Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
7
,
8
,
9
,
10
,
11
,
12
,
Намерени са резултати от
1193
текста в
12
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Процес
'.
На страница
1
:
549
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
И двете книги разглеждаха
процес
ите на оплождането при растенията.
И двамата също имаха общо това, че бяха стигнали до изучаване на растенията не чрез някакъв специален научен стремеж, а чрез общочовешките мотиви. Същият интерес ги обвързваше към същия обект. Следващите подробни наблюдения на растителния свят се падат в 1784 година. Вилхелм Фрайхер фон Глайхен, наречен Русвурм, беше издал тогава два труда, които се занимаваха с изучаване на предмета, който живо интересуваше Гьоте: Най-новото из областта на растенията” и "Избрани микроскопски открития при растенията"*/* Нюрнберг 1764 г. съотв. 1777-1781 г./.
И двете книги разглеждаха процесите на оплождането при растенията.
Цветният прашец, тичинките и близалцето бяха грижливо изследвани и откритите при това процеси представени в добре изпълнена картини. Тези изследвания направи сега Гьоте на свой ред. На 12 януари 1785 година той пише на госпожа фон Щайн: "Моят микроскоп е поставен, за да наблюдавам отново с началото на пролетта изследванията на Глайхен, наречен Русвурм и да ги проверя”. През същата пролет бе проучена и природата на семето, както ни показва това едно писмо до Кнебел от 2 април 1785 г.: "Аз размислих материята на семето, доколкото достигат моите опитности”. При всички тези изследвания у Гьоте става дума за нещо отделно; целта на неговите стремежи да изследва същността на растението.
към текста >>
Цветният прашец, тичинките и близалцето бяха грижливо изследвани и откритите при това
процес
и представени в добре изпълнена картини.
Същият интерес ги обвързваше към същия обект. Следващите подробни наблюдения на растителния свят се падат в 1784 година. Вилхелм Фрайхер фон Глайхен, наречен Русвурм, беше издал тогава два труда, които се занимаваха с изучаване на предмета, който живо интересуваше Гьоте: Най-новото из областта на растенията” и "Избрани микроскопски открития при растенията"*/* Нюрнберг 1764 г. съотв. 1777-1781 г./. И двете книги разглеждаха процесите на оплождането при растенията.
Цветният прашец, тичинките и близалцето бяха грижливо изследвани и откритите при това процеси представени в добре изпълнена картини.
Тези изследвания направи сега Гьоте на свой ред. На 12 януари 1785 година той пише на госпожа фон Щайн: "Моят микроскоп е поставен, за да наблюдавам отново с началото на пролетта изследванията на Глайхен, наречен Русвурм и да ги проверя”. През същата пролет бе проучена и природата на семето, както ни показва това едно писмо до Кнебел от 2 април 1785 г.: "Аз размислих материята на семето, доколкото достигат моите опитности”. При всички тези изследвания у Гьоте става дума за нещо отделно; целта на неговите стремежи да изследва същността на растението. За това той съобщава на 8 април 1785 година на Марк, че е "направил в ботаниката хубави открития и комбинации”.
към текста >>
Също и изразът комбинации доказва тук, че Гьоте се старае да си нарисува мислено една картина за
процес
ите в растителния свят.
Тези изследвания направи сега Гьоте на свой ред. На 12 януари 1785 година той пише на госпожа фон Щайн: "Моят микроскоп е поставен, за да наблюдавам отново с началото на пролетта изследванията на Глайхен, наречен Русвурм и да ги проверя”. През същата пролет бе проучена и природата на семето, както ни показва това едно писмо до Кнебел от 2 април 1785 г.: "Аз размислих материята на семето, доколкото достигат моите опитности”. При всички тези изследвания у Гьоте става дума за нещо отделно; целта на неговите стремежи да изследва същността на растението. За това той съобщава на 8 април 1785 година на Марк, че е "направил в ботаниката хубави открития и комбинации”.
Също и изразът комбинации доказва тук, че Гьоте се старае да си нарисува мислено една картина за процесите в растителния свят.
Изучаването на ботаниката се приближаваше бързо до определената цел. Естествено при това трябва да помислим, че в 1784 година Гьоте беше открил вече междучелюстната кост, за което подробно ще говорим по-нататък, и че с това той беше значително приближил до тайната, как постъпва природата при образуването на едно органическо същество. По-нататък трябва да помислим също, че първата част от книгата на Хердер "Идеи към философията на историята" беше завършена в 1784 година и че тогава е имало много чести разговори между Гьоте и Хердер върху предмети на природата. Така госпожа фон Щайн съобщава на Кнебел на 1 май 1784 година: "Новата съчинение на Хердер изтъква като вероятно, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте се рови сега с мисълта в тези неща и всичко, което е минало през неговата представа е извънредно интересно”. От това ние виждаме от какво естество е бил Гьотевият интерес към великите въпроси на науката по онова време.
към текста >>
2.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тук се явява важното обстоятелство, че възприемаемите по сетивен начин
процес
и на неорганичната природа са обусловени от отношения, които принадлежат също на сетивния свят.
Ние сме разбрали това явление, когато от масата, посоката и скоростта на първата и от масата на втората можем да дадем скоростта и посоката на последната; когато видим, че при дадените условия трябва по необходимост да се получи посоченото явление. Последното не значи нищо друго, освен; това, което се предлага на нашите сетива, трябва да се яви като едно необходимо последствие на онова, което трябва да предположим идейно. Ако се случи това последното, ние можем да кажем, че понятие и явление се покриват. Няма нищо в понятието, което да не бъде и в явлението и нищо в явлението, което да не бъде за нас и в понятието. А сега нека разгледаме по-отблизо онези отношения, като необходимо последствие на които ни се явява явлението на неорганическата природа.
Тук се явява важното обстоятелство, че възприемаемите по сетивен начин процеси на неорганичната природа са обусловени от отношения, които принадлежат също на сетивния свят.
В нашия случай се вземат под внимание маса, скорост и посока, следователно абсолютно отношения на сетивния свят. Като условие на явлението не се явява по-нататък нищо друго. Обуславят се помежду си само непосредствено сетивно-възприемаеми обстоятелства. Следователно едно обхващане с понятия на такива процеси не е нищо друго, освен едно извеждане на нещо сетивно-действително от нещо сетивно-действително. Пространствено-временни отношения, маса, тегло или сетивно-възприемаеми сили, като светлина или топлина са тези, които предизвикват явленията, принадлежащи на същата поредица.
към текста >>
Следователно едно обхващане с понятия на такива
процес
и не е нищо друго, освен едно извеждане на нещо сетивно-действително от нещо сетивно-действително.
А сега нека разгледаме по-отблизо онези отношения, като необходимо последствие на които ни се явява явлението на неорганическата природа. Тук се явява важното обстоятелство, че възприемаемите по сетивен начин процеси на неорганичната природа са обусловени от отношения, които принадлежат също на сетивния свят. В нашия случай се вземат под внимание маса, скорост и посока, следователно абсолютно отношения на сетивния свят. Като условие на явлението не се явява по-нататък нищо друго. Обуславят се помежду си само непосредствено сетивно-възприемаеми обстоятелства.
Следователно едно обхващане с понятия на такива процеси не е нищо друго, освен едно извеждане на нещо сетивно-действително от нещо сетивно-действително.
Пространствено-временни отношения, маса, тегло или сетивно-възприемаеми сили, като светлина или топлина са тези, които предизвикват явленията, принадлежащи на същата поредица. Едно тяло се нагрява и чрез това увеличава своя обем; и първото и второто принадлежат на сетивния свят, както причината така и следствието. Следователно, за да разберем такива явления, такива процеси, ние съвсем не се нуждаем да излезем вън от сетивния свят. Ние само извеждаме сред този свят едно явление от друго. Следователно, когато обясняваме едно такова явление, т.е., искаме да го проникнем с понятия, ние не трябва да взимаме в понятието никакви други елементи освен такива, които можем да възприемаме също нагледно с нашите сетива.
към текста >>
Следователно, за да разберем такива явления, такива
процес
и, ние съвсем не се нуждаем да излезем вън от сетивния свят.
Като условие на явлението не се явява по-нататък нищо друго. Обуславят се помежду си само непосредствено сетивно-възприемаеми обстоятелства. Следователно едно обхващане с понятия на такива процеси не е нищо друго, освен едно извеждане на нещо сетивно-действително от нещо сетивно-действително. Пространствено-временни отношения, маса, тегло или сетивно-възприемаеми сили, като светлина или топлина са тези, които предизвикват явленията, принадлежащи на същата поредица. Едно тяло се нагрява и чрез това увеличава своя обем; и първото и второто принадлежат на сетивния свят, както причината така и следствието.
Следователно, за да разберем такива явления, такива процеси, ние съвсем не се нуждаем да излезем вън от сетивния свят.
Ние само извеждаме сред този свят едно явление от друго. Следователно, когато обясняваме едно такова явление, т.е., искаме да го проникнем с понятия, ние не трябва да взимаме в понятието никакви други елементи освен такива, които можем да възприемаме също нагледно с нашите сетива. Ние можем да виждаме, да гледаме всичко, което искаме да разберем. И в това се състои покриването на възприятие /явление/ и понятие. В процесите не ни остава нищо тъмно, защото познаваме отношенията, от които те следват.
към текста >>
В
процес
ите не ни остава нищо тъмно, защото познаваме отношенията, от които те следват.
Следователно, за да разберем такива явления, такива процеси, ние съвсем не се нуждаем да излезем вън от сетивния свят. Ние само извеждаме сред този свят едно явление от друго. Следователно, когато обясняваме едно такова явление, т.е., искаме да го проникнем с понятия, ние не трябва да взимаме в понятието никакви други елементи освен такива, които можем да възприемаме също нагледно с нашите сетива. Ние можем да виждаме, да гледаме всичко, което искаме да разберем. И в това се състои покриването на възприятие /явление/ и понятие.
В процесите не ни остава нищо тъмно, защото познаваме отношенията, от които те следват.
С това ние развихме същността на неорганичната природа и същевременно показахме, доколко можем да обясним същата из самата нея, без да излезем вън от нея. Никога хората не са се съмнявали в тази обяснимост, откакто те въобще са започнали да мислят върху природата на тези неща. Вярно е, че не винаги те са минали по същия ход на мислите, от който следва възможността за едно покриване на понятие и възприятие; но все пак те никога не са се поколебали да обяснят явленията по посочения начин от природата на тяхната собствена същност.*(*Някои философи твърдят, че можем да свеждаме явленията на сетивния свят до техните първични елементи (сили), но че не можем да обясним тези елементи, както не можем да обясним и същността на живота. Срещу това можем да отбележим, че въпросните елементи са прости т.е. не могат да бъдат съставени по-нататък от по-прости елементи.
към текста >>
Те се явяват като последствие на едно плуващо над сетивните
процес
и единство.
В самата машина не съществува нищо действително извън това взаимодействие. Единият принцип, който владее взаимодействието на частите, липсва в самия обект и се намира вън от него в главата на конструктора като план. Само най-голямото късогледство може да отрече, че разликата между организма и машината се състои именно в това, че онзи принцип, който произвежда взаимното отношение на частите, при механизма се намира вън от него (абстрактно), докато при организма той добива действително съществуване в самата вещ. По този начин тогава и сетивно-възпримаемите отношения на организма се явяват не като прости последствия едни от други, а като намиращи се под властта на онзи вътрешен принцип, като последствие на един такъв, който не е вече възприемаем, както и планът на машината в главата на конструктора, който съществува само за духа; по същество това е един подобен план, само че сега внесен във вътрешността на съществото и не произвежда вече своите действия чрез посредството на един трети фактор на конструктора а сам върши това, какъвто е случаят при неорганичната природа. Тук всички сетивни качества се явяват напротив като последствие на едно такова качество, което не е вече сетивно възприемаемо.
Те се явяват като последствие на едно плуващо над сетивните процеси единство.
Не формата на корена обуславя тази на стеблото и не формата на стеблото обуславя тази на листа и т.н., а всички тези форми са обусловени чрез нещо стоящо над тях, което самото то не е вече сетивно-възприемаема форма; те съществуват едни за други, обаче не едни чрез други. Те не се обуславят помежду си, а са всички обусловени от нещо друго. Това, което тук възприемаме по сетивен начин, ние не можем да го изведем също от сетивно-възприемаеми отношения, а трябва да приемем в понятието за процесите елементите, които не принадлежат на света на сетивата, трябва да се издигнем над сетивния свят. Тук съзерцанието не е вече достатъчно, а трябва да обхванем единството с понятия, когато искаме да обясним явленията. С това обаче се явява едно отдалечаване от възприятието и понятието; те не изглеждат вече да се покриват; понятието плува над възприятието.
към текста >>
Това, което тук възприемаме по сетивен начин, ние не можем да го изведем също от сетивно-възприемаеми отношения, а трябва да приемем в понятието за
процес
ите елементите, които не принадлежат на света на сетивата, трябва да се издигнем над сетивния свят.
По този начин тогава и сетивно-възпримаемите отношения на организма се явяват не като прости последствия едни от други, а като намиращи се под властта на онзи вътрешен принцип, като последствие на един такъв, който не е вече възприемаем, както и планът на машината в главата на конструктора, който съществува само за духа; по същество това е един подобен план, само че сега внесен във вътрешността на съществото и не произвежда вече своите действия чрез посредството на един трети фактор на конструктора а сам върши това, какъвто е случаят при неорганичната природа. Тук всички сетивни качества се явяват напротив като последствие на едно такова качество, което не е вече сетивно възприемаемо. Те се явяват като последствие на едно плуващо над сетивните процеси единство. Не формата на корена обуславя тази на стеблото и не формата на стеблото обуславя тази на листа и т.н., а всички тези форми са обусловени чрез нещо стоящо над тях, което самото то не е вече сетивно-възприемаема форма; те съществуват едни за други, обаче не едни чрез други. Те не се обуславят помежду си, а са всички обусловени от нещо друго.
Това, което тук възприемаме по сетивен начин, ние не можем да го изведем също от сетивно-възприемаеми отношения, а трябва да приемем в понятието за процесите елементите, които не принадлежат на света на сетивата, трябва да се издигнем над сетивния свят.
Тук съзерцанието не е вече достатъчно, а трябва да обхванем единството с понятия, когато искаме да обясним явленията. С това обаче се явява едно отдалечаване от възприятието и понятието; те не изглеждат вече да се покриват; понятието плува над възприятието. Става трудно да се съзре връзката на двете. Докато в неорганичната природа понятие и действителност бяха едно, тук те изглежда да се отделят и да принадлежат всъщност на два различни свята. Възприятието, което се прилага непосредствено на сетивата, изглежда не носи в себе си своето основание, своята същност.
към текста >>
Същественото в един
процес
на неорганичната природа, или другояче казано: На един
процес
принадлежащ само на сетивния свят, се състои в това, че той е произведен и определен от един друг, принадлежащ също на сетивния свят
процес
.
При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах? " Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката. Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност". След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения. Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича."
Същественото в един процес на неорганичната природа, или другояче казано: На един процес принадлежащ само на сетивния свят, се състои в това, че той е произведен и определен от един друг, принадлежащ също на сетивния свят процес.
Да предположим сега,че причинният процес се състои от елементите М, П, и С, /маса, посока и скорост на една движена еластична топка), а произведеният процес от елементите М1, П1, и С1; тогава винаги при определени М, П и С ще бъдат определени М1, П1 и С1. Ако искам сега да разбера процеса, аз трябва да представя общия процес, който се състои от причина и следствие, в едно общо понятие. Обаче това понятие не е такова, че то да се намира в самия процес и да може да определи процеса. То само обхваща двата процеса в един общ израз. То не произвежда и не определя.
към текста >>
Да предположим сега,че причинният
процес
се състои от елементите М, П, и С, /маса, посока и скорост на една движена еластична топка), а произведеният
процес
от елементите М1, П1, и С1; тогава винаги при определени М, П и С ще бъдат определени М1, П1 и С1.
" Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката. Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност". След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения. Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича." Същественото в един процес на неорганичната природа, или другояче казано: На един процес принадлежащ само на сетивния свят, се състои в това, че той е произведен и определен от един друг, принадлежащ също на сетивния свят процес.
Да предположим сега,че причинният процес се състои от елементите М, П, и С, /маса, посока и скорост на една движена еластична топка), а произведеният процес от елементите М1, П1, и С1; тогава винаги при определени М, П и С ще бъдат определени М1, П1 и С1.
Ако искам сега да разбера процеса, аз трябва да представя общия процес, който се състои от причина и следствие, в едно общо понятие. Обаче това понятие не е такова, че то да се намира в самия процес и да може да определи процеса. То само обхваща двата процеса в един общ израз. То не произвежда и не определя. Само обектите на сетивния свят се определят.
към текста >>
Ако искам сега да разбера
процес
а, аз трябва да представя общия
процес
, който се състои от причина и следствие, в едно общо понятие.
Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност". След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения. Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича." Същественото в един процес на неорганичната природа, или другояче казано: На един процес принадлежащ само на сетивния свят, се състои в това, че той е произведен и определен от един друг, принадлежащ също на сетивния свят процес. Да предположим сега,че причинният процес се състои от елементите М, П, и С, /маса, посока и скорост на една движена еластична топка), а произведеният процес от елементите М1, П1, и С1; тогава винаги при определени М, П и С ще бъдат определени М1, П1 и С1.
Ако искам сега да разбера процеса, аз трябва да представя общия процес, който се състои от причина и следствие, в едно общо понятие.
Обаче това понятие не е такова, че то да се намира в самия процес и да може да определи процеса. То само обхваща двата процеса в един общ израз. То не произвежда и не определя. Само обектите на сетивния свят се определят. Елементите М, П и С са възприемаеми и за външните сетива елементи.
към текста >>
Обаче това понятие не е такова, че то да се намира в самия
процес
и да може да определи
процес
а.
След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения. Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича." Същественото в един процес на неорганичната природа, или другояче казано: На един процес принадлежащ само на сетивния свят, се състои в това, че той е произведен и определен от един друг, принадлежащ също на сетивния свят процес. Да предположим сега,че причинният процес се състои от елементите М, П, и С, /маса, посока и скорост на една движена еластична топка), а произведеният процес от елементите М1, П1, и С1; тогава винаги при определени М, П и С ще бъдат определени М1, П1 и С1. Ако искам сега да разбера процеса, аз трябва да представя общия процес, който се състои от причина и следствие, в едно общо понятие.
Обаче това понятие не е такова, че то да се намира в самия процес и да може да определи процеса.
То само обхваща двата процеса в един общ израз. То не произвежда и не определя. Само обектите на сетивния свят се определят. Елементите М, П и С са възприемаеми и за външните сетива елементи. Тук понятието се явява само затова, за да служи на духа като средство за обгръщане на нещата, то изразява нещо, което не е идейно, няма форма на понятие, а е сетивно.
към текста >>
То само обхваща двата
процес
а в един общ израз.
Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича." Същественото в един процес на неорганичната природа, или другояче казано: На един процес принадлежащ само на сетивния свят, се състои в това, че той е произведен и определен от един друг, принадлежащ също на сетивния свят процес. Да предположим сега,че причинният процес се състои от елементите М, П, и С, /маса, посока и скорост на една движена еластична топка), а произведеният процес от елементите М1, П1, и С1; тогава винаги при определени М, П и С ще бъдат определени М1, П1 и С1. Ако искам сега да разбера процеса, аз трябва да представя общия процес, който се състои от причина и следствие, в едно общо понятие. Обаче това понятие не е такова, че то да се намира в самия процес и да може да определи процеса.
То само обхваща двата процеса в един общ израз.
То не произвежда и не определя. Само обектите на сетивния свят се определят. Елементите М, П и С са възприемаеми и за външните сетива елементи. Тук понятието се явява само затова, за да служи на духа като средство за обгръщане на нещата, то изразява нещо, което не е идейно, няма форма на понятие, а е сетивно. И онова нещо, което то изразява, това е сетивния обект.
към текста >>
Тя е добита по съществено различен начин отколкото понятието на един неорганичен
процес
.
Тази идея отговаряща чисто на органичното в организма е идеята на първичния организъм, на праорганизмът, на типа на Гьоте. От това се вижда и високото оправдание на тази идея на типа. Тя не е само едно понятие на ума, тя е онова, което във всеки организъм е истински органичното, без което той не би бил организъм. Тя е даже по-действителна от всеки отделен действителен организъм, защото се изявява във всеки организъм. Тя изразява също същността на един организъм по-пълно, по-чисто отколкото всеки отделен, особен организъм.
Тя е добита по съществено различен начин отколкото понятието на един неорганичен процес.
Това последното е отвлечено, абстрахирано от действително свята, не е действуващо в тази последната; обаче идеята на организма е действаща като ентелехия в организма; във формата, в която я схваща нашият разум, тя е само същността на самата ентелехия. Тя не обхваща опитността; тя произвежда това, което можем да имаме като опитност. Гьоте изразява това с думите: "Понятието е сбор, идеята резултат на опитността; за извличането на понятието се изисква ум, за схващането на идеята се изисква разум"* (*Сентенции и проза, Ест. Науки IV/2, стр.579). С това ние обяснихме онзи вид действителност, която е присъща на Гьотевия първичен организъм (първично растение или първично животно).
към текста >>
Понеже при неорганичната природа всеки
процес
може да произведе един друг, този отново един друг и т.н., редица от
процес
и не се явява никъде завършена.
Обаче когато Кант твърди, че нашият ум не може да обясни органичната природа, той положително не счита с това, че органичната природа почива на механическа закономерност и че той не може да я схване само като едно последствие на механично-физически категории. Причината за тази неспособност се крие според Кант именно в това, че нашият ум може да обяснява само механо-физическото и че същността на организма не е от това естество. Ако тя би била от това естество, тогава по силата на намиращите се на негово разположение категории умът би искал много добре да я разбере. Гьоте съвсем не мисли за това, противно на Кант да обясни органичния свят като механизъм, а той твърди, че човекът никак не е лишен от способността да познае по-висшата форма на природното действие, което е основа на същността на органичното. Преценявайки казаното по-рано, ние веднага се натъкваме на една съществена разлика между органичната и неорганичната природа.
Понеже при неорганичната природа всеки процес може да произведе един друг, този отново един друг и т.н., редица от процеси не се явява никъде завършена.
Всичко е в постоянно взаимодействие на други групи. Неорганичните редици от действия нямат никъде начало и край; следващото се намира с предидущото само в една случайна връзка. Когато един камък падне на земята, тогава от случайната форма на обекта, върху който той пада, зависи, какво действие ще упражни. Не така стоят нещата при един организъм. Тук първото е единството.
към текста >>
Учените не могат да си представят понятието в неговата собствена, интуитивна форма; те искат то да бъде резултат на един външен
процес
.
Учените са се опълчили особено против Гьотевото понятие за разширението сменящо се със свиването. Обаче всички нападения в това отношение изхождат от едно криво разбиране. Счита се, че тези понятия имат валидност само тогава, когато за тях би се намерила една физическа причина, когато би искало да се докаже един начин на действие на работещите в растението закони, от които следва едно такова разширение и свиване. Това показва само, че нещата се поставят на върха вместо на основата. Не може да се предположи нищо, което да произвежда разширението или свиването; напротив: Всичко друго е последствие на тези два фактора, те произвеждат една напредваща метаморфоза от степен на степен.
Учените не могат да си представят понятието в неговата собствена, интуитивна форма; те искат то да бъде резултат на един външен процес.
