Търсене в текстове за 'Съвременната философия'

Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ

Сваляне на информацията от страница 1

СТРАНИЦИ:
1 , 2 ,

Намерени са резултати от 153 текста в 2 страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : 'Съвременната философия'.
На страница 1: 707 резултата в 100 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. 16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Едуард Фон Хартман издаде своята книга "Философия на Несъзнателното".
Когато поставя пред погледа си презрението на всички онези, които днес считат себе си за единствено призвани да говорят върху въпроси на естествените науки, тогава трябва да си призная, че в този опит съвсем няма нищо съблазняващо в обикновения смисъл. Обаче аз не можах да се оставя уплашен от предвижданите възражения. Защото аз самият мога да си направя всички тези възражения и поради това зная колко малко са обоснованите. Да мисли човек "научно" в смисъла на модерното природоучение не е особено трудно. Ние не преди отдавна изживяхме един забележителен случай. Едуард Фон Хартман издаде своята книга "Философия на Несъзнателното". Днес на самия остроумен автор на тази книга ни най-малко не би му хрумнало да отрича нейните несъвършенства. Обаче насоката на мисълта, пред която се намираме тук, е една проникваща, отиваща до основата на нещата. Ето защо книгата завладя силно всички духове, които чувстват нужда от по-дълбоко познание. Обаче тя кръстоса пътищата на учените естественици, които напипват само повърхността на нещата. Всички тези учени се надигнаха срещу нея.
към текста >>

След като различните нападки от тяхна страна останаха почти без ефект, излезе едно съчинение от един анонимен автор: "Несъзнателното от гледна точка на физиологията и на теорията на произхода" /1872 г./, която изложи с цялата критична острота, която бихме могли да си представим, всичко против новооснованата философия, което може да се каже против нея от гледна точка на модерната естествена наука.
Днес на самия остроумен автор на тази книга ни най-малко не би му хрумнало да отрича нейните несъвършенства. Обаче насоката на мисълта, пред която се намираме тук, е една проникваща, отиваща до основата на нещата. Ето защо книгата завладя силно всички духове, които чувстват нужда от по-дълбоко познание. Обаче тя кръстоса пътищата на учените естественици, които напипват само повърхността на нещата. Всички тези учени се надигнаха срещу нея. След като различните нападки от тяхна страна останаха почти без ефект, излезе едно съчинение от един анонимен автор: "Несъзнателното от гледна точка на физиологията и на теорията на произхода" /1872 г./, която изложи с цялата критична острота, която бихме могли да си представим, всичко против новооснованата философия, което може да се каже против нея от гледна точка на модерната естествена наука. Тази книга предизвика голяма сензация. Привържениците на съвременното направление бяха до най-висока степен доволни от нея. Те публично признаха, че авторът е едни от техните и обявиха неговите изложения като техни. Но какво разочарование трябваше да изпитат те! Когато авторът действително назова себе си, това беше Едуард Фон Хартман.
към текста >>

За философията не е трудно, да застане за опит на становището на съвременния възглед за природата.
Те публично признаха, че авторът е едни от техните и обявиха неговите изложения като техни. Но какво разочарование трябваше да изпитат те! Когато авторът действително назова себе си, това беше Едуард Фон Хартман. С това обаче е доказано с убедителна сила едно нещо: Не е непознаването на резултатите на природоизследването, не е дилетантизмът основанието, които правят, щото някои духове стремящи се към по-дълбоко разбиране да се виждат в невъзможност да се присъединят към насоката, която днес иска да се наложи като господстваща. А това е познанието, че пътищата на тази насока не са правилни. За философията не е трудно, да застане за опит на становището на съвременния възглед за природата. Това показва неопровержимо Едуард фон Хартман чрез своето поведение за всеки един, който иска да вижда. Това изнесох в по-горенаправеното от мене твърдение, че и за мене не е трудно да си направя сам възраженията, които могат да се повдигнат против моите изложения. Днес се счита за дилетант всеки един, който въобще взема сериозно философското размишление върху същността на нещата. Да има някой един светоглед, това за нашите съвременници с "механистично" или за онези с "позитивистично" разбиране е една идеалистична приумица. Това мнение става разбираемо, когато виждаме, в какво безпомощно непознаване се намират тези позитивистични мислители, когато се оставят да бъдат разпитани върху "същността на материята", върху "границите на познанието", върху "природата на атомите" или т.н.
към текста >>

Човек трябва да има смелостта да си признае всичко това по отношение на съвременната естествена наука, въпреки великите и достойни за удивление постижения, които същата естествена наука е отбелязала в областта на техниката.
Това изнесох в по-горенаправеното от мене твърдение, че и за мене не е трудно да си направя сам възраженията, които могат да се повдигнат против моите изложения. Днес се счита за дилетант всеки един, който въобще взема сериозно философското размишление върху същността на нещата. Да има някой един светоглед, това за нашите съвременници с "механистично" или за онези с "позитивистично" разбиране е една идеалистична приумица. Това мнение става разбираемо, когато виждаме, в какво безпомощно непознаване се намират тези позитивистични мислители, когато се оставят да бъдат разпитани върху "същността на материята", върху "границите на познанието", върху "природата на атомите" или т.н. При тези примери човек може да направи истински изследвания върху дилетантското третиране на такива решаващи въпроси на науката. Човек трябва да има смелостта да си признае всичко това по отношение на съвременната естествена наука, въпреки великите и достойни за удивление постижения, които същата естествена наука е отбелязала в областта на техниката. Защото тези постижения нямат нищо общо с истинската потребност от познание на природата. Ние можахме да констатираме при съвременници, на които дължим открития, значението на които за бъдещето още не може да се предчувствува, че на тях им липсва една по-дълбока научна потребност. Едно нещо е да наблюдаваш процесите на природата, за да поставиш нейните сили в служба на техниката, друго нещо е с помощта на тези процеси да се стремиш да вникнеш по-дълбоко в същността на действието на природата. Истинската наука съществува само там, където духът търси задоволяване на своите потребности без външна цел. Истинската наука в по-висш смисъл има работа само с идейните обекти; тя може да бъде само идеализъм.
към текста >>

2. 19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.* GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

/*Заключителна глава в книгата на Рудолф Щайнер: "Загадки на философията", 7-мо издание, Щутгарт 1955 г./
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.* /*Заключителна глава в книгата на Рудолф Щайнер: "Загадки на философията", 7-мо издание, Щутгарт 1955 г./ Който разглежда развитието на философските светогледи до нашето съвремие, на него могат да се разкрият в търсенето и стремежа на мислещите личности подтечния, които някакси не стигат до тяхното съзнание, а живеят инстинктивно. В тези течения действуват сили, които дават на идеите на мислителите насока, а често път и също и формата, върху която обаче техният изследващ духовен поглед не иска да се насочи непосредствено. Като тласкани от скрити сили, в които те обаче не искат да се впуснат, даже пред които отстъпват в уплаха: Така се явяват често пъти изложенията на тези мислители. Такива сили живеят в мислите на Дилтей, на Ойкен, на Коен. Това, което се твърди в света на тези мисли, е израз на познавателни сили, от които философите са наистина несъзнателно овладени, които обаче не намират никакво съзнателно разгръщане в техните идейни построения.
към текста >>

Който търси обяснение на това състояние на нещата, може да го начина, по който душевното същество, откъснато от външната действителност чрез развитието на философията, се е поставило към тази действителност.
И почти всички са овладени от въпроса: Как стига себесъзнателната душа дотам, да счита това, което изживява в себе си, като откровение на една истинска действителност? Всекидневният сетивен живот се е превърнал в "илюзия" затова, защото в течение на философското развитие себесъзнателният Аз се е намерил все повече изолиран в самия себе си със своите вътрешни изживявания. Той е стигнал дотам, да вижда даже във възприятията на сетивата само вътрешни изживявания, които в самите себе си не издават никаква сила, чрез която би искала да им се гарантира съществуване и трайност в действителността. Чувствува се, колко много зависи от това, да се намери в себесъзнателния Аз една опорна точка за познанието. Обаче в изследването, което е възбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да се потопи човек с Аза в един свят, който може да носи по задоволителен начин съществуването. Който търси обяснение на това състояние на нещата, може да го начина, по който душевното същество, откъснато от външната действителност чрез развитието на философията, се е поставило към тази действителност. То се чувства заобиколено от един свят, който му се разкрива първо чрез сетивата. Обаче душата е стигнала до проява внимание и към нейната самостоятелност, към нейното вътрешно творческо изживяване. Тя чувства като една неопровержима истина, че някаква светлина никакъв цвят не може да се изяви без едно око усещащо светлина и цветове. Така тя чувства творческото още в дейността на окото. Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на философията -, къде ще намеря аз нещо, което съществува в себе си, което дължи своето съществуване не само на моята творческа сила?
към текста >>

Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на философията -, къде ще намеря аз нещо, което съществува в себе си, което дължи своето съществуване не само на моята творческа сила?
Който търси обяснение на това състояние на нещата, може да го начина, по който душевното същество, откъснато от външната действителност чрез развитието на философията, се е поставило към тази действителност. То се чувства заобиколено от един свят, който му се разкрива първо чрез сетивата. Обаче душата е стигнала до проява внимание и към нейната самостоятелност, към нейното вътрешно творческо изживяване. Тя чувства като една неопровержима истина, че някаква светлина никакъв цвят не може да се изяви без едно око усещащо светлина и цветове. Така тя чувства творческото още в дейността на окото. Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на философията -, къде ще намеря аз нещо, което съществува в себе си, което дължи своето съществуване не само на моята творческа сила? А щом вече откровенията на сетивата се прояви на собствената сила на душата: не трябва ли до още по-висока степен мисленето да бъде тази, която иска да добие представи върху една истинска действителност? Не е ли осъдено това мислене да създава образи на представите, които се коренят в характера на душевния живот, но които никога не могат да крият в себе си нещо, което гарантира с известна сигурност проникването до изворите на съществуването? Такива въпроси изникват навсякъде от по-новото развитие на философията. Докато хората вярват, че в света, който се разкрива чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същина, те не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез горепосочените въпроси. Човешката душа може да създаде своите познания само самотворчески в себе си.
към текста >>

Такива въпроси изникват навсякъде от по-новото развитие на философията.
Тя чувства като една неопровержима истина, че някаква светлина никакъв цвят не може да се изяви без едно око усещащо светлина и цветове. Така тя чувства творческото още в дейността на окото. Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на философията -, къде ще намеря аз нещо, което съществува в себе си, което дължи своето съществуване не само на моята творческа сила? А щом вече откровенията на сетивата се прояви на собствената сила на душата: не трябва ли до още по-висока степен мисленето да бъде тази, която иска да добие представи върху една истинска действителност? Не е ли осъдено това мислене да създава образи на представите, които се коренят в характера на душевния живот, но които никога не могат да крият в себе си нещо, което гарантира с известна сигурност проникването до изворите на съществуването? Такива въпроси изникват навсякъде от по-новото развитие на философията. Докато хората вярват, че в света, който се разкрива чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същина, те не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез горепосочените въпроси. Човешката душа може да създаде своите познания само самотворчески в себе си. Това е едно убеждение, което оправдано се е развило от предпоставките, които бяха описани в главата на тази книга "Светът като илюзия" и при описанието на мислите на Хамерлинг. Но тогава, щом човек изповядва това убеждение, той не може да премине определена опасна пречка на познанието, освен като си представи: Светът на сетивата съдържа истинските основи на своето съществуване в себе си; и с това, което самата душа създава, той трябва някакси да изобразява нещо, което се намира вън от душата. Само едно познание може да изведе над тази опасна пречка, което схваща с духовното око, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя чрез своята собствена същност като една завършена в себе си действителност, а като нещо незавършено, някакси като една половина действителност.
към текста >>

Задачата на философията ще бъде да разбере, че явният за човека свят е една илюзия, преди той да застане познавайки пред него, но че пътят на познанието показва посоката към пълната действителност.
Присъщо е на същината на душата, да заличи, да угаси при първото виждане на нещата нещо, което принадлежи на тяхната действителност. Ето защо за сетивата те са такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги прави душата. Обаче техният илюзионен характер /или тяхното чисто явление/ се дължи на това, че първо душата им е отнела това, което им принадлежи. Но когато човек не спира при първото възприемане на нещата, в познанието той им добавя това което разкрива вече тяхната пълна действителност. Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което по отношение на тях е един недействителен елемента преди познанието тя им е отнела нещо, което принадлежи на тяхната истинска действителност. Задачата на философията ще бъде да разбере, че явният за човека свят е една илюзия, преди той да застане познавайки пред него, но че пътят на познанието показва посоката към пълната действителност. Това което човекът създава самотворчески в познанието, се явява преди това като едно вътрешно откровение на душата, понеже, преди да има изживяването на познанието, човек трябва да се затвори за това, което идва от същността на нещата. Той не може още да види в нещата това, когато отначало само застава срещу тях. В познанието той си разкрива самодействуващо това, което отначало е скрито. Но когато човек счита, че това което първо е възприел, е една действителност, тогава създаденото в акта на познанието ще му се яви така, като че той самият го е прибавил към тази действителност. Познае ли, че трябва да търси в нещата това, което той привидно сам е създал, и че той самият го е държал първо далече от своя поглед върху нещата, тогава той ще почувствува, как познанието е един действителен процес, чрез който душата се сраства прогресивно с мировото битие, чрез който тя разширява своето вътрешно изолирано изживяване до изживяването на света.
към текста >>

Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасната подводна скала, която възниква за нея по естествен начин чрез нейното развитие.
Той не може още да види в нещата това, когато отначало само застава срещу тях. В познанието той си разкрива самодействуващо това, което отначало е скрито. Но когато човек счита, че това което първо е възприел, е една действителност, тогава създаденото в акта на познанието ще му се яви така, като че той самият го е прибавил към тази действителност. Познае ли, че трябва да търси в нещата това, което той привидно сам е създал, и че той самият го е държал първо далече от своя поглед върху нещата, тогава той ще почувствува, как познанието е един действителен процес, чрез който душата се сраства прогресивно с мировото битие, чрез който тя разширява своето вътрешно изолирано изживяване до изживяването на света. В една малка книжка "Истина и Наука", която излезе от печат през 1892 година, авторът на настоящата книга направи един слаб опит да обоснове философски онова което току-що бе изложено. Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасната подводна скала, която възниква за нея по естествен начин чрез нейното развитие. В тази книжка е изложена една философска гледна точка с думите: "не първата форма, в която действителността застава срещу човешкия Аз, е тяхната истинска форма, а последната, която азът прави от нея. Онази първа форма е въобще без значение за обективния свят и има такова значение само като основа за процеса на познанието. Следователно не онази форма на света, която теорията и дава, е субективната, а напротив онази, която първо е дадена на Аза." Едно по-нататъшно развитие на тази гледна точка съставлява по-късният опит на автора "Философия на Свободата" /излязла в 1894 г., 44.-48. хил. Щутгарт 1955 г./ Там той се старае да даде философските основи за един възглед, за който се споменава в гореспомената книга както следва: "Не в самите неща се крие причината, че те ни са дадени първо без съответните понятия, а в нашата духовна организация”. Нашето цялостно същество функционира така, че при всяка вещ на действителността елементите се вливат в нея от две страни, тези елементи, които имат значение за вещта: от страна на възприемането и от тази на мисленето..... Да схвана нещата така, както аз съм организиран, това няма нищо общо с тяхната природа.
към текста >>

Следователно не онази форма на света, която теорията и дава, е субективната, а напротив онази, която първо е дадена на Аза." Едно по-нататъшно развитие на тази гледна точка съставлява по-късният опит на автора "Философия на Свободата" /излязла в 1894 г., 44.-48. хил.
Познае ли, че трябва да търси в нещата това, което той привидно сам е създал, и че той самият го е държал първо далече от своя поглед върху нещата, тогава той ще почувствува, как познанието е един действителен процес, чрез който душата се сраства прогресивно с мировото битие, чрез който тя разширява своето вътрешно изолирано изживяване до изживяването на света. В една малка книжка "Истина и Наука", която излезе от печат през 1892 година, авторът на настоящата книга направи един слаб опит да обоснове философски онова което току-що бе изложено. Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасната подводна скала, която възниква за нея по естествен начин чрез нейното развитие. В тази книжка е изложена една философска гледна точка с думите: "не първата форма, в която действителността застава срещу човешкия Аз, е тяхната истинска форма, а последната, която азът прави от нея. Онази първа форма е въобще без значение за обективния свят и има такова значение само като основа за процеса на познанието. Следователно не онази форма на света, която теорията и дава, е субективната, а напротив онази, която първо е дадена на Аза." Едно по-нататъшно развитие на тази гледна точка съставлява по-късният опит на автора "Философия на Свободата" /излязла в 1894 г., 44.-48. хил. Щутгарт 1955 г./ Там той се старае да даде философските основи за един възглед, за който се споменава в гореспомената книга както следва: "Не в самите неща се крие причината, че те ни са дадени първо без съответните понятия, а в нашата духовна организация”. Нашето цялостно същество функционира така, че при всяка вещ на действителността елементите се вливат в нея от две страни, тези елементи, които имат значение за вещта: от страна на възприемането и от тази на мисленето..... Да схвана нещата така, както аз съм организиран, това няма нищо общо с тяхната природа. Разрезът между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз, наблюдаващият, заставам срещу нещата....." А на стр. 255 и следващите: "Възприятието е онази част на действителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/. Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора.
към текста >>

Ако приеме, че нещата стоят така, ние не можем да търсим отговора на загадъчните въпроси на философията в изживяването на душата, които се предлагат на обикновеното съзнание.
Чрез това по необходимост се обуславя, щото всичко, което води душата до пълно силното, енергично изживяване на Аза, закрива по-дълбоките основи, в които се корени този Аз. Обаче всяко познание на обикновеното съзнание е такова, че то произвежда пълната сила на себесъзнателния Аз. Човек чувства себе си като един себесъзнателен Аз благодарение на това, че възприема със своите сетива един външен свят, че изживява себе си вън от този свят и стои в такова отношение с този външен свят, което на определена степен на научното изследване прави "този свят да се яви като илюзия". Ако всичко това не би било така, тогава не би се явил себесъзнателният Аз. Следователно, когато в познанието се стремим само към това, да копираме това, което вече наблюдаваме преди познанието, ние не постигаме никакво истинско изживяване в пълната действителност, а само едно копие на "половината действителност" Ако приеме, че нещата стоят така, ние не можем да търсим отговора на загадъчните въпроси на философията в изживяването на душата, които се предлагат на обикновеното съзнание. Това съзнание е призвано да усили себесъзнателния Аз; стремейки се към тази цел, то трябва да забули погледа за връзката на Аза с обективния свят, следователно не може да покаже, как душата е свързана с истинския свят. С това е посочена причината, защо едни стремеж към познание, което иска да напредне философски със средствата на естественонаучния начин на мислене или с друг и подобни, винаги трябва да стигне до една точка, където преследваното се разпада в познанието. В настоящата книга трябваше да покажем това разпадане у много мислители на новото време. Защото в действителност научният стремеж на новото време работи със средства на научните мислители, които служат на откъсването на себесъзнателния Аз от истинската действителност. И силата и величието на науката, именно на естествената наука, почива на безрезервното прилагане на тези мислителни средства.
към текста >>

И все пак: в своя философски стремеж хората или ще стигнат все по-далеч до нещо невъзможно, или ще трябва да си отворят изгледа за това, че "гореспоменатата нелепост" е само привидна и че именно тя показва пътя, по който трябва да се търси помощ в разрешаването на загатките на философията.
Ако иска да стигне до тези извори, душата трябва да проникне вън от това обикновено съзнание. Тя трябва да изживее нещо в себе си, което това съзнание не може да и даде. Отначало едно такова изживяване се явява на обикновеното познание като пълна нелепост. Душата трябва да изживее себе си със знание в един елемент, без да внася своето съзнание със себе си в този елемент. Тя трябва да надхвърли съзнанието и въпреки това да остане същевременно съзнателна! И все пак: в своя философски стремеж хората или ще стигнат все по-далеч до нещо невъзможно, или ще трябва да си отворят изгледа за това, че "гореспоменатата нелепост" е само привидна и че именно тя показва пътя, по който трябва да се търси помощ в разрешаването на загатките на философията. Трябва да си признаем, че пътят "във вътрешността на душата" трябва да бъде съвършено различен от този, който са избрали някои светогледи на по-новото време. Докато хората вземат душевните изживявания такива, каквито те се предлагат на обикновеното съзнание, те не ще стигнат в глъбините на душата. Те ще спират при това, което тези глъбини изкарват на повърхността. Светогледът на Ойкен се намира в това положение. Трябва да се стремим да проникнем под повърхността на душата.
към текста >>

"Човек ще стигне.....до една.....представа за "Аза" по пътя на теорията на познанието, когато той си представя този аз намиращ се навътре в телесния организъм и се оставя впечатленията да му бъдат дадени "отвън", а когато постави този "Аз" в закономерността на нещата и вижда в организма на тялото само едно огледало, което отразява намиращото се вън от тялото тъкане на Аза в истинската същност на света чрез дейността на органите на тялото срещу самия Аз." С тези думи се опита авторът на настоящата книга /"Загадки на Философията"/ да охарактеризира плуващата пред него перспектива към една теория на познанието в една лекция, която беше разработил на проведения през 1911 година в Болоня философски конгрес: "Психологическите основи и становището на Духовната наука по теорията на познанието”*/*Отпечатана в Щайнерово-джобно издание том 4, стр.16 и следв./".
Стоейки пред огледалото, аз възприемам тялото като образ в огледалото. Така е и със сетивното възприятие разбира се трябва да се има предвид недостатъчността на едно сравнение. Аз живея с цвета вън от моето тяло; чрез дейността на тялото /на окото, на нервната система/ цветът се превръща за мене в съзнателно възприятие. Тялото не е един производител на възприятия, на душевния живот въобще, а това човешко тяло е един огледален апарат на това, което става душевно-духовно вън от тялото. Чрез един такъв възглед теорията на познанието е поставена върху една пълна перспектива основа. "Човек ще стигне.....до една.....представа за "Аза" по пътя на теорията на познанието, когато той си представя този аз намиращ се навътре в телесния организъм и се оставя впечатленията да му бъдат дадени "отвън", а когато постави този "Аз" в закономерността на нещата и вижда в организма на тялото само едно огледало, което отразява намиращото се вън от тялото тъкане на Аза в истинската същност на света чрез дейността на органите на тялото срещу самия Аз." С тези думи се опита авторът на настоящата книга /"Загадки на Философията"/ да охарактеризира плуващата пред него перспектива към една теория на познанието в една лекция, която беше разработил на проведения през 1911 година в Болоня философски конгрес: "Психологическите основи и становището на Духовната наука по теорията на познанието”*/*Отпечатана в Щайнерово-джобно издание том 4, стр.16 и следв./". През време на човешкия сън отразяващото взаимодействие между тялото и душата е непрекъснато; "Азът" живее само в тъкането на душевно-духовното. Обаче за обикновеното съзнание не съществува изживяване, когато тялото не отразява изживяванията. Ето защо сънят протича безсъзнателно. Чрез горепосочените и други подобни психически упражнения се стига дотам, душата да развие едно съзнание различно от обикновеното. Чрез това тя добива способността не само да изживява душевно-духовно, но също и така да засили изживяното в себе си, че то да се отрази, така да се каже, в самото себе си без помощта на тялото и по този начин да стигне до духовното възприятие.
към текста >>

Един от учителите на този светоглед е самата история на философията.
Това, което се явява като духовен свят в културния живот, за който говорят Дилтей и Ойкен, има такава форма, че следващото е постоянно непосредствено свързано с прехождащото. Обаче в това напредване се поставят човешките души, които донасят със себе си резултата на техните минали съществувания във формата на вътрешно душевно настроение, които обаче трябва да усвоят чрез външно учение това, което се е развило във физическия културен свят през времето, когато те са се намирали в чисто духовно съществуване. В едно историческо изложение не може да се даде пълното обяснение върху засегнатия тук въпрос. Който търси едно такова обяснение, него аз си позволявам да насоча към моите книги върху духовната наука. Ако и тези книги да се стремят да дадат в една най-общодостъпна форма на описание светогледа, чиито гледни точки и цели са скицирани тук, все пак аз вярвам, че е възможно да се познае и в дрехата на тази форма на описание, как този светоглед почива на една сериозно преследвана философска основа и от тази основа се стреми да проникне в света, който човешката душа може да види, когато тя добие чрез вътрешната работа способността да наблюдава без помощта на тялото. Един от учителите на този светоглед е самата история на философията. Разглеждането на тази история показва, че ходът на философската работа напира към един светоглед, който не може да бъде постигнат в обикновеното съзнание. В описанията на представителните мислещи личности се показва в разнообразните форми, как философите са се опитвали да изследват себесъзнателния Аз от всички страни, със средствата на обикновеното съзнание. Едно теоретическо обяснение, защо тези средства трябва да дойдат до незадоволителни точки, не влиза в рамките на едно историческо изложение. Въпреки това историческите факти сами изразяват ясно, как обикновеното съзнание, проучено от всички страни, не може да стигне дотам, да реши въпроси, което то все пак трябва да постави. И защо на обикновеното, а също и на привичното научно съзнание трябва да липсват средствата за разработката на тези въпроси, това трябваше да покаже от една страна тази заключителна глава.
към текста >>

Ако от определена гледна точка тази последна глава не принадлежи вече на същинската история на философията, от друга гледна точка обаче тя ще се яви като оправдана, а именно от една такава, за която резултатите на тази книга са ясни.
В описанията на представителните мислещи личности се показва в разнообразните форми, как философите са се опитвали да изследват себесъзнателния Аз от всички страни, със средствата на обикновеното съзнание. Едно теоретическо обяснение, защо тези средства трябва да дойдат до незадоволителни точки, не влиза в рамките на едно историческо изложение. Въпреки това историческите факти сами изразяват ясно, как обикновеното съзнание, проучено от всички страни, не може да стигне дотам, да реши въпроси, което то все пак трябва да постави. И защо на обикновеното, а също и на привичното научно съзнание трябва да липсват средствата за разработката на тези въпроси, това трябваше да покаже от една страна тази заключителна глава. От друга страна тя трябваше да изложи, накъде се стремят несъзнателно охарактеризираните светогледи. Ако от определена гледна точка тази последна глава не принадлежи вече на същинската история на философията, от друга гледна точка обаче тя ще се яви като оправдана, а именно от една такава, за която резултатите на тази книга са ясни. Защото тези резултати се състояха в това, че духовнонаучният светоглед се явява като желан, като изискан от по-новото философско течение, като един отговор на възникналите от него въпроси. Трябва да разгледаме това философско течение в отделни характерни точки, за да забележим това. В своята "Психология" Франц Брентано говори за това, как това течение е било отклонено от пътя, да третира по-дълбоките загадки на душевния живот. В неговата книга можем да прочетем: "Все пак, колкото и привидна да е от тази страна необходимостта от ограничението на изследваната област, тя все пак е може би не е повече от привидна. Дейвид Юм се е обявил на своето време с пълната решителност против метафизиците, които твърдят, че са намерили едно вещество /материя/ като носител на психическите състояния в себе си." Аз от моя страна, казва той, когато вникна достатъчно дълбоко в това, което наричам себе си, се сблъсквам винаги с едното или другото възприятие на горещо или студено, светлина или сянка, любов или омраза, страдание или удоволствие.
към текста >>

Разглеждайки историята на философията от времето, когато в Гърция проблясва мисълта, за него се разкрива пътят да стигне и философски до убеждението, че ние намираме истинската същина на душата тогава, когато разглеждаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем.
От значение ще бъде, да държим настрана от тази Духовна наука вярването, че уж нейните познания са заети от някаква по-стара религиозна форма. Човек лесно може да бъде съблазнен да вярва това, понеже например възгледът на повтарящите се земни съществувания на човека са съставна част на определени вяроизповедания. За модерния духовен изследовател не може да съществува едно такова заемане от подобни вероизповедания. Той намира, че постигането на едно съзнание проникващо в духовния свят може да бъде един факт за една душа, която се отдава на определени описаните упражнения. И той познава като един резултат на това съзнание, че душата продължава по охарактеризирания начин в духовния свят. Разглеждайки историята на философията от времето, когато в Гърция проблясва мисълта, за него се разкрива пътят да стигне и философски до убеждението, че ние намираме истинската същина на душата тогава, когато разглеждаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем. Мисълта се оказа възпитател на душата. Тя доведе душата до там, да бъде напълно самотна в себесъзнателния Аз. Но довеждайки я до тази самотност, тя кали нейните сили, благодарение на което душата стана способна така да се вглъбява в себе си, че заставайки на своите първични основи, да стои едновременно в най-дълбоката действителност на света. Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не се предприема опит да се стигне зад сетивния свят със средствата на обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизиране/. Признава се, че за това обикновеното съзнание свръхсетивният свят трябва да бъде забулен и че душата трябва да проникне в свръхсетивния свят чрез своето собствено преобразование, ако иска да добие едно съзнание за него.
към текста >>

И за такива загадки на философията, като тази, трябва да насочим читателите, които желаят по-големи подробности, към вече цитираните трудове на автора върху духовната наука.
Също и загадката на съдбата не се разрешава като човек измисля хипотези върху нея, а чрез това, че той се научава да разбира, как в едно изживяване на душата надхвърлящо обикновеното съзнание той се сраства със своята съдба. Тогава той познава, че в зародишните заложби на земното съществуване предхождащо настоящето се намират причините, поради които той изживява това или онова събитие на съдбата. Във формата, в която се представя на обикновеното съзнание, съдбата не се явява в нейната истинска форма. Тя протича като последствие от миналите земни съществувания, които обикновеното съзнание не може да вижда. Да разбере човек, че той е свързан с ударите на своята съдба чрез предишни съществувания, това значи той същевременно да се примири със съдбата. И за такива загадки на философията, като тази, трябва да насочим читателите, които желаят по-големи подробности, към вече цитираните трудове на автора върху духовната наука. Тук можахме да говорим само върху по-важни резултати на тази наука, но не можаха да бъдат показани подробно пътищата, които водят дотам, човек да бъде убеден от нея. Чрез своите собствени пътища философията води до познанието, че от съзерцанието на света тя трябва да премине към едно изживяване на света, който търси. В съзерцанието на света душата изживява нещо, при което тя не може да спре, ако не иска да остане постоянно загадка за себе си. С това съзерцание е както със зрънцето семе, което се развива в растението. Когато е узряло, то може да намери своя път по два начина.
към текста >>

Чрез своите собствени пътища философията води до познанието, че от съзерцанието на света тя трябва да премине към едно изживяване на света, който търси.
Във формата, в която се представя на обикновеното съзнание, съдбата не се явява в нейната истинска форма. Тя протича като последствие от миналите земни съществувания, които обикновеното съзнание не може да вижда. Да разбере човек, че той е свързан с ударите на своята съдба чрез предишни съществувания, това значи той същевременно да се примири със съдбата. И за такива загадки на философията, като тази, трябва да насочим читателите, които желаят по-големи подробности, към вече цитираните трудове на автора върху духовната наука. Тук можахме да говорим само върху по-важни резултати на тази наука, но не можаха да бъдат показани подробно пътищата, които водят дотам, човек да бъде убеден от нея. Чрез своите собствени пътища философията води до познанието, че от съзерцанието на света тя трябва да премине към едно изживяване на света, който търси. В съзерцанието на света душата изживява нещо, при което тя не може да спре, ако не иска да остане постоянно загадка за себе си. С това съзерцание е както със зрънцето семе, което се развива в растението. Когато е узряло, то може да намери своя път по два начина. То може да бъде използвано за храна на човека. Когато го изследваме по отношение на тази негова използуваемост, тогава се вземат под внимание гледните точки различни от онези, които се получават от на предващия път на зърното, по който то минава, когато попада в почвата и става зародиш на едно ново растение.
към текста >>

Чрез такава вътрешна работа човешката душа може да постигне това, към което философията се стреми.
Охарактеризираната тук духовна наука се стреми да избегне тази измама като иска да разкрие собствената вътрешна същина на душевното изживяване, което в своя път може да влезе също и в служба на познанието, без да има в това съзерцателно познание своята същинска първична природа. Описаното тук "свободно от тялото съзнание на душата" не трябва да се смесва с онези душевни състояния, които не се постигат чрез охарактеризираната вътрешна собствена дейност на душата, а се получават чрез понижен духовен живот /в съноподобно ясновиждане, в хипноза и т.н./. При тези душевни състояния нямаме работа с едно действително изживяване на душата в едно свободно от тялото съзнание, а с едно свързване на тялото и на душата, което се отклонява от това на обикновения живот. Действителна духовна наука може да се постигне само тогава, когато душата намира една истинска, собствено извършена вътрешна работа прехода от обикновеното съзнание към едно такова съзнание, с което тя има ясни изживявания в духовния свят. В една вътрешна работа, която е едно повишение, а не едно понижение на обикновения душевен живот. Чрез такава вътрешна работа човешката душа може да постигне това, към което философията се стреми. Наистина значението на тази последната не е малко затова, защото по пътя, по който нейните обработватели вървят, тя не може да стигне до това, което иска да постигне. Защото по-важни от философските резултати за силите на душата, които могат да бъдат развити във философската работа. И накрая тези сили трябва да доведат дотам, където на философията ще бъде възможно да признае "свободния от тялото душевен живот". Там тя ще познае, че мировите загадки не искат да бъдат само мислени, а изживени от човешката душа, след като тази последната се е домогнала до състоянието, при което такова изживяване е възможно. Близко стои въпроса: трябва ли обикновеното, също и напълно научното познание да отрече себе си и да счита валидно за един светоглед само това, което му се подава от една област, която се намира вън от неговата?
към текста >>

И накрая тези сили трябва да доведат дотам, където на философията ще бъде възможно да признае "свободния от тялото душевен живот".
Действителна духовна наука може да се постигне само тогава, когато душата намира една истинска, собствено извършена вътрешна работа прехода от обикновеното съзнание към едно такова съзнание, с което тя има ясни изживявания в духовния свят. В една вътрешна работа, която е едно повишение, а не едно понижение на обикновения душевен живот. Чрез такава вътрешна работа човешката душа може да постигне това, към което философията се стреми. Наистина значението на тази последната не е малко затова, защото по пътя, по който нейните обработватели вървят, тя не може да стигне до това, което иска да постигне. Защото по-важни от философските резултати за силите на душата, които могат да бъдат развити във философската работа. И накрая тези сили трябва да доведат дотам, където на философията ще бъде възможно да признае "свободния от тялото душевен живот". Там тя ще познае, че мировите загадки не искат да бъдат само мислени, а изживени от човешката душа, след като тази последната се е домогнала до състоянието, при което такова изживяване е възможно. Близко стои въпроса: трябва ли обикновеното, също и напълно научното познание да отрече себе си и да счита валидно за един светоглед само това, което му се подава от една област, която се намира вън от неговата? Но въпросът стои така, че изживяванията на охарактеризираното съзнание, различаващо се от обикновеното, са веднага ясни и за обикновеното съзнание, доколкото това последното само не си поставя пречки, като иска да се затвори само в собствената си област. Свръхсетивните истини могат да бъдат намерени само от онази душа, която се поставя в свръхсетивното. Веднъж намерени обаче, те могат да бъдат разбрани от обикновеното съзнание и при това напълно.
към текста >>

В миналите времена пътят към едно такова съзнание беше така да се каже без философско оправдание; той не се изискваше от самата философия.
Веднъж намерени обаче, те могат да бъдат разбрани от обикновеното съзнание и при това напълно. Защото те се включват с пълната необходимост към познанията, които могат да се добият за сетивния свят. Не може да се отрече, че в течение на развитието на възгледа за света се явяват повторно гледни точки, които са подобни на тези, които в тази заключителна глава са свързани с разглеждането на напредъка на философските стремежи. Но в предидущите епохи те се явяват като странични пътища на философското търсене. Това философско търсене трябваше първо да извоюва всичко онова, което може да се счита като продължение на просветването на изживяванията на мисълта през гръцката епоха, за да посочи към пътя на свръхсетивното съзнание от своите собствени импулси, от чувствуването на това, което то самото може и може да постигне. В миналите времена пътят към едно такова съзнание беше така да се каже без философско оправдание; той не се изискваше от самата философия. Обаче съвременната философия го изисква чрез това, което в продължение на предидущото философско развитие е изпитала без него. Без него тя е стигнала дотам, да мисли духовното изследване в направления, които, следвани по естествен начин, се вливат в признанието на свръхсетивното съзнание. Ето защо в началото на тази заключителна глава не бе показано, как душата говори върху свръхсетивното, когато тя застава на негова почва без друга предпоставка, а се постарахме да проследим философски такива направления, които се получават от най-новите светогледи. И ние показахме как проследяването на тези направления чрез живеещата в самите тях душа довежда до признанието на свръхсетивната същност на душевното естество.
към текста >>

Обаче съвременната философия го изисква чрез това, което в продължение на предидущото философско развитие е изпитала без него.
Защото те се включват с пълната необходимост към познанията, които могат да се добият за сетивния свят. Не може да се отрече, че в течение на развитието на възгледа за света се явяват повторно гледни точки, които са подобни на тези, които в тази заключителна глава са свързани с разглеждането на напредъка на философските стремежи. Но в предидущите епохи те се явяват като странични пътища на философското търсене. Това философско търсене трябваше първо да извоюва всичко онова, което може да се счита като продължение на просветването на изживяванията на мисълта през гръцката епоха, за да посочи към пътя на свръхсетивното съзнание от своите собствени импулси, от чувствуването на това, което то самото може и може да постигне. В миналите времена пътят към едно такова съзнание беше така да се каже без философско оправдание; той не се изискваше от самата философия. Обаче съвременната философия го изисква чрез това, което в продължение на предидущото философско развитие е изпитала без него. Без него тя е стигнала дотам, да мисли духовното изследване в направления, които, следвани по естествен начин, се вливат в признанието на свръхсетивното съзнание. Ето защо в началото на тази заключителна глава не бе показано, как душата говори върху свръхсетивното, когато тя застава на негова почва без друга предпоставка, а се постарахме да проследим философски такива направления, които се получават от най-новите светогледи. И ние показахме как проследяването на тези направления чрез живеещата в самите тях душа довежда до признанието на свръхсетивната същност на душевното естество.
към текста >>

3. 00. ПРЕДГОВОР GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'

Съвременната философия страда от една нездрава вяра в Кант.
ПРЕДГОВОР Съвременната философия страда от една нездрава вяра в Кант. Нека настоящия труд допринесе за преодоляването на тази вяра. Би било престъпно да подценим безсмъртните заслуги на този човек за развитието на немската наука. Обаче ние сме длъжни да осъзнаем най-после, че само тогава ще поставим началото на едно действително задоволяващо обхващане за света и живота, когато застанем на решителна противоположна позиция спрямо този ум. Какво направи Кант? Той показа, че първоосновата на нещата, намираща се извън обсега на нашите сетива и нашия разум и които неговите предшественици са търсили с помощта на невярно разбирани понятия, е недостъпна за нашата познавателна способност.
към текста >>

Допускането на едно начало на този свят намиращо се извън него, се оказва предразсъдък на една умираща философия, живееща в едно тщеславно увлечение в догми.
Лесно е да се разбере, че работата стои именно така. Да се изследва най-дълбоката същност на нещата, тяхното основно начало е едни неотделни от човешката природа стремеж. Този стремеж лежи в основата на всяка научна деятелност. Но няма никакъв повод да се търси първооснова извън дадения ни сетивен и духовен свят дотогава, докогато всестранното проучване на този свят не покаже, че вътре в него се намират моменти указващи ясно някакво въздействие отвън. В този труд аз опитвам да докажа, че за нашето мислене е достижимо всичко, което е нужно за обяснението и разбирането на света. Допускането на едно начало на този свят намиращо се извън него, се оказва предразсъдък на една умираща философия, живееща в едно тщеславно увлечение в догми. До този извод трябваше да стигне Кант, ако той действително би изследвал на какво е способно нашето мислене. Вместо това той най-подробно доказваше, че вследствие устройството на нашата познавателна способност, ние не можем да стигнем до последните начала, намиращи се отвъд границата на нашия опит. Но разумът ни най-малко не ни заставя да пренесем тези начала в такъв отвъден свят. Кант действително опроверга догматичната философия, но не постави нищо на нейното място. Ето защо последвалата го немска философия се разви навсякъде в противоречие с Кант.
към текста >>

Кант действително опроверга догматичната философия, но не постави нищо на нейното място.
В този труд аз опитвам да докажа, че за нашето мислене е достижимо всичко, което е нужно за обяснението и разбирането на света. Допускането на едно начало на този свят намиращо се извън него, се оказва предразсъдък на една умираща философия, живееща в едно тщеславно увлечение в догми. До този извод трябваше да стигне Кант, ако той действително би изследвал на какво е способно нашето мислене. Вместо това той най-подробно доказваше, че вследствие устройството на нашата познавателна способност, ние не можем да стигнем до последните начала, намиращи се отвъд границата на нашия опит. Но разумът ни най-малко не ни заставя да пренесем тези начала в такъв отвъден свят. Кант действително опроверга догматичната философия, но не постави нищо на нейното място. Ето защо последвалата го немска философия се разви навсякъде в противоречие с Кант. Фихте, Шелинг, Хегел не искаха повече да знаят за установените от техния предшественик граници на нашето познание и търсеха основните начала на нещата вътре в кръга на това, което за човешкия разум се явява в отсамния свят. Даже Шопенхауер, който твърди, че резултатите от Кантовата критика на разума са истини навеки неоспорими, но може да тръгне към познанието на последните причини на света освен по един път, който се отклонява от пътя на неговия учител. Тези мислители имаха нещастната съдба да търсят познанието на най-важните истини, без да положат основите на такова начинание, като изследват природата на самото познание. Ето защо гордите умопостроения на Фихте, Шелинг и Хегел стоят пред нас лишени от основа.
към текста >>

Ето защо последвалата го немска философия се разви навсякъде в противоречие с Кант.
Допускането на едно начало на този свят намиращо се извън него, се оказва предразсъдък на една умираща философия, живееща в едно тщеславно увлечение в догми. До този извод трябваше да стигне Кант, ако той действително би изследвал на какво е способно нашето мислене. Вместо това той най-подробно доказваше, че вследствие устройството на нашата познавателна способност, ние не можем да стигнем до последните начала, намиращи се отвъд границата на нашия опит. Но разумът ни най-малко не ни заставя да пренесем тези начала в такъв отвъден свят. Кант действително опроверга догматичната философия, но не постави нищо на нейното място. Ето защо последвалата го немска философия се разви навсякъде в противоречие с Кант. Фихте, Шелинг, Хегел не искаха повече да знаят за установените от техния предшественик граници на нашето познание и търсеха основните начала на нещата вътре в кръга на това, което за човешкия разум се явява в отсамния свят. Даже Шопенхауер, който твърди, че резултатите от Кантовата критика на разума са истини навеки неоспорими, но може да тръгне към познанието на последните причини на света освен по един път, който се отклонява от пътя на неговия учител. Тези мислители имаха нещастната съдба да търсят познанието на най-важните истини, без да положат основите на такова начинание, като изследват природата на самото познание. Ето защо гордите умопостроения на Фихте, Шелинг и Хегел стоят пред нас лишени от основа. Но отсъствието на такава основа, действуваше вредно и в хода на мислите на философите.
към текста >>

Нищо чудно, че твърде смелите системи не можеха да издържат на трудностите на епохата, враждебна на философията и много от хубавите неща, съдържащо се в тях, беше безжалостно запаметено заедно с лошото.
Даже Шопенхауер, който твърди, че резултатите от Кантовата критика на разума са истини навеки неоспорими, но може да тръгне към познанието на последните причини на света освен по един път, който се отклонява от пътя на неговия учител. Тези мислители имаха нещастната съдба да търсят познанието на най-важните истини, без да положат основите на такова начинание, като изследват природата на самото познание. Ето защо гордите умопостроения на Фихте, Шелинг и Хегел стоят пред нас лишени от основа. Но отсъствието на такава основа, действуваше вредно и в хода на мислите на философите. Без познаване значението на чистия свят на идеите и тяхното отношение към областта на сетивните възприятия, те създадоха заблуждение над заблуждение, едностранчивост над едностранчивост. Нищо чудно, че твърде смелите системи не можеха да издържат на трудностите на епохата, враждебна на философията и много от хубавите неща, съдържащо се в тях, беше безжалостно запаметено заедно с лошото. Следващите изследвания трябва да дойдат в помощ на посочения недостатък. Тези изследвания искат да изобразят но това, което познавателната способност не може, както стори това Кант. Тяхната цел не е такава, а напротив да докажат, каква може действително тази способност. Резултатът от тези изследвания е, че истината не представлява, както обикновено се разбира, едно идеално отражение на нещо реално, а е свободно създание на човешкия дух, създание, което въобще не би съществувало никъде, ако ние сами не го бихме произвели. Задачата на познанието не се състои в едно повторение във форма на понятия на нещо вече съществуващо на друго место, но в създаването на една съвършено нова област, която единствена заедно с дадения ни по сетивен начин свят ни дава пълната действителност.
към текста >>

С настоящия труд ние създадохме пролог към "Философия на свободата".
Считането на истината като дело на свободата обоснована по този начин нравственото учение, чиято основа е съвършено свободната личност. Естествено тези положения имат значение само за тази част на нашата деятелност, чиито закони ние постигаме идейно и съвършеното познание. Докато тези закони остават само естествени или още логически неясни мотиви, естествено някой стоящ по-високо в духовно отношение може да узнае, до каква степен тези закони на нашите действия са обосновани в пределите на нашата индивидуалност, обаче самите ние ги чувствуваме като действуващи върху нас отвън и принудително. Всеки път, когато ни се удаде да обгърнем ясно с познанието такъв мотив, ние извършваме завоевание в областта на свободата. Как нашите възгледи се отнасят към най-забележителното философско явление на настоящето време, към светоразбирането на Едуард фон Хартман това читателят ще види подробно в този труд, доколкото става дума за проблемата на познанието. С настоящия труд ние създадохме пролог към "Философия на свободата". Тази "Философия на свободата" ще последва скоро в подробно изложение. Повелението ценността на битието на човешката личност това е целта на всяка наука. Който се занимава с науката не с тази цел, той работи само затова, защото е видял, че така работи и неговият учител; той "изследва" затова, защото случайно е научил това. Той не може да се нарече "свободен мислител". Това, което придава на науката, истинската дейност, е само философското изложение /оценка/ на това, какво е значението на нейните резултати за човека.
към текста >>

Тази "Философия на свободата" ще последва скоро в подробно изложение.
Естествено тези положения имат значение само за тази част на нашата деятелност, чиито закони ние постигаме идейно и съвършеното познание. Докато тези закони остават само естествени или още логически неясни мотиви, естествено някой стоящ по-високо в духовно отношение може да узнае, до каква степен тези закони на нашите действия са обосновани в пределите на нашата индивидуалност, обаче самите ние ги чувствуваме като действуващи върху нас отвън и принудително. Всеки път, когато ни се удаде да обгърнем ясно с познанието такъв мотив, ние извършваме завоевание в областта на свободата. Как нашите възгледи се отнасят към най-забележителното философско явление на настоящето време, към светоразбирането на Едуард фон Хартман това читателят ще види подробно в този труд, доколкото става дума за проблемата на познанието. С настоящия труд ние създадохме пролог към "Философия на свободата". Тази "Философия на свободата" ще последва скоро в подробно изложение. Повелението ценността на битието на човешката личност това е целта на всяка наука. Който се занимава с науката не с тази цел, той работи само затова, защото е видял, че така работи и неговият учител; той "изследва" затова, защото случайно е научил това. Той не може да се нарече "свободен мислител". Това, което придава на науката, истинската дейност, е само философското изложение /оценка/ на това, какво е значението на нейните резултати за човека. На такава оценка исках аз да съдействувам.
към текста >>

Тогава две неща са очевидни: първо, или аз съм дал един ненужен труд, второ или съвременната ученост бълнува на посоки и сама не знае що иска.
Който се занимава с науката не с тази цел, той работи само затова, защото е видял, че така работи и неговият учител; той "изследва" затова, защото случайно е научил това. Той не може да се нарече "свободен мислител". Това, което придава на науката, истинската дейност, е само философското изложение /оценка/ на това, какво е значението на нейните резултати за човека. На такава оценка исках аз да съдействувам. Но, може би науката на нашето време не се нуждае от своето философско оправдание? Тогава две неща са очевидни: първо, или аз съм дал един ненужен труд, второ или съвременната ученост бълнува на посоки и сама не знае що иска. В заключение на този предговор аз не мога да се въздържа от една лична забележка. До сега аз съм излагал може философски възгледи винаги и с връзка с мирогледа на Гьоте, за пръв път бях въведен в този мироглед от дълбоко почитаемия мой учител Карл Юлиус Шрьос, който за мене стои така високо в областта на изучаването на Гьоте поради това, че неговият възглед винаги се издига зад пределите на частното към идеите. Надявам се с този труд да съм показал, че сградата на моите мисли представлява нещо цяло, обосновано в самото себе си, което не се нуждае да бъде извлечено от мирогледа на Гьоте. Моите мисли, както те са изложени тук и ще бъдат развити във "Философия на свободата" възникваха в продължение на много години. Аз изхождам само от дълбоко чувство на благодарност, когато казвам, че пълното с любов отношение, което срещнах в семейството Шпехт във Виена, когато имах обязаността да възпитавам децата на това семейство, представяше единствената желана среда за изработването на моите идеи.
към текста >>

Моите мисли, както те са изложени тук и ще бъдат развити във "Философия на свободата" възникваха в продължение на много години.
Но, може би науката на нашето време не се нуждае от своето философско оправдание? Тогава две неща са очевидни: първо, или аз съм дал един ненужен труд, второ или съвременната ученост бълнува на посоки и сама не знае що иска. В заключение на този предговор аз не мога да се въздържа от една лична забележка. До сега аз съм излагал може философски възгледи винаги и с връзка с мирогледа на Гьоте, за пръв път бях въведен в този мироглед от дълбоко почитаемия мой учител Карл Юлиус Шрьос, който за мене стои така високо в областта на изучаването на Гьоте поради това, че неговият възглед винаги се издига зад пределите на частното към идеите. Надявам се с този труд да съм показал, че сградата на моите мисли представлява нещо цяло, обосновано в самото себе си, което не се нуждае да бъде извлечено от мирогледа на Гьоте. Моите мисли, както те са изложени тук и ще бъдат развити във "Философия на свободата" възникваха в продължение на много години. Аз изхождам само от дълбоко чувство на благодарност, когато казвам, че пълното с любов отношение, което срещнах в семейството Шпехт във Виена, когато имах обязаността да възпитавам децата на това семейство, представяше единствената желана среда за изработването на моите идеи. И по-нататък, настроението, нужно за последното завършване на някои мои мисли от "Философия на свободата", което само споменавам в последната глава на тази книга, аз дължа на оживените беседи с моята високоценена приятелка Роза Майредер във Виена, чиито литературни работи, произтичащи от нейната тънка, благо- родна, художествена природа, трябва да се надявам да бъдат скоро издадени. Написано във Виена в началото на декември 1891 г. Д-р Рудолф Щайнер.
към текста >>

И по-нататък, настроението, нужно за последното завършване на някои мои мисли от "Философия на свободата", което само споменавам в последната глава на тази книга, аз дължа на оживените беседи с моята високоценена приятелка Роза Майредер във Виена, чиито литературни работи, произтичащи от нейната тънка, благо- родна, художествена природа, трябва да се надявам да бъдат скоро издадени.
В заключение на този предговор аз не мога да се въздържа от една лична забележка. До сега аз съм излагал може философски възгледи винаги и с връзка с мирогледа на Гьоте, за пръв път бях въведен в този мироглед от дълбоко почитаемия мой учител Карл Юлиус Шрьос, който за мене стои така високо в областта на изучаването на Гьоте поради това, че неговият възглед винаги се издига зад пределите на частното към идеите. Надявам се с този труд да съм показал, че сградата на моите мисли представлява нещо цяло, обосновано в самото себе си, което не се нуждае да бъде извлечено от мирогледа на Гьоте. Моите мисли, както те са изложени тук и ще бъдат развити във "Философия на свободата" възникваха в продължение на много години. Аз изхождам само от дълбоко чувство на благодарност, когато казвам, че пълното с любов отношение, което срещнах в семейството Шпехт във Виена, когато имах обязаността да възпитавам децата на това семейство, представяше единствената желана среда за изработването на моите идеи. И по-нататък, настроението, нужно за последното завършване на някои мои мисли от "Философия на свободата", което само споменавам в последната глава на тази книга, аз дължа на оживените беседи с моята високоценена приятелка Роза Майредер във Виена, чиито литературни работи, произтичащи от нейната тънка, благо- родна, художествена природа, трябва да се надявам да бъдат скоро издадени. Написано във Виена в началото на декември 1891 г. Д-р Рудолф Щайнер.
към текста >>

4. 02. Предговор към новото издание (1918 г.) GA_4 Философия на свободата

В тази „Философия на свободата“ конкретни резултати от този род не се съдържат, както не се съдържат и конкретни природонаучни резултати; но по мое мнение съдържащото се в нея може да бъде особено необходимо за онзи, който се стреми към сигурността на такива познания.
С това, струва ми се, се разкрива едно познание, което чрез собствения си живот и чрез родството на този собствен живот с целия душевен живот на човека доказва своята оправданост и валидност. Така разсъждавах за съдържанието на тази книга, когато я пишех преди двадесет и пет години. Такива изречения съм длъжен да напиша и днес, ако река да очертая замисъла на своя труд. При тогавашния ръкопис си поставих ограничението да не отивам по-далеч от онова, което е свързано в най-тесен смисъл с изтъкнатите два основни въпроса. Ако някой остане учуден, че в настоящата книга все още липсва насочване към сферата на света на духовния опит, изложена в мои по-късни съчинения, то нека той има предвид, че по онова време аз просто нямах намерение да предложа описание на резултатите от духовни изследвания, а исках първо да положа основата върху която могат да почиват такива резултати. В тази „Философия на свободата“ конкретни резултати от този род не се съдържат, както не се съдържат и конкретни природонаучни резултати; но по мое мнение съдържащото се в нея може да бъде особено необходимо за онзи, който се стреми към сигурността на такива познания. Казаното в книгата може да е приемливо и за някого, който поради лични основания се дистанцира от моите духовно-научни изследователски резултати. За онзи обаче, който може да разглежда тези духовно-научни резултати като нещо, към което има влечение, за него направеният тук опит ще има особена важност. А този опит цели да удостовери как едно непредубедено разсъждение, простиращо се само върху посочените два основни за всяко познание въпроса, води до възгледа, че човекът живее в един реален свят на Духа. В тази книга стремежът е да се оправдае опознаването на областта на Духа преди навлизането в духовния опит. А това оправдаване се извършва по такъв начин, че в настоящото изложение навярно никъде не се налага да се хвърля поглед към изтъквания по-късно от мен опит, за да бъде установена приемливостта на казаното тук, в случай че някой може или иска да прояви интерес към характера на самото настоящо изложение.
към текста >>

Но сега, след като най-задълбочено се запознах със съвременната философска дейност, аз се убедих, че колкото и съблазнително да е само по себе си едно такова вземане на отношение, то не е във връзка с тематиката на моята книга и за него няма място в нея.
(Подобни поправки вероятно ще дадат повод само на някой недоброжелател да твърди, че съм променил основното си убеждение.) Книгата бе разпродадена още преди много години. И макар - както личи от току-що казаното - да ми се струва, че днес по същия начин трябва да се заяви онова, което преди двайсет и пет години съм заявил относно посочените въпроси, аз доста забавих подготвянето на това ново издание. Непрекъснато се питах дали не би трябвало на едно или друго място да взема отношение към многобройните философски възгледи, възникнали след появата на първото издание. Ангажираността ми в последно време с изследвания изцяло в науката за Духа ми попречиха да сторя това по желания от мен начин. Но сега, след като най-задълбочено се запознах със съвременната философска дейност, аз се убедих, че колкото и съблазнително да е само по себе си едно такова вземане на отношение, то не е във връзка с тематиката на моята книга и за него няма място в нея. Онова, което от гледище на „Философия на свободата“ според мен заслужава да се каже за по-новите философски направления, читателят може да намери във втория том на моя труд „Загадки на философията“. Април 1918 г. Рудолф Щайнер
към текста >>

Онова, което от гледище на „Философия на свободата“ според мен заслужава да се каже за по-новите философски направления, читателят може да намери във втория том на моя труд „Загадки на философията“.
Книгата бе разпродадена още преди много години. И макар - както личи от току-що казаното - да ми се струва, че днес по същия начин трябва да се заяви онова, което преди двайсет и пет години съм заявил относно посочените въпроси, аз доста забавих подготвянето на това ново издание. Непрекъснато се питах дали не би трябвало на едно или друго място да взема отношение към многобройните философски възгледи, възникнали след появата на първото издание. Ангажираността ми в последно време с изследвания изцяло в науката за Духа ми попречиха да сторя това по желания от мен начин. Но сега, след като най-задълбочено се запознах със съвременната философска дейност, аз се убедих, че колкото и съблазнително да е само по себе си едно такова вземане на отношение, то не е във връзка с тематиката на моята книга и за него няма място в нея. Онова, което от гледище на „Философия на свободата“ според мен заслужава да се каже за по-новите философски направления, читателят може да намери във втория том на моя труд „Загадки на философията“. Април 1918 г. Рудолф Щайнер
към текста >>

5. 03. НАУКА ЗА СВОБОДАТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ GA_4 Философия на свободата

А към печалните признаци за повърхностност в съвременната мисъл спада това, че една книга, която от резултатите на по-новото естествознание иска да изкове една „нова вяра" (Давид Фридрих Щраус, Старата и новата вяра), не съдържа по този въпрос нищо повече от думите: „С въпроса за свободата на човешката воля тук не е необходимо да се занимаваме.
Противостоят им други, които смятат за връх на ненаучността, ако някой вярва, че в сферата на човешката дейност и мислене закономерността на природата се прекъсва. Тук едно и също нещо еднакво често се обявява за най- драгоценно благо на човечеството, както и за най-коварна илюзия. Прибягвало се е до безконечно остроумничене, за да се обясни как човешката свобода се съчетава с активността в природата, към която обаче принадлежи и човекът. Не по-малки са усилията, с които, от друга страна, се е търсело обяснение как е могла да възникне такава безумна идея. Всеки, чиято най-изявена черта на характера не е обратното на задълбочеността, чувства, че в случая става дума за един от най-важните въпроси на живота, религията, практиката и науката. А към печалните признаци за повърхностност в съвременната мисъл спада това, че една книга, която от резултатите на по-новото естествознание иска да изкове една „нова вяра" (Давид Фридрих Щраус, Старата и новата вяра), не съдържа по този въпрос нищо повече от думите: „С въпроса за свободата на човешката воля тук не е необходимо да се занимаваме. Всяка философия, заслужила името си на такава, винаги е разкривала мнимо индиферентната свобода на избора като празна измама; но нравственото остойностяване на човешките действия и убеждения остава незасегнато от този въпрос." Привеждам този пасаж, не защото смятам, че книгата, в която се съдържа, е от особено значение, а защото ми се струва, че той изразява мнението, до което във въпросната сфера смогва да се добере мнозинството от нашите мислещи съвременници. Днес като че ли всеки, който претендира да е надрасъл детската възраст на науката, е наясно, че свободата не може да се състои в това, от две възможни действия съвсем самоволно да се избере едното или другото. Твърди се, че винаги била налице съвсем определена причина, поради която от няколко възможни действия се осъществявало тъкмо едно определено. Това изглежда убедително. И все пак до ден-днешен главните нападки на противниците на свободата са насочени само срещу свободата на избора.
към текста >>

Всяка философия, заслужила името си на такава, винаги е разкривала мнимо индиферентната свобода на избора като празна измама; но нравственото остойностяване на човешките действия и убеждения остава незасегнато от този въпрос." Привеждам този пасаж, не защото смятам, че книгата, в която се съдържа, е от особено значение, а защото ми се струва, че той изразява мнението, до което във въпросната сфера смогва да се добере мнозинството от нашите мислещи съвременници.
Тук едно и също нещо еднакво често се обявява за най- драгоценно благо на човечеството, както и за най-коварна илюзия. Прибягвало се е до безконечно остроумничене, за да се обясни как човешката свобода се съчетава с активността в природата, към която обаче принадлежи и човекът. Не по-малки са усилията, с които, от друга страна, се е търсело обяснение как е могла да възникне такава безумна идея. Всеки, чиято най-изявена черта на характера не е обратното на задълбочеността, чувства, че в случая става дума за един от най-важните въпроси на живота, религията, практиката и науката. А към печалните признаци за повърхностност в съвременната мисъл спада това, че една книга, която от резултатите на по-новото естествознание иска да изкове една „нова вяра" (Давид Фридрих Щраус, Старата и новата вяра), не съдържа по този въпрос нищо повече от думите: „С въпроса за свободата на човешката воля тук не е необходимо да се занимаваме. Всяка философия, заслужила името си на такава, винаги е разкривала мнимо индиферентната свобода на избора като празна измама; но нравственото остойностяване на човешките действия и убеждения остава незасегнато от този въпрос." Привеждам този пасаж, не защото смятам, че книгата, в която се съдържа, е от особено значение, а защото ми се струва, че той изразява мнението, до което във въпросната сфера смогва да се добере мнозинството от нашите мислещи съвременници. Днес като че ли всеки, който претендира да е надрасъл детската възраст на науката, е наясно, че свободата не може да се състои в това, от две възможни действия съвсем самоволно да се избере едното или другото. Твърди се, че винаги била налице съвсем определена причина, поради която от няколко възможни действия се осъществявало тъкмо едно определено. Това изглежда убедително. И все пак до ден-днешен главните нападки на противниците на свободата са насочени само срещу свободата на избора. Нали и Хьрбьрт Спенсър, чиито възгледи са печелили всекидневно популярност (Принципи на психологията, немско издание от д-р Б.
към текста >>

6. 09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО? GA_4 Философия на свободата

Философия, която изхожда от този основен принцип, може да се означи като монистична философия или монизъм.
Ние установихме, че елементите за обясняване на действителността трябва да се вземат от две сфери: възприемането и мисленето. Както видяхме, нашата организация е причина, пълната цялостна действителност, включително собственият ни субект, първоначално да ни се явява като двойственост. Познанието превъзмогва тази двойственост, като от двата елемента на действителността - възприятието и изработеното чрез мислене понятие - сглобява цялото нещо. Нека начина, по който светът ни се разкрива, преди да придобие чрез познанието своя верен облик, да наречем свят на явлението, в противовес на единната същност, съставена от възприятие и понятие. Тогава можем да кажем: светът ни е даден като двойственост (дуалистично), а познанието го преработва в единство (монистично). Философия, която изхожда от този основен принцип, може да се означи като монистична философия или монизъм. На нея и противостои теорията за двата свята или дуализмьт. Дуализмът допуска наличие на два абсолютно различни свята, а не примерно на две разграничавани само от нашето органично устройство страни на единната действителност. След това той търси в единния свят принципи за обяснението на другия. Дуализмът почива на едно погрешно схващане за онова, което наричаме познание. Той подразделя цялостното битие на две области, всяка от които си има свои закони и противопоставя тези области външно.
към текста >>

Съвременната физика въвежда сетивните усещания към процеси при най-малките частици на телата и към едно безкрайно фино вещество, наричано етер или към нещо подобно.
Такива хипотетично приемани реалности са невидимите сили, чрез които сетивно възприеманите неща си въздействат взаимно. Едно такова нещо е наследствеността, която проявява действието си извън рамките на индивида и на чиято основа от индивида се развива нов, подобен нему индивид, чрез което родът се запазва. Едно такова нещо е жизнен принцип - душата, която пронизва органичното тяло и за която в наивното съзнание винаги е налице понятие, образувано по аналогия на сетивните реалности. Такова нещо за наивния човек най-сетне е божественото Същество. Това божествено Същество се мисли, че действува по начин, отговарящ изцяло на това, което може да се възприема като деятелност на самия човек: Тоест антропоморфно. Съвременната физика въвежда сетивните усещания към процеси при най-малките частици на телата и към едно безкрайно фино вещество, наричано етер или към нещо подобно. Така например усещаното от нас като топлина е движение на частиците на топлоизлъчващо тяло в рамките на пространството, заемано от това тяло. И тук нещо невъзприемаемо отново се мисли по аналогия на възприемаемото. В този смисъл сетивният аналог на понятието „тяло" е общо взето вътрешността на едно затворено отвсякъде пространство, където във всички посоки се движат еластични сфери, които се сблъскват помежду си, удрят се в стените и отскачат от тях и т.н. Без такива предположения светът на наивния реализъм би се разпаднал в едно несвързано помежду си струпване от възприятия без взаимни отношения, което не се обединява в единство. Ясно е обаче, че до такава постановка наивният реализъм може да стигне само чрез известна непоследователност.
към текста >>

7. 11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА GA_4 Философия на свободата

Тъй като във философията е обичайно чистата мисловна способност да се означава като разум, оправдано би било очертаната на тази степен морална движеща сила да се нарича практически разум.
Висша степен на индивидуалния живот е понятийното мислене без оглед на определено възприятийно съдържание. Съдържанието на дадено понятие ние определяме чрез чиста интуиция от идейната сфера. Първоначално едно такова понятие не съдържа отношение към определени възприятия. Ако към волевият акт пристъпваме под влияние на едно опиращо се на възприятие понятие, тоест на една представа, тогава именно това възприятие ни мотивира по околен път чрез понятийното мислене. Ако действаме под влияние на интуиции, тогава движеща сила на нашето действие е чистото мислене. Тъй като във философията е обичайно чистата мисловна способност да се означава като разум, оправдано би било очертаната на тази степен морална движеща сила да се нарича практически разум. Най-ясно тази движеща сила на волята е разисквана от Крайенбюл („филозофише монатсхефте", т. XVIII, бр. 3). Аз причислявам статията му по този въпрос към най-значителните произведения на съвременната философия и по-точно на етиката. Крайенбюл означава въпросната движеща сила като практическо априори, тоест произтичащ непосредствено от моята интуиция, подтик към действие. Ясно е, че един такъв подтик вече не може да спада към областта на характерологичното начало в тесния смисъл на думата.
към текста >>

Аз причислявам статията му по този въпрос към най-значителните произведения на съвременната философия и по-точно на етиката.
Ако към волевият акт пристъпваме под влияние на едно опиращо се на възприятие понятие, тоест на една представа, тогава именно това възприятие ни мотивира по околен път чрез понятийното мислене. Ако действаме под влияние на интуиции, тогава движеща сила на нашето действие е чистото мислене. Тъй като във философията е обичайно чистата мисловна способност да се означава като разум, оправдано би било очертаната на тази степен морална движеща сила да се нарича практически разум. Най-ясно тази движеща сила на волята е разисквана от Крайенбюл („филозофише монатсхефте", т. XVIII, бр. 3). Аз причислявам статията му по този въпрос към най-значителните произведения на съвременната философия и по-точно на етиката. Крайенбюл означава въпросната движеща сила като практическо априори, тоест произтичащ непосредствено от моята интуиция, подтик към действие. Ясно е, че един такъв подтик вече не може да спада към областта на характерологичното начало в тесния смисъл на думата. Защото действащото тук като движеща сила вече не е само нещо индивидуално в мен, а представлява идейното, и оттук общото съдържание на моята интуиция. Щом приема това съдържание да бъде основна и изходна точка за едно действие, аз встъпвам в акта на волята, независимо дали понятието още преди това е било у мен или постъпва в съзнанието ми непосредствено преди моето действие, тоест независимо дали то вече е било у мен като начало или не. До реален волев акт се стига само тогава, когато под формата на понятие или представа, един моментен подтик към действие окаже въздействие върху характерологичното начало.
към текста >>

8. I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Нашата философия понастоящем е достатъчно безплодна и би могла добре да използва живителната сила от мисли на един смел и решителен писател, какъвто е Ницше.
Някои от тези умове, които не са нищо друго освен персонифицирани учебници по логика, не могат, разбира се, да оценят Ницшевите произведения, възникнали от най-могъщите и непосредствени житейски импулси. Във всеки случай, със смелите си мисловни скокове Ницше се озовава в по-дълбоки тайни на човешката природа, отколкото мнозина логически мислители с предпазливото си пълзене. Какъв е смисълът от логиката, щом с мрежата си от понятия тя улавя само едно безстойностно съдържание? Когато чуваме стойностни мисли, се изпълваме със задоволство, дори да не са свързани с логически нишки. Житейската радост не зависи само от логиката, а също и от създаването на мисли. Нашата философия понастоящем е достатъчно безплодна и би могла добре да използва живителната сила от мисли на един смел и решителен писател, какъвто е Ницше. Силата на развитие на тази философия е парализирана от влиянието, оказано върху нея от Кантовото мислене. Чрез това влияние тя е загубила цялата си самобитност и кураж. От школската философия на своето време Кант е възприел понятието за истина, което произлиза от „чистия разум“. Той се е опитал да покаже, че чрез такава истина ние не можем да знаем нищо за нещата, намиращи се извън нашето преживяване, за „нещата в себе си“. От едно столетие се прилага изключително остроумие, за да се преосмислят мислите на Кант от всички страни.
към текста >>

Силата на развитие на тази философия е парализирана от влиянието, оказано върху нея от Кантовото мислене.
Във всеки случай, със смелите си мисловни скокове Ницше се озовава в по-дълбоки тайни на човешката природа, отколкото мнозина логически мислители с предпазливото си пълзене. Какъв е смисълът от логиката, щом с мрежата си от понятия тя улавя само едно безстойностно съдържание? Когато чуваме стойностни мисли, се изпълваме със задоволство, дори да не са свързани с логически нишки. Житейската радост не зависи само от логиката, а също и от създаването на мисли. Нашата философия понастоящем е достатъчно безплодна и би могла добре да използва живителната сила от мисли на един смел и решителен писател, какъвто е Ницше. Силата на развитие на тази философия е парализирана от влиянието, оказано върху нея от Кантовото мислене. Чрез това влияние тя е загубила цялата си самобитност и кураж. От школската философия на своето време Кант е възприел понятието за истина, което произлиза от „чистия разум“. Той се е опитал да покаже, че чрез такава истина ние не можем да знаем нищо за нещата, намиращи се извън нашето преживяване, за „нещата в себе си“. От едно столетие се прилага изключително остроумие, за да се преосмислят мислите на Кант от всички страни. Резултатите от това остроумие са във всеки случай често доста оскъдни и тривиални.
към текста >>

От школската философия на своето време Кант е възприел понятието за истина, което произлиза от „чистия разум“.
Когато чуваме стойностни мисли, се изпълваме със задоволство, дори да не са свързани с логически нишки. Житейската радост не зависи само от логиката, а също и от създаването на мисли. Нашата философия понастоящем е достатъчно безплодна и би могла добре да използва живителната сила от мисли на един смел и решителен писател, какъвто е Ницше. Силата на развитие на тази философия е парализирана от влиянието, оказано върху нея от Кантовото мислене. Чрез това влияние тя е загубила цялата си самобитност и кураж. От школската философия на своето време Кант е възприел понятието за истина, което произлиза от „чистия разум“. Той се е опитал да покаже, че чрез такава истина ние не можем да знаем нищо за нещата, намиращи се извън нашето преживяване, за „нещата в себе си“. От едно столетие се прилага изключително остроумие, за да се преосмислят мислите на Кант от всички страни. Резултатите от това остроумие са във всеки случай често доста оскъдни и тривиални. Ако преведем баналностите на съвременните философски книги от школската им форма на здрав език, ще изведем твърде бедно съдържание в сравнение с това на афоризмите на Ницше, който във връзка със съвременната философия с пълно право можеше да изрече гордите думи: „Моето честолюбие е да кажа в десет изречения това, което други казват в цяла книга, това, което някой друг не казва в книга...“24 8.
към текста >>

Ако преведем баналностите на съвременните философски книги от школската им форма на здрав език, ще изведем твърде бедно съдържание в сравнение с това на афоризмите на Ницше, който във връзка със съвременната философия с пълно право можеше да изрече гордите думи: „Моето честолюбие е да кажа в десет изречения това, което други казват в цяла книга, това, което някой друг не казва в книга...“24
Чрез това влияние тя е загубила цялата си самобитност и кураж. От школската философия на своето време Кант е възприел понятието за истина, което произлиза от „чистия разум“. Той се е опитал да покаже, че чрез такава истина ние не можем да знаем нищо за нещата, намиращи се извън нашето преживяване, за „нещата в себе си“. От едно столетие се прилага изключително остроумие, за да се преосмислят мислите на Кант от всички страни. Резултатите от това остроумие са във всеки случай често доста оскъдни и тривиални. Ако преведем баналностите на съвременните философски книги от школската им форма на здрав език, ще изведем твърде бедно съдържание в сравнение с това на афоризмите на Ницше, който във връзка със съвременната философия с пълно право можеше да изрече гордите думи: „Моето честолюбие е да кажа в десет изречения това, което други казват в цяла книга, това, което някой друг не казва в книга...“24 8. Както в своите мнения не иска да даде нищо друго освен продукта на своите лични инстинкти и пориви, така за Ницше също и чуждите възгледи не са нищо повече от симптоми, от които той прави заключения за господстващите инстинкти в отделни хора или на цели народи, раси и т.н. Той не се занимава с дискусии или с опровержения на чужди мнения, а търси инстинктите, които се изразяват в тези мнения. Иска да разпознае характерите на личностите или народите от техните възгледи. Интересува го дали даден възглед изразява господство на инстинкти за здраве, смелост, аристократизъм, житейска радост, или той произлиза от нездрави, робски, уморени, враждебни на живота инстинкти.
към текста >>

9. II. СВРЪХЧОВЕКЪТ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето изкуство, когато се запознава с философията на Шопенхауер.
Когато някой творец, например като Рихард Вагнер, в последния етап на своето творчество се превръща в привърженик на аскетичен идеал, това не е от голямо значение. Творецът поставя живота си над своите творби. Той гледа отгоре надолу към своите реалности. Той твори реалности, които не са неговата реалност. „Един Омир нямаше да създаде Ахил, един Гьоте - Фауст, ако Омир бе Ахил, а Гьоте - Фауст“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 4) Щом такъв творец започне да приема съществуването си твърде сериозно и пожелае да преобрази себе си и своите лични възгледи в реалност, тогава не е чудно, ако възникне нещо много нереално. Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето изкуство, когато се запознава с философията на Шопенхауер. Дотогава музиката за него е изразно средство, което се нуждае от нещо, на което да придаде израз, нуждае се от драмата. В книгата си „Опера и драма“, написана през 1831 г., той казва, че най-голямата заблуда, в която човек може да изпадне във връзка с операта, е, „че едно средство на израза (музиката) се превръща в цел, а целта на израза {драмата} - в средство.“36 След като се запознава с учението на Шопенхауер за музиката37, той развива друг възглед. Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни говори същността на нещата. Вечната воля, която живее във всички неща, се въплъщава в останалите изкуства само в отраженията им, в идеите.
към текста >>

Както Рихард Вагнер е зависим от Шопенхауер, така са били всички творци „във всички времена прислужници на някакъв морал, на някаква философия или религия.“38
Ако Вагнер просто бе променил възгледа си за значението на музиката, Ницше нямаше да има причина да го упрекне в нещо. Тогава Ницше можеше да каже високо: освен своите творби Вагнер създаде също така и всевъзможни погрешни теории за изкуството. Фактът, че Вагнер в последния етап на своето творчество е въплътил в творбите си Шопенхауеровата вяра в отвъдното, че е употребил музиката за прослава на проклятието над реалността, е против вкуса на Ницше. Но „Случаят Вагнер“ не означава нищо, ако се касае за смисъла на прославянето на отвъдното за сметка на настоящето, ако става дума за значението на аскетичните идеали. Творците не стоят върху собствените си крака. Както Рихард Вагнер е зависим от Шопенхауер, така са били всички творци „във всички времена прислужници на някакъв морал, на някаква философия или религия.“38 Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реалността и защитават аскетични идеали. Те го правят, подтиквани от един дълбок инстинкт. Шопенхауер предава този инстинкт чрез описанието, което прави за създаването и насладата от една художествена творба. „Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете. Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40
към текста >>

Също и в поддръжниците на съвременната наука е вкоренен аскетичният идеал.
Такъв начин на мислене произлиза от страданието в живота и насочва оръжието си срещу живота. Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт. Трудът на Ницше достига връхната си точка благодарение на факта, че противопоставя на това учение нещо друго, един възглед за здравото и сполучливото. Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота идеал. 18. Също и в поддръжниците на съвременната наука е вкоренен аскетичният идеал. Разбира се, тази наука се хвали, че е изхвърлила извън борда всички представи, основани на вярата, и се придържа само към действителността. За нея е реално само това, което може да се преброи, изчисли, претегли, види и хване. Фактът, че по този начин „битието се принизява до сервилно аритметическо упражнение и математическа игра“, е безразличен на съвременните учени. („Веселата наука“, § 373) Такъв учен не си приписва право да интерпретира преминаващите пред сетивата и разума му световни събития, така че той да властва със своето мислене. Той казва, че истината трябва да е независима от интерпретациите му, че няма работа с истината, а трябва да оставя световните явления да му я диктуват.
към текста >>

До какво е достигнала съвременната наука, съдържаща цялата организация на световните явления, е казал един привърженик на тази наука, Рихард Веле46, в една наскоро излязла книга: „Какво би могъл да открие накрая като отговор духът, който наблюдава света и прехвърля в себе си въпросите за същността и целта на всичко случващо се?
Разбира се, тази наука се хвали, че е изхвърлила извън борда всички представи, основани на вярата, и се придържа само към действителността. За нея е реално само това, което може да се преброи, изчисли, претегли, види и хване. Фактът, че по този начин „битието се принизява до сервилно аритметическо упражнение и математическа игра“, е безразличен на съвременните учени. („Веселата наука“, § 373) Такъв учен не си приписва право да интерпретира преминаващите пред сетивата и разума му световни събития, така че той да властва със своето мислене. Той казва, че истината трябва да е независима от интерпретациите му, че няма работа с истината, а трябва да оставя световните явления да му я диктуват. До какво е достигнала съвременната наука, съдържаща цялата организация на световните явления, е казал един привърженик на тази наука, Рихард Веле46, в една наскоро излязла книга: „Какво би могъл да открие накрая като отговор духът, който наблюдава света и прехвърля в себе си въпросите за същността и целта на всичко случващо се? Ще се случи, че той, както въображаемо е застанал в противоречие с околния свят, ще се разтвори и в бягство от събития, ще се слее с всички събития. Той няма да „познава“ повече света, ще каже, че вече не е сигурен дали тези, които знаят, съществуват, или те са просто събития. Всичко се случват наистина по такъв начин, че понятието на едно знание може да се изведе прибързано и необосновано. И нагоре се стрелват „понятия“, за да донесат светлина на събитията, но те са блуждаещи огньове, души на желанията за знание, окаяни, очевидно нищо не казващи постулати на една празна форма на знанието. Непознати фактори трябва да управляват в промяната.
към текста >>

Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на Бог.
Естествоизпитателите и писачите на история в днешно време са въодушевени от същия дух на аскетичния идеал. Навсякъде изброяване, описание на факти и нищо повече. Всяко организиране на фактите е забранено. Сред тези съвременни учени се намират и атеистите. Тези атеисти обаче не са по-свободомислещи от своите съвременници, които вярват в Бог. Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на Бог. Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“. Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов Бог, който е победил стария Бог. „Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности. Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра. Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си.
към текста >>

Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“.
Навсякъде изброяване, описание на факти и нищо повече. Всяко организиране на фактите е забранено. Сред тези съвременни учени се намират и атеистите. Тези атеисти обаче не са по-свободомислещи от своите съвременници, които вярват в Бог. Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на Бог. Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“. Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов Бог, който е победил стария Бог. „Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности. Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра. Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си. Истинският „свободомислещ“ отива още по-далеч.
към текста >>

(Аз представих в подробности процеса на познание в моите две книги „Истина и наука“ и „Философия на свободата“49.)
Човек прави това, защото иска да владее мисловно сбора от наблюденията. Една противопоставяща му се безсъдържателност го притиска като непозната сила. Той се бори с тази сила, преодолява я, като я прави мислима. Всяко броене, претегляне и изчисляване на явленията става поради същата причина. Това е волята за власт, която се преживява в порива за познание. (Аз представих в подробности процеса на познание в моите две книги „Истина и наука“ и „Философия на свободата“49.) Притъпеният и слаб интелект не иска да признае, че той самият интерпретира явленията като израз на стремежа си към власт. Той също смята своята интерпретация за обективен факт и пита: как човек може да открие такъв обективен факт в реалността? Например пита как става така, че интелектът разпознава в две последователно протичащи явления причина и следствие. Всички теоретици на познанието от Лок, Хюм, Кант до настоящето са се занимавали с този въпрос. Тънкото анализиране, което са употребявали в това изследване, е останало безплодно.
към текста >>

Чрез изучаването на Шопенхауеровата философия е изкушен от идеализма.
Питам се какво всъщност иска тялото ми от музиката... Мисля, че иска да олекне, като че ли всички животински функции трябва да бъдат ускорени чрез леки, смели, свободни, себеуверени ритми; като че ли твърдият и тежък живот трябва да загуби тежестта си в потока от златни и нежни леещи се мелодии. Моята меланхолия иска да отпочине в убежищата и бездните на съвършенството. Затова се нуждая от музика.“ („Ницше contra Вагнер“: „Където възразявам“) В началото на писателския си път Ницше се заблуждава относно това, което инстинктите му желаят от изкуството. Ето защо тогава той е бил привърженик на Вагнер. Чрез изучаването на Шопенхауеровата философия е изкушен от идеализма. Известно време вярва в идеализма и се заблуждава с идеални потребности. По-късно забелязва, че идеализмът се противопоставя на неговите инстинкти. Става по-искрен спрямо себе си. Казва как се е почувствал. И това може да доведе само до пълно отрицание на Вагнеровата музика, която придобива все по-аскетичен характер, който ние вече посочихме като характеристика на последната цел на Вагнеровото дело.
към текста >>

Аз нарекох способността да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди „морална фантазия“ в книгата ми „Философия на свободата“.
Сетивните инстинкти тласкат към изживяване на собствената личност, духовните импулси са във властта на външен авторитет. Духовният живот на такава личност ще е тиранизиран от сетивните инстинкти, а сетивният й живот - от духовните инстинкти. Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност. Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота. Напълно свободен е човекът, който може също така да създава мисли, водещи към действие. Аз нарекох способността да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди „морална фантазия“ в книгата ми „Философия на свободата“. Само този, който притежава морална фантазия, е действително свободен, защото човек трябва да действа според съзнателни вътрешни подбуди. А който не може да създава такива, трябва да ги заимства от външни авторитети или от традицията, която му говори под формата на глас на съвестта. Човек, който следва просто своите сетивни инстинкти, действа като животно. Човек, който поставя своите сетивни инстинкти под чужди мисли, действа несвободно. Човекът, който създава своите морални цели, действа свободно.
към текста >>

10. 1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900) GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО
ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ I. Не пиша следващите редове като добавка към твърденията на противниците на Фридрих Ницше, а с намерението да се даде принос за разбирането на този мъж от гледна точка, която несъмнено се взима под внимание при преценката на неговия забележителен мисловен път. Който се задълбочи в мирогледа на Фридрих Ницше, ще се сблъска с безчет проблеми, които могат да се разяснят само от гледището на психопатологията. От друга страна, тъкмо за психиатрията може да бъде от значение да се занимава с една значима личност, която има неизмеримо голямо влияние върху съвременната култура.
към текста >>

От друга страна, тъкмо за психиатрията може да бъде от значение да се занимава с една значима личност, която има неизмеримо голямо влияние върху съвременната култура.
ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ I. Не пиша следващите редове като добавка към твърденията на противниците на Фридрих Ницше, а с намерението да се даде принос за разбирането на този мъж от гледна точка, която несъмнено се взима под внимание при преценката на неговия забележителен мисловен път. Който се задълбочи в мирогледа на Фридрих Ницше, ще се сблъска с безчет проблеми, които могат да се разяснят само от гледището на психопатологията. От друга страна, тъкмо за психиатрията може да бъде от значение да се занимава с една значима личност, която има неизмеримо голямо влияние върху съвременната култура. Същевременно това влияние носи съществено различен отпечатък в сравнение с въздействията, които философите имат върху своите ученици. Защото Ницше не въздейства върху съвременниците си чрез логическата сила на аргументите. Разпространението на възгледите му се обяснява по-скоро със същите причини, които правят възможно за мечтатели и фанатици от всички времена да изпълняват своята роля в света.* Това, което трябва да се изнесе тук, не е едно завършено обяснение на духовното състояние на Фридрих Ницше от психиатрична гледна точка. Такова обяснение днес не е възможно, защото все още не е налице пълна и вярна клинична здравословна картина.
към текста >>

Това, което е възможно днес, е да се разгледа философията на Ницше от гледна точка на психопатологията.
Защото Ницше не въздейства върху съвременниците си чрез логическата сила на аргументите. Разпространението на възгледите му се обяснява по-скоро със същите причини, които правят възможно за мечтатели и фанатици от всички времена да изпълняват своята роля в света.* Това, което трябва да се изнесе тук, не е едно завършено обяснение на духовното състояние на Фридрих Ницше от психиатрична гледна точка. Такова обяснение днес не е възможно, защото все още не е налице пълна и вярна клинична здравословна картина. Всичко, което досега е изнесено за неговото здравословно състояние, носи характера на непълнота и противоречивост. Това, което е възможно днес, е да се разгледа философията на Ницше от гледна точка на психопатологията. Същинската работа на психиатъра ще започне може би точно тогава, когато приключи работата на психолога, която трябва да бъде представена тук. Тази работа обаче е необходима за пълното разрешаване на „Ницшевия проблем“. Само въз основа на такава психопатологична симптоматология психиатърът ще може да разреши своята задача. Една особеност, която се проявява в цялата дейност на Ницше, е липсата на чувство за обективна истина. Научен стремеж към истина при Ницше напълно отсъства.
към текста >>

До такива представи Ницше достига чрез философията на Шопенхауер.
Чрез жестовете му говори ма-гичното“ („Раждането на трагедията“, § I) В това дионисиево състояние човек се самозабравя, повече не се чувства като индивидуалност, а като орган на всеобщата световна воля. В празничните игри, провеждани в прослава на бог Дионис, Ницше вижда дионисиевото изразяване на човешкия дух. Той си представя, че драматическото изкуство при гърците е възникнало от такива игри. Извършено е по-висше обединение между дионисиевото и аполоновото начало. В античната драма се създава аполоново отражение на дионисиево възбудения човек. До такива представи Ницше достига чрез философията на Шопенхауер. Той просто премества „Светът като воля и представа“ в областта на изкуството. Светът на представата не е реалният свят. Той е само субективно отражение, което нашата душа създава от нещата. Чрез наблюдение човекът, според мнението на Шопенхауер, не достига до истинската същност на света. Тя му се разкрива в неговата воля.
към текста >>

Такова познание най-малкото не е предназначено за хора, които търсят една философия за своя живот, а не нови знания за своята памет.
Въздухът е хомогенен, укрепващ. Една сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито имат хора, които са господари на много богат дом.“76 Това естетическо впечатление е решаващо за Ницше-вото отношение към Шопенхауер. Сред бележките, които той си прави по същото време, когато е писал хвалебствената книга „Шопенхауер като възпитател“, намираме следното: „Далече съм от това да вярвам, че съм разбрал правилно Шопенхауер, а чрез него съм се научил само да разбирам малко по-добре самия себе си. Заради това му дължа огромна благодарност. Но изобщо не ми изглежда важно как човек сега приема, че при даден философ е проучено точно това, което той действително е учел. Такова познание най-малкото не е предназначено за хора, които търсят една философия за своя живот, а не нови знания за своята памет. И накрая за мен остава невероятно, че така нещо действително може да се изследва.“ Ницше изгражда идеите си за „Раждането на трагедията“ върху основата на философска постановка, която не е сигурно дали е разбрана правилно. Той не търси логическо, а само естетическо удовлетворение. Друг показателен пример за неговата липса на чувство за истина показва поведението му, докато пише книгата „Рихард Вагнер в Байройт“ през 1876 г. По това време той записва не само всичко, което е хвалебствено за Вагнер, но и някои от идеите, които по-късно в „Случаят Вагнер“ са насочени против Вагнер.
към текста >>

Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отделността на волята за живот.
среща една личност като Паул Рее, който разглежда част от проблемите, преди всичко етическите, които занимават Ницше, напълно в духа на строгата обективна научност. Този начин на разглеждане на нещата въздейства върху Ницше като ново откровение.** Той се удивлява на това чисто изследване на истината, освободено от всякакъв романтизъм. Госпожица Малвида фон Майзенбуг11, одухотворената авторка на „Мемоарите на една идеалистка“, разказва в наскоро издадената си книга „Заникът на една идеалистка“ за Ницшевото отношение към начина на разглеждане на нещата на Рее през 1876 г. Тогава тя принадлежи към кръга от хора в Соренто, в който се сближават Ницше и Рее. „Какво голямо впечатление прави на Ницше неговият (на Рее) начин на разглеждане на философските проблеми, разбрах от няколко разговора.“ Тя споделя едно място от такъв разговор: „Огромната заблуда -казва Ницше - на всички религии е да търсят някаква трансцедентална отделност зад явленията. Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отделността на волята за живот. Философията е също така една огромна заблуда като религията. Единственото стойностно и полезно нещо е науката, която постепенно гради камък върху камък, докато се получи сигурна постройка.“ Това е казано доста ясно. Ницше, на когото липсва чувство за обективна истина, идеализира този начин на мислене, когато го срещне при другиго. Резултатът при него обаче не е обръщане към обективната научност. Начинът на собствените му действия остава такъв, какъвто е бил по-рано.
към текста >>

Философията е също така една огромна заблуда като религията.
Този начин на разглеждане на нещата въздейства върху Ницше като ново откровение.** Той се удивлява на това чисто изследване на истината, освободено от всякакъв романтизъм. Госпожица Малвида фон Майзенбуг11, одухотворената авторка на „Мемоарите на една идеалистка“, разказва в наскоро издадената си книга „Заникът на една идеалистка“ за Ницшевото отношение към начина на разглеждане на нещата на Рее през 1876 г. Тогава тя принадлежи към кръга от хора в Соренто, в който се сближават Ницше и Рее. „Какво голямо впечатление прави на Ницше неговият (на Рее) начин на разглеждане на философските проблеми, разбрах от няколко разговора.“ Тя споделя едно място от такъв разговор: „Огромната заблуда -казва Ницше - на всички религии е да търсят някаква трансцедентална отделност зад явленията. Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отделността на волята за живот. Философията е също така една огромна заблуда като религията. Единственото стойностно и полезно нещо е науката, която постепенно гради камък върху камък, докато се получи сигурна постройка.“ Това е казано доста ясно. Ницше, на когото липсва чувство за обективна истина, идеализира този начин на мислене, когато го срещне при другиго. Резултатът при него обаче не е обръщане към обективната научност. Начинът на собствените му действия остава такъв, какъвто е бил по-рано. И сега истината не му въздейства чрез своята логична природа, а тя му прави естетическо, доставящо наслада впечатление.
към текста >>

В Дюринговия „Курс по философия“79 той открива изложение, което трябва да даде доказателство, че едно вечно повторение на подобни световни събития не е съвместимо с принципите на механиката.
Ала не променя методите на тази научност. Да, той крачи напред по своя път по начина, чрез който през 1881 г. достига до положение да обяви война на истината. Именно по това време излага твърдение, чрез което съзнателно се противопоставя на възгледите, предлагани от естествената наука. Това твърдение е неговото толкова обсъждано учение за „вечното възвръщане“78 на нещата. В Дюринговия „Курс по философия“79 той открива изложение, което трябва да даде доказателство, че едно вечно повторение на подобни световни събития не е съвместимо с принципите на механиката. Точно това го подтиква да приеме едно такова вечно, периодично повторение на подобни световни събития. Всичко, което се случва днес, трябва вече да се е случвало безброй пъти и трябва да се повтаря безброй пъти. По това време той също така казва какво го е примамило да изложи противоположни мнения спрямо всеобщо признатите истини. „Каква е реакцията на мненията? Когато едно мнение престане да е интересно, тогава човек се стреми да му придаде очарование, като го превръща в негова противоположност.
към текста >>

Той иска да предложи едно унищожение на християнството под заглавие „Антихрист“, друго унищожение на досегашната философия, която нарича „нихилистично движение“, под надслов „Свободният дух“, и трето унищожение на досегашните морални понятия, наречено „Неморалистът“.
Изглежда ми, че тя блести във всеки трепет на рафинирана красота, че едно изкуство е доведено в нея до дело тъй божествено, тъй дяволски божествено, че хилядолетия напразно се е търсела втора такава възможност. Виждам пиеса, тъй сетивна, същевременно така парадоксална, че всички божества от Олимп са имали повод за безсмъртен смях - Чезаре Борджия като папа... Разбирате ли ме? Това би била победата, за която днес жадувам - с това беше ликвидирано християнството! “ (Ницше, Съчинения, Том VIII) Как инстинктът за разрушение при Ницше надделява над този за градеж, е показано в диспозицията на последната му творба „Преоценка на всички ценности“. Три четвърти от нея трябва да са чисто негативни изложения. Той иска да предложи едно унищожение на християнството под заглавие „Антихрист“, друго унищожение на досегашната философия, която нарича „нихилистично движение“, под надслов „Свободният дух“, и трето унищожение на досегашните морални понятия, наречено „Неморалистът“. Той нарича тези морални понятия „най-фаталния вид невежество“. Едва последната глава носи нещо положително: „Дионис, философия на вечното възвръщане.“ (Ницше, Съчинения, Том VIII) В тази позитивна част обаче той не е успял да постигне някакво значително съдържание. Ницше не се страхува от най-коварните противоречия, когато става въпрос да се руши някоя идейна насока или културно явление. Когато през 1888 г. си поставя задачата да представи в „Антихрист“ вредата от християнството, той го противопоставя на по-старите културни явления.
към текста >>

Едва последната глава носи нещо положително: „Дионис, философия на вечното възвръщане.“ (Ницше, Съчинения, Том VIII) В тази позитивна част обаче той не е успял да постигне някакво значително съдържание.
Това би била победата, за която днес жадувам - с това беше ликвидирано християнството! “ (Ницше, Съчинения, Том VIII) Как инстинктът за разрушение при Ницше надделява над този за градеж, е показано в диспозицията на последната му творба „Преоценка на всички ценности“. Три четвърти от нея трябва да са чисто негативни изложения. Той иска да предложи едно унищожение на християнството под заглавие „Антихрист“, друго унищожение на досегашната философия, която нарича „нихилистично движение“, под надслов „Свободният дух“, и трето унищожение на досегашните морални понятия, наречено „Неморалистът“. Той нарича тези морални понятия „най-фаталния вид невежество“. Едва последната глава носи нещо положително: „Дионис, философия на вечното възвръщане.“ (Ницше, Съчинения, Том VIII) В тази позитивна част обаче той не е успял да постигне някакво значително съдържание. Ницше не се страхува от най-коварните противоречия, когато става въпрос да се руши някоя идейна насока или културно явление. Когато през 1888 г. си поставя задачата да представи в „Антихрист“ вредата от християнството, той го противопоставя на по-старите културни явления. „Цялата работа на античната култура е била напразна. Нямам думи да изразя чувството си за нещо толкова величествено... Всички предпоставки за една научна култура, всички научни методи са били налице.
към текста >>

11. ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ GA_9 Теософия

Този, който иска да намери други пътища, различни от тук представените, за да се добере до истините, изложени в тази книга, ще ги открие в моята "Философия на свободата".
Истините на тази книга трябва да се преживеят. Духовната Наука има стойност само при тези условие. Книгата не може да се преценява от гледището на традиционната наука, след като такава преценка не е постиганата от самата нея. Тогава може да се констатира, че заключенията, до които тя достига не противоречат на истинския научен дух. Авторът може да твърди, че с нито една дума не е изневерил на научната си съвест. Този, който иска да намери други пътища, различни от тук представените, за да се добере до истините, изложени в тази книга, ще ги открие в моята "Философия на свободата". Тези два труда по различен начин се стремят към една и съща цел. За разбирането на единия не е необходимо да се чете другия, макар, че безспорно, би било от полза да се прочетат и двата. Този, който търси в тази книга "последните" истини ще остане с празни ръце. Първо трябва да бъдат дадени основните истини от целокупната сфера на Духовната Наука. Присъщо на природата на човека е да пита за началото и края на света за последните цели на съществуванието и за същината на Бога.
към текста >>

Авторът на тази книга знае, че в нея не е изложено нищо, което да не може да не се приеме от всеки, който стои на позициите на съвременната естествена наука.
Убеждаващата сила на "сигурните научни знания" е толкова голяма за някои духове, че те не могат да приемат тази книга за нищо друго, освен за една нечувана безсмислица. Този, който излага своя свръхсетивен опит не може да си прави никакви илюзии по този въпрос. Без съмнение, може да се изиска едно "неоспоримо доказателство" за това, което той твърди. Но кой би сторил това, не взема предвид, че всичко, което ще му се предложи, е една илюзия. Защото, без сам да иска, той би се стремил не към доказателства, които са свойствени на предмета, към такива, които би могъл да оцени. Авторът на тази книга знае, че в нея не е изложено нищо, което да не може да не се приеме от всеки, който стои на позициите на съвременната естествена наука. Той знае, че могат да се задоволят едновременно всички изисквания на науката и тъкмо поради това може да се приеме начина, по който тук е описан духовния свят. Нещо повече тъкмо тези, които са запознати с истинския естествено научен начин за изложение на фактите, ще се чувствуват тук като у дома си. Който е съгласен да се гледа по този начин нещата, ще почувствува истината в дълбоките думи на Гьоте: "Едно лъжливо учение не може да се опровергае, защото почива на убеждението, че лъжливото е истинно". Споровете с онези, които приемат само такива доказателства, които отговарят на техния начин на мислене, са безсмислени. Който разбере същността на това "доказателство" ще му е ясно, че човешката душа ще достигне до истината по пътища, различни от тези на споровете.
към текста >>

12. ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ 1910 GA_13 Въведение в Тайната наука

„топлина", по начин, какъвто може да си позволи само човек, който не е чул нито дума за съвременната физика.
Някой би могъл напр. да започне да чете една или друга страница от тези описания, да срещне определени неща, спрямо които той вече има известно становище, породено от научните изследвания в тази област. И той би могъл да стигне до следното заключение: „Учудващо е как в наше време изобщо са възможни подобни твърдения. Тук има една игра с най-прости естественонаучни понятия по начин, показващ смайващо непознаване на елементарни научни факти. Авторът употребява понятия, като напр. „топлина", по начин, какъвто може да си позволи само човек, който не е чул нито дума за съвременната физика. Всеки, който познава макар и най-бегло тази наука, би могъл да му покаже, че изнесеното от него не заслужава да се нарече дори дилетантство, защото може да се окачестви направо като абсолютно невежество..." Биха могли да се приведат още много подобни оценки. Като резултат от тях обаче, може да прозвучи и следният извод: „Всеки, който е прочел няколко страници от тази книга, в зависимост от своя темперамент, ще я сложи настрана с усмивка или възмущение, и ще си каже: Странно е до какви крайности може да стигне изопаченото мислене в наши дни. Най-добре е тези измислици да бъдат поставени наред с други куриози, които можем да срещнем днес" Какво ще отговори авторът, след като се натъкне на подобни мнения? Няма ли и той право от своята гледна точка да сметне такива критици просто за читатели, които са неспособни да разсъждават, или за хора, които нямат добрата воля да стигнат до една независима и точна преценка?
към текста >>

Впрочем изнасянето на лични мотиви би могло да се окаже напълно излишно: А именно когато се установи, и то с най-големи подробности, че в действителност съдържанието на тази книга е в съгласие с целия напредък на съвременната наука.
За да стане ясен действителният замисъл на автора, необходимо е нещо, което за самия него общо взето изглежда неподходящо, но тъкмо при тази книга се явява като изключително належащо: а именно да спомене нещо лично. Несъмнено, в тази насока не трябва да се изнася нищо, което не е свързано с решението да напиша тази книга. Това, което ще се каже в подобна книга, не би имало никакво право на съществуване, ако носеше само личен характер. То трябва да съдържа неща, до които може да стигне всеки човек, а в начина на изложението не трябва да проличава никакъв личен елемент, доколкото това изобщо е възможно. Следователно, личният елемент трябва да се търси другаде: той улеснява само разбирането на това, как авторът възприема горе споменатите критики и как въпреки тях можа да напише тази книга. Впрочем изнасянето на лични мотиви би могло да се окаже напълно излишно: А именно когато се установи, и то с най-големи подробности, че в действителност съдържанието на тази книга е в съгласие с целия напредък на съвременната наука. За тази цел обаче ще са необходими цели томове вместо въведение към книгата. И понеже това не може да стане веднага, авторът смята за необходимо да поясни, какви лични отношения го оправдават да счита, че такава съгласуваност е възможна, и то по един напълно задоволителен начин. Несъмнено, той никога не би се заловил да публикува неща, като напр. топлинните процеси, за които става дума в тази книга, без да признае следното: Преди повече от 30 годи ни в редовен университетски курс той можа да изучи физиката, включително и нейните основни разклонения. Тогава топлинните явления се обясняваха с т.н.
към текста >>

За свой неизменен принцип той прие да говори и пише само за такива неща в областта на Духовната Наука, за които е сигурен в начина, по който те могат да бъдат обяснени от съвременната наука.
„механическа теория на топлината" и тя го интересуваше твърде много. Историческото развитие на тази теория, свързана с имената на Юлиус Роберт Майер, Хелмхолц, Жул, Клаузиус и т.н. беше част от постоянните му занимания. Това, че по време на своето обучение той си осигури достатъчно надеждни възможности да следи и до днес истинския научен прогрес в областта на физикалната топлинна теория, без да среща никакви трудности при опитите си да вниква в което и да е от постиженията на официалната наука. В противен случай той изобщо не би се осмелил да напише тази книга. За свой неизменен принцип той прие да говори и пише само за такива неща в областта на Духовната Наука, за които е сигурен в начина, по който те могат да бъдат обяснени от съвременната наука. С това авторът не претендира, че подобен подход трябва да е задължителен за всички хора. Естествено, всеки човек е в правото си да съобщи или публикува онова, което му подсказват неговият разум, неговият здрав усет за истината и неговите чувства, дори и когато не знае как ще се произнесе съвременната наука по този въпрос. Обаче авторът на тази книга би желал да се придържа твърдо към посочения горе принцип. Например, той не би написал онези няколко изречения за човешката жлезна система, за човешката нервна система, които се намират в тази книга, ако не би бил в състояние да се опита и да говори върху тях по онзи начин, по който би ги третирал всеки съвременен учен от гледна точка на официалната наука. Въпреки становището, че да се говори по този начин за „топлина", означава пълно непознаване на съвременната физика, авторът смята, че има това право, защото той действително се стреми да вникне в съвременните научни постижения и би се отказал да говори по този начин, ако тези постижения са му чужди.
към текста >>

Естествено, всеки човек е в правото си да съобщи или публикува онова, което му подсказват неговият разум, неговият здрав усет за истината и неговите чувства, дори и когато не знае как ще се произнесе съвременната наука по този въпрос.
беше част от постоянните му занимания. Това, че по време на своето обучение той си осигури достатъчно надеждни възможности да следи и до днес истинския научен прогрес в областта на физикалната топлинна теория, без да среща никакви трудности при опитите си да вниква в което и да е от постиженията на официалната наука. В противен случай той изобщо не би се осмелил да напише тази книга. За свой неизменен принцип той прие да говори и пише само за такива неща в областта на Духовната Наука, за които е сигурен в начина, по който те могат да бъдат обяснени от съвременната наука. С това авторът не претендира, че подобен подход трябва да е задължителен за всички хора. Естествено, всеки човек е в правото си да съобщи или публикува онова, което му подсказват неговият разум, неговият здрав усет за истината и неговите чувства, дори и когато не знае как ще се произнесе съвременната наука по този въпрос. Обаче авторът на тази книга би желал да се придържа твърдо към посочения горе принцип. Например, той не би написал онези няколко изречения за човешката жлезна система, за човешката нервна система, които се намират в тази книга, ако не би бил в състояние да се опита и да говори върху тях по онзи начин, по който би ги третирал всеки съвременен учен от гледна точка на официалната наука. Въпреки становището, че да се говори по този начин за „топлина", означава пълно непознаване на съвременната физика, авторът смята, че има това право, защото той действително се стреми да вникне в съвременните научни постижения и би се отказал да говори по този начин, ако тези постижения са му чужди. Той знае, че личният мотив, от който израства подобен принцип, лесно може да бъде взет за нескромност. С оглед на тази книга, това е необходимо да се каже, за да не бъде сметнат мотивът на автора и за нещо съвсем друго.
към текста >>

Въпреки становището, че да се говори по този начин за „топлина", означава пълно непознаване на съвременната физика, авторът смята, че има това право, защото той действително се стреми да вникне в съвременните научни постижения и би се отказал да говори по този начин, ако тези постижения са му чужди.
За свой неизменен принцип той прие да говори и пише само за такива неща в областта на Духовната Наука, за които е сигурен в начина, по който те могат да бъдат обяснени от съвременната наука. С това авторът не претендира, че подобен подход трябва да е задължителен за всички хора. Естествено, всеки човек е в правото си да съобщи или публикува онова, което му подсказват неговият разум, неговият здрав усет за истината и неговите чувства, дори и когато не знае как ще се произнесе съвременната наука по този въпрос. Обаче авторът на тази книга би желал да се придържа твърдо към посочения горе принцип. Например, той не би написал онези няколко изречения за човешката жлезна система, за човешката нервна система, които се намират в тази книга, ако не би бил в състояние да се опита и да говори върху тях по онзи начин, по който би ги третирал всеки съвременен учен от гледна точка на официалната наука. Въпреки становището, че да се говори по този начин за „топлина", означава пълно непознаване на съвременната физика, авторът смята, че има това право, защото той действително се стреми да вникне в съвременните научни постижения и би се отказал да говори по този начин, ако тези постижения са му чужди. Той знае, че личният мотив, от който израства подобен принцип, лесно може да бъде взет за нескромност. С оглед на тази книга, това е необходимо да се каже, за да не бъде сметнат мотивът на автора и за нещо съвсем друго. А това би било много по-лошо дори от нескромността. Впрочем възможна е критика и от философска гледна точка. Тя може да бъде формулирана по следния начин.
към текста >>

Следователно, и от тази страна, авторът би имал основание да остави книгата ненаписана, ако не знаеше кое би накарало един философ да я намери за наивна, прибягвайки до критическия мащаб на съвременната епоха.
Нима не е чувал, че е живял един Кант, според когото, от философска гледна точка, е просто непозволено да се изнасят подобни неща? " Но критиката може да стигне и по-далеч: „За философа такива некритични, наивни и некомпетентни изказвания са непоносими и всяко по-нататъшно занимание с тях би било чиста загуба на време." Движен от същия мотив, както по-горе, и въпреки възможните недоразумения, произтичащи от него, авторът и тук би желал да изтъкне нещо лично. Той започна да изучава Кант на 16 годишна възраст; а днес наистина смята, че може да разсъждава върху изнесените в „Тайната Наука" факти, и то напълно обективно, тъкмо от гледището на Кант. Следователно, и от тази страна, авторът би имал основание да остави книгата ненаписана, ако не знаеше кое би накарало един философ да я намери за наивна, прибягвайки до критическия мащаб на съвременната епоха. Тук става наистина ясно, как в смисъла на Кант са надхвърлени границите на възможното познание; Хербарт напр. би счел това за „наивен реализъм", който още не е стигнал до „изработването на понятия" и т.н., а представители на модерния прагматизъм като Уйлям Джеймс и Фердинант Шилер биха сметнали, че е премината мярката на „истинските представи", които „ние считаме за валидни, поставяме в действие и можем да верифицираме". Човек може да е наясно за тези неща и въпреки това, а може би тъкмо поради това, да се заеме с написването на тази книга. Авторът е анализирал различните философски системи в своите трудове „Теорията на познанието и Гьотевия светоглед", „Истина и наука", „Философия на свободата", „Гьотевия светоглед", „Възгледите за света и за живота през 19 век", „Загадки на философията". Могат да бъдат приведени още много мнения и критики.
към текста >>

Авторът е анализирал различните философски системи в своите трудове „Теорията на познанието и Гьотевия светоглед", „Истина и наука", „Философия на свободата", „Гьотевия светоглед", „Възгледите за света и за живота през 19 век", „Загадки на философията".
Той започна да изучава Кант на 16 годишна възраст; а днес наистина смята, че може да разсъждава върху изнесените в „Тайната Наука" факти, и то напълно обективно, тъкмо от гледището на Кант. Следователно, и от тази страна, авторът би имал основание да остави книгата ненаписана, ако не знаеше кое би накарало един философ да я намери за наивна, прибягвайки до критическия мащаб на съвременната епоха. Тук става наистина ясно, как в смисъла на Кант са надхвърлени границите на възможното познание; Хербарт напр. би счел това за „наивен реализъм", който още не е стигнал до „изработването на понятия" и т.н., а представители на модерния прагматизъм като Уйлям Джеймс и Фердинант Шилер биха сметнали, че е премината мярката на „истинските представи", които „ние считаме за валидни, поставяме в действие и можем да верифицираме". Човек може да е наясно за тези неща и въпреки това, а може би тъкмо поради това, да се заеме с написването на тази книга. Авторът е анализирал различните философски системи в своите трудове „Теорията на познанието и Гьотевия светоглед", „Истина и наука", „Философия на свободата", „Гьотевия светоглед", „Възгледите за света и за живота през 19 век", „Загадки на философията". Могат да бъдат приведени още много мнения и критики. Възможно е да се намери някой, който е запознат с по-ранните съчинения на автора, напр. „Възгледите за света и за живота през 19 век", или малката брошура „Хекел и неговите противници". Той би могъл да каже: „- Съвсем непонятно е, как един и същ човек може да напише тези съчинения, а наред с тях, освен излязлата вече от него „Теософия", да създаде сега и тази книга".
към текста >>

13. ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО) GA_13 Въведение в Тайната наука

Що се отнася до съвременната епоха от развитието на човечеството, подобен възглед трябва да се разглежда като остарял.
Към такава личност, ние й позволяваме да се намесва в най-скритата светиня на душата." За човек с подобно мислене, изложените в една книга средства за постигане на по-висше съзнание не представляват утеха. Защото не става дума за това, дали някому се съобщава нещо устно, или пък че определена личност, разполагаща с тези средства, ги описва в дадена книга, за да ги научи от там друго лице. Има личности, които действително познават правилата за развитието на духовните възприемателни органи и застъпват мнението, че тези правила изобщо не трябва да се публикуват. Подобни лица в повечето случаи смятат за недопустимо разгласяването на определени истини за духовния свят. Що се отнася до съвременната епоха от развитието на човечеството, подобен възглед трябва да се разглежда като остарял. Вярно е, че разгласяването на подобни правила може да става само до определена граница. Но след като ги приложи в своя духовен живот, те действуват по такъв начин, че човек успява сам да намери пътя за по-нататъшното си развитие. Този път се оказва правилен, само ако човек вникне с безпогрешен поглед в изминатите досега степени. Подобни факти могат да предизвикат опасения срещу духовния път на познание. Но тези опасения изчезват, когато вникнем в самата същност на човешкото развитие, което предопределя и съответния вид обучение.
към текста >>

Той е описан в моите книги „Теория на познанието и Гьотевия светоглед" и „Философия на свободата".
При това няма никакво противоречие във факта, че човек черпи своите мисли от данните на духовния изследовател. В този случай мислите са вече налице, преди още човек да се обърне към тях; и той не може да стигне до тях, ако при всеки подобен повод не ги пресъздава отново в своята душа. Същественото тук е, че духовният изследовател пробужда в своите слушатели и читатели такива мисли, каквито те трябва да извлекат от себе си, докато онзи, който описва физически събития и факти, посочва нещо, което слушатели и читатели могат да наблюдават в сетивния свят. (Пътят, който данните на Духовната Наука прокарват към свободното от сетивни впечатления мислене, е напълно сигурен. Но има и друг път, който е още по-сигурен и преди всичко по-точен, за сметка на това обаче, твърде труден за повечето хора. Той е описан в моите книги „Теория на познанието и Гьотевия светоглед" и „Философия на свободата". По същество тези книги третират това, което човешката мисъл може да постигне, след като мисленето се обръща не към физическия сетивен свят, а към самото себе си. Пробужда се чистото мислене, и то е като една жива същност, която изобщо не черпи сили от спомените за сетивния свят. Специално подчертавам, че тези книги нямат нищо общо с данните на самата Духовна Наука. И въпреки това там е показано, че чистото и работещо само в себе си мислене, може да се издигне до поразяващи открития върху света, живота и човека. Тези съчинения заемат много важна междинна степен, свързваща познанието за сетивния свят с това на духовния свят.
към текста >>

Описаният тук път към висшето познание е подходящ за душите, които са въплътени в съвременната епоха.
Ако днес човек иска да поеме по пътя към свръхсетивните области, той не може да стори това, например от изходната точка на древно-египетския Посветен. Ето защо упражненията на окултните ученици в древен Египет не могат да бъдат препоръчани на съвременния човек. От онова време насам човешките души са минали през различни прераждания и това напредване от едно прераждане в друго има дълбок смисъл и значение. Душевните способности и качества не са едни и същи в различните прераждания. Дори повърхностният поглед върху историята на човечеството установява, че от 12-ти, 13-ти век след Христос, условията на живот са коренно различни, че сравнени с миналото мненията, чувствата и способностите на хората са други. Описаният тук път към висшето познание е подходящ за душите, които са въплътени в съвременната епоха. Той поставя изходната точка на духовното развитие всред обичайните условия на живот, при които е поставен днешният човек. Духовното развитие тласка цялото човечество от една епоха в друга, при което пътят към висшето познание непрекъснато приема различни форми, също както и външният живот постоянно променя своя видим облик. Но през всяка епоха трябва да цари все по-пълна хармония между външния живот и Посвещението.
към текста >>

14. НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ В РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И НА ЧОВЕЧЕСТВОТО GA_13 Въведение в Тайната наука

Подобни неща никога не могат и не трябва да бъдат изследвани от философията.
Ето защо, когато разглеждаме цялото минало, настояще и бъдеще на Земята, можем да говорим за Сатурново, Слънчево, Лунно, Земно, Венерино и Вулканово развитие. Наред с тези всеобхватни отношения, които засягат планетарните превъплъщения на Земята, свръхсетивното съзнание прониква и до едно по-близко бъдеще. На всеки образ от миналото отговаря образ от бъдещето. Но когато говорим за подобни неща, трябва да изтъкнем един факт, чието съблюдаване е абсолютно необходимо. Когато искаме да узнаем подобни неща, трябва напълно да се освободим от предположението, че философската мисъл, която е привлечена само от сетивната действителност, може да стигне до някакви разкрития в тази област. Подобни неща никога не могат и не трябва да бъдат изследвани от философията. Ако някой би повярвал, че след като е узнал" от Духовната Наука как е изглеждала Старата Луна, ще може чрез философски размисъл да надникне и в Бъдещия Юпитер, като съпоставя земните и лунни отношения, той ще изпадне в огромна грешка. Тези отношения могат да бъдат изследвани само с помощта на свръхсетивното наблюдение. А след като резултатите от това изследване бъдат оповестени, те вече могат да бъдат разбрани и без намесата на свръхсетивното съзнание. Относно данните, засягащи бъдещето, духовният изследовател се намира в по-друго положение, отколкото в случая, когато става дума за данни, засягащи миналото. Засега човек не може да се изправя пред бъдещите събития с онази безпристрастност, с която гледа миналото.
към текста >>

Нейната главна особеност се свежда до бурното развитие на разсъдъчната способност, до нейния могъщ разцвет в съвременната епоха, който ще продължи и занапред.
Те имаха задачата отново да познаят чрез своите собствени способности онова, което беше достояние на древните Мистерии; но към него те трябваше да прибавят и познанието за същността на Христовото събитие. Така при тези нови Посветени възникна едно познание, което обхващаше всичко, което беше предмет на древното Посвещение; обаче в центъра на това познание светеше висшето знание за тайната на Христовото събитие. По време на Четвъртата следатлантска епоха, когато хората бяха длъжни да укрепват своите разум и чувства, подобно познание не можеше да проникне дълбоко в живота на човечеството. Ето защо тогава то съществуваше като „скрито знание". После настъпи новата или Пета следатлантска епоха. Нейната главна особеност се свежда до бурното развитие на разсъдъчната способност, до нейния могъщ разцвет в съвременната епоха, който ще продължи и занапред. Тази епоха се разви постепенно, започвайки от 12-ти, 13-ти век, за да прогресира все по-бързо от 16-ти век до днес. Влиянията в Петата следатлантска епоха стимулираха главно разсъдъчната способност, докато митологиите, преданията и знанието основаващо се на вяра, престанаха да имат власт над човека. Но затова пък в тази епоха възникна нещо, което можем да определим като едно все по-мощно нахлуване на познанията, бликащи от съвременното свръхсетивно съзнание, в човешките души. Макар и в началото съвсем незабележимо, „скритото знание" се влива в представите и мисленето на хората от Петата следатлантска епоха. Напълно понятно е, че и до днес разсъдъчната способност се отнася отрицателно към този вид знание.
към текста >>

15. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството

Но подобен човек знае в същото време много добре формалните и привидно точни възражения на официалната наука и философия срещу тази „лудост".
Христос ще бъде открит дори в законите на химията и физиката. Спиритуалната химия и спиритуалната физика са тези що се отнася до науките на които принадлежат бъдещето. Несъмнено днес за много хора това изглежда фантастично или дори по-лошо. Но често пъти всичко, което в бъдещето ще се окаже мъдрост, днес изглежда лудост. Факторите, които в посочения смисъл се намесват в развитието на човешката култура, могат да бъдат забелязани още сега от внимателния наблюдател. Но подобен човек знае в същото време много добре формалните и привидно точни възражения на официалната наука и философия срещу тази „лудост". При такива предпоставки лесно може да се разбере какво предимство имат свръхчовешките Същества пред човека. Хората от следатлантското време са познали Христос през четвъртата, гръко-римска епоха. Защото Христовото Събитие навлиза в развитието на човечеството тъкмо в хода на тази културна епоха. Тогава хората се научиха да познават Христос. Обаче ръководещите свръхчовешки Същества са Го познали още през египетско-халдейската епоха, когато напредвайки са се издигнали до Него.
към текста >>

Следователно, бихме могли да се обърнем към представителите на съвременната наука".
И така е всъщност с останалите научни дисциплини. Навсякъде, където възникват науки в съвременния смисъл на думата, те рязко се противопоставят на илюзорните сетивни възприятия. Едва след като Коперник посочи: „Това, което виждате е Майя, илюзия; доверете се на това, което не можете да видите! едва тогава науката се превърна в считаното днес от хората за „наука". Следователно, бихме могли да се обърнем към представителите на съвременната наука". Вашата наука стана „наука" едва тогава, когато тя престана да се доверява на сетивата. „После дойде Джордано Бруно като философски тълкувател на Коперниковото учение. Той отправи поглед навън в космическото пространство и заяви: „Това, което се нарича граница на пространството и което досега е било означавано като осмата сфера, обхващаща всички останали, просто не съществува. Това е Майя, илюзия; защото в космическото пространство са пръснати безброй светове.
към текста >>

Така той откри, че ритмичните колебания на църковния полилей са подобни с тези на човешкия пулс и стигна до Закона на махалото в смисъла на съвременната физика.
Ето как от устата на Джордано Бруно прозвучаха такива могъщи истини, изцяло в духа на навия езотеризъм, макар и донякъде откъслечно. Духовните влияния, които ръководят човечеството не винаги действуват така, че човек да ги възприема съзнателно. Да си представим например Галилей в катедралата на Пиза. Хиляди хора преди него са вижда ли църковния полилей, но никой не го беше видял с неговия поглед. Той забеляза лекото му равномерно движение и сравни тези движения с ударите на своя пулс. Така той откри, че ритмичните колебания на църковния полилей са подобни с тези на човешкия пулс и стигна до Закона на махалото в смисъла на съвременната физика. А днес всички знаят, че тя не би съществувала без принципите на Галилей. Ето как навремето действуваха силите, които днес се проявяват в Духовната Наука; те накараха Галилей да влезе в катедралата на Пиза под ритмично подвижния църковен полилей и днешната физика получи своите основни принципи. Точно по такъв невидим и тайнствен начин духовният свят ръководи човечеството. Но сега напредваме към времето, когато хората все повече и повече трябва да изградят в себе си съзнателно отношение към тези духовни сили. Когато хората правилно вникнат в инспирациите на новия езотеризъм, те все повече и повече ще разбират бъдещите събития.
към текста >>

Съвременната епоха изисква от човека едно много по-силно и разширено съзнание, едно будно чувство за дълг и отговорност пред познанието за духовния свят и всичко това може да проникне в нашите души само ако задачата на Духовната Наука бъде обухваната в посочения тук смисъл.
Точно по такъв невидим и тайнствен начин духовният свят ръководи човечеството. Но сега напредваме към времето, когато хората все повече и повече трябва да изградят в себе си съзнателно отношение към тези духовни сили. Когато хората правилно вникнат в инспирациите на новия езотеризъм, те все повече и повече ще разбират бъдещите събития. А този езотеризъм ясно показва, че днес отново управляват същите духовни Същества, за които загатват древните египтяни като за свои велики Учители; същите духовни Същества, почитани навремето като Богове, ръководят и днес човечеството само че те вече са под предводителството на Христос. Хората все повече и повече ще усещат как занапред те ще са в състояние да възкресят в много по-висша степен, в много по-чист блясък това, което е било преди Христос. Съвременната епоха изисква от човека едно много по-силно и разширено съзнание, едно будно чувство за дълг и отговорност пред познанието за духовния свят и всичко това може да проникне в нашите души само ако задачата на Духовната Наука бъде обухваната в посочения тук смисъл.
към текста >>

16. ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ GA_18_1 Загадки на философията

Неразбираемо е, какво уважение за човечеството, каква сила ни дава философията, каква благодат е тя за една епоха, в която моралът е разрушен в неговите основи и понятието за дълг е зачеркнато във всички речници".
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ Към две духовни компетентности поглеждаше в края на 18-тото столетие онзи, който водеше борба за яснота върху великите въпроси на възгледа за света и за живота, към Кант и Гьоте. Един мислител, който най-силно се бореше за такава яснота, е Йохан Готлиб Фихте. Когато се запозна с Кантовата "Критика на практическия разум", той писа: "Аз живея в един нов свят... Неща, за които вярвах, че те никога не могат да ми бъдат доказани, например понятието за абсолютната свобода и дълг, ми са доказани и поради това аз се чувствам много радостен. Неразбираемо е, какво уважение за човечеството, каква сила ни дава философията, каква благодат е тя за една епоха, в която моралът е разрушен в неговите основи и понятието за дълг е зачеркнато във всички речници". И когото въз основа на възгледа на Кант изгради своя собствен възглед в своята книга "Основа на общото наукоучение", той изпрати тази книга на Гьоте с думите: "Аз ви считам и винаги съм ви считал като представител на чистата духовност на чувството на постигнатата днес степен на хуманността. Към вас се обръща с право философията. Вашето чувство и пробния камък за нея". В едно подобно отношение към двамата мислители стоеше Шилер. Върху Кант той пише в 1794 година: "Аз не се плаша да мисля, че законът на изменението, пред който никое човешко и никое божествено творение не намира милост, ще разруши също и формата на Кантовата философия както и всяка друга форма; обаче основите на тази философия няма защо да се страхуват от тази съдба, защото откакто съществува човешкият род и докато съществува един разум, хората мълком са ги признали и са действали напълно според тях".
към текста >>

Към вас се обръща с право философията.
Към две духовни компетентности поглеждаше в края на 18-тото столетие онзи, който водеше борба за яснота върху великите въпроси на възгледа за света и за живота, към Кант и Гьоте. Един мислител, който най-силно се бореше за такава яснота, е Йохан Готлиб Фихте. Когато се запозна с Кантовата "Критика на практическия разум", той писа: "Аз живея в един нов свят... Неща, за които вярвах, че те никога не могат да ми бъдат доказани, например понятието за абсолютната свобода и дълг, ми са доказани и поради това аз се чувствам много радостен. Неразбираемо е, какво уважение за човечеството, каква сила ни дава философията, каква благодат е тя за една епоха, в която моралът е разрушен в неговите основи и понятието за дълг е зачеркнато във всички речници". И когото въз основа на възгледа на Кант изгради своя собствен възглед в своята книга "Основа на общото наукоучение", той изпрати тази книга на Гьоте с думите: "Аз ви считам и винаги съм ви считал като представител на чистата духовност на чувството на постигнатата днес степен на хуманността. Към вас се обръща с право философията. Вашето чувство и пробния камък за нея". В едно подобно отношение към двамата мислители стоеше Шилер. Върху Кант той пише в 1794 година: "Аз не се плаша да мисля, че законът на изменението, пред който никое човешко и никое божествено творение не намира милост, ще разруши също и формата на Кантовата философия както и всяка друга форма; обаче основите на тази философия няма защо да се страхуват от тази съдба, защото откакто съществува човешкият род и докато съществува един разум, хората мълком са ги признали и са действали напълно според тях". Шилер описва възгледа на Гьоте в едно писмо до него от 23 август 1794 година: "Отдавна вече, макар и от известно разстояние, аз следих хода на вашия Дух и пътя, който вие предначертахте, събуждаше в мене постоянно ново удивление. Вие търсите необходимото в природата, но го търсите по най-трудния път, пред който всеки по-слаб дух би отстъпил.
към текста >>

Върху Кант той пише в 1794 година: "Аз не се плаша да мисля, че законът на изменението, пред който никое човешко и никое божествено творение не намира милост, ще разруши също и формата на Кантовата философия както и всяка друга форма; обаче основите на тази философия няма защо да се страхуват от тази съдба, защото откакто съществува човешкият род и докато съществува един разум, хората мълком са ги признали и са действали напълно според тях".
Неразбираемо е, какво уважение за човечеството, каква сила ни дава философията, каква благодат е тя за една епоха, в която моралът е разрушен в неговите основи и понятието за дълг е зачеркнато във всички речници". И когото въз основа на възгледа на Кант изгради своя собствен възглед в своята книга "Основа на общото наукоучение", той изпрати тази книга на Гьоте с думите: "Аз ви считам и винаги съм ви считал като представител на чистата духовност на чувството на постигнатата днес степен на хуманността. Към вас се обръща с право философията. Вашето чувство и пробния камък за нея". В едно подобно отношение към двамата мислители стоеше Шилер. Върху Кант той пише в 1794 година: "Аз не се плаша да мисля, че законът на изменението, пред който никое човешко и никое божествено творение не намира милост, ще разруши също и формата на Кантовата философия както и всяка друга форма; обаче основите на тази философия няма защо да се страхуват от тази съдба, защото откакто съществува човешкият род и докато съществува един разум, хората мълком са ги признали и са действали напълно според тях". Шилер описва възгледа на Гьоте в едно писмо до него от 23 август 1794 година: "Отдавна вече, макар и от известно разстояние, аз следих хода на вашия Дух и пътя, който вие предначертахте, събуждаше в мене постоянно ново удивление. Вие търсите необходимото в природата, но го търсите по най-трудния път, пред който всеки по-слаб дух би отстъпил. Вие обгръщате цялата природа, за да получите светлината върху отделните неща; в цялостта на нейните видове явления вие търсите обяснителната причина за индивида... Ако бихте се родили като грък, даже само като италианец, и ако още от люлката би ви заобиколила една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, Вашият път би бил безкрайно съкратен, а може би щеше да бъде излишен. Още при първото гледане на нещата вие бихте възприели тогава формата на необходимото и с вашите първи опитности у вас би се развил великият стил. Но понеже сте роден като германец, тъй като вашият гръцки дух е бил захвърлен в това северно творение, не ви оставаше никакъв избор, освен или да замените вашето въображение с това, което действителността поставя пред вас с помощта на вашата мислителна сила, и по този начин да родите един вид от вътре и по рационален път една Гърция".
към текста >>

Там той разказва за впечатлението, което са му направили лекциите на професор Винклер, които той е изнасял в духа на Волф в Лайпциг: "Моите лекции аз посещавах отначало усърдно и вярно; но философията не искаше да ме осветли.
Те не бяха стигнали още до един чист възглед на разума както Спиноза. Върху такива духове учението на Спиноза, когато то бе познато в Германия, трябваше да направи дълбоко впечатление. Спиноза действително предприе да си служи със собствения ум, но при това той беше стигнал до познания съвършено различни от тези на германските просветители. Неговото влияние трябваше да бъде толкова по-значително, колкото по-голяма убедително сила имаха неговите заключения изградени по математически начин, докато светогледното направление на Лайбниц, действаше върху духовете на епохата по начина, както то бе "развито по-нататък" от Волф. Как това мислително направление действащо чрез представите на Волф въздействаше на по-дълбоките духове, за това можем да добием една представа от Гьотевото съчинение "Поезия и Истина". Там той разказва за впечатлението, което са му направили лекциите на професор Винклер, които той е изнасял в духа на Волф в Лайпциг: "Моите лекции аз посещавах отначало усърдно и вярно; но философията не искаше да ме осветли. В логиката ми се случваше по един чудесен начин така, че трябваше да разкъсам едни от други, да разединя и един вид да разруша онези духовни операции, които от младини извършвах с най-голямо удобство, за да разбера тяхната правилна употреба. За вещта, за света, за Бога аз вярвах, че зная почти толкова много, колкото самия учител, и на много места ми се струваше, че работата не върви". Напротив за своите занимания със съчиненията на Спиноза поетът ни разказва: "Аз се отдадох на това четене и вярвах, гледайки самия себе си, че никога не съм виждал света така ясно". Обаче само малцина можеха да се отдадат така безпристрастно на Спинозовия начин на мислене както Гьоте. При голяма част този начин на мислене трябваше да произведе едно раздвоение в схващането на света.
към текста >>

Само съобразно с това разбиране за нас става понятно, когато Гьоте разказва в своята студия "Въздействие на по-новата философия": "Кантовата Критика на чистия разум... лежеше вън от моя кръг.
Тя може да се разпорежда с мене; тя не ще мрази своето произведение. Аз не говорих за нея; не, това, което е вярно и което е погрешно, всичко говори тя. Всичко е неин грях, всичко е нейна заслуга". Това е противоположният полюс на Кантовия светоглед. При Кант природата е изцяло в човешкия дух; при Гьоте човешкият дух е изцяло в природата, защото самата природа е дух. Само съобразно с това разбиране за нас става понятно, когато Гьоте разказва в своята студия "Въздействие на по-новата философия": "Кантовата Критика на чистия разум... лежеше вън от моя кръг. Аз присъствах въпреки това на някой разговор върху тази книга и с известно внимание можах да забележа, че стария главен въпрос се възобновява, а именно, колко много допринася за нашето духовно съществуване нашето себе и колко много външният свят? Аз никога не съм разделял двете и когато философствах по мой начин върху нещата, аз вършех това с несъзнателна наивност и действително вярвах, че виждам пред очите си моите мнения". В това схващане на становището на Гьоте спрямо Кант не трябва също да ни заблуди, че първият е изказал някои благоприятни съждения върху кьонигсберския философ. Защото на него самия тази противоположност би му станала напълно ясна само тогава, когато той би се задълбочил в едно по-точно изследване на Кант. Но той не е сторил това.
към текста >>

Той се изказва върху това в статията "Запознаване с Шилер" не ще кажат беше възприета въобще Кантианската философия, която издига така високо субекта, като изглежда да го ограничава; той с радост беше възприел в себе си, тя разви извънредното, което природата беше вложила в неговото същество, и той, обзет от най-висше чувство за свободата и самоопределението, беше неблагодарен спрямо великата Майка, която без съмнение не беше се отнесла с него като мащеха.
Човекът съвсем не говори върху природата; а природата говори в човека върху себе си. Това е убеждението на Гьоте. Така Гьоте може да каже: - Щом "станеше дума" за спора върху Кантовия възглед за света, "аз можах да застана на онази страна, която най-много прави чест на човека, и аплодирах напълно на всички приятели, които твърдяха заедно с Кант, че въпреки цялото наше познание да е свързано с опита, то все пак не произхожда изцяло от опита". Защото Гьоте вярва, че вечните закони, според които постъпва природата, се разкриват в човешкия дух; обаче затова за него те не бяха субективните закони на този дух, а обективните закони на природния ред. Ето защо той не можеше да се съгласи с Шилер, когато този последният, под влиянието на Кант, издигаше една рязка разделителна стена между царството на природната необходимост и това на свободата. Той се изказва върху това в статията "Запознаване с Шилер" не ще кажат беше възприета въобще Кантианската философия, която издига така високо субекта, като изглежда да го ограничава; той с радост беше възприел в себе си, тя разви извънредното, което природата беше вложила в неговото същество, и той, обзет от най-висше чувство за свободата и самоопределението, беше неблагодарен спрямо великата Майка, която без съмнение не беше се отнесла с него като мащеха. Вместо да я разглежда като самостоятелна, жива, произвеждаща по закони от глъбините до висините, той я вземаше от страна на някои емпирични човешки естествености". И в статията "Въздействие на по-новата философия" той насочва противоположността си с Шилер с думите: "Той проповядваше евангелието на свободата, аз не исках да зная съкратени правата на природата". В Шилер се криеше именно нещо от Кантовия начин на мислене; обаче за Гьоте е правилно това, което той казва относно разговорите, които той е водил с кантичици: "Те ме слушаха, но не можеха да ми възразят нищо, нито пък да ми бъдат полезни. Повече от един път аз се натъкнах на това, че един или друг признаваше с усмихващо се удивление: Та това е нещо аналогично на Кантовия начин на мислене, но една странна аналогия". В изкуството и в красивото Гьоте не виждаше едно царство откъснато от действителната връзка, а една по-висока степен на природната закономерност.
към текста >>

И в статията "Въздействие на по-новата философия" той насочва противоположността си с Шилер с думите: "Той проповядваше евангелието на свободата, аз не исках да зная съкратени правата на природата".
Така Гьоте може да каже: - Щом "станеше дума" за спора върху Кантовия възглед за света, "аз можах да застана на онази страна, която най-много прави чест на човека, и аплодирах напълно на всички приятели, които твърдяха заедно с Кант, че въпреки цялото наше познание да е свързано с опита, то все пак не произхожда изцяло от опита". Защото Гьоте вярва, че вечните закони, според които постъпва природата, се разкриват в човешкия дух; обаче затова за него те не бяха субективните закони на този дух, а обективните закони на природния ред. Ето защо той не можеше да се съгласи с Шилер, когато този последният, под влиянието на Кант, издигаше една рязка разделителна стена между царството на природната необходимост и това на свободата. Той се изказва върху това в статията "Запознаване с Шилер" не ще кажат беше възприета въобще Кантианската философия, която издига така високо субекта, като изглежда да го ограничава; той с радост беше възприел в себе си, тя разви извънредното, което природата беше вложила в неговото същество, и той, обзет от най-висше чувство за свободата и самоопределението, беше неблагодарен спрямо великата Майка, която без съмнение не беше се отнесла с него като мащеха. Вместо да я разглежда като самостоятелна, жива, произвеждаща по закони от глъбините до висините, той я вземаше от страна на някои емпирични човешки естествености". И в статията "Въздействие на по-новата философия" той насочва противоположността си с Шилер с думите: "Той проповядваше евангелието на свободата, аз не исках да зная съкратени правата на природата". В Шилер се криеше именно нещо от Кантовия начин на мислене; обаче за Гьоте е правилно това, което той казва относно разговорите, които той е водил с кантичици: "Те ме слушаха, но не можеха да ми възразят нищо, нито пък да ми бъдат полезни. Повече от един път аз се натъкнах на това, че един или друг признаваше с усмихващо се удивление: Та това е нещо аналогично на Кантовия начин на мислене, но една странна аналогия". В изкуството и в красивото Гьоте не виждаше едно царство откъснато от действителната връзка, а една по-висока степен на природната закономерност. При съзерцаването на художествените творения, които особено го интересуваха, той написва през време на пътуването в Италия следните думи: "Висшите произведения на изкуството са същевременно най-висшите произведения на природата създадени от човека според истински и природни закони. Тук всеки произвол, всяко въображение отпада; тук има необходимост, тук е Бог".
към текста >>

Кант изгради своя светоглед с всички средства на една строга школна философия; Гьоте философстваше наивно, оставяйки се на своята здрава природа.
Това е достатъчно за страдащия; обаче оздравяващият се повдига гениално, доверява се на Бога и се чувства спасен, хваща се за случайното, обръща го в своя полза, за да започне един вечно свеж кръг на живота". Така обяснява Гьоте с примера на една падаща от покрива керемида връзката на всички видове природни действия. Едно обменение в неговия смисъл би било, когато също бихме искали да изведем строго закономерната връзка на тези при родни действия от един корен. Кант и Гьоте стоят като два антипода на най-важното място на новото развитие на светогледите. И основно различен беше начинът, по който застанаха спрямо тях онези, които се интересуваха от най-висшите въпроси. Кант изгради своя светоглед с всички средства на една строга школна философия; Гьоте философстваше наивно, оставяйки се на своята здрава природа. Ето защо, както вече споменахме, Фихте вярваше, че може да се обърне към Гьоте само "като представител на най-чистата духовност на чувството на постигнатата в тоя момент степен на хуманността", докато за Кант той е на мнение, че "никой човешки ум не може да стигне по-далече от границата, на която е стоял Кант особено в неговата "Критика на разсъдъчната способност. Който прониква в светогледа на Гьоте, както този светоглед е предаден в наивна дреха, той ще намери в него една сигурна основа, която може да бъде изразена в ясни идеи. Обаче самият Гьоте не осъзна тази основа. Ето защо неговият начин на мислене навлиза само постепенно в развитието на светогледа; а в началото на столетието Кант е първо този, с който духовете искат да се обяснят. Обаче колкото и голямо да беше действието, което изхождаше от Кант, на съвременниците не можеше да остане скрито, че той не може да задоволи една по-дълбока нужда от познание.
към текста >>

Нека чуем, какво казва един от тези последните, Форберг: "Неговата публична лекция опиянява поради това като буря, която се разтоварва от своя огън в отделните удари; той повдига душата, иска да направи не само добри, но велики хора; неговото око е наказващо, неговата стъпка упорита, той иска чрез своята философия да ръководи духа на епохата; неговата фантазия не е цъфтяща, но енергична и мощна; неговите образи не са очарователни, но смели и велики.
Така се случи следователно, че приемниците на Кант искаха да поставят отново познанието в неговите права; че с него /с познанието/ те искаха да уредят най-висшите духовни потребности на човека. За продължител на Кант в това направление беше като че ли създаден Йохан Готлиб Фихте. Той, който каза: "- Любовта към науката и особено към спекулацията, щом тя веднъж е обзела човека, така го завладява, че той не запазва никакво друго желание освен това, да се занимава в спокойствие с нея". Можем да наречем Фихте един ентусиаст на светогледа. Чрез този свой ентусиазъм той трябва да действал вълшебно върху своите съвременници и своите ученици. Нека чуем, какво казва един от тези последните, Форберг: "Неговата публична лекция опиянява поради това като буря, която се разтоварва от своя огън в отделните удари; той повдига душата, иска да направи не само добри, но велики хора; неговото око е наказващо, неговата стъпка упорита, той иска чрез своята философия да ръководи духа на епохата; неговата фантазия не е цъфтяща, но енергична и мощна; неговите образи не са очарователни, но смели и велики. Той прониква в най-вътрешните глъбини на предмета и властва в царството на понятията с едно безпристрастие, което издава, че той не само живее в тази невидима страна, а и властва". Най-изпъкващата черта в личността на Фихте е големият, сериозен стил в неговото схващане на живота. Той на всичко поставя най-високите мащаби. Рисува например професията на писателя: "Идеята трябва сама да говори, не писателят. Всеки произвол на този последния, цялата негова индивидуалност, неговото собствено естество и изкуство трябва да е умряло в неговия начин на говорене, за да живее само естеството и изкуството на неговата идея, най-висшият живот, който тя може да добие в този говор и в тази епоха.
към текста >>

Той може да даде на едно от своите съчинения заглавието: "Ясен като слънцето отчет пред голямата публика върху истинската същност на най-новата философия.
"Обаче в себе си произведението на писателя трябва да бъде едно произведение на вечността. Възможно в бъдещите епохи да вземат един по-висок полет в науката, която той е вложил в своето произведение; той е вложил в своите произведения не само науката, а целия определен характер на епохата по отношението на науката и своето произведение и този характер задържа неговия интерес, докато съществуват хора в света. Неговата буква говори независимо от променливостта във всички епохи на всички хора, които могат да оживят тази буква и одушевени, повдигнати, облагородени до края на дните". Така говори един мъж, който има съзнание за своята професия, за своето призвание като духовен ръководител на своята епоха, когото в предговора към своето Наукоучение каза: Важна не е моята личност, а истината, защото "аз съм един свещенослужител на истината". Ние разбираме за едни човек, който живееше по този начин в истината, че той искаше не само да насочи другите към разбиране, а да ги принуди. Той може да даде на едно от своите съчинения заглавието: "Ясен като слънцето отчет пред голямата публика върху истинската същност на най-новата философия. Опит да бъдат принудени читателите към разбиране". Една личност, която вярва че не се нуждае от действителността и нейните факти, за да върви по своя жизнен път, а има погледа неотклонно насочен към света на идеите, това е Фихте. Той малко мисли за онези, които не разбират една такава идеална насока на духа." Докато в онази окръжност, която обикновеният опит е начертал около нас, хората мислят по-правилно и по-общо отколкото може би когато и да е, по-голяма част от тях са напълно заблудени и заслепени, щом излязат макар и малко от тази окръжност. Ако е невъзможно да бъде отново запалено в тези хора загасналата искра на по-висшия дух, трябва да ги оставим спокойни в този кръг, и доколкото те са полезни и незаменими в него, да им оставим ненамалена стойност за този кръг. Обаче когато те даже за това искат да снижат до себе си всичко, до което не могат да се издигнат, когато например изискват всичко напечатано да може да се използва като една готварска книга и като една сметачна книга, или като някой служебен устав и очернят всичко, което не може да се употреби по този начин, те не са прави по отношение на нещо велико.
към текста >>

