Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
с която и да е дума
изречения в които се съдържат търсените думи
текстове, в които се съдържат търсените думи
с точна фраза
с корен от думите
с части от думите
в заглавията на текстовете
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
Намерени са
96
резултата от
29
текста с части от думите : '
Реализъм
'.
1.
10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Този възглед може да се нарече
реализъм
.
С това отхвърлихме мнението, което приема една извънидейна абсолютна действителност, която носи всички неща, включително и мисленето. За този възглед за света основата на съществуващото въобще не може да бъде намерена в това, което е постижимо за нас. Тя не е вродена настощия пред нас свят, а съществува вън от него; една същност за себе си, която съществува наред с него.
Този възглед може да се нарече реализъм.
Той се явява в две форми. Той приема или едно множество от действителните същества /същности/, които стоят на основата на света /Лайбниц, Хербарт/, или една единна реална същност /Шопенхауер/. Такава една същност не може никога да бъде позната освен като тъждествена с идеята; но тя вече се предполага като различна по природа от идеята. Който осъзнава в ясния смисъл въпроса за същността на явленията, той не може да бъде привърженик на този реализъм. Какъв смисъл има всъщност да се пита за същността на света?
към текста >>
Който осъзнава в ясния смисъл въпроса за същността на явленията, той не може да бъде привърженик на този
реализъм
.
Тя не е вродена настощия пред нас свят, а съществува вън от него; една същност за себе си, която съществува наред с него. Този възглед може да се нарече реализъм. Той се явява в две форми. Той приема или едно множество от действителните същества /същности/, които стоят на основата на света /Лайбниц, Хербарт/, или една единна реална същност /Шопенхауер/. Такава една същност не може никога да бъде позната освен като тъждествена с идеята; но тя вече се предполага като различна по природа от идеята.
Който осъзнава в ясния смисъл въпроса за същността на явленията, той не може да бъде привърженик на този реализъм.
Какъв смисъл има всъщност да се пита за същността на света? Това няма никакъв друг смисъл, освен този че когато аз заставам пред дадено нещо, в мене се изявява един глас, който ми казва, че в крайна сметка даденото нещо е още нещо съвършено различно от това, което аз възприемам със сетивата. Това, което то представлява още, работи вече в мене, стреми се да се изяви в мене, когато аз разглеждам предмета намиращ се вън от мене. Само затова, защото работещия в мене идеен свят ме заставя да обясня заобикалящия ме свят от него /от идейния свят/, аз изисквам една такова обяснение. За едно същество, в което не възникват никакви идеи, не съществува стремежът нещата да бъдат обяснени по-нататък; то е задоволено напълно от сетивното явление.
към текста >>
Който прецени тези изречения в тяхното истинско значение, за него е невъзможно той да бъде един последовател на охарактеризирания по-горе
реализъм
.
Това няма никакъв друг смисъл, освен този че когато аз заставам пред дадено нещо, в мене се изявява един глас, който ми казва, че в крайна сметка даденото нещо е още нещо съвършено различно от това, което аз възприемам със сетивата. Това, което то представлява още, работи вече в мене, стреми се да се изяви в мене, когато аз разглеждам предмета намиращ се вън от мене. Само затова, защото работещия в мене идеен свят ме заставя да обясня заобикалящия ме свят от него /от идейния свят/, аз изисквам една такова обяснение. За едно същество, в което не възникват никакви идеи, не съществува стремежът нещата да бъдат обяснени по-нататък; то е задоволено напълно от сетивното явление. Изискването за обяснение на света произхожда от потребността на мисленето да обедини, да слее постижимото от него /от мисленето/ съдържание с действителността на явлението в едно, да проникне с понятия всичко; това, което виждаме, чуваме и т.н., нашето мислене иска да го превърне в нещо което ние разбираме.
Който прецени тези изречения в тяхното истинско значение, за него е невъзможно той да бъде един последовател на охарактеризирания по-горе реализъм.
Да искаме да обясним света чрез нещо реално, което не е идея, е едно такова противоречие, че ние съвсем не разбираме, как е въобще възможно то да спечели привърженици. Да обясним възприеманата за нас действителност чрез нещо което не се изявява вътре в мисленето, което даже трябва да бъде принципно различно от мисълта, за това ние нито можем да чувстваме нужда, нито пък е възможно такова едно начинание. Първо: Откъде да чувстваме ние нуждата да обясним света чрез нещо, което никъде не ни се натрапва, което се скрива от нас? И ако допуснем, че то застава срещу нас, тогава отново възниква въпросът: В каква форма и къде? В мисленето то все пак не може да бъде.
към текста >>
Следователно ние основахме всъщност един идеализъм, който същевременно е
реализъм
.
Само затова, защото често пъти човек не е в състояние да разбере, че битието на идеята е нещо далече по-висше и по-пълно от битието на възприеманата действителност, той търси една друга действителност. Той счита идейното битие за нещо химерично, лишено от пропитостта на действителното и не е задоволен от него. Той не може именно да схване идеята в нейната положителност, а я има само като нещо абстрактно; не предчувства нейната пълнота, нейната вътрешна завършеност и самородност. Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно битие, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума. Такова битие ние трябва да считаме за нещо действително.
Следователно ние основахме всъщност един идеализъм, който същевременно е реализъм.
Ходът на нашите мисли е: Мисленето ни тласка към разбирането на действителността от идеята. То крие този стремеж във въпроса: Що е същността на действителността? За съдържанието на самата тази същност ние питаме едва накрая на науката, а не правим както реализма, който предлага нещо реално, за да изведе след това от него действителността. Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това.
към текста >>
Ние отхвърлихме този
реализъм
, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/.
Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това. Той извежда света от идеи, но вярва, че го извежда от една друга действителност. Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един идеен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната. Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята.
Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/.
Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта. Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност. Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно.
към текста >>
Нашето становище е идеализъм, защото вижда основата на света в идеята; то е
реализъм
, защото счита идеята за нещо реално; и то е позитивизъм или емпиризъм, защото иска да стигне до съдържанието на идеята не чрез априрористични построения, а като към нещо дадено.
Но що е това дадено, становището на емпириците не може да реши и най-малкото нещо върху него; защото това що трябва да му дойде именно от самото дадено нещо. За нас е напълно неразбираемо, как заедно с изискването да се придържаме само към опитността се поставя и това да не излизаме вън от сетивния свят, тъй като и самата идея изпълнява изискването за даденост. Позитивистичният принцип на опита трябва да остави напълно открит въпроса, какво е дадено, и следователно много добре се съединява с един идеалистичен резултат на изследването. Обаче тогава това изискване съвпада също така с нашето. И ние съединяваме в нашия възглед всички становища, доколкото те са оправдани.
Нашето становище е идеализъм, защото вижда основата на света в идеята; то е реализъм, защото счита идеята за нещо реално; и то е позитивизъм или емпиризъм, защото иска да стигне до съдържанието на идеята не чрез априрористични построения, а като към нещо дадено.
Ние имаме един емпиричен метод, който прониква в реалното и накрая се задоволява с идеалистичния резултат на изследването. Ние не познаваме нещо подобно: От нещо дадено като познато да се направи заключение за нещо недадено, което да стои на основата на даденото, което да обуславя това дадено. Ние отхвърлихме едно такова заключение, при което един член на заключението не е даден. Да се направи заключение, това значи да се премине от дадени елементи към други също така дадени елементи. В заключението ние свързваме А с В чрез С; обаче всичко това трябва да бъде дадено.
към текста >>
2.
03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Едуард Ф.Хартман намира това положение толкова безспорно, че в своя труд "Критически обосновки на трансцеденталния
реализъм
" предполага въобще само такива читатели, които са се освободили критически от наивното отъждествяване на образа на своите възприятия с вещите в себе си и са дошли до признанието, че даденото посредством акта на представянето, във вид на субективно-идеално съдържание на съзнанието, обектът на съзерцаването и независимата от акта на представянето и от формата на съзнанието, съществуваща сама по себе си вещ са неща абсолютно хетерогенни, т.е.
От сега нататък този възглед, става основно положение и изходна точка на почти всички теоретико-познавателни истини. Всичко, което за нас е преди всичко и непосредствено достоверно, е единствено положението, че ние имаме знание за нашите представи; това е станало общопризнато убеждение на философите. Още в 1792 г. Г.Е.Шулце в своя... ................. твърди, че всички наши познания са просто представи и че ние никога не можем да отидем зад границите на нашите представи. Шопенхауер със свойствения си философски патос изказва възгледа, че здравата придобивка на кантовската философия е възгледът, че светът е моя представа.
Едуард Ф.Хартман намира това положение толкова безспорно, че в своя труд "Критически обосновки на трансцеденталния реализъм" предполага въобще само такива читатели, които са се освободили критически от наивното отъждествяване на образа на своите възприятия с вещите в себе си и са дошли до признанието, че даденото посредством акта на представянето, във вид на субективно-идеално съдържание на съзнанието, обектът на съзерцаването и независимата от акта на представянето и от формата на съзнанието, съществуваща сама по себе си вещ са неща абсолютно хетерогенни, т.е.
той предполага такива читатели, които са проникнати от убеждението, че цялата съвкупност от това, което ни е дадено непосредствено, е редица от представи/1/. В своята, последна теоретико-познавателна работа Хартман се опитва, да обоснове своя възглед. Нашите следващи разсъждения ще покажат, как трябва да се отнася към такова обоснование свободната от предпоставки теория на познанието. Ото Либман насочва като най-свещено, най-висше в основното положение на всяка теория на познанието следното: "съзнанието не може да прескочи над самото себе си"/2/. Фолкелт изказва съждението, че първата най-непосредствена истина е тази, че всяко наше знание се простира преди всичко върху нашите представи и нарича, това позитивистически принципи на познанието.
към текста >>
Хартман прибавя към физическите и физиологически доводи против така наречения "наивен
реализъм
" още и такива, които той нарича философски в собствения смисъл на тази дума.
Хартман прибавя към физическите и физиологически доводи против така наречения "наивен реализъм" още и такива, които той нарича философски в собствения смисъл на тази дума.
При логическото разглеждане на двата първи довода ние забелязваме, че можем да бъдем, всъщност, до посочения резултат само тогава, когато изхождаме от съществуването и връзката на външните неща, така както ги приема наивното съзнание и след това проучим, как този външен свят може при нашата организация да проникне в нашето съзнание. Видяхме, че всяка следа от такъв външен свят се изгубва за нас по пътя на сетивното впечатление до влизането му в нашето съзнание и в това последното не остава нищо, освен нашите представи. Ето защо трябва да приемем, че образът на външния свят, който ние в действителност имаме, се изгражда чрез душата от материалите на усещанията. Отначало от усещанията на зрителното и осезателното, сетивата си изграждат пространственият образ на света, в който след това се включват усещанията на останалите сетива. Ако се видим принудени да /търсим/ мислим известен комплекс от усещания, като нещо свързано, ние идваме до понятието на субстанция, която разглеждаме като техен носител.
към текста >>
Обикновено мирогледът, който признава действителността на дадения образ на света като нещо, което не подлежи на съмнение, се нарича пасивен
реализъм
.
Обикновено мирогледът, който признава действителността на дадения образ на света като нещо, което не подлежи на съмнение, се нарича пасивен реализъм.
Напротив противоположния мироглед, който счита този образ на света само като съдържание на нашето съзнание, се нарича трансцедентален идеализъм. По този начин ние можем да изразим резултата на предидущите разсъждения със следните думи: Трансцеденталният идеализъм доказва своята правдивост като за целта оперира със средствата на новия реализъм, към опровергаването, на който той се стреми. Той е прав, ако наивният реализъм е лъжлив; но този лъжливият се доказва с помощта на самия неверен възглед. За този, за който това става очевидно, не остава нищо друго, освен да напусне пътя, начертан тук за постигането на някакъв мироглед и да хване друг път. Не трябва ли ние да търсим този път чрез налучкване, чрез опитване, докато случайно намерим верния?
