Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
Намерени са резултати от
181
текста в
2
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Сцена
'.
На страница
1
:
167
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
С това обаче не се постига нищо, освен че въпросът, който всъщност възниква в нашето съзнание, се пренася на друга
сцена
.
Той приема, че материализмът е съвсем прав, като обявява всички явления на света, включително нашето мислене, за продукт на чисто материални процеси; само че и обратното, материята и нейните процеси от своя страна били пък продукт на нашето мислене. „Сетивата ни предават... въздействия на нещата - не точни образи, а още по-малко самите неща. Но към тези прости въздействия спадат също самите сетива ведно с мозъка и допусканите в него молекулярни движения." Това означава, че нашето мислене се поражда от материалните процеси, а те пък - от мисленето на Аза. Следователно философията на Лангес не е нищо друго освен превъплътената в понятия история за славния Мюнхаузен, който се повдигал във въздуха, теглейки собствения си перчем. Третата форма на монизма е тази, която и в най-простата даденост (атома) вижда съчетани двете същности - материя и Дух.
С това обаче не се постига нищо, освен че въпросът, който всъщност възниква в нашето съзнание, се пренася на друга сцена.
Как на простата даденост се удава да се изяви по двояк начин, щом тя представлява неделимо единство? В противовес на всички тези становища трябва да се изтъкне, че с основната и първична противоположност най-напред се срещаме в нашето собствено съзнание. Ние самите сме тези, които се откъсваме от хумуса на природата и като „Аз" се противопоставяме на „свят". В своята статия „Природата" Гьоте изразява това по класически начин, макар че на пръв поглед неговият изказ може да се окачестви като съвсем ненаучен: „Ние живеем сред нея (природата), а сме й чужди.
към текста >>
2.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
Човешкото съзнание е
сцена
та, на която понятието и наблюдението се срещат и биват взаимно свързвани.
Наблюдението провокира мисленето и едва то ми сочи пътя, по който да присъединя едно преживяване към друго. Ако от една „строго обективна наука" се изисква да черпи своето съдържание само от наблюдението, тогава същевременно трябва да се изисква тя да се откаже от всякакво мислене. Защото по своята природа мисленето излиза извън рамките на наблюдаваното. Сега е уместно да преминем от мисленето към мислещото същество. Защото чрез него мисленето се свързва с наблюдението.
Човешкото съзнание е сцената, на която понятието и наблюдението се срещат и биват взаимно свързвани.
По този начин вече е характеризирано и въпросното (човешко) съзнание. То е посредникът между мислене и наблюдение. Доколкото човекът наблюдава някакъв обект, дотолкова той се явява спрямо него като даден; доколкото човекът мисли, той се явява спрямо самия себе си като действащ. Той разглежда предмета като обект, а себе си - като мислещия субект. Понеже насочва своето мислене върху наблюдението, той има съзнание за обектите; понеже насочва своето мислене върху себе си, той има съзнание за самия себе си, или себесъзнание.
към текста >>
3.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Никое от нещата, които се появяват и се оттеглят от
сцена
та на възприемането, няма някаква забележима непосредствена връзка с друго, която да бъде възприемана.
Ако искаме да опознаем същността им, това е възможно само чрез мисловно съзерцание, тоест чрез тяхното включване в идейната система от наши понятия и идеи. В наивното човешко съзнание най-дълбоко вкоренено е мнението, че мисленето е абстрактно, без всякакво конкретно съдържание. То можело да предложи най-много някакво „идейно" съответствие на единството на света, но не и него самото. Който дава такава преценка, той изобщо не си е изяснил какво означава възприятие без понятие. Нека само се вгледаме в света на възприятието: Той ни се представя като проста паралелност в пространството и последователност във времето, като струпване от единичности без връзка помежду им.
Никое от нещата, които се появяват и се оттеглят от сцената на възприемането, няма някаква забележима непосредствена връзка с друго, която да бъде възприемана.
Тук светът представлява разнообразие от равностойни обекти. Нито един от тях не играе по-голяма роля от другия в световния гмеж. Речем ли да си изясним дали един факт има по-голямо значение от друг, ние трябва да се допитаме до нашето мислене. Без функциониращото мислене рудиментарният орган на животното, който не е от значение за неговия живот, ни се струва равностоен на най-важната част на тялото. Отделните факти проявяват своето значение за себе си и за останалите части на света едва когато мисленето прокара нишките си от една същност към друга.
към текста >>
4.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Знае се, че поетът Есхил бил обвинен в това, че изнесъл на
сцена
та нещо от Мистериите.
Загадъчността на тяхното съществуване нараства още повече, когато забелязваме, че древните са считали Мистериите и като нещо опасно. Пътят за тайните на съществуванието водел през един свят на ужаси. И горко на този, който искал да стигне до тях по недостоен начин. Нямало е по-голямо престъпление от това да се „издадат" тайните на непосветения. „Предателят" бивал наказван със смърт и отнемане на имотите.
Знае се, че поетът Есхил бил обвинен в това, че изнесъл на сцената нещо от Мистериите.
Той можал да избегне смъртта, само като избягал в олтара на Дионисий и доказал пред съда, че не е бил никакъв посветен. Това, което древните говорят за Мистериите, е многозначително. Посветеният е убеден, че е греховно да каже нещо, което знае, а също и това, че за непосветения е греховно да го чуе. Плутарх говори за ужасите, които са изживявали посвещаващите се, и сравнява състоянието им с приготовлението за смъртта. Посвещението трябвало да бъде предшествувано от един особен начин на живот.
към текста >>
5.
ЧУДОТО С ЛАЗАР
GA_8 Християнството като мистичен факт
Ако човек иска да се доближи до този смисъл само с умствени усилия или с други средства, които остават на повърхността на нещата, ще прилича на този, който смята, че Отело „действително" е убил Дездемона на
сцена
та.
Тук всички подробности от повествуванието се обединяват, за да кулминират в едно изпъкващо място от „Новия Завет". Трябва да напомним, че този разказ се намира само в Евангелието на Йоан, т. е. при онзи евангелист, който чрез пълните с дълбок смисъл встъпителни думи на своето Евангелие изисква едно съвършено точно разбиране на това, което съобщава. Йоан започва с изречението: „В началото бе Словото, и Словото бе у Бога, и Бог бе Словото... И Словото стана плът и живя между нас; и ние видяхме неговата слава, слава като на единороден Син на Отца, пълна с благодат и истина." Който слага в началото на своето изложение такива думи, той нагледно посочва, че написаното от него трябва да се тълкува в особено дълбок смисъл.
Ако човек иска да се доближи до този смисъл само с умствени усилия или с други средства, които остават на повърхността на нещата, ще прилича на този, който смята, че Отело „действително" е убил Дездемона на сцената.
Какво е искал да каже Йоан със своите встъпителни думи? Той говори за нещо вечно, за нещо, което е било още в праначалото на света. Той посочва факти, но те не трябва да се вземат за такива факти, които очите виждат и ушите чуват и върху които логическата мисъл може да упражни своето изкуство. Зад фактите той крие „Словото", което се намира в мировия Дух. Тези факти са за него средство, чрез което се изявява един по-висш смисъл.
към текста >>
6.
ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Ще опишем една такава
сцена
.
Целият този процес стоеше под ръководството на по- висши ръководители. Те бяха вдъхнали на “мъдрите” жрици тонове и ритми по един начин, върху който сега не можем да говорим по-нататък. Така те можеха да действат облагородяващо върху душите на хората. Можем да кажем, че по този начин въобще се пробуди същинският душевен живот. Хрониката Акаша показва в тази област красиви сцени.
Ще опишем една такава сцена.
Намираме се в една гора, при едно мощно дърво. Слънцето току що е изгряло от изток. Подобно на палма дърво хвърля мощни сенки. Другите дървета около него са били отстранени. С лице обърнато към изток, изпаднала в екстаз, жрицата седи върху трон, направен от редки природни предмети и растения.
към текста >>
7.
НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ В РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
GA_13 Въведение в Тайната наука
От 15-ти век Петата епоха се проявява съвсем ясно на историческата
сцена
.
Поради тази причина познанието върху подобни неща е свързано и с точно определени граници. Грандиозната космическа еволюция може да бъде последователно описана от Сатурн до Вулкан; по същия начин могат да бъдат представени и по-ограничени периоди, например този на Земното развитие. След онази мощна катастрофа, която сложи край на древната Атлантида, в еволюцията на човечеството настъпиха описаните в тази книга древно-индийска, древно-персийска, египетско-халдейска, гръко-римска епохи. Петата епоха е тази, в която човечеството се намира днес. Тя започна постепенно от 12-тия, 13-тия, 14-тия век след Христос, но подготовката и датира още от 4-ти, 5-ти век.
От 15-ти век Петата епоха се проявява съвсем ясно на историческата сцена.
Предишната гръко-римска епоха води началото си приблизително от 8-ми век пр. Хр. В края на нейната първа третина стана Христовото събитие. В прехода от египетско-халдейската към гръко-римската епоха всички човешки способности се променяха. По време на египетско-халдейската епоха още не съществуваше това, което днес познаваме като логическо мислене, като разсъдъчно обхващане на света. Това, което днешният човек извлича като познание чрез своя разум, на времето го получаваше в съответствуващата на онази епоха форма: направо и непосредствено чрез едно вътрешно, в известен смисъл свръхсетивно знание.
към текста >>
8.
Пролог
GA_14 Четири мистерийни драми
Защото не се задоволява никакъв глад, не се избърсват сълзи, не се пресушава изворът на моралната деградация, когато на
сцена
та се показва само външната страна на глада, на просълзените лица, на пропадналите хора.
Както силите на семето не учат растението как да расте, а се явяват жива същност в него, така и нашите идеи не поучават, а се разливат, разпалвайки живот, дарявайки живот в нашето същество. На идеите, които ми станаха достъпни, дължа това, което прави животът да ми се струва изпълнен със смисъл. На тях дължа не само смелостта, но и прозрението и силата, които ме карат да се надявам, че ще направя от децата си хора, които не само в обикновения смисъл да бъдат работоспособни и полезни във външния живот, но да носят в душата си вътрешно спокойствие и задоволство. И за да не изпадам във всевъзможни словоизлияния, искам само още да ти кажа: уверена съм, че мечтите, които споделяш с толкова много хора, ще могат да се осъществят само когато на хората се удаде да свържат това, което наричат действителност и живот, с по-дълбоките опитности, които толкова често си наричала фантазиране и мечтателство. Може да ти се вижда странно, ако ти призная, че голяма част от смятаното от тебе за истинско изкуство, за мен представлява само безплодна критика на живота.
Защото не се задоволява никакъв глад, не се избърсват сълзи, не се пресушава изворът на моралната деградация, когато на сцената се показва само външната страна на глада, на просълзените лица, на пропадналите хора.
Начинът, по който обикновено се показва всичко това, стои неизмеримо далеч от същинските глъбини на живота и отношенията между отделните души. ЕСТЕЛА Когато говориш така, ти не само оставаш малко неразбираема за мен, но и ми показваш, че на драго сърце предпочиташ да се опияняваш с фантазии, отколкото да погледнеш истината в живота. Ние наистина вървим в различни посоки. Тази вечер ще трябва да се откажа от моята приятелка.
към текста >>
9.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
ГЛАС НА ДУХ (зад
сцена
та)
каквото може да изпълни душата му с духовна светлина. Да прозвучи във същността му каквото може да пробуди копнеж духовно да се възвиси.
ГЛАС НА ДУХ (зад сцената)
Възлизат неговите мисли в първичните основи на света. Каквото като сенки той е мислил, каквото като призраци е преживял, отлита от света на формите:
към текста >>
10.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
(Завесата пада, докато всички са още на
сцена
та.)
хората сънуващи водят си живота; от чиито дълбини хората грешащи себе си загубват.
(Завесата пада, докато всички са още на сцената.)
към текста >>
11.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Намирайки се зад храсталака, той е бил съпричастен на
сцена
та между Йохан и Двойника като във видение.)
Човече, осмели се, човече, изживей ме. (Луцифер и Ариман изчезват, също и Двойникът. Йохан върви в дълбок размисъл в тъмнината на гората. Отново се явява Капезий.
Намирайки се зад храсталака, той е бил съпричастен на сцената между Йохан и Двойника като във видение.)
КАПЕЗИЙ Какво се случи с мен? Като кошмар потисна ме. Дойде Томасий тук,
към текста >>
12.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
(Завесата пада, докато Капезий е още на
сцена
та.)
от благородната духовна светлина. Познай ти делото на битието със силата на взор душевен. Но не успееш ли, с безжизненото нищо във вечността си свързан.
(Завесата пада, докато Капезий е още на сцената.)
към текста >>
13.
ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА. Душевни процеси в сценични картини
GA_14 Четири мистерийни драми
Това, че духовните същества нямат човешки облик, какъвто трябва да имат на
сцена
та, се разбира от само себе си.
Начинът на повторение на живота по отношение на „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“ не трябва да се приема като всеобщо валиден закон, а като нещо, което може да се случи в повратна точка на времето. Например това, което се случва в Осма картина между Щрадер и дванадесетте човека, е възможно само в такава повратна точка на времето. Духовните същества, които се явяват в „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“, не са алегории или символи. За този, който познава духовния свят като реалност, съществата в него са толкова действителни, колкото и физическите хора в сетивния свят. Който приема тези същества за алегории или символи, разбира погрешно цялостния начин на представяне на събитията в „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“.
Това, че духовните същества нямат човешки облик, какъвто трябва да имат на сцената, се разбира от само себе си.
Ако авторът на тези душевни събития в сценични картини желаеше да покаже съществата като алегории, той не би го сторил по този начин. Разделението на лицата в групи (3 х 4) не е самоцел и не лежи в основата на изложението. То се получава – ретроспективно на мисленето – от събитията, които са замислени изцяло само за себе си и които от само себе си определят такова разделение. Да го поставя първоначално в основата на замисъла никога не би хрумнало на автора, но е допустимо да се приведе тук като резултат.
към текста >>
14.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Цялата
сцена
е оживена от природни процеси и понякога става бурна.
ШЕСТА КАРТИНА Пространство, неограничавано от изкуствени стени, а оградено от дървоподобни преплитащи се растения и образувания, които се разширяват и пускат издънки към вътрешността.
Цялата сцена е оживена от природни процеси и понякога става бурна.
Когато завесата се вдига, Капезий и Мария са на сцената. После идват Бенедикт, Филия, Астрид, Луна, Другата Филия, Луцифер, Ариман и движещи се танцувално същества, които представляват мисли. Накрая Душата на Госпожа Балде. БЕНЕДИКТ (все още невидим, но гласът му се чува) Световни мисли в мисленето ти живеят.
към текста >>
Когато завесата се вдига, Капезий и Мария са на
сцена
та.
ШЕСТА КАРТИНА Пространство, неограничавано от изкуствени стени, а оградено от дървоподобни преплитащи се растения и образувания, които се разширяват и пускат издънки към вътрешността. Цялата сцена е оживена от природни процеси и понякога става бурна.
Когато завесата се вдига, Капезий и Мария са на сцената.
После идват Бенедикт, Филия, Астрид, Луна, Другата Филия, Луцифер, Ариман и движещи се танцувално същества, които представляват мисли. Накрая Душата на Госпожа Балде. БЕНЕДИКТ (все още невидим, но гласът му се чува) Световни мисли в мисленето ти живеят. КАПЕЗИЙ
към текста >>
15.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
танцуващи на куклената
сцена
Каквото дух в духа съзира, трябва духовно само да се възприема и да се изживява от душите. И колко глупаво ще е, ако Фелиция поиска да покаже
танцуващи на куклената сцена
от приказките чудни същества, които изживява тя душевно, които трябва да се изживяват по този начин само във душата. Магията тогава ще изчезне.
към текста >>
16.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
ДУШАТА НА КАПЕЗИЙ (стои отдясно срещу средата на
сцена
та)
Духовната област в същия вид както в предишната картина. Осветлението е топло и нюансирано, но не много ярко. Отляво стоят силфите. Отпред – Филия, Астрид, Луна. Душата на Капезий, Душата на Романий, Душата на Феликс Балде; след това Душите на Торкваций и Беликозий; по-късно Душите на Бенедикт и Мария; Пазачът на прага; Луцифер с Душата на Йохан; накрая Духът на младостта на Йохан.
ДУШАТА НА КАПЕЗИЙ (стои отдясно срещу средата на сцената)
Излъчва благост този образ, който яви ми се през слънчевото време и мека доброта навред твореше. Той властва в същността ми и сега, когато друга светлина на мъдрост
към текста >>
17.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
Ние ги виждаме да прозират още в Гьотевия "Фауст", в
сцена
та от втората част на тази трагедия, където Фауст отива при "майките".
В смисъла на Ферекид светът се произвежда чрез задружните действия на тези три първични основи. Чрез това задружно действие се раждат от една страна сетивните материални светове; огън, въздух, вода, земя; от друга страна множество невидими, свръхсетивни същества, духовни същества, които оживяват четирите материални светове. Зевс, Хронос и Хтон са същности, по отношение на които можем да употребим изрази те: "Дух, душа, материя", обаче с това ние назоваваме само приблизително тяхното значение. Едва чрез свързването на тези три първични същества се раждат повече материалните царства на света, царствата на огъня, въздуха, водата, земята и повече душевни и духовни /свръхсетивни/ същества. С един израз на по-късните светогледи можем да наречем Зевса като "пространство-етер", Хронос като "творец на времето" и Хтон като "произвеждащ материята" трите "прамайки" на света.
Ние ги виждаме да прозират още в Гьотевия "Фауст", в сцената от втората част на тази трагедия, където Фауст отива при "майките".
Така както тези три първични същества се явяват при Ферекид, тези ни сочат към предшествениците на тази личност, към така наречените "Орфици" /последователи на Орфей/. Тези орфици са последователи на един начин на мислене, което живее още изцяло в образността. При тях също се намират три първични същества: Зевс, Хронос и Хаосът. В сравнение с тези три "прамайки" онези на Ферекид са с една степен по-малко образни. Ферекид се стреми вече да схване с мислителния живот това, което орфиците са държали още напълно като образ.
към текста >>
18.
03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Всеки, който проследява духовното развитие на човечеството не само според достъпните, общоизвестни документи и версии, а отива малко по-навътре в нещата, като се спира върху някои подробности, които първоначално биха могли да изглеждат само като симптоматични за общочовешкото развитие, макар и всъщност явно ни тласкат към осъзнаването на вътрешните и затова истински сили на еволюцията, неизбежно ще се натъкне на една забележителна
сцена
от по-новата духовна история на човечеството и тази
сцена
, разиграла се през 90-те години на 18 век в Йена, ще се оказва с все по-голямо и по- голямо значение за него.
Превод от немски: д-р ДИМИТЪР ДИМЧЕВ ПЪРВА ЛЕКЦИЯ ЕЗОТЕРИЧНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ГЬОТЕВОТО ТАЙНО ОТКРОВЕНИЕ Берлин, от 22. 10. 1908 г.
Всеки, който проследява духовното развитие на човечеството не само според достъпните, общоизвестни документи и версии, а отива малко по-навътре в нещата, като се спира върху някои подробности, които първоначално биха могли да изглеждат само като симптоматични за общочовешкото развитие, макар и всъщност явно ни тласкат към осъзнаването на вътрешните и затова истински сили на еволюцията, неизбежно ще се натъкне на една забележителна сцена от по-новата духовна история на човечеството и тази сцена, разиграла се през 90-те години на 18 век в Йена, ще се оказва с все по-голямо и по- голямо значение за него.
Тогава един от най-известните по онова време ботаници, на име Батч /*1/, стоящ начело на тогавашната наука, трябвало да изнесе една лекция в Дружеството за естествени науки, намиращо се в Йена. Двама мъже, единият по-млад, а другият с десет години по-възрастен, изслушали тази лекция и се случило така, че след лекцията те тръгнали заедно и започнали разговор помежду си./*2/ По-младият от двамата мъже се обърнал към по-възрастния: Ако човек се остави под въздействието на една такава лекция, той винаги става свидетел, как научният подход раздробява нещата и ги поставя едно до друго, без да се съобразява с духовната цялост, която ги свързва и живее в тях. Да, на по-младия мъж му беше, така да се каже, твърде противно, че растенията могат да бъдат подредени едно до друго, без никакъв намек за онзи по-висш принцип, който свързва различните растения и така или иначе, трябва да съществува в света. Но по-възрастният мъж изтъкна следното: все пак може би има и друг подход за разглеждане на природата, който не се отнася така към нещата и който, въпреки че представлява една разновидност на познанието, на драго сърце стига до единството, до онова, което за външното сетивно наблюдение съществува само като отделни фрагменти, които нямат никаква връзка помежду си. И тогава този мъж извади от джоба си един молив и лист хартия, и веднага нарисува една странна форма, която наподобяваше растение, но не приличаше на нито едно от съществуващите растения, които възприемаме с нашите физически сетива/*3/, една форма, която не е напълно осъществена в нито един конкретен случай и не живее в нито едно от познатите ни растения, но въпреки това е олицетворение на самата растителна същност, на прарастението, на принципа, който обединява всички растения по лицето на Земята.
към текста >>
Следователно, тук изобщо не става дума за придържане към някакъв остарял
сцена
рий.
„Ела, Господи Исусе, и наш гост бъди. „Да, казва Гьоте, тук всичко е включено в една единствена картина. И за да няма никакво съмнение относно неговите думи, той добавя: „Сега, когато всички се хранят, ние виждаме една забележителна гледка: масите на игумена и на Христос са разположени една срещу друга, а между тях са насядали монасите. Обаче мъдростта на художника го кара да вземе като образец именно трапезата, до която са седнали монасите. Покривката на масата, с нейните измачкани гънки, цветни ивици и завързани краища, изглежда така, сякаш е взета от манастирската пералня, а чиниите, чашите и другите прибори са пълно подражание на тези, с които си служат монасите.
Следователно, тук изобщо не става дума за придържане към някакъв остарял сценарий.
И би било твърде неуместно, ако например трябваше да си представим тези мъже насядали на възглавници. Не, те трябва да са тук, в реалния свят, Христос просто трябва да вечеря заедно с доминиканците от Милано." И сега ние питаме: Притежаваше ли Гьоте тъкмо това разбиране за нещата, това бих казал съвременно разбиране за нещата? Да, той го притежаваше, и то по един всеобхватен начин, който винаги може да ни послужи като доказателство за това, колко универсални са неговите способности, за разлика от всички онези едностранчиви и взаимноизключващи се сили. И ако съумеем да се пренесем в Гьотевата душа, ние ще разберем защо Гьоте ни е толкова близък и защо трябва да обръщаме погледа си към него, ако искаме да получим макар и бегла ориентация по въпросите, отнасящи се до духовния свят.
към текста >>
Сега се разиграва една
сцена
, която е от огромно значение за Момъка; впрочем само животът пулсира в него, обаче не и Духът.
, тоест да придружат Царете. И сега всички фигури в храма, заедно със самия храм, се раздвижват. Те минават под реката и отново се издигат нагоре заедно с храма. В този момент отгоре се спуска нещо, което наподобява скована от дъски къща: Това е колибата на Лодкаря. И ето че тя се превръща в малък храм, разположен вътре в големия храм.
Сега се разиграва една сцена, която е от огромно значение за Момъка; впрочем само животът пулсира в него, обаче не и Духът.
Ние видяхме: първият, Златният Цар изобразява мъдростта; вторият, Сребърният Цар изобразява блясъка или красотата; третият, Бронзовият Цар силата или волята. Ние ставаме свидетели на едно символично действие. Тримата Царе дават на Момъка различни дарове. Бронзовият Цар му подава своя меч и изрича загадъчните думи: „Мечът отляво, дясната свободна." Силата на волята.
към текста >>
19.
02. 2. Антропософски ръководни принципи дадени като подбуда от Гьотеанума. 3. Принципи 1-37
GA_26 Мистерията на Михаил
Човек преживява още веднъж своя земен живот, но така, че сега съдържанието на неговата душа е
сцена
та на неговите дела и на неговото мислене от гледна точка на духовния свят Преживяването става по обратен път: първо последната нощ, след това предпоследната и т.н.
След няколко дни тези образи избледняват до пълно изчезване. Когато са се изгубили напълно, човек знае, че е положил и своето етерно тяло, в което може да познае носи теля на тези образи. 24. След полагането на етерното тяло човекът още притежава астралното тяло и Аза като членове, които му остават. Докато той още притежава астралното тяло, то позволява на съзнанието да изживее всичко, кое то през време на земния живот е съставлявало несъзнателното съдържание на почиващата в сън душа. В това съдържание се намира т съжденията, които духовните Същества от един по-висш свят отпечатват в астралното тяло по време на съня, които обаче остават скрити за земното съзнание.
Човек преживява още веднъж своя земен живот, но така, че сега съдържанието на неговата душа е сцената на неговите дела и на неговото мислене от гледна точка на духовния свят Преживяването става по обратен път: първо последната нощ, след това предпоследната и т.н.
25. Изживяната в астралното тяло оценка, присъда върху живота след минаването през вратата на смъртта трае толкова, колкото време е заел през време на земния живот самият сън. ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО 26. Едва след полагането на астралното тяло, след завършване оценката върху изминалия земен живот, човекът навлиза в духовния свят. В този свят той се намира в отношение със Съществата от чието духовно естество, намира се в такова отношение с тях, в каквото се е намирал на Земята със съществата и процесите на природните царства. Тогава всичко, което в земния живот е било външен свят, в духовното изживяване то става вътрешен свят.
към текста >>
20.
34. 3. Продължение на второто съзерцание: Пречки и съдействие за силите на Михаел при изгрева на епохата на съзнателната душа
GA_26 Мистерията на Михаил
Личности, в които същността на Съзнателната душа беше проблеснала най-ясно, които имаха такова душевно устройство, което ги свързваше със силите на Михаел с такава сила, до каквато другите трябваше да стигнат едвам след столетия, Хус, Уйклиф и други, се явиха на
сцена
та на историята.
Обаче такива идеи не могат да бъдат интелектуалистични идеи, които изискват също доказателства за съществуването на Бога; те трябва да бъдат такива, които още съдържат нещо от имагинацията. Чрез това в материята се чувствува действуващият дух, а в духа стремежът към материята. Идеи от този род имат зад себе си космическите си ли на Михаел. Нека само си помислим, колко много неща се разколебаха в това време за човешката душа! Колко много неща се разколебаха от тези, които бяха свързани с най-вътрешното и най-свещено изживяване на душа та!
Личности, в които същността на Съзнателната душа беше проблеснала най-ясно, които имаха такова душевно устройство, което ги свързваше със силите на Михаел с такава сила, до каквато другите трябваше да стигнат едвам след столетия, Хус, Уйклиф и други, се явиха на сцената на историята.
От гласа на Михаела, който звучеше в техните сърца, те наложиха правото на Съзнателната душа да се издигне до схващането на най-дълбоките религиозни тайни. Те чувствуваха: интелектуалността, която възникна със съзнателната душа, трябва да бъде способна да обхване в областта на своите идеи това, което в древни времена можеше да се постигне чрез имагинацията. Срещу това схващане стоеше положението, че древното, исторически предадено положение на човешката душа беше изгубило всяка вътрешна сила за по-голяма част от хората. Това, което в историята се нарича затруднения в живота на вероизповеданията, с което в началото на действието на Съзнателната душа се занимаваха великите събори на реформацията, всичко това е свързано с живота на онези човешки души, които още не чувствуваха в себе си Съзнателната душа, но които също в наследената Разсъдъчна или Чувствуваща душа не можеха вече да имат нещо, което да им даде вътрешната сила и сигурност. Може действително да се каже, че такива исторически човешки изживявания, каквито се явиха на съборите в Констанца, в Базел, показват горе в духовния свят разливането надолу на Интелектуалността, която иска да проникне в човеците, а долу областта на Земята, с неотговарящата вече на времето Разсъдъчна или Чувствуваща душа.
към текста >>
21.
18. Лечебна евритмия
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
На
сцена
та Евритмията се представя в движещия се човек: обаче тя не е никакво танцово изкуство.
18. ЛЕЧЕБНА ЕВРИТМИЯ В областта на нашата терапия една особена роля играе още така наречената "лечебна евритмия". Тя бе създадена от Д-р Рудолф Щайнер като плод на Антропософията първо като едно ново изкуство. Тя е била често пъти описвана от Д-р Рудолф Щайнер като евритмично изкуство и е намерила вече също като изкуство едно широко разпространение.
На сцената Евритмията се представя в движещия се човек: обаче тя не е никакво танцово изкуство.
Това проличава още във факта, че у човека в движение са предимно мишците и ръцете, човешки групи в движение издигат цялото до една художествено действаща в себе си сценична картина. Всички движения почиват на вътрешната същност на човешкия организъм. От този организъм произтича в първите години на човешкия живот говорът. Така както звукът на говора се изтръгва от устройството на човека, също така при едно действително познание на това устройство от човека и от група хора могат да бъдат изведени движения, които са един действителен видим говор или видима песен. При това в тези движения няма нищо произволно, както няма нищо произволно в самия говор.
към текста >>
При представлението на
сцена
та имаме движещия се човек или движещите се човешки групи.
От този организъм произтича в първите години на човешкия живот говорът. Така както звукът на говора се изтръгва от устройството на човека, също така при едно действително познание на това устройство от човека и от група хора могат да бъдат изведени движения, които са един действителен видим говор или видима песен. При това в тези движения няма нищо произволно, както няма нищо произволно в самия говор. Както в една дума не може да бъде интонирано едно "О" там където принадлежи едно "И", така и в Евритмията за едно "И" или за едно "ДО ДИЕЗ" може да се яви само един еднозначен жест или движение. С това Евритмията е едно действително откровение на човешката природа, което не се развива от нея несъзнателно както в говора или в песента, а което може да бъде развито съзнателно чрез действително познание на човека.
При представлението на сцената имаме движещия се човек или движещите се човешки групи.
Поезията, която бива превърната във видим говор, се рецитира едновременно. Ние чуваме съдържанието на поетическата творба и го гледаме едновременно с очите. Или на сцената се представя една музикална композиция, която отново се явява в движещите се жестове като видима песен. В Евритмията е дадена една движеща се пластика, която съществено разширява областта на художественото. Но това, което е било намерено по художествен начин, може да бъде развито в две други посоки.
към текста >>
Или на
сцена
та се представя една музикална композиция, която отново се явява в движещите се жестове като видима песен.
Както в една дума не може да бъде интонирано едно "О" там където принадлежи едно "И", така и в Евритмията за едно "И" или за едно "ДО ДИЕЗ" може да се яви само един еднозначен жест или движение. С това Евритмията е едно действително откровение на човешката природа, което не се развива от нея несъзнателно както в говора или в песента, а което може да бъде развито съзнателно чрез действително познание на човека. При представлението на сцената имаме движещия се човек или движещите се човешки групи. Поезията, която бива превърната във видим говор, се рецитира едновременно. Ние чуваме съдържанието на поетическата творба и го гледаме едновременно с очите.
Или на сцената се представя една музикална композиция, която отново се явява в движещите се жестове като видима песен.
В Евритмията е дадена една движеща се пластика, която съществено разширява областта на художественото. Но това, което е било намерено по художествен начин, може да бъде развито в две други посоки. Една от тези посоки е педагогическата. Във Валдорфското училище в Щутгарт, което бе основано от Емил Колт и което стои под ръководството на Рудолф Щайнер, във всички класове наред с гимнастиката се практикува педагогическа Евритмия. Важното при това е, че при обикновената гимнастика се развива само динамиката и статиката на физическото тяло.
към текста >>
22.
I. Преживявания през детството
GA_28 Моят жизнен път
В мислите си не можех да видя нещо като образи, които човек си съставя за нещата от реалността, а откровения на един духовен свят на тази душевна
сцена
.
Знам, че за първи път срещнах щастието благодарение на геометрията. В отношението си към геометрията трябва да видя първото покълване на един възглед, който постепенно се разви у мен. Той вече живееше повече или по-малко несъзнателно у мен по време на детството ми и около двадесетата ми година получи определена, напълно съзнателна форма. Казвах си: предметите и процесите, които възприемат сетивата, са в пространството. Но също както това пространство е извън човека, във вътрешността му трябва да се намира един вид душевно пространство, което да е арена за духовните същества и процеси.
В мислите си не можех да видя нещо като образи, които човек си съставя за нещата от реалността, а откровения на един духовен свят на тази душевна сцена.
Геометрията ми се струваше като знание, което привидно е създадено от самия човек, което обаче въпреки това има значение, напълно независимо от него. Като дете си казвах, разбира се, смътно, по-скоро чувствах, че човек трябва да носи у себе си знанието за духовния свят така, както геометрията. Защото реалността на духовния свят за мен беше толкова несъмнена, колкото тази на сетивния. Обаче се нуждаех от нещо като потвърждение на това мнение. Исках да мога да си кажа, че преживяването на духовния свят е също толкова малко измамно, колкото това на сетивния свят.
към текста >>
23.
XIX. Въпроси на познанието – граници на познанието; сред хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
А там, където съвременното изкуство искаше да изяви себе си и да се избави от някои рутини, които все пак винаги съпътстват дори и добрите традиции, то беше далече от „съвременните виждания“, които пропагандира Брам на
сцена
та, а Паул Шлентер – в журналистическите си статии.
Затова се запознах с отделни хора на изкуството в други социални кръгове, но не и с „Художественото общество“. А да се познаваш с някои хора на изкуството във Ваймар по онова време, беше голяма придобивка в живота. Защото дворцовите традиции и изключително симпатичната личност на великия херцог Карл Александър придаваха на града артистично реноме, което привличаше във Ваймар почти всичко, което се случваше в изкуството през този период. Преди всичко това беше театърът с добрите си стари традиции. Най-добрите актьори не бяха склонни да допускат привкус на натурализъм.
А там, където съвременното изкуство искаше да изяви себе си и да се избави от някои рутини, които все пак винаги съпътстват дори и добрите традиции, то беше далече от „съвременните виждания“, които пропагандира Брам на сцената, а Паул Шлентер – в журналистическите си статии.
Първи сред тези „ваймарски новатори“ беше Паул Вике, цял проникнат от благородния и пламенен дух на изкуството. Да се видят такива хора, правещи първите си стъпки в изкуството във Ваймар, произвеждаше неизличимо впечатление и беше голяма школа в живота. Паул Вике използваше мазето на един театър, което дразнеше редовия актьор, възпитан в традиции. Много увлекателни часове преживях в дома на Паул Вике. Той беше в приятелски отношения с моя приятел Юлиус Вале и поради това и аз влязох в по-тесен контакт с него.
към текста >>
Такова търсене, каквото можеше да се забележи тук, се случва само там, където благодарение на приемствеността на старите сценични традиции е много трудно да се изрази това, което изхожда от писателите, идващи не от
сцена
та – като Шилер, а от живота – като Ибсен.
Това, което първоначално беше подходящо да му помогне да разпери крила, след това отново ги скова. Така стана и със скъпия ми приятел Ото Фрьолих. Подобно на Целер, той се нуждаеше от художествената почва на Ваймар, но приглушената духовна атмосфера също го погълна прекалено много в своята артистическа уютност. Тази „артистическа уютност“ започна да се усеща, когато тук проникна духът на Ибсен и други новатори. Това изпитаха всички, например актьорите, които водеха борба в стремежа си да изработят стил например за „Нора“.
Такова търсене, каквото можеше да се забележи тук, се случва само там, където благодарение на приемствеността на старите сценични традиции е много трудно да се изрази това, което изхожда от писателите, идващи не от сцената – като Шилер, а от живота – като Ибсен.
Обаче свой дял в отразяването на този модернизъм имаха и самите хора на изкуството поради „артистическата уютност“ на театралната публика. Те все пак трябваше да намерят средния път между това, което диктуваше обстоятелството, че са жители на „класическия Ваймар“, и това, което беше направило Ваймар велик, а именно всякогашното му разбиране на новото. С радост си спомням за изпълненията на Вагнеровите музикални драми, на които присъствах във Ваймар. Директорът на театъра фон Бронсарт се отнасяше с особено разбиране и отдаденост именно към тази форма на театралното изкуство. Гласът на Хайнрих Целер беше много подходящ за музикална драма.
към текста >>
24.
XXV. В „Свободно литературно общество“; берлински театрален живот
GA_28 Моят жизнен път
С тях пиесата се играеше на сутрешни представления на наета или свободно предоставена от някоя дирекция
сцена
.