Те могат да си представят разширението и свиването само като нещо произведено, а не като нещо произвеждащо. Гьоте не вижда разширението и свиването така, като че те биха следвали от естеството на неорганичните процеси ставащи у растението, а ги разглежда като начин, как онзи вътрешен ентелехиен принцип си дава форма. Следователно той не можеше да ги счита като сбор, като събрани сетивни процеси и да ги изведе от тях, а трябваше да ги изведе като едно последствие на самия вътрешен единен принцип. Животът на растението се подържа чрез обмяната на веществата. По отношение на тази обмяна на веществата се явява една съществена разлика между онези органи които са по-близко до корена, т.е.
към текста >>
Гьоте не вижда разширението и свиването така, като че те биха следвали от естеството на неорганичните
процес
и ставащи у растението, а ги разглежда като начин, как онзи вътрешен ентелехиен принцип си дава форма.
Счита се, че тези понятия имат валидност само тогава, когато за тях би се намерила една физическа причина, когато би искало да се докаже един начин на действие на работещите в растението закони, от които следва едно такова разширение и свиване. Това показва само, че нещата се поставят на върха вместо на основата. Не може да се предположи нищо, което да произвежда разширението или свиването; напротив: Всичко друго е последствие на тези два фактора, те произвеждат една напредваща метаморфоза от степен на степен. Учените не могат да си представят понятието в неговата собствена, интуитивна форма; те искат то да бъде резултат на един външен процес. Те могат да си представят разширението и свиването само като нещо произведено, а не като нещо произвеждащо.
Гьоте не вижда разширението и свиването така, като че те биха следвали от естеството на неорганичните процеси ставащи у растението, а ги разглежда като начин, как онзи вътрешен ентелехиен принцип си дава форма.
Следователно той не можеше да ги счита като сбор, като събрани сетивни процеси и да ги изведе от тях, а трябваше да ги изведе като едно последствие на самия вътрешен единен принцип. Животът на растението се подържа чрез обмяната на веществата. По отношение на тази обмяна на веществата се явява една съществена разлика между онези органи които са по-близко до корена, т.е. до органа, който способства за приемането на храната от земята, и онези, които приемат хранителните вещества минали вече през други органи. Първите се явяват като непосредствено зависими от заобикалящата ги външна неорганична среда, вторите напротив като зависими от предшестващите ги органични части.
към текста >>
Следователно той не можеше да ги счита като сбор, като събрани сетивни
процес
и и да ги изведе от тях, а трябваше да ги изведе като едно последствие на самия вътрешен единен принцип.
Това показва само, че нещата се поставят на върха вместо на основата. Не може да се предположи нищо, което да произвежда разширението или свиването; напротив: Всичко друго е последствие на тези два фактора, те произвеждат една напредваща метаморфоза от степен на степен. Учените не могат да си представят понятието в неговата собствена, интуитивна форма; те искат то да бъде резултат на един външен процес. Те могат да си представят разширението и свиването само като нещо произведено, а не като нещо произвеждащо. Гьоте не вижда разширението и свиването така, като че те биха следвали от естеството на неорганичните процеси ставащи у растението, а ги разглежда като начин, как онзи вътрешен ентелехиен принцип си дава форма.
Следователно той не можеше да ги счита като сбор, като събрани сетивни процеси и да ги изведе от тях, а трябваше да ги изведе като едно последствие на самия вътрешен единен принцип.
Животът на растението се подържа чрез обмяната на веществата. По отношение на тази обмяна на веществата се явява една съществена разлика между онези органи които са по-близко до корена, т.е. до органа, който способства за приемането на храната от земята, и онези, които приемат хранителните вещества минали вече през други органи. Първите се явяват като непосредствено зависими от заобикалящата ги външна неорганична среда, вторите напротив като зависими от предшестващите ги органични части. Ето защо всеки орган получава една, така да се каже, приготвена за себе си храна от предидущия.
към текста >>
Както всяка новооткрита планета трябва да се върти около нейното слънце по законите на Кеплер, така всеки
процес
в органическата природа трябва да става според идеите на Гьоте.
При него сетивното сродство е едно последствие на вътрешното, идейното. Гьотевото схващане се различава от материалистичното чрез поставянето на въпросите; и двете не си противоречат, те се допълват едно друго. Идеите на Гьоте съставляват основата на материалистичното схващане. Гьотевите идеи не са само едно поетическо предсказание на по-късните открития, а те са самостоятелни теоретични открития, които все още не са достатъчно оценени, от които естествената наука още дълго време ще се храни. Ако емпиричните факти, които той използува, са отдавна вече надвишени чрез по-точни изследвания на подробностите, даже са отчасти опровергани; то поставените от него идеи са веднъж завинаги основни за науката на организмите, защото те са независими от онези емпирични факти.
Както всяка новооткрита планета трябва да се върти около нейното слънце по законите на Кеплер, така всеки процес в органическата природа трябва да става според идеите на Гьоте.
Процесите на осеяното със звезди небе са били наблюдавани дълго пред и Кеплер и Коперник. Обаче тези последните откриха първо законите. Органическото царство на природата е било наблюдавано дълго преди Гьоте, обаче Гьоте откри новите закони. Гьоте е Кеплер и Коперник на органическия свят. Можем да си изясним същността на Гьотевата теория също и по следния начин.
към текста >>
Процес
ите на осеяното със звезди небе са били наблюдавани дълго пред и Кеплер и Коперник.
Гьотевото схващане се различава от материалистичното чрез поставянето на въпросите; и двете не си противоречат, те се допълват едно друго. Идеите на Гьоте съставляват основата на материалистичното схващане. Гьотевите идеи не са само едно поетическо предсказание на по-късните открития, а те са самостоятелни теоретични открития, които все още не са достатъчно оценени, от които естествената наука още дълго време ще се храни. Ако емпиричните факти, които той използува, са отдавна вече надвишени чрез по-точни изследвания на подробностите, даже са отчасти опровергани; то поставените от него идеи са веднъж завинаги основни за науката на организмите, защото те са независими от онези емпирични факти. Както всяка новооткрита планета трябва да се върти около нейното слънце по законите на Кеплер, така всеки процес в органическата природа трябва да става според идеите на Гьоте.
Процесите на осеяното със звезди небе са били наблюдавани дълго пред и Кеплер и Коперник.
Обаче тези последните откриха първо законите. Органическото царство на природата е било наблюдавано дълго преди Гьоте, обаче Гьоте откри новите закони. Гьоте е Кеплер и Коперник на органическия свят. Можем да си изясним същността на Гьотевата теория също и по следния начин. Наред с обикновената емпирична механика, която събира само фактите, съществува още една рационална механика, която извежда като необходими априористичните закони от вътрешната природа на основните принципи на механиката.
към текста >>
3.
07. ОТНОСНО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ЕСТЕСТВЕНИТЕ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Допустимо е, че добитите по този начин отделни резултати, са или преобразени от напредващата наука; обаче научният
процес
, който е бил въведен с това, е една трайна придобивка на науката.
Изпуска се изпредвид главният факт, когато на Гьоте не се приписва нищо друго, освен че той е направил някои наблюдения, които по-късното изследване отново е открило и днес съставляват една важна съставна част на нашия светоглед. При него важното съвсем не е предаденият резултат, а начинът, по който той стига до този резултат. Той самият казва сполучливо: "С мненията, които човек се осмилява да изкаже, е както с заровете, които се движат напред по дъската; те могат да бъдат начукани, но са поставили в ход една игра, която е спечелена." Той е стигнал до един напълно природосъобразен метод. Той се опита да внесе този метод в науката със спомагателни средства, които имаше на разположение.
Допустимо е, че добитите по този начин отделни резултати, са или преобразени от напредващата наука; обаче научният процес, който е бил въведен с това, е една трайна придобивка на науката.
Тези гледища не можаха да останат без влияние върху подреждането на материала който следваше да бъде издаден. С известно привидно право може да се запита, защо, тъй като веднъж бях изложил вече от приетото досега разпределение на съчиненията, аз не тръгнах веднага по онзи път, който изглежда преди всичко да се препоръчва: да издавам общите естественонаучни съчинения. В 1-ви том, органическите, минералогическите и метеорологическите във 2-ри том и тези върху физиката в 3-ти том. Тогава първият том би съдържал общите гледища, следващите томове особените изложения на основните мисли. Колкото и съблазнително да е това: Никога не би искало да ми хрумне да следвам този ред.
към текста >>
4.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ако нашият
процес
на познанието би бил нещо на пълно различно от това, което Кант е дефинирал?
Обаче теорията на познанието, която в настоящето е станала именно един научен въпрос на времето, не трябва да бъде нищо повече освен подробен отговор на въпроса: Как е възможно познанието? Приложен към Гьоте, въпросът би гласил тогава: Как Гьоте си представяше възможността на едно познание? Поглеждайки по-отблизо обаче установяваме, че отговарянето на повдигнатия въпрос съвсем не трябва да бъде поставено на върха на теорията на познанието. Когато питам за възможността на нещо, аз трябва преди това първо да съм го изследвал. Но как, когато понятието за познанието, което Кант и неговите последователи имат, и за което те питат, дали то е възможно или не, би се оказало самото то като неудържимо, ако не би могло да издържи пред една проникваща критика?
Ако нашият процес на познанието би бил нещо на пълно различно от това, което Кант е дефинирал?
Тогава цялата работа би била напразна. Кант е възприел общо приетото понятие на познанието и е запитал за една възможност. Според това понятие познанието трябва да бъде едно изобразяване на намиращите се вън от съзнанието, съществуващи в себе си отношения на битието. Обаче върху възможността на познанието не ще може да бъде установено нищо дотогава, докато не се е отговорило на въпроса що е познанието. С това въпросът: що е познанието?
към текста >>
За да познаем природата в смисъла на Гьоте, ние не трябва да я запазваме такава, каквато тя се представя като факти на нашите сетива, а в
процес
а на познанието тя трябва да се излюпи като нещо съществено по-висше, от това, което ни се явява при първото заставане срещу нея.
Образуването на едно отделно съждение, установяването на един факт или на редица от факти, което според Кант бихме могли да наречем вече познание, още съвсем не е познание, още съвсем не е познание в смисъла на Гьоте. Иначе той не би казал за стила, че той се опира, почива на най-дълбоките основи на познанието и чрез това стои в антагонизъм с простото подражание на природата, при което художникът се обръща към предметите на природата, подражава вярно и усърдно нейните форми, нейните цветове по най-точен начин, съвестно никога не се отдалечава от нея. Това отдалечаване от сетивния свят в неговата непосредственост е характерно на Гьотевия възглед за действителното познание. Непосредствено даденото е опитността (опитът). Обаче в познанието ние създаваме един образ за непосредствено даденото, който съдържа съществено повече отколкото това, което сетивата, които са посредници на всяка опитност, могат да доставят.
За да познаем природата в смисъла на Гьоте, ние не трябва да я запазваме такава, каквато тя се представя като факти на нашите сетива, а в процеса на познанието тя трябва да се излюпи като нещо съществено по-висше, от това, което ни се явява при първото заставане срещу нея.
Школата на Мил приема, че всичко, което можем да направим с опитността (опита), е само обгръщането на отделните неща в групи, които след това запазваме като абстрактни понятия. Това не е никакво истинско познание. Защото онези абстрактни понятия на Мил нямат никаква друга задача, освен да обгърнат това, което се предлага на сетивата със всички качества на непосредствената опитност. Едно истинско познание трябва да допусне, че непосредствената форма на сетивно дадения свят не е още нейната съществена форма, а тази последната ни се разкрива едва в процеса на познанието. Познанието трябва да ни достави това, което сетивната опитност скрива от нас, но което въпреки това е действително.
към текста >>
Едно истинско познание трябва да допусне, че непосредствената форма на сетивно дадения свят не е още нейната съществена форма, а тази последната ни се разкрива едва в
процес
а на познанието.
Обаче в познанието ние създаваме един образ за непосредствено даденото, който съдържа съществено повече отколкото това, което сетивата, които са посредници на всяка опитност, могат да доставят. За да познаем природата в смисъла на Гьоте, ние не трябва да я запазваме такава, каквато тя се представя като факти на нашите сетива, а в процеса на познанието тя трябва да се излюпи като нещо съществено по-висше, от това, което ни се явява при първото заставане срещу нея. Школата на Мил приема, че всичко, което можем да направим с опитността (опита), е само обгръщането на отделните неща в групи, които след това запазваме като абстрактни понятия. Това не е никакво истинско познание. Защото онези абстрактни понятия на Мил нямат никаква друга задача, освен да обгърнат това, което се предлага на сетивата със всички качества на непосредствената опитност.
Едно истинско познание трябва да допусне, че непосредствената форма на сетивно дадения свят не е още нейната съществена форма, а тази последната ни се разкрива едва в процеса на познанието.
Познанието трябва да ни достави това, което сетивната опитност скрива от нас, но което въпреки това е действително. Ето защо познанието на Мил не е истинско познание, защото то е само една развита сетивна опитност. То оставя нещата такива, каквито ни ги показват очите и ушите. Ние не трябва да минем вън от областта на това, което може да бъде добито чрез опитността и да се изгубим в едно построение на фантазията, както са обичали да вършат метафизиците на по-старото и по-новото време, а от формата, която може да бъде добита чрез опитността, както тя ни се представя в даденото за сетивата, да преминем към една такава форма, която да задоволи нашия разум. Сега за нас възниква въпросът: Какво отношение има непосредствено добитото чрез опитността към онзи образ на опитността, който се е родил в процеса на познанието?
към текста >>
Сега за нас възниква въпросът: Какво отношение има непосредствено добитото чрез опитността към онзи образ на опитността, който се е родил в
процес
а на познанието?
Едно истинско познание трябва да допусне, че непосредствената форма на сетивно дадения свят не е още нейната съществена форма, а тази последната ни се разкрива едва в процеса на познанието. Познанието трябва да ни достави това, което сетивната опитност скрива от нас, но което въпреки това е действително. Ето защо познанието на Мил не е истинско познание, защото то е само една развита сетивна опитност. То оставя нещата такива, каквито ни ги показват очите и ушите. Ние не трябва да минем вън от областта на това, което може да бъде добито чрез опитността и да се изгубим в едно построение на фантазията, както са обичали да вършат метафизиците на по-старото и по-новото време, а от формата, която може да бъде добита чрез опитността, както тя ни се представя в даденото за сетивата, да преминем към една такава форма, която да задоволи нашия разум.
Сега за нас възниква въпросът: Какво отношение има непосредствено добитото чрез опитността към онзи образ на опитността, който се е родил в процеса на познанието?
На този въпрос искаме да отговорим първо съвършено самостоятелно и след това да покажем, че отговорът, който даваме, е едно последствие на Гьотевия светоглед. Първо светът ни се представя като едно разнообразие в пространството и във времето. Ние възприемаме пространствено и по време отделни неща: Тук този цвят, там онази форма; сега този тон, после онзи шум и т.н. Нека вземем първо един пример от неорганичния свят и да отделим съвсем точно това, което възприемаме със сетивата, от това, което доставя процесът на познанието. виждаме един камък, който лети срещу една стъклена плоча, пробива я и после след определено време пада на земята.
към текста >>
Нека вземем първо един пример от неорганичния свят и да отделим съвсем точно това, което възприемаме със сетивата, от това, което доставя
процес
ът на познанието.
Ние не трябва да минем вън от областта на това, което може да бъде добито чрез опитността и да се изгубим в едно построение на фантазията, както са обичали да вършат метафизиците на по-старото и по-новото време, а от формата, която може да бъде добита чрез опитността, както тя ни се представя в даденото за сетивата, да преминем към една такава форма, която да задоволи нашия разум. Сега за нас възниква въпросът: Какво отношение има непосредствено добитото чрез опитността към онзи образ на опитността, който се е родил в процеса на познанието? На този въпрос искаме да отговорим първо съвършено самостоятелно и след това да покажем, че отговорът, който даваме, е едно последствие на Гьотевия светоглед. Първо светът ни се представя като едно разнообразие в пространството и във времето. Ние възприемаме пространствено и по време отделни неща: Тук този цвят, там онази форма; сега този тон, после онзи шум и т.н.
Нека вземем първо един пример от неорганичния свят и да отделим съвсем точно това, което възприемаме със сетивата, от това, което доставя процесът на познанието.
виждаме един камък, който лети срещу една стъклена плоча, пробива я и после след определено време пада на земята. Питаме: Какво е дадено тук в непосредствената опитност? Една поредица от последователни зрителни възприятия, изхождащи от местата, които камъкът последователно е заел, една поредица от звукови възприятия при строшаването на стъклената плоча, отхвръкването на парчета стъкло и т.н. Ако не искаме да измамваме себе си, трябва да кажем: На непосредствената опитност не е дадено нищо повече от този лишен от връзка агрегат от възприемателни актове. Същото строго разграничаване на непосредствено възприеманото (на сетивната опитност) намираме и при Фолкелт в неговата отлична книга "Квантовата теория на познанието анализирана според нейните основни принципи" /Хамбург 1879 г./, която принадлежи към най-хубавото, което философията е произвела.
към текста >>
Познанието би било направо един ненужен
процес
, ако в опитността на сетивата би ни било доставено нещо завършено.
Тя е необходимото обективно допълнение на образа на възприятието. Именно поради това, че образът на възприятието е нещо напълно, незавършено, ние сме принудени да му прибавим на него като сетивна опитност необходимото допълнение. Ако непосредствено даденото би било толкова достатъчно за себе си, че да не възниква за нас на всяка негова точка една проблема, ние никога не бихме се нуждаели да излезем извън него. Обаче образите на възприятието не следват някак така един друг и един от друг, че ние да ги виждаме като взаимни последствия на един от друг; те следват напротив от нещо друго, което е затворено за сетивното схващане. Срещу тях застава схващането в понятия и обхваща също и онази част на действителността, която остава затворена за сетивата.
Познанието би било направо един ненужен процес, ако в опитността на сетивата би ни било доставено нещо завършено.
Всяко обгръщане, подреждане, групиране на сетивните факти не би имало никаква обективна стойност. Познанието има смисъл само тогава, когато считаме дадената на сетивната форма като незавършена, когато то е за нас нещо половинчато, което крие в себе си нещо още по-висше, което обаче не е вече сетивно възприемаемо. Ето защо и мисленето не трябва да бъде схващано така, като че то прибавя нещо към съдържанието на действителността. То е ни повече ни по-малко орган на възприемането, както окото и ухото. Както окото възприема цветове, а ухото звуци, така и мисленето възприема идеи.
към текста >>
Това, което стои пред мене, ми се явява не като нещо първично, а като нещо последно, като завършек на един
процес
, който е така сраснат с мене, че аз винаги съм стоял сред него.
Ние стоим пред нещо станало. Обаче ние можем да схванем само това, за което знаем, както е станало, как е възникнало; когато знаем, къде се намират нишките, за които е свързано това, което се явява пред нас. Различно е положението при нашето мислене. Един мисловен образ не застава срещу мене, без аз самият да съм съдействувал за неговото възникване; той се явява в полето на моето възприятие само така, че аз изнасям нагоре от тъмната пропаст на невъзприемаемостта. Мисълта се явява в мене не като завършен образ, както сетивното възприятие, а аз имам съзнание, че когато я задържам в една завършена форма, аз самият съм я довел до тази форма.
Това, което стои пред мене, ми се явява не като нещо първично, а като нещо последно, като завършек на един процес, който е така сраснат с мене, че аз винаги съм стоял сред него.
А това е именно, което трябва да изисквам при една вещ, която се явява в хоризонта на моето възприемане, за да я разбера. За мене не трябва да остане нищо тъмно; нищо не трябва да се яви като завършено; аз самият трябва да го проследя до онази степен, където то е станало нещо завършено. Именно поради това непосредствената форма на действителността, която обикновено наричаме опитност /или опит/ ни тласка към едно научно обработване. Когато поставяме в течение нашето мислене, ние отиваме назад към останалите отначало скрити за нас условия на даденото; ние се издигаме активно от произведеното към произвежданото, стигаме дотам, сетивното възприятие да стане за нас също така прозрачно както и мисълта. По този начин нашата потребност от познание е задоволена.
към текста >>
Един
процес
на света се явява като напълно проникнат от нас, когато той е наша собствена дейност.
За мене не трябва да остане нищо тъмно; нищо не трябва да се яви като завършено; аз самият трябва да го проследя до онази степен, където то е станало нещо завършено. Именно поради това непосредствената форма на действителността, която обикновено наричаме опитност /или опит/ ни тласка към едно научно обработване. Когато поставяме в течение нашето мислене, ние отиваме назад към останалите отначало скрити за нас условия на даденото; ние се издигаме активно от произведеното към произвежданото, стигаме дотам, сетивното възприятие да стане за нас също така прозрачно както и мисълта. По този начин нашата потребност от познание е задоволена. Ние можем да приключим научно с една вещ само тогава, когато сме проникнали напълно /без остатък/ непосредствено възприетото с мисленето.
Един процес на света се явява като напълно проникнат от нас, когато той е наша собствена дейност.
Една мисъл се явява като завършек на един процес, вътре в който ние стоим. Обаче мисленето е единственият процес, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем. Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действителност трябва да се яви като произлизаща по същия начин от развитието на мисълта, както една чиста мисъл. Да изследваме същността на една вещ означава, да започнем в центъра на света на мислите и да работим от този център, докато през душата ни се яви един такъв мисловен образ, който ни изглежда тъждествен с възприетата чрез сетивата вещ. Когато говорим за същността на една вещ или въобще за същността на света, ние не можем следователно да мислим нищо друго, освен разбирането на действителността като мисъл, като идея.
към текста >>
Една мисъл се явява като завършек на един
процес
, вътре в който ние стоим.
Именно поради това непосредствената форма на действителността, която обикновено наричаме опитност /или опит/ ни тласка към едно научно обработване. Когато поставяме в течение нашето мислене, ние отиваме назад към останалите отначало скрити за нас условия на даденото; ние се издигаме активно от произведеното към произвежданото, стигаме дотам, сетивното възприятие да стане за нас също така прозрачно както и мисълта. По този начин нашата потребност от познание е задоволена. Ние можем да приключим научно с една вещ само тогава, когато сме проникнали напълно /без остатък/ непосредствено възприетото с мисленето. Един процес на света се явява като напълно проникнат от нас, когато той е наша собствена дейност.
Една мисъл се явява като завършек на един процес, вътре в който ние стоим.
Обаче мисленето е единственият процес, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем. Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действителност трябва да се яви като произлизаща по същия начин от развитието на мисълта, както една чиста мисъл. Да изследваме същността на една вещ означава, да започнем в центъра на света на мислите и да работим от този център, докато през душата ни се яви един такъв мисловен образ, който ни изглежда тъждествен с възприетата чрез сетивата вещ. Когато говорим за същността на една вещ или въобще за същността на света, ние не можем следователно да мислим нищо друго, освен разбирането на действителността като мисъл, като идея. В идеята ние познаваме онова, от което трябва да изведем всичко друго: Принципа на нещата.
към текста >>
Обаче мисленето е единственият
процес
, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем.
Когато поставяме в течение нашето мислене, ние отиваме назад към останалите отначало скрити за нас условия на даденото; ние се издигаме активно от произведеното към произвежданото, стигаме дотам, сетивното възприятие да стане за нас също така прозрачно както и мисълта. По този начин нашата потребност от познание е задоволена. Ние можем да приключим научно с една вещ само тогава, когато сме проникнали напълно /без остатък/ непосредствено възприетото с мисленето. Един процес на света се явява като напълно проникнат от нас, когато той е наша собствена дейност. Една мисъл се явява като завършек на един процес, вътре в който ние стоим.
