Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
7
,
8
,
9
,
10
,
Намерени са
9014
резултата от
1519
текста в
10
страници с части от думите : '
Рак
'.
На страница
1
:
1000
резултата в
213
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Задачата, с която бях натоварен чрез издаването на Гьотевите съчинения върху естествените науки, беше обширно оха
рак
теризирано в този предговор.
В този предговор той обясняваше, как стои Гьоте като поет и мислител сред новия духовен живот. Той виждаше в светогледа, който дошлата след Гьоте епоха на естествената наука беше донесла, едно падение от духовната висота, на която беше стоял Гьоте.
Задачата, с която бях натоварен чрез издаването на Гьотевите съчинения върху естествените науки, беше обширно охарактеризирано в този предговор.
За мене тази задача включваше едно обяснение с естествената наука от една стана, с целия Гьотев светоглед от друга страна. Тъй като трябваше да изляза пред публичността с едно такова обяснение, аз трябваше да доведа до един завършек всичко, което си бях извоювал дотогава като светоглед....
към текста >>
2.
00. УВОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Вярно е, че често пъти се е обръщало внимание то върху Гьотевото убеждение на последователността на природата, но не се е вземало предвид, че с това се дава само една съвсем странична, имащо малко значение ха
рак
теристиката на Гьотевите възгледи и че по отношение на науката за организмите, например, главното е да се покаже, от какво естество е това, което запазва тази последователност.
Това е, което досега учените са изпуснали от поглед. Те твърде често са изтъквали прекалено отделните факти, открити от Гьоте и с това са предизвиквали полемика.
Вярно е, че често пъти се е обръщало внимание то върху Гьотевото убеждение на последователността на природата, но не се е вземало предвид, че с това се дава само една съвсем странична, имащо малко значение характеристиката на Гьотевите възгледи и че по отношение на науката за организмите, например, главното е да се покаже, от какво естество е това, което запазва тази последователност.
Ако тук се назове типът, то трябва да се каже, в какво се състои същността на типа в смисъла на Гьоте.
към текста >>
3.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато Гьоте дойде във висшето Училище в Лайпциг, там царуваше в естественонаучните стремежи напълно онзи дух, който е ха
рак
терен за голяма част от 18-то столетие и който хвърли цялата наука и я разкъса на две крайности, за съединението на които не се чувстваше никаква нужда.
Когато Гьоте дойде във висшето Училище в Лайпциг, там царуваше в естественонаучните стремежи напълно онзи дух, който е характерен за голяма част от 18-то столетие и който хвърли цялата наука и я разкъса на две крайности, за съединението на които не се чувстваше никаква нужда.
От едната страна стоеше философията на Християн Волф (1679 1754 г.), която се движеше изцяло в един абстрактен елемент; от другата страна отделните клонове на науката, които се губеха във външното описание на безкрайните подробности и у които липсваше всякакъв стремеж да търсят в света на техните обекти един по-висш принцип.
към текста >>
От едната страна стоеше философията на Християн Волф (1679 1754 г.), която се движеше изцяло в един абст
рак
тен елемент; от другата страна отделните клонове на науката, които се губеха във външното описание на безкрайните подробности и у които липсваше всякакъв стремеж да търсят в света на техните обекти един по-висш принцип.
Когато Гьоте дойде във висшето Училище в Лайпциг, там царуваше в естественонаучните стремежи напълно онзи дух, който е характерен за голяма част от 18-то столетие и който хвърли цялата наука и я разкъса на две крайности, за съединението на които не се чувстваше никаква нужда.
От едната страна стоеше философията на Християн Волф (1679 1754 г.), която се движеше изцяло в един абстрактен елемент; от другата страна отделните клонове на науката, които се губеха във външното описание на безкрайните подробности и у които липсваше всякакъв стремеж да търсят в света на техните обекти един по-висш принцип.
към текста >>
В ливади да тъка в сум
рак
а твой!
В ливади да тъка в сумрака твой!
”
към текста >>
При това Лине и неговите ученици считаха като ха
рак
терни външните признаци, големина, брой и положение на отделните органи.
При това Лине и неговите ученици считаха като характерни външните признаци, големина, брой и положение на отделните органи.
По този начин растенията бяха подредени в поредица, но така, както биха могли да бъдат подредени и известен брой неорганически тела: по признаци, които са взети отвъншния изглед, а не от вътрешната природа на растението. Те се явяват външно подредени едно до друго, без вътрешна, необходима връзка. При важното понятие, което Гьоте имаше за природата на едно живо същество, този начин на разглеждане не можеше да го задоволи. Тук никъде не се изследваше същността на растението.
към текста >>
Малко преди това той даже иска да напише един малък ботанически т
рак
т за Кнебел, за да го спечели за тази наука*./*”На драго сърце бих ти изпратил една лекция по ботаника, ако тя беше вече написана”.
По-нататък трябва да помислим също, че първата част от книгата на Хердер "Идеи към философията на историята" беше завършена в 1784 година и че тогава е имало много чести разговори между Гьоте и Хердер върху предмети на природата. Така госпожа фон Щайн съобщава на Кнебел на 1 май 1784 година: "Новата съчинение на Хердер изтъква като вероятно, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте се рови сега с мисълта в тези неща и всичко, което е минало през неговата представа е извънредно интересно”. От това ние виждаме от какво естество е бил Гьотевият интерес към великите въпроси на науката по онова време. Ето защо за нас трябва да бъде съвсем обяснимо онова размишление върху природата на растението и комбинациите, които той прави върху това през пролетта на 1785 година. Към средата на април през тази година той отива в Белведере, явно за да разреши своите съмнения и въпроси, и на 15 май съобщава на госпожа фон Щайн следното: "Не мога да ти изкажа, колко четлива става за мене природата, моето продължително буквуване ми помогна, сега то изведнъж действа и моята тиха радост е неизразима”.
Малко преди това той даже иска да напише един малък ботанически тракт за Кнебел, за да го спечели за тази наука*./*”На драго сърце бих ти изпратил една лекция по ботаника, ако тя беше вече написана”.
Писмо до Кнебел от 2 април 1785 г./. Ботаниката така много го привлича, че неговото пътуване за Карлсбад, което предприема на 20 юни 1785 година, за да прекара там лятото, се превръща в едно изследователско пътуване. Кнебел го придружава.
към текста >>
На 9 ноември 1785 година той съобщава на госпожа фон Щайн: “Аз продължавам да чета Лине, трябва да свърша това, нямам у мене никаква друга книга, това е най-добрият начин да четеш съвестно една книга, който аз често трябва да п
рак
тикувам, тъй като не лесно чета една книга.
Близо до Йена те срещат един 17 годишен младеж, Дитрих, чиято оловена кутия показваше, че той току-що се завръща от една ботаническа екскурзия. Върху това интересно пътуване научаваме по-големи подробности от Гьотевата "Историята на едно ботаническо изучаване" и от някои съобщения на Кон от Браслау, който е можал да вземе същите от един ръкопис на Дитрих. В Карлсбад често пъти разговорите върху ботаниката са били едно приятно занимание. Завърнал се у дома, Гьоте се посвещава с по-голяма енергия на изучаването на ботаниката; с помощта на философията на Лине той прави наблюдения върху гъби, мъхове, лишеи и водорасли, както виждаме това от неговите писма до г-жа Фон Щайн. Едва сега, когато той самият е наблюдавал и мислил много, Лине става по-полезен за него и намира при осветление върху много подробности, които му помагат да напредне в своите комбинации.
На 9 ноември 1785 година той съобщава на госпожа фон Щайн: “Аз продължавам да чета Лине, трябва да свърша това, нямам у мене никаква друга книга, това е най-добрият начин да четеш съвестно една книга, който аз често трябва да практикувам, тъй като не лесно чета една книга.
Това не е за четене, а за повторение и то ми направи много добри услуги, тъй като размислих върху най-многото неща”. През време на тези проучвания на него му става все по-ясно, че все пак това е само една основна форма, която се явява в безкрайното множество на растителните индивиди, тази основна форма ми стана самата тя все по-нагледна, той позна по-нататък, че в тази основна форма притежава способността за неограниченото изменение, чрез което се създава многообразието от единството. На 9 юли 1786 година той пише на госпожа фон Щайн: “Това е едно съглеждане на формата, с която природата един вид постоянно играе и играеки произвежда многообразния живот”. Сега преди всичко се касаеше за това, не променящо се, постоянното, онази първична форма с която природата един вид играе, да добие поотделно един пластичен образ.
към текста >>
4.
03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ .
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Още тук противоположността между животното и човека се търси в това, че една идейна форма се развива в две различни посоки, че винаги една система от органи добива надмощие и с това цялото създание получава своя ха
рак
тер.
Той стигна до възгледа, че цялостта на човешкото устройство образува основата за неговите по-висши жизнени прояви, че в основата на това цяло се крие условието, което поставя човека на върха на сътворението. Онова, което трябва да задържим тук в нашето съзнание, е, че Гьоте отново търси животинската форма развита в човешката; само че при животинската форма органите служещи повече на животинските действия и нужди излизат на преден план, те са един вид точката, към която сочи цялото образуване и на която то служи, докато при човешката форма са развити особенно онези органи, които служат на духовните функции. Още тук ние намираме: Това, което стои пред Гьотевия духовен поглед като животински организъм, не е вече този или онзи сетивно-действителен организъм, а един идеен организъм, който се развива у животното повече към една по-нисша страна, а у човека към една по-висша. Още тук се намира зародишът но онова, което Гьоте нарече по-късно тип и с което не искаше да назове "никакво отделно животно", "идеята" за животното. Даже нещо повече: Още тук се намира отгласът на нещо изказано по-късно от него, а именно важния в неговите последствия закон, “Разнообразието на формата иде оттам, че тази или онази част добива надмощие над други части”.*(*Естествени Науки I,стр. 247.)".
Още тук противоположността между животното и човека се търси в това, че една идейна форма се развива в две различни посоки, че винаги една система от органи добива надмощие и с това цялото създание получава своя характер.
към текста >>
Както в редицата от безброй растителни форми той търси прарастенията, чрез което могат да се измислят растения до безкрайност, които трябва да бъдат логически, т.е., които са напълно съобразни с тенденцията на природата и които биха съществували, ако биха били налице подходящите условия; така и по отношение на животните и на човека Гьоте залагаше на това, "да открие идеални ха
рак
терни черти", които са напълно съобразени със законите на природата.
Тук при Гьоте се касаеше преди всичко за това, да бъдат познати законите, според които природата образува органическите и предимно човешките форми, тенденцията, която тя преследва при формирането на същите.
Както в редицата от безброй растителни форми той търси прарастенията, чрез което могат да се измислят растения до безкрайност, които трябва да бъдат логически, т.е., които са напълно съобразни с тенденцията на природата и които биха съществували, ако биха били налице подходящите условия; така и по отношение на животните и на човека Гьоте залагаше на това, "да открие идеални характерни черти", които са напълно съобразени със законите на природата.
Скоро след неговото завръщане от Италия ние научаваме, че Гьоте се занимава "усърдно с анатомия", и в 1789 година той пише на Хердер: "Имам да говоря за една новооткрита хармония на природата". Това, което е било открито тук като нещо ново, би трябвало да бъде една част от прешленната теория за черепа* (*виж Естествени Науки, забележки към стр.316, 318, 344 и следв.). Завършването на това откритие се пада обаче в 1790 година. Това, което той е знаел до тогава, е било, че всички кости, които образуват задната част на главата, представляват изменени три прешлена на гръбначния стълб. Гьоте си представяше нещата по следния начин: Мозъкът представлява само една маса от гръбначен мозък, доведен до най–висока степен.
към текста >>
5.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Само най-голямото късогледство може да отрече, че разликата между организма и машината се състои именно в това, че онзи принцип, който произвежда взаимното отношение на частите, при механизма се намира вън от него (абст
рак
тно), докато при организма той добива действително съществуване в самата вещ.
Едно тяло, при което би бил този случаят, не би бил един организъм, а една машина. Напротив трябва да се признае, че всички сетивни отношения при едно живо същество не се явяват като последствие на други сетивно-възприемаеми отношения*/*Тази е именно противоположността на организма спрямо машината. При последната всичко е взаимодействие на частите. В самата машина не съществува нищо действително извън това взаимодействие. Единият принцип, който владее взаимодействието на частите, липсва в самия обект и се намира вън от него в главата на конструктора като план.
Само най-голямото късогледство може да отрече, че разликата между организма и машината се състои именно в това, че онзи принцип, който произвежда взаимното отношение на частите, при механизма се намира вън от него (абстрактно), докато при организма той добива действително съществуване в самата вещ.
По този начин тогава и сетивно-възпримаемите отношения на организма се явяват не като прости последствия едни от други, а като намиращи се под властта на онзи вътрешен принцип, като последствие на един такъв, който не е вече възприемаем, както и планът на машината в главата на конструктора, който съществува само за духа; по същество това е един подобен план, само че сега внесен във вътрешността на съществото и не произвежда вече своите действия чрез посредството на един трети фактор на конструктора а сам върши това, какъвто е случаят при неорганичната природа. Тук всички сетивни качества се явяват напротив като последствие на едно такова качество, което не е вече сетивно възприемаемо. Те се явяват като последствие на едно плуващо над сетивните процеси единство.
към текста >>
Според Кант човешкият ум трябва именно да има свойството да може да си представя единството, понятието на нещото на нещо само като произлизащо от взаимодействието на частите като нещо общо аналитично добито чрез абст
рак
ция, а не така, че отделната част да се явява като произтичаща от едно конкретно (синтетично) единство, на едно понятие в интуитивна форма.
Защото обектът не се явява владян от законите на сетивния свят, но въпреки това съществува за сетивата, явява се за тях, така че тук като че човек стои пред едно неразрешимо противоречие в природата, като че съществува една пропаст между неорганичните явления, които могат да бъдат обяснени от тях самите, и органичните същества, при които става една намеса в законите на природата, при които общовалидни закони са като че изведнъж нарушени. Тази пропаст се приемаше всеобщо в науката до Гьоте; едва той успя да произнесе решаващата дума на загадката. Преди него се мислеше, че обяснима чрез самата нея е само не органичната природа; при органичната природа престава човешката познавателна способност. Ние ще оценим най-добре величието на Гьотевото дело, на делото, което той извърши, когато помислим, че великият реформатор на по-новата философия, Кант, не само споделяше тази стара грешка, а даже се опита да намери едно научно основание за това, че човешкият дух никога не ще успее да обясни органическите образувания. Той наистина съзираше възможността за едно разбиране на един интелектус архетипус, на един интуитивен ум -, на което би било дадено да прозре връзката между понятие и действителност при органическите същества както и при неорганическите; обаче на самия човек той отричаше възможността да притежава подобен ум.
Според Кант човешкият ум трябва именно да има свойството да може да си представя единството, понятието на нещото на нещо само като произлизащо от взаимодействието на частите като нещо общо аналитично добито чрез абстракция, а не така, че отделната част да се явява като произтичаща от едно конкретно (синтетично) единство, на едно понятие в интуитивна форма.
Ето защо според него на този ум е невъзможно да обясни органическата природа, защото ние трябва да си я представяме като нещо цяло действуващо в частите. Кант казва върху това: "нашият ум има следователно тази особеност за разсъдъчната способност, че за него познанието не се определя от общото за особеното и следователно това особеното не може да бъде изведено от общото.* /*Кант, Критика на разсъдъчната способност, в І. Кант, Събрани съчинения, т.ІІ, Лайпциг 1915 г, стр.272 и следв./
към текста >>
Едно понятие, което не е взето чрез абст
рак
ция отвъншния свят, от сетивния свят, а което има едно съдържание произтичащо от него и само от него, може да бъде наречено интуитивно понятие и познанието на това понятие може да бъде наречено интуитивно понятие.
Обаче ако искаме да познаем органичната природа, ние не би трябвало да схващаме идейния момент, понятието като такова, което изразява, означава нещо друго, взема своето съдържание от него, а би трябвало да познаем идейното като такова; то трябва да има едно съдържание произхождащо от самото него, а не от пространствено-времевия сетивен свят. Онова единство, което в първия случай нашият дух просто абстрахира, трябва да се гради на самото себе си, то трябва да бъде образувано според неговата собствена същност, а не според влиянията на други обекти. Кант отричаше на човека способността да може да схване една такава същност, която се изгражда от самата себе си, изявява се от своята собствена сила. Но какво е необходимост за едно такова схващане? Една разсъдъчна способност, която да може да предаде в една мисъл не само една вещественост взета единствено чрез външните сетива, но и една друга вещественост, която може да обхване не само достъпното за сетивата, но и нещо чисто идейно за себе си, отделено от сетивния свят.
Едно понятие, което не е взето чрез абстракция отвъншния свят, от сетивния свят, а което има едно съдържание произтичащо от него и само от него, може да бъде наречено интуитивно понятие и познанието на това понятие може да бъде наречено интуитивно понятие.
Какво следва от това, е ясно: Един организъм може да бъде схванат само в интуитивно понятие. Че е дадено на човека да познава по този начин, това Гьоте показва на дело.
към текста >>
Също така всеки к
рак
, дали е дълъг или къс, се движи напълно хармонично в смисъла на животното и неговите нужди"*(* От: "Метаморфози на животните".)
"Така всяка уста е сръчна да хване храната, която на тялото подхожда; дали е слаба или беззъба или с мощно съзъбена челюст; във всеки случай тя е сръчен орган доставящ храна на другите членове.
Също така всеки крак, дали е дълъг или къс, се движи напълно хармонично в смисъла на животното и неговите нужди"*(* От: "Метаморфози на животните".)
към текста >>
Идейната форма, типът на организмите, има за ха
рак
терно именно това, че той се състои от пространствено-времеви елементи.
Как е възможно това?
Идейната форма, типът на организмите, има за характерно именно това, че той се състои от пространствено-времеви елементи.
Поради това той на Гьоте се яви като една сетивно-свръхсетивна форма. Той съдържа пространствено-времеви форми като идейно виждане /интуитивно/. Когато се изявява, действително сетивната/ не вече интуитивната/ форма може да отговаря или не напълно на идейната форма; типът може да стигне до своето съвършено развитие или не. По-нисшите организми са именно затова по-нисши, че тяхната изявена форма не отговаря напълно на органическия тип.
към текста >>
Твърди се, че понятието за метаморфозата в смисъла на Гьоте е само един образ, който всъщност се е изградил в нашия ум чрез абст
рак
ция.
Както физикът не се задоволява с това, само да изказва и да описва фактите, а проучва техните закони, т.е. понятията на явленията, така и за онзи, който иска да проникне в естеството на органичните същества, не може да бъде достатъчно, да изтъква само фактите за сродство, наследственост, борба за съществуване и т.н., а той иска да познае идеите които стоят на основата на тези неща. Това, което за физиката са трите кеплерови закони, това са за представителя на науката на организмите гьотевите мисли за типа. Без тях светът е за нас само един лабиринт от факти. Това често е било криво разбрано.
Твърди се, че понятието за метаморфозата в смисъла на Гьоте е само един образ, който всъщност се е изградил в нашия ум чрез абстракция.
Счита се, че на Гьоте е било неясно, че понятието за превръщането на листата в органи на цвета има смисъл само тогава, когато последните, например тичинките, са били някога действителни листа. Обаче това поставя възгледите на Гьоте с главата надолу. Който така разбира нещата, той поставя първо един сетивен орган като нещо начално и извежда останалото от него по сетивен начин. Гьоте никога не е разбирал нещата така. При него онова, което по време е първото, то съвсем не е първото по идеята, по принципа.
към текста >>
6.
05. ПРИКЛЮЧВАНЕ НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ВЪРХУ ГЬОТЕВИТЕ МОРФОЛОГИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Първото от оха
рак
теризираните мнения е напълно право, когато твърди, че благодарение на това, че Гьоте се е стремил да обясни органичната природа, той води борба срещу дуализма, който приема непреодолими граници между органичната и неорганичната природа.
Първото от охарактеризираните мнения е напълно право, когато твърди, че благодарение на това, че Гьоте се е стремил да обясни органичната природа, той води борба срещу дуализма, който приема непреодолими граници между органичната и неорганичната природа.
Обаче Гьоте поддържаше възможността на това обяснение не затова, защото си представяше формите и явленията на органичната природа в една механическа връзка, а защото разбираше, че по-висшата връзка, в която те се намират, съвсем не е затворена за нашето познание. Той наистина си представяше Вселената по монистичен начин като нераздвоено единство от което не изключваше и човека -, обаче поради това той признаваше все пак, че вътре в това единство трябва да бъдат различени степени, които имат свои собствени закони. Още от своята младост той заемаше отрицателно становище спрямо стремежите, които си представят единството като еднообразие и считат органическия свят, както въобще това, което в природата се явява като по-висша природа, годспоствуван от законите действащи в неорганичния свят. Това отрицателно становище беше също онова, което по-късно го принуди да приеме съществуването на съзерцателната разсъдъчна способност, чрез която ние схващаме органичната природа, противоположно на дискурсивния /минаващ от едно съдържание към друго/ ум, чрез който познаваме неорганичната природа. Гьоте си представя света като един кръг от кръгове, от които всеки един си има свой собствен обяснителен принцип.
към текста >>
7.
06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ние бихме могли най-добре да оха
рак
теризираме нашата епоха, като кажем: Тя въобще отхвърля прогреса на дълбочина като непостижими за човека.
Правилно е: Трябва да отбележим прогреси във всички области на културата. Но едва ли може да се твърди, че това са прогреси на дълбочина. Обаче за съдържанието на една епоха меродавни са само прогресите на дълбочина.
Ние бихме могли най-добре да охарактеризираме нашата епоха, като кажем: Тя въобще отхвърля прогреса на дълбочина като непостижими за човека.
Ние сме станали безмилостни във всички области, но особено в областта на мисленето и волението. Що се отнася за мисленето: Наблюдава се безкрайно, трупат се наблюдения и не се намира смелост те да бъдат оформени в едно общо научно схващане на действителността. А германската идеалистична философия се обвинява в ненаучност, защото тя е имала тази смелост. Днес хората искат само да наблюдават сетивно, а не да мислят. Изгубена е била всяка вяра в мисленето.
към текста >>
8.
08. ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Мисля, че науката би могла да се нарече познание на общото, отвлеченото знание; изкуството напротив би било наука приложена на дело; науката е разум, а изкуството нейн механизъм, поради което бихме могли да го наречем също и п
рак
тическата наука.
Така и Гьоте винаги е схващал изкуството. За него то беше едното откровение на първичния закон на света, а науката другото откровение. За него изкуството и науката бликаха от един извор. Докато изследователят се потопява в дълбините на действителността, за да изрази нейните движещи сили под формата на мисли, човекът на изкуството се стреми да изобрази същите движещи сили в своя материал.
Мисля, че науката би могла да се нарече познание на общото, отвлеченото знание; изкуството напротив би било наука приложена на дело; науката е разум, а изкуството нейн механизъм, поради което бихме могли да го наречем също и практическата наука.
И така в крайна сметка науката е теоремата, изкуството проблемата. "Това, което науката изразява като идея (теорема), изкуството трябва да го отпечати в материята, то трябва да стане негова проблема. В произведенията на човека както и в тези на природата заслужаващи внимание са предимно намеренията", казва Гьоте. Навсякъде той търси не само това, което е дадено на сетивата във външния свят, а тенденцията, чрез която той е станал.
към текста >>
9.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Това отдалечаване от сетивния свят в неговата непосредственост е ха
рак
терно на Гьотевия възглед за действителното познание.
Образуването на едно отделно съждение, установяването на един факт или на редица от факти, което според Кант бихме могли да наречем вече познание, още съвсем не е познание, още съвсем не е познание в смисъла на Гьоте. Иначе той не би казал за стила, че той се опира, почива на най-дълбоките основи на познанието и чрез това стои в антагонизъм с простото подражание на природата, при което художникът се обръща към предметите на природата, подражава вярно и усърдно нейните форми, нейните цветове по най-точен начин, съвестно никога не се отдалечава от нея.
Това отдалечаване от сетивния свят в неговата непосредственост е характерно на Гьотевия възглед за действителното познание.
Непосредствено даденото е опитността (опитът). Обаче в познанието ние създаваме един образ за непосредствено даденото, който съдържа съществено повече отколкото това, което сетивата, които са посредници на всяка опитност, могат да доставят. За да познаем природата в смисъла на Гьоте, ние не трябва да я запазваме такава, каквато тя се представя като факти на нашите сетива, а в процеса на познанието тя трябва да се излюпи като нещо съществено по-висше, от това, което ни се явява при първото заставане срещу нея. Школата на Мил приема, че всичко, което можем да направим с опитността (опита), е само обгръщането на отделните неща в групи, които след това запазваме като абстрактни понятия.
към текста >>
Школата на Мил приема, че всичко, което можем да направим с опитността (опита), е само обгръщането на отделните неща в групи, които след това запазваме като абст
рак
тни понятия.
Иначе той не би казал за стила, че той се опира, почива на най-дълбоките основи на познанието и чрез това стои в антагонизъм с простото подражание на природата, при което художникът се обръща към предметите на природата, подражава вярно и усърдно нейните форми, нейните цветове по най-точен начин, съвестно никога не се отдалечава от нея. Това отдалечаване от сетивния свят в неговата непосредственост е характерно на Гьотевия възглед за действителното познание. Непосредствено даденото е опитността (опитът). Обаче в познанието ние създаваме един образ за непосредствено даденото, който съдържа съществено повече отколкото това, което сетивата, които са посредници на всяка опитност, могат да доставят. За да познаем природата в смисъла на Гьоте, ние не трябва да я запазваме такава, каквато тя се представя като факти на нашите сетива, а в процеса на познанието тя трябва да се излюпи като нещо съществено по-висше, от това, което ни се явява при първото заставане срещу нея.
Школата на Мил приема, че всичко, което можем да направим с опитността (опита), е само обгръщането на отделните неща в групи, които след това запазваме като абстрактни понятия.
към текста >>
Защото онези абст
рак
тни понятия на Мил нямат никаква друга задача, освен да обгърнат това, което се предлага на сетивата със всички качества на непосредствената опитност.
Това не е никакво истинско познание.
Защото онези абстрактни понятия на Мил нямат никаква друга задача, освен да обгърнат това, което се предлага на сетивата със всички качества на непосредствената опитност.
Едно истинско познание трябва да допусне, че непосредствената форма на сетивно дадения свят не е още нейната съществена форма, а тази последната ни се разкрива едва в процеса на познанието. Познанието трябва да ни достави това, което сетивната опитност скрива от нас, но което въпреки това е действително. Ето защо познанието на Мил не е истинско познание, защото то е само една развита сетивна опитност. То оставя нещата такива, каквито ни ги показват очите и ушите.
към текста >>
За него външния свят би останал онзи лишен от връзка хаос на възприятието, който оха
рак
теризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас.
Ние свързваме зрителните възприятия, които изхождат от отделните места, където се намира камъкът. Това свързване дава една крива линия /траектория/; получаваме закона на наклоненото хвърляне; когато по-нататък вземем под внимание материалния състав на стъклото след това летящия камък като причина, строшената стъклена плоча като следствие и т.н., ние сме пропили даденото с понятие така, че то става разбираемо. Цялата тази работа, която обхваща разнообразието на възприятието в едно понятно единство, се извършва вътре в нашето съзнание. Идейната връзка на образите на възприятието не е дадена чрез сетивата, а е схваната направо самостоятелно от нашия дух. За едно същество надарено само със способността да възприема сетивно цялата тази работа не би съществувала.
За него външния свят би останал онзи лишен от връзка хаос на възприятието, който охарактеризирахме като нещо, за ставащо непосредствено първо пред нас.
към текста >>
Трябва да се запитаме: В какво се състои всъщност ха
рак
теристиката на особеното?
Трябва да се запитаме: В какво се състои всъщност характеристиката на особеното?
Може ли тя да бъде определена понятно /с помощта на понятията/? Можем ли да кажем: Това понятно единство трябва да се разпадне в тези или онези възприемаеми, особени разнообразности? Не, е съвсем определеният отговор. Самото понятие никак не познава особеността. Следователно тази особеност трябва да се намира в елементи, които като такива са съвсем недостъпни за понятието.
към текста >>
Понятието не може да заеме своето съдържание от опитността, защото то не приема именно в себе си ха
рак
терната черта на опитността, особеността.
Понятието не може да заеме своето съдържание от опитността, защото то не приема именно в себе си характерната черта на опитността, особеността.
Всичко, което съставлява тази последната, му е чуждо. Следователно то само трябва да си даде своето съдържание.
към текста >>
Обикновено се казва, че обектът на опитността /или на опита/ е индивидуален, а понятието напротив е абст
рак
тно, бедно в сравнение с пълносъдържателното възприятие, оскъдно, празно.
Обикновено се казва, че обектът на опитността /или на опита/ е индивидуален, а понятието напротив е абстрактно, бедно в сравнение с пълносъдържателното възприятие, оскъдно, празно.
Но в какво се търси тук богатството на определенията? В техния брой, които трябва да бъде безкрайно голям в безкрайността на пространството. Затова пък понятието не е по-малко пълноопределено. При него числеността е заменена чрез качества. Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на възприятието липсва динамично-качественото на характерите.
към текста >>
Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на възприятието липсва динамично-качественото на ха
рак
терите.
Обикновено се казва, че обектът на опитността /или на опита/ е индивидуален, а понятието напротив е абстрактно, бедно в сравнение с пълносъдържателното възприятие, оскъдно, празно. Но в какво се търси тук богатството на определенията? В техния брой, които трябва да бъде безкрайно голям в безкрайността на пространството. Затова пък понятието не е по-малко пълноопределено. При него числеността е заменена чрез качества.
Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на възприятието липсва динамично-качественото на характерите.
Понятието е също така индивидуално, също така пълносъдържателно както възприятието. Разликата е само тази, че при обхващане съдържанието на опитността не е необходимо нищо друго освен отворени сетива, чисто пасивно поведение спрямо външния свят, докато идейната ядка на света трябва да се роди в духа чрез неговото собствено спонтанно поведение, ако тя въобще трябва да стигне до явление. Да се казва: Понятието е враг на живото гледане /възприятие/, това е едно безсмислено празнословие. Понятието във възприятието, то прибавя към неговото съдържание своето, бе да премахва първото защото това не е важно за него -, как тогава то ще бъде враг на възприятието! То е негов враг само тогава, когато една криво разбираща себе си философия иска да изведе цялото, богато съдържание на сетивния свят от идеята.
към текста >>
Ако искаме да го имаме в неговата чистота, ние трябва да се въздържаме да му приписваме някакво ха
рак
терно сказуемо.
Това значи човек да накърнява по най-груб начин своето собствено, току-що добито разбиране. Колкото малко знаем, когато оставаме при непосредственото възприятие на сетивата, че падащият камък е причината за създадената вдлъбнатина на мястото, където той пада, толкова малко знае също и това, че той е представа. Както до причината можем да стигнем само чрез разнообразно размишление, така и до познанието, че светът е само представа, ако то би било вярно, ние бихме искали да стигнем само чрез размишление. Дали това, което сетивата ми доставят, е една реална същност, или то е само представи, върху това самите сетива не ми изясняват нищо. Светът на сетивата заставя срещу нас като изстрелян от пищов.
Ако искаме да го имаме в неговата чистота, ние трябва да се въздържаме да му приписваме някакво характерно сказуемо.
Само едно нещо можем да кажем: Той застава срещу нас, даден ни е. С това ние не сме открили още нищо върху самия него. Само когато подхождаме така, ние не си затваряме пътя към едно безпристрастно обсъждане на това дадено. Ако предварително му приписваме една характерна черта, това безпристрастие престава да съществува. Когато например казваме: Даденият свят е представа, цялото следващо изследване може да бъде проведено само при тази предпоставка.
към текста >>
Ако предварително му приписваме една ха
рак
терна черта, това безпристрастие престава да съществува.
Светът на сетивата заставя срещу нас като изстрелян от пищов. Ако искаме да го имаме в неговата чистота, ние трябва да се въздържаме да му приписваме някакво характерно сказуемо. Само едно нещо можем да кажем: Той застава срещу нас, даден ни е. С това ние не сме открили още нищо върху самия него. Само когато подхождаме така, ние не си затваряме пътя към едно безпристрастно обсъждане на това дадено.
Ако предварително му приписваме една характерна черта, това безпристрастие престава да съществува.
Когато например казваме: Даденият свят е представа, цялото следващо изследване може да бъде проведено само при тази предпоставка. По този начин ние не бихме доставили никаква свободна от предпоставки теория на познанието, а бихме отговорили на въпроса: Що е познание? При предпоставката, че даденият на сетивата свят е представа. Тази е основната грешка в теорията на познанието на Фолкелт. В началото на своята теория на познанието той поставя с цялата строгост изискването, че теорията на познанието трябва да бъде без предпоставки.
към текста >>
Това, което видяхме по-нататък е: Непосредствено даденото ни оставя незадоволен и в неговата ха
рак
теризирана форма.
Това, което видяхме по-нататък е: Непосредствено даденото ни оставя незадоволен и в неговата характеризирана форма.
То застава срещу нас като едно изискване, като една загадка, която трябва да бъде разрешена. То ни казва: Ето аз съм тук; но така, както заставам срещу тебе, аз не съм в моята истинска форма. Като чуваме този глас отвън, като осъзнаваме, че стоим срещу една половинчатост, срещу една същност, която ни скрива своята по-добра част, ние долавяме вътре в нас дейността на онзи орган, чрез който добиваме осветление върху онази страна на действителността, чрез която сме в състояние да доведем половинчатостта до пълнота. Ние осъзнаваме, че това, което не виждаме, не чуваме, трябва да го допълним чрез мисленето. Мисленето е призвано да разреши загадката, която ни поставя възприятието.
към текста >>
С този ха
рак
терен резултат нашата теория на познанието, изработва в смисъла на Гьотевия начин на мислене, се отклонява от всички други теории на познанието на нашето съвремие.
Тя ни даде осветление върху целта и задачата на всяка наука. Тя ни показа, какво значение има съдържанието на отделните науки. Нашата теория на познанието е науката за определението на всички други науки. Тя ни даде осветление върху това, че добитото в отделните науки е обективна основа на мировото съществуване. Науките стигат до редица понятия; върху същинската задача на тези понятия ни поучава теорията на познанието.
С този характерен резултат нашата теория на познанието, изработва в смисъла на Гьотевия начин на мислене, се отклонява от всички други теории на познанието на нашето съвремие.
Тя не иска само да установи една формална връзка между мислене и битие; тя иска да реши теоретико-познавателната проблема не само логически, а иска да стигне до един положителен резултат. Тя показва, що е съдържанието на нашето мислене; и намира, че това "що" е съвременно обективното съдържание на света. Така за нас теорията на познанието става една наука пълна със значение за хората. Тя осветлява човека върху самия него, показва му неговото положение в света; с това тя е един извор на задоволство за него. Едва тя му казва, за какво е призван той.
към текста >>
10.
10_1. ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ - МЕТОДОЛОГИЯ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Научното мислене трябва да се получи стъпка по стъпка като едно преодоляване на онази тъмна форма на действителността, която ние оха
рак
теризирахме като непосредствено дадено, и като едно издигане на тази тъмна действителност в светлата яснота на идеята.
Запознахме се с началото и края на един процес: Лишената от идеи опитност и изпълненото с идеи схващане на действителността. Човекът трябва дейно да направи, защото, краят да произтича от началото. Начинът, как той върши това, е методът. Самопонятно е сега, нашето схващане на онова отношение между началото и края на науката да обуслови също и едни особен метод. От какво ще изходим ние при развитието на този метод?
Научното мислене трябва да се получи стъпка по стъпка като едно преодоляване на онази тъмна форма на действителността, която ние охарактеризирахме като непосредствено дадено, и като едно издигане на тази тъмна действителност в светлата яснота на идеята.
Следователно методът ще трябва да се състои в това, при всяка една вещ ние да отговорим на въпроса: Какъв дял има тя за единния свят на мислите; какво място заема тя в идейния образ, който аз си съставям за света? Когато съм прозрял това, когато съм познал, как една вещ се включва в моите идеи, тогава моята познавателна потребност е задоволена. За тази познавателна потребност има само едно незадоволяващо нещо: Когато срещу мене застава една вещ, която никъде не може да се включи в застъпения от мене възглед. Трябва да бъде преодоляна идейното незадоволство, което произтича от това, че никъде не съществува нещо, за което бих могъл да си кажа: Аз виждам, то е тук; когато заставам срещу него, то ми изглежда като един въпросителен знак; обаче никъде в хармонията на моите мисли аз не намирам точката, където трябва да го подредя; въпросите, които трябва да поставя по отношение на него, остават без отговор; аз мога да завъртвам и обръщам моята мисловна система, както си искам, но не намирам отговора. От това ние виждаме, от какво се нуждаем при възприемането на една вещ.
към текста >>
От това се получава средство за по-нататъшното оха
рак
теризиране на нашия научен метод.
Когато заставам срещу един образ /форма/ на света на опитността, аз съвсем не зная, що е той. Едва когато съм го превъзмогнал, когато неговото понятие е просветнало в мене, тогава аз зная, какво имам пред себе си. Обаче това не иска да каже че онзи отделен образ и понятието са две различни неща. Не, те са едно и също нещо; и това, което ми се явява в особеното, в отделното нещо, не е нищо друго освен понятието. Причината, поради която аз виждам онзи образ като нещо отделно, като една отделна част от останалата действителност, е именно тази, че още не го познавам според неговата същност, че той не ми се явява още като това, което той е.
От това се получава средство за по-нататъшното охарактеризиране на нашия научен метод.
Всеки отделен образ на действителността представлява в мисловната система едно определено съдържание. Той е обоснован в целостта на света на идеите и може да бъде разбран само във връзка с него. Така по необходимост всяка вещ трябва да ни застави да извършим една двойна работа: Първо трябва да бъде определена мисълта в нейните строги очертания, която отговаря на тази вещ, и след това да бъдат определени всички нишки, които водят от тази мисъл до общия свят на идеите. Яснота в отделното и дълбочина в цялото са двете най-важни изисквания на действителността. Първата е работа на ума, последната е работа на разума.
към текста >>
11.
10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Който прецени тези изречения в тяхното истинско значение, за него е невъзможно той да бъде един последовател на оха
рак
теризирания по-горе реализъм.
Това няма никакъв друг смисъл, освен този че когато аз заставам пред дадено нещо, в мене се изявява един глас, който ми казва, че в крайна сметка даденото нещо е още нещо съвършено различно от това, което аз възприемам със сетивата. Това, което то представлява още, работи вече в мене, стреми се да се изяви в мене, когато аз разглеждам предмета намиращ се вън от мене. Само затова, защото работещия в мене идеен свят ме заставя да обясня заобикалящия ме свят от него /от идейния свят/, аз изисквам една такова обяснение. За едно същество, в което не възникват никакви идеи, не съществува стремежът нещата да бъдат обяснени по-нататък; то е задоволено напълно от сетивното явление. Изискването за обяснение на света произхожда от потребността на мисленето да обедини, да слее постижимото от него /от мисленето/ съдържание с действителността на явлението в едно, да проникне с понятия всичко; това, което виждаме, чуваме и т.н., нашето мислене иска да го превърне в нещо което ние разбираме.
Който прецени тези изречения в тяхното истинско значение, за него е невъзможно той да бъде един последовател на охарактеризирания по-горе реализъм.
Да искаме да обясним света чрез нещо реално, което не е идея, е едно такова противоречие, че ние съвсем не разбираме, как е въобще възможно то да спечели привърженици. Да обясним възприеманата за нас действителност чрез нещо което не се изявява вътре в мисленето, което даже трябва да бъде принципно различно от мисълта, за това ние нито можем да чувстваме нужда, нито пък е възможно такова едно начинание. Първо: Откъде да чувстваме ние нуждата да обясним света чрез нещо, което никъде не ни се натрапва, което се скрива от нас? И ако допуснем, че то застава срещу нас, тогава отново възниква въпросът: В каква форма и къде? В мисленето то все пак не може да бъде.
към текста >>
Той не може именно да схване идеята в нейната положителност, а я има само като нещо абст
рак
тно; не предчувства нейната пълнота, нейната вътрешна завършеност и самородност.
Ние не можем да приемем форми на съществуването по-висши от тези, които подхождат на света на идеите. Само затова, защото често пъти човек не е в състояние да разбере, че битието на идеята е нещо далече по-висше и по-пълно от битието на възприеманата действителност, той търси една друга действителност. Той счита идейното битие за нещо химерично, лишено от пропитостта на действителното и не е задоволен от него.
Той не може именно да схване идеята в нейната положителност, а я има само като нещо абстрактно; не предчувства нейната пълнота, нейната вътрешна завършеност и самородност.
Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно битие, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума. Такова битие ние трябва да считаме за нещо действително. Следователно ние основахме всъщност един идеализъм, който същевременно е реализъм. Ходът на нашите мисли е: Мисленето ни тласка към разбирането на действителността от идеята. То крие този стремеж във въпроса: Що е същността на действителността?
към текста >>
12.
10_3. СИСТЕМА НА НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Той извършва тази работа и вече на 17 януари до Шилер пристига една статия, която е съдържала една ха
рак
теристика на методите на естествената наука.
Тя е едно продължение на статията: "Опитът като посредник между субект и обект". Изхождайки от тази последна статия, искаме да се опитаме да възстановим възможното съдържание на първата според единствения и достъпен източник, кореспонденцията между Гьоте и Шилер. Статията "Опитът......" е произлязла от онези изследвания на Гьоте, които той е направил, за да оправдае своите оптически работи. След това тя е останала така, докато в 1798 година поетът е възобновил с пресни сили своите проучвания и заедно с Шилер е подложил на едно основно и пропито с цялата научна сериозност проучване на основните принципи на метода на естествената наука. На 10 януари 1798 година той изпраща гореспомената статия на Шилер, за да я прецени, и на 13 януари съобщава на своя приятел, че има намерение да разработи по-нататък изказаните там възгледи в една нова статия.
Той извършва тази работа и вече на 17 януари до Шилер пристига една статия, която е съдържала една характеристика на методите на естествената наука.
Именно тази статия не се намира в съчинението на Гьоте. Тя би била безспорно онази, която би ни осигурила най-добрите опорни точки, за да можем да оценим основните възгледи на Гьоте върху метода на естествената наука. Обаче ние можем да узнаем мислите, които са били изразени в нея, от подробното писмо на Шилер от 19 януари 1798 година, при което трябва да се вземе под внимание, че към посоченото в тази статия намираме множество доказателства и допълнения в Гьотевите "Сентенции в проза”*/*виж "Естествена наука" ІV/2, стр.593, забележката: В моя увод стр. ХХХVІІІ към 54. том на това Гьотево издание аз казах: За съжаление изглежда че е изгубена тази статия, която би искала да бъде най-добрата подкрепа на възгледите на Гьоте върху опитност, опит и научно познание.
към текста >>
13.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Първата задача, която трябва да си поставим сега, ще бъде изследването ха
рак
тера на човешката дейност.
Първата задача, която трябва да си поставим сега, ще бъде изследването характера на човешката дейност.
Как се поставя това, което трябва да схващаме като резултат на човешката дейност, по отношение на другите действия в мировия процес? Нека разгледаме две неща: Едно произведение на природата и едно творение на човешката дейност, формата на кристала и да кажем на колелото на една каруца. И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат на закони, които могат да бъдат изразени в понятия. Разликата се състои само в това, че трябва да считаме кристала като непосредствен продукт на определящите го природни закони, докато при колелото на каруцата човекът застава по средата между понятие и предмет. Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността.
към текста >>
Това деятелно съществуване е обаче една абст
рак
ция, то не е нещо действително.
Напълно непозволено е да говорим за една самостоятелна воля. Когато човекът извършва нещо, ние не можем да кажем, че към представата се прибавя волята. Ако говорим така, ние не сме схванали ясно понятията, защото що е човешката личност, когато се абстрахираме от изпълващия я свят на идеята? Тя е едно деятелно съществуване. Който би я схванал по друг начин: Като мъртво, недействено природно произведение, той би я поставил наравно с камъните от улицата.
Това деятелно съществуване е обаче една абстракция, то не е нещо действително.
То не може да бъде уловено, няма съдържание. Ако искаме да го уловим, ако искаме едно съдържание, тогава получаваме намиращия се в действие свят на идеите. Наред с идеята Едуард фон Хартман прави от тази абстракция един втори учредяващ света принцип. Обаче тя не е нищо друго освен самата идея, само че в друга форма на изява. Воля без идея би била нищо.
към текста >>
Наред с идеята Едуард фон Хартман прави от тази абст
рак
ция един втори учредяващ света принцип.
Тя е едно деятелно съществуване. Който би я схванал по друг начин: Като мъртво, недействено природно произведение, той би я поставил наравно с камъните от улицата. Това деятелно съществуване е обаче една абстракция, то не е нещо действително. То не може да бъде уловено, няма съдържание. Ако искаме да го уловим, ако искаме едно съдържание, тогава получаваме намиращия се в действие свят на идеите.
Наред с идеята Едуард фон Хартман прави от тази абстракция един втори учредяващ света принцип.
Обаче тя не е нищо друго освен самата идея, само че в друга форма на изява. Воля без идея би била нищо. Същото не може да се каже за идеята, защото дейността е един неин елемент, докато тя е носеща себе си същност.
към текста >>
Това можем да кажем като ха
рак
теристика на човешката дейност.
Това можем да кажем като характеристика на човешката дейност.
Ние преминаваме към една нейно втора отличителна черта, която се налага по необходимост от казаното дотук. Обяснението на един процес в природата е едно намиране на условията на този процес: Едно търсене на произвеждащия фактор към даденото произведение. Когато имам възприятие за едно действие /следствие/ и търся към него причината, тези две понятия съвсем не са достатъчни за моята потребност да обясня нещата. Аз трябва да стигна до законите, според които тази причина произвежда това действие. Това не е така при човешката деятелност.
към текста >>
Крайенбюл е казал в това отношение сполучливи думи в своята статия*/* Философски месечни Тетрадки т.ХVІІ, Берлин, Лайпциг, Хайделберг 1882 г./ "ако свободата трябва да стане моя свобода, ако моралното деяние трябва да бъде мое деяние, ако доброто и правдивото трябва да бъде осъществено чрез мене, чрез действието на тази особена индивидуална личност, тогава за мене е невъзможно да ми бъде достатъчен един общ закон, който се абстрахира от всяка индивидуалност и особеност на съдействащите при деянието обстоятелства и ми заповядва да проверя преди всяко действие, дали мотивът, който стои на неговата основа отговаря на абст
рак
тната норма на общата човешка природа, дали така, както живее и действа в мене, той може да стане една общовалидна максима"..... "Едно подобно приспособяване към общо приетото и обичайното би направило невъзможни всяка свобода, всеки напредък над обикновеното и прозаичното, всяко значително, изпъкващо и отварящо пътища морално действие."
Не, не такива неопределени, общи морални норми, а най-индивидуалните идеали трябва да ръководят нашите действия. Не всичко е еднакво достойно за всички да го изпълняват, а това за един, онова за друг, според това, доколко някой чувства призванието за дадено нещо. Й.
Крайенбюл е казал в това отношение сполучливи думи в своята статия*/* Философски месечни Тетрадки т.ХVІІ, Берлин, Лайпциг, Хайделберг 1882 г./ "ако свободата трябва да стане моя свобода, ако моралното деяние трябва да бъде мое деяние, ако доброто и правдивото трябва да бъде осъществено чрез мене, чрез действието на тази особена индивидуална личност, тогава за мене е невъзможно да ми бъде достатъчен един общ закон, който се абстрахира от всяка индивидуалност и особеност на съдействащите при деянието обстоятелства и ми заповядва да проверя преди всяко действие, дали мотивът, който стои на неговата основа отговаря на абстрактната норма на общата човешка природа, дали така, както живее и действа в мене, той може да стане една общовалидна максима"..... "Едно подобно приспособяване към общо приетото и обичайното би направило невъзможни всяка свобода, всеки напредък над обикновеното и прозаичното, всяко значително, изпъкващо и отварящо пътища морално действие."
към текста >>
Това, което той върши, не изглежда да е само излияние на неговия собствен индивидуален аз; той се явява обусловен от общностите, които има със своя народ, неговата индивидуалност изглежда унищожена от народностния ха
рак
тер.
Юриспруденцията не е никаква наука, а само един сборник от бележки на онези правни навици, които са присъщи на една народностна индивидуалност. Обаче човекът не принадлежи само на себе си; той принадлежи като член на две по-висши цялости. Първо той е член на своя народ, с който го свързват общи обичаи, общ културен живот, един език и общи възгледи. След това той е също един гражданин на историята, отделен член във великия исторически процес на развитието на човечеството. Чрез тази двойна съпринадлежност към едно цяло неговото свободно действане изглежда възпрепятствано.
Това, което той върши, не изглежда да е само излияние на неговия собствен индивидуален аз; той се явява обусловен от общностите, които има със своя народ, неговата индивидуалност изглежда унищожена от народностния характер.
Но не съм ли аз и тогава свободен, когато моите действия се намират обясними не само от моята природа, но и от природата на моя народ? Не действам ли аз тук така затова, защото природата ме е направила именно член на тази народностна общност? А и с втората съпринадлежност работата не стои различно. Историята ми посочва мястото на моята деятелност. Аз съм зависим от културната епоха, в която съм роден; аз съм дете на моята епоха.
към текста >>
Чрез своята познавателна способност човекът прониква в ха
рак
тера на своята народностна индивидуалност; на него му става ясно, накъде се насочват неговите съграждани.
Не действам ли аз тук така затова, защото природата ме е направила именно член на тази народностна общност? А и с втората съпринадлежност работата не стои различно. Историята ми посочва мястото на моята деятелност. Аз съм зависим от културната епоха, в която съм роден; аз съм дете на моята епоха. Обаче когато схващаме човека едновременно като познаващо и действащо същество, тогава това противоречие изчезва.
Чрез своята познавателна способност човекът прониква в характера на своята народностна индивидуалност; на него му става ясно, накъде се насочват неговите съграждани.
Той побеждава това, от което изглежда обусловен, и го приема в себе си като напълно позната представа; в него то става индивидуално и добива съвършено личния характер, който действането от свобода има. Също така се поставя въпросът и с историческото развитие, сред което се явява човекът. Той се издига до познанието на ръководните идеи, на моралните сили които действат в това развитие; и тогава те не действат вече като обуславящи го, а в него те стават индивидуални двигателни сили. Следователно човекът трябва да се издигне чрез своите усилия, за да не бъде ръководен, а сам да ръководи себе си. Той не трябва да се оставя да бъде ръководен слепешката от характера на неговия народ, а да се издигне до познанието на този характер, за да действа съзнателно в смисъла на своя народ.
към текста >>
Той побеждава това, от което изглежда обусловен, и го приема в себе си като напълно позната представа; в него то става индивидуално и добива съвършено личния ха
рак
тер, който действането от свобода има.
А и с втората съпринадлежност работата не стои различно. Историята ми посочва мястото на моята деятелност. Аз съм зависим от културната епоха, в която съм роден; аз съм дете на моята епоха. Обаче когато схващаме човека едновременно като познаващо и действащо същество, тогава това противоречие изчезва. Чрез своята познавателна способност човекът прониква в характера на своята народностна индивидуалност; на него му става ясно, накъде се насочват неговите съграждани.
Той побеждава това, от което изглежда обусловен, и го приема в себе си като напълно позната представа; в него то става индивидуално и добива съвършено личния характер, който действането от свобода има.
Също така се поставя въпросът и с историческото развитие, сред което се явява човекът. Той се издига до познанието на ръководните идеи, на моралните сили които действат в това развитие; и тогава те не действат вече като обуславящи го, а в него те стават индивидуални двигателни сили. Следователно човекът трябва да се издигне чрез своите усилия, за да не бъде ръководен, а сам да ръководи себе си. Той не трябва да се оставя да бъде ръководен слепешката от характера на неговия народ, а да се издигне до познанието на този характер, за да действа съзнателно в смисъла на своя народ. Той не трябва да се оставя носен от културния напредък, а трябва да си усвои идеите на своето време.
към текста >>
Той не трябва да се оставя да бъде ръководен слепешката от ха
рак
тера на неговия народ, а да се издигне до познанието на този ха
рак
тер, за да действа съзнателно в смисъла на своя народ.
Чрез своята познавателна способност човекът прониква в характера на своята народностна индивидуалност; на него му става ясно, накъде се насочват неговите съграждани. Той побеждава това, от което изглежда обусловен, и го приема в себе си като напълно позната представа; в него то става индивидуално и добива съвършено личния характер, който действането от свобода има. Също така се поставя въпросът и с историческото развитие, сред което се явява човекът. Той се издига до познанието на ръководните идеи, на моралните сили които действат в това развитие; и тогава те не действат вече като обуславящи го, а в него те стават индивидуални двигателни сили. Следователно човекът трябва да се издигне чрез своите усилия, за да не бъде ръководен, а сам да ръководи себе си.
Той не трябва да се оставя да бъде ръководен слепешката от характера на неговия народ, а да се издигне до познанието на този характер, за да действа съзнателно в смисъла на своя народ.
Той не трябва да се оставя носен от културния напредък, а трябва да си усвои идеите на своето време. За целта е необходимо преди всичко човекът да разбере своето време. Тогава той ще изпълни по свобода задачите на своето време, тогава ще може да застане на подобаващо място със своята работа. Тук духовните науки /историята, историята на културата и историята на литературата/ трябва да се намесят косвено, като посредници. В духовните науки човекът има работа със своите собствени произведения, с творенията на културата, на литературата,на изкуството и т.н.
към текста >>
Ха
рак
терът на народа изразен в отделни изречения, това е най-добрата конституция на народа.
Етнографията и науката за държавата притежават начина за изследване, доколкото отделната личност може да се прояви по съответния за нея начин сред държавата Конституцията трябва да произтича от най-вътрешната същност на един народ.
Характерът на народа изразен в отделни изречения, това е най-добрата конституция на народа.
Ръководителят на държавата трябва да проучи дълбоките особености на своя народ и да даде на тенденциите, които дремят в него, съответната насока. Може да се случи, щото болшинството от народа да иска да тръгне по пътища, които отиват против неговата собствена природа. Гьоте счита, че в този последен случай държавникът трябва да се ръководи от природата на своя народ, а не от случайните изисквания на болшинството; той трябва в този случай да представлява народността против народа.*/*Сентенции в проза, цитр. на др. място, стр.480/
към текста >>
14.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Съществуват предимно две важни ха
рак
терни черти, които ще разгледаме тук.
Когато се говори за влиянието на по-стари и съвременни мислители върху развитието на Гьотевия дух, това не може да става в смисъла, че той е образувал своите възгледи на основата на техните учения. Начинът, по който той трябваше да мисли, как той виждаше света, беше предварително изграден като заложба в неговата природа. А именно тази заложба е съществувала от най-ранна младост в неговото същество. По отношение на това той остана след това подобен на себе си през целия си живот.
Съществуват предимно две важни характерни черти, които ще разгледаме тук.
Първата характерна черта е стремежът към изворите, към дълбочината на всяко битие. В последна сметка това е вярата в идеята. Предчувствието на нещо по-висше, по-добро постоянно изпълва Гьоте. Бихме искали да наречем това една дълбока религиозна черта на неговия дух. Това, което за много хора е една потребност: Да снижат нещата към себе си, като изхвърлят от тях всичко свещено, това Гьоте не познава.
към текста >>
Първата ха
рак
терна черта е стремежът към изворите, към дълбочината на всяко битие.
Когато се говори за влиянието на по-стари и съвременни мислители върху развитието на Гьотевия дух, това не може да става в смисъла, че той е образувал своите възгледи на основата на техните учения. Начинът, по който той трябваше да мисли, как той виждаше света, беше предварително изграден като заложба в неговата природа. А именно тази заложба е съществувала от най-ранна младост в неговото същество. По отношение на това той остана след това подобен на себе си през целия си живот. Съществуват предимно две важни характерни черти, които ще разгледаме тук.
Първата характерна черта е стремежът към изворите, към дълбочината на всяко битие.
В последна сметка това е вярата в идеята. Предчувствието на нещо по-висше, по-добро постоянно изпълва Гьоте. Бихме искали да наречем това една дълбока религиозна черта на неговия дух. Това, което за много хора е една потребност: Да снижат нещата към себе си, като изхвърлят от тях всичко свещено, това Гьоте не познава. Обаче той има другата потребност, да предчувства нещо по-висше и да се стреми да се издигне до него.
към текста >>
С това единствено изречение е оха
рак
теризира на дълбоката противоположност между Кантовия и Гьотевия начин на мислене.
Нашето знание за нещата съществува само по отношение на самите нас, то е валидно само за нашата индивидуалност. Гьоте не можеше да добие много от този възглед върху света. За него разглеждането на нещата по отношение на самите нас оставаше нещо съвършено второстепенно, нещо, което засяга въздействието на предметите върху нашето чувство на удоволствие и неудоволствие; той изисква от науката нещо повече от простото сведение, какви са нещата по отношение на самите нас. В статията "Опитът като посредник между обекта и субекта" е определена задачата на изследователя. Той трябва да взема мащаба за познанието, данните за обсъждане на нещата не от себе си, а от кръга на самите неща, които наблюдава.
С това единствено изречение е охарактеризира на дълбоката противоположност между Кантовия и Гьотевия начин на мислене.
Докато при Кант всяко съждение върху нещата е само един продукт от субекта и обект и дава само едно знание върху това, как субектът гледа обекта, при Гьоте субектът преминава безкористно в обекта и взема данните за обсъждане от кръга на нещата. Ето защо Гьоте казва за самите ученици на Кант: "Те ме слушаха, обаче не можаха да ми възразят нищо, нито да ми бъдат въобще от полза." Поетът считаше, че е добил нещо по вече от Кантовата Критика на разсъдъчната способност*/*Шелинг, Първи очерк на една система на Натурфилософията, Увод и т.н.; Йена 1799, стр.22/.
към текста >>
Хегел беше разбрал най-дълбоко значението на първичното явление и го е оха
рак
теризирал сполучливо в своето писмо до Гьоте от 20 февруари 1921 година с думите: "Простото и абст
рак
тното, което вие много сполучливо наричате първично явление, вие го поставяте на върха, след това показвате конкретните явления, като раждащи се чрез прибавянето на по-нататъшни начини на действие и обстоятелства, и царуващи над цялото протичане така, че редуването напредва от простите условия към по-сложните и, така подредени, че чрез това разлагане, заплетеното се явява в неговата яснота.
Най-после чрез Хегел Гьоте получи последното поощрение от страна на философията. Чрез него именно той доби яснота върху въпроса, как това, което той наричаше първично явление, се включва във философията.
Хегел беше разбрал най-дълбоко значението на първичното явление и го е охарактеризирал сполучливо в своето писмо до Гьоте от 20 февруари 1921 година с думите: "Простото и абстрактното, което вие много сполучливо наричате първично явление, вие го поставяте на върха, след това показвате конкретните явления, като раждащи се чрез прибавянето на по-нататъшни начини на действие и обстоятелства, и царуващи над цялото протичане така, че редуването напредва от простите условия към по-сложните и, така подредени, че чрез това разлагане, заплетеното се явява в неговата яснота.
Да се долови първичното явление, да бъде то пречистено от случайните заобикалящи неща, да го схванем, абстрактно, това считам аз за въпрос на великото духовно разбиране за природата, както считам също въпросния път въобще като истински научен път на познанието в тази област."..... "но ако ми е позволено, ваше високоблагородие, да говоря сега, който едно така изтъкнато първично явление има за нас философите, мога ли да кажа именно, че ще можем да използваме един такъв препарат във философията?! Щом именно сме разработили нашето първоначално стридиеподобно, сиво или съвсем черно абсолютно извеждайки го срещу въздуха и светлината, така че то да стане нещо, което желае този въздух и тази светлина, тогава ние се нуждаем от прозоречни места, за да го изведем изцяло на дневна светлина; нашите схеми биха се изпарили, ако бихме искали да ги пренесем именно такива в шареното, объркано общество на противния свят. Тук именно, ваше високоблагородие, първичните явления идват сполучливо навреме; в този сумрак, духовен или понятен чрез неговата простота, видим или уловим чрез неговата сетивност, се поздравяват двата свята, нашият забъркан свят и изявяващото се съществуване." Така Хегел за Гьоте става ясна мисълта, че емпиричният изследовател трябва да отиде до първичното явление и че от там по-нататък водят пътищата на философа. От това обаче следва също, че основната мисъл на Хегеловата философия е едно последствие на Гьотевия начин на мислене. Преодоляването на действителността, за да се издигне човек от създаденото до създаването, от сътвореното до творението, от обусловеното до обуславящото, стои на основата на Гьоте, но също така и на Хегел.
към текста >>
Да се долови първичното явление, да бъде то пречистено от случайните заобикалящи неща, да го схванем, абст
рак
тно, това считам аз за въпрос на великото духовно разбиране за природата, както считам също въпросния път въобще като истински научен път на познанието в тази област."..... "но ако ми е позволено, ваше високоблагородие, да говоря сега, който едно така изтъкнато първично явление има за нас философите, мога ли да кажа именно, че ще можем да използваме един такъв препарат във философията?!
Най-после чрез Хегел Гьоте получи последното поощрение от страна на философията. Чрез него именно той доби яснота върху въпроса, как това, което той наричаше първично явление, се включва във философията. Хегел беше разбрал най-дълбоко значението на първичното явление и го е охарактеризирал сполучливо в своето писмо до Гьоте от 20 февруари 1921 година с думите: "Простото и абстрактното, което вие много сполучливо наричате първично явление, вие го поставяте на върха, след това показвате конкретните явления, като раждащи се чрез прибавянето на по-нататъшни начини на действие и обстоятелства, и царуващи над цялото протичане така, че редуването напредва от простите условия към по-сложните и, така подредени, че чрез това разлагане, заплетеното се явява в неговата яснота.
Да се долови първичното явление, да бъде то пречистено от случайните заобикалящи неща, да го схванем, абстрактно, това считам аз за въпрос на великото духовно разбиране за природата, както считам също въпросния път въобще като истински научен път на познанието в тази област."..... "но ако ми е позволено, ваше високоблагородие, да говоря сега, който едно така изтъкнато първично явление има за нас философите, мога ли да кажа именно, че ще можем да използваме един такъв препарат във философията?!
Щом именно сме разработили нашето първоначално стридиеподобно, сиво или съвсем черно абсолютно извеждайки го срещу въздуха и светлината, така че то да стане нещо, което желае този въздух и тази светлина, тогава ние се нуждаем от прозоречни места, за да го изведем изцяло на дневна светлина; нашите схеми биха се изпарили, ако бихме искали да ги пренесем именно такива в шареното, объркано общество на противния свят. Тук именно, ваше високоблагородие, първичните явления идват сполучливо навреме; в този сумрак, духовен или понятен чрез неговата простота, видим или уловим чрез неговата сетивност, се поздравяват двата свята, нашият забъркан свят и изявяващото се съществуване." Така Хегел за Гьоте става ясна мисълта, че емпиричният изследовател трябва да отиде до първичното явление и че от там по-нататък водят пътищата на философа. От това обаче следва също, че основната мисъл на Хегеловата философия е едно последствие на Гьотевия начин на мислене. Преодоляването на действителността, за да се издигне човек от създаденото до създаването, от сътвореното до творението, от обусловеното до обуславящото, стои на основата на Гьоте, но също така и на Хегел. Хегел не иска да предложи във философията нищо друго освен вечния процес, от който произлиза всичко, което е крайно.
към текста >>
Тук именно, ваше високоблагородие, първичните явления идват сполучливо навреме; в този сум
рак
, духовен или понятен чрез неговата простота, видим или уловим чрез неговата сетивност, се поздравяват двата свята, нашият забъркан свят и изявяващото се съществуване." Така Хегел за Гьоте става ясна мисълта, че емпиричният изследовател трябва да отиде до първичното явление и че от там по-нататък водят пътищата на философа.
Най-после чрез Хегел Гьоте получи последното поощрение от страна на философията. Чрез него именно той доби яснота върху въпроса, как това, което той наричаше първично явление, се включва във философията. Хегел беше разбрал най-дълбоко значението на първичното явление и го е охарактеризирал сполучливо в своето писмо до Гьоте от 20 февруари 1921 година с думите: "Простото и абстрактното, което вие много сполучливо наричате първично явление, вие го поставяте на върха, след това показвате конкретните явления, като раждащи се чрез прибавянето на по-нататъшни начини на действие и обстоятелства, и царуващи над цялото протичане така, че редуването напредва от простите условия към по-сложните и, така подредени, че чрез това разлагане, заплетеното се явява в неговата яснота. Да се долови първичното явление, да бъде то пречистено от случайните заобикалящи неща, да го схванем, абстрактно, това считам аз за въпрос на великото духовно разбиране за природата, както считам също въпросния път въобще като истински научен път на познанието в тази област."..... "но ако ми е позволено, ваше високоблагородие, да говоря сега, който едно така изтъкнато първично явление има за нас философите, мога ли да кажа именно, че ще можем да използваме един такъв препарат във философията?! Щом именно сме разработили нашето първоначално стридиеподобно, сиво или съвсем черно абсолютно извеждайки го срещу въздуха и светлината, така че то да стане нещо, което желае този въздух и тази светлина, тогава ние се нуждаем от прозоречни места, за да го изведем изцяло на дневна светлина; нашите схеми биха се изпарили, ако бихме искали да ги пренесем именно такива в шареното, объркано общество на противния свят.
Тук именно, ваше високоблагородие, първичните явления идват сполучливо навреме; в този сумрак, духовен или понятен чрез неговата простота, видим или уловим чрез неговата сетивност, се поздравяват двата свята, нашият забъркан свят и изявяващото се съществуване." Така Хегел за Гьоте става ясна мисълта, че емпиричният изследовател трябва да отиде до първичното явление и че от там по-нататък водят пътищата на философа.
От това обаче следва също, че основната мисъл на Хегеловата философия е едно последствие на Гьотевия начин на мислене. Преодоляването на действителността, за да се издигне човек от създаденото до създаването, от сътвореното до творението, от обусловеното до обуславящото, стои на основата на Гьоте, но също така и на Хегел. Хегел не иска да предложи във философията нищо друго освен вечния процес, от който произлиза всичко, което е крайно. Той иска да познае даденото като едно следствие на това, което той може да счита като необусловено.
към текста >>
Харпф не намира принципната разлика между Гьоте и Шопенхауер, така както ние я оха
рак
теризирахме по-горе, той самият е бил шопенхаурианец.
Обаче тези опорни точки са били подхванати първо само от учениците на Хегел. Останалата философия се отнася отрицателно към Гьотевия възглед. Само Шопенхауер се опира върху някои точки дадени от високоценения от него поет. Ние ще говорим по-нататък за неговата апологетика на учението за цветовете. Тук се касае за общото отношение на Шопенхауеровото учение към Гьоте*./*Заслужава да бъде прочетена студията на д-р Ад.Харпф "Гьоте и Шопехауер" /Месечни философски Тетрадки 1885 г./ Харпф, който е написал също така едно сполучливо съчинение върху "Гьотевия принцип на познанието" /Месечни философски Тетрадки 1884 г./, показва съвпадението на "Иманентния догматизъм" на Шопенхауер с обективното знание на Гьоте.
Харпф не намира принципната разлика между Гьоте и Шопенхауер, така както ние я охарактеризирахме по-горе, той самият е бил шопенхаурианец.
Въпреки това неговите изложения заслужават внимание./
към текста >>
Основният ха
рак
тер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността.
При него не може и дума да става, че идеята е взела участие в състава на света като реален принцип. Поради това Шопенхауер никога не можа да стигне до едно пълно съдържателно третиране на философските специални науки, докато Хартман е проследил своите принципи във всички отделни науки. Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството. Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята. Хартман хваща всяко отделно съществуване и показва, как навсякъде може да бъде възприемана идеята.
Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността.
Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята. Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство. Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията. Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни.
към текста >>
Шопенхауер поставя на основата абст
рак
тното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство.
Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята. Хартман хваща всяко отделно съществуване и показва, как навсякъде може да бъде възприемана идеята. Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята.
Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство.
Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията. Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни. Който не прави това предположение, той никога не може да оправдае, защо въобще трябва да търси нещо върху света чрез размишление посредством идеите.
към текста >>
Следователно, въпреки че идеята съвсем не би стигнала до изява, ако не съществуваше никакво съзнание, все пак тя трябва да бъде схващана така, че не съзнателността съставлява нейната ха
рак
терна черта а това, което тя е по себе си, което се намира в самата нея, за което осъзнаването не прави нищо.
Следователно същественото в идеята не е това, което тя е за нас, за нашето съзнание, а това, което е в самата себе си. Защото чрез своята собствена същност тя стои като принцип на основата на света. Ето защо мисленето е едно съзиране на онова, което е по себе си и за себе си.
Следователно, въпреки че идеята съвсем не би стигнала до изява, ако не съществуваше никакво съзнание, все пак тя трябва да бъде схващана така, че не съзнателността съставлява нейната характерна черта а това, което тя е по себе си, което се намира в самата нея, за което осъзнаването не прави нищо.
Ето защо според Едуард фон Хартман ние трябва да поставим идеята на основата на света като нещо настъпателно действащо, независимо от осъзнаването. Това е същественото при Хартман, че ние трябва да търсим идеята във всичко безсъзнателно.
към текста >>
Ако Хартман би спрял само при това, че идеята е несъзнателна, и ако би обяснил света изхождайки от този несъзнателен принцип следователно от един едностранен признак на идеята -, той би създал наред с много системи, които извеждат света от един формален абст
рак
тен принцип, една нова еднообразна система.
Обаче с различаването на съзнателното и несъзнателното ние не сме сторили много. Защото това е все пак само една разлика за моето съзнание. Но ние трябва да обхванем идеята в нейната обективност, в нейната пълна съдържателност, трябва да държим сметка не само за това, че идеята е действена несъзнателно, а за това що е този действащ принцип.
Ако Хартман би спрял само при това, че идеята е несъзнателна, и ако би обяснил света изхождайки от този несъзнателен принцип следователно от един едностранен признак на идеята -, той би създал наред с много системи, които извеждат света от един формален абстрактен принцип, една нова еднообразна система.
И ние не можем да считаме неговото първо главно съчинение напълно свободно от това еднообразие. Обаче духът на Едуард фон Хартман действа твърде интензивно, твърде всеобхватно и проникващ дълбоко, за да не познае; ние трябва напротив да се задълбочим в това, което трябва да считаме като несъзнателно, трябва да преминем от това свойство върху конкретното съдържание и от това да изведем света на отделните явления. Така от абстрактния монист, какъвто още беше в своята "Философия на Несъзнателното", Хартман се разви до конкретния монист. И конкретната идея е тази, която Гьоте нарича под три форми: Първично явление, тип и "идея в тесен смисъл".
към текста >>
Така от абст
рак
тния монист, какъвто още беше в своята "Философия на Несъзнателното", Хартман се разви до конкретния монист.
Защото това е все пак само една разлика за моето съзнание. Но ние трябва да обхванем идеята в нейната обективност, в нейната пълна съдържателност, трябва да държим сметка не само за това, че идеята е действена несъзнателно, а за това що е този действащ принцип. Ако Хартман би спрял само при това, че идеята е несъзнателна, и ако би обяснил света изхождайки от този несъзнателен принцип следователно от един едностранен признак на идеята -, той би създал наред с много системи, които извеждат света от един формален абстрактен принцип, една нова еднообразна система. И ние не можем да считаме неговото първо главно съчинение напълно свободно от това еднообразие. Обаче духът на Едуард фон Хартман действа твърде интензивно, твърде всеобхватно и проникващ дълбоко, за да не познае; ние трябва напротив да се задълбочим в това, което трябва да считаме като несъзнателно, трябва да преминем от това свойство върху конкретното съдържание и от това да изведем света на отделните явления.
Така от абстрактния монист, какъвто още беше в своята "Философия на Несъзнателното", Хартман се разви до конкретния монист.
И конкретната идея е тази, която Гьоте нарича под три форми: Първично явление, тип и "идея в тесен смисъл".
към текста >>
Хартман не би подтиснал думата, която изразява ха
рак
тера на неговото морално учение: Любовта*/*С това не искаме да твърдим, че понятието любов не е взето под внимание в етиката на Хартман.
Щом в Хартмановия възглед за природата сме познали подобие с Гьотевия възглед за света, ние намираме това подобие още по-значително в етиката на тоя философ Едуард фон Хартман намира, че всеки стремеж към щастие, всяко ловуване на егоизма е етически без стойност, защото по този път ние никога не ще можем да стигнем до задоволяване. Действането от егоизъм и за задоволяването на този егоизъм Хартман счита за нещо илюзорно. Ние трябва да схванем нашата задача, която ни е поставена в света, и да действуваме чисто заради тази задача, отказвайки се от нашето себе. Ние трябва да намерим нашата цел в обекта, без претенция да добием нещо за нашия субект. Именно това последното е основната черта на Гьотевата етика.
Хартман не би подтиснал думата, която изразява характера на неговото морално учение: Любовта*/*С това не искаме да твърдим, че понятието любов не е взето под внимание в етиката на Хартман.
към текста >>
За мощно и здраво действащия дух на Хартман е ха
рак
терно, че въпреки че е схванал първо идеята в едностранчивата форма на несъзнателното, той все пак е проникнал до конкретния идеализъм и че, въпреки че в етиката е изходил от песимизма, това погрешно становище все пак го е довело до моралното учение на Любовта.
Хартман е третирал това понятие във феноменално и метафизическо отношение /виж "Моралното Съзнание" ІІ издание Берлин 1885 г., стр.225-247, 629-651, 641, 638-641/. Само че той не предава на любовта стойността на последната дума на етиката./ Там, където не повдигаме никаква лична претенция, понеже обективно е това, което ни движи, там, където намираме мотива на дейността в самото действие, в самото деяние, там ние постъпваме морално. Обаче там ние действаме от любов. Тук всяка собствена воля, всичко лично трябва да изчезне.
За мощно и здраво действащия дух на Хартман е характерно, че въпреки че е схванал първо идеята в едностранчивата форма на несъзнателното, той все пак е проникнал до конкретния идеализъм и че, въпреки че в етиката е изходил от песимизма, това погрешно становище все пак го е довело до моралното учение на Любовта.
Песимизмът на Хартман няма смисъл, който влагат в него онези хора, които се оплакват за безплодието на нашата деятелност, защото смятат да извлекат от това едно оправдание за своето бездействие, не искайки да правят нищо. Хартман не спира при оплакването; той се издига над всеки подобен пристъп до чистата етика. Той показва безстойността на гонитбата по щастие, като разкрива нейното безплодие. С това той ни насочва към нашата дейност. Че той е въобще песимист, това е негова грешка.
към текста >>
15.
12. ГЬОТЕ И МАТЕМАТИКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Така тя получава цял един свят от отвлечености /абст
рак
тни/, сред които след това работи.
Така тя получава цял един свят от отвлечености /абстрактни/, сред които след това работи.
Тя няма работа с неща, а само неща доколкото те са величини. Тя трябва да допусне, че третира само една страна на действителното и че тази последната има още много други страни, над които математиката няма никаква власт. Математическите съждения не са никакви съждения, които обхващат напълно действителните неща, а те имат валидност само сред идейния свят на отвлеченостите, които ние самите сме отделили мислено като една страна на действителността от тази последната. Математиката абстрахира величината и числото от нещата, установява напълно идейните отношения между величини и числа и плува по този начин в един чист мисловен свят. Нещата на действителността, доколкото те са величина и число, позволяват след това прилагането на математическите истини.
към текста >>
16.
13. ОСНОВНИЯТ ГЕОЛОГИЧЕСКИ ПРИНЦИП НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
След тази п
рак
тическа грижа в него възникна научната потребност да се запознае по-отблизо със законите на онези явления, които беше в състояние да наблюдава там.
След тази практическа грижа в него възникна научната потребност да се запознае по-отблизо със законите на онези явления, които беше в състояние да наблюдава там.
Широкият възглед за природата, който се разви в неговия дух до все по-голяма яснота*/*виж статията "Природата"; Ест. Н.ІІ, стр.5 и следв./, го принуди да обясни в своя смисъл това, което се простираше пред неговите очи. Тук веднага се проявява една дълбоко залегнала в Гьотевата природа особеност. Той има съвършено друга потребност в сравнение с други изследователи. Докато при тези последните главното седи в познанието на отделните неща, докато те проявяват интерес към едно идейно построение, към една система дотолкова, доколкото това може да им бъде в помощ при наблюдението на отделните неща, за Гьоте подробността е само преходна точка към едно цялостно разбиране на битието.
към текста >>
Ето защо той укорява учението на Вернер*/*Аб
рак
ам Готлоб Вернер, 26.9.1750 30.6.
Обаче този образуващ скали принцип може да стигне до пълна валидност с всичко, което лежи в него, само в цялото земно тяло. Ето защо за Гьоте главното става цялата история на образуването на земното тяло и всяка отделно явление трябва да се включи в него. За него е важно, какво място приема в земното цяло една скала; отделното нещо го интересува вече само като част на цялото. В заключение на него му изглежда правилна онази геологическа система, която пресъздава процесите в земята, която показва, защо на това място трябваше да се роди това, на онова място другото. Това, което става, то е за него решаващо.
Ето защо той укорява учението на Вернер*/*Абракам Готлоб Вернер, 26.9.1750 30.6.
1817 г./, което иначе цени така високо, че той подрежда минералите не според тяхното находище, което хвърля светлина върху тяхното възникване, а напротив според случайни външни признаци. Не, изследователят прави съвършената система, а това е направила самата природа.
към текста >>
17.
15. ГЬОТЕ И ЕСТЕСТВЕНОНАУЧНИЯТ ИЛЮЗИОНИЗЪМ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Където и да започнем, вътре или вън, ние не стигаме до мястото, където бихме искали да кажем: тук е даден субективният ха
рак
тер на усещането.
Където и да започнем, вътре или вън, ние не стигаме до мястото, където бихме искали да кажем: тук е даден субективният характер на усещането.
Понятието "субективно" не е приложимо към съдържанието на усещането.
към текста >>
18.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче с него е осигурен идеалистичният ха
рак
тер на всяка наука.
Срещу това необходимо разсъждение не може да се възрази нищо.
Обаче с него е осигурен идеалистичният характер на всяка наука.
към текста >>
Но ще ни се възрази: с този начин да се правят заключения ние изключваме всичко трайно в протичащия миров процес, поставяме нещата в течение, както прави това Хе
рак
лит /"всичко тече"/, превръщаме течението на нещата в единствен миров принцип, в което течение не остава да съществува нищо.
Но ще ни се възрази: с този начин да се правят заключения ние изключваме всичко трайно в протичащия миров процес, поставяме нещата в течение, както прави това Хераклит /"всичко тече"/, превръщаме течението на нещата в единствен миров принцип, в което течение не остава да съществува нищо.
Би трябвало зад явленията да съществува една "вещ в себе си", зад света на промените трябва да съществува една "трайна материя". Но нека да изследваме веднъж по-точно, как стои въобще работата с тази "трайна материя", с тази "трайност /вечност/ в промяната".
към текста >>
Видяхме, че не можем да говорим за един субективен ха
рак
тер на възприятията.
Но нашите забележки ни показаха и нещо друго.
Видяхме, че не можем да говорим за един субективен характер на възприятията.
Когато имаме едно възприятие, ние можем да проследим процесите от възбудителя до нашия централен орган; тук никъде не ще намерим една точка, където от обективността на невъзприеманото бихме искали да посочим към субективността на възприятието. С това е опроверган субективният характер на света на възприятията. Светът на възприятието съществува като основа на себе си съдържание, което предварително няма още нищо общо със субекта и обекта.
към текста >>
С това е опроверган субективният ха
рак
тер на света на възприятията.
Но нашите забележки ни показаха и нещо друго. Видяхме, че не можем да говорим за един субективен характер на възприятията. Когато имаме едно възприятие, ние можем да проследим процесите от възбудителя до нашия централен орган; тук никъде не ще намерим една точка, където от обективността на невъзприеманото бихме искали да посочим към субективността на възприятието.
С това е опроверган субективният характер на света на възприятията.
Светът на възприятието съществува като основа на себе си съдържание, което предварително няма още нищо общо със субекта и обекта.
към текста >>
Нужно е само при това да държа постоянно в съзнанието си този ха
рак
тер на материята.
Естествено с гореизложеното е засегнато само онова понятие за материята, което физиката поставя на основата на своите съзерцания и което тя отъждествява със старото, също така неоправдано понятие за веществото на метафизиката. Едно нещо е материята като истински реалното, което стои на основата на явленията, друго нещо е материята като явление, като феномен. Нашето разглеждане засяга само първото понятие. Последното не се засяга от него. Защото, когато наричам "материя" това, което изпълва пространството, това е просто една дума за едно явление, на което не може да се препише никаква по-висша реалност, освен тази, която се приписва и на другите явления.
Нужно е само при това да държа постоянно в съзнанието си този характер на материята.
към текста >>
19.
16_2. СИСТЕМАТА НА ЕСТЕСТВЕНАТА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Така чрез нашата естественонаучна методика се ражда крайната цел на монистичната естествена наука; обаче тя не е абст
рак
тен монизъм, който предварително предполага единството и след това му подчинява по принудителен начин отделните на конкретното съществуване, а конкретният монизъм, който част по част показва, че привидното разнообразие на сетивното съществуване се оказва накрая като едно идейно единство.
Следователно едва в понятието светът добива своето пълно съдържание. Но ние открихме, че понятието ни насочва вън от отделното явление към връзката на нещата. По този начин това, което в сетивния свят се явява отделно, изолирано се представя за понятието като единно цяло.
Така чрез нашата естественонаучна методика се ражда крайната цел на монистичната естествена наука; обаче тя не е абстрактен монизъм, който предварително предполага единството и след това му подчинява по принудителен начин отделните на конкретното съществуване, а конкретният монизъм, който част по част показва, че привидното разнообразие на сетивното съществуване се оказва накрая като едно идейно единство.
Множеството е само една форма, в която се изразява единството на мировото съдържание. Сетивата, които не са в състояние да обхванат това единно съдържание, се придържат в множеството; те са родени плуралисти. Обаче мисленето преодолява множеството и стига по този начин чрез дълга работа до единния миров принцип.
към текста >>
Природният закон е нещо абст
рак
тно, стоящо над сетивното разнообразие, той владее неорганичната естествена наука.
Природния закон, тип, понятие са трите форми, в които се проявява идейното.
Природният закон е нещо абстрактно, стоящо над сетивното разнообразие, той владее неорганичната естествена наука.
Типът вече съединява и двете в едно същество. Духовното става действаща същност, но то още не действа като такова, то не съществува като такова, а когато трябва да бъде разглеждано според неговото съществуване, то трябва да бъде като нещо сетивно. Така е в царството на органичната природа. Понятието съществува по възприемаем начин. В човешкото съзнание самото понятие е възприемаемото.
към текста >>
20.
16_4. ГЬОТЕВОТО ПОНЯТИЕ ЗА ПРОСТРАНСТВОТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Второто измерение отнася две конкретни представи една към друга и чрез това преминава в областта на абст
рак
цията.
Следователно пространството е възгледът за неща, един начин, как нашият дух обхваща едно единство. При това трите измерения се отнасят по следния начин. Първото измерение установява едно отношение между две сетивни възприятия*/*Сетивно възприятие означава тук същото нещо, което Кант нарича усещане/. Следователно то е една конкретна представа.
Второто измерение отнася две конкретни представи една към друга и чрез това преминава в областта на абстракцията.
Най-после третото измерение установява вече само идейното единство между абстракциите. Следователно съвсем неправилно е трите измерения на пространството да се вземат като имащи напълно еднакво значение. Кое е първото, това зависи естествено от възприеманите елементи. Тогава обаче другите имат едно напълно определено и различно от другите значение. Кант считаше съвсем погрешно, че е схванал пространството като цялост, вместо да го схване като една същност определима в себе си чрез понятие.
към текста >>
Най-после третото измерение установява вече само идейното единство между абст
рак
циите.
Следователно пространството е възгледът за неща, един начин, как нашият дух обхваща едно единство. При това трите измерения се отнасят по следния начин. Първото измерение установява едно отношение между две сетивни възприятия*/*Сетивно възприятие означава тук същото нещо, което Кант нарича усещане/. Следователно то е една конкретна представа. Второто измерение отнася две конкретни представи една към друга и чрез това преминава в областта на абстракцията.
Най-после третото измерение установява вече само идейното единство между абстракциите.
Следователно съвсем неправилно е трите измерения на пространството да се вземат като имащи напълно еднакво значение. Кое е първото, това зависи естествено от възприеманите елементи. Тогава обаче другите имат едно напълно определено и различно от другите значение. Кант считаше съвсем погрешно, че е схванал пространството като цялост, вместо да го схване като една същност определима в себе си чрез понятие.
към текста >>
21.
16_5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Наистина те знаеха п
рак
тически, как трябва да размесват и употребяват боите, но не можеха да се изкажат в понятия върху това.
Когато Гьоте пристъпи към разглеждане същността на цветовете, това беше един художествен интерес, който го доведе до този предмет. Неговият интуитивен дух скоро разбра, че нанасянето на боите /цветовете/ в живописта е подчинено на една дълбока закономерност. В какво се състоеше тази закономерност, това не можеше да открие нито той, докато се движеше теоретизирайки в областта на живописта, нито пък сведущи живописци можаха да му дадат едно задоволително сведение върху този въпрос.
Наистина те знаеха практически, как трябва да размесват и употребяват боите, но не можеха да се изкажат в понятия върху това.
Когато в Италия Гьоте застана не само срещу най-висшите творения на изкуството от този род, но и срещу великолепно оцветената природа, в него се събуди особено силно стремежът да познае природните закони на цветовете.
към текста >>
Такива абст
рак
ции бяха чужди на Гьотевия възглед за света.
Нужно е само да се освободим от представата, че у Гьоте светлина и тъмнина са реални същности, а да ги считаме само като принципи, като духовни същности, тогава ние ще добием съвършено друго мнение върху неговата теория на цветовете в сравнение с това, което обикновено си съставяме. Когато както Нютон под светлина разбираме само една смес от всички цветове, тогава изчезва всякакво понятие за конкретната същност "светлина". Тази същност се изпарява напълно и се превръща в една празна обща представа, на която не отговаря нищо в действителност.
Такива абстракции бяха чужди на Гьотевия възглед за света.
За него всяка представа трябваше да има едно конкретно съдържание. Само че за него "конкретното" не свършваше при "физическото".
към текста >>
22.
17_а. ГЬОТЕ ПРОТИВ АТОМИСТИКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Аз мисля, че може да се говори с право само за имащите пълно значение естественонаучни опитности, които са били направени, и за едно преобразуване на п
рак
тическите отношения на живота чрез тези опитности.
Днес много се говори за плодотворното развитие на естествените науки в 19-я век.
Аз мисля, че може да се говори с право само за имащите пълно значение естественонаучни опитности, които са били направени, и за едно преобразуване на практическите отношения на живота чрез тези опитности.
Обаче що се отнася за основните представи, чрез които модерният възглед за природата се стреми да разбере света на опитностите, аз ги считам за нездрави и пред едно енергично мислене те са незадоволителни. Върху този въпрос аз вече се изказах в този труд. В по-ново време един именит природоизследовател на нашето съвремие, химикът Вилхелм Оствалд, е изказал същото мнение. Той казва* /*"Преодоляването на научния материализъм": сказка държана на 5-то общо заседание на Събранието на Германските Природоизследователи и лекари в Любек на 20.9.1895 г.; Лайпциг 1895 г. Това е написано наскоро, след като са били направени съответните изказвания на Оствалд /:"от математиката до практикуващия лекар всеки естественонаучно мислещ човек ще изкаже своето мнение върху въпроса, как той си представя света устроен вътрешно, че нещата се състоят от движещи се атоми и че тези атоми и действащите между тях сили са последните действителности, от които се състоят отделните явления.
към текста >>
Това е написано наскоро, след като са били направени съответните изказвания на Оствалд /:"от математиката до п
рак
тикуващия лекар всеки естественонаучно мислещ човек ще изкаже своето мнение върху въпроса, как той си представя света устроен вътрешно, че нещата се състоят от движещи се атоми и че тези атоми и действащите между тях сили са последните действителности, от които се състоят отделните явления.
Аз мисля, че може да се говори с право само за имащите пълно значение естественонаучни опитности, които са били направени, и за едно преобразуване на практическите отношения на живота чрез тези опитности. Обаче що се отнася за основните представи, чрез които модерният възглед за природата се стреми да разбере света на опитностите, аз ги считам за нездрави и пред едно енергично мислене те са незадоволителни. Върху този въпрос аз вече се изказах в този труд. В по-ново време един именит природоизследовател на нашето съвремие, химикът Вилхелм Оствалд, е изказал същото мнение. Той казва* /*"Преодоляването на научния материализъм": сказка държана на 5-то общо заседание на Събранието на Германските Природоизследователи и лекари в Любек на 20.9.1895 г.; Лайпциг 1895 г.
Това е написано наскоро, след като са били направени съответните изказвания на Оствалд /:"от математиката до практикуващия лекар всеки естественонаучно мислещ човек ще изкаже своето мнение върху въпроса, как той си представя света устроен вътрешно, че нещата се състоят от движещи се атоми и че тези атоми и действащите между тях сили са последните действителности, от които се състоят отделните явления.
Това изречение може да бъде слушано и четено в хиляди повторения, че за света на физиката не може да бъде намерено никакво друго разбиране, освен ако той бъде сведен до "механиката на атомите"; материя и движение се явяват като последните понятия, към които трябва да бъдат отнесени природните явления в тяхното разнообразие. Това схващане може да бъде наречено научен материализъм." В този труд аз казах, че модерните основни възгледи на физиката са неудържими. Същото казва и Оствалд със следните думи: "че този механически възглед за света не изпълнява задачата, целта, за която е развит; че той влиза в противоречие с несъмнени и общоизвестни и признати истини." Съвпадането на изложенията на Оствалд и на моите отива още по-далеч. Аз казвам: "сетивният образ на света е сборът на метаморфозиращите се съдържания на възприятията без на тяхната основа да има някаква материя." Оствалд казва: "Когато обаче разсъдим, че всичко, което знаем за определено вещество, е познанието на неговите свойства, ние виждаме, че твърдението, че все пак наистина съществува определено вещество, но не притежава вече никое от неговите свойства, не е никак далеч от едно безсмислие”.
към текста >>
23.
17_б. ВТОРО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Който отделя величината на дадено нещо от неговите останали свойства и я разглежда за себе си, той няма вече работа с една действителна вещ, а с една абст
рак
ция на ума.
Величина, форма, положение, движение, сила и т.н. са възприятията точно в същия с мисъл както светлина, цветове, звуци, миризми, вкусови усещания, топлина, студенина и т.н.
Който отделя величината на дадено нещо от неговите останали свойства и я разглежда за себе си, той няма вече работа с една действителна вещ, а с една абстракция на ума.
Най-абсурдното нещо, което можем да си представим, е да припишем на една извлечена от сетивното възприятие абстракция една степен на действителност различна от тази на една вещ на сетивното възприятие. Пространствените и числени отношения нямат никакво предимство пред другите сетивни възприятия освен тяхната по-голяма простота и по-лесна обозримост. На тази простота и обозримост се крепи сигурността на математическите науки. Когато модерният възглед за природата свежда всички процеси на света на телата до нещо, което може да бъде изразено математически и механически, това почива на факта, че математическите и механическите операции могат да се манипулират по-лесно и по-удобно за нашето мислене. А човешкото мислене е склонно към удобствата.
към текста >>
Най-абсурдното нещо, което можем да си представим, е да припишем на една извлечена от сетивното възприятие абст
рак
ция една степен на действителност различна от тази на една вещ на сетивното възприятие.
Величина, форма, положение, движение, сила и т.н. са възприятията точно в същия с мисъл както светлина, цветове, звуци, миризми, вкусови усещания, топлина, студенина и т.н. Който отделя величината на дадено нещо от неговите останали свойства и я разглежда за себе си, той няма вече работа с една действителна вещ, а с една абстракция на ума.
Най-абсурдното нещо, което можем да си представим, е да припишем на една извлечена от сетивното възприятие абстракция една степен на действителност различна от тази на една вещ на сетивното възприятие.
Пространствените и числени отношения нямат никакво предимство пред другите сетивни възприятия освен тяхната по-голяма простота и по-лесна обозримост. На тази простота и обозримост се крепи сигурността на математическите науки. Когато модерният възглед за природата свежда всички процеси на света на телата до нещо, което може да бъде изразено математически и механически, това почива на факта, че математическите и механическите операции могат да се манипулират по-лесно и по-удобно за нашето мислене. А човешкото мислене е склонно към удобствата. Това може да се види именно при горецетираната лекция на Оствалд.
към текста >>
Той свежда всичко възприемаемо до едно единствено свойство на възприемаемото, до проявата на енергия, следователно до едно абст
рак
тно понятие.
Но ние можем да се ударим също и от една неподвижна тояга! Съвършено правилно: Това, което чувстваме, са, както вече подчертахме, разлики в енергийните състояния спрямо нашия сетивен апарат и поради това е безразлично, дали тоягата се движи към нас или ние се движим към тоягата. Обаче ако и двете имат еднаква или еднакво насочена скорост, тогава тоягата не съществува вече за нашето чувство, защото тя не може да дойде в допир с нас и да ни причини една обмяна на енергиите. Тези изказвания доказват, че Оствалд отделя енергията от областта на света на възприятията, т.е. абстрахира от всичко, което не е енергия.
Той свежда всичко възприемаемо до едно единствено свойство на възприемаемото, до проявата на енергия, следователно до едно абстрактно понятие.
Пристрастието на Оствалд към естественонаучните навици на съвремието може ясно да се види. И той също, ако би бил запитан, не би могъл да приведе нищо за оправдание на своя метод, освен това, че за него то е един психологически факт на опита, че неговата потребност за причинност е задоволена, когато е превърнал процесите на природата в прояви на енергията. По същество безразлично е дали Дю Боа Реймонд свежда процесите на природата до механиката на атомите или дали Оствалд ги свежда до прояви на енергията. И двете мнения произхождат от склонността на човешкото мислене към удобство.
към текста >>
24.
17_в ТРЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Чрез един такъв подход не се постига нищо повече, освен да се отклони вниманието от съдържанието на действителния сетивен свят и да бъде насочено към една недействителна абст
рак
ция, чийто по-беден фонд от свойства все пак е също взет от същия сетивен свят.
Ако нашите естественици биха чели също и съчинения на хора извън тяхната професия, тогава професор Оствалд не би искал да направи една забележка като горецитираната. Защото още в 1891 година, в споменатия Увод към Гьотевата теория на цветовете, аз се изказах, че за такива "форми" ние можем без съмнение да имаме едно предчувствие, а и нещо повече, и че в построяването на Гьотевите естественонаучни основни представи се крие задачата на естествената наука на бъдещето. Колкото малко процесите на света на телата могат да бъдат сведени до механиката на атомите, толкова малко могат те да бъдат превърнати също и в енергийни отношения.
Чрез един такъв подход не се постига нищо повече, освен да се отклони вниманието от съдържанието на действителния сетивен свят и да бъде насочено към една недействителна абстракция, чийто по-беден фонд от свойства все пак е също взет от същия сетивен свят.
Едната група свойства на сетивния свят: светлина, цветове, звуци, миризми, вкусови възприятия, топлнни отношения и т.н. не може да бъде обяснена чрез това, като я "сведем" до друга група свойства на същия сетивен свят: величина, форма, положение, число, енергия и т.н. Задачата на естествената наука не може да бъде "свеждането" /превръщането/ единия вид свойства в другия, а търсенето на връзки и отношения между възприемамите свойства на сетивния свят. Тогава ние откриваме определени условия, при които едно сетивно възприятие влече след себе си по необходимост другото. Ние откриваме, че между различните явления съществува една интимна връзка, по-интимна отколкото между други.
към текста >>
"Свеждането" /превръщането/ на сетивно възприемаемите процеси в не възприемаеми механически движения се е вкоренило така много като навик в модерните физици, че те изглежда съвсем нямат никакво предчувствие за това, че на мястото на действителността поставят една абст
рак
ция.
Следователно невъзприемаемите вълнови движения, които последователите на модерния възглед за природата измислят за светлинните явления, биха дали в ръцете на Гьоте един по-правилно и по-нагледно "първично явление", отколкото съвсем не заплетения, а разиграващ се пред нашите очи процес, който се състои в това, че гледаната през една мъртва среда светлината се явява жълта, а гледана през една осветена среда тя се явява синя.
"Свеждането" /превръщането/ на сетивно възприемаемите процеси в не възприемаеми механически движения се е вкоренило така много като навик в модерните физици, че те изглежда съвсем нямат никакво предчувствие за това, че на мястото на действителността поставят една абстракция.
Бихме искали да направим изказвания като това на Хелмхолц едва тогава, когато всички изречения на Гьоте от рода на следното ще бъдат заличени от света: "Най-висшето би било: Да разберем, че всичко фактическо е вече теория”. Синият цвят на небето ни разкрива основния закон на хроматиката. Но нека не търсим нищо зад явленията; те самите са учението /теорията/." Гьоте се задържа сред света на явленията: модерните физици прочитат някои дрипички от света на явленията и ги пренасят зад явленията, за да изведат след това от тези хипотетични действителност и явленията на действително възприемамия свят на опитността.
към текста >>
25.
17_г. ЧЕТВЪРТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче той пропуска да размисли върху истинския ха
рак
тер на това обяснение на природата, защото се страхува от заплитания в противоречия, срещу които неговото мислене не се чувства достатъчно силно.
Лампа трябва, според тези думи, да бъде наречен като тип на нормалния съвременен природоизследовател. Този последният използва механическото обяснение на природата затова, защото с него се манипулира удобно.
Обаче той пропуска да размисли върху истинския характер на това обяснение на природата, защото се страхува от заплитания в противоречия, срещу които неговото мислене не се чувства достатъчно силно.
към текста >>
26.
17_д. ПЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Законите на математиката и механиката се отнасят към абст
рак
тните предмети и процеси, които са отвлечени от света на опитността и поради това могат да намерят приложение само сред света на опитността.
могат да се считат за субективни състояния на човешкия организъм и въпреки това може да се твърди, че съществува един обективен свят от процеси вън от организма. Който счита човешкия организъм за създател на звуковите, топлините, цветните и т.н. явления, той трябва да го счита също така и като създател на разпростряността, величината, положението, движението, на силите и т.н. Защото тези математически и механически качества са неразривно свързани с останалото съдържание на света на опитността. Отделянето на пространствените, числови и двигателни отношения както и на силовите прояви от топлинните, цветните и другите сетивни качества е само една функция на абстрахиращото мислене.
Законите на математиката и механиката се отнасят към абстрактните предмети и процеси, които са отвлечени от света на опитността и поради това могат да намерят приложение само сред света на опитността.
Но когато в математическите и механическите форми и отношения се обяснят като чисто субективни състояния, това не остава нищо, което би могло да служи като съдържание на понятието за обективни неща и събития. А от едно празно понятие не могат да бъдат изведени никакви явления.
към текста >>
Аз намирам, че Лампа е изпуснал напълно изпредвид една от главните ха
рак
терни черти на математиката.
Аз не бих се занимавал така подробно с Антон Лампа, ако чрез едно обстоятелство той не би бил един особено подходящ пример на един природоизследовател на съвремието. Той задоволява своите философски нужди от индийската мистика и поради това не замърсява механическият възглед за природата както други с всякакви странични философски представи. Природоучението, което той има предвид, е, така да се каже, химически чистия възглед за природата на съвремието.
Аз намирам, че Лампа е изпуснал напълно изпредвид една от главните характерни черти на математиката.
Наистина всяка математическа формула хвърля един "жив мост" до елементарните явления, които са служили като изходна точка на изследванията. Обаче тези елементарни явления са от същото естество както неелементарните, от които е изграден мостът. Математика свежда свойствата на сложните числови и пространствени форми както и техните взаимни отношения до свойства и отношения на по-простите числови и пространствени форми. Същото върши и механикът в своята област. Той привежда сложни процеси на движение в действие на сили към прости, лесно обозрими движения и действия на сили.
към текста >>
Разделянето на двата процеса може да се извърши само в понятия, в ума Процесът на движение отговарящ на "червения цвят" няма в себе си никаква действителност; той е една абст
рак
ция.
Причината, поради което не можем да изведем факта: "Виждам червено" от определен процес на движение, според моето мнение, може лесно да бъде посочена. Качеството "червено" и определен процес на движение са в действителност едно неразделно единство.
Разделянето на двата процеса може да се извърши само в понятия, в ума Процесът на движение отговарящ на "червения цвят" няма в себе си никаква действителност; той е една абстракция.
Фактът: "виждам червено" е по себе си нещо действително; да искаме да го изведем от един процес на движение е също толкова абсурдно, както извеждането на действителните свойства на едно тяло от сол кристализирано във форма на куб от математическия куб. Ние не можем да изведем от движения никакви сетивни качества не поради това, че съществува някаква граница на познанието, а защото подобно изискване няма никакъв смисъл.
към текста >>
27.
17_е. ШЕСТ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Чрез непосредствено съглеждане ние познаваме съдържанието на трептящите движения на света на явленията, а не чрез мислено прибавяне на една абст
рак
тна материя към явленията.
Само поради това, че са съблазнени от предразсъдъка, че един прост математически или механически факт е по-разбираем отколкото едно елементарно събитие на звуковото или цветно явление, модерните физици заличават специфичното на звука или на цвета и разглеждат само процесите на движение, които отговарят на сетивните възприятия. И понеже не могат да мислят движения без нищо, което се движи, те считат съблечената от всякакви сетивни качества материя като носител на движенията. Който не е завладян от тези предразсъдъци на физиците, трябва да разбере, че процесите на движение са състояния, които са свързани със сетивните качества. Съдържанието на вълнообразните движения, които отговарят на звуковите процеси, са звукови качества. Същото важи и за останалите сетивни качества.
Чрез непосредствено съглеждане ние познаваме съдържанието на трептящите движения на света на явленията, а не чрез мислено прибавяне на една абстрактна материя към явленията.
към текста >>
28.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тези субективни изживявания могат даже да приемат един напълно индивидуален ха
рак
тер.
Гьоте е на мнение, че дефиницията на Кант не отговаря на човешкото познание, а на онова отношение, в което човек се поставя към нещата, когато ги разглежда по отношение на приятността и неприятността. Който може, както Форлендер, да разбере така криво едно изречение, може да си спести труда да съветва другите хора по отношение на философското развитие и по-добре първо да си усвои способността да чете правилно едно изречение. Всеки може да търси Гьотеви цитати и да ги сравнява исторически; но да ги тълкува в смисъла на Гьотевия светоглед, това във всеки случай не може Форлендер. Не може и дума да става за някаква друга истина освен за една субективна човешка истина. Защото истината е влагането на субективни изживявания в обективна връзка на явленията.
Тези субективни изживявания могат даже да приемат един напълно индивидуален характер.
Въпреки това те са израз на вътрешната същност на нещата. Ние можем да вложим в нещата само това, което сами сме изживели. Съобразно с това също и всеки човек според своите индивидуални изживявания ще вложи в определен смисъл нещо в нещата. Как аз си тълкувам определени процеси на природата, това не може да бъде напълно разбрано от някой друг, който не изживява вътрешно същото. Обаче съвсем не става дума всички хора да мислят същото нещо върху нещата, а само за това, че когато мислят върху нещата, те да живеят в елемента на истината.
към текста >>
29.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Не е ли осъдено това мислене да създава образи на представите, които се коренят в ха
рак
тера на душевния живот, но които никога не могат да крият в себе си нещо, което гарантира с известна сигурност проникването до изворите на съществуването?
Обаче душата е стигнала до проява внимание и към нейната самостоятелност, към нейното вътрешно творческо изживяване. Тя чувства като една неопровержима истина, че някаква светлина никакъв цвят не може да се изяви без едно око усещащо светлина и цветове. Така тя чувства творческото още в дейността на окото. Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на философията -, къде ще намеря аз нещо, което съществува в себе си, което дължи своето съществуване не само на моята творческа сила? А щом вече откровенията на сетивата се прояви на собствената сила на душата: не трябва ли до още по-висока степен мисленето да бъде тази, която иска да добие представи върху една истинска действителност?
Не е ли осъдено това мислене да създава образи на представите, които се коренят в характера на душевния живот, но които никога не могат да крият в себе си нещо, което гарантира с известна сигурност проникването до изворите на съществуването?
Такива въпроси изникват навсякъде от по-новото развитие на философията.
към текста >>
Но едно безпристрастно наблюдение показва, как недействителният ха
рак
тер навъншният сетивен свят произхожда от това, че когато застава непосредствено пред нещата, човекът подтиска в себе си това, което действително им принадлежи.
Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава самотворчески в познанието, организацията на човешката душа не се отдалечава от действителността, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един свят, който не е действителният. Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същина тя прави нещата различни от това, което те са в действителност. В известно отношение прав е Хамерлинг, когато мисли: "Определени възбуди създават мириса в нашия обонятелен орган”. Следователно розата не мирише, когато някой не я мирише..... Ако това не ти е ясно, любезни читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава недей чети нито ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които говорят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явява сетивният свят, когато човек застава непосредствено пред него, това зависи от същината на неговата душа. Но не следва ли тогава, че той произвежда това явление на света чрез своята душа?
Но едно безпристрастно наблюдение показва, как недействителният характер навъншният сетивен свят произхожда от това, че когато застава непосредствено пред нещата, човекът подтиска в себе си това, което действително им принадлежи.
Когато след това разгърне своя самотворчески вътрешен живот, когато остави да възлезе от глъбините на неговата душа това, което дреме в тези глъбини, тогава към това, което е видял със сетивата, той прибавя нещо друго, което превръща полудействителното в нещо напълно действително в познанието. Присъщо е на същината на душата, да заличи, да угаси при първото виждане на нещата нещо, което принадлежи на тяхната действителност. Ето защо за сетивата те са такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги прави душата. Обаче техният илюзионен характер /или тяхното чисто явление/ се дължи на това, че първо душата им е отнела това, което им принадлежи. Но когато човек не спира при първото възприемане на нещата, в познанието той им добавя това което разкрива вече тяхната пълна действителност.
към текста >>
Обаче техният илюзионен ха
рак
тер /или тяхното чисто явление/ се дължи на това, че първо душата им е отнела това, което им принадлежи.
Но не следва ли тогава, че той произвежда това явление на света чрез своята душа? Но едно безпристрастно наблюдение показва, как недействителният характер навъншният сетивен свят произхожда от това, че когато застава непосредствено пред нещата, човекът подтиска в себе си това, което действително им принадлежи. Когато след това разгърне своя самотворчески вътрешен живот, когато остави да възлезе от глъбините на неговата душа това, което дреме в тези глъбини, тогава към това, което е видял със сетивата, той прибавя нещо друго, което превръща полудействителното в нещо напълно действително в познанието. Присъщо е на същината на душата, да заличи, да угаси при първото виждане на нещата нещо, което принадлежи на тяхната действителност. Ето защо за сетивата те са такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги прави душата.
Обаче техният илюзионен характер /или тяхното чисто явление/ се дължи на това, че първо душата им е отнела това, което им принадлежи.
Но когато човек не спира при първото възприемане на нещата, в познанието той им добавя това което разкрива вече тяхната пълна действителност. Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което по отношение на тях е един недействителен елемента преди познанието тя им е отнела нещо, което принадлежи на тяхната истинска действителност. Задачата на философията ще бъде да разбере, че явният за човека свят е една илюзия, преди той да застане познавайки пред него, но че пътят на познанието показва посоката към пълната действителност. Това което човекът създава самотворчески в познанието, се явява преди това като едно вътрешно откровение на душата, понеже, преди да има изживяването на познанието, човек трябва да се затвори за това, което идва от същността на нещата. Той не може още да види в нещата това, когато отначало само застава срещу тях.
към текста >>
Ако разглеждаме само възприятието за себе си, ние нямаме никаква действителност, а един хаос лишен от свръзка; ако разглеждаме закономерността на възприятията за себе си, тогава имаме работа само с абст
рак
тни понятия.
Разрезът между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз, наблюдаващият, заставам срещу нещата....." А на стр. 255 и следващите: "Възприятието е онази част на действителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/. Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията. Едва връзката на двата фактора, включващото се закономерно във вселената възприятие, е пълната действителност.
Ако разглеждаме само възприятието за себе си, ние нямаме никаква действителност, а един хаос лишен от свръзка; ако разглеждаме закономерността на възприятията за себе си, тогава имаме работа само с абстрактни понятия.
Не абстрактното понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво за себе си понятията, нито възприятието, а връзката и на двете."
към текста >>
Не абст
рак
тното понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво за себе си понятията, нито възприятието, а връзката и на двете."
255 и следващите: "Възприятието е онази част на действителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/. Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията. Едва връзката на двата фактора, включващото се закономерно във вселената възприятие, е пълната действителност. Ако разглеждаме само възприятието за себе си, ние нямаме никаква действителност, а един хаос лишен от свръзка; ако разглеждаме закономерността на възприятията за себе си, тогава имаме работа само с абстрактни понятия.
Не абстрактното понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво за себе си понятията, нито възприятието, а връзката и на двете."
към текста >>
"Човек ще стигне.....до една.....представа за "Аза" по пътя на теорията на познанието, когато той си представя този аз намиращ се навътре в телесния организъм и се оставя впечатленията да му бъдат дадени "отвън", а когато постави този "Аз" в закономерността на нещата и вижда в организма на тялото само едно огледало, което отразява намиращото се вън от тялото тъкане на Аза в истинската същност на света чрез дейността на органите на тялото срещу самия Аз." С тези думи се опита авторът на настоящата книга /"Загадки на Философията"/ да оха
рак
теризира плуващата пред него перспектива към една теория на познанието в една лекция, която беше разработил на проведения през 1911 година в Болоня философски конгрес: "Психологическите основи и становището на Духовната наука по теорията на познанието”*/*Отпечатана в Щайнерово-джобно издание том 4, стр.16 и следв./".
Чрез един такъв възглед теорията на познанието е поставена върху една пълна перспектива основа.
"Човек ще стигне.....до една.....представа за "Аза" по пътя на теорията на познанието, когато той си представя този аз намиращ се навътре в телесния организъм и се оставя впечатленията да му бъдат дадени "отвън", а когато постави този "Аз" в закономерността на нещата и вижда в организма на тялото само едно огледало, което отразява намиращото се вън от тялото тъкане на Аза в истинската същност на света чрез дейността на органите на тялото срещу самия Аз." С тези думи се опита авторът на настоящата книга /"Загадки на Философията"/ да охарактеризира плуващата пред него перспектива към една теория на познанието в една лекция, която беше разработил на проведения през 1911 година в Болоня философски конгрес: "Психологическите основи и становището на Духовната наука по теорията на познанието”*/*Отпечатана в Щайнерово-джобно издание том 4, стр.16 и следв./".
към текста >>
Напразно ще се търсят теоретически доказателства, че гореха
рак
теризираният свят е действителен; но такива доказателства не съществуват също и за действителността на света на възприятията.
Твърде близко е сега до ума, че някой от вярващите в съвременния начин на мислене ще окачестви този свят, който се явява тук като принадлежащ на областта на грешките на паметта, на илюзиите, на халюцинациите, на самовнушенията и тем подобни. На това можем да възразим, че един сериозен стремеж на душата, който работи в посочения път, намира във вътрешното състояние на духа, което тя си е възпитала, такива сигурни средства, за да различава илюзията от духовната действителност, както в обикновения живот при едно здраво устройство на душата човек може да различава фантастичните образи от едно възприятие.
Напразно ще се търсят теоретически доказателства, че горехарактеризираният свят е действителен; но такива доказателства не съществуват също и за действителността на света на възприятията.
Как трябва да се съди, върху това решава самото изживяване в единия както и в другия случай.
към текста >>
Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по гореха
рак
теризирания път.
Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по горехарактеризирания път.
Развитието на философските светогледи през гръцката епоха е довело до раждането на мисълта в полето на тези светогледи. По-късно напредъкът на това развитие се състоеше в това, чрез изживяването на мисълта да насочи и доведе философското разглеждане до себесъзнателния Аз. Гьоте се стремеше в себе съзнателния Аз към такива изживявания, които, бидейки преработени от човешката душа, поставят същевременно душата в областта на онази действителност, която е недостъпна за сетивата. Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със сетивата, която въпреки това съдържа свръхсетивната същина на всички растения, така че изхождайки от нея човек да измисли всички растения, които е възможно да живеят, с такъв един духовен подход Гьоте стои на посочената тук почва. След това Хегел виждаше в мислителното изживяване на самата човешка душа "пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същност на света.
към текста >>
От друга страна тя трябваше да изложи, накъде се стремят несъзнателно оха
рак
теризираните светогледи.
Разглеждането на тази история показва, че ходът на философската работа напира към един светоглед, който не може да бъде постигнат в обикновеното съзнание. В описанията на представителните мислещи личности се показва в разнообразните форми, как философите са се опитвали да изследват себесъзнателния Аз от всички страни, със средствата на обикновеното съзнание. Едно теоретическо обяснение, защо тези средства трябва да дойдат до незадоволителни точки, не влиза в рамките на едно историческо изложение. Въпреки това историческите факти сами изразяват ясно, как обикновеното съзнание, проучено от всички страни, не може да стигне дотам, да реши въпроси, което то все пак трябва да постави. И защо на обикновеното, а също и на привичното научно съзнание трябва да липсват средствата за разработката на тези въпроси, това трябваше да покаже от една страна тази заключителна глава.
От друга страна тя трябваше да изложи, накъде се стремят несъзнателно охарактеризираните светогледи.
Ако от определена гледна точка тази последна глава не принадлежи вече на същинската история на философията, от друга гледна точка обаче тя ще се яви като оправдана, а именно от една такава, за която резултатите на тази книга са ясни. Защото тези резултати се състояха в това, че духовнонаучният светоглед се явява като желан, като изискан от по-новото философско течение, като един отговор на възникналите от него въпроси. Трябва да разгледаме това философско течение в отделни характерни точки, за да забележим това. В своята "Психология" Франц Брентано говори за това, как това течение е било отклонено от пътя, да третира по-дълбоките загадки на душевния живот. В неговата книга можем да прочетем: "Все пак, колкото и привидна да е от тази страна необходимостта от ограничението на изследваната област, тя все пак е може би не е повече от привидна.
към текста >>
Трябва да разгледаме това философско течение в отделни ха
рак
терни точки, за да забележим това.
Въпреки това историческите факти сами изразяват ясно, как обикновеното съзнание, проучено от всички страни, не може да стигне дотам, да реши въпроси, което то все пак трябва да постави. И защо на обикновеното, а също и на привичното научно съзнание трябва да липсват средствата за разработката на тези въпроси, това трябваше да покаже от една страна тази заключителна глава. От друга страна тя трябваше да изложи, накъде се стремят несъзнателно охарактеризираните светогледи. Ако от определена гледна точка тази последна глава не принадлежи вече на същинската история на философията, от друга гледна точка обаче тя ще се яви като оправдана, а именно от една такава, за която резултатите на тази книга са ясни. Защото тези резултати се състояха в това, че духовнонаучният светоглед се явява като желан, като изискан от по-новото философско течение, като един отговор на възникналите от него въпроси.
Трябва да разгледаме това философско течение в отделни характерни точки, за да забележим това.
В своята "Психология" Франц Брентано говори за това, как това течение е било отклонено от пътя, да третира по-дълбоките загадки на душевния живот. В неговата книга можем да прочетем: "Все пак, колкото и привидна да е от тази страна необходимостта от ограничението на изследваната област, тя все пак е може би не е повече от привидна. Дейвид Юм се е обявил на своето време с пълната решителност против метафизиците, които твърдят, че са намерили едно вещество /материя/ като носител на психическите състояния в себе си." Аз от моя страна, казва той, когато вникна достатъчно дълбоко в това, което наричам себе си, се сблъсквам винаги с едното или другото възприятие на горещо или студено, светлина или сянка, любов или омраза, страдание или удоволствие. Никога, колкото и често да се опитвам, аз не мога да доловя, да хвана моето себе без една представа, и никога да открия нещо извън представата. Ако за известно време моите представи бъдат премахнати, каквито при здравия сън, аз не мога да доловя през цялото време нищо от самия мене и действително би искало да се каже, че аз съвсем не съществувам." /Брентано, Психология, стр. 20/.
към текста >>
С въплътяването във физическото тялото действа така силно върху душата, че тя не може да развие оха
рак
теризираното съзнание /свръхсетивното съзнание/ в обикновения живот.
Това, което може да продължи да съществува без това тяло, не трябва да бъде наречено субстанция /вещество/; то трябва да бъде едно друго съзнание. Обаче това друго съзнание може да бъде открито само чрез вътрешната психическа работа, която се освобождава от тялото. Тази работа ни учи да познаем, че душата може да има съзнание и без посредничеството на тялото. Чрез тази работа душата намира в свръхсетивното виждане състоянието, в което тя се намира, когато е положила /съблякла/ тялото. И тя констатира, че през време когато носи тялото /въплътена е в тялото/, самото тяло е това, което затъмнява онова друго съзнание.
С въплътяването във физическото тялото действа така силно върху душата, че тя не може да развие охарактеризираното съзнание /свръхсетивното съзнание/ в обикновения живот.
Това става ясно, когато посочените в настоящата глава психически упражнения се правят с успех. Тогава душата трябва съзнателно да подтисне силите които, изхождайки от тялото, заличават свободното от тялото съзнание. Това заличаване /угасване/ не може да стане вече след разлагането на тялото. Следователно описаното друго съзнание е онова, което се запазва преминавайки през редуващите се съществувания на душата и в течение на чисто духовен живот между смъртта и раждането. И от тази гледна точка не се говори за някаква мъглива душевна субстанция, а се показва една представа подобна на естественонаучните идеи, как душата продължава да съществува затова, защото в един живот се подготвя зародиш но следващият, подобно на растителния зародиш в растението.
към текста >>
И той познава като един резултат на това съзнание, че душата продължава по оха
рак
теризирания начин в духовния свят.
От значение ще бъде, да държим настрана от тази Духовна наука вярването, че уж нейните познания са заети от някаква по-стара религиозна форма. Човек лесно може да бъде съблазнен да вярва това, понеже например възгледът на повтарящите се земни съществувания на човека са съставна част на определени вяроизповедания. За модерния духовен изследовател не може да съществува едно такова заемане от подобни вероизповедания. Той намира, че постигането на едно съзнание проникващо в духовния свят може да бъде един факт за една душа, която се отдава на определени описаните упражнения.
И той познава като един резултат на това съзнание, че душата продължава по охарактеризирания начин в духовния свят.
Разглеждайки историята на философията от времето, когато в Гърция проблясва мисълта, за него се разкрива пътят да стигне и философски до убеждението, че ние намираме истинската същина на душата тогава, когато разглеждаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем. Мисълта се оказа възпитател на душата. Тя доведе душата до там, да бъде напълно самотна в себесъзнателния Аз. Но довеждайки я до тази самотност, тя кали нейните сили, благодарение на което душата стана способна така да се вглъбява в себе си, че заставайки на своите първични основи, да стои едновременно в най-дълбоката действителност на света. Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не се предприема опит да се стигне зад сетивния свят със средствата на обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизиране/.
към текста >>
Защото от гледна точка на оха
рак
теризирания тук духовнонаучен светоглед не се предприема опит да се стигне зад сетивния свят със средствата на обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизиране/.
И той познава като един резултат на това съзнание, че душата продължава по охарактеризирания начин в духовния свят. Разглеждайки историята на философията от времето, когато в Гърция проблясва мисълта, за него се разкрива пътят да стигне и философски до убеждението, че ние намираме истинската същина на душата тогава, когато разглеждаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем. Мисълта се оказа възпитател на душата. Тя доведе душата до там, да бъде напълно самотна в себесъзнателния Аз. Но довеждайки я до тази самотност, тя кали нейните сили, благодарение на което душата стана способна така да се вглъбява в себе си, че заставайки на своите първични основи, да стои едновременно в най-дълбоката действителност на света.
Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не се предприема опит да се стигне зад сетивния свят със средствата на обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизиране/.
Признава се, че за това обикновеното съзнание свръхсетивният свят трябва да бъде забулен и че душата трябва да проникне в свръхсетивния свят чрез своето собствено преобразование, ако иска да добие едно съзнание за него.
към текста >>
Оха
рак
теризираната тук духовна наука се стреми да избегне тази измама като иска да разкрие собствената вътрешна същина на душевното изживяване, което в своя път може да влезе също и в служба на познанието, без да има в това съзерцателно познание своята същинска първична природа.
Ние го познаваме като един по-висш човек в човека, който в единия живот подготвя другия. Ние ще стигнем до разбирането, че този е основният импулс на душевното изживяване. Ще познаем също, че познанието се отнася към този основен импулс като използването на житното зърно като храна към напредващия път на това житно зърно, който прави от него зародиш за едно ново растение. Когато човек не взема под внимание това, той живее в измама че в същността на душевното изживяване може да търси същността на познанието. С това той изпада в една грешка, подобна на онази, която би възникнала, ако би изследвал житното зърно само химически по отношение на неговата хранителна стойност и би искал в резултата на това изследване да намери същината на житното зърно.
Охарактеризираната тук духовна наука се стреми да избегне тази измама като иска да разкрие собствената вътрешна същина на душевното изживяване, което в своя път може да влезе също и в служба на познанието, без да има в това съзерцателно познание своята същинска първична природа.
към текста >>
Описаното тук "свободно от тялото съзнание на душата" не трябва да се смесва с онези душевни състояния, които не се постигат чрез оха
рак
теризираната вътрешна собствена дейност на душата, а се получават чрез понижен духовен живот /в съноподобно ясновиждане, в хипноза и т.н./.
Описаното тук "свободно от тялото съзнание на душата" не трябва да се смесва с онези душевни състояния, които не се постигат чрез охарактеризираната вътрешна собствена дейност на душата, а се получават чрез понижен духовен живот /в съноподобно ясновиждане, в хипноза и т.н./.
При тези душевни състояния нямаме работа с едно действително изживяване на душата в едно свободно от тялото съзнание, а с едно свързване на тялото и на душата, което се отклонява от това на обикновения живот. Действителна духовна наука може да се постигне само тогава, когато душата намира една истинска, собствено извършена вътрешна работа прехода от обикновеното съзнание към едно такова съзнание, с което тя има ясни изживявания в духовния свят. В една вътрешна работа, която е едно повишение, а не едно понижение на обикновения душевен живот.
към текста >>
Но въпросът стои така, че изживяванията на оха
рак
теризираното съзнание, различаващо се от обикновеното, са веднага ясни и за обикновеното съзнание, доколкото това последното само не си поставя пречки, като иска да се затвори само в собствената си област.
Наистина значението на тази последната не е малко затова, защото по пътя, по който нейните обработватели вървят, тя не може да стигне до това, което иска да постигне. Защото по-важни от философските резултати за силите на душата, които могат да бъдат развити във философската работа. И накрая тези сили трябва да доведат дотам, където на философията ще бъде възможно да признае "свободния от тялото душевен живот". Там тя ще познае, че мировите загадки не искат да бъдат само мислени, а изживени от човешката душа, след като тази последната се е домогнала до състоянието, при което такова изживяване е възможно. Близко стои въпроса: трябва ли обикновеното, също и напълно научното познание да отрече себе си и да счита валидно за един светоглед само това, което му се подава от една област, която се намира вън от неговата?
Но въпросът стои така, че изживяванията на охарактеризираното съзнание, различаващо се от обикновеното, са веднага ясни и за обикновеното съзнание, доколкото това последното само не си поставя пречки, като иска да се затвори само в собствената си област.
Свръхсетивните истини могат да бъдат намерени само от онази душа, която се поставя в свръхсетивното. Веднъж намерени обаче, те могат да бъдат разбрани от обикновеното съзнание и при това напълно. Защото те се включват с пълната необходимост към познанията, които могат да се добият за сетивния свят.
към текста >>
30.
04_б. УКАЗАНИЕ НА СЪДЪРЖАНИЕТО НА ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
Още преди 5 години в своята книга "Квантовата теория на познанието" той много сполучливо я оха
рак
теризира и я доразви в своята нова публикация "Опитност и Мислене".
Според нашето убеждение Йоханес Фолкелт е успял отлично да обрисува в строги черти това, което ние сме оправдани да наречем опитност.
Още преди 5 години в своята книга "Квантовата теория на познанието" той много сполучливо я охарактеризира и я доразви в своята нова публикация "Опитност и Мислене".
Разбира се той направи това за да подкрепи един възглед, който основно се различава от нашия, и със съвършено друго намерение в сравнение с нашето настоящо намерение.
към текста >>
Обаче това не може да ни попречи да приемем тук неговото отлично оха
рак
теризиране на чистата опитност.
Обаче това не може да ни попречи да приемем тук неговото отлично охарактеризиране на чистата опитност.
Тази характеристика ни описва просто образите, които минават пред нашето съзнание в ограничен откъс от време без да имат някаква връзка помежду си. Фолкет казва: "- Например сега моето съзнание има представата, че съм работил днес усърдно, като свое съдържание; непосредствено след това идва съдържанието на представите, че мога с добра съвест да отида да се разходя; но внезапно се явява образът на възприятието на отварящата се врата на влизащия разносвач на писма; образът на пощенския разносвач се явява ту протягащ ръка, ту отварящ уста, ту вършещ противоположното; същевременно със съдържанието на възприятието на отварящата се уста се свързват всякакви слухови впечатления, между другите и едно такова впечатление, че вън започва да вали. Образът на пощенския разносвач изчезва от моето съзнание и представите, които влизат сега в него, имат по ред като съдържание: хващане на ножицата, отваряне на писмото, упрек за нечетливото писане, зрителни образи на най-разнообразни писмени знаци, свързващи се с това различни образи на фантазията и мисли; едва тази поредица е изчерпана, когато отново настъпва представата, че съм работил усърдно и придруженото с неприятност възприятие на продължаващия валеж; но и двете изчезват от моето съзнание и изниква една представа със съдържанието, че една трудност през време на днешната работа, която смятах за решена, не е решена; с това едновременно са налице представите: Свобода на волята, емпирична необходимост, отговорност, стойност на добродетелта, абсолютна случайност, неразбираемост и т.н. и се свързват едни с други по най-различни и най-сложни начини; и по един подобен начин продължава по-нататък”. Тук ние имаме описано за определен, ограничен откъс от време това, което действително изпитваме, онези форми на действителността, в която мисленето няма никакво участие.
към текста >>
Тази ха
рак
теристика ни описва просто образите, които минават пред нашето съзнание в ограничен откъс от време без да имат някаква връзка помежду си.
Обаче това не може да ни попречи да приемем тук неговото отлично охарактеризиране на чистата опитност.
Тази характеристика ни описва просто образите, които минават пред нашето съзнание в ограничен откъс от време без да имат някаква връзка помежду си.
Фолкет казва: "- Например сега моето съзнание има представата, че съм работил днес усърдно, като свое съдържание; непосредствено след това идва съдържанието на представите, че мога с добра съвест да отида да се разходя; но внезапно се явява образът на възприятието на отварящата се врата на влизащия разносвач на писма; образът на пощенския разносвач се явява ту протягащ ръка, ту отварящ уста, ту вършещ противоположното; същевременно със съдържанието на възприятието на отварящата се уста се свързват всякакви слухови впечатления, между другите и едно такова впечатление, че вън започва да вали. Образът на пощенския разносвач изчезва от моето съзнание и представите, които влизат сега в него, имат по ред като съдържание: хващане на ножицата, отваряне на писмото, упрек за нечетливото писане, зрителни образи на най-разнообразни писмени знаци, свързващи се с това различни образи на фантазията и мисли; едва тази поредица е изчерпана, когато отново настъпва представата, че съм работил усърдно и придруженото с неприятност възприятие на продължаващия валеж; но и двете изчезват от моето съзнание и изниква една представа със съдържанието, че една трудност през време на днешната работа, която смятах за решена, не е решена; с това едновременно са налице представите: Свобода на волята, емпирична необходимост, отговорност, стойност на добродетелта, абсолютна случайност, неразбираемост и т.н. и се свързват едни с други по най-различни и най-сложни начини; и по един подобен начин продължава по-нататък”. Тук ние имаме описано за определен, ограничен откъс от време това, което действително изпитваме, онези форми на действителността, в която мисленето няма никакво участие. Сега съвсем не трябва да се мисли, че би се стигнало един друг резултат, ако освен тази всекидневна опитност бихме описали една такава, която имаме при един научен опит или при едно особено природно явление.
към текста >>
Трябва да признаем също и на малкото съчинение "Мозък и Съзнание" от Рихард Вале (Виена 1884 г.) заслугата, че е показало в резки очертания това, което лишеното от всякакви мисловни обработки опитност ни дава; но само с разграничаването, че това, което Вале поставя като безусловно валидни качества на явленията на външния и вътрешен свят, важи само за първата степен на разглеждането на света, което оха
рак
теризирахме.
Трябва да признаем също и на малкото съчинение "Мозък и Съзнание" от Рихард Вале (Виена 1884 г.) заслугата, че е показало в резки очертания това, което лишеното от всякакви мисловни обработки опитност ни дава; но само с разграничаването, че това, което Вале поставя като безусловно валидни качества на явленията на външния и вътрешен свят, важи само за първата степен на разглеждането на света, което охарактеризирахме.
Според Вале ние знаем само за едно разположение на нещата и процесите едно до друго в пространството и едно след друго във времето. Според него не може никак да става дума за някакво отношение на нещата съществуващи едно до друго и едно след друго. Например винаги някъде може да съществува някаква връзка, някакво вътрешно отношение между топлия слънчев лъчи затоплянето на камъка; ние не знаем нищо за една причинна връзка; на нас ни е само ясно, че първия факт е последван от втория. Възможно е някъде, в един недостъпен за нас свят, да съществува една вътрешна връзка между нашия мозъчен механизъм и нашата духовна дейност; ние знаем само, че и двете са успоредно протичащи процеси; не сме никак оправдани, да приемем например някаква причинна връзка на двете явления. Ако разбира се Вале поставя същевременно това твърдение като последна истина на науката, ние оспорваме едно такова негово разширение; то важи обаче напълно за първата форма, в която ни се представя действителността.
към текста >>
31.
04_в. ИЗПРАВЯНЕТО НА ЕДНО ПОГРЕШНО СХВАЩАНЕ НА ОБЩАТА ОПИТНОСТ
GA_2 Светогледа Гьоте
Тази ха
рак
теристика, че нашият свят на явленията е във физиологичен смисъл от субективно естество, е вече едно мислително определение на същия; следователно тя няма нищо общо с неговата първа поява.
Нека не бъдем крайно разбрани. Ние не искаме да вдигнем срещу съвременните постижения на физиологията, някакъв несъмнено безсилен протест. Обаче това, което физиологично е напълно оправдано, то съвсем не е още призвано да бъде поставено на вратата на теорията на познанието. Може да важи една неопровержима физиологична истина, че комплексът от усещания и виждания се ражда едва чрез съдействието на нашия организъм. Остава обаче сигурно, че едно такова познание е само резултат на много разсъждения и изследвания.
Тази характеристика, че нашият свят на явленията е във физиологичен смисъл от субективно естество, е вече едно мислително определение на същия; следователно тя няма нищо общо с неговата първа поява.
Тя предполага вече прилагането на мисленето към опитността. Ето защо тя трябва да бъде предхождана от изследването на връзката на тези два фактора.
към текста >>
32.
05_а. МИСЛЕНЕТО - А. МИСЛЕНЕТО КАТО ПО-ВИСША ОПИТНОСТ В ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
Неговата съществена ха
рак
терна черта ние можем да вземем от самото него; ако искаме да получим ха
рак
терната черта на останалите неща, ние трябва да започнем нашите изследвания от него.
Поради това сега, че стоим посред съдържанието на мисълта, проникваме това съдържание във всички негови съставни части, ние сме в състояние да познаем действително неговата същинска природа. Начинът, по който това мисловно съдържание застава пред нас, е една гаранция за това, че свойствата, които му приписваме по-рано, действително му подхождат. Следователно то може несъмнено да послужи като изходна точка за по-нататъшното разглеждане на света, за всяка форма на едно по-нататъшно разглеждане на света.
Неговата съществена характерна черта ние можем да вземем от самото него; ако искаме да получим характерната черта на останалите неща, ние трябва да започнем нашите изследвания от него.
Да се изразим още по-ясно. Понеже само в мисленето изпитваме една действителна закономерност, една идейна определеност, тогава и закономерността на останалия свят, която не изпитваме при него самия, трябва да е включена вече в мисленето. С други думи: Явлението за сетивата и мисленето стоят едно срещу друго в опитността. Обаче първото не ни дава никакво осветление върху неговата същност; второто ни дава това осветление същевременно върху себе си и върху същността на явлението за света.
към текста >>
33.
05_б.МИСЛЕНЕ И СЪЗНАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако и останалият свят на възприятието да не носи един субективен ха
рак
тер би искало да се заключи от нашите обяснения -, все пак, според нашия възглед, мисълта носи един субективен ха
рак
тер.
Сега обаче изглежда, като че тук сами внесохме субективистичния елемент, който така решително искахме да държим далече от нашата теория на познанието.
Ако и останалият свят на възприятието да не носи един субективен характер би искало да се заключи от нашите обяснения -, все пак, според нашия възглед, мисълта носи един субективен характер.
Това възражение почива на едно смесване на арената на нашите мисли с онзи елемент, от който те получават своите съдържателни определения, своята вътрешна закономерност. Ние съвсем не произвеждаме едно мислително съдържание така, че да определим в това произвеждане, каква връзка трябва да имат нашите мисли. Ние даваме само подводната причина, защото мислителното съдържание да може да се развие съобразно неговата собствена природа. Ние произвеждаме мисълта "А" и мисълта "Б" и даваме на същите повод да се свържат по един закономерен начин, като ги поставяме във взаимодействие една с друга. Нашата субективна организация е тази, която определя по някакъв начин тази връзка на А и Б, а единствено определящо е съдържанието на А и Б.
към текста >>
34.
05_в. ВЪТРЕШНА ПРИРОДА НА МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Искаме да изследваме собствения ха
рак
тер на света на мислите, за да изпитаме, как една мисъл зависи от друга; как мислите стоят едни спрямо други.
Ние се приближаваме с още една стъпка към мисленето. Дотук ние разгледахме само неговото положение спрямо останалия свят на опитността. Стигнахме до възгледа, че сред този свят на опитността мисленето заема едно изцяло предимствено положение, че играе една централна роля. Сега искаме да се абстрахираме от това. Тук искаме да се ограничим само върху вътрешната природа на мисленето.
Искаме да изследваме собствения характер на света на мислите, за да изпитаме, как една мисъл зависи от друга; как мислите стоят едни спрямо други.
Едва тогава ще получим средствата да намерим отговор на въпроса: Що е въобще познание? Или с други думи: Що значи, да си образуваме мисли върху действителността; що значи да искаме да си обясним със света чрез мисленето? Тук трябва да се държим свободни от всяко предвзето мнение. Такова едно предвзето мнение би било, когато бихме искали да предположим, че понятието (мисълта) е образът сред нашето съзнание, чрез който искаме да добием осветление върху един намиращ се вън от него предмет. Тук на това място ние нямаме работа с това или други подобни предположения.
към текста >>
Гьоте се стреми да даде на природата възможност да прояви своята закономерност при особено ха
рак
терни обстоятелства, които той произвежда, стреми се да и даде възможност да изрази някакси само нейните закони.
Гьоте навсякъде върви в най-строгия смисъл по пътя на опитността. Той взема първо обектите такива, каквито те са, старае се да проникне тяхната природа държейки настрана всяко субективно мнение; след това установява условията, при които тези обекти могат да влязат във взаимодействие и чака, какво ще се получи от това.
Гьоте се стреми да даде на природата възможност да прояви своята закономерност при особено характерни обстоятелства, които той произвежда, стреми се да и даде възможност да изрази някакси само нейните закони.
Как ни се явява нашето мислене разгледано само за себе си? То е едно множество от мисли, които са преплетени и органически свързани едни с други по най-разнообразен начин.
към текста >>
Щом сме се издигнали дотам, че целият наш мисловен свят да носи ха
рак
тера на една съвършена, вътрешна съгласуваност, тогава ние добиваме чрез нея онова задоволство, към което нашият дух се стреми тогава ние се чувстваме в притежание на истината.
Щом в съзнанието се появи една отделна мисъл, аз не се успокоявам докато не я доведе в съгласие с моето останало мислене. Едно такова изолирано понятие, настрана от останалия мой духовен свят, ми е съвсем непоносимо. Аз имам пълно съзнание за това, че съществува една вътрешна основана хармония на всички мисли, че светът на мислите е един единен свят. Ето защо всяка такава изолираност е за нас нещо противоприродно, една неистина.
Щом сме се издигнали дотам, че целият наш мисловен свят да носи характера на една съвършена, вътрешна съгласуваност, тогава ние добиваме чрез нея онова задоволство, към което нашият дух се стреми тогава ние се чувстваме в притежание на истината.
Виждайки истината във всеобщата съгласуваност на всички понятия, с които разполагаме, пред нас възниква въпросът: Нима мисленето има някакво съдържание независимо от света на сетивните явления? Не остава ли пълна празнота, един чист призрак, когато си представим настрана всяко сетивно съдържание. Че такъв би бил случаят, това е едно твърде много разпространено мнение и затова ние трябва да разгледаме този въпрос по-отблизо. Както вече отбелязахме по-горе, съвременните философи си представят цялата система от понятия само като една фотография на външния свят. Без съмнение те са съгласни с това, че нашето знание се развива във формата на мисленето, но изискват от една "строго обективна наука" тя да вземе своето съдържание само отвън.
към текста >>
Не остава ли пълна празнота, един чист приз
рак
, когато си представим настрана всяко сетивно съдържание.
Едно такова изолирано понятие, настрана от останалия мой духовен свят, ми е съвсем непоносимо. Аз имам пълно съзнание за това, че съществува една вътрешна основана хармония на всички мисли, че светът на мислите е един единен свят. Ето защо всяка такава изолираност е за нас нещо противоприродно, една неистина. Щом сме се издигнали дотам, че целият наш мисловен свят да носи характера на една съвършена, вътрешна съгласуваност, тогава ние добиваме чрез нея онова задоволство, към което нашият дух се стреми тогава ние се чувстваме в притежание на истината. Виждайки истината във всеобщата съгласуваност на всички понятия, с които разполагаме, пред нас възниква въпросът: Нима мисленето има някакво съдържание независимо от света на сетивните явления?
Не остава ли пълна празнота, един чист призрак, когато си представим настрана всяко сетивно съдържание.
Че такъв би бил случаят, това е едно твърде много разпространено мнение и затова ние трябва да разгледаме този въпрос по-отблизо. Както вече отбелязахме по-горе, съвременните философи си представят цялата система от понятия само като една фотография на външния свят. Без съмнение те са съгласни с това, че нашето знание се развива във формата на мисленето, но изискват от една "строго обективна наука" тя да вземе своето съдържание само отвън. Външният свят трябва да достави материала, който се влива в нашите понятия. Без този материал на външния свят тези
към текста >>
Понятието би могло да бъде посредник на схващането на същности, които не са сетивно възприемаеми, но които имат един почиващ на самия себе си ха
рак
тер.
Понятието би могло да бъде посредник на схващането на същности, които не са сетивно възприемаеми, но които имат един почиващ на самия себе си характер.
Последният би бил тогава непонятното съдържание на понятната форма на нашето мислене. Който допуска такива съществуващи вън от опитността същности и ни приписва възможността на едно знание за същите, той трябва да вижда по необходимост и понятието един тълкувател на това знание.
към текста >>
35.
06_б. УМ И РАЗУМ
GA_2 Светогледа Гьоте
Когато при едно същество, което до сега е било поставено в някой вид, е било намирало някакво неочаквано отклонение от произволно установената ха
рак
терна черта на вида, учените не се размисляли, как едно такова отклонение можело да се обясни изхождайки от самата тази ха
рак
терна черта, а чисто и просто са установявали един нов вид.
Дълго време задачата на науката е била търсена въобще в едно точно различаване на нещата. Достатъчно е само да помислим за онова състояние, в което Гьоте намери природознанието. Благодарение на Лине идеал на това природознание беше станало да търси точно разликите на отделните растителни индивиди, за да може по този начин да използва в най-малките признаци да установи нови видове и под видове. Два животински или растителни вида, които се различават само по извънредно малки признаци биват веднага поставяни в отделни видове.
Когато при едно същество, което до сега е било поставено в някой вид, е било намирало някакво неочаквано отклонение от произволно установената характерна черта на вида, учените не се размисляли, как едно такова отклонение можело да се обясни изхождайки от самата тази характерна черта, а чисто и просто са установявали един нов вид.
към текста >>
36.
06_г. ОСНОВАТА НА НЕЩАТА И МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Тази е ха
рак
терната черта на догмата.
Ето защо за мене не е възможно едно разбиране на вещта; аз зная за нея нещо само като вътрешно-стоящ. Тук това, което твърдението изразява, се намира в един непознат за мене свят; само твърдението е в моя свят.
Тази е характерната черта на догмата.
Съществуват два вида догми. Догмата на откровението и догмата на опитността. първата предава по някакъв начин на човека истини върху неща, които са извън неговия зрителен кръг. Той няма никакъв поглед в света, от който произхождат твърденията. Той трябва да вярва в тяхната истинност, но не може да се добере до основите.
към текста >>
37.
07_а. ПОЗНАНИЕ НА ПРИРОДАТА - А. НЕОРГАНИЧНА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Тук едно събитие или едно отношение между два обекта не е обусловено от едно същество, което се проявява като външни форми на явлението, от една индивидуалност, която изявява своите способности в своя ха
рак
тер в едно действие навън.
Като най-прост вид действие на природата за нас се явява онова, при което един процес е изцяло резултат на фактори, които стоят външно едни срещу други.
Тук едно събитие или едно отношение между два обекта не е обусловено от едно същество, което се проявява като външни форми на явлението, от една индивидуалност, която изявява своите способности в своя характер в едно действие навън.
Те са предизвикани само чрез това, че в своя процес една вещ упражнява определено влияние върху друга, пренася своите собствени състояния върху други. Като последствие състоянията на едната вещ се явяват като такива на другите вещи. Системата от действия, които се получават по такъв начин, че винаги един факт е последствие на един друг подобен нему, се нарича неорганична природа. Тук протичането на един процес има характерната черта на едно отношение зависи отвъншните условия; фактите нося на себе си такива признаци, които са резултат на споменатите условия. Когато се измени формата, в която се срещат външните фактори, изменя се естествено и последствието на тяхното съвместно съществуване; изменя се, произведеното явление.
към текста >>
Тук протичането на един процес има ха
рак
терната черта на едно отношение зависи отвъншните условия; фактите нося на себе си такива признаци, които са резултат на споменатите условия.
Като най-прост вид действие на природата за нас се явява онова, при което един процес е изцяло резултат на фактори, които стоят външно едни срещу други. Тук едно събитие или едно отношение между два обекта не е обусловено от едно същество, което се проявява като външни форми на явлението, от една индивидуалност, която изявява своите способности в своя характер в едно действие навън. Те са предизвикани само чрез това, че в своя процес една вещ упражнява определено влияние върху друга, пренася своите собствени състояния върху други. Като последствие състоянията на едната вещ се явяват като такива на другите вещи. Системата от действия, които се получават по такъв начин, че винаги един факт е последствие на един друг подобен нему, се нарича неорганична природа.
Тук протичането на един процес има характерната черта на едно отношение зависи отвъншните условия; фактите нося на себе си такива признаци, които са резултат на споменатите условия.
Когато се измени формата, в която се срещат външните фактори, изменя се естествено и последствието на тяхното съвместно съществуване; изменя се, произведеното явление.
към текста >>
Тя носи напълно онзи ха
рак
тер, който по-горе назовахме като непосредствена опитност.
Каква е сега формата на това съвместно съществуване при неорганичната природа, както тя се явява непосредствено в полето на нашите наблюдения?
Тя носи напълно онзи характер, който по-горе назовахме като непосредствена опитност.
Тук ние имаме работа само с един специален случай на онази "всеобща опитност". Тук важни са връзките на сетивните факти. Обаче именно тези връзки са, които в опитността ни се явяват неясни, непрозрачни. Пред нас застава един факт, но същевременно множество други. Ако на правим нашия поглед да броди над предложеното тук многообразие, ние сме съвършено в неясност, кой от другите факти стои в по-близко отношение с въпросния факт, кой стои в по-далечно отношение.
към текста >>
Едно такова явление, при което ха
рак
терът на процеса следва непосредствено от природата на разглежданите фактори по един прозрачно ясен начин, ние наричаме първично явление или основен факт.
връзка; тогава се получава пътят L L, като такъв, който като такъв, който по необходимост би трябвало да следва ако биха действували съвместно само първите две сили. По този начин духът отвежда всички явления на неорганичната природа до такава, при които следствието изглежда да произлиза непосредствено по необходимост от действащия фактор. Ако после, когато имаме закона на движението на камъка вследствие на първите две сили, прибавим третата сила, получава се пътят l l. По-нататъшните условия биха искали да усложнят още повече нещата. Всеки сложен процес на сетивния свят се явява като една тъкан от онези прости, проникнати от духа факти и може да бъде сведен до тези последните.
Едно такова явление, при което характерът на процеса следва непосредствено от природата на разглежданите фактори по един прозрачно ясен начин, ние наричаме първично явление или основен факт.
Това първично явление е тъждествено с обективния природен закон. Защото в него е не само изразено, че един процес е протекъл при определени отношения, но че той трябваше да протече. Ние сме разбрали, че поради естеството на това, което разглеждаме, той трябваше да протече. Днес хората на науката изискват придържането към външния емпиризъм, понеже вярват, че при всяко предположение, което надхвърля емпирично даденото, се върви пипнешком в една несигурна област. Ние виждаме, че можем да останем напълно сред явлението и все пак да намерим необходимото.
към текста >>
Докато много от нашите съвременници се поставят в противоречие със своите собствени теории, когато навлизат в полето на п
рак
тическото изследване, то хармонията на всяко истинско изследване с нашите обяснения може да се докаже във всеки отделен случай.
Изменена е само формата на съчетаването на фактите. Но именно благодарение на това ние сме проникнали една стъпка по-дълбоко в обективността, отколкото ни дава възможност опитността. Ние така съчетаваме фактите, че те действат само съобразно тяхната собствена природа и че това действие не е изменено от тези или онези отношения. Ние приписваме най-голяма стойност на това, че настоящите изложения могат да бъдат навсякъде оправдани, където се насочва поглед в действителната работа на науката. На тях противоречат само погрешните възгледи, които хората имат върху значението и естеството на научните принципи.
Докато много от нашите съвременници се поставят в противоречие със своите собствени теории, когато навлизат в полето на практическото изследване, то хармонията на всяко истинско изследване с нашите обяснения може да се докаже във всеки отделен случай.
към текста >>
38.
07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Ето защо, според неговото мнение, съществува една наука само за нещата, при които частното взето по себе си и за себе си напълно непонятно и може да бъде подведено под едно абст
рак
тно понятие.
Според него частното, отделните неща му са дадени и от това той абстрахира своите общи закони. Кант нарича този начин на мислене дискурсивен и го счита за единствен подходящ за човека.
Ето защо, според неговото мнение, съществува една наука само за нещата, при които частното взето по себе си и за себе си напълно непонятно и може да бъде подведено под едно абстрактно понятие.
Това условие Кант не намери изпълнено при организмите.
към текста >>
Съвременните естественици вярва, че могат да извлекат ха
рак
тера на определен вид растения или животни отвъншните условия, в които те са живели, както например затоплянето на едно тяло се обяснява от падащите върху него слънчеви лъчи.
Че е справедлив упрекът, който отправяме към органичната естествена наука на нашите дни: Тя пренася върху органическата природа не принципа на научния начин на разглеждане въобще, а този на неорганическата природа, това ни показва един поглед върху възгледите, на Хегел, който без съмнение е най-забележителният съвременен теоретик на изследването на природата. Когато той изисква от всеки научен стремеж "Навсякъде да добие значение причинната връзка на явленията”, когато казва: “Ако психическата механика не би била така безкрайно сложна, ако бихме били в състояние да обгърнем напълно с погледа и историческото развитие на психическите функции, тогава ние бихме искали да ги доведем всичките в една душевна математическа формула”, от това ясно се вижда, какво иска той: Да третира целия свят според шаблона на метода на физиката. Но това изискване стои и на основата на дарвинизма, не в неговата първоначална форма, а в неговото днешно тълкуване. видяхме, че в неорганическата природа един процес бива обяснен, когато показваме неговото закономерно възникване от други сетивни действителности, когато го извличаме от предмети, които принадлежат както и той самият на сетивния свят. Обаче как днешната органика (наука за организмите, биология) прилага принципа на приспособяването и борбата за съществуване, която и двата не можем да подложим на съмнение като израз на едно състояние на нещата?
Съвременните естественици вярва, че могат да извлекат характера на определен вид растения или животни отвъншните условия, в които те са живели, както например затоплянето на едно тяло се обяснява от падащите върху него слънчеви лъчи.
Забравя се обаче напълно, че по своите пълни със съдържание определения този характер не може никога да се счита като последствие на тези условия. Условията могат да имат едно определящо влияние, но те не са една съдържаща причина. Ние сме наистина в състояние да кажем: Под впечатлението на това или онова състояние на нещата един вид трябваше да се развие така, че да се развие по-особено този или онзи орган; обаче съдържателната част, специфично-органичното не може да бъде извлечено отвъншните условия. Едно органическо същество би имало съществените свойства а, в, с; но в своето развитие то е попаднало под влиянието на определени външни условия.
към текста >>
Забравя се обаче напълно, че по своите пълни със съдържание определения този ха
рак
тер не може никога да се счита като последствие на тези условия.
Когато той изисква от всеки научен стремеж "Навсякъде да добие значение причинната връзка на явленията”, когато казва: “Ако психическата механика не би била така безкрайно сложна, ако бихме били в състояние да обгърнем напълно с погледа и историческото развитие на психическите функции, тогава ние бихме искали да ги доведем всичките в една душевна математическа формула”, от това ясно се вижда, какво иска той: Да третира целия свят според шаблона на метода на физиката. Но това изискване стои и на основата на дарвинизма, не в неговата първоначална форма, а в неговото днешно тълкуване. видяхме, че в неорганическата природа един процес бива обяснен, когато показваме неговото закономерно възникване от други сетивни действителности, когато го извличаме от предмети, които принадлежат както и той самият на сетивния свят. Обаче как днешната органика (наука за организмите, биология) прилага принципа на приспособяването и борбата за съществуване, която и двата не можем да подложим на съмнение като израз на едно състояние на нещата? Съвременните естественици вярва, че могат да извлекат характера на определен вид растения или животни отвъншните условия, в които те са живели, както например затоплянето на едно тяло се обяснява от падащите върху него слънчеви лъчи.
Забравя се обаче напълно, че по своите пълни със съдържание определения този характер не може никога да се счита като последствие на тези условия.
Условията могат да имат едно определящо влияние, но те не са една съдържаща причина. Ние сме наистина в състояние да кажем: Под впечатлението на това или онова състояние на нещата един вид трябваше да се развие така, че да се развие по-особено този или онзи орган; обаче съдържателната част, специфично-органичното не може да бъде извлечено отвъншните условия. Едно органическо същество би имало съществените свойства а, в, с; но в своето развитие то е попаднало под влиянието на определени външни условия.
към текста >>
Когато виждаме, винаги ха
рак
терното е, че в съдържанието постоянно ни е дадено нещо повече от самото това съдържание, че знаем за едно мислително определение, без доказателство, просто чрез непосредствено убеждение.
Интуицията се явява много пъти като научен принцип. Английският философ Рейд нарича интуиция способността, с която от възприятието навъншните явления (сетивни впечатления) черпим същевременно убеждението за битието. Якоби считаше, че в нашето чувство за Бога ни е дадено не само това чувство, но същевременно и гаранцията, че Бог е. Това съждение също се нарича интуитивно.
Когато виждаме, винаги характерното е, че в съдържанието постоянно ни е дадено нещо повече от самото това съдържание, че знаем за едно мислително определение, без доказателство, просто чрез непосредствено убеждение.
Счита се, че не е нужно да се доказват мислителните определения "битие" и т.н. изхождайки от материала на възприятието, но човек ги има в неразделно единство със съдържанието. А този е действително случаят при типа. Ето защо той не може да даде никакво средство за доказателство, а дава на ръка само възможността да бъде развита от него всяка особена форма. Съобразно с това при схващането на типа нашият дух трябва да действа много по-интензивно отколкото при схващането на природния закон.
към текста >>
Ха
рак
терното, което е важно при вярата, а именно, че ни е дадена само готовата истина и не основанията, и че ние не можем да вникнем във въпросната вещ, тук липсват напълно.
Нашият възглед за света не е изложен на опитността, границите на доказателния метод да се считат същевременно като граници на научното убеждение. Той ни доведе до разбирането, че ядката на света се влива в нашето мислене, че ние не само мислим върху същността на света, а мисленето е едно сливане със същността на действителността. С интуицията на нас не ни се натрапва една истина отвън, защото за нашето становище не съществува едно такова външно и вътрешно по начина, по който го приема току-що споменатото от нас и противоположно на нашето научно направление. За нас интуицията е едно непосредствено разбиране, едно проникване в истината, което ни дава всичко отнасящо за нея. Тя преминава напълно в това, което ни е дадено на нашето интуитивно разсъждение.
Характерното, което е важно при вярата, а именно, че ни е дадена само готовата истина и не основанията, и че ние не можем да вникнем във въпросната вещ, тук липсват напълно.
Разбирането получено по пътя на интуицията е също така научно както и доказаното.
към текста >>
39.
08_а. ДУХОВНИТЕ НАУКИ - А. УВОД. ДУХ И ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Че особеното е същевременно законодателно, това ха
рак
теризира духовните науки; че тази роля се пада на общото, това ха
рак
теризира естествените науки.
Съвършено различно нещо е, когато някой говори за едно общо човечество, отколкото за една обща природна закономерност. При последната особеното е обусловена от особеното, от частното. Когато ни се удаде да доловим в историята общи закони са дотолкова такива, доколкото историческите личности са си ги поставили като цел, като идеали. Тази е вътрешната противоположност между природа и дух. първата изисква една наука, която се издига от непосредствено даденото, като нещо обусловено, към това, което духът може да схване, като обуславящ фактор, духът изисква една наука, коятонапредва от даденото, като обуславящ фактор, към обусловеното.
Че особеното е същевременно законодателно, това характеризира духовните науки; че тази роля се пада на общото, това характеризира естествените науки.
Това, което в естествената наука е за нас ценно само като преходна точка, особеното, това единствено ни интересува в духовните наука.
към текста >>
40.
08_б. ПСИХОЛОГИЧЕСКО ПОЗНАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Обаче конституцията на един народ не е нищо друго, освен неговият индивидуален ха
рак
тер доведен в строго определени законни форми.
Тя има задачата да покаже, каква форма трябва да приеме държавният организъм, когато в тази форма трябва да се изрази индивидуалността на народа. Конституцията, която един народ си дава, трябва да бъде развита от неговата най-вътрешна същност. И тук в обръщение са не малко грешки. Науката за държавата не се счита като една наука на опитността. Вярва се, че конституцията на всички народи трябва да бъде изработена по определен шаблон.
Обаче конституцията на един народ не е нищо друго, освен неговият индивидуален характер доведен в строго определени законни форми.
Който иска да набележи направлението, в което трябва да се движи определена дейност на неговия народ, той не трябва да натрапва нищо външно на този народ: той трябва просто да изрази това, което лежи несъзнателно в характера на народа. “Умният не царува, но умът: неразумният, а разумът”, казва Гьоте.
към текста >>
Който иска да набележи направлението, в което трябва да се движи определена дейност на неговия народ, той не трябва да натрапва нищо външно на този народ: той трябва просто да изрази това, което лежи несъзнателно в ха
рак
тера на народа.
Конституцията, която един народ си дава, трябва да бъде развита от неговата най-вътрешна същност. И тук в обръщение са не малко грешки. Науката за държавата не се счита като една наука на опитността. Вярва се, че конституцията на всички народи трябва да бъде изработена по определен шаблон. Обаче конституцията на един народ не е нищо друго, освен неговият индивидуален характер доведен в строго определени законни форми.
Който иска да набележи направлението, в което трябва да се движи определена дейност на неговия народ, той не трябва да натрапва нищо външно на този народ: той трябва просто да изрази това, което лежи несъзнателно в характера на народа.
“Умният не царува, но умът: неразумният, а разумът”, казва Гьоте.
към текста >>
41.
08_в. ЧОВЕШКАТА СВОБОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Нашият възглед относно източниците на нашето познание не може да остане без влияние върху възгледа за нашите п
рак
тически действия.
Нашият възглед относно източниците на нашето познание не може да остане без влияние върху възгледа за нашите практически действия.
Човекът действа според мислителни определения, които са в него. Това, което върши, се насочва според намерения, цели, които той си поставя. Но напълно самопонятно е, че тази цел, намерения, идеали и т.н. ще носят същия характер, както останалият мисловен свят на човека. И така ще има една практическа истина на догматичната наука, която има един характер същевременно различен от този, който се получава като последствие на нашата теория на познанието.
към текста >>
ще носят същия ха
рак
тер, както останалият мисловен свят на човека.
Нашият възглед относно източниците на нашето познание не може да остане без влияние върху възгледа за нашите практически действия. Човекът действа според мислителни определения, които са в него. Това, което върши, се насочва според намерения, цели, които той си поставя. Но напълно самопонятно е, че тази цел, намерения, идеали и т.н.
ще носят същия характер, както останалият мисловен свят на човека.
И така ще има една практическа истина на догматичната наука, която има един характер същевременно различен от този, който се получава като последствие на нашата теория на познанието. Ако истините, до които човек стига в науката, са обусловени от една фактическа необходимост, която има своето седалище вън от мисленето, такива ще бъдат и идеалите, които той поставя на основата на своите действия. Тогава човекът действа според закони, основанието на които във фактическо отношение му липсват: Той си мисли една норма, която е предписана отвън на неговото действие. Този е обаче характерът на заповедта, която човекът трябва да съблюдава. Догмата като практическа истина е морална заповед.
към текста >>
И така ще има една п
рак
тическа истина на догматичната наука, която има един ха
рак
тер същевременно различен от този, който се получава като последствие на нашата теория на познанието.
Нашият възглед относно източниците на нашето познание не може да остане без влияние върху възгледа за нашите практически действия. Човекът действа според мислителни определения, които са в него. Това, което върши, се насочва според намерения, цели, които той си поставя. Но напълно самопонятно е, че тази цел, намерения, идеали и т.н. ще носят същия характер, както останалият мисловен свят на човека.
И така ще има една практическа истина на догматичната наука, която има един характер същевременно различен от този, който се получава като последствие на нашата теория на познанието.
Ако истините, до които човек стига в науката, са обусловени от една фактическа необходимост, която има своето седалище вън от мисленето, такива ще бъдат и идеалите, които той поставя на основата на своите действия. Тогава човекът действа според закони, основанието на които във фактическо отношение му липсват: Той си мисли една норма, която е предписана отвън на неговото действие. Този е обаче характерът на заповедта, която човекът трябва да съблюдава. Догмата като практическа истина е морална заповед.
към текста >>
Този е обаче ха
рак
терът на заповедта, която човекът трябва да съблюдава.
Но напълно самопонятно е, че тази цел, намерения, идеали и т.н. ще носят същия характер, както останалият мисловен свят на човека. И така ще има една практическа истина на догматичната наука, която има един характер същевременно различен от този, който се получава като последствие на нашата теория на познанието. Ако истините, до които човек стига в науката, са обусловени от една фактическа необходимост, която има своето седалище вън от мисленето, такива ще бъдат и идеалите, които той поставя на основата на своите действия. Тогава човекът действа според закони, основанието на които във фактическо отношение му липсват: Той си мисли една норма, която е предписана отвън на неговото действие.
Този е обаче характерът на заповедта, която човекът трябва да съблюдава.
Догмата като практическа истина е морална заповед.
към текста >>
Догмата като п
рак
тическа истина е морална заповед.
ще носят същия характер, както останалият мисловен свят на човека. И така ще има една практическа истина на догматичната наука, която има един характер същевременно различен от този, който се получава като последствие на нашата теория на познанието. Ако истините, до които човек стига в науката, са обусловени от една фактическа необходимост, която има своето седалище вън от мисленето, такива ще бъдат и идеалите, които той поставя на основата на своите действия. Тогава човекът действа според закони, основанието на които във фактическо отношение му липсват: Той си мисли една норма, която е предписана отвън на неговото действие. Този е обаче характерът на заповедта, която човекът трябва да съблюдава.
Догмата като практическа истина е морална заповед.
към текста >>
42.
09. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Нашата теория на познанието съблече познанието от чисто пасивния ха
рак
тер, с който то често е облечено, и го обясни като дейност на човешкия дух.
Нашата теория на познанието съблече познанието от чисто пасивния характер, с който то често е облечено, и го обясни като дейност на човешкия дух.
Обикновено се вярва, че съдържанието на науката е нещо взето отвън: Мисли се, че на науката може да се осигури обективност дотолкова по-голяма степен, колкото повече духът се въздържа от всякаква прибавка към разглеждания материал. Нашето изложение показа, че и истинското съдържание на науката въобще не е възприеманата външна материя, а схванатата в духа идея, която ни въвежда по-дълбоко в процесите на света отколкото всяко разлагане и наблюдение на външния свят само като опитност. Идеята е съдържание на науката. По отношение на пасивно приетото възприятие науката е следователно продукт на дейността на човешкия дух. С това ние приближихме познанието до художественото творчество, което е също така едно дейно произведение на човека.
към текста >>
Едно изречение на Гьоте, което изразява тези истини по един обхватен начин, може да завърши нашите разглеждания: "Мисля, че бихме искали да наречем науката познание на всеобщото, отвлеченото знание; напротив изкуството нейния механизъм, ето защо бихме искали да го наречем п
рак
тическа наука.
В художествено красивото не трябва да остане нищо, на което художникът да не отпечатал своя дух. Третираният материал трябва да бъде победен от това, как той е третиран. Побеждаването на сетивността чрез духа, тази е целта на изкуството и на науката. Науката побеждава сетивността, като я разтваря напълно в дух; изкуството отпечатва в нея духа. Науката гледа през сетивността идеята, изкуството вижда идеята в сетивността.
Едно изречение на Гьоте, което изразява тези истини по един обхватен начин, може да завърши нашите разглеждания: "Мисля, че бихме искали да наречем науката познание на всеобщото, отвлеченото знание; напротив изкуството нейния механизъм, ето защо бихме искали да го наречем практическа наука.
Така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата”.
към текста >>
43.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
П
рак
тическо заключение.
9. VІІІ.
Практическо заключение.
към текста >>
44.
01. ВЪВЕДЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Следващите разсъждения се стремят преди всичко към такива формулировки на проблема на познанието, при които строго ще бъде съблюдаван ха
рак
тера на теорията на познанието, като наука изцяло лишена от предпоставки.
Следващите разсъждения се стремят преди всичко към такива формулировки на проблема на познанието, при които строго ще бъде съблюдаван характера на теорията на познанието, като наука изцяло лишена от предпоставки.
Те искат също така да осветлят отношението на Фихтевото "Наукоучение" към такава основна философска наука. Защо привеждаме в по-тясна връзка с тази задача именно опита на Фихте да създаде за науката една безусловно достоверна основа, това ще се изясни от само себе си в течение на изследването.
към текста >>
45.
02. ОСНОВНИЯТ ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛЕН ВЪПРОС НА КАНТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Той говори за това по-нататък: "Тази никога подложена от Кант на изследване предпоставка се намира в такова противоречие с ха
рак
тера на критическата теория на познанието, щото трябва сериозно да си зададем въпроса; може ли критиката на чистия разум да се счита за критическа теория на познанието?
Формалните истини на априорната теория имат своя смисъл и значение само в качеството на регулиращи принципи за материала усещането; те правят опита възможен, но не излизат на неговите предели. В такъв случай тези формални истини са синтетични съждения.... ......., които с това, като условия на всеки възможен опит, не трябва да отидат по-далече от самия опит. По този начин "Критиката на чистия разум" ни най-малко не доказва априорността на математиката и на чистото естествознание, а само определя областта на тяхната значимост при тази предпоставка, че истините на тази наука трябва да бъдат добити независимо от опита. Даже Кант толкова малко се впуска в доказването на тази априорност, че просто изпусна цялата онази част на математиката /виж по-горе/, в която и по негово виждане тази априорност може да бъде подложена на съмнение и се ограничава в тази част, в която, както той мисли, може да извлече априорността от чистото понятие. Йохан Фолкелт също намира, че Кант изхожда от определената предпоставка, че фактически съществува всеобщо и необходимо знание".
Той говори за това по-нататък: "Тази никога подложена от Кант на изследване предпоставка се намира в такова противоречие с характера на критическата теория на познанието, щото трябва сериозно да си зададем въпроса; може ли критиката на чистия разум да се счита за критическа теория на познанието?
" Наистина Фолкелт намира, че има пълно основание на този въпрос по необходимост да се отговори утвърдително, но чрез тази догматическа предпоставка критическа позиция на Кантовата теория на познанието коренно се нарушава./1/ С една реч и Фолкелт намира, че Критиката на чистия разум е теория на познанието попълнена от предпоставки.
към текста >>
В началото на преподаването на математиката аз също трябва да убедя ученика в аксиоматическия ха
рак
тер на известни истини.
Понеже това, което притежаваме като познание в кой да е момент на нашия живот, е вече твърде отдалечено от тази изходна точка, ние трябва отново да се върнем към нея по изкуствен път. Всъщност, такива чисто дидактически уговорки относно началото на науката за познанието е една необходимост за всеки гноселог. Но тази наука трябва във всеки случай да се ограничи с указанието, доколкото това начало на познанието, за което става дума, е действително начало; тя би трябвало да се състои напълно само от разбиращи се от само себе си аналитически положения и да не поставя никакви действителни, съдържателни твърдения, оказващи влияние върху съдържанието на по-нататъшните разсъждения, както това става у Канта. Гносеологът е длъжен също да покаже, че приетото от него начало е действително свободно от предпоставки. Но всичко това няма нищо общо със самата същина на това начало, намира се съвършено вън от него, не говори нищо от него.
В началото на преподаването на математиката аз също трябва да убедя ученика в аксиоматическия характер на известни истини.
Но никой не иска да твърди, че съдържанието на аксиомата е зависимо от тези предварителни съображения/1/ /* Дали ние така се отнасяме с нашите собствени теоретико-познавателни съображения, това ще покажем в ІV глава: Изходните точки на теорията на познанието./ Точно по същия начин и гносеологът в своите встъпителни забележки би трябвало да покаже пътя, как можем да стигнем до свободното от предпоставки начало; обаче самото съдържание на това начало трябва да бъда независимо от тези съображения. Във всеки случай от такова встъпление е далече този, който подобно на Кант поставя в началото твърдения със съвършено определен догматически характер.
към текста >>
Във всеки случай от такова встъпление е далече този, който подобно на Кант поставя в началото твърдения със съвършено определен догматически ха
рак
тер.
Но тази наука трябва във всеки случай да се ограничи с указанието, доколкото това начало на познанието, за което става дума, е действително начало; тя би трябвало да се състои напълно само от разбиращи се от само себе си аналитически положения и да не поставя никакви действителни, съдържателни твърдения, оказващи влияние върху съдържанието на по-нататъшните разсъждения, както това става у Канта. Гносеологът е длъжен също да покаже, че приетото от него начало е действително свободно от предпоставки. Но всичко това няма нищо общо със самата същина на това начало, намира се съвършено вън от него, не говори нищо от него. В началото на преподаването на математиката аз също трябва да убедя ученика в аксиоматическия характер на известни истини. Но никой не иска да твърди, че съдържанието на аксиомата е зависимо от тези предварителни съображения/1/ /* Дали ние така се отнасяме с нашите собствени теоретико-познавателни съображения, това ще покажем в ІV глава: Изходните точки на теорията на познанието./ Точно по същия начин и гносеологът в своите встъпителни забележки би трябвало да покаже пътя, как можем да стигнем до свободното от предпоставки начало; обаче самото съдържание на това начало трябва да бъда независимо от тези съображения.
Във всеки случай от такова встъпление е далече този, който подобно на Кант поставя в началото твърдения със съвършено определен догматически характер.
към текста >>
46.
03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Тя трябва да вижда своята сила точно в това, че върши онова относно което много умове обърнати към п
рак
тичното се хвалят, че никога не са вършили, именно "мислене върху мисленето".
Но теорията на познанието може да бъде само критическа наука; неин обект се явява в най-висока степен субективната деятелност на човека, а именно познанието и това, което тя нека да докаже, сиреч закономерността на познанието. По такъв начин от тази наука трябва да бъде изключение всяка наивност.
Тя трябва да вижда своята сила точно в това, че върши онова относно което много умове обърнати към практичното се хвалят, че никога не са вършили, именно "мислене върху мисленето".
към текста >>
47.
04. ИЗХОДНИ ТОЧКИ НА ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Но против това може да се възрази следното: Мислите, които приведохме, не би трябвало да оха
рак
теризират някак този образ на света, не би трябвало да му предават никакви свойства или да изкажат каквото да било за него; те би трябвало само така да насочат нашето разглеждане, за да бъде то приведено към онези граници, където познанието се вижда поставено пред своето начало.
Но сега можем упрекнати в това, че вече натрупахме цяла редица от мислителни определения, за да отделим онзи ум непосредствен образ на света от образи, допълнен от човека чрез познавателната обработка.
Но против това може да се възрази следното: Мислите, които приведохме, не би трябвало да охарактеризират някак този образ на света, не би трябвало да му предават никакви свойства или да изкажат каквото да било за него; те би трябвало само така да насочат нашето разглеждане, за да бъде то приведено към онези граници, където познанието се вижда поставено пред своето начало.
към текста >>
Цялата работа е в това, че ние съзнаваме с пълна критическа предпазливост следващото: ние поставяме като постулати самата ха
рак
теристика, която можем да започнем нашата дейност на познанието.
Определяйки по този начин началото на теорията на познанието, ние поставихме това начало всецяло пред познавателната деятелност, за да не затъмним вътре с никакъв предразсъдък самото това познание; сега ние определяме първата стъпка, която правим в нашето развитие и я определяме по такъв начин, че не може да става дума за заблуждения или невярности. Тъй като ние не произнасяме никакво съждение за нещо, а само отбелязваме изискването, което трябва да бъде изпълнено, за да може въобще да се състои познанието.
Цялата работа е в това, че ние съзнаваме с пълна критическа предпазливост следващото: ние поставяме като постулати самата характеристика, която можем да започнем нашата дейност на познанието.
към текста >>
Тя не твърди именно нищо, а само казва: ако възможността на познанието трябва да се подава на обяснение, то трябва да се търси такава област, каквато я оха
рак
теризирахме по-горе.
Съдържанието на света, като дадено, е съвършено лишено от определение. Нито една негова част не може да даде тласък към това, за да се започне от нея внасянето на порядък в този ход. Тук познавателната деятелност трябва по такъв начин да произнесе повелята и да каже: "тази част трябва да бъде такава". Такава повеля никак не засяга даденото в неговото качество. Тя не внася в науката никакво произволно твърдение.
Тя не твърди именно нищо, а само казва: ако възможността на познанието трябва да се подава на обяснение, то трябва да се търси такава област, каквато я охарактеризирахме по-горе.
Ако такава област съществува и обяснение на познанието, в противен случай не. При това, както ние започнахме теорията на познанието с "даденото" въобще, сега ние ограничаваме изискването с това, че обръщаме вниманието върху определена точка на това дадено.
към текста >>
Ето защо никой човек не се излъгва относно такъв ха
рак
тер на понятията и идеите.
Трябва да ви бъде съвършено ясно, че ние трябва да имаме това произведение отново дадено в цялата негова непосредственост. За неговото познаване не трябва да има още нужда от заключения. От това следва, че сетивните качества не задоволяват нашето изискване. Тъй като за обстоятелството, че те възникват не без нашата деятелност ние не знаем непосредствено, а само чрез физически и физиологически съображения. Но ние знаем действително непосредствено, че понятията и идеите влизат в сферата на непосредствено даденото винаги в акта на познанието или чрез него.
Ето защо никой човек не се излъгва относно такъв характер на понятията и идеите.
Естествено може да се счита каква да е халюцинация за дадена отвън, но никой никога не мисли за своите понятия, че те ни са дадени без нашата собствена мислителна работа. Умопобърканият смята за действителни само нещата и отношенията, снабдени със сказуемото "действителности", въпреки че фактически те да не са такива; но той никога не ще каже за своите понятия и идеи, че те се явяват в света на даденото без неговата собствена дейност. Всичко друго в нашия образ на света носи именно такъв характер, че то трябва да бъде дадено, ако искаме да го преживеем; само при понятията и идеите настъпва още и обратното: ние трябва да ги произведем, ако искаме да ги преживеем. Само понятията и идеите ни са дадени в онази форма, която е била наречена интелектуално съзерцание. Кант и много нови придържащи се към него философи напълно отричат на човека тази способност, затова защото всяко мислене се отнася само към предметите и не произвежда абсолютно нищо от себе си.
към текста >>
Всичко друго в нашия образ на света носи именно такъв ха
рак
тер, че то трябва да бъде дадено, ако искаме да го преживеем; само при понятията и идеите настъпва още и обратното: ние трябва да ги произведем, ако искаме да ги преживеем.
Тъй като за обстоятелството, че те възникват не без нашата деятелност ние не знаем непосредствено, а само чрез физически и физиологически съображения. Но ние знаем действително непосредствено, че понятията и идеите влизат в сферата на непосредствено даденото винаги в акта на познанието или чрез него. Ето защо никой човек не се излъгва относно такъв характер на понятията и идеите. Естествено може да се счита каква да е халюцинация за дадена отвън, но никой никога не мисли за своите понятия, че те ни са дадени без нашата собствена мислителна работа. Умопобърканият смята за действителни само нещата и отношенията, снабдени със сказуемото "действителности", въпреки че фактически те да не са такива; но той никога не ще каже за своите понятия и идеи, че те се явяват в света на даденото без неговата собствена дейност.
Всичко друго в нашия образ на света носи именно такъв характер, че то трябва да бъде дадено, ако искаме да го преживеем; само при понятията и идеите настъпва още и обратното: ние трябва да ги произведем, ако искаме да ги преживеем.
Само понятията и идеите ни са дадени в онази форма, която е била наречена интелектуално съзерцание. Кант и много нови придържащи се към него философи напълно отричат на човека тази способност, затова защото всяко мислене се отнася само към предметите и не произвежда абсолютно нищо от себе си. В интелектуалното съзерцание заедно с формата на мисленето трябва да бъде дадено едновременно и съдържанието. Но не става ли това при чистите понятия и идеи? /1/ /*1 Под понятие аз разбирам правилото, по което се съединяват в единство несвързаните елементи на възприятията.
към текста >>
Организмът, взет съвършено абст
рак
тно, е идея./.
В интелектуалното съзерцание заедно с формата на мисленето трябва да бъде дадено едновременно и съдържанието. Но не става ли това при чистите понятия и идеи? /1/ /*1 Под понятие аз разбирам правилото, по което се съединяват в единство несвързаните елементи на възприятията. Например причинност е понятие. Идеята е само понятие с по-голямо съдържание.
Организмът, взет съвършено абстрактно, е идея./.
Нужно е само да ги разгледаме в онази форма, в която те са още съвършено свободни от всякакво емпирично съдържание. Когато например, искаме да постигнем чистото понятие за причинност, ние не трябва да се държим за някаква определена причинност или за сбора на всички причинности, а само за понятието за нея. Причините и действията ние трябва да търсим в света; причинността, преди да можем да намерим в света първите. Но ако се държим за Кантовото твърдение, че понятията без съзерцаване са празни, немислимо би било да се докаже възможността за определяне на дадения свят чрез понятия. Но да допуснем, че са дадени два елемента на съдържанието на света: А и Б.
към текста >>
48.
06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Кое определя на свой ред това определение, това остава съвършено неразрешено в теорията и тази неопределеност ни увлича зад пределите на теорията и п
рак
тическата част на наукоучението/3/.
Защото у Фихте има нещо, на което трябва да се насочи тази деятелност, на основание на което тя би трябвало да определи себе си. Този "Аз" трябва да извърши едно действие; но какво трябва той да извърши? Защото Фихте не е установил понятията на познанието, което "Азът" трябва да осъществи, той напразно се е старал да намери някакъв преход от своето абсолютно действие към по-нататъшното определение на "Аза". Той даже заявява, в края на краищата, по отношение на този преход, че изследването на това лежи извън пределите на теорията. В своята дедукция на представата той не изхожда от абсолютната деятелност на "Азът", нито пък от също такова на "не-Аза", а изхожда от една определеност, която същевременно е акт за определението, защото в съзнанието не се съдържа непосредствено нищо друго и не може да се съдържа.
Кое определя на свой ред това определение, това остава съвършено неразрешено в теорията и тази неопределеност ни увлича зад пределите на теорията и практическата част на наукоучението/3/.
Но с това обяснение Фихте унищожава въобще всяко познание, защото практическата дейност на "Аза" се отнася към съвършено друга област. Че установеният от нас по-горе постулат може да бъде осъществен само чрез свободната постъпка на "Аза", това е ясно; но ако "Азът" трябва да се прояви познавателно, работата се свежда точно до това, че решението на този "Аз" се стреми към осъществяване идеята на познанието. Естествено верно е, че на основата на свободното решение "Азът" може да осъществи още много други неща. Обаче при теоретико-познавателното обоснование на всички науки работата не е в характеристиката на "свободния", а в тази на познаващия "Аз". Но Фихте е допуснал твърде голямо влияние върху себе си от страна на своето субективно влечение за изживяване в най-ярка светлина свободата на човешката личност.
към текста >>
Но с това обяснение Фихте унищожава въобще всяко познание, защото п
рак
тическата дейност на "Аза" се отнася към съвършено друга област.
Този "Аз" трябва да извърши едно действие; но какво трябва той да извърши? Защото Фихте не е установил понятията на познанието, което "Азът" трябва да осъществи, той напразно се е старал да намери някакъв преход от своето абсолютно действие към по-нататъшното определение на "Аза". Той даже заявява, в края на краищата, по отношение на този преход, че изследването на това лежи извън пределите на теорията. В своята дедукция на представата той не изхожда от абсолютната деятелност на "Азът", нито пък от също такова на "не-Аза", а изхожда от една определеност, която същевременно е акт за определението, защото в съзнанието не се съдържа непосредствено нищо друго и не може да се съдържа. Кое определя на свой ред това определение, това остава съвършено неразрешено в теорията и тази неопределеност ни увлича зад пределите на теорията и практическата част на наукоучението/3/.
Но с това обяснение Фихте унищожава въобще всяко познание, защото практическата дейност на "Аза" се отнася към съвършено друга област.
Че установеният от нас по-горе постулат може да бъде осъществен само чрез свободната постъпка на "Аза", това е ясно; но ако "Азът" трябва да се прояви познавателно, работата се свежда точно до това, че решението на този "Аз" се стреми към осъществяване идеята на познанието. Естествено верно е, че на основата на свободното решение "Азът" може да осъществи още много други неща. Обаче при теоретико-познавателното обоснование на всички науки работата не е в характеристиката на "свободния", а в тази на познаващия "Аз". Но Фихте е допуснал твърде голямо влияние върху себе си от страна на своето субективно влечение за изживяване в най-ярка светлина свободата на човешката личност. Харие справедливо забелязва в своята реч "За философията на Фихте" /стр.15/, че "неговият мироглед е преимуществено и изключително фактически и неговата теория на познанието носи същия характер".
към текста >>
Обаче при теоретико-познавателното обоснование на всички науки работата не е в ха
рак
теристиката на "свободния", а в тази на познаващия "Аз".
В своята дедукция на представата той не изхожда от абсолютната деятелност на "Азът", нито пък от също такова на "не-Аза", а изхожда от една определеност, която същевременно е акт за определението, защото в съзнанието не се съдържа непосредствено нищо друго и не може да се съдържа. Кое определя на свой ред това определение, това остава съвършено неразрешено в теорията и тази неопределеност ни увлича зад пределите на теорията и практическата част на наукоучението/3/. Но с това обяснение Фихте унищожава въобще всяко познание, защото практическата дейност на "Аза" се отнася към съвършено друга област. Че установеният от нас по-горе постулат може да бъде осъществен само чрез свободната постъпка на "Аза", това е ясно; но ако "Азът" трябва да се прояви познавателно, работата се свежда точно до това, че решението на този "Аз" се стреми към осъществяване идеята на познанието. Естествено верно е, че на основата на свободното решение "Азът" може да осъществи още много други неща.
Обаче при теоретико-познавателното обоснование на всички науки работата не е в характеристиката на "свободния", а в тази на познаващия "Аз".
Но Фихте е допуснал твърде голямо влияние върху себе си от страна на своето субективно влечение за изживяване в най-ярка светлина свободата на човешката личност. Харие справедливо забелязва в своята реч "За философията на Фихте" /стр.15/, че "неговият мироглед е преимуществено и изключително фактически и неговата теория на познанието носи същия характер". Познанието не би имало абсолютно никаква задача, ако всички области на действителността бяха дадени в тяхната цялост. Но тъй като той не е включен чрез мисленето в систематическото цяло на образа на света, също не нищо друго, освен нещо непосредствено даденото проявяване на неговата деятелност съвсем не е достатъчно. Обаче Фихте се придържа с възгледа, че по въпроса за "Аза" всичко вече е сторено с простото намиране.
към текста >>
Харие справедливо забелязва в своята реч "За философията на Фихте" /стр.15/, че "неговият мироглед е преимуществено и изключително фактически и неговата теория на познанието носи същия ха
рак
тер".
Но с това обяснение Фихте унищожава въобще всяко познание, защото практическата дейност на "Аза" се отнася към съвършено друга област. Че установеният от нас по-горе постулат може да бъде осъществен само чрез свободната постъпка на "Аза", това е ясно; но ако "Азът" трябва да се прояви познавателно, работата се свежда точно до това, че решението на този "Аз" се стреми към осъществяване идеята на познанието. Естествено верно е, че на основата на свободното решение "Азът" може да осъществи още много други неща. Обаче при теоретико-познавателното обоснование на всички науки работата не е в характеристиката на "свободния", а в тази на познаващия "Аз". Но Фихте е допуснал твърде голямо влияние върху себе си от страна на своето субективно влечение за изживяване в най-ярка светлина свободата на човешката личност.
Харие справедливо забелязва в своята реч "За философията на Фихте" /стр.15/, че "неговият мироглед е преимуществено и изключително фактически и неговата теория на познанието носи същия характер".
Познанието не би имало абсолютно никаква задача, ако всички области на действителността бяха дадени в тяхната цялост. Но тъй като той не е включен чрез мисленето в систематическото цяло на образа на света, също не нищо друго, освен нещо непосредствено даденото проявяване на неговата деятелност съвсем не е достатъчно. Обаче Фихте се придържа с възгледа, че по въпроса за "Аза" всичко вече е сторено с простото намиране. "Ние трябва да намерим абсолютно първото, в прекия смисъл безусловния основен принцип на всяко човешко знание. Ние не бива да го доказваме или да го определяме, ако той трябва да бъде абсолютно основния първи принцип".
към текста >>
Понеже Фихте не си е изяснил, от какво се определя деятелността на "Аза", той просто е обозначил полагането на битието като ха
рак
тер на тази деятелност.
Това показва и Фихтовското положение: "Азът" полага своето битие. Това битие е категория. Ние отново стигаме до нашето положение: дейността на "Аза" се основава на това, че "Азът" по свободно решение полага понятията и идеите на даденото. Фихте стига до своя резултат само благодарение на това, че той несъзнателно се решава да представи "Аза" като нещо съществуващо. Ако той беше развил понятието на познанието той би стигнал до истинската изходна точка на теорията на познанието: "Азът" полага познанието.
Понеже Фихте не си е изяснил, от какво се определя деятелността на "Аза", той просто е обозначил полагането на битието като характер на тази деятелност.
Но с това той е ограничил и абсолютната деятелност на "Аза", защото, ако само полагането на битието от нашия "Аз" е безусловно, то всичко останало, което изхожда от "Аза", е условно. Но също така е отрязан всякакъв друг път от безусловното към обусловеното. Ако "Азът" е безусловен само в указаното направление, тогава веднага за него се прекратява възможността на полагането чрез първоначалния акт на каквото и да е друго, освен на своето собствено битие. Заедно с това възниква и необходимостта да се насочи основанието на всяка друга деятелност на "Аза". Фихте напразно е търсил такова основание, както вече видяхме по-горе.
към текста >>
Още през 1797 година, в "Първо въведение в наукоучението", той препоръчва самонаблюдението като правилен път за познаването на "Аза" в неговия първоначален присъщ нему ха
рак
тер.
Ето защо за извеждането на "Аза" той се обръща към един друг от посочените по-горе пътища.
Още през 1797 година, в "Първо въведение в наукоучението", той препоръчва самонаблюдението като правилен път за познаването на "Аза" в неговия първоначален присъщ нему характер.
"Наблюдавай себе си, отвръщай погледа си от всичко, което те заобикаля, насочи го вътре в себе си" ето кое е първото изискване, което философията поставя на своя ученик. Не става дума за нещо, което е вън от тебе, а изключително за самия тебе"/1/. Естествено този род въведение в Наукоучението има по-голямо преимущество пред другите. Защото самонаблюдението произвежда деятелността на "Аза" действително не едностранчиво, в едно определено направление; то го показва не само като полагащо битие, а в неговото всестранно разкриване, как то се старае мислено да разбере непосредствено даденото съдържание на света. За самонаблюдението "Азът" се явява как той си изгражда образа на света от съчетаване на даденото и на понятието.
към текста >>
Само онзи може да оха
рак
теризира съзнанието, като нещо дадено, който умее да овладее "идеята на съзнанието".
Но за да се вложи чрез "Аза" действително съдържание, в неговата иначе съвършено неопределена деятелност, то трябва да бъде определено и по отношение на неговата природа. Иначе то би могло да бъде осъществено най-много чрез заложената в "Аза" "вещ в себе си", за оръдие на която служи "Азът", а не чрез самия "Аз". Ако Фихте би се опитал да направи това определение, той би стигнал до понятието на познанието, което трябва да бъде осъществено от "Аза". Наукоучението на Фихте е довод в полза на това, че даже и на най-остроумното мислене не се удава да работи плодотворно на какво да е поприще, ако то не се домогне до правилната форма на мислене /категория, идея/, която бидейки изпълнена с даденото, дава действителността. С такъв наблюдател става същото, както с човек, на когото се предлага най-прекрасната мелодия, но той съвсем не я слуша, защото няма никаква възприемчивост към тези мелодии.
Само онзи може да охарактеризира съзнанието, като нещо дадено, който умее да овладее "идеята на съзнанието".
към текста >>
Възражението, което Кантонството би могло още да направи, се заключава в това, че оха
рак
теризираното по-горе определение на същността на даденото, ще бъде такова само за "Аза".
Възражението, което Кантонството би могло още да направи, се заключава в това, че охарактеризираното по-горе определение на същността на даденото, ще бъде такова само за "Аза".
На това ние трябва да възразим в духа на нашето схващане, че разцеплението на "Аза" и външния свят е също така постепенно само в границите на даденото, че по такъв начин това "за Аза" няма никакво значение по отношение на мислителното разглеждано, съединяващо всички противоречия. "Азът", като нещо отделно от външния свят, потъва всецяло в съзерцанието на света; по този начин няма повече никакъв смисъл да говорим за определения само за "Аза".
към текста >>
49.
07. ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
"Вещта в себе си" и "Азът" не могат да се определят по пътя на извода от друго, но и двете трябва да бъдат определени от мисленето съобразно с техния ха
рак
тер и отношение.
Тя ни дава възможност с помощта на науките да стигнем до съзерцанието на света. Ние добиваме положително знание чрез отделните познания; обаче ние узнаваме ценността на знанието за действителността чрез теорията на познанието. Благодарение на това, че се придържаме строго към това основно положение и в нашите разсъждения не се възползуваме от никакви обособени знания, ние преодоляхме всички едностранни възгледи за света. Едностранчивостта се явява обикновено затова, защото изследването, вместо да се занимава със самия процес на познанието, веднага пристъпва към някой обект на този процес. След нашите разяснения догматизмът трябва да се откаже, като от основен принцип, от своята "вещ в себе си", а субективния идеализъм от своя "Аз", понеже по тяхното взаимоотношение те се определят съществено само в мисленето.
"Вещта в себе си" и "Азът" не могат да се определят по пътя на извода от друго, но и двете трябва да бъдат определени от мисленето съобразно с техния характер и отношение.
Скептицизмът трябва да изостави своето съмнение относно възможността за познаването на света, тъй като относително "даденото" не можем никак да се съмняваме, защото то още не е засегнато от никакви прибавки от познанието сказуеми. Но ако скептицизмът би искал да твърди, мислителното познание никога не може да стигне до нещата, той би могъл да стори това само чрез самото мислително съображение, с което обаче той опровергава самия себе си. Защото, който иска чрез мисленето да обоснове съмнението, той......../включително признава на мисленето достатъчна сила на убеждение. Накрая, нашата теория на познанието преодолява едностранчивия емпиризъм и едностранчивия рационализъм с това, че съединява и двата тези възгледа на по-висока степен. По този начин тя отдава дължимото и на двете.
към текста >>
50.
08. ПРАКТИЧЕСКО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
VІІІ. П
РАК
ТИЧЕСКО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
VІІІ. ПРАКТИЧЕСКО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
към текста >>
Такова едно убеждение може да хвърли светлина и върху нашето п
рак
тическо разбиране на живота.
Такова едно убеждение може да хвърли светлина и върху нашето практическо разбиране на живота.
към текста >>
Нашият образ за живота според целия свой ха
рак
тер е обусловен от нашите нравствени идеали.
Нашият образ за живота според целия свой характер е обусловен от нашите нравствени идеали.
Това са идеите, които ние имаме в живота за нашите задачи или с други думи, които ние създаваме за това, което трябва да извършим чрез нашата дейност.
към текста >>
Не всяка човешка дейност носи този ха
рак
тер.
Не всяка човешка дейност носи този характер.
В много случаи ние обладаваме законите на нашата деятелност не като знание. Това е несвободната част на нашата деятелност. Противоположна на нея стои онази част, където ние напълно я изживяваме с този закон. Това е свободната област. Само доколкото нашият живот принадлежи на тази област, ние можем да го наречем нравствен.
към текста >>
Превръщането на първичната област в такава имаща ха
рак
тера на втората, е задача на всяко индивидуално развитие, както и на цялото човечество.
В много случаи ние обладаваме законите на нашата деятелност не като знание. Това е несвободната част на нашата деятелност. Противоположна на нея стои онази част, където ние напълно я изживяваме с този закон. Това е свободната област. Само доколкото нашият живот принадлежи на тази област, ние можем да го наречем нравствен.
Превръщането на първичната област в такава имаща характера на втората, е задача на всяко индивидуално развитие, както и на цялото човечество.
към текста >>
51.
01. РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА'
GA_4 Философия на свободата
Антропософията не е догматично учение, което предопределя ха
рак
тера на въпросите, както и начина за тяхното разрешение.
Основният стремеж на антропософски-ориентираната наука за Духа е да стигне до един всеобхватен „образ на света и човека".
Антропософията не е догматично учение, което предопределя характера на въпросите, както и начина за тяхното разрешение.
към текста >>
„Тя няма нищо общо с мъртвото, абст
рак
тно познание... а като живо познание, тя обхваща живота чрез самия него; тя се влива в човека не просто под формата на мисли или като резултат от едно или друго наблюдение, а като живителна кръв за душата; като форма на живот, тя присъства в самия човек".
„Тя няма нищо общо с мъртвото, абстрактно познание... а като живо познание, тя обхваща живота чрез самия него; тя се влива в човека не просто под формата на мисли или като резултат от едно или друго наблюдение, а като живителна кръв за душата; като форма на живот, тя присъства в самия човек".
към текста >>
За него вярната и очна представа за човешките сетива като необходими „органи", с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата „Философия на свободата" в сферата на духовно-п
рак
тическия живот.
Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909 „учение за сетивата". В него виждаме, как Рудолф Щайнер придава стойност не на случайните резултати от едно или друго духовно изследване, а на екзактното описание, проследяващо прехода от „обикновените" сетивнофизически факти към несетивно-духовните явления.
За него вярната и очна представа за човешките сетива като необходими „органи", с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата „Философия на свободата" в сферата на духовно-практическия живот.
Към „досегашните пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота", „движението", „равновесието", „топлината", „словото", „мисълта" и „Азът".
към текста >>
Наред с това посещава лекциите на Карл Юлиус Шрьоер върху немската литература и курса по „п
рак
тическа философия" на силно повлияния от Аристотел Франц Брентано.
От есента на 1879 той започва да изучава математика и химия във Виена.
Наред с това посещава лекциите на Карл Юлиус Шрьоер върху немската литература и курса по „практическа философия" на силно повлияния от Аристотел Франц Брентано.
към текста >>
Истинското значение на тази книга и с това тя надхвърля рамките на обикновен философски т
рак
тат е в обстоятелството, че тя не само описва как човек правилно може да мисли нещата, а как, изхождайки от мисленето, да стигне до нравствени действия.
Истинското значение на тази книга и с това тя надхвърля рамките на обикновен философски трактат е в обстоятелството, че тя не само описва как човек правилно може да мисли нещата, а как, изхождайки от мисленето, да стигне до нравствени действия.
към текста >>
52.
02. Предговор към новото издание (1918 г.)
GA_4 Философия на свободата
А това оправдаване се извършва по такъв начин, че в настоящото изложение навярно никъде не се налага да се хвърля поглед към изтъквания по-късно от мен опит, за да бъде установена приемливостта на казаното тук, в случай че някой може или иска да прояви интерес към ха
рак
тера на самото настоящо изложение.
В тази „Философия на свободата“ конкретни резултати от този род не се съдържат, както не се съдържат и конкретни природонаучни резултати; но по мое мнение съдържащото се в нея може да бъде особено необходимо за онзи, който се стреми към сигурността на такива познания. Казаното в книгата може да е приемливо и за някого, който поради лични основания се дистанцира от моите духовно-научни изследователски резултати. За онзи обаче, който може да разглежда тези духовно-научни резултати като нещо, към което има влечение, за него направеният тук опит ще има особена важност. А този опит цели да удостовери как едно непредубедено разсъждение, простиращо се само върху посочените два основни за всяко познание въпроса, води до възгледа, че човекът живее в един реален свят на Духа. В тази книга стремежът е да се оправдае опознаването на областта на Духа преди навлизането в духовния опит.
А това оправдаване се извършва по такъв начин, че в настоящото изложение навярно никъде не се налага да се хвърля поглед към изтъквания по-късно от мен опит, за да бъде установена приемливостта на казаното тук, в случай че някой може или иска да прояви интерес към характера на самото настоящо изложение.
към текста >>
53.
03. НАУКА ЗА СВОБОДАТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ
GA_4 Философия на свободата
Всеки, чиято най-изявена черта на ха
рак
тера не е обратното на задълбочеността, чувства, че в случая става дума за един от най-важните въпроси на живота, религията, п
рак
тиката и науката.
Има хора, които в своя нравствен патос обявяват за ограничен ум всеки, който дръзне да отрече такъв очевиден факт като свободата. Противостоят им други, които смятат за връх на ненаучността, ако някой вярва, че в сферата на човешката дейност и мислене закономерността на природата се прекъсва. Тук едно и също нещо еднакво често се обявява за най- драгоценно благо на човечеството, както и за най-коварна илюзия. Прибягвало се е до безконечно остроумничене, за да се обясни как човешката свобода се съчетава с активността в природата, към която обаче принадлежи и човекът. Не по-малки са усилията, с които, от друга страна, се е търсело обяснение как е могла да възникне такава безумна идея.
Всеки, чиято най-изявена черта на характера не е обратното на задълбочеността, чувства, че в случая става дума за един от най-важните въпроси на живота, религията, практиката и науката.
А към печалните признаци за повърхностност в съвременната мисъл спада това, че една книга, която от резултатите на по-новото естествознание иска да изкове една „нова вяра" (Давид Фридрих Щраус, Старата и новата вяра), не съдържа по този въпрос нищо повече от думите: „С въпроса за свободата на човешката воля тук не е необходимо да се занимаваме. Всяка философия, заслужила името си на такава, винаги е разкривала мнимо индиферентната свобода на избора като празна измама; но нравственото остойностяване на човешките действия и убеждения остава незасегнато от този въпрос." Привеждам този пасаж, не защото смятам, че книгата, в която се съдържа, е от особено значение, а защото ми се струва, че той изразява мнението, до което във въпросната сфера смогва да се добере мнозинството от нашите мислещи съвременници. Днес като че ли всеки, който претендира да е надрасъл детската възраст на науката, е наясно, че свободата не може да се състои в това, от две възможни действия съвсем самоволно да се избере едното или другото. Твърди се, че винаги била налице съвсем определена причина, поради която от няколко възможни действия се осъществявало тъкмо едно определено.
към текста >>
451) Едуард фон Хартман твърди, че човешката воля зависела от два главни фактора: от мотивите и от ха
рак
тера.
В своята „Феноменология на нравственото съзнание" (стр.
451) Едуард фон Хартман твърди, че човешката воля зависела от два главни фактора: от мотивите и от характера.
Ако всички хора се разглеждали като еднакви или с незначителни различия, тогава тяхната воля се явявала като определяна отвън, а именно от обстоятелствата, възникващи около тях. Но ако се вземело предвид, че различните хора превръщали дадената представа в мотив за своите действия само, ако техният характер бил такъв, че чрез съответната представа бивал подтикван към едно силно желание, в такъв случай човекът се явявал като определян отвътре, а не отвън. И понеже човекът - в съгласие със своя характер - трябвало да превърне една наложена му отвън представа тепърва в мотив, той вярвал, че бил свободен, тоест независим от външни мотиви. Според Едуард фон Хартман обаче истината се криела в следното: „Дори ние самите тепърва да издигаме представите в мотиви, вършим го все пак не своеволно, а според необходимостта на нашата характерологична склонност, сиреч далеч несвободно." И в този случай изцяло се пренебрегва разликата, съществуваща между мотивите, които оставям да ми въздействат едва след като съм вникнал със съзнанието си в тях, и мотивите, които следвам, без да имам ясно знание за тях.
към текста >>
Но ако се вземело предвид, че различните хора превръщали дадената представа в мотив за своите действия само, ако техният ха
рак
тер бил такъв, че чрез съответната представа бивал подтикван към едно силно желание, в такъв случай човекът се явявал като определян отвътре, а не отвън.
В своята „Феноменология на нравственото съзнание" (стр. 451) Едуард фон Хартман твърди, че човешката воля зависела от два главни фактора: от мотивите и от характера. Ако всички хора се разглеждали като еднакви или с незначителни различия, тогава тяхната воля се явявала като определяна отвън, а именно от обстоятелствата, възникващи около тях.
Но ако се вземело предвид, че различните хора превръщали дадената представа в мотив за своите действия само, ако техният характер бил такъв, че чрез съответната представа бивал подтикван към едно силно желание, в такъв случай човекът се явявал като определян отвътре, а не отвън.
И понеже човекът - в съгласие със своя характер - трябвало да превърне една наложена му отвън представа тепърва в мотив, той вярвал, че бил свободен, тоест независим от външни мотиви. Според Едуард фон Хартман обаче истината се криела в следното: „Дори ние самите тепърва да издигаме представите в мотиви, вършим го все пак не своеволно, а според необходимостта на нашата характерологична склонност, сиреч далеч несвободно." И в този случай изцяло се пренебрегва разликата, съществуваща между мотивите, които оставям да ми въздействат едва след като съм вникнал със съзнанието си в тях, и мотивите, които следвам, без да имам ясно знание за тях.
към текста >>
И понеже човекът - в съгласие със своя ха
рак
тер - трябвало да превърне една наложена му отвън представа тепърва в мотив, той вярвал, че бил свободен, тоест независим от външни мотиви.
В своята „Феноменология на нравственото съзнание" (стр. 451) Едуард фон Хартман твърди, че човешката воля зависела от два главни фактора: от мотивите и от характера. Ако всички хора се разглеждали като еднакви или с незначителни различия, тогава тяхната воля се явявала като определяна отвън, а именно от обстоятелствата, възникващи около тях. Но ако се вземело предвид, че различните хора превръщали дадената представа в мотив за своите действия само, ако техният характер бил такъв, че чрез съответната представа бивал подтикван към едно силно желание, в такъв случай човекът се явявал като определян отвътре, а не отвън.
И понеже човекът - в съгласие със своя характер - трябвало да превърне една наложена му отвън представа тепърва в мотив, той вярвал, че бил свободен, тоест независим от външни мотиви.
Според Едуард фон Хартман обаче истината се криела в следното: „Дори ние самите тепърва да издигаме представите в мотиви, вършим го все пак не своеволно, а според необходимостта на нашата характерологична склонност, сиреч далеч несвободно." И в този случай изцяло се пренебрегва разликата, съществуваща между мотивите, които оставям да ми въздействат едва след като съм вникнал със съзнанието си в тях, и мотивите, които следвам, без да имам ясно знание за тях.
към текста >>
Според Едуард фон Хартман обаче истината се криела в следното: „Дори ние самите тепърва да издигаме представите в мотиви, вършим го все пак не своеволно, а според необходимостта на нашата ха
рак
терологична склонност, сиреч далеч несвободно." И в този случай изцяло се пренебрегва разликата, съществуваща между мотивите, които оставям да ми въздействат едва след като съм вникнал със съзнанието си в тях, и мотивите, които следвам, без да имам ясно знание за тях.
В своята „Феноменология на нравственото съзнание" (стр. 451) Едуард фон Хартман твърди, че човешката воля зависела от два главни фактора: от мотивите и от характера. Ако всички хора се разглеждали като еднакви или с незначителни различия, тогава тяхната воля се явявала като определяна отвън, а именно от обстоятелствата, възникващи около тях. Но ако се вземело предвид, че различните хора превръщали дадената представа в мотив за своите действия само, ако техният характер бил такъв, че чрез съответната представа бивал подтикван към едно силно желание, в такъв случай човекът се явявал като определян отвътре, а не отвън. И понеже човекът - в съгласие със своя характер - трябвало да превърне една наложена му отвън представа тепърва в мотив, той вярвал, че бил свободен, тоест независим от външни мотиви.
Според Едуард фон Хартман обаче истината се криела в следното: „Дори ние самите тепърва да издигаме представите в мотиви, вършим го все пак не своеволно, а според необходимостта на нашата характерологична склонност, сиреч далеч несвободно." И в този случай изцяло се пренебрегва разликата, съществуваща между мотивите, които оставям да ми въздействат едва след като съм вникнал със съзнанието си в тях, и мотивите, които следвам, без да имам ясно знание за тях.
към текста >>
В своята „Атомистика на волята" поетът философ Роберт Хамерлинг е дал ясно очертана словесна ха
рак
теристика на тази мисъл: „Човекът несъмнено може да върши каквото му се иска, но не може да иска каквото му се иска, тъй като неговата воля се определя от мотиви!
Друга една фраза гласи: Да бъдеш свободен не означава да можеш да искаш каквото ти се иска, а да можеш да вършиш каквото се изисква.
В своята „Атомистика на волята" поетът философ Роберт Хамерлинг е дал ясно очертана словесна характеристика на тази мисъл: „Човекът несъмнено може да върши каквото му се иска, но не може да иска каквото му се иска, тъй като неговата воля се определя от мотиви!
Човекът не можел да иска каквото му се иска? Нека се вгледаме по- задълбочено в тези думи. Има ли в тях някакъв разумен смисъл? Значи свободата на волята би трябвало да се състои в това, че нещо би могло да се иска без причина, без мотив? Но какво друго означава искането, ако не да имаш причина да вършиш или да целиш едно нещо по-охотно, отколкото друго?
към текста >>
Когато поради моя ха
рак
тер или поради властващите около мен обстоятелства ми бъде наложен някакъв мотив, който по моя преценка се оказва неразумен, тогава би трябвало дори да се радвам, ако не бих могъл да извърша това, което ми се иска.
Тук също се говори за мотиви въобще, без да се взема под внимание разликата между неосъзнати и осъзнати мотиви. Когато един мотив действа върху мен и аз съм принуден да го следвам, понеже той се оказва „най-силният" сред себеподобните, тогава мисълта за свобода престава да има смисъл. Какво значение трябва да има за мен дали мога, или не мога да върша нещо, щом мотивът ме принуждава да го върша? Не е най- важното дали мога, или не мога да върша нещо тогава, когато мотивът действува върху мен, а дали има само такива мотиви, които действуват с принуждаваща необходимост. Ако трябва да искам нещо, тогава на мен при определени обстоятелства ми е крайно безразлично дали също мога и да го извърша.
Когато поради моя характер или поради властващите около мен обстоятелства ми бъде наложен някакъв мотив, който по моя преценка се оказва неразумен, тогава би трябвало дори да се радвам, ако не бих могъл да извърша това, което ми се иска.
към текста >>
„Едва мисленето превръща душата, с която е надарено и животното, в Дух" - казва с право Хегел, поради което мисленето придава и на човешките действия ха
рак
терния си отпечатък.
От само себе си се разбира, че едно действие, за което деятелят не знае защо го извършва, не може да бъде свободно. Как обаче стоят нещата с действие, чиито причини се знаят? Така стигаме до въпроса: Какъв е произходът и значението на мисленето? Защото без познаване на мисловната дейност на душата е невъзможно да се проумее знанието за нещо, включително за дадено действие.
„Едва мисленето превръща душата, с която е надарено и животното, в Дух" - казва с право Хегел, поради което мисленето придава и на човешките действия характерния си отпечатък.
към текста >>
Далеч съм от мисълта за човешки, във висшия смисъл, да представям само онези действия, които произхождат от абст
рак
тната преценка.
В никакъв случай не бива да се твърди, че всички наши действия произтичат единствено от трезвия размисъл на нашия разсъдък.
Далеч съм от мисълта за човешки, във висшия смисъл, да представям само онези действия, които произхождат от абстрактната преценка.
Но щом нашите действия надмогват сферата на задоволяване на чисто животинските желания, нашите мотиви винаги са пропити от мисли. Любов, състрадание, патриотизъм са подтици за действие, които не допускат да бъдат размивани в студени понятия на разсъдъка. Казват, че тук сърцето, душата встъпвали в своите права. Несъмнено. Но сърцето и душата не създават мотивите за действие. Те ги предпоставят и ги приемат в своята среда.
към текста >>
54.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
С тези думи Гьоте обрисува една черта на ха
рак
тера, произтичаща от дълбините на човешката природа.
С тези думи Гьоте обрисува една черта на характера, произтичаща от дълбините на човешката природа.
Човекът не представлява единно устроена същност. Той винаги настоява за повече, отколкото светът му дава доброволно. Природата ни е дала нужди, сред които има такива, чието задоволяване тя предоставя на собствената ни дейност. Многобройни са отредените ни дарове, но още по-многобройни са нашите желания. Ние сякаш сме родени за недоволство.
към текста >>
55.
05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Когато за един наблюдаван предмет кажа, че това е роза, аз не казвам абсолютно нищо за самия себе си; но ако за същия предмет кажа, че ми доставя чувството на наслада, тогава аз съм ха
рак
теризирал не само розата, но и самия себе си с моето отношение към розата.
Не върви обаче да питам защо даден процес поражда у мен определен набор от понятия? Това просто не би имало никакъв смисъл. При размишлението над даден процес съвсем не се касае за някакво въздействие върху мен. Аз не мога да узная нищо за себе си от това, че познавам съответните понятия за наблюдаваната от мен промяна, предизвиквана от хвърлен към стъклото на прозорец камък. Затова пък безспорно узнавам нещо за моята личност, ако познавам чувството, което определен процес събужда у мен.
Когато за един наблюдаван предмет кажа, че това е роза, аз не казвам абсолютно нищо за самия себе си; но ако за същия предмет кажа, че ми доставя чувството на наслада, тогава аз съм характеризирал не само розата, но и самия себе си с моето отношение към розата.
към текста >>
Тъкмо защото то самото е наш продукт, ние познаваме ха
рак
теристиката на неговото протичане, начина, по който се извършва въпросният процес.
Причината, лишаваща ни от възможността да наблюдаваме мисленето по време на неговото протичане, е сходна на тази, която ни позволява да го опознаем по-пряко и проникновено от всеки друг процес на света.
Тъкмо защото то самото е наш продукт, ние познаваме характеристиката на неговото протичане, начина, по който се извършва въпросният процес.
При мисленето на нас от съвсем непосредствен опит ни е известно онова, което в останалите сфери на наблюдение може да се открие само по косвен начин: Реално съответстващата взаимовръзка и отношението между отделните предмети. Защо за моето наблюдение гърмът следва след светкавицата - това не ми е известно просто така. Но защо моето мислене свързва понятието гръм с това за светкавица аз знам пряко от съдържанията на двете понятия. В случая естествено няма никакво значение дали понятията ми за светкавица и гръм са правилни. Взаимовръзката между тези, които имам, ми е ясна, и то от самите тях.
към текста >>
И това отново е една ха
рак
терна особеност на мисленето.
Докато наблюдаваме другите неща, в световната събитийност - към която сега причислявам наблюдението - се вмесва един процес, който бива игнориран. Налице е нещо, което се различава от всяко друго събитие, и което не се взема под внимание. Но когато съзерцавам моето мислене, тогава такъв игнориран елемент липсва. Защото онова, което сега застава на фона, отново е самото мислене. Обектът на наблюдение е качествено същият като дейността, насочена към него.
И това отново е една характерна особеност на мисленето.
Когато го превръщаме в обект на съзерцание, на нас не ни се налага да вършим това с помощта на нещо качествено-различно, а можем да останем в същия елемент.
към текста >>
Това обаче няма нищо общо с ха
рак
теристиката на мисленето, давана в нашето изложение.
Не би трябвало обаче да се допуска смесване между това, „да имаш мисловни образи" и да изграждаш мисли посредством мисленето. В душата образи могат да се появяват като на сън, като смътни приумици. Това не е никакво мислене. Впрочем сега някой би могъл да каже: - Щом мисленето се схваща така, в него е заложено желаенето и тогава имаме работа не само с мисленето, но и с желаенето да се мисли. Но това само би дало право да се каже: истинското мислене винаги трябва да бъде желано.
Това обаче няма нищо общо с характеристиката на мисленето, давана в нашето изложение.
Макар същността на мисленето несъмнено да изисква то да става по желание, важното е, че по желание не става нищо, което - извършвайки се - да не се явява пред „Аза" изцяло като негова собствена и за самия него обозрима дейност. Дори е редно да се каже, че поради изтъкваната тук същност на мисленето, то изглежда за наблюдателя като напълно желано. Щом някой действително се старае да прозре всичко необходимо за преценката на мисленето, той не може да не забележи, че разискваната тук особеност е присъща на тази душевна дейност.
към текста >>
56.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
По този начин вече е ха
рак
теризирано и въпросното (човешко) съзнание.
Сега е уместно да преминем от мисленето към мислещото същество. Защото чрез него мисленето се свързва с наблюдението. Човешкото съзнание е сцената, на която понятието и наблюдението се срещат и биват взаимно свързвани.
По този начин вече е характеризирано и въпросното (човешко) съзнание.
То е посредникът между мислене и наблюдение. Доколкото човекът наблюдава някакъв обект, дотолкова той се явява спрямо него като даден; доколкото човекът мисли, той се явява спрямо самия себе си като действащ. Той разглежда предмета като обект, а себе си - като мислещия субект. Понеже насочва своето мислене върху наблюдението, той има съзнание за обектите; понеже насочва своето мислене върху себе си, той има съзнание за самия себе си, или себесъзнание. Човешкото съзнание по необходимост трябва да бъде и себесъзнание, понеже е мислещо съзнание.
към текста >>
Поради колебанията в езиковата п
рак
тика на мен ми се струва уместно да се договоря с моя читател относно употребата на една дума, която се налага да използвам по-нататък.
Поради колебанията в езиковата практика на мен ми се струва уместно да се договоря с моя читател относно употребата на една дума, която се налага да използвам по-нататък.
Непосредствените обекти на усещането, които споменах по-горе, доколкото съзнателният субект се запознава с тях чрез наблюдение, ще наричам възприятия. Следователно с това име ще означавам не процеса на наблюдението, а обекта на това наблюдение.
към текста >>
Разбирането за субективния ха
рак
тер на нашите възприятия лесно може да породи съмнение дали в основата им изобщо лежи нещо обективно.
Следователно образите на моите възприятия са преди всичко субективни.
Разбирането за субективния характер на нашите възприятия лесно може да породи съмнение дали в основата им изобщо лежи нещо обективно.
Когато знаем, че едно възприятие - например това на червения цвят или на определен тон - не е възможно без определено устройство на нашия организъм, може да се стигне до убеждението, че това възприятие - независимо от субективния ни организъм - не е нещо в наличност, че без акта на възприемането, чийто обект представлява, няма форма на съществуване. Този възглед намери класически застъпник в лицето на Джордж Бъркли, който изрази мнението, че от мига, в който осъзнал значението на субекта за възприятието, човекът повече не можел да вярва в някакъв свят, съществуващ без съзнателния Дух. Той казва: „- Някои истини са толкова понятни и така явни, че трябва само да си отвориш очите, за да ги видиш. За такава считам важната постановка, че цялото множество на небето и всичко спадащо към Земята, с една дума, - всички тела, съставляващи огромното мироздание, нямат самостоятелно съществуване извън Духа, че битието им се състои в тяхното възприемане или опознаване, че докато не бъдат действително възприемани от мен или не съществуват било в моето съзнание, било в съзнанието на някакъв друг сътворен Дух, те следователно или изобщо не съществуват, или пък съществуват в съзнанието на един вечен Дух." Ако се абстрахираме от момента възприемане, според този възглед, от възприятието не остава нищо друго. Няма цвят, ако не бъде виждан, няма тон, ако не бъде чуван.
към текста >>
Скицираният тук ход на мисълта действително е ха
рак
теризиран от Едуард фон Хартман като такъв, който трябва да доведе до убеждение в тезата, че пряко знание ние можем да имаме само за нашите представи (срв.
В противовес на това знанието, излизащо извън рамките на представите ни (тук навсякъде използвам този термин в най-широк смисъл, така че в него се включва всичко ставащо в психиката), не е защитено от съмнение. Ето защо в началото на философското размишление изрично трябва да се приема като подлежащо на съмнение всяко знание, излизащо извън рамките на представите." Така Фолкелт започва книгата си за „Квантовата теория на познанието". Онова обаче, което той представя тъй сякаш е непосредствена и саморазбираща се истина, в действителност представлява плод на мисловна операция, протичаща по следния начин: Наивният човек смята, че във вида, в който ги възприема, обектите съществуват и извън неговото съзнание. Но физиката, физиологията и психологията изглежда обаче да учат, че предпоставка за възприятията ни е нашето органично устройство, така че следователно ние не можем да знаем нищо повече от онова, което нашето органично устройство ни предава за нещата. Следователно нашите възприятия са преобразования на органичното ни устройство, а не неща сами за себе си.
Скицираният тук ход на мисълта действително е характеризиран от Едуард фон Хартман като такъв, който трябва да доведе до убеждение в тезата, че пряко знание ние можем да имаме само за нашите представи (срв.
книгата му „Основни проблеми на теорията на познанието", стр. 16-40). Тъй като извън нашия организъм откриваме трептения на телата и въздуха, които ни се представят като звук, бива заключавано, че наричаното от нас звук не е нищо друго освен субективна реакция на нашия организъм на съответните движения във външния свят. По същия начин се смята, че цветът и топлината били преобразования на нашия организъм. При това се изразява мнение, че у нас тези два вида възприятия се предизвикват под въздействие на процеси във външния свят, които са напълно различни от онова, което изживяваме като топлина и светлина. Когато такива процеси дразнят кожните нерви на тялото ми, аз имам субективното възприятие за топлина, а когато попаднат на зрителния нерв, възприемам светлина и цвят.
към текста >>
Той иска да докаже, че възприятията имат ха
рак
тер на представи, като по наивен начин приема възприятията от собствения организъм за обективно валидни факти, и на всичкото отгоре не забелязва, че смесва две области на наблюдението, между които не може да намери връзка.
Изложеният начин на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, означава себе си като критически идеализъм, допуска грешката, че едното възприятие окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен реализъм.
Той иска да докаже, че възприятията имат характер на представи, като по наивен начин приема възприятията от собствения организъм за обективно валидни факти, и на всичкото отгоре не забелязва, че смесва две области на наблюдението, между които не може да намери връзка.
към текста >>
Безспорният извод от това е, че чрез изследвания в областта на възприятията критическият идеализъм не може да бъде доказан, а оттук и възприятието не може да бъде лишено от обективния си ха
рак
тер.
Безспорният извод от това е, че чрез изследвания в областта на възприятията критическият идеализъм не може да бъде доказан, а оттук и възприятието не може да бъде лишено от обективния си характер.
към текста >>
Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абст
рак
тно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост.
Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост.
Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е. изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той. Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята. В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя. Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата.
към текста >>
57.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
По подобен начин и философът, щом е стигнал до убеждението, че даденият свят има ха
рак
тер на представа, трябва незабавно да премине от този свят към намиращата се зад него действителна душа.
Философът, смятащ света за своя представа, в не по-голяма степен може да се интересува за вътрешната взаимовръзка на отделните неща в тази представа. Ако изобщо признава някакъв съществуващ Аз, той няма да пита в каква взаимовръзка стои една негова представа с друга, а какво се извършва в независимата от него душа, докато съзнанието му съдържа определен процес на представяне. Ако сънувам, че пия вино, което предизвиква парене на гърлото ми, и се събудя от пристъп на кашлица (срв. Вайгант, Възникване на сънищата, 1893), то в мига на събуждането действието на съня престава да ме интересува. Вниманието ми се насочва единствено към физиологичните и психологическите процеси, чрез които пристъпът на кашлица символично се изразява в съновидението.
По подобен начин и философът, щом е стигнал до убеждението, че даденият свят има характер на представа, трябва незабавно да премине от този свят към намиращата се зад него действителна душа.
По-неприятно впрочем е положението, когато илюзионизмът изцяло отрича наличието на Аза сам за себе си, зад представите, или най-малко го смята за непознаваем. До такъв възглед много лесно може да доведе наблюдението, че в противовес на сънуването наистина има будно състояние, в което имаме възможност да вникнем в сънищата, и да ги отнесем към реални отношения, но че нямаме състояние, което да стои в подобно отношение към будния живот на съзнанието. Който изповядва този възглед, на него му убягва прозрението, че има нещо, което действително се отнася към простото възприемане така, както узнаването в будно състояние се отнася към сънуването. Това нещо е мисленето.
към текста >>
Шопенхауер иска да избегне превръщането на „абст
рак
тното" мислене в носител на единството на света и вместо това търси нещо, което непосредствено му се разкрива като нещо реално.
На неуспех са обречени всички опити да се открие някакво друго единство на света извън това вътрешно свързано идейно съдържание, което придобиваме чрез мисловното съзерцание на нашите възприятия. За нас валидност на едно универсално единство на света не могат да имат нито някакъв човеколичен Бог, нито силата или материята, нито пък лишената от идеи воля (на Шопенхауер). Всички тези същности спадат към една ограничена област на нашето наблюдение. Човешки ограничената личност възприемаме само от нас, а сила и материя - от външните неща. Що се отнася до волята, тя може да се счита само като израз на дейността на ограничената ни личност.
Шопенхауер иска да избегне превръщането на „абстрактното" мислене в носител на единството на света и вместо това търси нещо, което непосредствено му се разкрива като нещо реално.
Този философ смята, че ние никога няма да се доближим до света, ако го разглеждаме като външен свят.
към текста >>
В наивното човешко съзнание най-дълбоко вкоренено е мнението, че мисленето е абст
рак
тно, без всякакво конкретно съдържание.
В наивното човешко съзнание най-дълбоко вкоренено е мнението, че мисленето е абстрактно, без всякакво конкретно съдържание.
То можело да предложи най-много някакво „идейно" съответствие на единството на света, но не и него самото. Който дава такава преценка, той изобщо не си е изяснил какво означава възприятие без понятие. Нека само се вгледаме в света на възприятието: Той ни се представя като проста паралелност в пространството и последователност във времето, като струпване от единичности без връзка помежду им. Никое от нещата, които се появяват и се оттеглят от сцената на възприемането, няма някаква забележима непосредствена връзка с друго, която да бъде възприемана. Тук светът представлява разнообразие от равностойни обекти.
към текста >>
58.
08. ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ
GA_4 Философия на свободата
Чрез едно възприятие понятието придобива индивидуален облик, който съдържа отношението към възприятието като ха
рак
терна особеност, понятието продължава да живее у нас и формира представата за въпросното нещо.
Следователно представата е индивидуализирано понятие. И сега ни става понятно, че за нас нещата от действителността могат да бъдат застъпени чрез представи. Пълната реалност на едно нещо ни се явява в мига на наблюдението, от сливането на понятие и възприятие.
Чрез едно възприятие понятието придобива индивидуален облик, който съдържа отношението към възприятието като характерна особеност, понятието продължава да живее у нас и формира представата за въпросното нещо.
Натъкнем ли се на второ нещо, с което се свързва същото понятие, ние го схващаме като спадащо към вида на първото; срещнем ли повторно същото нещо, тогава в нашата понятийна система намираме не само съответно понятие изобщо, а индивидуализираното понятие с характерното за него отношение към същия обект и ние отново разпознаваме обекта.
към текста >>
Натъкнем ли се на второ нещо, с което се свързва същото понятие, ние го схващаме като спадащо към вида на първото; срещнем ли повторно същото нещо, тогава в нашата понятийна система намираме не само съответно понятие изобщо, а индивидуализираното понятие с ха
рак
терното за него отношение към същия обект и ние отново разпознаваме обекта.
Следователно представата е индивидуализирано понятие. И сега ни става понятно, че за нас нещата от действителността могат да бъдат застъпени чрез представи. Пълната реалност на едно нещо ни се явява в мига на наблюдението, от сливането на понятие и възприятие. Чрез едно възприятие понятието придобива индивидуален облик, който съдържа отношението към възприятието като характерна особеност, понятието продължава да живее у нас и формира представата за въпросното нещо.
Натъкнем ли се на второ нещо, с което се свързва същото понятие, ние го схващаме като спадащо към вида на първото; срещнем ли повторно същото нещо, тогава в нашата понятийна система намираме не само съответно понятие изобщо, а индивидуализираното понятие с характерното за него отношение към същия обект и ние отново разпознаваме обекта.
към текста >>
Разсеяният пътешественик и живеещият в абст
рак
тни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият богат опит.
По-богат опит ще има човекът, разполагащ с по-голям брой индивидуализирани понятия. Човекът, комуто липсва всяка интуитивна способност, е непригоден да придобие опит. Той отново губи обектите от своя кръгозор, защото му липсват понятията, които трябва да отнесе към тях. Човек с добре развита мисловна способност, но с възприемане, което поради притъпена сетивност функционира зле, също така няма да смогне да набере по-голям опит. Той по някакъв начин може да се сдобие с понятия, ала на неговите интуиции ще липсва живата връзка с определени неща.
Разсеяният пътешественик и живеещият в абстрактни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият богат опит.
към текста >>
Колкото по-нагоре се издигаме в общата природа на мисленето, където накрая индивидуалното ни интересува единствено като пример, като илюстрация на понятието, толкова повече у нас се губи ха
рак
терът на отделното същество, на съвсем определената отделна личност.
Нашият живот представлява едно непрестанно люшкане между съизживяването на общият всемирен ход и нашето индивидуално битие.
Колкото по-нагоре се издигаме в общата природа на мисленето, където накрая индивидуалното ни интересува единствено като пример, като илюстрация на понятието, толкова повече у нас се губи характерът на отделното същество, на съвсем определената отделна личност.
Колкото по-надолу се спускаме в дълбините на личния живот и даваме воля на чувствата си редом с опита ни от външния свят, толкова повече се изолираме от всеобщото битие. Истинска индивидуалност ще бъде онзи, който с чувствата си се извиси най-далеч в сферата на идейното. Има хора, у които и най-общите идеи, появили се в ума им, продължават да носят оня особен оттенък, който еднозначно показва връзката им с техния носител. Има други, чиито понятия ни срещат без следа от своеобразие, сякаш не водят началото си от човек, който е от плът и кръв.
към текста >>
59.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Дори в понятието „нещо само за себе си" да се внесат няколко абст
рак
тни елемента от света на опита, пак няма да е възможно богатият конкретен живот на опита да бъде възведен към няколко свойства, които самите са заети изцяло от възприятието.
Съвсем естествено е, че дуалистичният мислител не може да открие взаимовръзка между хипотетично приемания всемирен принцип и даденото, съобразно с опита. Съдържание за хипотетичния всемирен принцип е възможно да се получи само чрез заемането му от света на опита - и човек се заблуждава относно този факт. Иначе принципът остава едно понятие без съдържание - някакво непонятие, което има само формата на понятие. При това положение дуалистичният мислител обикновено твърди, че съдържанието на това понятие било недостъпно за нашето познание и че сме можели да знаем единствено за съществуването на такова съдържание, а не какво съществува. В двата случая преодоляването на дуализма е невъзможно.
Дори в понятието „нещо само за себе си" да се внесат няколко абстрактни елемента от света на опита, пак няма да е възможно богатият конкретен живот на опита да бъде възведен към няколко свойства, които самите са заети изцяло от възприятието.
Дю Боа-Реймон смята, че чрез положението и движението си, невъзприемаемите атоми на материята произвеждат усещане и чувство; и така стига до заключението, че ние никога не можем да се доберем до задоволително обяснение на това, как материята и движението произвеждат усещане и чувство, защото „напълно и завинаги непонятно е именно, че на известен брой въглеродни, водородни, азотни, кислородни и т.н. атоми няма да им бъде безразлично как са разположени и как се движат, как са били разположени и са се движили, как ще бъдат разположени и ще се движат. По никакъв начин не е възможно да се прозре как от тяхното взаимодействие би могло да възникне съзнание." Това заключение е характерно за цялото мисловно направление. От богатия свят на възприятията са отделени положението и движението. Те биват пренесени върху мнимия свят на атомите, след което настъпва учудването, че от този самодейно изработен и зает от света на възприятията принцип не може да се изведе конкретният живот.
към текста >>
По никакъв начин не е възможно да се прозре как от тяхното взаимодействие би могло да възникне съзнание." Това заключение е ха
рак
терно за цялото мисловно направление.
При това положение дуалистичният мислител обикновено твърди, че съдържанието на това понятие било недостъпно за нашето познание и че сме можели да знаем единствено за съществуването на такова съдържание, а не какво съществува. В двата случая преодоляването на дуализма е невъзможно. Дори в понятието „нещо само за себе си" да се внесат няколко абстрактни елемента от света на опита, пак няма да е възможно богатият конкретен живот на опита да бъде възведен към няколко свойства, които самите са заети изцяло от възприятието. Дю Боа-Реймон смята, че чрез положението и движението си, невъзприемаемите атоми на материята произвеждат усещане и чувство; и така стига до заключението, че ние никога не можем да се доберем до задоволително обяснение на това, как материята и движението произвеждат усещане и чувство, защото „напълно и завинаги непонятно е именно, че на известен брой въглеродни, водородни, азотни, кислородни и т.н. атоми няма да им бъде безразлично как са разположени и как се движат, как са били разположени и са се движили, как ще бъдат разположени и ще се движат.
По никакъв начин не е възможно да се прозре как от тяхното взаимодействие би могло да възникне съзнание." Това заключение е характерно за цялото мисловно направление.
От богатия свят на възприятията са отделени положението и движението. Те биват пренесени върху мнимия свят на атомите, след което настъпва учудването, че от този самодейно изработен и зает от света на възприятията принцип не може да се изведе конкретният живот.
към текста >>
Дуализмът вярва, че ако наред с понятийните взаимовръзки на обектите не въведе и реални взаимовръзки, той ще размие целия свят в някаква абст
рак
тна схема от понятия.
Дуализмът вярва, че ако наред с понятийните взаимовръзки на обектите не въведе и реални взаимовръзки, той ще размие целия свят в някаква абстрактна схема от понятия.
С други думи: Откриваемите чрез мисленето идеални принципи изглеждат на дуалиста твърде въздушни, та освен тях търси и реални принципи, на които те да бъдат опрени.
към текста >>
Реални за наивния реалист са единствено отделните лалета, които биват виждани или могат да бъдат видени; за него идеята за лале е нещо абст
рак
тно - нереален мисловен образ, който душата си е съставила от общите за всички лалета белези.
Ако поиска да изгради една наука, наивният реализъм ще я вижда изцяло като точно описание на възприятийното съдържание. За наивния реализъм понятията са само средство към целта. Те съществуват, за да създават идеални еквивалентни образи на възприятията. За самите неща те не означават нищо.
Реални за наивния реалист са единствено отделните лалета, които биват виждани или могат да бъдат видени; за него идеята за лале е нещо абстрактно - нереален мисловен образ, който душата си е съставила от общите за всички лалета белези.
към текста >>
Наивният реализъм с неговия принцип за реалност на всичко възприемано се опровергава от опита, който учи, че съдържанието на възприятията има преходен ха
рак
тер.
Наивният реализъм с неговия принцип за реалност на всичко възприемано се опровергава от опита, който учи, че съдържанието на възприятията има преходен характер.
Вижданото от мен лале днес е действително, но след година то ще е изчезнало в небитието. Утвърдилото се у мен е родът лале. Но за наивния реализъм този род е „само" идея, а не действителност. Така този светоглед изпада в положението да вижда как реалностите му се появяват и изчезват, докато считаното от него за нереално фактически се утвърждава спрямо реалното. Следователно наред с възприятията наивният реализъм трябва да признае валидността и на нещо идеално.
към текста >>
Ха
рак
теризирания по-горе светоглед, в който метафизическият реализъм в крайна сметка се влива, щом се отърси от противоречивите си елементи, ще наречем монизъм, понеже той обединява едностранчивия реализъм и идеализма в едно по-висше единство.
Характеризирания по-горе светоглед, в който метафизическият реализъм в крайна сметка се влива, щом се отърси от противоречивите си елементи, ще наречем монизъм, понеже той обединява едностранчивия реализъм и идеализма в едно по-висше единство.
към текста >>
Метафизическият реалист вярва, че може да изведе сходството при субективните образи на света от това, че хората на п
рак
тика се споразумяват помежду си.
Метафизическият реализъм се вижда също така затруднен, ако рече да обясни сходството на образите на света у различните човешки индивиди. Той трябва да се запита: как се получава така, че образът на света, който изграждам от моето субективно определено възприятие и от моите понятия, съвпада с образа, който някой друг човешки индивид изгражда от същите два субективни фактора? Как въобще е възможно по моя субективен образ на света да съдя за образа на света у друг човек?
Метафизическият реалист вярва, че може да изведе сходството при субективните образи на света от това, че хората на практика се споразумяват помежду си.
От сходството на тези образи на света той по-нататък вади заключение за еднаквостта на индивидуалните духове, които лежат в основата на отделните човешки субекти на възприемането или на „Азовете сами в себе си", лежащи в основата на субектите.
към текста >>
Следователно това заключение е извадено от известен брой следствия и се отнася до ха
рак
тера на лежащите в основата им причини.
Следователно това заключение е извадено от известен брой следствия и се отнася до характера на лежащите в основата им причини.
Ние вярваме, че от един достатъчно голям брой случаи, схващаме фактическото положение на нещата дотолкова, че знаем какво поведение ще имат разкритите причини в други случаи. Едно такова заключение наричаме индуктивно. На нас ще ни се наложи да модифицираме неговите резултати, ако при някое друго наблюдение се получи нещо неочаквано, тъй като характерът на резултата несъмнено се определя само от индивидуалната форма на извършените наблюдения. Но метафизическият реалист твърди, че това условно познаване на причините било напълно достатъчно за практическия живот,
към текста >>
На нас ще ни се наложи да модифицираме неговите резултати, ако при някое друго наблюдение се получи нещо неочаквано, тъй като ха
рак
терът на резултата несъмнено се определя само от индивидуалната форма на извършените наблюдения.
Следователно това заключение е извадено от известен брой следствия и се отнася до характера на лежащите в основата им причини. Ние вярваме, че от един достатъчно голям брой случаи, схващаме фактическото положение на нещата дотолкова, че знаем какво поведение ще имат разкритите причини в други случаи. Едно такова заключение наричаме индуктивно.
На нас ще ни се наложи да модифицираме неговите резултати, ако при някое друго наблюдение се получи нещо неочаквано, тъй като характерът на резултата несъмнено се определя само от индивидуалната форма на извършените наблюдения.
Но метафизическият реалист твърди, че това условно познаване на причините било напълно достатъчно за практическия живот,
към текста >>
Но метафизическият реалист твърди, че това условно познаване на причините било напълно достатъчно за п
рак
тическия живот,
Следователно това заключение е извадено от известен брой следствия и се отнася до характера на лежащите в основата им причини. Ние вярваме, че от един достатъчно голям брой случаи, схващаме фактическото положение на нещата дотолкова, че знаем какво поведение ще имат разкритите причини в други случаи. Едно такова заключение наричаме индуктивно. На нас ще ни се наложи да модифицираме неговите резултати, ако при някое друго наблюдение се получи нещо неочаквано, тъй като характерът на резултата несъмнено се определя само от индивидуалната форма на извършените наблюдения.
Но метафизическият реалист твърди, че това условно познаване на причините било напълно достатъчно за практическия живот,
към текста >>
Но за сметка на това се приема, че от достатъчно голям брой възприятийни факти могат да се правят изводи за ха
рак
тера на нещото само за себе си, което лежи в основата на тези факти.
Индуктивното заключение представлява методическа основа на съвременния метафизически реализъм. Имало е времена, когато се е вярвало, че от понятията може да се извлече нещо, което да не е повече понятие. Вярвало се е, че чрез понятията могат да се познаят метафизическите реални същности, от които метафизическият реализъм някога се е нуждаел. Днес този вид философски разсъждения вече са превъзмогнати.
Но за сметка на това се приема, че от достатъчно голям брой възприятийни факти могат да се правят изводи за характера на нещото само за себе си, което лежи в основата на тези факти.
Днес се мисли, че метафизическото може да се извлече от възприятията, както по-преди от понятието. Имайки понятията с прозрачна яснота пред себе си, се е вярвало, че от тях с абсолютна сигурност може да се изведе и метафизическото. Възприятията не съществуват с еднакво прозрачна яснота. Всяко следващо се представя малко по-иначе в сравнение с предхождащите го еднородни възприятия. Ето защо, общо взето, установеното при предходните възприятия отчасти се модифицира чрез всяко следващо.
към текста >>
Този методически принцип е ха
рак
терен за метафизиката на Едуард фон Хартман, който на заглавната страница на своето първо главно съчинение е отбелязал: „Умозрителни (спекулативни) резултати, получени индуктивно по природонаучен метод."
Имайки понятията с прозрачна яснота пред себе си, се е вярвало, че от тях с абсолютна сигурност може да се изведе и метафизическото. Възприятията не съществуват с еднакво прозрачна яснота. Всяко следващо се представя малко по-иначе в сравнение с предхождащите го еднородни възприятия. Ето защо, общо взето, установеното при предходните възприятия отчасти се модифицира чрез всяко следващо. Затова и полученият по този начин облик на метафизическото трябва да се означи като само относително верен - той подлежи на коригиране чрез бъдещи случаи.
Този методически принцип е характерен за метафизиката на Едуард фон Хартман, който на заглавната страница на своето първо главно съчинение е отбелязал: „Умозрителни (спекулативни) резултати, получени индуктивно по природонаучен метод."
към текста >>
Който не се лута в абст
рак
ции, той ще разбере как за опознаване на човешката същност значение придобива и фактът, че за целите на физиката в областта на възприятията трябва да бъдат разкривани елементи, за които липсва едно непосредствено сетиво, както за цвета или звука.
Задълбочаването на познанието зависи от изявяващите се в мисленето сили на интуицията (срв. стр. 89). С изживяването, което се оформя при мисленето, тази интуиция може да се гмурне в по-големи или по-малки подоснови на действителността. Чрез разширяване образа на възприятието, това гмурване може да получи импулси и по такъв начин косвено да бъде стимулирано. Само че гмурването в дълбините като достигане до действителността никога не бива да се смесва с противостоенето на по-широк или по-тесен образ на възприятието, в който винаги е налице само една половинчатост на действителността, обусловена от познаващото органично устройство.
Който не се лута в абстракции, той ще разбере как за опознаване на човешката същност значение придобива и фактът, че за целите на физиката в областта на възприятията трябва да бъдат разкривани елементи, за които липсва едно непосредствено сетиво, както за цвета или звука.
Конкретната същност на човека се определя не само от онова, което той чрез своето органично устройство си противопоставя като пряко възприятие, но и от обстоятелството, че от това пряко възприятие изключва други неща.
към текста >>
Тук нейният автор прибавя настоящото разширение на съдържанието, понеже п
рак
тиката му е показала че някои читатели не са чели достатъчно точно.
Както животът, редом със съзнателното будно състояние се нуждае от несъзнателното състояние на съня, така себеизживяването на човека редом със сферата на неговото сетивно възприятие се нуждае от една – дори далеч по-голяма - сфера на възприемаеми не по сетивен път елементи в областта, от която произхождат сетивните възприятие. Всичко това косвено е изразено още в първоначалната версия на тази книга.
Тук нейният автор прибавя настоящото разширение на съдържанието, понеже практиката му е показала че някои читатели не са чели достатъчно точно.
Редно е също така да се обърне внимание, че идеята за възприятието, както е развита в настоящата книга, не бива да се смесва с идеята за външно сетивно възприятие, което представлява само негов частен случай. От предходното и в още по-голяма степен от по-нататъшното изложение ще се види, че тук всичко, което постъпва в човека по сетивен и духовен път, се схваща като възприятие, преди да бъде обхванато от активно изграденото понятие. За наличието на възприятия от душевно или духовно естество не са нужни сетива в обичайния смисъл на думата. Би могло да се твърди, че такова разширяване на езиковата употреба е неуместно. То обаче е безусловно необходимо, ако не искаме тъкмо чрез езиковата употреба да си вържем ръцете при разширяване на познанието в някои области.
към текста >>
60.
10. РЕАЛНОСТТА НА СВОБОДАТА - ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА
GA_4 Философия на свободата
Ха
рак
теризираното по този начин направление, а именно философията на чувството, често бива означавано като мистика.
Характеризираното по този начин направление, а именно философията на чувството, често бива означавано като мистика.
Грешката на един изграден само върху чувството мистичен възглед се състои в това, че той иска знанието да бъде изживяно, тоест във всемирно той иска да издигне нещо индивидуално - чувството.
към текста >>
На разположение й остава само мъртвата абст
рак
ция, тленните останки на живото мислене.
Трудността да се обхване същността на мисленето чрез наблюдение се крие в това, че тази същност твърде лесно се изплъзва на съзерцаващата душа, щом тя понечи да я насочи в руслото на своето внимание.
На разположение й остава само мъртвата абстракция, тленните останки на живото мислене.