С кръга на списанието беше свързано и едно свободно „Драматично общество“. То не се намираше в толкова тясна връзка със списанието като „Свободното литературно общество“, но в управлението му бяха същите хора като в последното и веднага щом дойдох в Берлин, бях избран и в него. Задачата на това общество беше да поставя драми, които поради своята специфика излизаха извън рамките на общоприетия вкус и първоначално не бяха поставяни от театрите. За управата не беше лека задачата да се справи с толкова многото драматични опити на „непризнатите“. Представленията се изнасяха така, че за всеки отделен случай трябваше да се събира нова трупа от актьори, изявяващи се на най-различни сцени.
С тях пиесата се играеше на сутрешни представления на наета или свободно предоставена от някоя дирекция сцена.
Артистите се показваха много безкористни по отношение на това общество, защото поради малкото си средства то не беше в състояние да им плаща съответните възнаграждения. Но актьорите, както и директорите на театри по това време нямаха никакви вътрешни възражения срещу представянето на произведения, отпаднали от общоприетото. Те казваха само, че това не може да става пред обикновената публика на вечерно представление, тъй като така всеки театър би претърпял финансови загуби. Публиката още не била достатъчно зряла за това театърът да служи единствено на изкуството. Оказа се, че дейността, свързана с това драматично общество, много ми допадна.
към текста >>
Всичко, което може да се направи в една такава област, изхождайки от вярното чувство за стила, трябва на мига да се отразява в жестовете, в постановката на
сцена
та.
Заедно с Ото Ерих Хартлебен присъствах на репетициите. Чувствахме се като същинските режисьори. Ние оформяхме пиесите сценично. Тъкмо в това изкуство се показва, че всяко теоретизиране и догматизиране не помагат с нищо, ако не произлизат от живия усет за изкуството, който интуитивно улавя в единичното общите изисквания на стила. Избягването на общите правила трябва да представлява непрекъснат стремеж.
Всичко, което може да се направи в една такава област, изхождайки от вярното чувство за стила, трябва на мига да се отразява в жестовете, в постановката на сцената.
Тогава това, което възниква от чувството за стил без всякакво разсъдъчно обмисляне, действа благотворно на всички участващи артисти, докато при режисурата, основаваща се на разсъдъка, те усещат намеса във вътрешната им свобода. Впоследствие с голямо удовлетворение мислено се връщах към опита, натрупан от мен в тази област. Първата драма, която поставихме по този начин, беше „Неканената“ от Морис Метерлинк в превод на Ото Ерих Хартлебен. По това време Метерлинк беше смятан от естетите за драматурга, който представя на сцената пред обхванатата от предчувствие душа на зрителя невидимото, намиращо се между по-суровите събития в живота. Това, което в драмата обикновено наричат „фабула“, а също и диалозите Метерлинк използва така, че всичко това да произведе върху податливите на възприятие зрители ефекта на символите.
към текста >>
По това време Метерлинк беше смятан от естетите за драматурга, който представя на
сцена
та пред обхванатата от предчувствие душа на зрителя невидимото, намиращо се между по-суровите събития в живота.
Избягването на общите правила трябва да представлява непрекъснат стремеж. Всичко, което може да се направи в една такава област, изхождайки от вярното чувство за стила, трябва на мига да се отразява в жестовете, в постановката на сцената. Тогава това, което възниква от чувството за стил без всякакво разсъдъчно обмисляне, действа благотворно на всички участващи артисти, докато при режисурата, основаваща се на разсъдъка, те усещат намеса във вътрешната им свобода. Впоследствие с голямо удовлетворение мислено се връщах към опита, натрупан от мен в тази област. Първата драма, която поставихме по този начин, беше „Неканената“ от Морис Метерлинк в превод на Ото Ерих Хартлебен.
По това време Метерлинк беше смятан от естетите за драматурга, който представя на сцената пред обхванатата от предчувствие душа на зрителя невидимото, намиращо се между по-суровите събития в живота.
Това, което в драмата обикновено наричат „фабула“, а също и диалозите Метерлинк използва така, че всичко това да произведе върху податливите на възприятие зрители ефекта на символите. Тази символизация привличаше по това време много вкусове, отблъснати от предшестващия натурализъм. Всички, които търсеха „духа“, но не харесваха изразните форми, в които непосредствено се разкрива някакъв „духовен свят“, намираха удовлетворение в символизма, който не използваше език, изразяващ се по натуралистичен начин, но и към духовното имаше отношение само дотолкова, доколкото можеше да се проявява в неопределени сливащи се мистически предчувствия. Колкото по-малко „ясно“ можеше да се каже какво стои зад загатнатия символ, толкова по-възхитени от него бяха някои хора. Не се чувствах уютно по отношение на този лъжлив духовен блясък.
към текста >>
25.
14. До всички членове * XIII 18 май 1924 Относно природата на човека като картина
GA_39 Писма до членовете
Ритмичната система се представя пред нас като
сцена
та, която се разкрива, ако си представим платното и художникът при създаването на картината.
Те са подредени в организма като завършени образувания и като такива спомагат за възприемането на външния свят. Но това не е така при ритмичните действия на организма. Те не са нещо завършено, а в тях се извършва едно непрекъснато изграждане и разграждане на организма. Ако сетивните органи бяха подобни на ритмичната система ние щяхме да възприемаме външния свят във вечен растеж. Сетивните органи са представени като картина, окачена на стената.
Ритмичната система се представя пред нас като сцената, която се разкрива, ако си представим платното и художникът при създаването на картината.
Тя все още не е там, но от нея все повече започва да се вижда. При изучаване на ритмичната система имаме работа с вечния процес на ставане. Това, което е създадено, продължава да съществува. Но когато изучаваме човешката ритмична система откриваме, че разрушаването и повяхването са свързани с възникването и създаването. В ритмичната система се разкрива една "ставаща" картина.
към текста >>
26.
Митът за аргонавтите. Одисеята. 14 октомври 1904 г.
GA_90f Гръцката и германската митология в светлината на езотеризма
Този, който наистина иска да разбере Одисеята, не може да приеме възгледа на съвременния изследовател, който твърди, че Полифем и Циклопите означават само, че Етна бил изригнал и че
сцена
та на огромния огън изглеждала на Одисей като око на гигант.
Ето защо Одисей остава с нимфата Калипсо седем години. Всеки човек, търсещ посвещение, преминава през седемгодишен период на проверки, и това е представено от пребиваването с Калипсо. Едва тогава той може да стигне до точката, към която се стреми душата. Прочетете Омировата Одисея! Той има предвид, че човекът търси собствената си душа.
Този, който наистина иска да разбере Одисеята, не може да приеме възгледа на съвременния изследовател, който твърди, че Полифем и Циклопите означават само, че Етна бил изригнал и че сцената на огромния огън изглеждала на Одисей като око на гигант.
Накрая Одисей се завръща у дома като просяк, без никаква външна собственост. Това означава, че човекът, разпознал маловажността на външния свят и на светските блага, търси дома на своята душа не в Мая, а отвъд Мая, така че в мистичен смисъл той се завръща вкъщи като просяк. Че той е истински мъдър, е показано от това, че той е отведен в дома си от Атина Палада. В целия езотеризъм душата е представена като жена, винаги женската природа е онова, което е избирано за символ на стремежа на индивидуалната душа. Гьоте я нарича “Вечната Жена”.
към текста >>
27.
VІІ. Евангелието на св. Йоан
GA_92 Езотерична космология
Христос ни е оставил един завет в
сцена
та на планината Табор, в Преображението пред Петър, Яков и Йоан.
Познанието за прераждането, следователно, щеше да бъде загубено за две хиляди години и виното бе средството за тази цел. Такъв е дълбокия фон на култа към Бакхус, Бога на виното и опиянението. (Бакхус е народния израз на Бог Дионис в Древните Мистерии, на когото трябва да се приписва съвсем различно значение.) Такова е също и символичното значение на сватбата в Кана. Водата служеше за нуждите на древното жертвоприношение; виното щеше да служи за целите на новото. Думите на Христос "Щастливи са онези, които не са видели и въпреки това са повярвали", се отнасят към новата епоха когато човекът – изцяло отдаден на земните си задачи – щеше да живее без спомен за своите прераждания и без пряко виждане на божествения свят.
Христос ни е оставил един завет в сцената на планината Табор, в Преображението пред Петър, Яков и Йоан.
Учениците Го видяха между Илия и Мойсей. Илия представя Пътя на Истината, Мойсей – самата Истина; а Христос – Животът, чиито символ са те. Ето защо Христос може да каже за Себе Си: "Аз съм Пътят, и Истината, и Животът." Така целият живот е съсредоточен, осветен, задълбочен и преобразен в Христа. Той е символ на миналото на човешката душа чак до нейния първичен източник и загатва нейното бъдеще до точката на съюз с Бога.
към текста >>
28.
VІІІ. Християнската Мистерия
GA_92 Езотерична космология
Измиването на нозете е подготвително упражнение с морален характер, свързан със
сцена
та, където Христос измива краката на учениците преди празника Пасха (Йоан 13): "Истина, истина ви казвам, няма слуга по-горен от господаря си; нито пратеник по-горе от онзи, който го е пратил." Теологията дава чисто морална интерпретация на този акт и гледа на него просто като на пример за дълбока смиреност и себеотдаване на Учителя към Неговите ученици и Неговото дело.
3. Тръненият венец. 4. Носенето на кръста. 5. Мистичната смърт. 6. Полагането в гроба. 7. Възкресението.
Измиването на нозете е подготвително упражнение с морален характер, свързан със сцената, където Христос измива краката на учениците преди празника Пасха (Йоан 13): "Истина, истина ви казвам, няма слуга по-горен от господаря си; нито пратеник по-горе от онзи, който го е пратил." Теологията дава чисто морална интерпретация на този акт и гледа на него просто като на пример за дълбока смиреност и себеотдаване на Учителя към Неговите ученици и Неговото дело.
Розенкройцерите също поддържаха този възглед, но в един по-дълбок смисъл, свързвайки тази история с еволюцията на всички същества в Природата. Сцената наистина е едно загатване на закона, че висшето е продукт на низшето. Растението би могло да каже на минерала: Аз съм над теб доколкото имам живот, който ти нямаш; но без теб аз не бих могло да съществувам, защото субстанциите, които ме изхранват, се вземат от теб. Животното също може да каже на растението: Аз съм над теб, защото имам чувства, желания, способността за волно движение, която ти нямаш; но без храната която ти ми даваш, без твоите листа и плодове, аз не бих могло да живея. И човекът би трябвало да каже на растението: Аз съм над теб, но на теб аз дължа кислорода, който дишам.
към текста >>
Сцена
та наистина е едно загатване на закона, че висшето е продукт на низшето.
5. Мистичната смърт. 6. Полагането в гроба. 7. Възкресението. Измиването на нозете е подготвително упражнение с морален характер, свързан със сцената, където Христос измива краката на учениците преди празника Пасха (Йоан 13): "Истина, истина ви казвам, няма слуга по-горен от господаря си; нито пратеник по-горе от онзи, който го е пратил." Теологията дава чисто морална интерпретация на този акт и гледа на него просто като на пример за дълбока смиреност и себеотдаване на Учителя към Неговите ученици и Неговото дело. Розенкройцерите също поддържаха този възглед, но в един по-дълбок смисъл, свързвайки тази история с еволюцията на всички същества в Природата.
Сцената наистина е едно загатване на закона, че висшето е продукт на низшето.
Растението би могло да каже на минерала: Аз съм над теб доколкото имам живот, който ти нямаш; но без теб аз не бих могло да съществувам, защото субстанциите, които ме изхранват, се вземат от теб. Животното също може да каже на растението: Аз съм над теб, защото имам чувства, желания, способността за волно движение, която ти нямаш; но без храната която ти ми даваш, без твоите листа и плодове, аз не бих могло да живея. И човекът би трябвало да каже на растението: Аз съм над теб, но на теб аз дължа кислорода, който дишам. На животното той трябва да каже: Аз имам душа, а ти нямаш; но въпреки това ние сме братя и приятели, въвлечени във великия процес на еволюцията. Езотеричният смисъл на измиването на нозете е, че Исус Христос, Месията, Божият Син не би могъл да съществува без Апостолите.
към текста >>
Когато е станал безстрашен, той вижда, насън,
сцена
та на Бичуването.
Бичуването – на тази степен човек се учи да устоява на бичуванията на живота. Животът носи страдания от всякакъв вид – физически, морални, интелектуални, духовни. Животът се схваща като страшно и непрекъснато мъчение. Ученикът трябва да го понася с пълно равновесие на душата и героичен кураж. Той трябва да спре да познава физически или морален страх.
Когато е станал безстрашен, той вижда, насън, сцената на Бичуването.
В друго видение той вижда самия себе си в Христос, Който е бичуван. Определени признаци във физическия живот съпътстват това събитие. Има усилване на живота на чувствата, едно по-всеобхватно чувство на живот и на любов. В живота на Гьоте ние имаме пример за повишена чувствителност, пренесена в света на интелигентността. След дълги остеологични проучвания на скелета на човека и на животните, както и след сравнително ембрионално проучване, Гьоте стигна до заключението, че в човека трябва да съществува средно-челюстна кост.
към текста >>
29.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 5. юни 1905 г. /четвърта лекция/ Относно изгубения храм и как да бъде възстановен.
GA_93 Легендата за храма
Как човекът е получил тази способност за различаване е описано в Библията в
сцена
та на изкушението с големия символ на Грехопадението, където Дяволът или Луцифер се явява на Ева и я придумва да яде от Дървото на познанието.
Не можем да говорим за добро и зло, и в по-низшите природни царства. Би било смешно да разискваме дали един минерал иска да кристализира или не; той кристализира, ако се появят подходящите условия. Също така ще бъде смешно да питаме дали лилията иска да цъфти или не; или да помолим лъва доброволно да се въздържа от убиване и изяждане на други животни. Едва при човека и то само в нашата фаза на развитието говорим за онова, което наричаме свобода на избора. Само на човешките същества приписваме възможността да различават между добро и зло.
Как човекът е получил тази способност за различаване е описано в Библията в сцената на изкушението с големия символ на Грехопадението, където Дяволът или Луцифер се явява на Ева и я придумва да яде от Дървото на познанието.
Чрез това човекът получи правото на свободен избор и с него той встъпи във втората част на своя път на развитие. Както сега не можем да питаме за добро и зло при минерали, растения и животни, така не можем да питаме за добро и зло при човека, преди онази средна точка от световното развитие. Нещо друго е свързано с това. Във всяко езотерично учение нашият съвременен свят и всичко свързано с него се означава като Космос на любовта. А Космосът или Вселената на мъдростта предшестваше тази Вселена на любовта.
към текста >>
30.
ДВАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 2 януари 1906 г. Царственото изкуство в нова форма. /на смесена аудитория от мъже и жени/.
GA_93 Легендата за храма
Тази книга бе извадена на
сцена
та от един френски журналист, на име Лео Таксил.
– и онзи, който открил сесията изчезнал. Накъсо казано, блестяща победа на епископската сила над онова, което е щяло да стане. И в тази компания това беше разисквано като съвсем сериозно нещо./*3/ От това вие можете да видите, че днес има хора, може би по-ерудирани от мнозина други мъже, добре известни, които въпреки това могат да смятат, че такова нещо може да се случи в Свободното масонство. В средатана 80-те години на миналия век/*4/ се появи една френска книга, която беше представила тайните на свободните масони по най-страхотен начин, като те са били описани по-скоро страшни отколкото тайни. Тази книга специално разкривала, как свободните масони извършвали черна литургия.
Тази книга бе извадена на сцената от един френски журналист, на име Лео Таксил.
Той вдигнал много шум, като посочил и една свидетелка, наречена мис Вауган. В резултат църквата решила, че свободните масони и техните нощни срещи били толкова опасни, че намерила за необходимо да основе едно световно общество срещу Свободните масони. Направили съвещание в Триент. И макар че това не е било истинско съвещание, то било наречено "Втори събор в Триент". Посетили го множество епископи и стотици свещеници, председателствал един кардинал.
към текста >>
31.
Бележки.
GA_93 Легендата за храма
Хирам не можел да се оттегли от
сцена
та на своя позор.
Ужасената тълпа започнала да бяга от напредващия огнен поток. Хирам, спокоен като бог, се опитал да ограничи бедата с огромни колони вода, ала безуспешно. Водата и огънят се смесили и борбата била ужасяваща; Водата се издигнала в гъста пара и западала надолу като огнен дъжд, разпространявайки ужас и смърт. Опозореният майстор имал нужда от съчувствие и вярно сърце. Той потърсил Бенони, но напразно; гордият младеж загинал в усилието си да предотврати ужасната катастрофа, когато открил, че Соломон не е направил нищо, за да я предотврати.
Хирам не можел да се оттегли от сцената на своя позор.
Подтиснат от скръб, той не обръщал внимание на опасността, не помислил, че този огнен океан би могъл бърже да го погълне; той мислел за Савската царица, която бе дошла да се възхити и да го поздрави за големия триумф, и която видя само едно ужасно нещастие. Внезапно той чул странен глас, идващ отгоре и викащ "Хирам, Хирам, Хирам! ". Той повдигнал очи и видял гигантска човешка фигура. Видението продължило: "Ела, сине мой! Не се страхувай!
към текста >>
/*8/ – В първата част на "Фауст",
сцена
І.
/*6/ – Дионисий е споменат в Деянията на Апостолите, гл. 17, стих 34. Два труда се появяват от неговото име в края на 5-то столетие в Сирия: "Относно небесните йерархии" и "Относно еклеснастичните йерархии", които са били преведени от гръцки на латински в 9-и век от Йоан Скотус Еригена. /*7/ – Николай от Кузан, 1401-1464 немски мистик. Сравни различните заглавия: "Мистицизъм и съвременна мисъл", "Мистици на Ренесанса" и "Единадесет европейски мистици".
/*8/ – В първата част на "Фауст", сцена І.
ШЕСТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 22 октомври 1905 г. ИЗТОЧНИК НА ТАКСТА Стенографски бележки на Франц Зайлер, подготвени за публикуване от Мария Щайнер фон Сиверс. /*1/ – Първото обявяване най-вероятно е било направено по време на Общото събрание на Немската секция. /*2/ – Тогавашното име на Берлинския клон, който правил своите обикновени вечерни събрания.
към текста >>
32.
VІІ. Евангелието на св. Йоан
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Христос ни е оставил един завет в
сцена
та на планината Табор, в Преображението пред Петър, Яков и Йоан.
Познанието за прераждането, следователно, щеше да бъде загубено за две хиляди години и виното бе средството за тази цел. Такъв е дълбокия фон на култа към Бакхус, Бога на виното и опиянението. (Бакхус е народния израз на Бог Дионис в Древните Мистерии, на когото трябва да се приписва съвсем различно значение.) Такова е също и символичното значение на сватбата в Кана. Водата служеше за нуждите на древното жертвоприношение; виното щеше да служи за целите на новото. Думите на Христос “Щастливи са онези, които не са видели и въпреки това са повярвали”, се отнасят към новата епоха когато човекът – изцяло отдаден на земните си задачи – щеше да живее без спомен за своите прераждания и без пряко виждане на божествения свят.
Христос ни е оставил един завет в сцената на планината Табор, в Преображението пред Петър, Яков и Йоан.
Учениците Го видяха между Илия и Мойсей. Илия представя Пътя на Истината, Мойсей – самата Истина; а Христос – Животът, чиито символ са те. Ето защо Христос може да каже за Себе Си: “Аз съм Пътят, и Истината, и Животът.” Така целият живот е съсредоточен, осветен, задълбочен и преобразен в Христа. Той е символ на миналото на човешката душа чак до нейния първичен източник и загатва нейното бъдеще до точката на съюз с Бога.
към текста >>
33.
VІІІ Християнската Мистерия.
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Измиването на нозете е подготвително упражнение с морален характер, свързан със
сцена
та, където Христос измива краката на учениците преди празника Пасха (Йоан 13): “Истина, истина ви казвам, няма слуга по-горен от господаря си; нито пратеник по-горе от онзи, който го е пратил.” Теологията дава чисто морална интерпретация на този акт и гледа на него просто като на пример за дълбока смиреност и себеотдаване на Учителя към Неговите ученици и Неговото дело.
3. Тръненият венец. 4. Носенето на кръста. 5. Мистичната смърт. 6. Полагането в гроба. 7. Възкресението.
Измиването на нозете е подготвително упражнение с морален характер, свързан със сцената, където Христос измива краката на учениците преди празника Пасха (Йоан 13): “Истина, истина ви казвам, няма слуга по-горен от господаря си; нито пратеник по-горе от онзи, който го е пратил.” Теологията дава чисто морална интерпретация на този акт и гледа на него просто като на пример за дълбока смиреност и себеотдаване на Учителя към Неговите ученици и Неговото дело.
Розенкройцерите също поддържаха този възглед, но в един по-дълбок смисъл, свързвайки тази история с еволюцията на всички същества в Природата. Сцената наистина е едно загатване на закона, че висшето е продукт на низшето. Растението би могло да каже на минерала: Аз съм над теб доколкото имам живот, който ти нямаш; но без теб аз не бих могло да съществувам, защото субстанциите, които ме изхранват, се вземат от теб. Животното също може да каже на растението: - Аз съм над теб, защото имам чувства, желания, способността за волно движение, която ти нямаш; но без храната която ти ми даваш, без твоите листа и плодове, аз не бих могло да живея. И човекът би трябвало да каже на растението: - Аз съм над теб, но на теб аз дължа кислорода, който дишам.
към текста >>
Сцена
та наистина е едно загатване на закона, че висшето е продукт на низшето.
5. Мистичната смърт. 6. Полагането в гроба. 7. Възкресението. Измиването на нозете е подготвително упражнение с морален характер, свързан със сцената, където Христос измива краката на учениците преди празника Пасха (Йоан 13): “Истина, истина ви казвам, няма слуга по-горен от господаря си; нито пратеник по-горе от онзи, който го е пратил.” Теологията дава чисто морална интерпретация на този акт и гледа на него просто като на пример за дълбока смиреност и себеотдаване на Учителя към Неговите ученици и Неговото дело. Розенкройцерите също поддържаха този възглед, но в един по-дълбок смисъл, свързвайки тази история с еволюцията на всички същества в Природата.
Сцената наистина е едно загатване на закона, че висшето е продукт на низшето.
Растението би могло да каже на минерала: Аз съм над теб доколкото имам живот, който ти нямаш; но без теб аз не бих могло да съществувам, защото субстанциите, които ме изхранват, се вземат от теб. Животното също може да каже на растението: - Аз съм над теб, защото имам чувства, желания, способността за волно движение, която ти нямаш; но без храната която ти ми даваш, без твоите листа и плодове, аз не бих могло да живея. И човекът би трябвало да каже на растението: - Аз съм над теб, но на теб аз дължа кислорода, който дишам. На животното той трябва да каже: - Аз имам душа, а ти нямаш; но въпреки това ние сме братя и приятели, въвлечени във великия процес на еволюцията. Езотеричният смисъл на измиването на нозете е, че Исус Христос, Месията, Божият Син не би могъл да съществува без Апостолите.
към текста >>
Когато е станал безстрашен, той вижда, насън,
сцена
та на Бичуването.
Бичуването – на тази степен човек се учи да устоява на бичуванията на живота. Животът носи страдания от всякакъв вид – физически, морални, интелектуални, духовни. Животът се схваща като страшно и непрекъснато мъчение. Ученикът трябва да го понася с пълно равновесие на душата и героичен кураж. Той трябва да спре да познава физически или морален страх.
Когато е станал безстрашен, той вижда, насън, сцената на Бичуването.
В друго видение той вижда самия себе си в Христос, Който е бичуван. Определени признаци във физическия живот съпътстват това събитие. Има усилване на живота на чувствата, едно по-всеобхватно чувство на живот и на любов. В живота на Гьоте ние имаме пример за повишена чувствителност, пренесена в света на интелигентността. След дълги остеологични проучвания на скелета на човека и на животните, както и след сравнително ембрионално проучване, Гьоте стигна до заключението, че в човека трябва да съществува средно-челюстна кост.
към текста >>
34.
Минало и бъдещо духовно познание
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
очакваната дълго
сцена
Но твоят образ, скъпи, пред мен изплува и радостта на дните отлетели. Надеждата за срещата копняна, изпълнена със сладост, я заменя. Застава пред душевните очи
очакваната дълго сцена
на горещата прегръдка, представата за тайните въпроси и взаимното споделяне какво в нагласата, във израза и образа приятелски е променено;
към текста >>
35.
Духовното познание като най-висша освобождаваща същност. Първа лекция, Берлин, 1 октомври 1906 г.
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Човекът, както стои пред нас, е всъщност
сцена
та на процеси, разиграващи се извън физическото.
Така е и при мислите ви. Без нещо друго, към което сочат, те са само сенки. Те се отнасят към реални същности също така, както тази ръка тук. Както тази ръка хвърля сянка върху стената, така висшите същества хвърлят своите сенки в този свят. И тези сенки са вашите мисли.
Човекът, както стои пред нас, е всъщност сцената на процеси, разиграващи се извън физическото.
Като физическо същество той първоначално е отделена, завършена същност. Като такава той живее в един цялостен свят. За да разберем човека като физическо същество, трябва да останем във физическия свят. Искате ли например да изследвате и разберете кръвта като физическа субстанция, трябва да останете във физическия свят. Но искате ли да разберете какво представляват чувствата, усещанията и страстите, трябва или да произнасяте само фрази, или да ги отнесете към същества, които се намират зад физическия свят, към свят, който се отнася към тях, както светът на багрите, към света на осезанието.
към текста >>
36.
Пречистването на кръвта от самолюбието чрез Мистерията на Голгота
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
След това идва
сцена
та, където Христос Исус развива мистерията на Духа по-нататък до мистерията на Сина, за да я продължи до мистерията на Отца.
Той отговори: Вижте, когато влезете в града, ще ви срещне един човек, който носи съд с вода. Последвайте го в дома, където влиза и кажете на домакина: Учителят поръча да попитаме: Къде е подслонът, там бих желал да изядем жертвеното агне с моите апостоли? Той ще ви покаже голяма стая, която е подготвена за това.» По време на Великденската вечеря Той още веднъж обяснява, че хлябът е Неговото тяло и че кръвта, течаща в тялото Му, е като сок в тялото на растението. Относно растителния сок, относно виното Той може да каже: «Това е моята кръв» и може да го каже затова, защото Той е Духът на Земята. За всички вещества Той може да каже: «Това е моето тяло» и за всички сокове: «Това е моята кръв.»
След това идва сцената, където Христос Исус развива мистерията на Духа по-нататък до мистерията на Сина, за да я продължи до мистерията на Отца.
Отново можете да си представите, че дванадесетте апостола, седящи около Него, са въплъщение на собствените му дванадесет телесни същности. Ако си го представите наистина пред душата си, ако се опитате с нежност и душевен такт да схванете мястото, което разкрива именно най-дълбокото от всичко, съдържащо се в християнството – всъщност го скрива, – тогава ще можете духовно да схванете прехода от мистериите на Духа към мистериите на Сина. Представете си още веднъж какво би трябвало да се случи, когато се появи мистерията на Сина. Трябваше да се посочи, че кръвта трябва да изгуби връзката си с кръвното родство. Кръвното родство някога ще означава за хората по-малко от егоизма.
към текста >>
Че е мистерия, можете сами да прочетете в края на цялата
сцена
при посветения ученик, как се е преобразил, след като я е изживял и чрез Сина ще може да дойде до Отца.
Прочетете го: «Един от учениците,105 когото Исус обичаше, беше положил глава в скута на Исус. Симон Петър му кимна да попита кой ли ще е този. Той полегна на гърдите на Исус и попита: Господи, кой е този? » Това е място, което показва как нисшата продуктивна сила на човека се премества в гърдите, представено чрез най-близкия ученик на Христос Исус. С нежност, която не може да бъде измислена по-грандиозно, се посочва мистерията на Сина, мистерията на Исус.
Че е мистерия, можете сами да прочетете в края на цялата сцена при посветения ученик, как се е преобразил, след като я е изживял и чрез Сина ще може да дойде до Отца.
Какво може да каже той тогава? На една по-висша степен той сам може да каже, каквото са казвали посветените: «Eli, Eli, lama sabachthani.» Това казва той. Прочетете сами при Йоан: «Исус казва: Сега човешкият син е прославен и Бог е прославен в него.» Тази Великденска вечеря е подготовката за това, което се извършва на физическия план. От Христовата смърт учим преодоляването на смъртта на физическия план, преодоляването на егоистичната кръв чрез изтичането ѝ от раните.
към текста >>
37.
За отношението на човека към заобикалящия го свят
GA_98 Природни и духовни същества
Защото Слънцето може да бъде
сцена
та на много по-висши от човека духовни същества.
Тогава Слънцето се е отделило от Земята, това означава от общото тяло на днешната Земя и днешната Луна. Защо се е случило така? Можем да приведем най-различни основания. Но от всички тях днес ще разгледаме само едно. Някога, когато Слънцето се е отделило от Земята, заедно с него са се отделили всички същества с по-висша природа.
Защото Слънцето може да бъде сцената на много по-висши от човека духовни същества.
Същества, които стоят далеч, далеч над човека, са се оттеглили като слънчеви духове и Слънцето става тяхно обиталище, така че, ако виждаме Слънцето с окултно обучени очи, виждаме физическото Слънце като тяло, като сцена и обиталище на издигнати духове, на слънчевите духове, които известно време са могли да продължат развитието си на същото тяло, на което ние живеем днес, което обаче е трябвало да напуснат, за да продължат развитието си по съответния начин, като са взели със себе си най-фините вещества. Един от тези слънчеви духове, който получава особена задача, се отделя от другите. Той остава още свързан със Земята. По-късно се отделя и Луната и Земята остава самостоятелна. А този един, който е, така да се каже, слънчев дух, но първо е поел друга задача, не от Слънцето, този дух е Яхве или Йехова като космическа интелигентност.
към текста >>
Същества, които стоят далеч, далеч над човека, са се оттеглили като слънчеви духове и Слънцето става тяхно обиталище, така че, ако виждаме Слънцето с окултно обучени очи, виждаме физическото Слънце като тяло, като
сцена
и обиталище на издигнати духове, на слънчевите духове, които известно време са могли да продължат развитието си на същото тяло, на което ние живеем днес, което обаче е трябвало да напуснат, за да продължат развитието си по съответния начин, като са взели със себе си най-фините вещества.
Защо се е случило така? Можем да приведем най-различни основания. Но от всички тях днес ще разгледаме само едно. Някога, когато Слънцето се е отделило от Земята, заедно с него са се отделили всички същества с по-висша природа. Защото Слънцето може да бъде сцената на много по-висши от човека духовни същества.
Същества, които стоят далеч, далеч над човека, са се оттеглили като слънчеви духове и Слънцето става тяхно обиталище, така че, ако виждаме Слънцето с окултно обучени очи, виждаме физическото Слънце като тяло, като сцена и обиталище на издигнати духове, на слънчевите духове, които известно време са могли да продължат развитието си на същото тяло, на което ние живеем днес, което обаче е трябвало да напуснат, за да продължат развитието си по съответния начин, като са взели със себе си най-фините вещества.
Един от тези слънчеви духове, който получава особена задача, се отделя от другите. Той остава още свързан със Земята. По-късно се отделя и Луната и Земята остава самостоятелна. А този един, който е, така да се каже, слънчев дух, но първо е поел друга задача, не от Слънцето, този дух е Яхве или Йехова като космическа интелигентност. Тази индивидуалност се отделя заедно с Луната, така че, когато Земята става самостоятелна, на Слънцето имаме един вид висши слънчеви духове, а на Луната – Йехова.
към текста >>
38.
За въздействията на някои свръхсетивни същества върху човека
GA_98 Природни и духовни същества
Само този може правилно да постави човека в земния организъм, на земната
сцена
, който знае, че от всички страни – отгоре надолу и т.н.
Каквото и да погледнете – златото, което е разположено като артерии в Земята, живака, който се утаява на капки, – всичко е израз на нещо душевно. Този, който разглежда трите вида сокове с духовните си очи, знае че малко е казано с това, когато те се изследват химически и т.н. Заедно със соковете в организма преминават духовни същества. С кръвта, с лимфата и с чревната лимфа (хлорозната течност) проникват духовни същества в човешкото тяло. Само този опознава тези сокове, който ги приема като израз на духовни същества.
Само този може правилно да постави човека в земния организъм, на земната сцена, който знае, че от всички страни – отгоре надолу и т.н.
– ни проникват духове, които се намират в света и в нашето обкръжение. Само един от трите споменати сока е повече или по-малко самостоятелен израз на човешкия аз. Това е кръвта. Кръвта е физическият израз на аза, така че може да се каже, че докато кръвта пулсира в тялото, в него протича човешкият аз. Но също само в определена степен, която при един човек е по-висока, при друг по-ниска, човекът е господар в своя организъм на кръвта си.
към текста >>
39.
За груповите азове на животните, растенията и минералите. Хайделберг, 2 февруари 1908 г., вечерта.
GA_98 Природни и духовни същества
Поради каква причина Земята е станала
сцена
на сегашните хора, в сегашен облик?
Ако все повече се научим душевно да познаваме живота около нас, чрез това се научаваме действително да познаваме чудните тайни на човешкото развитие Да се върнем назад в предишни времена. Тогава Земята е имала толкова висока температура, че всички метали и минерали са били разтопени. Можем да погледнем назад към едно състояние, когато всичко е било разтворено в топлината. Човекът тогава е бил свързан със Земята като духовно същество.
Поради каква причина Земята е станала сцена на сегашните хора, в сегашен облик?
Субстанциите на Земята е трябвало да се втвърдят, да кристализират. Този процес се е състоял на нашата Земя. В бъдеще Земята ще премине през обратния процес. Земята и всички хора ще се одухотворят. Одухотворението означава за физическия живот «разпръсване в най-малките частици».
към текста >>
40.
Бележки.
GA_98 Природни и духовни същества
27. «Фауст» част II, акт 1,
сцена
та с Ариел.
Ако това стихотворение беше завършено преди тридесет години, когато беше замислено и започнато, то би изпреварило до известна степен времето. Но дори и днес, въпреки че от онази епоха насам идеите се разшириха, чувствата се просветлиха и възгледите изясниха, общопризнатото може би със задоволство би се видяло в поетична форма и от това биха се укрепили възгледите, в които човекът съвсем сам може да намери щастие и мир на своя собствен връх. 25. Стихът «Където и той поглед да насочи...» липсва в повечето Гьотеви издания, но според един ръкопис на Гьоте той е бил първоначално предвиден за «Тайните». Виж Произведенията на Гьоте, Ваймарско издание, том 16, стр. 436. 26. Гьоте «Фауст», част I, Пролог в рая.
27. «Фауст» част II, акт 1, сцената с Ариел.
28. Буквално: «Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам» Йоан. 3, 30 29. Виж Рудолф Щайнер, «Човекът и светът. Действието на духа в природата. За същността на пчелите, Дорнах 1923, Събр.
към текста >>
41.
2. Втора лекция, Берлин, 14.10.1907 г. Древнонордически и персийски митове
GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи
Тогава богът, водачът на 28-те Изарди, който беше действувал навън в природата смени
сцена
та си и се премести във вътрешността на човека, в 28-те нервни течения на гръбнака.
Когато постепенно се образуваха физическите нерви, този образ изчезна, което значи: произходът беше забравен, беше забравено, как теченията бяха дирижирани вътре в човешкото тяло. Водачът на 28-те Изарди най-напред командваше природните сили в тяхното ежедневно действие. В хода на годината всичко протичаше ритмично и хармонично. В хода на деня нещата бяха малко не регулирани. Страховити гръмотевици, бури, бедствия пронизваха въздуха около земята, която още съдържаше изцяло астралното.
Тогава богът, водачът на 28-те Изарди, който беше действувал навън в природата смени сцената си и се премести във вътрешността на човека, в 28-те нервни течения на гръбнака.
Той напусна онзи духовен ореол на земята и разпростря силите си в човека. Германската митология нарича този бог Тор (Thor) или Донар (Donar, нем. Donner = гръмотевица). Това е същият бог, когото римляните наричат Юпитер. Той с право се почита като бог на бурите, като бог, който предизвиква ураганите.