Обаче мисленето е единственият процес, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем.
Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действителност трябва да се яви като произлизаща по същия начин от развитието на мисълта, както една чиста мисъл. Да изследваме същността на една вещ означава, да започнем в центъра на света на мислите и да работим от този център, докато през душата ни се яви един такъв мисловен образ, който ни изглежда тъждествен с възприетата чрез сетивата вещ. Когато говорим за същността на една вещ или въобще за същността на света, ние не можем следователно да мислим нищо друго, освен разбирането на действителността като мисъл, като идея. В идеята ние познаваме онова, от което трябва да изведем всичко друго: Принципа на нещата. Това, което философите наричат абсолютно, вечното битие, Основата на Света, а религиите Бог, това ние наричаме, въз основа на нашите познавателно-теоретични обяснения: идеята.
към текста >>
Той вижда в самия себе си довършителя на мировия
процес
; вижда, че е призван да довърши това, което другите сили на света не могат, че той трябва да постави венеца на сътворението.
Така за нас теорията на познанието става една наука пълна със значение за хората. Тя осветлява човека върху самия него, показва му неговото положение в света; с това тя е един извор на задоволство за него. Едва тя му казва, за какво е призван той. В притежание на нейните истини човекът се чувства повдигнат; неговото научно изследване добива едно ново осветление. Едва сега той знае, че е свързан най-непосредствено с ядката на света, че той открива тази ядка, която остава скрита за всички други същества, че в него се изявява мировия Дух, че този миров Дух му е вроден.
Той вижда в самия себе си довършителя на мировия процес; вижда, че е призван да довърши това, което другите сили на света не могат, че той трябва да постави венеца на сътворението.
Ако религията учи, че Бог създаде човека по образ и подобие свое, то нашата теория на познанието учи, че Бог е довел сътворението въобще само до определена точка. Тогава той е създал човека и този последният, позовавайки себе си и оглеждайки се около себе си поставя задачата да действа по-нататък, да завърши това, което Първичната Сила е започнала. Човекът се вглъбява в света и познава това, което може да се изгради по-нататък върху основата, която е поставена, той съзира това, което Първичният Дух е набелязал, и изпълнява набелязаното. Така теорията на познанието е същевременно учението за значението и определението на човека; и тя решава тази задача /за "определението на човека"/ по много по-определен начин отколкото Фихте направи това на прехода между 18-я и 19-я век. Чрез постройката на мислите на този силен дух съвсем не се стига до онова пълно задоволяване, което трябва да ни достави една истинска теория на познанието.
към текста >>
5.
10_1. ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ - МЕТОДОЛОГИЯ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Запознахме се с началото и края на един
процес
: Лишената от идеи опитност и изпълненото с идеи схващане на действителността.
10. ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ -МЕТОДОЛОГИЯ Ние установихме отношение между добития чрез научно мислене свят на идеите и непосредствено дадената опитност.
Запознахме се с началото и края на един процес: Лишената от идеи опитност и изпълненото с идеи схващане на действителността.
Човекът трябва дейно да направи, защото, краят да произтича от началото. Начинът, как той върши това, е методът. Самопонятно е сега, нашето схващане на онова отношение между началото и края на науката да обуслови също и едни особен метод. От какво ще изходим ние при развитието на този метод? Научното мислене трябва да се получи стъпка по стъпка като едно преодоляване на онази тъмна форма на действителността, която ние охарактеризирахме като непосредствено дадено, и като едно издигане на тази тъмна действителност в светлата яснота на идеята.
към текста >>
Ние наричаме този
процес
: Извеждане /доказване/ на понятието.
То не трябва да се разбира така, като че всяко явление да бъде обяснимо чрез донесените готови /мисли/ понятия; като че нашият идеен свят е затворен и всичко ново, което опитът ни донася, трябва да го мислим с някое понятие, което вече притежаваме. Онзи напор на света на мислите може също да доведе до една точка, която досега въобще не е била мислена от някой човек. И идейният напредък на историята почива именно на това, че мисленето хвърля на повърхността нови образи на мислите. Всеки такъв образ на мислите е свързан чрез хиляди нишки с всички други възможни мисли; с това понятие на един начин, с друго едно по друг начин. А в това се състои научният метод, че ние показваме понятието на едно явление в неговата връзка с останалия свят на идеите.
Ние наричаме този процес: Извеждане /доказване/ на понятието.
Обаче всяко научно мислене се състои в това, да намерим съществуващите преходи от едно понятие към друго, да направим защото едно понятие да произлезе от друго. Движение насам и нататък на нашето мислене от едно понятие към друго, това е научният метод. Някой ще каже, че това е старата история за съответствието между света на понятията и света на опита. Трябва да предположим, че светът вън от нас /транссубективното/ съответства на нашия свят на понятията, когато трябва да вярваме, че движението насам и нататък от едно понятие към друго води до един образ на действителността. Обаче това е само едно погрешно схващане на отношението между отделния образ и понятието.
към текста >>
6.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Как се поставя това, което трябва да схващаме като резултат на човешката дейност, по отношение на другите действия в мировия
процес
?
Отговорът на въпроса: Що е познание? ни обясни позицията на човека във вселената. Но възгледът, който развихме за този въпрос, може да хвърли светлина също и върху стойността и значението на човешката дейност. Това, което извършваме в света, на него трябва да припишем най-голямо или по-малко значение, според това, дали схващаме нашето определение като нещо имащо по-голямо или по-малко значение. Първата задача, която трябва да си поставим сега, ще бъде изследването характера на човешката дейност.
Как се поставя това, което трябва да схващаме като резултат на човешката дейност, по отношение на другите действия в мировия процес?
Нека разгледаме две неща: Едно произведение на природата и едно творение на човешката дейност, формата на кристала и да кажем на колелото на една каруца. И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат на закони, които могат да бъдат изразени в понятия. Разликата се състои само в това, че трябва да считаме кристала като непосредствен продукт на определящите го природни закони, докато при колелото на каруцата човекът застава по средата между понятие и предмет. Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността. В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях.
към текста >>
В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия
процес
, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях.
Как се поставя това, което трябва да схващаме като резултат на човешката дейност, по отношение на другите действия в мировия процес? Нека разгледаме две неща: Едно произведение на природата и едно творение на човешката дейност, формата на кристала и да кажем на колелото на една каруца. И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат на закони, които могат да бъдат изразени в понятия. Разликата се състои само в това, че трябва да считаме кристала като непосредствен продукт на определящите го природни закони, докато при колелото на каруцата човекът застава по средата между понятие и предмет. Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността.
В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях.
Обаче в нашата действителност ние завършваме този процес чрез това, като превръщаме в действителност идейния свят, който още не е такава действителност. Сега ние познахме идеята като нещо, което лежи на основата на всичко действително, обуславящия принцип, намерението на природата. Нашето познание ни довежда дотам, да намерим тенденцията на мировия процес, намерението на сътворението от съдържащите се в заобикалящата ни природа намеци, знаци. Когато сме постигнали това, тогава на нашата дейност е поставена задачата да съдейства за осъществяването на тези намерения. Така нашата дейност ни се явява направо като едно продължение на онзи род деятелност, която и природата изпълнява.
към текста >>
Обаче в нашата действителност ние завършваме този
процес
чрез това, като превръщаме в действителност идейния свят, който още не е такава действителност.
Нека разгледаме две неща: Едно произведение на природата и едно творение на човешката дейност, формата на кристала и да кажем на колелото на една каруца. И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат на закони, които могат да бъдат изразени в понятия. Разликата се състои само в това, че трябва да считаме кристала като непосредствен продукт на определящите го природни закони, докато при колелото на каруцата човекът застава по средата между понятие и предмет. Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността. В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях.
Обаче в нашата действителност ние завършваме този процес чрез това, като превръщаме в действителност идейния свят, който още не е такава действителност.
Сега ние познахме идеята като нещо, което лежи на основата на всичко действително, обуславящия принцип, намерението на природата. Нашето познание ни довежда дотам, да намерим тенденцията на мировия процес, намерението на сътворението от съдържащите се в заобикалящата ни природа намеци, знаци. Когато сме постигнали това, тогава на нашата дейност е поставена задачата да съдейства за осъществяването на тези намерения. Така нашата дейност ни се явява направо като едно продължение на онзи род деятелност, която и природата изпълнява. Тя ни се явява като едно излияние на мировата Първопричина.
към текста >>
Нашето познание ни довежда дотам, да намерим тенденцията на мировия
процес
, намерението на сътворението от съдържащите се в заобикалящата ни природа намеци, знаци.
Разликата се състои само в това, че трябва да считаме кристала като непосредствен продукт на определящите го природни закони, докато при колелото на каруцата човекът застава по средата между понятие и предмет. Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността. В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях. Обаче в нашата действителност ние завършваме този процес чрез това, като превръщаме в действителност идейния свят, който още не е такава действителност. Сега ние познахме идеята като нещо, което лежи на основата на всичко действително, обуславящия принцип, намерението на природата.
Нашето познание ни довежда дотам, да намерим тенденцията на мировия процес, намерението на сътворението от съдържащите се в заобикалящата ни природа намеци, знаци.
Когато сме постигнали това, тогава на нашата дейност е поставена задачата да съдейства за осъществяването на тези намерения. Така нашата дейност ни се явява направо като едно продължение на онзи род деятелност, която и природата изпълнява. Тя ни се явява като едно излияние на мировата Първопричина. Но все пак, каква разлика по отношение на другата /природна/ дейност! Произведението на природата съвсем не съдържа в себе си идейната закономерност, под чиято власт изглежда да се намира.
към текста >>
Обяснението на един
процес
в природата е едно намиране на условията на този
процес
: Едно търсене на произвеждащия фактор към даденото произведение.
Обаче тя не е нищо друго освен самата идея, само че в друга форма на изява. Воля без идея би била нищо. Същото не може да се каже за идеята, защото дейността е един неин елемент, докато тя е носеща себе си същност. Това можем да кажем като характеристика на човешката дейност. Ние преминаваме към една нейно втора отличителна черта, която се налага по необходимост от казаното дотук.
Обяснението на един процес в природата е едно намиране на условията на този процес: Едно търсене на произвеждащия фактор към даденото произведение.
Когато имам възприятие за едно действие /следствие/ и търся към него причината, тези две понятия съвсем не са достатъчни за моята потребност да обясня нещата. Аз трябва да стигна до законите, според които тази причина произвежда това действие. Това не е така при човешката деятелност. Тук самата закономерност, която обуславя едно явление, влиза в действие; това, което създава едно произведение, се явява само на арената на действието. Ние имаме работа с едно проявяващо се съществуване, при което можем да останем, при което нямаме нужда да питаме за условия лежащи по-дълбоко.
към текста >>
Следователно
процес
ите на природата се различават от действията на хората чрез това, че при първите законът трябва да се счита като обуславящата причина на появяващото се съществуване, докато при вторите самото съществуване е закон и се явява обусловено от нищо друго освен от самото себе си.
Това не е така при човешката деятелност. Тук самата закономерност, която обуславя едно явление, влиза в действие; това, което създава едно произведение, се явява само на арената на действието. Ние имаме работа с едно проявяващо се съществуване, при което можем да останем, при което нямаме нужда да питаме за условия лежащи по-дълбоко. Ние сме разбрали едно произведение на изкуството, когато познаваме идеята, която е въплътена в него; нямаме нужда да питаме за една по-нататъшна закономерна връзка между идея /причина/ и произведение /следствие/. Ние разбираме действието на един държавник, когато познаваме неговите намерения /идеи/; нямаме нужда да отидем по-нататък от това, което се показва в явлението.
Следователно процесите на природата се различават от действията на хората чрез това, че при първите законът трябва да се счита като обуславящата причина на появяващото се съществуване, докато при вторите самото съществуване е закон и се явява обусловено от нищо друго освен от самото себе си.
Чрез това всеки природен процес се разлага на нещо обуславящо и нещо обусловено и последното следва по необходимост от първото, докато човешката дейност обуславя само себе си. А това е действието със свобода. Когато намеренията на природата, които стоят зад явленията и ги обуславят, влизат в човека, те самите стават явления; но сега те са, така да се каже, със свободен тил. Ако всички процеси на природата са само прояви на идеята, то човешкото действие е самата действаща идея. Когато нашата теория на познанието е стигнала до заключението, че съдържанието на нашето съзнание не е само средство, да си съставим едно изображение на основата на света, но че самата тази основа на света се явява на бял свят в нейната най-първична форма в нашето мислене, ние не можем да постъпим другояче, освен да познаем в човешкото действие непосредствено безусловното действие на самата тази първопричина.
към текста >>
Чрез това всеки природен
процес
се разлага на нещо обуславящо и нещо обусловено и последното следва по необходимост от първото, докато човешката дейност обуславя само себе си.
Тук самата закономерност, която обуславя едно явление, влиза в действие; това, което създава едно произведение, се явява само на арената на действието. Ние имаме работа с едно проявяващо се съществуване, при което можем да останем, при което нямаме нужда да питаме за условия лежащи по-дълбоко. Ние сме разбрали едно произведение на изкуството, когато познаваме идеята, която е въплътена в него; нямаме нужда да питаме за една по-нататъшна закономерна връзка между идея /причина/ и произведение /следствие/. Ние разбираме действието на един държавник, когато познаваме неговите намерения /идеи/; нямаме нужда да отидем по-нататък от това, което се показва в явлението. Следователно процесите на природата се различават от действията на хората чрез това, че при първите законът трябва да се счита като обуславящата причина на появяващото се съществуване, докато при вторите самото съществуване е закон и се явява обусловено от нищо друго освен от самото себе си.
Чрез това всеки природен процес се разлага на нещо обуславящо и нещо обусловено и последното следва по необходимост от първото, докато човешката дейност обуславя само себе си.
А това е действието със свобода. Когато намеренията на природата, които стоят зад явленията и ги обуславят, влизат в човека, те самите стават явления; но сега те са, така да се каже, със свободен тил. Ако всички процеси на природата са само прояви на идеята, то човешкото действие е самата действаща идея. Когато нашата теория на познанието е стигнала до заключението, че съдържанието на нашето съзнание не е само средство, да си съставим едно изображение на основата на света, но че самата тази основа на света се явява на бял свят в нейната най-първична форма в нашето мислене, ние не можем да постъпим другояче, освен да познаем в човешкото действие непосредствено безусловното действие на самата тази първопричина. Ние не познаваме един Управител на света, който поставя цел и насока на нашите действия вън от нашето себе.
към текста >>
Ако всички
процес
и на природата са само прояви на идеята, то човешкото действие е самата действаща идея.
Ние разбираме действието на един държавник, когато познаваме неговите намерения /идеи/; нямаме нужда да отидем по-нататък от това, което се показва в явлението. Следователно процесите на природата се различават от действията на хората чрез това, че при първите законът трябва да се счита като обуславящата причина на появяващото се съществуване, докато при вторите самото съществуване е закон и се явява обусловено от нищо друго освен от самото себе си. Чрез това всеки природен процес се разлага на нещо обуславящо и нещо обусловено и последното следва по необходимост от първото, докато човешката дейност обуславя само себе си. А това е действието със свобода. Когато намеренията на природата, които стоят зад явленията и ги обуславят, влизат в човека, те самите стават явления; но сега те са, така да се каже, със свободен тил.
Ако всички процеси на природата са само прояви на идеята, то човешкото действие е самата действаща идея.
Когато нашата теория на познанието е стигнала до заключението, че съдържанието на нашето съзнание не е само средство, да си съставим едно изображение на основата на света, но че самата тази основа на света се явява на бял свят в нейната най-първична форма в нашето мислене, ние не можем да постъпим другояче, освен да познаем в човешкото действие непосредствено безусловното действие на самата тази първопричина. Ние не познаваме един Управител на света, който поставя цел и насока на нашите действия вън от нашето себе. Управителят /Ръководителят/ на света /Бог, бележка на прев./ се е отказал от своята сила, от своята власт, предал е всичко на човека, унищожавайки своето собствено отделно съществуване и е определил на човека задачата: Действай по-нататък. Човекът се намира в природата, гледа природата, в нея намека на нещо по-дълбоко, обуславящо, намека на едно намерение. Неговото мислене го прави способен да познае това намерение.
към текста >>
След това той е също един гражданин на историята, отделен член във великия исторически
процес
на развитието на човечеството.
В това отношение единната черта минава през всички науки, а именно, че те изхождат от нещо дадено и преминават към условията на това дадено. Обаче за самото човешко действие не може да има никаква наука; защото то е безусловно, продуктивно, творческо. Юриспруденцията не е никаква наука, а само един сборник от бележки на онези правни навици, които са присъщи на една народностна индивидуалност. Обаче човекът не принадлежи само на себе си; той принадлежи като член на две по-висши цялости. Първо той е член на своя народ, с който го свързват общи обичаи, общ културен живот, един език и общи възгледи.
След това той е също един гражданин на историята, отделен член във великия исторически процес на развитието на човечеството.
Чрез тази двойна съпринадлежност към едно цяло неговото свободно действане изглежда възпрепятствано. Това, което той върши, не изглежда да е само излияние на неговия собствен индивидуален аз; той се явява обусловен от общностите, които има със своя народ, неговата индивидуалност изглежда унищожена от народностния характер. Но не съм ли аз и тогава свободен, когато моите действия се намират обясними не само от моята природа, но и от природата на моя народ? Не действам ли аз тук така затова, защото природата ме е направила именно член на тази народностна общност? А и с втората съпринадлежност работата не стои различно.
към текста >>
7.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тази опитност е едно разнообразие от неща в пространството и от
процес
и във времето.
Можем даже да кажем, че цялото германско мислене протича в две успоредни направления, едното пропито от Кантовия начин на мислене и другото, което е и близо до Гьотевото мислене. Но тъй като днес философията се приближава все повече до Кант, тя се отдалечава от Гьоте и с това за нашето време все повече се изгубва възможността да разберем и оценим Гьотевия светоглед. Тук ние ще изложим принципите на Кантовото учение дотолкова, доколкото те представляват интерес за възгледите на Гьоте. За Кант изходната точка за човешкото мислене е опитността /опитът/, т.е. светът даден на сетивата /в които е включено и вътрешното сетиво, което ни предава психическите, историческите и т.н. факти/.
Тази опитност е едно разнообразие от неща в пространството и от процеси във времето.
Дали пред мене застава това нещо, дали аз изживявам онзи процес, това е безразлично; би искало да бъде също и другояче. Аз мога да си представя въобще, че цялото разнообразие от неща и процеси го няма, че то не съществува. Но това, което не мога да си представя, че го няма, е пространството и времето. За мене не може да съществува нищо, което да не бъде пространствено и времево. Даже ако съществува нещо безпространствено и безвремево, аз не мога да си представя нищо без време и без пространство.
към текста >>
Дали пред мене застава това нещо, дали аз изживявам онзи
процес
, това е безразлично; би искало да бъде също и другояче.
Но тъй като днес философията се приближава все повече до Кант, тя се отдалечава от Гьоте и с това за нашето време все повече се изгубва възможността да разберем и оценим Гьотевия светоглед. Тук ние ще изложим принципите на Кантовото учение дотолкова, доколкото те представляват интерес за възгледите на Гьоте. За Кант изходната точка за човешкото мислене е опитността /опитът/, т.е. светът даден на сетивата /в които е включено и вътрешното сетиво, което ни предава психическите, историческите и т.н. факти/. Тази опитност е едно разнообразие от неща в пространството и от процеси във времето.
Дали пред мене застава това нещо, дали аз изживявам онзи процес, това е безразлично; би искало да бъде също и другояче.
Аз мога да си представя въобще, че цялото разнообразие от неща и процеси го няма, че то не съществува. Но това, което не мога да си представя, че го няма, е пространството и времето. За мене не може да съществува нищо, което да не бъде пространствено и времево. Даже ако съществува нещо безпространствено и безвремево, аз не мога да си представя нищо без време и без пространство. Дали пространството и времето са присъщи на нещата, това аз не зная; аз зная само, че за мене нещата трябва да се явят в тези форми.
към текста >>
Аз мога да си представя въобще, че цялото разнообразие от неща и
процес
и го няма, че то не съществува.
Тук ние ще изложим принципите на Кантовото учение дотолкова, доколкото те представляват интерес за възгледите на Гьоте. За Кант изходната точка за човешкото мислене е опитността /опитът/, т.е. светът даден на сетивата /в които е включено и вътрешното сетиво, което ни предава психическите, историческите и т.н. факти/. Тази опитност е едно разнообразие от неща в пространството и от процеси във времето. Дали пред мене застава това нещо, дали аз изживявам онзи процес, това е безразлично; би искало да бъде също и другояче.
Аз мога да си представя въобще, че цялото разнообразие от неща и процеси го няма, че то не съществува.
Но това, което не мога да си представя, че го няма, е пространството и времето. За мене не може да съществува нищо, което да не бъде пространствено и времево. Даже ако съществува нещо безпространствено и безвремево, аз не мога да си представя нищо без време и без пространство. Дали пространството и времето са присъщи на нещата, това аз не зная; аз зная само, че за мене нещата трябва да се явят в тези форми. Следователно пространство и време са предпоставки на моето сетивно възприятие.
към текста >>
Природата като произвеждащ принцип /натура натуранс/ ние наричаме природа като субект /единствено с нея се занимава всяка теория/*./*Шелинг, Първи очерк на една система на Натурфилософията, Увод и т.н.; Йена 1799,стр.22/ "Противоположността между емпиризъм и наука почива именно на това, че емпиризмът разглежда нейния обект в битието като нещо завършено и произведено; напротив науката разглежда обекта в
процес
на ставане и като нещо, което тепърва трябва да бъде произведено." Чрез тези идеи, с които Гьоте се запозна отчасти от съчиненията на Шелинг, отчасти от лично общение с философа, поетът отново се издигна с една степен по-горе.
Това, което застава срещу нас отвън като природа, е завършен продукт, то е само обусловеното, втвърдената форма на един жив принцип. Ние не можем да добием този принцип отвън чрез опитност. Трябва първо да го създадем в нашата вътрешност. "Да философстваме върху природата, значи първо да създадем природата", казва нашия философ. Природата като прост продукт /натура натурата/ ние наричаме природа като обект /единствено с нея се занимава всеки емпиризъм/.
Природата като произвеждащ принцип /натура натуранс/ ние наричаме природа като субект /единствено с нея се занимава всяка теория/*./*Шелинг, Първи очерк на една система на Натурфилософията, Увод и т.н.; Йена 1799,стр.22/ "Противоположността между емпиризъм и наука почива именно на това, че емпиризмът разглежда нейния обект в битието като нещо завършено и произведено; напротив науката разглежда обекта в процес на ставане и като нещо, което тепърва трябва да бъде произведено." Чрез тези идеи, с които Гьоте се запозна отчасти от съчиненията на Шелинг, отчасти от лично общение с философа, поетът отново се издигна с една степен по-горе.
Сега у него се разви възгледът, че неговият стремеж е да напредва от завършеното, от продукта към ставащото, към произвеждащото. И изразявайки своето определено съзвучие с Шелинг, той пише в своята студия "Съзерцателна разсъдъчна способност", че неговият стремеж е бил "чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа да стане достоен за духовно съучастие в нейните произведения*./*Естествени Науки І, стр.116/ Най-после чрез Хегел Гьоте получи последното поощрение от страна на философията. Чрез него именно той доби яснота върху въпроса, как това, което той наричаше първично явление, се включва във философията. Хегел беше разбрал най-дълбоко значението на първичното явление и го е охарактеризирал сполучливо в своето писмо до Гьоте от 20 февруари 1921 година с думите: "Простото и абстрактното, което вие много сполучливо наричате първично явление, вие го поставяте на върха, след това показвате конкретните явления, като раждащи се чрез прибавянето на по-нататъшни начини на действие и обстоятелства, и царуващи над цялото протичане така, че редуването напредва от простите условия към по-сложните и, така подредени, че чрез това разлагане, заплетеното се явява в неговата яснота.
