Търсене в текстове за 'Страхопочитание'

41. Предсказание и предизвестяване на Христовия импулс. Духът на Христос и неговите обвивки. Посланието на Петдесятница GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят

И имаше една трета страна, това беше едно царствено явление, надвишаващо всичко и предизвикващо страхопочитание.
Това става понятно, когато се узнае обяснението на един дълбок познавач и добър познат на госпожа Блаватска37. Той казва: „Госпожа Блаватска беше една тройственост. Най-напред малка, грозна жена с нелогично мислене, със страстен характер, която винаги се ядосваше от нещо, която всъщност беше добра, любвеобилна и състрадателна, но не би могла да мине за надарена жена. Освен това, когато от нея излизаха най-велики истини тя беше ученичка на Великите Учители. Тогава се променяха нейните черти, жестове, тогава тя беше друга, тогава духовните светове говореха от нея. И имаше една трета страна, това беше едно царствено явление, надвишаващо всичко и предизвикващо страхопочитание. Това ставаше в редките моменти, когато самите Учители говореха от нея и се възвестяваха в нейните думи и писания. „ Тези, които са одушевени с чувството за истината, винаги грижливо ще различават, също и в произведенията на госпожа Блаватска, за какво става въпрос. Няма по-голяма услуга, която би могла да се направи точно на госпожа Блаватска, към която ние днес насочваме погледа си, от тази, да я познаем в светлината на истината; няма по-голяма услуга от това, да се води теософското движение в светлината на истината. Естествено беше, че в началото теософското движение стоеше в една индивидуална насока; но то стана голямо и значително и е необходимо в това теософско движение да се внесе едно друго течение. Вече е необходимо към теософското движение да се добави течението, което през четиринадесетото столетие произлезе от окултните извори чрез розенкройцерството и което беше заключено за госпожа Блаватска.
към текста >>

42. 5.Кристияния (Осло), Пета лекция, 6 Октомври 1913 GA_148 От изследването на Акаша Петото евангелие

Направете така, че да не попада всред хора, лишени от страхопочитание, които може би само ще се подиграят с него.
Цялата тази съмнителна литература, която сега се издава в Германия от Фраймарк, Малк, Маак и други, не заслужава внимание, понеже по своята същност, тя е сатанинска. Обаче нали разбирате има хора, които просто не са в състояние да понесат истините на Петото Евангелие. Може би ничия омраза не беше толкова честна а тя веднага се появи в критиките, след като тайната за двете деца Исус, която е извлечена от Петото Евангелие, стана публично достояние колкото тяхната. Несъмнено, истинските антропософи ще се отнесат както трябва към Петото Евангелие, което Ви се дава с най-добри пожелания. Вземете го, разкажете за него във Вашите групи, но и кажете на хората как трябва да се отнасят към него! Направете така, че да не попада всред хора, лишени от страхопочитание, които може би само ще се подиграят с него. И така, ние се изправяме пред нашето съвремие, разполагайки с подобни факти, извлечени с помощта на ясновидското проучване; тези факти са вече крайно необходими както за нашето съвремие, така и за неговата образователна система. Ние взехме присърце и тази важна подробност. Онези от Вас, с които бяхме заедно при основополагането на нашата сграда добре знаят, че ние ясно осъзнаваме колко необходимо е проповядването на едно духовно учение да става с ревностно придържане към истината. Ние се опитахме да посочим колко далеч е нашата епоха от честния стремеж към истината. Повикът за духовност оглася нашата епоха, обаче хората са твърде високомерни или ограничени, за да се устремят към истинския Дух.
към текста >>

Отнесете се с това, което давам тук като Пето Евангелие така, че в антропософските групи то да бъде обгърнато със страхопочитание.
Онези от Вас, с които бяхме заедно при основополагането на нашата сграда добре знаят, че ние ясно осъзнаваме колко необходимо е проповядването на едно духовно учение да става с ревностно придържане към истината. Ние се опитахме да посочим колко далеч е нашата епоха от честния стремеж към истината. Повикът за духовност оглася нашата епоха, обаче хората са твърде високомерни или ограничени, за да се устремят към истинския Дух. Хората тепърва трябва да бъдат възпитани в онази степен на истинност, която е необходима, за да бъде възприето проповядването на Духа. Защото в днешната духовност, тази степен на истинност чисто и просто не съществува; нещо по-лошо: хората не забелязват, че тя не съществува. Отнесете се с това, което давам тук като Пето Евангелие така, че в антропософските групи то да бъде обгърнато със страхопочитание. Настоявам за това не от егоизъм, а поради съвсем друга причина: У себе си ние трябва да подслоним Духа на истината, и пред нас Духът трябва да стои само в истината! Днес хората на драго сърце говорят за Духа, но те не предусещат нищо за Духа. Има един човек защо пък да не назовем имена който стана много известен, именно защото непрекъснато говори за Духа: Рудолф Ойкен *31. Да, той непрекъснато говори за Духа, обаче ако прочетем всичките му книги опитайте се да го сторите навсякъде ще срещнете: Духът съществува, човекът трябва да го усети, да го изживее и т.н. Този мотив, облечен в безкрайни фрази, звучи във всичките му книги и навсякъде четем: Дух, Дух, Дух!
към текста >>

43. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 23. Януари 1914 г. GA_151 Човешката и космическата мисъл

Така ние можем да отправяме своя взор навътре в тези неща, ореизпълнени със страхопочитание и свещен трепет, защото те ни отвеждат в дълбоките тайни на човешките индивидуалности.
– Последицата от тези три преценки, оповестени през времето в космическите светове, ние виждаме в лицето на човека „Нитче”. То е тук, отразявайки светлината, идваща от една мисъл на Космоса. Ето как говори сборът от духовните йерархии на Космоса. И нашата човешка мисловна дейност е отражение, едно малко отражение от говора на йерархиите. Световете се отнасят към Духа или към Духовете на Космоса, както нашият мозък към нашата душа. Така ние можем да отправяме своя взор навътре в тези неща, ореизпълнени със страхопочитание и свещен трепет, защото те ни отвеждат в дълбоките тайни на човешките индивидуалности. И сега ние се досещаме – ако ми позволите едно образно сравнение – как съществата на духовните йерархии са вперили своя поглед над отделните човешки индивидуалности и, че за тях индивидуалностите са това, което са отделните букви на една книга, от която ние четем. И всичко това е нещо, към което наистина трябва да се отнасяме със свещен трепет и страхопочитание. Защото по този начин ние се вслушваме в мисловната дейност на мозъка. В наши дни се налага завесата, която скрива една такава тайна, да бъде вдигната, поне до известна степен. Защото законите, които тук онагледихме като закони, валидни за мисленето на Космоса, упражняват своето действие също и в човека.
към текста >>

И всичко това е нещо, към което наистина трябва да се отнасяме със свещен трепет и страхопочитание.
Ето как говори сборът от духовните йерархии на Космоса. И нашата човешка мисловна дейност е отражение, едно малко отражение от говора на йерархиите. Световете се отнасят към Духа или към Духовете на Космоса, както нашият мозък към нашата душа. Така ние можем да отправяме своя взор навътре в тези неща, ореизпълнени със страхопочитание и свещен трепет, защото те ни отвеждат в дълбоките тайни на човешките индивидуалности. И сега ние се досещаме – ако ми позволите едно образно сравнение – как съществата на духовните йерархии са вперили своя поглед над отделните човешки индивидуалности и, че за тях индивидуалностите са това, което са отделните букви на една книга, от която ние четем. И всичко това е нещо, към което наистина трябва да се отнасяме със свещен трепет и страхопочитание. Защото по този начин ние се вслушваме в мисловната дейност на мозъка. В наши дни се налага завесата, която скрива една такава тайна, да бъде вдигната, поне до известна степен. Защото законите, които тук онагледихме като закони, валидни за мисленето на Космоса, упражняват своето действие също и в човека. И тяхното познаване води дотам, че ние започваме да разбираме живота и разбирайки го, започваме да разбираме и себе си, така че, ако поради една или друга причина сме едностранчиво поставени в живота, вече знаем: Всички ние принадлежим към едно голямо цяло, понеже сме частици от мисловната логика на Космоса. Духовната наука е тук, за да разгадаваме тези отношения; тя ни помага да разбираме нашата едностранчивост по отношение на нашите заложби и ние преодоляваме тази едностранчивост в същата степен, в която постигаме широта и всестранност на убежденията си чрез изучаване на духовната наука.
към текста >>

44. 3. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, 10 Декември 1916 GA_173 Карма на неистината