към текста >>
42.
5. Пета лекция, Берлин, 28.10.1907 г. Германска и персийска митология.
GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи
Ако луната беше останала вътре, то земята никога нямаше да осъществи развитието, което я превърна в
сцена
на настоящото човечество.
Това бяха двете най-важни космически събития, които предхождаха възникването на човека. Тези три световни тела слънце, луна и земя първоначално представляваха едно единствено тяло, което можем да си представим когато съберем слънцето, луната и земята така, че да получим едно единствено огромно небесно тяло. Най-напред се отдели слънцето, и ако по-рано беше давало на съществата светлината си от вътрешността на земята, то сега я изпращаше на земята и нейните същества отвън. Това беше по времето, когато земята още съдържаше луната в себе си. Луната беше тази, която носеше злите сили, и те трябваше да излязат навън.
Ако луната беше останала вътре, то земята никога нямаше да осъществи развитието, което я превърна в сцена на настоящото човечество.
Когато луната се отдели, човекът не присъствуваше на земята в днешния си вид. Той още не бе надарен с душа, доколкото изобщо присъствуваше като физическа форма. Непосредствено след отделянето на луната от земята, човешкото същество водеше битието на растение. В тази си форма, която имаше той на напусната от луната земя, той не беше нищо друго освен приложение към днешното физическо тяло и днешно то етерно тяло. Това, което днес е налице в човека като астрално тяло, тогава още не беше съединено със земния елемент.
към текста >>
43.
ТРЕТА ЧАСТ: Окултни знаци и символи. 8. Първа лекция, Щутгарт, 13.09.1907 г. Отношението на окултните знаци към астралния и духовния свят.
GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи
Такава беше
сцена
та на Старото Слънце.
Съществата, хората, които се намираха на Слънцето, бяха само човешки растения. Наред с тях на Старото Слънце съществуваха един вид минерали. Не бива обаче да бъркате Старото Слънце с днешното слънце. Старото Слънце беше заобиколено от една мощна астрална обвивка. Същевременно астралната обвивка на Старото Слънце беше светеща.
Такава беше сцената на Старото Слънце.
Нека сега отново се спрем на днешния човек, който има физическо, етерно, астрално тяло и Аз. Ако Азът непрестанно работи върху астралното тяло и го облагородява в интелектуално, морално и духовно отношение, то астралното тяло ще се преобрази в Дух-Себе или Манас. Когато в далечно бъдеще този процес, който днес едва е започнал, бъде завършен, когато човекът ще е преобразил изцяло своето астрално тяло, то астралното тяло ще е "физически" светещо. Така както в растението се съдържа семето на новия живот, така астралното тяло съдържа в себе си семето на една светлина, която ще се прояви в световното пространство, когато човек ще е облагородил и изчистил астралното си тяло. Нашата земя ще се преобрази в друга планета.
към текста >>
44.
12. Пета лекция, Кьолн, 26.12.1907 г. Мястото на човека в обкръжаващия го свят.
GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи
Когато наблюдаваме земята по времето, когато тя се подготвяше да стане твърдата
сцена
, твърдата почва, на която да осъществим развитието си до днешното стъпало, то ние трябва да отбележим един непрестанен процес на страдания на земята.
Това втвърдяване трябва да се разбира така, че в определен момент е достигнало връхната си точка. Тази връхна точка днес вече в определен смисъл е прескочена, днес вече повече или по-малко е налице един процес на разтваряне. Когато земята достигне целта си, когато хората ще са пречистени и одухотворени до степента, на която вече не могат да извлекат нищо от земята, то и самата земя ще се одухотвори. Тогава всички минерални влияния ще са станали фини и етерни, така че земята ще може да премине в едно астрално състояние, като това, което предхождаше физическото и състояние. Физическият процес на разтваряне е преход към него.
Когато наблюдаваме земята по времето, когато тя се подготвяше да стане твърдата сцена, твърдата почва, на която да осъществим развитието си до днешното стъпало, то ние трябва да отбележим един непрестанен процес на страдания на земята.
Втвърдявайки се все повече, тя страда и "стене от болки". Нашето съществуване е постигнато с нейните болки. Градация на последните намираме в първата част на така наречената Атлантска епоха. От времето, когато човекът започна своето пречистване, земята от своя страна отново достигна до едно освобождение от болката и страданието. Този процес все още не е много напреднал.
към текста >>
45.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ: 16. Берлин, 13.12.1907 г. Коледа от гледна точка на животомъдростта (Витаесофия)
GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи
Земята не можеше да остане такава, тъй като тя трябваше да се превърне в
сцена
та, по която ние днес стъпваме.
Но случаят е тъкмо обратен. Това, което се нарича раздробяване в царството на камъните, предизвиква в природата най-голяма радост, вътрешно удовлетворение, а такова чувство тя изпитва и когато разтваряме сол или бучка захар във вода. От разтварянето на минералното тяло водата се прониква от вълни на удоволствие. При другите процеси е различно. Нека си спомним пра миналото на земята, онова време на земята, когато тя беше едно огнено-течно тяло и всички метали и минерали бяха разтворени в нея.
Земята не можеше да остане такава, тъй като тя трябваше да се превърне в сцената, по която ние днес стъпваме.
Металите и минералите трябваше да се втвърдят от течния елемент. Те трябваше да станат твърди, трябваше да се свият. Това, което беше разтворено в течния елемент, трябваше да се свие, да кристализира, процес подобен на този, който виждаме в чашата вода, в която сме разтворили сол. Изстудете водата и ще видите солните кристали да се отделят като твърди тела от водната маса. Ако проследите чувствата, които възникват при това, то те ще бъдат чувства на болка в привидно мъртвото царство на камъните.
към текста >>
46.
13. ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 11. 6. 1908 г.
GA_102 Въздействие на духовните същества върху човека
Когато духовно научният възглед говори: в човека живее нещо превишаващо човека, нещо свръхчовешко, което трябва да се появява все по-съвършено в бъдещите инкарнации, то Вагнер предава това усещане с думите: Аз не искам такива фигури, които биха се движили по
сцена
та като обикновени хора от земното ежедневие!
Така говори материално чувстващия и усещащ човек, защото той не познава реалността на духовния свят. Но истинският художник говори друго. Той ще каже например: когато пред мен звучи оркестър, то аз чувам говорещите ми тонове на изначалната музика, която вече е звучала, когато все още не е имало никакво човешко ухо, за да я чува. Той може също да каже: това, което звучи в симфонията, лежи познанието за духовните светове, то е значително над всичко, за да може да бъде доказано логически и разяснено по пътя на умозаключението. Тези две изказвания е направил Рихард Вагнер, който е искал да даде на човечеството да почувства, че там, където се появява истинско изкуство трябва да има издигане над външно-чувственото.
Когато духовно научният възглед говори: в човека живее нещо превишаващо човека, нещо свръхчовешко, което трябва да се появява все по-съвършено в бъдещите инкарнации, то Вагнер предава това усещане с думите: Аз не искам такива фигури, които биха се движили по сцената като обикновени хора от земното ежедневие!
Той иска хора, които биха се издигнали над ежедневието. За това той взема митическите образи, които имат в себе си много по-всеобхватно съдържание отколкото обикновените хора. Той търси свръхчовешкото в човешкото. Целият човек в цялост, с всички духовни светове, които изливат своята светлина и озаряват човека във физическата окръжност на Земята, това иска да представи Рихард Вагнер в изкуството. Две фигури са стояли пред него в не много далечното минало: Шекспир и Бетховен.
към текста >>
Шекспир му се явява в своите художествено-гениални видения такъв, че той казал: събирайки всичко, което Шекспир е дал на човечеството, аз виждам, че при него, на
сцена
та вървят фигури, които извършват действия.
Той иска хора, които биха се издигнали над ежедневието. За това той взема митическите образи, които имат в себе си много по-всеобхватно съдържание отколкото обикновените хора. Той търси свръхчовешкото в човешкото. Целият човек в цялост, с всички духовни светове, които изливат своята светлина и озаряват човека във физическата окръжност на Земята, това иска да представи Рихард Вагнер в изкуството. Две фигури са стояли пред него в не много далечното минало: Шекспир и Бетховен.
Шекспир му се явява в своите художествено-гениални видения такъв, че той казал: събирайки всичко, което Шекспир е дал на човечеството, аз виждам, че при него, на сцената вървят фигури, които извършват действия.
Действия – в дадения случай, смисълът на думата е същия, действия,извършващи се след като душата е изживяла в чувство това, което не може да бъде представено във външното пространство, това, което тя вече има за себе си. Душата преживяла цялата скала от чувства от страдания и болка, до радост и блаженство, и почувствала, как от този или от онзи нюанс произтича едно или друго действие. В драмата на Шекспир, счита Рихард Вагнер, всичко се проявява само в своя резултат, когато то приема пространствен образ, когато то става външна постъпка. Това е драматичното, което може да се покаже само чрез изведеното навън вътрешно изживяване; и човек може, най-много, да предчувства какво живее в душата, когато пред очите се извършва това действие. Редом с това пред него застава образът на симфониста, и той вижда в симфонията израз на това, което живее в душата във всичките степени на усещане на страдание и болка до радост и блаженство във всички нюанси.
към текста >>
47.
14. БЕЛЕЖКИ
GA_102 Въздействие на духовните същества върху човека
* “тоз шум чуват…..”:”Фауст”11,
сцена
та с Ариел
* “преди макар, че бе Авраам Аз съм”: Ин.4.9 * тъй като иудеи и самаряни не общуват : Ин.4.9 * един известен архитект: Freiherr Heinrich von Ferstel, /1828-1883/, работил във Виена. * Бьоклин Арнолд /1827-1901/, швейцарски художник,Неговата “Пьета” се намира в художествения музей в Базел. * “ звучат в хармония Вселените….” :Гьоте, “Фауст” 1, Пролог.
* “тоз шум чуват…..”:”Фауст”11, сцената с Ариел
* когато пред мен звучи оркестърът: цитат от Рихард Вагнер “Eine Pilgerfahrt zu Beethoven. * Шекспир и Бетховен: виж Richard Wagner “Bethoven”, “Mein Leben”.
към текста >>
48.
11. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Нюрнберг, 27 Юни 1908 г.
GA_104 Апокалипсисът на Йоан
Когато непосветеният в такива неща чуе, че числото 7 и други числа играят такава роля в нашето разглеждане на света, той лесно ще си каже: "Тези антропософи от ново изкарват на
сцена
та онова старо суеверие, което е свързано с числата 7, 12 и т.н." И щом нашите любезни съвременници чуят за нещо подобно, което протича по правилен начин според числото 7, те говорят тогава за суеверие; въпреки че тези наши съвременници живеят в същото суеверие по отношение на това, което все пак разбират; защото нашите съвременници говорят, например, че докато има 7 цвята, музикалната гама 7 тона, понеже 8-ят тон е само едно повторение на първия.
Защо той съществува като такъв документ? Но сега, когато стигнахме до онази важна точка, която ни се разкри последния път, до преминаването на нашата Земя в едно духовно, отначало астрално състояние, до появяването на определени забележителни същества в онова, което се е втвърдило в материята и се е отцепило от нормалния ход на Земното развитие, сега ще бъде добре, преди да пристъпим по-нататък, да си съставим така да се каже един общ поглед върху определени неща, които стоят в основата на антропософския светоглед. Защото вие видяхте, че при всичко, което имахме да разглеждаме, играят роля определени понятия за числата и сега ни предстои да си съставим едно понятие за онова, което е звярът със 7-те глави и 10-те рога и за звяра с двата рога. Първо нека се ориентираме върху основните линии на развитието на света. Това развитие протича изцяло съобразно с определени числени отношения.
Когато непосветеният в такива неща чуе, че числото 7 и други числа играят такава роля в нашето разглеждане на света, той лесно ще си каже: "Тези антропософи от ново изкарват на сцената онова старо суеверие, което е свързано с числата 7, 12 и т.н." И щом нашите любезни съвременници чуят за нещо подобно, което протича по правилен начин според числото 7, те говорят тогава за суеверие; въпреки че тези наши съвременници живеят в същото суеверие по отношение на това, което все пак разбират; защото нашите съвременници говорят, например, че докато има 7 цвята, музикалната гама 7 тона, понеже 8-ят тон е само едно повторение на първия.
Те говорят също за числото 7 и в други области и то с пълно право. Но в същия смисъл, в който физикът говори, когато става дума за 7-те цвята, или в който музикантът говори за 7-те тона на гамата, в такъв смисъл говорим и ние, когато разглеждаме великите отношения на света, относно числото 7. И тук числото 7 не е нищо друго, освен резултат на окултна опитност. Както човек застава и брои 7-те цвята, така и окултистът брои 7-те редуващи се едно след друго състояния на мировото развитие. И понеже мъдростта на света винаги е знаела и говорила за тези неща, те са преминали в общото съзнание и особено дълбоко значение се е предавало на числото 7.
към текста >>
49.
Първа лекция: Духовните връзки между културните течения на старите и новите времена.
GA_106 Египетски митове и мистерии
На този въпрос следва да отговорим утвърдително, въпреки че общата
сцена
е променена, нашите души вече са се взирали в древните паметници на културата.
Но по този начин ние само ще се приближим до нашата основна цел: Да открием възможността да се издигнем над самите себе си. За онзи, който вече се е занимавал по-основно с елементарните антропософски понятия, не ще му изглежда никак чудно, че търсим връзката между епохи, които са толкова отдалечени една от друга. Защото според нашето твърдо убеждение човешката душа непрекъснато се преражда и се връща отново на Земята, което означава, че човешките изживявания между раждането и смъртта малко или много се повтарят. Ние все повече напредваме в нашето учение за прераждането. Размишлявайки върху тази тема, ние можем да поставим въпроса: Добре, тези души, които днес обитават в нас, вече са били и друг път тук на Земята, нима не е възможно те да са живяли и в страната на древния Египет, през Египетската културна епоха, нима не е възможно в нас да обитават същите души, които някога са се взирали в гигантските пирамиди и в загадъчните очертания на сфинкса?
На този въпрос следва да отговорим утвърдително, въпреки че общата сцена е променена, нашите души вече са се взирали в древните паметници на културата.
Общо взето, това са същите души, които са живяли тогава, те са преминали през по-късните епохи и сега отново се явяват в нашата епоха. И ние знаем, че нито един живот не остава без последици, знаем, че в душата съществува и остава онова, което тя е имала като изживявания и опитности, и че в по-късните прераждания то отново се проявява под формата на сили, заложби, темпераменти и т.н. Така, че начинът, по който ние днес разглеждаме природата, по който възприемаме особеностите и произведенията на нашата епоха, начинът, по който ние днес възприемаме света, е бил заложен още в древен Египет, в страната на пирамидите. Още тогава ние сме били, тъй да се каже, настроени да възприемаме физическия свят така, както го възприемаме днес. Ето защо ние искаме да изследваме тайнствените връзки между далечните епохи.
към текста >>
50.
7. СКАЗКА ПЕТА. Развитието на човека в течение на въплъщенията на Земята.
GA_112 Евангелието на Йоан в отношение към другите три евангелия
Сцена
та, която Гьоте чудесно описва в своя "Фауст", се е разиграла за цялото човечество.
Какво ни е дал Ариман, противоположното на Луцифер? Чрез влиянието на Луцифер силите на астралното тяло са станали по-лоши отколкото биха били, и човекът преждевременно е втвърдил своето физическо тяло. В замяна на това той получи свободата. Влиянието на Ариман има като последствие това, че човекът не може вече да вижда духовното основа на света, а е измамен чрез една илюзия на своето възприятие. Мефистофел е втълпил на човека идеята, че външния свят има само материално съществувание и че в него не се крие нищо духовно.
Сцената, която Гьоте чудесно описва в своя "Фауст", се е разиграла за цялото човечество.
Фауст търси достъпа до духовния свят; Мефистофел се старае да го убеди, че духовният свят е нещо празно, че той е нищо, защото има интерес да го накара да счита сетивния свят за всичко. Фауст му отговаря това, което всеки духовен изследовател би му отговорил в този случай: "в твоето нищо аз се надявам да намеря всичко! "За да си съставим една наистина правилна идея за външния свят, трябва първо да сме познали, че и в най-малката част на този свят се намира духът, трябва да знаем, че представата за материята е вече по себе си една измама и че Мефистофел е духът, който изопачава всички наши идеи и представи. Кое беше необходимото лечебно средство, за да не потъне човекът в бездната разтворена от Луцифер и Ариман? Още през Атлантската епоха се наложи едно действие противоположно на това на луциферическите същества, за да се възстанови равновесието.
към текста >>
51.
8. СКАЗКА ШЕСТА. Оракулите на Атлантида. Светилищата през следатлантския период. Кръщението в реката Йордан.
GA_112 Евангелието на Йоан в отношение към другите три евангелия
Това именно описва в
сцена
та на кръщението в реката Йордан Евангелието на Йоана.
Той напускаше напълно своето физическо тяло и неговият собствен аз не упражняваше вече действие върху физическото му тяло. Главната цел на Христовия импулс е именно, азът на човека да мине през едно развитие, което почива изцяло на индивидуалните сили и което не го принуждава да мине през едно състояние по-ниско от това на аза, за да може да влезе в духовните светове. За това беше необходимо едно Същество да се пожертвува, за да приеме в едно човешко тяло Духа на Христа. В течение на много въплъщения един посветен се беше подготвил. докато се издигне до висотата на тази велика задача и да може в даден момент на своя живот да излъчи вън от себе си своя личен аз, за да приеме на негово място Духа на Христа.
Това именно описва в сцената на кръщението в реката Йордан Евангелието на Йоана.
Това кръщение е изпълнено от предтечата на Христа Исуса, Йоан Кръстител, и е дадено на онези, които той е подготвил да приемат Христа под тази форма. Когато размислим, че Йоан Кръстител кръщаваше, за да подготви идването на Христа, ние ще разберем това, което Евангелието на Йоана казва върху това кръщение. Помислете само, какво представлява днес кръщението: то е само едно подреждане на първоначалния символ и под тази форма то не ви дава ключа на тайната. Тогава кръщението не се е състояло само в това, да се поръси с вода главата на кръщавания, но този последният беше потопен изцяло под водата, където трябваше да остане по-дълго или по-кратко време. За да разберем какво означава това, трябва да си припомним тайнствения състав на човешкото същество.
към текста >>
52.
16. СКАЗКА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА. Земята, тялото на Христа и нов център на светлината.
GA_112 Евангелието на Йоан в отношение към другите три евангелия
Защото той вижда направо в духовния свят
сцена
та, в която Христос измива краката на учениците.
" Същото би трябвало да бъде и в човешкото царство: “Всеки човек би трябвало да насочи духовния си поглед към този, който стои по-ниско от него и да каже: "ти принадлежиш на по-нисшия свят; но както растението се прекланя пред камъка, животното пред растението, аз се прекланям пред тебе, комуто дължа моето съществуване." Ако в течение на седмици, месеци, а може би и години човек се потопява в тези чувства на всемирно смирение, той ще разбере, какво значи "миенето на краката". Пред ученик се разкрива едно духовно видение, което му показва Христа, висшето Същество пред дванадесетте апостоли и измивайки им краката. Същевременно той ще почувствува, като че вода облива краката му. И целият смисъл на това събитие се разкрива на ученика в едно видение, който му по казва, че това събитие наистина е станало. Нишката на познанието го довежда до точката, където всяко доказателство е излишно.
Защото той вижда направо в духовния свят сцената, в която Христос измива краката на учениците.
Ръководен от своя учител, ученикът намира силата да си каже: "Аз ще понасям без да роптая всички мъки и страдания, които животът ще ми изпрати. Тези страдания не ще бъдат вече за мене едно зло, защото аз ще бъда кален и ще зная че това са необходимости във вселената." Когато душата достатъчно се е утвърдила в това упражнение, тя изпитва вътрешно впечатлението на "бичуването"; ученикът се чувствува като бичуван. А това отваря неговия поглед и той вижда духом сцената с бичуването, описано в Евангелието на Йоана. След това ученикът е насочен да развие силата, която ще му позволи, при следващата степен, не само да понася тялото страдание на света, но също да си каже: "аз притежавам едно свещено благо, за което залагам цялото си същество. Нека светът ме отрупа с подигравки, нищо не ще бъде в състояние да ме отвърне от това върховно съкровище, даже ако трябва да остана сам.
към текста >>
А това отваря неговия поглед и той вижда духом
сцена
та с бичуването, описано в Евангелието на Йоана.
И целият смисъл на това събитие се разкрива на ученика в едно видение, който му по казва, че това събитие наистина е станало. Нишката на познанието го довежда до точката, където всяко доказателство е излишно. Защото той вижда направо в духовния свят сцената, в която Христос измива краката на учениците. Ръководен от своя учител, ученикът намира силата да си каже: "Аз ще понасям без да роптая всички мъки и страдания, които животът ще ми изпрати. Тези страдания не ще бъдат вече за мене едно зло, защото аз ще бъда кален и ще зная че това са необходимости във вселената." Когато душата достатъчно се е утвърдила в това упражнение, тя изпитва вътрешно впечатлението на "бичуването"; ученикът се чувствува като бичуван.
А това отваря неговия поглед и той вижда духом сцената с бичуването, описано в Евангелието на Йоана.
След това ученикът е насочен да развие силата, която ще му позволи, при следващата степен, не само да понася тялото страдание на света, но също да си каже: "аз притежавам едно свещено благо, за което залагам цялото си същество. Нека светът ме отрупа с подигравки, нищо не ще бъде в състояние да ме отвърне от това върховно съкровище, даже ако трябва да остана сам. Аз се чувствувам отговорен за него "тогава той изпитва духом в себе си "поставянето на трънения венец". Без помощта на ни какъв исторически документ, сцената описана в Евангелието на Йоана се разгръща пред неговия вътрешен поглед. След това ученикът е насочен към следващата степен, при която трябва да достигне да чувствува цялото физическо съществувание като нещо външно, включително и неговото физическо тяло, да чувствува, че той носи това тяло като един външен предмет.
към текста >>
Без помощта на ни какъв исторически документ,
сцена
та описана в Евангелието на Йоана се разгръща пред неговия вътрешен поглед.
Тези страдания не ще бъдат вече за мене едно зло, защото аз ще бъда кален и ще зная че това са необходимости във вселената." Когато душата достатъчно се е утвърдила в това упражнение, тя изпитва вътрешно впечатлението на "бичуването"; ученикът се чувствува като бичуван. А това отваря неговия поглед и той вижда духом сцената с бичуването, описано в Евангелието на Йоана. След това ученикът е насочен да развие силата, която ще му позволи, при следващата степен, не само да понася тялото страдание на света, но също да си каже: "аз притежавам едно свещено благо, за което залагам цялото си същество. Нека светът ме отрупа с подигравки, нищо не ще бъде в състояние да ме отвърне от това върховно съкровище, даже ако трябва да остана сам. Аз се чувствувам отговорен за него "тогава той изпитва духом в себе си "поставянето на трънения венец".
Без помощта на ни какъв исторически документ, сцената описана в Евангелието на Йоана се разгръща пред неговия вътрешен поглед.
След това ученикът е насочен към следващата степен, при която трябва да достигне да чувствува цялото физическо съществувание като нещо външно, включително и неговото физическо тяло, да чувствува, че той носи това тяло като един външен предмет. Той стига с това чувство до там, че може да си каже: моето физическо тяло е един инструмент, който аз трябва да нося в света. При тази четвърта степен на християнското посвещение той изпитва вътрешно "носенето на кръста". С това той съвсем не става като един помощен аскет, а напротив се научава да управлява с много по-голяма сила своето тяло отколкото по-рано. Когато е свикнал да счита своето тяло като нещо, което той носи, ученикът е достигнал тази четвърта степен.
към текста >>
53.
2. СКАЗКА ПЪРВА
GA_113 Изтокът в светлината на Запада
Щом публикувам една "Тайна Наука", аз съвсем нямам намерението да държа тайно това, което тя казва/ тук думата "тайно" се разбира в смисъла, в който за тайното се говори в Духовната наука тайно хранихме вече още тогава мисълта, че някога ще успеем да представим на
сцена
та пред определен брой зрители това творение на модерния духовен живот.
Тук имаме един от случаите, където тази дума се употребява по напълно понятен начин. Но това става и в друг случай. Никога това не се върши в смисъла на някаква глупава "потайност", както някои противници на Антропософията искат да накарат хората да вярват. Случи се даже, когато озаглавих една от моите книги "Тайна Наука" да се казва: не може да съществува никаква Тайна Наука. Това се разбира от само себе си по същия начин, както не може да има една природна, а една естествена наука.
Щом публикувам една "Тайна Наука", аз съвсем нямам намерението да държа тайно това, което тя казва/ тук думата "тайно" се разбира в смисъла, в който за тайното се говори в Духовната наука тайно хранихме вече още тогава мисълта, че някога ще успеем да представим на сцената пред определен брой зрители това творение на модерния духовен живот.
На основата на това стоеше мисълта, че духовният живот е едно велико единство и хармония и че човек има задължението да познае и да вземе под внимание сред духовния живот на дадена епоха най-прекрасните цветя. На основата стоеше мисълта, че съвременният духовен живот е в известно отношение един хаос. Но както от хаоса е произлязъл светът, така и в бъдеще ще може да се разцъфти един вид духовен Космос, духовна вселена само благодарение на това, че ще се потрудим да вземем от хаоса на съвременния духовен живот най-добрите цветя. На основата стоеше мисълта, че би било погрешно да се третира от тази гледна точка нещо друго освен именно произведение на изкуството, почерпено от пълния духовен живот на съвремието. Естествено в течение на столетия или да речем на хилядолетията бихме могли да намерим някое друго произведение на изкуството, да го модернизираме и да го представим пред публика; но всяка душа на епохата си има своята особеност; и онова, което самата душа на епохата е в състояние да създаде, когато е правилно, то именно трябва да говори на тази душа на епохата с най-голяма топлота и най-интимно.
към текста >>
А сега свържете с това, което вчера бе представено пред Вас, едно друго театрално представление и се запитайте, дали е възможно в хаоса на нашия духовен живот от
сцена
та да се разлее надолу едно общо чувство и да намери отзвук в сърцата на хората.
там, където трепти един общ духовен живот в душите по един общ начин. Това имах ме именно вчера. Нашето движение трябва да бъде един инструмент да укрепи нашите души по този начин и същевременно да ги разтвори така, щото заедно да оставим да се влее в нас нещо духовно, което трябва да се влее. Един общ полъх трябва да минава през душите. Тогава между хората ще може да зрее плодът на Братството, плодът на духовната хармония.
А сега свържете с това, което вчера бе представено пред Вас, едно друго театрално представление и се запитайте, дали е възможно в хаоса на нашия духовен живот от сцената да се разлее надолу едно общо чувство и да намери отзвук в сърцата на хората.
Това е истинско произведение на изкуството, което се отразява в нашите сърца. Когато творението на изкуството е излязло от душата на поета, то върви след това по своя път; и това, което се съдържа в него, се изпълнява напълно, когато то намери отзвук в толкова и толкова сърца и души; и едва там се явява второто главно нещо, за което се касае. Тези думи бяха казани само за да се обърне вниманието на това, как нашето движение може да стане един инструмент в културата на човечеството. В нашата епоха хората никога не се събират заедно в едно общество на хармония и любов и съгласие, ако хармонията, любовта и съгласието останат само на думи. Има само едно нещо, което може да даде почвата, върху която трябва да узрее първият наш принцип за всеобщо Братство и всеобща Любов: това е задружната работа.
към текста >>
И само защото този духовен живот беше деен, ние можахме да направим този слаб опит да представим на
сцена
та такова едно произведение на изкуството.
Би било невъзможно да Ви изтъкна в подробности всичко, което беше необходимо като работа от страна на този или онзи член. Но когато от първия до последния костюм трябва да се получи едно цяло, трябва да се получи нещо, което не само така да се каже изразява отделно това, което се проявява чрез отделния изпълнител, но което дава една обща картина, тогава е необходимо и тази част на работата да бъде одушевена от една обща идея. И със задоволство трябва да кажа, че този наш уважаем член, който се нагърби с неимоверно тежката работа да изработи нашите костюми в смисъла на цялостното представление, че този наш член свърши своята работа с най-дълбоко разбиране. С пълно съзнание казвам, че бе проявена, извънредна гениалност в начина, как отделните неща бяха съчетани в цялото. Така щото, ако ми позволите да изразя едно лично чувство, вчера аз действително изпитах в дълбочината на душата си голяма благодарност към онези, към всички онези, които съдействуваха с такова пълно разбиране и работа, всеки един на своето място, благодарност, която бих искал и днес да изкажа към всеки един от тях, благодарност, която има и една друга страна, онази страна, която прави чувството на благодарност да бъде отправено отново към всеобщия извор на нашия духовен живот, от който произхожда всичко, което ние хората въобще можем да направим.
И само защото този духовен живот беше деен, ние можахме да направим този слаб опит да представим на сцената такова едно произведение на изкуството.
Но при това ние можахме да съберем опитности и изживявания. Онзи, който даде своя принос в определен сектор на нашата работа, можа да изпита радост, че духовният живот е в известно отношение една побеждаваща сила. Това вдъхва увереност, вдъхва твърда вяра в бъдещето на нашето движение. Може би ние трябва да почерпим вярата във величието, вярата във всеобхватността на нашето движение обгръщайки с поглед отделните работи. Например радостно беше до най-висока степен, как през последните десет дни духовната сила на творението на изкуството, което представихме, действуваше не само върху нас, които съдействуваха за неговото изнасяне, които участвувахме в неговото представяне, но действуваше и върху работниците, които работеха в театъра с чук и клещи, как до последния работник на театъра те съдействуваха за осъществяване на представлението с най-голяма радост.
към текста >>
54.
Съдържание
GA_114 Евангелието на Лука
Събитието на Голгота като посвещение, изнесено върху
сцена
та на световната история.
10. Десета лекция, 26 септември 1909 г. Християнството и учението за Кармата и реинкарнациите. Двете разновидности на древното посвещение. Йона и Соломон. Христовият Принцип като нов вид посвещение.
Събитието на Голгота като посвещение, изнесено върху сцената на световната история.
11. Бележки * * * Указания относно публикуването на езотеричните лекции от Рудолф Щайнер За характера на тези частни издания Рудолф Щайнер (1861-1925) казва следното в своята автобиография "Моят жизнен път" (Събр. Съч. №28, гл.35):
към текста >>
55.
3. Трета лекция, 17 септември 1909 г.
GA_114 Евангелието на Лука
Тази подробност е нещо, до което може да стигне всеки духовен изследовател, нещо което евангелистът Лука е вложил по един тайнствен начин в забележителната
сцена
, когато дванадесетгодишният Исус влиза в храма и внезапно става съвършено друг.
А това, което се яви под формата на „небесното войнство", то се съедини с отделената от дванадесетгодишното момче Исус астрална обвивка, съедини се с всички младенчески сили, които поддържат човека млад и здрав през периода между зъбната смяна и половата зрялост. Така тази Нирманакайя на Буда, озаряваща детето Исус още от мига на неговото раждане, се сля с това, което при половата зрялост на детето се освободи като негова младенческа астрална майчина обвивка: Ето как се подмлади самата Нирманакайя. И благодарение на това подмладяване, стана възможно следното: Всичко онова, което по-рано Буда беше дал на света, сега то можа отново да се появи в детето Исус, но в един чист и детински вид. Ето защо детето Исус сега можеше да говори по един прост и затрогващ начин върху висшето учение за състраданието и любовта, което днес изложих в цялата му сложност. И когато момчето Исус се изгуби и после попадна в храма, всички наоколо бяха потресени от начина, по който говореше то, защото в този момент малкият Исус беше осенен от Нирманакайя на Буда, осенен и освежен като от един истински извор на младостта, бликащ от неговата астрална майчина обвивка.
Тази подробност е нещо, до което може да стигне всеки духовен изследовател, нещо което евангелистът Лука е вложил по един тайнствен начин в забележителната сцена, когато дванадесетгодишният Исус влиза в храма и внезапно става съвършено друг.
Ето как в Евангелието на Лука будизмът е така представен, че да бъде разбран дори от наивната и детинска човешка душа. Ние сме длъжни да разберем тази подробност. И тогава ще проумеем защо момчето не говори вече по същия начин, както преди. Предишният начин на изразяване съответствува на човека, който под образа на цар Канишка свика в древна Индия по същото време един събор, от къде то проповядваше стария будизъм като едно ортодоксално учение. Обаче междувременно беше напреднал и са мият Буда.
към текста >>
Днес можах да опиша само една малка част от
сцена
та, изобразяваща детето Исус в храма, обаче ни предстои да се потопим още по-дълбоко в тази забележителна тайна, като по този начин ще хвърлим ясна светлина както в предишните, така и в следващите години от живота на Исус от Назарет.
Той прие силите, идващи от астралната майчина обвивка на детето Исус и по този начин стана способен да говори на човешките души по един съвършено нов начин. Да, ето как Евангелието на Лука съдържа в себе си будизма, но под една друга форма: Сякаш той блика от самия извор на младостта и възвестява религията на състраданието и любовта дори на най-наивните и семпли човешки души. Сега вече ние можем да го четем. Ето какво вложи евангелистът Лука в своето Евангелие. Но то съдържа и нещо много повече.
Днес можах да опиша само една малка част от сцената, изобразяваща детето Исус в храма, обаче ни предстои да се потопим още по-дълбоко в тази забележителна тайна, като по този начин ще хвърлим ясна светлина както в предишните, така и в следващите години от живота на Исус от Назарет.
към текста >>
56.
10. Десета лекция, 26 септември 1909 г.
GA_114 Евангелието на Лука
Непосредствено след тези думи следва
сцена
та на Преображението, където трима от учениците Петър, Яков и Йоан се издигат в духовния свят и там ги пресрещат духовните съответствия на Мойсей и Илия, а на ред с това и самата духовна същност, която живее в Христос Исус (Лука 9,28-36).
Тук стигаме до онова чудно място от Евангелието на Лука, където Христос говори за едно по-висше откровение и казва: „Истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт докато не видят царството Божие" (Лука 9,27). Но те не разбираха, че след като са около него, са предопределени да изпитат върху себе си могъщото въздействие на Христовия Аз, на Христовия Принцип, чрез което можеха непосредствено да се издигнат в духовния свят. Сега духовният свят беше открит за тях, и то без откровението на Соломон, без знамението на Йона. Стана ли това?
Непосредствено след тези думи следва сцената на Преображението, където трима от учениците Петър, Яков и Йоан се издигат в духовния свят и там ги пресрещат духовните съответствия на Мойсей и Илия, а на ред с това и самата духовна същност, която живее в Христос Исус (Лука 9,28-36).
За момент те отправят взор в духовния свят, просто за да разполагат с доказателство, че имат поглед в духовния свят дори и без откровението на Соломон, дори и без знамението на Йона. Обаче в същото време се оказва, че те са все още само начинаещи. Те заспиват веднага след като могъщата сила на това, което става, ги изтръгва от техните физически и етерни тела. Ето защо Христос ги заварва спящи! Така трябваше да бъде посочен третият начин за проникване в духовния свят, различен от този на Соломон и Йона.
към текста >>
Ето защо пред тях, но и пред очите на всички, трябваше да стане едно „знамение".Това, което столетия на ред се разиграваше в мистерийните храмове като един вид минаване през „мистичната смърт", сега трябваше да се разиграе върху великата
сцена
на световната история.
Обаче той им каза: „Ако бях възвестил на човечеството това, което мога да му дам, по стария начин, ако вместо старите форми не бих предложил нови форми, аз бих сторил същото, каквото прави този, който зашива нови кръпки на старата дреха или налива ново вино в старите мехове. Но това, което сега трябва да бъде дадено на човечеството, е много повече от знака на Соломон и този на Йона, и то трябва да бъде излято в нови мехове. А вие трябва да положите усилия, за да разберете новото благовестие в неговите нови форми (Лука 5,36-37). Онези, които бяха длъжни да го разберат, можеха да постигнат това чрез могъщото влияние на Аза, не чрез на ученото от тях, а чрез силите, които се вляха в тях от самата духовна същност на Христос. Обаче за целта бяха избрани не хората, подготвяни в смисъла на старото учение, а тези, които бяха минали през много прераждания и въпреки това изглеждаха като обикновени хора, стигащи до разбиране чрез вложената в тях сила на вярата.