"Изхождайки от същия този стремеж той държа своите увлекателни речи: "Основната черта на съвременната епоха, изложени в лекции държани в Берлин през 1804 година и 1805 година": "Указание за блажения живот или също религиозното учение.
Постоянният стремеж на Фихте беше да се намеси в непосредствения живот. Там, където вярваше, че неговите думи биха искали да се превърнат в дело у други, там той се чувстваше най-доволен. Изхождайки от този стремеж той замисли съчиненията: "Искане от князете на Европа да възвърнат свободата на мисълта, която досега подтискаха. Хелиополис в последната година на старото затъмнение 1793 година". "Приноси към изправяне на съжденията на публиката върху Френската революция 1793 г. "Изхождайки от същия този стремеж той държа своите увлекателни речи: "Основната черта на съвременната епоха, изложени в лекции държани в Берлин през 1804 година и 1805 година": "Указание за блажения живот или също религиозното учение. В лекции, държани в Берлин през 1806 година", и накрая неговите "Речи към германската нация в 1808 година". Безусловно отдаване на моралния ред на света, действане от най-дълбоката ядка на моралната природна заложба на човека: Това се изискванията, чрез които животът получава стойност и значение. Този възглед минава като основен мотив през всички тези речи и съчинения. В "Основни черти на съвременната епоха" той упрекна с пламенни думи тази епоха в нейния егоизъм. Всеки върви само по пътя, който ме предписват неговите нисши инстинкти.
към текста >>

В "Основни черти на съвременната епоха" той упрекна с пламенни думи тази епоха в нейния егоизъм.
"Приноси към изправяне на съжденията на публиката върху Френската революция 1793 г. "Изхождайки от същия този стремеж той държа своите увлекателни речи: "Основната черта на съвременната епоха, изложени в лекции държани в Берлин през 1804 година и 1805 година": "Указание за блажения живот или също религиозното учение. В лекции, държани в Берлин през 1806 година", и накрая неговите "Речи към германската нация в 1808 година". Безусловно отдаване на моралния ред на света, действане от най-дълбоката ядка на моралната природна заложба на човека: Това се изискванията, чрез които животът получава стойност и значение. Този възглед минава като основен мотив през всички тези речи и съчинения. В "Основни черти на съвременната епоха" той упрекна с пламенни думи тази епоха в нейния егоизъм. Всеки върви само по пътя, който ме предписват неговите нисши инстинкти. Обаче тази инстинкти отклоняват от великото цяло, което обгръща човешката общност като морална хармония. Една такава епоха би трябвало да доведе онези, които живеят в нейния смисъл, до загиване. Фихте искаше да съживи дълга в човешките души. По този начин Фихте искаше да се намеси в живота на своето време градейки със своите идеи, защото мислеше тези идеи оживени с пълна сила от съзнанието, че най-висшето съдържание на душевния живот идва на човека от един свят, който той достига, когато се обяснява напълно самичък със своя "Аз" и в това обяснение се чувства в своето истинско определение.
към текста >>

Там всичко не е така радостно, така живо, така хармонично разрешено и така човешки истинно; тук всичко е така строго, сковано и абстрактно и така неестествено, защото всяка природа е синтеза, а философията антитеза.
Той завършва красивото съчинение, в което излага този свой идеал, с въпроса, дали един такъв ред съществува някъде и отговаря на него с думите: "- Според нуждата той съществува във всяко фино настроена душа; в действителността той би искал да бъде намерен, както чистата църква и чистата република, само в малки избрани кръгове, където не бездушното подражание на чужди нрави, а собствената красива природа направлява поведението, където човекът минава през най-заплетените отношения със смела простота и спокойна невинност и нито има нужда да нарушава чуждата свобода, за да утвърди своята, нито да захвърли своето достойнство, за да покаже прелест". В тази облагородена и превърната в красота добродетелност Шилер е намерил едно посредничество между светогледа на Кант и този на Гьоте. Колкото и голям да беше чарът, който Кант упражняваше върху Шилер, когато той самият защищаваше идеалът на чистата човечност против действително царуващия ред на морала: Когато опозна по-отблизо Гьоте, Шилер стана един удивляващ се почитател на неговия начин да разглежда света и живота и неговото чувство, което постоянно го тласкаше към най-чистата яснота на мислите, не му даваше покой, докато не успя да проникне тази Гьотева мъдрост и с понятия. Висшето задоволство, което Гьоте извличаше от своите възгледи върху красотата и изкуството също и за своето поведение в живота, доведе все повече и повече Шилера до начина на мислене на първия. Когато благодари на Гьоте, че му е изпратил "Вилхелм Майстер", той върши това с думите: "- Не мога да ви изкажа, колко мъчително е често пъти за мене чувството, да проникна от едно произведение от този род във философската същност. Там всичко не е така радостно, така живо, така хармонично разрешено и така човешки истинно; тук всичко е така строго, сковано и абстрактно и така неестествено, защото всяка природа е синтеза, а философията антитеза. Наистина аз трябва да си засвидетелствам, че съм останал верен на природата в моите спекулации дотолкова, доколкото позволява понятието за анализа: Може би даже съм и останал много по-верен от колкото нашите кантианци биха считали за позволено и възможно. Но въпреки това аз не по-малко живо чувствам безкрайното разстояние между живота и разсъждението и не мога да се въздържа, в един такъв меланхоличен момент да припиша на един недостатък на моята природа това, което в един радостен и ведър час трябва да считам само като едно единствено свойство на нещата. Но между впрочем сигурно си остава това, че поетът е единствено истинския човек и в сравнение с него и най-добрият философ е само една карикатура". Това съждение на Шилер може да се отнася само за философията на Кант, при която Шилер е имал своите опитности. Тя в много отношения отдалечава човека от природата.
към текста >>

Това съждение на Шилер може да се отнася само за философията на Кант, при която Шилер е имал своите опитности.
Когато благодари на Гьоте, че му е изпратил "Вилхелм Майстер", той върши това с думите: "- Не мога да ви изкажа, колко мъчително е често пъти за мене чувството, да проникна от едно произведение от този род във философската същност. Там всичко не е така радостно, така живо, така хармонично разрешено и така човешки истинно; тук всичко е така строго, сковано и абстрактно и така неестествено, защото всяка природа е синтеза, а философията антитеза. Наистина аз трябва да си засвидетелствам, че съм останал верен на природата в моите спекулации дотолкова, доколкото позволява понятието за анализа: Може би даже съм и останал много по-верен от колкото нашите кантианци биха считали за позволено и възможно. Но въпреки това аз не по-малко живо чувствам безкрайното разстояние между живота и разсъждението и не мога да се въздържа, в един такъв меланхоличен момент да припиша на един недостатък на моята природа това, което в един радостен и ведър час трябва да считам само като едно единствено свойство на нещата. Но между впрочем сигурно си остава това, че поетът е единствено истинския човек и в сравнение с него и най-добрият философ е само една карикатура". Това съждение на Шилер може да се отнася само за философията на Кант, при която Шилер е имал своите опитности. Тя в много отношения отдалечава човека от природата. Тя не проявява никаква вяра в нея, а счита като валидна истина само това, което е взето от собствената духовна организация на човека. Благодарение на това всички нейни съждения са лишени от онази свежа, пълносъдържателна цветистост, която има всичко, което ние добиваме чрез непосредственото съзерцаване на природните процеси и неща. Тази философия се движи в безкръвни, студени, сиви абстракции. Тя изгубва топлината, която добиваме от непосредствения допир с нещата и съществата и я заменя със студенината на нейните отвлечени понятия.
към текста >>

Тази философия се движи в безкръвни, студени, сиви абстракции.
Но между впрочем сигурно си остава това, че поетът е единствено истинския човек и в сравнение с него и най-добрият философ е само една карикатура". Това съждение на Шилер може да се отнася само за философията на Кант, при която Шилер е имал своите опитности. Тя в много отношения отдалечава човека от природата. Тя не проявява никаква вяра в нея, а счита като валидна истина само това, което е взето от собствената духовна организация на човека. Благодарение на това всички нейни съждения са лишени от онази свежа, пълносъдържателна цветистост, която има всичко, което ние добиваме чрез непосредственото съзерцаване на природните процеси и неща. Тази философия се движи в безкръвни, студени, сиви абстракции. Тя изгубва топлината, която добиваме от непосредствения допир с нещата и съществата и я заменя със студенината на нейните отвлечени понятия. А също и в моралната област Кантовата философия показва същата противоположност по отношение на природата. Чисто разсъдъчното понятие за дълг стои пред нея като най-висшето нещо. Това, което човек обича, към което има наклонност: Всичко непосредствено естествено в човешкото същество трябва да бъде подчинено на този идеал на дълга. Даже чак в областта на красотата Кант унищожава онзи дял, който човекът трябва да има съобразно своите първични усещания и чувства.
към текста >>

А също и в моралната област Кантовата философия показва същата противоположност по отношение на природата.
Тя в много отношения отдалечава човека от природата. Тя не проявява никаква вяра в нея, а счита като валидна истина само това, което е взето от собствената духовна организация на човека. Благодарение на това всички нейни съждения са лишени от онази свежа, пълносъдържателна цветистост, която има всичко, което ние добиваме чрез непосредственото съзерцаване на природните процеси и неща. Тази философия се движи в безкръвни, студени, сиви абстракции. Тя изгубва топлината, която добиваме от непосредствения допир с нещата и съществата и я заменя със студенината на нейните отвлечени понятия. А също и в моралната област Кантовата философия показва същата противоположност по отношение на природата. Чисто разсъдъчното понятие за дълг стои пред нея като най-висшето нещо. Това, което човек обича, към което има наклонност: Всичко непосредствено естествено в човешкото същество трябва да бъде подчинено на този идеал на дълга. Даже чак в областта на красотата Кант унищожава онзи дял, който човекът трябва да има съобразно своите първични усещания и чувства. Красивото трябва да бъде нещо напълно "лишено от интерес", то трябва да предизвика една такава напълно лишена от интерес наслада. Нека чуем, колко предано, колко "заинтересован" застава Шилер пред едно творение, в което той се възхищава на най-висшата степен на художественото.
към текста >>

Философията сочи към тайните на разума и се стреми да ги разреши чрез словото", казва Гьоте.
Но в замяна на това те бяха по-малко отвлечени. Обаче Гьоте стоеше пред тях с чувството: Тук има необходимост, тук е Бог. За Гьоте не съществуваше една истина в смисъла, че тя е нещо различно от онова, което се изявява също и в съвършеното произведение на изкуството. Това, което изкуството въплъщава с неговите технически средства: Глина, мрамор, цвят, ритъм и т.н., то е взето от същия източник на истината, от който черпи и философът, който обаче не разполага с непосредствено нагледните средства за изразяване, а единствено с мисълта, с идеята. "Поезията сочи към тайните на природата и се стреми да ги разреши чрез образа. Философията сочи към тайните на разума и се стреми да ги разреши чрез словото", казва Гьоте. Обаче разум и природа са крайна сметка за него едно неделимо единство, на тяхната основа стои същата истина. Един стремеж към познание, който, откъснат от нещата, живее в един отвлечен свят, за него не е най-висшето. "Най-висшето би било, човек да разбере, че всичко фактическо е вече теория". Синевата на небето ни разкрива основния закон на цветните явления. "Нека не търсим зад явленията; те самите са учението, теорията".
към текста >>

Ето защо духове от вашия род рядко знаят, колко далече са проникнали и колко малко имат те причина да заемат от философията, която може само да учи от тях".
В своята Антропология психологът Хайнрот нарече мисленето, чрез което Гьоте стигна до своите разбирания и прозрения в естественото образуване на растенията и животните, "конкретно, обективно мислене". С това той разбираше, че това мислене не се отделя от предметите, от обектите; че предметите, възприятията стоят във вътрешното проникване с мисленето, че Гьотевото мислене е същевременно едно виждане, неговото виждане същевременно едно мислене. Шилер е един такъв наблюдател на този духовен способ. Той пише върху него в едно писмо до Гьоте: "Вашият наблюдателен поглед, който така спокойно и чисто почива върху нещата, не ви поставя никога в опасност да навлезете в погрешния път, в който се заблуждават така лесно както спекулацията така и произволната и подчиняваща се само на себе си способност на въображението. Във вашата правилна интуиция се намира всичко и далече по-пълно това, което анализът търси с усилия, и само защото то се намира във вас като едно цяло, на вас ви е скрито вашето собствено богатство; защото за съжаление ние знаем само това, което разделяме. Ето защо духове от вашия род рядко знаят, колко далече са проникнали и колко малко имат те причина да заемат от философията, която може само да учи от тях". За светогледа на Гьоте и този на Шилер истината не съществува само сред науката, но също и сред изкуството. Мнението на Гьоте е това: "Мисля, че науката би могло да се нарече познанието на общото, отвлеченото знание; напротив изкуството би било науката приложена на дело; науката би била разум, а изкуството нейният механизъм, поради което то би могло да бъде наречено също практическа наука. И така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата". Гьоте описва взаимодействието на научното познание и на художественото оформяне на познанието: "Явно е, че един човек на изкуството трябва да стане достатъчно велик и решителен, който наред със своя талант е още и един обучен ботаник, който коренно познава влиянието на различните части върху виреенето и растежа на растението, неговото определение и взаимните действия, когато разбира последователното развитие на листата, цветовете, оплождането, плода и на новия зародиш и ги премисля. Тогава той ще покаже своя вкус не чрез избора от явленията, а ще ни учуди също и чрез едно правилно изложение на свойствата".
към текста >>

"Сърцето, живият корен на човека, не ще ми бъде изтръгнато от трансцеденталната философия, /Жан Паул разбира светогледа свързан с Кант/ от гърдите и тя не ще постави на негово място един чист подтик на Аза; аз не позволявам да бъда освободен от зависимостта на любовта, за да бъде блажен само чрез високомерие".
Как характерната черта на най-високо развития човек, на гения, би могла да създаде един нов възглед за света и живота, ако би съществувал само един истински, общовалиден светоглед, ако светът на представите би имал само една форма? Жан Паул е своего рода един защитник на Гьотевия възглед, че човекът изживява вътре в себе си най-висшата форма на съществуването. Той пише на Якоби: "Всъщност ние не вярваме в божествената свобода, в Бога, в добродетелта, а ги виждаме действително като вече дадени или даващи се, и това виждане е именно едно знание, и то едно по-висше знание, докато знанието на ума се отнася за едно по-нисше виждане. Бихме искали да на речем разума единствено положително, защото всяка положителност на сетивността се разтваря накрая в духовността и умът се занимава вечно само с относителното, което по себе си не е нищо, поради което пред Бога повечето или по-малкото и всички степени на сравнение отпадат". Жан Паул не иска да му се отнеме правото да изживява истината вътре в себе си и за целта да трябва да постави в движение всички душевни сили, не само логическия ум. "Сърцето, живият корен на човека, не ще ми бъде изтръгнато от трансцеденталната философия, /Жан Паул разбира светогледа свързан с Кант/ от гърдите и тя не ще постави на негово място един чист подтик на Аза; аз не позволявам да бъда освободен от зависимостта на любовта, за да бъде блажен само чрез високомерие". Така той отхвърля чуждия на света морален ред на Кант. "Аз държа на това, че съществуват както четири последни така и четири първи неща: Красота, Истина, Моралност и Блаженство, и че синтезът на тези не само е необходим, но и вече даден, само че /и затова той е именно един/ в необхватно духовно-органическо единство, без което ние не можем да имаме никакво разбиране и никакъв достъп до тези четири евангелия или части на света". Критиката на ума постъпваща с крайно логическа строгост достигна при Кант и Фихте така далеч, че понижи значението на действителното, пълножизненото само до една илюзия, до един съновиден образ. Този възглед беше непоносим за хора с жива фантазия, които обогатяваха живота с образите на тяхната въобразителна способност. Тези хора чувстваха действителността, тя беше в тяхното възприемане, присъстваше в тяхната душа, и на тях трябваше да им се докаже чистата съновидност на тази действителност.
към текста >>

17. КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА GA_18_1 Загадки на философията

Като светкавица, която действа в развитието на светогледите осветяващо назад и напред се явява изречението, което Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг /1775-1854 г./ изказа в своята "Натурфилософия": Да философства човек върху природата, това значи все едно той да твори като природа".
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА Като светкавица, която действа в развитието на светогледите осветяващо назад и напред се явява изречението, което Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг /1775-1854 г./ изказа в своята "Натурфилософия": Да философства човек върху природата, това значи все едно той да твори като природа". Това, от което бяха проникнати Гьоте и Шилер: Че производителната фантазия трябва да има своя дял в създаването на светогледа, него изразява по един величествен начин това изречение. Това, което природата ни дава драговолно, когато я наблюдаваме, съзерцаваме, възприемаме: То не съдържа нейния най-дълбок смисъл. Човек не може да приеме този смисъл отвън. Той трябва да го създаде. Духът на Шелинг имаше особени заложби за такова създаване.
към текста >>

Следователно, за възгледа на Шелинг природата, изкуството и светогледът /философията/ стоят така едни срещу други, че природата предлага готовите, външни произведения, светогледът произвеждащите идеи, а изкуството и двете в едно хармонично задружно действие.
Този Дух гледа в него своята собствена творческа дейност. В създаването на произведението на изкуството Шелинг вижда едно творение на света; в мислителното съзерцание на нещата едно възпоменание на творението на света в голям размер. В разглеждането на света в нашия дух възникват самите идеи, които лежат на основата на нещата и са ги произвели. От света човекът оставя настрана всичко, което сетивата казват за него, и запазва само онова, което чистото мислене доставя. В създаването на произведението на изкуството и в наслаждението от него се явява вътрешното проникване на идеята с това, което се открива на сетивата. Следователно, за възгледа на Шелинг природата, изкуството и светогледът /философията/ стоят така едни срещу други, че природата предлага готовите, външни произведения, светогледът произвеждащите идеи, а изкуството и двете в едно хармонично задружно действие. Художествената дейност стои по средата между творящата природа, която произвежда, без да знае по идеите, на основата на които тя твори, и мислещия дух, който знае тези идеи, без обаче да може с тяхна помощ да създаде нещата. Шелинг изразява това в изречението: "Идеалистичният свят на изкуство то и действителният свят на обектите са следователно произведения на една и съща дейност; срещата и на двете /на съзнателната и несъзнателната/ без съзнание дава действителния свят, със съзнание естетическия свят. Обективният свят е първичната, още лишена от съзнание поезия на духа, общият орган на философията и ключовият камък на целия свод – философията на изкуството. Духовните дейности на човека: Мислителното съзерцание на света и художественото творчество, се явяват на Шелинг не само като индивидуални дейности на отделната личност, а когато се схващат в тяхното най-висше значение, те са действия на първичното същество, на Духа на света,... Шелинг описва в истински дитирамбични изречения чувството, което оживява в душата, когато тя съзира, че нейният живот не е само един индивидуален, ограничен в една точка на вселената живот, но, че нейната работа е всеобща духовна работа. Когато тя казва: Аз зная, аз познавам, в по-висш смисъл това значи мировият Дух си спомня за своята работа преди съществуването на нещата; и когато тя произвежда едно произведение на изкуството, това значи: Мировият Дух повтаря в малък размер същото нещо, което той е произвел при създаването на природното цяло в голям мащаб.
към текста >>

Обективният свят е първичната, още лишена от съзнание поезия на духа, общият орган на философията и ключовият камък на целия свод – философията на изкуството.
От света човекът оставя настрана всичко, което сетивата казват за него, и запазва само онова, което чистото мислене доставя. В създаването на произведението на изкуството и в наслаждението от него се явява вътрешното проникване на идеята с това, което се открива на сетивата. Следователно, за възгледа на Шелинг природата, изкуството и светогледът /философията/ стоят така едни срещу други, че природата предлага готовите, външни произведения, светогледът произвеждащите идеи, а изкуството и двете в едно хармонично задружно действие. Художествената дейност стои по средата между творящата природа, която произвежда, без да знае по идеите, на основата на които тя твори, и мислещия дух, който знае тези идеи, без обаче да може с тяхна помощ да създаде нещата. Шелинг изразява това в изречението: "Идеалистичният свят на изкуство то и действителният свят на обектите са следователно произведения на една и съща дейност; срещата и на двете /на съзнателната и несъзнателната/ без съзнание дава действителния свят, със съзнание естетическия свят. Обективният свят е първичната, още лишена от съзнание поезия на духа, общият орган на философията и ключовият камък на целия свод – философията на изкуството. Духовните дейности на човека: Мислителното съзерцание на света и художественото творчество, се явяват на Шелинг не само като индивидуални дейности на отделната личност, а когато се схващат в тяхното най-висше значение, те са действия на първичното същество, на Духа на света,... Шелинг описва в истински дитирамбични изречения чувството, което оживява в душата, когато тя съзира, че нейният живот не е само един индивидуален, ограничен в една точка на вселената живот, но, че нейната работа е всеобща духовна работа. Когато тя казва: Аз зная, аз познавам, в по-висш смисъл това значи мировият Дух си спомня за своята работа преди съществуването на нещата; и когато тя произвежда едно произведение на изкуството, това значи: Мировият Дух повтаря в малък размер същото нещо, което той е произвел при създаването на природното цяло в голям мащаб. "Следователно душата в човека не е принципът на индивидуалността, а това, чрез което той се издига над всяка себичност, чрез което той е способен да пожертва своето себе, способен е на безкористна любов, и, което е най-висшето, способен е да съзерцава и да познава същността на нещата, а също така и да твори в изкуството. Тя не се занимава вече с материята, нито общува непосредствено с нея, а само с духа, като живот на нещата. Даже когато се явява в тялото, тя е въпреки това свободна от тялото, съзнанието за което в нея само плува в най-красивите образи като един лек сън, от което тя не е смущавана.
към текста >>

Това, което Шелинг вярваше да е познал не чрез разумно съзерцаване, а е видял като свободни, неизчислими дела на Бога, него той е изложил в своята "Философия на откровението" и в своята "Философия на митологията".
Ето защо чистата наука на разума не беше достатъчна на Шелинг за съзерцаването на света и на Бога. Поради това той нарича всичко добито чрез разума в по-късната форма на неговия светоглед отрицателно знание, което трябва да бъде допълнено с едно положително знание. Който иска да познае живия Бог, не трябва да се изоставя само на необходимите заключения на разума; той трябва с цялата си личност да се потопи в живота на Бога. Тогава той ще изпита това, което не може да му даде никакво заключение, никакъв чист разум. Светът не е едно необходимо следствие на божествената Първопричина, а едно свободно дело на личния Бог. Това, което Шелинг вярваше да е познал не чрез разумно съзерцаване, а е видял като свободни, неизчислими дела на Бога, него той е изложил в своята "Философия на откровението" и в своята "Философия на митологията". И двете тези съчинения не е публикувал той самият, а е сложил тяхното съдържание като основа на лекциите, които е държал в Берлинския Университет, след като Фридрих Вилхелм ІV го беше повикал в столицата на Прусия. Те са били публикувани една след смъртта на Шелинг /1854 г. /. С такива възгледи Шелинг се оказа като най-дръзкият и най-смел от онези философи, които се оставиха да бъдат подбудени от Кант към един идеалистичен светоглед. Философстването върху неща, които се намират отвъд онова, което човешките сетива наблюдават, и което мисленето казва върху наблюденията, е било изоставено под влиянието на тези подбуди. Философите търсеха да се задоволят с това, което е границите на наблюдението и на мисленето.
към текста >>

Този, според неговото мнение, по-висш възглед, той нарече "положителна философия".
Господ Бог като творец, държател и управител на света е представен при това изцяло подобен на човека в неговото мислене и действане". Шелинг е имал смелостта за най-последователния антропоморфизъм. Той обясни накрая човека с цялото негово жизнено съдържание като божествено. И тъй като към това жизнено съдържание принадлежи не само разумното, но също и неразумното, той имаше възможност да обясни също и неразумното сред света. Във всеки случай, за да стигне до този край, той трябваше да допълни възгледа на разума с един друг, който има своя източник не в мисленето. Този, според неговото мнение, по-висш възглед, той нарече "положителна философия". Тя е "същинската свободна философия; който не иска тази философия, може да я изостави, аз оставям всекиго свободен, но казвам само, че, ако някой иска например истинското развитие, когато той иска едно свободно сътворение на света и т.н., той може да има това само по пътя на една такава философия. Ако за него е достатъчна рационалната философия, и ако извън нея не иска нищо, той може да си остане с нея, но трябва да се откаже да има с рационалната философия и в нея това, което тя направо не може да има в себе си, а именно действителния Бог и действителното развитие и едно свободно отношение на Бога към света". Отрицателната философия "ще остане предимно философия на школата, а положителната за живота. Чрез двете заедно ще може да бъде дадено пълното освещаване, което трябва да искаме от философията. Както е известно, при Елевзинските посвещения са различавали малките и големите мистерии.
към текста >>

Тя е "същинската свободна философия; който не иска тази философия, може да я изостави, аз оставям всекиго свободен, но казвам само, че, ако някой иска например истинското развитие, когато той иска едно свободно сътворение на света и т.н., той може да има това само по пътя на една такава философия.
Шелинг е имал смелостта за най-последователния антропоморфизъм. Той обясни накрая човека с цялото негово жизнено съдържание като божествено. И тъй като към това жизнено съдържание принадлежи не само разумното, но също и неразумното, той имаше възможност да обясни също и неразумното сред света. Във всеки случай, за да стигне до този край, той трябваше да допълни възгледа на разума с един друг, който има своя източник не в мисленето. Този, според неговото мнение, по-висш възглед, той нарече "положителна философия". Тя е "същинската свободна философия; който не иска тази философия, може да я изостави, аз оставям всекиго свободен, но казвам само, че, ако някой иска например истинското развитие, когато той иска едно свободно сътворение на света и т.н., той може да има това само по пътя на една такава философия. Ако за него е достатъчна рационалната философия, и ако извън нея не иска нищо, той може да си остане с нея, но трябва да се откаже да има с рационалната философия и в нея това, което тя направо не може да има в себе си, а именно действителния Бог и действителното развитие и едно свободно отношение на Бога към света". Отрицателната философия "ще остане предимно философия на школата, а положителната за живота. Чрез двете заедно ще може да бъде дадено пълното освещаване, което трябва да искаме от философията. Както е известно, при Елевзинските посвещения са различавали малките и големите мистерии. Малките мистерии са били като първоначална степен на големите... Положителната философия е една необходимо последствие на добре разбраната отрицател на философия, и така можем да кажем: - В отрицателната философия се честват малките, в положителната големите мистерии на философията".
към текста >>

Ако за него е достатъчна рационалната философия, и ако извън нея не иска нищо, той може да си остане с нея, но трябва да се откаже да има с рационалната философия и в нея това, което тя направо не може да има в себе си, а именно действителния Бог и действителното развитие и едно свободно отношение на Бога към света".
Той обясни накрая човека с цялото негово жизнено съдържание като божествено. И тъй като към това жизнено съдържание принадлежи не само разумното, но също и неразумното, той имаше възможност да обясни също и неразумното сред света. Във всеки случай, за да стигне до този край, той трябваше да допълни възгледа на разума с един друг, който има своя източник не в мисленето. Този, според неговото мнение, по-висш възглед, той нарече "положителна философия". Тя е "същинската свободна философия; който не иска тази философия, може да я изостави, аз оставям всекиго свободен, но казвам само, че, ако някой иска например истинското развитие, когато той иска едно свободно сътворение на света и т.н., той може да има това само по пътя на една такава философия. Ако за него е достатъчна рационалната философия, и ако извън нея не иска нищо, той може да си остане с нея, но трябва да се откаже да има с рационалната философия и в нея това, което тя направо не може да има в себе си, а именно действителния Бог и действителното развитие и едно свободно отношение на Бога към света". Отрицателната философия "ще остане предимно философия на школата, а положителната за живота. Чрез двете заедно ще може да бъде дадено пълното освещаване, което трябва да искаме от философията. Както е известно, при Елевзинските посвещения са различавали малките и големите мистерии. Малките мистерии са били като първоначална степен на големите... Положителната философия е една необходимо последствие на добре разбраната отрицател на философия, и така можем да кажем: - В отрицателната философия се честват малките, в положителната големите мистерии на философията". Щом вътрешният живот се обяснява като божественото, тогава се явява като непоследователно човек да остане при една част на този вътрешен живот.
към текста >>

Отрицателната философия "ще остане предимно философия на школата, а положителната за живота.
И тъй като към това жизнено съдържание принадлежи не само разумното, но също и неразумното, той имаше възможност да обясни също и неразумното сред света. Във всеки случай, за да стигне до този край, той трябваше да допълни възгледа на разума с един друг, който има своя източник не в мисленето. Този, според неговото мнение, по-висш възглед, той нарече "положителна философия". Тя е "същинската свободна философия; който не иска тази философия, може да я изостави, аз оставям всекиго свободен, но казвам само, че, ако някой иска например истинското развитие, когато той иска едно свободно сътворение на света и т.н., той може да има това само по пътя на една такава философия. Ако за него е достатъчна рационалната философия, и ако извън нея не иска нищо, той може да си остане с нея, но трябва да се откаже да има с рационалната философия и в нея това, което тя направо не може да има в себе си, а именно действителния Бог и действителното развитие и едно свободно отношение на Бога към света". Отрицателната философия "ще остане предимно философия на школата, а положителната за живота. Чрез двете заедно ще може да бъде дадено пълното освещаване, което трябва да искаме от философията. Както е известно, при Елевзинските посвещения са различавали малките и големите мистерии. Малките мистерии са били като първоначална степен на големите... Положителната философия е една необходимо последствие на добре разбраната отрицател на философия, и така можем да кажем: - В отрицателната философия се честват малките, в положителната големите мистерии на философията". Щом вътрешният живот се обяснява като божественото, тогава се явява като непоследователно човек да остане при една част на този вътрешен живот. Шелинг не е изпаднал в тази непоследователност.
към текста >>

Чрез двете заедно ще може да бъде дадено пълното освещаване, което трябва да искаме от философията.
Във всеки случай, за да стигне до този край, той трябваше да допълни възгледа на разума с един друг, който има своя източник не в мисленето. Този, според неговото мнение, по-висш възглед, той нарече "положителна философия". Тя е "същинската свободна философия; който не иска тази философия, може да я изостави, аз оставям всекиго свободен, но казвам само, че, ако някой иска например истинското развитие, когато той иска едно свободно сътворение на света и т.н., той може да има това само по пътя на една такава философия. Ако за него е достатъчна рационалната философия, и ако извън нея не иска нищо, той може да си остане с нея, но трябва да се откаже да има с рационалната философия и в нея това, което тя направо не може да има в себе си, а именно действителния Бог и действителното развитие и едно свободно отношение на Бога към света". Отрицателната философия "ще остане предимно философия на школата, а положителната за живота. Чрез двете заедно ще може да бъде дадено пълното освещаване, което трябва да искаме от философията. Както е известно, при Елевзинските посвещения са различавали малките и големите мистерии. Малките мистерии са били като първоначална степен на големите... Положителната философия е една необходимо последствие на добре разбраната отрицател на философия, и така можем да кажем: - В отрицателната философия се честват малките, в положителната големите мистерии на философията". Щом вътрешният живот се обяснява като божественото, тогава се явява като непоследователно човек да остане при една част на този вътрешен живот. Шелинг не е изпаднал в тази непоследователност. В момента, в който той казва: - Да обясниш природата, значи да създадеш природата, това дава направление на целия свой възглед за живота.
към текста >>

Малките мистерии са били като първоначална степен на големите... Положителната философия е една необходимо последствие на добре разбраната отрицател на философия, и така можем да кажем: - В отрицателната философия се честват малките, в положителната големите мистерии на философията".
Тя е "същинската свободна философия; който не иска тази философия, може да я изостави, аз оставям всекиго свободен, но казвам само, че, ако някой иска например истинското развитие, когато той иска едно свободно сътворение на света и т.н., той може да има това само по пътя на една такава философия. Ако за него е достатъчна рационалната философия, и ако извън нея не иска нищо, той може да си остане с нея, но трябва да се откаже да има с рационалната философия и в нея това, което тя направо не може да има в себе си, а именно действителния Бог и действителното развитие и едно свободно отношение на Бога към света". Отрицателната философия "ще остане предимно философия на школата, а положителната за живота. Чрез двете заедно ще може да бъде дадено пълното освещаване, което трябва да искаме от философията. Както е известно, при Елевзинските посвещения са различавали малките и големите мистерии. Малките мистерии са били като първоначална степен на големите... Положителната философия е една необходимо последствие на добре разбраната отрицател на философия, и така можем да кажем: - В отрицателната философия се честват малките, в положителната големите мистерии на философията". Щом вътрешният живот се обяснява като божественото, тогава се явява като непоследователно човек да остане при една част на този вътрешен живот. Шелинг не е изпаднал в тази непоследователност. В момента, в който той казва: - Да обясниш природата, значи да създадеш природата, това дава направление на целия свой възглед за живота. Ако мислителното съзерцаване на природата е едно повторение на нейното сътворение, тогава също и основният характер на това сътворение отговаря на човешката дейност; тя трябва да бъде един акт на свободата, а не един такъв на геометрическата необходимост. Обаче също така ние не можем да познаем едно свободно творение чрез законите на разума; то трябва да се изяви чрез друго средство.
към текста >>

Един човек, който мислеше само за една такава свобода и който с помощта на мисли заети от спинозизма, се опита да произведе примирението на религиозното съзнание с мислителното съзерцаване на света, на богословието с философията, беше съвременника на Шелинг Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер /1768-1834 г./.
* * * Отделната човешка личност живее в духовното първично същество и чрез него; въпреки това тя е в притежание на нейната пълна свобода и самостоятелност. Тази представа Шелинг считаше като най-важната в своя светоглед. Поради тази представа той вярваше, че трябва да вижда в своето идеалистично направление на идеите един напредък в сравнение предишните възгледи; защото поради това, че тези възгледи разглеждаха отделното същество като основано в мировия Дух, си го представяха също така определено единствено от този миров Дух, следователно отнемаха му всяка свобода и самостоятелност. "Защото до откриването на идеализма липсва същинското понятие за свободата във всички по-нови системи, както в тази на Лайбниц така и в тази на Спиноза; защото една свобода, както мнозина от нас са си я представяли, които на ред с това се хвалят да я чувстват живо, според която представа тя се състои във властването на интелигентния принцип върху сетивното и върху желанията, такава свобода би могла да се изведе не само по неволя, но и по-определено от Спиноза". Един човек, който мислеше само за една такава свобода и който с помощта на мисли заети от спинозизма, се опита да произведе примирението на религиозното съзнание с мислителното съзерцаване на света, на богословието с философията, беше съвременника на Шелинг Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер /1768-1834 г./. В своите "Беседи върху религията към образованите между техните презрители" /1799 г./ той произнася изречението: "Принасяйте заедно с мене благоговейно жертва на светия, починал Спиноза: Него проникваше висшият миров Дух, безкрайността бе неговото начало и неговият край, вселената негова единствена и вечна любов; той се оглеждаше в свещена невинност и дълбоко смирение във вечния свят и гледаше, как той самият беше за този свят едно от най-достойните за любов огледало". За Шлайермахер свободата не е способността на едно същество да поставя предварително насока и цел на самия свой живот, в пълна независимост. Тя е за него "едно развитие из самото себе си". Обаче едно същество може много добре да се развива из самото себе си и въпреки това да бъде несвободно в един по-висш смисъл. Ако първичното същество на света е вложило в отделната индивидуалност едно напълно определен зародиш, който довежда тази индивидуалност до развитие, тогава нейният път е съвсем точно предварително определен по този път тя трябва да върви.
към текста >>

/; и той казва по-нататък: "- Докато тя има едно верую, едно учение, една догматика, тя има това, с което философията може да се занимава и в което като такава тя може да се съедини с религията.
Шлайермахер искаше да създаде едно царство на религиозността, което е независимо от всяко знание за божественото. В този смисъл той е един примирител на вярата с науката. * * * "В най-ново време религията все повече е стеснила образованото разширение на нейното съдържание и се е оттеглила в интензивността на религиозноста или на чувството, а именно често в едно такова, което проявява едно твърде бедно и голо съдържание". Така писа Хегел в предговора към второто издание на своята "Енциклопедия на философските науки"/1827 г. /; и той казва по-нататък: "- Докато тя има едно верую, едно учение, една догматика, тя има това, с което философията може да се занимава и в което като такава тя може да се съедини с религията. Но това не трябва отново да се взема според отделящия лош ум, в който е обхваната съвременната религиозност и според който тя си представя и двете така, че едната изключва другата или че те въобще са така разделени, че могат да се съединят само отвън. Напротив в досегашното състояние положението е такова, че религията може без философия, но философията не може без религия, а напротив включва в себе си тази последната. Истинската религия, религията на духа, трябва да има нещо такова, едно съдържание; духът е по същество съзнание, следователно той е обективно съдържание; като чувство той е най-необективното съдържание в самия себе си и само най-висшата степен на съзнанието, даже в една форма на душата, която е общо на животните. Само мисленето превръща душата, с която и животните са надарени, в дух; и философията е само едно съзнание върху онова съдържание, върху духа и неговата истина, също и вън формата и вида на онази същност, която го различава от животното и го прави способен за религия". Цялата духовна физиономия на Георг Вилхелм Фридрих Хегел /1770-1831 г.
към текста >>

Но това не трябва отново да се взема според отделящия лош ум, в който е обхваната съвременната религиозност и според който тя си представя и двете така, че едната изключва другата или че те въобще са така разделени, че могат да се съединят само отвън.
В този смисъл той е един примирител на вярата с науката. * * * "В най-ново време религията все повече е стеснила образованото разширение на нейното съдържание и се е оттеглила в интензивността на религиозноста или на чувството, а именно често в едно такова, което проявява едно твърде бедно и голо съдържание". Така писа Хегел в предговора към второто издание на своята "Енциклопедия на философските науки"/1827 г. /; и той казва по-нататък: "- Докато тя има едно верую, едно учение, една догматика, тя има това, с което философията може да се занимава и в което като такава тя може да се съедини с религията. Но това не трябва отново да се взема според отделящия лош ум, в който е обхваната съвременната религиозност и според който тя си представя и двете така, че едната изключва другата или че те въобще са така разделени, че могат да се съединят само отвън. Напротив в досегашното състояние положението е такова, че религията може без философия, но философията не може без религия, а напротив включва в себе си тази последната. Истинската религия, религията на духа, трябва да има нещо такова, едно съдържание; духът е по същество съзнание, следователно той е обективно съдържание; като чувство той е най-необективното съдържание в самия себе си и само най-висшата степен на съзнанието, даже в една форма на душата, която е общо на животните. Само мисленето превръща душата, с която и животните са надарени, в дух; и философията е само едно съзнание върху онова съдържание, върху духа и неговата истина, също и вън формата и вида на онази същност, която го различава от животното и го прави способен за религия". Цялата духовна физиономия на Георг Вилхелм Фридрих Хегел /1770-1831 г. / застана пред нашия дух, когато чуваме от него такива думи, чрез които той искаше да изрази ясно и рязко, че в мисленето, което има съзнание за себе си, той вижда най-висшата дейност на човека, онази, чрез която този последният единствено може да добие едно становище към най-висшите въпроси.
към текста >>

Напротив в досегашното състояние положението е такова, че религията може без философия, но философията не може без религия, а напротив включва в себе си тази последната.
* * * "В най-ново време религията все повече е стеснила образованото разширение на нейното съдържание и се е оттеглила в интензивността на религиозноста или на чувството, а именно често в едно такова, което проявява едно твърде бедно и голо съдържание". Така писа Хегел в предговора към второто издание на своята "Енциклопедия на философските науки"/1827 г. /; и той казва по-нататък: "- Докато тя има едно верую, едно учение, една догматика, тя има това, с което философията може да се занимава и в което като такава тя може да се съедини с религията. Но това не трябва отново да се взема според отделящия лош ум, в който е обхваната съвременната религиозност и според който тя си представя и двете така, че едната изключва другата или че те въобще са така разделени, че могат да се съединят само отвън. Напротив в досегашното състояние положението е такова, че религията може без философия, но философията не може без религия, а напротив включва в себе си тази последната. Истинската религия, религията на духа, трябва да има нещо такова, едно съдържание; духът е по същество съзнание, следователно той е обективно съдържание; като чувство той е най-необективното съдържание в самия себе си и само най-висшата степен на съзнанието, даже в една форма на душата, която е общо на животните. Само мисленето превръща душата, с която и животните са надарени, в дух; и философията е само едно съзнание върху онова съдържание, върху духа и неговата истина, също и вън формата и вида на онази същност, която го различава от животното и го прави способен за религия". Цялата духовна физиономия на Георг Вилхелм Фридрих Хегел /1770-1831 г. / застана пред нашия дух, когато чуваме от него такива думи, чрез които той искаше да изрази ясно и рязко, че в мисленето, което има съзнание за себе си, той вижда най-висшата дейност на човека, онази, чрез която този последният единствено може да добие едно становище към най-висшите въпроси. Хегел обясняваше чувството на зависимост, считано от Шлайермахер като творец на религиозността, за истински животинско; и той се изказа парадоксално: ако това чувство на зависимост трябваше да съставлява същността на християнството, тогава кучето би било най-добрият християнин.
към текста >>

Само мисленето превръща душата, с която и животните са надарени, в дух; и философията е само едно съзнание върху онова съдържание, върху духа и неговата истина, също и вън формата и вида на онази същност, която го различава от животното и го прави способен за религия".
Така писа Хегел в предговора към второто издание на своята "Енциклопедия на философските науки"/1827 г. /; и той казва по-нататък: "- Докато тя има едно верую, едно учение, една догматика, тя има това, с което философията може да се занимава и в което като такава тя може да се съедини с религията. Но това не трябва отново да се взема според отделящия лош ум, в който е обхваната съвременната религиозност и според който тя си представя и двете така, че едната изключва другата или че те въобще са така разделени, че могат да се съединят само отвън. Напротив в досегашното състояние положението е такова, че религията може без философия, но философията не може без религия, а напротив включва в себе си тази последната. Истинската религия, религията на духа, трябва да има нещо такова, едно съдържание; духът е по същество съзнание, следователно той е обективно съдържание; като чувство той е най-необективното съдържание в самия себе си и само най-висшата степен на съзнанието, даже в една форма на душата, която е общо на животните. Само мисленето превръща душата, с която и животните са надарени, в дух; и философията е само едно съзнание върху онова съдържание, върху духа и неговата истина, също и вън формата и вида на онази същност, която го различава от животното и го прави способен за религия". Цялата духовна физиономия на Георг Вилхелм Фридрих Хегел /1770-1831 г. / застана пред нашия дух, когато чуваме от него такива думи, чрез които той искаше да изрази ясно и рязко, че в мисленето, което има съзнание за себе си, той вижда най-висшата дейност на човека, онази, чрез която този последният единствено може да добие едно становище към най-висшите въпроси. Хегел обясняваше чувството на зависимост, считано от Шлайермахер като творец на религиозността, за истински животинско; и той се изказа парадоксално: ако това чувство на зависимост трябваше да съставлява същността на християнството, тогава кучето би било най-добрият християнин. Хегел е една личност, която живее изцяло в елемента на мисленето. "Понеже човекът е мислещо същество, както здравият човешки ум така и философията не ще се оставят да им се отнеме правото да се издигнат от емпирическия възглед за света до Бога.
към текста >>

"Понеже човекът е мислещо същество, както здравият човешки ум така и философията не ще се оставят да им се отнеме правото да се издигнат от емпирическия възглед за света до Бога.
Само мисленето превръща душата, с която и животните са надарени, в дух; и философията е само едно съзнание върху онова съдържание, върху духа и неговата истина, също и вън формата и вида на онази същност, която го различава от животното и го прави способен за религия". Цялата духовна физиономия на Георг Вилхелм Фридрих Хегел /1770-1831 г. / застана пред нашия дух, когато чуваме от него такива думи, чрез които той искаше да изрази ясно и рязко, че в мисленето, което има съзнание за себе си, той вижда най-висшата дейност на човека, онази, чрез която този последният единствено може да добие едно становище към най-висшите въпроси. Хегел обясняваше чувството на зависимост, считано от Шлайермахер като творец на религиозността, за истински животинско; и той се изказа парадоксално: ако това чувство на зависимост трябваше да съставлява същността на християнството, тогава кучето би било най-добрият християнин. Хегел е една личност, която живее изцяло в елемента на мисленето. "Понеже човекът е мислещо същество, както здравият човешки ум така и философията не ще се оставят да им се отнеме правото да се издигнат от емпирическия възглед за света до Бога. Това издигане няма на своята основа нищо друго, освен мислителното, а не просто сетивното, животинско съзерцаване на света". Това, което може да се добие чрез себесъзнателно мислене, него Хегел прави съдържание на светогледа. Защото това, което човек добива по един друг път, а не чрез себесъзнателно мислене, то не може да бъде нищо друго освен една предварителна степен към един светоглед. "Издигането на мисленето над сетивното, неговото излиза не над крайното и издигане към безкрайното, скокът, който се прави с прекъсване редовете на сетивното в свръхсетивното, всичко това е самото мислене, това преминаване е само мислене. Когато не може да се направи такова преминаване, това значи, че не трябва да се мисли.
към текста >>

Това цяло на мислите иска да бъде философията на Хегел.
Хегел търси в резултатите на природоизследователя ред и хармоничен обзор. Той прибавя към науката на природата науката на мислите върху природата. Всички мисли, които човек си съставя върху света, съставляват естествено едно единно цяло, както природата също е едно единно цяло. Научният наблюдател добива своите идеи при отделните неща; ето защо в неговия дух те се явяват като отделни, едно от друго. Когато ги разглеждаме така едни до други, те се сглобяват в едно цяло, сред което всяко едно е един член. Това цяло на мислите иска да бъде философията на Хегел. Както изследователят на природата, който иска да установи законите на звездното небе, не вярва, че може от тези закони да изгради звездното небе; така и Хегел не вярва, че търсейки закономерните връзки сред света на мислите, може да намери от мислите някакви природонаучни закони, които могат да бъдат установени само чрез опитно наблюдение. Това, което постоянно и отново се твърди, че Хегел е искал да черпи от чистото мислене пълното и неограничено познание на мировото цяло, то не почива на нищо друго, освен на едно наивно криво разбиране на него вия светоглед. Той самият достатъчно ясно е казал: "- Задача на философията е да разбере това, което е; защото това, което е разумно, то е действително, което е действително, то е разумно. Когато философията рисува своите сиви и сиви тонове /еднообразни/, тогава една форма на живота е остаряла; бухълът на Миневра започва да лети едва при настъпване на здрача". А това не значи нищо друго освен, че фактическите познания трябва да са вече налице, когато идва мислителят и ги осветлява от своята гледна точка.
към текста >>

Той самият достатъчно ясно е казал: "- Задача на философията е да разбере това, което е; защото това, което е разумно, то е действително, което е действително, то е разумно.
Научният наблюдател добива своите идеи при отделните неща; ето защо в неговия дух те се явяват като отделни, едно от друго. Когато ги разглеждаме така едни до други, те се сглобяват в едно цяло, сред което всяко едно е един член. Това цяло на мислите иска да бъде философията на Хегел. Както изследователят на природата, който иска да установи законите на звездното небе, не вярва, че може от тези закони да изгради звездното небе; така и Хегел не вярва, че търсейки закономерните връзки сред света на мислите, може да намери от мислите някакви природонаучни закони, които могат да бъдат установени само чрез опитно наблюдение. Това, което постоянно и отново се твърди, че Хегел е искал да черпи от чистото мислене пълното и неограничено познание на мировото цяло, то не почива на нищо друго, освен на едно наивно криво разбиране на него вия светоглед. Той самият достатъчно ясно е казал: "- Задача на философията е да разбере това, което е; защото това, което е разумно, то е действително, което е действително, то е разумно. Когато философията рисува своите сиви и сиви тонове /еднообразни/, тогава една форма на живота е остаряла; бухълът на Миневра започва да лети едва при настъпване на здрача". А това не значи нищо друго освен, че фактическите познания трябва да са вече налице, когато идва мислителят и ги осветлява от своята гледна точка. Но нека не се изисква от Хегел той да изведе нови природни закони от чистото мислене; защото той съвсем не е искал това. Не, той не е искал нищо друго, освен да хвърли една философска светлина върху сбора от природни закони, които са съществували по негова време. От изследователя на природата никой не иска той да създаде звездното небе, въпреки че той прави своите изследвания върху него; възгледите на Хегел се обявяват за безплодни, защото той, който е размислил върху връзката на природните закони, не е създал същевременно тези природни закони.
към текста >>

Когато философията рисува своите сиви и сиви тонове /еднообразни/, тогава една форма на живота е остаряла; бухълът на Миневра започва да лети едва при настъпване на здрача".
Когато ги разглеждаме така едни до други, те се сглобяват в едно цяло, сред което всяко едно е един член. Това цяло на мислите иска да бъде философията на Хегел. Както изследователят на природата, който иска да установи законите на звездното небе, не вярва, че може от тези закони да изгради звездното небе; така и Хегел не вярва, че търсейки закономерните връзки сред света на мислите, може да намери от мислите някакви природонаучни закони, които могат да бъдат установени само чрез опитно наблюдение. Това, което постоянно и отново се твърди, че Хегел е искал да черпи от чистото мислене пълното и неограничено познание на мировото цяло, то не почива на нищо друго, освен на едно наивно криво разбиране на него вия светоглед. Той самият достатъчно ясно е казал: "- Задача на философията е да разбере това, което е; защото това, което е разумно, то е действително, което е действително, то е разумно. Когато философията рисува своите сиви и сиви тонове /еднообразни/, тогава една форма на живота е остаряла; бухълът на Миневра започва да лети едва при настъпване на здрача". А това не значи нищо друго освен, че фактическите познания трябва да са вече налице, когато идва мислителят и ги осветлява от своята гледна точка. Но нека не се изисква от Хегел той да изведе нови природни закони от чистото мислене; защото той съвсем не е искал това. Не, той не е искал нищо друго, освен да хвърли една философска светлина върху сбора от природни закони, които са съществували по негова време. От изследователя на природата никой не иска той да създаде звездното небе, въпреки че той прави своите изследвания върху него; възгледите на Хегел се обявяват за безплодни, защото той, който е размислил върху връзката на природните закони, не е създал същевременно тези природни закони. Това, до което стига накрая човекът, който се е задълбочил в нещата, то е тяхната същност.
към текста >>

Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията.
Това, което Платон е сред гръцкия свят, това е Хегел сред по-новия свят. Платон издига съзерцаващия поглед на духа до идейния свят и чрез този съзерцаващ поглед се стреми да схване тайната на душата; Хегел прави душата да се потопи в мировия Дух и после, след като се е потопила, той е кара да разгърне своя вътрешен живот. Така тя съизживява като собствен живот това, което мировият Дух живее, в който тя се е потопила. Следователно Хегел е обхванал човешкия дух при неговата най-висша дейност, мисленето, и след това се стреми да покаже, какъв смисъл сред мировото цяло има тази най-висша дейност. Тя представлява събитието, в което разлятото в целия свят първично същество намира отново себе си. Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията. В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма. Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта. Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта. Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество. Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта.
към текста >>

Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност.
Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли. Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание. Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя. Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог. На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух. Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност. Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията. В смисъла на Хегел можем да кажем: Целият свят е божествен, т.е. изпълнен с мисли, обаче във философията божественото се явява съвсем непосредствено в неговата божественост, докато в другите явления то приема формите на небожественото. Между изкуството и философията стои религията. В това последната мисълта не живее още като чиста мисъл, а в образа, в символа.
към текста >>

Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията.
Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание. Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя. Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог. На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух. Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност. Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията. В смисъла на Хегел можем да кажем: Целият свят е божествен, т.е. изпълнен с мисли, обаче във философията божественото се явява съвсем непосредствено в неговата божественост, докато в другите явления то приема формите на небожественото. Между изкуството и философията стои религията. В това последната мисълта не живее още като чиста мисъл, а в образа, в символа. Този е случаят и при изкуството; обаче при него образът е такъв, че той е зает отвъншното възприятие; в образите на религията са одухотворени.
към текста >>

изпълнен с мисли, обаче във философията божественото се явява съвсем непосредствено в неговата божественост, докато в другите явления то приема формите на небожественото.
Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог. На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух. Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност. Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията. В смисъла на Хегел можем да кажем: Целият свят е божествен, т.е. изпълнен с мисли, обаче във философията божественото се явява съвсем непосредствено в неговата божественост, докато в другите явления то приема формите на небожественото. Между изкуството и философията стои религията. В това последната мисълта не живее още като чиста мисъл, а в образа, в символа. Този е случаят и при изкуството; обаче при него образът е такъв, че той е зает отвъншното възприятие; в образите на религията са одухотворени. Всички други човешки изяви на живота се отнасят към тези най-висши форми на изявата като несъвършени предварителни степени. От такива предварителни степени е съставен целият исторически живот на човечеството.
към текста >>

Между изкуството и философията стои религията.
На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух. Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност. Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията. В смисъла на Хегел можем да кажем: Целият свят е божествен, т.е. изпълнен с мисли, обаче във философията божественото се явява съвсем непосредствено в неговата божественост, докато в другите явления то приема формите на небожественото. Между изкуството и философията стои религията. В това последната мисълта не живее още като чиста мисъл, а в образа, в символа. Този е случаят и при изкуството; обаче при него образът е такъв, че той е зает отвъншното възприятие; в образите на религията са одухотворени. Всички други човешки изяви на живота се отнасят към тези най-висши форми на изявата като несъвършени предварителни степени. От такива предварителни степени е съставен целият исторически живот на човечеството. Ето защо, който проследява външното развитие на историческите явления, ще намери някои неща, които не отговарят на чистата мисъл, която е обект на разума.
към текста >>

Един привърженик на Хегел, Йохан Едуард Ердман, пише върху това: "Решителният превес, който бе отреден на Хегеловата философия над всички съществуващи в средата на 20-те години философски системи, има своята причина в това, че на моментното спокойствие, което беше последвало след дивите борби в политическата, религиозната и църковно, политическата области, отговаряше една философия, която укоряващите я врагове, хвалещите я приятели нарекоха "философия на реставрацията".
Ето защо той водеше борба против неопределените идеали за държавата и обществото и се явяваше като защитник на действително съществуващото. Който мечтае за един неопределен идеал в бъдещето, той вярва, според мнението на Хегел, че всеобщия разум е очаквал него, за да се яви. На такъв един човек трябва особено да се изясни, че във всичко действително има вече разумност. Той наричаше професор Фриз, чийто колега беше в Йена и чийто приемник в Хайделберг, "пълководец на всяка плиткост", защото този професор искаше да изгради един такъв идеал от "кашата на сърцето". Широката защита на действителното и на съществуващото донесе на самия Хегел тежки упреци от страна даже от онези, които проявяваха симпатия към неговото идейно направление. Един привърженик на Хегел, Йохан Едуард Ердман, пише върху това: "Решителният превес, който бе отреден на Хегеловата философия над всички съществуващи в средата на 20-те години философски системи, има своята причина в това, че на моментното спокойствие, което беше последвало след дивите борби в политическата, религиозната и църковно, политическата области, отговаряше една философия, която укоряващите я врагове, хвалещите я приятели нарекоха "философия на реставрацията". Тя е такава в много по-широк смисъл, отколкото мислеха онези, които намериха това име". Обаче не трябва да се изпуска изпредвид, че именно благодарение на своето чувство за действителността Хегел създаде един възглед, който беше до висока степен жизнерадостен. Със своята "Философия на откровението" Шелинг беше искал да създаде един възглед за живота. Но колко чужди на непосредствения живот са неговите понятия за съзерцаването на Бога. Такъв възглед може да има своята стойност най-много за онези тържествени моменти на живота, в които човек се оттегля от всекидневието и се отдава на най-висшите настроения; в които, така да се каже, той не изпълнява никаква мирска служба, а само едно богослужение.
към текста >>

Със своята "Философия на откровението" Шелинг беше искал да създаде един възглед за живота.
Той наричаше професор Фриз, чийто колега беше в Йена и чийто приемник в Хайделберг, "пълководец на всяка плиткост", защото този професор искаше да изгради един такъв идеал от "кашата на сърцето". Широката защита на действителното и на съществуващото донесе на самия Хегел тежки упреци от страна даже от онези, които проявяваха симпатия към неговото идейно направление. Един привърженик на Хегел, Йохан Едуард Ердман, пише върху това: "Решителният превес, който бе отреден на Хегеловата философия над всички съществуващи в средата на 20-те години философски системи, има своята причина в това, че на моментното спокойствие, което беше последвало след дивите борби в политическата, религиозната и църковно, политическата области, отговаряше една философия, която укоряващите я врагове, хвалещите я приятели нарекоха "философия на реставрацията". Тя е такава в много по-широк смисъл, отколкото мислеха онези, които намериха това име". Обаче не трябва да се изпуска изпредвид, че именно благодарение на своето чувство за действителността Хегел създаде един възглед, който беше до висока степен жизнерадостен. Със своята "Философия на откровението" Шелинг беше искал да създаде един възглед за живота. Но колко чужди на непосредствения живот са неговите понятия за съзерцаването на Бога. Такъв възглед може да има своята стойност най-много за онези тържествени моменти на живота, в които човек се оттегля от всекидневието и се отдава на най-висшите настроения; в които, така да се каже, той не изпълнява никаква мирска служба, а само едно богослужение. Напротив Хегел е искал да проникне човека с чувството, че и във всекидневната действителност той служи на всеобщо-Божественото. При него Божественото се простира надолу чак до най-малките неща, докато при Шелинг то се оттегля в най-висшите области на съществуването. Понеже обичаше действителността и живота, затова Хегел се стараеше да ги представи колкото е възможно по-разумно.
към текста >>

Като едно философско оправдание на Гьотевите изказвания изглежда това, което Хегел излага като заключение на своята "Натурфилософия": "Природата е завършила себе си в живия свят и е затворила своя мир, като се е променила в нещо по-висше.
Въпреки това, в друг смисъл, Гьоте вижда в цялата природа едно целесъобразно устройство, която накрая достига своята цел в човека, следователно така устоява всички свои произведения, че човекът намира своето определение. Ние четем в неговата книга "Винкелман": "Защото, за какво служи целия разкош от слънце и планети и луни, от звезди и млечни пътища, от комети мъглявини, от станали и ставащи светове, ако накрая един щастлив човек не се радва на неговото съществуване? " и Гьоте е убеден също и в това, че същността на всички явления стига до изява като истина в човека /виж стр. 58 по-горе/. Как всичко в света е заложено така, че човекът има една достойна задача и може да я реши: Да разбере това, тази е целта на този светоглед. Като едно философско оправдание на Гьотевите изказвания изглежда това, което Хегел излага като заключение на своята "Натурфилософия": "Природата е завършила себе си в живия свят и е затворила своя мир, като се е променила в нещо по-висше. Така духът е произлязъл от природата. Целта на природата е да убие самата себе си и да придобие своите кори на непосредственото, сетивно, да изгори себе си като феникс, за да се роди подмладена като дух от тази външност. Природата се е превърнала в нещо друго, за да познае отново себе си като идея и да се примири със себе си... Именно затова духът е преди природата като нейна цел, тя е произлязла от него". Благодарение на това този светоглед можа да постави човека така висок, защото той прави да бъде осъществено в него това, което стои на основата на целия свят като първична сила, като първично същество; което подготвя неговото осъществяване през цялата редица от степени, но го постига едва в човека. Гьоте и Хегел си съвпадат напълно в тази представа.
към текста >>

18. ВСТЪПИТЕЛНИ ЗАБЕЛЕЖКИ КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ GA_18_2 Загадки на философията

Описанието на философския духовен живот от средата на 19-то столетие до днешно време, което се постарахме да направим в този втори том "Загадки на философията", не може да носи същия отпечатък както обзорът върху предидущите работи на мислителите, който се намира в първия том.
ВСТЪПИТЕЛНИ ЗАБЕЛЕЖКИ КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ Описанието на философския духовен живот от средата на 19-то столетие до днешно време, което се постарахме да направим в този втори том "Загадки на философията", не може да носи същия отпечатък както обзорът върху предидущите работи на мислителите, който се намира в първия том. Този обзор се придържаше в тесния кръг на философските въпроси. Последните 60-сет години са епохата, в която естественонаучният начин на мислене изяви намерението да разклати от различни гледни точки почвата, на която философията стоеше по-рано. В това време възникна възгледът, че резултатите на естествонаучното изследване са тези, които хвърлят светлина върху същността на човека, върху неговото отношение към света и върху други загадки на съществуването, които по-рано мислителите се стремяха да разрешат чрез философската духовна работа. Много мислители, които сега искаха да служат на философията, се стараеха до копират от естествената наука формата на тяхното изследване; други изграждаха основните принципи по техния светоглед не според стария философски начин на мислене, а ги вземаха от възгледите на природоизследването, на биологията, физиологията. А онези, които искаха да запазят на философията нейната самостоятелност, считаха, че вършат нещо правилно, като подлагаха резултатите на естествената наука на едно основно разглеждане, за да попречат на нейното проникване във философията.
към текста >>

Последните 60-сет години са епохата, в която естественонаучният начин на мислене изяви намерението да разклати от различни гледни точки почвата, на която философията стоеше по-рано.
ВСТЪПИТЕЛНИ ЗАБЕЛЕЖКИ КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ Описанието на философския духовен живот от средата на 19-то столетие до днешно време, което се постарахме да направим в този втори том "Загадки на философията", не може да носи същия отпечатък както обзорът върху предидущите работи на мислителите, който се намира в първия том. Този обзор се придържаше в тесния кръг на философските въпроси. Последните 60-сет години са епохата, в която естественонаучният начин на мислене изяви намерението да разклати от различни гледни точки почвата, на която философията стоеше по-рано. В това време възникна възгледът, че резултатите на естествонаучното изследване са тези, които хвърлят светлина върху същността на човека, върху неговото отношение към света и върху други загадки на съществуването, които по-рано мислителите се стремяха да разрешат чрез философската духовна работа. Много мислители, които сега искаха да служат на философията, се стараеха до копират от естествената наука формата на тяхното изследване; други изграждаха основните принципи по техния светоглед не според стария философски начин на мислене, а ги вземаха от възгледите на природоизследването, на биологията, физиологията. А онези, които искаха да запазят на философията нейната самостоятелност, считаха, че вършат нещо правилно, като подлагаха резултатите на естествената наука на едно основно разглеждане, за да попречат на нейното проникване във философията. Ето защо за описанието на философския живот и тази епоха е необходимо да насочим погледите върху възгледите, които си проникнали от естествената наука в светогледите. Значението на тези възгледи за философията изпъква само тогава, когато разглеждаме научните основи, от които те произтичат, и когато се пренесем в атмосферата на естественонаучния начин, в който те се развиват.
към текста >>

Много мислители, които сега искаха да служат на философията, се стараеха до копират от естествената наука формата на тяхното изследване; други изграждаха основните принципи по техния светоглед не според стария философски начин на мислене, а ги вземаха от възгледите на природоизследването, на биологията, физиологията.
ВСТЪПИТЕЛНИ ЗАБЕЛЕЖКИ КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ Описанието на философския духовен живот от средата на 19-то столетие до днешно време, което се постарахме да направим в този втори том "Загадки на философията", не може да носи същия отпечатък както обзорът върху предидущите работи на мислителите, който се намира в първия том. Този обзор се придържаше в тесния кръг на философските въпроси. Последните 60-сет години са епохата, в която естественонаучният начин на мислене изяви намерението да разклати от различни гледни точки почвата, на която философията стоеше по-рано. В това време възникна възгледът, че резултатите на естествонаучното изследване са тези, които хвърлят светлина върху същността на човека, върху неговото отношение към света и върху други загадки на съществуването, които по-рано мислителите се стремяха да разрешат чрез философската духовна работа. Много мислители, които сега искаха да служат на философията, се стараеха до копират от естествената наука формата на тяхното изследване; други изграждаха основните принципи по техния светоглед не според стария философски начин на мислене, а ги вземаха от възгледите на природоизследването, на биологията, физиологията. А онези, които искаха да запазят на философията нейната самостоятелност, считаха, че вършат нещо правилно, като подлагаха резултатите на естествената наука на едно основно разглеждане, за да попречат на нейното проникване във философията. Ето защо за описанието на философския живот и тази епоха е необходимо да насочим погледите върху възгледите, които си проникнали от естествената наука в светогледите. Значението на тези възгледи за философията изпъква само тогава, когато разглеждаме научните основи, от които те произтичат, и когато се пренесем в атмосферата на естественонаучния начин, в който те се развиват. Тези отношения са изразени в изложенията на настоящата книга чрез това, че някои неща в нея са оформени така, като че се е възнамерявало едно описание на общи естественонаучни идеи, а не едно такова на философските работи. Може да изглежда оправдано мнението, че чрез един подобен начин на описание е изразено ясно, колко богата на влияние е станала естествената наука за философския живот на съвремието.
към текста >>

А онези, които искаха да запазят на философията нейната самостоятелност, считаха, че вършат нещо правилно, като подлагаха резултатите на естествената наука на едно основно разглеждане, за да попречат на нейното проникване във философията.
Описанието на философския духовен живот от средата на 19-то столетие до днешно време, което се постарахме да направим в този втори том "Загадки на философията", не може да носи същия отпечатък както обзорът върху предидущите работи на мислителите, който се намира в първия том. Този обзор се придържаше в тесния кръг на философските въпроси. Последните 60-сет години са епохата, в която естественонаучният начин на мислене изяви намерението да разклати от различни гледни точки почвата, на която философията стоеше по-рано. В това време възникна възгледът, че резултатите на естествонаучното изследване са тези, които хвърлят светлина върху същността на човека, върху неговото отношение към света и върху други загадки на съществуването, които по-рано мислителите се стремяха да разрешат чрез философската духовна работа. Много мислители, които сега искаха да служат на философията, се стараеха до копират от естествената наука формата на тяхното изследване; други изграждаха основните принципи по техния светоглед не според стария философски начин на мислене, а ги вземаха от възгледите на природоизследването, на биологията, физиологията. А онези, които искаха да запазят на философията нейната самостоятелност, считаха, че вършат нещо правилно, като подлагаха резултатите на естествената наука на едно основно разглеждане, за да попречат на нейното проникване във философията. Ето защо за описанието на философския живот и тази епоха е необходимо да насочим погледите върху възгледите, които си проникнали от естествената наука в светогледите. Значението на тези възгледи за философията изпъква само тогава, когато разглеждаме научните основи, от които те произтичат, и когато се пренесем в атмосферата на естественонаучния начин, в който те се развиват. Тези отношения са изразени в изложенията на настоящата книга чрез това, че някои неща в нея са оформени така, като че се е възнамерявало едно описание на общи естественонаучни идеи, а не едно такова на философските работи. Може да изглежда оправдано мнението, че чрез един подобен начин на описание е изразено ясно, колко богата на влияние е станала естествената наука за философския живот на съвремието. Който съобразно с неговия начин на мислене, развитието на философският живот да бъде представен по този начин, както показва това ориентиращия увод върху "ръководните линии на описанието" в първия том на настоящата книга и както се опитват да го обосноват по-нататъшните изложения в нея, той ще може да вижда в охарактеризираното отношение между философията и природопознанието в съвременната епоха един необходим член на това развитие.
към текста >>

Значението на тези възгледи за философията изпъква само тогава, когато разглеждаме научните основи, от които те произтичат, и когато се пренесем в атмосферата на естественонаучния начин, в който те се развиват.
Последните 60-сет години са епохата, в която естественонаучният начин на мислене изяви намерението да разклати от различни гледни точки почвата, на която философията стоеше по-рано. В това време възникна възгледът, че резултатите на естествонаучното изследване са тези, които хвърлят светлина върху същността на човека, върху неговото отношение към света и върху други загадки на съществуването, които по-рано мислителите се стремяха да разрешат чрез философската духовна работа. Много мислители, които сега искаха да служат на философията, се стараеха до копират от естествената наука формата на тяхното изследване; други изграждаха основните принципи по техния светоглед не според стария философски начин на мислене, а ги вземаха от възгледите на природоизследването, на биологията, физиологията. А онези, които искаха да запазят на философията нейната самостоятелност, считаха, че вършат нещо правилно, като подлагаха резултатите на естествената наука на едно основно разглеждане, за да попречат на нейното проникване във философията. Ето защо за описанието на философския живот и тази епоха е необходимо да насочим погледите върху възгледите, които си проникнали от естествената наука в светогледите. Значението на тези възгледи за философията изпъква само тогава, когато разглеждаме научните основи, от които те произтичат, и когато се пренесем в атмосферата на естественонаучния начин, в който те се развиват. Тези отношения са изразени в изложенията на настоящата книга чрез това, че някои неща в нея са оформени така, като че се е възнамерявало едно описание на общи естественонаучни идеи, а не едно такова на философските работи. Може да изглежда оправдано мнението, че чрез един подобен начин на описание е изразено ясно, колко богата на влияние е станала естествената наука за философския живот на съвремието. Който съобразно с неговия начин на мислене, развитието на философският живот да бъде представен по този начин, както показва това ориентиращия увод върху "ръководните линии на описанието" в първия том на настоящата книга и както се опитват да го обосноват по-нататъшните изложения в нея, той ще може да вижда в охарактеризираното отношение между философията и природопознанието в съвременната епоха един необходим член на това развитие. През столетията от възникването на гръцката философия на сам това развитие се стремеше да доведе човешката душа до изживяването на вътрешните сили на нейното същество. С това нейно вътрешно изживяване душата стана чужда и все по-чужда на света, който познанието на вътрешната природа си изграждаше.
към текста >>

Който съобразно с неговия начин на мислене, развитието на философският живот да бъде представен по този начин, както показва това ориентиращия увод върху "ръководните линии на описанието" в първия том на настоящата книга и както се опитват да го обосноват по-нататъшните изложения в нея, той ще може да вижда в охарактеризираното отношение между философията и природопознанието в съвременната епоха един необходим член на това развитие.
А онези, които искаха да запазят на философията нейната самостоятелност, считаха, че вършат нещо правилно, като подлагаха резултатите на естествената наука на едно основно разглеждане, за да попречат на нейното проникване във философията. Ето защо за описанието на философския живот и тази епоха е необходимо да насочим погледите върху възгледите, които си проникнали от естествената наука в светогледите. Значението на тези възгледи за философията изпъква само тогава, когато разглеждаме научните основи, от които те произтичат, и когато се пренесем в атмосферата на естественонаучния начин, в който те се развиват. Тези отношения са изразени в изложенията на настоящата книга чрез това, че някои неща в нея са оформени така, като че се е възнамерявало едно описание на общи естественонаучни идеи, а не едно такова на философските работи. Може да изглежда оправдано мнението, че чрез един подобен начин на описание е изразено ясно, колко богата на влияние е станала естествената наука за философския живот на съвремието. Който съобразно с неговия начин на мислене, развитието на философският живот да бъде представен по този начин, както показва това ориентиращия увод върху "ръководните линии на описанието" в първия том на настоящата книга и както се опитват да го обосноват по-нататъшните изложения в нея, той ще може да вижда в охарактеризираното отношение между философията и природопознанието в съвременната епоха един необходим член на това развитие. През столетията от възникването на гръцката философия на сам това развитие се стремеше да доведе човешката душа до изживяването на вътрешните сили на нейното същество. С това нейно вътрешно изживяване душата стана чужда и все по-чужда на света, който познанието на вътрешната природа си изграждаше. Роди се един възглед за природата, който е така изключително насочен към наблюдението на външния свят, че не чувствува никакъв подтик да приеме в своя образ на света това, което душата изживява в нейния вътрешен свят. Този възглед счита за неоправдано да нарисува този образ на света така, че в него да се намерят също и тези вътрешни изживявания на човешката душа както резултатите от изследването на естествената наука. С това е охарактеризирано положението, в което се е намирала философията във втората половина на 19-то столетие и в което и днес се намират много мислителни направления в днешно време.
към текста >>

През столетията от възникването на гръцката философия на сам това развитие се стремеше да доведе човешката душа до изживяването на вътрешните сили на нейното същество.
Ето защо за описанието на философския живот и тази епоха е необходимо да насочим погледите върху възгледите, които си проникнали от естествената наука в светогледите. Значението на тези възгледи за философията изпъква само тогава, когато разглеждаме научните основи, от които те произтичат, и когато се пренесем в атмосферата на естественонаучния начин, в който те се развиват. Тези отношения са изразени в изложенията на настоящата книга чрез това, че някои неща в нея са оформени така, като че се е възнамерявало едно описание на общи естественонаучни идеи, а не едно такова на философските работи. Може да изглежда оправдано мнението, че чрез един подобен начин на описание е изразено ясно, колко богата на влияние е станала естествената наука за философския живот на съвремието. Който съобразно с неговия начин на мислене, развитието на философският живот да бъде представен по този начин, както показва това ориентиращия увод върху "ръководните линии на описанието" в първия том на настоящата книга и както се опитват да го обосноват по-нататъшните изложения в нея, той ще може да вижда в охарактеризираното отношение между философията и природопознанието в съвременната епоха един необходим член на това развитие. През столетията от възникването на гръцката философия на сам това развитие се стремеше да доведе човешката душа до изживяването на вътрешните сили на нейното същество. С това нейно вътрешно изживяване душата стана чужда и все по-чужда на света, който познанието на вътрешната природа си изграждаше. Роди се един възглед за природата, който е така изключително насочен към наблюдението на външния свят, че не чувствува никакъв подтик да приеме в своя образ на света това, което душата изживява в нейния вътрешен свят. Този възглед счита за неоправдано да нарисува този образ на света така, че в него да се намерят също и тези вътрешни изживявания на човешката душа както резултатите от изследването на естествената наука. С това е охарактеризирано положението, в което се е намирала философията във втората половина на 19-то столетие и в което и днес се намират много мислителни направления в днешно време. Не е нужно охарактеризираното тук да бъде изкуствено внесено в разглеждането на философията на тази епоха.
към текста >>

С това е охарактеризирано положението, в което се е намирала философията във втората половина на 19-то столетие и в което и днес се намират много мислителни направления в днешно време.
Който съобразно с неговия начин на мислене, развитието на философският живот да бъде представен по този начин, както показва това ориентиращия увод върху "ръководните линии на описанието" в първия том на настоящата книга и както се опитват да го обосноват по-нататъшните изложения в нея, той ще може да вижда в охарактеризираното отношение между философията и природопознанието в съвременната епоха един необходим член на това развитие. През столетията от възникването на гръцката философия на сам това развитие се стремеше да доведе човешката душа до изживяването на вътрешните сили на нейното същество. С това нейно вътрешно изживяване душата стана чужда и все по-чужда на света, който познанието на вътрешната природа си изграждаше. Роди се един възглед за природата, който е така изключително насочен към наблюдението на външния свят, че не чувствува никакъв подтик да приеме в своя образ на света това, което душата изживява в нейния вътрешен свят. Този възглед счита за неоправдано да нарисува този образ на света така, че в него да се намерят също и тези вътрешни изживявания на човешката душа както резултатите от изследването на естествената наука. С това е охарактеризирано положението, в което се е намирала философията във втората половина на 19-то столетие и в което и днес се намират много мислителни направления в днешно време. Не е нужно охарактеризираното тук да бъде изкуствено внесено в разглеждането на философията на тази епоха. То може да бъде прочетено от фактите, които предстоят на това разглеждане. Това се опитахме да направим във втория том на настоящата книга. Предприемането на един такъв опит доведе до там, да бъде прибавена във второто издание заключителната глава, която съдържа едно "Скицирано изложение на перспективата за една антропософия". Някой може да бъде на мнение, че това изложение е напълно извън рамките на изложеното в тази книга.
към текста >>

Не е нужно охарактеризираното тук да бъде изкуствено внесено в разглеждането на философията на тази епоха.
През столетията от възникването на гръцката философия на сам това развитие се стремеше да доведе човешката душа до изживяването на вътрешните сили на нейното същество. С това нейно вътрешно изживяване душата стана чужда и все по-чужда на света, който познанието на вътрешната природа си изграждаше. Роди се един възглед за природата, който е така изключително насочен към наблюдението на външния свят, че не чувствува никакъв подтик да приеме в своя образ на света това, което душата изживява в нейния вътрешен свят. Този възглед счита за неоправдано да нарисува този образ на света така, че в него да се намерят също и тези вътрешни изживявания на човешката душа както резултатите от изследването на естествената наука. С това е охарактеризирано положението, в което се е намирала философията във втората половина на 19-то столетие и в което и днес се намират много мислителни направления в днешно време. Не е нужно охарактеризираното тук да бъде изкуствено внесено в разглеждането на философията на тази епоха. То може да бъде прочетено от фактите, които предстоят на това разглеждане. Това се опитахме да направим във втория том на настоящата книга. Предприемането на един такъв опит доведе до там, да бъде прибавена във второто издание заключителната глава, която съдържа едно "Скицирано изложение на перспективата за една антропософия". Някой може да бъде на мнение, че това изложение е напълно извън рамките на изложеното в тази книга. Но още в предговора към първия том бе казано, че целта на това изложение "не е само да даде един кратък очерк на историята на философските въпроси, но и да говори върху самите тези въпроси и тяхното разширение чрез тяхно то историческо разглеждане".
към текста >>

Разглеждането, което е изразено в книгата, се опитва да докаже, че някои отношения на разширението в съвременната философия работят в насоката, "да се намери във вътрешното изживяване на човешката душа нещо, което се изявява по такъв начин, че да не може да му се оспорва мястото в новия образ на света от страна на природознанието.
То може да бъде прочетено от фактите, които предстоят на това разглеждане. Това се опитахме да направим във втория том на настоящата книга. Предприемането на един такъв опит доведе до там, да бъде прибавена във второто издание заключителната глава, която съдържа едно "Скицирано изложение на перспективата за една антропософия". Някой може да бъде на мнение, че това изложение е напълно извън рамките на изложеното в тази книга. Но още в предговора към първия том бе казано, че целта на това изложение "не е само да даде един кратък очерк на историята на философските въпроси, но и да говори върху самите тези въпроси и тяхното разширение чрез тяхно то историческо разглеждане". Разглеждането, което е изразено в книгата, се опитва да докаже, че някои отношения на разширението в съвременната философия работят в насоката, "да се намери във вътрешното изживяване на човешката душа нещо, което се изявява по такъв начин, че да не може да му се оспорва мястото в новия образ на света от страна на природознанието. Щом това е философският възглед на автора на тази книга, че изложеното в заключителната глава говори за изживявания на душата, които могат да донесат осъществяване на това търсене на по-новите философии, той трябваше да си позволи да прибави тази глава към своето изложение. На него му се струва какво наблюдението показва, че е присъщо на тези философии и на техния исторически признак, да не спират в тяхното търсене направлението към търсенето и че това направление, тази посока трябва да доведе до светогледа, който е скициран в края на книгата. Този светоглед иска да бъде една действителна "Наука на Духа". Който намира това за правилно, на него този светоглед ще се яви като нещо, което дава отговора на въпросите, както съвременната философия поставя, въпреки че тя самата не изисква този отговор. И щом това е правилно, тогава от казаното в заключителната глава пада също светлина и върху историческото положение на новата философия.
към текста >>

Който намира това за правилно, на него този светоглед ще се яви като нещо, което дава отговора на въпросите, както съвременната философия поставя, въпреки че тя самата не изисква този отговор.
Но още в предговора към първия том бе казано, че целта на това изложение "не е само да даде един кратък очерк на историята на философските въпроси, но и да говори върху самите тези въпроси и тяхното разширение чрез тяхно то историческо разглеждане". Разглеждането, което е изразено в книгата, се опитва да докаже, че някои отношения на разширението в съвременната философия работят в насоката, "да се намери във вътрешното изживяване на човешката душа нещо, което се изявява по такъв начин, че да не може да му се оспорва мястото в новия образ на света от страна на природознанието. Щом това е философският възглед на автора на тази книга, че изложеното в заключителната глава говори за изживявания на душата, които могат да донесат осъществяване на това търсене на по-новите философии, той трябваше да си позволи да прибави тази глава към своето изложение. На него му се струва какво наблюдението показва, че е присъщо на тези философии и на техния исторически признак, да не спират в тяхното търсене направлението към търсенето и че това направление, тази посока трябва да доведе до светогледа, който е скициран в края на книгата. Този светоглед иска да бъде една действителна "Наука на Духа". Който намира това за правилно, на него този светоглед ще се яви като нещо, което дава отговора на въпросите, както съвременната философия поставя, въпреки че тя самата не изисква този отговор. И щом това е правилно, тогава от казаното в заключителната глава пада също светлина и върху историческото положение на новата философия. Авторът на настоящата книга не си представя, че онзи, който може да признае казаното в заключителната глава, трябва да бъде на мнение, че е необходим един светоглед, който да замени философията с нещо, което тази последната не може вече да счита като философия. Възгледът, който искам да изразя в книгата, е напротив този, че когато философията стигне до там, да разбира действително себе си, трябва да спре със своето духовно превозно средство при едно душевно изживяване, което е наистина плод на нейната работа, но което израства над тази работа. С това философията запазва своето значение за всеки човек, който трябва да изисква една сигурна духовна основа за резултатите на това душевно изживяване. Който си е създал убеждение за тези резултати чрез естественото чувство за истината, той има право да се чувства върху една сигурна почва даже и когато не посвещава никакво внимание на философското обоснование на тези резултати.
към текста >>

И щом това е правилно, тогава от казаното в заключителната глава пада също светлина и върху историческото положение на новата философия.
Разглеждането, което е изразено в книгата, се опитва да докаже, че някои отношения на разширението в съвременната философия работят в насоката, "да се намери във вътрешното изживяване на човешката душа нещо, което се изявява по такъв начин, че да не може да му се оспорва мястото в новия образ на света от страна на природознанието. Щом това е философският възглед на автора на тази книга, че изложеното в заключителната глава говори за изживявания на душата, които могат да донесат осъществяване на това търсене на по-новите философии, той трябваше да си позволи да прибави тази глава към своето изложение. На него му се струва какво наблюдението показва, че е присъщо на тези философии и на техния исторически признак, да не спират в тяхното търсене направлението към търсенето и че това направление, тази посока трябва да доведе до светогледа, който е скициран в края на книгата. Този светоглед иска да бъде една действителна "Наука на Духа". Който намира това за правилно, на него този светоглед ще се яви като нещо, което дава отговора на въпросите, както съвременната философия поставя, въпреки че тя самата не изисква този отговор. И щом това е правилно, тогава от казаното в заключителната глава пада също светлина и върху историческото положение на новата философия. Авторът на настоящата книга не си представя, че онзи, който може да признае казаното в заключителната глава, трябва да бъде на мнение, че е необходим един светоглед, който да замени философията с нещо, което тази последната не може вече да счита като философия. Възгледът, който искам да изразя в книгата, е напротив този, че когато философията стигне до там, да разбира действително себе си, трябва да спре със своето духовно превозно средство при едно душевно изживяване, което е наистина плод на нейната работа, но което израства над тази работа. С това философията запазва своето значение за всеки човек, който трябва да изисква една сигурна духовна основа за резултатите на това душевно изживяване. Който си е създал убеждение за тези резултати чрез естественото чувство за истината, той има право да се чувства върху една сигурна почва даже и когато не посвещава никакво внимание на философското обоснование на тези резултати. Който търси научното оправдание на светогледа, за който се говори в края на настоящата книга, той трябва да поеме пътя чрез философското обоснование.
към текста >>

Авторът на настоящата книга не си представя, че онзи, който може да признае казаното в заключителната глава, трябва да бъде на мнение, че е необходим един светоглед, който да замени философията с нещо, което тази последната не може вече да счита като философия.
Щом това е философският възглед на автора на тази книга, че изложеното в заключителната глава говори за изживявания на душата, които могат да донесат осъществяване на това търсене на по-новите философии, той трябваше да си позволи да прибави тази глава към своето изложение. На него му се струва какво наблюдението показва, че е присъщо на тези философии и на техния исторически признак, да не спират в тяхното търсене направлението към търсенето и че това направление, тази посока трябва да доведе до светогледа, който е скициран в края на книгата. Този светоглед иска да бъде една действителна "Наука на Духа". Който намира това за правилно, на него този светоглед ще се яви като нещо, което дава отговора на въпросите, както съвременната философия поставя, въпреки че тя самата не изисква този отговор. И щом това е правилно, тогава от казаното в заключителната глава пада също светлина и върху историческото положение на новата философия. Авторът на настоящата книга не си представя, че онзи, който може да признае казаното в заключителната глава, трябва да бъде на мнение, че е необходим един светоглед, който да замени философията с нещо, което тази последната не може вече да счита като философия. Възгледът, който искам да изразя в книгата, е напротив този, че когато философията стигне до там, да разбира действително себе си, трябва да спре със своето духовно превозно средство при едно душевно изживяване, което е наистина плод на нейната работа, но което израства над тази работа. С това философията запазва своето значение за всеки човек, който трябва да изисква една сигурна духовна основа за резултатите на това душевно изживяване. Който си е създал убеждение за тези резултати чрез естественото чувство за истината, той има право да се чувства върху една сигурна почва даже и когато не посвещава никакво внимание на философското обоснование на тези резултати. Който търси научното оправдание на светогледа, за който се говори в края на настоящата книга, той трябва да поеме пътя чрез философското обоснование. Че когато е извървян до край, този път води до изживяването на един духовен свят, и че душата може чрез това изживяване да осъзнае своята собствена същина по начин, който е независим от нейното изживяване и познание чрез сетивния свят: Това е, което настоящата книга се старае да докаже в своето изложение.
към текста >>

Възгледът, който искам да изразя в книгата, е напротив този, че когато философията стигне до там, да разбира действително себе си, трябва да спре със своето духовно превозно средство при едно душевно изживяване, което е наистина плод на нейната работа, но което израства над тази работа.
На него му се струва какво наблюдението показва, че е присъщо на тези философии и на техния исторически признак, да не спират в тяхното търсене направлението към търсенето и че това направление, тази посока трябва да доведе до светогледа, който е скициран в края на книгата. Този светоглед иска да бъде една действителна "Наука на Духа". Който намира това за правилно, на него този светоглед ще се яви като нещо, което дава отговора на въпросите, както съвременната философия поставя, въпреки че тя самата не изисква този отговор. И щом това е правилно, тогава от казаното в заключителната глава пада също светлина и върху историческото положение на новата философия. Авторът на настоящата книга не си представя, че онзи, който може да признае казаното в заключителната глава, трябва да бъде на мнение, че е необходим един светоглед, който да замени философията с нещо, което тази последната не може вече да счита като философия. Възгледът, който искам да изразя в книгата, е напротив този, че когато философията стигне до там, да разбира действително себе си, трябва да спре със своето духовно превозно средство при едно душевно изживяване, което е наистина плод на нейната работа, но което израства над тази работа. С това философията запазва своето значение за всеки човек, който трябва да изисква една сигурна духовна основа за резултатите на това душевно изживяване. Който си е създал убеждение за тези резултати чрез естественото чувство за истината, той има право да се чувства върху една сигурна почва даже и когато не посвещава никакво внимание на философското обоснование на тези резултати. Който търси научното оправдание на светогледа, за който се говори в края на настоящата книга, той трябва да поеме пътя чрез философското обоснование. Че когато е извървян до край, този път води до изживяването на един духовен свят, и че душата може чрез това изживяване да осъзнае своята собствена същина по начин, който е независим от нейното изживяване и познание чрез сетивния свят: Това е, което настоящата книга се старае да докаже в своето изложение. Авторът не искаше да внесе тази мисъл като едно предварително мнение в наблюдението на философския живот.
към текста >>

С това философията запазва своето значение за всеки човек, който трябва да изисква една сигурна духовна основа за резултатите на това душевно изживяване.
Този светоглед иска да бъде една действителна "Наука на Духа". Който намира това за правилно, на него този светоглед ще се яви като нещо, което дава отговора на въпросите, както съвременната философия поставя, въпреки че тя самата не изисква този отговор. И щом това е правилно, тогава от казаното в заключителната глава пада също светлина и върху историческото положение на новата философия. Авторът на настоящата книга не си представя, че онзи, който може да признае казаното в заключителната глава, трябва да бъде на мнение, че е необходим един светоглед, който да замени философията с нещо, което тази последната не може вече да счита като философия. Възгледът, който искам да изразя в книгата, е напротив този, че когато философията стигне до там, да разбира действително себе си, трябва да спре със своето духовно превозно средство при едно душевно изживяване, което е наистина плод на нейната работа, но което израства над тази работа. С това философията запазва своето значение за всеки човек, който трябва да изисква една сигурна духовна основа за резултатите на това душевно изживяване. Който си е създал убеждение за тези резултати чрез естественото чувство за истината, той има право да се чувства върху една сигурна почва даже и когато не посвещава никакво внимание на философското обоснование на тези резултати. Който търси научното оправдание на светогледа, за който се говори в края на настоящата книга, той трябва да поеме пътя чрез философското обоснование. Че когато е извървян до край, този път води до изживяването на един духовен свят, и че душата може чрез това изживяване да осъзнае своята собствена същина по начин, който е независим от нейното изживяване и познание чрез сетивния свят: Това е, което настоящата книга се старае да докаже в своето изложение. Авторът не искаше да внесе тази мисъл като едно предварително мнение в наблюдението на философския живот. Той искаше да търси безпристрастно възгледа, който говори от самия този живот.
към текста >>

Този втори том на "Загадки на философията" беше напечатан до страница 206 преди избухването на великата война, която човечеството изживява сега.
Той поне положи усилия да постъпи по този начин. Той вярва, тази мисъл може да стои на една подходяща за нея основа в изложението на тази книга благодарение на това, че на някои места в книгата естественонаучният начин на мислене е изразен така, като че той е изразен от един последовател на този начин на мислене. Ние можем правилно да оценим един възглед само тогава, когато можем да се пренесем напълно в него. И именно това пренасяне в един светоглед позволява на човешката душа най-сигурно да стигне до там, изхождайки от него да се домогне отново до форми на мисленето, които бликат от областите недостъпни за този светоглед. * * * Този втори том на "Загадки на философията" беше напечатан до страница 206 преди избухването на великата война, която човечеството изживява сега. С това исках само да обърна вниманието на това, което като събития на външния свят дълбоко вълнува моята душа и ме занимава, през време когато през моето вътрешно същество минават последните мисли от съдържанието на настоящата книга. Берлин, 1. 09. 1914 година. Рудолф Щайнер
към текста >>

19. МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД GA_18_2 Загадки на философията

"Докато моралната философия поставя определени морални закони и заповядва те да бъдат спазвани, за да бъде човекът това, което той трябва да бъде, етиката развива човека такъв, какъвто той е, ограничавайки се да му покаже, какво може още да стане от него: В първия случай има задължения, неспазването на които води след себе си наказания, във втория случай имаме един идеал, от който всяко принуждение би ни отклонило, за щото приближаването до този идеал става само по пътя на познанието и свободата".
като маса върху нашите сетива. Ако делението и диференцирането отиват толкова далеч, че получаващите се от това явления не са вече сетивни, а възприемаеми вече само за мисленето, тогава действието на материята е духовно". Също и моралното не съществува като една особена форма на съществуването; то е един природен процес на една особена форма на съществуването; то е един природен процес на една по-висока степен. Съобразно с това не може да се задава въпросът: Какво трябва да върши човекът в смисъла на някакви важащи особено за него морални заповеди? , а само този: Какво се явява като моралност, когато по-нисшите процеси се издигат до най-висшите духовни процеси? "Докато моралната философия поставя определени морални закони и заповядва те да бъдат спазвани, за да бъде човекът това, което той трябва да бъде, етиката развива човека такъв, какъвто той е, ограничавайки се да му покаже, какво може още да стане от него: В първия случай има задължения, неспазването на които води след себе си наказания, във втория случай имаме един идеал, от който всяко принуждение би ни отклонило, за щото приближаването до този идеал става само по пътя на познанието и свободата". Както химическият процес се индивидуализира на по-висша степен в живо същество, така и животът се индивидуализира на още по-висока степен в себесъзнанието. Съществото имащо съзнание за себе си не гледа вече само навън в природата, то гледа и вътре в себе си. "Събуждащото се себесъзнание, схващано дуалистично, беше едно скъсване с природата и човекът се чувстваше отделен от нея. Това скъсване съществуваше само за него, обаче за него то беше пълно. Човекът не се е родил така изведнъж, както учи Битието, а и самите дни на сътворението не трябва да се вземат така дословно; обаче със завършването на себесъзнанието откъсването от природата беше един факт и с чувството на безгранично усамотение, което завладя човека при този процес, започна неговото морално развитие.
към текста >>

Други мислят философията; Ницше трябваше да изживее философията.
Други мислители са дали формата на светогледните образи; и в това оформяне се изчерпи тяхното философстване. Ницше застава срещу светогледите на втората половина на 19-тото столетие. И става негова съдба, той да изживее цялото щастие, но също и цялото страдание, което тези светогледи могат да създадат, когато те се разливат върху цялото битие на човешката душа. Светогледният живот в Ницше не теоретично, а с влагането на цялата негова индивидуалност така, че той бе завладян от характерни светогледи на новото време и трябваше да проникне в решението на жизнените проблеми с цялото си лично съществуване. Как може да се живее, ако трябва да си представим света такъв, както си го представят Шопенхауер и Рихард Вагнер; тази беше за него загадката; но не една загадка, на която търсеше отговор чрез мислене, чрез знание, а такава загадка, за решението на която той трябваше да изживее с всяка нишка на своето същество. Други мислят философията; Ницше трябваше да изживее философията. В Ницше новият светогледен живот се превръща в личност. За наблюдателя светогледите на другите мислители се явяват така, че в него възникват представите: това е едностранчиво, това е неправилно и т.н.; при Ницше този наблюдател се вижда застанал в живота на светогледа в едно друго човешко същество; и той вижда, че това човешко същество става здраво чрез една идея, страдащо чрез друга. Тази е причината, поради която Ницше става все повече поет в своето излагане на светогледа. Тази също е причината, поради която онзи, който не иска да се сближи с това изложение като философия, може винаги да му се удивлява заради неговата поетическа сила. Колко различен е тонът, който се влива чрез Ницше в новото светогледно развитие, от този на Хамерлинг, Вундт, даже и на Шопенхауер!
към текста >>

Тази също е причината, поради която онзи, който не иска да се сближи с това изложение като философия, може винаги да му се удивлява заради неговата поетическа сила.
Как може да се живее, ако трябва да си представим света такъв, както си го представят Шопенхауер и Рихард Вагнер; тази беше за него загадката; но не една загадка, на която търсеше отговор чрез мислене, чрез знание, а такава загадка, за решението на която той трябваше да изживее с всяка нишка на своето същество. Други мислят философията; Ницше трябваше да изживее философията. В Ницше новият светогледен живот се превръща в личност. За наблюдателя светогледите на другите мислители се явяват така, че в него възникват представите: това е едностранчиво, това е неправилно и т.н.; при Ницше този наблюдател се вижда застанал в живота на светогледа в едно друго човешко същество; и той вижда, че това човешко същество става здраво чрез една идея, страдащо чрез друга. Тази е причината, поради която Ницше става все повече поет в своето излагане на светогледа. Тази също е причината, поради която онзи, който не иска да се сближи с това изложение като философия, може винаги да му се удивлява заради неговата поетическа сила. Колко различен е тонът, който се влива чрез Ницше в новото светогледно развитие, от този на Хамерлинг, Вундт, даже и на Шопенхауер! Тези последните търсят чрез разглеждане на нещата основата на съществуването и стигат до волята, която намират в глъбините на човешката душа. Тази воля живее в Ницше; и той приема в себе си философските идеи, разпалва ги със своята волева природа и представя след това нещо ново: Един живот, в който пулсират носената от волята идея, просветлената от идеята воля. Така стана чрез Ницше в неговия първи творчески период, който започна с "Раждането на трагедията" /1870 г./, и се изяви в неговите ненавременни четири разглеждания /Давид Щраус, последователя и еснафът; Относно ползата и вредата от историята; Шопенхауер като възпитател; Рихард Вагнер Байройт/. В един втори период на своя живот съдбата на Ницше беше да изпита, какво може да бъде за човешката душа един светоглед, който се опира само на естественонаучните начини на мислене.
към текста >>

Те искат да изградят философията по образеца на естествената наука; обаче при това изграждане изгубват смисъла на поставянето на философските въпроси.
В онзи извор, в който човешката душа се чувства сродна с една мирова същност, която не се изявява в голите природни явления и същества. По отношение на тези явления. И същества на природата новото време е довело до един идеал на изследването, с който то се чувства сигурно в своето търсени. Така сигурни биха искали да се чувстват изследователите и по отношение на същността на човешката душа. Предидущите изложения показаха, как придаващи тон мислители стремежът към такава сигурност в изследването доведе до образи на света, които не се съдържа нищо от елементите, от които могат да се добият задоволителни представи върху човешката душа. Те искат да изградят философията по образеца на естествената наука; обаче при това изграждане изгубват смисъла на поставянето на философските въпроси. Задачата, която е поставена на човешката душа от нейните глъбини, се простира далече над онова, което личностите мислители искат да признаят като сигурен начин на изследване според новите начини на мислене. Ако обгърнем с поглед така охарактеризираното положение на новата светогледно развитие, получава се като негова най-изпъкваща характерна черта натискът, който естественонаучният начин на мислене е упражнил върху духовете от неговото разцъфтяване насам. И като причина на този натиск ние познаваме плодовитостта, носещата сила на този начин на мислене. За да видим, че това се потвърждава, нека хвърлим поглед върху един мислител на естествената наука като Т. Х. Хъксли /1825-1895 г./.
към текста >>

По същите пътища както прагматизма върви в Германия "Философията на "Като че ли" на Ханс Вайхингер /роден в 1852 г. /.
Той поставя "човека" в центъра на вниманието на своя образ на света. При човека трябва да се покаже, как действителността действа и царува в съществуването. Така главния въпрос се насочва към елемента, в който почива себесъзнателният Аз. Обаче силата на мисълта не достига, за да носи светлина в този елемент. Мисълта остава назад в горните пластове на душата, когато иска да върви в пътя, който води в неговите глъбини. По същите пътища както прагматизма върви в Германия "Философията на "Като че ли" на Ханс Вайхингер /роден в 1852 г. /. Този философ вижда в ръководните идеи, които човек си образува върху явленията на света, немислови образи, чрез които познаващата душа застава в една духовна действителност, а фикции, въображения, които го ръководят, когато се касае той да се ориентира в света. "Атомът" например е не възприемаем. Човекът си образува мисълта за "атома". Той не може да образува тази мисъл така, че с това да знае нещо за една действителност, а така, "като че" външните природни явления се раждат чрез съвместното действие на атоми. Когато човек си представи, че съществуват атоми, тогава в хаоса на възприеманите природни явления се внася ред.
към текста >>

Но тъй като надежда да се разкрие нещо върху същността на човека съществува само тогава, когато имаме едно духовно средство, с което можем да проникнем до посочените области, не може и дума да става за едно приближаване до най-висшите загадки на света при "Философията на Като че ли".
Когато човек си представи, че съществуват атоми, тогава в хаоса на възприеманите природни явления се внася ред. И така е с всички ръководни идеи. Те не се приемат, за да изобразяват нещо фактическо, което е дадено единствено чрез възприятието; те се измислят и по този начин действителността се подрежда, "като че" това, което си представяме с тях, лежи на основата на тази действителност. С това безсилието на мисълта съзнателно е поставено в центъра на философстването. Силата на външните факти натиска така мощно върху духа на мислителя, че той не се осмелява да проникне с "голата мисъл" в онези области, от които външната действителност блика като от своя първична основа. Но тъй като надежда да се разкрие нещо върху същността на човека съществува само тогава, когато имаме едно духовно средство, с което можем да проникнем до посочените области, не може и дума да става за едно приближаване до най-висшите загадки на света при "Философията на Като че ли". Но както прагматизма така и философията на "Като че ли" са израснали от практиката на мисленето на епохата в която царува естественонаучният начин на мислене. За естествената наука е важно само изследването на връзката на външните факти, на онези факти, които стават в полето на сетивното наблюдение. При това за нея не се касае, щото и връзките, които тя изследва, да бъдат сетивно възприемаеми, а за това, тези връзки да се получат на посоченото поле. Чрез спазването на тези нейни основи новата естествена наука е станала образец за всяка научно познание. И приближавайки се до настоящето време тя е била все повече доведена до една практика на мисленето, която е в смисъла на прагматизма и на философията на "Като че ли".
към текста >>

Но както прагматизма така и философията на "Като че ли" са израснали от практиката на мисленето на епохата в която царува естественонаучният начин на мислене.
И така е с всички ръководни идеи. Те не се приемат, за да изобразяват нещо фактическо, което е дадено единствено чрез възприятието; те се измислят и по този начин действителността се подрежда, "като че" това, което си представяме с тях, лежи на основата на тази действителност. С това безсилието на мисълта съзнателно е поставено в центъра на философстването. Силата на външните факти натиска така мощно върху духа на мислителя, че той не се осмелява да проникне с "голата мисъл" в онези области, от които външната действителност блика като от своя първична основа. Но тъй като надежда да се разкрие нещо върху същността на човека съществува само тогава, когато имаме едно духовно средство, с което можем да проникнем до посочените области, не може и дума да става за едно приближаване до най-висшите загадки на света при "Философията на Като че ли". Но както прагматизма така и философията на "Като че ли" са израснали от практиката на мисленето на епохата в която царува естественонаучният начин на мислене. За естествената наука е важно само изследването на връзката на външните факти, на онези факти, които стават в полето на сетивното наблюдение. При това за нея не се касае, щото и връзките, които тя изследва, да бъдат сетивно възприемаеми, а за това, тези връзки да се получат на посоченото поле. Чрез спазването на тези нейни основи новата естествена наука е станала образец за всяка научно познание. И приближавайки се до настоящето време тя е била все повече доведена до една практика на мисленето, която е в смисъла на прагматизма и на философията на "Като че ли". Например дарвинизмът беше заставен първо да установи една линия на развитието на живи те същества от най-несъвършеното до най-съвършеното; при това маймуните.
към текста >>

И приближавайки се до настоящето време тя е била все повече доведена до една практика на мисленето, която е в смисъла на прагматизма и на философията на "Като че ли".
Но тъй като надежда да се разкрие нещо върху същността на човека съществува само тогава, когато имаме едно духовно средство, с което можем да проникнем до посочените области, не може и дума да става за едно приближаване до най-висшите загадки на света при "Философията на Като че ли". Но както прагматизма така и философията на "Като че ли" са израснали от практиката на мисленето на епохата в която царува естественонаучният начин на мислене. За естествената наука е важно само изследването на връзката на външните факти, на онези факти, които стават в полето на сетивното наблюдение. При това за нея не се касае, щото и връзките, които тя изследва, да бъдат сетивно възприемаеми, а за това, тези връзки да се получат на посоченото поле. Чрез спазването на тези нейни основи новата естествена наука е станала образец за всяка научно познание. И приближавайки се до настоящето време тя е била все повече доведена до една практика на мисленето, която е в смисъла на прагматизма и на философията на "Като че ли". Например дарвинизмът беше заставен първо да установи една линия на развитието на живи те същества от най-несъвършеното до най-съвършеното; при това маймуните. Анатомът Карл Гегенбауер /виж по-горе стр. 29/ обърна още през 1870 година вниманието на това, че начинът на изследване, който се прилага за една такава еволюционна идея, е плодотворен. Този начин на изследване бе продължен в по-новото време; и оправдани сме да кажем, че този подход на изследването, оставяйки верен на самия себе си, е извел над възгледите, с който той беше свързан отначало. Изследваше се, "Като че" човекът трябва да се търси в напредващата линия на човекоподобните маймуни; и понастоящем се е стигнало почти до там, да се познае, че това не може да бъде и че напротив в миналото трябва да е имало едно същество, което има в човека своя истински потомък, докато човекоподобните маймуни са се отклонили от това същество и са образували един несъвършен вид.
към текста >>

В изследователския подход на естествената наука действа прагматизмът и "Философията на като че ли"; макар и те да се явяват още като философски мислителни направления, в този факт се изявява основният естественонаучен отпечатък на новото светогледно развитие.
Изследваше се, "Като че" човекът трябва да се търси в напредващата линия на човекоподобните маймуни; и понастоящем се е стигнало почти до там, да се познае, че това не може да бъде и че напротив в миналото трябва да е имало едно същество, което има в човека своя истински потомък, докато човекоподобните маймуни са се отклонили от това същество и са образували един несъвършен вид. Така първоначалната нова еволюционна мисъл беше само един помощник на изследването. Щом една такава практика на мисленето царува в естествената наука, изглежда при нея оправдано да се отрича на едно чисто изследване с мисълта, на едно мислене върху решението на мировата загадка в себе съзнателния Аз всяка научна познавателна стойност. Природоизследователят чувства, че стои на една по-сигурна почва, когато вижда в мисленето само едно средство, за да се ориентира в света на външните факти. Големите постижения, които естествената наука ни показва на поврата на 19-тото и 20-тото столетие, се понасят добре с една такава практика на мисленето. В изследователския подход на естествената наука действа прагматизмът и "Философията на като че ли"; макар и те да се явяват още като философски мислителни направления, в този факт се изявява основният естественонаучен отпечатък на новото светогледно развитие. Мислители, които чувстват инстинктивно изискването на действащия в скрито нов светогледен дух, са поставени поради това пред въпроса /и това е понятно/: Как може да се подържа представата за един себе съзнателен Аз по отношение на естествената наука, служеща като образец? Можем да кажем, че естествената наука е на път да произведе един образ на света, в който себесъзнателният Аз няма никакво място. Защото това, което естествената наука може да даде като образ на /външния/ човек, то съдържа себесъзнателната душа само така, както магнитът съдържа своята сила в себе си. Има две възможности сега: Или човек да се подаде на измамата, че с израза "мозъкът мисли" действително е казано нещо сериозно и че "духовният човек" е само повърхностната проява на материалното; или да се познае в този "духовен човек" една самостоятелна в себе си жива действителност, тогава с познанието на човека ние сме изгонени вън от естествената наука. Мислители, които стоят под впечатлението на тази последна възможност, са френските философи Емил Бутру /роден в 1845 г./ и Анри Бергсон /роден в 1859 г./.
към текста >>

В книгата на Бутру "Върху понятието на природния закон в науката и във философията на съвременността" се намират изреченията: "Науката ни показва една йерархия на науките, една йерархия на законите, които ни наистина сближаваме един до други, но не можем да ги претопим в една единствена наука и в един единствен закон.
Ето защо навсякъде в реда на природата царува нещо творческо. Това творческо естество прави до произлезе от него растителното същество и го поставя върху почвата на минералното. И така е с всички сфери в реда на природата, отивайки нагоре до съзнателната човешка душа, даже чак до обществения процес. Човешката душа не произлиза от простите жизнени закони, а непосредствено от първично творческия принцип и се присвоява за нейната собствена същност законите на живота. Също и в обществения процес се изявява един творчески принцип, който довежда човешките души в съответната връзка и взаимодействие. В книгата на Бутру "Върху понятието на природния закон в науката и във философията на съвременността" се намират изреченията: "Науката ни показва една йерархия на науките, една йерархия на законите, които ни наистина сближаваме един до други, но не можем да ги претопим в една единствена наука и в един единствен закон. Освен това тя ни показва, наред с относителната нееднородност на законите, тяхното взаимно влияние. Законите на физиката се натрапват на живото същество, обаче биологическите закони съдействуват с тази на физиката". /Германското издание, 1907 г., стр. 130/. Така Бутру отвръща наблюдаващия поглед от природните закони, които мисленето си представя, и го насочва към царуващия зад тези закони творчески принципи. И съществата, които изпълват света, произлизат за него от този творчески принцип по един непосредствен начин.
към текста >>

Така изглежда, че новата философия се обръща в лицето на Бергсон към нейната изисквана от времето задача, към задълбочаването и изживяването на себесъзнателния Аз; обаче тя прави тази стъпка, като постановява безсилието на мисълта.
Бергсон е изследвал по един подробен начин онези резултати на естествената наука, които са против неговия възглед. Действително мисълта, че душевните прояви се коренят само в телесни процеси, изглежда толкова правдива, когато си представим, как например заболяването на една част на мозъка обуславя отпадането на говорната дейност. Могат да бъдат приведени неограничен брой факти от този род. Бергсон се обяснява с тях в своето съчинение "Материя и памет"/немско издание 1908 г. /. И той намира, че не доказват нищо против възгледа за духовно-душевния собствен живот. Така изглежда, че новата философия се обръща в лицето на Бергсон към нейната изисквана от времето задача, към задълбочаването и изживяването на себесъзнателния Аз; обаче тя прави тази стъпка, като постановява безсилието на мисълта. Там, където Азът би трябвало да изживява себе си в своята същност, той не може да извърши нищо с мисленето. Така е също за Бергсон и с изследването на живота. Това, което действува в развитието на живите същества, което поставя тези същества в една поредица от несъвършеното до съвършеното, не е достъпно на познанието чрез мислителното разглеждане на живите същества, така както те застават пред човека в тяхната форма. Не, когато човекът изживява себе си като душевно същество в самото себе си, той стои в елемента на живота, който живее в съществата и който в него съзерцава самия себе си познавайки. Този елемент на живота е трябвало първо да се излее в безбройните форми, за да се подготви чрез това изливане на онова, което той е станал в човека.
към текста >>

Че пътят към мировите загадки в по-новата философия трябва да мине през едно основно разбиране на човешкото същество, което се изявява в себесъзнателния Аз: това показва развитието на тази философия.
В малко известния мислител от Елсфлет, В. Х. Пройс, възниква копнежа, да добие чрез познанието на човека същевременно и познаването на света. Неговите енергични и забележителни идеи са непосредствено насочени към човешкото същество. Той наблюдава, как това същество си пробива път в съществуването. И това, което то трябва да остави назад да отхвърли от себе си то го оставя да стои на по-ниска степен като природа с нейните същества в развитието и се представя като заобикалящ свят на човека. Че пътят към мировите загадки в по-новата философия трябва да мине през едно основно разбиране на човешкото същество, което се изявява в себесъзнателния Аз: това показва развитието на тази философия. Колкото повече се стремим да проникнем в нейния стремеж и търсене, толкова повече можем да съзрем, как това търсене е насочено към такива изживявания в човешката душа, които хвърлят светлина не само върху тази човешка душа, а в които проблясва нещо, което ни дава сигурно пояснение върху намиращия се вън от човека свят. Погледът върху възгледа на Хегел и на други сродни мислители роди при новите философи съмнение върху това, че в живота на мислите може да се намери силата, която да осветли заобикалящия човешката душа свят. Струваше се, че елементът на мисълта е твърде слаб, за да развие в себе си един такъв живот, в който биха могли да се съдържат откровения върху същността на света. Естественонаучният начин на мислене изискваше едно такова проникване в ядката на душата, което да застане на една по-здрава почва отколкото тази, която мисълта може да достави. Забележителни в това търсене и в този стремеж на новото време са усилията на Вилхелм Дилтей /1833-1911 г./.
към текста >>

За него е важно да добие поглед, да проникне с поглед в трудността, която новата философия сама трябва да си създаде по отношение на простия, даже излишен за "здравия човешки разум" въпрос: Дали можем с право да наречем действителен света, който човек вижда, чува и т.н.?
Но не е така. Намеренията на волята на могат да се проявят така. В тях се натрапва нещо, което те не трябва да произведат сами и което въпреки това трябва да приемат в себе си. Такъв ход на мислите на един философ може да изглежда за "здравия човешки ум" като един вид "цепене на косъма". Обаче историческото разглеждане не може да се съгласи с едно такова съждение. За него е важно да добие поглед, да проникне с поглед в трудността, която новата философия сама трябва да си създаде по отношение на простия, даже излишен за "здравия човешки разум" въпрос: Дали можем с право да наречем действителен света, който човек вижда, чува и т.н.? "Азът", който както показа разгледаната в настоящата книга история на развитието на философските мирови загадки се е откъснал от света, иска отново да намери пътя обратно към света в своето същество, което е станало самотно за собственото му разглеждане. Дилтей счита, че този път не може да бъде намерен, като човек си казва: Душата изживява образи /мисли, представи, усещания/, и тъй като тези образи се явяват в съзнанието, те трябва да имат своята причина в един единствен действителен външен свят. Според мнението на Дилтей, едно такова заключение не би ни дало никакво право да говорим за един действителен външен свят. Защото това заключение е направено вътре в душата, съгласно нуждите на тази душа; и нищо не гарантира, че това, за което душата вярва според нейните нужди, действително съществува във външния свят. Не, душата не може да направи заключение на съществуването на един външен свят; с това тя се излага на опасността, че нейното заключение има живот само в самата нея и остава без значение за външния свят.
към текста >>

Обаче същественото е, че философията е стигнала до такова разглеждане по пътя, който нека още веднъж припомним думите на Брентано е бил предприет "за да се добие сигурност за надеждите на един Платон и Аристотел върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на нашето тяло... "Да се добие такава сигурност изглежда все по-трудно, колкото по-нататък напредва развитието на мисълта.
Съпротивлението се превръща в натиск, струва ни се, че от всякъде около нас ни заобикалят стени от факти, през които не можем да минем. Впечатленията се съпротивляват, независимо, дали бихме искали да ги изменим; те изчезват, въпреки че се стремим да ги задържим; на определени подтици за движение, които се събуждат от представата да избегнем от това, което възбужда неприятност, следват при определени обстоятелства редовно вълнения на душата, които не задържат в кръга на неудоволствието. По този начин действителността навъншния свят се сгъстява някак си все повече около нас". Защо едно такова разглеждане, което за мнозина ще изглежда незначително, се предприема във връзка с висши светогледни въпроси? Изглежда безперспективно да се стигне до такива изходни точки до един възглед върху това, което е положението на човешката душа в мировото цяло. Обаче същественото е, че философията е стигнала до такова разглеждане по пътя, който нека още веднъж припомним думите на Брентано е бил предприет "за да се добие сигурност за надеждите на един Платон и Аристотел върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на нашето тяло... "Да се добие такава сигурност изглежда все по-трудно, колкото по-нататък напредва развитието на мисълта. "Себесъзнателния Аз" се чувства все повече изхвърлен от света; той изглежда, че намира все по-малко в себе си елементите, които го свързват със света и по един начин различен от този на изложеното на "разлагане на тялото". Търсейки едно сигурно познание върху неговата връзка с един вечен свят, той самият изгубва сигурността на едно разбиране за връзката със света, който се разкрива на възприятията на сетивата. При разглеждането светогледа на Гьоте бе обърнато внимание върху това, как в този светоглед са търсени такива изживявания в душата, които изнасят тази душа в една действителност, която се намира зад сетивното възприятие като един духовен свят. Следователно тук се полагат усилия да бъде изживяно вътре в самата душа нещо, чрез което тя не стои вече само в себе си, въпреки че чувства изживяването като нещо нейно собствено. Душата търси в себе си мирови изживявания, чрез които тя съизживява онова в света, което е невъзможно да изживее само посредством органите на тялото.
към текста >>

Върху историческото положение на тези начини на мислене в развитието на философията се хвърля светлина, когато познаем, че те създават въпроси, на които не могат да отговорят с техните собствени средства.
Колкото и силно да подчертава Ойкен самостоятелността и действителността на духовния свят: това, което според неговия възглед за света душата изживява с тялото. Често цитираните в тази книга надежди на Платон и Аристотел относно същността на душата и нейното свободно от тялото отношение към духовния свят не се засяга чрез един такъв светоглед. В него не се показва нещо повече, освен, че, докато се намира в тялото, душата участвува в един с право наречен духовен сват. Що е тя в духовния свят като самостоятелно духовно същество, за това в тези философи не може да се говори в истинския смисъл. Характерно за този начин на мислене е, че те наистина стигат до едно признание на един духовен свят и също на духовната природа на човешката душа, но от това признаване не се получава никакво познание върху това, какво положение заема душата себесъзнателният Аз в действителността на света, независимо от това, че тя е добила чрез живота в тялото едно съзнание за духовния свят. Върху историческото положение на тези начини на мислене в развитието на философията се хвърля светлина, когато познаем, че те създават въпроси, на които не могат да отговорят с техните собствени средства. Те енергично твърдят, че в самата себе си душата осъзнава един независим от нея духовен свят. Но как е постигнато това съзнание? Само със средствата, които душата има в телесното съществуване и чрез това телесно съществуване. Сред това съществуване се ражда сигурност върху това, че съществува един духовен свят. Обаче душата не намира никакъв път, за да изживее в дух своята собствена, затворена в себе си същност вън от съществуването в тялото.
към текста >>

В смисъла на "Философията на стойността" може да се каже: Както натискът или съпротивлението на един природен външен свят решава, дали една представа е образ на фантазията или на действителност, така блясъкът или одобрението, които падат от духовния външен свят върху душевния живот решават, дали един волев импулс, едно действие, едно мислене имат стойност в мировата връзка или са само произволни излияния на душата.
Светът не е никакъв сън, а една действителност, ако може да се докаже, че в изживяванията на душата живее нещо независимо от самата душа. Действията, стремежите, волевите импулси на душата не са проблясващи и отново изчезващи искри в морето на съществуването, когато трябва да признаем, че нещо им предава стойности, които са независими от душата. Такива стойности душата трябва да счита за валидни за нейните волеви импулси, за нейните действия точно така, както трябва да счита за валидно по отношение на нейните възприятия, че те не са просто само произведени в нея. Едно действие, един волев акт на човека не се явяват просто като природни факти; те трябва да бъдат обмислени от гледната точка на една правна, морална, социална, естетическа, научна стойност. И когато се твърди макар и с право, че възгледите на хората върху правните и моралните стойности, върху стойностите на красотата и на истината се изменят в течение на развитието на народите и в течение на времената, макар и Ницше можа да говори за една "преоценка на стойностите", трябва все пак да се признае, че стойността на едно действие, на едно мислене, на един волев акт се определя отвън по подобен начин, както на една представа и се придава характер на действителност отвън. В смисъла на "Философията на стойността" може да се каже: Както натискът или съпротивлението на един природен външен свят решава, дали една представа е образ на фантазията или на действителност, така блясъкът или одобрението, които падат от духовния външен свят върху душевния живот решават, дали един волев импулс, едно действие, едно мислене имат стойност в мировата връзка или са само произволни излияния на душата. Като една река от стойности тече духовният свят през живота на хората в течение на историята. Когато човешката душа се чувства, че стои в един свят, който се определя от стойности, тя изживява себе си в един духовен елемент. Ако би трябвало да приемем с пълна сериозност този начин на мислене, тогава всички изказвания, които човек прави върху духовното, би трябвало да се явят под формата на стойностни съждения. При всичко, което не е природно и поради това не е познато чрез естественонаучния начин на мислене, би трябвало да говорим само за това, как и в какво направление му се полага една независима от душата стойност във вселената. Като въпрос би трябвало да се получи следният: Ако при човешката душа оставим настрана всичко, което Естествената наука може да каже върху нея, нима тогава като принадлежаща на духовния свят тя е нещо пълноценно, чиято стойност не зависи от нея?
към текста >>

Не ще ли трябва философията да приеме един начин на изразяване, подобен на онзи, по който Лотце говори за безсмъртието на душата?
Когато човешката душа се чувства, че стои в един свят, който се определя от стойности, тя изживява себе си в един духовен елемент. Ако би трябвало да приемем с пълна сериозност този начин на мислене, тогава всички изказвания, които човек прави върху духовното, би трябвало да се явят под формата на стойностни съждения. При всичко, което не е природно и поради това не е познато чрез естественонаучния начин на мислене, би трябвало да говорим само за това, как и в какво направление му се полага една независима от душата стойност във вселената. Като въпрос би трябвало да се получи следният: Ако при човешката душа оставим настрана всичко, което Естествената наука може да каже върху нея, нима тогава като принадлежаща на духовния свят тя е нещо пълноценно, чиято стойност не зависи от нея? И могат ли да бъдат разрешени философските загадки по отношение на душата, щом не можем да говорим за нейното съществуване, а само за нейната стойност? Не ще ли трябва философията да приеме един начин на изразяване, подобен на онзи, по който Лотце говори за безсмъртието на душата? /виж стр. 61 и следв. на настоящия том/: "Тъй като считаме всяко същество само като създание на Бога, не съществува никакво първично валидна право, на което душата би могла да се позове като "субстанция", за да изисква едно вечно индивидуално безсмъртие. Напротив ние можем само да твърдим: Всяко същество е подържано от Бога само дотогава, докато неговото съществуване има едно пълноценно значение за цялостта на неговия миров план..." Тук се говори за пълноценността на душата като за нещо решаващо; обаче взема се под внимание това, доколко тази пълноценност може да бъде свързана със запазването на съществуването. Ние можем да разберем положението на философията на стойността на развитието на светогледите, когато помислим, че естественонаучният начин на мислене има склонността да претендира, че всяко познание на съществуването е само нейно право.
към текста >>

Ние можем да разберем положението на философията на стойността на развитието на светогледите, когато помислим, че естественонаучният начин на мислене има склонността да претендира, че всяко познание на съществуването е само нейно право.
Не ще ли трябва философията да приеме един начин на изразяване, подобен на онзи, по който Лотце говори за безсмъртието на душата? /виж стр. 61 и следв. на настоящия том/: "Тъй като считаме всяко същество само като създание на Бога, не съществува никакво първично валидна право, на което душата би могла да се позове като "субстанция", за да изисква едно вечно индивидуално безсмъртие. Напротив ние можем само да твърдим: Всяко същество е подържано от Бога само дотогава, докато неговото съществуване има едно пълноценно значение за цялостта на неговия миров план..." Тук се говори за пълноценността на душата като за нещо решаващо; обаче взема се под внимание това, доколко тази пълноценност може да бъде свързана със запазването на съществуването. Ние можем да разберем положението на философията на стойността на развитието на светогледите, когато помислим, че естественонаучният начин на мислене има склонността да претендира, че всяко познание на съществуването е само нейно право. В такъв случай на философията и остава да се занимава с изследването не на съществуването, а на нещо друго. Такова друго нещо се счита, че са "стойностите". От изказването на Лотце се вижда, че остава неразрешен следният въпрос: Възможно ли е въобще да спрем при определението на стойността, и да се откажем от едно познание на формата на съществуването на стойността? * * * Много от най-новите направления на мислите се представят като опити, да се търси в себесъзнателния Аз, който в течение на развитието на философията се чувства все повече откъснат от света, може ли да се търси в този себесъзнателен Аз нещо, което да доведе отново до неговото свързване със света?
към текста >>

В такъв случай на философията и остава да се занимава с изследването не на съществуването, а на нещо друго.
/виж стр. 61 и следв. на настоящия том/: "Тъй като считаме всяко същество само като създание на Бога, не съществува никакво първично валидна право, на което душата би могла да се позове като "субстанция", за да изисква едно вечно индивидуално безсмъртие. Напротив ние можем само да твърдим: Всяко същество е подържано от Бога само дотогава, докато неговото съществуване има едно пълноценно значение за цялостта на неговия миров план..." Тук се говори за пълноценността на душата като за нещо решаващо; обаче взема се под внимание това, доколко тази пълноценност може да бъде свързана със запазването на съществуването. Ние можем да разберем положението на философията на стойността на развитието на светогледите, когато помислим, че естественонаучният начин на мислене има склонността да претендира, че всяко познание на съществуването е само нейно право. В такъв случай на философията и остава да се занимава с изследването не на съществуването, а на нещо друго. Такова друго нещо се счита, че са "стойностите". От изказването на Лотце се вижда, че остава неразрешен следният въпрос: Възможно ли е въобще да спрем при определението на стойността, и да се откажем от едно познание на формата на съществуването на стойността? * * * Много от най-новите направления на мислите се представят като опити, да се търси в себесъзнателния Аз, който в течение на развитието на философията се чувства все повече откъснат от света, може ли да се търси в този себесъзнателен Аз нещо, което да доведе отново до неговото свързване със света? Представите на Дитлей, Ойкен, Винделбанд, Рикерт и други са такива опити в съвременната философия, които искат да държат сметка за изискванията на природознанието и на разглеждането на душевното изживява не по такъв начин, че наред с естествената наука да може да съществува и една духовна наука.
към текста >>

Много от най-новите направления на мислите се представят като опити, да се търси в себесъзнателния Аз, който в течение на развитието на философията се чувства все повече откъснат от света, може ли да се търси в този себесъзнателен Аз нещо, което да доведе отново до неговото свързване със света?
Ние можем да разберем положението на философията на стойността на развитието на светогледите, когато помислим, че естественонаучният начин на мислене има склонността да претендира, че всяко познание на съществуването е само нейно право. В такъв случай на философията и остава да се занимава с изследването не на съществуването, а на нещо друго. Такова друго нещо се счита, че са "стойностите". От изказването на Лотце се вижда, че остава неразрешен следният въпрос: Възможно ли е въобще да спрем при определението на стойността, и да се откажем от едно познание на формата на съществуването на стойността? * * * Много от най-новите направления на мислите се представят като опити, да се търси в себесъзнателния Аз, който в течение на развитието на философията се чувства все повече откъснат от света, може ли да се търси в този себесъзнателен Аз нещо, което да доведе отново до неговото свързване със света? Представите на Дитлей, Ойкен, Винделбанд, Рикерт и други са такива опити в съвременната философия, които искат да държат сметка за изискванията на природознанието и на разглеждането на душевното изживява не по такъв начин, че наред с естествената наука да може да съществува и една духовна наука. Същата цел преследват с насоката на своите мисли и Херман Коен /роден в 1848 г. виж стр. 50 на настоящия том/, Паул Наторн, Август Щадлер, Ернст Касирер, Валтер Кинкел и техните съмишленици. Насочвайки своя поглед направо върху мисленето, тези мислители вярват, че долавят в най-висшата мислителна дейност на себесъзнателния Аз едно притежание на душата, която позволява на душата да се потопи в действителното съществуване.
към текста >>

Представите на Дитлей, Ойкен, Винделбанд, Рикерт и други са такива опити в съвременната философия, които искат да държат сметка за изискванията на природознанието и на разглеждането на душевното изживява не по такъв начин, че наред с естествената наука да може да съществува и една духовна наука.
В такъв случай на философията и остава да се занимава с изследването не на съществуването, а на нещо друго. Такова друго нещо се счита, че са "стойностите". От изказването на Лотце се вижда, че остава неразрешен следният въпрос: Възможно ли е въобще да спрем при определението на стойността, и да се откажем от едно познание на формата на съществуването на стойността? * * * Много от най-новите направления на мислите се представят като опити, да се търси в себесъзнателния Аз, който в течение на развитието на философията се чувства все повече откъснат от света, може ли да се търси в този себесъзнателен Аз нещо, което да доведе отново до неговото свързване със света? Представите на Дитлей, Ойкен, Винделбанд, Рикерт и други са такива опити в съвременната философия, които искат да държат сметка за изискванията на природознанието и на разглеждането на душевното изживява не по такъв начин, че наред с естествената наука да може да съществува и една духовна наука. Същата цел преследват с насоката на своите мисли и Херман Коен /роден в 1848 г. виж стр. 50 на настоящия том/, Паул Наторн, Август Щадлер, Ернст Касирер, Валтер Кинкел и техните съмишленици. Насочвайки своя поглед направо върху мисленето, тези мислители вярват, че долавят в най-висшата мислителна дейност на себесъзнателния Аз едно притежание на душата, която позволява на душата да се потопи в действителното съществуване. Те насочват тяхното внимание върху онова, което им се явява като най-висш плод на мисленето: Върху мисленето, което не е вече свързано с възприятието, а е чисто мислене, работещо само с мисли /понятия/.
към текста >>

Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие.
Защото мисълта само определя себе си и се изявява според нейния характер в себесъзнателния Аз. Но своя характер тя не се оставя по никакъв начин да бъде определена от този Аз. В този светоглед живее едно чувство за развитието на мислителния живот от неговото разцъфтяване сред гръцкия духовен живот е дал на себесъзнателния Аз силата, да знае себе си с пълна сила в своята самостоятелна същност. В настояще време тази сила на мисълта може да бъде изживяна в душата като импулс, който схванат в себесъзнателния Аз дава на този последния едно съзнание за това, че той не е само един външен наблюдател на нещата, а живее съществено с действителността на нещата. В самата мисъл душата може да почувства, че в тази мисъл има истинско, поставено на собствени основи съществуване. Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие. Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността. Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия. Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо. Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/.
към текста >>

Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността.
Но своя характер тя не се оставя по никакъв начин да бъде определена от този Аз. В този светоглед живее едно чувство за развитието на мислителния живот от неговото разцъфтяване сред гръцкия духовен живот е дал на себесъзнателния Аз силата, да знае себе си с пълна сила в своята самостоятелна същност. В настояще време тази сила на мисълта може да бъде изживяна в душата като импулс, който схванат в себесъзнателния Аз дава на този последния едно съзнание за това, че той не е само един външен наблюдател на нещата, а живее съществено с действителността на нещата. В самата мисъл душата може да почувства, че в тази мисъл има истинско, поставено на собствени основи съществуване. Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие. Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността. Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия. Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо. Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/. Обаче от изложението на тези мислители става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на мислителния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам.
към текста >>

Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия.
В този светоглед живее едно чувство за развитието на мислителния живот от неговото разцъфтяване сред гръцкия духовен живот е дал на себесъзнателния Аз силата, да знае себе си с пълна сила в своята самостоятелна същност. В настояще време тази сила на мисълта може да бъде изживяна в душата като импулс, който схванат в себесъзнателния Аз дава на този последния едно съзнание за това, че той не е само един външен наблюдател на нещата, а живее съществено с действителността на нещата. В самата мисъл душата може да почувства, че в тази мисъл има истинско, поставено на собствени основи съществуване. Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие. Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността. Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия. Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо. Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/. Обаче от изложението на тези мислители става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на мислителния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам. Въпреки че тези мислители вземат своята изходна точка от Кант, който би искал да бъде за тях повод да считат мисълта като нещо, което живее само в душата и вън от истинската действителност, при тях проличава схващането за носещата сила на мисълта.
към текста >>

Но като философия той твърди, че още седи горе.
Той принадлежи към онези духове, които дълбоко са почувствали недостатъчността на възгледа, който намира единствения начин на обяснение на света в естественонаучния начин на мислене, станал нещо привично за много хора. Той обръща вниманието на това, как при своите обяснения този начин на мислене греши против своите собствени твърдения. Нали, изхождайки от своите резултати, естествената наука трябва да допусне, "че ние въобще не възприемаме обективните процеси на природата, а само техните въздействия върху нас, че ние не възприемаме трептенията на етера, а светлината, не трептенията на въздуха, а звуци. Следователно ние имаме, така да се каже, един субективно изопачен образ на света; само че това не нанася никаква вреда на нашето практическо ориентиране, защото това изопачаване не е индивидуално и то протича по един постоянен закономерен начин". "Материализмът като естествена наука сам е доказал, че светът се простира вън от границите на това, което нашите сетива могат да доловят; той е подкопал своята собствена основа; той е отрязал клона, върху който сам е стоял. Но като философия той твърди, че още седи горе. Следователно материализмът няма никакво право да нарича себе си един светоглед... Той има само оправданието на един клон на знанието и още към всичко това светът, обектът на неговото изучаване, е само един свят на илюзията. Да иска някой да изгради своя светоглед върху тази основа, това е едно явно противоречие. Действителният свят е, количествено и качествено, съвършено различен от този, който материализмът познава, и само действителният свят може да бъде предмет на една философия". /виж дю Прел, "Загадката на човека", стр. 17 и следв./ Такива възражения трябва да предизвиква материалистичното оцветеният начин на мислене.
към текста >>

Действителният свят е, количествено и качествено, съвършено различен от този, който материализмът познава, и само действителният свят може да бъде предмет на една философия".
Следователно ние имаме, така да се каже, един субективно изопачен образ на света; само че това не нанася никаква вреда на нашето практическо ориентиране, защото това изопачаване не е индивидуално и то протича по един постоянен закономерен начин". "Материализмът като естествена наука сам е доказал, че светът се простира вън от границите на това, което нашите сетива могат да доловят; той е подкопал своята собствена основа; той е отрязал клона, върху който сам е стоял. Но като философия той твърди, че още седи горе. Следователно материализмът няма никакво право да нарича себе си един светоглед... Той има само оправданието на един клон на знанието и още към всичко това светът, обектът на неговото изучаване, е само един свят на илюзията. Да иска някой да изгради своя светоглед върху тази основа, това е едно явно противоречие. Действителният свят е, количествено и качествено, съвършено различен от този, който материализмът познава, и само действителният свят може да бъде предмет на една философия". /виж дю Прел, "Загадката на човека", стр. 17 и следв./ Такива възражения трябва да предизвиква материалистичното оцветеният начин на мислене. Много други нови мислители забелязаха вече, колко слабости от една гледна точка, на която стои и Карл дю Прел. Този последният трябва да бъде считан тук като представител на едно налагащо се светогледно течение. За това течение е характерно, както иска да проникне в областта на действителния свят.
към текста >>

Ето защо трябва да оставим настрана борбата на такива духове като Рихард Вагнер, Лев Толстой и други; колкото и важно да изглеждаше разглеждането на тази борба, когато би се касаело за това, да проследим теченията, които водят от философията в общата духовна култура, трябваше да се откажем от това намерение.
Когато говорим за едно пренасяне на душата от сетивното в едно друго битие, тогава и самата наука, която искаме да постигнем, ние трябва да я добием също вътре в тази област. Дю Прел посочва един път, по който да се стигне в свръхсетивното. Но той оставя открит въпроса за истинските средства, които трябва да бъдат използувани в този път. * * * В настоящето изложение трябваше да бъде описано развитието в същинската философска работа за разрешаване на мировите загадки. Ето защо трябва да оставим настрана борбата на такива духове като Рихард Вагнер, Лев Толстой и други; колкото и важно да изглеждаше разглеждането на тази борба, когато би се касаело за това, да проследим теченията, които водят от философията в общата духовна култура, трябваше да се откажем от това намерение.
към текста >>

20. КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ПЕРСПЕКТИВА КЪМ АНТРОПОСОФИЯТА GA_18_2 Загадки на философията

Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на тази философия: Къде мога аз да намеря нещо, което да съществува в себе си, което да не дължи своето съществуване само на моята творческа сила?
Който търси обяснение на това състояние на нещата, той може да го намери в начина, по който душата, от късната отвъншната действителност чрез развитието на философите, се е поставила спрямо тази действителност. Тя се чувствува заобиколена от един свят, който и се разкрива първо чрез сетивата. Обаче душата е станала внимателна и спрямо нейната собствена дейност, спрямо нейното вътрешно творческо изживяване. Тя чувствува като една неопровержима истина, че никакво светлина, никакъв цвят не може да се изяви, без едно усещащо светлината и цветовете око. Така тя чувствува творческото естество още в дейността на окото. Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на тази философия: Къде мога аз да намеря нещо, което да съществува в себе си, което да не дължи своето съществуване само на моята творческа сила? Щом вече откровенията на сетивата са само прояви на собствената сила на душата, не трябва да бъде до още по-висока степен такова и мисленето, което иска да добие представи върху една истинска действителност? Не е ли това мислене осъдено да създава представни образи, които се коренят в характера на душевния живот, които обаче никога не могат да съдържат в себе си нещо, което да гарантира някаква сигурност за проникването до изворите на съществуването? Такива въпроси възникват навсякъде от новото развитие на философията. Докато се вярва: В света, който се изявява чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същност, хората не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез гореспоменатите въпроси. Човешката душа може да роди само в себе си и самотворчески в своите отношения.
към текста >>

Такива въпроси възникват навсякъде от новото развитие на философията.
Тя чувствува като една неопровержима истина, че никакво светлина, никакъв цвят не може да се изяви, без едно усещащо светлината и цветовете око. Така тя чувствува творческото естество още в дейността на окото. Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на тази философия: Къде мога аз да намеря нещо, което да съществува в себе си, което да не дължи своето съществуване само на моята творческа сила? Щом вече откровенията на сетивата са само прояви на собствената сила на душата, не трябва да бъде до още по-висока степен такова и мисленето, което иска да добие представи върху една истинска действителност? Не е ли това мислене осъдено да създава представни образи, които се коренят в характера на душевния живот, които обаче никога не могат да съдържат в себе си нещо, което да гарантира някаква сигурност за проникването до изворите на съществуването? Такива въпроси възникват навсякъде от новото развитие на философията. Докато се вярва: В света, който се изявява чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същност, хората не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез гореспоменатите въпроси. Човешката душа може да роди само в себе си и самотворчески в своите отношения. Това едно убеждение, което оправдано се е оформило от предпоставките, които бяха описани в раздела на тази книга "Светът като илюзия" и при описание мислите на Хамерлинг. Но щом човек приема това убеждение, той не може да премине една подводна скала на познанието дотогава, докато си представя: Светът на сетивата съдържа истинските основи на неговото съществувание в себе си; и с това, което създава в самата душа, той трябва да изобразява някак си нещо, което се намира вън от душата. Тази опасна пречка за познанието ще може да бъде премината само от едно такова познание, което схваща с духовния поглед, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя като една завършена действителност чрез неговата собствена същност, а като нещо незавършено, така да се каже като половин истина, като половина действителност.
към текста >>

Задача на философията ще бъде тя да разбере, че явният за човека свят е една "илюзия", преди той да застане познавайки срещу него, но че пътят на познанието показва посоката към пълната действителност.
Присъщо е на естеството на душата, при първото виждане на нещата да заличава нещо, което принадлежи на тяхната действителност. Ето защо те се представят на сетивата такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги оформява душата. Обаче тяхната привидност /или тяхното просто явление/ се дължи на това, че душата им е отнела първо това, което им принадлежи. Когато човек не спира при първото възприемане на нещата, той им прибавя в познанието това, което тепърва открива тяхната пълна действителност. Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което би било един недействителен елемент по отношение на тях, а тя е отнела преди познанието онова от нещата, което принадлежи на тяхната истинска действителност. Задача на философията ще бъде тя да разбере, че явният за човека свят е една "илюзия", преди той да застане познавайки срещу него, но че пътят на познанието показва посоката към пълната действителност. Това, което човекът създава самотворчески познавайки /в акта на познанието/, се явява като едно вътрешно откровение на душата само затова, защото, преди да има изживяването на познанието, човек трябва да се затвори за това, което идва от същността на нещата. Той не може още да го види на самите неща, когато само просто застава срещу тях. В познанието той си разкрива чрез собствена дейност това, което първо е било скрито. Ако човек счита това, което му се разкрива в акта на познанието, ще му изглежда, като че той самият го е прибавил към нещата, към действителността. Разбере ли, че трябва да търси в самите неща това, което той самият привидно е създал, и че отначало само го е закрил при сетивното възприемане на нещата, тогава човек ще почувства, как познанието е едни действителен процес, чрез който душата се сраства напредващо с мировото битие, чрез който тя разширява до мировото изживяване своето вътрешно изолирано изживяване.
към текста >>

Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасното препятствие, което се е получило за нея чрез нейното нова развитие по един естествен начин.
Той не може още да го види на самите неща, когато само просто застава срещу тях. В познанието той си разкрива чрез собствена дейност това, което първо е било скрито. Ако човек счита това, което му се разкрива в акта на познанието, ще му изглежда, като че той самият го е прибавил към нещата, към действителността. Разбере ли, че трябва да търси в самите неща това, което той самият привидно е създал, и че отначало само го е закрил при сетивното възприемане на нещата, тогава човек ще почувства, как познанието е едни действителен процес, чрез който душата се сраства напредващо с мировото битие, чрез който тя разширява до мировото изживяване своето вътрешно изолирано изживяване. В едно малко съчинение "Истина и Наука, което излезе в 1892 година, авторът на настоящата книга направи слаб опит да обоснове философски това, което току що бе накратко изложено. Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасното препятствие, което се е получило за нея чрез нейното нова развитие по един естествен начин. В това съчинение е изложена една философска гледна точка с думите: "Истинско е не първата форма, в която действителността се явява пред Аза, а последната, която Азът прави от нея. Първата форма е въобще без значение за обективния свят и тя има значение само като основа за процеса на познанието. Следователно, субективна е не онази форма на света, която теорията му дава, а напротив онази, която е дадена първоначално на Аза". Едно по-нататъшно развитие на това гледище е следващият философски опит на автора "Философия на свободата" /1894 г., 2-ро издание 1918 г./. Там той се стреми да даде философските основи за един възглед, който в горепосочената книга е изразен по следния начин: "Причината, че нещата ни са дадени първо без съответните понятия, не се крие в самите тях, а в нашата духовна организация.
към текста >>

Едно по-нататъшно развитие на това гледище е следващият философски опит на автора "Философия на свободата" /1894 г., 2-ро издание 1918 г./.
В едно малко съчинение "Истина и Наука, което излезе в 1892 година, авторът на настоящата книга направи слаб опит да обоснове философски това, което току що бе накратко изложено. Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасното препятствие, което се е получило за нея чрез нейното нова развитие по един естествен начин. В това съчинение е изложена една философска гледна точка с думите: "Истинско е не първата форма, в която действителността се явява пред Аза, а последната, която Азът прави от нея. Първата форма е въобще без значение за обективния свят и тя има значение само като основа за процеса на познанието. Следователно, субективна е не онази форма на света, която теорията му дава, а напротив онази, която е дадена първоначално на Аза". Едно по-нататъшно развитие на това гледище е следващият философски опит на автора "Философия на свободата" /1894 г., 2-ро издание 1918 г./. Там той се стреми да даде философските основи за един възглед, който в горепосочената книга е изразен по следния начин: "Причината, че нещата ни са дадени първо без съответните понятия, не се крие в самите тях, а в нашата духовна организация. Нашето цялостно същество функционира по такъв начин, че при всяка вещ на действителността в нея се вливат от две страни елементите, които са свързани с тази вещ: От страна на възприемането и от тази на мисленето... Няма нищо общо с природата на нещата, как аз съм организиран, за да ги схвана. Откъснатостта между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз наблюдаващият стои срещу нещата... "А на стр. 236: Възприятието е онази част от действителността, която е обективно дадена, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиция/. Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора.
към текста >>