към текста >>
Хегел не иска да предложи във философията нищо друго освен вечния
процес
, от който произлиза всичко, което е крайно.
Да се долови първичното явление, да бъде то пречистено от случайните заобикалящи неща, да го схванем, абстрактно, това считам аз за въпрос на великото духовно разбиране за природата, както считам също въпросния път въобще като истински научен път на познанието в тази област."..... "но ако ми е позволено, ваше високоблагородие, да говоря сега, който едно така изтъкнато първично явление има за нас философите, мога ли да кажа именно, че ще можем да използваме един такъв препарат във философията?! Щом именно сме разработили нашето първоначално стридиеподобно, сиво или съвсем черно абсолютно извеждайки го срещу въздуха и светлината, така че то да стане нещо, което желае този въздух и тази светлина, тогава ние се нуждаем от прозоречни места, за да го изведем изцяло на дневна светлина; нашите схеми биха се изпарили, ако бихме искали да ги пренесем именно такива в шареното, объркано общество на противния свят. Тук именно, ваше високоблагородие, първичните явления идват сполучливо навреме; в този сумрак, духовен или понятен чрез неговата простота, видим или уловим чрез неговата сетивност, се поздравяват двата свята, нашият забъркан свят и изявяващото се съществуване." Така Хегел за Гьоте става ясна мисълта, че емпиричният изследовател трябва да отиде до първичното явление и че от там по-нататък водят пътищата на философа. От това обаче следва също, че основната мисъл на Хегеловата философия е едно последствие на Гьотевия начин на мислене. Преодоляването на действителността, за да се издигне човек от създаденото до създаването, от сътвореното до творението, от обусловеното до обуславящото, стои на основата на Гьоте, но също така и на Хегел.
Хегел не иска да предложи във философията нищо друго освен вечния процес, от който произлиза всичко, което е крайно.
Той иска да познае даденото като едно следствие на това, което той може да счита като необусловено. Така за Гьоте запознаването с философи и философски направления означава едно напредващо изяснение върху това, което вече е съществувало в него. За своя възглед той не е добил нищо; на него му са били дадени само средствата в ръка, да говори върху това, което правеше, което ставаше в неговата душа. Така следователно Гьотевият възглед на света предлага достатъчно опорни точки за едно философско развитие. Обаче тези опорни точки са били подхванати първо само от учениците на Хегел.
към текста >>
Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия
процес
без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни.
Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята. Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство. Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията.
Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни.
Който не прави това предположение, той никога не може да оправдае, защо въобще трябва да търси нещо върху света чрез размишление посредством идеите. Със своя обективен идеализъм Едуард фон Хартман стои на почвата на Гьотевия възглед за света. Когато Гьоте казва: "Всичко, което съзираме и за което можем да говорим, са само проявления на идеята", и когато той изисква човек да развие в себе си една такава познавателна способност, че идеята да стане за него също така нагледна, както външното възприятие е за сетивата, той стои на онази почва, където идеята е не само явление на съзнанието, а обективен миров принцип; мисленето е просияването в съзнанието на онова, което съставлява обективно света. Следователно същественото в идеята не е това, което тя е за нас, за нашето съзнание, а това, което е в самата себе си. Защото чрез своята собствена същност тя стои като принцип на основата на света.
към текста >>
Самопожертвувателното, изпълнено с любов отдаване на мировия
процес
за него не изглежда да е нещо последно, а само средство за освобождение от безпокойствието на съществуването и за добиване отново на изгубеното щастливо спокойствие.
Хартман изхожда от предпоставки различни от тези на Гьоте; обаче в хода на развитието на неговите мисли на всяка крачка ние срещаме пътя на идеите на Гьоте. Ние изнасяме това тук, защото за нас беше важно да покажем дълбоката, вътрешна солидност на Гьотевия възглед за света. Този възглед е така дълбоко обоснован в същината на света, че ние трябва да срещнем неговите основни черти навсякъде там, където енергичното мислене прониква до изворите на знанието. В този Гьоте всичко беше така много първично, така настрана от всеки моден възглед, че в противникът трябва да мисли в неговия смисъл. Вечната загадка на света се изразява именно в отделни индивиди; ето защо можем да кажем: Днес висотата на възгледа на един човек може да се измери в отношението, в което възгледът се намира спрямо Гьотевия възглед.
Самопожертвувателното, изпълнено с любов отдаване на мировия процес за него не изглежда да е нещо последно, а само средство за освобождение от безпокойствието на съществуването и за добиване отново на изгубеното щастливо спокойствие.
към текста >>
8.
13. ОСНОВНИЯТ ГЕОЛОГИЧЕСКИ ПРИНЦИП НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
В заключение на него му изглежда правилна онази геологическа система, която пресъздава
процес
ите в земята, която показва, защо на това място трябваше да се роди това, на онова място другото.
Следователно, когато Гьоте говори за едно преминаване на една скала в една друга, с това той не разбира едно фактическо превръща не, а едно развитие на обективната идея, която се оформява в различните отделни образования, като приема сега тази форма и става гранит, след това произвежда от себе си една друга възможност и става шист и т.н. И в тази област Гьотевият възглед не е една пуста теория на метаморфозата, а един конкретен идеализъм. Обаче този образуващ скали принцип може да стигне до пълна валидност с всичко, което лежи в него, само в цялото земно тяло. Ето защо за Гьоте главното става цялата история на образуването на земното тяло и всяка отделно явление трябва да се включи в него. За него е важно, какво място приема в земното цяло една скала; отделното нещо го интересува вече само като част на цялото.
В заключение на него му изглежда правилна онази геологическа система, която пресъздава процесите в земята, която показва, защо на това място трябваше да се роди това, на онова място другото.
Това, което става, то е за него решаващо. Ето защо той укорява учението на Вернер*/*Абракам Готлоб Вернер, 26.9.1750 30.6. 1817 г./, което иначе цени така високо, че той подрежда минералите не според тяхното находище, което хвърля светлина върху тяхното възникване, а напротив според случайни външни признаци. Не, изследователят прави съвършената система, а това е направила самата природа. Трябва да се запомни, че Гьоте е виждал в цялата природа едно велико царство, една хармония.
към текста >>
Той трябваше да отхвърли обяснението, според което те са били хвърлени там при буйните революционни
процес
и станали в планините, които са разположени далече назад в страната, защото това обяснение извеждаше един факт на природата не от съществуващите, действащи природни закони, даже чрез едно пренебрегване на тези закони.
Волтер беше говорил за тях още като за игри на природата, защото нямаше никакво предчувствие за последователността в закономерността на природата. Гьоте можеше да намери едно нещо дадено на определено място само тогава, когато съществуваше една проста, естествена връзка с околната среда на това нещо. Същият този принцип беше онзи, който доведе Гьоте до плодотворната идея за ледената епоха*/* Геологически проблеми и опит за тяхното решение; Ест. Н.ІІ. стр.308/. Той търсеше едно просто, природосъобразно обяснение на появяването на отдалечените върху големи площи гранитни маси.
Той трябваше да отхвърли обяснението, според което те са били хвърлени там при буйните революционни процеси станали в планините, които са разположени далече назад в страната, защото това обяснение извеждаше един факт на природата не от съществуващите, действащи природни закони, даже чрез едно пренебрегване на тези закони.
Той допускаше, че някога северна Германия при по-голям студ е имала едно водно ниво високо хиляда стъпки, че една голяма част е била покрита от ледена повърхност и че въпросните гранитни блокове са останали на място, след като ледът се е стопил. С това беше даден един възглед опиращ се на познати, достъпни за нашия опит закони. В това изтъкване на една всеобща природна закономерност трябва да търсим значението на Гьоте за геологията. Как той обяснява планината Камер, дали със своето мнение върху Карлбадския водоскок е налучкал правилното, това има малко значение. "тук не става дума за мнение, което трябва да се прокара, а за един метод, който трябва да бъде предаден, с който всеки един може да си служи като с един инструмент, според неговата природа”*/*Гьоте до Хегел, 7.10.1820 г./".
към текста >>
9.
15. ГЬОТЕ И ЕСТЕСТВЕНОНАУЧНИЯТ ИЛЮЗИОНИЗЪМ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Нашата наука поставя всички сетивни качества /звук, цвят, топлина и т.н./ в субекта и е на мнение, че "вън от субекта на тези качества не отговаря нищо друго освен
процес
ите на движение, които ще са единственото което съществува в "царствата на природата" и естествено не могат да бъдат възприемани до тяхното познание се стига чрез заключения във основа на субективните качества”.
То произхожда от една дълбока духовна потребност на издателя на това издание. Същият е изходил от изучаването на математиката и физиката и чрез многото противоречия, които пропиват системата на нашия модерен възглед за природата, бе доведен по една вътрешна необходимост до критическото изследване на неговите методически основи. Върху принципа на строго знание на опита го насочиха неговите проучвания, а върху една строго научна теория на познанието го доведе вникването във въпросните противоречия. Против едно преминаване в чисто хегелианските мислителни построения го предпази неговата положителна изходна точка. Най-после с помощта на своите изучавания в областта на теорията на познанието той намери причината на много грешки в модерната естествена наука в съвършено погрешното положение, което тази естествена наука беше отредила на простото сетивно усещане.
Нашата наука поставя всички сетивни качества /звук, цвят, топлина и т.н./ в субекта и е на мнение, че "вън от субекта на тези качества не отговаря нищо друго освен процесите на движение, които ще са единственото което съществува в "царствата на природата" и естествено не могат да бъдат възприемани до тяхното познание се стига чрез заключения във основа на субективните качества”.
Обаче това познание по пътя на умозаключението не може да се яви на едно последователно мислене по друг начин освен като едно половинчатост. движението е първо само едно понятие, което сме заимствали от сетивния свят, следователно което срещаме само при нашата имащи въпросните сетивни качества. Ние не познаваме никакво движение освен ако едно такова, което наблюдаваме при сетивните обекти. Ако пренесем сега това сказуемо върху несетивни същества, каквито трябва да бъдат елементите на преривната материя /атоми/, ние трябва да имаме ясното съзнание, че чрез това пренасяне приписваме на един сетивно невъзприемаем атрибут една форма на съществуване съществено различна от една сетивно мислена такава. В същото противоречие се изпада, когато естествениците искат да стигнат до едно действително съдържание на първоначално съвършено празното понятие за атома.
към текста >>
Изчезва също и възможността да търсим във връзката между движението и усещането на "червено", например, нещо повече от това, което се намира между
процес
ите, които принадлежат напълно на сетивния свят.
Ако не се върши това, остава се изцяло празно. В това се състои половинчастотта. През средата на сетивно възприемаемото се тегли една черта и едната част се обяснява като обективна, а другата като субективна. Последователно е само едно: Ако съществуват атоми, тогава това са части на материята със свойствата на материята и те не са възприемаеми за нашите сетива поради твърде малките им размери. Обаче с това изчезва възможността да търсим в движението на атомите нещо, което би трябвало да стои като нещо обективно срещу субективните качества на звука, цвета и т.н.
Изчезва също и възможността да търсим във връзката между движението и усещането на "червено", например, нещо повече от това, което се намира между процесите, които принадлежат напълно на сетивния свят.
Следователно за издателя беше ясно: Движение на етера, положение на атомите принадлежат на същото поле както и сетивните усещания. Да се считат тези последните като субективни, това е резултат само на едно неясно мислене. Щом сетивното качество се обяснява като субективно, същото нещо трябва да сторим и с движението на етера. Ние не възприемаме тези последните не поради някаква принципна причина, а само поради това, че нашите сетивни органи не са достатъчно тънко организирани. Обаче това е едно съвършено случайно обстоятелство.
към текста >>
Физиологията доказва, че усещането се явява едва като един последен резултат на един механически
процес
, който се предава първо от намиращата се вън от веществото на нашето тяло част на света на телата от тук се предава чак до най-горния център, за да се яви едва тогава като усещане.
Би искало да се случи, че благодарение на нарастващото изтънчаване на сетивните органи някога човечеството да стигне дотам, да възприема непосредствено и движенията на етера. Ако тогава някой човек от онова далечно бъдеще би приел нашата субективистична теория на сетивните възприятия, той би трябвало да счита и тези движения на етера като субективни, както ние считаме днес цвета, звука и т.н. за субективни. Вижда се как тази теория на физиката води до едно противоречие, което не може да се премахне. Една втора опора субективистичният възглед намира във физиологичните разсъждения.
Физиологията доказва, че усещането се явява едва като един последен резултат на един механически процес, който се предава първо от намиращата се вън от веществото на нашето тяло част на света на телата от тук се предава чак до най-горния център, за да се яви едва тогава като усещане.
Противоречията на тази физиологическа теория са изложени и се намират в главата "Гьоте против атомизма". Тук като субективна може да се назове само формата на движение на мозъчното вещество. Колкото и далече да отидем с изследването на процесите в субекта, по този път ние винаги трябва да останем в областта на механическото. И никъде в центъра не ще открием усещането. Остава следователно само философското разсъждение, за да може да получим осветление върху субективността и обективността на усещането.
към текста >>
Колкото и далече да отидем с изследването на
процес
ите в субекта, по този път ние винаги трябва да останем в областта на механическото.
Вижда се как тази теория на физиката води до едно противоречие, което не може да се премахне. Една втора опора субективистичният възглед намира във физиологичните разсъждения. Физиологията доказва, че усещането се явява едва като един последен резултат на един механически процес, който се предава първо от намиращата се вън от веществото на нашето тяло част на света на телата от тук се предава чак до най-горния център, за да се яви едва тогава като усещане. Противоречията на тази физиологическа теория са изложени и се намират в главата "Гьоте против атомизма". Тук като субективна може да се назове само формата на движение на мозъчното вещество.
Колкото и далече да отидем с изследването на процесите в субекта, по този път ние винаги трябва да останем в областта на механическото.
И никъде в центъра не ще открием усещането. Остава следователно само философското разсъждение, за да може да получим осветление върху субективността и обективността на усещането. А това разсъждение ни дава следното: Кое у възприятието може да бъде наречено "субективно"? Без да имаме една точна анализа на понятието "субективно", ние въобще не можем да напредваме. Субективността не може да бъде определена чрез нищо друго освен чрез самата себе си.
към текста >>
10.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Едно нещо е да наблюдаваш
процес
ите на природата, за да поставиш нейните сили в служба на техниката, друго нещо е с помощта на тези
процес
и да се стремиш да вникнеш по-дълбоко в същността на действието на природата.
Това мнение става разбираемо, когато виждаме, в какво безпомощно непознаване се намират тези позитивистични мислители, когато се оставят да бъдат разпитани върху "същността на материята", върху "границите на познанието", върху "природата на атомите" или т.н. При тези примери човек може да направи истински изследвания върху дилетантското третиране на такива решаващи въпроси на науката. Човек трябва да има смелостта да си признае всичко това по отношение на съвременната естествена наука, въпреки великите и достойни за удивление постижения, които същата естествена наука е отбелязала в областта на техниката. Защото тези постижения нямат нищо общо с истинската потребност от познание на природата. Ние можахме да констатираме при съвременници, на които дължим открития, значението на които за бъдещето още не може да се предчувствува, че на тях им липсва една по-дълбока научна потребност.
Едно нещо е да наблюдаваш процесите на природата, за да поставиш нейните сили в служба на техниката, друго нещо е с помощта на тези процеси да се стремиш да вникнеш по-дълбоко в същността на действието на природата.
Истинската наука съществува само там, където духът търси задоволяване на своите потребности без външна цел. Истинската наука в по-висш смисъл има работа само с идейните обекти; тя може да бъде само идеализъм. Защото тя има своята последна основа в потребности, които произхождат от духа. Природата събужда в нас въпроси, проблеми, които се стремят към решение. Обаче тя не може сама да достави това решение.
към текста >>
Защото за нея идеята не е нещо първично, творящо, а последен продукт на материалните
процес
и.
Щом аз не мога да си създам по-висшата природа, към която се стреми моят дух спрямо сетивната природа, то никоя сила навъншния свят не може да я създаде. Следователно резултатите на науката могат да дойдат само от духа; следователно те могат да бъдат само идеи. Срещу това необходимо разсъждение не може да се възрази нищо. Обаче с него е осигурен идеалистичният характер на всяка наука. Модерната естествена наука съобразно цялата нейна същност не може да вярва в идейното съдържание на познанието.
Защото за нея идеята не е нещо първично, творящо, а последен продукт на материалните процеси.
Обаче при това тя съвсем не осъзнава обстоятелството, че тези нейни материални процеси принадлежат само на света, който може да бъде наблюдаван със сетивата, който обаче схванат по-дълбоко, се прелива в идеята. А именно въпросния процес се представя на наблюдението последния начин: Ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно според законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после процеси на живота и т.н. На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък. Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз". Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси.
към текста >>
Обаче при това тя съвсем не осъзнава обстоятелството, че тези нейни материални
процес
и принадлежат само на света, който може да бъде наблюдаван със сетивата, който обаче схванат по-дълбоко, се прелива в идеята.
Следователно резултатите на науката могат да дойдат само от духа; следователно те могат да бъдат само идеи. Срещу това необходимо разсъждение не може да се възрази нищо. Обаче с него е осигурен идеалистичният характер на всяка наука. Модерната естествена наука съобразно цялата нейна същност не може да вярва в идейното съдържание на познанието. Защото за нея идеята не е нещо първично, творящо, а последен продукт на материалните процеси.
Обаче при това тя съвсем не осъзнава обстоятелството, че тези нейни материални процеси принадлежат само на света, който може да бъде наблюдаван със сетивата, който обаче схванат по-дълбоко, се прелива в идеята.
А именно въпросния процес се представя на наблюдението последния начин: Ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно според законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после процеси на живота и т.н. На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък. Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз". Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси. Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес.
към текста >>
А именно въпросния
процес
се представя на наблюдението последния начин: Ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно според законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после
процес
и на живота и т.н.
Срещу това необходимо разсъждение не може да се възрази нищо. Обаче с него е осигурен идеалистичният характер на всяка наука. Модерната естествена наука съобразно цялата нейна същност не може да вярва в идейното съдържание на познанието. Защото за нея идеята не е нещо първично, творящо, а последен продукт на материалните процеси. Обаче при това тя съвсем не осъзнава обстоятелството, че тези нейни материални процеси принадлежат само на света, който може да бъде наблюдаван със сетивата, който обаче схванат по-дълбоко, се прелива в идеята.
А именно въпросния процес се представя на наблюдението последния начин: Ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно според законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после процеси на живота и т.н.
На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък. Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз". Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси. Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес. Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес.
към текста >>
Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен
процес
, произведен чрез една редица от физически, химически и органически
процес
и.
Защото за нея идеята не е нещо първично, творящо, а последен продукт на материалните процеси. Обаче при това тя съвсем не осъзнава обстоятелството, че тези нейни материални процеси принадлежат само на света, който може да бъде наблюдаван със сетивата, който обаче схванат по-дълбоко, се прелива в идеята. А именно въпросния процес се представя на наблюдението последния начин: Ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно според законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после процеси на живота и т.н. На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък. Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз".
Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси.
Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес. Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес. Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция. Напълно самопонятно е, че редуващите се стадии на процеса на мозъка имат своите източници в органическата обмяна на веществата, въпреки че самият процес на мозъка е носител на онези форми на мислите. Обаче защо втората мисъл следва от първата, за това аз не намирам причината в тази обмяна на веществата, а в логическата връзка на мислите.
към текста >>
Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия
процес
.
Обаче при това тя съвсем не осъзнава обстоятелството, че тези нейни материални процеси принадлежат само на света, който може да бъде наблюдаван със сетивата, който обаче схванат по-дълбоко, се прелива в идеята. А именно въпросния процес се представя на наблюдението последния начин: Ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно според законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после процеси на живота и т.н. На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък. Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз". Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси.
Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес.
Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес. Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция. Напълно самопонятно е, че редуващите се стадии на процеса на мозъка имат своите източници в органическата обмяна на веществата, въпреки че самият процес на мозъка е носител на онези форми на мислите. Обаче защо втората мисъл следва от първата, за това аз не намирам причината в тази обмяна на веществата, а в логическата връзка на мислите. Следователно в света на мислите царува, освен органическата необходимост, една по-висша идейна необходимост.
към текста >>
Ние намираме, че отделните негови части /на
процес
а/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания
процес
.
А именно въпросния процес се представя на наблюдението последния начин: Ние възприемаме с нашите сетивни факти, факти, които протичат напълно според законите на механиката, след това явления на топлина, на светлина, на магнетизма, на електричеството, най-после процеси на живота и т.н. На най-висшата степен на живота намираме, че този живот се издига до образуването на понятия, на идеи, чиито носител е именно човешкият мозък. Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз". Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси. Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес.
Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес.
Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция. Напълно самопонятно е, че редуващите се стадии на процеса на мозъка имат своите източници в органическата обмяна на веществата, въпреки че самият процес на мозъка е носител на онези форми на мислите. Обаче защо втората мисъл следва от първата, за това аз не намирам причината в тази обмяна на веществата, а в логическата връзка на мислите. Следователно в света на мислите царува, освен органическата необходимост, една по-висша идейна необходимост. Обаче тази необходимост, която духът намира сред своя идеен свят, той я търси също и в останалата вселена.
към текста >>
Напълно самопонятно е, че редуващите се стадии на
процес
а на мозъка имат своите източници в органическата обмяна на веществата, въпреки че самият
процес
на мозъка е носител на онези форми на мислите.
Ние намираме израстващ от една такава сфера, сфера на мислите нашия собствен "Аз". Този "Аз" изглежда, че е най-висшият продукт на един сложен процес, произведен чрез една редица от физически, химически и органически процеси. Обаче когато изследваме идейния свят, който съставлява съдържанието на въпросния "Аз", ние намираме в него съществено повече от чистия краен продукт на споменатия процес. Ние намираме, че отделните негови части /на процеса/ са свързани един с други по съвършено друг начин отколкото са частите на само наблюдавания процес. Когато в нас възниква една мисъл, която след това изисква една втора, ние намираме, че тук има една идейна връзка между тези два обекта, която се представя по съвършено друг начин отколкото когато наблюдавам оцветението на едно вещество например като последствие на една химическа реакция.
Напълно самопонятно е, че редуващите се стадии на процеса на мозъка имат своите източници в органическата обмяна на веществата, въпреки че самият процес на мозъка е носител на онези форми на мислите.
Обаче защо втората мисъл следва от първата, за това аз не намирам причината в тази обмяна на веществата, а в логическата връзка на мислите. Следователно в света на мислите царува, освен органическата необходимост, една по-висша идейна необходимост. Обаче тази необходимост, която духът намира сред своя идеен свят, той я търси също и в останалата вселена. Защото тя възниква за нас само благодарение на това, че ние не само наблюдаваме, но също и мислим. Или, с други думи: нещата се явяват не вече в една само фактическа връзка, а свързани чрез една вътрешна, идеи на необходимост, когато ги обхващаме не само с наблюдението, но с мислите.
към текста >>
Тези резултати са само привидно последният продукт на гореописания
процес
: Всъщност те са онова, което ние трябва да считаме като основа в цялата вселена.