Ето защо пред тях, но и пред очите на всички, трябваше да стане едно „знамение".Това, което столетия на ред се разиграваше в мистерийните храмове като един вид минаване през „мистичната смърт", сега трябваше да се разиграе върху великата сцена на световната история.
Всичко, което се извършваше с такава тайнственост в храмовете на посвещението, сега трябваше да бъде изнесено навън под формата на онова, което наричаме Събитието на Голгота. Сега пред човечеството застана с цялата си мощ всичко онова, което до този момент изживяваха само посветените в продължение на три дни и половина, когато в сила беше старото посвещение. Ето защо познавачът на фактите трябваше да опише процеса, разиграл се на Голгота, такъв какъвто беше в действителност: защо то тук ние сме изправени пред самото „старо посвещение", изнесено върху видимата сцена на световната история и превърнато в исторически факт. Ето какво стана на Голгота! Всичко онова, което по-рано само малцина посветени виждаха в мистерийните храмове, когато в продължение на три дни и половина изпадайки в един вид смърт те се убеждаваха, че Духът винаги побеждава материята и че душевно-духовните сили на човека фактически принадлежат на духовния свят, всичко това сега трябваше да се разиграе пред цялото човечество.
към текста >>
Ето защо познавачът на фактите трябваше да опише процеса, разиграл се на Голгота, такъв какъвто беше в действителност: защо то тук ние сме изправени пред самото „старо посвещение", изнесено върху видимата
сцена
на световната история и превърнато в исторически факт.
Онези, които бяха длъжни да го разберат, можеха да постигнат това чрез могъщото влияние на Аза, не чрез на ученото от тях, а чрез силите, които се вляха в тях от самата духовна същност на Христос. Обаче за целта бяха избрани не хората, подготвяни в смисъла на старото учение, а тези, които бяха минали през много прераждания и въпреки това изглеждаха като обикновени хора, стигащи до разбиране чрез вложената в тях сила на вярата. Ето защо пред тях, но и пред очите на всички, трябваше да стане едно „знамение".Това, което столетия на ред се разиграваше в мистерийните храмове като един вид минаване през „мистичната смърт", сега трябваше да се разиграе върху великата сцена на световната история. Всичко, което се извършваше с такава тайнственост в храмовете на посвещението, сега трябваше да бъде изнесено навън под формата на онова, което наричаме Събитието на Голгота. Сега пред човечеството застана с цялата си мощ всичко онова, което до този момент изживяваха само посветените в продължение на три дни и половина, когато в сила беше старото посвещение.
Ето защо познавачът на фактите трябваше да опише процеса, разиграл се на Голгота, такъв какъвто беше в действителност: защо то тук ние сме изправени пред самото „старо посвещение", изнесено върху видимата сцена на световната история и превърнато в исторически факт.
Ето какво стана на Голгота! Всичко онова, което по-рано само малцина посветени виждаха в мистерийните храмове, когато в продължение на три дни и половина изпадайки в един вид смърт те се убеждаваха, че Духът винаги побеждава материята и че душевно-духовните сили на човека фактически принадлежат на духовния свят, всичко това сега трябваше да се разиграе пред цялото човечество. Събитието на Голгота е едно посвещение, изнесено върху сцената на световната история! При това въпросното посвещение се отнася не само за неговите непосредствени свидетели, а за цялото човечество. И кръвта, която се проля от Кръста, също проникна в цялото човечество.
към текста >>
Събитието на Голгота е едно посвещение, изнесено върху
сцена
та на световната история!
Всичко, което се извършваше с такава тайнственост в храмовете на посвещението, сега трябваше да бъде изнесено навън под формата на онова, което наричаме Събитието на Голгота. Сега пред човечеството застана с цялата си мощ всичко онова, което до този момент изживяваха само посветените в продължение на три дни и половина, когато в сила беше старото посвещение. Ето защо познавачът на фактите трябваше да опише процеса, разиграл се на Голгота, такъв какъвто беше в действителност: защо то тук ние сме изправени пред самото „старо посвещение", изнесено върху видимата сцена на световната история и превърнато в исторически факт. Ето какво стана на Голгота! Всичко онова, което по-рано само малцина посветени виждаха в мистерийните храмове, когато в продължение на три дни и половина изпадайки в един вид смърт те се убеждаваха, че Духът винаги побеждава материята и че душевно-духовните сили на човека фактически принадлежат на духовния свят, всичко това сега трябваше да се разиграе пред цялото човечество.
Събитието на Голгота е едно посвещение, изнесено върху сцената на световната история!
При това въпросното посвещение се отнася не само за неговите непосредствени свидетели, а за цялото човечество. И кръвта, която се проля от Кръста, също проникна в цялото човечество. Капките кръв, изтекли от раните на Христос Исус, засегнаха цялото човечество и дадоха началото на един нов духовен живот. Сега в човечеството се вля сила, докато всички други основатели на религии вливаха в него само мъдрост. Ето огромната разлика между Събитието на Голгота и другите религиозни учения.
към текста >>
57.
Евангелията. Щутгарт, 14 ноември 1909 година.
GA_117 Дълбоките тайни в еволюцията на човечеството в светлината на Евангелията
Те могат да го следват, тримата магове, те се появяват на
сцена
та на събитията и Библията разказва за това.
Ето до какви подробности стигат тези паралели. Тук отново е налице особеният ясновидски дар, който е останал и който установява връзка. И така, в момчето Исус от Витлеем се въплъщава индивидуалността на Заратустра, след като тя е приела елемента, който по пътя на наследствеността дошъл в човечеството чрез Авраам. Тези, които в халдейските тайни школи са били свързани със Заратустра, следват сега този път. В духовния свят пред тях върви тяхната звезда – самият Зороастър, който отива, за да се роди във Витлеем.
Те могат да го следват, тримата магове, те се появяват на сцената на събитията и Библията разказва за това.
Те познават живеещия тук в момчето Исус от Витлеем. Това е едното от двете деца Исус, витлеемското. В другото момче Исус, което благодарение на пътуването също било родено във Витлеем, живее, обаче, нещо съвсем друго, което заявява за себе си вече с това, че това момче Исус с всичките си качества е съвсем различно от витлеемското момче Исус. Витлеемското момче Исус от самото начало се оказва според всички човешки мерки извънредно надарен човек, защото притежавал силна индивидуалност. Той бил надарен с всичко, което човечеството завоювало дотогава в сферата на културните ценности.
към текста >>
58.
1. ВЪВЕДЕНИЕ НА АМЕРИКАНСКИЯ ИЗДАТЕЛ
GA_118 Новото появяване на Христос в етерния свят
В първата
сцена
на тази мистерийна драма Теодора обявява в артистична форма приближаващото се явяване на Христос в етера, което не ще зависи от вяра, а по-скоро от новоспечелено, изпълнено със светлина духовно виждане.
В няколко от тези лекции Рудолф Щайнер споменава преживяването на Савел /по-късно Павел/, който, като преминал пустинята, приближавал портите на Дамаск. Без да познавал Христос, Павел внезапно преживял в духа Неговото силно присъствие чрез светлината, словото и пълнотата на Неговото същество. Това събитие на посвещение необикновено за онова време сега в зазоряващия се период на Светлина, така казва Щайнер, все повече и повече ще се разпространява. Следователно Павел може да се счита за предшественик на една нова форма на съзнание за духовния свят. В заключение ще споменем, че първите осем лекции, обемащи периода от януари до Великден 1910 г., бяха последвани от написването и премиерата на първата от четирите Мистерийни драми на Рудолф Щайнер "Портата на посвещение", представена през август същата година в Мюнхен.
В първата сцена на тази мистерийна драма Теодора обявява в артистична форма приближаващото се явяване на Христос в етера, което не ще зависи от вяра, а по-скоро от новоспечелено, изпълнено със светлина духовно виждане.
Читателите, които търсят подновяване на своето дейно отношение към Христовото Същество, ще намерят в тези лекции онова, което им е необходимо. Рене Куеридо /Rene. M. Querido/
към текста >>
59.
13. ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 25. 11. 1917 г. Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света. Част ІІІ.
GA_118 Новото появяване на Христос в етерния свят
Ако някой някога може да разбере какво може да бъде казано във връзка с
сцена
та на Хомункулуса в Гьотевия Фауст, човек ще бъде по-добре информиран за тези неща, защото онова, което е съществено, е, че от ХVІ-тото столетие насам мъгла е спусната върху тези неща, те са се отдръпнали навътре в човешкото съзнание.
Тези жизнени обстоятелства могат да бъдат надделяни по правилния начин само когато се разрасне едно по-дълбоко и по-дълбоко разбиране и когато ще има желание да се отрекат хората поне за известно време, от непосредственото практическо приложение на тези неща в голям мащаб. Тези неща всички са се развили по такъв начин, че човек може да каже, че твърде малко се е задържало от онова, което нявга е било скрито зад древните атавистични стремежи до XIV и ХV-тото столетие. Много се говори днес за древната алхимия. Понякога се напомня и за усилията за създаването на Хомункулуса и т.н. Но това, което се говори е напълно без основание.
Ако някой някога може да разбере какво може да бъде казано във връзка с сцената на Хомункулуса в Гьотевия Фауст, човек ще бъде по-добре информиран за тези неща, защото онова, което е съществено, е, че от ХVІ-тото столетие насам мъгла е спусната върху тези неща, те са се отдръпнали навътре в човешкото съзнание.
Законът, който управлява тези неща, е същият, както законът, който регулира вътре в човешкото същество ритмичната промяна на будност и сън. Така както човекът не може да се издигне над съня, така, по отношение на духовната еволюция, той не може да не отчете спането на духовната наука, което е станало пред вековете от ХVІ-тото столетие насам. Необходимо бе за човечеството да е заспало за духовното в течение на известно време, за да може то да се появя отново под друга форма. Трябва да се разбира такава необходимост, ала човек не трябва да си позволява да се отчайва от това. По тази причина трябва да ни е много ясно, че времето на събуждането е дошло и че всеки трябва да вземе активно участие в това събуждане, че събитията много често предшествуват знанието и човек не ще разбира събитията, които стават около него, ако не се приобщи към знанието.
към текста >>
60.
11. ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 28 май 1910 г. Индивидуална и универсална Карма.
GA_120 Откровенията на Кармата
Виждаме още, как един или друг народ прибавя нещо ново към основния импулс и как в развитието остава нещо непреходно; обаче напредъкът неумолимо изисква цели народи да напуснат историческата
сцена
, като в същото време техните най-големи и величествени постижения биват съхранени за следващите епохи.
По друг начин нещата не могат да бъдат разбрани! Антропософската Духовна Наука е категорична по този въпрос. Така очертаващият се планомерен ход на развитието е едно цяло и има своите вътрешни зависимости, своите вътрешни закономерности, подобни на кармическите закономерности в хода на индивидуалния човешки живот. И сега идва ред на въпроса: Какво е отношението на този универсален план към индивидуалната Карма на човека? Ако обърнем поглед назад към миналото, ще видим как възникват култура след култура, народ след народ.
Виждаме още, как един или друг народ прибавя нещо ново към основния импулс и как в развитието остава нещо непреходно; обаче напредъкът неумолимо изисква цели народи да напуснат историческата сцена, като в същото време техните най-големи и величествени постижения биват съхранени за следващите епохи.
В този смисъл, изводите на антропософската Духовна Наука не трябва да ни учудват: В този възходящ ход на човешкото развитие, тя ясно разграничава два отделни потока. Обърнете внимание, как в универсалния „план", по който се развива човечеството, съществува един „непрекъснат поток", всред който еволюцията напредва вълнообразно, но по такъв начин, че културните постижения се предават от една епоха на друга. Нека да се спрем на Първата следатлантска културна епоха, на Древноиндийската културна епоха и на нейното неповторимо величие. Това, което откриваме във Ведите, е само едно далечно и смътно отражение от дело то на свещените Риши и антропософското свръхсетивно познание сочи, че първичното величие на древния индийски народ навлиза в своя упадък, едва когато започна да натрупва своите културни постижения под формата на чудни поетични творби, предназначени всъщност за следващите епохи. Обаче първоначалните културни импулси на Древна Индия се вляха в цялото човечество.
към текста >>
61.
1. Първа лекция, Кристияния (Осло), 7. Юни 1910. Ангели, Духове на Народите и Духове на Времето: Тяхното участие в еволюцията на човечеството.
GA_121 Отделните души на народите
Междувременно оттеглените Духове на Времето напредват в своето собствено развитие и в определен момент ръководещ Дух на Времето отново става онзи, който най-дълго е отсъствувал от
сцена
та, за да предложи на напредналото човечество под формата на интуиции плодовете на своето собствено развитие, и най-вече, да загатне пред него своята по-висша мисия.
После идва нова епоха и предишният Дух на Времето бива заменен от следващия Дух на Личността, от следващия Архай. След изтичането на определен брой епохи, съответният Дух на Времето започва друг вид развитие. Нека да си представим това по следния начин: когато умираме и приключваме с нашето сегашно развитие, нашата личност пренася резултата от този земен живот в следващия земен живот и т.н. Същото става и с Духовете на Епохите. Всяка епоха се ръководи от един такъв Дух на Епохата и когато тя привърши, той връчва ръководството на своя приемник; после новият приемник връчва ръководството на следващия и т.н.
Междувременно оттеглените Духове на Времето напредват в своето собствено развитие и в определен момент ръководещ Дух на Времето отново става онзи, който най-дълго е отсъствувал от сцената, за да предложи на напредналото човечество под формата на интуиции плодовете на своето собствено развитие, и най-вече, да загатне пред него своята по-висша мисия.
Да, ние можем да отправим поглед нагоре към тези Духове на Личността, обозначавани с нищо незначещия израз „Дух на Времето“ и да потвърдим: Да, ние хората се реинкарнираме*10 и минаваме от една инкарнация в друга инкарнация; обаче ние знаем точно: Прераждайки се от една епоха в друга и насочвайки поглед в бъдещето, за нас е напълно ясно, че предстоящите събития на Земята ще бъдат ръководени от други Духове на Времето. Обаче нашият сегашен Дух на Времето отново ще се появи и ние отново ще се срещнем с него. Поради факта, че тези Духове на Личността описват един вид кръгове или цикли и винаги се връщат в тяхната изходна точка, те биват наричани също и „Духове на циклите“. През следващите дни ние ще се убедим в правотата на този израз. Следователно, тези по-висши Същества, които предават своите заповеди на Народностните Духове, биват наричани и с името „Духове на циклите“.
към текста >>
62.
6. Шеста лекция, 12. Юни 1910, сутрин. Петте основни раси на човечеството.
GA_121 Отделните души на народите
Описана е една трогателна
сцена
, при която вождът на загиващите индианци е изправен пред европейския завоевател.
След като е засегнало всички други системи, накрая Сатурновото влияние достига и до системата на жлезите. Тя отстранява най-твърдите части на човека, и бихме могли да кажем, че въпросното умиране се състои в един вид вкостеняване, както това се проявява дори и външно. Вгледайте се в лицата на старите индианци и Вие просто с ръцете си ще напипате процеса, за който става дума и който доведе до залеза на тази раса. В лицето на една такава раса намери видим израз всичко онова, което съществуваше в Сатурновото развитие; после обаче то се прибра в себе си и остави човека сам да се справя със своята твърда костна система, довеждайки го фактически до края, до умирането. Впрочем ние бихме могли да усетим нещо от тази действително окултна истина, когато още в 19 век чуваме как един от представителите на тези стари индианци говори за това, че предишните велики и могъщи сили са все още живи в неговото сърце, макар и те вече да не могат да участвуват в по-нататъшната еволюция.
Описана е една трогателна сцена, при която вождът на загиващите индианци е изправен пред европейския завоевател.
Представете си нагледно, как тези двама души застават един срещу друг, как сърцата им трепват, защото единият е току-що пристигнал от Европа, а другият е представител на онези ранни народи, които са потеглили на запад още когато расите е трябвало да бъдат разпръснати по лицето на Земята. И тогава индианците пренесоха на запад всичко онова, което е имало стойност за Атлантската културна епоха. И кое беше за индианеца най-важното, най-забележителното? Това, че той все още можеше да предусеща нещо от древното величие и слава на една епоха, когато разделянето на расите не беше напреднало, когато хората можеха да отправят поглед към Слънцето и да възприемат проникващите през морето от мъгли Духове на Формата. През едно море от мъгли атлантецът поглеждаше нагоре към това, което за него все още не беше разделено на шест или седем части, а действуваше задружно.
към текста >>
63.
1. СКАЗКА ПЪРВА
GA_122 Тайните на библейското сътворение на света
Миналата година аз трябваше да напомня, че в началната точка на основаването на нашата германска секция /на Теософското общество/ в Берлин във връзка с тази драма "Децата на Луцифер" държах една сказка и че тогава пред душата ми плуваше като един идеал да можем да покажем тази драма на
сцена
та.
Още в началото на миналогодишния цикъл /"Изтокът в светлината на Запада. Децата на Луцифер и братята Христови"/ аз трябваше да обърна вниманието върху това, колко важни в символично отношение са именно тези наши мюнхенски празненства за нашия антропософски живот. И трябваше да обърна вниманието на това, как години наред ни е крепяло това, което в истински антропософски смисъл бихме могли да наречем "търпение на чакането", докато силите узреят за определена работа. Позволете ми още веднъж да припомня, че драмата "Децата на Луцифер", която мижахме да представим миналата година и която имахме щастието да повторим тези дни, трябваше да я чакаме с търпение 7 години. Необходима беше работа от 7 година на антропософското поле, докато се подготвим, за да можем да представим тази драма.
Миналата година аз трябваше да напомня, че в началната точка на основаването на нашата германска секция /на Теософското общество/ в Берлин във връзка с тази драма "Децата на Луцифер" държах една сказка и че тогава пред душата ми плуваше като един идеал да можем да покажем тази драма на сцената.
Това успяхме да постигнем след седемгодишна антропософска работа и трябва да кажем: това представление през миналата година означаваше в известно отношение един граничен камък в нашия антропософски живот. Ние трябваше да поставим пред духовните очи на нашите обични приятели една художествена проява на антропософско чувствуване и мислене. И в такива моменти ние се чувствуваме истински в нашата антропософска среда, когато чувствуваме, как ни обхваща и ни прониква антропософският живот, автор на "Децата на Луцифер" /Едуард Шуре: "Децата на Луцифер", автор също на ""Великите посветени"/, които още миналата година имахме щастието да видим при онова представление и при миналогодишния цикъл и на чието присъствие се радваме и тази година, че създал за съвремения духовен живот в своята епохална творба "Великите посветени" една постройка от идеи, чието действие върху душите и сърцата на съвременните хора ще може да бъде оценено едва в бъдещето. Вие бихте много се удивили, ако бихте сравнили уважението, което днес хората хранят към духовните сили и духовните работи на миналото от една или друга епоха, бихте много се удивили, ако сравнили това днешно уважение с онова, което е царувало в съзнанието на тогавашните съвременници. Днес хората лесно смесват начина, по който те мислят върху Гьоте, върху Шекспир, върху Данте, с това, което техните съвременници са били в състояние и способни да прозрат и обгърнат с поглед от духовните сили, които такива личности са внедрили в прогресиращия човешки дух.
към текста >>
И като поставихме на
сцена
та една драма, в която не само се показа, как стремежите на хората и силите на хората се коренят в сърцето и в главата, но и как в тях проникват вдъхновенията от свещените места, от центровете на посвещението в светилищата, как невидимите Същества разпалват и одухотворяват човешките сърца, като показахме това взаимно преплитане на свръхсетивните светове и на нашия сетивен свят, ние поставихме с това един граничен камък в нашето антропософско движение.
Защото днес вече от много души лъчезари в далечните кръгове на културата на нашето съвремие душевното ехо, което е станало възможно благодарение на това, че тези идеи са проникнали в сърцата на нашите съвременници. И това ехо, този отклик е действително важен за нашите съвременници; защото за безброй хора той означава сигурност в живота, утеха и надежда в най-тежките моменти на този живот. И само когато разбираме да се радваме истински на такива велики дела на духа на нашето съвремие, само тогава можем да кажем, че носим в гърдите си антропософско чувствуване и антропософско настроение в по-голям стил. И от онези глъбини на душата, от които се просияли идеите на "Великите посветени", от тези глъбини са били изградени и оформени образите на драмата "Децата на Луцифер", които доставят пред очите на душата ни една голяма епоха на човечеството, една епоха, в която се сблъскват остарялото и новоразцъфтяващото се в развитието на света. И антропософите трябва да разберат, как в тази драма лъчезарят заедно две неща: човешкият живот, човешката работа и човешката дейност на физическото поле, както е представено чрез образите, които застават пред нас в "Децата на Луцифер"; и в тази работа, в това действие свети онова, което наричаме озарение от висшите светове.
И като поставихме на сцената една драма, в която не само се показа, как стремежите на хората и силите на хората се коренят в сърцето и в главата, но и как в тях проникват вдъхновенията от свещените места, от центровете на посвещението в светилищата, как невидимите Същества разпалват и одухотворяват човешките сърца, като показахме това взаимно преплитане на свръхсетивните светове и на нашия сетивен свят, ние поставихме с това един граничен камък в нашето антропософско движение.
Защото и в началото на тазгодишния наш цикъл от сказки аз трябва да повторя: най-важното, най-същественото при едно такова мероприятие, това са сърцата на онези, които имат разбиране да предприемат едно такова дело. Тази е великата грешка на нашата епоха, че хората вярват, че може да бъде създадена една творба и тя трябва да действува. Защото не е само това, че в света съществуват такива велики творби на Рафаел или на Микеланджело: важното е в света да живеят сърца, да съществуват души, които могат да направят да оживее в тях очарованието от тези творби. Рафаел и Микеланджело не са творили само за себе си: те са творили в отклик с онези, които са били изпълнени от онази култура, които са били способни да приемат това, което те са поверили на платното. Нашата съвременна култура е хаотично; нашата съвременна култура няма никакво единство в чувствуването.
към текста >>
Вчера в една художествена
сцена
/"Вратата на посвещението".
Преди всичко трябва да споменем настоящата година всеотдайна работа на двете дами, които тук действуват целесъзнателно и във вътрешна хармония с това, което искаме да осъществим на антропософското поле. От много години госпожица Щинде и графиня Калкройт посветили всичките си сили на антропософската работа тук на това място. И че само благодарение на всеотдайната и целесъзнателна дейност във вътрешна хармония с антропософските импулси стана възможно това, което с голямо задоволство трябваше да дадем, това най-добре зная аз самият. Ето защо за Вас ще бъде толкова по-понятно, защо при този случай изказвам тук тези думи за двете сътруднички от сърце изпълнено с благодарност. След това идва всеотдайната работа на тези, които непосредствено отдадоха своите сили за осъществяването на това, което подготвихме седмици наред.
Вчера в една художествена сцена /"Вратата на посвещението".
Розенкройцерска драма от Рудолф Щайнер/ се опитахме да представим пред Вашия поглед пътя към висините, където човек може да изпита това, което трябва да тече през антропософското развитие; това, което така да се каже изследователят на душата трябва да изживее. Може би във връзка с това, което имаме да кажем в настоящия цикъл, ще се намери случай да обърнем внимание върху това или онова от събитията, които преминаха пред вашия душевен поглед. Трябваше да бъде показан животът на този, който се стреми към духовно познание; трябваше да бъде показано, как той израства от физическото поле, как още тук на физическото поле всичко, което става около него и което може би за един друг човек би изглаждало нещо съвсем обикновено ежедневно, за него то става важно. Душата на духовно развиващия се трябва да израсне от събитията на физическото поле. След това трябваше да бъда показано, какво трябва да изживее в самата себе си тази душа, която в нея се влива всичко, което се разиграва около нас като човешка съдба, като човешко страдание, като човешка радост, като човешки стремеж и човешки илюзии, как душата може да бъде смазана и разбита, как през това разбиване може да проникне силата на Мъдростта и как едва тогава, когато човек вярва, че в известно отношение е станал чужд сетивния свят, той става жертва на големи измами.
към текста >>
Уверявам ви, че това на е някакъв образ, някакъв символ, а то е описано реалистично, когато
сцена
та, където младият Капезиус развива своите идеали изхождайки от чувства на сърцето, които са напълно оправдани за сетивния свят, ни показва, как това, което той заедно със Щрадер казва, разтърсва стихиите, развързва светкавици и гръмотевици.
Ето защо Йоханес Томасиус вижда със своя духовен поглед човека, с който се е срещал първо на физическото поле, вижда го не така, какъвто той е сега, но какъвто е бил десетилетия преди това, като млад човек. А другия, Щрадер, той вижда не във формата, в образа, който има сега, но го вижда пророчески в бъдещето, какъвто той ще стане, ако се развива по-нататък по същия начин, по който се развива в онова настояще. Ние разбираме този момент едва тогава, когато го разпрострем отвъд настоящето в миналото и в бъдещето. Но тогава пред нас застава онова, с което е свързано като с духовна нишка всяко събитие на настоящето. Тогава пред нас застава духовният свят, с който човек винаги се намира във връзка, макар и да не може да прозре това със своя външен физически ум и със своите външни сетива.
Уверявам ви, че това на е някакъв образ, някакъв символ, а то е описано реалистично, когато сцената, където младият Капезиус развива своите идеали изхождайки от чувства на сърцето, които са напълно оправдани за сетивния свят, ни показва, как това, което той заедно със Щрадер казва, разтърсва стихиите, развързва светкавици и гръмотевици.
Това е така, защото идеалите на Капезиус по отношение на духовния свят се коренят само във външния, възприемем чрез сетивата свят. Човекът съвсем не е едно изолирано същество. Това, което той изговаря в своите думи, което действува в неговите мисли, което живее в неговите чувства, е свързано с целия космос. И всяка дума, всяко чувство, всяка мисъл продължава да действуват в света; без човек да знае това, неговата грешка, неговото изопачено чувство действуват разрушително в елементарните царства на нашето съществуване. И това, което преди всичко заляга в душата на този, който върви в пътя на познанието, което се събужда в душата му от тези опитности в духовния свят, е великото чувство на отговорност, което ни казва: "това, което вършиш като човек, то не се ограничава само на мястото, на което твоите усилия се движат, на което ти мислиш, на което твоето сърце тупти: това принадлежи на целия свят.
към текста >>
Позволете ми да благодаря преди всичко на нашия мил приятел Дозер, който не само миналата, но и тази година пое трудната задача да представи на
сцена
та Фосфорос, а освен това тази година прие да представи онова лице, което ми беше особено присърце и което е неизмеримо важно за това, което се опитахме вчера да покажем: образа на Капезиус.
Че можахме да го покажем при относително тежки условия, това стана възможно само благодарение на вярната и всеотдайна работа на много от нашите антропософски приятели. И позволете ми да изкажа това, което е залегнало в сърцето ми като дълбока нужда, че самият аз и всички, които знаят нещо за това, не можем достатъчно да благодарим на всички, които работиха заедно с нас, за да се осмелят да направят този опит, защото това трябваше да бъде само един опит. Условията за неговото провеждане съвсем не бяха от най-леките. Онези, които сътрудничеха, трябваше седмици наред и особено през последната седмица да вложат всичките си сили и да работят всеотдайно. И трябва да считаме като едно прекрасно постижение нашия антропософски живот, че между нас имаме хора на изкуството, които вече от две години стоят с вярност до нас със своите художествени сили.
Позволете ми да благодаря преди всичко на нашия мил приятел Дозер, който не само миналата, но и тази година пое трудната задача да представи на сцената Фосфорос, а освен това тази година прие да представи онова лице, което ми беше особено присърце и което е неизмеримо важно за това, което се опитахме вчера да покажем: образа на Капезиус.
Може би Вие постепенно ще доловите, защо този образ на Капезиус е толкова особено важна. От голямо значение е също в тази връзка и другият образ, образът на Щрадер, представен от нашия любим Зайлинг, който вече от две години стои вярно до нас. При това не трябва да изпусна да спомена, че чрез своята особена дарба на гласа нашият любим господин. Зайлинг винаги ни съдействува там, където се касае да покажем символично, как духовният свят действува във физическия. Всичко мило и великолепно задоволително, което можахте да чуете в гласовете на духовете, ние дължим на тази извънредна дарба в тази насока.
към текста >>
Трябва да кажем, че може би само на полето на Антропософията може да нарасне така силата, която показа госпожица фон Сиверс, да представи на
сцена
та два дни наред две такива големи роли, каквито са Клеонис и Мария.
От голямо значение е също в тази връзка и другият образ, образът на Щрадер, представен от нашия любим Зайлинг, който вече от две години стои вярно до нас. При това не трябва да изпусна да спомена, че чрез своята особена дарба на гласа нашият любим господин. Зайлинг винаги ни съдействува там, където се касае да покажем символично, как духовният свят действува във физическия. Всичко мило и великолепно задоволително, което можахте да чуете в гласовете на духовете, ние дължим на тази извънредна дарба в тази насока. Трябва да благодаря преди всичко и на онези, които вложиха всичката си сила в главните роли, въпреки че през това време и въобще през цялата година трябваше да вършат и други нека в полето на Антропософията.
Трябва да кажем, че може би само на полето на Антропософията може да нарасне така силата, която показа госпожица фон Сиверс, да представи на сцената два дни наред две такива големи роли, каквито са Клеонис и Мария.
Такива неща са възможни, когато човек влага всичките си сили, с които разполага. И особено сърдечно бих искал да благодаря тук на тази, която игра ролята на Йоханес Томасиус, и бих изпитал особено дълбоко задоволство, ако този образ на Йоханес Томасиус, в който е вложено твърде много от това, което наричаме антропософски живот, остане свързан с името на тази, която игра неговата роля. Че стана въобще възможно при трудните обстоятелства, на които не ще се спирам сега тук, ние дължим на интензивността и всеотдайността, с които госпожица Валер чувствува делото на Антропософията. И ако бих Ви разказал, при какви трудности поради краткото време госпожица Валер трябваше да се вживее в тази роля на Йоханес Томасиус, Вие наистина бихте се удивили. Нас ни засягат всички тези неща, които стават между нас, които стават в нашата антропософска работа; те ни засягат, понеже в духовен смисъл ние сме едно антропософски семейство.
към текста >>
И ако завчера и вчера можахме да изпитате едно задоволство за вашето сърце, за вашата душа, то насочете чувствата, които изпълват душите Ви, към тези, чиито имена бяха споменати тук и към онези,които гледахте на
сцена
та като Ваши добре познати приятели.
Ако имахме възможност да постигнем това, ние дължим това на пълното разбиране, с което нашите приятели на изкуството, госпожа Фолкерт, господин Линде, нашият любим господин Хас сътрудничеха от цялото си сърце във всичко, което се изискваше, за да се осъществи по един достоен начин това, което трябваше да се направи. И подобни неща са възможни само тогава, както вече казах от самото начало когато всеки един работи свободно и всеотдайно от сърце. И през тази година трябва да осмислим за работата, която едва ли би могла да бъде лесно обгърната, но която заангажира седмаци наред един човек с цялата му душа и сърце, за работата, която трябваше да осигури подходящо изработване на изискваните костюми. И както миналата година така и тази този товар пое върху себе си нашата любима госпожица фон Екардтщайн, тя се посвети на тази работа и това направи не само с отдайност, но, което е важно, също и с високо разбиране за всички подробности и за цялото, което никога не бива да се изпуска изпредвид в такива случаи. Но всичко това са само слаби, загатвания за това, което както казахме днес трябваше да кажем изхождайки от чувството на антропософско семейство, за да знае всеки един, как разбираме ние това сътрудничество и това съдействие.
И ако завчера и вчера можахме да изпитате едно задоволство за вашето сърце, за вашата душа, то насочете чувствата, които изпълват душите Ви, към тези, чиито имена бяха споменати тук и към онези,които гледахте на сцената като Ваши добре познати приятели.
С този ако мога да кажа така крайъгълен камък на нашата антропософска дейност исках да кажа, как трябва да се разбира вливането на антропософските идеи, на антропософския живот в културата. И ако и днешното човечество не е още склонно да приема в останалата външна култура това, което може да се разлее от духовния живот, бихме искали да покажем поне в художествен образ, как може да се превърне в живот това, което се струи в душите като мисли, като вътрешен живот и прониква в душата. Такива чувства могат да се запалят при предчувствието, че от своето настояще човечеството все пак ще напредне към едно бъдеще, и което ще може да чувствува, как се разлива духовният живот отгоре надолу през духовните и душевни жили на хората върху физическото поле; че човечеството отива към една такава епоха, когато човекът ще се чувствува като посредник между духовния свят и физическия свят. За да може да се събуди това предчувствие, устроихме ние нашите театрални представления. И когато имаме едно такова предчувствие, тогава ние ще намерим също и възможността да възвърнем отново първичната светлина, първичния блясък на вече изтъркани думи, които даже застават пред душата на хората с една стойност на чувствата, които му дават възможност да разбере целия техен смисъл.
към текста >>
64.
8. СКАЗКА ОСМА
GA_122 Тайните на библейското сътворение на света
Припомням ви само онези образи, когато той седи медитирайки в предната част на
сцена
та и чувствува, как в него изгрява духовният свят.
Първото пробуждаме на това ясновидско съзнание е такова, че на първо време то не долавя външни същества се крие един източник на множество разочарования за онези, които да речем чрез тяхното езотерично развитие образуват в себе си съдбата на ясновидски способности. Това развитие за ясновидските способности върви на степени. Има една първа степен на ясновидството; тогава в човека се развиват някои ясновидски способности и той вижда нещо около себе си. Но той би сгрешил, ако веднага би бил убеден, че това, което възприема около себе си да речем в духовното пространство, е истинска действителност. В нашата розенкройцерска драма /Розенкройцерска мистерия/ Йоханес Томасиус минава през този стадий на астрално ясновидство.
Припомням ви само онези образи, когато той седи медитирайки в предната част на сцената и чувствува, как в него изгрява духовният свят.
Тогава се явяват образи и първото нещо е, че духът на елементите му представя пред душата образи на същества, които той познава вече от живота. Нещата се представят така, че Йоханес Томасиус се е запознал в своя живот с професор Капезиус и с Доктор Щрадер. Той познава тези лица от физическото поле; приел е определени представи от тези личности на физическото поде. Там, където след голямата скръб се пробужда неговата ясновидска способност, Йоханес Томасиус отново вижда професор Капезиус и Доктор Щрадер. Но той ги вижда в странни форми: Капезиус той вижда подмладен, на около 25, 26 години, а не такъв, какъвто е в момента, когато Йоханес Томасиус седи в стаята и медитира.
към текста >>
Драматично това може да бъде представено така, като образите, които всъщност оживяват в душата чрез медитацията, са показана на
сцена
та.
Той познава тези лица от физическото поле; приел е определени представи от тези личности на физическото поде. Там, където след голямата скръб се пробужда неговата ясновидска способност, Йоханес Томасиус отново вижда професор Капезиус и Доктор Щрадер. Но той ги вижда в странни форми: Капезиус той вижда подмладен, на около 25, 26 години, а не такъв, какъвто е в момента, когато Йоханес Томасиус седи в стаята и медитира. Също така той вижда Доктор Щрадер не такъв, какъвто е действително в момента, а го вижда такъв, какъвто ще стане, когато остарее в това си въплъщение. Тези и още някои други образи се явяват пред Йоханес Томасиус.
Драматично това може да бъде представено така, като образите, които всъщност оживяват в душата чрез медитацията, са показана на сцената.
Грешката не може да се състои в това, че Йоханес Томасиус счита това за измама, ако би сторил това, той би сгрешил напълно. Единствено правилното настроение спрямо това положение е, той да си каже, че сега не може още да знае, доколко това е измама или действителност. Той не знае, дали това, което му се представя в образите, е една външна духовна действителност, ако щете, дали то е това, което е записано в Акашовите летописи или дали той е разширил своето собствено себе и го е превърнал в един свят. То може да бъде и двете положения и той трябва да приеме че е така. Това, което му липсва, е дарбата да различава между духовната действителност и образното съзнание.
към текста >>
65.
2. Втора лекция, 2. Септември 1910
GA_123 Евангелието на Матей
Също в Мюнхен аз посочих как в розенкройцерската мистерийна драма „Портата на посвещението"*12, краят на първата
сцена
в „стаята за медитация", представлява една остра и сурова борба с езика.