Уважението, на което се радваше този духовник, страхопочитанието и дори страхът, с които говореха за него, покорството, проявявано към него даже от непреклонните, заобикалящата го дълбока самота, загадъчната му способност да помага на приятели и да наврежда на врагове, която му приписваха, когато той усмихвайки се изразяваше съжаление, че не бил заслужил нито благодарността на приятелите, нито гнева на враговете всичко това далеч превишаваше авторитета, влиятелността, достойнството на неговата служба, на външното му положение и когато едните си го обясняваха с "добрите връзки, с които просто разполагал", а другите с мълвата за потеклото му от някакъв високопоставен господар, необяснима все пак оставаше магическата сила на неговия поглед, на неговото присъствие, дори само на неговото име.
Нямаше ли открай време на земята една, тъй да се каже, анонимна общност от светци, които не се познават помежду си, не знаят нищо един за друг и въпреки това си въздействат, по-точно взаимодействат един с друг единствено чрез лъчите на своите молитви? Такива мисли широко го занимаваха още в теософския му период, той обаче явно се запознаваше все с лъжливи теософи или пък истинските не можеха да бъдат опознати." Запознава се по-точно с един каноник, представил му се като човек, който до голяма степен е свободен от предубеждения. "И изведнъж му хрумна: да не би пък каноникът да беше един от тези истински учители, от неведомите духовни властници над света, от тайните пазители на Граала? Едва сега той си даде сметка как каноникът винаги го бе привличал като че ли е някакво обещание за велики откровения, сякаш в тях би трябвало да са скрити думите на живота. Уважението, на което се радваше този духовник, страхопочитанието и дори страхът, с които говореха за него, покорството, проявявано към него даже от непреклонните, заобикалящата го дълбока самота, загадъчната му способност да помага на приятели и да наврежда на врагове, която му приписваха, когато той усмихвайки се изразяваше съжаление, че не бил заслужил нито благодарността на приятелите, нито гнева на враговете всичко това далеч превишаваше авторитета, влиятелността, достойнството на неговата служба, на външното му положение и когато едните си го обясняваха с "добрите връзки, с които просто разполагал", а другите с мълвата за потеклото му от някакъв високопоставен господар, необяснима все пак оставаше магическата сила на неговия поглед, на неговото присъствие, дори само на неговото име. В града имаше дузина каноници, но каноникът беше той. Който говореше за каноника, имаше предвид него. Който питаше за негово Превъзходителство, не биваше разбиран на часа. Все още не можеха да свикнат да го наричат така за тях си оставаше каноникът. В шествието скромно крачеше зад бляскавия в червените си одежди кардинал, всички обаче гледаха само в него."
към текста >>

"дълбокото му чувство за тайнствата, които все са му прекалено малко, неговият усет за интуитивното, неговата предразположеност към страхопочитанието, особено пък това, че той съвсем не по протестантски – никога не се задоволява с вярата, ами навред настоява за почтителност към Бога чрез живото дело, чрез благочестивата постъпка, а и това толкова рядко, върховно, най-трудно прозрение, че човек не може да бъде призван от Бога, ако сам не се призове при Бога, прозирането на тази страшна човешка свобода да трябва сам да избираш и да можеш да приемеш, но и да откажеш предлаганата милост, чрез която свобода единствено божията милост се превръща за човека, който се спира на нея и я приема, в негова собствена заслуга всичко това звучи дори в неговите преувеличения и дори в неговите деформации до такава степен определено католически, че аз, както виждаш,"каноникът говори на Франц на ти" доста често можех да нанасям по поетата местата от "Тридентското вероизповедание", където понякога с почти същите думи е написано същото.
Често пъти едва съм вярвал на собствените си очи! Но долови ли се веднъж у Гьоте следата на тайнобрачния католик, скоро човек го вижда навред. Неговото доверие към Светия дух, когото той, разбира се, предпочита да нарича гений," Гьоте естествено с пълно основание! "дълбокото му чувство за тайнствата, които все са му прекалено малко, неговият усет за интуитивното, неговата предразположеност към страхопочитанието, особено пък това, че той съвсем не по протестантски – никога не се задоволява с вярата, ами навред настоява за почтителност към Бога чрез живото дело, чрез благочестивата постъпка, а и това толкова рядко, върховно, най-трудно прозрение, че човек не може да бъде призван от Бога, ако сам не се призове при Бога, прозирането на тази страшна човешка свобода да трябва сам да избираш и да можеш да приемеш, но и да откажеш предлаганата милост, чрез която свобода единствено божията милост се превръща за човека, който се спира на нея и я приема, в негова собствена заслуга всичко това звучи дори в неговите преувеличения и дори в неговите деформации до такава степен определено католически, че аз, както виждаш,"каноникът говори на Франц на ти" доста често можех да нанасям по поетата местата от "Тридентското вероизповедание", където понякога с почти същите думи е написано същото. И ако Цахариас Вернер е заявил, че едно изречение в "Родства по избор" го е направило католик, аз приемам това изявление буквално. С което естествено не искам да от река, че освен туй е имало също един езически, един протестантски, та дори и един кажи-речи еврейски Гьоте, и съвсем не желая да му правя реклама на образцов католик, какъвто той впрочем все пак е бил в по-голяма степен, отколкото доволстващия монистичен всезнайко, представян от новонемските гимназиални учители под неговото име.*55 Както проличава, дори в тези кръгове се търси някакъв друг Гьоте, който може да поеме по пътя към духовния свят, при всяко положение обаче един по-друг Гьоте в сравнение с "доволстващия монистичен всезнайко", описан от биографите на Гьоте и поднасян днес на света. Виждате, че изминаваните от Франц пътища не са чак толкова различни от онези, които Вие откривате втъкани в това, което наричаме наша Духовна Наука, и установявате, че тук сигурно ще да е налице някаква необходимост. Сега Ви моля да си припомните, че както често съм споменавал към загадъчните събития на нашата съвременност, абстрахирайки се от всичко случило се във външен план, спада смъртта на австрийския ерц херцог Франц Фердинанд*56.
към текста >>

45. 8. ОСМА ЛЕКЦИЯ, Базел, 21 Декември 1916 GA_173 Карма на неистината

Той долавя присъствието на богинята в нейното светилище и съпровожда с дълбоко страхопочитание колесницата и, теглена от крави.
По-сетне, когато мистерийният импулс отдавна бил отшумял в този си вид, същото събитие се отпразнувало в спомена за него, във вид на символика, което Тацит успял да види и го описал по следния начин: „На един остров в океана има свещена гора, в която се намира нейната достолепна колесница, покрита с чергило. Единствено на жреца е позволено да се доближава до нея." Именно този жрец са си го представяли като посветения в Мистерията на Херта. Същият знае кога богинята се явява в свещената колесница. Той долавя присъствието на богинята в нейното светилище и съпровожда с дълбоко страхопочитание колесницата и, теглена от крави. И тогава настъпват радостни дни и празненства по всички места, където богинята е благоволила да намине и погостува. Тогава се правят тържества и сватби. Не се водят войни, не се посяга към сабята, оръжието стои под ключ. Само мир и спокойствие цари, докато богинята наситила се на общуването си със смъртни бъде отведена от този жрец обратно в нейното светилище." Картината наистина е била такава.
към текста >>

46. 13. ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 31 Декември 1916 GA_173 Карма на неистината

Нима по време на войната ни с Испания проявихме страхопочитание спрямо статуквото?
Да не би ние да сме съблюдавали статуквото, когато прогонвахме индианците? Или при обявяване на Декларацията за независимостта през 1776 г.? Нима му оказахме уважение, когато се възпротивихме срещу претърсването на американски кораби и насилственото привличане на американски моряци отстрана на Великобритания в годините преди 1812? Нима през 1861 г. сме мислили за статуквото, когато отказахме да признаем въстаналите южни щати и настоявахме за целостта на съюза? Нима по време на войната ни с Испания проявихме страхопочитание спрямо статуквото? Статуквото е клише. Равновесието на силите е нещо, което в нормалния ход на човешката история непрестанно бива нарушавано, непрестанно трябва да бъде поставяно на нови основи. Не смятам, че ние, американците, сме войнствени, отдавна обаче сме разбрали, че времената се менят, а с тях и ние. Опитваме се наново да се пригаждаме към новите условия и безспорно бдим достатъчно ревниво над всичко, което считаме за наши справедливи интереси било стари, било нови.
към текста >>