При взиране само в тази абстракция човек лесно ще изпита подтик да навлезе в „изпълнената с живот" стихия на мистиката на чувството или пък на философията на волята. Странно ще му се струва, ако някой държи да обхване същността на действителността „чисто мисловно". Но който съумее наистина да се добере до животи в мисленето, той установява, че витаенето само в чувства или съзерцаването на волевия елемент изобщо не могат да се сравняват с вътрешното богатство и с опиращия се на себе си, но същевременно раздвижен в себе си опит в рамките на този живот, камо ли да бъдат поставяни над тях. Тъкмо това богатство, тази вътрешна пълнота на изживяването е причина съответствието на живота в мисленето за обикновената душевна нагласа да изглежда мъртво, абстрактно. Едва ли някоя друга душевна дейност на човека подлежи толкова лесно на недооценяване, както мисленето.
към текста >>
При взиране само в тази абст
рак
ция човек лесно ще изпита подтик да навлезе в „изпълнената с живот" стихия на мистиката на чувството или пък на философията на волята.
Трудността да се обхване същността на мисленето чрез наблюдение се крие в това, че тази същност твърде лесно се изплъзва на съзерцаващата душа, щом тя понечи да я насочи в руслото на своето внимание. На разположение й остава само мъртвата абстракция, тленните останки на живото мислене.
При взиране само в тази абстракция човек лесно ще изпита подтик да навлезе в „изпълнената с живот" стихия на мистиката на чувството или пък на философията на волята.
Странно ще му се струва, ако някой държи да обхване същността на действителността „чисто мисловно". Но който съумее наистина да се добере до животи в мисленето, той установява, че витаенето само в чувства или съзерцаването на волевия елемент изобщо не могат да се сравняват с вътрешното богатство и с опиращия се на себе си, но същевременно раздвижен в себе си опит в рамките на този живот, камо ли да бъдат поставяни над тях. Тъкмо това богатство, тази вътрешна пълнота на изживяването е причина съответствието на живота в мисленето за обикновената душевна нагласа да изглежда мъртво, абстрактно. Едва ли някоя друга душевна дейност на човека подлежи толкова лесно на недооценяване, както мисленето. Желаенето и чувстването сгряват човешката душа дори при изживяване на първичното им състояние като спомен.
към текста >>
Тъкмо това богатство, тази вътрешна пълнота на изживяването е причина съответствието на живота в мисленето за обикновената душевна нагласа да изглежда мъртво, абст
рак
тно.
Трудността да се обхване същността на мисленето чрез наблюдение се крие в това, че тази същност твърде лесно се изплъзва на съзерцаващата душа, щом тя понечи да я насочи в руслото на своето внимание. На разположение й остава само мъртвата абстракция, тленните останки на живото мислене. При взиране само в тази абстракция човек лесно ще изпита подтик да навлезе в „изпълнената с живот" стихия на мистиката на чувството или пък на философията на волята. Странно ще му се струва, ако някой държи да обхване същността на действителността „чисто мисловно". Но който съумее наистина да се добере до животи в мисленето, той установява, че витаенето само в чувства или съзерцаването на волевия елемент изобщо не могат да се сравняват с вътрешното богатство и с опиращия се на себе си, но същевременно раздвижен в себе си опит в рамките на този живот, камо ли да бъдат поставяни над тях.
Тъкмо това богатство, тази вътрешна пълнота на изживяването е причина съответствието на живота в мисленето за обикновената душевна нагласа да изглежда мъртво, абстрактно.
Едва ли някоя друга душевна дейност на човека подлежи толкова лесно на недооценяване, както мисленето. Желаенето и чувстването сгряват човешката душа дори при изживяване на първичното им състояние като спомен. Изживявано като спомен, мисленето извънредно лесно остава студено и сякаш изсушава душевния живот. Това обаче е само силно проявяващата се сянка на неговата лъчезарна реалност, която топло се потапя във всемирните явления. Това потапяне става с една протичаща в самата мисловна дейност сила, която е сила на любовта в духовно отношение.
към текста >>
Последните прекалено лесно ще стигнат до преценката, че те стоят в реалното, а пък интуитивно мислещият, безчувствено и отчуждено от действителността оформя в „абст
рак
тни мисли" някакъв смътен, хладен образ на света.
Това обаче е само силно проявяващата се сянка на неговата лъчезарна реалност, която топло се потапя във всемирните явления. Това потапяне става с една протичаща в самата мисловна дейност сила, която е сила на любовта в духовно отношение. Не бива да се възразява, че щом по този начин някой вижда любов в дейното мислене, той внася в него едно чувство - любовта. Защото това възражение всъщност е потвърждение на изтъкваното тук, а именно: който се обръща към действителното мислене, той открива в него както чувство, така и воля, и то дори в дълбините на тяхната реалност; който се отвръща от мисленето и се насочва само към „чистото" чувствуване и воля, той губи заради тях истинската реалност. Който иска чрез мисленето да изживява интуитивно, той оценява справедливо също емоционалното и волевото изживяване, докато мистиката на чувството и философията на волята не могат да бъдат справедливи спрямо интуитивно-мисловното проникване на битието.
Последните прекалено лесно ще стигнат до преценката, че те стоят в реалното, а пък интуитивно мислещият, безчувствено и отчуждено от действителността оформя в „абстрактни мисли" някакъв смътен, хладен образ на света.
към текста >>
61.
11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
GA_4 Философия на свободата
Тази индивидуална предразположеност ще наречем - в това отношение Едуард фон Хартман може да бъде следван – ха
рак
терологично начало.
Общи и индивидуални понятия (представи) стават мотиви на волята поради това, че те въздействат върху човешкия индивид и го подбуждат към действия в някаква насока. Но едно и също понятие, респ. една и съща представа въздейства различно на различните индивиди. Те подбуждат различните хора към различни действия. Следователно волята е резултат не само от понятието или представата, но и от индивидуалната предразположеност на човека.
Тази индивидуална предразположеност ще наречем - в това отношение Едуард фон Хартман може да бъде следван – характерологично начало.
Начинът, по който понятието и представата въздействат на характерологичното начало на човека, придава на живота му определен морален или етичен облик.
към текста >>
Начинът, по който понятието и представата въздействат на ха
рак
терологичното начало на човека, придава на живота му определен морален или етичен облик.
Но едно и също понятие, респ. една и съща представа въздейства различно на различните индивиди. Те подбуждат различните хора към различни действия. Следователно волята е резултат не само от понятието или представата, но и от индивидуалната предразположеност на човека. Тази индивидуална предразположеност ще наречем - в това отношение Едуард фон Хартман може да бъде следван – характерологично начало.
Начинът, по който понятието и представата въздействат на характерологичното начало на човека, придава на живота му определен морален или етичен облик.
към текста >>
Ха
рак
терологичното начало се формира от повече или по-малко трайното жизнено съдържание на нашия субект, тоест от нашето представно и емоционално съдържание.
Характерологичното начало се формира от повече или по-малко трайното жизнено съдържание на нашия субект, тоест от нашето представно и емоционално съдържание.
Дали една представа, която в момента се появява у мен, подбужда към един волев акт зависи от това, как тя се отнася към останалото ми представно съдържа ние, а също така към моите емоционални особености. От своя страна моето представно съдържание е обусловено от съвкупността от онези понятия, които в течение на индивидуалния ми живот са влезли в допир с възприятия, тоест станали са представи. Тази съвкупност пък зависи от по-голямата или по-малката ми интуитивна способност и от обхвата на моите наблюдения, сиреч от субективния и обективния фактор на опита, от вътрешната определеност и от жизнената среда. Характерологичното ми начало се определя най-вече от моя емоционален живот. Дали от дадена представа или понятие изпитвам чувство на радост или болка - от това ще зависи дали ще ги превърна в мотив на моите действия или не.
към текста >>
Ха
рак
терологичното ми начало се определя най-вече от моя емоционален живот.
Характерологичното начало се формира от повече или по-малко трайното жизнено съдържание на нашия субект, тоест от нашето представно и емоционално съдържание. Дали една представа, която в момента се появява у мен, подбужда към един волев акт зависи от това, как тя се отнася към останалото ми представно съдържа ние, а също така към моите емоционални особености. От своя страна моето представно съдържание е обусловено от съвкупността от онези понятия, които в течение на индивидуалния ми живот са влезли в допир с възприятия, тоест станали са представи. Тази съвкупност пък зависи от по-голямата или по-малката ми интуитивна способност и от обхвата на моите наблюдения, сиреч от субективния и обективния фактор на опита, от вътрешната определеност и от жизнената среда.
Характерологичното ми начало се определя най-вече от моя емоционален живот.
Дали от дадена представа или понятие изпитвам чувство на радост или болка - от това ще зависи дали ще ги превърна в мотив на моите действия или не. Това са елементите, които подлежат на съблюдаване при един волев акт. Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя волеви акт; моето характерологично начало ме мотивира да насоча дейността си към тази цел. Представата за една разходка през следващия половин час определя целта на моите действия. Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удоволствие.
към текста >>
Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя волеви акт; моето ха
рак
терологично начало ме мотивира да насоча дейността си към тази цел.
От своя страна моето представно съдържание е обусловено от съвкупността от онези понятия, които в течение на индивидуалния ми живот са влезли в допир с възприятия, тоест станали са представи. Тази съвкупност пък зависи от по-голямата или по-малката ми интуитивна способност и от обхвата на моите наблюдения, сиреч от субективния и обективния фактор на опита, от вътрешната определеност и от жизнената среда. Характерологичното ми начало се определя най-вече от моя емоционален живот. Дали от дадена представа или понятие изпитвам чувство на радост или болка - от това ще зависи дали ще ги превърна в мотив на моите действия или не. Това са елементите, които подлежат на съблюдаване при един волев акт.
Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя волеви акт; моето характерологично начало ме мотивира да насоча дейността си към тази цел.
Представата за една разходка през следващия половин час определя целта на моите действия. Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удоволствие.
към текста >>
Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо ха
рак
терологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удоволствие.
Характерологичното ми начало се определя най-вече от моя емоционален живот. Дали от дадена представа или понятие изпитвам чувство на радост или болка - от това ще зависи дали ще ги превърна в мотив на моите действия или не. Това са елементите, които подлежат на съблюдаване при един волев акт. Непосредствената моментна представа или понятието, които стават мотив, определят целта, замисъла на моя волеви акт; моето характерологично начало ме мотивира да насоча дейността си към тази цел. Представата за една разходка през следващия половин час определя целта на моите действия.
Но тази представа бива издигана в мотив на волята само тогава, когато попадна на подходящо характерологично начало, тоест когато чрез досегашния ми живот у мен са се формирали примерно представи за целесъобразността на разхождането, за ценността на здравето, а освен това - когато с представата за разходка у мен се свързва чувството на удоволствие.
към текста >>
Следователно ние трябва да различаваме между: 1) възможните субективни начала, които способстват превръщането на определени представи и понятия в мотиви, и 2) възможните представи и понятия, които са в състояние да повлияят на моето ха
рак
терологично начало така, че да се постигне един волеви акт.
Следователно ние трябва да различаваме между: 1) възможните субективни начала, които способстват превръщането на определени представи и понятия в мотиви, и 2) възможните представи и понятия, които са в състояние да повлияят на моето характерологично начало така, че да се постигне един волеви акт.
Първите представляват движещите сили, а вторите - целите на нравствеността.
към текста >>
Ха
рак
терното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт.
Първата степен на индивидуалния живот е възприемането, и то сетивното възприемане. Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие. Движещата сила на човека, която се има предвид тук, се нарича просто нагон. Чрез него се осъществява задоволяването на по-низши, чисто животински нужди (глад, полово сношение и т.н.).
Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт.
Този вид мотивиране на волята, който поначало е присъщ само на по-низшия сетивен живот, може да бъде разпрострян и върху възприятията на по-висшите сетива. След възприемането на някакъв процес във външния свят ние - без по-нататъшен размисъл и без да свързваме възприятието с някое особено чувство - произвеждаме действие, както е прието в конвенционалното общуване с хората. Движещата сила за подобни действия се означава като такт или нравствен вкус. Колкото по-често такова непосредствено предизвикване на едно действие се извършва чрез едно възприятие, толкова съответният човек ще се оказва по-пригоден да действа изцяло под влияние на такта, тоест тактът ще стане негово характерологично начало.
към текста >>
Колкото по-често такова непосредствено предизвикване на едно действие се извършва чрез едно възприятие, толкова съответният човек ще се оказва по-пригоден да действа изцяло под влияние на такта, тоест тактът ще стане негово ха
рак
терологично начало.
Чрез него се осъществява задоволяването на по-низши, чисто животински нужди (глад, полово сношение и т.н.). Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт. Този вид мотивиране на волята, който поначало е присъщ само на по-низшия сетивен живот, може да бъде разпрострян и върху възприятията на по-висшите сетива. След възприемането на някакъв процес във външния свят ние - без по-нататъшен размисъл и без да свързваме възприятието с някое особено чувство - произвеждаме действие, както е прието в конвенционалното общуване с хората. Движещата сила за подобни действия се означава като такт или нравствен вкус.
Колкото по-често такова непосредствено предизвикване на едно действие се извършва чрез едно възприятие, толкова съответният човек ще се оказва по-пригоден да действа изцяло под влияние на такта, тоест тактът ще стане негово характерологично начало.
към текста >>
На тях тези представи им се явяват като определящи образци при всички по-късни решения, те стават съставки на тяхното ха
рак
терологично начало.
Третата степен на живота вече е мисленето и представянето. Чрез чисто размишление една представа или едно понятие може да стане мотив за действие. Представи стават мотиви поради това, че в живота си ние постоянно свързваме някои цели на волята с възприятия, които непрестанно се повтарят в повече или по-малко модифицирана форма. Ето защо в съзнанието на хора, на които не липсва известен опит, при определени възприятия винаги изникват и представите за действия, които те са извършвали или са виждали да бъдат извършвани в аналогичен случай.
На тях тези представи им се явяват като определящи образци при всички по-късни решения, те стават съставки на тяхното характерологично начало.
Означената по този начин движеща сила на волята можем да наречем практически опит. Постепенно практическият опит преминава в чисто тактични действия. Това става тогава, когато в съзнанието ни определени типични образи на действия са се свързали с представи за някои положения в живота така тясно, че в дадения случай ние - прескачайки всяко основаващо се на опита размишление - след възприятието преминаваме направо към волята.
към текста >>
Означената по този начин движеща сила на волята можем да наречем п
рак
тически опит.
Третата степен на живота вече е мисленето и представянето. Чрез чисто размишление една представа или едно понятие може да стане мотив за действие. Представи стават мотиви поради това, че в живота си ние постоянно свързваме някои цели на волята с възприятия, които непрестанно се повтарят в повече или по-малко модифицирана форма. Ето защо в съзнанието на хора, на които не липсва известен опит, при определени възприятия винаги изникват и представите за действия, които те са извършвали или са виждали да бъдат извършвани в аналогичен случай. На тях тези представи им се явяват като определящи образци при всички по-късни решения, те стават съставки на тяхното характерологично начало.
Означената по този начин движеща сила на волята можем да наречем практически опит.
Постепенно практическият опит преминава в чисто тактични действия. Това става тогава, когато в съзнанието ни определени типични образи на действия са се свързали с представи за някои положения в живота така тясно, че в дадения случай ние - прескачайки всяко основаващо се на опита размишление - след възприятието преминаваме направо към волята.
към текста >>
Постепенно п
рак
тическият опит преминава в чисто тактични действия.
Чрез чисто размишление една представа или едно понятие може да стане мотив за действие. Представи стават мотиви поради това, че в живота си ние постоянно свързваме някои цели на волята с възприятия, които непрестанно се повтарят в повече или по-малко модифицирана форма. Ето защо в съзнанието на хора, на които не липсва известен опит, при определени възприятия винаги изникват и представите за действия, които те са извършвали или са виждали да бъдат извършвани в аналогичен случай. На тях тези представи им се явяват като определящи образци при всички по-късни решения, те стават съставки на тяхното характерологично начало. Означената по този начин движеща сила на волята можем да наречем практически опит.
Постепенно практическият опит преминава в чисто тактични действия.
Това става тогава, когато в съзнанието ни определени типични образи на действия са се свързали с представи за някои положения в живота така тясно, че в дадения случай ние - прескачайки всяко основаващо се на опита размишление - след възприятието преминаваме направо към волята.
към текста >>
Тъй като във философията е обичайно чистата мисловна способност да се означава като разум, оправдано би било очертаната на тази степен морална движеща сила да се нарича п
рак
тически разум.
Висша степен на индивидуалния живот е понятийното мислене без оглед на определено възприятийно съдържание. Съдържанието на дадено понятие ние определяме чрез чиста интуиция от идейната сфера. Първоначално едно такова понятие не съдържа отношение към определени възприятия. Ако към волевият акт пристъпваме под влияние на едно опиращо се на възприятие понятие, тоест на една представа, тогава именно това възприятие ни мотивира по околен път чрез понятийното мислене. Ако действаме под влияние на интуиции, тогава движеща сила на нашето действие е чистото мислене.
Тъй като във философията е обичайно чистата мисловна способност да се означава като разум, оправдано би било очертаната на тази степен морална движеща сила да се нарича практически разум.
Най-ясно тази движеща сила на волята е разисквана от Крайенбюл („филозофише монатсхефте", т. XVIII, бр. 3). Аз причислявам статията му по този въпрос към най-значителните произведения на съвременната философия и по-точно на етиката. Крайенбюл означава въпросната движеща сила като практическо априори, тоест произтичащ непосредствено от моята интуиция, подтик към действие.
към текста >>
Крайенбюл означава въпросната движеща сила като п
рак
тическо априори, тоест произтичащ непосредствено от моята интуиция, подтик към действие.
Ако действаме под влияние на интуиции, тогава движеща сила на нашето действие е чистото мислене. Тъй като във философията е обичайно чистата мисловна способност да се означава като разум, оправдано би било очертаната на тази степен морална движеща сила да се нарича практически разум. Най-ясно тази движеща сила на волята е разисквана от Крайенбюл („филозофише монатсхефте", т. XVIII, бр. 3). Аз причислявам статията му по този въпрос към най-значителните произведения на съвременната философия и по-точно на етиката.
Крайенбюл означава въпросната движеща сила като практическо априори, тоест произтичащ непосредствено от моята интуиция, подтик към действие.
към текста >>
Ясно е, че един такъв подтик вече не може да спада към областта на ха
рак
терологичното начало в тесния смисъл на думата.
Ясно е, че един такъв подтик вече не може да спада към областта на характерологичното начало в тесния смисъл на думата.
Защото действащото тук като движеща сила вече не е само нещо индивидуално в мен, а представлява идейното, и оттук общото съдържание на моята интуиция. Щом приема това съдържание да бъде основна и изходна точка за едно действие, аз встъпвам в акта на волята, независимо дали понятието още преди това е било у мен или постъпва в съзнанието ми непосредствено преди моето действие, тоест независимо дали то вече е било у мен като начало или не.
към текста >>
До реален волев акт се стига само тогава, когато под формата на понятие или представа, един моментен подтик към действие окаже въздействие върху ха
рак
терологичното начало.
До реален волев акт се стига само тогава, когато под формата на понятие или представа, един моментен подтик към действие окаже въздействие върху характерологичното начало.
Тогава един такъв подтик се превръща в мотив на волята.
към текста >>
На ха
рак
терологичното ми начало може да въздейства представата за едно бъдещо чувство, а не самото чувство.
Мотивите на нравствеността са представи и понятия. Има етици, които и в чувството виждат мотив за нравствеността; те твърдят например, че цел на нравствените действия било постигането на максимално количество удоволствие в действащия индивид. Мотив обаче може да бъде не самото удоволствие, а само представата за удоволствие.
На характерологичното ми начало може да въздейства представата за едно бъдещо чувство, а не самото чувство.
Защото в момента на действието самото чувство още не е налице, то тепърва трябва да бъде предизвикано чрез действието.
към текста >>
Под формата на абст
рак
тни понятия тези морални принципи могат да регулират нравствения живот, без индивидът да се интересува за произхода на понятията.
Като друг мотив по-нататък трябва да се разглежда чисто понятийното съдържание на едно действие. В отличие от представата за собственото удоволствие, това съдържание е свързано не само с отделното действие, но и с обосноваването на едно действие, посредством система от нравствени принципи.
Под формата на абстрактни понятия тези морални принципи могат да регулират нравствения живот, без индивидът да се интересува за произхода на понятията.
В случая ние просто усещаме подчинението си на нравственото понятие, което витае над нашите действия като повеля, като нравствена необходимост. Обосноваването на тази необходимост предоставяме на налагащия нравственото подчинение, тоест на нравствения авторитет, който признаваме (глава на семейството, държава, обществени порядки, престиж на църквата, божието откровение). Особена форма на тези нравствени принципи имаме, когато повелята се проявява не чрез външен авторитет, а вътре в самите нас (нравствена автономия). Тогава вътре в самите себе си ние долавяме гласа, на който трябва да се подчиняваме. Израз на този глас е съвестта.
към текста >>
Като висша сред степените на ха
рак
терологичното начало ние означихме онази, която действа като чисто мислене, като п
рак
тически разум.
Като висша сред степените на характерологичното начало ние означихме онази, която действа като чисто мислене, като практически разум.
Сега като висш сред мотивите означихме понятийната интуиция. При по-обстойно размишление веднага се установява, че при тази степен на нравствеността, движеща сила и мотив съвпадат, което ще рече, че на действията ни не влияе нито някакво предварително определено характерологично начало, нито някакъв външен нормативно приет нравствен принцип. Следователно това не е шаблонно действие, изпълнявано по някакви правила, нито такова, което човекът по външна подбуда извършва автоматично, а действие, определяно чисто и просто от своето идейно съдържание.
към текста >>
При по-обстойно размишление веднага се установява, че при тази степен на нравствеността, движеща сила и мотив съвпадат, което ще рече, че на действията ни не влияе нито някакво предварително определено ха
рак
терологично начало, нито някакъв външен нормативно приет нравствен принцип.
Като висша сред степените на характерологичното начало ние означихме онази, която действа като чисто мислене, като практически разум. Сега като висш сред мотивите означихме понятийната интуиция.
При по-обстойно размишление веднага се установява, че при тази степен на нравствеността, движеща сила и мотив съвпадат, което ще рече, че на действията ни не влияе нито някакво предварително определено характерологично начало, нито някакъв външен нормативно приет нравствен принцип.
Следователно това не е шаблонно действие, изпълнявано по някакви правила, нито такова, което човекът по външна подбуда извършва автоматично, а действие, определяно чисто и просто от своето идейно съдържание.
към текста >>
Моят отговор на това понятийно възражение, произтичащо единствено от недоразбиране на казаното тук, е следният: който иска да познае същността на човешката воля, той трябва да прави разлика между пътя, довеждащ тази воля до определена степен на развитието, и ха
рак
тера, който волята приема, доближавайки се до своята цел.
Моят отговор на това понятийно възражение, произтичащо единствено от недоразбиране на казаното тук, е следният: който иска да познае същността на човешката воля, той трябва да прави разлика между пътя, довеждащ тази воля до определена степен на развитието, и характера, който волята приема, доближавайки се до своята цел.
към текста >>
Всъщност ха
рак
терно за престъпните деяния е тъкмо това, че те произхождат от извънидейните елементи на човека.
Индивидуалното у мен не е моят организъм, с неговите нагони и чувства, а единният свят на идеите, който свети в този организъм. Моите нагони, инстинкти, страсти не доказват у мен нищо друго, освен че принадлежа към общия род човек; обстоятелството че в тези нагони, страсти и чувства по особен начин се изявява една идейност, доказва моята индивидуалност. Чрез моите инстинкти, нагони аз съм човек, и дванадесет като мен правят дузина; чрез особената форма на идеята, заради която сред дузината се означавам като Аз, аз съм индивид. По различията на животинската ми природа само едно чуждо за мен същество може да ме различава от останалите; чрез моето мислене, тоест чрез активното обхващане на онова, което в моя организъм се изявява като идейно, аз различавам себе си от останалите. Следователно за деянието на престъпника изобщо не може да се каже, че то произтича от идеята.
Всъщност характерно за престъпните деяния е тъкмо това, че те произхождат от извънидейните елементи на човека.
към текста >>
62.
12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
GA_4 Философия на свободата
Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат ха
рак
тер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм.
По този начин обаче ние вече сме изоставили степента на наивното съзнание и навлизаме в сфера, където нравствените закони се обособяват като норми. Те вече нямат носител и се превръщат в метафизически същности, които съществуват чрез самите себе си. Те са аналогични на невидимовидимите сили на метафизическия реализъм, който не търси действителността посредством дела, с които човешкото същество чрез мисленето участва в тази действителност, а по хипотетичен начин мисловно я добавя към изживяното.
Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм.
Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека. Налице са различни възможности. Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него. В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси.
към текста >>
Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абст
рак
тния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си".
Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи.
Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си".
към текста >>
Монизмът в общи линии освобождава истинския нравствен светоглед от оковите на вътрешния свят, ха
рак
терни за наивните нравствени максими, и от извънсветовните нравствени максими, ха
рак
терни за умозаключаващите метафизици.
Монизмът е наясно, че едно същество, което действа под физическа или морална принуда, не може да бъде истински нравствено. Прехода през автоматичните действия (по силата на естествени нагони и инстинкти) и прехода през покорните действия (съобразно нравствени норми) той разглежда като необходими предстепени на нравствеността, но съзира възможността за преодоляване на двата преходни етапа посредством свободния Дух.
Монизмът в общи линии освобождава истинския нравствен светоглед от оковите на вътрешния свят, характерни за наивните нравствени максими, и от извънсветовните нравствени максими, характерни за умозаключаващите метафизици.
Едните не може да премахне, както не може да премахне възприятията, а другите отхвърля, понеже той търси всички принципи за изясняване на всемирните явления в рамките на света, а не извън него. Точно както монизмът изобщо не допуска мисълта за други принципи на познанието освен човешките (срв. стр.115 и сл.), по същия начин той решително отхвърля мисълта за други нравствени максими освен човешките. Подобно на човешкото познание, човешката нравственост е обусловена от човешката природа. И както други същества ще разбират под познание нещо съвсем друго в сравнение с нас, така други същества ще имат и друга нравственост.
към текста >>
Изглеждащото като логическо противоречие, а именно общият ха
рак
тер на познавателните идеи и индивидуалният ха
рак
тер на нравствените идеи, се превръща - погледнато е неговата реалност - направо в живо понятие.
Известно затруднение при преценката на изложеното в двата предходни раздела може да възникне поради това, че човек като че ли се вижда изправен пред някакво противоречие. От една страна, става дума за изживяване на мисленето, чието значение се схваща като всеобщо и еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че идеите, които се осъществяват в нравствения живот и са еднакви по вид с мисловно добиваните идеи, се изявяват по индивидуален начин във всяко човешко съзнание. Ако при това съпоставяне някой неизбежно се чувства изправен пред някакво „противоречие" и ако не проумява, че тъкмо живото съзерцание на тази действително съществуваща противоположност разкрива частица от същността на човека, той няма да може да схване в правилна светлина нито идеята за познанието, нито идеята за свободата. За възгледа, който представя своите понятия единствено като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят, и не позволява на интуицията да влезе в правата си, приетата тук за реалност мисъл си остава „чисто противоречие". За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дейност, която в духовно-идейния процес при познанието той разгръща като общочовешка.
Изглеждащото като логическо противоречие, а именно общият характер на познавателните идеи и индивидуалният характер на нравствените идеи, се превръща - погледнато е неговата реалност - направо в живо понятие.
Един отличителен белег на човешката същност е заложен в това, че в човека подлежащото на интуитивно схващане се движи като живо махало от една крайна точка до друга между общовалидното познание, и индивидуалното преживяване на това общовалидно. Който не може да види едната крайна точка на махалото в нейната реалност, за него мисленето си остава само една субективна човешка дейност; който не може да вникне в другата крайна точка, на него му се струва, че в мисловната дейност на човека се загубва всеки индивидуален живот. За мислителя от първия тип непроницаем факт е познанието, а за мислителя от втория тип - нравственият живот. За обясняване на едното или на другото двамата ще приведат всякакви доводи, но все неуместни, тъй като всъщност и двамата или не схващат изживяемостта на мисленето, или погрешно я смятат за чисто абстрахираща дейност.
към текста >>
Цийен, които ни най-малко не смятат себе си за материалисти, но от гледната точка, застъпвана в тази книга, трябва да бъдат ха
рак
теризирани с това понятие.
Втора добавка към новото издание (1918 г.). На стр.156 се говори за материализъм. На мен ми е добре известно, че има мислители като например цитирания там Т.
Цийен, които ни най-малко не смятат себе си за материалисти, но от гледната точка, застъпвана в тази книга, трябва да бъдат характеризирани с това понятие.
Въпросът не опира до това, дали някой казва, че за него светът не се ограничава само в материалното битие, поради което той не бил материалист, а дали изгражда понятия, които са приложими само към едно материално битие. Който твърди, че „нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост", той е формулирал едно понятие, приложимо само към материални процеси, но не и към действията, нито към битието; и ако в мисълта си доведе своето понятие докрай, той би трябвало да мисли именно материалистически. Това, че не го прави, е в резултат само на онази непоследователност, която толкова често е последица от недоведеното докрай мислене. Сега често се чува, че материализмът на XIX век бил научно оборен. В действителност той съвсем не е оборен.
към текста >>
63.
13. ВСЕМИРНА ЦЕЛ И ЦЕЛ НА ЖИВОТА (ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ЧОВЕКА)
GA_4 Философия на свободата
Когато се казва, че животното или човекът не били определяни от някаква витаеща във въздуха идея, изразът е формулиран погрешно и при неговото коригиране осъжданият възглед автоматично губи абсурдния си ха
рак
тер.
Кое бива наричано тук целесъобразност? Схождането на възприятия в едно цяло. Но тъй като в основата на всички възприятия лежат закони (идеи), които установяваме чрез нашето мислене, тогава планомерното схождане на съставките на едно възприятийно цяло е именно идейното схождане на съставките на едно идейно цяло, съдържащи се в това възприятийно цяло.
Когато се казва, че животното или човекът не били определяни от някаква витаеща във въздуха идея, изразът е формулиран погрешно и при неговото коригиране осъжданият възглед автоматично губи абсурдния си характер.
Животното наистина не е определено от някаква витаеща във въздуха идея, а явно от една вродена му идея, представляваща неговата законосъобразна същност. За целесъобразност тук не може да се говори именно защото идеята не се намира извън нещото, а действа вътре в него като негова същност. Тъкмо онзи, който отрича, че природното творение е определено отвън (все едно дали от някаква витаеща във въздуха идея, или от една идея, намираща се извън творението и съществуваща в духа на един творец на света), трябва да признае, че това творение се определя не целесъобразно и планомерно отвън, а причинно и законосъобразно отвътре. Аз оформям една машина целесъобразно тогава, когато между частите създавам взаимовръзка, каквато те по своето естество нямат. Тогава целесъобразното в устройството се състои в това, че в основата на машината съм положил принципа на действие като нейна идея.
към текста >>
64.
14. НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (ДАРВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕНОСТ)
GA_4 Философия на свободата
Поддържането на нормативния ха
рак
тер на моралните закони е било желателно поне дотолкова, доколкото етиката се е разбирала в смисъла на диетиката, която от условията на живот на организма извежда общи правила, за да може след туй въз основа на тях да влияе по-специално на тялото (Паулсен, Система на етиката).
Поддържането на нормативния характер на моралните закони е било желателно поне дотолкова, доколкото етиката се е разбирала в смисъла на диетиката, която от условията на живот на организма извежда общи правила, за да може след туй въз основа на тях да влияе по-специално на тялото (Паулсен, Система на етиката).
Такова съпоставяне е погрешно, понеже нашият морален живот не може да се сравнява с живота на организма, функционирането на организма протича без наша намеса; неговите закони фактически са ни дадени наготово, сиреч ние можем да ги издирваме и после да прилагаме намерените. Моралните закони обаче се създават едва от нас. Ние не можем да ги прилагаме, преди да бъдат създадени. Заблудата се поражда от това, че по съдържание моралните закони не се създават всеки момент наново, а се унаследяват. Впоследствие, възприетите от нашите предци морални закони ни се струват дадени, както природните закони на организма.
към текста >>
Съгласно своето основно схващане еволюционистът може да твърди само, че съвременните нравствени действия произхождат от други видове световни процеси; ха
рак
теристиката на действията, сиреч тяхното определяне като свободни, той трябва да предостави на тяхното непосредствено наблюдение.
Съгласно своето основно схващане еволюционистът може да твърди само, че съвременните нравствени действия произхождат от други видове световни процеси; характеристиката на действията, сиреч тяхното определяне като свободни, той трябва да предостави на тяхното непосредствено наблюдение.
Нали и за хората той твърди само, че са се развили от предци, които още не са били хора. А как са устроени хората - това трябва да се установи чрез наблюдение над самите тях. Резултатите от такова наблюдение не могат да изпаднат в противоречие с една правилно представена еволюционна история. Само твърдението за наличие на резултати, които изключват един естествен ред в света, би могло да не се съгласува с по-новото направление в естествознанието.* /* Означаването на мислите (етичните идеи) като обекти па наблюдението е правомерно. Защото, макар по време на мисловната дейност творенията на мисленето да не се включват в полето на наблюдението, по-късно те могат да станат негов обект.
към текста >>
А по този начин ние се добрахме до нашата ха
рак
теристика за действията.
Нали и за хората той твърди само, че са се развили от предци, които още не са били хора. А как са устроени хората - това трябва да се установи чрез наблюдение над самите тях. Резултатите от такова наблюдение не могат да изпаднат в противоречие с една правилно представена еволюционна история. Само твърдението за наличие на резултати, които изключват един естествен ред в света, би могло да не се съгласува с по-новото направление в естествознанието.* /* Означаването на мислите (етичните идеи) като обекти па наблюдението е правомерно. Защото, макар по време на мисловната дейност творенията на мисленето да не се включват в полето на наблюдението, по-късно те могат да станат негов обект.
А по този начин ние се добрахме до нашата характеристика за действията.
- Б. а./
към текста >>
Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай процеса на обуздаване на органичната дейност, но че тази несвобода се стреми към свободата и тази свобода съвсем не е някакъв абст
рак
тен идеал, а насочваща сила, заложена в човешката същност.
стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната. Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него. Волята е свободна. Тази свобода на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея воля. В несвободата на всяка воля вярва само онзи, който не може да направи това наблюдение за двусъставността на един свободен волев акт.
Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай процеса на обуздаване на органичната дейност, но че тази несвобода се стреми към свободата и тази свобода съвсем не е някакъв абстрактен идеал, а насочваща сила, заложена в човешката същност.
Човекът е свободен дотолкова, доколкото в своята воля може да осъществи същото душевно настроение, което живее в него, когато осъзнава оформянето на чисто идейни (духовни) интуиции.
към текста >>
65.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
Понеже е честолюбив, тази основна черта на неговия ха
рак
тер ще му представи радостите от признанието за неговите постижения през увеличително стъкло, а огорченията поради незачитане - през умаляваща леща.
Той може да си представи нещата по следния начин. Ако някой честолюбив човек реши да си изясни дали до момента, в който се впуска в разсъждения, удоволствието или неудоволствието е имало преобладаващ дял в живота му, при своята преценка той трябва да се освободи от два източника на грешки.
Понеже е честолюбив, тази основна черта на неговия характер ще му представи радостите от признанието за неговите постижения през увеличително стъкло, а огорченията поради незачитане - през умаляваща леща.
По времето, когато се е сблъсквал с незачитане, той е изпитвал огорчения именно защото е честолюбив, но като спомен те се явяват в по-слаба светлина, докато радостите от признанието, към които е толкова податлив, се запомнят много трайно. За честолюбивия несъмнено е истинска благодат, че това е така. В миговете на самонаблюдение илюзията умалява чувството на неудоволствие. При все това неговата преценка е погрешна. Страданията, над които за него сега се простира едно було, той е трябвало да преживее действително в целия им размер, така че той фактически ги поставя погрешно в сметководната книга на своя живот.
към текста >>
Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удоволствието, казаното относно установяването на илюзорния ха
рак
тер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено.
Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удоволствието, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено.
Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка. Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства.
към текста >>
Следователно илюзорният ха
рак
тер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието.
Следователно илюзорният характер на някои обекти, предизвикващи усещането за удоволствие, трябва изцяло да се остави настрана, когато става дума само за количественото съпоставяне на удоволствието и неудоволствието.
към текста >>
Ние никога не се стремим към някакво абст
рак
тно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин.
Ние никога не се стремим към някакво абстрактно удоволствие в определен размер, а към конкретно задоволяване по съвсем определен начин.
Когато се стремим към едно удоволствие, което трябва да бъде постигнато чрез определен обект или чрез определено усещане, ние не можем да бъдем задоволени, ако получим друг обект, или друго усещане, които ни доставят удоволствие в същия размер. Който се стреми към засищане, удоволствието от него не може да му бъде заменено от друго в същия размер, но може да бъде произведено по заобиколен начин. Само в случай, че нашето желание се стреми най-общо към определено количество удоволствие, то би трябвало да заглъхне незабавно, щом това удоволствие не би могло да се постигне без едно превишаващо го по величина неудоволствие. Но тъй като задоволяването се цели по определен начин, удоволствието настъпва след изпълнението му дори тогава, когато то неизбежно е съпроводено от превишаващото го неудоволствие. Поради това, че нагоните на живите същества се движат в определена посока и преследват конкретна цел, отпада възможността възникващото по пътя към тази цел количество неудоволствие да се взема под внимание като равностоен фактор.
към текста >>
Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абст
рак
тно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие.
А полагащите му се задачи човекът изпълнява, защото по силата на своето същество желае да ги изпълнява, след като действително е схванал тяхната същност. Песимистичната етика твърди, че човекът можел да се отдаде на онова, което схваща като своя житейска задача, едва когато се откажел от стремежа към удоволствие. Никоя етика обаче не може да измисля други житейски задачи освен осъществяването на изискваните от човешките желания задоволявания и освен изпълняването на нравствените идеали на човека. Никоя етика не може да му отнема удоволствието, което той изпитва изпълнявайки желаното от него. Когато песимистът съветва: „Не се стреми към удоволствие, защото никога не можеш да го постигнеш; стреми се към онова, което схващаш като своя задача", трябва да му се отвърне: - Това е естеството на човека, а ако се твърди, че човекът се стремял само към щастието, това е измислица на една философия, поела по погрешни пътища.
Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие.
С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска. На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен. Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й. Това именно е същността на всяка действителна воля. Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив.
към текста >>
Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абст
рак
тни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив.
Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие. С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска. На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен. Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й. Това именно е същността на всяка действителна воля.
Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив.
Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека. Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията. Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие. На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми. Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие.
към текста >>
Той не се стреми към удоволствието, отреждано му като подаяние от природата или от Твореца, нито пък изпълнява абст
рак
тния дълг, който е осъзнал като такъв, след като се е отърсил от стремежа към удоволствие.
Зрелият човек сам определя своята стойност.
Той не се стреми към удоволствието, отреждано му като подаяние от природата или от Твореца, нито пък изпълнява абстрактния дълг, който е осъзнал като такъв, след като се е отърсил от стремежа към удоволствие.
Той постъпва, както иска, сиреч съобразно своите етични интуиции, и усеща постигането на исканото от него като своя истинска наслада от живота. Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното. Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека. Тя измерва човека с мярка, намираща се извън неговото същество. - Развитото тук гледище връща човека към самия него.
към текста >>
66.
16. ИНДИВИДУАЛНОСТ И РОД
GA_4 Философия на свободата
Той носи общите ха
рак
терни белези на общността, към която принадлежи и придава на действията си съдържание, определяно от мястото, което заема сред едно множество.
На виждането, че човекът е предразположен да бъде една напълно затворена в себе си свободна индивидуалност, привидно противоречат фактите, че той се явява член на някакво естествено цяло (раса, племе, народ, семейство, мъжки и женски пол) и че действува в рамките на някакво цяло (държава, църква и така нататък).
Той носи общите характерни белези на общността, към която принадлежи и придава на действията си съдържание, определяно от мястото, което заема сред едно множество.
към текста >>
Ха
рак
терното за индивида и за неговата дейност е обусловено от ха
рак
тера на племето.
По отношение на качествата и функциите си членът на едно цяло се определя от цялото. Племето представлява едно цяло и всички числящи се към него хора носят в себе си белезите, произтичащи от същността на племето.
Характерното за индивида и за неговата дейност е обусловено от характера на племето.
По такъв начин физиономията и поведението на индивида придобиват нещо характерно-родово. Ако се запитаме за причината, поради която едно или друго у човека изглежда по един или друг начин, ние биваме насочвани от отделното същество към рода. Родът ни дава отговор на въпроса защо нещо у индивида се явява в наблюдаваната от нас форма.
към текста >>
По такъв начин физиономията и поведението на индивида придобиват нещо ха
рак
терно-родово.
По отношение на качествата и функциите си членът на едно цяло се определя от цялото. Племето представлява едно цяло и всички числящи се към него хора носят в себе си белезите, произтичащи от същността на племето. Характерното за индивида и за неговата дейност е обусловено от характера на племето.
По такъв начин физиономията и поведението на индивида придобиват нещо характерно-родово.
Ако се запитаме за причината, поради която едно или друго у човека изглежда по един или друг начин, ние биваме насочвани от отделното същество към рода. Родът ни дава отговор на въпроса защо нещо у индивида се явява в наблюдаваната от нас форма.
към текста >>
Но човекът се освобождава от това ха
рак
терно-родово у себе си.
Но човекът се освобождава от това характерно-родово у себе си.
Защото - правилно изживяно от човека - характерно-родовото у него не е нищо ограничаващо свободата му, и не е редно по изкуствен начин да бъде превръщано в такова. Човекът развива у себе си качества и функции, чиято определяща основа можем да търсим единствено в него самия. При това характерно-родовото му служи само като средство, за да изрази специфичната си същност в него. Като основа той използва дадените му от природата особености и придава на родовото форма в съответствие със собствената си същност. А ние напразно търсим причината за проявата на тази същност в законите на рода.
към текста >>
Защото - правилно изживяно от човека - ха
рак
терно-родовото у него не е нищо ограничаващо свободата му, и не е редно по изкуствен начин да бъде превръщано в такова.
Но човекът се освобождава от това характерно-родово у себе си.
Защото - правилно изживяно от човека - характерно-родовото у него не е нищо ограничаващо свободата му, и не е редно по изкуствен начин да бъде превръщано в такова.
Човекът развива у себе си качества и функции, чиято определяща основа можем да търсим единствено в него самия. При това характерно-родовото му служи само като средство, за да изрази специфичната си същност в него. Като основа той използва дадените му от природата особености и придава на родовото форма в съответствие със собствената си същност. А ние напразно търсим причината за проявата на тази същност в законите на рода. Ние имаме работа с един индивид, който може да бъде обяснен само чрез самия себе си.
към текста >>
При това ха
рак
терно-родовото му служи само като средство, за да изрази специфичната си същност в него.
Но човекът се освобождава от това характерно-родово у себе си. Защото - правилно изживяно от човека - характерно-родовото у него не е нищо ограничаващо свободата му, и не е редно по изкуствен начин да бъде превръщано в такова. Човекът развива у себе си качества и функции, чиято определяща основа можем да търсим единствено в него самия.
При това характерно-родовото му служи само като средство, за да изрази специфичната си същност в него.
Като основа той използва дадените му от природата особености и придава на родовото форма в съответствие със собствената си същност. А ние напразно търсим причината за проявата на тази същност в законите на рода. Ние имаме работа с един индивид, който може да бъде обяснен само чрез самия себе си. Ако един човек се е домогнал до това освобождаване от характерно-родовото, а ние все още искаме да обясним всичко у него чрез характера на рода, тогава ние нямаме усет за индивидуалното.
към текста >>
Ако един човек се е домогнал до това освобождаване от ха
рак
терно-родовото, а ние все още искаме да обясним всичко у него чрез ха
рак
тера на рода, тогава ние нямаме усет за индивидуалното.
Човекът развива у себе си качества и функции, чиято определяща основа можем да търсим единствено в него самия. При това характерно-родовото му служи само като средство, за да изрази специфичната си същност в него. Като основа той използва дадените му от природата особености и придава на родовото форма в съответствие със собствената си същност. А ние напразно търсим причината за проявата на тази същност в законите на рода. Ние имаме работа с един индивид, който може да бъде обяснен само чрез самия себе си.
Ако един човек се е домогнал до това освобождаване от характерно-родовото, а ние все още искаме да обясним всичко у него чрез характера на рода, тогава ние нямаме усет за индивидуалното.
към текста >>
Мъжът вижда в жената, както и жената в мъжа, почти винаги твърде много от общия ха
рак
тер на другия пол и твърде малко от индивидуалното.
Не е възможно един човек да бъде разбран напълно, ако в основата на преценяването му се слага някакво родово понятие. Най-упорито преценката според рода се прилага по отношение на човешкия пол.
Мъжът вижда в жената, както и жената в мъжа, почти винаги твърде много от общия характер на другия пол и твърде малко от индивидуалното.
В практическия живот това вреди на мъжете по-малко, отколкото на жените. Социалното положение на жената е толкова недостойно най-вече поради това, че в много от случаите, когато е уместно, то не се обуславя от индивидуалните качества на отделната жена, а от общите представи, които се създават за естествената задача и за нуждите на жената. Житейската дейност на мъжа се определя от неговите способности и влечения, докато дейността на жената трябва да зависи изключително от обстоятелството, че тя е именно жена. Жената трябва да робува на характерно-родовото, на общото за всички жени. Така нареченият въпрос за жената не може да излезе от своя първоначален стадий дотогава, докато мъже разискват дали „с оглед на естествената си предразположеност" жената е подходяща за една или друга професия.
към текста >>
В п
рак
тическия живот това вреди на мъжете по-малко, отколкото на жените.
Не е възможно един човек да бъде разбран напълно, ако в основата на преценяването му се слага някакво родово понятие. Най-упорито преценката според рода се прилага по отношение на човешкия пол. Мъжът вижда в жената, както и жената в мъжа, почти винаги твърде много от общия характер на другия пол и твърде малко от индивидуалното.
В практическия живот това вреди на мъжете по-малко, отколкото на жените.
Социалното положение на жената е толкова недостойно най-вече поради това, че в много от случаите, когато е уместно, то не се обуславя от индивидуалните качества на отделната жена, а от общите представи, които се създават за естествената задача и за нуждите на жената. Житейската дейност на мъжа се определя от неговите способности и влечения, докато дейността на жената трябва да зависи изключително от обстоятелството, че тя е именно жена. Жената трябва да робува на характерно-родовото, на общото за всички жени. Така нареченият въпрос за жената не може да излезе от своя първоначален стадий дотогава, докато мъже разискват дали „с оглед на естествената си предразположеност" жената е подходяща за една или друга професия. Нека на жената бъде предоставено сама да прецени какво може да иска според естеството си.
към текста >>
Жената трябва да робува на ха
рак
терно-родовото, на общото за всички жени.
Най-упорито преценката според рода се прилага по отношение на човешкия пол. Мъжът вижда в жената, както и жената в мъжа, почти винаги твърде много от общия характер на другия пол и твърде малко от индивидуалното. В практическия живот това вреди на мъжете по-малко, отколкото на жените. Социалното положение на жената е толкова недостойно най-вече поради това, че в много от случаите, когато е уместно, то не се обуславя от индивидуалните качества на отделната жена, а от общите представи, които се създават за естествената задача и за нуждите на жената. Житейската дейност на мъжа се определя от неговите способности и влечения, докато дейността на жената трябва да зависи изключително от обстоятелството, че тя е именно жена.
Жената трябва да робува на характерно-родовото, на общото за всички жени.
Така нареченият въпрос за жената не може да излезе от своя първоначален стадий дотогава, докато мъже разискват дали „с оглед на естествената си предразположеност" жената е подходяща за една или друга професия. Нека на жената бъде предоставено сама да прецени какво може да иска според естеството си. Ако е истина, че жените са годни само за призванието, което сега им се приписва, тогава те едва ли от само себе си ще постигнат някое друго. Редно е обаче те сами да могат да решават какво подхожда на природата им. Който се бои от сътресение в нашата социална обстановка поради приемането на жените не като родови същества, а като индивиди, нему трябва да се отговори, че социална обстановка, при която половината от човечеството води недостойно за човека съществуване, се нуждае твърде много именно от подобряване.*/* Във връзка с гореизложеното още при появата на тази книга (1894 г.) ми бе възразено, че в рамките на родовото жената и сега можела да се изяви индивидуално така, както пожелае, и то далеч по-свободно от мъжа, който още в училище, а по-късно чрез война и професия бивал деиндивидуализиран.
към текста >>
а./ Когато някой преценява хората по родови ха
рак
теристики, той неминуемо стига да границата, над която те се явяват като същества, чиято дейност почива върху свободно самоопределяне.
Редно е обаче те сами да могат да решават какво подхожда на природата им. Който се бои от сътресение в нашата социална обстановка поради приемането на жените не като родови същества, а като индивиди, нему трябва да се отговори, че социална обстановка, при която половината от човечеството води недостойно за човека съществуване, се нуждае твърде много именно от подобряване.*/* Във връзка с гореизложеното още при появата на тази книга (1894 г.) ми бе възразено, че в рамките на родовото жената и сега можела да се изяви индивидуално така, както пожелае, и то далеч по-свободно от мъжа, който още в училище, а по-късно чрез война и професия бивал деиндивидуализиран. Знам, че днес това възражение навярно ще бъде отправено с още по-голяма сила. При все това съм длъжен и тук да запазя написаното, като се надявам, че сред читателите има и такива, които разбират колко силно едно такова възражение накърнява изгражданото в тази книга понятие за свободата и които ще преценят горните изречения по друг признак вместо по деиндивидуализирането на мъжа чрез училището и професията. - Б.
а./ Когато някой преценява хората по родови характеристики, той неминуемо стига да границата, над която те се явяват като същества, чиято дейност почива върху свободно самоопределяне.
Намиращото се под тази граница може естествено да бъде предмет на научно разглеждане. Спецификата на расата, племето, народа и пола са съдържание на частни науки. Само хората, които биха искали да живеят единствено като представители на рода, биха могли да се покриват с една обща картина, създавана от такова научно разглеждане. Но всички тези науки не могат да проникнат до особеното съдържание на отделния индивид. Определянето на индивида по закони на рода спира там, където започва сферата на свободата (на мислене и действие).
към текста >>
Неуместно е също така въз основа на общочовешките ха
рак
теристики да се определя какви конкретни цели индивидът да поставя на своята воля.
Никой не може веднъж завинаги да фиксира и в готов вид да завещае на човечеството понятийното съдържание, което човекът мисловно трябва да свърже с възприятието, за да се добере до пълната реалност (срв. стр.83 сл.). С понятията си индивидът трябва да се сдобие чрез собствена интуиция. Начинът на индивидуалното мислене не може да се изведе от някакво родово понятие. Меродавен за него е единствено индивидът.
Неуместно е също така въз основа на общочовешките характеристики да се определя какви конкретни цели индивидът да поставя на своята воля.
Който иска да разбере отделния индивид, той трябва да вникне в специфичната му същност, а не да остава при типичните своеобразности. В този смисъл всеки отделен човек представлява един проблем. А всяка наука, занимаваща се с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуалност ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната воля. Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност. Познанието се състои в свързване на понятието с възприятието посредством мислене.
към текста >>
А всяка наука, занимаваща се с абст
рак
тни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуалност ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната воля.
Начинът на индивидуалното мислене не може да се изведе от някакво родово понятие. Меродавен за него е единствено индивидът. Неуместно е също така въз основа на общочовешките характеристики да се определя какви конкретни цели индивидът да поставя на своята воля. Който иска да разбере отделния индивид, той трябва да вникне в специфичната му същност, а не да остава при типичните своеобразности. В този смисъл всеки отделен човек представлява един проблем.
А всяка наука, занимаваща се с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуалност ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната воля.
Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност. Познанието се състои в свързване на понятието с възприятието посредством мислене. При всички други обекти наблюдателят трябва да получава понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуалност единствената цел са нейните понятия, по които тя определя самата себе си, да се възприемат в нашия дух в чист вид (без внасяне на наше понятийно съдържание). Хора, които при всяка преценка на друг човек незабавно внасят свои понятия, не могат никога да стигнат до разбирането на една индивидуалност. Както свободната индивидуалност се освобождава от особеностите на рода, така и познанието трябва да се освободи от начина, по който бива разбирано характерното за рода.
към текста >>
Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от ха
рак
терната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност.
Меродавен за него е единствено индивидът. Неуместно е също така въз основа на общочовешките характеристики да се определя какви конкретни цели индивидът да поставя на своята воля. Който иска да разбере отделния индивид, той трябва да вникне в специфичната му същност, а не да остава при типичните своеобразности. В този смисъл всеки отделен човек представлява един проблем. А всяка наука, занимаваща се с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуалност ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната воля.
Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност.
Познанието се състои в свързване на понятието с възприятието посредством мислене. При всички други обекти наблюдателят трябва да получава понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуалност единствената цел са нейните понятия, по които тя определя самата себе си, да се възприемат в нашия дух в чист вид (без внасяне на наше понятийно съдържание). Хора, които при всяка преценка на друг човек незабавно внасят свои понятия, не могат никога да стигнат до разбирането на една индивидуалност. Както свободната индивидуалност се освобождава от особеностите на рода, така и познанието трябва да се освободи от начина, по който бива разбирано характерното за рода.
към текста >>
Както свободната индивидуалност се освобождава от особеностите на рода, така и познанието трябва да се освободи от начина, по който бива разбирано ха
рак
терното за рода.
А всяка наука, занимаваща се с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуалност ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната воля. Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност. Познанието се състои в свързване на понятието с възприятието посредством мислене. При всички други обекти наблюдателят трябва да получава понятията чрез своята интуиция; при разбирането на една свободна индивидуалност единствената цел са нейните понятия, по които тя определя самата себе си, да се възприемат в нашия дух в чист вид (без внасяне на наше понятийно съдържание). Хора, които при всяка преценка на друг човек незабавно внасят свои понятия, не могат никога да стигнат до разбирането на една индивидуалност.
Както свободната индивидуалност се освобождава от особеностите на рода, така и познанието трябва да се освободи от начина, по който бива разбирано характерното за рода.
към текста >>
Човекът може да се смята за свободен дух в рамките на една човешка общност само дотолкова, доколкото той се е освободил от ха
рак
тернородовото по посочения начин.
Човекът може да се смята за свободен дух в рамките на една човешка общност само дотолкова, доколкото той се е освободил от характернородовото по посочения начин.
Никой човек не застъпва напълно даден род, както и никой не представлява изцяло индивидуалност. Всеки човек обаче постепенно отлъчва по-голяма или по-малка сфера на своето същество както от характерно-родовото на животинския живот, така и от властващите над него повели на човешките авторитети.
към текста >>
Всеки човек обаче постепенно отлъчва по-голяма или по-малка сфера на своето същество както от ха
рак
терно-родовото на животинския живот, така и от властващите над него повели на човешките авторитети.
Човекът може да се смята за свободен дух в рамките на една човешка общност само дотолкова, доколкото той се е освободил от характернородовото по посочения начин. Никой човек не застъпва напълно даден род, както и никой не представлява изцяло индивидуалност.
Всеки човек обаче постепенно отлъчва по-голяма или по-малка сфера на своето същество както от характерно-родовото на животинския живот, така и от властващите над него повели на човешките авторитети.
към текста >>
67.
17. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ВЪПРОСИ ОБОБЩЕНИЕ НА МОНИЗМА
GA_4 Философия на свободата
Той отхвърля абст
рак
тните умозаключения, чрез които първопричините за представящия се на възприемането и мисленето свят се търсят извън него.
Единното всемирно обяснение или визираният тук монизъм се сдобива с принципите, нужни му за обясняване на света, от човешкия опит. Източниците за действията той търси също така в света на наблюдението, по-точно в достъпната за нашето самопознание човешка природа, а именно в нравственото въображение.
Той отхвърля абстрактните умозаключения, чрез които първопричините за представящия се на възприемането и мисленето свят се търсят извън него.
За монизма единството, което изживяемото мисловно съзерцание прибавя към разнообразното множество на възприятията, е същевременно онова единство, което нуждата за човешко познание изисква и чрез което тя търси достъп до физическите и духовните сфери на света. Ако зад издирваното по този начин единство някой търси и друго, с това той само доказва, че не схваща съвпадението на намереното чрез мислене с изискваното от инстинкта за познание. Отделният човешки индивид не е фактически отделен от света. Той е част от света и в действителност между него и всемирното цяло е налице взаимовръзка, която е прекъсната само по отношение на нашето възприятие. Първа ние виждаме тази част като съществуваща за себе си същност, защото не забелязва трансмисиите, чрез които главните сили на Вселената поставят в движение колелото на нашия живот.
към текста >>
Ние наистина имаме работа с нещо чисто субективно само дотогава, докато разглеждаме закономерността, проникваща и определяща възприятието, в абст
рак
тната форма на понятието.
Чрез разкриване на закономерните взаимовръзки между възприятията науката се е мъчела да опознае последните като действителност. А там, където се е смятало, че установената от човешкото мислене взаимовръзка има само субективно значение, истинската причина за единството се е търсела в някой обект, извън света на нашия опит (изведеният чрез умозаключение Бог, воля, абсолютен Дух и т.н.). - Изхождайки от това мнение, се е целяло освен знанието за взаимовръзките, познаваеми в рамките на опита, да се придобие и едно друго знание, което излиза извън опита н разкрива неговата взаимовръзка с недостъпните за опита същности (метафизика, получена чрез умозаключения, а не чрез изживяване). От тази гледна точка причината, поради която ние разбираме всемирната взаимовръзка чрез правилно регулирано мислене, се е виждала в това, че някакво Прасъщество е изградило света по законите на логиката, а причината за нашите действия се е виждала във волята на Прасъществото. Не се е схващало обаче, че мисленето едновременно обхваща субективни и обективни неща и че цялостната действителност се проявява чрез съединяване на възприятието с понятието.
Ние наистина имаме работа с нещо чисто субективно само дотогава, докато разглеждаме закономерността, проникваща и определяща възприятието, в абстрактната форма на понятието.
Не е субективно обаче съдържанието на понятието, което с помощта на мисленето се прибавя към възприятието. Това съдържание не е взето от субекта, а от действителността. То е онази част от действителността, която възприемането не може да достигне. То е опит, но такъв, който не е придобит чрез възприемане. Който не може да си представи, че понятието е нещо действително, той мисли единствено за абстрактната форма, в която го задържа в Духа си.
към текста >>
Който не може да си представи, че понятието е нещо действително, той мисли единствено за абст
рак
тната форма, в която го задържа в Духа си.
Ние наистина имаме работа с нещо чисто субективно само дотогава, докато разглеждаме закономерността, проникваща и определяща възприятието, в абстрактната форма на понятието. Не е субективно обаче съдържанието на понятието, което с помощта на мисленето се прибавя към възприятието. Това съдържание не е взето от субекта, а от действителността. То е онази част от действителността, която възприемането не може да достигне. То е опит, но такъв, който не е придобит чрез възприемане.
Който не може да си представи, че понятието е нещо действително, той мисли единствено за абстрактната форма, в която го задържа в Духа си.
Но в такава изолация то, както и възприятието, е налице само поради устройството на нашия организъм.
към текста >>
Едно абст
рак
тно понятие не съществува само за себе си, както и едно възприятие не съществува само за себе си.
Дървото, което възприемаме, също така не съществува изолирано за себе си. То представлява звено в огромния механизъм на природата и е възможно само в реална взаимовръзка с нея.
Едно абстрактно понятие не съществува само за себе си, както и едно възприятие не съществува само за себе си.
Възприятието е тази част от действителността, която ни се дава обективно, а понятието онази, която ни се дава субективно (чрез интуиция, срв. стр.89 и сл.). Нашето духовно устройство разединява действителността на тези два фактора. Единият от тях е присъщ на възприемането, другият - на интуицията. Едва взаимовръзката между двата, закономерно вграждащото се във Вселената възприятие представя пълната действителност.
към текста >>
Разглеждаме ли чистото възприятие само за себе си, ние нямаме пред себе си действителност, а хаос без взаимовръзка; разглеждаме ли закономерността на възприятията сама за себе си, ние имаме работа само с абст
рак
тни понятия.
Възприятието е тази част от действителността, която ни се дава обективно, а понятието онази, която ни се дава субективно (чрез интуиция, срв. стр.89 и сл.). Нашето духовно устройство разединява действителността на тези два фактора. Единият от тях е присъщ на възприемането, другият - на интуицията. Едва взаимовръзката между двата, закономерно вграждащото се във Вселената възприятие представя пълната действителност.
Разглеждаме ли чистото възприятие само за себе си, ние нямаме пред себе си действителност, а хаос без взаимовръзка; разглеждаме ли закономерността на възприятията сама за себе си, ние имаме работа само с абстрактни понятия.
Действителността не се съдържа в абстрактното понятие, а по-скоро в мисловното наблюдение, което не разглежда едностранно нито понятието, нито възприятието само за себе си, а тяхната взаимовръзка.
към текста >>
Действителността не се съдържа в абст
рак
тното понятие, а по-скоро в мисловното наблюдение, което не разглежда едностранно нито понятието, нито възприятието само за себе си, а тяхната взаимовръзка.
стр.89 и сл.). Нашето духовно устройство разединява действителността на тези два фактора. Единият от тях е присъщ на възприемането, другият - на интуицията. Едва взаимовръзката между двата, закономерно вграждащото се във Вселената възприятие представя пълната действителност. Разглеждаме ли чистото възприятие само за себе си, ние нямаме пред себе си действителност, а хаос без взаимовръзка; разглеждаме ли закономерността на възприятията сама за себе си, ние имаме работа само с абстрактни понятия.
Действителността не се съдържа в абстрактното понятие, а по-скоро в мисловното наблюдение, което не разглежда едностранно нито понятието, нито възприятието само за себе си, а тяхната взаимовръзка.
към текста >>
Ние не можем чрез абст
рак
тни, понятийни хипотези (чрез чисто понятийно размишляване) да измислим същността на реалното, но намирайки идеите за съответните възприятия, ние живеем в реалното.
Дори най-ортодоксалният субективен идеалист няма да отрече, че ние живеем (с нашето реално съществуване сме вкоренени) в действителността. Но ще оспори, че с нашето познание ние идейно достигаме и до онова, което реално преживяваме. В противовес на това монизмът показва, че мисленето не е нито субективен, нито обективен принцип, а такъв, който обхваща двете страни на действителността. Когато наблюдаваме мисловно, ние извършваме процес, който също спада към потока на реалната събитийност. Чрез мисленето ние преодоляваме в рамките на самия опит едностранчивостта на чистото възприемане.
Ние не можем чрез абстрактни, понятийни хипотези (чрез чисто понятийно размишляване) да измислим същността на реалното, но намирайки идеите за съответните възприятия, ние живеем в реалното.
Монизмът не се стреми да добави към опита нещо неузнаваемо (отвъдно), а вижда в понятието и възприятието реалното. Той не съчинява някаква метафизика от голи, абстрактни понятия, защото в понятието само по себе си вижда само едната страна на действителността, която остава скрита за възприемането, и има някакъв смисъл едва във взаимовръзка с възприятието. У човека обаче поражда убеждението, че той живее в света на действителността, и няма защо да търси някаква неподлежаща на изживяване по-висша действителност извън своя свят. Монизмът не позволява абсолютно-реалното да се търси другаде освен в опита, понеже го съзира в съдържанието на самия опит. И той се задоволява с тази действителност, защото знае, че мисленето притежава силата на нейното гарантиране.
към текста >>
Той не съчинява някаква метафизика от голи, абст
рак
тни понятия, защото в понятието само по себе си вижда само едната страна на действителността, която остава скрита за възприемането, и има някакъв смисъл едва във взаимовръзка с възприятието.
В противовес на това монизмът показва, че мисленето не е нито субективен, нито обективен принцип, а такъв, който обхваща двете страни на действителността. Когато наблюдаваме мисловно, ние извършваме процес, който също спада към потока на реалната събитийност. Чрез мисленето ние преодоляваме в рамките на самия опит едностранчивостта на чистото възприемане. Ние не можем чрез абстрактни, понятийни хипотези (чрез чисто понятийно размишляване) да измислим същността на реалното, но намирайки идеите за съответните възприятия, ние живеем в реалното. Монизмът не се стреми да добави към опита нещо неузнаваемо (отвъдно), а вижда в понятието и възприятието реалното.
Той не съчинява някаква метафизика от голи, абстрактни понятия, защото в понятието само по себе си вижда само едната страна на действителността, която остава скрита за възприемането, и има някакъв смисъл едва във взаимовръзка с възприятието.
У човека обаче поражда убеждението, че той живее в света на действителността, и няма защо да търси някаква неподлежаща на изживяване по-висша действителност извън своя свят. Монизмът не позволява абсолютно-реалното да се търси другаде освен в опита, понеже го съзира в съдържанието на самия опит. И той се задоволява с тази действителност, защото знае, че мисленето притежава силата на нейното гарантиране. В самия свят на наблюдението той открива онова, което дуализмът търси едва зад него. Монизмът показва, че с нашето познание ние обхващаме действителността в истинския й вид, а не в някакъв субективен образ, който се вмъквал между хората и нея.
към текста >>
Допусканият чрез абст
рак
тно умозаключение Бог е просто човекът, пренесен в някакво отвъдно; Шопенхауеровата воля е абсолютизираната сила на човешката воля, а съставеното от идея и воля несъзнателно Прасъщество на Хартман - съчетание на две абст
рак
ции, извлечени от опита.
Така в своето мислене човекът долавя общото Прасъщество (Първичното Прасъщество), което прониква всички хора. Изпълненият с мисловно съдържание живот в действителността е същевременно живот в Бога. Постигнатото по чисто умозрителен път, неподлежащо на изживяване отвъдно, почива на едно недоразумение от страна на ония, които смятат, че земното не съдържа в себе си причината за своето съществуване. Те не прозират, че чрез мисленето откриват онова, което им трябва за обясняване на възприятието. Затова пък и досега никое умозрение не е изкарало наяве някое съдържание, което да не е заимствано от дадената ни действителност.
Допусканият чрез абстрактно умозаключение Бог е просто човекът, пренесен в някакво отвъдно; Шопенхауеровата воля е абсолютизираната сила на човешката воля, а съставеното от идея и воля несъзнателно Прасъщество на Хартман - съчетание на две абстракции, извлечени от опита.
Съвсем същото важи за всички останали отвъдни (метафизични) принципи, които не почиват на изживяно мислене.
към текста >>
Едно понятие, което би трябвало да се изпълни със съдържание, намиращо се уж извън дадения ни свят, представлява абст
рак
ция, на която не съответства никаква действителност.
Щом в края на краищата философите се чувстват удовлетворени да извеждат света от принципи, които вземат от опита и пренасят в някакво хипотетично отвъдно, такова удовлетворение трябва да бъде възможно и тогава, когато същото съдържание се остави тук на земята, където му е мястото, според подлежащото на изживяване мислене. Всяко излизане извън рамките на света е само привидно, а изнесените извън света принципи не го обясняват по-добре, отколкото намиращите се в него. Пък и разбиращото самото себе си мислене въобще не призовава към такова излизане, защото единствено в света, а не извън него, едно мисловно съдържание трябва да търси някое възприятийно съдържание, ведно с което образува нещо реално. Обектите на въображението също са съдържания, имащи своето оправдание едва след като станат представи, които сочат към някакво възприятийно съдържание. Чрез него те се вграждат в действителността.
Едно понятие, което би трябвало да се изпълни със съдържание, намиращо се уж извън дадения ни свят, представлява абстракция, на която не съответства никаква действителност.
Ние можем да измисляме само понятия за действителността, а за разкриването на нея самата е необходимо и възприемането. Някакво Първично Същество на света, за което се измисля съдържание, е невъзможно допускане за едно разбиращо самото себе си мислене. Монизмът не отрича идейното и дори смята едно възприятийно съдържание, на което липсва идейно съответствие, за непълна действителност; но в цялата област на мисленето той не намира нищо, което би наложило да се излезе извън сферата на мисловното изживяване чрез отричане на обективно-духовната реалност на мисленето. Монизмът смята за половинчата една наука, която се ограничава в описанието на възприятията, без да се добира до идейните им допълнения. Но също така като половинчати той разглежда и всички абстрактни понятия, които не намират своето допълнение във възприятието и никъде не се вграждат в понятийната мрежа, обгръщаща наблюдаемия свят.
към текста >>
Но също така като половинчати той разглежда и всички абст
рак
тни понятия, които не намират своето допълнение във възприятието и никъде не се вграждат в понятийната мрежа, обгръщаща наблюдаемия свят.
Едно понятие, което би трябвало да се изпълни със съдържание, намиращо се уж извън дадения ни свят, представлява абстракция, на която не съответства никаква действителност. Ние можем да измисляме само понятия за действителността, а за разкриването на нея самата е необходимо и възприемането. Някакво Първично Същество на света, за което се измисля съдържание, е невъзможно допускане за едно разбиращо самото себе си мислене. Монизмът не отрича идейното и дори смята едно възприятийно съдържание, на което липсва идейно съответствие, за непълна действителност; но в цялата област на мисленето той не намира нищо, което би наложило да се излезе извън сферата на мисловното изживяване чрез отричане на обективно-духовната реалност на мисленето. Монизмът смята за половинчата една наука, която се ограничава в описанието на възприятията, без да се добира до идейните им допълнения.
Но също така като половинчати той разглежда и всички абстрактни понятия, които не намират своето допълнение във възприятието и никъде не се вграждат в понятийната мрежа, обгръщаща наблюдаемия свят.
Затова монизмът не познава идеи, които да насочват към нещо обективно, разположено отвъд нашия опит, и които да образуват съдържанието на една чисто хипотетична метафизика. За него всички произведени от човечеството идеи от този род са абстракции, взети от опита, чието заимстване от опита просто бива игнорирано от техните създатели.
към текста >>
За него всички произведени от човечеството идеи от този род са абст
рак
ции, взети от опита, чието заимстване от опита просто бива игнорирано от техните създатели.
Някакво Първично Същество на света, за което се измисля съдържание, е невъзможно допускане за едно разбиращо самото себе си мислене. Монизмът не отрича идейното и дори смята едно възприятийно съдържание, на което липсва идейно съответствие, за непълна действителност; но в цялата област на мисленето той не намира нищо, което би наложило да се излезе извън сферата на мисловното изживяване чрез отричане на обективно-духовната реалност на мисленето. Монизмът смята за половинчата една наука, която се ограничава в описанието на възприятията, без да се добира до идейните им допълнения. Но също така като половинчати той разглежда и всички абстрактни понятия, които не намират своето допълнение във възприятието и никъде не се вграждат в понятийната мрежа, обгръщаща наблюдаемия свят. Затова монизмът не познава идеи, които да насочват към нещо обективно, разположено отвъд нашия опит, и които да образуват съдържанието на една чисто хипотетична метафизика.
За него всички произведени от човечеството идеи от този род са абстракции, взети от опита, чието заимстване от опита просто бива игнорирано от техните създатели.
към текста >>
Докато го изживява, светът на духовните възприятия не може да бъде нещо чуждо за човека, понеже при интуитивното мислене той вече има едно изживяване, което носи чисто духовен ха
рак
тер.
Защото, макар интуитивно изживяваното мислене да представлява - от една страна - деен процес, протичащ в човешкия Дух, в същото време то - от друга страна - е духовно възприятие, схващано без сетивен орган. То е възприятие, в което действащ е самият възприемащ и е самодейност, която същевременно бива възприемана. При интуитивно изживяваното мислене човекът и като възприемащ бива пренасян в един духовен свят. Онова, което в този свят му се явява като възприятие така, както духовният свят се явява на собственото му мислене, човекът опознава като свят на духовните възприятия. Спрямо мисленето този свят на възприятията би имал същото отношение, както светът на сетивните възприятия спрямо сетивността.
Докато го изживява, светът на духовните възприятия не може да бъде нещо чуждо за човека, понеже при интуитивното мислене той вече има едно изживяване, което носи чисто духовен характер.
За един такъв свят на духовните възприятия става дума в редица мои съчинения, публикувани след тази книга. Настоящата „Философия на свободата" полага философските основи на тези по-късни съчинения. Защото в тази книга се прави опит да бъде показано, че правилно разбираното изживяване на мисленето е вече изживяване на Духа. Ето защо на автора му се струва, че пред прага на света на духовните възприятия не ще спре онзи, който напълно сериозно може да възприеме гледището на автора на тази „Философия на свободата". Все пак от съдържанието на тази книга не може да се изведе логично - чрез умозаключения - онова, което авторът е представил в по-късни трудове.
към текста >>
68.
18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Не е трудно да си представя, че има читатели, които проявяват интерес към останалото съдържание на тази книга, но на които изложеното по-долу ще се стори излишна и недостижима плетеница от абст
рак
тни понятия.
Възражения, отправени ми от страна на философите веднага след появата на тази книга, ми дават повод в това ново издание да добавя следното кратко разяснение.
Не е трудно да си представя, че има читатели, които проявяват интерес към останалото съдържание на тази книга, но на които изложеното по-долу ще се стори излишна и недостижима плетеница от абстрактни понятия.
В такъв случай може и да не го четат. При философското разглеждане на света обаче се появяват проблеми, които водят началото си по-скоро от някои предразсъдъци у мислителите, отколкото от естествения ход на всяко човешко мислене като такова. Що се отнася до разискваното в тази книга, на мен то ми се струва задача, която засяга всеки човек, стремящ се към яснота относно същността на човека и неговата връзка със света. А долуизложеното представлява главно проблем, за чието третиране някои философи настояват, когато става дума за описаните в тази книга неща, тъй като чрез своите представи тези философи са си създали известни трудности, които по принцип не съществуват. Когато такива проблеми биват изцяло подминавани, някои лица незабавно имат готовност да упрекват в дилетантство и прочее.
към текста >>
69.
19. ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
При тази ха
рак
теристика на моята епоха аз не се поддавам на никакви илюзии.
При тази характеристика на моята епоха аз не се поддавам на никакви илюзии.
Известно ми е каква безлична шаблонност живее и се шири.
към текста >>
В началото си този труд въвежда в по-абст
рак
тни области, където мисълта трябва да очертае ясни контури, за да стигне до сигурни точки.
В началото си този труд въвежда в по-абстрактни области, където мисълта трябва да очертае ясни контури, за да стигне до сигурни точки.
Но от средата на сухите понятия, читателят бива отвеждан и към конкретния живот. Аз изцяло поддържам мнението, че човек трябва да се издигне до етерното царство на понятията, ако иска да изживее всички страни на битието. Който умее да се наслаждава единствено чрез сетивата, той не познава най-големите сладости на живота. Учените от Ориента оставят учениците си първо да прекарат години наред в отшелнически и аскетичен живот, преди да споделят с тях собствените си знания. Като предпоставка за науката Западът вече не налага упражнения в смирение и аскетизъм, но за сметка на това изисква наличието на добра воля, човек за кратко време да се лиши от преките впечатления на живота и да навлезе в областта на чистия свят на мислите.
към текста >>
По този начин абст
рак
тното мислене придобива конкретен индивидуален живот.
То представлява набор от знания, чието притежаване е необходима предпоставка за композирането. При композирането законите на учението за композицията служат на живота, на реалната действителност. В съвсем същия смисъл философията е едно изкуство. Всички истински философи са били художествени творци на понятия. За тях човешките идеи са се превръщали в художествен материал, а научният метод - в художествена техника.
По този начин абстрактното мислене придобива конкретен индивидуален живот.
Идеите стават жизнена сила. Тогава ние не само разполагаме със знания за нещата, но и сме превърнали знанието в реален, самоуправляващ се организъм; нашето действително, дейно съзнание се е поставило над чисто пасивното възприемане на истини.
към текста >>
70.
Съдържание
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
I. ХА
РАК
ТЕРЪТ НА НИЦШЕ
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
към текста >>
71.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ (1895)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Една от главните задачи в моята книга е да оха
рак
теризирам този тип.
Крайната цел на делото на Ницше е обрисуването на типа „свръхчовек“.
Една от главните задачи в моята книга е да охарактеризирам този тип.
Моят образ на свръхчовека е противоположност на карикатурата, представена в светкавично разпространилата се книга за Ницше от госпожа Лу Лидреае-Саломе1. Едва ли можем да открием нещо по-противоречащо на Ницшевия дух от мистичното чудовище, което госпожа Саломе е направила от свръхчовека. Моята книга показва, че никъде в идеите на Ницше няма и следа от мистицизъм. Няма да се опитвам да опровергавам мнението на госпожа Саломе, че Ницшевите мисли в „Човешко, твърде човешко“ са повлияни от изказванията на Паул Рее2, автор на „Психологически наблюдения“, „Изворът на моралните усещания“ и др. Един толкова посредствен ум като Паул Рее не би могъл да има каквото и да е въздействие върху Ницше.
към текста >>
72.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
I. ХА
РАК
ТЕРЪТ НА НИЦШЕ
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
към текста >>
Мисленето приема от традиционните идеи един независим ха
рак
тер, но инстинктите не могат да се напаснат с този променен ха
рак
тер на разбирането.
Антипатията е плод на непосредствено чувство, въобще не става въпрос за съзнателно обмисляне. Усещането на други хора, когато през главата им минават мисли за вина, угризение на съвестта, отвъден живот, блаженство, родина, действа върху Ницше неприятно. Инстинктивният начин на противопоставяне срещу изброените представи отличава Ницше от така наречените съвременни „свободомислещи“. Същите знаят всички възражения на здравия разум срещу „старите заблуждаващи представи“, но колко рядко ще се намери някой да каже, че неговите инстинкти не зависят от тях? Тъкмо инстинктите си правят лоши шеги със съвременните свободомислещи.
Мисленето приема от традиционните идеи един независим характер, но инстинктите не могат да се напаснат с този променен характер на разбирането.
Тези „свободомислещи“ поставят някакво понятие от модерната наука на мястото на една по-стара представа, но те говорят за него така, че човек разбира как разумът върви по друг път от този на инстинктите. Разумът търси в материята, в силата, в природната закономерност причината на явленията; инстинктите обаче подвеждат така, че някой по отношение на тези същности да чувства същото, което други чувстват по отношение на своя личен бог. Хора от този вид се защитават от обвинението за отричане на Бог, но те не го правят поради факта, че техният мироглед ги води към нещо, което се съгласува с някаква представа за Бог, а защото са наследили от своите прадеди качеството да усещат едно инстинктивно изтръпване при думите „отричане на Бог“. Велики изследователи подчертават, че не отричат представи като Бог, безсмъртие, но искат да ги реконструират само в смисъла на модерната наука. Техните инстинкти са изостанали зад разума им.
към текста >>
Те казват, че в определен случай човек трябва да постъпва по начин, обусловен от неговия ха
рак
тер и съобразно условията, които му влияят.
Голяма част от тези „свободомислещи“ поддържат възгледа, че човешката воля не е свободна.
Те казват, че в определен случай човек трябва да постъпва по начин, обусловен от неговия характер и съобразно условията, които му влияят.
Когато се вгледаме в противниците на възгледа за „свободната воля“, ще открием, че инстинктите на тези „свободомислещи“ се отвръщат с отвращение от извършителя на едно „лошо“ дело така, както инстинктите на другите, които са на мнение, че „свободната воля“ може да се направлява според желанието за добро или зло.
към текста >>
Една основна черта от неговия ха
рак
тер е изразена в афоризма, който той е поставил на титулната страница във второто издание на „Веселата наука“:
В личността на Ницше живеят онези инстинкти, които правят от човека доминиращо същество. На него му харесва всичко, което проявява сила, и не му харесва онова, което издава слабост. Той се чувства достатъч-но щастлив, когато се намира в условия, увеличаващи силата му. Обича препятствията, противопоставяния-та, защото, като ги преодолява, той все повече съзнава своята сила. Избира най-трудните пътища, по които може да върви човекът.
Една основна черта от неговия характер е изразена в афоризма, който той е поставил на титулната страница във второто издание на „Веселата наука“:
към текста >>
Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абст
рак
тните повели на обичаите.
Ницше изказва този възглед най-ярко в изреченията, заради които ограничено мислещи хора са го окачествили като опасен дух. „Когато християнските кръстоносци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на свободни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и символно-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е позволено. Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство.
Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абстрактните повели на обичаите.
Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност. Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“. Ницше не смята такива личности за действително силни. Защото те също не мислят и действат според собствената си природа, а според повелите на по-висш авторитет. Дали робът се подчинява на произвола на своя господар, дали религиозният следва откровенията на един Бог или философът се вслушва в решенията на разума, това не променя обстоятелството, че всички те са подчинени.
към текста >>
Този жизнеутвърждаващ ха
рак
тер на Ницше се проявява също и във възгледите му за хората и техните връзки.
Този жизнеутвърждаващ характер на Ницше се проявява също и във възгледите му за хората и техните връзки.
В тази област Ницше се явява като завършен индивидуалист. За него всеки човек представлява отделен свят, уникум. Чудното многообразие, което ни се явява като единство в определен човек, не може още никоя толкова необикновена случайност да възпроизведе за втори път по същия начин. („Шопенхауер като възпитател“) Малцина обаче са склонни да разгърнат уникалните си способности. Те се страхуват от самотата, в която могат да бъдат тласнати.
към текста >>
По този начин мисленето му запазва сигурен, свободен ха
рак
тер.
Ницше представя една мисъл, едно съждение в онази форма, която е в хармония със свободно действащите житейски инстинкти. Той приема без логическо съмнение възгледи, за които решава животът.
По този начин мисленето му запазва сигурен, свободен характер.
То не се обърква от колебания като: дали едно твърдение е „обективно“ истинно, дали то прекрачва границите на възможностите на познанието и т.н. Когато Ницше познае стойността на дадено съждение за живота, той повече не пита за друго по-нататъшно „обективно“ значение и валидност на същото. Не го е грижа за границите на познанието. На мнение е, че едно здраво мислене създава това, което може, и не се измъчва с безполезния въпрос какво не може.
към текста >>
Трудовете на Ницше носят ха
рак
тера на непретенциозен, скромен аристократизъм.
Който иска да определи стойността на дадено съждение според степента, в която то допринася за живота, той, разбира се, може да го направи единствено чрез своите лични пориви и инстинкти. Той не иска повече да казва, че във връзка с инстинктите си смята това определено съждение за безстойностно. И също така Ницше никога не казва нещо друго, когато изказва възгледа си. Тъкмо това му отношение към мисловния му свят въздейства толкова благотворно върху свободомислещите читатели.
Трудовете на Ницше носят характера на непретенциозен, скромен аристократизъм.
В сравнение с него колко отблъскващо и нескромно звучат други мислители, когато вярват, че личността им е органът, чрез който в света се провъзгласяват вечни, необорими истини.
към текста >>
Иска да разпознае ха
рак
терите на личностите или народите от техните възгледи.
Както в своите мнения не иска да даде нищо друго освен продукта на своите лични инстинкти и пориви, така за Ницше също и чуждите възгледи не са нищо повече от симптоми, от които той прави заключения за господстващите инстинкти в отделни хора или на цели народи, раси и т.н. Той не се занимава с дискусии или с опровержения на чужди мнения, а търси инстинктите, които се изразяват в тези мнения.
Иска да разпознае характерите на личностите или народите от техните възгледи.
Интересува го дали даден възглед изразява господство на инстинкти за здраве, смелост, аристократизъм, житейска радост, или той произлиза от нездрави, робски, уморени, враждебни на живота инстинкти. Истини сами по себе си са му безразлични; грижа го е за това как хората изграждат истините съобразно инстинктите си и как по този начин преследват житейските си цели. Той иска да търси естествените причини за човешките възгледи.
към текста >>
73.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Тези идеалисти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в п
рак
тическа житейска цел.
Ако човек просто имаше здрави инстинкти и ги определяше съгласно своите идеали, тогава теоретичната заблуда за произхода на тези идеали не би била вредна. Идеалистите щяха да имат неверни възгледи за произхода на целите си, но тези цели щяха да бъдат здрави и животът щеше да процъфтява. Но има нездрави инстинкти, насочени не към засилване и поощрение на живота, а към неговото отслабване, залиняване.
Тези идеалисти са завладени от въпросната теоретична заблуда и я превръщат в практическа житейска цел.
Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал. Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец. Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума.
към текста >>
Творците не стоят върху собствените си к
рак
а.
Но „Случаят Вагнер“ не означава нищо, ако се касае за смисъла на прославянето на отвъдното за сметка на настоящето, ако става дума за значението на аскетичните идеали.
Творците не стоят върху собствените си крака.
Както Рихард Вагнер е зависим от Шопенхауер, така са били всички творци „във всички времена прислужници на някакъв морал, на някаква философия или религия.“38
към текста >>
„Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и оха
рак
теризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете.
Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реалността и защитават аскетични идеали. Те го правят, подтиквани от един дълбок инстинкт. Шопенхауер предава този инстинкт чрез описанието, което прави за създаването и насладата от една художествена творба.
„Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете.
Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40
към текста >>
Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се ха
рак
теризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“.
Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си.
Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“.
Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното. То се отвръща от съвършенството към разделението и несъвършенството и главно към самото себе си. Сега забележете. Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече добро, и мисли, че е добро или че е негово или че му принадлежи, или че произлиза от него, така то се отрича от себе си. Какво друго е направил дяволът или в какво се състои неговото падение и отричане, освен във факта да приеме, че той също е нещо и че това нещо е негово и че на него му принадлежи също нещо?
към текста >>
Те изразяват истинския ха
рак
тер на проповедничеството.
Тези изречения изразяват възгледа на всеки проповедник.
Те изразяват истинския характер на проповедничеството.
И този характер е противоположността на това, което Ницше означава като стойностно и достойно в живота. Стойностният тип човек иска всичко, което той е, само чрез самия себе си. Той иска всичко, което смята и нарича добро, да не принадлежи на никого, освен на самия него.
към текста >>
И този ха
рак
тер е противоположността на това, което Ницше означава като стойностно и достойно в живота.
Тези изречения изразяват възгледа на всеки проповедник. Те изразяват истинския характер на проповедничеството.
И този характер е противоположността на това, което Ницше означава като стойностно и достойно в живота.
Стойностният тип човек иска всичко, което той е, само чрез самия себе си. Той иска всичко, което смята и нарича добро, да не принадлежи на никого, освен на самия него.
към текста >>
Природата им е потънала в м
рак
.
Ще се случи, че той, както въображаемо е застанал в противоречие с околния свят, ще се разтвори и в бягство от събития, ще се слее с всички събития. Той няма да „познава“ повече света, ще каже, че вече не е сигурен дали тези, които знаят, съществуват, или те са просто събития. Всичко се случват наистина по такъв начин, че понятието на едно знание може да се изведе прибързано и необосновано. И нагоре се стрелват „понятия“, за да донесат светлина на събитията, но те са блуждаещи огньове, души на желанията за знание, окаяни, очевидно нищо не казващи постулати на една празна форма на знанието. Непознати фактори трябва да управляват в промяната.
Природата им е потънала в мрак.
Събитията са воалът на действителността.“
към текста >>
Ха
рак
терно за демократичното градско съсловие на по-новото време е, че то измерва стойността на човека според труда му.
Но работата сама по себе си няма стойност. Само доколкото служи на човека, тя има стойност. Само доколкото трудът представлява естествен резултат от човешките наклонности, той е достоен за човека. Който прави от себе си служител на работата, той се принизява. Само човекът, който не може да определи за себе си своята стойност, иска да измери тази стойност в обема на дейността си.
Характерно за демократичното градско съсловие на по-новото време е, че то измерва стойността на човека според труда му.
Дори Гьоте не е свободен от това убеждение. Той оставя своя Фауст да открие пълно удовлетворение в съзнанието за извършената работа65.
към текста >>
Сивото небе на абст
рак
цията е просветлено като от светкавици.
Аз заравям уши под тази музика, чувам нейната причина. Струва ми се, че изживявам нейното възникване. Треперя пред опасности, които съпровождат някое рисковано дело, наслаждавам се на щастливи състояния, за които Бизе не е отговорен. И странно, всъщност не мисля за това, или не знам колко много мисля за това. Защото толкова други мисли минават през главата ми в същото време... Забелязали ли сте, че музиката освобождава духа, че дава криле на мисълта, че прави човека повече философ, повече музикант?
Сивото небе на абстракцията е просветлено като от светкавици.
Светлината е достатъчна за всеки филигран на нещата. Големите проблеми стават разбираеми. Светът се вижда като от връх. Дефинирах философския патос. И внезапно ми паднаха отговори в скута, градушка от лед и мъдрост, от разрешени проблеми... Къде съм?
към текста >>
„Моите възражения срещу Вагнеровата музика са физиологични... Като „факт“, моят „petit fait vrai“** е, че повече не мога да дишам леко, когато тази музика ми въздейства, че незабавно к
рак
ът ми започва да й се сърди и се бунтува.
Дефинирах философския патос. И внезапно ми паднаха отговори в скута, градушка от лед и мъдрост, от разрешени проблеми... Къде съм? Бизе ме прави продуктивен. Всичко добро ме прави продуктивен. Нямам друга благодарност, нямам и друго мерило за това, кое е добро.“ („Случаят Вагнер“, § 1) Понеже музиката на Вагнер не му оказва такова въздействие, Ницше я отрича.
„Моите възражения срещу Вагнеровата музика са физиологични... Като „факт“, моят „petit fait vrai“** е, че повече не мога да дишам леко, когато тази музика ми въздейства, че незабавно кракът ми започва да й се сърди и се бунтува.
Той има потребност от такт, от танц, от марш... Той желае от музиката преди всичко възторзите, които се намират в доброто вървене, ходене, в добрия танц. Но не протестират ли също стомахът ми, сърцето ми, кръвообращението ми? Не се ли нарушава храносмилането ми? Не се ли сгорещявам внезапно?... Питам се какво всъщност иска тялото ми от музиката... Мисля, че иска да олекне, като че ли всички животински функции трябва да бъдат ускорени чрез леки, смели, свободни, себеуверени ритми; като че ли твърдият и тежък живот трябва да загуби тежестта си в потока от златни и нежни леещи се мелодии.
към текста >>
И това може да доведе само до пълно отрицание на Вагнеровата музика, която придобива все по-аскетичен ха
рак
тер, който ние вече посочихме като ха
рак
теристика на последната цел на Вагнеровото дело.
Чрез изучаването на Шопенхауеровата философия е изкушен от идеализма. Известно време вярва в идеализма и се заблуждава с идеални потребности. По-късно забелязва, че идеализмът се противопоставя на неговите инстинкти. Става по-искрен спрямо себе си. Казва как се е почувствал.
И това може да доведе само до пълно отрицание на Вагнеровата музика, която придобива все по-аскетичен характер, който ние вече посочихме като характеристика на последната цел на Вагнеровото дело.
Естетите, възлагащи на изкуството задачата да онагледи идеята, да въплъти божественото, внасят в тази област подобен възглед, както правят философите нихилисти в областта на познанието и морала. Те търсят в обектите на изкуството отвъдното, което обаче се превръща в нищо пред действителността. Съществува също и естетически нихилизъм.
към текста >>
Аполоновата мъдрост има ха
рак
тера на сериозното.
Аполоновата мъдрост има характера на сериозното.
Усеща господството на отвъдното, което тя притежава само в образа, като тежък натиск, като противопоставяща й се сила. Сериозна е аполоновата мъдрост, защото вярва, че притежава послание от отвъдното, предаващо се само чрез образи и визии. Тежко обременен от своето познание живее аполоновият дух, защото носи товар, който произхожда от друг свят. И се държи достойно, защото пред манифестирането на безкрайното трябва да замлъкне всеки смях.
към текста >>
Този смях обаче ха
рак
теризира дионисиевия дух.
Този смях обаче характеризира дионисиевия дух.
Той знае, че всичко, което нарича мъдрост, е само негова мъдрост, открита от него, за да направи живота му по-лек. И само тя трябва да е неговата мъдрост: средство, което му позволява да каже „да“ на живота. Противоположен на дионисиевия дух е духът на трудността, защото той не улеснява живота, а го потиска. Създадената лично мъдрост е ведра мъдрост, защото който сам си създава бреме, той си създава само такова, което също така да може да носи леко. Със сътворената лично мъдрост дионисиевият дух се носи леко през света като танцьор.
към текста >>
74.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Привеждам няколко места от книгата, ха
рак
теризиращи начина на мислене на Щирнер.
Човек трябва да прочете само няколко изречения от книгата на Щирнер „Индивидуалността и нейната собственост“, за да види колко сродни са възгледите му с тези на Ницше.
Привеждам няколко места от книгата, характеризиращи начина на мислене на Щирнер.
към текста >>
Фактът, че отделният човек е сам по себе си световна история и притежава своя ха
рак
терност, независимо от останалата световна история, надхвърля разбирането на християнството.
Фактът, че отделният човек е сам по себе си световна история и притежава своя характерност, независимо от останалата световна история, надхвърля разбирането на християнството.
За християнина световната история е най-висшето, защото тя е историята на Христос или „на човека“. За егоиста има стойност само неговата история, защото той иска да развива само себе си, не идеята за човечеството, не Божия план, не целите на провидението, не свободата и т.н. Той не се вижда като инструмент на идеята или като съсъд на Бога, не признава професия, не иска да дава лепта за напредъка на човечеството. Изживява себе си, без да го е грижа за това колко добре или зле се развива човечеството. За да не се допуска неразбиране, когато се възхвалява едно естествено състояние, можем да си спомним за „Тримата цигани“70 на Ленау.
към текста >>
За да правя нещо за реализирането на идеята „държава“ чрез моето гражданство, или чрез моя б
рак
, като съпруг или баща да придам живот на идеята за семейство?
За егоиста има стойност само неговата история, защото той иска да развива само себе си, не идеята за човечеството, не Божия план, не целите на провидението, не свободата и т.н. Той не се вижда като инструмент на идеята или като съсъд на Бога, не признава професия, не иска да дава лепта за напредъка на човечеството. Изживява себе си, без да го е грижа за това колко добре или зле се развива човечеството. За да не се допуска неразбиране, когато се възхвалява едно естествено състояние, можем да си спомним за „Тримата цигани“70 на Ленау. Какво, затова ли съм в света, за да реализирам идеи?
За да правя нещо за реализирането на идеята „държава“ чрез моето гражданство, или чрез моя брак, като съпруг или баща да придам живот на идеята за семейство?
Как може да ме привлече такова призвание? Аз живея толкова малко заради някакво призвание, колкото малко цветето расте и пръска аромати заради такова.
към текста >>
Ето защо обаче значението на думите става абст
рак
тно и бедно.
И творческият дионисиев дух не е бил все още създаващият от самия себе си, а самозабравящият се, разкриващият се в праволята човек. Образи на властващата праволя, създадени от един отдаден на тази праволя дионисиев дух, за него са музикалните драми на Вагнер. И когато Шопенхауер вижда в музиката непосредствено отражение на волята, Ницше също започва да вярва, че в музиката трябва да се вижда най-доброто изразно средство за един дионисиево творящ дух. Езикът на цивилизованите народи му се струва болен. Той не може повече да бъде естествен изразител на чувствата, защото думите постепенно все повече се пригаждат към това да станат изразител за нарастващата разсъдъчна култура на човека.
Ето защо обаче значението на думите става абстрактно и бедно.
Те не могат повече да изразяват това, което усеща творящият от праволята дионисиев дух. Той не може вече да се изразява в словесната драма. Нужно е да призове на помощ друго изразно средство, преди всичко музиката, но също и другите изкуства. Дионисиевият дух става дитирамбов драматург, като „това понятие обхваща едновременно актьора, поета, музиканта.“ „Както и да си представяме развитието на прадраматурга, в своята зрялост и завършеност той е фигура без задръжки и пропуски - истински свободният творец, който не прави нищо друго освен да мисли едновременно във всички изкуства, посредник и помирител на привид-но разделени сфери, реконструктор на единството и целостта на артистичните способности, които не могат да бъдат разгадани и открити, а само показвани чрез дело.“ („Рихард Вагнер в Байройт“, § 1) Ницше почита Рихард Вагнер като дионисиев дух. И само в смисъла на посочената Ницшева книга Вагнер може да бъде обозначен като дионисиев дух.
към текста >>
Аз посочих вече, че по-късно Ницше става в състояние да разпознае ха
рак
терната същност на своите насочени към този свят инстинкти.
Той не може вече да се изразява в словесната драма. Нужно е да призове на помощ друго изразно средство, преди всичко музиката, но също и другите изкуства. Дионисиевият дух става дитирамбов драматург, като „това понятие обхваща едновременно актьора, поета, музиканта.“ „Както и да си представяме развитието на прадраматурга, в своята зрялост и завършеност той е фигура без задръжки и пропуски - истински свободният творец, който не прави нищо друго освен да мисли едновременно във всички изкуства, посредник и помирител на привид-но разделени сфери, реконструктор на единството и целостта на артистичните способности, които не могат да бъдат разгадани и открити, а само показвани чрез дело.“ („Рихард Вагнер в Байройт“, § 1) Ницше почита Рихард Вагнер като дионисиев дух. И само в смисъла на посочената Ницшева книга Вагнер може да бъде обозначен като дионисиев дух. Инстинктите му са насочени към отвъдното, чрез музиката си той иска да прозвучи гласът на отвъдното.
Аз посочих вече, че по-късно Ницше става в състояние да разпознае характерната същност на своите насочени към този свят инстинкти.
Първоначално схваща Вагнеровото изкуство погрешно, защото разбира самия себе си погрешно, защото е оставил инстинктите си да бъдат тиранизирани чрез философията на Шопенхауер. Като болестен процес по-късно в него се проявява подчинението на инстинктите му под чужда духовна власт. Разбира, че не принадлежи на инстинктите си и се изкушава от неподходящо мнение да остави едно изкуство да въздейства върху инстинктите му, което изкуство е можело само да им нанесе вреда, да ги разболее.
към текста >>
Поводът за това писание е било схващането на Ницше, че историческият смисъл при съвременниците му, особено при учените е станал ха
рак
терен признак.
Импулсът за действие може напълно да се заглуши чрез спомена за някакво преживяване. Като разглежда този факт, Ницше си задава въпроса: Доколко способността за спомняне в човека действа в живота му подпомагащо и доколко отрицателно? Споменът, който иска да обхване нещата, които сам човек не е преживял, живее като исторически смисъл, като учение за миналото в човека. Ницше пита: Доколко историческият смисъл действа жизнеподпомагащо? Той се опитва да даде отговор в „Несвоевременни размишления“: „За ползата и вредата от историята за живота“ (1874).
Поводът за това писание е било схващането на Ницше, че историческият смисъл при съвременниците му, особено при учените е станал характерен признак.
Ницше вижда навсякъде да се възхвалява задълбочаването в миналото. Само чрез познаване на миналото човек трябва да бъде в състояние да различава това, което е възможно или невъзможно за него. Такова изповедание му се набива в ушите. Само който знае как се е развил един народ, може да прецени какво е необходимо за неговото бъдеще. Този зов чува Ницше.
към текста >>
Той не вярва вече в битието си, не вярва вече в себе си, вижда всичко да тече и се загубва в потока на развитието... Забравянето е ха
рак
терно за всяко действие.
Този зов чува Ницше. Философите не искат да измислят нещо ново, а само да изучават мислите на своите предшественици. Този исторически смисъл действа парализиращо на настоящото творчество. В човек, който при всеки импулс, който се надига в него, първо търси да определи до какво е довел в миналото подобен импулс, силите отслабват, преди да са се задействали. „Да вземем за пример човек, който изобщо не притежава способността да забравя, който ще бъде осъден, че вижда навсякъде само развитие.
Той не вярва вече в битието си, не вярва вече в себе си, вижда всичко да тече и се загубва в потока на развитието... Забравянето е характерно за всяко действие.
Както за живота на всичко органично е нужна не само светлина, но и тъмнина. Човек, който иска да възприема нещата само исторически, е подобен на такъв, който е бил принуден да се въздържа от сън, или на животно, което трябва да живее само от преживяне и от вечно повтарящо се преживяне.“ („История“, § I) Ницше смята, че може да изтърпи само толкова история, колкото съответства на сумата от неговите творчески сили. Силната личност реализира своите намерения, въпреки че тя си спомня за преживяванията от миналото. Може би тъкмо благодарение на спомена за тези преживявания тя преживява усилване на личната сила. Силите на слабия човек обаче отслабват благодарение на историческия смисъл.
към текста >>
От ха
рак
теризираното настроение в предходните изречения израства образът на Ницшевия свръхчовек.
От характеризираното настроение в предходните изречения израства образът на Ницшевия свръхчовек.
Той е противоположност на съвременния човек. Той е преди всичко противоположност на християнина. В християнството възражението срещу грижата за здравия живот е станало религия. („Антихрист“, § 5) Основателят на тази религия учи, че от Бог е презряно имащото стойност за хората. В „царството божие“ християнинът иска да открие реализирано всичко, което на земята му изглежда несъвършено.
към текста >>
75.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Всичко, което досега е изнесено за неговото здравословно състояние, носи ха
рак
тера на непълнота и противоречивост.
Това, което трябва да се изнесе тук, не е едно завършено обяснение на духовното състояние на Фридрих Ницше от психиатрична гледна точка. Такова обяснение днес не е възможно, защото все още не е налице пълна и вярна клинична здравословна картина.
Всичко, което досега е изнесено за неговото здравословно състояние, носи характера на непълнота и противоречивост.
Това, което е възможно днес, е да се разгледа философията на Ницше от гледна точка на психопатологията. Същинската работа на психиатъра ще започне може би точно тогава, когато приключи работата на психолога, която трябва да бъде представена тук. Тази работа обаче е необходима за пълното разрешаване на „Ницшевия проблем“. Само въз основа на такава психопатологична симптоматология психиатърът ще може да разреши своята задача.
към текста >>
182) Ха
рак
терно за Ницшевата духовна конституция е, че той предполага, че като дете не е отделял внимание на приведените религиозни представи.
„Религиозни трудности -казва - не познавам от опита ми...“ „Бог, безсмъртие на душата, изкупление, отвъдност, само понятия, на които не съм отделил внимание и време, дори като дете. Може би не съм бил никога достатъчно дете за това? Познавам атеизма не като резултат, още по-малко като събитие. При мен той се разбира инстинктивно.“ (M. Г Конрад, „Еретична кръв“, стр.
182) Характерно за Ницшевата духовна конституция е, че той предполага, че като дете не е отделял внимание на приведените религиозни представи.
От биографията, представена от неговата сестра, ние знаем, че заради религиозните си прояви съучениците му са го наричали „малкия пастор“. От това става ясно, че той е преодолял с голяма лекота религиозните убеждения на своята младост.
към текста >>
Ницше не иска да даде вярна ха
рак
теристика на Вагнер, а иска да възпее майстора с хвалебствен химн.
Друг показателен пример за неговата липса на чувство за истина показва поведението му, докато пише книгата „Рихард Вагнер в Байройт“ през 1876 г. По това време той записва не само всичко, което е хвалебствено за Вагнер, но и някои от идеите, които по-късно в „Случаят Вагнер“ са насочени против Вагнер. В произведението „Рихард Вагнер в Байройт“ записва само това, което може да допринесе за възвели-чаването на Рихард Вагнер и изкуството му; гневните и еретични присъди засега държи на своето писалище. Така не постъпва никой, който има чувство за обективна истина.
Ницше не иска да даде вярна характеристика на Вагнер, а иска да възпее майстора с хвалебствен химн.
към текста >>
Той се ха
рак
теризира сам достатъчно в „Ecce homo“: „Присъща ми е извънредна свръхчувствителност на инстинкта за чистота, за да възприемам психологически близостта или - как да кажа!
Колкото повече се занимаваме с мисловното развитие на Ницше, толкова повече стигаме до убеждението, че навсякъде има отклонение от това, което е обяснимо психологически. Инстинктът за изолация, за затваряне пред външния свят, се намира дълбоко в неговата духовна организация.
Той се характеризира сам достатъчно в „Ecce homo“: „Присъща ми е извънредна свръхчувствителност на инстинкта за чистота, за да възприемам психологически близостта или - как да кажа!
- най-вътрешното, за да подушвам „същинатаа“ на всяка душа. За тази свръхчувствителност имам психологически сетива, с които усещам и откривам всяка тайна и прозирам при първи допир скритата мръсотия в основата на всяка природа, обусловена може би от лоша кръв, но лустросана чрез възпитание. Когато наблюдавам правилно, такива хора, непоносими за моята свръхчувствителност, усещат също така вътрешно моето отвращение. От това те не стават по-благоуханни... Търпението не ми е присъщо в отношенията с други хора; моята хуманност не се изразява в съчувствието, както правят другите, а в изтрайването на това съчувствие... Моята хуманност е едно постоянно себепревъзмогване. Имам нужда обаче от самота за оздравяване, завръщане към самия себе си, за да вдъхвам свободен, лек и игрив въздух... Най-голяма опасност за мен е била винаги сганта, към която изпитвам отвращение.“ (М. Г.
към текста >>
Каквото е дадено за други като резултат от известни предпоставки, стои изолирано в мисловната му система и се усилва в тази изолираност до един интензитет, който придава на любимите му възгледи ха
рак
тера на натрапчиви представи.
Само така може да мисли Ницше, защото в неговата изолация му липсва всякаква представа доколко възгледите му са само нюанси на това, което иначе също властва и в духовния живот на деветнадесети век. Липсва му също и онова познание за взаимовръзките на идеите му с научните постижения на неговата епоха.
Каквото е дадено за други като резултат от известни предпоставки, стои изолирано в мисловната му система и се усилва в тази изолираност до един интензитет, който придава на любимите му възгледи характера на натрапчиви представи.
Цялото му биологическо схващане на моралните понятия носи този характер. Етичните понятия не са нищо друго освен прояви на физиологични процеси. „Какво е моралност? Един човек, един народ, претърпял физиологична промяна, усеща това във всеобщото чувство и я обяснява чрез езика на своите афекти, според степента на своето познание, без да забелязва, че седалището на промяната е във физиката. Все едно някой да изпитва глад и да го утолява с понятия и обичаи, с възхвала и порицание.“ (Съчинения, Том XII, стр.
към текста >>
Цялото му биологическо схващане на моралните понятия носи този ха
рак
тер.
Само така може да мисли Ницше, защото в неговата изолация му липсва всякаква представа доколко възгледите му са само нюанси на това, което иначе също властва и в духовния живот на деветнадесети век. Липсва му също и онова познание за взаимовръзките на идеите му с научните постижения на неговата епоха. Каквото е дадено за други като резултат от известни предпоставки, стои изолирано в мисловната му система и се усилва в тази изолираност до един интензитет, който придава на любимите му възгледи характера на натрапчиви представи.
Цялото му биологическо схващане на моралните понятия носи този характер.
Етичните понятия не са нищо друго освен прояви на физиологични процеси. „Какво е моралност? Един човек, един народ, претърпял физиологична промяна, усеща това във всеобщото чувство и я обяснява чрез езика на своите афекти, според степента на своето познание, без да забелязва, че седалището на промяната е във физиката. Все едно някой да изпитва глад и да го утолява с понятия и обичаи, с възхвала и порицание.“ (Съчинения, Том XII, стр. 35) Такива здраво установени понятия за естествената наука действат на Ницше като натрапчиви представи и той говори за тях не със спокойствието на познавач, който е в състояние да прецени важността на своите идеи, а със страстта на фанатика и мечтателя.
към текста >>
Така се обяснява честото повторение на същата представа, както и немотивираният ха
рак
тер, с който се явяват определени мисли.
Така се обяснява честото повторение на същата представа, както и немотивираният характер, с който се явяват определени мисли.
Тази пълна немотиви-раност можем да забележим в идеята му за „вечното възвръщане“ на всички неща и събития. Като комета, отново и отново връхлита тази идея в творбите му от времето между 1882 и 1888 г. Никъде тя не се явява във вътрешна връзка с това, което той иначе представя. За нейното основание нищо не е представено. Навсякъде обаче тя се явява като учение, предназначено да предизвика огромно разтърсване на цялата човешка култура.
към текста >>
Можем да се удивляваме на величавия му ха
рак
тер, на забележителното му мисловно изразяване и въпреки това да признаем, че в този ха
рак
тер, в този израз се намесват здравословни фактори.
Не гениалността на Фридрих Ницше трябва да се разглежда в заболяването му. Ницше е гений, макар и да е болен. Едно е да се обяснява гениалността като болестно състояние на духа, съвсем друго е да се разбере цялостната личност на един гениален човек във връзка със заболяването му. Можем да сме привърженици на Ницшевите идеи и въпреки това да сме на мнение, че начинът, по който той открива тези идеи, по който ги свързва една с друга, по който ги преценява и защитава, става разбираем само посредством психопатологични понятия.
Можем да се удивляваме на величавия му характер, на забележителното му мисловно изразяване и въпреки това да признаем, че в този характер, в този израз се намесват здравословни фактори.
Проблемът на Ницше поражда такъв огромен интерес, защото един гениален човек се бори години наред с болестни елементи, защото той съумява да изложи велики мисли само във връзката, която се обяснява чрез психопатологията. Не самият гений, само изразната форма на гения трябва да се обяснява по този път. Медицината може да добави важни неща за изясняване на духовния образ на Ницше. Също така ще се хвърли светлина и върху психопатологията на масите, ако първо се разбере духовното естество на Ницше. Ясно е, че не съдържанието на Ницшевото учение му печели толкова много привърженици, а неговото въздействие може би се дължи тъкмо на нездравия начин, по който той представя идеите си.
към текста >>
76.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Той променя периодично всички тонове, от поетичната дикция до най-висшите върхове на понятийна-та абст
рак
ция.
Личност като Ницше предлага за подобно наблюдение особена отправна точка. Едно болестно ядро в неговата личност му дава повод постоянно да се връща към физиологичната основа на своите представи.
Той променя периодично всички тонове, от поетичната дикция до най-висшите върхове на понятийна-та абстракция.
Силно набляга на това как мисловният му метод е свързан с неговите физически състояния. „През 1879 г. се отказах от професорското място в Базел, преживях лятото като сянка в Санкт Мориц, а следващата зима, най-бедната на слънце в моя живот, прекарах като сянка в Наумбург. Това беше моят минимум. На тридесет и шест години вече бях достигнал най-ниската точка на виталност.
към текста >>
Особено забележителни са приликите в психологическите ха
рак
тери на Леопарди и Ницше.
Особено забележителни са приликите в психологическите характери на Леопарди и Ницше.
При двамата се вижда същата чувствителност към времето и сезоните, мястото и околната среда. Леопарди усеща най-незначителните разлики в температурата и във въздушното налягане. Той може да работи само през лятото. Постоянно се мести, за да търси подходящи места, за да твори. Ницше говори за тези особености на своята природа по следния начин: „След дълга практика, сега, когато усещам климатичните и метеорологичните въздействия върху мен, сякаш съм много фин и надежден инструмент, при едно късо пътуване вече, от Торино до Милано, отчитайки промяната на степента на влажност на въздуха, аз си мисля с ужас за зловещия факт, че последните десет най-опасни години съм пропилявал живота си винаги на неправилни и забранени за мен места.
към текста >>
Ницше говори за тези особености на своята природа по следния начин: „След дълга п
рак
тика, сега, когато усещам климатичните и метеорологичните въздействия върху мен, сякаш съм много фин и надежден инструмент, при едно късо пътуване вече, от Торино до Милано, отчитайки промяната на степента на влажност на въздуха, аз си мисля с ужас за зловещия факт, че последните десет най-опасни години съм пропилявал живота си винаги на неправилни и забранени за мен места.
Особено забележителни са приликите в психологическите характери на Леопарди и Ницше. При двамата се вижда същата чувствителност към времето и сезоните, мястото и околната среда. Леопарди усеща най-незначителните разлики в температурата и във въздушното налягане. Той може да работи само през лятото. Постоянно се мести, за да търси подходящи места, за да твори.
Ницше говори за тези особености на своята природа по следния начин: „След дълга практика, сега, когато усещам климатичните и метеорологичните въздействия върху мен, сякаш съм много фин и надежден инструмент, при едно късо пътуване вече, от Торино до Милано, отчитайки промяната на степента на влажност на въздуха, аз си мисля с ужас за зловещия факт, че последните десет най-опасни години съм пропилявал живота си винаги на неправилни и забранени за мен места.
Наумбург, Шулпфорта, Тюринген, Лайпциг, Базел, Венеция - всички те нещастни места за моята физиология...“ С тази извънредна чувствителност е свързано при Леопарди, както и при Ницше, презрението към всички алтруистични чувства. И на двамата им струва доста душевни усилия да понасят хората. От думите на Ницше може да се види, че страхът от силни впечатления преди пътуване, изискващ прекалено много от неговата чувствителност, внушава недоверие към себеотрицателните импулси. Той казва: „Упреквам милозливите, че лесно губят свян, благоговение и деликатност пред разстоянията.“ Също и за Леопарди е ясно, че е рядкост да се открие поносим човек; той посреща мъката с ирония и горчивина, както Ницше прави това в своята максима: „Слабите и непрокоп-саните трябва да се унищожат: първото изречение на нашата човешка любов. И трябва да им се помогне за това.
към текста >>
Това е един добър съвет, който е от голяма п
рак
тическа полза за всекиго... Как може човек да се познае?
Без съмнение повишената чувствителност и импулсите го карат до известна степен да насочи наблюденията си върху своята личност. Здрави и хармонични натури като Гьоте намират в достигащото далеч себенаблюдение нещо съмнително. Напълно проти-воположна на Ницшевия начин на мислене е Гьотевата гледна точка: „Не трябва да тълкуваме в аскетичен смисъл израза „познай себе си.“ По никакъв начин това не е себепознанието на съвременните хипохондрици, хумористи и самоизмъчващи се, това означава просто: обърни внимание до известна степен на себе си, забележи се, за да осъзнаеш връзката си с другите и със света. За това не са нужни някакви психологични мъчения. Всеки способен човек знае и преживява какво трябва да значи това.
Това е един добър съвет, който е от голяма практическа полза за всекиго... Как може човек да се познае?
Никога чрез наблюдение, а чрез действие. Опитай да изпълниш дълга си и ще разбереш веднага какво ти е присъщо.“ Знаем, че също и Гьоте притежава фина чувствителност. Но същевременно има и необходимия баланс: способността, която е описал чудесно в един разговор с Екерман на 20 септември 1829 г. „Изключителното, което постигат отлични таланти, предпоставя една много нежна организация, за да са способни на особени усещания. Такава организация е в конфликт със света и е лесно ранима.
към текста >>
В сърцето си, в своите чувства той остава верен на християнските представи в п
рак
тическия живот.
Когато от 1876 г. започва битката си срещу идеалите, той вече има изграден свой собствен идеал. И когато в края на писателския си път написва безподобно гневния „Антихрист“, това отново не е нищо друго освен скритият в самия него християнски елемент, чрез който той е предизвикан. Той не трябва да води особена борба със себе си, за да се освободи от християнството. Но той бива освободен от разума, от едната страна на същността си.
В сърцето си, в своите чувства той остава верен на християнските представи в практическия живот.
Действа като страстен противник на едната страна на същността си. „Човек трябва да погледне гибелта отблизо, още по-добре да я изживее в себе си, трябва да стигне почти до същността и, за да разбере, че тук няма шега. Свободомислието на нашите господа учени и филолози за мен е шега. На тях им липсва страстта за тези неща, страданието за тях.“ Как Ницше чувства вътрешното си противоречие и колко безпомощен изглежда в опита си да обедини в съзнанието си различните сили на същността си, се изразява в заключението на едно стихотворение от лятото на 1888 г., от времето малко преди катастрофата.
към текста >>
Геният подчинява всички полударовити: така персите са пращали пратеници до гръцкия о
рак
ул.
Навсякъде в книгите му може да се открие какво огромно влияние оказват древните гърци върху него. Той не се уморява постоянно да подчертава величието на гръцката култура. През 1875 г. пише: „Гърците са единственият гениален народ в световната история. Като учещи те са това, разбират го много добре и знаят не просто да украсяват и кичат това, което са взаимствали, както правят римляните.
Геният подчинява всички полударовити: така персите са пращали пратеници до гръцкия оракул.
Как ярко се открояват римляните със своята суха сериозност от гениалните гърци! “ (Съчинения, Том X, стр. 352) И какви хубави думи е намерил през 1873 г. за сериозните гръцки философи: „Всеки народ се засрамва, когато се посочва едно тъй чудно идеализирано философско общество като това на старогръцките майстори Талес, Анакси-мандър, Хераклит, Парменид, Анаксагор, Емпедокъл, Демокрит и Сократ. Всички тези майстори са издялани от един камък.
към текста >>
за сериозните гръцки философи: „Всеки народ се засрамва, когато се посочва едно тъй чудно идеализирано философско общество като това на старогръцките майстори Талес, Анакси-мандър, Хе
рак
лит, Парменид, Анаксагор, Емпедокъл, Демокрит и Сократ.
Като учещи те са това, разбират го много добре и знаят не просто да украсяват и кичат това, което са взаимствали, както правят римляните. Геният подчинява всички полударовити: така персите са пращали пратеници до гръцкия оракул. Как ярко се открояват римляните със своята суха сериозност от гениалните гърци! “ (Съчинения, Том X, стр. 352) И какви хубави думи е намерил през 1873 г.
за сериозните гръцки философи: „Всеки народ се засрамва, когато се посочва едно тъй чудно идеализирано философско общество като това на старогръцките майстори Талес, Анакси-мандър, Хераклит, Парменид, Анаксагор, Емпедокъл, Демокрит и Сократ.
Всички тези майстори са издялани от един камък. Между тяхното мислене и техния характер властва силна необходимост... Така те изграждат това, което Шопенхауер в противоположност на учената република нарича гениална република. Един великан вика към другия през празните интервали на времето и необезпокоявани от пакостливи, шумни джуджета, които пълзят под тях, те продължават своите висши духовни разговори... Подобно на първото преживяване на философията на гръцка почва, санкцията на седемте мъдреци е една ясна и незабравима линия в картината на елинизма. Други народи имат светци, гърците имат мъдреци... Мнението на онези философи за живота и битието изразява много повече, отколкото едно съвременно мнение, защото те имат пред себе си живота в пълната му завършеност и защото при тях чувството на мислителя не се обърква, както при нас, в противоречието на желанието за свобода, красота, величие на живота и на страстта към истина, която пита: каква стойност изобщо има животът? “ (Съчинения, Том X, стр.
към текста >>
Между тяхното мислене и техния ха
рак
тер властва силна необходимост... Така те изграждат това, което Шопенхауер в противоположност на учената република нарича гениална република.
Как ярко се открояват римляните със своята суха сериозност от гениалните гърци! “ (Съчинения, Том X, стр. 352) И какви хубави думи е намерил през 1873 г. за сериозните гръцки философи: „Всеки народ се засрамва, когато се посочва едно тъй чудно идеализирано философско общество като това на старогръцките майстори Талес, Анакси-мандър, Хераклит, Парменид, Анаксагор, Емпедокъл, Демокрит и Сократ. Всички тези майстори са издялани от един камък.
Между тяхното мислене и техния характер властва силна необходимост... Така те изграждат това, което Шопенхауер в противоположност на учената република нарича гениална република.
Един великан вика към другия през празните интервали на времето и необезпокоявани от пакостливи, шумни джуджета, които пълзят под тях, те продължават своите висши духовни разговори... Подобно на първото преживяване на философията на гръцка почва, санкцията на седемте мъдреци е една ясна и незабравима линия в картината на елинизма. Други народи имат светци, гърците имат мъдреци... Мнението на онези философи за живота и битието изразява много повече, отколкото едно съвременно мнение, защото те имат пред себе си живота в пълната му завършеност и защото при тях чувството на мислителя не се обърква, както при нас, в противоречието на желанието за свобода, красота, величие на живота и на страстта към истина, която пита: каква стойност изобщо има животът? “ (Съчинения, Том X, стр. 7) За Ницше този гръцки мъдрец винаги е представлявал един идеал. Винаги се е стремял с едната страна на същността си да стане като него; с другата обаче той го е отричал.