Често пъти става така, че сами си затваряме пътя за един задоволителен отговор чрез едно погрешно поставяне на въпроса. Обаче един правилен въпрос е вече половин отговор. Духът се стреми навсякъде да се издигне над редуването на фактите, каквито му ги доставя простото наблюдение, и да проникне до идеите на нещата. Науката започва именно там, където започва мисленето. В нейните резултати се крие под формата на идейна необходимост това, което за сетивата се явява само като редуване на фактите.
Тези резултати са само привидно последният продукт на гореописания процес: Всъщност те са онова, което ние трябва да считаме като основа в цялата вселена.
Къде се явяват те след това за наблюдението, това е безразлично; защото, както видяхме, тяхното значение не зависи от това. Те простират мрежата на тяхната идейна необходимост върху цялата вселена. Можем да изходим от където и да е; когато имаме достатъчно духовна сила, ние срещаме накрая идеята. Като не зачита изцяло това, модерната физика стига до цяла редица от грешки. Тук ще посоча като пример само една от тези грешки.
към текста >>
Тогава ще констатирам, че в отговор на моя въпрос ми се явяват механически, химически или други
процес
и.
Тази дефиниция събужда представата, като че понятието за инертното в себе си тяло е абстрахирано от света на явленията. И Джон Стюарт Мил, който никога не се насочва към самата същност на нещата, а в полза на една овладяна теория поставя всичко с главата надолу, нито един момент не би се поколебал да обясни нещата също така. Обаче това е съвсем неправилно. Понятието за едно инертно тяло се ражда чрез едно чисто построение за понятия. Когато наричам това, което е разпростряно в пространството "тела", аз мога да си представя такива тела, чиито изменения притежаващи червения цвят?
Тогава ще констатирам, че в отговор на моя въпрос ми се явяват механически, химически или други процеси.
Сега аз мога да отида по-нататък и да изследвам процесите, които са станали от въпросната вещ по пътя до моя сетивен орган, за да опосредстват за мене усещането на червения цвят. Тук като такава посредници не могат да ми се представят освен процеси на движение или електрически токове или химически изменения. Същия резултат би трябвало да получа ако бих искал да изследвам по-нататъшното посредничество от сетивния орган до централното място в мозъка. Това, което е опосредствувано по целия този път, е въпросното възприятие на червено. Как това възприятие се представя в определена вещ, която стои на пътя от възбуждането до възприятието, това зависи единствено от естеството на тази вещ.
към текста >>
Сега аз мога да отида по-нататък и да изследвам
процес
ите, които са станали от въпросната вещ по пътя до моя сетивен орган, за да опосредстват за мене усещането на червения цвят.
И Джон Стюарт Мил, който никога не се насочва към самата същност на нещата, а в полза на една овладяна теория поставя всичко с главата надолу, нито един момент не би се поколебал да обясни нещата също така. Обаче това е съвсем неправилно. Понятието за едно инертно тяло се ражда чрез едно чисто построение за понятия. Когато наричам това, което е разпростряно в пространството "тела", аз мога да си представя такива тела, чиито изменения притежаващи червения цвят? Тогава ще констатирам, че в отговор на моя въпрос ми се явяват механически, химически или други процеси.
Сега аз мога да отида по-нататък и да изследвам процесите, които са станали от въпросната вещ по пътя до моя сетивен орган, за да опосредстват за мене усещането на червения цвят.
Тук като такава посредници не могат да ми се представят освен процеси на движение или електрически токове или химически изменения. Същия резултат би трябвало да получа ако бих искал да изследвам по-нататъшното посредничество от сетивния орган до централното място в мозъка. Това, което е опосредствувано по целия този път, е въпросното възприятие на червено. Как това възприятие се представя в определена вещ, която стои на пътя от възбуждането до възприятието, това зависи единствено от естеството на тази вещ. Усещането съществува на всяко място, от възбудителя до мозъка, обаче не като такова, не разяснено, а така както това отговаря на естеството на предмета, който се намира на онова място.
към текста >>
Тук като такава посредници не могат да ми се представят освен
процес
и на движение или електрически токове или химически изменения.
Обаче това е съвсем неправилно. Понятието за едно инертно тяло се ражда чрез едно чисто построение за понятия. Когато наричам това, което е разпростряно в пространството "тела", аз мога да си представя такива тела, чиито изменения притежаващи червения цвят? Тогава ще констатирам, че в отговор на моя въпрос ми се явяват механически, химически или други процеси. Сега аз мога да отида по-нататък и да изследвам процесите, които са станали от въпросната вещ по пътя до моя сетивен орган, за да опосредстват за мене усещането на червения цвят.
Тук като такава посредници не могат да ми се представят освен процеси на движение или електрически токове или химически изменения.
Същия резултат би трябвало да получа ако бих искал да изследвам по-нататъшното посредничество от сетивния орган до централното място в мозъка. Това, което е опосредствувано по целия този път, е въпросното възприятие на червено. Как това възприятие се представя в определена вещ, която стои на пътя от възбуждането до възприятието, това зависи единствено от естеството на тази вещ. Усещането съществува на всяко място, от възбудителя до мозъка, обаче не като такова, не разяснено, а така както това отговаря на естеството на предмета, който се намира на онова място. От това следва обаче една истина, която е в състояние да хвърли светлина върху цялата теоретическа основа на физиката и физиологията.
към текста >>
Какво научавам аз от изследването на една вещ, която е обхваната от един
процес
, който в моето съзнание се явява като усещане?
Същия резултат би трябвало да получа ако бих искал да изследвам по-нататъшното посредничество от сетивния орган до централното място в мозъка. Това, което е опосредствувано по целия този път, е въпросното възприятие на червено. Как това възприятие се представя в определена вещ, която стои на пътя от възбуждането до възприятието, това зависи единствено от естеството на тази вещ. Усещането съществува на всяко място, от възбудителя до мозъка, обаче не като такова, не разяснено, а така както това отговаря на естеството на предмета, който се намира на онова място. От това следва обаче една истина, която е в състояние да хвърли светлина върху цялата теоретическа основа на физиката и физиологията.
Какво научавам аз от изследването на една вещ, която е обхваната от един процес, който в моето съзнание се явява като усещане?
Аз не научавам повече, а само начина, как въпросната вещ отговаря на действието, което изхожда от усещането, или с други думи: Как се проявява едно усещане в някой предмет на пространствено-временния свят. Не само че един такъв пространствено-временен процес не е причината, която събужда в мене усещането, а напротив, истината е съвършено друга: Пространствено-временният процес е следствието на усещането в една пространствено-временно разпростряна вещ. Аз мога да включа по воля още много неща по пътя от възбудителя до възприемателния орган: При това във всяка едно от тези неща ще става само онова, което може да стане по силата на неговата природа. Затова пък усещането остава онова, което се проявява във всички тези процеси. Следователно в надлъжните трептения на въздуха при опосредствуването на звука или в хипотетичните осцилации на етера при опосредствуването на светлината не трябва да виждаме нищо друго освен начина, по който съответните усещания могат да се явят в една среда, която по своята природа е способна само да се разредява или сгъстява съответно да проявява трептящи движения.
към текста >>
Не само че един такъв пространствено-временен
процес
не е причината, която събужда в мене усещането, а напротив, истината е съвършено друга: Пространствено-временният
процес
е следствието на усещането в една пространствено-временно разпростряна вещ.
Как това възприятие се представя в определена вещ, която стои на пътя от възбуждането до възприятието, това зависи единствено от естеството на тази вещ. Усещането съществува на всяко място, от възбудителя до мозъка, обаче не като такова, не разяснено, а така както това отговаря на естеството на предмета, който се намира на онова място. От това следва обаче една истина, която е в състояние да хвърли светлина върху цялата теоретическа основа на физиката и физиологията. Какво научавам аз от изследването на една вещ, която е обхваната от един процес, който в моето съзнание се явява като усещане? Аз не научавам повече, а само начина, как въпросната вещ отговаря на действието, което изхожда от усещането, или с други думи: Как се проявява едно усещане в някой предмет на пространствено-временния свят.
Не само че един такъв пространствено-временен процес не е причината, която събужда в мене усещането, а напротив, истината е съвършено друга: Пространствено-временният процес е следствието на усещането в една пространствено-временно разпростряна вещ.
Аз мога да включа по воля още много неща по пътя от възбудителя до възприемателния орган: При това във всяка едно от тези неща ще става само онова, което може да стане по силата на неговата природа. Затова пък усещането остава онова, което се проявява във всички тези процеси. Следователно в надлъжните трептения на въздуха при опосредствуването на звука или в хипотетичните осцилации на етера при опосредствуването на светлината не трябва да виждаме нищо друго освен начина, по който съответните усещания могат да се явят в една среда, която по своята природа е способна само да се разредява или сгъстява съответно да проявява трептящи движения. Самото усещане като такова аз не мога да намеря в този свят, защото то просто не може да бъде там. Обаче във въпросните процеси аз нямам дадено обективното на процесите на усещането, а една форма на тяхната изява.
към текста >>
Затова пък усещането остава онова, което се проявява във всички тези
процес
и.
От това следва обаче една истина, която е в състояние да хвърли светлина върху цялата теоретическа основа на физиката и физиологията. Какво научавам аз от изследването на една вещ, която е обхваната от един процес, който в моето съзнание се явява като усещане? Аз не научавам повече, а само начина, как въпросната вещ отговаря на действието, което изхожда от усещането, или с други думи: Как се проявява едно усещане в някой предмет на пространствено-временния свят. Не само че един такъв пространствено-временен процес не е причината, която събужда в мене усещането, а напротив, истината е съвършено друга: Пространствено-временният процес е следствието на усещането в една пространствено-временно разпростряна вещ. Аз мога да включа по воля още много неща по пътя от възбудителя до възприемателния орган: При това във всяка едно от тези неща ще става само онова, което може да стане по силата на неговата природа.
Затова пък усещането остава онова, което се проявява във всички тези процеси.
Следователно в надлъжните трептения на въздуха при опосредствуването на звука или в хипотетичните осцилации на етера при опосредствуването на светлината не трябва да виждаме нищо друго освен начина, по който съответните усещания могат да се явят в една среда, която по своята природа е способна само да се разредява или сгъстява съответно да проявява трептящи движения. Самото усещане като такова аз не мога да намеря в този свят, защото то просто не може да бъде там. Обаче във въпросните процеси аз нямам дадено обективното на процесите на усещането, а една форма на тяхната изява. А сега нека се запитаме: От какво естество са тези процеси, които служат като посредници на възприятието, на усещането? Нима ние ги изследваме с други средства освен с помощта на сетивата?
към текста >>
Обаче във въпросните
процес
и аз нямам дадено обективното на
процес
ите на усещането, а една форма на тяхната изява.
Не само че един такъв пространствено-временен процес не е причината, която събужда в мене усещането, а напротив, истината е съвършено друга: Пространствено-временният процес е следствието на усещането в една пространствено-временно разпростряна вещ. Аз мога да включа по воля още много неща по пътя от възбудителя до възприемателния орган: При това във всяка едно от тези неща ще става само онова, което може да стане по силата на неговата природа. Затова пък усещането остава онова, което се проявява във всички тези процеси. Следователно в надлъжните трептения на въздуха при опосредствуването на звука или в хипотетичните осцилации на етера при опосредствуването на светлината не трябва да виждаме нищо друго освен начина, по който съответните усещания могат да се явят в една среда, която по своята природа е способна само да се разредява или сгъстява съответно да проявява трептящи движения. Самото усещане като такова аз не мога да намеря в този свят, защото то просто не може да бъде там.
Обаче във въпросните процеси аз нямам дадено обективното на процесите на усещането, а една форма на тяхната изява.
А сега нека се запитаме: От какво естество са тези процеси, които служат като посредници на възприятието, на усещането? Нима ние ги изследваме с други средства освен с помощта на сетивата? Нима мога аз да изследвам моите сетива с други средства освен пак само също с тези сетива? Нима периферният край на нервите, нима нагъванията на мозъка ми са дадени чрез нещо друго освен чрез сетивното възприятие? Всичко това е еднакво субективно и еднакво обективно, ако това различаване въобще би могло да се приеме като оправдано.
към текста >>
А сега нека се запитаме: От какво естество са тези
процес
и, които служат като посредници на възприятието, на усещането?
Аз мога да включа по воля още много неща по пътя от възбудителя до възприемателния орган: При това във всяка едно от тези неща ще става само онова, което може да стане по силата на неговата природа. Затова пък усещането остава онова, което се проявява във всички тези процеси. Следователно в надлъжните трептения на въздуха при опосредствуването на звука или в хипотетичните осцилации на етера при опосредствуването на светлината не трябва да виждаме нищо друго освен начина, по който съответните усещания могат да се явят в една среда, която по своята природа е способна само да се разредява или сгъстява съответно да проявява трептящи движения. Самото усещане като такова аз не мога да намеря в този свят, защото то просто не може да бъде там. Обаче във въпросните процеси аз нямам дадено обективното на процесите на усещането, а една форма на тяхната изява.
А сега нека се запитаме: От какво естество са тези процеси, които служат като посредници на възприятието, на усещането?
Нима ние ги изследваме с други средства освен с помощта на сетивата? Нима мога аз да изследвам моите сетива с други средства освен пак само също с тези сетива? Нима периферният край на нервите, нима нагъванията на мозъка ми са дадени чрез нещо друго освен чрез сетивното възприятие? Всичко това е еднакво субективно и еднакво обективно, ако това различаване въобще би могло да се приеме като оправдано. Сега ние можем да обхванем нещата още по-точно.
към текста >>
Това са
процес
и на движение.
Сега ние можем да обхванем нещата още по-точно. Проследявайки възприятието от неговото възбуждане до възприемателния орган, ние не изследваме нищо друго освен постоянното преминаване от едно възприятие към друго. "Червеното" съществува за нас като онова нещо, заради което въобще ние устройваме цялото изследване. То ни насочва към неговия възбудител. В този последния ние наблюдаваме и други усещания освен тези, които са свързани с усещането на червено.
Това са процеси на движение.
Тези процеси на движение се явяват след това като по-нататъшни процеси на движение между възбудителя и сетивния орган и т.н. Обаче всичко това са също така възприемани усещания. И те не представляват нищо друго освен една метаморфоза на процесите, които, доколкото въобще са достъпни за сетивното наблюдение, се разтварят без остатък във възприятия. Следователно възприеманият свят не е нищо друго освен един сбор от метаморфозирани възприятия. Заради удобство ние трябваше да си служим с един начин на изразяване, който не може да бъде доведен в съгласие с настоящия резултат.
към текста >>
Тези
процес
и на движение се явяват след това като по-нататъшни
процес
и на движение между възбудителя и сетивния орган и т.н.
Проследявайки възприятието от неговото възбуждане до възприемателния орган, ние не изследваме нищо друго освен постоянното преминаване от едно възприятие към друго. "Червеното" съществува за нас като онова нещо, заради което въобще ние устройваме цялото изследване. То ни насочва към неговия възбудител. В този последния ние наблюдаваме и други усещания освен тези, които са свързани с усещането на червено. Това са процеси на движение.
Тези процеси на движение се явяват след това като по-нататъшни процеси на движение между възбудителя и сетивния орган и т.н.
Обаче всичко това са също така възприемани усещания. И те не представляват нищо друго освен една метаморфоза на процесите, които, доколкото въобще са достъпни за сетивното наблюдение, се разтварят без остатък във възприятия. Следователно възприеманият свят не е нищо друго освен един сбор от метаморфозирани възприятия. Заради удобство ние трябваше да си служим с един начин на изразяване, който не може да бъде доведен в съгласие с настоящия резултат. Казахме, че всяко нещо вмъкнато в междинното пространство между възбудител и възприемателен орган дава едно усещане, изразява едно усещане по начин, който е съобразен с неговата природа.
към текста >>
И те не представляват нищо друго освен една метаморфоза на
процес
ите, които, доколкото въобще са достъпни за сетивното наблюдение, се разтварят без остатък във възприятия.
То ни насочва към неговия възбудител. В този последния ние наблюдаваме и други усещания освен тези, които са свързани с усещането на червено. Това са процеси на движение. Тези процеси на движение се явяват след това като по-нататъшни процеси на движение между възбудителя и сетивния орган и т.н. Обаче всичко това са също така възприемани усещания.
И те не представляват нищо друго освен една метаморфоза на процесите, които, доколкото въобще са достъпни за сетивното наблюдение, се разтварят без остатък във възприятия.
Следователно възприеманият свят не е нищо друго освен един сбор от метаморфозирани възприятия. Заради удобство ние трябваше да си служим с един начин на изразяване, който не може да бъде доведен в съгласие с настоящия резултат. Казахме, че всяко нещо вмъкнато в междинното пространство между възбудител и възприемателен орган дава едно усещане, изразява едно усещане по начин, който е съобразен с неговата природа. Строго взето това нещо не е нищо друго освен сборът от онези процеси, под които то се представя. Но ще ни се възрази: с този начин да се правят заключения ние изключваме всичко трайно в протичащия миров процес, поставяме нещата в течение, както прави това Хераклит /"всичко тече"/, превръщаме течението на нещата в единствен миров принцип, в което течение не остава да съществува нищо.
към текста >>
Строго взето това нещо не е нищо друго освен сборът от онези
процес
и, под които то се представя.
Обаче всичко това са също така възприемани усещания. И те не представляват нищо друго освен една метаморфоза на процесите, които, доколкото въобще са достъпни за сетивното наблюдение, се разтварят без остатък във възприятия. Следователно възприеманият свят не е нищо друго освен един сбор от метаморфозирани възприятия. Заради удобство ние трябваше да си служим с един начин на изразяване, който не може да бъде доведен в съгласие с настоящия резултат. Казахме, че всяко нещо вмъкнато в междинното пространство между възбудител и възприемателен орган дава едно усещане, изразява едно усещане по начин, който е съобразен с неговата природа.
Строго взето това нещо не е нищо друго освен сборът от онези процеси, под които то се представя.
Но ще ни се възрази: с този начин да се правят заключения ние изключваме всичко трайно в протичащия миров процес, поставяме нещата в течение, както прави това Хераклит /"всичко тече"/, превръщаме течението на нещата в единствен миров принцип, в което течение не остава да съществува нищо. Би трябвало зад явленията да съществува една "вещ в себе си", зад света на промените трябва да съществува една "трайна материя". Но нека да изследваме веднъж по-точно, как стои въобще работата с тази "трайна материя", с тази "трайност /вечност/ в промяната". Когато насочвам моя поглед към една червена повърхност, в моето съзнание се явява усещането на червено. При това усещане ние трябва да различаваме начало, продължителност и край.
към текста >>
Но ще ни се възрази: с този начин да се правят заключения ние изключваме всичко трайно в протичащия миров
процес
, поставяме нещата в течение, както прави това Хераклит /"всичко тече"/, превръщаме течението на нещата в единствен миров принцип, в което течение не остава да съществува нищо.
И те не представляват нищо друго освен една метаморфоза на процесите, които, доколкото въобще са достъпни за сетивното наблюдение, се разтварят без остатък във възприятия. Следователно възприеманият свят не е нищо друго освен един сбор от метаморфозирани възприятия. Заради удобство ние трябваше да си служим с един начин на изразяване, който не може да бъде доведен в съгласие с настоящия резултат. Казахме, че всяко нещо вмъкнато в междинното пространство между възбудител и възприемателен орган дава едно усещане, изразява едно усещане по начин, който е съобразен с неговата природа. Строго взето това нещо не е нищо друго освен сборът от онези процеси, под които то се представя.
Но ще ни се възрази: с този начин да се правят заключения ние изключваме всичко трайно в протичащия миров процес, поставяме нещата в течение, както прави това Хераклит /"всичко тече"/, превръщаме течението на нещата в единствен миров принцип, в което течение не остава да съществува нищо.
Би трябвало зад явленията да съществува една "вещ в себе си", зад света на промените трябва да съществува една "трайна материя". Но нека да изследваме веднъж по-точно, как стои въобще работата с тази "трайна материя", с тази "трайност /вечност/ в промяната". Когато насочвам моя поглед към една червена повърхност, в моето съзнание се явява усещането на червено. При това усещане ние трябва да различаваме начало, продължителност и край. Срещу преходното усещане трябва да стои един траен обективен процес, който като такъв е отново обективно ограничен във времето, т.е.
към текста >>
Срещу преходното усещане трябва да стои един траен обективен
процес
, който като такъв е отново обективно ограничен във времето, т.е.
Но ще ни се възрази: с този начин да се правят заключения ние изключваме всичко трайно в протичащия миров процес, поставяме нещата в течение, както прави това Хераклит /"всичко тече"/, превръщаме течението на нещата в единствен миров принцип, в което течение не остава да съществува нищо. Би трябвало зад явленията да съществува една "вещ в себе си", зад света на промените трябва да съществува една "трайна материя". Но нека да изследваме веднъж по-точно, как стои въобще работата с тази "трайна материя", с тази "трайност /вечност/ в промяната". Когато насочвам моя поглед към една червена повърхност, в моето съзнание се явява усещането на червено. При това усещане ние трябва да различаваме начало, продължителност и край.
Срещу преходното усещане трябва да стои един траен обективен процес, който като такъв е отново обективно ограничен във времето, т.е.
има начало, продължителност и край. Обаче този процес трябва да стане на една материя, която няма нито начало, нито край, т.е. която е неразрушима, вечна. Тази материя трябва да бъде всъщност трайното, вечното в промяната на процесите. Заключението би било може би оправдано, ако понятието за време би било приложено по горния начин правилно към усещането.
към текста >>
Обаче този
процес
трябва да стане на една материя, която няма нито начало, нито край, т.е.
Но нека да изследваме веднъж по-точно, как стои въобще работата с тази "трайна материя", с тази "трайност /вечност/ в промяната". Когато насочвам моя поглед към една червена повърхност, в моето съзнание се явява усещането на червено. При това усещане ние трябва да различаваме начало, продължителност и край. Срещу преходното усещане трябва да стои един траен обективен процес, който като такъв е отново обективно ограничен във времето, т.е. има начало, продължителност и край.
Обаче този процес трябва да стане на една материя, която няма нито начало, нито край, т.е.
която е неразрушима, вечна. Тази материя трябва да бъде всъщност трайното, вечното в промяната на процесите. Заключението би било може би оправдано, ако понятието за време би било приложено по горния начин правилно към усещането. Но не трябва ли ние да правим строга разлика между съдържанието на усещането и появяването на същото? Разбира се в моето възприятие и двете са едно и също нещо; защото в него трябва да присъства съдържанието на усещането, иначе аз не бих му обърнал внимание.
към текста >>
Тази материя трябва да бъде всъщност трайното, вечното в промяната на
процес
ите.
При това усещане ние трябва да различаваме начало, продължителност и край. Срещу преходното усещане трябва да стои един траен обективен процес, който като такъв е отново обективно ограничен във времето, т.е. има начало, продължителност и край. Обаче този процес трябва да стане на една материя, която няма нито начало, нито край, т.е. която е неразрушима, вечна.
Тази материя трябва да бъде всъщност трайното, вечното в промяната на процесите.
Заключението би било може би оправдано, ако понятието за време би било приложено по горния начин правилно към усещането. Но не трябва ли ние да правим строга разлика между съдържанието на усещането и появяването на същото? Разбира се в моето възприятие и двете са едно и също нещо; защото в него трябва да присъства съдържанието на усещането, иначе аз не бих му обърнал внимание. Но не е ли безразлично на това съдържание, взето чисто като такова, дали то влиза в този момент в моето съзнание и отново излиза от него след толкова и толкова секунди? Това, което съставлява съдържанието на усещането, т.е.