47. Човек и свят GA_182 Смъртта като преобразуване на живота

Човек ще трябва да се почувства вътре в целия универсум и тогава ще пристъпи към работата си по друг начин, като ще открие нещо съвсем различно от това, което днес хората откриват и което също е велико, но не може да донесе истинските плодове, понеже се открива без страхопочитание, без проникващото се с хармонията на всемира чувство.
Хората трябва да се научат да се поставят в съзнателни отношения с космоса, понеже животът не може вече да продължава по същия начин. Ще дам един пример, който мнозина днес ще приемат за нещо глупаво, някои ще го нарекат лудост. В областта, да речем, на химията се стигна до голям напредък, но това беше постигнато, без да е налице такова светоусещане, каквото току-що описах. В бъдеще ще стане необходимо светоусещането да се развие така, че лабораторната маса да се превърне в олтар. Дори и в химическия експеримент трябва да се осъзнае, че при работата с химическите елементи, когато някое вещество се съединява с друго, за да се получи дадено съединение, както и други подобни, великият световен закон действа и върху лабораторната маса. Човек ще трябва да се почувства вътре в целия универсум и тогава ще пристъпи към работата си по друг начин, като ще открие нещо съвсем различно от това, което днес хората откриват и което също е велико, но не може да донесе истинските плодове, понеже се открива без страхопочитание, без проникващото се с хармонията на всемира чувство. Колко хора се абстрахираха от това, което при Питагор е било наречено музика на сферите! Тук в изживяването на ритъма, който преминава през всемира, имате предчувствие за музиката на сферите. Нищо абстрактно не бива да си представяме, а нещо, което преминава в живото чувство. Знаете ли какво би настъпило, ако не се изгради тази широта на душата в чувстването? Току-що казахме, че подвижността на мисленето, многостранността на мисленето и на представите е това, което трябва да настъпи относно мисленето и представите.
към текста >>

Баналността и филистерството ще бъдат победени само чрез онази отвореност, онази душевна широта, която се чувства като микрокосмос вътре в макрокосмоса, която може да изпитва страхопочитание пред всичко, което, произлизайки от божествено-духовното, протъкава и пулсира в света.
Току-що казахме, че подвижността на мисленето, многостранността на мисленето и на представите е това, което трябва да настъпи относно мисленето и представите. Относно чувстването трябва да настъпи широта, осъзнаване на отвореността към света. Иначе ще настъпи противното – вече можете да го видите да приближава, когато с малко смелост разгледате света, – ще се възцарят баналността, филистерството. Какво донесе великата за много материалистически мислещи хора „благословена“ култура на новото време? В основата на душата са се утаили баналността, филистерството. Баналността и филистерството ще бъдат победени само чрез онази отвореност, онази душевна широта, която се чувства като микрокосмос вътре в макрокосмоса, която може да изпитва страхопочитание пред всичко, което, произлизайки от божествено-духовното, протъкава и пулсира в света. Така както ограничеността, интелектуалната ограниченост в представния живот трябва да бъде победена чрез духовната наука, така чрез нея трябва да бъдат победени баналността и филистерството в областта на чувстването. И трето нещо се разкрива, когато разгледаме волята. Относно волята нещата се намират още в началото. Само психологът, душевният познавач вижда какво се подготвя, но то ще дойде! Естествено, днес хората вярват в нещо друго, но който може да прозре дълбокия ход на човешкото развитие, вече забелязва, че нищо не е така разпространено в обикновения човешки живот в областта на волята – в по-ново време много повече, отколкото в стари времена, – както несръчността.
към текста >>

Ако то се учи да отправя поглед към нещо с учудване, със страхопочитание, това отново ще се прояви и в по-късна възраст.
Старостта може да се промени само ако настъпи тази душевна нагласа, ако в младостта си получим това, което можем да преобразим в по-късна възраст, ако получим това, което може да ни направи нови, за което не само да си спомняме, а да можем да го преобразим, понеже си спомняме за него като за един рай. Духовната наука ще внесе това в непосредствения живот като истински еликсир на живота. Училището ще се превърне в съвсем друго нещо. Училището ще стане нещо, за което ще се знае, че там се полага грижа за целия живот на човека, понеже това, което ще се предлага на детето, ще навлезе в по-късната му възраст по съвсем друг начин. На детето ще се предлагат определени неща под друга форма. Ако то се учи да отправя поглед към нещо с учудване, със страхопочитание, това отново ще се прояви и в по-късна възраст. В средната възраст наученото остава повече скрито, в по-късна възраст то се представя така, че ни дава сила да въздействаме положително върху децата. Или както казах веднъж в една открита лекция: Който в детството си не се е научил да събира ръцете си за молитва, в по-късна възраст не може да благославя. Вътрешното чувство, свързано с молитвено протегнатите ръце, в по-късна възраст се преобразува в способността да се благославя. Днес, ако следваме само днешното образование, изобщо не знаем какво даваме на детето с това, което се предлага на съвременната младеж в периода от седмата до четиринадесетата му година и още по-рано за по-късната му възраст, за времето след четиринадесетата му година. Това е ужасно сериозно, понеже тогава се полага основата на всяко високомерие, което днес се насажда сред младежта, полага се основата на всяка надменност и предразсъдъци, като че ли юношата вече може да има някаквo „становище“!
към текста >>

48. 11. Единадесета лекция, Дорнах, 13 Ноември 1921 GA_208 Антр. като Космософия 2 ч.

Вникнем ли правилно в преданията и образите, за които ни говорят древните религии, душите ни изтръпват в свещен ужас и дълбоко страхопочитание пред първичната сила на древната мъдрост.
И ако човекът застава пред духовните Същества на Космоса така, че трябва да деформира своя облик чрез изживяванията, които има през будния си живот в своите етерно и физическо тяло, тогава този човек е едно порочно същество. Вие добре разбирате, скъпи мои приятели, по колко различен начин може да бъде употребено понятието „жертва“. И според мен тези две изречения, до които стигнахме: „Спейки, астралният човек се превръща в съдник на своята душа“, и „Азът става жертва на самия себе си“, тези две изречения са изключително важни за дълбокото и истинско разбиране на човешкото същество. Вгледаме ли се в инстинктивната и древна мъдрост на човечеството, не в ясното съзнание, за което воюва днес антропософската Духовна Наука, а в инстинктивната мъдрост на древните, ние с трепет ще установим образци на великата и първична мъдрост. Те са вложени в древните митове и предания, в култовите свещенодействия на различните религиозни системи. Вникнем ли правилно в преданията и образите, за които ни говорят древните религии, душите ни изтръпват в свещен ужас и дълбоко страхопочитание пред първичната сила на древната мъдрост. И общо взето, днес нещата са стигнали до там, че човекът може отново да се извиси до едно живо религиозно чувство само чрез антропософското обхващане на света и то не като фразеология, която може да се научи от всеки „мозъчен“ човек, не като механично и точно разбиране на света, а като страхопочитание пред великата мисия на Духа. Днес ние виждаме това съвсем ясно. Антропософията, за която работим всички тук, е призована отново да върне на човека неговото непосредствено и живо религиозно чувство. Обаче в името на своята свобода ние добре знаем това човекът е длъжен да мине през една епоха на интелектуализъм, на рационализъм, и огромната част от днешното човечество живее в гнета на материализма, това е така. А непосредственото и живо обхващане на Духа не го ние трябва да постигнем сами.
към текста >>

И общо взето, днес нещата са стигнали до там, че човекът може отново да се извиси до едно живо религиозно чувство само чрез антропософското обхващане на света и то не като фразеология, която може да се научи от всеки „мозъчен“ човек, не като механично и точно разбиране на света, а като страхопочитание пред великата мисия на Духа.
Вие добре разбирате, скъпи мои приятели, по колко различен начин може да бъде употребено понятието „жертва“. И според мен тези две изречения, до които стигнахме: „Спейки, астралният човек се превръща в съдник на своята душа“, и „Азът става жертва на самия себе си“, тези две изречения са изключително важни за дълбокото и истинско разбиране на човешкото същество. Вгледаме ли се в инстинктивната и древна мъдрост на човечеството, не в ясното съзнание, за което воюва днес антропософската Духовна Наука, а в инстинктивната мъдрост на древните, ние с трепет ще установим образци на великата и първична мъдрост. Те са вложени в древните митове и предания, в култовите свещенодействия на различните религиозни системи. Вникнем ли правилно в преданията и образите, за които ни говорят древните религии, душите ни изтръпват в свещен ужас и дълбоко страхопочитание пред първичната сила на древната мъдрост. И общо взето, днес нещата са стигнали до там, че човекът може отново да се извиси до едно живо религиозно чувство само чрез антропософското обхващане на света и то не като фразеология, която може да се научи от всеки „мозъчен“ човек, не като механично и точно разбиране на света, а като страхопочитание пред великата мисия на Духа. Днес ние виждаме това съвсем ясно. Антропософията, за която работим всички тук, е призована отново да върне на човека неговото непосредствено и живо религиозно чувство. Обаче в името на своята свобода ние добре знаем това човекът е длъжен да мине през една епоха на интелектуализъм, на рационализъм, и огромната част от днешното човечество живее в гнета на материализма, това е така. А непосредственото и живо обхващане на Духа не го ние трябва да постигнем сами. Ние отново трябва да стигнем до онзи живот, който стои над интелектуалното светоусещане, до онзи живот, който е просто непосилен за днешния „мозъчен“ човек.
към текста >>

49. ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Щутгарт, 14 октомври 1922 г. За духовно-душевната същност на човека между смъртта и новото раждане GA_218 Духовни взаимовръзки в изграждане на човешкия организъ

Прозрем ли това, получаваме дълбоко страхопочитание пред цялото истинско мирово битие, в което е вплетен човекът.
Който може да съзерцава света духовно-душевно, вижда в явленията на Луната и Слънцето също така физиогномичния израз на нещо космически духовно-душевно, както в човешкото лице ние виждаме израз на нещо духовно-душевно. В движенията на планетите той вижда проявления на духовно-душевни събития, както в движенията на крайниците на човека вижда откровения на духовно-душевни импулси. И в тези духовно-душевни основи на това, което свети към нас във физическия образ на външното физическо Слънце, на външната физическа Луна, на звездите и техните движения, в тази духовно-душевна същност, която в Космоса е адекватна на духовно-душевната същност на отделните хора, живее човекът като надсетивно същество, преди да слезе в земното битие. И както като земен човек аз мога да кажа, че в мен живеят белите дробове и сърцето, така като надземен човек, преди да съм слязъл в сетивно-физическото битие, за да конституирам моето физическо тяло, казвам, че в мен живеят Луната и Слънцето, като при това трябва да съзнавам, че нямам предвид сетивния земен отблясък на Слънцето и Луната, а лежащото в основата им като духовно-душевна същност. Целият божествено-духовен свят ме протъкава и пронизва с живот, когато съм в надсетивното човешко съществуване. Прозрем ли това, получаваме дълбоко страхопочитание пред цялото истинско мирово битие, в което е вплетен човекът. Защото от сега нататък прозираме прекрасните взаимовръзки между човека и Всемира. Човек се учи да гледа към другите хора, както те се намират в своето физическо земно съществуване, и да си казва: «В това, което е затворено в кожата, живее не само вижданото с физическите очи, което след смъртта анатомът може да разглежда и обяснява на масата за сециране, а вътре се намира крайната цел на цялата космическа дейност.» Чудесният израз от прадревни религиозни времена, че човекът е образ на Бога[1], получава ново значение с безкрайна задушевност. А инспиративното познание ни учи да разглеждаме това, което човекът всъщност изживява в своето предземно съществуване във връзка с духовно-божествените власти, които лежат в основата на Космоса. Когато обхванем с поглед само земния човешки живот, ние говорим научно първо за човешкия зародиш, израстващ от тялото на майката до физическия човешки образ на развиващото се дете. Ние естествено говорим за зародиша като за нещо малко, което постепенно се уголемява.
към текста >>

50. ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Лондон, 18 ноември 1922 г. (полупублична). Христос от гледната точка на антропософията GA_218 Духовни взаимовръзки в изграждане на човешкия организъ

Но това, което се постига по този път, е вътрешното благоговение, вътрешното страхопочитание пред Великата мистерия, разиграла се на Голгота.
Но вие също ще разберете, че този, който се доближи със съвременната антропософска наука за духа до Мистерията на Голгота, има и трудности. Мистерията на Голгота трябва да се схване в цялата и величественост, както тя се проявява в историята на човечеството. Трябва да се научим да гледаме историческия факт как Бог е преминал през смъртта на Голгота чрез човека Исус Христос. В един напълно несетивен образ трябва да се възприеме великото историческо събитие. И точно относно това несетивно възприемане в мисли и изразяването му чрез словото, или дори в описанието му писмено, човек извънредно трудно може да се пребори по начина, който описах. Но това, което се постига по този път, е вътрешното благоговение, вътрешното страхопочитание пред Великата мистерия, разиграла се на Голгота. Нещо се излива в душата на този, който онемява в своите мисли и думи, който не иска да се помръдне, когато божествено-духовното в него го насочва към Мистерията на Голгота. Върху душата се излива толкова дълбоко, благоговеещо усещане, че човек не иска да се приближи. И така от това, което представлява антропософският път, не произлиза само познание. Познанието е първоначално. То се проявява в съзерцанието на надсетивните светове, но се излива в чувстването, става плахо благоговение.
към текста >>

51. ШЕСТА ЧАСТ. ПУБЛИЧНА ЛЕКЦИЯ, Лондон, 20 ноември 1922 г. Възпитателско изкуство чрез познание за човека GA_218 Духовни взаимовръзки в изграждане на човешкия организъ

Той го посещава със страхопочитание и с трепет вижда вратата да се отваря.
Искам да ви дам един пример. Да предположим, че между смяната на зъбите и половата зрялост успеем да постигнем при детето вътрешната отдаденост на възпитателя. С един пример бих искал да онагледя силата, която трябва да се появи. Който прозира такива неща, знае какво щастие е за живота на някого до късна възраст, ако през детството си е имал възможността да чуе от обкръжението си за някой много уважаван роднина, който още не е виждал. Един ден той го посещава, след като е чул разказаното от роднините за него и си е изградил неговия образ. Той го посещава със страхопочитание и с трепет вижда вратата да се отваря. Нещо невероятно има в такова поглеждане към нещо достойно за преклонение. Ако човек е можел да изпитва такова преклонение към някого, това е нещо дълбоко вкоренило се в човешката душа, от което той ползва плодовете и в най-късна възраст! Така е с всичко, което се дава на детето като подвижни живи понятия, а не се натъпква в него. Който при някое дете постигне то наистина да поглежда към възпитателя като саморазбиращ се авторитет с такова боязливо преклонение, той създава в детето нещо за най-късна възраст, което искам да изразя по следния начин. Знаем, че има хора, които, достигнали определена възраст, стават благословение за своето обкръжение, не е необходимо те да говорят много, но техните думи действат като балсам.
към текста >>

Той изпитва естествено вътрешно страхопочитание и не се намесва преди вътрешното израстване на растението.
Чрез обикновената външна гимнастика не предпазвате шестдесетгодишното тяло от това да стане податливо на болести. Когато обаче възпитавате детето по начин, че движенията му да произлизат като гимнастика от душата, вие предпазвате тялото му да стане в късна възраст по-крехко, отколкото то би станало, ако между смяната на зъбите и половата зрялост му преподавате в картинни образи, така че тези картини, които иначе занимават душата, да преминат духовно-душевно в тялото. Следователно този образен език не е нищо друго освен одушевена, одухотворена гимнастика. Това обаче ви показва, че тази одушевена и одухотворена гимнастика въздейства едновременно върху тялото, душата и духа и се стреми да развие детето така, че каквото се залага в детската възраст, да донесе плодове за през целия живот. Това е възможно, ако ние се почувстваме като градинаря, който се грижи за растението, като не се меси в движението на соковете, не внася нещо изкуствено, а външно създава възможност растението да се развива. Той изпитва естествено вътрешно страхопочитание и не се намесва преди вътрешното израстване на растението. Това страхопочитание трябва да го изпитваме пред това, което иска да се развие по време на живота в детето. Така няма по едностранен начин да се стремим винаги да учим детето на нещо. Принципът на авторитета, както го изложих, трябва в най-дълбок смисъл душевно да действа в детето. Трябва да бъде така, че детето да има възможността да възприеме неща, които още да не прозира интелектуално, а да ги приеме, защото то обича учителя. Тогава не отнемаме на детето възможността да има изживявания в по-късно време, които иначе няма да ги има.
към текста >>

Това страхопочитание трябва да го изпитваме пред това, което иска да се развие по време на живота в детето.
Когато обаче възпитавате детето по начин, че движенията му да произлизат като гимнастика от душата, вие предпазвате тялото му да стане в късна възраст по-крехко, отколкото то би станало, ако между смяната на зъбите и половата зрялост му преподавате в картинни образи, така че тези картини, които иначе занимават душата, да преминат духовно-душевно в тялото. Следователно този образен език не е нищо друго освен одушевена, одухотворена гимнастика. Това обаче ви показва, че тази одушевена и одухотворена гимнастика въздейства едновременно върху тялото, душата и духа и се стреми да развие детето така, че каквото се залага в детската възраст, да донесе плодове за през целия живот. Това е възможно, ако ние се почувстваме като градинаря, който се грижи за растението, като не се меси в движението на соковете, не внася нещо изкуствено, а външно създава възможност растението да се развива. Той изпитва естествено вътрешно страхопочитание и не се намесва преди вътрешното израстване на растението. Това страхопочитание трябва да го изпитваме пред това, което иска да се развие по време на живота в детето. Така няма по едностранен начин да се стремим винаги да учим детето на нещо. Принципът на авторитета, както го изложих, трябва в най-дълбок смисъл душевно да действа в детето. Трябва да бъде така, че детето да има възможността да възприеме неща, които още да не прозира интелектуално, а да ги приеме, защото то обича учителя. Тогава не отнемаме на детето възможността да има изживявания в по-късно време, които иначе няма да ги има. Ако всичко го разбера още като дете, тогава няма да имам следното изживяване.
към текста >>