към текста >>
77.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Иска да бъде „описван“, ха
рак
теризиран.
Много по-вълнуващи от новината за смъртта му са две новини, които преди малко повече от десет години достигнаха „ушите“, които бяха „израснали“ на тогавашните почитатели на Ницше. Едната касаеше един цикъл от лекции, който Георг Брандес83 изнесе за мирогледа на Ницше в университета в Копенхаген през 1888 г. Ницше усеща това признание като такова, което трябва да произлезе от „тези“, които „ще се родят след смъртта му“. Той се чувства откъснат от самотата си по начин, който съответства на духа му. Той не иска да бъде оценяван.
Иска да бъде „описван“, характеризиран.
И скоро след тази новина последва другата, че откъснатият му от самотата дух е постигнат от ужасяващата орис на душевно умопомрачение. И докато той вече не можеше да участва, съвременниците му имаха свободно време да очертават щрихите на неговия образ. Чрез наблюдението на личността му картината на времето можеше да се разкрива все по-ясно за тях, картината, от която духът му се издига като изображение на Бьоклин. Идейните светове в душата му можеха да се осветят от светлината, която духовните звезди от втората половина на деветнадесети век хвърляха върху тях. Тогава се разкри с пълна яснота в какво именно той е велик.
към текста >>
Той не пише като учен за Талес, Хе
рак
лит и Парменид, а беседва с тези фигури от античността като с личности, с които е свързан сърдечно.
Той се потапя със сърцето си напълно в гръцкото мислене и чувстване. Гръцките културтрегери не остават обекти на неговите изследвания. Те му стават лични приятели. През първия период от преподавателската си дейност в Базел той работи над книга за философите на трагичната епоха преди Сократ. Тя бива издадена по-смъртно.
Той не пише като учен за Талес, Хераклит и Парменид, а беседва с тези фигури от античността като с личности, с които е свързан сърдечно.
Страстта, която той изпитва към тях, го прави чужденец в западноевропейската култура, която, според усещането му, след Сократ поема по различни пътища от тези на античните времена. Сократ става враг на Ницше, защото той притъпява великото трагично основно усещане на своите предшественици. Назидателният дух на Сократ се стреми към разбиране на действителността и иска помирение с живота чрез добродетел. Нищо не може, в смисъла на Ницше, да унижи хората повече от търпеливото приемане на живота такъв, какъвто е. Животът не може да се помири със самия себе си.
към текста >>
Ницше ха
рак
теризира тези два пътя като дионисиево и аполоново настроение.
Това се изразява за Ницше в тяхната култура. „С песни и танци човек се изразява като член на една по-висша общност. Той се е отучил да върви и да говори и е на път да полети, танцувайки в ефира.“ Човек има два пътя, които го издигат над битието. Той може в блажена омая, като в опиянение да забрави битието и да се почувства, „с песни и танци“ едно с всички души. Или може да потърси удовлетворение в идеален образ на действителността, като в сън, който се носи леко над битието.
Ницше характеризира тези два пътя като дионисиево и аполоново настроение.
По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека. Нищо чудно, че с тези чувства Ницше се чувства сам в тази по-нова култура.
към текста >>
Мъртва и аб-ст
рак
тна остава за него гръцката култура, въпреки целия живот, който фантазията му се опитва да й вдъхне.
Той не иска в мислите си да бъде в съгласие с една личност, иска да живее в приятелство с нея. Тази воля го притегля също към Рихард Вагнер. Но какви са тези фигури на предсократовата гръцка култура, с които той иска да живее в приятелство? Това са само сенки от далечно минало. А Ницше се стреми към живот, към непосредственото приятелство на трагични хора.
Мъртва и аб-страктна остава за него гръцката култура, въпреки целия живот, който фантазията му се опитва да й вдъхне.
Гръцките духовни герои остават за него един копнеж. Едно осъществяване е за него Рихард Вагнер, в чиято личност, в чието изкуство, в чийто мироглед той вярва, че античният гръцки свят се пробужда отново. Ницше изживява най-щастливите си дни, когато от Базел отива да гостува на Вагнеровата съпружеска двойка в техния имот в Трибшен. Това, което филологът търси в душата си, да вдъхне гръцки въздух, той вярва, че ще го намери в действителност тук. Той може да открие едно лично отношение към свят, който досега е търсил в представата.
към текста >>
По-късно Ницше ха
рак
теризира необходимостта от своето привидно отричане от Вагнер.
И тогава той се отрича от Вагнер. Психологически правилно обаче може да тълкува отстъпничество му само този, който казва: Ницше не се е отрекъл от истинския Вагнер, защото никога не е бил негов последовател; той просто е осъзнал своето разочарование. Това, което е търсил във Вагнер, никога не го е открил в него. То няма нищо общо с Вагнер. То е трябвало да се освободи от действителността като един по-висш свят.
По-късно Ницше характеризира необходимостта от своето привидно отричане от Вагнер.
Той казва: „Това, което съм чул в младежките си години в музиката на Вагнер, няма абсолютно нищо общо с Вагнер; когато съм описвал дионисиевата музика, съм описвал това, което аз съм чул; инстинктивно е трябвало да преведа и преобразя всичко в новия дух, който нося в себе си. Доказателство за това, толкова силно, колкото едно доказателство може да бъде, е моята творба „Вагнер в Байройт“. На всички психологически решаващи места въпросът е само за самия мен. Може да се постави моето име или думата „Заратустра“ там, където в текста се среща думата Вагнер. Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реалността на Вагнер.
към текста >>
78.
Бележки
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
79. „В Дюринговия „Курс по философия“: Ойген Дюринг (1833-1921), философ и националикономист в Берлин, писател на свободна п
рак
тика; вж.
79. „В Дюринговия „Курс по философия“: Ойген Дюринг (1833-1921), философ и националикономист в Берлин, писател на свободна практика; вж.
Рудолф Щайнер, Загадките на философията, Събр. съч. 18. Курс по философия от Дюринг, Лайпциг, 1875. Вж. Рудолф Щайнер, Моят жизнен път, глава XVIII.
към текста >>
255: „За мен е несъмнено, че при п
рак
тическа нужда той би могъл, предвид неговото високо дарование, да се изяви успешно и в други области.
85. „Фридрих Ницше може всичко, което иска.“: вж. писмото на Ричъл до съветника по възпитанието Вилхелм Вишер в Базел от 11 януари 1869; Ц. П. Янц, Фридрих Ницше, биография, том 1, Мюнхен, 1978, стр.
255: „За мен е несъмнено, че при практическа нужда той би могъл, предвид неговото високо дарование, да се изяви успешно и в други области.
Той ще може да прави всичко, което поиска.“
към текста >>
79.
ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Аз исках да изложа ха
рак
тера на средновековната мистика, за да обърна вниманието върху факта, как тя се развива като самостоятелна мистика откъснато от майчината почва, стария начин на мислене, но не може да се задържи, защото вече и липсва душевната импулсивност, която в минали времена и даваше самото изследване.
Аз исках да изложа характера на средновековната мистика, за да обърна вниманието върху факта, как тя се развива като самостоятелна мистика откъснато от майчината почва, стария начин на мислене, но не може да се задържи, защото вече и липсва душевната импулсивност, която в минали времена и даваше самото изследване.
към текста >>
80.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Това, което ни се разкрива, то трябва да бъде обхванато в ха
рак
терния за нас език.
Независимият от нас свят живее за нас благодарение на това, че се разкрива на нашия дух.
Това, което ни се разкрива, то трябва да бъде обхванато в характерния за нас език.
Една книга, която би ни се предложила написано на един чужд за нас език, би била без значение за нас. Също така светът би бил без значение за нас, ако той не би ни говорил на наш език. Същият език, който прониква в нас от нещата, ние го чуваме отвътре от самите нас. Но тогава и ние самите сме тези, които говорят. Касае се само за това, да се вслушаме добре в преобразуването, което настъпва, когато затваряме нашето възприятие за външните неща и слушаме само това, което звучи тогава още само от самите нас.
към текста >>
Не всяко човешко действие носи ха
рак
тера на свободата.
Не всяко човешко действие носи характера на свободата.
Само онова действие е свободно, което във всяка негова част е разгорено от себенаблюдението. И понеже самонаблюдението издига индивидуалния Аз до всеобщия Аз, то свободното действие е нещо, което произтича от всемирния Аз. Старият спорен въпрос, дали волята на човека е свободна или не, или е подчинена на една всеобща закономерност, на една неотменима необходимост, е един неправилно поставен въпрос. Несвободно е действието, което човек извършва като индивид; свободно е онова действие, което той извършва след своето духовно новораждане. Следователно човекът не е, въобще, свободен или несвободен.
към текста >>
Индивидуалното развитие на човека нагоре се състои в едно преобразуване на несвободната воля в една такава воля с ха
рак
тера на свободата.
Старият спорен въпрос, дали волята на човека е свободна или не, или е подчинена на една всеобща закономерност, на една неотменима необходимост, е един неправилно поставен въпрос. Несвободно е действието, което човек извършва като индивид; свободно е онова действие, което той извършва след своето духовно новораждане. Следователно човекът не е, въобще, свободен или несвободен. Той е както едното така и другото. Той е несвободен преди своето новораждане; и може да стане свободен чрез това новораждане.
Индивидуалното развитие на човека нагоре се състои в едно преобразуване на несвободната воля в една такава воля с характера на свободата.
Човекът, който е проникнал закономерността на своето действане като своя собствена закономерност, той е победил принудата на тази закономерност и с това е победил несвободата. Свободата не е предварително един факт на човешкото съществуване, а една цел.
към текста >>
За такъв човек виждащ едностранно логичното този, който се потопява в своята вътрешност, ще изглежда като една странстваща схема от понятия, като един приз
рак
в сравнение с онзи, който пребивава в своята природна индивидуалност.
Който би искал да счита духа само като логически ум, той може да почувства, че кръвта замръзва при мисълта, че нещата трябва да изпитат своето новораждане в духа. Той ще сравни свежото, живо цвете, в пълнотата на неговите багри във външния свят, със схематичната мисъл за цветето. Той ще се чувства особено неудобно при представата, че човекът, който черпи своите мотиви за действие от самотата на своето себесъзнание, трябва да бъде свободен отколкото първоначалната, наивна личност, която действа от своите непосредствени импулси, от пълнотата на своята природа.
За такъв човек виждащ едностранно логичното този, който се потопява в своята вътрешност, ще изглежда като една странстваща схема от понятия, като един призрак в сравнение с онзи, който пребивава в своята природна индивидуалност.
към текста >>
Ето защо, когато се касае за духовно съдържание, те остават "сухите", "абст
рак
тни хора на ума".
Подобни възражения против новораждането на нещата в духа могат да се чуят предимно от онези, които на истина са надарени със здрави органи за сетивно възприятие и с пълножизнени инстинкти и страсти, но чиято наблюдателна способност по отношение на обектите с чисто духовно съдържание отказва да работи. Щом се наложи да възприемат нещо чисто духовно, на тях им липсва виждането; на тях им се струва, че имат работа само с обвивки на понятия, ако не даже и с празни думи.
Ето защо, когато се касае за духовно съдържание, те остават "сухите", "абстрактни хора на ума".
Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание. Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето. Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание? Новороденият в духа живот не е по-беден, а по-пълен, по-богат*/*Само онези личности се страхуват от едно обедняване на душевния живот чрез възлизането към духа, които познават духа само под формата на сбор от отвлечени понятия, извлечени от възприятията на сетивата. Който се издига чрез духовно съзерцание до един живот, превъзхождащ по съдържание и конкретност сетивния, той не може да храни такъв страх.
към текста >>
81.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Майстер Екхарт ха
рак
теризира много сполучливо това унищожение като отставане.
Обаче това отношение на човешката душа към първичното същество не трябва да се схваща така, като че душата в нейната индивидуална същност се счита за едно и също нещо с първичното същество. Душата, която е вплетена в сетивния свят и с това в ограничението, няма още като такава съдържанието на първичното същество в себе си. Тя трябва тепърва да го развие в себе си. Тя трябва да унищожи себе си като отделно същество.
Майстер Екхарт характеризира много сполучливо това унищожение като отставане.
"Когато идвам до основата на божественото, никой не ме пита, откъде идвам и къде съм бил, никой не забелязва и не съжалява за моето отсъствие, защото тук има едно /отставане, анихилация/. Ясно говори върху това отношение и изречението: "Вземам един леген с вода и слагам в него едно огледало и го поставям под колелото на слънцето. Слънцето хвърля от своя светъл блясък в огледалото и въпреки това то не угасва. Отражението на огледалото в слънцето е слънце в слънцето, и все пак огледалото си остава това, което си е. Така е и с Бога.
към текста >>
82.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Говоренето за Бога, който гледа себе си във вътрешността на човека, приема един друг ха
рак
тер у този, който е познал подобно нещо.
Човекът трябва само да повтори този процес духом. Духовното повторение е началото на едно ново действително развитие, но което е една духовна действителност. Тогава човекът не само познава това, което природата е произвела; той продължава природата; той превръща своето познание в живо действие. Той ражда в себе си духа; и от там този дух върви напред от степен на степен на развитие, както природата напредва. Духът започва един природен процес на по-висша степен.
Говоренето за Бога, който гледа себе си във вътрешността на човека, приема един друг характер у този, който е познал подобно нещо.
Той отдава малко значение на това, че едно вече добито познание го е довело до дълбините на Мировото същество; но в замяна на това неговото духовно устройство добива един нов отпечатък. То се развива в направлението, което се определя от Мировото същество, по-нататък. Такъв човек не само гледа света различно от онзи, който го схваща с ума; той живее различно живота. Той не говори за смисъла, който животът има вече чрез силите и законите на света; но той дава първо на този живот един нов смисъл. Както рибата не съдържа в себе си това, което на една по-късна степен на развитието се явява като млекопитаещо, така и човекът на ума няма още в себе си това, което ще се роди от него като по-висш човек.
към текста >>
83.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
396/ ха
рак
теризира това направление на мисленето понятие на познанието по следния начин: "Нашият дух, който в земния живот е свързан с тялото, е обърнат предимно към заобикалящия го телесен свят, но е ориентиран към духовното намиращо се в този свят; съществата, създанията на природата, формите на нещата, са елементи на съществуването сродни нему и му предлагат възможности да се издигне до свръхсетивното.
Когато възприемаме един цвят или един камък, за да познаем същността на цвета или на камъка, ние не можем да станем цвят или камък. Също така цветът и камъкът ни най-малко не могат да се превърнат в част на нашето същество! Поставя се обаче въпросът, дали понятието добито чрез едно такова познание, насочено към вътрешността на нещата, е изчерпателно? Във всеки случай за схоластиката всяко човешко познание съвпада по същество с това познание. Друг един отличен познавател на схоластиката /Отто Вилман, в своята История на Идеализма, т.21 изд.2., стр.
396/ характеризира това направление на мисленето понятие на познанието по следния начин: "Нашият дух, който в земния живот е свързан с тялото, е обърнат предимно към заобикалящия го телесен свят, но е ориентиран към духовното намиращо се в този свят; съществата, създанията на природата, формите на нещата, са елементи на съществуването сродни нему и му предлагат възможности да се издигне до свръхсетивното.
Следователно полето на нашето познание е областта на опитността, но ние трябва да се научим да разбираме това, което то предлага, докато проникнем до неговия смисъл и неговата мисъл и с това си разтворим света на мислите."
към текста >>
У схоластиците от следващите столетия този ха
рак
тер на едно вътрешно изживяване се изгубва на пълно; старото съдържание на учението се претълкува като съдържание на едно външно, свръхестествено откровение.
Но в течение на развитието схоластиката изгуби всички идеи, които още показваха, по какъв начин човекът е създал по естествен път понятията за Бога. През първите столетия от развитието на християнството, по времето на църковните отци, ние виждаме как част по част съдържанието на учението на богословието се ражда чрез приемане на вътрешните изживявания. У Йоханес Скотус Еригена, който през 9-ия век стоеше на върха на християнското богословско образование, ние намираме това съдържание на учението още изцяло като едно вътрешно изживяване, така го третира той.
У схоластиците от следващите столетия този характер на едно вътрешно изживяване се изгубва на пълно; старото съдържание на учението се претълкува като съдържание на едно външно, свръхестествено откровение.
към текста >>
84.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Въпреки това за мене е много ясно, че в научните трудове и т
рак
тати по естествена наука от наше време има някои "факти", които за бъдещите векове съвсем не ще изглеждат факти, както и за нас не са факти някои неща, които Агрипа и Парацелзий твърдят.
Нима смятаме, че следващите векове не ще хвърлят в стаята за непотребни вещи някои неща от това, което днес смятаме за несъмнени факти, окачествявайки ги като "сляпо" суеверие? Във всеки случай аз съм убеден, че в познаването на фактите от страна на човека има действителен напредък. Когато бе открит "фактът", че Земята е кръгла, всички предишни предположения бяха изхвърлени в областта на "суеверието". Така е с някои истини на астрономията, на биологията и пр. Учението за естествения произход в сравнение със съществуващите по-рано "хипотези на сътворението" е един напредък както и познанието, че Земята е кръгла по отношение на всички предишни предположения за нейната форма.
Въпреки това за мене е много ясно, че в научните трудове и трактати по естествена наука от наше време има някои "факти", които за бъдещите векове съвсем не ще изглеждат факти, както и за нас не са факти някои неща, които Агрипа и Парацелзий твърдят.
Важно не е това, какво те са считали за "факти", а това, в какъв дух се тълкували те тези факти.
към текста >>
Парацелзий ха
рак
теризира самия себе си, като записва пред своя портрет: "Слуга на друг не бива да бъде никой, който може да остане сам за себе си." Цялото негово становище към познанието се съдържа в тези думи.
Парацелзий характеризира самия себе си, като записва пред своя портрет: "Слуга на друг не бива да бъде никой, който може да остане сам за себе си." Цялото негово становище към познанието се съдържа в тези думи.
Той навсякъде иска да стигне до основите на природознанието, за да се издигне чрез собствената сила до най-висшите области на познанието. Като лекар той не иска, както неговите съвременници, да приеме просто това, което са твърдели считаните за авторитети древни изследователи, като Гален, или Авицена; Той иска сам да чете направо в книгата на природата. "Лекарят трябва да мине през изпита на природата, която е светът; и цялото нейно начало. И това, което природата го учи, него трябва да вложи той в своята мъдрост, но да не търси нищо в своята мъдрост, а само в светлината на природата." Той от нищо не се плаши, за да познае действията на природата във всички направления. За тази цел прави пътешествия в Швеция, Унгария, Испания, Португалия и на Изток.
към текста >>
Естествената наука вижда само един природен процес там, където още Лине през 18-ия век виждаше един духовен процес и го беше оха
рак
теризирал със следните думи: "Съществуват толкова видове живи същества, колкото различни форми са били създадени от самото начало." Следователно, докато у Лине духът трябва да бъде пренесен още в пространствения свят и да му се възложи задача да създаде духовно формите на живота, "да ги сътвори", естествената наука на 19-ия век можа да отдаде на природата това, което е на природата, а на духа това, което е на духа.
Той е бил "груба плът" както животното, плът, която "може да бъде свързана и хваната, както дървото и камъкът". Следователно в естественонаучен смисъл и душата е едно придобито качество /свойство/ на "грубата плът". Това, което естественикът на 19-ия век има предвид, когато говори за наследените части от животинския свят, това има предвид Парацелзий, когато употребява думата "плът произхождаща от Адама". Естествено чрез такова разглеждане на нещата съвсем не трябва да се заличава разликата между един естественик от 16-ия век и един такъв от 19-ия век. Едва този последен век беше в състояние да вижда в пълен научен смисъл явленията на живите същества в такава връзка, че тяхното естествено родство и фактически произход изпъкват пред погледа чак до човека.
Естествената наука вижда само един природен процес там, където още Лине през 18-ия век виждаше един духовен процес и го беше охарактеризирал със следните думи: "Съществуват толкова видове живи същества, колкото различни форми са били създадени от самото начало." Следователно, докато у Лине духът трябва да бъде пренесен още в пространствения свят и да му се възложи задача да създаде духовно формите на живота, "да ги сътвори", естествената наука на 19-ия век можа да отдаде на природата това, което е на природата, а на духа това, което е на духа.
На самата природа се предоставя да обясни своите творения; а духът може да се вглъби в себе се там, където той единствено може да бъде намерен, във вътрешността на човека.
към текста >>
85.
ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Това е най-съществената ха
рак
теристика на нашата епоха." С тази констатация Рудолф Щайнер запознава своите слушатели през 1918 година и едва ли някой се е усъмнил тогава в истинността на тази диагноза, защото западната култура току-що бе записала още една дата в своята история тази на Първата световна война, с която това толкова многообещаващо, младо столетие вече бе загубило своята невинност.
„Човекът днес не е в състояние да овладее своите мисли по истински човешки начин.
Това е най-съществената характеристика на нашата епоха." С тази констатация Рудолф Щайнер запознава своите слушатели през 1918 година и едва ли някой се е усъмнил тогава в истинността на тази диагноза, защото западната култура току-що бе записала още една дата в своята история тази на Първата световна война, с която това толкова многообещаващо, младо столетие вече бе загубило своята невинност.
Белезите на често цитираната вяра в прогреса на човечеството избледняваха все повече; въпросът за смисъла на живота се свеждаше само до анемични стратегии за едно голо просъществуване.
към текста >>
Несъмнено, вярата в прогреса, аналитичното, понятийно-абст
рак
тно мислене и породените от него технически завоевания отредиха на част от човечеството високо ниво на съвременна цивилизованост, макар че някои неща, които на пръв поглед сякаш повишават качеството на живота, доста често довеждат до стандартизиране на човешките потребности и форми на съществуване.
Стрелките, обозначаващи пътя към модерното развитие бяха отдавна поставени още когато науките бяха решили окончателно да осъществят закъснялото си отделяне от метафизиката. Яростно дискутираният в миналото проблем за превъзходството на Духа над материята от една страна и на материята над Духа от другата, остави само незадоволителния, съвсем еднозначен белег: На безрезервна вяра в науката и техниката и на резервирано неверие спрямо всичко, чието съществуване не би могло да се докаже чрез методите и инструментариума на природните науки.
Несъмнено, вярата в прогреса, аналитичното, понятийно-абстрактно мислене и породените от него технически завоевания отредиха на част от човечеството високо ниво на съвременна цивилизованост, макар че някои неща, които на пръв поглед сякаш повишават качеството на живота, доста често довеждат до стандартизиране на човешките потребности и форми на съществуване.
С навлизането в модерната епоха трябваше да се примирим с нещо, чиито последици не могат да се подминат със затворени очи: загубването на Небето, на ведростта на Бога; загубване на изживяването за противоположността между Дух и материя.
към текста >>
Като малък пример за това може да бъде посочен Хе
рак
лит.
Като малък пример за това може да бъде посочен Хераклит.
„Най- лесно е Хераклит да бъде грешно разбран. Той възприемаше войната като баща на нещата. Но тя за него е баща именно „на нещата", а не на Вечното... Тъкмо понеже в същността на всички неща стои войната, духът на мъдреца е призван да се разпростре като огън над тях, за да ги приведе в спокойна хармония".
към текста >>
„Най- лесно е Хе
рак
лит да бъде грешно разбран.
Като малък пример за това може да бъде посочен Хераклит.
„Най- лесно е Хераклит да бъде грешно разбран.
Той възприемаше войната като баща на нещата. Но тя за него е баща именно „на нещата", а не на Вечното... Тъкмо понеже в същността на всички неща стои войната, духът на мъдреца е призван да се разпростре като огън над тях, за да ги приведе в спокойна хармония".
към текста >>
86.
УВОД КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Още със самото заглавие трябваше да бъде загатнат особеният ха
рак
тер на книгата.
Авторът озаглави този труд „Християнството като мистичен факт", след като преди осем години той обобщи в него съдържанието на лекциите, които изнесе през 1902 година.
Още със самото заглавие трябваше да бъде загатнат особеният характер на книгата.
Тук се предприема не просто опит за историческо представяне на мистичния характер на християнството, а се описва самото възникване на християнството от мистичния възглед. В основата на всичко залегна мисълта", че в хода на това възникване действуваха духовни факти, които можеха да бъдат виждани само от мистична гледна точка. Самото съдържание на книгата вече може да потвърди, че нейният автор нарича „мистичен" не онзи възглед, който се придържа по-скоро към неопределени чувствени познания и пренебрегва „строгата научна последователност". Вярно е, че днес много хора разбират „мистиката" само по този начин и я разглеждат като област на човешкия душевен живот, която няма нищо общо с „истинската наука". В смисъла на предлаганата книга думата „мистика" се употребява за обозначаването та един духовен факт, който в своята същност може да бъде разбран само тогава, когато разбирането и познанието са получени от изворите на самия духовен живот.
към текста >>
Тук се предприема не просто опит за историческо представяне на мистичния ха
рак
тер на християнството, а се описва самото възникване на християнството от мистичния възглед.
Авторът озаглави този труд „Християнството като мистичен факт", след като преди осем години той обобщи в него съдържанието на лекциите, които изнесе през 1902 година. Още със самото заглавие трябваше да бъде загатнат особеният характер на книгата.
Тук се предприема не просто опит за историческо представяне на мистичния характер на християнството, а се описва самото възникване на християнството от мистичния възглед.
В основата на всичко залегна мисълта", че в хода на това възникване действуваха духовни факти, които можеха да бъдат виждани само от мистична гледна точка. Самото съдържание на книгата вече може да потвърди, че нейният автор нарича „мистичен" не онзи възглед, който се придържа по-скоро към неопределени чувствени познания и пренебрегва „строгата научна последователност". Вярно е, че днес много хора разбират „мистиката" само по този начин и я разглеждат като област на човешкия душевен живот, която няма нищо общо с „истинската наука". В смисъла на предлаганата книга думата „мистика" се употребява за обозначаването та един духовен факт, който в своята същност може да бъде разбран само тогава, когато разбирането и познанието са получени от изворите на самия духовен живот. Ако човек отхвърля даден начин на познание, който черпи от такива източници, той няма да е в състоя ние да изгради каквото и да е становище относно съдържанието на тази книга.
към текста >>
Авторът би желал да изрази и своето дълбоко задоволство, че подобна т
рак
товка на Християнството срещна одобрение от страна на една личност, която със забележителните си трудове върху духовния живот на човечеството обогати в най-дълбок смисъл съвременната култура.
Авторът би желал да изрази и своето дълбоко задоволство, че подобна трактовка на Християнството срещна одобрение от страна на една личност, която със забележителните си трудове върху духовния живот на човечеството обогати в най-дълбок смисъл съвременната култура.
към текста >>
87.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Когато проследяваме как са били задоволявани такива потребности, ние навлизаме в м
рак
а на пълни със загадъчност култове.
Как са задоволявали своите духовни потребности онези хора от древните култури, които са търсели един по-дълбок религиозен и познавателен живот от този, който народните религии можеха да им предложат? Едно тайнствено було покрива пътя, по който те са постигали това.
Когато проследяваме как са били задоволявани такива потребности, ние навлизаме в мрака на пълни със загадъчност култове.
Всяка личност, която намира едно подобно задоволяване, се изтръгва за известно време от нашето наблюдение.
към текста >>
За нашия поглед нейният произход се губи в м
рак
а на историята.
Наред с народната религия съществуваше тази тайна религия на избраните.
За нашия поглед нейният произход се губи в мрака на историята.
И все пак ние я намираме у древните народи навсякъде, където можем да проникнем с нашия поглед. Ние чуваме как мъдреците на тези народи говорят с най-дълбоко страхопочитание за Мистериите.
към текста >>
Тогава човек сам чувствува как всяка твърда материя, всичко сетивно се превръща в течност, той губи всякаква почва под к
рак
ата си.
Така описват посветените това, което е ставало с тях в Мистериите. Менип разказва, че е отишъл във Вавилон, за да бъде там отведен в Ада и отново върнат от последователите на Зороастър. Той разказва, че в своите странствувания преплувал през голямата вода, че преминал през огън и лед. Мистите разказват, че са били изплашвани от един огнен меч и че при това е „текло кръв". Такива думи могат да бъдат разбрани, когато човек познава трудните места от низшето към висшето познание.
Тогава човек сам чувствува как всяка твърда материя, всичко сетивно се превръща в течност, той губи всякаква почва под краката си.
към текста >>
Защото както Хе
рак
лит казва: Човек не може да плува два пъти в същата вода и не може да обхване два пъти едно смъртно същество в едно и също състояние; това същество се разрушава и отново се съединява чрез трепета и бързината на движението, то се ражда и умира, приближава се и отново се отдалечава.
Защото всъщност ние нямаме никакво участие в това Битие, но всяка смъртна природа, намирайки по средата между раждането и смъртта, е само една слаба и несигурна илюзия на самата себе си; и ако се опита ме да я разберем, да я обхванем с ума, случва се както с водата, която подлагаме на силно налягане, която само чрез налягането и свиването се сгъстява, втвърдява се и това, което улавяме от нея, умира. Именно когато умът иска да обхване в една много ясна представа всяко същество, подчинено на случайността и на промяната, той се заблуждава или относно раждането и произхода на това същество, или относно неговата смърт и не може да обхване нищо трайно и действително.
Защото както Хераклит казва: Човек не може да плува два пъти в същата вода и не може да обхване два пъти едно смъртно същество в едно и също състояние; това същество се разрушава и отново се съединява чрез трепета и бързината на движението, то се ражда и умира, приближава се и отново се отдалечава.
Ето защо това, което се развива, не може никога да достигне до истинското битие, защото раждането никога не престава и няма почивка, а още при семето започва промяната, като образува зародиша, после детето, младежа, мъжа, възрастния, стареца, като постоянно унищожава първите раждания и възрасти чрез следващите степени. Затова смешно е, когато се страхуваме от една смърт, понеже сме умирали и умираме по толкова разнообразни начини. Защото не само, както казва Хераклит, смъртта на огъня е раждане на въздуха, и смъртта на въздуха е раждане на водата; ние можем да видим това още по-ясно у човека: Възмъжалият човек умира, когато става старец, младежът когато възмъжава, юношата когато става младеж, детето когато става юноша. Вчерашното умира в днешното, днешното умира в утрешното; нищо не остава и не е единно. Защото ако оставахме същите, как бихме могли да намерим сега удоволствие в други неща, отколкото по-рано, да обичаме и мразим най-противоположни неща, да се удивляваме и хулим, да говорим друго, да се отдаваме на други страсти, ако не приемахме също и други форми, други образи и други сетива?
към текста >>
Защото не само, както казва Хе
рак
лит, смъртта на огъня е раждане на въздуха, и смъртта на въздуха е раждане на водата; ние можем да видим това още по-ясно у човека: Възмъжалият човек умира, когато става старец, младежът когато възмъжава, юношата когато става младеж, детето когато става юноша.
Защото всъщност ние нямаме никакво участие в това Битие, но всяка смъртна природа, намирайки по средата между раждането и смъртта, е само една слаба и несигурна илюзия на самата себе си; и ако се опита ме да я разберем, да я обхванем с ума, случва се както с водата, която подлагаме на силно налягане, която само чрез налягането и свиването се сгъстява, втвърдява се и това, което улавяме от нея, умира. Именно когато умът иска да обхване в една много ясна представа всяко същество, подчинено на случайността и на промяната, той се заблуждава или относно раждането и произхода на това същество, или относно неговата смърт и не може да обхване нищо трайно и действително. Защото както Хераклит казва: Човек не може да плува два пъти в същата вода и не може да обхване два пъти едно смъртно същество в едно и също състояние; това същество се разрушава и отново се съединява чрез трепета и бързината на движението, то се ражда и умира, приближава се и отново се отдалечава. Ето защо това, което се развива, не може никога да достигне до истинското битие, защото раждането никога не престава и няма почивка, а още при семето започва промяната, като образува зародиша, после детето, младежа, мъжа, възрастния, стареца, като постоянно унищожава първите раждания и възрасти чрез следващите степени. Затова смешно е, когато се страхуваме от една смърт, понеже сме умирали и умираме по толкова разнообразни начини.
Защото не само, както казва Хераклит, смъртта на огъня е раждане на въздуха, и смъртта на въздуха е раждане на водата; ние можем да видим това още по-ясно у човека: Възмъжалият човек умира, когато става старец, младежът когато възмъжава, юношата когато става младеж, детето когато става юноша.
Вчерашното умира в днешното, днешното умира в утрешното; нищо не остава и не е единно. Защото ако оставахме същите, как бихме могли да намерим сега удоволствие в други неща, отколкото по-рано, да обичаме и мразим най-противоположни неща, да се удивляваме и хулим, да говорим друго, да се отдаваме на други страсти, ако не приемахме също и други форми, други образи и други сетива? Защото без изменение не можем да преминем в друго състояние и този, който се променя, не е вече същият. Сетивното възприятие само ни измамва, защото не познаваме истинското Битие, и ни кара да считаме за действително това, което е само илюзия.
към текста >>
(Плутарх: „За упадъка на о
рак
улите", Цицерон „За естеството на Боговете".)
Плутарх съобщава, че в Мистериите „могат да се намерят най-великите разкрития и тълкувания за природата на демоните". А от Цицерон узнаваме, че в Мистериите, „когато сме наясно с техните тайни, разбираме по-скоро естеството на нещата, отколкото това на Боговете".
(Плутарх: „За упадъка на оракулите", Цицерон „За естеството на Боговете".)
към текста >>
От б
рак
а на душата с природата се ражда Бог.
И сега човек поглежда в себе си. Божественото действува в неговото душа като скрита творческа сила, като сила, лишена още от съществувание. В тази душа има едно място, в което омагьосаният Бог може да оживее, да възкръсне. Душата е майката, която е приела Бога от природата. Ако душата се остави да бъде оплодена от природата, тя ще роди нещо Божествено.
От брака на душата с природата се ражда Бог.
Това не е вече „скритият Бог", това е проявеният Бог. Той има живот, живот достъпен за възприятието, който се движи, ходи между хората. Той е освободеният Бог, потомък на омагьосания Бог. Разбира се, това не е великият Бог, който е бил, който е, и ще бъде, но в известен смисъл може да бъде взет и за негово откровение. Бог-Отец остава тих в скрития свят, за човека се ражда Синът в неговата собствена душа.
към текста >>
88.
ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
За отношението на Хе
рак
лит от Ефес (535 475) към Мистериите ни говори без заобикалки едно изказване, което гласи, че неговите мисли „са един непроходим път" и че който се приближава до тях без посвещение, намира само тъмнота и м
рак
; но че напротив, за онзи, който е въведен в тях от един мист, „те са по-ясни от Слънцето".
За отношението на Хераклит от Ефес (535 475) към Мистериите ни говори без заобикалки едно изказване, което гласи, че неговите мисли „са един непроходим път" и че който се приближава до тях без посвещение, намира само тъмнота и мрак; но че напротив, за онзи, който е въведен в тях от един мист, „те са по-ясни от Слънцето".
И когато се казва за неговата книга, че той я полага в храма на Артемида, това не означава нищо друго, освен че тя може да бъде разбрана само от посветените. (Едм. Пфлайдерер е установил историческите факти, които говорят за отношението на Хераклит към Мистериите. Вижте неговата книга: „Философията на Хераклит в светлината на идеята за Мистериите", Берлин 1886 г.) Поради това Хераклит е бил наречен „тъмният"; защото само ключът на Мистериите можел да хвърли светлина върху неговите възгледи.
към текста >>
Пфлайдерер е установил историческите факти, които говорят за отношението на Хе
рак
лит към Мистериите.
За отношението на Хераклит от Ефес (535 475) към Мистериите ни говори без заобикалки едно изказване, което гласи, че неговите мисли „са един непроходим път" и че който се приближава до тях без посвещение, намира само тъмнота и мрак; но че напротив, за онзи, който е въведен в тях от един мист, „те са по-ясни от Слънцето". И когато се казва за неговата книга, че той я полага в храма на Артемида, това не означава нищо друго, освен че тя може да бъде разбрана само от посветените. (Едм.
Пфлайдерер е установил историческите факти, които говорят за отношението на Хераклит към Мистериите.
Вижте неговата книга: „Философията на Хераклит в светлината на идеята за Мистериите", Берлин 1886 г.) Поради това Хераклит е бил наречен „тъмният"; защото само ключът на Мистериите можел да хвърли светлина върху неговите възгледи.
към текста >>
Вижте неговата книга: „Философията на Хе
рак
лит в светлината на идеята за Мистериите", Берлин 1886 г.) Поради това Хе
рак
лит е бил наречен „тъмният"; защото само ключът на Мистериите можел да хвърли светлина върху неговите възгледи.
За отношението на Хераклит от Ефес (535 475) към Мистериите ни говори без заобикалки едно изказване, което гласи, че неговите мисли „са един непроходим път" и че който се приближава до тях без посвещение, намира само тъмнота и мрак; но че напротив, за онзи, който е въведен в тях от един мист, „те са по-ясни от Слънцето". И когато се казва за неговата книга, че той я полага в храма на Артемида, това не означава нищо друго, освен че тя може да бъде разбрана само от посветените. (Едм. Пфлайдерер е установил историческите факти, които говорят за отношението на Хераклит към Мистериите.
Вижте неговата книга: „Философията на Хераклит в светлината на идеята за Мистериите", Берлин 1886 г.) Поради това Хераклит е бил наречен „тъмният"; защото само ключът на Мистериите можел да хвърли светлина върху неговите възгледи.
към текста >>
Хе
рак
лит застава пред нас като една личност, която се отнася с голяма сериозност към живота.
Хераклит застава пред нас като една личност, която се отнася с голяма сериозност към живота.
Това се вижда ясно от неговите черти, ако умеем да вникнем в тях. Той носеше в себе си такава интимност на познанието, за която знаеше, че всички думи могат само да загатнат за нея, но не и да я изразят. От подобно настроение израства неговото знаменито изречение: „Всичко тече", което Плутарх ни пояснява с думите: „Човек не може да се потопи два пъти в една и съща река, защото е едно смъртно същество. Но той рязко и бързо се разпръсва в света и отново се събира, и това не отново и по-късно, а непрекъснато."
към текста >>
Ние не можем да дадем такава ха
рак
теристика, ако не мерим преходното с вечното.
Човек, който мисли подобни неща, е проникнал със своя поглед естеството на преходните неща. Защото той чувствува нуждата да опише същността на преходното със силни думи.
Ние не можем да дадем такава характеристика, ако не мерим преходното с вечното.
И не можем да разпрострем тази характеристика върху човека, ако не сме прозрели неговата вътрешна същност. Хераклит разпростира тази характеристика и върху човека: „Едно и също е живот и смърт, будност и сън, младост и старост, едното превръщайки се в другото, другото отново в първото." В това изречение е изразено едно цялостно познание за илюзорното естество на низшата личност. Относно това, той се изказва още по-силно:
към текста >>
И не можем да разпрострем тази ха
рак
теристика върху човека, ако не сме прозрели неговата вътрешна същност.
Човек, който мисли подобни неща, е проникнал със своя поглед естеството на преходните неща. Защото той чувствува нуждата да опише същността на преходното със силни думи. Ние не можем да дадем такава характеристика, ако не мерим преходното с вечното.
И не можем да разпрострем тази характеристика върху човека, ако не сме прозрели неговата вътрешна същност.
Хераклит разпростира тази характеристика и върху човека: „Едно и също е живот и смърт, будност и сън, младост и старост, едното превръщайки се в другото, другото отново в първото." В това изречение е изразено едно цялостно познание за илюзорното естество на низшата личност. Относно това, той се изказва още по-силно:
към текста >>
Хе
рак
лит разпростира тази ха
рак
теристика и върху човека: „Едно и също е живот и смърт, будност и сън, младост и старост, едното превръщайки се в другото, другото отново в първото." В това изречение е изразено едно цялостно познание за илюзорното естество на низшата личност.
Човек, който мисли подобни неща, е проникнал със своя поглед естеството на преходните неща. Защото той чувствува нуждата да опише същността на преходното със силни думи. Ние не можем да дадем такава характеристика, ако не мерим преходното с вечното. И не можем да разпрострем тази характеристика върху човека, ако не сме прозрели неговата вътрешна същност.
Хераклит разпростира тази характеристика и върху човека: „Едно и също е живот и смърт, будност и сън, младост и старост, едното превръщайки се в другото, другото отново в първото." В това изречение е изразено едно цялостно познание за илюзорното естество на низшата личност.
Относно това, той се изказва още по-силно:
към текста >>
Именно това откъсване от удоволствието на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хе
рак
лит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме!
Вечността се изявява както в преходния живот, така и в умирането. Когато човек е схванал веднъж тази вечност, тогава той гледа с еднакво чувство и на умирането и на живота. Само когато може да събуди в себе си тази вечност, тогава животът има за него особена стойност. Можем хиляди пъти да произнесем изречението „Всичко тече", но ако не го произнесем с това съдържание на чувството, то е нещо празно. Познанието за вечността е без никаква стойност, ако то не ни освобождава от нашата зависимост спрямо външния свят.
Именно това откъсване от удоволствието на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме!
когато от гледището на вечността знаем, че ние сме и не сме? " (Виж Хераклит: фрагмент N 81).
към текста >>
" (Виж Хе
рак
лит: фрагмент N 81).
Само когато може да събуди в себе си тази вечност, тогава животът има за него особена стойност. Можем хиляди пъти да произнесем изречението „Всичко тече", но ако не го произнесем с това съдържание на чувството, то е нещо празно. Познанието за вечността е без никаква стойност, ако то не ни освобождава от нашата зависимост спрямо външния свят. Именно това откъсване от удоволствието на живота, което ни тласка към преходното, разбира Хераклит със своето изказване: „Как можем да кажем за нашия дневен живот ние сме! когато от гледището на вечността знаем, че ние сме и не сме?
" (Виж Хераклит: фрагмент N 81).
към текста >>
„Хадес и Дионисий е един и същ" се казва в един от Хе
рак
литовите фрагменти.
„Хадес и Дионисий е един и същ" се казва в един от Хераклитовите фрагменти.
Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението. Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването. Тогава и недостатъците намират своето оправдание, защото и в тях живее вечността. Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността. Строги думи е произнесъл Хераклит против Омир и Хезиод и против учените на деня.
към текста >>
Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хе
рак
лит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението.
„Хадес и Дионисий е един и същ" се казва в един от Хераклитовите фрагменти.
Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението.
Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването. Тогава и недостатъците намират своето оправдание, защото и в тях живее вечността. Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността. Строги думи е произнесъл Хераклит против Омир и Хезиод и против учените на деня. Той искал да обърне внимание върху техния начин на мислене, който се придържа само към преходното.
към текста >>
Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хе
рак
лит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността.
„Хадес и Дионисий е един и същ" се казва в един от Хераклитовите фрагменти. Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението. Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването. Тогава и недостатъците намират своето оправдание, защото и в тях живее вечността.
Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността.
Строги думи е произнесъл Хераклит против Омир и Хезиод и против учените на деня. Той искал да обърне внимание върху техния начин на мислене, който се придържа само към преходното. Той не искал Богове, надарени с качества, които са заети от преходния свят. И не можел да счита за най-висша такава наука, която изследва само възникването и умирането на нещата.
към текста >>
Строги думи е произнесъл Хе
рак
лит против Омир и Хезиод и против учените на деня.
„Хадес и Дионисий е един и същ" се казва в един от Хераклитовите фрагменти. Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението. Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването. Тогава и недостатъците намират своето оправдание, защото и в тях живее вечността. Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността.
Строги думи е произнесъл Хераклит против Омир и Хезиод и против учените на деня.
Той искал да обърне внимание върху техния начин на мислене, който се придържа само към преходното. Той не искал Богове, надарени с качества, които са заети от преходния свят. И не можел да счита за най-висша такава наука, която изследва само възникването и умирането на нещата.
към текста >>
Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хе
рак
лит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете."
За него от преходността говори нещо вечно. За тази вечност той има един символ, пълен с дълбок смисъл: „Хармонията на света се връща към себе си както лирата и лъкът." Колко дълбоко съдържание има този образ! Чрез стремежа на силите да се отделят една от друга и чрез хармонизирането на тези отделящи се една от друга сили, се постига единството. Как един тон противоречи на друг, и все пак как те заедно създават хармонията.
Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете."
към текста >>
Ето защо Хе
рак
лит казва: „Вечният е едно играещо дете, а вечността царуването на едно дете."
„Сериозните" ценности изгубват своята стойност, когато ги погледнем в светлината на вечността. Тогава животът се явява като една игра.
Ето защо Хераклит казва: „Вечният е едно играещо дете, а вечността царуването на едно дете."
към текста >>
Този е висшият смисъл на Хе
рак
литовата мисъл, че огънят е първичното вещество на всички неща.
Съзерцаването на вечността действува като изгарящ огън върху обикновеното илюзорно разбиране на нещата. Духът разтопява мислите, които идват от сетивното; той им причинява болка. Той е унищожаващият огън.
Този е висшият смисъл на Хераклитовата мисъл, че огънят е първичното вещество на всички неща.
Несъмнено тази мисъл трябва първо да се разбира в смисъла на обикновеното физикално обяснение на световните явления. Обаче никой не разбира Хераклит, ако не мисли върху него както Филон, живял през първите времена на християнството, е мислил върху законите на Библията: „Има хора", казва той, „които считат писаните закони само като символи на духовните учения, търсят грижливо тези последните, а първите презират; такива хора заслужават укор, защото те трябва да обръщат внимание и на двете: и познаването на скритото, и спазването на откритото."
към текста >>
Обаче никой не разбира Хе
рак
лит, ако не мисли върху него както Филон, живял през първите времена на християнството, е мислил върху законите на Библията: „Има хора", казва той, „които считат писаните закони само като символи на духовните учения, търсят грижливо тези последните, а първите презират; такива хора заслужават укор, защото те трябва да обръщат внимание и на двете: и познаването на скритото, и спазването на откритото."
Съзерцаването на вечността действува като изгарящ огън върху обикновеното илюзорно разбиране на нещата. Духът разтопява мислите, които идват от сетивното; той им причинява болка. Той е унищожаващият огън. Този е висшият смисъл на Хераклитовата мисъл, че огънят е първичното вещество на всички неща. Несъмнено тази мисъл трябва първо да се разбира в смисъла на обикновеното физикално обяснение на световните явления.
Обаче никой не разбира Хераклит, ако не мисли върху него както Филон, живял през първите времена на християнството, е мислил върху законите на Библията: „Има хора", казва той, „които считат писаните закони само като символи на духовните учения, търсят грижливо тези последните, а първите презират; такива хора заслужават укор, защото те трябва да обръщат внимание и на двете: и познаването на скритото, и спазването на откритото."
към текста >>
Когато се спори върху това, дали със своето понятие за огъня, Хе
рак
лит е разбирал сетивния огън, или за него огънят е бил само символ на вечния Дух, който разтопява и отново съгражда нещата, тогава неговата мисъл се изопачава.
Когато се спори върху това, дали със своето понятие за огъня, Хераклит е разбирал сетивния огън, или за него огънят е бил само символ на вечния Дух, който разтопява и отново съгражда нещата, тогава неговата мисъл се изопачава.
Той е разбирал същевременно и двете; но и нито едното от двете. Защото за него и в обикновения огън живее Духът. И силата, която в огъня действува по обикновен начин, същата тази сила живее на по-висока степен в човешката душа, която в своите реторти разтопява сетивното познание и от него извлича своя възглед за вечността.
към текста >>
Тъкмо Хе
рак
лит може много лесно да бъде криво разбран.
Тъкмо Хераклит може много лесно да бъде криво разбран.
Той обаче счита борбата за баща на нещата. Но тук става дума именно за бащата на „нещата", а не и за вечността. Ако в света не съществуваха противоречия, ако в него не живееха най-разнообразни интереси, водещи борба едни срещу други, тогава светът на преходното не би съществувал. Но това, което се изявява в тази борба на противоположностите, което е разлято в света, то е не борбата, а хармонията. Именно защото във всички неща има борба, духът на мъдростта трябва да се носи като огън над нещата и да ги превръща в хармония.
към текста >>
От тази точка проблясва една велика мисъл на Хе
рак
литовата мъдрост.
Той обаче счита борбата за баща на нещата. Но тук става дума именно за бащата на „нещата", а не и за вечността. Ако в света не съществуваха противоречия, ако в него не живееха най-разнообразни интереси, водещи борба едни срещу други, тогава светът на преходното не би съществувал. Но това, което се изявява в тази борба на противоположностите, което е разлято в света, то е не борбата, а хармонията. Именно защото във всички неща има борба, духът на мъдростта трябва да се носи като огън над нещата и да ги превръща в хармония.
От тази точка проблясва една велика мисъл на Хераклитовата мъдрост.
Що е човекът като лично същество? За Хераклит този въпрос получава своя отговор именно от тази точка. От борбата на елементите, в които е разлято Божеството, от тези воюващи елементи е съграден човекът. Така той намира себе си. Така той долавя и Духа в себе си; Духът, който произхожда от Вечността.
към текста >>
За Хе
рак
лит този въпрос получава своя отговор именно от тази точка.
Ако в света не съществуваха противоречия, ако в него не живееха най-разнообразни интереси, водещи борба едни срещу други, тогава светът на преходното не би съществувал. Но това, което се изявява в тази борба на противоположностите, което е разлято в света, то е не борбата, а хармонията. Именно защото във всички неща има борба, духът на мъдростта трябва да се носи като огън над нещата и да ги превръща в хармония. От тази точка проблясва една велика мисъл на Хераклитовата мъдрост. Що е човекът като лично същество?
За Хераклит този въпрос получава своя отговор именно от тази точка.
От борбата на елементите, в които е разлято Божеството, от тези воюващи елементи е съграден човекът. Така той намира себе си. Така той долавя и Духа в себе си; Духът, който произхожда от Вечността. Обаче за него този Дух се ражда от борбата на елементите. Но същият този Дух трябва да усмири елементите.
към текста >>
Хе
рак
лит е категоричен: „Демонът на човека е неговата съдба." (Тук думата „Демон" е употребена в смисъла на древните гърци.
Че нещо временно действува като нещо вечно, че то тласка и прониква със сила като нещо вечно: Тази е особеността на човешката душа. Едновременно тя е подобие и на Бога и на червея. Така човекът стои по средата между Бога и животното. Това, което в него тласка и прониква със сила, е неговата демонична част. То е онова, което го тласка вън от него.
Хераклит е категоричен: „Демонът на човека е неговата съдба." (Тук думата „Демон" е употребена в смисъла на древните гърци.
Днес би трябвало да кажем „Дух".) Ето как за Хераклит това, което живее в човека, се разширява над личното. Личното е носител на нещо демонично, което е включено в границите на личността; за демоничното умирането и раждането на личното нямат никакво значение. Какво общо има демоничното с онова, което се ражда и умира като личност? За демоничното, личното е само форма на проявление, една преходна форма. Носителят на подобно познание гледа над себе си, пред себе си и зад себе си.
към текста >>
Днес би трябвало да кажем „Дух".) Ето как за Хе
рак
лит това, което живее в човека, се разширява над личното.
Едновременно тя е подобие и на Бога и на червея. Така човекът стои по средата между Бога и животното. Това, което в него тласка и прониква със сила, е неговата демонична част. То е онова, което го тласка вън от него. Хераклит е категоричен: „Демонът на човека е неговата съдба." (Тук думата „Демон" е употребена в смисъла на древните гърци.
Днес би трябвало да кажем „Дух".) Ето как за Хераклит това, което живее в човека, се разширява над личното.
Личното е носител на нещо демонично, което е включено в границите на личността; за демоничното умирането и раждането на личното нямат никакво значение. Какво общо има демоничното с онова, което се ражда и умира като личност? За демоничното, личното е само форма на проявление, една преходна форма. Носителят на подобно познание гледа над себе си, пред себе си и зад себе си. Фактът, че той изживява демоничното в себе си, за него е свидетелство за вечността на неговото Себе.
към текста >>
Великата мисъл за прераждането бликва от Хе
рак
литовите предпоставки като нещо, което се разбира от само себе си.
Великата мисъл за прераждането бликва от Хераклитовите предпоставки като нещо, което се разбира от само себе си.
Не само мисълта, но и опитността за прераждането. Мисълта само подготвя за тази опитност. Който долавя в себе си демоничното, той не го намира за нещо невинно и първично. Той го вижда надарено с качества и свойства. От къде ги е получило то?
към текста >>
Така и само така Хе
рак
лит и другите гръцки мъдреци са разбирали мисълта за вечността.
Така и само така Хераклит и другите гръцки мъдреци са разбирали мисълта за вечността.
Никога у тях не е ставало дума за едно продължение на земната личност. Нека вземем това, което Емпедокъл (490 430 г. пр. Хр.) мисли. За тези, които считат даденото само като едно чудо, той казва:
към текста >>
Това, което духовно проблясва в него, е нещо Божествено, нещо което по-рано е било като омагьосано и което без неговото познание би останало в м
рак
а.
Така разбираме изказването на Платон, че „който стигне в долния свят непосветен и непречистен, той лежи в тинята, а пречистеният и посветеният, когато стигне там, живее при Боговете". Тук имаме работа с едно схващане за безсмъртието, чието значение е включено в цялата Вселена. Всичко, което човек предприема, за да събуди в себе си Божественото, той го върши за да повдигне стойността на съществуванието на света. Като познаващ субект, той не е само ленив зрител на Вселената, който си съставя само образи за това, което и без него би съществувало. Неговата разсъдъчна способност е една по-висша творческа сила на природата.
Това, което духовно проблясва в него, е нещо Божествено, нещо което по-рано е било като омагьосано и което без неговото познание би останало в мрака.
Човешката личност не живее в себе си и за себе си, тя живее за света. Животът се разширява далече над отделното съществувание, когато го разглеждаме по този начин. С такъв един възглед ние разбираме думи, като тези на поета Пиндар, които откриват погледа към вечността: „Блажен, който е видял вечното и след това е слязъл под Земята, той познава що е край на живота, познава обещаното от Зевса начало."
към текста >>
Ние разбираме гордия ха
рак
тер и самотността на такива мъдреци, какъвто е бил Хе
рак
лит.
Ние разбираме гордия характер и самотността на такива мъдреци, какъвто е бил Хераклит.
Те можеха с гордост да кажат за себе си, че им беше открито много, защото не приписваха своето знание на своята преходна личност, а на вечния Демон в самите тях. Тяхната гордост носеше като необходима прибавка печата на смирението и на скромността, които изразяват думите: Всяко знание за преходните неща е във вечна промяна, както и самите преходни неща. Хераклит нарича вечния свят една игра: той можеше да го стори с най-висшата сериозност. Обаче думата сериозност е износена от нейната употреба за земните изживявания. Играта на вечността поражда в човека сигурността в живота, която сериозността, произлизаща от преходното му отнема.
към текста >>
Хе
рак
лит нарича вечния свят една игра: той можеше да го стори с най-висшата сериозност.
Ние разбираме гордия характер и самотността на такива мъдреци, какъвто е бил Хераклит. Те можеха с гордост да кажат за себе си, че им беше открито много, защото не приписваха своето знание на своята преходна личност, а на вечния Демон в самите тях. Тяхната гордост носеше като необходима прибавка печата на смирението и на скромността, които изразяват думите: Всяко знание за преходните неща е във вечна промяна, както и самите преходни неща.
Хераклит нарича вечния свят една игра: той можеше да го стори с най-висшата сериозност.
Обаче думата сериозност е износена от нейната употреба за земните изживявания. Играта на вечността поражда в човека сигурността в живота, която сериозността, произлизаща от преходното му отнема. Едно друго схващане за света, различно от това на Хераклит, израства от Мистериите сред онази общност, основана от Питагор през 6-ия век пр. Хр. в Южна Италия. Питагорейците виждаха в числата и фигурите, чийто закони изучаваха чрез математиката, основата на нещата.
към текста >>
Едно друго схващане за света, различно от това на Хе
рак
лит, израства от Мистериите сред онази общност, основана от Питагор през 6-ия век пр. Хр.
Те можеха с гордост да кажат за себе си, че им беше открито много, защото не приписваха своето знание на своята преходна личност, а на вечния Демон в самите тях. Тяхната гордост носеше като необходима прибавка печата на смирението и на скромността, които изразяват думите: Всяко знание за преходните неща е във вечна промяна, както и самите преходни неща. Хераклит нарича вечния свят една игра: той можеше да го стори с най-висшата сериозност. Обаче думата сериозност е износена от нейната употреба за земните изживявания. Играта на вечността поражда в човека сигурността в живота, която сериозността, произлизаща от преходното му отнема.
Едно друго схващане за света, различно от това на Хераклит, израства от Мистериите сред онази общност, основана от Питагор през 6-ия век пр. Хр.
в Южна Италия. Питагорейците виждаха в числата и фигурите, чийто закони изучаваха чрез математиката, основата на нещата. Гръцкият мислител Аристотел разказва за тях: „Те първо се занимаваха с математиката и като се вглъбяваха изцяло в нея, считаха началото в математиката и като начало на всички неща. Така както в математиката по начало числата са първичното нещо, и така както в числата те виждаха много работи, подобни на развитието, а именно в числата повече отколкото в огъня, земята и водата, то за тях дадено число означаваше справедливостта, друго душата и Духа, трето времето и т.н. за всички неща.
към текста >>
89.
ПЛАТОН КАТО МИСТИК
GA_8 Християнството като мистичен факт
Става дума за ха
рак
тера на Сократ, така като той е описан от Платон.
В центъра на Платоновите беседи стои личността на Сократ. Тук няма нужда да бъде засягана историческата страна на тази личност.
Става дума за характера на Сократ, така като той е описан от Платон.
Сократ е една личност, осветена чрез смъртта му заради истината. Той умира така, както само един посветен може да умре. За него смъртта е само един от многото моменти на живота. Той влиза в смъртта, както в някое друго събитие на живота. Той се държи така, че дори и у неговите приятели не се пробуждат чувствата, които иначе са характерни за подобни случаи.
към текста >>
Той се държи така, че дори и у неговите приятели не се пробуждат чувствата, които иначе са ха
рак
терни за подобни случаи.
Става дума за характера на Сократ, така като той е описан от Платон. Сократ е една личност, осветена чрез смъртта му заради истината. Той умира така, както само един посветен може да умре. За него смъртта е само един от многото моменти на живота. Той влиза в смъртта, както в някое друго събитие на живота.
Той се държи така, че дори и у неговите приятели не се пробуждат чувствата, които иначе са характерни за подобни случаи.
към текста >>
Сократ пристъпва и към оха
рак
теризирането на разумното познание.
Сократ пристъпва и към охарактеризирането на разумното познание.
Какво означава изобщо познанието? Несъмнено, ние стигаме до познанието чрез това, че си образуваме съждения. Но да допуснем, че си образувам едно съждение върху даден предмет; например, казвам си: това, което стои там пред мен е едно дърво. Как стигам аз до там, да си кажа това? Аз ще мога да кажа това само, ако вече зная, що е едно дърво.
към текста >>
Особено „Тимей" е онова съчинение на Платон, което ни разкрива мистерийния ха
рак
тер на Платоновия мироглед.
Особено „Тимей" е онова съчинение на Платон, което ни разкрива мистерийния характер на Платоновия мироглед.
Още в началото на този диалог става дума за едно „посвещение". Един египетски жрец „посвещава" Солон в еволюцията на света и показва как в получените по предание митове са изразени образно вечните истини. „Станали са множество и много видове унищожения на човеците (така учи египетският жрец Солон), а ще станат такива и в бъдеше; но най-големите: Чрез огъня и водата; по-малките: Чрез безброй други причини. Защото това, което се разказва и при вас, че някога Фаетон, син на Хелиос, се качил на колесницата на своя баща и понеже не умеел да кара по пътя на своя баща, изгорил всичко по Земята и сам бил ударен от светкавица. Това наистина звучи като приказка, но истината е, че движението на съседните на Земята небесни тела се изменило и предизвикало унищожаването на всичко, намиращо се по Земята чрез много огън, а такива изменения стават след изтичането на определени дълги периоди от време."
към текста >>
Църковният отец Иполит загатва за тази тайна: „Тази е великата тайна на самот
рак
еца (пазителя на определен мистериен култ), която не може да се изкаже и коя то само посветените познават.
Тогава то не е образно знание; то е съдържание на живот. То е един по-висш човек в човека. Личността е само бледо копие на този висш човек. В самия човек се ражда превъзхождащият, при човекът. И с това в Платоновата философия отново е изразена една мистерийна тайна.
Църковният отец Иполит загатва за тази тайна: „Тази е великата тайна на самотракеца (пазителя на определен мистериен култ), която не може да се изкаже и коя то само посветените познават.
И те могат да разкажат много неща за Адам, когото те считат за свой праотец и всемирен човек."
към текста >>
Това, което за Хе
рак
лит се явява като Демон в човека, с него се свързва и представата за любовта.
Едно „посвещение" представлява и Платоновият „Диалог за Любовта" или „Симпозион". Тук Любовта се явява като предвестница на Мъдростта. Ако Мъдростта, вечното Слово (Логосът) е Синът на Вечния творец на света, то Любовта има майчинско отношение към този Логос. Преди да проблесне една сияйна искра от светлината на мъдростта в човешката душа, съществува един смътен стремеж, едно влечение към Божественото. То трябва несъзнателно да тласне човека към онова, което после, издигнато в съзнанието, съставлява неговото най-висше щастие.
Това, което за Хераклит се явява като Демон в човека, с него се свързва и представата за любовта.
към текста >>
90.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Образите, от които е съставен митът, не са измислени символи на абст
рак
тни истини, а действителни душевни изживявания на посветения.
Представянето на един мит в такъв стил, какъвто виждаме тук, не трябва да бъде смесвано с едно чисто символично или даже алегорично тълкуване на митовете. Тук ние не разбираме такова тълкуване.
Образите, от които е съставен митът, не са измислени символи на абстрактни истини, а действителни душевни изживявания на посветения.
Последният изживява образите с духовните възприемателни органи, както нормалният човек изживява сетивните представи с помощта на очите и ушите. Но както една представа не представлява нищо за себе си, ако не е предизвикана във възприятието чрез външния предмет, така и митичният образ не е нищо, ако той не възниква чрез действителните факти на духовния свят. Само че по отношение на сетивния свят, човек стои извън неговите обективни условия; докато митичните образи той може да изживее само тогава, когато стои всред съответните духовни процеси. Но за да стои всред тях, той трябва да е минал през посвещение. Духовните процеси, които той вижда, после се илюстрират чрез митичните образи.
към текста >>
Поради техния илюстративен ха
рак
тер едни и същи митове могат да изразяват различни факти.
Духовните процеси, които той вижда, после се илюстрират чрез митичните образи. Който не може да приеме митичното като такава илюстрация на истинските духовни процеси, той е далеч от истинското разбиране. Защото духовните процеси са свръхсетивни; а образите, които в своето съдържание напомнят за сетивния свят, не са духовни, а са само една илюстрация на духовното. Който живее само в образите, той сънува; който е стигнал до там да чувствува в образа духовното така, както в сетивния свят чувствуваме розата чрез представата за нея, само той живее в духовните възприятия. Ето защо митичните образи не могат да бъдат еднозначни.
Поради техния илюстративен характер едни и същи митове могат да изразяват различни факти.
И няма никакво противоречие, когато тълкувателите на митовете отнасят един и същ мит веднъж към едно, друг път към друго духовно събитие.
към текста >>
Царят заповядал да окачат руното в една гора и поставил да го пази един страшен д
рак
он.
Боговете им изпратили един овен със златно руно, който ги отнася от там, летейки по въздуха. Когато преминавали над морския пролив между Европа и Азия, Хела паднала във водата и се удавила. От там този пролив носи името Хелеспонт. Фрикс достига при царя на Колхида, на източния бряг на Черно море. Той принася овена в жертва на Боговете и подарява златното руно на цар Етес.
Царят заповядал да окачат руното в една гора и поставил да го пази един страшен дракон.
Гръцкият герой Язон заедно с Херкулес, Тезей, Орфей предприема отнемането на златното руно от Колхида. За да спечели това съкровище, цар Етес му възлага тежки изпитания. Но Медея, посветената в магия дъщеря на царя, го подкрепя. Той укротил два бика, които изпускали огън из ноздрите си, изорал с тях една нива и посял драконови зъби. От тях поникнали въоръжени хора.
към текста >>
Той укротил два бика, които изпускали огън из ноздрите си, изорал с тях една нива и посял д
рак
онови зъби.
Той принася овена в жертва на Боговете и подарява златното руно на цар Етес. Царят заповядал да окачат руното в една гора и поставил да го пази един страшен дракон. Гръцкият герой Язон заедно с Херкулес, Тезей, Орфей предприема отнемането на златното руно от Колхида. За да спечели това съкровище, цар Етес му възлага тежки изпитания. Но Медея, посветената в магия дъщеря на царя, го подкрепя.
Той укротил два бика, които изпускали огън из ноздрите си, изорал с тях една нива и посял драконови зъби.
От тях поникнали въоръжени хора. По съвета на Медея, Язон хвърля всред тези въоръжени хора един камък и те се избиват взаимно.
към текста >>
Чрез магичните средства на Медея, Язон приспива д
рак
она и успява да вземе руното.
Чрез магичните средства на Медея, Язон приспива дракона и успява да вземе руното.
С него той тръгва обратно към Гърция. Медея го придружава като негова съпруга. Царят преследва бегълците. За да го задържи Медея убива своя брат Абсиртус и разпръсква неговите части из морето. Етес се залавя да ги събира и с това се забавя.
към текста >>
Той узнава, че Зевс ще бъде свален от престола от сина на една простосмъртна, ако не влезе в б
рак
с нея.
Поради отношението на Прометей към човеците, Зевс заповядал да го оковат на една скала в планината Кавказ. Един орел непрекъснато кълвял от неговия черен дроб, който отново се възстановявал. Прометей трябва да прекара в мъчителна усамотеност своите дни, докато един от Боговете доброволно се пожертвува, т.е. ако се отдаде на смъртта. Измъченият Прометей понася с голямо търпение своите страдания.
Той узнава, че Зевс ще бъде свален от престола от сина на една простосмъртна, ако не влезе в брак с нея.
За Зевс било важно да узнае тази тайна, той изпратил посланика на Боговете, Хермес, до Прометей за да узнае тайната, но Прометей отказал.
към текста >>
Тук не трябва да разбираме волевите сили под една абст
рак
тна форма, а като действителни Същества на волята.
Титаните са силата на волята, която се ражда като природа (Кронос) от първичния световен Дух (Уран).
Тук не трябва да разбираме волевите сили под една абстрактна форма, а като действителни Същества на волята.
Към тях принадлежи и Прометей. С това е охарактеризирана неговата същност. Обаче той не е напълно титан. В известно отношение той е свързан със Зевс, който завзема властта над света, след като бушуващата природна сила (Кронос) е вече обуздана. Следователно Прометей е представител на онези светове, които са дали на човечеството силата, която тласка напред, сила полу-природна, полу-духовна, а именно волята.
към текста >>
С това е оха
рак
теризирана неговата същност.
Титаните са силата на волята, която се ражда като природа (Кронос) от първичния световен Дух (Уран). Тук не трябва да разбираме волевите сили под една абстрактна форма, а като действителни Същества на волята. Към тях принадлежи и Прометей.
С това е охарактеризирана неговата същност.
Обаче той не е напълно титан. В известно отношение той е свързан със Зевс, който завзема властта над света, след като бушуващата природна сила (Кронос) е вече обуздана. Следователно Прометей е представител на онези светове, които са дали на човечеството силата, която тласка напред, сила полу-природна, полу-духовна, а именно волята. Волята е обърната от една страна към доброто, от друга към злото. Според това, дали тя е склонна към духовното или към преходното, се формира нейната съдба.
към текста >>
От Зевс, преди неговия б
рак
с Хера, тя има една дъщеря, Персефона.
Малките Мистерии се празнували през февруари, а големите през септември. С празненствата били свързани и посвещенията. Символичното представяне на световната драма на човешката душа съставлявало заключителното действие на посвещението на мистите, което се предприемало тук. Елевзин ските светилища били издигнати в чест на Деметра. Тя е дъщеря на Кронос.
От Зевс, преди неговия брак с Хера, тя има една дъщеря, Персефона.
Веднъж, когато си играела, тя била отвлечена от Плутон, Бога на ада. Оплаквайки своята дъщеря, Деметра скита по цялата Земя за да я търси. Пристигнала в Елевзис и седнала на един камък. Там я намерили дъщерите на Келей, който е бил един от господарите на Елевзис. Предрешена като стара жена, тя влязла в дома на Келей за да се грижи за сина на господарката.
към текста >>
91.
ЕГИПЕТСКАТА МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Подобни неща са били п
рак
тикувани под формата на образи с посветените в по-висшите степени.
Но духовното, Светлината на света не изчезва. Следва неговото възкресение. Той се явява на своите ученици като Христос. В момента на своето преобразяване, Буда се разлива в блажения живот на Всеобщия Дух. Христос Исус събужда още веднъж този Миров Дух като човешка форма в настоящия живот.
Подобни неща са били практикувани под формата на образи с посветените в по-висшите степени.
Посветените в смисъла на мита за Озирис са достигали до такова възкресение, но само в сферата на своето съзнание и то под формата на образи. Следователно, в живота на Исус към посвещението, с което е бил удостоен Буда, се прибавя и великото посвещение. Със своя живот Буда е доказал, че човекът е Логос и че той се връща отново в този Логос, в Светлината, когато неговото земно тяло умира. В Исус самият Логос става личност. В него Словото става плът.
към текста >>
Този, който се роди във Витлеем, носи ха
рак
тера на вечността.
Доверяването в мистичните сили, които се пробуждат вътре в човека, трябваше да бъде заменено с доверяването в Единствения, в Пра- Инициатора. Мистите се стремели да осъществяват Божественото в себе си; те искали да го изживеят. Исус е бил обоготворен; ние трябва да се държим за него; тогава, бидейки в основаната от него общност, ние самите ставаме участници в неговата Божественост: ето християнското верую. Това, което беше обоготворено в Исус, беше обоготворено за цялата общност. "Ето, Аз съм с вас до свършека на света." (Матей, 28, 20).
Този, който се роди във Витлеем, носи характера на вечността.
Коледният антифнар (църковна книга с песни) говори за рождеството на Исус така, като че ли то става на всеки Коледен празник: Днес се роди Христос, днес се яви Спасителят, днес пеят ангелите на Земята."
към текста >>
92.
АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН
GA_8 Християнството като мистичен факт
Седморното естество на книгата е свързано със свещения ха
рак
тер на числото седем.
„В дясната ръка на този, който седеше на престола, имаше книга, в която е описан пътят за най-висшата мъдрост." (гл. 5, ст. 1) Само един е достоен да отвори книгата. „Ето победи лъвът, който е от коляното на Юда, Давидовият корен, за да отвори книгата и нейните седем печата." Седем печата има книгата.
Седморното естество на книгата е свързано със свещения характер на числото седем.
Човешката мъдрост има седем пътя, които водят към същата цел. Мистичната мъдрост на Филон нарича „печати" великите космични мисли, които се изразяват в нещата. Човешката мъдрост търси тези мисли на сътворението. Обаче Божествената Мъдрост се намира само в книгата, която е запечатана с тях. Първо трябва да бъдат открити основните мисли на сътворението, да бъдат отворени печатите, тогава ще се открие това, което се намира в книгата.
към текста >>
В този факт е скрит целият мистериен ха
рак
тер на Откровението.
Авторът на Апокалипсиса излага своя възглед за отношението на своята църква към старите църкви. Той иска да обедини всички Мистерии под формата на една духовна Мистерия. Авторът е написал своята Мистерия на остров Патмос. Той е трябвало да получи „Откровението" в една пещера.
В този факт е скрит целият мистериен характер на Откровението.
към текста >>
93.
ИСУС В ИСТОРИЧЕСКИ АСПЕКТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Естествено е, че по този начин строгият ха
рак
тер на Мистериите бил отслабен.
Виждаме, че става дума за нещо, което било култивирано в по-тесен кръг също и в Мистериите.
Естествено е, че по този начин строгият характер на Мистериите бил отслабен.
към текста >>
94.
ХРИСТИЯНСТВО И ЕЗИЧЕСКА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Така всички неща в Библията приемат един дълбок символичен ха
рак
тер.
Да познае човек Божественото, означава, както Платон и мъдростта на Мистериите казват: да изживее процеса на сътворението като съдба на собствената си душа. Ето как историята на сътворението и историята на душата, която се издига до Божественото, се сливат в едно. Според убеждението на Филон, разказът от Мойсей може да се употреби за написване историята на душата, търсеща Бога.
Така всички неща в Библията приемат един дълбок символичен характер.
Филон става тълкувател на този символичен смисъл. Той чете Библията като история на душата.
към текста >>
95.
АВГУСТИН И ЦЪРКВАТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Начинът на мислене, ха
рак
терен за Августин, му показва, че със Събитието на Христос, за душата, търсеща Духа, настъпват условия, различни от съществуващите по-рано.
Начинът на мислене, характерен за Августин, му показва, че със Събитието на Христос, за душата, търсеща Духа, настъпват условия, различни от съществуващите по-рано.
За него е било твърдо установено, че в Христос Исус се изявява във външния исторически свят онова, което мистът е търсел чрез своята подготовка в Мистериите. Едно от неговите най-важни изказвания е: „Това, което днес се нарича християнска религия, е съществувало и у древните, а не е липсвало и в началото на човешкия род до момента, когато Христос се яви в плът; едва сега истинската религия, която е съществувала и по-рано, получава названието християнство." За такъв начин на мислене са били възможни два пътя. Единият от тези пътища е този, за който може да се каже: когато човешката душа развие онези сили, чрез които тя стига до познанието на своя истински Аз, ако е отишла достатъчно далече, тя ще стигне и до познанието на Христос, и на всичко, което е свързано с него. Това би било едно мистерийно познание, обогатено чрез Христовото Събитие.
към текста >>
Християнството изнесе съдържанието на Мистериите от храмовия м
рак
в светлината на деня.
В християнството се създава убеждението: Чрез своето откровение Бог откри на човека Мъдростта; чрез своето познание човек получава едно копие на божественото откровение. Мъдростта на Мистериите е като едно нежно растение, което се открива на малцина узрели хора; християнската мъдрост е една Мистерия, която като познание не се открива никому, а като съдържание на вярата се открива на всички. Съдържанието на Мистериите продължава да живее в християнството, но в изменена форма. Истината трябва да стане достояние не на отделния човек, а на всички. Но това трябваше да се осъществи така, че от определена точка да се признае неспособността на познанието за по-нататъшно развитие, като от този момент нататък човек можеше да се издигне до вярата.
Християнството изнесе съдържанието на Мистериите от храмовия мрак в светлината на деня.
Единият от посочените духовни импулси всред християнството породи представата, че това съдържание би трябвало да се запази под външния облик на вярата.
към текста >>
96.
БЕЛЕЖКИ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Хе
рак
лит от Ефес (около 535-475 пр.
Хераклит от Ефес (около 535-475 пр.
Хр.), предсократов философ Филон Александрийски (25 пр. Хр. 50 сл. Хр.) юдейско-гръцки философ Давид Фридрих Щраус (1808-1874), теолог
към текста >>
97.
ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ
GA_9 Теософия
Ето защо това познание дава способност за живота, защото истински "п
рак
тически" човек може да стане само онзи, който разбира живота.
Но който търси пътищата, които извеждат извън сетивния свят, скоро ще може да разбере, че човешкият живот получава смисъл и значимост само когато пред него се разтворят вратите на един друг свят. Чрез това разбиране, човек не се отдалечава, както мнозина се страхуват, от "действителния" живот. Тъкмо обратно само това ново разбиране ни дава необходимата увереност и сигурност в живота. То ни позволява да открием причините на живота, докато без него опипваме като слепци само следствията. Едва чрез познанието на свръхсетивните истини се постигат сетивните "реалности".
Ето защо това познание дава способност за живота, защото истински "практически" човек може да стане само онзи, който разбира живота.
към текста >>
Следователно, познанието на свръхсетивните истини има значение не само за теоретичните нужди, но и за реалната житейска п
рак
тика.
Сдобиването със собствени усилия на един такъв отговор не задоволява само стремежа към знания, но и дава способност за действуване и израстване в живота. Ако човек не би намерил отговор на тази загадка, той би се чувствувал парализиран не само морално, но и физически.
Следователно, познанието на свръхсетивните истини има значение не само за теоретичните нужди, но и за реалната житейска практика.
към текста >>
98.
ЕСТЕСТВОТО НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Второ, това са впечатленията, които те предизвикват у нас и които ги ха
рак
теризират като нещо, което се отвращаваме; като нещо, което намираме за приятно или неприятно, за полезно или вредно.
От тази мисъл на Гьоте, вниманието ни се насочва към три неща. Първо, това са самите предмети, чието съществувание ни се открива постоянно чрез нашите сетива, които усещаме, миришем, вкусваме, чуваме и виждаме.
Второ, това са впечатленията, които те предизвикват у нас и които ги характеризират като нещо, което се отвращаваме; като нещо, което намираме за приятно или неприятно, за полезно или вредно.
И трето, това са познанията, които придобиваме като, така да се каже "божествени" същества, за естеството на тези предмети; това са тайните на битието и на действието на тези предмети, които ни се откриват.
към текста >>
99.
2. ДУШЕВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Нейният специфичен ха
рак
тер изпъква още щом като обърнем внимание дори на най-елементарното сетивно усещане.
Като собствен вътрешен свят, душевната същност на човека се отличава от неговата физическа същност.
Нейният специфичен характер изпъква още щом като обърнем внимание дори на най-елементарното сетивно усещане.
Никой не може да знае непосредствено, дали някой друг преживява едно сетивно усещане по същия начин, както и той самия. Известно е, че има хора далтонисти. Тези хора виждат нещата, оцветени в сив оттенък. Други са слепи само за определени цветове. Образът на света, който им дават техните очи, е различен от този на нормалните хора.
към текста >>
100.
4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ
GA_9 Теософия
Веществата, от които то се състои, се променят непрекъснато; но през цялото време на съществуванието си, то запазва ха
рак
терните особености на своя вид и ги предава на своето потомство.
Веществата, от които то се състои, се променят непрекъснато; но през цялото време на съществуванието си, то запазва характерните особености на своя вид и ги предава на своето потомство.
Видът е това, което определя съчетанието на веществата. Тази сила, която изгражда и формира отделния вид, ще нарека жизнена сила. Както минералните сили се изразяват в кристалите, така и градивните жизнени сили се изразяват във видовете или формите на растителния и животински свят.
към текста >>
Всичките имат същия личен ха
рак
тер, както и усещанията, и зависят, както тях, от тялото.
Това, което тук наричаме усещане, не е нищо друго освен елемент от душевната същност. (Избрах изразът "сетивна душа" за опростяване на нещата.). Към усещанията се прибавят чувствата на удоволствие и страдание, инстинктите, страстите.
Всичките имат същия личен характер, както и усещанията, и зависят, както тях, от тялото.
към текста >>
Мисловната сила подчинява душата на една закономерност, която не е ха
рак
терна за Сетивната Душа.
Тя се състои в приноса, който мисленето има спрямо Сетивната Душа. За тази цел се изразходва колосална мисловна сила. Тъкмо тя е построила корабите, железопътните линии, телефона и телеграфа; всичко това служи в по-голяма част за удовлетворяване на желанията на сетивната душа. Както жизнената строителна сила прониква физическото тяло, така и силата на мисълта прониква Сетивната Душа. Жизнената строителна сила свързва физическото тяло за предшественика с това на потомъка и така го подчинява на една закономерност, която не се подчинява на чисто минералния принцип.
Мисловната сила подчинява душата на една закономерност, която не е характерна за Сетивната Душа.
Посредством Сетивната Душа, човекът се сродява с животното. Още при животното ние забелязваме усещания, влечения, инстинкти и страсти. То им се подчинява сляпо. Тук те не са свързани със самостоятелни мисли, а с импулси, които произлизат от непосредствените изживявания. Същото до известна степен и с недоразвития човек.
към текста >>
Единствено неговия непредвиден и нов ха
рак
тер ме накара да си припомня баналните обстоятелства, всред които то се случи".
Поетът Жан Пол разказва следното в своите спомени: "никога няма да забравя вътрешното събитие, още неразказано на никого, когато се роди моето самосъзнание. Бих могъл да отбележа мястото и времето, когато това стана. Една сутрин, тогава бях съвсем малко дете, стоях прав пред прага на вратата и гледах наляво към камината, когато изведнъж, като светкавица, се появи прозрението: "Аз съм един Аз" и оттогава насам то остана в мен: Защото тогава за първи път и завинаги моят аз се пробуди. Тук не е възможно да се мисли за някаква илюзия на спомена. Тук не може да става дума за някакъв разказ, в който биха се смесили измислени подробности, тъй като това събитие се случи в най-съкровената светия светих на моето същество.
Единствено неговия непредвиден и нов характер ме накара да си припомня баналните обстоятелства, всред които то се случи".
към текста >>
101.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА
GA_9 Теософия
Въпреки това трябва да се признае, че след едно извършено действие, в света настъпва известна промяна, чийто ха
рак
тер носи отпечатъка на "Азът".
"Азът" съди за новите впечатления в зависимост от това, дали има спомен за получените по-рано впечатления или не. Но като "Аз" той влиза в друго отношение със света, според това дали е извършил едно действие или не. От впечатлението, което едно мое действие е направило на един друг човек ще зависи, дали нещо в отношението на света към моя "Аз" ще съществува или не. Отношението на света към мен се променя, след като съм упражнил едно въздействие върху моята обкръжаваща среда. Че това, което се има предвид тук не се забелязва така, както промените в "Азът" при получаването на един спомен, се дължи на простата причина, че споменът, веднага след своето образуване, се свързва с душевния живот, който се възприема като собствен, докато външното следствие от действията се отделя от този душевен живот в поредица от събития, които са нещо различно от онова, което споменът е запазил за тях.
Въпреки това трябва да се признае, че след едно извършено действие, в света настъпва известна промяна, чийто характер носи отпечатъка на "Азът".
Ако наистина размислим върху това, което разглеждаме тук, ще стигнем до въпроса: Не би ли могло да стане така, че последствията от едно извършено деяние, на което е дадена същност чрез "Азът", да получат тенденцията да се приближат отново до "Азът", както едно запазено в паметта впечатление оживява отново ако за тази цел е налице една външна подбуда? Съхраненото в паметта очаква една такава подбуда.
към текста >>
Не би ли могло също така и съхраненото във външния свят носещо вече "азов" ха
рак
тер да очаква приближаването си към човешката душа, само че отвън, както и спомените се връщат към нея, само че отвътре?
Не би ли могло също така и съхраненото във външния свят носещо вече "азов" характер да очаква приближаването си към човешката душа, само че отвън, както и спомените се връщат към нея, само че отвътре?
Тук поставяме само един въпрос защото, несъмнено, би могло да се получи така, че подтикът, приближаващ "азовите" последици от едно действие до човешката душа, да не се появи никога. Но че съществуват такива последствия и че те определят отношението на света към "Азът", това веднага се проявява към една напълно възможна представа, стига внимателно да проследим горните разсъждения. В следващите страници ще проучим, дали в човешкия живот не съществува нещо, което да ни позволи да извлечем от тази "възможна" представа, една конкретна действителност.
към текста >>
Всяка ха
рак
терна черта, която се появява в човешки вид, се обуславя от наследствеността.
С физическата си форма, човекът се различава от своите животински събратя на Земята. Но те си приличат само до известна степен. Съществува само един човешки вид. Колкото и големи да са различията между расите, народите, индивидите физическата прилика между човек и човек е по-голяма, отколкото между човек и който и да е животински вид.
Всяка характерна черта, която се появява в човешки вид, се обуславя от наследствеността.
Човешката форма също е свързана с нея. Както лъвът може да наследи своята физическа форма само от свои прародители лъвове, така и човекът може да я наследи само от човешките си прародители. Но както физическата прилика между хората е вън от съмнение, така и свободния от предразсъдъци духовен поглед веднага съзира различията в техните духовни форми.
към текста >>
Върху човека с отворено духовно око, мисловните процеси действуват със същата сила, която е ха
рак
терна за един процес, разиграващ се пред физическото око.
Върху човека с отворено духовно око, мисловните процеси действуват със същата сила, която е характерна за един процес, разиграващ се пред физическото око.
Който приписва по-голяма убедителност на т.нар. "доказателство", което е създадено според метода на обикновеното естествонаучно познание, отколкото това, което беше казано за значението на биографията, може да бъде в обикновения смисъл на думата един голям учен; но е твърде далеч от истинското духовно изследване.
към текста >>
е най-слабо диференцирано, а етерното тяло въпреки, че при отделните индивиди показва съществени различия се ха
рак
теризира с една преобладаваща прилика, Душевното Тяло носи в себе си още по-големи различия.
Както се изясни, Душевното Тяло е най-фината форма на тялото; то му принадлежи и е зависимо от него. В известно отношение, физическото тяло, етерното тяло и Душевното Тяло образуват едно цяло. Ето защо Душевното Тяло се включва в законите на физическата наследственост, чрез което тялото получава своята форма. И поради това, че то е, така да се каже, най-подвижната, най-променливата форма на тялото, чрез него се проявяват най-подвижните и най-променливите качества на наследствеността. Докато физическото тяло което се определя от расата, народността, семейството и т.н.
е най-слабо диференцирано, а етерното тяло въпреки, че при отделните индивиди показва съществени различия се характеризира с една преобладаваща прилика, Душевното Тяло носи в себе си още по-големи различия.
В него се изразява личната, външна природа на човека. Ето защото е онова, което предава на потомците всичко, което може да се наследи от този личен характер на човека. Наистина, както вече посочихме, самата душа води един напълно личен живот; тя е съсредоточена в своите наклонности и чувства, симпатии и антипатии. Обаче в своята цялост, тя проявява едно действие, което се изразява също и в Сетивната Душа. И понеже Сетивната Душа прониква и изпълва Душевното Тяло, то се формира според законите на душата, и като носител на наследствеността предава наклонностите, страстите и т.н.
към текста >>
Ето защото е онова, което предава на потомците всичко, което може да се наследи от този личен ха
рак
тер на човека.
Ето защо Душевното Тяло се включва в законите на физическата наследственост, чрез което тялото получава своята форма. И поради това, че то е, така да се каже, най-подвижната, най-променливата форма на тялото, чрез него се проявяват най-подвижните и най-променливите качества на наследствеността. Докато физическото тяло което се определя от расата, народността, семейството и т.н. е най-слабо диференцирано, а етерното тяло въпреки, че при отделните индивиди показва съществени различия се характеризира с една преобладаваща прилика, Душевното Тяло носи в себе си още по-големи различия. В него се изразява личната, външна природа на човека.
Ето защото е онова, което предава на потомците всичко, което може да се наследи от този личен характер на човека.
Наистина, както вече посочихме, самата душа води един напълно личен живот; тя е съсредоточена в своите наклонности и чувства, симпатии и антипатии. Обаче в своята цялост, тя проявява едно действие, което се изразява също и в Сетивната Душа. И понеже Сетивната Душа прониква и изпълва Душевното Тяло, то се формира според законите на душата, и като носител на наследствеността предава наклонностите, страстите и т.н. от прародителите към потомството.
към текста >>
Който размишлява върху себе си след 40 преживяни години и не остава при една празна и абст
рак
тна представа за Азът задавайки си въпроса за същността на душата може да каже за себе си: Аз не съм нищо друго освен това, което съм станал в резултат на "сполетелите" ме събития.
Обаче размишлявайки, ние си даваме сметка, че самите ние сме плод на такива "случайности".
Който размишлява върху себе си след 40 преживяни години и не остава при една празна и абстрактна представа за Азът задавайки си въпроса за същността на душата може да каже за себе си: Аз не съм нищо друго освен това, което съм станал в резултат на "сполетелите" ме събития.
Не бих ли бил друг, ако например на 20 години ми се бяха случили други неща вместо тези, които ме сполетяха? Тогава той ще търси своя "Аз" не само в подтиците, които идват отвътре, а и в обстоятелствата, които се намесват "отвън" в неговия живот. В това, което му се случва, той ще познае своя Аз. За непробуденото познание е необходима само една крачка по-нататък в интимното разглеждане на живота, за да види онова, което се влива в него от определени събития на съдбата: Азът обхваща тези "външни" събития по такъв начин, както ги обхващат и спомените само че "отвътре" за да осветлят една или друга случка от миналото. Ето как в събитията, които ни носи съдбата, ние ставаме способни да различим пътя, който едно минало действие на душата следва, за да стигне до "Азът", така както в спомена можем да различим пътя, по който едно минало събитие отново става наша представа, след като е налице външен повод за това.
към текста >>
102.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ
GA_9 Теософия
Напразно се мъчим да опишем ха
рак
тера на един човек; но ако, напротив, свържем всички негови дела и жестове, ще изникне един образ на неговия ха
рак
тер.
Но за да се открие на душата това трептене като пукот, необходимо е ухото. И за да се доловят известни процеси във фината материя, която се нарича етер, във вид на светлина и цветове, за тази цел също е необходимо едно око. Ние стигаме до познанието за едно същество или за един предмет, освен дотолкова, доколкото те оказват въздействие върху един от нашите възприемателни органи. Това отношение на човека към действителния свят, Гьоте е изразил чудесно в своята мисъл: "Всъщност ние напразно се опитваме да изразим естеството на един предмет. Ние възприемаме само действията и историята на тези действия би обхванала без съмнение цялата природа.
Напразно се мъчим да опишем характера на един човек; но ако, напротив, свържем всички негови дела и жестове, ще изникне един образ на неговия характер.
Цветовете са действия на светлината, действия и страдания... Наистина, цветовете и светлината, са в определено отношение, но ние трябва да си ги представим като принадлежащи на цялата природа: защото чрез тях тя иска да се открие специално на окото. Но природата се открива и на други сетива... Да, природата се обръща и към други сетива към познати, непризнати и непознати сетива; така тя говори за самата себе си, говори и на нас чрез хиляди явления. За внимателния човек, тя не е нито мъртва, нито няма".
към текста >>
Напротив, в душевното пространство всичко, било то по-близко или по-далечно, се появява за ясновидеца в такива разстояния, каквито са ха
рак
терни за нещата според вътрешната им природа.
Напротив, в душевното пространство всичко, било то по-близко или по-далечно, се появява за ясновидеца в такива разстояния, каквито са характерни за нещата според вътрешната им природа.
Тук се крие един извор на многобройни заблуждения за онзи, който навлизайки в душевното пространство, иска да приложи в него същите правила, които познава от физическия свят.
към текста >>
По-висшите степени на душевната субстанция се ха
рак
теризират с това, че едната основна сила, именно антипатията, изчезва напълно и активна остава само симпатията.
По-висшите степени на душевната субстанция се характеризират с това, че едната основна сила, именно антипатията, изчезва напълно и активна остава само симпатията.
А тя може да се прояви на първо място в различните части на душевните формации. Тези части се привличат взаимно. Силата на симпатията в сърцевината на една душевна формация се проявява чрез това, което се нарича удоволствие. И всяко намаляване на тази симпатия, е неудоволствие. Страданието е само едно намалено удоволствие, както студът е само една намалена топлина.
към текста >>
103.
2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Вторият род явления, които душата среща в душевния свят, се ха
рак
теризират с равновесието, което силите на симпатията и антипатията достигат там.
Вторият род явления, които душата среща в душевния свят, се характеризират с равновесието, което силите на симпатията и антипатията достигат там.
Душата ще бъде повлияна от тези явления известно време след смъртта, според това, до каква степен се намира тя в едно подобно състояние. Това състояние се отличава с онова лекомислие и радост, които някой изпитва от преходните впечатление на сетивата. То е характерно за онези лица, които се оставят под влиянието на всички незначителни събития на деня; но понеже тяхната симпатия не се стреми към определен обект, влиянията, които изпитват, са преходни. Всичко, което надвишава сферата на нищожните "неща", е антипатично за тези лица. След смъртта, техните души, бидейки лишени от сетивно-физическите процеси, които по необходимост са свързани с удовлетворението на този вид желание, изпадат в едно състояние, което рано или късно стига до своя закономерен край.
към текста >>
То е ха
рак
терно за онези лица, които се оставят под влиянието на всички незначителни събития на деня; но понеже тяхната симпатия не се стреми към определен обект, влиянията, които изпитват, са преходни.
Вторият род явления, които душата среща в душевния свят, се характеризират с равновесието, което силите на симпатията и антипатията достигат там. Душата ще бъде повлияна от тези явления известно време след смъртта, според това, до каква степен се намира тя в едно подобно състояние. Това състояние се отличава с онова лекомислие и радост, които някой изпитва от преходните впечатление на сетивата.
То е характерно за онези лица, които се оставят под влиянието на всички незначителни събития на деня; но понеже тяхната симпатия не се стреми към определен обект, влиянията, които изпитват, са преходни.
Всичко, което надвишава сферата на нищожните "неща", е антипатично за тези лица. След смъртта, техните души, бидейки лишени от сетивно-физическите процеси, които по необходимост са свързани с удовлетворението на този вид желание, изпадат в едно състояние, което рано или късно стига до своя закономерен край.
към текста >>
Увлечението към природата, например, което е пропито с един сетивен ха
рак
тер е подложено тук на пречистване.
Петата степен от душевния свят е тази на душевната светлина. Симпатията към другите същества добива тук най-висока стойност. Душите влизат в отношение с тази област дотолкова, доколкото през своя физически живот не са се задоволили да изпълняват само своите низши желания, а са изпитвали истинска радост към заобикалящия ги свят.
Увлечението към природата, например, което е пропито с един сетивен характер е подложено тук на пречистване.
Не бива да смесваме това увлечение с възвишения живот в природата, който е от духовно естество и навсякъде в предметите и явленията вижда откровенията на Духа.
към текста >>
Лишена от егоистичен ха
рак
тер, я все пак търси сетивното удоволствие, което произтича от самите действия.
Шестата област, тази на душевната сила, влече след себе си пречистването от жаждата за действие, което една душа може да притежава.
Лишена от егоистичен характер, я все пак търси сетивното удоволствие, което произтича от самите действия.
Индивидите, които поддържат това желание за действие, оставят впечатления за идеалисти; те изглеждат въодушевени от духа на саможертвата. Но всъщност това, което ги интересува, е да увеличат чувствената радост, която изпитват в хода на действията. Много артистични натури и хора отдадени на науката, се намират именно там. Това, което свърза тези души с физическия свят, е вярата, че изкуството и науката имат смисъл за техния живот, само защото им доставя определено удоволствие.
към текста >>
Тук исках да опиша само основните ха
рак
терни черти на душевния свят и в общи черти живота на душата в този свят.
Според условията, които е създала по време на своя живот на Земята, тя ще остане по-кратко или по-дълго време в една или в друга от областите на душевния свят. В онази област, към която изпитва родство, тя ще остане докато това родство се заличи. Тя ще премине, без да почувствува никакво влияние, през онези области към които не е развивала никакво родство.
Тук исках да опиша само основните характерни черти на душевния свят и в общи черти живота на душата в този свят.
По същия начин ще постъпя и с описанието на духовния свят. Да се разпростра повече върху естеството на тези висши светове, би означавало да надхвърля рамките на този труд. Наистина, без да се разпрострем по-нашироко върху този въпрос, едва ли бихме могли да разберем условията във висшите светове, които по нищо не приличат на пространствените и времеви условия, характерни за физическия свят. Съществени подробности са посочени и в моята "Тайна наука".
към текста >>
Наистина, без да се разпрострем по-нашироко върху този въпрос, едва ли бихме могли да разберем условията във висшите светове, които по нищо не приличат на пространствените и времеви условия, ха
рак
терни за физическия свят.
В онази област, към която изпитва родство, тя ще остане докато това родство се заличи. Тя ще премине, без да почувствува никакво влияние, през онези области към които не е развивала никакво родство. Тук исках да опиша само основните характерни черти на душевния свят и в общи черти живота на душата в този свят. По същия начин ще постъпя и с описанието на духовния свят. Да се разпростра повече върху естеството на тези висши светове, би означавало да надхвърля рамките на този труд.
Наистина, без да се разпрострем по-нашироко върху този въпрос, едва ли бихме могли да разберем условията във висшите светове, които по нищо не приличат на пространствените и времеви условия, характерни за физическия свят.
Съществени подробности са посочени и в моята "Тайна наука".
към текста >>
104.
3. ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
Естествено е, човек, който се доверява само на своите външни сетива, да отрича света на първообразите и да ги счита само за отвлечени идеи, които разумът си изгражда като сравнява сетивните предмети; този човек не притежава способността да възприема висшите светове, той не познава светът на мислите, освен в неговата абст
рак
тна отвлеченост.
Естествено е, човек, който се доверява само на своите външни сетива, да отрича света на първообразите и да ги счита само за отвлечени идеи, които разумът си изгражда като сравнява сетивните предмети; този човек не притежава способността да възприема висшите светове, той не познава светът на мислите, освен в неговата абстрактна отвлеченост.
Той не знае, че за ясновидеца духовните Същества са много по-близки и познати, отколкото неговото куче или котката, и че светът на първо образите е наситен с една неимоверна по-жива действителност, отколкото сетивно-физическия свят.
към текста >>
Тази област съдържа и други форми, но тези, които посочвам, служат само за нейната основна ха
рак
теристика.
Първата област съдържа първообразите на физическия свят, доколкото те не са надарени с живот. Там се намират първообразите на минералите и растенията, доколкото растенията са чисто физически Същества, с други думи, като изключим живота, който ги изпълва. Там откриваме и първообразите на физическите животински и човешки форми.
Тази област съдържа и други форми, но тези, които посочвам, служат само за нейната основна характеристика.
Тук е основният скелет на "светът на духовете". Тази област можем да сравним с твърдата земя на нашия физически свят.
към текста >>
105.
4. ДУХЪТ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Както всичко, което е ха
рак
терно за физическото тяло се отделя от нея, така и връзката, която във физическия свят свързва душите, се пречиства от всички елементи, които са имали смисъл и значение само във физическия свят.
В духовния свят ние отново намираме хората, с които сме живели заедно във физическия свят.
Както всичко, което е характерно за физическото тяло се отделя от нея, така и връзката, която във физическия свят свързва душите, се пречиства от всички елементи, които са имали смисъл и значение само във физическия свят.
Но всичко онова, което през време на нашия живот е било душа на душата, се увековечава отвъд смъртта в света на Духа. Естествено, думите, които подхождат на физическите условия, могат да изразят само по един несъвършен начин събитията от този свят. Като се държи сметка за този факт, ние имаме право да кажем, че душите, които си принадлежат във физическия свят, се намират отново в духовния свят, за да продължат там своята връзка.
към текста >>
Но тук, в духовния свят, тези душевни състояния изгубват своя егоистичен ха
рак
тер.
Третата област от "царството на духовете" съдържа първообразите на душевния свят. Всичко, което живее в този свят, тук се представя като сбор от живи мисловни Същества. Тук се намират първообразите на желанията, страстите, чувствата и т.н.
Но тук, в духовния свят, тези душевни състояния изгубват своя егоистичен характер.
Както във втората област и в тази трета област всички страсти, всички желания, удоволствия и неудоволствия също образуват едно неделимо цяло, едно единство. Страстите, желанията и удоволствията на другите същества не се различават от моите желания и страсти. Усещанията и чувствата на всички същества образуват един единен свят, обгръщат всичко останало, както физическата атмосфера на "царството на духовете". Тук зреят плодовете на всички дела, които са извършени на Земята в служба на общността с чувство на преданост към нашите братя човеци. Защото, извършвайки ги, човек дава израз на своя живот в третата област от "царството на духовете".
към текста >>
106.
5. ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ЦАРСТВОТО НА ДУШИТЕ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
В този външно-сетивен формообразуващ процес, ха
рак
терен за минералното и растителното царство, се осъществява сетивно сгъстяване на един чисто духовен процес, когато духовните зародиши от трите по-висши области на "царството на духовете" прерастват в духовни образования, но вече в по-низшите области.
В този външно-сетивен формообразуващ процес, характерен за минералното и растителното царство, се осъществява сетивно сгъстяване на един чисто духовен процес, когато духовните зародиши от трите по-висши области на "царството на духовете" прерастват в духовни образования, но вече в по-низшите области.
На процеса на кристализация, в духовния свят като негов първообраз съответствува прехода от безформения духовен зародиш в една организирана форма. Ако този преход се сгъсти до такава степен, че да може да бъде възприеман от сетивата, в сетивния свят се изправяме пред минералния кристализационен процес.
към текста >>
Ха
рак
терни за растението са растежа и размножението, а за животното усещането и инстинкта.
В известен смисъл, растението е изцяло погълнато от своите пластични, формообразуващи сили; през целия си живот то непрекъснато възпроизвежда нови и нови копия на съответната първоначална форма: най-напред корените, после листата, цветовете и т.н. Животното се развива до една завършена форма и се затваря в нея, отдавайки се на своя подвижен сетивен и инстинктивен живот Този живот се разиграва в душевния свят.
Характерни за растението са растежа и размножението, а за животното усещането и инстинкта.
За животното те са онази безформена сила, която непрекъснато търси нови форми. В крайна сметка, последните водят своето начало от първообразните процеси, разиграващи се в Царството на Духовете. Обаче те се проявяват именно в душевния свят. Към динамичните, градивни, физически-невидими Същества, които управляват растежа и размножението, в животинския свят се присъединя ват и други, които са слезли с една степен по-долу в душевния свят.
към текста >>
Ако искаме да оха
рак
теризираме тези Същества още по-добре, следва да допълним, че те имат своя произход в най-висшите области от царството на духовете, а по-късно, във втората област, формират себе си като първообрази на живота.
Етерното тяло възниква поради обстоятелството, че получената по този начин форма, става подвижна благодарение на други Същества, чиято деятелност се простира в сетивния свят, макар че те остават физически видими.
Ако искаме да охарактеризираме тези Същества още по-добре, следва да допълним, че те имат своя произход в най-висшите области от царството на духовете, а по-късно, във втората област, формират себе си като първообрази на живота.
Като такива първообрази на живота, те действуват в сетивния свят.
към текста >>
Който си представя народностния Дух по друг начин, се задоволява с един схематичен мисловен образ, лишен от смисъл и живот, зад живот, задоволява се с една празна абст
рак
ция.
Духът на едни народ не се проявява непосредствено във физическия свят. Той живее в усещанията, чувствата, влеченията, които са общи за целия народ. Това свръхсетивно Същество изобщо не се въплъщава физически. Както човекът постига видимата сетивна форма на своето тяло, така и "народностният дух" изгражда своя облик с помощта на субстанциите от душевния свят. Душевното тяло на народностния Дух е като облак, в който живеят всички хора от даден народ; поривите на този народ ние долавяме в душите на неговите представители, обаче тези пориви съвсем не бликат от тези души.
Който си представя народностния Дух по друг начин, се задоволява с един схематичен мисловен образ, лишен от смисъл и живот, зад живот, задоволява се с една празна абстракция.
към текста >>
107.
6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА
GA_9 Теософия
Вече споменах, че формите, ха
рак
терни за всеки от трите свята, стават действителност за човека, само тогава, когато той има способности или органи, за да ги възприема.
Вече споменах, че формите, характерни за всеки от трите свята, стават действителност за човека, само тогава, когато той има способности или органи, за да ги възприема.
Човекът възприема определени процеси в пространството, само защото притежава добре развито око. Едно същество възприема само онази част от действителността, която попада в рамките на неговата възприемателна способност. Ето защо човекът не трябва да заявява: действително е само това, което аз мога да възприемам. Много неща могат да са действителни, а да не разполагаме с необходимите органи за тяхното възприемане.
към текста >>
Неговите цветове съответствуват на ха
рак
тера на мисълта.
А начинът, по който тази мисъл въздействува на другия човек, в духовния свят може да бъде изживян като един възприемаем процес. Следователно, за този, чиито духовни очи са отворени, физическия възприемаемият човек е само една част от целия човек. Всъщност физическият човек е средоточие на душевни и духовни излъчвания. Тук можем само да загатнем за богатия и разнолик свят, който се открива пред "ясновидеца". Една човешка мисъл, която иначе живее само в ума на слушателя, се появява, например, като духовно възприемаемо цветово явление.
Неговите цветове съответствуват на характера на мисълта.
Една мисъл, произхождаща от едно или друго сетивно влечение на човека, е оцветена по различен начин от друга мисъл, устремена към чистото познание, към благородната красота и към вечното добро. Оцветена в червени нюанси са мислите, които произхождат от чувствения живот и пронизват душевния свят*. (*Естествено, тези описания са изложени на възможно най-големи недоразумения. Ето защо, в това ново издание, отново ще се върнем накратко към тях)
към текста >>
Върху фона на тази променливост, някои трайни качества, като таланти, навици и ха
рак
терови черти, са обагрени в постоянни цветове.
Цветовете, които "духовното око" възприема, сияят около физическия човек и го обвиват като един вид облак (с приблизително яйцевидна форма), образуват човешката аура. Големината на тази аура е различна при различните хора, обаче, по правило, целият човек е 2 пъти по-висок и 4 пъти по-широк от своето физическо тяло. В аурата се кръстосват всевъзможни цветове и нюанси. Техният неспирен и променлив поток е един точен образ на вътрешния човешки живот.
Върху фона на тази променливост, някои трайни качества, като таланти, навици и характерови черти, са обагрени в постоянни цветове.
към текста >>
Тук цветовете имат проблясващ, искрящ, сияещ ха
рак
тер.
Третият вид.
Тук цветовете имат проблясващ, искрящ, сияещ характер.
Те не само осветляват пространството, което заемат; те го пронизват с лъчите си. В тези цветове има нещо действено и подвижно, до като другите се отличават с повече спокойствие и липса на блясък. А характерното за цветовете от третият вид е, че сякаш непрекъснато се възпроизвеждат от самите себе си.
към текста >>
А ха
рак
терното за цветовете от третият вид е, че сякаш непрекъснато се възпроизвеждат от самите себе си.
Третият вид. Тук цветовете имат проблясващ, искрящ, сияещ характер. Те не само осветляват пространството, което заемат; те го пронизват с лъчите си. В тези цветове има нещо действено и подвижно, до като другите се отличават с повече спокойствие и липса на блясък.
А характерното за цветовете от третият вид е, че сякаш непрекъснато се възпроизвеждат от самите себе си.
към текста >>
Обаче според еволюционната степен на човека, ха
рак
терът на тези нюанси непрекъснато се променя.
Това е така, защото през тази част на аурата, Божественият Аз е в земния свят. Доколкото човешките същества притежават тази аура, те са пламъците, чрез които божественият свят осветява Земята. Чрез тази част на аурата доколкото живеят не за себе си, а в името на вечната истина, вечната красота и вечното добро те показват до каква степен са се изтръгнали от личните си интереси, за да се принесат в жертва пред олтара на великата космическа еволюция. Ето как в аурата се проявява това, което човекът е направил от себе си в хода на неговите въплъщения. Трите части на аурата съдържат цветове с най-различни нюанси.
Обаче според еволюционната степен на човека, характерът на тези нюанси непрекъснато се променя.
към текста >>
Тези оттенъци имат ха
рак
тер на нещо смътно, неясно.
В първата част на аурата могат да се наблюдават всички оттенъци на инстинктивния живот, от червеното до синьото.
Тези оттенъци имат характер на нещо смътно, неясно.
Преобладаващите червени оттенъци показват наличието на чувствени влечения, плътски страсти и ламтеж към чревоугодничество. Зелените оттенъци са особено подчертани при онези низши натури, които са склонни към безразличие и алчно отдаване на всяка наслада, но същевременно се боят от всяко усилие, за да ги постигнат. Там, където страстите на всяка цена се стремят към някаква цел, за чието осъществяване обаче не достигат определени качества и способности, в аурата се появяват кафяво-зелени и жълто-зелени оттенъци. Някои модерни "познавачи на живота", несъмнено пораждат тъкмо този вид аура. Личното усещане за собствения Аз, което изцяло се корени в низшите влечения и, следователно, представлява най-низшата степен на егоизъм, се проявява в неясни жълтеникави и зелени оттенъци.
към текста >>
Ясно е, че инстинктивният животински живот може да приеме също и един радващ окото ха
рак
тер.
Преобладаващите червени оттенъци показват наличието на чувствени влечения, плътски страсти и ламтеж към чревоугодничество. Зелените оттенъци са особено подчертани при онези низши натури, които са склонни към безразличие и алчно отдаване на всяка наслада, но същевременно се боят от всяко усилие, за да ги постигнат. Там, където страстите на всяка цена се стремят към някаква цел, за чието осъществяване обаче не достигат определени качества и способности, в аурата се появяват кафяво-зелени и жълто-зелени оттенъци. Някои модерни "познавачи на живота", несъмнено пораждат тъкмо този вид аура. Личното усещане за собствения Аз, което изцяло се корени в низшите влечения и, следователно, представлява най-низшата степен на егоизъм, се проявява в неясни жълтеникави и зелени оттенъци.
Ясно е, че инстинктивният животински живот може да приеме също и един радващ окото характер.
Има една чисто естествена жертвоготовност, която наблюдаваме дори и в животинското царство. В естествената майчина любов, животинските инстинкти постигат своето истинско съвършенство. Тези лишени от егоизъм животински инстинкти намират израз в първата аура като светлочервени и розови оттенъци.
към текста >>
Горните описания нямат нищо общо с онова тълкуване на ха
рак
тера или мислите на даден човек, което се опира на една халюцинаторно възприемана аура.
Човек не може да оцени правилно беглите описания на аурата, ако не постави ударението върху това, че "виждането на аурата" е свързано с едно разширение и обогатяване на всичко онова, което ние възприемаме във физическия свят. Това разширение има за цел да вникне в онези форми на душевния живот, до които той израства не само в сетивната, а и в духовната действителност.
Горните описания нямат нищо общо с онова тълкуване на характера или мислите на даден човек, което се опира на една халюцинаторно възприемана аура.
Тези описания са замислени с цел да разширят познанието за духовния свят и не бива да се смесват със съмнителното изкуство, което претендира, че отгатва човешките души според тяхната аура.
към текста >>
108.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
Явно, той вижда в мислите нещо несъстоятелно, нещо абст
рак
тно.
Който застъпва мнението, че съсредоточаването върху подобен мисловен образ е излишно, допуска сериозна грешка.
Явно, той вижда в мислите нещо несъстоятелно, нещо абстрактно.
Обаче в основата на мислите е вложена една огромна и жива сила. Както за този, който притежава духовно познание, мислите са непосредствен израз на това, което той вижда в Духа, така и съобщението на този израз на друг, неподготвен човек, може да превърне в зародиш, от който ще се роди плодът на познанието. Ако в името на висшето познание, ние пренебрегнем мисловната работа и се обърнем към други сили в човека, пропускаме обстоятелството, че тъкмо мисленето е най-висшата човешка способност в сетивния свят. Следователно, на този, който пита: "- Как мога сам да се добира до висшите познания на науката за духа? , ще отговорим "започнете най-напред с описанията на тези, които вече ги притежават".
към текста >>
Те изобщо не осъзнават тази леност, понеже в очите им тя изглежда като презрение към "абст
рак
тното мислене", към "празното спекулиране" и т.н.
Изтъкването на този факт е особено наложително, като се има предвид, че днес много хора искат да станат "ясновидци", без да обръщат достатъчно внимание върху сериозните и безкористни усилия на мисленето. Според тях, "мисленето" не може да помогне; по-важни им изглеждат "усещанията" и "чувствата". На това трябва да отговорим, че никой не може да стане "ясновидец" във висшия (т.е. в истинския) смисъл на тази дума, без предварително проучване на мисловния живот. При мнозина от кандидати, вътрешната леност може да изиграе една лоша роля.
Те изобщо не осъзнават тази леност, понеже в очите им тя изглежда като презрение към "абстрактното мислене", към "празното спекулиране" и т.н.
Би означавало да не зачитаме мисленето, ако го смесваме с абстрактната логическа последователност. Това "абстрактно мислене" лесно може да умъртви свръхсетивното познание; живото мислене може да го окрили и вдъхнови. Несъмнено, би било твърде удобно да се стигне до висшето познание, като се избягва мисловната работа. Мнозина биха желали тъкмо това. Обаче ясновидството изисква една вътрешна устойчивост, една душевна сигурност, до които може да ни доведе единствено мисленето.
към текста >>
Би означавало да не зачитаме мисленето, ако го смесваме с абст
рак
тната логическа последователност.
Според тях, "мисленето" не може да помогне; по-важни им изглеждат "усещанията" и "чувствата". На това трябва да отговорим, че никой не може да стане "ясновидец" във висшия (т.е. в истинския) смисъл на тази дума, без предварително проучване на мисловния живот. При мнозина от кандидати, вътрешната леност може да изиграе една лоша роля. Те изобщо не осъзнават тази леност, понеже в очите им тя изглежда като презрение към "абстрактното мислене", към "празното спекулиране" и т.н.
Би означавало да не зачитаме мисленето, ако го смесваме с абстрактната логическа последователност.
Това "абстрактно мислене" лесно може да умъртви свръхсетивното познание; живото мислене може да го окрили и вдъхнови. Несъмнено, би било твърде удобно да се стигне до висшето познание, като се избягва мисловната работа. Мнозина биха желали тъкмо това. Обаче ясновидството изисква една вътрешна устойчивост, една душевна сигурност, до които може да ни доведе единствено мисленето. В противен случай човек става свидетел на объркана душевна игра, при която възникват нетрайни откъслечни образи: Нещо, което може да достави удоволствие на мнозина, въпреки че то няма нищо общо с истинското проникване във висшите светове.
към текста >>
Това "абст
рак
тно мислене" лесно може да умъртви свръхсетивното познание; живото мислене може да го окрили и вдъхнови.
На това трябва да отговорим, че никой не може да стане "ясновидец" във висшия (т.е. в истинския) смисъл на тази дума, без предварително проучване на мисловния живот. При мнозина от кандидати, вътрешната леност може да изиграе една лоша роля. Те изобщо не осъзнават тази леност, понеже в очите им тя изглежда като презрение към "абстрактното мислене", към "празното спекулиране" и т.н. Би означавало да не зачитаме мисленето, ако го смесваме с абстрактната логическа последователност.
Това "абстрактно мислене" лесно може да умъртви свръхсетивното познание; живото мислене може да го окрили и вдъхнови.
Несъмнено, би било твърде удобно да се стигне до висшето познание, като се избягва мисловната работа. Мнозина биха желали тъкмо това. Обаче ясновидството изисква една вътрешна устойчивост, една душевна сигурност, до които може да ни доведе единствено мисленето. В противен случай човек става свидетел на объркана душевна игра, при която възникват нетрайни откъслечни образи: Нещо, което може да достави удоволствие на мнозина, въпреки че то няма нищо общо с истинското проникване във висшите светове.
към текста >>
Последователят на антропософската Наука за Духа трябва да се научи да се отнася към нещата и хората според техния ха
рак
тер и тяхната стойност.
Последователят на антропософската Наука за Духа трябва да се научи да се отнася към нещата и хората според техния характер и тяхната стойност.
Симпатията и антипатията, удоволствието и неудоволствието получават сега една съвършено нова роля. Не става дума за това, че човек е длъжен да ги изкорени от себе си, да стане недосегаем за симпатията и антипатията. Напротив, колкото повече той развива у себе си способността да не позволява от симпатията и антипатията да произтичат каквито и да са оценки или действия, толкова по-фини и нежни стават неговите усещания. Той разбира, че когато обладава в себе си досегашните симпатии и антипатии, те придобиват един съвсем нов характер. Дори най-отблъскващите неща имат свои скрити качества; те се откриват на човека, само ако той се откаже да следва своите егоистични усещания и чувства.
към текста >>
Той разбира, че когато обладава в себе си досегашните симпатии и антипатии, те придобиват един съвсем нов ха
рак
тер.
Последователят на антропософската Наука за Духа трябва да се научи да се отнася към нещата и хората според техния характер и тяхната стойност. Симпатията и антипатията, удоволствието и неудоволствието получават сега една съвършено нова роля. Не става дума за това, че човек е длъжен да ги изкорени от себе си, да стане недосегаем за симпатията и антипатията. Напротив, колкото повече той развива у себе си способността да не позволява от симпатията и антипатията да произтичат каквито и да са оценки или действия, толкова по-фини и нежни стават неговите усещания.
Той разбира, че когато обладава в себе си досегашните симпатии и антипатии, те придобиват един съвсем нов характер.
Дори най-отблъскващите неща имат свои скрити качества; те се откриват на човека, само ако той се откаже да следва своите егоистични усещания и чувства. Хората, които са напреднали в тази област на обучението, имат много по-фина чувствителност от другите, понеже остават неизкушени от егоизма и не попадат в примката на една обща нечувствителност. Всяко влечение, на което човек се подчинява механично, го прави сляп за истинската природа на нещата. Следвайки тези влечения, ние си пробиваме път в света, вместо да се отворим пред него и да почувствуваме истинската му стойност. От друга страна, след като човек престане да отговаря по егоистичен начин на всяко удоволствие, на всяка симпатия или антипатия, той става независим от променливите впечатления, идващи от даден предмет, ни прави зависими от него.
към текста >>
Те трябва да протичат съобразно вътрешния ха
рак
тер на духовния свят.
Окултният изследовател трябва да дисциплинира своето мислене. Постепенно, неговите мисли ще откликват да следват грижите и тревогите на всекидневието.
Те трябва да протичат съобразно вътрешния характер на духовния свят.
Човекът е длъжен да се наблюдава добре и да държи нещата в свои ръце. Сега вече не му е позволено случайното свързване на една мисъл с друга; връзката между тях трябва да съответствува на строгото съдържание в духовния свят. Преходът от една представа към друга също трябва да се ръководи според тези строги закони. Като мислещо същество, човекът сам трябва да бъде, така да се каже, едно постоянно отражение на тези мисловни закони. В своето мислене той не бива да допуща нищо, което не произтича от тези закони.
към текста >>
И тогава закономерностите от духовния свят нахлуват в самия него, докато по-рано, когато неговото мислене все още носеше объркан и случаен ха
рак
тер, те минаваха покрай него без да оставят каквато и да е следа.
Където и да се намира, окултният изследовател се стреми да мисли по този начин.
И тогава закономерностите от духовния свят нахлуват в самия него, докато по-рано, когато неговото мислене все още носеше объркан и случаен характер, те минаваха покрай него без да оставят каквато и да е следа.
Добре подредено то мислене му осигурява надеждна изходна точка по пътя към скритите истини. Обаче тези указания не трябва да се приемат едностранчиво. Независимо, че математиката създава добра дисциплинираност на мисленото, човек може да постигне чисто, здраво и живо мислене без нейна помощ.
към текста >>
Тежката скръб вече няма да помрачава душата му, а ще загатва за ха
рак
тера на Съществата, която я предизвикват.
Едва сега окултният изследовател постига спокойствие и сигурност, без които никой не може да напредва в духовния свят. Бурната радост вече няма да го докарва до възторг и ликуване, а ще възвестява качествата на външния свят, които до този момент са му убягвали. Сега вече радостта му носи спокойствие, а чрез това спокойствие той вниква във вътрешната природа на Съществата, които го даряват с радостта.
Тежката скръб вече няма да помрачава душата му, а ще загатва за характера на Съществата, която я предизвикват.
Както окото не иска нищо за себе си, а ни показва пътя, който трябва да следваме, така удоволствието и страданието насочват сигурно душата по нейния път.
към текста >>
Пълна свобода от субективните предразсъдъци, от съмнение и от суеверие ето ха
рак
терните признаци на този, който, следвайки Пътя на познанието, започва своето окултно обучение.
В мига на духовното познание, животът на отделната личност се превръща в един съзнателен символ на вечността. Всяко съмнение в Духа, което по-рано можеше да смути окултния ученик, сега изчезва; понеже може да се съмнява само онзи, който се оставя да бъде заблуден от нещата и не разпознава духа, който го изпълва. И тъй като "ученикът на мъдростта" вече умее да разговаря непосредствено с Духа, за него изчезва и всеки погрешен образ, под който той си е представял досега в духовния свят. Суеверието например, е един от погрешните начини да си представим духовния свят. Обаче посветеният е извън всяко суеверие, понеже той познава истинския облик на Духа.
