Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
7
,
Намерени са резултати от
693
текста в
7
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Сетива
'.
На страница
1
:
411
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Както в разположението един до друг на членовете така и в редуването по време на състоянията на едно живо същество съществува едно взаимоотношение, което ни се явява обусловено от достъпните за
сетива
та свойства на членовете, на частите, нито от механично-причинната обусловеност на по-късното от по-ранното, а което се владее от един по-висш принцип, стоящ над частите и състоянията.
Тези външни условия са само повод вътрешните формиращи сили да се изявят по един определен начин. Единствено тези последните са съставният принцип, творческият принцип в растението. Ето защо на 6 септември 1787 година*/*Пътуване в Италия) Гьоте го нарича също ev xainay /едно и всичко/ на растителния свят. А когато сега пристъпим към това първично растение, върху него можем да кажем следното. Живият организъм е едно завършено в себе си цяло, което създава своите състояния от себе си.
Както в разположението един до друг на членовете така и в редуването по време на състоянията на едно живо същество съществува едно взаимоотношение, което ни се явява обусловено от достъпните за сетивата свойства на членовете, на частите, нито от механично-причинната обусловеност на по-късното от по-ранното, а което се владее от един по-висш принцип, стоящ над частите и състоянията.
Самата природа на цялото обуславя, защото определено състояние да се яви първо, друго някое последно; а също и редуването на средните състояния е определено в идеята на цялото; предишното е зависимо от следващото и обратно; накратко, в живия организъм има развитие на едното и другото, един преход от едно състояние в друго, никакъв завършек, никакво приключване на битието на отделната част, а постоянно ставане, развитие. В растението тази обусловеност на всяка отделна част от цялото се явява дотолкова, доколкото всички органи са устроени от една основна форма. На 17 май 1787 година Гьоте пише тази мисъл на Хердер с думите: “На мене ми просветна мисълта че в онзи орган на растението, който обикновено наричаме лист, се крие истински протей, който може да се скрие и изяви във всички форми напред и назад. Растението е винаги само лист, така неразделно свързан с бъдещето семе, че не може да си представим единия без другото”. Докато при животното онзи по-висш принцип, който владее всяка отделна част, застава пред нас конкретно като онова нещо, което движи органите, употребява ги съобразно своите нужди и т.н., растението е още лишено от един такъв действителен жизнен принцип; при него този принцип се проявява само в по-неопределен начин, че всички органи са изградени според същия формиращ принцип, че даже във всички части се съдържа потенциално цялото растение и чрез благоприятни обстоятелства може да бъде произведено от тях.
към текста >>
2.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ако става сега въпрос, да разберем едно такова явление, това може да се постигне само благодарение на това, като превърнем непосредствено явяващото се
сетива
та в понятия.
ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ Високото значение на Гьотевите морфологични работи трябва да се търси в това, че в тях са установени теоретическата основа и методът на изследване на органическите натури, което представлява едно научно дело от първа степен. Ако искаме да оценим това по един правилен начин, трябва да имаме преди всичко предвид голямата разлика, която съществува между явленията на неорганическата и тази на органическата природа. Едно явление от първия род е например сблъскването на две еластични топки. Ако едната топка е неподвижна, а другата я удря с определена скорост на движение.
Ако става сега въпрос, да разберем едно такова явление, това може да се постигне само благодарение на това, като превърнем непосредствено явяващото се сетивата в понятия.
Това ние ще успеем до такава степен, че да не остане нищо от достъпната за сетивата действителност, която да не бъде проникнато от понятията. Ние виждаме как една топка идва, удря другата, как последната се движи по-нататък. Ние сме разбрали това явление, когато от масата, посоката и скоростта на първата и от масата на втората можем да дадем скоростта и посоката на последната; когато видим, че при дадените условия трябва по необходимост да се получи посоченото явление. Последното не значи нищо друго, освен; това, което се предлага на нашите сетива, трябва да се яви като едно необходимо последствие на онова, което трябва да предположим идейно. Ако се случи това последното, ние можем да кажем, че понятие и явление се покриват.
към текста >>
Това ние ще успеем до такава степен, че да не остане нищо от достъпната за
сетива
та действителност, която да не бъде проникнато от понятията.
Високото значение на Гьотевите морфологични работи трябва да се търси в това, че в тях са установени теоретическата основа и методът на изследване на органическите натури, което представлява едно научно дело от първа степен. Ако искаме да оценим това по един правилен начин, трябва да имаме преди всичко предвид голямата разлика, която съществува между явленията на неорганическата и тази на органическата природа. Едно явление от първия род е например сблъскването на две еластични топки. Ако едната топка е неподвижна, а другата я удря с определена скорост на движение. Ако става сега въпрос, да разберем едно такова явление, това може да се постигне само благодарение на това, като превърнем непосредствено явяващото се сетивата в понятия.
Това ние ще успеем до такава степен, че да не остане нищо от достъпната за сетивата действителност, която да не бъде проникнато от понятията.
Ние виждаме как една топка идва, удря другата, как последната се движи по-нататък. Ние сме разбрали това явление, когато от масата, посоката и скоростта на първата и от масата на втората можем да дадем скоростта и посоката на последната; когато видим, че при дадените условия трябва по необходимост да се получи посоченото явление. Последното не значи нищо друго, освен; това, което се предлага на нашите сетива, трябва да се яви като едно необходимо последствие на онова, което трябва да предположим идейно. Ако се случи това последното, ние можем да кажем, че понятие и явление се покриват. Няма нищо в понятието, което да не бъде и в явлението и нищо в явлението, което да не бъде за нас и в понятието.
към текста >>
Последното не значи нищо друго, освен; това, което се предлага на нашите
сетива
, трябва да се яви като едно необходимо последствие на онова, което трябва да предположим идейно.
Ако едната топка е неподвижна, а другата я удря с определена скорост на движение. Ако става сега въпрос, да разберем едно такова явление, това може да се постигне само благодарение на това, като превърнем непосредствено явяващото се сетивата в понятия. Това ние ще успеем до такава степен, че да не остане нищо от достъпната за сетивата действителност, която да не бъде проникнато от понятията. Ние виждаме как една топка идва, удря другата, как последната се движи по-нататък. Ние сме разбрали това явление, когато от масата, посоката и скоростта на първата и от масата на втората можем да дадем скоростта и посоката на последната; когато видим, че при дадените условия трябва по необходимост да се получи посоченото явление.
Последното не значи нищо друго, освен; това, което се предлага на нашите сетива, трябва да се яви като едно необходимо последствие на онова, което трябва да предположим идейно.
Ако се случи това последното, ние можем да кажем, че понятие и явление се покриват. Няма нищо в понятието, което да не бъде и в явлението и нищо в явлението, което да не бъде за нас и в понятието. А сега нека разгледаме по-отблизо онези отношения, като необходимо последствие на които ни се явява явлението на неорганическата природа. Тук се явява важното обстоятелство, че възприемаемите по сетивен начин процеси на неорганичната природа са обусловени от отношения, които принадлежат също на сетивния свят. В нашия случай се вземат под внимание маса, скорост и посока, следователно абсолютно отношения на сетивния свят.
към текста >>
Следователно, когато обясняваме едно такова явление, т.е., искаме да го проникнем с понятия, ние не трябва да взимаме в понятието никакви други елементи освен такива, които можем да възприемаме също нагледно с нашите
сетива
.
Следователно едно обхващане с понятия на такива процеси не е нищо друго, освен едно извеждане на нещо сетивно-действително от нещо сетивно-действително. Пространствено-временни отношения, маса, тегло или сетивно-възприемаеми сили, като светлина или топлина са тези, които предизвикват явленията, принадлежащи на същата поредица. Едно тяло се нагрява и чрез това увеличава своя обем; и първото и второто принадлежат на сетивния свят, както причината така и следствието. Следователно, за да разберем такива явления, такива процеси, ние съвсем не се нуждаем да излезем вън от сетивния свят. Ние само извеждаме сред този свят едно явление от друго.
Следователно, когато обясняваме едно такова явление, т.е., искаме да го проникнем с понятия, ние не трябва да взимаме в понятието никакви други елементи освен такива, които можем да възприемаме също нагледно с нашите сетива.
Ние можем да виждаме, да гледаме всичко, което искаме да разберем. И в това се състои покриването на възприятие /явление/ и понятие. В процесите не ни остава нищо тъмно, защото познаваме отношенията, от които те следват. С това ние развихме същността на неорганичната природа и същевременно показахме, доколко можем да обясним същата из самата нея, без да излезем вън от нея. Никога хората не са се съмнявали в тази обяснимост, откакто те въобще са започнали да мислят върху природата на тези неща.
към текста >>
При организма възприемаемите за
сетива
та отношения, например форма, големина, цвят, топлинни отношения на един орган, се явяват не обусловени от отношенията от същия род.
Вярно е, че не винаги те са минали по същия ход на мислите, от който следва възможността за едно покриване на понятие и възприятие; но все пак те никога не са се поколебали да обяснят явленията по посочения начин от природата на тяхната собствена същност.*(*Някои философи твърдят, че можем да свеждаме явленията на сетивния свят до техните първични елементи (сили), но че не можем да обясним тези елементи, както не можем да обясним и същността на живота. Срещу това можем да отбележим, че въпросните елементи са прости т.е. не могат да бъдат съставени по-нататък от по-прости елементи. Обаче да бъдат те изведени, обяснени в тяхната простота е невъзможно, не защото нашата познавателна способност е ограничена, а защото те почиват на самите себе си; те са налице в тяхната непосредственост, завършени са в себе си, не могат да бъдат изведени от нищо друго. Но не така е стоял до Гьоте въпросът с явленията на органическия свят.
При организма възприемаемите за сетивата отношения, например форма, големина, цвят, топлинни отношения на един орган, се явяват не обусловени от отношенията от същия род.
Например за растението не може да се каже, че големината, формата, положението и т.н. на корена обуславят сетивно-възприемаемите отношения при листа или при цвета. Едно тяло, при което би бил този случаят, не би бил един организъм, а една машина. Напротив трябва да се признае, че всички сетивни отношения при едно живо същество не се явяват като последствие на други сетивно-възприемаеми отношения*/*Тази е именно противоположността на организма спрямо машината. При последната всичко е взаимодействие на частите.
към текста >>
Това, което тук възприемаме по сетивен начин, ние не можем да го изведем също от сетивно-възприемаеми отношения, а трябва да приемем в понятието за процесите елементите, които не принадлежат на света на
сетива
та, трябва да се издигнем над сетивния свят.
По този начин тогава и сетивно-възпримаемите отношения на организма се явяват не като прости последствия едни от други, а като намиращи се под властта на онзи вътрешен принцип, като последствие на един такъв, който не е вече възприемаем, както и планът на машината в главата на конструктора, който съществува само за духа; по същество това е един подобен план, само че сега внесен във вътрешността на съществото и не произвежда вече своите действия чрез посредството на един трети фактор на конструктора а сам върши това, какъвто е случаят при неорганичната природа. Тук всички сетивни качества се явяват напротив като последствие на едно такова качество, което не е вече сетивно възприемаемо. Те се явяват като последствие на едно плуващо над сетивните процеси единство. Не формата на корена обуславя тази на стеблото и не формата на стеблото обуславя тази на листа и т.н., а всички тези форми са обусловени чрез нещо стоящо над тях, което самото то не е вече сетивно-възприемаема форма; те съществуват едни за други, обаче не едни чрез други. Те не се обуславят помежду си, а са всички обусловени от нещо друго.
Това, което тук възприемаме по сетивен начин, ние не можем да го изведем също от сетивно-възприемаеми отношения, а трябва да приемем в понятието за процесите елементите, които не принадлежат на света на сетивата, трябва да се издигнем над сетивния свят.
Тук съзерцанието не е вече достатъчно, а трябва да обхванем единството с понятия, когато искаме да обясним явленията. С това обаче се явява едно отдалечаване от възприятието и понятието; те не изглеждат вече да се покриват; понятието плува над възприятието. Става трудно да се съзре връзката на двете. Докато в неорганичната природа понятие и действителност бяха едно, тук те изглежда да се отделят и да принадлежат всъщност на два различни свята. Възприятието, което се прилага непосредствено на сетивата, изглежда не носи в себе си своето основание, своята същност.
към текста >>
Възприятието, което се прилага непосредствено на
сетива
та, изглежда не носи в себе си своето основание, своята същност.
Това, което тук възприемаме по сетивен начин, ние не можем да го изведем също от сетивно-възприемаеми отношения, а трябва да приемем в понятието за процесите елементите, които не принадлежат на света на сетивата, трябва да се издигнем над сетивния свят. Тук съзерцанието не е вече достатъчно, а трябва да обхванем единството с понятия, когато искаме да обясним явленията. С това обаче се явява едно отдалечаване от възприятието и понятието; те не изглеждат вече да се покриват; понятието плува над възприятието. Става трудно да се съзре връзката на двете. Докато в неорганичната природа понятие и действителност бяха едно, тук те изглежда да се отделят и да принадлежат всъщност на два различни свята.
Възприятието, което се прилага непосредствено на сетивата, изглежда не носи в себе си своето основание, своята същност.
Обектът не изглежда обясним от себе си, защото неговото понятие не е взето от самия него, а от нещо друго. Защото обектът не се явява владян от законите на сетивния свят, но въпреки това съществува за сетивата, явява се за тях, така че тук като че човек стои пред едно неразрешимо противоречие в природата, като че съществува една пропаст между неорганичните явления, които могат да бъдат обяснени от тях самите, и органичните същества, при които става една намеса в законите на природата, при които общовалидни закони са като че изведнъж нарушени. Тази пропаст се приемаше всеобщо в науката до Гьоте; едва той успя да произнесе решаващата дума на загадката. Преди него се мислеше, че обяснима чрез самата нея е само не органичната природа; при органичната природа престава човешката познавателна способност. Ние ще оценим най-добре величието на Гьотевото дело, на делото, което той извърши, когато помислим, че великият реформатор на по-новата философия, Кант, не само споделяше тази стара грешка, а даже се опита да намери едно научно основание за това, че човешкият дух никога не ще успее да обясни органическите образувания.
към текста >>
Защото обектът не се явява владян от законите на сетивния свят, но въпреки това съществува за
сетива
та, явява се за тях, така че тук като че човек стои пред едно неразрешимо противоречие в природата, като че съществува една пропаст между неорганичните явления, които могат да бъдат обяснени от тях самите, и органичните същества, при които става една намеса в законите на природата, при които общовалидни закони са като че изведнъж нарушени.
С това обаче се явява едно отдалечаване от възприятието и понятието; те не изглеждат вече да се покриват; понятието плува над възприятието. Става трудно да се съзре връзката на двете. Докато в неорганичната природа понятие и действителност бяха едно, тук те изглежда да се отделят и да принадлежат всъщност на два различни свята. Възприятието, което се прилага непосредствено на сетивата, изглежда не носи в себе си своето основание, своята същност. Обектът не изглежда обясним от себе си, защото неговото понятие не е взето от самия него, а от нещо друго.
Защото обектът не се явява владян от законите на сетивния свят, но въпреки това съществува за сетивата, явява се за тях, така че тук като че човек стои пред едно неразрешимо противоречие в природата, като че съществува една пропаст между неорганичните явления, които могат да бъдат обяснени от тях самите, и органичните същества, при които става една намеса в законите на природата, при които общовалидни закони са като че изведнъж нарушени.
Тази пропаст се приемаше всеобщо в науката до Гьоте; едва той успя да произнесе решаващата дума на загадката. Преди него се мислеше, че обяснима чрез самата нея е само не органичната природа; при органичната природа престава човешката познавателна способност. Ние ще оценим най-добре величието на Гьотевото дело, на делото, което той извърши, когато помислим, че великият реформатор на по-новата философия, Кант, не само споделяше тази стара грешка, а даже се опита да намери едно научно основание за това, че човешкият дух никога не ще успее да обясни органическите образувания. Той наистина съзираше възможността за едно разбиране на един интелектус архетипус, на един интуитивен ум -, на което би било дадено да прозре връзката между понятие и действителност при органическите същества както и при неорганическите; обаче на самия човек той отричаше възможността да притежава подобен ум. Според Кант човешкият ум трябва именно да има свойството да може да си представя единството, понятието на нещото на нещо само като произлизащо от взаимодействието на частите като нещо общо аналитично добито чрез абстракция, а не така, че отделната част да се явява като произтичаща от едно конкретно (синтетично) единство, на едно понятие в интуитивна форма.
към текста >>
Следователно при органическите образования ние трябва да се откажем от това, да познаем необходимата връзка на идеята на цялото, която можем само да мислим, с това, което се явява за нашите
сетива
в пространство и време.
Той наистина съзираше възможността за едно разбиране на един интелектус архетипус, на един интуитивен ум -, на което би било дадено да прозре връзката между понятие и действителност при органическите същества както и при неорганическите; обаче на самия човек той отричаше възможността да притежава подобен ум. Според Кант човешкият ум трябва именно да има свойството да може да си представя единството, понятието на нещото на нещо само като произлизащо от взаимодействието на частите като нещо общо аналитично добито чрез абстракция, а не така, че отделната част да се явява като произтичаща от едно конкретно (синтетично) единство, на едно понятие в интуитивна форма. Ето защо според него на този ум е невъзможно да обясни органическата природа, защото ние трябва да си я представяме като нещо цяло действуващо в частите. Кант казва върху това: "нашият ум има следователно тази особеност за разсъдъчната способност, че за него познанието не се определя от общото за особеното и следователно това особеното не може да бъде изведено от общото.* /*Кант, Критика на разсъдъчната способност, в І. Кант, Събрани съчинения, т.ІІ, Лайпциг 1915 г, стр.272 и следв./
Следователно при органическите образования ние трябва да се откажем от това, да познаем необходимата връзка на идеята на цялото, която можем само да мислим, с това, което се явява за нашите сетива в пространство и време.
Според Кант ние би трябвало да се ограничим в това, да разберем, че една такава връзка съществува; обаче логическото изискване, да познаем, как общата мисъл, идеята излиза от себе си и се изявява като сетивна действителност, това изискване не може да бъде изпълнено при организмите. Напротив би трябвало да приемем, че тук понятие и действителност стоят едно срещу другото без посредство и че са били произведени чрез едно намиращо се вън от тях влияние по един и същи начин, както човекът произвежда един сложен предмет на една замислена от него идея, например както строи една машина. С това Кант отрече възможността да бъде обяснен светът на организмите и даже бе привидно доказано, че това е невъзможно. Така стояха нещата, когато Гьоте се залови да се занимава с органичните науки. Обаче той пристъпи към (изследването) изучаването на същите, след като се беше подготвил за целта по най-подходящия начин чрез няколкократно прочитане на философа Спиноза.
към текста >>
Елементите М, П и С са възприемаеми и за външните
сетива
елементи.
Ако искам сега да разбера процеса, аз трябва да представя общия процес, който се състои от причина и следствие, в едно общо понятие. Обаче това понятие не е такова, че то да се намира в самия процес и да може да определи процеса. То само обхваща двата процеса в един общ израз. То не произвежда и не определя. Само обектите на сетивния свят се определят.
Елементите М, П и С са възприемаеми и за външните сетива елементи.
Тук понятието се явява само затова, за да служи на духа като средство за обгръщане на нещата, то изразява нещо, което не е идейно, няма форма на понятие, а е сетивно. И онова нещо, което то изразява, това е сетивния обект. Познаването на неорганичната природа почива на възможността да схващаме външния свят чрез сетивата и да изразяваме неговото взаимодействие чрез понятия. Възможността да познаваме по този начин неща, беше единствената достъпна за човека според Кант. Той наричаше това мислене дискурсивно /минаващо от едно съдържание към друго/; това, което искаме да познаем, е външно възприятие; понятието, обгръщащото единство, е просто едно средство.
към текста >>
Познаването на неорганичната природа почива на възможността да схващаме външния свят чрез
сетива
та и да изразяваме неговото взаимодействие чрез понятия.
То не произвежда и не определя. Само обектите на сетивния свят се определят. Елементите М, П и С са възприемаеми и за външните сетива елементи. Тук понятието се явява само затова, за да служи на духа като средство за обгръщане на нещата, то изразява нещо, което не е идейно, няма форма на понятие, а е сетивно. И онова нещо, което то изразява, това е сетивния обект.
Познаването на неорганичната природа почива на възможността да схващаме външния свят чрез сетивата и да изразяваме неговото взаимодействие чрез понятия.
Възможността да познаваме по този начин неща, беше единствената достъпна за човека според Кант. Той наричаше това мислене дискурсивно /минаващо от едно съдържание към друго/; това, което искаме да познаем, е външно възприятие; понятието, обгръщащото единство, е просто едно средство. Обаче ако искаме да познаем органичната природа, ние не би трябвало да схващаме идейния момент, понятието като такова, което изразява, означава нещо друго, взема своето съдържание от него, а би трябвало да познаем идейното като такова; то трябва да има едно съдържание произхождащо от самото него, а не от пространствено-времевия сетивен свят. Онова единство, което в първия случай нашият дух просто абстрахира, трябва да се гради на самото себе си, то трябва да бъде образувано според неговата собствена същност, а не според влиянията на други обекти. Кант отричаше на човека способността да може да схване една такава същност, която се изгражда от самата себе си, изявява се от своята собствена сила.
към текста >>
Една разсъдъчна способност, която да може да предаде в една мисъл не само една вещественост взета единствено чрез външните
сетива
, но и една друга вещественост, която може да обхване не само достъпното за
сетива
та, но и нещо чисто идейно за себе си, отделено от сетивния свят.
Той наричаше това мислене дискурсивно /минаващо от едно съдържание към друго/; това, което искаме да познаем, е външно възприятие; понятието, обгръщащото единство, е просто едно средство. Обаче ако искаме да познаем органичната природа, ние не би трябвало да схващаме идейния момент, понятието като такова, което изразява, означава нещо друго, взема своето съдържание от него, а би трябвало да познаем идейното като такова; то трябва да има едно съдържание произхождащо от самото него, а не от пространствено-времевия сетивен свят. Онова единство, което в първия случай нашият дух просто абстрахира, трябва да се гради на самото себе си, то трябва да бъде образувано според неговата собствена същност, а не според влиянията на други обекти. Кант отричаше на човека способността да може да схване една такава същност, която се изгражда от самата себе си, изявява се от своята собствена сила. Но какво е необходимост за едно такова схващане?
Една разсъдъчна способност, която да може да предаде в една мисъл не само една вещественост взета единствено чрез външните сетива, но и една друга вещественост, която може да обхване не само достъпното за сетивата, но и нещо чисто идейно за себе си, отделено от сетивния свят.
Едно понятие, което не е взето чрез абстракция отвъншния свят, от сетивния свят, а което има едно съдържание произтичащо от него и само от него, може да бъде наречено интуитивно понятие и познанието на това понятие може да бъде наречено интуитивно понятие. Какво следва от това, е ясно: Един организъм може да бъде схванат само в интуитивно понятие. Че е дадено на човека да познава по този начин, това Гьоте показва на дело. В неорганичния свят царува взаимодействие на частите на една поредица от явления, взаимна обусловеност на членовете на същата едни чрез други. В органичния свят не е така.
към текста >>
Възприятието материалният елемента на познанието което ни е дадено чрез външните
сетива
, и понятието формалното -, чрез което познаваме възприятието като необходимо, стоят едно до друго като обективно изискващи се елементи, но така, че понятието не се намира в отделните членове на една поредица от явления, а в едно отношение на същите един към друг.
Гьоте изразява това с думите: "Понятието е сбор, идеята резултат на опитността; за извличането на понятието се изисква ум, за схващането на идеята се изисква разум"* (*Сентенции и проза, Ест. Науки IV/2, стр.579). С това ние обяснихме онзи вид действителност, която е присъща на Гьотевия първичен организъм (първично растение или първично животно). Този Гьотев метод е явно единствено възможният, за да проникнем в същността на света на организмите. При неорганичното същественото, което трябва да разглеждаме е, че в неговото разнообразие явлението не е тъждествено с обясняващата го закономерност, а само сочи на последната като на нещо външно.
Възприятието материалният елемента на познанието което ни е дадено чрез външните сетива, и понятието формалното -, чрез което познаваме възприятието като необходимо, стоят едно до друго като обективно изискващи се елементи, но така, че понятието не се намира в отделните членове на една поредица от явления, а в едно отношение на същите един към друг.
Това отношение, което обхваща разнообразието в едно единно цяло, е основано в отделните части на даденото, но като цялото не стига до едно реално, конкретно явление. До външното съществуване в обекта стигат само членовете на това отношение. Единството, понятието се явява като такова само в нашия ум. На него се пада задачата да обхване разнообразието на явлението, то се отнася към това последното като сбор. Тук ние имаме работа с една двойност, с разнообразната вещ, която съзерцаваме, и с единството, което мислим.
към текста >>
3.
06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Който признава, че мисленето има една способност за възприемане превишаваща схващането на
сетива
та, той ще му признае по необходимост и обекти, които се намират над чистата сетивна действителност.
Когато това бъде добре разбрано, тогава ще се сложи край на религиите на откровението. Тогава човекът не ще иска вече, Бог да му се изяви или да разлее върху него благословение. Чрез собствено мислене той ще се добере до познанието и чрез собствена сила ще създаде своето щастие. Дали някаква по-висша сила направлява нашите съдбини към доброто или злото, това не ни засяга; ние сами трябва да си начертаем пътя, по който трябва да вървим. Най-възвишената идея за Бога остава все пак тази, която допуска, че след създаването на човека Бог се е оттеглил от света и е изоставил този последния на самия себе си.
Който признава, че мисленето има една способност за възприемане превишаваща схващането на сетивата, той ще му признае по необходимост и обекти, които се намират над чистата сетивна действителност.
А обектите на мисленето са идеите. Когато мисленето овладява идеята, то се слива с първичната основа на мировото съществуване; това, което действува вън, влиза в духа на човека; той става до по-висока степен едно с обективната действителност. Съзирането на идеята в действителността е истинското причастие на човека. Мисленето има по отношение на идеите същото значение, каквото окото има за светлината, ухото по отношение на звука. То е орган на схващането.
към текста >>
Когато
сетива
та се считат за единствените органи за схващане на една обикновена действителност, тогава трябва да се стигне до този възглед.
Мисленето има по отношение на идеите същото значение, каквото окото има за светлината, ухото по отношение на звука. То е орган на схващането. Този възглед е в състояние да съедини две неща, които днес се считат като напълно несъединими: Емипирическия метод и идеализма като научен възглед на света. Счита се, че признаването на първия води след себе си отхвърлянето на последния. Това съвсем не е правилно.
Когато сетивата се считат за единствените органи за схващане на една обикновена действителност, тогава трябва да се стигне до този възглед.
Защото сетивата доставят само такива връзки на нещата, които позволяват да се стигне до механически закони. И с това механическият възглед за света би бил даден като единствената истинска форма на един такъв възглед. При това се прави грешката, че се изпускат изпредвид другите обективни съставни части на действителността, които не могат да бъдат сведени до механически закони. Обективно даденото съвсем не се покрива със сетивното даденото, както вярва механическото схващане на света. Последното е само половината от даденото.
към текста >>
Защото
сетива
та доставят само такива връзки на нещата, които позволяват да се стигне до механически закони.
То е орган на схващането. Този възглед е в състояние да съедини две неща, които днес се считат като напълно несъединими: Емипирическия метод и идеализма като научен възглед на света. Счита се, че признаването на първия води след себе си отхвърлянето на последния. Това съвсем не е правилно. Когато сетивата се считат за единствените органи за схващане на една обикновена действителност, тогава трябва да се стигне до този възглед.
Защото сетивата доставят само такива връзки на нещата, които позволяват да се стигне до механически закони.
И с това механическият възглед за света би бил даден като единствената истинска форма на един такъв възглед. При това се прави грешката, че се изпускат изпредвид другите обективни съставни части на действителността, които не могат да бъдат сведени до механически закони. Обективно даденото съвсем не се покрива със сетивното даденото, както вярва механическото схващане на света. Последното е само половината от даденото. Другата половина на същото са идеите, които също така са предмет на опитността, разбира се на една по-висша опитност, чийто орган е мисленето.
към текста >>
Днешната наука на опита следва съвсем правилния метод: Придържа се към даденото; но тя прибавя недопустимото твърдение, че този метод може да достави само факти достъпни за
сетива
та.
При това се прави грешката, че се изпускат изпредвид другите обективни съставни части на действителността, които не могат да бъдат сведени до механически закони. Обективно даденото съвсем не се покрива със сетивното даденото, както вярва механическото схващане на света. Последното е само половината от даденото. Другата половина на същото са идеите, които също така са предмет на опитността, разбира се на една по-висша опитност, чийто орган е мисленето. Идеите също са постижими за един индуктивен метод.
Днешната наука на опита следва съвсем правилния метод: Придържа се към даденото; но тя прибавя недопустимото твърдение, че този метод може да достави само факти достъпни за сетивата.
Вместо да се придържа към това, как стигаме ние до нашите възгледи, тя предварително определя въпроса "що" относно тези възгледи единственото задоволително хващане на действителността е емпирическият метод с идеалистически резултат на изследването. Това е идеализъм, обаче съвсем не такъв, който следва една мъглива, мечтателно единство на нещата, а едно такова единство, което търси конкретно идейно съдържание на действителността също така съобразно опита, както днешното свръхточно изследване търси съдържанието на фактите. Постъпвайки с тези възгледи към Гьоте, ние вярваме, че можем да проникнем в неговата същност. Ние се придържаме към идеализма, обаче при развитието на същия не поставяме като основа диалектическия метод на Хегел, а един пречистен, по-висш емпиризъм. Такъв един идеализъм стои също и на основата на философията на Едуард фон Хартман.
към текста >>
4.
08. ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Навсякъде той търси не само това, което е дадено на
сетива
та във външния свят, а тенденцията, чрез която той е станал.
Докато изследователят се потопява в дълбините на действителността, за да изрази нейните движещи сили под формата на мисли, човекът на изкуството се стреми да изобрази същите движещи сили в своя материал. Мисля, че науката би могла да се нарече познание на общото, отвлеченото знание; изкуството напротив би било наука приложена на дело; науката е разум, а изкуството нейн механизъм, поради което бихме могли да го наречем също и практическата наука. И така в крайна сметка науката е теоремата, изкуството проблемата. "Това, което науката изразява като идея (теорема), изкуството трябва да го отпечати в материята, то трябва да стане негова проблема. В произведенията на човека както и в тези на природата заслужаващи внимание са предимно намеренията", казва Гьоте.
Навсякъде той търси не само това, което е дадено на сетивата във външния свят, а тенденцията, чрез която той е станал.
Да схване това научно, да му даде художествена форма, тази е неговата мисия. При своите собствени образувания природата стига "До спесификации като в задънена улица"; човек трябва да се върне към това, което би трябвало да стане, когато тенденцията би могла да се развие невъзпрепятствана, тъй както математикът никога няма предвид този или онзи триъгълник, а винаги онази закономерност, която стои на основата на всеки възможен триъгълник. Важното не е това, което природата е създала, а по какъв принцип го е създала тя. Тогава този принцип трябва да бъде оформен така, както отговаря на неговата собствена природа, а не както е станало в зависещите от хиляди случайности отделни форми на природата. Човекът на изкуството има задачата "да развие от общото благородното, от безформеното прекрасното".
към текста >>
5.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче в познанието ние създаваме един образ за непосредствено даденото, който съдържа съществено повече отколкото това, което
сетива
та, които са посредници на всяка опитност, могат да доставят.
Следователно по отношение на Гьоте нашата задача ще бъде да покажем, какво си е представял Гьоте под познание. Образуването на едно отделно съждение, установяването на един факт или на редица от факти, което според Кант бихме могли да наречем вече познание, още съвсем не е познание, още съвсем не е познание в смисъла на Гьоте. Иначе той не би казал за стила, че той се опира, почива на най-дълбоките основи на познанието и чрез това стои в антагонизъм с простото подражание на природата, при което художникът се обръща към предметите на природата, подражава вярно и усърдно нейните форми, нейните цветове по най-точен начин, съвестно никога не се отдалечава от нея. Това отдалечаване от сетивния свят в неговата непосредственост е характерно на Гьотевия възглед за действителното познание. Непосредствено даденото е опитността (опитът).
Обаче в познанието ние създаваме един образ за непосредствено даденото, който съдържа съществено повече отколкото това, което сетивата, които са посредници на всяка опитност, могат да доставят.
За да познаем природата в смисъла на Гьоте, ние не трябва да я запазваме такава, каквато тя се представя като факти на нашите сетива, а в процеса на познанието тя трябва да се излюпи като нещо съществено по-висше, от това, което ни се явява при първото заставане срещу нея. Школата на Мил приема, че всичко, което можем да направим с опитността (опита), е само обгръщането на отделните неща в групи, които след това запазваме като абстрактни понятия. Това не е никакво истинско познание. Защото онези абстрактни понятия на Мил нямат никаква друга задача, освен да обгърнат това, което се предлага на сетивата със всички качества на непосредствената опитност. Едно истинско познание трябва да допусне, че непосредствената форма на сетивно дадения свят не е още нейната съществена форма, а тази последната ни се разкрива едва в процеса на познанието.
към текста >>
За да познаем природата в смисъла на Гьоте, ние не трябва да я запазваме такава, каквато тя се представя като факти на нашите
сетива
, а в процеса на познанието тя трябва да се излюпи като нещо съществено по-висше, от това, което ни се явява при първото заставане срещу нея.
Образуването на едно отделно съждение, установяването на един факт или на редица от факти, което според Кант бихме могли да наречем вече познание, още съвсем не е познание, още съвсем не е познание в смисъла на Гьоте. Иначе той не би казал за стила, че той се опира, почива на най-дълбоките основи на познанието и чрез това стои в антагонизъм с простото подражание на природата, при което художникът се обръща към предметите на природата, подражава вярно и усърдно нейните форми, нейните цветове по най-точен начин, съвестно никога не се отдалечава от нея. Това отдалечаване от сетивния свят в неговата непосредственост е характерно на Гьотевия възглед за действителното познание. Непосредствено даденото е опитността (опитът). Обаче в познанието ние създаваме един образ за непосредствено даденото, който съдържа съществено повече отколкото това, което сетивата, които са посредници на всяка опитност, могат да доставят.
За да познаем природата в смисъла на Гьоте, ние не трябва да я запазваме такава, каквато тя се представя като факти на нашите сетива, а в процеса на познанието тя трябва да се излюпи като нещо съществено по-висше, от това, което ни се явява при първото заставане срещу нея.
Школата на Мил приема, че всичко, което можем да направим с опитността (опита), е само обгръщането на отделните неща в групи, които след това запазваме като абстрактни понятия. Това не е никакво истинско познание. Защото онези абстрактни понятия на Мил нямат никаква друга задача, освен да обгърнат това, което се предлага на сетивата със всички качества на непосредствената опитност. Едно истинско познание трябва да допусне, че непосредствената форма на сетивно дадения свят не е още нейната съществена форма, а тази последната ни се разкрива едва в процеса на познанието. Познанието трябва да ни достави това, което сетивната опитност скрива от нас, но което въпреки това е действително.
към текста >>
Защото онези абстрактни понятия на Мил нямат никаква друга задача, освен да обгърнат това, което се предлага на
сетива
та със всички качества на непосредствената опитност.
Непосредствено даденото е опитността (опитът). Обаче в познанието ние създаваме един образ за непосредствено даденото, който съдържа съществено повече отколкото това, което сетивата, които са посредници на всяка опитност, могат да доставят. За да познаем природата в смисъла на Гьоте, ние не трябва да я запазваме такава, каквато тя се представя като факти на нашите сетива, а в процеса на познанието тя трябва да се излюпи като нещо съществено по-висше, от това, което ни се явява при първото заставане срещу нея. Школата на Мил приема, че всичко, което можем да направим с опитността (опита), е само обгръщането на отделните неща в групи, които след това запазваме като абстрактни понятия. Това не е никакво истинско познание.
Защото онези абстрактни понятия на Мил нямат никаква друга задача, освен да обгърнат това, което се предлага на сетивата със всички качества на непосредствената опитност.
Едно истинско познание трябва да допусне, че непосредствената форма на сетивно дадения свят не е още нейната съществена форма, а тази последната ни се разкрива едва в процеса на познанието. Познанието трябва да ни достави това, което сетивната опитност скрива от нас, но което въпреки това е действително. Ето защо познанието на Мил не е истинско познание, защото то е само една развита сетивна опитност. То оставя нещата такива, каквито ни ги показват очите и ушите. Ние не трябва да минем вън от областта на това, което може да бъде добито чрез опитността и да се изгубим в едно построение на фантазията, както са обичали да вършат метафизиците на по-старото и по-новото време, а от формата, която може да бъде добита чрез опитността, както тя ни се представя в даденото за сетивата, да преминем към една такава форма, която да задоволи нашия разум.
към текста >>
Ние не трябва да минем вън от областта на това, което може да бъде добито чрез опитността и да се изгубим в едно построение на фантазията, както са обичали да вършат метафизиците на по-старото и по-новото време, а от формата, която може да бъде добита чрез опитността, както тя ни се представя в даденото за
сетива
та, да преминем към една такава форма, която да задоволи нашия разум.
Защото онези абстрактни понятия на Мил нямат никаква друга задача, освен да обгърнат това, което се предлага на сетивата със всички качества на непосредствената опитност. Едно истинско познание трябва да допусне, че непосредствената форма на сетивно дадения свят не е още нейната съществена форма, а тази последната ни се разкрива едва в процеса на познанието. Познанието трябва да ни достави това, което сетивната опитност скрива от нас, но което въпреки това е действително. Ето защо познанието на Мил не е истинско познание, защото то е само една развита сетивна опитност. То оставя нещата такива, каквито ни ги показват очите и ушите.
Ние не трябва да минем вън от областта на това, което може да бъде добито чрез опитността и да се изгубим в едно построение на фантазията, както са обичали да вършат метафизиците на по-старото и по-новото време, а от формата, която може да бъде добита чрез опитността, както тя ни се представя в даденото за сетивата, да преминем към една такава форма, която да задоволи нашия разум.
Сега за нас възниква въпросът: Какво отношение има непосредствено добитото чрез опитността към онзи образ на опитността, който се е родил в процеса на познанието? На този въпрос искаме да отговорим първо съвършено самостоятелно и след това да покажем, че отговорът, който даваме, е едно последствие на Гьотевия светоглед. Първо светът ни се представя като едно разнообразие в пространството и във времето. Ние възприемаме пространствено и по време отделни неща: Тук този цвят, там онази форма; сега този тон, после онзи шум и т.н. Нека вземем първо един пример от неорганичния свят и да отделим съвсем точно това, което възприемаме със сетивата, от това, което доставя процесът на познанието.
към текста >>
Нека вземем първо един пример от неорганичния свят и да отделим съвсем точно това, което възприемаме със
сетива
та, от това, което доставя процесът на познанието.
Ние не трябва да минем вън от областта на това, което може да бъде добито чрез опитността и да се изгубим в едно построение на фантазията, както са обичали да вършат метафизиците на по-старото и по-новото време, а от формата, която може да бъде добита чрез опитността, както тя ни се представя в даденото за сетивата, да преминем към една такава форма, която да задоволи нашия разум. Сега за нас възниква въпросът: Какво отношение има непосредствено добитото чрез опитността към онзи образ на опитността, който се е родил в процеса на познанието? На този въпрос искаме да отговорим първо съвършено самостоятелно и след това да покажем, че отговорът, който даваме, е едно последствие на Гьотевия светоглед. Първо светът ни се представя като едно разнообразие в пространството и във времето. Ние възприемаме пространствено и по време отделни неща: Тук този цвят, там онази форма; сега този тон, после онзи шум и т.н.
Нека вземем първо един пример от неорганичния свят и да отделим съвсем точно това, което възприемаме със сетивата, от това, което доставя процесът на познанието.
виждаме един камък, който лети срещу една стъклена плоча, пробива я и после след определено време пада на земята. Питаме: Какво е дадено тук в непосредствената опитност? Една поредица от последователни зрителни възприятия, изхождащи от местата, които камъкът последователно е заел, една поредица от звукови възприятия при строшаването на стъклената плоча, отхвръкването на парчета стъкло и т.н. Ако не искаме да измамваме себе си, трябва да кажем: На непосредствената опитност не е дадено нищо повече от този лишен от връзка агрегат от възприемателни актове. Същото строго разграничаване на непосредствено възприеманото (на сетивната опитност) намираме и при Фолкелт в неговата отлична книга "Квантовата теория на познанието анализирана според нейните основни принципи" /Хамбург 1879 г./, която принадлежи към най-хубавото, което философията е произвела.
към текста >>
Дали този агрегат от образи дадени от моите
сетива
е нещо намиращо се вън от мене, дали той е само построение от представи: Аз предварително не зная това.
Ако не искаме да измамваме себе си, трябва да кажем: На непосредствената опитност не е дадено нищо повече от този лишен от връзка агрегат от възприемателни актове. Същото строго разграничаване на непосредствено възприеманото (на сетивната опитност) намираме и при Фолкелт в неговата отлична книга "Квантовата теория на познанието анализирана според нейните основни принципи" /Хамбург 1879 г./, която принадлежи към най-хубавото, което философията е произвела. Обаче никак не може да се разбере, защо Фолкелт схваща лишените от връзка образи на възприятието като представи и с това предварително си отрязва пътя към едно възможно обективно познание. Да се схваща непосредствената опитност като едно цяло от представи, това е решително един предразсъдък. Когато имам пред себе си един предмет, аз виждам на него форма, цвят; възприемам на него определена твърдост и т.н.
Дали този агрегат от образи дадени от моите сетива е нещо намиращо се вън от мене, дали той е само построение от представи: Аз предварително не зная това.
Както не мога предварително безмислителна преценка да позная затоплянето на камъка като последствие на слънчевите лъчи, така също аз не зная, в какво отношение се намира даденият ми свят към моята мислителна способност. Фолкелт поставя на върха (начело) на теорията на познанието изречението: "Че ние имаме едно разнообразие от така и така устроени представи". Че имаме дадено едно разнообразие, това е правилно; но откъде знаем ние, че това разнообразие се състои от представи? Фолкелт върши нещо съвсем непозволено, недопустимо, когато първо твърди: Трябва да задържим това, което ни е дадено в непосредствена опитност, и след това прави предположението, което не може да бъде дадено, че светът на опитността е свят от представи. Когато правим едно такова предположение, каквото е това на Фолкелт, тогава ние веднага сме принудени да приемем горепосоченото погрешно поставяне на въпроса в теорията на познанието.
към текста >>
Идейната връзка на образите на възприятието не е дадена чрез
сетива
та, а е схваната направо самостоятелно от нашия дух.
Истината не е съгласуваността /съвпадението/ на една представа с нейния предмет, а изразът на едно отношение на два възприети факта. Да се върнем отново към нашия пример с хвърления камък. Ние свързваме зрителните възприятия, които изхождат от отделните места, където се намира камъкът. Това свързване дава една крива линия /траектория/; получаваме закона на наклоненото хвърляне; когато по-нататък вземем под внимание материалния състав на стъклото след това летящия камък като причина, строшената стъклена плоча като следствие и т.н., ние сме пропили даденото с понятие така, че то става разбираемо. Цялата тази работа, която обхваща разнообразието на възприятието в едно понятно единство, се извършва вътре в нашето съзнание.
Идейната връзка на образите на възприятието не е дадена чрез сетивата, а е схваната направо самостоятелно от нашия дух.
За едно същество надарено само със способността да възприема сетивно цялата тази работа не би съществувала. За него външния свят би останал онзи лишен от връзка хаос на възприятието, който охарактеризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас. Така мястото, където образите на възприятието се явяват в тяхната идейна връзка, където тази идейна връзка е поставена пред образите на възприятията като техен понятен насрещен образ, е човешкото съзнание. Ако и сега тази понятна /закономерна/ връзка да е произведена по нейното субстанциално устройство в съзнанието, от това съвсем не следва, че тя е само от субективно естество по нейното значение. По нейното съдържание тя произхожда напротив също така от обективността, както по нейната понятна форма произхожда от съзнанието.
към текста >>
Срещу тях застава схващането в понятия и обхваща също и онази част на действителността, която остава затворена за
сетива
та.
По нейното съдържание тя произхожда напротив също така от обективността, както по нейната понятна форма произхожда от съзнанието. Тя е необходимото обективно допълнение на образа на възприятието. Именно поради това, че образът на възприятието е нещо напълно, незавършено, ние сме принудени да му прибавим на него като сетивна опитност необходимото допълнение. Ако непосредствено даденото би било толкова достатъчно за себе си, че да не възниква за нас на всяка негова точка една проблема, ние никога не бихме се нуждаели да излезем извън него. Обаче образите на възприятието не следват някак така един друг и един от друг, че ние да ги виждаме като взаимни последствия на един от друг; те следват напротив от нещо друго, което е затворено за сетивното схващане.
Срещу тях застава схващането в понятия и обхваща също и онази част на действителността, която остава затворена за сетивата.
Познанието би било направо един ненужен процес, ако в опитността на сетивата би ни било доставено нещо завършено. Всяко обгръщане, подреждане, групиране на сетивните факти не би имало никаква обективна стойност. Познанието има смисъл само тогава, когато считаме дадената на сетивната форма като незавършена, когато то е за нас нещо половинчато, което крие в себе си нещо още по-висше, което обаче не е вече сетивно възприемаемо. Ето защо и мисленето не трябва да бъде схващано така, като че то прибавя нещо към съдържанието на действителността. То е ни повече ни по-малко орган на възприемането, както окото и ухото.
към текста >>
Познанието би било направо един ненужен процес, ако в опитността на
сетива
та би ни било доставено нещо завършено.
Тя е необходимото обективно допълнение на образа на възприятието. Именно поради това, че образът на възприятието е нещо напълно, незавършено, ние сме принудени да му прибавим на него като сетивна опитност необходимото допълнение. Ако непосредствено даденото би било толкова достатъчно за себе си, че да не възниква за нас на всяка негова точка една проблема, ние никога не бихме се нуждаели да излезем извън него. Обаче образите на възприятието не следват някак така един друг и един от друг, че ние да ги виждаме като взаимни последствия на един от друг; те следват напротив от нещо друго, което е затворено за сетивното схващане. Срещу тях застава схващането в понятия и обхваща също и онази част на действителността, която остава затворена за сетивата.
Познанието би било направо един ненужен процес, ако в опитността на сетивата би ни било доставено нещо завършено.
Всяко обгръщане, подреждане, групиране на сетивните факти не би имало никаква обективна стойност. Познанието има смисъл само тогава, когато считаме дадената на сетивната форма като незавършена, когато то е за нас нещо половинчато, което крие в себе си нещо още по-висше, което обаче не е вече сетивно възприемаемо. Ето защо и мисленето не трябва да бъде схващано така, като че то прибавя нещо към съдържанието на действителността. То е ни повече ни по-малко орган на възприемането, както окото и ухото. Както окото възприема цветове, а ухото звуци, така и мисленето възприема идеи.
към текста >>
Когато заставаме с отворени
сетива
пред действителността, тя се явява срещу нас.
Ето защо и мисленето не трябва да бъде схващано така, като че то прибавя нещо към съдържанието на действителността. То е ни повече ни по-малко орган на възприемането, както окото и ухото. Както окото възприема цветове, а ухото звуци, така и мисленето възприема идеи. Ето защо идеализмът може много добре да се съедини с принципа на емпиричното изследване. Идеята не е съдържание на субективното мислене, а резултат на изследването.
Когато заставаме с отворени сетива пред действителността, тя се явява срещу нас.
Тя ни се явява в онази форма, която не можем да считаме за нейна истинска форма, едва тогава, когато поставяме в движение нашето мислене. Да познаваме значи: Да прибавим към половината действителност на сетивната опитност възприятието на мисленето, за да стане нейният образ пълен. Всичко се свежда до това, как човек си представя отношението на идеята и на сетивната действителност. Под сетивна действителност аз разбирам целокупността на възприятията, които човешките сетива ни доставят. Тук най-разпространено мнение е, че понятието е само едно средство принадлежащо на съзнанието, чрез което овладява данните на действителността.
към текста >>
Под сетивна действителност аз разбирам целокупността на възприятията, които човешките
сетива
ни доставят.
Идеята не е съдържание на субективното мислене, а резултат на изследването. Когато заставаме с отворени сетива пред действителността, тя се явява срещу нас. Тя ни се явява в онази форма, която не можем да считаме за нейна истинска форма, едва тогава, когато поставяме в движение нашето мислене. Да познаваме значи: Да прибавим към половината действителност на сетивната опитност възприятието на мисленето, за да стане нейният образ пълен. Всичко се свежда до това, как човек си представя отношението на идеята и на сетивната действителност.
Под сетивна действителност аз разбирам целокупността на възприятията, които човешките сетива ни доставят.
Тук най-разпространено мнение е, че понятието е само едно средство принадлежащо на съзнанието, чрез което овладява данните на действителността. Същността на действителността се намира в самите неща по себе си, ако ние бихме били действително в състояние да стигнем до основата на нещата, ние все пак не бихме могли да овладеем самата тази основа, а само понятното изображение на същата. Тук се предполага два съвършено отделни свята. Обективният външен свят, който носи в себе си своята същност, основите на своето съществуване, и субективно-идеалният вътрешен свят, който трябва да бъде едно изображение под формата на понятия навъншния свят. Съгласуването на тези два свята би било теоретико-познавателният идеал на този основен възглед.
към текста >>
Разликата е само тази, че при обхващане съдържанието на опитността не е необходимо нищо друго освен отворени
сетива
, чисто пасивно поведение спрямо външния свят, докато идейната ядка на света трябва да се роди в духа чрез неговото собствено спонтанно поведение, ако тя въобще трябва да стигне до явление.
В техния брой, които трябва да бъде безкрайно голям в безкрайността на пространството. Затова пък понятието не е по-малко пълноопределено. При него числеността е заменена чрез качества. Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на възприятието липсва динамично-качественото на характерите. Понятието е също така индивидуално, също така пълносъдържателно както възприятието.
Разликата е само тази, че при обхващане съдържанието на опитността не е необходимо нищо друго освен отворени сетива, чисто пасивно поведение спрямо външния свят, докато идейната ядка на света трябва да се роди в духа чрез неговото собствено спонтанно поведение, ако тя въобще трябва да стигне до явление.
Да се казва: Понятието е враг на живото гледане /възприятие/, това е едно безсмислено празнословие. Понятието във възприятието, то прибавя към неговото съдържание своето, бе да премахва първото защото това не е важно за него -, как тогава то ще бъде враг на възприятието! То е негов враг само тогава, когато една криво разбираща себе си философия иска да изведе цялото, богато съдържание на сетивния свят от идеята. Защото тогава, вместо живата природа, тя дава една празна схема от фрази. До едно задоволително обяснение на това, се стига само по посочения от нас начин.
към текста >>
Че те не се явяват на
сетива
та, а само за разума, това е безразлично за тяхното съдържание.
От нашата гледна точка е оправдан само техният подход, докато този подход се намира в най-крещящо противоречие с техните теоретически основни възгледи. От нашето становище се обяснява съвършено без противоречие необходимостта от научното познание и превъзмогването на опита /опитността/. Срещу нас застава първо и като нещо непосредствено дадено сетивният свят: той ни изглежда като една огромна загадка, защото никога не можем да намерим в самия него движещия, действащ принцип. Тогава идва разумът и с идейния свят поставя срещу сетивния свят принципната същност, която съставлява решението на загадката. Колкото е обективен сетивният свят, толкова обективни са и тези принципи.
Че те не се явяват на сетивата, а само за разума, това е безразлично за тяхното съдържание.
Ако не биха съществували никакви мислещи същества, тези принципи никога не биха се изявили; но затова те не по-малко биха били есенцията на света на явленията. Чрез това на трансцедентния светоглед на Лок, на Кант, на по-късния Шелинг, на Шопенхауер, на Фолкелт, на неокантианците и на модерните природоизследователи ние противопоставихме един истински реален светоглед. Тези философи търсят основата на света в нещо чуждо на съзнанието, а нещо намиращо се отвъд него, а реалната философия го търси в това, което се явява в разума. Трансцедентният светоглед счита познанието чрез понятия като образ на света, реалният светоглед го счита като най-висшата форма на явление. Ето защо първият може да достави само една формална теория на познанието, която се основава на въпроса: Кое е отношението на мисленето и битието?
към текста >>
Резюмирайки с помощта на теоретико познавателните разсъждения получените резултати, имаме следното: ние трябва да изходим от напълно лишената от определение, непосредствена форма на действителността, от това, което е дадено на
сетива
та, преди да поставим в действие мисленето, от самовижданото, чуваното и т.н.
Тези философи търсят основата на света в нещо чуждо на съзнанието, а нещо намиращо се отвъд него, а реалната философия го търси в това, което се явява в разума. Трансцедентният светоглед счита познанието чрез понятия като образ на света, реалният светоглед го счита като най-висшата форма на явление. Ето защо първият може да достави само една формална теория на познанието, която се основава на въпроса: Кое е отношението на мисленето и битието? Реалният възглед за света поставя начело на своята теория на познанието въпроса: що е познание? Първият изхожда от предразсъдъка на една съществена разлика между мислене и битие, вторият се хваща без предразсъдъци направо за единствено сигурното, за мисленето и знае, че вън от мисленето то не може да намери някакво битие.
Резюмирайки с помощта на теоретико познавателните разсъждения получените резултати, имаме следното: ние трябва да изходим от напълно лишената от определение, непосредствена форма на действителността, от това, което е дадено на сетивата, преди да поставим в действие мисленето, от самовижданото, чуваното и т.н.
Важното е да имаме съзнание, какво ни доставят сетивата и какво мисленето. Сетивата не ни казват, че нещата се намират в някакво отношение едни спрямо други, като например, че това е причина, онова следствие. За сетивата всички неща са еднакво съществени за стоежа на света. Когато разглеждаме нещата без да мислим, ние не знаем, че семето се намира на една по-висока степен на съвършенство в сравнение с прашинката от пътя. За сетивата и двете имат еднакво значение, когато външно изглеждат подобни.
към текста >>
Важното е да имаме съзнание, какво ни доставят
сетива
та и какво мисленето.
Трансцедентният светоглед счита познанието чрез понятия като образ на света, реалният светоглед го счита като най-висшата форма на явление. Ето защо първият може да достави само една формална теория на познанието, която се основава на въпроса: Кое е отношението на мисленето и битието? Реалният възглед за света поставя начело на своята теория на познанието въпроса: що е познание? Първият изхожда от предразсъдъка на една съществена разлика между мислене и битие, вторият се хваща без предразсъдъци направо за единствено сигурното, за мисленето и знае, че вън от мисленето то не може да намери някакво битие. Резюмирайки с помощта на теоретико познавателните разсъждения получените резултати, имаме следното: ние трябва да изходим от напълно лишената от определение, непосредствена форма на действителността, от това, което е дадено на сетивата, преди да поставим в действие мисленето, от самовижданото, чуваното и т.н.
Важното е да имаме съзнание, какво ни доставят сетивата и какво мисленето.
Сетивата не ни казват, че нещата се намират в някакво отношение едни спрямо други, като например, че това е причина, онова следствие. За сетивата всички неща са еднакво съществени за стоежа на света. Когато разглеждаме нещата без да мислим, ние не знаем, че семето се намира на една по-висока степен на съвършенство в сравнение с прашинката от пътя. За сетивата и двете имат еднакво значение, когато външно изглеждат подобни. На тази степен на разглеждане нещата Наполеон не е по-важен от историческа гледна точка от Ивана или Драгана в никое отдалечено планинско село.
към текста >>
Сетива
та не ни казват, че нещата се намират в някакво отношение едни спрямо други, като например, че това е причина, онова следствие.
Ето защо първият може да достави само една формална теория на познанието, която се основава на въпроса: Кое е отношението на мисленето и битието? Реалният възглед за света поставя начело на своята теория на познанието въпроса: що е познание? Първият изхожда от предразсъдъка на една съществена разлика между мислене и битие, вторият се хваща без предразсъдъци направо за единствено сигурното, за мисленето и знае, че вън от мисленето то не може да намери някакво битие. Резюмирайки с помощта на теоретико познавателните разсъждения получените резултати, имаме следното: ние трябва да изходим от напълно лишената от определение, непосредствена форма на действителността, от това, което е дадено на сетивата, преди да поставим в действие мисленето, от самовижданото, чуваното и т.н. Важното е да имаме съзнание, какво ни доставят сетивата и какво мисленето.
Сетивата не ни казват, че нещата се намират в някакво отношение едни спрямо други, като например, че това е причина, онова следствие.
За сетивата всички неща са еднакво съществени за стоежа на света. Когато разглеждаме нещата без да мислим, ние не знаем, че семето се намира на една по-висока степен на съвършенство в сравнение с прашинката от пътя. За сетивата и двете имат еднакво значение, когато външно изглеждат подобни. На тази степен на разглеждане нещата Наполеон не е по-важен от историческа гледна точка от Ивана или Драгана в никое отдалечено планинско село. Дотук е стигнала днешната теория на познанието.
към текста >>
За
сетива
та всички неща са еднакво съществени за стоежа на света.
Реалният възглед за света поставя начело на своята теория на познанието въпроса: що е познание? Първият изхожда от предразсъдъка на една съществена разлика между мислене и битие, вторият се хваща без предразсъдъци направо за единствено сигурното, за мисленето и знае, че вън от мисленето то не може да намери някакво битие. Резюмирайки с помощта на теоретико познавателните разсъждения получените резултати, имаме следното: ние трябва да изходим от напълно лишената от определение, непосредствена форма на действителността, от това, което е дадено на сетивата, преди да поставим в действие мисленето, от самовижданото, чуваното и т.н. Важното е да имаме съзнание, какво ни доставят сетивата и какво мисленето. Сетивата не ни казват, че нещата се намират в някакво отношение едни спрямо други, като например, че това е причина, онова следствие.
За сетивата всички неща са еднакво съществени за стоежа на света.
Когато разглеждаме нещата без да мислим, ние не знаем, че семето се намира на една по-висока степен на съвършенство в сравнение с прашинката от пътя. За сетивата и двете имат еднакво значение, когато външно изглеждат подобни. На тази степен на разглеждане нещата Наполеон не е по-важен от историческа гледна точка от Ивана или Драгана в никое отдалечено планинско село. Дотук е стигнала днешната теория на познанието. Но че тя не е премислела ни най-малко изчерпателно тези истини, това ни показва обстоятелството че почти всички теоретици на познанието правят грешката да поставят веднага на този предварително неопределен и лишен от определение образ, срещу който ние застава ме на първата степен на нашето възприемане, сказуемото: Това е една представа.
към текста >>
За
сетива
та и двете имат еднакво значение, когато външно изглеждат подобни.
Резюмирайки с помощта на теоретико познавателните разсъждения получените резултати, имаме следното: ние трябва да изходим от напълно лишената от определение, непосредствена форма на действителността, от това, което е дадено на сетивата, преди да поставим в действие мисленето, от самовижданото, чуваното и т.н. Важното е да имаме съзнание, какво ни доставят сетивата и какво мисленето. Сетивата не ни казват, че нещата се намират в някакво отношение едни спрямо други, като например, че това е причина, онова следствие. За сетивата всички неща са еднакво съществени за стоежа на света. Когато разглеждаме нещата без да мислим, ние не знаем, че семето се намира на една по-висока степен на съвършенство в сравнение с прашинката от пътя.
За сетивата и двете имат еднакво значение, когато външно изглеждат подобни.
На тази степен на разглеждане нещата Наполеон не е по-важен от историческа гледна точка от Ивана или Драгана в никое отдалечено планинско село. Дотук е стигнала днешната теория на познанието. Но че тя не е премислела ни най-малко изчерпателно тези истини, това ни показва обстоятелството че почти всички теоретици на познанието правят грешката да поставят веднага на този предварително неопределен и лишен от определение образ, срещу който ние застава ме на първата степен на нашето възприемане, сказуемото: Това е една представа. Това значи човек да накърнява по най-груб начин своето собствено, току-що добито разбиране. Колкото малко знаем, когато оставаме при непосредственото възприятие на сетивата, че падащият камък е причината за създадената вдлъбнатина на мястото, където той пада, толкова малко знае също и това, че той е представа.
към текста >>
Колкото малко знаем, когато оставаме при непосредственото възприятие на
сетива
та, че падащият камък е причината за създадената вдлъбнатина на мястото, където той пада, толкова малко знае също и това, че той е представа.
За сетивата и двете имат еднакво значение, когато външно изглеждат подобни. На тази степен на разглеждане нещата Наполеон не е по-важен от историческа гледна точка от Ивана или Драгана в никое отдалечено планинско село. Дотук е стигнала днешната теория на познанието. Но че тя не е премислела ни най-малко изчерпателно тези истини, това ни показва обстоятелството че почти всички теоретици на познанието правят грешката да поставят веднага на този предварително неопределен и лишен от определение образ, срещу който ние застава ме на първата степен на нашето възприемане, сказуемото: Това е една представа. Това значи човек да накърнява по най-груб начин своето собствено, току-що добито разбиране.
Колкото малко знаем, когато оставаме при непосредственото възприятие на сетивата, че падащият камък е причината за създадената вдлъбнатина на мястото, където той пада, толкова малко знае също и това, че той е представа.
Както до причината можем да стигнем само чрез разнообразно размишление, така и до познанието, че светът е само представа, ако то би било вярно, ние бихме искали да стигнем само чрез размишление. Дали това, което сетивата ми доставят, е една реална същност, или то е само представи, върху това самите сетива не ми изясняват нищо. Светът на сетивата заставя срещу нас като изстрелян от пищов. Ако искаме да го имаме в неговата чистота, ние трябва да се въздържаме да му приписваме някакво характерно сказуемо. Само едно нещо можем да кажем: Той застава срещу нас, даден ни е.
към текста >>
Дали това, което
сетива
та ми доставят, е една реална същност, или то е само представи, върху това самите
сетива
не ми изясняват нищо.
Дотук е стигнала днешната теория на познанието. Но че тя не е премислела ни най-малко изчерпателно тези истини, това ни показва обстоятелството че почти всички теоретици на познанието правят грешката да поставят веднага на този предварително неопределен и лишен от определение образ, срещу който ние застава ме на първата степен на нашето възприемане, сказуемото: Това е една представа. Това значи човек да накърнява по най-груб начин своето собствено, току-що добито разбиране. Колкото малко знаем, когато оставаме при непосредственото възприятие на сетивата, че падащият камък е причината за създадената вдлъбнатина на мястото, където той пада, толкова малко знае също и това, че той е представа. Както до причината можем да стигнем само чрез разнообразно размишление, така и до познанието, че светът е само представа, ако то би било вярно, ние бихме искали да стигнем само чрез размишление.
Дали това, което сетивата ми доставят, е една реална същност, или то е само представи, върху това самите сетива не ми изясняват нищо.
Светът на сетивата заставя срещу нас като изстрелян от пищов. Ако искаме да го имаме в неговата чистота, ние трябва да се въздържаме да му приписваме някакво характерно сказуемо. Само едно нещо можем да кажем: Той застава срещу нас, даден ни е. С това ние не сме открили още нищо върху самия него. Само когато подхождаме така, ние не си затваряме пътя към едно безпристрастно обсъждане на това дадено.
към текста >>
Светът на
сетива
та заставя срещу нас като изстрелян от пищов.
Но че тя не е премислела ни най-малко изчерпателно тези истини, това ни показва обстоятелството че почти всички теоретици на познанието правят грешката да поставят веднага на този предварително неопределен и лишен от определение образ, срещу който ние застава ме на първата степен на нашето възприемане, сказуемото: Това е една представа. Това значи човек да накърнява по най-груб начин своето собствено, току-що добито разбиране. Колкото малко знаем, когато оставаме при непосредственото възприятие на сетивата, че падащият камък е причината за създадената вдлъбнатина на мястото, където той пада, толкова малко знае също и това, че той е представа. Както до причината можем да стигнем само чрез разнообразно размишление, така и до познанието, че светът е само представа, ако то би било вярно, ние бихме искали да стигнем само чрез размишление. Дали това, което сетивата ми доставят, е една реална същност, или то е само представи, върху това самите сетива не ми изясняват нищо.
Светът на сетивата заставя срещу нас като изстрелян от пищов.
Ако искаме да го имаме в неговата чистота, ние трябва да се въздържаме да му приписваме някакво характерно сказуемо. Само едно нещо можем да кажем: Той застава срещу нас, даден ни е. С това ние не сме открили още нищо върху самия него. Само когато подхождаме така, ние не си затваряме пътя към едно безпристрастно обсъждане на това дадено. Ако предварително му приписваме една характерна черта, това безпристрастие престава да съществува.
към текста >>
При предпоставката, че даденият на
сетива
та свят е представа.
С това ние не сме открили още нищо върху самия него. Само когато подхождаме така, ние не си затваряме пътя към едно безпристрастно обсъждане на това дадено. Ако предварително му приписваме една характерна черта, това безпристрастие престава да съществува. Когато например казваме: Даденият свят е представа, цялото следващо изследване може да бъде проведено само при тази предпоставка. По този начин ние не бихме доставили никаква свободна от предпоставки теория на познанието, а бихме отговорили на въпроса: Що е познание?
При предпоставката, че даденият на сетивата свят е представа.
Тази е основната грешка в теорията на познанието на Фолкелт. В началото на своята теория на познанието той поставя с цялата строгост изискването, че теорията на познанието трябва да бъде без предпоставки. Обаче на нейно челно място поставя изречението: Че имаме едно разнообразие от престави. Така неговата теория на познанието е само отговор на въпроса: как е възможно познанието при предпоставката, че даденият ни свят е едно разнообразие от представи? За нас въпросът ще се постави съвършено различно.
към текста >>
Да изследваме същността на една вещ означава, да започнем в центъра на света на мислите и да работим от този център, докато през душата ни се яви един такъв мисловен образ, който ни изглежда тъждествен с възприетата чрез
сетива
та вещ.
Ние можем да приключим научно с една вещ само тогава, когато сме проникнали напълно /без остатък/ непосредствено възприетото с мисленето. Един процес на света се явява като напълно проникнат от нас, когато той е наша собствена дейност. Една мисъл се явява като завършек на един процес, вътре в който ние стоим. Обаче мисленето е единственият процес, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем. Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действителност трябва да се яви като произлизаща по същия начин от развитието на мисълта, както една чиста мисъл.
Да изследваме същността на една вещ означава, да започнем в центъра на света на мислите и да работим от този център, докато през душата ни се яви един такъв мисловен образ, който ни изглежда тъждествен с възприетата чрез сетивата вещ.
Когато говорим за същността на една вещ или въобще за същността на света, ние не можем следователно да мислим нищо друго, освен разбирането на действителността като мисъл, като идея. В идеята ние познаваме онова, от което трябва да изведем всичко друго: Принципа на нещата. Това, което философите наричат абсолютно, вечното битие, Основата на Света, а религиите Бог, това ние наричаме, въз основа на нашите познавателно-теоретични обяснения: идеята. Всичко, което в света не се явява непосредствено като идея, накрая то бива познато като произлизащо от нея. Това, което повърхностното разглеждане на нещата вярва лишено от всяко участие в идеята, по-дълбокото мислене го извежда от идеята.
към текста >>
Когато Гьоте изисква* /*Също,стр.350/, щото човекът да поучава своите органи, това има само този смисъл, че човекът не трябва просто да се отдава на това, което му доставят неговите
сетива
, а да дава на своите
сетива
такова направление, че те да му показват нещата в истинската светлина.
Ние трябва да се окажем като постоянни работници в смисъла че да преобразим всеки обект на опита, така че той да се яви като част на нашия идеен образ на света. С това ние стигнахме дотам, където започва Гьотевият начин на разглеждане на света. Ние трябва да приложим казаното така, че да си представим: описаното от нас отношение на идея и действителност е превърнато в дело в Гьотевото изследване; Гьоте пристъпва към изучаване на нещата така, както ние обяснихме това. Той счита сам своето действие като една жива евристика, която, признавайки едно непознато, предчувствувано правило /идеята/, се стреми да внесе такова правило във външния свят* /* Сентенции в проза, цитир. на др.м. стр. 374/.
Когато Гьоте изисква* /*Също,стр.350/, щото човекът да поучава своите органи, това има само този смисъл, че човекът не трябва просто да се отдава на това, което му доставят неговите сетива, а да дава на своите сетива такова направление, че те да му показват нещата в истинската светлина.
към текста >>
6.
10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Това няма никакъв друг смисъл, освен този че когато аз заставам пред дадено нещо, в мене се изявява един глас, който ми казва, че в крайна сметка даденото нещо е още нещо съвършено различно от това, което аз възприемам със
сетива
та.
Той се явява в две форми. Той приема или едно множество от действителните същества /същности/, които стоят на основата на света /Лайбниц, Хербарт/, или една единна реална същност /Шопенхауер/. Такава една същност не може никога да бъде позната освен като тъждествена с идеята; но тя вече се предполага като различна по природа от идеята. Който осъзнава в ясния смисъл въпроса за същността на явленията, той не може да бъде привърженик на този реализъм. Какъв смисъл има всъщност да се пита за същността на света?
Това няма никакъв друг смисъл, освен този че когато аз заставам пред дадено нещо, в мене се изявява един глас, който ми казва, че в крайна сметка даденото нещо е още нещо съвършено различно от това, което аз възприемам със сетивата.
Това, което то представлява още, работи вече в мене, стреми се да се изяви в мене, когато аз разглеждам предмета намиращ се вън от мене. Само затова, защото работещия в мене идеен свят ме заставя да обясня заобикалящия ме свят от него /от идейния свят/, аз изисквам една такова обяснение. За едно същество, в което не възникват никакви идеи, не съществува стремежът нещата да бъдат обяснени по-нататък; то е задоволено напълно от сетивното явление. Изискването за обяснение на света произхожда от потребността на мисленето да обедини, да слее постижимото от него /от мисленето/ съдържание с действителността на явлението в едно, да проникне с понятия всичко; това, което виждаме, чуваме и т.н., нашето мислене иска да го превърне в нещо което ние разбираме. Който прецени тези изречения в тяхното истинско значение, за него е невъзможно той да бъде един последовател на охарактеризирания по-горе реализъм.
към текста >>
Трябва да се занимаем още и с емпириците на достъпния за
сетива
та свят, които считат всяко обяснение на действителността чрез идеята като непозволена философска дедукция и изискват в познанието на света да останем само при това, което
сетива
та долавят.
Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята. Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/. Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта. Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност. Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно.
Трябва да се занимаем още и с емпириците на достъпния за сетивата свят, които считат всяко обяснение на действителността чрез идеята като непозволена философска дедукция и изискват в познанието на света да останем само при това, което сетивата долавят.
Против това становище можем да кажем просто това, че неговото изискване е само методично, то може да бъде само формално. Изискването, че трябва да се придържаме само към даденото, означава само: Трябва да устоим това, което застава срещу нас. Но що е това дадено, становището на емпириците не може да реши и най-малкото нещо върху него; защото това що трябва да му дойде именно от самото дадено нещо. За нас е напълно неразбираемо, как заедно с изискването да се придържаме само към опитността се поставя и това да не излизаме вън от сетивния свят, тъй като и самата идея изпълнява изискването за даденост. Позитивистичният принцип на опита трябва да остави напълно открит въпроса, какво е дадено, и следователно много добре се съединява с един идеалистичен резултат на изследването.
към текста >>
7.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато възприемаме със
сетива
та, това не е достатъчно, защото
сетива
та не ни казват, как дадено нещо е свързано с всеобщата мирова идея, какво значение има то за великото Цяло.
Той го нарича вътрешния художник, който дава форма на материята и я изгражда отвътре. Той е първопричината на всичко съществуващо и няма нито едно същество, в чието битие той да не участва любвеобилно. "Колкото и малко и незначително да бъде нещо, то има в себе си една част от духовната субстанция.* /*Джордано Бруно, За причината, Принципа и Единния. Преведено от италиански и предвидено с обяснителна бележка от Х.Ласон; 2-ро издание, Хайделберг 1889 г./. Това беше също и мнението на Гьоте, че ние знаем да съдим за дадено нещо тогава, когато виждаме, както е било поставено на своето място от всеобщия разум, как то е станало именно това, което се представя на нашия поглед.
Когато възприемаме със сетивата, това не е достатъчно, защото сетивата не ни казват, как дадено нещо е свързано с всеобщата мирова идея, какво значение има то за великото Цяло.
Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа. За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./. Не стои различна работа и със Спиноза. Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света. Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога.
към текста >>
Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което
сетива
та ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа.
Той е първопричината на всичко съществуващо и няма нито едно същество, в чието битие той да не участва любвеобилно. "Колкото и малко и незначително да бъде нещо, то има в себе си една част от духовната субстанция.* /*Джордано Бруно, За причината, Принципа и Единния. Преведено от италиански и предвидено с обяснителна бележка от Х.Ласон; 2-ро издание, Хайделберг 1889 г./. Това беше също и мнението на Гьоте, че ние знаем да съдим за дадено нещо тогава, когато виждаме, както е било поставено на своето място от всеобщия разум, как то е станало именно това, което се представя на нашия поглед. Когато възприемаме със сетивата, това не е достатъчно, защото сетивата не ни казват, как дадено нещо е свързано с всеобщата мирова идея, какво значение има то за великото Цяло.
Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа.
За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./. Не стои различна работа и със Спиноза. Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света. Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога. Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза.
към текста >>
светът даден на
сетива
та /в които е включено и вътрешното сетиво, което ни предава психическите, историческите и т.н. факти/.
Защото съществува една дълбока противоположност между това, което Кантовата философия учи, и това, което познаваме като Гьотев начин на мислене. Можем даже да кажем, че цялото германско мислене протича в две успоредни направления, едното пропито от Кантовия начин на мислене и другото, което е и близо до Гьотевото мислене. Но тъй като днес философията се приближава все повече до Кант, тя се отдалечава от Гьоте и с това за нашето време все повече се изгубва възможността да разберем и оценим Гьотевия светоглед. Тук ние ще изложим принципите на Кантовото учение дотолкова, доколкото те представляват интерес за възгледите на Гьоте. За Кант изходната точка за човешкото мислене е опитността /опитът/, т.е.
светът даден на сетивата /в които е включено и вътрешното сетиво, което ни предава психическите, историческите и т.н. факти/.
Тази опитност е едно разнообразие от неща в пространството и от процеси във времето. Дали пред мене застава това нещо, дали аз изживявам онзи процес, това е безразлично; би искало да бъде също и другояче. Аз мога да си представя въобще, че цялото разнообразие от неща и процеси го няма, че то не съществува. Но това, което не мога да си представя, че го няма, е пространството и времето. За мене не може да съществува нищо, което да не бъде пространствено и времево.
към текста >>
Естествено е сега, че няма никакъв смисъл да приписваме на света, който умът е образувал заедно със
сетива
та, едно друго значение освен едно такова за нашата познавателна способност.
Умът трябва да се схваща като сбор от дейности, които имат за цел да обхванат сетивния свят според определени, предварително набелязани в него форми. Той обхваща две сетивни възприятия, като например назовава едното като причина другото като следствие, или едното като вещество, другото като свойство и т.н. И тук също задачата на философската наука е да покаже, при какви условия умът успява да си образува една система на света. Така в смисъла на Кант светът е всъщност едно субективно явление, което се явява,което се явява във формите на сетивния свят на ума. Сигурно е само едно, че съществува една вещ в себе си; как тази вещ в себе си се явява за нас, това зависи от нашата организация.