Щом се съгласим, че нещата стоят така, тогава ние не можем да търсим отговор на загадъчните въпроси на философията в изживяванията на душата, които се предлагат на обикновеното съзнание.
Това обуславя, защото всичко, което довежда душата до пълносилното, енергично изживяване на Аза, да прикрие по-дълбоките основи, в които се корени Азът. Обаче всяко познание на обикновеното съзнание е от такова естество, че то произвежда засилването на себесъзнателния Аз. Човекът се чувства като един себе съзнателен Аз благодарение на това, че със своите сетива той възприема един външен свят, че изживява себе си вън от този външен свят и че стои с този външен свят в едно такова отношение, което прави, защото на определена степен на научното изследване "светът да се яви като илюзия". Ако всичко това не би било така, себесъзнателният Аз не би се проявил. Следователно, когато човек се стреми в познанието само да изобразява, да копира това, което е наблюдавано още преди акта на познанието, той не постига никакво изживяване в пълната действителност, а има само едно копие на "половината действителност". Щом се съгласим, че нещата стоят така, тогава ние не можем да търсим отговор на загадъчните въпроси на философията в изживяванията на душата, които се предлагат на обикновеното съзнание. Това съзнание е призвано да усили себесъзнателния Аз; в стремежът към тази цел то по необходимост забулва погледа за връзката на Аза с обективния свят, следователно не може да покаже, как душата е свързана с истинския свят. С това е посочена причината, защо един стремеж към познание, който иска да напредне философски със средствата на естественонаучния начин на мислене или с подобни на него, постоянно трябва да стигне до една точка, където това, към което той се стреми в познанието, се разпада. В настоящата книга трябваше да покажем това разпадане при много мислители. Защото всъщност всеки научен стремеж на новото време работи със средствата на научните мислители, които служат за откъсването на себесъзнателния Аз от истинската действителност. И силата и величието на новата наука, а именно на естествената наука, почиват на безрезервното прилагане на тези средства на мисленето.
към текста >>

И все пак: във философския стремеж хората постоянно ще стигат по-нататък до невъзможното, или ще трябва да си отворят погледа за това, че гореспоменатото "пълно безсмислие" е само привидно и е именно то показва пътя, по който трябва де се търси помощ за разрешаване на загадките на философията.
Ако душата иска да стигне до тези източници, тя трябва да излезе от това обикновено съзнание. Тя трябва да изживее в себе си нещо, което това съзнание не може да и даде. Отначало такова едно изживяване изглежда на обикновеното съзнание като пълно безсмислие. Тази душа трябва да изживее себе си със знание в един елемент, без да внася нейното съзнание със себе си в този елемент. Човек трябва да надскочи съзнанието и въпреки това същевременно още да бъде съзнателен! И все пак: във философския стремеж хората постоянно ще стигат по-нататък до невъзможното, или ще трябва да си отворят погледа за това, че гореспоменатото "пълно безсмислие" е само привидно и е именно то показва пътя, по който трябва де се търси помощ за разрешаване на загадките на философията. Ще трябва да се признае, че пътят "във вътрешността на душата" трябва да бъде съвършено различен от онзи, който избират някои светогледи на новото време. Докато приемаме душевните изживявания такива, каквито те се предлагат на обикновеното съзнание, ние никога не ще проникнем в дълбините на душата. Ние ще оставаме винаги при това, което тези дълбини изкарват на повърхността. Светогледът на Ойкен е в това положение. Трябва да се стремим да проникнем под повърхността на душата.
към текста >>

Един от учителите на този светоглед е историята на философията.
Това, което се представя като духовен свят в схващането на Ойкен и Дилтей /те считат за духовен свят културния живот/, е така изградено, че следващото е винаги непосредствено свързано с предидущото. Обаче в този процес застават човешките души, които донасят със себе си резултата от техните минали съществувания във формата на настроение на душата, които обаче трябва да усвоят чрез външното учение това, което се е развило във физическия културен живот през време, когато те са се намирали в едно чисто духовно съществуване. В едно историческо изложение не можем да бъде дадено пълното обяснение върху духовната наука, която разбираме тук. Който търси едно такова пълно обяснение, него аз си позволявам да насоча към моите книги, които съм написал върху тази духовна наука. Макар и тези книги да се стремят да дадат в една общо достъпна форма на изложението светогледа, гледните точки и целите на които са скицирани тук, все пак аз вярвам, че е възможно и в тази форма на изложението да се види, как този светоглед почива на една строго преследвана философска основа и от тази основа се издига в един свят, който човешката душа може да види, когато чрез вътрешната работа добие свободното от тялото наблюдение. Един от учителите на този светоглед е историята на философията. Разглеждането на тази история показва, че ходът на философската работа се стреми към един възглед, който не може да бъде постигнат в обикновеното съзнание. В изложението на представителните личности-мислители се вижда в разнообразни форми, как е направен опит да бъде изследван себесъзнателният Аз от всички страни, със средствата на обикновеното съзнание. Тук в това историческо изложение не е мястото да дадем едно теоретическо обяснение, защо тези средства трябваше да доведем до незадоволителни точки. Обаче самите исторически факти ясно говорят, как обикновеното съзнание, проучено във всички направления, не може да стигне до там, да реши въпроси, които все пак трябва да постигне то самото. И защо на обикновеното, също и на привично научното съзнание липсват средствата на разработването на тези въпроси, това трябваше да покаже от една страна тази заключителна глава.
към текста >>

Ако от известна гледна точка тази последна глава не принадлежи към историята на философията, от друга страна ще се види, че тя заема оправдано място в тази книга, когато резултатите от разгледаното тук развитие на философските светогледи станат ясни.
В изложението на представителните личности-мислители се вижда в разнообразни форми, как е направен опит да бъде изследван себесъзнателният Аз от всички страни, със средствата на обикновеното съзнание. Тук в това историческо изложение не е мястото да дадем едно теоретическо обяснение, защо тези средства трябваше да доведем до незадоволителни точки. Обаче самите исторически факти ясно говорят, как обикновеното съзнание, проучено във всички направления, не може да стигне до там, да реши въпроси, които все пак трябва да постигне то самото. И защо на обикновеното, също и на привично научното съзнание липсват средствата на разработването на тези въпроси, това трябваше да покаже от една страна тази заключителна глава. От друга страна тя трябваше да обясни, към какво се стремят несъзнателно описаните в тази книга светогледи. Ако от известна гледна точка тази последна глава не принадлежи към историята на философията, от друга страна ще се види, че тя заема оправдано място в тази книга, когато резултатите от разгледаното тук развитие на философските светогледи станат ясни. Защото тези резултати се състояха в това, че духовно-научният светоглед се явява като нещо, което самото по-ново течение на философията изисква, той е като един отговор на въпросите възникнали в това течение. За да съзрем това, достатъчно е да разгледаме това философско течение в отделните негови характерни точки. В своята "Психология" Франц Брентано говори за това, как това течение е било отклонено от разглеждането на по-дълбоките загадки на душата. /виж стр. 65 на този том/.
към текста >>

Защото тези резултати се състояха в това, че духовно-научният светоглед се явява като нещо, което самото по-ново течение на философията изисква, той е като един отговор на въпросите възникнали в това течение.
Тук в това историческо изложение не е мястото да дадем едно теоретическо обяснение, защо тези средства трябваше да доведем до незадоволителни точки. Обаче самите исторически факти ясно говорят, как обикновеното съзнание, проучено във всички направления, не може да стигне до там, да реши въпроси, които все пак трябва да постигне то самото. И защо на обикновеното, също и на привично научното съзнание липсват средствата на разработването на тези въпроси, това трябваше да покаже от една страна тази заключителна глава. От друга страна тя трябваше да обясни, към какво се стремят несъзнателно описаните в тази книга светогледи. Ако от известна гледна точка тази последна глава не принадлежи към историята на философията, от друга страна ще се види, че тя заема оправдано място в тази книга, когато резултатите от разгледаното тук развитие на философските светогледи станат ясни. Защото тези резултати се състояха в това, че духовно-научният светоглед се явява като нещо, което самото по-ново течение на философията изисква, той е като един отговор на въпросите възникнали в това течение. За да съзрем това, достатъчно е да разгледаме това философско течение в отделните негови характерни точки. В своята "Психология" Франц Брентано говори за това, как това течение е било отклонено от разглеждането на по-дълбоките загадки на душата. /виж стр. 65 на този том/. В тази книга можем да прочетем: "Все пак колкото и привидна да е необходимостта за ограничаване на областта на изследването в тази посока, тази необходимост е само нещо привидно.
към текста >>

Наблюдавайки историята на философията от проблясването на мисълта в древната гръцка епоха насам, за него се разкрива пътят, по който може да се стигне философски до убеждението, че истинската същност на душата може да бъде намерена тогава, когато считаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем.
Ще бъде от значение да не се мисли за тази духовна наука, че тя взема нейните познания от някакви по-стари религиозни форми. Хората лесно ще бъдат склонни да помислят това, понеже например възгледът за повтарящите се земни съществувания е съставна част на някои вероизповедания. За модерния духовен изследовател не може да става дума за едно такова заемане от религиозните вероизповедания. Той намира, че добиването на едно съзнание проникващо в духовния свят може да стане факт за една душа, която извършва определена вътрешна работа тази, която описахме по-горе. И като резултат на това съзнание той установява, че душата пребивава по охарактеризирания начин в духовния свят. Наблюдавайки историята на философията от проблясването на мисълта в древната гръцка епоха насам, за него се разкрива пътят, по който може да се стигне философски до убеждението, че истинската същност на душата може да бъде намерена тогава, когато считаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем. Мисълта се е оказала като възпитателка на душата. Тя е довела душата до там, да се чувства на пълно самотна в себесъзнателния Аз. Но довеждайки я до тази самотност, тя е калила нейните сили, благодарение на което тя може да стане способна така да се вглъби в себе си, че, намирайки се в своите дълбоки основи, същевременно да се намира в по-дълбоката действителност на света. Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не става въпрос да се предприеме един опит да се проникне зад сетивния свят със средствата но обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизаране/. Този светоглед признава, че свръх сетивният свят трябва да остане забулен затова обикновеното съзнание и че душата трябва да проникне в свръхсетивния свят чрез нейното собствено вътрешно преобразуване, ако иска да добие едно съзнание за този свят.
към текста >>

И за такива загадки на философията, като тази, бихме искали да насочим вниманието на читателите, за по-големи подробност, към съчиненията на автора върху духовната наука, които вече цитирахме.
Също и загадките на съдбата не се решава така, като че измисляме хипотези върху нея, а чрез това, че се научаваме да разбираме, как с това изживяване на душата, което имаме вън от обикновеното съзнание и над него, ние се срастваме в едно с нашата съдба. Тогава познаваме, че в зародишните заложби на земния живот предхождащ настоящия се намират също и причините, поради които изживяваме това или онова в нашата съдба. Така както се представя на обикновеното съзнание съдбата не се явява в нейния истински облик. Тя протича като последствие от предидущи земни съществувания, които човешкото обикновено съзнание не може да вижда и да познава. Да разбере човек, че с ударите на неговата съдба той е свързан чрез миналите съществувания, това значи той да се примири със съдбата. И за такива загадки на философията, като тази, бихме искали да насочим вниманието на читателите, за по-големи подробност, към съчиненията на автора върху духовната наука, които вече цитирахме. Тук можахме да разгледаме само по-важните резултати на тази наука, обаче не можахме да покажем в подробности пътищата, които могат да доведат до едно убеждение по отношение на тях. Философията води чрез нейните собствени пътища до познанието, че от едно разглеждане на света тя трябва да пристъпи към едно изживяване на света, който търси. В разглеждането на света душата изживява нещо, при което тя не може да спре, ако не иска да остане постоянно една загадка за себе си. С това разглеждане работата стои действително така, както със семето, което се развива в растението. Когато е узряло, това семе може да намери своя път по два начина.
към текста >>

Философията води чрез нейните собствени пътища до познанието, че от едно разглеждане на света тя трябва да пристъпи към едно изживяване на света, който търси.
Така както се представя на обикновеното съзнание съдбата не се явява в нейния истински облик. Тя протича като последствие от предидущи земни съществувания, които човешкото обикновено съзнание не може да вижда и да познава. Да разбере човек, че с ударите на неговата съдба той е свързан чрез миналите съществувания, това значи той да се примири със съдбата. И за такива загадки на философията, като тази, бихме искали да насочим вниманието на читателите, за по-големи подробност, към съчиненията на автора върху духовната наука, които вече цитирахме. Тук можахме да разгледаме само по-важните резултати на тази наука, обаче не можахме да покажем в подробности пътищата, които могат да доведат до едно убеждение по отношение на тях. Философията води чрез нейните собствени пътища до познанието, че от едно разглеждане на света тя трябва да пристъпи към едно изживяване на света, който търси. В разглеждането на света душата изживява нещо, при което тя не може да спре, ако не иска да остане постоянно една загадка за себе си. С това разглеждане работата стои действително така, както със семето, което се развива в растението. Когато е узряло, това семе може да намери своя път по два начина. То може да бъде използвано за храна на човека. Когато го изследваме от тази гледна точка, ние имаме предвид нещо различно от това, което имаме предвид, когато го разглеждаме от гледна точка на неговото естествено предназначение, което то има, а именно да бъде посято в почвата и да стане зародиш на едно ново растение.
към текста >>

Чрез такава вътрешна работа човешката душа може да постигне това, към което се стреми философията.
Охарактеризираната тук духовна наука се стреми да избегне тази измама, като иска да разкрие собствената вътрешна същност на душевното изживяване, което в неговия път може да се яви също и в служба на познанието, без да има в това наблюдаващо познание своята първична природа. Описаното тук "свободно от тялото съзнание на душата" не трябва да се смесва с онези състояния на душата, които не се постигат чрез собствената работа на душата, а се получават чрез един понижен духовен живот /в съновидното ясновидство, в хипнозата и т.н./. При тези състояния на душата ние нямаме работа с едно действително изживяване на душата в едно свободно от тялото съзнание, а с едно свързване на тялото и на душата, което се отклонява от това на обикновения живот. Действителна духовна наука може да се постигне само тогава, когато душата намира в една произведена от самата нея вътрешна работа прехода от обикновеното съзнание към едно такова, при което тя ясно чувства, че живее в духовния свят. Това може да се постигне в една вътрешна работа, която е повишение, а не понижение на обикновено то съзнание. Чрез такава вътрешна работа човешката душа може да постигне това, към което се стреми философията. Значението на тази философия действително не намалява поради това, че в пътя, по който често вървят нейните представители, тя не може да стигне до това, което иска да постигне. Защото по-важни от самите философски резултати са силите на душата, които могат да се развиват във философската работа. И накрая тези сили трябва да доведат до там, където философията ще бъде възможно да признае "свободното от тялото изживяване на душата". Там тя ще познае, че мировите загадки не искат само да бъдат научно мислени, а изживяни от човешката душа, след като тази душа се е развила до състоянието, при което такова изживяване е възможно. Близко е сега въпросът: Нима обикновеното познание, а също и напълно научното познание, трябва да отрече себе си и да допусне като светоглед само това, което и се подава от една област, намираща се вън от неговата?
към текста >>

Значението на тази философия действително не намалява поради това, че в пътя, по който често вървят нейните представители, тя не може да стигне до това, което иска да постигне.
Описаното тук "свободно от тялото съзнание на душата" не трябва да се смесва с онези състояния на душата, които не се постигат чрез собствената работа на душата, а се получават чрез един понижен духовен живот /в съновидното ясновидство, в хипнозата и т.н./. При тези състояния на душата ние нямаме работа с едно действително изживяване на душата в едно свободно от тялото съзнание, а с едно свързване на тялото и на душата, което се отклонява от това на обикновения живот. Действителна духовна наука може да се постигне само тогава, когато душата намира в една произведена от самата нея вътрешна работа прехода от обикновеното съзнание към едно такова, при което тя ясно чувства, че живее в духовния свят. Това може да се постигне в една вътрешна работа, която е повишение, а не понижение на обикновено то съзнание. Чрез такава вътрешна работа човешката душа може да постигне това, към което се стреми философията. Значението на тази философия действително не намалява поради това, че в пътя, по който често вървят нейните представители, тя не може да стигне до това, което иска да постигне. Защото по-важни от самите философски резултати са силите на душата, които могат да се развиват във философската работа. И накрая тези сили трябва да доведат до там, където философията ще бъде възможно да признае "свободното от тялото изживяване на душата". Там тя ще познае, че мировите загадки не искат само да бъдат научно мислени, а изживяни от човешката душа, след като тази душа се е развила до състоянието, при което такова изживяване е възможно. Близко е сега въпросът: Нима обикновеното познание, а също и напълно научното познание, трябва да отрече себе си и да допусне като светоглед само това, което и се подава от една област, намираща се вън от неговата? Но работата стои така, че изживяванията на охарактеризираното, различаващо се от обикновеното съзнание веднага стават ясни и за обикновеното съзнание, доколкото това последното не си поставя само пречки, като иска да се затвори в своята собствена област.
към текста >>

И накрая тези сили трябва да доведат до там, където философията ще бъде възможно да признае "свободното от тялото изживяване на душата".
Действителна духовна наука може да се постигне само тогава, когато душата намира в една произведена от самата нея вътрешна работа прехода от обикновеното съзнание към едно такова, при което тя ясно чувства, че живее в духовния свят. Това може да се постигне в една вътрешна работа, която е повишение, а не понижение на обикновено то съзнание. Чрез такава вътрешна работа човешката душа може да постигне това, към което се стреми философията. Значението на тази философия действително не намалява поради това, че в пътя, по който често вървят нейните представители, тя не може да стигне до това, което иска да постигне. Защото по-важни от самите философски резултати са силите на душата, които могат да се развиват във философската работа. И накрая тези сили трябва да доведат до там, където философията ще бъде възможно да признае "свободното от тялото изживяване на душата". Там тя ще познае, че мировите загадки не искат само да бъдат научно мислени, а изживяни от човешката душа, след като тази душа се е развила до състоянието, при което такова изживяване е възможно. Близко е сега въпросът: Нима обикновеното познание, а също и напълно научното познание, трябва да отрече себе си и да допусне като светоглед само това, което и се подава от една област, намираща се вън от неговата? Но работата стои така, че изживяванията на охарактеризираното, различаващо се от обикновеното съзнание веднага стават ясни и за обикновеното съзнание, доколкото това последното не си поставя само пречки, като иска да се затвори в своята собствена област. Свръхсетивните истини могат да бъдат намерени там, те могат да бъдат напълно разбрани от обикновеното съзнание. Защото те с пълна необходимост се свързват с познанията, които могат да се добият за сетивния свят.
към текста >>

През миналите епохи пътят на едно такова съзнание беше, така да се каже, без философско оправдание; той не се изискваше от самата философия.
Свръхсетивните истини могат да бъдат намерени там, те могат да бъдат напълно разбрани от обикновеното съзнание. Защото те с пълна необходимост се свързват с познанията, които могат да се добият за сетивния свят. Не може да се отрече, че в течение на развитието на светогледите се явяват гледни точки, които са подобни на тези, които в тази заключителна глава са свързани с разглеждането напредъка на философските стремежи. Въпреки това през миналите епохи те се явяват като странични пътища на философското търсене. Това търсене трябваше първо да проникне всички онова, което може да се счита като продължение на проблясването на изживяването на мисълта в древна Гърция, за да посочи от своите собствени импулси, от чувстването на това, което самото то може или не може да постигне, към пътя на свръхсетивното съзнание. През миналите епохи пътят на едно такова съзнание беше, така да се каже, без философско оправдание; той не се изискваше от самата философия. Обаче съвременната философия го изисква чрез това, което тя изминава като продължение на досегашното философско развитие без този път. Без този път тя стигна до там, да насочи духовното изследване в посоки, които следвани по един естествен начин се вливат в признаването на свръхсетивното съзнание. Ето защо в началото на тази заключителна глава не бе показано, как душата говори върху свръхсетивното, когато без друга предпоставка тя застава на неговата почва, а бе направен опит да се проследят философски направления, които се получават от новите светогледи. И бе показано, как проследяването на тези направления води чрез живеещата в самите тях душа до признаването на свръхсетивната същност на душевното естество.
към текста >>

Обаче съвременната философия го изисква чрез това, което тя изминава като продължение на досегашното философско развитие без този път.
Защото те с пълна необходимост се свързват с познанията, които могат да се добият за сетивния свят. Не може да се отрече, че в течение на развитието на светогледите се явяват гледни точки, които са подобни на тези, които в тази заключителна глава са свързани с разглеждането напредъка на философските стремежи. Въпреки това през миналите епохи те се явяват като странични пътища на философското търсене. Това търсене трябваше първо да проникне всички онова, което може да се счита като продължение на проблясването на изживяването на мисълта в древна Гърция, за да посочи от своите собствени импулси, от чувстването на това, което самото то може или не може да постигне, към пътя на свръхсетивното съзнание. През миналите епохи пътят на едно такова съзнание беше, така да се каже, без философско оправдание; той не се изискваше от самата философия. Обаче съвременната философия го изисква чрез това, което тя изминава като продължение на досегашното философско развитие без този път. Без този път тя стигна до там, да насочи духовното изследване в посоки, които следвани по един естествен начин се вливат в признаването на свръхсетивното съзнание. Ето защо в началото на тази заключителна глава не бе показано, как душата говори върху свръхсетивното, когато без друга предпоставка тя застава на неговата почва, а бе направен опит да се проследят философски направления, които се получават от новите светогледи. И бе показано, как проследяването на тези направления води чрез живеещата в самите тях душа до признаването на свръхсетивната същност на душевното естество.
към текста >>

21. 03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ GA_22 Тайното откровение на Гьоте

И ето че този Фихте, който броди в такива абстрактни области, изпраща своя труд върху „Наукознанието" на Гьоте, прибягвайки до следните забележителни думи./*7/ „Аз виждам, и винаги съм виждал във Ваше лице представителя на чувството в неговата най-чиста духовна същност, каквото можем да открием в съвременната степен на хуманизма.
Да вземем например трима от големите немски философи, чиито възгледи са твърде различни: Фихте, Хегел и Шопенхауер. Ако разгледаме техните взаимоотношения и преценката на тримата за Гьоте, ние ще установим нещо твърде своеобразно, що се отнася до световноисторическото въздействие на Гьотевия духовен светоглед. Фихте се оказва един мислител, който плува в твърде отдалечени сфери и това проличава най-ясно, когато през 1794 завърши в Йена своята книга „Основни принципи наукознанието". Много трудно е човек да се издигне до там, че да разбере Фихте, много трудно е човек да проникне във Фихтевите мисли, въпреки че никой от тези, които са проникнали там, не би могъл да отрече, че благодарение на Фихте е постигнал невероятен напредък в своята духовна дисциплина. Обаче не е работа за всеки да се катери по стръмните върхове на чистите понятия. И ето че този Фихте, който броди в такива абстрактни области, изпраща своя труд върху „Наукознанието" на Гьоте, прибягвайки до следните забележителни думи./*7/ „Аз виждам, и винаги съм виждал във Ваше лице представителя на чувството в неговата най-чиста духовна същност, каквото можем да открием в съвременната степен на хуманизма. С пълно право философията се обръща към Вас. Защото пробният камък за нея са именно Вашите чувства." Ето какво казва Фихте за Гьоте. Нека сега да се спрем на един друг философ, Шопенхауер, и преди всичко, да видим как Шопенхауер се отнася към Фихте. Те наистина бяха братя-врагове, поне Шопенхауер беше твърде враждебно настроен към Фихте. И цял живот Шопенхауер не се уморяваше да сипе ругатни върху Фихте.
към текста >>

С пълно право философията се обръща към Вас.
Ако разгледаме техните взаимоотношения и преценката на тримата за Гьоте, ние ще установим нещо твърде своеобразно, що се отнася до световноисторическото въздействие на Гьотевия духовен светоглед. Фихте се оказва един мислител, който плува в твърде отдалечени сфери и това проличава най-ясно, когато през 1794 завърши в Йена своята книга „Основни принципи наукознанието". Много трудно е човек да се издигне до там, че да разбере Фихте, много трудно е човек да проникне във Фихтевите мисли, въпреки че никой от тези, които са проникнали там, не би могъл да отрече, че благодарение на Фихте е постигнал невероятен напредък в своята духовна дисциплина. Обаче не е работа за всеки да се катери по стръмните върхове на чистите понятия. И ето че този Фихте, който броди в такива абстрактни области, изпраща своя труд върху „Наукознанието" на Гьоте, прибягвайки до следните забележителни думи./*7/ „Аз виждам, и винаги съм виждал във Ваше лице представителя на чувството в неговата най-чиста духовна същност, каквото можем да открием в съвременната степен на хуманизма. С пълно право философията се обръща към Вас. Защото пробният камък за нея са именно Вашите чувства." Ето какво казва Фихте за Гьоте. Нека сега да се спрем на един друг философ, Шопенхауер, и преди всичко, да видим как Шопенхауер се отнася към Фихте. Те наистина бяха братя-врагове, поне Шопенхауер беше твърде враждебно настроен към Фихте. И цял живот Шопенхауер не се уморяваше да сипе ругатни върху Фихте. За него той е един вятърничав самохвалко, който живее в своите празни думи и нищо повече.
към текста >>

Той винаги изтъква цялата незначителност и безсъдържателност на Фихтевата философия.
Защото пробният камък за нея са именно Вашите чувства." Ето какво казва Фихте за Гьоте. Нека сега да се спрем на един друг философ, Шопенхауер, и преди всичко, да видим как Шопенхауер се отнася към Фихте. Те наистина бяха братя-врагове, поне Шопенхауер беше твърде враждебно настроен към Фихте. И цял живот Шопенхауер не се уморяваше да сипе ругатни върху Фихте. За него той е един вятърничав самохвалко, който живее в своите празни думи и нищо повече. Той винаги изтъква цялата незначителност и безсъдържателност на Фихтевата философия. Да, едва ли има по-голяма противоположност от тази между Шопенхауер и Фихте. Но Шопенхауер действително се е учил от Гьоте. Известно време той експериментира заедно с Гьоте, за да си обясни някои основни понятия от физиката, и част от изводите в първите му съчинения, както и в неговия основен труд, са направени под впечатлението, което Гьоте прави на Шопенхауер. Който познава Шопенхауер, добре знае, с каква преданост говори той за Гьоте. Двете големи противоположности, Шопенхауер и Фихте, се обединяват в Гьоте и той се явява като единствената свързваща сила между тях двамата.
към текста >>

Така Гьотевият пра-феномен се покрива с това, до което стига и чистата философия.
Хегел е също труден за разбиране. Той, който се опитва да превърне фактическия свят на понятията в една всеобхватна, систематична органика, изисква от човека да се издигне до такова равнище, при което да борави с понятията като с факти, или казано с други думи, да ги изживява съвсем непосредствено. Но Шопенхауер намира това техническо боравене с понятията за нещо, което е напълно безсмислено; той смята, че в този случай всичко се свежда само до една празна игра с абстрактни думи и изрази. И ако сега ние отново искаме да си представим отношението на Хегел към Гьоте, бихме могли да посочим само една подробност, а именно великолепното писмо/*8/, в което Хегел пише: Гьоте се стреми да обясни онези фактически, духовни явления, които са скрити зад световните; той ги нарича „пра- феномени", както и пра-растението е за него един „пра-феномен", лежащ в основата на целия растителен свят. Докато Хегел, като философ, се обръща към нас от висотата на духовния свят, за да ни подскаже областите, в които ние можем да упражняваме нашето мислене, макар че от друга страна той се издига до онази точка, където влиза в съприкосновение с понятията, извлечени от духовния свят. Така Гьотевият пра-феномен се покрива с това, до което стига и чистата философия. Тук ние установяваме една голяма хармония между Хегел и Гьоте, каквато впрочем съществува също и между Гьоте и Шопенхауер. Да, Хегел и Шопенхауер се обединяват в Гьоте. И какво откриваме, ако от тези мина ли времена се пренесем в наши дни? През епохата на Гьоте естествено-научното изследване имаше съвсем друг облик. Днес много повече, отколкото през епохата на Гьоте, за единствено правилен и строго научен метод се счита този, който се опира на външното сетивно наблюдение, както и на резултатите от ясното и логическо мислене.
към текста >>

22. 02. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТРИТЕ НАПРАВЛЕНИЯ НА АНТРОПОСОФИЯТА GA_25 Философия, космология, религия

Следователно ще ви говоря за философията, космологията, за религията и за одухотворените форми, които те могат да се добият благодарение на антропософията.
Да се създадат формите на изкуството, в които се изразява целостта на човешкото същество, ето какво търсим ние тук. Религиозните връзки, човешките отношения, ние искаме да ги развием тук на почвата на същото това познание на духа. То трябва да обхване човешката природа в нейната цялост и да не се ограничава в една или друга от нейните способности. Духовното познание прави усилия да направи да се влее отново в живота на духа всичко онова, което се отнася за практическия живот както и теориите, за да създаде един кадър из цяло и универсално човешки. От тази гледна точка аз ви предлагам в тези сказки да говорим за три области на познанието; те ще служат за пример, с който да покажем как вземайки като изходна точка настоящите изследвания, може да се премине към изследвания, които имат един духовен обект. Следователно ще ви говоря за философията, космологията, за религията и за одухотворените форми, които те могат да се добият благодарение на антропософията. * * * В миналото философията не е била една ограничена наука, а една вселена от познания, която можеше да запознае човека със съвкупността на действителностите на съществуването. Тя е била едно универсално познание и всички науки, които изработваме днес, са се родили фактически от нейната субстанция, тази субстанция тя е притежавала по време на гърците. От друга страна, начиная от модерните времена насам съществува една отделна специализирана философия, която се движи вътре в определен сбор от идеи. Само че установило се е едно странно положение, което иска, защото тази философия, от която са родени всички наши науки, да бъде сега принудена да оправдае своето съществувание спрямо тези науки.
към текста >>

В миналото философията не е била една ограничена наука, а една вселена от познания, която можеше да запознае човека със съвкупността на действителностите на съществуването.
То трябва да обхване човешката природа в нейната цялост и да не се ограничава в една или друга от нейните способности. Духовното познание прави усилия да направи да се влее отново в живота на духа всичко онова, което се отнася за практическия живот както и теориите, за да създаде един кадър из цяло и универсално човешки. От тази гледна точка аз ви предлагам в тези сказки да говорим за три области на познанието; те ще служат за пример, с който да покажем как вземайки като изходна точка настоящите изследвания, може да се премине към изследвания, които имат един духовен обект. Следователно ще ви говоря за философията, космологията, за религията и за одухотворените форми, които те могат да се добият благодарение на антропософията. * * * В миналото философията не е била една ограничена наука, а една вселена от познания, която можеше да запознае човека със съвкупността на действителностите на съществуването. Тя е била едно универсално познание и всички науки, които изработваме днес, са се родили фактически от нейната субстанция, тази субстанция тя е притежавала по време на гърците. От друга страна, начиная от модерните времена насам съществува една отделна специализирана философия, която се движи вътре в определен сбор от идеи. Само че установило се е едно странно положение, което иска, защото тази философия, от която са родени всички наши науки, да бъде сега принудена да оправдае своето съществувание спрямо тези науки. Науките, които тя е родила, се прилагат в различни области на познатата действителност, действителност, която се предлага на сетивата, на наблюдението, на опитите. Не може да има съмнение, че тази научна дейност е оправдана и че тя задоволява нуждите от познание.
към текста >>

От друга страна, начиная от модерните времена насам съществува една отделна специализирана философия, която се движи вътре в определен сбор от идеи.
От тази гледна точка аз ви предлагам в тези сказки да говорим за три области на познанието; те ще служат за пример, с който да покажем как вземайки като изходна точка настоящите изследвания, може да се премине към изследвания, които имат един духовен обект. Следователно ще ви говоря за философията, космологията, за религията и за одухотворените форми, които те могат да се добият благодарение на антропософията. * * * В миналото философията не е била една ограничена наука, а една вселена от познания, която можеше да запознае човека със съвкупността на действителностите на съществуването. Тя е била едно универсално познание и всички науки, които изработваме днес, са се родили фактически от нейната субстанция, тази субстанция тя е притежавала по време на гърците. От друга страна, начиная от модерните времена насам съществува една отделна специализирана философия, която се движи вътре в определен сбор от идеи. Само че установило се е едно странно положение, което иска, защото тази философия, от която са родени всички наши науки, да бъде сега принудена да оправдае своето съществувание спрямо тези науки. Науките, които тя е родила, се прилагат в различни области на познатата действителност, действителност, която се предлага на сетивата, на наблюдението, на опитите. Не може да има съмнение, че тази научна дейност е оправдана и че тя задоволява нуждите от познание. Само че философията, от която те произхождат, се вижда принудена пред тях да оправдае своето собствено съществувание, да каже защо тя изработва някои идеи, да докаже, че тези идеи не са илюзорни сънища, а само произведения на мисълта. Днес се полагат много строги усилия, за да бъде допуснато съществуването на философските идеи, за да се ползват те с известно уважение.
към текста >>

Само че установило се е едно странно положение, което иска, защото тази философия, от която са родени всички наши науки, да бъде сега принудена да оправдае своето съществувание спрямо тези науки.
Следователно ще ви говоря за философията, космологията, за религията и за одухотворените форми, които те могат да се добият благодарение на антропософията. * * * В миналото философията не е била една ограничена наука, а една вселена от познания, която можеше да запознае човека със съвкупността на действителностите на съществуването. Тя е била едно универсално познание и всички науки, които изработваме днес, са се родили фактически от нейната субстанция, тази субстанция тя е притежавала по време на гърците. От друга страна, начиная от модерните времена насам съществува една отделна специализирана философия, която се движи вътре в определен сбор от идеи. Само че установило се е едно странно положение, което иска, защото тази философия, от която са родени всички наши науки, да бъде сега принудена да оправдае своето съществувание спрямо тези науки. Науките, които тя е родила, се прилагат в различни области на познатата действителност, действителност, която се предлага на сетивата, на наблюдението, на опитите. Не може да има съмнение, че тази научна дейност е оправдана и че тя задоволява нуждите от познание. Само че философията, от която те произхождат, се вижда принудена пред тях да оправдае своето собствено съществувание, да каже защо тя изработва някои идеи, да докаже, че тези идеи не са илюзорни сънища, а само произведения на мисълта. Днес се полагат много строги усилия, за да бъде допуснато съществуването на философските идеи, за да се ползват те с известно уважение. Тези философски идеи са родили науките и тези науки се ползват в техните съответни области с пълно доверие.
към текста >>

Само че философията, от която те произхождат, се вижда принудена пред тях да оправдае своето собствено съществувание, да каже защо тя изработва някои идеи, да докаже, че тези идеи не са илюзорни сънища, а само произведения на мисълта.
Тя е била едно универсално познание и всички науки, които изработваме днес, са се родили фактически от нейната субстанция, тази субстанция тя е притежавала по време на гърците. От друга страна, начиная от модерните времена насам съществува една отделна специализирана философия, която се движи вътре в определен сбор от идеи. Само че установило се е едно странно положение, което иска, защото тази философия, от която са родени всички наши науки, да бъде сега принудена да оправдае своето съществувание спрямо тези науки. Науките, които тя е родила, се прилагат в различни области на познатата действителност, действителност, която се предлага на сетивата, на наблюдението, на опитите. Не може да има съмнение, че тази научна дейност е оправдана и че тя задоволява нуждите от познание. Само че философията, от която те произхождат, се вижда принудена пред тях да оправдае своето собствено съществувание, да каже защо тя изработва някои идеи, да докаже, че тези идеи не са илюзорни сънища, а само произведения на мисълта. Днес се полагат много строги усилия, за да бъде допуснато съществуването на философските идеи, за да се ползват те с известно уважение. Тези философски идеи са родили науките и тези науки се ползват в техните съответни области с пълно доверие. Философията от своя страна няма тази привилегия. Тя трябва да докаже, в какво тя е обоснована. В древна Гърция не е ставало въпрос за подобно нещо.
към текста >>

Философията от своя страна няма тази привилегия.
Науките, които тя е родила, се прилагат в различни области на познатата действителност, действителност, която се предлага на сетивата, на наблюдението, на опитите. Не може да има съмнение, че тази научна дейност е оправдана и че тя задоволява нуждите от познание. Само че философията, от която те произхождат, се вижда принудена пред тях да оправдае своето собствено съществувание, да каже защо тя изработва някои идеи, да докаже, че тези идеи не са илюзорни сънища, а само произведения на мисълта. Днес се полагат много строги усилия, за да бъде допуснато съществуването на философските идеи, за да се ползват те с известно уважение. Тези философски идеи са родили науките и тези науки се ползват в техните съответни области с пълно доверие. Философията от своя страна няма тази привилегия. Тя трябва да докаже, в какво тя е обоснована. В древна Гърция не е ставало въпрос за подобно нещо. През тази епоха този, който се издигаше до степента на философ, чувстваше тази работа на мисълта като нещо също така естествено, както за нас днес е дишането. Напротив, модерният философ чувства своите идеи в отвлечеността, в студенината, в сухотата. Когато мисли, той няма впечатлението, че се намира наистина в една действителност.
към текста >>

Съвсем правилно е, че философията носи едно име, което изразява повече от нейния теоретичен характер.
Напротив, модерният философ чувства своите идеи в отвлечеността, в студенината, в сухотата. Когато мисли, той няма впечатлението, че се намира наистина в една действителност. В лабораторията химикът и физикът, както лекарят в клиниката, имат впечатлението, че работят в конкретността. Обаче този, който носи в себе си идеи се чувства понякога отдалечен със стотици мили от действителността. Към това състояние на нещата се прибавя и нещо друго. Съвсем правилно е, че философията носи едно име, което изразява повече от нейния теоретичен характер. Философия значи любов към Мъдростта. А любовта е една сила, която има своите корени не в ума и в разума само, а в цялостната човешка душа, в чувствата философията води своето име от една вътрешна опитност, която включва цялата душа, опитността на любовта. Цялото същество се потопява във философията и се отдава на нея. Но ако е любов към мъдростта, трябва да допуснем, за тези, които я схващат така, че тази София, тази мъдрост е нещо действително, едно същество, което може да бъде обичано и за което не е необходимо тепърва да доказваме неговото съществуване. Защото в крайна сметка представете си каква нелепост би било един мъж да не може да обича една жена, или една жена един мъж, освен като си е доказал, че обичаното същество действително съществува.
към текста >>

Философия значи любов към Мъдростта.
Когато мисли, той няма впечатлението, че се намира наистина в една действителност. В лабораторията химикът и физикът, както лекарят в клиниката, имат впечатлението, че работят в конкретността. Обаче този, който носи в себе си идеи се чувства понякога отдалечен със стотици мили от действителността. Към това състояние на нещата се прибавя и нещо друго. Съвсем правилно е, че философията носи едно име, което изразява повече от нейния теоретичен характер. Философия значи любов към Мъдростта. А любовта е една сила, която има своите корени не в ума и в разума само, а в цялостната човешка душа, в чувствата философията води своето име от една вътрешна опитност, която включва цялата душа, опитността на любовта. Цялото същество се потопява във философията и се отдава на нея. Но ако е любов към мъдростта, трябва да допуснем, за тези, които я схващат така, че тази София, тази мъдрост е нещо действително, едно същество, което може да бъде обичано и за което не е необходимо тепърва да доказваме неговото съществуване. Защото в крайна сметка представете си каква нелепост би било един мъж да не може да обича една жена, или една жена един мъж, освен като си е доказал, че обичаното същество действително съществува. Въпреки това, що се отнася за философията, ние се намираме в това положение.
към текста >>

А любовта е една сила, която има своите корени не в ума и в разума само, а в цялостната човешка душа, в чувствата философията води своето име от една вътрешна опитност, която включва цялата душа, опитността на любовта.
В лабораторията химикът и физикът, както лекарят в клиниката, имат впечатлението, че работят в конкретността. Обаче този, който носи в себе си идеи се чувства понякога отдалечен със стотици мили от действителността. Към това състояние на нещата се прибавя и нещо друго. Съвсем правилно е, че философията носи едно име, което изразява повече от нейния теоретичен характер. Философия значи любов към Мъдростта. А любовта е една сила, която има своите корени не в ума и в разума само, а в цялостната човешка душа, в чувствата философията води своето име от една вътрешна опитност, която включва цялата душа, опитността на любовта. Цялото същество се потопява във философията и се отдава на нея. Но ако е любов към мъдростта, трябва да допуснем, за тези, които я схващат така, че тази София, тази мъдрост е нещо действително, едно същество, което може да бъде обичано и за което не е необходимо тепърва да доказваме неговото съществуване. Защото в крайна сметка представете си каква нелепост би било един мъж да не може да обича една жена, или една жена един мъж, освен като си е доказал, че обичаното същество действително съществува. Въпреки това, що се отнася за философията, ние се намираме в това положение. В миналото грееща субстанция, за която човекът отваряше спонтанно своето сърце, сега тя е станала нещо студено, сухо, теоретично.
към текста >>

Цялото същество се потопява във философията и се отдава на нея.
Обаче този, който носи в себе си идеи се чувства понякога отдалечен със стотици мили от действителността. Към това състояние на нещата се прибавя и нещо друго. Съвсем правилно е, че философията носи едно име, което изразява повече от нейния теоретичен характер. Философия значи любов към Мъдростта. А любовта е една сила, която има своите корени не в ума и в разума само, а в цялостната човешка душа, в чувствата философията води своето име от една вътрешна опитност, която включва цялата душа, опитността на любовта. Цялото същество се потопява във философията и се отдава на нея. Но ако е любов към мъдростта, трябва да допуснем, за тези, които я схващат така, че тази София, тази мъдрост е нещо действително, едно същество, което може да бъде обичано и за което не е необходимо тепърва да доказваме неговото съществуване. Защото в крайна сметка представете си каква нелепост би било един мъж да не може да обича една жена, или една жена един мъж, освен като си е доказал, че обичаното същество действително съществува. Въпреки това, що се отнася за философията, ние се намираме в това положение. В миналото грееща субстанция, за която човекът отваряше спонтанно своето сърце, сега тя е станала нещо студено, сухо, теоретично. За да се разбере причината за това състояние на нещата, трябва да се върнем в миналото до произхода на философското мислене, не като следваме вярната нишка на събитията, но оживявайки в нашето сърце, в нашата душа, това което историята ни учи.
към текста >>

Въпреки това, що се отнася за философията, ние се намираме в това положение.
Философия значи любов към Мъдростта. А любовта е една сила, която има своите корени не в ума и в разума само, а в цялостната човешка душа, в чувствата философията води своето име от една вътрешна опитност, която включва цялата душа, опитността на любовта. Цялото същество се потопява във философията и се отдава на нея. Но ако е любов към мъдростта, трябва да допуснем, за тези, които я схващат така, че тази София, тази мъдрост е нещо действително, едно същество, което може да бъде обичано и за което не е необходимо тепърва да доказваме неговото съществуване. Защото в крайна сметка представете си каква нелепост би било един мъж да не може да обича една жена, или една жена един мъж, освен като си е доказал, че обичаното същество действително съществува. Въпреки това, що се отнася за философията, ние се намираме в това положение. В миналото грееща субстанция, за която човекът отваряше спонтанно своето сърце, сега тя е станала нещо студено, сухо, теоретично. За да се разбере причината за това състояние на нещата, трябва да се върнем в миналото до произхода на философското мислене, не като следваме вярната нишка на събитията, но оживявайки в нашето сърце, в нашата душа, това което историята ни учи. Тогава ще открием, че философията е живеела по съвършено различен начин в човешкото сърце отколкото днес. Модерната научна мисъл признава стойност само на данните, които и са доставени от сетивното наблюдение или от материалните опити. След това умът установява връзки между данните, между тези придобивки които физическият човек дължи на сетивата, с които е снабдено неговото тяло.
към текста >>

Тогава ще открием, че философията е живеела по съвършено различен начин в човешкото сърце отколкото днес.
Но ако е любов към мъдростта, трябва да допуснем, за тези, които я схващат така, че тази София, тази мъдрост е нещо действително, едно същество, което може да бъде обичано и за което не е необходимо тепърва да доказваме неговото съществуване. Защото в крайна сметка представете си каква нелепост би било един мъж да не може да обича една жена, или една жена един мъж, освен като си е доказал, че обичаното същество действително съществува. Въпреки това, що се отнася за философията, ние се намираме в това положение. В миналото грееща субстанция, за която човекът отваряше спонтанно своето сърце, сега тя е станала нещо студено, сухо, теоретично. За да се разбере причината за това състояние на нещата, трябва да се върнем в миналото до произхода на философското мислене, не като следваме вярната нишка на събитията, но оживявайки в нашето сърце, в нашата душа, това което историята ни учи. Тогава ще открием, че философията е живеела по съвършено различен начин в човешкото сърце отколкото днес. Модерната научна мисъл признава стойност само на данните, които и са доставени от сетивното наблюдение или от материалните опити. След това умът установява връзки между данните, между тези придобивки които физическият човек дължи на сетивата, с които е снабдено неговото тяло. Науката не иска да допусне познание, което не се основава на тези придобивки. Обаче тези придобивки не могат да отидат по-далече от самия физически човек. И не в този физически човек можем да открием това, което древните са назовали с името философия.
към текста >>

И не в този физически човек можем да открием това, което древните са назовали с името философия.
Тогава ще открием, че философията е живеела по съвършено различен начин в човешкото сърце отколкото днес. Модерната научна мисъл признава стойност само на данните, които и са доставени от сетивното наблюдение или от материалните опити. След това умът установява връзки между данните, между тези придобивки които физическият човек дължи на сетивата, с които е снабдено неговото тяло. Науката не иска да допусне познание, което не се основава на тези придобивки. Обаче тези придобивки не могат да отидат по-далече от самия физически човек. И не в този физически човек можем да открием това, което древните са назовали с името философия. Аз преди малко казах, че днес мога само да скицирам факти, които през следващите дни ще имаме случай да изследваме по-подробно; това което през хубавата епоха древната Гърция наричаха философия, беше една духовна субстанция, изживява първо в душата, а не във физическото тяло, изживява първо в един етерен организъм, който след това прониква и пропива цялото физическо тяло. Съвременната наука познава фактически само това последното. Тя не знае нищо за етерното, този тънък живот, от който гръцкият философ черпеше своята философия. Чрез физическото тяло ние имаме съзнанието, че дишаме и виждаме. Например: Ако проучим, ние можем да добием едно ясно понятие за това, което става физически и биологически, когато дишаме или когато имаме зрителни възприятия.
към текста >>

Аз преди малко казах, че днес мога само да скицирам факти, които през следващите дни ще имаме случай да изследваме по-подробно; това което през хубавата епоха древната Гърция наричаха философия, беше една духовна субстанция, изживява първо в душата, а не във физическото тяло, изживява първо в един етерен организъм, който след това прониква и пропива цялото физическо тяло.
Модерната научна мисъл признава стойност само на данните, които и са доставени от сетивното наблюдение или от материалните опити. След това умът установява връзки между данните, между тези придобивки които физическият човек дължи на сетивата, с които е снабдено неговото тяло. Науката не иска да допусне познание, което не се основава на тези придобивки. Обаче тези придобивки не могат да отидат по-далече от самия физически човек. И не в този физически човек можем да открием това, което древните са назовали с името философия. Аз преди малко казах, че днес мога само да скицирам факти, които през следващите дни ще имаме случай да изследваме по-подробно; това което през хубавата епоха древната Гърция наричаха философия, беше една духовна субстанция, изживява първо в душата, а не във физическото тяло, изживява първо в един етерен организъм, който след това прониква и пропива цялото физическо тяло. Съвременната наука познава фактически само това последното. Тя не знае нищо за етерното, този тънък живот, от който гръцкият философ черпеше своята философия. Чрез физическото тяло ние имаме съзнанието, че дишаме и виждаме. Например: Ако проучим, ние можем да добием едно ясно понятие за това, което става физически и биологически, когато дишаме или когато имаме зрителни възприятия. Когато нашият поглед се насочва върху етерния свръхсетивен човек, ние имаме пред нас дейността, на която Гърците дадоха името философия.
към текста >>

Съвременната наука познава фактически само това последното.
След това умът установява връзки между данните, между тези придобивки които физическият човек дължи на сетивата, с които е снабдено неговото тяло. Науката не иска да допусне познание, което не се основава на тези придобивки. Обаче тези придобивки не могат да отидат по-далече от самия физически човек. И не в този физически човек можем да открием това, което древните са назовали с името философия. Аз преди малко казах, че днес мога само да скицирам факти, които през следващите дни ще имаме случай да изследваме по-подробно; това което през хубавата епоха древната Гърция наричаха философия, беше една духовна субстанция, изживява първо в душата, а не във физическото тяло, изживява първо в един етерен организъм, който след това прониква и пропива цялото физическо тяло. Съвременната наука познава фактически само това последното. Тя не знае нищо за етерното, този тънък живот, от който гръцкият философ черпеше своята философия. Чрез физическото тяло ние имаме съзнанието, че дишаме и виждаме. Например: Ако проучим, ние можем да добием едно ясно понятие за това, което става физически и биологически, когато дишаме или когато имаме зрителни възприятия. Когато нашият поглед се насочва върху етерния свръхсетивен човек, ние имаме пред нас дейността, на която Гърците дадоха името философия. Тези Гърци имаха още такова устройство, че тази етерна дейност беше възприемана от тях, беше достъпна за тяхното усещане.
към текста >>

Тя не знае нищо за етерното, този тънък живот, от който гръцкият философ черпеше своята философия.
Науката не иска да допусне познание, което не се основава на тези придобивки. Обаче тези придобивки не могат да отидат по-далече от самия физически човек. И не в този физически човек можем да открием това, което древните са назовали с името философия. Аз преди малко казах, че днес мога само да скицирам факти, които през следващите дни ще имаме случай да изследваме по-подробно; това което през хубавата епоха древната Гърция наричаха философия, беше една духовна субстанция, изживява първо в душата, а не във физическото тяло, изживява първо в един етерен организъм, който след това прониква и пропива цялото физическо тяло. Съвременната наука познава фактически само това последното. Тя не знае нищо за етерното, този тънък живот, от който гръцкият философ черпеше своята философия. Чрез физическото тяло ние имаме съзнанието, че дишаме и виждаме. Например: Ако проучим, ние можем да добием едно ясно понятие за това, което става физически и биологически, когато дишаме или когато имаме зрителни възприятия. Когато нашият поглед се насочва върху етерния свръхсетивен човек, ние имаме пред нас дейността, на която Гърците дадоха името философия. Тези Гърци имаха още такова устройство, че тази етерна дейност беше възприемана от тях, беше достъпна за тяхното усещане. Когато поставяха в действие тяхното етерно тяло, също както ние поставяме в действие нашето физическо тяло при дишането или виждането, в тях се раждаше "философията".
към текста >>

Когато нашият поглед се насочва върху етерния свръхсетивен човек, ние имаме пред нас дейността, на която Гърците дадоха името философия.
Аз преди малко казах, че днес мога само да скицирам факти, които през следващите дни ще имаме случай да изследваме по-подробно; това което през хубавата епоха древната Гърция наричаха философия, беше една духовна субстанция, изживява първо в душата, а не във физическото тяло, изживява първо в един етерен организъм, който след това прониква и пропива цялото физическо тяло. Съвременната наука познава фактически само това последното. Тя не знае нищо за етерното, този тънък живот, от който гръцкият философ черпеше своята философия. Чрез физическото тяло ние имаме съзнанието, че дишаме и виждаме. Например: Ако проучим, ние можем да добием едно ясно понятие за това, което става физически и биологически, когато дишаме или когато имаме зрителни възприятия. Когато нашият поглед се насочва върху етерния свръхсетивен човек, ние имаме пред нас дейността, на която Гърците дадоха името философия. Тези Гърци имаха още такова устройство, че тази етерна дейност беше възприемана от тях, беше достъпна за тяхното усещане. Когато поставяха в действие тяхното етерно тяло, също както ние поставяме в действие нашето физическо тяло при дишането или виждането, в тях се раждаше "философията". Ние никога не се съмняваме в действителността на дишането, например защото имаме съзнание за нашето физическо тяло. По същия начин гъркът не се съмняваше, че философията тази мъдрост, за която беше запален, в която беше влюбен, се корени в една действителност, защото той още притежаваше съзнание за своето етерно тяло. Той имаше ясното съзнание за една дейност, за една мислителна дейност, която се разгръщаше в неговото етерно тяло.
към текста >>

Когато поставяха в действие тяхното етерно тяло, също както ние поставяме в действие нашето физическо тяло при дишането или виждането, в тях се раждаше "философията".
Тя не знае нищо за етерното, този тънък живот, от който гръцкият философ черпеше своята философия. Чрез физическото тяло ние имаме съзнанието, че дишаме и виждаме. Например: Ако проучим, ние можем да добием едно ясно понятие за това, което става физически и биологически, когато дишаме или когато имаме зрителни възприятия. Когато нашият поглед се насочва върху етерния свръхсетивен човек, ние имаме пред нас дейността, на която Гърците дадоха името философия. Тези Гърци имаха още такова устройство, че тази етерна дейност беше възприемана от тях, беше достъпна за тяхното усещане. Когато поставяха в действие тяхното етерно тяло, също както ние поставяме в действие нашето физическо тяло при дишането или виждането, в тях се раждаше "философията". Ние никога не се съмняваме в действителността на дишането, например защото имаме съзнание за нашето физическо тяло. По същия начин гъркът не се съмняваше, че философията тази мъдрост, за която беше запален, в която беше влюбен, се корени в една действителност, защото той още притежаваше съзнание за своето етерно тяло. Той имаше ясното съзнание за една дейност, за една мислителна дейност, която се разгръщаше в неговото етерно тяло. Модерният човек е изгубил това съзнание; той не знае, че има едно етерно тяло. Поради тази причина традиционната философия се е превърнала в сбор от отвлечени идеи; защото тя не може да счита за действителности идеите, които изработва, освен ако би имала съзнание за организма, в който те са изработени.
към текста >>

По същия начин гъркът не се съмняваше, че философията тази мъдрост, за която беше запален, в която беше влюбен, се корени в една действителност, защото той още притежаваше съзнание за своето етерно тяло.
Например: Ако проучим, ние можем да добием едно ясно понятие за това, което става физически и биологически, когато дишаме или когато имаме зрителни възприятия. Когато нашият поглед се насочва върху етерния свръхсетивен човек, ние имаме пред нас дейността, на която Гърците дадоха името философия. Тези Гърци имаха още такова устройство, че тази етерна дейност беше възприемана от тях, беше достъпна за тяхното усещане. Когато поставяха в действие тяхното етерно тяло, също както ние поставяме в действие нашето физическо тяло при дишането или виждането, в тях се раждаше "философията". Ние никога не се съмняваме в действителността на дишането, например защото имаме съзнание за нашето физическо тяло. По същия начин гъркът не се съмняваше, че философията тази мъдрост, за която беше запален, в която беше влюбен, се корени в една действителност, защото той още притежаваше съзнание за своето етерно тяло. Той имаше ясното съзнание за една дейност, за една мислителна дейност, която се разгръщаше в неговото етерно тяло. Модерният човек е изгубил това съзнание; той не знае, че има едно етерно тяло. Поради тази причина традиционната философия се е превърнала в сбор от отвлечени идеи; защото тя не може да счита за действителности идеите, които изработва, освен ако би имала съзнание за организма, в който те са изработени. Изгубвайки съзнанието за етерното, тя е изгубила това, което съставляваше действителността на философията. Тази философия се е превърнала в една отвлеченост, за която се чувства нужда да бъде оправдано нейното съществуване.
към текста >>

Поради тази причина традиционната философия се е превърнала в сбор от отвлечени идеи; защото тя не може да счита за действителности идеите, които изработва, освен ако би имала съзнание за организма, в който те са изработени.
Когато поставяха в действие тяхното етерно тяло, също както ние поставяме в действие нашето физическо тяло при дишането или виждането, в тях се раждаше "философията". Ние никога не се съмняваме в действителността на дишането, например защото имаме съзнание за нашето физическо тяло. По същия начин гъркът не се съмняваше, че философията тази мъдрост, за която беше запален, в която беше влюбен, се корени в една действителност, защото той още притежаваше съзнание за своето етерно тяло. Той имаше ясното съзнание за една дейност, за една мислителна дейност, която се разгръщаше в неговото етерно тяло. Модерният човек е изгубил това съзнание; той не знае, че има едно етерно тяло. Поради тази причина традиционната философия се е превърнала в сбор от отвлечени идеи; защото тя не може да счита за действителности идеите, които изработва, освен ако би имала съзнание за организма, в който те са изработени. Изгубвайки съзнанието за етерното, тя е изгубила това, което съставляваше действителността на философията. Тази философия се е превърнала в една отвлеченост, за която се чувства нужда да бъде оправдано нейното съществуване. Представете си все пак, че човешкото същество би било внезапно снабдено с един по-гъст организъм, по-материален организъм отколкото този на неговото сегашно физическо тяло. Тогава дишането например, би станало едно невъзприемано явление и накрая той би изгубил чувството за своето настоящо физическо тяло; по същия начин съвременния човек е изгубил чувството за своето етерно тяло. Тогава дишането не би било вече освен едно понятие, едно теоретическо познание и би трябвало първо да "докажем" неговата действителност, както днес трябва да докажем, че философията почива на една действителност.
към текста >>

Изгубвайки съзнанието за етерното, тя е изгубила това, което съставляваше действителността на философията.
Ние никога не се съмняваме в действителността на дишането, например защото имаме съзнание за нашето физическо тяло. По същия начин гъркът не се съмняваше, че философията тази мъдрост, за която беше запален, в която беше влюбен, се корени в една действителност, защото той още притежаваше съзнание за своето етерно тяло. Той имаше ясното съзнание за една дейност, за една мислителна дейност, която се разгръщаше в неговото етерно тяло. Модерният човек е изгубил това съзнание; той не знае, че има едно етерно тяло. Поради тази причина традиционната философия се е превърнала в сбор от отвлечени идеи; защото тя не може да счита за действителности идеите, които изработва, освен ако би имала съзнание за организма, в който те са изработени. Изгубвайки съзнанието за етерното, тя е изгубила това, което съставляваше действителността на философията. Тази философия се е превърнала в една отвлеченост, за която се чувства нужда да бъде оправдано нейното съществуване. Представете си все пак, че човешкото същество би било внезапно снабдено с един по-гъст организъм, по-материален организъм отколкото този на неговото сегашно физическо тяло. Тогава дишането например, би станало едно невъзприемано явление и накрая той би изгубил чувството за своето настоящо физическо тяло; по същия начин съвременния човек е изгубил чувството за своето етерно тяло. Тогава дишането не би било вече освен едно понятие, едно теоретическо познание и би трябвало първо да "докажем" неговата действителност, както днес трябва да докажем, че философията почива на една действителност. Съмнението по отношение на философията се е родило когато в човека е изчезнало чувството за неговото етерно тяло.
към текста >>

Тази философия се е превърнала в една отвлеченост, за която се чувства нужда да бъде оправдано нейното съществуване.
По същия начин гъркът не се съмняваше, че философията тази мъдрост, за която беше запален, в която беше влюбен, се корени в една действителност, защото той още притежаваше съзнание за своето етерно тяло. Той имаше ясното съзнание за една дейност, за една мислителна дейност, която се разгръщаше в неговото етерно тяло. Модерният човек е изгубил това съзнание; той не знае, че има едно етерно тяло. Поради тази причина традиционната философия се е превърнала в сбор от отвлечени идеи; защото тя не може да счита за действителности идеите, които изработва, освен ако би имала съзнание за организма, в който те са изработени. Изгубвайки съзнанието за етерното, тя е изгубила това, което съставляваше действителността на философията. Тази философия се е превърнала в една отвлеченост, за която се чувства нужда да бъде оправдано нейното съществуване. Представете си все пак, че човешкото същество би било внезапно снабдено с един по-гъст организъм, по-материален организъм отколкото този на неговото сегашно физическо тяло. Тогава дишането например, би станало едно невъзприемано явление и накрая той би изгубил чувството за своето настоящо физическо тяло; по същия начин съвременния човек е изгубил чувството за своето етерно тяло. Тогава дишането не би било вече освен едно понятие, едно теоретическо познание и би трябвало първо да "докажем" неговата действителност, както днес трябва да докажем, че философията почива на една действителност. Съмнението по отношение на философията се е родило когато в човека е изчезнало чувството за неговото етерно тяло. За да намерим отново действителността на философията, трябва следователно отново да намерим познанието за етерното тяло.
към текста >>

Тогава дишането не би било вече освен едно понятие, едно теоретическо познание и би трябвало първо да "докажем" неговата действителност, както днес трябва да докажем, че философията почива на една действителност.
Поради тази причина традиционната философия се е превърнала в сбор от отвлечени идеи; защото тя не може да счита за действителности идеите, които изработва, освен ако би имала съзнание за организма, в който те са изработени. Изгубвайки съзнанието за етерното, тя е изгубила това, което съставляваше действителността на философията. Тази философия се е превърнала в една отвлеченост, за която се чувства нужда да бъде оправдано нейното съществуване. Представете си все пак, че човешкото същество би било внезапно снабдено с един по-гъст организъм, по-материален организъм отколкото този на неговото сегашно физическо тяло. Тогава дишането например, би станало едно невъзприемано явление и накрая той би изгубил чувството за своето настоящо физическо тяло; по същия начин съвременния човек е изгубил чувството за своето етерно тяло. Тогава дишането не би било вече освен едно понятие, едно теоретическо познание и би трябвало първо да "докажем" неговата действителност, както днес трябва да докажем, че философията почива на една действителност. Съмнението по отношение на философията се е родило когато в човека е изчезнало чувството за неговото етерно тяло. За да намерим отново действителността на философията, трябва следователно отново да намерим познанието за етерното тяло. Първата стъпка на антропософията е именно тази, да предаде на човека това познание. Във философското мислене човешкото същество долавя първо себе си вътрешно, той възприема своето етерно тяло. Но откакто хората са започнали да чувстват нуждата да считат човешкото същество като член, като част на Космоса, на Вселената.
към текста >>

Съмнението по отношение на философията се е родило когато в човека е изчезнало чувството за неговото етерно тяло.
Изгубвайки съзнанието за етерното, тя е изгубила това, което съставляваше действителността на философията. Тази философия се е превърнала в една отвлеченост, за която се чувства нужда да бъде оправдано нейното съществуване. Представете си все пак, че човешкото същество би било внезапно снабдено с един по-гъст организъм, по-материален организъм отколкото този на неговото сегашно физическо тяло. Тогава дишането например, би станало едно невъзприемано явление и накрая той би изгубил чувството за своето настоящо физическо тяло; по същия начин съвременния човек е изгубил чувството за своето етерно тяло. Тогава дишането не би било вече освен едно понятие, едно теоретическо познание и би трябвало първо да "докажем" неговата действителност, както днес трябва да докажем, че философията почива на една действителност. Съмнението по отношение на философията се е родило когато в човека е изчезнало чувството за неговото етерно тяло. За да намерим отново действителността на философията, трябва следователно отново да намерим познанието за етерното тяло. Първата стъпка на антропософията е именно тази, да предаде на човека това познание. Във философското мислене човешкото същество долавя първо себе си вътрешно, той възприема своето етерно тяло. Но откакто хората са започнали да чувстват нуждата да считат човешкото същество като член, като част на Космоса, на Вселената. Човекът има нужда от една философия; той има също нужда от една космология.
към текста >>

За да намерим отново действителността на философията, трябва следователно отново да намерим познанието за етерното тяло.
Тази философия се е превърнала в една отвлеченост, за която се чувства нужда да бъде оправдано нейното съществуване. Представете си все пак, че човешкото същество би било внезапно снабдено с един по-гъст организъм, по-материален организъм отколкото този на неговото сегашно физическо тяло. Тогава дишането например, би станало едно невъзприемано явление и накрая той би изгубил чувството за своето настоящо физическо тяло; по същия начин съвременния човек е изгубил чувството за своето етерно тяло. Тогава дишането не би било вече освен едно понятие, едно теоретическо познание и би трябвало първо да "докажем" неговата действителност, както днес трябва да докажем, че философията почива на една действителност. Съмнението по отношение на философията се е родило когато в човека е изчезнало чувството за неговото етерно тяло. За да намерим отново действителността на философията, трябва следователно отново да намерим познанието за етерното тяло. Първата стъпка на антропософията е именно тази, да предаде на човека това познание. Във философското мислене човешкото същество долавя първо себе си вътрешно, той възприема своето етерно тяло. Но откакто хората са започнали да чувстват нуждата да считат човешкото същество като член, като част на Космоса, на Вселената. Човекът има нужда от една философия; той има също нужда от една космология. Той иска да разбере, как това отделно, изолирано същество, каквото е той, затворено в своя организъм, в дадена точка на Земята, е свързано с цялата Вселена и как постепенно се е отделило от нея в течение на развитието.
към текста >>

Човекът има нужда от една философия; той има също нужда от една космология.
Съмнението по отношение на философията се е родило когато в човека е изчезнало чувството за неговото етерно тяло. За да намерим отново действителността на философията, трябва следователно отново да намерим познанието за етерното тяло. Първата стъпка на антропософията е именно тази, да предаде на човека това познание. Във философското мислене човешкото същество долавя първо себе си вътрешно, той възприема своето етерно тяло. Но откакто хората са започнали да чувстват нуждата да считат човешкото същество като член, като част на Космоса, на Вселената. Човекът има нужда от една философия; той има също нужда от една космология. Той иска да разбере, как това отделно, изолирано същество, каквото е той, затворено в своя организъм, в дадена точка на Земята, е свързано с цялата Вселена и как постепенно се е отделило от нея в течение на развитието. Човечеството изпитваше спонтанно това чувство на единство с вселената в много древни времена. Но след като е останало само съзнанието за физическото тяло, човек не може да се чувства едно с Космоса. Всичко, за което човекът има съзнание между раждането и смъртта, произхожда от един живот направо свързан с физическото, сетивно тяло. Над и отвъд тази физическа черта се разгръща животът на душата, съвършено различен от това, което физическият свят е за човека.
към текста >>

Ако това не е така днес, причината е че познанието в съвременната епоха не може вече да разглежда този вътрешен живот както вършеха това хората от миналото.
Обаче тази космология отразява само фактите на сетивната действителност, свързани помежду им чрез мисълта. Така бе съставен един образ на вселената, обаче частите на този образ на са друго освен законите, които царуват над физическите, сетивни действителности, закони определени чрез мисълта. Тя не включва в себе си, както правеше това космологията на древните, духовния живот, живота на душата, а само това, което може да бъде възприемано от сетивата, сетивния свят. Човекът може да намери в нея своето физическо същество, но не своя вътрешен живот, живота на своята душа. А в минали времена космологията съдържаше също и всичко, което съставляваше живота на душата. Ако това не е така днес, причината е че познанието в съвременната епоха не може вече да разглежда този вътрешен живот както вършеха това хората от миналото. Защото днес, когато се говори за отношенията на душата и тялото, се описват вътрешните факти, мисълта, чувството, волята и животът на душата се счита като сбор от тези изолирани дейности, които взаимно се проникват. Образът, който хората днес си съставят за вътрешния живот, включва мисълта, чувството, волята, които се считат като негови важни елементи. Понеже нещата стоят така, не може да се избегне, защото този образ на мисълта, чувството, на волята, които се взаимно проникват, да не отговаря на един вътрешен живот явил се при раждането, развиващ се заедно с човешкото същество и загиващ с него. Няма и най-малката опорна точка, която би позволила да се намери в него нещо, което да надживее смъртта. Защото така схващани трите способности са тясно свързани с живота на физическото тяло.
към текста >>

По този начин в съвременната епоха ние видяхме наред с познанията, които се ограничават в достъпните за наблюдението и опита факти, да се установяват и преданията, които водят своето съществуване от един достоверен религиозен на миналото; те се предават през историята, обаче в тях ние можем само да вярваме, защото сме напуснали пътя, който позволява да добием познание за тях.
Вие не ще намерите нищо, което да бъде разтопено, унищожено чрез съня. Обаче действителността показва веднага, колко погрешни са тези определения, тези характеристики. И този факт не може да бъде опроверган даже когато се твърди, че всяка сутрин паметта възстановява непреривността на Аза. Защото не става въпрос да се тълкуват фактите, а да бъдат те установени. С други думи и най-изтънчената съвременна наука, тази на философите е изгубила познанието за Аза, за истинският Човек-дух, а същевременно и пътя, който води до религиозната опитност. По този начин в съвременната епоха ние видяхме наред с познанията, които се ограничават в достъпните за наблюдението и опита факти, да се установяват и преданията, които водят своето съществуване от един достоверен религиозен на миналото; те се предават през историята, обаче в тях ние можем само да вярваме, защото сме напуснали пътя, който позволява да добием познание за тях. Всичко, което днес е обект на вярата, в миналото е било обект на познанието и се явява вече само под формата на възпоменания поддържани от преданието. Живото виждане на истинския Аз чрез точното ясновидство, който Аз не се прекъсва чрез съня, но който съществува в глъбините както през време на съня, така и през време на будността е днес изгубено и поради това познанието не може да се простре до истинската религиозна опитност то е заменено чрез вярата. Така знанието и вярата са се раздвоили в две отделни области, които в миналото са образували едно единство познание на физическия свят и познание на божествения свят. Когато едно точно ясновидство ще може да се издигне до виждането същността на Аза, както то трябва да се издигне до виждането на етерното същество и на астралното същество, ще се възстанови отново неприветността между познанието на божествения свят и това на външния свят. Тогава науката отново ще се съедини с религиозния живот.
към текста >>

- една модерна философия чрез ясновидското и точно познание на етерно тяло
Следователно един възобновен духовен живот има мисията да възстанови познанието на този истински Аз чрез методично развитото ясно виждане. Тогава ще се разкрие пътят, който води от познанието на света до познанието на Бога, до религиозния живот; вярата ще остане отново едно висше знание и по същество не ще се различава от познанието. Това, от което се нуждаем, е да можем да познаем истински Аза и чрез това да намерим отново истинската религиозна опитност. Да отвори достъпа до това познание и чрез това да възобнови живота в рамките на една духовна наука, която отново да намери етерния човек, невъзприемаем във физическото тяло и която да намери отново астралния човек и неговото просъществуване отвъд раждането и смъртта, която да намери Аза отвъд съня и будността, тази е третата задача на антропософията. Така ще бъде преустроена органически, в перспективата на антропософското изследване: - една модерна философия чрез ясновидското и точно познание на етерно тяло - една космология, която да включва в себе си човешкото същество, чрез ясното разбиране на астралната същност на човека; - един възобновен религиозен живот чрез точното виждане на истинския човешки Аз, който съществува и през време на съня. Именно от тази гледна точка в следващите сказки аз ще разгледам по-отблизо философията, космологията и религията.
към текста >>

Именно от тази гледна точка в следващите сказки аз ще разгледам по-отблизо философията, космологията и религията.
Да отвори достъпа до това познание и чрез това да възобнови живота в рамките на една духовна наука, която отново да намери етерния човек, невъзприемаем във физическото тяло и която да намери отново астралния човек и неговото просъществуване отвъд раждането и смъртта, която да намери Аза отвъд съня и будността, тази е третата задача на антропософията. Така ще бъде преустроена органически, в перспективата на антропософското изследване: - една модерна философия чрез ясновидското и точно познание на етерно тяло - една космология, която да включва в себе си човешкото същество, чрез ясното разбиране на астралната същност на човека; - един възобновен религиозен живот чрез точното виждане на истинския човешки Аз, който съществува и през време на съня. Именно от тази гледна точка в следващите сказки аз ще разгледам по-отблизо философията, космологията и религията.
към текста >>

23. 03. ВТОРА ЛЕКЦИЯ: ВЪТРЕШНИ УПРАЖНЕНИЯ ЗА МИСЪЛТА, ЧУВСТВОТО И ВОЛЯТА GA_25 Философия, космология, религия

Философията не се е родила при условията, при които тя днес се развива.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ ВЪТРЕШНИ УПРАЖНЕНИЯ ЗА МИСЪЛТА, ЧУВСТВОТО И ВОЛЯТА Философията не се е родила при условията, при които тя днес се развива. Днес тя е един сбор, една постройка от идеи, които философите не чувстват като действителни и които не се стремят да обосноват теоретически, за да ги свържат с една действителност. Поради тази причина философът не е в състояние да свърже спонтанно своите идеи с действителността, както това винаги може да се направи по отношение на който и да е външен предмет. Без съмнение по отношение на един действителен предмет хората винаги могат да си съставят погрешни идеи, но пред самия този предмет винаги е лесно нещата да бъдат уточнени. По отношение на философията винаги е възможно да се установят различни отношения между действителността и идеите, които въпреки това са винаги заети от преданието, защото тази действителност не е истински живяна. Така се раждат различните философски системи, за никоя от които не може да се докаже, че тя е съвършено валидна, защото на аргументите изтъкнати за и против една от тях, винаги могат да се противопоставят противоположни аргументи.
към текста >>

По отношение на философията винаги е възможно да се установят различни отношения между действителността и идеите, които въпреки това са винаги заети от преданието, защото тази действителност не е истински живяна.
ЧУВСТВОТО И ВОЛЯТА Философията не се е родила при условията, при които тя днес се развива. Днес тя е един сбор, една постройка от идеи, които философите не чувстват като действителни и които не се стремят да обосноват теоретически, за да ги свържат с една действителност. Поради тази причина философът не е в състояние да свърже спонтанно своите идеи с действителността, както това винаги може да се направи по отношение на който и да е външен предмет. Без съмнение по отношение на един действителен предмет хората винаги могат да си съставят погрешни идеи, но пред самия този предмет винаги е лесно нещата да бъдат уточнени. По отношение на философията винаги е възможно да се установят различни отношения между действителността и идеите, които въпреки това са винаги заети от преданието, защото тази действителност не е истински живяна. Така се раждат различните философски системи, за никоя от които не може да се докаже, че тя е съвършено валидна, защото на аргументите изтъкнати за и против една от тях, винаги могат да се противопоставят противоположни аргументи. Следователно една философска система винаги има само една относителна правдивост и не може да се каже, че нейният привърженик или противник са еднакво прави. В настоящата епоха може да се създаде една философия, която ще се различава от тази или онази, но без да се успее да се предаде една действителност, която да може, без доказателства да се наложи и да убеди събеседника. Философията се е родила от едно състояние на съзнанието съвършено различно от това на отвлечената мисъл, която я изработва днес. Това, което е необходимо, е да се възстанови в душата това състояние на съзнанието.
към текста >>

В настоящата епоха може да се създаде една философия, която ще се различава от тази или онази, но без да се успее да се предаде една действителност, която да може, без доказателства да се наложи и да убеди събеседника.
Поради тази причина философът не е в състояние да свърже спонтанно своите идеи с действителността, както това винаги може да се направи по отношение на който и да е външен предмет. Без съмнение по отношение на един действителен предмет хората винаги могат да си съставят погрешни идеи, но пред самия този предмет винаги е лесно нещата да бъдат уточнени. По отношение на философията винаги е възможно да се установят различни отношения между действителността и идеите, които въпреки това са винаги заети от преданието, защото тази действителност не е истински живяна. Така се раждат различните философски системи, за никоя от които не може да се докаже, че тя е съвършено валидна, защото на аргументите изтъкнати за и против една от тях, винаги могат да се противопоставят противоположни аргументи. Следователно една философска система винаги има само една относителна правдивост и не може да се каже, че нейният привърженик или противник са еднакво прави. В настоящата епоха може да се създаде една философия, която ще се различава от тази или онази, но без да се успее да се предаде една действителност, която да може, без доказателства да се наложи и да убеди събеседника. Философията се е родила от едно състояние на съзнанието съвършено различно от това на отвлечената мисъл, която я изработва днес. Това, което е необходимо, е да се възстанови в душата това състояние на съзнанието. Но от тези древни времена човечеството е следвало своето развитие и не може от само себе си да намери това състояние на съзнанието. За да се пресъздаде една философия, човечеството трябва да се издигне до нещо аналогично, но което все пак ще бъде напълно различно. Старото състояние на съзнанието, от което се е родила философията и в което философът чувстваше дейността на своето собствено етерно тяло, беше това на една полу-яснота.
към текста >>

Философията се е родила от едно състояние на съзнанието съвършено различно от това на отвлечената мисъл, която я изработва днес.
Без съмнение по отношение на един действителен предмет хората винаги могат да си съставят погрешни идеи, но пред самия този предмет винаги е лесно нещата да бъдат уточнени. По отношение на философията винаги е възможно да се установят различни отношения между действителността и идеите, които въпреки това са винаги заети от преданието, защото тази действителност не е истински живяна. Така се раждат различните философски системи, за никоя от които не може да се докаже, че тя е съвършено валидна, защото на аргументите изтъкнати за и против една от тях, винаги могат да се противопоставят противоположни аргументи. Следователно една философска система винаги има само една относителна правдивост и не може да се каже, че нейният привърженик или противник са еднакво прави. В настоящата епоха може да се създаде една философия, която ще се различава от тази или онази, но без да се успее да се предаде една действителност, която да може, без доказателства да се наложи и да убеди събеседника. Философията се е родила от едно състояние на съзнанието съвършено различно от това на отвлечената мисъл, която я изработва днес. Това, което е необходимо, е да се възстанови в душата това състояние на съзнанието. Но от тези древни времена човечеството е следвало своето развитие и не може от само себе си да намери това състояние на съзнанието. За да се пресъздаде една философия, човечеството трябва да се издигне до нещо аналогично, но което все пак ще бъде напълно различно. Старото състояние на съзнанието, от което се е родила философията и в което философът чувстваше дейността на своето собствено етерно тяло, беше това на една полу-яснота. По отношение на съвременната съзнание, което ни позволява да мислим по един рационален начин, то беше нещо подобно на съновидното съзнание.
към текста >>

За да се пресъздаде една философия, човечеството трябва да се издигне до нещо аналогично, но което все пак ще бъде напълно различно.
Следователно една философска система винаги има само една относителна правдивост и не може да се каже, че нейният привърженик или противник са еднакво прави. В настоящата епоха може да се създаде една философия, която ще се различава от тази или онази, но без да се успее да се предаде една действителност, която да може, без доказателства да се наложи и да убеди събеседника. Философията се е родила от едно състояние на съзнанието съвършено различно от това на отвлечената мисъл, която я изработва днес. Това, което е необходимо, е да се възстанови в душата това състояние на съзнанието. Но от тези древни времена човечеството е следвало своето развитие и не може от само себе си да намери това състояние на съзнанието. За да се пресъздаде една философия, човечеството трябва да се издигне до нещо аналогично, но което все пак ще бъде напълно различно. Старото състояние на съзнанието, от което се е родила философията и в което философът чувстваше дейността на своето собствено етерно тяло, беше това на една полу-яснота. По отношение на съвременната съзнание, което ни позволява да мислим по един рационален начин, то беше нещо подобно на съновидното съзнание. Идеалът, който трябва да бъде достигнат е една философия, която да бъде отново възприемана в етерното тяло, но не в това съновидно състояние, каквото е било това на миналото. От друга страна трябва ясно да се види, че тези сънища на древните философи не могат да се сравнят с тези, които ние имаме днес. Нашите сънища са образни пред стави, съдържанието на които никога не е гарантирано от тяхната външност.
към текста >>

Старото състояние на съзнанието, от което се е родила философията и в което философът чувстваше дейността на своето собствено етерно тяло, беше това на една полу-яснота.
В настоящата епоха може да се създаде една философия, която ще се различава от тази или онази, но без да се успее да се предаде една действителност, която да може, без доказателства да се наложи и да убеди събеседника. Философията се е родила от едно състояние на съзнанието съвършено различно от това на отвлечената мисъл, която я изработва днес. Това, което е необходимо, е да се възстанови в душата това състояние на съзнанието. Но от тези древни времена човечеството е следвало своето развитие и не може от само себе си да намери това състояние на съзнанието. За да се пресъздаде една философия, човечеството трябва да се издигне до нещо аналогично, но което все пак ще бъде напълно различно. Старото състояние на съзнанието, от което се е родила философията и в което философът чувстваше дейността на своето собствено етерно тяло, беше това на една полу-яснота. По отношение на съвременната съзнание, което ни позволява да мислим по един рационален начин, то беше нещо подобно на съновидното съзнание. Идеалът, който трябва да бъде достигнат е една философия, която да бъде отново възприемана в етерното тяло, но не в това съновидно състояние, каквото е било това на миналото. От друга страна трябва ясно да се види, че тези сънища на древните философи не могат да се сравнят с тези, които ние имаме днес. Нашите сънища са образни пред стави, съдържанието на които никога не е гарантирано от тяхната външност. Те могат да бъдат съставени от най-различни възпоминания или могат да произхождат от органически явления.
към текста >>

По отношение на съвременната съзнание, което ни позволява да мислим по един рационален начин, то беше нещо подобно на съновидното съзнание.
Философията се е родила от едно състояние на съзнанието съвършено различно от това на отвлечената мисъл, която я изработва днес. Това, което е необходимо, е да се възстанови в душата това състояние на съзнанието. Но от тези древни времена човечеството е следвало своето развитие и не може от само себе си да намери това състояние на съзнанието. За да се пресъздаде една философия, човечеството трябва да се издигне до нещо аналогично, но което все пак ще бъде напълно различно. Старото състояние на съзнанието, от което се е родила философията и в което философът чувстваше дейността на своето собствено етерно тяло, беше това на една полу-яснота. По отношение на съвременната съзнание, което ни позволява да мислим по един рационален начин, то беше нещо подобно на съновидното съзнание. Идеалът, който трябва да бъде достигнат е една философия, която да бъде отново възприемана в етерното тяло, но не в това съновидно състояние, каквото е било това на миналото. От друга страна трябва ясно да се види, че тези сънища на древните философи не могат да се сравнят с тези, които ние имаме днес. Нашите сънища са образни пред стави, съдържанието на които никога не е гарантирано от тяхната външност. Те могат да бъдат съставени от най-различни възпоминания или могат да произхождат от органически явления. През време когато се разгръща, сънят не ни доставя никога от само себе си гаранцията за неговата достоверност.
към текста >>

Идеалът, който трябва да бъде достигнат е една философия, която да бъде отново възприемана в етерното тяло, но не в това съновидно състояние, каквото е било това на миналото.
Това, което е необходимо, е да се възстанови в душата това състояние на съзнанието. Но от тези древни времена човечеството е следвало своето развитие и не може от само себе си да намери това състояние на съзнанието. За да се пресъздаде една философия, човечеството трябва да се издигне до нещо аналогично, но което все пак ще бъде напълно различно. Старото състояние на съзнанието, от което се е родила философията и в което философът чувстваше дейността на своето собствено етерно тяло, беше това на една полу-яснота. По отношение на съвременната съзнание, което ни позволява да мислим по един рационален начин, то беше нещо подобно на съновидното съзнание. Идеалът, който трябва да бъде достигнат е една философия, която да бъде отново възприемана в етерното тяло, но не в това съновидно състояние, каквото е било това на миналото. От друга страна трябва ясно да се види, че тези сънища на древните философи не могат да се сравнят с тези, които ние имаме днес. Нашите сънища са образни пред стави, съдържанието на които никога не е гарантирано от тяхната външност. Те могат да бъдат съставени от най-различни възпоминания или могат да произхождат от органически явления. През време когато се разгръща, сънят не ни доставя никога от само себе си гаранцията за неговата достоверност. Друго е било състоянието на съзнанието, което в миналото са имали философите.
към текста >>

Следователно, за да пресъздадем една истинска философия, трябва да намерим представи, които подхождат на етерния организъм и който същевременно да бъдат напълно съзнателни, каквито са тези на математиките или на естествените науки.
През време когато се разгръща, сънят не ни доставя никога от само себе си гаранцията за неговата достоверност. Друго е било състоянието на съзнанието, което в миналото са имали философите. Възприеманите представи също са има ли образен характер, обаче тези образи гарантираха напълно духовната етерна действителност, на която съответстваха, чийто послания те предаваха. Днес ние не можем да се изоставим на това полусъзнателно състояние на душата. Нашият начин да си образуваме представите изисква да мислим при пълно съзнание, той изисква животът на нашата душа да бъде осветлен от пълното съзнание, ако искаме да изработим едно истинско познание. Следователно, за да пресъздадем една истинска философия, трябва да намерим представи, които подхождат на етерния организъм и който същевременно да бъдат напълно съзнателни, каквито са тези на математиките или на естествените науки. Днес можем да добием това мислене чрез образи и напълно съзнателно чрез медитацията, чрез една дейност на душата. По същество медитацията се състои в едно концентриране в една съвкупност от представи, които лесно могат да се образуват. В следващите лекции аз ще разгледам по-обширно този начин на медитация, която ще намерите описана в моите книги "Как се добиват познания за висшите светове" и в "Тайната наука". Днес ще дам само нейния принцип: Трябва да съберем всичките си вътрешни сили, да ги откъснем от впечатленията, които могат да се получат било отвън, било отвътре, да ги изолираме напълно и да ги насочим спокойно върху една съвкупност от лесно контролируеми представи. Винаги, когато се практикува тази медитация може да остане кратка.
към текста >>

Тогава човек има опитността за един образен свят, какъвто е бил в миналото светът на древните мислите ли, които черпеха от него своята философия; този свят от образи присъства със същата яснота както всяка отделна представа в течение на научните опити и наблюдения.
Винаги, когато се практикува тази медитация може да остане кратка. Ако се повтаря в течение на месеци и даже на години с достатъчно енергия и твърдост, ще забележим един ден, че в нашата душа ние сме станали независими от физическия организъм и че отсега нататък можем да си кажем: - Когато мисля в моето физическо тяло, аз явно си служа с него; обаче самото мислене не се разгръща в това физическо тяло. Един нематериален организъм ми дава едно отражение на това мислене, което стига по този начин до моето съзнание. Без тялото, мисълта която се разгръща в обикновеното съзнание, не може да се изработи; ето защо това съзнание е свързано с физическия организъм. Това лесно може да се разбере и също така много ясно може да се разбере идеята, че при медитацията една образна мислителна дейност се извършва над една представа лесно поддържана чрез концентрацията на душата, която се е освободила от физическото тяло. Тогава човек има опитността за един образен свят, какъвто е бил в миналото светът на древните мислите ли, които черпеха от него своята философия; този свят от образи присъства със същата яснота както всяка отделна представа в течение на научните опити и наблюдения. Той ни дава възможност да виждаме една съвкупност от сили, които в човека са източник на явленията на растеж от неговото раждане. Този общ преглед обхваща също силите на метаболизма, тези които произвеждат явленията на храносмилането и храненето. С други думи човек вижда, възприема под форма на образи съвкупността от жизнени, етерични, духовни сили, които пронизват човешкото същество и образуват в него един определен организъм, изграждат неговото тяло и му предават форма и живот. Така пълното съзнание овладява отново това, за което философите на древността са имали едно полу-съзнателно възприятие и от което техните наследници под една по-отвлечена форма са извлекли това, което днес наричаме философия. С други думи казано, човек се издига до онази степен на свръхсетивното познание, което се нарича имагинативно познание или образно познание, при което той възприема съвкупността на жизнените сили, на силите на растежа.
към текста >>

Така пълното съзнание овладява отново това, за което философите на древността са имали едно полу-съзнателно възприятие и от което техните наследници под една по-отвлечена форма са извлекли това, което днес наричаме философия.
Това лесно може да се разбере и също така много ясно може да се разбере идеята, че при медитацията една образна мислителна дейност се извършва над една представа лесно поддържана чрез концентрацията на душата, която се е освободила от физическото тяло. Тогава човек има опитността за един образен свят, какъвто е бил в миналото светът на древните мислите ли, които черпеха от него своята философия; този свят от образи присъства със същата яснота както всяка отделна представа в течение на научните опити и наблюдения. Той ни дава възможност да виждаме една съвкупност от сили, които в човека са източник на явленията на растеж от неговото раждане. Този общ преглед обхваща също силите на метаболизма, тези които произвеждат явленията на храносмилането и храненето. С други думи човек вижда, възприема под форма на образи съвкупността от жизнени, етерични, духовни сили, които пронизват човешкото същество и образуват в него един определен организъм, изграждат неговото тяло и му предават форма и живот. Така пълното съзнание овладява отново това, за което философите на древността са имали едно полу-съзнателно възприятие и от което техните наследници под една по-отвлечена форма са извлекли това, което днес наричаме философия. С други думи казано, човек се издига до онази степен на свръхсетивното познание, което се нарича имагинативно познание или образно познание, при което той възприема съвкупността на жизнените сили, на силите на растежа. Обаче този етерен или жизнен организъм не е така строго разграничен от етерния свят, както при сетивното възприятие са разграничени субектът и възприеманият обект, защото аз със сигурност зная къде се намира обектът: Там долу, и къде съм аз самият тук. При образното виждане на етерното, моят собствен организъм се слива в етерния свят. Аз имам чувството, че се намирам едновременно в едното и в другото. Тази вътрешна опитност на сливането на етерното тяло с дейността на жизнените сили в Космоса позволява да се изработят образни представи с точни очертания, след това те да бъдат изразени в думите на човешкия език.
към текста >>

Така може да бъде пресъздадена една философия.
С други думи казано, човек се издига до онази степен на свръхсетивното познание, което се нарича имагинативно познание или образно познание, при което той възприема съвкупността на жизнените сили, на силите на растежа. Обаче този етерен или жизнен организъм не е така строго разграничен от етерния свят, както при сетивното възприятие са разграничени субектът и възприеманият обект, защото аз със сигурност зная къде се намира обектът: Там долу, и къде съм аз самият тук. При образното виждане на етерното, моят собствен организъм се слива в етерния свят. Аз имам чувството, че се намирам едновременно в едното и в другото. Тази вътрешна опитност на сливането на етерното тяло с дейността на жизнените сили в Космоса позволява да се изработят образни представи с точни очертания, след това те да бъдат изразени в думите на човешкия език. Така може да бъде пресъздадена една философия. Но когато мислещият образно, когато мислителят който постига тази прецизна степен на ясновиждане, която се нарича имагинация, излива своите познания в изразите на мисълта и на обикновения език, слушателят ги възприема чрез обикновената мисъл, чрез пълното обикновено съзнание. Тогава чувството, което той изпитва е различно. Обаче така предадената действителност по канала на езика и приета чрез същия посредник може да бъде изживяна в обикновеното съзнание. Така може да бъде отново овладяна една философия, която има своя източник в етерния свят, в етерния организъм на човека и в Космоса същевременно и ефектът произведен върху слушателя е такъв, че приемайки я посредством обикновения ум, той чувства че тя произхожда от една етерна, свръхсетивна действителност. * * *
към текста >>

Така може да бъде отново овладяна една философия, която има своя източник в етерния свят, в етерния организъм на човека и в Космоса същевременно и ефектът произведен върху слушателя е такъв, че приемайки я посредством обикновения ум, той чувства че тя произхожда от една етерна, свръхсетивна действителност.
Тази вътрешна опитност на сливането на етерното тяло с дейността на жизнените сили в Космоса позволява да се изработят образни представи с точни очертания, след това те да бъдат изразени в думите на човешкия език. Така може да бъде пресъздадена една философия. Но когато мислещият образно, когато мислителят който постига тази прецизна степен на ясновиждане, която се нарича имагинация, излива своите познания в изразите на мисълта и на обикновения език, слушателят ги възприема чрез обикновената мисъл, чрез пълното обикновено съзнание. Тогава чувството, което той изпитва е различно. Обаче така предадената действителност по канала на езика и приета чрез същия посредник може да бъде изживяна в обикновеното съзнание. Така може да бъде отново овладяна една философия, която има своя източник в етерния свят, в етерния организъм на човека и в Космоса същевременно и ефектът произведен върху слушателя е такъв, че приемайки я посредством обикновения ум, той чувства че тя произхожда от една етерна, свръхсетивна действителност. * * * Космологията изисква по-интензивна дейност на съзнанието. Душата е свикнала да съсредоточава в спокойствие всичките си сили върху една представа, която лесно може да се контролира, за да възбуди в себе си една по-постоянна дейност, която накрая се освобождава от физическия организъм и се разгръща изключително в етерната област. Тя трябва да отиде по-далеч и да стане способна да отстрани от съзнанието представите, които поддържаше там, да може по воля или да ги поддържа налице там или да ги отстрани, за да бъде вече само в постоянна бдителност и будност. Тогава душата трябва да бъде напълно будна, обаче без да възприема някакъв предмет, който обикновеното съзнание съдържа.
към текста >>

Това, което се изживява в Инспирацията, се прожектира под формата на образи в етерното тяло; Инспиративното познание на Космоса е вътрешно флуидно и не може да бъде направо скицирано в определени черти; то трябва да се съедини с имагинацията на етерното тяло, за да получи своите ясни очертания и именно по този начин се ражда една космическа философия родена от сливането на инспиративното познание с имагинациите, с формите възприемани в етерното тяло.
Космологията, до която се стига по този начин, позволява да се разбере астралният организъм и същевременно различните явления, на които е седалище цялото човешко тяло. Тази модерна Космология, чийто източник е в инспиративното познание, може на свой ред да се мери с Космологията на древността. Чрез нея благодарение на своите психически полусъзнателни способности, човекът от миналото се чувстваше включен в един Космос, в един космически духовен свят. Новата Космология се добива при пълна будност. Ние можем да възприемаме нейното отражение в етерното тяло. Това, което се изживява в Инспирацията, се прожектира под формата на образи в етерното тяло; Инспиративното познание на Космоса е вътрешно флуидно и не може да бъде направо скицирано в определени черти; то трябва да се съедини с имагинацията на етерното тяло, за да получи своите ясни очертания и именно по този начин се ражда една космическа философия родена от сливането на инспиративното познание с имагинациите, с формите възприемани в етерното тяло. Тази Космология се опитах аз да изложа в моята книга "Тайната наука". За да може религиозният живот да бъде основан върху познанието, медитативният живот, вътрешните упражнения трябва да бъдат още повече разширени и в тях да бъде включена и волята. Досега ние описахме един вид упражнения състоящи се главно от едно особено развитие на мисленето. Сега това, което се изразява в душата чрез волята, трябва да бъде освободено от физическото, от етерното. Това може да се постигне, когато волята се постави в действие по начин, който не се практикува в обикновения живот.
към текста >>

Тя беше непозната на онези философи и учители, които основаха в древността философията, космологията и религиозния живот и от които преданието е наследило много неща.
За да намери отново един истински религиозен живот, основан на познанието, човечеството трябва да приеме тези откровения предадени от духовния изследовател. Тогава религията отново ще стане това, което е била в миналото т.е. едно проявление на божествения свят, едно откровение на опитностите добити в допир със съществата, които първо са се разкрили на имагинативното познание, после на инспиративното, но които срещаме истински само в интуицията. * * * Мисълта, която се движи в областта на отвлеченостите тази мисъл, която съставлява основата на нашите наблюдения и научни опити, се е развила само бавно в течение на еволюцията. Тя беше непозната на онези философи и учители, които основаха в древността философията, космологията и религиозния живот и от които преданието е наследило много неща. Те познаваха само полу-съзнателнителни опитности, изживени като в съновидение имагинативни, инспиративни и интуитивни опитности. В тях те черпеха познанията, които в миналото хората са имали във всички области, а ние развиваме отвлечената мисъл само откакто се е родила естествената наука. Не трябва да се мисли, че тази отвлечена мисъл се практикува само от учените. Училищата са я наследили и тя е завладяла и най-простите и първобитни същества, тези които живеят в селата далеч от всяка градска цивилизация. Но тя не беше позната също и от хората на 8-я, 9-я век след Р. Хр.
към текста >>

То се ражда само благодарение на този инструмент и характеризира всички завоевания на съвременната епоха, тази епоха през която човечеството е стигнало до пълното земно съзнание.
Това става и днес за съществата, които при обстоятелства, за които ще говорим по-нататък, са запазили един вид ясновидство, което не е модерното методично виждане на нашата епоха, а едно наследство от миналото. Те още притежават вътрешни възприятия, също както такива са имали и нашите прадеди, но никога не могат да ги контролират. Понякога ние сме изненадани, колко строги мисли им се съобщават, чрез една логическа връзка по-блестяща от тази на един философ. Това са самите мисли на духовния свят, а в миналото хората не са познавали други. Отвлеченото мислене, което единствено се практикува днес, се изработва с помощта на инструмента на физическото тяло. То се ражда само благодарение на този инструмент и характеризира всички завоевания на съвременната епоха, тази епоха през която човечеството е стигнало до пълното земно съзнание. Обаче спрямо духовния свят то е като "заточено". Защото мисленето се явява като нещо принадлежащо на духовния свят чрез характерните черти, които уточних по-рано. Когато то се получава с помощта на физическото тяло, то не живее вече в своя елемент, напуснало е своето произходно място. Изработена във физическото тяло мисълта не може вече да съдържа нищо, което да идва от духовния свят; мисленето е вече само една дейност, която се разгръща в тялото. С други думи: Тази отвлечена мисъл не е вече одушевена от никаква действителност; тя е филтрираният, безкръвен остатък на имагинацията.
към текста >>

Също в книгата "Философия на свободата" аз се опитах да покажа, на какво се основава завоюването на вътрешната свобода в съвременната епоха.
Както и образът на един предмет в едно огледало, то не може да ни задължи да правим каквото и да е. Това, което е действително, ми се налага; това, което има само едно привидно съществуване, не може да ме принуди и трябва аз самият да се задължа да се съобразя с него. От това следва: С това мислене без истинска действителност, ни е дадена възможността за свободата. Следователно, когато моралните подтици, родени от духовния свят слизат към човека и стават съдържание на това мислене без действително съществуване, те се превръщат в свободни подтици. В моите книги "Как се добиват познания за висшите светове", "Тайната наука" и "Теософия" аз описах, как е възможно човек да се издигне до духовните светове. Също в книгата "Философия на свободата" аз се опитах да покажа, на какво се основава завоюването на вътрешната свобода в съвременната епоха. Ще кажем, че в съвременната епоха, в която човекът е добил пълното съзнание използвайки за мислене физическия организъм, той е отхвърлил съновидното ясновидство, на което се основаваше в миналото философията, космология и религията. Но той е добил способността да изработи едно обективно познание на природата и освен това да развие в себе си свободата. Днес е дошъл момента отново да поемем пътя, който води в свръхсетивния свят, като запазим напълно добитото съзнание; дошъл е моментът да живеем отново, но съзнателно, в имагинацията, инспирацията и интуицията и да прибавим към вътрешната свобода, към обективното познание на природата, една нова философия, една нова космология и един нов религиозен живот основан на познанието на свръхсетивния свят. Те са откровение на духовния свят и същевременно отговарят на изискванията на модерния дух, както обективното познание на природата и вътрешната свобода отговарят на изискванията на един напълно ясен и буден дух спрямо сетивния свят. Тази двойна придобивка характеризира направлението, в което човечеството върви към бъдещето, по пътя предвиден от мировия ред, за да изпълни истинския напредък, който този свят изисква.
към текста >>

Ще кажем, че в съвременната епоха, в която човекът е добил пълното съзнание използвайки за мислене физическия организъм, той е отхвърлил съновидното ясновидство, на което се основаваше в миналото философията, космология и религията.
Това, което е действително, ми се налага; това, което има само едно привидно съществуване, не може да ме принуди и трябва аз самият да се задължа да се съобразя с него. От това следва: С това мислене без истинска действителност, ни е дадена възможността за свободата. Следователно, когато моралните подтици, родени от духовния свят слизат към човека и стават съдържание на това мислене без действително съществуване, те се превръщат в свободни подтици. В моите книги "Как се добиват познания за висшите светове", "Тайната наука" и "Теософия" аз описах, как е възможно човек да се издигне до духовните светове. Също в книгата "Философия на свободата" аз се опитах да покажа, на какво се основава завоюването на вътрешната свобода в съвременната епоха. Ще кажем, че в съвременната епоха, в която човекът е добил пълното съзнание използвайки за мислене физическия организъм, той е отхвърлил съновидното ясновидство, на което се основаваше в миналото философията, космология и религията. Но той е добил способността да изработи едно обективно познание на природата и освен това да развие в себе си свободата. Днес е дошъл момента отново да поемем пътя, който води в свръхсетивния свят, като запазим напълно добитото съзнание; дошъл е моментът да живеем отново, но съзнателно, в имагинацията, инспирацията и интуицията и да прибавим към вътрешната свобода, към обективното познание на природата, една нова философия, една нова космология и един нов религиозен живот основан на познанието на свръхсетивния свят. Те са откровение на духовния свят и същевременно отговарят на изискванията на модерния дух, както обективното познание на природата и вътрешната свобода отговарят на изискванията на един напълно ясен и буден дух спрямо сетивния свят. Тази двойна придобивка характеризира направлението, в което човечеството върви към бъдещето, по пътя предвиден от мировия ред, за да изпълни истинския напредък, който този свят изисква.
към текста >>

Днес е дошъл момента отново да поемем пътя, който води в свръхсетивния свят, като запазим напълно добитото съзнание; дошъл е моментът да живеем отново, но съзнателно, в имагинацията, инспирацията и интуицията и да прибавим към вътрешната свобода, към обективното познание на природата, една нова философия, една нова космология и един нов религиозен живот основан на познанието на свръхсетивния свят.
Следователно, когато моралните подтици, родени от духовния свят слизат към човека и стават съдържание на това мислене без действително съществуване, те се превръщат в свободни подтици. В моите книги "Как се добиват познания за висшите светове", "Тайната наука" и "Теософия" аз описах, как е възможно човек да се издигне до духовните светове. Също в книгата "Философия на свободата" аз се опитах да покажа, на какво се основава завоюването на вътрешната свобода в съвременната епоха. Ще кажем, че в съвременната епоха, в която човекът е добил пълното съзнание използвайки за мислене физическия организъм, той е отхвърлил съновидното ясновидство, на което се основаваше в миналото философията, космология и религията. Но той е добил способността да изработи едно обективно познание на природата и освен това да развие в себе си свободата. Днес е дошъл момента отново да поемем пътя, който води в свръхсетивния свят, като запазим напълно добитото съзнание; дошъл е моментът да живеем отново, но съзнателно, в имагинацията, инспирацията и интуицията и да прибавим към вътрешната свобода, към обективното познание на природата, една нова философия, една нова космология и един нов религиозен живот основан на познанието на свръхсетивния свят. Те са откровение на духовния свят и същевременно отговарят на изискванията на модерния дух, както обективното познание на природата и вътрешната свобода отговарят на изискванията на един напълно ясен и буден дух спрямо сетивния свят. Тази двойна придобивка характеризира направлението, в което човечеството върви към бъдещето, по пътя предвиден от мировия ред, за да изпълни истинския напредък, който този свят изисква.
към текста >>

24. 05. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ: ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТИ НА ФИЛОСОФИЯТА, КОСМОЛОГИЯТА И РЕЛИГИЯТА GA_25 Философия, космология, религия

ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТИ НА ФИЛОСОФИЯТА,
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ: ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТИ НА ФИЛОСОФИЯТА, КОСМОЛОГИЯТА И РЕЛИГИЯТА Аз ви говорих за упражненията, които водят до инспиративното познание. В перспективата на едно свръх сетивно познание те не са всъщност нещо друго освен подготвителни усилия. Те позволяват най-малко да стигнем до възприятието на течението на живота, на нашия минал живот, както изложих това и да възприемаме в етерната област действителностите, които се крият зад мисленето, чувстването и волята. Отстранявайки от съзнанието образите, които сме внесли в него през време на медитацията или в резултат на нея, ние успяваме също, в опразненото от всякакво съдържание съзнание, да влезем в допир с етерния Космос и проявленията на духовните същества, чието дело той е.
към текста >>

В присъствието на едно познание на душата, основано на Инспирацията и Интуицията и съвършено конкретно, съвременната психология е извънредно отвлечена, абстрактна, защото тя само описва проявленията на мисълта и волята.
Тогава тя се явява като най-младата способност на душата, като най-новата способност. Мисленето, способността да образуваме представи, е една агонизираща сила, краят на един живот, който е престанал да съществува, най-старата способност на нашата душа. Напротив, волята е нейният най-млад елемент. Между първата и втората отношението е същото както това на един старец към едно дете, с тази разлика, че в развитието на организма стадият на старостта следва детството; докато в живота на душата, детство и старост са едновременно присъстващи. Душата постоянно носи в себе си старостта и младостта, своята смърт и своето раждане. В присъствието на едно познание на душата, основано на Инспирацията и Интуицията и съвършено конкретно, съвременната психология е извънредно отвлечена, абстрактна, защото тя само описва проявленията на мисълта и волята. Истинското познание на душата може да ни каже, че волята остарявайки се превръща в размисъл; а остарялата мисъл, мъртвата мисъл, се ражда от един волеви подтик. То ни учи същевременно, че мисълта, която ни се разкрива през на земното съществуване, е била воля в едно предидущо съществуване и че това, което понастоящем е нашата воля, тази млада способност на нашата душа, ще бъде мислене в едно следващо съществуване. Волята се разкрива на познанието като нещо, което води в нас един зародишен живот. Когато проникваме в духовния свят с това, което в нас е волева природа, ние имаме една млада душа, която чрез само себе си показва, че е дете. А ние не можем да си представим, че едно дете престава да расте и че един ден не ще стане старец; също така не можем да допуснем и интуицията действително ни учи на това, че тази млада душа ще изчезне след смъртта, защото тя се намира още в стадия на зародиш.
към текста >>

Пред тези действителности модерната философия само разбърква идеи заети от обикновеното съзнание.
Волята се разкрива на познанието като нещо, което води в нас един зародишен живот. Когато проникваме в духовния свят с това, което в нас е волева природа, ние имаме една млада душа, която чрез само себе си показва, че е дете. А ние не можем да си представим, че едно дете престава да расте и че един ден не ще стане старец; също така не можем да допуснем и интуицията действително ни учи на това, че тази млада душа ще изчезне след смъртта, защото тя се намира още в стадия на зародиш. Интуицията ни позволява да познаем, че в момента на смъртта тя прониква в духовния свят. От това ние схващаме, що е вечната ядка на човешкото същество, тази ядка надарена с "безсмъртие", която нито се ражда, нито умира. Пред тези действителности модерната философия само разбърква идеи заети от обикновеното съзнание. Но какво са тези мисли на текущия живот? Ние видяхме: Те са мъртви трупове в душата. За да може душата наистина да разбере, що е мислещата част на душата, ще и бъде необходимо, ако може да се освободи от всяка превзета идея, да проучи обективно в какво се състои мисленето и образуването на представите на обикновеното съзнание, достигне до този извод, че тази способност не може да се обясни чрез самата нея както мъртвият труп не може да се роди от мъртъв труп и че както него тя има своя произход другаде. Впрочем физиологията открива конкретно това. От всичко, което Интуицията установява в тази област, философията би трябвало да направи този извод: Понеже обикновеното мислене или способността да образуваме представи има характерните черти на нещо, което умира аз мога да направя извода, че тя произхожда от нещо, което я е предхождало.
към текста >>

От всичко, което Интуицията установява в тази област, философията би трябвало да направи този извод: Понеже обикновеното мислене или способността да образуваме представи има характерните черти на нещо, което умира аз мога да направя извода, че тя произхожда от нещо, което я е предхождало.
Пред тези действителности модерната философия само разбърква идеи заети от обикновеното съзнание. Но какво са тези мисли на текущия живот? Ние видяхме: Те са мъртви трупове в душата. За да може душата наистина да разбере, що е мислещата част на душата, ще и бъде необходимо, ако може да се освободи от всяка превзета идея, да проучи обективно в какво се състои мисленето и образуването на представите на обикновеното съзнание, достигне до този извод, че тази способност не може да се обясни чрез самата нея както мъртвият труп не може да се роди от мъртъв труп и че както него тя има своя произход другаде. Впрочем физиологията открива конкретно това. От всичко, което Интуицията установява в тази област, философията би трябвало да направи този извод: Понеже обикновеното мислене или способността да образуваме представи има характерните черти на нещо, което умира аз мога да направя извода, че тя произхожда от нещо, което я е предхождало. Това, което Интуицията разкрива чрез виждането, философията може да го установи чрез логически заключения, чрез диалектиката, т.е. по пътя на доказването, чрез косвено познание. Следователно, какво трябва да направи философията, когато тя отказва да надмине границите на обикновеното съзнание? Ако не искам да се издигна до свръхсетивното познание, трябва да каже тя, ще бъде поне да анализирам съдържанието на текущото съзнание. И ако стори това при пълна свобода, тя ще открие, че мисълта и представата са като мъртви трупове.
към текста >>

Това, което Интуицията разкрива чрез виждането, философията може да го установи чрез логически заключения, чрез диалектиката, т.е.
Но какво са тези мисли на текущия живот? Ние видяхме: Те са мъртви трупове в душата. За да може душата наистина да разбере, що е мислещата част на душата, ще и бъде необходимо, ако може да се освободи от всяка превзета идея, да проучи обективно в какво се състои мисленето и образуването на представите на обикновеното съзнание, достигне до този извод, че тази способност не може да се обясни чрез самата нея както мъртвият труп не може да се роди от мъртъв труп и че както него тя има своя произход другаде. Впрочем физиологията открива конкретно това. От всичко, което Интуицията установява в тази област, философията би трябвало да направи този извод: Понеже обикновеното мислене или способността да образуваме представи има характерните черти на нещо, което умира аз мога да направя извода, че тя произхожда от нещо, което я е предхождало. Това, което Интуицията разкрива чрез виждането, философията може да го установи чрез логически заключения, чрез диалектиката, т.е. по пътя на доказването, чрез косвено познание. Следователно, какво трябва да направи философията, когато тя отказва да надмине границите на обикновеното съзнание? Ако не искам да се издигна до свръхсетивното познание, трябва да каже тя, ще бъде поне да анализирам съдържанието на текущото съзнание. И ако стори това при пълна свобода, тя ще открие, че мисълта и представата са като мъртви трупове. Следователно тя ще стигне до там да каже: - Понеже не могат да обяснят чрез само себе си това, което са аз трябва да направя извода, че те се коренят в една действителност, която ги е предхождала.
към текста >>

Следователно, какво трябва да направи философията, когато тя отказва да надмине границите на обикновеното съзнание?
За да може душата наистина да разбере, що е мислещата част на душата, ще и бъде необходимо, ако може да се освободи от всяка превзета идея, да проучи обективно в какво се състои мисленето и образуването на представите на обикновеното съзнание, достигне до този извод, че тази способност не може да се обясни чрез самата нея както мъртвият труп не може да се роди от мъртъв труп и че както него тя има своя произход другаде. Впрочем физиологията открива конкретно това. От всичко, което Интуицията установява в тази област, философията би трябвало да направи този извод: Понеже обикновеното мислене или способността да образуваме представи има характерните черти на нещо, което умира аз мога да направя извода, че тя произхожда от нещо, което я е предхождало. Това, което Интуицията разкрива чрез виждането, философията може да го установи чрез логически заключения, чрез диалектиката, т.е. по пътя на доказването, чрез косвено познание. Следователно, какво трябва да направи философията, когато тя отказва да надмине границите на обикновеното съзнание? Ако не искам да се издигна до свръхсетивното познание, трябва да каже тя, ще бъде поне да анализирам съдържанието на текущото съзнание. И ако стори това при пълна свобода, тя ще открие, че мисълта и представата са като мъртви трупове. Следователно тя ще стигне до там да каже: - Понеже не могат да обяснят чрез само себе си това, което са аз трябва да направя извода, че те се коренят в една действителност, която ги е предхождала. Но за да стигне дотук, трябва душата да може да бъде наблюдавана в онова вътрешно състояние, което позволява да познаем в какво мисълта е един вид тленна останка; това състояние може много добре да бъде поставено в действие. Защото само един ограничен възглед вярва, че намира в обикновената мисъл нещо живо.
към текста >>

Следователно, интелектуалистичната философия не може да стигне до познанието на една вечна човешка ядка освен по един косвен път, като това, което вижда на Земята, направи извода за съществуването на една сила, която е предсъществувала.
И ако стори това при пълна свобода, тя ще открие, че мисълта и представата са като мъртви трупове. Следователно тя ще стигне до там да каже: - Понеже не могат да обяснят чрез само себе си това, което са аз трябва да направя извода, че те се коренят в една действителност, която ги е предхождала. Но за да стигне дотук, трябва душата да може да бъде наблюдавана в онова вътрешно състояние, което позволява да познаем в какво мисълта е един вид тленна останка; това състояние може много добре да бъде поставено в действие. Защото само един ограничен възглед вярва, че намира в обикновената мисъл нещо живо. Една свободна вътрешна дейност различава в нея това, което е мъртво и разбира, защо както казах в миналата лекция, е напълно възможно да вложим именно в една лишена от живот мисъл, всичко онова, което могат да установят естествените връзки. Следователно, интелектуалистичната философия не може да стигне до познанието на една вечна човешка ядка освен по един косвен път, като това, което вижда на Земята, направи извода за съществуването на една сила, която е предсъществувала. Ако тази съща философия не иска да се ограничи при мисълта, да не остане интелектуалистична, ако включи в своето проучване вътрешната опитност на волята и на другите душевни способности, които са по-нови от мисленето, тя може да си представи, чрез каква игра на равновесие мисленето е свързано с волята. На първо място тя установява едно логическо умозаключение: Агонизиращата мисъл е свързана с едно съществуване, което е било съществуване на душата преди нейното идване на земята. Даже ако философията не може да схване тази идея, тя може да допусне, че колкото и недостатъчна да е тя за нея, тя все пак е една действителност. Ако изхождайки от тук философията проучи волята или чувствения живот, тя успява да признае, че първата (волята) не е нещо, което умира, а една зародишна сила. Този възглед срещаме например у Бергсон; той е изразен от него с други думи, които един дух без предубеждения може да замени с истински думи.
към текста >>

Ако тази съща философия не иска да се ограничи при мисълта, да не остане интелектуалистична, ако включи в своето проучване вътрешната опитност на волята и на другите душевни способности, които са по-нови от мисленето, тя може да си представи, чрез каква игра на равновесие мисленето е свързано с волята.
Следователно тя ще стигне до там да каже: - Понеже не могат да обяснят чрез само себе си това, което са аз трябва да направя извода, че те се коренят в една действителност, която ги е предхождала. Но за да стигне дотук, трябва душата да може да бъде наблюдавана в онова вътрешно състояние, което позволява да познаем в какво мисълта е един вид тленна останка; това състояние може много добре да бъде поставено в действие. Защото само един ограничен възглед вярва, че намира в обикновената мисъл нещо живо. Една свободна вътрешна дейност различава в нея това, което е мъртво и разбира, защо както казах в миналата лекция, е напълно възможно да вложим именно в една лишена от живот мисъл, всичко онова, което могат да установят естествените връзки. Следователно, интелектуалистичната философия не може да стигне до познанието на една вечна човешка ядка освен по един косвен път, като това, което вижда на Земята, направи извода за съществуването на една сила, която е предсъществувала. Ако тази съща философия не иска да се ограничи при мисълта, да не остане интелектуалистична, ако включи в своето проучване вътрешната опитност на волята и на другите душевни способности, които са по-нови от мисленето, тя може да си представи, чрез каква игра на равновесие мисленето е свързано с волята. На първо място тя установява едно логическо умозаключение: Агонизиращата мисъл е свързана с едно съществуване, което е било съществуване на душата преди нейното идване на земята. Даже ако философията не може да схване тази идея, тя може да допусне, че колкото и недостатъчна да е тя за нея, тя все пак е една действителност. Ако изхождайки от тук философията проучи волята или чувствения живот, тя успява да признае, че първата (волята) не е нещо, което умира, а една зародишна сила. Този възглед срещаме например у Бергсон; той е изразен от него с други думи, които един дух без предубеждения може да замени с истински думи. Според начина, по който той се е изразил, по който е формулирал своята философия, ние различаваме у него подтика за който той самия има глухо съзнание, подтик, който го кара да се потопи сам в убеждението, че човешката душа притежава една вечна ядка.
към текста >>

Даже ако философията не може да схване тази идея, тя може да допусне, че колкото и недостатъчна да е тя за нея, тя все пак е една действителност.
Защото само един ограничен възглед вярва, че намира в обикновената мисъл нещо живо. Една свободна вътрешна дейност различава в нея това, което е мъртво и разбира, защо както казах в миналата лекция, е напълно възможно да вложим именно в една лишена от живот мисъл, всичко онова, което могат да установят естествените връзки. Следователно, интелектуалистичната философия не може да стигне до познанието на една вечна човешка ядка освен по един косвен път, като това, което вижда на Земята, направи извода за съществуването на една сила, която е предсъществувала. Ако тази съща философия не иска да се ограничи при мисълта, да не остане интелектуалистична, ако включи в своето проучване вътрешната опитност на волята и на другите душевни способности, които са по-нови от мисленето, тя може да си представи, чрез каква игра на равновесие мисленето е свързано с волята. На първо място тя установява едно логическо умозаключение: Агонизиращата мисъл е свързана с едно съществуване, което е било съществуване на душата преди нейното идване на земята. Даже ако философията не може да схване тази идея, тя може да допусне, че колкото и недостатъчна да е тя за нея, тя все пак е една действителност. Ако изхождайки от тук философията проучи волята или чувствения живот, тя успява да признае, че първата (волята) не е нещо, което умира, а една зародишна сила. Този възглед срещаме например у Бергсон; той е изразен от него с други думи, които един дух без предубеждения може да замени с истински думи. Според начина, по който той се е изразил, по който е формулирал своята философия, ние различаваме у него подтика за който той самия има глухо съзнание, подтик, който го кара да се потопи сам в убеждението, че човешката душа притежава една вечна ядка. Обаче Бергсон е отбягнал свръхсетивното познание; той установява съществуването на тази вечна ядка само в пределите на земния живот. Той не успява да извлече от своята философия убедителни доказателства за безсмъртието и за "нерожденността" на душата.
към текста >>

Ако изхождайки от тук философията проучи волята или чувствения живот, тя успява да признае, че първата (волята) не е нещо, което умира, а една зародишна сила.
Една свободна вътрешна дейност различава в нея това, което е мъртво и разбира, защо както казах в миналата лекция, е напълно възможно да вложим именно в една лишена от живот мисъл, всичко онова, което могат да установят естествените връзки. Следователно, интелектуалистичната философия не може да стигне до познанието на една вечна човешка ядка освен по един косвен път, като това, което вижда на Земята, направи извода за съществуването на една сила, която е предсъществувала. Ако тази съща философия не иска да се ограничи при мисълта, да не остане интелектуалистична, ако включи в своето проучване вътрешната опитност на волята и на другите душевни способности, които са по-нови от мисленето, тя може да си представи, чрез каква игра на равновесие мисленето е свързано с волята. На първо място тя установява едно логическо умозаключение: Агонизиращата мисъл е свързана с едно съществуване, което е било съществуване на душата преди нейното идване на земята. Даже ако философията не може да схване тази идея, тя може да допусне, че колкото и недостатъчна да е тя за нея, тя все пак е една действителност. Ако изхождайки от тук философията проучи волята или чувствения живот, тя успява да признае, че първата (волята) не е нещо, което умира, а една зародишна сила. Този възглед срещаме например у Бергсон; той е изразен от него с други думи, които един дух без предубеждения може да замени с истински думи. Според начина, по който той се е изразил, по който е формулирал своята философия, ние различаваме у него подтика за който той самия има глухо съзнание, подтик, който го кара да се потопи сам в убеждението, че човешката душа притежава една вечна ядка. Обаче Бергсон е отбягнал свръхсетивното познание; той установява съществуването на тази вечна ядка само в пределите на земния живот. Той не успява да извлече от своята философия убедителни доказателства за безсмъртието и за "нерожденността" на душата. Все пак той е знаел да определи като "остаряла" употребявайки един друг израз наша мисъл, която схваща като едно мъртво було разпростряна върху възприятията.
към текста >>

Според начина, по който той се е изразил, по който е формулирал своята философия, ние различаваме у него подтика за който той самия има глухо съзнание, подтик, който го кара да се потопи сам в убеждението, че човешката душа притежава една вечна ядка.
Ако тази съща философия не иска да се ограничи при мисълта, да не остане интелектуалистична, ако включи в своето проучване вътрешната опитност на волята и на другите душевни способности, които са по-нови от мисленето, тя може да си представи, чрез каква игра на равновесие мисленето е свързано с волята. На първо място тя установява едно логическо умозаключение: Агонизиращата мисъл е свързана с едно съществуване, което е било съществуване на душата преди нейното идване на земята. Даже ако философията не може да схване тази идея, тя може да допусне, че колкото и недостатъчна да е тя за нея, тя все пак е една действителност. Ако изхождайки от тук философията проучи волята или чувствения живот, тя успява да признае, че първата (волята) не е нещо, което умира, а една зародишна сила. Този възглед срещаме например у Бергсон; той е изразен от него с други думи, които един дух без предубеждения може да замени с истински думи. Според начина, по който той се е изразил, по който е формулирал своята философия, ние различаваме у него подтика за който той самия има глухо съзнание, подтик, който го кара да се потопи сам в убеждението, че човешката душа притежава една вечна ядка. Обаче Бергсон е отбягнал свръхсетивното познание; той установява съществуването на тази вечна ядка само в пределите на земния живот. Той не успява да извлече от своята философия убедителни доказателства за безсмъртието и за "нерожденността" на душата. Все пак той е знаел да определи като "остаряла" употребявайки един друг израз наша мисъл, която схваща като едно мъртво було разпростряна върху възприятията. От друга страна Бергсон е почувствал добре и това проличава от начина, по който се изразява това, което волята има като зародишно в себе си; той чувства по един жив начин в нея нещо вечно. Въпреки това в описанието на тази вечна ядка на личността той не преминава границите на земното съществуване.
към текста >>

Той не успява да извлече от своята философия убедителни доказателства за безсмъртието и за "нерожденността" на душата.
Даже ако философията не може да схване тази идея, тя може да допусне, че колкото и недостатъчна да е тя за нея, тя все пак е една действителност. Ако изхождайки от тук философията проучи волята или чувствения живот, тя успява да признае, че първата (волята) не е нещо, което умира, а една зародишна сила. Този възглед срещаме например у Бергсон; той е изразен от него с други думи, които един дух без предубеждения може да замени с истински думи. Според начина, по който той се е изразил, по който е формулирал своята философия, ние различаваме у него подтика за който той самия има глухо съзнание, подтик, който го кара да се потопи сам в убеждението, че човешката душа притежава една вечна ядка. Обаче Бергсон е отбягнал свръхсетивното познание; той установява съществуването на тази вечна ядка само в пределите на земния живот. Той не успява да извлече от своята философия убедителни доказателства за безсмъртието и за "нерожденността" на душата. Все пак той е знаел да определи като "остаряла" употребявайки един друг израз наша мисъл, която схваща като едно мъртво було разпростряна върху възприятията. От друга страна Бергсон е почувствал добре и това проличава от начина, по който се изразява това, което волята има като зародишно в себе си; той чувства по един жив начин в нея нещо вечно. Въпреки това в описанието на тази вечна ядка на личността той не преминава границите на земното съществуване. Следователно можем да кажем, че даже ограничена в идеите основани на текущото съзнание философията, анализирайки обективно мисленето и волята, може да стигне, чрез едно косвено доказване, до това заключение, че душата е едно безсмъртно и "вродено" същество. Но тя не може да достави възприятието за това.
към текста >>

Следователно можем да кажем, че даже ограничена в идеите основани на текущото съзнание философията, анализирайки обективно мисленето и волята, може да стигне, чрез едно косвено доказване, до това заключение, че душата е едно безсмъртно и "вродено" същество.
Обаче Бергсон е отбягнал свръхсетивното познание; той установява съществуването на тази вечна ядка само в пределите на земния живот. Той не успява да извлече от своята философия убедителни доказателства за безсмъртието и за "нерожденността" на душата. Все пак той е знаел да определи като "остаряла" употребявайки един друг израз наша мисъл, която схваща като едно мъртво було разпростряна върху възприятията. От друга страна Бергсон е почувствал добре и това проличава от начина, по който се изразява това, което волята има като зародишно в себе си; той чувства по един жив начин в нея нещо вечно. Въпреки това в описанието на тази вечна ядка на личността той не преминава границите на земното съществуване. Следователно можем да кажем, че даже ограничена в идеите основани на текущото съзнание философията, анализирайки обективно мисленето и волята, може да стигне, чрез едно косвено доказване, до това заключение, че душата е едно безсмъртно и "вродено" същество. Но тя не може да достави възприятието за това. Това пряко виждане, което е осъществяване на философията: Възприемането на вечната същност, не може да се добие освен по пътя на имагинацията, инспирацията и интуицията. Всичко, което философията може да изложи върху вечната душа, може да произхожда само от източниците на древното познание, добито в състояние на съновидение, даже когато самите философи нямат съзнание за това и вярват, че го извличат от тяхната собствена основа. Умението може да бъде установено чрез средствата, с които разполага диалектиката и логиката. Обаче за да може философската мисъл да бъде оживотворена и възобновена.
към текста >>

Това пряко виждане, което е осъществяване на философията: Възприемането на вечната същност, не може да се добие освен по пътя на имагинацията, инспирацията и интуицията.
Все пак той е знаел да определи като "остаряла" употребявайки един друг израз наша мисъл, която схваща като едно мъртво було разпростряна върху възприятията. От друга страна Бергсон е почувствал добре и това проличава от начина, по който се изразява това, което волята има като зародишно в себе си; той чувства по един жив начин в нея нещо вечно. Въпреки това в описанието на тази вечна ядка на личността той не преминава границите на земното съществуване. Следователно можем да кажем, че даже ограничена в идеите основани на текущото съзнание философията, анализирайки обективно мисленето и волята, може да стигне, чрез едно косвено доказване, до това заключение, че душата е едно безсмъртно и "вродено" същество. Но тя не може да достави възприятието за това. Това пряко виждане, което е осъществяване на философията: Възприемането на вечната същност, не може да се добие освен по пътя на имагинацията, инспирацията и интуицията. Всичко, което философията може да изложи върху вечната душа, може да произхожда само от източниците на древното познание, добито в състояние на съновидение, даже когато самите философи нямат съзнание за това и вярват, че го извличат от тяхната собствена основа. Умението може да бъде установено чрез средствата, с които разполага диалектиката и логиката. Обаче за да може философската мисъл да бъде оживотворена и възобновена. Необходимо е духовният живот на нашата епоха да признае Имагинацията, Инспирацията и Интуицията и освен това да приложи резултатите, получени чрез тях, във философската работа. Сега ще се опитам да обясня, как нещата се представят за космологията и за религиозния живот.
към текста >>

Всичко, което философията може да изложи върху вечната душа, може да произхожда само от източниците на древното познание, добито в състояние на съновидение, даже когато самите философи нямат съзнание за това и вярват, че го извличат от тяхната собствена основа.
От друга страна Бергсон е почувствал добре и това проличава от начина, по който се изразява това, което волята има като зародишно в себе си; той чувства по един жив начин в нея нещо вечно. Въпреки това в описанието на тази вечна ядка на личността той не преминава границите на земното съществуване. Следователно можем да кажем, че даже ограничена в идеите основани на текущото съзнание философията, анализирайки обективно мисленето и волята, може да стигне, чрез едно косвено доказване, до това заключение, че душата е едно безсмъртно и "вродено" същество. Но тя не може да достави възприятието за това. Това пряко виждане, което е осъществяване на философията: Възприемането на вечната същност, не може да се добие освен по пътя на имагинацията, инспирацията и интуицията. Всичко, което философията може да изложи върху вечната душа, може да произхожда само от източниците на древното познание, добито в състояние на съновидение, даже когато самите философи нямат съзнание за това и вярват, че го извличат от тяхната собствена основа. Умението може да бъде установено чрез средствата, с които разполага диалектиката и логиката. Обаче за да може философската мисъл да бъде оживотворена и възобновена. Необходимо е духовният живот на нашата епоха да признае Имагинацията, Инспирацията и Интуицията и освен това да приложи резултатите, получени чрез тях, във философската работа. Сега ще се опитам да обясня, как нещата се представят за космологията и за религиозния живот. * * *
към текста >>

Все пак философите в миналото още в началото на миналото столетие са изградили една космология наречена "рационална", схващана като един от елементите на философията.
Душата и духът не са само скрити зад това физическото тяло и зад това етерно тяло; те се превръщат, метаморфозират се с оглед на будния живот. Наблюдаването на физическото и етерно естество не може да достави един възглед за вечното духовно същество, както един корен не дава възможност да възстановим растението в неговата действителна форма. Трябва да можем да потопим своя поглед в това, което в човека предхожда раждането и надживява смъртта. Само в този момент ще можем да видим в какво тази истинска човешка същност, за чието присъствие трябва да имаме възприятие, е свързана с Космоса. Ето защо докато е отказвал да признае ясновидството, духовният живот не е искал да построи една космология, в която човешкото същество да има своето място, както вече казах и това поради причините, които сега се явяват по-ясни. Все пак философите в миналото още в началото на миналото столетие са изградили една космология наречена "рационална", схващана като един от елементите на философията. Тази космология трябваше да бъде включена във философията и беше изработена със средствата на обикновеното съзнание. Но ако както вече изложихме, на философите им е трудно да проникнат истинската природа на душата, ще се разбере, че е съвършено невъзможно да се изгради една космология върху една съвкупност от действителности, ако не излезем вън от пределите на обикновеното съзнание. Ето защо космологията, която философите са изградили, се основаваше в действителност на идеите наследени от преданието, тези които човечеството беше добило, когато още притежаваше едно заглушено ясновидство и които могат да бъдат възобновени само чрез методичното ясновидство. Самите философи не знаеха, че черпят от старите идеи. Те им идваха в ума чрез познанието, което имаха за историята на космологиите, а вярваха че наистина са ги замислили като оригинални.
към текста >>

Тази космология трябваше да бъде включена във философията и беше изработена със средствата на обикновеното съзнание.
Наблюдаването на физическото и етерно естество не може да достави един възглед за вечното духовно същество, както един корен не дава възможност да възстановим растението в неговата действителна форма. Трябва да можем да потопим своя поглед в това, което в човека предхожда раждането и надживява смъртта. Само в този момент ще можем да видим в какво тази истинска човешка същност, за чието присъствие трябва да имаме възприятие, е свързана с Космоса. Ето защо докато е отказвал да признае ясновидството, духовният живот не е искал да построи една космология, в която човешкото същество да има своето място, както вече казах и това поради причините, които сега се явяват по-ясни. Все пак философите в миналото още в началото на миналото столетие са изградили една космология наречена "рационална", схващана като един от елементите на философията. Тази космология трябваше да бъде включена във философията и беше изработена със средствата на обикновеното съзнание. Но ако както вече изложихме, на философите им е трудно да проникнат истинската природа на душата, ще се разбере, че е съвършено невъзможно да се изгради една космология върху една съвкупност от действителности, ако не излезем вън от пределите на обикновеното съзнание. Ето защо космологията, която философите са изградили, се основаваше в действителност на идеите наследени от преданието, тези които човечеството беше добило, когато още притежаваше едно заглушено ясновидство и които могат да бъдат възобновени само чрез методичното ясновидство. Самите философи не знаеха, че черпят от старите идеи. Те им идваха в ума чрез познанието, което имаха за историята на космологиите, а вярваха че наистина са ги замислили като оригинални. Обаче това, което те изработиха по този начин, беше само едно логическо умозаключение, вътре в което разположиха старите идеи изграждайки по този начин нещо като нови системи.
към текста >>

Можем следователно да кажем, че положението в което се намира космологията, още повече отколкото днешната философия, ни разкрива колко много е необходимо да потърсим прибежище в Имагинацията, Инспирацията и Интуицията.
Те можаха да формулират закони извлечени от наблюдението и опита, да констатират, че в природата всичко се развива по един установен ред и от това да извлекат една природна космология. Тази космология поне имаше едно съдържание, а именно това, което доставяха сетивните възприятия, външно виждане. Космологията основана на разума не можеше да се утвърди по един валиден начин пред нея и изгуби доверието на хората. Тя бе изоставена и днес не се говори вече за една рационална космология, основана върху разсъждението. Хората се задоволяват с една космология на природата, от която човекът е изключен. Можем следователно да кажем, че положението в което се намира космологията, още повече отколкото днешната философия, ни разкрива колко много е необходимо да потърсим прибежище в Имагинацията, Инспирацията и Интуицията. Философията поне е способна да наблюдава душата и ако тя върши това без превзети идеи, тя констатира, че функционирането на мисленето довежда дотам, човек да разбере, че зад това мислене се крие нещо друго, което не се корени в земните условия и с което може да бъде свързан животът на душата. Тя може също така да отвори за погледа границите на смъртта. Изводите, които прави от тази засилена дейност на мислите, чувствата, волевите подтици, й позволяват поне да обогати и да разнообрази своите отвлечености. За да може космология та да се одухотвори, трябва да и бъде дадено едно съдържание, което да има своя източник в едно виждане на духа. Тук човек не може да се придържа към изводи.
към текста >>

Философията поне е способна да наблюдава душата и ако тя върши това без превзети идеи, тя констатира, че функционирането на мисленето довежда дотам, човек да разбере, че зад това мислене се крие нещо друго, което не се корени в земните условия и с което може да бъде свързан животът на душата.
Тази космология поне имаше едно съдържание, а именно това, което доставяха сетивните възприятия, външно виждане. Космологията основана на разума не можеше да се утвърди по един валиден начин пред нея и изгуби доверието на хората. Тя бе изоставена и днес не се говори вече за една рационална космология, основана върху разсъждението. Хората се задоволяват с една космология на природата, от която човекът е изключен. Можем следователно да кажем, че положението в което се намира космологията, още повече отколкото днешната философия, ни разкрива колко много е необходимо да потърсим прибежище в Имагинацията, Инспирацията и Интуицията. Философията поне е способна да наблюдава душата и ако тя върши това без превзети идеи, тя констатира, че функционирането на мисленето довежда дотам, човек да разбере, че зад това мислене се крие нещо друго, което не се корени в земните условия и с което може да бъде свързан животът на душата. Тя може също така да отвори за погледа границите на смъртта. Изводите, които прави от тази засилена дейност на мислите, чувствата, волевите подтици, й позволяват поне да обогати и да разнообрази своите отвлечености. За да може космология та да се одухотвори, трябва да и бъде дадено едно съдържание, което да има своя източник в едно виждане на духа. Тук човек не може да се придържа към изводи. За да се получи едно действително съдържание, трябва то или да бъде заето от традиционните схващания, или да бъде отново намерено чрез метода, който вече изложих.
към текста >>

С други думи: Още повече отколкото за философията съвременният духовен живот е принуден да признае като валиден метода основан на Имагинацията, Инспирацията и Интуицията упражнявани при пълно съзнание и след това да използува техните резултати за да изгради една конкретна космология.
Тя може също така да отвори за погледа границите на смъртта. Изводите, които прави от тази засилена дейност на мислите, чувствата, волевите подтици, й позволяват поне да обогати и да разнообрази своите отвлечености. За да може космология та да се одухотвори, трябва да и бъде дадено едно съдържание, което да има своя източник в едно виждане на духа. Тук човек не може да се придържа към изводи. За да се получи едно действително съдържание, трябва то или да бъде заето от традиционните схващания, или да бъде отново намерено чрез метода, който вече изложих. С други думи: Още повече отколкото за философията съвременният духовен живот е принуден да признае като валиден метода основан на Имагинацията, Инспирацията и Интуицията упражнявани при пълно съзнание и след това да използува техните резултати за да изгради една конкретна космология. Сега да видим това, което в тази перспектива засяга религиозното чувство. * * * За да основем религиозния живот върху познанието, трябва опитностите, които човешкото същество може да има между духовните същества, да могат да бъдат отнесени и описани със средствата, с които разполагаме на Земята. Обаче тези опитности нямат никаква обща точка с това, което познаваме тук долу. В тази област човешкото същество е абсолютно отделено от всеки земен елемент и не може да се движи в нея освен с помощта на сили съвършено независими от физическия и етерен организъм, сили които в никой случай не се намират в обикновеното съзнание.
към текста >>

Обаче опитностите на духовния свят, които Интуицията отваря за човека (става въпрос за методическата Интуиция), не могат да бъдат добити изхождайки от текущото съзнание, какъвто е случаят за философията.
Обаче тези опитности нямат никаква обща точка с това, което познаваме тук долу. В тази област човешкото същество е абсолютно отделено от всеки земен елемент и не може да се движи в нея освен с помощта на сили съвършено независими от физическия и етерен организъм, сили които в никой случай не се намират в обикновеното съзнание. Само добиването на ясновидските способности позволява на съзнанието да се опита да опише това, което човешкото същество възприема в света на чистия дух. Поради тази причина едно "рационално богословие", което се опира само на данните на текущото съзнание, е още по-зле дошло, отколкото една "рационална космология". Наистина тази последната донася все пак някакви светлини: По един околен път тя още установява, че физическото и етерно тяло на човека дължат своята форма и своя живот на духовни същества. Обаче опитностите на духовния свят, които Интуицията отваря за човека (става въпрос за методическата Интуиция), не могат да бъдат добити изхождайки от текущото съзнание, какъвто е случаят за философията. Те даже не могат да бъдат предчувствани; днес, когато хората искат да извлекат всяко познание от обикновеното съзнание, те могат още по-строго отколкото за космологията да бъдат извлечени само от старите предания, датиращи от времената, когато хората се издигаха до духовните светове чрез едно неточно ясновидство. Би значило човек да сгреши напълно, ако той би вярвал, че може да предаде каквото и да е върху естеството на опитностите, които може да има в духовните светове, използвайки идеите, които доставя обикновеното съзнание. Ето защо богословието трябваше да се настани все повече и повече в областта на историята и да се ограничи, още повече отколкото космологията, в идеите добити в миналото чрез ясновидството по отношение на царството Божие. Тези идеи, свързани едни с други чрез средствата, с които разполага логиката и диалектиката, са представени тогава в системи. По този начин хората вярват, че предлагат оригинални истини, но в тях няма нищо друго освен едно построение, едно лично построение на авторите.
към текста >>

Това безсилие на обикновеното съзнание да предаде действителностите на Царството Божие е заставило съвременната мисъл да поеме два погрешни пътя.
Тази пряка непосредствена жива връзка човечеството я беше изгубило още през епохата, когато започнаха да се изграждат доказателства за съществуването на Бога пред Средновековието. Докато човекът имаше пряка опитност не ставаше въпрос за логическо доказване или за диалектика. Доказателствата за съществуването на Бога ни показват преди всичко, че е изчезнал всякакъв жив допир с Царството Божие. Действително, схоластиката беше права, когато казваше: Обикновеният ум е безсилен да предаде царството божие; той може само да уточни и да сложи в ред идеите, които са вече познати. Той може само да допринесе за предаване на самото учение една форма достъпна за хората. Това безсилие на обикновеното съзнание да предаде действителностите на Царството Божие е заставило съвременната мисъл да поеме два погрешни пътя. От една страна научните духове, които се чувстват призвани да говорят за религията и за божественото, чувстват много добре, че обикновеното съзнание не е в състояние да стори това и се ограничават да установят една история на религиите. Понастоящем е невъзможно да се предаде една истинска религиозна субстанция. Следователно учените се задоволяват да проучат съществуващите религии или тези на миналото от гледна точка на историята. Това ще рече, те изследват една вяра, която получаваше своето съдържание от смътното ясновидство на миналото. Или пък изучават в днешните вероизповедания това, което е останало от миналото съдържание.
към текста >>

25. 06. ПЕТА ЛЕКЦИЯ: ОПИТНОСТИ НА ДУШАТА ПРЕЗ ВРЕМЕ НА СЪНЯ GA_25 Философия, космология, религия

Идеята за едно безсъзнание, откакто то се е появило в съвременната епоха е една тема, която често се разглежда в психологията.
ПЕТА ЛЕКЦИЯ: ОПИТНОСТИ НА ДУШАТА ПРЕЗ ВРЕМЕ НА СЪНЯ Идеята за едно безсъзнание, откакто то се е появило в съвременната епоха е една тема, която често се разглежда в психологията. В него се включва всичко онова, което в живота на душата не може да бъде доловено, нито наблюдавано, нито обяснено чрез обикновеното съзнание. Обаче лесно се допуска, че цялата тази дейност, която остава недостъпна е дело на силите, които продължават тяхното действие чак в съзнателния живот. Тази теория на безсъзнанието се дължи фактически на появата на известен скептицизъм, на едно чувство на безсилие пред проблемите, които се поставят в областта на философията, на космологията и на религиозния живот. Имагинативното, Инспиративното и Интуитивното познания имат мисията да проучат тази неясна област, това "безсъзнание" на съвременната наука. Именно защото създава други състояния на съзнанието, в които душата се изменя и може.
към текста >>

Тази теория на безсъзнанието се дължи фактически на появата на известен скептицизъм, на едно чувство на безсилие пред проблемите, които се поставят в областта на философията, на космологията и на религиозния живот.
ПЕТА ЛЕКЦИЯ: ОПИТНОСТИ НА ДУШАТА ПРЕЗ ВРЕМЕ НА СЪНЯ Идеята за едно безсъзнание, откакто то се е появило в съвременната епоха е една тема, която често се разглежда в психологията. В него се включва всичко онова, което в живота на душата не може да бъде доловено, нито наблюдавано, нито обяснено чрез обикновеното съзнание. Обаче лесно се допуска, че цялата тази дейност, която остава недостъпна е дело на силите, които продължават тяхното действие чак в съзнателния живот. Тази теория на безсъзнанието се дължи фактически на появата на известен скептицизъм, на едно чувство на безсилие пред проблемите, които се поставят в областта на философията, на космологията и на религиозния живот. Имагинативното, Инспиративното и Интуитивното познания имат мисията да проучат тази неясна област, това "безсъзнание" на съвременната наука. Именно защото създава други състояния на съзнанието, в които душата се изменя и може. Следователно да употреби нови възприемателни способности, познанието за което говорим тук, има силата да наблюдава и да проучи действителни факти, които са недостъпни за текущото съзнание. За пример искам днес да ви опиша това, което се намира в едно поле на това безсъзнание (или подсъзнание), а именно опитностите през които минава душата през време на съня. Тези опитности остават непознати за обикновеното съзнание.
към текста >>