Пълна свобода от субективните предразсъдъци, от съмнение и от суеверие ето характерните признаци на този, който, следвайки Пътя на познанието, започва своето окултно обучение.
Това сливане на неговата личност с всеобхватния духовен живот не бива да се смесва с унищожителното потъване на индивида във "всемирния дух". Истинското окултно обучение не позволява подобно "изчезване" на личността. Напротив, личността продължава да съществува чрез връзките, които е изградила с духовния свят. Тук сме изправени не пред едно "преодоляване" на личността, а пред много по-висш етап от нейното развитие. Искаме ли да посочим подходящ символ за сливането между индивидуалния човешки Дух и всемирния Дух, не бива да се спираме на познатото сравнение с онези концентрични кръгове, които потъват в един общ кръг; нека прибегнем до сравнението с множество кръгове, всеки от който има своя строго определен цвят.
към текста >>
109.
ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_9 Теософия
Обаче в тази област никой не може да се издигне над абст
рак
тните и схематични понятия, ако не приеме, че силата, която изгражда живота и чиито източници имат по-висш произход от този на неорганичните сили, може да бъде възприета единствено в рамките на свръхсетивното прозрение.
Обаче в тази област никой не може да се издигне над абстрактните и схематични понятия, ако не приеме, че силата, която изгражда живота и чиито източници имат по-висш произход от този на неорганичните сили, може да бъде възприета единствено в рамките на свръхсетивното прозрение.
Тук става дума не за пренасяне на естественонаучните методи, валидни в условията на неорганичния свят и прилагането им в живота, а за постигането на нов вид познание. Когато тук говорим за "осезание" на низшите организми, нямаме предвид това, което обикновено се означава като "сетива". От гледна точка на Науката за Духа, бихме могли да се отправят доста възражения срещу обичайната употреба на този израз. Под "осезание" тук следва да се разбира една обща възприемателна способност спрямо външните впечатления, за разлика от специфичните възприятия като зрение, слух и т.н.
към текста >>
Седемте съставни части на душата далеч не са някаква абст
рак
тна измислица, която важи в пълна сила и за седемте цвята, на които призмата разлага светлината.
КЪМ СТР. 13-20 За някого би могло да изглежда, сякаш описаното в тази книга разделяне на човешкото същество произтича от едно чисто произволно обособяване на различни съставни части в цялостния душевен живот. Налага се да изтъкнем, че това разделяне на цялостния душевен живот има значение, подобно на онова, което установяваме при появата на седемте цвята, след като светлината е преминала през една призма. Това, което физикът прави за да обясни светлинните явления след като призмата е разложила светлината на седем цвята същото извършва и духовният изследовател по отношение на душевния свят и неговата природа.
Седемте съставни части на душата далеч не са някаква абстрактна измислица, която важи в пълна сила и за седемте цвята, на които призмата разлага светлината.
И в двата случая деленето се основава на самите факти и тяхната вътрешна природа. Разликата е тази, че седемте съставни цвята на светлината стават видими чрез един външен процес, докато седемте съставни части на душата стават видими чрез духовното наблюдение върху нейната истинска природа. А истинската природа на душата изобщо не може да бъде разбрана без споменатото обособяване на нейните седем части. Чрез трите си части: физическо тяло, жизнено тяло и душевно тяло, душата принадлежи към преходния свят; с другите си четири части тя пуска своите корени във вечността. В "единната душа" преходното и вечното са неразделно свързани.
към текста >>
14 Когато малките деца казват за себе си, че "Карл е умен" или "Мария иска това", трябва ясно да посочим: тук важна е не ранната или късна употреба на думата "Аз", а важен е онзи момент, когато те съзнателно свързват думата "Аз" с ха
рак
терната за нея представа.
КЪМ СТР.
14 Когато малките деца казват за себе си, че "Карл е умен" или "Мария иска това", трябва ясно да посочим: тук важна е не ранната или късна употреба на думата "Аз", а важен е онзи момент, когато те съзнателно свързват думата "Аз" с характерната за нея представа.
Ако децата само чуват тази дума от устата на възрастните, те също могат да я произнасят, но без да има каквато и да е идея за "Азът". Все пак, в повечето случаи, дори късната употреба на тази дума, говори за един важен момент от развитието, а именно, постепенното преминаване на смътното Азово усещане в правилна идея за Аза.
към текста >>
39 Поради обстоятелството, че в духовния свят не съществува онова спокойствие, което е ха
рак
терно за физическия свят, не би трябвало да вадим заключение, че там цари непрекъснато безпокойство.
КЪМ СТР.
39 Поради обстоятелството, че в духовния свят не съществува онова спокойствие, което е характерно за физическия свят, не би трябвало да вадим заключение, че там цари непрекъснато безпокойство.
И наистина, там където са в сила "първообразите", не съществува никакъв "застой", а един вид духовно спокойствие, съчетано с творческа деятелност. Можем да го сравним с тихото удовлетворение на ощастливения Дух, проявяващо се не в бездействието, а напротив в неспирната съзидателна дейност.
към текста >>
Ако "ударът на съдбата" засяга човека по време на физическия живот, душевната нагласа, ха
рак
терна за този живот, ще го възприемаме като нещо, което е в противоречие с човешката воля: обаче през периода между смъртта и новото раждане, в душата пулсира една сила подобна на волята която неумолимо води човека към времето и мястото, където той ще понесе ударите на съдбата.
КЪМ СТР. 49 Когато тук заявявам, че "човекът, достигнал тази степен, сам определя целите, към които ще се стреми през следващото въплъщение", аз искам да загатна за особено състояние на душата, в което се намира тя през периода между смъртта и новото раждане.
Ако "ударът на съдбата" засяга човека по време на физическия живот, душевната нагласа, характерна за този живот, ще го възприемаме като нещо, което е в противоречие с човешката воля: обаче през периода между смъртта и новото раждане, в душата пулсира една сила подобна на волята която неумолимо води човека към времето и мястото, където той ще понесе ударите на съдбата.
Сега душата вижда своето несъвършенство, дължащо се на предишните земни животи и най-вече на допуснатите злодеяния или неправилни мисли. През периода между смъртта и новото раждане, у нея се пробужда един подтик, подобен на волята, който я кара да отстрани това несъвършенство. Следователно, тя създава в себе си определена тенденция, според която в следващия живот ще се устреми към едно или друго нещастие, за да отстрани несъвършенствата чрез понесеното страдание.
към текста >>
110.
00. С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
6. П
РАК
ТИЧЕСКИ УКАЗАНИЯ
6. ПРАКТИЧЕСКИ УКАЗАНИЯ
към текста >>
111.
03. ВЪТРЕШНОТО СПОКОЙСТВИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Духовната Наука предлага също и п
рак
тически правила, чието спазване позволява развитието на вътрешните способности.
Първите наставления, които дават на окултния ученик, се отнасят до преклонението и до развитието на неговия вътрешен живот.
Духовната Наука предлага също и практически правила, чието спазване позволява развитието на вътрешните способности.
Тези практически правила не са възникнали случайно. Те са плод на опита и знанието от най-древни времена. Навсякъде, където се дават указания за постигане на висшето познание, практическите методи са едни и същи. Всички истински окултни учители са единодушни относно вътрешния смисъл на тези правила, макар и те не винаги да са облечени в еднакви думи. Второстепенните и привидни различия се дължат на факти, които не са предназначени за разглеждане в тази книга.
към текста >>
Тези п
рак
тически правила не са възникнали случайно.
Първите наставления, които дават на окултния ученик, се отнасят до преклонението и до развитието на неговия вътрешен живот. Духовната Наука предлага също и практически правила, чието спазване позволява развитието на вътрешните способности.
Тези практически правила не са възникнали случайно.
Те са плод на опита и знанието от най-древни времена. Навсякъде, където се дават указания за постигане на висшето познание, практическите методи са едни и същи. Всички истински окултни учители са единодушни относно вътрешния смисъл на тези правила, макар и те не винаги да са облечени в еднакви думи. Второстепенните и привидни различия се дължат на факти, които не са предназначени за разглеждане в тази книга.
към текста >>
Навсякъде, където се дават указания за постигане на висшето познание, п
рак
тическите методи са едни и същи.
Първите наставления, които дават на окултния ученик, се отнасят до преклонението и до развитието на неговия вътрешен живот. Духовната Наука предлага също и практически правила, чието спазване позволява развитието на вътрешните способности. Тези практически правила не са възникнали случайно. Те са плод на опита и знанието от най-древни времена.
Навсякъде, където се дават указания за постигане на висшето познание, практическите методи са едни и същи.
Всички истински окултни учители са единодушни относно вътрешния смисъл на тези правила, макар и те не винаги да са облечени в еднакви думи. Второстепенните и привидни различия се дължат на факти, които не са предназначени за разглеждане в тази книга.
към текста >>
Ако истинският окултен учител е изградил подобно поведение, ученикът може да за загуби своята независимост, ако следва съответните п
рак
тически указания.
Ако истинският окултен учител е изградил подобно поведение, ученикът може да за загуби своята независимост, ако следва съответните практически указания.
Едно от първите правила можем да формулираме така: "Създавай в себе си мигове на вътрешно спокойствие и се научи да различаваш в тях същественото от несъщественото."
към текста >>
Днес тези п
рак
тически правила могат да бъдат "формулирани" с едни или други думи.
Днес тези практически правила могат да бъдат "формулирани" с едни или други думи.
Но първоначално всички правила и указания на Тайната Наука са били давани не в думи, а с помощта на един символичен език. И всеки, който иска да вникне в неговото значение, трябва да се научи да разбира неговите знаци и символи. А това разбиране е свързано не с друго, а с първите стъпки в Тайната Наука. Те обаче изискват строго спазване на посочените практически правила. Пътят е отворен за всеки, който разполага с необходимата здрава воля.
към текста >>
Те обаче изискват строго спазване на посочените п
рак
тически правила.
Днес тези практически правила могат да бъдат "формулирани" с едни или други думи. Но първоначално всички правила и указания на Тайната Наука са били давани не в думи, а с помощта на един символичен език. И всеки, който иска да вникне в неговото значение, трябва да се научи да разбира неговите знаци и символи. А това разбиране е свързано не с друго, а с първите стъпки в Тайната Наука.
Те обаче изискват строго спазване на посочените практически правила.
Пътят е отворен за всеки, който разполага с необходимата здрава воля. Правилото, което се отнася до вътрешното спокойствие е просто. Просто е и неговото спазване, но то води към целта, само ако се изпълнява сериозно и строго. Ето в какво се състои то.
към текста >>
Всичко, което без тези наставници би било едно несигурно напипване в м
рак
а, се превръща под тяхно ръководство в целенасочена и плодотворна дейност.
Окултният ученик тръгва с уверена крачка по житейския път. Каквото и да срещне по него, той продължава напред. По-рано той не знаеше защо работи и страда; сега знае това. Очевидно е, че подобна медитативна дейност води по-сигурно да целта, ако се ръководи от опитни хора, които знаят какво точно трябва да се прави. Съветите и указанията на такива хора имат огромна стойност и съвсем не накърняват свободата на ученика.
Всичко, което без тези наставници би било едно несигурно напипване в мрака, се превръща под тяхно ръководство в целенасочена и плодотворна дейност.
Който се обръща към такива опитни и знаещи хора, никога няма да остане разочарован. Защото търси приятелски съвет, а не деспотизма на един човек, който се стреми към лична власт. Винаги се потвърждава: онези, които наистина знаят, са най-скромните хора на света и нищо не им е толкова чуждо, колкото желанието за власт. Този, който чрез медитацията се издига до състоянието, в което човек може да се свърже с Духа, пробужда в себе си нещо, което е вечно и не се ограничава нито от раждането, нито от смъртта. В него могат да се съмняват само онези, които не са го изживели в себе си.
към текста >>
112.
06. Б. ПРОСВЕТЛЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Ако към тези упражнения се прибави и наблюдението над едно растение, ще установим, че предизвиканото от него чувство, по своя ха
рак
тер и сила, заема едно място между чувствата, породени от минерала и животното.
Ако към тези упражнения се прибави и наблюдението над едно растение, ще установим, че предизвиканото от него чувство, по своя характер и сила, заема едно място между чувствата, породени от минерала и животното.
Възприемателните органи, които се образуват по този начин, можем да определим като духовни очи. С тяхна помощ човек постепенно започва да различава неща като душевни и духовни цветове.
към текста >>
113.
07. КОНТРОЛ НАД МИСЛИТЕ И ЧУВСТВАТА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
А това, което споделя от своите лични опитности, се превръща в опора за този, който иска да премине от м
рак
а в светлината.
Учителят вижда постигнатия напредък много по-рано, отколкото самия ученик. Той забелязва първите нежни признаци на духовно зрение много преди ученикът да подозира нещо за тях. И голяма част от указанията му се свеждат тъкмо да това ученикът да не загуби своето доверие, търпение и постоянство, преди сам да е стигнал до съзнанието на собствените си постижения. Всъщност учителят не може да даде нищо на своя ученик, което макар и в потенциален вид да не е вече негово притежание. Той може само да насочва пробуждането и развитието на тези потенциални способности.
А това, което споделя от своите лични опитности, се превръща в опора за този, който иска да премине от мрака в светлината.
към текста >>
Обсъжданата тук дисциплина на мисленето се п
рак
тикува в окултните школи от най-дълбока древност и тук става дума единствено за нея.
Би било твърде лошо, ако той изпадне в мечтателство Разумът трябва да е ясен и трезв във всеки отделен миг. И най-голямата грешка би била сторена, ако в хода на тези упражнения някой би смутил своето равновесие и ако би престанал да разсъждава ясно и точно за обикновените неща от живота, както е вършил това по-рано. Окултният ученик непрекъснато трябва да се уверява дали не е нарушил своето вътрешно настроение, дали е останал същия в своето обичайно ежедневие. Непоколебимо вътрешно спокойствие и ясен поглед върху нещата ето какво трябва да извоюва за себе си. Разбира се, строго препоръчително е да не се отдава на празно мечтателство, както и на случайни упражнения.
Обсъжданата тук дисциплина на мисленето се практикува в окултните школи от най-дълбока древност и тук става дума единствено за нея.
Който иска да прилага други упражнения, измислени от самия него или пък случайно дочути тук или там, ще допусне фатална грешка и скоро ще затъне в мътните води на фантастиката. Към гореописаното упражнение може да се прибави и друго. Нека застанем пред едно растение, което е стигнало до степента на пълното си развитие и да се проникнем от мисълта, че наближава времето, когато това растение ще умре. Нищо няма да остане от това, което сега е пред моите очи. Обаче същото това растение ще образува семена и те ще дадат нови растения.
към текста >>
Обаче преди ученикът да пристъпи към това, необходима е сериозна и упорита работа за пълното пречистване на неговия ха
рак
тер.
Обаче преди ученикът да пристъпи към това, необходима е сериозна и упорита работа за пълното пречистване на неговия характер.
Той трябва да отстрани от себе си всяка мисъл, стремяща се да превърне извоюваното познание в средство за лично облагодетелствуване. Човек трябва да си обещае, че никога няма да използва за зли цели силата, която добива над своите себеподобни. Ето защо всички, които се стремят да вникнат в тайните на човешката природа, следва да спазват златното правило на окултното обучение. То гласи: когато правиш една стъпка напред в познанието на окултните истини, направи в същото време и три стъпки напред в моралното усъвършенствуване на своя характер.
към текста >>
То гласи: когато правиш една стъпка напред в познанието на окултните истини, направи в същото време и три стъпки напред в моралното усъвършенствуване на своя ха
рак
тер.
Обаче преди ученикът да пристъпи към това, необходима е сериозна и упорита работа за пълното пречистване на неговия характер. Той трябва да отстрани от себе си всяка мисъл, стремяща се да превърне извоюваното познание в средство за лично облагодетелствуване. Човек трябва да си обещае, че никога няма да използва за зли цели силата, която добива над своите себеподобни. Ето защо всички, които се стремят да вникнат в тайните на човешката природа, следва да спазват златното правило на окултното обучение.
То гласи: когато правиш една стъпка напред в познанието на окултните истини, направи в същото време и три стъпки напред в моралното усъвършенствуване на своя характер.
към текста >>
Ако човек постигне онази вътрешна тишина и онова вътрешно спокойствие, които са ха
рак
терни за този вид наблюдения, той вече извършва и едно голямо душевно преобразяване.
С посочените два примера трябваше да покажем как се достига просветление относно човешката природа. Но те са достатъчни, за да очертаят пътя, по който трябва да се върви.
Ако човек постигне онази вътрешна тишина и онова вътрешно спокойствие, които са характерни за този вид наблюдения, той вече извършва и едно голямо душевно преобразяване.
И скоро то стига дотам, че вътрешното обогатяване на душевния му живот внася увереност и спокойствие в неговото външно поведение. На свой ред тази външна промяна ще се отрази благотворно и в чисто душевен смисъл. Напредвайки, той все повече ще открива пътищата и средствата за опознаване на човешката природа, включително и за онези нейни качества, които остават скрити за физическите сетива. А един ден той ще се окаже достатъчно зрял, за да обхване с поглед и тайнствените връзки, които поддържат хармонията между човека и Космоса. По този път човек все повече се доближава до момента, когато може да предприеме първите стъпки в посвещението.
към текста >>
114.
08. ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Защото "скритият" (окултен) ха
рак
тер на нещата не може да бъде непосредствено изразен нито с думите на говоримия език, нито с която и да е от обикновените писмени системи.
Защото "скритият" (окултен) характер на нещата не може да бъде непосредствено изразен нито с думите на говоримия език, нито с която и да е от обикновените писмени системи.
Онези, които минават през Посвещението, всъщност превеждат на обикновен език и доколкото това им се отдава, уроците на Тайната Наука.
към текста >>
Необходимо е обаче да изтъкнем: Съществуват хора, които са в състояние да извършат подобни действия напълно несъзнателно, въпреки че никога не са п
рак
тикували окултното обучение.
Указанията за такива действия могат да бъдат разбрани само с помощта на споменатия окултен език.
Необходимо е обаче да изтъкнем: Съществуват хора, които са в състояние да извършат подобни действия напълно несъзнателно, въпреки че никога не са практикували окултното обучение.
Такива "благодетели на света и на човечеството" шествуват невидимо около нас. Поради причини, които тук не можем да обясним, техните дарби изглеждат свръхестествени. Единственото, което ги различава от окултния ученик, е че последният действува в пълно съзнание и с ясен поглед върху сложната цялост на нещата. Чрез обучението той постига това, което другите получават като дар от висшите сили за доброто на света. Тези благословени от Бога хора заслужават истинско уважение, но това съвсем не означава, че обучението е нещо излишно.
към текста >>
Ако човек се ориентира бързо, ако може да взема бързи, точни и спокойни решения дори и ако само секунди колебание биха улеснили вече връхлитащото нещастие, и ако тази способност за бързи решения е превърната в трайна черта от ха
рак
тера, той е несъзнавано узрял за третото "изпитание".
Нито един от читателите на тези редове не трябва да изпада в антипатия спрямо непрекъснатото връщане към самия себе си, без да е подробно запознат с по-нататъшния ход на нещата. Защото, ако устои в описаните изпитания, човек се издига до най-приказното щастие в живота си. И тук, както и в другите случаи, за мнозина обикновеният живот се превръща в истинско окултно обучение. За онези, които са стигнали дотам, че могат да вземат бързи решения и да се изправят съвършено спокойни пред внезапно възникващите трудности от всякакъв род, животът е вече е една разновидност на окултното обучение. Най-благодатните ситуации са онези, при които адекватното поведение е невъзможно без светкавичната бързина на решението.
Ако човек се ориентира бързо, ако може да взема бързи, точни и спокойни решения дори и ако само секунди колебание биха улеснили вече връхлитащото нещастие, и ако тази способност за бързи решения е превърната в трайна черта от характера, той е несъзнавано узрял за третото "изпитание".
Защото сега съществено е да изградим в себе си безусловно присъствие на духа.
към текста >>
115.
09. ПРАКТИЧЕСКИ УКАЗАНИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
П
РАК
ТИЧЕСКИ УКАЗАНИЯ
ПРАКТИЧЕСКИ УКАЗАНИЯ
към текста >>
Тук ще обсъдим по-подробно само отделни п
рак
тически указания, отнасящи се към душевното и духовно самовъзпитание.
Тук ще обсъдим по-подробно само отделни практически указания, отнасящи се към душевното и духовно самовъзпитание.
Общо взето, това са правила за навлизане в Тайната Наука, които всеки може да следва сам, дори и без да се задълбочава в останалата част на обучението.
към текста >>
И ако посочената мисъл се превърне в трайна ха
рак
терова особеност, човек е вече сигурен, че се намира на прав път.
И все пак, той няма да постигне нищо, преди да е овладял това търпение. Съвсем не е достатъчно да се борим с нетърпението само в обикновения смисъл на тази дума, защото тогава то неизбежно ще се усилия. Човек ще живее с илюзията, че нетърпението е вече овладяно, докато в дълбините на душата то укрепва все по-силно. Ние ще постигнем напредък, само ако непрекъснато се отдаваме на една точно определена мисъл и ако напълно се проникнем от нея. Тази мисъл е следната: "наистина, аз съм длъжен да правя всичко възможно за моето душевно и духовно издигане; обаче ще изчаквам напълно спокоен, докато висшите сили ме сметнат достоен за просветлението".
И ако посочената мисъл се превърне в трайна характерова особеност, човек е вече сигурен, че се намира на прав път.
към текста >>
Тази ха
рак
терова особеност проличава дори и във външния вид на човека.
Тази характерова особеност проличава дори и във външния вид на човека.
Погледът става спокоен, движенията сигурни, решенията ясни и точни; всичко, което наричаме невротичност, постепенно изчезва.
към текста >>
Обаче всеки окултист е наясно, че нещата зависят много повече тъкмо от това обстоятелство, а не от повишаването на интелигентността или от п
рак
тикуването на изкуствени упражнения.
Наред с гневът и раздразнението, борбата трябва да се води и срещу други душевни състояния като страхът, суеверието и предразсъдъците, суетата и честолюбието, любопитството и ненужната приказливост, склонността да разграничаваме хората според тяхното обществено положение, пол, произход и т.н. Днес е изключително трудно да се разбере, че борбата срещу такива недостатъци има нещо общо с развитието на човешките познавателни способности.
Обаче всеки окултист е наясно, че нещата зависят много повече тъкмо от това обстоятелство, а не от повишаването на интелигентността или от практикуването на изкуствени упражнения.
Мнозина вярват, че за да се бори със страхът, човек трябва да е безумно смел; че за да преодолява расовите и съсловни предразсъдъци, трябва да се откаже от различията между хората. Правилното познание е свързано с освобождаване от предразсъдъците. Още на пръв поглед е ясно, че страхът пред дадено явление ни пречи да съдим за него точно; че расовите предразсъдъци ни пречат да проникнем в душата на даден човек. Тъкмо този обикновен усет за нещата окултният ученик трябва да развие в себе си с изключителна прецизност.
към текста >>
В подобни случаи окултният ученик долавя в себе си една точно определена мисъл и ако тя стане постоянна черта на неговия ха
рак
тер, той знае, че вече е на прав път.
В случая става дума за една дискретна тактичност и окултният ученик следва да й посвети цялото си внимание. Той трябва да прецени до каква степен неговия събеседник ще приеме чуждото мнение и какво значение може да има то за него. Разбира се, това не е причина да се въздържаме от нашето лично мнение. Затова не може да става и дума. Необходимо е просто да се вслушваме максимално точно в разсъжденията на другите и в зависимост от това, какво казват да формираме нашия собствен отговор.
В подобни случаи окултният ученик долавя в себе си една точно определена мисъл и ако тя стане постоянна черта на неговия характер, той знае, че вече е на прав път.
Ето тази мисъл: "Важното е, не че аз мисля различно от другия човек, а това, той сам да намери истинския отговор с помощта, която аз мога да му дам". След като подобни настроения облъхват душата, те все повече слагат върху характера и поведението на окултния ученик един отпечатък на мекота, която е основно средство при всяко окултно обучение. Твърдостта прогонва душевните сили около теб, които трябва да пробудят твоето душевно око; мекотата отстранява пречките и отваря твоите духовни възприемателни органи. А наред с мекотата ще се развие и една друга душевна способност: Спокойното внимание пред всички нюанси от душевния живот на околния свят при пълно вътрешно мълчание на нашите лични емоции. И ако човек стигне до това състояние, тогава душевния живот на неговото обкръжение започва да му въздействува по такъв начин, че неговата душа се променя и израства, и израствайки се разклонява, както растението прави това всред светлината на Слънцето.
към текста >>
След като подобни настроения облъхват душата, те все повече слагат върху ха
рак
тера и поведението на окултния ученик един отпечатък на мекота, която е основно средство при всяко окултно обучение.
Разбира се, това не е причина да се въздържаме от нашето лично мнение. Затова не може да става и дума. Необходимо е просто да се вслушваме максимално точно в разсъжденията на другите и в зависимост от това, какво казват да формираме нашия собствен отговор. В подобни случаи окултният ученик долавя в себе си една точно определена мисъл и ако тя стане постоянна черта на неговия характер, той знае, че вече е на прав път. Ето тази мисъл: "Важното е, не че аз мисля различно от другия човек, а това, той сам да намери истинския отговор с помощта, която аз мога да му дам".
След като подобни настроения облъхват душата, те все повече слагат върху характера и поведението на окултния ученик един отпечатък на мекота, която е основно средство при всяко окултно обучение.
Твърдостта прогонва душевните сили около теб, които трябва да пробудят твоето душевно око; мекотата отстранява пречките и отваря твоите духовни възприемателни органи. А наред с мекотата ще се развие и една друга душевна способност: Спокойното внимание пред всички нюанси от душевния живот на околния свят при пълно вътрешно мълчание на нашите лични емоции. И ако човек стигне до това състояние, тогава душевния живот на неговото обкръжение започва да му въздействува по такъв начин, че неговата душа се променя и израства, и израствайки се разклонява, както растението прави това всред светлината на Слънцето. Мекота и дълбоко вътрешно мълчание: тези качества отвеждат душата в "светът на душите", а духът в "светът на духовете". "Потъни в спокойствие и тишина, затвори сетивата за всичко, което си научавал чрез тях преди твоето окултно обучение, накарал да замлъкнат всички мисли, които по-рано са нахлували в теб по силата на навика, бъди съвсем тих и мълчалив и очаквай с неизменно търпение; едва тогава висшите светове ще започнат да изграждат твоите душевни очи и твоите духовни уши.
към текста >>
Окултистът е в състояние да се произнесе върху ха
рак
тера на тези пътища и то с думи, които за непосветените ще изглеждат твърде странни.
Такава среда довежда вътрешните духовни органи до една хармония, която никога не може да възникне в модерните градове. Известно предимство пред градския човек има този който поне през детството си, е имал случай да диша боровия въздух, да се вглежда в снежните планински върхове и да наблюдава тихите движения на горските животни и насекоми. Но хората, принудени да живеят в градовете, не бива да лишават своите развиващи се душевни и духовни органи от инспириращото влияние на духовното обучение. Ако очите на един човек не могат всяка пролет да проследяват ден след ден разлистването на зелените поля и гори, тогава пред сърцето си той трябва да постави величествените учения на Бхагават Гита, Тома Кемпийски, самото Евангелие на Йоан, или пък определени текстове от антропософската литература. Има много пътища към върховете на познанието, поради което правилният избор е крайно необходим.
Окултистът е в състояние да се произнесе върху характера на тези пътища и то с думи, които за непосветените ще изглеждат твърде странни.
към текста >>
116.
10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
В окултното обучение не може да се постъпи по друг начин и там всяко несигурно напипване в м
рак
а е нещо строго забранено.
Тук ще опишем основните въздействия върху душата на окултния ученик. Само този който е запознат с нещата, може да предприема в пълно съзнание упражненията, водещи до познание на свръхсетивните светове.
В окултното обучение не може да се постъпи по друг начин и там всяко несигурно напипване в мрака е нещо строго забранено.
Ако някой не напредва с отворени очи, може да стане медиум, но не и ясновидец в смисъла на Тайната Наука.
към текста >>
У всеки, който съзнателно п
рак
тикува описаните по-горе упражнения за постигане на свръхсетивни познания, настъпват известни промени в неговия душевен организъм или в т.н.
У всеки, който съзнателно практикува описаните по-горе упражнения за постигане на свръхсетивни познания, настъпват известни промени в неговия душевен организъм или в т.н.
астрално тяло. Астралното тяло е възприемаемо само от ясновидеца. Можем да го сравним с един малко или много светещ духовно-душевен облак, в чийто център се намира физическото тяло на човека*.(*Астралното тяло на човека е подробно описано в моята "Теософия"). В астралния организъм стават видими по духовен път човешките инстинкти, желания, страсти и представи. Например чувствените желания биват възприемани под формата на тъмно-червени излъчвания.
към текста >>
Мислите на хората с едностранчиви и закостенели възгледи са с остри и неподвижни контури, а подвижните и променливи очертания са ха
рак
терни за лица, отворени към убежденията на другите*.(* При всички следващи описания трябва да се помни: при "виждането" на един цвят се има предвид "духовно виждане").
Строгото понятие на логично мислещия човек се проявява като жълта фигура с ясно очертани контури. Неясната и объркана мисъл на един разсеян човек наподобява форма с неопределени контури.
Мислите на хората с едностранчиви и закостенели възгледи са с остри и неподвижни контури, а подвижните и променливи очертания са характерни за лица, отворени към убежденията на другите*.(* При всички следващи описания трябва да се помни: при "виждането" на един цвят се има предвид "духовно виждане").
Когато ясновидецът казва "аз виждам червен цвят", това означава: "В душевно-духовния свят аз имам едно изживяване, което прилича на впечатлението от червения цвят в условията на физическия свят". Впрочем този израз се употребява само защото в подобни случаи е напълно естествено ясновидецът да се изрази с думите: "Аз виждам червен цвят". В противен случай лесно се стига до смесването на едно цветно видение с действителната свръхсетивна опитност на ясновидеца. Колкото повече напредва човек в своето душевно развитие, толкова по-правилно се организира неговото астрално тяло. У хора с недостатъчно развит душевен живот, астралните тела са също зле формирани и неорганизирани.
към текста >>
Духовният възприемателен орган, намиращ се в близост до ларинкса, позволява да се вникне с ясновиждащ поглед в начина на мислене, ха
рак
терен за другите хора, както и да се разбират истинските закони на природните явления.
Духовният възприемателен орган, намиращ се в близост до ларинкса, позволява да се вникне с ясновиждащ поглед в начина на мислене, характерен за другите хора, както и да се разбират истинските закони на природните явления.
Органът в близост до сърцето позволява на ясновиждащото познание да вникне в душевното състояние на другите душевни същества и който го е развил в достатъчна степен, може да се добере също и до скритите сили в животинския и растителен свят. Сетивният орган разположен в пъпната област възприема душевните способности и таланти, като наред с това той вниква в значението, което имат животните, растенията, металите, атмосферните явления и т. н. за природния свят. Органът в близост до ларинкса има 16 "листа" или "лъчи"; този до сърцето 12; а този до пъпа 10.
към текста >>
С развитието на тези свръхсетивни органи са свързани определени душевни функции и който п
рак
тикува посочените упражнения, вече допринася с нещо за тяхното оформяне.
С развитието на тези свръхсетивни органи са свързани определени душевни функции и който практикува посочените упражнения, вече допринася с нещо за тяхното оформяне.
Осем от листата на "16 листния лотосов цвят" са били вече формиране в предишните етапи от човешката еволюция и днешният човек няма никаква заслуга за това. Той ги е получил като дар от природата, когато все още е разполагал с едно смътно, сънищно съзнание. В тогавашните еволюционни степени на човечеството те са били в действие, макар и тяхната активност да е отговаряла само на посочената по низша степен на съзнание. Когато човешкото съзнание се "прояснява", "листата" потъмняват и преустановяват своята дейност. Другите 8 листа човек може да изгради сам с помощта на съзнателни упражнения.
към текста >>
Нека припомним още веднъж, че възприятията които получаваме от отделните духовно-душевни органи често имат съвсем различен ха
рак
тер.
Развитието на 12-листния лотосов цвят в близост до сърцето се извършва както това на 16-листния цвят. И при него половината от листата са били формирани в прадалечното минало. Ето защо те не се нуждаят от особени грижи в рамките на окултното обучение; когато човек започне да работи върху другите 6, те се пробуждат спонтанно и започват своето въртеливо движение. Но за да улесним тяхното развитие, окултният ученик трябва съзнателно да насочи своя душевен живот в точно определена посока.
Нека припомним още веднъж, че възприятията които получаваме от отделните духовно-душевни органи често имат съвсем различен характер.
12-листният лотосов цвят осигурява дори възприятия, които са различни от тези на 16-листния. Последният възприема предимно образи и форми. За 16-листния лотосов цвят, начинът на мислене, който е присъщ на даден човек, както и природните закономерности, се проявяват в образи. Обаче те не са спокойни и неподвижни, а подвижни и живи форми.
към текста >>
Той има пълно доверие в резултатността на своите действия и от ха
рак
тера си е прогонил всяка боязливост и съмнение.
В този с мисъл често говорим и за "вяра", за "доверие". Окултният ученик се отнася към всеки човек и към всяко живо същество тъкмо с това доверие и се ръководи от него и своите действия. Когато чува нещо, той никога не си казва: "Аз не мога да повярвам, защото то противоречи на моите досегашни убеждения". Напротив, той е готов винаги да съпостави своите убеждения с тези на другите хора, и ако трябва да ги коригира. Той е непрекъснато отворен за всичко, което среща по своя пъти.
Той има пълно доверие в резултатността на своите действия и от характера си е прогонил всяка боязливост и съмнение.
Ако е стигнал до някакво убеждение, той има и доверие в силата на това убеждение. Дори и хиляди неуспехи не могат да го разколебаят. Това е "вярата, която премества планини".
към текста >>
Той трябва да стигне до онова състояние, при което п
рак
тически изключва всяко нежелано от него впечатление.
Ако размислим върху тези неща, лесно ще се убедим какъв източник на илюзии и фантазии могат да представляват те. Този източник трябва да пресъхне за всеки, който иска да развие своя 10- листен лотосов цвят. Защото благодарение на този лотосов цвят могат да бъдат възприети и най-скритите качества на душата. Обаче тези възприятия са истинни само тогава, когато възможността за споменатите илюзии е напълно отстранена. За целта окултният ученик трябва да стане господар на всичко, което струи към него от външния свят.
Той трябва да стигне до онова състояние, при което практически изключва всяко нежелано от него впечатление.
към текста >>
Ха
рак
терният му цвят се различава от основните 7 цвята на дъждовната дъга.
Етерното тяло има приблизителната големина и форма на физическото тяло, така че то изпълва почти същото физическо пространство. То е един изключителен нежен и фин организъм*. (* Моля физиците да не се смущават от израза "етерно тяло". В случая думата "етер" само загатва за извънредната "финост" на този организъм и няма нищо общо с "етера" от различните научни хипотези).
Характерният му цвят се различава от основните 7 цвята на дъждовната дъга.
Всеки, който пристъпва към неговото наблюдение, се убеждава, че подобен цвят просто не съществува в условията на физическия свят. Все пак най-добре можем да го сравним с цвета на току-що цъфналата праскова. Ако искаме да съсредоточим нашето наблюдение единствено върху етерното тяло, необходимо е да заглушим всякакъв вид душевни изживявания с помощта на гореописаното упражняване на вниманието. В противен случай изгледът на етерното тяло значително се променя поради проникващите въздействия на "душевното тяло". Впрочем съставните части на човешкото етерно тяло са в непрекъснато движение.
към текста >>
От всичко казано, лесно можем да си дадем сметка за дълбоко интимния ха
рак
тер на окултното обучение и за това с каква прецизност трябва да се работи, ако искаме нещата да се развиват нормално.
Колкото по-напреднал е даден човек, толкова по-обширно поле около него се залива от потоците и движенията на етерното тяло. Между 12- листния лотосов цвят и описаният център в сърдечната област съществуват особено близки отношения. Първоначално етерните потоци се вливат тъкмо там, за да се разклонят после от една страна към 16- листния и 2-листния, а от друга страна към разположените в долната част на тялото 8-листен, 6-листен и 4-листен лотосов цвят. Тъкмо поради това разположение изграждането на 12-листния лотосов цвят изисква особени грижи в хода на окултното обучение. Ако тук се допусне известна грешка, нарушава се формирането на цялата свръхсетивна организация на човешкото същество.
От всичко казано, лесно можем да си дадем сметка за дълбоко интимния характер на окултното обучение и за това с каква прецизност трябва да се работи, ако искаме нещата да се развиват нормално.
И без друго е ясно, че указания за изграждане на свръхсетивни способности може да предложи само този, който говори от личен опит и е в състояние да гарантира тяхната целесъобразност.
към текста >>
Хората, формирани според изискванията на съвременното образование, изобщо не могат да вникнат в многократните повторения, ха
рак
терни за проповедите на Буда.
Тук следва да обърнем внимание на един факт, който може да бъде разбран само с оглед на вече описаното.
Хората, формирани според изискванията на съвременното образование, изобщо не могат да вникнат в многократните повторения, характерни за проповедите на Буда.
Но за окултния ученик, те се превръщат в едно чудно съответствие на неговия вътрешен усет за нещата. Защото тези повторения са в хармония с определени ритмични движения в етерното тяло. Отдавайки им се с пълно вътрешно спокойствие, човек постига и съзвучие с етерните движения. И понеже етерните движения са отражение на определени космически ритми, които закономерно се повтарят, вслушвайки се в стила на Буда, човек навлиза в тайните на света.
към текста >>
Да, целият му ха
рак
тер се отпечатва в тези образи.
Да, за едва прохождащия окултен ученик, тази остатъчна част представлява една огромна област от всичко, което той изобщо вижда. Той може да вникне в естеството на тази остатъчна част, само ако наблюдава себе си. И тогава той открива, кои образи се пораждат чрез самия него. В тях намират израз неговите желания, неговите действия и т. н. Един или друг негов инстинкт, едно или друго негово желание, намерение всички те се проектират в съответни образи.
Да, целият му характер се отпечатва в тези образи.
към текста >>
Обратно, ако срещне други, непознати духовни Същества, той няма да може да прецени тяхната истинска природа и съвсем скоро ще усети, как здравата почва се изплъзва под к
рак
ата му.
За окултния ученик е абсолютно необходимо да проучи с духовен поглед своята душа, преди да проникне във висшите светове. Защото тъкмо в нея той може да открие онези духовно-душевни факти, които ще е в състояние да прецени по най-добър начин. Ако в условията на физическия свят е успял да постигне задълбочено познание на своята личност и когато после в духовния свят нейния образ се изправи най-напред пред него, той ще може да ги сравни внимателно и спокойно. Той ще може да отнесе по-висшата опитност към нещо познато и ще си осигури здрава почва за следващите стъпки.
Обратно, ако срещне други, непознати духовни Същества, той няма да може да прецени тяхната истинска природа и съвсем скоро ще усети, как здравата почва се изплъзва под краката му.
Ето защо отново ще подчертаем, че най-сигурния път към висшите светове минава през суровото и строго себепознание. Духовните образи, следователно, са първото, което човек среща по своя път към висшите светове. Защото действителността, която съответствува на тези образи е на самия него. Ето защо окултният ученик трябва да прояви зрелост и на тази първа степен да не се увлича в търсене на други постижения, а да спре своето внимание върху образите. Но всред този образен свят, той скоро започва да различава нещо ново.
към текста >>
117.
11. УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Няма никакъв смисъл да се води аскетичен живот, ако решението произтича от мотиви, ха
рак
терни за един или друг вид наслада.
Човек трябва точно да преценява кога да постави своя дълг по-високо от грижата за собственото си здраве. Колко много са нещата, от които той може да се откаже ако има здрава воля! В много случаи окултният ученик трябва да постави дългът над здравето, а понякога и над самия живот; обаче насладата никога. За него насладата може да е само едно средство за здравословен живот. В това отношение човек трябва да е напълно искрен и честен към себе си.
Няма никакъв смисъл да се води аскетичен живот, ако решението произтича от мотиви, характерни за един или друг вид наслада.
В аскетизма някой може да намери същия комфорт, какъвто друг намира в алкохолизма. И в този случай аскетизма ще бъде напълно безполезен в придобиването на висшето познание.
към текста >>
118.
12. ПРОМЕНИ В СЪНИЩАТА НА ОКУЛТНИЯ УЧЕНИК
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Едно от дискретните предупреждения, че окултният ученик е постигнал описаните в предходната глава степени, или ще ги постигне в скоро време, е промяната в ха
рак
тера на неговите сънища.
Едно от дискретните предупреждения, че окултният ученик е постигнал описаните в предходната глава степени, или ще ги постигне в скоро време, е промяната в характера на неговите сънища.
По-рано сънищата му бяха произволни и хаотични. Сега те стават в известен смисъл закономерни. Образите им добиват смислен характер и това ги доближава до човешките представи от ежедневния живот. В тях вече ясно могат да бъдат различавани закономерности, причини и следствия. Променя се и самото съдържание на сънищата.
към текста >>
Образите им добиват смислен ха
рак
тер и това ги доближава до човешките представи от ежедневния живот.
Едно от дискретните предупреждения, че окултният ученик е постигнал описаните в предходната глава степени, или ще ги постигне в скоро време, е промяната в характера на неговите сънища. По-рано сънищата му бяха произволни и хаотични. Сега те стават в известен смисъл закономерни.
Образите им добиват смислен характер и това ги доближава до човешките представи от ежедневния живот.
В тях вече ясно могат да бъдат различавани закономерности, причини и следствия. Променя се и самото съдържание на сънищата. Докато по-рано в тях можеха да бъдат възприемани само отзвуци от ежедневието, деформирани впечатления от околния свят или от собственото физическо тяло, сега се появяват образи, идващи от един непознат свят.
към текста >>
Първоначално сънищата запазват своя общ ха
рак
тер, доколкото те се различават от представите най-вече по символния начин, по който изразяват своите съдържания.
Първоначално сънищата запазват своя общ характер, доколкото те се различават от представите най-вече по символния начин, по който изразяват своите съдържания.
Този символичен елемент не може да убегне от вниманието на добросъвестния наблюдател. Да предположим, че някой сънува как е хванал едно отвратително животно и изпитва неприятно чувство от съприкосновението с него. Събужда се и вижда, че единия край на завивката е увит около ръката му. Следователно, възприемането няма конкретен и непосредствен, а именно символичен характер.
към текста >>
Следователно, възприемането няма конкретен и непосредствен, а именно символичен ха
рак
тер.
Първоначално сънищата запазват своя общ характер, доколкото те се различават от представите най-вече по символния начин, по който изразяват своите съдържания. Този символичен елемент не може да убегне от вниманието на добросъвестния наблюдател. Да предположим, че някой сънува как е хванал едно отвратително животно и изпитва неприятно чувство от съприкосновението с него. Събужда се и вижда, че единия край на завивката е увит около ръката му.
Следователно, възприемането няма конкретен и непосредствен, а именно символичен характер.
към текста >>
След като човек започне да развива етерното си тяло, неговите логично подредени сънища запазват своя символичен ха
рак
тер.
След като човек започне да развива етерното си тяло, неговите логично подредени сънища запазват своя символичен характер.
Обаче те престават да отразяват процесите, разиграващи се в сетивния свят и в човешкото физическо тяло. Към тези логично подредени сънища, които се пораждат от сетивно-физическите процеси, се прибавят и сънищата, които са израз на отношенията от един друг свят. Идва ред на първите опитности, които са недостъпни за обикновеното дневно съзнание. Обаче в никакъв случай не бива да смятаме, че един истински мистик може да превърне своите сънища в един вид послания от висшите светове. Те трябва да бъдат разглеждани по-скоро като първите признаци, свързани с едно по-висше развитие.
към текста >>
П
рак
тически духовният свят се превръща в обект на познание единствено за този който чрез своето етерно тяло съумее да пренесе еволюционно новите възприемателни способности във външния свят и по такъв начин да осветли неговите процеси и закономерности.
Практически духовният свят се превръща в обект на познание единствено за този който чрез своето етерно тяло съумее да пренесе еволюционно новите възприемателни способности във външния свят и по такъв начин да осветли неговите процеси и закономерности.
Следователно, ясното съзнание за един процес от духовния свят може да възникне единствено при условие, че човек сам го обгръща с духовна светлина. В действителност "Азът", който поражда въпросния духовно-възприемателен орган, не се намира в човешкото физическо тяло, а извън него. Етерният сърдечен орган е само мястото, където човек разпалва духовна светлина. Ако този орган би възникнал на друго място, получените духовни възприятия не биха имали никаква връзка с физическия свят. Обаче човекът е длъжен да се отнася всички духовни процеси именно към физическия свят и чрез самия себе си да ги включва в него.
към текста >>
Те изчезват, когато душата се пречисти от всички желания, ха
рак
терни за физическия свят.
То ще се прояви в пълния размер едва след смъртта на човека, когато душата в съответствие със своята природа продължава да изгаря в това желание, но без да може да го задоволи, понеже липсват както предмета, така и физическите сетива. Човекът, отдаден предимно на сетивните изживявания, ще изпитва например гастрономически удоволствия. Обаче възможността да ги задоволи ще липсва, просто защото сетивния орган на вкуса е изчезнал. Като последица идва това, че желанието поражда един особено активен астрален образ, който измъчва душата. Тази опитност чрез астралните образи на низшите желания след смъртта наричаме "изживявания в царството на душите".
Те изчезват, когато душата се пречисти от всички желания, характерни за физическия свят.
Едва тогава душата се издига в една по-висша област, която наричаме "духовен свят". Дори и съвсем слабо проявени по време на физическия живот, тези астрални образи все пак съществуват и съпровождат човека, подобно опашките на една комета. Ясновидецът може да ги различи и наблюдава, ако е постигнал съответната еволюционна степен от своето развитие.
към текста >>
119.
13. НЕПРЕКЪСНАТОСТ НА СЪЗНАНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
В предишната глава описахме промените в ха
рак
тера на съновиденията, настъпващи при окултният ученик.
В предишната глава описахме промените в характера на съновиденията, настъпващи при окултният ученик.
И така, неговите сънища губят своя неподреден и несвързан характер и все повече се превръщат в една разумна и целесъобразна дейност. В хода на по-нататъшното развитие, сънищата разкриват не само един нов свят, чиито вътрешни истини с нищо не отстъпват на външната сетивна действителност, но и факти, които в пълния смисъл на думата, са израз на една по-висша действителност. Навсякъде зад сетивния свят са скрити загадки и тайни. Техните проявления са навсякъде в сетивния свят, но човекът, който се ограничава само в сетивните възприятия, не може да стигне до причините на нещата. Отчасти тези причини се откриват на окултния ученик благодарение на онези нетрайни състояния които вече описахме възникващи по време на сънуването.
към текста >>
И така, неговите сънища губят своя неподреден и несвързан ха
рак
тер и все повече се превръщат в една разумна и целесъобразна дейност.
В предишната глава описахме промените в характера на съновиденията, настъпващи при окултният ученик.
И така, неговите сънища губят своя неподреден и несвързан характер и все повече се превръщат в една разумна и целесъобразна дейност.
В хода на по-нататъшното развитие, сънищата разкриват не само един нов свят, чиито вътрешни истини с нищо не отстъпват на външната сетивна действителност, но и факти, които в пълния смисъл на думата, са израз на една по-висша действителност. Навсякъде зад сетивния свят са скрити загадки и тайни. Техните проявления са навсякъде в сетивния свят, но човекът, който се ограничава само в сетивните възприятия, не може да стигне до причините на нещата. Отчасти тези причини се откриват на окултния ученик благодарение на онези нетрайни състояния които вече описахме възникващи по време на сънуването.
към текста >>
Той забелязва че състоянието на пълно безсъзнание, ха
рак
терно за този вид дълбок сън, сега се прекъсва от отделните съзнателни изживявания.
Описаното състояние представлява само един преход към още по-висшите степени на окултното познание. Ако окултният ученик продължи своите упражнения, след известно време ще установи, че горните промени засягат не само неговите сънища, но се разпростират и върху дълбокия сън, лишен от всякакви сънища.
Той забелязва че състоянието на пълно безсъзнание, характерно за този вид дълбок сън, сега се прекъсва от отделните съзнателни изживявания.
От непрогледния мрак на дълбокия сън просветват такива възприятия, каквито по-рано са били непознати за него. Естествено, те не могат да бъдат описани лесно, защото нашият език е пригоден за сетивния свят и почти не разполага с думи за неща, които просто не принадлежат на сетивния свят. И все пак при описанието на висшите светове сме длъжни да прибегнем към думите. А това е възможно единствено с помощта на образните, символни сравнения. Все пак нещата и Съществата от висшите светове, опирайки се на общоупотребяваните думи, предназначени за сетивния свят.
към текста >>
От непрогледния м
рак
на дълбокия сън просветват такива възприятия, каквито по-рано са били непознати за него.
Описаното състояние представлява само един преход към още по-висшите степени на окултното познание. Ако окултният ученик продължи своите упражнения, след известно време ще установи, че горните промени засягат не само неговите сънища, но се разпростират и върху дълбокия сън, лишен от всякакви сънища. Той забелязва че състоянието на пълно безсъзнание, характерно за този вид дълбок сън, сега се прекъсва от отделните съзнателни изживявания.
От непрогледния мрак на дълбокия сън просветват такива възприятия, каквито по-рано са били непознати за него.
Естествено, те не могат да бъдат описани лесно, защото нашият език е пригоден за сетивния свят и почти не разполага с думи за неща, които просто не принадлежат на сетивния свят. И все пак при описанието на висшите светове сме длъжни да прибегнем към думите. А това е възможно единствено с помощта на образните, символни сравнения. Все пак нещата и Съществата от висшите светове, опирайки се на общоупотребяваните думи, предназначени за сетивния свят. Необходимо е само добре да помним, че голяма част от описанията на свръхсетивните светове, са именно метафори и сравнения.
към текста >>
Обаче за ха
рак
тера на свръхсетивните светове могат да послужат и най-обикновени описания, каквито се предлагат и в настоящата книга.
Самото окултно обучение отчасти се осъществява с думите от говоримия език, макар и ученикът по най-естествен път да овладява един чисто символен начин на изразяване. Това неизбежно трябва да стане в хода на окултното обучение.
Обаче за характера на свръхсетивните светове могат да послужат и най-обикновени описания, каквито се предлагат и в настоящата книга.
Все пак, най-добрата представа за опитностите, които възникват най-напред от океана на безсъзнанието по време на дълбокия сън, дава сравнението им с един вид слухови изживявания. В случая може да се говори за възприемане на звуци и думи. Както изживяванията по време на сънуването могат сполучливо да бъдат описани като зрителни, ако искаме да ги сравним със сетивните изживявания, така и опитностите от дълбокия сън можем да сравним с един по-висш вид слухови изживявания.
към текста >>
Всичко, което по-рано достигаше само до неговите мисли, сега се превръща в такова непосредствено и живо изживяване, каквото е ха
рак
терно за сетивния свят.
Специфичните изживявания по време на дълбок сън имат отношение тъкмо към тези представи и понятия. Ако предишните понятия са били аморфни и неточни, сега стават пълнозвучни и живи, така че могат да бъдат сравнени единствено със звуците и думите от сетивния свят. Човек усеща, как разрешението на загадките, над които напразно размишлява, се излива върху него от един по-висш свят под формата на звуци и думи. И сега той започва да свързва в едно цяло послание от другия свят с нещата от обикновения живот.
Всичко, което по-рано достигаше само до неговите мисли, сега се превръща в такова непосредствено и живо изживяване, каквото е характерно за сетивния свят.
От друга страна, оказа се, че нещата и съществата от сетивния свят, не са просто това, което ни говорят за тях нашите сетивни възприятия. Те са израз и еманация на един духовен свят. И сега, този скрит доскоро духовен свят започва да звучи за окултния ученик от всички страни. Лесно е да се досетим, че тази по-висша възприемателна способност се превръща за човека в благодат само тогава, когато новите душевни сетива са в пълен ред; същото важи и за физическите сетива. Човекът сам изгражда по-висшите сетива чрез упражненията в хода на своето окултно обучение.
към текста >>
Нека отново да напомним, че докато окултният ученик не съумее да пренася висшите душевни опитности в дневното съзнание, той не може да им приписва никакъв познавателен ха
рак
тер.
Нека отново да напомним, че докато окултният ученик не съумее да пренася висшите душевни опитности в дневното съзнание, той не може да им приписва никакъв познавателен характер.
Едва с овладяването на тази способност, т.е. едва след като може да има възприятия от духовния свят в своето будно съзнание, той вниква в тайните на обкръжаващия го свят, които му се откриват под формата на звуци и думи. На тази степен от развитието често се изправяме пред отделни, малко или много несвързани духовни изживявания. Ето защо трябва да се пазим и да не извличаме от тях каквито и да е познавателни теории, понеже по този начин в душевния свят биха нахлули всевъзможни фантастни представи и идеи, насърчаващи ни да построим един въображаем свят, който няма нищо общо с реалния духовен свят.
към текста >>
Сега все повече и повече наближаваме онази степен по пътя към свръхсетивното познание, при която ще сме в състояние напълно да преобразим несъзнателните изживявания, ха
рак
терни за дълбокия сън, в ясни и точни съзнателни опитности.
Колкото по-малко прилагаме нашите мисловни стереотипи от сетивния свят в сферата на висшите изживявания, толкова по-добре.
Сега все повече и повече наближаваме онази степен по пътя към свръхсетивното познание, при която ще сме в състояние напълно да преобразим несъзнателните изживявания, характерни за дълбокия сън, в ясни и точни съзнателни опитности.
Когато тялото спи, човек също пребивава в един реален свят, както и тогава, когато е буден. Излишно е да отбелязваме, че по време на дълбокия сън, човек навлиза в един съвсем различен свят, нямащ нищо общо с физическото обкръжение на неговото тяло.
към текста >>
120.
14. РАЗКЪСВАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА В ХОДА НА ОКУЛТНОТО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Когато в хода на окултното обучение човек успее да промени самия ха
рак
тер на своите изживявания по време на дълбокия сън, той вече може да следи всичко около себе си по напълно съзнателен начин; той може свободно да се ориентира в своето обкръжение, както прави това и в условията на физическия свят.
Всъщност по време на съня душата е извънредно жива и подвижна. Но човек изобщо не подозира за тази своя активност, преди да е изградил духовно-възприемателните органи, благодарение на които може да наблюдава себе си и процесите в околния свят също и по време на сън, както от друга страна прави това спрямо своето физическо обкръжение. Както посочихме в предишните глави, окултното обучение се състои в изграждането на такива свръхсетивни органи.
Когато в хода на окултното обучение човек успее да промени самия характер на своите изживявания по време на дълбокия сън, той вече може да следи всичко около себе си по напълно съзнателен начин; той може свободно да се ориентира в своето обкръжение, както прави това и в условията на физическия свят.
Впрочем уместно е да отбележим, че съзнателното възприемане на нашето сетивно обкръжение вече предпоставя една по-висша степен на ясновидство. В началото окултният ученик възприема само неща, принадлежащи на един друг свят, без да е в състояние да вникне в тяхната връзка и зависимост с предметите от сетивния свят.
към текста >>
Ако за обикновения човек е една безобидна ха
рак
терова особеност това, дали той е предимно волева, чувствена или мисловна натура, за окултния ученик този факт добива чудовищни размери и го лишава от толкова необходимите за живота нормални човешки реакции.
Разбира се, окултният ученик не трябва да бъде сравняван с тях. При него нещата се свеждат до правилното и хармонично развитие на трите основни сили на душата мислене, чувства и воля преди да са разрушени взаимните им връзки и преди висшето съзнание да е установило своя контрол над тях. Защото ако грешката е направена и една от трите сили изпадне в безредие, висшата душа идва като един вид преждевременно родена. Необузданата сила напира и изпълва цялата личност на човека и за дълго време изобщо не може да се очаква, че равновесието ще бъде възстановено.
Ако за обикновения човек е една безобидна характерова особеност това, дали той е предимно волева, чувствена или мисловна натура, за окултния ученик този факт добива чудовищни размери и го лишава от толкова необходимите за живота нормални човешки реакции.
Впрочем опасността става действително сериозна едва в мига, когато окултният ученик е вече в състояние да пренася изживяванията си от дълбокия сън в своето будно съзнание. И доколкото дълбокият сън е обхванат от просветление денем сетивният живот направляван от общовалидните космически закони действува уравновесяващо върху душата. Ето защо е така необходимо будният живот на окултният ученик да бъде нормален и здрав във всяко отношение. Колкото повече се стреми да отговори на вътрешните изисквания за здравословно поддържане на тяло, душа и Дух, толкова по-добре е за него Жалко ще бъде, ако всекидневният живот му се отразява възбуждащо или подтискащо, причинявайки колебания във вътрешния му душевен живот. Той е длъжен да издири всичко, което подпомага неговите сили и способности, осигурявайки му хармоничен и здрав живот в околната среда.
към текста >>
121.
15. ЖИВОТ И СМЪРТ. ГОЛЕМИЯТ ПАЗАЧ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Обаче тези невидими сили изковават неговата съдба и неговия ха
рак
тер.
Вече описахме какво огромно значение има за човека срещата му с първия Пазач на прага и как в него той вижда едно свръхсетивно Същество, което, така да се каже, той сам е призовал. Тялото на това Същество е съставено от невидимите дотогава последици от неговите собствени действия, чувства и мисли.
Обаче тези невидими сили изковават неговата съдба и неговия характер.
Сега за него е вече ясно, как в миналото той сам е изградил предпоставките за своята сегашна същност и тя до известна степен е открита пред него. Естествено, той има определени влечения и навици. Но сега той може да си обясни откъде идват те. Сполетяват го удари на съдбата: сега той знае тяхната причина. Постепенно той проумява, защо в един случай обича, а в друг мрази, защо веднъж е щастлив, а друг път нещастен.
към текста >>
Дори и в зародишните кълнове на бъдещите съществувания се съдържа само един вид екст
рак
т от миналото.
Описаните изживявания, свързани с "Пазачът на прага" са свързани само с опитностите от досегашното развитие на човека.
Дори и в зародишните кълнове на бъдещите съществувания се съдържа само един вид екстракт от миналото.
Но в бъдеще свръхсетивния свят, човек трябва да пренесе всичко, което може да извлече от сетивния свят. Ако обаче той би искал да пренесе само еквивалентния образ на миналото, би изпълнил земната си задача само отчасти. Ето защо след известно време към "малкият пазач на прага" се присъединява и "Големият пазач". Отново ще пребегнем до алегоричната форма на разказа, за да опишем срещата с втория "Пазач на прага".
към текста >>
122.
16. ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Тук ще опишем само някои от неговите най-ха
рак
терни качества.
"Малкият Пазач на Прага" е едно напълно самостоятелно Същество. Той е незабележим от човека, преди издигането му до определена еволюционна степен.
Тук ще опишем само някои от неговите най-характерни качества.
към текста >>
Едно ужасяващо и подобно на приз
рак
Същество се изправя пред ученика.
Най-напред ще се опитаме да представим срещата на окултният ученик с "Пазачът на прага" под формата на разказ. Едва след тази среща окултният ученик е убеден, че връзките между мислене, чувства и воля са разкъсани.
Едно ужасяващо и подобно на призрак Същество се изправя пред ученика.
Сега той се нуждае от цялото присъствие на Духа, от цялото доверие и цялата сигурност, която е постигнал в хода на своето окултно познание.
към текста >>
Благодарение на тях ти оформи своя ха
рак
тер чрез личните си опитности и мисли.
"Пазачът" оповестява своето присъствие приблизително по следния начин: "досега ти беше направляван от могъщи и невидими сили". През твоите досегашни прераждания, те правиха така, че след всяка от твоите добри постъпки идваше награда, а след всяка лоша наказание.
Благодарение на тях ти оформи своя характер чрез личните си опитности и мисли.
Те подреждаха твоята съдба. Те определяха размерите на радостта и болката в сегашното ти въплъщение според цялостното ти поведение в твоите предишни въплъщения. Те властвуваха над теб под формата на всеобхватния закон на Кармата. Сега тези сили губят част от своята власт над теб. А част от техните задължения към теб, ще трябва да поемеш самият ти.
към текста >>
Ето, в своя ха
рак
тер ти откриваш и добри страни, и отвратителни белези.
А част от техните задължения към теб, ще трябва да поемеш самият ти. Доскоро ти често беше връхлитан от тежки удари на съдбата, без да знаеш защо. Те са последиците от твоите злодеяния, извършени в твоите минали прераждания. Или пък неочаквано си срещал радост и щастие в живота. Те също са последиците от твоите предишни дела.
Ето, в своя характер ти откриваш и добри страни, и отвратителни белези.
към текста >>
Колкото и ужасяващ да е образът на Пазача, той е резултат от целия предишен живот, от ха
рак
тера на окултния ученик; това окултно събитие е породено от самия него.
И така, Пазачът е длъжен да го предупреди, за да не продължава по-нататък, ако му липсва необходимата сила, с която да посрещне всички посочени опасности.
Колкото и ужасяващ да е образът на Пазача, той е резултат от целия предишен живот, от характера на окултния ученик; това окултно събитие е породено от самия него.
И това раждане е предизвикано от разцепването на трите основни сили на душата воля, мислене и чувства. Изправени сме пред едно разтърсващо изживяване: За първи път човек усеща, че сам дава живот на едно духовно същество.
към текста >>
Това се отнася и за неговия ха
рак
тер.
Обаче "Пазачът на прага" е свързан и с нещо друго. Човекът принадлежи към дадено семейство, към даден народ, към дадена раса; неговите действия в този свят са малко или много зависими от принадлежността му към тези общности.
Това се отнася и за неговия характер.
към текста >>
За всеки човек, който остава в рамките на сетивните възприятия, тези неща са само общи понятия, и материалистически настроеният и потънал в предразсъдъци мислител гледа с пренебрежение на окултният изследовател, чувайки го да твърди, че фамилният или народностен ха
рак
тер, или пък съдбата на една етническа група или раса са толкова реални, колкото и ха
рак
тера или съдбата на отделната личност.
Обаче съзнателните действия на индивидите в никакъв случай не са единственото, което формира едно семейство, един народ, една раса. Семействата, народите и т. н., притежават своя съдба, както притежават и свои отличителни белези.
За всеки човек, който остава в рамките на сетивните възприятия, тези неща са само общи понятия, и материалистически настроеният и потънал в предразсъдъци мислител гледа с пренебрежение на окултният изследовател, чувайки го да твърди, че фамилният или народностен характер, или пък съдбата на една етническа група или раса са толкова реални, колкото и характера или съдбата на отделната личност.
към текста >>
Пред окултния ученик се разстила пълен м
рак
, идващ от "Пазачът на прага".
Пред окултния ученик се разстила пълен мрак, идващ от "Пазачът на прага".
От мрака прозвучават неговите следващи предупреждения. "Не престъпвай моя праг, преди да си сигурен, че ще можеш сам да осветиш мрака; не престъпвай нито крачка напред, ако не си напълно уверен, че имаш достатъчно гориво за твоя светилник. Светилниците на водачите, с които ти си служеше досега, ще ти бъдат отнети. "След тези думи ученикът се обръща и поглежда назад. И тогава "Пазачът на прага" премахва завесата, която досега скриваше дълбоките тайни на живота.
към текста >>
От м
рак
а прозвучават неговите следващи предупреждения.
Пред окултния ученик се разстила пълен мрак, идващ от "Пазачът на прага".
От мрака прозвучават неговите следващи предупреждения.
"Не престъпвай моя праг, преди да си сигурен, че ще можеш сам да осветиш мрака; не престъпвай нито крачка напред, ако не си напълно уверен, че имаш достатъчно гориво за твоя светилник. Светилниците на водачите, с които ти си служеше досега, ще ти бъдат отнети. "След тези думи ученикът се обръща и поглежда назад. И тогава "Пазачът на прага" премахва завесата, която досега скриваше дълбоките тайни на живота. Учени кът вижда съвсем точно, по какъв начин е бил ръководен досега, а от друга страна му става ясно, че вече не може да разчита на това ръководство.
към текста >>
"Не престъпвай моя праг, преди да си сигурен, че ще можеш сам да осветиш м
рак
а; не престъпвай нито крачка напред, ако не си напълно уверен, че имаш достатъчно гориво за твоя светилник.
Пред окултния ученик се разстила пълен мрак, идващ от "Пазачът на прага". От мрака прозвучават неговите следващи предупреждения.
"Не престъпвай моя праг, преди да си сигурен, че ще можеш сам да осветиш мрака; не престъпвай нито крачка напред, ако не си напълно уверен, че имаш достатъчно гориво за твоя светилник.
Светилниците на водачите, с които ти си служеше досега, ще ти бъдат отнети. "След тези думи ученикът се обръща и поглежда назад. И тогава "Пазачът на прага" премахва завесата, която досега скриваше дълбоките тайни на живота. Учени кът вижда съвсем точно, по какъв начин е бил ръководен досега, а от друга страна му става ясно, че вече не може да разчита на това ръководство. Така изглежда второто предупреждение, което ме открива неговия "Пазач на прага".
към текста >>
123.
ПОСЛЕСЛОВ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Доколкото душевният живот протича под онази яснота на съзнанието, която е ха
рак
терна за мисленето, дотолкова са налице и погрешните пътища за постигане на истинското свръхсетивно познание.
Защото в основата си, само това изживяване е вече една свръхсетивна душевна дейност, при която обаче не се стига до свръхсетивното виждане. Чрез чистото мислене човек живее в свръхсетивния свят, макар и там да изживява само него, а не и други свръхсетивни процеси и събития. Свръхсетивната опитност трябва да бъде едно продължение на онова душевно изживяване, което е налице вече във факта на съединяването с чистото мислене. Ето защо е от толкова голямо значение да се вникне правилно в това "съединяване". От правилното вникване и разбиране на този процес идва и онази чудна светлина, която може да хвърли яснота в самата същност на свръхсетивното познание.
Доколкото душевният живот протича под онази яснота на съзнанието, която е характерна за мисленето, дотолкова са налице и погрешните пътища за постигане на истинското свръхсетивно познание.
В този случай душевният живот остава под властта на физическото тяло; душевните прояви и продуктивно-творческите сили се оказват не откровения на свръхсетивния свят, а чисто телесни откровения на подсетивния свят.
към текста >>
Описанията в тази книга са замислени според факта, че познавателният процес насочен към свръхсетивния свят, п
рак
тически ангажира целия човек.
Всеки трябва ясно да разграничава двете същества, но и правилно да регулира техните взаимодействия. Той съвсем не се превръща в излишен за живота индивид, отдавайки се "по цял ден" на окултни проучвания. Впрочем нека добавим, че висшите опитности хвърлят своята светлина върху цялата същност на човека и го правят още по-усърден и действен, а не го отклоняват от непосредствените му земни задачи.
Описанията в тази книга са замислени според факта, че познавателният процес насочен към свръхсетивния свят, практически ангажира целия човек.
Възприемайки даден цвят, човек ангажира само своя зрителен орган, до като познавателният процес в свръхсетивния свят ангажира целия човек. Той се превръща "цял в око и ухо". Ето защо, когато описваме свръхсетивните познавателни процеси, говорим за цялостно преобразяване на човека; обикновеният човек не може да служи за мярка; той трябва да се превърне в нещо съвсем друго.
към текста >>
124.
КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Основните понятия, като тези за материята, изглеждат несигурни и най-здравата почва започва да се изплъзва изпод к
рак
ата на природоизследователя.
Те изпитват най-голям страх пред “мистиката”, пред “гнозиса” или “Теософията”. Това ясно проличава от гореспоменатите книги на Ферворн. Той казва: “В естествената наука кипи. Неща, които изглеждаха ясни и прозрачни на всички, днес са се размътили. Дълго време изпитани символи и представи, с които до неотдавна всеки боравеше и работеше на всяка стъпка без опасение и съмнение, са се разклатили и на тях се гледа с недоверие.
Основните понятия, като тези за материята, изглеждат несигурни и най-здравата почва започва да се изплъзва изпод краката на природоизследователя.
Твърди като канара стоят определени проблеми, в които досега са се разбили всички опити и усилия на естествената наука. При това познание разколебаният се хвърля с примирение в обятията на мистиката, която от най-стари времена е била последното прибежище, когато измъченият ум не е виждал вече никакъв изход. Разсъждаващият търси нови символи и се опитва да създаде нови основи, върху които да може да гради по-нататък.” Вижда се, че днешният мислител, който изследва природата, чрез своите навици на мислене не е в състояние да си създаде друга представа за “мистиката”, освен такава, която включва в себе си обърканост, неяснота на ума. И до какви представи относно душевния живот стига един такъв мислител! В края на горецитирания труд четем: “При мисълта за смъртта предисторическият човек си е съставил една идея за отделяне на душата от тялото.
към текста >>
125.
ИЗ ХРОНИКАТА АКАША ПРЕДГОВОР
GA_11 Из Хрониката Акаша
И това, което обозначаваме с него, приема веднага ха
рак
тера на този сетивен свят.
На нашия език можем да дадем само една слаба представа за тази летопис. Защото нашият език е нагоден към сетивния свят.
И това, което обозначаваме с него, приема веднага характера на този сетивен свят.
Поради това пред един непосветен, който не може още чрез собствена опитност да се убеди в действителността на един особен духовен свят, човек лесно може да си създаде впечатлението, че е фантазьор или нещо по-лошо. Който си е изработил способността да възприема в духовния свят, той опознава там миналите процеси и събития в техния вечен характер. Те стоят пред него не както мъртвите исторически документи, а изпълнени с живот. Пред него по определен начин се разиграва това, което е станало. Тези, които са посветени в четенето на тази жива писменост, могат да надникнат в едно много по-далечно минало, отколкото в онова, което описва официалната история; и те могат също – изхождайки от непосредственото духовно възприятие – да опишат нещата, за които съобщава историята, по един много по-сигурен начин, отколкото на нея й е възможно.
към текста >>
Който си е изработил способността да възприема в духовния свят, той опознава там миналите процеси и събития в техния вечен ха
рак
тер.
На нашия език можем да дадем само една слаба представа за тази летопис. Защото нашият език е нагоден към сетивния свят. И това, което обозначаваме с него, приема веднага характера на този сетивен свят. Поради това пред един непосветен, който не може още чрез собствена опитност да се убеди в действителността на един особен духовен свят, човек лесно може да си създаде впечатлението, че е фантазьор или нещо по-лошо.
Който си е изработил способността да възприема в духовния свят, той опознава там миналите процеси и събития в техния вечен характер.
Те стоят пред него не както мъртвите исторически документи, а изпълнени с живот. Пред него по определен начин се разиграва това, което е станало. Тези, които са посветени в четенето на тази жива писменост, могат да надникнат в едно много по-далечно минало, отколкото в онова, което описва официалната история; и те могат също – изхождайки от непосредственото духовно възприятие – да опишат нещата, за които съобщава историята, по един много по-сигурен начин, отколкото на нея й е възможно. За да предотвратим възможно заблуждение, веднага тук ще кажем, че също и духовното виждане не е защитено от грешки, че то не е напълно непогрешимо. Това виждане също може да се заблуди, може да види нещата неточно, криво, изопачено.
към текста >>
Докато там се описва повече външната страна, външните процеси при тези наши атлантски прадеди, тук ще бъдат отбелязани някои неща за техния душевен ха
рак
тер и вътрешната природа на условията, при които те са живели.
Докато там се описва повече външната страна, външните процеси при тези наши атлантски прадеди, тук ще бъдат отбелязани някои неща за техния душевен характер и вътрешната природа на условията, при които те са живели.
Читателят ще трябва мислено да се пренесе в миналото в една епоха, която се намира около 10,000 години назад и която е траела много хилядолетия. Описаното тук не е станало само върху залятата от водите на Атлантския океан суша, а също и върху съседните области на днешна Азия, Африка, Европа и Америка. И това, което е станало по-късно в тези области, се е развило от онази по-ранна култура. Днес аз все още съм задължен да спазвам мълчание относно източниците на съобщенията, които ще направя тук. Който въобще знае нещо за тези източници, ще разбере, защо това трябва да бъде така.
към текста >>
126.
НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Ето защо за него също не важи ха
рак
теристиката на определен период от време.
Защото по степента на тяхното развитие те изпреварват тяхната епоха. И за приемането в такива школи решава не възрастта, а обстоятелството, дали този, който трябва да бъде приет, в своите минали прераждания е придобил способностите, които му позволяват да приеме една по-висша мъдрост. Доверието, което се оказваше на посветените и на техните представители през време на атлантската епоха, почиваше не на изобилието на техния личен опит, а на възрастта на тяхната мъдрост. При посветения личността престава да има значение. Той изцяло стои в служба на вечната мъдрост.
Ето защо за него също не важи характеристиката на определен период от време.
Докато логическата мисловна способност липсваше още на атлантците (именно на първите атлантци), те имаха във високо развитата паметова способност нещо, което придаваше особен характер на тяхната дейност. Но със същността на една човешка способност винаги са свързани други способности. Паметта стои по-близо до по-дълбоката природа на човека отколкото умствените способности и във връзка с нея бяха развити други сили, които много повече приличаха на силите на тогавашните по-низши природни същества, отколкото на съвременните човешки инстинктивни способности. Така атлантците можеха да владеят това, което се нарича жизнена сила. Както днес от каменните въглища се извлича силата на топлината, която се изполва като двигателна сила при нашите транспортни средства, така атлантците разбираха, как да поставят силата на семената в служба на техните технически уреди.
към текста >>
Докато логическата мисловна способност липсваше още на атлантците (именно на първите атлантци), те имаха във високо развитата паметова способност нещо, което придаваше особен ха
рак
тер на тяхната дейност.
И за приемането в такива школи решава не възрастта, а обстоятелството, дали този, който трябва да бъде приет, в своите минали прераждания е придобил способностите, които му позволяват да приеме една по-висша мъдрост. Доверието, което се оказваше на посветените и на техните представители през време на атлантската епоха, почиваше не на изобилието на техния личен опит, а на възрастта на тяхната мъдрост. При посветения личността престава да има значение. Той изцяло стои в служба на вечната мъдрост. Ето защо за него също не важи характеристиката на определен период от време.
Докато логическата мисловна способност липсваше още на атлантците (именно на първите атлантци), те имаха във високо развитата паметова способност нещо, което придаваше особен характер на тяхната дейност.
Но със същността на една човешка способност винаги са свързани други способности. Паметта стои по-близо до по-дълбоката природа на човека отколкото умствените способности и във връзка с нея бяха развити други сили, които много повече приличаха на силите на тогавашните по-низши природни същества, отколкото на съвременните човешки инстинктивни способности. Така атлантците можеха да владеят това, което се нарича жизнена сила. Както днес от каменните въглища се извлича силата на топлината, която се изполва като двигателна сила при нашите транспортни средства, така атлантците разбираха, как да поставят силата на семената в служба на техните технически уреди. Можем да си съставим представа за това, за което става дума тук чрез следното.
към текста >>
Едно атлантско селище – това се вижда вече от всичко описано досега имаше ха
рак
тер, който с нищо не приличаше на един модерен град.
Едно атлантско селище – това се вижда вече от всичко описано досега имаше характер, който с нищо не приличаше на един модерен град.
В такова селище всичко беше още свързано с природата. Ние получаваме само един бегъл образ за това, когато казваме: В първите времена на Атлантида – около средата на третата подраса едно селище приличаше на градина, в която къщите се изграждат от дървета, клоните на които се увиват по изкуствен начин едни в други.
към текста >>
Рмоахалите чувствуваха това изобилие от сили изцяло като дар на могъщата природа; и това тяхно отношение към природата носеше религиозен ха
рак
тер.
Когато се говори за вълшебна сила на думите, се загатва за нещо, което за тези хора беше далеч по-действително, отколкото за съвременността. Когато рмоахалецът произнасяше една дума, той развиваше сила, подобна на самия предмет, който обозначаваше. На това се основа, че думите от онова време имаха лечебна сила, че те действаха благоприятно върху растежа на растенията, че можеха да опитомяват животните и още други подобни действия. Всичко това намаля все повече и повече по сила при по-късните подраси на Атлантида. Бихме могли да кажем, че изобилието на природна сила постепенно се изгуби.
Рмоахалите чувствуваха това изобилие от сили изцяло като дар на могъщата природа; и това тяхно отношение към природата носеше религиозен характер.
Особено говорът беше нещо свещено за тях. И невъзможна беше злоупотребата с определени звуци, в които се криеше една особена сила. Всеки човек чувствуваше, че такава злоупотреба би му донесла голяма вреда. Вълшебството на подобни думи би се превърнало в противоположнст; използуваното по правилен начин би донесло благословение; приложено по престъпен начин то би било във вреда на причинителя. С определена невинност на чувството рмоахалите приписваха тяхната сила по-малко на себе си, отколкото на действуващата в тях божествена природа.
към текста >>
Едва втората подраса започна да оценява личния ха
рак
тер на един човек, вземайки под внимание неговия минал живот.
Този култ продължи много дълго време и прие най-различни форми. Още при рмоахалите човекът имаше дотолкова значение, доколкото в даден момент той можеше да се наложи чрез превес на силите си. Ако там някой искаше признание за това, което беше направил през изминалите дни, той трябваше да покаже чрез нови дела, че още притежава старата сила. Той трябваше, така да се каже, да припомни старите си дела чрез нови. Извършеното в миналото нямаше вече стойност.
Едва втората подраса започна да оценява личния характер на един човек, вземайки под внимание неговия минал живот.
към текста >>
Той не развиваше умствената способност, а дарби, които имаха повече инстинктивен ха
рак
тер.
Делата на прадедите не трябваше да бъдат забравени за целия род. В потомците още се ценеше това, което беше извършил прадедът. Трябва да бъдем наясно върху факта, че в онези времена хората действително имаха силата да предават своите дарби на потомците. Възпитанието се стремеше предварително да обрисува живота в нагледни образи. И действието на това възпитание почиваше на личната сила, която излъчваше възпитателят.
Той не развиваше умствената способност, а дарби, които имаха повече инстинктивен характер.
Чрез такава система на възпитанието способностите на бащата в повечето случаи действително се предаваха на сина.
към текста >>
Подобно би било, ако к
рак
ата на човека своеволно биха се движили напред, докато горната част на тялото би искала да върви назад.
Това в широка степен се извърши от четвъртата подраса (пратуранците). Принадлежащите на тази раса хора, които бяха запознати с владеенето на гореспоменатите сили, многократно ги използваха за задоволяването на своите собствени желания и алчност. Обаче използувани по този начин, тези сили се разрушават, действайки едни срещу други.
Подобно би било, ако краката на човека своеволно биха се движили напред, докато горната част на тялото би искала да върви назад.
към текста >>
127.
ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Всяко човешко действие, всички разпореждания трябваше да носят религиозен ха
рак
тер.
Астрономията и метеорологията бяха преподавани в този смисъл. И човекът трябваше да устрои своята работа, своя морален живот така, че те да отговарят на пълните с мъдрост закони на Божественото. Животът беше уреждан според божествените заповеди; както в движението на звездите, така и в атмосферните процеси бяха изследвани божествените мисли. Своите дела човекът трябваше да привежда в съзвучие с промислите на боговете чрез жертвоприношения. Намерението на Ману беше всичко в човешкия живот да насочва към висшите светове.
Всяко човешко действие, всички разпореждания трябваше да носят религиозен характер.
Чрез това Ману искаше да внедри истинската задача на петата коренна раса. Тази раса трябваше да се научи да се ръководи сама чрез нейните собствени мисли. Обаче подобно самоопределение може да бъде за благото на човечеството само тогава, когато самият човек се постави в служба на висшите сили. Човекът трябваше да си служи със своята мисловна сила; обаче тази мисловна сила трябваше да бъде осветена чрез погледа, насочен към Божественото.
към текста >>
На тези познания и изкуства първоначално им липсваше религиозният ха
рак
тер.
Ние можем да разберем напълно това, което ставаше в онези времена само когато знаем, че развитието на мисловната способност, започвайки от петата атлантска подраса, имаше като последствие и нещо друго. От определена страна хората бяха стигнали дотам, да притежават знания и изкуства, които нямаха непосредствена връзка с това, което гореспоменатият Ману трябваше да счита за своя същинска задача.
На тези познания и изкуства първоначално им липсваше религиозният характер.
Те бяха придобити от хората така, че те не можеха да мислят за нищо друго, освен да ги поставят в служба на тяхната собствена полза, на техните лични нужди.*... /* За сега не е позволено да се съобщава открито за произхода на тези познания и изкуства. Ето защо тук трябва да премълчим една част от това, което е записано в Хрониката Акаша./ Към такива познания принадлежи например огънят с неговото приложение за човешки нужди. През първите атлантски времена човекът не се нуждаеше от огъня, защото той можеше да си служи с жизнената сила. Обаче колкото по-малко той беше в състояние да си служи с тази сила в течение на времето, толкова повече трябваше да се научи да си изработва оръдия, инструменти от така наречените неживи неща. За целта му служеше използването на огъня.
към текста >>
Ето защо също е обяснимо, че две ха
рак
терни черти преминават през цялото развитие на тази пета коренна раса.
Ако по-рано човекът беше принуден да се счита като член на божественото ръководство на света, от което му идваше като дар например владеенето на жизнената сила, без да има нужда да използва мисловната си способност, сега той можеше да използва също и природните сили, без да насочва мисълта към Божественото. Не всички хора, които Ману беше събрал около себе си, бяха узрели за такова решение, а само една малка част от тях. И само от числото на тези последните Ману действително можа да образува зародиша на новата раса. Той се оттегли с тези така избрани хора, изолира се, за да ги развие по-нататък, докато останалите се смесиха с другите хора. От тези така избрани малко на брой хора, които Ману събра около себе си, произхожда след това всичко, което съставлява и до днес истинските прогресивни зародиши на петата коренна раса.
Ето защо също е обяснимо, че две характерни черти преминават през цялото развитие на тази пета коренна раса.
Едната черта е свойствена на хората, които са въодушевени от висши идеали, считащи себе си за деца на една божествена Мирова сила, на едно божествено Мирово същество; другата черта е свойствена на онези, които поставят всичко само в служба на личния си интерес, на собствената си полза.
към текста >>
Естествено е, че този нов дух при различните народи прие различен ха
рак
тер, според това, как тези народи се бяха развили в различните области.
Малката група хора остана около Ману дотогава, докато вече бе достатъчно укрепнала, за да може да действа в духа на новото и докато нейните членове можеха да излязат сред останалото човечество, за да му донесат този нов дух.
Естествено е, че този нов дух при различните народи прие различен характер, според това, как тези народи се бяха развили в различните области.
Запазените стари характерни черти се смесиха с това, което посланиците на Ману занесоха в различните части на света. Чрез това се родиха разнообразни нови култури и цивилизации.
към текста >>
Запазените стари ха
рак
терни черти се смесиха с това, което посланиците на Ману занесоха в различните части на света.
Малката група хора остана около Ману дотогава, докато вече бе достатъчно укрепнала, за да може да действа в духа на новото и докато нейните членове можеха да излязат сред останалото човечество, за да му донесат този нов дух. Естествено е, че този нов дух при различните народи прие различен характер, според това, как тези народи се бяха развили в различните области.
Запазените стари характерни черти се смесиха с това, което посланиците на Ману занесоха в различните части на света.
Чрез това се родиха разнообразни нови култури и цивилизации.
към текста >>
Обаче по- висшето намерение при всичко това е да помогнат на човечеството да застане на собствените си к
рак
а, да развият напълно неговата мисловна сила.
Така божествените пратеници на атлантската епоха, чрез тяхната сила бяха свещени същества, обгърнати от блясъка, който им предаваше тази сила. Човешките посветени от следващите времена, външно погледнато бяха хора между хората. Обаче те останаха свързани с висшите светове и откровенията и явленията на пратениците на боговете проникваха до тях. Само по изключение, когато се явяваше по-висша необходимост, те използуваха определени сили, които им бяха дарени оттам. Тогава те вършеха дела, които хората не разбираха според познатите им закони и затова с право ги считаха за чудеса.
Обаче по- висшето намерение при всичко това е да помогнат на човечеството да застане на собствените си крака, да развият напълно неговата мисловна сила.
Човешките посветени днес са посредниците между народа и по- висшите същества; и само посвещението позволява и дарява способността за общение с пратениците на боговете.
към текста >>
128.
ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Те нямат такъв ха
рак
тер.
Това време предхожда онова, което бе описано в миналите изложения. Става дума за третата коренна раса на човечеството, за която в теософската литература се казва, че е обитавала лемурийския континент. В смисъла на тази литература, този континент се е намирал на юг от Азия, обаче той се е простирал приблизително от Цейлон до Мадагаскар. Към него е принадлежала също и днешната южна Азия и части от Африка. Макар при разчитането на “Хрониката Акаша” да е подходено с възможно най-голяма предпазливост, все пак трябва да подчертаем, че никъде тези съобщения не трябва да се считат за нещо догматично.
Те нямат такъв характер.
Ако разчитането на неща и събития, които са толкова отдалечени от днешната епоха, съвсем не е лесно, то превеждането на видяното и разчетеното на съвременен език поставя почти непреодолими пречки. Данните за времето ще бъдат представени по-късно. Те ще бъдат по-добре разбрани, когато бъде разгледана цялата лемурийска епоха, а също и епохата на нашата (пета) коренна раса до съвременността. Нещата, които се съобщават тук, са изненадващи също и за окултиста, който ги чете за първи път, макар че тази дума не е съвсем подходяща. Затова той трябва да ги съобщава само след най-грижлива проверка.
към текста >>
Сега първо трябва да кажем нещо за ха
рак
тера на тази коренна раса след тези събития и едва след това ще разгледаме самите тях.
Четвъртата (атлантска) коренна раса беше предшествана от така наречената лемурийска раса. През време на нейното развитие със Земята и с човека станаха събития от най-голямо значение.
Сега първо трябва да кажем нещо за характера на тази коренна раса след тези събития и едва след това ще разгледаме самите тях.
Общо взето при тази раса още не беше развита паметта. Хората можеха да си съставят представи за нещата и събитията; но тези представи не оставаха запазени в спомена. Поради това те не притежаваха още никакъв език в истинския смисъл. Това, което можеха да произнасят, бяха повече природни звуци, които изразяваха техните усещания, удоволствие, радост, страдание и т.н., които обаче не обозначаваха външни неща. Обаче техните представи притежаваха една съвършено различна сила от тази на по-късните хора.
към текста >>
Това, което по-късното човечество извършваше чрез обмисляне, чрез комбиниране, тогава имаше ха
рак
тер на инстинктивна дейност.
Само онези можеха да бъдат допуснати там, които чрез всевъзможни начини на закаляване до най-висока степен бяха развили способността да побеждават. За всички останали това, което ставаше в тези заведения, беше най-дълбока тайна. Чрез непосредствено съзерцание приетите тук се научаваха да познават, а също така и да владеят природните сили. Учението беше така устроено, че природните сили при човека се превръщаха в сили на волята. Благодарение на това той можеше сам да извършва това, което правеше природата.
Това, което по-късното човечество извършваше чрез обмисляне, чрез комбиниране, тогава имаше характер на инстинктивна дейност.
Думата “инстинкт” тук не бива да се употребява в същия смисъл, както сме свикнали да я прилагаме за животните. Защото това, което лемурийците вършеха, надвишава извънредно много всичко онова, което животинският свят може да извърши чрез инстинкта. То надвишаваше даже и това, което от тогава досега като изкуства и науки човечеството е усвоило чрез паметта, ума и фантазията. Ако бихме искали да употребим един израз за тези заведения, който да улесни разбирането ни, бихме могли да ги наречем “висши училища за силите на волята и за ясновиждащата сила на представата”. От тях излизаха хората, които във всяко отношение ставаха владетели на другите.
към текста >>
Но и тук трябва да подчертаем, че тези познания имаха инстинктивен ха
рак
тер.
Преобразуващото влияние на човека върху природата, сравнено с днешните условия, тогава беше неизмеримо по-голямо. Такъв беше случаят особено в описаната колония. Защото там ръководителите насочваха това преобразуване по един несъзнателен за човека начин. Това ставаше в такъв размер, че после, когато хората тръгнаха да образуват различните атлански раси, те можаха да вземат със себе си големи познания относно селекцията на животните и растенията. Културната работа на Атлантида тогава по същество беше последствие на тези, донесени от лемурийците познания.
Но и тук трябва да подчертаем, че тези познания имаха инстинктивен характер.
Така остана положението и при първите атлантски раси.
към текста >>
129.
РАЗДЕЛЯНЕ НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Задачата на свръхчовешките същества, на Великите ръководители беше да отпечатат в младите човеци техния собствен ха
рак
тер, тяхното собствено естество да обичат.
Задачата на свръхчовешките същества, на Великите ръководители беше да отпечатат в младите човеци техния собствен характер, тяхното собствено естество да обичат.
Човеците можеха да сторят това само с онази част от душевната сила, която се насочваше навън. Чрез това се роди сетивната любов. Тази любов е съпровождащото явление от действието на душата в едно мъжко или женско тяло. Сетивната любов стана силата за физическото развитие на човека. Тази любов събира заедно мъжа и жената, доколкото те са физически същества.
към текста >>
Децата носят в себе си ха
рак
терните физически черти на бащите.
Следователно детското човечество имаше два вида ръководители: Същества на мъдростта и същества на любовта. Човешката природа беше впрегната между любовта и мъдростта, когато тя прие на Земята нейната днешна форма. Чрез съществата на любовта тя бе подбудена за физическо развитие, чрез съществата на мъдростта към усъвършенствуване на вътрешната си същност. Вследствие на физическото развитие човечеството върви напред от поколение на поколение, образува нови племена и раси; чрез вътрешното развитие отделните хора израстват до вътрешно съвършенство, стават знаещи, мъдреци, хора на изкуството, техници и т.н.. Във физическо отношение човечеството върви напред от една раса към друга, чрез физическото развитие всяка раса предава на следващите по наследство нейните сетивно възприемаеми качества. Тук царува законът на наследствеността.
Децата носят в себе си характерните физически черти на бащите.
Но освен това съществува едно духовно-душевно усъвършенствуване, което може да прогресира само чрез развитието на самата душа. И с това ние стоим пред закона на душевното развитие сред Земното съществуване. То е свързано със закона и тайната на раждането и смъртта, за който също ще говорим по-нататък.
към текста >>
130.
ПОСЛЕДНИТЕ ВРЕМЕНА ПРЕДИ РАЗДЕЛЯНЕТО НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Дълго време преди неговото същинско проявяване хората се развиваха така, че един индивид се раждаше повече с мъжки ха
рак
терни черти, друг повече с женски ха
рак
терни черти.
Всичко, което се казва тук, отговаря на последните времена преди разделянето на половете. Това разделяне стана бавно и постепенно.
Дълго време преди неговото същинско проявяване хората се развиваха така, че един индивид се раждаше повече с мъжки характерни черти, друг повече с женски характерни черти.
Но при всеки човек имаше също и противоположните полови характерни черти, така че беше възможно да става самооплождане. Обаче това не беше възможно по всяко време, а зависеше от влиянията на външните условия в определени сезони. Изобщо за много неща човекът до висока степен зависеше от такива външни условия. Поради това той трябваше да съобразява и всички свои действия с външните условия, например с движението на Слънцето и Луната. Но това не ставаше съзнателно, а се извършваше по начин, който трябва да наречем инстинктивен.
към текста >>
Но при всеки човек имаше също и противоположните полови ха
рак
терни черти, така че беше възможно да става самооплождане.
Всичко, което се казва тук, отговаря на последните времена преди разделянето на половете. Това разделяне стана бавно и постепенно. Дълго време преди неговото същинско проявяване хората се развиваха така, че един индивид се раждаше повече с мъжки характерни черти, друг повече с женски характерни черти.
Но при всеки човек имаше също и противоположните полови характерни черти, така че беше възможно да става самооплождане.
Обаче това не беше възможно по всяко време, а зависеше от влиянията на външните условия в определени сезони. Изобщо за много неща човекът до висока степен зависеше от такива външни условия. Поради това той трябваше да съобразява и всички свои действия с външните условия, например с движението на Слънцето и Луната. Но това не ставаше съзнателно, а се извършваше по начин, който трябва да наречем инстинктивен. С това вече обърнахме вниманието към душевния живот на тогавашния човек.
към текста >>
Все пак някои образи доставяха радост, други неудоволствие, едни събуждаха любов, други омраза, обаче тези чувства носеха много по-блед ха
рак
тер.
Ето защо на тази степен на развитие на човечеството не трябва да говорим за едно сънищно съзнание, а за едно образно съзнание. Това бяха главно цветни образи, които изпълваха това съзнание. Но те не бяха единственият род възприятия. Така човекът се движеше в света и живееше чрез слуха и осезанието в процесите на този свят, но чрез неговия душевен живот този свят се отразяваше в него под формата на образи, които твърде малко приличаха на това, което се намираше във външния свят. С тези душевни образи се свързваха удоволствие и страдание в много по-малка степен, отколкото това става днес при представите на човека, които предават възприятията.
Все пак някои образи доставяха радост, други неудоволствие, едни събуждаха любов, други омраза, обаче тези чувства носеха много по-блед характер.
Силни чувства бяха предизвиквани от нещо друго. В онези времена човекът беше много по-подвижен, по-деен отколкото по-късно. Всичко в заобикалящия го свят, също и образите в неговата душа го подтикваха към дейност, към движение. Когато неговата дейност можеше да се прояви безпрепятствено, той изпитваше приятно чувство; обаче когато тази дейност беше възпрепятствувана, завладяваше го неудоволствие и неприятно чувство. Липсата или съществуването на препятствия за неговата воля определяше съдържанието на неговия чувствен живот, на неговата радост и страдание.
към текста >>
При тях този душевен живот нямаше инстинктивен ха
рак
тер.
Досега описахме средно развитото човечество. Различен беше душевният живот при онези, които се бяха развили до един вид свръхчовеци.
При тях този душевен живот нямаше инстинктивен характер.
Това, което възприемаха чрез слуха и осезанието, бяха по-дълбоки тайни на природата, които те можеха съзнателно да тълкуват. В бученето на вятъра, в шумоленето на дърветата на тях им се разкриваха законите, мъдростта на природата. А в образите на тяхната душа бяха дадени не само отраженията на външния свят, а копия на духовните сили на света. Те възприемаха не сетивни неща, а духовни същества. Средно развитият човек изпитваше например страх, и в неговата душа изникваше грозен, тъмен образ.
към текста >>
Всичко, което в тази област прие грозен ха
рак
тер, произхожда от по-късни времена, в които човекът беше станал по-самостоятелен и в които той поквари един чист първоначален инстинкт.
От тях изхождаше регулирането на половия живот. Всички мероприятия, които се отнасяха до размножението на човечеството, произхождаха от тях. Те действаха при това напълно съзнателно, обаче хората можеха да чувствуват това въздействие само като един внедрен в тях инстинкт. Половата любов биваше посадена в тях чрез непосредствено пренасяне на мисли в човека. И всички техни прояви бяха отначало от най-благородно естество.
Всичко, което в тази област прие грозен характер, произхожда от по-късни времена, в които човекът беше станал по-самостоятелен и в които той поквари един чист първоначален инстинкт.
В тези по-стари времена нямаше никакво задоволяване на половия нагон заради самия него. Всичко тук беше жертвоприношение за продължението на човешкото съществуване. Размножението се считаше като нещо свещено, като една служба, която човекът трябваше да принесе на света. И жреци бяха ръководители и регулатори в тази област.
към текста >>
131.
ХИПЕРБОРЕЙСКАТА И ПОЛЯРНАТА ЕПОХА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Те могат по-лесно да бъдат съобщени на символичния език, който се п
рак
тикува в окултните школи, но съобщението на тези знаци днес още не е позволено.
Той на драго сърце би приел всяка поправка, която се основава на истинско познаване на въпроса. Той се чувствува задължен да съобщи тези процеси от развитието на човечеството, защото времето налага това. Този път един голям период от време трябва да бъде описан само като очерк, за да бъде създаден веднъж един обзор. Едно по-точно описание на много неща, които сега само се загатват, ще бъде направено по-късно. Записите в “Хрониката Акаша” трудно могат да се преведат на нашия обикновен език.
Те могат по-лесно да бъдат съобщени на символичния език, който се практикува в окултните школи, но съобщението на тези знаци днес още не е позволено.
Ето защо читателят трябва да приеме някои неясни и трудно разбираеми неща и да положи усилия да стигне до разбиране, както самият автор полага големи усилия да даде едно общодостъпно описание. Читателите ще видят, че си струва човек да полага усилия, за да преодолее трудното разбиране, когато насочи поглед към дълбоките тайни, към пълните със значение загадки, засягащи човека. Едно действително себепознание на човека се поражда от тези “Хрониката Акаша”, които за окултния изследовател са толкова сигурни действителности както планините и реките за сетивните очи. Естествено възможно е да се получи някоя грешка на възприятието както там, така и тук. – Трябва да обърнем вниманието само върху това, че в предстоящия раздел ще разгледаме първо само развитието на човека.
към текста >>
Благодарение на това Земята дойде до състоянието, което позволи да се появи ха
рак
теризираната способност за усещанията и чувствата.
Първо Слънцето отдели своята материя от общото небесно тяло. Чрез това на душевното естество бе отнета възможността непосредствено да оживява останалата материя на Земята. След това започна да се отделя Луната.
Благодарение на това Земята дойде до състоянието, което позволи да се появи характеризираната способност за усещанията и чувствата.
И успоредно с този напредък се разви едно ново сетиво. Топлинните отношения на Земята станаха такива, че телата постепенно приеха твърдото разграничение, което отдели прозрачното от непрозрачното. Отделилото се от Земната маса Слънце получи задачата да излъчва светлина. В човешкото тяло се породи сетивото на зрението. Отначало това зрение не беше такова, каквото е днес.
към текста >>
И ние се движим всъщност вече във времето, което бе оха
рак
теризирано, когато описваме следното: Душата все повече се научава да прилага изживяното в себе към външното телесно съществуване.
Всичко става постепенно, също и развитието на вътрешния живот. Този истински вътрешен живот се прояви едва тогава, когато стана оплодяването чрез духа, когато човекът започна да мисли върху това, което отвън действаше върху него. Обаче всичко, което бе описано тук, показва, как човекът се врастна в състоянието, което бе описано в предишния раздел.
И ние се движим всъщност вече във времето, което бе охарактеризирано, когато описваме следното: Душата все повече се научава да прилага изживяното в себе към външното телесно съществуване.
Това става сега с цветните образи. Както по-рано едно приятно впечатление от нещо душевно беше свързано с един светъл цветен образ в собствената душа на човека, така сега тя се свързва с впечатленията от външната светлина. Душата започна да вижда нещата около себе си цветни. Това беше свързано с развитието на новите зрителни органи. За неопределеното чувствуване на светлината и на тъмнината тялото имаше едно несъществуващо днес око.
към текста >>
132.
ОТДЕЛЯНЕТО НА ЛУНАТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Тогава той ще постави тези сили в служба на Земното развитие и ще изпълни намеренията на оха
рак
теризираните висши същества чрез размножението.
Тогава той ще постави тези сили в служба на Земното развитие и ще изпълни намеренията на охарактеризираните висши същества чрез размножението.
Това, което духовната наука учи, е облагородяване на цялата тази област и поставянето й под божествените закони, а не нейното умъртвяване. Последното може да бъде последствие само на външно схванати и криво разбрани, изопачени окултни принципи, които водят до погрешен аскетизъм.
към текста >>
133.
НЯКОИ НЕОБХОДИМИ МЕЖДИННИ ЗАБЕЛЕЖКИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Това, което може да бъде казано сега пророчески за бъдещето на човека, е основа за всички идеали, които имат действително п
рак
тическо значение.
Това, което може да бъде казано сега пророчески за бъдещето на човека, е основа за всички идеали, които имат действително практическо значение.
Ако идеалите трябва да имат стойност, те трябва така дълбоко да бъдат вкоренени в духовния свят, както природните закони лежат в основата на чисто природния свят. Законите на развитието трябва да бъдат такива истински идеали. Иначе те произлизат от едно празно мечтателство и фантазия и не могат никога да се осъществят. Всички велики идеали на мировата история са произлезли в най-широкия смисъл от ясновидското познание. Защото в крайна сметка всички велики идеали произхождат от великите окултни изследователи или посветени, а по-обикновените хора, които сътрудничат за изграждането на човечеството, се насочват – или съзнателно или повечето пъти несъзнателно – към определените от окултните изследователи задачи.
към текста >>
134.
ЗЕМЯТА И НЕЙНОТО БЪДЕЩЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Следователно в съзнанието на ясновидеца вече има образи, ха
рак
терни за бъдещите степени на човешкото развитие.
Но сред сегашното себесъзнание, сред мисловния живот се образува заложбата за още по-висши състояния на съзнанието. В тези състояния на съзнанието човекът ще живее на следващата планета, в която Земята ще се превърне след нейната настояща форма. Не е безсмислено да кажем нещо за тези бъдещи състояния на съзнанието, следователно също и за живота върху следващите планети (следващите инкарнации на Земята). Защото ясновидецът върви в своето развитие, изпреварвайки своите събратя поради определени причини, които ще обясним на други места. Следователно при него се развиват още сега онези състояния на съзнанието, до които трябва да достигне цялото човечество с напредващото планетно развитие.
Следователно в съзнанието на ясновидеца вече има образи, характерни за бъдещите степени на човешкото развитие.
И на второ място, във всички хора като зародишни заложби още сега съществуват трите следващи състояния на съзнанието; и ясновидското изследване има средствата да посочи, какво ще се развие от тези зародишни заложби.
към текста >>
Но пространственият ха
рак
тер на предметния външен свят също няма да изчезне.
По-късно човекът ще стигне дотам, в душата му да възниква не само сянкообразната представа на “червеното”, а когато ще мисли “червено”, пред него действително ще застане “червеното”. Той ще може да създава образи, картини, а не само представи. С това той ще постигне нещо подобно, каквото вече е съществувало при Лунното съзнание. Но образите няма да го изпълват подобно на сънища, а той ще може да ги предизвиква в себе си с пълно себесъзнание както днешните представи. Мисълта за една багра ще бъде самата багра, една представа за един тон ще бъде самият тон и т.н.. В бъдеще един свят от образи, породен чрез неговата собствена сила, ще се вълнува в душата на човека, докато през време на Лунното съществуване един такъв свят от образи изпълваше неговата вътрешност без неговото съучастие.
Но пространственият характер на предметния външен свят също няма да изчезне.
Баграта, която ще се ражда същевременно с представата за нея, не ще бъде само един образ в душата, а ще се разгърне навън в пространството. А следствието от това ще бъде, че човекът ще може да възприема същества и неща, които ще бъдат от повисше естество от онези в неговата сегашна заобикаляща среда. Това са неща и същества, които са от по-фино духовно и душевно естество, така че те не се обличат в предметните цветове, които са възприемаеми за днешните физически сетивни органи, а се изявяват чрез по-фините духовни и душевни цветове и тонове, които човекът на бъдещето ще може да събужда чрез силите на своята душа.
към текста >>
Когато след един период от почивка Земята ще се е превърнала в Юпитер и човекът ще се е появил на тази планета, тогава през времето на четири по-малки цикли трябва отново да бъдат повторени четирите предишни състояния – Сатурн, Слънце, Луна и Земя; и едва през време на петия Юпитеров цикъл човекът ще стигне до степента, която по-горе бе оха
рак
теризирана като същинско Юпитерово съзнание.
Този е ходът на развитието на съзнанието: първо то започва сумрачно; не възприема нищо от другите неща и същества, а само вътрешните изживявания (образи, картини) на собствената душа; след това се развива възприятието. И накрая възприемащото съзнание се превръща в едно творческо съзнание. Преди Земното състояние да премине в живота на Юпитер, – след четвъртия Земен цикъл трябва да бъдат преминати още три по-малки цикли. Тези цикли ще служат за по-нататъшното усъвършенствуване на Земното съзнание по начин, който ще бъде описан в следващите глави, когато бъдат разгледани развитията на по-малките цикли и на техните подразделения при всичките седем планети.
Когато след един период от почивка Земята ще се е превърнала в Юпитер и човекът ще се е появил на тази планета, тогава през времето на четири по-малки цикли трябва отново да бъдат повторени четирите предишни състояния – Сатурн, Слънце, Луна и Земя; и едва през време на петия Юпитеров цикъл човекът ще стигне до степента, която по-горе бе охарактеризирана като същинско Юпитерово съзнание.
По един съответен начин ще се прояви “Венериното съзнание” през време на шестия Венерин цикъл.
към текста >>
135.
ЖИВОТЪТ НА САТУРН
GA_11 Из Хрониката Акаша
Това са “Синовете на полум
рак
а”, “Духовете на сум
рак
а”.
След това започва работата на онези същества, които на тази степен имат едно смътно съзнание, каквото има днешният човек по време на дълбокия си сън без сънища.
Това са “Синовете на полумрака”, “Духовете на сумрака”.
(В теософската литература те са наречени Лунар Питрис или също Бархишад Питрис). Те достигат човешката си степен едва на Луната. Както те, така също и техните предшественици, Синовете на огъня, се намират на Земята вече над степента на човечеството. Те са на Земята по-висши същества, които християнският езотеризъм нарича “Ангели” (Ангелои), докато за Синовете на огъня е употребен изразът “Архангели” (Архангелои). Тези Синове на сумрака сега развиват в израстващия предшественик на човека един вид ум, с който обаче при неговото смътно съзнание той не може още сам да си служи.
към текста >>
Тези Синове на сум
рак
а сега развиват в израстващия предшественик на човека един вид ум, с който обаче при неговото смътно съзнание той не може още сам да си служи.
Това са “Синовете на полумрака”, “Духовете на сумрака”. (В теософската литература те са наречени Лунар Питрис или също Бархишад Питрис). Те достигат човешката си степен едва на Луната. Както те, така също и техните предшественици, Синовете на огъня, се намират на Земята вече над степента на човечеството. Те са на Земята по-висши същества, които християнският езотеризъм нарича “Ангели” (Ангелои), докато за Синовете на огъня е употребен изразът “Архангели” (Архангелои).
Тези Синове на сумрака сега развиват в израстващия предшественик на човека един вид ум, с който обаче при неговото смътно съзнание той не може още сам да си служи.
Чрез този ум сега отново се изявяват възвишени същества, както по-рано чрез зародишите на сетивата се изявяваха Серафимите. Сега чрез човешките тела тези духове изливат разум върху планетата. Християнският езотеризъм ги нарича “Херувими”
към текста >>
7. в седмия кръг Духовете или Синовете на сум
рак
а (Ангели)
7. в седмия кръг Духовете или Синовете на сумрака (Ангели)
към текста >>
136.
ЖИВОТЪТ НА СЛЪНЦЕТО
GA_11 Из Хрониката Акаша
Великата мирова епоха на Сатурн, която бе оха
рак
теризирана в предишните изложения, е последвана от тази на Слънцето.
Великата мирова епоха на Сатурн, която бе охарактеризирана в предишните изложения, е последвана от тази на Слънцето.
Между двете се намира един почивен период (Пралайя). През време на този почивен период всичко, което се беше развило на Сатурн, приема характер, който се отнася към по-късно развиващия се Слънчев човек, както семето се отнася към растението, което израства от него. Сатурновият човек е оставил, така да се каже, своето семе, което минава през един вид сън, за да се развие след това като Слънчев човек.
към текста >>
През време на този почивен период всичко, което се беше развило на Сатурн, приема ха
рак
тер, който се отнася към по-късно развиващия се Слънчев човек, както семето се отнася към растението, което израства от него.
Великата мирова епоха на Сатурн, която бе охарактеризирана в предишните изложения, е последвана от тази на Слънцето. Между двете се намира един почивен период (Пралайя).
През време на този почивен период всичко, което се беше развило на Сатурн, приема характер, който се отнася към по-късно развиващия се Слънчев човек, както семето се отнася към растението, което израства от него.
Сатурновият човек е оставил, така да се каже, своето семе, което минава през един вид сън, за да се развие след това като Слънчев човек.
към текста >>
Само че заложбата за главата е обърната надолу към центъра на Старото Слънце, както коренът на днешните растения, а заложбите на к
рак
ата са насочени нагоре както цветовете на днешните растения.
Тя беше проникната от едно второ, по-фино, но в себе си изпълнено със сили тяло, а именно от етерното тяло. Докато през времето на Сатурн тялото на човека беше един вид автомат (напълно безжизнено), сега чрез етерното тяло, което постепенното изцяло го проникна, то се превърна в живо същество. Благодарение на това човекът стана един вид растение. Неговият външен вид обаче не е онзи на днешните растения. Напротив в неговите форми той вече малко приличаше на съвременния човек.
Само че заложбата за главата е обърната надолу към центъра на Старото Слънце, както коренът на днешните растения, а заложбите на краката са насочени нагоре както цветовете на днешните растения.
Тази растително-човешка форма още не притежаваше едно собствено волево движение.*/*За един човек, който се придържа към съвременното сетивно възприятие ще бъде естествено трудно да си представи, че човекът е живял като растително същество на самото Слънце. Изглежда немислимо едно живо същество да може да съществува при такива физически условия, каквито трябва да бъдат приети за този факт. Обаче само едно днешно растение е приспособено към условията на днешната физическа Земя. И то се е развило така само затова, защото се намира в съответната околна среда. Слънчевото растително същество имаше други жизнени условия, които отговаряха на тогавашните физически Слънчеви отношения./
към текста >>
Човешкото физическо тяло още запазва своя автоматичен ха
рак
тер; но то изменя малко своята предишна форма.
Човекът приема тази форма едва през втория от седемте по-малки цикли (кръгове), през които минава Слънцето. През време на целия първи малък Слънчев кръг в човешката форма не съществуваше още никакво етерно тяло. През този кръг по-скоро накратко се повтаря още веднъж всичко, което е било изминато през Сатурновата епоха.
Човешкото физическо тяло още запазва своя автоматичен характер; но то изменя малко своята предишна форма.
Ако тази форма би останала такава, каквато беше на Сатурн, тя не би могла да приеме в себе си никакво етерно тяло. Тя беше така преобразена, че можа да стане носител на това тяло. През време на следващите шест по-малки цикли кръгове етерното тяло се развива все повече и повече, и чрез неговите сили, които действат върху физическото тяло, последното постепенно също прие една все по-съвършена форма. Преобразователната работа, която се извършва тук с човека, е извършена от духовете, които бяха споменати, вече заедно с човека, при разглеждане на Сатурновото развитие.
към текста >>
Също така повтарят по ред своята работа “Духовете на формата” (Ексузиаи, Власти), “Духовете на тъмнината” (по християнски Архаи, Начала, теософски Асурас), след това “Синовете на огъня (Архангели) и накрая “Духовете на сум
рак
а” (Ангели).
Сега те продължават своята работа през време на първата половина на първия Слънчев кръг, като постепенно повтарят изграждането на пълното с мъдрост устройство на човешкото физическо тяло. Малко по-късно към тази работа се присъединява онази на “Духовете на движението” (Динамис в християнския езотеризъм. Махат в теософската литература). С това бива повторен онзи период от Сатурновия цикъл, в който на човешкото тяло бе придадена способността за движение. Това тяло отново разгръща своята подвижност.
Също така повтарят по ред своята работа “Духовете на формата” (Ексузиаи, Власти), “Духовете на тъмнината” (по християнски Архаи, Начала, теософски Асурас), след това “Синовете на огъня (Архангели) и накрая “Духовете на сумрака” (Ангели).
към текста >>
С това са оха
рак
теризирани шест по-малки периода (глобуси) на първия Слънчев цикъл.
С това са охарактеризирани шест по-малки периода (глобуси) на първия Слънчев цикъл.
В седмия такъв по-малък период (глобус) след това отново влизат в действие “Духовете на мъдростта (Господства). Докато в предхождащия период на работа те бяха дали едно мъдро устройство на човешкото тяло, сега предават на станалите подвижни членове способността да извършват самото движение като нещо изпълнено с мъдрост. По-рано само устройството беше израз на вътрешна мъдрост, сега такъв израз става самото движение. С това първият Слънчев кръг стига до своя край. Той се състои следователно от седем редуващи се по-малки цикли (глобуси), всеки един от които е кратко повторение на един от Сатурновите кръгове.
към текста >>
– В това време те оставят физическото тяло на “Синовете на сум
рак
а” (Ангели в християнството, Лунар Питрис в теософията).
Към средата на петия Слънчев кръг “Синовете на огъня” се бяха развили дотам, че сега можеха да внесат в етерното тяло способността, която по-рано упражняваха чрез физическото тяло на човека. Сега те заменят “Духовете на личността” в тяхната работа върху това етерно тяло, което чрез това става подбудител на размножителна дейност.
– В това време те оставят физическото тяло на “Синовете на сумрака” (Ангели в християнството, Лунар Питрис в теософията).
Междувременно последните бяха придобили смътно образно съзнание, каквото човекът ще има на Луната. На Сатурн те бяха дали на човешкия предшественик един вид орган на ума. Сега те по-нататък усъвършенстват физическите инструменти (органи) на човешкия дух, с които той ще си служи съзнателно в по-късните степени на развитието. Благодарение на това на Слънцето от половината на петия кръг нататък чрез човешкото тяло могат, още по-добре отколкото това беше възможно на Сатурн, да се изявяват Серафимите.
към текста >>
Сега вече той заменя в това отношение “Синовете на сум
рак
а”.
От средата на шестия Слънчев кръг човекът е стигнал вече така далеч в своето развитие, че несъзнателно може да работи върху своето физическо тяло.
Сега вече той заменя в това отношение “Синовете на сумрака”.
Чрез тази дейност той в притъпеността на съзнанието си създава първата зародишна заложба на живата духовна същност, която се нарича “Дух- живот” или “Буди”. Едва в по-късни степени на своето развитие той ще добие съзнание за този Дух-живот. Както през седмия Сатурнов цикъл Престолите бяха разлели доброволно своята сила в образуваната там заложба на Човека-дух, така сега Херувимите разливат тяхната мъдрост в Духа-живот на човека, която от сега нататък ще остане запазена през всички следващи степени на развитието. От средата на седмия Слънчев кръг отново се явява заложеният вече на Сатурн зародиш на Човека-дух (Атма). Той се свързва с Духа-живот (Буди) и така се ражда оживената Монада (Атма Буди).
към текста >>
Докато в това време човекът работи несъзнателно върху своето физическо тяло, Синовете на сум
рак
а поемат върху себе си това, което трябва да бъде направено върху етерното тяло за неговото по-нататъшно развитие.
Чрез тази дейност той в притъпеността на съзнанието си създава първата зародишна заложба на живата духовна същност, която се нарича “Дух- живот” или “Буди”. Едва в по-късни степени на своето развитие той ще добие съзнание за този Дух-живот. Както през седмия Сатурнов цикъл Престолите бяха разлели доброволно своята сила в образуваната там заложба на Човека-дух, така сега Херувимите разливат тяхната мъдрост в Духа-живот на човека, която от сега нататък ще остане запазена през всички следващи степени на развитието. От средата на седмия Слънчев кръг отново се явява заложеният вече на Сатурн зародиш на Човека-дух (Атма). Той се свързва с Духа-живот (Буди) и така се ражда оживената Монада (Атма Буди).
Докато в това време човекът работи несъзнателно върху своето физическо тяло, Синовете на сумрака поемат върху себе си това, което трябва да бъде направено върху етерното тяло за неговото по-нататъшно развитие.
В това отношение те са приемници на Синовете на огъня. Те влъчват именно образите на тяхното съзнание в етерното тяло и благодарение на това в един вид сънищноподобно състояние изпитват като наслада размножителната сила на това тяло, която беше възбудена от Синовете на огъня. Чрез това те подготвят развитието на удоволствие свързано с тази сила, което по-късно (на Луната) ще се развие у човека и живеещите около него същества.
към текста >>
В това време във физическото тяло действуват “Синовете на сум
рак
а”.
7. В средата на петия кръг “Духовете на огъня”, преминали вече тяхната човешка степен започват да работят върху етерното тяло.
В това време във физическото тяло действуват “Синовете на сумрака”.
към текста >>
8. Към средата на шестия кръг работата върху етерното тяло преминава върху “Синовете на сум
рак
а”.
8. Към средата на шестия кръг работата върху етерното тяло преминава върху “Синовете на сумрака”.
Физическото тяло се обработва от самия човек.
към текста >>
137.
ЖИВОТЪТ НА ЛУНАТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
– Ако от подобни разбъркани сънищни образи искаме да стигнем до една представа за Лунното съзнание, трябва да си изясним, че там също съществуваше ха
рак
терът на образността, но на мястото на хаоса и произвола царуваше пълен порядък.
Първо всеки познава онези сънища, които не са нищо друго, освен разбъркани откъслечни картини от минали преживявания. За втория случай имаме един пример, когато спящият сънува минаващ покрай него влак и когато се събуди забелязва, че тик-такането на часовника символично му се е представило като влака в съня му. Като пример за третия вид сънищни образи можем да приемем, когато някои сънува, че се намира в помещение, в което горе на тавана пъплят грозни животинки и при събуждане му става ясно, че неговото главоболие символично се е изразило по този начин.
– Ако от подобни разбъркани сънищни образи искаме да стигнем до една представа за Лунното съзнание, трябва да си изясним, че там също съществуваше характерът на образността, но на мястото на хаоса и произвола царуваше пълен порядък.
Вярно е, че образите на Лунното съзнание имаха още по-малка прилика с предметите, към които се отнасят, отколкото сънищните образи, но в замяна на това съществуваше пълно съответствие между образа и предмета. Понастоящем в Земното развитие представата е копие на предмета, например представата “маса” е копие на самата маса. Това не е така при Лунното съзнание. Да предположим например, че лунният човек се приближава до нещо, което му е симпатично или благоприятно за него. Тогава в неговата душа възниква един светъл цветен образ; ако към него се приближи нещо вредно и несимпатично, тогава в него възниква един грозен, тъмен образ.
към текста >>
– Следователно, душевният живот на някогашния човек протичаше в образи, които си приличат с настоящите сънища по беглия, летлив символичен ха
рак
тер, но те се различават от тях чрез съвършената им закономерност.
Това не е така при Лунното съзнание. Да предположим например, че лунният човек се приближава до нещо, което му е симпатично или благоприятно за него. Тогава в неговата душа възниква един светъл цветен образ; ако към него се приближи нещо вредно и несимпатично, тогава в него възниква един грозен, тъмен образ. Представата не е копие, а символ на предмета, който по напълно определен закономерен начин отговаря на предмета. Вследствие на това съществото, което имаше такава символична представа, можеше да подрежда според нея своя живот.
– Следователно, душевният живот на някогашния човек протичаше в образи, които си приличат с настоящите сънища по беглия, летлив символичен характер, но те се различават от тях чрез съвършената им закономерност.
към текста >>
Тези процеси носят ха
рак
тера на това, което днес при животното и човека наричаме инстинкт, страст, или природа на желанието.
В третия Лунен период – всъщност процесът започва още в средата на втория – Духовете на движението вливат астралното естество на тяхната собствена природа в човешкото тяло. През време на четвъртия кръг – започвайки от средата на третия – Духовете на формата развиват това астрално тяло така, че неговата форма, цялата негова организация може да развие вътрешни процеси.
Тези процеси носят характера на това, което днес при животното и човека наричаме инстинкт, страст, или природа на желанието.