Най-голямата тривиалност, която изобщо е била изказвана в хода на 19. век и в хода на новата култура, която обаче е повтаряна безброй пъти в епохата на попивателната хартия, е, че всяка истина би трябвало да се формулира по най-прост и достъпен начин, и че тъкмо езикът, с неговите изразни форми, би бил подходящата мярка за това, дали някой притежава истината или не. Обаче подобно изказване означава, че този, който стои зад него, всъщност не притежава никаква истина, а само произволни твърдения, които е получил с помощта на езика в хода на годините. Разбира се, за такива хора езикът е напълно достатъчен и те нямат ни какво предчувствие за борбата, която понякога трябва да се води с езика. Ние се натъкваме на тази борба най-вече там, където трябва да бъде казано нещо велико и мощно, и душата често пъти бива разтърсвана от нейните измерения.
Също в Мюнхен аз посочих как в розенкройцерската мистерийна драма „Портата на посвещението"*12, краят на първата сцена в „стаята за медитация", представлява една остра и сурова борба с езика.
Думите, които йерофантът трябваше да каже на учениците, са нещо, което само отчасти може да бъде постигнато с безпомощния инструмент на езика. Обаче в свещените Мистерии бяха изразявани именно най-дълбоките тайни. Ето защо там непрекъснато усещаха, колко безпомощен инструмент е говоримият език и колко неподходящ е той за изграждането на онези образи, към които действително се стремим. Оттук и непрекъснатият стремеж в Мистериите към изразни средства, опиращи се на вътрешните душевни изживявания. А като най-слаби се оказваха онези изразни средства, до които хората прибягваха столетия наред в повърхностното си общуване с външния свят.
към текста >>
66.
7. Седма лекция, 7. Септември 1910
GA_123 Евангелието на Матей
Заратустровата индивидуалност премина тъкмо в това момче Исус и евангелистът Лука описва този момент в известната
сцена
, когато родителите му го откриват в Йерусалимския храм по време на празника.
Ние видяхме още, как в продължение на 12 години Заратустровата индивидуалност успя да развие в това момче Исус т.е. в самия себе си всички онези качества, които можеха да бъдат развити в етерно-физическата организация на един потомък от Соломоновия дом. Заратустра стигна до тях само защото той живя цели 12 години в това физическо и етерно тяло. По начало до човешки качества се стига, ако ги развием като „инструменти", като органи. После Заратустровата индивидуалност напусна това момче Исус и премина в другото момче Исус, за което ни говори Евангелието на Лука: то произлиза от Натановата линия на Давидовия дом, роди се като второ дете Исус и в Назарет беше отгледано редом с първото.
Заратустровата индивидуалност премина тъкмо в това момче Исус и евангелистът Лука описва този момент в известната сцена, когато родителите му го откриват в Йерусалимския храм по време на празника.
Докато соломоновото дете Исус умря наскоро, Заратустра продължи да живее в Исус от Евангелието на Лука до своята тридесета година, развивайки всички онези качества, които могат да бъдат развити с помощта на предварително подготвените органи, каквито притежаваха физическото и етерното тяло на Соломоновия Исус, към които по-късно прибави и това, което можа да постигне чрез астралното тяло и Аза на Натановия Исус. И така, до своята тридесета година Заратустра израства в тялото на Натановия Исус, развивайки там съответните качества до такава степен, че сега можа да принесе третата си велика жертва; сега той пожертвува своето физическо тяло, което в продължение на три години се превърна във физическо тяло на Христовото Същество. След като в миналото Заратустровата индивидуалност беше пожертвувала астралното си и етерното си тяло за Хермес и Мойсей, сега тя принесе в жертва физическото тяло, или с други думи: тя напусна тази последна обвивка, която иначе съдържа в себе си както етерното, така и астралното тяло. И това, което до този момент се извършваше от Заратустровата индивидуалност, сега се поема от едно Същество с единствена по рода си природа, представляващо изворът на цялата мъдрост, към която се стремяха всички велики Учители на човечеството: Христос. Ето събитието ние ще говорим за него още по-подробно което намира израз в Кръщението от Йоан в реката Йордан, чиято всеобхватност и величие едно от Евангелията описва с думите: „Ти си Моят възлюбен Син, в когото Аз виждам самия себе си, в когото пред мен застава моето собствено Себе" (Лука 3, 22), а не с тривиалния превод „...в теб е моето благоволение!
към текста >>
И помазването, което играе важна роля в древните Мистерии, отново застава пред нас, обаче на една по-висока степен, вече на историческата
сцена
, докато по-рано то оставаше в пределите на храма (Матей 26, 6-13).
Божествените субстанциални сили можеха да са навън в пространството; обаче до този момент, това, което живее в човека, все още не беше изнасяно в пространството. Единствено Христос можеше да предприеме всичко това: Да влее човешките сили в Космоса. Само един Бог можеше да издигне човешката природа по този начин. А сега идва ред и на втория основен стълб в Евангелието на Матей, а именно когато ни се показва, че втората страна на посвещението навлизането в Космоса, в Слънцето и звездите също беше постигната чрез Христос, и то не за друго, а заради самата човешка природа. Сега Христос бива помазан, помазан както всеки друг човек, за да стане чист и неуязвим срещу всичко онова, което би могло да го посрещне от физическия свят.
И помазването, което играе важна роля в древните Мистерии, отново застава пред нас, обаче на една по-висока степен, вече на историческата сцена, докато по-рано то оставаше в пределите на храма (Матей 26, 6-13).
Ние ставаме свидетели, как сега Христос дава израз на „навлизането в големия свят" не само навлизането в себе си, а разливането из целия останал свят и това става по време на Тайната вечеря, когато обяснява на апостолите, че той присъствува както в твърдия елемент на Земята, нещо, което е загатнато в думите „Аз съм хлябът", така и в течния елемент (Матей 26, 17-30). В Тайната вечеря е показано това съзнателно навлизане в големия свят, нещо, което човекът винаги върши по време на сън, само че несъзнателно. Зад покъртващите думи „Душата ми е смутена до смърт" (Матей 26, 28), се крие онова мъчително усещане, онова космическо заслепяване, за което вече стана дума Всъщност Христос Исус изживява същото, което иначе хората изпитват като един вид умъртвяване, парализа, заслепяване. В сцената от Гетсимания той изживява нещо, което бихме могли да обозначим с думите: Сега напусна тото от душата физическо тяло изпада в своето първично състояние на страх. Тази сцена ни показва как душата се разширява в големия свят и как тялото е напуснато от нея.
към текста >>
В
сцена
та от Гетсимания той изживява нещо, което бихме могли да обозначим с думите: Сега напусна тото от душата физическо тяло изпада в своето първично състояние на страх.
Сега Христос бива помазан, помазан както всеки друг човек, за да стане чист и неуязвим срещу всичко онова, което би могло да го посрещне от физическия свят. И помазването, което играе важна роля в древните Мистерии, отново застава пред нас, обаче на една по-висока степен, вече на историческата сцена, докато по-рано то оставаше в пределите на храма (Матей 26, 6-13). Ние ставаме свидетели, как сега Христос дава израз на „навлизането в големия свят" не само навлизането в себе си, а разливането из целия останал свят и това става по време на Тайната вечеря, когато обяснява на апостолите, че той присъствува както в твърдия елемент на Земята, нещо, което е загатнато в думите „Аз съм хлябът", така и в течния елемент (Матей 26, 17-30). В Тайната вечеря е показано това съзнателно навлизане в големия свят, нещо, което човекът винаги върши по време на сън, само че несъзнателно. Зад покъртващите думи „Душата ми е смутена до смърт" (Матей 26, 28), се крие онова мъчително усещане, онова космическо заслепяване, за което вече стана дума Всъщност Христос Исус изживява същото, което иначе хората изпитват като един вид умъртвяване, парализа, заслепяване.
В сцената от Гетсимания той изживява нещо, което бихме могли да обозначим с думите: Сега напусна тото от душата физическо тяло изпада в своето първично състояние на страх.
Тази сцена ни показва как душата се разширява в големия свят и как тялото е напуснато от нея. И всичко, което настъпва после, всъщност представлява издигането в Макрокосмоса: Разпятието, полагането в гроба, както и останалите степени от посвещението, които иначе се извършваха само в Мистериите. Ето другият основен стълб от Евангелието на Матей: Издигането, излизането в Макрокосмоса. Да, Евангелието на Матей ясно показва това, като обръща вниманието ни върху факта, че до този момент Христос Исус живя във физическото тяло, което после увисна на кръста. Той беше концентриран в тази пространствена точка, обаче сега се разширява из целия Космос.
към текста >>
Тази
сцена
ни показва как душата се разширява в големия свят и как тялото е напуснато от нея.
И помазването, което играе важна роля в древните Мистерии, отново застава пред нас, обаче на една по-висока степен, вече на историческата сцена, докато по-рано то оставаше в пределите на храма (Матей 26, 6-13). Ние ставаме свидетели, как сега Христос дава израз на „навлизането в големия свят" не само навлизането в себе си, а разливането из целия останал свят и това става по време на Тайната вечеря, когато обяснява на апостолите, че той присъствува както в твърдия елемент на Земята, нещо, което е загатнато в думите „Аз съм хлябът", така и в течния елемент (Матей 26, 17-30). В Тайната вечеря е показано това съзнателно навлизане в големия свят, нещо, което човекът винаги върши по време на сън, само че несъзнателно. Зад покъртващите думи „Душата ми е смутена до смърт" (Матей 26, 28), се крие онова мъчително усещане, онова космическо заслепяване, за което вече стана дума Всъщност Христос Исус изживява същото, което иначе хората изпитват като един вид умъртвяване, парализа, заслепяване. В сцената от Гетсимания той изживява нещо, което бихме могли да обозначим с думите: Сега напусна тото от душата физическо тяло изпада в своето първично състояние на страх.
Тази сцена ни показва как душата се разширява в големия свят и как тялото е напуснато от нея.
И всичко, което настъпва после, всъщност представлява издигането в Макрокосмоса: Разпятието, полагането в гроба, както и останалите степени от посвещението, които иначе се извършваха само в Мистериите. Ето другият основен стълб от Евангелието на Матей: Издигането, излизането в Макрокосмоса. Да, Евангелието на Матей ясно показва това, като обръща вниманието ни върху факта, че до този момент Христос Исус живя във физическото тяло, което после увисна на кръста. Той беше концентриран в тази пространствена точка, обаче сега се разширява из целия Космос. И ако сега някой би поискал да го търси, той би го открил не в това физическо тяло, а би трябвало с ясновидски поглед да го търси в Духа, който изпълва пространството.
към текста >>
След като Христос действително извърши това, което по-рано, обаче с чужда помощ, се постигаше в продължение на три дни и половина в древните Мистерии, след като извърши това, което породи упреци срещу него, понеже беше казал, че този храм може да бъде съборен, разрушен, но за три дни ще го издигне отново (Матей 26, 61) тук ясно е загатнато посвещението в Макрокосмоса, траещо три и половина дни той допълва, че след тази
сцена
не може вече да бъде търсен в тесните рамки на физическото тяло, а навън в Духа, пронизващ мировите пространства.
И всичко, което настъпва после, всъщност представлява издигането в Макрокосмоса: Разпятието, полагането в гроба, както и останалите степени от посвещението, които иначе се извършваха само в Мистериите. Ето другият основен стълб от Евангелието на Матей: Издигането, излизането в Макрокосмоса. Да, Евангелието на Матей ясно показва това, като обръща вниманието ни върху факта, че до този момент Христос Исус живя във физическото тяло, което после увисна на кръста. Той беше концентриран в тази пространствена точка, обаче сега се разширява из целия Космос. И ако сега някой би поискал да го търси, той би го открил не в това физическо тяло, а би трябвало с ясновидски поглед да го търси в Духа, който изпълва пространството.
След като Христос действително извърши това, което по-рано, обаче с чужда помощ, се постигаше в продължение на три дни и половина в древните Мистерии, след като извърши това, което породи упреци срещу него, понеже беше казал, че този храм може да бъде съборен, разрушен, но за три дни ще го издигне отново (Матей 26, 61) тук ясно е загатнато посвещението в Макрокосмоса, траещо три и половина дни той допълва, че след тази сцена не може вече да бъде търсен в тесните рамки на физическото тяло, а навън в Духа, пронизващ мировите пространства.
Въпреки недобрия превод на Евангелията в наши дни, това събитие за става пред нас с цялото си величие: „Отсега нататък ще търсите Сина Човечески т.е. Съществото, родено от еволюцията на човечеството отдясно на силата, и той ще ви се яви от облаците" (Матей 26, 64). Тъкмо там ще търсите Христос, разлят из целия Космос, като образец на посвещението, което човекът изживява, когато напуска тялото и се разлива в Макрокосмоса. Тук пред нас застават както началото, така и краят на същинския Христов живот, който започва с раждането на Христос в онова тяло, за което говорихме при Кръщението на Йоан. Там този живот започва с едната страна на посвещението, със слизането във физическото и етерното тяло, представено в историята за изкушението.
към текста >>
И той привършва с другата страна на посвещението, с разширяването в Макрокосмоса, започва що със
сцена
та на Тайната вечеря и продължаващо по-нататък с процесите на Бичуването, Поставянето на трънения венец, Разпятието и Възкресението.
Въпреки недобрия превод на Евангелията в наши дни, това събитие за става пред нас с цялото си величие: „Отсега нататък ще търсите Сина Човечески т.е. Съществото, родено от еволюцията на човечеството отдясно на силата, и той ще ви се яви от облаците" (Матей 26, 64). Тъкмо там ще търсите Христос, разлят из целия Космос, като образец на посвещението, което човекът изживява, когато напуска тялото и се разлива в Макрокосмоса. Тук пред нас застават както началото, така и краят на същинския Христов живот, който започва с раждането на Христос в онова тяло, за което говорихме при Кръщението на Йоан. Там този живот започва с едната страна на посвещението, със слизането във физическото и етерното тяло, представено в историята за изкушението.
И той привършва с другата страна на посвещението, с разширяването в Макрокосмоса, започва що със сцената на Тайната вечеря и продължаващо по-нататък с процесите на Бичуването, Поставянето на трънения венец, Разпятието и Възкресението.
Ето как изглеждат двата основни момента, между които се разиграват събитията, описани в Евангелието на Матей. Тъкмо тях искахме да разгледаме днес, макар и под формата на една приблизителна скица.
към текста >>
67.
9. Девета лекция, 9. Септември 1910
GA_123 Евангелието на Матей
А днес мнозина лекомислени хора и това е нещо, което истински удивлява тези, които не виждат или пък не искат да видят фактите правят забележителното откритие, че образът на „Пан, стоящ редом със Зевс и изкусяващ Зевс" е съвсем достоверен, след което заключават: Ясно е, следователно, че
сцена
та с Изкушението Христово е съществувала и по-рано, така че евангелистите чисто и просто са използвали един художествен образ от древността, а самите Евангелия не са нищо друго, освен комбинации от древни описания и образи – следователно, Евангелията не съдържат нещо изключително; те са съставени от митове и говорят за един измислен Христос.
Много често срещаме и едно описание, където е представен Зевс, а редом с него и едно по-низше божество, което за да се изразим в смисъла на древните гърци беше там, за да изкушава Зевс. „Пан, изкусяващ Зевс." На една височина е застанал Зевс, а редом с него стои изкусителят Пан: макар и под различни форми, този образ Вие ще срещнете на много места. Защо бяха необходими тези образи? Защото те трябваше да изразят нещо много важно: Слизането на човека в неговата по-низша природа, там, където той навлизайки в етерното и физическото тяло среща своята егоистична природа. И така, древната живопис изобилствува с описанията на такива процеси, които се разиграваха с посветените, когато те проправяха пътя си към духовните светове, само че в по-късните митове и легенди, тези процеси бяха представени под една или друга художествена форма.
А днес мнозина лекомислени хора и това е нещо, което истински удивлява тези, които не виждат или пък не искат да видят фактите правят забележителното откритие, че образът на „Пан, стоящ редом със Зевс и изкусяващ Зевс" е съвсем достоверен, след което заключават: Ясно е, следователно, че сцената с Изкушението Христово е съществувала и по-рано, така че евангелистите чисто и просто са използвали един художествен образ от древността, а самите Евангелия не са нищо друго, освен комбинации от древни описания и образи – следователно, Евангелията не съдържат нещо изключително; те са съставени от митове и говорят за един измислен Христос.
В Германия също се водеше лекомисленият спор дали Христос наистина е живял някога на Земята. И непрекъснато с едно гротескно невежество, скрито под маската на достолепие и компетентност се изброяваха всевъзможни митове и легенди, които трябваше да покажат: Ето, тук или там са налице сцени, които ние отново срещаме в Евангелията. Трудно е да се говори в наши дни за истинското състояние на нещата, макар че то е добре известно на мнозина от тези, които могат да формират общественото мнение. Обаче в наши дни духовните движения се развиват по един наистина гротесков начин. Аз не бих вмъквал тези подробности, ако не се налагаше да вземам становище относно възраженията, които се отправят от тук или там с една привидно дълбока компетентност; ясно е, че тези възражения са насочени срещу основните положения и изводи на антропософската Наука за Духа.
към текста >>
Веднага след
сцена
та с Изкушението, Евангелието на Матей представя по един грандиозен и величествен начин в т.нар.
Обаче, тъй като засега те са един вид изключение и другите не ги разбират, наред с всичко друго, те ще бъдат и преследвани. Ето защо съответното изречение от „Блаженствата" предупреждава какво ще бъде отношението към отделните представители на тези бъдещи епохи: „Блажени са гонените заради правдата, понеже в себе си те ще намерят небесните Царства". А последното изречение е отправено към най-доверените ученици: То се отнася към деветата съставна част на човека: Човекът-Дух. „Блажени сте, когато ви хулят и гонят заради мен." И така, тези чудно замислени изречения се отнасят към всяка от деветте съставни части на човешката природа и посочват как Азът бидейки един Христов Аз изгражда себе си във всяка една от тях и ги превръща в „блажени".
Веднага след сцената с Изкушението, Евангелието на Матей представя по един грандиозен и величествен начин в т.нар.
„Блаженства", как първоначално Христовата сила обхваща днес деветчленния човек, и как ще действува тя през следващите епохи, когато „чадата Божии" ще са озарени от „Духът-Себе" ,макар че всичко това е налице у някои благословени индивиди дори и в нашето съвремие. Тъкмо това е забележителното: Предизвестието за първите духовни качества, които са вече тук, и преходът в една по-неопределена атмосфера, която откриваме в последните изречения; те са отправени към по-далечното бъдеще. Но нека да се обърнем отново към видимата страна на тази глава от Матеевото Евангелие. Представете си, че някой проучва дали подобни изречения вече не съществуват и в други текстове, така че Евангелията да са заимствували от там. Представете си още, че въпросният изследовател няма ни най-малко предчувствие за истинската същност на нещата; защото тук би трябвало да се говори най-вече за християнизираната Азова природа.
към текста >>
68.
10. Десета лекция, 10. Септември 1910
GA_123 Евангелието на Матей
Ето защо Евангелието на Матей ни разказва (17, 1-13) как Христос отвежда тези ученици, отворени до най-голяма степен за неговите космически сили, на „високата планина", за да ги издигне над астралния план и да ги въведе в сферата на Девакана, където те можеха да съзерцават не само духовния първообраз на самия Христос Исус и връзките му с Девакана, но и духовните първообрази на онези, които се намираха в най-близки отношения с Христос Исус: Древния пророк Илия, който се беше реинкарнирал като Йоан Кръстител, предтечата на Христос Исус; като освен Илия
сцена
та се разиграва след обезглавяването на Йоан и Йоан, следователно, се намира в духовния свят учениците видяха и другия духовен предводител, Мойсей.
Христос Исус трябваше да посвети своите ученици, т.е. онези, които бяха специално предназначени за това, по един твърде особен начин, така че те не само да виждат имагинативните, астрални образи на духовния свят, а и да чуват нещо, което ние често сме описвали като издигане в света на Девакана – процесите, разиграващи се там. Така че те можеха да търсят тази личност, която на физическия план им се явяваше като Христос Исус, също и горе в духовните светове. С други думи, те трябваше да станат ясновиждащи не само по отношение на астралния план, но и по отношение на по-висшите сфери от духовния свят. Само че не всички бяха в състояние да постигнат това, а само онези, които бяха до най-голяма степен възприемчиви за бликащата от Христос сила, и това бяха, в смисъла на Матеевото Евангелие, учениците Петър, Яков и Йоан.
Ето защо Евангелието на Матей ни разказва (17, 1-13) как Христос отвежда тези ученици, отворени до най-голяма степен за неговите космически сили, на „високата планина", за да ги издигне над астралния план и да ги въведе в сферата на Девакана, където те можеха да съзерцават не само духовния първообраз на самия Христос Исус и връзките му с Девакана, но и духовните първообрази на онези, които се намираха в най-близки отношения с Христос Исус: Древния пророк Илия, който се беше реинкарнирал като Йоан Кръстител, предтечата на Христос Исус; като освен Илия сцената се разиграва след обезглавяването на Йоан и Йоан, следователно, се намира в духовния свят учениците видяха и другия духовен предводител, Мойсей.
Всичко това стана възможно, само защото тримата избрани ученици бяха издигнати в деваканическия свят, а не само до равнището на астралния свят. А това, че са издигнати в Девакана, узнаваме от следното място на Матеевото Евангелие. Те не само виждат Христос и неговата Слънчева сила „лицето му светна като Слънцето", но и чуват разговора между Христос, Мойсей и Илия. Следователно, всичко тук е възпроизведено с най-голяма точност и в пълно съответствие с онази характеристика на духовния свят, до която се добираме с помощта на духовно-научното изследване. Никакво противоречие между това, което ние твърдим, и обективното повествование в Евангелията: издигането на учениците чрез самия него, първо в астралната област, а после в деваканическата област, в царството на Духа.
към текста >>
69.
11. Единадесета лекция, 11. Септември 1910
GA_123 Евангелието на Матей
И точно това е представено в следващата
сцена
.
Вчера аз посочих как става това. Нека да си представим нещата нагледно. Един човек заспива. В леглото остават неговите физическо и етерно тяло, докато астралното тяло и Азът се разливат в Макрокосмоса и поемат в себе си макрокосмическите сили. Ако Христос би пристъпил към този човек, той би се оказал за него онова космическо Същество, което съзнателно извлича и му предоставя звездните сили.
И точно това е представено в следващата сцена.
Учениците пътуват с лодката по време на последната нощна стража; и тогава те виждат, че този, когото първоначално смятат за призрак, е Христос, който позволява на макрокосмическите сили да влязат в тях самите (Матей 14, 25-26). Тук съвсем нагледно е показано, как той доближава учениците до силите на Макрокосмоса. И следващите сцени от Евангелието на Матей ни представят не друго, а как Христос, стъпка по стъпка, насочва учениците си по пътя на посвещението. Нещата изглеждат така, сякаш самият Христос води за ръка своите ученици и стъпка по стъпка ги превежда през местата, където трябва да минат посветените. Бих искал да Ви посоча една подробност, за да се уверите, че Христос наистина, стъпка по стъпка, извежда своите ученици навън в Космоса.
към текста >>
70.
12. Дванадесета лекция, 12. Септември 1910
GA_123 Евангелието на Матей
В една от моите Мистерийни драми ние откриваме точно онези звуци, от които се нуждаем за постигането на тази цел: най-напред във втората
сцена
, когато Йоханес Томазиус е като смазан от думите „О човеко, познай себе си!
Липсва ли смирението, този идеал ще ни прави горди и високомерни, а тогава ние ще разсъждаваме само върху това, което бихме могли да постигнем като човешки същества, без да оценяваме колко малък е бил всъщност личния ни принос в нашата досегашна еволюция. Да, всички тези неща ние трябва да изживеем в пълно смирение. Изградим ли за тях необходимото разбиране, те ни се откриват в такова величие и в такъв блясък, че смирението е неизбежно. Само че това смирение няма да ни подтиска, понеже ние вече сме съзрели цялата истинност, цялото величие на този идеал. И след като сме съзрели истината, колкото и нищожна да е нашата сила, тя ще нараства все повече и повече и ще ни издига все по-високо към нашата божествена цел.
В една от моите Мистерийни драми ние откриваме точно онези звуци, от които се нуждаем за постигането на тази цел: най-напред във втората сцена, когато Йоханес Томазиус е като смазан от думите „О човеко, познай себе си!
", и после, когато ликувайки от думите „О човеко, изживей себе си! ", се издига в мировите простори. И сега, с отворен поглед към величието на Исус от Евангелието на Матей, което ни приканва към смирение и осъзнаване на нашата човешка слабост, ние съзираме и нещо друго: Онази вътрешна истина, онази вътрешна действителност, която ни издига над пропастта, съществуваща между нашата човешка слабост и това, което трябва и можем да бъдем. И ако в акта на нашето човешко познание често се усещаме и като смаза ни от божественото величие, спотаено в човека, ние сме длъжни особено ако разполагаме с добрата воля за това да изживеем поне частица от божествения Импулс, от „Сина на живия Бог" и непрекъснато да си припомняме Христос Исус; защото тук, където ние като човешки същества можем да изживеем Аза, чийто най-висш представител е Той, за нас, а и за всички идващи времена, прозвучаха кратките и ясни думи: „О, човеко, изживей себе си! " И така, ако ние се добираме по този начин до човешката природа на Матеевото Евангелие не случайното е първото и най-близко до нас Евангелие от него винаги ще ни облъхва смелост за живота, сила и надежда за справяне с нашите житейски задачи.
към текста >>
71.
Езотеризмът в Евангелието на Маркo
GA_124-4 Езотеризмът в Евангелието на Маркo
Ако проследите "Евангелието на Марко", след пасажите, които се опитахме да обясним последния път, вие достигате до една много важна
сцена
, която е засегната по подобен начин и в другите Евангелия, но именно в това бива осветена по особен начин.
Езотеризмът в Евангелието на Маркo Лекция пред членовете на Антропософското Общество 16 януари 1911 год., Берлин, Германия По стенографски записки, непрегледани от автора. нередактиран превод
Ако проследите "Евангелието на Марко", след пасажите, които се опитахме да обясним последния път, вие достигате до една много важна сцена, която е засегната по подобен начин и в другите Евангелия, но именно в това бива осветена по особен начин.
Става дума за момента, в който Исус Христос, след кръщението в река Йордан и изпитанията в пустинята, влиза в синагогата, за да проповядва. Обикновено превеждаме въпросния пасаж по следния начин: "Те бяха поразени от неговото учение; защото той проповядваше с авторитет, а не както в скрижалите (книжниците)". Но тази фраза "защото той проповядваше с авторитет, а не както в книжниците" не остава ли абстрактна за съвременния човек? Ако вземем гръцкия текст, ето какво намираме преведено на съвременен език чрез израза "защото той проповядваше с авторитет, а не както в книжниците": en gar didaskon autus hos exusian echon, kai uch hos hoi grammateis. Ако искаме да проникнем в смисъла на този важен откъс, ще бъдем отведени към това, което бихме могли да наречем мистерии на мисията на Исус Христос.
към текста >>
Това е представено от
сцена
та с ухапването от пепелянка - т.е.
В цивилизациите, където още можехме да намерим старото ясновидство, както при Келтите, когато един човек усещаше нещо, което трябваше да разкрие на придружаващите го, то му беше разкривано чрез частично екскарниране от неговото етерно тяло. Тогава това етерно тяло ставаше носител на сили, които се депозираха в него. Тъй като пророците бяха мъже, следователно имаха женски етерни тела, те усещаха под една женска форма съществото, което им предаваше нещо от духовните светове. Сега трябва да покажа, че Орфей, докато беше във връзка с духовните сили, поради това, че беше син на тракийския речен бог, рискуваше да не може да сдържи това, което се проявяваше в него чрез собствено му етерно тяло. Колкото повече той стъпваше във физическия свят и изразяваше тази си принадлежност, толкова повече той губеше своето ясновидство.
Това е представено от сцената с ухапването от пепелянка - т.е.
това, което е човешко в него, му отнема Евридика, чрез чиито очи той виждаше духовния свят, годеницата на душата му, която бива отвлечена в долния свят. Той можеше да я открие само чрез посвещение, което трябваше да получи. Навсякъде, където се говори за слизане в долния свят, става въпрос за посвещение. Така той трябваше да си възвърне годеницата чрез едно посвещение. Но той беше вече твърде много свързан с физическия свят.
към текста >>
72.
Коледният Празник в променящия се ход на времето
GA_125-13 Коледният Празник в променящия се ход на времето
На
сцена
та влизат Йосиф и Мария.
Да започнем ние искаме със поздравите три: Нека Бог-Отец на Неговия трон висок да поздравим и нека пред единствения Негов Син се преклоним. Нека също поздравим и Светия Дух във рима и после заедно да поздравим отново всички Трима.
На сцената влизат Йосиф и Мария.
Да приветстваме Йосиф и благата Мария а също и Детето, с което Господ надари я. Да поздравим магарето и вола, тези двама - стоящи вън до яслите с трева и слама. Да ги поздравим със светлината
към текста >>
73.
Лекция първа
GA_126 Окултна история
Разиграва се
сцена
, която непосредствено напомня на една библейска
сцена
9 от Евангелието на Йоан.
Но един от съседните градове похищава от града на Енкиду и Гилгамеш богинята на града Ищар. Тогава те двамата предприемат поход срещу града-похитител. Те побеждават неговия цар и връщат обратно богинята на града. И ето, богинята отново е в Урук. Гилгамеш живее срещу нея и тука пред нас застава нещо удивително: Гилгамеш не разбира своеобразната природа на богинята на града.
Разиграва се сцена, която непосредствено напомня на една библейска сцена9 от Евангелието на Йоан.
Гилгамеш стои пред Ищар. Той се държи, разбира се, различно от Христос Исус. Той упреква богинята на града в това, че тя, преди да се изправи пред него, е била с много мъже. Той я упреква особено за познанството й с последния от тях. В отговор на това Ищар се обръща с жалба срещу него към това божество, към тази същност от висшите йерархии, с която е свързана тя, богинята на града.
към текста >>
9. Библейската
сцена
е представена в Йоан (8:3-11).
7. Името Гилгамеш се превежда като "бог - господар на огъня". 8. Така е наречен в Библията града на Гилгамеш (Бит. 10, 10) (Урук - в клинописните текстове). Урук-Урук бил голям град, ограден при Гилгамеш (ок. 2700 пр.Р.Х.) със стена дълга 10 км; с него е съперничи град Киш, с който Гилгамеш е воювал.
9. Библейската сцена е представена в Йоан (8:3-11).
10. Ксисуфр - гръцка форма на шумерското име Зиусудр ("Намерил живота в далечните дни"); в акадската версия на епоса - Утнапищим (също - Ной в Библията, Ману - в хиндуистката традиция). 11. Александър Велики (356-323 пр.Р.Х.). 12. Рудолф Щайнер прави разлика между понятията личност (Personli-chkeit) и индивидуалност (Individualitat). Установили се през Новото време, те произлизат от римското словотворчество и в западноевропейските езици съответстващите думи съдържат римската основа. Съвременният антиковед Г. С.
към текста >>
74.
Миров Аз и човешки Аз. Микрокосмически свръхсетивни Същества. Природата на Христос. Мюнхен, 9. Януари 1912
GA_130 Езотеричното християнство
Той мислеше: Както една велика драма, вместо да бъде представена на една столична
сцена
, се играе на една
сцена
в предградията или в един селски театър, така изглежда и драмата на Христос.
– Възниква една противоположност между християнската идея и тази естествена наука, като се казва: В по-стари времена хората можеха да насочват погледа си към Кръста на Голгота и към Христос, защото Земята им изглеждаше като избрано място във Вселената, а другите небесни тела им изглеждаха малки и съществуващи заради Земята. Тогава би могло да се каже още: Земята изглеждаше на хората достойна да носи Кръста на Голгота! Обаче когато Коперниковото учение засегна Духовете, хората започнаха да се подиграват и да си мислят: Тъй като другите небесни тела имат поне толкова значение, колкото и Земята, би трябвало Христос да е бродил от едно небесно тяло на друго небесно тяло. Но понеже другите небесни тела са много по-големи от Земята, би било странно Богочовекът да е извършил своето спасително дело върху малката Земя! – Така смяташе един северен учен.
Той мислеше: Както една велика драма, вместо да бъде представена на една столична сцена, се играе на една сцена в предградията или в един селски театър, така изглежда и драмата на Христос.
Той казваше: Безсмислено е най-великата драма на света да не бъде представена на едно голямо небесно тяло. Може ли едно грандиозно представление да не се изиграе в един великолепен театър, а в някакъв мизерен селски театър! Такива думи са твърде странни и ние бихме могли да възразим: Самата християнска легенда се погрижи за това, да не се изказват такива глупави предположения, защото тя разположи тази Мистерия в бедната пастирска ясла, а не в някакво великолепно място на Земята. Това ясно посочва, че не би трябвало да се прави едно такова възражение, каквото е направил северният учен. Хората не винаги се досещат колко непоследователни и нелогични са те с техните умни разсъждения.
към текста >>
Това никак не противоречи на факта, че имаме работа с едно етерно тяло, сгъстено до видимост от Христовата сила и за нас става напълно обяснимо как можа да се стигне до
сцена
та от Емаус.
Но някой би могъл да каже: Тома бе подканен от Възкръсналия, Който се яви на учениците, да сложи ръцете си в Неговите рани. Тогава трябва да предположим, че тези рани са били действително по тялото Исусово, че Христос се е намирал в същото тяло, което се разпадна на прах и се яви със същото това тяло пред учениците си. Не! Представете си, че някой има белег от рана: На мястото на тази рана на физическото тяло, етерното тяло се свива особено и получава един вид белег. И в особено свитото етерно тяло, от което са взети съставните части на новото етерно тяло, с което се облече Христовото Същество, тъкмо там бяха доведени до видимост белезите на раните, които беше получил при разпятието, там имаше особено уплътнени места, така че и Тома можа да се убеди, че пред него стоеше една реалност. Именно това място е едно чудесно място от Евангелията в окултен смисъл.
Това никак не противоречи на факта, че имаме работа с едно етерно тяло, сгъстено до видимост от Христовата сила и за нас става напълно обяснимо как можа да се стигне до сцената от Емаус.
Ние я виждаме описана в Евангелията: Тук не става дума за едно обикновено приемане на храната, а за едно разтваряне на приетата храна непосредствено чрез етерното тяло, чрез Христовата сила, без съдействието на физическото тяло. Днес всички тези неща могат да бъдат разбрани от окултните принципи, залегнали в основите на Духовната наука. Евангелията могат да бъдат разбрани в известно отношение буквално – като оставим настрана предадените в лош превод места. Всички подробности се обясняват по чудесен начин и който е разбрал тези неща, той си казва, когато забелязва някакво противоречие: Тук аз съм бил още глупав! – Той не се чувствува така умен, както модерните богослови, които казват: Ние не можем да схващаме Възкресението така, както то е описано в Евангелията!
към текста >>
75.
1.ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 5. Октомври 1911
GA_131 От Исус към Христос
Ученикът трябва да си представи тази
сцена
съвсем точно, понеже тя е една могъща имагинация: Царят Луцифер със своето знаме и своето войнство от луциферически Ангели, седящ всред огън и гъст дим, изпраща своите Ангели, за да завладее царствата на Земята.
Да, когато хората превръщат Исус в Цар на този свят, когато Го превръщат в нещо, което Той би станал, ако не беше устоял на Изкусителя, който Му предлагаше „всички царства на света“, тогава Исусовият елемент действително показва признаци на хипертрофия. В този случай Исус от Назарет би трябвало да стане един цар, който, за разлика от другите царе, които владеят само част от територията на Земята, би господствувал над цялата Земя. Как да си представим, следователно, този цар, чиято царствена власт се разпростира върху цялата Земя? Да, сега ние фактически бихме стигнали до онзи имагинативен образ, който бъдещият йезуит се стреми да постигне в хода на предварителните упражнения, след като е укрепил достатъчно своята воля. И за да бъде подготвен този образ на „Царя Исус“, владетеля на всички земни царства, ученикът трябваше да си представи следната имагинация: Ето, сега аз виждам Вавилон и полето около него като един жив образ, както и седналия на трона Луцифер*10 със знамето на Луцифер.