52. 4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 22.04.1924 GA_233a Великденският празник

Но преди всичко от гледна точка на свободата необходимо е да проявим дълбоко уважение, да изпитаме истински трепет и страхопочитание към бъдещите срещи с Духа, до които може да ни издигне новото Посвещение.
Разбира се, такива неща не могат да се твърдят. Обаче винаги се намират достатъчно много хора, които са минали през своите инкарнации без да бъдат облъхнати от Мистериите с онази сила, с която са били облъхвани в по-миналите епохи. Макар и семената на тези далечни посвещения да не са покълнали, те се намират в човека. Те са заровени на сигурно място в човешката душа. Междувременно идва една епоха, която е много по-духовна и през нея хората не са длъжни да разгърнат такива качества на душата, които все още дремят в тяхното смътно и слабо съзнание. Но преди всичко от гледна точка на свободата необходимо е да проявим дълбоко уважение, да изпитаме истински трепет и страхопочитание към бъдещите срещи с Духа, до които може да ни издигне новото Посвещение. Защото без уважение, без трепет и страхопочитание, не е възможно никакво истинско познание, не е възможен никакъв духовен живот. И ние се вживяваме истински в нашите празници, само ако те ни помагат да приемем в душата си поне малко от този трепет, от това страхопочитание пред Духа; само ако се научим по възможно най-интимния начин да вникваме в историческите събития като в проявления на Духа. А засега нещата са така устроени, че в хода на повтарящите се земни животи, хората постоянно слизат в една или друга инкарнация. По този начин от миналите епохи те донасят своите предишни изживявания в следващите епохи. Така хората се явяват като най-важното звено в еволюцията на човечеството.
към текста >>

Защото без уважение, без трепет и страхопочитание, не е възможно никакво истинско познание, не е възможен никакъв духовен живот.
Обаче винаги се намират достатъчно много хора, които са минали през своите инкарнации без да бъдат облъхнати от Мистериите с онази сила, с която са били облъхвани в по-миналите епохи. Макар и семената на тези далечни посвещения да не са покълнали, те се намират в човека. Те са заровени на сигурно място в човешката душа. Междувременно идва една епоха, която е много по-духовна и през нея хората не са длъжни да разгърнат такива качества на душата, които все още дремят в тяхното смътно и слабо съзнание. Но преди всичко от гледна точка на свободата необходимо е да проявим дълбоко уважение, да изпитаме истински трепет и страхопочитание към бъдещите срещи с Духа, до които може да ни издигне новото Посвещение. Защото без уважение, без трепет и страхопочитание, не е възможно никакво истинско познание, не е възможен никакъв духовен живот. И ние се вживяваме истински в нашите празници, само ако те ни помагат да приемем в душата си поне малко от този трепет, от това страхопочитание пред Духа; само ако се научим по възможно най-интимния начин да вникваме в историческите събития като в проявления на Духа. А засега нещата са така устроени, че в хода на повтарящите се земни животи, хората постоянно слизат в една или друга инкарнация. По този начин от миналите епохи те донасят своите предишни изживявания в следващите епохи. Така хората се явяват като най-важното звено в еволюцията на човечеството. Обаче независимо от характера на дадена епоха, човекът съществува в определено обкръжение.
към текста >>

И ние се вживяваме истински в нашите празници, само ако те ни помагат да приемем в душата си поне малко от този трепет, от това страхопочитание пред Духа; само ако се научим по възможно най-интимния начин да вникваме в историческите събития като в проявления на Духа.
Макар и семената на тези далечни посвещения да не са покълнали, те се намират в човека. Те са заровени на сигурно място в човешката душа. Междувременно идва една епоха, която е много по-духовна и през нея хората не са длъжни да разгърнат такива качества на душата, които все още дремят в тяхното смътно и слабо съзнание. Но преди всичко от гледна точка на свободата необходимо е да проявим дълбоко уважение, да изпитаме истински трепет и страхопочитание към бъдещите срещи с Духа, до които може да ни издигне новото Посвещение. Защото без уважение, без трепет и страхопочитание, не е възможно никакво истинско познание, не е възможен никакъв духовен живот. И ние се вживяваме истински в нашите празници, само ако те ни помагат да приемем в душата си поне малко от този трепет, от това страхопочитание пред Духа; само ако се научим по възможно най-интимния начин да вникваме в историческите събития като в проявления на Духа. А засега нещата са така устроени, че в хода на повтарящите се земни животи, хората постоянно слизат в една или друга инкарнация. По този начин от миналите епохи те донасят своите предишни изживявания в следващите епохи. Така хората се явяват като най-важното звено в еволюцията на човечеството. Обаче независимо от характера на дадена епоха, човекът съществува в определено обкръжение. И в този смисъл, най-същественото обкръжение в поредицата на неговите инкарнации, неговата същинска жизнена среда това бяха Мистериите.
към текста >>

53. ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 18 май 1924 година GA_236 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Втори том

И когато имаме чувство за това, което съдбовно се намесва в нашия живот, тогава зад това прозрение за нашата съдба ние можем да предчувстваме в свещено страхопочитание, как в течение на нашия живот върху тази наша съдба работят съществата от всички йерархии.
И най-накрая следва онова, което по този начин идва от първата йерархия, от сферата на Венера, Меркурий, Луната. И както през първите три периода на живота в нашето подсъзнание Ангелите говорят: - Сатурн, Юпитер, Марс ни казаха, че ти предстои да понесеш това в живота си. - също така от 28-та година нататък в нашето подсъзнание се намират Серафимите, които също говорят в нашето подсъзнание: - И всичко това ти остава, защото ти не можеш да го изпълниш, защото не го издигаш до нас, то ти остава и ти трябва да го пренесеш в следващия земен живот; ти си могъл да го реализираш, нямал си силата за това. В подсъзнанието на човека говорят кармическите сили, съществата, които образуват кармата. Те говорят от всичките три йерархии. И когато имаме чувство за това, което съдбовно се намесва в нашия живот, тогава зад това прозрение за нашата съдба ние можем да предчувстваме в свещено страхопочитание, как в течение на нашия живот върху тази наша съдба работят съществата от всички йерархии. Едва тогава ние правилно разглеждаме живота си. Защото виждате ли, кой би останал доволен, когато ни запита за един човек, за когото иска да знае нещо по отношение на неговия земен живот, понеже предполага, че ние знаем нещо за него и му отговорим: - Той се казва Йозеф Мюлер. - Ние не знаем нищо друго, освен името му. Той е очаквал да научи за този човек нещо, което наистина е повече от името - събития от неговия земен живот, сведения за силите му, за импулсите, които от земния живот са действали върху него. Ние не можем да се задоволим само с името на един човек, когато искаме да знаем нещо за неговия земен живот.
към текста >>

54. ШЕСТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 27 юни 1924 година GA_236 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Втори том

И пред нас изниква фактът, пред който стоим със страхопочитание и благоговение: - Ти остави своето тяло в леглото то лежи там.
Тогава в етерното тяло се извършва един чуден процес отгласът, отлъхването, отвибрирането, отвълнуването на онова, което човекът е мислил в будно състояние от сутринта до вечерта. И ако вземете всичко, което спи върху дадена земна област, ако вземете всичко онова, което твори и живее като отзвуци в етерните тела нека вземем първо само етерните тела, ако вземете всичко, което живее и твори като отзвуци от това, което спящите на дадена земна повърхност са мислили през деня, всичко това са образи на станалото през дневните часове върху Земята. И онези същества, които се носят към човека и отново се отдалечават, през часовете на нашия сън се занимават с онова, което е останало като следи в нашето етерно тяло. Това става техен свят. Това става техен свят, който сега е тяхна опитност, който ги занимава. И пред нас изниква фактът, пред който стоим със страхопочитание и благоговение: - Ти остави своето тяло в леглото то лежи там. То носи в себе си следите от дневния живот. То е нивата с плодовете от твоето мислене през деня. В тази нива сега пристъпват съществата на третата йерархия Ангели, Архангели, Архаи. През времето, когато ти се намираш извън твоето физическо и етерно тяло, те изживяват там вътре онова, което през време на дневната будност, хората са изживели в техните представи. - И ние гледаме с благоговение към една такава земна област, където човешките тела са оставени да лежат в съня: Ние виждаме, как към това, което става там като отзвуци от дневния живот, се насочват Ангели, Архангели, Архаи.
към текста >>

55. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, 6 юли 1924 г. GA_237 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Трети том