към текста >>
По този начин ние можем да изразим резултата на предидущите разсъждения със следните думи: Трансцеденталният идеализъм доказва своята правдивост като за целта оперира със средствата на новия
реализъм
, към опровергаването, на който той се стреми.
Обикновено мирогледът, който признава действителността на дадения образ на света като нещо, което не подлежи на съмнение, се нарича пасивен реализъм. Напротив противоположния мироглед, който счита този образ на света само като съдържание на нашето съзнание, се нарича трансцедентален идеализъм.
По този начин ние можем да изразим резултата на предидущите разсъждения със следните думи: Трансцеденталният идеализъм доказва своята правдивост като за целта оперира със средствата на новия реализъм, към опровергаването, на който той се стреми.
Той е прав, ако наивният реализъм е лъжлив; но този лъжливият се доказва с помощта на самия неверен възглед. За този, за който това става очевидно, не остава нищо друго, освен да напусне пътя, начертан тук за постигането на някакъв мироглед и да хване друг път. Не трябва ли ние да търсим този път чрез налучкване, чрез опитване, докато случайно намерим верния? Едуард Ф. Хартман несъмнено се придържа към този възглед, когато мисли, че е доказал значимостта на своята теоретико-познавателна гледна точка с това, че тя обяснява явленията на света, докато другите гледища не правят това.
към текста >>
Той е прав, ако наивният
реализъм
е лъжлив; но този лъжливият се доказва с помощта на самия неверен възглед.
Обикновено мирогледът, който признава действителността на дадения образ на света като нещо, което не подлежи на съмнение, се нарича пасивен реализъм. Напротив противоположния мироглед, който счита този образ на света само като съдържание на нашето съзнание, се нарича трансцедентален идеализъм. По този начин ние можем да изразим резултата на предидущите разсъждения със следните думи: Трансцеденталният идеализъм доказва своята правдивост като за целта оперира със средствата на новия реализъм, към опровергаването, на който той се стреми.
Той е прав, ако наивният реализъм е лъжлив; но този лъжливият се доказва с помощта на самия неверен възглед.
За този, за който това става очевидно, не остава нищо друго, освен да напусне пътя, начертан тук за постигането на някакъв мироглед и да хване друг път. Не трябва ли ние да търсим този път чрез налучкване, чрез опитване, докато случайно намерим верния? Едуард Ф. Хартман несъмнено се придържа към този възглед, когато мисли, че е доказал значимостта на своята теоретико-познавателна гледна точка с това, че тя обяснява явленията на света, докато другите гледища не правят това. Според възгледа на този мислител отделните светогледи влизат в своего рода борба за съществуване и онова мировозрение, което се окаже най-добро, е обявено за победител.
към текста >>
Ето защо по-добре е да се държим за споменатия по-горе ход на мислите за опровержението на наивния
реализъм
и да разгледаме, в какво се състои неговият недостатък.
Не трябва ли ние да търсим този път чрез налучкване, чрез опитване, докато случайно намерим верния? Едуард Ф. Хартман несъмнено се придържа към този възглед, когато мисли, че е доказал значимостта на своята теоретико-познавателна гледна точка с това, че тя обяснява явленията на света, докато другите гледища не правят това. Според възгледа на този мислител отделните светогледи влизат в своего рода борба за съществуване и онова мировозрение, което се окаже най-добро, е обявено за победител. Обаче такъв способ на действие ни се струва несъстоятелен затова, защото много добре могат да съществуват няколко хипотези, които еднакво задоволително водят до обяснението на световните явления.
Ето защо по-добре е да се държим за споменатия по-горе ход на мислите за опровержението на наивния реализъм и да разгледаме, в какво се състои неговият недостатък.
Нали наивният реализъм е такова разбиране, от което изхождат всички люде.
към текста >>
Нали наивният
реализъм
е такова разбиране, от което изхождат всички люде.
Едуард Ф. Хартман несъмнено се придържа към този възглед, когато мисли, че е доказал значимостта на своята теоретико-познавателна гледна точка с това, че тя обяснява явленията на света, докато другите гледища не правят това. Според възгледа на този мислител отделните светогледи влизат в своего рода борба за съществуване и онова мировозрение, което се окаже най-добро, е обявено за победител. Обаче такъв способ на действие ни се струва несъстоятелен затова, защото много добре могат да съществуват няколко хипотези, които еднакво задоволително водят до обяснението на световните явления. Ето защо по-добре е да се държим за споменатия по-горе ход на мислите за опровержението на наивния реализъм и да разгледаме, в какво се състои неговият недостатък.
Нали наивният реализъм е такова разбиране, от което изхождат всички люде.
към текста >>
Докато наивният
реализъм
изхожда от непровереното признание, че възприеманото от нас съдържание на нашата опитност има обективна реалност, посоченото по-горе гледище изхожда също така от непровереното убеждение, че чрез прилагането на мисленето можем да стигнем до едно правилно научно убеждение.
Скицираният по-горе субективизъм се основава на мислителната преработка на известни факти. По този начин той предполага, че при фактическа изходна точка, с помощта на последователното мислене /логическото съчетание на известни наблюдения/, могат да се добият верни убеждения. Обаче самото право на такова прилагане на нашето мислене не се проверява от тази гледна точка и в това се състои и нейната слабост.
Докато наивният реализъм изхожда от непровереното признание, че възприеманото от нас съдържание на нашата опитност има обективна реалност, посоченото по-горе гледище изхожда също така от непровереното убеждение, че чрез прилагането на мисленето можем да стигнем до едно правилно научно убеждение.
Противоположното на наивния реализъм това схващане може да се нарече наивен рационализъм. За да оправдаят такава терминология бихме искали да направим тук кратка забележка за понятието "наивно". Дернит се опитва да определи по-отблизо това понятие в своята статия: "За понятието на наивния реализъм"./1/ Относно това той казва: "Понятието наивност означава един вид нулева точка върху скалата на размишление над собственото положение. По своето съдържание наивността може напълно да съвпадне с правилното, понеже въпреки че е лишена от размисъл, а именно затова е лишена и от критика или с други думи тя е некритична, това отсъствие на размисъл и критика изключва само обективната увереност в нейната правилност; това крие в себе си опасност и възможност от погрешност, но в никой случай необходимостта да бъде погрешно. Съществува наивност на чувствата и желанията също така, както и такава на представите и мисленето в най-широкия смисъл на тази дума; по-нататък съществува наивност на изразяването на тези вътрешни състояния, противоположно на надаването и изменението на това изразяване, предизвикана от съображенията и размисъла.
към текста >>
Противоположното на наивния
реализъм
това схващане може да се нарече наивен рационализъм.
Скицираният по-горе субективизъм се основава на мислителната преработка на известни факти. По този начин той предполага, че при фактическа изходна точка, с помощта на последователното мислене /логическото съчетание на известни наблюдения/, могат да се добият верни убеждения. Обаче самото право на такова прилагане на нашето мислене не се проверява от тази гледна точка и в това се състои и нейната слабост. Докато наивният реализъм изхожда от непровереното признание, че възприеманото от нас съдържание на нашата опитност има обективна реалност, посоченото по-горе гледище изхожда също така от непровереното убеждение, че чрез прилагането на мисленето можем да стигнем до едно правилно научно убеждение.
Противоположното на наивния реализъм това схващане може да се нарече наивен рационализъм.
За да оправдаят такава терминология бихме искали да направим тук кратка забележка за понятието "наивно". Дернит се опитва да определи по-отблизо това понятие в своята статия: "За понятието на наивния реализъм"./1/ Относно това той казва: "Понятието наивност означава един вид нулева точка върху скалата на размишление над собственото положение. По своето съдържание наивността може напълно да съвпадне с правилното, понеже въпреки че е лишена от размисъл, а именно затова е лишена и от критика или с други думи тя е некритична, това отсъствие на размисъл и критика изключва само обективната увереност в нейната правилност; това крие в себе си опасност и възможност от погрешност, но в никой случай необходимостта да бъде погрешно. Съществува наивност на чувствата и желанията също така, както и такава на представите и мисленето в най-широкия смисъл на тази дума; по-нататък съществува наивност на изразяването на тези вътрешни състояния, противоположно на надаването и изменението на това изразяване, предизвикана от съображенията и размисъла. Наивността не се поддава, поне съзнателно на влиянието на производното, разумното и предписаното; тя, както изразява това самата дума......, се явява във всички области безсъзнателна импулсивна, инстинктивна, демоническа".
към текста >>
Дернит се опитва да определи по-отблизо това понятие в своята статия: "За понятието на наивния
реализъм
"./1/ Относно това той казва: "Понятието наивност означава един вид нулева точка върху скалата на размишление над собственото положение.
По този начин той предполага, че при фактическа изходна точка, с помощта на последователното мислене /логическото съчетание на известни наблюдения/, могат да се добият верни убеждения. Обаче самото право на такова прилагане на нашето мислене не се проверява от тази гледна точка и в това се състои и нейната слабост. Докато наивният реализъм изхожда от непровереното признание, че възприеманото от нас съдържание на нашата опитност има обективна реалност, посоченото по-горе гледище изхожда също така от непровереното убеждение, че чрез прилагането на мисленето можем да стигнем до едно правилно научно убеждение. Противоположното на наивния реализъм това схващане може да се нарече наивен рационализъм. За да оправдаят такава терминология бихме искали да направим тук кратка забележка за понятието "наивно".
Дернит се опитва да определи по-отблизо това понятие в своята статия: "За понятието на наивния реализъм"./1/ Относно това той казва: "Понятието наивност означава един вид нулева точка върху скалата на размишление над собственото положение.
По своето съдържание наивността може напълно да съвпадне с правилното, понеже въпреки че е лишена от размисъл, а именно затова е лишена и от критика или с други думи тя е некритична, това отсъствие на размисъл и критика изключва само обективната увереност в нейната правилност; това крие в себе си опасност и възможност от погрешност, но в никой случай необходимостта да бъде погрешно. Съществува наивност на чувствата и желанията също така, както и такава на представите и мисленето в най-широкия смисъл на тази дума; по-нататък съществува наивност на изразяването на тези вътрешни състояния, противоположно на надаването и изменението на това изразяване, предизвикана от съображенията и размисъла. Наивността не се поддава, поне съзнателно на влиянието на производното, разумното и предписаното; тя, както изразява това самата дума......, се явява във всички области безсъзнателна импулсивна, инстинктивна, демоническа".
към текста >>
3.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
Изложеният начин на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен
реализъм
, означава себе си като критически идеализъм, допуска грешката, че едното възприятие окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен
реализъм
.
Изложеният начин на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, означава себе си като критически идеализъм, допуска грешката, че едното възприятие окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен реализъм.
Той иска да докаже, че възприятията имат характер на представи, като по наивен начин приема възприятията от собствения организъм за обективно валидни факти, и на всичкото отгоре не забелязва, че смесва две области на наблюдението, между които не може да намери връзка.
към текста >>
Критическият идеалист може да опровергае наивния
реализъм
, само ако той самият по наивно-реалистичен начин приеме собствения организъм за обективно съществуващ.
Критическият идеалист може да опровергае наивния реализъм, само ако той самият по наивно-реалистичен начин приеме собствения организъм за обективно съществуващ.
В момента, в който осъзнае пълната еднородност на възприятията от собствения организъм, с приеманите от наивния реализъм за обективно съществуващи възприятия, той вече не може да използва първите като сигурна опора. Би трябвало и субективното си устройство да разглежда просто като комплекс от представи. Но тогава изчезва възможността съдържанието на възприемания свят да се смята за породено от духовното устройство. Би трябвало да се приеме, че представата „цвят" е само преобразование на представата „око". Така нареченият критически идеализъм не може да бъде доказан, без да заимства нещо от наивния реализъм.
към текста >>
В момента, в който осъзнае пълната еднородност на възприятията от собствения организъм, с приеманите от наивния
реализъм
за обективно съществуващи възприятия, той вече не може да използва първите като сигурна опора.