Ученикът трябва да си представи тази сцена съвсем точно, понеже тя е една могъща имагинация: Царят Луцифер със своето знаме и своето войнство от луциферически Ангели, седящ всред огън и гъст дим, изпраща своите Ангели, за да завладее царствата на Земята.
И най-напред бъдещият йезуит трябва да си представи цялата опасност, която идва от „знамето на Луцифер“, но без изобщо да поглежда към Христос Исус. Душата из цяло трябва да се потопи в имагинативния образ на опасността, която идва от знамето на Луцифер. Душата трябва да усети: Няма по-голяма опасност от тази, която би настъпила, ако знамето на Луцифер победи. И след като този образ е живял достатъчно в душата, на неговото място трябва да бъде поставена другата имагинация, „знамето на Христос“. За тази цел ученикът трябва да си представи Йерусалим и полето около Йерусалим, и как Царят Исус изпраща Своите войнства, как Той побеждава и прогонва войнствата на Луцифер, за да стане цар на цялата Земя: Знамето на Христос побеждава знамето на Луцифер!
към текста >>
76.
2.ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 6. Октомври 1911
GA_131 От Исус към Христос
И сега в окултния път пред нас застават като два мощни стълба двете духовно изживени събития: Разказът за Изкушението и
сцена
та от Маслиновата планина.
И когато осъзнаем нашата безпомощност, нашата незначителност, както и необходимостта, че трябва да се борим за постигането на нашия идеал, за да станем едно цяло с това, което движи световете, когато осъзнаем този страх, едва тогава ние ще можем да отхвърлим страха от себе си и да тръгнем по пътя, по пътищата, които ще ни отведат до нашия идеал. И когато ясно осъзнаем всичко това, тогава пред нас отново застава една забележителна имагинация. Дори и да не бихме прочели никакво Евангелие, дори и хората никога да не биха разполагали с една такава външна книга пред нашия ясновиждащ поглед също би се появил един духовен образ: Ето, ние сме отведени в усамотение и това ясно се забелязва от нашето вътрешно око -, ние заставаме пред образа на идеалния човек, който намирайки се в своето физическо тяло изпитва всевъзможните страхове, които изпитваме и самите ние в този момент. Да, пред нас застава образът на Христос в Гетсиманската градина, обхванат от неописуемия, максимално усилен страх, същия страх който трябва да изпитаме и самите ние по пътя на познанието: Страхът, който избива по челото Му като кървава пот! В определен момент от нашето окултно развитие, този образ действително застава пред нас, и то без посредничеството на какъвто и да е външен религиозен източник!
И сега в окултния път пред нас застават като два мощни стълба двете духовно изживени събития: Разказът за Изкушението и сцената от Маслиновата планина.
И едва сега ние разбираме думите: Бдете и молете се, и живейте в молитва, за да не бъдете изкушени, за да не изпаднете в изкушението да останете привързани към една точка от своето развитие, а непрекъснато да вървите напред! Ето какво означава първичното, непосредствено изживяване на Евангелието; то означава, че в резултат на нашите свръхсетивни опитности, ние бихме могли отново да напишем Евангелието и то в същия вид, в който са го написали евангелистите. Защото двата образа, за които току-що стана дума, далеч не е необходимо да ги търсим в Евангелието; ние можем да ги извлечем от нашата собствена душа, от самото светилище на нашата душа. И тогава няма нужда да идва някакъв учител и да казва: Ти трябва да извикаш пред своя поглед имагинацията за Изкушението или за сцената от Маслиновата планина -, а просто ще бъде достатъчно да се изправим пред това, което може да бъде постигнато в нашето съзнание като медитация, като пречистване на общите човешки усещания и т.н. И тогава ние ще сме в състояние, без някой да ни принуждава, да извличаме същите онези имагинации, които се съдържат в Евангелието.
към текста >>
И тогава няма нужда да идва някакъв учител и да казва: Ти трябва да извикаш пред своя поглед имагинацията за Изкушението или за
сцена
та от Маслиновата планина -, а просто ще бъде достатъчно да се изправим пред това, което може да бъде постигнато в нашето съзнание като медитация, като пречистване на общите човешки усещания и т.н.
В определен момент от нашето окултно развитие, този образ действително застава пред нас, и то без посредничеството на какъвто и да е външен религиозен източник! И сега в окултния път пред нас застават като два мощни стълба двете духовно изживени събития: Разказът за Изкушението и сцената от Маслиновата планина. И едва сега ние разбираме думите: Бдете и молете се, и живейте в молитва, за да не бъдете изкушени, за да не изпаднете в изкушението да останете привързани към една точка от своето развитие, а непрекъснато да вървите напред! Ето какво означава първичното, непосредствено изживяване на Евангелието; то означава, че в резултат на нашите свръхсетивни опитности, ние бихме могли отново да напишем Евангелието и то в същия вид, в който са го написали евангелистите. Защото двата образа, за които току-що стана дума, далеч не е необходимо да ги търсим в Евангелието; ние можем да ги извлечем от нашата собствена душа, от самото светилище на нашата душа.
И тогава няма нужда да идва някакъв учител и да казва: Ти трябва да извикаш пред своя поглед имагинацията за Изкушението или за сцената от Маслиновата планина -, а просто ще бъде достатъчно да се изправим пред това, което може да бъде постигнато в нашето съзнание като медитация, като пречистване на общите човешки усещания и т.н.
И тогава ние ще сме в състояние, без някой да ни принуждава, да извличаме същите онези имагинации, които се съдържат в Евангелието. Йезуитският духовен път, който вчера описахме, изискваше най-напред учениците да имат в своите ръце Евангелията, а после да изживяват това, което е представено в тях. Окултният път на обучение, който описваме днес, се различава от него по това, че след като вече сме поели по пътя на духовния живот ние първо изживяваме по окултен начин това, което е пряко свързано с нашия собствен живот, и благодарение на този факт впоследствие стигаме до образите, до имагинациите на Евангелията чрез самите себе си.
към текста >>
77.
3. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 7. Октомври 1911
GA_131 От Исус към Христос
Когато после чуваме да се говори за бързото израстване на тази индивидуалност и нейните мъдри отговори, с които тя изненадва жреците и всички около себе си, това ни напомня за
сцена
та с 12-годишния Исус в храма.
Според светогледа, който сме изградили в резултат на продължителни окултни изследвания, ние добре знаем, че като съвременник на Христос Исус живееше една друга забележителна индивидуалност, за която твърдим: Този човек беше един истински Адепт. И ако не вникнем още по-дълбоко във фактите, за нас ще бъде доста трудно да различим тази индивидуалност от самия Христос Исус; защото нейните прояви имаха голямо сходство с тези на Христос Исус. Когато например узнаваме, че раждането на този негов съвременник е било предизвестено от някакво небесно явление, това ни напомня за възвестяването на Исус в Евангелията. Когато чуваме, че този негов съвременник е бил смятан за син на Боговете, а не за син на човешките същества, това също ни напомня за началото на Евангелието на Матей и Евангелието на Лука. Когато после чуваме да се казва, че раждането на тази индивидуалност силно изненадало и поразило майката, това отново ни напомня за евангелските разкази, отнасящи се до раждането на Исус от Назарет и до другите събития в Палестина.
Когато после чуваме да се говори за бързото израстване на тази индивидуалност и нейните мъдри отговори, с които тя изненадва жреците и всички около себе си, това ни напомня за сцената с 12-годишния Исус в храма.
И когато после научаваме, че тази индивидуалност се отправя към Рим и че там тя среща погребалната процесия на едно младо момиче, и че процесията била спряна, и тази индивидуалност възкресила мъртвата, ние отново се пренасяме в Евангелието на Лука. И за тази индивидуалност, която е била съвременник на Христос Исус ни се разказват безброй „чудеса“, ако изобщо искаме да си служим с тази дума. И тя толкова много приличала на Христос Исус, че както казват след смъртта си тя се явила на хората, както и Христос Исус се яви на учениците след своята смърт. И ако от страна на християнската Църква се изнасят всевъзможни доводи, с цел да се говори колкото може по-малко за този човек, или пък изобщо да бъде отречен като историческа личност, това е равнозначно на положението, в което изпадат онези, които твърдят, че Христос Исус не е съществувал като историческа личност. Тази индивидуалност е Аполоний от Тиана*23, и за него ние говорим като за един истински висш Адепт, живял по времето на Христос Исус.
към текста >>
78.
4.ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 8. Октомври 1911
GA_131 От Исус към Христос
Но когато обхващаме с поглед цялата
сцена
и се питаме: Мога ли аз да разбера евангелския текст по-добре, ако взема предвид записаното в Хрониката Акаша?
“, или с други думи: На твоя въпрос аз би трябвало да дам такъв отговор, който един човек никога не бива да дава по отношение на себе си, защото този отговор може да даде само онзи, който стои срещу него. Дали това е истина или не е истина аз не искам да кажа; признаването на тази истина засяга не мен, а теб. Ти трябва да кажеш това; единствено тогава то би могло да има някакво значение! Сега Вие бихте могли да възразите: Това може и да е вярно, но може и да не е вярно! Разбира се, ако някой иска да разсъждава абстрактно, той би имал право.
Но когато обхващаме с поглед цялата сцена и се питаме: Мога ли аз да разбера евангелския текст по-добре, ако взема предвид записаното в Хрониката Акаша?
, тогава всеки ще се убеди, че тази сцена може да бъде разбрана само по този начин. И тогава той ще трябва да признае, че последният преписвач или преводач на този текст вече не е разбирал нещата, понеже те са трудни, поради което е записал една неточност. И който знае, колко много неща в света са били записвани неточно, изобщо няма да се учуди, че тук сме изправени именно пред една неточност. Следователно, намирайки се в началото на една нова епоха, нямаме ли правото да възстановим Евангелията според първообразите, които откриваме в Хрониката Акаша? А как са изглеждали нещата, свързани с този въпрос, се вижда ясно и това може да се докаже исторически -, когато се обърнем към Евангелието на Матей.
към текста >>
, тогава всеки ще се убеди, че тази
сцена
може да бъде разбрана само по този начин.
Дали това е истина или не е истина аз не искам да кажа; признаването на тази истина засяга не мен, а теб. Ти трябва да кажеш това; единствено тогава то би могло да има някакво значение! Сега Вие бихте могли да възразите: Това може и да е вярно, но може и да не е вярно! Разбира се, ако някой иска да разсъждава абстрактно, той би имал право. Но когато обхващаме с поглед цялата сцена и се питаме: Мога ли аз да разбера евангелския текст по-добре, ако взема предвид записаното в Хрониката Акаша?
, тогава всеки ще се убеди, че тази сцена може да бъде разбрана само по този начин.
И тогава той ще трябва да признае, че последният преписвач или преводач на този текст вече не е разбирал нещата, понеже те са трудни, поради което е записал една неточност. И който знае, колко много неща в света са били записвани неточно, изобщо няма да се учуди, че тук сме изправени именно пред една неточност. Следователно, намирайки се в началото на една нова епоха, нямаме ли правото да възстановим Евангелията според първообразите, които откриваме в Хрониката Акаша? А как са изглеждали нещата, свързани с този въпрос, се вижда ясно и това може да се докаже исторически -, когато се обърнем към Евангелието на Матей. Достатъчно е да споменем, че най-доброто, което е казано относно възникването на Матеевото Евангелие, се намира в третия том на „Тайното учение“ от Е.П.
към текста >>
79.
8. ОСМА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 12. Октомври 1911
GA_131 От Исус към Христос
Ние знаем също, че това „преминаване“ е показано в
сцена
та, представяща „дванадесетгодишния Исус в храма“*47.
Следователно, когато се роди това дете Исус, описано в Евангелието на Лука, то притежаваше всичко онова, което беше останало незасегнато от луциферическо-ариманическите сили. То не притежаваше такъв Аз, който да е минавал през поредица от инкарнации; ето защо, когато в неговата 12-та година индивидуалността на Заратустра премина от Соломоновото момче Исус, описано в Евангелието на Матей, в Натановото момче Исус, от него, от Натановия Исус не се налагаше да бъде изхвърляно нищо. Преди малко аз казах, че тази откъсната от развитието част на човечеството, която до този момент се развиваше редом с него в Мистериите, всъщност сега, в палестинско време, се роди за пръв път като онова момче, което описва Евангелието на Лука. Фактически тук ние сме изправени пред едно пренасяне от един малоазиатски мистериен център, където беше съхраняван този човешки зародиш, тялото на Натановото момче Исус. После това момче израсна, и когато стана на 12 години, то беше обхванато от индивидуалността на Заратустра, която така да се каже „премина“ или „навлезе“ в неговото троично тяло.
Ние знаем също, че това „преминаване“ е показано в сцената, представяща „дванадесетгодишния Исус в храма“*47.
Напълно разбираемо е, че родителите на Натановото момче Исус, които бяха свикнали да виждат детето такова, какво току-що го писахме, останаха „смаяни“ от настъпилите с него промени. Защото точно този беше моментът, когато в 12-годишното момче навлезе индивиуалността на Заратустра, така че отсега нататък от 12-та до 30-та година в момчето Исус от Евангелието на Лука ние имаме индивидуалността на Заратустра. В Евангелието на Лука ние срещаме едно забележително място, което загатва за нещо, което може да бъде разбрано единствено с помощта на окултното изследване. Вие знаете, че след сцената с „12-годишния Исус в храма“, в Евангелието на Лука е казано: „И Исус растеше в мъдрост, в ръст и в благоговение пред Бога и човеците“ (Лука 2, 52). Така гласи преводът на Вайцзекер.
към текста >>
Вие знаете, че след
сцена
та с „12-годишния Исус в храма“, в Евангелието на Лука е казано: „И Исус растеше в мъдрост, в ръст и в благоговение пред Бога и човеците“ (Лука 2, 52).
После това момче израсна, и когато стана на 12 години, то беше обхванато от индивидуалността на Заратустра, която така да се каже „премина“ или „навлезе“ в неговото троично тяло. Ние знаем също, че това „преминаване“ е показано в сцената, представяща „дванадесетгодишния Исус в храма“*47. Напълно разбираемо е, че родителите на Натановото момче Исус, които бяха свикнали да виждат детето такова, какво току-що го писахме, останаха „смаяни“ от настъпилите с него промени. Защото точно този беше моментът, когато в 12-годишното момче навлезе индивиуалността на Заратустра, така че отсега нататък от 12-та до 30-та година в момчето Исус от Евангелието на Лука ние имаме индивидуалността на Заратустра. В Евангелието на Лука ние срещаме едно забележително място, което загатва за нещо, което може да бъде разбрано единствено с помощта на окултното изследване.
Вие знаете, че след сцената с „12-годишния Исус в храма“, в Евангелието на Лука е казано: „И Исус растеше в мъдрост, в ръст и в благоговение пред Бога и човеците“ (Лука 2, 52).
Така гласи преводът на Вайцзекер. Лутер превежда: „И Исус растеше в мъдрост, във възраст и в благоволение пред Бога и човеците“. Това също не е много смислено. След като четем думите „Исус растеше във възраст“, много бих искал да зная, какво точно означава едно 12-годишно момче да „расте във възраст“? Нали за да напредва във възрастта, е необходимо чисто и просто време!
към текста >>
80.
9. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 13. Октомври 1911
GA_131 От Исус към Христос
Тук бих искал да Ви припомня една
сцена
от розенкройцерската драма „Портата на посвещението“, където Капезиус и Щрадер проникват в астралния свят и където е показано как техните мисли и чувства далеч не са без значение за обективния свят, за Макрокосмоса, а предизвикват истински бури в елементите*50..За днешните хора действително изглежда пълна глупост ако те чуят, че неправилните мисли освобождават разрушителни сили в Макрокосмоса.
Или нека да отидем още по-нататък. Колко много хора днес са напълно убедени, че когато вършат грях, когато допускат някаква грешка или заблуждение, нещата изглеждат приблизително така: „Всичко това става само вътре в моята душа! “ и обратно, когато един камък падне от покрива, те заявяват: „Това вече става не вътре в мен, а във външния свят.“ – Хората с материалистични представи са убедени: Когато един камък пада от покрива, или пък ако случайно падне във водата, там се образуват вълни, които се разпространяват по всички посоки, така че, с други думи, всичко си има своите последици, които макар и не винаги явно продължават да действуват напред във времето; обаче това, което става в човешката душа, е нещо напълно изолирано от останалия свят. Ето защо те наистина вярват: Да съгрешиш, да сбъркаш и после да поправиш грешката, това изобщо не засяга света, а само душата. Естествено, хората с подобни материалистични представи остават слисани, когато имат възможност да се срещнат с нашия възглед за нещата.
Тук бих искал да Ви припомня една сцена от розенкройцерската драма „Портата на посвещението“, където Капезиус и Щрадер проникват в астралния свят и където е показано как техните мисли и чувства далеч не са без значение за обективния свят, за Макрокосмоса, а предизвикват истински бури в елементите*50..За днешните хора действително изглежда пълна глупост ако те чуят, че неправилните мисли освобождават разрушителни сили в Макрокосмоса.
Но навремето в Мистериите това беше обяснявано много добре на хората: когато например някой лъже или допуска грешка, това не е свързано само с него, а като един действителен процес засяга целия свят. Немската поговорка: „За мислите не се плаща мито“ означава, че пред мислите не може да се постави никаква преграда, никаква митническа бариера. Защото мислите принадлежат на обективния свят, те не са само душевни процеси. Ученикът на Мистериите виждаше: Когато ти изговаряш една лъжа, това означава само затъмнение на определена светлина в свръхсетивния свят, и когато извършиш акт на безлюбие, чрез огъня на безлюбието нещо изгаря в духовния свят; а с грешките си ти просто унищожаваш светлината на Макрокосмоса. Ето на какво обективно събитие ставаше свидетел ученикът: как грешката разрушава светлината в астралния свят и как настъпва мрак, или как един акт на безлюбие води след себе си един разяждащ огън в духовния свят.
към текста >>
А после образованите хора прибягнаха до следния образ: Откакто съвременният мироглед се разшири, тези неща вече се обясняваха така, сякаш едно от най-забележителните художествени произведения се изнася на някаква малка
сцена
в провинциален театър, а не на голямата
сцена
в столичния град.
И за хората, които четяха Евангелията по този начин, фактически бяха решени много от онези въпроси, които се превърнаха в „сложни въпроси“ едва за образованите и извънредно умни хора на 19 век. Нека да посочим само един пример: Колко пъти при разглеждането на въпроса за Христос Исус е повтаряно под една или друга форма от страна на извънредно умните хора, за които всички науки бяха напълно ясни, че съвременният мироглед е несъвместим с идеята за Христос Исус и със събитията от Палестина! Тези умни хора обясняват всичко с една впечатляваща нагледност и казват: Да, когато човекът все още не знаеше, че Земята е едно микроскопично небесно тяло, те можеха да вярват, че с кръстната смърт на Голгота, за Земята настъпи някакво ново, изключително важно събитие. Но след като Коперник доказа, че Земята е една планета като всички останали, нима бихме могли да приемем, че Христос е дошъл при нас, идвайки от някаква друга планета? И защо би трябвало да приемаме, че Земята има тази привилегия, в която са вярвали нашите предшественици?
А после образованите хора прибягнаха до следния образ: Откакто съвременният мироглед се разшири, тези неща вече се обясняваха така, сякаш едно от най-забележителните художествени произведения се изнася на някаква малка сцена в провинциален театър, а не на голямата сцена в столичния град.
Събитията от Палестина се представяха на хората понеже Земята е едно микроскопично небесно тяло както голямата световно-историческа драма се представя на малката сцена в провинциалното градче. Обаче ние, казваха образованите хора, никога не бихме могли да си представим подобно нещо, именно защото Земята е едно микроскопично небесно тяло в сравнение с Космоса! Когато чуваме подобно твърдение, то изглежда умно, но само на пръв поглед. Защото християнството никога не е твърдяло това, което тук правилно се оборва. Християнството никога не е свързвало изгряването на Христовия Импулс с някаква забележителна точка на Земното кълбо, а винаги и с голяма сериозност е напомняло, че носителят на Христос е бил роден в една животинска ясла в обкръжението на бедни пастири.
към текста >>
Събитията от Палестина се представяха на хората понеже Земята е едно микроскопично небесно тяло както голямата световно-историческа драма се представя на малката
сцена
в провинциалното градче.
Нека да посочим само един пример: Колко пъти при разглеждането на въпроса за Христос Исус е повтаряно под една или друга форма от страна на извънредно умните хора, за които всички науки бяха напълно ясни, че съвременният мироглед е несъвместим с идеята за Христос Исус и със събитията от Палестина! Тези умни хора обясняват всичко с една впечатляваща нагледност и казват: Да, когато човекът все още не знаеше, че Земята е едно микроскопично небесно тяло, те можеха да вярват, че с кръстната смърт на Голгота, за Земята настъпи някакво ново, изключително важно събитие. Но след като Коперник доказа, че Земята е една планета като всички останали, нима бихме могли да приемем, че Христос е дошъл при нас, идвайки от някаква друга планета? И защо би трябвало да приемаме, че Земята има тази привилегия, в която са вярвали нашите предшественици? А после образованите хора прибягнаха до следния образ: Откакто съвременният мироглед се разшири, тези неща вече се обясняваха така, сякаш едно от най-забележителните художествени произведения се изнася на някаква малка сцена в провинциален театър, а не на голямата сцена в столичния град.
Събитията от Палестина се представяха на хората понеже Земята е едно микроскопично небесно тяло както голямата световно-историческа драма се представя на малката сцена в провинциалното градче.
Обаче ние, казваха образованите хора, никога не бихме могли да си представим подобно нещо, именно защото Земята е едно микроскопично небесно тяло в сравнение с Космоса! Когато чуваме подобно твърдение, то изглежда умно, но само на пръв поглед. Защото християнството никога не е твърдяло това, което тук правилно се оборва. Християнството никога не е свързвало изгряването на Христовия Импулс с някаква забележителна точка на Земното кълбо, а винаги и с голяма сериозност е напомняло, че носителят на Христос е бил роден в една животинска ясла в обкръжението на бедни пастири. Християнската традиция е потърсила не само малката Земя, но и едно съвсем скрито нейно място, за да отбележи там раждането на Христос.
към текста >>
81.
10. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 14. Октомври 1911
GA_131 От Исус към Христос
онази
сцена
от Евангелието на Йоан, когато Христос, който е главата на дванадесетте, коленичи пред тези, които тук, в йерархията на физическия свят стоят по-ниско от него, и смирено признава, че дължи възможността за своето издигане тъкмо на тях, които стоят по-ниско от него, и сякаш казва: Както животното дължи своето съществувание на растението, така и аз дължа на вас всичко онова, което можах да стана в условията на физическия свят.
Наистина в градацията на съществата ти заемаш по-ниско място, но именно на теб, по-низшето същество, аз дължа моето съществувание и затова смирено се прекланям пред теб. По същия начин и животното би трябвало да се преклони пред растението, въпреки че то е по-низше същество от него, и да каже: На теб аз дължа моето съществувание; признавам го и смирено се прекланям пред теб! И така всяко същество, издигащо се на по-висока степен, би трябвало да се преклони пред другите, намиращи се на по-ниска степен, защото то съществува благодарение на тях. И който изцяло се проникне от чувството за смирение пред по-низшите същества, който подчини себе си на това чувство и се остави под неговото въздействие месеци и дори години наред, той ще види как то обхваща целия му организъм и го пронизва до такава степен, че накрая той започва да изживява метаморфозите на това чувство под формата на една имагинация. И тази имагинация се състои именно в Измива нето на нозете, т.е.
онази сцена от Евангелието на Йоан, когато Христос, който е главата на дванадесетте, коленичи пред тези, които тук, в йерархията на физическия свят стоят по-ниско от него, и смирено признава, че дължи възможността за своето издигане тъкмо на тях, които стоят по-ниско от него, и сякаш казва: Както животното дължи своето съществувание на растението, така и аз дължа на вас всичко онова, което можах да стана в условията на физическия свят.
Всеки човек, който изпълва себе си с това чувство, стига не само до имагинацията за Измиването на нозете, но изпитва и едно съвсем определено чувство, чувството, като че ли вода облива нозете му. Ученикът може да изпитва това усещане седмици наред и в този случай то би представлявало един външен признак, колко дълбоко се отпечатват в нашите тела такива общочовешки чувства, които в същото време извисяват човека високо над самия него. По-нататък ние видяхме, че можем да изпитаме всичко онова, което води до имагинацията на Бичуването, само ако продължително време си представяме живо и нагледно: В света ще ме сполетят още много болки и страдания; болките и страданията могат да дойдат от всички страни; и общо взето, те никому няма да бъдат спестени. Обаче аз искам така да закаля моята воля, че дори болките и страданията да връхлитат от всички страни като един вид бичуване от страна на света аз държа да остана прав, да понеса моята съдба, каквато и да е тя; защото без досегашната ми съдба, аз не бих се издигнал до висотата, на която стоя. И когато ученикът живее продължително време с това чувство, тогава той фактически започва да усеща нещо като убождане и разраняване по своето тяло, нещо като удари от бич, и тогава възниква имагинацията: сега ученикът е един вид извън себе си и вижда как тялото му е бичувано, също както това е станало с тялото на Христос.
към текста >>
82.
3. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 21 Ноември 1911
GA_132 Еволюцията от гл.т.на истината
Извикаме ли тази
сцена
пред душата си, ние сякаш се изправяме пред централното събитие от планетарната еволюция на Земята, пред самия Христос.
Отхвърляйки жертвата, Бог предоставя всичко, което произлиза от Авраам, на една друга сфера, която е напълно извън неговото влияние. Ако би приел жертвата, Бог трябваше да приеме в себе си и цялата неизградена общност на древноеврейския народ, защото тогава пожертваният Исаак би останал в лоното на Бога. Но Бог отхвърля жертвата и предоставя цялата по-нататъшна еволюция на нещо, над което той няма никакво влияние, на Земята. Да, жертвоприношението на древните патриарси е нещо, до което ние лесно можем да се доближим с помощта на понятия като „резигнация", „отхвърляне на жертвата" и т.н. Обаче резигнацията на висшите Същества ние можем да срещнем и на друго място от нашата земна история, и тук ние отново ще посочим нещо, за което стана дума последния път, а именно „Тайната вечеря" на Леонардо да Винчи.
Извикаме ли тази сцена пред душата си, ние сякаш се изправяме пред централното събитие от планетарната еволюция на Земята, пред самия Христос.
И сега, за да проникнем в дълбокия смисъл на този образ, ние трябва да си спомним и думите от Евангелието на Матей: „Или мислиш, че не мога да призова цяло войнство от Ангели, ако поискам да се избавя от жертвената смърт? "26 Да, най-лесното, което би могъл да предприеме Христос в този момент, щеше да срещне отказ и резигнация от страна на Бога. Но тук ние срещаме нещо друго: предварителния, величествен отказ от страна на Христос Исус, един отказ от избавление, благодарение на който в Неговата сфера се промъква самия враг: Юда. Така в Христос Исус ние трябва да виждаме едно отражение на онези Същества, с чиято еволюционна степен се запознахме току-що, онези свръхсетивни Същества, които трябваше да отхвърлят жертвата, онези свръхсетивни Същества, чиято дълбока същност се свежда именно до резигнацията. Христос решително отхвърля всичко онова, което би трябвало да се случи, ако Той не би разрешил настъплението на своя враг Юда; същото стана и през епохата на Старото Слънце, когато чрез своята резигнация Боговете сами призоваха своите собствени врагове.
към текста >>
83.
4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 21 Ноември 1911
GA_132 Еволюцията от гл.т.на истината
Представете си за миг
сцена
та, когато Катенка стои пред своя обожател и Вие ще доловите, как в подсъзнанието живеят такива сили, които се проявяват и във външния свят, например под формата на това, което днешните хора абстрактно наричат „притегателна сила на планетите" и т.н.
Пентезилея е представена на Ахил като робиня, а пред нея нещата са инсценирани така, сякаш Ахил е нейният роб. Ето защо тя смята, че той е „нейният" Ахил. Да, често пъти се налага да сваляме това, което живее в горното съзнание на човека, там долу, в неговото подсъзнание. А какво огромно място заема подсъзнанието в едно произведение като „Катенка от Хайлброн", особено в странната връзка между Катенка и вятъра, която се разиграване в горното съзнание, а именно в подсъзнанието. И когато се замисляме за.подобни неща, ние долавяме чисто духовния елемент дори в един такъв процес, какъвто е гравитацията.
Представете си за миг сцената, когато Катенка стои пред своя обожател и Вие ще доловите, как в подсъзнанието живеят такива сили, които се проявяват и във външния свят, например под формата на това, което днешните хора абстрактно наричат „притегателна сила на планетите" и т.н.
Да, преди сто години дори една толкова забележителна личност като Хайнрих фон Клайст все още не можеше да навлезе в света на подсъзнанието. Днес обаче това трябва да стане. Но колко различен е трагизмът в една пиеса като например „Принцът от Хомбург"32. Аз много бих желал да узная, как абстрактните глави от нашето съвремие си обясняват всичко, което човекът върши, като ги извеждат единствено от неговите разумни доводи, и как те си обясняват една личност, каквато е принцът от Хомбург, която предприема великите си дела, включително и тези, които и осигуряват победата, в един вид транс. И Клайст ясно посочва, че в своето горно съзнание, той просто не би могъл да стигне до победата, защото в своето горно съзнание той трепери от страх пред смъртта и, следователно, не е никакъв герой.
към текста >>
84.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 5 март 1912 г.
GA_135 Прераждане и Карма
Човек си има работа с едно встъпване в духовния свят, но като извадим онези „изключения“, които представляват повече или по-малко спиритуалистично разположените натури, а именно че чрез тях умрелите се намесват в отделни случаи, при положение, че прераждането и кармата не важат, си имаме работа с идеята, че това, което се случва в духовния свят, след като човекът е преминал през портата на смъртта, било то наказание или награда, е изтеглено извън земната сфера и че това, което се получава като последствие от неговия живот, се случва на една съвсем друга, неземна
сцена
.
То придобива значение едва когато преминем от познавателната към моралната гледна точка, към душевно-моралната гледна точка. Едва там се разкрива цялата величина и значимост на идеите за прераждането и кармата. Бихме могли да приведем стотици доводи в подкрепа на току-що казаното, но трябва да изтъкнем главно следното. Да разгледаме хората от по-ранните епохи на западно-европейската култура и далеч по-големия брой на хората, които днес са в лоното на западноевропейската култура. Дори ако тези хора истински силно вярват в предположението, че същността на човека остава непокътната, след като премине през портата на смъртта, все пак, без да мислим за прераждане и карма, целият духовен живот на човека, следващ след смъртта, е забранен за земното битие.
Човек си има работа с едно встъпване в духовния свят, но като извадим онези „изключения“, които представляват повече или по-малко спиритуалистично разположените натури, а именно че чрез тях умрелите се намесват в отделни случаи, при положение, че прераждането и кармата не важат, си имаме работа с идеята, че това, което се случва в духовния свят, след като човекът е преминал през портата на смъртта, било то наказание или награда, е изтеглено извън земната сфера и че това, което се получава като последствие от неговия живот, се случва на една съвсем друга, неземна сцена.
Когато човек стигне до познанието за прераждането и кармата, нещата стават напълно различни. Трябва да сме наясно, че това, което живее в душата на един такъв човек, когато той прекрачи портата на смъртта, няма значение просто за една отдалечена от земята сфера, а че от това, което той изживява между раждането и смъртта, зависи бъдещето на земята. Земята, така да се каже, ще изглежда външно така, както я направят тези, които преди това са били на нея. Цялата планета в своята бъдеща конфигурация, бъдещият съвместен живот на хората зависят от това как са живели те в предишните си въплъщения. Това е душевно-моралното, свързано с тази идея, така че един човек, който е приел това, знае: с начина, по който съм живял на земята, ще повлияя на всичко, което ще се случи в бъдещето, на цялата бъдеща култура!
към текста >>
85.
9. ОСМА СКАЗКА
GA_136 Духовните същества в небесните тела и природните царства
Без съмнение между Вас има мнозина, които познават онова впечатление, което се получава понякога, когато имаме пред себе си едно пленяващо, затрогващо описание в едно произведение на изкуството, в един роман например, и четем една
сцена
, за която, ако само помислим малко, знаем веднага: Ние нямаме пред себе си никаква действителност, обаче обилни сълзи текат от очите.
И ако трябва да кажем, в какво се състои характерното на това впечатление, отново можем да изберем само едно сравнение. Трябва да призная, че не бих могъл да Ви приведа добре нещо друго освен това, което сега ще приведа, когато искам да опиша впечатлението, което се получава по описания начин. Не зная, дали в обикновения физически живот сте имали вече някога следното впечатление. Вие несъмнено сте плакали някога, били сте натъжени до плач и пълни със състрадание за същества, които се намират около Вас във физическия живот. Но човек може да има също и едно друго впечатление.
Без съмнение между Вас има мнозина, които познават онова впечатление, което се получава понякога, когато имаме пред себе си едно пленяващо, затрогващо описание в едно произведение на изкуството, в един роман например, и четем една сцена, за която, ако само помислим малко, знаем веднага: Ние нямаме пред себе си никаква действителност, обаче обилни сълзи текат от очите.
Човек не стига до там, да размисли, дали има или не пред себе си една действителност, а приема това, което е описано, което приема в мислите, в чувствата, така че то действува като една действителност, че го кара да му потекат сълзите. Който е имал някога това впечатление, обични приятели, той донякъде има една представа за това, що значи: да получа едно впечатление чрез нещо духовно, при което не стига до положението да пита, дали на неговата основа стои една сетивна действителност, да получи като чрез вдъхновение едно такова впечатление, до едно такова впечатление, при което никак не пита за нещо друго, освен за това, което го завладява и го свързва със самия себе си, от което е изпълнен само вътрешно и въпреки това като изпълнен от един нормален акт на възприятието на нормалното съзнание. За едно такова впечатление трябва да говорим, когато искаме да опишем състоянието, което ни завладява, когато сравняваме едни с други впечатленията получени чрез ясновидското съзнание от отделните планети. Тук всичко, което преживяваме, е така, че то действува само чрез нашата вътрешност, като едно душевно впечатление. И тогава получаваме едно напълно действително понятие за това, което е всъщност едно вдъхновение, една инспирация, когато знаем за неща, за които съществува само един подтик за знание идващ от вътре.
към текста >>
86.
8. ОСМА ЛЕКЦИЯ, 10 юни 1912
GA_137 Човекът в светлината на окултизма
някоя изключителна
сцена
като "Преображението" или пък "Молитвата в Гетсимания".
Сравнете само това, което се разказва за живота на посветените, с това, което се разказва в Евангелията. Тогава може би сами ще откриете както и аз представям нещата в "Християнството като мистичен факт" че за да опишат живота на Христос, авторите на Евангелията неизбежно трябваше да прибягнат до древните ритуали на посвещението. Те можеха да опишат външния живот на Христос Исус само по този начин. Но те никога не успяха да постигнат истинска достоверност по отношение на външния Исусов живот. Вземете напр.
някоя изключителна сцена като "Преображението" или пък "Молитвата в Гетсимания".
Това са все такива неща, които отнесени към друг посветен би трябвало да се представят по съвсем различен начин. И в такъв случай би трябвало да ни се разкаже не само историята с кървавата пот, а самите изживявания, самите опитности на посветения, така да се каже, "механизмът" на преображението. Всъщност Христос не изпита никакво преображение. На планината Табор Той застана пред Своя Бог като такова Същество, за което не би могло да се твърди, че има да научава нещо от Бога. По време на Преображението, за Него самия не се извърши никакво преображение.
към текста >>
87.
10. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 12 юни 1912
GA_137 Човекът в светлината на окултизма
И сега: няма никаква нужда от това, Вие да си припомняте тази
сцена
от Евангелията; при определени условия, Вие бихте имали тази
сцена
и без друго пред себе си, Вие и без друго бихте приели в душата си онзи Импулс, който ще Ви озари с непосредственото знание: "Да, Христос е живял на тази Земя, бил е разпънат, и е победил смъртта".
С други думи съвсем независимо от какъвто и да е спомен за сетивния живот в нашето съзнание възниква един вътрешен образ. Да се говори при това за илюзии и халюцинации, би било чисто безумие, защото човек може да е лишен от зрение, слух, обоняние и т.н., и въпреки всичко, на тази степен от посвещението той може да стигне до тези опитности, за които става дума сега. Да, Христос измества смъртта и застава на нейното място. Представете си нещата нагледно: пред Вас застава Христос, и до него Луцифер; т.е. получава се абсолютно същият образ, какъвто Евангелията представят под формата на "изкушението в пустинята".