Имагинативното, Инспиративното и Интуитивното познания имат мисията да проучат тази неясна област, това "безсъзнание" на съвременната наука.
ОПИТНОСТИ НА ДУШАТА ПРЕЗ ВРЕМЕ НА СЪНЯ Идеята за едно безсъзнание, откакто то се е появило в съвременната епоха е една тема, която често се разглежда в психологията. В него се включва всичко онова, което в живота на душата не може да бъде доловено, нито наблюдавано, нито обяснено чрез обикновеното съзнание. Обаче лесно се допуска, че цялата тази дейност, която остава недостъпна е дело на силите, които продължават тяхното действие чак в съзнателния живот. Тази теория на безсъзнанието се дължи фактически на появата на известен скептицизъм, на едно чувство на безсилие пред проблемите, които се поставят в областта на философията, на космологията и на религиозния живот. Имагинативното, Инспиративното и Интуитивното познания имат мисията да проучат тази неясна област, това "безсъзнание" на съвременната наука. Именно защото създава други състояния на съзнанието, в които душата се изменя и може. Следователно да употреби нови възприемателни способности, познанието за което говорим тук, има силата да наблюдава и да проучи действителни факти, които са недостъпни за текущото съзнание. За пример искам днес да ви опиша това, което се намира в едно поле на това безсъзнание (или подсъзнание), а именно опитностите през които минава душата през време на съня. Тези опитности остават непознати за обикновеното съзнание. Но затова не трябва да се мисли, че те имат за нашия живот по-малко значение в сравнение с това, което става в нас през време на будното състояние.
към текста >>

Ако човешкото същество би било способно да доведе до своето съзнание опитностите, които е имал през тази възраст, и да ги формулира използвайки понятията и идеите на обикновеното съзнание, тези на философията, то би им предал една действителна субстанция, философията би станала нещо действително.
Това са символични образи, които отговарят на външни опитности, на спомени; или пък те са предизвикани от органични явления или още те могат да изразяват някои действителности на духовния свят, обаче без сънуващият, който още не е освободен от обикновеното съзнание, да може да добие едно ясно понятие за това, което тези сънища означават. Даже за този, за когото Имагинативното познание позволява да възприема това състояние на душата защото имагинативното познание действително може да стори това сънищата не са ясно съобщение за това, което става в него, а на против едно було хвърлено върху истината. Тази чиста истина може да бъде установена от човешкото същество само ако той волево се подготви да я възприеме чрез упражненията, за които говорих. Възприемането на действителностите, които се явяват в началото на съня може да бъде плод само на тази подготовка на душата. Когато наблюдаваме с истинско познание тази първа фаза на съня, когато разбира ме, какво означава тя, ние констатираме че тя е ако не тъждествена, поне много близка до безсъзнанието, в което живеем през цялото време на първото детство. Ако човешкото същество би било способно да доведе до своето съзнание опитностите, които е имал през тази възраст, и да ги формулира използвайки понятията и идеите на обикновеното съзнание, тези на философията, то би им предал една действителна субстанция, философията би станала нещо действително. Точно по същия начин през време на първия стадий на съня, човекът е един философ, обаче несъзнателен. Той се отъждествява с идеите, с логическите разсъждения, с диалектиката които е изработил. Ако това чувство на разширение в безграничните мъгли на етерния свят и ако носталгията на душата почива в Бога биха станали за него конкретно възприемаеми, ако биха стигнали до неговото съзнание, отвлечените идеи родени от това съзнание биха получили живот и философията би станала отново това, което тя е била в Гърция преди Сократа и в едно още по-далечно минало: Една вътрешна действителност. Така ние установихме два стадия на човешкото развитие, този на първото детство, който доведен до съзнанието би превърнал философските идеи в една действителност, и този на първия сън, който е твърде подобен на първия и който също доведен до съзнанието би предал на философията изработена през време на будното състояние, характера на една живяна действителност. * * *
към текста >>

Ако това чувство на разширение в безграничните мъгли на етерния свят и ако носталгията на душата почива в Бога биха станали за него конкретно възприемаеми, ако биха стигнали до неговото съзнание, отвлечените идеи родени от това съзнание биха получили живот и философията би станала отново това, което тя е била в Гърция преди Сократа и в едно още по-далечно минало: Една вътрешна действителност.
Възприемането на действителностите, които се явяват в началото на съня може да бъде плод само на тази подготовка на душата. Когато наблюдаваме с истинско познание тази първа фаза на съня, когато разбира ме, какво означава тя, ние констатираме че тя е ако не тъждествена, поне много близка до безсъзнанието, в което живеем през цялото време на първото детство. Ако човешкото същество би било способно да доведе до своето съзнание опитностите, които е имал през тази възраст, и да ги формулира използвайки понятията и идеите на обикновеното съзнание, тези на философията, то би им предал една действителна субстанция, философията би станала нещо действително. Точно по същия начин през време на първия стадий на съня, човекът е един философ, обаче несъзнателен. Той се отъждествява с идеите, с логическите разсъждения, с диалектиката които е изработил. Ако това чувство на разширение в безграничните мъгли на етерния свят и ако носталгията на душата почива в Бога биха станали за него конкретно възприемаеми, ако биха стигнали до неговото съзнание, отвлечените идеи родени от това съзнание биха получили живот и философията би станала отново това, което тя е била в Гърция преди Сократа и в едно още по-далечно минало: Една вътрешна действителност. Така ние установихме два стадия на човешкото развитие, този на първото детство, който доведен до съзнанието би превърнал философските идеи в една действителност, и този на първия сън, който е твърде подобен на първия и който също доведен до съзнанието би предал на философията изработена през време на будното състояние, характера на една живяна действителност. * * * Този стадий на първия сън трае твърде кратко. Той е последван от един друг, в течение на който, вместо да се чувства че живее вътре в един физически и етерен организъм, човешкото същество чувства в самото себе си присъствието на Космоса, който през деня е виждало около себе си. През време на предидущия стадий няма ясно разграничаване между субекта и това, което той изпитва; сега това разграничаване се засилва все повече, но човешкото същество го изпитва в едно отношение обратно на това, което познаваше през време на будността.
към текста >>

Така ние установихме два стадия на човешкото развитие, този на първото детство, който доведен до съзнанието би превърнал философските идеи в една действителност, и този на първия сън, който е твърде подобен на първия и който също доведен до съзнанието би предал на философията изработена през време на будното състояние, характера на една живяна действителност.
Когато наблюдаваме с истинско познание тази първа фаза на съня, когато разбира ме, какво означава тя, ние констатираме че тя е ако не тъждествена, поне много близка до безсъзнанието, в което живеем през цялото време на първото детство. Ако човешкото същество би било способно да доведе до своето съзнание опитностите, които е имал през тази възраст, и да ги формулира използвайки понятията и идеите на обикновеното съзнание, тези на философията, то би им предал една действителна субстанция, философията би станала нещо действително. Точно по същия начин през време на първия стадий на съня, човекът е един философ, обаче несъзнателен. Той се отъждествява с идеите, с логическите разсъждения, с диалектиката които е изработил. Ако това чувство на разширение в безграничните мъгли на етерния свят и ако носталгията на душата почива в Бога биха станали за него конкретно възприемаеми, ако биха стигнали до неговото съзнание, отвлечените идеи родени от това съзнание биха получили живот и философията би станала отново това, което тя е била в Гърция преди Сократа и в едно още по-далечно минало: Една вътрешна действителност. Така ние установихме два стадия на човешкото развитие, този на първото детство, който доведен до съзнанието би превърнал философските идеи в една действителност, и този на първия сън, който е твърде подобен на първия и който също доведен до съзнанието би предал на философията изработена през време на будното състояние, характера на една живяна действителност. * * * Този стадий на първия сън трае твърде кратко. Той е последван от един друг, в течение на който, вместо да се чувства че живее вътре в един физически и етерен организъм, човешкото същество чувства в самото себе си присъствието на Космоса, който през деня е виждало около себе си. През време на предидущия стадий няма ясно разграничаване между субекта и това, което той изпитва; сега това разграничаване се засилва все повече, но човешкото същество го изпитва в едно отношение обратно на това, което познаваше през време на будността. Той се чувства разлято в Космоса, а неговият собствен организъм му се явява сега като намиращ се вън от него.
към текста >>

Една древна философия е нарекла това карма.
Несъзнателно, обаче твърде действително, душата живее отново всичко добро или всичко зло извършено по отношение на другите хора. Тя има също опитност по отношение на това, което я свързва с духовните същества, които обитават в Космоса, без да обличат никога едно физическо тяло, и които по отношение на земния живот са винаги свръхсетивни. По този начин през време на съня душата се намира в една разнородна мрежа от връзки, които я свързват с други души. Пред нея се явяват образите на всички деяния, добри или лоши, които е извършила, на доброто и злото причинено на другите. Накратко казано, това е самата изпълнена вече съдба, която в този стадий на съня се явява пред душата. Една древна философия е нарекла това карма. И тъй като вътрешната опитност за планетите оставя в нашето дишане и в нашето кръвообращение отпечатъка на техните движения, инспиративното познание може да наблюдава, че опитността за последователните съществувания от своя страна също упражнява своите действия до дневното съзнание, въпреки че човек няма за това едно пряко познание. За инспиративното познание, което възприема това, което живее по този начин, прераждането става един даден факт, то се налага успоредно с виждането на онези връзки, които от всички времена са свързвали душите помежду им. Някоя връзка отговаря на определено въплъщение, друга извиква едно друго съществуване и т. н. По същия начин кармата се налага като един факт. Действието на всички тези опитности, които душата има през време на съня, върху дневното съзнание, се чувстват в общото настроение, в тъпото чувство, което човек има за себе си и което зависи именно от това, което той е изживял през нощта.
към текста >>

26. 07. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ: ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ДУХОВНОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ КЪМ ФИЗИЧЕСКИЯ ЖИВОТ GA_25 Философия, космология, религия

Трябваше да се роди материалистичното схващане, за да останат скрити за погледа на съвременната наука, която иначе е достойна за удивление, толкова сложните материални форми на организма.
Само това, сравнено с онова, което то ще познае на Земята, е едно небесно съществуване. Това, което се извършва там, по-късно ще остане скрито в глъбините на физическия организъм, който ще бъде дреха на душата, и от всички елементи, които ни съставят, то е най-малко достъпно за обикновеното съзнание. Драмата на материализма е тази, че той мисли да познава наистина материята, когато говори за нейните закони. Обаче всяка материя е одушевена от духа, и не само от този който е на открито, а също от един, който не можем да открием, освен когато насочим нашия поглед към далечни епохи, към състояния на съзнанието съвършено различни от нашето. Материалният физически организъм е това, което материалистът познава най-малко. Трябваше да се роди материалистичното схващане, за да останат скрити за погледа на съвременната наука, която иначе е достойна за удивление, толкова сложните материални форми на организма. * * * За да охарактеризираме тази фаза на предземния живот, който току-що описах, можем да кажем също и следното: Всичко, което заобикаля човека и което за него е същевременно негов вътрешен свят, за него той има опитност съпроводена с чувството на общение с духовната вселена. Тази духовна вселена е една съвкупност от действителни същества, същества активни, в кръга на които човешкото същество чувства, че живее като душа и дух. Това силно живо и ясно съзнание започва от определен момент да се помрачава, да се засенчва. Не че човек има чувството на това отслабване, обаче сравнено с яснотата и силата, които имаше през предшествуващата фаза, това съзнание отслабва.
към текста >>

Ако душата би искала да запази на Земята спомена за всичко, което е живяло през време на последната фаза на предрожденното съществуване, философията би запазила своята духовна субстанция.
Тази активност-спомен одушевява мозъка и останалата част на организма, без те да бъдат още добре диференцирани. През време на зародишния живот, в течение на който се извършва постепенно съединението, за което говорихме, и впоследствие още след раждането човекът работи като ваятел; той моделира своя мозък и останалите свои органи. Тази активна памет работи с извънредна сила през време на първите години на детството за образуване на организма. По същество този организъм е бил приготвен по-рано и приема форма в зависимост от тази подготовка, но към този сгъстен духовен всемирен организъм в едно физическо тяло трябва да се прибавят още много неща. Космическата несъзнателна, но активна памет, е тази, която моделира вътрешно кърмачето. Ако душата би искала да запази на Земята спомена за всичко, което е живяло през време на последната фаза на предрожденното съществуване, философията би запазила своята духовна субстанция. Защото именно действието на космическия етер върху организма на човека е това, което дава на философията погледа, който прониква в живите действителности. Обаче нещо и липсва още. Защото по този начин тя би имала своя произход в един период на предземния живот, в течение на който човекът не знае нищо затова, което е неговият физически организъм, и няма никакво съзнание за него. Ето защо най-живата философия тази, която в древни времена се е родила от едно съновидно ясновидство, има в себе си нещо чуждо за Земята. Когато философията е жива, това е в зависимост от една духовна опитност чужда на Земята; ето защо тя винаги има голяма нужда да разбере земната действителност, над които се чувства да плува.
към текста >>

Защото именно действието на космическия етер върху организма на човека е това, което дава на философията погледа, който прониква в живите действителности.
През време на зародишния живот, в течение на който се извършва постепенно съединението, за което говорихме, и впоследствие още след раждането човекът работи като ваятел; той моделира своя мозък и останалите свои органи. Тази активна памет работи с извънредна сила през време на първите години на детството за образуване на организма. По същество този организъм е бил приготвен по-рано и приема форма в зависимост от тази подготовка, но към този сгъстен духовен всемирен организъм в едно физическо тяло трябва да се прибавят още много неща. Космическата несъзнателна, но активна памет, е тази, която моделира вътрешно кърмачето. Ако душата би искала да запази на Земята спомена за всичко, което е живяло през време на последната фаза на предрожденното съществуване, философията би запазила своята духовна субстанция. Защото именно действието на космическия етер върху организма на човека е това, което дава на философията погледа, който прониква в живите действителности. Обаче нещо и липсва още. Защото по този начин тя би имала своя произход в един период на предземния живот, в течение на който човекът не знае нищо затова, което е неговият физически организъм, и няма никакво съзнание за него. Ето защо най-живата философия тази, която в древни времена се е родила от едно съновидно ясновидство, има в себе си нещо чуждо за Земята. Когато философията е жива, това е в зависимост от една духовна опитност чужда на Земята; ето защо тя винаги има голяма нужда да разбере земната действителност, над които се чувства да плува. Философията е винаги малко един идеализъм, тя почива на Земята, особено когато е жива.
към текста >>

Ето защо най-живата философия тази, която в древни времена се е родила от едно съновидно ясновидство, има в себе си нещо чуждо за Земята.
Космическата несъзнателна, но активна памет, е тази, която моделира вътрешно кърмачето. Ако душата би искала да запази на Земята спомена за всичко, което е живяло през време на последната фаза на предрожденното съществуване, философията би запазила своята духовна субстанция. Защото именно действието на космическия етер върху организма на човека е това, което дава на философията погледа, който прониква в живите действителности. Обаче нещо и липсва още. Защото по този начин тя би имала своя произход в един период на предземния живот, в течение на който човекът не знае нищо затова, което е неговият физически организъм, и няма никакво съзнание за него. Ето защо най-живата философия тази, която в древни времена се е родила от едно съновидно ясновидство, има в себе си нещо чуждо за Земята. Когато философията е жива, това е в зависимост от една духовна опитност чужда на Земята; ето защо тя винаги има голяма нужда да разбере земната действителност, над които се чувства да плува. Философията е винаги малко един идеализъм, тя почива на Земята, особено когато е жива. Действително човекът е философ само през време на последния период на своя предрожден живот. За да бъде философ и на Земята, той трябва да си припомни всичко, което през време на този последен период е било спонтанно присъстващо за неговото съзнание. По същия начин той беше истински космолог в течение на предидущия период, когато имаше пред своя поглед проявленията на Космоса, от който се бяха оттеглили вече действителните духовни същества.
към текста >>

Когато философията е жива, това е в зависимост от една духовна опитност чужда на Земята; ето защо тя винаги има голяма нужда да разбере земната действителност, над които се чувства да плува.
Ако душата би искала да запази на Земята спомена за всичко, което е живяло през време на последната фаза на предрожденното съществуване, философията би запазила своята духовна субстанция. Защото именно действието на космическия етер върху организма на човека е това, което дава на философията погледа, който прониква в живите действителности. Обаче нещо и липсва още. Защото по този начин тя би имала своя произход в един период на предземния живот, в течение на който човекът не знае нищо затова, което е неговият физически организъм, и няма никакво съзнание за него. Ето защо най-живата философия тази, която в древни времена се е родила от едно съновидно ясновидство, има в себе си нещо чуждо за Земята. Когато философията е жива, това е в зависимост от една духовна опитност чужда на Земята; ето защо тя винаги има голяма нужда да разбере земната действителност, над които се чувства да плува. Философията е винаги малко един идеализъм, тя почива на Земята, особено когато е жива. Действително човекът е философ само през време на последния период на своя предрожден живот. За да бъде философ и на Земята, той трябва да си припомни всичко, което през време на този последен период е било спонтанно присъстващо за неговото съзнание. По същия начин той беше истински космолог в течение на предидущия период, когато имаше пред своя поглед проявленията на Космоса, от който се бяха оттеглили вече действителните духовни същества. Той е познал един истински и религиозен живот в първата фаза на предземния живот, както вече показах това днес.
към текста >>

Философията е винаги малко един идеализъм, тя почива на Земята, особено когато е жива.
Защото именно действието на космическия етер върху организма на човека е това, което дава на философията погледа, който прониква в живите действителности. Обаче нещо и липсва още. Защото по този начин тя би имала своя произход в един период на предземния живот, в течение на който човекът не знае нищо затова, което е неговият физически организъм, и няма никакво съзнание за него. Ето защо най-живата философия тази, която в древни времена се е родила от едно съновидно ясновидство, има в себе си нещо чуждо за Земята. Когато философията е жива, това е в зависимост от една духовна опитност чужда на Земята; ето защо тя винаги има голяма нужда да разбере земната действителност, над които се чувства да плува. Философията е винаги малко един идеализъм, тя почива на Земята, особено когато е жива. Действително човекът е философ само през време на последния период на своя предрожден живот. За да бъде философ и на Земята, той трябва да си припомни всичко, което през време на този последен период е било спонтанно присъстващо за неговото съзнание. По същия начин той беше истински космолог в течение на предидущия период, когато имаше пред своя поглед проявленията на Космоса, от който се бяха оттеглили вече действителните духовни същества. Той е познал един истински и религиозен живот в първата фаза на предземния живот, както вече показах това днес. Така религиозното познание, космологията и философията, когато те са субстанциални, са още дарове на свръхсетивния свят.
към текста >>

Така религиозното познание, космологията и философията, когато те са субстанциални, са още дарове на свръхсетивния свят.
Философията е винаги малко един идеализъм, тя почива на Земята, особено когато е жива. Действително човекът е философ само през време на последния период на своя предрожден живот. За да бъде философ и на Земята, той трябва да си припомни всичко, което през време на този последен период е било спонтанно присъстващо за неговото съзнание. По същия начин той беше истински космолог в течение на предидущия период, когато имаше пред своя поглед проявленията на Космоса, от който се бяха оттеглили вече действителните духовни същества. Той е познал един истински и религиозен живот в първата фаза на предземния живот, както вече показах това днес. Така религиозното познание, космологията и философията, когато те са субстанциални, са още дарове на свръхсетивния свят. Когато ще бъдат признати като такива, тогава те ще могат да донесат храна за духовните нужди на човечеството. Днес аз се опитах да ви опиша някои неща свързани с тайната на раждането. През следващите дни ще ви изложа другата страна на тези факти тази, която е свързана с тайната на смъртта. Така постепенно ще се допълни картината, която трябва да ни покаже, че нещата които на Земята имат истинска духовна стойност, са последно отражение, образ, действие на това, което човешкото същество може да живее, да познае, да научи през време на свръхсетивния живот. Защото то не е само едно земно същество, а принадлежи също на света на духа, на света на душите и ако иска да има пълното чувство за това, което то самото е във всеки стадий на неговия земен живот, то трябва да познава връзките, които го съединяват със свръхсетивния свят.
към текста >>

27. 10. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ: СЪБИТИЕТО НА СМЪРТТА И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ХРИСТА GA_25 Философия, космология, религия

Ако съвременната наука би имала познание за това състояние на нещата за нея би било невъзможно да се отдаде на материализма.
Той става накрая също така диференциран, както в останалата част на тялото. Това е защото жизнените сили, които създават формите, бдят на главата, която става несъзнателна, но много жива. Така през време на земния живот будният човек носи в себе си, в своята глава, една латентна, дремеща смърт. Стремежът да умре е винаги налице, защото астралният организъм постоянно иска да одухотвори главата. Той иска да направи от нея един орган на планетарното движение, иска да направи от нея един образ на съзвездията; той е нейният постоянен разрушител. Ако съвременната наука би имала познание за това състояние на нещата за нея би било невъзможно да се отдаде на материализма. Материалистичното тълкуване на човека ни учи наистина, че жизнените процеси, органическите процеси се разгръщат в главата също така както в черния дроб или в стомаха и че произвеждат там в мозъка мислите и живота на душата. Обаче това е безсмислено. Защото ако мислим, ако имаме съзнание за една вътрешна дейност, това не е резултат на една витализация, на едно органическо изграждане, а то е поради това, че нашата нервна система е постоянно застрашена да бъде разрушена, защото в нея ние носим смъртта. Да имаме вътре в нас един съзнателен живот, това не значи да развиваме в нас един органически живот, а напротив това значи да умъртвяваме този органически живот. За да стигнем до обикновеното съзнание, трябва тези органически процеси да навлязат в умъртвяване и да сторят място на душата.
към текста >>

Също така една истинска философия не може да получи живо съдържание освен приемайки резултатите на имагинативното познание.
За да завърша днес, ще опиша връзките, които свързват приетите от човешкото същество форми след смъртта с християнското развитие и с Тайната на Голгота. * * * Сега вече ще допуснете, че една истинска Космология не може да бъде изградена, без да включим в нея това, което Инспирацията ни позволява да познаем относно поместването в Космоса на един морален зародиш, като този, който току-що описах. Всяка космология би останала непълна, ако тя не би показала, как настоящата вселена, на която природата е неутрален, аморален образ, ще бъде един ден преобразена от живота на хората по такъв начин, че това, което е природно, ще бъде морално, това, което е морално, ще бъде природно. Една истинска Космология може да се роди чрез обогатяването, което Инспирацията ще донесе към обикновените познания. Също така една истинска философия не може да получи живо съдържание освен приемайки резултатите на имагинативното познание. А християнството има нужда от тази Космология. В епохите, които предхождаха Тайната на Голгота, посветените работиха чрез методи различни от тези на модерното посвещение. Те знаеха това, което става в духовния свят, в който човек прониква след смъртта, и можеха вече да кажат на своите последователи: След смъртта вие влизате в един свят на душите, където ще намерите отзвука на вашите морални качества и на тези, които са сродни с тях. Но вие не можете да проникнете в царството на духовете със силите, които в този момент се разгръщат във вашата душа, защото резултатите от това морално съждение, което вашето астрално тяло носи, биха затъмнили, биха задушили вашето Азово съзнание, вашето себесъзнание, което трябва да добиете в страната на душите. Посветените, които живееха по времето на Тайната на Голгота и още три или четири столетия по-късно, казваха на тези, които искаха да бъдат последователи: Пътят, който физическото развитие, развитието на физическия организъм следва, е такъв, че, след като е минало през света на душите, човешкото същество е така добре включено в мрежата от отзвуци на неговата морална стойност, щото, ако би било оставено само на неговите собствени сили, неговото съзнание би се затъмнило и то не би искало да се отвори за влиянието на слънчевото същество.
към текста >>

28. 21. Принципи 109-111 GA_26 Мистерията на Михаил

110. Защото "свободата" е дадена непосредствено като факт на всеки човек, който разбира самия себе си в съвременната епоха на развитието на човечеството.
Принципи 109-111 ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО /Във връзка с предидущото описание на опитностите на Михаел/ 109. Да осъзнае човек деятелността на Михаела в духовната цялост на света, това значи той да разреши загадката на човешката свобода, изхождайки от космическите отношения, доколкото разрешението е необходимо на земния човек. 110. Защото "свободата" е дадена непосредствено като факт на всеки човек, който разбира самия себе си в съвременната епоха на развитието на човечеството. Никой не може да каже, ако не иска да отрече един явен факт, "свободата не е" /”не съществува"/. Обаче може да се намери едно противоречие между това, което е дадено по този начин фактически, и процесите в Космоса. В разглеждането на мисията на Михаел в Космоса това противоречие отпада. 111. В моята "Философия на свободата" ще се намери "свободата" на човешкото същество в настоящата мирова епоха доказана като съдържание на съзнанието; в описанията на мисията на Михаел, които са дадени тук, се намира "развитието на тази свобода" обосновано космически.
към текста >>

111. В моята "Философия на свободата" ще се намери "свободата" на човешкото същество в настоящата мирова епоха доказана като съдържание на съзнанието; в описанията на мисията на Михаел, които са дадени тук, се намира "развитието на тази свобода" обосновано космически.
109. Да осъзнае човек деятелността на Михаела в духовната цялост на света, това значи той да разреши загадката на човешката свобода, изхождайки от космическите отношения, доколкото разрешението е необходимо на земния човек. 110. Защото "свободата" е дадена непосредствено като факт на всеки човек, който разбира самия себе си в съвременната епоха на развитието на човечеството. Никой не може да каже, ако не иска да отрече един явен факт, "свободата не е" /”не съществува"/. Обаче може да се намери едно противоречие между това, което е дадено по този начин фактически, и процесите в Космоса. В разглеждането на мисията на Михаел в Космоса това противоречие отпада. 111. В моята "Философия на свободата" ще се намери "свободата" на човешкото същество в настоящата мирова епоха доказана като съдържание на съзнанието; в описанията на мисията на Михаел, които са дадени тук, се намира "развитието на тази свобода" обосновано космически.
към текста >>

29. VIII. Размишления върху изкуството и естетиката; редактор при „Немски седмичник“ GA_28 Моят жизнен път

Той показваше, така ми се струваше, силите, действащи в съвременната цивилизация по духовно помрачаващ начин.
От едната страна е бездуховният стремеж, който мисли за света като за механизъм и иска да представи живота по механичен начин. От другата страна са бездушевните фантазии, които изобщо не се интересуват от това дали привидният им духовен живот има реално отношение с действителността. Гротескността на образите, с която рисува Хамерлинг, отблъсна мнозина, които му бяха почитатели заради предишни негови произведения. Дори и в дома на деле Грацие, в който преди Хамерлинг винаги предизвикваше всеотдайно възхищение, започнаха да се колебаят, когато се появи този епос. На мен обаче „Хомункулус“ направи много дълбоко впечатление. Той показваше, така ми се струваше, силите, действащи в съвременната цивилизация по духовно помрачаващ начин. В него откривах сериозно предупреждение към епохата. Но също така се затруднявах да заема някаква позиция спрямо Хамерлинг. Първоначално появата на „Хомункулус“ увеличи трудностите в моята душа. У Хамерлинг виждах личност, която в някакъв смисъл сама беше откровение на епохата. Поглеждах назад към времето, в което Гьоте и съратниците му бяха довели идеализма до достойна за човека висота.
към текста >>

Исках да открия причините защо идеализмът на такава смела философия, изразена толкова убедително в трудовете на Фихте и Хегел, не е могъл да проникне до живия дух.
Но дълбоко ме наскърбяваше фактът, че е останал само дотук и че погледът му е насочен не толкова напред към реалния свят на духа, пробиващ си път чрез една нова форма, колкото назад, към сянката на една духовност, разрушена от материализма. Въпреки това „Хомункулус“ ме привличаше. Макар и да не показваше как човек да проникне в духовния свят, все пак той представяше докъде се стига, ако той иска да действа единствено в свят, лишен от духовност. Размишленията над „Хомункулус“ съвпаднаха с времето, в което бях започнал да се замислям над същността на художественото творчество и красотата. Това, което преминаваше през душата ми тогава, се изля в краткото съчинение „Гьоте като баща на една нова естетика“, написано въз основа на една лекция, която изнесох пред Виенското Гьотево общество. Исках да открия причините защо идеализмът на такава смела философия, изразена толкова убедително в трудовете на Фихте и Хегел, не е могъл да проникне до живия дух. Един от пътищата, по които поех, за да открия тези причини, беше размишлението над заблужденията на чисто идеалистическата философия в областта на естетиката. Хегел и мислещите подобно на него намират съдържанието на изкуството в сетивното проявление на „идеята“. Когато „идеята“ се проявява в сетивен облик, тя се разкрива като нещо красиво. Това беше тяхното мнение. Но периодът, следващ този идеализъм, не искаше повече да признае каквато и да е било реалност в една „идея“.
към текста >>

Един от пътищата, по които поех, за да открия тези причини, беше размишлението над заблужденията на чисто идеалистическата философия в областта на естетиката.
Въпреки това „Хомункулус“ ме привличаше. Макар и да не показваше как човек да проникне в духовния свят, все пак той представяше докъде се стига, ако той иска да действа единствено в свят, лишен от духовност. Размишленията над „Хомункулус“ съвпаднаха с времето, в което бях започнал да се замислям над същността на художественото творчество и красотата. Това, което преминаваше през душата ми тогава, се изля в краткото съчинение „Гьоте като баща на една нова естетика“, написано въз основа на една лекция, която изнесох пред Виенското Гьотево общество. Исках да открия причините защо идеализмът на такава смела философия, изразена толкова убедително в трудовете на Фихте и Хегел, не е могъл да проникне до живия дух. Един от пътищата, по които поех, за да открия тези причини, беше размишлението над заблужденията на чисто идеалистическата философия в областта на естетиката. Хегел и мислещите подобно на него намират съдържанието на изкуството в сетивното проявление на „идеята“. Когато „идеята“ се проявява в сетивен облик, тя се разкрива като нещо красиво. Това беше тяхното мнение. Но периодът, следващ този идеализъм, не искаше повече да признае каквато и да е било реалност в една „идея“. Понеже идеята на идеалистическия мироглед, както живее в съзнанието на идеалистите, не насочва към духовния свят, в следващото поколение тя не може да се утвърди като нещо, имащо реална стойност.
към текста >>

Пред душата ми витаеше „философия на свободата“, една житейска визия за жадуващия духа и стремящ се към красота сетивен свят, една духовна визия за живия свят на истината.
Тогава човекът постига хармония с духовността на света, което става не по необходимост, а единствено в творческата реализация на собственото същество. В този център на човека не от тъмни инстинкти, а породени от „морални интуиции“ произлизат мотиви за действие, които са толкова прозрачни в себе си, като най-прозрачните мисли. Така чрез съзерцаването на свободната воля исках да открия духа, чрез който човекът е като индивидуалност в света. Чрез усещането за истински красивото исках да съзра духа, който действа в човека, когато е активен в сетивното по такъв начин, че не просто да изразява собствената си същност духовно като свободно дело, а така, че тази негова духовна същност да се излива в света, чиято реалност произхожда от духа, но без да разкрива този дух непосредствено. Чрез съзерцаването на истинското желаех да изживея духа, който се разкрива в собствената си същност, чието духовно отражение е моралното дело, и към който се стреми художественото творчество посредством сетивната форма. Пред душата ми витаеше „философия на свободата“, една житейска визия за жадуващия духа и стремящ се към красота сетивен свят, една духовна визия за живия свят на истината. Беше също през 1888 г., когато бях въведен в дома на виенския евангелски пастор Алфред Формей. Веднъж седмично там се събираше един кръг от творци и писатели. Алфред Формей сам се изявяваше като поет. Фриц Лемермайер го характеризираше дружески така: „Топлосърдечен, със задушевно усещане за природата, мечтателен, почти опиянен от вярата в Бог и блаженството, така пише стихове Алфред Формей в меки, звучни акорди. Като че ли стъпките му не докосват твърдата земя, а сякаш броди в унес и мечтае високо в облаците.“ Такъв беше Алфред Формей също и като човек.
към текста >>

Струваше ми се обаче, че трагизмът на епохата се състои в това, че с него се занимават личности, които изцяло са обхванати от материализма на съвременната цивилизация.
Но вътрешно не можах да се приближа към никого от тях. За мен беше болезнено да слушам да се говори за това, че материално-икономическите сили в историята на човечеството са двигател на същинското развитие и че духовното трябвало да бъде само идейна надстройка на тази „истински реална“ основа. Аз познавах действителността на духовното. За мен твърденията на теоретизиращите социалисти бяха затваряне на очите пред истинската действителност. При все това ми беше ясно, че самият „социален въпрос“ е от огромно значение. Струваше ми се обаче, че трагизмът на епохата се състои в това, че с него се занимават личности, които изцяло са обхванати от материализма на съвременната цивилизация. Държах на това, че тъкмо този въпрос може да бъде правилно поставен само от светоглед, ориентиран към духовното. И така, на двадесет и седем години бях изпълнен с „въпроси“ и „загадки“ относно външния живот на човечеството, докато същността на душата и нейната връзка с духовния свят се представяха пред душата ми като завършена в себе си концепция, приемаща все по-определени форми. Духовно можех да работя само като изхождах от тази концепция. И тази работа все повече приемаше такова направление, което няколко години по-късно щеше да ме доведе до написване на „Философия на свободата“. ______________________________________________________
към текста >>

И тази работа все повече приемаше такова направление, което няколко години по-късно щеше да ме доведе до написване на „Философия на свободата“.
При все това ми беше ясно, че самият „социален въпрос“ е от огромно значение. Струваше ми се обаче, че трагизмът на епохата се състои в това, че с него се занимават личности, които изцяло са обхванати от материализма на съвременната цивилизация. Държах на това, че тъкмо този въпрос може да бъде правилно поставен само от светоглед, ориентиран към духовното. И така, на двадесет и седем години бях изпълнен с „въпроси“ и „загадки“ относно външния живот на човечеството, докато същността на душата и нейната връзка с духовния свят се представяха пред душата ми като завършена в себе си концепция, приемаща все по-определени форми. Духовно можех да работя само като изхождах от тази концепция. И тази работа все повече приемаше такова направление, което няколко години по-късно щеше да ме доведе до написване на „Философия на свободата“. ______________________________________________________ * Хомункулус – изкуствен, лабораторно създаден човек. Термин, използван често от алхимиците. – Бел. пр.
към текста >>

30. IX. Пътувания до Ваймар, Берлин и Мюнхен GA_28 Моят жизнен път

Чувствах колко далече се намирам от съвременната философия.
По-скоро човек би трябвало първо да провери дали възгледът за представата като нещо нереално е защитим или пък произхожда единствено от един предразсъдък. Едуард фон Хартман възрази, че това не подлежи на оспорване. Още от обяснението на думата „представа“ ставало видно, че в нея не би могло да има нищо реално. Когато чух това възражение, в душата ми нахлу мраз. „Обясненията на думите“ да бъдат сериозна изходна точка за един светоглед! Чувствах колко далече се намирам от съвременната философия. Когато на връщане седях в купето на влака, потънал в мислите и спомените си за все пак толкова ценното ми посещение, това душевно смразяване се повтори. То беше нещо, чието въздействие продължи дълго у мен. С изключение на визитата при Едуард фон Хартман, кратките посещения в Берлин и Мюнхен, които можах да направя по време на пътуването си през Германия веднага след Ваймар, бяха наситени с художествени впечатления. Разширяването на моя кръгозор в това направление тогава усетих като особено обогатяване на душевния си живот. Така това първо голямо пътешествие, което можах да направя, беше от голямо значение и за възгледите ми за изкуството.
към текста >>

Това беше времето, по което „Философия на свободата“ придобиваше все по-определени форми в душата ми.
Там тихо, видимо вглъбен повече в себе си, отколкото слушайки околните, седеше Хуго Волф, близък приятел на Роза Майредер. Човек го чуваше в душата си, въпреки че той говореше толкова малко. Защото това, което ставаше в живота му, се предаваше по един тайнствен начин на тези, които общуваха с него. Бях привързан с най-сърдечна обич към Карл Майредер, съпруг на г-жа Роза, който беше изключително фин мъж и като личност, и като човек на изкуството, а също и към брат му Юлиус Майредер, ентусиаст в отношението си към изкуството. Мари Ланг, нейният кръг и Фридрих Екщайн, който тогава се беше посветил изцяло на теософското духовно течение и концепция за света, често бяха там. Това беше времето, по което „Философия на свободата“ придобиваше все по-определени форми в душата ми. Роза Майредер е личността, с която говорех най-много за тези форми в периода на създаване на моята книга. Тя ме освободи от част от вътрешната самота, в която живеех. Стремеше се към виждане на непосредствената човешка личност, а аз – към откровението на света, към което тази личност може да се стреми чрез посредничеството на разкриващото се пред духовния взор. Между двете съществуваха много мостове. Често в по-нататъшния си живот в благодарната ми памет пред духа ми се появяваше една или друга картина от тези преживявания, както например споменът за нашата разходка през величествените алпийски гори, по време на която Роза Майредер и аз говорехме за истинския смисъл на човешката свобода.
към текста >>

31. XIV. Сътрудничество в Архива на Гьоте и Шилер GA_28 Моят жизнен път

Бях се самообучавал задълбочено в областта на философията, но имах зад себе си официален курс на обучение, който ме изключваше от всичко, което дава достъп до следването на философия.
За неопределен период от време отново бях изправен пред задача, която не ми беше дадена по повод на някакво външно събитие, а беше следствие от вътрешния процес на развитие на възгледите ми за света и живота. На същия се дължеше и че държах докторския си изпит в Росток, представяйки своя труд „Съгласуване на човешкото съзнание със самото себе си“. Външни обстоятелства направиха така, че да не мога да положа изпита във Виена. Зад себе си официално имах реалното училище, а не гимназия, въпреки че бях получил гимназиално образование благодарение на частните уроци, които давах по програмата на гимназията, и на самостоятелната си подготовка. Това изключваше възможността да получа докторска степен в Австрия. Бях се самообучавал задълбочено в областта на философията, но имах зад себе си официален курс на обучение, който ме изключваше от всичко, което дава достъп до следването на философия. В края на първия период от живота си в ръцете ми беше попаднал един философски труд, който силно ме заплени: „Седем книги платонизъм“ от Хайнрих фон Щайн, който по това време преподаваше философия в Росток. Това обстоятелство доведе до това да предам своята дисертация на милия стар философ, когото много ценях заради неговата книга и когото за първи път видях на изпита. Личността на Хайнрих фон Щайн все още битува найживо в спомените ми. Почти така, сякаш съм преживял много неща заедно с него.
към текста >>

„Седем книги платонизъм“ от Хайнрих фон Щайн, който по това време преподаваше философия в Росток.
Външни обстоятелства направиха така, че да не мога да положа изпита във Виена. Зад себе си официално имах реалното училище, а не гимназия, въпреки че бях получил гимназиално образование благодарение на частните уроци, които давах по програмата на гимназията, и на самостоятелната си подготовка. Това изключваше възможността да получа докторска степен в Австрия. Бях се самообучавал задълбочено в областта на философията, но имах зад себе си официален курс на обучение, който ме изключваше от всичко, което дава достъп до следването на философия. В края на първия период от живота си в ръцете ми беше попаднал един философски труд, който силно ме заплени: „Седем книги платонизъм“ от Хайнрих фон Щайн, който по това време преподаваше философия в Росток. Това обстоятелство доведе до това да предам своята дисертация на милия стар философ, когото много ценях заради неговата книга и когото за първи път видях на изпита. Личността на Хайнрих фон Щайн все още битува найживо в спомените ми. Почти така, сякаш съм преживял много неща заедно с него. Защото „Седем книги платонизъм“ представлява израз на ясно очертана философска индивидуалност. В тази книга философията като мисловно съдържание не се приема като нещо, почиващо на собствените си основи.
към текста >>

В тази книга философията като мисловно съдържание не се приема като нещо, почиващо на собствените си основи.
„Седем книги платонизъм“ от Хайнрих фон Щайн, който по това време преподаваше философия в Росток. Това обстоятелство доведе до това да предам своята дисертация на милия стар философ, когото много ценях заради неговата книга и когото за първи път видях на изпита. Личността на Хайнрих фон Щайн все още битува найживо в спомените ми. Почти така, сякаш съм преживял много неща заедно с него. Защото „Седем книги платонизъм“ представлява израз на ясно очертана философска индивидуалност. В тази книга философията като мисловно съдържание не се приема като нещо, почиващо на собствените си основи. Платон бива всестранно разгледан като философа, търсил философия, основаваща се на самата себе си. Откритото от него по този път е старателно представено от Хайнрих фон Щайн. В първите глави на това съчинение човек се вживява напълно в платоническия светоглед. След това обаче Щайн преминава към внасянето на Христовото откровение в развитието на човечеството. Това реално внедряване в духовния живот той посочва като нещо по-висше в сравнение с изработването на мисловно съдържание единствено чрез философията.
към текста >>

Платон бива всестранно разгледан като философа, търсил философия, основаваща се на самата себе си.
Това обстоятелство доведе до това да предам своята дисертация на милия стар философ, когото много ценях заради неговата книга и когото за първи път видях на изпита. Личността на Хайнрих фон Щайн все още битува найживо в спомените ми. Почти така, сякаш съм преживял много неща заедно с него. Защото „Седем книги платонизъм“ представлява израз на ясно очертана философска индивидуалност. В тази книга философията като мисловно съдържание не се приема като нещо, почиващо на собствените си основи. Платон бива всестранно разгледан като философа, търсил философия, основаваща се на самата себе си. Откритото от него по този път е старателно представено от Хайнрих фон Щайн. В първите глави на това съчинение човек се вживява напълно в платоническия светоглед. След това обаче Щайн преминава към внасянето на Христовото откровение в развитието на човечеството. Това реално внедряване в духовния живот той посочва като нещо по-висше в сравнение с изработването на мисловно съдържание единствено чрез философията. От Платон към Христос като към осъществяването на нещо въжделено – така би могло да се определи това, което се съдържа в изложението на Щайн.
към текста >>

Това реално внедряване в духовния живот той посочва като нещо по-висше в сравнение с изработването на мисловно съдържание единствено чрез философията.
В тази книга философията като мисловно съдържание не се приема като нещо, почиващо на собствените си основи. Платон бива всестранно разгледан като философа, търсил философия, основаваща се на самата себе си. Откритото от него по този път е старателно представено от Хайнрих фон Щайн. В първите глави на това съчинение човек се вживява напълно в платоническия светоглед. След това обаче Щайн преминава към внасянето на Христовото откровение в развитието на човечеството. Това реално внедряване в духовния живот той посочва като нещо по-висше в сравнение с изработването на мисловно съдържание единствено чрез философията. От Платон към Христос като към осъществяването на нещо въжделено – така би могло да се определи това, което се съдържа в изложението на Щайн. След това той проследява влиянието на платонизма в християнското развитие на светогледите. Щайн е на мнение, че откровението е дало от отвън съдържанието на човешкия стремеж към светогледи. Тук не можех да се съглася с него. За мен беше преживяване, че човешкото същество би могло да има откровение, когато постигне съгласуване със самото себе си в живо духовно съзнание и че тогава чрез преживяването на идеите това откровение би могло да получи битие в човека.
към текста >>

Въпреки противоречието, в което се намирах по отношение на нея, тази книга ми беше по-близка от цялата философия, добиваща съдържание, изхождайки единствено от понятия и сетивен опит.
Тук не можех да се съглася с него. За мен беше преживяване, че човешкото същество би могло да има откровение, когато постигне съгласуване със самото себе си в живо духовно съзнание и че тогава чрез преживяването на идеите това откровение би могло да получи битие в човека. Но в книгата усещах нещо, което ме привлича. Реалният живот на духа зад този на идеите, ако и във форма, която да не беше моята, тук се явяваше импулс към всеобхватно историческо-философско изложение. Платон, великият носител на света на идеите, който с копнеж очаква своето осъществяване чрез Христовия импулс – да се представи това е смисълът на книгата на Щайн. Въпреки противоречието, в което се намирах по отношение на нея, тази книга ми беше по-близка от цялата философия, добиваща съдържание, изхождайки единствено от понятия и сетивен опит. При Щайн ми липсваше и съзнанието, че все пак Платоновият идеен свят също води своето начало от едно древно откровение на духовния свят. Това (дохристиянско) откровение, изложено по доста интересен начин в „История на идеализма“ на Ото Вилман, не се проявява във възгледите на Щайн. Той не разглежда платонизма като идеен остатък от праоткровението, който след това получава обратно загубеното си духовно съдържание в по-висша форма в християнството. Платоническите идеи при него са представени като понятийно съдържание, развило се от самото себе си и след това получило живот чрез Христос. Въпреки това книгата е една от тези, които са написани с философска топлота.
към текста >>

Нейният автор беше личност, пронизана от дълбока религиозност, която търси във философията израз на религиозния живот.
При Щайн ми липсваше и съзнанието, че все пак Платоновият идеен свят също води своето начало от едно древно откровение на духовния свят. Това (дохристиянско) откровение, изложено по доста интересен начин в „История на идеализма“ на Ото Вилман, не се проявява във възгледите на Щайн. Той не разглежда платонизма като идеен остатък от праоткровението, който след това получава обратно загубеното си духовно съдържание в по-висша форма в християнството. Платоническите идеи при него са представени като понятийно съдържание, развило се от самото себе си и след това получило живот чрез Христос. Въпреки това книгата е една от тези, които са написани с философска топлота. Нейният автор беше личност, пронизана от дълбока религиозност, която търси във философията израз на религиозния живот. На всяка страница от тритомното произведение се усеща стоящата зад него личност. След многократно препрочитане на книгата и особено на частите, в които става дума за връзката на платонизма с християнството, за мен беше важно преживяване да се срещна с автора лице в лице. С цялостния си начин на поведение той беше спокойна личност в напреднала възраст, с благ поглед, който сякаш беше създаден да изследва кротко, но проникновено процеса на развитие на своите студенти. В неговия език – във всяка фраза, в тона на думите – прозираше разсъдливостта на философа. Такъв стоеше пред мен Щайн, когато го посетих преди изпита.
към текста >>

Всички бяха взети от Кантовата философия.
В неговия език – във всяка фраза, в тона на думите – прозираше разсъдливостта на философа. Такъв стоеше пред мен Щайн, когато го посетих преди изпита. Той ми каза: „Вашата дисертация не отговаря на изискванията. От нея се вижда, че не сте я писали под ръководството на някой преподавател. Но съдържанието на работата Ви ми позволява да я приема на драго сърце.“ Толкова много ми се искаше по време на устния изпит да ме попита за нещо, свързано със „Седем книги платонизъм“, но нито един от неговите въпроси не се отнасяше до тях. Всички бяха взети от Кантовата философия. Винаги съм носил образа на Хайнрих фон Щайн дълбоко запечатан в сърцето си и щеше да ми бъде безкрайно приятно да се срещна отново с него. Съдбата никога повече не ни събра. Моят докторски изпит е един от любимите ми спомени, тъй като впечатлението от личността на Щайн далеч затъмнява всичко друго, свързано с него. Настроението, с което отидох във Ваймар, носеше оттенъка на обстойните ми занимания с платонизма. То много ми помогна да се ориентирам в задачата си в Архива на Гьоте и Шилер.
към текста >>

Шерер пое духовния контрол, а ръководството на Архива бе поето от Ерих Шмит, негов ученик, който тогава заемаше професурата по история на съвременната немска литература във Виена.
Съвсем различно стояха нещата при Вилхелм Шерер. За него Гьоте беше важна глава в историята на немската литература. В Архива на Гьоте излизаха наяве нови източници от изключително значение за попълването на тази глава. Следователно работата в Гьотевия архив трябваше да бъде систематично включена и подредена в общото литературно-историческо дело. Така възникна планът за издание на Гьоте, съставено коректно от филологическа гледна точка. Шерер пое духовния контрол, а ръководството на Архива бе поето от Ерих Шмит, негов ученик, който тогава заемаше професурата по история на съвременната немска литература във Виена. Така работата в Архива на Гьоте доби своя облик, който се отразяваше и на всичко друго, случващо се в Гьотевия архив или във връзка с него. Всичко носеше характера на тогавашния филологически начин на мислене и работа. У Вилхелм Шерер литературно-историческата филология се стремеше към подражание на тогавашните естественонаучни методи. Вземаха се най-разпространените естественонаучни идеи и желанието беше литературно-историческите филологически идеи да бъдат възпроизведени по техен образец. Откъде даден поет е заимствал нещо, как се е трансформирала тази заемка у него – ето въпросите, поставяни в основата на историята на развитието на духовния живот.
към текста >>

32. XXIII. „Етически индивидуализъм“ GA_28 Моят жизнен път

Затова още във „Философия на свободата“ бях длъжен да поставя ударението върху свободата на мисълта по отношение на нравствената природа на волята.
Не преставах да си казвам, че изобщо и дума не може да става да се отговори на въпроса дали волята на човека е свободна или не, а на съвсем различния въпрос: какъв трябва да бъде пътят в душевния живот, който води от природната несвободна воля към свободната, тоест към истински нравствената воля? За да се намери отговор на този въпрос, следва да се види как божествено-духовното живее във всяка отделна човешка душа. Нравственото изхожда единствено от нея и следователно нравственият импулс трябва да се оживи в нейната напълно индивидуална същност. Нравствените закони – като повели, – идващи от външните обстоятелства, в които се намира човекът, ако и първоначално да произлизат от сферата на духовния свят, се превръщат в нравствени импулси в него не по силата на това, че той ориентира своята воля навън, а единствено поради факта, че изживява напълно индивидуално тяхното мисловно съдържание като нещо духовно-същностно. Свободата живее в мислите на човека и не волята е непосредствено свободна, а мисълта, която упълномощава волята. Затова още във „Философия на свободата“ бях длъжен да поставя ударението върху свободата на мисълта по отношение на нравствената природа на волята. Медитативният живот даде особена сила и на тази мисъл. Нравственият световен ред все по-ясно заставаше пред мен като реализирано на земята проявление на такъв вид порядък, който действа във висшите духовни сфери. Той може да бъде побран в представния свят само на този, който е способен да признае духовното. В описания период от живота ми за мен всички тези прозрения се обединиха във възвишената всеобхватна истина, че съществата и процесите в света не могат да бъдат обяснени, ако човек използва мисленето си за „обяснение“, а само когато посредством мисленето си той съумее да съзерцава процесите в тази връзка, в която един процес обяснява друг, в която една загадка се превръща в разрешение на друга и човекът сам става словото за възприемания от него външен свят. В това се преживява истината на представата, че в света и неговите действия властват логосът, мъдростта и словото.
към текста >>

(В по-късното разширено издание това съчинение получи заглавието „Загадките на философията“.)
Такава материя, каквато този начин на мислене постулира за реална, реално никъде не съществува. Основното заблуждение на всички материалистически настроени естественици се състои в тяхната невъзможна идея за материята. С нея те си преграждат пътя към духовното битие. Материалната природа, която пробужда в душата само това, което човекът преживява в природата, превръща света в „илюзия“. Понеже тези идеи навлязоха много интензивно в душевния ми живот, четири години по-късно ги преработих в съчинението си „Възгледите за света и живота през деветнадесети век“ в главата „Светът като илюзия“. (В по-късното разширено издание това съчинение получи заглавието „Загадките на философията“.) В биологическия начин на мислене не е възможно да се изпадне по същия начин в характеристики, които напълно изтласкват представното от сферата, която човекът може да преживее, и оставят душевния му живот да бъде само илюзия. Тук не може да се стигне до обяснение на това, че извън човека съществува свят, от който той не преживява нищо, който му прави впечатление единствено през сетивата, което впечатление обаче може да е съвсем различно от това, което го причинява. Ако в душевния си живот човек потисне найважните елементи на мисленето, може дори да повярва, че се казва нещо, когато се твърди, че субективното възприятие на светлината обективно съответства на някаква форма на движение на етера – такава беше представата тогава. Човек обаче трябва да е злостен фанатик, ако предлага да „обясни“ по този начин и това, което се възприема в сферата на живата природа. В никакъв случай, така си казвах, подобно представяне на идеи за природата няма да проникне до идеята за нравствения световен ред.
към текста >>

Това е основният въпрос в „Теория на познанието на Гьотевия светоглед“ (написана в средата на осемдесетте години), както и в книгите ми „Истина и наука“ и „Философия на свободата“.
В никакъв случай, така си казвах, подобно представяне на идеи за природата няма да проникне до идеята за нравствения световен ред. То може да разглежда този ред само като нещо проникнало във физическия свят на човека от област, чужда на познанието. Значителното за началото на третия период от живота ми беше не това, че тези въпроси заставаха пред моята душа, защото те ме вълнуваха вече отдавна. Най-важното беше това, че целият свят на моето познание, без да се променя съществено нещо в неговото съдържание, намери в душата ми, под влияние на тези въпроси, жизнена подвижност, съществено по-голяма отпреди. Човешката душа живее в „Логоса“, как външният свят живее в този Логос? Това е основният въпрос в „Теория на познанието на Гьотевия светоглед“ (написана в средата на осемдесетте години), както и в книгите ми „Истина и наука“ и „Философия на свободата“. Това душевно направление доминираше във всички идеи, разработени от мен, за да проникна в душевните основи, изхождайки от които Гьоте се опитва да хвърли светлина върху мировите явления. Това, което особено ме занимаваше в тук описвания период от живота ми, беше, че идеите, които бях принуден да отхвърля толкова сурово, бяха обхванали мисленето на епохата със страшна сила. Хората живееха до такава степен проникнати от тях, че не бяха в състояние да почувстват цялата важност на това, което указваше в противоположното на тях душевно направление. Противоречието между това, което за мен беше ясна истина, и възгледите на моята епоха преживях така, че това преживяване определи основния тон на моя живот изобщо през годините около края на века и началото на новия. Всичко, случващо се в духовния живот, събуждаше у мен впечатлението, че произлиза от това противоречие.
към текста >>

В увода си отбелязах, че ще говоря само за възгледите на Гьоте за живота, защото идеите му за светлината и цветовете са такива, че в съвременната физика не съществува възможност да бъде прокаран мост към тях.
Но тъкмо по отношение на многото хубави неща, които можех да оценя, изпитвах дълбока болка, защото вярвах, че виждам как на тях като зародиши в развитието на духовния живот – навсякъде се противопоставят разрушителни сили. Затова силно ме вълнуваше въпросът: как може да се намери път, за да се придаде на вътрешно прозряната истина такава изразна форма, която да бъде разбираема за дадената епоха? При преживяването на това се получава така, сякаш е нужно да бъде изкачен труднодостъпен планински връх. Човек се опитва да го направи от най-различни изходни точки, но си остава все на същото място, въпреки че е положил усилия, които обаче е принуден да признае за напразни. Веднъж през деветдесетте години във Франкфурт на Майн говорих за Гьотевите възгледи за природата. В увода си отбелязах, че ще говоря само за възгледите на Гьоте за живота, защото идеите му за светлината и цветовете са такива, че в съвременната физика не съществува възможност да бъде прокаран мост към тях. В тази невъзможност виждах знаменателен симптом, свидетелстващ за духовната ориентация на епохата. Малко по-късно разговарях с един много известен в своята област физик, който също се занимаваше интензивно с Гьотевите възгледи за природата. Разговорът кулминира в това, че той каза: „Гьотевата представа за цветовете е такава, че физиката просто не знае какво да прави с нея.“ След което аз замълчах. Така беше с много неща: това, което за мен се явяваше истина, беше такова, че мислителите на епохата „не знаеха какво да правят с него“.
към текста >>

33. XXXV. За книги, лекции и публичното им въздействие GA_28 Моят жизнен път

В този кръг беше Макс Шелер, който по това време работеше като преподавател по философия в Йена.
Така за мен едно посещение в Йена се превърна в прекрасен спомен. Трябваше да изнеса лекции на антропософски теми във Ваймар. Беше предвидена и лекция в по-малък кръг в Йена. След нея се събрахме в още по-малка група. Имаше желание да дискутираме върху това какво има да каже теософията. В този кръг беше Макс Шелер, който по това време работеше като преподавател по философия в Йена. Дискусията скоро се сведе до обсъждане на това какви чувства е предизвикало у него моето изложение. И аз веднага усетих неговия по-дълбок стремеж към познание. Той проявяваше вътрешна толерантност по отношение на моите възгледи – толерантността, необходима на човек, който наистина е жаден за познание. Дискутирахме относно теоретико-познавателната обосновка на духовното познание. Говорихме за проблема, че проникването в духовната действителност, от една страна, трябва да може да бъде обосновано теоретико-познавателно, също както проникването в сетивната действителност, от друга.
към текста >>

Този, който желае да проследи личната ми вътрешна борба и работа за представянето на антропософията пред съзнанието на съвременната епоха, трябва да го направи въз основа на моите съчинения, адресирани до широкия читател.
Но членовете на обществото пожелаха да имат курсовете в отпечатан вид. Така и стана. Ако бях имал времето да коригирам нещата, още от самото начало нямаше да има нужда да съществува ограничението „само за членове“. Сега това ограничение е отпаднало вече повече от година. Тук в моята „автобиография“ е необходимо преди всичко да отбележа как двете – публикуваните ми книги и тези частни издания – се включват в това, което разработих като антропософия. Този, който желае да проследи личната ми вътрешна борба и работа за представянето на антропософията пред съзнанието на съвременната епоха, трябва да го направи въз основа на моите съчинения, адресирани до широкия читател. В тях се опитвам да изложа всичко, което съществува като стремеж към познание в нашата епоха. В тези трудове намира отражение всичко, което все повече придоби форма за мен в „духовно виждане“ и стана сградата на антропософията – наистина несъвършена в много отношения. Наред с повелята да изграждам „антропософията“, като същевременно служа единствено на това, което се установява, когато съобщенията от духовния свят трябва да се предадат на днешния общообразован свят, се появи и другата повеля – да се удовлетвори напълно разкриващото се като душевна потребност, като копнеж по духа сред членовете на Обществото. Сред тях съществуваше преди всичко силно желание да се запознаят с тълкуванията на евангелията и библейските събития в светлината на антропософията. Те желаеха да слушат лекции за тези откровения, дадени на човечеството.
към текста >>

34. Рудолф Щайнер – живот и творчество GA_28 Моят жизнен път

Обучение във Виенското висше техническо учили ще: математика и естествознание, литература, философия, история.
Родителите му произхождат от Южна Австрия. 1872 г. Гимназия до 1879 г. във Винер Нойщат. 1879 г. Обучение във Виенското висше техническо учили ще: математика и естествознание, литература, философия, история. Основно запознаване с Гьоте. 1882 - 1897 г. Издава естественонаучните трудове на Гьоте (5 тома) в „Немска национална литература“ на Кюрш-нер. Самостоятелно издание на уводите - през 1925 г. под заглавие „Въведение в естественонаучните съчинения на Гьоте“ (Събр.
към текста >>

Докторат по философия в Университета Росток.
Лекции в Гьотевото общество, Виена: „Гьоте като баща на новата естетика“ (Събр. съч. 30). 1890 - 1897 г. Ваймар. Сътрудник в Архива на Гьоте и Шилер. 1891 г. Докторат по философия в Университета Росток. През 1892 г. излиза разширената дисертация „Истина и наука“. Увод към „Философия на свободата“ (Събр. съч. 3). 1894 г.
към текста >>

Увод към „Философия на свободата“ (Събр.
Сътрудник в Архива на Гьоте и Шилер. 1891 г. Докторат по философия в Университета Росток. През 1892 г. излиза разширената дисертация „Истина и наука“. Увод към „Философия на свободата“ (Събр. съч. 3). 1894 г. „Философия на свободата. Основни принципи на един модерен светоглед“ (Събр. съч. 4).
към текста >>

„Философия на свободата.
През 1892 г. излиза разширената дисертация „Истина и наука“. Увод към „Философия на свободата“ (Събр. съч. 3). 1894 г. „Философия на свободата. Основни принципи на един модерен светоглед“ (Събр. съч. 4). 1895 г. „Фридрих Ницше, борец срещу своето време“ (Събр. съч. 5).
към текста >>

„Възгледите за света и живота през деветнадесети век“, по-късно излиза с разширения като „Загадките на философията“ (Събр.
съч. 29-32). 1899 - 1904 г. Преподавателска дейност в основаното от В. Либкнехт „Общообразователно училище за работещи“, Берлин. 1900 г. „Възгледите за света и живота през деветнадесети век“, по-късно излиза с разширения като „Загадките на философията“ (Събр. съч. 18). Начало на антропософските лекции по покана на Теософското Общество в Берлин. „Мистиката в зората на съвременния духовен живот“ (Събр. съч. 7). 1902 - 1912 г.
към текста >>

„Загадките на философията“ (Събр.
В Дорнах, Швейцария, е изградена от дърво сградата на първия Гьотеанум. 1914 - 1923 г. Из цяла Европа, но най-вече в Дорнах и Берлин, Рудолф Щайнер дава основополагащи познания за обновление в областта на изкуството, педагогиката, естествените науки, социалния живот, медицината, теологията. Доразвива новото изкуство „евритмия“, чиито първи стъпки датират от 1912 г. 1914 г. „Загадките на философията“ (Събр. съч. 18). 1914 - 1918 г. „Върху загадките на човешкото същество“ (Събр. съч. 20). „Върху загадките на душата“ (Събр.
към текста >>

„Космология, религия и философия“ (Събр.
1920 г. Лекционни цикли и художествени представления в сградата на недовършения Гьотеанум. 1921 г. Започва да излиза списание „Гьотеанум“. 1922 г. „Космология, религия и философия“ (Събр. съч. 25). През Новогодишната нощ (31.XII.1922 г.) изгаря първият Гьотеанум. Р. Щайнер изработва модела на втория Гьотеанум, построен по-късно от бетон. 1923 г. По време на Коледата на 1923 г.
към текста >>

Той признава целостта и значението на методите на съвременната наука Ли така развива една модерна дисциплина, която нарича „Духовна наука“.
Какво лежи зад идеите, познатиднес като Валдорфско образование? В тази автобиографична книга Щайнер си спомня първите тридесет и пет години от своя живот. Въпреки че рядко говори по въпроси от личен характер, тук ни се предлага рядката възможност да погледнем по-отблизо в неговия вътрешен мир, във взаимоотношенията му с другите и в събитията, които го формират като личност. Това не е обикновен разказ за успехите и провалите в живота, а пътят на една душа, така че ставаме свидетели на развитието на съзнанието на един съвременен духовен учител. Рудолф Щайнер притежава точен и остър научен ум в съчетание с вродена способност да вижда в духовния свят. Той признава целостта и значението на методите на съвременната наука Ли така развива една модерна дисциплина, която нарича „Духовна наука“. Оттогава насетне неговите прозрения са докоснали и обогатили много области в живота по начин, който продължава да променя живота на хората. издание Тази книга е автопортрет на един човек, чиито идеи изпреварват нашето време, но са крайно необходими в един все по-объркан и материалистически настроен свят.
към текста >>

35. Лекция върху педагогиката по време на 'Френския курс' в Гьотеанума, 16. 09. 1922 GA_34 Тайната на четирите темперамента

по време на „френския курс" в Гьотеанума („Космология, религия и философия", Събр. Съч.
ЛЕКЦИЯ ВЪРХУ ПЕДАГОГИКАТА по време на „френския курс" в Гьотеанума („Космология, религия и философия", Събр. Съч. №215) 16. 09. 1922 Днешната епоха е време на интелектуализма. Интелектът е онази душевна сила, при чието проявление човек ангажира своята дълбока същност в най-слаба степен. Не без основание се говори за студен интелектуализъм.
към текста >>

Това впрочем му се отдаде по обиколните пътища на съвременната наука.
Преподавателските и възпитателни методи трябва да се формират по такъв начин, че у детето да се развие не само студения разум, но и топлината на сърцето. Антропософската Духовна Наука приема тази теза напълно и признава в максимална степен посочените възпитателни принципи. Обаче тя е наясно, че една душа може да бъде стоплена само от друга душа. Ето защо тя смята, че - преди всичко - трябва да бъде одухотворена самата педагогика, а чрез нея и цялата педагогическа дейност на възпитателя. Вън от всяко съмнение е, че интелектуализмът се промъкна в преподавателските и възпитателни методи. Това впрочем му се отдаде по обиколните пътища на съвременната наука. Родителите смятат за неоспоримо това, което науката твърди, че е полезно за телесното, душевно и духовно здраве на детето. Науката, от друга страна, принуждава учителите да приемат утвърдените от нея възпитателни методи. Обаче съвременната наука постигна своя триумф именно с помощта на интелектуализма. В своите постулати тя не влага нищо от душевната същност на човека. Тя разчита предимно на сетивното наблюдение и експеримента.
към текста >>

Обаче съвременната наука постигна своя триумф именно с помощта на интелектуализма.
Ето защо тя смята, че - преди всичко - трябва да бъде одухотворена самата педагогика, а чрез нея и цялата педагогическа дейност на възпитателя. Вън от всяко съмнение е, че интелектуализмът се промъкна в преподавателските и възпитателни методи. Това впрочем му се отдаде по обиколните пътища на съвременната наука. Родителите смятат за неоспоримо това, което науката твърди, че е полезно за телесното, душевно и духовно здраве на детето. Науката, от друга страна, принуждава учителите да приемат утвърдените от нея възпитателни методи. Обаче съвременната наука постигна своя триумф именно с помощта на интелектуализма. В своите постулати тя не влага нищо от душевната същност на човека. Тя разчита предимно на сетивното наблюдение и експеримента. Интелектуалистичната наука постига изключително прецизно естествознание, но тя не може да изгради една истинска педагогика. Истинската педагогика може да възникне само според троичното устройство на човека като същество, изградено от тяло, душа и Дух. Защото сетивното наблюдение и експеримента стигат само до телесната част на човека; с други думи - интелектуализмът обхваща само човешкото физическо тяло.
към текста >>

36. 1. Духът на растителното царство; Берлин, 08. 12. 1910г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

Но да се навлезе в подробности върху това, как духът се специализира, как той се проявява по особен начин в една или друга форма на съществуването, върху това още не се мисли в най-широките кръгове на съвременната култура.
Всяко извличане на нещо духовно от нещата би било чисто фантазиране, би било една самосъздадена фантазия, ако не бихме предположили, че навсякъде, накъдето и да погледнем и откъдето можем да извлечем духа, този дух действително съществува. Можем обаче да кажем, че макар и в малки кръгове все пак това общо предположение за духовното съдържание на света е многократно прието. Обаче и у тези, които говорят за духа в нещата, не отиват по-далече от това, да говорят така да се каже изобщо за духа, т.е. да говорят за това, че на основата на всичко минерално, растително, животинско и т.н. стои едно духовно тъкане. Но да се навлезе в подробности върху това, как духът се специализира, как той се проявява по особен начин в една или друга форма на съществуването, върху това още не се мисли в най-широките кръгове на съвременната култура. Хората се сърдят на онези, които не само говорят за духа въобще, а говорят за особените форми, за особените видове на духа, как той се проявява зад едно или друго явление. Но на почвата на нашата Духовна наука не трябва да говорим за духа само по един такъв неясен, общ начин, както току що споменахме, а така, че да познаем: как духът тъче зад минералното или растителното съществуване, как в животинското и човешкото съществуване? Задачата на днешното съзерцание ще бъде да кажем нещо върху същността на духа в растителното царство. Когато не изхождаме от отвлечена философия, от отвлечена теософия, а от безпристрастното наблюдение на действителността и същевременно искаме да говорим върху "Духа в растителното царство" заставайки на почвате на естествената наука както и трябва да бъде на една здрава почва на Духовната наука -, трябва да признаем, че тогава посягаме не само бих могъл да кажа върху неоправдани предразсъдъци на нашето научно и останало съвременно образование, но и върху повече или по-малко оправдани представи, които действуват и трябва да действуват силно внушително. Именно при това разглеждане, което трябва да говори за духа, който намира своя израз, един вид своята физиономия в царството на растенията, започвайки от гигантските дървета на девствените гори или такива, които хиляди години са се запазили на Тенерифа, и стигайки до най-малките растения, каквато е скромната теменужка криеща се в храсталаците на горите или другаде, именно при едно такова разглеждане, когато човек е възприел в себе си естествено-научните понятия на 19-тото столетие, той се чувствува в едно твърде затруднено положение.
към текста >>

Когато не изхождаме от отвлечена философия, от отвлечена теософия, а от безпристрастното наблюдение на действителността и същевременно искаме да говорим върху "Духа в растителното царство" заставайки на почвате на естествената наука както и трябва да бъде на една здрава почва на Духовната наука -, трябва да признаем, че тогава посягаме не само бих могъл да кажа върху неоправдани предразсъдъци на нашето научно и останало съвременно образование, но и върху повече или по-малко оправдани представи, които действуват и трябва да действуват силно внушително.
стои едно духовно тъкане. Но да се навлезе в подробности върху това, как духът се специализира, как той се проявява по особен начин в една или друга форма на съществуването, върху това още не се мисли в най-широките кръгове на съвременната култура. Хората се сърдят на онези, които не само говорят за духа въобще, а говорят за особените форми, за особените видове на духа, как той се проявява зад едно или друго явление. Но на почвата на нашата Духовна наука не трябва да говорим за духа само по един такъв неясен, общ начин, както току що споменахме, а така, че да познаем: как духът тъче зад минералното или растителното съществуване, как в животинското и човешкото съществуване? Задачата на днешното съзерцание ще бъде да кажем нещо върху същността на духа в растителното царство. Когато не изхождаме от отвлечена философия, от отвлечена теософия, а от безпристрастното наблюдение на действителността и същевременно искаме да говорим върху "Духа в растителното царство" заставайки на почвате на естествената наука както и трябва да бъде на една здрава почва на Духовната наука -, трябва да признаем, че тогава посягаме не само бих могъл да кажа върху неоправдани предразсъдъци на нашето научно и останало съвременно образование, но и върху повече или по-малко оправдани представи, които действуват и трябва да действуват силно внушително. Именно при това разглеждане, което трябва да говори за духа, който намира своя израз, един вид своята физиономия в царството на растенията, започвайки от гигантските дървета на девствените гори или такива, които хиляди години са се запазили на Тенерифа, и стигайки до най-малките растения, каквато е скромната теменужка криеща се в храсталаците на горите или другаде, именно при едно такова разглеждане, когато човек е възприел в себе си естествено-научните понятия на 19-тото столетие, той се чувствува в едно твърде затруднено положение. Да, човек се чувствува в едно твърде трудно положение, когато той се е издигнал до това, което в тази област трябва да се каже за духа. Защото, как би могло да се отрече, че през 19-тото столетие са били направени велики и чудесни открития в областта на материалното изследване също и в областта на растителното царство -, които открития са хвърлили дълбока светлина от известна гледна точка върху същността на растителната природа? Тук винаги трябва да се напомни за това, как във втората третина на 19-тото столетие великият ботаник Шлайден е открил растителната клетка, т.е. поставил пред хората истината, че всяко растително тяло е изградено от малки наричат ги елементарни организми самостоятелни същества, клетки, които се представят като градивни камъни на това растително тяло.
към текста >>

37. 5. Какво има да каже астрономията върху възникването на света; Берлин, 16. 03. 1911 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

Когато вземем под внимание астрономическия възглед, можем да видим именно от резултатите на съвременната астрономия, колко дълбоко външната наука съвпада с това, което Духовната наука може да ни даде.
Той няма такава причина поради това, защото само така е възможно едно действително повторение и повишение на живота а не само от това, което Арениус мисли, като казва, че животът ще се развие отново като в един отново навит часовник в новосъздадената мирова мъглявина но той ще се развие само когато един духовен елемент преработи едно топлинно състояние в друго. Само тогава е възможно едно развитие. И когато материята на нашите светове ще бъде погребана в гробницата на топлината, духът ще е напреднал с една степен по-нагоре и ще произведе от топлинния хаос една нова формация, един по-висш живот. Ето защо в книгата "Тайната наука" крайното състояние на земните въплъщения състоянието Вулкан е онова, което ни показва това, което ни гледа като нов живот от гроба на топлинната смърт. Ето защо е употребено името "Вулкан". Когато вземем под внимание астрономическия възглед, можем да видим именно от резултатите на съвременната астрономия, колко дълбоко външната наука съвпада с това, което Духовната наука може да ни даде. Без съмнение хората винаги ще казват: Вие хората на Духовната наука сте фантазьори, защото истинските резултати на точната наука противоречат на това, което смятате, че можете да получите чрез Духовната наука. И по-нататък някой би могъл да каже: Ти неотдавна говори даже сериозно за Мойсей, но ние знаем все пак, че всичко това е вече остаряло. Защото тържествуващата естествена наука отдавна ни е научила, колко много сме се издигнали ние вече над онова развитие на света, за което говори Мойсей. Това ни показва естествената наука. Така говорят онези, които присъствуват само отвън при нещата.
към текста >>

Но обаче Юлиус Роберт Майер е направил забележителното изказване: Аз извиквам от цялото си сърце: Една истинска философия не може и не трябва да бъде нещо друго освен една пропедевтика за християнската религия!
Следователно хората, които казват, че ние сме фантазьори, когато говорим за духовни същества и за духовни сили, не могат да излязат срещу нас и с Дарвина. Но след това могат да дойдат хора и да кажат: Нима не знаете, коя е основната същност на развитието на естествената наука през 19-то столетие, която е повлияла дълбоко на цялото развитие? Нима не знаете нищо за основния закон на превръщането на природните сили? Но ние говорихме днес за това, видяхме, че превръщането на природните сили едни в други съвсем не противоречи на това, което Духовната наука има да каже. Но хората биха могли да поискат да се позоват на Юлиус Роберт Майер, основателя на принципа за механическия еквивалент на топлината както и за самото превръщане на природните сили. Но обаче Юлиус Роберт Майер е направил забележителното изказване: Аз извиквам от цялото си сърце: Една истинска философия не може и не трябва да бъде нещо друго освен една пропедевтика за християнската религия! Навсякъде нещата се представят различно от това, което обикновено хората си представят, когато се обръщаме към изворите и към онези които са създали тези извори, които са велики откриватели на пътищата на човешкото познание, а не към техните подражатели, нито към онези, които искат да открият едно повърхностно построение от идеи както по-новите астрофизици и с такова едно построение искат да обхванат целия свят. Ако не се обръщаме към последните, а към първите, ние може да кажем: Навсякъде Духовната наука се намира в пълна съгласуваност с онези, които са били велики откриватели на пътища. Ето защо Духовната наука знае, че тя трябва да заеме своето място в хода на духовното развитие на човечеството и ще върви по-нататък с развитието на човечеството в пълна хармония с всичко онова, което развитието на човечеството изисква. Когато астрономията като чисто външна, физическа астрономия иска да измисли едно развитие на света, тогава бихме могли да припомним на онези, които постъпват така, едно общо изказване в епиграмите на Гьоте и на Шилер: Сводът на звездите простира се в безкрайни висини,
към текста >>

38. І. Раждането на интелекта и развитието на Азовото съзнание GA_92 Езотерична космология

Тогава за пръв път възникна философията и науката, т.е.
Общуването ни с този вътрешен свят не става чрез съзерцание, а чрез книги. Ние сме преминали от интуицията към интелектуализма. За да намерим произхода на потока на интелектуализма, ние трябва да се върнем по-назад от Средните Векове. Епохата на раждането на човешкия интелект, периодът когато се състоя това преобразуване, лежи около хиляда години преди Християнската ера. В епохата на Талес, Питагор, Буда. Тогава за пръв път възникна философията и науката, т.е. истина, представена на разума под формата на логика. Преди тази епоха, истината се представяше под формата на религия, на откровение, получено от учителите и възприето от масите. В наше време истината, преминаваща в индивидуалната интелигентност и охотно доказвана с аргументи, сякаш иска сама да си отреже крилата. Какво се е случило във вътрешното естество на човека, което да оправдае този преход на неговото съзнание от един план на друг, от плана на интуицията към този на логиката? Тук ние се докосваме до един от основните закони на историята - закон вече неразпознаван от съвременната мисъл.
към текста >>

Тук ние се докосваме до един от основните закони на историята - закон вече неразпознаван от съвременната мисъл.
Тогава за пръв път възникна философията и науката, т.е. истина, представена на разума под формата на логика. Преди тази епоха, истината се представяше под формата на религия, на откровение, получено от учителите и възприето от масите. В наше време истината, преминаваща в индивидуалната интелигентност и охотно доказвана с аргументи, сякаш иска сама да си отреже крилата. Какво се е случило във вътрешното естество на човека, което да оправдае този преход на неговото съзнание от един план на друг, от плана на интуицията към този на логиката? Тук ние се докосваме до един от основните закони на историята - закон вече неразпознаван от съвременната мисъл. Той е: Човечеството се развива по начин, който позволява на различните елементи и принципи на човешкото същество да се разгръщат и развиват в последователни степени. Кои са тези принципи? Първо, човекът има физическо тяло както минералното царство. Целият минерален свят може отново да бъде намерен в химията на тялото. Той има етерно тяло, което всъщност е жизнения принцип в него.
към текста >>

39. ДВАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 2 януари 1906 г. Царственото изкуство в нова форма. /на смесена аудитория от мъже и жени/. GA_93 Легендата за храма

Онова, което се представяше в тези пра мистерии не беше това, което съставлява съвременната човешка култура.
Йоановото масонство твърди, че висшите степени не са нищо друго освен глупости, основаващи се на човешката суетност, за която е удоволствие да има нещо специално, нещо духовно аристократическо със своето изкачване от степен на степен и на гордостта от притежанието на 18-та, 20-та или още по-висша степен. И тъй вие вече се запознахте с много неща, които са подходящи да доведат до недоразумения. Свободното масонство с висшите степени може да бъде проследено до старите мистерии, до процедурите, които сме описали и ще опишем до възможната степен в нашата теософия; процедури, които са съществували от предвечни времена и все още съществуват днес и които са запазили висшето свръхсетивно знание за човечеството. Това достъпно за хората свръхсетивно знание, беше предадено на онези, които можеха да придобият възможност да влязат в тези мистерийни центрове като в тях са били развивани известни свръхсетивни сили, даващи им възможност да виждат в свръхсетивния свят. Тези предвечни мистерии – в нашето време те са станали нещо друго и за сега не желаем да говорим за това, – първоначално съдържаха кълновете за всички по-късни духовни култури. Онова, което се представяше в тези пра мистерии не беше това, което съставлява съвременната човешка култура. Ако вие искате да разберете съвременната култура и да се задълбочите в нея, ще откриете, че тя се разделя на три области – областта на мъдростта, областта на красотата и областта на силата. Целият размах на духовната култура фактически се съдържа в тези три думи. Те са известни като трите опорни колони на човешката култура. Те са същото като тримата царе от Гьотевата приказка за "Зелената змия и красивата Лилия"/*8/ – златния цар, сребърният цар и бронзовият цар. Това е свързано с наименованието на Свободното масонство като "Царското изкуство".
към текста >>

Ако вие искате да разберете съвременната култура и да се задълбочите в нея, ще откриете, че тя се разделя на три области – областта на мъдростта, областта на красотата и областта на силата.
И тъй вие вече се запознахте с много неща, които са подходящи да доведат до недоразумения. Свободното масонство с висшите степени може да бъде проследено до старите мистерии, до процедурите, които сме описали и ще опишем до възможната степен в нашата теософия; процедури, които са съществували от предвечни времена и все още съществуват днес и които са запазили висшето свръхсетивно знание за човечеството. Това достъпно за хората свръхсетивно знание, беше предадено на онези, които можеха да придобият възможност да влязат в тези мистерийни центрове като в тях са били развивани известни свръхсетивни сили, даващи им възможност да виждат в свръхсетивния свят. Тези предвечни мистерии – в нашето време те са станали нещо друго и за сега не желаем да говорим за това, – първоначално съдържаха кълновете за всички по-късни духовни култури. Онова, което се представяше в тези пра мистерии не беше това, което съставлява съвременната човешка култура. Ако вие искате да разберете съвременната култура и да се задълбочите в нея, ще откриете, че тя се разделя на три области – областта на мъдростта, областта на красотата и областта на силата. Целият размах на духовната култура фактически се съдържа в тези три думи. Те са известни като трите опорни колони на човешката култура. Те са същото като тримата царе от Гьотевата приказка за "Зелената змия и красивата Лилия"/*8/ – златния цар, сребърният цар и бронзовият цар. Това е свързано с наименованието на Свободното масонство като "Царското изкуство". Днес тези три културни области са отделени една от друга.
към текста >>

Вие знаете, че западната философия и наука, истинската наука, е започнала с Талес.
Жаждата за истина и красота, мъдрост и изкуство, а също и религиозен импулс, са се развили едновременно. Окото на човека на изкуството е поглеждало към онова, което е ставало в мистериите/*9/ и онзи, който е търсил набожност, е откривал в тези висши процеси, възпроизвеждани пред очите му, предмета на неговите религиозни стремежи. Религия, изкуство и наука са били едно. След това идва времето, когато това единство се разделя на три културни области; това е времето, когато разумът тръгва по собствения си път. Науката възниква в същото това време, когато мистериите, които аз току-що описах, загубиха своята важност. Вие знаете, че западната философия и наука, истинската наука, е започнала с Талес. Това е времето, когато тя се разви от предишната пълнота на живота на мистериите. Тогава също започна и онова, което в западен смисъл се схваща като изкуство. От мистериите се разви гръцкото драматично изкуство. Докато в Индия до времето на египетския култ/*10/ човек се занимаваше със страданието и смъртта на боговете, при великите гръцки трагични поети, такива като Есхил, Софокъл и др. имаме работа с отделни човешки личности, които са образи на великото Божество.
към текста >>

Затова когато са гледали назад към древната мъдрост, средновековните хора от 12-то столетие са си казвали, че мъдростта на изминалите времена се е запазила в мраморни паметници, докато съвременната мъдрост още почива в човешкото сърце.
Това може да изглежда фантастично, ала то е повече от това. Тъй като целта на човешката мисия на Земята е художествено да преобрази планетата. Това откривате изразено във втората колона – колоната на красотата. Към това като трета колона вие можете да прибавите преоформянето на живота в човешкия род в национален и държавен живот и вие ще имате разпространяването на човешкия дух в света. Вие имате това също тук, в областта на безжизненото. Затова когато са гледали назад към древната мъдрост, средновековните хора от 12-то столетие са си казвали, че мъдростта на изминалите времена се е запазила в мраморни паметници, докато съвременната мъдрост още почива в човешкото сърце. Тя се е проявявала чрез човека на изкуството и чрез труда на неговите ръце става произведение на изкуството. Каквото човекът на изкуството чувства, той отпечатва в безформената материя, издялва го от мъртвия камък. В мъртвия камък тогава не живее, но се изявява душевната същност на човека. Всичко в изкуството е посветено на тази мисия. Все едно дали скулпторът издялва мрамора, или художникът подрежда цветове, светлини и сенки; това винаги е овладяване на неживата неорганична природа.
към текста >>

40. Бележки. GA_93 Легендата за храма

Блаватска има ново обяснение на тази раса, наречена ракшаси в Ориенталската езотерична философия.
/*6/ – Този пасаж изглежда, че е несъвършено запазен. Той може да бъде сравнен с пасажи от лекциите 17-та, 18-та, 19-та и 20-та, държани на 23 октомври и 2 януари 1906 г., в настоящия том. /*7/ – Виж бележка 15 в предишната лекция. /*8/ – Битие: 6:4: "В онова време на Земята имаше исполини; особено пък от както синовете Божии започнаха да влизат при дъщерите човешки и те започнаха да им раждат: Това са силните, от старо време славни човеци" /*9/ – Според "Тайната доктрина" на Е. П. Блаватска има ново обяснение на тази раса, наречена ракшаси в Ориенталската езотерична философия. Виж например "Тайната доктрина", кн. 2, където се говори за "ракшаси" великани демони и Даитии /Титани/. Немски превод на С. Г. Харисоновата книга "Трансцедентална Вселена", която беше сред книгите в библиотеката на Р. Щайнер. В 5-та лекция на горната книга се говори за: "Тези получовешки същества, потомците на падналите ангели, известни в индуските Писания като "Асури" и понякога се наричат "ракшаси" или "демони".
към текста >>

Виж също "Окултното движение през ХІХ столетие и неговото отношение към съвременната култура".
Миид "Пистис София, едно гностично евангелие", Лондон, 1896, което започва с думите: "И стана така, когато Исус възкръсна от мъртвите, че той прекара 11 години, говорейки със своите апостоли.." /*15/ – "Пистис София". Заглавие на една творба, като се предполага да е същата, както "Апокалипсиса на София", съставена от Велентиус, най-учения доктор на Гнозиса, който в течение на 30 години е живял в Египет във втората половина на 2-то столетие. Единственият ръкопис на "Пистис София", известен да съществува, е ръкописът на Аскю, купен от Британския Музей от наследниците на д-р Аскю в края на 18-то столетие. /*16/ – "Езотеричен Будизъм" от Синет, публикуван през 1888 г. Виж също "Окултното движение през ХІХ столетие и неговото отношение към съвременната култура". /*17/ -"Нифелхайм" или "Имер Великанът". Отнесете се до бележките за лекция 3, изнесена на 30 септември 1904 г. /включена в този том/ и също към първата и 31-та лекции в "Основи на езотеризма", Рудолф Щайнер, 1982 г. /*18/ – Виж 23-та лекция в "Основи на езотеризма". ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 30 септември 1904 г.
към текста >>

По времето на настоящата лекция това изказване вече е било разисквано в ноемврийския брой на "Луцифер-Гнозис", под заглавието: "Съвременната култура, отразена в Теософията", в която статия съответните пасажи от Балфур и Блаватска са съпоставени един с друг.
/*17/ – Рудолф Щайнер прочете целия манифест през настоящата лекция. /*18/ – Виж бел. 7 на лекция 7 /1904/. /*19/ – Изказването, направено от Балфур пред британската асоциация на 17 август 1904 г., се появява същата година в превод със следното заглавие: /не се чете/. /"Нашият настоящ възглед"/, Лайпциг, 1904 г. По времето на настоящата лекция това изказване вече е било разисквано в ноемврийския брой на "Луцифер-Гнозис", под заглавието: "Съвременната култура, отразена в Теософията", в която статия съответните пасажи от Балфур и Блаватска са съпоставени един с друг. Това разискване е било публикувано на немски в пълното издание в трудовете на Р. Щайнер като том 34, "Луцифер-Гнозис". /Текстът на изложението на Балфур виж в бел. 2 към следната лекция, 16. декември 1904 г./
към текста >>

Щайнер тук извлича своя цитат за Хераклит от един труд върху философията от Винсент Кнауер.
Това е случаят с Урсемитите". /*4/ – "Светлина върху пътя" от Майбъл Колинс /1851-1927/, теософска писателка, призната от Р. Щайнер с похвала към въпросната и книга. /Похвалата, отпечатана в неговото "Ръководство за езотерично обучение", Лондон, 1972 г. /*5/ – Р. Щайнер тук извлича своя цитат за Хераклит от един труд върху философията от Винсент Кнауер. ПЕТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин 5 юни 1905 г. ИЗТОЧНИК НА ТЕКСТА Обикновени бележки от Ана Вайсман, Щутгард и Мари Щайнер фон Сиверс. /Към бележките на Ана Вайсман бе прибавена забележката, че тази лекция е била държана пред един много ограничен кръг/. Общо към темата.
към текста >>

Щайнер на атомната теория като философия на живота и неговия възглед относно естеството на атома от окултна гледна точка.
/Към бележките на Ана Вайсман бе прибавена забележката, че тази лекция е била държана пред един много ограничен кръг/. Общо към темата. За да се избегне възможен източник за сериозно криво разбиране относно различните изявления, направени от Р. Щайнер за атома и за бъдещите нови сили на природата, необходимо е да се подчертае, че тези различни изказвания трябва да бъдат разглеждани в съответния контекст. Особено е необходимо да се прави разлика между критичността на Р. Щайнер на атомната теория като философия на живота и неговия възглед относно естеството на атома от окултна гледна точка. Неговата критика на атомната теория като философия на живота най-напред беше изразена в неговото есе "Единственият възможен възглед за атомната концепция", 1882 г. и "Атомната теория и нейното опровержение", 1890 г. които имат за цел да покажат, че не е възможно да се счита атомът за "основен принцип на цялото съществуване". Така както телеграфната жица и електричеството са само преносители на онова, което е съществено, така атомите също са само агенти или носители на въздействието, произведено от духа. Този основен възглед преминава през целия труд на Р. Щайнер.
към текста >>

Неговата критика на атомната теория като философия на живота най-напред беше изразена в неговото есе "Единственият възможен възглед за атомната концепция", 1882 г.
Общо към темата. За да се избегне възможен източник за сериозно криво разбиране относно различните изявления, направени от Р. Щайнер за атома и за бъдещите нови сили на природата, необходимо е да се подчертае, че тези различни изказвания трябва да бъдат разглеждани в съответния контекст. Особено е необходимо да се прави разлика между критичността на Р. Щайнер на атомната теория като философия на живота и неговия възглед относно естеството на атома от окултна гледна точка. Неговата критика на атомната теория като философия на живота най-напред беше изразена в неговото есе "Единственият възможен възглед за атомната концепция", 1882 г. и "Атомната теория и нейното опровержение", 1890 г. които имат за цел да покажат, че не е възможно да се счита атомът за "основен принцип на цялото съществуване". Така както телеграфната жица и електричеството са само преносители на онова, което е съществено, така атомите също са само агенти или носители на въздействието, произведено от духа. Този основен възглед преминава през целия труд на Р. Щайнер. Даже в един от неговите трудове, в своята автобиография /"Моят жизнен път", гл.
към текста >>

Прозирането на факта, че съвременната наука и технология бързо напредват до степен, при която те биха могли да допринасят за добруването на човечеството, само ако човешките души се обогатят и задълбочат чрез един теософски възглед за живота, подтикна Р.
Тук той бе говорил от окултна гледна точка на много ограничен кръг за атома като прототипен строителен материал на природата, във връзка със Свободното масонство. Тъй като, по същия начин, по който природата трябваше да бъде осветена чрез масонския култов символизъм, така Р. Щайнер искаше да събуди чрез Култово-символична секция на неговата Езотерична школа, за която тези лекции бяха една подготовка, знанието че "Лабораторната маса в бъдеще би трябвало да стане един олтар" и че импулсът на алтруизъм трябва да бъде вграден в социалния ред, ако трябва да запазим да не загине нашата улталитаристична култура чрез егоизъм. Ето защо заедно с това той публикува в "Основен социален закон": "В едно общество на работещи заедно човешки същества, добруването на обществото би било по-голямо, колкото по-малко отделният индивид изисква за себе си част от работата, която той самият е извършил; това ще рече, повечето от тези части, които той прави, ще предаде на своите съработници, а и колкото повече неговите изисквания са задоволени не от неговата работа, но от работата, извършена от други" /цитирано от "Антропософия и социален въпрос"/. Поводът, по който той казва това, не е свързан с окултизма, а с външната наука и бе резултат от прозирането на въздействията на последните открития на физиката, които биха оказали влияния върху човечеството в края на 19-и и в началото на 20-и век. Прозирането на факта, че съвременната наука и технология бързо напредват до степен, при която те биха могли да допринасят за добруването на човечеството, само ако човешките души се обогатят и задълбочат чрез един теософски възглед за живота, подтикна Р. Щайнер да подкрепи публикуването на духовни истини. Това че физиката от този период бе започнала да изследва връзката между атома, електричеството и етерните сили се считаше от Р. Щайнер за изключително важна точка в развитието на човешката мисъл, защото като окултист той знаеше, че "нова точка на подход ще бъде достигната от атома към минерално-физическия свят". /Виж също лекция 9. от 16.
към текста >>

Щайнер отхвърли този начин на представяне като "материалистичен спиритуализъм", така както той отхвърли атомизма на естествената наука като основа на философията в живота, тъй като в тази теософска литература атомите също се възприемаха като основен принцип на всичко съществуващо, вместо да бъдат признати като резултат и агенти на определени духовни въздействия.
За неговите слушатели по онова време тези мисли не са били съвсем нови. Тъй като в литературата на Теософското общество, особено тази от Ледбитър и Ани Безант, има твърде много относно силата на растежа и свиването като способност, която специално ще бъде развита в случаите на етерното ясновидство; това обикновено бе във връзка с описанието на ясновидски изследвания на атома. Точно в 1905 г. Ани Безант бе говорила и писала по този въпрос в различни случаи. Имаше и едно проучване, извършено в сътрудничество на Ледбитър и Безант през 1895 г., което се появи отново по това време под заглавие "Окултна химия", Р. Щайнер отхвърли този начин на представяне като "материалистичен спиритуализъм", така както той отхвърли атомизма на естествената наука като основа на философията в живота, тъй като в тази теософска литература атомите също се възприемаха като основен принцип на всичко съществуващо, вместо да бъдат признати като резултат и агенти на определени духовни въздействия. По същата причина той не говори само за външна техника на етерно уголемяване и намаление, а за факта, че от 20-то столетие нататък едно етерно ясновидство постепенно ще се развие като нова естествена способност на човечеството, чрез която ще стане видимо появяването на Христос в етерните области. /Виж: "Етеризация на кръвта" и "Истинското естество на второто пришествие"/. Тогава ще има химици и физици, които вече не ще проповядват доктрината, че светът се състои само от материални атоми, а ще учат, че материята е изградена "по начин, по който Христос я е подредил". /Виж: "Духовното направление на човека и човечеството", гл. 3/. От лекция 20, държана на 2.
към текста >>

Ако ние се върнем назад във времето отвъд края на ледниковия период /преди 10,000 години/ има голяма неточност между цифрите, дадени от съвременната наука, тя определя датата за началото на ледниковия период като преди един милион години.
/*2/ – По-късно Р. Щайнер даде по-точни цифри за това, според които прецесията на равноденствието през целия Зодиак е 12 х 2,160 = 25,920 години, което е една Платонова или Световна година. Човешките въплъщения общо взето са свързани с тези епохи от 2160 години. /*3/ – Не е обичайно за Р. Щайнер да дава точни цифри за такива далечни събития. Ако ние се върнем назад във времето отвъд края на ледниковия период /преди 10,000 години/ има голяма неточност между цифрите, дадени от съвременната наука, тя определя датата за началото на ледниковия период като преди един милион години. Духовната наука от друга страна поставя началото на ледниковия период в средата на Атлантида – "Космосът става изчисляем за първи път около 13500 години пр.Хр. По онова време по-голямата част от Атлантида беше вече потънала. /Блаватска/ Неточността с хронологията е в това, че съвременната наука все още взима за своя норма за пресмятане съвременните условия /т. е. мярката за разпадането на материята/ и я прехвърля в миналото. Духовната наука от друга страна пресмята според космически ритми /прогресията на Слънцето през Зодиака/.
към текста >>

/Блаватска/ Неточността с хронологията е в това, че съвременната наука все още взима за своя норма за пресмятане съвременните условия /т. е.
/*3/ – Не е обичайно за Р. Щайнер да дава точни цифри за такива далечни събития. Ако ние се върнем назад във времето отвъд края на ледниковия период /преди 10,000 години/ има голяма неточност между цифрите, дадени от съвременната наука, тя определя датата за началото на ледниковия период като преди един милион години. Духовната наука от друга страна поставя началото на ледниковия период в средата на Атлантида – "Космосът става изчисляем за първи път около 13500 години пр.Хр. По онова време по-голямата част от Атлантида беше вече потънала. /Блаватска/ Неточността с хронологията е в това, че съвременната наука все още взима за своя норма за пресмятане съвременните условия /т. е. мярката за разпадането на материята/ и я прехвърля в миналото. Духовната наука от друга страна пресмята според космически ритми /прогресията на Слънцето през Зодиака/. /*4/ – Очевидно тук Р. Щайнер говори за изобразяването на атомните структури, каквито са те в теософската литература. Точно по времето на тези лекции излиза издание с илюстрации на "Окултна химия", написана в 1895 г.
към текста >>

41. І. Раждането на интелекта и развитието на Азовото съзнание. GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан

Тогава за пръв път възникна философията и науката, т.е.
Общуването ни с този вътрешен свят не става чрез съзерцание, а чрез книги. Ние сме преминали от интуицията към интелектуализма. За да намерим произхода на потока на интелектуализма, ние трябва да се върнем по-назад от Средните векове. Епохата на раждането на човешкия интелект, периодът когато се състоя това преобразуване, лежи около хиляда години преди християнската ера. В епохата на Талес, Питагор, Буда. Тогава за пръв път възникна философията и науката, т.е. истина, представена на разума под формата на логика. Преди тази епоха, истината се представяше под формата на религия, на откровение, получено от учителите и възприето от масите. В наше време истината, преминаваща в индивидуалната интелигентност и охотно доказвана с аргументи, сякаш иска сама да си отреже крилата. Какво се е случило във вътрешното естество на човека, което да оправдае този преход на неговото съзнание от един план на друг, от плана на интуицията към този на логиката? Тук ние се докосваме до един от основните закони на историята закон вече неразпознаван от съвременната мисъл.
към текста >>

Тук ние се докосваме до един от основните закони на историята закон вече неразпознаван от съвременната мисъл.
Тогава за пръв път възникна философията и науката, т.е. истина, представена на разума под формата на логика. Преди тази епоха, истината се представяше под формата на религия, на откровение, получено от учителите и възприето от масите. В наше време истината, преминаваща в индивидуалната интелигентност и охотно доказвана с аргументи, сякаш иска сама да си отреже крилата. Какво се е случило във вътрешното естество на човека, което да оправдае този преход на неговото съзнание от един план на друг, от плана на интуицията към този на логиката? Тук ние се докосваме до един от основните закони на историята закон вече неразпознаван от съвременната мисъл. Той е: Човечеството се развива по начин, който позволява на различните елементи и принципи на човешкото същество да се разгръщат и развиват в последователни степени. Кои са тези принципи? Първо, човекът има физическо тяло както минералното царство. Целият минерален свят може отново да бъде намерен в химията на тялото. Той има етерно тяло, което всъщност е жизнения принцип в него.
към текста >>

42. Пътят и степените на познанието. Първа лекция, Берлин, 20 октомври 1906 г. GA_96 Първоначални импулси на духовната наука

Обикновеният човек, който притежава само някои популярни представи от съвременната наука или дори изобщо няма такива, но в себе си има честен стремеж към истината, може да измине розенкройцерския път също както образования и учения.
Днес следва да обсъдим европейския розенкройцерски път, и то различните предписания, които препоръчва този път на човека, а също и резултата, който може да се постигне, ако той се следва. Нека никой да не вярва, че този път е подходящ само за научно образования човек или дори само за учения. Най-обикновеният човек може да го следва. Но когато се тръгне по този път, много скоро човек ще е в състояние да пресрещне всяко възражение на европейската наука срещу окултизма. Една от основните задачи на розенкройцерските учители е била да въоръжат тези, които вървят по пътя на познанието, така, че да защитават окултното познание и да могат да провеждат този път също и в света. Обикновеният човек, който притежава само някои популярни представи от съвременната наука или дори изобщо няма такива, но в себе си има честен стремеж към истината, може да измине розенкройцерския път също както образования и учения. Между трите пътя на познанието съществуват големи разлики. Първата се отнася до отношението на ученика към окултния учител, който постепенно става гуру или посредничи в отношенията с гуру. Своеобразното на ориенталския път на йога изисква това отношение да е възможно най-строгото. Гуруто е непрекословеният авторитет за ученика. Ако не е така, обучението не може да има правилния успех.
към текста >>

Книгите, написани за тази цел, макар в тях да липсва думата антропософия, са моите две книги «Истина и наука» и «Философия на свободата».
Всичко това е част от розенкройцерското обучение. То се нарича учене. Оттам учителят препоръчва на ученика да се занимае с елементарните уроци за реинкарнацията и кармата, за трите свята, акашовата хроника, еволюцията на Земята и човешките раси. Даденото в елементарните уроци на духовната наука, както тя се разпространява днес, е най-добрата подготовка за обикновения човек. Но на онези, които искат да навлязат по-дълбоко в мисленето, да се занимаят още по-интензивно със своеобразната дълбочина на човешката душа, се препоръчват за изучаване книги, които са написани именно затова, за да насочат мисленето към строга дисциплина. Книгите, написани за тази цел, макар в тях да липсва думата антропософия, са моите две книги «Истина и наука» и «Философия на свободата». Такива книги са написани, за да изпълнят определена цел. Тези, които въз основа на енергичното обучение на логическото мислене искат да продължат да учат, ще направят добре да упражняват духа си с «душевно-духовната» гимнастика, която изискват тези книги. Това ще им даде основата, върху която е изградено розенкройцерското обучение. Когато човек наблюдава физическия план, възприема определени сетивни впечатления, багри и светлина, топлина и студ, мирис и вкус, докосване и натиск и слухови впечатления. С всичко това се свързват мисловна и разсъдъчна дейност.
към текста >>

43. 1. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Мюнхен, 22 май 1907 г. Нова форма на мъдрост. GA_99 Теософия на розенкройцерите

Ако само събира вътре в себе си всичко, което дава съвременната култура, всичко, което днес може да се научи, ако се има достатъчно търпение и издръжливост, да не бъде много мързелив, за да се учи, тогава може да се разбере и осъзнае това, на което учи учителя розенкройцер.
не е ясновидец. Ясновидството е необходима предпоставка за откриване на духовни истини. Но всичко това е за откритието, тъй като досега и още дълго в бъдеще никое истинско розенкройцерство не е учило и няма екзотерично да учи на нищо такова, което не би било възможно да се разбере на обикновения и общ за всички хора логически разум. Ако срещу розенкройцерската форма на теософията издигнат този аргумент, че тя изисква да има разбиране за ясновидство, то това не е вярно. Който не успее да обхване мъдростта на розенкройцерството със своето мислене, той все още недостатъчно е развил логическия разум. Ако само събира вътре в себе си всичко, което дава съвременната култура, всичко, което днес може да се научи, ако се има достатъчно търпение и издръжливост, да не бъде много мързелив, за да се учи, тогава може да се разбере и осъзнае това, на което учи учителя розенкройцер. Ако някой се съмнява в тази мъдрост и каже: аз не мога да разбера,то той е виновен не за това, че още не може да се издигне до висшите сфери, а за това, че не желае достатъчно да напрегне своя логически ум, или за това, че не желае да включи допълнително достатъчно количество опит от своето обикновено образование за истинското разбиране. Спомнете си само за невероятната популяризация на мъдростта, която става от времето на появяване на християнството до наши дни, и се опитайте да си представите картината на християнското розенкройцерство през 14 век. Помислете за това, как в тази епоха отделният човек, живеещ отвън, в света, се отнасял към учителите. Въздействие можело да се осъществи само с помощта на устното слово. Обикновено неправилно си представят, каква гигантска еволюция се извършила в тази векове.
към текста >>

При това истинско разбиране на съвременната наука не това дилетантско разбиране, което се среща понякога и у професорите в университетите, а разбирането, действащо независимо от различни абстрактни теории и материални фантазии, които строго стоят на основата на фактите и не слизат от нея,такова разбиране черпи едно след друго доказателства в полза на розенкройцерските духовни истини именно от науката.
Западният интелект, разумът от тогава започнал да действа напълно различно. Новата форма на мъдростта трябва да се счита от тогава. Необходимо било да се създаде такава форма, която би могла да устрои пред това, което се влива във всеобщия живот по хиляди канали. И ето, розенкройцерската мъдрост е такава, че тя може да устои пред всеки аргумент на популярната или дори пред висшата наука. Източникът на устойчивостта на тази мъдрост пред всякакви научни опровержения се намира в самата нея. При това истинско разбиране на съвременната наука не това дилетантско разбиране, което се среща понякога и у професорите в университетите, а разбирането, действащо независимо от различни абстрактни теории и материални фантазии, които строго стоят на основата на фактите и не слизат от нея,такова разбиране черпи едно след друго доказателства в полза на розенкройцерските духовни истини именно от науката. Втората важна черта на розенкройцерската мъдрост в смисъла на отношенията между учител и ученик се явява това, че тук има съществено различие от другите посвещения на ученика пред неговия "гуру", източния учител. Това, как гледа ученикът на своя гуру, по никакъв начин не може да бъде свързано с вярата в авторитета в мъдростта на розенкройцерите. Ще ви обясня това с един пример от обикновения живот. Учителят-розенкройцер не желае да бъде със своите ученици в различно отношение от тези, в които се намира математикът и този, който изучава математиката. Може ли да се говори за това, че изучаващият математиката следва своя учител по силата на вярата в авторитета?
към текста >>

Логиката е една и съща в математиката, във философията и в практическия живот.
Три полуокръжни канала е такъв физически орган като носа. Всичките носове се различават един от друг, но вие можете да намерите сходство между носовете на родители и деца. Ако вие бихте могли да видите тези три каналчета, то бихте открили, че тук има също такива разлики и сходства, както при носовете, и че човек може по тези каналчета да прилича на майката или на бащата. Не се онаследява дълбоко духовното, вечното, което преминава през човешките въплъщения. За основата на това, което наричаме талант, характерните способности, им служи не мозъка на човека. Логиката е една и съща в математиката, във философията и в практическия живот. Различията в способностите стават ясни когато логиката започва да се прилага в области, които имат свой орган на познание, например, тези три полуокръжни канала. Така способността към математиката особено се проявява точно в тези хора, в които са развити тези органи. За пример може да послужи семейството на Бернули, което е давало добри математици един след друг. Индивидуалността може да понесе на земята колкото си иска музикални или други способности, но ако нужните зародиши ги няма по рождение в човешкото тяло, което може да и даде необходимите и форми и органи, тези способности не се развиват. И така, вие виждате, че е невъзможно физически да се опознае света, ако вие не познавате, как той е бил създаден.
към текста >>

44. 14. ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 6 юни 1907 г. Какво е посвещение? GA_99 Теософия на розенкройцерите

Такова мислене е развито в моята "Философия на свободата" и в "Истина и наука".
Изобщо е важно, кой стои пред вас, защото вас трябва да ви вълнува не само личността, а това, което ви предава тази личност от фактите за сътворението на света. За това розенкройцерското ученичество изключва непосредственото почитане на учителя. Учителят не претендира за това, на него това не му е нужно. Той говори на ученика за това, което съществува и без него, без учителя. Онзи, който желае по-нататък да прониква във висшите светове, трябва да приучи себе си към това мислене, което извежда една мисъл от друга. Такова мислене е развито в моята "Философия на свободата" и в "Истина и наука". Тези книги са написани не така, че може да вземе някаква мисъл и да се постави на друго място,те са създадени подобно живия организъм, една мисъл в тях произтича от друга. Тези книги нямат отношение към този, който ги е написал. Авторът се отдава на волята на мислите, които се изработват в него, в онзи точен вид, в който те сами се разчленяват. По този начин, изучаването е за този, който желае елементарно да премине този курс, запознавайки се с елементарните факти на духовната наука. Но за този, който желае да се издигне по-нагоре, е това задълбочаване в изграждане на мисли, където една мисъл израства от другата.
към текста >>

Съвременната наука дори ще ви помогне, ако създаването на световете вие ще проследявате не само по букви, но и ще започнете да ги търсите в това, което се намира зад тези букви; точно така, както в книгата не просто виждате буквите, но и прочитате от тях смисъл.
Това е блаженство в Бога. Ако ние сме способни да мислим по този начин, то ние вървим по пътя на розенкройцерството. Християнското ученичество по скоро е изградено върху чувствата, образуващо се вътре, розенкройцерското ни подлага на въздействието на това, което се простира във физическата реалност като Божественост на Земята, така, че това да намери отзвук в нашето усещане. Това са двата пътя, по който всеки може да върви. Ако вие мислите като съвременен човек, то можете да вървите по пътя на розенкройцерството, колкото и научни да бъдат вашите възгледи. Съвременната наука дори ще ви помогне, ако създаването на световете вие ще проследявате не само по букви, но и ще започнете да ги търсите в това, което се намира зад тези букви; точно така, както в книгата не просто виждате буквите, но и прочитате от тях смисъл. Вие трябва да търсите зад науката духът, и тогава науката ще стане за вас само букви за духа. Всичко това не обхваща изцяло розенкройцерството, това са само указания, даващи някаква представа за това, какво може да се намери в тази система. Това е път за съвременния човек, той го прави способен да влияе на бъдещето. Това са само елементарни стъпки, характеризиращи пътя. Ние получаваме представа за това, как с помощта на розенкройцерския метод може лично да се проникне във висшите тайни.
към текста >>

45. 13. ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Нюрнберг, 30 Юни 1908 г. GA_104 Апокалипсисът на Йоан

Вчера пред нашата душа бе обрисувана картината на това бъдеще на човечеството, едната страна на която го показва така, че тя ни изпълва със своето величие, могъщество и блаженство; това е картината, която отговаря на съществуването на онзи бъдещ човек, който е разбрал мисията на съвременната епоха на земята, който е приел в себе си Христовия Дух и благодарение на това е можал да върви в крак с необходимото одухотворение на нашата земя.
ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ Който размисля върху това, което изнесохме в края на вчерашното разглеждане, може да бъде обхванат от страх и загриженост върху съдбата на човечеството в бъдещите времена. Вчера пред нашата душа бе обрисувана картината на това бъдеще на човечеството, едната страна на която го показва така, че тя ни изпълва със своето величие, могъщество и блаженство; това е картината, която отговаря на съществуването на онзи бъдещ човек, който е разбрал мисията на съвременната епоха на земята, който е приел в себе си Христовия Дух и благодарение на това е можал да върви в крак с необходимото одухотворение на нашата земя. Това е величествената, изпълваща с блаженство картина на онези хора, които в екзотеричното Християнство са наречени обикновено спасените или още по-сполучливо избраните. Но пред вашата душа трябваше да бъде нарисувана също и противоположната картина, онази картина на бездната, в която попада едно човечество, което не е било в състояние да приеме в себе си този Христов Дух, което е останало оковано в материята, което, така да се каже, се е изключило от протичащия в бъдещето процес на одухотворението, което е отпаднало от одухотворената Земя и в известно отношение вън от тази Земя се насочва към една ужасна съдба. Когато от бездната ни гледа втренчено нагоре звярът със 7-те глави и 10-те рога, съблазнен от другото страшно същество, звяра с двата рога, тази картина ни вдъхва страх и ужас и някой би могъл да си зададе въпроса: "не е ли жестоко и лишено от всякаква мъдрост от страна на едно проведение, което оставя една голяма част от човечеството да се насочи към такава ужасна съдба, да го осъди, така да се каже, на бездната и злото? " И би могло да възникне въпросът: "Не би ли било за едно проведение по-подходящо да отстрани да избегне предварително този страшна съдба? "
към текста >>

Възможно е също така човек да се вглъби и по друг начин в това, което може да изпълни душата с такива образи; и въпреки че трябва да считаме Евангелието на Йоана като най-великото, което се е родило в човечеството, което може да произведе едно мощно въздействие върху душата, все пак трябва да кажем: Друг никой, който се вглъбява в мъдрото учение на философията Венданта или на Книгата Бхагават Гита или Дхамабата, и за него ще има достатъчно възможност именно чрез това, което е приел в себе си, в следващите прераждания да дойде до Христовия Принцип.
Така се създава възможност, щото именно тук в това земно съществуване човекът да работи преобразяващо върху своето астрално тяло. Как става това действие? Ако искаме да го опишем нагледно, можем да кажем: да вземем човека в неговото будно дневно състояние; да предположим, че наред с работата свързана с неговата професия и наред с неговите задължения той намира макар и кратко време, за да се отдаде на по-висши съзерцания, за да усвои великите импулси, които например се намират в Евангелието на Йоана, започвайки от думите: "В начало бе Словото и словото бе у Бога и т. н." Да предположим, че той оставя да възникнат в неговата душа великите образи, които се съдържат в Евангелието на Йоана, че е постоянно изпълнен с мисълта: Някога, в началото на нашето летоброене, в Палестина живя едно същество, което аз искам да следвам; аз искам да устроя моя живот така, че всичко, което мисля, чувствувам и върша, да може да стои пред това същество; да мога да гледам на себе си като човек, който е взел тази личност за свой идеал. Но при това, ние не трябва да бъдем нетолерантни и да мислим само за Евангелието на Йоана. Възможно е също така човек да се вглъби и по друг начин в това, което може да изпълни душата с такива образи; и въпреки че трябва да считаме Евангелието на Йоана като най-великото, което се е родило в човечеството, което може да произведе едно мощно въздействие върху душата, все пак трябва да кажем: Друг никой, който се вглъбява в мъдрото учение на философията Венданта или на Книгата Бхагават Гита или Дхамабата, и за него ще има достатъчно възможност именно чрез това, което е приел в себе си, в следващите прераждания да дойде до Христовия Принцип. Да предположим следователно, че през деня човек се прониква с такива образи и представи. Тогава неговото астрално тяло ще бъде обхванато от тези мисли, чувства и образи и те ще родят в него сили, които ще произведат най-различни действия. Когато след това човекът излиза през нощта из своето физическо и своето етерно тяло, тези действия остават да съществуват в неговото астрално тяло и този, който през деня е можал да се вглъбява в образите и чувствата на Евангелието на Йоана, той е създал в своето астрално тяло нещо, което през нощта проявява своето мощно действие. Така, трябва да кажем, действува днес човекът през време на будното дневно съзнание върху своето астрално тяло. Да осъзнае тези действия днес може само посветеният; но човекът постепенно се развива към това съзнание.
към текста >>

46. 11. Бележки GA_110 Духовните йерархии

Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780-1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в антропософията едно "повишение" на досегашната философия, която се издига до един вид "медитативна философия": "Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една антропософия и, следователно, се проявява както в поезията, така и в историята.
Обаче скоро се очертават и границите, на които се натъква естественонаучната методология, в стремежа си да стигне до "истинския" образ на човека. Ето защо, през 1856, в своята "Антропология", Емануил Херман Фихте, син на Йохан Готлиб Фихте, обобщава: "Накрая цялата антропология се свежда до всестранно обоснования факт, че според същинската си природа, както и в източниците на своето съзнание, човекът принадлежи към един надсетивен свят. Сетивното съзнание и възникващата чрез него феноменология на света, както и целият сетивен живот на човека, нямат никаква друга стойност, освен че предоставят арената, на която се осъществява надсетивният живот на Духа... Крайният резултат на антропологията е антропософията. " Впрочем понятието "антропософия" срещаме още през 1575, двадесет и една година преди "Psychologia anthropologica" на Гасман, когато в Базел е публикувано съчинението "Ре Мара Veterum". Като първа задача на антропософията в 16 век се разглежда одухотворяването на естествените науки и социалния живот. Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780-1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в антропософията едно "повишение" на досегашната философия, която се издига до един вид "медитативна философия": "Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една антропософия и, следователно, се проявява както в поезията, така и в историята. При това не трябва да смятаме, че тази идея е плод на някаква спекулация, както и да смесваме истинската индивидуалност на човека нито със субективния дух или Аза, нито с абсолютния Дух." През 1882 Роберт Цимерман издава във Виена своя основен труд "Въведение в антропософията", който оказва известно въздействие върху Рудолф Щайнер. Разбира се, по-късно Рудолф Щайнер изпълва това понятие със съвсем друго съдържание. От съчиненията и лекциите на Рудолф Щайнер (Събр. Съч. № 1-354) е ясно, че "антропологията" и "антропософията" не се изключват взаимно.
към текста >>

Когато Рудолф Щайнер започва да обосновава научно резултатите от своите "душевни наблюдения", той установява, че особено в областта на философията, въпросът непрекъснато опира до границите на човешкото познание.
От съчиненията и лекциите на Рудолф Щайнер (Събр. Съч. № 1-354) е ясно, че "антропологията" и "антропософията" не се изключват взаимно. Просто към методологията на естественонаучното познание, той прибавя методологията на свръхсетивното познание, като и в двата случая обектите са едни и същи: Човекът, Земята, Космосът. Основният стремеж на антропософски-ориентираната Наука за Духа е да стигне един всеобхватен "образ на света и човека" Антропософията не е догматично учение, което предопредели характера на въпросите, както и начина за тяхното разрешение. "Тя няма нищо общо с мъртвото, абстрактно познание... а като живо познание, ти обхваща живота чрез самия него; тя се влива в човека не просто под формата на мисли или като резултат от едно или друго наблюдение, а като живителна кръв за душата, като форма на живот, тя присъства в самия човек". Когато Рудолф Щайнер започва да обосновава научно резултатите от своите "душевни наблюдения", той установява, че особено в областта на философията, въпросът непрекъснато опира до границите на човешкото познание. За него става все по-ясно: Неспособността за нравствени действия се дължи тъкмо на обстоятелството, че науката капитулира пред границите на несетивния свят и предоставя този свят на мистиците. Единственият начин да се прехвърли мост между сетивните възприятия и духовния "световен ред", а с това да се стигне и до едно по-дълбоко разбиране на света, се състои в преодоляването на съществуващите познавателни граници. За Рудолф Щайнер несетивните сили бяха неоспорим факт, също както и физическите природни сили. Ето защо той насочи своето внимание и в двете посоки. Изходната точка на неговото грандиозно дело следва да търсим в естественонаучните му разработки и студиите, свързани с теория на познанието от осемдесетте години на 19 век.
към текста >>

За него вярната и точна представа за човешките сетива като необходими "органи", с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата "Философия на свободата" в сферата на духовно-практическия живот.
Изходната точка на неговото грандиозно дело следва да търсим в естественонаучните му разработки и студиите, свързани с теория на познанието от осемдесетте години на 19 век. Но "познанието" при Рудолф Щайнер далеч не се ограничава само в непосредственото разглеждане на съществото "човек" и неговите връзки с външния свят. В случая и това е съществен признак на антропософското духовно изследване наред с общоизвестните и "признати" душевни способности, чрез концентрация и други разновидности на "душевното обучение", се стига до едно задълбочаване и разширяване на човешкото съзнание. Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909 "учение за сетивата". В него виждаме как Рудолф Щайнер придава стойност не на случайните резултати от едно или друго духовно изследване, а на екзактното описание, проследяващо прехода от "обикновените" сетивно-физически факти към несетивно-духовните явления. За него вярната и точна представа за човешките сетива като необходими "органи", с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата "Философия на свободата" в сферата на духовно-практическия живот. Към "досегашните" пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на "живота", "движението", "равновесието", "топлината", "словото", "мисълта" и "Азът". През следващите десетилетия след като е направил разтърсващи разкрития, засягащи основите на психологията, философията, антропологията и христологията Рудолф Щайнер разширява своите лекционни цикли и в областта на педагогиката, медицината, физиката, икономиката, селското стопанство. *28. Клавдий Птоломей. 87-165, астроном и географ в Александрия. Планетата Уран е открита през 1781 от Herschel, а Плутон през 1846 от L. Verrier.
към текста >>

През следващите десетилетия след като е направил разтърсващи разкрития, засягащи основите на психологията, философията, антропологията и христологията Рудолф Щайнер разширява своите лекционни цикли и в областта на педагогиката, медицината, физиката, икономиката, селското стопанство.
В случая и това е съществен признак на антропософското духовно изследване наред с общоизвестните и "признати" душевни способности, чрез концентрация и други разновидности на "душевното обучение", се стига до едно задълбочаване и разширяване на човешкото съзнание. Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909 "учение за сетивата". В него виждаме как Рудолф Щайнер придава стойност не на случайните резултати от едно или друго духовно изследване, а на екзактното описание, проследяващо прехода от "обикновените" сетивно-физически факти към несетивно-духовните явления. За него вярната и точна представа за човешките сетива като необходими "органи", с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата "Философия на свободата" в сферата на духовно-практическия живот. Към "досегашните" пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на "живота", "движението", "равновесието", "топлината", "словото", "мисълта" и "Азът". През следващите десетилетия след като е направил разтърсващи разкрития, засягащи основите на психологията, философията, антропологията и христологията Рудолф Щайнер разширява своите лекционни цикли и в областта на педагогиката, медицината, физиката, икономиката, селското стопанство. *28. Клавдий Птоломей. 87-165, астроном и географ в Александрия. Планетата Уран е открита през 1781 от Herschel, а Плутон през 1846 от L. Verrier. *29. За индивидуалността на Заратустра един от великите предводители на човечеството, основател на персийската култура, както и за мястото му в тайната на "двете деца Исус" виж Лекция от 18 Септември 1909 в "Евангелието на Лука" (Събр. Съч. №114), както и Лекции от 1 Септември и 2 Септември 1910 в "Евангелието на Матей" (Събр.
към текста >>

*32. Името Бодисатва е заимствувано от източната философия.
Повторно присъединяване на Луната *31. Елена Петровна Блаватска, 1831-1891. През 1875 заедно с К. Олкот основава в Ню Йорк Теософското Общество. Основни съчинения: "Разбулената Изида", "Тайното учение". *32. Името Бодисатва е заимствувано от източната философия. Бодисатва са онези Учители на човечеството, "които, въпреки че са инкарнирани във физическо тяло, продължават да общуват с божествено-духовните Същества, за да споделят после с човека всичко онова, което те научават за тих". В своята последна инкарнация всеки Бодисатва дава в завършен вид това, което занапред хората сами ще могат да изграждат в себе си като определени качества и способности. След като е постигнал степента Буда, съответният Бодисатва престава да се инкарнира и продължава да ръководи еволюцията на човечеството от духовия свят. Онзи Бодисатва, който поема своята мисия от Готама Буда, ще бъде наричан Майтрейя Буда. През 1923 Р.
към текста >>

*38. "Светът, Земята и човекът: тяхната същност и тяхното развитие, разгледани във връзка с Египетската митология и съвременната култура", 11 Лекции в Щутгарт, 1908 (Събр. Съч.
Ангелите изместват своята дейност в етерно-физическия организъм на спящия човек. Самите Ангели претърпяват дълбока промяна, "за която аз не мога да говоря, понеже ти спада към онези най-висши тайни на посвещението, за които днес все още не бива да се казва нищо". Вместо братство неовладяеми и разрушителни сексуални инстинкти. Науката открива извънредно активни субстанции, чиито вредни въздействия ти преценява като полезни. В областта на техниката: Наслагването на определени вибрации ще води до освобождаване на огромни и опасни за човека сили. *38. "Светът, Земята и човекът: тяхната същност и тяхното развитие, разгледани във връзка с Египетската митология и съвременната култура", 11 Лекции в Щутгарт, 1908 (Събр. Съч. №105) и "Египетските митове и Мистерии, 11 Лекции в Лайпциг, 1908 (Събр. Съч. №106). *39. Духовно-научното изследване на Р. Щайнер установява, че не сърцето движи кръвта, а обратно: Кръвта е истинската причина за сърдечната дейност. Относно произхода и етерната природа на вътрешните органи виж:
към текста >>

47. 3. Трета лекция, 17 септември 1909 г. GA_114 Евангелието на Лука

Ние вече показахме, как в древна Индия по времето на Буда беше разпространена философията Санкия и философията Йога.
Едно е да из влечеш нещо за пръв път от дълбините на човешката душа, а съвсем друго да го извличаш след като известно време човечеството е работило над него. Това, което Буда имаше да каже на хората, принадлежи към най-великите учения за всички времена. За да се появи то за пръв път в един човек, необходима беше великата душа на един Бодисатва, на един велик посветен. Само този, който беше озарен в най-висш смисъл, можеше да роди в своята душа това, което постепенно трябваше да стане достояние на цялото човечество: а именно, великото учение за състраданието и любовта. Това, което Буда имаше да каже, трябваше да го изрази с думи, които бяха общоприети за тогавашното човечество, а именно за неговите съотечественици. Ние вече показахме, как в древна Индия по времето на Буда беше разпространена философията Санкия и философията Йога. Те вече бяха създали общоприетите изрази и понятия. Точно такива общоприети изрази трябваше да употреби и онзи, който искаше да каже нещо съвсем ново. В такива общоприети понятия трябваше да облече Буда онова, което живееше в неговата душа. Обаче сега, чрез него, тези представи и понятия получиха съвършено нова форма; но той все пак беше длъжен да си служи с тях, защото всяко развитие протича така, че бъдещето се изгражда върху миналото. Ето как Буда облече своята величествена мъдрост в общоприетите изрази на съществуващите тогава индийски учения.
към текста >>

В седмата година от детството, човекът отхвърля етерната обвивка, която до този момент, до смяната на млечни те зъби, го обгръща отвсякъде, също както майчиното тяло го обгръщаше преди неговото физическо раждане; а с настъпването на половата зрялост, следователно някъде към четиринадесетата и петнадесетата година тази възраст се отнася за съвременната епоха човекът отхвърля и една друга, астрална обвивка.
Но той трябваше да потърси и друг път, за да осъществи решителната си намеса в тези важни палестински събития. Ето какво се случи. Впрочем, за да го разберем добре, нека да си припомним накратко това, което знаем, от антропософските лекции за същността на човека. Ние помним, че според антропософската Наука за Духа има няколко „раждания". В акта на физическото раждане, човекът така да се каже сам отхвърля и се освобождава от майчината физическа обвивка. В седмата година от детството, човекът отхвърля етерната обвивка, която до този момент, до смяната на млечни те зъби, го обгръща отвсякъде, също както майчиното тяло го обгръщаше преди неговото физическо раждане; а с настъпването на половата зрялост, следователно някъде към четиринадесетата и петнадесетата година тази възраст се отнася за съвременната епоха човекът отхвърля и една друга, астрална обвивка. С други думи, човешкото етерно тяло се ражда и става свободно едва с настъпването на седмата година, а човешкото астрално тяло се ражда с настъпването на половата зрялост; едва тогава човекът отхвърля външната астрална обвивка. Нека сега да се замислим, какво точно се отхвърля с настъпването на половата зрялост. В онези географски области, където се разигра палестинското събитие, този момент настъпваше малко по-рано, т.е. при нормални условия някъде към дванадесетата година. Обикновено тогава човек отхвърля астралната обвивка и я предава на астралния свят.
към текста >>

48. 3. ВТОРА ЛЕКЦИЯ. Хайделберг, 27. 1. 1910 г. Духвната Наука като подготовка за нова етерно зрение. GA_118 Новото появяване на Христос в етерния свят

С това себесъзнание е неделимо свързано онова, което наричаме сила за преценка, нашето съвременно мислене съвременната ни способност за възприемане.
Онова, което е липсвало на този духовен свят, бе възможността да се развие себе-съзнание, възможността, човекът да каже "Аз" на себе-си. Това е липсвало на човечеството. Човешкото същество е било извън своето собствено себе през най-важните моменти на своя живот в състояние на унес и в това състояние той дори не е знаел, че е независима индивидуалност, притежаваща свой собствен вътрешен живот. Той е бил напълно отдаден на духовния свят. За да се научи да преживява себе си като едно Аз е било възможно за човек само тук, във физическия свят; само тук той е могъл да достигне истинско съзнание за себе. С това себесъзнание е неделимо свързано онова, което наричаме сила за преценка, нашето съвременно мислене съвременната ни способност за възприемане. Човешкото същество бе принудено следователно да пожертвува своето предишно отношение с духовния свят, своето предишно мъгляво ясновидство, за да може да придобие възможността да различава себе си като едно Аз от заобикалящата го среда и чрез това идване до Аза да дойде и до себесъзнание. В бъдеще човешкото същество отново ще придобие в допълнение на своето съзнание, за себе, тази способност да гледа ясновидски в света на духовете. Портата към духовния свят сега е затворена за него, за да може човек да стане себесъзнателно, вътрешно, духовно същество за да може да се издигне до съзнание за себе и чрез това да стане способен да навлезе в духовния свят отново като независимо същество. Следователно имало е някога едно древно време, през което човек е гледал една заобикалящата го среда, която е била напълно по-различна от това, което той знае днес. Какво виждаме днес, когато гледаме нашата физическа заобикаляща среда?
към текста >>

Източната философия, която е била в състояние да вижда в тези условия поради това, че все още е притежавала остатъци от свещеното учение на древните Риши, продължавала да има и тя особени определения за различните периоди на човешката еволюция.
По същия начин, по който моето духовно-душевно същество живее в този свят, по този начин има също други такива същества, които аз виждам около себе си по време на моите ясновидски състояния". Човекът е бил другар на духовно-душевни същества през онези далечни векове на древното минало. Проникновението в света и знанието, което е гледало назад в онези условия винаги са били в състояния ясно да различат дори и днес различните степени, през които човек е преминал в течение на различните периоди от време. Първо, имало една степен, когато човекът е бил напълно в духовния свят, когато той едва е слизал със съзнание във физическия сетивен свят и е усещал себе си да принадлежи напълно на духовния свят, че е извличал всички свои енергии от този духовен свят. Духовното знание различава тази степен от онези, които я следват, през които тази сила постепенно изчезва и вместо нея възниква способността да се възприемат ясно обекти, очертани във външния свят, след това да става разработването на тези впечатления чрез логично мислене и преценка и едновременно с тях да се определя Аза, себесъзнанието. Източната философия, която е била в състояние да вижда в тези условия поради това, че все още е притежавала остатъци от свещеното учение на древните Риши, продължавала да има и тя особени определения за различните периоди на човешката еволюция. За най-древното от всички времена за онези ясновиждащи периоди от човешката еволюция, когато това ясновидство се възкачвало до най-високите области на духовния живот, до същества, които трябва да си представим като най-висшите от онези, свързани с нашия свят,определението Крита Юга се използувало; този период по-късно бе наречен Златен Век. Последвала друга епоха, през която човешките същества вече виждали много по-малко в духовния свят; влиянията на духовния свят върху човека вече не били така силни и живи, както преди. Този период първоначално е бил наричан Трета Юга, а по-късно Сребърният Век. През този период човешките същества, живеещи между раждане и смърт, получавали своята сигурност за духовния свят по един по друг начин. Техните непосредствени опитности от духовния свят са били неясни наистина, но за компенсация на това те са могли да си спомнят времето, което е предшествувало, тяхното раждане, когато те са живеели заедно с духовните същества.
към текста >>

Всички тези древни изрази същевременно имат своето дълбоко значение и наистина е детинско, когато съвременната наука ги обяснява по свой начин, тъй като тя няма и най-малка представа за реалностите, от които тези определения произтичат.
През този период човешките същества, живеещи между раждане и смърт, получавали своята сигурност за духовния свят по един по друг начин. Техните непосредствени опитности от духовния свят са били неясни наистина, но за компенсация на това те са могли да си спомнят времето, което е предшествувало, тяхното раждане, когато те са живеели заедно с духовните същества. Следователно този период е бил период, в който човешкото същество все още е било сигурно в съществуването на духовния свят, както днес е случаят, когато човек остарее и не може да отрече, че е преминал през една младост. Този период е бил наричан Трета Юга от мъдростта, която знае такива неща. По-късно това название е било заменено с по-малко ясното Сребърен Век. Всички тези древни изрази същевременно имат своето дълбоко значение и наистина е детинско, когато съвременната наука ги обяснява по свой начин, тъй като тя няма и най-малка представа за реалностите, от които тези определения произтичат. Този Сребърен Век беше следван от един период, през който все още съществуваше ясно знание, един вид истинско знание за духовния свят; обаче по това време човешкото същество вече бе слязло достатъчно дълбоко във физическия сетивен свят, за да е в състояние да избира между двата свята и да има свои собствени убеждения за тях. Древното ясновидство е ставало все по-тъмно и по-тъмно и през този трети период. Железния Век или Двапара Юга. Въпреки това то все още съществувало до известна степен в съвсем мъгляво състояние и човешкото същество е могло, в резултат на собственото си убеждение, да свързва себе си повече или по-малко с духовния свят. Някога той е преживявал този духовен свят и това човек все още знаел през Железния Век.
към текста >>

Много хора, които само спекулират или просто се занимават с абстрактна философия или с култивирането на каквато и да е друга идеология, наричат всеки век преходно време.
Ако би продължавала тази еволюция, човешкото Аз-съзнание би ставало все по-силно наистина, ала само в егоистично направление. Човекът би станал едно угаждащо си същество, пълно, с желания; той би включил всичко съвсем студено вътре в своето Аз. Ако нещо друго не се беше случило, човек напълно би загубил съзнанието, че има някакъв духовен свят. Какво се е случило точно по това време? Цялото значение на онова, което стана застава пред душите ни, когато веднъж разберем, че има преходни времена в еволюцията на земята. Много хора, които само спекулират или просто се занимават с абстрактна философия или с култивирането на каквато и да е друга идеология, наричат всеки век преходно време. Наистина човек може да открие, че почти всеки период, доколкото може да отиде назад с помощта на печатната преса /а колко много е било отпечатано! / е бил наричан преходен период. Онзи, който стои на основите на Духовната Наука, няма така свободно да използува тази дума, защото само онези времена могат да бъдат наричани преходни периоди, през които става нещо, което е наистина по-съществено и решително от онова, което е ставало през други епохи. Има и едно изказване, което е взето като нещо естествено от официалната наука, но което антропософите би трябвало да се научат да осъзнават, че е без никакво значение: "Природата не прави скокове". Това звучи обективно, обаче е безсмислено, защото природата непрекъснато прави скокове.
към текста >>

49. 5. Пета лекция. Египетските Мистерии на Озирис и Изис. GA_119 Макрокосмос и микрокосмос

В съвременната цивилизация вече не е правилно да се поема по път, водещ към по-дълбоко спускане във вътрешната същност, без да има безпокойство относно някои други съображения.
Всичко говорено за тях може да бъде предпазливо изпълнено от някой, който е добил познание за съдържащото се в книгата "Как се постигат познания за висшите светове? " или във втората част на "Въведение в Тайната Наука". До тази точка човек може да напредва самостоятелно. Да се отиде по-нататък по пътя, водещ във вътрешната същност обаче, не е безопасно; освен това то не може да бъде направено ни най-малко по начина, по който един човек на днешния ден обича да добива своето духовно познание. Съответно в наше време е избран различен път на познание. В съвременната цивилизация вече не е правилно да се поема по път, водещ към по-дълбоко спускане във вътрешната същност, без да има безпокойство относно някои други съображения. Основната характеристика на духовния живот днес е, че човек се подчинява само до определена степен и желае да извърви своя път на познание във възможно най-пълна свобода. Ние ще видим, че има път в духовния свят, който напълно взема под внимание това желание: това е розекройцерския път на познание. Това е верният път на съвременността. Той не съществуваше в онези Мистерии на античността, където човек бе посвещаван в най-дълбоките тайни на Битието. Имаше Мистерии, в които човек просто биваше отвеждан покрай Малкия Пазач на Прага в своето собствено вътрешно същество, а имаше и други, в който той биваше извеждан в Макрокосмоса, по необходимост в един вид екстаз.
към текста >>

В онези времена беше нужно на етапа, когато кандидатът за Посвещение щеше да проникне във висшите светове или дори малко преди това той да не се опитва да напредва самостоятелно по свой собствен път на познание, а трябваше да се предаде на грижите на посветен учител, на Гуру терминът използван в източната философия.
Имаше два най-обичайни пътя в древните времена. Пътят на спускане във вътрешната същност беше следван особено на онези места на Посвещение, наречени Мистерийните Светилища на Озирис и Изис. А сега, за да обясним какво може да изживее човек при спускане в своето вътрешно същество, ние ще говорим за опитностите, преминавани от ученикът в Мистериите на Озирис и Изис. Както ще чуем в следващите лекции, днес е възможно да постигнем Посвещението, което носи познание за тези Мистерии, но пътят водещ към това Посвещение се различава от онова, което е бил някога. В древния Египет бе необходимо нещо, срещу което човешката природа, каквато е тя днес, би се разбунтувала. В онези времена беше нужно на етапа, когато кандидатът за Посвещение щеше да проникне във висшите светове или дори малко преди това той да не се опитва да напредва самостоятелно по свой собствен път на познание, а трябваше да се предаде на грижите на посветен учител, на Гуру терминът използван в източната философия. В противен случай пътят бе твърде опасен. Като общо правило, дори стъпките към мистично задълбочаване, описани вчера, се предприемаха под ръководството на Гуру. Каква беше истинската цел на това водачество на посветен учител? Когато на сутринта се спускаме в телесната си природа, нашата душа бива посрещната от три Сили, наречени по имена взети от древната терминология имената на Венера, Меркурий и Луната. Човек може сам да си има работа с онова, обикновено разбирано като влияние на Венера, когато се спуска във своето вътрешно същество.
към текста >>

Това бе древна Лемурия, името се използва също и от съвременната наука.
Допреди голямата Атлантска катастрофа лицето на Земята бе съвсем различно от онова, което е днес. Ние живеехме върху голям континент, простиращ се между Европа и Африка от едната страна и Америка от другата. Това бе Атлантската епоха. В още по-ранна епоха очертанията на Земята отново бяха различни. Човешките същества ние самите в по-ранни инкарнации живееха на континент, простиращ се между Австралия, Африка и Азия. Това бе древна Лемурия, името се използва също и от съвременната наука. Това беше времето, когато човекът премина през първото си въплъщение и когато се оформи минералното царство на Земята. Това беше също и времето, когато сегашната Луна в небето се отдели от Земята. Така ние видяхме, че спускайки се и добивайки познание за собственото си същество посредством истинско мистично задълбочаване под ръководството на учител, ние също в известен смисъл излизаме от себе си. Пътят ни отвежда извън нас самите към Минералната Земя, откъдето сме получили своята физическа субстанция. Това е един път, който исках да ви опиша, пътят който можеше да бъде следван и наистина беше следван от много човешки същества в древните Мистерии на Изис и Озирис.
към текста >>

Майстер Екхарт нямаше водач или учител в този смисъл на думата; Таулер имаше един от определен момент в своя по-нататъшен живот (виж "Мистицизмът в зората на съвременната културна епоха" от Рудолф Щайнер.
Такива следи често могат да се наблюдават при мистици, които са били зле водени, които обичат постоянно да говорят за нуждата да намерят "висшия човек" в себе си. В такива случаи обаче, това не е "по-висш човек", а същество, нисше дори по общоприетите стандарти. На всеки един подобава да защитава себе си от претенциите, направени от собствения му себичен Аз. И мистици с добри и здрави наклонности, такива като Майстер Екхарт, се опитваха да правят това. В Египетските Мистерии кандидатът за Посвещение бе пазен в определено отношение от жреца на Хермес, който се грижеше за него. Майстер Екхарт нямаше водач или учител в този смисъл на думата; Таулер имаше един от определен момент в своя по-нататъшен живот (виж "Мистицизмът в зората на съвременната културна епоха" от Рудолф Щайнер. Учителят, който дойде при Таулер, бе познат като "Приятел на Бога от Оберленд" бел. англ. пр.) По какъв начин Майстер Екхарт се предпази от претенциите на своя Аз? Като почти всички средновековни християнски мистици, които нямаха истински водач, защото наближаваше времето, когато човешката природа щеше да се разбунтува срещу това, Екхарт се предпази като увеличи до най-голяма степен чувството: Сега ти вече не си самият ти; ти си станал различно същество; друго същество освен теб самия, което мисли, чувства и проявява воля в теб. Нека цялата ти същност бъде изпълнена с Христос! Екхарт направи реалност думите на Павел: "Не аз, а Христос в мен".
към текста >>

От това ние виждаме как с наближаването на съвременната епоха средновековните християнски мистици на мястото на външния Гуру поставиха вътрешен водач: Христос.
Той бе един от онези, изживели това преобразуване; той бе оставил настрана собствения си Аз. Той отстрани своя Аз и се почувства изпълнен с различен Аз. Думата "Entwerdung" (като противоположност на "ставащ") бе прекрасен израз, използван от средновековните мистици. Мистици като Майстер Екхарт, или автора на труда, познат като "Теологика Германика", оставяха в себе си да говори един по-висш човек, същество способно да оживее и вдъхновява. Оттук и постоянната им настойчивост, че целта им е била да предадат себе си изцяло на съществото, което изживяваха вътре в себе си. От това ние виждаме как с наближаването на съвременната епоха средновековните християнски мистици на мястото на външния Гуру поставиха вътрешен водач: Христос. В следващата лекция ще чуем какво трябва да бъде направено сега за да може един човек, внедрен в духовния живот днес, да намери пътя, който да му позволи да поддържа непокътнати естеството и устройството на своята душа. Ние сме говорили за пътя, поеман в Северните Мистерии за да се изживее Макрокосмоса, в който човек влиза при заспиване. Утре ще започнем описвайки процеса на заспиване и после ще преминем към това да говорим за макрокосмическите сфери, в които човек намира своя път чрез методи, принадлежащи към съвременния път на познание, водещ във висшите светове.
към текста >>

50. 6. Шеста лекция. Опитности на посвещението в северните Мистерии. GA_119 Макрокосмос и микрокосмос

От недиференцираните животински органи светлината произвежда орган, който да си кореспондира с нея; и така окото е оформено от светлината за светлината, така че вътрешната светлина да може да се срещне с външната." Шопенхауер, а също и Кант, искаха да представят целия свят като човешка идея; тази философия се опитва да изтъкне, че без око ние нямаше да възприемаме светлина, че без око около нас би имало тъмнина.
Човекът не би имал нервна система ако нямаше астрално тяло; той нямаше да има сегашното си устройство, изправения си вървеж, своето арковидно чело, ако нямаше Аз. Ако нямаше своите невидими членове във висшите светове, той нямаше да се изправя пред нас като фигурата, която е. И така, тези различни членове на човешкия организъм и устройство са били формирани от различни духовни светове. За да разберем това, ние ще направим добре ако си припомним прекрасната, дълбоко мъдра мисъл на Гьоте: "Окото е оформено от светлината за светлината. Окото дължи съществуването си на светлината. От недиференцираните животински органи светлината произвежда орган, който да си кореспондира с нея; и така окото е оформено от светлината за светлината, така че вътрешната светлина да може да се срещне с външната." Шопенхауер, а също и Кант, искаха да представят целия свят като човешка идея; тази философия се опитва да изтъкне, че без око ние нямаше да възприемаме светлина, че без око около нас би имало тъмнина. Това, разбира се, е вярно, но работата е там, че то е едностранна истина. Ако не бъде прибавена и другата страна, едностранната истина се счита за цялата истина от което няма нищо по-гибелно. Да кажем нещо невярно не е най-лошото, което може да се случи, понеже светът скоро сам ще го поправи; но е наистина сериозно, ако едностранната истина се разглежда като абсолютна истина и се отстоява това разглеждане. Това, че без око ние нямаше да можем да виждаме светлина, е едностранна истина. Но ако светът беше останал завинаги изпълнен с мрак, ние не би трябвало да имаме очи.
към текста >>