От средата на четвъртия Лунен кръг Духовете на личността започват с това, което после в петия Лунен период е тяхната главна задача: те всаждат в астралното тяло себичността, както в предидущите мирови епохи бяха сторили това по отношение на физическото и етерното тяло. Обаче за да могат в този посочен момент, в средата на четвъртия Лунен кръг, физическото и етерното тяло да бъдат така далече в тяхното развитие, че да приютяват в себе си едно самостоятелно астрално тяло, те трябва да бъдат доведени до това в редуващите се степени на развитието чрез творящите духове. Това става по следния начин. Физическото тяло е доведено до неговата зрялост през първия Лунен кръг чрез Духовете на движението, във втория чрез Духовете на формата, в третия от Духовете на личността, в четвъртия от Духовете на огъня, в петия от Духовете на сумрака. Погледнато точно, тази работа на Духовете на сумрака се извършва от средата на четвъртия Лунен кръг, така че по същото време Духовете на личността работят върху астралното тяло, когато Духовете на сумрака работят върху физическото тяло.
към текста >>
Физическото тяло е доведено до неговата зрялост през първия Лунен кръг чрез Духовете на движението, във втория чрез Духовете на формата, в третия от Духовете на личността, в четвъртия от Духовете на огъня, в петия от Духовете на сум
рак
а.
През време на четвъртия кръг – започвайки от средата на третия – Духовете на формата развиват това астрално тяло така, че неговата форма, цялата негова организация може да развие вътрешни процеси. Тези процеси носят характера на това, което днес при животното и човека наричаме инстинкт, страст, или природа на желанието. От средата на четвъртия Лунен кръг Духовете на личността започват с това, което после в петия Лунен период е тяхната главна задача: те всаждат в астралното тяло себичността, както в предидущите мирови епохи бяха сторили това по отношение на физическото и етерното тяло. Обаче за да могат в този посочен момент, в средата на четвъртия Лунен кръг, физическото и етерното тяло да бъдат така далече в тяхното развитие, че да приютяват в себе си едно самостоятелно астрално тяло, те трябва да бъдат доведени до това в редуващите се степени на развитието чрез творящите духове. Това става по следния начин.
Физическото тяло е доведено до неговата зрялост през първия Лунен кръг чрез Духовете на движението, във втория чрез Духовете на формата, в третия от Духовете на личността, в четвъртия от Духовете на огъня, в петия от Духовете на сумрака.
Погледнато точно, тази работа на Духовете на сумрака се извършва от средата на четвъртия Лунен кръг, така че по същото време Духовете на личността работят върху астралното тяло, когато Духовете на сумрака работят върху физическото тяло. – С етерното тяло работата стои както следва. В първия Лунен кръг необходимите качества му са внедрени от Духовете на мъдростта, във втория от Духовете на движението, в третия от Духовете на формата, в четвъртия от Духовете на личността, в петия от Духовете на огъня. Точно погледнато тази дейност на Духовете на огъня протича отново едновременно с работата на Духовете на личността върху астралното тяло, т.е. от средата на четвъртия Лунен кръг преминавайки в петия.
към текста >>
Погледнато точно, тази работа на Духовете на сум
рак
а се извършва от средата на четвъртия Лунен кръг, така че по същото време Духовете на личността работят върху астралното тяло, когато Духовете на сум
рак
а работят върху физическото тяло.
Тези процеси носят характера на това, което днес при животното и човека наричаме инстинкт, страст, или природа на желанието. От средата на четвъртия Лунен кръг Духовете на личността започват с това, което после в петия Лунен период е тяхната главна задача: те всаждат в астралното тяло себичността, както в предидущите мирови епохи бяха сторили това по отношение на физическото и етерното тяло. Обаче за да могат в този посочен момент, в средата на четвъртия Лунен кръг, физическото и етерното тяло да бъдат така далече в тяхното развитие, че да приютяват в себе си едно самостоятелно астрално тяло, те трябва да бъдат доведени до това в редуващите се степени на развитието чрез творящите духове. Това става по следния начин. Физическото тяло е доведено до неговата зрялост през първия Лунен кръг чрез Духовете на движението, във втория чрез Духовете на формата, в третия от Духовете на личността, в четвъртия от Духовете на огъня, в петия от Духовете на сумрака.
Погледнато точно, тази работа на Духовете на сумрака се извършва от средата на четвъртия Лунен кръг, така че по същото време Духовете на личността работят върху астралното тяло, когато Духовете на сумрака работят върху физическото тяло.
– С етерното тяло работата стои както следва. В първия Лунен кръг необходимите качества му са внедрени от Духовете на мъдростта, във втория от Духовете на движението, в третия от Духовете на формата, в четвъртия от Духовете на личността, в петия от Духовете на огъня. Точно погледнато тази дейност на Духовете на огъня протича отново едновременно с работата на Духовете на личността върху астралното тяло, т.е. от средата на четвъртия Лунен кръг преминавайки в петия.
към текста >>
Ако разгледаме в това време тогавашния човек, както той се беше развил на Луната, можем да кажем: Започвайки от средата на четвъртия Лунен кръг човекът се състои от физическо тяло, в което работят Синовете на сум
рак
а, от етерно тяло, в което работят Духовете на огъня и от астрално тяло в което вършат своята работа Духовете на личността.
Ако разгледаме в това време тогавашния човек, както той се беше развил на Луната, можем да кажем: Започвайки от средата на четвъртия Лунен кръг човекът се състои от физическо тяло, в което работят Синовете на сумрака, от етерно тяло, в което работят Духовете на огъня и от астрално тяло в което вършат своята работа Духовете на личността.
към текста >>
– Фактът че в този период на развитието Духовете на сум
рак
а обработват човешкото физическо тяло, означава за тях, че сега те се издигат до човешката степен, нещо, което на Сатурн бяха сторили Духовете на личността, а на Слънцето Духовете на огъня.
– Фактът че в този период на развитието Духовете на сумрака обработват човешкото физическо тяло, означава за тях, че сега те се издигат до човешката степен, нещо, което на Сатурн бяха сторили Духовете на личността, а на Слънцето Духовете на огъня.
Трябва да си представим че “зародишите на сетивата” във физическото тяло, които сега също са се развили по-нататък, от средата на четвъртия Лунен кръг могат да бъдат използвани от Духовете на сумрака, за да възприемат чрез тях предметите и процесите на Луната. Едва на Земята човекът ще бъде толкова далече, щото от средата на четвъртия цикъл да може да си служи с тези сетива. Към средата на петия Лунен кръг той стига дотам, че може да работи несъзнателно върху физическото тяло. Чрез тази дейност той си създава в смътноста на съзнанието първите заложби на това, което се нарича “Духовно себе” (Манас) (Виж моята книга “Теософия”).
към текста >>
Трябва да си представим че “зародишите на сетивата” във физическото тяло, които сега също са се развили по-нататък, от средата на четвъртия Лунен кръг могат да бъдат използвани от Духовете на сум
рак
а, за да възприемат чрез тях предметите и процесите на Луната.
– Фактът че в този период на развитието Духовете на сумрака обработват човешкото физическо тяло, означава за тях, че сега те се издигат до човешката степен, нещо, което на Сатурн бяха сторили Духовете на личността, а на Слънцето Духовете на огъня.
Трябва да си представим че “зародишите на сетивата” във физическото тяло, които сега също са се развили по-нататък, от средата на четвъртия Лунен кръг могат да бъдат използвани от Духовете на сумрака, за да възприемат чрез тях предметите и процесите на Луната.
Едва на Земята човекът ще бъде толкова далече, щото от средата на четвъртия цикъл да може да си служи с тези сетива. Към средата на петия Лунен кръг той стига дотам, че може да работи несъзнателно върху физическото тяло. Чрез тази дейност той си създава в смътноста на съзнанието първите заложби на това, което се нарича “Духовно себе” (Манас) (Виж моята книга “Теософия”).
към текста >>
Докато от средата на петия Лунен кръг в шестия човекът работи в смътно съзнание върху своето физическо тяло, върху неговото етерно тяло работят Духовете на сум
рак
а.
Докато от средата на петия Лунен кръг в шестия човекът работи в смътно съзнание върху своето физическо тяло, върху неговото етерно тяло работят Духовете на сумрака.
Както показахме, чрез извършената от тях работа над физическото тяло в предидущия Лунен кръг те се бяха подготвили да заменят сега Духовете на огъня в етерното тяло, които от своя страна поемат от Духовете на личността работата върху астралното тяло. Обаче в това време тези Духове на личността са възлезли в по-висши сфери. – Работата на Духовете на сумрака върху етерното тяло означава, че те свързват техните собствени състояния на съзнанието, с образите на съзнанието на етерното тяло. С това те посаждат в тях удоволствието и страданието, които могат да изпитват от нещата. В това отношение на Слънцето арената на тяхното действие беше само физическото тяло.
към текста >>
– Работата на Духовете на сум
рак
а върху етерното тяло означава, че те свързват техните собствени състояния на съзнанието, с образите на съзнанието на етерното тяло.
Докато от средата на петия Лунен кръг в шестия човекът работи в смътно съзнание върху своето физическо тяло, върху неговото етерно тяло работят Духовете на сумрака. Както показахме, чрез извършената от тях работа над физическото тяло в предидущия Лунен кръг те се бяха подготвили да заменят сега Духовете на огъня в етерното тяло, които от своя страна поемат от Духовете на личността работата върху астралното тяло. Обаче в това време тези Духове на личността са възлезли в по-висши сфери.
– Работата на Духовете на сумрака върху етерното тяло означава, че те свързват техните собствени състояния на съзнанието, с образите на съзнанието на етерното тяло.
С това те посаждат в тях удоволствието и страданието, които могат да изпитват от нещата. В това отношение на Слънцето арената на тяхното действие беше само физическото тяло. Ето защо там те бяха свързани само с устройствата на това тяло, с неговите състояния на удоволствие и страдание. Сега това се изменя. Сега вече удоволствието и страданието се свързват със символите, които възникват в етерното тяло.
към текста >>
Следователно в човешкото смътно съзнание Духовете на сум
рак
а изживяват един чувствен свят.
С това те посаждат в тях удоволствието и страданието, които могат да изпитват от нещата. В това отношение на Слънцето арената на тяхното действие беше само физическото тяло. Ето защо там те бяха свързани само с устройствата на това тяло, с неговите състояния на удоволствие и страдание. Сега това се изменя. Сега вече удоволствието и страданието се свързват със символите, които възникват в етерното тяло.
Следователно в човешкото смътно съзнание Духовете на сумрака изживяват един чувствен свят.
Това е същият чувствен свят, който човекът ще изживява за самия себе си в неговото Земно съзнание. – По същото време в астралното тяло действат Духовете на огъня. Те даряват на това тяло способността да развива живо усещане и чувствуване към заобикалящия го свят. Удоволствието и страданието, които по описания начин се предизвикват чрез Духовете на сумрака в етерното тяло, носят неподвижен (пасивен) характер; те се представят повече като недействени огледални образи на външния свят. Обаче това, което Духовете на огъня причиняват в астралното тяло, са подвижни афекти, любов и омраза, гняв, страх, чувства на ужас, бурни страсти, инстинкти, нагони и т.н.
към текста >>
Удоволствието и страданието, които по описания начин се предизвикват чрез Духовете на сум
рак
а в етерното тяло, носят неподвижен (пасивен) ха
рак
тер; те се представят повече като недействени огледални образи на външния свят.
Сега вече удоволствието и страданието се свързват със символите, които възникват в етерното тяло. Следователно в човешкото смътно съзнание Духовете на сумрака изживяват един чувствен свят. Това е същият чувствен свят, който човекът ще изживява за самия себе си в неговото Земно съзнание. – По същото време в астралното тяло действат Духовете на огъня. Те даряват на това тяло способността да развива живо усещане и чувствуване към заобикалящия го свят.
Удоволствието и страданието, които по описания начин се предизвикват чрез Духовете на сумрака в етерното тяло, носят неподвижен (пасивен) характер; те се представят повече като недействени огледални образи на външния свят.
Обаче това, което Духовете на огъня причиняват в астралното тяло, са подвижни афекти, любов и омраза, гняв, страх, чувства на ужас, бурни страсти, инстинкти, нагони и т.н. Понеже преди това Духовете на личността (Азурас) бяха внесли тяхната същност в това тяло, сега тези афекти се явяват с характера на себичност, на обособеност. Трябва само да си представим как е съставен по това време на Луната някогашния предтеча на човека. Той има физическо тяло, в което несъзнателно развива едно Духовно-себе (Манас). Той е надарен с етерно тяло, чрез което Духовете на сумрака чувствуват удоволствие и страдание; най-после той притежава астрално тяло, което се вълнува чрез Духовете на огъня в инстинкти, афекти и страсти.
към текста >>
Понеже преди това Духовете на личността (Азурас) бяха внесли тяхната същност в това тяло, сега тези афекти се явяват с ха
рак
тера на себичност, на обособеност.
Това е същият чувствен свят, който човекът ще изживява за самия себе си в неговото Земно съзнание. – По същото време в астралното тяло действат Духовете на огъня. Те даряват на това тяло способността да развива живо усещане и чувствуване към заобикалящия го свят. Удоволствието и страданието, които по описания начин се предизвикват чрез Духовете на сумрака в етерното тяло, носят неподвижен (пасивен) характер; те се представят повече като недействени огледални образи на външния свят. Обаче това, което Духовете на огъня причиняват в астралното тяло, са подвижни афекти, любов и омраза, гняв, страх, чувства на ужас, бурни страсти, инстинкти, нагони и т.н.
Понеже преди това Духовете на личността (Азурас) бяха внесли тяхната същност в това тяло, сега тези афекти се явяват с характера на себичност, на обособеност.
Трябва само да си представим как е съставен по това време на Луната някогашния предтеча на човека. Той има физическо тяло, в което несъзнателно развива едно Духовно-себе (Манас). Той е надарен с етерно тяло, чрез което Духовете на сумрака чувствуват удоволствие и страдание; най-после той притежава астрално тяло, което се вълнува чрез Духовете на огъня в инстинкти, афекти и страсти. Обаче тези три члена на Лунния човек още напълно са лишени от предметното съзнание. В астралното тяло изплуват и изчезват образи, и тези образи се възпламеняват именно от гореспоменатите афекти.
към текста >>
Той е надарен с етерно тяло, чрез което Духовете на сум
рак
а чувствуват удоволствие и страдание; най-после той притежава астрално тяло, което се вълнува чрез Духовете на огъня в инстинкти, афекти и страсти.
Удоволствието и страданието, които по описания начин се предизвикват чрез Духовете на сумрака в етерното тяло, носят неподвижен (пасивен) характер; те се представят повече като недействени огледални образи на външния свят. Обаче това, което Духовете на огъня причиняват в астралното тяло, са подвижни афекти, любов и омраза, гняв, страх, чувства на ужас, бурни страсти, инстинкти, нагони и т.н. Понеже преди това Духовете на личността (Азурас) бяха внесли тяхната същност в това тяло, сега тези афекти се явяват с характера на себичност, на обособеност. Трябва само да си представим как е съставен по това време на Луната някогашния предтеча на човека. Той има физическо тяло, в което несъзнателно развива едно Духовно-себе (Манас).
Той е надарен с етерно тяло, чрез което Духовете на сумрака чувствуват удоволствие и страдание; най-после той притежава астрално тяло, което се вълнува чрез Духовете на огъня в инстинкти, афекти и страсти.
Обаче тези три члена на Лунния човек още напълно са лишени от предметното съзнание. В астралното тяло изплуват и изчезват образи, и тези образи се възпламеняват именно от гореспоменатите афекти. На Земята, когато ще настъпи мислещото предметно съзнание, това астрално тяло ще бъде подчинен носител или инструмент на израстващото в представи мислене. Сега обаче на Луната, то се развива в неговата пълна собствена самостоятелност. Следователно тук самото то е по-дейно, по-подвижно, отколкото по-късно на Земята.
към текста >>
Ако искаме да го оха
рак
теризираме, можем да говорим за това, че то е човек- животно.
Обаче тези три члена на Лунния човек още напълно са лишени от предметното съзнание. В астралното тяло изплуват и изчезват образи, и тези образи се възпламеняват именно от гореспоменатите афекти. На Земята, когато ще настъпи мислещото предметно съзнание, това астрално тяло ще бъде подчинен носител или инструмент на израстващото в представи мислене. Сега обаче на Луната, то се развива в неговата пълна собствена самостоятелност. Следователно тук самото то е по-дейно, по-подвижно, отколкото по-късно на Земята.
Ако искаме да го охарактеризираме, можем да говорим за това, че то е човек- животно.
И като такова по собствен начин то се намира на по-висока степен, отколкото настоящите Земни животни. То по-изчерпателно носи в себе си свойствата на животинското. Тези свойства в известно отношение са по-диви, по-необуздани, отколкото свойствата на съвременните животни. Ето защо на тази степен на своето съществуване можем да наречем човека едно същество, което в неговото развитие се намира по средата между съвременните животни и сегашния човек. Ако човекът би вървял по този път на развитие по права линия, той би станал едно диво, необуздано същество.
към текста >>
Земното развитие означава едно понижение, едно укротяване на животинския ха
рак
тер на човека.
И като такова по собствен начин то се намира на по-висока степен, отколкото настоящите Земни животни. То по-изчерпателно носи в себе си свойствата на животинското. Тези свойства в известно отношение са по-диви, по-необуздани, отколкото свойствата на съвременните животни. Ето защо на тази степен на своето съществуване можем да наречем човека едно същество, което в неговото развитие се намира по средата между съвременните животни и сегашния човек. Ако човекът би вървял по този път на развитие по права линия, той би станал едно диво, необуздано същество.
Земното развитие означава едно понижение, едно укротяване на животинския характер на човека.
Това произвежда мислещото съзнание.
към текста >>
Скалите на Луната не са камъни в днешния смисъл, те носят един оживен, покарващ, растящ ха
рак
тер.
Един растителен свят е основата на един животински свят. Както Слънчевият човек можа да се развие до растение благодарение на това, че той изтласка една част от своите другари надолу в по-грубо минерално царство, такъв е случаят и сега при Лунния човек-животно. Той изостави една част от съществата, които на Слънцето още имаха еднакво с него растително естество, изостави ги назад на степента на по-грубата растителност. Но както Лунният човек-животно не е както съвременното животно, а е по средата между сегашното животно и сегашния човек, така и Лунният минерал се намира по средата между съвременния минерал и съвременното растение. Той притежава нещо растително.
Скалите на Луната не са камъни в днешния смисъл, те носят един оживен, покарващ, растящ характер.
Също така Лунното растение е надарено е известен животински характер.
към текста >>
Също така Лунното растение е надарено е известен животински ха
рак
тер.
Както Слънчевият човек можа да се развие до растение благодарение на това, че той изтласка една част от своите другари надолу в по-грубо минерално царство, такъв е случаят и сега при Лунния човек-животно. Той изостави една част от съществата, които на Слънцето още имаха еднакво с него растително естество, изостави ги назад на степента на по-грубата растителност. Но както Лунният човек-животно не е както съвременното животно, а е по средата между сегашното животно и сегашния човек, така и Лунният минерал се намира по средата между съвременния минерал и съвременното растение. Той притежава нещо растително. Скалите на Луната не са камъни в днешния смисъл, те носят един оживен, покарващ, растящ характер.
Също така Лунното растение е надарено е известен животински характер.
към текста >>
Оха
рак
теризираният космически процес е условие за описаното по-нататъшно развитие.
То се състои от две части, една съществено по-голяма част и друга по-малка, които обаче все още са свързани една с друга. През време на третия Лунен кръг тези две тела се отделят напълно едно от друго. Слънце и Луна сега вече стават две тела и Луната се движи в кръг около Слънцето. Същевременно заедно с Луната всички същества, които бяха описани тук, се отделят от Слънцето. Развитието на астралното тяло става именно върху отделената Луна.
Охарактеризираният космически процес е условие за описаното по-нататъшно развитие.
Докато така разгледаните, принадлежащи към човека същества поемаха силата си от тяхното собствено Слънчево местожителство, тяхното развитие не можеше да достигне до посочената степен. В четвъртия кръг Луната става самостоятелна планета и това, което описахме за това време, става върху тази планета Луна.
към текста >>
І. Луната е планетата, върху която човекът развива образното съзнание с неговия символичен ха
рак
тер.
І. Луната е планетата, върху която човекът развива образното съзнание с неговия символичен характер.
към текста >>
V. B четвъртия кръг Духовете на сум
рак
а обитават човешкото физическо тяло и чрез това се издигат до човешката степен.
V. B четвъртия кръг Духовете на сумрака обитават човешкото физическо тяло и чрез това се издигат до човешката степен.
към текста >>
VІІІ. Етерното тяло на човека се развива през време на Лунното съществуване до изпитването на един вид, удоволствие и страдание, които носят пасивен ха
рак
тер.
VІІІ. Етерното тяло на човека се развива през време на Лунното съществуване до изпитването на един вид, удоволствие и страдание, които носят пасивен характер.
В астралното тяло се разгръщат афектите гняв, омраза, инстинкти, страсти и т.н.
към текста >>
138.
ЖИВОТЪТ НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
На Луната етерното тяло придоби способността да изпитва удоволствие и страдание чрез Духовете на сум
рак
а; в астралното тяло бяха посадени афектите чрез Духовете на огъня.
Както бе показано, над различните членове на неговото същество работят по-висши духове.
На Луната етерното тяло придоби способността да изпитва удоволствие и страдание чрез Духовете на сумрака; в астралното тяло бяха посадени афектите чрез Духовете на огъня.
към текста >>
Низшият човек тук е едно средно същество между днешния човек и днешното животно, растенията се намират по средата между днешната животинска и растителна природа, а минералите само наполовина притежават днешния безжизнен ха
рак
тер, от друга страна те са наполовина растения.
Когато сега всичко отново излиза от състоянието на сън, първо през време на един малък цикъл трябваше накратко да бъде повторено Сатурновото състояние, през време на един втори такъв малък цикъл (кръг) Слънчевото състояние и през време на един трети Лунният цикъл. През време на този трети кръг съществата на отделилата се отново от Слънцето Луна минават през същите форми на съществуване, каквито те са имали върху Старата Луна.
Низшият човек тук е едно средно същество между днешния човек и днешното животно, растенията се намират по средата между днешната животинска и растителна природа, а минералите само наполовина притежават днешния безжизнен характер, от друга страна те са наполовина растения.
към текста >>
Минералите се втвърдяват, растенията изгубват постепенно животинския ха
рак
тер на усещането, а от единния вид човек-животно се развиват две класи.
През време на втората половина от третия кръг се подготвя вече нещо друго.
Минералите се втвърдяват, растенията изгубват постепенно животинския характер на усещането, а от единния вид човек-животно се развиват две класи.
Едната остава на степента на животинското, другата, напротив, претърпява разделяне на две на астралното тяло. Това астрално тяло се разделя на една по-низша част, която остава и по-нататък носител на афектите, и в една по-висша част, която добива известна самостоятелност, така че може да упражнява един вид господство над по-низшите членове, над физическото тяло, над етерното тяло и над низшето астрално тяло. Сега Духовете на личността завладяват това по-висше астрално тяло, като му предават самостоятелност и с това посаждат в него егоизма. Духовете на огъня извършват тяхната работа сега само в низшето астрално тяло, докато в етерното тяло действуват Духовете на сумрака, а във физическото тяло започва своята работа онази силова същност, която можем да назовем като същинския предтеча на човека. Същата тази силова същност е образувала на Сатурн Човека-дух (Атма) с помощта на Престолите, на Слънцето Духа-живот (Буди) с помощта на Херувимите и на Луната Духовното себе (Манас) заедно със Серафимите.
към текста >>
Духовете на огъня извършват тяхната работа сега само в низшето астрално тяло, докато в етерното тяло действуват Духовете на сум
рак
а, а във физическото тяло започва своята работа онази силова същност, която можем да назовем като същинския предтеча на човека.
През време на втората половина от третия кръг се подготвя вече нещо друго. Минералите се втвърдяват, растенията изгубват постепенно животинския характер на усещането, а от единния вид човек-животно се развиват две класи. Едната остава на степента на животинското, другата, напротив, претърпява разделяне на две на астралното тяло. Това астрално тяло се разделя на една по-низша част, която остава и по-нататък носител на афектите, и в една по-висша част, която добива известна самостоятелност, така че може да упражнява един вид господство над по-низшите членове, над физическото тяло, над етерното тяло и над низшето астрално тяло. Сега Духовете на личността завладяват това по-висше астрално тяло, като му предават самостоятелност и с това посаждат в него егоизма.
Духовете на огъня извършват тяхната работа сега само в низшето астрално тяло, докато в етерното тяло действуват Духовете на сумрака, а във физическото тяло започва своята работа онази силова същност, която можем да назовем като същинския предтеча на човека.
Същата тази силова същност е образувала на Сатурн Човека-дух (Атма) с помощта на Престолите, на Слънцето Духа-живот (Буди) с помощта на Херувимите и на Луната Духовното себе (Манас) заедно със Серафимите. – Сега обаче това се променя. Престолите, Херувимите и Серафимите възлизат в по-висша сфера; а духовният човек получава подкрепата, съдействието на Духовете на мъдростта, на Духовете на движението и на Духовете на формата. Тези Духове сега са съединени с Духовното себе, с Духа-живот и с Човека-дух (с Манас-Буди-Атма). С помощта на тези същества през втората половина на третия Земен кръг гореспоменатата силова същност на човека формира неговото физическо тяло.
към текста >>
В астралните тела на изостаналите назад животински същества остават да действат изключително Духовете на огъня, в етерното тяло на растенията Духовете на сум
рак
а.
В астралните тела на изостаналите назад животински същества остават да действат изключително Духовете на огъня, в етерното тяло на растенията Духовете на сумрака.
А Духовете на формата действат върху преобразуването на минералния свят. Те са тези, които го втвърдяват, предават му неподвижни, твърди форми.
към текста >>
Но при всичко това не трябва да си представяме, че кръгът на действие на споменатите духовете остава ограничен само в това, което бе оха
рак
теризирано.
Но при всичко това не трябва да си представяме, че кръгът на действие на споменатите духовете остава ограничен само в това, което бе охарактеризирано.
Това са само главните направления на техните дейности. Като подчинени на всички тях навсякъде действат всевъзможни духовни същества. Така например Духовете на формата извършват в това време определена работа също и върху телата на растенията и животните и т.н..
към текста >>
Така животните съществуват първо като състояние на съзнанието на Духовете на огъня, растенията като състояние на съзнанието на Духовете на сум
рак
а.
Първо всичко, което вече по-рано съществуваше като растително, животинско и човешко царство, започна да се отделя в зародишно състояние от неразличимата маса. Първо като самостоятелни зародиши могат да се явят само прадедите на човека, върху висшето астрално тяло на които в предишния малък цикъл (кръг) бяха работили Духовете на личността. Всички други същества на минералното, растителното и животинското царство тук още не водят никакво самостоятелно съществуване, защото на тази степен всичко е още в онова висше духовно състояние, което се нарича “безформено” състояние или състояние Арупа. В настоящата степен на развитие само най-висшите човешки мисли – например математическите или моралните идеали – са изтъкани от веществото, което на описаната степен притежават всички същества. Това, което е по-низше от тези прадеди на човека, може да се яви само като дейност на едно по-висше същество.
Така животните съществуват първо като състояние на съзнанието на Духовете на огъня, растенията като състояние на съзнанието на Духовете на сумрака.
Минералите обаче имат двойно мисловно съществуване. Първо те съществуват като мисловни зародиши в гореспоменатите прадеди на човека и освен това като мисли в съзнанието на Духовете на формата. Също и висшият човек (Човекът-дух, Духът-живот и Духовното себе) съществува в съзнанието на Духовете на формата.
към текста >>
Животните също получават такова астрално тяло; а растенията се отделят от съзнанието на Духовете на сум
рак
а като самостоятелни астрални същества.
Състоянието, което е постигнато сега, може да бъде сравнено с онова, от което са изтъкани представите на сънищноподобното образно съзнание. Тази степен се нарича “астрална”. Предшественикът на човека отново напредва по-нататък в своето развитие. Към съществуващите две съставни части неговото същество получава още едно тяло, което се състои от гореспоменатото вещество. Следователно сега той има вътрешната неоформена мисловна същност, едно мисловно тяло и едно астрално тяло.
Животните също получават такова астрално тяло; а растенията се отделят от съзнанието на Духовете на сумрака като самостоятелни астрални същества.
към текста >>
Най-после в началото на физическата степен от Духовете на сум
рак
а се отделят неопределени образни същества.
За тях не можем да говорим като за самостоятелни същества, а само като за безредна обща маса. Това е първото елементарно царство. На астралната степен се отделя нещо подобно от Духовете на огъня. Това са сянкообразни образи или схеми подобни на представите на сънищното образно съзнание. Те образуват второто елементарно царство.
Най-после в началото на физическата степен от Духовете на сумрака се отделят неопределени образни същества.
Те също нямат самостоятелност, но могат да проявят сили, които са подобни на човешките страсти и афекти. Тези несамостоятелни профучаващи свистящи афекти образуват третото елементарно царство. За същества, които са надарени с едно сънищно образно съзнание, или за такива, които са надарени със съзнателно образно съзнание, тези творения на третото елементарно царство биха могли да бъдат възприемани като нахлуваща светлина, цветни снежинки, мирис, вкус, като всякакъв вид звуци и шумове. Обаче всички такива възприятия трябва да си ги представим като нещо призрачно.
към текста >>
Заедно с тях излизат също и духовните същества, за които бе казано, че на оха
рак
теризираното небесно тяло образуваха една духовна общност.
Но не само материалните сили излизат сега извън това обиталище.
Заедно с тях излизат също и духовните същества, за които бе казано, че на охарактеризираното небесно тяло образуваха една духовна общност.
Тяхното съществуване остава в една по-вътрешна връзка със Слънцето, отколкото с небесното тяло, което Слънцето беше изхвърлило от себе си. Ако тези същества биха останали свързани със силите, които се развиват покъсно на Земята и Луната, те не биха могли да се развият по-нататък до отговарящите на тях степени. Те се нуждаят за това понататъшно развитие от ново местожителство. Такова местожителство им предлага Слънцето, след като то се очисти, така да се каже, от силите на Земята и на Луната. На степента, на която стоят сега тези същества, те могат да действуват вече върху силите на Земята и на Луната само отвън, от Слънцето.
към текста >>
Определени същества, които стоят по-високо от човека, са се развили до този момент на горе оха
рак
теризираното единно небесно тяло; сега те вземат една част от това тяло за себе си, като оставят остатъка на човека и съпровождащите го в развитието същества.
Ние виждаме, какъв е смисълът на горепосоченото отделяне.
Определени същества, които стоят по-високо от човека, са се развили до този момент на горе охарактеризираното единно небесно тяло; сега те вземат една част от това тяло за себе си, като оставят остатъка на човека и съпровождащите го в развитието същества.
към текста >>
То запазва този “расов ха
рак
тер” във времето на атлантското развитие, в четвъртото главно състояние и по-нататък до наше време в петото главно състояние.
Названието “раса” за това състояние на развитието съвсем не е особено подходящо. Защото тогавашните прадеди на човека биха могли да бъдат сравнени с това, което днес наричаме “раса” само в преносен смисъл. Трябва да бъдем напълно наясно, че формите на развитието както в далечното минало, така също и в бъдеще, са така напълно различни от настоящите, че нашите днешни наименования могат да служат само като неизбежно помощно средство и те изгубват всъщност всякакъв смисъл за тези отдалечени епохи. Всъщност можем да започнем да говорим за “раси” едва когато при горепосоченото трето главно състояние (лемурийското) развитието е достигнало до втората трета. Едва тогава се развива нещо, което сега наричаме “раси”.
То запазва този “расов характер” във времето на атлантското развитие, в четвъртото главно състояние и по-нататък до наше време в петото главно състояние.
Още в края на нашата пета епоха думата “раса” ще изгуби смисъл. Човечеството в бъдеще ще бъде разделено на части, които не ще могат да се означават вече като “раси”. В това отношение познатата теософска литература създаде много объркване. Това стана особено с книгата, която от друга страна има голяма заслуга, че първа в поново време направи популярна теософския светоглед, а именно книгата на Синет “Езотеричен Будизъм”. Там развитието на света е описано така, като че “расите” се повтарят вечно по същия начин в течение на мировите цикли.
към текста >>
Също така той би искал да направи – всъщност напълно излишната – забележка, че инспирациите на споменатия в “Езотеричния Будизъм” велик Учител не са в противоречие с изложеното тук, а недоразумението е възникнало едва чрез това, че авторът на споменатата книга е превел мъчно изразимата мъдрост на горепосочените инспирации по своя начин на п
рак
тикувания сега човешки език.
Преди и след този отрязък има форми на развитието, които са нещо съвършено различно от “расите”. Тази забележка е вмъкната тук, само защото действителното разчитане на Хрониката Акаша я налага. Този, който прави това разчитане, знае, че се намира в пълно съзвучие с истинското окултно духовно изследване. Иначе никога не би му хрумнало да възразява нещо подобно срещу пълни със заслуги книги на теософската литература.
Също така той би искал да направи – всъщност напълно излишната – забележка, че инспирациите на споменатия в “Езотеричния Будизъм” велик Учител не са в противоречие с изложеното тук, а недоразумението е възникнало едва чрез това, че авторът на споменатата книга е превел мъчно изразимата мъдрост на горепосочените инспирации по своя начин на практикувания сега човешки език.
към текста >>
139.
ЧЕТИРИЧЛЕННИЯТ ЗЕМЕН ЧОВЕК
GA_11 Из Хрониката Акаша
На действието на Луната трябва да припишем, че от физическото и етерното тяло се развиха онези органи, които определяха ха
рак
тера на астралното тяло.
Тази част се изпращаше на Луната и с това на неговия обитател, човека, отвън. Ако предишното отношение би останало да съществува, ако всички Слънчеви сили биха се вливали в човека от неговата собствена арена, тогава не би могъл да се роди онзи вътрешен живот, който виждаме при възникването на образите в астралното тяло. Слънчевата сила започна отвън да действа върху физическото и етерно тяло на човека, върху който тя беше действувала вече и преди това. Обаче тя остави една част от тези две тела свободна за въздействията, които произлизаха от образуваното чрез отцепване мирово тяло, а именно Луната. Така на Луната човекът се намираше под въздействието на два вида сили, тези на Слънцето и тези на Луната.
На действието на Луната трябва да припишем, че от физическото и етерното тяло се развиха онези органи, които определяха характера на астралното тяло.
А едно астрално тяло може да създава образи само тогава, когато Слънчевите сили идват не от собствената му планета, а отвън. Въздействията на Луната преобразиха заложбите на сетивата и жлезите така, че в тях можа да се включи една нервна система; а въздействията на Слънцето, за които тази нервна система беше инструмент, предизвикаха образите, които отговаряха на външните Лунни процеси по гореописания начин.
към текста >>
Напречни са онези мускули, които стават посредници за движенията под влиянието на човешката воля; чрез тях например се движат ръцете и к
рак
ата.
Гладките мускули в тяхното движение общо взето са независими от човешката воля. Гладки са например мускулите на червата, които чрез правилните движения на перисталктиката изблъскват хранителната каша, без човешката воля да има някакво влияние върху тези движения. Гладки са по-нататък онези мускули, които се намират в ириса на окото. Тези мускули служат на движенията, чрез които зеницата на окото се разширява, когато то е изложено на по-малко количество светлина, и се стеснява, когато в окото прониква много светлина. Тези движения също са независими от човешката воля.
Напречни са онези мускули, които стават посредници за движенията под влиянието на човешката воля; чрез тях например се движат ръцете и краката.
От това общо устройство прави изключение сърцето, което също е един мускул. В неговите движения през настоящото време на развитието сърцето също не се подчинява на човешката воля; въпреки това то е един напречен мускул. Духовната наука по свой начин обяснява причината за това. Така, както сега е устроено сърцето, то не ще остане завинаги такова. В бъдеще то ще има съвършено друга форма и различна от сега задача.
към текста >>
В неговото устройство то още сега показва, какво значение ще има в бъдеще, когато движенията на сърцето ще бъдат израз на човешката воля също така, както днес вдигането на ръката или придвижването на к
рак
а напред.
Духовната наука по свой начин обяснява причината за това. Така, както сега е устроено сърцето, то не ще остане завинаги такова. В бъдеще то ще има съвършено друга форма и различна от сега задача. То е на път да стане подчинен на волята мускул. В бъдеще то ще извършва движения, които ще бъдат действия на вътрешни душевни импулси на човека.
В неговото устройство то още сега показва, какво значение ще има в бъдеще, когато движенията на сърцето ще бъдат израз на човешката воля също така, както днес вдигането на ръката или придвижването на крака напред.
Този възглед за сърцето е свързан с обширно познание на духовната наука върху отношението на сърцето към така нареченото кръвообращение. Механично-материалистичното учение за живота вижда в сърцето един вид помпено устройство, което редовно изтласква кръвта в тялото. Духовно-научното познание показва съвършено друго. За него пулсирането на кръвта, цялата нейна вътрешна подвижност са израз и действие на душевни процеси. Нещо душевно е причината за това как се движи кръвта.
към текста >>
На Луната то прие ха
рак
тера на животинското тяло, понеже беше проникнато и от астралното тяло.
Пред очите на духовно-научния изследовател се представя следното положение. На Слънцето човешкото физическо тяло беше стигнало в известно отношение до степента на растителното съществуване. Тогава то беше проникнато само от едно етерно тяло.
На Луната то прие характера на животинското тяло, понеже беше проникнато и от астралното тяло.
Обаче не всички органи взеха участие в това превръщане в животински характер. Някои останаха да стоят на растителната степен. А също и на Земята, когато след включването на “Аза” човешкото физическо тяло се издигна до неговата настояща форма, някои органи все още носеха ясно изразен растителен характер. Не трябва да си представяме обаче, че тези органи изглеждаха точно както нашите днешни растения. Към тези органи принадлежат органите на размножението.
към текста >>
Обаче не всички органи взеха участие в това превръщане в животински ха
рак
тер.
Пред очите на духовно-научния изследовател се представя следното положение. На Слънцето човешкото физическо тяло беше стигнало в известно отношение до степента на растителното съществуване. Тогава то беше проникнато само от едно етерно тяло. На Луната то прие характера на животинското тяло, понеже беше проникнато и от астралното тяло.
Обаче не всички органи взеха участие в това превръщане в животински характер.
Някои останаха да стоят на растителната степен. А също и на Земята, когато след включването на “Аза” човешкото физическо тяло се издигна до неговата настояща форма, някои органи все още носеха ясно изразен растителен характер. Не трябва да си представяме обаче, че тези органи изглеждаха точно както нашите днешни растения. Към тези органи принадлежат органите на размножението. Те още притежаваха растителен характер също и в началото на Земното развитие.
към текста >>
А също и на Земята, когато след включването на “Аза” човешкото физическо тяло се издигна до неговата настояща форма, някои органи все още носеха ясно изразен растителен ха
рак
тер.
На Слънцето човешкото физическо тяло беше стигнало в известно отношение до степента на растителното съществуване. Тогава то беше проникнато само от едно етерно тяло. На Луната то прие характера на животинското тяло, понеже беше проникнато и от астралното тяло. Обаче не всички органи взеха участие в това превръщане в животински характер. Някои останаха да стоят на растителната степен.
А също и на Земята, когато след включването на “Аза” човешкото физическо тяло се издигна до неговата настояща форма, някои органи все още носеха ясно изразен растителен характер.
Не трябва да си представяме обаче, че тези органи изглеждаха точно както нашите днешни растения. Към тези органи принадлежат органите на размножението. Те още притежаваха растителен характер също и в началото на Земното развитие. Това се знаеше в мъдростта на древните мистерии. И по-старото изкуство, което беше запазило толкова много от преданията на мистериите: то представя например хермафродити с растително-подобни органи на размножението.
към текста >>
Те още притежаваха растителен ха
рак
тер също и в началото на Земното развитие.
Обаче не всички органи взеха участие в това превръщане в животински характер. Някои останаха да стоят на растителната степен. А също и на Земята, когато след включването на “Аза” човешкото физическо тяло се издигна до неговата настояща форма, някои органи все още носеха ясно изразен растителен характер. Не трябва да си представяме обаче, че тези органи изглеждаха точно както нашите днешни растения. Към тези органи принадлежат органите на размножението.
Те още притежаваха растителен характер също и в началото на Земното развитие.
Това се знаеше в мъдростта на древните мистерии. И по-старото изкуство, което беше запазило толкова много от преданията на мистериите: то представя например хермафродити с растително-подобни органи на размножението. Това са предтечи на човека, които още притежаваха старата форма на органите на размножението (бяха двуполови). Можем да видим например това при един хермафродит, изобразен в една от колекциите към Капитолеума в Рим. И когато хората ще прозрат някога тези неща, те ще познаят тогава също и истинската причина, например за съществуването на смокиновия лист при Ева.
към текста >>
Когато е бил изработен, хората още са познавали преданието, че в прадревното минало определени човешки органи са преобразили растителния си ха
рак
тер в животински.
Това са предтечи на човека, които още притежаваха старата форма на органите на размножението (бяха двуполови). Можем да видим например това при един хермафродит, изобразен в една от колекциите към Капитолеума в Рим. И когато хората ще прозрат някога тези неща, те ще познаят тогава също и истинската причина, например за съществуването на смокиновия лист при Ева. За някои древни изображения те ще приемат истинското обяснение, докато днешните обяснения произхождат от едно недоведено до край мислене. Покрай другото трябва само да отбележим, че гореспоменатият хермафродит притежава още и други растителни притурки.
Когато е бил изработен, хората още са познавали преданието, че в прадревното минало определени човешки органи са преобразили растителния си характер в животински.
към текста >>
140.
СЪДЪРЖАНИЕ
GA_13 Въведение в Тайната наука
3. Ха
рак
тер на Тайната Наука
3. Характер на Тайната Наука
към текста >>
141.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ 1910
GA_13 Въведение в Тайната наука
Това, което ще се каже в подобна книга, не би имало никакво право на съществуване, ако носеше само личен ха
рак
тер.
На това трябва да се отговори: Не, авторът изобщо няма такива намерения. Той може да си представи, че неговият критик е твърде умен човек, или способен учен с конструктивно и добросъвестно мислене. Това е така, защото авторът е в състояние да се пренесе в душата на такава личност и да разбере основанията, които я водят към подобно съждение. За да стане ясен действителният замисъл на автора, необходимо е нещо, което за самия него общо взето изглежда неподходящо, но тъкмо при тази книга се явява като изключително належащо: а именно да спомене нещо лично. Несъмнено, в тази насока не трябва да се изнася нищо, което не е свързано с решението да напиша тази книга.
Това, което ще се каже в подобна книга, не би имало никакво право на съществуване, ако носеше само личен характер.
То трябва да съдържа неща, до които може да стигне всеки човек, а в начина на изложението не трябва да проличава никакъв личен елемент, доколкото това изобщо е възможно. Следователно, личният елемент трябва да се търси другаде: той улеснява само разбирането на това, как авторът възприема горе споменатите критики и как въпреки тях можа да напише тази книга. Впрочем изнасянето на лични мотиви би могло да се окаже напълно излишно: А именно когато се установи, и то с най-големи подробности, че в действителност съдържанието на тази книга е в съгласие с целия напредък на съвременната наука. За тази цел обаче ще са необходими цели томове вместо въведение към книгата. И понеже това не може да стане веднага, авторът смята за необходимо да поясни, какви лични отношения го оправдават да счита, че такава съгласуваност е възможна, и то по един напълно задоволителен начин.
към текста >>
За тях същественото се съдържа още в първата глава „Ха
рак
тер на Тайната Наука".
След като казахме толкова много за хората, които от самото начало биха отхвърлили тази книга, нека да споменем една дума и за тези, които ще я приемат.
За тях същественото се съдържа още в първата глава „Характер на Тайната Наука".
Нека добавим и нещо друго. Макар и книгата да се занимава с изследвания, които са недостъпни за свързания със сетивата разум, тя не посочва нищо, което да не е разбираемо за всеки човек с непредубеден ум и здрав усет към истината, стига той да се реши и приложи тези дарби в живота. Авторът е категоричен: той би желал преди всичко читатели, готови да приемат изнесените данни не на сляпо доверие, а едва след като ги изпитат с помощта на познанията и опитностите, които живота предлага на всеки от нас. (Тук става дума не само за духовно-научната проверка чрез методите на свръхсетивните изследвания, а преди всичко за проверката, основаваща се на здравото и непредубедено човешко мислене. Добавка на Р.
към текста >>
142.
ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ 1925
GA_13 Въведение в Тайната наука
Според тогавашната ми душевна нагласа, съдържанието на тази книга трябваше да бъде предадено под формата на мисли, които макар и подходящи за описание на духовния свят бяха едно по-нататъшно продължение на мисли, ха
рак
терни за естествената наука.
Според тогавашната ми душевна нагласа, съдържанието на тази книга трябваше да бъде предадено под формата на мисли, които макар и подходящи за описание на духовния свят бяха едно по-нататъшно продължение на мисли, характерни за естествената наука.
От предговора към първото издание е видно до каква степен се чувствувах отговорен пред естествената наука за всичко, което тогава написах върху духовното познание.
към текста >>
Естествено, разбирането на духовния свят не е така свързано с чувствено- художническия елемент, какъвто е случаят при едно произведение на изкуството; за горната цел е необходим чисто мисловният елемент, ха
рак
терен за цялото природознание.
Но ако виждащият облече своите свръхсетивни опитности в прецизни и точни мисли, духовната действителност става напълно разбираема за непредубеденото невиждащо съзнание, както и завършената картина от художника е разбираема за всеки човек, дори и той да не е художник.
Естествено, разбирането на духовния свят не е така свързано с чувствено- художническия елемент, какъвто е случаят при едно произведение на изкуството; за горната цел е необходим чисто мисловният елемент, характерен за цялото природознание.
към текста >>
За да бъде разбирането действително възможно, всеки, който описва духовните си прозрения, трябва да ги излее в такава прецизна и точна мисловна форма, че дори и в нея те да запазят своя имагинативен ха
рак
тер.
За да бъде разбирането действително възможно, всеки, който описва духовните си прозрения, трябва да ги излее в такава прецизна и точна мисловна форма, че дори и в нея те да запазят своя имагинативен характер.
Всичко това стоеше пред моето съзнание, когато работех над „Тайната Наука".
към текста >>
Така аз придадох на моите книги такъв ха
рак
тер, че самото им четене вече представлява начало на духовно обучение.
Аз нарочно се стремях да избегна едно „популярно" изложение и търсих такова, което по необходимост изисква пределно напрежение на мисълта.
Така аз придадох на моите книги такъв характер, че самото им четене вече представлява начало на духовно обучение.
Защото спокойната и внимателна концентрация на мисълта, която това четене изисква, укрепва душевните сили и чрез това ги прави способни да се доближат към духовния свят.
към текста >>
143.
ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
ХА
РАК
ТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА
ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА
към текста >>
Ето защо ако някой говори за „Тайната Наука", нека помни, че неизбежно ще срещне неразбиране и съпротива, които идват тъкмо от подобни защитници на тази наука; от защитници, които п
рак
тически са устремени не към знание, а към неговата противоположност.
Не може да се оспори, че за мнозина този израз звучи почти магично, защото изглежда, че задоволява тяхната неутолима жажда за познаването на нещо „непознато", тайнствено и дори неясно, което те не могат да постигнат по естествен път. Защото много хора предпочитат да задоволяват дълбоките копнежи на душата си далеч не чрез това, което може да се опознае ясно и точно. Според тях освен познаваемите величини, в света би трябвало да съществуват и такива, които се изплъзват от полето на човешкото познание. С една странна упоритост, която не забелязват, те спъват познавателния копнеж на човека и отхвърлят всичко, което „е познато", и допускат само това, за което не може да се твърди, че е постигнато по естествено-научен път.
Ето защо ако някой говори за „Тайната Наука", нека помни, че неизбежно ще срещне неразбиране и съпротива, които идват тъкмо от подобни защитници на тази наука; от защитници, които практически са устремени не към знание, а към неговата противоположност.
към текста >>
Все пак ние можем да преодолеем подобно самоограничение и независимо от специалния случай на приложението да вникнем в самия ха
рак
тер на научната дейност.
За да вникне във всичко това, достатъчно е само човек да размисли как възниква науката и какво е нейното значение в живота на хората. По своето естество, възникването на науката не е свързано с предмета, който тя обхваща, а с действената активност на човешката душа, която се проявява в хода на познавателния стремеж. Необходимо е да насочим поглед върху това, как душата се отнася към се бе си, когато тя развива една или друга наука. Ако се поддадем на навика и приемем, че тази активност е налице само тогава, когато действуват нашите сетивни възприятия, ние лесно ще стигнем до убеждението, че в случая същественото са тъкмо тези сетивни възприятия, тези сетивни откровения. И тогава ние пропускаме обстоятелството, че в известен смисъл човешката душа е била ангажирана изключително и само върху своите сетивни откровения.
Все пак ние можем да преодолеем подобно самоограничение и независимо от специалния случай на приложението да вникнем в самия характер на научната дейност.
А това е съществено, когато ни предстои да говорим за познание на несетивни явления и да окачествяваме това познание като „научно". Човешката мисъл иска да обхване тези явления по същия начин, по който в други случаи тя обхваща естественонаучните явления. Тайната Наука е в състояние да освободи естественонаучния метод който в своята област се опира на взаимнозависимите и закономерно протичащи сетивни явления от ограниченото му прилагане върху сетивните факти, но наред с това и да го съхрани като едно мисловно цяло. Тайната Наука се стреми да обхване несетивните явления по същия начин, както естествената наука обхваща сетивните. Но докато естествената наука се ограничава с този начин на изследване и на мислене в областта на сетивния свят, Тайната Наука разглежда душевните усилия, необходими за проникването в сетивния свят като един вид самовъзпитание на душата и се стреми да приложи придобитите чрез това самовъзпитание опитности в областта на несетивния свят.
към текста >>
Той добре знае, че без строгия начин на мислене, ха
рак
терен за естествената наука, не може да съществува никаква друга научна дисциплина.
Душата изживява себе си тъкмо в своята ангажираност спрямо природата. Това, което в този случай душата постига за се бе си като едно оживотворяващо въздействие, е нещо съвсем различно от самото знание за природата. То е, с други думи, саморазвитието, осъществено чрез акта на природознанието. Една от целите на Тайната Наука е да включи напредъка от това саморазвитие в онези области, които се простират над обикновената природа. Последователят на Тайната Наука не само не подценява стойността на естествената наука, а се стреми към още по-пълното и признаване, каквото не може да си позволи дори самият естествоизпитател.
Той добре знае, че без строгия начин на мислене, характерен за естествената наука, не може да съществува никаква друга научна дисциплина.
Но той знае също, че когато тази яснота и строгост са постигнати чрез истинско проникване в духа на естественонаучното мислене, тогава те могат да бъдат съхранени чрез силата на душата и приложени в други области.
към текста >>
Такива хора просто не съзнават ха
рак
терните особености на научната методология.
Впрочем тук се поражда и нещо, което може да причини известни съмнения. Докато наблюдава природния свят, душата се ръководи от наблюдавания обект в много по-голяма степен, отколкото при изследването на несетивни явления. Тук тя трябва да притежава в още по-засилен вид и то чрез чисто вътрешни импулси способността да запази естественонаучния начин на мислене. Понеже много хора несъзнателно вярват, че тази способност може да се запази единствено, ако се опираме върху закономерностите на природните явления, те стигат до убеждението, което е всъщност един постулат: ако физическите закономерности изгубят своята валидност, душата веднага губи всяка ориентация в своите научни изследвания.
Такива хора просто не съзнават характерните особености на научната методология.
Те изграждат своите преценки преди всичко от заблужденията, които неизбежно възникват, когато научното светоусещане не е достатъчно укрепнало при своята работа с природните явления, и въпреки това душата изпитва стремежа да се обърне към несетивния свят. Естествено, в тези случаи възникват безкрайно много и съвсем ненаучни твърдения относно несетивните явления. И то, не защото подобни твърдения по своята същност могат да са ненаучни, а защото в конкретния случай, научното самовъзпитание е протекло без едно истинско наблюдение върху природния свят.
към текста >>
Дали има право да стори това, могат да преженят само лица, които без всякакви предразсъдъци и внушения са в състояние да проникнат в ха
рак
тера на подобни послания, засягащи явните тайни на света.
Едва ли би било уместно, ако сега, още в самото начало на нашето изложение, се спираме на всички възможни заблуждения. В душите на много предубедени хора те ще събудят презрение към всяко изследване от този род, защото подобни индивиди се опират на действително съществуващите заблуждения, от които те заключават, че всеки стремеж към невидимия духовен свят е нещо неоправдано. И понеже много често отхвърлянето на Тайната Наука от страна на учените, или от страна на научно настроените критици, става под влияние на горното заключение, а позоваването на заблуждения в повечето случаи несъзнателно е само един претекст, считам всеки спор с такива противници, поне засега, за нещо ненужно. Нищо не им пречи да направят напълно оправданото възражение, че а priori изобщо не може да се установи дали този, който смята другите за заблудени, сам разполага с посочените верни критерии. Ето защо, устременият към Тайната Наука човек може да изнесе само това, което той сам смята за необходимо.
Дали има право да стори това, могат да преженят само лица, които без всякакви предразсъдъци и внушения са в състояние да проникнат в характера на подобни послания, засягащи явните тайни на света.
Впрочем той се задължава да покаже също и това, в какви отношения влизат неговите послания с постиженията на науката и на живота, какви противници са възможни и доколко външната сетивна действителност потвърждава неговите наблюдения. Естествено той никога не трябва да се стреми към такъв външен вид на своето изложение, при което на преден план, вместо самото съдържание, да изпъкне неговото риторично изкуства.
към текста >>
Неговите описания са така замислени, че той просто разказва за появата на тези факти и че в начина, по който разказва, цари не произвол и лични съображения, а ха
рак
терният научен усет, изграден и възпитан чрез строгата методология на естествената наука.
Впрочем една разлика спрямо естественонаучния подход настъпва още в мига, когато се пристъпва в областта на Духовната Наука (Geheimwissenschaft). При естествената наука фактите се намират в полето на сетивния свят; ученият разглежда душевната дейност като нещо второстепенно и дава превес на сетивните факти и тяхната закономерност. Духовнонаучният изследовател поставя на преден план тъкмо душевната дейност, защото читателят ще се добере до тези факти, само ако съумее да развие по правилен начин своята собствена душевна дейност. Тези факти не застават пред човешкото възприятие без съответствуващата душевна активност, какъвто е случаят при естествената наука; те проникват в човека само чрез такава душевна активност. Следователно, духовният изследовател предполага, че читателят сам търси заедно с него тези факти.
Неговите описания са така замислени, че той просто разказва за появата на тези факти и че в начина, по който разказва, цари не произвол и лични съображения, а характерният научен усет, изграден и възпитан чрез строгата методология на естествената наука.
Ето защо той е принуден да говори и за средствата, чрез които постига наблюдения в областта на свръхсетивния свят. След като човек навлезе в тази област, той скоро ще забележи, че с помощта на Тайната Наука добива представи и идеи, каквито по-рано не е имал. Така човек стига до ново обяснение също и на това, което преди е смятал за основна същност на „доказателството". За естественонаучния подход към явленията „доказателството" е нещо, което се прибавя към тях от външния свят. При духовнонаучното мислене обаче, душевната дейност, която се развива в хода на естественонаучното мислене върху целите на доказателството, лежи в самото търсене на фактите.
към текста >>
Ако стремежът към свръхсетивното познание би могъл да подкопае живота и да ни отблъсне от истинската действителност, тогава подобни възражения биха били наистина достатъчно силни, за да отнемат всякаква почва под к
рак
ата на едно сходно духовно течение.
Те не искат да разглеждат по някакъв особен начин това, което предлага. т.н. действителност. Те считат за слабост, когато някой се отклонява от действителността и търси своето спасение в един скрит свят, който за тях е равнозначен на нещо фантастично и нереално. Ако в търсенето на духовнонаучни истини не искаме да се изпада в болестно мечтателство и слабост, трябва да признаем подобни възражения за оправдани. Защото те се основават на едно здраво съждение, което обаче стига само до част от истината и не потъва в дълбочините на нещата.
Ако стремежът към свръхсетивното познание би могъл да подкопае живота и да ни отблъсне от истинската действителност, тогава подобни възражения биха били наистина достатъчно силни, за да отнемат всякаква почва под краката на едно сходно духовно течение.
към текста >>
П
рак
тически обаче, това е само един вид идеал.
Когато се насочи към Тайната Наука, пред човека се изправят и други пречки за разбирането на нещата. По принцип е вярно, че в изложението на Тайната Наука читателят намира едно описание на душевни опитности, които могат да го отведат към свръхсетивния свят.
Практически обаче, това е само един вид идеал.
На първо време читателят трябва да се запознае с много по-голям брой свръхсетивни опитности и то не негови, а чужди. Друг начин не съществува и тази книга също ще се придържа към него. Ще бъде описана голяма част от това, което авторът смята, че знае върху същността на човека, върху неговото поведение от раждането до смъртта, както и върху процесите в духовния свят след смъртта, по време на които човек не е вече свързан със своето тяло; по нататък ще бъде описано развитието на Земята и на човечеството. На пръв поглед би могло да изглежда сякаш тук ще бъдат изнесени поредица от въображаеми познания с характера на догми, изискващи респект пред нечий авторитет. Но това не е така.
към текста >>
На пръв поглед би могло да изглежда сякаш тук ще бъдат изнесени поредица от въображаеми познания с ха
рак
тера на догми, изискващи респект пред нечий авторитет.
По принцип е вярно, че в изложението на Тайната Наука читателят намира едно описание на душевни опитности, които могат да го отведат към свръхсетивния свят. Практически обаче, това е само един вид идеал. На първо време читателят трябва да се запознае с много по-голям брой свръхсетивни опитности и то не негови, а чужди. Друг начин не съществува и тази книга също ще се придържа към него. Ще бъде описана голяма част от това, което авторът смята, че знае върху същността на човека, върху неговото поведение от раждането до смъртта, както и върху процесите в духовния свят след смъртта, по време на които човек не е вече свързан със своето тяло; по нататък ще бъде описано развитието на Земята и на човечеството.
На пръв поглед би могло да изглежда сякаш тук ще бъдат изнесени поредица от въображаеми познания с характера на догми, изискващи респект пред нечий авторитет.
Но това не е така. Всичко, което може да се узнае за свръхсетивните истини, живее в този, който го описва, като жива опитност на неговата душа; и ако човек се вживее в тази душевна опитност, тя запалва в собствената му душа импулсите, които водят към съответните свръхсетивни факти. Когато четем описанията на Тайната Наука, ние имаме по-различни изживявания, отколкото при четенето на описания, свързани със сетивните факти. В последния случай ние просто четем нещо за тях. А когато четем описания на свръхсетивни факти, ние направо се включваме в определен поток на духовното Битие.
към текста >>
Мнозина си представят навлизането си в духовния свят като едно събитие, твърде сходно с някакво сетивно изживяване и смятат, че това, което човек изпитва при четенето за този свят, има определено мисловен ха
рак
тер.
Когато четем описанията на Тайната Наука, ние имаме по-различни изживявания, отколкото при четенето на описания, свързани със сетивните факти. В последния случай ние просто четем нещо за тях. А когато четем описания на свръхсетивни факти, ние направо се включваме в определен поток на духовното Битие. Възприемайки последиците от духовното изследване, ние откриваме и нашия собствен вътрешен път на развитие. Вярно е, че на първо време читателят не винаги може да забележи подобно нещо.
Мнозина си представят навлизането си в духовния свят като едно събитие, твърде сходно с някакво сетивно изживяване и смятат, че това, което човек изпитва при четенето за този свят, има определено мисловен характер.
Обаче при истинското приемане на тези истини дори когато те са под формата на мисли човек е вече вътре в този свят и му остава само да разбере, че той, макар и незабелязано, вече е изживял това, което погрешно е смятал за обикновено предаване на мисли.
към текста >>
Истинската същност на това изживяване ще можем да си изясним едва, когато п
рак
тически осъществим това, което във втората част на тази книга е описано като „път" към свръхсетивното познание.
Истинската същност на това изживяване ще можем да си изясним едва, когато практически осъществим това, което във втората част на тази книга е описано като „път" към свръхсетивното познание.
Някой твърде лесно би могъл да повярва, че трябва да е точно обратното: Че най-напред трябва да е описан тъкмо този „път". Но това не е така. За човек, който е отдаден само на „упражненията", целящи проникване в свръхсетивния свят, без да отправя своя душевен поглед към определени свръхсетивни факти, този свят остава един неясен, объркан хаос. Но след като се е занимавал с определени духовни факти, човек постепенно се вживява в този свят, макар и до известна степен наивно, и после си дава сметка вече извън всяка наивност как сам и в пълно съзнание е добил опитности, за които първоначално е срещнал едно или друго външно съобщение. След като проникне в света на Тайната Наука, човек се убеждава, че сигурният път към свръхсетивното познание е само този.
към текста >>
Ако първоначално другият не забелязва, че е пренесен в духовния свят, това не се дължи на сугестивно повлияване, а на финия и необикновен ха
рак
тер, присъщ на изживяванията, които читателят изпитва с книги от този род.
За човек, който е отдаден само на „упражненията", целящи проникване в свръхсетивния свят, без да отправя своя душевен поглед към определени свръхсетивни факти, този свят остава един неясен, объркан хаос. Но след като се е занимавал с определени духовни факти, човек постепенно се вживява в този свят, макар и до известна степен наивно, и после си дава сметка вече извън всяка наивност как сам и в пълно съзнание е добил опитности, за които първоначално е срещнал едно или друго външно съобщение. След като проникне в света на Тайната Наука, човек се убеждава, че сигурният път към свръхсетивното познание е само този. Той ще се увери още, че всяко опасение, според което свръхсетивните познания могат да действуват отначало като догми чрез своята сугестивна сила, е неоснователно. Защото съдържанието на тези познания се извлича от такава душевна атмосфера, която отнема каквато и да е сугестивна сила и му предоставя възможността да говори и на всеки друг човек по същия начин, по който духовните истини са проговорили на него самия.
Ако първоначално другият не забелязва, че е пренесен в духовния свят, това не се дължи на сугестивно повлияване, а на финия и необикновен характер, присъщ на изживяванията, които читателят изпитва с книги от този род.
към текста >>
И така, след приемането на съобщенията за духовния свят, според както те са дадени в първата част на тази книга, човек става съпознавач (Mitеrkenner) на свръхсетивния свят; а чрез п
рак
тическото прилагане на описаните във втората част душевни упражнения, той става самостоятелен познавач на този свят.
И така, след приемането на съобщенията за духовния свят, според както те са дадени в първата част на тази книга, човек става съпознавач (Mitеrkenner) на свръхсетивния свят; а чрез практическото прилагане на описаните във втората част душевни упражнения, той става самостоятелен познавач на този свят.
към текста >>
144.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Трупът е онази част от човека, където се разиграват процеси, ха
рак
терни за минералния свят.
Във видимия свят физическото тяло на човека е онова, което го прави подобен на минералния свят. В същото време физическото тяло не може да бъде смятано за нещо, което различава човека от минерала. За непредубеденото мислене преди всичко е важен фактът, че след смъртта се проявява онази част от човешкото същество, която го приравнява с минералния свят.
Трупът е онази част от човека, където се разиграват процеси, характерни за минералния свят.
В тази част на човешкото същество трупа действуват същите сили и вещества, които действуват и в минералния свят. От друга страна обаче, трябва ясно да посочим елементарния факт, че след смъртта, за физическото тяло настъпва пълен разпад. Справедливо е да добавим: без съмнение, в човешкото физическо тяло се намират същите сили и вещества, каквито имаме и в минерала; обаче през времетраенето на живота тяхното действие е подчинено на една по-висша задача. Тези действия стават присъщи на минералния свят едва след настъпването на смъртта. Едва тогава те се проявяват съобразно своята собствена природа, а именно като разрушители на човешкото физическо тяло.
към текста >>
Същото съзнание, което при заспиването угасва в дълбок м
рак
, при събуждането се появява отново.
Доколкото разглеждаме видимите явления, цялото човешко творчество е дейност, която се осъществява в състояние на будност. Тази дейност обаче е възможна само, ако човек непрекъснато черпи от съня възстановяване на своите изразходвани сили. По време на сън изчезват всякакъв вид мисли и действия; за съзнателния живот изчезва всяко страдание, всяко удоволствие. Докато при събуждането, от безсъзнателните дълбини на съня като от един скрит и тайнствен извор бликват силите на човешкото съзнание.
Същото съзнание, което при заспиването угасва в дълбок мрак, при събуждането се появява отново.
От гледна точка на свръхсетивното познание, това което непрекъснато пробужда живота от състоянието на безсъзнание, представлява третата съставна част на човешкото същество. Можем да я наречем „астрално тяло" (Astralleib).
към текста >>
Както не можем да стигнем до геометричната ха
рак
теристика на триъгълника като проучим как е възникнала думата „триъгълник", така не сме в състояние да се произнесем и върху същността на Аза, ако проучим етимологичното възникване и езиковата предистория на думата „аз".
Съзнанието за собственото име може напълно да замести липсващата езикова употреба на Аза. По този начин се премахва и всякакъв магически ореол, с който мнозина обвиват думичката „аз"; тя не може да прибави абсолютно нищо към понятието „себесъзнание", а само извлича от него цялото свое съдържание." Човек може да бъде на пълно съгласен с подобни размишления, дори и с това, че думичката „аз" не трябва да се обвива с никакъв магически ореол, който само смущава ясния поглед върху тези неща. Обаче постепенно утвърденото словесно обозначение на даден факт изобщо не е решаващо за неговата вътрешна същност. В случая важното е, че вложената в себесъзнанието Азова същност е „по-древна от думата Аз". Да, човекът е заставен да прибегне до тази думичка с нейните свойства, валидни единствено за него за да изрази отношението си към външния свят по един коренно различен от животното начин.
Както не можем да стигнем до геометричната характеристика на триъгълника като проучим как е възникнала думата „триъгълник", така не сме в състояние да се произнесем и върху същността на Аза, ако проучим етимологичното възникване и езиковата предистория на думата „аз".
към текста >>
И нека сравним всичко това с обстоятелството, колко слабо се променят в хода на времето определени качества на човека, например неговият темперамент, ха
рак
теровите му особености и т.н.
Нека първо помислим какви душевни качества се развиват, когато Азът работи над душата; как се променят удоволствието и желанията, радостта и болката. Нужно е само човек да си спомни времето на своето детство: От какво е изпитвал радост, какво му е причинявало болка? Какво ново е научил, което може да прибави към познанията си от детството? Всичко това обаче е само израз на факта, по какъв начин Азът е добил власт над астралното тяло. Защото астралното тяло е носител на удоволствието и болката, на радостта и страданието.
И нека сравним всичко това с обстоятелството, колко слабо се променят в хода на времето определени качества на човека, например неговият темперамент, характеровите му особености и т.н.
Едно избухливо дете често проявява избухливост и по-късно, в своята зряла възраст. Понякога тези неща са толкова очебийни, че има мислители, които напълно отричат възможността от промени в човешкия характер. Те смятат, че характерът е нещо трайно през целия живот и само се проявява в една или друга посока. Подобна преценка се основава единствено върху непълни и недостатъчни наблюдения. Хора с развит усет за тези неща, ясно виждат, че и характерът, и темпераментът на човека се променят под влиянието на неговия Аз.
към текста >>
Понякога тези неща са толкова очебийни, че има мислители, които напълно отричат възможността от промени в човешкия ха
рак
тер.
Какво ново е научил, което може да прибави към познанията си от детството? Всичко това обаче е само израз на факта, по какъв начин Азът е добил власт над астралното тяло. Защото астралното тяло е носител на удоволствието и болката, на радостта и страданието. И нека сравним всичко това с обстоятелството, колко слабо се променят в хода на времето определени качества на човека, например неговият темперамент, характеровите му особености и т.н. Едно избухливо дете често проявява избухливост и по-късно, в своята зряла възраст.
Понякога тези неща са толкова очебийни, че има мислители, които напълно отричат възможността от промени в човешкия характер.
Те смятат, че характерът е нещо трайно през целия живот и само се проявява в една или друга посока. Подобна преценка се основава единствено върху непълни и недостатъчни наблюдения. Хора с развит усет за тези неща, ясно виждат, че и характерът, и темпераментът на човека се променят под влиянието на неговия Аз. Несъмнено, спрямо по-горе изброените качества, тази промяна е много по-бавна. Двата вида промени бихме могли да сравним с движението на часовниковите стрелки.
към текста >>
Те смятат, че ха
рак
терът е нещо трайно през целия живот и само се проявява в една или друга посока.
Всичко това обаче е само израз на факта, по какъв начин Азът е добил власт над астралното тяло. Защото астралното тяло е носител на удоволствието и болката, на радостта и страданието. И нека сравним всичко това с обстоятелството, колко слабо се променят в хода на времето определени качества на човека, например неговият темперамент, характеровите му особености и т.н. Едно избухливо дете често проявява избухливост и по-късно, в своята зряла възраст. Понякога тези неща са толкова очебийни, че има мислители, които напълно отричат възможността от промени в човешкия характер.
Те смятат, че характерът е нещо трайно през целия живот и само се проявява в една или друга посока.
Подобна преценка се основава единствено върху непълни и недостатъчни наблюдения. Хора с развит усет за тези неща, ясно виждат, че и характерът, и темпераментът на човека се променят под влиянието на неговия Аз. Несъмнено, спрямо по-горе изброените качества, тази промяна е много по-бавна. Двата вида промени бихме могли да сравним с движението на часовниковите стрелки. Промените в астралното тяло се отнасят към тези в етерното тяло, както движението на голямата стрелка се отнася към движението на малката стрелка.
към текста >>
Хора с развит усет за тези неща, ясно виждат, че и ха
рак
терът, и темпераментът на човека се променят под влиянието на неговия Аз.
И нека сравним всичко това с обстоятелството, колко слабо се променят в хода на времето определени качества на човека, например неговият темперамент, характеровите му особености и т.н. Едно избухливо дете често проявява избухливост и по-късно, в своята зряла възраст. Понякога тези неща са толкова очебийни, че има мислители, които напълно отричат възможността от промени в човешкия характер. Те смятат, че характерът е нещо трайно през целия живот и само се проявява в една или друга посока. Подобна преценка се основава единствено върху непълни и недостатъчни наблюдения.
Хора с развит усет за тези неща, ясно виждат, че и характерът, и темпераментът на човека се променят под влиянието на неговия Аз.
Несъмнено, спрямо по-горе изброените качества, тази промяна е много по-бавна. Двата вида промени бихме могли да сравним с движението на часовниковите стрелки. Промените в астралното тяло се отнасят към тези в етерното тяло, както движението на голямата стрелка се отнася към движението на малката стрелка. Силите, които предизвикват тези промени в характера и темперамента, принадлежат на етерното тяло. Те са от същия род с онези сили, които се проявяват в областта на биологичния живот, т.е.
към текста >>
Силите, които предизвикват тези промени в ха
рак
тера и темперамента, принадлежат на етерното тяло.
Подобна преценка се основава единствено върху непълни и недостатъчни наблюдения. Хора с развит усет за тези неща, ясно виждат, че и характерът, и темпераментът на човека се променят под влиянието на неговия Аз. Несъмнено, спрямо по-горе изброените качества, тази промяна е много по-бавна. Двата вида промени бихме могли да сравним с движението на часовниковите стрелки. Промените в астралното тяло се отнасят към тези в етерното тяло, както движението на голямата стрелка се отнася към движението на малката стрелка.
Силите, които предизвикват тези промени в характера и темперамента, принадлежат на етерното тяло.
Те са от същия род с онези сили, които се проявяват в областта на биологичния живот, т.е. силите на растежа, размножението и т.н. Тези неща ще бъдат истински осветлени в следващите глави на книгата. Впрочем Азът работи над астралното тяло, не когато човек просто се отдава на удоволствие и болки, на радости и страдания, а когато настъпват промени в тези устойчиви душевни качества. Работата на Аза се простира и върху етерното тяло например тогава, когато той упражнява дейността си и предизвиква промени в характера, темперамента и т.н.
към текста >>
Работата на Аза се простира и върху етерното тяло например тогава, когато той упражнява дейността си и предизвиква промени в ха
рак
тера, темперамента и т.н.
Силите, които предизвикват тези промени в характера и темперамента, принадлежат на етерното тяло. Те са от същия род с онези сили, които се проявяват в областта на биологичния живот, т.е. силите на растежа, размножението и т.н. Тези неща ще бъдат истински осветлени в следващите глави на книгата. Впрочем Азът работи над астралното тяло, не когато човек просто се отдава на удоволствие и болки, на радости и страдания, а когато настъпват промени в тези устойчиви душевни качества.
Работата на Аза се простира и върху етерното тяло например тогава, когато той упражнява дейността си и предизвиква промени в характера, темперамента и т.н.
За тази промяна работи всеки човек, независимо дали го съзнава или не. Най-мощните импулси в обикновения живот, които съдействуват за тази промяна, са религиозните. Когато Азът позволи на импулсите, бликащи от религиозния живот, да проникват в него, тогава те образуват там, в Аза, една сила, чиито въздействия стигат чак до етерното тяло, за да го променят и преобразят, докато астралното тяло се променя от много по-слаби въздействия. Тези по-незначителни въздействия, които самият живот предлага на човека образование, размисли, облагородяване на чувствата и т.н. подлежат на всевъзможни колебания и разпокъсаност; религиозните чувства обаче придават на цялата мисловна, чувствена и волева активност един отпечатък на единство и цялост.
към текста >>
Ако обаче човек добре вникне в казаното дотук, ще открие че п
рак
тически свръхсетивният възглед никъде не се оказва в противоречие с истинската естествена наука нито когато подлага на анализ определени факти от естествената наука, нито когато с направените тук обобщения той влиза в непосредствени отношения със самия естественонаучен подход към света.)
Както светлината се проявява в седем цвята, а тонът в седем степени, така и цялостната човешка природа включва в себе си посочените седем части. Както числото седем не внася нищо „суеверно" в областта на музиката и цветовете, така стоят нещата и по отношение на седемстепенното разчленение на човека. (Когато преди време подобни описания бяха съобщени устно, някой възрази, че числото седем не може да се приложи в областта на цветовете, защото отвъд „червеното" и „виолетовото" съществуват такива „цветове", които чисто и просто окото не може да възприеме. Но дори и в този случай, сравнението с цветовете е уместно, защото отвъд физическото тяло от една страна, и отвъд Човека-Дух от друга страна, човешката природа също „продължава"; само че за средствата на духовното наблюдение тези продължения са „духовно невидими", както невидими за физическото око са и цветовете отвъд червеното и виолетовото. Тази забележка трябваше да бъде направена, защото мнозина смятат, че свръхестественият метод се разминава съществено с естественонаучното мислене и спрямо него той е направо дилетантство.
Ако обаче човек добре вникне в казаното дотук, ще открие че практически свръхсетивният възглед никъде не се оказва в противоречие с истинската естествена наука нито когато подлага на анализ определени факти от естествената наука, нито когато с направените тук обобщения той влиза в непосредствени отношения със самия естественонаучен подход към света.)
към текста >>
145.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
В мига, когато престане да съществува и тази връзка, образите потъват в м
рак
а на безсъзнанието и настъпва спането, дълбокият сън без съновидения.
Нека запомним: Веднага щом сетивата преустановят своята дейност, в човека бликва творчески процес. Това е същият творчески процес, който се проявява в дълбокия сън, в спането, с други думи, в онова душевно състояние, което изглежда пълна противоположност на будното душевно състояние. За да настъпи този дълбок сън, астралното тяло трябва да се отдели от двете други тела физическото и етерното. По време на съновиденията, астралното тяло е само дотолкова отделено от физическото тяло, че то няма вече никаква връзка с неговите сетивни органи; обаче с етерното тяло то все още запазва известна връзка. Обстоятелството, че процесите на астралното тяло могат да бъдат възприемани в образи, се обяснява тъкмо с тази негова връзка с етерното тяло.
В мига, когато престане да съществува и тази връзка, образите потъват в мрака на безсъзнанието и настъпва спането, дълбокият сън без съновидения.
Произволът, и често пъти пълната безсмисленост на сънищните образи идват от това, че астралното тяло поради своето откъсване от сетивните органи на физическото тяло не може да изгради вярно отношение към реалните предмети и процеси на външния свят. Особено показателно в случая е разглеждането на сънища, при които Азът се раздвоява. Когато например някой сънува, че като ученик не може да отговори на зададения от учителя въпрос, а отговаря самият учител. Понеже сънуващият не може да си служи с възприемателните органи на своето физическо тяло, той не е в състояние да отнесе и двата процеса към себе си като към един и същ човек. Ето защо, за да познае себе си като един траен Аз, на първо време човек трябва да е въоръжен с външните сетивни органи.
към текста >>
Този остатък можем да сравним например с това, което извличаме като един екст
рак
т от всички изживявания и опитности на човека по време на живота между раждането и смъртта.
Но в този свят човек внася и нещо по-различно, а именно това, което Азът е изживял в сетивния свят. Първоначално, веднага след смъртта, изниква сборът от онези изживявания, които изграждат доколкото етерното тяло е все още свързано с Аза всеобхватната панорама от спомените. Наистина, след това етерното тяло също се разпада, обаче от тази образна панорама на спомените, Азът запазва нещо непреходно и вечно.
Този остатък можем да сравним например с това, което извличаме като един екстракт от всички изживявания и опитности на човека по време на живота между раждането и смъртта.
Това е духовната придобивка, духовният плод на живота. Този плод съдържа всичко онова, което Духът проявява чрез сетивата. Обаче без живота в сетивния свят, този духовен плод не би могъл да узрее. След смъртта, Азът усеща духовния плод на сетивния свят като един свой, вътрешен свят, и с него той пристъпва в новия свят, населен от духовни Същества; тези Същества се изявяват така, както само Азът може да изяви себе си в своите най-скрити дълбини. Както семето на едно растение е екстракт на цялото растение и може да израсне, само ако бъде положено в друг свят, в почвата, така сега и това, което Азът донася със себе си от сетивния свят като един кълн, като един зародиш, може да се развие, само ако бъде приет в духовното обкръжение на човека след смъртта.
към текста >>
Както семето на едно растение е екст
рак
т на цялото растение и може да израсне, само ако бъде положено в друг свят, в почвата, така сега и това, което Азът донася със себе си от сетивния свят като един кълн, като един зародиш, може да се развие, само ако бъде приет в духовното обкръжение на човека след смъртта.
Този остатък можем да сравним например с това, което извличаме като един екстракт от всички изживявания и опитности на човека по време на живота между раждането и смъртта. Това е духовната придобивка, духовният плод на живота. Този плод съдържа всичко онова, което Духът проявява чрез сетивата. Обаче без живота в сетивния свят, този духовен плод не би могъл да узрее. След смъртта, Азът усеща духовния плод на сетивния свят като един свой, вътрешен свят, и с него той пристъпва в новия свят, населен от духовни Същества; тези Същества се изявяват така, както само Азът може да изяви себе си в своите най-скрити дълбини.
Както семето на едно растение е екстракт на цялото растение и може да израсне, само ако бъде положено в друг свят, в почвата, така сега и това, което Азът донася със себе си от сетивния свят като един кълн, като един зародиш, може да се развие, само ако бъде приет в духовното обкръжение на човека след смъртта.
към текста >>
Понеже тези цветни изживявания възникват по друг начин, те, естествено, имат ха
рак
тер, различен от този на сетивните цветове.
Защото, макар и от духовно естество, този нов свят в известно отношение показва сходство със сетивния. Даден цвят например възниква, когато един или друг предмет въздействува върху окото; така и в „родината на Духовете" Азът има изживявания подобни на тези, които предизвикват цветовете когато върху него действува някакво Същество. Само че това изживяване протича по начин, сходен с този, по който между раждането и смъртта, Азът възприема себе си в своите най-скрити дълбини. Тук нещата не стоят така, сякаш светлината пада върху човека отвън, а като че ли едно друго Същество действува върху Аза и го кара да си представи това действие като цветен образ. Така всички Същества в духовното обкръжение на Аза намират своя израз в един лъчезарен и прониквай от цветовете свят.
Понеже тези цветни изживявания възникват по друг начин, те, естествено, имат характер, различен от този на сетивните цветове.
Същото трябва да се каже и за други впечатления, които човек получава от сетивния свят.
към текста >>
Присъствието на този подтик изгражда и онази черта в неговия ха
рак
тер, която след време ще му позволи да поправи своята грешка.
Естествено, подобни противници могат да кажат същото и за точно определени данни на Духовната Наука. Тук обаче ще припомним как действуват скритите духовни причини във видимия свят. Нека предположим, че духовното изследване е напълно вярно, когато то установява: След смъртта човек минава през един период на пречистване, по време на който той изживява душевно, каква пречка представлява за неговото по-нататъшно развитие определена постъпка, извършена в предишния живот. Докато изживява това, в него се ражда подтикът да изправи последиците от тази постъпка. С този подтик той влиза в своя нов живот.
Присъствието на този подтик изгражда и онази черта в неговия характер, която след време ще му позволи да поправи своята грешка.
Една жива общност от такива подтици ще ни даде представа и за съдбовната среда, в която се ражда даден човек.
към текста >>
Той ще сравни животното с човека и ще си каже: При животното ха
рак
терните качества и способности се проявяват още с раждането като нещо строго детерминирано; това ясно показва, че те са предопределени от наследствеността.
Безспорно и абстрахирайки се от свръхсетивното наблюдение току-що посоченото доказателство, основано върху действената сила на определени мисли, е единственото, което може да устои на всяка непредубедена логика. Разбира се, имат значение и всякакви други доводи; но всички те съдържат нещо, спрямо което противникът ще намери уязвими точки. Впрочем, всеки непредубеден човек лесно ще открие, че дори възпитанието на детето съдържа един вид доказателствена сила за това, че под телесните обвивки напира една духовна същност.
Той ще сравни животното с човека и ще си каже: При животното характерните качества и способности се проявяват още с раждането като нещо строго детерминирано; това ясно показва, че те са предопределени от наследствеността.
Нека да си представим, как току-що излюпеното пиле веднага се включва в редица действия, свързани с неговия живот. При човека обаче, възпитанието внася нещо, което може да няма никаква връзка с наследствеността. Външните въздействия се поемат и преработват от човека. Възпитателят знае, че подобни въздействия по раждат в човешката душа определени сили; ако това не беше така, обучението и възпитанието нямаше да имат никаква стойност. Ето защо умният възпитател поставя ясна граница между наследствените заложби и онези вътрешни сили на човека, бликащи от минали съществувания, които само леко просветват през наследените от предци те качества и способности.
към текста >>
Умният възпитател може ясно да долови: В моя възпитаник аз внасям нещо от земните условия, един вид екст
рак
т, който е съвършено чужд за неговите наследени качества; обаче той го пронизва по такъв начин, сякаш детето вече е присъствувало при извличането на този екст
рак
т.
Тези мисли обаче стигат само до там, че допускат присъствието на една духовна същност във физическото тяло на човека. Но след като не могат да обхванат закона за прераждането, те по необходимост трябва да приемат, че от божествения свят се отделя определена духовна същност при всяко раждане. Обаче тази предпоставка отхвърля всяка възможност за обяснение на сродството, което съществува между заложбите, дремещи вътре в човека, и това което нахлува в него от обкръжаваща среда. По този начин средоточието, душевният център на всяко човешко същество който води началото си от божествения свят би трябвало да остава съвсем чужд пред въздействията на земния живот. А това не би било така и такова е фактическото положение на нещата само, ако този душевен център, това душевно ядро, е било вече свързано с външния свят и ако е пребивавало там и друг път досега.
Умният възпитател може ясно да долови: В моя възпитаник аз внасям нещо от земните условия, един вид екстракт, който е съвършено чужд за неговите наследени качества; обаче той го пронизва по такъв начин, сякаш детето вече е присъствувало при извличането на този екстракт.
Единствено повтарящите се земни съществувания, и то в свръзка с изложените от Тайната Наука духовни факти, единствено те могат да ни дадат задоволително обяснение на всичко, което става със съвременното човечество.
към текста >>
146.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
В следващите страници ще посочим само единични примери, за да онагледим как във видимия физически свят и п
рак
тически навсякъде в живота действуват скритите духовни сили.
Разбира се, в тази книга не се посочват всички подробности, които свръхсетивното познание може да посочи за развитието на Земята. Далеч от подобно намерение бяхме още, когато споменахме, че скритите сили могат да бъдат издирени навсякъде в техните видими действия. Напротив, всичко в света може да стане ясно и понятно, само ако човек го разглежда в светлината на Тайната Наука.
В следващите страници ще посочим само единични примери, за да онагледим как във видимия физически свят и практически навсякъде в живота действуват скритите духовни сили.
към текста >>
Ако човек стигне до правилни изводи в тази област, той вижда също, че сега разбира: За прецизното наблюдение на съвременния свят, включващ в себе си и духовните сили, наред с постигнатите вече степени на съществуванието, са запазени и периоди на развитието, ха
рак
терни за миналото.
Следва да припомним, че за този, който съумява да вникне в днешните скрити зад сетивния свят духовни сили, живото обгръщане на дори така безкрайно отдалечените еволюционни периоди, не е нещо невъзможно. Разбира се, ако човек отхвърля присъствието на духовни сили във видимия физически свят, разискването за каквото и да е развитие, е нещо безсмислено. Ако обаче ги приема, той може да погледне от съвременната епоха към предишните планетарни състояния, също както в изгледа на петдесетгодишния човек ние откриваме нещо от едногодишното дете. Но, може да се възрази, между петдесетгодишния човек и едногодишното дете има всевъзможни междинни степени. Това е вярно, но то е вярно и за развитието на духовните сили.
Ако човек стигне до правилни изводи в тази област, той вижда също, че сега разбира: За прецизното наблюдение на съвременния свят, включващ в себе си и духовните сили, наред с постигнатите вече степени на съществуванието, са запазени и периоди на развитието, характерни за миналото.
Така в нашия пример наред с петдесетгодишния човек съществуват и едногодишни деца. Ако човек успее да разграничи в качествен и хронологичен смисъл отделните периоди от развитието на Земята в съвременните събития, той ще може да вижда и събитията от прадалечното минало.
към текста >>
При това, в описанията могат да бъдат посочени само отделни и ха
рак
терни черти на тогавашните отношения, за да си представим нагледно как са възникнали поредните въплъщения на Земята.
Описанието на посочените планетарни въплъщения може да бъде направено само в кратко и стегнато резюме. Защото събитията, Съществата и техните съдби на Сатурн, Слънцето и Луната са в действителност също толкова разнообразни и сложни, както и на самата Земя.
При това, в описанията могат да бъдат посочени само отделни и характерни черти на тогавашните отношения, за да си представим нагледно как са възникнали поредните въплъщения на Земята.
Нека помним, че колкото по-назад се връщаме в миналото, толкова по-различни стават тези състояния и все по-малко приличат на това, което имаме днес. Те могат да бъдат описани с представите, взети от съвременния свят. И все пак, когато например говорим за светлина, топлина и други, при тези далечни епохи, да не изпускаме предвид, че това далеч не са онези явления, които днес определяме като светлина и топлина. Въпреки това, подобно наименование е правилно, защото пред изследователя на духовния свят се изправя нещо от миналите периоди на развитие, от което са произлезли съвременната светлина, топлина и т.н. А този, който вниква в нашите описания, ще съумее да извлече от самите връзки между тези неща, онези представи, с които да си изгради характерните образи и символи за събитията, разиграли се в прадалечното минало.
към текста >>
А този, който вниква в нашите описания, ще съумее да извлече от самите връзки между тези неща, онези представи, с които да си изгради ха
рак
терните образи и символи за събитията, разиграли се в прадалечното минало.
При това, в описанията могат да бъдат посочени само отделни и характерни черти на тогавашните отношения, за да си представим нагледно как са възникнали поредните въплъщения на Земята. Нека помним, че колкото по-назад се връщаме в миналото, толкова по-различни стават тези състояния и все по-малко приличат на това, което имаме днес. Те могат да бъдат описани с представите, взети от съвременния свят. И все пак, когато например говорим за светлина, топлина и други, при тези далечни епохи, да не изпускаме предвид, че това далеч не са онези явления, които днес определяме като светлина и топлина. Въпреки това, подобно наименование е правилно, защото пред изследователя на духовния свят се изправя нещо от миналите периоди на развитие, от което са произлезли съвременната светлина, топлина и т.н.
А този, който вниква в нашите описания, ще съумее да извлече от самите връзки между тези неща, онези представи, с които да си изгради характерните образи и символи за събитията, разиграли се в прадалечното минало.
към текста >>
Човек, възпитан в съвременните представи на физиката, ще сметне подобна т
рак
товка на „топлината" за пълна безсмислица.
Несъмнено за съвременния човек ще бъде трудно да си представи нещо, което е изградено само от топлина, понеже е свикнал да схваща топлината не като нещо самостоятелно, а само като температурна стойност, отнасяща се към определени газообразни, течни или твърди предмети.
Човек, възпитан в съвременните представи на физиката, ще сметне подобна трактовка на „топлината" за пълна безсмислица.
Той ще заяви: Има твърди, течни и газообразни тела; топлината означава само определено състояние, в което се намира едно от тези три тела. Когато най-малките частици на един газ са в движение, това движение се възприема като топлина. Където няма газ, там няма движение, следователно не може да има и никаква топлина.
към текста >>
Едва ли е необходимо да отбелязваме, че току-що казаното п
рак
тически никога не би могло да се осъществи.
В едно небесно тяло с подобни качества няма никакви условия за представителите на днешното животинско, растително и минерално царство.
Едва ли е необходимо да отбелязваме, че току-що казаното практически никога не би могло да се осъществи.
Съвременният човек никога не би могъл да застане като наблюдател на Стария Сатурн. Посоченият пример е само за по-добра нагледност. Съществата, които свръхсетивното познание различава на Стария Сатурн, са на съвършено друга еволюционна степен от днешните сетивно възприемаеми земни същества. Това познание се изправя най-напред пред такива Същества, които не разполагат с физическо тяло, каквото има съвременният човек.
към текста >>
И в диапазона между етерното тяло и Човека-Дух те имат всички останали съставни части, ха
рак
терни за човека: астрално тяло, Аз, Дух-Себе и Дух-Живот.
Между Съществата, които се откриват пред свръхсетивното съзнание в мига, когато то извиква Сатурн пред себе си, има например и такива, които изобщо не се нуждаят от физическо тяло. Най-низшата съставна част на тези Същества е етерното тяло. В замяна на това те имат една съставна част над тези, които притежава човекът. За човека най-висшата възможност е „Човекът-Дух". Но тези Същества имат една степен над Човека-Дух.
И в диапазона между етерното тяло и Човека-Дух те имат всички останали съставни части, характерни за човека: астрално тяло, Аз, Дух-Себе и Дух-Живот.
Както нашата Земя е обкръжена от атмосфера, така е било и при Сатурн; само че неговата „атмосфера" е била от духовно естество.
към текста >>
Впрочем, това се подразбира и от самия ха
рак
тер на разглежданите събития.
Ако бихме искали да изразим съвсем точно вътрешното изживяване на духовния изследовател, вместо: „Сатурн е бил обкръжен от атмосфера", би трябвало да кажем: „Когато извиква пред себе си Сатурн, свръхсетивното съзнание се оказва пред една Сатурнова атмосфера" или „пред такива и такива Същества". Подобен стилов обрат би трябвало да е разрешен, защото той се използва и при описанието на обикновените сетивни възприятия. Нека това се има предвид в следващите страници.
Впрочем, това се подразбира и от самия характер на разглежданите събития.
към текста >>
Това, което може да се наблюдава сега, няма по-късния топлинен ха
рак
тер.
Това, което може да се наблюдава сега, няма по-късния топлинен характер.
Ако искаме да охарактеризираме това състояние, бихме могли да го сравним само следно човешко качество, а именно с човешката воля. Тук няма нищо друго освен воля. Следователно, при Сатурн ние имаме работа с едно чисто душевно състояние. Ако проследим откъде идва тази „воля", ще установим, че тя възниква като един вид еманация от страна на определени духовни Същества; в хода на едно развитие, чиито степени можем само да предполагаме, те са напреднали до там, че в началото на Сатурновото развитие можеха да излъчват „волята" от самите себе си. След като това излъчване продължи известно време, „Духовете на Мъдростта" бяха в състояние да се свържат с волята.
към текста >>
Ако искаме да оха
рак
теризираме това състояние, бихме могли да го сравним само следно човешко качество, а именно с човешката воля.
Това, което може да се наблюдава сега, няма по-късния топлинен характер.
Ако искаме да охарактеризираме това състояние, бихме могли да го сравним само следно човешко качество, а именно с човешката воля.
Тук няма нищо друго освен воля. Следователно, при Сатурн ние имаме работа с едно чисто душевно състояние. Ако проследим откъде идва тази „воля", ще установим, че тя възниква като един вид еманация от страна на определени духовни Същества; в хода на едно развитие, чиито степени можем само да предполагаме, те са напреднали до там, че в началото на Сатурновото развитие можеха да излъчват „волята" от самите себе си. След като това излъчване продължи известно време, „Духовете на Мъдростта" бяха в състояние да се свържат с волята. Благодарение на това, първоначално лишената от всякакви качества воля, постепенно до би свойството да отразява живот в небесното пространство.
към текста >>
„Начала".) Те предават на Сатурновите тела в известен смисъл индивидуален, личностен ха
рак
тер.
Чрез тези Същества „Азът" свежда поглед от мировите пространства към самия Сатурн. „Азът" предоставя своята природа на отделните Сатурнови Същества. Така от Сатурн се отделя нещо, което поема към обкръжението и всичко това изглежда като отправленията на човешката индивидуалност в съвременния свят. Съществата, които причиняват това, означаваме като „Духове на Индивидуалността" или „Духове на Личността". (Според езотеричното християнство: „Архаи", т.е.
„Начала".) Те предават на Сатурновите тела в известен смисъл индивидуален, личностен характер.
Не че личността се намира на Сатурн, а по-скоро нейното отражение, обвивката на личността. „Духовете на Личността" имат своята действителна „личност" в обкръжението на Сатурн. Поради това, че „Духовете на Личността" правят възможно Сатурновите тела да отразяват тяхната еманация, тези тела приемат онази фина субстанция, която беше описана като „топлина". В целия Сатурн няма никаква душевна дълбина; обаче „Духовете на Личността" познават образа на своята собствена душевна дълбина в еманацията на Сатурн, която ги облъхва като топлина.
към текста >>
Днес такова „лишено от сънища" съзнание, ха
рак
терно за спящия човек, притежават също и растенията.
Това са „Духовете на Хармонията" (В езотеричното християнство: „Херувими".) Те подпомагат „Синовете на Живота", така че последните стигат до един вид смътно, притъпено съзнание. То е още по-смътно и по-неопределено, отколкото сънищното съзнание на днешния човек и се приближава до неговото съзнание по време на дълбокия сън, лишен от сънища*. То е от толкова низша степен, че така да се каже, човек няма „никакво съзнание" за него. Въпреки това то съществува. От дневното съзнание то се различава и в количествено, и в качествено отношение.
Днес такова „лишено от сънища" съзнание, характерно за спящия човек, притежават също и растенията.
Въпреки че не предлага на човека никакви външни възприятия, то регулира жизнените процеси и ги поставя в хармония с външния свят. На въпросната степен от Сатурновото развитие „Синовете на Живота" не могат да възприемат това регулиране на жизнените процеси, но „Духовете на Хармонията" го възприемат; те впрочем са истинските „регулатори".
към текста >>
Ако обобщим казаното дотук, става ясно, че започвайки от средната епоха на Сатурновото развитие, степените на това развитие можаха да бъдат онагледени чрез сравняването на техните действия със сетивните усещания, ха
рак
терни за съвременния свят.
Ако обобщим казаното дотук, става ясно, че започвайки от средната епоха на Сатурновото развитие, степените на това развитие можаха да бъдат онагледени чрез сравняването на техните действия със сетивните усещания, характерни за съвременния свят.
Вече казахме: Сатурновото развитие се проявява като топлина, после се прибавят светлинни явления, и след тях вкусовите и звуковите явления. Накрая настъпва нещо, което в дълбините на Сатурн се проявява като мирисни усещания, а навън като механично действуващ човешки Аз. Но как се отнасят тези прояви на Сатурн към епохата преди топлинното състояние? Тези отношения не могат да се сравнят с нещо, което е достъпно за външните възприятия. Топлинното състояние се предхожда от такова, което днес човек може да изживее само вътре в себе си.
към текста >>
Той изскача от м
рак
а като едно същество изтъкано от воля, издига се до „привидния" живот и стига до степента на онази „машиноподобна личност", която бе ха
рак
терна за него в края на Сатурновото развитие.
И така, в края на Сатурн човешкият зародиш се намира в един вид разтворено състояние. Напредналите в развитието си духовни Същества могат да продължат своята работа оттам, където са прекъснали само при едно условие: човешкият зародиш трябва накратко да повтори степените, изминати от него на Сатурн. Свръхсетивното наблюдение се натъква точно на този факт. Човешкият зародиш напуска своето укритие и в рамките на собствените си възможности, и чрез вложените в него сили през епохите на Сатурн, слага началото на своето развитие.
Той изскача от мрака като едно същество изтъкано от воля, издига се до „привидния" живот и стига до степента на онази „машиноподобна личност", която бе характерна за него в края на Сатурновото развитие.
към текста >>
Това са топлинни формации, които не са в състояние да се сгъстят по съответния начин до това, което е ха
рак
терно за Слънцето като „въздух".
Далеч не всички човешки физически тела постигат на Сатурн онази зрялост, която на Слънцето би им позволила да станат носители на самостоятелно етерно тяло. Последицата от това е, че на Слънцето идват Същества и формации, които не отговарят на тамошните условия. По време на Слънчевия период те трябва да наваксат това, което са пропуснали на Сатурн. Ето защо по време на Слънчевия период може да се наблюдава по свръхсетивен начин следното: Когато Духовете на Мъдростта започват вливането на етерното тяло, Слънчевият организъм някак помътнява. Той е пронизвай от формации, които всъщност би трябвало да принадлежат на Сатурн.
Това са топлинни формации, които не са в състояние да се сгъстят по съответния начин до това, което е характерно за Слънцето като „въздух".
Това са изостаналите на Сатурновата степен човешки същества; те не могат да станат носители на едно нормално изградено етерно тяло.
към текста >>
Този нов Сатурн предава на второто Слънчево царство, така да се каже, един личностен ха
рак
тер.
Обаче на самото Слънце не съществуват никакви условия за такава работа, отнасяща се до изостаналите „Духове на Личността". Ето защо те се отделят от Слънцето и образуват из вън него едно самостоятелно небесно тяло. От него изостаналите „Духове на Личността" действуват върху описаните Същества от второто Слънчево царство. Така от предишния Сатурн се образуват две нови небесни тела. Сега в своето обкръжение Слънцето има едно второ небесно тяло, което представлява един вид прероден Сатурн, един нов Сатурн.
Този нов Сатурн предава на второто Слънчево царство, така да се каже, един личностен характер.
Свръхсетивното наблюдение установява как в хода на редовното Слънчево развитие, между човешките същества там, се проявяват топлинни сили, в които може да се види цялата активност, отнасяща се до посочените Духове на новия Сатурн.
към текста >>
По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха поради дейността на етерното тяло растителен ха
рак
тер.
То се състои в това, че те черпейки от своята собствена същност започват да вливат астралното тяло в човешкото същество. За този вид работа те бяха подготвени по време на Слънчевото развитие, а в почивния период между Слънцето и Луната само затвърдиха тази своя способност. Вливането на астралното тяло трае известно време, след което настъпва един от по-кратките почивни периоди. После вливането на астралното тяло се подновява и то продължава, докато в развитието се включат „Духовете на Формата". Благодарение на това, че „Духовете на Движението" вливат астралното тяло в човешкото същество, то получава първите душевни качества.
По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха поради дейността на етерното тяло растителен характер.
Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие. Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удоволствието и неудоволствието. Но след тяхната намеса тези променливи чувства се преобразяват. В човешкото същество се появява следа от „желанието". Живо то същество се стреми към едно повторение на това, което му причинява удоволствие и да отбягва това, което причинява антипатия.
към текста >>
Те се направляват от „Духовете на Формата" и имат чисто инстинктивен ха
рак
тер.
Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удоволствието и неудоволствието. Но след тяхната намеса тези променливи чувства се преобразяват. В човешкото същество се появява следа от „желанието". Живо то същество се стреми към едно повторение на това, което му причинява удоволствие и да отбягва това, което причинява антипатия. Но тъй като „Духовете на Формата" не са предоставили своята собствена същност на човешкото същество, а само своите двупосочно действуващи сили, тези желания са лишени от дълбочина и от самостоятелност.
Те се направляват от „Духовете на Формата" и имат чисто инстинктивен характер.
към текста >>
По този начин астралното тяло добива ха
рак
тера на индивидуален, личностен ха
рак
тер.
Междувременно „Духовете на Личността" се издигат до една степен, при която те добиват „инспиративно съзнание". Сега те могат не само да възприемат в образи вътрешните състояния на други същества както това беше при предишното образно съзнание, а и самата им вътрешна същност с помощта на един вид духовен звуков говор. „Духовете на Огъня" обаче се бяха издигнали до онази степен на съзнание, която „Духовете на Личността" имаха на Слънцето.Така че и двете категории Духове можеха да действуват в напредващия живот на човешкото същество. „Духовете на Личността" действуват върху астралното тяло, а „Духовете на Огъня" върху етерното тяло на човешкото същество.
По този начин астралното тяло добива характера на индивидуален, личностен характер.
Сега вече то може да изпитва не само удоволствие и болка, но и да отнася тези чувства към себе си. То все още не стига до едно пълно Азово съзнание, до „Аз съм", но се усеща като понесено, като подслонено от Съществата, намиращи се в неговото обкръжение. Поглеждайки към тях, то си казва: Това обкръжение поддържа моето съществувание.
към текста >>
Тя е подвижна в себе си, пластична и се оформя като израз и носител на онзи смътен живот, който е ха
рак
терен за съответната степен на човешкото съзнание.
След този почивен период, човешкото същество ясно се разделя на две природи. Едната от тях се изтръгва от самостоятелното действие на образното съзнание; тя приема по-определена форма и се поставя под влиянието на си ли, които макар и да произхождат от Лунното тяло, възникват там едва чрез влиянието на Слънчевите Същества. Тази част от човешкото същество се отдава предимно на живота, стимулиран от Слънцето. Другата част се издига като един вид глава от първата.
Тя е подвижна в себе си, пластична и се оформя като израз и носител на онзи смътен живот, който е характерен за съответната степен на човешкото съзнание.
Но двете части са тясно свързани; те си обменят своите сокове; има органи, които се простират от едната част в другата.
към текста >>
И така, по време на Лунното развитие са налице две ха
рак
терни, ясно разграничени състояния на съзнанието, които непрекъснато се редуват: Едно по-смътно по време на Слънчевото действие, и друго по-ясно, свързано с епохите, през които животът е насочен предимно към самия себе си.
И така, по време на Лунното развитие са налице две характерни, ясно разграничени състояния на съзнанието, които непрекъснато се редуват: Едно по-смътно по време на Слънчевото действие, и друго по-ясно, свързано с епохите, през които животът е насочен предимно към самия себе си.
Първото състояние е по-смътно, но в замяна на това по-безкористно: Човекът е отдаден на външния свят, на отразения в Слънцето Космос. Налице е също една смяна в състоянията на съзнанието, която може да се сравни със смяната между съня и будността при съвременния човек, както и със смяната между неговия живот от раждането до смъртта и този от смъртта до едно ново раждане. Пробуждането на човека върху Луната, след като Слънчевият период постепенно престава, би могло да се охарактеризира като нещо средно между пробуждането на съвременния човек всяка сутрин и състоянието му в мига на раждането. Постепенното затъмняване на съзнанието при наближаването на Слънчевия период прилича на нещо средно между заспиването и умирането. Защото на Луната не съществуваше такова съзнание за раждането и смъртта, каквото е присъщо на съвременния човек.
към текста >>
Пробуждането на човека върху Луната, след като Слънчевият период постепенно престава, би могло да се оха
рак
теризира като нещо средно между пробуждането на съвременния човек всяка сутрин и състоянието му в мига на раждането.
И така, по време на Лунното развитие са налице две характерни, ясно разграничени състояния на съзнанието, които непрекъснато се редуват: Едно по-смътно по време на Слънчевото действие, и друго по-ясно, свързано с епохите, през които животът е насочен предимно към самия себе си. Първото състояние е по-смътно, но в замяна на това по-безкористно: Човекът е отдаден на външния свят, на отразения в Слънцето Космос. Налице е също една смяна в състоянията на съзнанието, която може да се сравни със смяната между съня и будността при съвременния човек, както и със смяната между неговия живот от раждането до смъртта и този от смъртта до едно ново раждане.
Пробуждането на човека върху Луната, след като Слънчевият период постепенно престава, би могло да се охарактеризира като нещо средно между пробуждането на съвременния човек всяка сутрин и състоянието му в мига на раждането.
Постепенното затъмняване на съзнанието при наближаването на Слънчевия период прилича на нещо средно между заспиването и умирането. Защото на Луната не съществуваше такова съзнание за раждането и смъртта, каквото е присъщо на съвременния човек. С настъпването на Слънчевия период, човек се отдаваше на бликащата от този вид живот наслада. За този период от време той беше откъснат от своя собствен живот. Той живееше предимно в духовен смисъл.
към текста >>
Ето че стигаме до едно по-точно описание на това, което вече оха
рак
теризирахме като един вид размножение и посочихме голямата му близост с образуването на представите.
Ето че стигаме до едно по-точно описание на това, което вече охарактеризирахме като един вид размножение и посочихме голямата му близост с образуването на представите.
Така човешкото същество възпроизвежда свои подобия по отношение на определени части от физическото и етерно тяло. Съвсем не трябва да смятаме, че от родителското тяло произлизат нови дъщерни форми; просто ядрото на човешкото същество преминава от едното състояние в другото. Родителското тяло не произвежда ново същество; то възпроизвежда самото себе си в нова форма. Така лунният човек изпитва една смяна на съзнанието. Когато наближи Слънчевият цикъл, неговите образни представи стават все по-бледи и по-бледи; изпълва се с една блажена всеотдайност, а в притихналия му вътрешен свят прозвучават хармониите на Космоса.
към текста >>
Ако се спрем на главния период от Лунното развитие, а именно неговата средна епоха, ще установим как „Духовете на Личността" култивират в човешкото астрално тяло известна самостоятелност, известен личностен ха
рак
тер.
От казаното става ясно как трите вида духовни Същества „Духовете на Личността", „Духовете на Огъня" и „Синовете на Живота" действуват върху Лунния човек.
Ако се спрем на главния период от Лунното развитие, а именно неговата средна епоха, ще установим как „Духовете на Личността" култивират в човешкото астрално тяло известна самостоятелност, известен личностен характер.
На този факт се дължи и обстоятелството, че през неслънчевия цикъл човек може да се обърне към себе си, да формира сам себе си. „Духовете на Огъня" проявяват своята активност в етерното тяло, доколкото то приема самостоятелната форма на човешкото същество. Ето защо винаги след възобновяване на тялото, човешкото същество се усеща идентично с това, което е представлявало по-рано. Следователно „Духовете на Огъня" предават на етерното тяло един вид памет. „Синовете на Живота" действуват върху физическото тяло така, че то вече може да бъде израз на придобилото самостоятелност астрално тяло.
към текста >>
А нещата от Лунното развитие не могат да бъдат описани в онези строги контури, които са ха
рак
терни за земните възприятия.
Естествено, в това описание на Лунните условия можахме да се спрем само на някои преходни форми от развитието. В хода на това развитие се наложи да опишем само отделни процеси. Разбира се, подобен начин на описание дава само бегли образи и явен недостатък е, че цялото развитие не бе дефинирано с ясни и категорични понятия. Срещу подобен упрек бихме могли да изтъкнем, че описанието съвсем умишлено беше представено с помощта на по-общи и пластични понятия. Защото тук важното е не да изградим спекулативни понятия и идейни конструкции, а да дадем една представа за свръхсетивните опитности, до които стига духовният поглед при срещата си с подобни факти.
А нещата от Лунното развитие не могат да бъдат описани в онези строги контури, които са характерни за земните възприятия.
Там имаме работа с непостоянни и променливи впечатления, с колебливи, подвижни образи и с техните преходи. Нека имаме предвид и това, че тук става дума за едно продължително развитие, от което са уловени само моментни образи.
към текста >>
Ако искаме да оха
рак
теризираме усещането, което човек има на Луната, бихме могли да изразим чувствата му така: „В мен и чрез мен живее „Синът на Живота"; през мен той се вглежда в обкръжението на Луната, в мен той размишлява за нещата и Съществата на това обкръжение".
същество да се изяви чрез тях; те са по-скоро като инструмент на принадлежащите към човека „Синове на Живота".
Ако искаме да охарактеризираме усещането, което човек има на Луната, бихме могли да изразим чувствата му така: „В мен и чрез мен живее „Синът на Живота"; през мен той се вглежда в обкръжението на Луната, в мен той размишлява за нещата и Съществата на това обкръжение".
Лунният човек се усеща като засенчен от „Сина на Живота", усеща се като инструмент на това по-висше Същество. И по времето, когато Слънцето и Луната бяха разделени, при отвръщането си от Слънцето, той усещаше една по-голяма самостоятелност, но усещаше и нещо друго: като че ли принадлежащият му „Аз" който през Слънчевите периоди изчезваше за образното съзнание сега вече ставаше видим. Това, което описахме като смени на съзнанието, Лунният човек изживяваше приблизително така:
към текста >>
Тя се предхожда от една епоха, през която всички отношения са насочени към това главно събитие, а след нея идва друга, която се ха
рак
теризира с един вид „вживяване" в новите създания.
„Синовете на Живота" достигат своята човешка степен.
Тя се предхожда от една епоха, през която всички отношения са насочени към това главно събитие, а след нея идва друга, която се характеризира с един вид „вживяване" в новите създания.
С това средната епоха от Лунното развитие се дели на други три епохи, които заедно с двете подготвителни и двете „отливни" епохи правят общо седем Лунни цикли. Така че цялото Лунно развитие протича в седем цикли. Между тях се простират почивни периоди. Истинска представа за нещата ще добием само, ако помним, че между активните и почивни периоди не съществуват резки граници. На пример Слънчевите Същества постепенно се оттеглят от своята дейност на Луната.
към текста >>
За подобно същество, в края на Лунната епоха Съществата и силите просто биха изчезнали като в едно нищо, за да се появят отново след известно време от м
рак
а на мировото лоно.
След като описаното Лунно развитие приключва, всички Същества и сили, за които стана дума, преминават в една по-духовна форма на съществувание. Тя заема съвършено различна степен от тази на Лунната епоха, както и от тази на бъдещата Земя. Едно същество, което би притежавало достатъчно развити познавателни способности, за да наблюдава всички подробности от Лунното и Земно развитие, все пак не би било в състояние да вижда и това, което става между тези развития.
За подобно същество, в края на Лунната епоха Съществата и силите просто биха изчезнали като в едно нищо, за да се появят отново след известно време от мрака на мировото лоно.
Само едно същество с още по-висши способности би могло да проследи духовните факти, които се проявяват в междинния период.
към текста >>
А цел на това развитие е: през Земната епоха, която идва след Лунната епоха, да се развие нов вид съзнание, издигащо се с една степен над ха
рак
терното за Луната образно съзнание.
В края на междинния период Съществата, които участвуваха в еволюционните процеси на Сатурн, Слънцето и Луната, се явяват с нови способности. Стоящите над човека Същества благодарение на своите предишни дейности бяха постигнали способността да го тласнат още по-напред в неговото развитие.
А цел на това развитие е: през Земната епоха, която идва след Лунната епоха, да се развие нов вид съзнание, издигащо се с една степен над характерното за Луната образно съзнание.
Само че преди това човекът трябваше да се подготви за всичко, което щеше да получи. По време на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие той беше включил в себе си физическото, етерното и астралното тяло. Обаче тези съставни части съдържаха само онези способности и сили, които позволяваха функционирането на образното съзнание; на тях им липсваха предпоставките и органите, чрез които те биха могли да възприемат един свят от външно-сетивни предмети, който е характерен за Земната степен. Както новото растение развива само това, което е вложено в семето от старото растение, така и в началото на новата еволюционна степен трите съставни части на човешката природа се явяват в такива органи и форми, с каквито те могат да проявят единствено образното съзнание. За навлизане в една по-висока степен на съзнание, те трябва да бъдат предварително подготвени.
към текста >>
Обаче тези съставни части съдържаха само онези способности и сили, които позволяваха функционирането на образното съзнание; на тях им липсваха предпоставките и органите, чрез които те биха могли да възприемат един свят от външно-сетивни предмети, който е ха
рак
терен за Земната степен.
В края на междинния период Съществата, които участвуваха в еволюционните процеси на Сатурн, Слънцето и Луната, се явяват с нови способности. Стоящите над човека Същества благодарение на своите предишни дейности бяха постигнали способността да го тласнат още по-напред в неговото развитие. А цел на това развитие е: през Земната епоха, която идва след Лунната епоха, да се развие нов вид съзнание, издигащо се с една степен над характерното за Луната образно съзнание. Само че преди това човекът трябваше да се подготви за всичко, което щеше да получи. По време на Сатурновото, Слънчевото и Лунното развитие той беше включил в себе си физическото, етерното и астралното тяло.
Обаче тези съставни части съдържаха само онези способности и сили, които позволяваха функционирането на образното съзнание; на тях им липсваха предпоставките и органите, чрез които те биха могли да възприемат един свят от външно-сетивни предмети, който е характерен за Земната степен.
Както новото растение развива само това, което е вложено в семето от старото растение, така и в началото на новата еволюционна степен трите съставни части на човешката природа се явяват в такива органи и форми, с каквито те могат да проявят единствено образното съзнание. За навлизане в една по-висока степен на съзнание, те трябва да бъдат предварително подготвени.
към текста >>
Това, което придава физическа ха
рак
теристика на физическото тяло е не физическата форма, а фактът, че наред с астралните си качества, то съдържа в себе си и физическите закони.
Всичко, което съществува от човека през този период, се намира още в астрална форма. За да вникнем в тогавашното състояние на човечеството, трябва да обърнем внимание на факта, че макар и човек да притежава физическо, етерно и астрално тяло, физическото и етерното тяло не са съответно във физическа и етерна, а в астрална форма.
Това, което придава физическа характеристика на физическото тяло е не физическата форма, а фактът, че наред с астралните си качества, то съдържа в себе си и физическите закони.
В случая става дума за физически закономерности в душевна форма. Същото се отнася и за етерното тяло.
към текста >>
Но понеже бяха разпространени навсякъде, те попадаха под въздействията на Земята, които в различните и части имаха коренно различен ха
рак
тер.
Сега „Азът" застава пред него дори и по време на физическото въплъщение, също както всичко останало от обкръжаващата го среда. Сега на Земята се намират самостоятелни копия, самостоятелни отражения от душевно- духовната същност на човека. Сравнени със сегашните човешки тела, тези формации бяха съставени от много по-фина материя. Защото земните елементи бяха примесени към тях в най-фино състояние, подобно на разпръснатите във въздуха микроскопични частици от даден предмет, които днешният човек може да долови само с обонянието. Човешките тела бяха подобни на сенки.
Но понеже бяха разпространени навсякъде, те попадаха под въздействията на Земята, които в различните и части имаха коренно различен характер.
Докато по-рано телесните копия съответстваха на оживотворяващите ги човешки души и затова бяха общо взето почти еднакви по цялата Земя, сега между човешките форми настъпиха различия. С това се подготвя настъпилото по-късно различие между расите. След като телесният човек става самостоятелен, предишната силна връзка между Земния човек и духовно-душевния свят в известен смисъл се разхлабва. Сега, когато душата напуска тялото, то развиваше в себе си един вид продължение на живота.
към текста >>
В светлинните процеси човек все още не различава по същия начин тяхната външна и вътрешна ха
рак
теристика.
В светлинните процеси човек все още не различава по същия начин тяхната външна и вътрешна характеристика.
Когато около него възникват светлинни образи, те не винаги пораждат в душата на Земния човек същото чувство. Имаше времена, когато той усещаше тези светлинни образи като нещо външно. Това ставаше, когато от чисто духовното си, безплътно състояние той се спускаше към въплъщение. Това беше и периодът на неговото израства не в условията на Земята. А когато наближава времето, през което от зародиша започваше изграждането на новия Земен човек, тогава образите избледняваха.
към текста >>
До известна степен целият процес беше скрит от земното съзнание и забулен в тайнствен м
рак
.
Поради обстоятелството, че човешкото етерно тяло беше предпазено от влиянията на астралното тяло, размножителните процеси не попаднаха в обсега на човешкото съзнание, а останаха под властта на духовния свят. Когато една душа трябваше да се спусне на Земята, тогава в земния човек се пробуждаха размножителните импулси.
До известна степен целият процес беше скрит от земното съзнание и забулен в тайнствен мрак.
към текста >>
Те пазеха своето тайнствено знание и упражненията, които водеха до него, на специални места, които тук ще наречем Христови или Слънчеви светилища (или „о
рак
ули", в смисъл на място, където могат да бъдат приемани откровенията на духовите Същества.) Ако се замислим, че според свръхсетивното познание, явяването на Христос като земно събитие, което хората запознати със смисъла на Земната еволюция са предвиждали много преди самия исторически факт, казаното тук за Христос не трябва да бъде зле разбирано.
Посветените станаха предводители на останалото човечество, на което можеха да предават съзерцаваните от тях тайни. Те възпитаха свои ученици и им показаха пътищата за постигане на посвещението. До познанието на това, което по-рано можеше да се открие чрез „Христос" стигаха само онези индивиди, които принадлежаха към слънчевите човеци.
Те пазеха своето тайнствено знание и упражненията, които водеха до него, на специални места, които тук ще наречем Христови или Слънчеви светилища (или „оракули", в смисъл на място, където могат да бъдат приемани откровенията на духовите Същества.) Ако се замислим, че според свръхсетивното познание, явяването на Христос като земно събитие, което хората запознати със смисъла на Земната еволюция са предвиждали много преди самия исторически факт, казаното тук за Христос не трябва да бъде зле разбирано.
Бихме допуснали груба грешка, ако предположим, че Посветените са имали към Христос онова отношение, което стана възможно едва след физическото появяване на Христос. Тъкмо това те можеха пророчески да разберат и да обяснят на своите ученици: „Който е докоснат от силата на Слънчевото Същество, той вижда как Христос идва на Земята".
към текста >>
Съвсем други о
рак
ули бяха създадени от представителите на сатурновото, марсовото и юпитеровото човечество.
Съвсем други оракули бяха създадени от представителите на сатурновото, марсовото и юпитеровото човечество.
Техните посветени се издигаха само до онези Същества, които можеха да им се открият като съответни „висши Азове" в техните етерни тела. Така възникнаха последователи на Сатурновата, Юпитеровата, Марсовата мъдрост. Напред с тези методи на посвещение имаше и такива за хора, които бяха приели твърде много от луциферическите влияния, за да постигнат отделянето на толкова голяма част от етерното тяло, както направиха слънчевите хора спрямо физическото тяло. При тях астралното тяло задържаше голяма част от етерното тяло в рамките на физическото тяло, така че съответните пропорции бяха различни от тези на слънчевите хора. Ето защо те не можеха да стигнат чрез споменатите състояния до каквито и да е Христови откровения.
към текста >>
Така възникнаха о
рак
улите на Венера и Меркурий.
Поради луциферически повлияното си астрално тяло, те трябваше да минат през една по-тежка подготовка и чак тогава, намирайки се в едно по-несвободно състояние на тялото, можеха да им се открият не откровенията на Христос, а тези на други висши Същества. Имаше такива Същества, които при отделянето на Слънцето бяха напуснали Земята, но не бяха достатъчно напреднали, за да участвуват в развитието на Слънцето. След отделянето на Слънцето и Земята, те си обособиха от Слънцето едно обиталище, а именно планетата Венера. Техен водач стана Съществото, което се превърна във „висш Аз" за описаните Посветени и техните последователи. Нещо сходно стана и с ръководещия Дух на Меркурий, и съответно за една друга категория хора.