към текста >>
Обаче също и за един обективен
процес
, който има начало и край, нашето прилаган е на понятието за време не е правилно.
Разбира се в моето възприятие и двете са едно и също нещо; защото в него трябва да присъства съдържанието на усещането, иначе аз не бих му обърнал внимание. Но не е ли безразлично на това съдържание, взето чисто като такова, дали то влиза в този момент в моето съзнание и отново излиза от него след толкова и толкова секунди? Това, което съставлява съдържанието на усещането, т.е. онова, което единствено обективно има значение, е на пълно независимо от горното обстоятелство. Но това, което е на пълно безразлично за съдържанието на дадено нещо, не може да се счита като съществено условие за неговото съществуване.
Обаче също и за един обективен процес, който има начало и край, нашето прилаган е на понятието за време не е правилно.
Когато при определена вещ изниква едно ново свойство, задържаща се в продължение на определено време в различни състояния на развитие и след това отново изчезва, и тук също ние трябва да считаме съдържанието на това свойство като съществено. А като такова това съдържание няма нищо общо с понятията начало, продължителност и край. Под съществено тук разбираме това, чрез което дадено нещо е всъщност именно това, като което то се представя. Важното не е, че в определен момент нещо се появява, а какво се появява. Сборът на всички тези изразени с "какво" определения, съставлява в съдържанието на света.
към текста >>
Когато имаме едно възприятие, ние можем да проследим
процес
ите от възбудителя до нашия централен орган; тук никъде не ще намерим една точка, където от обективността на невъзприеманото бихме искали да посочим към субективността на възприятието.
С това ние хвърлихме светлина върху две понятия, за които може да се намери още малко разбиране, върху същността и явлението. Който схваща нещата както ние ги схващаме, той не може да търси доказателства за неразрушимостта на същността на дадено нещо, защото разрушението включва в себе си понятието за време, което няма нищо общо със същността. След гореизложеното можем да кажем: Сетивният образ на света е сбор от метаморфозиращи се съдържания на възприятието без някаква стояща на тяхната основа материя. Но нашите забележки ни показаха и нещо друго. Видяхме, че не можем да говорим за един субективен характер на възприятията.
Когато имаме едно възприятие, ние можем да проследим процесите от възбудителя до нашия централен орган; тук никъде не ще намерим една точка, където от обективността на невъзприеманото бихме искали да посочим към субективността на възприятието.
С това е опроверган субективният характер на света на възприятията. Светът на възприятието съществува като основа на себе си съдържание, което предварително няма още нищо общо със субекта и обекта. Естествено с гореизложеното е засегнато само онова понятие за материята, което физиката поставя на основата на своите съзерцания и което тя отъждествява със старото, също така неоправдано понятие за веществото на метафизиката. Едно нещо е материята като истински реалното, което стои на основата на явленията, друго нещо е материята като явление, като феномен. Нашето разглеждане засяга само първото понятие.
към текста >>
11.
16_3. СИСТЕМАТА НА ТЕОРИЯТА НА ЦВЕТОВЕТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Той не пита първо, какви
процес
и стават в окото, когато се ражда това или онова възприятие, а търси да разбере същината на това, което може да възникне чрез окото в живия акт на виждането.
Ето защо Гьоте поставя физиологичната теория на цветовете в началото. Но и тук неговото схващане е съществено различно от това, което обикновено се разбира под тази част на оптиката. Той не иска да обясни от строежа на окото неговите функции, а иска да разгледа окото при различни условия, за да стигне до познанието на неговите способности и сили. Неговият подход е и тук по същество наблюдателен. Какво настъпва, когато светлина и тъмнина действат върху окото; какво настъпва, когато ограничени образи влизат в отношение с него и т.н.?
Той не пита първо, какви процеси стават в окото, когато се ражда това или онова възприятие, а търси да разбере същината на това, което може да възникне чрез окото в живия акт на виждането.
За неговата цел това е първо единствено важния въпрос. Другият, строго погледната, не принадлежи на областта на физиологичната теория на цветовете, а на учението за човешкия организъм, т.е. на общата физиология. Гьоте има работа само с окото, доколкото то вижда, а не с обяснението на виждането, на зрението от онези възприятия, които можем да получим при мъртвото око. От там той преминава след това към обективните процеси, които причиняват явленията на цветовете.
към текста >>
От там той преминава след това към обективните
процес
и, които причиняват явленията на цветовете.
Той не пита първо, какви процеси стават в окото, когато се ражда това или онова възприятие, а търси да разбере същината на това, което може да възникне чрез окото в живия акт на виждането. За неговата цел това е първо единствено важния въпрос. Другият, строго погледната, не принадлежи на областта на физиологичната теория на цветовете, а на учението за човешкия организъм, т.е. на общата физиология. Гьоте има работа само с окото, доколкото то вижда, а не с обяснението на виждането, на зрението от онези възприятия, които можем да получим при мъртвото око.
От там той преминава след това към обективните процеси, които причиняват явленията на цветовете.
И тук е важно да запомним, че под тези обективни процеси Гьоте не разбира невъзприемаемите вече хипотетични материални или двигателни процеси, а се задържа напълно сред възприемаемия свят. Неговата физическа теория на цветовете, която съставлява втората част, търси условията, които са независими от окото и са свързани с възникването на цветовете. При това обаче тези условия са винаги пак възприятия. Как с помощта на призмата, на лещата и т.н. от светлината се получават цветовете, това изследва той тук.
към текста >>
И тук е важно да запомним, че под тези обективни
процес
и Гьоте не разбира невъзприемаемите вече хипотетични материални или двигателни
процес
и, а се задържа напълно сред възприемаемия свят.
За неговата цел това е първо единствено важния въпрос. Другият, строго погледната, не принадлежи на областта на физиологичната теория на цветовете, а на учението за човешкия организъм, т.е. на общата физиология. Гьоте има работа само с окото, доколкото то вижда, а не с обяснението на виждането, на зрението от онези възприятия, които можем да получим при мъртвото око. От там той преминава след това към обективните процеси, които причиняват явленията на цветовете.
И тук е важно да запомним, че под тези обективни процеси Гьоте не разбира невъзприемаемите вече хипотетични материални или двигателни процеси, а се задържа напълно сред възприемаемия свят.
Неговата физическа теория на цветовете, която съставлява втората част, търси условията, които са независими от окото и са свързани с възникването на цветовете. При това обаче тези условия са винаги пак възприятия. Как с помощта на призмата, на лещата и т.н. от светлината се получават цветовете, това изследва той тук. Обаче предварително той се спира при това, да проследи цвета като такъв в неговото развитие, да наблюдава, как той възниква по себе си, независимо от телата.
към текста >>
12.
16_4. ГЬОТЕВОТО ПОНЯТИЕ ЗА ПРОСТРАНСТВОТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Човешкото познание съвсем не е нещо ставащо вън от нещата, то не е един
процес
произлизащ само от субективен произвол; но това, което се явява тук в нашия дух като природен закон, което се изявява в нашата душа, то е пулсът на самата вселена.
Който иска да стигне до него, той трябва да е добил от нашите досегашни изложения следното убеждение: 1. Нещата, които застават срещу нас като отделни в опитността, имат една вътрешна връзка помежду си. Те са свързани в действителност помежду си чрез една единна мирова връзка. В тях живее само един общ принцип. 2. Когато нашият дух пристъпва към нещата и се стреми да обхване разделеното чрез една духовна връзка, понятно единство, което той установява, не е нищо външно на обектите, а то е извлечено от вътрешната същност на самата природа.
Човешкото познание съвсем не е нещо ставащо вън от нещата, то не е един процес произлизащ само от субективен произвол; но това, което се явява тук в нашия дух като природен закон, което се изявява в нашата душа, то е пулсът на самата вселена.
За нашата сегашна цел ние искаме да подложим на разглеждане най-външното отношение, което нашият дух установява между обектите на опитността. Ще разгледаме най-простия случай, в който опитността ни предизвиква към една духовна работа. За да не усложняваме нашето изследване, да заемем нещо възможно най-просто, например две светещи точки. Искаме да се абстрахираме напълно от това, че може би във всяка една от тези светещи точки имаме пред себе си нещо извънредно сложно, което поставя на нашия дух една задача. Искаме да се абстрахираме също така от качеството на конкретните елементи на сетивния свят, които имаме пред себе си и да вземем под внимание единствено обстоятелството, че имаме пред себе си два разделени един от друг, т.е.
към текста >>
13.
16_5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато провежда своите опити със слънчевата светлина, за да изгради своята теория, причината за това е само тази, че слънчевата светлина, въпреки че е резултат на толкова сложни
процес
и, каквито стават именно в тялото на Слънцето, все пак се представя за нас като единство, което съдържа в себе си своите части като отменени.
Така за него всеки един цвят беше светлина изменена чрез тъмнината. Съвършено неправилно е, когато се вярва, че със светлината Гьоте е разбирал конкретната слънчева светлина, която обикновено е наречена "бяла светлина". Само обстоятелството, че хората не могат да се освободят от тези представи и считат по такъв сложен съставената слънчева светлина като представител на светлината в себе си, им пречи да разберат Гьотевата теория на цветовете. Светлината, така както Гьоте я схваща и както той я противопоставя на тъмнината като нейна противоположност, е една чисто духовна същност, просто общото на всички усещания на цветове. Макар и Гьоте да не е изказал никъде ясно това, цялата негова теория на цветовете е така поставена, че само това трябва да се разбира под думата светлина, така както той я схващаше.
Когато провежда своите опити със слънчевата светлина, за да изгради своята теория, причината за това е само тази, че слънчевата светлина, въпреки че е резултат на толкова сложни процеси, каквито стават именно в тялото на Слънцето, все пак се представя за нас като единство, което съдържа в себе си своите части като отменени.
Това, което добиваме с помощта на слънчевата светлина за теорията на цветовете, е обаче само една приблизителност към действителността. Гьотевата теория не трябва да се схваща така, като че според нея във всеки цвят светлината и тъмнината се съдържат реално. Не, а действителното, което застава срещу нашите очи, е само определена цветна отсенка. Само духът може да разложи този сетивен факт на две духовни същности: светлина и не-светлина. С това ни най-малко не се засягат външните устройства, чрез които става това, материалните процеси в материята.
към текста >>
С това ни най-малко не се засягат външните устройства, чрез които става това, материалните
процес
и в материята.
Когато провежда своите опити със слънчевата светлина, за да изгради своята теория, причината за това е само тази, че слънчевата светлина, въпреки че е резултат на толкова сложни процеси, каквито стават именно в тялото на Слънцето, все пак се представя за нас като единство, което съдържа в себе си своите части като отменени. Това, което добиваме с помощта на слънчевата светлина за теорията на цветовете, е обаче само една приблизителност към действителността. Гьотевата теория не трябва да се схваща така, като че според нея във всеки цвят светлината и тъмнината се съдържат реално. Не, а действителното, което застава срещу нашите очи, е само определена цветна отсенка. Само духът може да разложи този сетивен факт на две духовни същности: светлина и не-светлина.
С това ни най-малко не се засягат външните устройства, чрез които става това, материалните процеси в материята.
Това е съвършено друг въпрос. Че в етера става някакъв процес на трептене, докато пред мене застава "червеният" цвят, това не искаме да оспорваме. Обаче това, което действително произвежда едно възприятие, то няма, както вече показахме, нищо общо със същността на съдържанието. Но ще се възрази: Обаче може да се докаже, че всичко в усещането е субективно и само процесът на движение, който стои на неговата основа е действително съществуващото вън от нашия мозък. Тогава въобще не би искало да се говори за една физическа теория на възприятията, а само за една такава на стоящите на основата процеси на движението.
към текста >>
Че в етера става някакъв
процес
на трептене, докато пред мене застава "червеният" цвят, това не искаме да оспорваме.
Гьотевата теория не трябва да се схваща така, като че според нея във всеки цвят светлината и тъмнината се съдържат реално. Не, а действителното, което застава срещу нашите очи, е само определена цветна отсенка. Само духът може да разложи този сетивен факт на две духовни същности: светлина и не-светлина. С това ни най-малко не се засягат външните устройства, чрез които става това, материалните процеси в материята. Това е съвършено друг въпрос.
Че в етера става някакъв процес на трептене, докато пред мене застава "червеният" цвят, това не искаме да оспорваме.
Обаче това, което действително произвежда едно възприятие, то няма, както вече показахме, нищо общо със същността на съдържанието. Но ще се възрази: Обаче може да се докаже, че всичко в усещането е субективно и само процесът на движение, който стои на неговата основа е действително съществуващото вън от нашия мозък. Тогава въобще не би искало да се говори за една физическа теория на възприятията, а само за една такава на стоящите на основата процеси на движението. С това доказателство работата стои приблизително така: когато някой ми изпраща една телеграма от мястото "А", до мене, който се намирам на мястото "В", тогава това, което получавам в ръцете си от телеграмата, се е родило изцяло в "В". В В се намира телеграфистът; той написва върху хартията, която никога не е била в "А", с мастило, което никога не е било в "А" и т.н.; накратко казано, може да се докаже, че в това, което стои пред мене, не се е вляло съвършено нищо от "А".
към текста >>
Но ще се възрази: Обаче може да се докаже, че всичко в усещането е субективно и само
процес
ът на движение, който стои на неговата основа е действително съществуващото вън от нашия мозък.
Само духът може да разложи този сетивен факт на две духовни същности: светлина и не-светлина. С това ни най-малко не се засягат външните устройства, чрез които става това, материалните процеси в материята. Това е съвършено друг въпрос. Че в етера става някакъв процес на трептене, докато пред мене застава "червеният" цвят, това не искаме да оспорваме. Обаче това, което действително произвежда едно възприятие, то няма, както вече показахме, нищо общо със същността на съдържанието.
Но ще се възрази: Обаче може да се докаже, че всичко в усещането е субективно и само процесът на движение, който стои на неговата основа е действително съществуващото вън от нашия мозък.
Тогава въобще не би искало да се говори за една физическа теория на възприятията, а само за една такава на стоящите на основата процеси на движението. С това доказателство работата стои приблизително така: когато някой ми изпраща една телеграма от мястото "А", до мене, който се намирам на мястото "В", тогава това, което получавам в ръцете си от телеграмата, се е родило изцяло в "В". В В се намира телеграфистът; той написва върху хартията, която никога не е била в "А", с мастило, което никога не е било в "А" и т.н.; накратко казано, може да се докаже, че в това, което стои пред мене, не се е вляло съвършено нищо от "А". Въпреки това всичко, което произхожда от В, е съвършено безразлично за съдържанието, за същността на телеграмата; това, което има значение за мене, е опосредствувано само чрез "В". Ако искам да обясня същността на съдържанието на телеграмата, тогава аз трябва да се абстрахирам напълно от това, което произхожда от В.
към текста >>
Тогава въобще не би искало да се говори за една физическа теория на възприятията, а само за една такава на стоящите на основата
процес
и на движението.
С това ни най-малко не се засягат външните устройства, чрез които става това, материалните процеси в материята. Това е съвършено друг въпрос. Че в етера става някакъв процес на трептене, докато пред мене застава "червеният" цвят, това не искаме да оспорваме. Обаче това, което действително произвежда едно възприятие, то няма, както вече показахме, нищо общо със същността на съдържанието. Но ще се възрази: Обаче може да се докаже, че всичко в усещането е субективно и само процесът на движение, който стои на неговата основа е действително съществуващото вън от нашия мозък.
Тогава въобще не би искало да се говори за една физическа теория на възприятията, а само за една такава на стоящите на основата процеси на движението.
С това доказателство работата стои приблизително така: когато някой ми изпраща една телеграма от мястото "А", до мене, който се намирам на мястото "В", тогава това, което получавам в ръцете си от телеграмата, се е родило изцяло в "В". В В се намира телеграфистът; той написва върху хартията, която никога не е била в "А", с мастило, което никога не е било в "А" и т.н.; накратко казано, може да се докаже, че в това, което стои пред мене, не се е вляло съвършено нищо от "А". Въпреки това всичко, което произхожда от В, е съвършено безразлично за съдържанието, за същността на телеграмата; това, което има значение за мене, е опосредствувано само чрез "В". Ако искам да обясня същността на съдържанието на телеграмата, тогава аз трябва да се абстрахирам напълно от това, което произхожда от В. Същото е положението и със света на окото.
към текста >>
Материалните пространствено-времеви
процес
и може да са много важни за възникването на възприятията; обаче те нямат нищо общо със същността на тези възприятия.
В В се намира телеграфистът; той написва върху хартията, която никога не е била в "А", с мастило, което никога не е било в "А" и т.н.; накратко казано, може да се докаже, че в това, което стои пред мене, не се е вляло съвършено нищо от "А". Въпреки това всичко, което произхожда от В, е съвършено безразлично за съдържанието, за същността на телеграмата; това, което има значение за мене, е опосредствувано само чрез "В". Ако искам да обясня същността на съдържанието на телеграмата, тогава аз трябва да се абстрахирам напълно от това, което произхожда от В. Същото е положението и със света на окото. Теорията трябва да се разпростре върху това, което е възприемаемо за окото и да търси сред това възприемаемо връзките.
Материалните пространствено-времеви процеси може да са много важни за възникването на възприятията; обаче те нямат нищо общо със същността на тези възприятия.
Същото важи и за много разисквания днес въпрос: дали на основата на природните явления: светлина, топлина, електричество и т.н. не стои една и съща форма на движението на етера? Неотдавна Харц показа, че разпространението на електрическите въздействия в пространството е подчинено на същите закони както и разпространението на действията на светлината. От това може да се заключи, че вълни, както те са носители на светлината, стоят също и на основата на електричеството. Досега даже също се приемаше, че в слънчевия спектър действува само един вид вълново движение, което, според това, дали пада върху светлинни, топлинни или химически реагенти, ражда светлинни, топлинни или химически действия.
към текста >>
14.
17_а. ГЬОТЕ ПРОТИВ АТОМИСТИКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Фактически това формално предположение ни служи само за да съединим общите факти на химическите
процес
и, особено стехиометричните закони на измерването, с действителното понятие на една неразбрана в себе си материя.
Това е написано наскоро, след като са били направени съответните изказвания на Оствалд /:"от математиката до практикуващия лекар всеки естественонаучно мислещ човек ще изкаже своето мнение върху въпроса, как той си представя света устроен вътрешно, че нещата се състоят от движещи се атоми и че тези атоми и действащите между тях сили са последните действителности, от които се състоят отделните явления. Това изречение може да бъде слушано и четено в хиляди повторения, че за света на физиката не може да бъде намерено никакво друго разбиране, освен ако той бъде сведен до "механиката на атомите"; материя и движение се явяват като последните понятия, към които трябва да бъдат отнесени природните явления в тяхното разнообразие. Това схващане може да бъде наречено научен материализъм." В този труд аз казах, че модерните основни възгледи на физиката са неудържими. Същото казва и Оствалд със следните думи: "че този механически възглед за света не изпълнява задачата, целта, за която е развит; че той влиза в противоречие с несъмнени и общоизвестни и признати истини." Съвпадането на изложенията на Оствалд и на моите отива още по-далеч. Аз казвам: "сетивният образ на света е сборът на метаморфозиращите се съдържания на възприятията без на тяхната основа да има някаква материя." Оствалд казва: "Когато обаче разсъдим, че всичко, което знаем за определено вещество, е познанието на неговите свойства, ние виждаме, че твърдението, че все пак наистина съществува определено вещество, но не притежава вече никое от неговите свойства, не е никак далеч от едно безсмислие”.
Фактически това формално предположение ни служи само за да съединим общите факти на химическите процеси, особено стехиометричните закони на измерването, с действителното понятие на една неразбрана в себе си материя.
И на страниците на настоящия труд може да се прочете: "Тези разсъждения са, които ме заставиха да отхвърля като невъзможна всяка теория върху природата, която излиза вън от областта на възприемания свят, и да търся само в сетивния свят единствения обект на естествената наука." Същото намираме изразено и в лекцията на Оствалд*/*Оствалд, цит. на др. място стр.12 и следв./: "Но каква опитност имаме ние за физическия свят? Явно само това, което нашите сетивни органи позволяват да стигне до нас от него." "Да поставя в определено отношение действителностите, доказуеми и измерими величини помежду им, така че, когато са дадени едните, да могат да бъдат изведени другите, тази е задачата на науката и тя не може да бъде решена поставяйки на основата някакъв хипотетичен образ, а само чрез доказването на взаимните отношения на зависимост на измерими величини." Когато се абстрахираме от това, че Оствалд говори в смисъла на един природоизследовател на съвременността и затова не вижда в сетивния свят нищо освен доказуеми и измерими величини, неговият възглед отговаря напълно на моя, така както аз го изразих в изречението: "Теорията трябва да се разпростира върху.....възприемаемото и да търси сред това възприемаеми връзки." В моите изложения върху Гьотевата теория на цветовете аз водих същата борба срещу основните представи на естествената наука както професор Оствалд в своята сказка "Превъзмогването на научния материализъм".
към текста >>
Те казват: Това, което възприемаме като светлина, е произведено чрез един
процес
на движение, който може да бъде изразен чрез една математическа формула.
Сега бих искал да се обясня малко по-точно с модерния възглед за природата. От целта, която този възглед за природата си е поставил, аз се старая да позная, дали той е един здрав възглед или не. Не без право основната формула, според която модерният възглед за природата съди за света на възприятията, се счита изразена в думите на Декарт: "Когато изпитвам телесните неща по-отблизо, аз намирам, че в тях се съдържа много малко, което разбирам ясно и недвусмислено, а именно величината или разпростряността в дължина, дълбочина, ширина, формата, която иде от границите на тази разпростряност положението, което различно оформените тела имат помежду си, и движението или изменението на това положение, към които може да се приложи веществото, трайността и числото. Що се отнася за другите неща, като светлината, цветовете, звуците, миризмите, вкусовите, усещания, топлината, студенината и останалите, те се явяват в моя дух с такава тъмното и обърканост, че аз не зная, дали са верни или погрешни, т.е. Дали идеите, които си съставям за тези предмети, са фактически идеите за някакви действителни неща, или дали те представляват само химерични същности, които не могат да съществуват." Смисълът на това декартовото изречение е станал до такава степен навик у последователите на модерния възглед за природата, че за тях всеки друг начин на мислене едва ли заслужава внимание.
Те казват: Това, което възприемаме като светлина, е произведено чрез един процес на движение, който може да бъде изразен чрез една математическа формула.
Когато един цвят се явява в света на явленията, те приписват това на едно трептящо движение и изчисляват брой на трептенията в определено време. Те вярват, че целият сетивен свят би бил обяснен, ако биха успели да сведат всички възприятия към отношения, които могат да бъдат изразени в такива математически формули. Един дух, който би могъл да даде едно такова обяснение, би достигнал, според тези учени, крайната цел на това, което е възможно за човека по отношение познанието на природните явления. Дю Боа Раймонд, един представител на тези учени, казва* /*"За границите на природопознанието" и т.н., Лайпциг 1882 г. стр.13/ за един такъв дух: за него "космите на нашите глави биха били броени и без неговото знание никакво врабче не би паднало на земята." Идеалът на модерния възглед за природата е да направи от света една задача по смятане.
към текста >>
Тъй като без съществуването на сили частите на предложената материя не биха стигнали никога до движение, то модерните естественици приемат също и силата между елементите, от които те обясняват света и Дю Боа Реймонд казва: "Познанието на природата е свеждане на измененията в света на телата до движение на атомите, които са произведени от техните независими от времето централни сили, или превръщането на природните
процес
и в механика на атомите." Чрез въвеждане на понятието за сила математиката преминава в механиката.