И сега: няма никаква нужда от това, Вие да си припомняте тази сцена от Евангелията; при определени условия, Вие бихте имали тази сцена и без друго пред себе си, Вие и без друго бихте приели в душата си онзи Импулс, който ще Ви озари с непосредственото знание: "Да, Христос е живял на тази Земя, бил е разпънат, и е победил смъртта".
Върху Вас започва да действува с могъща сила не евангелското християнство, а Павловото християнство. И Вие разбирате: В този миг става възможно, описаното в Евангелията да бъде дълбоко изживяно независимо от тях, напълно независимо от Евангелията. Когато си спомняте за обикновения живот, Вие намирате за напълно естествено, че представите на Вашето съзнание се пораждат от външните сетивни впечатления. Но сега пред Вас застава един образ, който изобщо не би могъл да бъде породен от никакви външни впечатления, защото Луцифер изобщо не може да бъде намерен никъде в сетивния свят. Така образът на смъртта се допълва с нещо много важно, а малко по-късно направо се преобразява и в самия духовен лик на Христос.
към текста >>
в
сцена
та на изкушението, в случай, че не напреднем към втората степен на посвещението, когато се появяват седемте планетарни Духове, тогава ние не сме в състояние да стигнем до онези истини за Буда, които изнесохме вчера.
Днес отново трябва да се върнем към тях, и най-вече към обстоятелството, че напредвайки към втората степен от посвещението, Луцифер се явява пред нас в съвършено преобразен вид, а именно като ръководен Дух на Венера. Аз казах, че това, което по-рано беше за нас само далечно предчувствие, сега изгрява пред нашите души с неизказана сила: Могъщото Слънце, като една планета, и Христос като Дух на тази планета, с други думи Христос като брат на Луцифер. И сега вече нашето проучване наистина трябва да ни отведе към следземната съдба на Буда. Тази странна и неповторима съдба може да бъде разбрана именно сега, тя не можеше да бъде разбрана преди втората степен на посвещението. В случай, че не успеем да се придвижим напред след първата среща със смъртта и с Луцифер, която е визирана напр.
в сцената на изкушението, в случай, че не напреднем към втората степен на посвещението, когато се появяват седемте планетарни Духове, тогава ние не сме в състояние да стигнем до онези истини за Буда, които изнесохме вчера.
Това е едно твърдо и неотменно условие. Ето защо вчера се наложи да говорим за онези трудно достъпни неща. Този разговор съвсем не беше излишен. И ако Вие отново се запитате, дали истинската мисия на Буда е по силите на обикновеното съзнание, което разчита на външните и сетивни впечатления, тогава ще трябва да си отговорите, че за земното съзнание е невъзможно да проникне в условията и в културата на Марс, за да открие какво върши там Буда. Обаче в мига, когато е извоювана втората степен на посвещението, влиза в сила новото съзнание, "съзнанието без външен обект", и то вече може да извлече тези опитности от самото себе си.
към текста >>
Защото, виждате ли, окултистът научава тъкмо това, че Христос е извоювал победа над Луцифер още на Старата Луна, и че описаната в Евангелията
сцена
е втора, тя е само едно повторение.
Но аз бих желал да обърна вниманието Ви и върху нещо друго. Когато илюстрирам едно изживяване, каквото бихме могли да получим чрез това първо висше съзнание, когато го подкрепям с особени и конкретни примери, това има своя дълбок смисъл. Историята с изкушението не беше спомената случайно. И когато насочим това първо свръхсетивно съзнание към Старата Луна, ние ставаме свидетели на едно повторение на историята за изкушението, повторение, което става заради човека, в името на човека. В действителност, това е станало твърде отдавна.
Защото, виждате ли, окултистът научава тъкмо това, че Христос е извоювал победа над Луцифер още на Старата Луна, и че описаната в Евангелията сцена е втора, тя е само едно повторение.
И всичко това идва от обстоятелството Вие трябва да считате за нещо най-естествено, че и Христос подлежи на развитие от обстоятелството, че на Старата Луна, макар и на по-ниска степен от своето развитие, Христос вече е отблъснал Луцифер. Ето защо на Земята Луцифер не е опасен за Христос; той и без друго е отблъснат. И необходимите сили за това отблъскване бяха развити от Христос там, на Старата Луна. Да, човек научава всичко това, стига да отправи духовния поглед на първото свръхсетивно съзнание назад, към епохата на Старата Луна. И ако сега продължим към второто свръх сетивно съзнание, наред с опитностите, които имат определено значение за Земята, като напр.
към текста >>
Ако ние оставим тази
сцена
да действува върху душата ни, тогава рано или късно ще открием, че по време на Старото Слънце, пътищата на Христос и Луцифер се разделят.
Поради причини, които за сега са твърде далеч от нас, другите планетарни Духове също изгубиха или съществено промениха своя облик, своите сили. Но нашите намерения са по-други, за нас нещата опират най-вече до противоположността между Христос и Луцифер. В хода на времето ставаше така, че Луцифер все повече и повече губеше своята власт, а царството на Венера въпреки светлината на своя детрониран владетел пропадаше все по-надолу, докато вече като планетата Венера то прие едно низходящо развитие. Обаче мировото Слово, което беше прието от Христос по време на Старото Слънце, показа това свойство, че възпламени нова светлина в душата, която го прие, така че през епохата на Старото Слънце в Христос! мировото Слово стана светлина, а планетата, чиито повелител беше Христос, се разви и превърна в могъщ център на цялата планетарна система, в Слънце, и другите планети изпаднаха в зависимост и подчинение пред Слънцето и неговия духовен повелител.
Ако ние оставим тази сцена да действува върху душата ни, тогава рано или късно ще открием, че по време на Старото Слънце, пътищата на Христос и Луцифер се разделят.
Пътят на Луцифер тръгна надолу, Луцифер трябваше да изостане и това изоставане продължи и през Старата Луна. Христовият Дух, Духът на Слънцето се устреми неудържимо напред, за да се яви накрая пред Вас в тъй често описвания човешки облик. От повелител и господар на една планета, какъвто беше през епохата на Старото Слънце, Христос стана господар на другите планети, превръщайки Слънцето в единен център на ръководство. Той постигна това поради своята отдаденост и пожертвувателност към Космоса, постигна го чрез приемането на съзидателното божествено Слово, чрез отъждествяването си с неизреченото Слово, чрез отхвърлянето на всяка гордост, И ако Вие знаете всичко това (обръщам се предимно към тези, които чуха лекциите ми в Хелзинки), тогава няма да виждаме вече никакво противоречие когато за разлика от Духовете на другите планети за Христос се говори като за един Слънчев Дух от по-висш порядък. Христос надвишава Духовете на другите планети, той е самият Дух на Слънцето.
към текста >>
88.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Мюнхен, 25 август 1912 г.
GA_138 За инициацията
И сега, когато години наред имахме възможност да представяме на
сцена
част от произлязлото от душата на Едуард Шуре, имаме право да смятаме това, което съумяхме да направим, за един вид потвърждение на онова, с което за по-малък кръг от нас се свърза като чувства, усещания и мисли именно в този изходен пункт на нашия стремеж.
И ако мога да изразя тук мисълта, която се явява пред душата ми по този повод, тя е, че ме изпълва с най-дълбоко задоволство фактът, че ние – както миналата година, така и този път – можахме да открием тези представления с реконструкцията на Елисейската мистерия. Казвам това и бих искал да го кажа съвсем ясно, че тъкмо поради това този Мюнхенски лекционен цикъл ме изпълва с възможно най-голямо удовлетворение. Тъй като тази година се радвахме на едно по-засилено посещение, отколкото през изтеклите години, може би няма да бъде ненужно по този повод да повторя някои думи, които вече често съм си позволявал да казвам тъкмо тук, в Мюнхен. Това, което е свързано с тази Елисейска мистерия, е вътрешно тясно свързано със стремежа, който тук, в средноевропейските области, от години наричаме наш теософски стремеж. Преди години в Берлин – пред един наистина малък кръг, от който сега само малко, наистина малко са останали верни на теософското движение, – опирайки се на всичко, постигнато за теософското движение от нашия многоуважаван Едуард Шуре чрез реконструкцията на Елисейската мистерия и представянето на посвещението, на принципите на инициацията на различните епохи и народи, започнахме, така да се каже, нещо като въвеждането им в теософското ни движение.
И сега, когато години наред имахме възможност да представяме на сцена част от произлязлото от душата на Едуард Шуре, имаме право да смятаме това, което съумяхме да направим, за един вид потвърждение на онова, с което за по-малък кръг от нас се свърза като чувства, усещания и мисли именно в този изходен пункт на нашия стремеж.
И ако трябва да охарактеризирам какво се свърза с това, бих искал да кажа: то се изля от чисто духовния начин, от неопетнения духовен начин, по който тези неща се изправиха пред нашата душа, едно вътрешно дълбоко убеждение, вътрешно доверие, което стигна дотам, че можахме да си кажем: ако оставим в нас да навлязат тези усещания, тези чувства с това, което иначе живее в душата ни за теософския стремеж, можем да се надяваме, че ще ни се удадат немалко неща. Това ни казваха, когато започнахме, самите неща; това ни казваше тяхната сериозна, дълбоко проникнала в духовното същност, и това ни казваха годините, които изтекоха от онова време насам. Каква вяра сме могли да имаме тогава в началото и после в течение на последните години? Пред душата можа да се изправи важността на момента – имам предвид в световноисторическо отношение – в развитието на човечеството; пред душата можа да се изправи мисълта, че е съвсем закономерно в еволюцията на човечеството това, че в нашето настояще в човешките души искат да навлязат нови сили, а именно сили на духовния живот, ако искат да се съхранят по отношение на онова, което ще изискват настоящето и непосредственото бъдеще от дълбините на тези човешки души. Трябва да се позова на нещо лично – което обаче не е нещо лично мое, – като изказвам тази мисъл.
към текста >>
Когато миналата неделя завесата се спусна след последната
сцена
на „Елисейската мистерия“, си помислих колко много трябва да сме благодарни, че в нашето съвремие сме в състояние да можем да обърнем поглед и душа към протичането на процеси, които ни показват тази гръцка душа с нейния начин на чувстване и преживяване, и освен това за наблюдаването на тези процеси в зрителските зали да имаме души, които да могат да си представят, че в еволюцията на човечеството на земята човешката душа е възприемала различни форми от епоха на епоха, учила се е да усеща околния свят и собствения си живот по съвсем различен начин.
Да се запитаме: Какво ли би казала гръцката душа за представянето на грехопадението, за хода и представянето на древната история, които са толкова разбираеми за европейската душа от по-късните епохи? Историята за рая, всичко, което по-късните епохи приемат като Стар Завет, биха ѝ били истински чужди, толкова чужди, колкото си остава самата гръцка душа за съвременния човек. Изкушението в рая, историята за Адам и Ева, както са живели например в Средновековието или в новото време, не биха могли да бъдат мислени в гръцката душа така, че тя да разбере нещата напълно, да ги разбере дотолкова, че да можем да наречем това нещо разбиране. Затова и на нас ни е необходимо първо да подготвим душата си, за да направим отново разбираема тази съвсем различна епоха. Когато мислим по този начин, наистина усещаме какво всъщност ни е донесло най-новото време.
Когато миналата неделя завесата се спусна след последната сцена на „Елисейската мистерия“, си помислих колко много трябва да сме благодарни, че в нашето съвремие сме в състояние да можем да обърнем поглед и душа към протичането на процеси, които ни показват тази гръцка душа с нейния начин на чувстване и преживяване, и освен това за наблюдаването на тези процеси в зрителските зали да имаме души, които да могат да си представят, че в еволюцията на човечеството на земята човешката душа е възприемала различни форми от епоха на епоха, учила се е да усеща околния свят и собствения си живот по съвсем различен начин.
През годините положихме усилия да се научим да разбираме как е трябвало да живеят човешките души в самото начало на земното развитие, когато външната телесност, а с това и вътрешният душевен живот са били напълно различни от тези по-късно. Положихме усилия да се научим да разбираме как са живели човешките души през Атлантската епоха и в Следатлантската епоха и чрез това получихме възможността да кажем: О, по колко разнообразен начин се е изживявала човешката душа в нас! Душата, която е във всеки един от нас и е преминала през инкарнации и инкарнации, не за да изживява едно и също, а за да изживява всеки път по различен начин – по колко разнообразен начин се е изживявала тя! И така напълно е възможно да ни се удаде да седим тук, долу в залата за зрители, и да забравим какво трябва непосредствено да ни вълнува и да възприемем безпристрастно и обективно онова, което душите са наричали душевно свое в съвсем различни времена. Нямаме нужда да пускаме в ход разума си, а просто да се отдадем на непосредственото си усещане и тогава вече ще ни се покаже, че процесите, които се разиграват в реконструираната Елисейска мистерия, съдържат в себе си всичко онова, което са преживели душите от най-тъмните житейски основи до духовните висини, от болките до блаженството, но всичко това по разнообразен начин в течение на времето.
към текста >>
Да отправим поглед към
сцена
та точно в началото на представлението: Деметра, стояща в строга духовна целомъдреност пред Персефона, предупреждавайки я да не се наслаждава на плодовете, които може да предложи Ерос.
По съвсем определен начин днес чувстваме душата си независима от външния живот на заобикалящата ни природа и от всичко онова, което се крие в нея. Как човек усеща това днес, се изразява от своя страна по начин, по който гръцката душа не би могла да усеща. Отчуждеността по отношение на природата, изтъкването на това, че човек трябва да напусне сетивния свят, за да проникне в духовните светове, още не биха били разбираеми за гърка. Но по своя начин той би чувствал, че има значителна разлика, значително разделение между това, което в човека може да се нарече и дух, и онова, което се нарича душа. Това са думи за човешкото преживяване, на първо място две различни области и силно отграничаващи се една от друга: душевно и духовно.
Да отправим поглед към сцената точно в началото на представлението: Деметра, стояща в строга духовна целомъдреност пред Персефона, предупреждавайки я да не се наслаждава на плодовете, които може да предложи Ерос.
Поглеждаме към Деметра. Всичко, което човек нарича духовно, за което си казва, че е изпълнено с дух, той го вижда у Деметра. Но вижда също как вътре във физическия свят това духовно е свързано с най-сетивното, с най-материалното. Деметра, богинята, създаващата полските продукти и управницата на външното устройство и нравствените порядки на човечеството, като човешки дух стои целомъдрено и гордо срещу неща, които също живеят у човека, но вътрешно свързани с външния сетивен свят, проникващи го. Персефона веднага се явява пред вътрешното око като нещо, което събужда в душата ни представата за човешката душевност, свързана с всичко, с което е свързан човекът в едно индивидуално битие чрез факта, че той със своята душа се намира в земните страдания и радости.
към текста >>
И в последната
сцена
виждаме един стремеж на душата на човечеството към хармонизиране на нейното душевно с духовното: цялата Дионисиева игра – от житейските тъми до духовната светлина!
Деметра, богинята, създаващата полските продукти и управницата на външното устройство и нравствените порядки на човечеството, като човешки дух стои целомъдрено и гордо срещу неща, които също живеят у човека, но вътрешно свързани с външния сетивен свят, проникващи го. Персефона веднага се явява пред вътрешното око като нещо, което събужда в душата ни представата за човешката душевност, свързана с всичко, с което е свързан човекът в едно индивидуално битие чрез факта, че той със своята душа се намира в земните страдания и радости. Свързана с всичко, което прорязва земните страдания и радости, трябва да се чувства душата, ако желае да си представи какво живее у Персефона. Изцяло душа – Персефона, изцяло човешки дух – Деметра. И когато се оставим ходът на Елисейската мистерия да ни въздейства, когато основните тонове, които са нахвърляни при първия разговор между Деметра и Персефона, продължават да звучат в нас, да се преплитат и да се намират и накрая достигат до образа на Дионис – самият човек се намира в Дионис, онзи, който се съживява в нас спрямо Деметра и Персефона, се намира също и в Дионис!
И в последната сцена виждаме един стремеж на душата на човечеството към хармонизиране на нейното душевно с духовното: цялата Дионисиева игра – от житейските тъми до духовната светлина!
Не коментирам и не бих искал да разнищвам подробно едно произведение на изкуството, а искам само да изразя с думи усещанията, които могат да възникнат във връзка с интимни душевни тайни у човека, когато се види изправен срещу Елисейската мистерия. Никога не би ми хрумнало да кажа, че в Деметра е персонифицирана или символизирана първоначалната форма на човешкия дух, а в Персефона – човешката душа. Това би означавало да окажа насилие върху пластиката на художественото произведение, да използвам сковани понятия на разсъдъка за това, което живее в него, както живеят хората или други същества. Но какво трябва да усеща човек във връзка с душевните тайни, това може да бъде казано. Нека сега си представим две картини.
към текста >>
Такива чувства проникваха душата ми, когато миналата неделя видяхме да се спуска завесата след последната
сцена
на „Елисейската мистерия“.
Тогава обаче някоя душа може да признае, че всичко, което е във връзка с тази Елисейска мистерия и което се е случило по отношение на повторното събуждане на принципите на инициацията през различните епохи от същия автор, е нещо, за което е определено най-дълбокото, най-интимното на европейската душевна натура. И съществува един дълг, дълг от свещен и най-сериозен характер за всеки, който се отнася искрено и сериозно към духовния живот, да въведе именно този характер в съвременния душевен живот. Скъпи приятели! Можете да говорите много за всякакви теософски неща на хората вън в света; може също така те да изглеждат удовлетворени от това. Когато обаче човек успее да прозре в дълбините на душите, той знае от какво имат нужда, колко е необходимо да им се даде това, което самите те сигурно не съзнават, което обаче жадуват в най-дълбоките основи на сърцето си.
Такива чувства проникваха душата ми, когато миналата неделя видяхме да се спуска завесата след последната сцена на „Елисейската мистерия“.
И ако човек иска да почувства така това, което се разигра, в самото усещане живее толкова много, че той може да му даде плодовитост и сила на въздействие в живота. И ако видяхме тази плодовитост, тази сила на въздействие по отношение на някои неща, би трябвало лесно да преодолеем и други, които днес не трябва да са тук, които обаче се противопоставят на тази плодовитост и може би ще се противопоставят още повече, отколкото през изминалите години. И фактът, че не съм сам с това усещане, ме научиха седмиците, предхождащи нашите Мюнхенски представления. През първите дни, през които в началото на времето ни в Мюнхен се изправяте срещу Мистерийните представления, виждате на сцената голям брой приятели и тъй като всички вие със сигурност познавате тези, които виждате, няма нужда да ви представям имената на всеки един поотделно. Но със сигурност трябва да кажа нещо: че всички ние, които седим тук, трябва да изпитваме топло чувство на благодарност към тези, които в продължение на седмици с всеотдайност – защото това е необходимо, макар и често да не изглежда така, – с всеотдайност посветиха всичките си сили на изучаването и проникването в образите, които представиха.
към текста >>
През първите дни, през които в началото на времето ни в Мюнхен се изправяте срещу Мистерийните представления, виждате на
сцена
та голям брой приятели и тъй като всички вие със сигурност познавате тези, които виждате, няма нужда да ви представям имената на всеки един поотделно.
Когато обаче човек успее да прозре в дълбините на душите, той знае от какво имат нужда, колко е необходимо да им се даде това, което самите те сигурно не съзнават, което обаче жадуват в най-дълбоките основи на сърцето си. Такива чувства проникваха душата ми, когато миналата неделя видяхме да се спуска завесата след последната сцена на „Елисейската мистерия“. И ако човек иска да почувства така това, което се разигра, в самото усещане живее толкова много, че той може да му даде плодовитост и сила на въздействие в живота. И ако видяхме тази плодовитост, тази сила на въздействие по отношение на някои неща, би трябвало лесно да преодолеем и други, които днес не трябва да са тук, които обаче се противопоставят на тази плодовитост и може би ще се противопоставят още повече, отколкото през изминалите години. И фактът, че не съм сам с това усещане, ме научиха седмиците, предхождащи нашите Мюнхенски представления.
През първите дни, през които в началото на времето ни в Мюнхен се изправяте срещу Мистерийните представления, виждате на сцената голям брой приятели и тъй като всички вие със сигурност познавате тези, които виждате, няма нужда да ви представям имената на всеки един поотделно.
Но със сигурност трябва да кажа нещо: че всички ние, които седим тук, трябва да изпитваме топло чувство на благодарност към тези, които в продължение на седмици с всеотдайност – защото това е необходимо, макар и често да не изглежда така, – с всеотдайност посветиха всичките си сили на изучаването и проникването в образите, които представиха. И във всички онези, които сами виждате на сцената, живее съзнанието, че са служители на духовния свят, че в наше време съществува необходимостта в общата човешка култура да бъдат въведени духовни ценности и че трябва по всякакъв начин да се направи опит тези духовни ценности да бъдат въведени в общата човешка култура. Почитането на духовните неща позволява на участниците да понесат с радост онова, което изисква подготовката за представлението. Това трябва да бъде казано поради факта, че е във връзка с всичко, което правим и тъй като усилията наистина са твърде големи, не бива да смятаме, че от сцената може да се наблюдава нещо като честолюбие или суета, което да е подтикнало отделните хора да направят от себе си изпълнители на съответните образи. С особена благодарност обаче трябва да си спомним за онези, които, така да се каже, зад кулисите, но може би затова и много по-видими от отделните изпълнители, с години принасят по жертвоготовен, всеотдаен начин уменията и стремежите си – и особено уменията си, които са нещо повече от стремежите – тъкмо в служба на тези неща.
към текста >>
И във всички онези, които сами виждате на
сцена
та, живее съзнанието, че са служители на духовния свят, че в наше време съществува необходимостта в общата човешка култура да бъдат въведени духовни ценности и че трябва по всякакъв начин да се направи опит тези духовни ценности да бъдат въведени в общата човешка култура.
И ако човек иска да почувства така това, което се разигра, в самото усещане живее толкова много, че той може да му даде плодовитост и сила на въздействие в живота. И ако видяхме тази плодовитост, тази сила на въздействие по отношение на някои неща, би трябвало лесно да преодолеем и други, които днес не трябва да са тук, които обаче се противопоставят на тази плодовитост и може би ще се противопоставят още повече, отколкото през изминалите години. И фактът, че не съм сам с това усещане, ме научиха седмиците, предхождащи нашите Мюнхенски представления. През първите дни, през които в началото на времето ни в Мюнхен се изправяте срещу Мистерийните представления, виждате на сцената голям брой приятели и тъй като всички вие със сигурност познавате тези, които виждате, няма нужда да ви представям имената на всеки един поотделно. Но със сигурност трябва да кажа нещо: че всички ние, които седим тук, трябва да изпитваме топло чувство на благодарност към тези, които в продължение на седмици с всеотдайност – защото това е необходимо, макар и често да не изглежда така, – с всеотдайност посветиха всичките си сили на изучаването и проникването в образите, които представиха.
И във всички онези, които сами виждате на сцената, живее съзнанието, че са служители на духовния свят, че в наше време съществува необходимостта в общата човешка култура да бъдат въведени духовни ценности и че трябва по всякакъв начин да се направи опит тези духовни ценности да бъдат въведени в общата човешка култура.
Почитането на духовните неща позволява на участниците да понесат с радост онова, което изисква подготовката за представлението. Това трябва да бъде казано поради факта, че е във връзка с всичко, което правим и тъй като усилията наистина са твърде големи, не бива да смятаме, че от сцената може да се наблюдава нещо като честолюбие или суета, което да е подтикнало отделните хора да направят от себе си изпълнители на съответните образи. С особена благодарност обаче трябва да си спомним за онези, които, така да се каже, зад кулисите, но може би затова и много по-видими от отделните изпълнители, с години принасят по жертвоготовен, всеотдаен начин уменията и стремежите си – и особено уменията си, които са нещо повече от стремежите – тъкмо в служба на тези неща. Трябва да разглеждаме като вид вътрешна карма на нашето движение, че сме в състояние да имаме една такава личност, която да се грижи за всичко, което изискват сценичните образи, да кажем, по отношение на обвивки и облекло, по отношение на костюмите на изпълнителите, ако пожелая да използвам тази тривиална, отвратително звучаща дума от общоприетия сценичен език, по начин, който отговаря не само на намеренията, които има в сърцето си, но и водена от истинска духовност. Трябва да разглеждаме като благоприятна карма на нашето движение в Централна Европа факта, че имаме една такава личност между нас.
към текста >>
Това трябва да бъде казано поради факта, че е във връзка с всичко, което правим и тъй като усилията наистина са твърде големи, не бива да смятаме, че от
сцена
та може да се наблюдава нещо като честолюбие или суета, което да е подтикнало отделните хора да направят от себе си изпълнители на съответните образи.
И фактът, че не съм сам с това усещане, ме научиха седмиците, предхождащи нашите Мюнхенски представления. През първите дни, през които в началото на времето ни в Мюнхен се изправяте срещу Мистерийните представления, виждате на сцената голям брой приятели и тъй като всички вие със сигурност познавате тези, които виждате, няма нужда да ви представям имената на всеки един поотделно. Но със сигурност трябва да кажа нещо: че всички ние, които седим тук, трябва да изпитваме топло чувство на благодарност към тези, които в продължение на седмици с всеотдайност – защото това е необходимо, макар и често да не изглежда така, – с всеотдайност посветиха всичките си сили на изучаването и проникването в образите, които представиха. И във всички онези, които сами виждате на сцената, живее съзнанието, че са служители на духовния свят, че в наше време съществува необходимостта в общата човешка култура да бъдат въведени духовни ценности и че трябва по всякакъв начин да се направи опит тези духовни ценности да бъдат въведени в общата човешка култура. Почитането на духовните неща позволява на участниците да понесат с радост онова, което изисква подготовката за представлението.
Това трябва да бъде казано поради факта, че е във връзка с всичко, което правим и тъй като усилията наистина са твърде големи, не бива да смятаме, че от сцената може да се наблюдава нещо като честолюбие или суета, което да е подтикнало отделните хора да направят от себе си изпълнители на съответните образи.
С особена благодарност обаче трябва да си спомним за онези, които, така да се каже, зад кулисите, но може би затова и много по-видими от отделните изпълнители, с години принасят по жертвоготовен, всеотдаен начин уменията и стремежите си – и особено уменията си, които са нещо повече от стремежите – тъкмо в служба на тези неща. Трябва да разглеждаме като вид вътрешна карма на нашето движение, че сме в състояние да имаме една такава личност, която да се грижи за всичко, което изискват сценичните образи, да кажем, по отношение на обвивки и облекло, по отношение на костюмите на изпълнителите, ако пожелая да използвам тази тривиална, отвратително звучаща дума от общоприетия сценичен език, по начин, който отговаря не само на намеренията, които има в сърцето си, но и водена от истинска духовност. Трябва да разглеждаме като благоприятна карма на нашето движение в Централна Европа факта, че имаме една такава личност между нас. А че тази карма има по-дълбока основа, се показва също и в това, че същата личност можа да съдейства по такъв отличен начин във всичко, което можа да се осъществи през последните месеци от нашия „календар“, който, както всичките ни начинания, трябва да служи на голямата цел; така че на първо място при тези, които съдействат по отличен начин не само като актьори, но и като цяло, трябва да бъде споменато името на госпожица фон Екартщайн. След това с най-съкровено благодарствено чувство трябва да спомена и бих искал да пробудя това благодарствено чувство и във вашите сърца също и за всеотдайните ни художници Фолкерт, Линде, Хас, а тази година също и Щеглих от Копенхаген.
към текста >>
Да, когато на
сцена
та се намират декори, човек не забелязва, че за целта – може би дори само за последната подготовка – онова, което е приготвил художникът в едно пространство, което е много по-голямо от тази зала тук, трябва да бъде опънато и че четиридесет до петдесет души се налага да пълзят наоколо по пода, за да могат изобщо да приведат всичко на мястото, на което трябва.
Трябва да разглеждаме като благоприятна карма на нашето движение в Централна Европа факта, че имаме една такава личност между нас. А че тази карма има по-дълбока основа, се показва също и в това, че същата личност можа да съдейства по такъв отличен начин във всичко, което можа да се осъществи през последните месеци от нашия „календар“, който, както всичките ни начинания, трябва да служи на голямата цел; така че на първо място при тези, които съдействат по отличен начин не само като актьори, но и като цяло, трябва да бъде споменато името на госпожица фон Екартщайн. След това с най-съкровено благодарствено чувство трябва да спомена и бих искал да пробудя това благодарствено чувство и във вашите сърца също и за всеотдайните ни художници Фолкерт, Линде, Хас, а тази година също и Щеглих от Копенхаген. Искам да го пробудя в сърцата ви, защото наистина никак не е малко това да се стремиш към нещо от духовните дълбини, което стои пред душата, а трябва да се превърне във външно за окото. Мнозина трябва да останат неназовани, тъй като действително са твърде много.
Да, когато на сцената се намират декори, човек не забелязва, че за целта – може би дори само за последната подготовка – онова, което е приготвил художникът в едно пространство, което е много по-голямо от тази зала тук, трябва да бъде опънато и че четиридесет до петдесет души се налага да пълзят наоколо по пода, за да могат изобщо да приведат всичко на мястото, на което трябва.
Нашите приятели поемат с радост едно такова задължение; те с радост пълзят наоколо по пода, за да съшият всичко, което трябва да бъде съшито и което след това ще бъде видимо на сцената само за няколко минути. Защо казвам всичко това? Може би за някои изглежда абсолютно ненужно това да бъде казвано. Теософията обаче не се състои само от теории или пророчества. Теософията се състои от всеотдайната жертвоготовност за това, което изисква от нас нашата епоха, също и тогава, когато изпълняваме непосредствено тези изисквания, когато трябва да пълзим с дни наред по пода, за да приведем в ред всичко, което след това може да се оживи за миг в нас, което трябва да бъде живо в нашата душа, за да може тази душа да се подготви за изискванията на съвременната епоха.
към текста >>
Нашите приятели поемат с радост едно такова задължение; те с радост пълзят наоколо по пода, за да съшият всичко, което трябва да бъде съшито и което след това ще бъде видимо на
сцена
та само за няколко минути.
А че тази карма има по-дълбока основа, се показва също и в това, че същата личност можа да съдейства по такъв отличен начин във всичко, което можа да се осъществи през последните месеци от нашия „календар“, който, както всичките ни начинания, трябва да служи на голямата цел; така че на първо място при тези, които съдействат по отличен начин не само като актьори, но и като цяло, трябва да бъде споменато името на госпожица фон Екартщайн. След това с най-съкровено благодарствено чувство трябва да спомена и бих искал да пробудя това благодарствено чувство и във вашите сърца също и за всеотдайните ни художници Фолкерт, Линде, Хас, а тази година също и Щеглих от Копенхаген. Искам да го пробудя в сърцата ви, защото наистина никак не е малко това да се стремиш към нещо от духовните дълбини, което стои пред душата, а трябва да се превърне във външно за окото. Мнозина трябва да останат неназовани, тъй като действително са твърде много. Да, когато на сцената се намират декори, човек не забелязва, че за целта – може би дори само за последната подготовка – онова, което е приготвил художникът в едно пространство, което е много по-голямо от тази зала тук, трябва да бъде опънато и че четиридесет до петдесет души се налага да пълзят наоколо по пода, за да могат изобщо да приведат всичко на мястото, на което трябва.
Нашите приятели поемат с радост едно такова задължение; те с радост пълзят наоколо по пода, за да съшият всичко, което трябва да бъде съшито и което след това ще бъде видимо на сцената само за няколко минути.
Защо казвам всичко това? Може би за някои изглежда абсолютно ненужно това да бъде казвано. Теософията обаче не се състои само от теории или пророчества. Теософията се състои от всеотдайната жертвоготовност за това, което изисква от нас нашата епоха, също и тогава, когато изпълняваме непосредствено тези изисквания, когато трябва да пълзим с дни наред по пода, за да приведем в ред всичко, което след това може да се оживи за миг в нас, което трябва да бъде живо в нашата душа, за да може тази душа да се подготви за изискванията на съвременната епоха. Трябва да бъде събудено едно чувство за това, че от действителна човешка работа произлиза същината на онзи духовен живот, необходим за бъдещето на хората.
към текста >>
89.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Мюнхен, 26 август 1912 г.
GA_138 За инициацията
Земята е
сцена
та, където според мировите закони е трябвало да се разиграе Мистерията на Голгота и където човек трябва да си изгради същинската основа за разбирането на Христовото същество.
Би могло да се каже: Да допуснем, че земята първоначално не е била вземана под внимание от онези същества, които се изживяват като човешки души, че чрез нещо в мировия развой се е случило нещо и човешките души са си казали: Ние не вземаме земята под внимание; защо трябва да се инкарнираме там долу? – Това, разбира се, е невъзможен факт, но да допуснем, че е така. – Тези човешки души тогава биха могли, доколкото това, което принадлежи на земята, е духовно, да го изживяват също и в духовните светове и това, което е действало като величествени, велики принципи в посветените, щеше да е видимо във висшите светове. И ако сега една такава душа се обърне във висшите светове с думите – да кажем към мировия развой: От всички същества, които са във висшите светове, искам да се запозная точно с това, което е Христос, със същинската му мирова мисия и същинската му задача, в отговор такава човешка душа би чула следното: Ако искаш да се запознаеш с това същество, което именно е Христос за нас, трябва по някакъв начин да изживееш Мистерията на Голгота, за да се сдобиеш с връзка с Христовото същество! Защото според мировите закони Христовата мистерия е трябвало да протече на земята.
Земята е сцената, където според мировите закони е трябвало да се разиграе Мистерията на Голгота и където човек трябва да си изгради същинската основа за разбирането на Христовото същество.
И това, което се спечелва на земята за разбирането на Христос, е подготовката – и то в съвсем друг мащаб от каквото и да било, за което земята е подготовка – за всякакво виждане и познаване на това конкретно същество във висшите светове. Оттам е било така, че изразяването на принципа на инициацията при Христовото същество се е получило по съвсем различен начин, отколкото при другите посветени. Последните са преживявали един свръхсетивен свят понякога по най-дълбокия начин, давали са импулсите, идващи оттам, в последователния ход на развитието на човечеството. Но когато са преживявали във висшите светове, намирали са се вътре в тях, те са били извън физическото си тяло. Ако и при висшите посветени да не е нужно много, за да се излезе извън физическото тяло, все пак си остава вярно, че е необходимо това прескачане от физическото им тяло към по-висшите тела.
към текста >>
90.
Бележки
GA_138 За инициацията
За постановката на драмата на
сцена
та на Гьотеанума в Дорнах те са изпълнени от Уилям Скот-Пайл (1888–1938).
Преведен и коментиран от Херман Грим“, Берлин, 1872 г.; 2-ро издание под заглавието „Животът на Рафаело“, Берлин, 1886 г. Трудът му „Рафаело като световна сила“ излиза през 1886 г. 141 един кратък фрагмент: във „Фрагменти“. Втора и последна част, Берлин и Щутгарт, 1902 г. 142 четири образа: посочените четири образа са въведени в „Пазачът на прага“ (1-ва картина: Преддверие към залите на Съюза на мистите).
За постановката на драмата на сцената на Гьотеанума в Дорнах те са изпълнени от Уилям Скот-Пайл (1888–1938).
Пресъздадени в картинното приложение към Тетрадка № 43/44 (Коледа, 1973 г.) на „Приноси към Събраните съчинения на Рудолф Щайнер“. Виж също лекциите на Рудолф Щайнер в Кьолн, 8 май 1912 г. и в Мюнхен, 16 май 1912 г. в „Опитности на свръхсетивното. Пътищата на душата към Христос“, GA 143.
към текста >>
91.
Съдържание
GA_139 Евангелието на Марко
Сцена
та на Преображението.
Ферекедес от Сирос21. Емпедокъл. Поривът на Емпедокъл и отговорът от Голгота. Осма лекция, 22 Септември 1922 Мистерията на Голгота и нейните дълбоки тайни. Окултното значение на изрази като „на планината“, „в езерото“, „в къщата“.
Сцената на Преображението.