Естествено е сега, че няма никакъв смисъл да приписваме на света, който умът е образувал заедно със сетивата, едно друго значение освен едно такова за нашата познавателна способност.
Това става най-ясно там, където Кант говори за значението на идейния свят. За него идеите не са нищо друго освен по-висшите единици, които умът е създал. Например умът довежда психическите явления в определена връзка; разумът, като способност за образуване на идеи, обхваща тогава тази връзка така, като че тя изхожда от една душа. Обаче за самата вещ това няма значение, то е само средство за ориентиране за нашата познавателна способност. Това е съдържанието на Квантовата теоретична философия, доколкото то може да ни интересува тук.
към текста >>
Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина
сетива
та не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни.
Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята. Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство. Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията.
Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни.
Който не прави това предположение, той никога не може да оправдае, защо въобще трябва да търси нещо върху света чрез размишление посредством идеите. Със своя обективен идеализъм Едуард фон Хартман стои на почвата на Гьотевия възглед за света. Когато Гьоте казва: "Всичко, което съзираме и за което можем да говорим, са само проявления на идеята", и когато той изисква човек да развие в себе си една такава познавателна способност, че идеята да стане за него също така нагледна, както външното възприятие е за сетивата, той стои на онази почва, където идеята е не само явление на съзнанието, а обективен миров принцип; мисленето е просияването в съзнанието на онова, което съставлява обективно света. Следователно същественото в идеята не е това, което тя е за нас, за нашето съзнание, а това, което е в самата себе си. Защото чрез своята собствена същност тя стои като принцип на основата на света.
към текста >>
Когато Гьоте казва: "Всичко, което съзираме и за което можем да говорим, са само проявления на идеята", и когато той изисква човек да развие в себе си една такава познавателна способност, че идеята да стане за него също така нагледна, както външното възприятие е за
сетива
та, той стои на онази почва, където идеята е не само явление на съзнанието, а обективен миров принцип; мисленето е просияването в съзнанието на онова, което съставлява обективно света.
Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство. Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията. Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни. Който не прави това предположение, той никога не може да оправдае, защо въобще трябва да търси нещо върху света чрез размишление посредством идеите. Със своя обективен идеализъм Едуард фон Хартман стои на почвата на Гьотевия възглед за света.
Когато Гьоте казва: "Всичко, което съзираме и за което можем да говорим, са само проявления на идеята", и когато той изисква човек да развие в себе си една такава познавателна способност, че идеята да стане за него също така нагледна, както външното възприятие е за сетивата, той стои на онази почва, където идеята е не само явление на съзнанието, а обективен миров принцип; мисленето е просияването в съзнанието на онова, което съставлява обективно света.
Следователно същественото в идеята не е това, което тя е за нас, за нашето съзнание, а това, което е в самата себе си. Защото чрез своята собствена същност тя стои като принцип на основата на света. Ето защо мисленето е едно съзиране на онова, което е по себе си и за себе си. Следователно, въпреки че идеята съвсем не би стигнала до изява, ако не съществуваше никакво съзнание, все пак тя трябва да бъде схващана така, че не съзнателността съставлява нейната характерна черта а това, което тя е по себе си, което се намира в самата нея, за което осъзнаването не прави нищо. Ето защо според Едуард фон Хартман ние трябва да поставим идеята на основата на света като нещо настъпателно действащо, независимо от осъзнаването.
към текста >>
8.
13. ОСНОВНИЯТ ГЕОЛОГИЧЕСКИ ПРИНЦИП НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
на херцогинята Луиза: "Произведенията на природата са винаги като едно прясно изречено слово на Бога", одушевява цялото негово изследване; и това, което може да се проследи със
сетива
та, става за него писменост, от която следва да чете словото на твореца.
Докато при тези последните главното седи в познанието на отделните неща, докато те проявяват интерес към едно идейно построение, към една система дотолкова, доколкото това може да им бъде в помощ при наблюдението на отделните неща, за Гьоте подробността е само преходна точка към едно цялостно разбиране на битието. В статията "Природата" ние четем: "Тя живее само в деца, а майката, къде е тя? " Същият стремеж, да познае не само непосредствено съществуващото, а неговата по-дълбока основа, ние намираме също във "Фауст" /"наблюдавай всяка действаща сила и семена"/. Така също за него това, което той наблюдава върху повърхността на земята и под нея, става средство, за да проникне в загадката на образуването на света. Това, което той пише на 28 декември 1789 г.
на херцогинята Луиза: "Произведенията на природата са винаги като едно прясно изречено слово на Бога", одушевява цялото негово изследване; и това, което може да се проследи със сетивата, става за него писменост, от която следва да чете словото на твореца.
В този смисъл пише той на 22 август 1784 година на госпожа фон Щайн: "Великата и красива писменост е винаги четлива и не може да бъде разчетена само тогава, когато хората пренасят своите дребни представи и своята ограниченост върху безкрайните същества." Същата тенденция намираме и във "Вилхелм Майстер": "Ако сега бих третирал тези пукнатини и цепнатини като букви, и би трябвало да ги разчета, бих образувал от тях думи и бих искал да ги чета готови, би ли имал ти нещо против това? " Така ние виждаме поета от края на 70-те години постоянно полагащ усилия да разчете писмеността. Неговият стремеж беше да се издигне до един такъв възглед, че това, което виждаше отделно, да му се яви в неговата вътрешна, необходима връзка. Неговият метод беше "развиващият се, разгръщащият се, а съвсем не групиращият, подреждащият".
към текста >>
9.
14. МЕТЕОРОЛОГИЧНИТЕ ПРЕДСТАВИ НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Той имаше точно съзнанието, че само отделната формация трябва да се счита като нещо действително за
сетива
та в пространството, и че всички други принципи на обяснението съществуват само за очите на Духа.
Към това явление трябваше да се подредят естествено останалите атмосферни явления. За това явление той беше намерил в учението на Хоуардс една средство, да задържи постоянно колебаещите се формации в определени основни състояния и така това, "което живее в едно колебаещо се явление", да го "затвърди с трайни мисли". Той търсеше само още едно средство, което дойде в помощ на преобразуването на формите на облаците, както намери едно средство в онази "духовна стълба", за да обясни превръщането на формата на типичния растителния лист. Както там за него беше онази духовна стълба, така и в метеорологията различните "свойства" на атмосферата на различни височини му служат като нишка, за която той фиксира отделните формации. Тук както и там трябва да запомним, че на Гьоте никога не можеше да му хрумне да счита една такава нишка като една действителна формация.
Той имаше точно съзнанието, че само отделната формация трябва да се счита като нещо действително за сетивата в пространството, и че всички други принципи на обяснението съществуват само за очите на Духа.
Ето защо днешните опровержения на Гьоте са в много случаи една борба с вятърни мелници. Тези, които го критикуват, поставят или прибавят към неговите принципи една форма на действителността, която той самият им отричаше, и вярват, че с това са го оборили. Обаче онази форма на действителността, която той поставяше на основата, обективната, конкретната идея, нея днешното природоучение не познава. Ето защо от тази страна Гьоте трябва да му остане чужд.
към текста >>
10.
15. ГЬОТЕ И ЕСТЕСТВЕНОНАУЧНИЯТ ИЛЮЗИОНИЗЪМ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Последователно е само едно: Ако съществуват атоми, тогава това са части на материята със свойствата на материята и те не са възприемаеми за нашите
сетива
поради твърде малките им размери.
На него трябва да му се припишат сетивни качества, силово действие, друг му приписва обем и др. подобни, накратко казано всеки един му приписва свойства заимствани от сетивния свят. Ако не се върши това, остава се изцяло празно. В това се състои половинчастотта. През средата на сетивно възприемаемото се тегли една черта и едната част се обяснява като обективна, а другата като субективна.
Последователно е само едно: Ако съществуват атоми, тогава това са части на материята със свойствата на материята и те не са възприемаеми за нашите сетива поради твърде малките им размери.
Обаче с това изчезва възможността да търсим в движението на атомите нещо, което би трябвало да стои като нещо обективно срещу субективните качества на звука, цвета и т.н. Изчезва също и възможността да търсим във връзката между движението и усещането на "червено", например, нещо повече от това, което се намира между процесите, които принадлежат напълно на сетивния свят. Следователно за издателя беше ясно: Движение на етера, положение на атомите принадлежат на същото поле както и сетивните усещания. Да се считат тези последните като субективни, това е резултат само на едно неясно мислене. Щом сетивното качество се обяснява като субективно, същото нещо трябва да сторим и с движението на етера.
към текста >>
11.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче при това тя съвсем не осъзнава обстоятелството, че тези нейни материални процеси принадлежат само на света, който може да бъде наблюдаван със
сетива
та, който обаче схванат по-дълбоко, се прелива в идеята.
Следователно резултатите на науката могат да дойдат само от духа; следователно те могат да бъдат само идеи. Срещу това необходимо разсъждение не може да се възрази нищо. Обаче с него е осигурен идеалистичният характер на всяка наука. Модерната естествена наука съобразно цялата нейна същност не може да вярва в идейното съдържание на познанието. Защото за нея идеята не е нещо първично, творящо, а последен продукт на материалните процеси.
Обаче при това тя съвсем не осъзнава обстоятелството, че тези нейни материални процеси принадлежат само на света, който може да бъде наблюдаван със сетивата, който обаче схванат по-дълбоко, се прелива в идеята.
А именно въпросния процес се представя на наблюдението последния начин: Ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно според законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после процеси на живота и т.н. На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък. Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз". Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси. Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес.
към текста >>
В нейните резултати се крие под формата на идейна необходимост това, което за
сетива
та се явява само като редуване на фактите.
Аз живея в идеи; каква идея отговаря на природата, как мога аз да изразя като идея това, което съзерцавам като природа? Често пъти става така, че сами си затваряме пътя за един задоволителен отговор чрез едно погрешно поставяне на въпроса. Обаче един правилен въпрос е вече половин отговор. Духът се стреми навсякъде да се издигне над редуването на фактите, каквито му ги доставя простото наблюдение, и да проникне до идеите на нещата. Науката започва именно там, където започва мисленето.
В нейните резултати се крие под формата на идейна необходимост това, което за сетивата се явява само като редуване на фактите.
Тези резултати са само привидно последният продукт на гореописания процес: Всъщност те са онова, което ние трябва да считаме като основа в цялата вселена. Къде се явяват те след това за наблюдението, това е безразлично; защото, както видяхме, тяхното значение не зависи от това. Те простират мрежата на тяхната идейна необходимост върху цялата вселена. Можем да изходим от където и да е; когато имаме достатъчно духовна сила, ние срещаме накрая идеята. Като не зачита изцяло това, модерната физика стига до цяла редица от грешки.
към текста >>
Нима ние ги изследваме с други средства освен с помощта на
сетива
та?
Затова пък усещането остава онова, което се проявява във всички тези процеси. Следователно в надлъжните трептения на въздуха при опосредствуването на звука или в хипотетичните осцилации на етера при опосредствуването на светлината не трябва да виждаме нищо друго освен начина, по който съответните усещания могат да се явят в една среда, която по своята природа е способна само да се разредява или сгъстява съответно да проявява трептящи движения. Самото усещане като такова аз не мога да намеря в този свят, защото то просто не може да бъде там. Обаче във въпросните процеси аз нямам дадено обективното на процесите на усещането, а една форма на тяхната изява. А сега нека се запитаме: От какво естество са тези процеси, които служат като посредници на възприятието, на усещането?
Нима ние ги изследваме с други средства освен с помощта на сетивата?
Нима мога аз да изследвам моите сетива с други средства освен пак само също с тези сетива? Нима периферният край на нервите, нима нагъванията на мозъка ми са дадени чрез нещо друго освен чрез сетивното възприятие? Всичко това е еднакво субективно и еднакво обективно, ако това различаване въобще би могло да се приеме като оправдано. Сега ние можем да обхванем нещата още по-точно. Проследявайки възприятието от неговото възбуждане до възприемателния орган, ние не изследваме нищо друго освен постоянното преминаване от едно възприятие към друго.
към текста >>
Нима мога аз да изследвам моите
сетива
с други средства освен пак само също с тези
сетива
?
Следователно в надлъжните трептения на въздуха при опосредствуването на звука или в хипотетичните осцилации на етера при опосредствуването на светлината не трябва да виждаме нищо друго освен начина, по който съответните усещания могат да се явят в една среда, която по своята природа е способна само да се разредява или сгъстява съответно да проявява трептящи движения. Самото усещане като такова аз не мога да намеря в този свят, защото то просто не може да бъде там. Обаче във въпросните процеси аз нямам дадено обективното на процесите на усещането, а една форма на тяхната изява. А сега нека се запитаме: От какво естество са тези процеси, които служат като посредници на възприятието, на усещането? Нима ние ги изследваме с други средства освен с помощта на сетивата?
Нима мога аз да изследвам моите сетива с други средства освен пак само също с тези сетива?
Нима периферният край на нервите, нима нагъванията на мозъка ми са дадени чрез нещо друго освен чрез сетивното възприятие? Всичко това е еднакво субективно и еднакво обективно, ако това различаване въобще би могло да се приеме като оправдано. Сега ние можем да обхванем нещата още по-точно. Проследявайки възприятието от неговото възбуждане до възприемателния орган, ние не изследваме нищо друго освен постоянното преминаване от едно възприятие към друго. "Червеното" съществува за нас като онова нещо, заради което въобще ние устройваме цялото изследване.
към текста >>
Ако сега възприеманият образ на света би бил такъв, че така както той се явява за нашите
сетива
би се изявил неразмътен в неговата същност, с други думи, ако всичко, което се явява като явление, би било един съвършен, несмущаван от нищо отпечатък на вътрешната същност на нещата, тогава науката би била най-непотребното нещо на света.
Последното не се засяга от него. Защото, когато наричам "материя" това, което изпълва пространството, това е просто една дума за едно явление, на което не може да се препише никаква по-висша реалност, освен тази, която се приписва и на другите явления. Нужно е само при това да държа постоянно в съзнанието си този характер на материята. Светът на това, което ни се представя като възприятия, т.е. пространственост, движение, покой, сила, светлина, топлина, цвят, звук, електричество и т.н., това е обектът на всяка наука.
Ако сега възприеманият образ на света би бил такъв, че така както той се явява за нашите сетива би се изявил неразмътен в неговата същност, с други думи, ако всичко, което се явява като явление, би било един съвършен, несмущаван от нищо отпечатък на вътрешната същност на нещата, тогава науката би била най-непотребното нещо на света.
Защото задачата на познанието би била изпълнена изцяло и без остатък още във възприятието. Ние не бихме могли тогава да направим разлика между същност и явление. И двете биха се слели като напълно тъждествени. Но работата не стои така. Да предположим, че съдържащият се в света на фактите елемент А стои в някаква връзка с елемента Б.
към текста >>
12.
16_2. СИСТЕМАТА НА ЕСТЕСТВЕНАТА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Следователно сетивното възприятие съдържа нещо, което никога не влиза в понятието; което трябва да бъде възприето /чрез
сетива
та/, ако трябва въобще да стане обект на нашето познание.
Какво постига мисленето, когато то установява връзката на възприятията? Да разгледаме две възприятия, А и Б, те ни са дадени като лишени от понятия същности. Качествата, които са дадени на моето сетивно възприятие, аз не мога да превърна в нещо друго чрез никакво размишление в понятия. Аз не мога също да намеря никакво мислително качество, чрез което бих могъл да построя това, което ми е дадено в сетивната действителност, ако би ми липсвало възприятието. Аз не бих могъл никога да създам на един слепец за червения цвят представата за качеството "червено", даже ако бих му описал същото със всички мислими средства чрез понятия.
Следователно сетивното възприятие съдържа нещо, което никога не влиза в понятието; което трябва да бъде възприето /чрез сетивата/, ако трябва въобще да стане обект на нашето познание.
Следователно, каква роля играе понятието, което ние свързваме с някое сетивно възприятие? Явно то трябва да бъде един съвършено самостоятелен елемент, да прибави нещо ново, което наистина принадлежи на възприятието, на сетивата, но което не се проявява в сетивното възприятие. Сега обаче няма съмнение, че това нова "нещо", което понятието прибавя към сетивното възприятие, изразява именно това, което иде насреща на нашата потребност от обяснение. Ние сме в състояние да разберем някакъв елемент в сетивния свят едва тогава, когато имаме едно понятие за него. Това, което достъпната за сетивата действителност ни предлага, ние винаги можем да посочваме на него; и всеки, който има възможността да възприема именно този въпросен елемент, знае, за какво става дума.
към текста >>
Явно то трябва да бъде един съвършено самостоятелен елемент, да прибави нещо ново, което наистина принадлежи на възприятието, на
сетива
та, но което не се проявява в сетивното възприятие.
Качествата, които са дадени на моето сетивно възприятие, аз не мога да превърна в нещо друго чрез никакво размишление в понятия. Аз не мога също да намеря никакво мислително качество, чрез което бих могъл да построя това, което ми е дадено в сетивната действителност, ако би ми липсвало възприятието. Аз не бих могъл никога да създам на един слепец за червения цвят представата за качеството "червено", даже ако бих му описал същото със всички мислими средства чрез понятия. Следователно сетивното възприятие съдържа нещо, което никога не влиза в понятието; което трябва да бъде възприето /чрез сетивата/, ако трябва въобще да стане обект на нашето познание. Следователно, каква роля играе понятието, което ние свързваме с някое сетивно възприятие?
Явно то трябва да бъде един съвършено самостоятелен елемент, да прибави нещо ново, което наистина принадлежи на възприятието, на сетивата, но което не се проявява в сетивното възприятие.
Сега обаче няма съмнение, че това нова "нещо", което понятието прибавя към сетивното възприятие, изразява именно това, което иде насреща на нашата потребност от обяснение. Ние сме в състояние да разберем някакъв елемент в сетивния свят едва тогава, когато имаме едно понятие за него. Това, което достъпната за сетивата действителност ни предлага, ние винаги можем да посочваме на него; и всеки, който има възможността да възприема именно този въпросен елемент, знае, за какво става дума. Чрез понятието ние сме в състояние да кажем нещо за сетивния свят, което не може да бъде възприето /чрез сетивата/. От това се осветлява обаче непосредствено следното.
към текста >>
Това, което достъпната за
сетива
та действителност ни предлага, ние винаги можем да посочваме на него; и всеки, който има възможността да възприема именно този въпросен елемент, знае, за какво става дума.
Следователно сетивното възприятие съдържа нещо, което никога не влиза в понятието; което трябва да бъде възприето /чрез сетивата/, ако трябва въобще да стане обект на нашето познание. Следователно, каква роля играе понятието, което ние свързваме с някое сетивно възприятие? Явно то трябва да бъде един съвършено самостоятелен елемент, да прибави нещо ново, което наистина принадлежи на възприятието, на сетивата, но което не се проявява в сетивното възприятие. Сега обаче няма съмнение, че това нова "нещо", което понятието прибавя към сетивното възприятие, изразява именно това, което иде насреща на нашата потребност от обяснение. Ние сме в състояние да разберем някакъв елемент в сетивния свят едва тогава, когато имаме едно понятие за него.
Това, което достъпната за сетивата действителност ни предлага, ние винаги можем да посочваме на него; и всеки, който има възможността да възприема именно този въпросен елемент, знае, за какво става дума.
Чрез понятието ние сме в състояние да кажем нещо за сетивния свят, което не може да бъде възприето /чрез сетивата/. От това се осветлява обаче непосредствено следното. Ако същността на сетивното възприятие би била изчерпана в сетивното качество, тогава не би искало да се прибави нещо ново във формата на понятието. Следователно сетивното възприятие не е никаква цялост, а само една страна на тази цялост; а именно онази страна, която може да бъде само гледана. Едва чрез понятието ни става ясно това, което гледаме.
към текста >>
Чрез понятието ние сме в състояние да кажем нещо за сетивния свят, което не може да бъде възприето /чрез
сетива
та/.
Следователно, каква роля играе понятието, което ние свързваме с някое сетивно възприятие? Явно то трябва да бъде един съвършено самостоятелен елемент, да прибави нещо ново, което наистина принадлежи на възприятието, на сетивата, но което не се проявява в сетивното възприятие. Сега обаче няма съмнение, че това нова "нещо", което понятието прибавя към сетивното възприятие, изразява именно това, което иде насреща на нашата потребност от обяснение. Ние сме в състояние да разберем някакъв елемент в сетивния свят едва тогава, когато имаме едно понятие за него. Това, което достъпната за сетивата действителност ни предлага, ние винаги можем да посочваме на него; и всеки, който има възможността да възприема именно този въпросен елемент, знае, за какво става дума.
Чрез понятието ние сме в състояние да кажем нещо за сетивния свят, което не може да бъде възприето /чрез сетивата/.
От това се осветлява обаче непосредствено следното. Ако същността на сетивното възприятие би била изчерпана в сетивното качество, тогава не би искало да се прибави нещо ново във формата на понятието. Следователно сетивното възприятие не е никаква цялост, а само една страна на тази цялост; а именно онази страна, която може да бъде само гледана. Едва чрез понятието ни става ясно това, което гледаме. Сега можем да изкажем съдържателното значение на това, което развихме методически в предидущата глава: Едва чрез обхващането с понятия на нещо дадено в сетивния свят се изявява що-то на даденото във възприятието.
към текста >>
Сетива
та, които не са в състояние да обхванат това единно съдържание, се придържат в множеството; те са родени плуралисти.
Следователно едва в понятието светът добива своето пълно съдържание. Но ние открихме, че понятието ни насочва вън от отделното явление към връзката на нещата. По този начин това, което в сетивния свят се явява отделно, изолирано се представя за понятието като единно цяло. Така чрез нашата естественонаучна методика се ражда крайната цел на монистичната естествена наука; обаче тя не е абстрактен монизъм, който предварително предполага единството и след това му подчинява по принудителен начин отделните на конкретното съществуване, а конкретният монизъм, който част по част показва, че привидното разнообразие на сетивното съществуване се оказва накрая като едно идейно единство. Множеството е само една форма, в която се изразява единството на мировото съдържание.
Сетивата, които не са в състояние да обхванат това единно съдържание, се придържат в множеството; те са родени плуралисти.
Обаче мисленето преодолява множеството и стига по този начин чрез дълга работа до единния миров принцип. Начинът, как понятието /идеята/ се проявява в сетивния свят, прави разликата на природните царства. Ако сетивното действително същество стига само до едно такова съществуване, че то стои изцяло вън от понятието, господствано е от това понятие само като от един закон в неговите промени, тогава ние наричаме това същество неорганично. Всичко, което става с едно такова същество, може да се припише на влиянията на едно друго същество; и как двете действат едно върху друго, това може да бъде обяснено с един стоящ вън от тях закон. В тази сфера ние имаме работа с явления и закони, които, когато са първични, ние наричаме първични явления или проявления.
към текста >>
Обаче едно достъпно за
сетива
та единство може да сочи вече над себе си; то може, когато искаме да го схванем, да ни застави да преминем към други определения отколкото възприемаемите за нас.
Начинът, как понятието /идеята/ се проявява в сетивния свят, прави разликата на природните царства. Ако сетивното действително същество стига само до едно такова съществуване, че то стои изцяло вън от понятието, господствано е от това понятие само като от един закон в неговите промени, тогава ние наричаме това същество неорганично. Всичко, което става с едно такова същество, може да се припише на влиянията на едно друго същество; и как двете действат едно върху друго, това може да бъде обяснено с един стоящ вън от тях закон. В тази сфера ние имаме работа с явления и закони, които, когато са първични, ние наричаме първични явления или проявления. Следователно в този случай понятното, което трябва да бъде възприето, стои вън от едно възприемано разнообразие.
Обаче едно достъпно за сетивата единство може да сочи вече над себе си; то може, когато искаме да го схванем, да ни застави да преминем към други определения отколкото възприемаемите за нас.
Тогава това, което може да бъде обхванато в понятия, се явява като достъпно за сетивата единство. И двете, понятие и възприятие, не са наистина тъждествени, обаче понятието не се явява вън от сетивното разнообразие като закон, а вътре в него като принцип. То стои на основата му като нещо проникващо го, не вече сетивно възпримаемо, което ние наричаме тип. С него има работа органичната естествена наука. Но и тук понятието не се явява в неговата свойствена форма като понятие, а първо като тип.
към текста >>
Тогава това, което може да бъде обхванато в понятия, се явява като достъпно за
сетива
та единство.
Ако сетивното действително същество стига само до едно такова съществуване, че то стои изцяло вън от понятието, господствано е от това понятие само като от един закон в неговите промени, тогава ние наричаме това същество неорганично. Всичко, което става с едно такова същество, може да се припише на влиянията на едно друго същество; и как двете действат едно върху друго, това може да бъде обяснено с един стоящ вън от тях закон. В тази сфера ние имаме работа с явления и закони, които, когато са първични, ние наричаме първични явления или проявления. Следователно в този случай понятното, което трябва да бъде възприето, стои вън от едно възприемано разнообразие. Обаче едно достъпно за сетивата единство може да сочи вече над себе си; то може, когато искаме да го схванем, да ни застави да преминем към други определения отколкото възприемаемите за нас.
Тогава това, което може да бъде обхванато в понятия, се явява като достъпно за сетивата единство.
И двете, понятие и възприятие, не са наистина тъждествени, обаче понятието не се явява вън от сетивното разнообразие като закон, а вътре в него като принцип. То стои на основата му като нещо проникващо го, не вече сетивно възпримаемо, което ние наричаме тип. С него има работа органичната естествена наука. Но и тук понятието не се явява в неговата свойствена форма като понятие, а първо като тип. Когато понятието не се явява вече само като такъв, като проникващ принцип, а в самата негова форма на понятие, тогава най-после се проявява това, което на ниските степени съществува само по същество.
към текста >>
13.
16_4. ГЬОТЕВОТО ПОНЯТИЕ ЗА ПРОСТРАНСТВОТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
явяващи се разделени за
сетива
та елементи.
За нашата сегашна цел ние искаме да подложим на разглеждане най-външното отношение, което нашият дух установява между обектите на опитността. Ще разгледаме най-простия случай, в който опитността ни предизвиква към една духовна работа. За да не усложняваме нашето изследване, да заемем нещо възможно най-просто, например две светещи точки. Искаме да се абстрахираме напълно от това, че може би във всяка една от тези светещи точки имаме пред себе си нещо извънредно сложно, което поставя на нашия дух една задача. Искаме да се абстрахираме също така от качеството на конкретните елементи на сетивния свят, които имаме пред себе си и да вземем под внимание единствено обстоятелството, че имаме пред себе си два разделени един от друг, т.е.
явяващи се разделени за сетивата елементи.
Два фактора, които всеки един за себе си, са способни да направят впечатление върху нашите сетива: Това е всичко, като предполагаме. По-нататък искаме да предположим, че съществуването на единия от тези фактори не изключва съществуването на другия. Един възприемателен орган може да възприема и двата. Когато именно предположим, че съществуването на единия елемент е зависимо по някакъв начин от това на другия, ние ще имаме една проблема различна от нашата сегашна. Ако съществуването на В е такова, че то изключва съществуването на А и все пак по своето същество е зависимо от него,тогава А и В трябва да се намират в едно времево отношение.
към текста >>
Два фактора, които всеки един за себе си, са способни да направят впечатление върху нашите
сетива
: Това е всичко, като предполагаме.
Ще разгледаме най-простия случай, в който опитността ни предизвиква към една духовна работа. За да не усложняваме нашето изследване, да заемем нещо възможно най-просто, например две светещи точки. Искаме да се абстрахираме напълно от това, че може би във всяка една от тези светещи точки имаме пред себе си нещо извънредно сложно, което поставя на нашия дух една задача. Искаме да се абстрахираме също така от качеството на конкретните елементи на сетивния свят, които имаме пред себе си и да вземем под внимание единствено обстоятелството, че имаме пред себе си два разделени един от друг, т.е. явяващи се разделени за сетивата елементи.
Два фактора, които всеки един за себе си, са способни да направят впечатление върху нашите сетива: Това е всичко, като предполагаме.
По-нататък искаме да предположим, че съществуването на единия от тези фактори не изключва съществуването на другия. Един възприемателен орган може да възприема и двата. Когато именно предположим, че съществуването на единия елемент е зависимо по някакъв начин от това на другия, ние ще имаме една проблема различна от нашата сегашна. Ако съществуването на В е такова, че то изключва съществуването на А и все пак по своето същество е зависимо от него,тогава А и В трябва да се намират в едно времево отношение. Защото зависимостта на В от А обуславя, когато едновременно си представим, че съществуването на В изключва това на А, щото това последното да предхожда първото.
към текста >>
14.
16_5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче никой не може да построи само от идеята разнообразието, което се явява пред външните
сетива
.
Още в своите писма от Италия той беше изказал, че едно растение е растение само чрез това, че то носи в себе си "идеята на растението". Тази идея той считаше за нещо конкретно, за едно изпълнено с духовно съдържание единство във всички отделни растения. Тя не можеше да бъде обхваната с очите на тялото, но можеше да бъде обхваната с очите на духа. Който може да я види, той я вижда във всяко растение. С това цялото царство на растенията и, при по-нататъшното развитие на този възглед, цялото царство на природата въобще се явява като едно единство, което може да бъде обхванато от духа.
Обаче никой не може да построи само от идеята разнообразието, което се явява пред външните сетива.
Идеята може да бъде позната от интуитивния дух. Отделните форми му са достъпни само тогава, когато насочва сетивата навън, когато наблюдава, съзерцава. Защо едно изменение на идеята се явява именно така, а не иначе като сетивна действителност, причината за това не може да бъде измислена, а тя трябва да се търси в царството на действителността. Това е особеното схващане на Гьоте, което най-добре може да бъде назовано с името емпиричен идеализъм. То може да бъде резюмирано с думите: На основата на нещата на едно сетивно разнообразие, доколкото те са еднородни, стои едно духовно единство, което произвежда въпросното еднородство и съпринадлежност.
към текста >>
Отделните форми му са достъпни само тогава, когато насочва
сетива
та навън, когато наблюдава, съзерцава.
Тя не можеше да бъде обхваната с очите на тялото, но можеше да бъде обхваната с очите на духа. Който може да я види, той я вижда във всяко растение. С това цялото царство на растенията и, при по-нататъшното развитие на този възглед, цялото царство на природата въобще се явява като едно единство, което може да бъде обхванато от духа. Обаче никой не може да построи само от идеята разнообразието, което се явява пред външните сетива. Идеята може да бъде позната от интуитивния дух.
Отделните форми му са достъпни само тогава, когато насочва сетивата навън, когато наблюдава, съзерцава.
Защо едно изменение на идеята се явява именно така, а не иначе като сетивна действителност, причината за това не може да бъде измислена, а тя трябва да се търси в царството на действителността. Това е особеното схващане на Гьоте, което най-добре може да бъде назовано с името емпиричен идеализъм. То може да бъде резюмирано с думите: На основата на нещата на едно сетивно разнообразие, доколкото те са еднородни, стои едно духовно единство, което произвежда въпросното еднородство и съпринадлежност. Изхождайки от тази гледна точка, за Гьоте възниква въпросът: какво духовно единство стои на основата на разнообразието на цветните възприятия? Какво възприемам аз във всяко изменение на цвета?
към текста >>
15.
17_д. ПЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
В редица писания аз доказах абсурдността на твърдението за субективността на усещанията на
сетива
та*/*"Основни линии на една теория на познанието в Гьотевия светоглед с особено позоваване на Шилер", 1886 г.; "Истина и Наука", предговор към една "Философия на Свободата", Ваймар 1892 г., и двете в джобно Щайнерово издание, т.І "Философия на Свободата", основи на един модерен светоглед."1. изд.
Отделянето на пространствените, числови и двигателни отношения както и на силовите прояви от топлинните, цветните и другите сетивни качества е само една функция на абстрахиращото мислене. Законите на математиката и механиката се отнасят към абстрактните предмети и процеси, които са отвлечени от света на опитността и поради това могат да намерят приложение само сред света на опитността. Но когато в математическите и механическите форми и отношения се обяснят като чисто субективни състояния, това не остава нищо, което би могло да служи като съдържание на понятието за обективни неща и събития. А от едно празно понятие не могат да бъдат изведени никакви явления. Докато модерните естественици и техните пажове, модерните философи, се придържат към това, че сетивните възприятия са само субективни състояния, които са предизвикани от обективните процеси, едно здраво мислене винаги ще им противопоставя, че те или играят с празни понятия или приписват на обективното едно съдържание, което извличат от считания за субективен свят на опитността.
В редица писания аз доказах абсурдността на твърдението за субективността на усещанията на сетивата*/*"Основни линии на една теория на познанието в Гьотевия светоглед с особено позоваване на Шилер", 1886 г.; "Истина и Наука", предговор към една "Философия на Свободата", Ваймар 1892 г., и двете в джобно Щайнерово издание, т.І "Философия на Свободата", основи на един модерен светоглед."1. изд.
Берлин 1894 г.; 12.издание, Дорнах 1962 г./ Но аз искам да се абстрахирам от това, дали на процесите на движението и на предизвикващите ги сили, на които по-новата физика приписва всички природни явления, се приписва една друга форма на реалност от колкото на сетивните възприятия или дали не е такъв случаят. Сега искам само да запитам, какво може да произведе математико-механическия възглед за природата. Антон Лампа мисли: "Математическият метод и математиката не са тъждествени, защото математическият метод може да се проведе без приложение на математиката”. Едно класическо доказателство за този факт ни предлагат във физиката опитните изследвания върху електричеството на Фарадей, който едва ли е умеел да повдигне на квадрат един бином.
към текста >>
16.
17_з. ОСМО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
То вижда в понятията и идеите действителности на този свят също както във възприемаемите чрез
сетива
та неща и събития.
Това развитие намира източника на всичко духовно, следователно също и на понятията и идеите, в непознаваемия, понеже намиращ се вън от света Бог. То има нужда да вярва в нещо което не е от този свят. Обаче едно здраво човешко мислене се придържа към този свят. То не иска да знае за никакъв друг свят. Но то одухотворява същевременно този свят.
То вижда в понятията и идеите действителности на този свят също както във възприемаемите чрез сетивата неща и събития.
Гръцката философия е едно излияние на това здраво мислене. Схоластиката все още прие в себе си едно предчувствие за това здраво мислене. Обаче тя се стремеше да изтълкува това предчувствие в смисъла на вярата в отвъдния свят, която се считаше за християнска. Не понятията и идеите трябваше да бъдат най-дълбокото, което човекът вижда в процесите на този свят, а Бог, отвъдният свят. Който е схванал идеята за дадена вещ, него нищо не го принуждава да търси още някакъв по-нататъшен "произход" на вещта.
към текста >>
17.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ето защо Гьоте счита като грешка, когато природоизследователят иска да проникне във вътрешността на природата чрез инструменти и обективни опити, защото "В самия себе си човекът, доколкото той си служи със своите здрави
сетива
, е най-великият и най-точен физически апарат, който може да съществува и това е най-голямото нещастие на по-новата физика, че тя някакси отделя експериментите от човека и иска да познае природата само в това, което изкуствени инструменти показват и чрез това иска да разграничи и докаже това, което тя произвежда." "Но в замяна на това човекът стои така високо, че това, което иначе е неизобразимо, се изобразява в него.
Това може да се изрази в различни отсенки на мислите; но то все пак остава същността на нещата. Човекът е органът, чрез който природата открива своите тайни. В субективната личност се явява най-дълбокото съдържание на света. "когато здравата природа на човека действува като едно цяло, когато той се чувства в света като в едно велико, красива, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на доволство му осигурява едно чисто, свободно очарование, тогава вселената, ако тя би могла да чувства себе си, би възкликнала като че е достигнала своята цел и би се удивила на върха на своето собствено развитие и същество*/*Гьоте, Ванкелман, "Мислене виждане Размисъл", т.16, стр.7/." Целта на вселената и същността на съществуването не се състои в това, което външния свят доставя, а в това, което живее в човешкия дух и произлиза от него.
Ето защо Гьоте счита като грешка, когато природоизследователят иска да проникне във вътрешността на природата чрез инструменти и обективни опити, защото "В самия себе си човекът, доколкото той си служи със своите здрави сетива, е най-великият и най-точен физически апарат, който може да съществува и това е най-голямото нещастие на по-новата физика, че тя някакси отделя експериментите от човека и иска да познае природата само в това, което изкуствени инструменти показват и чрез това иска да разграничи и докаже това, което тя произвежда." "Но в замяна на това човекът стои така високо, че това, което иначе е неизобразимо, се изобразява в него.
Какво е една струна и всяко нейно механическо деление спрямо ухото на музиканта? Можем даже да кажем, какво са елементарните явления на природата спрямо човека, който трябва първо да ги обуздае и да ги измени, за да може някакси да си ги асимилира*/*"Сентенции в проза, цит. на др. място стр.351/? "
към текста >>
18.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Той е стигнал дотам, да вижда даже във възприятията на
сетива
та само вътрешни изживявания, които в самите себе си не издават никаква сила, чрез която би искала да им се гарантира съществуване и трайност в действителността.
Насоката, която е следвана, поема своята изходна точка повече или по-малко от представите на Кант. При оформлението на мислите действат естественонаучния начин на мислене, определяйки това оформление съзнателно или несъзнателно. Но че в "себесъзнателната душа" трябва да се търси изворът, от който трябва да се черпи познанието, за да се добие светлина и върху извъндушевния свят, това мнозина предчувстват. И почти всички са овладени от въпроса: Как стига себесъзнателната душа дотам, да счита това, което изживява в себе си, като откровение на една истинска действителност? Всекидневният сетивен живот се е превърнал в "илюзия" затова, защото в течение на философското развитие себесъзнателният Аз се е намерил все повече изолиран в самия себе си със своите вътрешни изживявания.
Той е стигнал дотам, да вижда даже във възприятията на сетивата само вътрешни изживявания, които в самите себе си не издават никаква сила, чрез която би искала да им се гарантира съществуване и трайност в действителността.
Чувствува се, колко много зависи от това, да се намери в себесъзнателния Аз една опорна точка за познанието. Обаче в изследването, което е възбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да се потопи човек с Аза в един свят, който може да носи по задоволителен начин съществуването. Който търси обяснение на това състояние на нещата, може да го начина, по който душевното същество, откъснато от външната действителност чрез развитието на философията, се е поставило към тази действителност. То се чувства заобиколено от един свят, който му се разкрива първо чрез сетивата. Обаче душата е стигнала до проява внимание и към нейната самостоятелност, към нейното вътрешно творческо изживяване.
към текста >>
То се чувства заобиколено от един свят, който му се разкрива първо чрез
сетива
та.
Всекидневният сетивен живот се е превърнал в "илюзия" затова, защото в течение на философското развитие себесъзнателният Аз се е намерил все повече изолиран в самия себе си със своите вътрешни изживявания. Той е стигнал дотам, да вижда даже във възприятията на сетивата само вътрешни изживявания, които в самите себе си не издават никаква сила, чрез която би искала да им се гарантира съществуване и трайност в действителността. Чувствува се, колко много зависи от това, да се намери в себесъзнателния Аз една опорна точка за познанието. Обаче в изследването, което е възбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да се потопи човек с Аза в един свят, който може да носи по задоволителен начин съществуването. Който търси обяснение на това състояние на нещата, може да го начина, по който душевното същество, откъснато от външната действителност чрез развитието на философията, се е поставило към тази действителност.
То се чувства заобиколено от един свят, който му се разкрива първо чрез сетивата.
Обаче душата е стигнала до проява внимание и към нейната самостоятелност, към нейното вътрешно творческо изживяване. Тя чувства като една неопровержима истина, че някаква светлина никакъв цвят не може да се изяви без едно око усещащо светлина и цветове. Така тя чувства творческото още в дейността на окото. Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на философията -, къде ще намеря аз нещо, което съществува в себе си, което дължи своето съществуване не само на моята творческа сила? А щом вече откровенията на сетивата се прояви на собствената сила на душата: не трябва ли до още по-висока степен мисленето да бъде тази, която иска да добие представи върху една истинска действителност?
към текста >>
А щом вече откровенията на
сетива
та се прояви на собствената сила на душата: не трябва ли до още по-висока степен мисленето да бъде тази, която иска да добие представи върху една истинска действителност?
То се чувства заобиколено от един свят, който му се разкрива първо чрез сетивата. Обаче душата е стигнала до проява внимание и към нейната самостоятелност, към нейното вътрешно творческо изживяване. Тя чувства като една неопровержима истина, че някаква светлина никакъв цвят не може да се изяви без едно око усещащо светлина и цветове. Така тя чувства творческото още в дейността на окото. Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на философията -, къде ще намеря аз нещо, което съществува в себе си, което дължи своето съществуване не само на моята творческа сила?
А щом вече откровенията на сетивата се прояви на собствената сила на душата: не трябва ли до още по-висока степен мисленето да бъде тази, която иска да добие представи върху една истинска действителност?
Не е ли осъдено това мислене да създава образи на представите, които се коренят в характера на душевния живот, но които никога не могат да крият в себе си нещо, което гарантира с известна сигурност проникването до изворите на съществуването? Такива въпроси изникват навсякъде от по-новото развитие на философията. Докато хората вярват, че в света, който се разкрива чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същина, те не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез горепосочените въпроси. Човешката душа може да създаде своите познания само самотворчески в себе си. Това е едно убеждение, което оправдано се е развило от предпоставките, които бяха описани в главата на тази книга "Светът като илюзия" и при описанието на мислите на Хамерлинг.
към текста >>
Докато хората вярват, че в света, който се разкрива чрез
сетива
та, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същина, те не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез горепосочените въпроси.
Така тя чувства творческото още в дейността на окото. Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на философията -, къде ще намеря аз нещо, което съществува в себе си, което дължи своето съществуване не само на моята творческа сила? А щом вече откровенията на сетивата се прояви на собствената сила на душата: не трябва ли до още по-висока степен мисленето да бъде тази, която иска да добие представи върху една истинска действителност? Не е ли осъдено това мислене да създава образи на представите, които се коренят в характера на душевния живот, но които никога не могат да крият в себе си нещо, което гарантира с известна сигурност проникването до изворите на съществуването? Такива въпроси изникват навсякъде от по-новото развитие на философията.
Докато хората вярват, че в света, който се разкрива чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същина, те не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез горепосочените въпроси.
Човешката душа може да създаде своите познания само самотворчески в себе си. Това е едно убеждение, което оправдано се е развило от предпоставките, които бяха описани в главата на тази книга "Светът като илюзия" и при описанието на мислите на Хамерлинг. Но тогава, щом човек изповядва това убеждение, той не може да премине определена опасна пречка на познанието, освен като си представи: Светът на сетивата съдържа истинските основи на своето съществуване в себе си; и с това, което самата душа създава, той трябва някакси да изобразява нещо, което се намира вън от душата. Само едно познание може да изведе над тази опасна пречка, което схваща с духовното око, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя чрез своята собствена същност като една завършена в себе си действителност, а като нещо незавършено, някакси като една половина действителност. Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме една пълна действителност пред себе си, ние никога не ще стигнем да намерим отговор на въпроса: какво имат да прибавят чрез познанието самотворческите произведения на душата към тази действителност?
към текста >>
Но тогава, щом човек изповядва това убеждение, той не може да премине определена опасна пречка на познанието, освен като си представи: Светът на
сетива
та съдържа истинските основи на своето съществуване в себе си; и с това, което самата душа създава, той трябва някакси да изобразява нещо, което се намира вън от душата.
Не е ли осъдено това мислене да създава образи на представите, които се коренят в характера на душевния живот, но които никога не могат да крият в себе си нещо, което гарантира с известна сигурност проникването до изворите на съществуването? Такива въпроси изникват навсякъде от по-новото развитие на философията. Докато хората вярват, че в света, който се разкрива чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същина, те не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез горепосочените въпроси. Човешката душа може да създаде своите познания само самотворчески в себе си. Това е едно убеждение, което оправдано се е развило от предпоставките, които бяха описани в главата на тази книга "Светът като илюзия" и при описанието на мислите на Хамерлинг.
Но тогава, щом човек изповядва това убеждение, той не може да премине определена опасна пречка на познанието, освен като си представи: Светът на сетивата съдържа истинските основи на своето съществуване в себе си; и с това, което самата душа създава, той трябва някакси да изобразява нещо, което се намира вън от душата.
Само едно познание може да изведе над тази опасна пречка, което схваща с духовното око, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя чрез своята собствена същност като една завършена в себе си действителност, а като нещо незавършено, някакси като една половина действителност. Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме една пълна действителност пред себе си, ние никога не ще стигнем да намерим отговор на въпроса: какво имат да прибавят чрез познанието самотворческите произведения на душата към тази действителност? Ще трябва човек да остане при мнението на Кант: Човек трябва да счита своите познания като собствени произведения на своята душевна организация, а не като нещо, което му се разкрива като една истинска действителност. Щом действителността се намира устроена в нейната особеност вън от душата, тогава душата не може да произведе това, което отговаря на тази действителност, а само нещо, което изтича от нейната собствена организация. Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава самотворчески в познанието, организацията на човешката душа не се отдалечава от действителността, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един свят, който не е действителният.
към текста >>
Само едно познание може да изведе над тази опасна пречка, което схваща с духовното око, че всичко, което
сетива
та възприемат, не се представя чрез своята собствена същност като една завършена в себе си действителност, а като нещо незавършено, някакси като една половина действителност.
Такива въпроси изникват навсякъде от по-новото развитие на философията. Докато хората вярват, че в света, който се разкрива чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същина, те не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез горепосочените въпроси. Човешката душа може да създаде своите познания само самотворчески в себе си. Това е едно убеждение, което оправдано се е развило от предпоставките, които бяха описани в главата на тази книга "Светът като илюзия" и при описанието на мислите на Хамерлинг. Но тогава, щом човек изповядва това убеждение, той не може да премине определена опасна пречка на познанието, освен като си представи: Светът на сетивата съдържа истинските основи на своето съществуване в себе си; и с това, което самата душа създава, той трябва някакси да изобразява нещо, което се намира вън от душата.
Само едно познание може да изведе над тази опасна пречка, което схваща с духовното око, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя чрез своята собствена същност като една завършена в себе си действителност, а като нещо незавършено, някакси като една половина действителност.
Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме една пълна действителност пред себе си, ние никога не ще стигнем да намерим отговор на въпроса: какво имат да прибавят чрез познанието самотворческите произведения на душата към тази действителност? Ще трябва човек да остане при мнението на Кант: Човек трябва да счита своите познания като собствени произведения на своята душевна организация, а не като нещо, което му се разкрива като една истинска действителност. Щом действителността се намира устроена в нейната особеност вън от душата, тогава душата не може да произведе това, което отговаря на тази действителност, а само нещо, което изтича от нейната собствена организация. Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава самотворчески в познанието, организацията на човешката душа не се отдалечава от действителността, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един свят, който не е действителният. Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същина тя прави нещата различни от това, което те са в действителност.
към текста >>
Когато след това разгърне своя самотворчески вътрешен живот, когато остави да възлезе от глъбините на неговата душа това, което дреме в тези глъбини, тогава към това, което е видял със
сетива
та, той прибавя нещо друго, което превръща полудействителното в нещо напълно действително в познанието.
Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същина тя прави нещата различни от това, което те са в действителност. В известно отношение прав е Хамерлинг, когато мисли: "Определени възбуди създават мириса в нашия обонятелен орган”. Следователно розата не мирише, когато някой не я мирише..... Ако това не ти е ясно, любезни читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава недей чети нито ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които говорят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явява сетивният свят, когато човек застава непосредствено пред него, това зависи от същината на неговата душа. Но не следва ли тогава, че той произвежда това явление на света чрез своята душа? Но едно безпристрастно наблюдение показва, как недействителният характер навъншният сетивен свят произхожда от това, че когато застава непосредствено пред нещата, човекът подтиска в себе си това, което действително им принадлежи.
Когато след това разгърне своя самотворчески вътрешен живот, когато остави да възлезе от глъбините на неговата душа това, което дреме в тези глъбини, тогава към това, което е видял със сетивата, той прибавя нещо друго, което превръща полудействителното в нещо напълно действително в познанието.
Присъщо е на същината на душата, да заличи, да угаси при първото виждане на нещата нещо, което принадлежи на тяхната действителност. Ето защо за сетивата те са такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги прави душата. Обаче техният илюзионен характер /или тяхното чисто явление/ се дължи на това, че първо душата им е отнела това, което им принадлежи. Но когато човек не спира при първото възприемане на нещата, в познанието той им добавя това което разкрива вече тяхната пълна действителност. Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което по отношение на тях е един недействителен елемента преди познанието тя им е отнела нещо, което принадлежи на тяхната истинска действителност.
към текста >>
Ето защо за
сетива
та те са такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги прави душата.
Следователно розата не мирише, когато някой не я мирише..... Ако това не ти е ясно, любезни читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава недей чети нито ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които говорят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явява сетивният свят, когато човек застава непосредствено пред него, това зависи от същината на неговата душа. Но не следва ли тогава, че той произвежда това явление на света чрез своята душа? Но едно безпристрастно наблюдение показва, как недействителният характер навъншният сетивен свят произхожда от това, че когато застава непосредствено пред нещата, човекът подтиска в себе си това, което действително им принадлежи. Когато след това разгърне своя самотворчески вътрешен живот, когато остави да възлезе от глъбините на неговата душа това, което дреме в тези глъбини, тогава към това, което е видял със сетивата, той прибавя нещо друго, което превръща полудействителното в нещо напълно действително в познанието. Присъщо е на същината на душата, да заличи, да угаси при първото виждане на нещата нещо, което принадлежи на тяхната действителност.
Ето защо за сетивата те са такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги прави душата.
Обаче техният илюзионен характер /или тяхното чисто явление/ се дължи на това, че първо душата им е отнела това, което им принадлежи. Но когато човек не спира при първото възприемане на нещата, в познанието той им добавя това което разкрива вече тяхната пълна действителност. Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което по отношение на тях е един недействителен елемента преди познанието тя им е отнела нещо, което принадлежи на тяхната истинска действителност. Задачата на философията ще бъде да разбере, че явният за човека свят е една илюзия, преди той да застане познавайки пред него, но че пътят на познанието показва посоката към пълната действителност. Това което човекът създава самотворчески в познанието, се явява преди това като едно вътрешно откровение на душата, понеже, преди да има изживяването на познанието, човек трябва да се затвори за това, което идва от същността на нещата.
към текста >>
Човек чувства себе си като един себесъзнателен Аз благодарение на това, че възприема със своите
сетива
един външен свят, че изживява себе си вън от този свят и стои в такова отношение с този външен свят, което на определена степен на научното изследване прави "този свят да се яви като илюзия".
Следователно развитието на себесъзнанието зависи именно от това, че на душата е дадена възможността да възприема света без онази част на действителността, която на определена степен, а именно на онази, която стои преди познанието, себесъзнателният Аз заличава, угасва. Следователно мировите сили на този член на действителността работят върху душевното същество така, че се оттеглят в скритост, за да позволят да просияе в пълна сила себесъзнателният Аз. Следователно този себесъзнателен Аз трябва да разбере, че той дължи своето себепознание на един факт, който разпростира едно було върху познанието на света. Чрез това по необходимост се обуславя, щото всичко, което води душата до пълно силното, енергично изживяване на Аза, закрива по-дълбоките основи, в които се корени този Аз. Обаче всяко познание на обикновеното съзнание е такова, че то произвежда пълната сила на себесъзнателния Аз.
Човек чувства себе си като един себесъзнателен Аз благодарение на това, че възприема със своите сетива един външен свят, че изживява себе си вън от този свят и стои в такова отношение с този външен свят, което на определена степен на научното изследване прави "този свят да се яви като илюзия".
Ако всичко това не би било така, тогава не би се явил себесъзнателният Аз. Следователно, когато в познанието се стремим само към това, да копираме това, което вече наблюдаваме преди познанието, ние не постигаме никакво истинско изживяване в пълната действителност, а само едно копие на "половината действителност" Ако приеме, че нещата стоят така, ние не можем да търсим отговора на загадъчните въпроси на философията в изживяването на душата, които се предлагат на обикновеното съзнание. Това съзнание е призвано да усили себесъзнателния Аз; стремейки се към тази цел, то трябва да забули погледа за връзката на Аза с обективния свят, следователно не може да покаже, как душата е свързана с истинския свят. С това е посочена причината, защо едни стремеж към познание, което иска да напредне философски със средствата на естественонаучния начин на мислене или с друг и подобни, винаги трябва да стигне до една точка, където преследваното се разпада в познанието.
към текста >>
Гьоте се стремеше в себе съзнателния Аз към такива изживявания, които, бидейки преработени от човешката душа, поставят същевременно душата в областта на онази действителност, която е недостъпна за
сетива
та.
Който използува тези естественонаучни идеи, за да постъпва с тях така, както бе описано в настоящите изложения, той ще открие, че мисли, които първоначално изглеждат определени само за да изобразяват природните процеси, при вътрешното духовно упражнение действително освобождават душата от тялото, и че духовната наука, която разбираме тук трябва да съставлява едно продължение на психически правилно изживявания естественонаучен начин на мислене. *** Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по горехарактеризирания път. Развитието на философските светогледи през гръцката епоха е довело до раждането на мисълта в полето на тези светогледи. По-късно напредъкът на това развитие се състоеше в това, чрез изживяването на мисълта да насочи и доведе философското разглеждане до себесъзнателния Аз.
Гьоте се стремеше в себе съзнателния Аз към такива изживявания, които, бидейки преработени от човешката душа, поставят същевременно душата в областта на онази действителност, която е недостъпна за сетивата.
Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със сетивата, която въпреки това съдържа свръхсетивната същина на всички растения, така че изхождайки от нея човек да измисли всички растения, които е възможно да живеят, с такъв един духовен подход Гьоте стои на посочената тук почва. След това Хегел виждаше в мислителното изживяване на самата човешка душа "пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същност на света. Едно безпристрастно проследяване на философското развитие показва, че изживяването на мислите наистина е било елементът, чрез който себесъзнателния Аз трябваше да бъде поставен на собствената си основа, че трябва да се премине над изживяването на мислите към едно такова душевно изживяване, което води над обикновеното съзнание. Защото също и Хегеловото изживяване на мислите протича още в областта на това обикновено съзнание. По този начин в душата се открива изгледът за една действителност, която е недостъпна за сетивата.
към текста >>
Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със
сетива
та, която въпреки това съдържа свръхсетивната същина на всички растения, така че изхождайки от нея човек да измисли всички растения, които е възможно да живеят, с такъв един духовен подход Гьоте стои на посочената тук почва.
*** Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по горехарактеризирания път. Развитието на философските светогледи през гръцката епоха е довело до раждането на мисълта в полето на тези светогледи. По-късно напредъкът на това развитие се състоеше в това, чрез изживяването на мисълта да насочи и доведе философското разглеждане до себесъзнателния Аз. Гьоте се стремеше в себе съзнателния Аз към такива изживявания, които, бидейки преработени от човешката душа, поставят същевременно душата в областта на онази действителност, която е недостъпна за сетивата.
Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със сетивата, която въпреки това съдържа свръхсетивната същина на всички растения, така че изхождайки от нея човек да измисли всички растения, които е възможно да живеят, с такъв един духовен подход Гьоте стои на посочената тук почва.
След това Хегел виждаше в мислителното изживяване на самата човешка душа "пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същност на света. Едно безпристрастно проследяване на философското развитие показва, че изживяването на мислите наистина е било елементът, чрез който себесъзнателния Аз трябваше да бъде поставен на собствената си основа, че трябва да се премине над изживяването на мислите към едно такова душевно изживяване, което води над обикновеното съзнание. Защото също и Хегеловото изживяване на мислите протича още в областта на това обикновено съзнание. По този начин в душата се открива изгледът за една действителност, която е недостъпна за сетивата. Това, което изживява в душата чрез проникването в тази действителност, се представя като по-дълбока същност на душата към изживения посредством тялото външен свят?
към текста >>
По този начин в душата се открива изгледът за една действителност, която е недостъпна за
сетива
та.
Гьоте се стремеше в себе съзнателния Аз към такива изживявания, които, бидейки преработени от човешката душа, поставят същевременно душата в областта на онази действителност, която е недостъпна за сетивата. Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със сетивата, която въпреки това съдържа свръхсетивната същина на всички растения, така че изхождайки от нея човек да измисли всички растения, които е възможно да живеят, с такъв един духовен подход Гьоте стои на посочената тук почва. След това Хегел виждаше в мислителното изживяване на самата човешка душа "пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същност на света. Едно безпристрастно проследяване на философското развитие показва, че изживяването на мислите наистина е било елементът, чрез който себесъзнателния Аз трябваше да бъде поставен на собствената си основа, че трябва да се премине над изживяването на мислите към едно такова душевно изживяване, което води над обикновеното съзнание. Защото също и Хегеловото изживяване на мислите протича още в областта на това обикновено съзнание.
По този начин в душата се открива изгледът за една действителност, която е недостъпна за сетивата.
Това, което изживява в душата чрез проникването в тази действителност, се представя като по-дълбока същност на душата към изживения посредством тялото външен свят? Душата, която изживява себе си по посочения начин освободена от тялото, се чувства в едно душевно-духовно тъкане. Тя е с духовното вън от тялото. И тя знае, че и в обикновения живот е вън от това тяло, което и позволява само като един огледален апарат да има възприятия. Чрез това за нея духовното изживяване е така повишено, че в действителност и се разкрива един нов елемент.
към текста >>
19.
01. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
В това, което хората си представяха като течение на времето в света на
сетива
та, изглежда, че духовното естество на човека се развива по предшестващото го не духовно състояние.
У Хекел тази теория прие форми, в които самостоятелното битие и действие на духовното не можеше да намери никакво място. Според нея по-късното, съвършеното трябва да е произлязло в течение на времето от съществуващото по-рано, от неразвитото. Това беше ясно за мене по отношение на външната сетивна действителност. Въпреки това аз твърде добре познавах независимата от сетивното, почиваща здраво на себе си, самостоятелна духовност, за да дам право на външния сетивен свят на явленията. Но трябваше да се изгради мостът от сетивния свят до този на духа.
В това, което хората си представяха като течение на времето в света на сетивата, изглежда, че духовното естество на човека се развива по предшестващото го не духовно състояние.
Обаче когато правилно познаем сетивното, то навсякъде ни показва, че е едно откровение, една изява на духовното. По отношение на това правилно познание на сетивния свят за мене беше ясно, че "Граници на познанието", каквито бяха установени по онова време, може да допусне само онзи, който се сблъсква с този сетивен свят и се отнася с него така, както някой би се отнесъл с една напечатана страница, когато би насочил своя поглед само върху формите на буквите и, без да има някакво предчувствие за четенето, би казал, че не може да се знае това, което се крие за тези форми. Така моят поглед бе насочен в пътя от наблюдението на сетивното към това на духовното. Зад сетивните явления аз търсих не лишени от дух светове на атомите, а духовното, което се изявява привидно вътре в човека, но което в действителност принадлежи на самите сетивни неща и процеси. Чрез поведението на познаващия човек се ражда илюзията, като че мислите за нещата са вътре в човека, докато в действителност те царуват в самите неща.
към текста >>
По-късната одухотворена сетивност, в която се явява човекът, се явява тогава благодарение на това, че духовния прадед на човека се съединява с несъвършените не духовни форми и, преобразявайки ги, се явява после в една достъпна за
сетива
та форма.
Така моят поглед бе насочен в пътя от наблюдението на сетивното към това на духовното. Зад сетивните явления аз търсих не лишени от дух светове на атомите, а духовното, което се изявява привидно вътре в човека, но което в действителност принадлежи на самите сетивни неща и процеси. Чрез поведението на познаващия човек се ражда илюзията, като че мислите за нещата са вътре в човека, докато в действителност те царуват в самите неща. Човекът има нужда да ги отдели от нещата в едно илюзорно изживяване; в истинското изживяване на нещата той отново ги възвръща на нещата. Тогава развитието на света трябва да се разбира така, че не духовното, което съществуваше по-рано, от което по-късно се развива духовното естество на човека, има наред със себе си и вън от себе си нещо духовно.
По-късната одухотворена сетивност, в която се явява човекът, се явява тогава благодарение на това, че духовния прадед на човека се съединява с несъвършените не духовни форми и, преобразявайки ги, се явява после в една достъпна за сетивата форма.
Този ход на мислите ме изведе над тогавашните теоретици на познанието, чието остроумие и научно чувство на отговорност аз напълно признавах. Той ме доведе до Гьоте. Днес аз трябва да се върна назад в мислите към моята тогавашна вътрешна борба. Никак не ми беше лесно да премина над хода на мислите на тогавашните философи. Обаче моята светеща звезда беше произведеното напълно чрез само себе си признание на факта, че човекът може да на себе си вътрешно като независим от тялото дух, пребиваващ в един духовен свят.
към текста >>
20.
04_а. ОПИТНОСТ - А. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ПОНЯТИЕТО НА ОПИТНОСТ
GA_2 Светогледа Гьоте
Това така силно изпъква при предметите на външните
сетива
, че едва ли някой може да го отрече.
Но това, което се получава по този начин, не е вече една чиста опитност. То има вече един двоен произход: опитност и мислене. Чистата опитност е формата на действителността, в която тази последната ни се явява, когато ние заставаме срещу нея отказвайки се напълно от нашето себе. Върху тази форма на действителността са приложими думите, които Гьоте е изказал в своята статия "природа": “Ние сме заобиколени и обгърнати от нея. Без да я молим и без да ни предупреждава тя ни обхваща в кръговрата на нейния танц”.
Това така силно изпъква при предметите на външните сетива, че едва ли някой може да го отрече.
Едно тяло застава пред нас първо като едно множество от форми, цветове, топлинни и светлинни впечатления, които са внезапно пред нас, изникнали като от един непознат за нас първичен източник. Физиологическото убеждение, че сетивният свят такъв, какъвто той стои пред нас, не е нищо по себе си, а е вече едно произведение на взаимодействието на един непознат за нас молекулярен външен свят и нашия организъм, не противоречи на нашето твърдение. Ако действително би било вярно, че цвят, топлина и т.н. не са нищо друго, освен формата, под която нашият организъм е възбуден от външния свят, все пак процесът, който превръща ставащото във външния свят в цвят, топлина и т.н., се намира изцяло отвъд съзнанието. Каквато и роля да играе при това нашият организъм: Пред нашата мисъл стои като завършена и натрапена форма на действителността /опитност/ немолекулярния процес, а онези цветове, звуци и т.н.
към текста >>
21.
04_б. УКАЗАНИЕ НА СЪДЪРЖАНИЕТО НА ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
Върху този цялостен образ, след като е действало мисленето, всяко отделно нещо не се явява вече така, както ни го предават
сетива
та, а вече със значението, което то има за цялостта на действителността.
Именно защото признаваме това безкрайно качествено различие, ние сме заставени да твърдим гореизложеното. Ако пред нас би застанало едно завършено, хармонично организирано единство, ние не бихме искали да говорим за едно безразличие на отделните членове на това единство едни спрямо други. Който не би намерил за подходящо употребеното от нас по-горе сравнение (подобие), той би показал, че не го е схванал в неговата истинска сравнителна точка. Без съмнение би било погрешно, ако ние бихме сравнили безкрайно различните форми на света на възприятията с еднообразната равномерност на една плоскост. Обаче нашата плоскост не трябва да онагледи разнообразния свят на явленията, а единния цялостен образ, който имаме за този свят, докато мисленето не е пристъпило към него.
Върху този цялостен образ, след като е действало мисленето, всяко отделно нещо не се явява вече така, както ни го предават сетивата, а вече със значението, което то има за цялостта на действителността.
Следователно то се явява надарено с качество, които напълно му липсват във формата на опитността. Според нашето убеждение Йоханес Фолкелт е успял отлично да обрисува в строги черти това, което ние сме оправдани да наречем опитност. Още преди 5 години в своята книга "Квантовата теория на познанието" той много сполучливо я охарактеризира и я доразви в своята нова публикация "Опитност и Мислене". Разбира се той направи това за да подкрепи един възглед, който основно се различава от нашия, и със съвършено друго намерение в сравнение с нашето настоящо намерение. Обаче това не може да ни попречи да приемем тук неговото отлично охарактеризиране на чистата опитност.
към текста >>
22.
04_в. ИЗПРАВЯНЕТО НА ЕДНО ПОГРЕШНО СХВАЩАНЕ НА ОБЩАТА ОПИТНОСТ
GA_2 Светогледа Гьоте
не е нищо друго освен нашият субективен свят от представи, който съществува само докато нашите
сетива
са отворени за въздействието на един непознат за нас свят.
В. ИЗПРАВЯНЕТО НА ЕДНО ПОГРЕШНО СХВАЩАНЕ НА ОБЩАТА ОПИТНОСТ Тук е сега мястото да обърнем внимание на един съществуващ още от Кант насам предразсъдък, който вече така се е вкоренил в някои кръгове, че важи като аксиома. Всеки, който би искал да се усъмни в него, би бил обявен за дилетант, за човек, който не се е издигнал над най-елементарните понятия на модерната наука. Думата ми е за възгледа, според който като че предварително е установено, че общият свят на възприятието, това безкрайно разнообразие на цветове и форми, на звуци и топлинни различия и т.н.
не е нищо друго освен нашият субективен свят от представи, който съществува само докато нашите сетива са отворени за въздействието на един непознат за нас свят.
Според този възглед целият свят на явленията се обяснява, обявява се като една престава вътре в нашето индивидуално съзнание и на основата на това предположение се градят други твърдения върху природата на познанието. Фолкелт също се е присъединил към този възглед и е основал своята теория на познанието, която е отлично развита от научна гледна точка, върху него. Въпреки това този възглед не е никаква основна истина и е най-малко призван да стои на челно място в науката на познанието. Нека не бъдем крайно разбрани. Ние не искаме да вдигнем срещу съвременните постижения на физиологията, някакъв несъмнено безсилен протест.
към текста >>
23.
04_г. ПОЗОВАНЕ НА ОПИТНОСТТА НА ВСЕКИ ОТДЕЛЕН ЧИТАТЕЛ
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако сега бихме искали да имаме едно име за първата форма, в която наблюдаваме действителността, считаме, че най-подходящ за самото естество на нещата е изразът: Явление за
сетива
та.
Ако е позволено да си послужим с едно сравнение, бихме казали приблизително следното: - Едно нещо е, когато ни казва на нас: “- Наблюдавай онзи човек в кръга на неговото семейство и ще добиеш едно съществено различно съждение за него, отколкото когато се научиш да го познаваш в кръга на неговата служебна работа”; а съвсем друго нещо е, когато той казва: “Онзи човек е отличен баща на семейството”. В първия смисъл вниманието на в е насочено в определен смисъл; обръща му се вниманието да съди за една личност при определени обстоятелства. Във втория случай на тази личност се приписва определено качество, следователно прави се едно твърдение. Както в това сравнение единият случай се отнася към другия, така началото на нашето изложение ще се отнася към това на подобни явления в литературата. Ако някъде нещата се представят привидно различно поради налагащото се стерилизиране или заради търсене на възможност да се изразим, то тук ние изрично отбелязваме, че нашето изложение има само смисъла, който обяснихме по-горе и далече не претендира да е направило някакво твърдение имащо значение за самите неща.
Ако сега бихме искали да имаме едно име за първата форма, в която наблюдаваме действителността, считаме, че най-подходящ за самото естество на нещата е изразът: Явление за сетивата.
Тук под думата сетиво не разбираме само външните сетива, чрез които възприемаме външния свят, а въобще всички телесни и духовни органи, които служат за непосредственото възприемане на фактите. В психологията е общоприето да се употребява изразът: Вътрешно сетиво за възприемателната способност на вътрешните изживявания. А с думата явление искаме просто да назовем един възприемаем за нас предмет или един възприемаем процес, доколкото същите се явяват в пространството или във времето. Трябва да повдигнем още един въпрос, който ще ни доведе до втория фактор, който трябва да разгледаме относно науката на познанието, а именно до мисленето. Трябва ли да считаме начина, по който досега се запознахме с опитността, като нещо основано в самата същност на нещата?
към текста >>
Тук под думата сетиво не разбираме само външните
сетива
, чрез които възприемаме външния свят, а въобще всички телесни и духовни органи, които служат за непосредственото възприемане на фактите.
В първия смисъл вниманието на в е насочено в определен смисъл; обръща му се вниманието да съди за една личност при определени обстоятелства. Във втория случай на тази личност се приписва определено качество, следователно прави се едно твърдение. Както в това сравнение единият случай се отнася към другия, така началото на нашето изложение ще се отнася към това на подобни явления в литературата. Ако някъде нещата се представят привидно различно поради налагащото се стерилизиране или заради търсене на възможност да се изразим, то тук ние изрично отбелязваме, че нашето изложение има само смисъла, който обяснихме по-горе и далече не претендира да е направило някакво твърдение имащо значение за самите неща. Ако сега бихме искали да имаме едно име за първата форма, в която наблюдаваме действителността, считаме, че най-подходящ за самото естество на нещата е изразът: Явление за сетивата.
Тук под думата сетиво не разбираме само външните сетива, чрез които възприемаме външния свят, а въобще всички телесни и духовни органи, които служат за непосредственото възприемане на фактите.
В психологията е общоприето да се употребява изразът: Вътрешно сетиво за възприемателната способност на вътрешните изживявания. А с думата явление искаме просто да назовем един възприемаем за нас предмет или един възприемаем процес, доколкото същите се явяват в пространството или във времето. Трябва да повдигнем още един въпрос, който ще ни доведе до втория фактор, който трябва да разгледаме относно науката на познанието, а именно до мисленето. Трябва ли да считаме начина, по който досега се запознахме с опитността, като нещо основано в самата същност на нещата? Дали този начин е едно свойство на действителността?
към текста >>
Би трябвало да преодолеем явлението (външния облик) за
сетива
та, за да развием от това една по-висша форма на явлението.
Би трябвало просто да се заловим да записваме като несвързани бележки всичко, което възприемаме, и този сборник от такива бележки би бил нашата наука. Защото, защо ще бъде нужно да търсим връзката на нещата, ако пълната им изолираност, която им е присъща във формата на опитността, би било тяхното истинско свойство? Съвършено различно биха стояли нещата, ако в тази форма на действителността бихме имали работа не с нейната същност, а с нейната съвсем незначителна външна страна, ако бихме имали пред нас само една обвивка на истинската същност на света, която ни закрива този свят и ни кара да го изследваме по-нататък. Тогава би трябвало да се стремим да проникнем през тази обвивка. Ние би трябвало да изходим от тази първа форма на света, за да овладеем неговите истински (съществени) свойства.
Би трябвало да преодолеем явлението (външния облик) за сетивата, за да развием от това една по-висша форма на явлението.
Отговорът на този въпрос е даден в следващото изложение.
към текста >>
24.
05_а. МИСЛЕНЕТО - А. МИСЛЕНЕТО КАТО ПО-ВИСША ОПИТНОСТ В ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
При останалия свят на опитността, ако оставам при това, което стои непосредствено пред моите
сетива
, аз не мога да се издигна над отделните неща.
5. МИСЛЕНЕТО А. МИСЛЕНЕТО КАТО ПО-ВИСША ОПИТНОСТ В ОПИТНОСТТА Сред лишения от връзка хаос ние намираме, а именно отначало също като факт на опитността, един елемент, който ни извежда вън от тази несвързаност на нещата. Това е мисленето. Още като факт на опитността мисленето заема сред опитността едно изключително положение.
При останалия свят на опитността, ако оставам при това, което стои непосредствено пред моите сетива, аз не мога да се издигна над отделните неща.
Да предположим, че имам пред себе си една течност, която довеждам до завиране. Първо тази течност е спокойна, след това виждам как се издигат парни мехурчета, тя се поставя в движение и накрая се превръща в парообразна форма. Това са отделните редуващи се възприятия. Мога да въртя и обръщам нещата както искам: Ако остана при това, което ми доставят сетивата, аз не намирам някаква връзка на фактите. Не е такъв случаят при мисленето.
към текста >>
Мога да въртя и обръщам нещата както искам: Ако остана при това, което ми доставят
сетива
та, аз не намирам някаква връзка на фактите.
Още като факт на опитността мисленето заема сред опитността едно изключително положение. При останалия свят на опитността, ако оставам при това, което стои непосредствено пред моите сетива, аз не мога да се издигна над отделните неща. Да предположим, че имам пред себе си една течност, която довеждам до завиране. Първо тази течност е спокойна, след това виждам как се издигат парни мехурчета, тя се поставя в движение и накрая се превръща в парообразна форма. Това са отделните редуващи се възприятия.
Мога да въртя и обръщам нещата както искам: Ако остана при това, което ми доставят сетивата, аз не намирам някаква връзка на фактите.
Не е такъв случаят при мисленето. Когато например схвана мисълта за причината, тази мисъл ме довежда чрез своето собствено съдържание до следствието. Достатъчно е само да запазя мислите в онази форма, в която те се явяват като закономерни определения. Това, което при останалата част на опитността трябва да се вземе от някъде другаде, ако то въобще е приложимо към нея, закономерната връзка, в мисленето то съществува вече още в неговото първо появяване. При другата опитност не се изразява цялата вещ още в това, което се явява като явление пред моето съзнание; при мисленето цялата вещ ми се явява без остатък в това, което ми е дадено.
към текста >>
Ако някой би искал да твърди, че само възприятията на
сетива
та могат да бъдат обект на науката, както прави това материализма, тогава той не би могъл да се спре на този принцип.
Начинът, по който мисленето се появява, е същият както при останалия свят на опитността. Много често принципът на опитността не се разбира правилно в неговото значение. В неговата най-рязка форма той е изискването да се оставят нещата на действителността в първата форма на тяхното явяване и само в тази форма да бъдат направени обект на науката. Това е едни чисто методичен принцип. Той не казва върху съдържанието на това, което се изпитва, абсолютно нищо.
Ако някой би искал да твърди, че само възприятията на сетивата могат да бъдат обект на науката, както прави това материализма, тогава той не би могъл да се спре на този принцип.
Дали съдържанието е сетивно или идейно, върху това този принцип не произнася никакво съждение. Но ако трябва да бъде приложен в един определен случай в спомената рязка форма, той изисква една предпоставка. Той изисква именно, щото нещата, както ние ги изпитваме, да имат вече една форма, която да задоволява научния стремеж. Както видяхме, при опитността на външните сетива не е този случаят. Това си е осъществява само при мисленето.
към текста >>
Както видяхме, при опитността на външните
сетива
не е този случаят.
Той не казва върху съдържанието на това, което се изпитва, абсолютно нищо. Ако някой би искал да твърди, че само възприятията на сетивата могат да бъдат обект на науката, както прави това материализма, тогава той не би могъл да се спре на този принцип. Дали съдържанието е сетивно или идейно, върху това този принцип не произнася никакво съждение. Но ако трябва да бъде приложен в един определен случай в спомената рязка форма, той изисква една предпоставка. Той изисква именно, щото нещата, както ние ги изпитваме, да имат вече една форма, която да задоволява научния стремеж.