Така възникнаха оракулите на Венера и Меркурий.
Определена категория хора, които бяха засегнати най-силно от луциферическото влияние, можа де се издигне само до едно Същество, което заедно със своите сподвижници беше най-рано отхвърлено от Слънчевото развитие. За него няма определена планета в пространството; то живее в обкръжението на Земята, с която отново се съедини след завръщането си от Слънцето. Хората, на които това Същество се изяви като „висш Аз", могат да бъдат наречени последователи на Вулкановия оракул. Техният поглед беше обърнат към земните явления повече от този на останалите Посветени. Те положиха първите основи на това, което по-късно хората развиха като наука и изкуства.
към текста >>
Хората, на които това Същество се изяви като „висш Аз", могат да бъдат наречени последователи на Вулкановия о
рак
ул.
Техен водач стана Съществото, което се превърна във „висш Аз" за описаните Посветени и техните последователи. Нещо сходно стана и с ръководещия Дух на Меркурий, и съответно за една друга категория хора. Така възникнаха оракулите на Венера и Меркурий. Определена категория хора, които бяха засегнати най-силно от луциферическото влияние, можа де се издигне само до едно Същество, което заедно със своите сподвижници беше най-рано отхвърлено от Слънчевото развитие. За него няма определена планета в пространството; то живее в обкръжението на Земята, с която отново се съедини след завръщането си от Слънцето.
Хората, на които това Същество се изяви като „висш Аз", могат да бъдат наречени последователи на Вулкановия оракул.
Техният поглед беше обърнат към земните явления повече от този на останалите Посветени. Те положиха първите основи на това, което по-късно хората развиха като наука и изкуства. Меркуриевите Посветени основаха науката за свръхсетивния свят; а в още по-голяма степен това направиха Посветените на Венера. Посветените на Вулкан, Меркурий и Венера се различаваха от тези на Сатурн, Юпитер и Марс по това, че последните стигаха до своите тайни по-скоро чрез едно откровение „от горе", и то в завършен вид, докато първите стигаха до познание чрез собствените си мисли и идеи. По средата се намираха Христовите Посветени.
към текста >>
Заедно с тях вървяха и Посветените, пазителите на о
рак
улските тайни.
Към тези земи се отправиха огромни маси хора. За нас са особено важни онези преселения, които се отправиха на изток от Атлантида. Потомците на атлантското човечество населиха Европа, Азия и Африка. Там се установиха различни народи. Те се намираха на различни степени от развитието, както и на различни степени в покварата.
Заедно с тях вървяха и Посветените, пазителите на оракулските тайни.
На различни места те основаха светилища, където служенето на Юпитер, Венера и т. н. се практикуваше както в добър, така и в лош смисъл. Особено неблагоприятно въздействие имаше издаването на Вулкановите тайни, защото погледът на неговите последователи беше насочен предимно към земните отношения. Поради това предателство човечеството изпадна в зависимост от духовни Същества, които вследствие на своето предходно развитие се опълчваха срещу всичко, което идваше от духовният свят, произлязъл чрез отделянето на Земята от Слънцето. В съответствие с така развитите у тях качества, те действуваха в онзи човешки елемент, изграден в душите на следатлантските хора чрез способността им да имат такива сетивни възприятия, зад които е скрит духовния свят.
към текста >>
се п
рак
тикуваше както в добър, така и в лош смисъл.
Потомците на атлантското човечество населиха Европа, Азия и Африка. Там се установиха различни народи. Те се намираха на различни степени от развитието, както и на различни степени в покварата. Заедно с тях вървяха и Посветените, пазителите на оракулските тайни. На различни места те основаха светилища, където служенето на Юпитер, Венера и т. н.
се практикуваше както в добър, така и в лош смисъл.
Особено неблагоприятно въздействие имаше издаването на Вулкановите тайни, защото погледът на неговите последователи беше насочен предимно към земните отношения. Поради това предателство човечеството изпадна в зависимост от духовни Същества, които вследствие на своето предходно развитие се опълчваха срещу всичко, което идваше от духовният свят, произлязъл чрез отделянето на Земята от Слънцето. В съответствие с така развитите у тях качества, те действуваха в онзи човешки елемент, изграден в душите на следатлантските хора чрез способността им да имат такива сетивни възприятия, зад които е скрит духовния свят. Тези Същества постигнаха голямо влияние над много от земните жители. То се прояви на първо място във факта, че хората все повече изгубваха чувството за духовния свят.
към текста >>
То принадлежеше на Христовите о
рак
ули и можа да съхрани не само тайната на Христос, но и тайните на другите о
рак
ули.
От особено значение беше едно светилище, което всред всеобщия упадък успя да запази в най-чист вид старите свещенодействия.
То принадлежеше на Христовите оракули и можа да съхрани не само тайната на Христос, но и тайните на другите оракули.
Защото в откровенията на най-висшия Слънчев Дух се разбулваха също и силите на Сатурн, Юпитер и т.н. В това светилище познаваха тайната да изграждат у един или друг човек такива етерни тела, каквито притежаваха най-добрите Посветени на Юпитер, Меркурий и т.н. С определени средства, за които тук не можем да говорим с подробности, те умееха да запазват отпечатъците от най-добрите етерни тела на старите Посветени и да ги пренасят по-късно в подходящи хора. А чрез Посветените на Венера, Меркурий и Вулкан, тези процеси можеха да обхванат и астралните тела.
към текста >>
Хората в непосредствена близост до водача на Христовия о
рак
ул бяха най-напреднали относно съединението между физическото тяло и отделената от него част на етерното тяло.
В тези последователи естествената тенденция за отделяне на етерното от физическото тяло беше най-слабо застъпена. А през тази епоха тъкмо такива хора бяха най-подходящи за по-нататъшния напредък на човечеството. Техните изживявания по време на съня непрекъснато намаляваха. Духовният свят все повече се затваряше за тях. Ето защо им липсваше и разбиране за духовни те процеси, разиграващи се през миналите епохи, когато човек се намираше не в своето физическо, а само в своето етерно тяло.
Хората в непосредствена близост до водача на Христовия оракул бяха най-напреднали относно съединението между физическото тяло и отделената от него част на етерното тяло.
Това съединение настъпи вследствие на промените в Атлантида и цялата Земя. То засегна всички хора, физическото и етерното тяло на човека се покриха едно с друго. По този начин предишните неограничени паметови възможности престанаха да съществуват; започна човешкият мисловен живот. Онази част от етерното тяло, която беше съединена с физическото тяло, преобрази физическия мозък и го превърна в инструмент на мисленето. Практически едва сега човек усети своя „Аз" във физическото тяло.
към текста >>
П
рак
тически едва сега човек усети своя „Аз" във физическото тяло.
Хората в непосредствена близост до водача на Христовия оракул бяха най-напреднали относно съединението между физическото тяло и отделената от него част на етерното тяло. Това съединение настъпи вследствие на промените в Атлантида и цялата Земя. То засегна всички хора, физическото и етерното тяло на човека се покриха едно с друго. По този начин предишните неограничени паметови възможности престанаха да съществуват; започна човешкият мисловен живот. Онази част от етерното тяло, която беше съединена с физическото тяло, преобрази физическия мозък и го превърна в инструмент на мисленето.
Практически едва сега човек усети своя „Аз" във физическото тяло.
Едва сега се пробуди себесъзнанието. На първо време това се случи само с ограничен брой хора и предимно с последователи на водача на Христовия оракул. Останалите човешки маси, разпръснати из Европа, Азия и Африка запазиха в различна степен остатъци от старите състояния на съзнанието. Ето защо те имаха и непосредствени опитности от свръхсетивния свят.
към текста >>
На първо време това се случи само с ограничен брой хора и предимно с последователи на водача на Христовия о
рак
ул.
То засегна всички хора, физическото и етерното тяло на човека се покриха едно с друго. По този начин предишните неограничени паметови възможности престанаха да съществуват; започна човешкият мисловен живот. Онази част от етерното тяло, която беше съединена с физическото тяло, преобрази физическия мозък и го превърна в инструмент на мисленето. Практически едва сега човек усети своя „Аз" във физическото тяло. Едва сега се пробуди себесъзнанието.
На първо време това се случи само с ограничен брой хора и предимно с последователи на водача на Христовия оракул.
Останалите човешки маси, разпръснати из Европа, Азия и Африка запазиха в различна степен остатъци от старите състояния на съзнанието. Ето защо те имаха и непосредствени опитности от свръхсетивния свят.
към текста >>
Една ха
рак
терна черта за тази прамъдрост е хармоничното съзвучие между различните о
рак
ули на Атлантската епоха.
Те можеха да действуват дори магически върху своите ученици, защото чрез притежаваните от тях етерни и астрални тела, те поемаха в себе си висши сили. Всъщност те не поучаваха, а действуваха като с вълшебни сили от една личност на друга. Така възникна една култура, изцяло проникната от свръхсетивна мъдрост. Древните индийски книги на мъдростта (Ведите) далеч не дават представа за първичната сила на висшата мъдрост, с която разполагаха древните Учители; днес те съдържат само слаб и далечен отзвук. Само ретроспективно обърнатият свръхсетивен поглед може да различи неписаната мъдрост, която се крие зад писаната.
Една характерна черта за тази прамъдрост е хармоничното съзвучие между различните оракули на Атлантската епоха.
Защото всеки един от великите Учители можеше да разкрие част от оракулските тайни. От различни те лица на мъдростта се получаваше съвършена хармония, защото зад всички тях стоеше най-дълбоката мъдрост на Христовото Посвещение. Наистина, онзи Учител, който беше духовен последовател на Христовия Посветен, не изнасяше пред другите това, което можеше да разкрие самият Христов Посветен. Последният оставаше зад кулисите на развитието. На първо време той не можеше да предаде своята отговорност на нито един следатлантец.
към текста >>
Защото всеки един от великите Учители можеше да разкрие част от о
рак
улските тайни.
Всъщност те не поучаваха, а действуваха като с вълшебни сили от една личност на друга. Така възникна една култура, изцяло проникната от свръхсетивна мъдрост. Древните индийски книги на мъдростта (Ведите) далеч не дават представа за първичната сила на висшата мъдрост, с която разполагаха древните Учители; днес те съдържат само слаб и далечен отзвук. Само ретроспективно обърнатият свръхсетивен поглед може да различи неписаната мъдрост, която се крие зад писаната. Една характерна черта за тази прамъдрост е хармоничното съзвучие между различните оракули на Атлантската епоха.
Защото всеки един от великите Учители можеше да разкрие част от оракулските тайни.
От различни те лица на мъдростта се получаваше съвършена хармония, защото зад всички тях стоеше най-дълбоката мъдрост на Христовото Посвещение. Наистина, онзи Учител, който беше духовен последовател на Христовия Посветен, не изнасяше пред другите това, което можеше да разкрие самият Христов Посветен. Последният оставаше зад кулисите на развитието. На първо време той не можеше да предаде своята отговорност на нито един следатлантец. Христовият Посветен се различаваше от него по това, че можеше да преработи в човешки представи всичко, което виждаше от Христовата тайна, докато индийският Христов Посветен можеше да представи тази тайна само като отражение в символи и знаци.
към текста >>
За това познание, в древния атлантски о
рак
ул можеха да говорят само отделни Посветени.
Така от единението на седемте Учители се получаваше величественият образ на едно познание, което беше насочено към свръхсетивния свят.
За това познание, в древния атлантски оракул можеха да говорят само отделни Посветени.
Те съзираха ръководните принципи на космическия свят и дискретно загатваха за великия Слънчев Дух, засега скрит, властвуващ над онези, които се откриваха на седемте Учители. Това, което разбираме под думите „древни индийци" не съвпада с общоприетото мнение. Официални документи за тази епоха не съществуват. Народът, назовавай обикновено с името „индийски", отговаря на една много по-късна степен от историческото му развитие. Тук трябва да посочим първата следатлантска епоха на Земята, когато споменаваната сега „индийска" култура беше господстваща; после се разви втората следатлантска епоха, която в тази книга ще означаваме като „древно-персийска", а още по-късно се разви „египетско-халдейската" култура, за която също ще стане дума.
към текста >>
Дори и светилищата, пренесени тук от старата Атлантида, носеха по свой начин нещо от ха
рак
тера на този народ.
Народите от тази втора културна епоха имаха различни задачи от тези на индийците. Техните влечения и копнежи не бяха обърнати само към свръхсетивния свят; те бяха предразположени и към физическия сетивен свят. Обикнаха Земята и ценяха това, което човек може да извоюва на тази Земя, както и това, което може да се постигне чрез нейните сили. Тяхната войнственост и начините, които изобретяваха, за да се ползват от богатствата на Земята, са свързани тъкмо с тази тяхна особеност. Те не бяха застрашени от опасността да отблъснат „илюзията" на физическия сетивен свят; напротив, поради копнежа си към този свят, те можеха напълно да изгубят връзката си със свръхсетивния свят.
Дори и светилищата, пренесени тук от старата Атлантида, носеха по свой начин нещо от характера на този народ.
Те развиваха у хората такива качества, които в миналото можеха да се получат чрез свръхсетивните опитности; на едно по-ниско равнище те можеха да се държат под известен контрол. Чрез тях природните явления се насочваха така, че да служат на личните интереси на човека. Този древен народ все още притежаваше огромна власт над такива природни сили, над които по-късно човешката воля нямаше вече никакво влияние. Пазителите на светилищата разполагаха с вътрешни сили, които бяха във връзка с огъня и с другите елементи. Можем да ги наречем магове.
към текста >>
Обаче то приемаше всевъзможни форми, като се започне от благородните изкуства, имащи за цел само доброто на хората и се стигне до най-осъдителни п
рак
тики.
Чрез тях природните явления се насочваха така, че да служат на личните интереси на човека. Този древен народ все още притежаваше огромна власт над такива природни сили, над които по-късно човешката воля нямаше вече никакво влияние. Пазителите на светилищата разполагаха с вътрешни сили, които бяха във връзка с огъня и с другите елементи. Можем да ги наречем магове. Това, което те бяха запазили като свръхсетивно познание и свръхсетивни сили от старите епохи, беше твърде незначително в сравнение със свръхсетивните възможности на човека от прадалечното минало.
Обаче то приемаше всевъзможни форми, като се започне от благородните изкуства, имащи за цел само доброто на хората и се стигне до най-осъдителни практики.
Луциферическият принцип беше застъпен в тези хора по твърде особен начин. Те бяха свързани с всичко, което отклонява човек от намеренията на висшите Същества, които сами биха ръководили човечестното, ако не беше се намесил Луцифер. Също и онези представители на този народ, които все още притежаваха остатъци от старото сумрачно ясновидство, проявяващо се в гореописаното междинно състояние между будността и съня, се чувствуваха силно привлечени към низшите Същества от духовния свят. Този народ имаше нужда от духовен тласък, който да го отклони от споменатите тенденции. И той получи своя предводител от същия източник, от който беше възникнал и духовният живот на индийците, а именно от пазителя на тайните на Слънчевия оракул.
към текста >>
И той получи своя предводител от същия източник, от който беше възникнал и духовният живот на индийците, а именно от пазителя на тайните на Слънчевия о
рак
ул.
Обаче то приемаше всевъзможни форми, като се започне от благородните изкуства, имащи за цел само доброто на хората и се стигне до най-осъдителни практики. Луциферическият принцип беше застъпен в тези хора по твърде особен начин. Те бяха свързани с всичко, което отклонява човек от намеренията на висшите Същества, които сами биха ръководили човечестното, ако не беше се намесил Луцифер. Също и онези представители на този народ, които все още притежаваха остатъци от старото сумрачно ясновидство, проявяващо се в гореописаното междинно състояние между будността и съня, се чувствуваха силно привлечени към низшите Същества от духовния свят. Този народ имаше нужда от духовен тласък, който да го отклони от споменатите тенденции.
И той получи своя предводител от същия източник, от който беше възникнал и духовният живот на индийците, а именно от пазителя на тайните на Слънчевия оракул.
към текста >>
Водачът на древно-персийската духовна култура, който бе даден на този народ от пазителя на Слънчевия о
рак
ул, е познат в историята като Заратустра или Зороастър.
Водачът на древно-персийската духовна култура, който бе даден на този народ от пазителя на Слънчевия оракул, е познат в историята като Заратустра или Зороастър.
Трябва само да изтъкнем, че личността, за която става дума, принадлежи към много по-древни епохи, отколкото тези, които историята сочи за носителя на това име. Тук става дума не за официална историческа версия, а за истинско духовно-научно изследване. Ако човек иска да вникне в тези неща, той трябва да намери достъп до Духовната Наука и да разбере: носителят на името Заратустра е само последовател на първия велик Заратустра; последователят приема неговото име и действува в смисъла на неговото учение.
към текста >>
Чрез пазителя на Слънчевия о
рак
ул, Заратустра мина през такова посвещение, че можеше да приема откровенията на висшето Слънчево Същество.
Подтикът, който Заратустра трябваше да даде на своя народ, се състоеше в следното: той трябваше да посочи, че физическият сетивен свят не е бездуховен, че не е нещо, което се изпречва пред обзетия от луциферически влияния човек. На Луцифер човек дължи своята лична самостоятелност и своето чувство за свобода. Обаче в човека той трябва да действува в съзвучие с противоположните духовни Същества. При древноперсийския народ беше на лежащо да се поддържа живо усещане точно за тези духовни Същества. Поради неговата склонност към физическия сетивен свят, той беше застрашен от пълно сливане с луциферическите Същества, с луциферическата същност.
Чрез пазителя на Слънчевия оракул, Заратустра мина през такова посвещение, че можеше да приема откровенията на висшето Слънчево Същество.
Неговото обучение го доведе до особени състояния на съзнанието; в тях той виждаше предводителя на Слънчевите Същества, който беше взел под своя закрила човешкото етерно тяло. Той знаеше, че това Същество ръководи развитието на човечеството, и че то може да слезе от небесно то пространство и да стъпи на Земята само в определен момент. За тази цел беше необходимото да може да живее и в астралното тяло на един човек, също както действуваше и в етерното тяло след намесата на Луцифер. Накратко: трябваше да се появи такъв човек, който отново да преобрази своето астрално тяло до онази предишна степен (средата на Атлантската епоха), до която то би достигнало без намесата на Луцифер. Ако не беше дошъл Луцифер, човекът щеше да постигне тази степен по-рано, но без да има лична самостоятелност и без възможност да развие свободата.
към текста >>
От Атлантида в Египет бяха пренесени светилища, които произлизаха предимно от о
рак
ула на Меркурий, но имаше и други, например о
рак
ули на Венера.
Те трябваше да изследват откровенията на духовния свят в непосредственото сетивно обкръжение и благодарение на извличаните от сетивния свят културни импулси, да се развиват по-нататък. Поради обстоятелството, че бяха проучвани законите на духовния свят, стоящи зад физическите природни явления, възникнаха човешките науки; поради обстоятелството, че природните сили бяха опознавани и видоизменяни, възникнаха техниката, художествените занаяти с техните инструменти и средства. За човека на халдео- вавилонските народи, сетивният свят не беше вече илюзия; във всички свои области, в планини и морета, във въздуха и водата, този свят се превърна в едно откровение на стоящите зад тях духовни Същества. Човекът поиска да вникне не другаде, а в самите закони, на които се подчиняваха действията на тези духовни Същества. За египтянина Земята се превърна в поле за работа; чрез своята собствена способност за съждение той трябваше да я преобрази и превърне в израз на човешката енергия.
От Атлантида в Египет бяха пренесени светилища, които произлизаха предимно от оракула на Меркурий, но имаше и други, например оракули на Венера.
Благодарение на тези светилища, в египетския народ можаха да се положат семената на една нова култура. Тези семена бяха донесени от един велик предводител, който премина своето обучение в персийските Мистерии на Заратустра. (Той беше един от преродените ученици на великия Заратустра.) Позовавайки се на едно историческо име, ще го наречем „Хермес".
към текста >>
Малко или много, те бяха приемници на Атлантските о
рак
ули.
Връзката между човека и духовния свят се култивираше в Мистериите. Намирайки се в особени душевни съотношения, Посветените можеха да приемат откровения от този свят.
Малко или много, те бяха приемници на Атлантските оракули.
Пред тях беше открито всичко, което Луцифер и Ариман скриха за обикновените хора. Луцифер скри за човека онази част от духовния свят, която се бе вливала в човешкото астрално тяло до средата на Атлантската епоха без намесата на това астрално тяло. Ако етерното тяло не би било частично отделено от физическото, човекът би могъл да изживява в себе си тази област на духовния свят като едно вътрешно душевно откровение. Поради намесата на Луцифер, той можеше да постига това само в особени състояния на душата. И тогава пред него се откриваше един духовен свят в дрехата на астралното.
към текста >>
Атлантските о
рак
ули имаха и тук свои последователи.
Така възникна един цял свят от предания за духовни събития и духовни Същества. Първоначалният източник на съкровището от народни приказки и сказания, се корени точно в такива духовни изживявания. Защото сумрачното ясновидство у много хора продължи до времена, които не са твърде далеч от нашето съвремие. Имаше и други хора, които наистина изгубиха ясновидството, но изградиха такива способности за овладяване на сетивно-физическия свят, съответствуващи на присъщите за ясновидството чувства и усещания.
Атлантските оракули имаха и тук свои последователи.
Навсякъде имаше Мистерии. Само че в тях се извършваше такъв вид посвещение, отвеждащо към разтварянето на онзи духовен свят, който Ариман скриваше. Духовните сили, скрити зад природните явления, ставаха достъпни за човека. В митологиите на европейските народи са запазени остатъци от това, което Посветените в тези Мистерии можеха да предадат на другите хора. Тези митологии съдържат също и другата тайна, само че в по-несъвършен вид, отколкото в южните и източни Мистерии.
към текста >>
147.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
Ха
рак
терна особеност на най-важните средства е, че те се състоят в една спокойна работа на душата.
Скокът към свръхсетивното съзнание може да се осъществи само от равнището на обикновеното будно съзнание. Преди своето издигане до новото съзнание, душата живее именно в него. В хода на обучението, и се дават средствата, за да извърши този преход. Едни от първите средства, които обучението дава, са валидни и за обикновеното дневно съзнание.
Характерна особеност на най-важните средства е, че те се състоят в една спокойна работа на душата.
Става дума за това, душата да се отдаде на точно определени представи. Тези представи са от такова естество, че действуват като пробуждаща сила върху някои скрити способности на човешката душа. Те се различават от представите на будното дневно съзнание, които имат задачата да изобразят един сетивно възприеман предмет. Колкото по-точно вършат това, толкова по-истинни са те.
към текста >>
Тя се освобождава от тялото, както се освобождава от него по време на сън; само че тя не потъва в ха
рак
терното за съня безсъзнание, а се издига в един свят, който по-рано не е изживявала.
Процесът на медитация та става най-нагледен, когато го сравним със съня. От една страна този процес е близък до съня, но от друга е напълно различен. Медитацията е като един сън, който спрямо дневното съзнание представлява по-висша будност. Работата е там, че концентрирайки се върху съответната представа или образ, душата е принудена да извлича много по-могъщи сили от собствените си дълбини, отколкото и са нужни в обикновения живот и при обикновеното познание. Така нейната вътрешна подвижност нараства неимоверно.
Тя се освобождава от тялото, както се освобождава от него по време на сън; само че тя не потъва в характерното за съня безсъзнание, а се издига в един свят, който по-рано не е изживявала.
Макар че от една страна, що се отнася до освобождаването и от тялото, нейното състояние може да се сравни със съня, то все пак е такова, че в сравнение с обикновеното дневно съзнание може да се означи като повишена будност. По този начин душата изживява себе си в своята вътрешна и независима същност, докато в обикновената дневна будност когато поради по-слабото разгръщане на своите сили тя осъзнава себе си само с помощта на тялото тя не изживява себе си, а само долавя образа, като един вид огледално отражение на това, което тялото (всъщност неговите процеси) загатва пред нея.
към текста >>
За духовното обучение е ха
рак
терно, че поради проведеното самовъзпитание, в този момент от своето развитие душата има ясното съзнание: Преди всичко аз възприемам самата себе си в света на образите (имагинации), които се появяват в резултат на описаните упражнения.
Най-напред възприемаме това, което сами сме създали по този начин. В известен смисъл първото изживява не се свежда до едно себевъзприятие.
За духовното обучение е характерно, че поради проведеното самовъзпитание, в този момент от своето развитие душата има ясното съзнание: Преди всичко аз възприемам самата себе си в света на образите (имагинации), които се появяват в резултат на описаните упражнения.
Наистина, тези образи изникват като живи в един нов свят; но душата трябва да разбере, че все пак първоначално те не са нищо друго, освен отражението на нейната собствена същност, подсилена от упражненията. И тя трябва не само ясно да осмисли този факт, но и да развие волята си до такава степен, че да е в състояние по всяко време да отстрани образите от съзнанието и да ги заличи. Намирайки се всред тези образи, душата трябва да остане съвършено свободна. Тази подробност е част от истинското духовно обучение. Ако душата не успее да постигне това, в областта на духовните опитности тя би попаднала в същото положение, при което една душа в рамките на физическия свят, отправя поглед към даден предмет и е така прикована към него, че не може да погледне встрани.
към текста >>
В този специфичен усет за истината трябва да действуват здравината на моралното съждение, сигурността на ха
рак
тера и неподкупната съвест, които са изработени в обикновения Аз преди висшият Аз да се е ангажирал в свръхсетивното познание.
Така стоят нещата и в моралната област. Ако човек не е постигнал точност и сила в моралното съждение, ако не е станал в достатъчна степен господар над своите влечения, инстинкти и страсти, той ще тласне своя обикновен Аз в една област, където действуват тъкмо споменатите душевни сили. Може да се случи така, че в проверката на свръхсетивното познание, човек да не прояви онзи висш усет за истината, какъвто проявява спрямо физическия свят. И при такъв „разхлабен" усет за истината, той би могъл да вземе за духовна реалност всичко, което всъщност е само плод на неговата фантазия.
В този специфичен усет за истината трябва да действуват здравината на моралното съждение, сигурността на характера и неподкупната съвест, които са изработени в обикновения Аз преди висшият Аз да се е ангажирал в свръхсетивното познание.
към текста >>
Ако човек п
рак
тикува тези упражнения в достатъчен размер, той ще се натъкне в същото време на някои грешки и недостатъци в своя душевен живот; и все пак тъкмо в упражненията той ще открие необходимите средства за укрепването на своя интелектуален, чувствен и волев живот.
Описаните упражнения са извлечени от методите на духовното обучение; в хода на правилното изпълнение те предизвикват в окултния ученик не само посочените вече непосредствени резултати, но и много други косвени последици, необходими по пътя към духовните светове.
Ако човек практикува тези упражнения в достатъчен размер, той ще се натъкне в същото време на някои грешки и недостатъци в своя душевен живот; и все пак тъкмо в упражненията той ще открие необходимите средства за укрепването на своя интелектуален, чувствен и волев живот.
Разбира се, той ще има нужда и от други упражнения, според своите способности, според своя темперамент и характер; те обаче идват само след като достатъчно се е занимавал с посочените основни упражнения. И така, ще забележим, че тези упражнения по косвен път постепенно предизвикват дори това, което първоначално изглежда, че липсва в тях. Ако например на даден човек липсва самоувереност, след известно време ще установим, че с помощта на упражненията това качество е налице.
към текста >>
Разбира се, той ще има нужда и от други упражнения, според своите способности, според своя темперамент и ха
рак
тер; те обаче идват само след като достатъчно се е занимавал с посочените основни упражнения.
Описаните упражнения са извлечени от методите на духовното обучение; в хода на правилното изпълнение те предизвикват в окултния ученик не само посочените вече непосредствени резултати, но и много други косвени последици, необходими по пътя към духовните светове. Ако човек практикува тези упражнения в достатъчен размер, той ще се натъкне в същото време на някои грешки и недостатъци в своя душевен живот; и все пак тъкмо в упражненията той ще открие необходимите средства за укрепването на своя интелектуален, чувствен и волев живот.
Разбира се, той ще има нужда и от други упражнения, според своите способности, според своя темперамент и характер; те обаче идват само след като достатъчно се е занимавал с посочените основни упражнения.
И така, ще забележим, че тези упражнения по косвен път постепенно предизвикват дори това, което първоначално изглежда, че липсва в тях. Ако например на даден човек липсва самоувереност, след известно време ще установим, че с помощта на упражненията това качество е налице.
към текста >>
Постепенно той става все по-опитен в ретроспективното съзерцаване, така че след по-продължителна п
рак
тика е в състояние за кратко време да изгражда подвижна и жива верига от образи на събития, станали през изтеклия ден.
Който влага в душата си спокойствие и ред, той стига до възможността за един вид самонаблюдение, при което гледа на своите грижи с такова спокойствие, сякаш те са чужди. Да гледаш на собствените си изживявания, радости и страдания като на чужди, е добра подготовка за духовното обучение. Така човек постепенно стига до онази степен, когато всекидневно, след обичайните грижи и задължения, той започва да прекарва пред Духа си образите на своите изживявания, които е имал през деня. Всред тези изживявания той трябва да вижда и самия себе си, следователно да гледа на себе си отвън. За да напредне в самонаблюдението, първоначално той трябва да започне като си представя само отделни и малки части от дневния живот.
Постепенно той става все по-опитен в ретроспективното съзерцаване, така че след по-продължителна практика е в състояние за кратко време да изгражда подвижна и жива верига от образи на събития, станали през изтеклия ден.
Ретроспективното съзерцаване на изживяванията има особена стойност за духовното обучение, понеже освобождава душата от обичайния мисловен навик в изграждането на представите, следващ досега единствено хода на сетивните събития. При ретроспективното мислене човек изгражда съвсем точно своите представи, без при това да се придържа към закономерностите на сетивния свят. А за да пристъпи в свръхсетивните светове, той се нуждае тъкмо от това. Препоръчва се още, освен ежедневните събития, ретроспективното проследяване на дадена драма, на определен разказ, мелодия и т. н..
към текста >>
Съществува обаче разлика в усещанията на този, който застава като наблюдател в сетивния свят, и усещанията на окултния ученик, п
рак
тикуващ свободното от сетивни впечатления мислене.
Същественото тук е, че човек сега забелязва, как мисловният свят има свой вътрешен живот, как, ако мисли в истинския смисъл на думата, човек вече попада в един жив свръхсетивен свят. И тогава той си казва: В мен има нещо, което изгражда някакъв мисловен организъм и аз съм едно цяло с това „нещо". Така, отдавайки се на свободно от сетивни впечатления мислене, човек усеща, че в нашия вътрешен живот действително се влива нещо субстанциално, както и свойствата на физическите предмети се вливат в нас в акта на сетивното възприятие. Там навън в пространството така разсъждава наблюдателят на сетивния свят цъфти една роза; тя ми е близка, защото ми се открива чрез своите цветове и аромати. По същия начин, ако човек е напълно непредубеден и в него работи свободното от сетивни впечатления мислене, той може да заяви: сега в мен се влива нещо субстанциално, нещо, което свързва в мен една мисъл с друга, нещо което образува един мисловен организъм.
Съществува обаче разлика в усещанията на този, който застава като наблюдател в сетивния свят, и усещанията на окултния ученик, практикуващ свободното от сетивни впечатления мислене.
Първият чувствува, че стои вън от розата, онзи обаче, който е отдаден на освободеното от сетивни впечатления мислене, чувствува нахлуващия субстанциален свят именно вътре в себе си, той се чувствува едно цяло с него. Ако човек повече или по-малко съзнателно признава за действително само това, което застава срещу него като външен предмет, той, без съмнение, няма да стигне до усещането: Това, което е действително за себе си, може да се прояви също и за мен така, сякаш съм съединен с него в едно цяло. За да вижда човек правилно в това отношение, той трябва да стигне до следното вътрешно изживяване. Трябва да се научи да прави разлика между мисловните асоциации, които възникват чрез неговата собствена воля, и онези, които изживява в себе си, след като наложи мълчание на своята воля. В последния случай той може да заяви: Аз оставам напълно спокоен; не ръководя моите мисловни асоциации; отдавам се на това, което „мисли в мен".
към текста >>
Всяка правилна медитация, която се п
рак
тикува с оглед на имагинативното познание, оказва своето въздействие върху даден орган.
Тези органи са именно свръхсетивни и се състоят в точно определена душевна дейност. Те съществуват само дотолкова и до тогава, докато продължава тази душевна дейност. Въпросните органи не съществуват в човека като нещо, което може да се види по сетивен път, също както около човека няма никаква „мъгла", когато той например мисли. Който на всяка цена държи да си представи свръхсетивното по сетивен път, той неизбежно попада в недоразумения. Макар че тази забележка беше излишна, тя трябваше да бъде направена, защото винаги се намират устремени към свръхсетивния свят хора, които не желаят да си го представят по друг, освен по сетивен начин; а и винаги се намират противници на свръхсетивното познание, които вярват, че духовният изследовател говори за „лотосови цветове" като за фини и достъпни за сетивата форми.
Всяка правилна медитация, която се практикува с оглед на имагинативното познание, оказва своето въздействие върху даден орган.
(В моята книга „Как се постигат познания за висшите светове? " са описани начини на медитиране и упражнения, които действуват върху един или друг орган.) Истинското обучение насочва отделните упражнения на ученика по такъв начин, че органите могат да се образуват един след друг или заедно. За тяхното развитие се изисква много търпение и постоянство. Ако човек притежава само онова търпение, което се изисква от обикновените условия на живота, той няма да постигне много. Защото трябва да измине дълго, много дълго време, докато органите бъдат така развити, че ученикът да получи с тях възприятия от духовния свят.
към текста >>
Аз не го изисквам с нетърпение, а винаги съм готов да го приема." Срещу подобно настроение не може да се отправи възражението: „Да, но това означава, че на окултния ученик се налага безкрайно дълго време да върви, напипвайки в м
рак
а, защото дали медитациите му са на прав път, се разбира едва когато резултатът е налице".
И така, ако човек сам не се затваря пред тази възможност, той се „сблъсква" с по-висшия живот в своето собствено астрално тяло. Ако някой непрекъснато повтаря: „Аз не възприемам нищо", тогава нещата стоят така, че той си е внушил да получи дадено възприятие по някакъв начин, и след като това не се получи, той казва: „Аз не виждам нищо". Но който постигне истинско разбиране за упражненията и медитирането, там той открива нещо, което обиква заради самите тях. И тогава той знае, че чрез самото медитиране е поставен в един духовно-душевен свят, за да очаква с търпение и смирение какво ще се случи по-нататък. Това усещане на окултния ученик може да бъде осъзнато най-добре, ако си послужим със следните думи: „Аз искам да правя всички упражнения, които са подходящи за мен, и зная, че в определеното време ще получа това, което е важно за мен.
Аз не го изисквам с нетърпение, а винаги съм готов да го приема." Срещу подобно настроение не може да се отправи възражението: „Да, но това означава, че на окултния ученик се налага безкрайно дълго време да върви, напипвайки в мрака, защото дали медитациите му са на прав път, се разбира едва когато резултатът е налице".
Обаче нещата не стоят така и не резултатът е меродавен за правилния ход на упражненията. Когато окултният ученик изгради верен подход към упражненията, тогава задоволството от самото медитиране, а не постигнатият резултат му показва, че е на прав път. Правилно провежданите упражнения в областта на духовното обучение са свързани именно със задоволство, което е не просто задоволство, а познание. И това е познанието: Аз върша нещо, за което виждам, че то ме води напред в правилната посока. Всеки окултен ученик може да стигне до това познание във всеки момент, стига да е внимателен и прецизен към своите изживявания.
към текста >>
В условията на физическия свят ние също срещаме множество различни" същества; в света на Инспирацията обаче това множество има друг ха
рак
тер.
И все пак светът на Инспирацията е нещо съвършено ново в сравнение с този на Имагинацията. В последния случай човек възприема превръщането на един процес в друг, докато в инспиративния свят опознава вътрешните качества на Съществата, които участвуват в процесите на превръщането. Чрез Имагинацията възприемаме душевния облик на Съществата; чрез Инспирацията проникваме в тяхната духовна същност. Преди всичко, ние се изправяме пред цяло войнство от духовни Същества и пред техните взаимоотношения.
В условията на физическия свят ние също срещаме множество различни" същества; в света на Инспирацията обаче това множество има друг характер.
Там всяко Същество е в точно определени отношения с другите, и то не както във физическия свят чрез външни въздействия, а чрез своите вътрешни качества. Когато възприемаме едно Същество в инспиративния свят, това не се съпровожда от някакви външни въздействия, които са характерни за физическия свят, а възниква отношение, което се изгражда от дълбоката вътрешна природа на Съществата. Това отношение можем да сравним със следния случай, взет от физическия свят. Нека да разгледаме отношението на отделни звуци или букви спрямо цялата дума и спрямо тях самите. Думата „човек" например е съставена от последователните звуци: ч-о-в-е-к.
към текста >>
Когато възприемаме едно Същество в инспиративния свят, това не се съпровожда от някакви външни въздействия, които са ха
рак
терни за физическия свят, а възниква отношение, което се изгражда от дълбоката вътрешна природа на Съществата.
В последния случай човек възприема превръщането на един процес в друг, докато в инспиративния свят опознава вътрешните качества на Съществата, които участвуват в процесите на превръщането. Чрез Имагинацията възприемаме душевния облик на Съществата; чрез Инспирацията проникваме в тяхната духовна същност. Преди всичко, ние се изправяме пред цяло войнство от духовни Същества и пред техните взаимоотношения. В условията на физическия свят ние също срещаме множество различни" същества; в света на Инспирацията обаче това множество има друг характер. Там всяко Същество е в точно определени отношения с другите, и то не както във физическия свят чрез външни въздействия, а чрез своите вътрешни качества.
Когато възприемаме едно Същество в инспиративния свят, това не се съпровожда от някакви външни въздействия, които са характерни за физическия свят, а възниква отношение, което се изгражда от дълбоката вътрешна природа на Съществата.
Това отношение можем да сравним със следния случай, взет от физическия свят. Нека да разгледаме отношението на отделни звуци или букви спрямо цялата дума и спрямо тях самите. Думата „човек" например е съставена от последователните звуци: ч-о-в-е-к. Тук няма никакъв натиск, никакво външно въздействие например от „ч" върху „о", а двата звука действуват съвместно и са част от едно цяло чрез своята вътрешна природа. Ето защо наблюдението в света на Инспирацията може да се сравни с четене; и Съществата в този свят действуват върху наблюдателя като писмени знаци, които той трябва да изучи, за да проникне в техните отношения като в една свръхсетивна Писменост.
към текста >>
Относно упражненията, водещи към Инспирация, ученикът трябва да е наясно, и то в много по-голяма степен отколкото при постигането на Имагинациите: той е длъжен да ги предприема, само когато наред с тях вземе и всички предварителни мерки за укрепването на разсъдъчната способност, чувствата и ха
рак
тера.
В началото за ученика никак не е лесно да разбере докрай как трябва да постъпва при този род упражнения. Причината е там, че всеки човек, чийто вътрешен живот по навик се определя от външните впечатления, веднага изпада в колебание и пълна несигурност, когато трябва да разгърне в себе си и душевен живот, при който е отхвърлена всякаква връзка с външния свят.
Относно упражненията, водещи към Инспирация, ученикът трябва да е наясно, и то в много по-голяма степен отколкото при постигането на Имагинациите: той е длъжен да ги предприема, само когато наред с тях вземе и всички предварителни мерки за укрепването на разсъдъчната способност, чувствата и характера.
Ако изпълни тези предварителни мерки, той получава двоен резултат. Първо, чрез упражненията, той няма да изгуби равновесието на своята личност в акта на свръхсетивното виждане; второ, наред с това той ще постигне способността действително да изпълнява изискванията на тези упражнения. Те ще ни се струват трудни само дотогава, докато постигнем точно определено състояние на душата, точно определени чувства и емоции. Разбиране и способност за упражненията, и то в скоро време, ще постигне този, който с търпение и постоянство развива в душата си подходящи качества за покълване на свръхсетивни познания. Несъмнен напредък очаква този, който изгради здравия навик по-често да надниква в душата си и не толкова да се занимава със себе си, колкото в тишина и мир да се заеме с подреждането и преработването на получените в живота опитности.
към текста >>
Някой например може да има следната опитност: В даден момент той открива, че една твърде уважавана от него или други хора личност, има едно или друго качество, което той е принуден да признае за ха
рак
теров недостатък.
От особена важност е също, как се преработват изживяванията в човешката душа.
Някой например може да има следната опитност: В даден момент той открива, че една твърде уважавана от него или други хора личност, има едно или друго качество, което той е принуден да признае за характеров недостатък.
Такава опитност може да накара човек да размишлява в две посоки. Той може просто да си каже: Сега, след като разбрах това, аз вече не мога да уважавам тази личност както по-рано. Но той може да си зададе и въпроса: Как е възможно тази уважавана личност да допуска такъв недостатък? И не мога ли да си представя, че този недостатък е не само недостатък, а нещо което е предизвикано от трудния живот на този човек и може би направо от неговите забележителни качества? След като човек си задава подобни въпроси, може би ще стигне до извода, че забелязаният недостатък изобщо не променя неговото уважение.
към текста >>
Те подготвят осмислянето на упражненията и способността на ученика да ги п
рак
тикува с оглед постигането на Инспирация.
Те подготвят осмислянето на упражненията и способността на ученика да ги практикува с оглед постигането на Инспирация.
към текста >>
Когато се п
рак
тикуват упражненията за Интуиция, те действуват не само върху етерното тяло, но и върху свръхсетивните сили на физическото тяло.
Когато се практикуват упражненията за Интуиция, те действуват не само върху етерното тяло, но и върху свръхсетивните сили на физическото тяло.
Впрочем не трябва да си представяме, че в случая става дума за действия във физическото тяло, които са достъпни за обикновеното сетивно наблюдение. Те могат да бъдат преценени само от свръхсетивното познание. С външното познание те нямат нищо общо. Те възникват като резултат от зрелостта на съзнанието, когато в Интуицията то се добира до опитности, дори и когато от него са отстранени всички познати от по-рано външни и вътрешни изживявания.
към текста >>
Но ако се п
рак
тикуват с енергия, постоянство и с необходимото вътрешно спокойствие, накрая те сломяват силните препятствия на физическото тяло.
Интуитивните опитности са нежни, интимни и фини; в сегашната степен от развитието си, човешкото физическо тяло е твърде грубо за тях. Ето защото представлява трудно преодолимо препятствие за упражненията, стремящи се към резултати в Интуицията.
Но ако се практикуват с енергия, постоянство и с необходимото вътрешно спокойствие, накрая те сломяват силните препятствия на физическото тяло.
Ученикът забеляза това от факта, че постепенно добива власт над определени прояви на физическото тяло, които до тогава са се изплъзвали от неговото съзнание. Той забелязва това и от обстоятелството, че за кратко време усеща стремежа да приведе на пример дишането (или други подобни функции) в един вид съзвучие или хармония с това, което душата постига по време на медитациите. Идеалът на развитието е чрез физическото тяло да не се правят никакви дори и дихателни упражнения, а всичко, което става с него, да идва само като една последица от чистите интуитивни упражнения.
към текста >>
И тук отново става ясно, колко важно е наред с упражненията за висшето обучение, да се п
рак
тикуват и тези, които придават сила и твърдост на разсъдъчната способност, чувствата и волята.
В хода на свръхсетивното съзерцание, мислене, чувства и воля престават да бъдат три сили, които се излъчват от общия Азов център на личността; те се превръщат в нещо като самостоятелни същества, превръщат се, така да се каже, в три личности. Ето защо човек трябва особено да укрепи своя собствен Аз, защото сега той внася не просто ред в три сили, а направлява и ръководи три отделни същества. Но това разделяне е добре да съществува само по време на свръхсетивното наблюдение.
И тук отново става ясно, колко важно е наред с упражненията за висшето обучение, да се практикуват и тези, които придават сила и твърдост на разсъдъчната способност, чувствата и волята.
Защото, ако внесем тези качества във висшия свят, скоро ще видим, че Азът се оказва слаб и не може да координира мисленето, чувствата и волята. Ако тази слабост остане непреодоляна, душата би се оказала като разкъсана в различни посоки от три определени личности и нейната вътрешна цялост би престанала да съществува. Ако обаче развитието на ученика протича правилно, описаната метаморфоза на душевните сили означава истински напредък; Азът остава господар над трите отделни същества, които изграждат неговата душа.
към текста >>
Например човек може да има някои скрити склонности, които макар и поради ред особености в ха
рак
тера и възпитанието да остават непроявени в живота, оказват определено въздействие върху духовно-душевния свят.
Те са изцяло проникнати от качествата на човешката личност. И тези качества се спускат като едно було пред Съществата. Дори и човек да е изправен пред едно действително Същество, той вижда не него, а своето собствено създание. Така той може да има пред себе си нещо истинно, и все пак да вижда, нещо измамно. И това е така не само по отношение на нещата, които човек забелязва в самия себе си; неговите собствени качества също оказват въздействие върху света.
Например човек може да има някои скрити склонности, които макар и поради ред особености в характера и възпитанието да остават непроявени в живота, оказват определено въздействие върху духовно-душевния свят.
Независимо дали човек е наясно или не със своята същност, тя налага едни или други нюанси върху духовно- душевния свят.
към текста >>
Здравата човешка природа п
рак
тически действува по този начин: чрез себе познанието тя изпитва различни видове срам.
Ако не притежава този импулс, ако просто отклонява вниманието си от своята собствена личност и остава такъв, какъвто е, той естествено, се лишава и от възможностите за себепознание. Ако обаче човек е устре мен към себе си и безпощадно, и честно преценява едно или друго свое качество, той или ще го подобри в хода на своя живот, или няма. В последния случай в душата му ще се промъкне едно чувство, което трябва да определим като чувство на срам.
Здравата човешка природа практически действува по този начин: чрез себе познанието тя изпитва различни видове срам.
Дори в ежедневието, това чувство има точно определено въздействие. Здравомислещият човек ще се погрижи: аз не трябва да проявявам чрез видими действия това, което причинява у мен срам. Следователно срамът е една сила, която ни кара да капсулираме нещо в себе си и да не му позволяваме да се прояви навън. Ако размислим върху това, ще се убедим, че духовното изследване обръща специално внимание, както на споменатото душевно изживяване, което е много сродно с чувството на срам, така и на неговите последствия. То открива, че в скритите дълбини на душата съществува един вид скрит срам, за който човек няма съзнание в сетивния свят.
към текста >>
Те се състоят в укрепване на разсъдъчната способност, чувствата и ха
рак
тера.
Описаните упражнения обаче откриват достъпа към духовния свят. Но нещата стоят така, че това скрито чувство на срам действува като голям благодетел на човека. Защото с онези чувства, разум и воля, които развива без духовно-научното обучение, за човека е невъзможно да понесе без сътресения гледката на своето собствено същество в неговата истинска форма. Пред подобна гледна той би изгубил всяка следа от самочувствие, самоувереност и себесъзнание. За да не стане това, са предвидени и всички онези мерки, които следва да бъдат изпълнени наред с упражненията.
Те се състоят в укрепване на разсъдъчната способност, чувствата и характера.
към текста >>
Сега за ученика положението е такова, че п
рак
тически той вижда под друга форма и само като образ на имагинативния свят това, което вече е опознал във физическия свят.
Благодарение на редовното си обучение, човек се запознава по естествен начин с достатъчно много подробности от Духовната Наука, а освен това намира и достатъчно средства за себепознание и себенаблюдение, за да посрещне уверен и смел, своя двойник.
Сега за ученика положението е такова, че практически той вижда под друга форма и само като образ на имагинативния свят това, което вече е опознал във физическия свят.
Ако човек още във физическия свят обхване със своя разум закона на Кармата, той няма да изтръпне от ужас, когато съзре очертанията на бъдещата си съдба в образа на своя двойник. Ако сериозно проучи развитието на света и на човечеството и знае как в определен момент от това развитие, силите на Луцифер са проникнали в човешката душа, човек ще понесе сравнително леко откритието, че тези луциферични Същества с техните всевъзможни действия се съдържат в образа на неговото собствено същество.
към текста >>
Те трябва да бъдат п
рак
тикувани по такъв начин, че по време на вътрешното вглъбяване, съзнанието на ученика да обгръща с поглед всичко, което става в душата.
Най-важното се крие в самите упражнения, които се прилагат при истинското духовно обучение.
Те трябва да бъдат практикувани по такъв начин, че по време на вътрешното вглъбяване, съзнанието на ученика да обгръща с поглед всичко, което става в душата.
При изграждането на Имагинацията първо се спираме на определен символ. Той все още е проникнат от представи, свързани с външните впечатления. Но човекът не е сам при формирането на символното съдържание; той не го формира сам. Следователно, може да се поддаде на измама относно това, как се ражда символът; той може да изтълкува неговия произход съвсем неправилно. Обаче когато се издига до упражненията за Инспирация, окултният ученик отдалечава това съдържание от своето съзнание.
към текста >>
Срещата с него отговаря тъкмо на онова изживяване, чрез което личният ха
рак
тер на свръхсетивното наблюдение е вече превъзмогнат и на ученика се предоставя възможността да навлезе в сферата на такива опитности, които са напълно свободни от личния елемент и следователно, валидни за всяко човешко същество.
До определено равнище, за всеки отделен човек „Пазачът на прага" ще приеме индивидуална форма.
Срещата с него отговаря тъкмо на онова изживяване, чрез което личният характер на свръхсетивното наблюдение е вече превъзмогнат и на ученика се предоставя възможността да навлезе в сферата на такива опитности, които са напълно свободни от личния елемент и следователно, валидни за всяко човешко същество.
към текста >>
Тази познавателна степен п
рак
тически е едно проникване в съответствията между „малкия свят", Микрокосмоса, т.е.
Нека да си припомним, че например по време на Сатурновото развитие съществуват само първите заложби на човешкото физическо тяло. Неговите органи: сърце, бели дробове, мозък се развиват от тези заложби едва по-късно в хода на Слънчевото, Лунно и Земно развитие. Подобно е положението и със съставните части на етерното тяло, Сетивната Душа и т.н. Човекът е изграден от целия заобикалящ го свят; на всяка подробност, която се намира в него, отговаря определен процес, определено Същество от външния свят. В съответната степен от развитието си, ученикът стига до точното познание на връзките между своето същество и външния свят.
Тази познавателна степен практически е едно проникване в съответствията между „малкия свят", Микрокосмоса, т.е.
самия човек от една страна, и „големия свят", Макрокосмоса, от друга. След като е израснал до това познание, ученикът може да има съвсем нова опитност. Той започва да се чувства като вплетен в цялото мироздание, при това без да губи своята пълна самостоятелност. Това усещане е като едно ликуващо нахлуване в целия свят, като пълно единение с него, но без засягане на самоличността. Можем да определим тази познавателна степен като „Единение с Макрокосмоса".
към текста >>
148.
НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ В РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
GA_13 Въведение в Тайната наука
Съществата и явленията, които могат да се наблюдават в това поле на съзнанието, нямат сетивно-образен ха
рак
тер; те не се проявяват дори и като най-фини, въздухообразни формации, чиито въздействия да напомнят с нещо на познатите ни сетивни впечатления.
Свръхсетивният поглед, отправен към това Юпитерово състояние, вижда неизбежното настъпване на определени събития, тъй като в свръхсетивната част на земния свят, произхождаща от Старата Луна, има определени процеси и Същества, които ще приемат съответни форми в зависимост от хода на нещата, ставащи на сетивно-физическата Земя. Ето защо в Юпитеровото състояние ще присъствува нещо, което вече е предопределено от Лунното развитие; но ще има и нещо съвсем ново, което се влива в цялата еволюция именно чрез събитията, разиграващи се на Земята. Тази е причината, поради която свръхсетивното съзнание може да открие още днес част от събитията, които ще настъпят на Бъдещият Юпитер.
Съществата и явленията, които могат да се наблюдават в това поле на съзнанието, нямат сетивно-образен характер; те не се проявяват дори и като най-фини, въздухообразни формации, чиито въздействия да напомнят с нещо на познатите ни сетивни впечатления.
Те пораждат чисто духовни впечатления: Звукови, светлини, топлинни. Тези впечатления нямат нищо общо с материалния свят. Те могат да бъдат обхванати само с помощта на свръхсетивното съзнание. И все пак може да се каже, че тези Същества имат „тяло". В тяхната душевна същност то се проявява като един сбор от сгъстени спомени.
към текста >>
Ако изложеното дотук би пробудило у някого убеждението, че описаното развитие има фаталистичен ха
рак
тер, той не е разбрал напълно тази книга.
Ако изложеното дотук би пробудило у някого убеждението, че описаното развитие има фаталистичен характер, той не е разбрал напълно тази книга.
Ако например някой сметне, че при такова развитие определен брой хора са осъдени да попаднат в царството на „злото човечество", той просто не вижда взаимните отношения между сетивно-физическите и душевно-духовните факти в хода на това развитие. В определен период от време сетивно-физическите и душевно-духовните сили образуват отделни течения в развитието. Чрез сетивно-физическите сили възникват формите на „злото човечество". Необходимостта дадена душа да се въплъти в подобна форма ще съществува само дотолкова, доколкото самата тя е създала съответните предпоставки. А би могло да се случи и така, че формите, възникнали от сетивно-физическите сили да не намерят никакви човешки души, произхождащи от миналите епохи, защото те биха се оказали прекалено добри и неподходящи за такива тела.
към текста >>
149.
ЗА ЖИВОТА НА ЧОВЕКА СЛЕД СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Когато след смъртта етерното тяло се отделя от човека, все пак от него остава нещо, което има отношение към цялото следващо развитие на човека; можем да го наречем екст
рак
т или есенция на етерното тяло.
Когато след смъртта етерното тяло се отделя от човека, все пак от него остава нещо, което има отношение към цялото следващо развитие на човека; можем да го наречем екстракт или есенция на етерното тяло.
Този екстракт съдържа плодовете на изтеклия живот. Той е носител на всичко онова, което по време на духовното развитие на човека между смъртта и новото раждане пониква като един зародишен кълн за следващия живот.
към текста >>
Този екст
рак
т съдържа плодовете на изтеклия живот.
Когато след смъртта етерното тяло се отделя от човека, все пак от него остава нещо, което има отношение към цялото следващо развитие на човека; можем да го наречем екстракт или есенция на етерното тяло.
Този екстракт съдържа плодовете на изтеклия живот.
Той е носител на всичко онова, което по време на духовното развитие на човека между смъртта и новото раждане пониква като един зародишен кълн за следващия живот.
към текста >>
150.
СЪНУВАНЕТО
GA_13 Въведение в Тайната наука
От една страна то трябва да се разбира като остатък от древното образно съзнание, което е ха
рак
терно за човека по време на Лунното развитие, а и за голяма част от Земното развитие.
„Сънят и смъртта".
От една страна то трябва да се разбира като остатък от древното образно съзнание, което е характерно за човека по време на Лунното развитие, а и за голяма част от Земното развитие.
Но еволюцията напредва по такъв начин, че древните състояния се преплитат в по-новите. Така че по време на сънуването, у човек се проявява сега като остатък нещо, което по-рано е представлявало нормално състояние. От друга страна обаче, в това древно състояние са внесени съвършено нови елементи. Защото след раждането на Аза, той действува и в процесите на астралното тяло, които се разиграват след заспиване именно в сънуването. Така в сънуването имаме едно образно съзнание, изменено чрез присъствието на Аза.
към текста >>
151.
Пролог
GA_14 Четири мистерийни драми
Ти смяташ, че човек може да си състави само мнение за даден човешки ха
рак
тер, но този ха
рак
тер се оформя някак си от само себе си.
Ти имаш съзнание само за мисловната страна на духа. Но нямаш представа за живия, творчески дух, който формира човека със силата на стихиите така, както зародишните сили в природата формират съществата. И ти, като мнозина други, наричаш непосредствено и оригинално в изкуството например това, което отрича духа такъв, какъвто го разбирам аз. Обаче нашият светоглед обединява пълната съзнателна свобода със силата на първичния развой. Ние приемаме съзнателно в себе си това, което е наивно, като така ни най-малко не му отнемаме свежестта, пълнотата и първичността.
Ти смяташ, че човек може да си състави само мнение за даден човешки характер, но този характер се оформя някак си от само себе си.
Не искаш да видиш как мисълта се потапя в творящия дух, как се докосва до първоизточника на съществуването и се проявява като самостоятелен творчески зародиш. Както силите на семето не учат растението как да расте, а се явяват жива същност в него, така и нашите идеи не поучават, а се разливат, разпалвайки живот, дарявайки живот в нашето същество. На идеите, които ми станаха достъпни, дължа това, което прави животът да ми се струва изпълнен със смисъл. На тях дължа не само смелостта, но и прозрението и силата, които ме карат да се надявам, че ще направя от децата си хора, които не само в обикновения смисъл да бъдат работоспособни и полезни във външния живот, но да носят в душата си вътрешно спокойствие и задоволство. И за да не изпадам във всевъзможни словоизлияния, искам само още да ти кажа: уверена съм, че мечтите, които споделяш с толкова много хора, ще могат да се осъществят само когато на хората се удаде да свържат това, което наричат действителност и живот, с по-дълбоките опитности, които толкова често си наричала фантазиране и мечтателство.
към текста >>
152.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
съмнението скоро с м
рак
съмнението скоро с мрак
към текста >>
Но ха
рак
терно за живота, който водим,
Но характерно за живота, който водим,
към текста >>
153.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Край мен се спуска м
рак
,
Край мен се спуска мрак,
към текста >>
звучи от мировия м
рак
,
звучи от мировия мрак,
към текста >>
И ето ме като ужасен д
рак
он,
И ето ме като ужасен дракон,
към текста >>
но в светлина и м
рак
но в светлина и мрак
към текста >>
От страх ме тласкат в м
рак
От страх ме тласкат в мрак
към текста >>
и в страх през м
рак
ме гонят
и в страх през мрак ме гонят
към текста >>
154.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Душа, показваща такъв ха
рак
тер,
Душа, показваща такъв характер,
към текста >>
в измамен приз
рак
ме превърна ти!
в измамен призрак ме превърна ти!
към текста >>
тук тя остави само своя смъртен приз
рак
.
тук тя остави само своя смъртен призрак.
към текста >>
как в м
рак
пропадна
как в мрак пропадна
към текста >>
155.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Пейзаж, изразяващ със своята специфика ха
рак
тера на душевния свят.
Пейзаж, изразяващ със своята специфика характера на душевния свят.
Първо се явяват Луцифер и Ариман. Отстрани се вижда Йохан, потънал в дълбока медитация. Всичко, което следва, се преживява от него в медитацията.
към текста >>
Избяга ти от м
рак
а на духа,
Избяга ти от мрака на духа,
към текста >>
156.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
в забулващия м
рак
.
в забулващия мрак.
към текста >>
157.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Невидим приз
рак
.
Невидим призрак.
към текста >>
Но помислете само: ако приз
рак
Но помислете само: ако призрак
към текста >>
би трябвало и аз да бъда приз
рак
.
би трябвало и аз да бъда призрак.
към текста >>
а знанието – само приз
рак
.
а знанието – само призрак.
към текста >>
158.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
На сетивата в м
рак
а тя ще свети,
На сетивата в мрака тя ще свети,
към текста >>
159.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Това е само приз
рак
.
Това е само призрак.
О, душевни сили,
към текста >>
От м
рак
а на духа избяга.
От мрака на духа избяга.
към текста >>
160.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
И всеки път край мен по-тъмен става м
рак
ът.
И всеки път край мен по-тъмен става мракът.
към текста >>
161.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
до днес живяло в м
рак
в сърцето.
до днес живяло в мрак в сърцето.
към текста >>
е трудно да се пръсне м
рак
ът във душата.
е трудно да се пръсне мракът във душата.
към текста >>
че трябва да проникна в м
рак
а,
че трябва да проникна в мрака,
към текста >>
На егоизма д
рак
онът бе този,
На егоизма драконът бе този,
към текста >>
162.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
доведоха ме до п
рак
тична дейност.
доведоха ме до практична дейност.
към текста >>
163.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
че див и страшен д
рак
он
че див и страшен дракон
към текста >>
От д
рак
она опазвали го съществата,
От дракона опазвали го съществата,
към текста >>
Ти, приз
рак
о, изплетен от мъгла,
Ти, призрако, изплетен от мъгла,
към текста >>
164.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
когато вместо м
рак
духовна светлина
когато вместо мрак духовна светлина
към текста >>
165.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
от м
рак
а на духа към светлината.
от мрака на духа към светлината.
към текста >>
момичето от м
рак
а да избавим.
момичето от мрака да избавим.
към текста >>
166.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
ако от м
рак
а на суетността си
ако от мрака на суетността си
към текста >>
Ще вижда само м
рак
и тъмнина,
Ще вижда само мрак и тъмнина,
към текста >>
167.
Единадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
с ха
рак
тери, на техните подобни.
с характери, на техните подобни.
към текста >>
168.
Дванадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
поражда се от знание абст
рак
тно,
поражда се от знание абстрактно,
към текста >>
но на душата ти ще носи м
рак
.
но на душата ти ще носи мрак.
към текста >>
169.
Тринадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
А често и пред м
рак
а то отстъпва.
А често и пред мрака то отстъпва.
към текста >>
неосъзнато в м
рак
а на душата.
неосъзнато в мрака на душата.
към текста >>
от м
рак
в духа към висша светлина.
от мрак в духа към висша светлина.
към текста >>
срещу словата, идващи от м
рак
а.
срещу словата, идващи от мрака.
към текста >>
Защото живо в светлина и м
рак
Защото живо в светлина и мрак
към текста >>
170.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
п
рак
тически ще се реализират.
практически ще се реализират.
към текста >>
от опита до п
рак
тиката, зная.
от опита до практиката, зная.
към текста >>
и той поема пътя си през м
рак
.
и той поема пътя си през мрак.
към текста >>
Живели в м
рак
душевните стремежи,
Живели в мрак душевните стремежи,
към текста >>
171.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
а бях в дълбок душевен м
рак
потънал.
а бях в дълбок душевен мрак потънал.
към текста >>
на любовта във царството на м
рак
а.
на любовта във царството на мрака.
към текста >>
щом м
рак
сковава жизнените сили.
щом мрак сковава жизнените сили.
към текста >>
172.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Той знае, че във м
рак
а ще попадне,
Той знае, че във мрака ще попадне,
към текста >>
173.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Двамата говорят за преживяното по време на седемгодишния им б
рак
.
Стая в розовочервен основен цвят. Тя принадлежи на дома на Щрадер и Теодора, която е съпруга на Щрадер. От обстановката се вижда, че Теодора и Щрадер извършват тук различни дейности. Върху неговата маса има модели на механизми, върху нейната – различни мистични принадлежности.
Двамата говорят за преживяното по време на седемгодишния им брак.
към текста >>
по-рано м
рак
заплашваше да падне.
по-рано мрак заплашваше да падне.
към текста >>
която дълго взираше се в м
рак
а.
която дълго взираше се в мрака.
към текста >>
174.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
прониквайки през м
рак
а земен само.
прониквайки през мрака земен само.
към текста >>
175.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
когато земен м
рак
не ги закриля.
когато земен мрак не ги закриля.
към текста >>
от м
рак
а, в който имаше закрила.
от мрака, в който имаше закрила.
към текста >>
176.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Аз исках своя м
рак
да подчиня
Аз исках своя мрак да подчиня
към текста >>
навлизаш в м
рак
а с гордата си сила.
навлизаш в мрака с гордата си сила.
към текста >>
че никъде не я откриват в м
рак
а.
че никъде не я откриват в мрака.
към текста >>
(Гръмотевичен тътен и настъпващ м
рак
. Завеса.)
(Гръмотевичен тътен и настъпващ мрак. Завеса.)
към текста >>
177.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
съдбовен час да защити от м
рак
а
съдбовен час да защити от мрака
към текста >>
178.
ПРОБУЖДАНЕТО НА ДУШИТЕ. Душевни и духовни процеси в сценични картини
GA_14 Четири мистерийни драми
При замисъла и разработката на драмата такива абст
рак
ции не могат да играят никаква роля.
За него „ПРОБУЖДАНЕТО НА ДУШИТЕ“ представя напълно реални душевни картини. Ако се касаеше за символика или алегории, щях да пропусна това изложение. Относно някои въпроси и този път се опитах разяснения към тези душевни картини да направя под формата на „Допълнителни бележки“. Но както по-рано, и този път изоставих този опит. Не ми е приятно да добавям такива неща към драмата, която трябва да говори чрез самата себе си.
При замисъла и разработката на драмата такива абстракции не могат да играят никаква роля.
Те биха действали тук само смущаващо. Изобразената духовна действителност застава пред душата със същата неизбежност, както нещата от физическото възприятие. При това е естествено образите на духовните възприятия да бъдат отнасяни от здравото духовно виждане към техните същества и събития по по-друг начин, отколкото възприятията на физическия свят към съответните същества и събития. От друга страна обаче, трябва да кажа, че начинът, по който духовните събития застават пред възприемащата душа, същевременно съдържа диспозицията и композицията на такава драма. Също така трябва да се спомене, че музикалният принос за представленията на четирите драми е написан от Адолф Аренсон.
към текста >>
179.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Ха
рак
терът на мисленето ваше
Характерът на мисленето ваше
към текста >>
180.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
поглъща м
рак
ът жизнените сили...
поглъща мракът жизнените сили...
към текста >>
Ръцете и к
рак
ата им са нещо средно между перки и крила; някои от тях са синьозелени, други са жълточервени.
(От двете страни идват Духовете на стихиите. Отляво същества от рода на гномите. Те имат сивостоманена форма, по-малка от човешката; почти целите са глава, наклонена напред. Имат дълги, подвижни за жестове, но несръчни за ходене крайници. Отдясно идват същества от рода на силфите, с тънка форма, почти без глава.
Ръцете и краката им са нещо средно между перки и крила; някои от тях са синьозелени, други са жълточервени.
Формата на жълточервените има по-остри очертания, а тази на синьозелените – по-неопределени. Думите, които тези същества изговарят, са съпроводени от изразителни жестове, приемащи почти формата на танц.)
към текста >>
додето са в душевния му м
рак
.
додето са в душевния му мрак.
към текста >>
които властват в м
рак
а.
които властват в мрака.
към текста >>
181.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
връхлитат... и разруха м
рак
поражда...
връхлитат... и разруха мрак поражда...
към текста >>
От м
рак
а други призраци прииждат,
От мрака други призраци прииждат,
към текста >>
Излъчваш м
рак
... Познай ти своя м
рак
.
Излъчваш мрак... Познай ти своя мрак.
към текста >>
объркващ м
рак
.
объркващ мрак.
Ти чувстваш го, когато
към текста >>
и с м
рак
царуването на духа
и с мрак царуването на духа
към текста >>
182.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
В ха
рак
тера на Щрадер ясно чувствам
В характера на Щрадер ясно чувствам
към текста >>
183.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
оставиш в м
рак
света ми да потъне.
оставиш в мрак света ми да потъне.
към текста >>
Мария като ангелоподобен образ, жълто, преминаващо в златно, без к
рак
а, със светловиолетови криле.)
(Явяват се душите на Бенедикт и Мария в средата на местността. Бенедикт като образ, който изобразява в малък мащаб конфигурацията на цялата сценична картина. Дрехата му се спуска надолу, разширявайки се, и преминава в синьозелен цвят, около главата му може да се види червеножълтосиня аура; синьото преминава в синьозеления цвят на цялата му дреха.
Мария като ангелоподобен образ, жълто, преминаващо в златно, без крака, със светловиолетови криле.)
към текста >>
184.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Самотен ходи и от м
рак
обгърнат,
Самотен ходи и от мрак обгърнат,
към текста >>
ДУШАТА НА ЙОХАН (ангелоподобен образ, розовочервен, без к
рак
а, със синьочервени криле)
ДУШАТА НА ЙОХАН (ангелоподобен образ, розовочервен, без крака, със синьочервени криле)
към текста >>
185.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
търси на дълбини световни в м
рак
а;
търси на дълбини световни в мрака;
към текста >>
По-късно трябва в м
рак
да го отгледам.
По-късно трябва в мрак да го отгледам.
към текста >>
186.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
от битката на светлината с м
рак
а
от битката на светлината с мрака
към текста >>
187.
Тринадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
на своята душевна дейност м
рак
а.
на своята душевна дейност мрака.
към текста >>
188.
Четиринадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
п
рак
тически ни служи във живота.
практически ни служи във живота.
към текста >>
189.
Петнадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Не бе повеждан от абст
рак
тни мисли.
Не бе повеждан от абстрактни мисли.
към текста >>
190.
ПРЕДГОВОР
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Стенографските записи на лекциите са изцяло преработени от мен; и все пак при публикуването им реших да запазя ха
рак
тера на говорната реч.
Стенографските записи на лекциите са изцяло преработени от мен; и все пак при публикуването им реших да запазя характера на говорната реч.
В случая това трябва да бъде специално подчертано, защото според мен в общи линии формата на едно писмено изложение, предназначено за читателска аудитория, трябва да бъде съвсем различна от формата, с която си случи говорната реч. Този мой принцип съм спазвал при отпечатването на всичките ми досегашни лекции и книги. И ако сега давам превес на говорния език, причината е, че тези лекции трябва да се публикуват точно сега, а едно подробно редактиране в посочения горе смисъл, би изисквало твърде много време.
към текста >>
191.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Ако това наблюдение се повтаря многократно, то може да се превърне в житейска п
рак
тика.
Ако това наблюдение се повтаря многократно, то може да се превърне в житейска практика.
Теоретически е лесно да разберем, че човек не би могъл да постигне кой знае колко много, ако действува само с осъзната рационалност или критична интелигентност. Да се замислим само в коя фаза от живота си извършваме най-важните дела? Кога постъпваме най-мъдро спрямо самите себе си? Обикновено това става в периода от раждането до онзи момент, до който човек може да се върне назад, спомняйки си, вече в по-зряла възраст, за изминалото време от своя живот. Когато се връщаме мислено три, четири, пет години назад, стигаме до определен момент в детството, зад който споменът не достига.
към текста >>
Става дума за ха
рак
терния живот вътре в самия свят на мислите.
И следва третото нещо, по-малко известно; човек го научава чрез самия себе си, благодарение на това, което носи дълбоко в своя вътрешен свят от едно прераждане в друго.
Става дума за характерния живот вътре в самия свят на мислите.
С формирането на мозъка се осъществява и неговото предназначение да служи като инструмент на мисленето. Ето защо този орган още при своето възникване е така пластичен, че човек да може сам да го формира като инструмент на своето мислене, с оглед на неговата превъплъщаваща се същност. Непосредствено след раждането на човека, мозъкът е такъв, какъвто трябва да бъде според силите, унаследени от родители, прародители и т.н. Но в своето мислене човек трябва да даде израз и на своята собствена същност, разбирана като резултат от миналите земни превъплъщения. Ето защо той трябва да преобрази особеностите на своя мозък през онзи период, когато след раждането е станал физически независим от своите родители, прародители и т.н.
към текста >>
Сега идва ред на въпроса: защо въздействието на висшите сили върху човека е ха
рак
терно само за първите детски години?
Сега идва ред на въпроса: защо въздействието на висшите сили върху човека е характерно само за първите детски години?
към текста >>
По-добре е не да дефинираме, а да ха
рак
теризираме и пробуждаме чувството за това, което е в действителност.
Не е добре, когато в Духовната Наука, Теософията или въобще в Окултизма се дават много дефиниции и понятия.
По-добре е не да дефинираме, а да характеризираме и пробуждаме чувството за това, което е в действителност.
Ето защо и тук трябваше да се пробуди усещане за характерните особености на първите три години от човешкия живот и за тяхното отношение към онази светлина, която се излъчва от Кръста при Голгота. Това чувство показва, че през човешката еволюция преминава импулс, за който с право може да се каже, че думите на апостол Павел се превръщат в истина: „Не Аз, а Христос в мен! " Нужно е само да знаем какво представлява в действителност човекът и от такова познание можем да стигнем до разбиране на Христовата същност. Само когато стигаме до тази идея за Христос чрез истинско и точно разглеждане на човечеството и знаем, че най-добре откриваме Христос, когато Го търсим първо в себе си, за да се върнем после към библейските източници, едва тогава тя получава своята велика стойност. Няма по-голям и по-съзнаващ ценител на Библията от човека, открил Христос в посочения смисъл.
към текста >>
Ето защо и тук трябваше да се пробуди усещане за ха
рак
терните особености на първите три години от човешкия живот и за тяхното отношение към онази светлина, която се излъчва от Кръста при Голгота.
Не е добре, когато в Духовната Наука, Теософията или въобще в Окултизма се дават много дефиниции и понятия. По-добре е не да дефинираме, а да характеризираме и пробуждаме чувството за това, което е в действителност.
Ето защо и тук трябваше да се пробуди усещане за характерните особености на първите три години от човешкия живот и за тяхното отношение към онази светлина, която се излъчва от Кръста при Голгота.
Това чувство показва, че през човешката еволюция преминава импулс, за който с право може да се каже, че думите на апостол Павел се превръщат в истина: „Не Аз, а Христос в мен! " Нужно е само да знаем какво представлява в действителност човекът и от такова познание можем да стигнем до разбиране на Христовата същност. Само когато стигаме до тази идея за Христос чрез истинско и точно разглеждане на човечеството и знаем, че най-добре откриваме Христос, когато Го търсим първо в себе си, за да се върнем после към библейските източници, едва тогава тя получава своята велика стойност. Няма по-голям и по-съзнаващ ценител на Библията от човека, открил Христос в посочения смисъл. Бихме могли да допуснем, че едно същество, да речем обитател на Марс, който никога не е чувал за Христос и Неговото дело, слиза на Земята.
към текста >>
192.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Действието на онези сили, което описахме като ха
рак
терно за детската възраст на човека, може да се наблюдава изобщо върху целия човешки свят.
Действието на онези сили, което описахме като характерно за детската възраст на човека, може да се наблюдава изобщо върху целия човешки свят.
Тези сили витаят над цялата човешка еволюция и всъщност са част от духовните Йерархии, най-близката от които е тази на Ангелоите или свръхчовешките Същества, издигащи се в духовните сфери с една степен над човека. От тези сфери те свалят това, което тласка напред човешката култура. Както на физическо равнище тази мъдрост се изразява в телесното формиране през детството, така по сходен начин тя участвува и в еволюцията на културата през миналите епохи.
към текста >>
Като цяло нашата културна епоха се ха
рак
теризира от една страна с движение и стремеж към спиритуалното.
Развитието на събитията и Съществата трябва да се разглеждат така, сякаш процесите във физическия свят са действия (откровения), чиито истински причини са в духовния свят.
Като цяло нашата културна епоха се характеризира от една страна с движение и стремеж към спиритуалното.
В стремежа на опреде лени хора към спиритуалното се изявяват онези духовни ръководители на съвременното човечество, които за себе си са достигнали нормалната еволюционна степен. Тези нормално еволюирали предводители на нашето развитие се изявяват във всичко, което може да извиси хората до завещаните ни от теософията духовни мъдрости. Но също и изостаналите по времето на египетско- халдейската култура Същества влияят върху нашите културни тенденции; те се извяват в нашите действия и мисли, засягащи както настоящия момент, така и близкото бъдеще. Те се появяват във всичко, което предава материалистичен отпечатък на нашата култура, а често могат да бъдат забелязани и в самия стремеж към спиритуалното. Практически днес ние изживяваме едно възкресение на египетската култура.
към текста >>
П
рак
тически днес ние изживяваме едно възкресение на египетската култура.
Като цяло нашата културна епоха се характеризира от една страна с движение и стремеж към спиритуалното. В стремежа на опреде лени хора към спиритуалното се изявяват онези духовни ръководители на съвременното човечество, които за себе си са достигнали нормалната еволюционна степен. Тези нормално еволюирали предводители на нашето развитие се изявяват във всичко, което може да извиси хората до завещаните ни от теософията духовни мъдрости. Но също и изостаналите по времето на египетско- халдейската култура Същества влияят върху нашите културни тенденции; те се извяват в нашите действия и мисли, засягащи както настоящия момент, така и близкото бъдеще. Те се появяват във всичко, което предава материалистичен отпечатък на нашата култура, а често могат да бъдат забелязани и в самия стремеж към спиритуалното.
Практически днес ние изживяваме едно възкресение на египетската култура.
Съществата, които трябва да разглеждаме като невидимите ръководители на процесите във физическия свят, се разделят на две категории. Към първата спадат онези духовни индивидуалности, които до нашата съвременна епоха са постигнали едно нормално развитие. Ето защо те можаха да се намесят в ръководството на нашата култура, когато ръководителите на предишната гръко-римска епоха постепенно превръщаха своята мисия относно културното развитие през първото християнско хилядолетие. Към втората категория Същества, чиято дейност се слива с тази на първата, принадлежат онези духовни индивидуалности, които през египетско-халдейската епоха не успяха да завършат своето развитие. През следващата гръко-латинска епоха те трябваше да останат пасивни, но сега те могат отново да се включват в действие, защото нашата съвременна епоха има голямо сходство с гръко-латинската.
към текста >>
На пръв поглед тези закони са сухи и абст
рак
тни; при Кеплер обаче те възникват от дълбокото му вътрешно усещане за хармонията на Вселената.
Към втората категория Същества, чиято дейност се слива с тази на първата, принадлежат онези духовни индивидуалности, които през египетско-халдейската епоха не успяха да завършат своето развитие. През следващата гръко-латинска епоха те трябваше да останат пасивни, но сега те могат отново да се включват в действие, защото нашата съвременна епоха има голямо сходство с гръко-латинската. Ето защо в съвременното човечество излизат на яве много неща, които са резултат от възраждането на древните египетски сили, с тази разлика, че много от тях тогата са действували по духовен начин, а днес се явяват отново, но под материалистична форма. За да покажем как древните египетски познания отново оживяват днес, нека да вземем например Кеплер. Той беше изцяло проникнат от хармонията, царяща в устройството на Всемира, и това намери израз в неговите знаменити математически закони за небесната механика, известни като Кеплерови закони.
На пръв поглед тези закони са сухи и абстрактни; при Кеплер обаче те възникват от дълбокото му вътрешно усещане за хармонията на Вселената.
В съчиненията му четем, че за да открие явленията, които е усетил вътрешно, е трябвало да се обърне към свещените египетски мистерии, да вземе свещените съдове от техните светилища и по този начин да направи откритията, които едва по-късно ще бъдат истински оценени. Когато Кеплер изрича тези думи, те не са просто фрази; в тях се провява смътното съзнание за едно повторно изживява не на това, което е научил в древен Египет при своето тогавашно прераждане. Нека разберем, че Кеплер е проникнал в египетската мъдрост по време на една от предишните си инкарнации и че в неговата душа египетската мъдрост се възражда в нова форма, съответствуваща на нашето време. Обяснимо е защо заедно с египетския гений в нашата култура се вмъкват и материалистични черти: защото египтяните са имали подчертан материалистичен оттенък в своята духовност, провяващ се например в това, че те са балсамирали телата на мъртвите, т.е. отдавали са определено значение на запазването на физическото тяло.
към текста >>
В нашата съвременна наука живеят силите на египетско-халдейския свят, които тогава са били прогресивни, но днес са вече ретроградни; и ако искаме правилно да оценим ха
рак
тера на съвременната епоха, ние трябва да познаваме тези сили.
Същите сили, които тогава не успяха в своята еволюция, сега отново се включват в духовното ръководство на епохата, макар и под друга форма. От душевното настроение, каращо египтяните да балсамират труповете, днес произлизат онези възгледи, които боготворят материята. Балсамирайки мъртвите, египтянинът запазва нещо, което е имало голяма стойност за него. Той смятал, че развитието на душата след смъртта е във връзка със запазваното на физическо-материалното тяло. Съвременният анатом извършва дисекция на това, което вижда и смята, че познава законите на човешкия организъм.
В нашата съвременна наука живеят силите на египетско-халдейския свят, които тогава са били прогресивни, но днес са вече ретроградни; и ако искаме правилно да оценим характера на съвременната епоха, ние трябва да познаваме тези сили.
А те ще имат тежки последици за съвременния човек, ако той не познава тяхната същност. Напротив, ако има съзнание за тяхното действие и изгради правилно отношение към тях, човек може да ги насочи към постигането на добри цели. Тези сили трябва да намерят своето правилно приложение, иначе не бихме имали великите постижения в техниката, индустрията и т. н. на днешната епоха. Тези сили принадлежат към най-низката степен на луциферическите Същества.
към текста >>
193.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Всички ха
рак
терни особености на изкуствата в тази епоха, на обществения и държавния живот, са израз на факта, че самият човека трябваше да потъне в своята собствена природа.
Всички характерни особености на изкуствата в тази епоха, на обществения и държавния живот, са израз на факта, че самият човека трябваше да потъне в своята собствена природа.
Когато поглеждаме назад към най-древните периоди от културното развитие, в техния преден фронт откриваме такива свръхсетивни Същества, които вече са приключили своята „човешка" степен в предишните планетарни състояния. Но четвъртата следатлантска епоха идва най-вече за това, да подстави човека на изпитания. Ето защо и цялото духовно ръководство на човека трябваше да се организира по нов начин. Съвременните хора живеят в петата следатлантска културна епоха. Ръководещите Същества на тази епоха принадлежат към същите Йерархии, които управляваха в хода на древната египетско-халдейска култура.
към текста >>
П
рак
тически същите онези Същества, които бяха начело в древен Египет, отново действуват и в нашата съвременна епоха.
Когато поглеждаме назад към най-древните периоди от културното развитие, в техния преден фронт откриваме такива свръхсетивни Същества, които вече са приключили своята „човешка" степен в предишните планетарни състояния. Но четвъртата следатлантска епоха идва най-вече за това, да подстави човека на изпитания. Ето защо и цялото духовно ръководство на човека трябваше да се организира по нов начин. Съвременните хора живеят в петата следатлантска културна епоха. Ръководещите Същества на тази епоха принадлежат към същите Йерархии, които управляваха в хода на древната египетско-халдейска култура.
Практически същите онези Същества, които бяха начело в древен Египет, отново действуват и в нашата съвременна епоха.
Вече подчертахме, че през египетско- халдейската епоха определени Същества изостанаха в своето развитие; тях ние отново откриваме в материалистичните чувства и настроения на нашето време.
към текста >>
Ето защо в културата на човечеството все по-ясно ще се проявява материалистичното тече ние, което стои под ръководството на изостаналите египетско-халдейски Духове и дава цялата материалистична ха
рак
теристика на нашата епоха.
Тази сила действува чрез Исус от Назарет не само върху физическия свят; тя действува също и в духовните светове върху самите свръхчовешки Същества. Христос съществува не само за Земята, но и за тези Същества. Но Съществата, направлявали древната египетско-халдейската култура, тогава не са били под ръководството на Христос; подчинението им на Христос идва след тази епоха. И тъкмо в това се състои техният напредък, че сега те ръководят нашата пета следатлантска епоха под влиянието на Христос Него следват те в духовните светове. А изоставането на онези Същества, за които споменахме, че работят като задържащи сили, се дължат на обстоятелството, че те не се подчиняват на Христовото ръководство, а действуват по-нататък независимо от Христос.
Ето защо в културата на човечеството все по-ясно ще се проявява материалистичното тече ние, което стои под ръководството на изостаналите египетско-халдейски Духове и дава цялата материалистична характеристика на нашата епоха.
Всичко, което се обективира в днешната материалистична наука, се намира под тяхното влияние. Наред с всичко това, обаче, се поражда и едно друго течение, което си поставя като цел така да проникне в човека, че в крайна сметка във всички свои действия той да открие това, което наричаме „Христовия принцип". Днес има хора, които например казват: „В основата си нашият свят е изграден от атоми." И кой нашепва на хората мисълта, че светът е изграден от атоми? Това са свръхчовешките Ангелски Същества, изостанали по Време на египетско-халдейската епоха.
към текста >>
194.
ПЪРВА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
П
рак
тически слънчевата светлина, чиито разнообразни цветни проявления се наблюдават в пространството, бива изживявана в самата душа.
Когато чрез своите сетива и представи душата е отдадена на външния свят и неговите явления, тогава дори и в истински размисъл, тя не е сигурна, дали възприема съответните явления, или изживява нещата от външния свят. Защото в действителност, докато е обърната към външния свят, тя не знае нищо за себе си.
Практически слънчевата светлина, чиито разнообразни цветни проявления се наблюдават в пространството, бива изживявана в самата душа.
Когато душата изпитва една или друга радост, в мига на усещането доколкото има съзнание за нещата тя самата е радост. Радостта бива изживявана в нея. Душата е едно цяло със своите изживявания; тя изживява себе си не като нещо, което изпитва радост, удивление, наслада или страх. Тя е радост, удивление, наслада, страх. Едва ако душата би искала да признае този факт, периодите, по време на които тя се отдръпва от изживяванията на външния свят, застават пред нея в своята истинска светлина.
към текста >>
195.
ВТОРА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Душата може и да знае (благодарение на предишната медитация), че по време на живота физическото тяло е поставено спрямо нея в същото отношение, както и след смъртта: обаче този факт не я довежда по-далеч от осъзнаването на вътрешната самостоятелност, ха
рак
терна за собствените и изживявания до смъртта.
Чрез представата, която ни свързва с процесите на смъртта, душата може да бъде доведена до пълна несигурност спрямо нейното собствено съществувание. В този случай тя започва да вярва, че не може да постигне знание за никакъв друг свят, освен за Сетивния и за това, до което разумът се добира в рамките на този сетивен свят. Обикновеният душевен живот често насочва поглед към физическото тяло. Той забелязва как след смъртта то влиза в областта на чието природните взаимодействия, нямащи нищо общо с душевните изживявания след смъртта.
Душата може и да знае (благодарение на предишната медитация), че по време на живота физическото тяло е поставено спрямо нея в същото отношение, както и след смъртта: обаче този факт не я довежда по-далеч от осъзнаването на вътрешната самостоятелност, характерна за собствените и изживявания до смъртта.
Какво става с физическото тяло след смъртта, тя установява чрез наблюденията си във външния свят. Вътрешните изживявания изобщо не стигат до такива наблюдения. Така както е устроен душевният живот, той не може да отправи поглед отвъд границата на смъртта. След като душата не е в състояние да изгражда представи, които се издигат над света, поемащ физическото тяло след смъртта, тя няма вече никаква възможност да разглежда душевния свят, освен като една празна бездна отвъд смъртта.
към текста >>
Ако искаме чрез такива вътрешни изживявания да стигнем до действително важни резултати, трябва да ги п
рак
тикуваме според определени изпитани закони, които са описани в Духовната Наука.
Ако искаме чрез такива вътрешни изживявания да стигнем до действително важни резултати, трябва да ги практикуваме според определени изпитани закони, които са описани в Духовната Наука.
Голяма част от тях са обобщени в моята книга "Как се постигат познания за висшите светове? "
към текста >>
А последиците човек може да забележи, наблюдавайки самия себе си; стига да е п
рак
тикувал упражненията достатъчно дълго време.
Благодарение на такива медитативни упражнения човек постига укрепване на силите на вътрешното изживяване. То, така да се каже, се сгъстява.
А последиците човек може да забележи, наблюдавайки самия себе си; стига да е практикувал упражненията достатъчно дълго време.
Впрочем в повечето случаи е нужно огромно търпение, докато настъпят съществените резултати. Ако човек не е склонен да упражнява това търпение години наред, едва ли ще постигне нещо особено.
към текста >>
Извънтелесното изживяване има съвършено друг ха
рак
тер от вътретелесното.
Извънтелесното изживяване има съвършено друг характер от вътретелесното.
Това се потвърждава от заключението, което човек може да направи относно описаното изживяване, когато отново влезе в своето обикновено будно съзнание и се обърне към спомена, стига той да е достатъчно ясен. Душата усеща сетивното тяло като нещо отделено от останалия свят; тя го възприема като принадлежащо единствено на нея. Не стоят така нещата, свързани с извънтелесните изживявания. Тогава душата е слята с всичко, което означаваме като външен свят. Това, което се намира в околния свят, е свързано с душата, както в сетивния свят човек е свързан със своята ръка.
към текста >>
Въпреки това може да се говори за една част от външния свят, която принадлежи по-скоро на собствения Аз, отколкото на околния свят, както и можем да говорим за главата като за самостоятелна част спрямо ръцете или к
рак
ата.
Външният свят съвсем не е безразличен спрямо вътрешния душевен свят. Душата усеща себе си като сраснала, като вплетена във външния свят. Неговите влияния я проникват отвсякъде. Рязка граница между вътрешен и външен свят не съществува. Цялото обкръжение на външния свят принадлежи към съзерцаващата душа, както двете ръце на тялото принадлежат към физическата глава.
Въпреки това може да се говори за една част от външния свят, която принадлежи по-скоро на собствения Аз, отколкото на околния свят, както и можем да говорим за главата като за самостоятелна част спрямо ръцете или краката.
към текста >>
196.
ТРЕТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Тук сетивната ха
рак
теристика е в известен смисъл незначителна, но свръхсетивната е многообразна и сложна.
Ако иска да си послужи с един приемлив, макар и не много сполучлив израз, той би казал: В растението се намира нещо, което раздвижва неговите сокове по същия начин, както душевните ми сили повдигат моята ръка. И на тази вътрешна същност на растението той трябва да признае една пълна самостоятелност спрямо всичко, което регистрират сетивата. Той трябва да признае също, че тя съществува преди сетивното растение. Човек вече може да наблюдава как едно растение израства и увяхва, как покарват зародишните му кълнове и как от тях възниква новото растение. Свръхсетивната силова форма е най- отчетлива, когато наблюдението е насочено към семето на растението.
Тук сетивната характеристика е в известен смисъл незначителна, но свръхсетивната е многообразна и сложна.
Тя съдържа всичко, което допринася за поникването и израстването на растението от свръхсетивния свят.
към текста >>
Още в началото на свръхсетивната способност за наблюдение, наред със сетивните свойства на външните предмети и явления, човек може да говори и за тяхната етерна ха
рак
теристика.
Още в началото на свръхсетивната способност за наблюдение, наред със сетивните свойства на външните предмети и явления, човек може да говори и за тяхната етерна характеристика.
Той може да говори за етерното тяло на растението, за етерното тяло на Земята. Все пак споменатите етерни характеристики не са единствените, които се предлагат на свръхсетивното изживяване. За етерното тяло на едно растение можем да кажем, че то формира силите и субстанциите на сетивния свят, като по този начин изживява самото себе си в едно сетивно тяло.
към текста >>
Все пак споменатите етерни ха
рак
теристики не са единствените, които се предлагат на свръхсетивното изживяване.
Още в началото на свръхсетивната способност за наблюдение, наред със сетивните свойства на външните предмети и явления, човек може да говори и за тяхната етерна характеристика. Той може да говори за етерното тяло на растението, за етерното тяло на Земята.
Все пак споменатите етерни характеристики не са единствените, които се предлагат на свръхсетивното изживяване.
За етерното тяло на едно растение можем да кажем, че то формира силите и субстанциите на сетивния свят, като по този начин изживява самото себе си в едно сетивно тяло.
към текста >>
П
рак
тически наблюдателят говори за нещо невидимо и той напълно съзнава, че светлинните и цветни образи нямат нищо общо с неговите възприятия, както например писменият текст, съобщаващ даден факт, няма нищо общо със самия факт.
За свръхсетивните описания се употребяват изрази, които са заети от сетивните усещания. Възможно е етерното тяло на дадено същество от сетивния свят или етерното тяло на Същество от елементарния свят да бъде описано като едно цялостно, пъстро обагрено светлинно тяло. Цветовете му играят, то просветва и човек може да констатира, че тези цветни и светлинни явления са самите проявления на неговия живот.
Практически наблюдателят говори за нещо невидимо и той напълно съзнава, че светлинните и цветни образи нямат нищо общо с неговите възприятия, както например писменият текст, съобщаващ даден факт, няма нищо общо със самия факт.
към текста >>
Това е ха
рак
терно за тях.
Стига се до там, че всеки, получаващ подобно съобщение, изживява в душата си нещо, което влиза в правилно отношение със съответния факт. Сетивните образи се предлагат на човека, само за да бъдат изживени чрез тях определени процеси. Но в този им вид, те не могат да бъдат срещнати в сетивния свят.
Това е характерно за тях.
Ето защо те пораждат също и такива изживявания, които нямат нищо общо със сетивния свят.
към текста >>
197.
ЧЕТВЪРТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Това усещане може да се окаже извънредно подтискащо, ако ха
рак
терът на свръхсетивната опитност не дава известна сигурност, че човек изживява по адекватен начин една действителност, а не се отдава на фантазии или илюзии.
Това усещане може да се окаже извънредно подтискащо, ако характерът на свръхсетивната опитност не дава известна сигурност, че човек изживява по адекватен начин една действителност, а не се отдава на фантазии или илюзии.
Според обстоятелствата на своето възникване, то може да подскаже, че свръхсетивният външен свят иска да бъде усещан, да бъде мислен, но е възпрепятствуван в това, което се стреми да постигне и осъществи. В същото време се поражда и едно друго усещане че всичко, което иска да проникне в душата, е всъщност истинската действителност и че единствено тя може да осветли и обясни това, което до този момент сме приемали за действителност. Горното усещане загатва, че свръхсетивната действителност е нещо, чиято стойност безкрайно превишава това, което душата е приемала до този момент за действителност. А това усещане е подтискащо, защото човек стига да мисълта, че е длъжен да направи следващата стъпка. Самият характер на неговото душевно преобразяване налага тази следваща стъпка.
към текста >>
Самият ха
рак
тер на неговото душевно преобразяване налага тази следваща стъпка.
Това усещане може да се окаже извънредно подтискащо, ако характерът на свръхсетивната опитност не дава известна сигурност, че човек изживява по адекватен начин една действителност, а не се отдава на фантазии или илюзии. Според обстоятелствата на своето възникване, то може да подскаже, че свръхсетивният външен свят иска да бъде усещан, да бъде мислен, но е възпрепятствуван в това, което се стреми да постигне и осъществи. В същото време се поражда и едно друго усещане че всичко, което иска да проникне в душата, е всъщност истинската действителност и че единствено тя може да осветли и обясни това, което до този момент сме приемали за действителност. Горното усещане загатва, че свръхсетивната действителност е нещо, чиято стойност безкрайно превишава това, което душата е приемала до този момент за действителност. А това усещане е подтискащо, защото човек стига да мисълта, че е длъжен да направи следващата стъпка.
Самият характер на неговото душевно преобразяване налага тази следваща стъпка.
Ако тя не бъде направена, човек би чувствувал този пропуск като отрицание на самия себе си, дори като себеунищожение. Появи ли се усещането, че не може да бъде направена, или пък че може да бъде предприета при определени условия, стъпката става несъвършена.
към текста >>
198.
ШЕСТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Човек вижда как едни или други духовни Същества определят последователните епохи от развитието на човечеството и как техният ха
рак
тер се определя именно от духовните Същества.
При прехода в етерното тяло човек усеща един вид разширение на собственото си същество, докато при вживяването в астралното тяло усеща един вид нахлуване в друго същество. В астралните опитности той вниква в действията на определени духовни Същества. По един или друг начин човек се усеща свързан или дори сроден с тези Същества. Постепенно се научава да разбира какви са взаимните отношения на Съществата. Така човешкото съзнание се разширява и включва част от духовния свят.
Човек вижда как едни или други духовни Същества определят последователните епохи от развитието на човечеството и как техният характер се определя именно от духовните Същества.
Това са Духовете на Времето или прасилите.
към текста >>
И че в действителност навсякъде, където работи една природна сила, се проявяват мислите на определено духовно Същество, както и в жеста на ръката се проявява ха
рак
терът на човешката душа.
Човек разпознава и други Същества, чието битие протича от душевна гледна точка така, че техните мисли са същевременно и природни сили на Земята. Той вече знае, че нещата с природните сили изглеждат така, само поради естеството на сетивното възприятие.
И че в действителност навсякъде, където работи една природна сила, се проявяват мислите на определено духовно Същество, както и в жеста на ръката се проявява характерът на човешката душа.
към текста >>
Ха
рак
терът на изживяването в този свят е такъв, че то се явява като нещо външно, както и в сетивния свят растението е нещо външно.
Характерът на изживяването в този свят е такъв, че то се явява като нещо външно, както и в сетивния свят растението е нещо външно.
Този начин да съществуваме вън от това, с което през обикновения живот сме длъжни да бъдем свързани, е изключително болезнен, докато не се появи едно друго изживяване. При достатъчно интензивни душевни упражнения, водещи до укрепване и концентриране на душевния живот, болката не е толкова силна. Защото наред с навлизането в астралното тяло, настъпва и другото изживяване.
към текста >>
Ако целенасочено се стремим да изживеем себе си като духовно Същество в по-висшия "Аз", ще търсим главното изживяване в това, което оха
рак
теризирахме в началото на тази медитация, а описаното на второ място ще имаме като една допълнителна помощ за развитието на душата.
Но ако човек продължава енергичните си и непрекъснати усилия, които са го довели до това начало, накрая стига до там, че съзерцава и вижда душата като духовно Същество. Който е стигнал до това виждане, намира за съвсем понятно, когато човек, лишен от всякакви опитности в тази област, твърди, че в случая "висшият Аз" е плод на въображение и самовнушение. Все пак въоръженият с такова виждане знае, че подобно възражение се корени само в липсата на съответните опитности. Защото ако някой сериозно премине през такова обучение, той постига в същото време и способността да различава въображение от действителност. Вътрешните опитности и вътрешната активност, необходими за развитието на душата ако искаме то да върви в правилна посока налагат най-строга предпазливост спрямо евентуално смесване на въображение и действителност.
Ако целенасочено се стремим да изживеем себе си като духовно Същество в по-висшия "Аз", ще търсим главното изживяване в това, което охарактеризирахме в началото на тази медитация, а описаното на второ място ще имаме като една допълнителна помощ за развитието на душата.
към текста >>
199.
СЕДМА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Да лъжеш и да мразиш в духовния свят п
рак
тически е същото, когато едно грозно същество се появява и започва да лъже.
Способността на едно същество да се изяви с всичко, което е вътре в него и да не остави нищо скрито, би могла да се определи във висшите светове като нещо "красиво". И там това понятие напълно съвпада с безрезервната и спонтанна откровеност на това, което едно същество носи в себе си. "Грозна" би могла да се нарече ситуацията, когато дадено същество отказва да прояви своите качества и се крие от другите същества. По този начин подобно същество се оттегля от своето духовно обкръжение. Така това понятие съвпада с понятието за една неоткровена, прикрита себеизява.
Да лъжеш и да мразиш в духовния свят практически е същото, когато едно грозно същество се появява и започва да лъже.
към текста >>
200.
ПОСЛЕСЛОВ КЪМ ИЗДАНИЕТО ОТ 1918 г.
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Трети ха
рак
терен признак на свръхсетивната опитност е, че "вижданията" проблясват пред ясновиждащото съзнание за твърде неопределен отрязък от време.
Трети характерен признак на свръхсетивната опитност е, че "вижданията" проблясват пред ясновиждащото съзнание за твърде неопределен отрязък от време.
Бихме могли да кажем: В момента, в който се появя ват, те вече изчезват. А това означава, че само изключително бързата ориентация, изключително бързото насочване на вниманието, е в състояние да долови свръхсетивните "виждания". Ако човек не е развил такава бърза ориентация и такова бързо насочване на вниманието, той може и да има "виждания", но няма да знае нищо за тях. Тук се крие основната причина за толкова разпространеното отхвърляне на свръхсетивния свят. В действителност свръхсетивните опитности са много по-разпространени, отколкото обикновено се мисли.
към текста >>
В основата си общуването на човека със свръхсетивния свят е една ха
рак
терна общочовешка черта.
Бихме могли да кажем: В момента, в който се появя ват, те вече изчезват. А това означава, че само изключително бързата ориентация, изключително бързото насочване на вниманието, е в състояние да долови свръхсетивните "виждания". Ако човек не е развил такава бърза ориентация и такова бързо насочване на вниманието, той може и да има "виждания", но няма да знае нищо за тях. Тук се крие основната причина за толкова разпространеното отхвърляне на свръхсетивния свят. В действителност свръхсетивните опитности са много по-разпространени, отколкото обикновено се мисли.
В основата си общуването на човека със свръхсетивния свят е една характерна общочовешка черта.
Обаче способността за бърза, адекватна и познавателна намеса в това общуване, се изгражда бавно и трудно. В обикновения живот тази способност може да бъде постигната, когато при определени житейски ситуации се опитваме да вземем решение, опирайки се на светкавична ориентация. Ако при такива ситуации човек е свикнал непрекъснато да предъвква решенията си и да губи време в безкрайни колебания, казвайки: "Трябва, или не трябва да върша това", той няма да се подготви по добър начин за наблюдения в духовния свят. А който стигне до там, че още през този живот постигне един вид присъствие на Духа, той ще внесе тази способност като едно безусловно изискване в свръхсетивните изживявания.
към текста >>
201.
ЗА МЕДИТИРАНЕТО
GA_17 Прагът на духовния свят
Без действително доверие в мисленето, те биха се измъчвали от тези съмнения и загадки; а последните са п
рак
тически само резултати от мисленето.
Човек е спокоен, дори и да не е в състояние да изясни нещо чрез мисленето; но той не може да понесе обстоятелството, че самото мислене може да го лиши от яснота след като прониква в неговата област така, както е необходимо за постигането на пълна светлина за една или друга ситуация в живота. Тази душевна нагласа спрямо мисленето е в основата на общочовешкия стремеж към познание. При определени състояния на душата, тя може да бъде подтисната, но все пак е налице дори и в най-мрачните периоди на душата. Онези мислители, които се съмняват в силата и валидността на самото мислене, се заблуждават относно своята лична душевна нагласа. Защото много често тъкмо проницателното им мислене поражда у тях съмнение и загадки чрез своето свръх напрежение.
Без действително доверие в мисленето, те биха се измъчвали от тези съмнения и загадки; а последните са практически само резултати от мисленето.
Всеки, който развива в себе си описано то тук чувство спрямо мисленето, усеща в него не само нещо, което е източник на сила на човешката душа, но и нещо, което носи в себе си една мирова същност, напълно независима от човека и неговата душа. Една мирова същност, до която трябва да се добере в процеса на вътрешната си работа, ако иска да живее в нещо, което принадлежи нему, както и на целия независим от него свят.
към текста >>
Тук не става дума за абст
рак
тната познавателна стойност на тази мисъл, а за нейното укрепващо въздействие върху нашия душевен живот, особено когато тя го изпълни като духовна жизнена атмосфера.
Една добра подготовка за обхващане на духовното познание е тази, когато човек усеща каква подкрепа блика от душевното настроение: "Мислейки, аз усещам себе си в потока на мировото битие".
Тук не става дума за абстрактната познавателна стойност на тази мисъл, а за нейното укрепващо въздействие върху нашия душевен живот, особено когато тя го изпълни като духовна жизнена атмосфера.
Не става дума за смисловото съдържание, вложено в една такава мисъл, а за изживяването. До смисловото съдържание стигаме винаги, щом разполагаме с достатъчно разсъдъчна сила, но ако тази мисъл има за цел да ни подготви за разбирането на духовния свят с неговите Същества и процеси, необходимо е, съответната мисъл след като бъде разбрана непрекъснато да подновява своя живот в нашата душа. Душата трябва да се изпълва отново и отново с нея, изключвайки всички други мисли, чувства, спомени и т.н. Подобно повтарящо се концентриране върху тази конкретна мисъл привлича в душата такива сили, които в обикновения живот са разпилени; тя ги превлича и средоточава в себе си. Тези сили се превръщат във възприемателни органи за духовния свят и неговите истини.
към текста >>
То трябва да разпростре своята сила върху съдържанието на целия останал живот, ха
рак
терен за будното дневно съзнание.
Тази мисъл е особено плодотворна за медитирането. Но казаното тук за медитацията е валидно за всяка мисъл, до която човек стига според описания начин. За медитиращия е особено полезно да познава крайните настроения в разгледания вече диапазон на душевния живот. По този начин човек най-сигурно стига до усещането, че по време на медитацията е в непосредствена връзка с духовния свят. Това усещане е естествена последица от медитацията.
То трябва да разпростре своята сила върху съдържанието на целия останал живот, характерен за будното дневно съзнание.
Не става дума за едно непосредствено впечатление от медитивното настроение, а за това, че човек постоянно може да си казва: Ето, чрез медитивното изживяване се влива нова сила в целия живот. Когато медитивното настроение прониква като непосредствено впечатление през целия дневен живот, то разпростира върху него нещо, което смущава естествената непринуденост на този живот. Тогава в хода на медитациите то не успява да постигне достатъчно сила, достатъчно чистота. Истинските плодове на медитацията се състоят в това, че чрез своето специфично настроение, тя се откроява от останалия живот. И върху него тя действува най-добре тогава, когато я усещаме като нещо особено, като нещо, което се откроява.
към текста >>
202.
ПРЕДГОВОР
GA_18_1 Загадки на философията
Първоначално аз се ограничих да дам една ха
рак
теристика на последните 130 години на философското развитие.
Когато се залових да изложа "Възгледи за света и живота в 19-ия век", което изложение излезе като книга в 1901 година, моето чувство не беше да напиша една "книга по случай началото на новото столетие". Поканата да дам един принос към издаването на едно общо съчинение съставляваше за мене само еднавъншна подбуда, да резюмирам философското развитие от времето на Кант насам, което аз отдавна бях си усвоил и се стремях да го публикувам. Когато стана необходимо едно ново издание на книгата и аз отново прегледах нейното съдържание, в мене възникна убеждението, че само едно значително решение на направеното първоначално изложение ще стане напълно нагледно това, което би трябва да се цели с него.
Първоначално аз се ограничих да дам една характеристика на последните 130 години на философското развитие.
Едно такова ограничение е оправдано, защото това развитие действително представлява в себе си едно завършено цяло и би искало да бъде обрисувано и тогава, когато не се пише една книга за столетието. Обаче в моята душа философските възгледи на това последно столетие живееха така, че навсякъде при изложението на философските въпрос съзвучаха като унтертонове опитите за решение на развитието на светогледите от неговото начало насам. Това чувство ме завладя в повишен размер, когато пристъпих към обработването на едно ново издание. И с това е посочена причината, защо не се роди всъщност едно ново издание на старото, а една нова книга. Вярно е, че по същество съдържанието на старата книга е запазено почти дословно; обаче то бе предшествано от едно изложение в съкратена форма на философското развитие от 6-тото пред християнско столетие насам и във втори том ще бъде продължена характеристиката на философите до наше време.
към текста >>
Вярно е, че по същество съдържанието на старата книга е запазено почти дословно; обаче то бе предшествано от едно изложение в съкратена форма на философското развитие от 6-тото пред християнско столетие насам и във втори том ще бъде продължена ха
рак
теристиката на философите до наше време.
Първоначално аз се ограничих да дам една характеристика на последните 130 години на философското развитие. Едно такова ограничение е оправдано, защото това развитие действително представлява в себе си едно завършено цяло и би искало да бъде обрисувано и тогава, когато не се пише една книга за столетието. Обаче в моята душа философските възгледи на това последно столетие живееха така, че навсякъде при изложението на философските въпрос съзвучаха като унтертонове опитите за решение на развитието на светогледите от неговото начало насам. Това чувство ме завладя в повишен размер, когато пристъпих към обработването на едно ново издание. И с това е посочена причината, защо не се роди всъщност едно ново издание на старото, а една нова книга.
Вярно е, че по същество съдържанието на старата книга е запазено почти дословно; обаче то бе предшествано от едно изложение в съкратена форма на философското развитие от 6-тото пред християнско столетие насам и във втори том ще бъде продължена характеристиката на философите до наше време.
Освен това кратките бележки в края на втори том, които по-рано бяха написани със заглавието "Изглед", бяха превърнати в едно подробно изложение на изгледите на философското познание в настоящето. Без съмнение против композицията на книгата ще се направят някои възражения, защото обхватът на предишните изложения не беше съкратен, напротив характеристиката на философите от 6-тото предхристиянско столетие до 19-тото следхристиянско столетие бе представена само в кратък очерк. Но тъй като моята цел не е само тази, да дам една кратка скица на историята на философските въпроси, а да говоря върху тези въпроси и самите опити за тяхното решение чрез тяхното историческо разглеждане, счетох за правил но да запазя по-подробното изложение за последното столетие. Така както тези въпроси са били виждани и изложени от философите на 19-ия, това е още близо до привичните насоки на мисленето и на философските нужди на съвремието. Това, което е предхождало, означава за съвременния душевен живот нещо подобно само дотолкова, доколкото то хвърля светлина върху последния период от време.
към текста >>
Без съмнение против композицията на книгата ще се направят някои възражения, защото обхватът на предишните изложения не беше съкратен, напротив ха
рак
теристиката на философите от 6-тото предхристиянско столетие до 19-тото следхристиянско столетие бе представена само в кратък очерк.
Обаче в моята душа философските възгледи на това последно столетие живееха така, че навсякъде при изложението на философските въпрос съзвучаха като унтертонове опитите за решение на развитието на светогледите от неговото начало насам. Това чувство ме завладя в повишен размер, когато пристъпих към обработването на едно ново издание. И с това е посочена причината, защо не се роди всъщност едно ново издание на старото, а една нова книга. Вярно е, че по същество съдържанието на старата книга е запазено почти дословно; обаче то бе предшествано от едно изложение в съкратена форма на философското развитие от 6-тото пред християнско столетие насам и във втори том ще бъде продължена характеристиката на философите до наше време. Освен това кратките бележки в края на втори том, които по-рано бяха написани със заглавието "Изглед", бяха превърнати в едно подробно изложение на изгледите на философското познание в настоящето.
Без съмнение против композицията на книгата ще се направят някои възражения, защото обхватът на предишните изложения не беше съкратен, напротив характеристиката на философите от 6-тото предхристиянско столетие до 19-тото следхристиянско столетие бе представена само в кратък очерк.
Но тъй като моята цел не е само тази, да дам една кратка скица на историята на философските въпроси, а да говоря върху тези въпроси и самите опити за тяхното решение чрез тяхното историческо разглеждане, счетох за правил но да запазя по-подробното изложение за последното столетие. Така както тези въпроси са били виждани и изложени от философите на 19-ия, това е още близо до привичните насоки на мисленето и на философските нужди на съвремието. Това, което е предхождало, означава за съвременния душевен живот нещо подобно само дотолкова, доколкото то хвърля светлина върху последния период от време. От същия стремеж, в историята на философиите да бъде развита самата философия, се родиха "Изгледите" на края на втори том.
към текста >>
При едно такова изложение е неуместно да бъде отбелязано едно исторически явяващо се мнение, когато същественото от това мнение е оха
рак
теризирано в една друга връзка.
Читателите ще съжаляват, че в тази книга липсват някои неща, които биха искали да се търсят в една "История на философията", например възгледите на Хобс и на много други. Обаче за мене важното не беше да спомена всички философски мнения, а да изложа хода на развитието на философските въпроси.
При едно такова изложение е неуместно да бъде отбелязано едно исторически явяващо се мнение, когато същественото от това мнение е охарактеризирано в една друга връзка.
към текста >>
203.
ОРИЕНТИРАНЕ В РЪКОВОДНИТЕ ЛИНИИ НА ИЗЛОЖЕНИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
Това чувство може да обхване така силно душата, че тя трябва да мисли: Аз съм напълно човек в истинския смисъл на думата едва тогава, когато развия в себе си едно такова отношение към света, което съдържа своя основен ха
рак
тер в "Познай себе си".
Когато проследим, каква духовна работа са извършили хората, за да търсят решението на мировите загадки и на въпросите на живота, на съзерцаващата душа винаги се натрапват отново думите, които са били записани като мъдрост върху храма на Аполон" "Познай себе си". Че представяйки си тези думи човешката душа може да почувства определено въздействие, върху това почива разбирането за един светоглед. Същността на един жив организъм води със себе си необходимостта той да изпитва глад; на определена степен на нейното развитие човешката душа ражда една подобна необходимост. Тази необходимост се изразява в нуждата, да се добие от живота едно духовно благо, което отговаря на вътрешната нужда на душата, както храната отговаря на глада: "Познай себе си".
Това чувство може да обхване така силно душата, че тя трябва да мисли: Аз съм напълно човек в истинския смисъл на думата едва тогава, когато развия в себе си едно такова отношение към света, което съдържа своя основен характер в "Познай себе си".
Душата може да стигне дотам, да счита това чувство като едно пробуждане от сънуването на живота, който живот тя е сънувала преди изживяването, което изпитва с това чувство.
към текста >>
Можем да се надяваме, че от това разглеждане могат да се получат резултати върху ха
рак
тера на развитието на човешката душа.
От тази гледна точка разглеждането на философските произведения върху мировите загадки може да възбуди определени очаквания.
Можем да се надяваме, че от това разглеждане могат да се получат резултати върху характера на развитието на човешката душа.
И пишещият тази книга вярва, че при пребродването на философските възгледи на запад са му се предложили такива резултати. На него му се представят четири различаващи се епохи и развитието на философския стремеж на човечеството. Той трябваше да намери различията на тези епохи така характерно изразени, както намираме различията на видовете на едно природно царство. Това го доведе дотам, да признае, че историята на философското развитие на човечеството носи доказателството за съществуването на обективни напълно независими от човека духовни импулси, които се развиват по-нататък в течение на времето. И това, което хората вършат като философи, то се явява като изява на развитието на тези импулси, които властват под повърхността на външната история.
към текста >>
Той трябваше да намери различията на тези епохи така ха
рак
терно изразени, както намираме различията на видовете на едно природно царство.
От тази гледна точка разглеждането на философските произведения върху мировите загадки може да възбуди определени очаквания. Можем да се надяваме, че от това разглеждане могат да се получат резултати върху характера на развитието на човешката душа. И пишещият тази книга вярва, че при пребродването на философските възгледи на запад са му се предложили такива резултати. На него му се представят четири различаващи се епохи и развитието на философския стремеж на човечеството.
Той трябваше да намери различията на тези епохи така характерно изразени, както намираме различията на видовете на едно природно царство.
Това го доведе дотам, да признае, че историята на философското развитие на човечеството носи доказателството за съществуването на обективни напълно независими от човека духовни импулси, които се развиват по-нататък в течение на времето. И това, което хората вършат като философи, то се явява като изява на развитието на тези импулси, които властват под повърхността на външната история. Налага се убеждението, че един такъв резултат следва от безпристрастното разглеждане на историческите факти. Писателят на тази книга вярва, че никакъв вид предубеждение не го е съблазнило да направи една произволна конструкция на историческото развитие, а самите факти ни принуждават да признаем резултата от горепосочения род. Оказа се, че ходът на развитието на философския стремеж на човечеството ни кара да различим епохи, всяка една от които трае 7 до 8 столетия.
към текста >>
Духовният стремеж на човечеството през тези епохи показва един съществено различен ха
рак
тер в сравнение с другите времена преди нея.
Първата епоха на развитието на философските възгледи започва в гръцката древност. Тя може да бъде ясно исторически проследена в миналото до Форекидес от Сирос и до Талес от Милет. Тя завършва с времената, в които се пада основаването на християнството.
Духовният стремеж на човечеството през тези епохи показва един съществено различен характер в сравнение с другите времена преди нея.
Това е епохата на пробуждащия се мисловен живот. Преди това човешката душа живее в образни /символични/ представи относно света и съществуването. Колкото и усилия да правим, да дадем право на онези, които биха искали да виждат философския мисловен живот развит още в преди гръцките времена; при едно безпристрастно разглеждане на нещата ние не можем да сторим това. И ние сме заставени да поставим истинската, явяваща се във формата на мисли философия в Гърция, там е нейното начало. Това, което в ориенталски, в египетски мирови съзерцания е подобно на елемента на мисълта, при едно истинско разглеждане то се оказва не истинска мисъл, а образ, символ.
към текста >>
Този ха
рак
тер има философският стремеж до Скотус Еригена /починал в 880 г.
Едва сега сред човечеството се пробужда себесъзнанието по начин, който отговаря на истинската същност на това себесъзнание. Това, което хората изживяваха по-рано, беше само предвестник на това, което би трябвало да наречем в най-дълбокия смисъл вътрешно изживяно себесъзнание. Можем да се надяваме, че едно бъдещо разглеждане на духовното развитие ще на рече времето, за което говорим тук, време на "пробуждането на себесъзнанието". Едва сега човекът забелязва, съзира в истинския смисъл на думата обхвата на своя душевен живот като "Аз". Цялата тежест на този факт философите на това време чувствуват повече смътно отколкото да осъзнават ясно.
Този характер има философският стремеж до Скотус Еригена /починал в 880 г.
сл. Хр./. Философите на тази епоха се потопяват с философското мислене напълно в религиозните представи. Чрез това мислене човешката душа, която в пробудено себесъзнание се вижда поставена изцяло на собствените си основи, се стреми да добие съзнанието за нейната включеност в живота на мировия организъм. Мисълта се превръща в едно просто средство, за да бъде изразен възгледът, който е добит от религиозните източници върху отношението на човешката душа към света. Потопен в този възглед мисловният живот, подхранван от религиозните представи, израства като растителен зародиш в лоното на земята, докато покара навън от тази почва.
към текста >>
Следващата епоха показва един съвършено друг ха
рак
тер.
Следващата епоха показва един съвършено друг характер.
Водещите философи чувстват силата на мисловния живот отново пробудена. Човешката душа е затвърдила вътрешно живяната столетия наред самостоятелност. Тя започва да търси: Що е всъщност нейното най-първично притежание. И намира, че това е мисловният живот. Всичко друго и е дадено отвън; тя ражда мисълта от основите на своето собствено същество, така че при това раждане тя присъства с пълно съзнание.
към текста >>
Духовните течения на номинализма, на реализма, на схоластиката, на средновековната мистика: Всички те разкриват този основен ха
рак
тер на философията на тази епоха.
И намира, че това е мисловният живот. Всичко друго и е дадено отвън; тя ражда мисълта от основите на своето собствено същество, така че при това раждане тя присъства с пълно съзнание. В нея се ражда подтикът, да добие в мисълта едно познание, чрез което може да си изясни своето отношение към света. Как в мисловния живот може да се изкаже нещо, което не е измислено само от душата? Това става въпрос на философите от тази епоха.
Духовните течения на номинализма, на реализма, на схоластиката, на средновековната мистика: Всички те разкриват този основен характер на философията на тази епоха.
Човешката душа се стреми да изпита живота на мислите по отношение на неговия действителен характер.
към текста >>
Човешката душа се стреми да изпита живота на мислите по отношение на неговия действителен ха
рак
тер.
Всичко друго и е дадено отвън; тя ражда мисълта от основите на своето собствено същество, така че при това раждане тя присъства с пълно съзнание. В нея се ражда подтикът, да добие в мисълта едно познание, чрез което може да си изясни своето отношение към света. Как в мисловния живот може да се изкаже нещо, което не е измислено само от душата? Това става въпрос на философите от тази епоха. Духовните течения на номинализма, на реализма, на схоластиката, на средновековната мистика: Всички те разкриват този основен характер на философията на тази епоха.
Човешката душа се стреми да изпита живота на мислите по отношение на неговия действителен характер.
към текста >>
С изтичането на тази трета епоха се променя ха
рак
терът на философския стремеж.
С изтичането на тази трета епоха се променя характерът на философския стремеж.
Себесъзнанието на душата е укрепнало чрез продължила векове наред работа, която е било извършена в изпитване действителността на мисловния живот. Хората се научиха да чувстват живота на мислите свързан със същността на душата и в тази връзка да чувстват една вътрешна сигурност на съществуването. Като една мощна звезда свети на духовното небе като отличителен белег за тази степен на развитието изречението "Аз мисля, следователно съм", което Декарт /1596-1650 г./ изказа. Хората чувстват същността на душата да тече в живота на мислителите; и в знанието за това течение те смятат, че изживяват истинското битие на самата душа. Те се чувстват така сигурно в това съществуване съзряно в живота на мислите, че стигат до убеждението: Истинското познание може да бъде само онова, което е изживяно така, както трябва да го изпита в душата построеният на самия себе си мисловен живот.