Когато един цвят се явява в света на явленията, те приписват това на едно трептящо движение и изчисляват брой на трептенията в определено време. Те вярват, че целият сетивен свят би бил обяснен, ако биха успели да сведат всички възприятия към отношения, които могат да бъдат изразени в такива математически формули. Един дух, който би могъл да даде едно такова обяснение, би достигнал, според тези учени, крайната цел на това, което е възможно за човека по отношение познанието на природните явления. Дю Боа Раймонд, един представител на тези учени, казва* /*"За границите на природопознанието" и т.н., Лайпциг 1882 г. стр.13/ за един такъв дух: за него "космите на нашите глави биха били броени и без неговото знание никакво врабче не би паднало на земята." Идеалът на модерния възглед за природата е да направи от света една задача по смятане.
Тъй като без съществуването на сили частите на предложената материя не биха стигнали никога до движение, то модерните естественици приемат също и силата между елементите, от които те обясняват света и Дю Боа Реймонд казва: "Познанието на природата е свеждане на измененията в света на телата до движение на атомите, които са произведени от техните независими от времето централни сили, или превръщането на природните процеси в механика на атомите." Чрез въвеждане на понятието за сила математиката преминава в механиката.
Днешните философи стоят така много под влиянието на природоизпитателите, че са изгубили всяка смелост за самостоятелно мислене. Те приемат безрезервно постановките на природоизпитателите. Един от най-видните германски философи, В. Вундт, казва в своята "Логика": имайки предвид и прилагайки основния принцип, че поради качествената непроменливост на материята всички природни процеси са в крайна сметка движения, като цел на физиката се счита нейното цялостна превръщане в приложна механика." Дю Боа Реймонд намира: "Психологически факт на опита е, че там, където такова превръщане на природните процеси в механика на атомите, успява, нашата потребност за причинност е задоволена предварително." Това може да бъде един факт на опита за Дю Боа Реймонд.
към текста >>
Вундт, казва в своята "Логика": имайки предвид и прилагайки основния принцип, че поради качествената непроменливост на материята всички природни
процес
и са в крайна сметка движения, като цел на физиката се счита нейното цялостна превръщане в приложна механика."
стр.13/ за един такъв дух: за него "космите на нашите глави биха били броени и без неговото знание никакво врабче не би паднало на земята." Идеалът на модерния възглед за природата е да направи от света една задача по смятане. Тъй като без съществуването на сили частите на предложената материя не биха стигнали никога до движение, то модерните естественици приемат също и силата между елементите, от които те обясняват света и Дю Боа Реймонд казва: "Познанието на природата е свеждане на измененията в света на телата до движение на атомите, които са произведени от техните независими от времето централни сили, или превръщането на природните процеси в механика на атомите." Чрез въвеждане на понятието за сила математиката преминава в механиката. Днешните философи стоят така много под влиянието на природоизпитателите, че са изгубили всяка смелост за самостоятелно мислене. Те приемат безрезервно постановките на природоизпитателите. Един от най-видните германски философи, В.
Вундт, казва в своята "Логика": имайки предвид и прилагайки основния принцип, че поради качествената непроменливост на материята всички природни процеси са в крайна сметка движения, като цел на физиката се счита нейното цялостна превръщане в приложна механика."
Дю Боа Реймонд намира: "Психологически факт на опита е, че там, където такова превръщане на природните процеси в механика на атомите, успява, нашата потребност за причинност е задоволена предварително." Това може да бъде един факт на опита за Дю Боа Реймонд. Обаче трябва да се каже, че съществуват и други хора, които съвсем не се чувстват задоволени от едно банално обяснение на света на телата както това има предвид Дю Боа Реймонд. Към тези други хора принадлежи Гьоте. Този, чиято потребност за причинност е задоволена, когато успява да сведе природните процеси до механиката, на него му липсва органът за разбиране на Гьоте.
към текста >>
Дю Боа Реймонд намира: "Психологически факт на опита е, че там, където такова превръщане на природните
процес
и в механика на атомите, успява, нашата потребност за причинност е задоволена предварително." Това може да бъде един факт на опита за Дю Боа Реймонд.
Тъй като без съществуването на сили частите на предложената материя не биха стигнали никога до движение, то модерните естественици приемат също и силата между елементите, от които те обясняват света и Дю Боа Реймонд казва: "Познанието на природата е свеждане на измененията в света на телата до движение на атомите, които са произведени от техните независими от времето централни сили, или превръщането на природните процеси в механика на атомите." Чрез въвеждане на понятието за сила математиката преминава в механиката. Днешните философи стоят така много под влиянието на природоизпитателите, че са изгубили всяка смелост за самостоятелно мислене. Те приемат безрезервно постановките на природоизпитателите. Един от най-видните германски философи, В. Вундт, казва в своята "Логика": имайки предвид и прилагайки основния принцип, че поради качествената непроменливост на материята всички природни процеси са в крайна сметка движения, като цел на физиката се счита нейното цялостна превръщане в приложна механика."
Дю Боа Реймонд намира: "Психологически факт на опита е, че там, където такова превръщане на природните процеси в механика на атомите, успява, нашата потребност за причинност е задоволена предварително." Това може да бъде един факт на опита за Дю Боа Реймонд.
Обаче трябва да се каже, че съществуват и други хора, които съвсем не се чувстват задоволени от едно банално обяснение на света на телата както това има предвид Дю Боа Реймонд. Към тези други хора принадлежи Гьоте. Този, чиято потребност за причинност е задоволена, когато успява да сведе природните процеси до механиката, на него му липсва органът за разбиране на Гьоте.
към текста >>
Този, чиято потребност за причинност е задоволена, когато успява да сведе природните
процес
и до механиката, на него му липсва органът за разбиране на Гьоте.
Един от най-видните германски философи, В. Вундт, казва в своята "Логика": имайки предвид и прилагайки основния принцип, че поради качествената непроменливост на материята всички природни процеси са в крайна сметка движения, като цел на физиката се счита нейното цялостна превръщане в приложна механика." Дю Боа Реймонд намира: "Психологически факт на опита е, че там, където такова превръщане на природните процеси в механика на атомите, успява, нашата потребност за причинност е задоволена предварително." Това може да бъде един факт на опита за Дю Боа Реймонд. Обаче трябва да се каже, че съществуват и други хора, които съвсем не се чувстват задоволени от едно банално обяснение на света на телата както това има предвид Дю Боа Реймонд. Към тези други хора принадлежи Гьоте.
Този, чиято потребност за причинност е задоволена, когато успява да сведе природните процеси до механиката, на него му липсва органът за разбиране на Гьоте.
към текста >>
15.
17_б. ВТОРО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато модерният възглед за природата свежда всички
процес
и на света на телата до нещо, което може да бъде изразено математически и механически, това почива на факта, че математическите и механическите операции могат да се манипулират по-лесно и по-удобно за нашето мислене.
са възприятията точно в същия с мисъл както светлина, цветове, звуци, миризми, вкусови усещания, топлина, студенина и т.н. Който отделя величината на дадено нещо от неговите останали свойства и я разглежда за себе си, той няма вече работа с една действителна вещ, а с една абстракция на ума. Най-абсурдното нещо, което можем да си представим, е да припишем на една извлечена от сетивното възприятие абстракция една степен на действителност различна от тази на една вещ на сетивното възприятие. Пространствените и числени отношения нямат никакво предимство пред другите сетивни възприятия освен тяхната по-голяма простота и по-лесна обозримост. На тази простота и обозримост се крепи сигурността на математическите науки.
Когато модерният възглед за природата свежда всички процеси на света на телата до нещо, което може да бъде изразено математически и механически, това почива на факта, че математическите и механическите операции могат да се манипулират по-лесно и по-удобно за нашето мислене.
А човешкото мислене е склонно към удобствата. Това може да се види именно при горецетираната лекция на Оствалд. Този природоизследовател иска да постави на мястото на материята и силата енергията. Нека чуем, какво казва той*/*Това е написано в началото на 19-те години на миналото столетие. Това, което днес може да се каже по въпроса, върху него/: "Кое е условието, за да действува един от нашите /сетивни/ органи?
към текста >>
И той също, ако би бил запитан, не би могъл да приведе нищо за оправдание на своя метод, освен това, че за него то е един психологически факт на опита, че неговата потребност за причинност е задоволена, когато е превърнал
процес
ите на природата в прояви на енергията.
Обаче ако и двете имат еднаква или еднакво насочена скорост, тогава тоягата не съществува вече за нашето чувство, защото тя не може да дойде в допир с нас и да ни причини една обмяна на енергиите. Тези изказвания доказват, че Оствалд отделя енергията от областта на света на възприятията, т.е. абстрахира от всичко, което не е енергия. Той свежда всичко възприемаемо до едно единствено свойство на възприемаемото, до проявата на енергия, следователно до едно абстрактно понятие. Пристрастието на Оствалд към естественонаучните навици на съвремието може ясно да се види.
И той също, ако би бил запитан, не би могъл да приведе нищо за оправдание на своя метод, освен това, че за него то е един психологически факт на опита, че неговата потребност за причинност е задоволена, когато е превърнал процесите на природата в прояви на енергията.
По същество безразлично е дали Дю Боа Реймонд свежда процесите на природата до механиката на атомите или дали Оствалд ги свежда до прояви на енергията. И двете мнения произхождат от склонността на човешкото мислене към удобство. Накрая на своята сказка Оствалд казва: "Енергията, колкото и необходима и полезна да бъде тя за разбирането на природата, достатъчна ли е също тя за тази цел /именно за обяснение на света на телата/? Или има явления, които не могат да бъдат представени чрез досега известните закони на енергията в тяхната пълнота?..... Вярвам, че не бих искал да се справя с отговорността, която днес съм поел към вас с моето изложение, че на този въпрос трябва да отговорим с не.
към текста >>
По същество безразлично е дали Дю Боа Реймонд свежда
процес
ите на природата до механиката на атомите или дали Оствалд ги свежда до прояви на енергията.
Тези изказвания доказват, че Оствалд отделя енергията от областта на света на възприятията, т.е. абстрахира от всичко, което не е енергия. Той свежда всичко възприемаемо до едно единствено свойство на възприемаемото, до проявата на енергия, следователно до едно абстрактно понятие. Пристрастието на Оствалд към естественонаучните навици на съвремието може ясно да се види. И той също, ако би бил запитан, не би могъл да приведе нищо за оправдание на своя метод, освен това, че за него то е един психологически факт на опита, че неговата потребност за причинност е задоволена, когато е превърнал процесите на природата в прояви на енергията.
По същество безразлично е дали Дю Боа Реймонд свежда процесите на природата до механиката на атомите или дали Оствалд ги свежда до прояви на енергията.
И двете мнения произхождат от склонността на човешкото мислене към удобство. Накрая на своята сказка Оствалд казва: "Енергията, колкото и необходима и полезна да бъде тя за разбирането на природата, достатъчна ли е също тя за тази цел /именно за обяснение на света на телата/? Или има явления, които не могат да бъдат представени чрез досега известните закони на енергията в тяхната пълнота?..... Вярвам, че не бих искал да се справя с отговорността, която днес съм поел към вас с моето изложение, че на този въпрос трябва да отговорим с не. Колкото и огромни да са предимствата, които енергийното схващане на света има пред механическото или материалистичното, както ми се струва, още отсега могат да бъдат посочени точките, които не могат да бъдат покрити чрез познатите главни принципи на енергетиката и които поради това сочат към съществуването на принципи които са над тях.
към текста >>
16.
17_в ТРЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Колкото малко
процес
ите на света на телата могат да бъдат сведени до механиката на атомите, толкова малко могат те да бъдат превърнати също и в енергийни отношения.
В. Т Р Е Т О Ако нашите естественици биха чели също и съчинения на хора извън тяхната професия, тогава професор Оствалд не би искал да направи една забележка като горецитираната. Защото още в 1891 година, в споменатия Увод към Гьотевата теория на цветовете, аз се изказах, че за такива "форми" ние можем без съмнение да имаме едно предчувствие, а и нещо повече, и че в построяването на Гьотевите естественонаучни основни представи се крие задачата на естествената наука на бъдещето.
Колкото малко процесите на света на телата могат да бъдат сведени до механиката на атомите, толкова малко могат те да бъдат превърнати също и в енергийни отношения.
Чрез един такъв подход не се постига нищо повече, освен да се отклони вниманието от съдържанието на действителния сетивен свят и да бъде насочено към една недействителна абстракция, чийто по-беден фонд от свойства все пак е също взет от същия сетивен свят. Едната група свойства на сетивния свят: светлина, цветове, звуци, миризми, вкусови възприятия, топлнни отношения и т.н. не може да бъде обяснена чрез това, като я "сведем" до друга група свойства на същия сетивен свят: величина, форма, положение, число, енергия и т.н. Задачата на естествената наука не може да бъде "свеждането" /превръщането/ единия вид свойства в другия, а търсенето на връзки и отношения между възприемамите свойства на сетивния свят. Тогава ние откриваме определени условия, при които едно сетивно възприятие влече след себе си по необходимост другото.
към текста >>
Механиката описва ставащите в природата движения не само по най-простия начин и напълно, а тя търси определени необходими
процес
и на движение, които се открояват от сбора на ставащите в природата движения и нарича тези необходими
процес
и на движение основни механически закони.
Когато казваме: "Чрез нагряване едно тяло се разширява", ние имаме една необходима връзка на явления на сетивния свят /топлина, разширение/, които се изразяват по този начин. Ние сме познали едно първично явление и сме го изразили под формата на един природен закон. Първичните явления са търсени от Оствалд форми за най-общите отношения на неорганичната природа. Законите на математиката и на механиката са също така само изрази на първичните явления както законите, които привеждат в една формула други сетивни връзки Когато Г. Кирххоф казва: Задачата на механиката е: "Да опише напълно и по най-простия начин движенията, които стават в природата", той греши.
Механиката описва ставащите в природата движения не само по най-простия начин и напълно, а тя търси определени необходими процеси на движение, които се открояват от сбора на ставащите в природата движения и нарича тези необходими процеси на движение основни механически закони.
Трябва да наречем връх на липса на мисъл, когато постоянно и постоянно се цитира изречението на Кирххоф като нещо особено важно, без ни най-малкото чувство за това, че постановката на най-простия основен закон на механиката го отрича. Първичното явление представлява една необходима връзка на елементите на света на възприятията. Ето защо едва ли може да се каже нещо по-несполучливо от това което Х. Хелмхоц изнесе в своята реч на Ваймарското Събрание за Гьоте от 11 юни 1892 г.: "Трябва да съжаляваме, че Гьоте не е познавал вълновата теория на светлината, която Хюйгенс беше вече изнесъл по онова време; тази теория би му дала на ръка едно много по-правилно и по-нагледно "първично явление", отколкото едва ли подходящия и заплетен процес, който той си избра за тази цел в мътната среда на цветовете" Следователно невъзприемаемите вълнови движения, които последователите на модерния възглед за природата измислят за светлинните явления, биха дали в ръцете на Гьоте един по-правилно и по-нагледно "първично явление", отколкото съвсем не заплетения, а разиграващ се пред нашите очи процес, който се състои в това, че гледаната през една мъртва среда светлината се явява жълта, а гледана през една осветена среда тя се явява синя.
към текста >>
Хелмхоц изнесе в своята реч на Ваймарското Събрание за Гьоте от 11 юни 1892 г.: "Трябва да съжаляваме, че Гьоте не е познавал вълновата теория на светлината, която Хюйгенс беше вече изнесъл по онова време; тази теория би му дала на ръка едно много по-правилно и по-нагледно "първично явление", отколкото едва ли подходящия и заплетен
процес
, който той си избра за тази цел в мътната среда на цветовете"
Кирххоф казва: Задачата на механиката е: "Да опише напълно и по най-простия начин движенията, които стават в природата", той греши. Механиката описва ставащите в природата движения не само по най-простия начин и напълно, а тя търси определени необходими процеси на движение, които се открояват от сбора на ставащите в природата движения и нарича тези необходими процеси на движение основни механически закони. Трябва да наречем връх на липса на мисъл, когато постоянно и постоянно се цитира изречението на Кирххоф като нещо особено важно, без ни най-малкото чувство за това, че постановката на най-простия основен закон на механиката го отрича. Първичното явление представлява една необходима връзка на елементите на света на възприятията. Ето защо едва ли може да се каже нещо по-несполучливо от това което Х.
Хелмхоц изнесе в своята реч на Ваймарското Събрание за Гьоте от 11 юни 1892 г.: "Трябва да съжаляваме, че Гьоте не е познавал вълновата теория на светлината, която Хюйгенс беше вече изнесъл по онова време; тази теория би му дала на ръка едно много по-правилно и по-нагледно "първично явление", отколкото едва ли подходящия и заплетен процес, който той си избра за тази цел в мътната среда на цветовете"
Следователно невъзприемаемите вълнови движения, които последователите на модерния възглед за природата измислят за светлинните явления, биха дали в ръцете на Гьоте един по-правилно и по-нагледно "първично явление", отколкото съвсем не заплетения, а разиграващ се пред нашите очи процес, който се състои в това, че гледаната през една мъртва среда светлината се явява жълта, а гледана през една осветена среда тя се явява синя. "Свеждането" /превръщането/ на сетивно възприемаемите процеси в не възприемаеми механически движения се е вкоренило така много като навик в модерните физици, че те изглежда съвсем нямат никакво предчувствие за това, че на мястото на действителността поставят една абстракция. Бихме искали да направим изказвания като това на Хелмхолц едва тогава, когато всички изречения на Гьоте от рода на следното ще бъдат заличени от света: "Най-висшето би било: Да разберем, че всичко фактическо е вече теория”. Синият цвят на небето ни разкрива основния закон на хроматиката. Но нека не търсим нищо зад явленията; те самите са учението /теорията/." Гьоте се задържа сред света на явленията: модерните физици прочитат някои дрипички от света на явленията и ги пренасят зад явленията, за да изведат след това от тези хипотетични действителност и явленията на действително възприемамия свят на опитността.
към текста >>
Следователно невъзприемаемите вълнови движения, които последователите на модерния възглед за природата измислят за светлинните явления, биха дали в ръцете на Гьоте един по-правилно и по-нагледно "първично явление", отколкото съвсем не заплетения, а разиграващ се пред нашите очи
процес
, който се състои в това, че гледаната през една мъртва среда светлината се явява жълта, а гледана през една осветена среда тя се явява синя.
Механиката описва ставащите в природата движения не само по най-простия начин и напълно, а тя търси определени необходими процеси на движение, които се открояват от сбора на ставащите в природата движения и нарича тези необходими процеси на движение основни механически закони. Трябва да наречем връх на липса на мисъл, когато постоянно и постоянно се цитира изречението на Кирххоф като нещо особено важно, без ни най-малкото чувство за това, че постановката на най-простия основен закон на механиката го отрича. Първичното явление представлява една необходима връзка на елементите на света на възприятията. Ето защо едва ли може да се каже нещо по-несполучливо от това което Х. Хелмхоц изнесе в своята реч на Ваймарското Събрание за Гьоте от 11 юни 1892 г.: "Трябва да съжаляваме, че Гьоте не е познавал вълновата теория на светлината, която Хюйгенс беше вече изнесъл по онова време; тази теория би му дала на ръка едно много по-правилно и по-нагледно "първично явление", отколкото едва ли подходящия и заплетен процес, който той си избра за тази цел в мътната среда на цветовете"
Следователно невъзприемаемите вълнови движения, които последователите на модерния възглед за природата измислят за светлинните явления, биха дали в ръцете на Гьоте един по-правилно и по-нагледно "първично явление", отколкото съвсем не заплетения, а разиграващ се пред нашите очи процес, който се състои в това, че гледаната през една мъртва среда светлината се явява жълта, а гледана през една осветена среда тя се явява синя.
"Свеждането" /превръщането/ на сетивно възприемаемите процеси в не възприемаеми механически движения се е вкоренило така много като навик в модерните физици, че те изглежда съвсем нямат никакво предчувствие за това, че на мястото на действителността поставят една абстракция. Бихме искали да направим изказвания като това на Хелмхолц едва тогава, когато всички изречения на Гьоте от рода на следното ще бъдат заличени от света: "Най-висшето би било: Да разберем, че всичко фактическо е вече теория”. Синият цвят на небето ни разкрива основния закон на хроматиката. Но нека не търсим нищо зад явленията; те самите са учението /теорията/." Гьоте се задържа сред света на явленията: модерните физици прочитат някои дрипички от света на явленията и ги пренасят зад явленията, за да изведат след това от тези хипотетични действителност и явленията на действително възприемамия свят на опитността.
към текста >>
"Свеждането" /превръщането/ на сетивно възприемаемите
процес
и в не възприемаеми механически движения се е вкоренило така много като навик в модерните физици, че те изглежда съвсем нямат никакво предчувствие за това, че на мястото на действителността поставят една абстракция.
Трябва да наречем връх на липса на мисъл, когато постоянно и постоянно се цитира изречението на Кирххоф като нещо особено важно, без ни най-малкото чувство за това, че постановката на най-простия основен закон на механиката го отрича. Първичното явление представлява една необходима връзка на елементите на света на възприятията. Ето защо едва ли може да се каже нещо по-несполучливо от това което Х. Хелмхоц изнесе в своята реч на Ваймарското Събрание за Гьоте от 11 юни 1892 г.: "Трябва да съжаляваме, че Гьоте не е познавал вълновата теория на светлината, която Хюйгенс беше вече изнесъл по онова време; тази теория би му дала на ръка едно много по-правилно и по-нагледно "първично явление", отколкото едва ли подходящия и заплетен процес, който той си избра за тази цел в мътната среда на цветовете" Следователно невъзприемаемите вълнови движения, които последователите на модерния възглед за природата измислят за светлинните явления, биха дали в ръцете на Гьоте един по-правилно и по-нагледно "първично явление", отколкото съвсем не заплетения, а разиграващ се пред нашите очи процес, който се състои в това, че гледаната през една мъртва среда светлината се явява жълта, а гледана през една осветена среда тя се явява синя.
"Свеждането" /превръщането/ на сетивно възприемаемите процеси в не възприемаеми механически движения се е вкоренило така много като навик в модерните физици, че те изглежда съвсем нямат никакво предчувствие за това, че на мястото на действителността поставят една абстракция.
Бихме искали да направим изказвания като това на Хелмхолц едва тогава, когато всички изречения на Гьоте от рода на следното ще бъдат заличени от света: "Най-висшето би било: Да разберем, че всичко фактическо е вече теория”. Синият цвят на небето ни разкрива основния закон на хроматиката. Но нека не търсим нищо зад явленията; те самите са учението /теорията/." Гьоте се задържа сред света на явленията: модерните физици прочитат някои дрипички от света на явленията и ги пренасят зад явленията, за да изведат след това от тези хипотетични действителност и явленията на действително възприемамия свят на опитността.
към текста >>
17.
17_г. ЧЕТВЪРТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тези разсъждения са довели до вярването, че външните
процес
и, които ражда звука в ухото, светлината в окото, топлината в органа за усещане на топлината и т.н., нямат нищо общо с усещането на звука, на светлината, на топлината и т.н.
Опитът не ни казва нищо върху това, че величината, топлината, цветът и т.н. са свързани с някаква материя. Материята не може да бъде намерена никъде сред света на опита /на опитността/. Който иска да мисли материя, той трябва да я прибави с мисълта към опита. Едно такова мислене прибавяне на материята към явленията на света на опита може да се забележи във физическите и физиологическите разсъждения, които са станали присъщи на модерното природознание под влиянието на Кант и на Йоханс Мюлер.