Критическият идеалист може да опровергае наивния реализъм, само ако той самият по наивно-реалистичен начин приеме собствения организъм за обективно съществуващ.
В момента, в който осъзнае пълната еднородност на възприятията от собствения организъм, с приеманите от наивния реализъм за обективно съществуващи възприятия, той вече не може да използва първите като сигурна опора.
Би трябвало и субективното си устройство да разглежда просто като комплекс от представи. Но тогава изчезва възможността съдържанието на възприемания свят да се смята за породено от духовното устройство. Би трябвало да се приеме, че представата „цвят" е само преобразование на представата „око". Така нареченият критически идеализъм не може да бъде доказан, без да заимства нещо от наивния реализъм. Последният бива опроверган само с това, че се допуска собствените му предпоставки без проверка да бъдат валидни в друга област.
към текста >>
Така нареченият критически идеализъм не може да бъде доказан, без да заимства нещо от наивния
реализъм
.
Критическият идеалист може да опровергае наивния реализъм, само ако той самият по наивно-реалистичен начин приеме собствения организъм за обективно съществуващ. В момента, в който осъзнае пълната еднородност на възприятията от собствения организъм, с приеманите от наивния реализъм за обективно съществуващи възприятия, той вече не може да използва първите като сигурна опора. Би трябвало и субективното си устройство да разглежда просто като комплекс от представи. Но тогава изчезва възможността съдържанието на възприемания свят да се смята за породено от духовното устройство. Би трябвало да се приеме, че представата „цвят" е само преобразование на представата „око".
Така нареченият критически идеализъм не може да бъде доказан, без да заимства нещо от наивния реализъм.
Последният бива опроверган само с това, че се допуска собствените му предпоставки без проверка да бъдат валидни в друга област.
към текста >>
4.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Но ако наивният
реализъм
- последователно проследен - води до резултати, представляващи тъкмо обратното на неговите предпоставки, тогава сме длъжни да окачествим тези предпоставки като неподходящи за обосноваването на един светоглед и да ги изоставим.
От предходните разсъждения проличава невъзможността чрез изследване съдържанието на нашите наблюдения да се приведе доказателство, че нашите възприятия са представи. Такова доказателство именно се цели да се приведе, като се покаже, че ако процесът на възприемането протича така, както се схваща съгласно наивно- реалистичните предположения за психологическото и физиологичното устройство на нашия индивид, тогава имаме работа не с неща сами за себе си, а само с наши представи за нещата.
Но ако наивният реализъм - последователно проследен - води до резултати, представляващи тъкмо обратното на неговите предпоставки, тогава сме длъжни да окачествим тези предпоставки като неподходящи за обосноваването на един светоглед и да ги изоставим.
Неуместно е, във всеки случай да се отхвърлят предпоставките, а да се запазва валидността на изводите, както постъпва критическият идеалист, който в основата на твърдението си, че светът е моя представа, полага горния доказателствен подход. (В съчинението си „Основни проблеми на теорията на познанието" Едуард фон Хартман представя подробно този доказателствен подход.)
към текста >>
Наивният
реализъм
и критическият идеализъм се отнасят като основата и първият етаж.
Едно е правилност на критическия идеализъм, друго е убедителната сила на неговите доказателства. Въпросът за правилността ще се изясни по-късно в хода на нашето изложение. Но убедителността на неговите доказателства е равна на нула. Когато се строи къща и при издигане на първия етаж се срути основата, тогава с нея рухва и първият етаж.
Наивният реализъм и критическият идеализъм се отнасят като основата и първият етаж.
към текста >>
Първият светоглед може да се означи с името абсолютен илюзионизъм, а вторият бива наричан от своя най-последователен застъпник Едуард фон Хартман, трансцендентален
реализъм
*/* Трансцендентално в смисъла на този светоглед се нарича едно познание, което е убедено, че за нещата сами за себе си пряко не може да се каже нищо, но което от познатото субективно прави косвени заключения за непознатото, за намиращото се отвъд субективното, т.е.
Независимо от това, дали онзи, който схваща непосредствения живот като сън, не предполага нищо повече над този сън, или пък отнася своите представи към действителни неща, за него самият живот трябва да загуби някакъв научен интерес. Но докато за този, който със съня смята достъпната ни вселена за изчерпана, всяка наука е безсмислица, то за другия, смятащ се в правото си от представите да вади заключения за нещата, науката ще се състои в изследването на тези „неща сами за себе си".
Първият светоглед може да се означи с името абсолютен илюзионизъм, а вторият бива наричан от своя най-последователен застъпник Едуард фон Хартман, трансцендентален реализъм*/* Трансцендентално в смисъла на този светоглед се нарича едно познание, което е убедено, че за нещата сами за себе си пряко не може да се каже нищо, но което от познатото субективно прави косвени заключения за непознатото, за намиращото се отвъд субективното, т.е.
(за трансцендентното). Според този възглед нещото само за себе си е отвъд областта на пряко познаваемия за нас свят, т.е. то е трансцендентно. Но нашият свят може Трансцендентално да бъде отнесен към трансцендентното. Гледището на Хартман се нарича реализъм, понеже излиза извън рамките на субективното, идеалното и се насочва към трансцендентното, реалното.
към текста >>
Гледището на Хартман се нарича
реализъм
, понеже излиза извън рамките на субективното, идеалното и се насочва към трансцендентното, реалното.
Първият светоглед може да се означи с името абсолютен илюзионизъм, а вторият бива наричан от своя най-последователен застъпник Едуард фон Хартман, трансцендентален реализъм*/* Трансцендентално в смисъла на този светоглед се нарича едно познание, което е убедено, че за нещата сами за себе си пряко не може да се каже нищо, но което от познатото субективно прави косвени заключения за непознатото, за намиращото се отвъд субективното, т.е. (за трансцендентното). Според този възглед нещото само за себе си е отвъд областта на пряко познаваемия за нас свят, т.е. то е трансцендентно. Но нашият свят може Трансцендентално да бъде отнесен към трансцендентното.
Гледището на Хартман се нарича реализъм, понеже излиза извън рамките на субективното, идеалното и се насочва към трансцендентното, реалното.
- Б.а./
към текста >>
Общото на тези два възгледа с наивния
реализъм
е това, че се опитват да намерят своето място, чрез проучване на възприятията.
Общото на тези два възгледа с наивния реализъм е това, че се опитват да намерят своето място, чрез проучване на възприятията.
Но в тази област те никъде не могат да намерят здрава почва.
към текста >>
Главен въпрос за привърженика на трансценденталния
реализъм
би трябвало да бъде как Азът от самия себе си създава света на представите.
Главен въпрос за привърженика на трансценденталния реализъм би трябвало да бъде как Азът от самия себе си създава света на представите.
За някакъв даден ни свят от представи, който изчезва, щом отвърнем сетивата си от външния свят, един сериозен стремеж към познание би пламнал дотолкова, доколкото този свят от представи е средството за косвено изследване на света на съществуващия сам за себе си Аз. Ако нещата от нашия опит бяха представи, тогава всекидневният ни живот щеше да прилича на сън, а опознаването на истинските факти щеше да напомня събуждане. Нашите съновидения също ни интересуват дотогава, докато сънуваме, т.е. докато не прозрем естеството им. В момента на събуждането ние вече не питаме за вътрешната взаимовръзка на нашите съновидения, а за физическите, физиологичните и психологическите процеси, които лежат в основата им.
към текста >>
В аргументацията си критическият идеализъм не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че - последователно проследен – наивният
реализъм
сам се опровергава.
Освен чрез мислене и възприемане на нас пряко не ни е дадено нищо. Тук възниква въпросът: какво според нашето изложение е значението на възприятието? Ние действително установихме, че привежданото от критическия идеализъм доказателство за субективната природа на възприятията се разпада в себе си; но прозрението за неверността на доказателството все още не свидетелства, че самият проблем почива на заблуда.
В аргументацията си критическият идеализъм не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че - последователно проследен – наивният реализъм сам се опровергава.
А как стоят нещата, ако бъде призната абсолютността на мисленето?
към текста >>
От лице, което авторът на тази книга цени много, му бе отправен упрекът, че с мнението си за мисленето заставал на позициите на един наивен
реализъм
на мисленето, какъвто бил налице, когато действителният свят и светът на представите биват смятани за едно и също.
Объркаността, в която се изпада при критично отношение спрямо това гледище, се избягва само ако бъде забелязано, че в рамките на това, което човек чрез възприемане може да изживее вътре в себе си и вън в света, има нещо, което изобщо не може да бъде сполетяно от фатално вмъкване на представата между процеса и съзерцаващия човек. И това нещо е мисленето. Спрямо мисленето човекът може да остане на наивното гледище за действителността. Не го ли стори, това е само затуй, защото е забелязал, че по друга причина трябва да изостави това гледище, но не съзнава, че достигнатото познание е неприложимо по отношение на мисленето. Щом съзнае това, той си открива достъпа към другото познание, че в мисленето и чрез мисленето трябва да опознае онова, за което човекът явно се прави на сляп, вмъквайки между света и себе си живота на представите.
От лице, което авторът на тази книга цени много, му бе отправен упрекът, че с мнението си за мисленето заставал на позициите на един наивен реализъм на мисленето, какъвто бил налице, когато действителният свят и светът на представите биват смятани за едно и също.
Но авторът на настоящото изложение счита, че тъкмо в него е показал, че за мисленето валидността на този „наивен реализъм" произтича по необходимост от едно непредубедено наблюдение на мисленето; и че невалидният в друго отношение наивен реализъм се превъзмогва чрез опознаване на истинската същност на мисленето.
към текста >>
Но авторът на настоящото изложение счита, че тъкмо в него е показал, че за мисленето валидността на този „наивен
реализъм
" произтича по необходимост от едно непредубедено наблюдение на мисленето; и че невалидният в друго отношение наивен
реализъм
се превъзмогва чрез опознаване на истинската същност на мисленето.
И това нещо е мисленето. Спрямо мисленето човекът може да остане на наивното гледище за действителността. Не го ли стори, това е само затуй, защото е забелязал, че по друга причина трябва да изостави това гледище, но не съзнава, че достигнатото познание е неприложимо по отношение на мисленето. Щом съзнае това, той си открива достъпа към другото познание, че в мисленето и чрез мисленето трябва да опознае онова, за което човекът явно се прави на сляп, вмъквайки между света и себе си живота на представите. От лице, което авторът на тази книга цени много, му бе отправен упрекът, че с мнението си за мисленето заставал на позициите на един наивен реализъм на мисленето, какъвто бил налице, когато действителният свят и светът на представите биват смятани за едно и също.
Но авторът на настоящото изложение счита, че тъкмо в него е показал, че за мисленето валидността на този „наивен реализъм" произтича по необходимост от едно непредубедено наблюдение на мисленето; и че невалидният в друго отношение наивен реализъм се превъзмогва чрез опознаване на истинската същност на мисленето.
към текста >>
5.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Ако поиска да изгради една наука, наивният
реализъм
ще я вижда изцяло като точно описание на възприятийното съдържание.
Ако поиска да изгради една наука, наивният реализъм ще я вижда изцяло като точно описание на възприятийното съдържание.
За наивния реализъм понятията са само средство към целта. Те съществуват, за да създават идеални еквивалентни образи на възприятията. За самите неща те не означават нищо. Реални за наивния реалист са единствено отделните лалета, които биват виждани или могат да бъдат видени; за него идеята за лале е нещо абстрактно - нереален мисловен образ, който душата си е съставила от общите за всички лалета белези.
към текста >>
За наивния
реализъм
понятията са само средство към целта.
Ако поиска да изгради една наука, наивният реализъм ще я вижда изцяло като точно описание на възприятийното съдържание.
За наивния реализъм понятията са само средство към целта.
Те съществуват, за да създават идеални еквивалентни образи на възприятията. За самите неща те не означават нищо. Реални за наивния реалист са единствено отделните лалета, които биват виждани или могат да бъдат видени; за него идеята за лале е нещо абстрактно - нереален мисловен образ, който душата си е съставила от общите за всички лалета белези.