Както видяхме, при опитността на външните сетива не е този случаят.
Това си е осъществява само при мисленето. Само при мисленето принципът на опитността може да бъде приложен в неговото най-крайно значение. Това не изключва, щото принципът да бъде разрешен и върху останалия свят. Освен неговата крайна форма той има и други форми. Ако по отношение на научното обяснение не можем да оставим един предмет така, както той е възприеман непосредствено, все пак това обяснение може да стане така, че средствата, които то изисква, се вземат от други области на света на опитността.
към текста >>
При всеки външен обект аз съм сигурен, че той обръща към моите
сетива
само своята външна страна; при мисълта аз зная точно, че това, което тя обръща към мене, е същевременно нейната цялост, че тя се явява в моето съзнанието като една завършена цялост.
В първия случай ние определено имаме съзнанието, че заставаме пред една завършена вещ; завършена именно дотолкова, доколкото тя е станала явление без ние да сме упражнили едно определящо влияние върху това ставане. Не така е при мисленето. То се явява само в първия момент подобно на останалата опитност. Когато зачеваме някаква мисъл, ние знаем, че сме вътрешно свързани с начина, по който тя се ражда. Когато имам едно хрумване, което ми е дошло съвсем внезапно и чието появяване поради това ми изглежда съвсем подобно на едно външно събитие, което аз трябва да възприема посредством очите и ушите: Аз все пак зная, че полето, в което се явява тази мисъл, е моето съзнание; аз зная, че първо трябва да бъде заангажирана моята дейност, за да направя, щото хрумването да стане факт.
При всеки външен обект аз съм сигурен, че той обръща към моите сетива само своята външна страна; при мисълта аз зная точно, че това, което тя обръща към мене, е същевременно нейната цялост, че тя се явява в моето съзнанието като една завършена цялост.
Външните двигателни сили, които трябва да предполагаме постоянно при един сетивен обект, не съществуват при мисълта. Те са тези, на които трябва да припишем че сетивното явление застава пред нас като нещо завършено; на тях трябва да припишем произвеждането /ставането/ на сетивното явление. При мисълта на мене ми е ясно, че това ставане (произвеждане) не е възможно без моята дейност. Аз трябва да преработя мисълта, трябва да пресъздам нейното съдържание, трябва да го изживея вътрешно до неговите най-малки части, ако тя въобще трябва да има за мене някакво значение. До тук ние добихме само следните истини.
към текста >>
С други думи: Явлението за
сетива
та и мисленето стоят едно срещу друго в опитността.
Начинът, по който това мисловно съдържание застава пред нас, е една гаранция за това, че свойствата, които му приписваме по-рано, действително му подхождат. Следователно то може несъмнено да послужи като изходна точка за по-нататъшното разглеждане на света, за всяка форма на едно по-нататъшно разглеждане на света. Неговата съществена характерна черта ние можем да вземем от самото него; ако искаме да получим характерната черта на останалите неща, ние трябва да започнем нашите изследвания от него. Да се изразим още по-ясно. Понеже само в мисленето изпитваме една действителна закономерност, една идейна определеност, тогава и закономерността на останалия свят, която не изпитваме при него самия, трябва да е включена вече в мисленето.
С други думи: Явлението за сетивата и мисленето стоят едно срещу друго в опитността.
Обаче първото не ни дава никакво осветление върху неговата същност; второто ни дава това осветление същевременно върху себе си и върху същността на явлението за света.
към текста >>
25.
05_в. ВЪТРЕШНА ПРИРОДА НА МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Тук под външен свят се разбира светът на
сетива
та.
Те съществуват само затова, защото познаващият субект иска да си служи с тях, за да има в една подходяща за него форма това, което и без него съществува. За него те са само посредници на едно съдържание, което не е от естество на понятията. Така разбира нещата гореприведеният възглед. Ако този възглед би бил основателен, тогава едно от следващите три предположения би трябвало да бъде правилно: 1. Светът на понятията стои на една такава връзка с външния свят, че той само предава в друга форма цялото съдържание на този външен свят.
Тук под външен свят се разбира светът на сетивата.
Ако такъв би бил случаят, тогава действително не бихме могли да съзрем, защо е необходимо въобще да се издигнем над света на сетивата. Ние имаме вече дадено с този последния същественото от познанието. 2. Светът на понятията приема като съдържание само една част от "явлението на сетивата". Нека си представим нещата така. Правим редица наблюдения.
към текста >>
Ако такъв би бил случаят, тогава действително не бихме могли да съзрем, защо е необходимо въобще да се издигнем над света на
сетива
та.
За него те са само посредници на едно съдържание, което не е от естество на понятията. Така разбира нещата гореприведеният възглед. Ако този възглед би бил основателен, тогава едно от следващите три предположения би трябвало да бъде правилно: 1. Светът на понятията стои на една такава връзка с външния свят, че той само предава в друга форма цялото съдържание на този външен свят. Тук под външен свят се разбира светът на сетивата.
Ако такъв би бил случаят, тогава действително не бихме могли да съзрем, защо е необходимо въобще да се издигнем над света на сетивата.
Ние имаме вече дадено с този последния същественото от познанието. 2. Светът на понятията приема като съдържание само една част от "явлението на сетивата". Нека си представим нещата така. Правим редица наблюдения. При тези наблюдения се натъкваме на най-различни обекти.
към текста >>
Светът на понятията приема като съдържание само една част от "явлението на
сетива
та".
Ако този възглед би бил основателен, тогава едно от следващите три предположения би трябвало да бъде правилно: 1. Светът на понятията стои на една такава връзка с външния свят, че той само предава в друга форма цялото съдържание на този външен свят. Тук под външен свят се разбира светът на сетивата. Ако такъв би бил случаят, тогава действително не бихме могли да съзрем, защо е необходимо въобще да се издигнем над света на сетивата. Ние имаме вече дадено с този последния същественото от познанието. 2.
Светът на понятията приема като съдържание само една част от "явлението на сетивата".
Нека си представим нещата така. Правим редица наблюдения. При тези наблюдения се натъкваме на най-различни обекти. При това забелязваме, че определени признаци, които откриваме при един предмет, са били вече веднъж наблюдавани от нас. Нашето око е прегледало вече редица предмети А, Б, В, Г и т.н.
към текста >>
Тук имаме едно мислене, което не се покрива напълно със света на
сетива
та, следователно върху което не може да се приложи порицаното по-горе излишество и което въпреки това е твърде далече от това, да прибави нещо ново към света на
сетива
та.
А би имало признаците п, к, я, р, Б; л, м, б, н; в: к, х, в, с и Г: п, у, а, в. Ние намираме при Г отново признаците а и п, които бихме намерили при А. Отбелязваме тези признаци като съществени. И доколкото А и Г притежават съществените признаци еднакви, ние ги наричаме аналогични (еднородни). Така ние обгръщаме А и Г като запазваме в мисленето техните съществени признаци.
Тук имаме едно мислене, което не се покрива напълно със света на сетивата, следователно върху което не може да се приложи порицаното по-горе излишество и което въпреки това е твърде далече от това, да прибави нещо ново към света на сетивата.
Напротив може преди всичко да се каже: За да познаем, кои свойства са съществени за дадена вещ, необходима е определена норма, която ни дава възможност да различаваме същественото от несъщественото. Нормата не може да се намери в самия обект, защото този последният съдържа същественото и несъщественото в неразделно единство. Следователно но тази норма трябва да бъде едно собствено съдържание на нашето мислене. Обаче това възражение не оборва още напълно гореспоменатия възглед. Може именно да се каже: Това е едно неоправдано предположение, че това или онова е по-съществено или по-несъществено за дадена вещ.
към текста >>
При две вещи от еднакъв род не съществува нищо общо, когато се задоволяваме само с опитността на
сетива
та.
Може именно да се каже: Това е едно неоправдано предположение, че това или онова е по-съществено или по-несъществено за дадена вещ. Но това и не ни интересува. Би се касаело само за това, че намираме определени еднакви свойства при няколко вещи и тези последните наричаме тогава аналогични (еднородни). Нека съвсем не става дума за това, че тези еднакви свойства са и съществени. Обаче този възглед предполага нещо, което съвсем не отговаря на истината.
При две вещи от еднакъв род не съществува нищо общо, когато се задоволяваме само с опитността на сетивата.
Един пример ще ни поясни това. Най-простият е най-добър той най-добре може да бъде обгърнат с погледа. Да разгледаме следните два триъгълника. Какво имат те действително еднакво, ако останем само при сетивната опитност? Съвършено нищо.
към текста >>
26.
06_а. НАУКАТА - А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Основна грешка на модерната наука е, че тя счита възприятието на
сетива
та като нещо вече приключено, завършено.
6. НАУКАТА А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ Науката пропива възприемателната действителност със заченатите и обработени от нашето мислене понятия. Тя допълва и задълбочава пасивно възприемаемото чрез това, което нашият дух е издигнал той самият чрез своята дейност от тъмата на чистата възможност в светлината на действителността. Това предполага, че възприятието се нуждае от допълване чрез духа, че то съвсем не е нищо окончателно, последно, завършено.
Основна грешка на модерната наука е, че тя счита възприятието на сетивата като нещо вече приключено, завършено.
Поради това тя си поставя задачата, просто да фотографира това завършено в себе си битие. Последователен е в това отношение само позитивизмът, който просто отхвърля всяко едно излизане вън от възприятието. Въпреки това днес във всички науки виждаме стремежа да се счита за правилна тази гледна точка. В истинския смисъл на думата на това изискване би отговорила само една такава наука, която просто би изброявала и описвала нещата, както те съществуват едно до друго в пространството, и процесите, както те се редуват във времето. Естествената наука от стария стил се доближава до това изискване.
към текста >>
Ние понижаваме мисленето, когато му отнемаме възможността да възприема в самото себе си същности които са недостъпни за
сетива
та.
Въпреки това днес във всички науки виждаме стремежа да се счита за правилна тази гледна точка. В истинския смисъл на думата на това изискване би отговорила само една такава наука, която просто би изброявала и описвала нещата, както те съществуват едно до друго в пространството, и процесите, както те се редуват във времето. Естествената наука от стария стил се доближава до това изискване. По-новата наука наистина желае това, поставя една пълна теория на опитността, за да я пристъпи веднага, когато предприеме първата стъпка в действителната наука. Ние би трябвало да се откажем напълно от нашето мислене, ако бихме искали да се придържаме към чистата опитност.
Ние понижаваме мисленето, когато му отнемаме възможността да възприема в самото себе си същности които са недостъпни за сетивата.
В действителността трябва да съществува освен сетивните качества още един фактор, който бива обхванат от мисленето. Мисленето е един орган на човека, който е определен да наблюдава нещо по-висше от това, което сетивата предлагат. На мисленето е достъпна онази страна на действителността, за която едно същество надарено само със сетива не би изпитвало никога нищо. То не съществува само за да предъвква сетивността, а за да проникне онова, което е скрито за това последното. Възприятието на сетивата доставя само една страна на действителността.
към текста >>
Мисленето е един орган на човека, който е определен да наблюдава нещо по-висше от това, което
сетива
та предлагат.
Естествената наука от стария стил се доближава до това изискване. По-новата наука наистина желае това, поставя една пълна теория на опитността, за да я пристъпи веднага, когато предприеме първата стъпка в действителната наука. Ние би трябвало да се откажем напълно от нашето мислене, ако бихме искали да се придържаме към чистата опитност. Ние понижаваме мисленето, когато му отнемаме възможността да възприема в самото себе си същности които са недостъпни за сетивата. В действителността трябва да съществува освен сетивните качества още един фактор, който бива обхванат от мисленето.
Мисленето е един орган на човека, който е определен да наблюдава нещо по-висше от това, което сетивата предлагат.
На мисленето е достъпна онази страна на действителността, за която едно същество надарено само със сетива не би изпитвало никога нищо. То не съществува само за да предъвква сетивността, а за да проникне онова, което е скрито за това последното. Възприятието на сетивата доставя само една страна на действителността. Другата страна е мислителното схващане на света. Обаче в първия момент мисленето ни се явява като нещо съвършено чуждо на възприятието.
към текста >>
На мисленето е достъпна онази страна на действителността, за която едно същество надарено само със
сетива
не би изпитвало никога нищо.
По-новата наука наистина желае това, поставя една пълна теория на опитността, за да я пристъпи веднага, когато предприеме първата стъпка в действителната наука. Ние би трябвало да се откажем напълно от нашето мислене, ако бихме искали да се придържаме към чистата опитност. Ние понижаваме мисленето, когато му отнемаме възможността да възприема в самото себе си същности които са недостъпни за сетивата. В действителността трябва да съществува освен сетивните качества още един фактор, който бива обхванат от мисленето. Мисленето е един орган на човека, който е определен да наблюдава нещо по-висше от това, което сетивата предлагат.
На мисленето е достъпна онази страна на действителността, за която едно същество надарено само със сетива не би изпитвало никога нищо.
То не съществува само за да предъвква сетивността, а за да проникне онова, което е скрито за това последното. Възприятието на сетивата доставя само една страна на действителността. Другата страна е мислителното схващане на света. Обаче в първия момент мисленето ни се явява като нещо съвършено чуждо на възприятието. Възприятието прониква отвън в нас; мисленето се изработва от нашата вътрешност.
към текста >>
Възприятието на
сетива
та доставя само една страна на действителността.
Ние понижаваме мисленето, когато му отнемаме възможността да възприема в самото себе си същности които са недостъпни за сетивата. В действителността трябва да съществува освен сетивните качества още един фактор, който бива обхванат от мисленето. Мисленето е един орган на човека, който е определен да наблюдава нещо по-висше от това, което сетивата предлагат. На мисленето е достъпна онази страна на действителността, за която едно същество надарено само със сетива не би изпитвало никога нищо. То не съществува само за да предъвква сетивността, а за да проникне онова, което е скрито за това последното.
Възприятието на сетивата доставя само една страна на действителността.
Другата страна е мислителното схващане на света. Обаче в първия момент мисленето ни се явява като нещо съвършено чуждо на възприятието. Възприятието прониква отвън в нас; мисленето се изработва от нашата вътрешност. Съдържанието на това мислене ни се явява като вътрешно съвършен организъм; всичко се намира в една строга връзка. Отделните членове на мислителната система се определят едни други; всяко отделно понятие има в крайна сметка своя корен в целостта на нашата сграда от мисли.
към текста >>
27.
06_в. ПОЗНАНИЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако светът би бил обитаван само от същества имащи
сетива
, неговата същност (неговото идейно съдържание) би останала винаги скрита; наистина законите биха царували над мировите процеси, но те не биха се изявили.
В първия случай самата вещ е тази, която се дава формата на опитността, във втория случай това е самият наш дух, самата организация на нашия дух. В първия случай нямаме пред себе си цялата вещ, когато обгръщаме опитността, във втория ние я имаме. На това се основава дуализмът, който науката, мислителното познание, трябва да преодолее. Човекът се намира пред два свята, чиято връзка той трябва да установи. Единият свят е опитността, за което той знае, че тя съдържа само половината от действителността; другият е мисленето, което е завършено в себе си, в което трябва да се влее онази външна опитност на действителността, ако искаме да се получи един задоволителен възглед за света.
Ако светът би бил обитаван само от същества имащи сетива, неговата същност (неговото идейно съдържание) би останала винаги скрита; наистина законите биха царували над мировите процеси, но те не биха се изявили.
Ако трябва да стане това последното, тогава между формата на явлението и закона трябва да се яви едно същество, което е надарено както с органи, чрез които възприема онази сетивна, зависима от законите форма на действителността, така и със способността да възприема и самите закони. На едно такова същество трябва да се яви от едната страна сетивният свят, от другата страна идейната същност на този свят и то трябва да съедини чрез собствена дейност двата фактора на действителността. Тук виждаме съвсем ясно, че нашият дух не трябва да бъде считан като един резервоар на идейния свят, който съдържа в себе си мислите, а като орган, който възприема тези мисли. Той е също така възприемателен орган, както окото и ухото. Мисълта не се отнася към нашия дух по начин различен от този на светлината към окото, на звука към ухото.
към текста >>
Гражданин на два свята, на света на
сетива
та и на света на мислите, единият проникващ към него отдолу, другият светещ отгоре, човекът овладява науката, чрез която свързва и двата тези свята в едно неразривно единство.
Следователно духът възприема мислителното съдържание на света, като един възприемателен орган. Съществува само едно мислително съдържание на света. Нашето съзнание не е способността да ражда и да съхранява мисли, както многократно се вярва, а да възприема мислите (идеите). Гьоте е изразил сполучливо това с думите: "Идеята е вечна и неделима; фактът, че употребяваме множественото число, съвсем не изменя това положение. Всичко, което виждаме и за което говорим, са прояви на идеята; ние изказваме понятия и в това отношение самата идея е едно понятие”.
Гражданин на два свята, на света на сетивата и на света на мислите, единият проникващ към него отдолу, другият светещ отгоре, човекът овладява науката, чрез която свързва и двата тези свята в едно неразривно единство.
От една страна върху нас действа външната форма, от друга страна вътрешната същност; ние трябва да съединим и двете. С това нашата теория на познанието се издига над онова становище, което най-често възприемат подобни изследвания и което не се издига над формалностите. Казва се: "Познанието е обработването на опитността”, без да се определя, какво се вработва в тази опитност; определя се: “При познанието възприятието се влива в мисленето, или по силата на една вътрешна принуда мисленето прониква от опитността до намиращата зад нея същност”. Това са обаче чисти формалности. Една наука на познанието, която иска да обхване познанието в неговата имаща световно значение роля, трябва да даде първо неговата идеална цел.
към текста >>
28.
07_а. ПОЗНАНИЕ НА ПРИРОДАТА - А. НЕОРГАНИЧНА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
За
сетива
та съществува само тази половина.
Те наричат този метод рационален емпиризъм, защото той прави като съдържание на науката нещо друго освен обективни процеси; обаче тези обективни процеси са свързани от една тъкан от понятия /закони/, която нашият дух открива в тях. Сетивните процеси в една връзка, която може да бъде схваната само от мисленето, това е рационалния емпиризъм. Ако съпоставим гореспоменатите писма от Гьотевата статия: "Опитът като посредник между субект и обект”, тогава и горната теория ще видим логичното последствие от това. Следователно в неорганичната природа напълно се потвърждава общото отношение, което ние установихме между опитност и наука. Обикновената опитност е само половината действителност.
За сетивата съществува само тази половина.
Другата половина съществува само за нашата духовна способност да схващаме нещата. Духът издига опитността от едно "явление на сетивата" до едно собствено явление. Ние показахме, как на това поле е възможно да се издигнем от произведеното до произвеждащото. Това последното е намерено от духа, когато той пристъпва към първото. Ние получаваме едно научно задоволяване от едни възглед само тогава, когато той ни въвежда в едно завършено цяло.
към текста >>
Духът издига опитността от едно "явление на
сетива
та" до едно собствено явление.
Ако съпоставим гореспоменатите писма от Гьотевата статия: "Опитът като посредник между субект и обект”, тогава и горната теория ще видим логичното последствие от това. Следователно в неорганичната природа напълно се потвърждава общото отношение, което ние установихме между опитност и наука. Обикновената опитност е само половината действителност. За сетивата съществува само тази половина. Другата половина съществува само за нашата духовна способност да схващаме нещата.
Духът издига опитността от едно "явление на сетивата" до едно собствено явление.
Ние показахме, как на това поле е възможно да се издигнем от произведеното до произвеждащото. Това последното е намерено от духа, когато той пристъпва към първото. Ние получаваме едно научно задоволяване от едни възглед само тогава, когато той ни въвежда в едно завършено цяло. Обаче сетивния свят като неорганически не се показва в никоя точка като нещо завършено, никъде не се явява едно индивидуално цяло. винаги един процес ни насочва към друг, от който той зависи; този ни насочва към трети и т.н.
към текста >>
29.
07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
В неорганичната природа ние възприемаме със
сетива
та един факт и за да го обясним търсим един друг факт, един трети и т.н.; и резултатът е, че първият факт ни се явява необходимо последствие от последните.
Обаче самата специализирана форма трябва да я извлечем от един вътрешен принцип. Че се е развила именно тази специализирана форма, върху това ние се осветляваме, когато проучим околната среда на едно същество. Но все пак тази специализирана форма е нещо по себе си и за себе си; ние я виждаме надарена с определени качества. Виждаме е за какво се касае, от какво зависят нещата. Срещу външното явление застава едно оформено в себе си съдържание, което ни дава в ръцете това, от което се нуждаем, за да извлечем споменатите качества.
В неорганичната природа ние възприемаме със сетивата един факт и за да го обясним търсим един друг факт, един трети и т.н.; и резултатът е, че първият факт ни се явява необходимо последствие от последните.
Но в органическия свят не е така. Тук освен от фактите ние се нуждаем от още един фактор. На основата на въздействието навъншните обстоятелства трябва да поставим нещо, което не се оставя да бъде определено от тези последните по един пасивен начин, а се определя активно от себе си под тяхното влияние. Но какво представлява тази основа? Тя не може да бъде нищо друго, освен това, което в частното се явява като форма на общото.
към текста >>
При размисъл върху нещата на неорганичната природа възприятието на
сетива
та ни дава на ръка съдържанието.
Тази разлика не лежи по такъв последователен начин на основата на никой подход в изследването както при това на Гьоте. Никой както Гьоте не е познал, че една наука на организмите трябва да бъде възможна без всякакъв мъглив мистицизъм, без теология, без приемането на някакви творящи мисли. Обаче също така никой както не го не е отхвърлял така категорично подхода, който иска да проучи органическия свят с методите на неорганичната естествена наука. Както видяхме, типът е едно по-пълна научна форма отколкото първичното явление. Той също така предполага една по-интензивна дейност на нашия дух отколкото изисква първичното явление.
При размисъл върху нещата на неорганичната природа възприятието на сетивата ни дава на ръка съдържанието.
Нашата сетивна организация е тази, която тук ни доставя това, което в света на организмите получаваме чрез духа. За да възприемаме сладко, кисело, топло, студено, светлина, цвят и т.н., ние се нуждаем само от здрави сетива. Тук в мисленето към веществото трябва да намерим само формата. Обаче в типа съдържание и форма са тясно свързани едно с друго. Ето защо типът не определя съдържанието чисто формално, както законът прави това, а той прониква живо това съдържание отвътре, като нещо собствено негово.
към текста >>
За да възприемаме сладко, кисело, топло, студено, светлина, цвят и т.н., ние се нуждаем само от здрави
сетива
.
Обаче също така никой както не го не е отхвърлял така категорично подхода, който иска да проучи органическия свят с методите на неорганичната естествена наука. Както видяхме, типът е едно по-пълна научна форма отколкото първичното явление. Той също така предполага една по-интензивна дейност на нашия дух отколкото изисква първичното явление. При размисъл върху нещата на неорганичната природа възприятието на сетивата ни дава на ръка съдържанието. Нашата сетивна организация е тази, която тук ни доставя това, което в света на организмите получаваме чрез духа.
За да възприемаме сладко, кисело, топло, студено, светлина, цвят и т.н., ние се нуждаем само от здрави сетива.
Тук в мисленето към веществото трябва да намерим само формата. Обаче в типа съдържание и форма са тясно свързани едно с друго. Ето защо типът не определя съдържанието чисто формално, както законът прави това, а той прониква живо това съдържание отвътре, като нещо собствено негово. На нашия дух се поставя задачата, едновременно с формалното да вземе продуктивно участие в създаване на съдържанието. Един начин на мислене, на който съдържанието се явява в непосредствена връзка с формалното, се е наричало винаги интуитивно мислене.
към текста >>
Който не вижда в стоящия пред нас свят, доколкото ние го изпитваме със
сетива
та или го проникваме с нашето мислене, нищо повече освен един отблясък, един образ на нещо отвъдно, непознато, действуващо, което остава скрито не само за първия поглед, но и въпреки всяко научно изследване, той може да вижда без съмнение само в доказателствения метод един заместител за липсващото проникване в същността на нещата.
Едното му стана ясно чрез другото. Поради това той очертаваше също с ярки черти същността на неорганичното. За подценяване на работата с интуицията допринася не малко фактът, че на нейните постижения не се отдава онова доверие, онази степен на доверие, както на доказателните науки. Често пъти наука се нарича само това, което е било доказано, а останалото вяра. Трябва да се помисли, че интуицията означава нещо съвършено различно в нашето научно направление, което е убедено, че в мисленето ние схващаме действително ядката на света, а не както в онова научно направление, което поставя тази ядка на света в една неизследваема отвъдна област.
Който не вижда в стоящия пред нас свят, доколкото ние го изпитваме със сетивата или го проникваме с нашето мислене, нищо повече освен един отблясък, един образ на нещо отвъдно, непознато, действуващо, което остава скрито не само за първия поглед, но и въпреки всяко научно изследване, той може да вижда без съмнение само в доказателствения метод един заместител за липсващото проникване в същността на нещата.
Тъй като не се издига до възгледа, че една мислителна връзка се ражда непосредствено чрез даденото в мисълта действително съдържание, е следователно чрез самата вещ, той счита, че може да подкрепи тази мислителна връзка само благодарение на това, че тя е в съзвучие с някои основни убеждения (аксиоми), които са толкова прости, че нито са способни за едно доказателство, нито се нуждаят от такова. Ако тогава му се даде едно научно твърдение, което по цялото си естество изключва доказателния метод, то му се струва натрапено отвън; пред него застава една истина, без той да познае, какви са основанията на нейната валидност. Той вярва, че няма едно знание, едно разбиране в нещата, а вярва, че може да се отдаде само на една вяра, че съществуват някакви основания за нейната валидност вън от неговата мислителна способност. Нашият възглед за света не е изложен на опитността, границите на доказателния метод да се считат същевременно като граници на научното убеждение. Той ни доведе до разбирането, че ядката на света се влива в нашето мислене, че ние не само мислим върху същността на света, а мисленето е едно сливане със същността на действителността.
към текста >>
30.
08_а. ДУХОВНИТЕ НАУКИ - А. УВОД. ДУХ И ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако човекът би бил само едно същество надарено със
сетива
, без духовно схващане, то неорганичната природа би била не по-малко зависима от природни закони, но тези закони никога не биха се явили в съществуване.
Тези последните изискват едно съвършено различно отнасяне на човешкия дух към обекта в сравнение с естествените науки. При естествените науки духът имаше да играе една универсална роля. На него се падаше задачата да доведе до завършек самия миров процес. Това, което съществуваше без духа, беше половината от действителността, беше незавършено, във всички точки само частично произведение. Тук духът трябва да извиква в съществуване най-вътрешните двигателни пружини на действителността, които без съмнение и без него биха имали значение и без неговата субективна намеса.
Ако човекът би бил само едно същество надарено със сетива, без духовно схващане, то неорганичната природа би била не по-малко зависима от природни закони, но тези закони никога не биха се явили в съществуване.
Наистина би имало същества, които биха възприемали произведеното (сетивния свят), но не и произвеждащото. Това, което се изявява в човешкия дух, е действително същинската, а именно най-истинската форма на природата, докато за едно същество надарено само със сетива съществува само нейната външна форма. Тук науката има една роля от световно значение. Тя е завършекът на делото на творението. Това е обяснението на природата със самата себе си, което се извършва в съзнанието на човека.
към текста >>
Това, което се изявява в човешкия дух, е действително същинската, а именно най-истинската форма на природата, докато за едно същество надарено само със
сетива
съществува само нейната външна форма.
На него се падаше задачата да доведе до завършек самия миров процес. Това, което съществуваше без духа, беше половината от действителността, беше незавършено, във всички точки само частично произведение. Тук духът трябва да извиква в съществуване най-вътрешните двигателни пружини на действителността, които без съмнение и без него биха имали значение и без неговата субективна намеса. Ако човекът би бил само едно същество надарено със сетива, без духовно схващане, то неорганичната природа би била не по-малко зависима от природни закони, но тези закони никога не биха се явили в съществуване. Наистина би имало същества, които биха възприемали произведеното (сетивния свят), но не и произвеждащото.
Това, което се изявява в човешкия дух, е действително същинската, а именно най-истинската форма на природата, докато за едно същество надарено само със сетива съществува само нейната външна форма.
Тук науката има една роля от световно значение. Тя е завършекът на делото на творението. Това е обяснението на природата със самата себе си, което се извършва в съзнанието на човека. Мисленето е последният член в поредицата от процеси, които образуват природата. Не така е при духовната наука.
към текста >>
31.
00. ПРЕДГОВОР
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Той показа, че първоосновата на нещата, намираща се извън обсега на нашите
сетива
и нашия разум и които неговите предшественици са търсили с помощта на невярно разбирани понятия, е недостъпна за нашата познавателна способност.
Съвременната философия страда от една нездрава вяра в Кант. Нека настоящия труд допринесе за преодоляването на тази вяра. Би било престъпно да подценим безсмъртните заслуги на този човек за развитието на немската наука. Обаче ние сме длъжни да осъзнаем най-после, че само тогава ще поставим началото на едно действително задоволяващо обхващане за света и живота, когато застанем на решителна противоположна позиция спрямо този ум. Какво направи Кант?
Той показа, че първоосновата на нещата, намираща се извън обсега на нашите сетива и нашия разум и които неговите предшественици са търсили с помощта на невярно разбирани понятия, е недостъпна за нашата познавателна способност.
От това той заключава, че нашият научен стремеж трябва да се придържа в пределите на достойното за опита и не може да се издигне до познанието на свръхсетивната първооснова на "вещта в себе си". Но ако тази "вещ в себе си", заедно с отвъдната първооснова на нещата, е само един признак, що тогава? Лесно е да се разбере, че работата стои именно така. Да се изследва най-дълбоката същност на нещата, тяхното основно начало е едни неотделни от човешката природа стремеж. Този стремеж лежи в основата на всяка научна деятелност.
към текста >>
32.
03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Към тези доводи на физика, като допълнение, се присъединяват и доводите на психо-физика, намерили своя израз в учението за специфичните енергии на
сетива
та.
Явленията на разлагането на светлината, на пречупването, на интерференцията и поляризацията ни учат, че на посочените по-горе качества на усещанията във външното пространство отговарят известни напречни трептения, които се чувствуваме принудени да приписваме отчасти на телата, отчасти на едно неизмеримо тънко еластично вещество на етера. По-нататък физикът се чувствува принуден изхождайки от някои явления в телесния свят да се откаже от вярата в неприривността на предметите в пространството и да сведе тези предмети към системи от извънредно дребни частици /молекули, атоми/, чиито размери по отношение разстоянието им една от друга са неизмеримо малки. От това се вади заключение, че всяко действие на телата едно върху друго става чрез празното пространство и по този начин, то се явява истинско .............. /действие на разстояние/. Физиката счита за правилно да приеме, че действието на телата върху нашите сетивни органи става не чрез непосредствено съприкосновение, защото винаги трябва, да съществува известно, макар и малко разстояние между съответното на тялото място върху кожата и самите тези тела. От тук следва, че това, което чувствуваме като твърдост и топлина на телата, е само реакция на окончанията на нашите осезателни топлинни нерви към действуващите чрез празното пространство молекулярни сили на телата.
Към тези доводи на физика, като допълнение, се присъединяват и доводите на психо-физика, намерили своя израз в учението за специфичните енергии на сетивата.
Йохан Мюлер е показал, че всяко сетиво може да бъде възбудено само по свойствен за него начин, обусловен от неговата организация и че то винаги реагира еднакво, каквото и външно впечатление да му действува отвън. Ако възбудим зрителния нерв, ние ще изпитаме светлина, безразлично дали на нерва въздействува електрическият ток или светлината. От друга, страна, еднакви външни процеси предизвикват съвършено различни усещания, според това, от кои сетива се възприемат. От това се прави извода, че във външния свят съществува само едни род процеси, а именно движение, и че многообразието на възприемания от нас свят е всъщност само реакция на нашите сетива към тези процеси. Съгласно този възглед, ние възприемаме не външния свят, а само предизвикалите от него субективни усещания в нас.
към текста >>
От друга, страна, еднакви външни процеси предизвикват съвършено различни усещания, според това, от кои
сетива
се възприемат.
Физиката счита за правилно да приеме, че действието на телата върху нашите сетивни органи става не чрез непосредствено съприкосновение, защото винаги трябва, да съществува известно, макар и малко разстояние между съответното на тялото място върху кожата и самите тези тела. От тук следва, че това, което чувствуваме като твърдост и топлина на телата, е само реакция на окончанията на нашите осезателни топлинни нерви към действуващите чрез празното пространство молекулярни сили на телата. Към тези доводи на физика, като допълнение, се присъединяват и доводите на психо-физика, намерили своя израз в учението за специфичните енергии на сетивата. Йохан Мюлер е показал, че всяко сетиво може да бъде възбудено само по свойствен за него начин, обусловен от неговата организация и че то винаги реагира еднакво, каквото и външно впечатление да му действува отвън. Ако възбудим зрителния нерв, ние ще изпитаме светлина, безразлично дали на нерва въздействува електрическият ток или светлината.
От друга, страна, еднакви външни процеси предизвикват съвършено различни усещания, според това, от кои сетива се възприемат.
От това се прави извода, че във външния свят съществува само едни род процеси, а именно движение, и че многообразието на възприемания от нас свят е всъщност само реакция на нашите сетива към тези процеси. Съгласно този възглед, ние възприемаме не външния свят, а само предизвикалите от него субективни усещания в нас. Към доводите на физиката трябва да прибавим и доводите на физиологията. Първата изучава явленията, извършващи се вън от нашия организъм и отговарящи на възприятията; втората се стреми да изучава процесите и собственото тяло на човека, които стават през време, когато в нас е предизвикало известно усетно качество. Физиологията учи, че епидермисът е съвършено нечувствителен към раздразненията на външния свят.
към текста >>
От това се прави извода, че във външния свят съществува само едни род процеси, а именно движение, и че многообразието на възприемания от нас свят е всъщност само реакция на нашите
сетива
към тези процеси.
От тук следва, че това, което чувствуваме като твърдост и топлина на телата, е само реакция на окончанията на нашите осезателни топлинни нерви към действуващите чрез празното пространство молекулярни сили на телата. Към тези доводи на физика, като допълнение, се присъединяват и доводите на психо-физика, намерили своя израз в учението за специфичните енергии на сетивата. Йохан Мюлер е показал, че всяко сетиво може да бъде възбудено само по свойствен за него начин, обусловен от неговата организация и че то винаги реагира еднакво, каквото и външно впечатление да му действува отвън. Ако възбудим зрителния нерв, ние ще изпитаме светлина, безразлично дали на нерва въздействува електрическият ток или светлината. От друга, страна, еднакви външни процеси предизвикват съвършено различни усещания, според това, от кои сетива се възприемат.
От това се прави извода, че във външния свят съществува само едни род процеси, а именно движение, и че многообразието на възприемания от нас свят е всъщност само реакция на нашите сетива към тези процеси.
Съгласно този възглед, ние възприемаме не външния свят, а само предизвикалите от него субективни усещания в нас. Към доводите на физиката трябва да прибавим и доводите на физиологията. Първата изучава явленията, извършващи се вън от нашия организъм и отговарящи на възприятията; втората се стреми да изучава процесите и собственото тяло на човека, които стават през време, когато в нас е предизвикало известно усетно качество. Физиологията учи, че епидермисът е съвършено нечувствителен към раздразненията на външния свят. Така например, за да могат въздействията на външния свят да възбудят окончанията на нашите осезателни нерви в периферията на нашето тяло, процесът на трептенията трябва да бъде продължителен отначало през епидермиса.
към текста >>
При усещането на слуха или зрението, външният процес на движението преди да стигне до нерва се изменя освен това в цяла редица предавателни органи на
сетива
та.
Съгласно този възглед, ние възприемаме не външния свят, а само предизвикалите от него субективни усещания в нас. Към доводите на физиката трябва да прибавим и доводите на физиологията. Първата изучава явленията, извършващи се вън от нашия организъм и отговарящи на възприятията; втората се стреми да изучава процесите и собственото тяло на човека, които стават през време, когато в нас е предизвикало известно усетно качество. Физиологията учи, че епидермисът е съвършено нечувствителен към раздразненията на външния свят. Така например, за да могат въздействията на външния свят да възбудят окончанията на нашите осезателни нерви в периферията на нашето тяло, процесът на трептенията трябва да бъде продължителен отначало през епидермиса.
При усещането на слуха или зрението, външният процес на движението преди да стигне до нерва се изменя освен това в цяла редица предавателни органи на сетивата.
Това възбуждение на нервното окончание трябва да стигне чрез нерва до централния орган и тук само може да се извърши това, от което, въз основа на чието механическите процеси в мозъка, се предизвиква усещането. Ясно е, че благодарение на тези изменения, които изпитва раздразнението, действуващо на сетивните органи, това раздразнение толкова много се изменя, че трябва да се заличи всяка следа на сходство между първото въздействие на сетивата и появяващото се, накрая, усещане в съзнанието. Хартман приключва равносметката на тези разсъждения със следните думи: "Това съдържание на съзнанието се състои първоначално от усещания, с които душата реагира рефлексно на състоянието на движение на своя мозъчен център, но които нямат ни най-малко сходство с молекулярните състояния на движение, които ги предизвикват". Който размисли до края този ход на мислите, трябва да се съгласи, че ако той би бил верен, в нашето съзнание не би се съдържало и най-малкия остатък от това, което може да се нарече външно съществувание. Хартман прибавя към физическите и физиологически доводи против така наречения "наивен реализъм" още и такива, които той нарича философски в собствения смисъл на тази дума.
към текста >>
Ясно е, че благодарение на тези изменения, които изпитва раздразнението, действуващо на сетивните органи, това раздразнение толкова много се изменя, че трябва да се заличи всяка следа на сходство между първото въздействие на
сетива
та и появяващото се, накрая, усещане в съзнанието.
Първата изучава явленията, извършващи се вън от нашия организъм и отговарящи на възприятията; втората се стреми да изучава процесите и собственото тяло на човека, които стават през време, когато в нас е предизвикало известно усетно качество. Физиологията учи, че епидермисът е съвършено нечувствителен към раздразненията на външния свят. Така например, за да могат въздействията на външния свят да възбудят окончанията на нашите осезателни нерви в периферията на нашето тяло, процесът на трептенията трябва да бъде продължителен отначало през епидермиса. При усещането на слуха или зрението, външният процес на движението преди да стигне до нерва се изменя освен това в цяла редица предавателни органи на сетивата. Това възбуждение на нервното окончание трябва да стигне чрез нерва до централния орган и тук само може да се извърши това, от което, въз основа на чието механическите процеси в мозъка, се предизвиква усещането.
Ясно е, че благодарение на тези изменения, които изпитва раздразнението, действуващо на сетивните органи, това раздразнение толкова много се изменя, че трябва да се заличи всяка следа на сходство между първото въздействие на сетивата и появяващото се, накрая, усещане в съзнанието.
Хартман приключва равносметката на тези разсъждения със следните думи: "Това съдържание на съзнанието се състои първоначално от усещания, с които душата реагира рефлексно на състоянието на движение на своя мозъчен център, но които нямат ни най-малко сходство с молекулярните състояния на движение, които ги предизвикват". Който размисли до края този ход на мислите, трябва да се съгласи, че ако той би бил верен, в нашето съзнание не би се съдържало и най-малкия остатък от това, което може да се нарече външно съществувание. Хартман прибавя към физическите и физиологически доводи против така наречения "наивен реализъм" още и такива, които той нарича философски в собствения смисъл на тази дума. При логическото разглеждане на двата първи довода ние забелязваме, че можем да бъдем, всъщност, до посочения резултат само тогава, когато изхождаме от съществуването и връзката на външните неща, така както ги приема наивното съзнание и след това проучим, как този външен свят може при нашата организация да проникне в нашето съзнание. Видяхме, че всяка следа от такъв външен свят се изгубва за нас по пътя на сетивното впечатление до влизането му в нашето съзнание и в това последното не остава нищо, освен нашите представи.
към текста >>
Отначало от усещанията на зрителното и осезателното,
сетива
та си изграждат пространственият образ на света, в който след това се включват усещанията на останалите
сетива
.
Който размисли до края този ход на мислите, трябва да се съгласи, че ако той би бил верен, в нашето съзнание не би се съдържало и най-малкия остатък от това, което може да се нарече външно съществувание. Хартман прибавя към физическите и физиологически доводи против така наречения "наивен реализъм" още и такива, които той нарича философски в собствения смисъл на тази дума. При логическото разглеждане на двата първи довода ние забелязваме, че можем да бъдем, всъщност, до посочения резултат само тогава, когато изхождаме от съществуването и връзката на външните неща, така както ги приема наивното съзнание и след това проучим, как този външен свят може при нашата организация да проникне в нашето съзнание. Видяхме, че всяка следа от такъв външен свят се изгубва за нас по пътя на сетивното впечатление до влизането му в нашето съзнание и в това последното не остава нищо, освен нашите представи. Ето защо трябва да приемем, че образът на външния свят, който ние в действителност имаме, се изгражда чрез душата от материалите на усещанията.
Отначало от усещанията на зрителното и осезателното, сетивата си изграждат пространственият образ на света, в който след това се включват усещанията на останалите сетива.
Ако се видим принудени да /търсим/ мислим известен комплекс от усещания, като нещо свързано, ние идваме до понятието на субстанция, която разглеждаме като техен носител. Ако забележим, че в някоя субстанция едни качества на усещането изчезват, а други се изявяват отново, ние приписваме това на управляваната от закона причинност за промяната на явленията. Така според това разбиране, целият наш образ на света е съставен от субективното съдържание на усещанията, регулирано от нашата собствена душевна дейност. Хартман казва: "Възприеманото от субекта е винаги само изменението на неговите собствени психически състояния и нищо друго"/1/. Сега нека се запитаме: по какъв начин считаме до такова убеждение?
към текста >>
33.
04. ИЗХОДНИ ТОЧКИ НА ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Ако внезапно от нещо би било създадено едно същество е напълно развит човешки интерес и то би застанало пред света, първото впечатление, което този последният би оказал на неговите
сетива
и на неговото мислене би било приблизително това, което нарекохме непосредствено даден образ на света не се представя на човека в този вид и нито един момент на неговия живот.
Рудиментарният орган на животното, нямащ, може би, при по-късната, осветена вече от познанието степен на познанието, никакво значение за неговото развитие и живот, има еднакво право на внимание, както и най-благородната и необходима част на организма. До момента на всяка познавателна дейност в образи на света нищо не се явява като субстанция, нищо като случайност, нищо като причина или действие; противоположностите на материята и духа, на тялото и душата, още не са създадени. Но за намиращия се на тази степен образ на света ние трябва да се въздържаме от всяко друго сказуемо. Този образ на света ни може да бъде разбираем нито като субективен или обективен, нито като случаен или необходим; дали той е вещ в себе си или просто представа, това не бива да решаваме на тази степен. Както вече видяхме, познанията на физиката и физиологията, съблазняващи ни да подведем даденото под една от посочените категории, не могат да бъдат поставени начело на теорията на познанието.
Ако внезапно от нещо би било създадено едно същество е напълно развит човешки интерес и то би застанало пред света, първото впечатление, което този последният би оказал на неговите сетива и на неговото мислене би било приблизително това, което нарекохме непосредствено даден образ на света не се представя на човека в този вид и нито един момент на неговия живот.
В неговото развитие никъде не съществуват граници между чистото, пасивното обръщение навън към непосредствено даденото и неговото известно съмненно към нашето установено начало на теорията на познанието. Едуард Ф. Хартман, например, казва: "Ние не питаме, какво е съдържанието на съзнанието у спящия спрямо съзнанието на детето или у стоящото на по-ниска степен на живите същества животно, понеже философствуващия човек няма за това никаква опитност и изводите с помощта, на които той се опитва да възстанови това съдържание на съзнанието на примитивните биогенетически или онтогенетически степени, трябва все така да се основава на неговата лична опитност. По този начин ние трябва преди всичко да установим, какво представлява по себе си съдържанието на съзнанието, намерено от философствуващия човек в началото на философското размишление/1/. Но против това може да възрази, че образът на света, който имаме в началото на философското размишление носи вече в себе си сказуемите, добити посредством познанието.
към текста >>
Измамата на
сетива
та не може да бъде заблуждение.
Защото оправданието на това последното зависи от законите, които се поставят в основата на акта на познанието. Но то може да се яви само в течение на теоретико-познавателното изследване. Само когато се казва: аз изключвам всички мислителни, постигнати чрез познанието определения, от моя образ на света и запазвам само всичко онова, което се явява на хоризонта на моето наблюдение без моето участие, само тогава е изключена всякаква грешка. Там където по принцип се въздържам от всякакво изказване, там аз не мога да направя никаква грешка. Доколкото гносеологически става въпрос за заблуждение, то може да се намира само вътре в акта на познанието.
Измамата на сетивата не може да бъде заблуждение.
Когато при изгрев луната изглежда по-голяма, отколкото когато се намира на зенита, имаме работа не със заблуждение, а с факта добре обоснован в законите на природата. Грешката в познанието би възникнала само когато при съчетанието на данните на възприятията в мисленето, бихме изтълкували по неправилен начин споменатото по-горе "по-голямо" или "по-малко". Но това тълкуване се съдържа вече вътре в акта на познанието. Ако искаме действително да разберем познанието в неговата цяла същина, нужно е без съмнение преди всичко да го хванем там, където то стои пред своето начало, където то започва. Ясно е също така, че онова, което се намира преди това начало, не може да бъде привлечено за обяснение на познанието, но трябва да бъде именно предположено.
към текста >>
34.
01. РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА'
GA_4 Философия на свободата
Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909 „учение за
сетива
та".
Единственият начин да се прехвърли мост между сетивните възприятия и духовния „световен ред", а с това да се стигне и до едно по-дълбоко разбиране на света, се състои в преодоляването на съществуващите познавателни граници. За Рудолф Щайнер несетивните сили бяха неоспорим факт, също както и физическите природни сили. Ето защо той насочи своето внимание и в двете посоки. Изходната точка на неговото грандиозно дело следва да търсим в естественонаучните му разработки и студиите, свързани с теория на познанието от осемдесетте години на 19 век. Но „познанието" при Рудолф Щайнер далеч не се ограничава само в непосредственото разглеждане на съществото „човек" и неговите връзки с външния свят, В случаят и това е съществен признак на антропософското духовно изследване наред с общоизвестните и „признати" душевни способности, чрез „концентрация" и други разновидности на „душевно обучение", се стига до едно задълбочаване и разширяване на човешкото съзнание.
Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909 „учение за сетивата".
В него виждаме, как Рудолф Щайнер придава стойност не на случайните резултати от едно или друго духовно изследване, а на екзактното описание, проследяващо прехода от „обикновените" сетивнофизически факти към несетивно-духовните явления. За него вярната и очна представа за човешките сетива като необходими „органи", с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата „Философия на свободата" в сферата на духовно-практическия живот. Към „досегашните пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота", „движението", „равновесието", „топлината", „словото", „мисълта" и „Азът". През следващите десетилетия след като е направил разтърсващи разкрития, засягащи основите на психологията, философията, антропологията и христологията Рудолф Щайнер разширява своите лекционни цикли и в областта на педагогиката, медицината, физиката, икономиката, селското стопанство. Още преди своя редовен университетски курс във Виенската политехника, Рудолф Щайнер се запознава подробно с Кантовата „Критика на чистия разум", както и с основните трудове на Фихте и Хегел.
към текста >>
За него вярната и очна представа за човешките
сетива
като необходими „органи", с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата „Философия на свободата" в сферата на духовно-практическия живот.
Ето защо той насочи своето внимание и в двете посоки. Изходната точка на неговото грандиозно дело следва да търсим в естественонаучните му разработки и студиите, свързани с теория на познанието от осемдесетте години на 19 век. Но „познанието" при Рудолф Щайнер далеч не се ограничава само в непосредственото разглеждане на съществото „човек" и неговите връзки с външния свят, В случаят и това е съществен признак на антропософското духовно изследване наред с общоизвестните и „признати" душевни способности, чрез „концентрация" и други разновидности на „душевно обучение", се стига до едно задълбочаване и разширяване на човешкото съзнание. Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909 „учение за сетивата". В него виждаме, как Рудолф Щайнер придава стойност не на случайните резултати от едно или друго духовно изследване, а на екзактното описание, проследяващо прехода от „обикновените" сетивнофизически факти към несетивно-духовните явления.
За него вярната и очна представа за човешките сетива като необходими „органи", с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата „Философия на свободата" в сферата на духовно-практическия живот.
Към „досегашните пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота", „движението", „равновесието", „топлината", „словото", „мисълта" и „Азът". През следващите десетилетия след като е направил разтърсващи разкрития, засягащи основите на психологията, философията, антропологията и христологията Рудолф Щайнер разширява своите лекционни цикли и в областта на педагогиката, медицината, физиката, икономиката, селското стопанство. Още преди своя редовен университетски курс във Виенската политехника, Рудолф Щайнер се запознава подробно с Кантовата „Критика на чистия разум", както и с основните трудове на Фихте и Хегел. За тези младежки години, той пише в „Моят жизнен път" (Събр. Съч. №28, 1962 г., 52 стр.): „По това време пред мен назряваше задачата да пренеса живия трепет на човешката душа в строгите форми на мисленето.
към текста >>
Към „досегашните пет
сетива
, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота", „движението", „равновесието", „топлината", „словото", „мисълта" и „Азът".
Изходната точка на неговото грандиозно дело следва да търсим в естественонаучните му разработки и студиите, свързани с теория на познанието от осемдесетте години на 19 век. Но „познанието" при Рудолф Щайнер далеч не се ограничава само в непосредственото разглеждане на съществото „човек" и неговите връзки с външния свят, В случаят и това е съществен признак на антропософското духовно изследване наред с общоизвестните и „признати" душевни способности, чрез „концентрация" и други разновидности на „душевно обучение", се стига до едно задълбочаване и разширяване на човешкото съзнание. Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909 „учение за сетивата". В него виждаме, как Рудолф Щайнер придава стойност не на случайните резултати от едно или друго духовно изследване, а на екзактното описание, проследяващо прехода от „обикновените" сетивнофизически факти към несетивно-духовните явления. За него вярната и очна представа за човешките сетива като необходими „органи", с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата „Философия на свободата" в сферата на духовно-практическия живот.
Към „досегашните пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота", „движението", „равновесието", „топлината", „словото", „мисълта" и „Азът".
През следващите десетилетия след като е направил разтърсващи разкрития, засягащи основите на психологията, философията, антропологията и христологията Рудолф Щайнер разширява своите лекционни цикли и в областта на педагогиката, медицината, физиката, икономиката, селското стопанство. Още преди своя редовен университетски курс във Виенската политехника, Рудолф Щайнер се запознава подробно с Кантовата „Критика на чистия разум", както и с основните трудове на Фихте и Хегел. За тези младежки години, той пише в „Моят жизнен път" (Събр. Съч. №28, 1962 г., 52 стр.): „По това време пред мен назряваше задачата да пренеса живия трепет на човешката душа в строгите форми на мисленето. Постепенно моите усилия, свързани с яснотата и точността на естественонаучните понятия, ме убедиха, че единствено възможната изходна точка за едно истинско познание, се намира в действеността на човешкия „Аз".
към текста >>
35.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
Ние никога не сме доволни от това, което природата излага пред нашите
сетива
.
Всеки поглед към природата поражда у нас куп въпроси. Чрез всяко явление, с което се сблъскваме, на нас ни се поставя някаква задача. За нас всяко преживяване се превръща в загадка. От яйцето виждаме да излиза сходна на майката твар и се питаме за причината на това сходство. Наблюдаваме как едно живо същество расте и се развива до определена степен на съвършенство и издирваме предпоставките за установеното.
Ние никога не сме доволни от това, което природата излага пред нашите сетива.
Навред търсим онова, което наричаме обяснение на фактите. Търсеното от нас в нещата повече от онова, което те непосредствено ни предлагат, разполовява цялата ни същност на две части; ние осъзнаваме нашата противопоставеност спрямо света. Пред него ние заставаме като една самостоятелна същност. Универсумът ни се явява в двете противоположности Аз и свят. Тази разделителна стена между себе си и света издигаме в момента, когато у нас се пробуди съзнанието.
към текста >>
Изживявайки се като „Аз", човекът не може да отнесе този „Аз" другаде, освен на страната на Духа; а противопоставяйки този „Аз" на света, към последния той трябва да причисли достъпния за
сетива
та свят на възприятията, материалния свят.
По- нататък ще видим, че тази цел може да се постигне, само ако задачата на научния изследовател се схваща много по-дълбоко, отколкото това обичайно се прави. Цялостното съотношение, изложено тук от мен, ни се представя в едно световноисторическо явление: в противостоенето на схващането за единния свят, или монизма, и на теорията за двата свята, или дуализма. Дуализмът насочва поглед само върху извършеното от съзнанието на човека разделение между Аз и свят. Целият му стремеж е една безплодна борба за примиряване на тези противоположности, които нарича ту Дух и материя, ту субект и обект, ту мислене и явление. Той има усещането, че между двата свята трябва да съществува мост, ала не е в състояние да го намери.
Изживявайки се като „Аз", човекът не може да отнесе този „Аз" другаде, освен на страната на Духа; а противопоставяйки този „Аз" на света, към последния той трябва да причисли достъпния за сетивата свят на възприятията, материалния свят.
По такъв начин човекът сам се поставя в противоположността: Дух и свят. Той трябва да стори това, след като и собственото му тяло спада към материалния свят. Така „Азът" принадлежи към духовното като една негова част, а възприеманите от сетивата материални неща и процеси - към „светът". В основната загадка на собственото си същество, човекът трябва неминуемо да преоткрие всички загадки, отнасящи се до Духа и материята. Монизмът насочва поглед изцяло върху единството и се старае да отрече или да заличи наличните противоположности.
към текста >>
Така „Азът" принадлежи към духовното като една негова част, а възприеманите от
сетива
та материални неща и процеси - към „светът".
Целият му стремеж е една безплодна борба за примиряване на тези противоположности, които нарича ту Дух и материя, ту субект и обект, ту мислене и явление. Той има усещането, че между двата свята трябва да съществува мост, ала не е в състояние да го намери. Изживявайки се като „Аз", човекът не може да отнесе този „Аз" другаде, освен на страната на Духа; а противопоставяйки този „Аз" на света, към последния той трябва да причисли достъпния за сетивата свят на възприятията, материалния свят. По такъв начин човекът сам се поставя в противоположността: Дух и свят. Той трябва да стори това, след като и собственото му тяло спада към материалния свят.
Така „Азът" принадлежи към духовното като една негова част, а възприеманите от сетивата материални неща и процеси - към „светът".
В основната загадка на собственото си същество, човекът трябва неминуемо да преоткрие всички загадки, отнасящи се до Духа и материята. Монизмът насочва поглед изцяло върху единството и се старае да отрече или да заличи наличните противоположности. Никой от двата възгледа не води до удовлетворение, защото те не оценяват фактите правдиво. Дуализмът разглежда Духа (Аз) и Материята (свят) като две коренно различни същности и затова не може да проумее как двете могат да си въздействат. Откъде Духът ще знае какво става в материята, ако нейната своеобразна природа му е съвсем чужда?
към текста >>
„
Сетива
та ни предават... въздействия на нещата - не точни образи, а още по-малко самите неща.
По този начин спиритуализмът се превръща в едностранчив идеализъм. Той не съумява посредством света на идеите да потърси един духовен свят, а вижда духовния свят в самия свят на идеите. Това го кара като омагьосан да спре и да ограничи своя светоглед в рамките на действеността на самия Аз. Странна разновидност на идеализма е гледището на Фридрих Алберт Лангес, застъпено в неговата доста четена „История на материализма". Той приема, че материализмът е съвсем прав, като обявява всички явления на света, включително нашето мислене, за продукт на чисто материални процеси; само че и обратното, материята и нейните процеси от своя страна били пък продукт на нашето мислене.
„Сетивата ни предават... въздействия на нещата - не точни образи, а още по-малко самите неща.
Но към тези прости въздействия спадат също самите сетива ведно с мозъка и допусканите в него молекулярни движения." Това означава, че нашето мислене се поражда от материалните процеси, а те пък - от мисленето на Аза. Следователно философията на Лангес не е нищо друго освен превъплътената в понятия история за славния Мюнхаузен, който се повдигал във въздуха, теглейки собствения си перчем. Третата форма на монизма е тази, която и в най-простата даденост (атома) вижда съчетани двете същности - материя и Дух. С това обаче не се постига нищо, освен че въпросът, който всъщност възниква в нашето съзнание, се пренася на друга сцена. Как на простата даденост се удава да се изяви по двояк начин, щом тя представлява неделимо единство?
към текста >>
Но към тези прости въздействия спадат също самите
сетива
ведно с мозъка и допусканите в него молекулярни движения." Това означава, че нашето мислене се поражда от материалните процеси, а те пък - от мисленето на Аза.
Той не съумява посредством света на идеите да потърси един духовен свят, а вижда духовния свят в самия свят на идеите. Това го кара като омагьосан да спре и да ограничи своя светоглед в рамките на действеността на самия Аз. Странна разновидност на идеализма е гледището на Фридрих Алберт Лангес, застъпено в неговата доста четена „История на материализма". Той приема, че материализмът е съвсем прав, като обявява всички явления на света, включително нашето мислене, за продукт на чисто материални процеси; само че и обратното, материята и нейните процеси от своя страна били пък продукт на нашето мислене. „Сетивата ни предават... въздействия на нещата - не точни образи, а още по-малко самите неща.
Но към тези прости въздействия спадат също самите сетива ведно с мозъка и допусканите в него молекулярни движения." Това означава, че нашето мислене се поражда от материалните процеси, а те пък - от мисленето на Аза.
Следователно философията на Лангес не е нищо друго освен превъплътената в понятия история за славния Мюнхаузен, който се повдигал във въздуха, теглейки собствения си перчем. Третата форма на монизма е тази, която и в най-простата даденост (атома) вижда съчетани двете същности - материя и Дух. С това обаче не се постига нищо, освен че въпросът, който всъщност възниква в нашето съзнание, се пренася на друга сцена. Как на простата даденост се удава да се изяви по двояк начин, щом тя представлява неделимо единство? В противовес на всички тези становища трябва да се изтъкне, че с основната и първична противоположност най-напред се срещаме в нашето собствено съзнание.
към текста >>
36.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
От друга страна, едни и същи външни дразнения предизвикват в различните
сетива
различни възприятия.
Аз просто съм извън тялото и възприемам само неговото въздействие върху организма ми. Тези разсъждения се допълват от теорията за така наречените специфични сетивни енергии, създадена от Й. Мюлер (1801 - 1858). Тя се състои в това, че всяко сетиво притежава свойството да реагира на всички външни дразнения само по един определен начин. Упражни ли се върху зрителния нерв някакво въздействие, възниква светлинно възприятие, все едно дали дразнението е причинено от това, което наричаме светлина, или пък върху нерва въздейства било механичен натиск, било електрически ток.
От друга страна, едни и същи външни дразнения предизвикват в различните сетива различни възприятия.
Оттук сякаш следва, че нашите сетива могат да предават само онова, което става в самите тях, но нищо от външния свят. Те определят възприятията според своето естество, физиологията показва, че за пряко знание не може да се говори и по отношение на онова, което обектите пораждат в нашите сетивни органи. Проследявайки процесите в собственото ни тяло, физиологът установява, че още в сетивните органи въздействията на външното движение се преоформят по най-разнообразен начин. Това най-ясно виждаме при окото и ухото. Те са много сложни органи, които значително променят външното дразнение, преди да го доведат до съответния нерв.
към текста >>
Оттук сякаш следва, че нашите
сетива
могат да предават само онова, което става в самите тях, но нищо от външния свят.
Тези разсъждения се допълват от теорията за така наречените специфични сетивни енергии, създадена от Й. Мюлер (1801 - 1858). Тя се състои в това, че всяко сетиво притежава свойството да реагира на всички външни дразнения само по един определен начин. Упражни ли се върху зрителния нерв някакво въздействие, възниква светлинно възприятие, все едно дали дразнението е причинено от това, което наричаме светлина, или пък върху нерва въздейства било механичен натиск, било електрически ток. От друга страна, едни и същи външни дразнения предизвикват в различните сетива различни възприятия.
Оттук сякаш следва, че нашите сетива могат да предават само онова, което става в самите тях, но нищо от външния свят.
Те определят възприятията според своето естество, физиологията показва, че за пряко знание не може да се говори и по отношение на онова, което обектите пораждат в нашите сетивни органи. Проследявайки процесите в собственото ни тяло, физиологът установява, че още в сетивните органи въздействията на външното движение се преоформят по най-разнообразен начин. Това най-ясно виждаме при окото и ухото. Те са много сложни органи, които значително променят външното дразнение, преди да го доведат до съответния нерв. После от периферния край на нерва промененото дразнение бива отвеждано до мозъка.
към текста >>
В нея не може да се намери нищо от онова, което е извън мен и първоначално е въздействало върху моите
сетива
.
Те обаче се срещат съчетани в един и същ обект. Следователно това съчетание трябва да бъде осъществено едва от самата душа. Ще рече, че душата сглобява в тела отделните усещания, опосредствувани от мозъка. От него поотделно получавам по съвсем различни пътища зрителни, осезателни и слухови усещания, които душата впоследствие сглобява в представата за тромпет. Тази крайна брънка (представата за тромпета) от един процес е най-първата даденост за моето съзнание.
В нея не може да се намери нищо от онова, което е извън мен и първоначално е въздействало върху моите сетива.
Външният обект напълно се е загубил по пътя към мозъка и чрез него към душата. В историята на човешкия духовен живот трудно ще се намери втора мисловна конструкция, която да е съставена с толкова находчивост, но която при по-точна проверка все пак да се разпада в нищо. Нека погледнем по-отблизо как се изгражда тя. Първо се изхожда от това, което е даденост за наивното съзнание - възприеманото нещо. После се посочва, че всичко, което се открива в това нещо, за нас не би съществувало, ако нямахме сетива.
към текста >>
После се посочва, че всичко, което се открива в това нещо, за нас не би съществувало, ако нямахме
сетива
.
В нея не може да се намери нищо от онова, което е извън мен и първоначално е въздействало върху моите сетива. Външният обект напълно се е загубил по пътя към мозъка и чрез него към душата. В историята на човешкия духовен живот трудно ще се намери втора мисловна конструкция, която да е съставена с толкова находчивост, но която при по-точна проверка все пак да се разпада в нищо. Нека погледнем по-отблизо как се изгражда тя. Първо се изхожда от това, което е даденост за наивното съзнание - възприеманото нещо.
После се посочва, че всичко, което се открива в това нещо, за нас не би съществувало, ако нямахме сетива.
Няма ли око, няма цвят. Значи цвета все още го няма в това, което въздейства върху окото. Той възниква едва чрез взаимодействието на окото с обекта. Следователно обектът е безцветен. Но цветът липсва също и в окото; защото тук е налице химически или физически процес, който първо чрез нерва бива отвеждан в мозъка, където поражда друг процес.
към текста >>
37.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Застъпващият това становище се интересува не за вътрешната взаимовръзка на своите осъзнати възприятия, а за техните вече неосъзнавани причини, които имат независещо от него битие, докато възприятията - по негово мнение - изчезват, щом той отвърне
сетива
та си от нещата.
Но убедителността на неговите доказателства е равна на нула. Когато се строи къща и при издигане на първия етаж се срути основата, тогава с нея рухва и първият етаж. Наивният реализъм и критическият идеализъм се отнасят като основата и първият етаж. Който застъпва възгледа, че целият възприеман свят е само свят на представите, и то като въздействие на непознатите за мен неща върху моята душа, за него същинският въпрос на познанието се свежда естествено не до съществуващите само в душата представи, а до нещата, които се намират отвъд нашето съзнание и са независими от нас. Той пита: колко от тях можем да опознаем косвено, след като те не са пряко достъпни за нашето наблюдение?
Застъпващият това становище се интересува не за вътрешната взаимовръзка на своите осъзнати възприятия, а за техните вече неосъзнавани причини, които имат независещо от него битие, докато възприятията - по негово мнение - изчезват, щом той отвърне сетивата си от нещата.
Според това гледище нашето съзнание функционира като огледало, чиито образи на определени предмети изчезват в мига, в който отразяващата му повърхност не е обърната към тях. Но който не вижда самите неща, а само техните огледални отражения, той трябва от поведението им чрез заключения да се осведоми непряко за естеството на нещата. Такова становище заема по-новото естествознание, което използва възприятията само като последно средство, за да намери обяснение за стоящите зад тях и сами реално съществуващи процеси на материята. Ако философът, като критически идеалист изобщо признава някакво битие, неговият стремеж към познание се насочва чрез косвено използване на представите единствено към това битие. Неговият интерес прескача субективния свят на представите и се устремява към това, което поражда представи.
към текста >>
За някакъв даден ни свят от представи, който изчезва, щом отвърнем
сетива
та си от външния свят, един сериозен стремеж към познание би пламнал дотолкова, доколкото този свят от представи е средството за косвено изследване на света на съществуващия сам за себе си Аз.
Гледището на Хартман се нарича реализъм, понеже излиза извън рамките на субективното, идеалното и се насочва към трансцендентното, реалното. - Б.а./ Общото на тези два възгледа с наивния реализъм е това, че се опитват да намерят своето място, чрез проучване на възприятията. Но в тази област те никъде не могат да намерят здрава почва. Главен въпрос за привърженика на трансценденталния реализъм би трябвало да бъде как Азът от самия себе си създава света на представите.
За някакъв даден ни свят от представи, който изчезва, щом отвърнем сетивата си от външния свят, един сериозен стремеж към познание би пламнал дотолкова, доколкото този свят от представи е средството за косвено изследване на света на съществуващия сам за себе си Аз.
Ако нещата от нашия опит бяха представи, тогава всекидневният ни живот щеше да прилича на сън, а опознаването на истинските факти щеше да напомня събуждане. Нашите съновидения също ни интересуват дотогава, докато сънуваме, т.е. докато не прозрем естеството им. В момента на събуждането ние вече не питаме за вътрешната взаимовръзка на нашите съновидения, а за физическите, физиологичните и психологическите процеси, които лежат в основата им. Философът, смятащ света за своя представа, в не по-голяма степен може да се интересува за вътрешната взаимовръзка на отделните неща в тази представа.
към текста >>
38.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Истинското виждане на тези вещества било невъзможно само поради грубоватостта на нашите
сетива
в сравнение с финото естество на тези вещества.
Онова, което ние мисловно прибавяме към обектите, е само мисъл за нещата. Мисълта не прибавя нищо реално към възприятието. Но наивният човек схваща сетивното възприятие като единствено свидетелство за реалността не само по отношение битието на нещата, а и по отношение на процесите. По негово мнение едно нещо може да въздейства на друго, само когато някоя налична за сетивното възприятие сила изхожда от едното и обхваща другото. По-старата физика смятала, че от телата изтичат много фини вещества и чрез нашите сетивни органи проникват в душата.
Истинското виждане на тези вещества било невъзможно само поради грубоватостта на нашите сетива в сравнение с финото естество на тези вещества.
Принципно тяхното реално съществуване се признавало на същата основа, на която се признавало за обектите от сетивния свят, а именно поради тяхната форма на битие, която се представяла за аналогична на онази от сетивно възприеманата реалност. Почиващата върху себе си същност на онова, което може да се изживее само мисловно, идеално, не се приема от наивното съзнание като реално в същия смисъл, както поддаващото се на сетивно преживяване. Оформеният „само като идея" обект, остава чиста фантазия дотогава, докато чрез сетивно възприятие не се стигне до убеждението за неговата реалност. Накратко казано, наивният човек държи да прибави към идеалното свидетелство на своето мислене и реалното свидетелство на сетивата. В тази нужда на наивния човек се крие причината за възникване на примитивните форми на вярата в откровението.
към текста >>
Накратко казано, наивният човек държи да прибави към идеалното свидетелство на своето мислене и реалното свидетелство на
сетива
та.
По-старата физика смятала, че от телата изтичат много фини вещества и чрез нашите сетивни органи проникват в душата. Истинското виждане на тези вещества било невъзможно само поради грубоватостта на нашите сетива в сравнение с финото естество на тези вещества. Принципно тяхното реално съществуване се признавало на същата основа, на която се признавало за обектите от сетивния свят, а именно поради тяхната форма на битие, която се представяла за аналогична на онази от сетивно възприеманата реалност. Почиващата върху себе си същност на онова, което може да се изживее само мисловно, идеално, не се приема от наивното съзнание като реално в същия смисъл, както поддаващото се на сетивно преживяване. Оформеният „само като идея" обект, остава чиста фантазия дотогава, докато чрез сетивно възприятие не се стигне до убеждението за неговата реалност.
Накратко казано, наивният човек държи да прибави към идеалното свидетелство на своето мислене и реалното свидетелство на сетивата.
В тази нужда на наивния човек се крие причината за възникване на примитивните форми на вярата в откровението. За наивното съзнание даденият чрез мисленето Бог винаги остава само един „измислен" Бог. Наивното съзнание държи той да му се разкрие чрез средства, които са достъпни за сетивното възприятие. Бог трябва да се яви въплътен; на мисловното свидетелство човек е склонен да обръща по-малко внимание, отколкото примерно на това, че божествеността се удостоверява чрез сетивно установимо превръщане на водата във вино. Самото познание наивният човек също си го представя като процес, аналогичен на сетивните процеси.
към текста >>
Нещата оставяли отпечатък в душата или изпращали образи, които прониквали чрез
сетива
та и т.н.
В тази нужда на наивния човек се крие причината за възникване на примитивните форми на вярата в откровението. За наивното съзнание даденият чрез мисленето Бог винаги остава само един „измислен" Бог. Наивното съзнание държи той да му се разкрие чрез средства, които са достъпни за сетивното възприятие. Бог трябва да се яви въплътен; на мисловното свидетелство човек е склонен да обръща по-малко внимание, отколкото примерно на това, че божествеността се удостоверява чрез сетивно установимо превръщане на водата във вино. Самото познание наивният човек също си го представя като процес, аналогичен на сетивните процеси.
Нещата оставяли отпечатък в душата или изпращали образи, които прониквали чрез сетивата и т.н.
Онова, което може да възприеме чрез сетивата си, наивният човек го смята за действително, а онова, за което няма такива възприятия (Бог, душа, познание и т.н.), него си го представя като аналогично на възприеманото. Ако поиска да изгради една наука, наивният реализъм ще я вижда изцяло като точно описание на възприятийното съдържание. За наивния реализъм понятията са само средство към целта. Те съществуват, за да създават идеални еквивалентни образи на възприятията. За самите неща те не означават нищо.
към текста >>
Онова, което може да възприеме чрез
сетива
та си, наивният човек го смята за действително, а онова, за което няма такива възприятия (Бог, душа, познание и т.н.), него си го представя като аналогично на възприеманото.
За наивното съзнание даденият чрез мисленето Бог винаги остава само един „измислен" Бог. Наивното съзнание държи той да му се разкрие чрез средства, които са достъпни за сетивното възприятие. Бог трябва да се яви въплътен; на мисловното свидетелство човек е склонен да обръща по-малко внимание, отколкото примерно на това, че божествеността се удостоверява чрез сетивно установимо превръщане на водата във вино. Самото познание наивният човек също си го представя като процес, аналогичен на сетивните процеси. Нещата оставяли отпечатък в душата или изпращали образи, които прониквали чрез сетивата и т.н.
Онова, което може да възприеме чрез сетивата си, наивният човек го смята за действително, а онова, за което няма такива възприятия (Бог, душа, познание и т.н.), него си го представя като аналогично на възприеманото.
Ако поиска да изгради една наука, наивният реализъм ще я вижда изцяло като точно описание на възприятийното съдържание. За наивния реализъм понятията са само средство към целта. Те съществуват, за да създават идеални еквивалентни образи на възприятията. За самите неща те не означават нищо. Реални за наивния реалист са единствено отделните лалета, които биват виждани или могат да бъдат видени; за него идеята за лале е нещо абстрактно - нереален мисловен образ, който душата си е съставила от общите за всички лалета белези.
към текста >>
Едно същество с по-малък брой
сетива
, отколкото са човешките, ще възприеме по-малко, докато друго с по-голям брой
сетива
ще възприеме повече от света.
Тъй като единствено чрез нашия субект това цяло се явява разкъсано на мястото между нашето възприятие и нашето понятие, в тяхното съединяване ни е дадено и едно истинско познание. За същества с друг свят на възприятията (например с удвоен брой сетивни органи) прекъсването на взаимовръзката би се появило на друго място, така че възстановяването й също би трябвало да има специфичен за тези същества облик. Въпросът за границата на познанието съществува единствено за наивния и за метафизическия реализъм, които в съдържанието на душата виждат само едно идейно представяне на света. За тях намиращото се извън субекта е нещо абсолютно, нещо почиващо на себе си, а съдържанието на субекта е негов образ, който чисто и просто се намира извън това абсолютно нещо. Съвършенството на познанието се опира на по-голямото или по-малкото сходство на образа с абсолютния обект.
Едно същество с по-малък брой сетива, отколкото са човешките, ще възприеме по-малко, докато друго с по-голям брой сетива ще възприеме повече от света.
Оттук първото ще има по-несъвършено познание от второто. За монизма работата стои по-иначе. Чрез органичното устройство на възприемащото същество се определя формата, където взаимовръзката на света се явява разединена на субект и обект. По отношение на този определен субект, обектът не е абсолютен, а само относителен. Следователно противопоставянето отново може да се преодолее единствено по съвсем специфичния, присъщ именно на човешкия субект начин.
към текста >>
Чрез разсъждения, насочени към такива и подобни явления, се стига до схващането, че обхватът на света на човешките възприятия е определен от обхвата на човешките
сетива
и че човекът би имал съвсем друг свят пред себе си, ако освен наличните си
сетива
имаше и други, или ако
сетива
та му изобщо бяха други.
Посредством индуктивни заключения на базата на своите възприятия той вярва, че може да определи как е сътворена тази обективна реалност. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Непредубеденото наблюдение над изживяваното под формата на възприятия и понятия, както бе направен опит за неговото описване в предходното изложение, периодично ще бъде смущавано от някои представи, възникващи под влияние на естествознанието. Изхождайки от него, се казва, че от светлинния спектър окото възприема цветовете от червено до виолетово. В областта на спектралното излъчване отвъд виолетовото има обаче сили, на които не отговаря цветовото възприятие в окото, а химическо въздействие; отвъд границата на червения диапазон също така се намират лъчения, които имат само топлинно въздействие.
Чрез разсъждения, насочени към такива и подобни явления, се стига до схващането, че обхватът на света на човешките възприятия е определен от обхвата на човешките сетива и че човекът би имал съвсем друг свят пред себе си, ако освен наличните си сетива имаше и други, или ако сетивата му изобщо бяха други.