Мойсей и Илия. Помазва-нето във Витания. Смокиновото дърво. Девета лекция, 23 Септември 1912 Художественият елемент във вътрешната композиция на Марковото Евангелие.
към текста >>
92.
Втора лекция, 16 Септември 1912
GA_139 Евангелието на Марко
Да, тази
сцена
действително съдържа в себе си една драматична сила.
Рано или късно Старият Завет такъв, какъвто го срещаме в обикновените издания на Библията, ще бъде разглеждан като едно неделимо цяло. И хората едва ли ще се оставят да бъдат заблуждавани от всевъзможните възражения, насочени срещу единството на Стария Завет. Едва когато сме преодолели едностранчивия навик да четем Библията заради личното си спасение, а се оставим под цялостното й въздействие и свържем нейното съдържание с всичко онова, което през последните години Вие постепенно можахте да извлечете от нашето духовно-научно развитие и което ще навлезе в света именно чрез Духовната наука, едва когато съумеем да се свържем, и то по духовен път, с художествено-спиритуалната страна на евангелските текстове и се убедим в тяхната художествена стойност, в тяхната художествена композиция, в чудното преплитане и разплитане на отделните им нишки дори и там, в Стария Завет, едва тогава ние се изправяме пред необичайната драматична сила, пред цялата вътрешна, спиритуално-драматична сила, която пулсира в композицията и строежа на Библията. Едва тогава очите ни се отварят за цялостния характер на драматичните библейски сюжети и вече не искаме да приемем, че един сюжет се развива в началото, а друг сюжет в средата на Библията, защото навсякъде в нея виждаме величественото присъствие на един-единствен, могъщ и цялостен Дух. Ние се убеждаваме, че още от първите етапи на Сътворението, минавайки през епохата на Патриарсите, Съдиите и юдейските царе, навсякъде витае присъствието на едно непрекъснато развитие, белязано тъкмо от този цялостен Дух, което кулминира в драматичната развръзка, каквато я знаем от книгата на Макавеите: Синовете на Мататия, братята на Юда, които воюват срещу цар Антиох от Сирия.
Да, тази сцена действително съдържа в себе си една драматична сила.
А истинската кулминация е постигната в самия край. Там ние откриваме и това не е някаква гола фраза че този, който разполага с окултния изследователски метод, наистина е обгърнат от едно особено чувство, когато в края на тази книга той се изправя пред седемте синове на майката на Макавеите и петте синове на Мататия. Петте синове на Мататия и другите седем това дава забележителното число дванадесет, което често срещаме, ако сме решили да се задълбочим в тайните на еволюцията. Числото дванадесет като върхова точка в самия края на Стария Завет! Когато виждаме мъченическата смърт на седемте Макавееви синове, ние сме разтърсени от едно странно усещане.
към текста >>
93.
Шеста лекция, 20 Септември
GA_139 Евангелието на Марко
Става дума за една
сцена
, която може да бъде разбрана само с помощта на духовно-научното изследване.
Това съзерцават апостолите. И то е един процес, в който те утвърждават духовната си връзка с Христос. Ето какво още следва да имаме предвид: от този момент нататък спиритуалното начало пронизва всеки пасаж от Евангелието на Марко. И с оглед на този факт, в хода на следващите лекции ние ще установим колко загадъчно е Евангелието и как непрекъснато израства пред очите ни. Сега обаче нека да насочим вниманието си към нещо друго.
Става дума за една сцена, която може да бъде разбрана само с помощта на духовно-научното изследване.
„И излезе Исус с учениците Си по селата на Кесария Филипова. По пътя питаше учениците Си и им казваше: Какво казват за Мен хората, кой съм аз? Те отговориха: Едни казват, че Ти си Йоан Кръстител; а други казват, че Ти си Илия; други пък че Ти си един от пророците. А Той ги пита: А какво казвате вие, кой съм аз? Петър Му отговори и рече: Ти си Христос.
към текста >>
94.
Седма лекция, 21 Септември 1912
GA_139 Евангелието на Марко
Чак сега ние долавяме значението на това, че след мястото, което в края на вчерашната лекция определихме като монолог на Бога, следва не друго, а именно
сцена
та на така нареченото Преображение.
Но въпреки това той е в състояние да се добере до онова познание, което се разиграва в душата на Христос по съвсем различен начин. И понеже той е способен на това, Евангелието на Матей разполага с онази могъща сила, за която говорихме, обсъждайки Евангелието на Матей. Напротив, в Евангелието на Марко ние изтъкнахме онези думи, които показват как събитието независимо че става в душата на Петър същевременно се разиграва и като монолог на Бога. Ето как трябва да се отнасяме към тези неща. И едва тогава ние ще усетим как всъщност Христос Исус общува със своите ученици, как ги издига от една степен на друга степен, как след като Духът на Илия-Йоан се превърна в тяхна обща аура, Той ги отвежда до такова разбиране на духовните тайни, каквото по-рано не можеше да им Даде.
Чак сега ние долавяме значението на това, че след мястото, което в края на вчерашната лекция определихме като монолог на Бога, следва не друго, а именно сцената на така нареченото Преображение.
Това също спада към един от важните елементи в драматургията на Марковото Евангелие. Но за да вникнем в Преображението, нека да насочим вниманието си върху някои обстоятелства, които са пряко свързани с тази сцена от Евангелието. На първо място, в Евангелието на Марко, а и в другите Евангелия често четем как Христос Исус говори, че Синът Човешки трябва много да пострада, че ще бъде нападан от книжниците, от първосвещениците, че ще бъде умъртвен, за да възкръсне след третия ден. И Вие навсякъде виждате колко ясно е показана тази подробност, че първоначално апостолите изобщо не разбират тези думи за страдащия, умиращия и възкръсващ Син Човешки и че те са затруднени да разберат тъкмо този момент. (9, 31-32) Защо ние се изправяме пред този странен факт?
към текста >>
Но за да вникнем в Преображението, нека да насочим вниманието си върху някои обстоятелства, които са пряко свързани с тази
сцена
от Евангелието.
Напротив, в Евангелието на Марко ние изтъкнахме онези думи, които показват как събитието независимо че става в душата на Петър същевременно се разиграва и като монолог на Бога. Ето как трябва да се отнасяме към тези неща. И едва тогава ние ще усетим как всъщност Христос Исус общува със своите ученици, как ги издига от една степен на друга степен, как след като Духът на Илия-Йоан се превърна в тяхна обща аура, Той ги отвежда до такова разбиране на духовните тайни, каквото по-рано не можеше да им Даде. Чак сега ние долавяме значението на това, че след мястото, което в края на вчерашната лекция определихме като монолог на Бога, следва не друго, а именно сцената на така нареченото Преображение. Това също спада към един от важните елементи в драматургията на Марковото Евангелие.
Но за да вникнем в Преображението, нека да насочим вниманието си върху някои обстоятелства, които са пряко свързани с тази сцена от Евангелието.
На първо място, в Евангелието на Марко, а и в другите Евангелия често четем как Христос Исус говори, че Синът Човешки трябва много да пострада, че ще бъде нападан от книжниците, от първосвещениците, че ще бъде умъртвен, за да възкръсне след третия ден. И Вие навсякъде виждате колко ясно е показана тази подробност, че първоначално апостолите изобщо не разбират тези думи за страдащия, умиращия и възкръсващ Син Човешки и че те са затруднени да разберат тъкмо този момент. (9, 31-32) Защо ние се изправяме пред този странен факт? Защо апостолите са затруднени да разберат именно Мистерията на Голгота? И какво всъщност представлява тази Мистерия на Голгота?
към текста >>
95.
Осма лекция, 22 Септември 1922
GA_139 Евангелието на Марко
Аз често съм споменавал, че за тримата ученици, които Христос взе със себе си в „планината“, където се разигра тази
сцена
на Преображението, това беше един вид по-висше посвещение.
ОСМА ЛЕКЦИЯ Базел, 22 Септември 1912 Ние знаем, че след описанието на величествения световноисторически монолог, Евангелието на Марко разказва за така нареченото Преображение.
Аз често съм споменавал, че за тримата ученици, които Христос взе със себе си в „планината“, където се разигра тази сцена на Преображението, това беше един вид по-висше посвещение.
В този момент те трябваше да бъдат въведени още по-дълбоко в тайните, според които се осъществява ръководството на човечеството. Както знаем от предишните ми лекции, тази сцена съдържа цяла поредица от тайни. Евангелието, както и други окултни източници, ясно подсказва, че когато се говори за „планина“, става дума за нещо тайнствено. От окултна гледна точка, планината като такава винаги означава, че на онези, които са отвеждани в планината, им предстои да се докоснат до определени тайни на съществуванието. В Евангелието на Марко ние усещаме това особено силно поради една причина, която лесно се забелязва при правилно четене на Евангелието.
към текста >>
Както знаем от предишните ми лекции, тази
сцена
съдържа цяла поредица от тайни.
ОСМА ЛЕКЦИЯ Базел, 22 Септември 1912 Ние знаем, че след описанието на величествения световноисторически монолог, Евангелието на Марко разказва за така нареченото Преображение. Аз често съм споменавал, че за тримата ученици, които Христос взе със себе си в „планината“, където се разигра тази сцена на Преображението, това беше един вид по-висше посвещение. В този момент те трябваше да бъдат въведени още по-дълбоко в тайните, според които се осъществява ръководството на човечеството.
Както знаем от предишните ми лекции, тази сцена съдържа цяла поредица от тайни.
Евангелието, както и други окултни източници, ясно подсказва, че когато се говори за „планина“, става дума за нещо тайнствено. От окултна гледна точка, планината като такава винаги означава, че на онези, които са отвеждани в планината, им предстои да се докоснат до определени тайни на съществуванието. В Евангелието на Марко ние усещаме това особено силно поради една причина, която лесно се забелязва при правилно четене на Евангелието. Нужно е само правилно да четем Евангелието. Нека да се насочим към трета глава от Евангелието на Марко и по-точно от 7.
към текста >>
Следователно, най-напред се разиграва една
сцена
край „езерото“.
стих, и ако четем с чувство и разбиране, ще забележим следното. Аз често съм изтъквал, че изразът „да бъдеш отведен в планината“ има определено окултно значение. Обаче в посочената глава ние се натъкваме не само на „планината“. От стих 7. ние научаваме: „Тогава Исус се оттегли с учениците Си към езерото.“
Следователно, най-напред се разиграва една сцена край „езерото“.
А после в стих 13. чуваме: „След това се възкачи на планината и повика при Себе Си ония, които искаше.“ И най-накрая в стих 20.-21. четем: „И дохожда в една къща; и пак се събира народ, така щото те не можаха нито хляб да ядат. А своите Му, като чуха това, излязоха, за да Го хванат; защото казваха, че не бил на Себе Си.“ И така, посочени са три места планината, езерото и къщата.
към текста >>
Една особена
сцена
на такова посвещение имаме в срещата му с мидиамския жрец Йетро, която вече сме обсъждали.
Знаем също, че по отношение на това, което се намираше около него и в него, Заратустра се беше погрижил за следващата си инкарнация. Аз често съм споменавал как чрез специални окултни процеси етерното тяло на Заратустра беше преотстъпено на Мойсей, така че в Мойсей действуваха силите на Заратустровото етерно тяло. Така че докато Илия и Мойсей стояха от двете страни на Христос Исус, в Мойсей имаме онези сили, които щяха да осъществят прехода от древните култури към онова, което трябваше да се влее в човечеството чрез Мистерията на Голгота. Обаче в лицето на Мойсей ние виждаме „образа на прехода“ и под една друга форма. Ние знаем: Мойсей носеше в себе си не само етерното тяло на Заратустра, чрез което той разполагаше също и със Заратустровата мъдрост, която започна да просветва в него, но знаем и още нещо: В известен смисъл Мойсей беше посветен също и в тайните на другите народи.
Една особена сцена на такова посвещение имаме в срещата му с мидиамския жрец Йетро, която вече сме обсъждали.
Тя се намира в Стария Завет (2. Мойсей 2, 16-21). Там ясно е показано как Мойсей отива при този самотен жрец и носейки в себе си най-важните тайни на еврейството сега се докосва и до тайните на другите народи, обогатявайки още повече своето същество, което вече беше изпитало укрепващото въздействие на Заратустровото етерно тяло. Ето как чрез Мойсей в еврейския народ се вливат посвещенията на целия заобикалящ го свят, така че, макар и на едно по-ниско равнище, той вече подготви това, което трябваше да стане с идването на Христос Исус. Това беше едното течение, което трябваше да отведе човечеството до Мистерията на Голгота.
към текста >>
Аз вече загатнах какво има предвид Стария Завет, описвайки
сцена
та, когато Авраам решава да пожертва Исаак, но жертвоприношението се осуетява; защото тук смисълът се състои в следното: Този народ беше избран от Бога, за да бъде даден на човечеството, така че човечеството да получи външния физически инструмент, физическия съсъд за Аза.
От физическата организация на древноюдейския народ трябваше да се извлече онова, което можеше да съхрани именно човешки качества, които са свързани с интелекта. Другите народи се задоволиха, тъй да се каже, в тяхната земна организация да просветне само онова, което можеше да дойде чрез посвещението, следователно от вън. А това, което можеше да израсне от кръвните връзки благодарение на самата човешка природа, то трябваше да възникне от специфичните отношения в древноюдейския народ. Ето защо този народ държи толкова строго на това, щото кръвните връзки да не се прекъсват, така че всеки да носи в себе си онези качества, които се предават чрез кръвта още от времето на Авраам, Исаак и Яков. Азът е свързан с кръвта и чрез кръвта на древноюдейския народ той трябваше да укрепи своята сила, а това можеше да стане само чрез наследяването.
Аз вече загатнах какво има предвид Стария Завет, описвайки сцената, когато Авраам решава да пожертва Исаак, но жертвоприношението се осуетява; защото тук смисълът се състои в следното: Този народ беше избран от Бога, за да бъде даден на човечеството, така че човечеството да получи външния физически инструмент, физическия съсъд за Аза.
В лицето на древноеврейския народ човечеството трябваше да получи от Бога именно този физически инструмент: Ето какво означава фактът, че Авраам иска да принесе в жертва своя син Исаак. Обаче ако това се беше случило, Авраам щеше да пожертва онази организация, която беше предназначена да обезпечи човечеството с физическия инструмент, необходим за утвърждаването на интелекта, а чрез него и на Аза. Той получава Исаак обратно, а с него, като подарък от Бога, и цялата организация, за която става дума. Точно този е грандиозният момент в обратния дар на Бога неприемането на Исаак. (1. Мойсей 22, 2-19.) И така, в Преображението ние имаме, от една страна, духовното течение, представено от Мойсей, тоест всичко онова, което чрез инструмента на юдейския народ трябваше да се влее в Мистерията на Голгота.
към текста >>
96.
Девета лекция, 23 Септември 1912
GA_139 Евангелието на Марко
Никъде другаде в Евангелията сравнете сами тази
сцена
в останалите Евангелия този момък не застава пред нас по един толкова грандиозен начин.
И когато влязоха в гроба, видяха, че един момък, облечен в бяла одежда, седеше отдясно; и много се изплашиха. А той им каза: Не се плашете. Вие търсите Исус Назарянина, разпънатия; Той възкръсна, няма го тук.“ (16, 1-6.) Това е същият момък. Впрочем, никъде другаде в Евангелията, респективно в техния художествен похват, ние не срещаме този момък, който се изплъзва от ръцете на хората тъкмо в момента, когато те предават на осъждане Сина Човешки, момъкът, който е тук след изтичането на трите дни и който отсега нататък действуваше като главен космически принцип, отговорен за планетарната еволюция на Земята.
Никъде другаде в Евангелията сравнете сами тази сцена в останалите Евангелия този момък не застава пред нас по един толкова грандиозен начин.
И тук се докосваме до това, от което се нуждаем, за да разберем дълбокия замисъл, вложен именно в Евангелието на Марко, според когото ние действително сме изправени пред едно космическо събитие, пред един космически Христос. Едва сега разбираме целия художествен похват, с който си служи Евангелието на Марко. Забележително е, че веднага след това двукратно и впечатляващо появяване на момъка, Евангелието на Марко бързо приключва с няколко кратки, но многозначителни сцени. Защото едва ли бихме могли да си помислим, че каквото и да е друго продължение може да съдържа в себе си някакво усилване на този разтърсващ момент от Земната еволюция, особено след като в композицията на Марковото Евангелие вече е прозвучал монологът на Бога, космическият разговор за бъдещето на Земята, състоял се „на планината“, където бяха призовани тримата неразбиращи ученици; после Гетсимания, сцената, разиграла се в Маслиновата планина, където Христос трябваше да признае в себе си, че избраните ученици не са в състояние да проумеят идващите събития; как Той трябва да продължи съвършено сам, как Синът Човешки ще пострада и ще бъде разпънат на Кръста; а по-нататък идва световноисторическата самотност на Сина Човешки, който ще бъде изоставен от онези, които сам Той беше избрал, ще бъде все повече и повече изоставен от самия космически принцип. Така че след като сме вникнали в мисията и значението на „момъка“, който се изплъзва от очите и ръцете на хората, ние разбираме дълбокия смисъл на думите: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?
към текста >>
Защото едва ли бихме могли да си помислим, че каквото и да е друго продължение може да съдържа в себе си някакво усилване на този разтърсващ момент от Земната еволюция, особено след като в композицията на Марковото Евангелие вече е прозвучал монологът на Бога, космическият разговор за бъдещето на Земята, състоял се „на планината“, където бяха призовани тримата неразбиращи ученици; после Гетсимания,
сцена
та, разиграла се в Маслиновата планина, където Христос трябваше да признае в себе си, че избраните ученици не са в състояние да проумеят идващите събития; как Той трябва да продължи съвършено сам, как Синът Човешки ще пострада и ще бъде разпънат на Кръста; а по-нататък идва световноисторическата самотност на Сина Човешки, който ще бъде изоставен от онези, които сам Той беше избрал, ще бъде все повече и повече изоставен от самия космически принцип.
Впрочем, никъде другаде в Евангелията, респективно в техния художествен похват, ние не срещаме този момък, който се изплъзва от ръцете на хората тъкмо в момента, когато те предават на осъждане Сина Човешки, момъкът, който е тук след изтичането на трите дни и който отсега нататък действуваше като главен космически принцип, отговорен за планетарната еволюция на Земята. Никъде другаде в Евангелията сравнете сами тази сцена в останалите Евангелия този момък не застава пред нас по един толкова грандиозен начин. И тук се докосваме до това, от което се нуждаем, за да разберем дълбокия замисъл, вложен именно в Евангелието на Марко, според когото ние действително сме изправени пред едно космическо събитие, пред един космически Христос. Едва сега разбираме целия художествен похват, с който си служи Евангелието на Марко. Забележително е, че веднага след това двукратно и впечатляващо появяване на момъка, Евангелието на Марко бързо приключва с няколко кратки, но многозначителни сцени.
Защото едва ли бихме могли да си помислим, че каквото и да е друго продължение може да съдържа в себе си някакво усилване на този разтърсващ момент от Земната еволюция, особено след като в композицията на Марковото Евангелие вече е прозвучал монологът на Бога, космическият разговор за бъдещето на Земята, състоял се „на планината“, където бяха призовани тримата неразбиращи ученици; после Гетсимания, сцената, разиграла се в Маслиновата планина, където Христос трябваше да признае в себе си, че избраните ученици не са в състояние да проумеят идващите събития; как Той трябва да продължи съвършено сам, как Синът Човешки ще пострада и ще бъде разпънат на Кръста; а по-нататък идва световноисторическата самотност на Сина Човешки, който ще бъде изоставен от онези, които сам Той беше избрал, ще бъде все повече и повече изоставен от самия космически принцип.
Така че след като сме вникнали в мисията и значението на „момъка“, който се изплъзва от очите и ръцете на хората, ние разбираме дълбокия смисъл на думите: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил? “ (15, 34.) После момъкът се появява отново, този път пред Мария от Магдала като един духовен, свръхсетивен образ, който може да бъде възприет сетивно само поради особения характер на тогавашните обстоятелства. „Подир това се яви в друг образ на двама от тях, когато вървяха през полето.“ (16, 12.) В този случай физическото проявление просто не би могло да приеме друг облик. После Евангелието бързо приключва и ни отпраща в бъдещето, особено по отношение на това, което тогава не можеше да бъде разбрано, понеже тогавашното човечество беше стигнало до най-долната точка от своето слизане в материята; сега човечеството трябваше да насочи поглед към идващите времена, когато то ще е достатъчно напреднало, за да оцени художествено-композиционния стил на Евангелието. И какво друго можем да си представим сега, освен този призив към бъдещето, породен от троичното неразбиране на Голготската Мистерия?
към текста >>
97.
Десета лекция, 24 Септември 1912
GA_139 Евангелието на Марко
То показва съвсем ясно в своя стегнат, изразителен стил, как след
сцена
та на Възкресението момъкът в бяла плащаница, тоест космическият Христос веднага след разиграването на Мистерията отново се явява на учениците, влагайки в душите им определени импулси.
А че от друга страна не съществуват никакви достоверни документи, това се знае от всеки. И все пак, в Евангелието на Марко, както и в другите Евангелия е описана Мистерията на Голгота. Но как са възникнали евангелските описания? Извънредно важно е да си отговорим на този въпрос. Нека да проследим тези описания, като се ограничим само върху Евангелието на Марко.
То показва съвсем ясно в своя стегнат, изразителен стил, как след сцената на Възкресението момъкът в бяла плащаница, тоест космическият Христос веднага след разиграването на Мистерията отново се явява на учениците, влагайки в душите им определени импулси.
Ето защо някои от учениците, някои от апостолите, „като например Петър именно поради това, че бяха проникнати от тези импулси можаха да стигнат до ясновидство, така че успяха да обхванат с духовен поглед всичко онова, което пропуснаха да видят с физическите си очи, понеже побягнаха от Христос. Петър и другите, които след Възкресението на Христос Исус трябваше да се изявят като Негови ученици, изпитаха върху себе си именно това: Те станаха ясновидци и съзерцаваха Мистерията на Голгота с погледа на ясновидеца. Изобщо към Мистерията на Голгота съществува само един път: Пътят на ясновидството, въпреки че тя се разигра на физическия план. Ние не бива да пропускаме този факт. Евангелието описва събитията съвсем ясно: В решителния миг побягват именно най-близките ученици на Христос; така че една такава душа, каквато беше душата на Петър, приемайки импулса на Възкръсналия, се оказа озарена от спомена за това, което се случи след неговото бягство.
към текста >>
Ето защо авторът на Евангелието ясно посочва, че именно жените са тези, които първи идват на
сцена
та след приключване на Голготската Мистерия.
Напротив, мъжът е много по-склонен, пак поради чисто физическите си особености, да се задълбочава в материализма, защото, грубо казано, неговият мозък е значително по-твърд. Женският мозък е по-мек и не е толкова едностранчив, не е толкова втвърден и с това аз далеч не искам да кажа нищо спрямо отделната личност. Отделната личност не бива да бъде оценявана според този критерий. Защото доста женски тела са украсени с едностранчиви и твърди глави, да не говорим за мъжете с меки глави. Обаче в общи линии нещата стоят така, че женският мозък е много по-подходящ за осмисляне на трудните неща, разбира се ако е налице добрата воля за това.
Ето защо авторът на Евангелието ясно посочва, че именно жените са тези, които първи идват на сцената след приключване на Голготската Мистерия.
„И като мина съботата Мария Магдалина, Мария Якововата майка и Саломия купиха аромати за да дойдат и да Го помажат.“ (16, 1.) Също и момъкът, тоест космическият Христос, се явява първо на жените и едва после на учениците от мъжки пол. Истинският окултизъм, истинската Духовна наука намират своя израз дори в най-незначителните подробности на композицията, както и в цялото съдържание на Евангелията, и особено в енергичното, внушително Евангелие на Марко. Ние намираме пътя към Мистерията на Голгота само тогава, когато усещаме нещата, описани в Евангелията, именно по този начин и се оставим под тяхното непосредствено въздействие. И тогава отпада въпросът: Дали в исторически смисъл тези Евангелия са верни или не са верни?
към текста >>
По друг повод аз често пъти съм изтъквал, че проследявайки живота на Буда, ние стигаме до онзи момент, който по отношение на Христос евангелистът Марко описва в
сцена
та на Преображението, когато Буда, в самия край на своя земен живот, просто се разтваря в светлината и това е в пълно съответствие с окултната истина.
Обаче мярката за разбирането на самата Духовна наука съвпада с мярката, според която човек разбира Мистерията на Голгота. Ето защо християнинът, който приема Духовната наука, всъщност може да живее в разбирателство с всички хора по света. Но ако в своето почти безгранично високомерие даден представител на друга религиозна система впрочем това е нещо напълно разбираемо за нас се обърне към някого и каже: Вие, християните, имате само една единствена инкарнация на вашия Бог, докато ние имаме много инкарнации на нашия Бог; следователно ние, за разлика от вас, разполагаме с нещо много повече и тогава християнинът не би трябвало да отговаря в смисъл, че ще се опита да приложи този принцип също и по отношение на Христос Исус, защото в такъв случай той би престанал да разбира Мистерията на Голгота. Фактически верният отговор, който християнинът може да даде, се свежда до следното: Работата е там, че всички онези, които говорят за много инкарнации на техния Бог, всъщност не са в състояние да разберат Мистерията на Голгота. Но всеки един от представителите на другите религии може да стигне до това разбиране, ако го потърси според начина, по който нещата са изложени в текстовете на Евангелията.
По друг повод аз често пъти съм изтъквал, че проследявайки живота на Буда, ние стигаме до онзи момент, който по отношение на Христос евангелистът Марко описва в сцената на Преображението, когато Буда, в самия край на своя земен живот, просто се разтваря в светлината и това е в пълно съответствие с окултната истина.
При Христос нещата стоят така и Вие бихте могли да ги проследите в „Християнството като мистичен факт“ че Преображението засяга не само Него, но и тримата ученици, пред които се явиха Илия и Мойсей. Мистерията на Голгота започва тук, на планината, веднага след сцената на Преображението. Този факт ако сравняваме живота на Буда със живота на Христос е така нагледно представен в самите исторически документи, че е невъзможно да бъде отречен. И общо взето, всичко онова, което днес можах да опиша пред Вас за чувствата, пораждащи се у нас в резултат от трагичното непризнаване на Сина Човешки от страна на хората, е само последица от нещата, които загатвам в моята книга „Християнството като мистичен факт“. И сега, в края на лекциите върху Евангелието на Марко, аз бих могъл да добавя следното: Още тогава, в началото на нашето антропософско Движение, когато предложихме една програма за развитието на християнството, тази програма беше разработена до най-малките детайли.
към текста >>
Мистерията на Голгота започва тук, на планината, веднага след
сцена
та на Преображението.
Но ако в своето почти безгранично високомерие даден представител на друга религиозна система впрочем това е нещо напълно разбираемо за нас се обърне към някого и каже: Вие, християните, имате само една единствена инкарнация на вашия Бог, докато ние имаме много инкарнации на нашия Бог; следователно ние, за разлика от вас, разполагаме с нещо много повече и тогава християнинът не би трябвало да отговаря в смисъл, че ще се опита да приложи този принцип също и по отношение на Христос Исус, защото в такъв случай той би престанал да разбира Мистерията на Голгота. Фактически верният отговор, който християнинът може да даде, се свежда до следното: Работата е там, че всички онези, които говорят за много инкарнации на техния Бог, всъщност не са в състояние да разберат Мистерията на Голгота. Но всеки един от представителите на другите религии може да стигне до това разбиране, ако го потърси според начина, по който нещата са изложени в текстовете на Евангелията. По друг повод аз често пъти съм изтъквал, че проследявайки живота на Буда, ние стигаме до онзи момент, който по отношение на Христос евангелистът Марко описва в сцената на Преображението, когато Буда, в самия край на своя земен живот, просто се разтваря в светлината и това е в пълно съответствие с окултната истина. При Христос нещата стоят така и Вие бихте могли да ги проследите в „Християнството като мистичен факт“ че Преображението засяга не само Него, но и тримата ученици, пред които се явиха Илия и Мойсей.
Мистерията на Голгота започва тук, на планината, веднага след сцената на Преображението.
Този факт ако сравняваме живота на Буда със живота на Христос е така нагледно представен в самите исторически документи, че е невъзможно да бъде отречен. И общо взето, всичко онова, което днес можах да опиша пред Вас за чувствата, пораждащи се у нас в резултат от трагичното непризнаване на Сина Човешки от страна на хората, е само последица от нещата, които загатвам в моята книга „Християнството като мистичен факт“. И сега, в края на лекциите върху Евангелието на Марко, аз бих могъл да добавя следното: Още тогава, в началото на нашето антропософско Движение, когато предложихме една програма за развитието на християнството, тази програма беше разработена до най-малките детайли. Още в началото ние посочихме възможността за по-нататъшно развитие на отделните религии, както и обстоятелството, че всички те стигат до връхната си точка именно когато се докоснат до проблема за Христос. Ние разгледахме отделните Евангелия, разгледахме част от важните мирови събития.
към текста >>
98.
Втора лекция: Пътят на инициацията
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
Докато в гръцката епоха хората най-много са ценили външния свят, на едно непознато място на Земята се извършва Мистерията на Голгота, там Боговете уреждат своите собствени дела на земната
сцена
, докато хората са извършвали техните човешки работи.
Оттам и забележителният факт, че Питагор, големият инициатор на известна насока в гръцката култура, в една предишна инкарнация се е бил като троянски герой на страната на троянците. Той самият казва, че е бил троянски герой, който Омир съответно е описал и че се е познал като противник на гърците, понеже е познал своя щит. Когато Питагор разказва, че е бил Еуфорбос29, то антропософията напълно разбира това признание. Гърците, също и големите между тях, са придавали особена ценност на това, което за тях е означавала единичната физическа инкарнация. Но четвъртата следатлантска епоха, трябваше да доведе хората дотам, да почувстват духовните светове в тяхното пълно значение, понеже през онова време се извърши Мистерията на Голгота.
Докато в гръцката епоха хората най-много са ценили външния свят, на едно непознато място на Земята се извършва Мистерията на Голгота, там Боговете уреждат своите собствени дела на земната сцена, докато хората са извършвали техните човешки работи.
Ако египтянинът е поглеждал нагоре към смъртта, когато е мислил за своя Озирис, то през четвъртата следатлантска епоха се е учило, как там се намира една съвременна религиозна форма, в която живее импулсът, който може да донесе на хората чувството, че в този физически свят се разиграва нещо, което всъщност е божествено дело, и което е живото отрицание на това, което гърците са вярвали до сега: че е по-добре да си просяк в горния свят, отколкото цар в царството на сенките. Но гърците се запознават с този, който беше слязъл като цар от царството на Боговете и беше изживял своята съдба на Земята като просяк сред хората. Това беше отговорът на чувствата, изпитвани през четвъртата следатлантска епоха. Това обаче е също и онзи комплекс от чувства, от който могат да произлязат лъчите за бъдещото земно развитие. Египтянинът поглеждаше към Озирис, който за него беше Христос, за да се съедини с него след смъртта си.
към текста >>
99.
Предсказание и предизвестяване на Христовия импулс. Духът на Христос и неговите обвивки. Посланието на Петдесятница
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
въпросите потайни и
сцена
та
Но скоро той отстъпва и идва сладката надежда за срещата ни нова. Рисува ми се вече дългоочакваната пламенна прегръдка,
въпросите потайни и сцената
на погледи изпълнени с въпроси, дали във времето видът, държанието на приятеля, ликът са променени; на сигурността насладата във стария съюз
към текста >>
100.
Раждането на земната светлина от мрака на свещената нощ
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
Хубава е
сцена
та, в която се описва как Киприян се запознава с Юстина, която вече е докосната от Христовия импулс, която се е отдала на онези сили, които намират израз в християнството.
Може да се посочи как през епохите, намиращи се по-близо до духовното, сред човечеството навлезе един съвсем нов дух, различен от онзи дух, който определяше земното развитие в предхристиянската епоха. Например беше създаден един образ, един образ, който обаче е живял реално в света и благодарение на него ние научаваме на какви въздействия е била подложена една душа от първите християнски столетия, когато тази душа все още се е усещала изцяло потопена в старите езически духовни познания, и как всичко в тази душа се променя, когато с тези стари, езически духовни познания тя безпристрастно и без предразсъдъци се отваря за Христовия импулс. Днес все повече и повече разбираме един образ като Фауст. В този образ, който Гьоте, така да се каже, отново събуди, ние чувстваме изразено най-висшето от човешкия стремеж, но и също чувстваме как в него трябва да бъде изобразена възможността да се изпита най-дълбоката вина. Но ако се абстрахираме от всичко, което по-новата поетична сила може да прояви в изкуството, ние можем да кажем: Каква дълбочина и значимост, които живеят в една душа, може да се почувства, когато например човек се задълбочи в поезията на гръцката царица Евдокия57, която отново съживи старата легенда за Киприян, описваща един човек, който изцяло живее със старите езически Богове и е бил обвързан с тях, един човек, който и след Мистерията на Голгота е отдаден на старите езически тайнства, сили и власти.
Хубава е сцената, в която се описва как Киприян се запознава с Юстина, която вече е докосната от Христовия импулс, която се е отдала на онези сили, които намират израз в християнството.
Той се изкушава да я отклони от нейния път, изкушава се за тази цел да си послужи със старите езически вълшебства. Всичко, което се разиграва между Фауст и Грета, се разиграва в тази атмосфера на борба между старите езически импулси и Христовия импулс. Още по-грандиозно се разиграва това като се абстрахираме от спиритуалното в разказа за стария Киприян и изкушението, на което той е изложен относно християнката Юстина. И макар че поезията на Евдокия не е особено добра, може да се каже: Тук виждаме разтърсващия сблъсък на стария предхристиянски свят с християнския свят; тук Киприян застава като човек, който се чувства още далеч от християнството, който все още се чувства изцяло отдаден на старите езически божествени сили: в описанието има известно величие. Днес ще посоча само някои места, които представят как се чувства Киприян пред вълшебната мощ на предхристиянските духовни сили.
към текста >>
И че трябва да се стремим към мъдростта, че мъдростта трябва да ни бъде свещена благодат, която ни води напред, това трябваше да изрази точно първата
сцена
от „Изпитанието на душата“: че ние не бива да оставим да изчезне мъдростта, че трябва да се грижим за нея, за да се изкачваме по стълбата на човешкото развитие чрез мъдростта.
Най-простият човек учеше благодарение на това, което действаше чрез детето Исус на Лука, да чувства цялото събитие от Палестина като едно огнено събитие, което го засяга като това, което непосредствено се случва с близък роднина. Никое Евангелие не действаше така, както Евангелието на Лука с неговото пленително настроение и насоченост, правейки съществото Исус близко на човешката душа. И наистина, всичко се намира вътре в това детско изображение, всичко, което трябва да бъде там в един известен аспект на Христовия импулс: Че най-висшето в света, в целия свят, е любовта; че мъдростта е велика, достойна да бъде постигната, че без мъдрост съществата не могат да устоят, но че любовта е най-великото; че могъществото и силата, които изграждат света, са велики и без тях светът не може да съществува, но че любовта е по-велика. Само този човек чувства правилно Христовия импулс, който може да усети превъзходството на любовта над могъществото, силата и мъдростта. Ние трябва да се стремим към мъдростта, преди всичко като човешки духовни индивидуалности, понеже тя принадлежи към божествените импулси на света.
И че трябва да се стремим към мъдростта, че мъдростта трябва да ни бъде свещена благодат, която ни води напред, това трябваше да изрази точно първата сцена от „Изпитанието на душата“: че ние не бива да оставим да изчезне мъдростта, че трябва да се грижим за нея, за да се изкачваме по стълбата на човешкото развитие чрез мъдростта.
Но навсякъде, където има мъдрост, е налице нещо двойствено; мъдрост на Боговете, мъдрост на луциферическите сили. Съществото, което се стреми към мъдрост се приближава във всички случаи също и до противниците на Боговете, до свитата на носителя на светлината, свитата на Луцифер. Затова няма божествена всемъдрост, понеже винаги срещу мъдростта стои един опонент: Луцифер. А силата и могъществото! Ние разбираме света благодарение на мъдростта, благодарение на мъдростта внасяме яснота и светлина в света; благодарение на силата и могъществото светът бива изграждан.
към текста >>
НАГОРЕ