към текста >>
Наивният
реализъм
с неговия принцип за реалност на всичко възприемано се опровергава от опита, който учи, че съдържанието на възприятията има преходен характер.
Наивният реализъм с неговия принцип за реалност на всичко възприемано се опровергава от опита, който учи, че съдържанието на възприятията има преходен характер.
Вижданото от мен лале днес е действително, но след година то ще е изчезнало в небитието. Утвърдилото се у мен е родът лале. Но за наивния реализъм този род е „само" идея, а не действителност. Така този светоглед изпада в положението да вижда как реалностите му се появяват и изчезват, докато считаното от него за нереално фактически се утвърждава спрямо реалното. Следователно наред с възприятията наивният реализъм трябва да признае валидността и на нещо идеално.
към текста >>
Но за наивния
реализъм
този род е „само" идея, а не действителност.
Наивният реализъм с неговия принцип за реалност на всичко възприемано се опровергава от опита, който учи, че съдържанието на възприятията има преходен характер. Вижданото от мен лале днес е действително, но след година то ще е изчезнало в небитието. Утвърдилото се у мен е родът лале.
Но за наивния реализъм този род е „само" идея, а не действителност.
Така този светоглед изпада в положението да вижда как реалностите му се появяват и изчезват, докато считаното от него за нереално фактически се утвърждава спрямо реалното. Следователно наред с възприятията наивният реализъм трябва да признае валидността и на нещо идеално. Той трябва да допусне наличието на същности, които не могат да се възприемат сетивно. Противоречието със себе си той избягва, представяйки си тяхната форма на битие като аналогична на тази на сетивните обекти. Такива хипотетично приемани реалности са невидимите сили, чрез които сетивно възприеманите неща си въздействат взаимно.
към текста >>
Следователно наред с възприятията наивният
реализъм
трябва да признае валидността и на нещо идеално.
Наивният реализъм с неговия принцип за реалност на всичко възприемано се опровергава от опита, който учи, че съдържанието на възприятията има преходен характер. Вижданото от мен лале днес е действително, но след година то ще е изчезнало в небитието. Утвърдилото се у мен е родът лале. Но за наивния реализъм този род е „само" идея, а не действителност. Така този светоглед изпада в положението да вижда как реалностите му се появяват и изчезват, докато считаното от него за нереално фактически се утвърждава спрямо реалното.
Следователно наред с възприятията наивният реализъм трябва да признае валидността и на нещо идеално.
Той трябва да допусне наличието на същности, които не могат да се възприемат сетивно. Противоречието със себе си той избягва, представяйки си тяхната форма на битие като аналогична на тази на сетивните обекти. Такива хипотетично приемани реалности са невидимите сили, чрез които сетивно възприеманите неща си въздействат взаимно. Едно такова нещо е наследствеността, която проявява действието си извън рамките на индивида и на чиято основа от индивида се развива нов, подобен нему индивид, чрез което родът се запазва. Едно такова нещо е жизнен принцип - душата, която пронизва органичното тяло и за която в наивното съзнание винаги е налице понятие, образувано по аналогия на сетивните реалности.
към текста >>
Без такива предположения светът на наивния
реализъм
би се разпаднал в едно несвързано помежду си струпване от възприятия без взаимни отношения, което не се обединява в единство.
Без такива предположения светът на наивния реализъм би се разпаднал в едно несвързано помежду си струпване от възприятия без взаимни отношения, което не се обединява в единство.
Ясно е обаче, че до такава постановка наивният реализъм може да стигне само чрез известна непоследователност. Ако иска да остане верен на принципа си, че реално е само възприеманото, той не бива да допуска наличие на реалност, когато не се възприема нищо. Всъщност хипотезата за невъзприемаемите сили, чието действие изхожда от възприемаеми неща, е неоправдана от гледище на наивния реализъм. И тъй като не познава други реалности, той съоръжава хипотетичните си сили с възприятийно съдържание. Следователно той прилага една форма на битие (наличието на възприятия) към област, в която му липсва средството, което единствено трябва да свидетелствува за тази форма на битие: Сетивното възприятие.
към текста >>
Ясно е обаче, че до такава постановка наивният
реализъм
може да стигне само чрез известна непоследователност.
Без такива предположения светът на наивния реализъм би се разпаднал в едно несвързано помежду си струпване от възприятия без взаимни отношения, което не се обединява в единство.
Ясно е обаче, че до такава постановка наивният реализъм може да стигне само чрез известна непоследователност.
Ако иска да остане верен на принципа си, че реално е само възприеманото, той не бива да допуска наличие на реалност, когато не се възприема нищо. Всъщност хипотезата за невъзприемаемите сили, чието действие изхожда от възприемаеми неща, е неоправдана от гледище на наивния реализъм. И тъй като не познава други реалности, той съоръжава хипотетичните си сили с възприятийно съдържание. Следователно той прилага една форма на битие (наличието на възприятия) към област, в която му липсва средството, което единствено трябва да свидетелствува за тази форма на битие: Сетивното възприятие.
към текста >>
Всъщност хипотезата за невъзприемаемите сили, чието действие изхожда от възприемаеми неща, е неоправдана от гледище на наивния
реализъм
.
Без такива предположения светът на наивния реализъм би се разпаднал в едно несвързано помежду си струпване от възприятия без взаимни отношения, което не се обединява в единство. Ясно е обаче, че до такава постановка наивният реализъм може да стигне само чрез известна непоследователност. Ако иска да остане верен на принципа си, че реално е само възприеманото, той не бива да допуска наличие на реалност, когато не се възприема нищо.
Всъщност хипотезата за невъзприемаемите сили, чието действие изхожда от възприемаеми неща, е неоправдана от гледище на наивния реализъм.
И тъй като не познава други реалности, той съоръжава хипотетичните си сили с възприятийно съдържание. Следователно той прилага една форма на битие (наличието на възприятия) към област, в която му липсва средството, което единствено трябва да свидетелствува за тази форма на битие: Сетивното възприятие.
към текста >>
Този вътрешно противоречив светоглед води до метафизическия
реализъм
.
Този вътрешно противоречив светоглед води до метафизическия реализъм.
Наред с възприемаемата действителност последният построява и една невъзприемаема, която си представя като аналогична на първата. Ето защо метафизическият реализъм по необходимост е дуализъм.
към текста >>
Ето защо метафизическият
реализъм
по необходимост е дуализъм.
Този вътрешно противоречив светоглед води до метафизическия реализъм. Наред с възприемаемата действителност последният построява и една невъзприемаема, която си представя като аналогична на първата.
Ето защо метафизическият реализъм по необходимост е дуализъм.
към текста >>
Метафизическият
реализъм
предполага наличие на реалност там, където забелязва някаква връзка между възприемаеми неща - доближаване чрез движение, осъзнаване на нещо обективно и т.н.
Метафизическият реализъм предполага наличие на реалност там, където забелязва някаква връзка между възприемаеми неща - доближаване чрез движение, осъзнаване на нещо обективно и т.н.
Забелязаната от него връзка той може обаче да изрази само чрез мисленето, но не и да я възприеме. Идейната връзка своеволно бива превръщана в подобие на възприемаемото. Така за това мисловно направление реалният свят е съставен от обекти на възприемането, които - бидейки във вечно развитие - се появяват и изчезват и от невъзприемаеми сили, които произвеждат обектите на възприемането и които са трайното.
към текста >>
Метафизическият
реализъм
представлява една изпълнена с противоречия смесица от наивен
реализъм
и идеализъм.
Метафизическият реализъм представлява една изпълнена с противоречия смесица от наивен реализъм и идеализъм.
Неговите хипотетични сили са невъзприемаеми същности, с възприятийни качества. Извън сферата на света, за чиято форма на съществуване познавателно средство намира във възприемането, той се е решил да приеме валидността на още една сфера, в която това средство не функционира и която може да се разкрие само чрез мисленето. Но като равноправен фактор, редом с възприятието, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на битието, а именно понятието (идеята). Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието. Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения.
към текста >>
Ако от метафизическия
реализъм
бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения.
Метафизическият реализъм представлява една изпълнена с противоречия смесица от наивен реализъм и идеализъм. Неговите хипотетични сили са невъзприемаеми същности, с възприятийни качества. Извън сферата на света, за чиято форма на съществуване познавателно средство намира във възприемането, той се е решил да приеме валидността на още една сфера, в която това средство не функционира и която може да се разкрие само чрез мисленето. Но като равноправен фактор, редом с възприятието, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на битието, а именно понятието (идеята). Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието.
Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения.
Така метафизическият реализъм се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта. Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип.
към текста >>
Така метафизическият
реализъм
се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта.
Неговите хипотетични сили са невъзприемаеми същности, с възприятийни качества. Извън сферата на света, за чиято форма на съществуване познавателно средство намира във възприемането, той се е решил да приеме валидността на още една сфера, в която това средство не функционира и която може да се разкрие само чрез мисленето. Но като равноправен фактор, редом с възприятието, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на битието, а именно понятието (идеята). Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието. Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения.
Така метафизическият реализъм се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта.
Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип.
към текста >>
Когато метафизическият
реализъм
твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане.
Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане.
Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка. За връзка на силите може да става дума само в рамките на света на възприятията (сферата на осезанието), но не и извън него.
към текста >>
Когато метафизическият
реализъм
заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка.
Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане.
Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка.
За връзка на силите може да става дума само в рамките на света на възприятията (сферата на осезанието), но не и извън него.
към текста >>
Характеризирания по-горе светоглед, в който метафизическият
реализъм
в крайна сметка се влива, щом се отърси от противоречивите си елементи, ще наречем монизъм, понеже той обединява едностранчивия
реализъм
и идеализма в едно по-висше единство.
Характеризирания по-горе светоглед, в който метафизическият реализъм в крайна сметка се влива, щом се отърси от противоречивите си елементи, ще наречем монизъм, понеже той обединява едностранчивия реализъм и идеализма в едно по-висше единство.
към текста >>
За наивния
реализъм
реалният свят е съвкупност от обекти на възприемането; за метафизическия
реализъм
реалност освен на възприятията се полага и на невъзприемаемите сили; на мястото на силите монизмът поставя идейните взаимовръзки, получавани чрез мисленето.
За наивния реализъм реалният свят е съвкупност от обекти на възприемането; за метафизическия реализъм реалност освен на възприятията се полага и на невъзприемаемите сили; на мястото на силите монизмът поставя идейните взаимовръзки, получавани чрез мисленето.
Такива взаимовръзки обаче са природните закони. Един природен закон не е нищо друго освен понятиен израз за взаимовръзката на определени възприятия.
към текста >>
Въпросът за границата на познанието съществува единствено за наивния и за метафизическия
реализъм
, които в съдържанието на душата виждат само едно идейно представяне на света.
По такъв начин взаимовръзката на нещата е прекъсната. Чрез мисленето субектът възстановява тази взаимовръзка. Така той отново се вгражда във всемирното цяло. Тъй като единствено чрез нашия субект това цяло се явява разкъсано на мястото между нашето възприятие и нашето понятие, в тяхното съединяване ни е дадено и едно истинско познание. За същества с друг свят на възприятията (например с удвоен брой сетивни органи) прекъсването на взаимовръзката би се появило на друго място, така че възстановяването й също би трябвало да има специфичен за тези същества облик.
Въпросът за границата на познанието съществува единствено за наивния и за метафизическия реализъм, които в съдържанието на душата виждат само едно идейно представяне на света.
За тях намиращото се извън субекта е нещо абсолютно, нещо почиващо на себе си, а съдържанието на субекта е негов образ, който чисто и просто се намира извън това абсолютно нещо. Съвършенството на познанието се опира на по-голямото или по-малкото сходство на образа с абсолютния обект. Едно същество с по-малък брой сетива, отколкото са човешките, ще възприеме по-малко, докато друго с по-голям брой сетива ще възприеме повече от света. Оттук първото ще има по-несъвършено познание от второто.