Който се впуска в необуздани фантазии, за каквито доста изкусителен повод в тази насока дават преди всичко блестящите открития в по-новото естествознание, той навярно може да стигне до становището, че в наблюдателната сфера на човека попада само онова, което е в състояние да въздейства на сетивата му, оформени в съответствие с неговото органично устройство; че възприеманото в ограничения от неговото устройство вид той няма право да разглежда като меродавно за действителността; че всяко ново сетиво би трябвало да го поставя пред друг образ на действителността. Взето в съответните граници, всичко това представлява едно напълно оправдано мнение. Но ако чрез това мнение някой бъде разколебан в непредубеденото наблюдение на изтъкнатата в настоящото изложение връзка между възприятие и понятие, той си затваря пътя към едно познание за света и човека, коренящо се в действителността. Да се изживее същността на мисленето, тоест активно да се разкрие светът на понятията е нещо съвсем друго в сравнение с изживяването на нещо възприемаемо чрез сетивата. Каквито и други сетива да имаше човекът, никое от тях не би му предложило някаква действителност, ако той мисловно не изпълнеше с понятия възприетото чрез това сетиво; а всяко сетиво, от какъвто и вид да е то, дава - щом възприеманото от него е понятийно осмислено - на човека възможността да живее вътре в действителността.
към текста >>
Който се впуска в необуздани фантазии, за каквито доста изкусителен повод в тази насока дават преди всичко блестящите открития в по-новото естествознание, той навярно може да стигне до становището, че в наблюдателната сфера на човека попада само онова, което е в състояние да въздейства на
сетива
та му, оформени в съответствие с неговото органично устройство; че възприеманото в ограничения от неговото устройство вид той няма право да разглежда като меродавно за действителността; че всяко ново сетиво би трябвало да го поставя пред друг образ на действителността.
ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Непредубеденото наблюдение над изживяваното под формата на възприятия и понятия, както бе направен опит за неговото описване в предходното изложение, периодично ще бъде смущавано от някои представи, възникващи под влияние на естествознанието. Изхождайки от него, се казва, че от светлинния спектър окото възприема цветовете от червено до виолетово. В областта на спектралното излъчване отвъд виолетовото има обаче сили, на които не отговаря цветовото възприятие в окото, а химическо въздействие; отвъд границата на червения диапазон също така се намират лъчения, които имат само топлинно въздействие. Чрез разсъждения, насочени към такива и подобни явления, се стига до схващането, че обхватът на света на човешките възприятия е определен от обхвата на човешките сетива и че човекът би имал съвсем друг свят пред себе си, ако освен наличните си сетива имаше и други, или ако сетивата му изобщо бяха други.
Който се впуска в необуздани фантазии, за каквито доста изкусителен повод в тази насока дават преди всичко блестящите открития в по-новото естествознание, той навярно може да стигне до становището, че в наблюдателната сфера на човека попада само онова, което е в състояние да въздейства на сетивата му, оформени в съответствие с неговото органично устройство; че възприеманото в ограничения от неговото устройство вид той няма право да разглежда като меродавно за действителността; че всяко ново сетиво би трябвало да го поставя пред друг образ на действителността.
Взето в съответните граници, всичко това представлява едно напълно оправдано мнение. Но ако чрез това мнение някой бъде разколебан в непредубеденото наблюдение на изтъкнатата в настоящото изложение връзка между възприятие и понятие, той си затваря пътя към едно познание за света и човека, коренящо се в действителността. Да се изживее същността на мисленето, тоест активно да се разкрие светът на понятията е нещо съвсем друго в сравнение с изживяването на нещо възприемаемо чрез сетивата. Каквито и други сетива да имаше човекът, никое от тях не би му предложило някаква действителност, ако той мисловно не изпълнеше с понятия възприетото чрез това сетиво; а всяко сетиво, от какъвто и вид да е то, дава - щом възприеманото от него е понятийно осмислено - на човека възможността да живее вътре в действителността. Фантазиите за възможния съвсем друг образ на възприятието при други сетива нямат нищо общо с въпроса за мястото на човека в реалния свят.
към текста >>
Да се изживее същността на мисленето, тоест активно да се разкрие светът на понятията е нещо съвсем друго в сравнение с изживяването на нещо възприемаемо чрез
сетива
та.
В областта на спектралното излъчване отвъд виолетовото има обаче сили, на които не отговаря цветовото възприятие в окото, а химическо въздействие; отвъд границата на червения диапазон също така се намират лъчения, които имат само топлинно въздействие. Чрез разсъждения, насочени към такива и подобни явления, се стига до схващането, че обхватът на света на човешките възприятия е определен от обхвата на човешките сетива и че човекът би имал съвсем друг свят пред себе си, ако освен наличните си сетива имаше и други, или ако сетивата му изобщо бяха други. Който се впуска в необуздани фантазии, за каквито доста изкусителен повод в тази насока дават преди всичко блестящите открития в по-новото естествознание, той навярно може да стигне до становището, че в наблюдателната сфера на човека попада само онова, което е в състояние да въздейства на сетивата му, оформени в съответствие с неговото органично устройство; че възприеманото в ограничения от неговото устройство вид той няма право да разглежда като меродавно за действителността; че всяко ново сетиво би трябвало да го поставя пред друг образ на действителността. Взето в съответните граници, всичко това представлява едно напълно оправдано мнение. Но ако чрез това мнение някой бъде разколебан в непредубеденото наблюдение на изтъкнатата в настоящото изложение връзка между възприятие и понятие, той си затваря пътя към едно познание за света и човека, коренящо се в действителността.
Да се изживее същността на мисленето, тоест активно да се разкрие светът на понятията е нещо съвсем друго в сравнение с изживяването на нещо възприемаемо чрез сетивата.
Каквито и други сетива да имаше човекът, никое от тях не би му предложило някаква действителност, ако той мисловно не изпълнеше с понятия възприетото чрез това сетиво; а всяко сетиво, от какъвто и вид да е то, дава - щом възприеманото от него е понятийно осмислено - на човека възможността да живее вътре в действителността. Фантазиите за възможния съвсем друг образ на възприятието при други сетива нямат нищо общо с въпроса за мястото на човека в реалния свят. Трябва просто да се прозре, че всеки образ на възприятието получава своя облик според органичното устройство на възприемащото същество, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на възприятието въвежда човека в действителността. Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност. Към това прозрение впоследствие се присъединява следващото, че мисленето въвежда в скриваната от самото възприятие част от действителността.
към текста >>
Каквито и други
сетива
да имаше човекът, никое от тях не би му предложило някаква действителност, ако той мисловно не изпълнеше с понятия възприетото чрез това сетиво; а всяко сетиво, от какъвто и вид да е то, дава - щом възприеманото от него е понятийно осмислено - на човека възможността да живее вътре в действителността.
Чрез разсъждения, насочени към такива и подобни явления, се стига до схващането, че обхватът на света на човешките възприятия е определен от обхвата на човешките сетива и че човекът би имал съвсем друг свят пред себе си, ако освен наличните си сетива имаше и други, или ако сетивата му изобщо бяха други. Който се впуска в необуздани фантазии, за каквито доста изкусителен повод в тази насока дават преди всичко блестящите открития в по-новото естествознание, той навярно може да стигне до становището, че в наблюдателната сфера на човека попада само онова, което е в състояние да въздейства на сетивата му, оформени в съответствие с неговото органично устройство; че възприеманото в ограничения от неговото устройство вид той няма право да разглежда като меродавно за действителността; че всяко ново сетиво би трябвало да го поставя пред друг образ на действителността. Взето в съответните граници, всичко това представлява едно напълно оправдано мнение. Но ако чрез това мнение някой бъде разколебан в непредубеденото наблюдение на изтъкнатата в настоящото изложение връзка между възприятие и понятие, той си затваря пътя към едно познание за света и човека, коренящо се в действителността. Да се изживее същността на мисленето, тоест активно да се разкрие светът на понятията е нещо съвсем друго в сравнение с изживяването на нещо възприемаемо чрез сетивата.
Каквито и други сетива да имаше човекът, никое от тях не би му предложило някаква действителност, ако той мисловно не изпълнеше с понятия възприетото чрез това сетиво; а всяко сетиво, от какъвто и вид да е то, дава - щом възприеманото от него е понятийно осмислено - на човека възможността да живее вътре в действителността.
Фантазиите за възможния съвсем друг образ на възприятието при други сетива нямат нищо общо с въпроса за мястото на човека в реалния свят. Трябва просто да се прозре, че всеки образ на възприятието получава своя облик според органичното устройство на възприемащото същество, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на възприятието въвежда човека в действителността. Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност. Към това прозрение впоследствие се присъединява следващото, че мисленето въвежда в скриваната от самото възприятие част от действителността. Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н.
към текста >>
Фантазиите за възможния съвсем друг образ на възприятието при други
сетива
нямат нищо общо с въпроса за мястото на човека в реалния свят.
Който се впуска в необуздани фантазии, за каквито доста изкусителен повод в тази насока дават преди всичко блестящите открития в по-новото естествознание, той навярно може да стигне до становището, че в наблюдателната сфера на човека попада само онова, което е в състояние да въздейства на сетивата му, оформени в съответствие с неговото органично устройство; че възприеманото в ограничения от неговото устройство вид той няма право да разглежда като меродавно за действителността; че всяко ново сетиво би трябвало да го поставя пред друг образ на действителността. Взето в съответните граници, всичко това представлява едно напълно оправдано мнение. Но ако чрез това мнение някой бъде разколебан в непредубеденото наблюдение на изтъкнатата в настоящото изложение връзка между възприятие и понятие, той си затваря пътя към едно познание за света и човека, коренящо се в действителността. Да се изживее същността на мисленето, тоест активно да се разкрие светът на понятията е нещо съвсем друго в сравнение с изживяването на нещо възприемаемо чрез сетивата. Каквито и други сетива да имаше човекът, никое от тях не би му предложило някаква действителност, ако той мисловно не изпълнеше с понятия възприетото чрез това сетиво; а всяко сетиво, от какъвто и вид да е то, дава - щом възприеманото от него е понятийно осмислено - на човека възможността да живее вътре в действителността.
Фантазиите за възможния съвсем друг образ на възприятието при други сетива нямат нищо общо с въпроса за мястото на човека в реалния свят.
Трябва просто да се прозре, че всеки образ на възприятието получава своя облик според органичното устройство на възприемащото същество, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на възприятието въвежда човека в действителността. Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност. Към това прозрение впоследствие се присъединява следващото, че мисленето въвежда в скриваната от самото възприятие част от действителността. Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н. Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие.
към текста >>
Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други
сетива
, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност.
Но ако чрез това мнение някой бъде разколебан в непредубеденото наблюдение на изтъкнатата в настоящото изложение връзка между възприятие и понятие, той си затваря пътя към едно познание за света и човека, коренящо се в действителността. Да се изживее същността на мисленето, тоест активно да се разкрие светът на понятията е нещо съвсем друго в сравнение с изживяването на нещо възприемаемо чрез сетивата. Каквито и други сетива да имаше човекът, никое от тях не би му предложило някаква действителност, ако той мисловно не изпълнеше с понятия възприетото чрез това сетиво; а всяко сетиво, от какъвто и вид да е то, дава - щом възприеманото от него е понятийно осмислено - на човека възможността да живее вътре в действителността. Фантазиите за възможния съвсем друг образ на възприятието при други сетива нямат нищо общо с въпроса за мястото на човека в реалния свят. Трябва просто да се прозре, че всеки образ на възприятието получава своя облик според органичното устройство на възприемащото същество, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на възприятието въвежда човека в действителността.
Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност.
Към това прозрение впоследствие се присъединява следващото, че мисленето въвежда в скриваната от самото възприятие част от действителността. Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н. Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие. Но едно такова схващане би почивало на самоизмама. От значение е най-вече, че всичко изработено във физиката, доколкото не представлява неоправдани хипотези, които би трябвало да бъдат игнорирани, е получено чрез възприятие и понятие.
към текста >>
Увеличаването на броя или видоизменянето на човешките
сетива
би довело до друг образ на възприятието, до обогатяване или видоизменяне на човешкия опит; но едно истинско познание спрямо този опит също би трябвало да се постигне чрез взаимодействието на понятие и възприятие.
Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие. Но едно такова схващане би почивало на самоизмама. От значение е най-вече, че всичко изработено във физиката, доколкото не представлява неоправдани хипотези, които би трябвало да бъдат игнорирани, е получено чрез възприятие и понятие. Въз основа на верния познавателен инстинкт на физика онова, което привидно представлява неосезаемо съдържание, при всяко положение се пренася в областта, в която се намират възприятията и се мисли чрез понятия, с които се борави в тази област. По същество напреженията в електрическото и магнитното поле и така нататък, не се откриват посредством някакъв друг процес на познанието извън този, който протича между възприятие и понятие.
Увеличаването на броя или видоизменянето на човешките сетива би довело до друг образ на възприятието, до обогатяване или видоизменяне на човешкия опит; но едно истинско познание спрямо този опит също би трябвало да се постигне чрез взаимодействието на понятие и възприятие.
Задълбочаването на познанието зависи от изявяващите се в мисленето сили на интуицията (срв. стр. 89). С изживяването, което се оформя при мисленето, тази интуиция може да се гмурне в по-големи или по-малки подоснови на действителността. Чрез разширяване образа на възприятието, това гмурване може да получи импулси и по такъв начин косвено да бъде стимулирано. Само че гмурването в дълбините като достигане до действителността никога не бива да се смесва с противостоенето на по-широк или по-тесен образ на възприятието, в който винаги е налице само една половинчатост на действителността, обусловена от познаващото органично устройство.
към текста >>
За наличието на възприятия от душевно или духовно естество не са нужни
сетива
в обичайния смисъл на думата.
Както животът, редом със съзнателното будно състояние се нуждае от несъзнателното състояние на съня, така себеизживяването на човека редом със сферата на неговото сетивно възприятие се нуждае от една – дори далеч по-голяма - сфера на възприемаеми не по сетивен път елементи в областта, от която произхождат сетивните възприятие. Всичко това косвено е изразено още в първоначалната версия на тази книга. Тук нейният автор прибавя настоящото разширение на съдържанието, понеже практиката му е показала че някои читатели не са чели достатъчно точно. Редно е също така да се обърне внимание, че идеята за възприятието, както е развита в настоящата книга, не бива да се смесва с идеята за външно сетивно възприятие, което представлява само негов частен случай. От предходното и в още по-голяма степен от по-нататъшното изложение ще се види, че тук всичко, което постъпва в човека по сетивен и духовен път, се схваща като възприятие, преди да бъде обхванато от активно изграденото понятие.
За наличието на възприятия от душевно или духовно естество не са нужни сетива в обичайния смисъл на думата.
Би могло да се твърди, че такова разширяване на езиковата употреба е неуместно. То обаче е безусловно необходимо, ако не искаме тъкмо чрез езиковата употреба да си вържем ръцете при разширяване на познанието в някои области. Който под възприятие разбира само сетивно възприятие, той и за това сетивно възприятие не стига до едно пригодно за познанието понятие. Понякога едно понятие трябва да бъде разширено, за да получи полагащия му се в една по-тясна област смисъл. Към онова, което първоначално се влага в едно понятие, понякога трябва да се прибави още нещо, за да може вложеното да намери своето оправдание, или пък доуточнение.
към текста >>
39.
11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
GA_4 Философия на свободата
Този вид мотивиране на волята, който поначало е присъщ само на по-низшия сетивен живот, може да бъде разпрострян и върху възприятията на по-висшите
сетива
.
Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то сетивното възприемане. Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие. Движещата сила на човека, която се има предвид тук, се нарича просто нагон. Чрез него се осъществява задоволяването на по-низши, чисто животински нужди (глад, полово сношение и т.н.). Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт.
Този вид мотивиране на волята, който поначало е присъщ само на по-низшия сетивен живот, може да бъде разпрострян и върху възприятията на по-висшите сетива.
След възприемането на някакъв процес във външния свят ние - без по-нататъшен размисъл и без да свързваме възприятието с някое особено чувство - произвеждаме действие, както е прието в конвенционалното общуване с хората. Движещата сила за подобни действия се означава като такт или нравствен вкус. Колкото по-често такова непосредствено предизвикване на едно действие се извършва чрез едно възприятие, толкова съответният човек ще се оказва по-пригоден да действа изцяло под влияние на такта, тоест тактът ще стане негово характерологично начало. Втората сфера на човешкия живот е чувстването. Към възприятията от външния свят се присъединяват определени чувства.
към текста >>
40.
12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
GA_4 Философия на свободата
Нужно му е някакво същество, което да му довери тези мотиви по един разбираем за
сетива
та му начин.
ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ Наивният човек, приемащ за действително само онова, което може да види с очи и да пипне с ръце, изисква и за своя нравствен живот мотиви, които могат да се възприемат сетивно.
Нужно му е някакво същество, което да му довери тези мотиви по един разбираем за сетивата му начин.
Той ще позволи тези мотиви да му бъдат диктувани като заповеди от някой човек, когото смята за по-мъдър и по-могъщ от себе си или когото поради някоя друга причина признава за стояща над него сила. По този начин като нравствени принципи възникват вече споменатите принципи на семейния, държавния, обществения, църковния и божествения авторитет. Най-предубеденият човек вярва все още на един отделен друг човек; малко по-напредналият допуска нравственото му поведение да бъде диктувано от някое множество (държава, общество). Силите, на които той се опира, винаги са възприемаеми. Когато у някого най-сетне просветне убеждението, че това всъщност са също така слаби хора като него, той търси осведомление от някоя по-висша сила, от някое божествено същество, което обаче снабдява със сетивно възприемаеми свойства.
към текста >>
41.
18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
При мисловното обхващане на възприятието аз съм принуден да си кажа, че тя съвсем не е това, което се явява за външните
сетива
.
Какво имам най-напред пред себе си, когато застана пред друга личност? Вглеждам се в най-непосредственото. Това е даденият ми като възприятие сетивен образ за тялото на другата личност, освен туй слуховото възприятие на казваното от нея и т.н. Но аз не само се вглеждам във всичко това - то задвижва и мисловната ми дейност. Стоейки в размисъл пред другата личност, възприятието в известна степен ми се струва душевно прозрачно.
При мисловното обхващане на възприятието аз съм принуден да си кажа, че тя съвсем не е това, което се явява за външните сетива.
Сетивният образ разкрива в непосредствения и вид нещо друго, което тя представлява косвено. Нейното заставане пред мен е същевременно нейно заличаване като чисто сетивен образ. Но показаното от нея при това заличаване ме кара като мислещо същество да изключа моето мислене по време на нейното действие и на мястото му да поставя нейното мислене. Това нейно мислене пък обхващам в моето изживявано мислене като мое собствено. Аз действително съм възприел мисленето на другия.
към текста >>
42.
19. ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Който умее да се наслаждава единствено чрез
сетива
та, той не познава най-големите сладости на живота.
На тях бих искал да посветя този труд. Целта му не е да прокара „единствено възможния" път към истината, а да разкаже за пътя, по който е поел един човек, който радее за истината. В началото си този труд въвежда в по-абстрактни области, където мисълта трябва да очертае ясни контури, за да стигне до сигурни точки. Но от средата на сухите понятия, читателят бива отвеждан и към конкретния живот. Аз изцяло поддържам мнението, че човек трябва да се издигне до етерното царство на понятията, ако иска да изживее всички страни на битието.
Който умее да се наслаждава единствено чрез сетивата, той не познава най-големите сладости на живота.
Учените от Ориента оставят учениците си първо да прекарат години наред в отшелнически и аскетичен живот, преди да споделят с тях собствените си знания. Като предпоставка за науката Западът вече не налага упражнения в смирение и аскетизъм, но за сметка на това изисква наличието на добра воля, човек за кратко време да се лиши от преките впечатления на живота и да навлезе в областта на чистия свят на мислите. Областите на живота са много. За всяка от тях се създава отделна наука. Но самият живот представлява единство и колкото повече науките се стремят към задълбочаване в отделните области, толкова повече те се отдалечават от съзерцаването на живото всемирно цяло.
към текста >>
43.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Чрез такова допускане човек погубва радостта си към този свят и го принизява до привидност, до празно отражение на една недостъпност, приема го за безсъдържателен сън и приписва същинската действителност на друг, измислен свят; вярва, че човешките
сетива
са измамници, откриващи ни лъжливи образи вместо реалности.
“ („Отвъд доброто и злото“, § 211) 4. Особена черта на човешката слабост Ницше вижда в начина на вярване в едно отвъдно, в друг свят, в който човек може да живее. Според мнението му човек не може да причини по-голяма вреда на живота от това да организира съществуването си съгласно някакъв живот в отвъдното. Човек не може да изпадне в по-голяма заблуда от това, зад явленията на този свят да допуска съществуването на същества, които не са достъпни за човешкото познание и които се приемат като същинската причина, като определящото за всяко битие.
Чрез такова допускане човек погубва радостта си към този свят и го принизява до привидност, до празно отражение на една недостъпност, приема го за безсъдържателен сън и приписва същинската действителност на друг, измислен свят; вярва, че човешките сетива са измамници, откриващи ни лъжливи образи вместо реалности.
Само от слабост може да възникне такъв възглед. Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност. Той е зает с този свят и няма потребност от някакъв друг. Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното. Това, което им е отказано тук, отвъдното трябва да им го предложи.
към текста >>
Силният, здравият, който има развити и годни
сетива
, за да търси в себе си основанията за този свят, няма нужда от обяснение на явленията, в които живее, не се нуждае от отвъдни причини и същества.
Само от слабост може да възникне такъв възглед. Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност. Той е зает с този свят и няма потребност от някакъв друг. Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното. Това, което им е отказано тук, отвъдното трябва да им го предложи.
Силният, здравият, който има развити и годни сетива, за да търси в себе си основанията за този свят, няма нужда от обяснение на явленията, в които живее, не се нуждае от отвъдни причини и същества.
Слабият, който възприема действителността с осакатени очи и уши, се нуждае от основания зад явленията. Вярата в отвъдното е родена от страданието и болния копнеж. От неспособност да се възприема реалният свят израства допускането на „неща в себе си“. Всички, които имат причина да отричат реалния живот, казват да на нещо измислено. Ницше иска да бъде противоположност на човек, казващ да по отношение на действителността.
към текста >>
44.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
“31 Заратустра се е научил да използва
сетива
та си и да разглежда света.
И за Заратустра е имало време, когато е вярвал, че един живеещ извън света дух, един бог е създал света. Един недоволен, страдащ бог е имал предвид Заратустра. За да получи удовлетворение, за да се освободи от страданието си, бог е създал света, някога така е мислел Заратустра. Но той е осъзнал, че е било заблуда това, което сам си е създал. „Ах, братя мои, този бог, когото аз създадох, беше човешко дело и човешко безумие като всички богове!
“31 Заратустра се е научил да използва сетивата си и да разглежда света.
И е станал доволен от света, мислите му вече не витаят в отвъдното. Сляп е бил някога и не е можел да вижда света, защото е търсил своето благо извън света. Но Заратустра се е научил да вижда и е познал, че светът има смисъл в самия себе си. „На една нова гордост ме научи моят Аз, на нея уча хората: повече да не заравят глава в пясъка на небесните неща, а свободно да носят тази земна глава, която твори смисъла на земята! “32
към текста >>
(„Веселата наука“, § 373) Такъв учен не си приписва право да интерпретира преминаващите пред
сетива
та и разума му световни събития, така че той да властва със своето мислене.
18. Също и в поддръжниците на съвременната наука е вкоренен аскетичният идеал. Разбира се, тази наука се хвали, че е изхвърлила извън борда всички представи, основани на вярата, и се придържа само към действителността. За нея е реално само това, което може да се преброи, изчисли, претегли, види и хване. Фактът, че по този начин „битието се принизява до сервилно аритметическо упражнение и математическа игра“, е безразличен на съвременните учени.
(„Веселата наука“, § 373) Такъв учен не си приписва право да интерпретира преминаващите пред сетивата и разума му световни събития, така че той да властва със своето мислене.
Той казва, че истината трябва да е независима от интерпретациите му, че няма работа с истината, а трябва да оставя световните явления да му я диктуват. До какво е достигнала съвременната наука, съдържаща цялата организация на световните явления, е казал един привърженик на тази наука, Рихард Веле46, в една наскоро излязла книга: „Какво би могъл да открие накрая като отговор духът, който наблюдава света и прехвърля в себе си въпросите за същността и целта на всичко случващо се? Ще се случи, че той, както въображаемо е застанал в противоречие с околния свят, ще се разтвори и в бягство от събития, ще се слее с всички събития. Той няма да „познава“ повече света, ще каже, че вече не е сигурен дали тези, които знаят, съществуват, или те са просто събития. Всичко се случват наистина по такъв начин, че понятието на едно знание може да се изведе прибързано и необосновано.
към текста >>
Те искат пред
сетива
та им да пристъпи „закономерността на природата“ като обективен факт.
Човекът е създател на истината. „Свободомислещият“ осъзнава, че създава истината. Той вече не разглежда истината като нещо, на което се подчинява, а я разглежда като неин създател. 19. Хората със слаби познавателни инстинкти не се осмеляват от изграждащата понятия сила на личността си да придават значение на световните явления.
Те искат пред сетивата им да пристъпи „закономерността на природата“ като обективен факт.
Един субективен, оформен според организацията на човешкия дух световен образ им се струва без стойност. Но простото наблюдение на световните събития ни предоставя само един световен образ без връзка и без детайли. На обикновения наблюдател на нещата никой обект или събитие не му се струва по-важно и значимо от друго. Недоразвитият орган на един организъм, който може би е без значение за развитието на живота, стои там точно със същата претенция за внимание, както и най-развитата част на организма, докато ние просто наблюдаваме обективните факти. Причина и следствие са следващи едно след друго явления, които преливат едно в друго, без нещо да е разделено, докато ние просто наблюдаваме.
към текста >>
Например за Шелинг всяка сетивна красота е отражение на онази безкрайна красота, която ние никога не можем да възприемем чрез
сетива
та.
Той оставя своя Фауст да открие пълно удовлетворение в съзнанието за извършената работа65. Също и изкуството, според разбирането на Ницше, има стойност само когато служи на живота на отделния човек. И тук Ницше прокарва възгледа на силната личност и отрича всичко, което слабите инстинкти казват за изкуството. Почти всички немски естети застъпват становището на слабите инстинкти. Изкуството трябва да представя нещо „безкрайно“ в „крайното“, една „идея“ в „действителността“, нещо „вечно“ във „преходното“.
Например за Шелинг всяка сетивна красота е отражение на онази безкрайна красота, която ние никога не можем да възприемем чрез сетивата.
Творбата на изкуството не е красива заради самата себе си или заради това, което е, а защото отразява идеята за красота. Сетивният образ е само изразно средство, само формата за едно свръхсетивно съдържание. А Хегел нарича красивото „сетивния изглед на идеята“66. По-добно разбиране можем да открием и при останалите немски естети. За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание.
към текста >>
45.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
За тази свръхчувствителност имам психологически
сетива
, с които усещам и откривам всяка тайна и прозирам при първи допир скритата мръсотия в основата на всяка природа, обусловена може би от лоша кръв, но лустросана чрез възпитание.
Не се казва напразно измамлив*** народ...“ Колкото повече се занимаваме с мисловното развитие на Ницше, толкова повече стигаме до убеждението, че навсякъде има отклонение от това, което е обяснимо психологически. Инстинктът за изолация, за затваряне пред външния свят, се намира дълбоко в неговата духовна организация. Той се характеризира сам достатъчно в „Ecce homo“: „Присъща ми е извънредна свръхчувствителност на инстинкта за чистота, за да възприемам психологически близостта или - как да кажа! - най-вътрешното, за да подушвам „същинатаа“ на всяка душа.
За тази свръхчувствителност имам психологически сетива, с които усещам и откривам всяка тайна и прозирам при първи допир скритата мръсотия в основата на всяка природа, обусловена може би от лоша кръв, но лустросана чрез възпитание.
Когато наблюдавам правилно, такива хора, непоносими за моята свръхчувствителност, усещат също така вътрешно моето отвращение. От това те не стават по-благоуханни... Търпението не ми е присъщо в отношенията с други хора; моята хуманност не се изразява в съчувствието, както правят другите, а в изтрайването на това съчувствие... Моята хуманност е едно постоянно себепревъзмогване. Имам нужда обаче от самота за оздравяване, завръщане към самия себе си, за да вдъхвам свободен, лек и игрив въздух... Най-голяма опасност за мен е била винаги сганта, към която изпитвам отвращение.“ (М. Г. Конрад: „Еретична кръв“) Такива инстинкти са в основата на учението в „Отвъд доброто и злото“ и в много други негови мисли. Той иска да образова каста от аристократи, които да създават житейските си цели от своето пълно самовластие.
към текста >>
46.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Този, който няма отворено това сетиво, вярва, че себепознанието се ражда по същия начин, както познанието чрез външните
сетива
или чрез някои други, действащи отвън средства.
Вие или ще им говорите за нищо, и този е по-щастливият случай, ако го осъзнайте; защото по този начин вие скоро ще забележите грешката и в случай, че не можете да им отворите очите, ще престанете да им говорите напразно. Или пък поради някаква причина ще искате да създадете известно разбиране за вашето учение: Тогава те ще могат да го разберат само от това, което им е познато чрез осезанието: Те ще искат да почувстват светлината и цветовете и другите отношения на видимостта, ще си въобразят, че ги чувстват, ще измислят и ще се залъжат с нещо в своето чувство относно това, което наричате светлина. Тогава те ще разберат криво, ще изопачат, ще изтълкуват погрешно тази светлина." Нещо подобно трябва да кажем и за това, към което се стремяха гореспоменатите духове. Те виждаха да се разтваря в себепознанието едно ново чувство, едно ново сетиво. И според тяхното чувстване, това сетиво доставя онези възгледи, онези виждания, които не съществуват за онзи, който не вижда в себепознанието това, което го отличава от всички родове познание.
Този, който няма отворено това сетиво, вярва, че себепознанието се ражда по същия начин, както познанието чрез външните сетива или чрез някои други, действащи отвън средства.
Той си мисли: "познанието е познание". Само че единият път негов обект е нещо, което се намира вън в света, другият път този обект е собствената душа. Той чува само думи, в най-добрия случай отвлечени мисли при това, което за дълбоко виждащия е основа на неговия вътрешен живот; така се случва, когато чува изречението, че при всички други родове познание предметът се намира вън от нас, а при себепознанието ние се намираме сред този предмет, че всеки друг предмет ние виждаме да се явява пред нас като нещо завършено, докато в нашето себе ние втъкаваме като действащи и като творци това, което наблюдаваме в нас. Това може да изглежда само като едно словесно обяснение, то може да се яви като една висша светлина, която наново осветлява всяко друго познание. Онзи, за когото то се явява по първия начин, се намира в положението на един слепец, на когото казват: Там има един бляскав предмет.
към текста >>
Това, което прониква от него през вратата на
сетива
та, е прието в едно духовно съдържание.
Това, което нещата показват в това новораждане, те не са го притежавали по-рано. Там вън се намира едно дърво. Аз го обхващам в моя дух. Аз хвърлям моята вътрешна светлина върху това, което съм обхванал. Дървото става в мене нещо повече, отколкото е вън.
Това, което прониква от него през вратата на сетивата, е прието в едно духовно съдържание.
Срещу дървото вън в мене има една идейна насрещна част. Тази идейна част ми казва за дървото безкрайно много, което намиращото се вън дърво не може да ми каже. Едва от мене срещу дървото намиращо се вън просветва това, което то е. Сега дървото не е вече отделното същество, което то е вън в пространството. То става член на целия духовен свят, който живее в мене.
към текста >>
Но не е имало случай това сетиво да е видяло самото себе си и разликата и противоположността, която съществува между него и другите
сетива
.
Моето вътрешно сетиво трябва да бъде насочено към духовния процес, който моите очи не виждат; тогава то разбира, че аз събуждам процеса като духовен от моята сила. Тук отново можем да цитираме едно изречение на Й. Г. Фитхе, което добре изразява този факт. "Следователно новото сетиво е сетивото за духа; това е сетивото, за което съществува само духът и нищо друго и за което и другото, даденото битие, приема формата на духа и се превръща в него; за което, следователно, фактически е изчезнало битието в неговата собствена форма. Това сетиво е служило за виждане откакто съществуват хора и всичко велико и прекрасно, което съществува в света и което единствено дава възможност човечеството да съществува, произхождат от това, което въпросното сетиво е видяло.
Но не е имало случай това сетиво да е видяло самото себе си и разликата и противоположността, която съществува между него и другите сетива.
Впечатленията на двата вида сетива са се сливали, животът е бил разделен на две половини, без съединителна връзка." Съединителното звено се създава благодарение на това, че вътрешното сетиво обхваща в своята духовност духовното, което събужда в своето отношение с външния свят. Благодарение на този факт, това, което ние приемаме от нещата в нашия дух, престава да се явява като едно повторение без значение. То се явява като нещо ново в сравнение с това, което може да даде само външното възприятие. Простият процес на хвърлянето на камък и моето възприятие на този процес се явяват в една по-висша светлина, когато аз си изясня, каква задача има моето вътрешно сетиво в цялата тази работа. За да съчетаем мислено двете влияния и техният начин на действие, необходимо е цяло едно духовно съдържание, което аз вече трябва да съм усвоил, когато възприемам летящия камък.
към текста >>
Впечатленията на двата вида
сетива
са се сливали, животът е бил разделен на две половини, без съединителна връзка." Съединителното звено се създава благодарение на това, че вътрешното сетиво обхваща в своята духовност духовното, което събужда в своето отношение с външния свят.
Тук отново можем да цитираме едно изречение на Й. Г. Фитхе, което добре изразява този факт. "Следователно новото сетиво е сетивото за духа; това е сетивото, за което съществува само духът и нищо друго и за което и другото, даденото битие, приема формата на духа и се превръща в него; за което, следователно, фактически е изчезнало битието в неговата собствена форма. Това сетиво е служило за виждане откакто съществуват хора и всичко велико и прекрасно, което съществува в света и което единствено дава възможност човечеството да съществува, произхождат от това, което въпросното сетиво е видяло. Но не е имало случай това сетиво да е видяло самото себе си и разликата и противоположността, която съществува между него и другите сетива.
Впечатленията на двата вида сетива са се сливали, животът е бил разделен на две половини, без съединителна връзка." Съединителното звено се създава благодарение на това, че вътрешното сетиво обхваща в своята духовност духовното, което събужда в своето отношение с външния свят.
Благодарение на този факт, това, което ние приемаме от нещата в нашия дух, престава да се явява като едно повторение без значение. То се явява като нещо ново в сравнение с това, което може да даде само външното възприятие. Простият процес на хвърлянето на камък и моето възприятие на този процес се явяват в една по-висша светлина, когато аз си изясня, каква задача има моето вътрешно сетиво в цялата тази работа. За да съчетаем мислено двете влияния и техният начин на действие, необходимо е цяло едно духовно съдържание, което аз вече трябва да съм усвоил, когато възприемам летящия камък. Следователно аз прилагам едно вече натрупано в мене духовно съдържание върху нещо, което срещам във външния свят.
към текста >>
При това обаче, по-голяма част от хората имат ясното чувство, че с това, което външните
сетива
и разлагащият ум познават, не може още да бъде дадено всичко, което се крие в същността на нещата.
Тя е едно общочовешко свойство. Всеки може да стигне до нея по пътя, ако сам не затваря пред себе си този път. Обаче това затваряне на пътя е много често. И при възражения, които се правят в това направление, винаги имаме чувството: Тук не се касае за такива хора, които не могат да добият вътрешна опитност, а за такива, които сами си залостват достъпа чрез една мрежа от всякакъв вид логически измислици. Това е почти така, както когато някой, който гледа през един далекоглед, открива една нова планета, но отрича нейното съществуване, понеже неговото изчисление му е показало, че на това място не трябва да има никаква планета.
При това обаче, по-голяма част от хората имат ясното чувство, че с това, което външните сетива и разлагащият ум познават, не може още да бъде дадено всичко, което се крие в същността на нещата.
Тогава те вярват, че останалата част трябва също да се намира във външния свят, както и нещата на самото външно възприятие. Те смятат, че трябва да съществува нещо, което остава недостижимо за познанието. Това, което би трябвало да постигнат благодарение на факта, че още веднъж възприемат с вътрешното сетиво на по-висока степен това, което са възприели чрез сетивата и са обхванали с ума, те го пренасят във външния свят като нещо недостижимо и непознато. Тогава говорят за границите на познанието, които им пречат да стигнат до "нещото в себе си". Те говорят за непознатата "същност" на нещата.
към текста >>
Това, което би трябвало да постигнат благодарение на факта, че още веднъж възприемат с вътрешното сетиво на по-висока степен това, което са възприели чрез
сетива
та и са обхванали с ума, те го пренасят във външния свят като нещо недостижимо и непознато.
И при възражения, които се правят в това направление, винаги имаме чувството: Тук не се касае за такива хора, които не могат да добият вътрешна опитност, а за такива, които сами си залостват достъпа чрез една мрежа от всякакъв вид логически измислици. Това е почти така, както когато някой, който гледа през един далекоглед, открива една нова планета, но отрича нейното съществуване, понеже неговото изчисление му е показало, че на това място не трябва да има никаква планета. При това обаче, по-голяма част от хората имат ясното чувство, че с това, което външните сетива и разлагащият ум познават, не може още да бъде дадено всичко, което се крие в същността на нещата. Тогава те вярват, че останалата част трябва също да се намира във външния свят, както и нещата на самото външно възприятие. Те смятат, че трябва да съществува нещо, което остава недостижимо за познанието.
Това, което би трябвало да постигнат благодарение на факта, че още веднъж възприемат с вътрешното сетиво на по-висока степен това, което са възприели чрез сетивата и са обхванали с ума, те го пренасят във външния свят като нещо недостижимо и непознато.
Тогава говорят за границите на познанието, които им пречат да стигнат до "нещото в себе си". Те говорят за непознатата "същност" на нещата. Че тази "същност" на нещата просиява, когато вътрешното сетиво прави да падне неговата светлина върху нещата, това те не искат да признаят. Един особено красноречив пример за грешката, която се крие тук, имаме в знаменателната реч върху "игнорабимус" /не ще знаем"/ на естественика Дю Боа-Реймонд, произнесена през 1876 година. Според тази реч, ние навсякъде можем да стигнем само до там, да виждаме в природните процеси изяви на "материята".
към текста >>
Вътрешната светлина говори в тази поема: "Един вечен лъч от мене, който е добил едно особено съществуване в света на личния живот, привлича към себе си петте
сетива
и индивидуалната душа, които принадлежат на природата.
Колкото и парадоксално да звучи, но истина е: Идеята, която Платон си представя, и същата идея, която аз си представям, не са две идеи. Това е една и съща идея. И не са две идеи, едната в главата на Платон, другата в моята; но в един по-висш смисъл главата на Платон и моята глава се проникват; проникват се всички глави, които схващат същата една идея; и тази идея съществува само веднъж като единствена. Тя съществува; и главите се пренасят всички на едно и също място, за да имат в себе си тази идея. Преобразуването, което се произвежда в цялото същество на човека, когато той гледа нещата, е показано с прекрасни думи в индийската поема "Бхагават Гита", поради което Вилхелм фон Хумболдт казваше за нея, че е признателен на своята съдба, защото го е оставила да живее достатъчно дълго, докато е станал в състояние да се запознае с тази творба.
Вътрешната светлина говори в тази поема: "Един вечен лъч от мене, който е добил едно особено съществуване в света на личния живот, привлича към себе си петте сетива и индивидуалната душа, които принадлежат на природата.
Когато лъчезарният дух се въплъщава в пространство и време, или когато се обезплътява, той обхваща нещата и ги взема със себе си, както полъхът на вятъра обхваща благоуханията на цветята и ги отнася със себе си. Вътрешната светлина владее ухото, чувството, вкуса и обонянието, както и сърдечността; тя завързва връзката между себе си и сетивните неща. Неразумните не знаят, кога вътрешната светлина просиява и угасва, или кога се съединява с нещата; само който е съпричастник на вътрешната светлина, може да знае за това." Така мощно сочи "Бхагават Гита" на преобразуването на човека, че казва за "мъдрия": Той не може вече да се заблуди, не може да стори грях. Ако привидно той се заблуждава или прави грях, трябва да осветли своите мисли или своите постъпки с една светлина, пред която вече не се явява като грешка, нито като грях това, което пред обикновеното съзнание се явява като такова. "Който се е издигнал в неговото познание е от най-чист род, той не убива и не се опетнява, даже ако би убил някой друг." С това се посочва същото онова основно настроение на душата, което произтича от най-висшето познание, за което Спиноза, след като го описва в своята "етика", избликва във възторжените думи: "Тук завършва това, което исках да изложа относно властта на душата върху вълненията и страстите и върху свободата на душата.
към текста >>
Новороденият в духа живот не е по-беден, а по-пълен, по-богат*/*Само онези личности се страхуват от едно обедняване на душевния живот чрез възлизането към духа, които познават духа само под формата на сбор от отвлечени понятия, извлечени от възприятията на
сетива
та.
Щом се наложи да възприемат нещо чисто духовно, на тях им липсва виждането; на тях им се струва, че имат работа само с обвивки на понятия, ако не даже и с празни думи. Ето защо, когато се касае за духовно съдържание, те остават "сухите", "абстрактни хора на ума". Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание. Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето. Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание?
Новороденият в духа живот не е по-беден, а по-пълен, по-богат*/*Само онези личности се страхуват от едно обедняване на душевния живот чрез възлизането към духа, които познават духа само под формата на сбор от отвлечени понятия, извлечени от възприятията на сетивата.
Който се издига чрез духовно съзерцание до един живот, превъзхождащ по съдържание и конкретност сетивния, той не може да храни такъв страх. Защото сетивното битие избледнява само в отвлечености; той се явява в неговата истинска светлина едва в "духовното съзерцание", без да изгуби нещо от своето богатство.
към текста >>
47.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
В своето съчинение "Върху отшелничеството" Майстер Екхарт се изказва върху отношението на външното възприятие към вътрешното: "Тук трябва да знаеш, че учителите говорят, че във всеки човек има два човека: Единият е външния човек, това е светът на
сетива
та; на човека служат пет
сетива
, и въпреки това той действува чрез силата на душата.
Аз съм едно с него; и той не може да ме изключи. Дух святи приема своята същност в същото дело, и го приема от мене, както от Бога. Защо? Аз съм в Бога, и ако дух святи не приема своето същество от мене, той не го приема и от Бога. Аз по някакъв начин съм изключен." Когато Майстер Екхарт припомня думите на Павла: "Облечете се в Исуса Христа", той иска да вложи в тези думи смисъла: Потопете се в самите вас, потопете се в себесъзерцанието: От глъбините на вашето същество Бог ще ви озари насреща; той ще осветли за вас всички неща; вие сте го намерили във вас; вие сте станали едно със същността на Бога. "Бог е станал човек, за да стана аз Бог."
В своето съчинение "Върху отшелничеството" Майстер Екхарт се изказва върху отношението на външното възприятие към вътрешното: "Тук трябва да знаеш, че учителите говорят, че във всеки човек има два човека: Единият е външния човек, това е светът на сетивата; на човека служат пет сетива, и въпреки това той действува чрез силата на душата.
Другият човек се нарича вътрешен човек, това е вътрешността на човека. Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата. Защото на него му е ясно, че от никаква форма навъншния сетивен свят не може да му се яви тази същност. Би могло да му се възрази: Какво значение има за нещата във външния свят онова, което ти прибавяш към тях из твоя дух? Гради следователно върху твоите сетива.
към текста >>
Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте
сетива
се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте
сетива
освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте
сетива
, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата.
Аз съм в Бога, и ако дух святи не приема своето същество от мене, той не го приема и от Бога. Аз по някакъв начин съм изключен." Когато Майстер Екхарт припомня думите на Павла: "Облечете се в Исуса Христа", той иска да вложи в тези думи смисъла: Потопете се в самите вас, потопете се в себесъзерцанието: От глъбините на вашето същество Бог ще ви озари насреща; той ще осветли за вас всички неща; вие сте го намерили във вас; вие сте станали едно със същността на Бога. "Бог е станал човек, за да стана аз Бог." В своето съчинение "Върху отшелничеството" Майстер Екхарт се изказва върху отношението на външното възприятие към вътрешното: "Тук трябва да знаеш, че учителите говорят, че във всеки човек има два човека: Единият е външния човек, това е светът на сетивата; на човека служат пет сетива, и въпреки това той действува чрез силата на душата. Другият човек се нарича вътрешен човек, това е вътрешността на човека.
Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата.
Защото на него му е ясно, че от никаква форма навъншния сетивен свят не може да му се яви тази същност. Би могло да му се възрази: Какво значение има за нещата във външния свят онова, което ти прибавяш към тях из твоя дух? Гради следователно върху твоите сетива. Само те ти дават знание за външния свят. Не изопачавай чрез една духовна прибавка това, което сетивата ти дават като образ навъншния свят в неговата чистота, без прибавка.
към текста >>
Гради следователно върху твоите
сетива
.
В своето съчинение "Върху отшелничеството" Майстер Екхарт се изказва върху отношението на външното възприятие към вътрешното: "Тук трябва да знаеш, че учителите говорят, че във всеки човек има два човека: Единият е външния човек, това е светът на сетивата; на човека служат пет сетива, и въпреки това той действува чрез силата на душата. Другият човек се нарича вътрешен човек, това е вътрешността на човека. Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата. Защото на него му е ясно, че от никаква форма навъншния сетивен свят не може да му се яви тази същност. Би могло да му се възрази: Какво значение има за нещата във външния свят онова, което ти прибавяш към тях из твоя дух?
Гради следователно върху твоите сетива.
Само те ти дават знание за външния свят. Не изопачавай чрез една духовна прибавка това, което сетивата ти дават като образ навъншния свят в неговата чистота, без прибавка. Твоето око ти казва, какъв е цветът; това, което твоят дух познава от цвета, то съвсем не се намира в цвета. От гледището на Майстер Екхарт би трябвало да отговорим: Сетивата са физически уреди. Следователно техните съобщения за нещата могат да се отнасят само за физическото на нещата.
към текста >>
Не изопачавай чрез една духовна прибавка това, което
сетива
та ти дават като образ навъншния свят в неговата чистота, без прибавка.
Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата. Защото на него му е ясно, че от никаква форма навъншния сетивен свят не може да му се яви тази същност. Би могло да му се възрази: Какво значение има за нещата във външния свят онова, което ти прибавяш към тях из твоя дух? Гради следователно върху твоите сетива. Само те ти дават знание за външния свят.
Не изопачавай чрез една духовна прибавка това, което сетивата ти дават като образ навъншния свят в неговата чистота, без прибавка.
Твоето око ти казва, какъв е цветът; това, което твоят дух познава от цвета, то съвсем не се намира в цвета. От гледището на Майстер Екхарт би трябвало да отговорим: Сетивата са физически уреди. Следователно техните съобщения за нещата могат да се отнасят само за физическото на нещата. И това физическо в нещата ми се предава така, че в мене самия се възбужда един физически процес. Цветът като физически процес на външния свят възбужда в мене, в моето око и в моя мозък също физически причини.
към текста >>
От гледището на Майстер Екхарт би трябвало да отговорим:
Сетива
та са физически уреди.
Би могло да му се възрази: Какво значение има за нещата във външния свят онова, което ти прибавяш към тях из твоя дух? Гради следователно върху твоите сетива. Само те ти дават знание за външния свят. Не изопачавай чрез една духовна прибавка това, което сетивата ти дават като образ навъншния свят в неговата чистота, без прибавка. Твоето око ти казва, какъв е цветът; това, което твоят дух познава от цвета, то съвсем не се намира в цвета.
От гледището на Майстер Екхарт би трябвало да отговорим: Сетивата са физически уреди.
Следователно техните съобщения за нещата могат да се отнасят само за физическото на нещата. И това физическо в нещата ми се предава така, че в мене самия се възбужда един физически процес. Цветът като физически процес на външния свят възбужда в мене, в моето око и в моя мозък също физически причини. Благодарение на това аз възприемам цвета. Но по този път аз мога да възприема от цвета само това, което у него е физическо, сетивно.
към текста >>
Чрез вътрешното сетиво аз възприемам това духовно съдържание също така, както чрез външните
сетива
възприемам физическото съдържание.
И понеже за мене съществува само един единствен вътрешен свят, а именно моят собствен вътрешен свят, аз мога да си представя и вътрешния свят на другите същества подобен на моя вътрешен свят. Чрез това се стига до един вид всеобщо одушевяване на природата /панпсихизъм/. Този възглед представлява едно изопачаване на това, което развитото вътрешно сетиво действително предлага. Духовното съдържание на един външен предмет, което се появява в моята вътрешност, не е нещо мислено прибавено към външното възприятие. То не е подобно нещо, както не е подобно нещо и духът на един друг човек.
Чрез вътрешното сетиво аз възприемам това духовно съдържание също така, както чрез външните сетива възприемам физическото съдържание.
И това, което наричам мой вътрешен живот в горния смисъл, съвсем не е, в по-висш смисъл, моят дух. Този вътрешен живот е само резултат на чисто сетивни процеси, той ми принадлежи като напълно индивидуална личност, която не е нищо друго освен резултат на нейната физическа организация. Когато пренасям тази вътрешност върху външните неща, аз фактически бълнувам и фантазирам. Моят личен душевен живот, моите мисли, спомени и чувства, са в мене, защото аз съм едно организирано така и така природно същество, с напълно определен сетивен апарат, с напълно определена нервна система. Тази моя човешка душа аз не трябва да пренасям върху нещата.
към текста >>
Същото е и тук." Като индивидуално сетивно същество аз мога да изследвам нещата от всички страни вратата се движи насам и нататък; ако не направящото възприятията на
сетива
та да възкръснат духовно в мене, тогава аз не познавам нищо от тяхната същност пантата не се движи.
Но именно за това признаване се касае въпросът. Всичко, което Майстер Екхарт казва, е проникнато от това признаване. "да вземем един пример за това. Една врата се движи насам и нататък в една панта. Ако сравня външната дъска на вратата с външния човек, тогава аз сравнявам пантата с вътрешния човек когато вратата се движи насам и нататък, движи се насам и нататък външната дъска, докато пантата остава постоянно неподвижна и с това никак не се изменя.
Същото е и тук." Като индивидуално сетивно същество аз мога да изследвам нещата от всички страни вратата се движи насам и нататък; ако не направящото възприятията на сетивата да възкръснат духовно в мене, тогава аз не познавам нищо от тяхната същност пантата не се движи.
Според възгледа на Майстер Екхарт озарението, което вътрешното сетиво дава, е влизане на Бога в душата. Той нарича светлината на познанието, която това навлизане на Бога запалва, "искрицата на душата". Мястото в човешката вътрешност, където проблясва тази "искрица", е толкова бистро, и толкова възвишено, и толкова благородно в самото себе си, че там не може да обитава никакво създание, а там обитава само Бог с неговата чиста божествена природа. "Който е постигнал да запали тази "искрица" в себе си, той не вижда вече само така, както човек вижда с външните сетива и с логическия ум, който подрежда и класира впечатленията на сетивата, но той вижда, как нещата са в самите себе си. Външните сетива и подреждащия ум отделят човека от другите неща; те правят от него един индивид в пространството и времето, който възприема и другите неща в пространството и времето.
към текста >>
"Който е постигнал да запали тази "искрица" в себе си, той не вижда вече само така, както човек вижда с външните
сетива
и с логическия ум, който подрежда и класира впечатленията на
сетива
та, но той вижда, как нещата са в самите себе си.
Ако сравня външната дъска на вратата с външния човек, тогава аз сравнявам пантата с вътрешния човек когато вратата се движи насам и нататък, движи се насам и нататък външната дъска, докато пантата остава постоянно неподвижна и с това никак не се изменя. Същото е и тук." Като индивидуално сетивно същество аз мога да изследвам нещата от всички страни вратата се движи насам и нататък; ако не направящото възприятията на сетивата да възкръснат духовно в мене, тогава аз не познавам нищо от тяхната същност пантата не се движи. Според възгледа на Майстер Екхарт озарението, което вътрешното сетиво дава, е влизане на Бога в душата. Той нарича светлината на познанието, която това навлизане на Бога запалва, "искрицата на душата". Мястото в човешката вътрешност, където проблясва тази "искрица", е толкова бистро, и толкова възвишено, и толкова благородно в самото себе си, че там не може да обитава никакво създание, а там обитава само Бог с неговата чиста божествена природа.
"Който е постигнал да запали тази "искрица" в себе си, той не вижда вече само така, както човек вижда с външните сетива и с логическия ум, който подрежда и класира впечатленията на сетивата, но той вижда, как нещата са в самите себе си.
Външните сетива и подреждащия ум отделят човека от другите неща; те правят от него един индивид в пространството и времето, който възприема и другите неща в пространството и времето. Озареният от "искрицата" човек престава да бъде едно отделно същество. Той унищожава своята изолираност. Всичко, което произвежда разликата между не го и нещата, престава да съществува че той самият, като отделно същество, е този, който възприема, не влиза вече в сметката. Нещата и той не са вече разделени.
към текста >>
Външните
сетива
и подреждащия ум отделят човека от другите неща; те правят от него един индивид в пространството и времето, който възприема и другите неща в пространството и времето.
Същото е и тук." Като индивидуално сетивно същество аз мога да изследвам нещата от всички страни вратата се движи насам и нататък; ако не направящото възприятията на сетивата да възкръснат духовно в мене, тогава аз не познавам нищо от тяхната същност пантата не се движи. Според възгледа на Майстер Екхарт озарението, което вътрешното сетиво дава, е влизане на Бога в душата. Той нарича светлината на познанието, която това навлизане на Бога запалва, "искрицата на душата". Мястото в човешката вътрешност, където проблясва тази "искрица", е толкова бистро, и толкова възвишено, и толкова благородно в самото себе си, че там не може да обитава никакво създание, а там обитава само Бог с неговата чиста божествена природа. "Който е постигнал да запали тази "искрица" в себе си, той не вижда вече само така, както човек вижда с външните сетива и с логическия ум, който подрежда и класира впечатленията на сетивата, но той вижда, как нещата са в самите себе си.
Външните сетива и подреждащия ум отделят човека от другите неща; те правят от него един индивид в пространството и времето, който възприема и другите неща в пространството и времето.
Озареният от "искрицата" човек престава да бъде едно отделно същество. Той унищожава своята изолираност. Всичко, което произвежда разликата между не го и нещата, престава да съществува че той самият, като отделно същество, е този, който възприема, не влиза вече в сметката. Нещата и той не са вече разделени. В него се оглеждат нещата, следователно и Бог "тази искрица, това е Бог, защото той е сам и единствен и носи в себе си образа на всички създания, образ без образ и образ над образ." С най-великолепни думи говори Екхарт за заличаването на отделното същество: "Трябва да се знае, че главното е, след нещата, да познаем Бога и да бъдем познати от него.
към текста >>
48.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Такива чувства живеят в Таулер, когато той казва: "Човекът е такъв, като че е съставен от трима човеци: Животинският човек, какъвто той е според
сетива
та, след това разумният човек и най-после най-висшият, по образ и подобие на Бога човек.
Не действа ли тогава в нас една същност, която е по-висша отколкото действащата според природните закони и природни сили сетивно-органическа личност? При такъв един акт съществува ли още една разделяща стена между нашата вътрешност и външния свят? Това, което разсъждава тук, което си създава изяснение, не е вече нашата отделна личност; това е по-скоро всеобщата мирова същност, която е съборила преградите между вътрешния свят и външния свят и която обгръща вече и двата свята. Както е вярно, че аз оставам същата отделна личност по външен изглед, когато съм премахнал по този начин преградата, така вярно е също, че по същност аз не съм вече тази отделна личност. От ега нататък в мене живее чувството, че в моето същество говори всемирното същество, което обхваща мене и целия свят.
Такива чувства живеят в Таулер, когато той казва: "Човекът е такъв, като че е съставен от трима човеци: Животинският човек, какъвто той е според сетивата, след това разумният човек и най-после най-висшият, по образ и подобие на Бога човек.
Единият е външният, животинският, сетивният човек; другият е вътрешният, разумният човек, с неговите разумни сили; третият човек е духът, най-висшата част на душата." /виж В. Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.161/. Колко високо стои този третият човек над първия и втория, това Екхарт е изразил в думите: "Окото, чрез което аз виждам Бога, е същото око, чрез което Бог вижда мене. Моето око и божието око е едно око и едно виждане и едно познание и едно чувстване." Но заедно е това чувство в Таулер живее и едно друго чувство. Той се издига до един действителен възглед за духовното и не смесва постоянно, както лъжливите материалисти и лъжливите идеалисти, сетивно-природното с духовното.
към текста >>
Той би знаел, че там, където възприемаме със
сетива
та, не могат да се намерят никакви "творчески мисли".
Моето око и божието око е едно око и едно виждане и едно познание и едно чувстване." Но заедно е това чувство в Таулер живее и едно друго чувство. Той се издига до един действителен възглед за духовното и не смесва постоянно, както лъжливите материалисти и лъжливите идеалисти, сетивно-природното с духовното. Ако със своето духовно разположение Таулер би бил природоизследовател: Той би трябвало да приеме да обясни всичко природно, включително целия човек, първия и втория, чисто природосъобразно. Той никога не би пренесъл "чисто" духовни сили в самата природа. Никога не би говорил за една "целесъобразност" в природата, измислена по образеца на човешката.
Той би знаел, че там, където възприемаме със сетивата, не могат да се намерят никакви "творчески мисли".
В него живееше напротив най-силно съзнанието, че човекът е едно чисто природно същество. И понеже не се чувстваше като природоизследовател, а като човек, който работи за развитието на моралния живот, той чувствуваше противоположността, която се разтваря между тази природна същност на човека и виждането на Бога, което възниква сред природното естество по природен начин, но като духовност. Именно в тази противоположност изпъква пред него смисълът на живота. Като отделно същество, като природно създание намира себе си човек. И никаква наука не може да му разкрие нещо друго върху този живот, освен че той е едно такова природно създание.
към текста >>
Волята трябва да бъде съблечена от самото добро и от всяко воление и да стане безволна." "Човек трябва да се оттегли от всички свои
сетива
в себе си всички сили и да стигне до една забрава на всички неща и на самия себе си." "Защото истинното и вечно слово божие се изговаря само в пустинята, когато човек е излязъл от самия себе си и от всички неща и стои съвършено свободен, празен и самотен."
Той има твърдата вяра и доверие, че всемирното същество просиява в човека, когато този устройва своя живот така, че в него се намира място за божественото. Но никога това всемирно същество не може да просияе, ако човек се затвори в своята чиста, естествена, отделна личност. В езика на Таулер този изолиран в себе си човек е само част от света; едно отделно създание. Колкото повече се затваря в това съществуване като част на света, толкова по-малко може всемирното същество да намери място в него. "Ако човек трябва наистина да стане едно с Бога, тогава трябва да умрат и да замлъкнат и силите на вътрешния човек.
Волята трябва да бъде съблечена от самото добро и от всяко воление и да стане безволна." "Човек трябва да се оттегли от всички свои сетива в себе си всички сили и да стигне до една забрава на всички неща и на самия себе си." "Защото истинното и вечно слово божие се изговаря само в пустинята, когато човек е излязъл от самия себе си и от всички неща и стои съвършено свободен, празен и самотен."
Когато Таулер се намираше на своя връх, тогава в центъра на неговия мисловен живот възникна въпросът: Как може човек да унищожи, да победи в себе си своето отделно съществуване, за да живее според смисъла на всемирния живот? Който се намира в това положение, за него чувствата спрямо всемирното Същество се събират в едно: Страхопочитание пред това всемирно същество, което е неизчерпаемо, безгранично. Той си казва: Каквато и степен да си достигнал, съществуват още по-високи перспективи, още по-възвишени възможности. Колкото определена и ясно е за него посоката, в която трябва да движи своите стъпки, толкова ядно му е също, че никога не може да говори за една цел. Една нова цел е началото на един нов път.
към текста >>
Но духом той се издига над
сетива
та и ума и едва тогава намира Единството.
Но нашите очи виждат правилно. Че дърветата се сливат, това се дължи на един необходим природен закон; и ние не трябва да възразяваме нищо против нашето зрение, а духом да познаем, защо виждаме така. Също и мистикът не се отвръща от сетивните неща. Като сетивни той ги приема такива, каквито са. И на него също му е ясно, че чрез никакво съждение на ума те не могат да се изменят.
Но духом той се издига над сетивата и ума и едва тогава намира Единството.
Неговата вяра е непоклатима, че той може да се развие до виждането на това единство. Ето защо той приписва на човешката природа божествената иска, която в него трябва да бъде направена да свети, да бъде превърната в собствена светлина. Не така мислят духове от рода на Герсон. Те не вярват в това собствено светене. За тях това, което човек може да вижда, остава винаги нещо външно, което може да вижда, остава винаги нещо външно, което може да дойде към тях от някаква страна също и външно.
към текста >>
49.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
В действителността на
сетива
та не съществува никакъв /идеален/ кръг.
Защото то е мъчно достъпно за хората на по-голяма част от областите на знанието. По-голяма част от хората на знанието се издигат в това поле ясно само до изкуството на броенето и смятането /Аритметиката/, а при размишлението до връзката на геометрическите фигури. Ние можем да броим, като мислено прибавим по една единица към едно число, без да вземаме на помощ сетивните представи. Също ние смятаме, без такива представи, оставяйки само в чистия елемент на мисленето. За геометрическите фигури знаем, че те не се покриват напълно с никоя сетивна представа.
В действителността на сетивата не съществува никакъв /идеален/ кръг.
Въпреки това нашето мислене се занимава с такъв кръг. За нещата и процесите, които са по-сложни от формите на числата и пространството, е по-трудно да се намерят съответните идейни части. Това е довело до там, да се твърди от някои страни, че в отделните области на познанието има само толкова действителна наука, колкото в тях може да се измерва и брои. Така изказано това е неправилно, както е неправилно всяко едностранчиво нещо; обаче то съблазнява мнозина, както се получава често само с едностранчивост. Истината в това отношение е тази, че по-голяма част от хората не са в състояние да обхванат чисто мисловното също и там, където не става въпрос за измерване и броене.
към текста >>
Чрез своите
сетива
той получава впечатления от другите същества и преработва тези впечатления чрез своите духовни способности.
Трябва да възникне въпросът, на какво се дължи, че един и същ човек развива за един и същ свят два вида познание? Ние още при Таулер можахме да загатнем за посоката, в която трябва да търсим отговор на този въпрос. Тук при Николай от Куза този отговор може да бъде формулиран още по-решаващо. Човекът живее първо като отделно /индивидуално/ същество между други индивидуални същества. Към действията, които другите същества упражняват едни върху други, у него се прибавя още и /нисшото/ познание.
Чрез своите сетива той получава впечатления от другите същества и преработва тези впечатления чрез своите духовни способности.
Той отвръща духовен поглед отвъншните неща и гледа самия себе си, своята собствена дейност. От това за него се ражда себепознанието. Докато остава на тази степен на себепознанието, той не вижда още себе си в истинския смисъл на думата. Той все още може да вярва, че в него действа някаква скрита същност, чиито прояви и действия са само това, което му се явява като негова дейност. Но може да настъпи моментът, когато на човека става ясно чрез една неопровержима вътрешна опитност, че в това, което възприема, изживява в своята вътрешност, той има една проява, едно действие на една скрита сила или същност, а самата тази същност в нейната първична форма.
към текста >>
Представителите на тези възгледи си казват: Ние чуваме, виждаме и пипаме нещата на телесния свят чрез
сетива
та.
Напротив неговият духовен живот се състои в едно непрестанно движене насам и нататък между двата полюса на познанието, между знанието и виждането. Ако се затвори за виждането, тогава той се отказва от същността на нещата; ако би искал да се затвори за сетивното познание, той би се лишил от нещата, чиято същност иска да познае. Това са същите неща, които се разкриват на нисшото и на висшето познание; само че единият път те се разкриват в техния външен вид; другият път в тяхната вътрешна същност. Следователно причината не е в нещата, че на определена степен те се явяват като външни неща; а причината се крие в това, че човекът трябва да преобрази себе си и да се издигне до онази степен, при която нещата престават да бъдат външни. На основата на тези съзерцания определени възгледи, които естествената наука е развила през 19-ия век, се явяват вече в тяхната истинска светлина.
Представителите на тези възгледи си казват: Ние чуваме, виждаме и пипаме нещата на телесния свят чрез сетивата.
Например окото ни доставя едно светлинно явление, един цвят. Ние казваме, че едно тяло излъчва червена светлина, когато с помощта на нашето око имаме усещането на "червено". Но окото ни доставя едно такова усещане и в други случаи. Когато е ударено или натиснато, когато през главата преминава електрически ток, окото има едно светлинно усещане. Следователно и в случаите, в които усещаме, че едно тяло свети в определен цвят, в тялото може да става нещо, което няма никакво подобие с цвета.
към текста >>
Аз предполагам, че тези процеси имат аналогични свойства, както и процесите, които падат в обсега на моите
сетива
, само че, поради определени причини, те избягват от моето непосредствено възприятие.
По-нататък същото познание ме заставя да приема, че и в мене съществува един подобен процес, въпреки че аз също не мога да имам непосредствено възприятие от него. Но и в обикновения живот аз приемам, че съществуват пространствено-временни процеси, които не възприемам направо. Аз чувам, например, че в съседната стая се свири на пиано. Поради това допускам, че на пианото седи и свири едно пространствено човешко същество. И моето мислене не се различава от това, когато говоря за процеси вътре в мене и вън от мене.
Аз предполагам, че тези процеси имат аналогични свойства, както и процесите, които падат в обсега на моите сетива, само че, поради определени причини, те избягват от моето непосредствено възприятие.
Ако бих искал да отрека на всички тези процеси качествата, които моите сетива ми показват в областта на пространственото и временното, това би било подобно на онази знаменита нелепост за ножа без дръжка, на който липсва режещата част. Следователно аз мога само да кажа, че "вън" се разиграват пространствено-временни процеси; те произвеждат "вътре" пространствено-временни процеси. И двата процеса са необходими, когато в полето на моето зрение трябва да се яви "червеното". Аз на празно ще търся червено, доколкото то не е пространствено-временно, безразлично дали ще търся "вън" или "вътре". Естествениците и философите, които не могат да го намерят "вън", не би трябвало да го търсят и "вътре".
към текста >>
Ако бих искал да отрека на всички тези процеси качествата, които моите
сетива
ми показват в областта на пространственото и временното, това би било подобно на онази знаменита нелепост за ножа без дръжка, на който липсва режещата част.
Но и в обикновения живот аз приемам, че съществуват пространствено-временни процеси, които не възприемам направо. Аз чувам, например, че в съседната стая се свири на пиано. Поради това допускам, че на пианото седи и свири едно пространствено човешко същество. И моето мислене не се различава от това, когато говоря за процеси вътре в мене и вън от мене. Аз предполагам, че тези процеси имат аналогични свойства, както и процесите, които падат в обсега на моите сетива, само че, поради определени причини, те избягват от моето непосредствено възприятие.
Ако бих искал да отрека на всички тези процеси качествата, които моите сетива ми показват в областта на пространственото и временното, това би било подобно на онази знаменита нелепост за ножа без дръжка, на който липсва режещата част.
Следователно аз мога само да кажа, че "вън" се разиграват пространствено-временни процеси; те произвеждат "вътре" пространствено-временни процеси. И двата процеса са необходими, когато в полето на моето зрение трябва да се яви "червеното". Аз на празно ще търся червено, доколкото то не е пространствено-временно, безразлично дали ще търся "вън" или "вътре". Естествениците и философите, които не могат да го намерят "вън", не би трябвало да го търсят и "вътре". То не е "вътре" в същия смисъл, в който не е и "вън".
към текста >>
50.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
За да обясни нещо, което става в пространството и което той възприема чрез
сетива
та, чрез сили и процеси, които също са възпримаеми пространствено и сетивно, той прибягва до "духове", които поставя на равнището на сетивно-възприемаемото.
Спиритизмът, който прави тази грешка, показва с това само, че той не се е издигнал до една истинска представа за духа, а иска да види духа по един груб сетивен начин. Той не познава нито същността на сетивното, нито тази на духовното. Той лишава от дух обикновените сетивни явления, за да счита направо като дух нещо рядко, изненадващо, необикновено. Той не разбира, че това, което живее като "дух на природата", се разкрива на пример при сблъскването на две еластични топки на онзи, който умее да вижда духа; а не да се търси духът едва при онези процеси, които смайват чрез тяхната радост и чиято естествена връзка не може веднага да бъде съзряна. Но спиритистът снижава и духа в една по-нисша сфера.
За да обясни нещо, което става в пространството и което той възприема чрез сетивата, чрез сили и процеси, които също са възпримаеми пространствено и сетивно, той прибягва до "духове", които поставя на равнището на сетивно-възприемаемото.
На основата на подобен начин на мислене стои липсата на духовна способност на схващане на нещата. Такъв човек не е в състояние да вижда духовното по духовен начин; ето защо той задоволява своята нужда за съществуване на духа по един сетивен начин. На такива хора духът не показва никакъв дух; затова те го търсят със сетивата. Както виждат да летят облаците във въздуха, така те биха искали да виждат, че летят и духовете. Агрипа от Нетесхайм води борба за една истинска естествена наука, която не иска да обяснява природните явления чрез духовни същества, които бродят в сетивния свят, но която иска да вижда в природата само природни явления, а в духа духовни явления.
към текста >>
На такива хора духът не показва никакъв дух; затова те го търсят със
сетива
та.
Той не разбира, че това, което живее като "дух на природата", се разкрива на пример при сблъскването на две еластични топки на онзи, който умее да вижда духа; а не да се търси духът едва при онези процеси, които смайват чрез тяхната радост и чиято естествена връзка не може веднага да бъде съзряна. Но спиритистът снижава и духа в една по-нисша сфера. За да обясни нещо, което става в пространството и което той възприема чрез сетивата, чрез сили и процеси, които също са възпримаеми пространствено и сетивно, той прибягва до "духове", които поставя на равнището на сетивно-възприемаемото. На основата на подобен начин на мислене стои липсата на духовна способност на схващане на нещата. Такъв човек не е в състояние да вижда духовното по духовен начин; ето защо той задоволява своята нужда за съществуване на духа по един сетивен начин.
На такива хора духът не показва никакъв дух; затова те го търсят със сетивата.
Както виждат да летят облаците във въздуха, така те биха искали да виждат, че летят и духовете. Агрипа от Нетесхайм води борба за една истинска естествена наука, която не иска да обяснява природните явления чрез духовни същества, които бродят в сетивния свят, но която иска да вижда в природата само природни явления, а в духа духовни явления. Естествено Агрипа ще бъде съвсем криво разбран, ако се сравни неговата естествена наука с тази на следващите векове, която разполага със съвършено други опитности. При такова едно сравнение лесно може да изглежда, че това, което почива само на природни отношения или на лъжлива опитност, той го свързва направо с действия на духове. Такава несправедливост върши към него Мориц Кериер, когато макар и не в зложелателен смисъл казва: "Агрипа изброява много неща, които принадлежат на Слънцето, на Луната, на планетите или неподвижните звезди и се влияят от тях; например сродни със слънцето са огънят, кръвта, лавровото дърво, златото, хризолитът; те предават дарове на слънцето; смелост, веселост, светлина.... Животните имат едно естествено чувство, който се приближава до духа на предсказването до по-висока степен отколкото човешкия ум..... Хората могат да бъдат обвързани за любов, за омраза, болест и здраве.
към текста >>
Като първа степен той счита света, както той е даден за
сетива
та с неговите вещества, неговите физически, химически и други сили.
Това, което остава тогава, да се съчетае в думи: Заклинателната формула се превръща в едно чисто съобщение за природни факти./ Колко трудно е било на Агрипа да се освободи сам от предразсъдъците на своята епоха и да се издигне до един чист възглед, доказателство за това е фактът, че той издаде написаната от него още през 1510 година "Тайна философия" едва през 1531 година, защото я считаше за незряла. По-нататък доказателство за това е неговото съчинение "Върху тщеславието на науките", в което с огорчение говори за научния и останалия живот на неговата епоха. Там той много ясно казва, че много трудно се е освободил от заблуждението на онези, които виждат във външни събития непосредствено духовни процеси, във външни факти пророчески указания за бъдещето и т.н. През три степени се издига Агрипа до висшето познание.
Като първа степен той счита света, както той е даден за сетивата с неговите вещества, неговите физически, химически и други сили.
Той нарича елементарна природа, доколкото тя е разглеждана на тази степен. На втората степен човек разглежда света като цяло в неговите природни съотношения, как той подрежда своите неща според мярка, число, тегло, хармония и пр. Първата степен подрежда нещата едно до друго. Тя търси причините на същите в непосредствената околност на един процес. Втората степен разглежда един отделен процес във връзка с цялата вселена.
към текста >>
Който не вижда по-далече от подобни природни процеси, с него те могат да оставят студен като материални-бездушни неща; който иска на всяка цена да обхване духа със
сетива
та, той ще насели тези процеси с всички възможни душевни същества.
Ние познаваме също трите основни вещества на Парацелзий със съвременни понятия, но не ги назоваваме със същите имена. За Парацелзий разтварянето в една течност и горенето са двата химически процеса, които той употребява. Когато едно тяло е разтворено или изгорено, то се разлага на своите части. Нещо остава като остатък: Нещо се разтваря или изгаря. За не го остатъкът е сол, разтворимото /течното/ е живак; това, което изгаря, то се нарича сяра.
Който не вижда по-далече от подобни природни процеси, с него те могат да оставят студен като материални-бездушни неща; който иска на всяка цена да обхване духа със сетивата, той ще насели тези процеси с всички възможни душевни същества.
Обаче който, както Парацелзий, знае да ги разглежда във връзка с Цялото, което разкрива своята тайна във вътрешността на човека, той ги взема такива, каквито те се предлагат на сетивата; той не ги тълкува; защото така, както природните процеси стоят пред нас в тяхната действителност, те разкриват по свой начин загадката на съществуването. Това, което тези природни процеси имат да разкрият чрез своята сетивна действителност от душата на човека, за онзи, който се стреми към висшето познание, то стои по-високо отколкото всички свръхестествени чудеса, които човек може да измисли или да направи да му се изявят относно техния пред полагаем "Дух". Не съществува никакъв "дух на природата", който да може да изрази по-възвишени истини, отколкото сами те велики творения на природата, когато нашата душа се свърже с любов с тази природа и в интимно общение с нея слуша нейните тайни. Такава любов, такова приятелство търсеше Парацелзий с природата.
към текста >>
Обаче който, както Парацелзий, знае да ги разглежда във връзка с Цялото, което разкрива своята тайна във вътрешността на човека, той ги взема такива, каквито те се предлагат на
сетива
та; той не ги тълкува; защото така, както природните процеси стоят пред нас в тяхната действителност, те разкриват по свой начин загадката на съществуването.
За Парацелзий разтварянето в една течност и горенето са двата химически процеса, които той употребява. Когато едно тяло е разтворено или изгорено, то се разлага на своите части. Нещо остава като остатък: Нещо се разтваря или изгаря. За не го остатъкът е сол, разтворимото /течното/ е живак; това, което изгаря, то се нарича сяра. Който не вижда по-далече от подобни природни процеси, с него те могат да оставят студен като материални-бездушни неща; който иска на всяка цена да обхване духа със сетивата, той ще насели тези процеси с всички възможни душевни същества.