И всъщност всяко разглеждане на кармата трябва да се извършва с такова едно страхопочитание, с такова благоговение пред космическите тайни.
Тези неща не могат да бъдат разбрани по друг начин, освен с благоговение, с онова благоговение, което древните мистерии са наричали благоговение пред горния свят. Защото то постоянно ни насочва да виждаме това, което става на Земята, във връзка с това, което става в мощната величествена писменост на звездите. И всъщност, животът, който днес хората водят, е един твърде ограничен живот в сравнение с този, който са водили например в началото на третия следатлантски период, когато навсякъде са преценявали човека не според това, което са отбелязвали стъпките му по Земята, а според това, което звездите на Вселената казват за човешкия живот. Виждате ли, когато вземем под внимание тези връзки и сме в състояние да приемем с благоговение такива взаимовръзки в нашите души, тогава може да кажем: - Всичко, което става тук на Земята, има своя корелат, своя насрещен образ в духовните светове. И в писмеността на звездите се изразява, каква е връзката между това, което става тук на Земята, с това, което - когато говорим от гледна точка на Земята - известно време преди това е станало в духовния свят. И всъщност всяко разглеждане на кармата трябва да се извършва с такова едно страхопочитание, с такова благоговение пред космическите тайни. А сега нека се приближим с такова страхопочитание, с такова благоговение към някои кармически разглеждания, които в близко време ще бъдат направени тук. Нека вземем първо следното: Тук седят определен брой хора, една част от това, което наричаме Антропософско общество. Независимо дали някой е свързан с по-силни или по-слаби връзки със съдбата на това Антропософско общество, - при някого това е една основна интензивна съдба, - по един определен начин той е намерил пътя си в него. И в това одухотворение, което Антропософското общество трябва да намери след Коледното събрание, е залегнала задачата да ставаме все по-съзнателни и по-съзнателни за онова, което духовно-космически стои в основата на едно такова общество, каквото е Антропософското общество. Тогава именно всеки отделен член може правилно да стои в това общество.
към текста >>

А сега нека се приближим с такова страхопочитание, с такова благоговение към някои кармически разглеждания, които в близко време ще бъдат направени тук.
Защото то постоянно ни насочва да виждаме това, което става на Земята, във връзка с това, което става в мощната величествена писменост на звездите. И всъщност, животът, който днес хората водят, е един твърде ограничен живот в сравнение с този, който са водили например в началото на третия следатлантски период, когато навсякъде са преценявали човека не според това, което са отбелязвали стъпките му по Земята, а според това, което звездите на Вселената казват за човешкия живот. Виждате ли, когато вземем под внимание тези връзки и сме в състояние да приемем с благоговение такива взаимовръзки в нашите души, тогава може да кажем: - Всичко, което става тук на Земята, има своя корелат, своя насрещен образ в духовните светове. И в писмеността на звездите се изразява, каква е връзката между това, което става тук на Земята, с това, което - когато говорим от гледна точка на Земята - известно време преди това е станало в духовния свят. И всъщност всяко разглеждане на кармата трябва да се извършва с такова едно страхопочитание, с такова благоговение пред космическите тайни. А сега нека се приближим с такова страхопочитание, с такова благоговение към някои кармически разглеждания, които в близко време ще бъдат направени тук. Нека вземем първо следното: Тук седят определен брой хора, една част от това, което наричаме Антропософско общество. Независимо дали някой е свързан с по-силни или по-слаби връзки със съдбата на това Антропософско общество, - при някого това е една основна интензивна съдба, - по един определен начин той е намерил пътя си в него. И в това одухотворение, което Антропософското общество трябва да намери след Коледното събрание, е залегнала задачата да ставаме все по-съзнателни и по-съзнателни за онова, което духовно-космически стои в основата на едно такова общество, каквото е Антропософското общество. Тогава именно всеки отделен член може правилно да стои в това общество. Ето защо с онази отговорност, която произлезе от Коледното събрание, също можем да говорим за кармата на Антропософското общество, тази твърде сложна карма; защото това е една обща карма, която се ражда от кармическото сливане на множество отделни хора.
към текста >>

56. 4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 12 септември 1924 г. GA_238 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Четвърти том

Трябва само да наблюдаваме дълбокото страхопочитание, с което просветени духове на Средновековието избягваха да говорят за тричленния човек, състоящ се от тяло, душа и дух.
А именно стигаме до това, когато успеем да свържем земния живот на човека, както това стана тук, с живота между смъртта и едно ново раждане и когато успеем да свържем това, което става в един земен живот, с онова, което става в редуващите се земни съществувания. Ние започваме да разглеждаме онова духовно-свръхсетивно течение, за което аз исках да кажа, че е свързано с нашето настоящо течение на Михаил, в служба на което се е поставила антропософията. С това ние тръгнахме по пътя, който в известен смисъл трябва да стигне до кармата на антропософското движение и с това също до кармата на отделните личности, които могат да свържат по един честен начин, т. е. изхождайки от един самопонятен подтик на тяхното вътрешно същество, живота на тяхната душа, на техния дух с антропософското движение. И аз обърнах вниманието ви върху това, как в известна степен под покровителството на Михаиловата сила е станало едно свръхсетивно събитие в същото време, когато на Земята в 869 година бе проведен онзи събор, чрез който дълбоко бе повлияно цялото Средновековие в неговия цивилизован живот. Трябва само да наблюдаваме дълбокото страхопочитание, с което просветени духове на Средновековието избягваха да говорят за тричленния човек, състоящ се от тяло, душа и дух. Защото този осми вселенски събор в Константинопол обяви учението за тричленния човек като еретическо и при силата, която подобни духовни разпоредби имаха в Средновековието, стана ясно, че сега всъщност целият духовен живот протича на Земята в известно отношение под влиянието и властта на това обявяване на така наречената трихотомия като еретическа. Обаче толкова по-силен е всъщност онзи духовен живот, който от дълго време работи върху това, да подготви течението на Михаил за 20-то столетие, това течение на Михаил, в което ние се намираме от последната третина на 19-то столетие насам и в което ще се намираме като човечество в течение на 3 до 4 столетия. Днес искаме да обърнем вниманието върху продължението на това течение, което започнахме да разглеждаме, за да стигнем след това в други ден, в следващата неделя, повече до онова, което е свързано от една страна с кармата на антропософското движение, а от друга страна кармически е свързано с духовния живот на настоящето. Аз казах, че при един вид свръхсетивен, свръхземен събор, в същото време, когато в Константинопол става осмият вселенски събор, се срещнаха индивидуалностите на Харун ал Рашид и неговия съветник, но също и индивидуалностите на Александър Велики и на Аристотел; че там са се намирали също някои индивидуалности от времето, когато бе извършена службата на Артур и обясних, как всичко това стана под егидата, под покровителството на Михаил. След това обърнах вниманието върху това, как Харун ал Рашид отново се прероди - пренасяйки в Европа източен духовен живот с едно станало нехристиянско аристотелско учение, - как Харун ал Рашид отново се прероди в лицето на лорд Бейкън, като Бейко от Варулам, който упражни голямо влияние върху духовния живот на Европа, влияние, което се движи напълно в материалистическия смисъл.
към текста >>

57. 8. ОСМА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 19 септември 1924 г. GA_238 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Четвърти том

Ако само арианството би победило, тогава естествено би се говорило много за Бога вътре в човека, обаче това никога не би било сторено с необходимото вътрешно страхопочитание и с необходимото вътрешно достойнство.
И онези, които слушаха един мислител, чувстваха също още нещо и за еволюцията на неговото мислене. На този събор присъстваше именно една личност, която взе участие в онези разисквания, която обаче до най-висока степен беше разстроена от изхода на събора, която тогава положи усилия да изложи аргументи и за двете страни. Тази личност показа най-важните основания както за арианството така и за атанасианството и ако нещата биха протекли според нейното разбиране, несъмнено би се получило нещо съвършено различно. Това не би било един вид съмнителен компромис между арианството и атанасианството, а би се получило нещо като синтеза, една такава синтеза, която вероятно би била нещо много велико - ние не трябва да конструираме историята, но можем да кажем това за изяснение, - която би довела дотам, вътрешното божествено в човека много по интимно да бъде свързвано с Божественото във Вселената. Понеже, както атанасианството устрои след това нещата, човешката душа беше всъщност направо отделена от божествената първопричина и даже се считаше за ерест да се говори за Бога вътре в човека. Ако само арианството би победило, тогава естествено би се говорило много за Бога вътре в човека, обаче това никога не би било сторено с необходимото вътрешно страхопочитание и с необходимото вътрешно достойнство. Арианството само би считало човека на всяка степен именно като едно въплъщение на съществуващия в него Бог. Но това е също и при всяко животно, това е целият свят, това е всеки камък, всяко растение. Този възглед има стойност само тогава, когато той същевременно съдържа в себе си подтика, човек все повече и повече да се издига в развитието и чак тогава да намери Бога. Твърдението, че човек има нещо божествено в себе си на някаква степен от живота, има смисъл само тогава, когато схващаме това Божествено в един постоянен стремеж «към самото себе си», до което то още не е стигнало. Без съмнение би се получила една синтеза на двата възгледа, ако тази личност, за която говоря, тогава на събора би могла да получи някакво меродавно влияние.
към текста >>