към текста >>
Метафизическият
реализъм
е длъжен да се запита: - От какво се дава това, което е дадено като възприятие; от какво се афектира субектът?
Метафизическият реализъм е длъжен да се запита: - От какво се дава това, което е дадено като възприятие; от какво се афектира субектът?
към текста >>
Метафизическият
реализъм
се вижда също така затруднен, ако рече да обясни сходството на образите на света у различните човешки индивиди.
Метафизическият реализъм се вижда също така затруднен, ако рече да обясни сходството на образите на света у различните човешки индивиди.
Той трябва да се запита: как се получава така, че образът на света, който изграждам от моето субективно определено възприятие и от моите понятия, съвпада с образа, който някой друг човешки индивид изгражда от същите два субективни фактора? Как въобще е възможно по моя субективен образ на света да съдя за образа на света у друг човек? Метафизическият реалист вярва, че може да изведе сходството при субективните образи на света от това, че хората на практика се споразумяват помежду си. От сходството на тези образи на света той по-нататък вади заключение за еднаквостта на индивидуалните духове, които лежат в основата на отделните човешки субекти на възприемането или на „Азовете сами в себе си", лежащи в основата на субектите.
към текста >>
Индуктивното заключение представлява методическа основа на съвременния метафизически
реализъм
.
Индуктивното заключение представлява методическа основа на съвременния метафизически реализъм.
Имало е времена, когато се е вярвало, че от понятията може да се извлече нещо, което да не е повече понятие. Вярвало се е, че чрез понятията могат да се познаят метафизическите реални същности, от които метафизическият реализъм някога се е нуждаел. Днес този вид философски разсъждения вече са превъзмогнати. Но за сметка на това се приема, че от достатъчно голям брой възприятийни факти могат да се правят изводи за характера на нещото само за себе си, което лежи в основата на тези факти. Днес се мисли, че метафизическото може да се извлече от възприятията, както по-преди от понятието.
към текста >>
Вярвало се е, че чрез понятията могат да се познаят метафизическите реални същности, от които метафизическият
реализъм
някога се е нуждаел.
Индуктивното заключение представлява методическа основа на съвременния метафизически реализъм. Имало е времена, когато се е вярвало, че от понятията може да се извлече нещо, което да не е повече понятие.
Вярвало се е, че чрез понятията могат да се познаят метафизическите реални същности, от които метафизическият реализъм някога се е нуждаел.
Днес този вид философски разсъждения вече са превъзмогнати. Но за сметка на това се приема, че от достатъчно голям брой възприятийни факти могат да се правят изводи за характера на нещото само за себе си, което лежи в основата на тези факти. Днес се мисли, че метафизическото може да се извлече от възприятията, както по-преди от понятието. Имайки понятията с прозрачна яснота пред себе си, се е вярвало, че от тях с абсолютна сигурност може да се изведе и метафизическото. Възприятията не съществуват с еднакво прозрачна яснота.
към текста >>
6.
10. РЕАЛНОСТТА НА СВОБОДАТА - ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА
GA_4 Философия на свободата
Оттук според принципа на наивния
реализъм
, реално е всичко, което може да се възприеме, чувството е гаранция за реалността на собствената личност.
Ние отнасяме възприятията към себе си не само идейно, не само чрез понятието, но и - както видяхме - чрез чувството. Следователно ние не сме същества с чисто понятийно жизнено съдържание. В емоционалния живот наивният реалист дори вижда един по-реален живот на личността, отколкото в чисто идейния елемент на знанието. И от своя гледна точка той е напълно прав, когато си представя нещата по този начин. От страна на субекта чувството отпърво е съвсем същото, каквото е възприятието от обективна страна.
Оттук според принципа на наивния реализъм, реално е всичко, което може да се възприеме, чувството е гаранция за реалността на собствената личност.
Но според описания тук монизъм чувството трябва да получи същото допълнение, което е необходимо на възприятието, ако то трябва да се представи като съвършена реалност. За този монизъм чувството е нещо не напълно реално: в първата форма, в която ни е дадено, то още не съдържа своя втори фактор - понятието или идеята. Затова и навред в живота чувстването, както и възприемането, настъпва преди познаването. Ние по-напред се чувстваме съществуващи и едва в течение на постепенното развитие се добираме до точката, където в смътно усещаното собствено съществуване у нас се появява понятието за нашето себе. Но онова, което за нас се появява едва по-късно, първоначално е неразделно свързано с чувството.
към текста >>
Въпреки това наивният
реализъм
и тук ще смята, че пред себе си има едно далеч по-реално битие, отколкото достижимото чрез мисленето.
Въпреки това наивният реализъм и тук ще смята, че пред себе си има едно далеч по-реално битие, отколкото достижимото чрез мисленето.
Във волята той ще съзре елемент, при който непосредствено забелязва как нещо става или бива причинявано, противоположно на мисленето, което обхваща ставането едва в понятия. За един такъв възглед, извършваното от Аза чрез неговата воля представлява непосредствено изживяван процес. Застъпникът на тази философия смята, че във волята действително е доловил една част от всемирния процес. Според него, докато другите процеси може да проследява само чрез възприемане отвън, в своята воля той съвсем непосредствено изживява един реален процес. За него формата на битие, в която волята му се явява в рамките на неговото себе, се превръща в реален принцип на действителността.
към текста >>
С други думи, мистиката на чувството и философията на волята са наивен
реализъм
, защото се придържат към тезата, че реално е непосредствено възприеманото.
Редом с идейният принцип на битието те постулират и един реален принцип. В това имат известно право. Но доколкото за така наречените реални принципи ние разполагаме само с възприемането като концептуално средство, твърдението на мистиката на чувството и на философията на волята е тъждествено с възгледа, че имаме два източника на познанието: мисленето и възприемането, което в чувството и волята се проявява като индивидуално изживяване. Понеже при тези светогледи еманациите на единия източник - изживяванията - не могат да бъдат приети пряко в еманациите на другия - мисленето, двата начина на познание - възприемане и мислене - остават да съществуват успоредно без по-висше опосредствуване. Наред с достижимия чрез знанието идеен принцип имало и един подлежащ на изживяване, но не и на мисловно обхващане реален принцип на света.
С други думи, мистиката на чувството и философията на волята са наивен реализъм, защото се придържат към тезата, че реално е непосредствено възприеманото.
В сравнение с изконния наивен реализъм те допускат и непоследователността, че превръщат една определена форма на възприемането (чувстването, респ. волята) в единствено познавателно средство на битието, след като това е възможно само ако се придържат въобще към принципа, че реално е възприеманото. Следователно еднаква познавателна стойност те би трябвало да припишат и на външното възприемане.
към текста >>
В сравнение с изконния наивен
реализъм
те допускат и непоследователността, че превръщат една определена форма на възприемането (чувстването, респ.
В това имат известно право. Но доколкото за така наречените реални принципи ние разполагаме само с възприемането като концептуално средство, твърдението на мистиката на чувството и на философията на волята е тъждествено с възгледа, че имаме два източника на познанието: мисленето и възприемането, което в чувството и волята се проявява като индивидуално изживяване. Понеже при тези светогледи еманациите на единия източник - изживяванията - не могат да бъдат приети пряко в еманациите на другия - мисленето, двата начина на познание - възприемане и мислене - остават да съществуват успоредно без по-висше опосредствуване. Наред с достижимия чрез знанието идеен принцип имало и един подлежащ на изживяване, но не и на мисловно обхващане реален принцип на света. С други думи, мистиката на чувството и философията на волята са наивен реализъм, защото се придържат към тезата, че реално е непосредствено възприеманото.
В сравнение с изконния наивен реализъм те допускат и непоследователността, че превръщат една определена форма на възприемането (чувстването, респ.
волята) в единствено познавателно средство на битието, след като това е възможно само ако се придържат въобще към принципа, че реално е възприеманото. Следователно еднаква познавателна стойност те би трябвало да припишат и на външното възприемане.
към текста >>
Философията на волята се превръща в метафизически
реализъм
, когато пренася волята и в онези сфери на битието, в които нейното пряко изживяване не е възможно, както в собствения субект.
Философията на волята се превръща в метафизически реализъм, когато пренася волята и в онези сфери на битието, в които нейното пряко изживяване не е възможно, както в собствения субект.
Тази философия хипотетично приема един принцип извън субекта, според който субективното изживяване е единственият критерий за реалност. Като метафизически реализъм философията на волята попада под изразената в предходната глава критика, която трябва да обори противоречивия момент във всеки метафизически реализъм и да признае, че волята само дотолкова е общ всемирен процес, доколкото идейно се отнася към останалия свят.
към текста >>
Като метафизически
реализъм
философията на волята попада под изразената в предходната глава критика, която трябва да обори противоречивия момент във всеки метафизически
реализъм
и да признае, че волята само дотолкова е общ всемирен процес, доколкото идейно се отнася към останалия свят.
Философията на волята се превръща в метафизически реализъм, когато пренася волята и в онези сфери на битието, в които нейното пряко изживяване не е възможно, както в собствения субект. Тази философия хипотетично приема един принцип извън субекта, според който субективното изживяване е единственият критерий за реалност.
Като метафизически реализъм философията на волята попада под изразената в предходната глава критика, която трябва да обори противоречивия момент във всеки метафизически реализъм и да признае, че волята само дотолкова е общ всемирен процес, доколкото идейно се отнася към останалия свят.
към текста >>
7.
11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
GA_4 Философия на свободата
Такива чувства са например чувството за срам, гордостта, чувството за чест, смирението, разкаянието, съчувствието, чувството за отмъщение и благодарност, пиететът, верността, чувството на обич и дълг.*/* Пълен списък на принципите на нравствеността е приведен (от гледна точка на метафизическия
реализъм
) във „Феноменология на нравственото съзнание" от Едуард фон Хартман.
Втората сфера на човешкия живот е чувстването. Към възприятията от външния свят се присъединяват определени чувства. Тези чувства могат да станат движещи сили на действията. При вида на гладуващ човек съчувствието ми към него може да представлява движеща сила за моите действия.
Такива чувства са например чувството за срам, гордостта, чувството за чест, смирението, разкаянието, съчувствието, чувството за отмъщение и благодарност, пиететът, верността, чувството на обич и дълг.*/* Пълен списък на принципите на нравствеността е приведен (от гледна точка на метафизическия реализъм) във „Феноменология на нравственото съзнание" от Едуард фон Хартман.
- Б. а./
към текста >>
8.
12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
GA_4 Философия на свободата
Висша степен на развитие на наивния
реализъм
в областта на нравствеността е тази, при която нравствената заповед (нравствената идея) се отделя от каквото и да било чуждо същество и хипотетично се представя като абсолютна сила в собствената вътрешност.
Висша степен на развитие на наивния реализъм в областта на нравствеността е тази, при която нравствената заповед (нравствената идея) се отделя от каквото и да било чуждо същество и хипотетично се представя като абсолютна сила в собствената вътрешност.
Онова, което човекът отпърво е чул като външен Божи глас, сега го дочува като самостоятелна сила вътре в себе си и говори за този вътрешен глас, като го отъждествява със съвестта.
към текста >>
Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия
реализъм
, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното.
По този начин обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми. Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си.
Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното.
Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм. Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека. Налице са различни възможности. Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него. В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия.
към текста >>
Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически
реализъм
.
По този начин обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми. Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си. Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното.
Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм.
Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека. Налице са различни възможности. Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него. В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси.
към текста >>
Произхода на нравствеността той (метафизическият
реализъм
) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека.
По този начин обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми. Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си. Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното. Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм.
Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека.
Налице са различни възможности. Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него. В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси. Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм.
към текста >>
За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия
реализъм
, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява.
Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание. Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството. „Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871). Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен. Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното.
За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява.
към текста >>
Както наивният
реализъм
, така и този метафизически
реализъм
неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи.
Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи.
Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си".
към текста >>
Наивният
реализъм
умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си".
Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи.
Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си".