В следващите лекции ще имам за тема Света на Разума и Света на Първообразите и после ще опиша методите по които, в крак със съвременната култура, могат да бъдат свалени силите от Света на Първообразите, за да направят възможно развитието на ясновидско съзнание.
Това имагинативно съзнание остава само чиста фантазия само докато органът за него не бъде формиран от силите, лежащи дори отвъд Света на Разума. Веднага щом допуснем съществуването на ясновидско съзнание, ние трябва също да допуснем и съществуването на свят от който се излъчват силите, позволяващи да се развие органа за него. Това е Светът на Първообразите (Urbilderwelt). Всичко, което може да възникне като истинска имагинация, е отражение на Света на Първообразите. Така ние се издигаме в Макрокосмоса през четири висши свята: Елементарният Свят, Света на Духа, Света на Разума и Света на Първообразите. В следващите лекции ще имам за тема Света на Разума и Света на Първообразите и после ще опиша методите по които, в крак със съвременната култура, могат да бъдат свалени силите от Света на Първообразите, за да направят възможно развитието на ясновидско съзнание.
към текста >>

51. 9. Девета лекция. Органи на духовно възприятие. Съзерцание на Аза от 12 страни. Мисленето на сърцето. GA_119 Макрокосмос и микрокосмос

В съвременната наука господства същият начин на мислене, който възприема критично отношение към всичко, което е вродено или основано на предания.
Това е първият етап на развитие. На втория етап човек започва да разсъждава. Все повече и повече хора ще бъдат склонни да изоставят своето първоначално усещане и да разсъждават върху обстоятелствата и условията, в които са били родени. Ето защо днес има толкова много критика към вероизповеданията и към свещените традиции от миналото. Цялата тази критика е реакцията на интелекта и на разсъждаващия ум срещу онова, което е било прието от чувствата и оставено недоказано от интелекта. В съвременната наука господства същият начин на мислене, който възприема критично отношение към всичко, което е вродено или основано на предания. Онова, което всеобщо бива наричано наука е, най-вече, в основата си работа на същите душевни сили, характеризирани по-горе. Всичко е съсредоточено върху външното познание и върху възприятията, направени директно чрез сетивата или посредством усилване на сетивните възприятия с инструменти като телескоп, микроскоп и т.н. След това направените наблюдения се формулират като закони с помощта на интелекта. Така ги има тези две степени в развитието на човешката душа. По отношение на това какво приема за вярно, тя може да бъде на степента където е водена от едно първично, неразвито чувство, чувство което е вродено или е било придобито през възпитанието.
към текста >>

Това е равносилно да изказването, че всеки, който се потопява в Хекел за да разясни философията на Хекел, трябва също да бъде и един от неговите последователи.
Но днес има малко разбиране за такава степен на обективност. Всеки, опитващ се да я постигне, ще бъде способен да разкаже за забележителната реакция в света, когато някой оставя настрана своята лична гледна точка и предава себе си на възгледите, поддържани от друг. Например: Аз самият съм се стремил да обрисувам Ницше така, както той трябва да бъде обрисуван от някого, който оставя настрана собственото си мнение и личност и навлиза право в своята тема. Това е единственият начин на пораждане на истинско разбиране, но хора, които четат какво казах и после в моята следваща книга, настояват, че в последната съм бил в противоречие. Те не могат да разберат, че аз не бях ученик на Ницше, само защото го бях обрисувал по положителен начин. Това е равносилно да изказването, че всеки, който се потопява в Хекел за да разясни философията на Хекел, трябва също да бъде и един от неговите последователи. Тази сила на излизане от себе си с цел да се опише нещо обективно, така да се каже с очите на различна гледна точка, е качество, което е необходимо да се придобие, защото единствено то води към дълбоки истини. Никой никъде не се приближава до реалната истина, ако стои на едно отделно място и гледа, да кажем, някой розов храст, а само ако го фотографира първо от една гледна точка, после от друга, и после пак от друга. По такъв начин ние учим себе си да придобием онова, от което се нуждае веднага щом се издигнем във висшите светове. Объркването във висшите светове е неминуемо, ако навлезем в тях с лични мнения, защото тогава веднага получаваме пред себе си измамни образи на истината. За да развием мисленето на сърцето, ние трябва да имаме силата да излезем вън от себе си и да се погледнем отвън.
към текста >>

52. 10. Десета лекция. Преобразуване на духовните сили и етапи в еволюцията на физическите органи. Четене в хрониката Акаша. GA_119 Макрокосмос и микрокосмос

Това са изрази, взети от източната философия.
Така ние виждаме да възниква нова душевна способност, която не е като спомен в мисълта за отминало време, а като виждане. Между онова, което съответства в настоящето на тази способност, и това, в което тя може да се превърне, се състои един вид затъмняване на въпросната способност и след това новата способност започва са действа все по-често. Това затъмняване на такава способност се получава като състояние на душата между другите две състояния. Така че трябва да разграничим три състояния на душевните способности: първо, онова на обикновената памет, което може да има определена точност; второ, един вид затъмнение; трето, паметта която се възпламенява в нова форма. Състоянието, в което такава способност се разкрива в своя връх, е наречено "Манватара" на въпросното състояние, а когато започва затъмняване, ние говорим за "Пралайя". Това са изрази, взети от източната философия. Следователно можем да говорим за "Манватара" на паметта на обикновеното съзнание, за един вид "Пралайя" на тази памет на обикновеното съзнание, и за връщане в състоянието "Манватара", когато възниква новият вид памет. Припомняйки си казаното за човешката еволюция, може да се потвърди, че в по-ранни епохи човекът вече притежаваше един вид логика на сърцето; в настоящето той преминава през етапа на логика на интелекта и в бъдещето ще си възвърне логиката на сърцето, от която логиката на интелекта ще бъде погълната и доразвита. Но в предишната степен на логиката на сърцето, сред другите човешки душевни способности трябваше да има нещо подобно на онова, което ние ще трябва да сме придобили в бъдещето, когато логиката на сърцето възникне в нова форма. Така ние не само се обръщаме назад към едно древно състояние на мисленето на сърцето, когато интелектуалното мислене още не съществуваше, но също и към нещо подобно на по-висшия вид памет, описан по-горе, само че тогава тя беше на по-ниско ниво; това беше вид памет, който работеше в картини, точно какъвто ще бъде случаят на степента, която ще се достига от човечеството в бъдещето. И сега ние наистина можем да формираме някаква идея за природата на първобитния човек.
към текста >>

Абсурдно е този фактор да не се взема в предвид, въпреки че съвременната анатомия е попаднала в капан.
Ние не можем да разберем сърцето, приравнявайки го с мозъка и считайки ги за еднакво развити, а само схващайки го като по-стария орган от двата, като по-стар предшественик на мозъка. Всеки, който поставя сърцето на едно ниво с мозъка, е като някой, който слага един човек на 40 години до друг на 15 и казва: Тези двамата стоят един до друг, така че аз ще изучавам заедно и ще формирам идея за онова, което са те, просто гледайки ги отстрани. Това би било чиста глупост, защото за да ги разберем поотделно, трябва да бъде взет под внимание периодът на тяхното развитие. За да разберем единия, жизнения период от 15 години трябва да бъде взет като основен фактор, както и жизнения период от 40 години в случая на другия. Може би момчето на 15 е синът на 40-годишния баща. Абсурдно е този фактор да не се взема в предвид, въпреки че съвременната анатомия е попаднала в капан. Тя не знае, че различните органи трябва да се разглеждат различно, защото са на различна степен на развитие. Докато сме без анатомия, която да изучава различните органи не просто в пространствено съпоставяне, а според стойността им на по-стари или по-млади образувания, ние няма да разберем много за истинското естество на човека. Духовната Наука трябва да даде ключа за разбиране на онова, което ни се разкрива от обикновената наука, ако ще се постига истинно познание. Никой, който преминава през истинско развитие, не постига нищо значително посредством обикновеното разсъдъчно мислене, защото не е възможно отвън да се открие кой орган е по-стар и кой е по-млад; успех може да се постигне само от онзи, който влиза в духовните светове и се учи как да различава нещата там. Когато гледа назад със своята пространствена памет, той няма нужда да отива много далеч, за да намери наченките на мозъка; но за да намери произхода на сърцето, той трябва да отиде много по-назад.
към текста >>

Тук ние имаме поглед към нещо, което съвременната наука не може да разкрие.
Състоянието, от което Земята се е развила, и от което човекът е получил своята предишна форма, е състоянието на Старата Луна, а състоянието, в което Земята ще се развие в бъдещето, когато човекът ще има нова форма, е състоянието Юпитер. Земята се е развила от едно Старолунно планетарно състояние и ще се развие в Юпитерово състояние. Представете си, че такива преобразувания могат да се случат само в резултат на това, че всички условия в човешкото царство бъдат променени. По време на състоянието на Старата Луна силите на Света на Духа бяха онези, които се вливаха в човека; през същинското Земно състояние силите струят от Света на Разума; на състоянието Юпитер ще се вливат силите на Света на Първообразите. Въздействията от духовните светове върху тези три състояния във всеки случай са съвсем различни. Тук ние имаме поглед към нещо, което съвременната наука не може да разкрие. Тя се опитва да обясни произхода на една планетарна система с примера на въртяща се капка олио. Ние обаче имаме представа как една планета възниква от предшестваща я форма. Наистина, ние нямаме професор, който да върти капка олио, но имаме картина на определени космически Същества, работещи от различни духовни области и позволяващи да възникнат различни планети. Ние имаме картина как духовното работи във физическото. Аз ви показах, че устройството на човека трябва да бъде съобразено с устройството на Земята.
към текста >>

53. 11. Единадесета лекция. Човекът и планетарната еволюция. GA_119 Макрокосмос и микрокосмос

Тази загуба е една от тъмните страни на съвременната цивилизация, която може да бъде открита главно в големите градове.
Той се нуждае от впечатленията на растителния свят на физическия план, за да бъде душевният му живот свеж и здрав. Това е нещо, което трябва да бъде отново подчертано. В човешката душа скоро става видим един недостиг, ако тя бъде откъсната от свежото, оживотворяващо въздействие на растенията. В човек, който в градския живот е практически откъснат от непосредствения допир с растителния свят, някой, притежаващ дълбок усет, винаги ще забележи определен вътрешен недостиг. Абсолютно вярно е, че душата понася вреда от загубата на спонтанната радост и възхищение, възникващи от прекия контакт с растителния свят. Тази загуба е една от тъмните страни на съвременната цивилизация, която може да бъде открита главно в големите градове. Ние знаем, че има хора, които едва могат да различат зърно овес от зърно пшеница; макар че да бъдеш способен да го направиш, принадлежи на здравата човешка природа. Това може да се разглежда като показателно. Всеки трябва да гледа със съжаление един изглед за бъдеще, когато човекът може да бъде изцяло лишен от непосредствен досег със света на растенията. Следното може да посочи дълбоката основа на това родство. Човекът като развиващо се същество не може да бъде винаги в състояние на сън, понеже тогава не би могъл да живее.
към текста >>

В източната философия най-висшият член, който човекът, като Дух-Човек, ще развие в бъдещето, е наречен "Атма" дума, извлечена от "Атмен" (дъх).
От тук следва, че една голяма истина се съдържа в казаното в самото начало на Библията: че земната еволюция на човека е чакала, докато за него може да бъде създадена превъзходната структура на неговия дихателен апарат ларингсът, създаден от духа, дарен от самия Бог. "Бог вдъхна в ноздрите на човека дъхът на живота и той стана жива душа." Това е указание за момента от време, когато се е вляло в човека онова, което е свързано с Божественото, с Макрокосмоса. Човешкото е свързано със сърцето, а Божественото с ларингса. В това, че човек не само диша, но може също и да превърне дихателния си процес в песен и говор, породени от ларингса, той има в своето дишане качество, способно на най-висшето възможно развитие. Затова има добри основания да кажем, че човекът винаги ще се развива, че той ще се издига до все по-висши степени на духовност. В източната философия най-висшият член, който човекът, като Дух-Човек, ще развие в бъдещето, е наречен "Атма" дума, извлечена от "Атмен" (дъх). Но самият човек трябва да участва в развиването на този Дух-Човек от настоящите елементарни наченки. Той трябва да работи върху развитието на говора и песента в които, като преобразен дихателен процес, има безгранични възможности. Имайки това впредвид ние ще осъзнаем, че щом като човек може да причини действително въздействие върху своя дихателен процес, това ще бъде много могъщо въздействие. Следователно толкова по-лесно може да се случи, че със сегашното си устройство човек още да не е готов за това. Ако упражненията, които може да бъдат изпълнявани, включват каквото и да е, имащо нещо общо с регулиране на дихателния процес, към такива упражнения трябва да се прилага крайна предпазливост и учителят трябва да изпитва възможно най-голямо чувство на отговорност.
към текста >>

54. 8. Осма лекция, 14. Юни 1910. Петте следатлантски културни епохи. Сравнителна характеристика на гръцката и северно-германската митология. GA_121 Отделните души на народите

За онзи, който действително познава фактическото положение на нещата, такова сравнение на религиите е нещо твърде неприятно, дори и от гледна точка на съвременната наука, защото в случая биват сравнявани само външни признаци, а това не води до никъде.
Обаче днес хората не могат лесно да стигнат до ясното разбиране на митологиите и тяхната дълбока същност, понеже, оставайки в плен на ограниченията, налагани от съвременното познание а бихме отишли твърде далеч, ако решим да се спираме и на тях те са обхванати от един копнеж, от един стремеж, просто да сравняват религиите на различните народи. Сравнителна наука за религиите, сравнителна митология това са неща, които днес предизвикват огромен ентусиазъм. Изобщо в тази област можем да се натъкнем на възможно най-големите безсмислици. Защото какво се получава всъщност, когато хората започнат да сравняват митологиите и религиите на отделните народи? Те започват да сравняват външните подробности, които се срещат в историите за Боговете и се стремят да докажат, че обликът на дадено божество е представен в една митология, но после се появява също и в друга митология и т.н. За онзи, който действително познава фактическото положение на нещата, такова сравнение на религиите е нещо твърде неприятно, дори и от гледна точка на съвременната наука, защото в случая биват сравнявани само външни признаци, а това не води до никъде. За този, който познава фактическото положение на нещата, такова сравнение на религиите поражда усещането, сякаш някой казва: „Преди тридесет години аз се запознах с един човек, той носеше униформа и тя изглеждаше по този и този начин. Човекът имаше син панталон, червено сако, такава и такава шапка и т.н.“ После той веднага продължава: „А след 20 години аз отново се запознах с един човек, който носеше същата униформа и преди 10 години също срещнах един, който носеше пак същата униформа“. Ако въпросният човек е повярвал, че хората, с които се е запознал преди тридесет, двадесет и десет години могат да бъдат сравнени един с друг относно вътрешната им същност, само защото са носели еднаква униформа, той би сгрешил твърде много. Защото по различно време в една и съща униформа могат да влязат съвсем други хора и важна е не униформата, а кой точно я носи. Макар и да е направено привидно задълбочено, при сравнението на религиите винаги се получава същото, когато например се вземе Адонис и започне да бъде сравняван с Христос.
към текста >>

Следователно, работата съвсем не се свежда до повърхностните методи на сравнението между различните религии, а до нещо много по-важно, а именно: Изхождайки, бих казал, от диференцирането на отделните Духове на Народите, да проучим начина, по който този или онзи народ е стигнал било до своята митология, до другите си предания за Боговете или до самата своя философия.
Защото по различно време в една и съща униформа могат да влязат съвсем други хора и важна е не униформата, а кой точно я носи. Макар и да е направено привидно задълбочено, при сравнението на религиите винаги се получава същото, когато например се вземе Адонис и започне да бъде сравняван с Христос. В случая се сравнява само външната униформа. Облеклото и качествата на митологичните персонажи могат да са много близки или еднакви, но важното е друго: Какви божествено-духовни индивидуалности се крият зад тях, и ако индивидуалностите, които живеят в Адонис и в Христос са съвсем различни, тогава сравнението между униформите просто не означава нищо. И въпреки това днес този метод е извънредно прилаган. Следователно, работата съвсем не се свежда до повърхностните методи на сравнението между различните религии, а до нещо много по-важно, а именно: Изхождайки, бих казал, от диференцирането на отделните Духове на Народите, да проучим начина, по който този или онзи народ е стигнал било до своята митология, до другите си предания за Боговете или до самата своя философия. Ето защо ние едва ли ще разберем основния характер на северно-германската митология, освен ако не предприемем още едно пътешествие през петте последователни културни епохи на следатлантското време. Тези пет културни епохи започнаха с това, че след големите преселения на племена и народи от Запад на Изток в областта на днешна Индия се установиха най-зрелите, най-напредналите човешки индивиди, които впоследствие основаха свещената древно-индийска култура. По-късно беше основана древно-персийската култура, после египетско-халдео-вавилонската култура, следвана от гръцко-латинската култура и накрая нашата съвременна пета следатлантска култура. В основата си тези пет култури могат да бъдат разбрани, единствено ако знаем, че хората, които са участвали в тях, както и самите ангелски Същества, Душите на Народите или Архангелите и Духовете на Времето през изтеклия следатлантски период, са били коренно различни. Днес бих желал да се спрем главно върху големите различия на хората, които са взели участие в тези култури.
към текста >>

55. 11. Единадесета лекция, 17. Юни 1910. Нертус, Видар и новото Христово откровение. GA_121 Отделните души на народите

И тази е една от причините, поради която смеем да се надяваме, че онзи Дух на Народа, онзи Архангел, който върши своята възпитателна и ръководна задача тук върху тази страна, с всичко онова, което е развил през вековете като свои заложби и качества, ще проникне в онази област, която можем да наречем модерна философия, модерно духовно изследване, и че напредвайки по своя път, това модерно духовно изследване ще постигне тук своето естествено продължение.
ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ Кристияния, 17 Юни 1910 В началото на тази последна лекция си позволявам да изтъкна, че всъщност би трябвало да говорим още твърде много, за да обобщим поне малка част от съдържанието на една толкова богата тема, каквато обсъждахме в хо да на настоящия лекционен цикъл. Позволявам си обаче да се надявам, че не за последен път говорим тук върху подобни теми и като начало следва да е достатъчно онова, което казахме през последните дни, понеже навлизането в по-големи подробности засега е свързано с известни затруднения. Вие забелязахте, че през последните лекции минаваше като една червена нишка нашето основно твърдение: Северно-германската митология или учение за Боговете съдържат нещо, което по един чудесен начин и в една имагинативна форма се свързва с всичко онова, което духовното изследване на нашата съвременна епоха извлича като ясно и точно познание. И тази е една от причините, поради която смеем да се надяваме, че онзи Дух на Народа, онзи Архангел, който върши своята възпитателна и ръководна задача тук върху тази страна, с всичко онова, което е развил през вековете като свои заложби и качества, ще проникне в онази област, която можем да наречем модерна философия, модерно духовно изследване, и че напредвайки по своя път, това модерно духовно изследване ще постигне тук своето естествено продължение. Колкото повече навлизаме в детайлите на северно-германската митология, толкова повече се убеждаваме, че в нейните образи са представени най-важните окултни истини, нещо което не можем да срещнем в нито една друга митология. Може би някои от Вас, които са чели моята „Тайна наука“ или други антропософски текстове, ще си спомнят, че някога в хода на Земната еволюция се разигра едно събитие, което бихме определили като един вид „слизане“ на онези човешки души, които в предревни времена, още преди древната Лемурийска епоха*25 бяха напуснали Земята, отправяйки се към отделните планети на нашата планетарна система. Да, тези души имаха специални причини, за да се отправят към Сатурн, Юпитер, Марс, Венера, Меркурий, и после, през последните периоди на Лемурийската епоха и през цялата Атлантска епоха отново да се съединят с човешките тела, които между временно се развиха на Земята с присъщите им заложби, качества и т.н. Всичко това стана възможно благодарение на факта, че Луната се отдели от Земята. Едва тогава тези Сатурнови, Юпитерови, Марсови, Венерини в Меркуриеви души слязоха на Земята.
към текста >>

Макар и днес външният облик на нещата да е доста различен, все пак Архангелът на германския Север носи в себе си тази заложба и с нейна помощ той е изключително улеснен в това, да разбира съвременната Духовна наука и да я трансформира в онзи смисъл, в който тя трябва да бъде трансформирана, така че да се превърне в една народностна сила.
Щом Фрайр е съществото, което пренася ясновидските сили в онези човешки изживявания, които са възможни само в условията на физическия свят, тогава той трябва да притежава едно особено качество: Да редува дневната будност с нощния сън. И както нощем между заспиването и пробуждането човешката душа се разширява в Макрокосмоса, така се разширява и вълшебният кораб, за да се свие после отново в гънките на мозъка и да се прибере в най-малката кутия човешкия череп. Всичко това Вие откривате в чудните образи на северно-германската митология. Онези от Вас, които занапред ще проникнат още по-дълбоко в тези неща, постепенно ще се убедят, че това, което чрез тези образи беше вложено в Душата на Народа, не е някаква фантастика, а действително произхожда от школата на посветените. Ето защо в Архангела, в северния Дух на Народа се запази голяма част от това, в което древното ясновидство възпита северните народи, голяма част от това, което може да се пробуди в една душа, която, бих казал, успява да включи към развитието си на физическия план не друго, а развитието, което е постигнала през епохата на старото ясновидство. Макар и днес външният облик на нещата да е доста различен, все пак Архангелът на германския Север носи в себе си тази заложба и с нейна помощ той е изключително улеснен в това, да разбира съвременната Духовна наука и да я трансформира в онзи смисъл, в който тя трябва да бъде трансформирана, така че да се превърне в една народностна сила. Ето защо Вие ще се убедите, че най-добрите условия за разбирането на това, което само бегло посочих в изнесената тук публична лекция за новото откровение на Христос, съществуват именно всред северно-германските народи. Съвременните духовно-научни изследвания ясно показват, че след изтичането на епохата Кали Юга приблизително от 3100 пр.Хр. до 1899 сл.Хр. у човека ще се пробудят нови способности. Първоначално те ще се проявят само в отделни индивиди.
към текста >>

Да, през втората половина той предизвиква именно това, което можа пророчески да просветне не другаде, а в славянската философия, в първичното усещане на славянските народи.
Когато има опасност от възниква не на някакъв спор между северните народи, на преден план излиза не въпросът, че една част от населението оспорва това, което другите народи искат от него, а фактът, че всеки отделен народ може да се издигне до волята за себепознание и тогава този народ задава въпроса: Какво е най-доброто, което може да произлезе от мен? И тогава, бих казал, над общия олтар на човечеството се излива само това, което служи за напредъка, за благото на цялото човечество. И все пак, силата на антропософските възгледи се крие в индивидуалните особености на човека. Северно-германският Архангел ще обогати бъдещето на човешката култура именно с онези качества, които са му присъщи и който ние се опитахме да охарактеризираме, макар и приблизително. Обаче за този Архангел е особено присъщо да предизвиква това, което през първата половина от Петата следатлантска културна епоха все още беше немислимо да се случи. Да, през втората половина той предизвиква именно това, което можа пророчески да просветне не другаде, а в славянската философия, в първичното усещане на славянските народи. И доколкото всичко това се намира в своя подготвителен стадий, първата половина на Петата следатлантска културна епоха е напълно оправдана от духовно-научна гледна точка. Първоначално, под формата на философия, там можа да възникне само един твърде сублимиран духовен възглед. Но за да се превърне в общочовешко достояние, той трябва да бъде напълно обхванат от народностните сили и, следователно, разбираем за останалите народи по Земята. Запитайте се поне веднъж дали ние можем да постигнем взаимно разбиране в тази област; и тогава когато ние извличаме същественото от Северна, Южна, Източна и Западна Европа, и я разглеждаме най-вече с оглед на това, дали то е от значение за цялото човечество, и ако стигаме до усещането, че както големите народи, така и най-малките техни разклонения имат своята особена мисия тази иначе опасна тема няма да ни застрашава с нищо. И често пъти най-големият принос е в ръцете на най-незначителните народи, защото тъкмо те са призвани да се погрижат за най-древните или за най-новите душевни сили.
към текста >>

Първоначално, под формата на философия, там можа да възникне само един твърде сублимиран духовен възглед.
И все пак, силата на антропософските възгледи се крие в индивидуалните особености на човека. Северно-германският Архангел ще обогати бъдещето на човешката култура именно с онези качества, които са му присъщи и който ние се опитахме да охарактеризираме, макар и приблизително. Обаче за този Архангел е особено присъщо да предизвиква това, което през първата половина от Петата следатлантска културна епоха все още беше немислимо да се случи. Да, през втората половина той предизвиква именно това, което можа пророчески да просветне не другаде, а в славянската философия, в първичното усещане на славянските народи. И доколкото всичко това се намира в своя подготвителен стадий, първата половина на Петата следатлантска културна епоха е напълно оправдана от духовно-научна гледна точка. Първоначално, под формата на философия, там можа да възникне само един твърде сублимиран духовен възглед. Но за да се превърне в общочовешко достояние, той трябва да бъде напълно обхванат от народностните сили и, следователно, разбираем за останалите народи по Земята. Запитайте се поне веднъж дали ние можем да постигнем взаимно разбиране в тази област; и тогава когато ние извличаме същественото от Северна, Южна, Източна и Западна Европа, и я разглеждаме най-вече с оглед на това, дали то е от значение за цялото човечество, и ако стигаме до усещането, че както големите народи, така и най-малките техни разклонения имат своята особена мисия тази иначе опасна тема няма да ни застрашава с нищо. И често пъти най-големият принос е в ръцете на най-незначителните народи, защото тъкмо те са призвани да се погрижат за най-древните или за най-новите душевни сили. И така, ако искаме да обсъждаме тази опасна тема, нашата изходна точка не може да бъде друга, освен упованието в една общност от душите на всички онези, които са обединени под знака на духовно-научното мислене, под знака на духовно-научните чувства и идеали. Недоразумения относно предмета на нашите лекции биха могли да възникнат, само ако сме в плен на определени симпатии и антипатии, само ако не разбираме действителната същност на нашето Антропософско Движение.
към текста >>

56. Езотеризмът в Евангелието на Маркo GA_124-4 Езотеризмът в Евангелието на Маркo

Никак не можем да се подпишем под тезата, представена от един немски професор по философия в една доста разпространена книга, според която най-важните цивилизации са се развили в зони с умерена температура, защото в противен случай големите цивилизационни основатели биха умрели от студ на Северние полюс или изнемогнали от жега на Юг!
Те не представят забележителни разлики за делото на Архаи, Арханглои и Ангелои. От това ниво на Властите духовните същества упражняват творческо влияние върху по-плътните елементи на човешкото същество. На тях дължим езика, идеите на дадена епоха, на Духовете на времето, на Духовете на народите, на Архаите, на Архангелоите. Но това, което живее в светлината и въздуха, в климата на даден район влияе също така и на човешкото същество. Живеещото на Екватора човечество е различно от това, което живее в полярните райони. Никак не можем да се подпишем под тезата, представена от един немски професор по философия в една доста разпространена книга, според която най-важните цивилизации са се развили в зони с умерена температура, защото в противен случай големите цивилизационни основатели биха умрели от студ на Северние полюс или изнемогнали от жега на Юг! Но в същото време бихме могли да кажем, че въздействието на различния климат, хранене и други фактори от този род влияят върху човека. Външните условия, в които живее един народ - например в планинските долини или в една обширна планина - не са без ефект върху характера му. Тук виждаме действието на природните сили върху цялата човешка конституция. И както знаем от духовната наука, че природните сили не са нищо друго освен израз на духовните свръхестествани същества, би трябвало да кажем: свръхестествените духовни сили действат в природните явления, чрез които въздействат върху човека. Ние бихме могли да си представим едно разделение между Архаи и Власти и да кажем: Ангелоите, Архангелоите и Архаите действат върху човека без да използват все още природните сили; те използват само това, което действа по душевен начин върху човека: езика, идеите на епохата и т.н.
към текста >>

В такъв случай трябва да следваме с точност и без предразсъдъци от съвременната наука тази човешка еволюция.
Преди това човешкото същество е изключително подвижно и впечатлително. Какво ли не научаваме през този период на първите три години! Но начина по който нещата ни правят впечатление, съвременният човек абсолютно не си спомня. След това започва периода, пресечен без прекъсване от нишката на спомените на Аза. Трябва добре да различаваме тези два етапа в еволюцията, защото те са изключително важни, ако искаме да схванем човека в неговата цялостност. В такъв случай трябва да следваме с точност и без предразсъдъци от съвременната наука тази човешка еволюция. Установените за науката факти потвърждават това, което имам да кажа; това са предразсъдъци, които не трябва да се слушат, иначе бихме тръгнали по пътища, отдалечаващи ни много от действителността. Значи ако следваме с точност еволюцията на човека, бихме могли да кажем следното: човекът би могъл да живее като социално същество, като социална индивидуалност единствено от момента, в който той е детерминиран от това, което той приема по пътя на спомена, т.е. в най-добрия случай от началото на третата година. Бихме могли да счетем, че този период съдържа водещите елементи на човешкия живот, всички правила, които ние получаваме съзнателно и които служат за ориентир на нашите импулси и т.н. Това, което ни се случва преди този стадий, ние го приемаме без нашият Аз да бъде съзнателен за това.
към текста >>

Съвременната наука дори би направила евентуално изследвания върху неговите наследствени характеристики.
Гръцката цивилизация е тази на четвъртата следатлантска епоха. Цивилизацията на Орфей приготви, така да се каже, това, което бе дадено по-късно на човечеството чрез идването на Христос. За Гърция Орфей е големия предвестник. Какво би казал един съвременен човек, ако срещнеше едно човешко същество от типа на Орфей? Той би казал: Това е синът на тази майка и на този баща. Съвременната наука дори би направила евентуално изследвания върху неговите наследствени характеристики. Днес съществува една голяма книга, която показва всички наследствени качества на семейството на Гьоте и иска да направи от Гьоте сбора от тези характеристики. По времето на Орфей не се мислеше по този начин. Тогава хората не не считаха за най-съществен плътския външен човек с неговите особености; те считаха като най-съществено у Орфей това, което успя да направи от него създателя, истинския водач на гръцката предхристиянска култура и те знаеха много добре, че неговият физически мозък, неговата нервна система не бяха неговите най-съществени елемени. Това, което считахме за съществено беше, че той носеше в опитностите, които изживяваше, един елемент, произхождащ директно от свръхестествените светове и който се свърза с неговата видима личност, с един сетивен и физически елемент. Гъркът не виждаше в личността на Орфей плътският аспект, който идваше от майката и бащата, може би също и от дядото и бабата; за него това беше нещо вторично, това беше само един външен израз, една обвивка.
към текста >>

57. Лекция втора GA_126 Окултна история

Ние трябва да си представяме, че тези същества не могат да въздействат непосредствено върху нашите физически процеси, върху фактите от нашата физическа действителност, тъй като на съвременната степен на своето развитие те не могат да се въплътят във физическо тяло, което взима своите съставни елементи от физическия свят.
ЛЕКЦИЯ ВТОРА Рудолф Щайнер Скъпи приятели! Вчера във въвеждащ порядък нашето внимание беше насочено върху това, че ще можем да разберем правилно някои по-древни събития в историята на човечеството, ако гледаме не само силите и способностите на отделните личности, но и ако допуснем, че чрез съответните личности като чрез инструмент действат същества, които, така да се каже, отправят в нашия свят своите действия от висшите светове. Ние трябва да си представяме, че тези същества не могат да въздействат непосредствено върху нашите физически процеси, върху фактите от нашата физическа действителност, тъй като на съвременната степен на своето развитие те не могат да се въплътят във физическо тяло, което взима своите съставни елементи от физическия свят. Затова, ако те искат да действат в нашия физически свят, те трябва да ползват физическия човек, неговите ръце, но също и неговия разсъдък и неговата способност за разбиране. Колкото по-назад отидем в човешкото развитие, толкова по-отчетливо изразено ще намерим влиянието и въздействието на такива същества от висшите светове. Но не трябва да си мислим, че това насочване на сили и въздействия от висшите светове чрез хората във физическия свят е прекратявано някога, включително и в наше време. За този, който е запознат с духовната наука, който, както това ние сме могли да правим вече толкова години, е приел в себе си това, което води нашето усещане и представи към признаване на висшите светове, за него такъв факт, като току-що показания, ще бъде, разбира се, веднага понятен, защото той е привикнал постоянно да опъва свързващите нишки между нашето познание, нашето мислене, нашата воля и съществата от висшите йерархии. Но последователят на духовната наука попада понякога в положение, когато е длъжен да се защитава от материалистическите представи, понеже те съществуват в наше време, от представите, които лишават хората, стоящи встрани от духовното развитие, от възможността донякъде да вникнат в това, което трябва да се каже за въздействието на висшите светове върху нашия физически свят.
към текста >>

Виждате ли, естествено, намерили се хора, които в духа на нашето време поискали, така да се каже, да освободят съвременната история от подвизите на Орлеанската Дева.
Кой тогава се намеси в хода на историческото развитие? Не някой друг, а съществата, принадлежащи към висшите йерархии! Девойката от Орлеан е била външен инструмент на тези същества, и те, тези същества от висшите йерархии, са направлявали събитията от историята. Може да се случи, скъпи приятели, някой, разсъждавайки, да възрази: "направлявайки я аз, бих я направил по-умна", предполагайки, че това или онова, случило се благодарение на Орлеанската Дева, не се побира в неговата глава. Но тези, които приемат духовната наука, не трябва да желаят да поправят деянията на боговете чрез човешкия ум, както това сега се случва навсякъде в нашата така наречена цивилизация. Виждате ли, естествено, намерили се хора, които в духа на нашето време поискали, така да се каже, да освободят съвременната история от подвизите на Орлеанската Дева. Характерно за нашето време произведение написа в този материалистически дух Анатол Франс7. Би следвало поне да се знае как безобразничи материалистическото мислене със съобщенията, които действително, аз говоря все още за документите на външната история, много добре са обосновани. Тъй като се намираме тук, на това място, а аз понякога обичам да обърна внимание на местните условия, искам да ви посоча документ, на който тук вече един път са се позовавали. Щутгартци, разбира се, знаят, че тук, в това място, e живял някога изтъкнат изследовател на Евангелието. Разбира се, ние няма смисъл да се съгласяваме с многото остроумия, които Гфрьорер8, така се казвал изследователят на Евангелието, предлага в своето изследване на Евангелието, и можем да бъдем напълно уверени, че Гфрьорер, ако би чул какво сега се съобщава в областта на духовната наука, би употребил същия израз, който често употребявал по отношение на своите противници, които не уважавал много-много; изразът, че и теософите - това са такива хора, на които "не всичко под шапката им е наред".
към текста >>

Такава стара душа е такава по природа, че рано обхваща не само това, което се явява като елемент, фактор на съвременната култура, но и това, което, като културни възможности, влиза в настоящето и позволява да се надзърне в далечните перспективи на бъдещето.
И може би даже е доказано, че предшестващото въплъщение на много личности, за които трудно бихме предположили това, определено е протекло сред диваците. Да, така пак говорят фактите! Всичко това трябва да се усвои, защото това е така. Разбира се, това не намалява значението на съжденията, които ние имаме за обкръжаващия ни свят, тяхната ценност; още повече това трябва да се приеме за общото разбиране на онова, за което става дума. В този смисъл в древен Вавилон ние имаме работа в Енкиду с млада душа, а в Гилгамеш - със стара. Такава стара душа е такава по природа, че рано обхваща не само това, което се явява като елемент, фактор на съвременната култура, но и това, което, като културни възможности, влиза в настоящето и позволява да се надзърне в далечните перспективи на бъдещето. Нека да възразят в отговор на обяснението, че често толкова ниско ценените теософи в болшинството случаи са по-стари души, от тези, които четат академични лекции. Но това показва изследването; и макар че духовното изследване не трябва да се употребява за преобръщане на оценките и надсмиване над това, което принадлежи на нашата култура, все пак истината трябва да се гледа право в очите. Така, Гилгамеш е бил личност, която, по силата на своята душевна конституция, е била свързана с това, което е принадлежало към най-напредничавите духовни елементи и духовни фактори на онова време; с това, което за своето време е светило далеч в бъдещето, което и тогава е можело да се достигне само с това, че подобна личност е преминала посвещение от определен род. Чрез определено посвещение, чрез съобщаването на това, което би могло да бъде получено само посредством посвещение, трябваше да бъде дадено на Гилгамеш това, което го направило способен да даде фермента за вавилонската култура. И така, той трябваше да премине посвещение до известна степен.
към текста >>

Основен труд: "Идеи към философията на историята на човечеството" (1784-1791).
Ние виждаме как това се модифицира чак до сегашното време и как духовните сили, колкото повече ние влизаме в нашата непосредствена съвременност, постоянно приемат друг облик, действайки чрез хората. Щутгарт, 28 декември 1910 г. БЕЛЕЖКИ 1. Леополд фон Ранке (1795-1886) - немски историк от протестантското направление, официален историограф на Прусия. 2. Йохан Готфрид Хердер (1744-1803) - немски мислител, религиозен деятел и литературен критик. Основен труд: "Идеи към философията на историята на човечеството" (1784-1791). 3. Готхолд Ефраим Лесинг (1729-1781) - немски мислител, драматург и художествен критик. Рудолф Щайнер има предвид заключителния пасаж от "Възпитание на човешкия род" (1780): "...Този път, по който човешкият род се движи към своето съвършенство, трябва отначало да премине всеки човек (един по-рано, друг по-късно). "Да премине в един живот? Нима може човек в течение на един живот да бъде чувствено възприемащ евреин и живеещ в духа християнин?
към текста >>

преподавал философия в училището към двора на Карл Плешивия.
се цитира по книгата на Гфрьорер "Geschichte des Urchristentum", III Hauptteil, Stuttgart, 1838, p. 286. 9. Карл Плешивия (823-877) - крал на западните франки. 10. Джон Скот Ериугена (ок. 810-877) - произхождащ от Ирландия (Scottia major), от 40-те год. на IX в. преподавал философия в училището към двора на Карл Плешивия. 11. Имануел Кант (1724-1804). 12. "Кръвта - съвсем особен сок" - цитат от "Фауст" на Гьоте, изнесен в заглавие на лекцията на Рудолф Щайнер в Берлин от 25 октомври 1906 г. (издадена отделно в 1907 г., GA 55). 13. Съгласно лекцията на Рудолф Щайнер от 28 декември 1923 г. (GA 233) Гилгамеш изминал все пак далечен път, за да се състои това вътрешно странстване на душата: мистериите, в който той получил своего рода еквивалент на посвещението, се намирали, по указание на Щайнер, далеч от родината на героя - в областта Бургенланд на югоизток в съвременна Австрия.
към текста >>

58. Лекция пета GA_126 Окултна история

Съвременната физиология би могла да знае къде се намират дванадесетте микрокосмически образа на дванадесетте Амшаспанди.
Затова учениците на Заратустра са виждали външен израз, образ на Зерван Акаран, на това, което живее вечно и твори като пра-същество през всички времена, в Зодиака; и думата Зодиак напомня за Зерван Акаран. И така, това са виждали те в Зодиака. Учениците на Заратустра са виждали как дванадесет сили идват по дванадесет направления от Зодиака, от които половината са обърнати към светлата страна, като че към осветената страна на Зодиака, която Слънцето преминава през деня; другата половина е обърната към тъмната страна на Зодиака, към Ариман, както те казвали. И така, като идващи от дванадесет страни на Вселената и проникващи в човешкия организъм са си представяли персите макрокосмическите сили; тези сили се вливали в човешкия организъм, действали и работили в него, така че те са били в наличност, присъствали са в човека. Ето защо това, което се развива посредством двенадесетичността, трябва да се открива от човешкия разум и микрокосмически; тоест това трябва да се изразява чрез двенадесетичността на Амшаспандите2 (архангелите) и в микрокосмоса, а именно - като окончателно проявление на тези дванадесет духовни макрокосмически същности, които вече са действали по-рано, които са подготвили това, което намерило окончателния си завършек по време на персийската култура. Съвременната физиология би могла да знае къде се намират дванадесетте микрокосмически образа на дванадесетте Амшаспанди. Това са дванадесетте главови нерви, които излизат от главата; те са не нещо друго, а това, което възникнало чрез излъчването на дванадесетте макрокосмически сили в човека, където то материално се уплътнило. От дванадесет страни на Зодиака са действали дванадесет архангелски същества - така са си представяли това древните перси; за да произведат постепенно това, чрез което се изявява сега нашият разум, са действали те в дванадесет лъча върху човешката глава. Разбира се, в древноперсийската епоха те са действали върху човека не отначало, а вече към края, така че ние имаме дванадесет космически излъчвания, дванадесет архангелски излъчвания, които след това се уплътнили в главата на човека в дванадесет нерва на главния мозък, като че ли те са застинали материално там вътре. И тъй като в по-късните времена винаги, разбира се, знаели и това, което знаели по-рано, то персите са знаели също, че в индийската култура са действали духове, стоящи по-долу от архангелите. Следващата степен по-долу от Амшаспандите, по-долу от архангелите, персите наричали Изарди3 и сред тях различавали 28-31 Изарди.
към текста >>

Хенрих Корнелий) Нетесхаймски (1486-1535) - автор на трактата "За съкровената философия" и др.
3. Изарди - от авест. язати ("достойни за почитание"). 4. 1250 година - за значението на тази година виж също лекцията в Кьолн от 21 януари 1911 г. (GA 130). 5. Агрипа (собств. Хенрих Корнелий) Нетесхаймски (1486-1535) - автор на трактата "За съкровената философия" и др. съчинения, човек с голяма ученост, разностранни интереси и занимания. 6. Няколко вълни мощни военни експедиции на Запада, предприети от началото на XI век за освобождение на Светите Земи от нахлулите там селджукски турци. Последният от кръстоносните походи, осмият, бил организиран през 1270 г. 7. Николай Кузански (1401-1464) - изтъкнат мислител и църковен деятел от края на Средновековието, кардинал (1448), автор на трудове, оказали значително влияние върху философската мисъл на Запад от XVI-XVII в. За съществуването на връзка между инкарнациите на Николай Кузански и Николай Коперник говори Е. П.
към текста >>

59. Послеслов. Указания GA_130 Езотеричното християнство

Февруари 1912, включени в цикъла „Прераждане и Карма тяхното значение за съвременната култура” (СЪбр.
Бележките от лекцията в Сент Гален от 19. Декември 1912 следва да бъдат съпоставени с лекционния цикъл „Окултни изследвания върху живота между смъртта и новото раждане” (Събр.Съч. 140), както и с лекциите в Касел от 29. Януари, Виена, 8. и 9. Февруари 1912, включени в цикъла „Прераждане и Карма тяхното значение за съвременната култура” (СЪбр. Съч. 135). Рудолф Щайнер е изнасял тези лекции в рамките на тогавашното Теософско общество, където поначало е застъпвал самостоятелно изградена от него Духовна наука или антропософия. Според негови по-късни научни указания термините „Теософия” и „теософско” са заменени с „Духовна наука”, „духовно-научно”, „антропософско”. УКАЗАНИЯ Събраните в този том лекции излизат за първи път в този състав.
към текста >>

"Съединение на науката, религията и философията".
в Ню Йорк Теософското общество, което скоро след това се премести с център - Индия /Аднар при Мадрас/. Тайното учение: Синтез на науката, религията и филосо- фията. Том І - Космогенеза, том ІІ - Антропогенеза, Лондон 1888 год. Един 3-ти том бе издаден от Ани Безант по ръкописи, Лондон 1897 г. Роберт Фрьобе е направил превод от 3-то английско издание на немски език "Тайното Учение". "Съединение на науката, религията и философията". Лайпциг 1899-19061издателство Араката, Улм 1960 г. Макс Мюллер: /1823-1900 г. /. Един от най-знаменателните ориенталисти на 19то столетие. Дойсен: /1845-1919 г. /. Философ и индолог.
към текста >>

Едно обяснение на потвърждението, което философията на автора е получила чрез емпирическите науки откакто тази философия излезе на бял ден", Хамбург 1836 г.
Към стр...: Хайнрих Кунрат: Практикуващ лекар и автор на много алхимически съчинения/1560-1605 г. /. Явяващото се в един запис от лекции име "Нашни Куни" би трябвало да сочи с "Куни" върху Кунрат. Към стр...: Сократ... че добродетелта е нещо, което може да се научи: В диалозите на Платон "Менон" и "Протагорас". Към стр...: цитат от Шопенхауер: Дословно: "оказа се, че да проповяд- ваш морал е лесно, но да основеш морал е трудно". В "Относно волята в природата". Едно обяснение на потвърждението, което философията на автора е получила чрез емпирическите науки откакто тази философия излезе на бял ден", Хамбург 1836 г. Виж Пълни съчинения в 12 тома с увод от Рудолф Щайнер, Наследници по Книжарницата Й. Г. Коташе, Щутгарт и Берлин/1894 г. /том 6ти. В сравнение с доброто повече зло: Вместо "повече" можем свободно да изберем "море". В неговата цялост това място е предадено с празноти.
към текста >>

Виж също Рудолф Щайнер, "Загадки на философията в нейната история представени като очерк", Пълни съчинения 1955 г.
1917 г. върху Психоанализа, напечатана в "Антропосо- фия", списание за свободен духовен живот, Щутгарт, годиш. 17. книга 3 и 4/ІV-ІХ 1935 г. /. Към стр...: Шуберт, Готхилф Найрих фон/1780-1860/, натур-философ: Историята на душата, Щутгарт 1839 г. Към стр...: Фолкелт, Йохан/1848-1930 г./: Сънищната фантазия, Щутгарт 1875 г. Виж също Рудолф Щайнер, "Загадки на философията в нейната история представени като очерк", Пълни съчинения 1955 г. Към стр...: вчера ние чухме: В публичните лекции, Мюнхен 19. ХІ. 1911 г. "От Парацелзий до Гьоте". От тези лекции не е запазен никакъв запис. Към стр...: това, което Хиеронимус разказва: Виж Рудолф Щайнер "От Исуса към Христа", 11 лекции, Карлсруе, Х.1911 г., Пълно издание 1958 г.
към текста >>

Към стр... Трокслер: Игнац Паул Витал /1780-1866/, лекар и практикуващ педагог в Базел и Берн: Лекции върху философията, Берн 1835 г.
Всички те се съдържат в настоящия том. Към стр...: цитат от Гьоте: От "Сентенции в проза", Раздел 6 в Гьоте- вите естествено научни съчинения, издадени с уводи и коментари от Рудолф Щайнер, том ІV към Теорията на Цветовете, 1883 г. Към стр...: че днес се говори толкова много върху тази тема: Виж Пред- говор от Мария Щайнер, стр... и следващата. Към стр...: Едуард Шуре: Виж Рудолф Щайнер/Едуард Шуре, "Луцифер" - "Децата на Луцифер", драма от Едуард Шуре, преведена от Мария Щайнер фон Сиверс, в свободни рими от Рудолф Щайнер, Дорнах 1955 Към стр...: един северен учен: Не можа да бъде установено. Към стр... Трокслер: Игнац Паул Витал /1780-1866/, лекар и практикуващ педагог в Базел и Берн: Лекции върху философията, Берн 1835 г. и "Погледи в съществото на човека", 1811 г. Към стр... в прага при моя цикъл: Рудолф Щайнер "Окултна физиоло- гия", 8 лекции, Прага, ІІІ. 1911 г. , Пълно издание 1957 г. Към стр...: Лесинг.. идея за прераждането: Възпитанието на човешкия род, Берлин 1780 г.
към текста >>

Към стр...: в Християния бе обърнато вниманието върху мисията на Буда: Човекът в светлината на теософията, окултизма и философията, 10 лекции Християния, Осло VІ.
Тъй като сти- хотворението, едва ли вече е познато, то бе прибавено от Мария Щайнер още при първото издание на лекцията. Към стр...: три точки на Теософското общество: 1. Да бъде образувана ядката на един всеобщ братски съюз на човечеството, без разлика на вяра, нация, съсловие и положение. 2. Да се развива познание то на дълбоките духовни истини, ядката на истината на всички религии. 3. Да бъдат изследвани по-дълбоките духовни сили, които дремят в човешката природа и в останалия свят. Към стр...: в Християния бе обърнато вниманието върху мисията на Буда: Човекът в светлината на теософията, окултизма и философията, 10 лекции Християния, Осло VІ. 1912 г., Пълно издание 1956 г., лекция 9-та от 11. VІ. 1912 г. Виж също лекцията в Нойшател, 18. ХІІ. 1912 г. /в настоящия том/ и Берлин 22. ХІІ.
към текста >>

60. 11. БЕЛЕЖКИ GA_131 От Исус към Христос

Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780-1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в Антропософията едно „повишение“ на досегашната философия, която се издига до един вид „медитативна философия“: „Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една антропософия и, следователно, се проявява както в поезията, така и в историята.
Обаче скоро се очертават и границите, на които се натъква естественонаучната методология, в стремежа си да стигне до „истинския“ образ на човека. Ето защо, през 1856, в своята „Антропология“, Емануил Херман Фихте, син на Йохан Готлиб Фихте, обобщава: „Накрая цялата антропология се свежда до всестранно обоснования факт, че според същинската си природа, както и в източниците на своето съзнание, човекът принадлежи към един надсетивен свят. Сетивното съзнание и възникващата чрез него феноменология на света, както и целият сетивен живот на човека, нямат никаква друга стойност, освен че предоставят арената, на която се осъществява надсетивният живот на Духа... Крайният резултат на антропологията е антропософията.“ Впрочем понятието „антропософия“ срещаме още през 1575, двадесет и една година преди „Psychologia anthropologica“ на Гасман, когато в Базел е публикувано съчинението „De Magia Veterum“. Като първа задача на Антропософията в 16 век се разглежда одухотворяването на естествените науки и социалния живот. Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780-1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в Антропософията едно „повишение“ на досегашната философия, която се издига до един вид „медитативна философия“: „Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една антропософия и, следователно, се проявява както в поезията, така и в историята. При това не трябва да смятаме, че тази идея е плод на някаква спекулация, както и да смесваме истинската индивидуалност на човека нито със субективния дух или Аза, нито с абсолютния Дух.“ През 1882 Роберт Цимерман издава във Виена своя основен труд „Въведение в антропософията“, който оказва известно въздействие върху Рудолф Щайнер. Разбира се, по-късно Рудолф Щайнер изпълва това понятие със съвсем друго съдържание. От съчиненията и лекциите на Рудолф Щайнер (Събр. Съч. №1-354) е ясно, че „антропологията“ и „Антропософията“ не се изключват взаимно.
към текста >>

Когато Рудолф Щайнер започва да обосновава научно резултатите от своите „душевни наблюдения“, той установява, че особено в областта на философията, въпросът непрекъснато опира до границите на човешкото познание.
№1-354) е ясно, че „антропологията“ и „Антропософията“ не се изключват взаимно. Просто към методологията на естественонаучното познание, той прибавя методологията на свръхсетивното познание, като и в двата случая обектите са едни и същи: Човекът, Земята, Космосът. Основният стремеж на антропософски-ориентираната Наука за Духа е да стигне един всеобхватен „образ на света и човека“. Антропософията не е догматично учение, което предопределя характера на въпросите, както и начина за тяхното разрешение. „Тя няма нищо общо с мъртвото, абстрактно познание... а като живо познание, тя обхваща живота чрез самия него; тя се влива в човека не просто под формата на мисли или като резултат от едно или друго наблюдение, а като живителна кръв за душата,като форма на живот, тя присъства в самия човек“. Когато Рудолф Щайнер започва да обосновава научно резултатите от своите „душевни наблюдения“, той установява, че особено в областта на философията, въпросът непрекъснато опира до границите на човешкото познание. За него става все по-ясно: неспособността за нравствени действия се дължи тъкмо на обстоятелството, че науката капитулира пред границите на несетивния свят и предоставя този свят на мистиците. Единственият начин да се прехвърли мост между сетивните възприятия и духовния „световен ред“, а с това да се стигне и до едно по-дълбоко разбиране на света, се състои в преодоляването на съществуващите познавателни граници. За Рудолф Щайнер несетивните сили бяха неоспорим факт, също както и физическите природни сили. Ето защо той насочи своето внимание и в двете посоки. Изходната точка на неговото грандиозно дело следва да търсим в естественонаучните му разработки и студиите, свързани с теория на познанието от осемдесетте години на 19 век.
към текста >>

За него вярната и точна представа за човешките сетива като необходими „органи“, с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата „Философия на свободата“ в сферата на духовно-практическия живот.
Изходната точка на неговото грандиозно дело следва да търсим в естественонаучните му разработки и студиите, свързани с теория на познанието от осемдесетте години на 19 век. Но „познанието“ при Рудолф Щайнер далеч не се ограничава само в непосредственото разглеждане на съществото „човек“ и неговите връзки с външния свят. В случая и това е съществен признак на антропософското духовно изследване наред с общоизвестните и „признати“ душевни способности, чрез концентрация и други разновидности на „душевното обучение“, се стига до едно задълбочаване и разширяване на човешкото съзнание. Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909 „учение за сетивата“. В него виждаме как Рудолф Щайнер придава стойност не на случайните резултати от едно или друго духовно изследване, а на екзактното описание, проследяващо прехода от „обикновените“ сетивно-физически факти към несетивно-духовните явления. За него вярната и точна представа за човешките сетива като необходими „органи“, с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата „Философия на свободата“ в сферата на духовно-практическия живот. Към „досегашните“ пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота“, „движението“, „равновесието“, „топлината“, „словото“, „мисълта“ и „Азът“. През следващите десетилетия след като е направил разтърсващи разкрития, засягащи основите на психологията, философията, антропологията и христологията Рудолф Щайнер разширява своите лекционни цикли и в областта на педагогиката, медицината, физиката, икономиката, селското стопанство. *2. Според свръхсетивното познание човекът разполага с дванадесет сетива. 1. Азово сетиво (позволяващо ни да възприемаме Аза на другия човек) 2. Мисловно сетиво
към текста >>

През следващите десетилетия след като е направил разтърсващи разкрития, засягащи основите на психологията, философията, антропологията и христологията Рудолф Щайнер разширява своите лекционни цикли и в областта на педагогиката, медицината, физиката, икономиката, селското стопанство.
В случая и това е съществен признак на антропософското духовно изследване наред с общоизвестните и „признати“ душевни способности, чрез концентрация и други разновидности на „душевното обучение“, се стига до едно задълбочаване и разширяване на човешкото съзнание. Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909 „учение за сетивата“. В него виждаме как Рудолф Щайнер придава стойност не на случайните резултати от едно или друго духовно изследване, а на екзактното описание, проследяващо прехода от „обикновените“ сетивно-физически факти към несетивно-духовните явления. За него вярната и точна представа за човешките сетива като необходими „органи“, с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата „Философия на свободата“ в сферата на духовно-практическия живот. Към „досегашните“ пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота“, „движението“, „равновесието“, „топлината“, „словото“, „мисълта“ и „Азът“. През следващите десетилетия след като е направил разтърсващи разкрития, засягащи основите на психологията, философията, антропологията и христологията Рудолф Щайнер разширява своите лекционни цикли и в областта на педагогиката, медицината, физиката, икономиката, селското стопанство. *2. Според свръхсетивното познание човекът разполага с дванадесет сетива. 1. Азово сетиво (позволяващо ни да възприемаме Аза на другия човек) 2. Мисловно сетиво 3. Говорно сетиво 4. Слухово сетиво
към текста >>

*16. „Реинкарнация и Карма от гледна точка на съвременната естествена наука“ статията излиза през 1903 в списанието „Луцифер-Гнозис“.
*13. Готхолд Ефраим Лесинг, 1729-1781. „Възпитанието на човешкия род“. *14. Максимилиан Дросбах, 1810-1884. „Прераждане или опит за разрешаване на въпроса за безсмъртието по емпиричен път с оглед на установените природни закони.“ *15. Густав Виденман, 1812-1876, немски лекар и философ „Размисли върху безсмъртието като повторение на земния живот“. *16. „Реинкарнация и Карма от гледна точка на съвременната естествена наука“ статията излиза през 1903 в списанието „Луцифер-Гнозис“. *17. Според антропософската Наука за Духа сегашната планета „Земя“ е минала през три планетарни състояния, на всяко от които се развива и съответната степен на човешкото съзнание. 1. Старият Сатурн (трансово съзнание). 2. Старото Слънце (спящо съзнание). 3. Старата Луча (сънищно или образно съзнание). 4. Земя (будно или предметно съзнание).
към текста >>

*46. Името Бодисатва е заимствувано от източната философия.
7. Михаил 1879 до 2300 *44. „Изпитанието на душата“, 8 действие. (Събр.Съч. №14) От откровенията на учителя наш ние знаем, Че занапред чрез светлината на Духа Хората ще съзерцават висшето Слънчево Същество, Което някога живя в земно тяло. *45. „Чудесата на света, изпитанията на душата и откровенията на Духа“, 10 лекции в Мюнхен, 1911 (Събр. Съч. №129) *46. Името Бодисатва е заимствувано от източната философия. Бодисатвите са онези Учители на човечеството, „които, въпреки че са инкарнирани във физическо тяло, продължават да общуват с божествено-духовните Същества, за да споделят после с човека всичко онова, което те научават от тях.“ В своята последна инкарнация всеки Бодисатва дава в завършен вид това, което занапред хората сами ще могат да изграждат в себе си като определени качества и способности. След като е постигнал степента Буда, съответният Бодисатва престава да се инкарнира и продължава да ръководи еволюцията на човечеството от духовния свят. Онзи Бодисатва, който поема своята мисия от Гоутама Буда, ще бъде наричан Майтрейя Буда. През 1923 Р. Щайнер напомня че днес ситуацията е такава, че „не хората очакват идването на Бодисатва, а самият Бодисатва изчаква онова разбиране от страна на човечеството, което би му позволило да проговори на хората, обръщайки се към тях на своя език... защото човечеството се намира вече в епохата на свободата“.
към текста >>

61. Прераждане и карма, необходими представи за гледната точка на съвременната естествена наука (октомври/ноември 1903 г.). Бележки от Рудолф Щайнер GA_135 Прераждане и Карма

НА СЪВРЕМЕННАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
ПРЕРАЖДАНЕ И КАРМА НЕОБХОДИМИ ПРЕДСТАВИ ЗА ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА СЪВРЕМЕННАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА Италианският естествоизпитател Франческо Реди е бил считан за опасен еретик от официалната наука на седемнадесетото столетие, защото е смятал, че нисшите животни възникват също чрез размножаване. Само с крайна нищета той избягва мъченическата съдба на Джордано Бруно или на Галилей. Защото тогавашната наука твърдяла, че червеи, насекоми, дори и риби могат да се зараждат от тинята. Нищо друго не е смятал Реди, освен това, което е прието днес, а именно че живата материя произлиза от жива материя. Той е извършил греха да познава една истина два века преди науката да намери „неоспорими доказателства“ за нея.
към текста >>

Може да се възрази, че използването на представи от съвременната естествена наука може да изопачи духовната наука затова, защото тези представи почиват върху една несигурна почва.
Фактът, че някои животински видове загубват зрението си, когато живеят известно време в тъмни пещери, предизвиква живи представи. Когато се посочва какви закони действат в подобни процеси, човек може лесно да си представи по-малко нагледните и по-малко разбираемите закони, които действат в душевната област. Единствено да онагледява желае антропософът, когато си помага с естествената наука. Той иска да покаже, че антропософските истини се откриват в нейната област по съответстващ начин, че естествената наука не може да бъде нищо друго освен елементарна духовна наука. Антропософът си служи с представи от естествената наука, за да разкрие своите, които са на едно по-високо ниво. Може да се възрази, че използването на представи от съвременната естествена наука може да изопачи духовната наука затова, защото тези представи почиват върху една несигурна почва. Вярно е, че има естествоизпитатели, които считат основните положения на дарвинизма за неоспорими истини, и други, които говорят за „криза в дарвинизма“. Едните намират във „всемогъществото на естествения подбор“, в „борбата за оцеляване“ основните всеобхватни обяснения за развитието на живите същества. Другите причисляват тази „борба за оцеляване“ към детските заболявания на по-новата наука и говорят за „безсилието на естествения подбор“. Когато се стигне до тези оспорвани положения, човек, като антропософ, наистина не би могъл да направи нещо по-добро от това засега да не се занимава с тях, а да изчака такова време, което ще бъде по-добро от настоящото за постигане на хармония с естествената наука. Ала точно за това не става дума.
към текста >>

Касае се много повече за едно убеждение, за един начин на мислене в самото изследване на съвременната естествена наука, за определени посоки, които навсякъде се съблюдават, дори когато мислите по известни въпроси на отделните изследователи и мислители коренно се различават.
Вярно е, че има естествоизпитатели, които считат основните положения на дарвинизма за неоспорими истини, и други, които говорят за „криза в дарвинизма“. Едните намират във „всемогъществото на естествения подбор“, в „борбата за оцеляване“ основните всеобхватни обяснения за развитието на живите същества. Другите причисляват тази „борба за оцеляване“ към детските заболявания на по-новата наука и говорят за „безсилието на естествения подбор“. Когато се стигне до тези оспорвани положения, човек, като антропософ, наистина не би могъл да направи нещо по-добро от това засега да не се занимава с тях, а да изчака такова време, което ще бъде по-добро от настоящото за постигане на хармония с естествената наука. Ала точно за това не става дума. Касае се много повече за едно убеждение, за един начин на мислене в самото изследване на съвременната естествена наука, за определени посоки, които навсякъде се съблюдават, дори когато мислите по известни въпроси на отделните изследователи и мислители коренно се различават. Истина е, че възгледите на Ернст Хекел и на Вирхов за „произхода на човека“ коренно се различават. Но антропософът би могъл да се радва, когато меродавните личности са така наясно по определени значими въпроси относно душевното, както тези двама противници при всичките им спорове са наясно с това, което за тях е абсолютно валидно. Нито последователите на Хекел, нито тези на Вирхов търсят днес произхода на червеите в неживата тиня, и първите, както и вторите, не се съмняват в твърдението: „Всичко живо произлиза от друго живо“ в посочения по-горе смисъл. В психологията това още не е навлязло. Там липсва яснота по един въпрос, който може да се сравни с подобни основни убеждения на естествената наука.
към текста >>

Така в съчинението на гьотингенския професор по философия Юлий Бауман за „Новохристиянството и реалната религия“ в двадесет и девет изречения на един „план за кратко резюме на реалната научна религия“ четем следното (двадесет и второто) изречение: „...Както... в неорганичната природа не изчезват физическите елементи и сили, а само се променят техните комбинации, така също според реалния научен метод се приемат органичните и органично-духовните сили.
Те се примиряват толкова малко с необикновените в наше време мисли за душевното развитие, както и вече описаните нововерци. Но те най-малкото имат смелостта да станат привърженици на единствения възможен възглед: чудото на сътворението на душите. Например можем да прочетем в труда по психология на професор Йохан Ремке, един от най-големите мислители на нашето време: „Мисълта за сътворението... се явява, за да разберем нещо за тайната на възникването на душата.“ Ремке стига до това да признае съществуването на едно съзнателно същество, за което той казва, че то „би трябвало, като единствено условие за възникването на душата, да се нарича Творец на душата.“ Така говори един мислител, който не иска да се отпусне в духовна дрямка, след като е разбрал физическите жизнени процеси, и на когото все пак липсва способността да възприеме представата, че една душа се е развила от своята по-ранна форма на съществуване. Ремке има смелостта да приеме чудото, но няма другата, за да приеме антропософския възглед за повторната поява на душата или реинкарнацията. Мислители, при които естественонаучният стремеж започва да се развива логически, по необходимост достигат до този възглед. Така в съчинението на гьотингенския професор по философия Юлий Бауман за „Новохристиянството и реалната религия“ в двадесет и девет изречения на един „план за кратко резюме на реалната научна религия“ четем следното (двадесет и второто) изречение: „...Както... в неорганичната природа не изчезват физическите елементи и сили, а само се променят техните комбинации, така също според реалния научен метод се приемат органичните и органично-духовните сили. Човешката душа като формално единство, като свързващ Аз се връща отново в нови човешки тела и по този начин може да изживее всички нива на човешкото развитие.“ Такъв възглед трябва да има този, който притежава цялата смелост да изповядва научното вероизповедание на нашето време. Неправилно би било да се приема, че тук се твърди, че по-издигнатите сред нововерците, в обикновения смисъл на думата, са лишени от смелост личности. Смелост, неописуемо голяма смелост означава естественонаучният възглед да воюва срещу противопоставящите се сили на деветнадесетото столетие.5 Но тази смелост е по-висша в сравнение с логическото мислене. Такова логическо мислене обаче липсва точно на естествоизпитателите, които искат да си изградят един светоглед от знанията в своята област.
към текста >>

под заглавието: „Загадките на философията“.)
4 Някои могат да възразят, че естествената наука в съвременния ѝ облик противоречи на антропософското учение и че например в „Тайното учение“ на Блаватска се съдържа друго учение за произхода, подобно на това, което се среща при Хекел. Как стоят нещата с него, ще бъде обяснено по-късно. Тук изобщо не е показано как се отнася „Новата вяра“ към „Тайното учение“, как би трябвало да се отнася към самата себе си, когато разбере собствените си предпоставки. 5 Авторът на тази статия не може да бъде упрекнат в неправилна оценка на големите заслуги на нашите нововерци, защото в своята книга „Възгледи за света и живота през 19-ти век“ той е преосмислил тези заслуги във връзка с духовното развитие на тяхното време и е признал тяхната стойност. (Трудът излиза в разширен вариант през 1914 г. под заглавието: „Загадките на философията“.)
към текста >>

62. Как действа кармата . Бележки от Рудолф Щайнер GA_135 Прераждане и Карма

За сравнението на душата с паметта можем също така да се позовем на съвременната естествена наука.
И това е душата2. Тя запазва последствията от моите дела от по-ранни животи. Тя е причината духът в едно ново прераждане да се появи като онова, което предишните животи са направили от него. Така се свързват тяло, душа и дух. Вечен е духът; раждането и смъртта владеят в телесното според законите на физическия свят; двете заедно направляват душата, докато тя гради своята съдба с делата си. За сравнението на душата с паметта можем също така да се позовем на съвременната естествена наука. През 1870 г. естествоизпитателят Евалд Херинг публикува едно изследване под заглавие: „За паметта като всеобща функция на организираната материя“. И Ернст Хекел приема възгледите на Херинг. В своя труд „За вълнообразното възникване на живи частици“ той казва следното: „В действителност всяко по-сериозно размишление ще ни убеди, че без да приемем наличието на една несъзнателна памет в живата материя, най-важните жизнени функции остават напълно неразбираеми. Способността за създаване на представи и изграждане на понятия, за мислене и осъзнаване, за упражняване и привикване, за изхранване и размножаване почива върху функцията на несъзнателната памет, чиято дейност е безкрайно по-важна, отколкото тази на съзнателната памет.
към текста >>

(Същността на свободния човешки дух се опитах да представя в моята „Философия на свободата“, Берлин, 1893 г.) Пълната свобода на човешкия дух е идеалът на неговото развитие.
С други думи, той се изпълва с все по-голямо съзнание. Все по-маловажен става натискът на околния свят. Все повече духът съумява да се утвърди. Но дух, който се самоутвърждава, е свободен дух. Едно действие в ярката светлина на съзнанието е едно свободно действие. (Същността на свободния човешки дух се опитах да представя в моята „Философия на свободата“, Берлин, 1893 г.) Пълната свобода на човешкия дух е идеалът на неговото развитие. Не можем да питаме дали човекът е свободен или не. Философите, които поставят въпроса за свободата по този начин, не могат никога да достигнат до някаква ясна мисъл относно този проблем. Защото човекът в сегашното си състояние не е нито свободен, нито несвободен. Той се намира по пътя към свободата. Отчасти той е свободен, отчасти – не.
към текста >>

63. Рудолф Щайнер – Събрани съчинения GA_135 Прераждане и Карма

Въведение към „Философия на свободата“ (Събр.
1 а-е), отделно издание на въведенията (Събр. съч. 1) Гьоте: основни линии в теорията на познанието, съобразени с идеите на Шилер (Събр. съч. 2) Истина и наука. Въведение към „Философия на свободата“ (Събр. съч. 3) Философия на свободата. Основни принципи на съвременния светоглед (Събр. съч. 4) Фридрих Ницше, борец срещу своето време (Събр.
към текста >>

Философия на свободата.
Гьоте: основни линии в теорията на познанието, съобразени с идеите на Шилер (Събр. съч. 2) Истина и наука. Въведение към „Философия на свободата“ (Събр. съч. 3) Философия на свободата. Основни принципи на съвременния светоглед (Събр. съч. 4) Фридрих Ницше, борец срещу своето време (Събр. съч. 5) Светогледът на Гьоте (Събр.
към текста >>

Загадките на философията (Събр.
съч. 15) Път към себепознанието на човека (Събр. съч. 16) Прагът на духовния свят (Събр. съч. 17) Загадките на философията (Събр. съч. 18) За загадките на човека (Събр. съч. 20) За загадките на душата (Събр. съч. 21)
към текста >>

Космология, религия и философия (Събр.
съч. 22) Същност на социалния въпрос (Събр. съч. 23) Статии за тричленното устройство на социалния организъм и за времевия период 1915-1921 г. (Събр. съч. 24) Космология, религия и философия (Събр. съч. 25) Ръководни антропософски принципи (Събр. съч. 26) За разширение на лечебното изкуство според духовно-научните познания. От д-р Рудолф Щайнер и д-р Ита Вегман (Събр.
към текста >>

Събрани статии за история на културата и съвременната история 1887-1901 г.
Събрани статии за драматургията 1889-1900 г. (Събр. съч. 29) Методически основи на антропософията. Събрани статии за философията, естествената наука, естетиката и душевната наука 1884-1901 г. (Събр. съч. 30) Събрани статии за история на културата и съвременната история 1887-1901 г. (Събр. съч. 31) Събрани статии за литературата 1886-1902 г. (Събр. съч. 32) Биографии и биографични скици 1894-1905 г. (Събр. съч. 33)
към текста >>

Философия и антропософия.
(Събр. съч. 32) Биографии и биографични скици 1894-1905 г. (Събр. съч. 33) Луцифер-гнозис. Основополагащи статии за антропософията и дописки от списанията „Луцифер“ и „Луцифер-гнозис“ 1903-1908 г. (Събр. съч. 34) Философия и антропософия. Събрани статии 1904-1918 г. (Събр. съч. 35) Идеята Гьотеанум през културната криза на съвременността. Събрани статии от седмичното списание „Гьотеанум“ 1921-1925 г. (Събр. съч. 36)
към текста >>

64. 3. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, 5 юни 1912 GA_137 Човекът в светлината на окултизма

Ето че дойде времето, когато Вие можете да разберете как стоят нещата с философията в нашия свят.
И сега възниква въпросът: какво забелязва окултистът, щом се изправи пред тези особени образи в разлюляното море от светлина? Сега той може да ги обхване с интелекта, сега той се нуждае вече от паметта си. И така, какво забелязва окултистът? Виждате ли, окултистът забелязва нещо, само ако преди това той е вникнал в мислите на различни философи. И тогава пред духовния му поглед идва познанието, че истинските мисли на философите са само сянкови образи и отражения, само отблясъци на това, което сега той възприема тъй живо в напиращата духовна светлина. Ето че дойде времето, когато Вие можете да разберете как стоят нещата с философията в нашия свят. Цялата философия в този наш свят е не друго, а един сбор от мисловни конструкции, от идеи, които са проникнали в нашия физически свят, макар и те да имат своя истински произход в надсетивния свят, от където ясновидецът може да ги наблюдава в първичния им вид. Философът обаче не може да възприеме това, което лежи зад неговите собствени идеи и образи, и което чрез тях той смъква в своето физическо съзнание. Той получава само идеите, само образите. Окултистът винаги може да посочи първоизточника на онези велики философски идеи, които някога са имали определена роля в развитието на света. Философът вижда само мисловните отблясъци и сенки, окултистът реалния и жив елемент на светлината, която гори зад тях.
към текста >>

Цялата философия в този наш свят е не друго, а един сбор от мисловни конструкции, от идеи, които са проникнали в нашия физически свят, макар и те да имат своя истински произход в надсетивния свят, от където ясновидецът може да ги наблюдава в първичния им вид.
Сега той може да ги обхване с интелекта, сега той се нуждае вече от паметта си. И така, какво забелязва окултистът? Виждате ли, окултистът забелязва нещо, само ако преди това той е вникнал в мислите на различни философи. И тогава пред духовния му поглед идва познанието, че истинските мисли на философите са само сянкови образи и отражения, само отблясъци на това, което сега той възприема тъй живо в напиращата духовна светлина. Ето че дойде времето, когато Вие можете да разберете как стоят нещата с философията в нашия свят. Цялата философия в този наш свят е не друго, а един сбор от мисловни конструкции, от идеи, които са проникнали в нашия физически свят, макар и те да имат своя истински произход в надсетивния свят, от където ясновидецът може да ги наблюдава в първичния им вид. Философът обаче не може да възприеме това, което лежи зад неговите собствени идеи и образи, и което чрез тях той смъква в своето физическо съзнание. Той получава само идеите, само образите. Окултистът винаги може да посочи първоизточника на онези велики философски идеи, които някога са имали определена роля в развитието на света. Философът вижда само мисловните отблясъци и сенки, окултистът реалния и жив елемент на светлината, която гори зад тях. Но от къде идва тя?
към текста >>

Ако всичко би останало просто така, сякаш Земята е превъплъщение на това, което съществуваше в Стария Сатурн, в Старото Слънце и в Старата Луна; ако Земята не би могла да предложи на човека нищо друго освен силите, с които тя разполага, поради това, че в нея все още не са заглъхнали въздействията от Сатурн, Слънцето и Луната, тогава на Земята никога не биха възникнали съмнения и размисли, каквито намираме в техния най-висш смисъл именно при философията.
Макар и човекът най-общо казано да отслаби силите, които се вливаха в неговия мозък от тези древни епохи, все пак у не го бе съхранен значителен остатък от пред-Земни сили, благодарение на които можеха да се доловят поне сенки и отблясъци от духовната светлина. Силите, които действуват в мозъка на философа, не са Земни сили. Те са един слаб и немощен отблясък на пред-Земните сили. Но философът не съзнава тази важна подробност, че в неговия мозък диша едно наследство от прадревните епохи на минали Земни въплъщения, и че това наследство доколкото то е живо си служи с неговия мозък като със свой инструмент. Но ако по време на Земното развитие не бе станало нещо съвсем определено и конкретно, нещо за което днешните философи не искат и да знаят, то в този случай, наследството не би имало никаква стойност. Ако всичко би останало просто така, сякаш Земята е превъплъщение на това, което съществуваше в Стария Сатурн, в Старото Слънце и в Старата Луна; ако Земята не би могла да предложи на човека нищо друго освен силите, с които тя разполага, поради това, че в нея все още не са заглъхнали въздействията от Сатурн, Слънцето и Луната, тогава на Земята никога не биха възникнали съмнения и размисли, каквито намираме в техния най-висш смисъл именно при философията. И философията е нещо близко на всеки един човек, защото всеки човек може и трябва да философствува. Но това е така, понеже в хода на планетарните Земни превъплъщения се вмъкна една нередност: От съзидателните сили, които устроиха Земната планета, се обособи една основна сила и тя не действуваше вече като другите, а така, че бихме могли да кажем: в духовно отношение тази сила действува върху човека по същия начин, както във физическо отношение Лунната светлина действува върху Земята. Замислете се за миг, как Лунната светлина физически погледнато отразява и препраща Слънчевата светлина към Земята. Това, което се излива върху нас като Лунна светлина, то е само отразената и препра тена светлина на Слънцето. И това, което сега дава възможност на човека да се извиси в своето ясновидство над спомените и представите, това което му позволява да развие една или друга философия в своето физическо съзнание, то произлиза от там, че вътре в човешкия мозък напира не хаотично, а формиращо една духовна сила, идентична с онази сила на Духа, известна ни от Петокнижието като Яхве или Йехова; тя също е една отразена духовна светлина, както във физическо отношение Лунната светлина е отразената светлина на Слънцето.
към текста >>

И философията е нещо близко на всеки един човек, защото всеки човек може и трябва да философствува.
Силите, които действуват в мозъка на философа, не са Земни сили. Те са един слаб и немощен отблясък на пред-Земните сили. Но философът не съзнава тази важна подробност, че в неговия мозък диша едно наследство от прадревните епохи на минали Земни въплъщения, и че това наследство доколкото то е живо си служи с неговия мозък като със свой инструмент. Но ако по време на Земното развитие не бе станало нещо съвсем определено и конкретно, нещо за което днешните философи не искат и да знаят, то в този случай, наследството не би имало никаква стойност. Ако всичко би останало просто така, сякаш Земята е превъплъщение на това, което съществуваше в Стария Сатурн, в Старото Слънце и в Старата Луна; ако Земята не би могла да предложи на човека нищо друго освен силите, с които тя разполага, поради това, че в нея все още не са заглъхнали въздействията от Сатурн, Слънцето и Луната, тогава на Земята никога не биха възникнали съмнения и размисли, каквито намираме в техния най-висш смисъл именно при философията. И философията е нещо близко на всеки един човек, защото всеки човек може и трябва да философствува. Но това е така, понеже в хода на планетарните Земни превъплъщения се вмъкна една нередност: От съзидателните сили, които устроиха Земната планета, се обособи една основна сила и тя не действуваше вече като другите, а така, че бихме могли да кажем: в духовно отношение тази сила действува върху човека по същия начин, както във физическо отношение Лунната светлина действува върху Земята. Замислете се за миг, как Лунната светлина физически погледнато отразява и препраща Слънчевата светлина към Земята. Това, което се излива върху нас като Лунна светлина, то е само отразената и препра тена светлина на Слънцето. И това, което сега дава възможност на човека да се извиси в своето ясновидство над спомените и представите, това което му позволява да развие една или друга философия в своето физическо съзнание, то произлиза от там, че вътре в човешкия мозък напира не хаотично, а формиращо една духовна сила, идентична с онази сила на Духа, известна ни от Петокнижието като Яхве или Йехова; тя също е една отразена духовна светлина, както във физическо отношение Лунната светлина е отразената светлина на Слънцето. Така че що се отнася до мозъка човекът не може да бъде разбран само с наследството, което той е донесъл от предишните Земни състояния.
към текста >>

И това, което сега дава възможност на човека да се извиси в своето ясновидство над спомените и представите, това което му позволява да развие една или друга философия в своето физическо съзнание, то произлиза от там, че вътре в човешкия мозък напира не хаотично, а формиращо една духовна сила, идентична с онази сила на Духа, известна ни от Петокнижието като Яхве или Йехова; тя също е една отразена духовна светлина, както във физическо отношение Лунната светлина е отразената светлина на Слънцето.
Ако всичко би останало просто така, сякаш Земята е превъплъщение на това, което съществуваше в Стария Сатурн, в Старото Слънце и в Старата Луна; ако Земята не би могла да предложи на човека нищо друго освен силите, с които тя разполага, поради това, че в нея все още не са заглъхнали въздействията от Сатурн, Слънцето и Луната, тогава на Земята никога не биха възникнали съмнения и размисли, каквито намираме в техния най-висш смисъл именно при философията. И философията е нещо близко на всеки един човек, защото всеки човек може и трябва да философствува. Но това е така, понеже в хода на планетарните Земни превъплъщения се вмъкна една нередност: От съзидателните сили, които устроиха Земната планета, се обособи една основна сила и тя не действуваше вече като другите, а така, че бихме могли да кажем: в духовно отношение тази сила действува върху човека по същия начин, както във физическо отношение Лунната светлина действува върху Земята. Замислете се за миг, как Лунната светлина физически погледнато отразява и препраща Слънчевата светлина към Земята. Това, което се излива върху нас като Лунна светлина, то е само отразената и препра тена светлина на Слънцето. И това, което сега дава възможност на човека да се извиси в своето ясновидство над спомените и представите, това което му позволява да развие една или друга философия в своето физическо съзнание, то произлиза от там, че вътре в човешкия мозък напира не хаотично, а формиращо една духовна сила, идентична с онази сила на Духа, известна ни от Петокнижието като Яхве или Йехова; тя също е една отразена духовна светлина, както във физическо отношение Лунната светлина е отразената светлина на Слънцето. Така че що се отнася до мозъка човекът не може да бъде разбран само с наследството, което той е донесъл от предишните Земни състояния. Той и неговият мозък могат да бъдат разбрани едва след като знаем, че както Луната отразява Слънчевата светлина към Земята, така и към човека доколкото той осъзнава себе си в своя мозък постоянно се излива отразена духовна светлина, която идва вън от Земята. Всяка инспирация, която се дава на човека не чрез неговите собствени сили, а отвън, го издига до определено философско познание за света. Характерно за него е, че то подтиква човека към търсене на първо причината за всички неща. Този е най-отличителният признак на философското мислене.
към текста >>

Именно тя поражда мислите-сенки, от които е съставена нашата философия.
Бидейки философ, човек не разполага с това, което ясновидецът възприема като способността Йога. Трябва да знаем, че в тази сила са примесени най-различни наследени сили от по-предишни състояния. Философът наистина има своите мисловни образи, но не знае, че зад тях стоят онези сили, които в пред-Земните епохи са били напълно будни и активни, и които сега можем да определим като сили на Яхве. Този философ изобщо не подозира какво стои зад неговия мисловен процес. Той вижда само отражения и сенки, които се пораждат в него поради това, че в своето етерно тяло той долавя и сгъстява онази струяща духовна светлина, за която вече споменахме. Именно тя поражда мислите-сенки, от които е съставена нашата философия. Но философът не знае това. Той знае само, че е поставен и че съществува всред тези мисли-сенки. Но има и нещо друго, нещо своеобразно в тези мисловни знаци, което после ще се окаже полезно за Вас, а именно това своеобразие, че като философ, човекът е несъзнателно ясновиждащ, че той живее в смътните отражения на едно ясновиждащо състояние, и то без да знае нищо за каквото и да е ясновидство, така че накрая той успява да подреди и свърже всичките си философски понятия и идеи, извлечени от смътните образи-сенки, в нещо единно и цялостно, в една цялостна и завършена система. Това е същественото, това е своеобразното за философията. Ние винаги се натъкваме на тази съществена особеност на философията.
към текста >>

Това е същественото, това е своеобразното за философията.
Той вижда само отражения и сенки, които се пораждат в него поради това, че в своето етерно тяло той долавя и сгъстява онази струяща духовна светлина, за която вече споменахме. Именно тя поражда мислите-сенки, от които е съставена нашата философия. Но философът не знае това. Той знае само, че е поставен и че съществува всред тези мисли-сенки. Но има и нещо друго, нещо своеобразно в тези мисловни знаци, което после ще се окаже полезно за Вас, а именно това своеобразие, че като философ, човекът е несъзнателно ясновиждащ, че той живее в смътните отражения на едно ясновиждащо състояние, и то без да знае нищо за каквото и да е ясновидство, така че накрая той успява да подреди и свърже всичките си философски понятия и идеи, извлечени от смътните образи-сенки, в нещо единно и цялостно, в една цялостна и завършена система. Това е същественото, това е своеобразното за философията. Ние винаги се натъкваме на тази съществена особеност на философията. Ако обаче подхванем нещата по този начин, вътре в тези мисловни образи макар и честно и с най-голяма прилежност тогава за нас не съществува никаква възможност да открием дори и следи от Христовото Същество. Ние намираме основите на света, но не и Христос. И ако в една философия Вие намерите Христовата идея, можете да сте напълно сигурни, че тя е взета от някакви далечни източници, че тя е смъкната във философията по един неправилен и може би несъзнателен начин. Защото докато остава при своята философия, за мислителят е невъзможно да намери нещо друго, освен неутралния божествен ред.
към текста >>

Ние винаги се натъкваме на тази съществена особеност на философията.
Именно тя поражда мислите-сенки, от които е съставена нашата философия. Но философът не знае това. Той знае само, че е поставен и че съществува всред тези мисли-сенки. Но има и нещо друго, нещо своеобразно в тези мисловни знаци, което после ще се окаже полезно за Вас, а именно това своеобразие, че като философ, човекът е несъзнателно ясновиждащ, че той живее в смътните отражения на едно ясновиждащо състояние, и то без да знае нищо за каквото и да е ясновидство, така че накрая той успява да подреди и свърже всичките си философски понятия и идеи, извлечени от смътните образи-сенки, в нещо единно и цялостно, в една цялостна и завършена система. Това е същественото, това е своеобразното за философията. Ние винаги се натъкваме на тази съществена особеност на философията. Ако обаче подхванем нещата по този начин, вътре в тези мисловни образи макар и честно и с най-голяма прилежност тогава за нас не съществува никаква възможност да открием дори и следи от Христовото Същество. Ние намираме основите на света, но не и Христос. И ако в една философия Вие намерите Христовата идея, можете да сте напълно сигурни, че тя е взета от някакви далечни източници, че тя е смъкната във философията по един неправилен и може би несъзнателен начин. Защото докато остава при своята философия, за мислителят е невъзможно да намери нещо друго, освен неутралния божествен ред. Христос той не може да намери.
към текста >>

И ако в една философия Вие намерите Христовата идея, можете да сте напълно сигурни, че тя е взета от някакви далечни източници, че тя е смъкната във философията по един неправилен и може би несъзнателен начин.
Но има и нещо друго, нещо своеобразно в тези мисловни знаци, което после ще се окаже полезно за Вас, а именно това своеобразие, че като философ, човекът е несъзнателно ясновиждащ, че той живее в смътните отражения на едно ясновиждащо състояние, и то без да знае нищо за каквото и да е ясновидство, така че накрая той успява да подреди и свърже всичките си философски понятия и идеи, извлечени от смътните образи-сенки, в нещо единно и цялостно, в една цялостна и завършена система. Това е същественото, това е своеобразното за философията. Ние винаги се натъкваме на тази съществена особеност на философията. Ако обаче подхванем нещата по този начин, вътре в тези мисловни образи макар и честно и с най-голяма прилежност тогава за нас не съществува никаква възможност да открием дори и следи от Христовото Същество. Ние намираме основите на света, но не и Христос. И ако в една философия Вие намерите Христовата идея, можете да сте напълно сигурни, че тя е взета от някакви далечни източници, че тя е смъкната във философията по един неправилен и може би несъзнателен начин. Защото докато остава при своята философия, за мислителят е невъзможно да намери нещо друго, освен неутралния божествен ред. Христос той не може да намери. Няма такава философия, която да е наясно със себе си, и която в същото време да притежава Христовата идея. Това е изключено. Но позволете да продължим нататък.
към текста >>

Защото докато остава при своята философия, за мислителят е невъзможно да намери нещо друго, освен неутралния божествен ред.
Това е същественото, това е своеобразното за философията. Ние винаги се натъкваме на тази съществена особеност на философията. Ако обаче подхванем нещата по този начин, вътре в тези мисловни образи макар и честно и с най-голяма прилежност тогава за нас не съществува никаква възможност да открием дори и следи от Христовото Същество. Ние намираме основите на света, но не и Христос. И ако в една философия Вие намерите Христовата идея, можете да сте напълно сигурни, че тя е взета от някакви далечни източници, че тя е смъкната във философията по един неправилен и може би несъзнателен начин. Защото докато остава при своята философия, за мислителят е невъзможно да намери нещо друго, освен неутралния божествен ред. Христос той не може да намери. Няма такава философия, която да е наясно със себе си, и която в същото време да притежава Христовата идея. Това е изключено. Но позволете да продължим нататък. Ако някой от Вас има доброто желание, нека да провери колко от истинските философи имат Христос в себе си.
към текста >>

Няма такава философия, която да е наясно със себе си, и която в същото време да притежава Христовата идея.
Ако обаче подхванем нещата по този начин, вътре в тези мисловни образи макар и честно и с най-голяма прилежност тогава за нас не съществува никаква възможност да открием дори и следи от Христовото Същество. Ние намираме основите на света, но не и Христос. И ако в една философия Вие намерите Христовата идея, можете да сте напълно сигурни, че тя е взета от някакви далечни източници, че тя е смъкната във философията по един неправилен и може би несъзнателен начин. Защото докато остава при своята философия, за мислителят е невъзможно да намери нещо друго, освен неутралния божествен ред. Христос той не може да намери. Няма такава философия, която да е наясно със себе си, и която в същото време да притежава Христовата идея. Това е изключено. Но позволете да продължим нататък. Ако някой от Вас има доброто желание, нека да провери колко от истинските философи имат Христос в себе си. Вгледайте се в една такава обширна философска система както тази на Хегел и Вие веднага ще разберете, че изхождайки от своята система, Хегел не може да стигне до Христос. Неговата философия не му позволява да се приближи до никакъв Христос.
към текста >>

Неговата философия не му позволява да се приближи до никакъв Христос.
Няма такава философия, която да е наясно със себе си, и която в същото време да притежава Христовата идея. Това е изключено. Но позволете да продължим нататък. Ако някой от Вас има доброто желание, нека да провери колко от истинските философи имат Христос в себе си. Вгледайте се в една такава обширна философска система както тази на Хегел и Вие веднага ще разберете, че изхождайки от своята система, Хегел не може да стигне до Христос. Неговата философия не му позволява да се приближи до никакъв Христос. Засега смятам, че това описание е достатъчно; то ни разкрива онова първо изживяване на окултния кандидат, което сравнихме със скритата, неизявена светлина. А сега тихо и неусетно идва ред на второто изживяване. То идва така незабележимо, че много окултисти които отдавна са постигнали първата, току що описана опитност едва ли проумяват какво точно става сега. А става приблизително следното: Докато духовната светлина, която описах, обгръща човека така, сякаш той би могъл да се разлее в нея по всички посоки и да се разшири в необятното космическо пространство, то това, което в началото бихме определили като скрито, неизговорено слово, се насочва сега срещу нас от всички страни. Скритото, неизговорено слово е като нещо, което се приближава към нас от всички страни, и то в същата мярка, в която сме успели да се разширим навън в света.
към текста >>

Ето защо когато говорим за теософия, ние по-лесно намираме достъп до човешката душа, отколкото с помощта на философията.
В изговореното слово Вие долавяте отзвуци от неизговореното слово; в човешкия език и в човешките думи Вие долавяте словото на божествените светове. Но дори и хора, които днес са несъмнено честно привлечени към теософския импулс, дори и те не винаги знаят, че в тях несъзнавано вече действува известен елемент на ясновиждане; нещата при тях са сходни с тези при философите, които се добират до смътните мисловни образи чрез несъзнавано ясновиждащия си мозък, без при това да знаят същинските източници на своето мислене. Мозъкът е много по-достъпен за Земните сили и затова много по-лесно се превръща в един земен физически орган, отколкото сърцето, което е по-трудно достъпно за Земните сили. От тук идва и обстоятелството, че хората особено в нашата епоха изследват Земните закони предимно с външното си мозъчно знание и по този начин така усилват Земната част на мозъка, че напълно разрушават надземния, свръхсетивния мозък в себе си. Но в сравнение с мозъка, сърцето е много по-трудно и слабо достъпно за действието на Земните сили. Ето защо когато говорим за теософия, ние по-лесно намираме достъп до човешката душа, отколкото с помощта на философията. И ако хората не пренасят в областта на чисто материалните интереси онова, което може по този начин да се открие на сърцето им, те винаги ще са възприемчиви към теософските истини. Тези теософски истини могат да бъдат разбрани от всеки, с изключение на хората, които под една или друга форма са прекалено ангажирани с външни, материални интереси независимо дали те са чисто теоретични или практични. Няма да ги разберат само хора, които имат усет единствено за външните, материални интереси. И за тези хора, това, което сърцето е длъжно да разгърне, за да стигне до теософията, всичко то остава скрито в непрогледен мрак. Ето защо, за да разбира философията, човек трябва да притежава още нещо и да се справя със своеобразните отражения и сенки, за които вече говорихме; или с други думи, той трябва да "дресира" своя мозък и да го настрои към онези по-фини мисли, които са отражение на висшите, надпсихични сили.
към текста >>

Ето защо, за да разбира философията, човек трябва да притежава още нещо и да се справя със своеобразните отражения и сенки, за които вече говорихме; или с други думи, той трябва да "дресира" своя мозък и да го настрои към онези по-фини мисли, които са отражение на висшите, надпсихични сили.
Ето защо когато говорим за теософия, ние по-лесно намираме достъп до човешката душа, отколкото с помощта на философията. И ако хората не пренасят в областта на чисто материалните интереси онова, което може по този начин да се открие на сърцето им, те винаги ще са възприемчиви към теософските истини. Тези теософски истини могат да бъдат разбрани от всеки, с изключение на хората, които под една или друга форма са прекалено ангажирани с външни, материални интереси независимо дали те са чисто теоретични или практични. Няма да ги разберат само хора, които имат усет единствено за външните, материални интереси. И за тези хора, това, което сърцето е длъжно да разгърне, за да стигне до теософията, всичко то остава скрито в непрогледен мрак. Ето защо, за да разбира философията, човек трябва да притежава още нещо и да се справя със своеобразните отражения и сенки, за които вече говорихме; или с други думи, той трябва да "дресира" своя мозък и да го настрои към онези по-фини мисли, които са отражение на висшите, надпсихични сили. Но Вие много добре знаете, че само в изключителни случаи хората дресират своя мозък по този начин. Докато за да се вникне в теософията, не е необходима никаква подготовка. И за да разберат това, което окултното изследване им предлага след като окултният изследовател е еманципирал от мозъка и сърцето своите по-висши сили хората далеч не трябва да се отклоняват от досегашния си външен живот. Дори най-обикновеният и непретенциозен човек има сили, които са му достатъчни, за да вникне в теософията. Тук няма нужда от научна подготовка, от научно образование.
към текста >>

Но дали зад съвременната псевдо-духовна продукция се крие едно ясно и правилно мислене до това човек обикновено не достига, тъй като, в известен смисъл, му липсват оценъчни възможности.
Днес са особено разпространени повърхностните научни предубеждения, и то не тези, които почиват на личното убеждение, а тези, които се основават на неоспоримия външен авторитет. И ние виждаме колко често се срещат хора, които се чувствуват ориентирани в определена научна област и поради това вече се смятат за така напреднали в своето мислене, че могат да проникват дори и в отношенията на теософията спрямо науката. Но това все още не става, защото ясното и правилно мислене далеч не е толкова разпространено, както на нас може да ни се струва. Определени науки днес могат да се разви ват благодарение на едно явно неправилно мислене, на едно мислене, което е култивирано в тесните рамки на дадена научна дисциплина, вън от която то е безпомощно. Да, днес един литератор, един пишещ човек, спокойно може да публикува това или онова, именно ако не е напреднал в своето мислене. Но дали зад съвременната псевдо-духовна продукция се крие едно ясно и правилно мислене до това човек обикновено не достига, тъй като, в известен смисъл, му липсват оценъчни възможности. Важното е не да боравим с първокласни оценъчни възможности; достатъчно е да притежаваме един вид инстинкт за това. И все пак дори едно нищожно усилие в окултното обучение, една запознатост с окултните сили, неимоверно усилва тази оценъчна възможност. А сега, позволете ми да направя едно малко отклонение към току що казаното. Мисля, че то добре ще илюстрира и потвърди как човек може да се сблъска с твърде особени неща, ако притежава дори в нищожно количество нещо от тези оценъчни възможности. Това, което бих желал да разкажа, е едно съвсем незначително изживяване, и все пак в него има нещо особено.
към текста >>

65. Събрани съчинения на Рудолф Щайнер GA_138 За инициацията

Въведение към „Философия на свободата“ (GA 3)
Първа част: Съчинения I. Трудове Естественонаучните съчинения на Гьоте, с въведение и коментар от Рудолф Щайнер, 5 тома (GA 1 а-е), отделно издание на въведенията (GA 1) Гьоте: основни линии в теорията на познанието, съобразени с идеите на Шилер (GA 2) Истина и наука. Въведение към „Философия на свободата“ (GA 3) Философия на свободата (GA 4) Фридрих Ницше, борец срещу своето време (GA 5) Светогледът на Гьоте (GA 6) Мистиката в зората на духовния живот на новото време и нейното отношение към съвременния светоглед (GA 7) Християнството като мистичен факт и мистериите на древността (GA ????
към текста >>

Философия на свободата (GA 4)
I. Трудове Естественонаучните съчинения на Гьоте, с въведение и коментар от Рудолф Щайнер, 5 тома (GA 1 а-е), отделно издание на въведенията (GA 1) Гьоте: основни линии в теорията на познанието, съобразени с идеите на Шилер (GA 2) Истина и наука. Въведение към „Философия на свободата“ (GA 3) Философия на свободата (GA 4) Фридрих Ницше, борец срещу своето време (GA 5) Светогледът на Гьоте (GA 6) Мистиката в зората на духовния живот на новото време и нейното отношение към съвременния светоглед (GA 7) Християнството като мистичен факт и мистериите на древността (GA ???? Теософия. Въведение в свръхсетивното познание за света (GA 9)
към текста >>

Загадките на философията (GA 18)
Въведение в тайната наука (GA 13) Четири мистерийни драми (GA 14) Духовното ръководство на човека и човечеството (GA 15) Път към себепознанието на човека (GA 16) Прагът на духовния свят (GA 17) Загадките на философията (GA 18) За загадките на човека (GA 20) За загадките на душата (GA 21) Откровението на Гьотевия дух в неговия „Фауст“ и в приказката „Змията и лилията“ (GA 22) Същност на социалния въпрос (GA 23) Статии за тричленното устройство на социалния организъм и за времевия период 1915–1921 г.
към текста >>

Космология, религия и философия (GA 25)
За загадките на душата (GA 21) Откровението на Гьотевия дух в неговия „Фауст“ и в приказката „Змията и лилията“ (GA 22) Същност на социалния въпрос (GA 23) Статии за тричленното устройство на социалния организъм и за времевия период 1915–1921 г. (GA 24) Космология, религия и философия (GA 25) Ръководни антропософски принципи (GA 26) За разширяване на лечебното изкуство според духовно-научните познания. От д-р Рудолф Щайнер и д-р Ита Вегман (GA 27) Моят жизнен път (GA 28) 2. Събрани статии
към текста >>

Събрани статии за философията, естествената наука, естетиката и душевната наука 1884 – 1901 г.
Моят жизнен път (GA 28) 2. Събрани статии Събрани статии за драматургията 1889 – 1900 г. (GA 29) Методически основи на антропософията. Събрани статии за философията, естествената наука, естетиката и душевната наука 1884 – 1901 г. (GA 30) Събрани статии за история на културата и съвременната история 1887 – 1901 г. (GA 31) Събрани статии за литературата 1886 – 1902 г. (GA 32)
към текста >>

Събрани статии за история на културата и съвременната история 1887 – 1901 г.
Събрани статии за драматургията 1889 – 1900 г. (GA 29) Методически основи на антропософията. Събрани статии за философията, естествената наука, естетиката и душевната наука 1884 – 1901 г. (GA 30) Събрани статии за история на културата и съвременната история 1887 – 1901 г. (GA 31) Събрани статии за литературата 1886 – 1902 г. (GA 32) Биографии и биографични скици 1894 – 1905 (GA 33) Луцифер-гнозис. Основополагащи статии за антропософията и дописки от списанията „Луцифер“ и „Луцифер-гнозис“ 1903 – 1908 г.
към текста >>

Философия и антропософия.
Събрани статии за литературата 1886 – 1902 г. (GA 32) Биографии и биографични скици 1894 – 1905 (GA 33) Луцифер-гнозис. Основополагащи статии за антропософията и дописки от списанията „Луцифер“ и „Луцифер-гнозис“ 1903 – 1908 г. (GA 34) Философия и антропософия. Събрани статии 1904 – 1918 г. (GA 35) Идеята Гьотеанум през културната криза на съвременността. Събрани статии от седмичното списание „Гьотеанум“ 1921 – 1925 г. (GA 36)
към текста >>

66. Първа лекция, Базел, 15 Септември 1912 GA_139 Евангелието на Марко

И само онзи, който старателно е проучил възникването на съвременната култура, можеше да вникне в дълбоките промени, свързани с този 19 век.
Достатъчно е само да посочим две личности, един художник и един поет, които, въпреки че се появиха на бял свят около два века след началото на второто християнско хилядолетие, ясно показаха, че за западноевропейската култура започва един качествено нов период. Тези две личности са Джото1 и Данте2, Джото като художник и Данте като поет. Те двамата положиха основите на цялото по-късно развитие, през което премина западноевропейската култура. Да, човекът на 18 век обгръщаше с поглед именно тези три хилядолетия. Но ето че настъпи 19 век. И само онзи, който старателно е проучил възникването на съвременната култура, можеше да вникне в дълбоките промени, свързани с този 19 век. Всичко се разиграва в чувствата, в душите на хората; днес само малцина от тях стигат до разбиране на нещата. Следователно, човекът на 18 век можеше да проследява историята назад само до елинството; за него епохата преди елинството беше нещо съвсем неопределено. А това, което се случи през 19 век и което малцина разбраха, е че Изтокът стремително навлезе и, бих казал, се настани в сърцето на западноевропейската култура. Искаме ли да вникнем в прелома, свързан с 19 век, ние трябва да имаме предвид именно това уникално навлизане на Изтока в западноевропейската култура, фактически то хвърли светлини и сенки върху всичко, което постепенно се вля а и занапред ще продължи да се влива в нашата култура и което ще изисква съвършено ново разбиране на нещата, различаващо се от обикновените човешки представи до този момент. Ако отправим поглед към отделни личности, оказали влияние върху културата на Запада, в чието лице бихме могли да открием почти всичко, което носеше в душата си човекът на започващия 19 век в случай, че той имаше някакво отношение към духовния живот следва да посочим Давид3, Омир , Данте, Шекспир5 и току-що навлизащия в живота Гьоте.
към текста >>

За да проумеем това, което се случи в Западна Европа, достатъчно е да сравним какъвто и да е текст от 19 век, отнасящ се до религията, философията или до която и да е област на духовния живот, с някакъв текст от предишния 18 век.
Дълбокото родство на този човек, един от представителите на 19 век, с източноарийското светоусещане. Навсякъде в неговите изречения и, бих казал, в емоционалните акценти на неговото мислене, ние откриваме не друго, а източния елемент в Запада. И всичко това се пренася по-късно, през втората половина на 19 век върху Едуард фон Хартман7. Да, всичко това проникна в Европа по съвсем тайнствени пътища. И ние вникваме все по-добре в тях, когато си даваме сметка, че фактически през 19 век настъпи едно пълно преобразяване, един вид метаморфоза на цялото човешко мислене, на човешките чувства, и то не на определено място от нашата планета, а в духовния живот на цялата Земя. За да проумеем това, което се случи в Западна Европа, достатъчно е да сравним какъвто и да е текст от 19 век, отнасящ се до религията, философията или до която и да е област на духовния живот, с някакъв текст от предишния 18 век. В този случай ние веднага ще установим, че е настъпило едно огромно преобразуване, една метаморфоза, ще установим как всички въпроси, свързани с най-големите мирови загадки са станали много по-свободни и как човечеството задава съвсем нови въпроси, изводими от едно напълно ново светоусещане, как това, което по-рано религията даваше на хората, сега не можеше да прониква в човешки души по същия начин. Оказа се, че те имат нужда от още по-дълбоки, от още по-скрити източници, подхранващи техния религиозен живот. И това беше валидно не само за Европа. И най-характерен е именно фактът, че в прехода от 18 към 19 век навсякъде по цивилизованата Земя, следвайки един вътрешен порив, хората започнаха да мислят по друг начин, а не както преди това. Ако поискаме да си създадем една по-точна представа за нещата, нека да се замислим за всеобщото сближаване на отделните народи, на техните култури и вероизповедания, тъй че през 19 век представителите на различните вероизповедания започнаха все по-добре да се разбират помежду си.
към текста >>

67. Четвърта лекция, 18 Септември 1912 GA_139 Евангелието на Марко

Ето защо, припомняйки си Платоновия диалог за безсмъртието на душата, ние сме така дълбоко покъртени в нашите сърца, защото там Сократ казва: Нима цял живот не се стремях да постигна чрез философията именно това, да се освободя от сетивния свят?
Те застават един срещу друг по такъв начин, че в стремежа си да обясни отношението на човека към божествения свят, Сократ използва най-простите логически доводи, взети от ежедневието, и насърчава ученика да вникне в съотношенията на самите логически връзки. На всяка крачка ученикът бива насочван към трезвото, всекидневното мислене и едва после от него се изисква да приложи това, което е постигнал с обикновената логика, в областта на своето познание. Само веднъж Сократ израства в очите ни до онези висоти, където, бих казал, той започва да говори така, както Буда говори на своите ученици. Само веднъж той се показва в тази светлина и това става тогава, когато той застава пред смъртта. Едва пред лицето на смъртта, говорейки за безсмъртието на душата, Сократ говори като посветен от най-висш ранг; и все пак той се изразява по такъв начин, че всичко, което казва, може да бъде разбрано само ако човек се потопи в целостта на своите лични изживявания. Ето защо, припомняйки си Платоновия диалог за безсмъртието на душата, ние сме така дълбоко покъртени в нашите сърца, защото там Сократ казва: Нима цял живот не се стремях да постигна чрез философията именно това, да се освободя от сетивния свят? И нима сега, когато на душата ми предстои да се откъсне от всички сетивни връзки, тя не би трябвало с радост да пристъпи в душевния елемент? Нима не би трябвало с радост да пристъпя в онзи свят, към който вътрешно винаги съм се стремил, към който философски съм се стремял? Ако човек изцяло се потопи в тези Сократови размишления, съдържащи се в Платоновия „Федон“, той неизбежно ще се усети пренесен във величествената атмосфера, присъща на учението на Буда. И що се отнася до коренната разлика между тези две личности, нека да добавим следното: В определен момент те се издигат толкова високо, че дори коренните им различия образуват едно общо цяло. Насочим ли поглед към Буда, ние откриваме: Общо взето, проповедите на Буда са такива, че бих казал онова усещане, което изпитваме от Сократовите размишления за безсмъртието на душата, може да бъде пренесено върху всички тях, върху всички проповеди на Буда.
към текста >>

За Сократ често се твърди, че неговият метод се заключава в нещо друго: Той сваля философията от Небето тук долу на Земята, защото апелира към непосредствения земен разум.
Посеяното между тръните са други; те са ония, които са чули Словото. Но светските грижи, примамката на богатството и пожеланията за други работи, като влязат в тях, заглушават Словото и то става безплодно.“ (4,14-20) Тук виждаме типичния начин за поучение от страна на Христос Исус. Ние вече знаем как поучаваше Буда и как поучаваше Сократ. За Буда можем да обобщим по наш западен маниер следното: Той издигаше към Небето това, което хората изживяват тук на Земята. За Сократ често се твърди, че неговият метод се заключава в нещо друго: Той сваля философията от Небето тук долу на Земята, защото апелира към непосредствения земен разум. Или иначе казано, лесно е да си представим как тези две индивидуалности се отнасяха към своите ученици. Но как се отнасяше към своите ученици Христос Исус? Към народа Той се обръщаше по един начин: поучаваше го с притчи; а към доверените си ученици се обръщаше по друг начин: Тълкуваше им притчите, обяснявайки им това, което те можеха да разберат и което беше достъпно за човешкия разум. Следователно, ако се опитаме да представим начина на обучение, с който си служеше Христос Исус, трябва да говорим малко по-сложно. Всички учения на Буда имат една характерна черта; ето защо учениците, които непосредствено се обръщат към Буда са, общо взето от един род.
към текста >>

През онази древна епоха не съществуваше дори и следа от днешното предметно мислене, от трезвия разум и разсъдъчната способност, които са в основата на съвременната наука.
Тогава привърши онази епоха, през която древното ясновидство беше всеобща човешка черта. Колкото по-назад се връщаме в еволюцията на човечеството, толкова по-ясно се убеждаваме, че древното ясновидство е било едно всеобщо притежание и че тогавашните хора са имали непосредствен поглед в духовните светове. Но как са виждали те в духовните светове? Те са виждали по такъв начин, че съзерцанието на мировите тайни се е проявявало под формата на образи, на подсъзнателни или несъзнателни имагинации. Тук ние сме изправени пред едно съноподобно ясновидство в съноподобни имагинации, което няма нищо общо с разсъдъчните понятия на днешния човек. През онази древна епоха не съществуваше дори и следа от днешното предметно мислене, от трезвия разум и разсъдъчната способност, които са в основата на съвременната наука. Човекът се изправяше пред външния свят и го виждаше, обаче той не го обхващаше в понятия, не си служеше с никаква логика и не мислеше комбинативно върху нещата. Днешният човек изключително трудно може да си представи това, защото мисленето го съпровожда навсякъде, той не може да върши нищо без да мисли. Древният човек беше съвсем различен. Той минаваше покрай нещата, поглеждаше ги и техните образи се отпечатваха в него, и те ставаха обясними за него, когато той изпадаше в преходното състояние между будността и съня: тогава човекът се потопяваше в своя съноподобен имагинативен свят. Тогава той виждаше образи.
към текста >>

68. 2. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Кьолн, 28. Декември 1912 GA_142 Бхагават Гита и посланието на ап. Павел

В изходната точка на нашето антропософско дело ние ще говорим върху една тема, която ще бъде изключително подходяща, тъй като отново ще насочи вниманието ни към важността и значението на нашето духовно Движение за културния живот на съвременната епоха.
Кьолн, 28 Декември 1912 Скъпи мои приятели! Днес сме изправени, така да се каже, пред началната, изходна точка, отбелязваща основаването на Антропософското Общество в тесния смисъл на думата и нека по този повод отново да си припомним важността и значението на нашето дело. Естествено, всичко онова, което Антропософското Общество се стреми да постигне за по-новата култура не бива да се различава принципно от това, което тук в нашите среди ние от доста време непрекъснато градим под формата на теософия. Но може би с прибавянето на едно ново име, следва отново да си припомним сериозността и достойнството, с които ние искаме да работим в нашето духовно Движение, и тъкмо от тази гледна точка е подбрана и темата на предстоящия лекционен цикъл. В изходната точка на нашето антропософско дело ние ще говорим върху една тема, която ще бъде изключително подходяща, тъй като отново ще насочи вниманието ни към важността и значението на нашето духовно Движение за културния живот на съвременната епоха. Може би мнозина от Вас ще останат изненадани, че тук аз съпоставям две привидно отдалечени едно от друго духовни течения, както те са представени от една страна във великата източна поема Бхагавад Гита и от друга страна в Посланията на онзи, който стои в непосредствена близост до самото основаване на християнството. Ние ще вникнем най-добре в близостта на тези две духовни течения, ако днес като въведение обърнем внимание върху мястото, което заема великата поема Бхагавад Гита в съвременната епоха, и как, от друга страна, в същата тази епоха изпъква онова, което възниква още в началната точка на християнството: павлинизмът. Все пак много неща в духовния живот на нашата епоха не са вече същите, каквито бяха до неотдавна и тъкмо това различие в духовния живот на настоящето спрямо духовния живот от недалечното минало, прави необходимо присъствието на едно такова направление, каквото е теософското или антропософското направление. Нека да си припомним, че човекът от относително недалечното минало когато се издигаше до висотата на духовния живот, присъщ на неговата епоха всъщност се явяваше рожба, както изтъкнах по време на изнесените наскоро лекционни цикли*6 в Базел и в Мюнхен на три поредни хилядолетия: На едно хилядолетие от преди възникването на християнството и на други две хилядолетия, които все още не са привършили, и които са наситени и пропити с християнското духовно направление. Какво можеше да си каже онзи човек, който неотдавна когато все още не можеше да се говори за необходимостта от теософия или антропософия какво можеше да си каже той, след като се намираше в условията на тогавашния духовен живот?
към текста >>

Ние ще вникнем най-добре в близостта на тези две духовни течения, ако днес като въведение обърнем внимание върху мястото, което заема великата поема Бхагавад Гита в съвременната епоха, и как, от друга страна, в същата тази епоха изпъква онова, което възниква още в началната точка на християнството: павлинизмът.
Днес сме изправени, така да се каже, пред началната, изходна точка, отбелязваща основаването на Антропософското Общество в тесния смисъл на думата и нека по този повод отново да си припомним важността и значението на нашето дело. Естествено, всичко онова, което Антропософското Общество се стреми да постигне за по-новата култура не бива да се различава принципно от това, което тук в нашите среди ние от доста време непрекъснато градим под формата на теософия. Но може би с прибавянето на едно ново име, следва отново да си припомним сериозността и достойнството, с които ние искаме да работим в нашето духовно Движение, и тъкмо от тази гледна точка е подбрана и темата на предстоящия лекционен цикъл. В изходната точка на нашето антропософско дело ние ще говорим върху една тема, която ще бъде изключително подходяща, тъй като отново ще насочи вниманието ни към важността и значението на нашето духовно Движение за културния живот на съвременната епоха. Може би мнозина от Вас ще останат изненадани, че тук аз съпоставям две привидно отдалечени едно от друго духовни течения, както те са представени от една страна във великата източна поема Бхагавад Гита и от друга страна в Посланията на онзи, който стои в непосредствена близост до самото основаване на християнството. Ние ще вникнем най-добре в близостта на тези две духовни течения, ако днес като въведение обърнем внимание върху мястото, което заема великата поема Бхагавад Гита в съвременната епоха, и как, от друга страна, в същата тази епоха изпъква онова, което възниква още в началната точка на християнството: павлинизмът. Все пак много неща в духовния живот на нашата епоха не са вече същите, каквито бяха до неотдавна и тъкмо това различие в духовния живот на настоящето спрямо духовния живот от недалечното минало, прави необходимо присъствието на едно такова направление, каквото е теософското или антропософското направление. Нека да си припомним, че човекът от относително недалечното минало когато се издигаше до висотата на духовния живот, присъщ на неговата епоха всъщност се явяваше рожба, както изтъкнах по време на изнесените наскоро лекционни цикли*6 в Базел и в Мюнхен на три поредни хилядолетия: На едно хилядолетие от преди възникването на християнството и на други две хилядолетия, които все още не са привършили, и които са наситени и пропити с християнското духовно направление. Какво можеше да си каже онзи човек, който неотдавна когато все още не можеше да се говори за необходимостта от теософия или антропософия какво можеше да си каже той, след като се намираше в условията на тогавашния духовен живот? Той можеше да си каже следното: Съвременната епоха всъщност е повлияна най-вече от онова хилядолетие, което предхожда християнското летоброене. Защото отделните хора започнаха да имат като личности някакво значение за духовния живот едва в онова хилядолетие, което предхожда християнското летоброене.
към текста >>

Той можеше да си каже следното: Съвременната епоха всъщност е повлияна най-вече от онова хилядолетие, което предхожда християнското летоброене.
Може би мнозина от Вас ще останат изненадани, че тук аз съпоставям две привидно отдалечени едно от друго духовни течения, както те са представени от една страна във великата източна поема Бхагавад Гита и от друга страна в Посланията на онзи, който стои в непосредствена близост до самото основаване на християнството. Ние ще вникнем най-добре в близостта на тези две духовни течения, ако днес като въведение обърнем внимание върху мястото, което заема великата поема Бхагавад Гита в съвременната епоха, и как, от друга страна, в същата тази епоха изпъква онова, което възниква още в началната точка на християнството: павлинизмът. Все пак много неща в духовния живот на нашата епоха не са вече същите, каквито бяха до неотдавна и тъкмо това различие в духовния живот на настоящето спрямо духовния живот от недалечното минало, прави необходимо присъствието на едно такова направление, каквото е теософското или антропософското направление. Нека да си припомним, че човекът от относително недалечното минало когато се издигаше до висотата на духовния живот, присъщ на неговата епоха всъщност се явяваше рожба, както изтъкнах по време на изнесените наскоро лекционни цикли*6 в Базел и в Мюнхен на три поредни хилядолетия: На едно хилядолетие от преди възникването на християнството и на други две хилядолетия, които все още не са привършили, и които са наситени и пропити с християнското духовно направление. Какво можеше да си каже онзи човек, който неотдавна когато все още не можеше да се говори за необходимостта от теософия или антропософия какво можеше да си каже той, след като се намираше в условията на тогавашния духовен живот? Той можеше да си каже следното: Съвременната епоха всъщност е повлияна най-вече от онова хилядолетие, което предхожда християнското летоброене. Защото отделните хора започнаха да имат като личности някакво значение за духовния живот едва в онова хилядолетие, което предхожда християнското летоброене. Колкото и величествено да беше човешкото присъствие в духовните светове, ние виждаме, че личностите, индивидуалностите далеч не изпъкваха над това, което стои в основата на различните духовни течения. Нека да обърнем поглед към миналото, към всичко онова, което не можем да причислим в един по-тесен смисъл, за какъвто сега става дума, към последното предхристиянско хилядолетие. Нека да обърнем поглед към египетското или към халдейско-вавилонското духовно течение. Там ние виждаме един, така да се каже, изцяло зависим от Боговете духовен живот.
към текста >>

През първото хилядолетие се разби до голяма степен всичко онова, което гръцкият народ завеща на съвременната цивилизация.
И аз имам предвид не само забележителните личности, а влиянието, което духовният живот упражнява върху всяка отделна индивидуалност, върху всяка отделна човешка личност. Да, през тези три хилядолетия на преден план излиза, ако можем да се изразим така, именно човешката личност. И различните духовни течения имат значение само поради обстоятелството, че личностите имат нужда да участвуват в духовния живот, че личностите намират вътрешна утеха, вътрешна сигурност и надежда главно чрез духовните течения. И понеже до сравнително скоро хората проявяваха интерес към историята само, доколкото тя засягаше отделната личност, те бяха лишени от едно по-дълбоко разбиране за онова, което е съществувало преди тези три хилядолетия. Обаче тъкмо елинството сложи начало на онзи вид история, за която хората се пробудиха съвсем наскоро и фактически Гръцката епоха възникна именно в прехода между първото и второто хилядолетие, който е свързан с идването на Христос Исус. През първото хилядолетие се разби до голяма степен всичко онова, което гръцкият народ завеща на съвременната цивилизация. И този гръцки народ постигна нещо забележително, понеже в изходната точка на неговата култура стояха именно Мистериите. Всичко произлезе от Мистериите ние често сме описвали това за да премине после в творбите на великите поети, философи и художници, а чрез тях и във всички области на живота. Защото ако искахме правилно да разберем Есхил, Софокъл или Еврипид, ние трябва да търсим изборите на тяхната философия тъкмо в това, което се разля от Мистериите. Да, ако искаме да разберем Сократ, Платон, Аристотел, ние трябва да търсим изборите на тяхната философия в Мистериите. А да не говорим за такива забележителни личности като Хераклит.
към текста >>

Защото ако искахме правилно да разберем Есхил, Софокъл или Еврипид, ние трябва да търсим изборите на тяхната философия тъкмо в това, което се разля от Мистериите.
И понеже до сравнително скоро хората проявяваха интерес към историята само, доколкото тя засягаше отделната личност, те бяха лишени от едно по-дълбоко разбиране за онова, което е съществувало преди тези три хилядолетия. Обаче тъкмо елинството сложи начало на онзи вид история, за която хората се пробудиха съвсем наскоро и фактически Гръцката епоха възникна именно в прехода между първото и второто хилядолетие, който е свързан с идването на Христос Исус. През първото хилядолетие се разби до голяма степен всичко онова, което гръцкият народ завеща на съвременната цивилизация. И този гръцки народ постигна нещо забележително, понеже в изходната точка на неговата култура стояха именно Мистериите. Всичко произлезе от Мистериите ние често сме описвали това за да премине после в творбите на великите поети, философи и художници, а чрез тях и във всички области на живота. Защото ако искахме правилно да разберем Есхил, Софокъл или Еврипид, ние трябва да търсим изборите на тяхната философия тъкмо в това, което се разля от Мистериите. Да, ако искаме да разберем Сократ, Платон, Аристотел, ние трябва да търсим изборите на тяхната философия в Мистериите. А да не говорим за такива забележителни личности като Хераклит. В моята книга „Християнството като мистичен факт"*7 аз напомням, че неговото учение се корени тъкмо в Мистериите. После ние виждаме, как през второто хилядолетие християнският импулс се влива в духовното развитие; виждаме как второто хилядолетие напредва по такъв начин, че гръцкият народ постепенно приема в себе си този Христов Импулс и се съединява с него. Цялото второ хилядолетие протича така, че могъщият Христов Импулс действително се съединява с това, което идва като една жива традиция, като един нов живот от недрата на гръцкия народ.
към текста >>

Да, ако искаме да разберем Сократ, Платон, Аристотел, ние трябва да търсим изборите на тяхната философия в Мистериите.
Обаче тъкмо елинството сложи начало на онзи вид история, за която хората се пробудиха съвсем наскоро и фактически Гръцката епоха възникна именно в прехода между първото и второто хилядолетие, който е свързан с идването на Христос Исус. През първото хилядолетие се разби до голяма степен всичко онова, което гръцкият народ завеща на съвременната цивилизация. И този гръцки народ постигна нещо забележително, понеже в изходната точка на неговата култура стояха именно Мистериите. Всичко произлезе от Мистериите ние често сме описвали това за да премине после в творбите на великите поети, философи и художници, а чрез тях и във всички области на живота. Защото ако искахме правилно да разберем Есхил, Софокъл или Еврипид, ние трябва да търсим изборите на тяхната философия тъкмо в това, което се разля от Мистериите. Да, ако искаме да разберем Сократ, Платон, Аристотел, ние трябва да търсим изборите на тяхната философия в Мистериите. А да не говорим за такива забележителни личности като Хераклит. В моята книга „Християнството като мистичен факт"*7 аз напомням, че неговото учение се корени тъкмо в Мистериите. После ние виждаме, как през второто хилядолетие християнският импулс се влива в духовното развитие; виждаме как второто хилядолетие напредва по такъв начин, че гръцкият народ постепенно приема в себе си този Христов Импулс и се съединява с него. Цялото второ хилядолетие протича така, че могъщият Христов Импулс действително се съединява с това, което идва като една жива традиция, като един нов живот от недрата на гръцкия народ. Така ние виждаме как съвсем бавно и постепенно гръцката мъдрост, гръцкото светоусещане, гръцкото изкуство органически се свързва с Христовия Импулс.
към текста >>

И ние виждаме, как гръцката култура беше възприета напълно съзнателно от един такъв философ, какъвто е например Тома Аквински*8, как той беше просто принуден да включи във философията на Аристотел всичко онова, което блика от самата философия на християнството.
Ние се убеждаваме, че през това трето хилядолетие гръцката култура продължава да работи вътре в нас, но по съвсем друг начин. Ние се изправяме пред художници като Рафаел, Микеланджело, Леонардо да Винчи. Единството съвсем не продължава да живее в третото хилядолетие заедно с християнството по онзи начин, който беше характерен за второто хилядолетие. През второто хилядолетие хората не приеха елинството, не приеха гръцката култура като някакво историческо величие, като нещо, което се развива единствено в условията на външния свят; обаче през третото хилядолетие хората трябваше да се обърнат направо към елинството, направо към гръцката култура. Ние виждаме как сега Леонардо, Микеланджело и Рафаел създадоха съвсем нови художествени произведения; как сега гръцката култура беше възприемана по един все по-съзнателен начин. И ние виждаме, как гръцката култура беше възприета напълно съзнателно от един такъв философ, какъвто е например Тома Аквински*8, как той беше просто принуден да включи във философията на Аристотел всичко онова, което блика от самата философия на християнството. Тук ние виждаме как по един напълно съзнателен начин гръцката култура се съединява с християнството, прибягвайки до една философска форма, също както това става при Рафаел, Микеланджело и Леонардо да Винчи, само че под една художествена форма. Нещо подобно проличава също и в областта на духовния живот, когато например усещаме известна религиозна враждебност у личности като Джордано Бруно и Галилей. И въпреки всичко, ние се убеждаваме, че гръцките идеи и понятия, определящи основните светогледи на епохата, непрекъснато излизат на преден план: Едно съзнателно приемане на гръцката култура! Този духовен живот, който съзнателно включа в себе си както гръцката култура, така и християнството, е присъщ не само за високо образованите личности, но и за всички човешки души от онова време. Християнските представи, заедно с гръцките понятия, биваха приемани както от университетските среди, така и от простите селски хора.
към текста >>

После ние срещаме едно второ духовно направление в лицето на философията Санкхия също едно строго определено духовно течение; а накрая пред нас застава третата разновидност на източния духовен живот философията Йога.
Ето кое е важното в Бхагавад Гита! Нека отново да насочим поглед назад към дребна Индия. Там ние откриваме като се абстрахираме от някои незначителни подробности три, така да се каже, нюансирани духовни направления, които просветват от далечното и тъмно минало на Индия. Духовното направление, което срещаме още в първите Веди и което е претърпяло значителна промяна в по-късните ведически съчинения, представлява едно строго определено духовно течение. Ние ще го охарактеризираме веднага: То е ако мога да се изразя така едно твърде едностранчиво, обаче строго определено духовно направление. После ние срещаме едно второ духовно направление в лицето на философията Санкхия също едно строго определено духовно течение; а накрая пред нас застава третата разновидност на източния духовен живот философията Йога. Ето как ние обхващаме с нашия душевен поглед трите най-важни източни направления: направлението Веди, направлението Санкхия и направлението Йога. Това, което срещаме там като системата Санкхия на Капила, като философията Йога на Патанджали и самите Веди, са духовни направления с определен нюанс, но те са до известна степен доста едностранчиви, макар и величието им да изпъква именно поради тяхната едностранчивост. Обаче в Бхагавад Гита виждаме едно хармонично сливане на всичките три духовни направления. Всичко, което съдържа философията на Ведите, ние го откриваме също и в Бхагавад Гита; всичко, което философията може да даде на човека, ние отново го откриваме там, в Бхагавад Гита; всичко, което системата Санкхия предлага на човека, ние отново го откриваме в Бхагавад Гита. И ние го откриваме по такъв начин, че то далеч не ни изглежда като някакъв конгломерат; напротив тези три духовни направления застават пред нас като един цялостен организъм, съставен от три хармонично свързани части, които сякаш са си принадлежали от самото начало.
към текста >>

Това, което срещаме там като системата Санкхия на Капила, като философията Йога на Патанджали и самите Веди, са духовни направления с определен нюанс, но те са до известна степен доста едностранчиви, макар и величието им да изпъква именно поради тяхната едностранчивост.
Там ние откриваме като се абстрахираме от някои незначителни подробности три, така да се каже, нюансирани духовни направления, които просветват от далечното и тъмно минало на Индия. Духовното направление, което срещаме още в първите Веди и което е претърпяло значителна промяна в по-късните ведически съчинения, представлява едно строго определено духовно течение. Ние ще го охарактеризираме веднага: То е ако мога да се изразя така едно твърде едностранчиво, обаче строго определено духовно направление. После ние срещаме едно второ духовно направление в лицето на философията Санкхия също едно строго определено духовно течение; а накрая пред нас застава третата разновидност на източния духовен живот философията Йога. Ето как ние обхващаме с нашия душевен поглед трите най-важни източни направления: направлението Веди, направлението Санкхия и направлението Йога. Това, което срещаме там като системата Санкхия на Капила, като философията Йога на Патанджали и самите Веди, са духовни направления с определен нюанс, но те са до известна степен доста едностранчиви, макар и величието им да изпъква именно поради тяхната едностранчивост. Обаче в Бхагавад Гита виждаме едно хармонично сливане на всичките три духовни направления. Всичко, което съдържа философията на Ведите, ние го откриваме също и в Бхагавад Гита; всичко, което философията може да даде на човека, ние отново го откриваме там, в Бхагавад Гита; всичко, което системата Санкхия предлага на човека, ние отново го откриваме в Бхагавад Гита. И ние го откриваме по такъв начин, че то далеч не ни изглежда като някакъв конгломерат; напротив тези три духовни направления застават пред нас като един цялостен организъм, съставен от три хармонично свързани части, които сякаш са си принадлежали от самото начало. Ето в какво се състои величието на Бхагавад Гита: във всеобхватното описание на източния духовен живот, който черпи своите притоци както от философията Санкхия, така и от Йога, и от Веди. Нека най-напред накратко да охарактеризираме какво може да ни даде всяко едно от тези три духовни направления.
към текста >>

Всичко, което съдържа философията на Ведите, ние го откриваме също и в Бхагавад Гита; всичко, което философията може да даде на човека, ние отново го откриваме там, в Бхагавад Гита; всичко, което системата Санкхия предлага на човека, ние отново го откриваме в Бхагавад Гита.
Ние ще го охарактеризираме веднага: То е ако мога да се изразя така едно твърде едностранчиво, обаче строго определено духовно направление. После ние срещаме едно второ духовно направление в лицето на философията Санкхия също едно строго определено духовно течение; а накрая пред нас застава третата разновидност на източния духовен живот философията Йога. Ето как ние обхващаме с нашия душевен поглед трите най-важни източни направления: направлението Веди, направлението Санкхия и направлението Йога. Това, което срещаме там като системата Санкхия на Капила, като философията Йога на Патанджали и самите Веди, са духовни направления с определен нюанс, но те са до известна степен доста едностранчиви, макар и величието им да изпъква именно поради тяхната едностранчивост. Обаче в Бхагавад Гита виждаме едно хармонично сливане на всичките три духовни направления. Всичко, което съдържа философията на Ведите, ние го откриваме също и в Бхагавад Гита; всичко, което философията може да даде на човека, ние отново го откриваме там, в Бхагавад Гита; всичко, което системата Санкхия предлага на човека, ние отново го откриваме в Бхагавад Гита. И ние го откриваме по такъв начин, че то далеч не ни изглежда като някакъв конгломерат; напротив тези три духовни направления застават пред нас като един цялостен организъм, съставен от три хармонично свързани части, които сякаш са си принадлежали от самото начало. Ето в какво се състои величието на Бхагавад Гита: във всеобхватното описание на източния духовен живот, който черпи своите притоци както от философията Санкхия, така и от Йога, и от Веди. Нека най-напред накратко да охарактеризираме какво може да ни даде всяко едно от тези три духовни направления. Ведите до най-голяма степен представляват една цялостна философска система; те са, така да се каже, най-духовният монизъм, който можем да си представим; монизъм, духовен монизъм, ето до какво се свежда философията на Ведите, която по-късно намира своето продължение във Веданта. Ако искаме да разберем философията на Ведите, никога не бива да забравяме, че тя се опира на следната предпоставка: своята най-дълбока същност, своето собствено „Себе", човекът намира именно в себе си и че онова, което той съвсем бегло долавя в ежедневния живот, е един вид израз или отпечатък на неговото „Себе", че човекът може да се разбива и че неговото развитие все повече и повече изкарва на бял свят висшата човешка природа, която е спотаена в шеметните бездни на душата.
към текста >>

Ето в какво се състои величието на Бхагавад Гита: във всеобхватното описание на източния духовен живот, който черпи своите притоци както от философията Санкхия, така и от Йога, и от Веди.
Ето как ние обхващаме с нашия душевен поглед трите най-важни източни направления: направлението Веди, направлението Санкхия и направлението Йога. Това, което срещаме там като системата Санкхия на Капила, като философията Йога на Патанджали и самите Веди, са духовни направления с определен нюанс, но те са до известна степен доста едностранчиви, макар и величието им да изпъква именно поради тяхната едностранчивост. Обаче в Бхагавад Гита виждаме едно хармонично сливане на всичките три духовни направления. Всичко, което съдържа философията на Ведите, ние го откриваме също и в Бхагавад Гита; всичко, което философията може да даде на човека, ние отново го откриваме там, в Бхагавад Гита; всичко, което системата Санкхия предлага на човека, ние отново го откриваме в Бхагавад Гита. И ние го откриваме по такъв начин, че то далеч не ни изглежда като някакъв конгломерат; напротив тези три духовни направления застават пред нас като един цялостен организъм, съставен от три хармонично свързани части, които сякаш са си принадлежали от самото начало. Ето в какво се състои величието на Бхагавад Гита: във всеобхватното описание на източния духовен живот, който черпи своите притоци както от философията Санкхия, така и от Йога, и от Веди. Нека най-напред накратко да охарактеризираме какво може да ни даде всяко едно от тези три духовни направления. Ведите до най-голяма степен представляват една цялостна философска система; те са, така да се каже, най-духовният монизъм, който можем да си представим; монизъм, духовен монизъм, ето до какво се свежда философията на Ведите, която по-късно намира своето продължение във Веданта. Ако искаме да разберем философията на Ведите, никога не бива да забравяме, че тя се опира на следната предпоставка: своята най-дълбока същност, своето собствено „Себе", човекът намира именно в себе си и че онова, което той съвсем бегло долавя в ежедневния живот, е един вид израз или отпечатък на неговото „Себе", че човекът може да се разбива и че неговото развитие все повече и повече изкарва на бял свят висшата човешка природа, която е спотаена в шеметните бездни на душата. Следователно, в човека се намират един вид спящи сили, едно по-висше „Себе" и това по-висше „Себе" далеч не е онова, което съвременният човек непосредствено възприема, макар и то непрекъснато да работи в душата му. Когато един ден човекът ще овладее това, което живее в него като „Себе", той ще установи според философията на Ведите че това „Себе" е напълно идентично с всеобхватното „Мирово Себе" и че с това свое „Себе" той не само е изцяло потопен във всеобхватното „Мирово Себе", но и представлява едно цяло с него.
към текста >>

Ведите до най-голяма степен представляват една цялостна философска система; те са, така да се каже, най-духовният монизъм, който можем да си представим; монизъм, духовен монизъм, ето до какво се свежда философията на Ведите, която по-късно намира своето продължение във Веданта.
Обаче в Бхагавад Гита виждаме едно хармонично сливане на всичките три духовни направления. Всичко, което съдържа философията на Ведите, ние го откриваме също и в Бхагавад Гита; всичко, което философията може да даде на човека, ние отново го откриваме там, в Бхагавад Гита; всичко, което системата Санкхия предлага на човека, ние отново го откриваме в Бхагавад Гита. И ние го откриваме по такъв начин, че то далеч не ни изглежда като някакъв конгломерат; напротив тези три духовни направления застават пред нас като един цялостен организъм, съставен от три хармонично свързани части, които сякаш са си принадлежали от самото начало. Ето в какво се състои величието на Бхагавад Гита: във всеобхватното описание на източния духовен живот, който черпи своите притоци както от философията Санкхия, така и от Йога, и от Веди. Нека най-напред накратко да охарактеризираме какво може да ни даде всяко едно от тези три духовни направления. Ведите до най-голяма степен представляват една цялостна философска система; те са, така да се каже, най-духовният монизъм, който можем да си представим; монизъм, духовен монизъм, ето до какво се свежда философията на Ведите, която по-късно намира своето продължение във Веданта. Ако искаме да разберем философията на Ведите, никога не бива да забравяме, че тя се опира на следната предпоставка: своята най-дълбока същност, своето собствено „Себе", човекът намира именно в себе си и че онова, което той съвсем бегло долавя в ежедневния живот, е един вид израз или отпечатък на неговото „Себе", че човекът може да се разбива и че неговото развитие все повече и повече изкарва на бял свят висшата човешка природа, която е спотаена в шеметните бездни на душата. Следователно, в човека се намират един вид спящи сили, едно по-висше „Себе" и това по-висше „Себе" далеч не е онова, което съвременният човек непосредствено възприема, макар и то непрекъснато да работи в душата му. Когато един ден човекът ще овладее това, което живее в него като „Себе", той ще установи според философията на Ведите че това „Себе" е напълно идентично с всеобхватното „Мирово Себе" и че с това свое „Себе" той не само е изцяло потопен във всеобхватното „Мирово Себе", но и представлява едно цяло с него. Той се отнася към „Мировото Себе" по два начина. Последователят на Веданта си представя отношението на „човешкото Себе" Към „Мировото Себе" приблизително по съшия начин, по който става вдишването и издишването на физическия въздух.
към текста >>

Ако искаме да разберем философията на Ведите, никога не бива да забравяме, че тя се опира на следната предпоставка: своята най-дълбока същност, своето собствено „Себе", човекът намира именно в себе си и че онова, което той съвсем бегло долавя в ежедневния живот, е един вид израз или отпечатък на неговото „Себе", че човекът може да се разбива и че неговото развитие все повече и повече изкарва на бял свят висшата човешка природа, която е спотаена в шеметните бездни на душата.
Всичко, което съдържа философията на Ведите, ние го откриваме също и в Бхагавад Гита; всичко, което философията може да даде на човека, ние отново го откриваме там, в Бхагавад Гита; всичко, което системата Санкхия предлага на човека, ние отново го откриваме в Бхагавад Гита. И ние го откриваме по такъв начин, че то далеч не ни изглежда като някакъв конгломерат; напротив тези три духовни направления застават пред нас като един цялостен организъм, съставен от три хармонично свързани части, които сякаш са си принадлежали от самото начало. Ето в какво се състои величието на Бхагавад Гита: във всеобхватното описание на източния духовен живот, който черпи своите притоци както от философията Санкхия, така и от Йога, и от Веди. Нека най-напред накратко да охарактеризираме какво може да ни даде всяко едно от тези три духовни направления. Ведите до най-голяма степен представляват една цялостна философска система; те са, така да се каже, най-духовният монизъм, който можем да си представим; монизъм, духовен монизъм, ето до какво се свежда философията на Ведите, която по-късно намира своето продължение във Веданта. Ако искаме да разберем философията на Ведите, никога не бива да забравяме, че тя се опира на следната предпоставка: своята най-дълбока същност, своето собствено „Себе", човекът намира именно в себе си и че онова, което той съвсем бегло долавя в ежедневния живот, е един вид израз или отпечатък на неговото „Себе", че човекът може да се разбива и че неговото развитие все повече и повече изкарва на бял свят висшата човешка природа, която е спотаена в шеметните бездни на душата. Следователно, в човека се намират един вид спящи сили, едно по-висше „Себе" и това по-висше „Себе" далеч не е онова, което съвременният човек непосредствено възприема, макар и то непрекъснато да работи в душата му. Когато един ден човекът ще овладее това, което живее в него като „Себе", той ще установи според философията на Ведите че това „Себе" е напълно идентично с всеобхватното „Мирово Себе" и че с това свое „Себе" той не само е изцяло потопен във всеобхватното „Мирово Себе", но и представлява едно цяло с него. Той се отнася към „Мировото Себе" по два начина. Последователят на Веданта си представя отношението на „човешкото Себе" Към „Мировото Себе" приблизително по съшия начин, по който става вдишването и издишването на физическия въздух. Както вдишваме и издишваме и както навън се намира обшият въздух, а вътре в нас се намира само онази частица въздух, която сме вдишали, така и навън се простира всеобщото, всеобхватно и вездесъщо „Мирово Себе" и ние го вдишваме именно тогава, когато сме отдадени на едни или други духовни съзерцания.
към текста >>

Когато един ден човекът ще овладее това, което живее в него като „Себе", той ще установи според философията на Ведите че това „Себе" е напълно идентично с всеобхватното „Мирово Себе" и че с това свое „Себе" той не само е изцяло потопен във всеобхватното „Мирово Себе", но и представлява едно цяло с него.
Ето в какво се състои величието на Бхагавад Гита: във всеобхватното описание на източния духовен живот, който черпи своите притоци както от философията Санкхия, така и от Йога, и от Веди. Нека най-напред накратко да охарактеризираме какво може да ни даде всяко едно от тези три духовни направления. Ведите до най-голяма степен представляват една цялостна философска система; те са, така да се каже, най-духовният монизъм, който можем да си представим; монизъм, духовен монизъм, ето до какво се свежда философията на Ведите, която по-късно намира своето продължение във Веданта. Ако искаме да разберем философията на Ведите, никога не бива да забравяме, че тя се опира на следната предпоставка: своята най-дълбока същност, своето собствено „Себе", човекът намира именно в себе си и че онова, което той съвсем бегло долавя в ежедневния живот, е един вид израз или отпечатък на неговото „Себе", че човекът може да се разбива и че неговото развитие все повече и повече изкарва на бял свят висшата човешка природа, която е спотаена в шеметните бездни на душата. Следователно, в човека се намират един вид спящи сили, едно по-висше „Себе" и това по-висше „Себе" далеч не е онова, което съвременният човек непосредствено възприема, макар и то непрекъснато да работи в душата му. Когато един ден човекът ще овладее това, което живее в него като „Себе", той ще установи според философията на Ведите че това „Себе" е напълно идентично с всеобхватното „Мирово Себе" и че с това свое „Себе" той не само е изцяло потопен във всеобхватното „Мирово Себе", но и представлява едно цяло с него. Той се отнася към „Мировото Себе" по два начина. Последователят на Веданта си представя отношението на „човешкото Себе" Към „Мировото Себе" приблизително по съшия начин, по който става вдишването и издишването на физическия въздух. Както вдишваме и издишваме и както навън се намира обшият въздух, а вътре в нас се намира само онази частица въздух, която сме вдишали, така и навън се простира всеобщото, всеобхватно и вездесъщо „Мирово Себе" и ние го вдишваме именно тогава, когато сме отдадени на едни или други духовни съзерцания. Ние вдишваме „Мировото Себе" с всяко усещане, което имаме за него, вдишваме го с всяко едно от нашите душевни възприятия. Всяко познание, всяко мислене и усещане е един вид духовно дишане; и това, което следователно получаваме в душата си като частица от „Мировото Себе" което обаче остава органически свързано с „Мировото Себе" е истинско дишане, дишането, което по отношение на самите нас бихме могли да сравним с частицата въздух, която вдишваме и която не може да бъде различена от общия външен въздух.
към текста >>