Обаче който, както Парацелзий, знае да ги разглежда във връзка с Цялото, което разкрива своята тайна във вътрешността на човека, той ги взема такива, каквито те се предлагат на сетивата; той не ги тълкува; защото така, както природните процеси стоят пред нас в тяхната действителност, те разкриват по свой начин загадката на съществуването.
Това, което тези природни процеси имат да разкрият чрез своята сетивна действителност от душата на човека, за онзи, който се стреми към висшето познание, то стои по-високо отколкото всички свръхестествени чудеса, които човек може да измисли или да направи да му се изявят относно техния пред полагаем "Дух". Не съществува никакъв "дух на природата", който да може да изрази по-възвишени истини, отколкото сами те велики творения на природата, когато нашата душа се свърже с любов с тази природа и в интимно общение с нея слуша нейните тайни. Такава любов, такова приятелство търсеше Парацелзий с природата.
към текста >>
51.
ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Съществата надарени със
сетива
представят тази форма на природата.
Този борещ се в себе си живот се изявява на себе си; отсега нататък той вече не живее в една вътрешна борба на своите членове; той живее себе си като единно просияваща светкавица, осветявайки своята същност /огън/. Тази четвърта форма на природата се издига до петата, на почиващата в себе си жива борба на частите /вода/. На тази степен съществува една вътрешна суровост и безмълвие, както на първата степен; само че това не е една абсолютна почивка, едно мълчание на вътрешните противоположности, а едно вътрешно движение на противоположностите. Не почива в себе си неподвижното, а подвижното, запаленото от светкавичния огън на четвъртата степен. На шестата степен самото Първично същество възприема себе си като такъв вътрешен живот; то възприема себе си чрез сетивните органи.
Съществата надарени със сетива представят тази форма на природата.
Яков Бьоме ги нарича звук или ехтене и като символ за сетивното възприятие поставя сетивното възприятие на звука. Седмата форма на природата е Духът издигащ се върху основата на своите сетивни възприятия /мъдростта/. Той отново намира себе си като Първопричина сред света израснал от небитието и образуващ се от хармоничното и дисхармоничното. "Духът святи донася сиянието на величието в същността, в която божеството се изявява." С такива възгледи Яков Бьоме се опитва да обясни света, който според знанието на неговата епоха той считаше за фактически.
към текста >>
52.
ДЖОРДАНО БРУНО И АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
В това, което звездите показваха на човешките
сетива
, хората виждаха нещо не посредствено душевно, духовно.
ДЖОРДАНО БРУНО И АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС В първото десетилетие на 16-ия век в замъка от Хайлсберг в Прусия естественонаучният гений Николай Коперник /1473-1543 г./ измисля една постройка от мисли, която принуждава хората от следващите столетия да гледат с други представи към звездното небе, различни от тези, които техните прадеди са имали в древността и в Средновековието. За тези последните Земята беше обиталище на човечеството намиращо се в центъра на вселената. Обаче за тях звездите бяха същества имащи съвършена природа, движението на тези звезди се извършваше в кръг, защото кръгът е образ на съвършенството.
В това, което звездите показваха на човешките сетива, хората виждаха нещо не посредствено душевно, духовно.
Друг език говореха на човека нещата и процесите на Земята; друг език му говореха светещите звезди, които се явяваха отвъд луната в чистия етер като една духовна същност изпълваща пространството. Николай от Куес си беше съставил вече други мисли. Чрез Коперник за хората на Земята се превърна в едно небесно тяло подобно на другите небесни тела, една звезда, която се движи както другите звезди. Всяко различие, което тя показва за човека, можеше от сега нататък да бъде приписано само на обстоятелството, че тя беше негово обиталище. Той беше принуден да не си представя вече различно процесите на тази Земя и процесите на останалото мирово пространство.
към текста >>
Сетива
та бяха завладели пространствената вселена; духът не може вече да бъде намерен в пространството.
В предишните столетия размишляващият човешки дух стоеше пред един друг свят от факти. Сега му беше поставена една нова задача. Сега вече не само нещата на тази Земя можеха да изразят своята същност от вътрешността на човека. Тази вътрешност трябваше да обгърне духа на един сетивен свят, който навсякъде изпълва мировото пространство по същия начин. Пред една такава задача стоеше мислителят от Нол, Филотео Джордано Бруно /1548-1600 г./.
Сетивата бяха завладели пространствената вселена; духът не може вече да бъде намерен в пространството.
Така човекът бе заставен отвън да търси отсега нататък духа там, където го бяха търсили из дълбоките вътрешни изживявания блестящите мислители, които разгледахме в предидущото изложение. Тези мислители черпят от себе си един светоглед, към който са принудени по-късно хората от напредналата естествена наука. Слънцето на идеите, което по-късно трябва да огрее една нова естествена наука, при тях стои още под хоризонта; обаче неговата светлина се явява вече като едно зазоряване в една епоха, когато мислите на хората върху самата природа се намираха още в нощната тъмнина. 16-ят век предаде за естествената наука небесното пространство на сетивния свят, на който то по право принадлежи; до края на 19-ия век тази наука беше стигнала толкова далеч, че тя можа да предаде на света от факти на сетивния свят и онова от растителния, животинския и човешки живот, което се полага на този свят. Тази естествена наука не трябва да търси вече нищо друго освен фактически-сетивни процеси нито в етерното в развитието на живите същества.
към текста >>
53.
ЕПИЛОГ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Ако изпълним душата си с величието на фактите, които нашите
сетива
виждат, тогава малко ще ни остане за "чудесата", които не се намират в кръга на природата.
Обаче днес мнозина мислят, че би трябвало да изпаднат в един плитък и прозрачен материализъм, ако просто приемат намерените от естествената наука "факти". Аз самият стоя изцяло на почвата на тази естествена наука. Имам непоколебимо чувство, че при едно разглеждане на природата, каквото е това на Ернст Хекел, само онзи може да изпадне в плиткост, който пристъпва към него с плиткоумни мисли. Аз чувствам нещо по-възвишено, по-величествено, когато оставам да действат върху мене откровенията на "Естествената история на сътворението", отколкото когато ми се предлагат свръхестествените разкази с чудеса на религиозни вероизповедания. Не познавам в нито една "свещена" книга нещо, което да ми разказва толкова възвишени неща, както "прозаичният" факт, че всеки човешки зародиш повтаря в утробата на майката поред и накратко онези форми на животните, през които са минали неговите животински прадеди.
Ако изпълним душата си с величието на фактите, които нашите сетива виждат, тогава малко ще ни остане за "чудесата", които не се намират в кръга на природата.
Когато изживяваме духа в нас, тогава ние не се нуждаем от никакъв такъв дух вън в природата. В моята книга "Философия на свободата" аз описах моя светоглед, според който духът не е прогонен от природата поради това, че човек гледа на природата така, както са гледали Дарвин и Хекел. За мене едно растение, едно животно не добиват нищо, когато ги населяваме с души, за които моите сетива не ми дават никакви сведения. Аз не търся във външния свят една "по-дълбока", "душевна" същност на нещата, даже не предполагам една такава, защото вярвам, че познанието, което проблясва в моята вътрешност, ме предпазва от това. Аз вярвам, че нещата на сетивния свят са именно такива, каквито те ни се представят, защото виждам, че едно истинско себепознание ме довежда дотам, да не търся в природата нищо, освен природни процеси.
към текста >>
За мене едно растение, едно животно не добиват нищо, когато ги населяваме с души, за които моите
сетива
не ми дават никакви сведения.
Аз чувствам нещо по-възвишено, по-величествено, когато оставам да действат върху мене откровенията на "Естествената история на сътворението", отколкото когато ми се предлагат свръхестествените разкази с чудеса на религиозни вероизповедания. Не познавам в нито една "свещена" книга нещо, което да ми разказва толкова възвишени неща, както "прозаичният" факт, че всеки човешки зародиш повтаря в утробата на майката поред и накратко онези форми на животните, през които са минали неговите животински прадеди. Ако изпълним душата си с величието на фактите, които нашите сетива виждат, тогава малко ще ни остане за "чудесата", които не се намират в кръга на природата. Когато изживяваме духа в нас, тогава ние не се нуждаем от никакъв такъв дух вън в природата. В моята книга "Философия на свободата" аз описах моя светоглед, според който духът не е прогонен от природата поради това, че човек гледа на природата така, както са гледали Дарвин и Хекел.
За мене едно растение, едно животно не добиват нищо, когато ги населяваме с души, за които моите сетива не ми дават никакви сведения.
Аз не търся във външния свят една "по-дълбока", "душевна" същност на нещата, даже не предполагам една такава, защото вярвам, че познанието, което проблясва в моята вътрешност, ме предпазва от това. Аз вярвам, че нещата на сетивния свят са именно такива, каквито те ни се представят, защото виждам, че едно истинско себепознание ме довежда дотам, да не търся в природата нищо, освен природни процеси. Аз не търся никакъв божествен Дух в природата, защото вярвам, че долавям в себе си същността на човешкия дух. Аз спокойно признавам моя произход от животните, защото там, от където произхождат моите прадеди-животни, не може да действа никакъв душевноподобен дух. Аз мога да се съглася с Ернст Хекел, когато той предпочита "вечния покой на гроба" пред едно такова безсмъртие, каквото учат някои религии /виж книгата на Хекел "Мировите загадки", стр.239/.
към текста >>
54.
ГЛЕДИЩА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Те мислят естественонаучно, доколкото опитността на
сетива
та и логиката на ума изискват това, обаче те си запазват получените чрез възпитанието религиозни чувства и предпочитат да останат по отношение на тези неща в една замъгляваща ума тъмнина.
Нима човешката душа ще трябва да гори от възторг към висшата Красота, Истината и Доброто, за да бъде накрая пометена при всеки отделен случай в небитието като сапунен мехур, израстнал от материалния мозък? Това е едно чувство, което подтиска мнозина като истински кошмар. Но същевременно върху тях упражняват давление и естественонаучните представи, защото те се натрапват с голямата сила на авторитета. Такива хора остават слепи за това раздвоение на тяхната душа дотогава, докато имат възможност да го вършат. Те се утешават, като казват, че на човешката душа не е дадено да хвърли светлина в тези неща.
Те мислят естественонаучно, доколкото опитността на сетивата и логиката на ума изискват това, обаче те си запазват получените чрез възпитанието религиозни чувства и предпочитат да останат по отношение на тези неща в една замъгляваща ума тъмнина.
Те нямат смелостта да стигнат до изясняване на нещата. И така, не може да има никакво съмнение, че естественонаучният начин на мислене е най-могъщата сила в съвременния духовен живот. И който говори за духовните интереси на човечеството, не може да го отмине без да му обърне нужното внимание. Няма никакво съмнение също, че начинът, по който той задоволява първоначално духовните нужди на хората, е повърхностен. Би било трагично, ако този начин на мислене беше правилният.
към текста >>
55.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Той нарича неговите процеси действителни, защото ги възприема със своите
сетива
.
Именно за такова отношение ставало дума. Който иска да мисли правилно за тези неща, трябва да има опитности относно интимните факти на познавателния живот. Той трябва да чувствува, че съществуват две твърде различни отношения към това, което предлага най-висшето познание. Първоначално светът, който заобикаля човека, е действителен за него. Той усеща, вижда и чува неговите процеси.
Той нарича неговите процеси действителни, защото ги възприема със своите сетива.
И той размишлява върху тях, за да си изясни техните взаимни връзки. Напротив, това което израства в неговата душа първоначално, за него не е действителност в същия смисъл. Това са именно „само" мисли и идеи. Най-много той вижда в тях образи на сетивната действителност Сами по себе си те нямат никаква действителна стойност. Човек не може да ги докосне, види и чуе.
към текста >>
А на това, което
сетива
та виждат, пипат и чуват, те приписват една действителност от по-низше естество.
Но съществува и едно друго отношение към нещата. Който безусловно се придържа само към току-що описания вид действителност, той едва ли ще го разбере. За някои хора това отношение изпъква в строго определен момент от живота. За тях цялото отношение към света се променя. Те считат образите, които възникват в духовния живот на душата им за истински и действителни.
А на това, което сетивата виждат, пипат и чуват, те приписват една действителност от по-низше естество.
Те знаят, че не могат да докажат това, което изразяват по този начин. Те знаят, че само могат да разкажат за своите нови опитности и че със своя разказ се намират в същото положение, в което се намира виждащият, който разказва за своите възприятия на сля породения. Те се осмеляват да разкажат за своите вътрешни опитности, като вярват, че около тях стоят други хора, чиито духовни очи са още затворени, но чието мислене може да бъде насърчено чрез силата на разказа. Защото те имат вяра в човечеството и искат да отварят духовните очи на другите. Те искат само да предложат плодовете, които техният Дух сам е събрал; дали другият ги вижда, това ще зависи само от обстоятелството, дали неговото духовно око е отворено.
към текста >>
Отначало той е изцяло това, което са неговите
сетива
, а неговият ум е само тълкувател и съдия на неговите
сетива
.
Те знаят, че само могат да разкажат за своите нови опитности и че със своя разказ се намират в същото положение, в което се намира виждащият, който разказва за своите възприятия на сля породения. Те се осмеляват да разкажат за своите вътрешни опитности, като вярват, че около тях стоят други хора, чиито духовни очи са още затворени, но чието мислене може да бъде насърчено чрез силата на разказа. Защото те имат вяра в човечеството и искат да отварят духовните очи на другите. Те искат само да предложат плодовете, които техният Дух сам е събрал; дали другият ги вижда, това ще зависи само от обстоятелството, дали неговото духовно око е отворено. В човека има нещо, което първоначално му пречи да вижда с духовните очи.
Отначало той е изцяло това, което са неговите сетива, а неговият ум е само тълкувател и съдия на неговите сетива.
Тези сетива биха изпълнили зле своята служба, ако не почиваха на истинността, за това което казват. Лошо би било това сетиво, което от своята гледна точка не би твърдяло безусловната действителност на своите зрителни възприятия. За себе си окото е право. То не изгубва своята правота пред духовното око. Това духовно око приема само, че нещата на сетивното око могат да бъдат виждани в една по-висша светлина.
към текста >>
Тези
сетива
биха изпълнили зле своята служба, ако не почиваха на истинността, за това което казват.
Те се осмеляват да разкажат за своите вътрешни опитности, като вярват, че около тях стоят други хора, чиито духовни очи са още затворени, но чието мислене може да бъде насърчено чрез силата на разказа. Защото те имат вяра в човечеството и искат да отварят духовните очи на другите. Те искат само да предложат плодовете, които техният Дух сам е събрал; дали другият ги вижда, това ще зависи само от обстоятелството, дали неговото духовно око е отворено. В човека има нещо, което първоначално му пречи да вижда с духовните очи. Отначало той е изцяло това, което са неговите сетива, а неговият ум е само тълкувател и съдия на неговите сетива.
Тези сетива биха изпълнили зле своята служба, ако не почиваха на истинността, за това което казват.
Лошо би било това сетиво, което от своята гледна точка не би твърдяло безусловната действителност на своите зрителни възприятия. За себе си окото е право. То не изгубва своята правота пред духовното око. Това духовно око приема само, че нещата на сетивното око могат да бъдат виждани в една по-висша светлина. Не се отрича нищо от това, което сетивното око вижда.
към текста >>
Те се представят като променливи формации, когато той застава пред своята действителност, а изчезват пред масивната здраво построена действителност, за която му говорят неговите
сетива
.
Когато иска да обхване духовните образи, той увисва в празнота. Те му избягват, когато иска да ги докосне. Те са именно „само" мисли. Той ги мисли, а не живее в тях. За него те са образи, по-недействителни, отколкото мимолетните сънища.
Те се представят като променливи формации, когато той застава пред своята действителност, а изчезват пред масивната здраво построена действителност, за която му говорят неговите сетива.
По друг начин стоят нещата с този, който е променил своите усещания и чувства спрямо действителността. За него тази действителност е изгубила своята абсолютна устойчивост, своята безусловна стойност. Не е нужно неговите сетива и чувства да бъдат притъпени. Обаче те започват да се съмняват в своята безусловна власт; те отстъпват пред нещо друго. Светът на Духа започва да оживява това пространство.
към текста >>
Не е нужно неговите
сетива
и чувства да бъдат притъпени.
Той ги мисли, а не живее в тях. За него те са образи, по-недействителни, отколкото мимолетните сънища. Те се представят като променливи формации, когато той застава пред своята действителност, а изчезват пред масивната здраво построена действителност, за която му говорят неговите сетива. По друг начин стоят нещата с този, който е променил своите усещания и чувства спрямо действителността. За него тази действителност е изгубила своята абсолютна устойчивост, своята безусловна стойност.
Не е нужно неговите сетива и чувства да бъдат притъпени.
Обаче те започват да се съмняват в своята безусловна власт; те отстъпват пред нещо друго. Светът на Духа започва да оживява това пространство. Тук има една възможност, която може да крие опасност. Тя е тази, човек да изгуби своите усещания и чувства за непосредствената действителност и да не му се никакъв нов свят. Тогава той плува в празнота.
към текста >>
Такъв слушател би почувствувал, би изживял нещо действително само при нещата, които неговите
сетива
долавят.
Никъде не биха се намерили усещания и чувства, които да извлекат Духа от тези думи. За тази цел биха били необходими подготовката, упражненията, изпитанията, цялото преобразяване на сетивния живот. Без тях посветеният би хвърлил слушателя в празнота, в нищото. Той би му отнел това, което съставлява неговото щастие и в замяна не би му дал нищо друго. Или пък не би могъл да му отнеме нищо, защото само с думи той не би могъл да промени неговия сетивен живот.
Такъв слушател би почувствувал, би изживял нещо действително само при нещата, които неговите сетива долавят.
Посветеният не би могъл да му даде нещо друго освен едно ужасно предчувствие, което разрушава живота. И това би трябвало да се схваща като престъпление. Този факт вече не е напълно валиден за условията при които се осъществява духовното познание днес. Защото съвременното човечество притежава качествено нова способност за изграждане на понятия, каквато на древните липсваше. Днес има хора, които осъществяват познанието за духовния свят в своите собствени изживявания; а наред с тях има и хора, които могат да вникват в тези изживявания с помощта на своето понятийно мислене.
към текста >>
Защото ако оставахме същите, как бихме могли да намерим сега удоволствие в други неща, отколкото по-рано, да обичаме и мразим най-противоположни неща, да се удивляваме и хулим, да говорим друго, да се отдаваме на други страсти, ако не приемахме също и други форми, други образи и други
сетива
?
Защото както Хераклит казва: Човек не може да плува два пъти в същата вода и не може да обхване два пъти едно смъртно същество в едно и също състояние; това същество се разрушава и отново се съединява чрез трепета и бързината на движението, то се ражда и умира, приближава се и отново се отдалечава. Ето защо това, което се развива, не може никога да достигне до истинското битие, защото раждането никога не престава и няма почивка, а още при семето започва промяната, като образува зародиша, после детето, младежа, мъжа, възрастния, стареца, като постоянно унищожава първите раждания и възрасти чрез следващите степени. Затова смешно е, когато се страхуваме от една смърт, понеже сме умирали и умираме по толкова разнообразни начини. Защото не само, както казва Хераклит, смъртта на огъня е раждане на въздуха, и смъртта на въздуха е раждане на водата; ние можем да видим това още по-ясно у човека: Възмъжалият човек умира, когато става старец, младежът когато възмъжава, юношата когато става младеж, детето когато става юноша. Вчерашното умира в днешното, днешното умира в утрешното; нищо не остава и не е единно.
Защото ако оставахме същите, как бихме могли да намерим сега удоволствие в други неща, отколкото по-рано, да обичаме и мразим най-противоположни неща, да се удивляваме и хулим, да говорим друго, да се отдаваме на други страсти, ако не приемахме също и други форми, други образи и други сетива?
Защото без изменение не можем да преминем в друго състояние и този, който се променя, не е вече същият. Сетивното възприятие само ни измамва, защото не познаваме истинското Битие, и ни кара да считаме за действително това, което е само илюзия. /Плутарх: Относно „ЕИ" в Делфи, 17 и 18/. Плутарх често се представя като посветен. Това, което той описва тук е условие за живота на миста.
към текста >>
Човек ги носи в себе си като признак на това, че в него живее нещо повече от онова, което той възприема чрез
сетива
та.
Природата се развива от най-несъвършеното към съвършеното. От неживото тя поражда съществата през една дълга редица от степени и през всички форми на живота стига до сетивния човек. В своята сетивност той отваря очи и се вижда като сетивно-действително, като променливо същество. Но той долавя в себе си и силите, от които е родена тази сетивност. Тези сили не са идентични със самото сетивно същество.
Човек ги носи в себе си като признак на това, че в него живее нещо повече от онова, което той възприема чрез сетивата.
Човек чувствува, че в него проблясва нещо, което е създало всичко, включително и него самия; и той чувствува, че ще се превърне в една сила, която ще го окрили за по-висше творчество. То е в него, било е преди неговото сетивно появяване и ще бъде и след това. Той е станал човек чрез него, но сега трябва да го обхване и да участвува сам в неговия съзнателен порив. Такива чувства живеят в миста след посвещението. Той чувствува Вечното, Божественото.
към текста >>
„Хората си представят Боговете създадени по техен образ Те трябва да имат техните
сетива
, глас и тяло.
И гъркът поставя на своя Олимп за Богове личности, чиито първообрази се намирали в добре познатата гръцка действителност. Със строга логика е изтъкнал този факт философът Ксенофан (575 до 480 година преди Хр.) Знаем, че старите гръцки философи са били тясно свързани с мъдростта на Мистериите. Това може да се докаже особени точно за Хериклит. Ето защо това, което казва Ксенофан трябва да се приеме като принцип на Мистериите. Той гласи:
„Хората си представят Боговете създадени по техен образ Те трябва да имат техните сетива, глас и тяло.
Но ако говедата и лъвовете имаха ръце, За да рисуват с ръцете и да работят като човеците, Те биха нарисували и изписали образите и телата на Боговете Така, както всяко едно от тях е направено, Конете Богове, приличащи на коне, говедата на говеда."
към текста >>
Той може да отхвърли съчиненията за Боговете и да признае за действителност само това, което неговите
сетива
му показват.
За да рисуват с ръцете и да работят като човеците, Те биха нарисували и изписали образите и телата на Боговете Така, както всяко едно от тях е направено, Конете Богове, приличащи на коне, говедата на говеда." Подобен възглед може да накара човека да се усъмни във всичко божествено.
Той може да отхвърли съчиненията за Боговете и да признае за действителност само това, което неговите сетива му показват.
Обаче такова съмнение е чуждо за миста. Той вижда, че такъв съмняващ се човек прилича на едно растение, което би си казало: Моят чуден цвят е нищо, той е нещо празно, защото аз съм едно завършено същество с моите зелени листа; това, което прибавям към тях в образа на цветовете, им придава само една измамна илюзия. Така и мистът не може да се задоволи със създадените Богове, с Боговете на народа. Ако растението можеше да мисли, то би видяло, че силите, които са създали зелените листа, са предназначени да създадат и цветовете. Обаче то не би престанало да изследва тези сили, за да ги види.
към текста >>
Защото Бог не съществува за твоите
сетива
и за твоя ум, който е насочен към сетивните възприятия.
Той може да се нарече „скритият Бог", защото сетивният човек не може да го намери никъде. Отправи погледа си навън към нещата и ти не ще намериш нищо божествено. Обучи своя ум и ти ще прозреш по какви закони се раждат и умират нещата; но и твоят ум също няма да ти открие божествения свят. Пропий фантазията си с религиозно чувство; ти ще създадеш образите, които можеш да вземеш за Богове, но твоят ум ги разпокъсва, защото той показва, че ти сам си ги създал, като за целта си взел материала от сетивния свят. Докато наблюдаваш нещата около теб като надарен с ум, ти ще бъдеш човек, който отрича Бога.
Защото Бог не съществува за твоите сетива и за твоя ум, който е насочен към сетивните възприятия.
Бог е като омагьосан в света. Ти се нуждаеш от неговата собствена сила, за да го намериш. Тази сила трябва да събудиш ти в себе си. Ето какво научаваше кандидатът за посвещение. И сега за него започва великата световна драма, в която той е жив участник.
към текста >>
56.
ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Питагореецът казваше: -
Сетива
та показват на човека сетивните явления.
Това, което било важно за мисълта на питагорейците, бил фактът, че ние изучаваме законите на числата за себе си само чрез нашите духовни изследвания, и че въпреки това, когато после погледнем навън в природата, виждаме как нещата следват законите, които сме установили за себе си в нашата душа. Човек съставя за себе си понятието за една елипса, той установява законите на елипсата И небесните тела се движат в смисъла на законите, които той е установил. (Естествено, тук не става дума за астрономическите възгледи на питагорейците. Това, което може да се каже за тези възгледи е валидно и за Коперниковите възгледи във връзка с разглежданите тук отношения.) Следователно, действията на душата не са нещо, което се извършва извън останалия свят; в тези действия се изразява и закономерният ред на света.
Питагореецът казваше: - Сетивата показват на човека сетивните явления.
Но те не показват хармоничното устройство, което нещата следват. Напротив, човешкият Дух трябва първо да намери в себе си хармоничното устройство, ако иска да го види и във външния свят. По-дълбокият смисъл на света, това, което царува в него като вечна, закономерна необходимост, се проявява в човешката душа, то става в нея настояща действителност. Смисълът на света се проявява в душата. Този смисъл не лежи в това, което човек вижда, чува и докосва, но в това, което душата разкрива в своите глъбини.
към текста >>
57.
ПЛАТОН КАТО МИСТИК
GA_8 Християнството като мистичен факт
Той иска да се освободи от това, което
сетива
та му предлагат във всекидневното наблюдение.
Защо на някого, който вижда розата, трябва да му се доказва, че розата е червена? Защо трябва да се доказва, че Духът е вечен, на този, чиито очи отваряме, за да вижда той сам този Дух? Това, което Сократ показва, са опитности, изживявания. На първо място е изживяването на самата мъдрост. Какво иска този, който се стреми към мъдрост?
Той иска да се освободи от това, което сетивата му предлагат във всекидневното наблюдение.
В сетивния свят той иска да търси Духа. Не е ли това един факт, който може да се сравни с умирането? „Именно онези смята Сократ които правилно се занимават с философия, без разбира се другите да забележат, се стремят към това, да умрат. И ако е така, би било твърде странно, цял живот да са устремени към смъртта, а сега, когато тя идва, да не я желаят; да не желаят това, към което толкова дълго време са се стремили." За да потвърди това, Сократ пита един от своите приятели: „Струва ли ти се, че подобава на един философ да търси така наречените чувствени удоволствия, каквито доставят вкусното ядене или питие?
към текста >>
Защото, когато се старае да разглежда нещо с помощта на тялото, тя явно е излъгана от него." Всичко, което възприемаме със
сетива
та на тялото, се ражда и умира.
Но може ли той да иска от духовния свят същото, което иска от сетивния? По отношение на това Сократ подчертава: „Но как стои сега въпросът с разумното познание? Е ли при това тялото спътник или не, когато човек го взима за другар в стремежа си към познанието? Искам да кажа: Гарантират ли зрението и слухът някаква истина на човека? Или поетите са прави, когато казват, че ние нищо не чуваме и нищо не виждаме... Следователно, кога душата намира истината?
Защото, когато се старае да разглежда нещо с помощта на тялото, тя явно е излъгана от него." Всичко, което възприемаме със сетивата на тялото, се ражда и умира.
Имен но това раждане и умиране води до там, че ние оставаме излъгани. Но когато чрез разумното познание погледнем по-дълбоко в нещата, тогава вечното в тях става наше достояние. Следователно, сетивата не ни дават Вечността в нейните истински форми. В същия миг, когато им се доверим, те ни излъгват. Но те престават да ни мамят, когато им противопоставим светлината на мисълта и осветляваме техните резултати с тази светлина.
към текста >>
Следователно,
сетива
та не ни дават Вечността в нейните истински форми.
Искам да кажа: Гарантират ли зрението и слухът някаква истина на човека? Или поетите са прави, когато казват, че ние нищо не чуваме и нищо не виждаме... Следователно, кога душата намира истината? Защото, когато се старае да разглежда нещо с помощта на тялото, тя явно е излъгана от него." Всичко, което възприемаме със сетивата на тялото, се ражда и умира. Имен но това раждане и умиране води до там, че ние оставаме излъгани. Но когато чрез разумното познание погледнем по-дълбоко в нещата, тогава вечното в тях става наше достояние.
Следователно, сетивата не ни дават Вечността в нейните истински форми.
В същия миг, когато им се доверим, те ни излъгват. Но те престават да ни мамят, когато им противопоставим светлината на мисълта и осветляваме техните резултати с тази светлина. Но как би могла светлината на мисълта да бъде съдия над това, което сетивата казват, ако в нея не живее нещо, което надвишава възприятията на сетивата? Следователно, това, което е истинно или погрешно в нещата, върху него се произнася нещо, което се противопоставя на „сетивното тяло" и което, следователно, не е подчинено на неговите закони. Преди всичко, това „нещо" не трябва да бъде подчинено на законите на раждането и умирането.
към текста >>
Но как би могла светлината на мисълта да бъде съдия над това, което
сетива
та казват, ако в нея не живее нещо, което надвишава възприятията на
сетива
та?
Имен но това раждане и умиране води до там, че ние оставаме излъгани. Но когато чрез разумното познание погледнем по-дълбоко в нещата, тогава вечното в тях става наше достояние. Следователно, сетивата не ни дават Вечността в нейните истински форми. В същия миг, когато им се доверим, те ни излъгват. Но те престават да ни мамят, когато им противопоставим светлината на мисълта и осветляваме техните резултати с тази светлина.
Но как би могла светлината на мисълта да бъде съдия над това, което сетивата казват, ако в нея не живее нещо, което надвишава възприятията на сетивата?
Следователно, това, което е истинно или погрешно в нещата, върху него се произнася нещо, което се противопоставя на „сетивното тяло" и което, следователно, не е подчинено на неговите закони. Преди всичко, това „нещо" не трябва да бъде подчинено на законите на раждането и умирането. Защото това „нещо" съдържа истината в себе си. Но истината не може да има вчера и днес, тя не може да бъде веднъж едно, друг път друго, какъвто е случаят при сетивните неща. Следователно, самата истина трябва да бъде нещо вечно.
към текста >>
58.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
По същия начин и в други Платонови съчинения се прибягва до мита, до символичния разказ, за да се опише вътрешното естество на човека, това, което
сетива
та не могат да възприемат.
Душата, която е прогледнала в отвъдното, остава неповредена от следващия кръговрат; тази, която поради дивия кон не е прогледнала, трябва да опита това при един нов кръговрат. Под тези кръгообращения се разбират различните въплъщения на душата. Едно кръгообращение означава животът на душата в една личност. Дивият кон означава низшата, а мъдрият висшата природа; водачът е душата, която се стреми да постигне Божественото. Платон прибягва към мита, за да обрисува пътя на вечната душа през различните метаморфози.
По същия начин и в други Платонови съчинения се прибягва до мита, до символичния разказ, за да се опише вътрешното естество на човека, това, което сетивата не могат да възприемат.
Тук Платон е в пълно съгласие с митичния и символичен начин на изразяване, с които си служат и други мъдреци. В древната индийска литература откриваме една притча, която се приписва на Буда. Един човек, силно отдаден на живота, който на никаква цена не иска да умре и търси чувствените удоволствия, е преследван от четири змии. Той чува един глас, който му заповядва да храни и да къпе от време на вре ме четирите змии. Човекът побягва от страх пред четирите змии.
към текста >>
Петимата убийци са петте
сетива
.
На отсамния бряг той не се чувствува в сигурност. От сламки, клони и листа той си изплита един кош и преплува на другия бряг. Сега той е вече в сигурност, той е брахман. Смисълът на този символичен разказ е следният Човек трябва да мине през най-различните състояния, докато стигне до Божественото. Четирите змии са четирите елемента: огън, вода, земя и въздух.
Петимата убийци са петте сетива.
Безлюдното село е душата, която се е освободила от впечатленията на сетивата, но все още не е сигурна, когато е сама със себе си. Ако нейната низша природа я завладее отново, тя е изгубена. Човек трябва да си построи лодка, която да го пренесе през реката на преходното от единия бряг, този на сетивната природа, на другия, вечно божествения. Нека в тази светлина разгледаме египетското тайнство на Озирис. Озирис постепенно става едно от най-важните египетски божества.
към текста >>
Безлюдното село е душата, която се е освободила от впечатленията на
сетива
та, но все още не е сигурна, когато е сама със себе си.
От сламки, клони и листа той си изплита един кош и преплува на другия бряг. Сега той е вече в сигурност, той е брахман. Смисълът на този символичен разказ е следният Човек трябва да мине през най-различните състояния, докато стигне до Божественото. Четирите змии са четирите елемента: огън, вода, земя и въздух. Петимата убийци са петте сетива.
Безлюдното село е душата, която се е освободила от впечатленията на сетивата, но все още не е сигурна, когато е сама със себе си.
Ако нейната низша природа я завладее отново, тя е изгубена. Човек трябва да си построи лодка, която да го пренесе през реката на преходното от единия бряг, този на сетивната природа, на другия, вечно божествения. Нека в тази светлина разгледаме египетското тайнство на Озирис. Озирис постепенно става едно от най-важните египетски божества. Представата за него измества други представи за божества, които съществували в някои части от народа.
към текста >>
Това означава, че той побеждава низшата наука, знанието на
сетива
та чрез огъня на Духа и от това, което придобива от низшето знание, той взема силата, с помощта на която може да вижда низшето в такава светлина, каквато е свойствена на духовното око.
Това ни дава право да тълкуваме и другите негови дела като вътрешни степени от развитието на душата. Той побеждава Немейския лъв и го довежда в Микена. Това означава: той става господар на чисто физическата сила в човека, той оковава тази сила. По-нататък той убива деветоглавата Хидра от Лерна. Той я побеждава с горящи главни и потопява стрелите си в нейната жлъчка, така щото те стават безпогрешни.
Това означава, че той побеждава низшата наука, знанието на сетивата чрез огъня на Духа и от това, което придобива от низшето знание, той взема силата, с помощта на която може да вижда низшето в такава светлина, каквато е свойствена на духовното око.
Херкулес хваща сърната на Артемида, Богинята на лова. Това, което свободната природа може да предложи на човешката душа, него улавя Херкулес. По същия начин могат да бъдат изтълкувани и другите подвизи на Херкулес. Тук не можем да се впуснем във всички подробности, а дадохме само общия смисъл на вътрешното развитие. Подобно тълкуване е възможно и за похода на Аргонавтите.
към текста >>
59.
ХРИСТИЯНСТВО И ЕЗИЧЕСКА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Един непосредствен образ на това Божество е пълната с мъдрост хармония на света, който познаваме чрез
сетива
та.
Божественото се изживява като нещо, което не може да се предаде във формата на мисли, на понятия. То се изживява. И който го изживява знае, че не може да го предаде никому, защото единственият начин да се добере човек до него е да го изживее. Светът е отражение на тази мистична същност, която човек познава в най-дълбоките глъбини на душата. Светът е произлязъл от невидимия, недостъпния за мисълта Бог.
Един непосредствен образ на това Божество е пълната с мъдрост хармония на света, който познаваме чрез сетивата.
Тази пълна с мъдрост хармония на света е духовното подобие на Божеството. Това е Божественият Дух, който се е разлял в света. Мировият Разум, Логосът, издънката или Синът Божи. Логосът е посредник между сетивния свят и недостъпния за мисълта Бог. Когато човек се прониква с познание, той се съединява с Логоса.
към текста >>
Трябва да бъде намерен Богът в душата и тогава той се явява като „първичната Светлина, която изпраша безброй лъчи и която
сетива
та не могат да възприемат, а само мисълта." Така се изразява Филон.
Описаното в Стария Завет представлява за него образи на вътрешни душевни процеси. Библията разказва за сътворението на света. Който взема това за описание на външни събития, той ги познава само на половина. Вярно е, че е писано: „В начало Бог създаде небето и земята. И Земята бе пуста и неустроена и тъмнина бе в бездната, и Духът Божи се носеше над водите." Обаче истинският, дълбокият смисъл на тези думи, трябва да бъде изживян в глъбините на душата.
Трябва да бъде намерен Богът в душата и тогава той се явява като „първичната Светлина, която изпраша безброй лъчи и която сетивата не могат да възприемат, а само мисълта." Така се изразява Филон.
Почти както в Библията намираме следните думи и у Платон (в Тимей): „Когато Отец, който е създал Вселената, видя, че тя бе станала жив и одушевен образ на вечните богове, той се възрадва." В Библията четем: „И Бог видя, че това бе добро." Да познае човек Божественото, означава, както Платон и мъдростта на Мистериите казват: да изживее процеса на сътворението като съдба на собствената си душа. Ето как историята на сътворението и историята на душата, която се издига до Божественото, се сливат в едно. Според убеждението на Филон, разказът от Мойсей може да се употреби за написване историята на душата, търсеща Бога. Така всички неща в Библията приемат един дълбок символичен характер.
към текста >>
60.
АВГУСТИН И ЦЪРКВАТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
външните неща с помощта на телесните
сетива
." Човек познава Божественото, когато развие душата си така, че първо познава самия себе си като духовна същност и като Дух намира пътя за духовния свят.
Когато се съмнява, той също живее, спомня си защо се съмнява, разбира, че се съмнява, иска да се увери, мисли, знае, че нищо не знае, разсъждава, че не трябва да приема нищо прибързано." Външните неща не се опълчват срещу нас, когато отрича ме тяхната същина и съществуване. Но душата се защищава. Тя не би могла да се съмнява в себе си, ако не съществуваше. В своето съмнение тя потвърждава своето съществуване. „Ние сме; познаваме нашето битие; обичаме нашето битие и познание: За тези три неща не може да има никаква илюзия и грешка, защото ние не ги долавяме както
външните неща с помощта на телесните сетива." Човек познава Божественото, когато развие душата си така, че първо познава самия себе си като духовна същност и като Дух намира пътя за духовния свят.
До такава висота се беше издигнал Августин. От подобно настроение се пораждаше и копнежът на отделни личности от езическите народи, които търсеха истината; тези личности стигаха до Мистериите. В епохата на Августин, с такива убеждения човек можеше да стане християнин. Словото, станало човек, Исус, беше показало пътя, по който трябва да върви душата, ако иска да стигне до онова, за което трябва да говори, когато се намира сама със себе си. През 385 година в Милано, Августин се запозна с учението на Амброзий.
към текста >>
61.
ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ
GA_9 Теософия
Които признават само света на
сетива
та, ще сметнат тази книга за безсмислена фантазия.
ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ Това, което беше казано по повод на публикуването на второто издание на тази книга, може да се каже и по отношение на третото. И този път са внесени "допълнения и разширения" на някои места, които ми се струват важни за новото оформяне на изложението; никъде не ми се стори необходимо да променя съществено това, което вече се съдържа в първото и второто издание. Това, което вече беше казано при първото публикуване и което беше допълнено в предговора към второто издание, понастоящем не се нуждае от промяна. Ето защо тук трябва да се повтори написаното в предговора към първото издание и допълнено в предговора към второто: настоящата книга има за цел да опише някои страни на свръхсетивния свят.
Които признават само света на сетивата, ще сметнат тази книга за безсмислена фантазия.
Но който търси пътищата, които извеждат извън сетивния свят, скоро ще може да разбере, че човешкият живот получава смисъл и значимост само когато пред него се разтворят вратите на един друг свят. Чрез това разбиране, човек не се отдалечава, както мнозина се страхуват, от "действителния" живот. Тъкмо обратно само това ново разбиране ни дава необходимата увереност и сигурност в живота. То ни позволява да открием причините на живота, докато без него опипваме като слепци само следствията. Едва чрез познанието на свръхсетивните истини се постигат сетивните "реалности".
към текста >>
62.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_9 Теософия
И тогава в едно сравнение, той показва колко неразбираемо трябва да е това учение за онзи, който иска да го прецени с представите на обикновените
сетива
: "Нека си представим един свят, казва той, слепородени, които не познават нищо друго за нещата и за техните отношения, освен това, което те могат да на пипат.
ВЪВЕДЕНИЕ Когато Йохан Готлиб Фихте през есента на 1813 година изнася своето "учение" като зрял плод на един живот, посветен в служба на истината, в началото на своята реч, той произнася следните думи: "Това учение предоставя един изцяло нов вътрешен орган на възприятие, чрез който е даден един нов свят, който просто не съществува за отделния човек".
И тогава в едно сравнение, той показва колко неразбираемо трябва да е това учение за онзи, който иска да го прецени с представите на обикновените сетива: "Нека си представим един свят, казва той, слепородени, които не познават нищо друго за нещата и за техните отношения, освен това, което те могат да на пипат.
Идете при тях и започнете да им говорите за цветовете и за всички явления, които могат да се видят само с очите и да се възприемат само посредством светлината. Тогава ще се случи едно от двете: Или това, за което им говорите за тях е нищо и това е най- щастливия случай, защото така скоро ще забележите грешката си; или, ако не сте в състояние да им отворите очите, то тогава трябва да прекратите напразните приказки". В положението на този човек се намира всеки, който иска да говори за тези неща за които загатва и Фихте: Положението на виждащ всред сляпородени. Тези неща, обаче, се отнасят до истинската същност и висшата цел на човека. И би трябвало да се отчаем за естеството на човека, ако вярвахме в това, че "трябва да прекратим напразните приказки".
към текста >>
От тази вяра са изходили всички, които са почувствували, че и в тях би могло да се развие "вътрешно сетиво", с което да познаят скритата за външните
сетива
истинска същност на човека, когато са говорили и писали за нея.
Тогава ще се случи едно от двете: Или това, за което им говорите за тях е нищо и това е най- щастливия случай, защото така скоро ще забележите грешката си; или, ако не сте в състояние да им отворите очите, то тогава трябва да прекратите напразните приказки". В положението на този човек се намира всеки, който иска да говори за тези неща за които загатва и Фихте: Положението на виждащ всред сляпородени. Тези неща, обаче, се отнасят до истинската същност и висшата цел на човека. И би трябвало да се отчаем за естеството на човека, ако вярвахме в това, че "трябва да прекратим напразните приказки". Напротив, нито за миг не трябва да се съмняваме, че на всеки човек с добра воля могат да бъдат "отворени очите" за тези неща, за които говори Фихте.
От тази вяра са изходили всички, които са почувствували, че и в тях би могло да се развие "вътрешно сетиво", с което да познаят скритата за външните сетива истинска същност на човека, когато са говорили и писали за нея.
Ето защо от стари времена се е говорило, винаги отново и отново, за една "скрита мъдрост". Тези, които са долавяли нещо от нея, са чувствували така сигурно в своето притежание, както онези, които имат добре развити очи и са сигурни, че притежават зрителни възприятия. За тях тази "скрита мъдрост" не се нуждае от никакво "доказателство". Те знаят, че хората, които имат подобно на тях развито "висше сетиво" не изискват вече такива доказателства. Те могат да говорят за това на другите хора, както един пътешественик разказва за Америка на тези, които изобщо не са виждали този континент, но биха могли да си го представят, защото биха видели всичко, което той е видял, стига да им се представя удобен случай.
към текста >>
Това, което днес се нарича "действителна наука", може дори да попречи на тази цел, защото тя, съобразно с природата си, приписва "реалност" само на нещата, достъпни за обикновените
сетива
.
Душата не вижда нищо, но чрез това чувство тя схваща силата на истината и постепенно в нея се събужда "висшето сетиво". В зависимост от индивидуалността, постигането на тази цел може да трае по-дълго или по-късо време; но който е надарен с търпение и постоянство сигурно ще я постигне. Защото, ако не може да се оперира всеки, който е физически сляп, то всяко духовно око може да се отвори и само въпрос на време е когато ще се отвори. Учеността и научната образованост не са предварителни условия за развитието на това висше сетиво. То може да се развие, както у обикновения, простоват човек, така и у високо ерудирания учен.
Това, което днес се нарича "действителна наука", може дори да попречи на тази цел, защото тя, съобразно с природата си, приписва "реалност" само на нещата, достъпни за обикновените сетива.
Колкото и големи да са заслугите, които има за познанието на тази реалност, тя създава и много предразсъдъци, които затварят достъпа до висшата реалност, когато иска да приложи към всяко човешко знание, каквото и да е естеството му, това, което е меродавно и благотворно само в нейната собствена област. Срещу всичко това, което се казва тук, често се възразява: За човешкото познание съществуват веднъж и завинаги "непреодолими граници". Тези граници не могат да се преминат и следователно, всички познания, които не ги зачитат, трябва да бъдат отхвърлени. А този, който твърди, че познава нещата, които лежат несъмнено отвъд границите на човешката познавателна способност, се смята за умопобъркани. Едно такова възражение може да остане напълно без внимание, защото се забравя, че висшето познание се предшествува от развитие на човешките познавателни способности.
към текста >>
Тъй както един човек не е учен поради това, че притежава добре развити
сетива
, така също той не е "мъдрец" поради това, че е добил висшето зрение.
Тази книга не разглежда нищо, което да не дава на онзи, който я приема без интелектуален предразсъдък и със свободно чувство за истина, впечатлението за истините, чрез които можем да се приближим по един задоволителен начин до загадката на човешкия живот и на Вселената. Въпросът, който се поставя е следният: ако това, което твърди тази книга е истинно, тогава намира ли в нея животът едно задоволително обяснение? Вие ще видите, че животът на всеки един от вас ще потвърди тази истина. За да бъдеш "учител" в едни такива висши сфери на битието, не е достатъчно да си отворил висшето сетиво у един човек. Към това призвание принадлежи и "науката" за тези сфери, както и преподаването на науката за обикновената действителност принадлежи към професията на обикновения учител.
Тъй както един човек не е учен поради това, че притежава добре развити сетива, така също той не е "мъдрец" поради това, че е добил висшето зрение.
И понеже всяка истина, била тя "нисша" или "висша" не е нищо друго, освен една от страните на човешката същност, човекът, невеж по отношение на низшите познания ще остане невеж и по отношение на по-висшите познания. У човека, който се чувствува призван чрез едно духовно предназначение да открие висшите сфери на битието, този факт събужда безгранично чувство за отговорност. Той му налага скромност и въздържаност. Но и не трябва да попречи на никого да се занимава с висшите истини, дори и на онези, на когото животът не позволява да се посвещава в обикновените науки. Защото човек може напълно да следва дълга си на човек, без да знае нещо за ботаниката, зоологията, математиката или каквато и да е друга наука.
към текста >>
Поради това мъдростта, която надхвърля света на
сетива
та и която открива на човека същността и съдбата му, може да се нарече "Божествена мъдрост" или "Теософия".
Но и не трябва да попречи на никого да се занимава с висшите истини, дори и на онези, на когото животът не позволява да се посвещава в обикновените науки. Защото човек може напълно да следва дълга си на човек, без да знае нещо за ботаниката, зоологията, математиката или каквато и да е друга наука. Но никой не може да бъде в пълния смисъл на думата "човек", ако не е проникнал по някакъв начин в същината и призванието на човека които ни открива Духовната Наука. Най-висшият идеал, към който могат да издигнат поглед човешките очи, е назован "божествено". И човекът чувствува, че неговата върховна съдба и висше призвание са свързани независимо от начина, с това Божествено.
Поради това мъдростта, която надхвърля света на сетивата и която открива на човека същността и съдбата му, може да се нарече "Божествена мъдрост" или "Теософия".
Изследването на духовните процеси, които стават в човешкия живот и във Вселената, може да се означи като Духовна наука. В тази книга съм събрал данните, които се отнасят особено към духовната сърцевина на човешкото същество: Ето защо името теософия и подхожда, понеже е било употребявано в същия смисъл от векове насам. В такъв дух и от такива убеждения в тази книга се дава една скица за схващането на Вселената според Теософията. Авторът, който излага теософския светоглед, не иска да представи нищо, което за него е в обикновения смисъл факт, както едно преживяване във външния свят е факт за очите, ушите или обикновения разум. Тук имаме работа с преживявания, достъпни за всеки човек, решил да след ва пътя, наречен в една отделна глава от този труд "Пътят на познанието".
към текста >>
Становището, отговарящо на нещата от духовния свят е това, което признава на нормално развития ум и
сетива
, способността да схващат всяко учение, което произтича от висшите светове.
Изследването на духовните процеси, които стават в човешкия живот и във Вселената, може да се означи като Духовна наука. В тази книга съм събрал данните, които се отнасят особено към духовната сърцевина на човешкото същество: Ето защо името теософия и подхожда, понеже е било употребявано в същия смисъл от векове насам. В такъв дух и от такива убеждения в тази книга се дава една скица за схващането на Вселената според Теософията. Авторът, който излага теософския светоглед, не иска да представи нищо, което за него е в обикновения смисъл факт, както едно преживяване във външния свят е факт за очите, ушите или обикновения разум. Тук имаме работа с преживявания, достъпни за всеки човек, решил да след ва пътя, наречен в една отделна глава от този труд "Пътят на познанието".
Становището, отговарящо на нещата от духовния свят е това, което признава на нормално развития ум и сетива, способността да схващат всяко учение, което произтича от висшите светове.
То допуска, че ако се направи една важна стъпка в развитието на истинското зрение, въпреки, че е необходимо и друго, за да се постигнето. Да се изостави този път и да се търси чрез други средства достъпа до висшите светове, означава да се затворят вратите пред висшето познание. Да имаме за основен принцип признаването на висшите светове само след като ги видим, означава да се попречи на това зрение. Волята да разберем чрез здравото мислене това, което после ще наблюдаваме, означава да се подпомогне свръхсетивното зрение. А това означава да пробудим като по вълшебен начин появата на онези решителни сили в душата, които после ще я отведат до "погледа на ясновидеца".
към текста >>
63.
ЕСТЕСТВОТО НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Първо, това са самите предмети, чието съществувание ни се открива постоянно чрез нашите
сетива
, които усещаме, миришем, вкусваме, чуваме и виждаме.
Една далеч по-трудна работа предприемат тези, които със своето живо увлечение към познанието се стремят да наблюдават нещата в природата сами по себе си и в техните отношения едно към друго; защото те скоро забелязват липсата на мярката, която им би дошла на помощ, когато те, като човешки същества разглеждат нещата по отношение на самите себе си. Липсва им мярката, представена от благоприятното или неблагоприятното впечатление, от привлекателността или отвращението, от ползата или вредата, които нещата им причиняваха. Те трябва напълно да се отрекат от тази мярка, те трябва да разглеждат нещата с безразличието на сякаш божествени същества, така както тези неща са сами по себе си, а не както им се харесват. Така истинският ботаник не трябва да засяга нито красотата, нито полезността на растенията, той трябва да изследва тяхното устройство и отношението им към останалия растителен свят; и както всички те са извикани на живот и огрени от слънцето, така и той трябва да ги наблюдава и обхване със същия спокоен поглед, като взема мярката и данните за това познание не от себе си, а от кръга на нещата, които наблюдава" От тази мисъл на Гьоте, вниманието ни се насочва към три неща.
Първо, това са самите предмети, чието съществувание ни се открива постоянно чрез нашите сетива, които усещаме, миришем, вкусваме, чуваме и виждаме.
Второ, това са впечатленията, които те предизвикват у нас и които ги характеризират като нещо, което се отвращаваме; като нещо, което намираме за приятно или неприятно, за полезно или вредно. И трето, това са познанията, които придобиваме като, така да се каже "божествени" същества, за естеството на тези предмети; това са тайните на битието и на действието на тези предмети, които ни се откриват. Тези три сфери се различават ясно в човешкия живот. Така, човек си дава сметка, че е втъкан в света по три различни начина. Първия начин се свежда до това, което му е вродено, което той приема непосредствено като даден сетивен факт.
към текста >>
Неговото тяло го поставя във връзка с нещата, които са му дадени отвън на неговите
сетива
.
Под Дух разбирам това, което му се открива, когато, според израза на Гьоте, разглежда нещата "сякаш като божествено същество". В този смисъл човекът е съставен от тяло, душа и дух. Чрез Тялото човек е способен веднага да влезе във връзка с нещата. Благодарение на Душата, той запазва в себе си впечатленията, които те са му направили; и със своя Дух той открива това, което нещата пазят за себе си. Само ако разглеждаме човека по отношение на тези три страни, можем да се надяваме, че ще осветлим естеството му, защото тези три страни показват по три различни начина положението му в света.
Неговото тяло го поставя във връзка с нещата, които са му дадени отвън на неговите сетива.
Веществата на външния свят съставляват неговото тяло; силите на външния свят действуват в него. Той може да наблюдава собственото си телесно съществувание по същия начин, по който наблюдава предметите на външния свят със сетивата си. Обаче невъзможно е да разглежда по същия начин съществуването на своята душа. Всичко, което представлява в мен телесни процеси, аз мога да схвана с физическите сетива. Но моето удоволствие или страдание, моята радост или скръб, не могат да бъдат възприемани с помощта на физическите сетива, нито от мен, нито от някой друг.
към текста >>
Той може да наблюдава собственото си телесно съществувание по същия начин, по който наблюдава предметите на външния свят със
сетива
та си.
Чрез Тялото човек е способен веднага да влезе във връзка с нещата. Благодарение на Душата, той запазва в себе си впечатленията, които те са му направили; и със своя Дух той открива това, което нещата пазят за себе си. Само ако разглеждаме човека по отношение на тези три страни, можем да се надяваме, че ще осветлим естеството му, защото тези три страни показват по три различни начина положението му в света. Неговото тяло го поставя във връзка с нещата, които са му дадени отвън на неговите сетива. Веществата на външния свят съставляват неговото тяло; силите на външния свят действуват в него.
Той може да наблюдава собственото си телесно съществувание по същия начин, по който наблюдава предметите на външния свят със сетивата си.
Обаче невъзможно е да разглежда по същия начин съществуването на своята душа. Всичко, което представлява в мен телесни процеси, аз мога да схвана с физическите сетива. Но моето удоволствие или страдание, моята радост или скръб, не могат да бъдат възприемани с помощта на физическите сетива, нито от мен, нито от някой друг. Физическото съществуване на човека е достъпно за всички и за всяко възприятие; душевното е сфера, недостъпна за физическите възприятия; животът на душата е един собствен свят за човека, който той носи само в себе си. Най-после, чрез Духа, външният свят му се открива по един по-висш начин.
към текста >>
Всичко, което представлява в мен телесни процеси, аз мога да схвана с физическите
сетива
.
Само ако разглеждаме човека по отношение на тези три страни, можем да се надяваме, че ще осветлим естеството му, защото тези три страни показват по три различни начина положението му в света. Неговото тяло го поставя във връзка с нещата, които са му дадени отвън на неговите сетива. Веществата на външния свят съставляват неговото тяло; силите на външния свят действуват в него. Той може да наблюдава собственото си телесно съществувание по същия начин, по който наблюдава предметите на външния свят със сетивата си. Обаче невъзможно е да разглежда по същия начин съществуването на своята душа.
Всичко, което представлява в мен телесни процеси, аз мога да схвана с физическите сетива.
Но моето удоволствие или страдание, моята радост или скръб, не могат да бъдат възприемани с помощта на физическите сетива, нито от мен, нито от някой друг. Физическото съществуване на човека е достъпно за всички и за всяко възприятие; душевното е сфера, недостъпна за физическите възприятия; животът на душата е един собствен свят за човека, който той носи само в себе си. Най-после, чрез Духа, външният свят му се открива по един по-висш начин. В него наистина се откриват тайните на света; но в духа той излиза извън себе си и оставя нещата да говорят на своя собствен език, относно това, което има значение за тях, а не за него. Човекът отправя поглед към звездното небе: възхищението, което изпълва неговата душа, му принадлежи; вечните закони на звездите, които той схваща в духа, в мисълта, не му принадлежат; те принадлежат на самите звезди.
към текста >>
Но моето удоволствие или страдание, моята радост или скръб, не могат да бъдат възприемани с помощта на физическите
сетива
, нито от мен, нито от някой друг.
Неговото тяло го поставя във връзка с нещата, които са му дадени отвън на неговите сетива. Веществата на външния свят съставляват неговото тяло; силите на външния свят действуват в него. Той може да наблюдава собственото си телесно съществувание по същия начин, по който наблюдава предметите на външния свят със сетивата си. Обаче невъзможно е да разглежда по същия начин съществуването на своята душа. Всичко, което представлява в мен телесни процеси, аз мога да схвана с физическите сетива.
Но моето удоволствие или страдание, моята радост или скръб, не могат да бъдат възприемани с помощта на физическите сетива, нито от мен, нито от някой друг.
Физическото съществуване на човека е достъпно за всички и за всяко възприятие; душевното е сфера, недостъпна за физическите възприятия; животът на душата е един собствен свят за човека, който той носи само в себе си. Най-после, чрез Духа, външният свят му се открива по един по-висш начин. В него наистина се откриват тайните на света; но в духа той излиза извън себе си и оставя нещата да говорят на своя собствен език, относно това, което има значение за тях, а не за него. Човекът отправя поглед към звездното небе: възхищението, което изпълва неговата душа, му принадлежи; вечните закони на звездите, които той схваща в духа, в мисълта, не му принадлежат; те принадлежат на самите звезди. Следователно човекът е гражданин на три свята.
към текста >>
64.
1 ФИЗИЧЕСКАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Чрез физическите
сетива
ние познаваме тялото на човека; при това начинът на наблюдение, който му е свойствен, не може да е друг освен този, с който се познават сетивно възприемаемите неща.
1. ФИЗИЧЕСКАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
Чрез физическите сетива ние познаваме тялото на човека; при това начинът на наблюдение, който му е свойствен, не може да е друг освен този, с който се познават сетивно възприемаемите неща.
Човекът може да бъде разглеждан, както се разглеждат минералите, растенията, животните. Той е сроден с тези три форми на съществуване. Подобно на минералите, той изгражда своето тяло с помощта на веществата, взети от природата; подобно на растенията, той расте и се размножава; подобно на животните, той възприема предметите, които го заобикалят и чрез впечатленията, които те оставят в него, изгражда своя вътрешен живот. Следователно, имаме право да признаем в човека едно минерално, едно растително и едно животинско съществувание. На различието в строежа на минералите, растенията и животните отговарят трите форми на тяхното съществувание.
към текста >>
65.
2. ДУШЕВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Същото може да се каже повече или по-малко и за другите
сетива
.
Никой не може да знае непосредствено, дали някой друг преживява едно сетивно усещане по същия начин, както и той самия. Известно е, че има хора далтонисти. Тези хора виждат нещата, оцветени в сив оттенък. Други са слепи само за определени цветове. Образът на света, който им дават техните очи, е различен от този на нормалните хора.
Същото може да се каже повече или по-малко и за другите сетива.
От това непосредствено следва, че простото усещане принадлежи на вътрешния свят. Чрез моите физически сетива аз мога да възприема червената маса, която възприема и другия човек; но аз мога да възприема усещането на другия за червения цвят. Следователно, сетивното усещане трябва да се означи като душевно явление. Когато този факт се изясни цялостно, тогава вътрешните преживявания скоро ще престанат да се разглеждат само като мозъчни процеси или като нещо подобно. Със сетивното усещане, преди всичко, се свързва чувството.
към текста >>
Чрез моите физически
сетива
аз мога да възприема червената маса, която възприема и другия човек; но аз мога да възприема усещането на другия за червения цвят.
Тези хора виждат нещата, оцветени в сив оттенък. Други са слепи само за определени цветове. Образът на света, който им дават техните очи, е различен от този на нормалните хора. Същото може да се каже повече или по-малко и за другите сетива. От това непосредствено следва, че простото усещане принадлежи на вътрешния свят.
Чрез моите физически сетива аз мога да възприема червената маса, която възприема и другия човек; но аз мога да възприема усещането на другия за червения цвят.
Следователно, сетивното усещане трябва да се означи като душевно явление. Когато този факт се изясни цялостно, тогава вътрешните преживявания скоро ще престанат да се разглеждат само като мозъчни процеси или като нещо подобно. Със сетивното усещане, преди всичко, се свързва чувството. Едни усещания предизвикват у нас удоволствие, а други страдание. Това са трептенията на нашия вътрешен, душевен живот.
към текста >>
66.
4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ
GA_9 Теософия
Ние възприемаме минералните сили с помощта на
сетива
та.
Как се развива едно живо същество, зависи от какъв бащин или майчин организъм е произлязло то или, с други думи, към какъв вид то принадлежи. Веществата, от които то се състои, се променят непрекъснато; но през цялото време на съществуванието си, то запазва характерните особености на своя вид и ги предава на своето потомство. Видът е това, което определя съчетанието на веществата. Тази сила, която изгражда и формира отделния вид, ще нарека жизнена сила. Както минералните сили се изразяват в кристалите, така и градивните жизнени сили се изразяват във видовете или формите на растителния и животински свят.
Ние възприемаме минералните сили с помощта на сетивата.
Ние можем да възприемаме само това, за което разполагаме с едно или друго сетиво. Без окото ние не можем да възприемаме светлината, а без ухото – звука. От сетивата, които човекът притежава, низшите организми имат само осезанието. За тях са налице по един човешки начин на възприемане само онези минерални сили, които са достъпни за осезанието. В степента, в която са развити другите сетива при висшите животни, светът за тях, както и за човека, е много по-богат и разнороден.
към текста >>
От
сетива
та, които човекът притежава, низшите организми имат само осезанието.
Тази сила, която изгражда и формира отделния вид, ще нарека жизнена сила. Както минералните сили се изразяват в кристалите, така и градивните жизнени сили се изразяват във видовете или формите на растителния и животински свят. Ние възприемаме минералните сили с помощта на сетивата. Ние можем да възприемаме само това, за което разполагаме с едно или друго сетиво. Без окото ние не можем да възприемаме светлината, а без ухото – звука.
От сетивата, които човекът притежава, низшите организми имат само осезанието.
За тях са налице по един човешки начин на възприемане само онези минерални сили, които са достъпни за осезанието. В степента, в която са развити другите сетива при висшите животни, светът за тях, както и за човека, е много по-богат и разнороден. Следователно, от сетивните органи на едно същество зависи дали външния свят се представя пред него като усещане, като възприятие. Това, което съществува във въздуха като определено движение, у човека се превръща в усещане на звука. Човекът изобщо не възприема проявленията на жизнената сила с обикновените сетива.
към текста >>
В степента, в която са развити другите
сетива
при висшите животни, светът за тях, както и за човека, е много по-богат и разнороден.
Ние възприемаме минералните сили с помощта на сетивата. Ние можем да възприемаме само това, за което разполагаме с едно или друго сетиво. Без окото ние не можем да възприемаме светлината, а без ухото – звука. От сетивата, които човекът притежава, низшите организми имат само осезанието. За тях са налице по един човешки начин на възприемане само онези минерални сили, които са достъпни за осезанието.
В степента, в която са развити другите сетива при висшите животни, светът за тях, както и за човека, е много по-богат и разнороден.
Следователно, от сетивните органи на едно същество зависи дали външния свят се представя пред него като усещане, като възприятие. Това, което съществува във въздуха като определено движение, у човека се превръща в усещане на звука. Човекът изобщо не възприема проявленията на жизнената сила с обикновените сетива. Той вижда цветовете на растенията, усеща тяхното ухание, но жизнената сила остава скрита за този род наблюдение. Но колкото малко основание има слепия да отрича цветове, които не вижда, толкова малко основание имаме и ние отречем жизнената сила, въпреки че не я виждаме с обикновените сетива.
към текста >>
Човекът изобщо не възприема проявленията на жизнената сила с обикновените
сетива
.
От сетивата, които човекът притежава, низшите организми имат само осезанието. За тях са налице по един човешки начин на възприемане само онези минерални сили, които са достъпни за осезанието. В степента, в която са развити другите сетива при висшите животни, светът за тях, както и за човека, е много по-богат и разнороден. Следователно, от сетивните органи на едно същество зависи дали външния свят се представя пред него като усещане, като възприятие. Това, което съществува във въздуха като определено движение, у човека се превръща в усещане на звука.
Човекът изобщо не възприема проявленията на жизнената сила с обикновените сетива.
Той вижда цветовете на растенията, усеща тяхното ухание, но жизнената сила остава скрита за този род наблюдение. Но колкото малко основание има слепия да отрича цветове, които не вижда, толкова малко основание имаме и ние отречем жизнената сила, въпреки че не я виждаме с обикновените сетива. Цветовете съществуват за слепия, когато той вече е опериран; също така и за хората за възприемаеми тези сътворени от жизнената сила видове на животни и растения, а не само индивиди, стига съответните възприемателни органи да са налице. Сега, за човека се открива един съвсем нов свят. Той възприема не само цветовете, уханията и т. н.
към текста >>
Но колкото малко основание има слепия да отрича цветове, които не вижда, толкова малко основание имаме и ние отречем жизнената сила, въпреки че не я виждаме с обикновените
сетива
.
В степента, в която са развити другите сетива при висшите животни, светът за тях, както и за човека, е много по-богат и разнороден. Следователно, от сетивните органи на едно същество зависи дали външния свят се представя пред него като усещане, като възприятие. Това, което съществува във въздуха като определено движение, у човека се превръща в усещане на звука. Човекът изобщо не възприема проявленията на жизнената сила с обикновените сетива. Той вижда цветовете на растенията, усеща тяхното ухание, но жизнената сила остава скрита за този род наблюдение.
Но колкото малко основание има слепия да отрича цветове, които не вижда, толкова малко основание имаме и ние отречем жизнената сила, въпреки че не я виждаме с обикновените сетива.
Цветовете съществуват за слепия, когато той вече е опериран; също така и за хората за възприемаеми тези сътворени от жизнената сила видове на животни и растения, а не само индивиди, стига съответните възприемателни органи да са налице. Сега, за човека се открива един съвсем нов свят. Той възприема не само цветовете, уханията и т. н. на живите същества, а животът на тези живи същества сам по себе си. Във всяко растение, във всяко животно, освен физическата форма, той чувствува още и изпълнената с живот духовна форма.
към текста >>
Така духовния свят създава собствения си живот на своята душа, точно по същия начин, както душата обгръща физическия свят посредством
сетива
та.
Туземецът също усеща природата; но природните закони се разкриват едва от оплодените чрез интуицията мисли на по-високо развития човек. Детето усеща дразненията на външния свят като подтици за волята, но повелята на морално доброто, му се разкрива едва в хода на неговото развитие, когато заживява в Духа и се научава да разбира неговите откровения. Както без око не могат да се усетят цветовете, така и без висшето мислене на "Духът-Себе" не може да има интуиция. Колкото малко усещанията създават растенията, толкова малко интуицията създава Духа; тя по-скоро известява за него. Чрез интуициите Азът на човека, който се пробужда в душата, стига до посланията отгоре, от света на Духа, както стига чрез усещанията до посланията от физическия свят.
Така духовния свят създава собствения си живот на своята душа, точно по същия начин, както душата обгръща физическия свят посредством сетивата.
Душата или по-скоро пробуждащият се в нея "Аз" отваря вратите си от две страни: От страната на тялото и от страната на духа. Както физическия свят може да извести себе си на един Аз, като изгражда едно тяло от собствените си вещества и сили, в което може да живее Съзнаващата Душа, и в което съществуват онези органи, които възприемат физическата страна на външния свят, по същия начин духовния свят изгражда от своите духовни вещества и духовни сили едно духовно тяло, в което живее Азът, и което може да възприема Духа чрез Интуициите. Ясно е, че изразите духовно вещество, духовно тяло съдържат противоречие. Те трябва да се използуват, само за да насочат мислите към това което е в духовно съответствие с физическото тяло на човека. Също както във физическия свят отделното човешко тяло е създадено като самостоятелна същност, така и в духовния свят "духовното тяло" е самостоятелна същност.
към текста >>
Както
сетива
та предават усещанията чрез "душевното тяло", така и Духа и предава Интуициите чрез органа на интуицията.
Сетивната Душа не само получава усещания от външния свят; тя има свой собствен живот, който се оплодява по същия начин, както от усещането, така и от мисленето. Тогава тя става Разсъдъчна Душа. Чрез Интуициите тя може да се отваря нагоре, към духовния свят, както чрез усещанията се отваря надолу, към физическия свят. Тя е вече Съзнаваща Душа. Това тя дължи на духовния свят, който изгражда в нея органа на Интуицията, както физическия свят и дава сетивните органи.
Както сетивата предават усещанията чрез "душевното тяло", така и Духа и предава Интуициите чрез органа на интуицията.
Така Човекът-Дух е свързан със Съзнаващата Душа в едно единство, както физическото тяло е свързано със Сетивната Душа в "душевно тяло". Съзнаващата Душа и Духът-Себе изграждат едно единство. В това единство, Човекът-Дух живее като Дух на Живота, също както етерното тяло изгражда жизнената телесна основа за "душевното тяло". И както физическото тяло се граничава във физическата кожа, така и Човекът-Дух се ограничава от духовната обвивка. Цялостният човек е съставен, следователно, от следните части:
към текста >>
Това преобразяване на физическото тяло, естествено, не може да се възприеме от физическите
сетива
.
Нещо подобно става в човека, когато той приема Духът-Живот в своя Аз. Тогава се преобразява жизненото тяло. То се прониква от Духът- Живот. Можем да назовем Духът-Живот преобразеното жизнено тяло. А когато Азът приеме Човекът-Дух в себе си, той придобива с това необходимата сила, за да проникне физическото тяло.
Това преобразяване на физическото тяло, естествено, не може да се възприеме от физическите сетива.
Одухотворена е тъкмо онази част от физическото тяло, в която се проявява Човекът-Дух. Сега тя се възприема от сетивата; и доколкото те са сетивно одухотворени, тя трябва да се възприема и от духовната познавателна способност. За външните сетива се проявява, следователно, проникнато от Духа физическо тяло. Основавайки се на всичко казано досега, можем да говорим още за следното разделение на човешкото същество: 1. ФИЗИЧЕСКО ТЯЛО
към текста >>
Сега тя се възприема от
сетива
та; и доколкото те са сетивно одухотворени, тя трябва да се възприема и от духовната познавателна способност.
То се прониква от Духът- Живот. Можем да назовем Духът-Живот преобразеното жизнено тяло. А когато Азът приеме Човекът-Дух в себе си, той придобива с това необходимата сила, за да проникне физическото тяло. Това преобразяване на физическото тяло, естествено, не може да се възприеме от физическите сетива. Одухотворена е тъкмо онази част от физическото тяло, в която се проявява Човекът-Дух.
Сега тя се възприема от сетивата; и доколкото те са сетивно одухотворени, тя трябва да се възприема и от духовната познавателна способност.
За външните сетива се проявява, следователно, проникнато от Духа физическо тяло. Основавайки се на всичко казано досега, можем да говорим още за следното разделение на човешкото същество: 1. ФИЗИЧЕСКО ТЯЛО 2. ЖИЗНЕНО ТЯЛО 3. АСТРАЛНО ТЯЛО
към текста >>
За външните
сетива
се проявява, следователно, проникнато от Духа физическо тяло.
Можем да назовем Духът-Живот преобразеното жизнено тяло. А когато Азът приеме Човекът-Дух в себе си, той придобива с това необходимата сила, за да проникне физическото тяло. Това преобразяване на физическото тяло, естествено, не може да се възприеме от физическите сетива. Одухотворена е тъкмо онази част от физическото тяло, в която се проявява Човекът-Дух. Сега тя се възприема от сетивата; и доколкото те са сетивно одухотворени, тя трябва да се възприема и от духовната познавателна способност.
За външните сетива се проявява, следователно, проникнато от Духа физическо тяло.
Основавайки се на всичко казано досега, можем да говорим още за следното разделение на човешкото същество: 1. ФИЗИЧЕСКО ТЯЛО 2. ЖИЗНЕНО ТЯЛО 3. АСТРАЛНО ТЯЛО 4. АЗЪТ или СЪРЦЕВИНАТА НА ДУШАТА
към текста >>
67.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ
GA_9 Теософия
Той притежава познание за този свят посредством своите външни физически
сетива
.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ Разглеждането на човека показа, че той принадлежи на три свята. От физическия материален свят са взети веществата и силите, които изграждат физическото му тяло.
Той притежава познание за този свят посредством своите външни физически сетива.
Който се доверява единствено на тези сетива и развива само тяхната способност за възприятие, не може да намери никакво обяснение за другите два свята, за душевния и духовния свят. Дали човек може да се увери в действителността на един предмет или на едно същество, зависи от това дали той притежава подходящия орган за тяхното възприемане, подходящо сетиво. Естествено, лесно може да се стигне до едно недоразумение, ако направо назовем по-висшите органи на възприятие с името духовни сетива. Понеже когато се говори за "сетиво", мисълта неволно свързва тази дума с "физическото сетиво". Тъкмо физическия свят се означава като "сетивен", в противоположност на "духовния" свят.
към текста >>
Който се доверява единствено на тези
сетива
и развива само тяхната способност за възприятие, не може да намери никакво обяснение за другите два свята, за душевния и духовния свят.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ Разглеждането на човека показа, че той принадлежи на три свята. От физическия материален свят са взети веществата и силите, които изграждат физическото му тяло. Той притежава познание за този свят посредством своите външни физически сетива.
Който се доверява единствено на тези сетива и развива само тяхната способност за възприятие, не може да намери никакво обяснение за другите два свята, за душевния и духовния свят.
Дали човек може да се увери в действителността на един предмет или на едно същество, зависи от това дали той притежава подходящия орган за тяхното възприемане, подходящо сетиво. Естествено, лесно може да се стигне до едно недоразумение, ако направо назовем по-висшите органи на възприятие с името духовни сетива. Понеже когато се говори за "сетиво", мисълта неволно свързва тази дума с "физическото сетиво". Тъкмо физическия свят се означава като "сетивен", в противоположност на "духовния" свят. За да избегнем това недоразумение, тук трябва да споменем, че за "по-висши сетива" се говори само в преносен смисъл, само като сравнение.
към текста >>
Естествено, лесно може да се стигне до едно недоразумение, ако направо назовем по-висшите органи на възприятие с името духовни
сетива
.
Разглеждането на човека показа, че той принадлежи на три свята. От физическия материален свят са взети веществата и силите, които изграждат физическото му тяло. Той притежава познание за този свят посредством своите външни физически сетива. Който се доверява единствено на тези сетива и развива само тяхната способност за възприятие, не може да намери никакво обяснение за другите два свята, за душевния и духовния свят. Дали човек може да се увери в действителността на един предмет или на едно същество, зависи от това дали той притежава подходящия орган за тяхното възприемане, подходящо сетиво.
Естествено, лесно може да се стигне до едно недоразумение, ако направо назовем по-висшите органи на възприятие с името духовни сетива.
Понеже когато се говори за "сетиво", мисълта неволно свързва тази дума с "физическото сетиво". Тъкмо физическия свят се означава като "сетивен", в противоположност на "духовния" свят. За да избегнем това недоразумение, тук трябва да споменем, че за "по-висши сетива" се говори само в преносен смисъл, само като сравнение. Както физическите сетива възприемат физическия свят, така душевните и духовните сетива възприемат душевния и духовен свят. Думата "сетиво" се използува само в значението на "органа за възприятие".
към текста >>
За да избегнем това недоразумение, тук трябва да споменем, че за "по-висши
сетива
" се говори само в преносен смисъл, само като сравнение.