към текста >>
Монизмът ще трябва да признае частичната правота на наивния
реализъм
, защото той признава правотата на света на възприятията.
Монизмът ще трябва да признае частичната правота на наивния реализъм, защото той признава правотата на света на възприятията.
Който не е способен да произвежда нравствените идеи чрез интуиция, той трябва да ги приема от други хора. Доколкото човекът приема нравствените си принципи отвън, той действително е несвободен. Но монизмът придава на идеята и на възприятието еднакво значение. А идеята може да се появи в човешкия индивид. Доколкото човекът следва подтиците си от тази страна, той се чувства свободен.
към текста >>
9.
18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Възможно било само третото становище - трансценденталният
реализъм
.
Така отпърво се ставало трансцендентален идеалист. Но тогава трябвало да се отхвърли, че в даден момент в човешкото съзнание може да се появи следа от някакво „нещо само за себе си". А по този начин, ако се процедира достатъчно последователно, не се избягвало от абсолютния илюзионизъм. Защото за нас светът, пред който заставаме, се превръщал просто в сбор от обекти на съзнанието, и то само от обекти на собственото съзнание. В такъв случай сме бивали принудени да си мислим, че и другите хора присъстват единствено в съдържанието на собственото ни съзнание, което е абсурд.
Възможно било само третото становище - трансценденталният реализъм.
Той приемал наличието на „неща сами за себе си", но в непосредственото изживяване съзнанието не можело да има нищо общо с тях. По неосъзнаван начин те предизвиквали отвъд човешкото съзнание появата на обекти на съзнанието в него. До тези „неща сами за себе си" можело да се стигне само чрез заключение от изживяваното, но именно под формата на представи, съдържание на съзнанието. Във въпросната статия Едуард фон Хартман твърди, че един „гносеологичен монизъм", за какъвто той представя моето становище, трябвало всъщност да се присъедини към едно от трите становища, ала не го правел само защото не си давал истинска сметка за последствията от своите предпоставки. По-нататък в статията се казва: „Ако искаме да узнаем към кое гносеологично становище принадлежи един така наречен гносеологичен монизъм, необходимо е само да му поставим няколко въпроса и да изискаме от него отговора им.
към текста >>
Ако отговорът гласи, че са непрекъснати, тогава имаме работа с някаква форма на наивния
реализъм
.
1. Дали в наличието си нещата са прекъснати или непрекъснати.
Ако отговорът гласи, че са непрекъснати, тогава имаме работа с някаква форма на наивния реализъм.
Ако гласи, че са прекъснати, налице е трансцендентален идеализъм. Но ако отговорът гласи, че те, от една страна (като съдържания на абсолютното съзнание или като несъзнателни представи, или пък като възприятийни възможности), са непрекъснати, а от друга страна (като съдържания на ограниченото съзнание) - прекъснати, тогава установяваме трансцендентален реализъм;
към текста >>
Но ако отговорът гласи, че те, от една страна (като съдържания на абсолютното съзнание или като несъзнателни представи, или пък като възприятийни възможности), са непрекъснати, а от друга страна (като съдържания на ограниченото съзнание) - прекъснати, тогава установяваме трансцендентален
реализъм
;
1. Дали в наличието си нещата са прекъснати или непрекъснати. Ако отговорът гласи, че са непрекъснати, тогава имаме работа с някаква форма на наивния реализъм. Ако гласи, че са прекъснати, налице е трансцендентален идеализъм.
Но ако отговорът гласи, че те, от една страна (като съдържания на абсолютното съзнание или като несъзнателни представи, или пък като възприятийни възможности), са непрекъснати, а от друга страна (като съдържания на ограниченото съзнание) - прекъснати, тогава установяваме трансцендентален реализъм;
към текста >>
Знам, че трансценденталният реалист означава това като връщане към наивния
реализъм
.
Само че всяко от лицата първоначално притежава както за себе си, така и за другото лице, само нереалния образ на възприятието. Налице са четири такива образа, при чието присъствие в мисловните дейности на двете лица протича обхващането на действителността. С тази мисловна дейност всяко от лицата разширява сферата на своето съзнание - в нея оживява сферата на другото, и на собственото съзнание. В миговете на такова оживяване лицата, както по време на сън, не са затворени в своето съзнание. Само че в останалите мигове съзнанието за това сливане с другия отново се появява, така че при мисловното изживяване съзнанието на всяко отделно лице обхваща себе си и другия.
Знам, че трансценденталният реалист означава това като връщане към наивния реализъм.
Но в тази книга вече посочих, че наивният реализъм запазва правото си по отношение на изживяното мислене. Трансценденталният реалист изобщо не се занимава с истинското положение на нещата при процеса на познанието; той се изолира от него посредством мрежа от мисловни конструкции и се заплита в нея. Освен това застъпваният във „Философия на свободата" монизъм не би трябвало да се нарича „гносеологичен", а - ако ще се търси някакво прецизиране - монизъм на мисълта. Едуард фон Хартман не е успял да схване всичко това. Вместо да вникне в спецификата на изложеното във „философия на свободата", той заявява: аз по-скоро бих се опитал да съчетая Хегеловия универсалистичен панлогизъм с Хюмовия индивидуалистичен феноменализъм (срв.
към текста >>
Но в тази книга вече посочих, че наивният
реализъм
запазва правото си по отношение на изживяното мислене.
Налице са четири такива образа, при чието присъствие в мисловните дейности на двете лица протича обхващането на действителността. С тази мисловна дейност всяко от лицата разширява сферата на своето съзнание - в нея оживява сферата на другото, и на собственото съзнание. В миговете на такова оживяване лицата, както по време на сън, не са затворени в своето съзнание. Само че в останалите мигове съзнанието за това сливане с другия отново се появява, така че при мисловното изживяване съзнанието на всяко отделно лице обхваща себе си и другия. Знам, че трансценденталният реалист означава това като връщане към наивния реализъм.
Но в тази книга вече посочих, че наивният реализъм запазва правото си по отношение на изживяното мислене.
Трансценденталният реалист изобщо не се занимава с истинското положение на нещата при процеса на познанието; той се изолира от него посредством мрежа от мисловни конструкции и се заплита в нея. Освен това застъпваният във „Философия на свободата" монизъм не би трябвало да се нарича „гносеологичен", а - ако ще се търси някакво прецизиране - монизъм на мисълта. Едуард фон Хартман не е успял да схване всичко това. Вместо да вникне в спецификата на изложеното във „философия на свободата", той заявява: аз по-скоро бих се опитал да съчетая Хегеловия универсалистичен панлогизъм с Хюмовия индивидуалистичен феноменализъм (срв. бележката на стр.71 от посоченото списание).
към текста >>
10.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Великолепната гъвкава телесност, дръзкият
реализъм
и безнравствеността, присъща на елините, са били необходимост, не нещо естествено.
167) четем описанието на това, което той дължи на римляните: „На гърците не дължа никакви силни сродни впечатления и да го кажа направо, те не могат да бъдат за нас това, което са римляните. Човек не учи от гърците. Тяхната природа е твърде чужда, те са също така твърде променливи, за да действат императивно и „класически“. Кой би учил писане при един грък? Кой би учил това без римляните?...
Великолепната гъвкава телесност, дръзкият реализъм и безнравствеността, присъща на елините, са били необходимост, не нещо естествено.
Това е дошло по-късно, не е било от самото начало там. И с празници и изкуства човек не е искал нищо друго освен да се почувства добре, да покаже, че е добре. Това са средства човек да се самовъзвеличае, при определени обстоятелствата да създаде страх от себе си... Да съдим гърците по немски маниер според техните философи е като да се използват еснафските сократови школи за обясняване на това, което е в основата си елинско... Философите са декадентите на елинизма...“ Може да се добие пълна яснота за някои Ницшеви изложения, когато фактът, че философските му мисли се основават на себенаблюдение, се свърже с идеята, че тази личност не е хармонична, а раздвоена. Тази раздвоеност той внася в своето обяснение на света. Той има предвид себе си, когато казва: „Трябва ли ние, артистите, да признаем, че в нас е налице едно фатално различие, че нашият вкус, а от друга страна, и нашата творческа сила стоят сами по един чуден начин, остават да стоят сами и имат собствен растеж - искам да кажа, напълно различна степен на старост, на младост, зрялост, крехкост, гнилост?
към текста >>
11.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ 1910
GA_13 Въведение в Тайната наука
би счел това за „наивен
реализъм
", който още не е стигнал до „изработването на понятия" и т.н., а представители на модерния прагматизъм като Уйлям Джеймс и Фердинант Шилер биха сметнали, че е премината мярката на „истинските представи", които „ние считаме за валидни, поставяме в действие и можем да верифицираме".
Движен от същия мотив, както по-горе, и въпреки възможните недоразумения, произтичащи от него, авторът и тук би желал да изтъкне нещо лично. Той започна да изучава Кант на 16 годишна възраст; а днес наистина смята, че може да разсъждава върху изнесените в „Тайната Наука" факти, и то напълно обективно, тъкмо от гледището на Кант. Следователно, и от тази страна, авторът би имал основание да остави книгата ненаписана, ако не знаеше кое би накарало един философ да я намери за наивна, прибягвайки до критическия мащаб на съвременната епоха. Тук става наистина ясно, как в смисъла на Кант са надхвърлени границите на възможното познание; Хербарт напр.
би счел това за „наивен реализъм", който още не е стигнал до „изработването на понятия" и т.н., а представители на модерния прагматизъм като Уйлям Джеймс и Фердинант Шилер биха сметнали, че е премината мярката на „истинските представи", които „ние считаме за валидни, поставяме в действие и можем да верифицираме".
Човек може да е наясно за тези неща и въпреки това, а може би тъкмо поради това, да се заеме с написването на тази книга. Авторът е анализирал различните философски системи в своите трудове „Теорията на познанието и Гьотевия светоглед", „Истина и наука", „Философия на свободата", „Гьотевия светоглед", „Възгледите за света и за живота през 19 век", „Загадки на философията".
към текста >>
12.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и
реализъм
, стр. 13/.
Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие. Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността. Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия. Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо.
Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/.
Обаче от изложението на тези мислители става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на мислителния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам. Въпреки че тези мислители вземат своята изходна точка от Кант, който би искал да бъде за тях повод да считат мисълта като нещо, което живее само в душата и вън от истинската действителност, при тях проличава схващането за носещата сила на мисълта. При тях мисълта е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага на мислители, които се отдават на нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния свят. Следователно в този философски начин на мислене мисълта се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз. При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие".
към текста >>
13.
63. 3. Привидно угасване на духовното познание в ново време
GA_26 Мистерията на Михаил
В истински развития по-нататък
реализъм
до естественонаучния номинализъм трябва да застане един път на познанието, който показва, че в човечеството не е угаснало познанието на духовното, а то може отново да навлезе в човешкото развитие в един нов възход от новоразкритите извори на човешката душа.
Хората ще стигнат до тази действителност, когато Антропософията ще намери пътя до идеите до изживява нето на Духа в идеите.
В истински развития по-нататък реализъм до естественонаучния номинализъм трябва да застане един път на познанието, който показва, че в човечеството не е угаснало познанието на духовното, а то може отново да навлезе в човешкото развитие в един нов възход от новоразкритите извори на човешката душа.
към текста >>
14.
V. Научни изследвания (Учение за цветовете, оптика)
GA_28 Моят жизнен път
Сега пред душата ми застана противоположността между номинализъм и
реализъм
, както се е формирала в рамките на схоластиката.
Така за мен светлината стана реална същност в сетивния свят, която обаче сама по себе си не е възприемаема за сетивата.
Сега пред душата ми застана противоположността между номинализъм и реализъм, както се е формирала в рамките на схоластиката.
Реалистите твърдяха, че понятията са нещо същностно, което живее в нещата и се извлича от тях само от човешкото познание. Номиналистите, напротив, разглеждаха понятията единствено като измислени от хората названия за обобщение на многообразието в нещата, които обаче нямат собствено битие в тях. Усещах, че звуковите преживявания би трябвало да се разглеждат номиналистически, а преживяванията, явяващи се благодарение на светлината – реалистически. С подобна ориентация пристъпих към оптиката на физиците. Трябваше да отхвърля много неща в нея.