58. Бележки от езотеричния час в Мюнхен на 6 Юни 1907. Основите за едно езотерично обучение GA_245 Указания за езотеричното обучение

Но те можаха да се насочат към звездното небе, което все пак при всеки човек предизвиква чувство на страхопочитание и благоговение.
И както човек се ослушва, за да чуе звученето на камертона, така трябва след потъването в думата да я остави тихо да отзвучи в душата и да се отдаде на въздействието на тази дума или сентенция върху душата му. В заключение ученикът се потопява още пет минути в своя собствен божествен идеал. Без значение е какъв е този идеал, важно е да се произведе правилно душевно настроение. Дали се мисли за Учителя или за звездното небе, е все едно. Идваха атеисти, които мислеха, че нямат абсолютно никакъв божествен идеал. Но те можаха да се насочат към звездното небе, което все пак при всеки човек предизвиква чувство на страхопочитание и благоговение. Който веднъж е започнал тези упражнения, трябва да остане при тях и да не прекъсва, когато му хрумне. Астралното и етерното тяло скоро свикват с тези упражнения и ако не ги получават, те се бунтуват. Прекъсване или пълно прекратяване при всички обстоятелства е много опасно. Важна е също вечерната ретроспекция. Тя трябва да се прави отзад напред, понеже трябва да привикнем за възприемането на астралния план.
към текста >>

59. 4.Четвърта лекция, 3 Юни 1923 GA_276 Изкуството и неговата мисия

Той взема неговото чисто външно животоописание, неговата биография и започва да я пресъздава с истинско страхопочитание, да я драматизира и това се усеща дори в заглавието, защото първоначално то гласи: Историята на Готфрид Берлихинген, драматизирана с желязна ръка.
Той има само религията. - беше дълбоко убеден, че не съществува истински художник, който да не носи религиозния импулс в себе си; и понеже самият Гьоте носеше в себе си един извънредно дълбок религиозен импулс, той беше силно отблъснат от повърхностната религиозност, и дори ако мога да си послужа с този почти педантичен израз той полагаше възможно най-добросъвестните усилия за такова художествено пречистване на сетивно-физическите форми, че те да се проявят като отпечатък на божествено-духовния свят. Нека накратко да проследим тези негови добросъвестни усилия. Той често подхваща една тема, която е прекалено сурова и земна и дори се чувствува задължен да не я променя много, а само да й предаде художествена форма. И погледнете в този смисъл как Гьоте работи върху образа на Гьотц фон Берлихинген. Той взема неговото чисто външно животоописание, неговата биография и започва да я пресъздава с истинско страхопочитание, да я драматизира и това се усеща дори в заглавието, защото първоначално то гласи: Историята на Готфрид Берлихинген, драматизирана с желязна ръка. Следователно, той взема една земна, физическа история и започва да я пресъздава с такова страхопочитание, че – променяйки повествованието съвсем леко накрая й придава драматична форма. Или с други думи, като художник, той не би искал да се отдалечава твърде много от Земята, а чисто и просто да я представи като един израз на духовно-божествения миров ред. Но спомнете си и още нещо. Спомнете си например как Гьоте пристъпва към своята Ифигвния, към своята Тасо. Той замисля тези две драми и дава поетична форма на основния текст.
към текста >>

Следователно, той взема една земна, физическа история и започва да я пресъздава с такова страхопочитание, че – променяйки повествованието съвсем леко накрая й придава драматична форма.
беше дълбоко убеден, че не съществува истински художник, който да не носи религиозния импулс в себе си; и понеже самият Гьоте носеше в себе си един извънредно дълбок религиозен импулс, той беше силно отблъснат от повърхностната религиозност, и дори ако мога да си послужа с този почти педантичен израз той полагаше възможно най-добросъвестните усилия за такова художествено пречистване на сетивно-физическите форми, че те да се проявят като отпечатък на божествено-духовния свят. Нека накратко да проследим тези негови добросъвестни усилия. Той често подхваща една тема, която е прекалено сурова и земна и дори се чувствува задължен да не я променя много, а само да й предаде художествена форма. И погледнете в този смисъл как Гьоте работи върху образа на Гьотц фон Берлихинген. Той взема неговото чисто външно животоописание, неговата биография и започва да я пресъздава с истинско страхопочитание, да я драматизира и това се усеща дори в заглавието, защото първоначално то гласи: Историята на Готфрид Берлихинген, драматизирана с желязна ръка. Следователно, той взема една земна, физическа история и започва да я пресъздава с такова страхопочитание, че – променяйки повествованието съвсем леко накрая й придава драматична форма. Или с други думи, като художник, той не би искал да се отдалечава твърде много от Земята, а чисто и просто да я представи като един израз на духовно-божествения миров ред. Но спомнете си и още нещо. Спомнете си например как Гьоте пристъпва към своята Ифигвния, към своята Тасо. Той замисля тези две драми и дава поетична форма на основния текст. И какво прави той после?
към текста >>

60. 8.Осма лекция, Кристиания (Осло), 20 Май 1923 - Антропософия и поезия GA_276 Изкуството и неговата мисия

Едва тогава ние се изпълваме с необходимото страхопочитание към могъщите пориви на фантазията, а също и при известни обстоятелства с необходимото чувство за хумор към тези могъщи пориви.
Обаче фантазията е първородната рожба на естествените растежни сили. Фантазията няма „действителни“ постижения, само защото растежните сили, от които тя произлиза, са ангажирани в изграждането на човешкия организъм. И когато това изграждане приключи, душата получава излишъка от растежни сили под формата на фантазия. Онези сили, които карат ръцете ни да растат, са същите, които по-късно се проявяват в художествената фантазия. И всичко това трябва да бъде разбрано не абстрактно; то трябва да бъде проумяно в топлината на нашите чувства и воля. Едва тогава ние се изпълваме с необходимото страхопочитание към могъщите пориви на фантазията, а също и при известни обстоятелства с необходимото чувство за хумор към тези могъщи пориви. Накратко: в поривите на фантазията, човекът започва да усеща присъствието на една божествена сила, която пронизва целия свят. Древните имаха ясното усещане за тази пронизваща света сила най-вече през онези епохи, за които стана дума в предишната лекция, когато изкуство и наука все още бяха едно цяло, когато древните Мистерии полагаха такива грижи за човешкото познание, че го предаваха на посветените в прекрасни, художествено замислени култови свещенодействия, а не в абстрактните лаборатории и клиники, където лекарят първо трябва да мине през анатомичните зали, за да разбере какво представлява човешкия организъм; напротив, мистерийните ритуали откриваха на посветения всички тайни, свързани с боледуването и оздравяването, така че той получаваше пълен достъп до човешката природа. Древните ясно усещаха: Ето, в малкото дете, което изгражда своя организъм според законите на пластиката и музиката, живее самият Бог, но Бог живее също и в могъщите пориви на фантазията. Древните долавяха дълбокото вътрешно родство между религия, изкуство и наука, и разбираха, че фантазията не може да бъде профанирана и осквернена само тогава, когато човекът е проникнат от убеждението: В моето поетично творчество аз намирам достъп до света на Боговете, защото Боговете живеят в моята душа. Драматичните произведения на древните никога не показваха външния човек това може да изглежда парадоксално за съвременните хора, обаче духовно-научният изследовател е длъжен да назовава нещата с точните им имена, макар и да предвижда възраженията, които впрочем са добре известни и на нашите противници защото древната драматургична фантазия би сметнала за напълно абсурдно да изкарва на сцената съвсем обикновени мъже и жени, които да разговарят, жестикулират и т.н.
към текста >>

61. 9. Девета лекция, 30.08.1919 GA_293 Общото човекознание

Ако успеете да пробудите у детето чувство на преклонение, на страхопочитание, ако съумеете да извисите душата му с това, което най-общо означаваме като „молитвено настроение", тогава тези представи остават живи чак до дълбоката старост и се превръщат в чудната способност, която ни позволява да благославяме.
Тя трябва да остане! Обаче идеята и понятието за човека се изграждат бавно и постепенно; на детето не бива да се предлагат готови понятия за човека. Но веднъж формирани, те трябва да останат. Възможно най-прекрасното, което детето може да пренесе в по-нататъшния си живот, това е съдържателната и достоверна идея за човека. Всичко, което живее у човека, има естествената тенденция да се променя, да метаморфозира. Ако успеете да пробудите у детето чувство на преклонение, на страхопочитание, ако съумеете да извисите душата му с това, което най-общо означаваме като „молитвено настроение", тогава тези представи остават живи чак до дълбоката старост и се превръщат в чудната способност, която ни позволява да благославяме. Възрастните хора, съхранили от детството навика да се молят, имат силата да благославят! И друг път съм казвал: Нито един старец не може да благославя, ако не е бил научен да се моли в своето детство. Нека още веднъж да се спрем на трите възрастови периода: От раждането до смяната на зъбите, детето подражава; до полова та зрелост то има естествената готовност да се подчини на нечий авторитет; а после да се осланя на своите собствени убеждения. Това може да се изрази и по друг начин. Когато човек слиза от духовния свят и се инкарнира в едно физическо тяло, какво цели той всъщност?
към текста >>

62. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ. Възпитанието на малкото дете и душевната нагласа на възпитателя. Оксфорд, 19. Август 1922 GA_305 Градивните духовно-душевни сили на възпитателното изкуство

Това е нещо, пред което би трябвало да застанем с дълбоко страхопочитание; и то разгръща себе си чрез възпитателното изкуство, без ние да го внасяме като отражение на нашите собствени способности във възпитаваното дете.
Ако този, който има в себе си заложбата да стане един ден много по-умен, отколкото съм самият аз, ако него искаме да възпитаваме само до тази степен на умност, която притежавам самият аз, тогава аз бих го възпитавал, така че той ще изостане в сравнение с това, което би могъл да стане по-късно. Това не бива да се допуска в никакъв случай. Правилното е, този който има заложби за подобен ум, да бъде възпитаван така, че по-късно в живота той да стане много поумен от самите нас. Ние трябва да възпитаваме така, че да бъдат формирани заложби, които ние съвсем не притежаваме. Но това означава: в човека съществува нещо, което ние като възпитатели или учители изобщо не сме в състояние да обхванем. Това е нещо, пред което би трябвало да застанем с дълбоко страхопочитание; и то разгръща себе си чрез възпитателното изкуство, без ние да го внасяме като отражение на нашите собствени способности във възпитаваното дете. Всичко това ни отвежда до правилния отговор на въпроса, който току що бе поставен. В живота си възрастният човек често пъти знае изключително добре какво е правилно да се направи; обаче той не може да го извърши. Обикновено не му достига необходимата сила. Често това, което прави човек безсилен спрямо необходимостта нещо да бъде извършено, е скрито много дълбоко в него. Тогава едно истинско познание за човека ни показва, че физическият организъм е този, който носи у себе си нещо като подражание на грижите, които характеризирах.
към текста >>

Страхопочитание пред тайнствената същност на детето – в тази точка страхопочитанието и благодарността не могат да бъдат отделени една от друга – това би трябвало да бъде основното настроение, с което възпитателят подхожда към своята задача.
Заключителната част на всяка една философия би трябвало да прерастне в чувство на благодарност спрямо космическите сили. И дори когато авторът не го изрича непосредствено, все пак то би трябвало да бъде предизвикано у читателя. Ала тази благодарност би трябвало преди всичко да съществува в самия учител, във възпитателя. Всеки един човек, комуто е поверено едно дете за възпитание, би трябвало инстинктивно да притежава тази благодарност. Това е и първото значително нещо, което бива постигнато чрез духовното познание – да изпитваме благодарност за обстоятелството, че ни е поверено дете за възпитание. Страхопочитание пред тайнствената същност на детето – в тази точка страхопочитанието и благодарността не могат да бъдат отделени една от друга – това би трябвало да бъде основното настроение, с което възпитателят подхожда към своята задача. Съществува само едно настроение спрямо детето, което дава правилните импулси за възпитание и преподаване: и това е именно религиозното настроение спрямо детето. Спрямо много неща човек може да има религиозно усещане. Човек изпитва религиозно чувство спрямо цветето на полето, ако позволим това цвете да въздействува върху нас като едно творение на божественодуховния световен ред. Човек има подобно усещане спрямо светкавицата, проблясваща сред облаците, ако можем да усетим, как тя е поставена вътре в самия божественодуховен световен ред. Ето това би трябвало да усещаме, когато в лицето на детето, от дълбокото лоно на световния ред пред нас изплува възможно най-висшето откровение, чрез което ни се казва, какво представлява светът.
към текста >>

Ако сме възприели детето с религиозно страхопочитание, ако сме го възпитали до периода на половата зрялост с любов към възпитателното действие, тогава можем да имаме и едно вярно изживяване спрямо изграждащия се човек: Да го изправим свободно до себе си като подобно на нас самите.
Учителят не само трябва да обича детето, но той трябва да обича и своя метод, защото в действието на този метод детето развива себе си. Въпросът се свежда до следното: Да бъде влюбен в един метод, защото той е негов собствен, това не върши работа на възпитателя. Възпитателят трябва да обича своя метод според това, което детето получава от него. Само обичта към децата – това не е достатъчно за учителя; той трябва да обича преподаването, да обича възпитаването и да ги обича с онази обективност, която намира откровение в детето; това човек може да придобие, ако подходи към своята задача за физическо-душевно и морално възпитание, изхождайки от духовната гледна точка. И ако човек има тази любов към възпитанието, към преподаването, като едно настроение в себе си, тогава детето ще бъде по такъв начин изградено до половото съзряване, че след това наистина ще може да му бъде предоставена свободата, свободното боравене с личния интелект. Ако сме възприели детето с религиозно страхопочитание, ако сме го възпитали до периода на половата зрялост с любов към възпитателното действие, тогава можем да имаме и едно вярно изживяване спрямо изграждащия се човек: Да го изправим свободно до себе си като подобно на нас самите. Ако след това сме в състояние да продължаваме да въздействуваме възпитателно върху човека, тогава ще можем, чрез единия интелект върху интелекта на другия, да въздействуваме върху свободното, върху израстналото човешко същество. Ако възпитаваме тъй, както набелязахме дотук, ако не докосваме предварително нищо, което трябва да се развива свободно, но ако оставим Духът постепенно да се пробужда чрез това, което извършваме като възпитатели, тогава човекът, узрявайки полово, ще изживее собствената си същност като нещо пробуждащо се; и този момент на пробуждане ще се превърне в извор на сила, която ще продължава да действува през целия по-нататъшен живот. Не бива да си казваме: Ти трябва да влееш това или онова в детската душа, но трябва да имаш страхопочитание пред духа на детето. Този Дух ти не можеш да развиеш, той се развива сам. Твое задължение е да отстраниш пречките за неговото развитие и да приближиш до него онова, което ще му даде повод за развитие.
към текста >>

Не бива да си казваме: Ти трябва да влееш това или онова в детската душа, но трябва да имаш страхопочитание пред духа на детето.
Само обичта към децата – това не е достатъчно за учителя; той трябва да обича преподаването, да обича възпитаването и да ги обича с онази обективност, която намира откровение в детето; това човек може да придобие, ако подходи към своята задача за физическо-душевно и морално възпитание, изхождайки от духовната гледна точка. И ако човек има тази любов към възпитанието, към преподаването, като едно настроение в себе си, тогава детето ще бъде по такъв начин изградено до половото съзряване, че след това наистина ще може да му бъде предоставена свободата, свободното боравене с личния интелект. Ако сме възприели детето с религиозно страхопочитание, ако сме го възпитали до периода на половата зрялост с любов към възпитателното действие, тогава можем да имаме и едно вярно изживяване спрямо изграждащия се човек: Да го изправим свободно до себе си като подобно на нас самите. Ако след това сме в състояние да продължаваме да въздействуваме възпитателно върху човека, тогава ще можем, чрез единия интелект върху интелекта на другия, да въздействуваме върху свободното, върху израстналото човешко същество. Ако възпитаваме тъй, както набелязахме дотук, ако не докосваме предварително нищо, което трябва да се развива свободно, но ако оставим Духът постепенно да се пробужда чрез това, което извършваме като възпитатели, тогава човекът, узрявайки полово, ще изживее собствената си същност като нещо пробуждащо се; и този момент на пробуждане ще се превърне в извор на сила, която ще продължава да действува през целия по-нататъшен живот. Не бива да си казваме: Ти трябва да влееш това или онова в детската душа, но трябва да имаш страхопочитание пред духа на детето. Този Дух ти не можеш да развиеш, той се развива сам. Твое задължение е да отстраниш пречките за неговото развитие и да приближиш до него онова, което ще му даде повод за развитие. Ти можеш да премахнеш пречките в областта на физическото и донякъде в областта на душевното. Това, което Духът трябва да научи, това той ще научи благодарение на живота дори в най-ранното юношество. Но неговият живот се състои в това, което ние като възпитатели разгръщаме в средата около него.
към текста >>

НАГОРЕ

1.1257231235504