Една монистично-духовна философия, която е същевременно и религия: Ето какво се изправя пред нас в лицето на Ведите.
Всяко познание, всяко мислене и усещане е един вид духовно дишане; и това, което следователно получаваме в душата си като частица от „Мировото Себе" което обаче остава органически свързано с „Мировото Себе" е истинско дишане, дишането, което по отношение на самите нас бихме могли да сравним с частицата въздух, която вдишваме и която не може да бъде различена от общия външен въздух. Така в нас се проявява Атман, но това състояние не може да бъде различено от онова, което представлява вездесъщото „Мирово Себе". И както ние издишаме физически, така също може да бъде постигнато едно молитвено настроение на душата, чрез което тя насочва към „Мировото Себе" молитвено и жертвоготовно най-доброто, което тя носи в себе си. Това е като един вид духовно издишване Брахман. И така, Атман и Брахман, като процеси на вдишване и издишване, ни правят участници във вездесъщото „Мирово Себе". Една монистично-духовна философия, която е същевременно и религия: Ето какво се изправя пред нас в лицето на Ведите. Цветът и плодът на Ведите, на ведизма, е в онова ощастливяващо усещане за единение и сливане с целия видим свят, с целия духовен Космос; да, тъкмо за това пребиваване на човека в духовния Космос ни говори Ведизмът тук не бихме могли да кажем: Словото на Ведите, понеже Веди означава именно слово понеже според ведическите представи то е един вид издишване от страна на единната космическа същност на света и човешката душа може да го приеме в себе си като най-висша форма на познанието. С приемането на съдържащото се във Ведите слово, човекът приема и най-добрата част от вездесъщото мирово Слово, като се издига до съзнанието за връзката между индивидуалното човешко „Себе" и вездесъщото „Мирово Себе". Това, което изразяват Ведите, е Словото Божие тъкмо то е съзидателното и творческо начало, което непрекъснато се новоражда в човешкото познание, хвърляйки по този начин мост между човешкото познание и творческия жизнен Принцип. Ето защо написаното във Ведите беше смятано за самото божествено Слово, а онзи, който разбираше Ведите, беше смятан за притежател на божественото Слово. Божественото Слово беше дошло на света по духовен път и хората го откриваха в книгите на Ведите.
към текста >>

Съвсем различно е положението при философията Санкхия.
С приемането на съдържащото се във Ведите слово, човекът приема и най-добрата част от вездесъщото мирово Слово, като се издига до съзнанието за връзката между индивидуалното човешко „Себе" и вездесъщото „Мирово Себе". Това, което изразяват Ведите, е Словото Божие тъкмо то е съзидателното и творческо начало, което непрекъснато се новоражда в човешкото познание, хвърляйки по този начин мост между човешкото познание и творческия жизнен Принцип. Ето защо написаното във Ведите беше смятано за самото божествено Слово, а онзи, който разбираше Ведите, беше смятан за притежател на божественото Слово. Божественото Слово беше дошло на света по духовен път и хората го откриваха в книгите на Ведите. Онези, които действително разбираха тези книги, всъщност бяха участници в творческия Принцип на света. Съвсем различно е положението при философията Санкхия. При първоначалното ни запознаване с тази философия, такава каквато тя е съхранена до наши дни, ние откриваме в нея тъкмо противоположното на едно цялостно, единно учение. Поискаме ли да я сравним с нещо друго, ние можем донякъде да я сравним с философията на Лайбниц. Философията Санкхия е типичен пример за една плуралистична философия. Тя далеч не проследява отделните души били те човешки души или души на Боговете до някакъв общ първоизточник; философията Санкхия разглежда душите като че ли те идват от вечността, или като че ли техният общ произход изобщо не се подлага на съмнение. Да, във философията Санкхия ние се натъкваме тъкмо на плурализма на душите.
към текста >>

При първоначалното ни запознаване с тази философия, такава каквато тя е съхранена до наши дни, ние откриваме в нея тъкмо противоположното на едно цялостно, единно учение.
Това, което изразяват Ведите, е Словото Божие тъкмо то е съзидателното и творческо начало, което непрекъснато се новоражда в човешкото познание, хвърляйки по този начин мост между човешкото познание и творческия жизнен Принцип. Ето защо написаното във Ведите беше смятано за самото божествено Слово, а онзи, който разбираше Ведите, беше смятан за притежател на божественото Слово. Божественото Слово беше дошло на света по духовен път и хората го откриваха в книгите на Ведите. Онези, които действително разбираха тези книги, всъщност бяха участници в творческия Принцип на света. Съвсем различно е положението при философията Санкхия. При първоначалното ни запознаване с тази философия, такава каквато тя е съхранена до наши дни, ние откриваме в нея тъкмо противоположното на едно цялостно, единно учение. Поискаме ли да я сравним с нещо друго, ние можем донякъде да я сравним с философията на Лайбниц. Философията Санкхия е типичен пример за една плуралистична философия. Тя далеч не проследява отделните души били те човешки души или души на Боговете до някакъв общ първоизточник; философията Санкхия разглежда душите като че ли те идват от вечността, или като че ли техният общ произход изобщо не се подлага на съмнение. Да, във философията Санкхия ние се натъкваме тъкмо на плурализма на душите. Тук рязко е подчертана самостоятелността на всяка отделна душа, която напредва в своята еволюция напълно изолирана и затворена в себе си.
към текста >>

Поискаме ли да я сравним с нещо друго, ние можем донякъде да я сравним с философията на Лайбниц.
Ето защо написаното във Ведите беше смятано за самото божествено Слово, а онзи, който разбираше Ведите, беше смятан за притежател на божественото Слово. Божественото Слово беше дошло на света по духовен път и хората го откриваха в книгите на Ведите. Онези, които действително разбираха тези книги, всъщност бяха участници в творческия Принцип на света. Съвсем различно е положението при философията Санкхия. При първоначалното ни запознаване с тази философия, такава каквато тя е съхранена до наши дни, ние откриваме в нея тъкмо противоположното на едно цялостно, единно учение. Поискаме ли да я сравним с нещо друго, ние можем донякъде да я сравним с философията на Лайбниц. Философията Санкхия е типичен пример за една плуралистична философия. Тя далеч не проследява отделните души били те човешки души или души на Боговете до някакъв общ първоизточник; философията Санкхия разглежда душите като че ли те идват от вечността, или като че ли техният общ произход изобщо не се подлага на съмнение. Да, във философията Санкхия ние се натъкваме тъкмо на плурализма на душите. Тук рязко е подчертана самостоятелността на всяка отделна душа, която напредва в своята еволюция напълно изолирана и затворена в себе си. А срещу плурализма на душите застава онзи елемент, който философията Санкхия нарича елемент на Пракрити.
към текста >>

Философията Санкхия е типичен пример за една плуралистична философия.
Божественото Слово беше дошло на света по духовен път и хората го откриваха в книгите на Ведите. Онези, които действително разбираха тези книги, всъщност бяха участници в творческия Принцип на света. Съвсем различно е положението при философията Санкхия. При първоначалното ни запознаване с тази философия, такава каквато тя е съхранена до наши дни, ние откриваме в нея тъкмо противоположното на едно цялостно, единно учение. Поискаме ли да я сравним с нещо друго, ние можем донякъде да я сравним с философията на Лайбниц. Философията Санкхия е типичен пример за една плуралистична философия. Тя далеч не проследява отделните души били те човешки души или души на Боговете до някакъв общ първоизточник; философията Санкхия разглежда душите като че ли те идват от вечността, или като че ли техният общ произход изобщо не се подлага на съмнение. Да, във философията Санкхия ние се натъкваме тъкмо на плурализма на душите. Тук рязко е подчертана самостоятелността на всяка отделна душа, която напредва в своята еволюция напълно изолирана и затворена в себе си. А срещу плурализма на душите застава онзи елемент, който философията Санкхия нарича елемент на Пракрити. Ние не можем да обозначим този елемент с някакъв съвременен термин, понеже думата „материя", например, звучи твърде грубо и материалистично.
към текста >>

Тя далеч не проследява отделните души били те човешки души или души на Боговете до някакъв общ първоизточник; философията Санкхия разглежда душите като че ли те идват от вечността, или като че ли техният общ произход изобщо не се подлага на съмнение.
Онези, които действително разбираха тези книги, всъщност бяха участници в творческия Принцип на света. Съвсем различно е положението при философията Санкхия. При първоначалното ни запознаване с тази философия, такава каквато тя е съхранена до наши дни, ние откриваме в нея тъкмо противоположното на едно цялостно, единно учение. Поискаме ли да я сравним с нещо друго, ние можем донякъде да я сравним с философията на Лайбниц. Философията Санкхия е типичен пример за една плуралистична философия. Тя далеч не проследява отделните души били те човешки души или души на Боговете до някакъв общ първоизточник; философията Санкхия разглежда душите като че ли те идват от вечността, или като че ли техният общ произход изобщо не се подлага на съмнение. Да, във философията Санкхия ние се натъкваме тъкмо на плурализма на душите. Тук рязко е подчертана самостоятелността на всяка отделна душа, която напредва в своята еволюция напълно изолирана и затворена в себе си. А срещу плурализма на душите застава онзи елемент, който философията Санкхия нарича елемент на Пракрити. Ние не можем да обозначим този елемент с някакъв съвременен термин, понеже думата „материя", например, звучи твърде грубо и материалистично. Обаче във философията Санкхия този елемент няма нищо общо с онази субстанциална същност, която стои зад множеството на душите, която на свой ред не се стреми към никакъв общ първоизточник, към никакъв общ произход.
към текста >>

Да, във философията Санкхия ние се натъкваме тъкмо на плурализма на душите.
Съвсем различно е положението при философията Санкхия. При първоначалното ни запознаване с тази философия, такава каквато тя е съхранена до наши дни, ние откриваме в нея тъкмо противоположното на едно цялостно, единно учение. Поискаме ли да я сравним с нещо друго, ние можем донякъде да я сравним с философията на Лайбниц. Философията Санкхия е типичен пример за една плуралистична философия. Тя далеч не проследява отделните души били те човешки души или души на Боговете до някакъв общ първоизточник; философията Санкхия разглежда душите като че ли те идват от вечността, или като че ли техният общ произход изобщо не се подлага на съмнение. Да, във философията Санкхия ние се натъкваме тъкмо на плурализма на душите. Тук рязко е подчертана самостоятелността на всяка отделна душа, която напредва в своята еволюция напълно изолирана и затворена в себе си. А срещу плурализма на душите застава онзи елемент, който философията Санкхия нарича елемент на Пракрити. Ние не можем да обозначим този елемент с някакъв съвременен термин, понеже думата „материя", например, звучи твърде грубо и материалистично. Обаче във философията Санкхия този елемент няма нищо общо с онази субстанциална същност, която стои зад множеството на душите, която на свой ред не се стреми към никакъв общ първоизточник, към никакъв общ произход. Първоначално имаме „множеството на душите" и това, което можем да наречем „материалната основа", нещо като един първичен пространствено-времеви поток, от който душите вземат елементите, необходими им за външното съществуване, без те да търсят нещо общо по между си.
към текста >>

А срещу плурализма на душите застава онзи елемент, който философията Санкхия нарича елемент на Пракрити.
Поискаме ли да я сравним с нещо друго, ние можем донякъде да я сравним с философията на Лайбниц. Философията Санкхия е типичен пример за една плуралистична философия. Тя далеч не проследява отделните души били те човешки души или души на Боговете до някакъв общ първоизточник; философията Санкхия разглежда душите като че ли те идват от вечността, или като че ли техният общ произход изобщо не се подлага на съмнение. Да, във философията Санкхия ние се натъкваме тъкмо на плурализма на душите. Тук рязко е подчертана самостоятелността на всяка отделна душа, която напредва в своята еволюция напълно изолирана и затворена в себе си. А срещу плурализма на душите застава онзи елемент, който философията Санкхия нарича елемент на Пракрити. Ние не можем да обозначим този елемент с някакъв съвременен термин, понеже думата „материя", например, звучи твърде грубо и материалистично. Обаче във философията Санкхия този елемент няма нищо общо с онази субстанциална същност, която стои зад множеството на душите, която на свой ред не се стреми към никакъв общ първоизточник, към никакъв общ произход. Първоначално имаме „множеството на душите" и това, което можем да наречем „материалната основа", нещо като един първичен пространствено-времеви поток, от който душите вземат елементите, необходими им за външното съществуване, без те да търсят нещо общо по между си. И във философията Санкхия нейната стоят така, че пред нас изпъква, и то много добре проучен, тъкмо този материален елемент. Във философията Санкхия погледът далеч не е насочен към отделната душа.
към текста >>

Обаче във философията Санкхия този елемент няма нищо общо с онази субстанциална същност, която стои зад множеството на душите, която на свой ред не се стреми към никакъв общ първоизточник, към никакъв общ произход.
Тя далеч не проследява отделните души били те човешки души или души на Боговете до някакъв общ първоизточник; философията Санкхия разглежда душите като че ли те идват от вечността, или като че ли техният общ произход изобщо не се подлага на съмнение. Да, във философията Санкхия ние се натъкваме тъкмо на плурализма на душите. Тук рязко е подчертана самостоятелността на всяка отделна душа, която напредва в своята еволюция напълно изолирана и затворена в себе си. А срещу плурализма на душите застава онзи елемент, който философията Санкхия нарича елемент на Пракрити. Ние не можем да обозначим този елемент с някакъв съвременен термин, понеже думата „материя", например, звучи твърде грубо и материалистично. Обаче във философията Санкхия този елемент няма нищо общо с онази субстанциална същност, която стои зад множеството на душите, която на свой ред не се стреми към никакъв общ първоизточник, към никакъв общ произход. Първоначално имаме „множеството на душите" и това, което можем да наречем „материалната основа", нещо като един първичен пространствено-времеви поток, от който душите вземат елементите, необходими им за външното съществуване, без те да търсят нещо общо по между си. И във философията Санкхия нейната стоят така, че пред нас изпъква, и то много добре проучен, тъкмо този материален елемент. Във философията Санкхия погледът далеч не е насочен към отделната душа. Отделната душа бива възприемана като нещо, което е вплетено и здраво свързано с материалната основа, и което в тази материална основа стига до всевъзможни форми. Душата се „облича" в основния материален елемент и вечността, така да се каже, разглежда този елемент като нещо основно за всяка отделна душа.
към текста >>

И във философията Санкхия нейната стоят така, че пред нас изпъква, и то много добре проучен, тъкмо този материален елемент.
Тук рязко е подчертана самостоятелността на всяка отделна душа, която напредва в своята еволюция напълно изолирана и затворена в себе си. А срещу плурализма на душите застава онзи елемент, който философията Санкхия нарича елемент на Пракрити. Ние не можем да обозначим този елемент с някакъв съвременен термин, понеже думата „материя", например, звучи твърде грубо и материалистично. Обаче във философията Санкхия този елемент няма нищо общо с онази субстанциална същност, която стои зад множеството на душите, която на свой ред не се стреми към никакъв общ първоизточник, към никакъв общ произход. Първоначално имаме „множеството на душите" и това, което можем да наречем „материалната основа", нещо като един първичен пространствено-времеви поток, от който душите вземат елементите, необходими им за външното съществуване, без те да търсят нещо общо по между си. И във философията Санкхия нейната стоят така, че пред нас изпъква, и то много добре проучен, тъкмо този материален елемент. Във философията Санкхия погледът далеч не е насочен към отделната душа. Отделната душа бива възприемана като нещо, което е вплетено и здраво свързано с материалната основа, и което в тази материална основа стига до всевъзможни форми. Душата се „облича" в основния материален елемент и вечността, така да се каже, разглежда този елемент като нещо основно за всяка отделна душа. Душевното естество се изразява тъкмо в този основен елемент. Ето защо душевното естество приема най-различни форми.
към текста >>

Във философията Санкхия погледът далеч не е насочен към отделната душа.
А срещу плурализма на душите застава онзи елемент, който философията Санкхия нарича елемент на Пракрити. Ние не можем да обозначим този елемент с някакъв съвременен термин, понеже думата „материя", например, звучи твърде грубо и материалистично. Обаче във философията Санкхия този елемент няма нищо общо с онази субстанциална същност, която стои зад множеството на душите, която на свой ред не се стреми към никакъв общ първоизточник, към никакъв общ произход. Първоначално имаме „множеството на душите" и това, което можем да наречем „материалната основа", нещо като един първичен пространствено-времеви поток, от който душите вземат елементите, необходими им за външното съществуване, без те да търсят нещо общо по между си. И във философията Санкхия нейната стоят така, че пред нас изпъква, и то много добре проучен, тъкмо този материален елемент. Във философията Санкхия погледът далеч не е насочен към отделната душа. Отделната душа бива възприемана като нещо, което е вплетено и здраво свързано с материалната основа, и което в тази материална основа стига до всевъзможни форми. Душата се „облича" в основния материален елемент и вечността, така да се каже, разглежда този елемент като нещо основно за всяка отделна душа. Душевното естество се изразява тъкмо в този основен елемент. Ето защо душевното естество приема най-различни форми. А изучаването на тези материални форми е същественото, което отличава философията Санкхия.
към текста >>

А изучаването на тези материални форми е същественото, което отличава философията Санкхия.
Във философията Санкхия погледът далеч не е насочен към отделната душа. Отделната душа бива възприемана като нещо, което е вплетено и здраво свързано с материалната основа, и което в тази материална основа стига до всевъзможни форми. Душата се „облича" в основния материален елемент и вечността, така да се каже, разглежда този елемент като нещо основно за всяка отделна душа. Душевното естество се изразява тъкмо в този основен елемент. Ето защо душевното естество приема най-различни форми. А изучаването на тези материални форми е същественото, което отличава философията Санкхия. В нейно лице ние имаме, така да се каже, най-първичната форма на този материален елемент като един вид първичен духовен поток, в който първоначално се потопява човешката душа. Следователно, ако бихме насочили поглед върху началните стадии от еволюцията, ние щяхме да се изправим пред един недиференциран материален елемент и пред „множеството души", потопяващи се в него, за да се издигнат до следващата степен от развитието. Сега идва ред и на нещо друго, с което душата може да се „облече", идва ред на „индивидуалното" и това е Будхи. И така, ако си представим, че една душа е „облечена" със субстанциите на първичния поток, нейните проявления все още не се различават от общия елемент на първичния поток. Когато душата се обвива не само в този общ първичен поток, в това, което може да произлезе от него, тя се „облича" в елемента Будхи.Третият елемент, който съществува и чрез който душите стават все по-индивидуални и индивидуални, е Ахамкара.
към текста >>

Ето как пред нас се очерта, така да се каже, една еволюционна линия в смисъла на философията Санкхия.
И така, ако си представим, че една душа е „облечена" със субстанциите на първичния поток, нейните проявления все още не се различават от общия елемент на първичния поток. Когато душата се обвива не само в този общ първичен поток, в това, което може да произлезе от него, тя се „облича" в елемента Будхи.Третият елемент, който съществува и чрез който душите стават все по-индивидуални и индивидуални, е Ахамкара. Това са все по-низши и по-низши форми на първичната материя. И така, ние имаме първичната материя, чиято следващата форма е Будхи и отново една следваща форма Ахамкара. Още по-следващата форма е Манас, а след нея идва ред на онази форма, която имаме в лицето на сетивните органи; следващата форма това са по-фините елементи, а последната форма: материалните елементи, разположени в обкръжаващия ни физически свят. Ето как пред нас се очерта, така да се каже, една еволюционна линия в смисъла на философията Санкхия. Най-отгоре виждаме най-свръхестествения елемент от един първичен духовен поток, който сгъстявайки се все повече и повече се доближава до това, което откриваме около себе си в грубите елементи, от които е изградено човешкото тяло. Между тях са субстанциите, от които са изтъкани например нашите сетивни органи, и по-фините елементи, от които е изтъкано наше жизнено или етерно тяло.*9 Нека да отбележим, че всички изброени форми в смисъла на философията Санкхия са само обвивки на душата. Дори това, което произлиза непосредствено от първичния поток, също е обвивка на душата. И когато философът, привърженик на Санкхия, изучава Будхи, Ахамкара, Манас, сетивата, по-фините и по-грубите елементи, в тяхно лице той вижда не друго, а все по-сгъстяващите се обвивки, в които душата изразява себе си. Нека да сме наясно в следното: философията на Ведите и философията Санкхия изглеждат по този начин, само защото са възникнали през онези далечни епохи, когато все още е съществувало така нареченото древно ясновидство*10 или поне е съществувало до известна степен.
към текста >>

Между тях са субстанциите, от които са изтъкани например нашите сетивни органи, и по-фините елементи, от които е изтъкано наше жизнено или етерно тяло.*9 Нека да отбележим, че всички изброени форми в смисъла на философията Санкхия са само обвивки на душата.
Това са все по-низши и по-низши форми на първичната материя. И така, ние имаме първичната материя, чиято следващата форма е Будхи и отново една следваща форма Ахамкара. Още по-следващата форма е Манас, а след нея идва ред на онази форма, която имаме в лицето на сетивните органи; следващата форма това са по-фините елементи, а последната форма: материалните елементи, разположени в обкръжаващия ни физически свят. Ето как пред нас се очерта, така да се каже, една еволюционна линия в смисъла на философията Санкхия. Най-отгоре виждаме най-свръхестествения елемент от един първичен духовен поток, който сгъстявайки се все повече и повече се доближава до това, което откриваме около себе си в грубите елементи, от които е изградено човешкото тяло. Между тях са субстанциите, от които са изтъкани например нашите сетивни органи, и по-фините елементи, от които е изтъкано наше жизнено или етерно тяло.*9 Нека да отбележим, че всички изброени форми в смисъла на философията Санкхия са само обвивки на душата. Дори това, което произлиза непосредствено от първичния поток, също е обвивка на душата. И когато философът, привърженик на Санкхия, изучава Будхи, Ахамкара, Манас, сетивата, по-фините и по-грубите елементи, в тяхно лице той вижда не друго, а все по-сгъстяващите се обвивки, в които душата изразява себе си. Нека да сме наясно в следното: философията на Ведите и философията Санкхия изглеждат по този начин, само защото са възникнали през онези далечни епохи, когато все още е съществувало така нареченото древно ясновидство*10 или поне е съществувало до известна степен. Ведите изцяло почиват върху една чисто природна заложба, характерна за дребното човечество, изразяващо се в един вид инспирация, при която човек, така да се каже, не е бил длъжен да прави нищо друго, освен да се подготви за едно тихо и спокойно приемане на идващата сама по себе си божествена инспирация. Съвсем различно е положението при възникването на философията Санкхия.
към текста >>

Нека да сме наясно в следното: философията на Ведите и философията Санкхия изглеждат по този начин, само защото са възникнали през онези далечни епохи, когато все още е съществувало така нареченото древно ясновидство*10 или поне е съществувало до известна степен.
Ето как пред нас се очерта, така да се каже, една еволюционна линия в смисъла на философията Санкхия. Най-отгоре виждаме най-свръхестествения елемент от един първичен духовен поток, който сгъстявайки се все повече и повече се доближава до това, което откриваме около себе си в грубите елементи, от които е изградено човешкото тяло. Между тях са субстанциите, от които са изтъкани например нашите сетивни органи, и по-фините елементи, от които е изтъкано наше жизнено или етерно тяло.*9 Нека да отбележим, че всички изброени форми в смисъла на философията Санкхия са само обвивки на душата. Дори това, което произлиза непосредствено от първичния поток, също е обвивка на душата. И когато философът, привърженик на Санкхия, изучава Будхи, Ахамкара, Манас, сетивата, по-фините и по-грубите елементи, в тяхно лице той вижда не друго, а все по-сгъстяващите се обвивки, в които душата изразява себе си. Нека да сме наясно в следното: философията на Ведите и философията Санкхия изглеждат по този начин, само защото са възникнали през онези далечни епохи, когато все още е съществувало така нареченото древно ясновидство*10 или поне е съществувало до известна степен. Ведите изцяло почиват върху една чисто природна заложба, характерна за дребното човечество, изразяващо се в един вид инспирация, при която човек, така да се каже, не е бил длъжен да прави нищо друго, освен да се подготви за едно тихо и спокойно приемане на идващата сама по себе си божествена инспирация. Съвсем различно е положението при възникването на философията Санкхия. Там се получава, така да се каже, нещо подобно на нашето днешно обучение, само че без то да е повлияно от ясновидството. А навремето то е било повлияно именно от ясновидството. Тогава то е изглеждало като един вид ясновиждаща наука, като инспирация, дадена по Божията милост.
към текста >>

Съвсем различно е положението при възникването на философията Санкхия.
Между тях са субстанциите, от които са изтъкани например нашите сетивни органи, и по-фините елементи, от които е изтъкано наше жизнено или етерно тяло.*9 Нека да отбележим, че всички изброени форми в смисъла на философията Санкхия са само обвивки на душата. Дори това, което произлиза непосредствено от първичния поток, също е обвивка на душата. И когато философът, привърженик на Санкхия, изучава Будхи, Ахамкара, Манас, сетивата, по-фините и по-грубите елементи, в тяхно лице той вижда не друго, а все по-сгъстяващите се обвивки, в които душата изразява себе си. Нека да сме наясно в следното: философията на Ведите и философията Санкхия изглеждат по този начин, само защото са възникнали през онези далечни епохи, когато все още е съществувало така нареченото древно ясновидство*10 или поне е съществувало до известна степен. Ведите изцяло почиват върху една чисто природна заложба, характерна за дребното човечество, изразяващо се в един вид инспирация, при която човек, така да се каже, не е бил длъжен да прави нищо друго, освен да се подготви за едно тихо и спокойно приемане на идващата сама по себе си божествена инспирация. Съвсем различно е положението при възникването на философията Санкхия. Там се получава, така да се каже, нещо подобно на нашето днешно обучение, само че без то да е повлияно от ясновидството. А навремето то е било повлияно именно от ясновидството. Тогава то е изглеждало като един вид ясновиждаща наука, като инспирация, дадена по Божията милост. Тази наука е била търсена от тогавашните хора също както ние търсим днешното позна ние, само че тогавашните хора все още са били ясновидци: Ето какво представлява философията Санкхия. Тъкмо поради тази причина същинският духовен елемент остава, така да се каже, недокоснат от нея.
към текста >>

Тази наука е била търсена от тогавашните хора също както ние търсим днешното позна ние, само че тогавашните хора все още са били ясновидци: Ето какво представлява философията Санкхия.
Ведите изцяло почиват върху една чисто природна заложба, характерна за дребното човечество, изразяващо се в един вид инспирация, при която човек, така да се каже, не е бил длъжен да прави нищо друго, освен да се подготви за едно тихо и спокойно приемане на идващата сама по себе си божествена инспирация. Съвсем различно е положението при възникването на философията Санкхия. Там се получава, така да се каже, нещо подобно на нашето днешно обучение, само че без то да е повлияно от ясновидството. А навремето то е било повлияно именно от ясновидството. Тогава то е изглеждало като един вид ясновиждаща наука, като инспирация, дадена по Божията милост. Тази наука е била търсена от тогавашните хора също както ние търсим днешното позна ние, само че тогавашните хора все още са били ясновидци: Ето какво представлява философията Санкхия. Тъкмо поради тази причина същинският духовен елемент остава, така да се каже, недокоснат от нея. Философията Санкхия твърди: Във всичко онова, което изучаваме чрез външните свръхсетивни форми, се от печатат именно душите; същественото тук е, че ние можем да изучаваме външните форми, формите, които наблюдаваме като изразно средство на душите. Ето защо, в света ние откриваме една добре изградена система от форми, също както откриваме един сбор от факти в нашата съвременна наука, само че във философията Санкхия нещата опират до свръхсетивното виждане на фактите. Философията Санкхия е такава наука, която, въпреки че е постигната с помощта на ясновидството, все пак си остава една наука за външните форми, и тя не стига до самата същност на душевния живот; в известен смисъл душевната същност остава недокосната от процеса на изучаването. Човекът, отдаден на Ведите, усеща своя религиозен живот като напълно слят с живота на мъдростта.
към текста >>

Философията Санкхия твърди: Във всичко онова, което изучаваме чрез външните свръхсетивни форми, се от печатат именно душите; същественото тук е, че ние можем да изучаваме външните форми, формите, които наблюдаваме като изразно средство на душите.
Там се получава, така да се каже, нещо подобно на нашето днешно обучение, само че без то да е повлияно от ясновидството. А навремето то е било повлияно именно от ясновидството. Тогава то е изглеждало като един вид ясновиждаща наука, като инспирация, дадена по Божията милост. Тази наука е била търсена от тогавашните хора също както ние търсим днешното позна ние, само че тогавашните хора все още са били ясновидци: Ето какво представлява философията Санкхия. Тъкмо поради тази причина същинският духовен елемент остава, така да се каже, недокоснат от нея. Философията Санкхия твърди: Във всичко онова, което изучаваме чрез външните свръхсетивни форми, се от печатат именно душите; същественото тук е, че ние можем да изучаваме външните форми, формите, които наблюдаваме като изразно средство на душите. Ето защо, в света ние откриваме една добре изградена система от форми, също както откриваме един сбор от факти в нашата съвременна наука, само че във философията Санкхия нещата опират до свръхсетивното виждане на фактите. Философията Санкхия е такава наука, която, въпреки че е постигната с помощта на ясновидството, все пак си остава една наука за външните форми, и тя не стига до самата същност на душевния живот; в известен смисъл душевната същност остава недокосната от процеса на изучаването. Човекът, отдаден на Ведите, усеща своя религиозен живот като напълно слят с живота на мъдростта. Философията Санкхия е наука, познание на формите, в които се изразява душата. За нейните последователи е характерна както философската, така и религиозната нагласа.
към текста >>

Ето защо, в света ние откриваме една добре изградена система от форми, също както откриваме един сбор от факти в нашата съвременна наука, само че във философията Санкхия нещата опират до свръхсетивното виждане на фактите.
А навремето то е било повлияно именно от ясновидството. Тогава то е изглеждало като един вид ясновиждаща наука, като инспирация, дадена по Божията милост. Тази наука е била търсена от тогавашните хора също както ние търсим днешното позна ние, само че тогавашните хора все още са били ясновидци: Ето какво представлява философията Санкхия. Тъкмо поради тази причина същинският духовен елемент остава, така да се каже, недокоснат от нея. Философията Санкхия твърди: Във всичко онова, което изучаваме чрез външните свръхсетивни форми, се от печатат именно душите; същественото тук е, че ние можем да изучаваме външните форми, формите, които наблюдаваме като изразно средство на душите. Ето защо, в света ние откриваме една добре изградена система от форми, също както откриваме един сбор от факти в нашата съвременна наука, само че във философията Санкхия нещата опират до свръхсетивното виждане на фактите. Философията Санкхия е такава наука, която, въпреки че е постигната с помощта на ясновидството, все пак си остава една наука за външните форми, и тя не стига до самата същност на душевния живот; в известен смисъл душевната същност остава недокосната от процеса на изучаването. Човекът, отдаден на Ведите, усеща своя религиозен живот като напълно слят с живота на мъдростта. Философията Санкхия е наука, познание на формите, в които се изразява душата. За нейните последователи е характерна както философската, така и религиозната нагласа. И как после душевната същност се включа във формите не самата тя, а начинът, по който го прави ето какво проследява по-нататък философията Санкхия.
към текста >>

Философията Санкхия е такава наука, която, въпреки че е постигната с помощта на ясновидството, все пак си остава една наука за външните форми, и тя не стига до самата същност на душевния живот; в известен смисъл душевната същност остава недокосната от процеса на изучаването.
Тогава то е изглеждало като един вид ясновиждаща наука, като инспирация, дадена по Божията милост. Тази наука е била търсена от тогавашните хора също както ние търсим днешното позна ние, само че тогавашните хора все още са били ясновидци: Ето какво представлява философията Санкхия. Тъкмо поради тази причина същинският духовен елемент остава, така да се каже, недокоснат от нея. Философията Санкхия твърди: Във всичко онова, което изучаваме чрез външните свръхсетивни форми, се от печатат именно душите; същественото тук е, че ние можем да изучаваме външните форми, формите, които наблюдаваме като изразно средство на душите. Ето защо, в света ние откриваме една добре изградена система от форми, също както откриваме един сбор от факти в нашата съвременна наука, само че във философията Санкхия нещата опират до свръхсетивното виждане на фактите. Философията Санкхия е такава наука, която, въпреки че е постигната с помощта на ясновидството, все пак си остава една наука за външните форми, и тя не стига до самата същност на душевния живот; в известен смисъл душевната същност остава недокосната от процеса на изучаването. Човекът, отдаден на Ведите, усеща своя религиозен живот като напълно слят с живота на мъдростта. Философията Санкхия е наука, познание на формите, в които се изразява душата. За нейните последователи е характерна както философската, така и религиозната нагласа. И как после душевната същност се включа във формите не самата тя, а начинът, по който го прави ето какво проследява по-нататък философията Санкхия. Как душата запазва своята самостоятелност, или как се потопява предимно в материята ето каква разлика се прави във философията Санкхия.
към текста >>

Философията Санкхия е наука, познание на формите, в които се изразява душата.
Тъкмо поради тази причина същинският духовен елемент остава, така да се каже, недокоснат от нея. Философията Санкхия твърди: Във всичко онова, което изучаваме чрез външните свръхсетивни форми, се от печатат именно душите; същественото тук е, че ние можем да изучаваме външните форми, формите, които наблюдаваме като изразно средство на душите. Ето защо, в света ние откриваме една добре изградена система от форми, също както откриваме един сбор от факти в нашата съвременна наука, само че във философията Санкхия нещата опират до свръхсетивното виждане на фактите. Философията Санкхия е такава наука, която, въпреки че е постигната с помощта на ясновидството, все пак си остава една наука за външните форми, и тя не стига до самата същност на душевния живот; в известен смисъл душевната същност остава недокосната от процеса на изучаването. Човекът, отдаден на Ведите, усеща своя религиозен живот като напълно слят с живота на мъдростта. Философията Санкхия е наука, познание на формите, в които се изразява душата. За нейните последователи е характерна както философската, така и религиозната нагласа. И как после душевната същност се включа във формите не самата тя, а начинът, по който го прави ето какво проследява по-нататък философията Санкхия. Как душата запазва своята самостоятелност, или как се потопява предимно в материята ето каква разлика се прави във философията Санкхия. Тук ние имаме работа с една душевна същност, която наистина се потопява във формите, но все пак тя се запазва като душевна същност. Една душевна същност, която е потопена във формата, но се проявява като душевна същност, живее в елемента Сатва.
към текста >>

И как после душевната същност се включа във формите не самата тя, а начинът, по който го прави ето какво проследява по-нататък философията Санкхия.
Ето защо, в света ние откриваме една добре изградена система от форми, също както откриваме един сбор от факти в нашата съвременна наука, само че във философията Санкхия нещата опират до свръхсетивното виждане на фактите. Философията Санкхия е такава наука, която, въпреки че е постигната с помощта на ясновидството, все пак си остава една наука за външните форми, и тя не стига до самата същност на душевния живот; в известен смисъл душевната същност остава недокосната от процеса на изучаването. Човекът, отдаден на Ведите, усеща своя религиозен живот като напълно слят с живота на мъдростта. Философията Санкхия е наука, познание на формите, в които се изразява душата. За нейните последователи е характерна както философската, така и религиозната нагласа. И как после душевната същност се включа във формите не самата тя, а начинът, по който го прави ето какво проследява по-нататък философията Санкхия. Как душата запазва своята самостоятелност, или как се потопява предимно в материята ето каква разлика се прави във философията Санкхия. Тук ние имаме работа с една душевна същност, която наистина се потопява във формите, но все пак тя се запазва като душевна същност. Една душевна същност, която е потопена във формата, но се проявява като душевна същност, живее в елемента Сатва. Друга душевна същност, или душа, която се потопява във формата, но е заглушена, така да се каже, от формата, не преодолява формата, живее в елемента Тамас. А в това, при което душата поддържа, така да се каже, равновесието на външната форма, живее елементът Раджас.
към текста >>

Как душата запазва своята самостоятелност, или как се потопява предимно в материята ето каква разлика се прави във философията Санкхия.
Философията Санкхия е такава наука, която, въпреки че е постигната с помощта на ясновидството, все пак си остава една наука за външните форми, и тя не стига до самата същност на душевния живот; в известен смисъл душевната същност остава недокосната от процеса на изучаването. Човекът, отдаден на Ведите, усеща своя религиозен живот като напълно слят с живота на мъдростта. Философията Санкхия е наука, познание на формите, в които се изразява душата. За нейните последователи е характерна както философската, така и религиозната нагласа. И как после душевната същност се включа във формите не самата тя, а начинът, по който го прави ето какво проследява по-нататък философията Санкхия. Как душата запазва своята самостоятелност, или как се потопява предимно в материята ето каква разлика се прави във философията Санкхия. Тук ние имаме работа с една душевна същност, която наистина се потопява във формите, но все пак тя се запазва като душевна същност. Една душевна същност, която е потопена във формата, но се проявява като душевна същност, живее в елемента Сатва. Друга душевна същност, или душа, която се потопява във формата, но е заглушена, така да се каже, от формата, не преодолява формата, живее в елемента Тамас. А в това, при което душата поддържа, така да се каже, равновесието на външната форма, живее елементът Раджас. Сатва, Раджас, Тамас, трите Гунас определят главната характеристика на това, което наричаме философията Санкхия.
към текста >>

Сатва, Раджас, Тамас, трите Гунас определят главната характеристика на това, което наричаме философията Санкхия.
Как душата запазва своята самостоятелност, или как се потопява предимно в материята ето каква разлика се прави във философията Санкхия. Тук ние имаме работа с една душевна същност, която наистина се потопява във формите, но все пак тя се запазва като душевна същност. Една душевна същност, която е потопена във формата, но се проявява като душевна същност, живее в елемента Сатва. Друга душевна същност, или душа, която се потопява във формата, но е заглушена, така да се каже, от формата, не преодолява формата, живее в елемента Тамас. А в това, при което душата поддържа, така да се каже, равновесието на външната форма, живее елементът Раджас. Сатва, Раджас, Тамас, трите Гунас определят главната характеристика на това, което наричаме философията Санкхия. И отново, съвсем различно е онова духовно направление, което намираме на Изток като Йога. Тя изучава самата душевна същност, самата душа и търси пътища и средства, за да я обхване в един непосредствен духовен живот, така че от мястото, където се намира в света, душата се издига до все по-високи и по-високи степени на съществувание. Ето как философията Санкхия се явява като един вид разглеждане на душевните обвивки, а Йога като едно напътствие за душата към все по-високите степени на вътрешно изживяване. Ето защо практикуването на Йога е едно постепенно пробуждане на по-висшите душевни сили, така че душата се потопява в нещо, което тя не успява да открие във всекидневния живот, в нещо, което може да я издигне до все по-високи и по-високи степени на съществувание. Ето защо Йога е пътят в духовните светове, пътят към освобождаването на душата от външните форми, пътят към самостоятелния душевен живот във вътрешния свят на човека.
към текста >>

Ето как философията Санкхия се явява като един вид разглеждане на душевните обвивки, а Йога като едно напътствие за душата към все по-високите степени на вътрешно изживяване.
Друга душевна същност, или душа, която се потопява във формата, но е заглушена, така да се каже, от формата, не преодолява формата, живее в елемента Тамас. А в това, при което душата поддържа, така да се каже, равновесието на външната форма, живее елементът Раджас. Сатва, Раджас, Тамас, трите Гунас определят главната характеристика на това, което наричаме философията Санкхия. И отново, съвсем различно е онова духовно направление, което намираме на Изток като Йога. Тя изучава самата душевна същност, самата душа и търси пътища и средства, за да я обхване в един непосредствен духовен живот, така че от мястото, където се намира в света, душата се издига до все по-високи и по-високи степени на съществувание. Ето как философията Санкхия се явява като един вид разглеждане на душевните обвивки, а Йога като едно напътствие за душата към все по-високите степени на вътрешно изживяване. Ето защо практикуването на Йога е едно постепенно пробуждане на по-висшите душевни сили, така че душата се потопява в нещо, което тя не успява да открие във всекидневния живот, в нещо, което може да я издигне до все по-високи и по-високи степени на съществувание. Ето защо Йога е пътят в духовните светове, пътят към освобождаването на душата от външните форми, пътят към самостоятелния душевен живот във вътрешния свят на човека. Йога е именно другата страна на философията Санкхия. Философията Йога се издига до своята истинска висота, когато онази идваща като благодат отгоре инспирация, благодарение на която възникнаха и Ведите, вече не можеше да съществува всред човечеството. философията Йога можеше да бъде приета само от онези души, които принадлежащи към една по-късна епоха вече не получават откровения като от само себе си, а трябваше да се издигнат до висините на духовното съществувание чрез собствени усилия.
към текста >>

Йога е именно другата страна на философията Санкхия.
И отново, съвсем различно е онова духовно направление, което намираме на Изток като Йога. Тя изучава самата душевна същност, самата душа и търси пътища и средства, за да я обхване в един непосредствен духовен живот, така че от мястото, където се намира в света, душата се издига до все по-високи и по-високи степени на съществувание. Ето как философията Санкхия се явява като един вид разглеждане на душевните обвивки, а Йога като едно напътствие за душата към все по-високите степени на вътрешно изживяване. Ето защо практикуването на Йога е едно постепенно пробуждане на по-висшите душевни сили, така че душата се потопява в нещо, което тя не успява да открие във всекидневния живот, в нещо, което може да я издигне до все по-високи и по-високи степени на съществувание. Ето защо Йога е пътят в духовните светове, пътят към освобождаването на душата от външните форми, пътят към самостоятелния душевен живот във вътрешния свят на човека. Йога е именно другата страна на философията Санкхия. Философията Йога се издига до своята истинска висота, когато онази идваща като благодат отгоре инспирация, благодарение на която възникнаха и Ведите, вече не можеше да съществува всред човечеството. философията Йога можеше да бъде приета само от онези души, които принадлежащи към една по-късна епоха вече не получават откровения като от само себе си, а трябваше да се издигнат до висините на духовното съществувание чрез собствени усилия. Ето как пред нас застават три строго определени духовни направления, характерни за Древно-индийската епоха: Ведите, Санкхия и Йога. А днес ние сме призвани, така да се каже, отново да обединим тези духовни направления, като ги изнесем горе, в светлината на онова съзнание, което е характерно за нашата Пета следатлантска епоха*11 Вие лесно ще откриете тези три направления в нашата Духовна наука.
към текста >>

Философията Йога се издига до своята истинска висота, когато онази идваща като благодат отгоре инспирация, благодарение на която възникнаха и Ведите, вече не можеше да съществува всред човечеството.
Тя изучава самата душевна същност, самата душа и търси пътища и средства, за да я обхване в един непосредствен духовен живот, така че от мястото, където се намира в света, душата се издига до все по-високи и по-високи степени на съществувание. Ето как философията Санкхия се явява като един вид разглеждане на душевните обвивки, а Йога като едно напътствие за душата към все по-високите степени на вътрешно изживяване. Ето защо практикуването на Йога е едно постепенно пробуждане на по-висшите душевни сили, така че душата се потопява в нещо, което тя не успява да открие във всекидневния живот, в нещо, което може да я издигне до все по-високи и по-високи степени на съществувание. Ето защо Йога е пътят в духовните светове, пътят към освобождаването на душата от външните форми, пътят към самостоятелния душевен живот във вътрешния свят на човека. Йога е именно другата страна на философията Санкхия. Философията Йога се издига до своята истинска висота, когато онази идваща като благодат отгоре инспирация, благодарение на която възникнаха и Ведите, вече не можеше да съществува всред човечеството. философията Йога можеше да бъде приета само от онези души, които принадлежащи към една по-късна епоха вече не получават откровения като от само себе си, а трябваше да се издигнат до висините на духовното съществувание чрез собствени усилия. Ето как пред нас застават три строго определени духовни направления, характерни за Древно-индийската епоха: Ведите, Санкхия и Йога. А днес ние сме призвани, така да се каже, отново да обединим тези духовни направления, като ги изнесем горе, в светлината на онова съзнание, което е характерно за нашата Пета следатлантска епоха*11 Вие лесно ще откриете тези три направления в нашата Духовна наука. Прочетете описанията, които се опитах да дам в моята книга „Тайната наука"*12, особено в първата глава, където говоря за устройството на човека, за съня и будността, за живота и смъртта, и тогава ще имате същото, което вече в днешен смисъл определяме като „философията Санкхия"; прочетете още всичко онова, което е казано за еволюцията на света от Стария Сатурн*13 до наши дни, и тогава ще имате пред себе си „философията на Ведите", само че изразена според днешните изисквания, прочетете последната глава, където се говори за развитието на човека и там ще намерите „философията Йога", също изразена според изискванията на нашето време.
към текста >>

философията Йога можеше да бъде приета само от онези души, които принадлежащи към една по-късна епоха вече не получават откровения като от само себе си, а трябваше да се издигнат до висините на духовното съществувание чрез собствени усилия.
Ето как философията Санкхия се явява като един вид разглеждане на душевните обвивки, а Йога като едно напътствие за душата към все по-високите степени на вътрешно изживяване. Ето защо практикуването на Йога е едно постепенно пробуждане на по-висшите душевни сили, така че душата се потопява в нещо, което тя не успява да открие във всекидневния живот, в нещо, което може да я издигне до все по-високи и по-високи степени на съществувание. Ето защо Йога е пътят в духовните светове, пътят към освобождаването на душата от външните форми, пътят към самостоятелния душевен живот във вътрешния свят на човека. Йога е именно другата страна на философията Санкхия. Философията Йога се издига до своята истинска висота, когато онази идваща като благодат отгоре инспирация, благодарение на която възникнаха и Ведите, вече не можеше да съществува всред човечеството. философията Йога можеше да бъде приета само от онези души, които принадлежащи към една по-късна епоха вече не получават откровения като от само себе си, а трябваше да се издигнат до висините на духовното съществувание чрез собствени усилия. Ето как пред нас застават три строго определени духовни направления, характерни за Древно-индийската епоха: Ведите, Санкхия и Йога. А днес ние сме призвани, така да се каже, отново да обединим тези духовни направления, като ги изнесем горе, в светлината на онова съзнание, което е характерно за нашата Пета следатлантска епоха*11 Вие лесно ще откриете тези три направления в нашата Духовна наука. Прочетете описанията, които се опитах да дам в моята книга „Тайната наука"*12, особено в първата глава, където говоря за устройството на човека, за съня и будността, за живота и смъртта, и тогава ще имате същото, което вече в днешен смисъл определяме като „философията Санкхия"; прочетете още всичко онова, което е казано за еволюцията на света от Стария Сатурн*13 до наши дни, и тогава ще имате пред себе си „философията на Ведите", само че изразена според днешните изисквания, прочетете последната глава, където се говори за развитието на човека и там ще намерите „философията Йога", също изразена според изискванията на нашето време. Нашето бреме наистина трябва да обедини по един органически начин онова, което проблясва от древната индийска култура под формата на трите строго определени духовни направления: Ведите, Санкхия и Йога.
към текста >>

Прочетете описанията, които се опитах да дам в моята книга „Тайната наука"*12, особено в първата глава, където говоря за устройството на човека, за съня и будността, за живота и смъртта, и тогава ще имате същото, което вече в днешен смисъл определяме като „философията Санкхия"; прочетете още всичко онова, което е казано за еволюцията на света от Стария Сатурн*13 до наши дни, и тогава ще имате пред себе си „философията на Ведите", само че изразена според днешните изисквания, прочетете последната глава, където се говори за развитието на човека и там ще намерите „философията Йога", също изразена според изискванията на нашето време.
Философията Йога се издига до своята истинска висота, когато онази идваща като благодат отгоре инспирация, благодарение на която възникнаха и Ведите, вече не можеше да съществува всред човечеството. философията Йога можеше да бъде приета само от онези души, които принадлежащи към една по-късна епоха вече не получават откровения като от само себе си, а трябваше да се издигнат до висините на духовното съществувание чрез собствени усилия. Ето как пред нас застават три строго определени духовни направления, характерни за Древно-индийската епоха: Ведите, Санкхия и Йога. А днес ние сме призвани, така да се каже, отново да обединим тези духовни направления, като ги изнесем горе, в светлината на онова съзнание, което е характерно за нашата Пета следатлантска епоха*11 Вие лесно ще откриете тези три направления в нашата Духовна наука. Прочетете описанията, които се опитах да дам в моята книга „Тайната наука"*12, особено в първата глава, където говоря за устройството на човека, за съня и будността, за живота и смъртта, и тогава ще имате същото, което вече в днешен смисъл определяме като „философията Санкхия"; прочетете още всичко онова, което е казано за еволюцията на света от Стария Сатурн*13 до наши дни, и тогава ще имате пред себе си „философията на Ведите", само че изразена според днешните изисквания, прочетете последната глава, където се говори за развитието на човека и там ще намерите „философията Йога", също изразена според изискванията на нашето време. Нашето бреме наистина трябва да обедини по един органически начин онова, което проблясва от древната индийска култура под формата на трите строго определени духовни направления: Ведите, Санкхия и Йога. Ето защо чудесната поема Бхагавад Гита, която стои пред нас като едно хармонично и дълбоко поетично сливане на тези три направления, трябва да засегне, и то по най-дълбок поетически начин, именно нашето време. И ние трябва да търсим един вид духовно родство между нашето Антропософско Движение и дълбокото съдържание на Бхагавад Гита. Другите духовни направления от нашето съвремие също се докосват, и то не само в обши линии, но и до най-малките подробности с някои от древните духовни източници. Вие сте наясно, че в моята „Тайна наука" е направен опит, нещата изцяло да бъдат извадени от самите тях.
към текста >>

Учение за формите на света, за закономерните форми на битието, за закона на света и неговите проявления ето какво представлява философията на Санкхия, другата страна от учението на Кришна.
Ето как той може да бъде възприет от човешкото познание. Да, в текстовете на Ведите наистина съществува едно подвижно и живо, творящо Слово. Словото е творческият принцип на света: то се проявява и във Ведите. Тази е само едната част от учението на Кришна и човешката душа е в състояние да разбере, как Словото се проявява във формите на битието. Човешката душа се научава да вниква в законите на битието, именно когато човешкото познание открие как отделните форми на битието изразяват духовно-душевното. Учение за формите на света, за закономерните форми на битието, за закона на света и неговите проявления ето какво представлява философията на Санкхия, другата страна от учението на Кришна. И както Кришна обяснява на своя ученик, че зад всичко съществуващо стои съзидателното мирово Слово, така той му обяснява също, че човешкият разум може да изучи отделните форми, следователно може да приеме в себе си законите на света. Мировото Слово, мировият закон, предадени във Ведите, в Санкхия ето какво открива Кришна на своя ученик. И той му напомня още за пътя, който издига отделния ученик: във висините, където той отново може да бъде съучастник в познанието на мировото Слово. Следователно, тук Кришна говори за учението Йога. Учението на Кришна има троична същност: То е учение за Словото, за закона, за молитвеното преклонение пред Духа.
към текста >>

Ние току-що видяхме как съвременната Духовна наука се стреми да представи тези три отделни направления.
И той му напомня още за пътя, който издига отделния ученик: във висините, където той отново може да бъде съучастник в познанието на мировото Слово. Следователно, тук Кришна говори за учението Йога. Учението на Кришна има троична същност: То е учение за Словото, за закона, за молитвеното преклонение пред Духа. Слово, закон, молитва ето трите сили, с чиято помощ душата може да се издигне в своето развитие. За напред тези три сили непрекъснато ще оказват въздействие върху душата. Ние току-що видяхме как съвременната Духовна наука се стреми да представи тези три отделни направления. Но епохите са различни и троичното устройство на света следва да бъде поднасяно на човешката душа по съвсем различни начини. Кришна говори за мировото Слово, за творящото Слово, за формите на битието, за молитвеното вглъбяване на душата, за Йога. Същата троичност отново застава пред нас, само че по един много по-жив и конкретен начин, а именно в лицето на едно Същество, за което ние знаем, че то въплътява в себе си божественото Слово! Несъмнено, Ведите са поднесени на човечеството по един абстрактен начин! Но божественият Логос, за който ни говори Евангелието на Йоан, е жив и представлява самото творящо Слово!
към текста >>

А всичко онова, което намираме във философията Санкхия като закономерно вникваме във формите на света, е превърнато в нещо историческо и е идентично с това, което апостол Павел нарича Закон.
Но епохите са различни и троичното устройство на света следва да бъде поднасяно на човешката душа по съвсем различни начини. Кришна говори за мировото Слово, за творящото Слово, за формите на битието, за молитвеното вглъбяване на душата, за Йога. Същата троичност отново застава пред нас, само че по един много по-жив и конкретен начин, а именно в лицето на едно Същество, за което ние знаем, че то въплътява в себе си божественото Слово! Несъмнено, Ведите са поднесени на човечеството по един абстрактен начин! Но божественият Логос, за който ни говори Евангелието на Йоан, е жив и представлява самото творящо Слово! А всичко онова, което намираме във философията Санкхия като закономерно вникваме във формите на света, е превърнато в нещо историческо и е идентично с това, което апостол Павел нарича Закон. И на края, при апостол Павел, третото направление се проявява като вяра във възкръсналия Христос. Това, което при Кришна е Йога, при Павел е превърнато в нещо конкретно, а именно във вярата, която трябва да заеме мястото на закона. Ето как троичността на Веди, Санкхия и Йога е като един вид утринната зора на това, което по-късно изгря като самото Слънце. Ведите отново и непосредствено се проявяват в конкретното Христово Същество, навлизайки сега мощно и живо в историческото развитие, и то без да се разливат абстрактно в просторите на времето и пространството, а като една отделна индивидуалност, като живото Слово. Във философията Санкхия Законът застава пред нас и ни напомня по какъв начин се оформя материалната основа, или елементът Пракрити и как той слиза надолу до равнището на грубата материя.
към текста >>

Във философията Санкхия Законът застава пред нас и ни напомня по какъв начин се оформя материалната основа, или елементът Пракрити и как той слиза надолу до равнището на грубата материя.
А всичко онова, което намираме във философията Санкхия като закономерно вникваме във формите на света, е превърнато в нещо историческо и е идентично с това, което апостол Павел нарича Закон. И на края, при апостол Павел, третото направление се проявява като вяра във възкръсналия Христос. Това, което при Кришна е Йога, при Павел е превърнато в нещо конкретно, а именно във вярата, която трябва да заеме мястото на закона. Ето как троичността на Веди, Санкхия и Йога е като един вид утринната зора на това, което по-късно изгря като самото Слънце. Ведите отново и непосредствено се проявяват в конкретното Христово Същество, навлизайки сега мощно и живо в историческото развитие, и то без да се разливат абстрактно в просторите на времето и пространството, а като една отделна индивидуалност, като живото Слово. Във философията Санкхия Законът застава пред нас и ни напомня по какъв начин се оформя материалната основа, или елементът Пракрити и как той слиза надолу до равнището на грубата материя. Законът разкрива възникването на света и мястото на отделните хора всред него. Всичко това е загатнато в древноеврейското учение на Закона, и най-вече в думите на Мойсей. Доколкото апостол Павел насочва от една страна вниманието ни към този Закон на еврейската древност, той ни отправя към философията Санкхия; доколкото обръща вниманието ни към вярата във Възкръсналия, той посочва онова Слънце, чиято утринна зора се проявява в Йога. Ето как отново се появява всичко онова, което намираме във Ведите, във философията на Санкхия и в Йога. Това, което откриваме във Ведите, отново се проявява в една нова, конкретна форма: живото Слово, чрез което е било създадено всичко и не е било създадено нищо от това, което е станало.
към текста >>

Доколкото апостол Павел насочва от една страна вниманието ни към този Закон на еврейската древност, той ни отправя към философията Санкхия; доколкото обръща вниманието ни към вярата във Възкръсналия, той посочва онова Слънце, чиято утринна зора се проявява в Йога.
Ето как троичността на Веди, Санкхия и Йога е като един вид утринната зора на това, което по-късно изгря като самото Слънце. Ведите отново и непосредствено се проявяват в конкретното Христово Същество, навлизайки сега мощно и живо в историческото развитие, и то без да се разливат абстрактно в просторите на времето и пространството, а като една отделна индивидуалност, като живото Слово. Във философията Санкхия Законът застава пред нас и ни напомня по какъв начин се оформя материалната основа, или елементът Пракрити и как той слиза надолу до равнището на грубата материя. Законът разкрива възникването на света и мястото на отделните хора всред него. Всичко това е загатнато в древноеврейското учение на Закона, и най-вече в думите на Мойсей. Доколкото апостол Павел насочва от една страна вниманието ни към този Закон на еврейската древност, той ни отправя към философията Санкхия; доколкото обръща вниманието ни към вярата във Възкръсналия, той посочва онова Слънце, чиято утринна зора се проявява в Йога. Ето как отново се появява всичко онова, което намираме във Ведите, във философията на Санкхия и в Йога. Това, което откриваме във Ведите, отново се проявява в една нова, конкретна форма: живото Слово, чрез което е било създадено всичко и не е било създадено нищо от това, което е станало. В хода на времето живото мирово Слово се въплъщава в едно човешко тяло. Философията Санкхия се явява като историческо, закономерно представяне на това, как от света на Елохимите*16 възниква светът на явленията, светът на грубата материя. А Йога се превръща в това, което апостол Павел изразява с думите: „Не аз, а Христос в мен"; или казано по друг начин: Когато Христовата Сила прониква в човешката душа, човекът се издига до висотата на Божеството.
към текста >>

Ето как отново се появява всичко онова, което намираме във Ведите, във философията на Санкхия и в Йога.
Ведите отново и непосредствено се проявяват в конкретното Христово Същество, навлизайки сега мощно и живо в историческото развитие, и то без да се разливат абстрактно в просторите на времето и пространството, а като една отделна индивидуалност, като живото Слово. Във философията Санкхия Законът застава пред нас и ни напомня по какъв начин се оформя материалната основа, или елементът Пракрити и как той слиза надолу до равнището на грубата материя. Законът разкрива възникването на света и мястото на отделните хора всред него. Всичко това е загатнато в древноеврейското учение на Закона, и най-вече в думите на Мойсей. Доколкото апостол Павел насочва от една страна вниманието ни към този Закон на еврейската древност, той ни отправя към философията Санкхия; доколкото обръща вниманието ни към вярата във Възкръсналия, той посочва онова Слънце, чиято утринна зора се проявява в Йога. Ето как отново се появява всичко онова, което намираме във Ведите, във философията на Санкхия и в Йога. Това, което откриваме във Ведите, отново се проявява в една нова, конкретна форма: живото Слово, чрез което е било създадено всичко и не е било създадено нищо от това, което е станало. В хода на времето живото мирово Слово се въплъщава в едно човешко тяло. Философията Санкхия се явява като историческо, закономерно представяне на това, как от света на Елохимите*16 възниква светът на явленията, светът на грубата материя. А Йога се превръща в това, което апостол Павел изразява с думите: „Не аз, а Христос в мен"; или казано по друг начин: Когато Христовата Сила прониква в човешката душа, човекът се издига до висотата на Божеството. И така, ние виждаме цялостния план в историята на света, ние виждаме как това, което е създадено по духовен път на Изток, е само една подготовка, и как от нея произлиза, така да се каже, в една по-абстрактна форма всичко онова, което е толкова прекрасно изваяно в конкретните очертания на по-късното Павлово християнство.
към текста >>

Философията Санкхия се явява като историческо, закономерно представяне на това, как от света на Елохимите*16 възниква светът на явленията, светът на грубата материя.
Всичко това е загатнато в древноеврейското учение на Закона, и най-вече в думите на Мойсей. Доколкото апостол Павел насочва от една страна вниманието ни към този Закон на еврейската древност, той ни отправя към философията Санкхия; доколкото обръща вниманието ни към вярата във Възкръсналия, той посочва онова Слънце, чиято утринна зора се проявява в Йога. Ето как отново се появява всичко онова, което намираме във Ведите, във философията на Санкхия и в Йога. Това, което откриваме във Ведите, отново се проявява в една нова, конкретна форма: живото Слово, чрез което е било създадено всичко и не е било създадено нищо от това, което е станало. В хода на времето живото мирово Слово се въплъщава в едно човешко тяло. Философията Санкхия се явява като историческо, закономерно представяне на това, как от света на Елохимите*16 възниква светът на явленията, светът на грубата материя. А Йога се превръща в това, което апостол Павел изразява с думите: „Не аз, а Христос в мен"; или казано по друг начин: Когато Христовата Сила прониква в човешката душа, човекът се издига до висотата на Божеството. И така, ние виждаме цялостния план в историята на света, ние виждаме как това, което е създадено по духовен път на Изток, е само една подготовка, и как от нея произлиза, така да се каже, в една по-абстрактна форма всичко онова, което е толкова прекрасно изваяно в конкретните очертания на по-късното Павлово християнство. Скоро ние ще се убедим: вниквайки във връзките, съществуващи между величествената поема Бхагавад Гита и Посланията на апостол Павел пред нас се откриват също и най-дълбоките тайни на това, което бихме нарекли духовно присъствие в цялото възпитание на човешкия род. За да усети този нов елемент, съвременната епоха трябваше да се издигне над всичко онова, което беше наследила от гръцката култура и да постигне разбиране за духовните импулси от първото предхристиянско хилядолетие, които имаме в лицето на Ведите, Санкхия и Йога. И както Рафаел в областта на изкуството, както Тома Аквински в областта на философията трябваше да се обърнат назад към гръцката култура, така и нашето време от ново трябва да породи едно съзнателно уравновесяване между това, което нашата епоха иска да постигне, и всичко онова, което вече е било създадено много по-рано в древната гръцка култура, и което е живяло още в дълбините на източната древност.
към текста >>

За да усети този нов елемент, съвременната епоха трябваше да се издигне над всичко онова, което беше наследила от гръцката култура и да постигне разбиране за духовните импулси от първото предхристиянско хилядолетие, които имаме в лицето на Ведите, Санкхия и Йога.
В хода на времето живото мирово Слово се въплъщава в едно човешко тяло. Философията Санкхия се явява като историческо, закономерно представяне на това, как от света на Елохимите*16 възниква светът на явленията, светът на грубата материя. А Йога се превръща в това, което апостол Павел изразява с думите: „Не аз, а Христос в мен"; или казано по друг начин: Когато Христовата Сила прониква в човешката душа, човекът се издига до висотата на Божеството. И така, ние виждаме цялостния план в историята на света, ние виждаме как това, което е създадено по духовен път на Изток, е само една подготовка, и как от нея произлиза, така да се каже, в една по-абстрактна форма всичко онова, което е толкова прекрасно изваяно в конкретните очертания на по-късното Павлово християнство. Скоро ние ще се убедим: вниквайки във връзките, съществуващи между величествената поема Бхагавад Гита и Посланията на апостол Павел пред нас се откриват също и най-дълбоките тайни на това, което бихме нарекли духовно присъствие в цялото възпитание на човешкия род. За да усети този нов елемент, съвременната епоха трябваше да се издигне над всичко онова, което беше наследила от гръцката култура и да постигне разбиране за духовните импулси от първото предхристиянско хилядолетие, които имаме в лицето на Ведите, Санкхия и Йога. И както Рафаел в областта на изкуството, както Тома Аквински в областта на философията трябваше да се обърнат назад към гръцката култура, така и нашето време от ново трябва да породи едно съзнателно уравновесяване между това, което нашата епоха иска да постигне, и всичко онова, което вече е било създадено много по-рано в древната гръцка култура, и което е живяло още в дълбините на източната древност. Ние ще се доближим до прекрасния свят на източната древност, само ако обхванем споменатите духовни направления в тяхното чудно и хармонично единство, с което те, както казва Хумболт, застават пред нас в най-величествената философска поема, наречена Бхагавад Гита.
към текста >>

И както Рафаел в областта на изкуството, както Тома Аквински в областта на философията трябваше да се обърнат назад към гръцката култура, така и нашето време от ново трябва да породи едно съзнателно уравновесяване между това, което нашата епоха иска да постигне, и всичко онова, което вече е било създадено много по-рано в древната гръцка култура, и което е живяло още в дълбините на източната древност.
Философията Санкхия се явява като историческо, закономерно представяне на това, как от света на Елохимите*16 възниква светът на явленията, светът на грубата материя. А Йога се превръща в това, което апостол Павел изразява с думите: „Не аз, а Христос в мен"; или казано по друг начин: Когато Христовата Сила прониква в човешката душа, човекът се издига до висотата на Божеството. И така, ние виждаме цялостния план в историята на света, ние виждаме как това, което е създадено по духовен път на Изток, е само една подготовка, и как от нея произлиза, така да се каже, в една по-абстрактна форма всичко онова, което е толкова прекрасно изваяно в конкретните очертания на по-късното Павлово християнство. Скоро ние ще се убедим: вниквайки във връзките, съществуващи между величествената поема Бхагавад Гита и Посланията на апостол Павел пред нас се откриват също и най-дълбоките тайни на това, което бихме нарекли духовно присъствие в цялото възпитание на човешкия род. За да усети този нов елемент, съвременната епоха трябваше да се издигне над всичко онова, което беше наследила от гръцката култура и да постигне разбиране за духовните импулси от първото предхристиянско хилядолетие, които имаме в лицето на Ведите, Санкхия и Йога. И както Рафаел в областта на изкуството, както Тома Аквински в областта на философията трябваше да се обърнат назад към гръцката култура, така и нашето време от ново трябва да породи едно съзнателно уравновесяване между това, което нашата епоха иска да постигне, и всичко онова, което вече е било създадено много по-рано в древната гръцка култура, и което е живяло още в дълбините на източната древност. Ние ще се доближим до прекрасния свят на източната древност, само ако обхванем споменатите духовни направления в тяхното чудно и хармонично единство, с което те, както казва Хумболт, застават пред нас в най-величествената философска поема, наречена Бхагавад Гита.
към текста >>

69. 3. ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Кьолн, 29. Декември 1912 GA_142 Бхагават Гита и посланието на ап. Павел

Първоначално теософските възгледи далеч не бяха изградени с помощта на средства, непосредствено извлечени от Духовната наука, а с помощта на термини и понятия, присъщи за древната източна традиция още от времето на Бхагавад Гита; тъкмо на това се държи и обстоятелството, че по-старите форми на теософското движение, към което ние прибавихме съвременното окултно изследване, работеха с традиционните понятия от миналото, а именно с понятията на философията Санкхия.
И когато осъзнаем тяхната истинност, тогава ние си казваме: Колко чудно е, че през онези прадревни времена хората са можели да се издигат до такава духовна висота! Впрочем ние добре знаем, че през онези дребни времена хората са били особено облагодетелства бани от обстоятелството, че в човешките души все още бяха живи остатъците от сумрачното ясновидство и че хората са стигали до духовните сфери не само чрез вглъбяване, но и чрез факта, че самата наука от онези епохи можеше да бъде проникната макар и само до известна степен от елементите на дребното сумрачно ясновидство. Днес ние също стигаме до правилните възгледи на древните, само че от съвсем друга гледна точка; и все пак трябва да разберем по какъв начин древните постигаха онези фини различия относно човешкото същество, и по какъв начин бяха измислени фините, остроумни и строго очертани понятия с една извънредно прецизна възможност за прилагане както в духовната, така и в сетивната действителност. И така, само ако в известен смисъл променим обичайните изрази, с които си служим в рамките на нашето съвременно светоусещане, ние ще сме в състояние да разберем и характера на древните епохи. В областта на теософските стремежи ние се опитахме да представим нещата според данните на съвременното ясновиждащо познание, така че новата форма на древната Духовна наука представлява това, което днес духовният човек може да постигне със своята лична активност, със своите лични познавателни средства. Първоначално теософските възгледи далеч не бяха изградени с помощта на средства, непосредствено извлечени от Духовната наука, а с помощта на термини и понятия, присъщи за древната източна традиция още от времето на Бхагавад Гита; тъкмо на това се държи и обстоятелството, че по-старите форми на теософското движение, към което ние прибавихме съвременното окултно изследване, работеха с традиционните понятия от миналото, а именно с понятията на философията Санкхия. Обаче постепенно тази философия Санкхия беше преобразена в самия Изток, най-вече поради различно устроеното източно мислене, така че в началото на теософското движение, когато се говореше предимно за човешкото същество, нещата бяха представени главно с изразите, употребявани от великия реформатор на ведическото и на цялото тогавашно индийско познание от осмия век на християнското летоброене: Шанкарахария. Ние няма да се занимаваме кой знае колко с това, какви изрази бяха използвани в началото на теософското движение, обаче за да навлезем в основите на познанието, съдържащо се в Бхагавад Гита днес искаме да насочим поглед по-скоро към това, което представлява древноиндийското богатство на мъдростта. И тук отново срещаме това, което беше постигнато, така да се каже, чрез тази древна наука, това което беше постигнато именно чрез философията Санкхия. Ние ще стигнем до възможно най-добра представа за това, как философията Санкхия е разглеждала човешката природа, ако най-напред размислим върху факта, че в основата на цялото човешко същество стои един духовен кълн, един духовен зародиш, с който винаги сме се съобразявали. В човешката душа действително се намират скрити, спящи сили, които в хода на общочовешкото развитие занапред ще се проявяват все повече и повече.
към текста >>

Обаче постепенно тази философия Санкхия беше преобразена в самия Изток, най-вече поради различно устроеното източно мислене, така че в началото на теософското движение, когато се говореше предимно за човешкото същество, нещата бяха представени главно с изразите, употребявани от великия реформатор на ведическото и на цялото тогавашно индийско познание от осмия век на християнското летоброене: Шанкарахария.
Впрочем ние добре знаем, че през онези дребни времена хората са били особено облагодетелства бани от обстоятелството, че в човешките души все още бяха живи остатъците от сумрачното ясновидство и че хората са стигали до духовните сфери не само чрез вглъбяване, но и чрез факта, че самата наука от онези епохи можеше да бъде проникната макар и само до известна степен от елементите на дребното сумрачно ясновидство. Днес ние също стигаме до правилните възгледи на древните, само че от съвсем друга гледна точка; и все пак трябва да разберем по какъв начин древните постигаха онези фини различия относно човешкото същество, и по какъв начин бяха измислени фините, остроумни и строго очертани понятия с една извънредно прецизна възможност за прилагане както в духовната, така и в сетивната действителност. И така, само ако в известен смисъл променим обичайните изрази, с които си служим в рамките на нашето съвременно светоусещане, ние ще сме в състояние да разберем и характера на древните епохи. В областта на теософските стремежи ние се опитахме да представим нещата според данните на съвременното ясновиждащо познание, така че новата форма на древната Духовна наука представлява това, което днес духовният човек може да постигне със своята лична активност, със своите лични познавателни средства. Първоначално теософските възгледи далеч не бяха изградени с помощта на средства, непосредствено извлечени от Духовната наука, а с помощта на термини и понятия, присъщи за древната източна традиция още от времето на Бхагавад Гита; тъкмо на това се държи и обстоятелството, че по-старите форми на теософското движение, към което ние прибавихме съвременното окултно изследване, работеха с традиционните понятия от миналото, а именно с понятията на философията Санкхия. Обаче постепенно тази философия Санкхия беше преобразена в самия Изток, най-вече поради различно устроеното източно мислене, така че в началото на теософското движение, когато се говореше предимно за човешкото същество, нещата бяха представени главно с изразите, употребявани от великия реформатор на ведическото и на цялото тогавашно индийско познание от осмия век на християнското летоброене: Шанкарахария. Ние няма да се занимаваме кой знае колко с това, какви изрази бяха използвани в началото на теософското движение, обаче за да навлезем в основите на познанието, съдържащо се в Бхагавад Гита днес искаме да насочим поглед по-скоро към това, което представлява древноиндийското богатство на мъдростта. И тук отново срещаме това, което беше постигнато, така да се каже, чрез тази древна наука, това което беше постигнато именно чрез философията Санкхия. Ние ще стигнем до възможно най-добра представа за това, как философията Санкхия е разглеждала човешката природа, ако най-напред размислим върху факта, че в основата на цялото човешко същество стои един духовен кълн, един духовен зародиш, с който винаги сме се съобразявали. В човешката душа действително се намират скрити, спящи сили, които в хода на общочовешкото развитие занапред ще се проявяват все повече и повече. Най-висшето, до което можем засега да насочим нашия поглед и до което човешката душа ще стигне едва след продължително развитие, е това, което наричаме Човека-Дух*17.
към текста >>

И тук отново срещаме това, което беше постигнато, така да се каже, чрез тази древна наука, това което беше постигнато именно чрез философията Санкхия.
И така, само ако в известен смисъл променим обичайните изрази, с които си служим в рамките на нашето съвременно светоусещане, ние ще сме в състояние да разберем и характера на древните епохи. В областта на теософските стремежи ние се опитахме да представим нещата според данните на съвременното ясновиждащо познание, така че новата форма на древната Духовна наука представлява това, което днес духовният човек може да постигне със своята лична активност, със своите лични познавателни средства. Първоначално теософските възгледи далеч не бяха изградени с помощта на средства, непосредствено извлечени от Духовната наука, а с помощта на термини и понятия, присъщи за древната източна традиция още от времето на Бхагавад Гита; тъкмо на това се държи и обстоятелството, че по-старите форми на теософското движение, към което ние прибавихме съвременното окултно изследване, работеха с традиционните понятия от миналото, а именно с понятията на философията Санкхия. Обаче постепенно тази философия Санкхия беше преобразена в самия Изток, най-вече поради различно устроеното източно мислене, така че в началото на теософското движение, когато се говореше предимно за човешкото същество, нещата бяха представени главно с изразите, употребявани от великия реформатор на ведическото и на цялото тогавашно индийско познание от осмия век на християнското летоброене: Шанкарахария. Ние няма да се занимаваме кой знае колко с това, какви изрази бяха използвани в началото на теософското движение, обаче за да навлезем в основите на познанието, съдържащо се в Бхагавад Гита днес искаме да насочим поглед по-скоро към това, което представлява древноиндийското богатство на мъдростта. И тук отново срещаме това, което беше постигнато, така да се каже, чрез тази древна наука, това което беше постигнато именно чрез философията Санкхия. Ние ще стигнем до възможно най-добра представа за това, как философията Санкхия е разглеждала човешката природа, ако най-напред размислим върху факта, че в основата на цялото човешко същество стои един духовен кълн, един духовен зародиш, с който винаги сме се съобразявали. В човешката душа действително се намират скрити, спящи сили, които в хода на общочовешкото развитие занапред ще се проявяват все повече и повече. Най-висшето, до което можем засега да насочим нашия поглед и до което човешката душа ще стигне едва след продължително развитие, е това, което наричаме Човека-Дух*17. Когато някога човекът ще се издигне до степента на Човека-Дух, той все още ще може да различава онова, което живее в него като душа, от това, което представлява самият Човек-Дух, както днес във всекидневния живот ние трябва да различаваме това, което представлява нашият най-вътрешен душевен зародиш от неговите обвивки, а именно: Астралното тяло, етерното или жизнено тяло и физическото тяло. И както разглеждаме тези последни тела само като обвивки и ги различаваме от същинското душевно естество, което в днешния етап от еволюцията делим на три части, на Сетивна Душа, Разсъдъчна или Чувствуваща Душа и Съзнателна Душа, както различаваме тук душевното естество от системата на обвивките, така и занапред ще трябва да държим сметка за същинското душевно естество, което тогава в бъдещите степени от еволюцията ще има съответното деление, отговарящо на нашата Сетивна Душа, Разсъдъчна Душа и Съзнателна Душа, както и за това, което представлява природата на обвивката, която тогава, на онази степен от човешкото развитие трябва да обозначим на нашия сегашен език като Човек-Дух.
към текста >>

Ние ще стигнем до възможно най-добра представа за това, как философията Санкхия е разглеждала човешката природа, ако най-напред размислим върху факта, че в основата на цялото човешко същество стои един духовен кълн, един духовен зародиш, с който винаги сме се съобразявали.
В областта на теософските стремежи ние се опитахме да представим нещата според данните на съвременното ясновиждащо познание, така че новата форма на древната Духовна наука представлява това, което днес духовният човек може да постигне със своята лична активност, със своите лични познавателни средства. Първоначално теософските възгледи далеч не бяха изградени с помощта на средства, непосредствено извлечени от Духовната наука, а с помощта на термини и понятия, присъщи за древната източна традиция още от времето на Бхагавад Гита; тъкмо на това се държи и обстоятелството, че по-старите форми на теософското движение, към което ние прибавихме съвременното окултно изследване, работеха с традиционните понятия от миналото, а именно с понятията на философията Санкхия. Обаче постепенно тази философия Санкхия беше преобразена в самия Изток, най-вече поради различно устроеното източно мислене, така че в началото на теософското движение, когато се говореше предимно за човешкото същество, нещата бяха представени главно с изразите, употребявани от великия реформатор на ведическото и на цялото тогавашно индийско познание от осмия век на християнското летоброене: Шанкарахария. Ние няма да се занимаваме кой знае колко с това, какви изрази бяха използвани в началото на теософското движение, обаче за да навлезем в основите на познанието, съдържащо се в Бхагавад Гита днес искаме да насочим поглед по-скоро към това, което представлява древноиндийското богатство на мъдростта. И тук отново срещаме това, което беше постигнато, така да се каже, чрез тази древна наука, това което беше постигнато именно чрез философията Санкхия. Ние ще стигнем до възможно най-добра представа за това, как философията Санкхия е разглеждала човешката природа, ако най-напред размислим върху факта, че в основата на цялото човешко същество стои един духовен кълн, един духовен зародиш, с който винаги сме се съобразявали. В човешката душа действително се намират скрити, спящи сили, които в хода на общочовешкото развитие занапред ще се проявяват все повече и повече. Най-висшето, до което можем засега да насочим нашия поглед и до което човешката душа ще стигне едва след продължително развитие, е това, което наричаме Човека-Дух*17. Когато някога човекът ще се издигне до степента на Човека-Дух, той все още ще може да различава онова, което живее в него като душа, от това, което представлява самият Човек-Дух, както днес във всекидневния живот ние трябва да различаваме това, което представлява нашият най-вътрешен душевен зародиш от неговите обвивки, а именно: Астралното тяло, етерното или жизнено тяло и физическото тяло. И както разглеждаме тези последни тела само като обвивки и ги различаваме от същинското душевно естество, което в днешния етап от еволюцията делим на три части, на Сетивна Душа, Разсъдъчна или Чувствуваща Душа и Съзнателна Душа, както различаваме тук душевното естество от системата на обвивките, така и занапред ще трябва да държим сметка за същинското душевно естество, което тогава в бъдещите степени от еволюцията ще има съответното деление, отговарящо на нашата Сетивна Душа, Разсъдъчна Душа и Съзнателна Душа, както и за това, което представлява природата на обвивката, която тогава, на онази степен от човешкото развитие трябва да обозначим на нашия сегашен език като Човек-Дух. Обаче това, което някога ще бъде обвивка или „тяло" на човека, в което ще се „облече" неговият душевен зародиш, Човекът-Дух: Всичко това ще има някакво значение за човека едва в далечното бъдеше.
към текста >>

И всичко, което съществува по този начин в Макрокосмоса, недиференцирано и все още неиндивидуализирано, като един вид духовно течение, изпълващо по съвсем недиференциран начин пространствата и времената, което е съществувало по този начин, а съществува и сега, ще съществува и за напред, и от което ще се получат всички други форми, това философията Санкхия означава като най-висшата форма на субстанцията; това е онази форма на субстанцията, която според философията Санкхия е веч на и неизменна.
Но всичко онова, до което едно същество ще се издигне рано или късно, то винаги и предварително съществува в пределите на Макрокосмоса. Така да се каже, субстанцията на Човека-Дух, в която ще се „облечем" някога, винаги е съществувала в пределите на Макрокосмоса, съществува също и днес. Или казано накратко: днес други същества вече имат онези обвивки, онези тела, с които някога ще разполага Човекът-Дух. Следователно, в Макрокосмоса вече е налице субстанцията, от която някога ще бъде изграден Човекът-Дух. Всичко, което бихме могли да кажем в смисъла на нашето учение, вече е прозвучавало в древното учение Санкхия. И всичко, което съществува по този начин в Макрокосмоса, недиференцирано и все още неиндивидуализирано, като един вид духовно течение, изпълващо по съвсем недиференциран начин пространствата и времената, което е съществувало по този начин, а съществува и сега, ще съществува и за напред, и от което ще се получат всички други форми, това философията Санкхия означава като най-висшата форма на субстанцията; това е онази форма на субстанцията, която според философията Санкхия е веч на и неизменна. Припомнете си онзи цикъл от лекции*18, които изнесох в Мюнхен върху духовно-научните основи на библейския разказ за Сътворението на света: Както в изходната точка от планетарното развитие на Земята ние говорим, че всички еволюционни степени са съществували предварително в духовния свят, така и философията Санкхия говореше навремето за тази първична субстанция, за нейния първичен „прилив", ако мога така да се изразя, от който впоследствие се разбиват всички други форми, както физическите, така и свръхфизическите. Тази най-висша форма не се отнася за днешния човек, но както току-що обяснихме, някога тя ще има съществено значение за човека. Като след баща форма, която се е разбила от този първичен субстанциален „прилив", от субстанционално течение, трябва да приемем това, което слизайки от горе надолу ние определяме като втора съставна част на човешкото същество и обозначаваме с израза „Дух-Живот", който съответствува на източното название Будхи. От нашите антропософски лекции ние знаем, че в нормалния живот човекът ще разбие състоянието Будхи едва в бъдеше, обаче като духовен формиращ принцип, т.е. в известен смисъл свръхчовешки, Будхи винаги е съществувал, като в хода на времето е бил обособен като един вид начална форма на първичната субстанция.
към текста >>

Припомнете си онзи цикъл от лекции*18, които изнесох в Мюнхен върху духовно-научните основи на библейския разказ за Сътворението на света: Както в изходната точка от планетарното развитие на Земята ние говорим, че всички еволюционни степени са съществували предварително в духовния свят, така и философията Санкхия говореше навремето за тази първична субстанция, за нейния първичен „прилив", ако мога така да се изразя, от който впоследствие се разбиват всички други форми, както физическите, така и свръхфизическите.
Така да се каже, субстанцията на Човека-Дух, в която ще се „облечем" някога, винаги е съществувала в пределите на Макрокосмоса, съществува също и днес. Или казано накратко: днес други същества вече имат онези обвивки, онези тела, с които някога ще разполага Човекът-Дух. Следователно, в Макрокосмоса вече е налице субстанцията, от която някога ще бъде изграден Човекът-Дух. Всичко, което бихме могли да кажем в смисъла на нашето учение, вече е прозвучавало в древното учение Санкхия. И всичко, което съществува по този начин в Макрокосмоса, недиференцирано и все още неиндивидуализирано, като един вид духовно течение, изпълващо по съвсем недиференциран начин пространствата и времената, което е съществувало по този начин, а съществува и сега, ще съществува и за напред, и от което ще се получат всички други форми, това философията Санкхия означава като най-висшата форма на субстанцията; това е онази форма на субстанцията, която според философията Санкхия е веч на и неизменна. Припомнете си онзи цикъл от лекции*18, които изнесох в Мюнхен върху духовно-научните основи на библейския разказ за Сътворението на света: Както в изходната точка от планетарното развитие на Земята ние говорим, че всички еволюционни степени са съществували предварително в духовния свят, така и философията Санкхия говореше навремето за тази първична субстанция, за нейния първичен „прилив", ако мога така да се изразя, от който впоследствие се разбиват всички други форми, както физическите, така и свръхфизическите. Тази най-висша форма не се отнася за днешния човек, но както току-що обяснихме, някога тя ще има съществено значение за човека. Като след баща форма, която се е разбила от този първичен субстанциален „прилив", от субстанционално течение, трябва да приемем това, което слизайки от горе надолу ние определяме като втора съставна част на човешкото същество и обозначаваме с израза „Дух-Живот", който съответствува на източното название Будхи. От нашите антропософски лекции ние знаем, че в нормалния живот човекът ще разбие състоянието Будхи едва в бъдеше, обаче като духовен формиращ принцип, т.е. в известен смисъл свръхчовешки, Будхи винаги е съществувал, като в хода на времето е бил обособен като един вид начална форма на първичната субстанция. Ето защо в смисъла на философията Санкхия, от първичната форма на субстанцията, се ражда именно Будхи.
към текста >>

Ето защо в смисъла на философията Санкхия, от първичната форма на субстанцията, се ражда именно Будхи.
Припомнете си онзи цикъл от лекции*18, които изнесох в Мюнхен върху духовно-научните основи на библейския разказ за Сътворението на света: Както в изходната точка от планетарното развитие на Земята ние говорим, че всички еволюционни степени са съществували предварително в духовния свят, така и философията Санкхия говореше навремето за тази първична субстанция, за нейния първичен „прилив", ако мога така да се изразя, от който впоследствие се разбиват всички други форми, както физическите, така и свръхфизическите. Тази най-висша форма не се отнася за днешния човек, но както току-що обяснихме, някога тя ще има съществено значение за човека. Като след баща форма, която се е разбила от този първичен субстанциален „прилив", от субстанционално течение, трябва да приемем това, което слизайки от горе надолу ние определяме като втора съставна част на човешкото същество и обозначаваме с израза „Дух-Живот", който съответствува на източното название Будхи. От нашите антропософски лекции ние знаем, че в нормалния живот човекът ще разбие състоянието Будхи едва в бъдеше, обаче като духовен формиращ принцип, т.е. в известен смисъл свръхчовешки, Будхи винаги е съществувал, като в хода на времето е бил обособен като един вид начална форма на първичната субстанция. Ето защо в смисъла на философията Санкхия, от първичната форма на субстанцията, се ражда именно Будхи. Ако обгърнем с поглед по-нататъшната еволюция на този субстанциален принцип, тогава като трета форма пред нас застава това, което философията Санкхия нарича Ахамкара. Докато Будхи стои, така да се каже на самата граница на принципа на диференцирането и само загатва за известна степен на диференцира не, формата на Ахамкара се явява вече като нещо напълно диференцирано, така че, когато говорим за Ахамкара, трябва ясно да си представим, как Будхи се диференцира в посока надолу до самостоятелни, живи субстанциални форми, които после продължават да съществуват в света по строго индивидуален начин. Ако искаме да си изградим нагледен образ за тази еволюция, нека да си представим една равномерно разпределена водна маса като един вид субстанциален принцип, като един субстанциален първичен принцип, от който после избират отделни форми, макар и все още не като напълно отделени капки, а форми, изникващи като малки бодни планини от общата субстанция, които обаче остават свързани с основата на общото първично течение: тук бихме имали Будхи. И когато тези бодни планини се разделят на капки, на малки самостоятелни сфери, тогава ние имаме формата на Ахамкара. А чрез определено сгъстяване на Ахамкара, следователно на вече индивидуализираната форма, на всяка отделна душевна форма, тогава се ражда това, което наричаме Манас.
към текста >>

Ако обгърнем с поглед по-нататъшната еволюция на този субстанциален принцип, тогава като трета форма пред нас застава това, което философията Санкхия нарича Ахамкара.
Тази най-висша форма не се отнася за днешния човек, но както току-що обяснихме, някога тя ще има съществено значение за човека. Като след баща форма, която се е разбила от този първичен субстанциален „прилив", от субстанционално течение, трябва да приемем това, което слизайки от горе надолу ние определяме като втора съставна част на човешкото същество и обозначаваме с израза „Дух-Живот", който съответствува на източното название Будхи. От нашите антропософски лекции ние знаем, че в нормалния живот човекът ще разбие състоянието Будхи едва в бъдеше, обаче като духовен формиращ принцип, т.е. в известен смисъл свръхчовешки, Будхи винаги е съществувал, като в хода на времето е бил обособен като един вид начална форма на първичната субстанция. Ето защо в смисъла на философията Санкхия, от първичната форма на субстанцията, се ражда именно Будхи. Ако обгърнем с поглед по-нататъшната еволюция на този субстанциален принцип, тогава като трета форма пред нас застава това, което философията Санкхия нарича Ахамкара. Докато Будхи стои, така да се каже на самата граница на принципа на диференцирането и само загатва за известна степен на диференцира не, формата на Ахамкара се явява вече като нещо напълно диференцирано, така че, когато говорим за Ахамкара, трябва ясно да си представим, как Будхи се диференцира в посока надолу до самостоятелни, живи субстанциални форми, които после продължават да съществуват в света по строго индивидуален начин. Ако искаме да си изградим нагледен образ за тази еволюция, нека да си представим една равномерно разпределена водна маса като един вид субстанциален принцип, като един субстанциален първичен принцип, от който после избират отделни форми, макар и все още не като напълно отделени капки, а форми, изникващи като малки бодни планини от общата субстанция, които обаче остават свързани с основата на общото първично течение: тук бихме имали Будхи. И когато тези бодни планини се разделят на капки, на малки самостоятелни сфери, тогава ние имаме формата на Ахамкара. А чрез определено сгъстяване на Ахамкара, следователно на вече индивидуализираната форма, на всяка отделна душевна форма, тогава се ражда това, което наричаме Манас. Тук трябва да добавим, че сега възниква известно разминаване в нашите обозначения.
към текста >>

Тази характеристика напълно липсва във философията Санкхия.
Когато според нашето учение проследяваме човешкото развитие в посока отгоре надолу, след Духа-Живот или Будхи ние поставяме това, което наричаме Дух-Себе. Това обозначение е напълно оправдано за днешния цикъл от еволюцията на човечеството и в хода на лекциите ще се убедим защо това е така. Между Будхи и Манас ние вмъкваме не Ахамкара, а съединяваме Ахамкара с Манас и наричаме всичко това Дух-Себе. В онези древни времена беше напълно оправдано да се прави подобно разграничение, поради причини, които днес само ще загатна, а ще обясня подробно едва по-късно. Това беше оправдано, понеже тогава хората не съумяваха да стигнат до онази важна характеристика, с която днес трябва да разполагаме, ако искаме да говорим по достъпен и разбираем начин за нашето време; тук става дума за характеристиката, която идва от една страна поради влиянието на Луцифер, а от друга страна поради влиянието на Ариман*19. Тази характеристика напълно липсва във философията Санкхия. И за тогавашната душевна нагласа, която нямаше никакъв повод да насочва вниманието си към тези два принципа защото все още не можеше да долови тяхната сила беше напълно оправдано да вмъкне тази диференцирана форма тъкмо между Будхи и Манас. Следователно, когато говорим за Манас в смисъла на философията Санкхия, ние не говорим за същото, за което в смисъла на Шанкарахария се говори като за Манас. В този смисъл ние напълно можем да отъждествим Манас и Духа-Себе, макар и това да не съвпада изцяло с философията Санкхия. Все пак ние можем да охарактеризираме до голяма степен това, което в смисъла на философията Санкхия, е всъщност Манас. Нека да започнем най-напред с това по какъв начин човекът живее в сетивния свят, във физическата степен на съществуване.
към текста >>

Следователно, когато говорим за Манас в смисъла на философията Санкхия, ние не говорим за същото, за което в смисъла на Шанкарахария се говори като за Манас.
Между Будхи и Манас ние вмъкваме не Ахамкара, а съединяваме Ахамкара с Манас и наричаме всичко това Дух-Себе. В онези древни времена беше напълно оправдано да се прави подобно разграничение, поради причини, които днес само ще загатна, а ще обясня подробно едва по-късно. Това беше оправдано, понеже тогава хората не съумяваха да стигнат до онази важна характеристика, с която днес трябва да разполагаме, ако искаме да говорим по достъпен и разбираем начин за нашето време; тук става дума за характеристиката, която идва от една страна поради влиянието на Луцифер, а от друга страна поради влиянието на Ариман*19. Тази характеристика напълно липсва във философията Санкхия. И за тогавашната душевна нагласа, която нямаше никакъв повод да насочва вниманието си към тези два принципа защото все още не можеше да долови тяхната сила беше напълно оправдано да вмъкне тази диференцирана форма тъкмо между Будхи и Манас. Следователно, когато говорим за Манас в смисъла на философията Санкхия, ние не говорим за същото, за което в смисъла на Шанкарахария се говори като за Манас. В този смисъл ние напълно можем да отъждествим Манас и Духа-Себе, макар и това да не съвпада изцяло с философията Санкхия. Все пак ние можем да охарактеризираме до голяма степен това, което в смисъла на философията Санкхия, е всъщност Манас. Нека да започнем най-напред с това по какъв начин човекът живее в сетивния свят, във физическата степен на съществуване. Във физическата степен на съществуване човекът засега живее така, че той възприе ма заобикалящия го свят със своите сетива, докато чрез своите органи на осезанието, чрез своите ръце и крака, походка, говор и т.н., той действува обратно върху заобикалящия го свят. Чрез своите сетива човекът възприема заобикалящия го свят, а чрез своите органи на осезанието той действува обратно върху него.
към текста >>

В този смисъл ние напълно можем да отъждествим Манас и Духа-Себе, макар и това да не съвпада изцяло с философията Санкхия.
В онези древни времена беше напълно оправдано да се прави подобно разграничение, поради причини, които днес само ще загатна, а ще обясня подробно едва по-късно. Това беше оправдано, понеже тогава хората не съумяваха да стигнат до онази важна характеристика, с която днес трябва да разполагаме, ако искаме да говорим по достъпен и разбираем начин за нашето време; тук става дума за характеристиката, която идва от една страна поради влиянието на Луцифер, а от друга страна поради влиянието на Ариман*19. Тази характеристика напълно липсва във философията Санкхия. И за тогавашната душевна нагласа, която нямаше никакъв повод да насочва вниманието си към тези два принципа защото все още не можеше да долови тяхната сила беше напълно оправдано да вмъкне тази диференцирана форма тъкмо между Будхи и Манас. Следователно, когато говорим за Манас в смисъла на философията Санкхия, ние не говорим за същото, за което в смисъла на Шанкарахария се говори като за Манас. В този смисъл ние напълно можем да отъждествим Манас и Духа-Себе, макар и това да не съвпада изцяло с философията Санкхия. Все пак ние можем да охарактеризираме до голяма степен това, което в смисъла на философията Санкхия, е всъщност Манас. Нека да започнем най-напред с това по какъв начин човекът живее в сетивния свят, във физическата степен на съществуване. Във физическата степен на съществуване човекът засега живее така, че той възприе ма заобикалящия го свят със своите сетива, докато чрез своите органи на осезанието, чрез своите ръце и крака, походка, говор и т.н., той действува обратно върху заобикалящия го свят. Чрез своите сетива човекът възприема заобикалящия го свят, а чрез своите органи на осезанието той действува обратно върху него. Това е напълно в смисъла на философията Санкхия.
към текста >>

Все пак ние можем да охарактеризираме до голяма степен това, което в смисъла на философията Санкхия, е всъщност Манас.
Това беше оправдано, понеже тогава хората не съумяваха да стигнат до онази важна характеристика, с която днес трябва да разполагаме, ако искаме да говорим по достъпен и разбираем начин за нашето време; тук става дума за характеристиката, която идва от една страна поради влиянието на Луцифер, а от друга страна поради влиянието на Ариман*19. Тази характеристика напълно липсва във философията Санкхия. И за тогавашната душевна нагласа, която нямаше никакъв повод да насочва вниманието си към тези два принципа защото все още не можеше да долови тяхната сила беше напълно оправдано да вмъкне тази диференцирана форма тъкмо между Будхи и Манас. Следователно, когато говорим за Манас в смисъла на философията Санкхия, ние не говорим за същото, за което в смисъла на Шанкарахария се говори като за Манас. В този смисъл ние напълно можем да отъждествим Манас и Духа-Себе, макар и това да не съвпада изцяло с философията Санкхия. Все пак ние можем да охарактеризираме до голяма степен това, което в смисъла на философията Санкхия, е всъщност Манас. Нека да започнем най-напред с това по какъв начин човекът живее в сетивния свят, във физическата степен на съществуване. Във физическата степен на съществуване човекът засега живее така, че той възприе ма заобикалящия го свят със своите сетива, докато чрез своите органи на осезанието, чрез своите ръце и крака, походка, говор и т.н., той действува обратно върху заобикалящия го свят. Чрез своите сетива човекът възприема заобикалящия го свят, а чрез своите органи на осезанието той действува обратно върху него. Това е напълно в смисъла на философията Санкхия. Но по какъв начин човекът възприема заобикалящия го свят чрез своите сетива*20?
към текста >>

Това е напълно в смисъла на философията Санкхия.
В този смисъл ние напълно можем да отъждествим Манас и Духа-Себе, макар и това да не съвпада изцяло с философията Санкхия. Все пак ние можем да охарактеризираме до голяма степен това, което в смисъла на философията Санкхия, е всъщност Манас. Нека да започнем най-напред с това по какъв начин човекът живее в сетивния свят, във физическата степен на съществуване. Във физическата степен на съществуване човекът засега живее така, че той възприе ма заобикалящия го свят със своите сетива, докато чрез своите органи на осезанието, чрез своите ръце и крака, походка, говор и т.н., той действува обратно върху заобикалящия го свят. Чрез своите сетива човекът възприема заобикалящия го свят, а чрез своите органи на осезанието той действува обратно върху него. Това е напълно в смисъла на философията Санкхия. Но по какъв начин човекът възприема заобикалящия го свят чрез своите сетива*20? С нашите очи ние виждаме светлината и цветовете, както и формите на нещата; с нашите уши възприемаме звуците, с нашите органи на обонянието миризмите, с нашите органи на вкуса различните вкусови усещания. Всяко отделно сетиво възприема точно определена област от външния свят. Зрителното сетиво цветовете и светлината, слуховото сетиво звуците и т.н. Чрез тези „врати" на нашето същество, които наричаме „сетива", ние стоим във връзка със заобикалящия ни свят, а чрез всяко отделно сетиво се приближаваме само до една напълно определена област от заобикалящия ни свят.
към текста >>

И ако назоваваме това вътрешно сетиво с името Манас, нещата са напълно в смисъла на философията Санкхия.
С право можем да го наречем вътрешно сетиво. Можем да го наречем вътрешно сетиво, тъй като всичко което изживяваме само вътрешно като страдание и радост, като страсти и афекти, ние отново можем да го съединим с всичко онова, което вътрешното сетиво ни дава. Някои страсти можем да наречем тъмни, студени страсти, други топли, светли, ясни страсти. Или с други думи: Нашата вътрешна същност действува обратно върху това, което изгражда вътрешното сетиво. По отношение на многото сетива, които насочваме към отделните области на външния свят, можем да говорим като за едно такова изпълващо душата ни сетиво, за което знаем, че то не е свързано с един сетивен орган, а използува цялото ни човешко същество като свой инструмент. И ако назоваваме това вътрешно сетиво с името Манас, нещата са напълно в смисъла на философията Санкхия. В смисъла на философията Санкхия това, което субстанциално изгражда вътрешното сетиво, се развива като една по-късна разновидност на Ахамкара. Или с други думи: Най-напред имаме първичното течение, след това Будхи, после Ахам кара, после Манас: Именно това, което намираме вътре в себе си като наше вътрешно сетиво. Ако искаме да вникнем в това вътрешно сетиво ние можем да си го изясним като вземем отделните сеитба и следим, така да се каже, как бихме могли да постигнем една представа за това, по какъв начин възприятията на отделните сетива се обединяват в едно общо вътрешно сетиво. Днес ние постъпваме така, понеже нашето познание върви по един обратен път. Ако насочим поглед към развитието на нашето познание, ние веднага стигаме до извода: То започва от диференцираността на отделните сетива и се стреми да се издигне до общия смисъл.
към текста >>

В смисъла на философията Санкхия това, което субстанциално изгражда вътрешното сетиво, се развива като една по-късна разновидност на Ахамкара.
Можем да го наречем вътрешно сетиво, тъй като всичко което изживяваме само вътрешно като страдание и радост, като страсти и афекти, ние отново можем да го съединим с всичко онова, което вътрешното сетиво ни дава. Някои страсти можем да наречем тъмни, студени страсти, други топли, светли, ясни страсти. Или с други думи: Нашата вътрешна същност действува обратно върху това, което изгражда вътрешното сетиво. По отношение на многото сетива, които насочваме към отделните области на външния свят, можем да говорим като за едно такова изпълващо душата ни сетиво, за което знаем, че то не е свързано с един сетивен орган, а използува цялото ни човешко същество като свой инструмент. И ако назоваваме това вътрешно сетиво с името Манас, нещата са напълно в смисъла на философията Санкхия. В смисъла на философията Санкхия това, което субстанциално изгражда вътрешното сетиво, се развива като една по-късна разновидност на Ахамкара. Или с други думи: Най-напред имаме първичното течение, след това Будхи, после Ахам кара, после Манас: Именно това, което намираме вътре в себе си като наше вътрешно сетиво. Ако искаме да вникнем в това вътрешно сетиво ние можем да си го изясним като вземем отделните сеитба и следим, така да се каже, как бихме могли да постигнем една представа за това, по какъв начин възприятията на отделните сетива се обединяват в едно общо вътрешно сетиво. Днес ние постъпваме така, понеже нашето познание върви по един обратен път. Ако насочим поглед към развитието на нашето познание, ние веднага стигаме до извода: То започва от диференцираността на отделните сетива и се стреми да се издигне до общия смисъл. Обаче еволюцията има обратен път на развитие.
към текста >>

Следователно, когато слизаме по стълбата на еволюционните форми, ние стигаме от Ахамкара до Манас в смисъла на философията Санкхия и Манас, диференциращ се в отделни форми поражда онези свръхсетивни сили, които изграждат нашите отделни сетива.
Ако искаме да вникнем в това вътрешно сетиво ние можем да си го изясним като вземем отделните сеитба и следим, така да се каже, как бихме могли да постигнем една представа за това, по какъв начин възприятията на отделните сетива се обединяват в едно общо вътрешно сетиво. Днес ние постъпваме така, понеже нашето познание върви по един обратен път. Ако насочим поглед към развитието на нашето познание, ние веднага стигаме до извода: То започва от диференцираността на отделните сетива и се стреми да се издигне до общия смисъл. Обаче еволюцията има обратен път на развитие. Там първо от Ахамкара се образува Манас и Манас се включва в развитието на света, а едва после от него се диференцират първичните субстанции, силите, които носим в себе си като „сетива", при което обаче следва да разбираме не материалните сетивни органи те принадлежат на физическото тяло а силите, стоящи в основата им като строителни, градивни сили, които са изцяло свръхсетивни. Следователно, когато слизаме по стълбата на еволюционните форми, ние стигаме от Ахамкара до Манас в смисъла на философията Санкхия и Манас, диференциращ се в отделни форми поражда онези свръхсетивни сили, които изграждат нашите отделни сетива. И така, когато насочваме поглед върху отделните сетива, душата също взема участие в тези сетива и по този начин ние имаме възможността да доведем отново това, което предлага философията Санкхия, в пълно съзвучие със съдържанието на нашето антропософско учение. Защото философията Санкхия учи следното: Когато Манас се диференцира в различните космически сили на сетивата, тогава душата се потопява ние знаем, че душата е нещо различно от тези форми душата се потопява в тези отделни форми; но, потопявайки се в тези отделни форми, както тя се потопява също и в Манас, душата действува чрез тези сили на сетивата, вплетена е в сетивата и напълно прониква в тях. Но благодарение на това, душата стига до там, че свързва своята духовно-душевна същност с външния свят, за да усети радост и симпатия към този външен свят. Следователно, от Манас се обособява например силовата субстанция, която образува окото. При една по-ранна степен, когато физическото тяло на човека все още не е съществувало в сегашната му форма така си представя нещата философията Санкхия душата се намира именно в онези чисти сили, които образуват окото, просто е потопена в тези сили.
към текста >>

И така, когато насочваме поглед върху отделните сетива, душата също взема участие в тези сетива и по този начин ние имаме възможността да доведем отново това, което предлага философията Санкхия, в пълно съзвучие със съдържанието на нашето антропософско учение.
Днес ние постъпваме така, понеже нашето познание върви по един обратен път. Ако насочим поглед към развитието на нашето познание, ние веднага стигаме до извода: То започва от диференцираността на отделните сетива и се стреми да се издигне до общия смисъл. Обаче еволюцията има обратен път на развитие. Там първо от Ахамкара се образува Манас и Манас се включва в развитието на света, а едва после от него се диференцират първичните субстанции, силите, които носим в себе си като „сетива", при което обаче следва да разбираме не материалните сетивни органи те принадлежат на физическото тяло а силите, стоящи в основата им като строителни, градивни сили, които са изцяло свръхсетивни. Следователно, когато слизаме по стълбата на еволюционните форми, ние стигаме от Ахамкара до Манас в смисъла на философията Санкхия и Манас, диференциращ се в отделни форми поражда онези свръхсетивни сили, които изграждат нашите отделни сетива. И така, когато насочваме поглед върху отделните сетива, душата също взема участие в тези сетива и по този начин ние имаме възможността да доведем отново това, което предлага философията Санкхия, в пълно съзвучие със съдържанието на нашето антропософско учение. Защото философията Санкхия учи следното: Когато Манас се диференцира в различните космически сили на сетивата, тогава душата се потопява ние знаем, че душата е нещо различно от тези форми душата се потопява в тези отделни форми; но, потопявайки се в тези отделни форми, както тя се потопява също и в Манас, душата действува чрез тези сили на сетивата, вплетена е в сетивата и напълно прониква в тях. Но благодарение на това, душата стига до там, че свързва своята духовно-душевна същност с външния свят, за да усети радост и симпатия към този външен свят. Следователно, от Манас се обособява например силовата субстанция, която образува окото. При една по-ранна степен, когато физическото тяло на човека все още не е съществувало в сегашната му форма така си представя нещата философията Санкхия душата се намира именно в онези чисти сили, които образуват окото, просто е потопена в тези сили. Ние знаем, че днешното човешко око е било, така да се каже потенциално заложено още на Стария Сатурн, обаче то се развива едва след атрофията на онзи орган на топлината, чиито останки днес имаме в лицето на епифизната жлеза; а развива се, следователно, много по-късно.
към текста >>

Защото философията Санкхия учи следното: Когато Манас се диференцира в различните космически сили на сетивата, тогава душата се потопява ние знаем, че душата е нещо различно от тези форми душата се потопява в тези отделни форми; но, потопявайки се в тези отделни форми, както тя се потопява също и в Манас, душата действува чрез тези сили на сетивата, вплетена е в сетивата и напълно прониква в тях.
Ако насочим поглед към развитието на нашето познание, ние веднага стигаме до извода: То започва от диференцираността на отделните сетива и се стреми да се издигне до общия смисъл. Обаче еволюцията има обратен път на развитие. Там първо от Ахамкара се образува Манас и Манас се включва в развитието на света, а едва после от него се диференцират първичните субстанции, силите, които носим в себе си като „сетива", при което обаче следва да разбираме не материалните сетивни органи те принадлежат на физическото тяло а силите, стоящи в основата им като строителни, градивни сили, които са изцяло свръхсетивни. Следователно, когато слизаме по стълбата на еволюционните форми, ние стигаме от Ахамкара до Манас в смисъла на философията Санкхия и Манас, диференциращ се в отделни форми поражда онези свръхсетивни сили, които изграждат нашите отделни сетива. И така, когато насочваме поглед върху отделните сетива, душата също взема участие в тези сетива и по този начин ние имаме възможността да доведем отново това, което предлага философията Санкхия, в пълно съзвучие със съдържанието на нашето антропософско учение. Защото философията Санкхия учи следното: Когато Манас се диференцира в различните космически сили на сетивата, тогава душата се потопява ние знаем, че душата е нещо различно от тези форми душата се потопява в тези отделни форми; но, потопявайки се в тези отделни форми, както тя се потопява също и в Манас, душата действува чрез тези сили на сетивата, вплетена е в сетивата и напълно прониква в тях. Но благодарение на това, душата стига до там, че свързва своята духовно-душевна същност с външния свят, за да усети радост и симпатия към този външен свят. Следователно, от Манас се обособява например силовата субстанция, която образува окото. При една по-ранна степен, когато физическото тяло на човека все още не е съществувало в сегашната му форма така си представя нещата философията Санкхия душата се намира именно в онези чисти сили, които образуват окото, просто е потопена в тези сили. Ние знаем, че днешното човешко око е било, така да се каже потенциално заложено още на Стария Сатурн, обаче то се развива едва след атрофията на онзи орган на топлината, чиито останки днес имаме в лицето на епифизната жлеза; а развива се, следователно, много по-късно. Но силите, от които то се е разбило, са съществували в свръхсетивна форма още много преди този момент и душата е живеела именно в тези сили.
към текста >>

При една по-ранна степен, когато физическото тяло на човека все още не е съществувало в сегашната му форма така си представя нещата философията Санкхия душата се намира именно в онези чисти сили, които образуват окото, просто е потопена в тези сили.
Следователно, когато слизаме по стълбата на еволюционните форми, ние стигаме от Ахамкара до Манас в смисъла на философията Санкхия и Манас, диференциращ се в отделни форми поражда онези свръхсетивни сили, които изграждат нашите отделни сетива. И така, когато насочваме поглед върху отделните сетива, душата също взема участие в тези сетива и по този начин ние имаме възможността да доведем отново това, което предлага философията Санкхия, в пълно съзвучие със съдържанието на нашето антропософско учение. Защото философията Санкхия учи следното: Когато Манас се диференцира в различните космически сили на сетивата, тогава душата се потопява ние знаем, че душата е нещо различно от тези форми душата се потопява в тези отделни форми; но, потопявайки се в тези отделни форми, както тя се потопява също и в Манас, душата действува чрез тези сили на сетивата, вплетена е в сетивата и напълно прониква в тях. Но благодарение на това, душата стига до там, че свързва своята духовно-душевна същност с външния свят, за да усети радост и симпатия към този външен свят. Следователно, от Манас се обособява например силовата субстанция, която образува окото. При една по-ранна степен, когато физическото тяло на човека все още не е съществувало в сегашната му форма така си представя нещата философията Санкхия душата се намира именно в онези чисти сили, които образуват окото, просто е потопена в тези сили. Ние знаем, че днешното човешко око е било, така да се каже потенциално заложено още на Стария Сатурн, обаче то се развива едва след атрофията на онзи орган на топлината, чиито останки днес имаме в лицето на епифизната жлеза; а развива се, следователно, много по-късно. Но силите, от които то се е разбило, са съществували в свръхсетивна форма още много преди този момент и душата е живеела именно в тези сили. Да, така си представяше тези неща философията Санкхия: Благодарение на това, че душата живее в тези принципи на диференцирането, тя е свързана със съществуването на външния свят и самата тя развива силна жажда за съществуване. Чрез силите на сетивата душата е свързана с външния свят; ражда се волята за съществуване, подтикът за съществуване. Душата изпраща, ако мога така да се изразя, своите пипала през сетивните органи и се свързва изключително силно с външното съществуване.
към текста >>

Да, така си представяше тези неща философията Санкхия: Благодарение на това, че душата живее в тези принципи на диференцирането, тя е свързана със съществуването на външния свят и самата тя развива силна жажда за съществуване.
Но благодарение на това, душата стига до там, че свързва своята духовно-душевна същност с външния свят, за да усети радост и симпатия към този външен свят. Следователно, от Манас се обособява например силовата субстанция, която образува окото. При една по-ранна степен, когато физическото тяло на човека все още не е съществувало в сегашната му форма така си представя нещата философията Санкхия душата се намира именно в онези чисти сили, които образуват окото, просто е потопена в тези сили. Ние знаем, че днешното човешко око е било, така да се каже потенциално заложено още на Стария Сатурн, обаче то се развива едва след атрофията на онзи орган на топлината, чиито останки днес имаме в лицето на епифизната жлеза; а развива се, следователно, много по-късно. Но силите, от които то се е разбило, са съществували в свръхсетивна форма още много преди този момент и душата е живеела именно в тези сили. Да, така си представяше тези неща философията Санкхия: Благодарение на това, че душата живее в тези принципи на диференцирането, тя е свързана със съществуването на външния свят и самата тя развива силна жажда за съществуване. Чрез силите на сетивата душата е свързана с външния свят; ражда се волята за съществуване, подтикът за съществуване. Душата изпраща, ако мога така да се изразя, своите пипала през сетивните органи и се свързва изключително силно с външното съществуване. Именно тази силова връзка, схващана като сбор от сили, като действителен сбор от сили, ние свързваме с астралното тяло на човека. Философията Санкхия напомня за съвместните действия на отделните, диференцираните, обособените от Манас сили на сетивата тъкмо в този смисъл. От тези сили на сетивата отново се ражда това, което представляват по-фините елементи, с които ние свързваме изграждането на човешкото етерно тяло, което възниква сравнително по-късно.
към текста >>

Философията Санкхия напомня за съвместните действия на отделните, диференцираните, обособените от Манас сили на сетивата тъкмо в този смисъл.
Но силите, от които то се е разбило, са съществували в свръхсетивна форма още много преди този момент и душата е живеела именно в тези сили. Да, така си представяше тези неща философията Санкхия: Благодарение на това, че душата живее в тези принципи на диференцирането, тя е свързана със съществуването на външния свят и самата тя развива силна жажда за съществуване. Чрез силите на сетивата душата е свързана с външния свят; ражда се волята за съществуване, подтикът за съществуване. Душата изпраща, ако мога така да се изразя, своите пипала през сетивните органи и се свързва изключително силно с външното съществуване. Именно тази силова връзка, схващана като сбор от сили, като действителен сбор от сили, ние свързваме с астралното тяло на човека. Философията Санкхия напомня за съвместните действия на отделните, диференцираните, обособените от Манас сили на сетивата тъкмо в този смисъл. От тези сили на сетивата отново се ражда това, което представляват по-фините елементи, с които ние свързваме изграждането на човешкото етерно тяло, което възниква сравнително по-късно. Но така или иначе, ние откриваме етерното тяло там, във вътрешната организация на човека. Следователно, в хода на времето ние трябва да си представяме тъкмо този ред на възникване: Първичното течение, Будхи, Ахамкара, Манас, субстанциите на сетивата, по-фините елементи. Във външния свят, в царството на природата, тези по-фини елементи се намират под формата на етерно или жизнено тяло също и при растенията. Тук в смисъла на философията Санкхия трябва да си представим, че в основата на цялата тази еволюция при всяко растение протича в посока отгоре надолу едно развитие, което всъщност произлиза от Първичното течение.
към текста >>

Тук в смисъла на философията Санкхия трябва да си представим, че в основата на цялата тази еволюция при всяко растение протича в посока отгоре надолу едно развитие, което всъщност произлиза от Първичното течение.
Философията Санкхия напомня за съвместните действия на отделните, диференцираните, обособените от Манас сили на сетивата тъкмо в този смисъл. От тези сили на сетивата отново се ражда това, което представляват по-фините елементи, с които ние свързваме изграждането на човешкото етерно тяло, което възниква сравнително по-късно. Но така или иначе, ние откриваме етерното тяло там, във вътрешната организация на човека. Следователно, в хода на времето ние трябва да си представяме тъкмо този ред на възникване: Първичното течение, Будхи, Ахамкара, Манас, субстанциите на сетивата, по-фините елементи. Във външния свят, в царството на природата, тези по-фини елементи се намират под формата на етерно или жизнено тяло също и при растенията. Тук в смисъла на философията Санкхия трябва да си представим, че в основата на цялата тази еволюция при всяко растение протича в посока отгоре надолу едно развитие, което всъщност произлиза от Първичното течение. Само че при растението всичко това протича в свръхсетивната област и се превръща в нещо физически действително само след като се сгъсти до по фините елементи, които живеят в етерното или жизнено тяло на растението, докато при човека положението е такова, че за сегашната еволюционна степен, по-висшите форми и принципи се превръщат в Манас, изявявайки се физически. Отделните сетивни органи биват проявени външно и при растението се получава онази по-късна формация, която възниква, когато по-фините елементи се обособяват от сгъстяването на субстанцията на сетивата, образувайки етерните елементи. А от по-нататъшното сгъстяване на етерните елементи възникват грубите елементи, от които са съставени всички физически предмети, които наблюдаваме във физическия свят. Следователно, когато вървим отдолу нагоре, ние можем в смисъл на философията Санкхия да разделим човека на неговото грубо физическо тяло, на неговото по-фино етерно тяло, на неговото астрално тяло макар че този израз не се употребява в терминологията на Санкхия, а вместо него се употребява изразът „силово" тяло, което образува сетивата -, после идва едно вътрешно сетиво, Манас, след това Ахамкара, принципът, който стои в основата на човешката индивидуалност и който позволява на човека не само да разполага с едно вътрешно сетиво, чрез което възприема отделните области на сетивата, а да се чувствува като едно отделно същество, като една индивидуалност. После идват по-висшите принципи, които у човека се намират едва в зародишен вид, Будхи и накрая това, което другата източна философия е свикнала да нарича Атман, и което философията Санкхия космически си представя като духовното Първично течение, както ние вече го охарактеризирахме.
към текста >>

Следователно, когато вървим отдолу нагоре, ние можем в смисъл на философията Санкхия да разделим човека на неговото грубо физическо тяло, на неговото по-фино етерно тяло, на неговото астрално тяло макар че този израз не се употребява в терминологията на Санкхия, а вместо него се употребява изразът „силово" тяло, което образува сетивата -, после идва едно вътрешно сетиво, Манас, след това Ахамкара, принципът, който стои в основата на човешката индивидуалност и който позволява на човека не само да разполага с едно вътрешно сетиво, чрез което възприема отделните области на сетивата, а да се чувствува като едно отделно същество, като една индивидуалност.
Във външния свят, в царството на природата, тези по-фини елементи се намират под формата на етерно или жизнено тяло също и при растенията. Тук в смисъла на философията Санкхия трябва да си представим, че в основата на цялата тази еволюция при всяко растение протича в посока отгоре надолу едно развитие, което всъщност произлиза от Първичното течение. Само че при растението всичко това протича в свръхсетивната област и се превръща в нещо физически действително само след като се сгъсти до по фините елементи, които живеят в етерното или жизнено тяло на растението, докато при човека положението е такова, че за сегашната еволюционна степен, по-висшите форми и принципи се превръщат в Манас, изявявайки се физически. Отделните сетивни органи биват проявени външно и при растението се получава онази по-късна формация, която възниква, когато по-фините елементи се обособяват от сгъстяването на субстанцията на сетивата, образувайки етерните елементи. А от по-нататъшното сгъстяване на етерните елементи възникват грубите елементи, от които са съставени всички физически предмети, които наблюдаваме във физическия свят. Следователно, когато вървим отдолу нагоре, ние можем в смисъл на философията Санкхия да разделим човека на неговото грубо физическо тяло, на неговото по-фино етерно тяло, на неговото астрално тяло макар че този израз не се употребява в терминологията на Санкхия, а вместо него се употребява изразът „силово" тяло, което образува сетивата -, после идва едно вътрешно сетиво, Манас, след това Ахамкара, принципът, който стои в основата на човешката индивидуалност и който позволява на човека не само да разполага с едно вътрешно сетиво, чрез което възприема отделните области на сетивата, а да се чувствува като едно отделно същество, като една индивидуалност. После идват по-висшите принципи, които у човека се намират едва в зародишен вид, Будхи и накрая това, което другата източна философия е свикнала да нарича Атман, и което философията Санкхия космически си представя като духовното Първично течение, както ние вече го охарактеризирахме. Така във философията Санкхия ние имаме, бих казал, пълното представяне на човешката организация, или с други думи, как човекът на миналото, настоящето и бъдещето облича душата си в субстанциалния принцип на външната природа, при което под „природа" се разбира не само външният, видим свят, но и всички степени на природата, включително и невидимите. Ето как философията Санкхия различава формите, които ние току-що изброихме. А във формите или Пракрити, която обхваща всички форми, от грубото физическо тяло нагоре до Първичното течение, в тази Пракрити живее Пуруша, духовно-душевното естество, което обаче философията Санкхия монадически си представя като разпръснато в отделните души. С други думи, тя си представя отделните монади без начало и без край като този материален принцип Пракрити обаче не „материален" в съвременния смисъл на тази дума тя си го представя без никакво начало и без никакъв край.
към текста >>

После идват по-висшите принципи, които у човека се намират едва в зародишен вид, Будхи и накрая това, което другата източна философия е свикнала да нарича Атман, и което философията Санкхия космически си представя като духовното Първично течение, както ние вече го охарактеризирахме.
Тук в смисъла на философията Санкхия трябва да си представим, че в основата на цялата тази еволюция при всяко растение протича в посока отгоре надолу едно развитие, което всъщност произлиза от Първичното течение. Само че при растението всичко това протича в свръхсетивната област и се превръща в нещо физически действително само след като се сгъсти до по фините елементи, които живеят в етерното или жизнено тяло на растението, докато при човека положението е такова, че за сегашната еволюционна степен, по-висшите форми и принципи се превръщат в Манас, изявявайки се физически. Отделните сетивни органи биват проявени външно и при растението се получава онази по-късна формация, която възниква, когато по-фините елементи се обособяват от сгъстяването на субстанцията на сетивата, образувайки етерните елементи. А от по-нататъшното сгъстяване на етерните елементи възникват грубите елементи, от които са съставени всички физически предмети, които наблюдаваме във физическия свят. Следователно, когато вървим отдолу нагоре, ние можем в смисъл на философията Санкхия да разделим човека на неговото грубо физическо тяло, на неговото по-фино етерно тяло, на неговото астрално тяло макар че този израз не се употребява в терминологията на Санкхия, а вместо него се употребява изразът „силово" тяло, което образува сетивата -, после идва едно вътрешно сетиво, Манас, след това Ахамкара, принципът, който стои в основата на човешката индивидуалност и който позволява на човека не само да разполага с едно вътрешно сетиво, чрез което възприема отделните области на сетивата, а да се чувствува като едно отделно същество, като една индивидуалност. После идват по-висшите принципи, които у човека се намират едва в зародишен вид, Будхи и накрая това, което другата източна философия е свикнала да нарича Атман, и което философията Санкхия космически си представя като духовното Първично течение, както ние вече го охарактеризирахме. Така във философията Санкхия ние имаме, бих казал, пълното представяне на човешката организация, или с други думи, как човекът на миналото, настоящето и бъдещето облича душата си в субстанциалния принцип на външната природа, при което под „природа" се разбира не само външният, видим свят, но и всички степени на природата, включително и невидимите. Ето как философията Санкхия различава формите, които ние току-що изброихме. А във формите или Пракрити, която обхваща всички форми, от грубото физическо тяло нагоре до Първичното течение, в тази Пракрити живее Пуруша, духовно-душевното естество, което обаче философията Санкхия монадически си представя като разпръснато в отделните души. С други думи, тя си представя отделните монади без начало и без край като този материален принцип Пракрити обаче не „материален" в съвременния смисъл на тази дума тя си го представя без никакво начало и без никакъв край. Следователно, тази философия си представя едно множество от души, които са потопени в принципа Пракрити и се развиват в посока надолу от най-висшата и диференцирана форма на Първичното течение, с която те са обвити чак до въплъщението в грубото физическо тяло, за да започнат след това обратния път, преодолявайки грубото физическо тяло, разбивайки се отново нагоре и достигайки отново до Първичното течение, като междувременно се освобождават и от него, за да навлязат като свободна душа в чистата Пуруша.
към текста >>

Така във философията Санкхия ние имаме, бих казал, пълното представяне на човешката организация, или с други думи, как човекът на миналото, настоящето и бъдещето облича душата си в субстанциалния принцип на външната природа, при което под „природа" се разбира не само външният, видим свят, но и всички степени на природата, включително и невидимите.
Само че при растението всичко това протича в свръхсетивната област и се превръща в нещо физически действително само след като се сгъсти до по фините елементи, които живеят в етерното или жизнено тяло на растението, докато при човека положението е такова, че за сегашната еволюционна степен, по-висшите форми и принципи се превръщат в Манас, изявявайки се физически. Отделните сетивни органи биват проявени външно и при растението се получава онази по-късна формация, която възниква, когато по-фините елементи се обособяват от сгъстяването на субстанцията на сетивата, образувайки етерните елементи. А от по-нататъшното сгъстяване на етерните елементи възникват грубите елементи, от които са съставени всички физически предмети, които наблюдаваме във физическия свят. Следователно, когато вървим отдолу нагоре, ние можем в смисъл на философията Санкхия да разделим човека на неговото грубо физическо тяло, на неговото по-фино етерно тяло, на неговото астрално тяло макар че този израз не се употребява в терминологията на Санкхия, а вместо него се употребява изразът „силово" тяло, което образува сетивата -, после идва едно вътрешно сетиво, Манас, след това Ахамкара, принципът, който стои в основата на човешката индивидуалност и който позволява на човека не само да разполага с едно вътрешно сетиво, чрез което възприема отделните области на сетивата, а да се чувствува като едно отделно същество, като една индивидуалност. После идват по-висшите принципи, които у човека се намират едва в зародишен вид, Будхи и накрая това, което другата източна философия е свикнала да нарича Атман, и което философията Санкхия космически си представя като духовното Първично течение, както ние вече го охарактеризирахме. Така във философията Санкхия ние имаме, бих казал, пълното представяне на човешката организация, или с други думи, как човекът на миналото, настоящето и бъдещето облича душата си в субстанциалния принцип на външната природа, при което под „природа" се разбира не само външният, видим свят, но и всички степени на природата, включително и невидимите. Ето как философията Санкхия различава формите, които ние току-що изброихме. А във формите или Пракрити, която обхваща всички форми, от грубото физическо тяло нагоре до Първичното течение, в тази Пракрити живее Пуруша, духовно-душевното естество, което обаче философията Санкхия монадически си представя като разпръснато в отделните души. С други думи, тя си представя отделните монади без начало и без край като този материален принцип Пракрити обаче не „материален" в съвременния смисъл на тази дума тя си го представя без никакво начало и без никакъв край. Следователно, тази философия си представя едно множество от души, които са потопени в принципа Пракрити и се развиват в посока надолу от най-висшата и диференцирана форма на Първичното течение, с която те са обвити чак до въплъщението в грубото физическо тяло, за да започнат след това обратния път, преодолявайки грубото физическо тяло, разбивайки се отново нагоре и достигайки отново до Първичното течение, като междувременно се освобождават и от него, за да навлязат като свободна душа в чистата Пуруша. Когато се потопим в този вид познание, ние виждаме как в основата на тази прадревна мъдрост стои, така да се каже, онова което ние днес отново постигаме в хода на душевното вглъбяване; и ние виждаме, в смисъла на философията Санкхия, че съществува едно дълбоко разбиране за начина, по който душата може да бъде свързана с всеки от тези принципи на формата.
към текста >>

Ето как философията Санкхия различава формите, които ние току-що изброихме.
Отделните сетивни органи биват проявени външно и при растението се получава онази по-късна формация, която възниква, когато по-фините елементи се обособяват от сгъстяването на субстанцията на сетивата, образувайки етерните елементи. А от по-нататъшното сгъстяване на етерните елементи възникват грубите елементи, от които са съставени всички физически предмети, които наблюдаваме във физическия свят. Следователно, когато вървим отдолу нагоре, ние можем в смисъл на философията Санкхия да разделим човека на неговото грубо физическо тяло, на неговото по-фино етерно тяло, на неговото астрално тяло макар че този израз не се употребява в терминологията на Санкхия, а вместо него се употребява изразът „силово" тяло, което образува сетивата -, после идва едно вътрешно сетиво, Манас, след това Ахамкара, принципът, който стои в основата на човешката индивидуалност и който позволява на човека не само да разполага с едно вътрешно сетиво, чрез което възприема отделните области на сетивата, а да се чувствува като едно отделно същество, като една индивидуалност. После идват по-висшите принципи, които у човека се намират едва в зародишен вид, Будхи и накрая това, което другата източна философия е свикнала да нарича Атман, и което философията Санкхия космически си представя като духовното Първично течение, както ние вече го охарактеризирахме. Така във философията Санкхия ние имаме, бих казал, пълното представяне на човешката организация, или с други думи, как човекът на миналото, настоящето и бъдещето облича душата си в субстанциалния принцип на външната природа, при което под „природа" се разбира не само външният, видим свят, но и всички степени на природата, включително и невидимите. Ето как философията Санкхия различава формите, които ние току-що изброихме. А във формите или Пракрити, която обхваща всички форми, от грубото физическо тяло нагоре до Първичното течение, в тази Пракрити живее Пуруша, духовно-душевното естество, което обаче философията Санкхия монадически си представя като разпръснато в отделните души. С други думи, тя си представя отделните монади без начало и без край като този материален принцип Пракрити обаче не „материален" в съвременния смисъл на тази дума тя си го представя без никакво начало и без никакъв край. Следователно, тази философия си представя едно множество от души, които са потопени в принципа Пракрити и се развиват в посока надолу от най-висшата и диференцирана форма на Първичното течение, с която те са обвити чак до въплъщението в грубото физическо тяло, за да започнат след това обратния път, преодолявайки грубото физическо тяло, разбивайки се отново нагоре и достигайки отново до Първичното течение, като междувременно се освобождават и от него, за да навлязат като свободна душа в чистата Пуруша. Когато се потопим в този вид познание, ние виждаме как в основата на тази прадревна мъдрост стои, така да се каже, онова което ние днес отново постигаме в хода на душевното вглъбяване; и ние виждаме, в смисъла на философията Санкхия, че съществува едно дълбоко разбиране за начина, по който душата може да бъде свързана с всеки от тези принципи на формата. Например, душата може да бъде свързана с Будхи така, че да запази своята пълна самостоятелност в Будхи, така че да се прояви не Будхи, а нейното истинско душевно естество.
към текста >>

А във формите или Пракрити, която обхваща всички форми, от грубото физическо тяло нагоре до Първичното течение, в тази Пракрити живее Пуруша, духовно-душевното естество, което обаче философията Санкхия монадически си представя като разпръснато в отделните души.
А от по-нататъшното сгъстяване на етерните елементи възникват грубите елементи, от които са съставени всички физически предмети, които наблюдаваме във физическия свят. Следователно, когато вървим отдолу нагоре, ние можем в смисъл на философията Санкхия да разделим човека на неговото грубо физическо тяло, на неговото по-фино етерно тяло, на неговото астрално тяло макар че този израз не се употребява в терминологията на Санкхия, а вместо него се употребява изразът „силово" тяло, което образува сетивата -, после идва едно вътрешно сетиво, Манас, след това Ахамкара, принципът, който стои в основата на човешката индивидуалност и който позволява на човека не само да разполага с едно вътрешно сетиво, чрез което възприема отделните области на сетивата, а да се чувствува като едно отделно същество, като една индивидуалност. После идват по-висшите принципи, които у човека се намират едва в зародишен вид, Будхи и накрая това, което другата източна философия е свикнала да нарича Атман, и което философията Санкхия космически си представя като духовното Първично течение, както ние вече го охарактеризирахме. Така във философията Санкхия ние имаме, бих казал, пълното представяне на човешката организация, или с други думи, как човекът на миналото, настоящето и бъдещето облича душата си в субстанциалния принцип на външната природа, при което под „природа" се разбира не само външният, видим свят, но и всички степени на природата, включително и невидимите. Ето как философията Санкхия различава формите, които ние току-що изброихме. А във формите или Пракрити, която обхваща всички форми, от грубото физическо тяло нагоре до Първичното течение, в тази Пракрити живее Пуруша, духовно-душевното естество, което обаче философията Санкхия монадически си представя като разпръснато в отделните души. С други думи, тя си представя отделните монади без начало и без край като този материален принцип Пракрити обаче не „материален" в съвременния смисъл на тази дума тя си го представя без никакво начало и без никакъв край. Следователно, тази философия си представя едно множество от души, които са потопени в принципа Пракрити и се развиват в посока надолу от най-висшата и диференцирана форма на Първичното течение, с която те са обвити чак до въплъщението в грубото физическо тяло, за да започнат след това обратния път, преодолявайки грубото физическо тяло, разбивайки се отново нагоре и достигайки отново до Първичното течение, като междувременно се освобождават и от него, за да навлязат като свободна душа в чистата Пуруша. Когато се потопим в този вид познание, ние виждаме как в основата на тази прадревна мъдрост стои, така да се каже, онова което ние днес отново постигаме в хода на душевното вглъбяване; и ние виждаме, в смисъла на философията Санкхия, че съществува едно дълбоко разбиране за начина, по който душата може да бъде свързана с всеки от тези принципи на формата. Например, душата може да бъде свързана с Будхи така, че да запази своята пълна самостоятелност в Будхи, така че да се прояви не Будхи, а нейното истинско душевно естество. Може да съществува и точно обратният случай.
към текста >>

Следователно, тази философия си представя едно множество от души, които са потопени в принципа Пракрити и се развиват в посока надолу от най-висшата и диференцирана форма на Първичното течение, с която те са обвити чак до въплъщението в грубото физическо тяло, за да започнат след това обратния път, преодолявайки грубото физическо тяло, разбивайки се отново нагоре и достигайки отново до Първичното течение, като междувременно се освобождават и от него, за да навлязат като свободна душа в чистата Пуруша.
После идват по-висшите принципи, които у човека се намират едва в зародишен вид, Будхи и накрая това, което другата източна философия е свикнала да нарича Атман, и което философията Санкхия космически си представя като духовното Първично течение, както ние вече го охарактеризирахме. Така във философията Санкхия ние имаме, бих казал, пълното представяне на човешката организация, или с други думи, как човекът на миналото, настоящето и бъдещето облича душата си в субстанциалния принцип на външната природа, при което под „природа" се разбира не само външният, видим свят, но и всички степени на природата, включително и невидимите. Ето как философията Санкхия различава формите, които ние току-що изброихме. А във формите или Пракрити, която обхваща всички форми, от грубото физическо тяло нагоре до Първичното течение, в тази Пракрити живее Пуруша, духовно-душевното естество, което обаче философията Санкхия монадически си представя като разпръснато в отделните души. С други думи, тя си представя отделните монади без начало и без край като този материален принцип Пракрити обаче не „материален" в съвременния смисъл на тази дума тя си го представя без никакво начало и без никакъв край. Следователно, тази философия си представя едно множество от души, които са потопени в принципа Пракрити и се развиват в посока надолу от най-висшата и диференцирана форма на Първичното течение, с която те са обвити чак до въплъщението в грубото физическо тяло, за да започнат след това обратния път, преодолявайки грубото физическо тяло, разбивайки се отново нагоре и достигайки отново до Първичното течение, като междувременно се освобождават и от него, за да навлязат като свободна душа в чистата Пуруша. Когато се потопим в този вид познание, ние виждаме как в основата на тази прадревна мъдрост стои, така да се каже, онова което ние днес отново постигаме в хода на душевното вглъбяване; и ние виждаме, в смисъла на философията Санкхия, че съществува едно дълбоко разбиране за начина, по който душата може да бъде свързана с всеки от тези принципи на формата. Например, душата може да бъде свързана с Будхи така, че да запази своята пълна самостоятелност в Будхи, така че да се прояви не Будхи, а нейното истинско душевно естество. Може да съществува и точно обратният случай. Душата може да обвие своята самостоятелност в един вид сън, в леност, така че превес да вземе не природата на душата, а природата на нейните обвивки. Така изглеждат нещата и при външната физическа природа, която е съставена от грубата материя.
към текста >>

Когато се потопим в този вид познание, ние виждаме как в основата на тази прадревна мъдрост стои, така да се каже, онова което ние днес отново постигаме в хода на душевното вглъбяване; и ние виждаме, в смисъла на философията Санкхия, че съществува едно дълбоко разбиране за начина, по който душата може да бъде свързана с всеки от тези принципи на формата.
Така във философията Санкхия ние имаме, бих казал, пълното представяне на човешката организация, или с други думи, как човекът на миналото, настоящето и бъдещето облича душата си в субстанциалния принцип на външната природа, при което под „природа" се разбира не само външният, видим свят, но и всички степени на природата, включително и невидимите. Ето как философията Санкхия различава формите, които ние току-що изброихме. А във формите или Пракрити, която обхваща всички форми, от грубото физическо тяло нагоре до Първичното течение, в тази Пракрити живее Пуруша, духовно-душевното естество, което обаче философията Санкхия монадически си представя като разпръснато в отделните души. С други думи, тя си представя отделните монади без начало и без край като този материален принцип Пракрити обаче не „материален" в съвременния смисъл на тази дума тя си го представя без никакво начало и без никакъв край. Следователно, тази философия си представя едно множество от души, които са потопени в принципа Пракрити и се развиват в посока надолу от най-висшата и диференцирана форма на Първичното течение, с която те са обвити чак до въплъщението в грубото физическо тяло, за да започнат след това обратния път, преодолявайки грубото физическо тяло, разбивайки се отново нагоре и достигайки отново до Първичното течение, като междувременно се освобождават и от него, за да навлязат като свободна душа в чистата Пуруша. Когато се потопим в този вид познание, ние виждаме как в основата на тази прадревна мъдрост стои, така да се каже, онова което ние днес отново постигаме в хода на душевното вглъбяване; и ние виждаме, в смисъла на философията Санкхия, че съществува едно дълбоко разбиране за начина, по който душата може да бъде свързана с всеки от тези принципи на формата. Например, душата може да бъде свързана с Будхи така, че да запази своята пълна самостоятелност в Будхи, така че да се прояви не Будхи, а нейното истинско душевно естество. Може да съществува и точно обратният случай. Душата може да обвие своята самостоятелност в един вид сън, в леност, така че превес да вземе не природата на душата, а природата на нейните обвивки. Така изглеждат нещата и при външната физическа природа, която е съставена от грубата материя. Достатъчно е да разгледаме само човешката природа.
към текста >>

Обаче от друга страна ние можем да наблюдаваме как при друг човек превес взема не духовно-душевната същност, а неговото грубо физическо тяло сега не бива да се увличаме от морални характеристики, а да се стремим към чисти, обективни характеристики, каквито са те в смисъла на философията Санкхия, понеже така, както застават пред нашия духовен поглед, те изобщо не съдържат каквато и да е морална оценка следователно можем да срещнем един човек, който е просто безсилен пред тежестта на своето физическо тяло, който във всички свои жестове изцяло зависи от физическата тежест на своето физическо тяло, който не може да си послужи когато иска да изрази едно или друго душевно състояние с помощта на своето физическо тяло.
И така, ние имаме пред себе си един човек, виждаме как пред нас застава неговото грубо физическо тяло; обаче в движенията, в жеста, в погледа е загатнато нещо, което ни кара да кажем: Да, този човек е изцяло душевно-духовен и той използува физическия принцип, само за да даде видим израз на своята душевно-духовна същност. Тук надмощие взема не физическият принцип; тук победител над физическия принцип е именно човекът. Това състояние, при което душата побеждава външния принцип на обвивките, на така наречените тела, ние наричаме Сатва. За състоянието Сатва можем да говорим както при отношението на душата към Будхи и Манас, така също и при отношението на душата към тялото, което се състои от фини и груби елементи. Защото когато казваме: „Душата живее в Сатва", това не означава нищо друго освен определено отношение на душата към нейните обвивки, отношението на духовния принцип в съответното същество към природния принцип, отношението на Пуруша, на принципа на Пуруша към принципа на Пракрити. Обаче от друга страна ние можем да наблюдаваме как при друг човек превес взема не духовно-душевната същност, а неговото грубо физическо тяло сега не бива да се увличаме от морални характеристики, а да се стремим към чисти, обективни характеристики, каквито са те в смисъла на философията Санкхия, понеже така, както застават пред нашия духовен поглед, те изобщо не съдържат каквато и да е морална оценка следователно можем да срещнем един човек, който е просто безсилен пред тежестта на своето физическо тяло, който във всички свои жестове изцяло зависи от физическата тежест на своето физическо тяло, който не може да си послужи когато иска да изрази едно или друго душевно състояние с помощта на своето физическо тяло. Когато движим мускулите на нашето лице според нежния шепот на душата, тогава властвува принципът Сатва; когато мастната тъкан сложи своя отпечатък върху физиономията на нашето лице, тогава душевният принцип е победен и завладян от външния физически принцип на обвивките и тогава душата живее в отношението на Тамас към природните принципи. И когато между двата принципа се възцари един вид равновесие, когато надмощие няма нито състоянието Сатва, т.е. душевното естество, нито състоянието Тамас, при което доминират външните обвивки, с други думи, когато се стига до равновесие между Сатва и Тамас, тогава ние говорим за състоянието Раджас. Това са трите така наречени Гуни, които имат изключително голямо значение. Следователно, трябва да различаваме характеристиката на отделните форми на Пракрити от главния принцип на диференцираната първична субстанция, включително до грубото физическо тяло най-долу: тази е едната характеристика, валидна за принципа на обвивките.
към текста >>

Обаче ние не трябва да смесваме тази характеристика с това, което философията Санкхия предлага, за да охарактеризира отношението на душата към обвивките, към телата, независимо за коя от формите на обвивки те става дума.
Когато движим мускулите на нашето лице според нежния шепот на душата, тогава властвува принципът Сатва; когато мастната тъкан сложи своя отпечатък върху физиономията на нашето лице, тогава душевният принцип е победен и завладян от външния физически принцип на обвивките и тогава душата живее в отношението на Тамас към природните принципи. И когато между двата принципа се възцари един вид равновесие, когато надмощие няма нито състоянието Сатва, т.е. душевното естество, нито състоянието Тамас, при което доминират външните обвивки, с други думи, когато се стига до равновесие между Сатва и Тамас, тогава ние говорим за състоянието Раджас. Това са трите така наречени Гуни, които имат изключително голямо значение. Следователно, трябва да различаваме характеристиката на отделните форми на Пракрити от главния принцип на диференцираната първична субстанция, включително до грубото физическо тяло най-долу: тази е едната характеристика, валидна за принципа на обвивките. Обаче ние не трябва да смесваме тази характеристика с това, което философията Санкхия предлага, за да охарактеризира отношението на душата към обвивките, към телата, независимо за коя от формите на обвивки те става дума. Тази характеристика е дадена чрез трите състояния: Сатва, Раджас, Тамас. Нека сега, така да се каже, да се изправим пред цялата дълбочина на онова дребно познание, на онази древна наука, която успя да проникне в самите тайни на съществуванието, завещавайки ни една толкова обширна характеристика на всичко съществуващо. Тогава нашата душа ще бъде обзета от онова удивление, за което говорихме и по-рано, и ние си казваме: Ето, в историята на общочовешкото развитие, към най-вълшебните факти спада и този, че днес от мрака на миналото отново излезе наяве вече под формата на духовно-научното познание това, което отдавна е съществувало в онези древни времена, когато то е било постигано с помощта на съвсем други средства. Тук ние, скъпи мои приятели, сме изправени пред едно познание, което някога наистина е съществувало. Ако насочим духовния поглед към миналите епохи, ние действително стигаме до това познание.
към текста >>