към текста >>
В тази книга ще бъдат оха
рак
теризирани отделните факти, които разкриват царуването на този импулс.
В началото на 4-тата епоха познаващото себесъзнание иска, изхождайки от своето мисловно съдържание, да си изгради един философски образ на света. Срещу него застава образът на природата, който не иска да приеме нищо от това себе съзнание. И себесъзнателната душа стои пред този образ на природата с чувството: Как мога да стигна аз до един образ на света, в който вътрешният свят с неговата истинска същност и природата същевременно да бъдат сигурно закотвени? Импулсът, който произхожда от тези въпроси, владее повече или по-малко съзнателно за философите философското развитие от началото на 4-тата епоха насам. И той е меродавен импулс във философския живот на нашата съвременност.
В тази книга ще бъдат охарактеризирани отделните факти, които разкриват царуването на този импулс.
Първият том на книгата ще представи философското развитие до средата 19-тото столетие; вторият ще проследи това развитие до настоящия момент и ще покаже накрая, как досегашното философско развитие насочва душата към изгледи за един развиващ се познавателен живот, чрез който душата може да развие от своето себесъзнание един образ на света, в който човек може да си представи собствената истинска същност на душата същевременно с образа на природата, който новото развитие е донесъл.
към текста >>
204.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
Той първо чувства душевното естество на човека, докато по-късните философи говорят ясно за него в мисли и искат да го оха
рак
теризират.
Ферекид стига до своя образ на света по различен начин отколкото до такъв образ се е стигало преди него. Най-важното при него е, че той чувствал човека като одушевено същество различно отколкото това е ставало преди него. За този по-раншен образ на света изразът "душа" няма още смисъла, който той е добил за по-късните схващания на живота. Също и при Ферекид идеята за душата не съществува още във формата, в която тя съществува при следващите мислители.
Той първо чувства душевното естество на човека, докато по-късните философи говорят ясно за него в мисли и искат да го охарактеризират.
Хората от предишните епохи не отделят още собственото човешко изживяване на душата от живота на природата. Те не се поставят като едно особено същество наред с природата; те изживяват себе си в природата, както изживяват в нея светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, движението на звездите, растежът на растенията. Това, което движи ръката на собственото тяло, което поставя ногата върху земята и прави човека да върви, за праисторическия човек то принадлежи на една област на мировите сили, които произвеждат също светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, произвеждат всичко, което става във външния свят. Това, което този човек чувства, може да се изрази приблизително така: Нещо прави да святка, да гърми, да вали дъжд, движи моята ръка, прави моя крак да пристъпва напред, движи дишания въздух и мене, обръща моята глава. Когато човек изказва подобни познания, той трябва да си служи с такива думи, които при първо впечатление изглеждат пресилени.
към текста >>
Това, което този човек чувства, може да се изрази приблизително така: Нещо прави да святка, да гърми, да вали дъжд, движи моята ръка, прави моя к
рак
да пристъпва напред, движи дишания въздух и мене, обръща моята глава.
Също и при Ферекид идеята за душата не съществува още във формата, в която тя съществува при следващите мислители. Той първо чувства душевното естество на човека, докато по-късните философи говорят ясно за него в мисли и искат да го охарактеризират. Хората от предишните епохи не отделят още собственото човешко изживяване на душата от живота на природата. Те не се поставят като едно особено същество наред с природата; те изживяват себе си в природата, както изживяват в нея светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, движението на звездите, растежът на растенията. Това, което движи ръката на собственото тяло, което поставя ногата върху земята и прави човека да върви, за праисторическия човек то принадлежи на една област на мировите сили, които произвеждат също светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, произвеждат всичко, което става във външния свят.
Това, което този човек чувства, може да се изрази приблизително така: Нещо прави да святка, да гърми, да вали дъжд, движи моята ръка, прави моя крак да пристъпва напред, движи дишания въздух и мене, обръща моята глава.
Когато човек изказва подобни познания, той трябва да си служи с такива думи, които при първо впечатление изглеждат пресилени. Обаче само чрез привидно пресилено звучащите думи може да бъде почувстван истинския факт. Един човек, който има един образ на света, за какъвто говорим тук, чувства да действа в дъжд, който пада на земята, една сила, която днес трябва да наречем "духовна" и която е от също естество с онази, която той чувства, когато се готви за тази или онази лична дейност. Интересно може да бъде да намерим отново този начин на мислене у Гьоте в неговите млади години, естествено в онази отсенка, която то трябва да има у една личност на 18-то столетие. В Гьотевата статия "Природа" можем да прочетем: "Тя /природата/ ме е поставила в съществуването, тя също ще ме изведе от него.
към текста >>
С оха
рак
теризирания по този начин напредък на човешкото развитие е свързано това, че откакто се яви изживяването на мисълта човекът трябваше да се чувства в съвършено друг смисъл като отделно същество, като "душа", отколкото това е ставало по-рано.
С охарактеризирания по този начин напредък на човешкото развитие е свързано това, че откакто се яви изживяването на мисълта човекът трябваше да се чувства в съвършено друг смисъл като отделно същество, като "душа", отколкото това е ставало по-рано.
"Образът" беше изживян така, че човекът чувстваше; този образ се намира във външния свят като действителност и аз съизживявам тази действителност; аз съм свързан с нея. С "мисълта" както и с поетическия образ човекът се чувства отделен от природата; той се чувства в изживяването на мисълта като нещо, което не може да съизживява природата така, както той изживява мисълта. Все повече се ражда чувството за ясна противоположност между природа и душа.
към текста >>
Хронос е едно същество, което в днешната езикова п
рак
тика можем да наречем "духовно", ако при това имаме съзнание, че с това не изчерпваме смисъла.
Хронос не е времето, както днес хората си го представят.
Хронос е едно същество, което в днешната езикова практика можем да наречем "духовно", ако при това имаме съзнание, че с това не изчерпваме смисъла.
към текста >>
Хр., когато оставим оха
рак
теризираните чувства да действат върху нас.
Ние чувстваме, какво е станало в душите на отделни личности от 6-тото столетие преди Р.
Хр., когато оставим охарактеризираните чувства да действат върху нас.
Със старите митически божествени същества такива души са се чувствали вплетени в несъвършения свят. Тези божествени същества принадлежаха на същия несъвършен свят както и самите те. От такова едно построение се роди един духовен свят, какъвто беше този основан от Питагор от Самос между 540 и 500 години в Кротона във Велика Гърция. Питагор искаше да води хората, които го следваха, до чувстването на "добрите прамайки", в които те трябваше да си представят произхода на собствените души. В това отношение може да се каже, че той и неговите ученици искаха да служат на "други" богове, различни от тези на които служеше народът.
към текста >>
Нещо особено ха
рак
терно, за което се говори, че е съществувало у последователите на Питагора убеждението им, че всички неща почиват на "числа".
Тази част трябваше да бъде задълбочена, тогава тя би довела душата до нейния произход. Но напредвайки по този начин, душата открива в своето вътрешно изживяване повтарящите се земни съществувания като едно душевно възприятие. Тя не може да стигне до своя произход, ако не намери пътя към него минавайки през повтарящите се земни съществувания. Както един пътник, който отивайки към едно далечно място, в своя път минава естествено през други места, така и душата, когато отива към "майките"; минава през своите минали съществувания, през които е минавала слизайки от нейното битие в "съвършеното" до нейния настоящ живот в "несъвършеното". Когато вземе под внимание всичко свързано с този въпрос, човек не може другояче, освен да припише на Питагор възгледа за повтарящите земни съществувания в този смисъл, като негово вътрешно възприятие, а не като нещо, до което той е стигнал по пътя на разсъждението.
Нещо особено характерно, за което се говори, че е съществувало у последователите на Питагора убеждението им, че всички неща почиват на "числа".
Когато се цитира това, трябва да се има предвид, че Питагорейството е продължило да съществува и след смъртта на Питагора до по-късни времена. От по-късните питагорейци се споменават: Филолай, Архитас и др. За тях в древността се е знаело особено и това да изглежда исторически невъзможно, този възглед да може да бъде проследен в миналото чак до Питагор. Трябва само да се предположи, че у него той е бил дълбоко и органически основан в целия му начин на мислене, но у неговите последовници е приел една овъншнена форма. Нека си представим духом Питагора стоящ пред мислителното съзерцаване на света.
към текста >>
пр.Хр./ и Хе
рак
лит /роден в 500 г. пр.Хр.
В борбата за излизане от старите начини на мислене тези личности стигат вътрешно, самостоятелно схващане на "душата", до различаването на тази душа от външната "природа". Това, което е нагледно у тези личности, борбата за освобождаване на душата от старите образни представи, то се разиграва повече в дълбоките основи на душата при други мислители, с които обикновено се поставя началото в описанието на развитието на гръцкия светоглед. Обикновено първо се назовават Талес от Милет /640-550 г. пр. Р. Хр./, Анаксимандър /роден в 610 г. пр.Хр./, Анаксимен, /който се намираше в разцвета на своята дейност в 600 г.
пр.Хр./ и Хераклит /роден в 500 г. пр.Хр.
в Ефес/.
към текста >>
На основата на тези описания лежи винаги неизказаното предположение, че тези личности са стигнали до твърденията, за които говори преданието, чрез едно несъвършено наблюдение на природата: Талес, че основната същност и произходът на всички неща трябва да се търси във "водата", Анаксимандър в "безграничното", Анаксимен във "въздуха", Хе
рак
лит в огъня.
Който признава предидущите изложения, той ще може да одобри едно представяне на тези личности, което трябва да се отклони от приетите исторически описания на философите.
На основата на тези описания лежи винаги неизказаното предположение, че тези личности са стигнали до твърденията, за които говори преданието, чрез едно несъвършено наблюдение на природата: Талес, че основната същност и произходът на всички неща трябва да се търси във "водата", Анаксимандър в "безграничното", Анаксимен във "въздуха", Хераклит в огъня.
към текста >>
в онова древно време това означаваше той да се занимава п
рак
тически със съответните неща, съвършено по начина на занаятчията, който се опира на сръчности, а не на едно мислително-научно познание.
При това не се помисля, че тези личности живеят още напълно в процеса на раждането на мислителното съзерцаване на света. Че те наистина чувстват до по-висока степен отколкото Ферекид самостоятелността на човешката душа; все пак обаче още не са извършили напълно строгото откъсване на душевния живот от природното действие. Някой например ще си изтълкуват съвсем сигурно погрешно мисленето на Талес, когато помисли, че той е размишлявал върху природните процеси като търговец, математик, астроном, и след това е резюмирал по несъвършен начин, но все пак като един модерен изследовател своите познания и изречението: "Всичко произхожда от водата". Да бъде човек математик, астроном и т.н.
в онова древно време това означаваше той да се занимава практически със съответните неща, съвършено по начина на занаятчията, който се опира на сръчности, а не на едно мислително-научно познание.
към текста >>
Едно безпристрастно разглеждане ще почувства светогледа на Хе
рак
лит съвсем непосредствено като израз на неговия холеричен вътрешен живот.
Едно безпристрастно разглеждане ще почувства светогледа на Хераклит съвсем непосредствено като израз на неговия холеричен вътрешен живот.
Един поглед върху неговия живот ще хвърли известна светлина именно при този мислител. Той принадлежеше на един от най-благородните родове на Ефес. Бил е страстен борец против демократичната партия. Той е станал такъв, защото са му се разкрили определени възгледи, истинността на които му се е представили в непосредствено вътрешно изживяване. Възгледите на заобикалящата го среда измерени с неговите, му изглеждаха съвсем естествено да доказват непосредствено глупостта на тази среда.
към текста >>
Такава една душа чувства покоя като безсмислие; "Всичко тече" е поради това прословуто изречение на Хе
рак
лит.
Той е станал такъв, защото са му се разкрили определени възгледи, истинността на които му се е представили в непосредствено вътрешно изживяване. Възгледите на заобикалящата го среда измерени с неговите, му изглеждаха съвсем естествено да доказват непосредствено глупостта на тази среда. Чрез това той стигна до такива големи конфликти, че трябваше да напусне бащиния си град и да води един самотен живот при храма на Артемида. Нека вземем за целта няколко изречения, които са предадени за него: "Добре би било, ако всички ефесяни, които са възрастни, биха се обесили и биха предали своя град на непълнолетните..." или другото изречение, където казва за хората: "Безумни в тяхното неразбиране, те приличат на глухи, даже когато слушат истината, за тях важи: Те отсъстват, когато присъстват". Едно вътрешно изживяване, което се изразява в един холеричен темперамент, е подобно на прояждащото действие на огъня; то не живее в удобното спокойно битие, а се чувствува едно с "вечното ставане".
Такава една душа чувства покоя като безсмислие; "Всичко тече" е поради това прословуто изречение на Хераклит.
Само привидно е, когато някъде се явява едно инертно битие; ние ще предадем едно Хераклитово чувство, когато кажем следното:
към текста >>
Само привидно е, когато някъде се явява едно инертно битие; ние ще предадем едно Хе
рак
литово чувство, когато кажем следното:
Възгледите на заобикалящата го среда измерени с неговите, му изглеждаха съвсем естествено да доказват непосредствено глупостта на тази среда. Чрез това той стигна до такива големи конфликти, че трябваше да напусне бащиния си град и да води един самотен живот при храма на Артемида. Нека вземем за целта няколко изречения, които са предадени за него: "Добре би било, ако всички ефесяни, които са възрастни, биха се обесили и биха предали своя град на непълнолетните..." или другото изречение, където казва за хората: "Безумни в тяхното неразбиране, те приличат на глухи, даже когато слушат истината, за тях важи: Те отсъстват, когато присъстват". Едно вътрешно изживяване, което се изразява в един холеричен темперамент, е подобно на прояждащото действие на огъня; то не живее в удобното спокойно битие, а се чувствува едно с "вечното ставане". Такава една душа чувства покоя като безсмислие; "Всичко тече" е поради това прословуто изречение на Хераклит.
Само привидно е, когато някъде се явява едно инертно битие; ние ще предадем едно Хераклитово чувство, когато кажем следното:
към текста >>
Обикновено начинът на мислене на Хе
рак
лит се оха
рак
теризира с изречението; човек не може да слезе два пъти в същата река; защото вторият път водата е друга.
Камъкът изглежда да представя едно затворено, инертно битие; обаче това е само привидно; вътре той е диво подвижен, всички негови части действат едни върху други.
Обикновено начинът на мислене на Хераклит се охарактеризира с изречението; човек не може да слезе два пъти в същата река; защото вторият път водата е друга.
А един ученик на Хераклит, Кратилус, завиши това изречение, като каза: Човек не може да слезе даже и веднъж в същата река. Така е с всички неща; през време когато гледаме нещо инертно, то е станало вече нещо друго в общия поток на съществуването.
към текста >>
А един ученик на Хе
рак
лит, Кратилус, завиши това изречение, като каза: Човек не може да слезе даже и веднъж в същата река.
Камъкът изглежда да представя едно затворено, инертно битие; обаче това е само привидно; вътре той е диво подвижен, всички негови части действат едни върху други. Обикновено начинът на мислене на Хераклит се охарактеризира с изречението; човек не може да слезе два пъти в същата река; защото вторият път водата е друга.
А един ученик на Хераклит, Кратилус, завиши това изречение, като каза: Човек не може да слезе даже и веднъж в същата река.
Така е с всички неща; през време когато гледаме нещо инертно, то е станало вече нещо друго в общия поток на съществуването.
към текста >>
Ние трябва да почувстваме, как Хе
рак
лит се чувства със собствената душа вътре в потока на ставането, как при него мировата душа пулсира в човешката душа и предава на тази последната своя собствен живот, когато човешката душа знае, че живее в тази мирова душа.
Ние не можем да разгледаме един светоглед в неговото пълно значение, когато вземаме под внимание само неговото мислително съдържание; неговата съществена страна се крие в настроението, което то предава на душата; в жизнената сила, която израства от него.
Ние трябва да почувстваме, как Хераклит се чувства със собствената душа вътре в потока на ставането, как при него мировата душа пулсира в човешката душа и предава на тази последната своя собствен живот, когато човешката душа знае, че живее в тази мирова душа.
От такова съизживяване с мировата душа се ражда при Хераклит мисълта: Това, което живее, носи в себе си смъртта чрез протичащия поток на ставането; но смъртта отново има живот в себе си. Живот и смърт са в нашето живеене и умиране. Всичко има всичко друго в себе си; само така вечното ставане може да прониква със своя поток всичко. "Морето е най-чистата и най-нечистата вода, за рибите тя е питейната и здравословна; за човека непитейна и вредна". Младост, старост, това изменяйки се става онова, онова отново това".
към текста >>
От такова съизживяване с мировата душа се ражда при Хе
рак
лит мисълта: Това, което живее, носи в себе си смъртта чрез протичащия поток на ставането; но смъртта отново има живот в себе си.
Ние не можем да разгледаме един светоглед в неговото пълно значение, когато вземаме под внимание само неговото мислително съдържание; неговата съществена страна се крие в настроението, което то предава на душата; в жизнената сила, която израства от него. Ние трябва да почувстваме, как Хераклит се чувства със собствената душа вътре в потока на ставането, как при него мировата душа пулсира в човешката душа и предава на тази последната своя собствен живот, когато човешката душа знае, че живее в тази мирова душа.
От такова съизживяване с мировата душа се ражда при Хераклит мисълта: Това, което живее, носи в себе си смъртта чрез протичащия поток на ставането; но смъртта отново има живот в себе си.
Живот и смърт са в нашето живеене и умиране. Всичко има всичко друго в себе си; само така вечното ставане може да прониква със своя поток всичко. "Морето е най-чистата и най-нечистата вода, за рибите тя е питейната и здравословна; за човека непитейна и вредна". Младост, старост, това изменяйки се става онова, онова отново това". "Добро и зло са едно".
към текста >>
С това е оха
рак
теризирана една част от съдбата на изживяванията на мислите.
Атомният свят на Демокрит представлява един външен свят една природа, в която не живее никаква "душа". Изживяването на мислите в душата, чрез раждането на които човешката душа бе насочена да обърне внимание на себе си: При Демокрит това бяха изживявания само на сенки.
С това е охарактеризирана една част от съдбата на изживяванията на мислите.
Те довеждат човешката душа до съзнанието на нейната собствена същност, но същевременно я изпълват с несигурност по отношение на самата нея. Чрез мисълта душата изживява себе си в самата себе си, но същевременно тя може да се почувства откъсната от духовната, независима от нея мирова сила, която и дава сигурност и вътрешен устой. Така откъснати в душата се чувстваха онези личности, които в гръцкия духовен живот насят името "софисти". Най-значителният в техните редици е Питагор /от Адера 480-410 г. пр. Хр./.
към текста >>
Тази стара о
рак
улна мъдрост говори така, като че съдържа призива към прогрес в светогледа, който се извършва от образното мислене към мислителното схващане на мировите тайни.
Обаче с това Питагор се поставя в известно отношение и противоречие с духа, който живее в глъбините на гърцизма. Този "дух" ясно може да се долови в гръцката същност. Той вече говори от надписа върху делфийския храм, "Познай себе си".
Тази стара оракулна мъдрост говори така, като че съдържа призива към прогрес в светогледа, който се извършва от образното мислене към мислителното схващане на мировите тайни.
Чрез този призив човекът е насочен към неговата собствена душа. Казва му се, че той може да чуе в нея говора, чрез който светът изразява своята същност. Но с това вниманието е насочено също върху нещо, което създава несигурности в неговото собствено изживяване. Духовете в гръцката страна трябваше да победят тези опасности, които възникваха в опиращия се на самия себе си душевен живот. Така те трябваше да изградят в душата мисълта като светоглед.
към текста >>
От много голямо значение трябва да се яви първо, че светогледът на Сократ е стигнал до следващите поколения изцяло като един израз на неговата личност, на основния ха
рак
тер на неговия душевен живот.
От много голямо значение трябва да се яви първо, че светогледът на Сократ е стигнал до следващите поколения изцяло като един израз на неговата личност, на основния характер на неговия душевен живот.
Както Платон така и Ксенофон представят Сократа така, че имаме впечатлението: В него навсякъде говори неговото лично мнение; но личността носи в себе си съзнанието: Който изказва своето лично мнение от истинските глъбини на своята душа, той изисква нещо, което е повече от човешкото мнение, което е израз на намеренията на мировия ред чрез човешкото мислене. Сократ е приеман от онези, които вярват, че го познават, така, че той е едно доказателство за факта: Истината се ражда в човешката душа мислейки, когато тази човешка душа е така свързана с нейната основна същност, какъвто е бил случаят при Сократа. Когато Платон поглежда към Сократа, той не изнася едно учение, което е "установено" чрез размишление, а кара един развит в истинския смисъл човек да говори и наблюдава, какво този последният произвежда като истина. Така начинът, по който Платон се отнася към Сократа, става един израз за това, що е човекът по отношение на света. Важно е не само това, което Платон е изнесъл върху Сократа, а това, как в своето поведение като писател той е поставил Сократа в света на гръцкия духовен живот.
към текста >>
С това душата е насочена към самата себе си: тя не може да знае себе си свързана с друга душа така, както пророчеството на /свещеническите/ жречески о
рак
ули.
Такова едно устройство е в съзвучие с едно душевно изживяване в образи. Човекът се чувстваше свързан с царуването на управляващите света същества чрез образа. Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния свят, беше естествено усещането, че чрез едно особено устройство този външен свят можеше да изрази повече, отколкото във всекидневното изживяване. Образът говореше отвън; защо външният свят да не може да говори особено ясно на определено място? Мисълта говори на вътрешността на душата.
С това душата е насочена към самата себе си: тя не може да знае себе си свързана с друга душа така, както пророчеството на /свещеническите/ жречески оракули.
Човек трябваше да отдаде на мисълта собствената си душа. Той чувстваше на мисълта, че тя е едно общо благо на човеците.
към текста >>
Сократ чувстваше: В мислещата душа живее силата, която се търсеше при "о
рак
улните места".
В живота на мислите мировият Разум свети без особени устройства.
Сократ чувстваше: В мислещата душа живее силата, която се търсеше при "оракулните места".
Той чувстваше "демона", духовната сила, която води човека, чувстваше я в себе си. Мисълта доведе душата дотам да осъзнае самата себе си. Със своята представа за говорещия в него демон, който, ръководейки го постоянно, казваше, какво трябваше той да върши. Сократ искаше да изрази: Душата, която е намерила себе си в живота на мислите, трябва да се чувства, като че в себе си тя общува с мировия Разум. Това е изразът на ценене стойността на онова, което душата има в изживяването на мисълта.
към текста >>
в Стагира, Т
рак
ия, починал в 321 г.
Ученикът на Платон, Аристотел /роден в 384 г. пр.Хр.
в Стагира, Тракия, починал в 321 г.
пр.Хр./ отбелязва наред със своя учител връхната точка на гръцкото мислене. При него вече е извършено вживяването на мисълта в светогледа и е стигнало до покой. Мисълта поема своето законно владение, за да разбере от себе си същността и процесите на света. Платон още прилага своето мислене за това, за да постави мисълта в нейната власт и да я доведе до света на идеите. При Аристотел този пласт е станала нещо самопонятно.
към текста >>
И при двамата мислители нещата стоят така, че ние можем да оха
рак
теризираме основната същност на техния светоглед, когато сторим това за техния възглед за душата.
Както при Платон от неговия възглед за душата пада светлина върху целия му светоглед, такъв е случаят и при Аристотел.
И при двамата мислители нещата стоят така, че ние можем да охарактеризираме основната същност на техния светоглед, когато сторим това за техния възглед за душата.
И за двамата мислители биха имали значение много подробности, които не могат да намерят място в това изложение; но и при двамата схващането за душата дава насоката, която е поел техният начин на мислене.
към текста >>
Образът на света, който Аристотел има, стои така пред съзерцаващия поглед, че долу живеят нещата и процесите, представляващи материята и идеята; колкото по-нагоре насочва човек своя поглед, толкова повече изчезва това, което носи материален ха
рак
тер, явява се нещо чисто духовно представяйки се на човека като идея явява се сферата на света, в която божественото има своята същина като чиста духовност, което движи всичко.
И така за земния човек се съединяват нещо телесно-душевно и нещо духовно-душевно. През време на земния човешки живот духовно-душевното отстранява самостоятелната действеност на телесно-душевното и действа с телесно-душевното като със свой инструмент. Чрез това се раждат пет душевни прояви, които при Аристотел се явяват като пет душевни членове; Растителната душа /Трептикон/, Усещата душа /Естетикон/, Развиващата желания душа /Оректикон/, Развиващата воля душа /Кинетикон/ и Духовната душа /Дионетикон/. Човекът с духовната душа чрез това, което принадлежи на духовния свят и в живота на зародиша се свързва с телесно-душевното; другите членове на душата се раждат, когато духовната душа се развива в тялото и води чрез него земния живот. Приемайки съществуването на една духовна душа, за Аристотел естествено съществува и един духовен свят въобще.
Образът на света, който Аристотел има, стои така пред съзерцаващия поглед, че долу живеят нещата и процесите, представляващи материята и идеята; колкото по-нагоре насочва човек своя поглед, толкова повече изчезва това, което носи материален характер, явява се нещо чисто духовно представяйки се на човека като идея явява се сферата на света, в която божественото има своята същина като чиста духовност, което движи всичко.
На тази сфера на света принадлежи човешката душа като духовна душа; тя не съществува като индивидуално същество, а като част от мировия Дух, преди да се свърже с телесно-душевното. Чрез това свързване тя добива своето индивидуално, отделено от мировия Дух съществуване и след своето отделяне от тялото продължава да живее по-нататък като духовно същество. Така индивидуалната душевна същност започва с човешкия земен живот и след това живее по-нататък безсмъртно. Платон приема едно съществуване на душата преди земния живот, но Аристотел не приема такова съществуване. Това е също така естествено за този последния, който оставя да съществува идеята в нещата, както и другото е естествено за Платон, който си представя идеята плуваща над нещата.
към текста >>
Наистина трябва да си признаем, че едно такова съединяване на възгледите на личности може твърде лесно да носи един напълно външен ха
рак
тер и в много отношения да има само едно второстепенно значение.
В редицата на гръцките мислители можем да съзрем в определен смисъл една затворена картина.
Наистина трябва да си признаем, че едно такова съединяване на възгледите на личности може твърде лесно да носи един напълно външен характер и в много отношения да има само едно второстепенно значение.
Защото същественото остава все пак разглеждането на отделните личности и добиването на впечатления върху това, как в тези отделни личности се изявява в особени случаи общо-човешкото. Обаче ние виждаме в редицата на гръцките мислители нещо, като раждане, като развитие и като живот на мисълта; в мислителите преди Сократа един вид пролог; в Сократа, Платона и Аристотеля върха, а в следващото време един залез на мислителния живот, един вид угасване на същия.
към текста >>
205.
МИСЛИТЕЛНИЯТ ЖИВОТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХРИСТИЯНСКОТО ЛЕТОБРОЕНЕ ДО ЙОХАНЕС СКОТУС ИЛИ ЕРИГЕНА
GA_18_1 Загадки на философията
Искаме да оха
рак
теризираме само напредъкът на светогледите, доколкото този напредък се получава като такъв от изживяването на мисълта.
В епохата, която последва разцвета на гръцките светогледи, тези светогледи се потопяват в религиозния живот на тази епоха. Течението на светогледите изчезва някак си в религиозните движения и изплува отново едва в един по-късен момент. С това не искаме да твърдим, че тези религиозни движения не стоят във връзка с напредъка на светогледния живот. Напротив такъв е случаят в най-широкия смисъл на думата. Обаче тук ние не възнамеряваме да кажем нещо върху развитието на религиозния живот.
Искаме да охарактеризираме само напредъкът на светогледите, доколкото този напредък се получава като такъв от изживяването на мисълта.
към текста >>
206.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В СРЕДНОВЕКОВИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
Спорът е ха
рак
терен за душевното настроение на неговите носители.
Когато човек си образува общото понятие "лъв", за да обозначи с това всички лъвове, в смисъла на сетивното битие действителност имат несъмнено само отделните лъвове; обаче общото понятие "лъв" не е само едно обхващащо название, което има значение само за ползване от човешката душа. То се корени в духовния свят и отделните лъвове от сетивния свят са разнообразни въплъщения на едната "лъвска природа", която се изразява в "идеята за лъвове". Против една такава "действителност на идеите" водеха борба номиналисти като Рослен /също в 11-то столетие/. За него "общите идеи" са само обгръщащи наименования имена -, които душата си образува за нейно ползване, за нейно ориентиране, но които не отговарят на никаква действителност. Действителни са само отделните неща.
Спорът е характерен за душевното настроение на неговите носители.
И двете страни чувствуват необходимостта да изследват, каква стойност, какво значение имат мислите, които душата трябва да си образува. Те се отнасят към мислите различно от това както са се отнасяли към тях Платон и Аристотел. И това поради причината, че между завръщането на гръцкото развитие на светогледите и началото на новото развитие е станало нещо, което лежи като под повърхността на историческото развитие, но може да бъде забелязано от начина, но който забелязано от начина, но който различните личности се поставят към своя мислителен живот. За гръцките мислители мисълта се яви като едно възприятие. Тя се яви в душата както се явява червеният цвят, когато човекът застава срещу розата.
към текста >>
Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските ха
рак
тери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време.
Гръцкият мислител имаше усещането, когато с душата си заставаше възприемчиво срещу духовния свят, че от духовния свят в тази душа не може да проникне една неправилна мисъл, както при правилно използване на сетивата в сетивния свят не може да се получи възприятието на един окрилен кон. За гърка се касаеше да може да черпи мислите от света. Тези мисли сами свидетелстват за тяхната истинност. Против този факт не говори нито софистиката, нито скептицизмът. В древността в двете философски системи имат една съвършено различна отсенка от тези, която те имат в ново време.
Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време.
Тази жизненост, която в Гърция е придавала на мисълта характера на едно възприятие, не съществува вече в Средновековието. Това, което е станало е следното: Както през време на гръцката епоха мисълта е проникнала в душата и е унищожила старото образно мислене, така през време на Средновековието в душите е прониквало съзнанието на "Аза"; а това е направило да се изпари жизнеността на мисълта; то му е отнело възприемателната сила. Ние можем да познаем, как напредва животът на светогледите само тогава, когато прозрем, как за Платон, Аристотел мисълта, идеята са били в действителност нещо съвършено различно от това, което те са станали за личностите от Средновековието и от новото време. Мислителят на древността имаше чувството, че мисълта му е дадена; мислителят на по-късно време има чувството: Аз образувам мисълта; и така за него се ражда въпросът: Какво значение може да има за действителността онова, което е образувано в душата? Гъркът се чувстваше като душа отделен от света; в мисълта той търсеше да се свърже с духовния свят; по-късният мислител се чувства самотен със своя мислителен живот.
към текста >>
Тази жизненост, която в Гърция е придавала на мисълта ха
рак
тера на едно възприятие, не съществува вече в Средновековието.
За гърка се касаеше да може да черпи мислите от света. Тези мисли сами свидетелстват за тяхната истинност. Против този факт не говори нито софистиката, нито скептицизмът. В древността в двете философски системи имат една съвършено различна отсенка от тези, която те имат в ново време. Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време.
Тази жизненост, която в Гърция е придавала на мисълта характера на едно възприятие, не съществува вече в Средновековието.
Това, което е станало е следното: Както през време на гръцката епоха мисълта е проникнала в душата и е унищожила старото образно мислене, така през време на Средновековието в душите е прониквало съзнанието на "Аза"; а това е направило да се изпари жизнеността на мисълта; то му е отнело възприемателната сила. Ние можем да познаем, как напредва животът на светогледите само тогава, когато прозрем, как за Платон, Аристотел мисълта, идеята са били в действителност нещо съвършено различно от това, което те са станали за личностите от Средновековието и от новото време. Мислителят на древността имаше чувството, че мисълта му е дадена; мислителят на по-късно време има чувството: Аз образувам мисълта; и така за него се ражда въпросът: Какво значение може да има за действителността онова, което е образувано в душата? Гъркът се чувстваше като душа отделен от света; в мисълта той търсеше да се свърже с духовния свят; по-късният мислител се чувства самотен със своя мислителен живот. Така се ражда изследването върху "общите идеи".
към текста >>
Яков Бьоме /1575-1624 г./, който като самотен, преследван занаятчия си състави един образ на света като от едно вътрешно озарение, внася все пак в този образ на света основния ха
рак
тер на по-новото време.
Яков Бьоме /1575-1624 г./, който като самотен, преследван занаятчия си състави един образ на света като от едно вътрешно озарение, внася все пак в този образ на света основния характер на по-новото време.
Да, в самотата на своя душевен живот той даже развива особено изразително този основен характер, защото за него вътрешната двойственост на душевния живот, противоположността между Аза и другите душевни изживявания, застава пред духовното око. Той изживява "Аза" така, както този Аз си създава в душевния живот вътрешната противоположност, както той се отразява в собствената му душа. След това той отново намира това вътрешно изживяване в процесите в света. Той вижда в това изживяване едно раздвоение преминаващо през всичко. "В такова едно съзерцание човек намира две качества, едно добро и едно зло, които съществуват в този свят във всички сили, в звездите и стихиите, както и във всички създания".
към текста >>
Да, в самотата на своя душевен живот той даже развива особено изразително този основен ха
рак
тер, защото за него вътрешната двойственост на душевния живот, противоположността между Аза и другите душевни изживявания, застава пред духовното око.
Яков Бьоме /1575-1624 г./, който като самотен, преследван занаятчия си състави един образ на света като от едно вътрешно озарение, внася все пак в този образ на света основния характер на по-новото време.
Да, в самотата на своя душевен живот той даже развива особено изразително този основен характер, защото за него вътрешната двойственост на душевния живот, противоположността между Аза и другите душевни изживявания, застава пред духовното око.
Той изживява "Аза" така, както този Аз си създава в душевния живот вътрешната противоположност, както той се отразява в собствената му душа. След това той отново намира това вътрешно изживяване в процесите в света. Той вижда в това изживяване едно раздвоение преминаващо през всичко. "В такова едно съзерцание човек намира две качества, едно добро и едно зло, които съществуват в този свят във всички сили, в звездите и стихиите, както и във всички създания". Също и злото стои в света срещу доброто като негово отражение; доброто съзира себе си едва в злото, както Азът забелязва себе си в своите душевни изживявания.
към текста >>
207.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА
GA_18_1 Загадки на философията
По този начин Гьоте обръща остро вниманието върху това, което е ха
рак
терно за Бейкън.
По този начин Гьоте обръща остро вниманието върху това, което е характерно за Бейкън.
Този последният иска да намери за науката един сигурен път. Защото чрез това, се надява той, човекът ще намери своето сигурно отношение към света. Бейкън чувства, че новото време не може вече да върви по пътя на Аристотел. Обаче той не знае, че в различните епохи в човека действат властващо различни душевни сили. Той отбелязва само, че той, Бейкън, трябва да отхвърли Аристотел.
към текста >>
От 16-тото столетие насам в светогледния живот започва да се проявява един нов ха
рак
тер.
Бейкън е едната, Галилей другата личност, при които това изпъква ясно. Образът на природата не трябва вече да бъде нарисуван така, че в този образ мисълта да бъде чувствана като сила изявена от самата природа. От образа на природата постепенно изчезва все повече това, което се чувствува само като едно произведение на себесъзнанието. Вече произведенията на себесъзнанието и наблюдението на природата стоят по този начин едни срещу други все по-рядко отделени като чрез една пропаст. С Декарт се вести преобразуването на душевната организация, която откъсна едни от други образа на природата и произведенията на себесъзнанието.
От 16-тото столетие насам в светогледния живот започва да се проявява един нов характер.
След като в предидущите столетия мисълта се явяваше така, че като произведение на себесъзнанието тя изискваше своето оправдание от образа на света, сега от 16-тото столетие насам тя се оказа ясно и недвусмислено поставено на самата себе си в себесъзнанието. По-рано тя още можеше да вижда в образа на света една опора за своето оправдание; отсега нататък за нея възниква задачата, да си създаде валидност от своята собствена сила. Мислителите на следващата сега епоха чувстват, как в самото изживяване на мисълта трябва да се търси нещо, което доказва това изживяване като оправдан творец на образа на светогледа.
към текста >>
Когато слушаме него, ние слушаме заедно с него много личности, които изявяват в този копнеж основния ха
рак
тер на тази епоха.
В развитието на светогледите на 15-тото, 16-тото столетие насам се изразява стремежът, себесъзнателната душа да бъде така поставена на собствените и основи, че тя да признае себе си оправдана да си образува вали дни представи върху загадките на света. От съзнанието на втората половина на 18-тото столетие Лесинг /1729-1781 г./ чувства този стремеж като най-дълбокия импулс на човешкия копнеж.
Когато слушаме него, ние слушаме заедно с него много личности, които изявяват в този копнеж основния характер на тази епоха.
Превръщането на религиозните истини на откровението в истини на разума, към това се стреми Лесинг. Неговата цел може ясно да се различи в разнообразните обрати и перспективи, през които минава неговата мисъл. Със своя себесъзнателен Аз Лесинг се чувства в една епоха на развитието на човечеството, който трябва да постигне чрез силата на себесъзнанието това, което по-рано се беше вля в него отвън чрез откровението. За Лесинг това, което по този начин беше предхождало в историята, става процес на подготовка на онзи момент, в който себесъзнанието на човека само застава на собствената си основа. Така за него историята се превръща в едно "Възпитание на човешкия род".
към текста >>
Как двамата трябваше да се отнасят по различен начин към дадения им от тяхната епоха образ на природата, това дава ха
рак
терното оцветение на техните възгледи.
Според възгледа на Хердер, душата може да се чувства кореняща се във вселената, защото в цялата природна и духовна връзка на вселената тя познава един процес, който трябваше да доведе до нея, както детството трябва да доведе до зрелия човешки живот в личното съществуване. Това, което Хердер излага в своето съчинение "Идеи върху една философия на историята на човечеството", е един обширен образ на тази мисъл за света. То представлява опит, да се мисли образът на природата в хармония с образа на духа така, че в този образ на природата да се намери също едно място за себесъзнателната човешка душа. Не трябва да изпускаме изпредвид, как в светогледа на Хердер се показва борбата, която иска да се обясни едновременно с по-новия естественонаучен начин на мислене и с изискванията на себесъзнателната душа. Хердер стоеше пред изискванията на светогледа на новото време, както Аристотел стоеше пред гръцките.
Как двамата трябваше да се отнасят по различен начин към дадения им от тяхната епоха образ на природата, това дава характерното оцветение на техните възгледи.
към текста >>
Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абст
рак
тно чувствани мисли.
Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие мисълта в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза. Да почувства жизнения импулс на мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят. Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания. Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност. Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили.
Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли.
За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света. Но такива души им импонира логическата природа на мисълта; ето защо те я признават като сила; която трябва да изгради един научен възглед за света; обаче те искат една по-силно действаща за тях сила, за да им се разкрие изгледът за един светоглед обхващащ най-висшите познания. На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват мисълта в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с мисълта в Първоосновата на света. На такова едно душевно устройство се дължи, когато често човек малко цени мисълта при изграждането на един светоглед и чувства своето себесъзнание по-сигурно крепящо се в тъмнината на сърдечните сили. Има личности, за които един светоглед има толкова по-малка стойност за тяхното отношение към мировите загадки, колкото повече този светоглед иска да се издигне от тъмнината на чувствата в светлината на мисълта.
към текста >>
Хаман се изказваше като в о
рак
улни сентенции върху въпросите, които изпълваха светогледния живот на неговото време.
Има личности, за които един светоглед има толкова по-малка стойност за тяхното отношение към мировите загадки, колкото повече този светоглед иска да се издигне от тъмнината на чувствата в светлината на мисълта. Такова едно душевно настроение намираме при Г. Ф. Хаман /починал през 1788 г./. Както някои личности от неговото естество, той беше един велик подбудител. Ако един такъв дух е гениален както него, тогава почерпените от тъмните глъбини на сърцето мисли действат върху другите по-енергично отколкото мислите изразени в умствена форма.
Хаман се изказваше като в оракулни сентенции върху въпросите, които изпълваха светогледния живот на неговото време.
В неговите оракулни сентенции живее едно мистично чувство с пиетистично оцветение. В тях се проявява хаотично стремежът на времето към изживяването на една сила на себесъзнателната душа, която да може да бъде опорна точка на всичко онова, което човек иска да си изработи като представа върху света и живота.
към текста >>
В неговите о
рак
улни сентенции живее едно мистично чувство с пиетистично оцветение.
Такова едно душевно настроение намираме при Г. Ф. Хаман /починал през 1788 г./. Както някои личности от неговото естество, той беше един велик подбудител. Ако един такъв дух е гениален както него, тогава почерпените от тъмните глъбини на сърцето мисли действат върху другите по-енергично отколкото мислите изразени в умствена форма. Хаман се изказваше като в оракулни сентенции върху въпросите, които изпълваха светогледния живот на неговото време.
В неговите оракулни сентенции живее едно мистично чувство с пиетистично оцветение.
В тях се проявява хаотично стремежът на времето към изживяването на една сила на себесъзнателната душа, която да може да бъде опорна точка на всичко онова, което човек иска да си изработи като представа върху света и живота.
към текста >>
208.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
Когато се запозна с Кантовата "Критика на п
рак
тическия разум", той писа: "Аз живея в един нов свят... Неща, за които вярвах, че те никога не могат да ми бъдат доказани, например понятието за абсолютната свобода и дълг, ми са доказани и поради това аз се чувствам много радостен.
Към две духовни компетентности поглеждаше в края на 18-тото столетие онзи, който водеше борба за яснота върху великите въпроси на възгледа за света и за живота, към Кант и Гьоте. Един мислител, който най-силно се бореше за такава яснота, е Йохан Готлиб Фихте.
Когато се запозна с Кантовата "Критика на практическия разум", той писа: "Аз живея в един нов свят... Неща, за които вярвах, че те никога не могат да ми бъдат доказани, например понятието за абсолютната свобода и дълг, ми са доказани и поради това аз се чувствам много радостен.
Неразбираемо е, какво уважение за човечеството, каква сила ни дава философията, каква благодат е тя за една епоха, в която моралът е разрушен в неговите основи и понятието за дълг е зачеркнато във всички речници". И когото въз основа на възгледа на Кант изгради своя собствен възглед в своята книга "Основа на общото наукоучение", той изпрати тази книга на Гьоте с думите: "Аз ви считам и винаги съм ви считал като представител на чистата духовност на чувството на постигнатата днес степен на хуманността. Към вас се обръща с право философията. Вашето чувство и пробния камък за нея". В едно подобно отношение към двамата мислители стоеше Шилер.
към текста >>
За да онагледим действието на първия върху неговата епоха, ще приведем още изказванията на двама мислители върху него, които се намираха на висотата на образованието на тяхното време Жан Пол писа в 1788 година на своя приятел: "Купете си, за Бога, две книги, Кантовото Основание на една метафизика на нравите и Кантовата /Критика на п
рак
тическия разум.
За да онагледим действието на първия върху неговата епоха, ще приведем още изказванията на двама мислители върху него, които се намираха на висотата на образованието на тяхното време Жан Пол писа в 1788 година на своя приятел: "Купете си, за Бога, две книги, Кантовото Основание на една метафизика на нравите и Кантовата /Критика на практическия разум.
Кант не е една светлина на света, а една цяла лъчезарна слънчева система наведнъж". А Вилхелм фон Хумболдт казва: "Кант предприе и извърши най-великото дело, което може би философстващият разум трябва да дължи на един единствен човек... Три неща остават, когато искаме да определим славата, която Кант донесе на своята нация, ползата, която тъй предаде на спекулативното мислене, три неща остават сигурно очевидни: Някои неща, които той превърна в развалини, не ще се въздигнат никога отново, някои неща, които той основа, никога не ще умрат, и, което е най-важното, той постави основата на една реформа, каквато цялата история на човешкото мислене не показва".
към текста >>
Някои явления в развитието на светогледите в миналите времена действат по-нататък в мисленето на Кант и са се оформят в него като загадъчни въпроси, които определят ха
рак
тера на неговия светоглед.
Някои явления в развитието на светогледите в миналите времена действат по-нататък в мисленето на Кант и са се оформят в него като загадъчни въпроси, които определят характера на неговия светоглед.
Кой то чувства характерната особености на Кант в неговите съчинения, които имат най-голямо значение за неговия светоглед, на него веднага му се показва като една от тези особености високото ценене от страна на Кант на математическия начин на мислене. Това, което се познава по начина, както математиката познава, то носи в себе си сигурността на една истинност, така чувства Кант. Че човекът може да има математика, това доказва, че той може да има истина. Ние можем да се съмняваме във всичко, но в истината на математиката не можем да се съмняваме.
към текста >>
Кой то чувства ха
рак
терната особености на Кант в неговите съчинения, които имат най-голямо значение за неговия светоглед, на него веднага му се показва като една от тези особености високото ценене от страна на Кант на математическия начин на мислене.
Някои явления в развитието на светогледите в миналите времена действат по-нататък в мисленето на Кант и са се оформят в него като загадъчни въпроси, които определят характера на неговия светоглед.
Кой то чувства характерната особености на Кант в неговите съчинения, които имат най-голямо значение за неговия светоглед, на него веднага му се показва като една от тези особености високото ценене от страна на Кант на математическия начин на мислене.
Това, което се познава по начина, както математиката познава, то носи в себе си сигурността на една истинност, така чувства Кант. Че човекът може да има математика, това доказва, че той може да има истина. Ние можем да се съмняваме във всичко, но в истината на математиката не можем да се съмняваме.
към текста >>
Какво становище зае той по отношение на него и какво решение взе, това ясно се вижда от изложението в предговора към второто издание на "Критика на чистия разум": "Ако приемем сега, че моралът предполага по необходимост свободата /в строгия смисъл/ като свойство на нашата воля, като изпълнява п
рак
тически принципи намиращи се в нашия разум, които биха били направо невъзможни без предполагането на свободата, но че спекулативният разум би доказал, какво това не може и да се помисли, тогава гореспоменатото предположение, а именно моралното, трябва по необходимост да отстъпи пред онова, чиято противоположност съдържа едно явно противоречие, следователно свободата е заедно нея моралността трябва да отстъпи място на природния механизъм.
Пред този избор стоеше и Кант.
Какво становище зае той по отношение на него и какво решение взе, това ясно се вижда от изложението в предговора към второто издание на "Критика на чистия разум": "Ако приемем сега, че моралът предполага по необходимост свободата /в строгия смисъл/ като свойство на нашата воля, като изпълнява практически принципи намиращи се в нашия разум, които биха били направо невъзможни без предполагането на свободата, но че спекулативният разум би доказал, какво това не може и да се помисли, тогава гореспоменатото предположение, а именно моралното, трябва по необходимост да отстъпи пред онова, чиято противоположност съдържа едно явно противоречие, следователно свободата е заедно нея моралността трябва да отстъпи място на природния механизъм.
Но тъй като за морала аз не се нуждая по-нататък от нищо друго, освен свободата да не противоречи на себе си и да мога да си я представя без да имам нужда да я разбера по-нататък, следователно да не поставя никаква пречка в пътя на природния механизъм на същото действие /взето в друго отношение/, в такъв случай учението на етиката утвърждава своето място. Това обаче не би се случило, ако предварително критиката не би ни поучила за нашето неизбежно незнание по отношение на вещта в себе си, и всичко, което ние можем да познаем теоретично, тя би го ограничила само върху явленията. Именно това обяснение за положителната полза от критическите принципи на чистия разум може да се докаже по отношение на понятието за Бога и за простата природа на нашата душа, но за да съкратя моето изложение, аз го изоставям. Следователно аз не мога да приема Бога, свободата и безсмъртието за ползуване по необходимия начин на практическия разум, ако същевременно не лиши спекулативния разум от неговите претенции за чрезмерно прозрение... Следователно аз трябваше да отменя знанието, за да добия място за вярата". От това изказване виждаме, че по отношение на знанието и вярата Кант стои на една подобна почва както Якоби.
към текста >>
Следователно аз не мога да приема Бога, свободата и безсмъртието за ползуване по необходимия начин на п
рак
тическия разум, ако същевременно не лиши спекулативния разум от неговите претенции за чрезмерно прозрение... Следователно аз трябваше да отменя знанието, за да добия място за вярата".
Пред този избор стоеше и Кант. Какво становище зае той по отношение на него и какво решение взе, това ясно се вижда от изложението в предговора към второто издание на "Критика на чистия разум": "Ако приемем сега, че моралът предполага по необходимост свободата /в строгия смисъл/ като свойство на нашата воля, като изпълнява практически принципи намиращи се в нашия разум, които биха били направо невъзможни без предполагането на свободата, но че спекулативният разум би доказал, какво това не може и да се помисли, тогава гореспоменатото предположение, а именно моралното, трябва по необходимост да отстъпи пред онова, чиято противоположност съдържа едно явно противоречие, следователно свободата е заедно нея моралността трябва да отстъпи място на природния механизъм. Но тъй като за морала аз не се нуждая по-нататък от нищо друго, освен свободата да не противоречи на себе си и да мога да си я представя без да имам нужда да я разбера по-нататък, следователно да не поставя никаква пречка в пътя на природния механизъм на същото действие /взето в друго отношение/, в такъв случай учението на етиката утвърждава своето място. Това обаче не би се случило, ако предварително критиката не би ни поучила за нашето неизбежно незнание по отношение на вещта в себе си, и всичко, което ние можем да познаем теоретично, тя би го ограничила само върху явленията. Именно това обяснение за положителната полза от критическите принципи на чистия разум може да се докаже по отношение на понятието за Бога и за простата природа на нашата душа, но за да съкратя моето изложение, аз го изоставям.
Следователно аз не мога да приема Бога, свободата и безсмъртието за ползуване по необходимия начин на практическия разум, ако същевременно не лиши спекулативния разум от неговите претенции за чрезмерно прозрение... Следователно аз трябваше да отменя знанието, за да добия място за вярата".
От това изказване виждаме, че по отношение на знанието и вярата Кант стои на една подобна почва както Якоби.
към текста >>
Това уважение е изразено с хубави думи в неговата "Критика на п
рак
тическия разум": "Дългът!
Чрез съществуването на добродетелта ни се гарантира нейното следствие, щастието, а чрез щастието ни се гарантира съществуването на Бога. И понеже едно сетивно същество, каквото е човекът, не може да постигне съвършеното щастие в този несъвършен свят, неговото съществуване трябва да се простира отвъд сетивното съществуване, т.е. душата да бъде безсмъртна. Следователно това, върху което не можем да знаем нищо, Кант го създава като чрез магия от моралната вяра. Уважението пред чувството за дълг беше за него това, което му въздигаше един действителен свят, когато под влиянието на Юм светът на наблюдението се превърна в един чисто вътрешен свят.
Това уважение е изразено с хубави думи в неговата "Критика на практическия разум": "Дългът!
ти възвишено, велико име, който не обхващаш в тебе никаква прищявка, която води в себе си до подмилкване, а изискваш подчинение", ти, който "поставяш един закон... пред който трябва да онемеят всички наклонности, даже когато те действат тайно против него..."
към текста >>
От разцъфтяването на естествените науки насам, пътят, който те са поели, е предизвикал у много хора чувството, че от образа, който мисленето си създава за природата, трябва да бъде отстранено всичко, което не но си ха
рак
тера на строга необходимост.
От разцъфтяването на естествените науки насам, пътят, който те са поели, е предизвикал у много хора чувството, че от образа, който мисленето си създава за природата, трябва да бъде отстранено всичко, което не но си характера на строга необходимост.
Кант също е имал това чувство. В своята "Естествена история на небето" той даже беше начертал един такъв образ на определена област на природата, който отговаря на това чувство. В такъв един образ няма никакво място представата на себесъзнателния Аз, която трябваше да си състави човекът на 18-тото столетие. Платоновата, а също и Аристотеловата мисъл можеше да бъде взета като откровение както на природата, така както тази природа трябваше да бъде взета в епохата на нейната действителност, така и като откровението на човешката душа. В живота на мислите се срещаха природата и другата.
към текста >>
Възможно в бъдещите епохи да вземат един по-висок полет в науката, която той е вложил в своето произведение; той е вложил в своите произведения не само науката, а целия определен ха
рак
тер на епохата по отношението на науката и своето произведение и този ха
рак
тер задържа неговия интерес, докато съществуват хора в света.
Рисува например професията на писателя: "Идеята трябва сама да говори, не писателят. Всеки произвол на този последния, цялата негова индивидуалност, неговото собствено естество и изкуство трябва да е умряло в неговия начин на говорене, за да живее само естеството и изкуството на неговата идея, най-висшият живот, който тя може да добие в този говор и в тази епоха. Тъй като той е свободен от задължението на словесния учител, да се приспособява към възприемчивостта на другите, той също няма извинението на този последния за себе си. Той няма предвид никакъв поставен читател, а изгражда своя читател и му дава закона, какъвто този закон трябва да бъде". "Обаче в себе си произведението на писателя трябва да бъде едно произведение на вечността.
Възможно в бъдещите епохи да вземат един по-висок полет в науката, която той е вложил в своето произведение; той е вложил в своите произведения не само науката, а целия определен характер на епохата по отношението на науката и своето произведение и този характер задържа неговия интерес, докато съществуват хора в света.
Неговата буква говори независимо от променливостта във всички епохи на всички хора, които могат да оживят тази буква и одушевени, повдигнати, облагородени до края на дните". Така говори един мъж, който има съзнание за своята професия, за своето призвание като духовен ръководител на своята епоха, когото в предговора към своето Наукоучение каза: Важна не е моята личност, а истината, защото "аз съм един свещенослужител на истината". Ние разбираме за едни човек, който живееше по този начин в истината, че той искаше не само да насочи другите към разбиране, а да ги принуди. Той може да даде на едно от своите съчинения заглавието: "Ясен като слънцето отчет пред голямата публика върху истинската същност на най-новата философия. Опит да бъдат принудени читателите към разбиране".
към текста >>
Както Кант детронира знанието, за да стори място за вярата, така Фихте обяви познанието за чист приз
рак
, за да има пред себе си свободен път за живото действие, за моралното деяние.
Както Кант детронира знанието, за да стори място за вярата, така Фихте обяви познанието за чист призрак, за да има пред себе си свободен път за живото действие, за моралното деяние.
Нещо подобно се опита да направи също и Шилер. Само че при него мястото, за което при Кант претендираше вярата, при Фихте действието, бе заето от красотата. Обикновено значението на Шилер за развитието на светогледите се подценява. Както Гьоте трябваше да се оплаква от това, че хората не искаха да го признаят като природоизследовател, понеже бяха свикнали вече да го считат като поет, така и онези, които се задълбочават във философските идеи на Шилер трябва да съжаляват, че той така малко е ценен от онези, които се занимават с истории на светогледите, понеже считат, че неговото поле е в царството на поезията.
към текста >>
Там всичко не е така радостно, така живо, така хармонично разрешено и така човешки истинно; тук всичко е така строго, сковано и абст
рак
тно и така неестествено, защото всяка природа е синтеза, а философията антитеза.
В тази облагородена и превърната в красота добродетелност Шилер е намерил едно посредничество между светогледа на Кант и този на Гьоте. Колкото и голям да беше чарът, който Кант упражняваше върху Шилер, когато той самият защищаваше идеалът на чистата човечност против действително царуващия ред на морала: Когато опозна по-отблизо Гьоте, Шилер стана един удивляващ се почитател на неговия начин да разглежда света и живота и неговото чувство, което постоянно го тласкаше към най-чистата яснота на мислите, не му даваше покой, докато не успя да проникне тази Гьотева мъдрост и с понятия. Висшето задоволство, което Гьоте извличаше от своите възгледи върху красотата и изкуството също и за своето поведение в живота, доведе все повече и повече Шилера до начина на мислене на първия. Когато благодари на Гьоте, че му е изпратил "Вилхелм Майстер", той върши това с думите: "- Не мога да ви изкажа, колко мъчително е често пъти за мене чувството, да проникна от едно произведение от този род във философската същност.
Там всичко не е така радостно, така живо, така хармонично разрешено и така човешки истинно; тук всичко е така строго, сковано и абстрактно и така неестествено, защото всяка природа е синтеза, а философията антитеза.
Наистина аз трябва да си засвидетелствам, че съм останал верен на природата в моите спекулации дотолкова, доколкото позволява понятието за анализа: Може би даже съм и останал много по-верен от колкото нашите кантианци биха считали за позволено и възможно. Но въпреки това аз не по-малко живо чувствам безкрайното разстояние между живота и разсъждението и не мога да се въздържа, в един такъв меланхоличен момент да припиша на един недостатък на моята природа това, което в един радостен и ведър час трябва да считам само като едно единствено свойство на нещата. Но между впрочем сигурно си остава това, че поетът е единствено истинския човек и в сравнение с него и най-добрият философ е само една карикатура". Това съждение на Шилер може да се отнася само за философията на Кант, при която Шилер е имал своите опитности. Тя в много отношения отдалечава човека от природата.
към текста >>
Тази философия се движи в безкръвни, студени, сиви абст
рак
ции.
Но между впрочем сигурно си остава това, че поетът е единствено истинския човек и в сравнение с него и най-добрият философ е само една карикатура". Това съждение на Шилер може да се отнася само за философията на Кант, при която Шилер е имал своите опитности. Тя в много отношения отдалечава човека от природата. Тя не проявява никаква вяра в нея, а счита като валидна истина само това, което е взето от собствената духовна организация на човека. Благодарение на това всички нейни съждения са лишени от онази свежа, пълносъдържателна цветистост, която има всичко, което ние добиваме чрез непосредственото съзерцаване на природните процеси и неща.
Тази философия се движи в безкръвни, студени, сиви абстракции.
Тя изгубва топлината, която добиваме от непосредствения допир с нещата и съществата и я заменя със студенината на нейните отвлечени понятия. А също и в моралната област Кантовата философия показва същата противоположност по отношение на природата. Чисто разсъдъчното понятие за дълг стои пред нея като най-висшето нещо. Това, което човек обича, към което има наклонност: Всичко непосредствено естествено в човешкото същество трябва да бъде подчинено на този идеал на дълга. Даже чак в областта на красотата Кант унищожава онзи дял, който човекът трябва да има съобразно своите първични усещания и чувства.
към текста >>
С изказването, което Шилер прави по отношение на Гьоте в своето писмо от 23 август 1794 година същността на по-новото развитие на светогледите е знаменателно оха
рак
теризирано: "Ако... бихте се родили като един грък и ако още от люлката би ви заобикаляла една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, вашият път би бил направен излишен.
С изказването, което Шилер прави по отношение на Гьоте в своето писмо от 23 август 1794 година същността на по-новото развитие на светогледите е знаменателно охарактеризирано: "Ако... бихте се родили като един грък и ако още от люлката би ви заобикаляла една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, вашият път би бил направен излишен.
Тогава още при първото съзерцаване на нещата вие бихте при ели необходимото и с вашите първи опитности във вас би се развил вашият велик стил. А сега... тъй като вашият гръцки дух е бил хвърлен в това северно сътворение, не ви оставаше никакъв избор, освен или сам да станете един северен човек на изкуството или да замените това, което действителността държи пред вашето въображение, с помощта на мислителната сила и по този начин да родите от вътре по рационален път една Гърция". Шилер чувства това разкриват тези негови изречения хода на развитието на душевния живот от гръцката епоха до неговата. В мислителния живот за гръка се разкриваше душевният живот; и той можеше да приеме това разкриване, защото за него мисълта беше едно възприятие, каквото са цветовете или звуците. За по-новия човек тази мисъл е избледняла; той трябва да изживее вътре в душата това, което протъкава света творейки; и все пак за да има невъзприемаемият живот на мислите нагледност, той трябва да бъде изпълнен с въображението.
към текста >>
Мнението на Гьоте е това: "Мисля, че науката би могло да се нарече познанието на общото, отвлеченото знание; напротив изкуството би било науката приложена на дело; науката би била разум, а изкуството нейният механизъм, поради което то би могло да бъде наречено също п
рак
тическа наука.
Шилер е един такъв наблюдател на този духовен способ. Той пише върху него в едно писмо до Гьоте: "Вашият наблюдателен поглед, който така спокойно и чисто почива върху нещата, не ви поставя никога в опасност да навлезете в погрешния път, в който се заблуждават така лесно както спекулацията така и произволната и подчиняваща се само на себе си способност на въображението. Във вашата правилна интуиция се намира всичко и далече по-пълно това, което анализът търси с усилия, и само защото то се намира във вас като едно цяло, на вас ви е скрито вашето собствено богатство; защото за съжаление ние знаем само това, което разделяме. Ето защо духове от вашия род рядко знаят, колко далече са проникнали и колко малко имат те причина да заемат от философията, която може само да учи от тях". За светогледа на Гьоте и този на Шилер истината не съществува само сред науката, но също и сред изкуството.
Мнението на Гьоте е това: "Мисля, че науката би могло да се нарече познанието на общото, отвлеченото знание; напротив изкуството би било науката приложена на дело; науката би била разум, а изкуството нейният механизъм, поради което то би могло да бъде наречено също практическа наука.
И така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата". Гьоте описва взаимодействието на научното познание и на художественото оформяне на познанието: "Явно е, че един човек на изкуството трябва да стане достатъчно велик и решителен, който наред със своя талант е още и един обучен ботаник, който коренно познава влиянието на различните части върху виреенето и растежа на растението, неговото определение и взаимните действия, когато разбира последователното развитие на листата, цветовете, оплождането, плода и на новия зародиш и ги премисля. Тогава той ще покаже своя вкус не чрез избора от явленията, а ще ни учуди също и чрез едно правилно изложение на свойствата". Така и художественото творчество царува истината, защото според това схващане стилът на изкуството почива на "най-дълбоката основа на познанието, на същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и осезаеми форми".
към текста >>
Как ха
рак
терната черта на най-високо развития човек, на гения, би могла да създаде един нов възглед за света и живота, ако би съществувал само един истински, общовалиден светоглед, ако светът на представите би имал само една форма?
Вътрешният съюз, който бе сключен от Гьоте, Шилер и техните съвременници между поезията и светогледа, отне на последния в началото на нашето столетие безжизнения отпечатък, в който той трябва да дойде, ако се движи само в областта на абстрахиращия ум. Този съюз даде като свой резултат вярата, че в светогледа има един личен, индивидуален елемент. Човекът има възможност да създаде своето отношение към света съобразно своята особеност и въпреки това да се потопи в действителността, а на един чисто фантастичен схематичен свят. Неговият идеал не е нужно да бъде кантианският, един веднъж завинаги затворен теоретически възглед по образа на математиката. Само от духовната атмосфера на едно такова възвишаващо човешката индивидуалност убеждение може да се роди една представа като тази на Жан Паул /1763-1825 г./: "Сърцето на гения, на когото служат всички бляскави и спомагателни сили, има и дава един истински признак, а именно един нов възглед за света и за живота".
Как характерната черта на най-високо развития човек, на гения, би могла да създаде един нов възглед за света и живота, ако би съществувал само един истински, общовалиден светоглед, ако светът на представите би имал само една форма?
Жан Паул е своего рода един защитник на Гьотевия възглед, че човекът изживява вътре в себе си най-висшата форма на съществуването. Той пише на Якоби: "Всъщност ние не вярваме в божествената свобода, в Бога, в добродетелта, а ги виждаме действително като вече дадени или даващи се, и това виждане е именно едно знание, и то едно по-висше знание, докато знанието на ума се отнася за едно по-нисше виждане. Бихме искали да на речем разума единствено положително, защото всяка положителност на сетивността се разтваря накрая в духовността и умът се занимава вечно само с относителното, което по себе си не е нищо, поради което пред Бога повечето или по-малкото и всички степени на сравнение отпадат". Жан Паул не иска да му се отнеме правото да изживява истината вътре в себе си и за целта да трябва да постави в движение всички душевни сили, не само логическия ум. "Сърцето, живият корен на човека, не ще ми бъде изтръгнато от трансцеденталната философия, /Жан Паул разбира светогледа свързан с Кант/ от гърдите и тя не ще постави на негово място един чист подтик на Аза; аз не позволявам да бъда освободен от зависимостта на любовта, за да бъде блажен само чрез високомерие".
към текста >>
209.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Мъртвите и безсъзнателни произведения на природата са само безуспешни опити на природата да отрази самата себе си, а така наречената мъртва природа въобще една незряла интелигентност, поради което с нейните явления прозира вече несъзнателно интелигентният ха
рак
тер.
Явленията /материалното/ трябва да изчезнат напълно и да останат само законите /формалното/. Ето защо става така, че колкото повече в самата природа излиза наяве закономерността, толкова повече изчезва обвивката, самите явления стават по-духовни и накрая престават напълно. Оптическите явления не са нищо друго освен една геометрия, чиито линии са теглени от светлината и самата тази светлина е вече двузначна материалност. В явленията на магнетизма материалната следа изчезва вече и от явленията на гравитацията, която даже природоизследователи вярваха че могат да разберат само като духовно действие действие на разстояние -, не остава нищо освен нейният закон, изпълнението на който в голям мащаб е механизмът на небесните движения. Съвършената теория на природата би била онази, но силата на която цялата природа би се разтворила в една интелигентност, в един ум.
Мъртвите и безсъзнателни произведения на природата са само безуспешни опити на природата да отрази самата себе си, а така наречената мъртва природа въобще една незряла интелигентност, поради което с нейните явления прозира вече несъзнателно интелигентният характер.
Най-висшата цел, да стане сама обект на себе си, природата постига едва чрез най-висшето и последно отражение, което не е нищо друго, а човекът, или общо взето то е това, което ние наричаме разум, чрез който първо природата се връща напълно в самата себе си и чрез която става явно, че първоначално природата е тъждествена с това, което в нас познаваме като интелигентност и съзнание".
към текста >>
Ако мислителното съзерцаване на природата е едно повторение на нейното сътворение, тогава също и основният ха
рак
тер на това сътворение отговаря на човешката дейност; тя трябва да бъде един акт на свободата, а не един такъв на геометрическата необходимост.
Щом вътрешният живот се обяснява като божественото, тогава се явява като непоследователно човек да остане при една част на този вътрешен живот. Шелинг не е изпаднал в тази непоследователност. В момента, в който той казва: - Да обясниш природата, значи да създадеш природата, това дава направление на целия свой възглед за живота.
Ако мислителното съзерцаване на природата е едно повторение на нейното сътворение, тогава също и основният характер на това сътворение отговаря на човешката дейност; тя трябва да бъде един акт на свободата, а не един такъв на геометрическата необходимост.
Обаче също така ние не можем да познаем едно свободно творение чрез законите на разума; то трябва да се изяви чрез друго средство.
към текста >>
Ето защо остроумните думи, които Шлайермахер е казал върху същността на безсмъртието, имат въпреки това в себе си нещо неопределено: "Целта и ха
рак
терът на един религиозен живот не е онова безсмъртие вън от времето и зад времето, или напротив само след това време, но въпреки това във времето, а безсмъртието, което можем да имаме още непосредствено в този временен живот и което една задача, в решението на която ние винаги сме обхванати.
Човекът се чувства зависим; обаче той не познава съществото, от което е зависим. Всички понятия, които ние си образуваме за божественото, не отговарят на висшата същност на това божество. Ето защо Шлайермахер отбягва също да се задълбочи в някакви определени понятия върху божественото. За него е най-любима, най-неопределената, най-празната представа. "Религията беше това, когато древните считаха всеки особен род на живота в целия свят като произведение на едно божество; те бяха възприели особения начин на действие на вселената като едно определено чувство и го наричаха така".
Ето защо остроумните думи, които Шлайермахер е казал върху същността на безсмъртието, имат въпреки това в себе си нещо неопределено: "Целта и характерът на един религиозен живот не е онова безсмъртие вън от времето и зад времето, или напротив само след това време, но въпреки това във времето, а безсмъртието, което можем да имаме още непосредствено в този временен живот и което една задача, в решението на която ние винаги сме обхванати.
Да бъдем сред крайното едно с безкрайното и вечно във всеки момент, това е безсмъртието на религията". Ако Шелинг беше казал това, ние бихме могли да свържем с него определена представа. Това би означавало, че човек ражда в себе си мисълта за Бога. Това не е нищо друго освен един спомен, едно възпоминание на Бога за своето собствено същество. То присъства в крайното.
към текста >>
Така философът може да започне при най-простата мисъл, която е напълно празна от съдържание, при абст
рак
тното битие.
Когато следователно философският мислител подхваща добитите от наблюдението на природата мисли, той намира в тях пълни с противоречие идейни форми. Но именно това противоречие е, което му дава възможност да направи от отделните мисли едно цяло построение от мисли. Той търси в мислите това, което е противоречиво. И то е противоречиво, защото мисълта сочи към една по-висока степен на нейното развитие. Следователно чрез съдържащото се в нея противоречие всяка мисъл сочи към една друга, към която тя се стреми в течение на развитието.
Така философът може да започне при най-простата мисъл, която е напълно празна от съдържание, при абстрактното битие.
От намиращото в самата тази мисъл противоречие той бива изтласкан към една по-висша и по-малко противоречива степен, и после по-нататък, докато стигне до най-високия стадий, при живеещата в самата себе си мисъл, която е най-висшата изява на духа.
към текста >>
Чрез Хегел е изразен основният ха
рак
тер на по-новия стремеж на светогледа.
Чрез Хегел е изразен основният характер на по-новия стремеж на светогледа.
Гръцкият дух познава мисълта като възприятие; по-новият дух я познава като собствено произведение на душата. Хегел проследява съзерцавайки създанията на себесъзнанието, като излага своя светоглед. Следователно първо той има работа само със себесъзнанието и с неговите произведения. Но след това дейността на това събесъзнание става за него една такава, в която това събесъзнание се чувства свързано с мировия Дух. Гръцкият мислител съзерцава света и това съзерцание му дава пояснение върху същността на света.
към текста >>
Грилнарцер е оха
рак
теризирал по свой начин мнението на Хегел върху отношението на мисленето към света в своето знаменито изказване:
Грилнарцер е охарактеризирал по свой начин мнението на Хегел върху отношението на мисленето към света в своето знаменито изказване:
към текста >>
210.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
В тези думи на Хегел е изразена една от най-важните ха
рак
терни черти на неговия начин на мислене.
"Пъпката изчезва в разтварянето на цвета, и бихме могли да кажем, че цветът опровергава пъпката; също така плодът обявява цвета като едно погрешно съществуване на растението и плодът застава като негова истина на мястото на цвета. Тези форми не само се различават, но и се изтласкват като непонасящи се едни други. Обаче тяхната тъчаща природа ги прави същевременно моменти на органическото единство, в което те не само не си противоречат, но са също така необходими едното и другото и една тази еднаква необходимост прави живота на цялото".
В тези думи на Хегел е изразена една от най-важните характерни черти на неговия начин на мислене.
Той вярваше в това, че нещата на действителността носят противоречието в себе си; и че именно в това стои подбудата на тяхното развитие, за тяхното живо движение, че те непрестанно се стремят да преодолеят това противоречие. Цветът никога не би станал плод, ако той би бил без противоречие. Той не би имал тогава никакъв повод, никакъв случай да излезе вън от своето противоречиво съществуване. От една точно противоположна форма на мисленето изходи Йохан Фридрих Хербарт /1776-1841 г./. Хегел е един тънък мислител, но същевременно един жаден за действителност дух.
към текста >>
Хербарт е един напълно абст
рак
тен мислител; той не се стреми да проникне нещата, а ги разглежда от своя ъгъл на мислене.
Той не би имал тогава никакъв повод, никакъв случай да излезе вън от своето противоречиво съществуване. От една точно противоположна форма на мисленето изходи Йохан Фридрих Хербарт /1776-1841 г./. Хегел е един тънък мислител, но същевременно един жаден за действителност дух. Той би искал да има само мисли, които са приели в себе си богатото, наситено съдържание на света. Ето защо неговите мисли трябва да бъдат също така във вечното течение, в постоянно ставане, в пълно с противоречие движение напред както самата действителност.
Хербарт е един напълно абстрактен мислител; той не се стреми да проникне нещата, а ги разглежда от своя ъгъл на мислене.
Противоречието смущава чисто логическите мислители; те искат ясни понятия, които могат да съществуват едни до други. Едното не трябва да пречи на другото. По отношение на действителността, която е пълна с противоречия, мислителят се вижда в едно особено положение. Понятията, които тя му доставя, не го задоволяват. Те са противни на неговата логическа потребност.
към текста >>
За основния ха
рак
тер на по-новия светогледен живот от значение са също и мислители като Хербарт.
Старае се да го разбере; но в мисленето, което си представя за правилно, той не намира никаква възможност да се вживее в себесъзнателната същност на душата. Той остава да стои вън от него. При светогледа на Хербарт можем да видим, какви трудности израстват за мисленето, когато то иска да разбере, какво е станало то по неговата същност в развитието на човечеството. Поставен бе Хегел, Хербарт изглежда като някой, който напразно се бори за постигането на една цел, която другият счита, че е постигнал. Хербартовите мислителни построения са един опит да копира отвън това което Хегел иска да изобрази във вътрешно съизживяване.
За основния характер на по-новия светогледен живот от значение са също и мислители като Хербарт.
Те сочат към целта, която трябва да бъде постигната, именно чрез това, че изявяват неподходящите средства за тази цел. В Хербарт се бори духовната цел на времето; неговата духовна сила не е достатъчна, за да разбере в една достатъчна форма тази борба и да я изрази. Напредъкът на развитието на светогледите показва, че винаги в това развитие наред с личностите, които стоят на висотата на импулсите на епохата, влизат в действие и такива, които развиват светогледи от неразбирането на тези импулси. Ние можем много добре да наречем такива светогледи реакционни.
към текста >>
Хербарт нарича едно отношение на морални елементи п
рак
тическа идея.
Едно такова чувство може да се свърже само с едно отношение между морални елементи. Едва когато действат заедно се явява етическа приятност или неприятност.
Хербарт нарича едно отношение на морални елементи практическа идея.
Той изброява пет такива практически-етически идеи: идеята на моралната свобода, която се състои в съгласуваността на волята и убеждението; идеята на съвършенството, която почива на това, че в сравнение със слабото ни харесва силното; идеята на правото, която произтича от неудоволствието, която изразява приятността изпитана, когато една воля подпомага другата; и идеята за отплатата, която изисква, защото всяко добро и зло, което е произлязло от един индивид, да бъде изправено на този индивид. Хербарт изгражда етиката върху едно човешко чувство, върху едно морално усещане. Той я отделя от светогледа, който трябва да бъде. Той я свързва с естетиката, даже прави от нея една част от тази естетика. Защото тази наука също съдържат изисквания върху това, което трябва да бъде.
към текста >>
Той изброява пет такива п
рак
тически-етически идеи: идеята на моралната свобода, която се състои в съгласуваността на волята и убеждението; идеята на съвършенството, която почива на това, че в сравнение със слабото ни харесва силното; идеята на правото, която произтича от неудоволствието, която изразява приятността изпитана, когато една воля подпомага другата; и идеята за отплатата, която изисква, защото всяко добро и зло, което е произлязло от един индивид, да бъде изправено на този индивид.
Едно такова чувство може да се свърже само с едно отношение между морални елементи. Едва когато действат заедно се явява етическа приятност или неприятност. Хербарт нарича едно отношение на морални елементи практическа идея.
Той изброява пет такива практически-етически идеи: идеята на моралната свобода, която се състои в съгласуваността на волята и убеждението; идеята на съвършенството, която почива на това, че в сравнение със слабото ни харесва силното; идеята на правото, която произтича от неудоволствието, която изразява приятността изпитана, когато една воля подпомага другата; и идеята за отплатата, която изисква, защото всяко добро и зло, което е произлязло от един индивид, да бъде изправено на този индивид.
Хербарт изгражда етиката върху едно човешко чувство, върху едно морално усещане. Той я отделя от светогледа, който трябва да бъде. Той я свързва с естетиката, даже прави от нея една част от тази естетика. Защото тази наука също съдържат изисквания върху това, което трябва да бъде. Тя също има работа с отношения, с които се свързват чувствата.
към текста >>
са за мене представи, защото "вещта за себе си", която им отговаря, е станала мой предмет само благодарение на това, че е приела ха
рак
тера на представата.
Скоро този възглед стана негова неопровержима истина. Той си казваше: Аз получавам познания за нещата, доколкото ги виждам, чувам, чувствам и т.н. с една дума: Доколкото си образувам представи за тях. Един предмет за мене само в моята представа. Следователно небе, земя и т.н.
са за мене представи, защото "вещта за себе си", която им отговаря, е станала мой предмет само благодарение на това, че е приела характера на представата.
към текста >>
Колкото безусловно правилно намери Шопенхауер всичко, което Кант изнесе върху представния ха
рак
тер на света на възприятията, толкова малко се чувстваше той задоволен от неговите забележки върху "вещта за себе си".
Колкото безусловно правилно намери Шопенхауер всичко, което Кант изнесе върху представния характер на света на възприятията, толкова малко се чувстваше той задоволен от неговите забележки върху "вещта за себе си".
Шулце също беше един противник на Кант по отношение на тези негови възгледи. Как може да знаем нещо за "вещ в себе си", как можем въобще да изкажем само една дума върху нея, щом знаем само за представи, а "вещта в себе си" остава изцяло вън от нашата представа? Шопенхауер трябваше да търси един друг път, за да стигне до "вещта в себе си". При търсенето той беше повлиян от съвременните нему светогледи много повече отколкото е допускал някога. Елементът, който Шопенхауер прибави към своето убеждение добито от Кант и от Платон, като "вещ в себе си", него ние намираме при Фихте, чиито лекции той беше слушал в 1811 година в Берлин.
към текста >>
Напразно бихме полагали усилия да опишем ха
рак
тера на един човек; напротив нека съпоставим неговите дела, неговите действия и пред нас ще застане един образ на ха
рак
тера.
Обаче за Гьоте една такава отделена от човека външна сфера няма никакво оправдание. Ние стигаме до същността на една вещ не чрез това, че се абстрахираме от действията, които долавяме; а ние имаме дадена тази същност в точната, схваната от духа закономерност на тези действия. Действията, които окото възприема, схваната в тяхната цялост и изложени в тяхната закономерна връзка, са същността на цветовете и на светлината -, а не един отделен от окото свят навъншните процеси, който трябва да бъде установен с изкуствени инструменти. "Защото всъщност ние напразно се заляваме да изразим същността на дадено нещо. Ние долавяме действия и една пълна история на тези действия би обхванала във всеки случай същността на това нещо.
Напразно бихме полагали усилия да опишем характера на един човек; напротив нека съпоставим неговите дела, неговите действия и пред нас ще застане един образ на характера.
Цветовете са дела на светлината, дела и страдания. В този смисъл ние можем да очакваме осветления от същите върху светлината. Наистина цветовете и светлината стоят помежду си в най-точно отношение, но ние трябва да си представим и двете като принадлежащи на цялата природа; защото тя е изцяло тази, която чрез това иска да се изяви по особен начин на сетивната способност на окото". Тук ние намираме Гьотевия възглед за света приложен към един специален случай. В човешкия организъм, чрез неговите сетива, чрез неговата душа се изявява това, което се намира скрито в останалата природа.
към текста >>
Изходната точка на Хегел е чистото мислене, абст
рак
тната идея, която той самият нарича "стридоподобно, сиво или изцяло черно" същество /Писмо до Гьоте от 20 февруари 1821 година/, но за която същевременно твърди, че тя трябва да се схваща като изображение на Бога, какъвто той е в неговата вечна същност преди създаването на природата и на един невечен дух".
В Хегеловата форма на възгледа за света и за живота има нещо, което може да прогони съмнението и въпросите.
Изходната точка на Хегел е чистото мислене, абстрактната идея, която той самият нарича "стридоподобно, сиво или изцяло черно" същество /Писмо до Гьоте от 20 февруари 1821 година/, но за която същевременно твърди, че тя трябва да се схваща като изображение на Бога, какъвто той е в неговата вечна същност преди създаването на природата и на един невечен дух".
Целта, до която той стига, е пълносъдържателният, индивидуален човешки дух, благодарение на който само се изявява това, което води само едно сянковидно съществуване в сивото, в стридоподобното. Той може лесно да бъде разбран така като че вън от човешкия дух не съществува една личност като живо, самостоятелно същество. Хегел извежда това, което е богато на съдържание и което изживяваме в нас, от идейното, което трябва да измислим. Можем да разберем факта, че хора с една особена чувствена заложба се чувстват отблъснати от този възглед за света и за живота. Само мислители надарени с такова безкористие и преданост като Карл Розенкранц /1805-1879 г./ бяха в състояние да се вживеят напълно в хода на мислите на Хегел и да създадат в пълно съгласуваност с него една идейна постройка, която се явява като едно възпроизвеждане на Хегеловата, но произлязла от една по-малко значителна природа, други не можаха да разберат, как чрез чистата идея човек трябва да си изясни безкрайността и разнообразието на впечатленията, които го връхлитат, когато насочва поглед върху богата по форми и цветове природа и как чрез това той трябва да добие нещо, което да му позволи изживяванията на света на усещанията, чувствата и представите той се издига до духовните висини на чистата мисъл.
към текста >>
Той не се остави да бъде заставен от гордия, логически-съвършения ха
рак
тер на тази наука да реши светогледните въпроси, които трябваше да задоволят неговите най-дълбоки духовни нужди, според образеца на метода, който беше присъщ на тази наука.
Тези мислители се приближават до християнското учение за откровението. Ваадер се потопи в мистиката на Яков Бьоме /1575-1624 г./, на Учителя Екарт /1250-1329 г./, на Тоулер /1290-1361 г./ и на Парацелзий /1493-1541 г./, в чиито богат в образи език той намери едно много по-подходящо средство, за да изрази най-дълбоките истини, отколкото в чистите мисли на хегеловото учение. Че той даде повод и на Шелинг да задълбочи своите мисли чрез приемането на представите на Яков Бьоме, да ги изпълни с по-топло съдържание, това вече бе изтъкнато /виж стр. 63/ Явления заслужаващи да бъдат отбелязани в развитието на светогледите ще бъдат винаги личности като Краузе. Той е бил математик.
Той не се остави да бъде заставен от гордия, логически-съвършения характер на тази наука да реши светогледните въпроси, които трябваше да задоволят неговите най-дълбоки духовни нужди, според образеца на метода, който беше присъщ на тази наука.
Чинът за такива мислители е великият математик Нютон, който третираше явленията на видимата вселена като една задача по смятане и наред с това задоволяваше за себе си основните въпроси на светогледа по начин, който е близък до вярата в откровението. Краузе не можа да признае един възглед, който търси Първичното същество на света и нещата и процесите. Който търси Бога в нещата, и процесите, в света, както Хегел, той не може да го намери. Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество. На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество".
към текста >>
В своите съчинения "Встъпителни принципи на богословието" /1826 г./ и "Приноси към ха
рак
теристиката на по-новата философия" /1829 г./ Имануел Херман Фихте направи една строга равносметка с хегелианизма.
Който търси Бога в нещата, и процесите, в света, както Хегел, той не може да го намери. Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество. На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество". Той не иска да има нищо общо с един възглед, "който счита крайното или света като висша форма, като съвкупност за самия Бог, боготвори го, смесва го с Бога". Можем да се задълбочаваме колкото искаме в действителността дадена на нашите сетива и на нашия дух, но чрез това никога не ще стигнем до Първоосновата на всяко битие, за която можем да добием една представа само чрез това, че съпровождаме наблюдението на всяко крайно съществуване от предчувстващото виждане на нещо свръхсетивно.
В своите съчинения "Встъпителни принципи на богословието" /1826 г./ и "Приноси към характеристиката на по-новата философия" /1829 г./ Имануел Херман Фихте направи една строга равносметка с хегелианизма.
След това в множество съчинения той се опита да обоснове и задълбочи своето схващане, че на основата на явленията на света трябва да бъде поставено едно съзнателно, лично същество. За да създаде едно енергично въздействие за течението противопоставящо се на произтичащия от чистото мислене възглед на Хегел, той се съюзи с еднакво мислещите приятели Вайсе, Зенглер, К. Рн. Фишер, Налибеус, Фр. Хофман, Улричи, вирт и др. През 1837 година за издаваното на "Списание на философия и спекулативно богословие".
към текста >>
Живата воля като творческа сила може действително да произведе нещо; а чистата мисъл е безсилна и абст
рак
тна.
Първият се опитва да откъсне човека от природния ред на света чрез това, че го разделя на две части, в едно природно същество, което принадлежи на необходимата закономерност както по-нисшите неща, и в едно духовно същество, което е една самостоятелна част на един по-висш духовен свят и има едно съществува не както едно "битейно" същество при Хербарт. Той вярваше, че с това е победил хегелианизма, който вижда в духа само една по-висша степен на природното съществуване, и че може да основе един християнски светоглед. Самата църква не беше на това мнение, защото в Рим книгите на Гютнер бяха поставени на индекса на забранените книги. Дойтингер страстно се бореше против Хегеловото чисто мислене, което, според неговото мнение, не може да погълне пълножизненото битие. За него живата воля е нещо по-висше от чистата мисъл.
Живата воля като творческа сила може действително да произведе нещо; а чистата мисъл е безсилна и абстрактна.
Трандорф също прави от тази жива воля своя изходна точка. Светът може да бъде обяснен не от сянкообразните идеи, а пълносилната воля трябва да обхване тези идеи, за да създаде действително съществувание. Най-дълбокото съдържание на света се разкрива на човека не в мислителното разбиране, а в едно възбуждане на чувствата, в любовта, чрез която отделният човек се отдава на Цялото, на Волята царуваща във всемира.
към текста >>
211.
РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
от моята природа, с която волю, неволю непрестанно е свързана моята абст
рак
ция.
Мислите са излъчени души. Добре; но не е ли в излъчената душа също един верен образ на някогашния телесен човек? Не се ли изменят даже и най-общите метафизически понятия за битие и същество, както се изменя и действителното битие и същества на човека? Що значи следователно: Аз абстрахирам от човешката природа? Нищо друго, освен аз абстрахирам от човека, както той е обект на моето съзнание и мислене, обаче никога от човека, който се намира зад моето съзнание, т.е.
от моята природа, с която волю, неволю непрестанно е свързана моята абстракция.
Така ти абстрахираш също и като психолог в мисли от твоето тяло, обаче въпреки това ти си по същество най-вътрешно свързан с него, т.е. ти си представяш, че си различен от него, но в замяна на това още за дълго време не се различаваш действително... Няма ли право също и Лихтенберг, когато твърди: Всъщност човек не би трябвало да казва, аз мисля, а нещо мисли. Следователно щом също и това: Аз мисля, се различава от тялото, от това следва, че и това: Нещо мисли, непроизволно в нашето мислене, коренът и основата на: Аз мисля, се различава от тялото? Но от къде идва това, че ние не през всяко време можем да мислим, че мислите не стоят по желание на нашето разположение, че често пъти сред една духовна работа при най-голямо напрежение на волята не помръдваме от мястото, докато някой външен повод, често пъти само една промяна на времето, отново развързва мислите? Това иде от там, че също и нашата мислителна дейност е една органическа дейност.
към текста >>
Аз вярвам, че по-голяма част от тях наред с радостта, че разбират една много абст
рак
тна и смътно замислена система същевременно са повярвали, че тази система е доказана".
За образуването на един светоглед се изисква не само превъзходство на духа, каквото той е притежавал, а също така способността да бъдат оформени всестранно идеите в една връзка и да бъдат пластично закръглени. А тази способност му липсваше. Неговото превъзходство се изразява в едно сполучливо съждение върху отношението на Кант към неговите съвременници: "Аз вярвам, че както привържениците на Кант упрекват постоянно техните противници, че те не го разбират, някои също вярват, че Кант има право, защото те го разбират. Неговият начин на мислене е нов и се отклонява много от обикновения; и когато някой счита за истинен, особено защото той има толкова много горещи последователи. При това обаче винаги трябва да се помисля, че това разбиране не е още никакво основание той да бъде считан за истинен.
Аз вярвам, че по-голяма част от тях наред с радостта, че разбират една много абстрактна и смътно замислена система същевременно са повярвали, че тази система е доказана".
към текста >>
Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата мислители, когато се разгледали отношението на техния светоглед към п
рак
тическия живот.
Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата мислители, когато се разгледали отношението на техния светоглед към практическия живот.
Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци". Който, както е сторил Фойербах, поставя всеки светоглед на основата на познанието на природата и на човека, той трябва също и в областта на морала да отхвърли всички задачи, всички задължения, които произхождат от друга област освен от при родните заложби на човека или които имат една цел различна от тази, която се отнася напълно за възприемаемия свят". "Моето право е моят признат от закона нагон за щастие; моят дълг е принуждаващият да признае желанието за щастие на другите подтик". На мене ми стана ясно, какво трябва да правя, но от някакъв изглед за един отвъден свят, а от разглеждането на отсамния свят. Колкото сили употребявам, за да изпълня някои задачи, които се отнасят за отвъдния свят, толкова много сила отнемам аз от моите способности за тукашния свят, за който единствено съм определен".
към текста >>
Когато поиска да бъде освободен от неговата преподавателска дейност в Хайделберг, за да отиде в Прусия, той направи да прозре ясно в своята молба за напускане, че го съблазнява перспективата да намери един кръг на дейност, който да не го ограничава само в учението, а да му даде възможност да се намеси в п
рак
тиката.
За да бъде изграден един светоглед намиращ се в такава противоположност с този на Хегел, както е напра вил това Фойербах, за целта беше необходима във всеки случай една личност, която беше така различна от тази на Хегел, както неговата. Хегел се чувстваше напълно сред вихъра на съвременния нему живот. За него беше една хубава задача, да овладее непосредственото движение на света със своят философски дух.
Когато поиска да бъде освободен от неговата преподавателска дейност в Хайделберг, за да отиде в Прусия, той направи да прозре ясно в своята молба за напускане, че го съблазнява перспективата да намери един кръг на дейност, който да не го ограничава само в учението, а да му даде възможност да се намеси в практиката.
"За него трябва да бъде предимно от най-голямо значение перспективата, в напредващата му възраст да му се удаде случай в по-голям размер да бъде използуван за друга дейност, а не само за ограничената преподавателска дейност в университета". Който има едно такова убеждение на мислител, той трябва да живее в мир с формата на практическия живот, която форма беше приел животът на неговото време. Той трябва да намери за разумни идеите, от които беше пропит. Само от това той може да черпи одушевление, да работи за реализирането им. Фойербах не беше приятелски настроен към живота на неговото време.
към текста >>
Който има едно такова убеждение на мислител, той трябва да живее в мир с формата на п
рак
тическия живот, която форма беше приел животът на неговото време.
За да бъде изграден един светоглед намиращ се в такава противоположност с този на Хегел, както е напра вил това Фойербах, за целта беше необходима във всеки случай една личност, която беше така различна от тази на Хегел, както неговата. Хегел се чувстваше напълно сред вихъра на съвременния нему живот. За него беше една хубава задача, да овладее непосредственото движение на света със своят философски дух. Когато поиска да бъде освободен от неговата преподавателска дейност в Хайделберг, за да отиде в Прусия, той направи да прозре ясно в своята молба за напускане, че го съблазнява перспективата да намери един кръг на дейност, който да не го ограничава само в учението, а да му даде възможност да се намеси в практиката. "За него трябва да бъде предимно от най-голямо значение перспективата, в напредващата му възраст да му се удаде случай в по-голям размер да бъде използуван за друга дейност, а не само за ограничената преподавателска дейност в университета".
Който има едно такова убеждение на мислител, той трябва да живее в мир с формата на практическия живот, която форма беше приел животът на неговото време.
Той трябва да намери за разумни идеите, от които беше пропит. Само от това той може да черпи одушевление, да работи за реализирането им. Фойербах не беше приятелски настроен към живота на неговото време. Той по-скоро би предпочел тишината на едно изолирано място отколкото движението на "модерния" живот проявяващо се в неговото време. Върху това той ясно се изказва: "Аз въобще никога не ще се примиря с градския живот.
към текста >>
Не можем продължава той по-нататък да си представим нищо по-ужасно и само този пример показва, какво безпомощно създание е човекът в конкретност, искам да кажа затворен в тази двук
рак
а фиола от земя, вода и сол.
Той подчертава сега непоносимостта на модерното съзнание с онова, което се придържа към древните образно-митически изображения на истината. "Следователно, нека вярващият остави знаещия, както и този последния първия, да вървят спокойно по своя път, ние оставяме на вярващите тяхната вяра, нека те ни оставят нашата философия; и ако прекалено набожните хора успяват да ни изключат от тяхната църква, ние ще считаме това като една печалба. Достатъчно са направени сега погрешни опити за посредничество; само разделянето на противоположните може да доведе по-нататък". Възгледите на Щраус произведоха извънредно голяма възбуда на чувствата. С горчивина бе почувствано, че модерният светоглед не се задоволява вече само с това, да засегне общо религиозните основни представи, а искаше чрез едно историческо изследване въоръжено с всички научни представи да отстрани "непоследователността", за която някога Лихтенберг беше казал, какво тя се състои в това, че "човешката природа се е сгъстила под игото на една книга.
Не можем продължава той по-нататък да си представим нищо по-ужасно и само този пример показва, какво безпомощно създание е човекът в конкретност, искам да кажа затворен в тази двукрака фиола от земя, вода и сол.
Ако би било възможно някога разумът да се издигне един деспотичен престол, тогава един човек, който сериозно би искал да опровергае системата на Коперник чрез авторитета на една книга, би трябвало да бъде обесен. Ако в една книга е написано, че нещо е от Бога, това не е още доказателство, че то е от Бога, но че нашият разум е от Бога, това е сигурно, нека вземем думата Бог както щем. Разумът показва там, където той царува, просто с естествените последствия на преминаването или с поучаването, ако да поучаваш може да се нарече да наказваш". Вследствие на издаването на своята книга "Животът на Исуса" Щраус бе уволнен от службата на репетитор в католическия метох в Тюбинг; и когато след това стана професор по богословие при университета в Цюрих, селският народ дойде с пръти, за да направи невъзможен унищожителя на мита и да застави той да бъде пенсиониран.
към текста >>
Защото Фойербах казва: "- Щом същността на човека е най-висшата същност на човека, тогава трябва и п
рак
тически най-висшият и първи закон да бъде любовта на човека към човека.
Следователно всеки отделен човек е обзет от "същността на човечеството". Защото действително съществува само отделният човек, а не "видовото понятие на човечеството", което Фойербах поставя на мястото на божественото същество. Следователно щом отделният човек поставя "вида човек" над себе си, той се изгубва по този начин в една илюзия точно така, както ако се чувствува зависим от един личен Бог. Ето защо за Фойербах заповедите, за които християнинът вярва, че те са поставени от Бога и затова ги счита като обвързващи, стават заповеди, които съществуват, защото те отговарят на общата идея за човечеството. Човекът съди за себе си от морална гледна точка така, че си задава въпроса: Отговарят ли моите деяния като отделен човек на това, което е съобразно със същността на общочовешкото?
Защото Фойербах казва: "- Щом същността на човека е най-висшата същност на човека, тогава трябва и практически най-висшият и първи закон да бъде любовта на човека към човека.
Homo nomini deue est. Етиката по себе си и за себе си е една божествена сила. Моралните отношения са чрез себе си истински религиозни отношения. Животът е въобще в неговите главни субстанциални отношения изцяло от божествено естество. Всичко правилно, истинно, добро има навсякъде своята свещена основа в самото себе си, в неговите свойства.
към текста >>
Свещено е и трябва да бъде приятелството, свещена собствеността, свещен б
рак
ът, свещено доброто на всеки човек, обаче свещени по себе си и за себе си самите".
Homo nomini deue est. Етиката по себе си и за себе си е една божествена сила. Моралните отношения са чрез себе си истински религиозни отношения. Животът е въобще в неговите главни субстанциални отношения изцяло от божествено естество. Всичко правилно, истинно, добро има навсякъде своята свещена основа в самото себе си, в неговите свойства.
Свещено е и трябва да бъде приятелството, свещена собствеността, свещен бракът, свещено доброто на всеки човек, обаче свещени по себе си и за себе си самите".
Следователно съществуват общочовешки сили; етиката е една такава сила. Тя е свещена по себе си и за себе си самата; индивидът трябва да и се подчинява. Този индивид не трябва да иска това, което той иска от себе си; а това, което е в смисъла на свещената етика. Той е обзет, овладян от етиката. Щирнер характеризира този възглед с думите: "За Бог на отделния човек е издигнат сега Богът на всички, а именно "човекът", най-висшето за нас е да бъдем човек".
към текста >>
Щирнер ха
рак
теризира този възглед с думите: "За Бог на отделния човек е издигнат сега Богът на всички, а именно "човекът", най-висшето за нас е да бъдем човек".
Свещено е и трябва да бъде приятелството, свещена собствеността, свещен бракът, свещено доброто на всеки човек, обаче свещени по себе си и за себе си самите". Следователно съществуват общочовешки сили; етиката е една такава сила. Тя е свещена по себе си и за себе си самата; индивидът трябва да и се подчинява. Този индивид не трябва да иска това, което той иска от себе си; а това, което е в смисъла на свещената етика. Той е обзет, овладян от етиката.
Щирнер характеризира този възглед с думите: "За Бог на отделния човек е издигнат сега Богът на всички, а именно "човекът", най-висшето за нас е да бъдем човек".
Но тъй като никой не може да бъде напълно това, което изразява идеята "човек", то за отделния индивид човекът остава нещо възвишено отвъдно, една непостигната най-висша същност, един Бог". Но една такава най-висша същност е и мисленето, което критиката като светоглед е направила един бог. Ето защо Щирнер не може да спре и пред него. "Критикът се страхува да стане догматичен или да поставя догми. Естествено чрез това той би станал противоположното на критика, би станал догматик, както и добър като критик, той би станал лош и т.н.
към текста >>
Естествено на това абст
рак
тните мислители ще възразят: Но няма ли престъпници?
Той не отрича моралното действие. Той отрича моралната заповед. Как действува човекът, когато само правилно разбира себе си, това от само себе си ще даде един морален ред на света. Моралните предписания са за Щирнер една илюзия, една идея фикс. Те установяват нещо, до което човекът от само себе си стига, когато се изостави напълно на своята природа.
Естествено на това абстрактните мислители ще възразят: Но няма ли престъпници?
Трябва ли те да действат така, както им предписва тяхната природа? Тези абстрактни мислители предвижват един всеобщ хаос, ако моралните предписания не са свещени за хората. На тях Щирнер би могъл да отговори: Няма ли също и в природата болести? Не са ли произведени и тези болести според вечни, железни закони както и всичко здраво? Но нима за това не можем да различим болното от здравото?
към текста >>
Тези абст
рак
тни мислители предвижват един всеобщ хаос, ако моралните предписания не са свещени за хората.
Как действува човекът, когато само правилно разбира себе си, това от само себе си ще даде един морален ред на света. Моралните предписания са за Щирнер една илюзия, една идея фикс. Те установяват нещо, до което човекът от само себе си стига, когато се изостави напълно на своята природа. Естествено на това абстрактните мислители ще възразят: Но няма ли престъпници? Трябва ли те да действат така, както им предписва тяхната природа?
Тези абстрактни мислители предвижват един всеобщ хаос, ако моралните предписания не са свещени за хората.
На тях Щирнер би могъл да отговори: Няма ли също и в природата болести? Не са ли произведени и тези болести според вечни, железни закони както и всичко здраво? Но нима за това не можем да различим болното от здравото? Както на едни разумен човек никога не ще му хрумне да причисли болното към здравото, поради това, че и то е произведено според природните закони, също така и Щирнер не би могъл да причисли неморалното към моралното, поради това, че и то както моралното се ражда тогава, когато отделният човек е изоставен на самия себе си. Обаче това, което различава Щирнер от абстрактните мислители, е неговото убеждение, че в човешкия живот, когато отделните хора бъдат изоставени сами на себе си, моралното ще бъде също така господствуващо, както в природата е господстващо здравото.
към текста >>
Обаче това, което различава Щирнер от абст
рак
тните мислители, е неговото убеждение, че в човешкия живот, когато отделните хора бъдат изоставени сами на себе си, моралното ще бъде също така господствуващо, както в природата е господстващо здравото.
Тези абстрактни мислители предвижват един всеобщ хаос, ако моралните предписания не са свещени за хората. На тях Щирнер би могъл да отговори: Няма ли също и в природата болести? Не са ли произведени и тези болести според вечни, железни закони както и всичко здраво? Но нима за това не можем да различим болното от здравото? Както на едни разумен човек никога не ще му хрумне да причисли болното към здравото, поради това, че и то е произведено според природните закони, също така и Щирнер не би могъл да причисли неморалното към моралното, поради това, че и то както моралното се ражда тогава, когато отделният човек е изоставен на самия себе си.
Обаче това, което различава Щирнер от абстрактните мислители, е неговото убеждение, че в човешкия живот, когато отделните хора бъдат изоставени сами на себе си, моралното ще бъде също така господствуващо, както в природата е господстващо здравото.
Той вярва в моралното благородство на човешката природа, в свободното развитие на моралността от индивидите; на него ми се струва, че абстрактните мислители не вярват в това благородство; ето защо той смята, че те снижават природата на индивида до робиня на общите заповеди, на средствата на дисциплиниране на човешкото действие. Те трябва да имат в дъното на своята душа много зло и безсъвестност, тези "морални хора", мисли Щирнер, защото желаят морални предписания; те би трябвало да се твърде безсърдечни, защото искат да направят да им се заповядва любовта чрез заповед, въпреки че любовта би трябвало да се роди в тях като един свободен подтик. Ако преди 20 години все още можеше да се каже укорно в едно сериозно писание: "Макс Щирнер разруши дух и човечество, право и държава, истина и добродетел като идоли на мисловното раболепие и свободно изповядва: "Нищо не ме е грижа за мене". "Хайнрих фон Трайчке, История на Германия. 5. част, стр.
към текста >>
Той вярва в моралното благородство на човешката природа, в свободното развитие на моралността от индивидите; на него ми се струва, че абст
рак
тните мислители не вярват в това благородство; ето защо той смята, че те снижават природата на индивида до робиня на общите заповеди, на средствата на дисциплиниране на човешкото действие.
На тях Щирнер би могъл да отговори: Няма ли също и в природата болести? Не са ли произведени и тези болести според вечни, железни закони както и всичко здраво? Но нима за това не можем да различим болното от здравото? Както на едни разумен човек никога не ще му хрумне да причисли болното към здравото, поради това, че и то е произведено според природните закони, също така и Щирнер не би могъл да причисли неморалното към моралното, поради това, че и то както моралното се ражда тогава, когато отделният човек е изоставен на самия себе си. Обаче това, което различава Щирнер от абстрактните мислители, е неговото убеждение, че в човешкия живот, когато отделните хора бъдат изоставени сами на себе си, моралното ще бъде също така господствуващо, както в природата е господстващо здравото.
Той вярва в моралното благородство на човешката природа, в свободното развитие на моралността от индивидите; на него ми се струва, че абстрактните мислители не вярват в това благородство; ето защо той смята, че те снижават природата на индивида до робиня на общите заповеди, на средствата на дисциплиниране на човешкото действие.
Те трябва да имат в дъното на своята душа много зло и безсъвестност, тези "морални хора", мисли Щирнер, защото желаят морални предписания; те би трябвало да се твърде безсърдечни, защото искат да направят да им се заповядва любовта чрез заповед, въпреки че любовта би трябвало да се роди в тях като един свободен подтик. Ако преди 20 години все още можеше да се каже укорно в едно сериозно писание: "Макс Щирнер разруши дух и човечество, право и държава, истина и добродетел като идоли на мисловното раболепие и свободно изповядва: "Нищо не ме е грижа за мене". "Хайнрих фон Трайчке, История на Германия. 5. част, стр. 424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне.
към текста >>
Трябва да благодарим на усилията на Джон Хенри Мажей, че днес имаме една картина на неговия живот и на неговия ха
рак
тер.
Ако преди 20 години все още можеше да се каже укорно в едно сериозно писание: "Макс Щирнер разруши дух и човечество, право и държава, истина и добродетел като идоли на мисловното раболепие и свободно изповядва: "Нищо не ме е грижа за мене". "Хайнрих фон Трайчке, История на Германия. 5. част, стр. 424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне. През втората половина на столетието Макс Щирнер беше кажи речи забравен.
Трябва да благодарим на усилията на Джон Хенри Мажей, че днес имаме една картина на неговия живот и на неговия характер.
В своята книга "Макс Щирнер, неговият живот и на неговия дело"/Берлин 1889 г. Шустер и Льофлер/ той е разработил всичко, което дългогодишното търсене е доставило като материал за характеристиката на "най-смелия и най-последователен мислител".
към текста >>
Шустер и Льофлер/ той е разработил всичко, което дългогодишното търсене е доставило като материал за ха
рак
теристиката на "най-смелия и най-последователен мислител".
част, стр. 424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне. През втората половина на столетието Макс Щирнер беше кажи речи забравен. Трябва да благодарим на усилията на Джон Хенри Мажей, че днес имаме една картина на неговия живот и на неговия характер. В своята книга "Макс Щирнер, неговият живот и на неговия дело"/Берлин 1889 г.
Шустер и Льофлер/ той е разработил всичко, което дългогодишното търсене е доставило като материал за характеристиката на "най-смелия и най-последователен мислител".
към текста >>
212.
ВСТЪПИТЕЛНИ ЗАБЕЛЕЖКИ КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_18_2 Загадки на философията
Който съобразно с неговия начин на мислене, развитието на философският живот да бъде представен по този начин, както показва това ориентиращия увод върху "ръководните линии на описанието" в първия том на настоящата книга и както се опитват да го обосноват по-нататъшните изложения в нея, той ще може да вижда в оха
рак
теризираното отношение между философията и природопознанието в съвременната епоха един необходим член на това развитие.
Който съобразно с неговия начин на мислене, развитието на философският живот да бъде представен по този начин, както показва това ориентиращия увод върху "ръководните линии на описанието" в първия том на настоящата книга и както се опитват да го обосноват по-нататъшните изложения в нея, той ще може да вижда в охарактеризираното отношение между философията и природопознанието в съвременната епоха един необходим член на това развитие.
През столетията от възникването на гръцката философия на сам това развитие се стремеше да доведе човешката душа до изживяването на вътрешните сили на нейното същество. С това нейно вътрешно изживяване душата стана чужда и все по-чужда на света, който познанието на вътрешната природа си изграждаше. Роди се един възглед за природата, който е така изключително насочен към наблюдението на външния свят, че не чувствува никакъв подтик да приеме в своя образ на света това, което душата изживява в нейния вътрешен свят. Този възглед счита за неоправдано да нарисува този образ на света така, че в него да се намерят също и тези вътрешни изживявания на човешката душа както резултатите от изследването на естествената наука. С това е охарактеризирано положението, в което се е намирала философията във втората половина на 19-то столетие и в което и днес се намират много мислителни направления в днешно време.
към текста >>
С това е оха
рак
теризирано положението, в което се е намирала философията във втората половина на 19-то столетие и в което и днес се намират много мислителни направления в днешно време.
Който съобразно с неговия начин на мислене, развитието на философският живот да бъде представен по този начин, както показва това ориентиращия увод върху "ръководните линии на описанието" в първия том на настоящата книга и както се опитват да го обосноват по-нататъшните изложения в нея, той ще може да вижда в охарактеризираното отношение между философията и природопознанието в съвременната епоха един необходим член на това развитие. През столетията от възникването на гръцката философия на сам това развитие се стремеше да доведе човешката душа до изживяването на вътрешните сили на нейното същество. С това нейно вътрешно изживяване душата стана чужда и все по-чужда на света, който познанието на вътрешната природа си изграждаше. Роди се един възглед за природата, който е така изключително насочен към наблюдението на външния свят, че не чувствува никакъв подтик да приеме в своя образ на света това, което душата изживява в нейния вътрешен свят. Този възглед счита за неоправдано да нарисува този образ на света така, че в него да се намерят също и тези вътрешни изживявания на човешката душа както резултатите от изследването на естествената наука.
С това е охарактеризирано положението, в което се е намирала философията във втората половина на 19-то столетие и в което и днес се намират много мислителни направления в днешно време.
Не е нужно охарактеризираното тук да бъде изкуствено внесено в разглеждането на философията на тази епоха. То може да бъде прочетено от фактите, които предстоят на това разглеждане. Това се опитахме да направим във втория том на настоящата книга. Предприемането на един такъв опит доведе до там, да бъде прибавена във второто издание заключителната глава, която съдържа едно "Скицирано изложение на перспективата за една антропософия". Някой може да бъде на мнение, че това изложение е напълно извън рамките на изложеното в тази книга.
към текста >>
Не е нужно оха
рак
теризираното тук да бъде изкуствено внесено в разглеждането на философията на тази епоха.
През столетията от възникването на гръцката философия на сам това развитие се стремеше да доведе човешката душа до изживяването на вътрешните сили на нейното същество. С това нейно вътрешно изживяване душата стана чужда и все по-чужда на света, който познанието на вътрешната природа си изграждаше. Роди се един възглед за природата, който е така изключително насочен към наблюдението на външния свят, че не чувствува никакъв подтик да приеме в своя образ на света това, което душата изживява в нейния вътрешен свят. Този възглед счита за неоправдано да нарисува този образ на света така, че в него да се намерят също и тези вътрешни изживявания на човешката душа както резултатите от изследването на естествената наука. С това е охарактеризирано положението, в което се е намирала философията във втората половина на 19-то столетие и в което и днес се намират много мислителни направления в днешно време.
Не е нужно охарактеризираното тук да бъде изкуствено внесено в разглеждането на философията на тази епоха.
То може да бъде прочетено от фактите, които предстоят на това разглеждане. Това се опитахме да направим във втория том на настоящата книга. Предприемането на един такъв опит доведе до там, да бъде прибавена във второто издание заключителната глава, която съдържа едно "Скицирано изложение на перспективата за една антропософия". Някой може да бъде на мнение, че това изложение е напълно извън рамките на изложеното в тази книга. Но още в предговора към първия том бе казано, че целта на това изложение "не е само да даде един кратък очерк на историята на философските въпроси, но и да говори върху самите тези въпроси и тяхното разширение чрез тяхно то историческо разглеждане".
към текста >>
213.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
За този, който проследява по-новото развитие на светогледите до епохата на Хегел може да се стори като най-важно при този философ това, че той проследява импулсите на това развитие до една точка, над която то не може да бъде изведено, ако се запази ха
рак
терът, с който то се е явило до тази точка.
С това Хегелово изискване човешката душа е доведена пред една решаваща точка в познаването на нейната собствена същност. На къде трябва да се обърне тя, когато е стигнала до чистата мисъл и не иска да остане при нея? От възприемането, от чувстването, от волението тя може да отиде до мисълта и да пита: - Какво се получава, когато аз мисля върху възприемането, върху чувстването, върху волението? Отначало тя не може да отиде по-нататък от мисленето; тя може само постоянно отново да мисли.
За този, който проследява по-новото развитие на светогледите до епохата на Хегел може да се стори като най-важно при този философ това, че той проследява импулсите на това развитие до една точка, над която то не може да бъде изведено, ако се запази характерът, с който то се е явило до тази точка.
Който долавя нещо подобно, той може след това да стигне до въпроса: Ако мисленето в смисъла на Хегел довежда първо до там, да се разпростре пред душата една мисловна картина в смисъла на един образ на света: Нима с това мисленето е развило действително от себе си всичко онова, което е затворено живо в него? Би искало все пак да бъде така, че в мисленето да се намери нещо повече от чистото мислене. Да разгледаме едно растение, което се развива минавайки от корена през стеблото и листата и стигайки до цвета и плода. Ние можем сега да завършим живота на това растение, като вземем от плода семената и ги използваме например за храна на човека. Но можем също така да поставим семената на растението при подходящи условия, така че те да се развият и дадат едно ново растение.
към текста >>
За положението на Хегеловия светоглед спрямо построението на епохата е ха
рак
терно една съчинение, което К. Х.
За положението на Хегеловия светоглед спрямо построението на епохата е характерно една съчинение, което К. Х.
Вайсе издаде в 1834 година и което носи заглавието""Философската тайна наука за безсмъртието на човешкия индивид". В него се казва: "Който е изучавал философията на Хегел в цялата нейна съвкупност, на него му е известно, как тя е обоснована по един логичен начин в нейния диалектически метод, как тя издига субективния дух на органичния индивид първо в обективния дух на правото, на държавата и на нравите и прави той да се влее като второстепенен, същевременно като утвърден и отречен, накратко като несамостоятелен момент в този по-висш дух. Чрез това ограниченият индивид, както отдавна е било забелязано във и вън от школата на Хегел, се превръща в едно преходно явление... Каква цел, какво значение би могла да има трайността на един такъв индивид, след като през него е преминал мировия Дух...." По отношение на тази лишеност от значение на индивидуалната душа Вайсе търси да обясни по свой начин нейната непреходност. Че и той също не може да стигне до някакъв напредък на Хегеловото изложение, това става разбираемо от следваните от него ходове на мисълта, които бяха скицирани в една предидуща глава на настоящата книга.
към текста >>
Ха
рак
терно за хода на развитието на светогледа в средните десетилетия на 19-ия век е изказването на един знаменит, обаче за съжаление малко оценен мислител: К.
Характерно за хода на развитието на светогледа в средните десетилетия на 19-ия век е изказването на един знаменит, обаче за съжаление малко оценен мислител: К.
Х. Планк. От него излезе през 1850 година едно забележително съчинение: "ерата" в предговора на което той казва: "- Едновременно да доведе до съзнанието чисто природната закономерност и обусловеност на всяко битие и отново да установи пълната себе съзнателна свобода на духа, самостоятелния вътрешен закон на неговата същност, тази двойна тенденция, която е отличителната основна черта на по-новата история, съставлява в нейната най-изразена и най-чиста форма също задачата на предстоящото съчинение. Първата тенденция лежи от възкръсването на науките насам в пробуденото самостоятелно и обширно изследване на природата и в нейното освобождение от господството на чисто религиозното, в произведеното от него /от изследването на природата/ преобразуване на целия физически светоглед и на все по-трезвото разглеждане на нещата въобще; тя се крие също и в най-висша форма във философския стремеж, природните закони да бъдат разбрани според тяхната вътрешна необходимост на всички страни; но тази тенденция се показва практически и във все по-пълното развитие на този непосредствено съвременен живот според неговите естествени /природни/ условия". В такива изречения се изразява растящото влияние на естествените науки. Доверието в тези науки стана все по-голямо.
към текста >>
Първата тенденция лежи от възкръсването на науките насам в пробуденото самостоятелно и обширно изследване на природата и в нейното освобождение от господството на чисто религиозното, в произведеното от него /от изследването на природата/ преобразуване на целия физически светоглед и на все по-трезвото разглеждане на нещата въобще; тя се крие също и в най-висша форма във философския стремеж, природните закони да бъдат разбрани според тяхната вътрешна необходимост на всички страни; но тази тенденция се показва п
рак
тически и във все по-пълното развитие на този непосредствено съвременен живот според неговите естествени /природни/ условия".
Характерно за хода на развитието на светогледа в средните десетилетия на 19-ия век е изказването на един знаменит, обаче за съжаление малко оценен мислител: К. Х. Планк. От него излезе през 1850 година едно забележително съчинение: "ерата" в предговора на което той казва: "- Едновременно да доведе до съзнанието чисто природната закономерност и обусловеност на всяко битие и отново да установи пълната себе съзнателна свобода на духа, самостоятелния вътрешен закон на неговата същност, тази двойна тенденция, която е отличителната основна черта на по-новата история, съставлява в нейната най-изразена и най-чиста форма също задачата на предстоящото съчинение.
Първата тенденция лежи от възкръсването на науките насам в пробуденото самостоятелно и обширно изследване на природата и в нейното освобождение от господството на чисто религиозното, в произведеното от него /от изследването на природата/ преобразуване на целия физически светоглед и на все по-трезвото разглеждане на нещата въобще; тя се крие също и в най-висша форма във философския стремеж, природните закони да бъдат разбрани според тяхната вътрешна необходимост на всички страни; но тази тенденция се показва практически и във все по-пълното развитие на този непосредствено съвременен живот според неговите естествени /природни/ условия".
В такива изречения се изразява растящото влияние на естествените науки. Доверието в тези науки стана все по-голямо. Меродавно стана вярата, че от средствата и резултатите на естествените науки може да се добие един светоглед, който не съдържа в себе си незадоволяващия елемент на Хегеловия светоглед.
към текста >>
Ако искаме да оха
рак
теризираме основното чувство, което е одушевлявало тези трима мъже, ние можем да направим това с думите на последния от тях: "Щом човек е изследвал всички свойства на веществата, които могат да направят впечатление върху неговите развити сетива, тогава той е схванал също и същността на нещата.
Когато разгледаме личностите, които през 50-те години участвуваха в изграждането на една светогледна постройка, особено ярко изпъкват физиономиите на трима мислители: Лудвиг Бюхнер /роден през 1824 г. и починал през 1899 г./, Карл Фогт /1817-1895 г./ и Якоб Молешот /1822-1893 г./.
Ако искаме да охарактеризираме основното чувство, което е одушевлявало тези трима мъже, ние можем да направим това с думите на последния от тях: "Щом човек е изследвал всички свойства на веществата, които могат да направят впечатление върху неговите развити сетива, тогава той е схванал също и същността на нещата.
С това той постига своето абсолютно знание, т.е. абсолютното знание на човечеството. Едно друго знание няма за човека никаква трайност". Според мнението на тези мислители, цялата досегашна философия е предала на човека едно такова несъстоятелно знание. Идеалистичните философи вярват, според мнението на Бюхнер и на неговите съмишленици, че черпят от разума; но чрез един такъв подход, твърди Бюхнер, не може да се роди никаква пълносъдържателна сграда от представи.
към текста >>
Нищо чудно, че в такива факти хората видяха един нечуван напредък в сравнение с обясненията върху материята, каквито даде Хегел: "Преходът от идейното съдържание към реалното съдържание, от абст
рак
цията към конкретното съществуване, тук от пространството и време към реалността, която се явява като материя, е неразбираем за ума и става за него винаги нещо външно и нещо дадено".
Чрез налягане, удар, триене и т.н., т.е. от работа се ражда топлина. В парната машина топлината отново се превръща в производство на работа. Количеството топлина, което се ражда от работата, може да се изчисли от количеството на тази работа. Когато превръщаме в работа количеството топлина, което е необходимо да затоплим един килограм вода с един градус, с тази работа можем да повдигнем 424 килограма на един метър височина.
Нищо чудно, че в такива факти хората видяха един нечуван напредък в сравнение с обясненията върху материята, каквито даде Хегел: "Преходът от идейното съдържание към реалното съдържание, от абстракцията към конкретното съществуване, тук от пространството и време към реалността, която се явява като материя, е неразбираем за ума и става за него винаги нещо външно и нещо дадено".
Значението на една такава забележка се познава тогава, когато човек може да вижда в мисълта като такава нещо пълноценно. Но това беше съвсем далече от посочените тук мислители.
към текста >>
Към такива открития върху единния ха
рак
тер на неорганичните природни сили се прибавиха други, които изясняваха състава на света на организмите.
Към такива открития върху единния характер на неорганичните природни сили се прибавиха други, които изясняваха състава на света на организмите.
В 1838 година ботаникът Шлайден откри значението на простата клетка за тялото на растението. Той показа, как тъканите на растението и самото растение са изградени от тези "елементарни организми". Шлайден беше познал този "елементарен организъм" като едно топче течна растителна слуз, която е обвита с една обвивка /клетъчна мембрана/ и съдържа една по-твърда ядка. Тези клетки се размножават и се нареждат една до друга така, че изграждат растителни същества. Скоро след това Шван откри същото и за животинския свят.
към текста >>
НАГОРЕ