към текста >>
15.
XIX. Въпроси на познанието – граници на познанието; сред хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Такива „гледни точки“ като материализъм,
реализъм
, идеализъм, спиритуализъм, каквито се развиват в обширни теории от абстрактно ориентирани личности във физическия свят, за да се придаде значение на тези неща, не представляват никакъв интерес за познавача на свръхсетивното.
Това беше истинско, дадено ми от живота и съдбата душевно упражнение за преодоляване на абстрактното интелектуално съждение „или-или“. Това съждение поставя пред душата граници пред свръхсетивния свят. В него не съществуват същества и процеси, даващи повод за такова „или-или“. По отношение на свръхсетивното следва да сме многостранни. Трябва да се учим не само теоретично, а да си изградим навика да възприемаме всичко в глъбините на душевния си живот, да разглеждаме всичко от най-разнообразни гледни точки.
Такива „гледни точки“ като материализъм, реализъм, идеализъм, спиритуализъм, каквито се развиват в обширни теории от абстрактно ориентирани личности във физическия свят, за да се придаде значение на тези неща, не представляват никакъв интерес за познавача на свръхсетивното.
Той знае, че материализмът например не може да бъде нищо друго освен поглед върху света от тази гледна точка, от която той се разкрива в материалните явления.
към текста >>
16.
7. СЕДМА ЛЕКЦИЯ, 9 юни 1912
GA_137 Човекът в светлината на окултизма
И ние изобщо не трябва да вярваме на днешните материалистично настроени хора, когато те упрекват теософите във склонност към фантазиране, а приписват
реализъм
и прозорливост единствено на себе си.
Твърденията на материалистичната наука, че хората и без друго биха стигнали до обожествяване на Слънцето, са чисто фантазьорство и бълнуване. Когато официалната материалистична наука говори, че тази или онази част от хората са станали поклонници на Слънцето всичко това е чисто фантазьорство.
И ние изобщо не трябва да вярваме на днешните материалистично настроени хора, когато те упрекват теософите във склонност към фантазиране, а приписват реализъм и прозорливост единствено на себе си.
Когато материализмът стига до там, да твърди, че определени хора изведнъж са станали поклонници на Слънцето, то несъмнено фантастната склонност е негова, а не на теософията. Да, така си фантазира материалистичната наука и си представя, че при едни или други обстоятелства, хората са деградирали до там, че да се молят на Слънцето. А в действителност окултните кандидати бяха тези посветени, които отиваха напълно съзнателно при определени племена и народи, и то след като предварително знаеха: тук ние имаме работа с такива хора, които зачитат куража, непоколебимата твърдост и смелостта качества, свързани със средния човек; и ние трябва да научим тези хора, че в свръхсетивния свят много ясно може да се установи, как този среден човек е една пряка последица от действието на Слънцето. И тогава тези окултни посветени се обръщаха към хората, в които доминираше средният човек, отклоняваха ги от простото им благоразположение, от телесното здраве и ги насочваха към молитвената съсредоточеност. Те тласнаха тези хора към обожествяване на Слънцето.
към текста >>
17.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, 21. Януари 1914 г.
GA_151 Човешката и космическата мисъл
През Средновековието въпросът „
реализъм
или номинализъм” стана твърде болезнен за теолозите и той засягаше една област, която почти не вълнува днешните мислители.
През Средновековието въпросът „реализъм или номинализъм” стана твърде болезнен за теолозите и той засягаше една област, която почти не вълнува днешните мислители.
Защото по времето, когато възникна въпросът „реализъм или номинализъм”, между 11. и 13. столетие, това беше едно от най-важните неща за християнска Европа – въпросът за „трите лица”, Отец, Син и Светия Дух, образуващи едно божествено същество, което обаче включваше в себе си тези три лица. И номиналистите твърдяха: - Тези три божествени лица съществуват само изолирани едно от друго, „Отецът” сам за себе си, „Синът” сам за себе си, „Духът” сам за себе си; и когато говорим за един общ Бог, който включва в себе си „трите лица”, това е само едно име за тях трите. – Така номинализмът отхвърляше единството на Троицата, и номиналистите, за разлика от реалистите, намираше единството на Троицата не само за логически абсурдно, но и за езическо, докато реалистите настояваха, че „трите лица” са свързани в едно реално, а не въображаемо единство.
към текста >>
Защото по времето, когато възникна въпросът „
реализъм
или номинализъм”, между 11.
През Средновековието въпросът „реализъм или номинализъм” стана твърде болезнен за теолозите и той засягаше една област, която почти не вълнува днешните мислители.
Защото по времето, когато възникна въпросът „реализъм или номинализъм”, между 11.
и 13. столетие, това беше едно от най-важните неща за християнска Европа – въпросът за „трите лица”, Отец, Син и Светия Дух, образуващи едно божествено същество, което обаче включваше в себе си тези три лица. И номиналистите твърдяха: - Тези три божествени лица съществуват само изолирани едно от друго, „Отецът” сам за себе си, „Синът” сам за себе си, „Духът” сам за себе си; и когато говорим за един общ Бог, който включва в себе си „трите лица”, това е само едно име за тях трите. – Така номинализмът отхвърляше единството на Троицата, и номиналистите, за разлика от реалистите, намираше единството на Троицата не само за логически абсурдно, но и за езическо, докато реалистите настояваха, че „трите лица” са свързани в едно реално, а не въображаемо единство.
към текста >>
– Такива хора следва да наречем реалисти, а техният мироглед –
реализъм
, въпреки че в случая – за разлика отпреди малко – аз влагам по-друго значение в тази дума.
Несъмнено е само едно: около нас е разположен един свят! Дали в основата му лежи това, което химиците и физиците, ставайки материалисти, наричат атоми, това аз не зная. Аз признавам само света, който се разпростира около мен; него виждам аз, върху него мога да мисля аз! Дали в основата му лежи някакъв дух или не, това не ме интересува особено много. аз се опирам на това, което се разпростира около мен.
– Такива хора следва да наречем реалисти, а техният мироглед – реализъм, въпреки че в случая – за разлика отпреди малко – аз влагам по-друго значение в тази дума.
Както е възможно да се изразходва неимоверно много остроумие в защита на материализма, да се говори много остроумно в защита на материализма и много глупаво в защита на спиритуализма, по същия начин е възможно да се изтъкват остроумни доводи в защита на реализма, който не е нито спиритуализъм, нито материализъм.
към текста >>
18.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 23. Януари 1914 г.
GA_151 Човешката и космическата мисъл
Обаче тази констелация – а именно, когато душата нахлува в по-долните равнища, под линията идеализъм–
реализъм
(Рис.
И така, вие долавяте дълбоката вътрешна закономерност, която съществува между духовния Космос от една страна, и начина, по който човекът стои в този духовен Космос, от друга страна. И ако си послужим със символите на астрологията, които в случая означават нещо съвсем друго, ние бихме искали да кажем: - При Нитче нещата стояха така, че през определен период от неговия живот Венера се намираше в Овен, а после когато тази констелация се промени и Слънцето застана в знака на Телеца – той не можеше да напредва, така че не успя да се придвижи с Марс в знака на Близнаците, а застана в опозиция, т.е. с Марс в знака на Скорпиона. И за последната фаза от неговия философски живот е характерно именно това, че с Марс той стоеше в знака на Скорпиона.
Обаче тази констелация – а именно, когато душата нахлува в по-долните равнища, под линията идеализъм–реализъм (Рис.
13) – може да бъде понесена само, ако човекът се потопи в един духовен мироглед, окултизъм или нещо подобно; в противен случай тази констелация ще има неблагоприятни последици за него. Ето откъде идва трагичната съдба на Нитче. Човекът понася горните констелации, ако по съответен начин успее да се справя с външните отношения на света. Но с това, което лежи под линията идеализъм-реализъм, човекът може да се справи само ако се потопи в духовната наука, нещо, което Нитче не успя да направи. Когато казвам „външните отношения на света” аз имам предвид всичко, което, примерно, може да бъде постигнато чрез възпитанието, чрез външните обстоятелства; всички тези неща са от значение само ако душата се намира над линията идеализъм-реализъм.
към текста >>
Но с това, което лежи под линията идеализъм-
реализъм
, човекът може да се справи само ако се потопи в духовната наука, нещо, което Нитче не успя да направи.
И за последната фаза от неговия философски живот е характерно именно това, че с Марс той стоеше в знака на Скорпиона. Обаче тази констелация – а именно, когато душата нахлува в по-долните равнища, под линията идеализъм–реализъм (Рис. 13) – може да бъде понесена само, ако човекът се потопи в един духовен мироглед, окултизъм или нещо подобно; в противен случай тази констелация ще има неблагоприятни последици за него. Ето откъде идва трагичната съдба на Нитче. Човекът понася горните констелации, ако по съответен начин успее да се справя с външните отношения на света.
Но с това, което лежи под линията идеализъм-реализъм, човекът може да се справи само ако се потопи в духовната наука, нещо, което Нитче не успя да направи.
Когато казвам „външните отношения на света” аз имам предвид всичко, което, примерно, може да бъде постигнато чрез възпитанието, чрез външните обстоятелства; всички тези неща са от значение само ако душата се намира над линията идеализъм-реализъм.
към текста >>
Когато казвам „външните отношения на света” аз имам предвид всичко, което, примерно, може да бъде постигнато чрез възпитанието, чрез външните обстоятелства; всички тези неща са от значение само ако душата се намира над линията идеализъм-
реализъм
.
Обаче тази констелация – а именно, когато душата нахлува в по-долните равнища, под линията идеализъм–реализъм (Рис. 13) – може да бъде понесена само, ако човекът се потопи в един духовен мироглед, окултизъм или нещо подобно; в противен случай тази констелация ще има неблагоприятни последици за него. Ето откъде идва трагичната съдба на Нитче. Човекът понася горните констелации, ако по съответен начин успее да се справя с външните отношения на света. Но с това, което лежи под линията идеализъм-реализъм, човекът може да се справи само ако се потопи в духовната наука, нещо, което Нитче не успя да направи.
Когато казвам „външните отношения на света” аз имам предвид всичко, което, примерно, може да бъде постигнато чрез възпитанието, чрез външните обстоятелства; всички тези неща са от значение само ако душата се намира над линията идеализъм-реализъм.
към текста >>
19.
Как се преодолява душевната нищета на съвремието?
GA_168 Връзката между живите и мъртвите
– „Ние трябва да я разглеждаме като движение за удовлетворяване на свръхсетивните интереси на хората и с това като надрастване на сетивния
реализъм
.
Той казва: Тези, които виждат в нея „само тенденция към синкретизъм и еклектизъм, еквивалент на индивидуални наклонности, я бъркат с още по-съмнителни явления в съвременния живот като суеверия, спиритизъм, привидения, символика и други подобни външни проявления на духовно заиграване с тайните на човешката природа. Но това не е така. Ние се отнасяме към това движение несправедливо, когато отказваме да разпознаем неговите дълбоки вътрешни връзки и ценности.“ Така че ние имаме един доброжелателен човек. Той казва: „Ние трябва да я разбираме, най-малкото в рамките на кръга около Щайнер, най-вече като религиозно движение, макар и не толкова оригинално, колкото синкретично, но насочено към същността на живота“. Надявам се той да прозре и нейната оригиналност, щом е изпълнен с добра воля.
– „Ние трябва да я разглеждаме като движение за удовлетворяване на свръхсетивните интереси на хората и с това като надрастване на сетивния реализъм.
Преди всичко можем да разпознаем в нея движение, което импулсира хората да обмислят своите морални проблеми, да работят за вътрешно прераждане чрез усилено себевъзпитание.“ Както казах, аз не чета това поради някаква сантименталност, но като се имат предвид нещата, казани за антропософията от други гледни точки, не е без значение да се запознаем с критики като тази.