само в материалната област остава не бих искал да пропусна тази забележка как също и по времето на гръцката философия, тук остава нещо като един отзвук от древното знание на Санкхия.
Когато Духовната наука отново ни представя нещо, което е израснало от първичното знание на човечеството. Сега ние обгръщаме с поглед всичко това и си казваме: Тези днешни времена често пъти нямат дори и най-малкото предчувствие за това първично знание. Вместо познанието за онези грандиозни образи на съществуването, вместо цялото величие на древното свръхсетивно познание, ние се изправяме пред чисто материалистичните светогледи на нашата епоха. Фактически целият смисъл на развитието през последните три хилядолетия беше този, че вместо древното първично знание, на преден план постепенно излезе външното знание, което е валидно единствено в условията на физическия свят. И интересно е да се види как тук, т.е. само в материалната област остава не бих искал да пропусна тази забележка как също и по времето на гръцката философия, тук остава нещо като един отзвук от древното знание на Санкхия. Аристотел все още притежава някои от звуци от истинското душевно естество, но те вече не са такива, че да можем да ги съпоставим с древното знание на Санкхия. При Аристотел ние все още откриваме, че душата е съставена от гръцкото физическо тяло, което на свой ред поражда Аристотел не го споменава, но то се подразбира да, тъкмо грубото физическо тяло според Аристотел поражда душевните качества; докато философията Санкхия е напълно сигурна, че те са само обвивките, телата на душата; по-късно при Аристотел ние откриваме вегетативната душа, която би съвпаднала с по-финото елементарно тяло в смисъла на философията Санкхия. Наистина Аристотел вярва, че по този начин той описва душата, обаче всъщност той характеризира само отношенията между душевното естество и телесното естество, Гуните, и в това, което предлага като характеристика, е налице само формата на обвивките. После Аристотел предлага за това, което стига чак горе до сферата на сетивата ние го наричаме астрално тяло нещо, което той определя като един душевен принцип. Следователно, той вече не различава ясно душевното от телесното, защото за него душевното е потънало, по топено в една или друга телесна форма; накратко, той различава Естетикон, после в душевната област различава това, което нарича Оректикон, Кинетикон, Дианоетикон.
към текста >>

При Аристотел ние все още откриваме, че душата е съставена от гръцкото физическо тяло, което на свой ред поражда Аристотел не го споменава, но то се подразбира да, тъкмо грубото физическо тяло според Аристотел поражда душевните качества; докато философията Санкхия е напълно сигурна, че те са само обвивките, телата на душата; по-късно при Аристотел ние откриваме вегетативната душа, която би съвпаднала с по-финото елементарно тяло в смисъла на философията Санкхия.
Вместо познанието за онези грандиозни образи на съществуването, вместо цялото величие на древното свръхсетивно познание, ние се изправяме пред чисто материалистичните светогледи на нашата епоха. Фактически целият смисъл на развитието през последните три хилядолетия беше този, че вместо древното първично знание, на преден план постепенно излезе външното знание, което е валидно единствено в условията на физическия свят. И интересно е да се види как тук, т.е. само в материалната област остава не бих искал да пропусна тази забележка как също и по времето на гръцката философия, тук остава нещо като един отзвук от древното знание на Санкхия. Аристотел все още притежава някои от звуци от истинското душевно естество, но те вече не са такива, че да можем да ги съпоставим с древното знание на Санкхия. При Аристотел ние все още откриваме, че душата е съставена от гръцкото физическо тяло, което на свой ред поражда Аристотел не го споменава, но то се подразбира да, тъкмо грубото физическо тяло според Аристотел поражда душевните качества; докато философията Санкхия е напълно сигурна, че те са само обвивките, телата на душата; по-късно при Аристотел ние откриваме вегетативната душа, която би съвпаднала с по-финото елементарно тяло в смисъла на философията Санкхия. Наистина Аристотел вярва, че по този начин той описва душата, обаче всъщност той характеризира само отношенията между душевното естество и телесното естество, Гуните, и в това, което предлага като характеристика, е налице само формата на обвивките. После Аристотел предлага за това, което стига чак горе до сферата на сетивата ние го наричаме астрално тяло нещо, което той определя като един душевен принцип. Следователно, той вече не различава ясно душевното от телесното, защото за него душевното е потънало, по топено в една или друга телесна форма; накратко, той различава Естетикон, после в душевната област различава това, което нарича Оректикон, Кинетикон, Дианоетикон. Точно тези са степените на душата според Аристотел, обаче при него вече напълно липсва едно ясно различаване на душевното естество от телесното естество. Той вярва, че предлага едно обективно описание на душата, докато философията Санкхия схващаше душата в нейната истинска същност именно монадически и всичко, което диференцира душата, тази философия го разглеждаше според принципа на обвивките, на телата, според принципа на Пракрити.
към текста >>

Той вярва, че предлага едно обективно описание на душата, докато философията Санкхия схващаше душата в нейната истинска същност именно монадически и всичко, което диференцира душата, тази философия го разглеждаше според принципа на обвивките, на телата, според принципа на Пракрити.
При Аристотел ние все още откриваме, че душата е съставена от гръцкото физическо тяло, което на свой ред поражда Аристотел не го споменава, но то се подразбира да, тъкмо грубото физическо тяло според Аристотел поражда душевните качества; докато философията Санкхия е напълно сигурна, че те са само обвивките, телата на душата; по-късно при Аристотел ние откриваме вегетативната душа, която би съвпаднала с по-финото елементарно тяло в смисъла на философията Санкхия. Наистина Аристотел вярва, че по този начин той описва душата, обаче всъщност той характеризира само отношенията между душевното естество и телесното естество, Гуните, и в това, което предлага като характеристика, е налице само формата на обвивките. После Аристотел предлага за това, което стига чак горе до сферата на сетивата ние го наричаме астрално тяло нещо, което той определя като един душевен принцип. Следователно, той вече не различава ясно душевното от телесното, защото за него душевното е потънало, по топено в една или друга телесна форма; накратко, той различава Естетикон, после в душевната област различава това, което нарича Оректикон, Кинетикон, Дианоетикон. Точно тези са степените на душата според Аристотел, обаче при него вече напълно липсва едно ясно различаване на душевното естество от телесното естество. Той вярва, че предлага едно обективно описание на душата, докато философията Санкхия схващаше душата в нейната истинска същност именно монадически и всичко, което диференцира душата, тази философия го разглеждаше според принципа на обвивките, на телата, според принципа на Пракрити. Следователно, при Аристотел душата не представлява вече нещо, за което бихме могли да говорим, сякаш говорим за един далечен спомен от онази древна наука, която откриваме във философията Санкхия. Обаче в една друга област бихме могли да кажем в материалната област, Аристотел допълва нещо, което представлява един вид отзвук от трите състояния: и това става тогава, когато той говори за светлината и тъмнината в различните цветове. Той казва: Има цветове, които съдържат в себе си повече тъмнина, и цветове, които съдържат повече светлина, както и други цветове, които са междинни. Напълно в духа на Аристотел е, когато някой казва: При цветовете, намиращи се близо до синьото и виолетовото, тъмнината преобладава над светлината, и един цвят е син или виолетов благодарение на това, че тъмнината преобладава над светлината, а друг цвят е зелен или жълто-зелен, благодарение на това, че тъмнината и светлината се намират в равновесие, а трети е червен или оранжев, когато принципът на светлината преобладава над принципа на тъмнината. При философията Санкхия също имаме този принцип на трите състояния, включващи в себе си всички явления на света; там например имаме Сатва, когато духовното преобладава над природното.
към текста >>

Следователно, при Аристотел душата не представлява вече нещо, за което бихме могли да говорим, сякаш говорим за един далечен спомен от онази древна наука, която откриваме във философията Санкхия.
Наистина Аристотел вярва, че по този начин той описва душата, обаче всъщност той характеризира само отношенията между душевното естество и телесното естество, Гуните, и в това, което предлага като характеристика, е налице само формата на обвивките. После Аристотел предлага за това, което стига чак горе до сферата на сетивата ние го наричаме астрално тяло нещо, което той определя като един душевен принцип. Следователно, той вече не различава ясно душевното от телесното, защото за него душевното е потънало, по топено в една или друга телесна форма; накратко, той различава Естетикон, после в душевната област различава това, което нарича Оректикон, Кинетикон, Дианоетикон. Точно тези са степените на душата според Аристотел, обаче при него вече напълно липсва едно ясно различаване на душевното естество от телесното естество. Той вярва, че предлага едно обективно описание на душата, докато философията Санкхия схващаше душата в нейната истинска същност именно монадически и всичко, което диференцира душата, тази философия го разглеждаше според принципа на обвивките, на телата, според принципа на Пракрити. Следователно, при Аристотел душата не представлява вече нещо, за което бихме могли да говорим, сякаш говорим за един далечен спомен от онази древна наука, която откриваме във философията Санкхия. Обаче в една друга област бихме могли да кажем в материалната област, Аристотел допълва нещо, което представлява един вид отзвук от трите състояния: и това става тогава, когато той говори за светлината и тъмнината в различните цветове. Той казва: Има цветове, които съдържат в себе си повече тъмнина, и цветове, които съдържат повече светлина, както и други цветове, които са междинни. Напълно в духа на Аристотел е, когато някой казва: При цветовете, намиращи се близо до синьото и виолетовото, тъмнината преобладава над светлината, и един цвят е син или виолетов благодарение на това, че тъмнината преобладава над светлината, а друг цвят е зелен или жълто-зелен, благодарение на това, че тъмнината и светлината се намират в равновесие, а трети е червен или оранжев, когато принципът на светлината преобладава над принципа на тъмнината. При философията Санкхия също имаме този принцип на трите състояния, включващи в себе си всички явления на света; там например имаме Сатва, когато духовното преобладава над природното. Аристотел прибягва до същата характеристика, когато говори за цветовете.
към текста >>

При философията Санкхия също имаме този принцип на трите състояния, включващи в себе си всички явления на света; там например имаме Сатва, когато духовното преобладава над природното.
Той вярва, че предлага едно обективно описание на душата, докато философията Санкхия схващаше душата в нейната истинска същност именно монадически и всичко, което диференцира душата, тази философия го разглеждаше според принципа на обвивките, на телата, според принципа на Пракрити. Следователно, при Аристотел душата не представлява вече нещо, за което бихме могли да говорим, сякаш говорим за един далечен спомен от онази древна наука, която откриваме във философията Санкхия. Обаче в една друга област бихме могли да кажем в материалната област, Аристотел допълва нещо, което представлява един вид отзвук от трите състояния: и това става тогава, когато той говори за светлината и тъмнината в различните цветове. Той казва: Има цветове, които съдържат в себе си повече тъмнина, и цветове, които съдържат повече светлина, както и други цветове, които са междинни. Напълно в духа на Аристотел е, когато някой казва: При цветовете, намиращи се близо до синьото и виолетовото, тъмнината преобладава над светлината, и един цвят е син или виолетов благодарение на това, че тъмнината преобладава над светлината, а друг цвят е зелен или жълто-зелен, благодарение на това, че тъмнината и светлината се намират в равновесие, а трети е червен или оранжев, когато принципът на светлината преобладава над принципа на тъмнината. При философията Санкхия също имаме този принцип на трите състояния, включващи в себе си всички явления на света; там например имаме Сатва, когато духовното преобладава над природното. Аристотел прибягва до същата характеристика, когато говори за цветовете. Естествено, той не употребява същите думи, но напълно в духа на Аристотел е, когато някой казва: Червеното и жълто-червеното представляват състоянието Сатва на светлината. При Аристотел този принцип вече не съществува, но все пак при него старият принцип на философията Санкхия е донякъде запазен. Зеленият цвят представлява състоянието Раджас по отношение на светлината и тъмнината, а синьото и виолетовото при които тъмнината преобладава представляват състоянието Тамас по отношение на светлината и тъмнината. Макар и Аристотел да не си служи точно с тези изрази, тук все още просветва начинът на мислене, който срещаме във философията Санкхия и който произлиза от едно чисто духовно вникване в мировите процеси.
към текста >>

При Аристотел този принцип вече не съществува, но все пак при него старият принцип на философията Санкхия е донякъде запазен.
Той казва: Има цветове, които съдържат в себе си повече тъмнина, и цветове, които съдържат повече светлина, както и други цветове, които са междинни. Напълно в духа на Аристотел е, когато някой казва: При цветовете, намиращи се близо до синьото и виолетовото, тъмнината преобладава над светлината, и един цвят е син или виолетов благодарение на това, че тъмнината преобладава над светлината, а друг цвят е зелен или жълто-зелен, благодарение на това, че тъмнината и светлината се намират в равновесие, а трети е червен или оранжев, когато принципът на светлината преобладава над принципа на тъмнината. При философията Санкхия също имаме този принцип на трите състояния, включващи в себе си всички явления на света; там например имаме Сатва, когато духовното преобладава над природното. Аристотел прибягва до същата характеристика, когато говори за цветовете. Естествено, той не употребява същите думи, но напълно в духа на Аристотел е, когато някой казва: Червеното и жълто-червеното представляват състоянието Сатва на светлината. При Аристотел този принцип вече не съществува, но все пак при него старият принцип на философията Санкхия е донякъде запазен. Зеленият цвят представлява състоянието Раджас по отношение на светлината и тъмнината, а синьото и виолетовото при които тъмнината преобладава представляват състоянието Тамас по отношение на светлината и тъмнината. Макар и Аристотел да не си служи точно с тези изрази, тук все още просветва начинът на мислене, който срещаме във философията Санкхия и който произлиза от едно чисто духовно вникване в мировите процеси. Следователно, в учението на Аристотел за цветовете ние намираме един отзвук от старата философия Санкхия. И ние усещаме едно съвсем ново проявление на тези три състояния: Сатва, Раджас, Тамас, тъкмо в онази външна област от света на цветовете, тъкмо в онази сурова борба, която Гьоте боди през целия си живот. Защото след като, бих казал, старата Аристотелова подялба на цветовете в едно състояние Сатва, в едно състояние Раджас и в едно състояние Тамас беше, така да се каже, напълно засипана от пластовете на историята, сега всичко това отново се появява при Гьоте.
към текста >>

Макар и Аристотел да не си служи точно с тези изрази, тук все още просветва начинът на мислене, който срещаме във философията Санкхия и който произлиза от едно чисто духовно вникване в мировите процеси.
При философията Санкхия също имаме този принцип на трите състояния, включващи в себе си всички явления на света; там например имаме Сатва, когато духовното преобладава над природното. Аристотел прибягва до същата характеристика, когато говори за цветовете. Естествено, той не употребява същите думи, но напълно в духа на Аристотел е, когато някой казва: Червеното и жълто-червеното представляват състоянието Сатва на светлината. При Аристотел този принцип вече не съществува, но все пак при него старият принцип на философията Санкхия е донякъде запазен. Зеленият цвят представлява състоянието Раджас по отношение на светлината и тъмнината, а синьото и виолетовото при които тъмнината преобладава представляват състоянието Тамас по отношение на светлината и тъмнината. Макар и Аристотел да не си служи точно с тези изрази, тук все още просветва начинът на мислене, който срещаме във философията Санкхия и който произлиза от едно чисто духовно вникване в мировите процеси. Следователно, в учението на Аристотел за цветовете ние намираме един отзвук от старата философия Санкхия. И ние усещаме едно съвсем ново проявление на тези три състояния: Сатва, Раджас, Тамас, тъкмо в онази външна област от света на цветовете, тъкмо в онази сурова борба, която Гьоте боди през целия си живот. Защото след като, бих казал, старата Аристотелова подялба на цветовете в едно състояние Сатва, в едно състояние Раджас и в едно състояние Тамас беше, така да се каже, напълно засипана от пластовете на историята, сега всичко това отново се появява при Гьоте. Макар и съвременните физици все още да се подиграват с Гьотевото учение за цветовете, трябва да кажем, че то действително е инспирирано от дребната духовна мъдрост. Съвременната физика е напълно права, когато от своя гледна точка тя отрича Гьоте; обаче така тя само показва, че в тази област е просто напълно изоставена от добрите Богове; да, всичко това се отнася за съвременната физика, и ето защо тя продължава да се подиграва с Гьотевото учение за цветовете.
към текста >>

Следователно, в учението на Аристотел за цветовете ние намираме един отзвук от старата философия Санкхия.
Аристотел прибягва до същата характеристика, когато говори за цветовете. Естествено, той не употребява същите думи, но напълно в духа на Аристотел е, когато някой казва: Червеното и жълто-червеното представляват състоянието Сатва на светлината. При Аристотел този принцип вече не съществува, но все пак при него старият принцип на философията Санкхия е донякъде запазен. Зеленият цвят представлява състоянието Раджас по отношение на светлината и тъмнината, а синьото и виолетовото при които тъмнината преобладава представляват състоянието Тамас по отношение на светлината и тъмнината. Макар и Аристотел да не си служи точно с тези изрази, тук все още просветва начинът на мислене, който срещаме във философията Санкхия и който произлиза от едно чисто духовно вникване в мировите процеси. Следователно, в учението на Аристотел за цветовете ние намираме един отзвук от старата философия Санкхия. И ние усещаме едно съвсем ново проявление на тези три състояния: Сатва, Раджас, Тамас, тъкмо в онази външна област от света на цветовете, тъкмо в онази сурова борба, която Гьоте боди през целия си живот. Защото след като, бих казал, старата Аристотелова подялба на цветовете в едно състояние Сатва, в едно състояние Раджас и в едно състояние Тамас беше, така да се каже, напълно засипана от пластовете на историята, сега всичко това отново се появява при Гьоте. Макар и съвременните физици все още да се подиграват с Гьотевото учение за цветовете, трябва да кажем, че то действително е инспирирано от дребната духовна мъдрост. Съвременната физика е напълно права, когато от своя гледна точка тя отрича Гьоте; обаче така тя само показва, че в тази област е просто напълно изоставена от добрите Богове; да, всичко това се отнася за съвременната физика, и ето защо тя продължава да се подиграва с Гьотевото учение за цветовете. Ако обаче бихме искали да обогатим съвременната наука не с друго, а именно с окултните принципи, тогава би трябвало именно днес!
към текста >>

Съвременната физика е напълно права, когато от своя гледна точка тя отрича Гьоте; обаче така тя само показва, че в тази област е просто напълно изоставена от добрите Богове; да, всичко това се отнася за съвременната физика, и ето защо тя продължава да се подиграва с Гьотевото учение за цветовете.
Макар и Аристотел да не си служи точно с тези изрази, тук все още просветва начинът на мислене, който срещаме във философията Санкхия и който произлиза от едно чисто духовно вникване в мировите процеси. Следователно, в учението на Аристотел за цветовете ние намираме един отзвук от старата философия Санкхия. И ние усещаме едно съвсем ново проявление на тези три състояния: Сатва, Раджас, Тамас, тъкмо в онази външна област от света на цветовете, тъкмо в онази сурова борба, която Гьоте боди през целия си живот. Защото след като, бих казал, старата Аристотелова подялба на цветовете в едно състояние Сатва, в едно състояние Раджас и в едно състояние Тамас беше, така да се каже, напълно засипана от пластовете на историята, сега всичко това отново се появява при Гьоте. Макар и съвременните физици все още да се подиграват с Гьотевото учение за цветовете, трябва да кажем, че то действително е инспирирано от дребната духовна мъдрост. Съвременната физика е напълно права, когато от своя гледна точка тя отрича Гьоте; обаче така тя само показва, че в тази област е просто напълно изоставена от добрите Богове; да, всичко това се отнася за съвременната физика, и ето защо тя продължава да се подиграва с Гьотевото учение за цветовете. Ако обаче бихме искали да обогатим съвременната наука не с друго, а именно с окултните принципи, тогава би трябвало именно днес! да се застъпим за Гьотевото учение за цветовете. Защото в средищния център на нашата наука, на нашата култура, отново изпъква същият духовен принцип, който някога е властвувал във философията Санкхия. И сега Вие разбирате, скъпи мои приятели, защо преди много години аз си поставих задачата да реабилитирам Гьотевото учение за цветовете, да го утвърдя като една физическа наука, опираща се обаче на строго окултни принципи. Нека да сме наясно: Гьоте разглежда физическите явления на цветовете по такъв начин, че фактически ги представя според трите състояния Сатва, Раджас и Тамас.
към текста >>

Ако обаче бихме искали да обогатим съвременната наука не с друго, а именно с окултните принципи, тогава би трябвало именно днес!
Следователно, в учението на Аристотел за цветовете ние намираме един отзвук от старата философия Санкхия. И ние усещаме едно съвсем ново проявление на тези три състояния: Сатва, Раджас, Тамас, тъкмо в онази външна област от света на цветовете, тъкмо в онази сурова борба, която Гьоте боди през целия си живот. Защото след като, бих казал, старата Аристотелова подялба на цветовете в едно състояние Сатва, в едно състояние Раджас и в едно състояние Тамас беше, така да се каже, напълно засипана от пластовете на историята, сега всичко това отново се появява при Гьоте. Макар и съвременните физици все още да се подиграват с Гьотевото учение за цветовете, трябва да кажем, че то действително е инспирирано от дребната духовна мъдрост. Съвременната физика е напълно права, когато от своя гледна точка тя отрича Гьоте; обаче така тя само показва, че в тази област е просто напълно изоставена от добрите Богове; да, всичко това се отнася за съвременната физика, и ето защо тя продължава да се подиграва с Гьотевото учение за цветовете. Ако обаче бихме искали да обогатим съвременната наука не с друго, а именно с окултните принципи, тогава би трябвало именно днес! да се застъпим за Гьотевото учение за цветовете. Защото в средищния център на нашата наука, на нашата култура, отново изпъква същият духовен принцип, който някога е властвувал във философията Санкхия. И сега Вие разбирате, скъпи мои приятели, защо преди много години аз си поставих задачата да реабилитирам Гьотевото учение за цветовете, да го утвърдя като една физическа наука, опираща се обаче на строго окултни принципи. Нека да сме наясно: Гьоте разглежда физическите явления на цветовете по такъв начин, че фактически ги представя според трите състояния Сатва, Раджас и Тамас. Ето как, сякаш от тъмните дълбини на Духа, отново се появява това, което някога е било постигано от човечеството макар и със съвсем други средства.
към текста >>

Защото в средищния център на нашата наука, на нашата култура, отново изпъква същият духовен принцип, който някога е властвувал във философията Санкхия.
Защото след като, бих казал, старата Аристотелова подялба на цветовете в едно състояние Сатва, в едно състояние Раджас и в едно състояние Тамас беше, така да се каже, напълно засипана от пластовете на историята, сега всичко това отново се появява при Гьоте. Макар и съвременните физици все още да се подиграват с Гьотевото учение за цветовете, трябва да кажем, че то действително е инспирирано от дребната духовна мъдрост. Съвременната физика е напълно права, когато от своя гледна точка тя отрича Гьоте; обаче така тя само показва, че в тази област е просто напълно изоставена от добрите Богове; да, всичко това се отнася за съвременната физика, и ето защо тя продължава да се подиграва с Гьотевото учение за цветовете. Ако обаче бихме искали да обогатим съвременната наука не с друго, а именно с окултните принципи, тогава би трябвало именно днес! да се застъпим за Гьотевото учение за цветовете. Защото в средищния център на нашата наука, на нашата култура, отново изпъква същият духовен принцип, който някога е властвувал във философията Санкхия. И сега Вие разбирате, скъпи мои приятели, защо преди много години аз си поставих задачата да реабилитирам Гьотевото учение за цветовете, да го утвърдя като една физическа наука, опираща се обаче на строго окултни принципи. Нека да сме наясно: Гьоте разглежда физическите явления на цветовете по такъв начин, че фактически ги представя според трите състояния Сатва, Раджас и Тамас. Ето как, сякаш от тъмните дълбини на Духа, отново се появява това, което някога е било постигано от човечеството макар и със съвсем други средства. Философията Санкхия е съществувала още преди Буда, нещо, което легендата за Буда представя, бих казал, съвсем нагледно пред нашите очи. Защото индийското предание с право напомня, че основател на философията Санкхия е именно Капила.
към текста >>

Философията Санкхия е съществувала още преди Буда, нещо, което легендата за Буда представя, бих казал, съвсем нагледно пред нашите очи.
да се застъпим за Гьотевото учение за цветовете. Защото в средищния център на нашата наука, на нашата култура, отново изпъква същият духовен принцип, който някога е властвувал във философията Санкхия. И сега Вие разбирате, скъпи мои приятели, защо преди много години аз си поставих задачата да реабилитирам Гьотевото учение за цветовете, да го утвърдя като една физическа наука, опираща се обаче на строго окултни принципи. Нека да сме наясно: Гьоте разглежда физическите явления на цветовете по такъв начин, че фактически ги представя според трите състояния Сатва, Раджас и Тамас. Ето как, сякаш от тъмните дълбини на Духа, отново се появява това, което някога е било постигано от човечеството макар и със съвсем други средства. Философията Санкхия е съществувала още преди Буда, нещо, което легендата за Буда представя, бих казал, съвсем нагледно пред нашите очи. Защото индийското предание с право напомня, че основател на философията Санкхия е именно Капила. Обаче Буда се е родил в съседство с Капила, а именно в Капилавосту, с което се загатва, че Буда израства от същите източници, каквито има и учението Санкхия. Самият Буда по отношение на своето физическо раждане е поставен там, където някога е действувал онзи, който дава началото на великата философия Санкхия. Ние нагледно трябва да си представим отношението на Санкхия към другите духовни направления, обаче съвсем не така, както ги представят днешните ориенталисти, нито пък така, както ги представя йезуитът Йосиф Далман. Ние трябва да си представим нещата по следния начин: в различните области на Индия са живели хора, които са били един вид диференцирани, за щото тогава, когато тези три духовни направления излизат на преден план, първичното състояние на човечеството вече не е съществувало.
към текста >>

Защото индийското предание с право напомня, че основател на философията Санкхия е именно Капила.
Защото в средищния център на нашата наука, на нашата култура, отново изпъква същият духовен принцип, който някога е властвувал във философията Санкхия. И сега Вие разбирате, скъпи мои приятели, защо преди много години аз си поставих задачата да реабилитирам Гьотевото учение за цветовете, да го утвърдя като една физическа наука, опираща се обаче на строго окултни принципи. Нека да сме наясно: Гьоте разглежда физическите явления на цветовете по такъв начин, че фактически ги представя според трите състояния Сатва, Раджас и Тамас. Ето как, сякаш от тъмните дълбини на Духа, отново се появява това, което някога е било постигано от човечеството макар и със съвсем други средства. Философията Санкхия е съществувала още преди Буда, нещо, което легендата за Буда представя, бих казал, съвсем нагледно пред нашите очи. Защото индийското предание с право напомня, че основател на философията Санкхия е именно Капила. Обаче Буда се е родил в съседство с Капила, а именно в Капилавосту, с което се загатва, че Буда израства от същите източници, каквито има и учението Санкхия. Самият Буда по отношение на своето физическо раждане е поставен там, където някога е действувал онзи, който дава началото на великата философия Санкхия. Ние нагледно трябва да си представим отношението на Санкхия към другите духовни направления, обаче съвсем не така, както ги представят днешните ориенталисти, нито пък така, както ги представя йезуитът Йосиф Далман. Ние трябва да си представим нещата по следния начин: в различните области на Индия са живели хора, които са били един вид диференцирани, за щото тогава, когато тези три духовни направления излизат на преден план, първичното състояние на човечеството вече не е съществувало. В североизточните области на Индия човешката природа да предположим е била такава, че си представяла нещата според както те са дадени във философията Санкхия; в западните области на Индия човешката природа е била такава, че си представяла света по-скоро в смисъла на Ведите.
към текста >>

Самият Буда по отношение на своето физическо раждане е поставен там, където някога е действувал онзи, който дава началото на великата философия Санкхия.
Нека да сме наясно: Гьоте разглежда физическите явления на цветовете по такъв начин, че фактически ги представя според трите състояния Сатва, Раджас и Тамас. Ето как, сякаш от тъмните дълбини на Духа, отново се появява това, което някога е било постигано от човечеството макар и със съвсем други средства. Философията Санкхия е съществувала още преди Буда, нещо, което легендата за Буда представя, бих казал, съвсем нагледно пред нашите очи. Защото индийското предание с право напомня, че основател на философията Санкхия е именно Капила. Обаче Буда се е родил в съседство с Капила, а именно в Капилавосту, с което се загатва, че Буда израства от същите източници, каквито има и учението Санкхия. Самият Буда по отношение на своето физическо раждане е поставен там, където някога е действувал онзи, който дава началото на великата философия Санкхия. Ние нагледно трябва да си представим отношението на Санкхия към другите духовни направления, обаче съвсем не така, както ги представят днешните ориенталисти, нито пък така, както ги представя йезуитът Йосиф Далман. Ние трябва да си представим нещата по следния начин: в различните области на Индия са живели хора, които са били един вид диференцирани, за щото тогава, когато тези три духовни направления излизат на преден план, първичното състояние на човечеството вече не е съществувало. В североизточните области на Индия човешката природа да предположим е била такава, че си представяла нещата според както те са дадени във философията Санкхия; в западните области на Индия човешката природа е била такава, че си представяла света по-скоро в смисъла на Ведите. Следователно, отделните духовни нюанси идват от човешките натури с различни заложби в една или друга от областите на Индия; и едва по-късно, след продължителните усилия на тези, които проповядваха Ведите, беше внесено нещо по-ново, така че днес във Ведите, такива каквито те съществуват в момента, откриваме много подробности, които са били внесени там именно от философията Санкхия. За третото духовно направление Йога ние вече казахме: философията Йога се появи едва след угасянето на древното ясновидство, когато трябваше да бъдат потърсени съвършено нови пътища за издигането на човека в духовните светове.
към текста >>

В североизточните области на Индия човешката природа да предположим е била такава, че си представяла нещата според както те са дадени във философията Санкхия; в западните области на Индия човешката природа е била такава, че си представяла света по-скоро в смисъла на Ведите.
Защото индийското предание с право напомня, че основател на философията Санкхия е именно Капила. Обаче Буда се е родил в съседство с Капила, а именно в Капилавосту, с което се загатва, че Буда израства от същите източници, каквито има и учението Санкхия. Самият Буда по отношение на своето физическо раждане е поставен там, където някога е действувал онзи, който дава началото на великата философия Санкхия. Ние нагледно трябва да си представим отношението на Санкхия към другите духовни направления, обаче съвсем не така, както ги представят днешните ориенталисти, нито пък така, както ги представя йезуитът Йосиф Далман. Ние трябва да си представим нещата по следния начин: в различните области на Индия са живели хора, които са били един вид диференцирани, за щото тогава, когато тези три духовни направления излизат на преден план, първичното състояние на човечеството вече не е съществувало. В североизточните области на Индия човешката природа да предположим е била такава, че си представяла нещата според както те са дадени във философията Санкхия; в западните области на Индия човешката природа е била такава, че си представяла света по-скоро в смисъла на Ведите. Следователно, отделните духовни нюанси идват от човешките натури с различни заложби в една или друга от областите на Индия; и едва по-късно, след продължителните усилия на тези, които проповядваха Ведите, беше внесено нещо по-ново, така че днес във Ведите, такива каквито те съществуват в момента, откриваме много подробности, които са били внесени там именно от философията Санкхия. За третото духовно направление Йога ние вече казахме: философията Йога се появи едва след угасянето на древното ясновидство, когато трябваше да бъдат потърсени съвършено нови пътища за издигането на човека в духовните светове. Философията Йога се различава от възгледите на философията Санкхия по това, че последната е всъщност една истинска наука, една наука, която се обръща към външните форми, интересувайки се само от тях и от отношението на човешката душа към тези форми. А как трябва да напредва душата, издигайки се към духовните висини предписания за това дава именно философията Йога. И ако се запитаме: Как би трябвало да се отнася в сравнително по-късни времена една индийска душа, която не би искала да се разбива едностранчиво, а да напредва както чрез изучаването на външните форми, така и като се издига в духовния свят, разбивайки отново това, с което първоначално е разполагала: Свещеното озарение на Ведите, тогава ще получим отговор на този въпроса в думите, които Кришна казва на своя ученик Арджуна в Бхагавад Гита.
към текста >>

Следователно, отделните духовни нюанси идват от човешките натури с различни заложби в една или друга от областите на Индия; и едва по-късно, след продължителните усилия на тези, които проповядваха Ведите, беше внесено нещо по-ново, така че днес във Ведите, такива каквито те съществуват в момента, откриваме много подробности, които са били внесени там именно от философията Санкхия.
Обаче Буда се е родил в съседство с Капила, а именно в Капилавосту, с което се загатва, че Буда израства от същите източници, каквито има и учението Санкхия. Самият Буда по отношение на своето физическо раждане е поставен там, където някога е действувал онзи, който дава началото на великата философия Санкхия. Ние нагледно трябва да си представим отношението на Санкхия към другите духовни направления, обаче съвсем не така, както ги представят днешните ориенталисти, нито пък така, както ги представя йезуитът Йосиф Далман. Ние трябва да си представим нещата по следния начин: в различните области на Индия са живели хора, които са били един вид диференцирани, за щото тогава, когато тези три духовни направления излизат на преден план, първичното състояние на човечеството вече не е съществувало. В североизточните области на Индия човешката природа да предположим е била такава, че си представяла нещата според както те са дадени във философията Санкхия; в западните области на Индия човешката природа е била такава, че си представяла света по-скоро в смисъла на Ведите. Следователно, отделните духовни нюанси идват от човешките натури с различни заложби в една или друга от областите на Индия; и едва по-късно, след продължителните усилия на тези, които проповядваха Ведите, беше внесено нещо по-ново, така че днес във Ведите, такива каквито те съществуват в момента, откриваме много подробности, които са били внесени там именно от философията Санкхия. За третото духовно направление Йога ние вече казахме: философията Йога се появи едва след угасянето на древното ясновидство, когато трябваше да бъдат потърсени съвършено нови пътища за издигането на човека в духовните светове. Философията Йога се различава от възгледите на философията Санкхия по това, че последната е всъщност една истинска наука, една наука, която се обръща към външните форми, интересувайки се само от тях и от отношението на човешката душа към тези форми. А как трябва да напредва душата, издигайки се към духовните висини предписания за това дава именно философията Йога. И ако се запитаме: Как би трябвало да се отнася в сравнително по-късни времена една индийска душа, която не би искала да се разбива едностранчиво, а да напредва както чрез изучаването на външните форми, така и като се издига в духовния свят, разбивайки отново това, с което първоначално е разполагала: Свещеното озарение на Ведите, тогава ще получим отговор на този въпроса в думите, които Кришна казва на своя ученик Арджуна в Бхагавад Гита. Една такава душа би трябвало да се разбие по такъв начин, който би ни позволил да кажем, примерно, следното: Да, ти виждаш света в неговите външни форми и когато на влезеш в знанието Санкхия ще установиш, как отделните форми се разбиват от първичното течение в посока надолу; обаче ти ще видиш също как една форма се превръща в друга; твоят поглед ще проследи възникването и умирането на формите.
към текста >>

За третото духовно направление Йога ние вече казахме: философията Йога се появи едва след угасянето на древното ясновидство, когато трябваше да бъдат потърсени съвършено нови пътища за издигането на човека в духовните светове.
Самият Буда по отношение на своето физическо раждане е поставен там, където някога е действувал онзи, който дава началото на великата философия Санкхия. Ние нагледно трябва да си представим отношението на Санкхия към другите духовни направления, обаче съвсем не така, както ги представят днешните ориенталисти, нито пък така, както ги представя йезуитът Йосиф Далман. Ние трябва да си представим нещата по следния начин: в различните области на Индия са живели хора, които са били един вид диференцирани, за щото тогава, когато тези три духовни направления излизат на преден план, първичното състояние на човечеството вече не е съществувало. В североизточните области на Индия човешката природа да предположим е била такава, че си представяла нещата според както те са дадени във философията Санкхия; в западните области на Индия човешката природа е била такава, че си представяла света по-скоро в смисъла на Ведите. Следователно, отделните духовни нюанси идват от човешките натури с различни заложби в една или друга от областите на Индия; и едва по-късно, след продължителните усилия на тези, които проповядваха Ведите, беше внесено нещо по-ново, така че днес във Ведите, такива каквито те съществуват в момента, откриваме много подробности, които са били внесени там именно от философията Санкхия. За третото духовно направление Йога ние вече казахме: философията Йога се появи едва след угасянето на древното ясновидство, когато трябваше да бъдат потърсени съвършено нови пътища за издигането на човека в духовните светове. Философията Йога се различава от възгледите на философията Санкхия по това, че последната е всъщност една истинска наука, една наука, която се обръща към външните форми, интересувайки се само от тях и от отношението на човешката душа към тези форми. А как трябва да напредва душата, издигайки се към духовните висини предписания за това дава именно философията Йога. И ако се запитаме: Как би трябвало да се отнася в сравнително по-късни времена една индийска душа, която не би искала да се разбива едностранчиво, а да напредва както чрез изучаването на външните форми, така и като се издига в духовния свят, разбивайки отново това, с което първоначално е разполагала: Свещеното озарение на Ведите, тогава ще получим отговор на този въпроса в думите, които Кришна казва на своя ученик Арджуна в Бхагавад Гита. Една такава душа би трябвало да се разбие по такъв начин, който би ни позволил да кажем, примерно, следното: Да, ти виждаш света в неговите външни форми и когато на влезеш в знанието Санкхия ще установиш, как отделните форми се разбиват от първичното течение в посока надолу; обаче ти ще видиш също как една форма се превръща в друга; твоят поглед ще проследи възникването и умирането на формите. Но ако размислиш внимателно как една форма се превръща в друга, как формите възникват и умират, тогава едно подобно разглеждане на тези процеси те насочва към това, което се изразява във всички тези форми, тогава твоят внимателен поглед към нещата те насочва към духовния принцип, който живее във всички форми, свързвайки се непрекъснато с тях, понякога предимно в състоянието Сатва, понякога предимно в състоянието на другите Гуни, който обаче накрая отново се освобождава от формите.
към текста >>

Философията Йога се различава от възгледите на философията Санкхия по това, че последната е всъщност една истинска наука, една наука, която се обръща към външните форми, интересувайки се само от тях и от отношението на човешката душа към тези форми.
Ние нагледно трябва да си представим отношението на Санкхия към другите духовни направления, обаче съвсем не така, както ги представят днешните ориенталисти, нито пък така, както ги представя йезуитът Йосиф Далман. Ние трябва да си представим нещата по следния начин: в различните области на Индия са живели хора, които са били един вид диференцирани, за щото тогава, когато тези три духовни направления излизат на преден план, първичното състояние на човечеството вече не е съществувало. В североизточните области на Индия човешката природа да предположим е била такава, че си представяла нещата според както те са дадени във философията Санкхия; в западните области на Индия човешката природа е била такава, че си представяла света по-скоро в смисъла на Ведите. Следователно, отделните духовни нюанси идват от човешките натури с различни заложби в една или друга от областите на Индия; и едва по-късно, след продължителните усилия на тези, които проповядваха Ведите, беше внесено нещо по-ново, така че днес във Ведите, такива каквито те съществуват в момента, откриваме много подробности, които са били внесени там именно от философията Санкхия. За третото духовно направление Йога ние вече казахме: философията Йога се появи едва след угасянето на древното ясновидство, когато трябваше да бъдат потърсени съвършено нови пътища за издигането на човека в духовните светове. Философията Йога се различава от възгледите на философията Санкхия по това, че последната е всъщност една истинска наука, една наука, която се обръща към външните форми, интересувайки се само от тях и от отношението на човешката душа към тези форми. А как трябва да напредва душата, издигайки се към духовните висини предписания за това дава именно философията Йога. И ако се запитаме: Как би трябвало да се отнася в сравнително по-късни времена една индийска душа, която не би искала да се разбива едностранчиво, а да напредва както чрез изучаването на външните форми, така и като се издига в духовния свят, разбивайки отново това, с което първоначално е разполагала: Свещеното озарение на Ведите, тогава ще получим отговор на този въпроса в думите, които Кришна казва на своя ученик Арджуна в Бхагавад Гита. Една такава душа би трябвало да се разбие по такъв начин, който би ни позволил да кажем, примерно, следното: Да, ти виждаш света в неговите външни форми и когато на влезеш в знанието Санкхия ще установиш, как отделните форми се разбиват от първичното течение в посока надолу; обаче ти ще видиш също как една форма се превръща в друга; твоят поглед ще проследи възникването и умирането на формите. Но ако размислиш внимателно как една форма се превръща в друга, как формите възникват и умират, тогава едно подобно разглеждане на тези процеси те насочва към това, което се изразява във всички тези форми, тогава твоят внимателен поглед към нещата те насочва към духовния принцип, който живее във всички форми, свързвайки се непрекъснато с тях, понякога предимно в състоянието Сатва, понякога предимно в състоянието на другите Гуни, който обаче накрая отново се освобождава от формите. Едно такова внимателно разглеждане на нещата те насочва към нещо, което е трайно и непреходно по отношение на формите.
към текста >>

А как трябва да напредва душата, издигайки се към духовните висини предписания за това дава именно философията Йога.
Ние трябва да си представим нещата по следния начин: в различните области на Индия са живели хора, които са били един вид диференцирани, за щото тогава, когато тези три духовни направления излизат на преден план, първичното състояние на човечеството вече не е съществувало. В североизточните области на Индия човешката природа да предположим е била такава, че си представяла нещата според както те са дадени във философията Санкхия; в западните области на Индия човешката природа е била такава, че си представяла света по-скоро в смисъла на Ведите. Следователно, отделните духовни нюанси идват от човешките натури с различни заложби в една или друга от областите на Индия; и едва по-късно, след продължителните усилия на тези, които проповядваха Ведите, беше внесено нещо по-ново, така че днес във Ведите, такива каквито те съществуват в момента, откриваме много подробности, които са били внесени там именно от философията Санкхия. За третото духовно направление Йога ние вече казахме: философията Йога се появи едва след угасянето на древното ясновидство, когато трябваше да бъдат потърсени съвършено нови пътища за издигането на човека в духовните светове. Философията Йога се различава от възгледите на философията Санкхия по това, че последната е всъщност една истинска наука, една наука, която се обръща към външните форми, интересувайки се само от тях и от отношението на човешката душа към тези форми. А как трябва да напредва душата, издигайки се към духовните висини предписания за това дава именно философията Йога. И ако се запитаме: Как би трябвало да се отнася в сравнително по-късни времена една индийска душа, която не би искала да се разбива едностранчиво, а да напредва както чрез изучаването на външните форми, така и като се издига в духовния свят, разбивайки отново това, с което първоначално е разполагала: Свещеното озарение на Ведите, тогава ще получим отговор на този въпроса в думите, които Кришна казва на своя ученик Арджуна в Бхагавад Гита. Една такава душа би трябвало да се разбие по такъв начин, който би ни позволил да кажем, примерно, следното: Да, ти виждаш света в неговите външни форми и когато на влезеш в знанието Санкхия ще установиш, как отделните форми се разбиват от първичното течение в посока надолу; обаче ти ще видиш също как една форма се превръща в друга; твоят поглед ще проследи възникването и умирането на формите. Но ако размислиш внимателно как една форма се превръща в друга, как формите възникват и умират, тогава едно подобно разглеждане на тези процеси те насочва към това, което се изразява във всички тези форми, тогава твоят внимателен поглед към нещата те насочва към духовния принцип, който живее във всички форми, свързвайки се непрекъснато с тях, понякога предимно в състоянието Сатва, понякога предимно в състоянието на другите Гуни, който обаче накрая отново се освобождава от формите. Едно такова внимателно разглеждане на нещата те насочва към нещо, което е трайно и непреходно по отношение на формите. Траен е също и материалният принцип, но самите форми не са трайни: те се разбиват, възникват и умират, минават през раждането и смъртта; траен е само духовно-душевният елемент.
към текста >>

Върви по този път би могъл да каже един от най-висшите учители на своя ученик мини по този път през знанието на философията Санкхия, през формите, през Гуните, през разглеждането на Сатва, Раджас и Тамас, мини през формите от най-висшата до най-грубата материя, прекарай ги мислено през твоя разум и разбери, че тук има нещо трайно и цялостно; едва тогава ти ще си проникнал с твоята мисъл до вечността.
И ти трябва да насочиш твоя поглед именно към него! Обаче за да изживееш сам духовно-душевното естество, за да го усетиш в себе си и във външния свят, ти трябва да разбиеш спящите сили в твоята душа, трябва да се отдадеш на Йога, а Йога започва с молитвено-смирения поглед към душевно-духовния елемент на съществуванието, и продължава с определени упражнения за пробуждане то на спящите у човека сили. Така чрез Йога ученикът се издига от една степен до друга степен. Да, молитвеното смирение към душевно-духовния свят е другият път, който води самата душа напред; води я до онова, което живее като единство зад променящите се форми, до онова, което някога Ведите са проповядвали, вдъхновявани от едно истинско озарение, което душата сега отново може да намери с помощта на Йога. Тя ще го намери отново като нещо, което трябва да бъде търсено зад всички възможни промени на формите. Върви по този път би могъл да каже един от най-висшите учители на своя ученик мини по този път през знанието на философията Санкхия, през формите, през Гуните, през разглеждането на Сатва, Раджас и Тамас, мини през формите от най-висшата до най-грубата материя, прекарай ги мислено през твоя разум и разбери, че тук има нещо трайно и цялостно; едва тогава ти ще си проникнал с твоята мисъл до вечността. Но в душата си ти би могъл да пробудиш и молитвеното смирение; тогава чрез Йога ти се издигаш от една степен до друга степен в духовния свят, лежащ в основата на всички хора. Ето как ти можеш да се доближиш до вечността по два пътя: чрез мисловното обхващане на света от една страна, и чрез Йога от друга страна; и двата пътя ще те отведат до това, което Ведите наричат единния Атман-Брахман, живеещ както в дълбините на душата, така и във външния свят. Ето докъде ще стигнеш ти, след като минеш по мисловния път на философията Санкхия, и по молитвения път на Йога. Ето как ние отправяме поглед назад към миналите епохи, когато съществуваха забележително силни ясновидски способности, свързани с човешката природа именно чрез кръвта, както описах това в моята лекция :"Кръвта като един особен сок". Обаче междувременно човечеството напредна в своето развитие, изминавайки прехода от онзи свързан с кръвта принцип на ясновидството, до принципа на душевно-духовното познание.
към текста >>

Ето докъде ще стигнеш ти, след като минеш по мисловния път на философията Санкхия, и по молитвения път на Йога.
Да, молитвеното смирение към душевно-духовния свят е другият път, който води самата душа напред; води я до онова, което живее като единство зад променящите се форми, до онова, което някога Ведите са проповядвали, вдъхновявани от едно истинско озарение, което душата сега отново може да намери с помощта на Йога. Тя ще го намери отново като нещо, което трябва да бъде търсено зад всички възможни промени на формите. Върви по този път би могъл да каже един от най-висшите учители на своя ученик мини по този път през знанието на философията Санкхия, през формите, през Гуните, през разглеждането на Сатва, Раджас и Тамас, мини през формите от най-висшата до най-грубата материя, прекарай ги мислено през твоя разум и разбери, че тук има нещо трайно и цялостно; едва тогава ти ще си проникнал с твоята мисъл до вечността. Но в душата си ти би могъл да пробудиш и молитвеното смирение; тогава чрез Йога ти се издигаш от една степен до друга степен в духовния свят, лежащ в основата на всички хора. Ето как ти можеш да се доближиш до вечността по два пътя: чрез мисловното обхващане на света от една страна, и чрез Йога от друга страна; и двата пътя ще те отведат до това, което Ведите наричат единния Атман-Брахман, живеещ както в дълбините на душата, така и във външния свят. Ето докъде ще стигнеш ти, след като минеш по мисловния път на философията Санкхия, и по молитвения път на Йога. Ето как ние отправяме поглед назад към миналите епохи, когато съществуваха забележително силни ясновидски способности, свързани с човешката природа именно чрез кръвта, както описах това в моята лекция :"Кръвта като един особен сок". Обаче междувременно човечеството напредна в своето развитие, изминавайки прехода от онзи свързан с кръвта принцип на ясновидството, до принципа на душевно-духовното познание. И за да не бъде окончателно изгубена връзката с душевно-духовното, която е била постигана по споменатия начин в древните времена, когато е господствувала именно кръвната връзка всред племената и народите, за да не бъде изгубена тази връзка, трябваше да се изградят нови методи, нови наставления с оглед преминаването от кръвното родство към периода, в който то престана да съществува. Ето към този грандиозен преход, към новите методи ни отвежда величествената поема Бхагавад Гита. И тя ни разказва как настъпват особено жестоки борби между потомците на царските синове от племената Куру и Панду.
към текста >>

Той разказва на царя, как Арджуна е поучаван от Кришна във всички области на живота, разказва му още докъде може да стигне човекът, ако прилага философията Санкхия и Йога, ако разбива както мисленето така и смирението, за да проникне нагоре до онова, което някога велилите учители са вложили във Ведите.
И тъкмо него виждаме ние да разговаря с водача на своята бойна колесница. Той стои от едната страна на воюващите; от другата страна стоят онези, които са негови кръвни родственици и те водят битката срещу него именно защото се намират в прехода от старите към новите времена. И водачът на бойната колесница разкрива на своя цар, който достатъчно ясно е представен като слепец, че занапред в това племе ще се наследяват само физическите качества, но не и духовните. Водачът на бойната колесница разказва на своя цар какво става сега оттатък при синовете на Панду, които трябва да се погрижат за духовно-душевните качества на своите потомци. И той разказва, че от другата страна на бойното поле бива поучаван не друг, а самият предводител на воюващите, Арджуна, и че този Арджуна е поучаван от Кришна. Той разказва на царя, как Арджуна е поучаван от Кришна във всички области на живота, разказва му още докъде може да стигне човекът, ако прилага философията Санкхия и Йога, ако разбива както мисленето така и смирението, за да проникне нагоре до онова, което някога велилите учители са вложили във Ведите. И колко величествено, както във философски, така и в поетичен смисъл са разказани наставленията дадени от Кришна, от великия учител на новото човечество, което рано или късно ще отхвърли кръвното родство. И сега ние виждаме, как от старите времена проблясва още нещо. В онази трактовка, която стои в основата на моята лекция „Кръвта като един особен сок", а и в други лекции, аз достатъчно ясно подчертах, как общочовешкото развитие постепенно се издига над кръвното родство, за да премине в нов стадий, където на преден план излизат съвсем други душевни стремежи. И във величествената поема, в Бхагавад Гита, ние сме изправени тъкмо пред този преход, и то по такъв начин, че наставленията към Арджуна, дадени от Кришна недвусмислено показват, как човекът, който се издига над кръвното родство, над старото ясновидство, свързано със силите на кръвта, сега вече трябва да навлезе в света на непреходното. В това учение ние действително срещаме част от онези важни елементи, които често сме разглеждали като извънредно характерни за този решителен прелом в еволюцията на човечеството.
към текста >>

И сега за нас напълно се потвърждава това, което някой беше казал веднъж за тази източна философия, която е вложена във величествената поема Бхагавад Гита: тази източна философия беше в същото време и толкова дълбока религия, че този, който я изповядаше дори и да е бил велик мъдрец съвсем не е бил лишен от религиозни чувства, от религиозен копнеж; както и най-простият човек, живеещ само в своите религиозни чувства, съвсем не е бил лишен от даровете на мъдростта.
И какво представлява тази победа, какво представлява тази смърт в сравнение с това, до което те издига мисловното съзерцание на Санкхия, в сравнение с вечните души, които стоят едни срещу други и остават незасегнати от битките? По един величествен и неповторим начин, подсказан от самото положение на нещата, ние научаваме, че Арджуна не бива да изпитва никаква душевна мъка, а само да служи на онзи дълг, който го зове към битката, защото той трябва да насочи поглед от преходното, което е намесено в битката, към вечното, което ще живее, независимо дали той е победител или победен. И така, ударението във величествената Бхагавад Гита се поставя по особен начин върху едно важно събитие от еволюцията на човечеството, ударението се поставя върху преходното и непреходното. И ние сме на прав път не когато схващаме абстрактните мисли, а когато оставим чувственото съдържание на нещата да се намеси непосредствено в нашия душевен живот. Ние сме на прав път тогава, когато разглеждаме наставленията на Кришна така, сякаш той иска да издигне душата на Арджуна от степента, на която тя стои и чрез която е вплетена в мрежата на преходното; да, той иска да я издигне до една по-висока степен, в която тя да се чувствува над всичко преходно, дори ако то застане пред очите му по един толкова мъчителен начин както в победата или поражението, както в причиняването или понасянето на смъртта. И сега за нас напълно се потвърждава това, което някой беше казал веднъж за тази източна философия, която е вложена във величествената поема Бхагавад Гита: тази източна философия беше в същото време и толкова дълбока религия, че този, който я изповядаше дори и да е бил велик мъдрец съвсем не е бил лишен от религиозни чувства, от религиозен копнеж; както и най-простият човек, живеещ само в своите религиозни чувства, съвсем не е бил лишен от даровете на мъдростта. Ето какво трепва в сърцата ни, когато виждаме как великият учител Кришна не само формира идеите на своя ученик, но и непосредствено докосва неговата душа, така че сега ученикът застава пред нас, вгледан в света и в мъките на преходното, и устремява душата си към такива висини, където тя се носи над всичко преходно, над всички мъки, болки и страдания на преходния свят.
към текста >>

70. 7. БЕЛЕЖКИ GA_142 Бхагават Гита и посланието на ап. Павел

Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780 1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в Антропософията едно „повишение" на досегашната философия, която се издига до един вид „медитативна философия": „Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една Антропософия и, следователно, се проявява както в поезията, така и в историята.
Обаче скоро се очертават и границите, на които се натъква естественонаучната методология, в стремежа си да стигне до „ истинския" образ на човека. Ето защо, през 1856, в своята „Антропология", Емануил Херман Фихте, син на Йохан Готлиб Фихте, обобщава: „Накрая цялата антропология се свежда до всестранно обоснования факт, че според същинската си природа, както и в източниците на своето осъзнание, човекът принадлежи към един над сетивен свят. Сетивното съзнание и възникващата чрез него феноменология на света, както и целия сетивен живот на човека, нямат никаква друга стойност, освен че предоставят арената, на която се осъществява надсетивния живот на Духа... Крайният резултат на антропологията е Антропософията." Впрочем понятието „антропософия" срещаме още през 1575, двадесет и една година преди „Psychologia anthropologica" на Гасман, когато в Базел е публикувано съчинението „Dе Маgia Veterum". Като първа за дача на Антропософията в 16 век се разглежда одухотворяването на естествените науки и социалния живот. Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780 1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в Антропософията едно „повишение" на досегашната философия, която се издига до един вид „медитативна философия": „Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една Антропософия и, следователно, се проявява както в поезията, така и в историята. При това не трябва да смятаме, че тази идея е плод на някаква спекулация, както и да смесваме истинската индивидуалност на човека ни то със субективния дух или Аза, нито с абсолютния Дух." През 1882 Роберт Цимерман издава във Виена своя основен труд „Въведение в антропософията", който оказва известно въздействие върху Рудолф Щайнер. Разбира се, по-късно Рудолф Щайнер изпълва това понятие със съвсем друго съдържание. От съчиненията и лекциите на Рудолф Щайнер (Събр. Съч. №1 №354) е ясно, че „антропологията" и „антропософията" не се изключват взаимно.
към текста >>

Когато Рудолф Щайнер започва да обосновава научно резултатите от своите „душевни наблюдения", той установява, че особено в областта на философията, въпросът непрекъснато опира до границите на човешкото познание.
№1 №354) е ясно, че „антропологията" и „антропософията" не се изключват взаимно. Просто към методологията на естественонаучното познание, той прибавя методологията на свръхсетивното познание, като и в двата случая обектите са едни и същи: Човекът, Земята, Космоса. Основният стремеж на антропософски-ориентираната Наука за Духа е да стигне един всеобхватен „образ на света и човека". Антропософията не е догматично учение, което предопределя характера на въпросите, както и начина за тяхното разрешение. „Тя няма нищо общо с мъртвото, абстрактно познание... а като живо познание, тя обхваща живота чрез самия него; тя се влива в човека не просто под формата на мисли или като резултат от едно или друго наблюдение, а като живителна кръв за душата, като форма на живот, тя присъства в самия човек". Когато Рудолф Щайнер започва да обосновава научно резултатите от своите „душевни наблюдения", той установява, че особено в областта на философията, въпросът непрекъснато опира до границите на човешкото познание. За него става все по-ясно: Неспособността за нравствени действия се дължи тъкмо на обстоятелството, че науката капитулира пред границите на несетивния свят и предоставя този свят на мистиците. Единственият начин да се прехвърли мост между сетивните възприятия и духовния „световен ред", а с това да се стигне и до едно по-дълбоко разбиране на света, се състои в преодоляването на съществуващите познавателни граници. За Рудолф Щайнер несетивните сили бяха неоспорим факт, също както и физическите природни сили. Ето защо той насочи своето внимание и в двете посоки. Изходната точка на неговото грандиозно дело следва да търсим в естественонаучните му разработки и студиите, свързани с теория на познанието от осемдесетте години на 19 век.
към текста >>

За него вярната и точна представа за човешките сетива като необходими „органи", с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата „Философия на свободата" в сферата на духовно-практическия живот.
Изходната точка на неговото грандиозно дело следва да търсим в естественонаучните му разработки и студиите, свързани с теория на познанието от осемдесетте години на 19 век. Но „познанието" при Рудолф Щайнер далеч не се ограничава само в непосредственото разглеждане на съществото „човек" и неговите връзки с външния свят. В случаят и това е съществен признак на антропософското духовно изследване наред с общоизвестните и „признати" душевни способности, чрез концентрация и други разновидности на „душевното обучение", се стига до едно задълбочаване и разширяване на човешкото съзнание. Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909 „учение за сетивата". В него виждаме как Рудолф Щайнер придава стойност не на случайните резултати от едно или друго духовно изследване, а на екзактното описание, проследяващо прехода от „обикновените" сетивно-физически факти към несетивно-духовните явления. За него вярната и точна представа за човешките сетива като необходими „органи", с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата „Философия на свободата" в сферата на духовно-практическия живот. Към „досегашните" пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота", „движението", „равновесието", „топлината", „словото", „мисълта" и „Азът". През следващите десетилетия след като е направил разтърсващи разкрития, засягащи основите на психологията, философията, антропологията и христологията Рудолф Щайнер разширява своите лекционни цикли и в областта на педагогиката, медицината, физиката, икономиката, селското стопанство. *2. Първата световна война.1914 -1918 *3. Теософското Общество е основано от Елена Петровна Блаватска (1831-1891) и Хенри Олкот (1832-1907) в Ню Йорк. Първоначалното се занимава със спиритически феномени като постепенно попада под индийско влияние и премества своя център в Адиар.
към текста >>

През следващите десетилетия след като е направил разтърсващи разкрития, засягащи основите на психологията, философията, антропологията и христологията Рудолф Щайнер разширява своите лекционни цикли и в областта на педагогиката, медицината, физиката, икономиката, селското стопанство.
В случаят и това е съществен признак на антропософското духовно изследване наред с общоизвестните и „признати" душевни способности, чрез концентрация и други разновидности на „душевното обучение", се стига до едно задълбочаване и разширяване на човешкото съзнание. Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909 „учение за сетивата". В него виждаме как Рудолф Щайнер придава стойност не на случайните резултати от едно или друго духовно изследване, а на екзактното описание, проследяващо прехода от „обикновените" сетивно-физически факти към несетивно-духовните явления. За него вярната и точна представа за човешките сетива като необходими „органи", с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата „Философия на свободата" в сферата на духовно-практическия живот. Към „досегашните" пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота", „движението", „равновесието", „топлината", „словото", „мисълта" и „Азът". През следващите десетилетия след като е направил разтърсващи разкрития, засягащи основите на психологията, философията, антропологията и христологията Рудолф Щайнер разширява своите лекционни цикли и в областта на педагогиката, медицината, физиката, икономиката, селското стопанство. *2. Първата световна война.1914 -1918 *3. Теософското Общество е основано от Елена Петровна Блаватска (1831-1891) и Хенри Олкот (1832-1907) в Ню Йорк. Първоначалното се занимава със спиритически феномени като постепенно попада под индийско влияние и премества своя център в Адиар. През 1902 Р. Щайнер е избран за генерален секретар на Немската секция на Теософското Общество, като още в самото начало той заявява, че ще се ръководи единствено от резултатите на собствените си духовно-научни изследвания.
към текста >>

*8. Виж Рудолф Щайнер „Философията на Тома Аквински, 3.
№ 138) и „Евангелието на Марко", 10. лекции, Базел, 1912 (Събр. Съч. № 139) *7. Рудолф Щайнер „Християнството като мистичен факт и Мистериите на древността (Събр. Съч. № ???? *8. Виж Рудолф Щайнер „Философията на Тома Аквински, 3. лекции в Дорнах, 1920, (Събр. Съч. № 74) *9. Още с първите си опити да разшири познанието ни за човешкото същество антропософията обръща внимание, че всъщност човекът се състои от четири съставни части: Физическо тяло неживо, веществено, „минерално". Етерно тяло или „жизнено тяло", „растително".
към текста >>

5. Пета следатлантска културна епоха (Съвременната) 1413 3573
1. Първа следатлантска културна епоха (Древноиндийска) 7227-5067 пр.Хр. 2. Втора следатлантска културна епоха (Древноперсийска) 5067-2907 пр. Хр. 3. Трета следатлантска културна епоха (Египетско-Халдейска) 2907-747 пр. Хр. 4. Четвърта следатлантска културна епоха (Гръцко-Римска) 747 пр. Хр.1413 сл. Хр. 5. Пета следатлантска културна епоха (Съвременната) 1413 3573 6. Шеста следатлантска културна епоха 3573-5733. 7. Седма следатлантска културна епоха 5733-7893. *12. „Въведение в Тайната наука" (Събр. Съч. № 13). *13. Виж Бел. 11.
към текста >>

71. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Мюнхен, 24 август 1913 г. GA_147 Тайните на прага

Всъщност какво касае съвременната ни душа с нейното разбиране това, заради което някога са се разцепили Западът и Изтокът?
Всичко това щеше да застане пред душевния ни взор в тази драма. В наше време е важно да се оставят такива неща да въздействат на душата, в такова време, в което пред очите ни в самата Европа се разиграват събития, в които действително проникват силите на народностните души, действащи под повърхността и не можещи да бъдат разбрани, без да отправим душевния си взор към тези народностни души. Извършващото се във външния живот е всъщност различно от това, което – сякаш кармически натрапващо се в този външен живот – е било обхванало душите на народите в нашия европейски Изток и Югоизток преди много столетия. Би могло да се каже: недоловимо за външния свят се случват кармични явления, които са във взаимовръзка с това, което се изразява само симптоматично на физическия план, всъщност се изразява на физическия план само с четири срички. Това, което сега получава кармично изражение, се е подготвяло, когато в европейските народностни души е проникнало прочутото и пораждащо много спорове „филиокве“1, разделило и разцепило ги на Изток и Запад. Всъщност какво касае съвременната ни душа с нейното разбиране това, заради което някога са се разцепили Западът и Изтокът? Дали това, което се обозначава като Свети Дух, изхожда само от Отца, както твърди Изтокът, или също и от Сина, както казва Западът? Има своето основание фактът, че по онова време Западът е прибавил „филиокве“ към изхождането на Светия Дух от Отца, защото всички сили, развили се в европейския Запад и дали импулсите за културата на Европа, са свързани с това. Тук не ни касаят всички богословски спорове на различните вероизповедания, възникнали около този символ. Но за нас е важно, че душевните събития някога са се изразили в това, че единното вероизповедание се е разцепило на такова, което казва, че Духът изхожда от Отца и от Сина, докато другото вярва, че Духът изхожда само от Отца. В този факт се изразява това, което оказва въздействие чак до наше време, което се вълнува и удря в глъбините и което може да бъде разбрано само ако вникнем поне малко в тайнственото господство на окултните основи в душите на народите.
към текста >>

И ето, скъпи мои приятели, представете си някой философ от съвременността или от миналото, който е създал своего рода правдоподобна и ясна философия, който се отнася към тази своя философия, която все пак е в известен смисъл резултат от човешкото мислене, така, че да каже: „Обикновено намирах това за разбираемо.
каквото казвате сега. Тогава за мъдрост го приемах… но сега ни дума от речта ви не разбирам. Капезий, Феликс... двамата прикриват неясен смисъл в ясните си думи... И ето, скъпи мои приятели, представете си някой философ от съвременността или от миналото, който е създал своего рода правдоподобна и ясна философия, който се отнася към тази своя философия, която все пак е в известен смисъл резултат от човешкото мислене, така, че да каже: „Обикновено намирах това за разбираемо. Всичко, което съм написал, приемах за мъдрост. И все пак сега не мога да разбера нито дума от тези редове, дори от тези, които сам съм написал, сега някои неща са ми непонятни. Тези изказвания крият неясен смисъл в ясни думи.“ Трудно можем да си представим някой философ от настоящето или от недалечното минало, който би направил подобно признание, или пък някой от свръхинтелигентните хора в нашата материалистическа или, изразявайки се по-благородно, монистическа епоха, нали? И въпреки това щеше да е благословия за нашата съвременна култура, ако хората можеха да се отнасят към мислите и към други културни постижения така, както Щрадер се отнася тук към Татко Феликс и Капезий, ако тези хора станеха все по-многобройни и по-многобройни и ако антропософията би могла действително да способства за това себепознание. ------------------------------
към текста >>

72. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 27 август 1913 г. GA_147 Тайните на прага

Неотдавна в съвременната литература се появи една книга, която си заслужава да бъде прочетена и от тези, които вече са стигнали до истинско разбиране за духовния свят, защото е написана от човек, който всъщност е доброжелателен и който много би искал да достигне до някакъв вид познание за духовния свят, от Морис Метерлинк.
Ако обърнем внимание на това, което трябва да е познато за човешкия живот от тази страна на духовете, има и нещо друго, което може да опровергае възраженията на Фердинанд Райнеке. Не трябва да се отнасяме несериозно към такива възражения. Ако искаме да разберем правилно духовната наука, е необходимо до известна степен да се занимаем с тези възражения. Трябва да вземем под съображение, че хората от настоящето често изобщо не могат да не правят подобни възражения, тъй като целият им живот на представите и мисловните им навици са такива, че от боязън, от страх да не се окажат пред нищото, когато чуят за духовния свят, те просто го отричат. Човек може да си изгради вярно разбиране за отношението на хората от настоящето към духовния свят, ако обърне внимание на това, което мислят за духовния свят тези хора, които всъщност в известен смисъл са доброжелателни по отношение на него. Неотдавна в съвременната литература се появи една книга, която си заслужава да бъде прочетена и от тези, които вече са стигнали до истинско разбиране за духовния свят, защото е написана от човек, който всъщност е доброжелателен и който много би искал да достигне до някакъв вид познание за духовния свят, от Морис Метерлинк. Книгата е преведена и на немски език и е озаглавена „За смъртта“. Тя произхожда от човек, който в първите глави показва, че би искал да разбере нещо от тези неща. Тъй като знаем, че по определен начин той е човек с фина духовност, на когото между другото е оказал влияние Новалис, който по определен начин е усвоил мистичната романтика и сам е дал много интересни неща, теоретични и художествени, касаещи отношението на човека към свръхсетивния свят, така че тъкмо неговият пример се явява особено интересен. В главите на книгата „За смъртта“ на Морис Метерлинк, в които той говори за същинското отношение на човека към духовния свят, тази книга става особено глупава и абсурдна. И това е интересно явление, че един доброжелателен човек, който оперира с мисловните навици на настоящето, започва да глупее.
към текста >>

И отново съм длъжен да кажа: тази част от Шопенхауеровата философия, в която се твърди, че светът е само представа и че човек не би могъл да различи представата от реалното възприятие, може да бъде опровергана единствено от живота.
Ако човек се заеме с тази литература, която се отнася точно за душевния живот, за здравия и болния, той добива впечатлението, че Фердинанд Райнеке е реална, срещаща се навсякъде, изключително значима фигура от настоящето. Фердинанд Райнеке не е измислица. Ако се разгледат страница по страница всички книги, които се появяват в такова голямо количество днес, прелиствайки страниците, се добива впечатлението, че навсякъде изскача странната физиономия на Фердинанд Райнеке. Той се среща навсякъде в днешната наука. Но по отношение на това отново и отново следва да се подчертава, и по отношение на това няма да пропусна винаги да повтарям, че доказателството, че нещо не е фантазия, а действителност, реалност, трябва да бъде дадено от живота. И отново съм длъжен да кажа: тази част от Шопенхауеровата философия, в която се твърди, че светът е само представа и че човек не би могъл да различи представата от реалното възприятие, може да бъде опровергана единствено от живота. Точно както и твърдението на Кант, насочено към така нареченото доказателство за Божието битие, че сто възможни талера съдържат също толкова пфениги, колкото сто действителни талера, ще бъде опровергано от всеки, който иска да плати дълга си с мислени талери, а не с реални. Точно така, както и това, което се нарича подготовка, вживяване на душата в ясновидството трябва да бъде взето в неговата реалност. Тук не само се теоретизира, тук се усвоява един живот, с помощта на който в духовната област се различава също толкова ясно едно реално впечатление от предишен земен живот от впечатление, което не се явява такова, както се отличава горещото желязо, което се допира до кожата, от само въображаемо желязо. Ако се вземе предвид това, ще ни стане също така ясно, че възраженията на Фердинанд Райнеке в тази област всъщност не означават изобщо нищо, защото произхождат от хора, които не са встъпвали в духовната област – нищо не искам да кажа с това – по ясновиждащ начин и които дори не са стигнали до разбиране за нея. И така, трябва да имаме предвид, че когато човек престъпи прага на духовния свят, той встъпва в област от света, която вече няма нищо общо с това, което могат да възприемат сетивата, и с това, което се преживява с мислите, волята и чувствата във физическия свят.
към текста >>

73. ОСМА ЛЕКЦИЯ, 31 август 1913 г. GA_147 Тайните на прага

Първо, обективно разбиране на това, че еволюцията, развитието на следатлантския свят с определена понятна необходимост е причинило в най-широки кръгове хаотичното, обърканото, до известна степен по-нисше и второстепенно състояние на съвременната култура на човечеството, така че само критика не е достатъчна, а се нуждаем от обективно правилно разбиране.
Нямаше как да не насочим вниманието си в някои подробности към това как в тази съвременна култура по своя своеобразен начин проникват ариманическите и луциферическите сили. Този, който с непредубедено усещане и с известно разбиране за духовно-научните познания разглежда до някаква степен обективно културата на съвремието, несъмнено ще трябва да открие хаотичност, обърканост именно в тази съвременна култура. Стана, така да се каже, мой култивиран вече от години навик да посочвам възможно по-малко един или друг аспект, а вместо това да използвам нашето време по по-положителен начин, за да обърна внимание върху това какво можем да приложим за откриване на духовните светове. Въпреки че по същество не трябва да се отклонявам от този си навик, все пак е нужно отново и отново да подчертавам, че благодарение на това – наистина думата не е избрана от нескромност – самоналожено ограничение в целия ход на нашите стремления и в работата ни се промъкнаха някои недоразумения. И именно от наша гледна точка са ни необходими две неща. Първо, обективно разбиране на това, че еволюцията, развитието на следатлантския свят с определена понятна необходимост е причинило в най-широки кръгове хаотичното, обърканото, до известна степен по-нисше и второстепенно състояние на съвременната култура на човечеството, така че само критика не е достатъчна, а се нуждаем от обективно правилно разбиране. От друга страна, необходимо е с ясни и отворени очи да се противопоставим на това объркване и на хаоса в съвременния духовен живот, доколкото застъпваме гледната точка, която разкрива духовната наука. Защото се налага отново и отново да изживяваме как някои изцяло доброжелателни и най-добродушни от нашите приятели пристигат с възклицанието, че тук или там пак се е появило нещо доста теософско, а после се налага да се съгласяваме от какво ниско качество са тези така наречени теософски неща. Както беше казано, не желая да се отклонявам от обичайния си навик, но все пак бих искал в края на нашия лекционен цикъл да дам за пример поне едно частно изключително гротескно явление. В настоящето особен успех имат хора, които се изявяват в света така, че някак си имат физиономията на учен, без всъщност да си имат понятие от каквото и да било. И този, който не е свикнал да използва способността за различаване на такива привидно учени думи, понякога много лесно може да бъде вкаран в заблуждение.
към текста >>

„Аломатика е учението, науката и философията за другото (изведена от гръцкото allos = другото, в противоположност на autos = Аз, собствената личност).
Обаче тъкмо към „Химическата сватба“ на Кристиян Розенкройц се появява увод, който по гротескна ерудиция – предпочитам да се въздържа от по-точно обозначение – надминава всичко, което изобщо можем да си представим. Искам само да ви прочета няколко реда от този увод на стр. II. Няма да навлизам по-далече в изложението, но ще ви прочета няколко реда. „Ако се приближим към тайните науки“ – пише там – „с критически и точни познания,“ – това са думи, които сами по себе си вече съблазняват мнозина, – „скоро ще стане видно, че именно оттук може да се влезе в съприкосновение с двата гореспоменати полюса.“ Не желая да говоря за полюсите, които привежда даденият автор, тъй като всичко това е просто... Предпочитам да се въздържа от по-точно обозначение. „За целта особено добре подхожда новоформулираното понятие „аломатика“, под ръководството на което лесно можем да станем господари на всички трудности, идващи от двете страни.“ Аломатиката е нещо, което особено импонира на някои хора. „Аломатика е учението, науката и философията за другото (изведена от гръцкото allos = другото, в противоположност на autos = Аз, собствената личност). Аломатиката учи за недействителността и несъществуването на Аза. Всичко е и произхожда от не-Аза, т.е. от вън, от горе, от долу, накратко: от другото.“ И по-нататък се продължава с ерудиция от този род. Скъпи мои приятели, тази ерудираност, с която хората биват подготвяни за „Химическата сватба“ на Кристиян Розенкройц – наистина не казвам това от раздразнение, а изхождайки от обективна логика, – е напълно подобна на това, ако вместо ксенология или аломатика на някого му се прииска да обоснове някаква си „крушология“ или „крушематика“. Защото точно със същата логика, с която този забележителен оригинал свежда света до Аз и не-Аз, светът може да бъде сведен и до крушата и всичко, което не е круша, а именно другото извън тази круша.
към текста >>

74. 1.Кристияния (Осло), Първа лекция, 1 Октомври 1913 GA_148 От изследването на Акаша Петото евангелие

Ако обгърнем с поглед съвременната литература и размислим върху основните интереси на днешните хора и върху техните предпочитания, ние ще добием впечатлението, че ентусиазмът и душевният трепет, свързани с представата за Христос, са в известен упадък и този упадък е особено подчертан всред онези среди, които претендират за някакво образование, произтичащо от съвременната епоха.
И наистина, за отправна точка аз бих желал да си послужа с това, че в недалечно време, дори и в основното училище, науката, известна под името „история", ще се преподава по съвършено друг начин, отколкото досега. Няма никакво съмнение и през следващите дни ние ще се убедим в това, че в бъдещите исторически проучвания, понятието за Христос, представата за Христос, ще играе много по-важна роля, дори и с оглед на най-елементарни исторически обзори, отколкото това става днес. Аз добре съзнавам, че току-що казаното изречение съдържа в себе си нещо твърде парадоксално. Нека да се замислим все пак, че далеч не е нужно да се връщаме в отдавна отминали епохи, за да открием как безброй човешки сърца отправяха своите чувства към Христос по един много по-интензивен начин, отколкото днес вършат това дори и най-образованите християни от западноевропейските страни. В миналите епохи всичко това се постигаше в много по-голяма степен и с много по-голям размах. Ако обгърнем с поглед съвременната литература и размислим върху основните интереси на днешните хора и върху техните предпочитания, ние ще добием впечатлението, че ентусиазмът и душевният трепет, свързани с представата за Христос, са в известен упадък и този упадък е особено подчертан всред онези среди, които претендират за някакво образование, произтичащо от съвременната епоха. Но както вече изтъкнах, тъкмо съвременната епоха ще работи за това, щото занапред представата за Христос да играе много по-важна роля при разглеждането на общочовешката история, отколкото досега. Нима тук не сме изправени пред едно пълно противоречие? Сега нека да се приближим до тази мисъл от една друга страна. Тук, в този град, аз и преди съм имал възможност да говоря върху значението и съдържанието на представата за Христос. В много от книгите и лекционните цикли, които са вече издадени, Вие ще намерите подробни описания на тайните, свързани с Христовото Същество и с представата за Христос; естествено, тези описания идват от дълбините на антропософската нашите лекции, цикли и с антропософската литература въобще, стига до заключението, че ако искаме да се издигнем до пълното разбиране на Христовото Същество и на напредващия през вековете Христов Импулс, ще ни бъдат нужни огромни, велики сили.
към текста >>

Но както вече изтъкнах, тъкмо съвременната епоха ще работи за това, щото занапред представата за Христос да играе много по-важна роля при разглеждането на общочовешката история, отколкото досега.
Няма никакво съмнение и през следващите дни ние ще се убедим в това, че в бъдещите исторически проучвания, понятието за Христос, представата за Христос, ще играе много по-важна роля, дори и с оглед на най-елементарни исторически обзори, отколкото това става днес. Аз добре съзнавам, че току-що казаното изречение съдържа в себе си нещо твърде парадоксално. Нека да се замислим все пак, че далеч не е нужно да се връщаме в отдавна отминали епохи, за да открием как безброй човешки сърца отправяха своите чувства към Христос по един много по-интензивен начин, отколкото днес вършат това дори и най-образованите християни от западноевропейските страни. В миналите епохи всичко това се постигаше в много по-голяма степен и с много по-голям размах. Ако обгърнем с поглед съвременната литература и размислим върху основните интереси на днешните хора и върху техните предпочитания, ние ще добием впечатлението, че ентусиазмът и душевният трепет, свързани с представата за Христос, са в известен упадък и този упадък е особено подчертан всред онези среди, които претендират за някакво образование, произтичащо от съвременната епоха. Но както вече изтъкнах, тъкмо съвременната епоха ще работи за това, щото занапред представата за Христос да играе много по-важна роля при разглеждането на общочовешката история, отколкото досега. Нима тук не сме изправени пред едно пълно противоречие? Сега нека да се приближим до тази мисъл от една друга страна. Тук, в този град, аз и преди съм имал възможност да говоря върху значението и съдържанието на представата за Христос. В много от книгите и лекционните цикли, които са вече издадени, Вие ще намерите подробни описания на тайните, свързани с Христовото Същество и с представата за Христос; естествено, тези описания идват от дълбините на антропософската нашите лекции, цикли и с антропософската литература въобще, стига до заключението, че ако искаме да се издигнем до пълното разбиране на Христовото Същество и на напредващия през вековете Христов Импулс, ще ни бъдат нужни огромни, велики сили. И вероятно, ако не възникнат някакви възражения, бихме стигнали до идеята, че за да си изградим вярна представа за Христос, първо трябва да сме запознати с цялата теософия, с цялата антропософия.
към текста >>

Нека да се обърнем към онези неоплатоници с изтънчено образование, които по онова време стигнаха до такива идеи, спрямо които днешната философия е една детска игра и които далеч надминаваха нашите съвременни идеи, както по проницателност, така и по широта на кръгозора.
Ако беше останало до гностиците, християнството никога не би си пробило път в света. Онази интелектуалност, която нахлу от Изток и за сравнително кратко време подкопа гръцкия и римски свят, сама по себе си, беше крайно ограничена. Така стоят нещата, разгледани от едната страна. Но ако ги разглеждаме от другата страна, ние ще се натъкнем на интелектуално напреднали личности, на пр. Целзий, противникът на християнството, който навремето изрече основните философски аргументи срещу християнството, валидни и днес, и стигнем до Марк Аврелий*3, стоящ на самия философски трон. Нека да се обърнем към онези неоплатоници с изтънчено образование, които по онова време стигнаха до такива идеи, спрямо които днешната философия е една детска игра и които далеч надминаваха нашите съвременни идеи, както по проницателност, така и по широта на кръгозора. Нека да се обърнем и към всичко онова, което тези духове изнесоха против християнството, нека да си припомним логичните аргументи на тези високо интелектуални гръцки и римски възпитаници, отправени против християнството от гледна точка на гръцката философия. И тогава ние ясно ще усетим: Всички тези хора изобщо не са разбрали Христовия Импулс. Да, ние виждаме как християнството се разпространява от личности, които не разбират нищо от неговата същност; срещу християнството се бори една напреднала култура, която също не може да разбере смисъла на Христовия Импулс. Странно: християнството навлиза в света по такъв начин, че неговият истински дух е неразбираем както за последователите, така и за противниците му. И въпреки това: много хора носеха в душите си онази сила, с чиято помощ този Христов Импулс пое своя победоносен ход из света.
към текста >>

Нека да се обърнем и към всичко онова, което тези духове изнесоха против християнството, нека да си припомним логичните аргументи на тези високо интелектуални гръцки и римски възпитаници, отправени против християнството от гледна точка на гръцката философия.
Онази интелектуалност, която нахлу от Изток и за сравнително кратко време подкопа гръцкия и римски свят, сама по себе си, беше крайно ограничена. Така стоят нещата, разгледани от едната страна. Но ако ги разглеждаме от другата страна, ние ще се натъкнем на интелектуално напреднали личности, на пр. Целзий, противникът на християнството, който навремето изрече основните философски аргументи срещу християнството, валидни и днес, и стигнем до Марк Аврелий*3, стоящ на самия философски трон. Нека да се обърнем към онези неоплатоници с изтънчено образование, които по онова време стигнаха до такива идеи, спрямо които днешната философия е една детска игра и които далеч надминаваха нашите съвременни идеи, както по проницателност, така и по широта на кръгозора. Нека да се обърнем и към всичко онова, което тези духове изнесоха против християнството, нека да си припомним логичните аргументи на тези високо интелектуални гръцки и римски възпитаници, отправени против християнството от гледна точка на гръцката философия. И тогава ние ясно ще усетим: Всички тези хора изобщо не са разбрали Христовия Импулс. Да, ние виждаме как християнството се разпространява от личности, които не разбират нищо от неговата същност; срещу християнството се бори една напреднала култура, която също не може да разбере смисъла на Христовия Импулс. Странно: християнството навлиза в света по такъв начин, че неговият истински дух е неразбираем както за последователите, така и за противниците му. И въпреки това: много хора носеха в душите си онази сила, с чиято помощ този Христов Импулс пое своя победоносен ход из света. Нека обаче сега да насочим поглед и към онези личности, които се застъпват за християнството, и то с несъмнено величие.
към текста >>

И колко удивително е, че именно същото това християнство тласна напред образованието, науката и философията.
Съвсем не! Тези семпли, просто устроени души отиваха всред народа и го завладяваха по един непосредствен и вълнуващ начин. Те умееха да подбират своите думи така, че докосваха най-дълбоките струни на околните. Да, тъкмо първичните, просто устроени хора тръгваха по всички посоки и тъкмо те въздействуваха по най-силен и покъртващ начин. Ето как напредваше християнството през вековете. И колко удивително е, че именно същото това християнство тласна напред образованието, науката и философията. Ние съвсем не подценяваме тази философия, обаче днес искаме да насочим поглед към онзи забележителен факт, че до Средновековието християнството си пробива път всред народи, които до този момент са носили съвършено други представи в душите си, и въпреки това, те го приемат като нещо родно и близко. В недалечно бъдеще, когато се говори за разпространението на християнството, ще се изтъкват и други важни подробности. Говорим ли за християнския импулс, лесно ще бъдем разбрани, ако обърнем внимание на следното: В определен момент плодовете от напредващото християнство се проявиха по такъв начин, че стана ясно разрастването на Христовия Импулс започна да поражда истинско въодушевление. Но колкото се приближаваме до по-новите времена, толкова по-ясно установяваме, че разрастването на християнството все повече и повече замира. Нека да разгледаме епохата на Коперник*5, в която възникнаха естествените науки на новото време.
към текста >>

Ние съвсем не подценяваме тази философия, обаче днес искаме да насочим поглед към онзи забележителен факт, че до Средновековието християнството си пробива път всред народи, които до този момент са носили съвършено други представи в душите си, и въпреки това, те го приемат като нещо родно и близко.
Тези семпли, просто устроени души отиваха всред народа и го завладяваха по един непосредствен и вълнуващ начин. Те умееха да подбират своите думи така, че докосваха най-дълбоките струни на околните. Да, тъкмо първичните, просто устроени хора тръгваха по всички посоки и тъкмо те въздействуваха по най-силен и покъртващ начин. Ето как напредваше християнството през вековете. И колко удивително е, че именно същото това християнство тласна напред образованието, науката и философията. Ние съвсем не подценяваме тази философия, обаче днес искаме да насочим поглед към онзи забележителен факт, че до Средновековието християнството си пробива път всред народи, които до този момент са носили съвършено други представи в душите си, и въпреки това, те го приемат като нещо родно и близко. В недалечно бъдеще, когато се говори за разпространението на християнството, ще се изтъкват и други важни подробности. Говорим ли за християнския импулс, лесно ще бъдем разбрани, ако обърнем внимание на следното: В определен момент плодовете от напредващото християнство се проявиха по такъв начин, че стана ясно разрастването на Христовия Импулс започна да поражда истинско въодушевление. Но колкото се приближаваме до по-новите времена, толкова по-ясно установяваме, че разрастването на християнството все повече и повече замира. Нека да разгледаме епохата на Коперник*5, в която възникнаха естествените науки на новото време. На пръв поглед би могло да изглежда така, сякаш естествените науки и всичко онова, което се прояви в западноевропейския духовен живот след Коперник, действува срещу християнството.
към текста >>

75. Бележки GA_148 От изследването на Акаша Петото евангелие

Щайнер „Загадките на философията" (Събр.
*1. Омир: 9 век пр. Хр., „Одисея" Сократ, 469-399 пр. Хр. Платон, 427-347 пр. Хр. Аристотел, 384-322 пр. Хр. Виж Р. Щайнер „Загадките на философията" (Събр. Съч. №18). Нередактираният български превод на Димо Р. Даскалов е на разположение в библиотеките на Антропософските Дружества в Стара Загора и София: Антропософско Дружество „Рудолф Щайнер" Стара Загора 6000 ул. „Хаджи Димитър Асенов" 18, ап.23, тел. 042/4-45-24
към текста >>

5. Пета следатлантска културна епоха (Съвременната) 1413-3573
1. Първа следатлантска културна епоха (Древноиндийска) 7227-5067 пр. Хр. 2. Втора следатлантска културна епоха (Древноперсийска) 5067-2907 пр. Хр. 3. Трета следатлантска културна епоха (Египетско-халдейска) 2907-747 пр. Хр. 4. Четвърта следатлантска културна епоха (Гръцко-римска) 747 пр. Хр. 1413 сл. Хр. 5. Пета следатлантска културна епоха (Съвременната) 1413-3573 6. Шеста следатлантска културна епоха 3573-5733 7. Седма следатлантска културна епоха 5733-7893 *35. Текстът е включен по-късно в „Загадките на философията" (Събр. Съч. №18). *36. Анселмус, архиепископ на Кентърбъри, 1033-1109, автор на „Monologium" » „Proslogion".
към текста >>

*35. Текстът е включен по-късно в „Загадките на философията" (Събр.
4. Четвърта следатлантска културна епоха (Гръцко-римска) 747 пр. Хр. 1413 сл. Хр. 5. Пета следатлантска културна епоха (Съвременната) 1413-3573 6. Шеста следатлантска културна епоха 3573-5733 7. Седма следатлантска културна епоха 5733-7893 *35. Текстът е включен по-късно в „Загадките на философията" (Събр. Съч. №18). *36. Анселмус, архиепископ на Кентърбъри, 1033-1109, автор на „Monologium" » „Proslogion". *37. „Die Zukunft" №50 от 13. Септември 1913. Статията „Die Erneuerung der Philosophie" от Jakob Fromer.
към текста >>

76. Съдържание GA_166 Необходимост и свобода в мировите процеси и човешките действия

Възгледите на Спиноза и „Философия на свобода- та".
Причинно-следственият закон и неговото допълване от антропософското духовно-научно познание. 4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ. Берлин, 1 февруари 1916 г. Сблъсъкът между Рим и Севера. Постигането на обективност спрямо миналите действия. Възгледите на Спиноза и „Философия на свобода- та". Пробуждането на съвестта. За възникването на „Фауст". Човекът действува най-свободно именно тогава, когато се съобразява с необхо- димостта. Връзката между легендите за Парсифал и Фауст. За участието на човека в неговата собствена инкарнация.
към текста >>

За неспособността на съвременната психология да стигне до човешката воля.
5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ. Берлин, 8 февруари 1916 г. Свръхсетивните съставни части на човешкото същество. Азът и волята. Една особеност на човешките портрети от средновековието. За неспособността на съвременната психология да стигне до човешката воля. Предстоящото „обедняване" на сетивните възприятия през Шестата следатлантска епоха. Защо днешните хора все още не могат да си спомнят своите минали инкарнации. Средна Европа като място за непосредствено свързване на Аза с Христовия импулс. Задачите на антропософията. Изучаването на антропософията като помощ за проникване в миналите инкарнации.
към текста >>

77. Съдържание GA_168 Връзката между живите и мъртвите

„Философията на като-че-ли“ и Фриц Маутнер.
Житейската картина: виждане на всеобщия миров етер; обгръщане с един вид дух-себесъщност. Продължаващото действие на неизразходваните етерни тела при ранна смърт в примера с Тео Файс и сградата на Гьотеанума. Протичащият в обратен ред живот, направляван от духа-себесъщност в света на последствията (камалока). „Прегледът“ на изминалия земен живот посредством духа-живот и посаждане на сили за новия земен живот. За наследяването в случая с Гьоте: действието на индивидуалността в поколението. „Философията на като-че-ли“ и Фриц Маутнер. Възгледи на съвременната наука за мисленето, чувствата и волята. „Разцветът“ на материализма през 1840 г. За изследванията на взаимовръзките на мозъчната структура и престъпността; допълнения чрез духовната наука. Развитие на материализма в материалистически спиритизъм. Старото ясновидство в примера с грехопадението на Майстер Бертрам (Луцифер като змия с човешка глава).
към текста >>

Възгледи на съвременната наука за мисленето, чувствата и волята.
Продължаващото действие на неизразходваните етерни тела при ранна смърт в примера с Тео Файс и сградата на Гьотеанума. Протичащият в обратен ред живот, направляван от духа-себесъщност в света на последствията (камалока). „Прегледът“ на изминалия земен живот посредством духа-живот и посаждане на сили за новия земен живот. За наследяването в случая с Гьоте: действието на индивидуалността в поколението. „Философията на като-че-ли“ и Фриц Маутнер. Възгледи на съвременната наука за мисленето, чувствата и волята. „Разцветът“ на материализма през 1840 г. За изследванията на взаимовръзките на мозъчната структура и престъпността; допълнения чрез духовната наука. Развитие на материализма в материалистически спиритизъм. Старото ясновидство в примера с грехопадението на Майстер Бертрам (Луцифер като змия с човешка глава). Идеалът на духовната наука.
към текста >>

Конкретните идеали на съвременната културна епоха: 1.
Изграждането на съзнателната душа като задача на петата следантлантска културна епоха. Особености на четвъртата културна епоха: бързи запознанства между хората и взаимна духовна дейност. Съвременното трудно запознанство и разбиране благодарение на засилващата се индивидуализация. Самота и егоизъм като отличителни белези на съзнателната душа. Постепенно осъзнаване на кармичните връзки чрез вътрешна работа. Конкретните идеали на съвременната културна епоха: 1. Социално разбирателство: необходимост от една практическа психология и наука за живота и от едно действително разбиране на другата индивидуалност. Опасностите на симпатиите и антипатиите в лично и национално отношение. 2. Свобода на мисълта. Необходимостта от религиозна свобода и толерантност към по-старите религиозни вероизповедания. Опасностите на възникналата от йезуитството вяра в авторитета в примера с медицината.
към текста >>

Съвременната липса на взаимовръзка на мислите например в брошурата на един теолог (А. В.
Необходимостта от духовно изследване на връзката между човека и духовния свят. Възприетите в живота духовно-научни представи като прозорец към смъртта в земния живот. Мисловното четене като „животворна храна“ за мъртвите. Въздействието на възприетото от духовната наука познание върху земята след смъртта. Оживяването на мислите, чувствата и волевите импулси чрез разглеждането на духовните взаимовръзки. Съвременната липса на взаимовръзка на мислите например в брошурата на един теолог (А. В. Хунцингер): етично обоснован песимизъм; конфликт между морал и нагон; опити за решение на конфликта чрез отрицание: на битието (будист), на материята (платоник), на индивидуалността (мистик). Безсмислието на предложеното в книгата „решение“ (освобождаване на човека от съзнателност чрез любовта). Житейските лъжи на съвременното културно човечество Санкт Гален, 26 октомври 1916 г. Навлизането в духовната наука и свързаните с това трудности.
към текста >>

78. Съставните части на човека между смъртта и ново раждане GA_168 Връзката между живите и мъртвите

В по-новата философия за духовното се говори по много забележителен начин.
Той подбира своите предци от духовния свят, от мировата среднощ, която се намира по средата между смъртта и ново раждане, така че да може да открие онези, чрез които да поеме пътя в земния живот. Това е мистерията, която се случва там. Това е нещо извънредно значимо, в същността си дълбоко разтърсващо. И така виждаме, че е налице наистина вътрешна взаимовръзка между това, което се случва в духовния свят, и случващото се долу във физическия свят. И в същото време виждаме колко забележително е вплетен нашият духовно-душевен живот между смъртта и ново раждане в това, което се случва тук, което тук просто не се забелязва. В по-новата философия за духовното се говори по много забележителен начин. В Хале имаше един професор12, който сега се смята за много значима фигура във философската сфера. Той издаде една книга – „Философията на като-че-ли“, – в която се опитва да докаже, че понятия като дух и душа не представляват реалност, но че са полезни при разглеждането на света. Би трябвало, казва той, човекът да се разглежда не така, че да се казва, че същият има душа. Но той движи ръцете си и говори, така че може да се каже: този човек се разглежда така, като че ли същият има душа. Иначе се оставя душата да бъде душа.
към текста >>

Той издаде една книга – „Философията на като-че-ли“, – в която се опитва да докаже, че понятия като дух и душа не представляват реалност, но че са полезни при разглеждането на света.
Това е нещо извънредно значимо, в същността си дълбоко разтърсващо. И така виждаме, че е налице наистина вътрешна взаимовръзка между това, което се случва в духовния свят, и случващото се долу във физическия свят. И в същото време виждаме колко забележително е вплетен нашият духовно-душевен живот между смъртта и ново раждане в това, което се случва тук, което тук просто не се забелязва. В по-новата философия за духовното се говори по много забележителен начин. В Хале имаше един професор12, който сега се смята за много значима фигура във философската сфера. Той издаде една книга – „Философията на като-че-ли“, – в която се опитва да докаже, че понятия като дух и душа не представляват реалност, но че са полезни при разглеждането на света. Би трябвало, казва той, човекът да се разглежда не така, че да се казва, че същият има душа. Но той движи ръцете си и говори, така че може да се каже: този човек се разглежда така, като че ли същият има душа. Иначе се оставя душата да бъде душа. Тя не се признава, за нея човек няма грижа. Но нещата се разглеждат така, като че ли човекът има душа, като че ли душата желае да се случва нещо.
към текста >>

Това е удобна, но също така и ужасяващо безсмислена философия.
Би трябвало, казва той, човекът да се разглежда не така, че да се казва, че същият има душа. Но той движи ръцете си и говори, така че може да се каже: този човек се разглежда така, като че ли същият има душа. Иначе се оставя душата да бъде душа. Тя не се признава, за нея човек няма грижа. Но нещата се разглеждат така, като че ли човекът има душа, като че ли душата желае да се случва нещо. Това е удобна, но също така и ужасяващо безсмислена философия. Във всеки случай този, който опита да я приложи в конкретния живот, ще види, че тази „Като-че-ли философия“ е малко пригодна като метод. И човек като Фриц Маутнер13, написал философия на езика и свеждащ всичко до езика, би трябвало да се разглежда тъкмо от гледната точка на тази „Като-че-ли философия“, че човек като него като че ли също би могъл да има дух. Ако обаче се направи такъв опит, този метод се оказва непригоден. Не може да се каже, че той може да се разглежда така, като че ли няма дух; този метод не може да се приложи. Там, където не присъства дух, методът не работи.
към текста >>

Във всеки случай този, който опита да я приложи в конкретния живот, ще види, че тази „Като-че-ли философия“ е малко пригодна като метод.
Но той движи ръцете си и говори, така че може да се каже: този човек се разглежда така, като че ли същият има душа. Иначе се оставя душата да бъде душа. Тя не се признава, за нея човек няма грижа. Но нещата се разглеждат така, като че ли човекът има душа, като че ли душата желае да се случва нещо. Това е удобна, но също така и ужасяващо безсмислена философия. Във всеки случай този, който опита да я приложи в конкретния живот, ще види, че тази „Като-че-ли философия“ е малко пригодна като метод. И човек като Фриц Маутнер13, написал философия на езика и свеждащ всичко до езика, би трябвало да се разглежда тъкмо от гледната точка на тази „Като-че-ли философия“, че човек като него като че ли също би могъл да има дух. Ако обаче се направи такъв опит, този метод се оказва непригоден. Не може да се каже, че той може да се разглежда така, като че ли няма дух; този метод не може да се приложи. Там, където не присъства дух, методът не работи. Вие, разбира се, знаете какво имам предвид.
към текста >>

И човек като Фриц Маутнер13, написал философия на езика и свеждащ всичко до езика, би трябвало да се разглежда тъкмо от гледната точка на тази „Като-че-ли философия“, че човек като него като че ли също би могъл да има дух.
Иначе се оставя душата да бъде душа. Тя не се признава, за нея човек няма грижа. Но нещата се разглеждат така, като че ли човекът има душа, като че ли душата желае да се случва нещо. Това е удобна, но също така и ужасяващо безсмислена философия. Във всеки случай този, който опита да я приложи в конкретния живот, ще види, че тази „Като-че-ли философия“ е малко пригодна като метод. И човек като Фриц Маутнер13, написал философия на езика и свеждащ всичко до езика, би трябвало да се разглежда тъкмо от гледната точка на тази „Като-че-ли философия“, че човек като него като че ли също би могъл да има дух. Ако обаче се направи такъв опит, този метод се оказва непригоден. Не може да се каже, че той може да се разглежда така, като че ли няма дух; този метод не може да се приложи. Там, където не присъства дух, методът не работи. Вие, разбира се, знаете какво имам предвид. Но аз привеждам примера с Фриц Маутнер, защото той спада към онези, които отричат напълно смисъла в историята, за която твърдят от позицията на съвременния материализъм, че тя никога не може да бъде наука.
към текста >>

Защото ако се сравни това, което може да постигне съвременната наука, с духовната наука, днешната наука се явява най-добрата опора на духовната наука.
И поради тази причина историята за Фриц Маутнер е низ от случки. До такива разбирания трябва да достигнат хората от съвремието, ако наистина отхвърлят духа; защото историята би била низ от случайности, ако в нея не действа като реалност това, което описахме сега, което действа от духовния свят и върху което работят хората между смъртта и ново раждане. Ние действаме в това, което тук, на земята, се случва между смъртта и ново раждане. Действаме според онези импулси, които се спускат към нас от духовния свят. Наистина може да се каже: не може да се вярва, че от научна страна може да се направи сериозно възражение срещу духовната наука. Защото ако се сравни това, което може да постигне съвременната наука, с духовната наука, днешната наука се явява най-добрата опора на духовната наука. Трябва само нещата да се разглеждат по правилен начин. Когато вземем в ръка някоя книга, в която даден материалистически настроен човек се изразява полупсихологически, полуфизиологически, намираме следното. Тези хора искат да покажат мисловния апарат – живота на нервите, живота на мозъка. Те изследват мисловния апарат и после наистина показват, че щом в нас се появи някаква представа, е налице мозъчен процес. Така че казват: „Вижте, ние можем да докажем, че без мозъчен процес не може да има мисъл или представа.
към текста >>

79. Кармични влияния GA_168 Връзката между живите и мъртвите

Бих искал, от друга страна, да посоча и възраженията, които могат да се отправят срещу духовната наука от страна на съвременната духовна култура.
Например се казва следното: „Ако духовната наука твърди това или онова за духовните светове, аз не желая да се запознавам с нея, защото ако нещата в духовните светове отговарят на тези описания, не бих могъл никога да възприема такава конфигурация на духовните светове.“ Такова възражение, въпреки че е абсурдно, е често срещано. То обаче не се явява само в тази очевидна и абсурдна форма, а се явява, бих казал, маскирано във всевъзможни отрицателни нагласи, насочени към духовната наука. Следователно, от една страна, дори ако дадено познание, придобито чрез духовната наука, не би могло да се опре на факта, че светът има само един смисъл, ако нещата в духовния свят изглеждат по такъв и такъв начин – все пак човек може да знае как действително изглеждат те в духовния свят, – дори ако, изхождайки от такива предпоставки, човек никога да не може да каже нещо относно устройството на духовните светове, а именно само въз основа на действително познание, от друга страна, все пак е възможно наистина да се посочи какво може да означава духовната наука за живота на човека, когато вече разполагаме с резултатите от нея. Преди две седмици37 обясних какво значение има духовно-научният мироглед за развитието на човечеството съобразно големите нужди и изисквания на нашето време. Днес бих искал, от една страна, да обърна внимание на някои други неща, които ще ни разкрият дълбокото значение на духовната наука за човечеството и особено за съвременния човек. Бих искал, от друга страна, да посоча и възраженията, които могат да се отправят срещу духовната наука от страна на съвременната духовна култура. Духовните способности, чрез които духовният изследовател се запознава с фактите от духовния свят, се развиват постепенно по начина, който често съм описвал, и те се развиват така, че първоначално човек се запознава с големите факти на духовния живот, с това, което представлява най-важното във връзка с развитието на земния живот, във връзка с повтарящите се земни животи, както и с живота между смъртта и ново раждане и т.н. После обаче е възможно да се говори не само за тези големи общи аспекти, за тези всеобщи истини, но и за определени специфични истини. И запознавайки се постепенно с такива специфични истини, духовната наука все повече придобива стойност и за отделния конкретен човешки живот. Този човешки живот първоначално трябва да представлява загадка за външното наблюдение във физическото тяло. Защото ако той не беше загадка, човек нямаше да извърви път на развитие, който да развива в него определени способности.
към текста >>

Повечето, особени тези, които са заразени от съвременната наука, си представят душевния живот преди столетия такъв, какъвто е днешният душевен живот.
Той живее в тези условия, но по време на последния си живот между смъртта и новото раждане е наблюдавал, че азът му е бил отслабен по определен начин. Импулсът да заздрави своя аз живее в него и го води към условия, които предизвикват нещастния случай. Това е начинът, по който трябва да се разглеждат нещата. И когато те се разглеждат така, от гледната точка на духовната наука, можете да прозрете взаимовръзките в живота. Хората – това често към го подчертавал – не размишляват достатъчно над промените, които са настъпили в човешкото душевно развитие в сегашните условия на живот. Повечето, особени тези, които са заразени от съвременната наука, си представят душевния живот преди столетия такъв, какъвто е днешният душевен живот. Това, както ни е известно, е напълно погрешна представа. Интимната страна на душевния живот на хората е претърпяла съществена промяна. И това, което днес духовната наука трябва да представи за разбирането на живота от определени източници, както беше обяснено, е било налице много повече като атавистично-ясновидско настроение в душите до не съвсем далечно време. Хората са имали до известна степен предчувствия за житейските взаимовръзки. Но човечеството се развива и такива предчувствия отмират.
към текста >>

Те не мразят точно живота, но усещат онова отвращение, което все повече се разпространява под влиянието на философията.
Но човекът е изпълнен с безкрайно много желания и потребности, които никога не могат да бъдат задоволени. Природата му представлява една лъжа, най-голямата нищожност, обединена с най-голямото високомерие. Предвид това тъй огромно зло най-доброто за него е да се самоубие.“ Могат да се приведат много, много такива изказвания. Сенека46, мъдрият Сенека казва например: „Много образовани хора са преситени да виждат и правят постоянно едно и също нещо. Те не мразят точно живота, но усещат онова отвращение, което все повече се разпространява под влиянието на философията. Те казват: Колко още все едно и също? Тази непоносима неотменност на събуждане и заспиване, на засищане и огладняване, на застудяване и затопляне. Нищо не престава, а всичко е в безкраен кръговрат. Денят следва нощта, нощта – деня. Лятото се влива в есента, есента трябва да отстъпи пред зимата, а също и мощта на зимата преминава.
към текста >>

Дори най-висшата философия не може да я достигне.
Бог е дух, сам Бог е любов, дух и любов са едно. Гневът също е любов, следователно гневът също трябва да е дух. Виждаме как понятията само се премятат едно връз друго в това несвързано мислене. Но човекът във всеки случай трябва да остане християнин, затова той трябва да продължи да пише по своя начин: „Затова Бог не може50 да бъде нищо друго освен любов, защото Той трябва да бъде най-висшата форма на духа. В това се проявява ненадмината мъдрост. Дори най-висшата философия не може да я достигне. Абсолютната свобода, анулирането на всеки конфликт, издигането към духа, любовта – това е Бог. Затова Бог е личност.“ Следователно: Бог е любов, тази любов е издигането към духа, затова Бог е личност! „Често от философска и религиозна гледна точка се оспорва, когато на Бог се придава „качеството“ личност. Защото понятието за личност произхожда от земната област и приложено към Бог, означава очовечаване.
към текста >>

И в същото време е в състояние да каже на хората, че това е тъй висша философия, че той би си уронил достойнството, ако допусне, че науката има да каже нещо за духовния живот.
И това ще стане всеобщо явление, ако в своето високомерие хората се възпротивяват срещу оживяването на мисловния свят чрез приемане на духовната наука. Хубаво изречение е това, което искам също да приведа. За да стане напълно ясно на слушателите на този религиозен човек, че не се нуждаят от нищо друго освен от неговите лекции, от нищо, което някоя наука иска да каже за духовния живот, той им казва: „Глупаво и безсмислено е51 да се очаква от науката отговор на въпроса за живота след смъртта. Въодушевените хора, които са го правили и продължават да го правят, никога не са си изяснили какво прави науката, когато се захваща с такива въпроси, и какво губи религията, когато търси сигурност в науката.“ Този човек успява да направи това, което Ви представям. И в същото време е в състояние да каже на хората, че това е тъй висша философия, че той би си уронил достойнството, ако допусне, че науката има да каже нещо за духовния живот. Това е началото на всичко, което ще дойде още, само началото. Трябва да го имаме предвид, както и казаното преди две седмици52. Но човекът, за когото Ви разказвам, този човек „може да мисли“. Той упреква Буда, че желае да помогне на хората да отхвърлят битието. Упреква Платон, че желае да помогне на хората да отхвърлят материята.
към текста >>

80. 11. ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 26 Декември 1916 GA_173 Карма на неистината

Прагматичното разглеждане на съвременната история трябва да бъде заменено от едно симптоматично разглеждане на историята.
Следователно Централна Европа не е регион, на който да се отделя специално внимание. Специално внимание особено по времето, когато било подготвяно ставащото понастоящем, се отделяло обаче на преодоляването на всички онези импулси, които се формирали сред латинянството. Удивителни са късогледството при съвременното разглеждане на историята и недостатъчната склонност към задълбочаване в характерните неща. Вече съм изтъквал, че важно е не онова, което ни предлага едно разглеждане на историята, оставено толкова дълго време да бъде прагматично, сиреч: сега се случва това, после това, после онова, после пък окова, така както нещата следват едно подир друго; въпросът е не в това, а в опознаването на събитията, в рамките на които характерните в различни отношения факти следват един подир друг. Най-важното е да се посочат фактите, да се посочи онова, което бих казал в областта на Майя издава разположените на заден план сили. Прагматичното разглеждане на съвременната история трябва да бъде заменено от едно симптоматично разглеждане на историята. Който вниква в нещата, той ще може да преценява някои явления по съвсем друг начин в сравнение с онзи, който изчита събитията, наричани световна история тази нагласена работа, в последователността, както се разказват от днешната историческа наука. Съпоставете някои добре известни нам неща с други, върху които аз ще насоча вниманието Ви. Най-напред един прост факт: Както е известно, Тридесетгодишната война започва през 1618 г. с това, че от чешкото славянство били оформени своеобразни реформаторски идеи. Подир туй благородници, принадлежащи към тези славянски кръгове, оглавили движението и се опълчили срещу това, което може да се нарече контрареформация надигнали се срещу католицизма, покровителстван от двора на Хабсбургите с испанско потекло.
към текста >>

"Философията позитивизъм; историята социология; критиката исторически метод, ако не и психиатрия."
Въпросният човек казва: "Ние, младежите, родени в началото на осемдесетте години, срещнахме живота на този свят с новия век. Нашата страна беше обезкуражена. Интелектуалните среди се намираха на много ниско равнище." Ще рече, че това се отнася за родените около 1880 г. "Философията позитивизъм; историята социология; критиката исторически метод, ако не и психиатрия." В страната на Ломбросо това вече може да се каже! "След освободителите на Италия бяха дошли грабителите на Италия; не само техните синове бащите ни, но и техните внуци нашите по-големи братя. Героичната традиция на въздигането беше изчезнала и ни каква идея не възвисяваше новото поколение. При най-добрите религията беше потънала, оставяйки обаче празнота.
към текста >>

81. 1. Лекция, 30.09.1914 GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война

Не от желание да ви занимавам с лични работи, а защото е симптоматично, искам да споделя следното: може би някои от вас имат под ръка първия том от книгата ми "Загадки на философията" /бележка 4/.
Да, там, в нашите клонове, където са събрани единомишленици, обединени от общи чувства, това е по-лесно – да се съхрани това, което духовната наука трябва да донесе на човечеството, но ние навсякъде и всякога трябва за пазим високите идеали, изказани още в нашето първо основно положение /бележка 3/. Ние не сме общество, действащо сред родствени народи, ние се стремим да разпространим върху целия свят духа на миролюбието /на умиротворението/. С това са свързани изпитания, тъй като във времето, в което живеем, действително е трудно да се издигнеш до висока обективност, до справедливост. Изхождайки от това, за което се говори в днешната ми лекция, жителите на Средна Европа, и преди всичко германският народ, имат в известна степен възможност по-скоро отколкото другите народи, да стигнат до обективната справедливост. Тук трябва не просто да се отдаваме на непосредствените впечатления, а като сериозни антропософи трябва да се опитаме с разбиране да вникнем в говоренето, в което днес звучи стремеж за справедливост в духовен смисъл. Не от желание да ви занимавам с лични работи, а защото е симптоматично, искам да споделя следното: може би някои от вас имат под ръка първия том от книгата ми "Загадки на философията" /бележка 4/. Вторият том беше отпечатан във втората половина на юли до 104 страница, но насред изречението беше прекъснат. И то на място, което за мен е значително и симптоматично. Характеризирах френските философи и се стараех максимално да бъда обективен. След това имах намерение да премина към млад, малко известен мислител. Исках след разглеждането на съвременните френски философи да премина към това, което се говори тук, от тази страна на Рейн, в Германия.
към текста >>

Когато в книга за история на философията се пристъпва към френските философи и душевният стремеж е да им се отдаде дължимото, и старанието е с всички сили, с максимална обективност вживяване във философията на Запада, горчивина изпълва душата, когато, без оглед на фактите, крещят за "варварските маниери от другата страна наРейн".
Добре познаваме тези гласове. Говореха за германското варварство и други подобни, и ни хвърляха пълни с ненавист и клевети обвинения. Това, което тогава се наложи да преживея, беше отчайващо. Именно уважаемите представители на духовния живот във Франция подклаждаха в народа ненавист и страсти. В този случай личното може да бъде разгледано като симптоматично. Когато в книга за история на философията се пристъпва към френските философи и душевният стремеж е да им се отдаде дължимото, и старанието е с всички сили, с максимална обективност вживяване във философията на Запада, горчивина изпълва душата, когато, без оглед на фактите, крещят за "варварските маниери от другата страна наРейн". Още по-горчиво беше, че един от най-яростните противници и ненавиждащи всичко германско беше Морис Метерлинк /бележка 5/. Изумително е: първото произведение, написано от Метерлинк, което вече напълно изразява неговото същество и своеобразието му, звучи съвсем като от Новалис, като сътворено от Новалис. Без Новалис нямаше да го има и Метерлинк. Всичките му по-късни произведения са израснали именно от това първо, от фундамента на Новалис. Което също хвърля светлина върху това, как в наше време се ражда справедливостта.
към текста >>

Както веднъж, в периода на разцвета на гръко-римската култура, римляните са били принудени да започнат Пуническите войни против Картаген, както тогава паметната битка при Мила /бележка 6/ решила съдбата на римляните, които успели да предпазят своята цветуща култура от поглъщане от водещите към упадък, но външно все още могъщи сили на държавата на картагенците, така в разразяването на съвременната война ние виждаме сякаш подобие на онези събития.
Когато се позволи на тези гласове да зазвучат, това води до обективността. Тази обективност няма нищо общо с малодушието. В наше време стават събития от огромна важност, потресаващи събития. И бъдещето ще бъде принудено за сравнение да взема най-значителните събития от миналите времена. И за да се образува нещо подобно, трябва да се вземе не едно, кое да е историческо събитие, а трябва да се съединят много исторически събития. Както веднъж, в периода на разцвета на гръко-римската култура, римляните са били принудени да започнат Пуническите войни против Картаген, както тогава паметната битка при Мила /бележка 6/ решила съдбата на римляните, които успели да предпазят своята цветуща култура от поглъщане от водещите към упадък, но външно все още могъщи сили на държавата на картагенците, така в разразяването на съвременната война ние виждаме сякаш подобие на онези събития. Това може днес да бъде казано тук. Войната между Рим и Картаген е била знаменателна. Картагенците са имали мощна флота, изглеждаща могъщо в сравнение с малобройната флота на римляните. Но римляните стигнали до съвсем необичайната идея за прехвърлящите мостове, които те прехвърляли от римския на картагенския кораб, превръщайки по такъв начин морския бой в сухопътен, и в привичните им условия удържали решаваща победа. Както тогава станало нещо нечувано за онези времена, така и в Лютих /бележка 7/ се разиграло нещо, напомнящо събитията от древността, което могли да предвидят малцина и за което идните времена ще говорят, като за велико достижение.
към текста >>

Тук имаме важни черти на съвременната история.
Имаше нишки, водещи от сърцето на Европа към този трилистник, макар и не до последното листенце. На 31.VII. тази година, с обявяването на войната, тази нишка между германо-австрийското ръководство и царизма беше скъсана. Това беше голяма победа... /следва празнина в ръкописа/. Смисълът е примерно такъв, че събитията, разиграли се тогава между Централна Европа, западните могъщи сили и Русия, са имали световноисторическо значение /бележка 2/. Тук имаме важни черти на съвременната история. Не трябва да си затваряме очите за неестествеността на съюза между Западна и Северозападна Европа с Изтока, – ако наблюдаваме от гледна точка на Антропософията. Да се опитаме да се приближим от тази гледна точка. По време на нашите сблъсъци с госпожа Безант /бележка 9/ един индуски учен каза, че маниера, с който госпожа Безант крещи за търпимост, напомня ситуация, при която на човек се канят да му отсекат ръката и той се дърпа, а него го призовават към търпимост, иначе ще се скарат. Не трябва много ум, за да разбереш, че това е абсурдно – да искаш лоялност от човек, на когото се каниш да отрежеш ръката. В последните седмици често ми се налагаше да чувам именно такова съждение: ако Австрия не беше започнала война със Сърбия, това би била проява на търпимост.
към текста >>

82. 3. Лекция, 14.02.1915 GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война

Всичко най-дълбоко в нашето учение сочи, че от най-различните дълбини на съвременната световна култура трябва да израсне нещо, което съвпада с истините на духовната наука.
Духовната наука ни е необходима, за да се разпространи по цялата Земя нещо, което се издига над всички различия, и затова тези, които приемат духовната наука, трябва да се избавят от всичко национално, да успеят да намерят обективно разбиране на това, за което става дума в цикъла "Мисиите на отделните народностни души във връзка със северо-германската митология" /юни 1910 г., Християния/, който би трябвало да бъде изучен навсякъде, където има антропософи. Значението на този цикъл е и в това, че той беше изнесен години преди войната, така че никой не може да го упрекне в това, че той е породен от настроенията на тази война. Работата не е в това, че нещо, което се говори тук или там, не е общозначима истина, а в това – и то трябва да се разбере, – че тези истини не навсякъде могат да ги понесат. Когато преди месеци говорих с вас, ви обърнах внимание, че на нас тук в Средна Европа, в известна степен ни е по-лесно да бъдем по-обективни, отколкото на другите. Защо това е така, става явно от този цикъл лекции. Всичко най-дълбоко в нашето учение сочи, че от най-различните дълбини на съвременната световна култура трябва да израсне нещо, което съвпада с истините на духовната наука. В известно отношение може да бъде казано: сериозните събития от наши дни са сякаш мощна подсказка за необходимостта от духовнонаучни преживявания за света. Те убеждават, че тези духовнонаучни преживявания трябва да дойдат. Затова, разбира се, това, което принадлежи към обособените преживявания на отделната местност, може да бъде за нас само второстепенно; нашата истинска задача е, да приемем в нашето душевно преживяване това, което сега вече навсякъде може да бъде прието без вътрешно отблъскване, но въпреки всичко на толкова места се натъква на предразсъдъци и предубеждения! Израстващият от духовната наука възглед за общочовешкото в човека, вече ни подготвя за обективно възприемане на това, в което сме поставени от развитието на Земята и развитието на света. Тъй като това, в което сме поставени, е в известна степен почвата, от която израстваме, и това, чрез което ние трябва да израстваме.
към текста >>

Книгата е "Анализ на чувствата и усещанията" на един съвременен философ, на бивш професор по философия от Виенския университет.
За истинско вживяване на духовната наука в душите на хората е необходима преди всичко добра воля за действително съединяване на душата с духовните светове. Това трябва да изхожда от самопознанието. Но самопознанието съвсем не е така лесно, и това принадлежи към най-големите заблуди, в които може да се изпадне в обикновения живот, ако се мисли, че самопознанието, с което трябва да започне всяко истинско познание, може да бъде лесно. Даже по отношение на най-външното то не е толкова лесно. Пред мен има книга; тя случайно – както сега казваме – кармически, отново ми попадна в ръцете тези дни. Книгата е "Анализ на чувствата и усещанията" на един съвременен философ, на бивш професор по философия от Виенския университет. Авторът на книгата съобщава много интересни признания за самия себе си. Той казва: веднъж на младини, вървейки по улицата, видях отразено в огледало лицето си в профил и не се познах. Помислих си: какво несимпатично, неприятно лице! – Така че виждате, даже до такава степен, в познанието на своя чисто външен облик, ние не се познаваме толкова много. Този достоен човек казва съвсем открито: той среща много несимпатично, отблъскващо лице, и прави откритието, че това е собственото му лице.
към текста >>

83. 9. Лекция, 11.05.1917 GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война

Ако се прегледат всички тези съчинения даже не с доброжелателност, с която в нашето движение, собствено, вече се сдобихме, а настроени критично, което е свойствено на съвременната ни епоха, в цялата антропософска литература ясно ще изпъкне една основна насоченост: да се даде на човешката душа това, което особено и е необходимо в нашата епоха, – опираща се на собствената ни вътрешна същност самостоятелност и сила на съждението.
Твърдо съм убеден: въпросите, поставени в моите вече многобройни съчинения, са поставени не от мен. Повечето отговори са дадени от мен, но въпросите не са поставени от мен. Въпросите са поставени от самата култура на епохата, например, от естествознанието. Тези въпроси трябва да си задава всеки, на когото са близки изискванията на епохата, който сериозно се вслушва в най-важните потребности на съвременните души. Ако съзнанието се потопи в казаното, ще стане ясно, че в цялата антропософска литература господства едно основно положение, една основна насоченост, една основна настройка. Ако се прегледат всички тези съчинения даже не с доброжелателност, с която в нашето движение, собствено, вече се сдобихме, а настроени критично, което е свойствено на съвременната ни епоха, в цялата антропософска литература ясно ще изпъкне една основна насоченост: да се даде на човешката душа това, което особено и е необходимо в нашата епоха, – опираща се на собствената ни вътрешна същност самостоятелност и сила на съждението. Често бях принуден да се съпротивлявам на идващите от различни страни препоръки да пиша в по-популярен стил. Бях принуден да се съпротивлявам на този натиск по простата причина, че Антропософията е призвана не да даде на хората, ако те поискат, без умствено напрежение да добият догми, а именно да пробуди тяхната собствена способност за съждения, собствените търсения на душата. За това е призвана антропософската литература, – всеки, който иска, да отнесе от антропософската литература собствена убеденост. Антропософията никъде не призовава към сляпа вяра, разбира се, излагат се факти, които не могат небавно да бъдат проверени от личен опит, но те се разказват като факти от духовния свят, които се възприемат като съобщения, и към които всеки може, ако иска, да приложи силата на своето критично мислене. И ние видяхме, че в последно време приятели, пристъпили с пълно разбиране към работата, достигнаха дотам, че сами се издигнаха към фините възприятия, проверени от непредвзетото критично мислене.
към текста >>

Но ние стоим пред простия факт, че именно тези, които биха могли да осъществят този труд, никак не са се загрижили, досега никак не са се загрижили за това, че никой не е поставил даже и въпрос – говоря за тези от нашите кръгове, които биха могли да проявят такава инициатива – никой не си е поставил задачата: от позицията на съвременната наука действително да се проверят духовнонаучните естественоисторически данни на Антропософията!
Но това, към което се стремим, което търсим, е основано именно на самостоятелния път, насочено е към това, да направи душата самостоятелна. Може да се каже: именно естественонаучното изследване достигна днес известно ниво, и това ниво би било по силите на тези, който днес представляват тази област на науката, ако болшинството от тях не се потапяха изцяло само в своята тясна специалност, а малко надзъртаха извън пределите на своята научна специалност. Ако макар, да кажем, и дузина от официалните и представители – с които сега само и се съобразяват – поради вътрешна честност, стоейки на нивото на своите естественонаучни знания, реши да провери това, което се съобщава в моята "Въведение в тайната наука" и в моята "Теософия", тогава достоверността на тези съобщения би била потвърдена, изхождайки от познания, които могат да бъдат охарактеризирани със следните думи: изучавайте живота и вижте, дали няма да потвърди той съобщенията за духовните светове, добити по пътя на духовнонаучното изследване! – Който действително владее естествознанието, неизбежно ще стигне до признаването на съобщенията на антропософски насочената духовна наука. Това е безусловната истина. Но ние стоим пред простия факт, че именно тези, които биха могли да осъществят този труд, никак не са се загрижили, досега никак не са се загрижили за това, че никой не е поставил даже и въпрос – говоря за тези от нашите кръгове, които биха могли да проявят такава инициатива – никой не си е поставил задачата: от позицията на съвременната наука действително да се проверят духовнонаучните естественоисторически данни на Антропософията! Такава проверка не предизвиква ни най-малко опасение. Антропософията ще я издържи. Нека такава проверка започне – духовната наука ще я издържи. Но, разбира се, в епоха, когато не се желае да се вникне в най-елементарните истини, такава проверка дълго още ще трябва да почака. Стремежът да бъдеш не само логичен, но да проникваш в действителността, тоест да съгласуваш своите разсъждения не само с абстрактните закони на логиката, но и с реалните факти на действителността, този стремеж не се среща често в наши дни.
към текста >>

Видите ли, какво ми разказа преди няколко години един студент, който имаше намерение да напише докторат по философия към един прославен университет.
В това е причината, защо е толкова трудно за съвременния човек да приеме антропософски ориентираната духовна наука: тя се сблъсква с всевъзможни форми на предубеждение. Но именно затова духовната наука не може да бъде победена, тъй като трябва да се признае, че противодействието спрямо духовната наука е много слабо аргументирано. Пробвайте да намерите научни разглеждания, които се опитват сериозно да вникват във въпроса, да обсъдят данните на духовната наука, намерете такива статии или разглеждания. Който се опита да направи това, ще види, колко малко ще успее да намери. По този път и не бихме могли да се придвижим. Видите ли, какво ми разказа преди няколко години един студент, който имаше намерение да напише докторат по философия към един прославен университет. Той се канеше да пише докторат по тема, която му беше препоръчана от знаменит професор. Това беше дисертация за великия руски мислител Соловьов /1853-1900 г./. Тогава за Соловьов едва ли е имало публикации. Попитах студента: защо професорът го е посъветвал да пише именно за този философ? – "А-а, каза студентът, професорът нищо не знае за този философ и би искал да научи нещо.” Ето ти удобен начин: да поръчаш на ученика си да напише докторат за Соловьов.
към текста >>

Посоченият професор, разбира се, само по един начин е можел действително да се запознае със Соловьов, ако се стремеше да бъде не само професор по философия, но и да се запознае със съвременната философия в лицето на един от нейните най-видни представители: той би трябвало да се опита сам да изучи Соловьов, доколкото това е възможно, ако не знаеш руски език, защото е преведено нищожно малко.
Ако ученикът знае руски език, тогава може да се научи нещо за Соловьов. Така се появи докторатът за Соловьов. Но именно така се появяват много докторати. Това е основният принцип, по който се дават темите за докторските работи. Но така се създават, може да се каже, отглеждат се, определени принципи на научната работа, определен начин на мислене. Посоченият професор, разбира се, само по един начин е можел действително да се запознае със Соловьов, ако се стремеше да бъде не само професор по философия, но и да се запознае със съвременната философия в лицето на един от нейните най-видни представители: той би трябвало да се опита сам да изучи Соловьов, доколкото това е възможно, ако не знаеш руски език, защото е преведено нищожно малко. Но това е неудобният път и следва да се каже: за мнозина от тези, които биха искали да си съставят мнение за духовната наука, пътят към духовната наука е още по-неудобен. Тъй като не е едно и също да се напише дисертация за Соловьов или за духовната наука. За Соловьов, когато дисертацията е готова, е лесно да си съставиш собствено мнение, тъй като пишещият е добре трениран в духа на съвременната философия. Но как да подходи съвременният професор по философия, например, към дисертация за духовната наука? Той не би знаел, как да подходи към нея.
към текста >>

За Соловьов, когато дисертацията е готова, е лесно да си съставиш собствено мнение, тъй като пишещият е добре трениран в духа на съвременната философия.
Това е основният принцип, по който се дават темите за докторските работи. Но така се създават, може да се каже, отглеждат се, определени принципи на научната работа, определен начин на мислене. Посоченият професор, разбира се, само по един начин е можел действително да се запознае със Соловьов, ако се стремеше да бъде не само професор по философия, но и да се запознае със съвременната философия в лицето на един от нейните най-видни представители: той би трябвало да се опита сам да изучи Соловьов, доколкото това е възможно, ако не знаеш руски език, защото е преведено нищожно малко. Но това е неудобният път и следва да се каже: за мнозина от тези, които биха искали да си съставят мнение за духовната наука, пътят към духовната наука е още по-неудобен. Тъй като не е едно и също да се напише дисертация за Соловьов или за духовната наука. За Соловьов, когато дисертацията е готова, е лесно да си съставиш собствено мнение, тъй като пишещият е добре трениран в духа на съвременната философия. Но как да подходи съвременният професор по философия, например, към дисертация за духовната наука? Той не би знаел, как да подходи към нея. Той би бил съвсем безпомощен! И, разбира се, съвсем е неудобно по неоколен път да се запознаваш с духовната наука и да се опиташ в някаква степен, творчески, сам да се ориентираш в нея. За честно търсещите, стремящи се към Истината, всичко това, разбира се, не е препятствие, защото душите им жадуват именно духовната наука.
към текста >>

Но как да подходи съвременният професор по философия, например, към дисертация за духовната наука?
Но така се създават, може да се каже, отглеждат се, определени принципи на научната работа, определен начин на мислене. Посоченият професор, разбира се, само по един начин е можел действително да се запознае със Соловьов, ако се стремеше да бъде не само професор по философия, но и да се запознае със съвременната философия в лицето на един от нейните най-видни представители: той би трябвало да се опита сам да изучи Соловьов, доколкото това е възможно, ако не знаеш руски език, защото е преведено нищожно малко. Но това е неудобният път и следва да се каже: за мнозина от тези, които биха искали да си съставят мнение за духовната наука, пътят към духовната наука е още по-неудобен. Тъй като не е едно и също да се напише дисертация за Соловьов или за духовната наука. За Соловьов, когато дисертацията е готова, е лесно да си съставиш собствено мнение, тъй като пишещият е добре трениран в духа на съвременната философия. Но как да подходи съвременният професор по философия, например, към дисертация за духовната наука? Той не би знаел, как да подходи към нея. Той би бил съвсем безпомощен! И, разбира се, съвсем е неудобно по неоколен път да се запознаваш с духовната наука и да се опиташ в някаква степен, творчески, сам да се ориентираш в нея. За честно търсещите, стремящи се към Истината, всичко това, разбира се, не е препятствие, защото душите им жадуват именно духовната наука. Мнозина от вас знаят това от личен опит, скъпи мои приятели.
към текста >>

Но не стига, че тази книга се появи в англо-американския печат, като плод на англо-американския окултизъм; намери се и германско издателство, което я издаде в немски превод под името "Философията на розенкройцерите".
Тъй като, когато изчерпал всичко, което можал да получи от мен, той ходил при Учител, живеещ някъде в Трансилванските Алпи, който му съобщил много неща, които той сега излага в своята книга. Но всичко, за което той писа в своята книга, беше това, което чу тук на посетените от него лекции или преписа от стенограмите на по-рано изнесените лекции. Книгата се появи в Америка и предизвика сензация. Книга, комбинирана от това, което той чул тук от мен и от някакъв Учител в Трансилванските Алпи. Хората нямаше нужда да изследват, какво именно излизаше от мен; те и не можеха да направят това, тъй като материалът беше взет от нашите закрити лекции. Но не стига, че тази книга се появи в англо-американския печат, като плод на англо-американския окултизъм; намери се и германско издателство, което я издаде в немски превод под името "Философията на розенкройцерите". Неин издател беше доктор Фолрат /бележка 76/. Това са само отделни примери за това, какво се практикува, скъпи мои приятели. За тези факти трябва да се говори. Това трябва да се знае, тъй като това са средства, с които се борят с нас, и които, от друга страна, използват добитото от нашите изследвания. Може да се каже: вероятно, никога не са се прилагали по-лоши прийоми в борбата срещу нещо, от тези, които започват да се прилагат сега срещу нас, именно против антропософски ориентираната духовна наука!
към текста >>

84. 11. Лекция, 15.05.1917 GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война

В тези древни времена духовният живот е бил още непосредствено открит за човека, тъй като възрастта на човечеството в неговото обратно развитие е била такава, че можем да я сравним със съвременната възраст от 56-48 години, както по-подробно изложих това онзи ден.
И истински разбира потребностите на своето време само този, който достига до необходимостта от най-належащата потребност за земното развитие - човечеството да бъде обхванато от духовност. Духовната наука говори за това, изхождайки не от някаква лична волеизява или стремеж за агитация, тя го говори поради осъзнаването на законите за развитие на човечеството. Да погледнем към развитието на човечеството още един път, от малко по-различна гледна точка. Да се върнем в първия следатлантски период, тоест към времето непосредствено след Атлантската катастрофа. Нееднократно сме подчертавали, че това беше време, когато човек непосредствено е общувал със същностите, които наричаме Архаи или Духове на Личността. В тези древни времена духовният живот е бил още непосредствено открит за човека, тъй като възрастта на човечеството в неговото обратно развитие е била такава, че можем да я сравним със съвременната възраст от 56-48 години, както по-подробно изложих това онзи ден. Човек в известна степен е получавал сякаш непосредствени указания от духовните същности. Как са общували с човека тези духовни същности? В онези далечни времена човек е възприемал природата не така, както днес я вижда. Днес природата за човека е нещо сякаш механично организирано. Абстрактна организираност, абстрактни, почти математически изразени закони – ето идеалът за съвременния човек.
към текста >>

Когато след това в средните векове философията на Аристотел била отново оживена в така наречената схоластика, казвали: за душата трябва да се мисли философски, както за нея е говорил Аристотел.
В гръцката епоха, и малко отслабено пренесено в сухата, разсъдъчна епоха на римско-латинското, това възприемане на вътрешната съпринадлежност на тяло и душа е било още живо. Гъркът е разглеждал тялото, като външен израз на душата, а разцвета и разлагането на физическото тяло, като разцвет и гибел на душевния живот. Гъркът е обичал тялото по същия начин, както е обичал душата си. Това усещане, което е живяло в Гърция в такава форма, не го е имало в предшестващите времена – както току що го поясних – няма го и в наше време. Резултат от това е било чувството, така дълбоко изразено в думите, сложени в устата на Ахил: "По-добре просяк в горния свят, отколкото цар в царството на сенките." /бележка 85/ Това чувство на чудесна хармония между тяло и душа гъркът е заплатил с пълна загуба – ако не е бил свързан с Мистериите – на представите за пътищата на душата след смъртта, и говорил за нея така, както е можело да се говори в епоха, когато живо са усещали единството на душа и тяло. Когато след това в средните векове философията на Аристотел била отново оживена в така наречената схоластика, казвали: за душата трябва да се мисли философски, както за нея е говорил Аристотел. Ако искаме да кажем за нея нещо повече, трябва да се обърнем към религията. Опирайки се само на човешкото мислене, не можем да отидем по-далеч от Аристотел. Как е разсъждавал Аристотел, най-точният изразител във философията на гръцкото светоусещане за единството на тяло и душа? Той стигнал до това, което толкова удачно е изразено в думите на неотдавна починалия забележителен изследовател на Аристотел Франц Брентано /бележка 86/: – ако човек е изгубил някой член на тялото и не може да продължи да го ползва, той, разбира се, е вече непълноценен човек. Ако е изгубил два члена, той е още по-малко пълноценен.
към текста >>

Как е разсъждавал Аристотел, най-точният изразител във философията на гръцкото светоусещане за единството на тяло и душа?
Това усещане, което е живяло в Гърция в такава форма, не го е имало в предшестващите времена – както току що го поясних – няма го и в наше време. Резултат от това е било чувството, така дълбоко изразено в думите, сложени в устата на Ахил: "По-добре просяк в горния свят, отколкото цар в царството на сенките." /бележка 85/ Това чувство на чудесна хармония между тяло и душа гъркът е заплатил с пълна загуба – ако не е бил свързан с Мистериите – на представите за пътищата на душата след смъртта, и говорил за нея така, както е можело да се говори в епоха, когато живо са усещали единството на душа и тяло. Когато след това в средните векове философията на Аристотел била отново оживена в така наречената схоластика, казвали: за душата трябва да се мисли философски, както за нея е говорил Аристотел. Ако искаме да кажем за нея нещо повече, трябва да се обърнем към религията. Опирайки се само на човешкото мислене, не можем да отидем по-далеч от Аристотел. Как е разсъждавал Аристотел, най-точният изразител във философията на гръцкото светоусещане за единството на тяло и душа? Той стигнал до това, което толкова удачно е изразено в думите на неотдавна починалия забележителен изследовател на Аристотел Франц Брентано /бележка 86/: – ако човек е изгубил някой член на тялото и не може да продължи да го ползва, той, разбира се, е вече непълноценен човек. Ако е изгубил два члена, той е още по-малко пълноценен. А ако е изгубил цялото тяло – така казва Аристотел и заедно с него и Брентано – и след смъртта остава душата, което Аристотел не отрича, той – в сравнение с това, което представлява в живота между раждането и смъртта – се намира в състояние на непълноценност. Не е пълноценен човек. И, по същество, това е безсмъртието в разбирането на Аристотел, великият мислител на гръцката епоха: само тук на Земята, между раждането и смъртта, човек е пълноценен човек.
към текста >>

Учили са: човек се състои само от тяло и душа, както и днес учат професорите по философия.
За първите отци на църквата това също е било разбиращо се от самосебе си. Това, което е стояло в основата на упадъка на човешкото развитие – това развитие изисква нов импулс от принципа на Христа – е намерило своя израз в Константинополския Събор в 869 година в твърдението на догмата за премахването на духа. Простете рязкостта на израза ми. Той е само външна констатация на това, което се е затвърдило в съзнанието на човечеството във връзка с описаните от мен факти. От този момент в теологията е било забранено учението за троичността на човешкото същество, за това, че човек се състои от тяло, душа и дух. Учили са: човек се състои само от тяло и душа, както и днес учат професорите по философия. И когато един Вундт или друг професор по философия от наши дни няма понятие за троичността на човека и говори през цялото време само за тяло и душа, и през ум не му минава, че той само следва указанията на Константинополския Събор от 869 година. Той не знае, че неговото учение само копира решенията на този събор. Да, така наречената "непредвзета" наука, ако по-подробно задълбаем в нейната история, е пълна с ясно изразени предвзетости. "Свободната от предвзетости" наука, в областта на философията не можем и да си я представим извън решенията на Константинополския Събор, само дето учените мъже не знаят това. В хода на развитието човек е изгубил знанието за своята тричленност; това знание трябва да му бъде върнато от духовната наука.
към текста >>

И когато един Вундт или друг професор по философия от наши дни няма понятие за троичността на човека и говори през цялото време само за тяло и душа, и през ум не му минава, че той само следва указанията на Константинополския Събор от 869 година.
Това, което е стояло в основата на упадъка на човешкото развитие – това развитие изисква нов импулс от принципа на Христа – е намерило своя израз в Константинополския Събор в 869 година в твърдението на догмата за премахването на духа. Простете рязкостта на израза ми. Той е само външна констатация на това, което се е затвърдило в съзнанието на човечеството във връзка с описаните от мен факти. От този момент в теологията е било забранено учението за троичността на човешкото същество, за това, че човек се състои от тяло, душа и дух. Учили са: човек се състои само от тяло и душа, както и днес учат професорите по философия. И когато един Вундт или друг професор по философия от наши дни няма понятие за троичността на човека и говори през цялото време само за тяло и душа, и през ум не му минава, че той само следва указанията на Константинополския Събор от 869 година. Той не знае, че неговото учение само копира решенията на този събор. Да, така наречената "непредвзета" наука, ако по-подробно задълбаем в нейната история, е пълна с ясно изразени предвзетости. "Свободната от предвзетости" наука, в областта на философията не можем и да си я представим извън решенията на Константинополския Събор, само дето учените мъже не знаят това. В хода на развитието човек е изгубил знанието за своята тричленност; това знание трябва да му бъде върнато от духовната наука. Оттук беше необходимо първото, напълно съзнателно, структурно пронизано разчленяване на човека на тяло, душа и дух, именно в книгата "Теософия", което се опитах симптоматично да направя дейно в нашата средноевропейска, антропософски ориентирана духовна наука.
към текста >>

"Свободната от предвзетости" наука, в областта на философията не можем и да си я представим извън решенията на Константинополския Събор, само дето учените мъже не знаят това.
От този момент в теологията е било забранено учението за троичността на човешкото същество, за това, че човек се състои от тяло, душа и дух. Учили са: човек се състои само от тяло и душа, както и днес учат професорите по философия. И когато един Вундт или друг професор по философия от наши дни няма понятие за троичността на човека и говори през цялото време само за тяло и душа, и през ум не му минава, че той само следва указанията на Константинополския Събор от 869 година. Той не знае, че неговото учение само копира решенията на този събор. Да, така наречената "непредвзета" наука, ако по-подробно задълбаем в нейната история, е пълна с ясно изразени предвзетости. "Свободната от предвзетости" наука, в областта на философията не можем и да си я представим извън решенията на Константинополския Събор, само дето учените мъже не знаят това. В хода на развитието човек е изгубил знанието за своята тричленност; това знание трябва да му бъде върнато от духовната наука. Оттук беше необходимо първото, напълно съзнателно, структурно пронизано разчленяване на човека на тяло, душа и дух, именно в книгата "Теософия", което се опитах симптоматично да направя дейно в нашата средноевропейска, антропософски ориентирана духовна наука. Върху това е изградена цялата книга. Това е необходимо решително отново и отново да се поставя пред човечеството, за да достигне то чрез развитието тричленността на човека. Виждате, как до подробности съвпада всичко, когато се стои на основата на духовната наука.
към текста >>

85. 14. Лекция, 23.04.1918 GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война

Професорите по философия само фино са продължили това, и писателите-философи също.
С изключение на последната третина на XIX век, хората все още са се интересували от въпроса за безсмъртието в смисъла на това, в каква степен безсмъртието е продължаване на земния живот. Така са поставяли въпроса учените-философи, но тези учени-философи, макар и да се представяли като представители на обективната наука, по същество, в много отношения продължавали традициите на предвзетост, израснали от следното. Помислете върху факта, че църквата от времената на Ориген /182-253г.сл.Хр./ е осъдила /проклела/ учението за предсъществуването на душата, че тя е осъдила Ориген за учението му за предсъществуването на душата, така че църквата попаднала в много трудно положение: имало е Ориген, великият църковен учител, и не може да се отрече, че той е учил за предсъществуването на душата, но това учение е било забранено от църквата. Църквата явно е била в голямо затруднение. В течение на цялото средновековие учението за предсъществуването на душата е било под забрана. Професорите по философия само фино са продължили това, и писателите-философи също. Те само са били погрешно убедени, че мислят непредвзето. По други въпроси работата е стояла по същия начин, по въпроси, за които тук вече сме давали примери. Трябва да си изясним, че насоката на мислите, насоката на човешкия мироглед коренно трябва да бъде променена от духовната наука. Земният живот ще ни се представи в своето истинско значение, само когато бъде осъзнато, че той представлява продължение на живота в духовния свят. И той може да бъде разбран правилно само изхождайки от такива позиции.
към текста >>