Който се доверява единствено на тези сетива и развива само тяхната способност за възприятие, не може да намери никакво обяснение за другите два свята, за душевния и духовния свят. Дали човек може да се увери в действителността на един предмет или на едно същество, зависи от това дали той притежава подходящия орган за тяхното възприемане, подходящо сетиво. Естествено, лесно може да се стигне до едно недоразумение, ако направо назовем по-висшите органи на възприятие с името духовни сетива. Понеже когато се говори за "сетиво", мисълта неволно свързва тази дума с "физическото сетиво". Тъкмо физическия свят се означава като "сетивен", в противоположност на "духовния" свят.
За да избегнем това недоразумение, тук трябва да споменем, че за "по-висши сетива" се говори само в преносен смисъл, само като сравнение.
Както физическите сетива възприемат физическия свят, така душевните и духовните сетива възприемат душевния и духовен свят. Думата "сетиво" се използува само в значението на "органа за възприятие". Човекът не би имал никакво познание за светлината и за цветовете, ако не би притежавал едно око, което да ги усети; той не би знаел нищо за звуците, ако не би притежавал едно ухо, което да ги възприема. В този смисъл, немският философ Лотце казва с пълно право: "без око, което да усеща светлината и без ухо, което да възприема звука, целият свят би бил тъмен и ням. В него биха се намерили толкова малко светлина и звук, колкото малко е възможен и зъбобол, без наличието на един усещаш болката нерв".
към текста >>
Както физическите
сетива
възприемат физическия свят, така душевните и духовните
сетива
възприемат душевния и духовен свят.
Дали човек може да се увери в действителността на един предмет или на едно същество, зависи от това дали той притежава подходящия орган за тяхното възприемане, подходящо сетиво. Естествено, лесно може да се стигне до едно недоразумение, ако направо назовем по-висшите органи на възприятие с името духовни сетива. Понеже когато се говори за "сетиво", мисълта неволно свързва тази дума с "физическото сетиво". Тъкмо физическия свят се означава като "сетивен", в противоположност на "духовния" свят. За да избегнем това недоразумение, тук трябва да споменем, че за "по-висши сетива" се говори само в преносен смисъл, само като сравнение.
Както физическите сетива възприемат физическия свят, така душевните и духовните сетива възприемат душевния и духовен свят.
Думата "сетиво" се използува само в значението на "органа за възприятие". Човекът не би имал никакво познание за светлината и за цветовете, ако не би притежавал едно око, което да ги усети; той не би знаел нищо за звуците, ако не би притежавал едно ухо, което да ги възприема. В този смисъл, немският философ Лотце казва с пълно право: "без око, което да усеща светлината и без ухо, което да възприема звука, целият свят би бил тъмен и ням. В него биха се намерили толкова малко светлина и звук, колкото малко е възможен и зъбобол, без наличието на един усещаш болката нерв". За да се види казаното тук в една вярна светлина, нужно е само веднъж да погледнем колко различен изглежда света на по-низшите живи същества; тези по-нисши същества са постигнали само един вид сетива за допир или осезание по цялото тяло.
към текста >>
За да се види казаното тук в една вярна светлина, нужно е само веднъж да погледнем колко различен изглежда света на по-низшите живи същества; тези по-нисши същества са постигнали само един вид
сетива
за допир или осезание по цялото тяло.
Както физическите сетива възприемат физическия свят, така душевните и духовните сетива възприемат душевния и духовен свят. Думата "сетиво" се използува само в значението на "органа за възприятие". Човекът не би имал никакво познание за светлината и за цветовете, ако не би притежавал едно око, което да ги усети; той не би знаел нищо за звуците, ако не би притежавал едно ухо, което да ги възприема. В този смисъл, немският философ Лотце казва с пълно право: "без око, което да усеща светлината и без ухо, което да възприема звука, целият свят би бил тъмен и ням. В него биха се намерили толкова малко светлина и звук, колкото малко е възможен и зъбобол, без наличието на един усещаш болката нерв".
За да се види казаното тук в една вярна светлина, нужно е само веднъж да погледнем колко различен изглежда света на по-низшите живи същества; тези по-нисши същества са постигнали само един вид сетива за допир или осезание по цялото тяло.
Светлината, цветът и тонът не могат да съществуват за тези същества в същия смисъл, както за онези, които са надарени с очи и уши. Трептенията на въздуха, който причинява един пушечен изстрел, могат да им повлияят, когато ги засягат. Но за да се открие на душата това трептене като пукот, необходимо е ухото. И за да се доловят известни процеси във фината материя, която се нарича етер, във вид на светлина и цветове, за тази цел също е необходимо едно око. Ние стигаме до познанието за едно същество или за един предмет, освен дотолкова, доколкото те оказват въздействие върху един от нашите възприемателни органи.
към текста >>
Но природата се открива и на други
сетива
... Да, природата се обръща и към други
сетива
към познати, непризнати и непознати
сетива
; така тя говори за самата себе си, говори и на нас чрез хиляди явления.
Ние стигаме до познанието за едно същество или за един предмет, освен дотолкова, доколкото те оказват въздействие върху един от нашите възприемателни органи. Това отношение на човека към действителния свят, Гьоте е изразил чудесно в своята мисъл: "Всъщност ние напразно се опитваме да изразим естеството на един предмет. Ние възприемаме само действията и историята на тези действия би обхванала без съмнение цялата природа. Напразно се мъчим да опишем характера на един човек; но ако, напротив, свържем всички негови дела и жестове, ще изникне един образ на неговия характер. Цветовете са действия на светлината, действия и страдания... Наистина, цветовете и светлината, са в определено отношение, но ние трябва да си ги представим като принадлежащи на цялата природа: защото чрез тях тя иска да се открие специално на окото.
Но природата се открива и на други сетива... Да, природата се обръща и към други сетива към познати, непризнати и непознати сетива; така тя говори за самата себе си, говори и на нас чрез хиляди явления.
За внимателния човек, тя не е нито мъртва, нито няма". Тази мисъл на Гьоте би се изтълкувала погрешно, ако си помислим, че той се съмнява във възможността да познаем естеството на един предмет. Гьоте далеч няма предвид, че се възприема само действието на един предмет, а същността му остава скрита за това действие. Той по-скоро има предвид, че не трябва да се говори изобщо за една такава "скрита същност". Същността не се намира зад своето откровение; тя се появява чрез него.
към текста >>
Само че тази същност е толкова богата, че може да се открие на други
сетива
, под други форми.
За внимателния човек, тя не е нито мъртва, нито няма". Тази мисъл на Гьоте би се изтълкувала погрешно, ако си помислим, че той се съмнява във възможността да познаем естеството на един предмет. Гьоте далеч няма предвид, че се възприема само действието на един предмет, а същността му остава скрита за това действие. Той по-скоро има предвид, че не трябва да се говори изобщо за една такава "скрита същност". Същността не се намира зад своето откровение; тя се появява чрез него.
Само че тази същност е толкова богата, че може да се открие на други сетива, под други форми.
Това, което се проявява, принадлежи на същността, но поради ограничеността на сетивата, то не е цялата същност. Това мнение на Гьоте напълно съвпада с истините на Науката за Духа. Както в тялото, окото и ухото се развиват като органи на възприятието, като сетива за телесните процеси, така и човекът е способен да култивира в себе си душевни и духовни органи на възприятието, чрез които му се откриват душевния и духовен свят. За онези, които не притежават такива по-висши сетива, тези светове са "тъмни и неми", както за едно същество без ухо и око, телесният свят е "тъмен и ням". В действителност, отношението на човека към тези по-висши сетива е малко по-различно, отколкото към телесните сетива.
към текста >>
Това, което се проявява, принадлежи на същността, но поради ограничеността на
сетива
та, то не е цялата същност.
Тази мисъл на Гьоте би се изтълкувала погрешно, ако си помислим, че той се съмнява във възможността да познаем естеството на един предмет. Гьоте далеч няма предвид, че се възприема само действието на един предмет, а същността му остава скрита за това действие. Той по-скоро има предвид, че не трябва да се говори изобщо за една такава "скрита същност". Същността не се намира зад своето откровение; тя се появява чрез него. Само че тази същност е толкова богата, че може да се открие на други сетива, под други форми.
Това, което се проявява, принадлежи на същността, но поради ограничеността на сетивата, то не е цялата същност.
Това мнение на Гьоте напълно съвпада с истините на Науката за Духа. Както в тялото, окото и ухото се развиват като органи на възприятието, като сетива за телесните процеси, така и човекът е способен да култивира в себе си душевни и духовни органи на възприятието, чрез които му се откриват душевния и духовен свят. За онези, които не притежават такива по-висши сетива, тези светове са "тъмни и неми", както за едно същество без ухо и око, телесният свят е "тъмен и ням". В действителност, отношението на човека към тези по-висши сетива е малко по-различно, отколкото към телесните сетива. Че последните са развити напълно в него, за това по правило се грижи добрата майка Природа.
към текста >>
Както в тялото, окото и ухото се развиват като органи на възприятието, като
сетива
за телесните процеси, така и човекът е способен да култивира в себе си душевни и духовни органи на възприятието, чрез които му се откриват душевния и духовен свят.
Той по-скоро има предвид, че не трябва да се говори изобщо за една такава "скрита същност". Същността не се намира зад своето откровение; тя се появява чрез него. Само че тази същност е толкова богата, че може да се открие на други сетива, под други форми. Това, което се проявява, принадлежи на същността, но поради ограничеността на сетивата, то не е цялата същност. Това мнение на Гьоте напълно съвпада с истините на Науката за Духа.
Както в тялото, окото и ухото се развиват като органи на възприятието, като сетива за телесните процеси, така и човекът е способен да култивира в себе си душевни и духовни органи на възприятието, чрез които му се откриват душевния и духовен свят.
За онези, които не притежават такива по-висши сетива, тези светове са "тъмни и неми", както за едно същество без ухо и око, телесният свят е "тъмен и ням". В действителност, отношението на човека към тези по-висши сетива е малко по-различно, отколкото към телесните сетива. Че последните са развити напълно в него, за това по правило се грижи добрата майка Природа. Те се появяват без негова помощ. За развитието на своите по-висши сетива, той трябва да работи сам.
към текста >>
За онези, които не притежават такива по-висши
сетива
, тези светове са "тъмни и неми", както за едно същество без ухо и око, телесният свят е "тъмен и ням".
Същността не се намира зад своето откровение; тя се появява чрез него. Само че тази същност е толкова богата, че може да се открие на други сетива, под други форми. Това, което се проявява, принадлежи на същността, но поради ограничеността на сетивата, то не е цялата същност. Това мнение на Гьоте напълно съвпада с истините на Науката за Духа. Както в тялото, окото и ухото се развиват като органи на възприятието, като сетива за телесните процеси, така и човекът е способен да култивира в себе си душевни и духовни органи на възприятието, чрез които му се откриват душевния и духовен свят.
За онези, които не притежават такива по-висши сетива, тези светове са "тъмни и неми", както за едно същество без ухо и око, телесният свят е "тъмен и ням".
В действителност, отношението на човека към тези по-висши сетива е малко по-различно, отколкото към телесните сетива. Че последните са развити напълно в него, за това по правило се грижи добрата майка Природа. Те се появяват без негова помощ. За развитието на своите по-висши сетива, той трябва да работи сам. Той трябва да развие своята душа, както природата е развила неговото тяло, за да може той да възприема своето физическо обкръжение и да се ориентира в него.
към текста >>
В действителност, отношението на човека към тези по-висши
сетива
е малко по-различно, отколкото към телесните
сетива
.
Само че тази същност е толкова богата, че може да се открие на други сетива, под други форми. Това, което се проявява, принадлежи на същността, но поради ограничеността на сетивата, то не е цялата същност. Това мнение на Гьоте напълно съвпада с истините на Науката за Духа. Както в тялото, окото и ухото се развиват като органи на възприятието, като сетива за телесните процеси, така и човекът е способен да култивира в себе си душевни и духовни органи на възприятието, чрез които му се откриват душевния и духовен свят. За онези, които не притежават такива по-висши сетива, тези светове са "тъмни и неми", както за едно същество без ухо и око, телесният свят е "тъмен и ням".
В действителност, отношението на човека към тези по-висши сетива е малко по-различно, отколкото към телесните сетива.
Че последните са развити напълно в него, за това по правило се грижи добрата майка Природа. Те се появяват без негова помощ. За развитието на своите по-висши сетива, той трябва да работи сам. Той трябва да развие своята душа, както природата е развила неговото тяло, за да може той да възприема своето физическо обкръжение и да се ориентира в него. Едно такова изграждане на по-висши органи, които природата още не е развила, не е противоестествено; понеже в един по-висш смисъл всичко, което човекът върши, принадлежи на природата.
към текста >>
За развитието на своите по-висши
сетива
, той трябва да работи сам.
Както в тялото, окото и ухото се развиват като органи на възприятието, като сетива за телесните процеси, така и човекът е способен да култивира в себе си душевни и духовни органи на възприятието, чрез които му се откриват душевния и духовен свят. За онези, които не притежават такива по-висши сетива, тези светове са "тъмни и неми", както за едно същество без ухо и око, телесният свят е "тъмен и ням". В действителност, отношението на човека към тези по-висши сетива е малко по-различно, отколкото към телесните сетива. Че последните са развити напълно в него, за това по правило се грижи добрата майка Природа. Те се появяват без негова помощ.
За развитието на своите по-висши сетива, той трябва да работи сам.
Той трябва да развие своята душа, както природата е развила неговото тяло, за да може той да възприема своето физическо обкръжение и да се ориентира в него. Едно такова изграждане на по-висши органи, които природата още не е развила, не е противоестествено; понеже в един по-висш смисъл всичко, което човекът върши, принадлежи на природата. Само за този, който твърди, че човек трябва да остане на тази степен на развитие, на която ни е поставила природата, изграждането на по-висшите сетива е нещо противоестествено. За него тези органи са "непризнати", в смисъла на преведената Гьотева мисъл. Но тогава той трябва да се бори и против цялото възпитание, понеже то също има за цел да продължи работата на природата.
към текста >>
Само за този, който твърди, че човек трябва да остане на тази степен на развитие, на която ни е поставила природата, изграждането на по-висшите
сетива
е нещо противоестествено.
Че последните са развити напълно в него, за това по правило се грижи добрата майка Природа. Те се появяват без негова помощ. За развитието на своите по-висши сетива, той трябва да работи сам. Той трябва да развие своята душа, както природата е развила неговото тяло, за да може той да възприема своето физическо обкръжение и да се ориентира в него. Едно такова изграждане на по-висши органи, които природата още не е развила, не е противоестествено; понеже в един по-висш смисъл всичко, което човекът върши, принадлежи на природата.
Само за този, който твърди, че човек трябва да остане на тази степен на развитие, на която ни е поставила природата, изграждането на по-висшите сетива е нещо противоестествено.
За него тези органи са "непризнати", в смисъла на преведената Гьотева мисъл. Но тогава той трябва да се бори и против цялото възпитание, понеже то също има за цел да продължи работата на природата. Той би трябвало да забрани и операциите на сляпородените. Защото последствията от тази операция приличат много на онези, които се получават чрез развитието на висшите сетива, по метода, който посочвам в последната част от тази книга. За човек с развити висши сетива, светът се проявява с нови свойства, в него се възприемат нови факти и процеси, за които физическите сетива не разкриват нищо.
към текста >>
Защото последствията от тази операция приличат много на онези, които се получават чрез развитието на висшите
сетива
, по метода, който посочвам в последната част от тази книга.
Едно такова изграждане на по-висши органи, които природата още не е развила, не е противоестествено; понеже в един по-висш смисъл всичко, което човекът върши, принадлежи на природата. Само за този, който твърди, че човек трябва да остане на тази степен на развитие, на която ни е поставила природата, изграждането на по-висшите сетива е нещо противоестествено. За него тези органи са "непризнати", в смисъла на преведената Гьотева мисъл. Но тогава той трябва да се бори и против цялото възпитание, понеже то също има за цел да продължи работата на природата. Той би трябвало да забрани и операциите на сляпородените.
Защото последствията от тази операция приличат много на онези, които се получават чрез развитието на висшите сетива, по метода, който посочвам в последната част от тази книга.
За човек с развити висши сетива, светът се проявява с нови свойства, в него се възприемат нови факти и процеси, за които физическите сетива не разкриват нищо. За него е ясно; той не може да добави нищо произволно към действителността посредством тези нови органи, но от друга страна без тях, съществената част от тази действителност би останала скрита. Душевният и духовният свят не съществуват наред или извън физическия свят, те не са отделени пространствено от него. Както слепородения, който е опериран, затъмненият по-рано свят проблясва в светлина и цветове, така и на духовно пробудения се откриват онези душевни и духовни качества на нещата, които той по-рано е възприемал само физически. Наистина за него този свят се изпълва с други процеси и Същества, които за този, който не е духовно пробуден остават напълно непознати.
към текста >>
За човек с развити висши
сетива
, светът се проявява с нови свойства, в него се възприемат нови факти и процеси, за които физическите
сетива
не разкриват нищо.
Само за този, който твърди, че човек трябва да остане на тази степен на развитие, на която ни е поставила природата, изграждането на по-висшите сетива е нещо противоестествено. За него тези органи са "непризнати", в смисъла на преведената Гьотева мисъл. Но тогава той трябва да се бори и против цялото възпитание, понеже то също има за цел да продължи работата на природата. Той би трябвало да забрани и операциите на сляпородените. Защото последствията от тази операция приличат много на онези, които се получават чрез развитието на висшите сетива, по метода, който посочвам в последната част от тази книга.
За човек с развити висши сетива, светът се проявява с нови свойства, в него се възприемат нови факти и процеси, за които физическите сетива не разкриват нищо.
За него е ясно; той не може да добави нищо произволно към действителността посредством тези нови органи, но от друга страна без тях, съществената част от тази действителност би останала скрита. Душевният и духовният свят не съществуват наред или извън физическия свят, те не са отделени пространствено от него. Както слепородения, който е опериран, затъмненият по-рано свят проблясва в светлина и цветове, така и на духовно пробудения се откриват онези душевни и духовни качества на нещата, които той по-рано е възприемал само физически. Наистина за него този свят се изпълва с други процеси и Същества, които за този, който не е духовно пробуден остават напълно непознати. /По-късно в тази книга ще се говори по-подробно за изграждането на душевните и духовни сетива.
към текста >>
/По-късно в тази книга ще се говори по-подробно за изграждането на душевните и духовни
сетива
.
За човек с развити висши сетива, светът се проявява с нови свойства, в него се възприемат нови факти и процеси, за които физическите сетива не разкриват нищо. За него е ясно; той не може да добави нищо произволно към действителността посредством тези нови органи, но от друга страна без тях, съществената част от тази действителност би останала скрита. Душевният и духовният свят не съществуват наред или извън физическия свят, те не са отделени пространствено от него. Както слепородения, който е опериран, затъмненият по-рано свят проблясва в светлина и цветове, така и на духовно пробудения се откриват онези душевни и духовни качества на нещата, които той по-рано е възприемал само физически. Наистина за него този свят се изпълва с други процеси и Същества, които за този, който не е духовно пробуден остават напълно непознати.
/По-късно в тази книга ще се говори по-подробно за изграждането на душевните и духовни сетива.
Тук най-напред ще бъдат описани по-висшите светове сами по себе си. Който отрича тези светове, той не казва нищо друго освен това, че неговите по-висши органи все още не са развити. Човешкото развитие не се задържа на една постоянна степен; то непрекъснато върви напред. / Много често човек неволно си представя "по-висшите органи" като подобни на физическите органи. Тук би трябвало да изясним, че става дума за духовни и душевни образования, поради което човек не бива да очаква, че от по-висшите светове ще възприеме някакво "разредено" вещество.
към текста >>
Така както ние не познаваме изцяло един човек, ако имаме представа само за физическата му външност, така не познаваме света, който ни обкръжава, ако знаем само това, което ни откриват за него физическите
сетива
.
Докато човек има такива очаквания, той няма да стигне до никаква ясна представа за това, което тук се има предвид под "висши светове". За мнозина не би било така трудно, както е в действителност да узнаят нещо за тези "висш светове" наистина най-напред само елементарни подробности, ако не си представяха, че там ще намерят една по-фина физическа субстанцията. Понеже предпоставят такава физическа субстанция, по правило те не искат да признаят за какво всъщност става дума. Това, което те узнават за "висшите светове", се оказва недействително, разочароващо и т.н. Без съмнение, по-висшите степени на духовно развитие са трудно достъпни; но това развитие, което е достатъчно, за да се вникне в същността на духовния свят а това не е никак малко не би се постигнало толкова трудно, ако човек най-напред би се освободил от предразсъдъците, според които душевната и духовната действителност се представят като една по-фина физическа действителност.
Така както ние не познаваме изцяло един човек, ако имаме представа само за физическата му външност, така не познаваме света, който ни обкръжава, ако знаем само това, което ни откриват за него физическите сетива.
Както една фотография ни става по-близка и по-жива, ако познаваме отблизо фотографираното лице, така ние можем да разберем наистина физическия свят само тогава, ако опознаем неговите душевни и духовни основи. Ето защо, струва ми се за предпочитане, първо да се говори за висшите светове, за душевния и духовния свят, и едва тогава да се прецени физическия свят от духовнонаучна гледна точка. По начало, в нашата епоха е доста трудно да се говори за висшите светове, понеже нейното величие се състои преди всичко в опознаването и завладяването на материалния свят. Дори нашите думи са получили своята форма и значение най-вече във връзка с този свят. Но човек трябва да си служи тъкмо с тези употребяеми думи, за да достигне до нещо познато.
към текста >>
Тези, които се доверяват само на външните
сетива
бързо стигат до пълно неразбиране на нещата.
Както една фотография ни става по-близка и по-жива, ако познаваме отблизо фотографираното лице, така ние можем да разберем наистина физическия свят само тогава, ако опознаем неговите душевни и духовни основи. Ето защо, струва ми се за предпочитане, първо да се говори за висшите светове, за душевния и духовния свят, и едва тогава да се прецени физическия свят от духовнонаучна гледна точка. По начало, в нашата епоха е доста трудно да се говори за висшите светове, понеже нейното величие се състои преди всичко в опознаването и завладяването на материалния свят. Дори нашите думи са получили своята форма и значение най-вече във връзка с този свят. Но човек трябва да си служи тъкмо с тези употребяеми думи, за да достигне до нещо познато.
Тези, които се доверяват само на външните сетива бързо стигат до пълно неразбиране на нещата.
Много неща могат да се изразят и изтълкуват не само в образи. Но това трябва да бъде така, понеже такива иносказания са средство, чрез което човек се насочва към висшите светове и чрез което се улеснява достъпа му до тях. /В една от следващите глави ще разгледаме как могат да бъдат развити душевните и духовни възприемателни органи. Първоначално човек трябва да получи познание за висшите светове именно в образи. Едва после той може да мисли как ще постигне способността да вижда направо в тях. /
към текста >>
68.
2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Той изпитва удоволствие само от въздействията, които физическия свят упражнява върху неговите
сетива
.
Тя спуска своите пипала надолу към физическия свят, както ги протяга и нагоре към духовния свят. Навлизайки в материята, нейната собствена същност се прониква от природата на физическия свят. Неговите идеи са привлечени към физическия свят именно чрез силите на душата. Нека да разгледаме недоразвития човек. Наклонностите на неговата душа зависят от процесите в неговото тяло.
Той изпитва удоволствие само от въздействията, които физическия свят упражнява върху неговите сетива.
Така неговият духовен живот е изцяло привлечен към тази сфера. Неговите мисли служат само за задоволяването на неговите потребности. Докато Духът-Себе, напредвайки от едно прераждане в друго, все повече и повече ще извлича своите импулси от духовния свят. Неговото познание ще бъде определяно от Духа на вечната истина, неговите действия от вечното добро. Разгледана като факт от физическия свят, смъртта представлява едно изменение в процесите на тялото.
към текста >>
Достъпна за физическите
сетива
са само физическите явления, които настъпват след смъртта на тялото.
Докато Духът-Себе, напредвайки от едно прераждане в друго, все повече и повече ще извлича своите импулси от духовния свят. Неговото познание ще бъде определяно от Духа на вечната истина, неговите действия от вечното добро. Разгледана като факт от физическия свят, смъртта представлява едно изменение в процесите на тялото. След смъртта то престава да бъде посредник между душата и Духа. По-нататък тялото се оказва напълно подчинено на физическия свят и неговите закони; то потъва в материята, за да се разложи в нея.
Достъпна за физическите сетива са само физическите явления, които настъпват след смъртта на тялото.
Тези сетива не могат да проследят какво настъпва тогава с душата и Духът, понеже душата и Духът могат да бъдат наблюдавани в сетивен смисъл само дотолкова, доколкото те придобиват външен израз във физическите процеси. След смъртта такъв израз е вече невъзможен. Ето защо наблюдението на физическите сетива и на основаващата се върху тях наука не са валидни и нямат никаква стойност за съдбата на душата и Духа след смъртта. Тогава именно влиза в действие едно висше познание, което се основава върху наблюдението на процесите в душевния и духовния свят. След като Духът се отдели от тялото, той все още винаги остава свързан с душата.
към текста >>
Тези
сетива
не могат да проследят какво настъпва тогава с душата и Духът, понеже душата и Духът могат да бъдат наблюдавани в сетивен смисъл само дотолкова, доколкото те придобиват външен израз във физическите процеси.
Неговото познание ще бъде определяно от Духа на вечната истина, неговите действия от вечното добро. Разгледана като факт от физическия свят, смъртта представлява едно изменение в процесите на тялото. След смъртта то престава да бъде посредник между душата и Духа. По-нататък тялото се оказва напълно подчинено на физическия свят и неговите закони; то потъва в материята, за да се разложи в нея. Достъпна за физическите сетива са само физическите явления, които настъпват след смъртта на тялото.
Тези сетива не могат да проследят какво настъпва тогава с душата и Духът, понеже душата и Духът могат да бъдат наблюдавани в сетивен смисъл само дотолкова, доколкото те придобиват външен израз във физическите процеси.
След смъртта такъв израз е вече невъзможен. Ето защо наблюдението на физическите сетива и на основаващата се върху тях наука не са валидни и нямат никаква стойност за съдбата на душата и Духа след смъртта. Тогава именно влиза в действие едно висше познание, което се основава върху наблюдението на процесите в душевния и духовния свят. След като Духът се отдели от тялото, той все още винаги остава свързан с душата. И както по време на физическия живот той е бил свързан с тялото във физическия свят, така сега душата го свързва с душевния свят.
към текста >>
Ето защо наблюдението на физическите
сетива
и на основаващата се върху тях наука не са валидни и нямат никаква стойност за съдбата на душата и Духа след смъртта.
След смъртта то престава да бъде посредник между душата и Духа. По-нататък тялото се оказва напълно подчинено на физическия свят и неговите закони; то потъва в материята, за да се разложи в нея. Достъпна за физическите сетива са само физическите явления, които настъпват след смъртта на тялото. Тези сетива не могат да проследят какво настъпва тогава с душата и Духът, понеже душата и Духът могат да бъдат наблюдавани в сетивен смисъл само дотолкова, доколкото те придобиват външен израз във физическите процеси. След смъртта такъв израз е вече невъзможен.
Ето защо наблюдението на физическите сетива и на основаващата се върху тях наука не са валидни и нямат никаква стойност за съдбата на душата и Духа след смъртта.
Тогава именно влиза в действие едно висше познание, което се основава върху наблюдението на процесите в душевния и духовния свят. След като Духът се отдели от тялото, той все още винаги остава свързан с душата. И както по време на физическия живот той е бил свързан с тялото във физическия свят, така сега душата го свързва с душевния свят. Но неговата истинска същност не се намира в този душевен свят. Душевният свят само временно трябва да го свърже с неговото поле на действие, с физическия свят.
към текста >>
Това състояние се отличава с онова лекомислие и радост, които някой изпитва от преходните впечатление на
сетива
та.
Трябва да се отбележи, че колкото повече една душа е познавала горещото желание през време на земния си живот, толкова по-дълго време ще остане под техните влияния. Не трябва да си представяме това пречистване по същия начин, по който усещаме болките във физическия свят. Защото след смъртта, душата желае своето пречистване, което единствено може да излекува несъвършенствата, които тя признава в себе си. Вторият род явления, които душата среща в душевния свят, се характеризират с равновесието, което силите на симпатията и антипатията достигат там. Душата ще бъде повлияна от тези явления известно време след смъртта, според това, до каква степен се намира тя в едно подобно състояние.
Това състояние се отличава с онова лекомислие и радост, които някой изпитва от преходните впечатление на сетивата.
То е характерно за онези лица, които се оставят под влиянието на всички незначителни събития на деня; но понеже тяхната симпатия не се стреми към определен обект, влиянията, които изпитват, са преходни. Всичко, което надвишава сферата на нищожните "неща", е антипатично за тези лица. След смъртта, техните души, бидейки лишени от сетивно-физическите процеси, които по необходимост са свързани с удовлетворението на този вид желание, изпадат в едно състояние, което рано или късно стига до своя закономерен край. Естествено, състоянието на лишение, което цари в душата преди пълното отмиране на този вид желания, е нещо болезнено. Но тъкмо това болезнено и мъчително състояние е истинска школа за разрушаване на илюзиите, от които човек е обгърнат по време на физическия живот.
към текста >>
69.
3. ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
Този свят се различава толкова много от физическия свят, че всичко, което ще кажа за него ще изглежда фантастично за всеки, който се доверява само на своите физически
сетива
.
ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ Преди да проследим Духа по пътя, който той ще поеме, трябва да разгледаме областта, в която той навлиза. Това е "светът на духа".
Този свят се различава толкова много от физическия свят, че всичко, което ще кажа за него ще изглежда фантастично за всеки, който се доверява само на своите физически сетива.
За да го опишем, ние трябва да си послужим със символи, и то в много по-голяма степен, отколкото за душевния свят. Защото нашият език, който е подходящ най-вече за сетивната действителност, съвсем не е богат на изрази, които бихме могли да употребим направо за "светът на духовете". Ето защо моля читателя, да счита много от нещата, които ще кажа, само като едно загатване. Всичко, което ще опиша, е толкова различно от физическия свят, че този е единственият метод, който може да се приеме, и аз съзнавам колко малко моето описание се доближава до истинската опитност в този свят. Причина за това е в несъвършенството на езика, който ползуваме в условията на физическия свят.
към текста >>
Естествено е, човек, който се доверява само на своите външни
сетива
, да отрича света на първообразите и да ги счита само за отвлечени идеи, които разумът си изгражда като сравнява сетивните предмети; този човек не притежава способността да възприема висшите светове, той не познава светът на мислите, освен в неговата абстрактна отвлеченост.
Както сляпороденият, който е опериран, открива изведнъж, че светът, средата, в която живее има нови качества светлина и цветове така и средата, в която прониква човек, който е научил да си служи духовното око, му се явява като един нов свят, изпълнен с живи мисли или с духовни същества. В този свят се намират на първо място първообразите на всички предмети и същества, които са във физическия и в душевния свят. Ако си представим творбата на един художник и как тя съществува в неговия дух преди той да я нарисува, ще имаме приблизително понятие за това, което тук разбираме под първообрази. Няма значение, че художникът замисля своята творба постепенно в хода на нейното изпълнение. В истинския "свят на духа" съществуват подобни първообрази за всички предмети и същества, а физическите неща не са друго, освен копия от тези първообрази.
Естествено е, човек, който се доверява само на своите външни сетива, да отрича света на първообразите и да ги счита само за отвлечени идеи, които разумът си изгражда като сравнява сетивните предмети; този човек не притежава способността да възприема висшите светове, той не познава светът на мислите, освен в неговата абстрактна отвлеченост.
Той не знае, че за ясновидеца духовните Същества са много по-близки и познати, отколкото неговото куче или котката, и че светът на първо образите е наситен с една неимоверна по-жива действителност, отколкото сетивно-физическия свят. Първият поглед, който хвърляме в това Царство на Духовете, е немислимо по-объркващ, отколкото първия поглед в душевния свят. Защото в тяхната видима форма, първообразите са твърде различни от техните физически отражения. Но те не приличат и на своите сенки, на отвлечените мисли. В духовния свят всичко е в непрестанна деятелност, всичко се намира в постоянно съзидание.
към текста >>
70.
4. ДУХЪТ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Предметите, които възприемаме на Земята с помощта на
сетива
та, тук се явяват в своята мисловна форма.
Те проникват в него и така, укрепен от тях, той може да действува в земния свят. В първата област от "царството на духовете", човекът се вижда заобиколен от духовните първообрази на земните неща. През време на физическия живот, с помощта на своите мисли, той опознава само техните сенки. Това, което на Земята се мисли тук се изживява. Човекът се движи всред мисли, но тези мисли са действителни същества.
Предметите, които възприемаме на Земята с помощта на сетивата, тук се явяват в своята мисловна форма.
Но мисълта вече не е само онази сянка, която предметите отразяват; тя е живата действителност, която създава тези предмети. Тук ние се намираме, така да се каже, в живата мисловна "работилница", където се формират и изграждат физическите предмети. Защото всичко в "царството на духа" е жива и подвижна деятелност. Това е един свят от одушевени Същества, творци и строители. Тук ние се запознаваме с начина, по който се създават предметите, които възприемаме на Земята; по-рано тези предмети съставляваха сетивната действителност, а сега, когато сме дух, ние изпитваме реалността на духовните строителни сили.
към текста >>
71.
5. ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ЦАРСТВОТО НА ДУШИТЕ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
Всред цялостното обкръжение, тя изпъква с известна самостоятелност, понеже е достъпна за нашите
сетива
, което не се отнася за душевните и духовни процеси, макар че те също принадлежат към този свят.
През време на физическия живот, човекът живее едновременно и в трите свята. Той възприема нещата от сетивния свят и на свой ред им въздействува. Съществата от душевния свят оказват влияние върху човека чрез техните сили на симпатия и антипатия; обаче човешката душа също се намесва в душевния свят чрез своите влечения, страсти и желания. Духовното естество на нещата се отразяват в нашия мисловен свят; а самият човек, като мислещо духовно същество, е поданик на "царството на духовете" и взема участие във всичко, което става в тази област на света. От горното следва, че сетивния свят е само една малка част от обкръжението на човека.
Всред цялостното обкръжение, тя изпъква с известна самостоятелност, понеже е достъпна за нашите сетива, което не се отнася за душевните и духовни процеси, макар че те също принадлежат към този свят.
Както едно парче лед, който плува над водата, но поради определени свойства се отличава от нея, така и сетивните неща са "вещества" от обкръжаващия ни душевен и духовен свят; те се открояват в света, благодарение на определени свойства, които ги правят сетивно възприемаеми. Те са образно казано – сгъстени душевни и духовни образувания; тъкмо това "сгъстяване" ги прави достъпни за сетивата. Както ледът е само една форма, в която водата съществува, така и сетивните неща са само една форма, под която са скрити душевните и духовни Същества. Ако се проумее този факт, ще се разбере и друго: Както водата може да се превърне в лед, така и духовният свят може да премине в душевния свят, а този последния в света на сетивата. От тази гледна точка става ясно, защо човекът може да размишлява върху сетивните неща.
към текста >>
Те са образно казано – сгъстени душевни и духовни образувания; тъкмо това "сгъстяване" ги прави достъпни за
сетива
та.
Съществата от душевния свят оказват влияние върху човека чрез техните сили на симпатия и антипатия; обаче човешката душа също се намесва в душевния свят чрез своите влечения, страсти и желания. Духовното естество на нещата се отразяват в нашия мисловен свят; а самият човек, като мислещо духовно същество, е поданик на "царството на духовете" и взема участие във всичко, което става в тази област на света. От горното следва, че сетивния свят е само една малка част от обкръжението на човека. Всред цялостното обкръжение, тя изпъква с известна самостоятелност, понеже е достъпна за нашите сетива, което не се отнася за душевните и духовни процеси, макар че те също принадлежат към този свят. Както едно парче лед, който плува над водата, но поради определени свойства се отличава от нея, така и сетивните неща са "вещества" от обкръжаващия ни душевен и духовен свят; те се открояват в света, благодарение на определени свойства, които ги правят сетивно възприемаеми.
Те са образно казано – сгъстени душевни и духовни образувания; тъкмо това "сгъстяване" ги прави достъпни за сетивата.
Както ледът е само една форма, в която водата съществува, така и сетивните неща са само една форма, под която са скрити душевните и духовни Същества. Ако се проумее този факт, ще се разбере и друго: Както водата може да се превърне в лед, така и духовният свят може да премине в душевния свят, а този последния в света на сетивата. От тази гледна точка става ясно, защо човекът може да размишлява върху сетивните неща. Защото има един въпрос, който всеки мислещ човек би трябвало да си зададе, а именно: В какво отношение се намира мисълта, която аз пораждам в главата си за един камък, и самия този камък? За хората, притежаващи особено дълбок усет за външната природа, този въпрос застава с пределна яснота пред тяхното духовно око.
към текста >>
Ако се проумее този факт, ще се разбере и друго: Както водата може да се превърне в лед, така и духовният свят може да премине в душевния свят, а този последния в света на
сетива
та.
От горното следва, че сетивния свят е само една малка част от обкръжението на човека. Всред цялостното обкръжение, тя изпъква с известна самостоятелност, понеже е достъпна за нашите сетива, което не се отнася за душевните и духовни процеси, макар че те също принадлежат към този свят. Както едно парче лед, който плува над водата, но поради определени свойства се отличава от нея, така и сетивните неща са "вещества" от обкръжаващия ни душевен и духовен свят; те се открояват в света, благодарение на определени свойства, които ги правят сетивно възприемаеми. Те са образно казано – сгъстени душевни и духовни образувания; тъкмо това "сгъстяване" ги прави достъпни за сетивата. Както ледът е само една форма, в която водата съществува, така и сетивните неща са само една форма, под която са скрити душевните и духовни Същества.
Ако се проумее този факт, ще се разбере и друго: Както водата може да се превърне в лед, така и духовният свят може да премине в душевния свят, а този последния в света на сетивата.
От тази гледна точка става ясно, защо човекът може да размишлява върху сетивните неща. Защото има един въпрос, който всеки мислещ човек би трябвало да си зададе, а именно: В какво отношение се намира мисълта, която аз пораждам в главата си за един камък, и самия този камък? За хората, притежаващи особено дълбок усет за външната природа, този въпрос застава с пределна яснота пред тяхното духовно око. Те наистина усещат взаимната връзка и хармонията между човешкия мисловен свят от една страна, и природния свят от друга страна. Великият астроном Кеплер изразява тази хармония по следния начин: "Божественото призвание, което подтиква някои хора да изучават астрономията, е просто вписано в света, но не в думи и срички, а в самите неща, съгласно сходството, съществуващо между човешките понятия и сетива от една страна, и небесните тела и констелации от друга страна".
към текста >>
Великият астроном Кеплер изразява тази хармония по следния начин: "Божественото призвание, което подтиква някои хора да изучават астрономията, е просто вписано в света, но не в думи и срички, а в самите неща, съгласно сходството, съществуващо между човешките понятия и
сетива
от една страна, и небесните тела и констелации от друга страна".
Ако се проумее този факт, ще се разбере и друго: Както водата може да се превърне в лед, така и духовният свят може да премине в душевния свят, а този последния в света на сетивата. От тази гледна точка става ясно, защо човекът може да размишлява върху сетивните неща. Защото има един въпрос, който всеки мислещ човек би трябвало да си зададе, а именно: В какво отношение се намира мисълта, която аз пораждам в главата си за един камък, и самия този камък? За хората, притежаващи особено дълбок усет за външната природа, този въпрос застава с пределна яснота пред тяхното духовно око. Те наистина усещат взаимната връзка и хармонията между човешкия мисловен свят от една страна, и природния свят от друга страна.
Великият астроном Кеплер изразява тази хармония по следния начин: "Божественото призвание, което подтиква някои хора да изучават астрономията, е просто вписано в света, но не в думи и срички, а в самите неща, съгласно сходството, съществуващо между човешките понятия и сетива от една страна, и небесните тела и констелации от друга страна".
Само защото нещата и предметите от сетивния свят не са нищо друго, освен сгъстени духовни Същества, човекът може да се издигне до тях и да ги разбере в своето мислене. Сетивните неща произлизат от духовния свят; те представляват само една друга форма на духовните същества; и когато човек обхваща нещата с помощта на своите мисли, тогава неговата вътрешна същност просто се обръща от сетивната форма към духовните първообрази на тези неща. Да разберем дадено нещо чрез мислите, може да бъде сравнено с процеса, чрез който едно твърдо тяло минава през огъня, за да се превърне в течно, така че химикът да го изследва в неговата течна форма. В различните области от "царството на духовете" се намират духовните първообрази на сетивния свят. В петата, шестата и седмата област, тези първообрази все още са в зародишно състояние, а в четирите по-низши области те се оформят като духовни образования.
към текста >>
Ние възприемаме минералното царство със
сетива
та и го разбираме чрез мисленето.
В различните области от "царството на духовете" се намират духовните първообрази на сетивния свят. В петата, шестата и седмата област, тези първообрази все още са в зародишно състояние, а в четирите по-низши области те се оформят като духовни образования. Човешкият Дух долавя само едно смътно отражение от тези духовни отражения, когато чрез своето мислене се опитва да разбере сетивните неща. А как тези духовни образования са се сгъстили в сетивния свят това е въпрос за този, който копнее за едно духовно разбиране на обкръжаващия го свят. За сетивното наблюдение, този обкръжаващ свят първоначално се разделя на четири ясно разграничени степени: Минерално, растително, животинско и човешко царство.
Ние възприемаме минералното царство със сетивата и го разбираме чрез мисленето.
Когато формулираме една мисъл за дадено минерално тяло, ние имаме работа с два елемента: физическия предмет и мисълта. Следователно, редно е да си представим, че физическият предмет е една сгъстена мисловна същност. Обаче минералите си взаимодействуват по външен начин: те се докосват, привеждат се в движение, нагряват се и т. н. Този начин на външно взаимодействие може да бъде изразен чрез мислите. Човекът изгражда определена мисъл за това, как минералните предмети си взаимодействуват външно по един строго закономерен начин.
към текста >>
Ако този преход се сгъсти до такава степен, че да може да бъде възприеман от
сетива
та, в сетивния свят се изправяме пред минералния кристализационен процес.
Растението притежава силата да възпроизвежда своята жива форма. Междинното място в сред безформените минерални вещества каквито са газовете и течностите от една страна, и живите форми на растителното царство от друга страна, се заема от кристалите. В лицето на кристалите ние виждаме прехода от безформения минерален свят към живата формообразуваща способност на растителното царство. В този външно-сетивен формообразуващ процес, характерен за минералното и растителното царство, се осъществява сетивно сгъстяване на един чисто духовен процес, когато духовните зародиши от трите по-висши области на "царството на духовете" прерастват в духовни образования, но вече в по-низшите области. На процеса на кристализация, в духовния свят като негов първообраз съответствува прехода от безформения духовен зародиш в една организирана форма.
Ако този преход се сгъсти до такава степен, че да може да бъде възприеман от сетивата, в сетивния свят се изправяме пред минералния кристализационен процес.
Обаче в рамките на растителния живот, ние също откриваме един организиран духовен зародиш. Само че тук, растителният вид запазва в себе си живата формообразуваща способност. При кристала, духовният зародиш постигайки съответната форма изгубва своята формообразуваща способност. В растителния живот, свойствата на духовните зародиши от висшите области на Царството на Духовете остават непокътнати. Следователно, растението е също една форма, както кристала, но освен това то разполага с пластичната формообразуваща сила.
към текста >>
При растението, сетивно възприемаема е само завършената форма; формообразуващите, градивни същества, които оживотворяват завършената форма, остават скрити за
сетива
та.
Само че тук, растителният вид запазва в себе си живата формообразуваща способност. При кристала, духовният зародиш постигайки съответната форма изгубва своята формообразуваща способност. В растителния живот, свойствата на духовните зародиши от висшите области на Царството на Духовете остават непокътнати. Следователно, растението е също една форма, както кристала, но освен това то разполага с пластичната формообразуваща сила. Освен формата, която идва от първообразите, в растението работи и една друга форма, която носи отпечатъка на духовните Същества от висшите области.
При растението, сетивно възприемаема е само завършената форма; формообразуващите, градивни същества, които оживотворяват завършената форма, остават скрити за сетивата.
Физическото око вижда лилията, която днес е малка, а след време пораства. Обаче градивната сила, лежаща в основата на този растеж, остава невидима за физическите сетива. За да се наместят в света на формите, духовните зародиши слизат една степен по долу. В този случай, Духовната Наука говори за елементарни царства. Ако обозначим първичните Същества които все още нямат никаква форма, като първо елементарно царство, сетивно невъзприемаемите Същества, предизвикващи растежа на растенията, принадлежат към второто елементарно царство.
към текста >>
Обаче градивната сила, лежаща в основата на този растеж, остава невидима за физическите
сетива
.
В растителния живот, свойствата на духовните зародиши от висшите области на Царството на Духовете остават непокътнати. Следователно, растението е също една форма, както кристала, но освен това то разполага с пластичната формообразуваща сила. Освен формата, която идва от първообразите, в растението работи и една друга форма, която носи отпечатъка на духовните Същества от висшите области. При растението, сетивно възприемаема е само завършената форма; формообразуващите, градивни същества, които оживотворяват завършената форма, остават скрити за сетивата. Физическото око вижда лилията, която днес е малка, а след време пораства.
Обаче градивната сила, лежаща в основата на този растеж, остава невидима за физическите сетива.
За да се наместят в света на формите, духовните зародиши слизат една степен по долу. В този случай, Духовната Наука говори за елементарни царства. Ако обозначим първичните Същества които все още нямат никаква форма, като първо елементарно царство, сетивно невъзприемаемите Същества, предизвикващи растежа на растенията, принадлежат към второто елементарно царство. В животинския свят, към растежните и размножителните способности, се прибавя усещането и инстинктът. Те вече са проявления на душевния свят.
към текста >>
Съществата от този вид вземат участие в изграждането на света и човек се среща с тях, щом навлезе в по-висшите светове, скрити за физическите
сетива
.
Защото в този случай, светът за който те загатват, би бил не духовен, а грубо материален. Тези описания само илюстрират една духовна действителност, която може да бъде онагледена само символично. Естествено, този, който се доверява единствено на сетивните възприятия, ще разглежда тези Същества като рожба на суеверие и разюздена фантазия. Разбира се, за физическите очи те остават видими защото не притежават материално тяло. Суеверието се състои не в това, че хората приемат тези Същества за действителни, а в допускането, че те могат да приемат физически облик.
Съществата от този вид вземат участие в изграждането на света и човек се среща с тях, щом навлезе в по-висшите светове, скрити за физическите сетива.
Суеверни са не тези, които в описанията на ясновидците виждат образи от духовната действителност, а тези, които вярват в сетивното им съществувание, както и онези, които смятат, че отхвърляйки сетивния образ трябва да отрекат и Духа. Има и други свръхсетивни Същества, които не слизат до равнището на душевния свят; техните обвивки са изтъкани от силите, които откриваме в царството на духовете. След като човек "отвори" за тях своето духовно око и духовно ухо, той започва да ги различава и се превръща в техен спътник. Сега, след "отварянето" на духовните възприемателни органи, на човека стават разбираеми много от нещата, които по-рано му бяха чужди и непонятни. Около него се разлива светлина; сега той вижда истинските принципи на това, което в сетивния свят е само тяхно следствие.
към текста >>
След проникването в това, което досега беше скрито за
сетива
та, човешкия живот се разширява до такава степен, че индивидът е в правото си да заяви: "Целият ми живот преди този момент, изглежда само като един бегъл сън".
Сега, след "отварянето" на духовните възприемателни органи, на човека стават разбираеми много от нещата, които по-рано му бяха чужди и непонятни. Около него се разлива светлина; сега той вижда истинските принципи на това, което в сетивния свят е само тяхно следствие. Сега той разбира всичко онова, което без отворено духовно око е длъжен да отхвърли или да му противопостави твърдението, че "на небето и земята има много повече неща, отколкото си въобразява нашата школска мъдрост". По-фините и духовно чувствителни хора стават неспокойни, когато предусетят около себе си един друг свят, различен от сетивния, където трябва да се движат пипнешком, както слепецът пристъпва всред физическите предмети. Само ясното познание за тези по-висши области на съществуванието и дълбокото вникване в разиграващите се там свръхсетивни процеси, могат наистина да укрепят човека в усилията му да изпълни своята велика мисия.
След проникването в това, което досега беше скрито за сетивата, човешкия живот се разширява до такава степен, че индивидът е в правото си да заяви: "Целият ми живот преди този момент, изглежда само като един бегъл сън".
към текста >>
72.
6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА
GA_9 Теософия
И както физическия свят се открива пред нашите външни
сетива
, така и светът на чувствата, влеченията, инстинктите, мислите и т.н се открива пред нашите духовни
сетива
.
Едно същество възприема само онази част от действителността, която попада в рамките на неговата възприемателна способност. Ето защо човекът не трябва да заявява: действително е само това, което аз мога да възприемам. Много неща могат да са действителни, а да не разполагаме с необходимите органи за тяхното възприемане. А душевният свят и Царството на Духовете са дори по-действителни разбира се в един много по-висш смисъл на тази дума отколкото сетивния свят. Наистина, физическото око не може да види например чувствата и представите, обаче това не означава, че те не съществуват.
И както физическия свят се открива пред нашите външни сетива, така и светът на чувствата, влеченията, инстинктите, мислите и т.н се открива пред нашите духовни сетива.
Точно както определени пространствени явления, например, могат да бъдат видени от физическото око като цветови проявления, така и духовното око се издига до възприятията на онези душевни и духовни процеси, които съответствуват на физическите цветове. Да разбере напълно това, за което става дума тук, може само този, който следва Пътят на познанието, описан в следващата глава, развивайки съответните възприемателни органи. За такъв човек душевните и духовни явления, разиграващи се, съответно, в душевния и духовен свят, стават видими. Чувствата, които той изпитва към другите същества, му се явяват под формата на светлинни явления; мислите, към които той насочва своето внимание, изпълват духовното пространство. За него мисълта, която един човек насочва към друг, е не нещо невидимо, а е един възприемателен процес.
към текста >>
73.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
Още преди да се отдал на други упражнения, освен посочените, както и по време на самите тях, той трябва да насочва своите
сетива
към непреходната страна на нещата.
Докато се отнасяме към света, изхождайки от личната си гледна точка, той ни открива само онази част, която е свързана с нашата личност. Обаче това е само преходната част на нещата. Ако се разграничим от всичко, което е преходно в нас и се съсредоточим в нашия Аз, т.е. в това, което е трайно, тогава преходните елементи ще се превърнат в един вид посредници, които ще ни открият вечния и непреходен принцип на нещата. Окултният ученик трябва да установи тази връзка между своята вечна същност и вечния принцип на нещата.
Още преди да се отдал на други упражнения, освен посочените, както и по време на самите тях, той трябва да насочва своите сетива към непреходната страна на нещата.
Когато наблюдавам един камък, едно растение, едно животно, един човек, аз не бива да забравям, че всички те изразяват нещо непреходно, нещо вечно. Аз съм длъжен да задам въпроса: "как изглежда вечната страна на този преходен камък, на този преходен човек и как ще надживее тя видимите им сетивни форми? Не бива да смятаме, че подобно насочване на Духа към вечната страна на нещата ще заличи нашият усет за подробностите от всекидневието и ще ни отчужди от непосредствената действителност. Напротив. Всяко листо, всяко насекомо ще започнат да ни откриват неизброими тайни, ако ги наблюдаваме не само с физическите си очи, а и с помощта на устремения през очите човешки Дух. За живите сетивни възприятия няма да отпадне нито един нюанс от външната природа, било то светлина, цвят или звук; към тях обаче ще се прибавят безброй нови неща.
към текста >>
74.
ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_9 Теософия
Когато тук говорим за "осезание" на низшите организми, нямаме предвид това, което обикновено се означава като "
сетива
".
То се противопоставя на хипотезата, според която животът се формира единствено от сбора на физическите и химически закономерности. Забележително е също, че всред представителите на т. нар. неовитализъм отново си пробива път идеята за една присъща на живите същества сила, която в миналото наричаха "жизнена сила". Обаче в тази област никой не може да се издигне над абстрактните и схематични понятия, ако не приеме, че силата, която изгражда живота и чиито източници имат по-висш произход от този на неорганичните сили, може да бъде възприета единствено в рамките на свръхсетивното прозрение. Тук става дума не за пренасяне на естественонаучните методи, валидни в условията на неорганичния свят и прилагането им в живота, а за постигането на нов вид познание.
Когато тук говорим за "осезание" на низшите организми, нямаме предвид това, което обикновено се означава като "сетива".
От гледна точка на Науката за Духа, бихме могли да се отправят доста възражения срещу обичайната употреба на този израз. Под "осезание" тук следва да се разбира една обща възприемателна способност спрямо външните впечатления, за разлика от специфичните възприятия като зрение, слух и т.н. КЪМ СТР. 13-20 За някого би могло да изглежда, сякаш описаното в тази книга разделяне на човешкото същество произтича от едно чисто произволно обособяване на различни съставни части в цялостния душевен живот. Налага се да изтъкнем, че това разделяне на цялостния душевен живот има значение, подобно на онова, което установяваме при появата на седемте цвята, след като светлината е преминала през една призма.
към текста >>
75.
03. ВЪТРЕШНОТО СПОКОЙСТВИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
За тях неговите
сетива
не му говорят нищо.
Той трябва да се извиси до чисто човешкото, което няма нищо общо с неговото особено положение. Той е длъжен да се издигне дотам, да разглежда нещата, които биха го интересували въобще като човек, дори и да живее при съвършено други условия. По този начин в него оживява нещо, което надхвърля личния елемент. Неговия поглед се насочва към висшите светове, които се различават от света на всекидневния живот. И той започва да усеща, че сам принадлежи на тези висши светове.
За тях неговите сетива не му говорят нищо.
Сега за първи път той пренася центъра на своето съзнание в своя вътрешен свят. Той се вслушва във вътрешните гласове, които се обръщат към него в минутите на вътрешно спокойствие. Човекът започва своето общуване с духовния свят. Той се откъсва от всекидневието, чиито шум заглъхва. Навсякъде около него става тихо.
към текста >>
ТЯ РАЗВИВА ДУХОВНИТЕ
СЕТИВА
Само едно същество, разполагащо с уши и очи, може да възприема звуци и цветове. А самото око не може да възприема нищо, ако липсва светлината, която прави видими предметите. Тайната Наука предлага средствата за развитие на духовно възприемателни органи, на духовните уши и очи, както и средствата за възпламеняване на духовната светлина. Тези средства на духовно обучение се свежда до следните степени: 1. ПОДГОТОВКА.
ТЯ РАЗВИВА ДУХОВНИТЕ СЕТИВА
2. ПРОСВЕТЛЕНИЕ. ТО ВЪЗПЛАМЕНЯВА ДУХОВНАТА СВЕТЛИНА 3. ПОСВЕЩЕНИЕ. ТО ОСЪЩЕСТВЯВА ВРЪЗКАТА С ВИСШИТЕ ДУХОВНИ СЪЩЕСТВА.
към текста >>
76.
05. А. ПОДГОТОВКА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Благодарение на тази грижа, в "душевното" и "духовното" тяло се появяват висши сетивни и действени органи, както и предишните еволюционни епохи природните сили са снабдили физическото тяло със съответните
сетива
и органи.
А. ПОДГОТОВКА Подготовката се състои в една точно определена грижа за живота на чувствата и мислите.
Благодарение на тази грижа, в "душевното" и "духовното" тяло се появяват висши сетивни и действени органи, както и предишните еволюционни епохи природните сили са снабдили физическото тяло със съответните сетива и органи.
Началото започва с това, че вниманието на душата се насочва към определени явления от външния физически свят. От една страна, това са процесите на поникване, растеж и зреене, от друга процесите на прецъфтяване, увяхване, умиране. Навсякъде, където и да отправи поглед, човек среща тези явления. И съвсем естествено, те пробуждат в него определени чувства и мисли. Обаче при обикновени условия, човек не се отдава достатъчно на тези чувства и мисли, защото прекалено бързо сменя едно впечатление с друго.
към текста >>
Той е длъжен да вникне във физическия свят с бодри и здрави
сетива
, с остър наблюдателен талант и след това да се отдава на своите собствени чувства.
Както двама души с нормално зрение виждат кръглата маса именно кръгла, и никога единият не я вижда кръгла, а другият четвъртита, така и пред две души, при вида на цъфтящото растение ще се появи един и същи духовен образ. Както естествената наука описва формите на растенията и животните, така и окултният изследовател описва и обрисува духовните образи на процесите, свързани с растежа или увяхването, подреждайки ги по родове и видове. Когато ученикът е напреднал дотам, че може да различава духовните образи на тези явления, които и физически са видими за него, той не е далеч от онази степен, когато ще бъде в състояние да вижда неща, които изобщо нямат физическо съществувание и следователно, остават напълно скрити (окултни) за този, който е незапознат с Тайната Наука. Тук се налага да изтъкнем, че окултният изследовател не трябва да губи време в размишления върху значението на нещата, които вижда. Умствената работа само ще го отклони от верния път.
Той е длъжен да вникне във физическия свят с бодри и здрави сетива, с остър наблюдателен талант и след това да се отдава на своите собствени чувства.
Той не трябва да отгатва по умозрителен път какъв е смисълът на нещата, а нещата сами ще му открият своя смисъл. Тук само ще допълним, че художественият усет, съчетан с една тиха, съзерцателна природа, е най-добрата подготовка за развитие на духовни способности. Този усет прониква зад повърхностния пласт на нещата и се добира до техните тайни. Друга важна подробност е тази, която Тайната Наука нарича ориентиране във висшите светове. То се постига, когато човек изцяло се прониква от съзнанието, че мислите и чувствата са действителни факти, също както столовете и масите са такива във физическия свят.
към текста >>
77.
07. КОНТРОЛ НАД МИСЛИТЕ И ЧУВСТВАТА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Навсякъде той започва да вижда Духа, за който физическите
сетива
не знаят нищо.
Става дума за едно духовно възприятие, аналогично с физическото впечатление от един или друг цвят. В духовен смисъл, възприятието "синьо" означава: Аз възприемам нещо, което е само сходно с това, което физическото око усеща като "син" цвят. Този факт следва да се има предвид от всеки, който действително се стреми към духовни възприятия. В противен случай, той ще очаква в духовния свят само едно повторение на физическите процеси: нещо, което би го огорчило в най-висша степен. Всеки, който е стигнал до подобни духовни възприятия, вече е постигнал твърде много, защото нещата му се откриват не само в тяхното непосредствено съществувание, а в тяхното възникване и умиране.
Навсякъде той започва да вижда Духа, за който физическите сетива не знаят нищо.
А по този начин той прави първите си стъпки, за да вникне самостоятелно зад тайната на раждането и смъртта. За външните сетива, едно същество се появява едва в мига на раждането; в мига на смъртта то умира. Но това е така само защото тези сетива не проникват до неговия скрит Дух. За Духа раждането и смъртта са само една метаморфоза, едно преобразяване, каквото е и разпукването на цвета от пъпката, извършващо се пред физическите очи. И ако искаме да се доверим на нашите собствени наблюдения, необходимо е преди това да пробудим в себе си духовните сетива според описаните по-горе начини.
към текста >>
За външните
сетива
, едно същество се появява едва в мига на раждането; в мига на смъртта то умира.
Този факт следва да се има предвид от всеки, който действително се стреми към духовни възприятия. В противен случай, той ще очаква в духовния свят само едно повторение на физическите процеси: нещо, което би го огорчило в най-висша степен. Всеки, който е стигнал до подобни духовни възприятия, вече е постигнал твърде много, защото нещата му се откриват не само в тяхното непосредствено съществувание, а в тяхното възникване и умиране. Навсякъде той започва да вижда Духа, за който физическите сетива не знаят нищо. А по този начин той прави първите си стъпки, за да вникне самостоятелно зад тайната на раждането и смъртта.
За външните сетива, едно същество се появява едва в мига на раждането; в мига на смъртта то умира.
Но това е така само защото тези сетива не проникват до неговия скрит Дух. За Духа раждането и смъртта са само една метаморфоза, едно преобразяване, каквото е и разпукването на цвета от пъпката, извършващо се пред физическите очи. И ако искаме да се доверим на нашите собствени наблюдения, необходимо е преди това да пробудим в себе си духовните сетива според описаните по-горе начини. За да отговорим веднага на едно възражение, което биха отправили хора с известни душевни опитности, ще добавим следното. Не може да се отрече, че има по-кратки и по-прости пътища за да вникнем със собствени сили в явленията на раждането и смъртта, без да минаваме през описаните тук степени.
към текста >>
Но това е така само защото тези
сетива
не проникват до неговия скрит Дух.
В противен случай, той ще очаква в духовния свят само едно повторение на физическите процеси: нещо, което би го огорчило в най-висша степен. Всеки, който е стигнал до подобни духовни възприятия, вече е постигнал твърде много, защото нещата му се откриват не само в тяхното непосредствено съществувание, а в тяхното възникване и умиране. Навсякъде той започва да вижда Духа, за който физическите сетива не знаят нищо. А по този начин той прави първите си стъпки, за да вникне самостоятелно зад тайната на раждането и смъртта. За външните сетива, едно същество се появява едва в мига на раждането; в мига на смъртта то умира.
Но това е така само защото тези сетива не проникват до неговия скрит Дух.
За Духа раждането и смъртта са само една метаморфоза, едно преобразяване, каквото е и разпукването на цвета от пъпката, извършващо се пред физическите очи. И ако искаме да се доверим на нашите собствени наблюдения, необходимо е преди това да пробудим в себе си духовните сетива според описаните по-горе начини. За да отговорим веднага на едно възражение, което биха отправили хора с известни душевни опитности, ще добавим следното. Не може да се отрече, че има по-кратки и по-прости пътища за да вникнем със собствени сили в явленията на раждането и смъртта, без да минаваме през описаните тук степени. Има хора, които притежават забележителни душевни заложби, нуждаещи се от незначителен тласък, за да се развият.
към текста >>
И ако искаме да се доверим на нашите собствени наблюдения, необходимо е преди това да пробудим в себе си духовните
сетива
според описаните по-горе начини.
Навсякъде той започва да вижда Духа, за който физическите сетива не знаят нищо. А по този начин той прави първите си стъпки, за да вникне самостоятелно зад тайната на раждането и смъртта. За външните сетива, едно същество се появява едва в мига на раждането; в мига на смъртта то умира. Но това е така само защото тези сетива не проникват до неговия скрит Дух. За Духа раждането и смъртта са само една метаморфоза, едно преобразяване, каквото е и разпукването на цвета от пъпката, извършващо се пред физическите очи.
И ако искаме да се доверим на нашите собствени наблюдения, необходимо е преди това да пробудим в себе си духовните сетива според описаните по-горе начини.
За да отговорим веднага на едно възражение, което биха отправили хора с известни душевни опитности, ще добавим следното. Не може да се отрече, че има по-кратки и по-прости пътища за да вникнем със собствени сили в явленията на раждането и смъртта, без да минаваме през описаните тук степени. Има хора, които притежават забележителни душевни заложби, нуждаещи се от незначителен тласък, за да се развият. Но те са изключение. Пътят, който описваме тук, е по-сигурен и достъпен за всички.
към текста >>
Напредвайки, той все повече ще открива пътищата и средствата за опознаване на човешката природа, включително и за онези нейни качества, които остават скрити за физическите
сетива
.
С посочените два примера трябваше да покажем как се достига просветление относно човешката природа. Но те са достатъчни, за да очертаят пътя, по който трябва да се върви. Ако човек постигне онази вътрешна тишина и онова вътрешно спокойствие, които са характерни за този вид наблюдения, той вече извършва и едно голямо душевно преобразяване. И скоро то стига дотам, че вътрешното обогатяване на душевния му живот внася увереност и спокойствие в неговото външно поведение. На свой ред тази външна промяна ще се отрази благотворно и в чисто душевен смисъл.
Напредвайки, той все повече ще открива пътищата и средствата за опознаване на човешката природа, включително и за онези нейни качества, които остават скрити за физическите сетива.
А един ден той ще се окаже достатъчно зрял, за да обхване с поглед и тайнствените връзки, които поддържат хармонията между човека и Космоса. По този път човек все повече се доближава до момента, когато може да предприеме първите стъпки в посвещението. Но преди това е необходимо и нещо друго чието значение окултният ученик ще разбере едва по-късно. А това, което той трябва да изгради в себе си, е именно непоколебимата смелост, непоколебимото безстрашие. Окултният ученик сам трябва да търси подходящи възможности за изграждането на тези добродетели.
към текста >>
Както физическият човек се нуждае от силата на нервната система, за да си служи със своите физически
сетива
, така и душевния човек се нуждае от онази сила, която се развива единствено в смелите и неустрашими натури.
Обаче тъкмо в това отношение самият живот е превъзходна окултна школа, може би най-добрата от всички. Да гледаш спокоен една опасност право в лицето да преодоляваш без колебание всевъзможни трудности и пречки: ето част от задълженията на окултния ученик. Например, изправен пред една опасност, той веднага трябва да породи в себе си усещането: Моят страх не ми помага в нищо; аз просто не бива да го допускам до себе си; аз съм длъжен само да мисля за това, което следва да направя. Той трябва да стигне дотам, че "изпитването на страх" и "липсата на смелост", в които по-рано често е изпадал, да се превърнат за него в напълно невъзможни неща. Чрез себевъзпитание в тази насока, човек развива строго определени сили, от които той има нужда, ако се стреми към Посвещение.
Както физическият човек се нуждае от силата на нервната система, за да си служи със своите физически сетива, така и душевния човек се нуждае от онази сила, която се развива единствено в смелите и неустрашими натури.
Този, който прониква във висшите тайни, вижда, които поради илюзиите на сетивата остават скрити за обикновения човек. Защото, дори и физическите сетива да прикриват от нас света на висшите истини, те са в същото време и големи благодетели на човека. Благодарение на тях остават скрити такива неща, които биха хвърлили неподготвения в безкраен смут; подобен човек не би могъл да понесе тяхната гледка. Обаче окултният ученик е длъжен да го направи. Сега той губи опората на външния свят, идваща от неговите предишни заблуждения.
към текста >>
Този, който прониква във висшите тайни, вижда, които поради илюзиите на
сетива
та остават скрити за обикновения човек.
Да гледаш спокоен една опасност право в лицето да преодоляваш без колебание всевъзможни трудности и пречки: ето част от задълженията на окултния ученик. Например, изправен пред една опасност, той веднага трябва да породи в себе си усещането: Моят страх не ми помага в нищо; аз просто не бива да го допускам до себе си; аз съм длъжен само да мисля за това, което следва да направя. Той трябва да стигне дотам, че "изпитването на страх" и "липсата на смелост", в които по-рано често е изпадал, да се превърнат за него в напълно невъзможни неща. Чрез себевъзпитание в тази насока, човек развива строго определени сили, от които той има нужда, ако се стреми към Посвещение. Както физическият човек се нуждае от силата на нервната система, за да си служи със своите физически сетива, така и душевния човек се нуждае от онази сила, която се развива единствено в смелите и неустрашими натури.
Този, който прониква във висшите тайни, вижда, които поради илюзиите на сетивата остават скрити за обикновения човек.
Защото, дори и физическите сетива да прикриват от нас света на висшите истини, те са в същото време и големи благодетели на човека. Благодарение на тях остават скрити такива неща, които биха хвърлили неподготвения в безкраен смут; подобен човек не би могъл да понесе тяхната гледка. Обаче окултният ученик е длъжен да го направи. Сега той губи опората на външния свят, идваща от неговите предишни заблуждения. Той се намира буквално в състояние на човек, който непрекъснато е живял всред голяма опасност, за която дори не е подозирал.
към текста >>
Защото, дори и физическите
сетива
да прикриват от нас света на висшите истини, те са в същото време и големи благодетели на човека.
Например, изправен пред една опасност, той веднага трябва да породи в себе си усещането: Моят страх не ми помага в нищо; аз просто не бива да го допускам до себе си; аз съм длъжен само да мисля за това, което следва да направя. Той трябва да стигне дотам, че "изпитването на страх" и "липсата на смелост", в които по-рано често е изпадал, да се превърнат за него в напълно невъзможни неща. Чрез себевъзпитание в тази насока, човек развива строго определени сили, от които той има нужда, ако се стреми към Посвещение. Както физическият човек се нуждае от силата на нервната система, за да си служи със своите физически сетива, така и душевния човек се нуждае от онази сила, която се развива единствено в смелите и неустрашими натури. Този, който прониква във висшите тайни, вижда, които поради илюзиите на сетивата остават скрити за обикновения човек.
Защото, дори и физическите сетива да прикриват от нас света на висшите истини, те са в същото време и големи благодетели на човека.
Благодарение на тях остават скрити такива неща, които биха хвърлили неподготвения в безкраен смут; подобен човек не би могъл да понесе тяхната гледка. Обаче окултният ученик е длъжен да го направи. Сега той губи опората на външния свят, идваща от неговите предишни заблуждения. Той се намира буквално в състояние на човек, който непрекъснато е живял всред голяма опасност, за която дори не е подозирал. По-рано той не е изпитвал страх, но сега, след като узнава за нея, страхът го връхлита, макар че опасността е останала същата.
към текста >>
78.
08. ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Свойствата, които човек възприема по този начин, са недостъпни за физическите
сетива
и са като покрити с плътна завеса.
Обаче всичко това съвсем не се покрива с т.н. "научно познание". Защото тук става дума не за наука, а за конкретни възприятия. По правило, процесът протича така, че окултният кандидат бива обучаван за възможните начини, по които неживите предмети и живите същества се откриват пред духовните уши и очи. В известен смисъл, тези явления се разиграват пред наблюдателя и са незащитени, така да се каже, голи.
Свойствата, които човек възприема по този начин, са недостъпни за физическите сетива и са като покрити с плътна завеса.
Тази завеса пада пред кандидата в хода на един процес, означаван като "духовен процес на изгаряне". Ето защо това първо изпитание се нарича "изпитание чрез огъня". За мнозина самият живот представлява един процес на несъзнателно посвещение чрез изпитанията, свързани с огъня. Това са онези, които са минали през богатите опитности, довели по естествен път до нарастване на тяхната смелост, на тяхната твърдост, на пълното доверие в себе си; те понасят с несъкрушима сила и спокойствие всяко страдание, всяко разочарование, всеки неуспех. Всеки който е минал по този труден път, без дори да подозира, е вече посветен.
към текста >>
79.
09. ПРАКТИЧЕСКИ УКАЗАНИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
"Потъни в спокойствие и тишина, затвори
сетива
та за всичко, което си научавал чрез тях преди твоето окултно обучение, накарал да замлъкнат всички мисли, които по-рано са нахлували в теб по силата на навика, бъди съвсем тих и мълчалив и очаквай с неизменно търпение; едва тогава висшите светове ще започнат да изграждат твоите душевни очи и твоите духовни уши.
След като подобни настроения облъхват душата, те все повече слагат върху характера и поведението на окултния ученик един отпечатък на мекота, която е основно средство при всяко окултно обучение. Твърдостта прогонва душевните сили около теб, които трябва да пробудят твоето душевно око; мекотата отстранява пречките и отваря твоите духовни възприемателни органи. А наред с мекотата ще се развие и една друга душевна способност: Спокойното внимание пред всички нюанси от душевния живот на околния свят при пълно вътрешно мълчание на нашите лични емоции. И ако човек стигне до това състояние, тогава душевния живот на неговото обкръжение започва да му въздействува по такъв начин, че неговата душа се променя и израства, и израствайки се разклонява, както растението прави това всред светлината на Слънцето. Мекота и дълбоко вътрешно мълчание: тези качества отвеждат душата в "светът на душите", а духът в "светът на духовете".
"Потъни в спокойствие и тишина, затвори сетивата за всичко, което си научавал чрез тях преди твоето окултно обучение, накарал да замлъкнат всички мисли, които по-рано са нахлували в теб по силата на навика, бъди съвсем тих и мълчалив и очаквай с неизменно търпение; едва тогава висшите светове ще започнат да изграждат твоите душевни очи и твоите духовни уши.
Не се надявай, че веднага ще "видиш" в света на душите и че веднага ще "чуеш" в света на духовете. Защото всичко, което вършиш, има връзка с изграждането на твоите висши сетива. Душевно ще виждаш и духовно ще чуваш, едва когато ще разполагаш с тези сетива. И когато прекараш така известно време в спокойствие и средоточеност, ти няма да се залавяш с твоите ежедневни грижи и занимания, без да се замислиш: да, рано или късно, с мен ще стане това, което трябва да стане, стига да съм достатъчно зрял за него. Забрани си най-строго да привличаш висшите сили чрез твоето своеволие".
към текста >>
Защото всичко, което вършиш, има връзка с изграждането на твоите висши
сетива
.
А наред с мекотата ще се развие и една друга душевна способност: Спокойното внимание пред всички нюанси от душевния живот на околния свят при пълно вътрешно мълчание на нашите лични емоции. И ако човек стигне до това състояние, тогава душевния живот на неговото обкръжение започва да му въздействува по такъв начин, че неговата душа се променя и израства, и израствайки се разклонява, както растението прави това всред светлината на Слънцето. Мекота и дълбоко вътрешно мълчание: тези качества отвеждат душата в "светът на душите", а духът в "светът на духовете". "Потъни в спокойствие и тишина, затвори сетивата за всичко, което си научавал чрез тях преди твоето окултно обучение, накарал да замлъкнат всички мисли, които по-рано са нахлували в теб по силата на навика, бъди съвсем тих и мълчалив и очаквай с неизменно търпение; едва тогава висшите светове ще започнат да изграждат твоите душевни очи и твоите духовни уши. Не се надявай, че веднага ще "видиш" в света на душите и че веднага ще "чуеш" в света на духовете.
Защото всичко, което вършиш, има връзка с изграждането на твоите висши сетива.
Душевно ще виждаш и духовно ще чуваш, едва когато ще разполагаш с тези сетива. И когато прекараш така известно време в спокойствие и средоточеност, ти няма да се залавяш с твоите ежедневни грижи и занимания, без да се замислиш: да, рано или късно, с мен ще стане това, което трябва да стане, стига да съм достатъчно зрял за него. Забрани си най-строго да привличаш висшите сили чрез твоето своеволие". В началото на пътя всеки окултен ученик получава тези указания от своя Учител. Ако ги следва, той се усъвършенствува.
към текста >>
Душевно ще виждаш и духовно ще чуваш, едва когато ще разполагаш с тези
сетива
.
И ако човек стигне до това състояние, тогава душевния живот на неговото обкръжение започва да му въздействува по такъв начин, че неговата душа се променя и израства, и израствайки се разклонява, както растението прави това всред светлината на Слънцето. Мекота и дълбоко вътрешно мълчание: тези качества отвеждат душата в "светът на душите", а духът в "светът на духовете". "Потъни в спокойствие и тишина, затвори сетивата за всичко, което си научавал чрез тях преди твоето окултно обучение, накарал да замлъкнат всички мисли, които по-рано са нахлували в теб по силата на навика, бъди съвсем тих и мълчалив и очаквай с неизменно търпение; едва тогава висшите светове ще започнат да изграждат твоите душевни очи и твоите духовни уши. Не се надявай, че веднага ще "видиш" в света на душите и че веднага ще "чуеш" в света на духовете. Защото всичко, което вършиш, има връзка с изграждането на твоите висши сетива.