към текста >>
20.
Житейските лъжи на съвременното културно човечество
GA_168 Връзката между живите и мъртвите
Ние би трябвало да го разглеждаме като движение за освобождаване на свръхсетивните интереси на хората и по този начин като надрастване на държащия се за сетивното
реализъм
.
В Цюрих обърнах внимание на един човек, който е добър пример за казаното. Това е човек59, който говори за духовната наука напълно доброжелателно и речта му също така е отпечатана, човек, който има смелостта да разглежда пред една много добре образована публика живеещото в нашето духовно движение вече не като обикновена глупост. Този човек обаче не може да се въздържи да не признае най-важното, реалността на духовния свят. Какво казва той? „Ние трябва да го разбираме60 (това духовно движение), най-малкото в образувания около Щайнер кръг, като много повече от религиозно движение сред нашите съвременници, макар и не с оригинален произход, но от синкретичен вид, което е насочено към основите на живота.
Ние би трябвало да го разглеждаме като движение за освобождаване на свръхсетивните интереси на хората и по този начин като надрастване на държащия се за сетивното реализъм.
Преди всичко трябва да разпознаем в него движение, което води хората до осъзнаване на нравствените проблеми и подтиква към работа за вътрешно прераждане чрез усърдно себевъзпитание. Достатъчно е да се прочете Щайнеровата книга „Теософия“, за да се забележи с каква сериозност човекът се насочва към работата за своето нравствено пречистване и себеусъвършенстване.“ Не Ви чета тези думи поради някаква прищявка, а защото искаме ясно да видим как външният свят се отнася към нашите стремежи. Ние виждаме, че това е един добронамерен човек, който разглежда движението ни като синкретично, защото не го познава, не знае, че е ново движение затова, защото то също така се основава на нещо, което е ново в света: на едно ново естественонаучно направление, което представлява негов фундамент. Той не може да каже нищо, защото не го разбира. Но е настроен добронамерено спрямо нашето движение.
към текста >>
21.
5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, 16 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
Работата обаче взема друго развитие, бих казал нещо подобно макар може би със съвсем друга отсянка -, каквото установихме при благородния сръбски княз Михаил Обренович, когато той принася предишните си идеалистически възгледи в жертва на изискванията на държавната необходимост нещо подобно намираме във факта, че величавата душа на Камило Кавур се прекланя пред кармическата необходимост и извършва преход от идеала към привидния
реализъм
.
Случилото се по-късно се дължи на факта, че в лицето на Какило Кавур*112 Италия наистина намира един величав държавник, в чиято душа покълва идеята от тази изходна точка Италия да бъде превърната в нещо, което да доведе до своеобразно съживяване на старата римска слава.
Работата обаче взема друго развитие, бих казал нещо подобно макар може би със съвсем друга отсянка -, каквото установихме при благородния сръбски княз Михаил Обренович, когато той принася предишните си идеалистически възгледи в жертва на изискванията на държавната необходимост нещо подобно намираме във факта, че величавата душа на Камило Кавур се прекланя пред кармическата необходимост и извършва преход от идеала към привидния реализъм.
към текста >>
22.
7. Седма лекция, Дорнах, 12 Октомври 1917
GA_177 Окултни основи на видимия свят. Духовете на мрака и свалянето им на Земята
Стига се до там, че съвременниците се добират до блестящи и остроумни описания, пълни с
реализъм
, с точно и вярно доловени подробности, с многобройни и изненадващи нюанси и въпреки всичко описанието няма нищо общо с действителността, защото му липсва духовната тежест.
Да, това е моето искрено мнение. Обаче този Лутер, който ще бъде описан от нашите съвременници, ще бъде описан по такъв начин, че ще наподобява фигура от велпапе, понеже на тези описания ще липсва тъкмо онова, което придава на явленията тяхната духовна тежест. Нека допълним: Ако тук седи един човек и наблюдава движенията на фокусника, той няма да разграничи кога онзи повдига фалшиви и кога повдига истински тежести. Или още по-добре: представете си, че един художник би нарисувал съответната картина тя ще е съвсем вярна, независимо, че тежестите са фалшиви. По същия верен начин могат да се описват видни исторически личности, като например Лутер.
Стига се до там, че съвременниците се добират до блестящи и остроумни описания, пълни с реализъм, с точно и вярно доловени подробности, с многобройни и изненадващи нюанси и въпреки всичко описанието няма нищо общо с действителността, защото му липсва духовната тежест.
към текста >>
23.
Девета лекция, 22 септември 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
Ако сега си представим, какво следва не от подробностите, а от общия дух на изнесените тук лекции, например, от вчерашната, можем да кажем: това, което изисква културата, призвана в бъдеще да смени нашата, е хората по-дълбоко да се вглеждат в истинската действителност, и преди всичко, такива лозунги, такива теории като монизъм, идеализъм,
реализъм
и т. н.
Ако сега си представим, какво следва не от подробностите, а от общия дух на изнесените тук лекции, например, от вчерашната, можем да кажем: това, което изисква културата, призвана в бъдеще да смени нашата, е хората по-дълбоко да се вглеждат в истинската действителност, и преди всичко, такива лозунги, такива теории като монизъм, идеализъм, реализъм и т. н.
да престанат да се употребяват и човек да види, че майята, действителността на външните явления, която ни обкръжава, представлява сливане на действителността на два свята, и можем да кажем, два свята, които се намират в борба помежду си. Да гледаш действителността означава нещо съвсем друго, отколкото само теоретически, както това го прави, например, днешното естествознание, да проследява това, което ни обкръжава в света на явленията, в света на феномените.
към текста >>
24.
ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 15.03.1924
GA_235 Езотерично разглеждане на кармическите взаимовръзки Първи том
Интересуваше ме много повече това, че в определена възраст този човек е получил заболяване на коляното, интересуваше ме много повече, отколкото неговият трансцендентален
реализъм
или, че той казваше: - Първо е съществувала религията на Отца, след това религията на Сина и в бъдеще ще дойде религията на Духа.
Когато разглеждах тази личност, един ден за мен стана извънредно важно това заболяване на коляното, появата на това заболяване на коляното.
Интересуваше ме много повече това, че в определена възраст този човек е получил заболяване на коляното, интересуваше ме много повече, отколкото неговият трансцендентален реализъм или, че той казваше: - Първо е съществувала религията на Отца, след това религията на Сина и в бъдеще ще дойде религията на Духа.
- Това са остроумни неща, обаче в остроумния 19-ти век те можеха да бъдат намерени повече или по-малко на улицата. Но това, че един човек става философ благодарение на факта, че като лейтенант получава заболяване на коляното, това е един много значителен факт. И докато не можем да се спрем на такива неща, докато се оставяме да бъдем заслепени от това, което привидно е най-изпъкващо, дотогава ние не ще можем да стигнем до кармическите връзки.
към текста >>
25.
2. СКАЗКА ВТОРА. Арнхайм, 19 юли 1924 г.
GA_240 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Шести том
Онези, които бяха свързани с Михаел, след споразуменията с платониците, предприеха да подготвят тази земна интелигентност в схоластичния
реализъм
така, че Михаел да може отново да се съедини с нея, когато отново ще поеме своето господство в напредващата цивилизация в края на 70-те години на 19-то столетие.
Интелигентност беше слязла изцяло в областта на Земята.
Онези, които бяха свързани с Михаел, след споразуменията с платониците, предприеха да подготвят тази земна интелигентност в схоластичния реализъм така, че Михаел да може отново да се съедини с нея, когато отново ще поеме своето господство в напредващата цивилизация в края на 70-те години на 19-то столетие.
към текста >>
26.
2. Виена, 9 ноември 1988 г. Гьоте като баща на една нова естетика Към второ издание
GA_271 Изкуство и познание на изкуството Основите на една нова естетика
Ние сме се отучили да виждаме в чистата природа най-висшето, за което нашият дух проявява желание; ето защо чистият
реализъм
, който е лишен от онова висше естество, не би могъл никога да ни задоволи.
Така при този наивен народ изкуството образуваше едно продължение на живота и работата в природата, то израсна напълно от нея. То задоволяваше същите нужди както неговата майка, само че в по-висок размер. Но това се дължи, че Аристотел не познаваше никакъв по-висок принцип на изкуството освен подражанието на природата. Гърците не се нуждаеха от нищо повече освен да достигнат природата, защото те имаха в природата вече извора на всяко задоволяване. Това, което на нас би трябвало да ни изглежда празно и без значение, чисто подражание на природата, тук беше напълно достатъчно.
Ние сме се отучили да виждаме в чистата природа най-висшето, за което нашият дух проявява желание; ето защо чистият реализъм, който е лишен от онова висше естество, не би могъл никога да ни задоволи.
Това време трябваше да дойде. То беше необходимост за развиващото се до все по-високи степени човечество. Човекът можеше да се задържи само толкова дълго в природата, докато нямаше още съзнание за това. В момента, когато позна с пълна яснота своето собствено себе, в момента, в който разбра, че в неговата вътрешност живее едно царство, което е поне равностойно на това на външния свят, той трябваше да се освободи от връзките на природата.
към текста >>
27.
ПЕТА ЛЕКЦИЯ. Учителят като артист във възпитателния процес (I). Оксфорд, 21. Август 1922
GA_305 Градивните духовно-душевни сили на възпитателното изкуство
В нашето време на
реализъм
и материализъм хората имат слаб материален и натуралистичен усет.
Тогава можем да започнем с това, което обикновено наричаме учебни предмети, например учение за растението. И тъкмо чрез учението за растението в най-добрия смисъл на думата, аз реалистично мога да онагледя как трябва да постъпваме при творческото възпитание. Поставяйки пред детето едно отделно растение, ние постъпваме неестествено, защото отделното растение не представлява нещо цялостно.
В нашето време на реализъм и материализъм хората имат слаб материален и натуралистичен усет.
Представлява ли отделното растение нещо цяло? Не, след като сме го изтръгнали и сме го поставили ето тук, растението загива. Не е в природата на растението да бъде изтръгнато. То представлява нещо единствено в почвата, единствено заедно с почвата. Камъкът представлява нещо цяло за себе си; него аз мога да поставя навсякъде; той си остава един и същ.
към текста >>
28.
ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Социалните импулси в съвременния свят. Оксфорд, 28. Август 1922
GA_305 Градивните духовно-душевни сили на възпитателното изкуство
Що се отнася до теорията, за мен материализъм, идеализъм,
реализъм
са напълно еднакви; аз ги разглеждам като един език, с чиято помощ мога да изразя реалния свят.
За мен всяка теория е нещо неутрално и всяко формулиране на идеи и понятия за мен е като един език, с чиято помощ можем да обозначим процесите в реалния свят. Ако установя, че реалността се покрива от понятията, които дават материалистите, тогава аз изразявам това, което мога да определя като реалност, по материалистичен начин. Ако установя, че идеалистите имат подходящи понятия за назоваване на реалността, аз се изразявам идеалистически.
Що се отнася до теорията, за мен материализъм, идеализъм, реализъм са напълно еднакви; аз ги разглеждам като един език, с чиято помощ мога да изразя реалния свят.
Ето защо е лесно да се открие, че в определен период от време – изразявайки това, което исках да кажа – аз съм си послужил с думите на Ернст Хекел, тъй че книгите, написани от мен през този период, могат да дадат повод да бъда взет за материалист; и така противоречията се натрупват едно след друго.
към текста >>
29.
Съдържание
GA_352 Природата и човекът от гл.т. на Духовната наука
В теорията на относителността има логика, но няма чувство за
реализъм
.
Дебатите с университетските професори за теорията на Айнщайн. Стойността на човека не е относителна, тя е обусловена от цялото космическо пространство. Дебатите за силата на тежестта във времената на младостта на Р. Щайнер. Ранният Айнщайн и късният Айнщайн. Опитът на Плато.
В теорията на относителността има логика, но няма чувство за реализъм.
към текста >>
НАГОРЕ