Това е прекрасна книга, стояща на върха на съвременната наука.
Ние разгледахме най-разнообразни понятия. Действително мислещият човек ще стигне до това, да разбере цялото значение на фактора мисли за духовното. Не може да се разбере цялата действителност, ако се мисли само естественонаучно, както не може да се разбере и материалното битие, ако се мисли само естественонаучно, загърбвайки духовната наука. Искам да ви приведа много парадоксален, много странен пример. Мисля, че вече веднъж и тук не толкова отдавна говорих за една излязла преди година и половина много важна, дебела книга на образцовия естествоизпитател на съвремието Оскар Хертвиг /1849 – 1922 г./, ученик на Хекел, "Еволюция на организмите, опровержение на дарвиновата теория за случайността" /Йена, 1916 г./. Това е прекрасна книга, стояща на върха на съвременната наука. И в последно време често използвах възможността тук или там да посочвам нейните основни постановки. И в културно-историческо отношение тази книга е забележителна. Знаете, че в 1869 година, по времето на разцвета на дарвинизма, господстващ над материалистично настроените умове, Едуард фон Хартман се обяви против идеите на дарвинизма в своята "Философия на безсъзнателното". Естествоизпитателите нададоха вой: “този философ – дилетант, който говори за духа, нищо не разбира от естествознание”. Събитията се развиха така, както неведнъж вече съм ги описвал.
към текста >>

Знаете, че в 1869 година, по времето на разцвета на дарвинизма, господстващ над материалистично настроените умове, Едуард фон Хартман се обяви против идеите на дарвинизма в своята "Философия на безсъзнателното".
Искам да ви приведа много парадоксален, много странен пример. Мисля, че вече веднъж и тук не толкова отдавна говорих за една излязла преди година и половина много важна, дебела книга на образцовия естествоизпитател на съвремието Оскар Хертвиг /1849 – 1922 г./, ученик на Хекел, "Еволюция на организмите, опровержение на дарвиновата теория за случайността" /Йена, 1916 г./. Това е прекрасна книга, стояща на върха на съвременната наука. И в последно време често използвах възможността тук или там да посочвам нейните основни постановки. И в културно-историческо отношение тази книга е забележителна. Знаете, че в 1869 година, по времето на разцвета на дарвинизма, господстващ над материалистично настроените умове, Едуард фон Хартман се обяви против идеите на дарвинизма в своята "Философия на безсъзнателното". Естествоизпитателите нададоха вой: “този философ – дилетант, който говори за духа, нищо не разбира от естествознание”. Събитията се развиха така, както неведнъж вече съм ги описвал. Един ден излезе от печат книга, за която даже ученикът на Хекел, Оскар Шмид /бележка 103/ написа: “Най-накрая се появи някой, който разбира от естествознание! – той каза това за Хартман! - Ние самите не бихме го казали по-добре; той ни е съзвучен и ние можем да го приветстваме, като един от нас!
към текста >>

Така че, четейки тази втора книга на Оскар Хертвиг, се вижда, че в нея няма нито една ценна мисъл за това, което се разиграва в социалния, етичен и политически живот, както ги няма и в съвременната действителност, тъй като нашата съвременност съвсем не е богата на плодотворни идеи в социалния, етичен и особено в политическия живот.
Духовната наука ни учи в действителна свобода да изработваме своите съждения, във всеки момент, във всяка насока да бъдем готови свободно да стоим пред всяко срещнато явление. Вярата в авторитета в никаква степен не е допустима в областта на духовнонаучните стремежи, иначе това ще бъде не духовна наука, а карикатура на духовната наука. С какво да обясним поразителната разлика между тези две книги? Работата е в това, че в наши дни можеш да бъдеш голям, правещ епоха естествоизпитател, тоест да бъдеш в състояние да обхванеш всичко материално и всички материални явления с научните методи на 19-20 век, но когато със същите методи след това започнеш да подхождаш към сферата на човешкото, към това, което живее в хората, когато те се сблъскват един с друг в етично-нравствения живот, в политическия живот, да развиват политически идеи, в момента, когато започнеш да мислиш за това, в кое действа духовният елемент, може да си гениален естествоизпитател, но в тези неща да бъдеш съвсем безпомощен, тъй като за тези неща естественонаучните методи на естествознанието не са приложими. Именно такъв литературен пример ни показа нашето време, потвърждавайки това, което става явно от духовната наука, потвърждавайки го в реалността. Така че, четейки тази втора книга на Оскар Хертвиг, се вижда, че в нея няма нито една ценна мисъл за това, което се разиграва в социалния, етичен и политически живот, както ги няма и в съвременната действителност, тъй като нашата съвременност съвсем не е богата на плодотворни идеи в социалния, етичен и особено в политическия живот. Това пак е свързано с прекомерното надценяване на чисто естественонаучното мислене. И при това Оскар Хертвиг го ръководят най-добри подбуди: той иска да откъсне натуралистичното мислене от социалното, етично и политическо мислене. Той отклонява натуралистичното мислене в сферата на тези проблеми, но у него няма плодотворни мисли за социалния и етичен живот, тях ги няма. В тази книга има куриозни духовни извъртания и искам да ви обърна внимание на един такъв обрат, но помнейки през цялото време, че първата книга е прекрасна. Това не се забелязва.
към текста >>

В тази статия Фриц Маутнер, който е изключително образован човек, ругае излязлата тези дни в поредицата "За природата и света на духа" книжка, в която съвсем в духа на съвременната материалистична наука, – именно така, както за това говори съвременният университетски професор – се обсъжда утвърдилото се в материалистическата наука понятие за астрология.
Трябва да се вижда цялата сериозност на това: хората се откъсват от действителността. И това е, което особено интензивно се проявява насреща: все по-голямо откъсване на хората от действителността. Този, който няма понятие за духовната действителност, постепенно губи и чувството за обикновената, ежедневно обкръжаваща го, външна действителност, – ако професията му или нещо друго не го принуждава да бъде внимателен към тази действителност. Ще ви дам пример, който е много забавен и стана неотдавна. В един много четен вестник се появи статия от Фриц Маутнер, критик-лингвист. В тази статия Фриц Маутнер, който е изключително образован човек, ругае излязлата тези дни в поредицата "За природата и света на духа" книжка, в която съвсем в духа на съвременната материалистична наука, – именно така, както за това говори съвременният университетски професор – се обсъжда утвърдилото се в материалистическата наука понятие за астрология. В заключение авторът съобщава хороскопа на Гьоте и разглежда, в каква степен той може да обясни събитията от живота на Гьоте. Но, всъщност, добрият професор само се надсмива над тези, които придават значение на хороскопа. Той ги изобразява като тези, които можеш да обърнеш във всяка посока. Фриц Маутнер ругае на три колони в "Берлински ежедневник”. Не може да се разбере защо, собствено, той ругае автора.
към текста >>

86. 5. Пета лекция, Дорнах, 7 Октомври 1917 GA_177 Окултни основи на видимия свят. Духовете на мрака и свалянето им на Земята

В моята книга "Загадките на философията"*18 аз се опитах да обясня тъкмо тази особеност на гръцкото светоусещане.
Обаче сега аз бих искал да поговоря тъкмо за това душевно устройство, и по-точно за отношението на душите към външния свят. Разбира се, привикналият с удобството човек ще каже: Гърците и римляните възприемаха сетивния свят около себе си, ние също възприемаме сетивния свят около нас, така че тук няма никаква съществена разлика. Обаче разлика има, скъпи мои приятели, и тя е много съществена! Днешният човек, който е едва в началото на Петата следатлантска епоха, възприема сетивния свят по съвсем друг начин отколкото например древния грък. Древният грък също виждаше цветове, също чуваше звуци; обаче с помощта на цветовете той виждаше и духовни Същества; той не размишляваше за духовните Същества; благодарение на това, което бяха цветовете, нему се откриваха самите духовни Същества. В моята книга "Загадките на философията"*18 аз се опитах да обясня тъкмо тази особеност на гръцкото светоусещане. Съвременният човек "изработва" своите мисли, той разсъждава за тях и ги мисли. Древният грък не разсъждаваше върху мислите, защото той ги виждаше. Те напираха срещу него от това, което го заобикаляше в сетивния свят. Околният свят не беше просто син или червен, а Синьото и Червеното му нашепваха онези мисли, до които той достигаше по-късно. Всичко това пораждаше една интимна и братска близост между света и човека.
към текста >>

Един човек като Брентано, който вникна в тайните на съвременната епоха, успя да разбере много; също както и Зюс от своя страна прозря, че Земята е в процес на едно бавно умиране.
Докато човешкото тяло беше по пътя на своето възходящо развитие, геният беше свързан с него, с тялото. Обаче с рушащото се и загиващо тяло на бъдещето, всичко ще се промени. Занапред човешката гениалност ще се прояви по такъв начин, че душите, които в бъдеще ще се наричат гениални, трябва да навлязат още по-дълбоко в процесите на духовния свят; тогава те ще извличат импулсите не от неосъзнаваните области на тялото, а именно от дълбокото си проникване в духовния свят. Да, между това, което беше развитие на миналото и това, което ще бъде развитие на бъдещето, ние виждаме тъкмо този феномен: Преобразяването на гения. Бихме могли да допълним: В миналото геният дойде от тялото, а това, което ще замести гения в епохите на бъдещето то ще дойде от проникването на душата в духовния свят. Един човек като Брентано, който вникна в тайните на съвременната епоха, успя да разбере много; също както и Зюс от своя страна прозря, че Земята е в процес на едно бавно умиране. Обаче на какво се основава всичко това? То се основава на факта, че отношението на човека към околния свят е вече съвсем друго. Днес пространственият свят не говори на човека така, както преди, когато неговото тяло беше така да се каже един свеж и млад организъм. Днес пространственият свят не предоставя Духа в ръцете на човека. Днес цветовете не се обръщат към човека като елементи на духовния свят, звуците също не го пронизват като елементи на духовния свят; звуците се носят наоколо като механични вибрации от един или друг вид материя.
към текста >>

А парадоксалното тук се крие в обстоятелството, че по отношение на повърхностния, тривиален епигон на съвременната епоха, може да се твърди: той е повърхностен именно защото в сегашната си инкарнация просто не може да стигне до истинската дълбочина на своята собствена личност.
Днес цветовете не се обръщат към човека като елементи на духовния свят, звуците също не го пронизват като елементи на духовния свят; звуците се носят наоколо като механични вибрации от един или друг вид материя. Човешката душа се прибра навътре; окова което съществува в човека, стана по-затворено, по-дълбоко. Това е забележително твърдение, нали? повърхностният, плиткият човек на нашата съвременност стана по-вглъбен, по-дълбок. Но така е той наистина стана по-вглъбен, по-дълбок. А парадоксалното тук се крие в обстоятелството, че по отношение на повърхностния, тривиален епигон на съвременната епоха, може да се твърди: той е повърхностен именно защото в сегашната си инкарнация просто не може да стигне до истинската дълбочина на своята собствена личност. Той изобщо не насочва вниманието си към своята собствена личност, не развива силата за себепознанието. Ето защо, когато един човек духовно обгърне света, той вижда нещо странно: По света се движат хора, които всъщност не са те самите. Разбира се, това звучи твърде радикално, но е така. Духовният изследовател вижда бродещи тела, чиито души не са напълно вътре. Защо? Просто защото тези души не са изправени повече пред задачата да завладеят докрай физическите тела, които са минали вече в низходящо развитие, в упадък; те са изправени пред задачата да се подготвят за това, което ще се осъществи на Бъдещия Юпитер.
към текста >>

В тази връзка аз ще заостря вниманието Ви върху един друг проблем възпитанието, за да Ви покажа колко неправилно се отнася съвременната епоха към израстващото дете, разглеждайки го според външния вид на нещата.
С тези факти трябва да се съобразяваме. Скъпи мои приятели, казах тези неща, не за да очертавам едно или друго становище; от чисто медицинска гледна точка нещата са поставени както трябва; срещу тих няма какво да се възрази. Но от чисто медицинска гледна точка може да се направи и друго могат да се подберат определени места от Евангелията и да се обяснят така, сякаш са възникнали от болестните пристъпи на Христос! Такава книга вече е написана и всеки може да я прочете: "Христос Исус от психиатрична гледна точка" В тази книга е посочено, че всичко, което Исус изнася на света, може да се разбере само като проява на една или друга болест. И ако човек иска да вникне в същността на днешното човечество и неговото развитие; той трябва да разбере тези неща. В тази връзка аз ще заостря вниманието Ви върху един друг проблем възпитанието, за да Ви покажа колко неправилно се отнася съвременната епоха към израстващото дете, разглеждайки го според външния вид на нещата. По този начин обаче възпитанието се разминава с нещо много важно а именно с онази част от човешкото същество, която все повече се "оттегля" от външния свят. Пропуснат ли се тези подробности, всички ние ще затънем във всеобщо филистерство; истинското познание за човека ще ни бъде отнето. В известен смисъл филистерството е пълна противоположност на познанието за човека; защото филистерът е влюбен в своята представа за един измислен от него нормален човек. Всичко което се отклонява от тази представа, е абнормно. Само че по този начин светът изобщо не може да бъде разбран, човекът също.
към текста >>

87. 8.Осма лекция, Дорнах, 13 Октомври 1917 GA_177 Окултни основи на видимия свят. Духовете на мрака и свалянето им на Земята

Нашата съвременна философия гъмжи от такива понятия като вечност, безкрайност, индивидуалност, единство и т.н.
Независимо от величествения си напредък по отношение на природните явления – понятията, с които хората се стремят да разберат природните явления са ужасно бедни. Този стремеж към бедни понятия, към понятия с нищожно съдържание, се разпространява навсякъде. Днес се появяват философи, които имат подчертан стремеж към бедни понятия. И най-голям шум наоколо вдигат тъкмо най-бедните понятия. Обикновено те са пълни с претенции, но практически им липсва каквото и да е съдържание. Нашата съвременна философия гъмжи от такива понятия като вечност, безкрайност, индивидуалност, единство и т.н. А най-големият безпорядък в света се предизвиква тъкмо от понятията, които са абстрактни и мъртви. Всичко това води до едно особено отношение на хората спрямо действителността. Те престават да напипват живия пулс на света, губят също и усещането за това, с което могат да отговорят на действителния свят. Погледнете за миг какво става в нашата съвременна епоха, и ще се уверите, че така е навсякъде. Позволете ми да Ви посоча един характерен, и донякъде ужасяващ пример.
към текста >>

Зад красивите изречения на тази философия е скрито нещо много брутално и доста хора все пак се срамуват, че могат да бъдат изказани подобни мисли.
Защото спрямо мъртвия свят, човекът неизбежно действува според убеждението: Какво впрочем са за крайната цел няколко тона субстанция? Естествено, никой не може да строи, ако му се забрани да се разпорежда както знае с мъртвия камък. Обаче ние не трябва да пренасяме върху човешкия живот онова, което е валидно само за неорганичния свят, за неживия свят. А днешните естествени науки си служат с понятия, които са валидни именно за неорганичния свят, за неживия свят. Макар и да не забелязват,хората днес непрекъснато пренасят неорганичните си понятия в социалния свят и стигат до възгледите на споменатия философ, че войната не трябва да привърши преди да се появят предпоставките за траен мир. Зад красивите изречения на тази философия е скрито нещо много брутално и доста хора все пак се срамуват, че могат да бъдат изказани подобни мисли. Да,нашият философ също жонглира с понятия като вечност, време, преходен земен живот на един или два тона органическа субстанция, обаче напълно забравя че във всеки отделен човек живее и вечността, и времето, и Богът, и че стойността на всеки отделен човек надхвърля стойността на целия неорганичен свят. Впрочем част от нещата, за които говорим, са заложени в основите на нашия Гьотеанум, израстващ тук, на този хълм. Защото изкуството също потъна в безжизнени и лишени от духовна тежест понятия. Нашите основни възгледи трябва отново да се доближат до истинската същност на нещата. А до истинската същност на нещата можем да стигнем, само ако се доближим към Духа.
към текста >>

Ето как стигаме до извода, че само едно правилно сравнение може да ни ориентира както трябва в различията между миналите епохи и съвременната епоха.
Когато днес един ръководител издига теорията си за държавното устройство, според него тази теория трябва да е валидна както за съвременния свят, така и за Рим, Египет, Вавилон и т.н. Защото днешният човек е абстрактен той се опира на понятията, а не на реалната действителност. Само че по този начин не може да се постигне нищо. Ние трябва да разберем най-после голямата истина, че човечеството непрекъснато се развива. И всичко, което казах преди малко за употребата на едно или друго сравнение, е валидно за времето след 16 век; защото преди 16 век Земята не съществуваше като едно взаимно свързано политическо тяло; това ще рече: едва от тогава насам Земята се оформи като едно взаимно свързано политическо цяло Америка, и изобщо западното полукълбо, не беше още включена в общия политически живот. Ето как стигаме до извода, че само едно правилно сравнение може да ни ориентира както трябва в различията между миналите епохи и съвременната епоха. Само ако нашите възгледи са правилни и съобразени с реалната действителност, само тогава те ще се окажат плодотворни за нас, а не ако са абстрактни, стерилни и мъртви. Всеки правилен възглед тласка нашето развитие напред, ние винаги научаваме от него много повече, отколкото съдържа самия той; всеки правилен възглед ни разкрива нови и нови перспективи от реалната действителност. Това е съществено, това трябва да разберат всички. Защото абстрактните понятия, погрешни или верни, са в нас, навън е реалният свят и той изобщо не се тревожи за нашите понятия. Ако си послужим обаче с едно правилно понятие, в него ще уловим същия подвижен и реален живот, който пулсира и навън в действителния свят.
към текста >>

88. 13. Тринадесета лекция, Дорнах, 27 Октомври 1917 GA_177 Окултни основи на видимия свят. Духовете на мрака и свалянето им на Земята

Аз често съм обръщал внимание върху следното: Как в началото на 40-те години от 19 век настъпи една повратна точка в развитието на съвременната култура, която даде решаващ тласък за утвърждаването на материализма.
Една такава победа на Михаил срещу Змея беше спечелена в полза на духовните светове през 1879, Духовете на Мрака, които се противопоставяха на Архангел Михаиловите импулси бяха свалени от духовното царство и от тогава те господствуват, както казах, в чувствените, волевите, душевните импулси на хората. Така че ние можем да раз берем сегашните събития само тогава, когато насочим душевния си поглед към тези, бих казал, бродещи всред нас духовни Същества. Естествено, сега пред нас възниква въпросът: В какво главно се състоеше тази битка, която се разрази в духовния свят от 40-те до 70-те години на 19 век, и в какво се състои другата битка, респективно, в какво се състои задачата на свалените долу Духове на Мрака след Ноември 1879. Само внимателните и точни описания ще ни позволят да надникнем зад кулисите на мировата история и да разберем какво всъщност лежеше в основата на тази битка. Нека днес да посочим как тази битка в духовните светове се отрази в земните, в човешките области. Аз често съм обръщал внимание върху следното: Как в началото на 40-те години от 19 век настъпи една повратна точка в развитието на съвременната култура, която даде решаващ тласък за утвърждаването на материализма. Естествено, за тази цел бяха необходими решителни събития в духовния свят, които после бяха продължени и долу в условията на физическия свят. Ако искаме за проследим земните последици от духовните събития, ние трябва да посочим две важни подробности. Първо, до каква голяма степен напредна чисто материалната култура на разума през 50-те, 60-те и 70-те го дини на миналия век: съвременното човечество едва ли може да си даде точен отговор, това ще сторят бъдещите поколения. Ние бихме могли да кажем: Ако някой проследява по-интимните особености на съвременното човечество, той ще забележи, че по отношение на понятията и тяхното формиране, по отношение на критиката и остроумието, в никоя друга епоха освен в сегашната материалистична епоха не е на стъпвал такъв подем, какъвто е налице през последните десетилетия. Защото цялото мислене, което се стреми към различни технически изобретения, към критически анализи и формиране на остроумни понятия, е по същество материално мислене, свързано с физическия мозък.
към текста >>

Същото ще констатираме и ако вземем съвременната литература тук аз нямам предвид само така наречената художествена литература -, а именно: Никога досега не са били създавани толкова ясно очертани понятия и никога досега критическите анализи не са били толкова прецизни.
Ако искаме за проследим земните последици от духовните събития, ние трябва да посочим две важни подробности. Първо, до каква голяма степен напредна чисто материалната култура на разума през 50-те, 60-те и 70-те го дини на миналия век: съвременното човечество едва ли може да си даде точен отговор, това ще сторят бъдещите поколения. Ние бихме могли да кажем: Ако някой проследява по-интимните особености на съвременното човечество, той ще забележи, че по отношение на понятията и тяхното формиране, по отношение на критиката и остроумието, в никоя друга епоха освен в сегашната материалистична епоха не е на стъпвал такъв подем, какъвто е налице през последните десетилетия. Защото цялото мислене, което се стреми към различни технически изобретения, към критически анализи и формиране на остроумни понятия, е по същество материално мислене, свързано с физическия мозък. Ако в качеството си на материалист, някой поиска да изрази мнението си по този въпрос, той с чиста съвест би могъл да заяви: Никога човечеството не е било толкова умно, колкото през последните десетилетия! Същото ще констатираме и ако вземем съвременната литература тук аз нямам предвид само така наречената художествена литература -, а именно: Никога досега не са били създавани толкова ясно очертани понятия и никога досега критическите анализи не са били толкова прецизни. Обаче всичко това, което се прояви в човешките души, е само отражение на онези Духове на Мрака, по-точно, на тяхната надежда за победа в духовните светове през 40-те, 50-те, 60-те и 70-те години. Те се стремяха, ако мога да си послужа с този израз, да получат в ръцете си едно прадревно наследство на човечеството. В какво се състоеше това прадревно наследство? Вчера аз прочетох: През миналите хилядолетия напредващите Духове на Светлината ръководеха човечеството с оглед на кръвните връзки и групираха хората според съответните семейни, племенни и расови връзки, така че събираха в малки или големи общности онези, които си принадлежаха в смисъла на една обща прадревна Карма, засягаща човечеството и света. Ето защо и самите хора виждаха в кръвните връзки едно от средствата, за да изпълнят своите задачи, свеждащи се до това, да внесат в общата Карма на човечеството всичко онова, което можеха да получат от Земята.
към текста >>

Всъщност днес задълбочаването в механиката и технологията на Марбах е едно много по-добро средство за разгадаване на мировите тайни, отколкото "съвременната наука" на днешните литературни историци.
Досега много хора са коментирали Гьотевия "Фауст" Много хора са обяснявали Гьотевия "Фауст". Един от онези, които са го обяснявали, и то не повърхностно, а в известен смисъл задълбочено, е Освалд Марбах*49. Впрочем литературните историци са най-повърхностни в интерпретациите на "Фауст", понеже тяхната академична професия е да разбират нещата, което често е пречка те действително да ги разбират. И Освалд Марбах казва добри думи за Фауст в своята книга: "Гьотевият Фауст І и II част, коментиран от Освалд Марбах", само защото той не беше литературен историк. Той е говорил върху "Фауст" в Университета на Лайпциг, където е изнасял основните си лекции по математика, механика и технология. Всъщност днес задълбочаването в механиката и технологията на Марбах е едно много по-добро средство за разгадаване на мировите тайни, отколкото "съвременната наука" на днешните литературни историци. И при Освалд Марбах ние срещаме нещо твърде забележително. Той изнася лекции върху Гьотевия "Фауст" през 40-те години, а после изведнъж престава да говори на тази тема, нито през 60-те, нито през 70-те години. Едва в края на 70-те и през 80-те години той отново започва да изнася лекции върху Гьотевия "Фауст". В междинното време той изнася лекции само по математика, механика и технология, с други думи, посвещава се на онези дисциплини, при които всеки има възможност, особено през този период, да засили своето остроумие, своята критика. Много интересен е неговият предговор към книгата: "Моите лекции в Лайпциг върху Гьотевия "Фауст" датират от преди 30-40 години" книгата излезе през 1881 "и едва напоследък, през 1875 аз отново започнах да изнасям лекциите си върху Гьоте.
към текста >>

Аз отстраних философията и поезията от моята академична дейност, ограничавайки се в точните науки: Математика, физика, технология."
Много интересен е неговият предговор към книгата: "Моите лекции в Лайпциг върху Гьотевия "Фауст" датират от преди 30-40 години" книгата излезе през 1881 "и едва напоследък, през 1875 аз отново започнах да изнасям лекциите си върху Гьоте. Защо се получи толкова дълго прекъсване? Причините са много: външни и вътрешни, обективни и субективни. Аз остарях,академичната младеж също; с всеки нов семестър идваха все по-намръщени и конфликтни студенти" хората станаха по-умни, но за Марбах те станаха "по-намръщени" "постепенно изчезна непосредственият интерес към Духа, навлязохме в една епоха, когато ползата измести красотата. След 30-те години, "вслушвайки се по-скоро в нуждата, отколкото в моя собствен подтик". Аз отстраних философията и поезията от моята академична дейност, ограничавайки се в точните науки: Математика, физика, технология." Ето какво става в епохата на материалистичния разум. Това изречение от предговора е много, много интересно! Защото то ясно посочва една характерна особеност за онази епоха. Първоначално Освалд Марбах беше наясно: Дали интерпретира "Фауст" или чете лекции върху механиката, той върши това което иска. Сега обаче, когато отново се връща към "Фауст", за да го интерпретира по нов начин, той признава пред себе си, че в миналото се е поддал на известни илюзии, докато сега вече може да се вслуша в Духа на времето.
към текста >>

89. Познание за свръхсетивното и загадките на човешката душа GA_178 Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света

се появи Едуард фон Хартман21 с «Философия на несъзнателното» и се обяви срещу чисто външното схващане на света от дарвинизма, като посочи, макар и незадоволително, само по философски начин, необходимостта на вътрешните сили - той не беше духовен изследовател.
Въодушевени учени изследователи, въодушевени ученици разпространяваха това разбиране десетилетия наред през втората половина на 19-то столетие. Може би и тук съм споменавал що за своеобразен факт се появи тогава. Още през шестдесетте години под водачеството на Хекел20 беше възникнало могъщо мирогледно движение, отричащо всичко старо и искащо да преобрази целия мироглед според дарвинистките понятия. Днес все още има много хора, които изтъкват колко грандиозно и значимо би било да не се признава едно мъдро висше управление на света, а развитието на всичко да може да се обясни въз основа на механичните сили в смисъла на дарвинизма. През 1869 г. се появи Едуард фон Хартман21 с «Философия на несъзнателното» и се обяви срещу чисто външното схващане на света от дарвинизма, като посочи, макар и незадоволително, само по философски начин, необходимостта на вътрешните сили - той не беше духовен изследовател. Разбира се, тези, които бяха възхитени от появата на дарвинизма, бяха готови да кажат: «Е, философът е дилетант, не е нужно да се слуша.» Появиха се насрещни статии, в които се говореше за дилетанта Едуард фон Хартман - нали истинският учен природоизследовател няма нужда да се съобразява с такива неща? Появи се също и едно произведение от анонимен автор22, който блестящо оспори тази книга на Едуард фон Хартман. С това произведение природоизследователите и другите, които мислеха в техния смисъл, бяха напълно съгласни, понеже Едуард фон Хартман беше напълно опроверган. Всичко, което можеше да се изложи напълно научно там от фонда на естествената наука, беше изложено срещу Едуард фон Харт-ман в това произведение на един непознат - както днес се изнасят много неща срещу духовното изследване. И виж ти, произведението беше прието.
към текста >>

Това е от особено значение също и за съвременната история.
Тя би се породила дори когато външните събития не биха стояли като грандиозни, могъщи знамения днес. Това, че старите мирогледи в областта на природната наука са велики, но никога не могат градивно да навлязат в социалната, правната и политическата сфера на света и действителността надраства хората, когато те остават на тези позиции, е фактът, който с могъщи знамения сочи към духовната наука, която търси отговарящи на реалността понятия, извлечени от самата нея и поради това потенциално градивни в социалната и политическата сфера. Хората могат да вярват, че с обичайните днес понятия извън духовната наука ще излязат от хаоса, но това няма да се случи, защото в реалността цари духът. И понеже със своите действия в тази реалност човекът сам навлиза в социалния и в политическия живот, той се нуждае от такива извлечени от духа представи, чувства и волеви импулси, за да достигне до плодоносни понятия в тази област. Политиката и социалните науки ще се нуждаят в бъдеще от това, за което единствено духовната наука може да даде основата. Това е от особено значение също и за съвременната история. Самият аз днес мога да дам само отделни импулси в тази лекция, която вече стана доста дълга. Искам да посоча, че това, което систематически се проявява като духовна наука днес, е било желано от най-добрите в миналото. Ако ставаше въпрос само за мен, бих нарекъл тази духовна наука с особено име. Защото повече от тридесет години работя за все по-доброто и по-обширното оформяне на представите, които Гьоте е извлякъл от действителността26 и е дал в своето великолепно учение за метаморфозата, където се опитва да направи понятието живо, като противоположност на мъртвото понятие. Тогава това е било възможно само най-елементарно.
към текста >>

90. Втора лекция, Дорнах, 11 ноември 1917 г. GA_178 Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света

В тази книга има едно изречение94 непосредствено преди описването на петата следатлантска културна епоха, съвременната.
Тези неща принуждават наставнически да ги опровергаем, защото показват пътя, по който трябва да се отнасяме към такъв индивид. Как този Макс Десоар стига и във всички останали безсмислени бъркотии да каже, че според мен сега живеем в шестата следатлантска културна епоха? Лесно може да се обори, когато човек има опит с филоложките методи. Бях шест и половина години във Ваймарския Гьотев архив, познавам малко аргументите на филоложките методи и лесно мога да докажа според тези методи как Десоар стига дотам, да ми припише тази шеста културна епоха. Той е прочел книгата ми «Въведение в тайната наука»93. В тази книга има едно изречение94 непосредствено преди описването на петата следатлантска културна епоха, съвременната. Там казвам, че нещата бавно се подготвят и че макар появили се през 14-то и 15-то столетие, те са подготвени през 4-то, 5-то и 6-то столетие. Следователно казвам «4-то, 5-то и 6-то столетие...» в един ред и след 4-5 реда стои, че това 6-то столетие е подготовката за петата следатлантска епоха. Десоар чете така повърхност-но, както е свикнал и както е присъщо на някои учени, бързо вижда мястото, което е отбелязал в полето и е подчертал с червено или с друг цвят, като обсъждайки книгата ми «Въведение в тайната наука», го сбърква с това, което стои пет реда по-нататък, сбърква следатлантския културен период с това, което е написано за 4-то, 5-то и 6-то столетие, и казва «шести културен период» вместо пети, понеже погледът му се плъзга четири реда по-надолу! Така виждате с каква грандиозна повърхностност всъщност работи такъв индивид. Тук имаме пример, където такива учени могат да се подхванат директно филоложки.
към текста >>

Той всъщност е прочел, но съвсем малко разбрал, «Философия на свободата»95.
Десоар чете така повърхност-но, както е свикнал и както е присъщо на някои учени, бързо вижда мястото, което е отбелязал в полето и е подчертал с червено или с друг цвят, като обсъждайки книгата ми «Въведение в тайната наука», го сбърква с това, което стои пет реда по-нататък, сбърква следатлантския културен период с това, което е написано за 4-то, 5-то и 6-то столетие, и казва «шести културен период» вместо пети, понеже погледът му се плъзга четири реда по-надолу! Така виждате с каква грандиозна повърхностност всъщност работи такъв индивид. Тук имаме пример, където такива учени могат да се подхванат директно филоложки. Такива грешки пронизват всички глави на тази долнокачествена работа. И докато Десоар твърди, че е изучил цяла поредица от мои произведения, можах филоложки да докажа в какво се състои тази цяла поредица от произведения. Той всъщност е прочел, но съвсем малко разбрал, «Философия на свободата»95. За нея формулира едно изказване, което е най-проста нелепост. След това е прочел «Въведение в тайната наука», но така, че се получава това, което току-що описах. Освен това е прочел «Духовното ръководство на човека и човечеството»96, малкото произведение «Прераждане и карма»97 и «Кръвта е съвсем особен сок».98 Това е всичко, което е чел от моите книги, то може да се докаже от статиите, които е писал. Друго не е чел. Това е морал на съвременен учен!
към текста >>

Той споменава «Философия на свободата» само с една забележка, като формулира тривиално изречение, което е типично Десоарово, не произлиза от мен101.
Аз деликатно посочих100, че там Десоар се разкрива по странен начин. Казах, че не е възможно той да има себе си предвид; възможно е да бъде само така, че в този случай той говори така, както когато човек се идентифицира с други неумели оратори и казва аз, като се премества в другия; защото би било много голямо изискване, ако се очаква сам да се характеризира. Но той сам се характеризира! Така е наистина. Щом обсъждаме такива въпроси, понякога трябва да се посочват много странни неща. Той споменава «Философия на свободата» само с една забележка, като формулира тривиално изречение, което е типично Десоарово, не произлиза от мен101. Всичко това е лудост. При това казва: В Щайнеровата първа книга «Философия на свободата». Човек наистина е принуден, понеже «Философия на свободата» не е моята първа книга, а е завършекът на десетгодишна писателска дейност, да посочи такива изблици на академична параноя, на академична лудост при такова прилагане на научния морал. Известно ми е, разбира се, въпреки че в тази статия показах колко е корумпирано цялото това изложение, че винаги ще се намерят хора да кажат: Десоар опроверга Щайнер и т. н. Разбира се, че това много добре го знам.
към текста >>

При това казва: В Щайнеровата първа книга «Философия на свободата».
Но той сам се характеризира! Така е наистина. Щом обсъждаме такива въпроси, понякога трябва да се посочват много странни неща. Той споменава «Философия на свободата» само с една забележка, като формулира тривиално изречение, което е типично Десоарово, не произлиза от мен101. Всичко това е лудост. При това казва: В Щайнеровата първа книга «Философия на свободата». Човек наистина е принуден, понеже «Философия на свободата» не е моята първа книга, а е завършекът на десетгодишна писателска дейност, да посочи такива изблици на академична параноя, на академична лудост при такова прилагане на научния морал. Известно ми е, разбира се, въпреки че в тази статия показах колко е корумпирано цялото това изложение, че винаги ще се намерят хора да кажат: Десоар опроверга Щайнер и т. н. Разбира се, че това много добре го знам. Знам, че днес се говори на стените, когато човек иска да пречупи това, което хората днес уж изобщо не притежават - вярата в авторитета, понеже уж са я премахнали! Но тъкмо тази лекция102 ще е доказателство за трудностите, с които се бори духовната наука в съвременното културно течение, по простата причина, че е принудена да посочи ясни и точни граници на понятията и конкретни духовни изживявания.
към текста >>

Човек наистина е принуден, понеже «Философия на свободата» не е моята първа книга, а е завършекът на десетгодишна писателска дейност, да посочи такива изблици на академична параноя, на академична лудост при такова прилагане на научния морал.
Така е наистина. Щом обсъждаме такива въпроси, понякога трябва да се посочват много странни неща. Той споменава «Философия на свободата» само с една забележка, като формулира тривиално изречение, което е типично Десоарово, не произлиза от мен101. Всичко това е лудост. При това казва: В Щайнеровата първа книга «Философия на свободата». Човек наистина е принуден, понеже «Философия на свободата» не е моята първа книга, а е завършекът на десетгодишна писателска дейност, да посочи такива изблици на академична параноя, на академична лудост при такова прилагане на научния морал. Известно ми е, разбира се, въпреки че в тази статия показах колко е корумпирано цялото това изложение, че винаги ще се намерят хора да кажат: Десоар опроверга Щайнер и т. н. Разбира се, че това много добре го знам. Знам, че днес се говори на стените, когато човек иска да пречупи това, което хората днес уж изобщо не притежават - вярата в авторитета, понеже уж са я премахнали! Но тъкмо тази лекция102 ще е доказателство за трудностите, с които се бори духовната наука в съвременното културно течение, по простата причина, че е принудена да посочи ясни и точни граници на понятията и конкретни духовни изживявания. При такъв индивид като Десоар далеч не може да става дума например за логика.
към текста >>

А в много голяма степен логиката изобщо липсва в съвременната така наречена научна литература.
Известно ми е, разбира се, въпреки че в тази статия показах колко е корумпирано цялото това изложение, че винаги ще се намерят хора да кажат: Десоар опроверга Щайнер и т. н. Разбира се, че това много добре го знам. Знам, че днес се говори на стените, когато човек иска да пречупи това, което хората днес уж изобщо не притежават - вярата в авторитета, понеже уж са я премахнали! Но тъкмо тази лекция102 ще е доказателство за трудностите, с които се бори духовната наука в съвременното културно течение, по простата причина, че е принудена да посочи ясни и точни граници на понятията и конкретни духовни изживявания. При такъв индивид като Десоар далеч не може да става дума например за логика. А в много голяма степен логиката изобщо липсва в съвременната така наречена научна литература. Там е и причината, защо официалните учени и духовните науки, дори и когато произлизат от най-малоценните, както е например университетската психиатрия или психология, не са в състояние да достигнат до едно мнение, понеже им липсва най-елементарното изискване - действителното наблюдение на живота. Докато и в най-широките кръгове не се стигне до убеждението колко далеч от всяко истинско изследване и истинско чувство за действителното е това, което днес фигурира като научна литература - не казвам наука, а научна литература - и често представлява съдържанието на университетски и по-скоро популярни лекции, докато не се пречупи тази вяра в авторитета в най-широки кръгове, няма да има спасение. Тези неща трябва да се кажат, дори когато човек има най-голям респект пред естественонаучния начин на мислене, когато винаги подчертава тъкмо най-великите постижения на естественонаучния начин на мислене. Трябва да стане известно, че такива неща навлизат в живота по напълно противоречив начин. След това отклонение бих желал да се върна на темата.
към текста >>

91. Бележки към текста GA_178 Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света

6. Йоханес Фолкет, 1848 - 1930, професор по философия в Лайпциг.
4. Фридрих Теодор Фишер, 1807 - 1887 г., естет и поет. «Сън. Статия към произведението Сънищната фантазия от д-р Й. Фолкет», напечатана в «Старо и ново», 3 брой, Щутгарт, 1881 - 82 г. 5. На немски името Фишер обикновено се пише Fischer, а не Vischer, както е името на Фридрих Теодор Фишер. Бел. пр. 6. Йоханес Фолкет, 1848 - 1930, професор по философия в Лайпциг. «Сънищната фантазия», Щутгарт, 1875 г. 7. Буквално «...душата, като най-висше единство на всички процеси, не може да бъде локализирана в тялото, макар че не се намира никъде другаде освен в тялото». 8. Емил дю Боа Реймонд, 1818 - 1896. «Седемте чудеса на света», лекция, държана на 8 юни 1880 г., Лайпциг, 1882 г. - Виж също «За границите на природознанието», лекция, държана на 14 август 1872 г., Лайпциг, 1872 г.
към текста >>

Общоразбираеми изследвания на монистичната философия», Бон, 1899 г.
20, 1916 г. 19. За същата свръхсетивна същност Р. Щайнер обикновено употребява понятието етерно тяло. Б. пр. 20. Ернст Хекел, 1834 - 1919, зоолог и естествоизпитател, виж между другото и «Естествена история на сътворението», 2 части, 1868; «Антропогения или история на развитието на човека», 2 части, Лайпциг, 1874 г.; «Загадките на света. Общоразбираеми изследвания на монистичната философия», Бон, 1899 г. 21. Едуард фон Харман, 1842 - 1906, философ. «Философия на несъзнателното. Опит за един мироглед», Берлин, 1869 г. 22. «Несъзнателното от гледната точка на физиологията и десцендентната теория. Критично осветление на природо-философската част на философията на несъзнателното», Берлин, 1872 г., 2-ро издание с името на автора през 1877 г.
към текста >>

«Философия на несъзнателното.
Щайнер обикновено употребява понятието етерно тяло. Б. пр. 20. Ернст Хекел, 1834 - 1919, зоолог и естествоизпитател, виж между другото и «Естествена история на сътворението», 2 части, 1868; «Антропогения или история на развитието на човека», 2 части, Лайпциг, 1874 г.; «Загадките на света. Общоразбираеми изследвания на монистичната философия», Бон, 1899 г. 21. Едуард фон Харман, 1842 - 1906, философ. «Философия на несъзнателното. Опит за един мироглед», Берлин, 1869 г. 22. «Несъзнателното от гледната точка на физиологията и десцендентната теория. Критично осветление на природо-философската част на философията на несъзнателното», Берлин, 1872 г., 2-ро издание с името на автора през 1877 г. 23. В «Естествената история на сътворението», предговор към 4-то издание, Йена, 1873 г., стр. 38, буквално: «Това отлично произведение казва в същността си всичко, което самият аз бих могъл да кажа за философията на несъзнателното, за историята на сътворението...».
към текста >>

Критично осветление на природо-философската част на философията на несъзнателното», Берлин, 1872 г., 2-ро издание с името на автора през 1877 г.
Общоразбираеми изследвания на монистичната философия», Бон, 1899 г. 21. Едуард фон Харман, 1842 - 1906, философ. «Философия на несъзнателното. Опит за един мироглед», Берлин, 1869 г. 22. «Несъзнателното от гледната точка на физиологията и десцендентната теория. Критично осветление на природо-философската част на философията на несъзнателното», Берлин, 1872 г., 2-ро издание с името на автора през 1877 г. 23. В «Естествената история на сътворението», предговор към 4-то издание, Йена, 1873 г., стр. 38, буквално: «Това отлично произведение казва в същността си всичко, което самият аз бих могъл да кажа за философията на несъзнателното, за историята на сътворението...». 24. Излиза през 1877 г. с «Общи забележки» и «Допълнения». В предговора на 8-то издание на «Философия на несъзнателното» от 1878 г.
към текста >>

38, буквално: «Това отлично произведение казва в същността си всичко, което самият аз бих могъл да кажа за философията на несъзнателното, за историята на сътворението...».
«Философия на несъзнателното. Опит за един мироглед», Берлин, 1869 г. 22. «Несъзнателното от гледната точка на физиологията и десцендентната теория. Критично осветление на природо-философската част на философията на несъзнателното», Берлин, 1872 г., 2-ро издание с името на автора през 1877 г. 23. В «Естествената история на сътворението», предговор към 4-то издание, Йена, 1873 г., стр. 38, буквално: «Това отлично произведение казва в същността си всичко, което самият аз бих могъл да кажа за философията на несъзнателното, за историята на сътворението...». 24. Излиза през 1877 г. с «Общи забележки» и «Допълнения». В предговора на 8-то издание на «Философия на несъзнателното» от 1878 г. Хартман пише за въпросното произведение: «...излиза разширеното второ издание на произведението с моето име. Първото, анонимното издание беше общопризнато като най-доброто от всички критики на философията на несъзнателното и същевременно като блестящо оправдание на естественонаучния механистичен мироглед срещу философския идеализъм.
към текста >>

В предговора на 8-то издание на «Философия на несъзнателното» от 1878 г.
Критично осветление на природо-философската част на философията на несъзнателното», Берлин, 1872 г., 2-ро издание с името на автора през 1877 г. 23. В «Естествената история на сътворението», предговор към 4-то издание, Йена, 1873 г., стр. 38, буквално: «Това отлично произведение казва в същността си всичко, което самият аз бих могъл да кажа за философията на несъзнателното, за историята на сътворението...». 24. Излиза през 1877 г. с «Общи забележки» и «Допълнения». В предговора на 8-то издание на «Философия на несъзнателното» от 1878 г. Хартман пише за въпросното произведение: «...излиза разширеното второ издание на произведението с моето име. Първото, анонимното издание беше общопризнато като най-доброто от всички критики на философията на несъзнателното и същевременно като блестящо оправдание на естественонаучния механистичен мироглед срещу философския идеализъм. Разкритието, че това произведение е написано от мен, както и прибавеното във второто издание детайлно опровержение на критиката, би трябвало да е достатъчно доказателство за моето владеене на съвременната естественонаучна гледна точка, за да ми осигури отсега нататък защита срещу всяко обвинение за недостатъчни познания в тази област. Всъщност целта беше да се даде урок на най-старите по чиновническа длъжност и на професионално надутата неспособност, когато благоволих като допълнение да добавя детайлното опровержение на от проф. Оскар Шмидт (Лайпциг, 1877 г.)».
към текста >>

Първото, анонимното издание беше общопризнато като най-доброто от всички критики на философията на несъзнателното и същевременно като блестящо оправдание на естественонаучния механистичен мироглед срещу философския идеализъм.
38, буквално: «Това отлично произведение казва в същността си всичко, което самият аз бих могъл да кажа за философията на несъзнателното, за историята на сътворението...». 24. Излиза през 1877 г. с «Общи забележки» и «Допълнения». В предговора на 8-то издание на «Философия на несъзнателното» от 1878 г. Хартман пише за въпросното произведение: «...излиза разширеното второ издание на произведението с моето име. Първото, анонимното издание беше общопризнато като най-доброто от всички критики на философията на несъзнателното и същевременно като блестящо оправдание на естественонаучния механистичен мироглед срещу философския идеализъм. Разкритието, че това произведение е написано от мен, както и прибавеното във второто издание детайлно опровержение на критиката, би трябвало да е достатъчно доказателство за моето владеене на съвременната естественонаучна гледна точка, за да ми осигури отсега нататък защита срещу всяко обвинение за недостатъчни познания в тази област. Всъщност целта беше да се даде урок на най-старите по чиновническа длъжност и на професионално надутата неспособност, когато благоволих като допълнение да добавя детайлното опровержение на от проф. Оскар Шмидт (Лайпциг, 1877 г.)». 25. Оскар Хертвиг, 1849 - 1922, анатом, ученик на Ернст Хекел. «Развитието на организмите.
към текста >>

Разкритието, че това произведение е написано от мен, както и прибавеното във второто издание детайлно опровержение на критиката, би трябвало да е достатъчно доказателство за моето владеене на съвременната естественонаучна гледна точка, за да ми осигури отсега нататък защита срещу всяко обвинение за недостатъчни познания в тази област.
24. Излиза през 1877 г. с «Общи забележки» и «Допълнения». В предговора на 8-то издание на «Философия на несъзнателното» от 1878 г. Хартман пише за въпросното произведение: «...излиза разширеното второ издание на произведението с моето име. Първото, анонимното издание беше общопризнато като най-доброто от всички критики на философията на несъзнателното и същевременно като блестящо оправдание на естественонаучния механистичен мироглед срещу философския идеализъм. Разкритието, че това произведение е написано от мен, както и прибавеното във второто издание детайлно опровержение на критиката, би трябвало да е достатъчно доказателство за моето владеене на съвременната естественонаучна гледна точка, за да ми осигури отсега нататък защита срещу всяко обвинение за недостатъчни познания в тази област. Всъщност целта беше да се даде урок на най-старите по чиновническа длъжност и на професионално надутата неспособност, когато благоволих като допълнение да добавя детайлното опровержение на от проф. Оскар Шмидт (Лайпциг, 1877 г.)». 25. Оскар Хертвиг, 1849 - 1922, анатом, ученик на Ернст Хекел. «Развитието на организмите. Опровержение на Дарвиновата теория на случайността», Йена, 1916 г.
към текста >>

5. Пета следатлантска културна епоха (съвременната), 1413 - 3573.
1. Първа следатлантска културна епоха (древноиндийска), 7227 - 5067 пр. Хр. 2. Втора следатлантска културна епоха (древноперсийска), 5067 - 2907 пр. Хр. 3. Трета следатлантска културна епоха (египетско-халдейска), 2907 - 747 пр. Хр. 4. Четвърта следатлантска културна епоха (гръцко-римска), 747 пр. Хр. - 1413 сл. Хр. 5. Пета следатлантска културна епоха (съвременната), 1413 - 3573. 6. Шеста следатлантска културна епоха, 3573 - 5733. 7. Седма следатлантска културна епоха, 5733 - 7893. 48. Сравни например лекцията от 29 ноември 1915 г. в «Средна Европа между Изтока и Запада» (12 лекции, Мюнхен, 1914 - 18 г.), Събр. съч. 174a.
към текста >>

92. Макс Десоар, 1867 - 1947, философ, професор по философия в Берлин.
Инструмент на тялото ти е и твоят малък разум, братко, който наричаш дух, малка играчка на твоя голям разум.» 91. «Отвъд душата. Антропология и антропософия, Макс Десоар за антропософията, Франц Бретано (посмъртно). Схематични допълнения» (1917 г.), Събр. съч. 21, 2-ра лекция, «Макс Десоар за антропософията». 92. Макс Десоар, 1867 - 1947, философ, професор по философия в Берлин. «Отвъд душата. Духовните науки разгледани критично», Щутгарт, 1917 г., глава «Духовна наука, II. Теософия,», стр. 254 - 263. 93. «Въведение в тайната наука» (1910 г.), Събр. съч.
към текста >>

95. «Философия на свободата.
40, 44 и сл.). Десоар се опитва да се оправдае пред Рудолф Щайнер в предговора към второто издание на книгата си «Отвъд душата», Щутгарт, 1918 г. Но как той работи с изказванията на Рудолф Щайнер, показва отговорът му на корекцията от Рудолф Щайнер, засягаща мястото, отнасящо се до 5-ти и 6-ти културен период «...моля читателят да обърне внимание, че живее не в шестия, а в петия културен период. Но той може да ми вярва, че относно грешката в цифрови данни (на стр. 259) не скърбя особено много, защото за мен тези следатлантски периоди са... празна мъгла.» (с. XI). 95. «Философия на свободата. Основни характеристики на един съвременен мироглед -Душевни резултати от едно наблюдение според научни методи» (1894 г.), Събр. съч. 4. 96. «Духовното ръководство на човека и човечеството. Духовнонаучни резултати от изследванията на развитието на човечеството» (1911 г.), Събр. съч. 15.
към текста >>

97. «Прераждане и карма, необходими представи от гледната точка на съвременната природна наука» (1903 г.), напечатано в «Lucifer-Gnosis».
Основни характеристики на един съвременен мироглед -Душевни резултати от едно наблюдение според научни методи» (1894 г.), Събр. съч. 4. 96. «Духовното ръководство на човека и човечеството. Духовнонаучни резултати от изследванията на развитието на човечеството» (1911 г.), Събр. съч. 15. 97. «Прераждане и карма, необходими представи от гледната точка на съвременната природна наука» (1903 г.), напечатано в «Lucifer-Gnosis». Основоположни есета за антропософията и сведения от списанията и 1903 -1908», Събр. съч. 34, стр. 67 - 91. 98. Публична лекция, държана на 25 октомври, 1906 г. в Дом на архитекта в Берлин, отпечатана в «Познанието на свръхсетивния свят в нашата епоха и значението му за днешния живот» (13 лекции, Берлин, 1906/07 г.), Събр.
към текста >>

101. «От другата страна на душата» (виж по-горе), бележка: «В дебюта на Щайнер, Философия на свободата (Берлин, 1894 г.), има само наченки на същинско учение.
98. Публична лекция, държана на 25 октомври, 1906 г. в Дом на архитекта в Берлин, отпечатана в «Познанието на свръхсетивния свят в нашата епоха и значението му за днешния живот» (13 лекции, Берлин, 1906/07 г.), Събр. съч. 55. 99. «Отвъд душата» (виж по-горе). 100. В «Загадките на душата» (виж по-горе). 101. «От другата страна на душата» (виж по-горе), бележка: «В дебюта на Щайнер, Философия на свободата (Берлин, 1894 г.), има само наченки на същинско учение. Там се казва, че човек е поел в себе си нещо от природата и оттам чрез познание на собствената си същност може да реши загадката на природата; че в мисленето се намира творческа дейност, предшестваща познанието, докато ние не сме включени в създаването на природата, а сме зависими от нейното по-късно опознаване. Интуицията тук е само формата, в която се появява първо съдържанието на мисълта.» 102. Глава за Макс Десоар в «Отвъд душата» (виж по-горе). 103. Виж в «Отвъд душата» (виж горе). 104. Виж «Как се постигат познания за висшите светове» (1904/05 г.), Събр. съч.
към текста >>

«Окултното движение през XIX век и връзката му със съвременната култура» (13 лекции, Дорнах, 1915 г.), Събр.
112. Известен пример от древногръцката теория на формалната логика (софисти). 113. Виж лекциите в Дорнах от 10 и 11 ноември и лекцията в Цюрих от 13 ноември в този том. 114. В лекцията от 10 ноември в този том. 115. Виж лекциите от 10 и 11 ноември в този том. 116. В лекцията от 11 октомври 1915 г. «Окултното движение през XIX век и връзката му със съвременната култура» (13 лекции, Дорнах, 1915 г.), Събр. съч. 254. Рудолф Щайнер обяснява понятието ляв. « е този в окултизма, който иска да постигне крайната си цел с помощта на това, което представя като окултно учение. е човек, който го разпространява само заради самия себе си. Средата представя този, който се стреми да направи езотеричното екзотерично, както в нашето време то е необходимо общо за човечеството.
към текста >>

«Речник на философията.
172 и «Карма на неистината. Съвременно-исторически обзор. Част I» (13 лекции, Дорнах и Базел, 1916), Събр. съч. 173. 127. Фриц Маутнер, 1849 - 1923, писател и философ. «Речник на философията. Нови публикации към критика на езика», 2 тома, Мюнхен и Лайпциг 1910 г., 1. т., статията «История», стр. 411, гласи: «Така Вунд е един класик на философията по милостта на издателя ». 128. Например в лекциите от 6 и 18 ноември в този том. 129. Патриций Патрик, 389 - 460 г., апостол и светец-покровител на Ирландия.
към текста >>

411, гласи: «Така Вунд е един класик на философията по милостта на издателя ».
съч. 173. 127. Фриц Маутнер, 1849 - 1923, писател и философ. «Речник на философията. Нови публикации към критика на езика», 2 тома, Мюнхен и Лайпциг 1910 г., 1. т., статията «История», стр. 411, гласи: «Така Вунд е един класик на философията по милостта на издателя ». 128. Например в лекциите от 6 и 18 ноември в този том. 129. Патриций Патрик, 389 - 460 г., апостол и светец-покровител на Ирландия. 130. Лекция от 14 ноември. 131. Талес от Милет, около 624/625 - 547/546 г. пр. Хр., гръцки философ.
към текста >>

132. «Загадките на философията, представени исторически» (1914 г.), Събр. съч.
128. Например в лекциите от 6 и 18 ноември в този том. 129. Патриций Патрик, 389 - 460 г., апостол и светец-покровител на Ирландия. 130. Лекция от 14 ноември. 131. Талес от Милет, около 624/625 - 547/546 г. пр. Хр., гръцки философ. 132. «Загадките на философията, представени исторически» (1914 г.), Събр. съч. 18, глава «Вярата на гръцките мислители». 133. Фредерик Уинслоу Тейлър, 1856 - 1915, американски инженер. Автор на дългосрочни проучвания в индустрията, основател на научното управление (Тейлър). «Принципи на научното управление», 1912 г.; немски: Мюнхен и Берлин, 1913 г. 134. Проф.
към текста >>

в Листал, във «Философия и антропософия.
д-р Мартин Дибелиус, в есето си: «В четвъртата година на войната»; във «Франкфуртер цайтунг» № 322 от 21.11.1917 г., Сутрешен вестник, стр. 1 - 2. Виж също лекцията от 15 ноември в този том. 135. Сравни и лекцията от 15 ноември в този том. 136. Автореферат на лекция от 16 октомври 1916 г. в Листал, във «Философия и антропософия. Събрани есета, 1904 - 1923», Събр. съч. 35, специалното издание, Дорнах, 1982 г. и едноименния джобен формат 612. 137. Виж лекцията от 6 ноември в този том. Виж също лекциите от 24 септември и 7 и 14 октомври 1916 г.
към текста >>

Синтез на науката, религията и философията»), 3 тома, 1887 - 1897, том 1, 3.
съч. 186. - Виж изказвания на Рудолф Щайнер: John Worrell Keely и изобретения от него двигател, например в лекцията от 20 юни 1916 г. в «Същността на света и аза» (7 лекции, Берлин, 1916 г.), Събр. съч. 169. (На този така наречен мотор на Кели също и Елена Блаватска посвещава една глава от «Тайната доктрина. Синтез на науката, религията и философията»), 3 тома, 1887 - 1897, том 1, 3. част, отдел IX, «Идващата сила».) - Виж също № 107 на «Приноси към пълно издание на Рудолф Щайнер», Дорнах, Архангеловден, 1991 г.: «Апаратът на Щрадер - Модел, скици, сведения». 139. Виж лекцията от 19 ноември в този том. 140. Виж лекциите «Човешката душа в сферата на свръхестественото и връзката й с тялото» (от 18 октомври 1917 г.) и «Духовнонаучни (антропософски) изследователски резултати за вечното в човешката душа и за същността на свободата» от (23 ноември 1917 г.) в «Свобода, безсмъртие, социален живот. За връзката на душевно-духовната същност с физическото тяло на човека» (10 лекции, Базел и Берн, 1917/18 г.), Събр. съч. 72.
към текста >>

92. Съпротивата на човека срещу духа GA_182 Смъртта като преобразуване на живота

Виждате как се разкрива съвременната култура, когато човек я прозре по този начин.
Можете само да попитате: Какви хора са тези, които до двадесет и седмата си година – това днес е границата – са се развили така, че са възприели предлаганото им от обкръжението, и след това са встъпили в обществения живот и повече не са продължили развитието си? Една личност, която ни е по-позната, е Матиас Ерцбергер. Прочетете биографията му и когато я разгледате по този начин окултно, ще откриете същото. Това е забележително за съвременното обучение. Да се погледне окултно в сърцето на човека, е нещо, което трябва да навлезе в историята на развитието на човечеството. Виждате как се разкрива съвременната култура, когато човек я прозре по този начин. Но съвременната култура изисква от нас да можем да проникнем по-дълбоко, отколкото сме свикнали днес. Това обаче ще стане възможно, когато човек осъзнае, че умрелите участват в нея. Разбира се, онези, които са такива типични представители на нашата епоха, ще го отхвърлят по най-бурен начин. Ако искате да изследвате някой човек, при когото да видите непрекъснат стремеж към по-нататъшно развитие, подсъзнателната вяра в трайната реалност на божественочовешкото в човешката душа чак до смъртта, това е Гьоте. Гьоте е много по-характерен в тази насока, отколкото всъщност обикновено се мисли.
към текста >>

Но съвременната култура изисква от нас да можем да проникнем по-дълбоко, отколкото сме свикнали днес.
Една личност, която ни е по-позната, е Матиас Ерцбергер. Прочетете биографията му и когато я разгледате по този начин окултно, ще откриете същото. Това е забележително за съвременното обучение. Да се погледне окултно в сърцето на човека, е нещо, което трябва да навлезе в историята на развитието на човечеството. Виждате как се разкрива съвременната култура, когато човек я прозре по този начин. Но съвременната култура изисква от нас да можем да проникнем по-дълбоко, отколкото сме свикнали днес. Това обаче ще стане възможно, когато човек осъзнае, че умрелите участват в нея. Разбира се, онези, които са такива типични представители на нашата епоха, ще го отхвърлят по най-бурен начин. Ако искате да изследвате някой човек, при когото да видите непрекъснат стремеж към по-нататъшно развитие, подсъзнателната вяра в трайната реалност на божественочовешкото в човешката душа чак до смъртта, това е Гьоте. Гьоте е много по-характерен в тази насока, отколкото всъщност обикновено се мисли. Гьоте пожелава да погледне назад към своята епоха, към годините от живота си, в които е възприел от външния свят онова, което му е предложил, но иска и да продължи своето развитие.
към текста >>

Ах, философия и право,
Ако задълбочено вникнете в Гьотевата биография, ще видите какъв прелом означава това в неговия живот. В статия, която сега ще излезе в една малка книжка, посочих, че Гьотевият духовен характер разкрива във „Фауст“ и в „Приказка за зелената змия и красивата Лилия“ как се отнася самият Гьоте към своя Фауст. Разгледах го с няколко обяснения. Точно по отношение на това човек по-скоро бива объркан от написаното, отколкото нещата да му се изяснят. Не е особено важно това, което хората най-често самодоволно тълкуват, когато в началото Фауст казва: Ах, философия и право, и медицина учих здраво, и с теология, за жалост, захващах се със плам... Нахалост! И ето, тук седя си пак, все същият неук глупак!
към текста >>

В първото издание на неговата книга „За обратната страна на душата“ Десоар пише, че „Философия на свободата“ е първата ми книга.
Тази статия няма отношение към нея. Но пък в това „научно“ списание се намира една статия, която не само в антропософската област, но и иначе представлява най-дилетантска баналност за този, който разбира нещата. Но тя се възприема на сериозно. От книгата ми знаете как даскалски – той и не може другояче – Десоар се опитва да докаже, че не е чел моите книги, обаче изопачава всичко възможно. Искам да спомена още веднъж само едно от най-глупавите изопачения. В първото издание на неговата книга „За обратната страна на душата“ Десоар пише, че „Философия на свободата“ е първата ми книга. „Философия на свободата“ излезе през 1894 година, десет години след първата ми книга. Но той се отнася така повърхностно и към всичко останало. И така „Философия на свободата“ била първата ми книга. Между други по-важни неща му го казах, за да покажа стила му. Излиза второ издание.
към текста >>

„Философия на свободата“ излезе през 1894 година, десет години след първата ми книга.
Но пък в това „научно“ списание се намира една статия, която не само в антропософската област, но и иначе представлява най-дилетантска баналност за този, който разбира нещата. Но тя се възприема на сериозно. От книгата ми знаете как даскалски – той и не може другояче – Десоар се опитва да докаже, че не е чел моите книги, обаче изопачава всичко възможно. Искам да спомена още веднъж само едно от най-глупавите изопачения. В първото издание на неговата книга „За обратната страна на душата“ Десоар пише, че „Философия на свободата“ е първата ми книга. „Философия на свободата“ излезе през 1894 година, десет години след първата ми книга. Но той се отнася така повърхностно и към всичко останало. И така „Философия на свободата“ била първата ми книга. Между други по-важни неща му го казах, за да покажа стила му. Излиза второ издание. В предговора той описва всевъзможни неща, от които всяко божие чедо да види, че е университетски професор.
към текста >>

И така „Философия на свободата“ била първата ми книга.
От книгата ми знаете как даскалски – той и не може другояче – Десоар се опитва да докаже, че не е чел моите книги, обаче изопачава всичко възможно. Искам да спомена още веднъж само едно от най-глупавите изопачения. В първото издание на неговата книга „За обратната страна на душата“ Десоар пише, че „Философия на свободата“ е първата ми книга. „Философия на свободата“ излезе през 1894 година, десет години след първата ми книга. Но той се отнася така повърхностно и към всичко останало. И така „Философия на свободата“ била първата ми книга. Между други по-важни неща му го казах, за да покажа стила му. Излиза второ издание. В предговора той описва всевъзможни неща, от които всяко божие чедо да види, че е университетски професор. В първото си издание беше казал, че „Философия на свободата“ е моята първа книга, сега твърди, че не е казал това, а че тя е моята първа теософска книга. Спомнете си как „Философия на свободата“, от друга страна, се приема като отричаща моята „Теософия“ и ще затънете в истинско тресавище!
към текста >>

В първото си издание беше казал, че „Философия на свободата“ е моята първа книга, сега твърди, че не е казал това, а че тя е моята първа теософска книга.
Но той се отнася така повърхностно и към всичко останало. И така „Философия на свободата“ била първата ми книга. Между други по-важни неща му го казах, за да покажа стила му. Излиза второ издание. В предговора той описва всевъзможни неща, от които всяко божие чедо да види, че е университетски професор. В първото си издание беше казал, че „Философия на свободата“ е моята първа книга, сега твърди, че не е казал това, а че тя е моята първа теософска книга. Спомнете си как „Философия на свободата“, от друга страна, се приема като отричаща моята „Теософия“ и ще затънете в истинско тресавище! Но такива неща се приемат много лекомислено в настоящето и е много важно човек да е напълно наясно с тях. А това е възможно само когато човек се въоръжи изцяло с духовнонаучни познания. Също и историческото разглеждане ще трябва да стане съвсем различно, отколкото е било досега, защото както историята най-често се представя сега, тя не е нищо по-различно от fable convenue**. Там, където наистина се навлиза във фактите, човек бива въведен в нещо съвсем различно от това, което представя обичайната история.
към текста >>

Спомнете си как „Философия на свободата“, от друга страна, се приема като отричаща моята „Теософия“ и ще затънете в истинско тресавище!
И така „Философия на свободата“ била първата ми книга. Между други по-важни неща му го казах, за да покажа стила му. Излиза второ издание. В предговора той описва всевъзможни неща, от които всяко божие чедо да види, че е университетски професор. В първото си издание беше казал, че „Философия на свободата“ е моята първа книга, сега твърди, че не е казал това, а че тя е моята първа теософска книга. Спомнете си как „Философия на свободата“, от друга страна, се приема като отричаща моята „Теософия“ и ще затънете в истинско тресавище! Но такива неща се приемат много лекомислено в настоящето и е много важно човек да е напълно наясно с тях. А това е възможно само когато човек се въоръжи изцяло с духовнонаучни познания. Също и историческото разглеждане ще трябва да стане съвсем различно, отколкото е било досега, защото както историята най-често се представя сега, тя не е нищо по-различно от fable convenue**. Там, където наистина се навлиза във фактите, човек бива въведен в нещо съвсем различно от това, което представя обичайната история. Искам да ви покажа нещо.
към текста >>

93. Първа лекция, Дорнах, 6 септември 1918 г GA_184 Космическа предистория на човечеството

Всичко, което може да се научи чрез отделните науки, взаимовръзките, които Огюст Конт се опитал подробно да представи в своето голямо съчинение за позитивната философия, всичко това, което може да се научи от отделните позитивни науки, Огюст Конт разглежда като единствено съвместимото с достойнството на човека, достигнал третия етап.
И така, втори етап е била метафизиката: мислили са с определени понятия и са свързвали тези понятия със собствения си живот, така че се е формирало мнение, че посредством такива понятия може да се подходи към праосновите на нещата. Но този етап също бил прекрачен от човечеството. И сега настъпил третият етап, който Огюст Конт, съвсем в духа на своя учител Сен-Симон, характеризирал с това, че ако човек иска да намери праосновите на света, вече не се обръща към демони и към метафизични понятия, а изключително към това, което дават позитивните науки по отношение на сетивната действителност. Това, което се разкрива чрез външния научен опит, човек трябва да го разглежда като нещо, проясняващо му неговия мироглед. Относно самия себе си той трябва да търси обяснение в този смисъл, както математиката обяснява пространствените отношения, както физиката обяснява силовите отношения, както химията обяснява отношенията между веществата, а биологията обяснява жизнените отношения. Всичко, което може да се научи чрез отделните науки, взаимовръзките, които Огюст Конт се опитал подробно да представи в своето голямо съчинение за позитивната философия, всичко това, което може да се научи от отделните позитивни науки, Огюст Конт разглежда като единствено съвместимото с достойнството на човека, достигнал третия етап. Самото християнство той разглежда като най-висше образувание, но все пак като принадлежащо към последната фаза на демонологията. След това се появила метафизиката; тя дала на хората сбор от абстрактни понятия. Но действителната реалност, която е съвместима с достойнството на човека, живеещ на Земята, според мнението на Огюст Конт, дават само позитивните науки. И затова Огюст Конт иска да се основат църкви на основата на позитивната наука; и хората да се организират в такива социални структури, които се създават на основата на позитивистичната наука. Забележително е да се види, до какви неща, собствено, е стигнал Огюст Конт – искам днес да отбележа само някои характерни черти.
към текста >>

Веднъж той казал: хората, собствено, само на почвата на съвременната ученост са добили такива понятия, посредством които може да се разбира външният природен ред.
Шелинг, използвайки обичайните средства на петия следатлантски период, преди всичко абстрактно-философските, с колосална енергия се опитвал да прехвърли мост между идеалното и реалното, идеалното и материалното – описание на съществените точки на този мироглед ще намерите в моята книга „За загадките на човека“, – действайки с колосална енергия, той се опитвал да примири тези противоречия. При строежа на този мост той стигнал в началото само до различни абстрактни мисли. В началото той градил на същата основа, на която е градил и Йохан Готлиб Фихте[ix], но след това се придвижил малко по-нататък и се опитал да постигне нещо в света като битие, което едновременно е и идеално, и реално. След това в живота на Шелинг настъпило време, когато му се сторило невъзможно да построи такъв мост, ползвайки средствата на абстракцията, към които в течение на времето стигнал този пети следатлантски период. На него му се струвало, че това е невъзможно. Веднъж той казал: хората, собствено, само на почвата на съвременната ученост са добили такива понятия, посредством които може да се разбира външният природен ред. Но за това, което стои зад този природен ред, за сферата, в която може да се построи мост между идеалното и реалното, за това ние нямаме никакви понятия. – И е доста интересно, че веднъж Шелинг направил признание: на него му се струва, че учените хора от последното столетие са сключили тайно споразумение, да изключат от мирогледа всичко дълбоко, което би могло да доведе до действителния, истинен живот. Затова трябва да се обърнем към неучените хора. Това е бил периодът, когато Шелинг интензивно се е занимавал с Якоб Бьоме[x], от когото почерпил това спиритуално задълбочаване, което довело до последния, теософски период в неговия живот, когато той е написал своето прекрасно съчинение[xi] за свободата на човека, съчинението за самотракийските божества, за кабирите; след това и своите „Философия на митологията“ и „Философия на откровението“. Но това, към което особено се е стремил Шелинг в този последен период от своя живот, е достигане до ролята на Мистерията на Голгота в човешката история.
към текста >>

Това е бил периодът, когато Шелинг интензивно се е занимавал с Якоб Бьоме[x], от когото почерпил това спиритуално задълбочаване, което довело до последния, теософски период в неговия живот, когато той е написал своето прекрасно съчинение[xi] за свободата на човека, съчинението за самотракийските божества, за кабирите; след това и своите „Философия на митологията“ и „Философия на откровението“.
На него му се струвало, че това е невъзможно. Веднъж той казал: хората, собствено, само на почвата на съвременната ученост са добили такива понятия, посредством които може да се разбира външният природен ред. Но за това, което стои зад този природен ред, за сферата, в която може да се построи мост между идеалното и реалното, за това ние нямаме никакви понятия. – И е доста интересно, че веднъж Шелинг направил признание: на него му се струва, че учените хора от последното столетие са сключили тайно споразумение, да изключат от мирогледа всичко дълбоко, което би могло да доведе до действителния, истинен живот. Затова трябва да се обърнем към неучените хора. Това е бил периодът, когато Шелинг интензивно се е занимавал с Якоб Бьоме[x], от когото почерпил това спиритуално задълбочаване, което довело до последния, теософски период в неговия живот, когато той е написал своето прекрасно съчинение[xi] за свободата на човека, съчинението за самотракийските божества, за кабирите; след това и своите „Философия на митологията“ и „Философия на откровението“. Но това, към което особено се е стремил Шелинг в този последен период от своя живот, е достигане до ролята на Мистерията на Голгота в човешката история. Той особено се стремил към това. И стигнал до извода, че с помощта на понятията, които са на разположение на новата ученост, е невъзможно да се стигне до разбирането на живота, в който се е вляла Мистерията на Голгота, тоест невъзможно е да се разбере истинския човешки живот. Вследствие от това Шелинг стигнал, – и това е негов стремеж, на който особено бих искал да се спра, защото в следващите дни ще продължим да градим на този фундамент, – до възглед, който е напълно противоположен на съвременника му Огюст Конт. И това е доста забележително: можем да кажем, че Огюст Конт търси католицизъм, или по-добре е да се каже, католическа църква без християнство, а Шелинг, изхождайки от своя мироглед, търси християнство без църква.
към текста >>

В програмната си книга «Духът на позитивната философия» от 1844 г.
Починал на 19 май 1825 г. [vii] Огюст Конт 1798-1857, философ, основател на позитивизма и научната социология. В продължение на няколко години той е частен ученик и приятел на граф Анри Сен-Симон. Напуска работата си като секретар на Сен-Симон през 1824 г. поради непреодолими философски и други противоречия. В програмната си книга «Духът на позитивната философия» от 1844 г. Конт представя човечеството като растящ организъм, преминаващ в своето развитие през три стадия: детство, юношество и възрастен. [viii] Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг, 1775-1854, немски философ, представител на класическия немски идеализъм. Близък приятел с Хегел, Гьоте, Фихте, Новалис, Шилер. Професор в университета в Йена, в Мюнхен , в Ерланген и в Берлинския университет. Негови лекции са слушали Сьорен Киркегор, Фридрих Енгелс, Михаил Бакунин, Фердинанд Ласал, Петър Берон и др.
към текста >>

Щайнер говори за него в GA 18 „Загадките на философията“ и GA 20 „За загадките на човека“.
Конт представя човечеството като растящ организъм, преминаващ в своето развитие през три стадия: детство, юношество и възрастен. [viii] Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг, 1775-1854, немски философ, представител на класическия немски идеализъм. Близък приятел с Хегел, Гьоте, Фихте, Новалис, Шилер. Професор в университета в Йена, в Мюнхен , в Ерланген и в Берлинския университет. Негови лекции са слушали Сьорен Киркегор, Фридрих Енгелс, Михаил Бакунин, Фердинанд Ласал, Петър Берон и др. Щайнер говори за него в GA 18 „Загадките на философията“ и GA 20 „За загадките на човека“. [ix] Йохан Готлиб Фихте, 1762-1814, професор по философия в Йена, Ерланген, Кьонигсберг и Берлин. Рудолф Щайнер се е занимавал доста в младостта си с Фихте. От това време (1879) има ръкопис, в който той се занимава с „епистемологията“ на Фихте, публикуван в GA 30 „Методологични принципи на Антропософията“. [x] Якоб Бьоме 1575-1624, немски философ и християнски мистик. През 1600 г.
към текста >>

[ix] Йохан Готлиб Фихте, 1762-1814, професор по философия в Йена, Ерланген, Кьонигсберг и Берлин.
[viii] Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг, 1775-1854, немски философ, представител на класическия немски идеализъм. Близък приятел с Хегел, Гьоте, Фихте, Новалис, Шилер. Професор в университета в Йена, в Мюнхен , в Ерланген и в Берлинския университет. Негови лекции са слушали Сьорен Киркегор, Фридрих Енгелс, Михаил Бакунин, Фердинанд Ласал, Петър Берон и др. Щайнер говори за него в GA 18 „Загадките на философията“ и GA 20 „За загадките на човека“. [ix] Йохан Готлиб Фихте, 1762-1814, професор по философия в Йена, Ерланген, Кьонигсберг и Берлин. Рудолф Щайнер се е занимавал доста в младостта си с Фихте. От това време (1879) има ръкопис, в който той се занимава с „епистемологията“ на Фихте, публикуван в GA 30 „Методологични принципи на Антропософията“. [x] Якоб Бьоме 1575-1624, немски философ и християнски мистик. През 1600 г. получава видение, наблюдавайки изключителната красота на слънчев лъч, отразен в оловна чиния.
към текста >>

[xi] …своето прекрасно съчинение – „За божествата на Самотраки“ (1815), „Изследвания за естеството на човешката свобода“ (1809), „Философия на митологията“ и „Философия на откровението“ (1858)
„Аврора“ се разпространява като ръкопис, докато не попада в ръцете на главния пастор на Гьорлиц, който смята, че това е ерес и заплашва Бьоме с отлъчване, ако не спре да пише. След години мълчание приятели и покровители на Бьоме го убеждават да продължи да пише и разпространяват творбите му в преписи. Първият му печатен труд „Пътят към Христа“ (Weg zu Christo, 1623 г.) предизвиква нов скандал и Бьоме прекарва последните години от живота си в изгнание в Дрезден. За този кратък период Бьоме написва огромен брой трудове, сред които „De Signatura Rerum“ и „Misterium Magnum“. Щайнер говори за него в GA 54 „Загадките на света и Антропософията“, GA 62 „Резултати от духовното изследване“ и GA 7 „Мистиката в зората на съвременния духовен живот и нейното отношение към модерния светоглед“ [xi] …своето прекрасно съчинение – „За божествата на Самотраки“ (1815), „Изследвания за естеството на човешката свобода“ (1809), „Философия на митологията“ и „Философия на откровението“ (1858)
към текста >>

94. Трета лекция, 8 септември 1918 г GA_184 Космическа предистория на човечеството

Философията на Бентам, за която вчера ви говорих, е преди всичко външен теоретичен израз на този ариманически възглед.
Говорейки от духовнонаучна гледна точка, трябва да посоча истинските факти в този свят. И истината е, например, в това, че такова материалистично възприемане на историята и мироглед, като при Карл Маркс[iii], живял от 1818 до 1883 г., са чисто ариманически. Тайната му се състои в това, че се признава само материално ставащото в съществото на Земята, че се игнорира присъствието на духовността на човека в свръхсетивните светове, и вследствие на това игнориране човек попада под властта на ариманичните сили. Защото още щом човек отклони своето съзнание от световете, към които принадлежи, той попада под влиянието на ариманически или луциферически сили, в дадения случай – ариманически. И така, днес ние стоим пред факта, че голям брой хора се придържат към чисто ариманически мироглед, отстояват този чисто ариманически мироглед, и по този начин привличат към Земята всичко това, което трябва да дойде, ако вместо божествения ред над Земята се разпространи ариманическият ред. Философията на Бентам, за която вчера ви говорих, е преди всичко външен теоретичен израз на този ариманически възглед. Марксизмът представлява такъв израз, който е деен, формиращ, затова той има огромно влияние. И инерционният буржоазен живот не знае нищо за това и не се е грижил в продължение на десетилетия за това, че на почвата на социалния живот са се развили елементи на такъв мироглед. Марксизмът – това е крайният му израз. Той ще продължи да действа и в бъдеще. Това, което отначало е било само знание, е станало явление, станало е действителност.
към текста >>

Трудове: „Същност на християнството“ (1841), „Предварителни тезиси относно реформата на философията“ (1842), „Принципи на философията на бъдещето“ (1843).
Но тогава социалните и прочие програми няма да се черпят вече от идеите, които са ориентирани към чисто външния живот, а ще бъдат отново черпени от откровенията на духовния свят. От тези откровения на духовния свят са взети програмите, които създават днес хората, но те са много, много различни. Но за това ще говорим следващия път. Следващия петък ще продължа разглеждането; то не може толкова скоро да завърши. Лудвиг Фойербах 1807-1872, философ. Трудове: „Същност на християнството“ (1841), „Предварителни тезиси относно реформата на философията“ (1842), „Принципи на философията на бъдещето“ (1843). Виж Р.Щайнер GA 18 „Загадките на философията“. [ii] …знаменитата осма сфера – виж Р.Щайнер GA 254 „Окултното движение през 19 век и връзката му със съвременната култура“, лекцията от 18.10.1915г. [iii] Карл Маркс, 1818-1883, създател на научния социализъм и диалектическия материализъм [iv] Преди известно време – виж GA 183 „Науката за изграждането на човека“, лекцията от 2.09.1918 г. [v] Изнесох една лекция – виж GA 54 „Загадките на света и Антропософията“ лекцията в Берлин от 12.10.1905 г.
към текста >>

Виж Р.Щайнер GA 18 „Загадките на философията“.
От тези откровения на духовния свят са взети програмите, които създават днес хората, но те са много, много различни. Но за това ще говорим следващия път. Следващия петък ще продължа разглеждането; то не може толкова скоро да завърши. Лудвиг Фойербах 1807-1872, философ. Трудове: „Същност на християнството“ (1841), „Предварителни тезиси относно реформата на философията“ (1842), „Принципи на философията на бъдещето“ (1843). Виж Р.Щайнер GA 18 „Загадките на философията“. [ii] …знаменитата осма сфера – виж Р.Щайнер GA 254 „Окултното движение през 19 век и връзката му със съвременната култура“, лекцията от 18.10.1915г. [iii] Карл Маркс, 1818-1883, създател на научния социализъм и диалектическия материализъм [iv] Преди известно време – виж GA 183 „Науката за изграждането на човека“, лекцията от 2.09.1918 г. [v] Изнесох една лекция – виж GA 54 „Загадките на света и Антропософията“ лекцията в Берлин от 12.10.1905 г. [vi] Томас Удроу Уилсън – 1856-1924, президент на САЩ 1913-1921 г.
към текста >>

[ii] …знаменитата осма сфера – виж Р.Щайнер GA 254 „Окултното движение през 19 век и връзката му със съвременната култура“, лекцията от 18.10.1915г.
Но за това ще говорим следващия път. Следващия петък ще продължа разглеждането; то не може толкова скоро да завърши. Лудвиг Фойербах 1807-1872, философ. Трудове: „Същност на християнството“ (1841), „Предварителни тезиси относно реформата на философията“ (1842), „Принципи на философията на бъдещето“ (1843). Виж Р.Щайнер GA 18 „Загадките на философията“. [ii] …знаменитата осма сфера – виж Р.Щайнер GA 254 „Окултното движение през 19 век и връзката му със съвременната култура“, лекцията от 18.10.1915г. [iii] Карл Маркс, 1818-1883, създател на научния социализъм и диалектическия материализъм [iv] Преди известно време – виж GA 183 „Науката за изграждането на човека“, лекцията от 2.09.1918 г. [v] Изнесох една лекция – виж GA 54 „Загадките на света и Антропософията“ лекцията в Берлин от 12.10.1905 г. [vi] Томас Удроу Уилсън – 1856-1924, президент на САЩ 1913-1921 г. На 8.1.1918 г.
към текста >>

[vii] Леополд фон Ранке – 1795-1886, немски историк, смятан за един от основателите на съвременната, базирана на източници история
[vi] Томас Удроу Уилсън – 1856-1924, президент на САЩ 1913-1921 г. На 8.1.1918 г. произнася прочутата си реч за „четиринадесетте точки“ и предлага създаването на Обществото на народите.. Защитник на самоопределението на народите. Щайнер силно критикува Уилсън в различни трудове, напр. GA 73 „Допълване на днешните науки чрез Антропософията“, GA 196 „Духовни и социални промени в развитието на човечеството“, GA 332а „Социалното бъдеще“ [vii] Леополд фон Ранке – 1795-1886, немски историк, смятан за един от основателите на съвременната, базирана на източници история
към текста >>

95. Четвърта лекция, 13 септември 1918 г GA_184 Космическа предистория на човечеството

Най-добре можете да проследите това, ако вземете една или друга философия.
Ние вече не говорим, както индийския мироглед, за майя и илюзия, доколкото не наблюдаваме това обстоятелство в обичайния живот. Ние не наблюдаваме това обстоятелство, и затова, когато си представяме природата, винаги живеем в илюзия. Това е едната страна. Другата е такава: как стои работата с днешния духовен възглед? Този днешен възглед се рее в абстракциите. Най-добре можете да проследите това, ако вземете една или друга философия. В дадения случай е съвсем безразлично, каква философия ще вземете. Можете да вземете полуобърканата, вихреща се в играта на думи философия на Ойкен, можете да вземете опиращата се на по-солидна основа философия на Либман[ii], можете да вземете философията на Шопенхауер[iii], насочена повече към по-популярното съзнание, и т.н.: навсякъде във философиите и мирогледите се говори за духа; ако тази философия не е чисто позитивистка, както при Конт, с която неотдавна се запознахме, ако не е материалистична, философите навсякъде говорят за дух. Но що за нещо е това, за което говорят философиите, и какво, основавайки се на днешна душевна конституция, се разбира под дух? Също както човек сякаш протяга мрежа през природните явления, когато приема веществения и силов порядък, превръщайки възгледа за природата в илюзия, така и всичко това, което днес се говори в общоприетите възгледи за духа, по принцип, представлява халюцинация, и общоприетите философии са, собствено, само сбор от такива незабележими халюцинации. По принцип, човек днес е така конституиран, че със своята душа, когато наблюдава природата, се рее между илюзиите, а когато съзерцава духа, се рее между халюцинации.
към текста >>

В дадения случай е съвсем безразлично, каква философия ще вземете.
Ние не наблюдаваме това обстоятелство, и затова, когато си представяме природата, винаги живеем в илюзия. Това е едната страна. Другата е такава: как стои работата с днешния духовен възглед? Този днешен възглед се рее в абстракциите. Най-добре можете да проследите това, ако вземете една или друга философия. В дадения случай е съвсем безразлично, каква философия ще вземете. Можете да вземете полуобърканата, вихреща се в играта на думи философия на Ойкен, можете да вземете опиращата се на по-солидна основа философия на Либман[ii], можете да вземете философията на Шопенхауер[iii], насочена повече към по-популярното съзнание, и т.н.: навсякъде във философиите и мирогледите се говори за духа; ако тази философия не е чисто позитивистка, както при Конт, с която неотдавна се запознахме, ако не е материалистична, философите навсякъде говорят за дух. Но що за нещо е това, за което говорят философиите, и какво, основавайки се на днешна душевна конституция, се разбира под дух? Също както човек сякаш протяга мрежа през природните явления, когато приема веществения и силов порядък, превръщайки възгледа за природата в илюзия, така и всичко това, което днес се говори в общоприетите възгледи за духа, по принцип, представлява халюцинация, и общоприетите философии са, собствено, само сбор от такива незабележими халюцинации. По принцип, човек днес е така конституиран, че със своята душа, когато наблюдава природата, се рее между илюзиите, а когато съзерцава духа, се рее между халюцинации. Това, което философите бълнуват за духа, доколкото чисто от понятия искат да конструират своите възгледи за духа, е, всъщност, само съвкупност от фини халюцинации, макар и фини, но все пак халюцинации.
към текста >>

Можете да вземете полуобърканата, вихреща се в играта на думи философия на Ойкен, можете да вземете опиращата се на по-солидна основа философия на Либман[ii], можете да вземете философията на Шопенхауер[iii], насочена повече към по-популярното съзнание, и т.н.: навсякъде във философиите и мирогледите се говори за духа; ако тази философия не е чисто позитивистка, както при Конт, с която неотдавна се запознахме, ако не е материалистична, философите навсякъде говорят за дух.
Това е едната страна. Другата е такава: как стои работата с днешния духовен възглед? Този днешен възглед се рее в абстракциите. Най-добре можете да проследите това, ако вземете една или друга философия. В дадения случай е съвсем безразлично, каква философия ще вземете. Можете да вземете полуобърканата, вихреща се в играта на думи философия на Ойкен, можете да вземете опиращата се на по-солидна основа философия на Либман[ii], можете да вземете философията на Шопенхауер[iii], насочена повече към по-популярното съзнание, и т.н.: навсякъде във философиите и мирогледите се говори за духа; ако тази философия не е чисто позитивистка, както при Конт, с която неотдавна се запознахме, ако не е материалистична, философите навсякъде говорят за дух. Но що за нещо е това, за което говорят философиите, и какво, основавайки се на днешна душевна конституция, се разбира под дух? Също както човек сякаш протяга мрежа през природните явления, когато приема веществения и силов порядък, превръщайки възгледа за природата в илюзия, така и всичко това, което днес се говори в общоприетите възгледи за духа, по принцип, представлява халюцинация, и общоприетите философии са, собствено, само сбор от такива незабележими халюцинации. По принцип, човек днес е така конституиран, че със своята душа, когато наблюдава природата, се рее между илюзиите, а когато съзерцава духа, се рее между халюцинации. Това, което философите бълнуват за духа, доколкото чисто от понятия искат да конструират своите възгледи за духа, е, всъщност, само съвкупност от фини халюцинации, макар и фини, но все пак халюцинации. Това са образувания, които изплуват от вътрешността на човека по причини, за които днес няма да говорим, и които като такива нямат никакво непосредствено отношение към действителността.
към текста >>

Но в действителност – вече съм ви обръщал внимание на това – какво представлява цялата философия на Вунд[iv] или подобна на нея философия?
По принцип, човек днес е така конституиран, че със своята душа, когато наблюдава природата, се рее между илюзиите, а когато съзерцава духа, се рее между халюцинации. Това, което философите бълнуват за духа, доколкото чисто от понятия искат да конструират своите възгледи за духа, е, всъщност, само съвкупност от фини халюцинации, макар и фини, но все пак халюцинации. Това са образувания, които изплуват от вътрешността на човека по причини, за които днес няма да говорим, и които като такива нямат никакво непосредствено отношение към действителността. Често съм насочвал вниманието ви към такива явления в света на фактите, които ясно показват, че всичко това, което човек може да си представи, няма обезателно много общо с действителността. За да подкрепя това, съм посочвал, че, например, някои философи в своята наивност казват, че на човека трябва да се гледа като състоящ се от тяло и душа, и се придържат към мнението, че говорят непредубедено. Но в действителност – вече съм ви обръщал внимание на това – какво представлява цялата философия на Вунд[iv] или подобна на нея философия? Това е само последователен извод от решенията на Вселенския събор в Константинопол през 869 г.: че не трябва да се говори – примерно така е звучало тогава решението на Събора, – ако става дума за човек, за тяло, душа и дух, а че духовното представлява само свойство на душевното, и че може да се говори само за тяло и душа. И трихотомията тяло, душа и дух в продължение на цялото Средновековие се е оценявала като еретичен възглед. Богословските философи са изтръпвали, когато следвайки действителността, са били принудени да говорят за тяло, душа и дух само с намеци, защото това също е бил еретичен възглед. Този възглед изповядват философите и днес. Те излагат само това, което е предписал този Събор в Константинопол, и мислят, че говорят непредубедено, мислят, че излагат това, което следва чисто от техните възгледи, излагат резултати от собствените си изследвания, докато, всъщност, те са само проводници на решенията на Събора.
към текста >>

В днешния цикъл на развитие човек е принуден, изхождайки от колебанията между халюцинациите на философията и илюзиите на естествознанието, да се издигне до истинската реалност, до това, което е действително.
И всичко това, което искат да догматизират – без значение дали това са го правили доблестните философи, изявили се на Събора в Константинопол, или доблестните философи от днешните университети, – всички тези понятийни призраци, по принцип не са нищо друго, освен понятийни халюцинации, които се надигат в човека, и които са прекалено фини, бих казал, за да добият реалното съдържание, на стоящата зад тях действителност. Доколкото днешният човек по силата на своята душевна конституция по известен начин се люшка между халюцинациите на своя понятиен свят и илюзиите на своя природен възглед, дотолкова за него съществува опасност от дуализъм. И винаги ще го грози опасност, всичко, което измисля като идеи, като идеали, да успее да го внесе само в халюцинаторната сфера от понятия, която достига реалността; но това, което той измисля относно природата, може да го внесе само в илюзорната сфера на природните възгледи, която също не контактува с истинската реалност. Човек никога не достига дотам, че това, което той нарича истина – една дума, – да го намери непосредствено, имам предвид, по удобен начин. От това, което в живота му носи раздвоение, съмнение, скептицизъм, той трябва да пробие към истината. В днешния цикъл на развитие човек е принуден, изхождайки от колебанията между халюцинациите на философията и илюзиите на естествознанието, да се издигне до истинската реалност, до това, което е действително. Може да се постави въпроса (естествено говоря повече или по-малко афористично, всички взаимовръзки могат да бъдат изяснени само цялостно): какви могат да бъдат причините, древният човек да изпада повече във фатализъм по въпросите на мирогледа, а новият човек повече в дуализъм? На такива опасности сме подложени тогава, когато се отдаваме на голата игра с понятията, а днес може да се каже: на голата диалектика. На това, разбира се, можете да възразите: днешният човек при своето чувство за реалност съвсем не е предразположен към гола игра с понятията. Но много се заблуждавате в това отношение! Бъдещата епоха, която по-обективно ще оценява нашата, ще отбележи, че никога човечеството не е било толкова склонно към теоретизиране, към гола игра с понятията, както в наше време.
към текста >>

Но всички прекрасни изказвания на философията ще останат безплодни, ако, от друга страна, не се научим строго да различаваме определени неща.
Духовното, което заявява за себе си днес в голото мислене, също е зародиш на бъдещия природен ред, както малкото семенце на растението, образувало се през тази година, е зародиш на растението през идната година. Затова и самият човек по двойствен начин стои в мировия ред. И трябва да се посочи тази двойственост на човека, ако искаме да разберем взаимовръзките в цялост, ако искаме да намерим прехода от космическата омраза към индивидуално-душевната омраза, която се проявява в природата на човека. Знаете, че ако разглеждаме човека така, както днес стои пред нас, можем да кажем: неговото същество представляват представите, чувствата и волята. Той се разделя на мислещо, чувстващо и волящо същество, които образуват единство. Но всички прекрасни изказвания на философията ще останат безплодни, ако, от друга страна, не се научим строго да различаваме определени неща. Даже най-проницателните съвременни психолози обръщат внимание на това, че за волята, собствено, ние не знаем нищо достоверно. Вече съм ви говорил за същността на волята; днес е достатъчно да посочим, че съвременната психология също трябва да каже, че нищо достоверно не знае за волята. Волята, по същество, в будния живот на човека също спи. Може да се каже също, че човек със своята душа не се спуска в областта на волята. Човек мисли – показах това с конкретни факти при обсъждането на Августин, – че той се намира вътре в своето същество, когато образува представите; но той не може да каже това по отношение на волята.
към текста >>

Вече съм ви говорил за същността на волята; днес е достатъчно да посочим, че съвременната психология също трябва да каже, че нищо достоверно не знае за волята.
И трябва да се посочи тази двойственост на човека, ако искаме да разберем взаимовръзките в цялост, ако искаме да намерим прехода от космическата омраза към индивидуално-душевната омраза, която се проявява в природата на човека. Знаете, че ако разглеждаме човека така, както днес стои пред нас, можем да кажем: неговото същество представляват представите, чувствата и волята. Той се разделя на мислещо, чувстващо и волящо същество, които образуват единство. Но всички прекрасни изказвания на философията ще останат безплодни, ако, от друга страна, не се научим строго да различаваме определени неща. Даже най-проницателните съвременни психолози обръщат внимание на това, че за волята, собствено, ние не знаем нищо достоверно. Вече съм ви говорил за същността на волята; днес е достатъчно да посочим, че съвременната психология също трябва да каже, че нищо достоверно не знае за волята. Волята, по същество, в будния живот на човека също спи. Може да се каже също, че човек със своята душа не се спуска в областта на волята. Човек мисли – показах това с конкретни факти при обсъждането на Августин, – че той се намира вътре в своето същество, когато образува представите; но той не може да каже това по отношение на волята. Как някое волево намерение се свързва със сложния механизъм на движение на ръцете или движението на краката при ходене, за това в будния живот човек знае толкова малко, както в съня за тялото си или за обкръжаващия свят. По отношение на волята съвременният човек, собствено, спи.
към текста >>

Пронизващото ни ариманическо, доколкото интелектът на съвременната степен на еволюция е още много слаб и е още дете, го издига на значителна висота.
Ако имахме работа само с човешкото, без въздействието върху човека на Ариман, в настояще време работата с нашия интелект би стояла съвсем иначе. Римокатолическата църква би била много доволна от човечеството, което би имало интелект само в тази степен, която днес израства от човешката природа. Защото този интелект е дете по отношение на това, към което човек е предразположен в общия Космос, а нашата воля можем да я сравним със старец. В нашето мислене – и това мислене в еволюцията е невъзможно да си го представим без съучастието, например, на езиковия елемент – действа ариманическото. В нашата воля действа луциферическото. Пронизващото ни ариманическо, доколкото интелектът на съвременната степен на еволюция е още много слаб и е още дете, го издига на значителна висота. Но това има и обратна страна: ние имаме интелект, който, собствено, не израства от нас; ние имаме примерно такъв интелект, който може да се сравни не с растение, което израства от почвата и след това развива семе, а с такова растение, което расте на друго растение, което произвежда не семе, а друго растение, именно, твърде съвършено растение. Нашият интелект е ариманически организиран, ариманически структуриран. Затова интелектът ни представлява за хората нещо заслепяващо. От самосебе си се разбира, че ако сме духовнонаучни изследователи, ние не се придържаме към гледната точка, че не трябва да ползваме интелекта, доколкото той е ариманически; необходимо е само, нещата да се разглеждат като се освободим от илюзиите, необходимо е само ясно да се осъзнава, че човешкият интелект е светлина, която свети по-ярко, отколкото би светила светлината, която интелектът би изливал днес от човешката природа. Интелектуалният принцип представлява за човешката природа нещо заслепяващо, изместващо за него нещата в такава сфера, в която той ослепява.
към текста >>

Този, който така говори за природата, отново би бил фантазьор, ако просто така възприема природата, и ако, от друга страна, не се опитва да обясни: това, което новата философия противопоставя на природата като дух, е халюцинация, при нея също не трябва да се остава.
Той е космически ориентиран във времето. И това би било създаване на учението за метаморфозата, това е истинският гьотеанизъм: издигането от голия илюзорен каузален ред към разбирането на природата посредством имагинацията. Когато това, което се намира пред нас, го разбираме като образ на нещо друго, тогава се издигаме над голата илюзия. Но не следва да оставаме при голата природа. Нужен е корелат, нужно е допълнение. Този, който така говори за природата, отново би бил фантазьор, ако просто така възприема природата, и ако, от друга страна, не се опитва да обясни: това, което новата философия противопоставя на природата като дух, е халюцинация, при нея също не трябва да се остава. Доколкото това, което живее днес, постепенно се е развивало, човечеството е преминало различни стадии, упражнявайки се последователно, да се придвижва към това, човешката душа да заеме определена позиция в разбирането на духа. И тук трябва да се различават три степени. Както може да се каже, че разбирането на природата днес представлява още нещо доста сбъркано, и трябва да се стремим към степените на познание, които са описани в моята книга „Как се постигат познания за висшите светове“ като имагинация, инспирация и интуиция, така може да се каже, че душевното на човека интелектуално се образува на три степени за действителна позиция в духа, за действително разбиране в духа. Трите степени са: смътно предчувствие, преживяване на духа, което, естествено, има известен халюцинаторен характер, доколкото духът възприема в настоящето и не съзнава, че той е зародиш на бъдещето; това е мечтателно-предчувстващото преживяване на духа. Втората степен – това е пророческото видение, когато, например, в смисъла на древните юдейски пророци действително се види бъдещето, тоест когато се изпита нещо от това, което в духа носи зародиш за бъдещето.
към текста >>

Трудове (подборка): „Истината на религията“ (1911), „Методи на аристотелевото проучване“ (1872), „Основа и идеал на живота“ (1907), „Основни направления в съвременната мисъл“ (1908).
Това е, с което искам днес да завърша тези разглеждания, които ще продължа утре. Те ще носят, както беше казано, афористичен характер, но те трябва да добавят нещо ново към основните положения, които сега обсъждахме. След приключване на лекцията Рудолф Щайнер е направил още следната забележка, очевидно в отговор на анонимно писмо[vi]. Рудолф Кристоф Ойкен, 1846-1929, немски философ, награден през 1908 г. с Нобелова награда за литература. Трудове (подборка): „Истината на религията“ (1911), „Методи на аристотелевото проучване“ (1872), „Основа и идеал на живота“ (1907), „Основни направления в съвременната мисъл“ (1908). [ii] Ото Либман, 1840-1912, немски философ, неокантианец, преподавател в Страсбург и Йена. Основни трудове: „За анализа на реалността“ (1880), „Мисли и факти“ (1882). [iii] Артур Шопенхауер, 1788-1860, немски философ. Виж есето на Рудолф Щайнер „Артур Шопенхауер“ в GA 33 „Биографии и биографични скици“ [iv] Вилхелм Максимилиан Вунд , 1832-1920, германски физиолог, философ, занимава се преди всичко с логика и с теорията на познанието, психолог.
към текста >>

Вижте GA 18 „Загадките на философията“
Основни трудове: „За анализа на реалността“ (1880), „Мисли и факти“ (1882). [iii] Артур Шопенхауер, 1788-1860, немски философ. Виж есето на Рудолф Щайнер „Артур Шопенхауер“ в GA 33 „Биографии и биографични скици“ [iv] Вилхелм Максимилиан Вунд , 1832-1920, германски физиолог, философ, занимава се преди всичко с логика и с теорията на познанието, психолог. Основни трудове: „Лекции за човешката и животинската душа“ (1863), „Принципи на физиологичната психология“ (1873-4). Вижте GA 18 „Загадките на философията“ [v] миналата година, или преди две години – виж GA 171“Вътрешните импулси за развитие на човечеството. Гьоте и кризата на 19 век“, лекциите от октомври 1916 г. [vi] Като допълнение и само като допълнение искам да кажа нещо: не се поддавам на никакви илюзии. Вие знаете, – или поне тези, които действително малко разбират, трябва да знаят това, – че аз нямам нито наченки на параноя, нито някакви илюзии за живота, защото всичко това се изкоренява от духовната наука. Но понякога трябва да правя едни или други забележки.
към текста >>

96. Пета лекция, 14 септември 1918 г GA_184 Космическа предистория на човечеството

Тогава тези знания ще ни въведат в другите епохи; само те могат да допълнят това, което може да се разглежда като отделен остров на битието, когато се намираме в съвременната душевна настройка.
Какво в края на краищата е теорията на Кант-Лаплас, освен жалък опит посредством съвременния разум да се измисли нещо относно произхода на света, без оглед на това, че нашето разбиране, нашето нормално душевно устройство са токова отдалечени от възникването на света, че нещото, което съвременното съзнание може да измисли за времето, което трябва да се обхваща от теорията на Кант-Лаплас, съвсем на нищо не съответства. Разбирането за това, че ако искаме да надникнем в далечното минало трябва да прибегнем към друг вид познание, също се дава от духовната наука. За далечното минало човек изобщо нищо не може да узнае, ако не прибегне до духовнонаучното изследване, ако не се опита да разбере битието, използвайки други сетива, различни от обикновения интелект. И така, ако се има предвид това, което казах сега, може ясно да се види, колко свит е хоризонтът на съвременния човек, и как той не иска да се издигне на други степени на изследвания, на други степени на познанието по отношение на такива неща, за разбирането на които даващият днес тон обикновен интелект е недостатъчен. Ние знаем, че трябва да се издигаме към имагинативното, инспиративното и интуитивното знание. Тогава тези знания ще ни въведат в другите епохи; само те могат да допълнят това, което може да се разглежда като отделен остров на битието, когато се намираме в съвременната душевна настройка. Това, което обхваща съвременната душевна настройка, е свързано, собствено, с човешкия аз; за това можете да прочетете в моята „Теософия“, „Въведение в тайната наука“ и така нататък. Знаем, че човек носи в себе и други членове на своето същество: астрално тяло, етерно тяло, физическо тяло. Но обичайната му днешна душевна настройка не достига нито астралното, нито етерното, нито физическото тяло. Защото това, което анатомът изучава отвън, е само външната страна. Вътрешното познание не излиза извън рамките на аза, то мълчи също и за физическото тяло.
към текста >>

Това, което обхваща съвременната душевна настройка, е свързано, собствено, с човешкия аз; за това можете да прочетете в моята „Теософия“, „Въведение в тайната наука“ и така нататък.
Разбирането за това, че ако искаме да надникнем в далечното минало трябва да прибегнем към друг вид познание, също се дава от духовната наука. За далечното минало човек изобщо нищо не може да узнае, ако не прибегне до духовнонаучното изследване, ако не се опита да разбере битието, използвайки други сетива, различни от обикновения интелект. И така, ако се има предвид това, което казах сега, може ясно да се види, колко свит е хоризонтът на съвременния човек, и как той не иска да се издигне на други степени на изследвания, на други степени на познанието по отношение на такива неща, за разбирането на които даващият днес тон обикновен интелект е недостатъчен. Ние знаем, че трябва да се издигаме към имагинативното, инспиративното и интуитивното знание. Тогава тези знания ще ни въведат в другите епохи; само те могат да допълнят това, което може да се разглежда като отделен остров на битието, когато се намираме в съвременната душевна настройка. Това, което обхваща съвременната душевна настройка, е свързано, собствено, с човешкия аз; за това можете да прочетете в моята „Теософия“, „Въведение в тайната наука“ и така нататък. Знаем, че човек носи в себе и други членове на своето същество: астрално тяло, етерно тяло, физическо тяло. Но обичайната му днешна душевна настройка не достига нито астралното, нито етерното, нито физическото тяло. Защото това, което анатомът изучава отвън, е само външната страна. Вътрешното познание не излиза извън рамките на аза, то мълчи също и за физическото тяло. Но до това трябва да се стигне, за да се проследява с разбиране човека отвътре – житейското познание, за което вече говорих в началото на днешните разглеждания.
към текста >>

Праобразът на всяко философско филистерство, Вилхелм Траугот Круг[viii], действал в Лайпциг от 1809 до 1834 г., който е написал много книги за фундаменталната философия чак до висшите ѝ степени, е изисквал от философията на Хегел, тя да прилага дедукцията не само към понятията, но и към перата за писане – което е разгневило Хегел.
В наше време стана обичайна практика, бих казал, да се признава едната половина на истината, а другата да се отхвърля. Ето ви класически пример: Карл Маркс е казал веднъж[vii], че философите досега са се опитвали със своите понятия само да интерпретират света; нужно е да се стигне до промяна на света, нужно е да се намерят действителни мисли, посредством които светът може да се промени. Първото е абсолютно вярно. Философите, доколкото се явяват философи, са се опитвали да интерпретират света, доколкото им е стигал ума. Те въобще не са си представяли, че могат нещо друго, освен да интерпретират света. Праобразът на всяко философско филистерство, Вилхелм Траугот Круг[viii], действал в Лайпциг от 1809 до 1834 г., който е написал много книги за фундаменталната философия чак до висшите ѝ степени, е изисквал от философията на Хегел, тя да прилага дедукцията не само към понятията, но и към перата за писане – което е разгневило Хегел. Но и в тази област е необходимо отрицание, което гласи: разбира се, ние, хората, като цяло човечество сме призвани да променим света, доколкото светът е сбор от човешки животи. Но мисленето, такова, каквото е съвременното мислене, е неспособно да осъществи тази промяна. Тук е нужно отрицание, за да се каже: мисленето, което владеят съвременните хора, и което толкова се величае, е напълно пригодно за познаване на природата, но е напълно непригодно да постигне нещо, когато трябва да се повлияе на волята. Това е много неудобна истина. Защото ако се вижда това, не може вече да се каже: философите досега се опитваха само да интерпретират света; трябва да се стигне до промяна на света – при това тайно се предполага, че тя може да се осъществи посредством някаква диалектика; а трябва да си кажем: философите, именно защото като философи подхождат към предмета, трябва само да го интерпретират, защото самата природа – и може да се каже, слава Богу – съществува и без нас, и ние трябва да се задоволим да я интерпретираме.
към текста >>

[viii] Вилхелм Траугот Круг, 1770-1842, немски философ, наследник на Кант, публикувал „Общ речник на философските науки“ в 5 тома, Лайпциг 1827-29 и „Фундаментална философия“ 1803
в GA 174б „Скритите духовни основи на Първата световна война“ и GA 174а „Средна Европа между Изтока и Запада“ [iv] Улрих фон Виламовиц 1848-1932, филолог и преводач „Гръцки трагедии“ 3 тома, Берлин 1904г. [v] Чуждо списание – „Internacionale Rundschau”, Цюрих, броят от 25.04.1918 г. [vi] Карл Йохан Кауцки 1854-1938, социалдемократически теоретик и историк [vii] Карл Маркс е казал веднъж – в „Тезиси за Фойербах“, 1845-46, 11 теза [viii] Вилхелм Траугот Круг, 1770-1842, немски философ, наследник на Кант, публикувал „Общ речник на философските науки“ в 5 тома, Лайпциг 1827-29 и „Фундаментална философия“ 1803 [ix] Майстер Екхарт – 1260-1327, мистик, виж Р.Щайнер GA 7 „Мистиката в зората на съвременния духовен живот и нейното отношение към модерния светоглед“ [x] Йоханес Таулер – 1300-1361, мистик, виж бележка 36 [xi] В един южногермански град – от кореспонденцията на Рудолф Щайнер с Мари Щайнер фон Сиверс става ясно, че това е Колмар, където на 19 и 21 ноември 1905 г. изнася лекциите „Посланията на теософията и настоящето“ и „Мъдростта на християнското учение в светлината на теософията“, виж GA 262 „Рудолф Щайнер - Мари фон Сиверс: кореспонденция и документи“
към текста >>

97. Шеста лекция, 15 септември 1918 г GA_184 Космическа предистория на човечеството

Това, което се е предлагало в древността, съвременният човек трябва да го вижда в светлината, която изхожда за него от съвременната наука за посвещение.
Същото е ако опишете живота на Гьоте от гледната точка, която следва от вчерашния начин на разглеждане на седемгодишните периоди: какво е чувствал Гьоте, когато е написал към едната от главите на своята книга епиграфа: „Това, което се желае на младини, се изпълнява на старини“. Този, който разглежда живота на Гьоте от гледна точка на преходното, от гледна точка на развитието, и притежава духовнонаучното знание, когато се сблъска с такива думи, които Гьоте използвал като епиграф към една от главите на своята книга: „Това, което се желае на младини, се изпълнява на старини“, той, собствено, се сблъсква с вечния Гьоте. И този, който, притежавайки духовнонаучни знания, се натъкне при Гьоте на нещо, което той казва, изхождайки от това, което е текло към него от областта на постоянното съществуване, където се разиграва действието на йерархиите, отново се натъква на това, което е вечното в Гьоте. Да се разбере не просто временното в света, а вечното, е възможно само по косвен път чрез духовната наука. Това е задачата, която стои пред съвременното човечество, което трябва да приеме науката за посвещението. Това, което се е предлагало в древността, съвременният човек трябва да го вижда в светлината, която изхожда за него от съвременната наука за посвещение. Вътре в католическата църква съществува нещо, което може да се сравни с действието на червената кърпа върху едно познато същество. Ако някой католик, когото смятат за истински такъв, си наложи мирогледа, който представя света от гледна точка на еманацията (излъчването на цялото многообразие в света от съвършеното божествено начало – бел. на прев), този мироглед ще бъде осъден, – не толкова заради него самия, колкото заради паството, за което той говори и пише. Достатъчно е към мирогледа да се добави предикатът, че той е еманиращ! Тези, които се смятат за истински католици, противопоставят на еманационния мироглед друг мироглед, в основата на който стои представата за творението от Нищото, създаването на света от Нищото.
към текста >>

Това представлява също и съдържание на моята малка книжка „Истина и наука“[ii], и на книгата ми „Философия на свободата“[iii].
Материалното ще освети духовното, духовното ще се фиксира посредством материалното – това е, което трябва да се влее в мирогледа на бъдещето. Работата не е да се изправят философите и да дадат на хората дефиниция за истината, или, от друга страна, да дадат дефиниция за това, на което учи науката, за да обосноват теоретично така наречения монистичен възглед, а задачата се състои в това, да се разбере дуализма между истина и наука и в живия живот да търсим отношенията между истина и наука, за да стигнем до живата, а не теоретична теория на познанието. Не истина или наука, а както истина, така и наука: науката да се натоварва с тежестта на истината, тежестта на истината да се осветява от светлината на науката, признавайки, че човек е представен в света дуалистично, и само в своя живот, в своето формиране може да преодолее това, което трябва да бъде преодоляно като дуализъм. Задача на бъдещото човечество е не кантианството, което мисли, че това, което се преживява във външния свят, не е „нещо в себе си“, а истината и науката, тоест признанието, че всичко, което ни обкръжава, е майя, но то е майя защото ние, хората, по такъв начин сме разположени в света, че се намираме в дуалистично положение. Благодарение на това наше положение ние създаваме майята и доколкото сами сме живи, преодоляваме тази майя в живота, а не в идеята или теорията. Това представлява също и съдържание на моята малка книжка „Истина и наука“[ii], и на книгата ми „Философия на свободата“[iii]. Последната скоро ще излезе тук в ново издание. Направих отделни допълнения, които не изменят предишния текст, а значително го разширяват на различни места. Нашата задача е в това, да разбираме знаменията на времето, и изхождайки от това, да развиваме духовния живот в различни области на човешката дейност. В първата от нашите Мистерийни драми – GA 14 „Четири мистерийни драми“ (1910-1913). Първата мистерийна драма е със заглавие „Портата на посвещението“.
към текста >>

[iii] „Философия на свободата“, GA 4, 1894г.
Направих отделни допълнения, които не изменят предишния текст, а значително го разширяват на различни места. Нашата задача е в това, да разбираме знаменията на времето, и изхождайки от това, да развиваме духовния живот в различни области на човешката дейност. В първата от нашите Мистерийни драми – GA 14 „Четири мистерийни драми“ (1910-1913). Първата мистерийна драма е със заглавие „Портата на посвещението“. [ii] „Истина и наука“, GA 3, 1892г. [iii] „Философия на свободата“, GA 4, 1894г.
към текста >>

98. Тринадесета лекция, 11 октомври 1918 г GA_184 Космическа предистория на човечеството

Една от големите книги е била написана в деветдесетте години и се нарича „Общата философия и нейният край“.
Изхождайки от нашето съзнание, ние образуваме представи относно природата, доколкото сме истински съвременни, самодоволни, просветени, умни хора. Но ако вземем целия този свят от представи за природата и го изпитаме, непреднамерено го изпитаме, ще намерим, че макар да имаме представи, с тези свои представи не сме в състояние да обхванем природата. Тогава хората казват, че съществуват граници в познанието за природата. Често съм цитирал един съвременен философ, който е малко известен като писател-философ, който открито е говорил много неща, които другите, изследвали нещата не толкова дълбоко, не са казвали. Това е Ричард Уол[ii], който е написал две големи книги и много по-малки. Една от големите книги е била написана в деветдесетте години и се нарича „Общата философия и нейният край“. Няколко години по-късно е написана книгата „За механизма на духовния живот“. Ричард Уол е бил човек, когото можем да наречем типичен представител на съвременните хора и може да се каже, че така, както мисли Ричард Уол, мислят, собствено, всички хора, които са ориентирани в естественонаучна насоченост. Те мислят така, както и той; но само той довежда тези мисли до логически край и по такъв начин в него намираме странен, поразителен случай, когато професор по философия пише дебела книга за края на философията, книга, в която той се опитва, изхождайки от естественонаучния възглед, да докаже, че не трябва да има никаква философия. В своята книга „За механизма на духовния живот“ този професор по философия и писател-философ се изразява по съвсем необичаен начин за своите колеги-философи. Той казва за своите колеги примерно следното: философите и философията приличат на ресторант; преди в него са сновали готвачи и келнери, готвили са посредствена храна и са я сервирали на гостите; сега те се мотат съвсем без работа.
към текста >>

Те мислят така, както и той; но само той довежда тези мисли до логически край и по такъв начин в него намираме странен, поразителен случай, когато професор по философия пише дебела книга за края на философията, книга, в която той се опитва, изхождайки от естественонаучния възглед, да докаже, че не трябва да има никаква философия.
Често съм цитирал един съвременен философ, който е малко известен като писател-философ, който открито е говорил много неща, които другите, изследвали нещата не толкова дълбоко, не са казвали. Това е Ричард Уол[ii], който е написал две големи книги и много по-малки. Една от големите книги е била написана в деветдесетте години и се нарича „Общата философия и нейният край“. Няколко години по-късно е написана книгата „За механизма на духовния живот“. Ричард Уол е бил човек, когото можем да наречем типичен представител на съвременните хора и може да се каже, че така, както мисли Ричард Уол, мислят, собствено, всички хора, които са ориентирани в естественонаучна насоченост. Те мислят така, както и той; но само той довежда тези мисли до логически край и по такъв начин в него намираме странен, поразителен случай, когато професор по философия пише дебела книга за края на философията, книга, в която той се опитва, изхождайки от естественонаучния възглед, да докаже, че не трябва да има никаква философия. В своята книга „За механизма на духовния живот“ този професор по философия и писател-философ се изразява по съвсем необичаен начин за своите колеги-философи. Той казва за своите колеги примерно следното: философите и философията приличат на ресторант; преди в него са сновали готвачи и келнери, готвили са посредствена храна и са я сервирали на гостите; сега те се мотат съвсем без работа. И така, този готвач, или келнер, или философ казва, че философията може да се сравни с ресторант, в който от готвачите и келнерите – колегите на този философ – се е готвила посредствена храна и се е сервирала на посетителите, но в наше време тази лоша храна вече не се готви от готвачите-философи, а готвачите и келнерите просто се мотат без работа. Доколкото той самият е такъв готвач, или келнер, или философ, той си представя, че самият той се мота без всякаква полза. В двете си книги той поставя пред себе си, както му се струва, последната си задача; доколкото не трябва да има повече никаква философия, той трябва да бъде последният философ.
към текста >>

В своята книга „За механизма на духовния живот“ този професор по философия и писател-философ се изразява по съвсем необичаен начин за своите колеги-философи.
Това е Ричард Уол[ii], който е написал две големи книги и много по-малки. Една от големите книги е била написана в деветдесетте години и се нарича „Общата философия и нейният край“. Няколко години по-късно е написана книгата „За механизма на духовния живот“. Ричард Уол е бил човек, когото можем да наречем типичен представител на съвременните хора и може да се каже, че така, както мисли Ричард Уол, мислят, собствено, всички хора, които са ориентирани в естественонаучна насоченост. Те мислят така, както и той; но само той довежда тези мисли до логически край и по такъв начин в него намираме странен, поразителен случай, когато професор по философия пише дебела книга за края на философията, книга, в която той се опитва, изхождайки от естественонаучния възглед, да докаже, че не трябва да има никаква философия. В своята книга „За механизма на духовния живот“ този професор по философия и писател-философ се изразява по съвсем необичаен начин за своите колеги-философи. Той казва за своите колеги примерно следното: философите и философията приличат на ресторант; преди в него са сновали готвачи и келнери, готвили са посредствена храна и са я сервирали на гостите; сега те се мотат съвсем без работа. И така, този готвач, или келнер, или философ казва, че философията може да се сравни с ресторант, в който от готвачите и келнерите – колегите на този философ – се е готвила посредствена храна и се е сервирала на посетителите, но в наше време тази лоша храна вече не се готви от готвачите-философи, а готвачите и келнерите просто се мотат без работа. Доколкото той самият е такъв готвач, или келнер, или философ, той си представя, че самият той се мота без всякаква полза. В двете си книги той поставя пред себе си, както му се струва, последната си задача; доколкото не трябва да има повече никаква философия, той трябва да бъде последният философ. Примерно такова е дълбокото съдържание на неговите книги.
към текста >>

Той казва за своите колеги примерно следното: философите и философията приличат на ресторант; преди в него са сновали готвачи и келнери, готвили са посредствена храна и са я сервирали на гостите; сега те се мотат съвсем без работа.
Една от големите книги е била написана в деветдесетте години и се нарича „Общата философия и нейният край“. Няколко години по-късно е написана книгата „За механизма на духовния живот“. Ричард Уол е бил човек, когото можем да наречем типичен представител на съвременните хора и може да се каже, че така, както мисли Ричард Уол, мислят, собствено, всички хора, които са ориентирани в естественонаучна насоченост. Те мислят така, както и той; но само той довежда тези мисли до логически край и по такъв начин в него намираме странен, поразителен случай, когато професор по философия пише дебела книга за края на философията, книга, в която той се опитва, изхождайки от естественонаучния възглед, да докаже, че не трябва да има никаква философия. В своята книга „За механизма на духовния живот“ този професор по философия и писател-философ се изразява по съвсем необичаен начин за своите колеги-философи. Той казва за своите колеги примерно следното: философите и философията приличат на ресторант; преди в него са сновали готвачи и келнери, готвили са посредствена храна и са я сервирали на гостите; сега те се мотат съвсем без работа. И така, този готвач, или келнер, или философ казва, че философията може да се сравни с ресторант, в който от готвачите и келнерите – колегите на този философ – се е готвила посредствена храна и се е сервирала на посетителите, но в наше време тази лоша храна вече не се готви от готвачите-философи, а готвачите и келнерите просто се мотат без работа. Доколкото той самият е такъв готвач, или келнер, или философ, той си представя, че самият той се мота без всякаква полза. В двете си книги той поставя пред себе си, както му се струва, последната си задача; доколкото не трябва да има повече никаква философия, той трябва да бъде последният философ. Примерно такова е дълбокото съдържание на неговите книги. Той трябва да бъде последният, защото той е поставил пред себе си такава задача – и как трябва да бъде характеризирано това?
към текста >>

И така, този готвач, или келнер, или философ казва, че философията може да се сравни с ресторант, в който от готвачите и келнерите – колегите на този философ – се е готвила посредствена храна и се е сервирала на посетителите, но в наше време тази лоша храна вече не се готви от готвачите-философи, а готвачите и келнерите просто се мотат без работа.
Няколко години по-късно е написана книгата „За механизма на духовния живот“. Ричард Уол е бил човек, когото можем да наречем типичен представител на съвременните хора и може да се каже, че така, както мисли Ричард Уол, мислят, собствено, всички хора, които са ориентирани в естественонаучна насоченост. Те мислят така, както и той; но само той довежда тези мисли до логически край и по такъв начин в него намираме странен, поразителен случай, когато професор по философия пише дебела книга за края на философията, книга, в която той се опитва, изхождайки от естественонаучния възглед, да докаже, че не трябва да има никаква философия. В своята книга „За механизма на духовния живот“ този професор по философия и писател-философ се изразява по съвсем необичаен начин за своите колеги-философи. Той казва за своите колеги примерно следното: философите и философията приличат на ресторант; преди в него са сновали готвачи и келнери, готвили са посредствена храна и са я сервирали на гостите; сега те се мотат съвсем без работа. И така, този готвач, или келнер, или философ казва, че философията може да се сравни с ресторант, в който от готвачите и келнерите – колегите на този философ – се е готвила посредствена храна и се е сервирала на посетителите, но в наше време тази лоша храна вече не се готви от готвачите-философи, а готвачите и келнерите просто се мотат без работа. Доколкото той самият е такъв готвач, или келнер, или философ, той си представя, че самият той се мота без всякаква полза. В двете си книги той поставя пред себе си, както му се струва, последната си задача; доколкото не трябва да има повече никаква философия, той трябва да бъде последният философ. Примерно такова е дълбокото съдържание на неговите книги. Той трябва да бъде последният, защото той е поставил пред себе си такава задача – и как трябва да бъде характеризирано това? Ричард Уол е келнер или готвач сред другите келнери и готвачи, които са готвили преди посредствена философска храна, а сега изобщо нищо не правят, и той сред тези готвачи и келнери се занимава с приготвянето на отрова, за да приключи с всички останали!
към текста >>

В двете си книги той поставя пред себе си, както му се струва, последната си задача; доколкото не трябва да има повече никаква философия, той трябва да бъде последният философ.
Те мислят така, както и той; но само той довежда тези мисли до логически край и по такъв начин в него намираме странен, поразителен случай, когато професор по философия пише дебела книга за края на философията, книга, в която той се опитва, изхождайки от естественонаучния възглед, да докаже, че не трябва да има никаква философия. В своята книга „За механизма на духовния живот“ този професор по философия и писател-философ се изразява по съвсем необичаен начин за своите колеги-философи. Той казва за своите колеги примерно следното: философите и философията приличат на ресторант; преди в него са сновали готвачи и келнери, готвили са посредствена храна и са я сервирали на гостите; сега те се мотат съвсем без работа. И така, този готвач, или келнер, или философ казва, че философията може да се сравни с ресторант, в който от готвачите и келнерите – колегите на този философ – се е готвила посредствена храна и се е сервирала на посетителите, но в наше време тази лоша храна вече не се готви от готвачите-философи, а готвачите и келнерите просто се мотат без работа. Доколкото той самият е такъв готвач, или келнер, или философ, той си представя, че самият той се мота без всякаква полза. В двете си книги той поставя пред себе си, както му се струва, последната си задача; доколкото не трябва да има повече никаква философия, той трябва да бъде последният философ. Примерно такова е дълбокото съдържание на неговите книги. Той трябва да бъде последният, защото той е поставил пред себе си такава задача – и как трябва да бъде характеризирано това? Ричард Уол е келнер или готвач сред другите келнери и готвачи, които са готвили преди посредствена философска храна, а сега изобщо нищо не правят, и той сред тези готвачи и келнери се занимава с приготвянето на отрова, за да приключи с всички останали! – това е изключително интересен спектакъл! Когато свикнем да разглеждаме симптоматично историята в нейното развитие, ще видим в това доста забележителен симптом на нашата епоха.
към текста >>

Убеден съм, че повечето от вас, вземайки тези книги в ръце, много скоро ще ги оставят, защото тези книги са написани на учения език на съвременната философия, а този език е наситен с терминология, непонятна за неспециалиста, която трябва първо да се усвои.
Той трябва да бъде последният, защото той е поставил пред себе си такава задача – и как трябва да бъде характеризирано това? Ричард Уол е келнер или готвач сред другите келнери и готвачи, които са готвили преди посредствена философска храна, а сега изобщо нищо не правят, и той сред тези готвачи и келнери се занимава с приготвянето на отрова, за да приключи с всички останали! – това е изключително интересен спектакъл! Когато свикнем да разглеждаме симптоматично историята в нейното развитие, ще видим в това доста забележителен симптом на нашата епоха. Защото този философ е доста остроумен и е проникнал доста напред в проблемите на естественонаучното мислене. Убеден съм, че повечето от вас, вземайки тези книги в ръце, много скоро ще ги оставят, защото тези книги са написани на учения език на съвременната философия, а този език е наситен с терминология, непонятна за неспециалиста, която трябва първо да се усвои. Все пак, който владее този език, трябва да знае, че в тези книги се съдържа огромно количество остроумни забележки, възможни в нашето време, и че в печалните забележки, събрани в тях, се съдържа предчувствие за знание, което, обаче, трябва да бъде уточнено по друг начин, отколкото това прави Ричард Уол. Но може да се каже: тази негова страст, която го заставя да се труди над приготвянето на отрова за другите готвачи и келнери, показва, че в него е пулсирало това знание, иначе той, като уважаван професор по философия, не би започнал да твърди, че човек има не повече мъдрост от животното[iii] и се отличава от него само по това, че животното все пак не е толкова разумно, за да се стреми към мъдрост, а човекът се стреми към мъдрост, т.е. той е разумен, доколкото предчувства това, което не може да постигне. Тук пулсира важно знание, макар то да носи повече или по-малко негативен характер, а именно разбирането по отношение на съвременното знание за природата. Предполага се, че естествената наука трябва да говори за природата, до подготвя знания за съвременното съзнание под формата на представи за природата.
към текста >>

Но може да се каже: тази негова страст, която го заставя да се труди над приготвянето на отрова за другите готвачи и келнери, показва, че в него е пулсирало това знание, иначе той, като уважаван професор по философия, не би започнал да твърди, че човек има не повече мъдрост от животното[iii] и се отличава от него само по това, че животното все пак не е толкова разумно, за да се стреми към мъдрост, а човекът се стреми към мъдрост, т.е.
– това е изключително интересен спектакъл! Когато свикнем да разглеждаме симптоматично историята в нейното развитие, ще видим в това доста забележителен симптом на нашата епоха. Защото този философ е доста остроумен и е проникнал доста напред в проблемите на естественонаучното мислене. Убеден съм, че повечето от вас, вземайки тези книги в ръце, много скоро ще ги оставят, защото тези книги са написани на учения език на съвременната философия, а този език е наситен с терминология, непонятна за неспециалиста, която трябва първо да се усвои. Все пак, който владее този език, трябва да знае, че в тези книги се съдържа огромно количество остроумни забележки, възможни в нашето време, и че в печалните забележки, събрани в тях, се съдържа предчувствие за знание, което, обаче, трябва да бъде уточнено по друг начин, отколкото това прави Ричард Уол. Но може да се каже: тази негова страст, която го заставя да се труди над приготвянето на отрова за другите готвачи и келнери, показва, че в него е пулсирало това знание, иначе той, като уважаван професор по философия, не би започнал да твърди, че човек има не повече мъдрост от животното[iii] и се отличава от него само по това, че животното все пак не е толкова разумно, за да се стреми към мъдрост, а човекът се стреми към мъдрост, т.е. той е разумен, доколкото предчувства това, което не може да постигне. Тук пулсира важно знание, макар то да носи повече или по-малко негативен характер, а именно разбирането по отношение на съвременното знание за природата. Предполага се, че естествената наука трябва да говори за природата, до подготвя знания за съвременното съзнание под формата на представи за природата. Но ако наистина се направи преглед на представите по отношение на природата, които днес се формират в най-учените кръгове, може да се забележи, че човешкото съзнание, собствено, по куриозен начин не прави нищо друго, освен да измисля духове, но само че древните духове са представлявали боговете, а духовете на съвременните хора представляват природните факти. Защото това, което съвременните хора си представят като естествознание, не е природата, а се отнася към природата както духовете към действителността.
към текста >>

По такъв начин ви изясних нещо важно в съвременната ситуация.
Ако разгледате съпътстващите явления на това призрачно естествознание, ще откриете, че тази нова епоха, в която господства призрачното естествознание, никога няма да допусне импулсите за нравствени действия да идват от самия духовен свят. Нравствените импулси, с които днес работят хората, са остарели, те изхождат от атавистичната епоха; защото днешното човечество, когато са му нужни импулси за дейността му, не иска да пита духа, а пита природата. То иска да пита: какво представлява човешката природа, що за стимули стоят в човешката природа? Ужасно е, че новото човечеството иска, собствено, да пита само природата, но познава само призрака на природата. Затова в съвременния човек подсъзнателно зрее и се активизира действителността, изисквайки достъп до съзнанието, доколкото ние живеем в епохата на съзнателната душа. По такъв начин ви изясних нещо важно в съвременната ситуация. Доведох ви до факта, че в съвременната ситуация работата стои така, че, от една страна, хората си съставят призрачни представи за природата и естествоизпитателите правят експерименти във всички области; но след това пред очите им се изправя човекът в цялата си действителност. Обаче призрачните понятия на естествознанието са неподходящи средства за това: тези хора не виждат човека, а виждат призрака на човека. Това са психоаналитиците. Психоанализата е наистина рожба на призрачното естествознание; затова винаги наричам психоанализа нещо, което работи с неподходящи средства. И така, можем да попитаме: какво доведе до тази ситуация?
към текста >>

Доведох ви до факта, че в съвременната ситуация работата стои така, че, от една страна, хората си съставят призрачни представи за природата и естествоизпитателите правят експерименти във всички области; но след това пред очите им се изправя човекът в цялата си действителност.
Нравствените импулси, с които днес работят хората, са остарели, те изхождат от атавистичната епоха; защото днешното човечество, когато са му нужни импулси за дейността му, не иска да пита духа, а пита природата. То иска да пита: какво представлява човешката природа, що за стимули стоят в човешката природа? Ужасно е, че новото човечеството иска, собствено, да пита само природата, но познава само призрака на природата. Затова в съвременния човек подсъзнателно зрее и се активизира действителността, изисквайки достъп до съзнанието, доколкото ние живеем в епохата на съзнателната душа. По такъв начин ви изясних нещо важно в съвременната ситуация. Доведох ви до факта, че в съвременната ситуация работата стои така, че, от една страна, хората си съставят призрачни представи за природата и естествоизпитателите правят експерименти във всички области; но след това пред очите им се изправя човекът в цялата си действителност. Обаче призрачните понятия на естествознанието са неподходящи средства за това: тези хора не виждат човека, а виждат призрака на човека. Това са психоаналитиците. Психоанализата е наистина рожба на призрачното естествознание; затова винаги наричам психоанализа нещо, което работи с неподходящи средства. И така, можем да попитаме: какво доведе до тази ситуация? Тази ситуация се е създала, защото благодарение на констелацията, която се е създала в земното развитие, се е установило определено отношение между вроденото човешко развитие и двата странични потока, ариманическия и луциферическия.
към текста >>

Трудове: „Общата философия и нейният край“ Виена и Лайпциг 1894, „За механизма на духовния живот“ Виена и Лайпциг 1906.
Затова днес в най-важните въпроси се проявява толкова глупост, че хората изпитват страх, защото всички трябва да говорят съзнателно, но не искат да говорят съзнателно. Но за това ще поговорим утре. Модернистко католическо течение – реформаторско движение в рамките на Католическата църква, отхеърлено от Ватикана, но с такова влияние, че след 1910 г. преподавателите и духовенството е трябвало да полагат антимодернистична клетва [ii] Ричард Уол, 1857-1935, австрийски философ, психолог и възпитател, представител на позитивизма. Трудове: „Общата философия и нейният край“ Виена и Лайпциг 1894, „За механизма на духовния живот“ Виена и Лайпциг 1906. [iii] човек има не повече мъдрост от животното - Ричард Уол „Трагикомедията на мъдростта. Резултати и история на философията“ Виена и Лайпциг 1905 г. стр.132 [iv] Това не се съдържа в Посланието на Яков. За оковаването на Звяра става дума в „Откровението“ на Йоан, гл.20 стих 2
към текста >>

Резултати и история на философията“ Виена и Лайпциг 1905 г. стр.132
Модернистко католическо течение – реформаторско движение в рамките на Католическата църква, отхеърлено от Ватикана, но с такова влияние, че след 1910 г. преподавателите и духовенството е трябвало да полагат антимодернистична клетва [ii] Ричард Уол, 1857-1935, австрийски философ, психолог и възпитател, представител на позитивизма. Трудове: „Общата философия и нейният край“ Виена и Лайпциг 1894, „За механизма на духовния живот“ Виена и Лайпциг 1906. [iii] човек има не повече мъдрост от животното - Ричард Уол „Трагикомедията на мъдростта. Резултати и история на философията“ Виена и Лайпциг 1905 г. стр.132 [iv] Това не се съдържа в Посланието на Яков. За оковаването на Звяра става дума в „Откровението“ на Йоан, гл.20 стих 2
към текста >>

99. Четиринадесета лекция, 12 октомври 1918 г GA_184 Космическа предистория на човечеството

Мисля, следователно ме няма, – по отношение на тази дълбока истина в периода от Августин до Декарт философията е разпространявала дълбок мрак.
Ние представляваме само образ на нашия живот преди раждането или преди зачатието. Това, което живее сега и ни говори, обръщайки се към нас, не е действително; когато аз ви говоря нещо, това е само образ. Истината е, че днес говори това, което е било в духовния свят. Ние не сме вечни защото съществуваме, а защото и днес сме същите, които сме били в действителността преди раждането или зачатието, и което встъпва в настоящето. Вследствие на това, че сме въвлечени в телесно съществувание, в периода на нашия земен живот ние сме станали привиден образ на нашето собствено същество. Мисля, следователно ме няма, – по отношение на тази дълбока истина в периода от Августин до Декарт философията е разпространявала дълбок мрак. И този мрак скрива дълбоката истина относно раждането и смъртта. Защото се задава въпросът: къде е началото на душата? При раждането. Къде е краят ѝ? В смъртта.
към текста >>

Работата не е в това, както вчера разказах за философа Ричард Уол, да се търси отровата, – макар това да е отрова насочена срещу философията и е философска, а не истинска отрова, – за да се изгонят от този свят всички, които мислят естественонаучно, а да се определи, в какъв смисъл те са прави.
Третото, свързано с предходните две, е истинската наука за природата. Какво представлява истинската наука за природата? Често съм подчертавал, че духовната наука не отрича естествознанието, каквото то е днес, но тя знае, че това естествознание не представя истинската природа, а само нейния призрак. И работата съвсем не е борбата с този призрак. По силата на нашата човешка предразположеност ние трябва да допускаме съществуването на този призрак. Работата не е в това, както вчера разказах за философа Ричард Уол, да се търси отровата, – макар това да е отрова насочена срещу философията и е философска, а не истинска отрова, – за да се изгонят от този свят всички, които мислят естественонаучно, а да се определи, в какъв смисъл те са прави. Нужно е да се каже на тези учени: ако искате да докажете, че изследванията ви са правилни, можем напълно да се съгласим с вас, но в същото време вие трябва да се съгласите с това, че посредством тези правилни в смисъла на природните науки изследвания, вие стигате до представа само за призрака на природата, но не и до истинската природа. Това е нужно да се осъзнава. Задачата на епохата на съзнателната душа е нещата да се виждат именно в тяхната действителност. Тогава ученият ще каже: да, аз имам едни или други основания да не смятам моето познание за природата за призрачно! Духовният изследовател трябва да възрази: ти постъпваш съвсем правилно, имайки призрачно знание за природата.
към текста >>

Академията Гондишапур, която има своето последно отражение, своя призрак в съвременната естественонаучна илюзия, тази Академия Гондишапур искаше да направи човека чисто земен човек.
Това е, което в този бегъл обзор исках да поставя пред вашите души. С тези мисли ще свържем утрешното ни разглеждане. Това е много важна мисъл: в нашата епоха на съзнателната душа човек трябва да направи избор, той трябва да се стреми към истината; тогава той трябва да бъде готов мъжествено да се срещне с духовното. Или да избере отказ от духовното и да остане при илюзиите и неистината. Академията Гондишапур, която искаше да отнеме на човека стремежа към истината, искаше да го избави от усилията за по-нататъшно развитие, искаше да му открие това, което самата тя е получила като откровение по ариманическия път. Академията Гондишапур, която има своето последно отражение, своя призрак в съвременната естественонаучна илюзия, тази Академия Гондишапур искаше да направи човека чисто земен човек. В своите стремежи тя е била преодоляна от това, което е било заложено в човечеството още преди нейното създаване чрез Мистерията на Голгота. За това ще говорим утре. Юстиниан I Велики – император на Източната римска империя от 527 до 565 г. [ii] Флавий Зенон, 425-491, император на Източната римска империя, издава едикт за затваряне на школата в Едеса през 489 г. [iii] Гондишапур – град в Месопотамия, основан от Сасанид Шапур I и дълго време бил духовен център на сасанидите.
към текста >>

100. Петнадесета лекция, 13 октомври 1918 г GA_184 Космическа предистория на човечеството

И тогава е станало възможно професор по католическа философия да каже в Мюлнер[x] университета: разбира се, католическата църква е преследвала учението на Коперник и се е отнесла по определен начин с Галилей.
Затова романската култура, приемайки в себе си християнството, се превърнала в католицизма, и католическата църква продължила да се развива в същия дух; и в момента, когато към човечеството се приближи новото откровение, водещо до по-нататъшно разбиране на Мистерията на Голгота, католическата църква не се насочва към него, а се отвръща от него. Помислете само, трябва постоянно да имаме пред очите си този факт: когато Коперник[ix], който самият е бил каноник в църквата, т.е. правоверен католик, е изложил своето учение, то е било забранено от католическата църква като еретично. Чак до 1827 г. на правоверните католици е било забранено да вярват в учението на Коперник; оттогава вече е било разрешено да вярват в него. И тогава е станало възможно професор по католическа философия да каже в Мюлнер[x] университета: разбира се, католическата църква е преследвала учението на Коперник и се е отнесла по определен начин с Галилей. Но сега не подобава да се мисли така; днес трябва да се казва, – така, изправяйки се във виенския университет е говорил професор, който е бил католически философ, – че именно благодарение на откритията на външните тайни на мирозданието от Коперник и Галилей стана по-нагледно чудото на божието всемогъщество. Това е било казано в християнски дух, но ако това изказване го съдеха по предишните стандарти, то, разбира се, би било признато за несъответстващо на римокатолическите постулати. Тоест би било нужно доста дълго време, под натиска на външните обстоятелства католическата църква да признае, че познанието за Вселената не препятства, а подпомага християнството. Ще видим какъв период от време ще е нужен на католическата църква за да признае резултатите от антропософската духовна наука, обаче няма надежда да видим това, докато с вас живеем в това земно тяло. Това е едната страна на въпроса.
към текста >>

[vi] Книгите ми, в които признах заслугите на Хекел – виж Р.Щайнер „Хекел и неговите опоненти“-1899 в GA 30 „Методически основи на Антропософията.Избрани статии върху философията, естествознанието, естетиката и психологията“ 1884-1901
[iii] Новалис – поетическото име на Фридрих Филип Леополд барон фон Харденберг, 1772-1801, представител на ранния немски литературен романтизъм [iv] Херман Бар – 1863-1934, австрийски писател и поет, театрален и литературен критик Макс Шелер – 1874-1928 философ Берис фон Мюнхаузен – 1874-1945 поет [v] „Аз съм с вас през всичките дни до скончанието на века“ – Евангелие на Матей гл.28 стих 20 [vi] Книгите ми, в които признах заслугите на Хекел – виж Р.Щайнер „Хекел и неговите опоненти“-1899 в GA 30 „Методически основи на Антропософията.Избрани статии върху философията, естествознанието, естетиката и психологията“ 1884-1901 [vii] …да се създават такива форми – виж р.Щайнер GA 286 „Пътища за един нов стил на строителство“ [viii] Нерон Клавдий Цезар Август Германик – римски император 54-68 г., известен с гоненията срещу християните и жестокостта си Гай Аврелий Валерий Диоклециан – римски император 284-305 г., въвежда официално култ към личността на императора, осъществява последната и най-жестока фаза от гоненията срещу християните Аполоний от Тиана – ок.15-100 г., древногръцки философ, неопитагореец, посвещава живота си на странстване [ix] Николай Коперник – 1473-1543, полски философ, хуманист, астроном
към текста >>

[x] Лорънс Мюлнер – 1848-1911, „Значението на Галилей за философията“ реч на 8.11.1894 г.
[viii] Нерон Клавдий Цезар Август Германик – римски император 54-68 г., известен с гоненията срещу християните и жестокостта си Гай Аврелий Валерий Диоклециан – римски император 284-305 г., въвежда официално култ към личността на императора, осъществява последната и най-жестока фаза от гоненията срещу християните Аполоний от Тиана – ок.15-100 г., древногръцки философ, неопитагореец, посвещава живота си на странстване [ix] Николай Коперник – 1473-1543, полски философ, хуманист, астроном Галилео Галилей – 1564-1642, италиански физик, математик, астроном, астролог и философ [x] Лорънс Мюлнер – 1848-1911, „Значението на Галилей за философията“ реч на 8.11.1894 г. във Виенския университет. Виж също Р.Щайнер GA 28 „Моят жизнен път“ гл.4 [xi] Папа Лъв XIII – 1810-1903, понтификат от 1878 до 1903 г., поставя началото на неотомизма – официалната философска доктрина на съвременната католическа църква.
към текста >>

[xi] Папа Лъв XIII – 1810-1903, понтификат от 1878 до 1903 г., поставя началото на неотомизма – официалната философска доктрина на съвременната католическа църква.
[ix] Николай Коперник – 1473-1543, полски философ, хуманист, астроном Галилео Галилей – 1564-1642, италиански физик, математик, астроном, астролог и философ [x] Лорънс Мюлнер – 1848-1911, „Значението на Галилей за философията“ реч на 8.11.1894 г. във Виенския университет. Виж също Р.Щайнер GA 28 „Моят жизнен път“ гл.4 [xi] Папа Лъв XIII – 1810-1903, понтификат от 1878 до 1903 г., поставя началото на неотомизма – официалната философска доктрина на съвременната католическа църква.
към текста >>

НАГОРЕ

3.0429499149323