Душевно ще виждаш и духовно ще чуваш, едва когато ще разполагаш с тези сетива.
И когато прекараш така известно време в спокойствие и средоточеност, ти няма да се залавяш с твоите ежедневни грижи и занимания, без да се замислиш: да, рано или късно, с мен ще стане това, което трябва да стане, стига да съм достатъчно зрял за него. Забрани си най-строго да привличаш висшите сили чрез твоето своеволие". В началото на пътя всеки окултен ученик получава тези указания от своя Учител. Ако ги следва, той се усъвършенствува. Ако не ги следва, всичките му усилия остават напразни.
към текста >>
80.
10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Никой не би могъл да вижда в свръхсетивния свят, преди да е развил своите астрални
сетива
.
При медиума те имат подобен вид, макар и с доста съществени различия, за които тук няма да се спираме. Когато окултният ученик започне своите упражнения, първото събитие е, че лотосовите цветове започват да светят, а по-късно и да се въртят. Едва след този момент настъпва способността за ясновиждане. Защото тези "цветове" са сетивни органи на душата. Тяхното "въртене" е израз на факта, че ученикът има вече своите свръхсетивни възприятия*.(* Относно "въртенето" и "лотосовите цветове" е в сила забележката, която направихме за "виждането на цветовете).
Никой не би могъл да вижда в свръхсетивния свят, преди да е развил своите астрални сетива.
Духовният възприемателен орган, намиращ се в близост до ларинкса, позволява да се вникне с ясновиждащ поглед в начина на мислене, характерен за другите хора, както и да се разбират истинските закони на природните явления. Органът в близост до сърцето позволява на ясновиждащото познание да вникне в душевното състояние на другите душевни същества и който го е развил в достатъчна степен, може да се добере също и до скритите сили в животинския и растителен свят. Сетивният орган разположен в пъпната област възприема душевните способности и таланти, като наред с това той вниква в значението, което имат животните, растенията, металите, атмосферните явления и т. н. за природния свят. Органът в близост до ларинкса има 16 "листа" или "лъчи"; този до сърцето 12; а този до пъпа 10.
към текста >>
Сега той може да наблюдава вътрешните проявления на своята личност, както по-рано е наблюдавал външния свят със своите физически
сетива
.
Ето как чрез своите съзнателни мисли и чувства, човек може да разпростира влиянието си дори и върху образите, които не произлизат от самия него; обаче върху образите и формите, породени от него в по-висшите светове, той няма никакво въздействие. Следователно, за окултното познание, вътрешният живот на човека, целият свят на неговите инстинкти, желания и представи, се манифестира във външни образи и форми, подобно на другите предмети и същества. За окултното познание вътрешният свят се превръща в част от външния свят. Както в условията на физическия свят даден човек би могъл да бъде заобиколен с огледала от всички страни и би виждал в тях своя телесен образ, така и в по-висшите светове неговата душевна същност застава пред него под формата на образ. Сега за окултният ученик настъпва момента, когато той трябва да преодолее всички илюзии, свързани с неговата лична ограниченост.
Сега той може да наблюдава вътрешните проявления на своята личност, както по-рано е наблюдавал външния свят със своите физически сетива.
Постепенно той започва да се отнася към себе си така, както по-рано се е отнасял с нещата и съществата от заобикалящия го свят. Ако погледът би се отворил за висшите светове, преди човек да е достатъчно подготвен, за да вникне в неговата същност, тогава той би се изправил пред описаните образи на своята душа като пред една огромна загадка. Образите, пораждани от неговите инстинкти и страсти, застават пред него като странни форми, които той възприема като животински, и по-рядко: Като човешки. Наистина, животинските форми не приличат на никое от животните във физическия свят, но все пак известно далечно сходство е налице, макар че за неопитния изследовател разликите могат да са и съвсем незначителни. След като пристъпи в тези нови области, човек трябва да си наложи и нов начин на мислене.
към текста >>
81.
12. ПРОМЕНИ В СЪНИЩАТА НА ОКУЛТНИЯ УЧЕНИК
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Докато сънува, човек фактически пребивава в един свят, който е съвсем различен от света на неговите физически
сетива
.
Обаче в никакъв случай не бива да смятаме, че един истински мистик може да превърне своите сънища в един вид послания от висшите светове. Те трябва да бъдат разглеждани по-скоро като първите признаци, свързани с едно по-висше развитие. Скоро настъпва и друга последица: сънищата на окултния ученик вече не са както по-рано неподвластни на разума; сега те приемат известен порядък, какъвто например будното съзнание упражнява над човешките представи и усещания. Все повече изчезва разликата между будното и сънищното съзнание. Сънуващият е буден, в пълния смисъл на тази дума; а това означава, че се чувствува господар на своите символични представи.
Докато сънува, човек фактически пребивава в един свят, който е съвсем различен от света на неговите физически сетива.
Преди да е развил духовните възприемателни органи, човек може да си изгради за този свят само неправилни и объркани представи и той би се открил пред човека по същия начин, както сетивния свят се открива пред едно същество, което разполага единствено с наченки на своята зрителна система. Ето защо човек не може да различава в този свят нищо друго, освен отражения от обикновения живот. Обаче той извлича тези отражения именно от сънищата, защото в своите дневни възприятия, душата му ги влага в онези "субстанция", от която е изграден т.н. друг свят. Трябва да сме наясно: наред с обикновения си дневен живот, човек води и един втори, несъзнателен живот в свръхсетивния свят.
към текста >>
Само когато нощем сънят затвори пролуките на външните
сетива
, проблясват смътни и неясни очертания на духовния свят.
Всичко, което той възприема и мисли, се отпечатва там; а тези отпечатъци стават видими само ако лотосовите цветове са достатъчно развити. Наченки от лотосови цветове има у всеки човек. Само че с тях дневното съзнание не може да възприема нищо, понеже въздействията върху тях са твърде слаби. По същата причина звездите не могат да бъдат виждани денем: силната слънчева светлина не позволява това. С други думи, слабите впечатления от духовния свят отстъпват пред мощните впечатления от физическия свят.
Само когато нощем сънят затвори пролуките на външните сетива, проблясват смътни и неясни очертания на духовния свят.
И тогава сънуващият ще постигне там своите нови опитности. Обаче както вече казахме, първоначално тези опитности не са нищо друго, освен това, което свързаните със физическите сетива представи отпечатват в духовния свят. Човек може да получи възприятия в свръхсетивния свят, само ако е развил своите лотосови цветове. Правилната организация на етерното тяло позволява логична и точна оценка на свръхсетивните опитности. Ето как започва общуването на човека с един непознат досега свят.
към текста >>
Обаче както вече казахме, първоначално тези опитности не са нищо друго, освен това, което свързаните със физическите
сетива
представи отпечатват в духовния свят.
Само че с тях дневното съзнание не може да възприема нищо, понеже въздействията върху тях са твърде слаби. По същата причина звездите не могат да бъдат виждани денем: силната слънчева светлина не позволява това. С други думи, слабите впечатления от духовния свят отстъпват пред мощните впечатления от физическия свят. Само когато нощем сънят затвори пролуките на външните сетива, проблясват смътни и неясни очертания на духовния свят. И тогава сънуващият ще постигне там своите нови опитности.
Обаче както вече казахме, първоначално тези опитности не са нищо друго, освен това, което свързаните със физическите сетива представи отпечатват в духовния свят.
Човек може да получи възприятия в свръхсетивния свят, само ако е развил своите лотосови цветове. Правилната организация на етерното тяло позволява логична и точна оценка на свръхсетивните опитности. Ето как започва общуването на човека с един непознат досега свят. Благодарение на окултното обучение той трябва да постигне двойна цел. На Първо Място трябва да се издигне до онази степен, при която ще отчита наблюденията си в хода на сънищата, все едно че те са извършени в пълна будност.
към текста >>
Сега то започва да свети и сияе в околния духовен свят и го прави видим за висшите
сетива
, както и Слънчевата светлина прави видими физическите предмети.
Както в последния случай, пътуващият в една кола съвсем няма да я причисли към своя "Аз", дори и да казва "аз пътувам", така и окултистът, казвайки: "аз отивам към вратата", всъщност мисли: "аз придвижвам моето тяло към вратата". Този начин на изразяване се превръща в нещо самопонятно, така че окултният ученик нито за миг не губи здравата опора на физическия свят и доверието си към него. Ако окултният ученик не иска да се превърне в мечтател или фантаст, с по-висшето си съзнание той трябва да обогати и улесни, а не да спъва своя живот във физическия свят, както например постъпва този, който предприема едно дълго пътуване не пеш, а с влак. Когато окултният ученик постигне това равнище на Азовия живот, или още по времето, когато се издига към висшето съзнание, за него става ясно как може да пробуди духовните възприемателни способности в сърдечната област, респективно свръхсетивния етерен орган и как чрез него да насочва етерните потоци, за които става дума в предишните глави. Тази нова способност за духовни възприятия е елемент от една по-високо организирана "субстанция", която се излъчва от споменатия етерен орган и всред чудесен блясък прониква в подвижните лотосови цветове и в други разклонения на вече развитото етерно тяло.
Сега то започва да свети и сияе в околния духовен свят и го прави видим за висшите сетива, както и Слънчевата светлина прави видими физическите предмети.
Как точно се пораждат тези духовно-възприемателни способности в сърдечната област, може да бъде разбрано само бавно и постепенно в хода на индивидуалното развитие. Практически духовният свят се превръща в обект на познание единствено за този който чрез своето етерно тяло съумее да пренесе еволюционно новите възприемателни способности във външния свят и по такъв начин да осветли неговите процеси и закономерности. Следователно, ясното съзнание за един процес от духовния свят може да възникне единствено при условие, че човек сам го обгръща с духовна светлина. В действителност "Азът", който поражда въпросния духовно-възприемателен орган, не се намира в човешкото физическо тяло, а извън него. Етерният сърдечен орган е само мястото, където човек разпалва духовна светлина.
към текста >>
В хода на своето по-нататъшно развитие, ясновидецът започва да възприема неща, които са напълно недостъпни за физическите
сетива
.
Подобни сили тласкат растителните сокове в съдовете на растенията, причиняват цъфтежа, покълването на семената и т.н. За духовно- възприемателните органи всички тези сили приемат определени форми и цветове за физическите очи. В тази фаза на обучението си, окултния ученик вижда не само кристала или растението, но в кристала или растението, но и съответствуващите им духовни сили. Той вижда животинските и човешки инстинкти не само като отделни жизнени прояви, но и като конкретни процеси, като обекти, аналогични на масите и столовете във физическия свят. Цялата инстинктивна природа на едно животно или един човек се превръща в астрален облак, в аура, която го заобикаля отвсякъде.
В хода на своето по-нататъшно развитие, ясновидецът започва да възприема неща, които са напълно недостъпни за физическите сетива.
Той може например, ясно да долови астралната разлика между едно пространство, изпълнено с примитивни хора и друго, където преобладават по-високо издигнати индивиди. В една болница не само физическата, но и духовната атмосфера е различна от тази на балната зала. Търговският град има астрална атмосфера, различна от университетския град. Първоначално възприемателните възможности на ясновидеца за подобни процеси са сравнително слаби; към тях той се отнася така, както сънищното съзнание на сетивния човек се отнася към будното му съзнание. Обаче постепенно той се пробужда напълно и в тази нова област.
към текста >>
То ще се прояви в пълния размер едва след смъртта на човека, когато душата в съответствие със своята природа продължава да изгаря в това желание, но без да може да го задоволи, понеже липсват както предмета, така и физическите
сетива
.
Астралният съпровод на едно действие, породено от обич, се различава от действието, в чиято основа стои омраза. Сетивните желания предизвикват отблъсващи и грозни астрални форми, възвишените чувства привличащи и красиви астрални форми. По време на човешкия физически живот, тези астрални форми не могат да бъдат възприемани отчетливо, защото физическия живот просто ги заглушава. Например силното желание, насочено към даден предмет поражда едно отражение, освен формите, които са самото желание предизвикани в астралния свят. Ако обаче желанието бъде задоволено чрез постигането на този предмет, или ако е налице поне възможността за такова задоволяване, отражението ще бъде твърде неясно.
То ще се прояви в пълния размер едва след смъртта на човека, когато душата в съответствие със своята природа продължава да изгаря в това желание, но без да може да го задоволи, понеже липсват както предмета, така и физическите сетива.
Човекът, отдаден предимно на сетивните изживявания, ще изпитва например гастрономически удоволствия. Обаче възможността да ги задоволи ще липсва, просто защото сетивния орган на вкуса е изчезнал. Като последица идва това, че желанието поражда един особено активен астрален образ, който измъчва душата. Тази опитност чрез астралните образи на низшите желания след смъртта наричаме "изживявания в царството на душите". Те изчезват, когато душата се пречисти от всички желания, характерни за физическия свят.
към текста >>
82.
13. НЕПРЕКЪСНАТОСТ НА СЪЗНАНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Намирайки се в тях, той установява, че спрямо сетивния свят те показват приблизително същото съотношение, каквото в обикновения живот имат "действуващите"
сетива
спрямо "спящите"
сетива
.
Но той успява и в тази задача. Сега той може да пренася в будното си съзнание онези особени състояния до които се добира само по време на сънуването. И тогава сетивният свят грейва за него в съвършено нова светлина. Както един слепороден човек, след оперативно възстановяване на зрението, открива отново красотата и великолепието на физическия свят, така и ясновидецът се изправя пред новите качества и Същества на духовния свят. Сега той няма защо да чака своите сънища, за да се пренася в един по-висш свят, защото винаги, когато намери за уместно, може сам да предизвика необходимите за тази цел състояния.
Намирайки се в тях, той установява, че спрямо сетивния свят те показват приблизително същото съотношение, каквото в обикновения живот имат "действуващите" сетива спрямо "спящите" сетива.
Можем буквално да заявим: окултният ученик отваря новите сетива на душата си и започва да различава и вижда онези неща, които остават скрити за човешкото физическо тяло. Описаното състояние представлява само един преход към още по-висшите степени на окултното познание. Ако окултният ученик продължи своите упражнения, след известно време ще установи, че горните промени засягат не само неговите сънища, но се разпростират и върху дълбокия сън, лишен от всякакви сънища. Той забелязва че състоянието на пълно безсъзнание, характерно за този вид дълбок сън, сега се прекъсва от отделните съзнателни изживявания. От непрогледния мрак на дълбокия сън просветват такива възприятия, каквито по-рано са били непознати за него.
към текста >>
Можем буквално да заявим: окултният ученик отваря новите
сетива
на душата си и започва да различава и вижда онези неща, които остават скрити за човешкото физическо тяло.
Сега той може да пренася в будното си съзнание онези особени състояния до които се добира само по време на сънуването. И тогава сетивният свят грейва за него в съвършено нова светлина. Както един слепороден човек, след оперативно възстановяване на зрението, открива отново красотата и великолепието на физическия свят, така и ясновидецът се изправя пред новите качества и Същества на духовния свят. Сега той няма защо да чака своите сънища, за да се пренася в един по-висш свят, защото винаги, когато намери за уместно, може сам да предизвика необходимите за тази цел състояния. Намирайки се в тях, той установява, че спрямо сетивния свят те показват приблизително същото съотношение, каквото в обикновения живот имат "действуващите" сетива спрямо "спящите" сетива.
Можем буквално да заявим: окултният ученик отваря новите сетива на душата си и започва да различава и вижда онези неща, които остават скрити за човешкото физическо тяло.
Описаното състояние представлява само един преход към още по-висшите степени на окултното познание. Ако окултният ученик продължи своите упражнения, след известно време ще установи, че горните промени засягат не само неговите сънища, но се разпростират и върху дълбокия сън, лишен от всякакви сънища. Той забелязва че състоянието на пълно безсъзнание, характерно за този вид дълбок сън, сега се прекъсва от отделните съзнателни изживявания. От непрогледния мрак на дълбокия сън просветват такива възприятия, каквито по-рано са били непознати за него. Естествено, те не могат да бъдат описани лесно, защото нашият език е пригоден за сетивния свят и почти не разполага с думи за неща, които просто не принадлежат на сетивния свят.
към текста >>
Чрез своите понятия, той се стреми да разбере това, което възприемат
сетива
та му.
Другата разновидност включва изживявания, които за внимателния наблюдател ще се окажат твърде сродни с обикновения свят. Въпреки това, тъкмо тези изживявания по време на дълбокия сън а не сънищата! дават отговор на проблемите, върху които човек размишлява през своя живот и напразно се мъчи да разреши с помощта на разума. В ежедневието си човек обикновено размишлява върху това, което го заобикаля. Той си изгражда представи, за да схване връзките между нещата.
Чрез своите понятия, той се стреми да разбере това, което възприемат сетивата му.
Специфичните изживявания по време на дълбок сън имат отношение тъкмо към тези представи и понятия. Ако предишните понятия са били аморфни и неточни, сега стават пълнозвучни и живи, така че могат да бъдат сравнени единствено със звуците и думите от сетивния свят. Човек усеща, как разрешението на загадките, над които напразно размишлява, се излива върху него от един по-висш свят под формата на звуци и думи. И сега той започва да свързва в едно цяло послание от другия свят с нещата от обикновения живот. Всичко, което по-рано достигаше само до неговите мисли, сега се превръща в такова непосредствено и живо изживяване, каквото е характерно за сетивния свят.
към текста >>
Лесно е да се досетим, че тази по-висша възприемателна способност се превръща за човека в благодат само тогава, когато новите душевни
сетива
са в пълен ред; същото важи и за физическите
сетива
.
И сега той започва да свързва в едно цяло послание от другия свят с нещата от обикновения живот. Всичко, което по-рано достигаше само до неговите мисли, сега се превръща в такова непосредствено и живо изживяване, каквото е характерно за сетивния свят. От друга страна, оказа се, че нещата и съществата от сетивния свят, не са просто това, което ни говорят за тях нашите сетивни възприятия. Те са израз и еманация на един духовен свят. И сега, този скрит доскоро духовен свят започва да звучи за окултния ученик от всички страни.
Лесно е да се досетим, че тази по-висша възприемателна способност се превръща за човека в благодат само тогава, когато новите душевни сетива са в пълен ред; същото важи и за физическите сетива.
Човекът сам изгражда по-висшите сетива чрез упражненията в хода на своето окултно обучение. Към тези упражнения принадлежи най-вече концентрацията, съсредоточаването, т. е. насочване на вниманието към точно определени представи с тайните на света. Следващото упражнение е медитацията изкуството да живеем в нашите идеи и да им се отдаваме в пълно спокойствие. Концентрацията и медитацията дават силите, чрез които човек работи над своята душа, за да изгради там новите си възприемателни органи.
към текста >>
Човекът сам изгражда по-висшите
сетива
чрез упражненията в хода на своето окултно обучение.
Всичко, което по-рано достигаше само до неговите мисли, сега се превръща в такова непосредствено и живо изживяване, каквото е характерно за сетивния свят. От друга страна, оказа се, че нещата и съществата от сетивния свят, не са просто това, което ни говорят за тях нашите сетивни възприятия. Те са израз и еманация на един духовен свят. И сега, този скрит доскоро духовен свят започва да звучи за окултния ученик от всички страни. Лесно е да се досетим, че тази по-висша възприемателна способност се превръща за човека в благодат само тогава, когато новите душевни сетива са в пълен ред; същото важи и за физическите сетива.
Човекът сам изгражда по-висшите сетива чрез упражненията в хода на своето окултно обучение.
Към тези упражнения принадлежи най-вече концентрацията, съсредоточаването, т. е. насочване на вниманието към точно определени представи с тайните на света. Следващото упражнение е медитацията изкуството да живеем в нашите идеи и да им се отдаваме в пълно спокойствие. Концентрацията и медитацията дават силите, чрез които човек работи над своята душа, за да изгради там новите си възприемателни органи. Докато той напредва в концентрацията и медитацията, душата му израства в неговото тяло, също както човешкият зародиш израства в утробата на майката.
към текста >>
83.
14. РАЗКЪСВАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА В ХОДА НА ОКУЛТНОТО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Тя остава свързана само с по-фините "тела" на човешкото същество (а именно с етерното тяло и с астралното тяло), които са недостъпни за наблюдение от страна на физическите
сетива
.
НА ОКУЛТНОТО ОБУЧЕНИЕ По време на дълбокия сън, докато физическото тяло спи, човешката душа не разполага с никакви възприятия. Намирайки се в това състояние, тя е лишена от всички възприятия, чиито източници са във външния свят. В известен смисъл тя е извън т.н. физическото тяло, което в будност осигурява посредничеството между сетивните възприятия и мисленето.
Тя остава свързана само с по-фините "тела" на човешкото същество (а именно с етерното тяло и с астралното тяло), които са недостъпни за наблюдение от страна на физическите сетива.
Обаче дейността на етерното тяло и астралното тяло не спира с настъпването на съня. Както физическото тяло денем е в непрекъсната връзка с процесите и съществата от физическия свят, както търпи, а на свой ред и оказва определени въздействия върху физическия свят, така и душата живее във висшия свят. Този живот продължава и по време на съня. Всъщност по време на съня душата е извънредно жива и подвижна. Но човек изобщо не подозира за тази своя активност, преди да е изградил духовно-възприемателните органи, благодарение на които може да наблюдава себе си и процесите в околния свят също и по време на сън, както от друга страна прави това спрямо своето физическо обкръжение.
към текста >>
Обаче това, което
сетива
та обхващат, е само част от света.
Смирение и скромност, в тази област са не по-малко важни качества, отколкото в обикновения живот. И ако окултният ученик действително ги притежава, може да е сигурен, че навлизането му във висшите светове няма да представлява никаква опасност за неговото здраве и за неговия живот. Преди всичко, не бива да се пропуска никакво противоречие между висшите опитности и изисквания на обикновения живот. Истинските си задачи човек има да извърши тук на Земята. И ако някой пренебрегне земните си задачи и потърси убежище в един друг свят, може да бъде сигурен, че няма да постигне своята цел.
Обаче това, което сетивата обхващат, е само част от света.
Докато в духовния свят са Съществата, чиито видим израз намираме в сетивните процеси и факти. Трябва да сме в съучастие с Духа, за да пренесем неговите откровения в сетивния свят. Човекът активно формира облика на Земята, влагайки в нея познанията си от духовния свят. Тази е неговата истинска задача. И той е длъжен да се устреми към нея, защото физическата Земя зависи от духовния свят; защото тук, на земята, истинските и автентични човешки действия са единствено в ръцете на тези, които проникват в световете, където са скрити всички съзидателни сили.
към текста >>
"разделянето" е от такова естество, че не може да бъде констатирано нито със
сетива
, нито с каквито и да е помощни инструменти.
Дори и в него органите на волята са закономерно свързани с тези на мисленето и чувствата. Ето защо определена мисъл закономерно поражда определено чувство или определен волев импулс. В хода на окултното обучение, нишките, които свързват трите основни душевни сили, са разкъсани. Първоначално тяхното разкъсване се осъществява само в сферата на етерно-астралния душевен организъм; обаче по-късно то засяга също и физическото тяло. Фактически мозъкът на един духовно напреднал човек се разделя на три отделни и независими части.
"разделянето" е от такова естество, че не може да бъде констатирано нито със сетива, нито с каквито и да е помощни инструменти.
Обаче то е факт, и ясновидецът може да го потвърди. Да, мозъкът на напредналия ясновидец се разпада на три самостоятелно действуващи сили: Мисловен мозък, чувствен мозък и волев мозък. По този начин органите на мисленето, чувствата и волята стават независими. Сега тяхната връзка не се гарантира вече от анонимни сили а се постига чрез будното и активно съзнание на самия човек. Промяната, която окултният ученик забелязва в себе си, се състои в следното: никаква връзка не съществува вече между представа и чувство или между чувство и решение на волята и т.н., ако той сам не е изградил тази връзка.
към текста >>
84.
ПОСЛЕСЛОВ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Постепенно душата става все по-независима от тялото, респективно от онази свързаност с него, в чиито условия се осъществява нормалното функциониране на
сетива
та и волята.
Когато човек изпада в пристъпи на визионерство и когато влиза в ролята на медиум, той е напълно зависим от своето тяло. Така от душевния си живот той изключва онази част, която го прави независим от физическото тяло. По този начин проявите и продуктивно- творческата сила на душата се превръщат в последици от органичния живот на тялото. А визионерите и медиумите имат своите изживявания благодарение на обстоятелството, че в съответните моменти душата е сравнително по-слабо свързана с тялото, отколкото в обикновената сетивна и волева дейност. Изживяването на свръхсетивния свят, както е описано в тази книга, изисква определено душевно развитие, което е противоположно на това, което става при визионера и медиума.
Постепенно душата става все по-независима от тялото, респективно от онази свързаност с него, в чиито условия се осъществява нормалното функциониране на сетивата и волята.
Душата постига онази независимост, която позволява изживяването на чистата мисъл да обхване все по-големи сфери от душевния живот. За свръхсетивната душевна дейност, която разглеждаме тук, е от огромно значение да вникне правилно в това, което наричаме изживяване на чистото мислене. Защото в основата си, само това изживяване е вече една свръхсетивна душевна дейност, при която обаче не се стига до свръхсетивното виждане. Чрез чистото мислене човек живее в свръхсетивния свят, макар и там да изживява само него, а не и други свръхсетивни процеси и събития. Свръхсетивната опитност трябва да бъде едно продължение на онова душевно изживяване, което е налице вече във факта на съединяването с чистото мислене.
към текста >>
85.
НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Нашите атлантски прадеди се различаваха от съвременния човек повече отколкото си представя онзи, който се ограничава със своите познания, като обхваща само света на
сетива
та.
НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ
Нашите атлантски прадеди се различаваха от съвременния човек повече отколкото си представя онзи, който се ограничава със своите познания, като обхваща само света на сетивата.
Тази разлика засяга не само външността, но също и духовните способности. Техните познания и техните технически изкуства, цялата тяхна култура беше различна от това, което може да се наблюдава днес. Ако се върнем в миналото, в първите времена на атлантското човечество, ние ще намерим духовни способности, които са напълно различни от нашите. Логическият ум, комбинативното мислене, върху които почива всичко, което днес се създава, напълно липсваха на първите атлантци. В замяна на това те имаха високо развита памет.
към текста >>
Паметта на тази подраса беше насочена предимно към породените от
сетива
та живи впечатления.
При последните дарбата на паметта се прояви в нейните най-първи наченки и то само в последното време на тяхното развитие. Можем да си представим, че един лемуриец наистина можеше да си образува представи за това, което изживяваше, но той веднага забравяше, каквото си беше представил. Фактът, че въпреки това живееше в определена култура, например имаше оръдия, строежи и т.н., той не дължеше на своята собствена способност да образува представи, а на една духовна сила в себе си, която, ако можем да употребим този израз, беше инстинктивна. Само че при това не трябва да си представяме днешния инстинкт на животните, а инстинкт от друго естество. В теософските източници първата подраса на атлантците е наречена рмоахали.
Паметта на тази подраса беше насочена предимно към породените от сетивата живи впечатления.
Цветовете, които окото беше виждало, тоновете, които ухото беше чувало, действаха след това продължително време в душата. Това се дължи на факта, че рмоахалите развиха чувствата, които техните лемурийски прадеди още не познаваха. Към тези чувства принадлежи например, привързаността към изживяното в миналото. С развитието на паметта беше свързано също развитието на говора. Докато човекът още не съхраняваше в себе си миналото, не можеше също и да става съобщаване на изживяното чрез говора.
към текста >>
86.
ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Със своите
сетива
народът можеше да разбере само това, което ставаше непосредствено на Земята, но не и това, което се даваше от висшите светове за благото на Земята.
На места, за които не се знаеше нищо, ставаше това посвещение, това общение с боговете. Тези места бяха наричани светилища на мистериите. От там ставаше управлението на човешкия род. Това, което ставаше в светилищата на мистериите, беше неразбираемо за народа. И народът също така малко познаваше намеренията на тези ръководители.
Със своите сетива народът можеше да разбере само това, което ставаше непосредствено на Земята, но не и това, което се даваше от висшите светове за благото на Земята.
Ето защо и ученията на ръководителите бяха съставени във форма, която не приличаше на формата, под която се съобщаваха Земните събития. Езикът, на който боговете говореха в мистериите с техните пратеници, съвсем не беше Земен и формите, в които тези богове се изявяваха също не бяха Земни. Висшите духове се явяваха на своите пратеници “в огнени облаци”, за да им съобщят как трябва да ръководят хората. В човешка форма може да се яви само един човек; същества, чиито способности се издигат над човешките, трябва да се изявяват във форми, които не могат да бъдат намерени между Земните форми. Фактът, че “пратениците на боговете” можеха да приемат тези откровения, идва оттам, че самите те бяха най- съвършените между техните братя-човеци.
към текста >>
То бе запознавано с науките, които се отнасяха за онова, което можеше да се възприема със
сетива
та.
Досега боговете бяха ръководили хората чрез техните пратеници; сега хората трябваше да знаят за тези божествени същества. Те трябваше да се научат да считат себе си като изпълнителни органи на божественото провидение. Отделената група хора стоеше пред едно важно решение. Божественият ръководител беше сред тях в човешка форма. И по-рано от такива пратеници на боговете човечеството получаваше указания, заповеди относно това, какво трябваше да прави или да изостави.
То бе запознавано с науките, които се отнасяха за онова, което можеше да се възприема със сетивата.
Хората бяха предчувствали едно божествено управление на света, бяха го чувствали в техните собствени действия; обаче те не знаеха нищо за него. Сега техният ръководител им говореше по съвършено нов начин. Той ги учеше, че невидими същества ръководят и направляват това, което е видимо за тях; и че самите те са служители на тези невидими същества, че с техните мисли трябва да изпълняват законите на тези невидими същества. Хората слушаха за нещо свръхземно-божествено. И че невидимият дух е творецът и той се грижи за видимо телесното.
към текста >>
87.
РАЗДЕЛЯНЕ НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Душата на сегашния човек може да мисли с помощта на физическия мозък само това, което възприема чрез физическите
сетива
.
Защото при тогавашното състояние на Земното развитие не можеше да бъде създадено никакво мъжко или женско тяло. Затова липсваха още външните условия. Обаче имаше други същества, които въпреки двуполовостта можеха да придобиват познание и мъдрост. Това беше възможно благодарение на факта, че тези същества бяха минали през едно съвършено друго развитие в едно още подалечно минало. За тяхната душа става възможно тя да се оплоди от духа, без първо да изчака развитието на вътрешните органи, както при човека.
Душата на сегашния човек може да мисли с помощта на физическия мозък само това, което възприема чрез физическите сетива.
Човешката душа трябваше да чака, докато се развие един мозък, който стана посредник на духа. Без този околен път тази душа би останала лишена от дух. Тя би останала на степента на сънищното съзнание. Не беше така с гореспоменатите свръхчовешки същества. Тяхната душа беше развила в предишни епохи душевни органи, които не се нуждаеха от нещо физическо, за да влязат във връзка с духа.
към текста >>
Съвременният човек ще стигне до такава интуиция едва на една по-късна степен от неговото развитие, когато интуицията ще му даде възможност да дойде в допир с духа без посредничеството на
сетива
та.
Тя би останала на степента на сънищното съзнание. Не беше така с гореспоменатите свръхчовешки същества. Тяхната душа беше развила в предишни епохи душевни органи, които не се нуждаеха от нещо физическо, за да влязат във връзка с духа. Тяхното познание и тяхната мъдрост бяха добити по свръхсетивен път. Едно такова познание се нарича интуитивно.
Съвременният човек ще стигне до такава интуиция едва на една по-късна степен от неговото развитие, когато интуицията ще му даде възможност да дойде в допир с духа без посредничеството на сетивата.
Той трябва да мине по околния път през сетивната материя. Този околен път се нарича слизане на човешката душа в материята, или казано популярно – “грехопадение”. Благодарение на едно различно устроено предишно развитие свръхчовешките същества нямаха нужда да минават през това слизане. Понеже тяхната душа беше достигнала една повисока степен, тяхното съзнание не беше сънищно, а вътрешно ясно. И обхващането на познанието и на мъдростта от тях беше едно ясновиждане, което не се нуждаеше от никакви физически сетива; мъдростта, според която е изграден светът, непосредствено лъчезареше в тяхната душа.
към текста >>
И обхващането на познанието и на мъдростта от тях беше едно ясновиждане, което не се нуждаеше от никакви физически
сетива
; мъдростта, според която е изграден светът, непосредствено лъчезареше в тяхната душа.
Съвременният човек ще стигне до такава интуиция едва на една по-късна степен от неговото развитие, когато интуицията ще му даде възможност да дойде в допир с духа без посредничеството на сетивата. Той трябва да мине по околния път през сетивната материя. Този околен път се нарича слизане на човешката душа в материята, или казано популярно – “грехопадение”. Благодарение на едно различно устроено предишно развитие свръхчовешките същества нямаха нужда да минават през това слизане. Понеже тяхната душа беше достигнала една повисока степен, тяхното съзнание не беше сънищно, а вътрешно ясно.
И обхващането на познанието и на мъдростта от тях беше едно ясновиждане, което не се нуждаеше от никакви физически сетива; мъдростта, според която е изграден светът, непосредствено лъчезареше в тяхната душа.
Благодарение на това те можеха да бъдат ръководители на неразвитото още младо човечество. Те бяха носители на една “прадревна мъдрост”, до разбирането на която човечеството се издига едва сега, по посочения околен път. Те се различаваха от това, което се нарича “човек” чрез факта, че бяха озарени от мъдростта, както ние от слънчевата светлина. Тази мъдрост се вливаше на лъчи в тях като свободен дар “свише”. “Човекът” беше в друго положение.
към текста >>
Той трябваше да си извоюва мъдростта чрез работата на
сетива
та и на мисловния орган.
Благодарение на това те можеха да бъдат ръководители на неразвитото още младо човечество. Те бяха носители на една “прадревна мъдрост”, до разбирането на която човечеството се издига едва сега, по посочения околен път. Те се различаваха от това, което се нарича “човек” чрез факта, че бяха озарени от мъдростта, както ние от слънчевата светлина. Тази мъдрост се вливаше на лъчи в тях като свободен дар “свише”. “Човекът” беше в друго положение.
Той трябваше да си извоюва мъдростта чрез работата на сетивата и на мисловния орган.
Тя не се вливаше в него като свободен дар. Той трябваше да я желае. Само когато в човека живееше горещото желание за мъдрост, тогава той си я изработваше чрез сетивата и мисловния орган. Така в човешката душа трябваше да се събуди нов подтик, горещото желание, копнежът за знание. Човешката душа не можеше да притежава това желание в предишните степени от своето развитие.
към текста >>
Само когато в човека живееше горещото желание за мъдрост, тогава той си я изработваше чрез
сетива
та и мисловния орган.
Тази мъдрост се вливаше на лъчи в тях като свободен дар “свише”. “Човекът” беше в друго положение. Той трябваше да си извоюва мъдростта чрез работата на сетивата и на мисловния орган. Тя не се вливаше в него като свободен дар. Той трябваше да я желае.
Само когато в човека живееше горещото желание за мъдрост, тогава той си я изработваше чрез сетивата и мисловния орган.
Така в човешката душа трябваше да се събуди нов подтик, горещото желание, копнежът за знание. Човешката душа не можеше да притежава това желание в предишните степени от своето развитие. Нейните инстинкти бяха насочени само към формирането на един собствен сънищен живот; а не към опознаването на един външен свят, към знание. Подтикът към знание се ражда едва с разделянето на половете. Мъдростта стана достояние на свръхчовешките същества именно чрез това, че те не проявяваха желание за нея.
към текста >>
88.
ПОСЛЕДНИТЕ ВРЕМЕНА ПРЕДИ РАЗДЕЛЯНЕТО НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Външната действителност не съществуваше още, защото не съществуваха никакви външни
сетива
, но на по-висшите същества им се разкриваше духовната действителност.
А в образите на тяхната душа бяха дадени не само отраженията на външния свят, а копия на духовните сили на света. Те възприемаха не сетивни неща, а духовни същества. Средно развитият човек изпитваше например страх, и в неговата душа изникваше грозен, тъмен образ. Свръхчовешките същества получаваха чрез тези образи съобщение, откровение от духовните същества на света. На тях природните процеси им се явяваха не като мъртви природни закони както на днешните учени, а като дела на духовни същества.
Външната действителност не съществуваше още, защото не съществуваха никакви външни сетива, но на по-висшите същества им се разкриваше духовната действителност.
Духът се вливаше в тях, както в телесното око на днешния човек Слънцето изпраща своите лъчи. У тези същества познанието беше в пълния смисъл това, което наричаме интуитивно знание. При тях нямаше никакво комбиниране и спекулиране, а непосредствено виждане в творчеството на духовните същества. Тези свръхчовешки индивидуалности можеха да приемат съобщенията от духовния свят непосредствено в тяхната воля. Те съзнателно ръководеха хората.
към текста >>
В други области обаче живееха животни, които вече имаха гъсти тела, и които също бяха развили еднополовостта и
сетива
та.
В днешния смисъл бихме причислили тези животни към влечугите. Освен тях имаше нисши форми на животинския свят. Но между човека и животните имаше съществена разлика. Поради неговото пластично тяло човекът можеше да обитава само онези области на Земята, които не бяха преминали още в по-грубата материална форма. И в тези области с него живееха животински същества, които също имаха пластично тяло.
В други области обаче живееха животни, които вече имаха гъсти тела, и които също бяха развили еднополовостта и сетивата.
Откъде бяха дошли те, това ще покажат по-късните съобщения. Те не можеха да се развиват вече по-нататък, защото техните тела преждевременно бяха приели по-гъстата материя. Някои видове от тях загинаха; други се развиха в техния вид до днешните форми. Човекът можа да стигне до по-висши форми благодарение на това, че остана в областите, които отговаряха на неговото тогавашно устройство. Благодарение на това неговото тяло остана пластично и меко до такава степен, че той можа да отдели от себе си органите, които можаха да бъдат оплодени от духа.
към текста >>
89.
ЗА ПРОИЗХОДА НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Само че състоянията на живот през времето на затворените цикли не могат да бъдат възприемани със
сетива
та, които се развиват през време на “откритите цикли”, както и човекът не възприема по време на съня това, което става около него.
В смисъла на европейската окултна наука за първото състояние можем да употребим думата “открит цикъл”, за второто думата “скрит или затворен цикъл”. Употребяват се също и други наименования. Сатурн, Слънце, Луна, Земя са следователно “открити цикли”, а намиращите се между тях състояния на почивка са “затворени”. Би било съвсем неправилно, ако помислим, че през време на състоянията на почивка целият живот замира, въпреки че тази представа царува днес в много теософски кръгове. Както през време на сън човекът не престава да живее, така и неговият живот, и този на неговото небесно тяло не умира през времето на един “затворен цикъл” (пралая).
Само че състоянията на живот през времето на затворените цикли не могат да бъдат възприемани със сетивата, които се развиват през време на “откритите цикли”, както и човекът не възприема по време на съня това, което става около него.
Защо употребяваме израза “цикъл” за състоянията на развитие, ще се види от следващото изложение. Върху огромните периоди, които принадлежат към тези “цикли” ще говорим по-нататък. Можем да намерим една свързваща нишка в напредването на циклите, ако предварително проследим развитието на човешкото съзнание през тези цикли. Всичко друго обективно може да бъде свързано с това разглеждане на съзнанието. Съзнанието, което човекът развива по време на неговия жизнен път на Земята, ще наречем – в съгласие с европейската окултна наука – “ясно дневно съзнание”.
към текста >>
То се състои в това, че чрез неговите съвременни
сетива
човекът възприема нещата и съществата на света, а с помощта на своя ум той си образува представи и идеи за тези неща и същества.
Защо употребяваме израза “цикъл” за състоянията на развитие, ще се види от следващото изложение. Върху огромните периоди, които принадлежат към тези “цикли” ще говорим по-нататък. Можем да намерим една свързваща нишка в напредването на циклите, ако предварително проследим развитието на човешкото съзнание през тези цикли. Всичко друго обективно може да бъде свързано с това разглеждане на съзнанието. Съзнанието, което човекът развива по време на неговия жизнен път на Земята, ще наречем – в съгласие с европейската окултна наука – “ясно дневно съзнание”.
То се състои в това, че чрез неговите съвременни сетива човекът възприема нещата и съществата на света, а с помощта на своя ум той си образува представи и идеи за тези неща и същества.
Той действа тогава в сетивния свят съобразно тези негови възприятия, представи и идеи. Човекът е развил това съзнание едва на четвъртата главна степен на неговото мирово развитие; то не съществуваше още на Сатурн, Слънцето и на Луната. Там той живееше в други състояния на съзнанието. Съобразно това можем да определим предхождащите степени на развитието като развитие на по-низши състояния на съзнанието. Най-низшето състояние на съзнанието е било изминато по време на Сатурновото развитие; едно по-висше състояние е това, което се е развило на Слънцето, следва Лунното съзнание и накрая Земното.
към текста >>
90.
ЗЕМЯТА И НЕЙНОТО БЪДЕЩЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
А освен развитите още сега
сетива
, съществуват в зародиш и други, които ще се развият в следващите епохи на Земята и ще покажат сетивния свят в още по-голямо разнообразие.
На Луната, а също и през време на повтарящите се степени на Земята, в неговата душа възникваше например един цветен образ, когато съответен предмет се приближаваше до него. Цялото му съзнание се състоеше от такива вълнуващи се нагоре и надолу образи, звуци и т. н. Едва при настъпването на четвъртото състояние на съзнанието багрите се появяват вече не само в душата, а върху един външен пространствено ограничен предмет, тонът не е вече само едно вътрешно прозвучаване в душата, а вън в пространството звучи един предмет. Ето защо в духовната наука това четвъртото, Земно състояние на съзнанието се нарича предметно съзнание. Това съзнание се разви бавно и постепенно в течение на развитието, като постепенно се родиха физическите сетивни органи и направиха по този начин възприемаеми най-разнообразните сетивни свойства на външните предмети.
А освен развитите още сега сетива, съществуват в зародиш и други, които ще се развият в следващите епохи на Земята и ще покажат сетивния свят в още по-голямо разнообразие.
В предишните части на тази книга бе описано постепенното израстване на това Земно съзнание. В следващите части ще опишем съществени разширения и допълнения. Цветният, звучащият и т.н. свят, който човекът от далечното минало възприемаше в своята вътрешност, през време на Земния му живот застана срещу него навън в пространството. Затова пък в неговата вътрешност възникна един нов свят, светът на представите и на мислите.
към текста >>
Обаче ясновидецът вижда именно духовните първообрази на по-късните сетивни същества (например аурата), вижда ги още днес със своите духовни
сетива
.
Обаче когато тук се казва, че още сега ясновидецът развива в себе си състояния на съзнанието, до които ще напредне в бъдеще цялото човечество, това трябва да се разбира с известно ограничение. Ясновидецът днес развива едно виждане всред душевния свят, което в бъдеще ще се появи при човека по един физически начин. Но това бъдещо физическо състояние на човека ще бъде вярно копие на съответните днешни душевни състояния на ясновидеца. Самата Земя ще се развие и чрез това в нейните бъдещи физически обитатели ще се явят форми, съвършено различни от сегашните; но тези физически форми се подготвят в днешните душевни и духовни форми. Например това, което днес ясновидецът вижда около себе си като един вид светлинен и цветен облак, обгръщащ физическите човешки тела, като така наречена “аура”, то ще се превърне по-късно във физическа форма; и други сетивни органи, различни от днешните, ще дадат на бъдещия човек способността да възприема други форми.
Обаче ясновидецът вижда именно духовните първообрази на по-късните сетивни същества (например аурата), вижда ги още днес със своите духовни сетива.
За него е възможно да хвърли поглед в бъдещето, обаче за тази особеност ще бъде много трудно да се даде една представа чрез нашия съвременен език. Представите на сегашното състояние на съзнанието са сянкообразни, бледи в сравнение с цветните и звучащи предмети на външния свят. Ето защо човекът говори за представите като за нещо, което “не е действително”. Една “проста мисъл” се поставя в противоположност с един предмет или с едно същество, които са “действителни”, защото са възприемани чрез сетивата. Обаче представите и мислите носят в себе си заложбата отново да станат действителни, образни.
към текста >>
Една “проста мисъл” се поставя в противоположност с един предмет или с едно същество, които са “действителни”, защото са възприемани чрез
сетива
та.
Например това, което днес ясновидецът вижда около себе си като един вид светлинен и цветен облак, обгръщащ физическите човешки тела, като така наречена “аура”, то ще се превърне по-късно във физическа форма; и други сетивни органи, различни от днешните, ще дадат на бъдещия човек способността да възприема други форми. Обаче ясновидецът вижда именно духовните първообрази на по-късните сетивни същества (например аурата), вижда ги още днес със своите духовни сетива. За него е възможно да хвърли поглед в бъдещето, обаче за тази особеност ще бъде много трудно да се даде една представа чрез нашия съвременен език. Представите на сегашното състояние на съзнанието са сянкообразни, бледи в сравнение с цветните и звучащи предмети на външния свят. Ето защо човекът говори за представите като за нещо, което “не е действително”.
Една “проста мисъл” се поставя в противоположност с един предмет или с едно същество, които са “действителни”, защото са възприемани чрез сетивата.
Обаче представите и мислите носят в себе си заложбата отново да станат действителни, образни. Когато днес човекът говори за представата “червено”, без да има пред себе си един червен предмет, тази представа е, така да се каже, само блед образ на действителното “червено”. По-късно човекът ще стигне дотам, в душата му да възниква не само сянкообразната представа на “червеното”, а когато ще мисли “червено”, пред него действително ще застане “червеното”. Той ще може да създава образи, картини, а не само представи. С това той ще постигне нещо подобно, каквото вече е съществувало при Лунното съзнание.
към текста >>
91.
ЖИВОТЪТ НА САТУРН
GA_11 Из Хрониката Акаша
Трябва само да ни стане ясно, че тези “зародиши на
сетива
та” съществено се различават от днешните сетивни органи на човека.
Тази работа на “Духовете на формата” завършва към средата на четвъртия Сатурнов кръг. След това идва дейността на “Духовете на тъмнината”, наречени също “Духове на личността” или “Духове на егоизма”. На тази степен те достигат до съзнание, което е подобно на съвременното човешко Земно съзнание. Те обитават в придобилото форма човешко тяло като “души” по подобен начин, както днес човешката душа обитава в нейното тяло. Те посаждат в тялото един вид сетивни органи, които са зародишът на сетивните органи, които се развиват в човешките тела по-късно, през време на Земното развитие.
Трябва само да ни стане ясно, че тези “зародиши на сетивата” съществено се различават от днешните сетивни органи на човека.
Чрез такива “зародиши на сетивата “ Земният човек не би могъл да възприема нищо. Защото за него образите на сетивните органи трябва да преминат първо през едно по-фино етерно тяло, което се образува на Слънцето, и през едно астрално тяло, което дължи своето съществувание на Лунното развитие. (Всичко това ще бъде изяснено в следващите изложения). Обаче “Духовете на личността” могат да обработят чрез тяхната собствена душа образите на “зародишите на сетивата” така, че с тяхна помощ да възприемат външни предмети, както човекът върши това през време на неговото Земно развитие. Работейки така над човешкото тяло, “Духовете на личността” изминават тяхната собствена “човешка степен”.
към текста >>
Чрез такива “зародиши на
сетива
та “ Земният човек не би могъл да възприема нищо.
След това идва дейността на “Духовете на тъмнината”, наречени също “Духове на личността” или “Духове на егоизма”. На тази степен те достигат до съзнание, което е подобно на съвременното човешко Земно съзнание. Те обитават в придобилото форма човешко тяло като “души” по подобен начин, както днес човешката душа обитава в нейното тяло. Те посаждат в тялото един вид сетивни органи, които са зародишът на сетивните органи, които се развиват в човешките тела по-късно, през време на Земното развитие. Трябва само да ни стане ясно, че тези “зародиши на сетивата” съществено се различават от днешните сетивни органи на човека.
Чрез такива “зародиши на сетивата “ Земният човек не би могъл да възприема нищо.
Защото за него образите на сетивните органи трябва да преминат първо през едно по-фино етерно тяло, което се образува на Слънцето, и през едно астрално тяло, което дължи своето съществувание на Лунното развитие. (Всичко това ще бъде изяснено в следващите изложения). Обаче “Духовете на личността” могат да обработят чрез тяхната собствена душа образите на “зародишите на сетивата” така, че с тяхна помощ да възприемат външни предмети, както човекът върши това през време на неговото Земно развитие. Работейки така над човешкото тяло, “Духовете на личността” изминават тяхната собствена “човешка степен”. Следователно от средата на четвъртия до средата на петия Сатурнов кръг те са човеци.
към текста >>
Обаче “Духовете на личността” могат да обработят чрез тяхната собствена душа образите на “зародишите на
сетива
та” така, че с тяхна помощ да възприемат външни предмети, както човекът върши това през време на неговото Земно развитие.
Те посаждат в тялото един вид сетивни органи, които са зародишът на сетивните органи, които се развиват в човешките тела по-късно, през време на Земното развитие. Трябва само да ни стане ясно, че тези “зародиши на сетивата” съществено се различават от днешните сетивни органи на човека. Чрез такива “зародиши на сетивата “ Земният човек не би могъл да възприема нищо. Защото за него образите на сетивните органи трябва да преминат първо през едно по-фино етерно тяло, което се образува на Слънцето, и през едно астрално тяло, което дължи своето съществувание на Лунното развитие. (Всичко това ще бъде изяснено в следващите изложения).
Обаче “Духовете на личността” могат да обработят чрез тяхната собствена душа образите на “зародишите на сетивата” така, че с тяхна помощ да възприемат външни предмети, както човекът върши това през време на неговото Земно развитие.
Работейки така над човешкото тяло, “Духовете на личността” изминават тяхната собствена “човешка степен”. Следователно от средата на четвъртия до средата на петия Сатурнов кръг те са човеци. Тези духове посаждат в човешкото тяло себичността, егоизма. Тъй като на Сатурн самите те достигат едва до тяхната човешка степен, още дълго време остават свързани с развитието на човечеството. Те имат да вършат важна работа над човека също и през следващите цикли.
към текста >>
Чрез тяхната дейност обаче “зародишите на
сетива
та” от предишния цикъл биват оживени.
Без тях човекът никога не би станал едно затворено в себе си същество, една “личност”. Християнският езотеризъм употребява за тях израза “Първични сили” (Архаи), а в теософската литература те са наричани Азури. Към средата на петия Сатурнов кръг работата на тези духове се продължава от “Синовете на огъня”, които на тази степен имат още едно смътно образно съзнание, подобно на Лунното съзнание на човека. Те достигат тяхната човешка степен едва на следващата планета, на Слънцето. Тяхната работа тук в известен смисъл още е несъзнателна, сънищноподобна.
Чрез тяхната дейност обаче “зародишите на сетивата” от предишния цикъл биват оживени.
Произведените от “Духовете на огъня” светлинни образи светят навън през тези зародиши на сетивата. Чрез това предшественикът на човека е повдигнат до един вид светещо същество. Докато иначе животът на Сатурн е тъмен, сега от общата тъмнина свети човекът. Още “Духовете на личността” бяха пробудени до тяхното човешко съществуване в тази обща тъмнина. Обаче на Сатурн самият човек не може да си служи със своята светеща сила.
към текста >>
Произведените от “Духовете на огъня” светлинни образи светят навън през тези зародиши на
сетива
та.
Християнският езотеризъм употребява за тях израза “Първични сили” (Архаи), а в теософската литература те са наричани Азури. Към средата на петия Сатурнов кръг работата на тези духове се продължава от “Синовете на огъня”, които на тази степен имат още едно смътно образно съзнание, подобно на Лунното съзнание на човека. Те достигат тяхната човешка степен едва на следващата планета, на Слънцето. Тяхната работа тук в известен смисъл още е несъзнателна, сънищноподобна. Чрез тяхната дейност обаче “зародишите на сетивата” от предишния цикъл биват оживени.
Произведените от “Духовете на огъня” светлинни образи светят навън през тези зародиши на сетивата.
Чрез това предшественикът на човека е повдигнат до един вид светещо същество. Докато иначе животът на Сатурн е тъмен, сега от общата тъмнина свети човекът. Още “Духовете на личността” бяха пробудени до тяхното човешко съществуване в тази обща тъмнина. Обаче на Сатурн самият човек не може да си служи със своята светеща сила. Светещата сила на неговите сетивни зародиши не би могла да изрази нищо чрез самата себе си, но други по-възвишени същества имат възможност да се изявят чрез нея в живота на Сатурн.
към текста >>
Чрез този ум сега отново се изявяват възвишени същества, както по-рано чрез зародишите на
сетива
та се изявяваха Серафимите.
(В теософската литература те са наречени Лунар Питрис или също Бархишад Питрис). Те достигат човешката си степен едва на Луната. Както те, така също и техните предшественици, Синовете на огъня, се намират на Земята вече над степента на човечеството. Те са на Земята по-висши същества, които християнският езотеризъм нарича “Ангели” (Ангелои), докато за Синовете на огъня е употребен изразът “Архангели” (Архангелои). Тези Синове на сумрака сега развиват в израстващия предшественик на човека един вид ум, с който обаче при неговото смътно съзнание той не може още сам да си служи.
Чрез този ум сега отново се изявяват възвишени същества, както по-рано чрез зародишите на сетивата се изявяваха Серафимите.
Сега чрез човешките тела тези духове изливат разум върху планетата. Християнският езотеризъм ги нарича “Херувими” Към средата на седмия Сатурнов цикъл започва една нова дейност. Сега именно човекът се е развил така, че може несъзнателно да работи над своето собствено субстанциално тяло. Чрез тази негова собствена дейност човекът създава в пълната смътност на Сатурновото съществуване първата зародишна заложба за същинския “Човек-дух” (виж моята книга “Теософия”), която ще достигне до нейното пълно разгръщане едва в края на развитието на човечеството.
към текста >>
92.
ЖИВОТЪТ НА СЛЪНЦЕТО
GA_11 Из Хрониката Акаша
Чрез това те добиват способността да преобразят развитите през Сатурновия период и от тогава насам зародиши на
сетива
та, които до този момент бяха само физически апарати, превръщайки ги чрез етера в оживени
сетива
.
Тогава започват да действат “Духовете на формата”. Чрез тях етерното тяло, което преди това имаше само една облакоподобна подвижност, получава определена форма. В средата на четвъртия слънчев кръг “Духовете на формата” придобиват съзнание, което човекът ще има на бъдещата “Венера”, която ще бъде втората планетна форма на Земята след нейното настоящо съществуване и на която човекът ще живее тогава. Това е едно свръх психическо съзнание. Те стигат до това като до един плод на тяхната дейност през време на третия и четвъртия Слънчев кръг.
Чрез това те добиват способността да преобразят развитите през Сатурновия период и от тогава насам зародиши на сетивата, които до този момент бяха само физически апарати, превръщайки ги чрез етера в оживени сетива.
Чрез подобен процес в това време “Духовете на тъмнината” (християнски Архаи или Начала, теософски Азурас) се бяха издигнали до степента на психическото съзнание, което човекът ще развие като съзнателно образно съзнание едва на бъдещия “Юпитер”. Чрез това те идват до състоянието да могат да действат съзнателно от астралния свят. От астралния свят, може да бъде повлияно едно етерно тяло. “Духовете на тъмнината” сториха това по отношение на етерното тяло на човека. Те посадиха сега в него духа на собствената личност (самостоятелността и себичността, егоизма), както по-рано бяха сторили това с физическото тяло.
към текста >>
Само че те си служиха със зародишите на
сетива
та за един вид възприятие.
Ние виждаме следователно, че егоизмът постепенно се внедрява от тези духове във всички членове на човешкото същество. – В същото време “Синовете на огъня” придобиха степента на съзнанието, която човекът има днес като негово будно съзнание. Следователно за тях можем да кажем, че те стават човеци. И сега те могат да си служат с човешкото тяло като с инструмент за един вид общение с външния свят. По подобен начин “Духовете на личността” можеха да си служат с човешкото физическо тяло от средата на четвъртия Сатурнов кръг.
Само че те си служиха със зародишите на сетивата за един вид възприятие.
Обаче “Синовете на огъня” по природа разливат топлината на тяхната душа в заобикалящия ги свят. Сега човешкото физическо тяло е така далече в неговото развитие, че тези духове могат да вършат това чрез него. Тяхната топлина действа приблизително както топлината на кокошката върху люпенето на яйцето, което ще рече, че тя има една сила събуждаща живот. Всичко, което в човека и неговите другари има такава събуждаща живот сила, бе посадено тогава в етерното тяло от “Синовете на огъня”. Тук имаме работа с произхода на онази топлина, която всички живи същества имат като условие за тяхното размножение.
към текста >>
93.
ЖИВОТЪТ НА ЛУНАТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Трябва да си представим че “зародишите на
сетива
та” във физическото тяло, които сега също са се развили по-нататък, от средата на четвъртия Лунен кръг могат да бъдат използвани от Духовете на сумрака, за да възприемат чрез тях предметите и процесите на Луната.
В първия Лунен кръг необходимите качества му са внедрени от Духовете на мъдростта, във втория от Духовете на движението, в третия от Духовете на формата, в четвъртия от Духовете на личността, в петия от Духовете на огъня. Точно погледнато тази дейност на Духовете на огъня протича отново едновременно с работата на Духовете на личността върху астралното тяло, т.е. от средата на четвъртия Лунен кръг преминавайки в петия. Ако разгледаме в това време тогавашния човек, както той се беше развил на Луната, можем да кажем: Започвайки от средата на четвъртия Лунен кръг човекът се състои от физическо тяло, в което работят Синовете на сумрака, от етерно тяло, в което работят Духовете на огъня и от астрално тяло в което вършат своята работа Духовете на личността. – Фактът че в този период на развитието Духовете на сумрака обработват човешкото физическо тяло, означава за тях, че сега те се издигат до човешката степен, нещо, което на Сатурн бяха сторили Духовете на личността, а на Слънцето Духовете на огъня.
Трябва да си представим че “зародишите на сетивата” във физическото тяло, които сега също са се развили по-нататък, от средата на четвъртия Лунен кръг могат да бъдат използвани от Духовете на сумрака, за да възприемат чрез тях предметите и процесите на Луната.
Едва на Земята човекът ще бъде толкова далече, щото от средата на четвъртия цикъл да може да си служи с тези сетива. Към средата на петия Лунен кръг той стига дотам, че може да работи несъзнателно върху физическото тяло. Чрез тази дейност той си създава в смътноста на съзнанието първите заложби на това, което се нарича “Духовно себе” (Манас) (Виж моята книга “Теософия”). Това “Духовно себе” в течение на по-нататъшното развитие на човечеството ще достигне до своето пълно разгръщане. То е онова, което в съединение с “Атма” – “Човека-дух” и с “Буди” – “Духа-живот съставлява висшата духовна част на човека.
към текста >>
Едва на Земята човекът ще бъде толкова далече, щото от средата на четвъртия цикъл да може да си служи с тези
сетива
.
Точно погледнато тази дейност на Духовете на огъня протича отново едновременно с работата на Духовете на личността върху астралното тяло, т.е. от средата на четвъртия Лунен кръг преминавайки в петия. Ако разгледаме в това време тогавашния човек, както той се беше развил на Луната, можем да кажем: Започвайки от средата на четвъртия Лунен кръг човекът се състои от физическо тяло, в което работят Синовете на сумрака, от етерно тяло, в което работят Духовете на огъня и от астрално тяло в което вършат своята работа Духовете на личността. – Фактът че в този период на развитието Духовете на сумрака обработват човешкото физическо тяло, означава за тях, че сега те се издигат до човешката степен, нещо, което на Сатурн бяха сторили Духовете на личността, а на Слънцето Духовете на огъня. Трябва да си представим че “зародишите на сетивата” във физическото тяло, които сега също са се развили по-нататък, от средата на четвъртия Лунен кръг могат да бъдат използвани от Духовете на сумрака, за да възприемат чрез тях предметите и процесите на Луната.
Едва на Земята човекът ще бъде толкова далече, щото от средата на четвъртия цикъл да може да си служи с тези сетива.
Към средата на петия Лунен кръг той стига дотам, че може да работи несъзнателно върху физическото тяло. Чрез тази дейност той си създава в смътноста на съзнанието първите заложби на това, което се нарича “Духовно себе” (Манас) (Виж моята книга “Теософия”). Това “Духовно себе” в течение на по-нататъшното развитие на човечеството ще достигне до своето пълно разгръщане. То е онова, което в съединение с “Атма” – “Човека-дух” и с “Буди” – “Духа-живот съставлява висшата духовна част на човека. Както на Сатурн Престолите или Духовете на волята бяха проникнали “Човека-дух” (Атма) и както на Слънцето Херувимите бяха сторили това с мъдростта по отношение на Духа-живот (Буди), така сега Серафимите извършват това с “Духовното-себе” (Манас).
към текста >>
94.
ЧЕТИРИЧЛЕННИЯТ ЗЕМЕН ЧОВЕК
GA_11 Из Хрониката Акаша
Сетива
та двукратно са преобразувани и усъвършенствани, нервите се намират на тяхната първа степен на преобразуване.
– На Луната развитието отива по-нататък. Към физическото и етерното тяло се прибавя астралното тяло. По този начин в жлезистото сетивно тяло е включена първата заложба на нервната система. Ние виждаме, че в редуващите се планетни епохи на развитието човешкото физическо тяло става все по-сложно. На Луната то е съставено от нерви, жлези и сетивни органи.
Сетивата двукратно са преобразувани и усъвършенствани, нервите се намират на тяхната първа степен на преобразуване.
Ако разгледаме Лунния човек като цяло, той се състои от три члена: Физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло. Физическото тяло е тричленно; в неговото устройство е включена работата на Сатурновите, Слънчевите и Лунните сили. Етерното тяло е още двучленно. То включва в себе си действието на Слънчевите и Лунните сили; а астралното тяло е още едночленно. Върху него са работили само Лунните сили.
към текста >>
Въздействията на Луната преобразиха заложбите на
сетива
та и жлезите така, че в тях можа да се включи една нервна система; а въздействията на Слънцето, за които тази нервна система беше инструмент, предизвикаха образите, които отговаряха на външните Лунни процеси по гореописания начин.
Слънчевата сила започна отвън да действа върху физическото и етерно тяло на човека, върху който тя беше действувала вече и преди това. Обаче тя остави една част от тези две тела свободна за въздействията, които произлизаха от образуваното чрез отцепване мирово тяло, а именно Луната. Така на Луната човекът се намираше под въздействието на два вида сили, тези на Слънцето и тези на Луната. На действието на Луната трябва да припишем, че от физическото и етерното тяло се развиха онези органи, които определяха характера на астралното тяло. А едно астрално тяло може да създава образи само тогава, когато Слънчевите сили идват не от собствената му планета, а отвън.
Въздействията на Луната преобразиха заложбите на сетивата и жлезите така, че в тях можа да се включи една нервна система; а въздействията на Слънцето, за които тази нервна система беше инструмент, предизвикаха образите, които отговаряха на външните Лунни процеси по гореописания начин.
Развитието можеше да продължи по този начин само до определена точка. Ако тази точка беше премината, Лунният човек би се втвърдил в неговия вътрешен живот от образи; и чрез това той би изгубил всякаква връзка със Слънцето. Когато се стигна дотук, Слънцето отново прие Луната в себе си, така че за известно време двете отново образуваха едно тяло. Съединението продължи дотогава, докато човекът беше се развил достатъчно, за да може чрез една нова степен на развитието да възпрепятствува своето втвърдяване, каквото би настъпило на Луната. Когато стана това, отново настъпи разделяне, но сега Луната взе със себе си още Слънчеви сили, които по-рано й липсваха.
към текста >>
Самопонятно е, че сега системата на
сетива
та, на жлезите и нервната система трябваше да бъдат преобразени така, че да могат да работят в човешкия организъм заедно с новоприбавената система на топлата кръв.
По този начин от Старото Слънце възникнаха три небесни тела. И силите на двете от тези небесни тела, тези на новото Слънце и на новата Луна, сега се насочват към Земята и нейните обитатели отвън. Чрез това напредване развитието на небесните тела стана възможно, към тричленната природа на човешкото същество, каквато тя беше още на Луната, да бъде присъединен четвъртият член, “Азът”. Това присъединяване беше свързано с усъвършенстване на физическото тяло, на етерното тяло и на астралното тяло. Усъвършенствуването на физическото тяло се състоеше в това, че в него бе създадена сърдечната система като предусловие за топлата кръв.
Самопонятно е, че сега системата на сетивата, на жлезите и нервната система трябваше да бъдат преобразени така, че да могат да работят в човешкия организъм заедно с новоприбавената система на топлата кръв.
Органите на сетивата бяха така преобразени, че от простото образно съзнание на Старата Луна можа да се развие предметното съзнание, което е посредник при възприемането на външните неща и което днес човекът притежава от събуждането сутрин до заспиването вечер. На Старата Луна сетивата не бяха още отворени навън; образите на съзнанието изплуваха отвътре; именно това отваряне на сетивата към външния свят е постижението на Земното развитие. По-горе споменахме, че не всички заложени на Сатурн човешки тела достигнаха целта, която им беше поставена и как на Слънцето, наред с човешкото царство в неговата тогавашна форма, се роди второ природно царство. Трябва да си представим сега, че на всяка една от следващите степени от развитието, на Слънцето, на Луната и на Земята постоянно оставаха същества зад целта, която трябваше да постигнат, и че благодарение на това възникнаха низшите природни царства. Най-близкостоящото до човека животинско царство е например онова, което беше изостанало назад още на Сатурн, но отчасти беше наваксало развитието на Слънцето и на Луната при неблагоприятни условия, така че на Земята то не беше стигнало така далеч както човека, но все пак имаше отчасти способността, такова, каквото беше, да приеме топла кръв.
към текста >>
Органите на
сетива
та бяха така преобразени, че от простото образно съзнание на Старата Луна можа да се развие предметното съзнание, което е посредник при възприемането на външните неща и което днес човекът притежава от събуждането сутрин до заспиването вечер.
И силите на двете от тези небесни тела, тези на новото Слънце и на новата Луна, сега се насочват към Земята и нейните обитатели отвън. Чрез това напредване развитието на небесните тела стана възможно, към тричленната природа на човешкото същество, каквато тя беше още на Луната, да бъде присъединен четвъртият член, “Азът”. Това присъединяване беше свързано с усъвършенстване на физическото тяло, на етерното тяло и на астралното тяло. Усъвършенствуването на физическото тяло се състоеше в това, че в него бе създадена сърдечната система като предусловие за топлата кръв. Самопонятно е, че сега системата на сетивата, на жлезите и нервната система трябваше да бъдат преобразени така, че да могат да работят в човешкия организъм заедно с новоприбавената система на топлата кръв.
Органите на сетивата бяха така преобразени, че от простото образно съзнание на Старата Луна можа да се развие предметното съзнание, което е посредник при възприемането на външните неща и което днес човекът притежава от събуждането сутрин до заспиването вечер.
На Старата Луна сетивата не бяха още отворени навън; образите на съзнанието изплуваха отвътре; именно това отваряне на сетивата към външния свят е постижението на Земното развитие. По-горе споменахме, че не всички заложени на Сатурн човешки тела достигнаха целта, която им беше поставена и как на Слънцето, наред с човешкото царство в неговата тогавашна форма, се роди второ природно царство. Трябва да си представим сега, че на всяка една от следващите степени от развитието, на Слънцето, на Луната и на Земята постоянно оставаха същества зад целта, която трябваше да постигнат, и че благодарение на това възникнаха низшите природни царства. Най-близкостоящото до човека животинско царство е например онова, което беше изостанало назад още на Сатурн, но отчасти беше наваксало развитието на Слънцето и на Луната при неблагоприятни условия, така че на Земята то не беше стигнало така далеч както човека, но все пак имаше отчасти способността, такова, каквото беше, да приеме топла кръв. Топла кръв нямаше никое от природните царства преди Земната епоха.
към текста >>
На Старата Луна
сетива
та не бяха още отворени навън; образите на съзнанието изплуваха отвътре; именно това отваряне на
сетива
та към външния свят е постижението на Земното развитие.
Чрез това напредване развитието на небесните тела стана възможно, към тричленната природа на човешкото същество, каквато тя беше още на Луната, да бъде присъединен четвъртият член, “Азът”. Това присъединяване беше свързано с усъвършенстване на физическото тяло, на етерното тяло и на астралното тяло. Усъвършенствуването на физическото тяло се състоеше в това, че в него бе създадена сърдечната система като предусловие за топлата кръв. Самопонятно е, че сега системата на сетивата, на жлезите и нервната система трябваше да бъдат преобразени така, че да могат да работят в човешкия организъм заедно с новоприбавената система на топлата кръв. Органите на сетивата бяха така преобразени, че от простото образно съзнание на Старата Луна можа да се развие предметното съзнание, което е посредник при възприемането на външните неща и което днес човекът притежава от събуждането сутрин до заспиването вечер.
На Старата Луна сетивата не бяха още отворени навън; образите на съзнанието изплуваха отвътре; именно това отваряне на сетивата към външния свят е постижението на Земното развитие.
По-горе споменахме, че не всички заложени на Сатурн човешки тела достигнаха целта, която им беше поставена и как на Слънцето, наред с човешкото царство в неговата тогавашна форма, се роди второ природно царство. Трябва да си представим сега, че на всяка една от следващите степени от развитието, на Слънцето, на Луната и на Земята постоянно оставаха същества зад целта, която трябваше да постигнат, и че благодарение на това възникнаха низшите природни царства. Най-близкостоящото до човека животинско царство е например онова, което беше изостанало назад още на Сатурн, но отчасти беше наваксало развитието на Слънцето и на Луната при неблагоприятни условия, така че на Земята то не беше стигнало така далеч както човека, но все пак имаше отчасти способността, такова, каквото беше, да приеме топла кръв. Топла кръв нямаше никое от природните царства преди Земната епоха. Съвременните студенокръвни (или с променлива топлина) животни и някои растения възникнаха чрез това, че определени същества от низшето Слънчево царство отново бяха изостанали зад степента, която другите същества на това царство достигнаха.
към текста >>
95.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ 1910
GA_13 Въведение в Тайната наука
Макар и книгата да се занимава с изследвания, които са недостъпни за свързания със
сетива
та разум, тя не посочва нищо, което да не е разбираемо за всеки човек с непредубеден ум и здрав усет към истината, стига той да се реши и приложи тези дарби в живота.
Там ясно е показано, че здравото мислене може и трябва да стане пробният камък за всичко, което читателят ще срещне в тази книга. Само този, който подложи следващите описания на истинска логическа проверка, както става и с обективните факти на естествената наука, ще може да прецени точните аргументи на разума. След като казахме толкова много за хората, които от самото начало биха отхвърлили тази книга, нека да споменем една дума и за тези, които ще я приемат. За тях същественото се съдържа още в първата глава „Характер на Тайната Наука". Нека добавим и нещо друго.
Макар и книгата да се занимава с изследвания, които са недостъпни за свързания със сетивата разум, тя не посочва нищо, което да не е разбираемо за всеки човек с непредубеден ум и здрав усет към истината, стига той да се реши и приложи тези дарби в живота.
Авторът е категоричен: той би желал преди всичко читатели, готови да приемат изнесените данни не на сляпо доверие, а едва след като ги изпитат с помощта на познанията и опитностите, които живота предлага на всеки от нас. (Тук става дума не само за духовно-научната проверка чрез методите на свръхсетивните изследвания, а преди всичко за проверката, основаваща се на здравото и непредубедено човешко мислене. Добавка на Р. Щайнер към 4-то издание, 1913). Той би желал преди всичко предпазливи читатели, приемащи само това, което е логически оправдано.
към текста >>
96.
ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Точно това, което остава „тайно" и неразкрито в тези явления когато ги обхващаме единствено чрез
сетива
та и чрез свързания с тях разум ще се разглежда като съдържание на свръхсетивното познание.
С една странна упоритост, която не забелязват, те спъват познавателния копнеж на човека и отхвърлят всичко, което „е познато", и допускат само това, за което не може да се твърди, че е постигнато по естествено-научен път. Ето защо ако някой говори за „Тайната Наука", нека помни, че неизбежно ще срещне неразбиране и съпротива, които идват тъкмо от подобни защитници на тази наука; от защитници, които практически са устремени не към знание, а към неговата противоположност. Книгата е отправена към читатели, чиято непредубеденост няма да се повлияе от това, че при различни обстоятелства даден словесен израз може да предизвика едни или други предразсъдъци. Тук далеч няма да става дума за такова знание, което да е в буквалния смисъл „тайно" и достъпно само за малцина поради някакво специално благоволение на съдбата. Употребата на този израз „Тайната Наука" ще бъде сметната за оправдана, ако си припомним и това, което Гьоте има предвид, когато говори за „явните тайни" в природните явления.
Точно това, което остава „тайно" и неразкрито в тези явления когато ги обхващаме единствено чрез сетивата и чрез свързания с тях разум ще се разглежда като съдържание на свръхсетивното познание.
В много случаи, изразът „Тайна Наука" така, както авторът на тази книга го употребява в предишните издания е отхвърлен поради обстоятелството, че една наука не би могла да представлява „тайна" за нито един човек по света. Подобна оценка би била напълно правилна. Но в случая това не е така. Както естествената наука не може да се нарече „естествена" поради това, че е „по природа" присъща всекиму, така и под „Тайна Наука" авторът разбира не една „тайна" наука, а наука, която се обръща към неизявената същност на природните явления, до която обикновеното познание така или иначе не достига наука за „тайното", за „явната тайна". Така че тази наука не трябва да бъде тайна за никого; тя е достъпна за всеки, който търси нейните постижения в съответствие с присъщите й принципи и пътища.
към текста >>
Естествено за този, който под „наука" разбира само това, което регистрират нашите
сетива
и нашият опиращ се на
сетива
та разсъдък, разглежданата тук „Тайна Наука" не може да означава никаква наука.
В много случаи, изразът „Тайна Наука" така, както авторът на тази книга го употребява в предишните издания е отхвърлен поради обстоятелството, че една наука не би могла да представлява „тайна" за нито един човек по света. Подобна оценка би била напълно правилна. Но в случая това не е така. Както естествената наука не може да се нарече „естествена" поради това, че е „по природа" присъща всекиму, така и под „Тайна Наука" авторът разбира не една „тайна" наука, а наука, която се обръща към неизявената същност на природните явления, до която обикновеното познание така или иначе не достига наука за „тайното", за „явната тайна". Така че тази наука не трябва да бъде тайна за никого; тя е достъпна за всеки, който търси нейните постижения в съответствие с присъщите й принципи и пътища.
Естествено за този, който под „наука" разбира само това, което регистрират нашите сетива и нашият опиращ се на сетивата разсъдък, разглежданата тук „Тайна Наука" не може да означава никаква наука.
Ако би искал да разбере себе си обаче, такъв човек би трябвало да признае, че той отхвърля „Тайната Наука" не по силата на някакви основателни доводи, а по силата на едно безапелационно решение, произлизащо от негови те чисто субективни чувства. За да вникне във всичко това, достатъчно е само човек да размисли как възниква науката и какво е нейното значение в живота на хората. По своето естество, възникването на науката не е свързано с предмета, който тя обхваща, а с действената активност на човешката душа, която се проявява в хода на познавателния стремеж. Необходимо е да насочим поглед върху това, как душата се отнася към се бе си, когато тя развива една или друга наука. Ако се поддадем на навика и приемем, че тази активност е налице само тогава, когато действуват нашите сетивни възприятия, ние лесно ще стигнем до убеждението, че в случая същественото са тъкмо тези сетивни възприятия, тези сетивни откровения.
към текста >>
Първата от тези две мисли е, че зад видимия свят съществува един друг, невидим свят, който засега остава скрит както за
сетива
та, така и за свързаното с тях мислене.
В тази област чрез прибавянето на някакво външно доказателство не може да бъде постигнато нищо. И ако не се държи сметка за тази особеност на Тайната Наука, недоразуменията са неизбежни. Цялата Тайна Наука израства от две основни мисли, които могат да се породят у всеки човек. За духовния изследовател, така както го разбираме тук, тези две мисли са крайният израз от определени събития, които човек може да изживее, ако си послужи с подходящите за това средства. За мнозина тези мисли означават твърде спорни твърдения, върху които може да се дискутира, а дори и да се „докаже" техният пълен абсурд.
Първата от тези две мисли е, че зад видимия свят съществува един друг, невидим свят, който засега остава скрит както за сетивата, така и за свързаното с тях мислене.
Втората мисъл е, че ако човек развие дремещите в него способности, той може да проникне в този скрит свят. Но такъв скрит свят не съществува! ще кажат някои. Единственият съществуващ свят е този, който човек възприема чрез сетивата си. Загадките на този свят могат да бъдат разрешени, само ако се тръгва от са мия него.
към текста >>
Единственият съществуващ свят е този, който човек възприема чрез
сетива
та си.
За мнозина тези мисли означават твърде спорни твърдения, върху които може да се дискутира, а дори и да се „докаже" техният пълен абсурд. Първата от тези две мисли е, че зад видимия свят съществува един друг, невидим свят, който засега остава скрит както за сетивата, така и за свързаното с тях мислене. Втората мисъл е, че ако човек развие дремещите в него способности, той може да проникне в този скрит свят. Но такъв скрит свят не съществува! ще кажат някои.
Единственият съществуващ свят е този, който човек възприема чрез сетивата си.
Загадките на този свят могат да бъдат разрешени, само ако се тръгва от са мия него. Дори и съвременният човек да е все още твърде далеч от възможността да отговори на всички въпроси, които Битието (Dasein) поставя пред него, ще дойде време, когато сетивните опитности и изградена та върху тях наука ще стигнат до тези отговори. Други заявяват: Не може да се твърди, че зад видимия свят не съществува един скрит свят; обаче познавателните сили на човека не могат да проникнат в него. Тези два свята просто имат граници, които не могат да бъдат преминати. Потребността на човека „да вярва" може да потърси убежище в един подобен свят: истинската наука обаче, която се опира на сигурни факти, не би могла да се занимава с този свят.
към текста >>
В тези случаи човек възприема нещата, процесите и Съществата (die Wesenheiten), които застават пред неговите
сетива
като ги разграничава с помощта на своята умствена дейност.
А в един по-висш смисъл, да се от върне или отрече от свръхсетивния свят, би означавало за човека едно безсилие на живота, една душевна смърт. Да, при известни обстоятелства, ако човек загуби надежда, че свръхсетивният свят може да му се открие, това може да го потопи в дълбоко отчаяние. Тази душевна смърт и това отчаяние, в техните всевъзможни форми, са в същото време и вътрешните, душевни врагове на всеки стремеж към Тайната Наука. И те се появяват винаги, когато човек изчерпи своята вътрешна сила. Тогава цялата жизнена сила трябва да бъде внасяна отвън, ако въобще подобен човек може да се сдобие с такава сила.
В тези случаи човек възприема нещата, процесите и Съществата (die Wesenheiten), които застават пред неговите сетива като ги разграничава с помощта на своята умствена дейност.
Те му доставят радост или болка, подтикват го към определени действия. Така той може да издържи известно време. Но рано или късно стига до една точка, където той вътрешно умира. Защото всичко онова, което може да се извлече от света, е вече изчерпано. И това не е твърдение, взето от личните опитности на един човек, а нещо, което се установява при непредубеденото разглеждане на всеки човешки живот.
към текста >>
Той може да се поддаде на вярата, че няма нищо скрито; че пред неговите
сетива
и разум застава всичко, което въобще може да съществува.
Тук не става дума за отделния човек, за неговото щастие или нещастие. Тъкмо чрез истинските духовнонаучни прозрения, човек стига до убеждението, че от една по-висша гледна точка, щастието и нещастието на индивида са дълбоко свързани с благото или гибелта на целия свят. Има път, по който човек може да прозре, че ако не развива по правилен начин своите сили, той нанася вреда на целия свят и на всички живи същества. Когато изгубва връзките със свръхсетивните сили и опустошава своя живот, човек разрушава не само своя вътрешен свят, което го довежда до скръб и отчаяние но чрез своята слабост създава пречки за развитието на целия свят, в който той живее. Но човек може да се измами.
Той може да се поддаде на вярата, че няма нищо скрито; че пред неговите сетива и разум застава всичко, което въобще може да съществува.
Тази измама обаче е възможна само за повърхностния пласт на съзнанието, не и за неговите дълбини. Чувството и желанието изобщо не се поддават на тази измамна вяра. Те винаги се стремят по някакъв начин към дълбоката и скрита страна на нещата. И ако тя им бъде отнета, те веднага тласкат човека към съмнение, несигурност в живота и дори към отчаяние. Но едно познание, което прониква до скрития свят на нещата, набира сили и успява да превъзмогне всяка несигурност, безнадеждност и отчаяние, които подкопават живота и го правят неспособен да изпълни своята мисия в еволюцията на света.
към текста >>
97.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
За
сетива
та и за обвързания с тях разум, е достъпна само една част от това, което свръхсетивното познание обхваща от човешкото същество, а именно физическото тяло.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА При разглеждането на човека от гледна точка на свръхсетивното познание, веднага влиза в сила това, което по начало е валидно за този начин на познание. Това разглеждане е свързано с признаването на „явната тайна" в самото човешко същество.
За сетивата и за обвързания с тях разум, е достъпна само една част от това, което свръхсетивното познание обхваща от човешкото същество, а именно физическото тяло.
За .да вникнем добре в понятието „физическо тяло", трябва първо да насочим вниманието си към едно явление, което се простира като велика загадка над всеки миг от живота: смъртта и във връзка с нея да проучим цялата т.н. нежива природа, минералното царство, което непрекъснато носи смъртта в себе си. По този начин се обръщаме към редица факти, чието пълно изясняване е възможно само чрез свръхсетивното познание; на тези факти е посветена и по-голяма част от предлаганата книга. Тук обаче сме длъжни да посочим определени понятия, които ще се окажат важни ориентири за читателя. Във видимия свят физическото тяло на човека е онова, което го прави подобен на минералния свят.
към текста >>
А точно то е нещо скрито и невидимо за нашите
сетива
.
Ето как в самия човек трябва ясно да разграничим „явното" от „скритото", „видимото" от „невидимото". Защото през времетраенето на живота, „невидимите сили" трябва да водят една непрекъсната борба срещу веществата и силите в минералната област на физическото тяло. Престане ли тази борба, веднага настъпва чисто минералната активност. С това ние посочваме и онази точка, от която трябва да започне науката за свръхсетивния свят. Тя трябва да търси онова, което ръководи споменатата борба.
А точно то е нещо скрито и невидимо за нашите сетива.
То става достъпно едва за свръхсетивното наблюдение. Как може човек да постигне онова равнище, което му позволява да види „невидимото", също както обикновените очи различават физическите предмети, ще стане ясно в следващите глави на тази книга. Сега е по-важно да опишем какво се установява при свръхсетивното наблюдение. Вече споменахме: Описанието на пътя, който ни издига до по-висшето „виждане", може да има стойност, само ако човек първо се запознае с един обикновен разказ за това, което установява свръхсетивното изследване. Защото в тази област човек може да разбере нещо дори и още да не го е наблюдавал.
към текста >>
Сетивното наблюдение няма нищо общо със самото астрално тяло; достъпни за
сетива
та са само проявленията на астралното тяло.
Едно етерно тяло, предоставено само на себе си, би трябвало да се намира в състояние на непрекъснат сън. С други думи, то би могло да поддържа във физическото тяло само един растителен живот. Етерното тяло е будно само когато е озарено от астралното тяло. За сетивното наблюдение когато човек потъва в сън действието на астралното тяло изчезва. За свръхсетивното наблюдение обаче, то продължава да съществува, само че сега се явява отделено от етерното тяло или като един вид „излъчено" от него.
Сетивното наблюдение няма нищо общо със самото астрално тяло; достъпни за сетивата са само проявленията на астралното тяло.
А по време на сън такива проявления не съществуват. В същия смисъл както физическото тяло е еднакво за човека и минералите, а етерното тяло е еднакво за човека и растенията, така и астралното тяло е еднакво за човека и животните. Растенията са в състояние на непрекъснат сън. Който не разсъждава върху тези неща, лесно може да изпадне в заблуждението да приписва някакъв вид съзнание и на растенията, каквото със съответните разлики животните и хората имат в будно състояние. Това обаче може да се случи само тогава, когато си изграждаме една съвсем неточна представа за съзнанието.
към текста >>
98.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Ако човек насочи своите
сетива
към околния свят, чрез възприятията той създава в своите представи такива образи, които са копия на околния свят.
Етерното тяло е ваятелят, архитектът на физическото тяло. Обаче то може да гради правилно, само ако получава импулсите за този вид дейност от астралното тяло. В астралното тяло се намират първообразите (Vorbilder), според които етерното тяло формира облика на физическото тяло. Докато човек е буден, астралното тяло не е изпълнено с тези първообрази на физическото тяло, или е изпълнено с тях само до известна степен. През това време на мястото на тези първообрази душата поставя свои собствени образи.
Ако човек насочи своите сетива към околния свят, чрез възприятията той създава в своите представи такива образи, които са копия на околния свят.
Тези копия обаче смущават онези образи, които подтикват етерното тяло да поддържа физическото тяло. Подобно смущение не би се получило, само ако чрез своята собствена дейност човек би могъл да внесе в астралното си тяло онези образи, които ще дадат по-нататък правилния подтик на етерното тяло. В човешкия живот това смущение играе голяма роля. Тя се изразява в това, че по време на будност първообразите на етерното тяло не разгръщат докрай своята пълна сила. По време на будност астралното тяло разгръща своята дейност вътре във физическото тяло; по време на сън то работи върху физическото тяло отвън.
към текста >>
Това, което
сетива
та биха възприели в будно състояние, остава напълно неосъзнато, докато човек спи.
Въпреки това, сънищата крият в себе си някакви тайнствени закони, които винаги са привличали и възбуждали човешкото въображение; тук се крият и дълбоките причини да се сравнява винаги изящната игра на фантазията, лежаща в основата на художествения усет, с „мечтания сън". Достатъчно е само да си припомним някои забележителни сънища, за да открием потвърждение на казаното. Някой сънува например, че прогонва едно връхлитащо срещу него куче. Той се пробужда и открива, че несъзнателно е отхвърлил завивката от себе си, понеже тя е стояла на необичайно място върху тялото му и затова го е смущавала. Какво постига тук сънуването от един сетивен факт?
Това, което сетивата биха възприели в будно състояние, остава напълно неосъзнато, докато човек спи.
В сънуването обаче остава нещо съществено, а именно фактът, че спящият човек иска да отхвърли нещо от себе си. Около този факт се разиграва един процес, изтъкан от образи. Самите образи са като отзвук от будния дневен живот. В начина, по който те са извлечени от него, има нещо произволно. Всеки има усещането, че при един и същ външен повод, съновидението може да предизвика и съвсем други образи.
към текста >>
Нека запомним: Веднага щом
сетива
та преустановят своята дейност, в човека бликва творчески процес.
И ето, той го вижда да пада и чува тъпия удар, който падащото тяло издава. Събужда се и разбира, че един предмет, висящ на стената в стаята, се е откачил и при падането си е произвел някакъв тъп звук. Тази обикновена случка дава повод, в съновидението да се разиграе едно драматично събитие, изпълнено с ужасяващи образи. Тук не трябва да се замисляме, как става така, че в последния случай моментът на тъпия удар от един падащ предмет прераства в цяла верига от събития, които се разиграват в един продължителен период от време. Важното е друго: Че това, което будното сетивно възприятие би регистрирало като звук, съновидението превръща в образ.
Нека запомним: Веднага щом сетивата преустановят своята дейност, в човека бликва творчески процес.
Това е същият творчески процес, който се проявява в дълбокия сън, в спането, с други думи, в онова душевно състояние, което изглежда пълна противоположност на будното душевно състояние. За да настъпи този дълбок сън, астралното тяло трябва да се отдели от двете други тела физическото и етерното. По време на съновиденията, астралното тяло е само дотолкова отделено от физическото тяло, че то няма вече никаква връзка с неговите сетивни органи; обаче с етерното тяло то все още запазва известна връзка. Обстоятелството, че процесите на астралното тяло могат да бъдат възприемани в образи, се обяснява тъкмо с тази негова връзка с етерното тяло. В мига, когато престане да съществува и тази връзка, образите потъват в мрака на безсъзнанието и настъпва спането, дълбокият сън без съновидения.
към текста >>
Част от този духовен свят се влива също и в това, което човек възприема чрез
сетива
та.
Такива, които произлизат от телата и могат да бъдат задоволени вътре в телата. С разпадането на телата те угасват. Но има и такива желания, които произлизат от духовната природа на Аза. Докато Азът присъствува в телата, тези желания също се задоволяват чрез телесните органи. Защото в това, което се изявява чрез телесните органи, действува скритият духовен свят.
Част от този духовен свят се влива също и в това, което човек възприема чрез сетивата.
Този духовен свят съществува и след смъртта, макар и под друга форма. Всичко духовно, което Азът силно желае в сетивния свят, остава дори тогава, когато сетивата изчезват. Ако към тези два вида желания не се прибавяше и един трети вид, смъртта би означавала само един преход от желания, които могат да бъдат задоволени чрез сетивата, към такива,които могат да бъдат изпълнени в духовния свят. Третият вид желания са онези, които Азът поражда за себе си по време на своя живот в сетивния свят, намирайки в тях наслада, дори когато в нея липсва какъвто и да е духовен елемент. И най-низшите наслади могат да са откровения на Духа.
към текста >>
Всичко духовно, което Азът силно желае в сетивния свят, остава дори тогава, когато
сетива
та изчезват.
Но има и такива желания, които произлизат от духовната природа на Аза. Докато Азът присъствува в телата, тези желания също се задоволяват чрез телесните органи. Защото в това, което се изявява чрез телесните органи, действува скритият духовен свят. Част от този духовен свят се влива също и в това, което човек възприема чрез сетивата. Този духовен свят съществува и след смъртта, макар и под друга форма.
Всичко духовно, което Азът силно желае в сетивния свят, остава дори тогава, когато сетивата изчезват.
Ако към тези два вида желания не се прибавяше и един трети вид, смъртта би означавала само един преход от желания, които могат да бъдат задоволени чрез сетивата, към такива,които могат да бъдат изпълнени в духовния свят. Третият вид желания са онези, които Азът поражда за себе си по време на своя живот в сетивния свят, намирайки в тях наслада, дори когато в нея липсва какъвто и да е духовен елемент. И най-низшите наслади могат да са откровения на Духа. Удоволствието, което поглъщането на храната доставя на гладното същество, е едно откровение на Духа. Защото с приемането на храната настъпва нещо, без което, в известен смисъл, духовният свят не би могъл да се развива.
към текста >>
Ако към тези два вида желания не се прибавяше и един трети вид, смъртта би означавала само един преход от желания, които могат да бъдат задоволени чрез
сетива
та, към такива,които могат да бъдат изпълнени в духовния свят.
Докато Азът присъствува в телата, тези желания също се задоволяват чрез телесните органи. Защото в това, което се изявява чрез телесните органи, действува скритият духовен свят. Част от този духовен свят се влива също и в това, което човек възприема чрез сетивата. Този духовен свят съществува и след смъртта, макар и под друга форма. Всичко духовно, което Азът силно желае в сетивния свят, остава дори тогава, когато сетивата изчезват.
Ако към тези два вида желания не се прибавяше и един трети вид, смъртта би означавала само един преход от желания, които могат да бъдат задоволени чрез сетивата, към такива,които могат да бъдат изпълнени в духовния свят.
Третият вид желания са онези, които Азът поражда за себе си по време на своя живот в сетивния свят, намирайки в тях наслада, дори когато в нея липсва какъвто и да е духовен елемент. И най-низшите наслади могат да са откровения на Духа. Удоволствието, което поглъщането на храната доставя на гладното същество, е едно откровение на Духа. Защото с приемането на храната настъпва нещо, без което, в известен смисъл, духовният свят не би могъл да се развива. Азът обаче може да се издигне над насладата, която този факт по необходимост налага.
към текста >>
И той продължава да се радва на тази светлина, дори когато
сетива
та престават да са средството, чрез което проникват лъчите на Духа.
Той може да покаже предпочитания към пикантни ястия, съвсем независимо от ползата, която приемането на храната оказва на Духа. Същото може да се случи и с други неща в сетивния свят. Изобщо така възникват онези желания, които никога не биха се появили в сетивния свят, ако човешкият Аз не беше включен в него. Но от самата духовна същност на Аза, такива желания не могат да възникнат. Макар и да е от духовно естество, докато живее в тялото, Азът трябва да има сетивни наслади, защото в сетивната област се проявява Духът, а Азът не се радва на нищо друго освен на Духа, когато в сетивния свят той се отдава на това, чрез което просветва светлината на Духа.
И той продължава да се радва на тази светлина, дори когато сетивата престават да са средството, чрез което проникват лъчите на Духа.
Обаче в духовния свят не могат да се изпълнят такива желания, в които Духът е липсвал още долу, в сетивния свят преди смъртта. Настъпването на смъртта отхвърля всяка възможност за задоволяването на тези желания. Удоволствието от едно вкусно ядене може да се получи, само ако са налице физическите органи, необходими за приемането на храната: Небце, език и т.н. След като при смъртта човек отхвърли физическото си тяло, той вече не разполага с тези органи. И ако Азът все още изпитва потребност от такова удоволствие, тази потребност ще остане незадоволена.
към текста >>
Азът никога не би могъл да усети Духа в онази форма, в която той се проявява единствено чрез телесните
сетива
, ако не би искал да употреби тези
сетива
за изпитването на духовните качества в сетивния свят.
Някой би могъл да сметне, че подобни представи, каквито свръхсетивното познание предлага за тези процеси, са страшни и безутешни. Би могло да изглежда ужасяващо, че една надежда, за чието сбъдване са необходими сетивни органи, след смъртта ще прерасне в безнадеждност; че едно желание, което може да се изпълни само във физическия свят, после се превръща в мъчително и изгарящо лишение. На такова мнение обаче можем да сме само дотогава, докато не проумеем, че в живота всички желания и страсти, които след смъртта ще бъдат обхванати от „пояждащия огън" в един по-висш смисъл представляват не благотворни, а разрушителни сили. Чрез такива сили Азът се привързва към сетивния свят много по-здраво, отколкото е необходимо, за да черпи от този свят всичко, от което се нуждае. Този сетивен свят е едно откровение на скрития зад него духовен свят.
Азът никога не би могъл да усети Духа в онази форма, в която той се проявява единствено чрез телесните сетива, ако не би искал да употреби тези сетива за изпитването на духовните качества в сетивния свят.
Но ако Азът копнее за такива неща от сетивния свят, при които Духът не говори, тогава Азът се отдалечава от истинската духовна реалност на света. Ако сетивната наслада, като израз на Духа, означава повишаване и развитие на Аза, то онази, която не е израз на Духа, означава обедняване и опустяване на Аза. Дори когато подобно желание е задоволено в сетивния свят, неговото опустошаващо въздействие върху Аза продължава. Само че преди смъртта това разрушително спрямо Аза въздействие не се вижда. Ето защо по време на живота сетивните желания непрекъснато раждат нови желания.
към текста >>
Само че тогава този свят е облечен в откровенията на
сетива
та; а само там, където Азът отхвърля всяко сетивно възприятие и възприема единствено себе си в своята най-дълбока „Светая Светих", нему се открива непосредственият облик на това, което иначе се проявява само в булото на
сетива
та.
За свръхсетивното наблюдение, в заобикалящия ни свят непрекъснато се носят астрални трупове, отхвърлени от хора, които преминават от състояние на пречистване в едно по-висше съществувание. Това е също така, както за физическото възприятие всяко населено място има своето гробище за физическите трупове на починалите. След пречистването, за Аза настъпва съвършено ново състояние на съзнанието. Докато преди смъртта, външните възприятия трябваше да се вливат в него, за да падне върху тях светлината на съзнанието, сега отвътре, от самия него струи един свят, който стига до съзнанието. Наистина, Азът живее в този свят и тогава, когато се намира между раждането и смъртта.
Само че тогава този свят е облечен в откровенията на сетивата; а само там, където Азът отхвърля всяко сетивно възприятие и възприема единствено себе си в своята най-дълбока „Светая Светих", нему се открива непосредственият облик на това, което иначе се проявява само в булото на сетивата.
Както преди смъртта възприемането на Аза става вътре в душата, така след смъртта и след пречистването, духовният свят се проявява отвътре навън. Впрочем това откровение е налице и веднага след отхвърлянето на етерното тяло; обаче пред него застава като тъмен облак светът на онези желания, които все още са обърнати към външния свят. Сякаш в един блажен духовен свят към чистите духовни изживявания се примесват черните и демонични сенки на желанията, възникващи в „пояждащия огън". Само че сега тези желания са не просто сенки, а действителни Същества. Това става ясно веднага щом физическите органи са отстранени от Аза и той може да възприема това, което е от духовно естество.
към текста >>
Картината на целия този недостъпен за
сетива
та свят ще изглежда по-малко невероятна, ако човек надникне с непредубеден поглед в една малка част от животинския свят.
Само че сега тези желания са не просто сенки, а действителни Същества. Това става ясно веднага щом физическите органи са отстранени от Аза и той може да възприема това, което е от духовно естество. Тези Същества се явяват като гротескни образи и карикатури на всичко, което преди това човек е имал като сетивно познание. За свръхсетивното наблюдение светът на пречистващия огън е населен с такива Същества, чийто изглед е ужасяващ и поражда истинска болка; тяхната радост се състои в това, да унищожават, страстта им е насочена към такова зло, пред което злото на сетивния свят е съвсем незначително. Всичко, което човек внася в света под формата на тези горещи желания, се явява като храна за тези Същества, от която тяхната мощ непрекъснато расте и укрепва.
Картината на целия този недостъпен за сетивата свят ще изглежда по-малко невероятна, ако човек надникне с непредубеден поглед в една малка част от животинския свят.
Какво представлява за духовния поглед един свиреп, скитащ вълк? Какво възприемат я духовните сетива в случая? Нищо друго, освен една душа, която живее и действува всред горещи страсти и желания. Можем да наречем външната форма на вълка едно въплъщение на тези горещи желания. Дори да не притежаваше органи за възприемането на това животно, човек пак би трябвало да приеме неговото съществувание; да, дори и когато тези горещи желания биха били невидими в своите, действия, дори и когато една невидима за очите сила би се промъкнала наоколо, за да причини всичко, което става чрез видимия физически вълк.
към текста >>
Какво възприемат я духовните
сетива
в случая?
Тези Същества се явяват като гротескни образи и карикатури на всичко, което преди това човек е имал като сетивно познание. За свръхсетивното наблюдение светът на пречистващия огън е населен с такива Същества, чийто изглед е ужасяващ и поражда истинска болка; тяхната радост се състои в това, да унищожават, страстта им е насочена към такова зло, пред което злото на сетивния свят е съвсем незначително. Всичко, което човек внася в света под формата на тези горещи желания, се явява като храна за тези Същества, от която тяхната мощ непрекъснато расте и укрепва. Картината на целия този недостъпен за сетивата свят ще изглежда по-малко невероятна, ако човек надникне с непредубеден поглед в една малка част от животинския свят. Какво представлява за духовния поглед един свиреп, скитащ вълк?
Какво възприемат я духовните сетива в случая?
Нищо друго, освен една душа, която живее и действува всред горещи страсти и желания. Можем да наречем външната форма на вълка едно въплъщение на тези горещи желания. Дори да не притежаваше органи за възприемането на това животно, човек пак би трябвало да приеме неговото съществувание; да, дори и когато тези горещи желания биха били невидими в своите, действия, дори и когато една невидима за очите сила би се промъкнала наоколо, за да причини всичко, което става чрез видимия физически вълк. Съществата на пречистващия огън съществуват не само за сетивното, но и за свръхсетивното съзнание; техните действия обаче са явни: те се изразяват в разрушаването на Аза, ако последният им доставя храна. Тези действия стават пределно ясни, когато насладите прераснат в невъздържаност и необуздани пориви.
към текста >>
Това което
сетива
та възприемат, би възбудило и Аза, само доколкото в насладата има известен смисъл.
Нищо друго, освен една душа, която живее и действува всред горещи страсти и желания. Можем да наречем външната форма на вълка едно въплъщение на тези горещи желания. Дори да не притежаваше органи за възприемането на това животно, човек пак би трябвало да приеме неговото съществувание; да, дори и когато тези горещи желания биха били невидими в своите, действия, дори и когато една невидима за очите сила би се промъкнала наоколо, за да причини всичко, което става чрез видимия физически вълк. Съществата на пречистващия огън съществуват не само за сетивното, но и за свръхсетивното съзнание; техните действия обаче са явни: те се изразяват в разрушаването на Аза, ако последният им доставя храна. Тези действия стават пределно ясни, когато насладите прераснат в невъздържаност и необуздани пориви.
Това което сетивата възприемат, би възбудило и Аза, само доколкото в насладата има известен смисъл.
Животното изпитва влечение само към онези страни на външния свят, с които са свързани неговите три тела. Човекът има по-висши наслади, понеже към трите тела се прибавя и Азът. Когато обаче Азът се стреми към такова задоволяване, което служи не за неговото поддържане и развитие, а за неговото разрушение, подобно жела ние не може да бъде дело на неговите три тела, нито на неговата собствена природа, а е дело на Същества, които що се отнася до тяхната истинска природа остават скрити за сетивата. Точно затова те се домогват до по-висшата природа на Аза, за да го тласнат към желания, които нямат връзка със сетивата, обаче могат да бъдат задоволени само чрез тях. Следователно има Същества, за които страстите и желанията служат като храна и те са много по-зли от животните, защото не живеят в сетивния свят, а се промъкват в духовното устройство на човека и го смъкват долу в сетивното поле.
към текста >>
Когато обаче Азът се стреми към такова задоволяване, което служи не за неговото поддържане и развитие, а за неговото разрушение, подобно жела ние не може да бъде дело на неговите три тела, нито на неговата собствена природа, а е дело на Същества, които що се отнася до тяхната истинска природа остават скрити за
сетива
та.
Съществата на пречистващия огън съществуват не само за сетивното, но и за свръхсетивното съзнание; техните действия обаче са явни: те се изразяват в разрушаването на Аза, ако последният им доставя храна. Тези действия стават пределно ясни, когато насладите прераснат в невъздържаност и необуздани пориви. Това което сетивата възприемат, би възбудило и Аза, само доколкото в насладата има известен смисъл. Животното изпитва влечение само към онези страни на външния свят, с които са свързани неговите три тела. Човекът има по-висши наслади, понеже към трите тела се прибавя и Азът.
Когато обаче Азът се стреми към такова задоволяване, което служи не за неговото поддържане и развитие, а за неговото разрушение, подобно жела ние не може да бъде дело на неговите три тела, нито на неговата собствена природа, а е дело на Същества, които що се отнася до тяхната истинска природа остават скрити за сетивата.
Точно затова те се домогват до по-висшата природа на Аза, за да го тласнат към желания, които нямат връзка със сетивата, обаче могат да бъдат задоволени само чрез тях. Следователно има Същества, за които страстите и желанията служат като храна и те са много по-зли от животните, защото не живеят в сетивния свят, а се промъкват в духовното устройство на човека и го смъкват долу в сетивното поле. Ето защо за духовния поглед, формите на такива Същества са по-грозни и по-отблъскващи от вида на най-дивите зверове, в които все пак се въплъщават само страсти, имащи своето оправдание в сетивния свят. Разрушителните сили на тези Същества безкрайно надвишават всяка разрушителна ярост, която можем да наблюдаваме у земните животни. По този начин свръхсетивното познание насочва погледа на човека към един свят от Същества, които в известен смисъл стоят по-ниско и от най-свирепия и агресивен животински вид.
към текста >>
Точно затова те се домогват до по-висшата природа на Аза, за да го тласнат към желания, които нямат връзка със
сетива
та, обаче могат да бъдат задоволени само чрез тях.
Тези действия стават пределно ясни, когато насладите прераснат в невъздържаност и необуздани пориви. Това което сетивата възприемат, би възбудило и Аза, само доколкото в насладата има известен смисъл. Животното изпитва влечение само към онези страни на външния свят, с които са свързани неговите три тела. Човекът има по-висши наслади, понеже към трите тела се прибавя и Азът. Когато обаче Азът се стреми към такова задоволяване, което служи не за неговото поддържане и развитие, а за неговото разрушение, подобно жела ние не може да бъде дело на неговите три тела, нито на неговата собствена природа, а е дело на Същества, които що се отнася до тяхната истинска природа остават скрити за сетивата.
Точно затова те се домогват до по-висшата природа на Аза, за да го тласнат към желания, които нямат връзка със сетивата, обаче могат да бъдат задоволени само чрез тях.
Следователно има Същества, за които страстите и желанията служат като храна и те са много по-зли от животните, защото не живеят в сетивния свят, а се промъкват в духовното устройство на човека и го смъкват долу в сетивното поле. Ето защо за духовния поглед, формите на такива Същества са по-грозни и по-отблъскващи от вида на най-дивите зверове, в които все пак се въплъщават само страсти, имащи своето оправдание в сетивния свят. Разрушителните сили на тези Същества безкрайно надвишават всяка разрушителна ярост, която можем да наблюдаваме у земните животни. По този начин свръхсетивното познание насочва погледа на човека към един свят от Същества, които в известен смисъл стоят по-ниско и от най-свирепия и агресивен животински вид. Когато след смъртта човек е преминал през този свят, той застава пред един друг свят, от духовно естество, който пробужда в него само такива копнежи, които са задоволими в духовния свят.
към текста >>
Този плод съдържа всичко онова, което Духът проявява чрез
сетива
та.
Но в този свят човек внася и нещо по-различно, а именно това, което Азът е изживял в сетивния свят. Първоначално, веднага след смъртта, изниква сборът от онези изживявания, които изграждат доколкото етерното тяло е все още свързано с Аза всеобхватната панорама от спомените. Наистина, след това етерното тяло също се разпада, обаче от тази образна панорама на спомените, Азът запазва нещо непреходно и вечно. Този остатък можем да сравним например с това, което извличаме като един екстракт от всички изживявания и опитности на човека по време на живота между раждането и смъртта. Това е духовната придобивка, духовният плод на живота.
Този плод съдържа всичко онова, което Духът проявява чрез сетивата.
Обаче без живота в сетивния свят, този духовен плод не би могъл да узрее. След смъртта, Азът усеща духовния плод на сетивния свят като един свой, вътрешен свят, и с него той пристъпва в новия свят, населен от духовни Същества; тези Същества се изявяват така, както само Азът може да изяви себе си в своите най-скрити дълбини. Както семето на едно растение е екстракт на цялото растение и може да израсне, само ако бъде положено в друг свят, в почвата, така сега и това, което Азът донася със себе си от сетивния свят като един кълн, като един зародиш, може да се развие, само ако бъде приет в духовното обкръжение на човека след смъртта. Ако науката за свръхсетивния свят реши да опише какво става в тази „родина на Духовете", тя може да прибегне само до определени образи. Но когато свръхсетивното съзнание проследява невидимите за физическите очи събития, тези образи оживяват и се проявяват като събития в една истинска действителност.
към текста >>
99.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Нека да си представим, че едно същество би имало само такива
сетива
, чрез които може да възприеме леда, но не и по-финото състояние на водата, от която е възникнал ледът.
Виждаме как от това, което преди беше само вода, сега се сгъсти ледът; по сходен начин но на една по-висока степен духовното наблюдение може да проследи как от едно предхождащо духовно състояние, като че ли се сгъстяват материалните неща, процеси и същества. Физическата планета Земя се е развила от една мирова, космическа духовна същност; и всичко, което е материално свързано със Земята, възниква като един вид сгъстяване на тази духовна същност. Обаче не трябва да си представяме, че на времето целият духовен свят се е превърнал в материален; а че в последния винаги могат да се от крият само метаморфозирали части от първичния духовен свят. Духовният принцип остава решаващ дори и по време на физическите периоди от развитието. Естествено, онзи начин на мислене, който се опира само на сетивните физически процеси и на логично произтичащи те от тях следствия, не е в състояние да се произнесе по въпросите на Духа.
Нека да си представим, че едно същество би имало само такива сетива, чрез които може да възприеме леда, но не и по-финото състояние на водата, от която е възникнал ледът.
За подобно същество водата не би съществувала; то ще възприеме водата едва тогава, когато тя се превърне в лед. Така и за един човек, разчитащ само на физическите сетива, духовните сили зад планетарните процеси остават невидими и скрити. Когато такъв човек тръгва от физическите факти и разсъждава логически за древните състояния на Земята, той стига само до онази точка от развитието, при която духовният свят вече се е сгъстил и материята е вече налице. Споменатият начин на мислене не вижда нито предхождащия духовен свят, нито скритите в материята духовни сили. За пътищата, които позволяват на човека да развие духовните си възприемателни способности и да отправя поглед към предишните състояния на Земята, ще говорим едва в последните глави на тази книга.
към текста >>
Така и за един човек, разчитащ само на физическите
сетива
, духовните сили зад планетарните процеси остават невидими и скрити.
Обаче не трябва да си представяме, че на времето целият духовен свят се е превърнал в материален; а че в последния винаги могат да се от крият само метаморфозирали части от първичния духовен свят. Духовният принцип остава решаващ дори и по време на физическите периоди от развитието. Естествено, онзи начин на мислене, който се опира само на сетивните физически процеси и на логично произтичащи те от тях следствия, не е в състояние да се произнесе по въпросите на Духа. Нека да си представим, че едно същество би имало само такива сетива, чрез които може да възприеме леда, но не и по-финото състояние на водата, от която е възникнал ледът. За подобно същество водата не би съществувала; то ще възприеме водата едва тогава, когато тя се превърне в лед.
Така и за един човек, разчитащ само на физическите сетива, духовните сили зад планетарните процеси остават невидими и скрити.
Когато такъв човек тръгва от физическите факти и разсъждава логически за древните състояния на Земята, той стига само до онази точка от развитието, при която духовният свят вече се е сгъстил и материята е вече налице. Споменатият начин на мислене не вижда нито предхождащия духовен свят, нито скритите в материята духовни сили. За пътищата, които позволяват на човека да развие духовните си възприемателни способности и да отправя поглед към предишните състояния на Земята, ще говорим едва в последните глави на тази книга. Тук само ще споменем, че за духовното изследване не са изчезнали дори и събитията от най-далечното минало. Когато едно същество стига до телесно съществуване и настъпи физическата смърт, тогава с тялото изчезва и материята, веществата.
към текста >>
От съществата, които възприемаме на Земята днес с нашите физически
сетива
, тогава е съществувал само човекът, и то само физическото му тяло в онази форма, която ни предстои да опишем.
Доказателствата възникват в самото духовно научно изследване, което ясно показва, че физическото тяло има зад себе си едно четирикратно преобразяване, докато останалите съставни части на човека са по-назад в своя път към съвършенството. Тук беше необходимо само да загатнем, че данните от духовното изследване се отнасят към факта, чиито действия могат да се наблюдават също и външно в различните степени на съвършенство, което постигат физическото тяло, етерното тяло и т.н. * * * * * Ако искаме да си изградим една образна и близка до реалността представа за отношенията по време на Сатурновото развитие, трябва да вземем под внимание, че от създанията и нещата, които днес принадлежат на Земята и които причисляваме към минералното, растителното и животинското царство, тогава не е съществувало абсолютно нищо. Съществата на тези три царства възникват едва в по-късните периоди от развитието.
От съществата, които възприемаме на Земята днес с нашите физически сетива, тогава е съществувал само човекът, и то само физическото му тяло в онази форма, която ни предстои да опишем.
Но и днес към Земята принадлежат не само представителите на минералното, растителното, животинското и човешкото царство, но и други Същества, които не се проявяват във физическо тяло. Точно такива Същества действуваха по време на Сатурновото развитие. И тяхната дейност върху арената на Сатурн имаше за последица по-късното развитие на човека. Ако най-напред насочим духовните възприемателни органи не към началото или края, а към средния период на Сатурновото въплъщение, там ще открием едно състояние, което общо взето се състои главно от „топлина". Там няма и следа от газообразни, течни или твърди елементи.
към текста >>
Те са толкова напреднали в своето развитие, че могат да си служат със споменатите зародиши на
сетива
та и да наблюдават процесите, които стават в живота на Сатурн.
И точно в това взаимодействие между Духовете на Огъня и Сатурновите топлинни тела възникват зародишите на човешките сетивни органи. Органите, чрез които човек възприема днес физическия свят, проблясват в своите първи етерни заложби. Сега вече свръхсетивният поглед започва да възприема на Сатурн човеци-фантоми, които не притежават още нищо друго, освен светлинните първообрази на сетивните органи. Следователно тези сетивни органи са резултат от дейността на „Духовете на Огъня"; обаче в тяхното възникване участвуват не само те. Заедно с тях на Сатурн се появяват и други Същества.
Те са толкова напреднали в своето развитие, че могат да си служат със споменатите зародиши на сетивата и да наблюдават процесите, които стават в живота на Сатурн.
Те носят името „Духове на Любовта" (В езотеричното християнство „Серафими".) Без тях Духовете на Огъня не биха имали горепосоченото съзнание. Те наблюдават процесите на Сатурн с такова съзнание, което им позволява да ги пренасят като образи в Духовете на Огъня. Самите те се отказват от всякакви предимства, които биха могли да имат чрез наблюдаването на Сатурновите процеси, отказват се от всяка наслада, от всяка радост; те отдават всичко в името на Огнените Духове. След тези събития следва един нов период от развитието на Сатурн. Към светлинните явления се прибавя и нещо друго.
към текста >>
Когато човек се отдава на представи, изградени в самата му душа и без намесата на външни впечатления, той се добира до нещо, което е недосегаемо за физическите
сетива
, а е достъпно само за висшето виждане.
Вече казахме: Сатурновото развитие се проявява като топлина, после се прибавят светлинни явления, и след тях вкусовите и звуковите явления. Накрая настъпва нещо, което в дълбините на Сатурн се проявява като мирисни усещания, а навън като механично действуващ човешки Аз. Но как се отнасят тези прояви на Сатурн към епохата преди топлинното състояние? Тези отношения не могат да се сравнят с нещо, което е достъпно за външните възприятия. Топлинното състояние се предхожда от такова, което днес човек може да изживее само вътре в себе си.
Когато човек се отдава на представи, изградени в самата му душа и без намесата на външни впечатления, той се добира до нещо, което е недосегаемо за физическите сетива, а е достъпно само за висшето виждане.
Топлинното състояние на Сатурн се предхожда от епохи и състояния, чиито откровения са достъпни само да свръхсетивните възприятия. Ще отбележим три такива състояния: чисто душевна Топлина, която не може да бъде доловена външно, чисто духовна Светлина, която външно е тъмнина, и чисто духовна Същност, която е съвършена в себе си и не се нуждае от никакви външни условия, за да има съзнание за себе си. Чиста вътрешна Топлина съпровожда появата на „Духовете на Движението", чиста духовна Светлина появата на „Духовете на Мъдростта", и чиста вътрешна Същност е свързана с първата еманация на „Духовете на Волята". Следователно, с появата на Сатурновата топлина, нашето развитие преминава от вътрешния живот, от чисто духовните отношения, в едно външно проявяващо се съществувание. За съвременното съзнание ще бъде особено трудно да приеме и твърдението, че заедно със Сатурновата топлина се явява за пръв път и това, което наричаме „време".
към текста >>
Тогава човекът ще възприема около себе си не само това, което му предлагат днешните физически
сетива
, а ще бъде в състояние да наблюдава в образи вътрешните душевни процеси на обкръжаващите го Същества.
Но тогава в Слънчевото развитие настъпват съвършено нови условия. Сега стигаме до онази точка, където Слънчевият период се намира в средата на своето развитие. Това е моментът, когато „Духовете на Личността", които на Сатурн бяха постигнали своята човешка степен, се издигат до една по-висока степен на съвършенство. Те надхвърлят своята човешка степен и постигат съзнание, каквото нормално развитият съвременен човек на Земята все още не притежава.Той ще достигне това съзнание, когато Земята т.е. четвъртото поред планетарно въплъщение ще е постигнала своята цел и ще е навлязла в следващия планетарен период.
Тогава човекът ще възприема около себе си не само това, което му предлагат днешните физически сетива, а ще бъде в състояние да наблюдава в образи вътрешните душевни процеси на обкръжаващите го Същества.
Той ще притежава едно образно съзнание при пълно запазване на себесъзнанието. В неговото образно виждане няма да има никакви следи от неяснота и фантастност. Човек ще възприема душевните процеси в образи така, сякаш те са израз на реални факти, каквито днес са физическите цветове и звуци. Съвременният човек може да постигне такова „виждане" единствено по пътя на духовно-научното или антропософско обучение. За него ще говорим по-нататък в тази книга.
към текста >>
Вече посочихме, че още в топлинната субстанция на Сатурн „Духовете на Огъня" бяха ангажирани в изработването на зародишите на
сетива
та.
То е разчленено на едно физическо и едно етерно тяло. В него действуват напредналите „Духове на Личността" заедно с „Духовете на Любовта". Към физическото тяло обаче се включва част от изостаналата Сатурнова природа. В нея се разгръща дейността на „Огнените Духове". Във всичко, което „Огнените Духове" предизвикват в изостаналата Сатурнова природа, трябва да виждаме предшествениците на днешните сетивни органи у земния човек.
Вече посочихме, че още в топлинната субстанция на Сатурн „Духовете на Огъня" бяха ангажирани в изработването на зародишите на сетивата.
А в това, което се осъществява чрез съвместната дейност на „Духовете на Личността" и „Духовете на Любовта" (Серафимите), се съдържат първите наченки на жлезите в съвременния човешки организъм. С това обаче не се изчерпва работата на обитаващите новия Сатурн „Духове на Личността". Те разпростират своята дейност не само върху споменатото второ Слънчево царство, но изграждат и един вид връзка между това царство и човешките сетива. Топлинните субстанции непрекъснато пронизват зародишите на човешките сетива. Благодарение на това, човешкото същество добива на Слънцето за пръв път един вид възприятие за заобикалящо то го по-низше царство.
към текста >>
Те разпростират своята дейност не само върху споменатото второ Слънчево царство, но изграждат и един вид връзка между това царство и човешките
сетива
.
В нея се разгръща дейността на „Огнените Духове". Във всичко, което „Огнените Духове" предизвикват в изостаналата Сатурнова природа, трябва да виждаме предшествениците на днешните сетивни органи у земния човек. Вече посочихме, че още в топлинната субстанция на Сатурн „Духовете на Огъня" бяха ангажирани в изработването на зародишите на сетивата. А в това, което се осъществява чрез съвместната дейност на „Духовете на Личността" и „Духовете на Любовта" (Серафимите), се съдържат първите наченки на жлезите в съвременния човешки организъм. С това обаче не се изчерпва работата на обитаващите новия Сатурн „Духове на Личността".
Те разпростират своята дейност не само върху споменатото второ Слънчево царство, но изграждат и един вид връзка между това царство и човешките сетива.
Топлинните субстанции непрекъснато пронизват зародишите на човешките сетива. Благодарение на това, човешкото същество добива на Слънцето за пръв път един вид възприятие за заобикалящо то го по-низше царство. Разбира се, това възприятие е съвсем смътно; то напълно съответствува на смътното Сатурново съзнание, за което вече стана дума. То се състои предимно от различни топлинни действия. Всичко описано тук за средата на Слънчевото развитие трае определено време.
към текста >>
Топлинните субстанции непрекъснато пронизват зародишите на човешките
сетива
.
Във всичко, което „Огнените Духове" предизвикват в изостаналата Сатурнова природа, трябва да виждаме предшествениците на днешните сетивни органи у земния човек. Вече посочихме, че още в топлинната субстанция на Сатурн „Духовете на Огъня" бяха ангажирани в изработването на зародишите на сетивата. А в това, което се осъществява чрез съвместната дейност на „Духовете на Личността" и „Духовете на Любовта" (Серафимите), се съдържат първите наченки на жлезите в съвременния човешки организъм. С това обаче не се изчерпва работата на обитаващите новия Сатурн „Духове на Личността". Те разпростират своята дейност не само върху споменатото второ Слънчево царство, но изграждат и един вид връзка между това царство и човешките сетива.
Топлинните субстанции непрекъснато пронизват зародишите на човешките сетива.
Благодарение на това, човешкото същество добива на Слънцето за пръв път един вид възприятие за заобикалящо то го по-низше царство. Разбира се, това възприятие е съвсем смътно; то напълно съответствува на смътното Сатурново съзнание, за което вече стана дума. То се състои предимно от различни топлинни действия. Всичко описано тук за средата на Слънчевото развитие трае определено време. После отново настъпва почивен период.
към текста >>
Нещата и Съществата от обкръжението на Лунния човек не упражняват преки въздействия върху едни или други
сетива
.
За свръх сетивното съзнание тези процеси изглеждат така, като че ли органите се отварят и после отново се затварят, а през тях навлиза и излиза един топлинен поток, понесъл със себе си въздухообразните и течни субстанции. И понеже на тази степен от развитието човешкото същество притежава вече астрално тяло, покрай дишането и храненето възникват определени чувства. Когато отвън се приемат вещества, които са полезни за изграждането на човешкото същество, се поражда един вид удоволствие. А когато се приемат вредни вещества, както и ако те са в непосредствена близост, поражда се неудоволствие. По време на Лунното развитие родствено близки са не само дихателният и хранителният процес, но и други два вида процеси образуването на представите и размножението.
Нещата и Съществата от обкръжението на Лунния човек не упражняват преки въздействия върху едни или други сетива.
Напротив, представите се пораждат в смътно то и сумрачно съзнание чрез присъствието на тези неща и Същества. Тези образи се намират в много по-интимна връзка с действителната природа на обкръжаващия ги свят, отколкото съвременните сетивни възприятия, защото последните ни показват чрез цветове, звуци, миризми и т.н. само външната страна на нещата. За да си изковем едно по-ясно понятие за съзнанието на Лунните хора, нека си представим, че те са като потопени в гореописаното парообразно обкръжение. Там се разиграват най-разнообразни процеси.
към текста >>
На Луната човек все още не може да си служи със своите
сетива
за възприемането на външни предмети.
През планетарното време, Лунните Същества се развиват върху едната страна на Луната, която е отвърната от Слънцето. Впрочем към движението на Луната около небесните тела се прибавя и нещо друго. Ретроспективно насоченото свръхсетивно съзнание вижда именно, как през закономерно редуващи се периоди от време, самите Лунни Същества кръжат около своето небесно тяло. В определени времена те търсят места, където могат да се отдадат на Слънчевото влияние; в други епохи те се насочват към места, където не подлежат на толкова влияние и могат, един вид, да се потопят в самите себе си. За да допълним картината, описваща тези процеси, нека вземем под внимание, че през този период от време „Синовете на Живота" достигат своята човешка степен.
На Луната човек все още не може да си служи със своите сетива за възприемането на външни предмети.
Вече знаем, че първите заложби на тези сетива бяха създадени на Сатурн. Сега на Лунната степен, тези сетива се превръщат в инструменти на „Синовете на Живота". Те си служат с тях, за да възприемат нещата и процесите на Луната. По този начин, сетивата, които принадлежат на физическото човешко тяло, влизат във взаимоотношение със „Синовете на Живота". А последните не само си служат с тях, но и ги усъвършенствуват.
към текста >>
Вече знаем, че първите заложби на тези
сетива
бяха създадени на Сатурн.
Впрочем към движението на Луната около небесните тела се прибавя и нещо друго. Ретроспективно насоченото свръхсетивно съзнание вижда именно, как през закономерно редуващи се периоди от време, самите Лунни Същества кръжат около своето небесно тяло. В определени времена те търсят места, където могат да се отдадат на Слънчевото влияние; в други епохи те се насочват към места, където не подлежат на толкова влияние и могат, един вид, да се потопят в самите себе си. За да допълним картината, описваща тези процеси, нека вземем под внимание, че през този период от време „Синовете на Живота" достигат своята човешка степен. На Луната човек все още не може да си служи със своите сетива за възприемането на външни предмети.
Вече знаем, че първите заложби на тези сетива бяха създадени на Сатурн.
Сега на Лунната степен, тези сетива се превръщат в инструменти на „Синовете на Живота". Те си служат с тях, за да възприемат нещата и процесите на Луната. По този начин, сетивата, които принадлежат на физическото човешко тяло, влизат във взаимоотношение със „Синовете на Живота". А последните не само си служат с тях, но и ги усъвършенствуват. Както вече споменахме, променящите се отношения спрямо Слънцето, водят до промени в жизнените процеси на самото човешко същество.
към текста >>
Сега на Лунната степен, тези
сетива
се превръщат в инструменти на „Синовете на
Ретроспективно насоченото свръхсетивно съзнание вижда именно, как през закономерно редуващи се периоди от време, самите Лунни Същества кръжат около своето небесно тяло. В определени времена те търсят места, където могат да се отдадат на Слънчевото влияние; в други епохи те се насочват към места, където не подлежат на толкова влияние и могат, един вид, да се потопят в самите себе си. За да допълним картината, описваща тези процеси, нека вземем под внимание, че през този период от време „Синовете на Живота" достигат своята човешка степен. На Луната човек все още не може да си служи със своите сетива за възприемането на външни предмети. Вече знаем, че първите заложби на тези сетива бяха създадени на Сатурн.
Сега на Лунната степен, тези сетива се превръщат в инструменти на „Синовете на
Живота". Те си служат с тях, за да възприемат нещата и процесите на Луната. По този начин, сетивата, които принадлежат на физическото човешко тяло, влизат във взаимоотношение със „Синовете на Живота". А последните не само си служат с тях, но и ги усъвършенствуват. Както вече споменахме, променящите се отношения спрямо Слънцето, водят до промени в жизнените процеси на самото човешко същество. Нещата се подреждат така, че всеки път, когато човешкото Същество е под Слънчевите влияния, то е отдадено повече на Слънчевия живот и на неговите явления, отколкото на самото себе си.
към текста >>
По този начин,
сетива
та, които принадлежат на физическото човешко тяло, влизат във взаимоотношение със „Синовете на Живота".
За да допълним картината, описваща тези процеси, нека вземем под внимание, че през този период от време „Синовете на Живота" достигат своята човешка степен. На Луната човек все още не може да си служи със своите сетива за възприемането на външни предмети. Вече знаем, че първите заложби на тези сетива бяха създадени на Сатурн. Сега на Лунната степен, тези сетива се превръщат в инструменти на „Синовете на Живота". Те си служат с тях, за да възприемат нещата и процесите на Луната.
По този начин, сетивата, които принадлежат на физическото човешко тяло, влизат във взаимоотношение със „Синовете на Живота".
А последните не само си служат с тях, но и ги усъвършенствуват. Както вече споменахме, променящите се отношения спрямо Слънцето, водят до промени в жизнените процеси на самото човешко същество. Нещата се подреждат така, че всеки път, когато човешкото Същество е под Слънчевите влияния, то е отдадено повече на Слънчевия живот и на неговите явления, отколкото на самото себе си. В такива моменти то усеща величието и блясъка на Космоса така, както те се изразяват в Слънчевото битие. То сякаш ги всмуква в себе си.
към текста >>
В това се състоеше и задачата на човешките
сетива
през тогавашната епоха.
Разликата в групите се проявяваше в това, че при всяко от тях етерните тела имаха своя особена форма. Но понеже физическите тела се изграждат според етерните, различията на последните се отпечатаха в първите и така отделните групи човеци се появиха като отдел ни човешки видове. Когато „Синовете на Живота" поглеждаха към принадлежащите им човешки групи, в отделното човешко същество те се виждаха като умножени в много екземпляри. В това те чувствуваха своята собствена Азовост. Те като че ли се отразяваха в човеците.
В това се състоеше и задачата на човешките сетива през тогавашната епоха.
Вече показахме, че тези сетива не служеха за възприемането на външни обекти. Те отразяваха същността на „Синовете на Живота". Това което „Синовете на Живота" възприемаха чрез тези отражения, им даваше тяхното „Азово съзнание". А това, което отражението пораждаше в човешкото астрално тяло, то беше не друго, а лунното съзнание с неговите неясни и смътни образи. Взаимодействието между тези процеси на лунното съзнание и „Синовете на Живота" се проявяваше във физическото тяло като подготвяше там първите наченки на нервната система.
към текста >>
Вече показахме, че тези
сетива
не служеха за възприемането на външни обекти.
Но понеже физическите тела се изграждат според етерните, различията на последните се отпечатаха в първите и така отделните групи човеци се появиха като отдел ни човешки видове. Когато „Синовете на Живота" поглеждаха към принадлежащите им човешки групи, в отделното човешко същество те се виждаха като умножени в много екземпляри. В това те чувствуваха своята собствена Азовост. Те като че ли се отразяваха в човеците. В това се състоеше и задачата на човешките сетива през тогавашната епоха.
Вече показахме, че тези сетива не служеха за възприемането на външни обекти.
Те отразяваха същността на „Синовете на Живота". Това което „Синовете на Живота" възприемаха чрез тези отражения, им даваше тяхното „Азово съзнание". А това, което отражението пораждаше в човешкото астрално тяло, то беше не друго, а лунното съзнание с неговите неясни и смътни образи. Взаимодействието между тези процеси на лунното съзнание и „Синовете на Живота" се проявяваше във физическото тяло като подготвяше там първите наченки на нервната система. Нервите представляват един вид продължение на сетивата към вътрешните области на човешкото тяло.
към текста >>
Нервите представляват един вид продължение на
сетива
та към вътрешните области на човешкото тяло.
Вече показахме, че тези сетива не служеха за възприемането на външни обекти. Те отразяваха същността на „Синовете на Живота". Това което „Синовете на Живота" възприемаха чрез тези отражения, им даваше тяхното „Азово съзнание". А това, което отражението пораждаше в човешкото астрално тяло, то беше не друго, а лунното съзнание с неговите неясни и смътни образи. Взаимодействието между тези процеси на лунното съзнание и „Синовете на Живота" се проявяваше във физическото тяло като подготвяше там първите наченки на нервната система.
Нервите представляват един вид продължение на сетивата към вътрешните области на човешкото тяло.
От казаното става ясно как трите вида духовни Същества „Духовете на Личността", „Духовете на Огъня" и „Синовете на Живота" действуват върху Лунния човек. Ако се спрем на главния период от Лунното развитие, а именно неговата средна епоха, ще установим как „Духовете на Личността" култивират в човешкото астрално тяло известна самостоятелност, известен личностен характер. На този факт се дължи и обстоятелството, че през неслънчевия цикъл човек може да се обърне към себе си, да формира сам себе си. „Духовете на Огъня" проявяват своята активност в етерното тяло, доколкото то приема самостоятелната форма на човешкото същество. Ето защо винаги след възобновяване на тялото, човешкото същество се усеща идентично с това, което е представлявало по-рано.
към текста >>
И когато отдаденият на
сетива
та герой от тази епоха казва: „По-добре просяк на Земята, отколкото цар в царството на сенките", това не е случайна реплика, а дълбоко усещане на истината.
Възприятията за светлинния свят оставаха смътни. Затъмнението на духовния свят след смъртта стигна своята върхова точка при онези души, които преминаваха в духовния свят именно от тела, принадлежащи към гръко-римската култура. В земния живот те довеждаха грижата за сетивно-физическото си битие до пълен разцвет. С това те се осъждаха на едно привидно, мнимо битие след смъртта. Ето защо и гърците действително усещаха живота след смъртта като нещо подобно на сянка.
И когато отдаденият на сетивата герой от тази епоха казва: „По-добре просяк на Земята, отколкото цар в царството на сенките", това не е случайна реплика, а дълбоко усещане на истината.
Тази особеност беше още по-силно под чертана при онези азиатски народи, които в своето обожание насочваха погледа си единствено към сетивните феномени, а не към техните духовни първообрази. По време на гръко-римската епоха голяма част от човечеството се намираше тъкмо в това състояние. Виждаме как мисията на следатлантския човек, състояща се в завладяване на физическия сетивен свят, по необходимост трябваше да го доведе до отчуждаване от духовния свят. Така величието от една страна, е по необходимост свързано с упадъка от друга. Връзката между човека и духовния свят се култивираше в Мистериите.
към текста >>
Обаче те не можаха да открият връзката му с опиращия се на
сетива
та разум и неговите постижения в областта на физически-сетивния свят.
Пробудените през последните периоди на Атлантида способности за съждение, както и всички онези сили в човека, чийто инструмент е физическият мозък, бяха изградени с оглед на физическия свят и неговото завладяване. В човека се развиха, така да се каже, два свята. Единият е обърнат към физическо-сетивното съществувание; другият е възприемчив към откровенията на духовния свят, обгръща го с усет и чувство, без обаче да го вижда. Зародишите на това душевно разцепление бяха вече налице, когато Христовото учение се вля в земите на Европа. Хората приеха в сърцата си това послание от Духа; то проникна в техните усещания и чувства.
Обаче те не можаха да открият връзката му с опиращия се на сетивата разум и неговите постижения в областта на физически-сетивния свят.
Това, което виждаме днес като противоположност между официална наука и духовно познание, е само следствие от този факт. Християнската мистика (на Екхард, Таулер и т. н.) е резултат от проникването на християнството в човешките усещания и чувства. А науката, опираща се на сетивния свят, и нейните постижения, са резултат от другата страна на душевния живот. Постиженията в областта на външната материална култура дължим точно на тази душевна диференциация.
към текста >>
100.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
Всичко това възприемаме именно със
сетива
та.
Особено действени са описаните там медитации върху поникването и умирането на едно растение, върху дремещите в едно растително семе растежни сили, върху формите на кристалите и т.н. Тук в тази книга трябваше да покажем само с един пример същността на медитацията.) Такъв символ, какъвто описахме тук, не изобразява никакъв външен предмет или процес, който може да се наблюдава в природата. Но тъкмо поради това той притежава пробуждаща сила за определени чисто душевни способности. Впрочем някой би възразил: Несъмнено, „цялото", като символ, не съществува в природата, обаче всички негови подробности са взети от природата черният цвят, розата и т. н.
Всичко това възприемаме именно със сетивата.
Ако човек бъде смутен от подобно възражение, нека да се замисли, че пробуждането на по-висшите душевни способности идва не от възпроизвеждането на сетивните възприятия, а изключително от начина на свързване, който прилагаме относно отделните подробности. Този синтез не възпроизвежда нещо, което съществува в сетивния свят. Процесът на душевното вглъбяване трябваше да бъде онагледен, като пример, с един символ. В духовното обучение могат да бъдат прилагани най-разнообразни образи от този род, а самите образи могат да бъдат изграждани по всевъзможни начини, могат да бъдат посочени също определени изречения, формули и отделни думи, в които ученикът да се вглъбява. Във всеки случай тези средства за медитиране имат за цел да откъснат душата от сетивните възприятия и да я подтикнат към такава дейност, при която впечатленията от физическите сетива остават без значение.
към текста >>
Във всеки случай тези средства за медитиране имат за цел да откъснат душата от сетивните възприятия и да я подтикнат към такава дейност, при която впечатленията от физическите
сетива
остават без значение.
Всичко това възприемаме именно със сетивата. Ако човек бъде смутен от подобно възражение, нека да се замисли, че пробуждането на по-висшите душевни способности идва не от възпроизвеждането на сетивните възприятия, а изключително от начина на свързване, който прилагаме относно отделните подробности. Този синтез не възпроизвежда нещо, което съществува в сетивния свят. Процесът на душевното вглъбяване трябваше да бъде онагледен, като пример, с един символ. В духовното обучение могат да бъдат прилагани най-разнообразни образи от този род, а самите образи могат да бъдат изграждани по всевъзможни начини, могат да бъдат посочени също определени изречения, формули и отделни думи, в които ученикът да се вглъбява.
Във всеки случай тези средства за медитиране имат за цел да откъснат душата от сетивните възприятия и да я подтикнат към такава дейност, при която впечатленията от физическите сетива остават без значение.
Истинската задача е да бъде даден тласък в развитието на дремещите душевни способности. Медитациите могат да се съсредоточат и само върху определени чувства, усещания и т.н. Подобни медитации се оказват особено резултатни. Да вземем чувството на радост. В нормалния живот душата изпитва радост, ако е налице съответната външна предпоставка.
към текста >>
Познанието, което се гради върху сетивните възприятия и тяхната преработка чрез свързания със
сетива
та разум, може да бъде наречено смисъла на Духовната Наука „предметно познание".
Това, което безусловно се изисква за духовното обучение е: търпение и постоянство. Ако човек не буди в себе си тези две качества и не продължи своите упражнения в пълно спокойствие, така че търпението и постоянството непрекъснато да определят основното му душевно настроение, той не може да постигне много. От предходното изложение е ясно, че вътрешното вглъбяване (медитацията) е средство за постигане на познание за висшите светове, както и че не всяка произволна представа води към този път, а само такава, която е изградена според описания начин. Пътят, който описваме тук, води най-напред до което се нарича имагинативно познание. То е първата по-висша степен на познанието.
Познанието, което се гради върху сетивните възприятия и тяхната преработка чрез свързания със сетивата разум, може да бъде наречено смисъла на Духовната Наука „предметно познание".
Над него се разполагат по-висшите степени на познание, та от които е именно имагинативното познание. Ако под „имагинация" се разбира само една „въображенна" представа, която няма нищо общо с действителността, изразът „имагинативен" би могъл да предизвика у някого сериозни съмнения. В Духовната Наука обаче, „имагинативното" познание трябва да се разбира като такова, познание, което се проявява при точно определено свръхсетивно състояние на съзнанието. Всичко, което човек възприема в това състояние на съзнанието, са духовни факти и Същества, до които сетивата нямат никакъв достъп. Понеже то се пробужда в душата при медитира не върху определени символи или „имагинации", можем да наречем и съответстващия му свят „имагинативен", а познанието, което се отнася до него „имагинативно".
към текста >>
Всичко, което човек възприема в това състояние на съзнанието, са духовни факти и Същества, до които
сетива
та нямат никакъв достъп.
То е първата по-висша степен на познанието. Познанието, което се гради върху сетивните възприятия и тяхната преработка чрез свързания със сетивата разум, може да бъде наречено смисъла на Духовната Наука „предметно познание". Над него се разполагат по-висшите степени на познание, та от които е именно имагинативното познание. Ако под „имагинация" се разбира само една „въображенна" представа, която няма нищо общо с действителността, изразът „имагинативен" би могъл да предизвика у някого сериозни съмнения. В Духовната Наука обаче, „имагинативното" познание трябва да се разбира като такова, познание, което се проявява при точно определено свръхсетивно състояние на съзнанието.
Всичко, което човек възприема в това състояние на съзнанието, са духовни факти и Същества, до които сетивата нямат никакъв достъп.
Понеже то се пробужда в душата при медитира не върху определени символи или „имагинации", можем да наречем и съответстващия му свят „имагинативен", а познанието, което се отнася до него „имагинативно". Следователно, „имагинативно" означава нещо, което в един по-друг смисъл е „действително", както действителни са фактите и съществата от физическия свят. Тук не става дума за съдържанието на представите, което изпълва имагинативното изживяване; всичко се свежда до душевната способност, която се изгражда в хода на това изживяване. Едно близко до ума възражение срещу използването на посочените символни представи е, че тяхното образуване произлиза от едно мечтателно мислене и от произволно въображение, чиито резултати биха могли да бъдат твърде съмнителни. Обаче спрямо онези символи, които стоят в основата на истинското духовно обучение, подобно съмнение е неоправдано.
към текста >>
Това откъсване не настъпва преди човек да усети: ето, сега аз си представям нещо, благодарение на такива сили, които не се нуждаят от инструментите на моите
сетива
и моя мозък.
Тя се освобождава от тялото, както се освобождава от него по време на сън; само че тя не потъва в характерното за съня безсъзнание, а се издига в един свят, който по-рано не е изживявала. Макар че от една страна, що се отнася до освобождаването и от тялото, нейното състояние може да се сравни със съня, то все пак е такова, че в сравнение с обикновеното дневно съзнание може да се означи като повишена будност. По този начин душата изживява себе си в своята вътрешна и независима същност, докато в обикновената дневна будност когато поради по-слабото разгръщане на своите сили тя осъзнава себе си само с помощта на тялото тя не изживява себе си, а само долавя образа, като един вид огледално отражение на това, което тялото (всъщност неговите процеси) загатва пред нея. Символите, изградени според описания начин, естествено, още не се отнасят към някакви реалности в духовния свят. Те само улесняват душата, в стремежа и да се откъсне от сетивните възприятия и от мозъка като инструмент, с който засега е свързан разумът.
Това откъсване не настъпва преди човек да усети: ето, сега аз си представям нещо, благодарение на такива сили, които не се нуждаят от инструментите на моите сетива и моя мозък.
Първото, което човек, тръгвайки по този път, изживява, е освобождаване от физическите органи. Тогава той може да потвърди: когато пренебрегна сетивните възприятия и обикновеното мислене, моето съзнание не угасва; аз мога да се изтръгна от това мислене и да се усетя като едно същество редом с предишната си личност. Това е първото чисто духовно изживяване: наблюдаването на едно душевно-духовно Азово Същество. То се отделя като ново „Себе" от онова „Себе", което е свързано единствено с физическите сетива и физическия разум. Ако бихме могли да се освободим от сетивния свят, от света на разума но без медитирането бихме потънали в „нищото" на безсъзнанието.
към текста >>
То се отделя като ново „Себе" от онова „Себе", което е свързано единствено с физическите
сетива
и физическия разум.
Те само улесняват душата, в стремежа и да се откъсне от сетивните възприятия и от мозъка като инструмент, с който засега е свързан разумът. Това откъсване не настъпва преди човек да усети: ето, сега аз си представям нещо, благодарение на такива сили, които не се нуждаят от инструментите на моите сетива и моя мозък. Първото, което човек, тръгвайки по този път, изживява, е освобождаване от физическите органи. Тогава той може да потвърди: когато пренебрегна сетивните възприятия и обикновеното мислене, моето съзнание не угасва; аз мога да се изтръгна от това мислене и да се усетя като едно същество редом с предишната си личност. Това е първото чисто духовно изживяване: наблюдаването на едно душевно-духовно Азово Същество.
То се отделя като ново „Себе" от онова „Себе", което е свързано единствено с физическите сетива и физическия разум.
Ако бихме могли да се освободим от сетивния свят, от света на разума но без медитирането бихме потънали в „нищото" на безсъзнанието. Естествено, душевно-духовната ни същност е била налице и преди медитациите. Обаче тя още не е притежавала никакви инструменти за наблюдение на духовния свят. Тя е представлявала нещо като физическо тяло, лишено от очи за виждане и от уши за чуване. По-рано душевно-духовната същност е била неорганизирана.
към текста >>
Ако това развитие напредне до необходимата степен, човек започва да усеща не само себе си като новороден Аз, но и духовните факти и Същества около себе си, също както чрез физическите
сетива
възпприема физическия свят.
И човек чувствува как първият постига известна самостоятелност спрямо втория; както например човешкото тяло има известна самостоятелност спрямо първия Аз. Това изживяване e от огромно значение. Защото благодарение на него човек знае какво означава да живее в онзи свят, към който той се стреми чрез обучението. Вторият, новородения Аз, сега може да осъществи възприятия в духовния свят. В него може да се развива това, което има такова значение за този духовен свят, каквото имат сетивните органи за сетивно- физическия свят.
Ако това развитие напредне до необходимата степен, човек започва да усеща не само себе си като новороден Аз, но и духовните факти и Същества около себе си, също както чрез физическите сетива възпприема физическия свят.
И това е третото значително изживяване. За да може напълно да се справи с тази степен на духовното обучение, човек трябва да помни това, че с укрепването на душевните сили настъпва такъв подем на себелюбието и егоизма, какъвто обикновеният душевен живот изобщо не познава. Ако някой смята, че в този момент може да се говори само за обикновеното себелюбие, би означавало да допусне сериозна грешка. На тази степен от развитието, себелюбието израства до такива размери, че приема облика на природна сила в собствената душа и само една здраво обучена воля може да победи този егоизъм. Въпросният егоизъм не се поражда от духовното обучение; той винаги е съществувал, но чрез духовните опитности той бива осъзнат.
към текста >>
Тези факти не могат да бъдат наблюдавани от физическите
сетива
.
„освободено от сетивни впечатления мислене". Когато изграждаме една мисъл въз основа на физическо-сетивното наблюдение, тя, естествено, е свързана със сетивните впечатления. Обаче нещата стоят така, че човек може да изгражда не само такива мисли. Дори и лишено от сетивни наблюдения, човешкото мислене не остава празно и без съдържание. За ученика най-близкия и сигурен път към такова мислене е този: Да превърне извлечените от Духовната Наука факти в съдържание на своето мислене.
Тези факти не могат да бъдат наблюдавани от физическите сетива.
И все пак човек забелязва, че ако разполага с достатъчно търпение и постоянство, той може да ги разбере. Без обучение човек не може да се впуска в изследване на висшите светове, там той не е в състояние сам да прави своите наблюдения; обаче той може да разбере всички изводи от свръхсетивното изследване, без каквото и да е обучение. Така че възражението: „Как мога да приема на доверие тези неща, след като не съм ги видял сам? " е съвсем неоснователно. Защото е напълно възможно, служейки си с обикновен размисъл, да стигнем до убеждението: Тези изводи са верни.
към текста >>
Макар че тази забележка беше излишна, тя трябваше да бъде направена, защото винаги се намират устремени към свръхсетивния свят хора, които не желаят да си го представят по друг, освен по сетивен начин; а и винаги се намират противници на свръхсетивното познание, които вярват, че духовният изследовател говори за „лотосови цветове" като за фини и достъпни за
сетива
та форми.
След всичко казано в тази книга, излишно е да се подчертава, че не трябва да си представяме тези „наблюдателни органи" като нещо, което е сетивен отпечатък на действителен обект. Тези органи са именно свръхсетивни и се състоят в точно определена душевна дейност. Те съществуват само дотолкова и до тогава, докато продължава тази душевна дейност. Въпросните органи не съществуват в човека като нещо, което може да се види по сетивен път, също както около човека няма никаква „мъгла", когато той например мисли. Който на всяка цена държи да си представи свръхсетивното по сетивен път, той неизбежно попада в недоразумения.
Макар че тази забележка беше излишна, тя трябваше да бъде направена, защото винаги се намират устремени към свръхсетивния свят хора, които не желаят да си го представят по друг, освен по сетивен начин; а и винаги се намират противници на свръхсетивното познание, които вярват, че духовният изследовател говори за „лотосови цветове" като за фини и достъпни за сетивата форми.
Всяка правилна медитация, която се практикува с оглед на имагинативното познание, оказва своето въздействие върху даден орган. (В моята книга „Как се постигат познания за висшите светове? " са описани начини на медитиране и упражнения, които действуват върху един или друг орган.) Истинското обучение насочва отделните упражнения на ученика по такъв начин, че органите могат да се образуват един след друг или заедно. За тяхното развитие се изисква много търпение и постоянство. Ако човек притежава само онова търпение, което се изисква от обикновените условия на живота, той няма да постигне много.
към текста >>
В последния случай от
сетива
та човек получава възприятия и после върху тях изгражда представи и понятия.
Така лотосовите цветове се превръщат за него в инструменти, с чиято помощ той привежда етерното тяло в движение. Преди да стане това, необходимо е в цялата сфера на етерното тяло да се образуват специални потоци и лъчения, които го обгръщат като в една фина мрежа, превръщайки го в самостоятелно същество. След този етап, осъществяваните в етерното тяло потоци и движения могат безпрепятствено да влязат в досег с външния духовно- душевен свят и да се свържат с него така, че външните духовно-душевни процеси да се слеят с вътрешните, с тези на човешкото етерно тяло. Сега настъпва и моментът, когато човек, започва да възприема света на Инспирацията напълно съзнателно. Това познание идва по твърде различен път в сравнение с познанието за сетивно-физическия свят.
В последния случай от сетивата човек получава възприятия и после върху тях изгражда представи и понятия.
При инспиративното познание нещата не стоят така. Обектът на познанието тук идва непосредствено с възприятието, актът е един; след възприятието няма размисъл. Това, което за сетивно-физическото познание се постига едва по-късно в понятието, при Инспирацията идва едновременно с възприятието. Ето защо, ако не сме създали гореописаната мрежа в етерното тяло, бихме се слели в едно цяло с душевно-духовния свят, без да сме в състояние да се разграничим от него. Когато се практикуват упражненията за Интуиция, те действуват не само върху етерното тяло, но и върху свръхсетивните сили на физическото тяло.
към текста >>
И те му се явяват под формата на един външен свят, както в сетивно- физическата област пред неговите
сетива
застават минералите, растенията и животните.
Към всички тях,се присъединява и една седма сила, която е подобна на собствения Аз. Цялото това изживяване се свързва и с едно друго. Преди влизането в свръхсетивния свят, човек познаваше мислите, чувствата и волята само като вътрешни душевни изживявания. След попадането си в свръхсетивния свят, той възприема неща, които се проявяват не по сетивно-физически, а по душевно-духовен път. Зад възприеманите от него качества на новия свят, сега стоят душевно-духовни Същества.
И те му се явяват под формата на един външен свят, както в сетивно- физическата област пред неговите сетива застават минералите, растенията и животните.
Само че окултният ученик прави съществена разлика между физическия и откриващия се пред него душевно-духовен свят. Едно растение например в областта на сетивния свят, остава такова, каквото е, независимо какво чувствува или мисли човешката душа за него. С образите от душевно-духовния свят, това съвсем не е така. Те непрекъснато се променят според това, което човек мисли или чувствува. По този начин човек им придава известен отпечатък, кой то зависи от неговата собствена личност.
към текста >>
НАГОРЕ