Тези разсъждения са довели до вярването, че външните процеси, които ражда звука в ухото, светлината в окото, топлината в органа за усещане на топлината и т.н., нямат нищо общо с усещането на звука, на светлината, на топлината и т.н.
Тези външни процеси трябва напротив да са определени движения на материята. Природоизследователят търси тогава, какъв вид външни процеси на движение пораждат в човешката душа звука, светлината, цвета и т.н. Той стига до извода, че вън от човешкия организъм никъде в цялото мирово пространство не се намира червено, жълто или синьо, но че съществуват само едно вълнообразно движение на една тънка еластична материя, етера, което движение, когато то е усещано от окото, се представя като червено, жълто и синьо. Ако не би съществувало никакво усещащо око, тогава не би съществувал също никакъв цвят, а само движен етер, мисли модерния естественик. Според него етерът е обективното, а цветът е нещо чисто субективно, образувано в човешкото тяло.
към текста >>
Тези външни
процес
и трябва напротив да са определени движения на материята.
са свързани с някаква материя. Материята не може да бъде намерена никъде сред света на опита /на опитността/. Който иска да мисли материя, той трябва да я прибави с мисълта към опита. Едно такова мислене прибавяне на материята към явленията на света на опита може да се забележи във физическите и физиологическите разсъждения, които са станали присъщи на модерното природознание под влиянието на Кант и на Йоханс Мюлер. Тези разсъждения са довели до вярването, че външните процеси, които ражда звука в ухото, светлината в окото, топлината в органа за усещане на топлината и т.н., нямат нищо общо с усещането на звука, на светлината, на топлината и т.н.
Тези външни процеси трябва напротив да са определени движения на материята.
Природоизследователят търси тогава, какъв вид външни процеси на движение пораждат в човешката душа звука, светлината, цвета и т.н. Той стига до извода, че вън от човешкия организъм никъде в цялото мирово пространство не се намира червено, жълто или синьо, но че съществуват само едно вълнообразно движение на една тънка еластична материя, етера, което движение, когато то е усещано от окото, се представя като червено, жълто и синьо. Ако не би съществувало никакво усещащо око, тогава не би съществувал също никакъв цвят, а само движен етер, мисли модерния естественик. Според него етерът е обективното, а цветът е нещо чисто субективно, образувано в човешкото тяло. Лайпцигският професор Вундт, който понякога чуваме да се цени като най-великия философ на съвремието, казва поради това за материята, че тя е един субстрат, "който самият никога не става видим за нас, а се явява само в неговите действия".
към текста >>
Природоизследователят търси тогава, какъв вид външни
процес
и на движение пораждат в човешката душа звука, светлината, цвета и т.н.
Материята не може да бъде намерена никъде сред света на опита /на опитността/. Който иска да мисли материя, той трябва да я прибави с мисълта към опита. Едно такова мислене прибавяне на материята към явленията на света на опита може да се забележи във физическите и физиологическите разсъждения, които са станали присъщи на модерното природознание под влиянието на Кант и на Йоханс Мюлер. Тези разсъждения са довели до вярването, че външните процеси, които ражда звука в ухото, светлината в окото, топлината в органа за усещане на топлината и т.н., нямат нищо общо с усещането на звука, на светлината, на топлината и т.н. Тези външни процеси трябва напротив да са определени движения на материята.
Природоизследователят търси тогава, какъв вид външни процеси на движение пораждат в човешката душа звука, светлината, цвета и т.н.
Той стига до извода, че вън от човешкия организъм никъде в цялото мирово пространство не се намира червено, жълто или синьо, но че съществуват само едно вълнообразно движение на една тънка еластична материя, етера, което движение, когато то е усещано от окото, се представя като червено, жълто и синьо. Ако не би съществувало никакво усещащо око, тогава не би съществувал също никакъв цвят, а само движен етер, мисли модерния естественик. Според него етерът е обективното, а цветът е нещо чисто субективно, образувано в човешкото тяло. Лайпцигският професор Вундт, който понякога чуваме да се цени като най-великия философ на съвремието, казва поради това за материята, че тя е един субстрат, "който самият никога не става видим за нас, а се явява само в неговите действия". И той намира, че "едно свободно от противоречие обяснение на явленията се постига едва тогава, когато приемаме съществуването на един такъв субстрат"*/*В.Вундт, Логика и т.н.,т.ІІ, учение за методите, 1894 г., стр. 445/.
към текста >>
18.
17_д. ПЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
могат да се считат за субективни състояния на човешкия организъм и въпреки това може да се твърди, че съществува един обективен свят от
процес
и вън от организма.
Д. П Е Т О Онзи, чиято способност да си образува представи не е основно покварена от Декарт, Лок, Кант и модерната физиология, никога не ще разбере, как светлината, цветът, звукът, топлината и т.н.
могат да се считат за субективни състояния на човешкия организъм и въпреки това може да се твърди, че съществува един обективен свят от процеси вън от организма.
Който счита човешкия организъм за създател на звуковите, топлините, цветните и т.н. явления, той трябва да го счита също така и като създател на разпростряността, величината, положението, движението, на силите и т.н. Защото тези математически и механически качества са неразривно свързани с останалото съдържание на света на опитността. Отделянето на пространствените, числови и двигателни отношения както и на силовите прояви от топлинните, цветните и другите сетивни качества е само една функция на абстрахиращото мислене. Законите на математиката и механиката се отнасят към абстрактните предмети и процеси, които са отвлечени от света на опитността и поради това могат да намерят приложение само сред света на опитността.
към текста >>
Законите на математиката и механиката се отнасят към абстрактните предмети и
процес
и, които са отвлечени от света на опитността и поради това могат да намерят приложение само сред света на опитността.
могат да се считат за субективни състояния на човешкия организъм и въпреки това може да се твърди, че съществува един обективен свят от процеси вън от организма. Който счита човешкия организъм за създател на звуковите, топлините, цветните и т.н. явления, той трябва да го счита също така и като създател на разпростряността, величината, положението, движението, на силите и т.н. Защото тези математически и механически качества са неразривно свързани с останалото съдържание на света на опитността. Отделянето на пространствените, числови и двигателни отношения както и на силовите прояви от топлинните, цветните и другите сетивни качества е само една функция на абстрахиращото мислене.
Законите на математиката и механиката се отнасят към абстрактните предмети и процеси, които са отвлечени от света на опитността и поради това могат да намерят приложение само сред света на опитността.
Но когато в математическите и механическите форми и отношения се обяснят като чисто субективни състояния, това не остава нищо, което би могло да служи като съдържание на понятието за обективни неща и събития. А от едно празно понятие не могат да бъдат изведени никакви явления. Докато модерните естественици и техните пажове, модерните философи, се придържат към това, че сетивните възприятия са само субективни състояния, които са предизвикани от обективните процеси, едно здраво мислене винаги ще им противопоставя, че те или играят с празни понятия или приписват на обективното едно съдържание, което извличат от считания за субективен свят на опитността. В редица писания аз доказах абсурдността на твърдението за субективността на усещанията на сетивата*/*"Основни линии на една теория на познанието в Гьотевия светоглед с особено позоваване на Шилер", 1886 г.; "Истина и Наука", предговор към една "Философия на Свободата", Ваймар 1892 г., и двете в джобно Щайнерово издание, т.І "Философия на Свободата", основи на един модерен светоглед."1. изд. Берлин 1894 г.; 12.издание, Дорнах 1962 г./
към текста >>
Докато модерните естественици и техните пажове, модерните философи, се придържат към това, че сетивните възприятия са само субективни състояния, които са предизвикани от обективните
процес
и, едно здраво мислене винаги ще им противопоставя, че те или играят с празни понятия или приписват на обективното едно съдържание, което извличат от считания за субективен свят на опитността.
Защото тези математически и механически качества са неразривно свързани с останалото съдържание на света на опитността. Отделянето на пространствените, числови и двигателни отношения както и на силовите прояви от топлинните, цветните и другите сетивни качества е само една функция на абстрахиращото мислене. Законите на математиката и механиката се отнасят към абстрактните предмети и процеси, които са отвлечени от света на опитността и поради това могат да намерят приложение само сред света на опитността. Но когато в математическите и механическите форми и отношения се обяснят като чисто субективни състояния, това не остава нищо, което би могло да служи като съдържание на понятието за обективни неща и събития. А от едно празно понятие не могат да бъдат изведени никакви явления.
Докато модерните естественици и техните пажове, модерните философи, се придържат към това, че сетивните възприятия са само субективни състояния, които са предизвикани от обективните процеси, едно здраво мислене винаги ще им противопоставя, че те или играят с празни понятия или приписват на обективното едно съдържание, което извличат от считания за субективен свят на опитността.
В редица писания аз доказах абсурдността на твърдението за субективността на усещанията на сетивата*/*"Основни линии на една теория на познанието в Гьотевия светоглед с особено позоваване на Шилер", 1886 г.; "Истина и Наука", предговор към една "Философия на Свободата", Ваймар 1892 г., и двете в джобно Щайнерово издание, т.І "Философия на Свободата", основи на един модерен светоглед."1. изд. Берлин 1894 г.; 12.издание, Дорнах 1962 г./ Но аз искам да се абстрахирам от това, дали на процесите на движението и на предизвикващите ги сили, на които по-новата физика приписва всички природни явления, се приписва една друга форма на реалност от колкото на сетивните възприятия или дали не е такъв случаят. Сега искам само да запитам, какво може да произведе математико-механическия възглед за природата. Антон Лампа мисли: "Математическият метод и математиката не са тъждествени, защото математическият метод може да се проведе без приложение на математиката”.
към текста >>
Но аз искам да се абстрахирам от това, дали на
процес
ите на движението и на предизвикващите ги сили, на които по-новата физика приписва всички природни явления, се приписва една друга форма на реалност от колкото на сетивните възприятия или дали не е такъв случаят.
Но когато в математическите и механическите форми и отношения се обяснят като чисто субективни състояния, това не остава нищо, което би могло да служи като съдържание на понятието за обективни неща и събития. А от едно празно понятие не могат да бъдат изведени никакви явления. Докато модерните естественици и техните пажове, модерните философи, се придържат към това, че сетивните възприятия са само субективни състояния, които са предизвикани от обективните процеси, едно здраво мислене винаги ще им противопоставя, че те или играят с празни понятия или приписват на обективното едно съдържание, което извличат от считания за субективен свят на опитността. В редица писания аз доказах абсурдността на твърдението за субективността на усещанията на сетивата*/*"Основни линии на една теория на познанието в Гьотевия светоглед с особено позоваване на Шилер", 1886 г.; "Истина и Наука", предговор към една "Философия на Свободата", Ваймар 1892 г., и двете в джобно Щайнерово издание, т.І "Философия на Свободата", основи на един модерен светоглед."1. изд. Берлин 1894 г.; 12.издание, Дорнах 1962 г./
Но аз искам да се абстрахирам от това, дали на процесите на движението и на предизвикващите ги сили, на които по-новата физика приписва всички природни явления, се приписва една друга форма на реалност от колкото на сетивните възприятия или дали не е такъв случаят.
Сега искам само да запитам, какво може да произведе математико-механическия възглед за природата. Антон Лампа мисли: "Математическият метод и математиката не са тъждествени, защото математическият метод може да се проведе без приложение на математиката”. Едно класическо доказателство за този факт ни предлагат във физиката опитните изследвания върху електричеството на Фарадей, който едва ли е умеел да повдигне на квадрат един бином. Математиката не е всъщност нищо освен едно средство, да бъдат съкращавани логически операции и поради това да бъдат провеждани в такива заплетени случаи, където логическото мислене би ни изневерило. Но същевременно тя върши нещо много повече: Когато всяка формула изразява включително нейния процес на развитие, тя хвърля един жив мост до елементарните явления, които са служили като изходна точка на изследването.
към текста >>
Но същевременно тя върши нещо много повече: Когато всяка формула изразява включително нейния
процес
на развитие, тя хвърля един жив мост до елементарните явления, които са служили като изходна точка на изследването.
Но аз искам да се абстрахирам от това, дали на процесите на движението и на предизвикващите ги сили, на които по-новата физика приписва всички природни явления, се приписва една друга форма на реалност от колкото на сетивните възприятия или дали не е такъв случаят. Сега искам само да запитам, какво може да произведе математико-механическия възглед за природата. Антон Лампа мисли: "Математическият метод и математиката не са тъждествени, защото математическият метод може да се проведе без приложение на математиката”. Едно класическо доказателство за този факт ни предлагат във физиката опитните изследвания върху електричеството на Фарадей, който едва ли е умеел да повдигне на квадрат един бином. Математиката не е всъщност нищо освен едно средство, да бъдат съкращавани логически операции и поради това да бъдат провеждани в такива заплетени случаи, където логическото мислене би ни изневерило.
Но същевременно тя върши нещо много повече: Когато всяка формула изразява включително нейния процес на развитие, тя хвърля един жив мост до елементарните явления, които са служили като изходна точка на изследването.
Обаче методът, който не може да си служи с математиката което е винаги случаят, когато величините влизащи в изследването не са измерими трябва поради това, за да се приравни с математическия, да бъде не само строго логичен, но трябва също да положи особени грижи за работата по свеждането до основните явления, тъй като, липсвайки у математическите опори, той лесно може да се спъне тук: Но когато направи това, този метод може с право да претендира за титлата математически, доколкото с това трябва да бъде изразена степента на точност." Аз не бих се занимавал така подробно с Антон Лампа, ако чрез едно обстоятелство той не би бил един особено подходящ пример на един природоизследовател на съвремието. Той задоволява своите философски нужди от индийската мистика и поради това не замърсява механическият възглед за природата както други с всякакви странични философски представи. Природоучението, което той има предвид, е, така да се каже, химически чистия възглед за природата на съвремието. Аз намирам, че Лампа е изпуснал напълно изпредвид една от главните характерни черти на математиката.
към текста >>
Той привежда сложни
процес
и на движение в действие на сили към прости, лесно обозрими движения и действия на сили.
Аз намирам, че Лампа е изпуснал напълно изпредвид една от главните характерни черти на математиката. Наистина всяка математическа формула хвърля един "жив мост" до елементарните явления, които са служили като изходна точка на изследванията. Обаче тези елементарни явления са от същото естество както неелементарните, от които е изграден мостът. Математика свежда свойствата на сложните числови и пространствени форми както и техните взаимни отношения до свойства и отношения на по-простите числови и пространствени форми. Същото върши и механикът в своята област.
Той привежда сложни процеси на движение в действие на сили към прости, лесно обозрими движения и действия на сили.
При това той си служи със законите на математиката, доколкото движенията и проявите на силите могат да бъдат изразени чрез пространствени форми и числа. В една математическа формула, която изразява един механически закон, отделните членове не изразяват вече чисто математически форми, а сили и движения. Отношенията, в които стоят тези членове, не са определени чрез една чисто математическа закономерност, а чрез свойства на силите и движенията. Щом се абстрахираме от особеното съдържание на механическите формули, ние нямаме вече работа с механически, а само с математически закономерности. Както механиката се отнася към математиката, така и физиката се отнася към механиката.
към текста >>
Задачата на физиката е да приведе сложни
процес
и в областта на цветовете, на звуковите, топлинните явления, на електричеството, на магнетизма и т.н.
При това той си служи със законите на математиката, доколкото движенията и проявите на силите могат да бъдат изразени чрез пространствени форми и числа. В една математическа формула, която изразява един механически закон, отделните членове не изразяват вече чисто математически форми, а сили и движения. Отношенията, в които стоят тези членове, не са определени чрез една чисто математическа закономерност, а чрез свойства на силите и движенията. Щом се абстрахираме от особеното съдържание на механическите формули, ние нямаме вече работа с механически, а само с математически закономерности. Както механиката се отнася към математиката, така и физиката се отнася към механиката.
Задачата на физиката е да приведе сложни процеси в областта на цветовете, на звуковите, топлинните явления, на електричеството, на магнетизма и т.н.
до прости процеси вътре в същата сфера. Той трябва да приведе например сложните цветни явления до най-простите цветни явления. При това той трябва да си служи с математическата и механическата закономерност, доколкото цветните процеси стават във форми, които могат да бъдат определени пространствено и числово. В областта на физиката на математическия метод отговаря не привеждането на цветните, звукови и т.н. процеси към явления на движението и отношения на сили сред една лишена от цветове и звук материя, а търсенето на връзки сред цветните, звукови и т.н. явления.
към текста >>
до прости
процес
и вътре в същата сфера.
В една математическа формула, която изразява един механически закон, отделните членове не изразяват вече чисто математически форми, а сили и движения. Отношенията, в които стоят тези членове, не са определени чрез една чисто математическа закономерност, а чрез свойства на силите и движенията. Щом се абстрахираме от особеното съдържание на механическите формули, ние нямаме вече работа с механически, а само с математически закономерности. Както механиката се отнася към математиката, така и физиката се отнася към механиката. Задачата на физиката е да приведе сложни процеси в областта на цветовете, на звуковите, топлинните явления, на електричеството, на магнетизма и т.н.
до прости процеси вътре в същата сфера.
Той трябва да приведе например сложните цветни явления до най-простите цветни явления. При това той трябва да си служи с математическата и механическата закономерност, доколкото цветните процеси стават във форми, които могат да бъдат определени пространствено и числово. В областта на физиката на математическия метод отговаря не привеждането на цветните, звукови и т.н. процеси към явления на движението и отношения на сили сред една лишена от цветове и звук материя, а търсенето на връзки сред цветните, звукови и т.н. явления. Модерната физика прескача звуковите, цветните и т.н.
към текста >>
При това той трябва да си служи с математическата и механическата закономерност, доколкото цветните
процес
и стават във форми, които могат да бъдат определени пространствено и числово.
Щом се абстрахираме от особеното съдържание на механическите формули, ние нямаме вече работа с механически, а само с математически закономерности. Както механиката се отнася към математиката, така и физиката се отнася към механиката. Задачата на физиката е да приведе сложни процеси в областта на цветовете, на звуковите, топлинните явления, на електричеството, на магнетизма и т.н. до прости процеси вътре в същата сфера. Той трябва да приведе например сложните цветни явления до най-простите цветни явления.
При това той трябва да си служи с математическата и механическата закономерност, доколкото цветните процеси стават във форми, които могат да бъдат определени пространствено и числово.
В областта на физиката на математическия метод отговаря не привеждането на цветните, звукови и т.н. процеси към явления на движението и отношения на сили сред една лишена от цветове и звук материя, а търсенето на връзки сред цветните, звукови и т.н. явления. Модерната физика прескача звуковите, цветните и т.н. явления като такива и разглежда само неизменяеми, привличащи и отблъскващи сили и движения в пространството. Под влиянието на този начин на мислене
към текста >>
процес
и към явления на движението и отношения на сили сред една лишена от цветове и звук материя, а търсенето на връзки сред цветните, звукови и т.н. явления.
Задачата на физиката е да приведе сложни процеси в областта на цветовете, на звуковите, топлинните явления, на електричеството, на магнетизма и т.н. до прости процеси вътре в същата сфера. Той трябва да приведе например сложните цветни явления до най-простите цветни явления. При това той трябва да си служи с математическата и механическата закономерност, доколкото цветните процеси стават във форми, които могат да бъдат определени пространствено и числово. В областта на физиката на математическия метод отговаря не привеждането на цветните, звукови и т.н.
процеси към явления на движението и отношения на сили сред една лишена от цветове и звук материя, а търсенето на връзки сред цветните, звукови и т.н. явления.
Модерната физика прескача звуковите, цветните и т.н. явления като такива и разглежда само неизменяеми, привличащи и отблъскващи сили и движения в пространството. Под влиянието на този начин на мислене днес физиката е станала вече приложна математика и механика и останалите области на естествената наука са на път да станат същото. Невъзможно е да се хвърля един "жив мост" от факта: на това място в пространството царува определен процес на движение на безцветната материя, да другия факт: Човекът вижда на това място червено.
към текста >>
Невъзможно е да се хвърля един "жив мост" от факта: на това място в пространството царува определен
процес
на движение на безцветната материя, да другия факт: Човекът вижда на това място червено.
процеси към явления на движението и отношения на сили сред една лишена от цветове и звук материя, а търсенето на връзки сред цветните, звукови и т.н. явления. Модерната физика прескача звуковите, цветните и т.н. явления като такива и разглежда само неизменяеми, привличащи и отблъскващи сили и движения в пространството. Под влиянието на този начин на мислене днес физиката е станала вече приложна математика и механика и останалите области на естествената наука са на път да станат същото.
Невъзможно е да се хвърля един "жив мост" от факта: на това място в пространството царува определен процес на движение на безцветната материя, да другия факт: Човекът вижда на това място червено.
От движение може да бъде изведено само пак движение. И от факта, че едно движение действа върху един сетивен орган и чрез това върху мозъка, следва според математическия и механичен метод само, че външният свят причинява в мозъка определени процеси на движение, не обаче, че мозъкът възприема конкретните звуци, цветове, топлинни явления.Това разбра също и Дю Боа Реймонд. Нека прочетем стр.35 от неговата книга "Граници на природознанието" /5то издание/: "каква мислима връзка съществува между определени движения на определени атома в моя мозък от една страна, а от друга страна първоначалните факти, които за мене не мога да бъдат дефинирани, но не могат и да бъдат отречени: аз чувствам болка, чувствам радост; усещам сладко, мирише уханието на роза, чувам звук на орган, виждам червено..... И на стр.34: "движението може да произведе само движение." Ето защо Дю Боа Реймонд е на мнение, че тук трябва да се отбележи една граница на природознанието. Причината, поради което не можем да изведем факта: "Виждам червено" от определен процес на движение, според моето мнение, може лесно да бъде посочена. Качеството "червено" и определен процес на движение са в действителност едно неразделно единство.
към текста >>
И от факта, че едно движение действа върху един сетивен орган и чрез това върху мозъка, следва според математическия и механичен метод само, че външният свят причинява в мозъка определени
процес
и на движение, не обаче, че мозъкът възприема конкретните звуци, цветове, топлинни явления.Това разбра също и Дю Боа Реймонд.
явления като такива и разглежда само неизменяеми, привличащи и отблъскващи сили и движения в пространството. Под влиянието на този начин на мислене днес физиката е станала вече приложна математика и механика и останалите области на естествената наука са на път да станат същото. Невъзможно е да се хвърля един "жив мост" от факта: на това място в пространството царува определен процес на движение на безцветната материя, да другия факт: Човекът вижда на това място червено. От движение може да бъде изведено само пак движение.
И от факта, че едно движение действа върху един сетивен орган и чрез това върху мозъка, следва според математическия и механичен метод само, че външният свят причинява в мозъка определени процеси на движение, не обаче, че мозъкът възприема конкретните звуци, цветове, топлинни явления.Това разбра също и Дю Боа Реймонд.
Нека прочетем стр.35 от неговата книга "Граници на природознанието" /5то издание/: "каква мислима връзка съществува между определени движения на определени атома в моя мозък от една страна, а от друга страна първоначалните факти, които за мене не мога да бъдат дефинирани, но не могат и да бъдат отречени: аз чувствам болка, чувствам радост; усещам сладко, мирише уханието на роза, чувам звук на орган, виждам червено..... И на стр.34: "движението може да произведе само движение." Ето защо Дю Боа Реймонд е на мнение, че тук трябва да се отбележи една граница на природознанието. Причината, поради което не можем да изведем факта: "Виждам червено" от определен процес на движение, според моето мнение, може лесно да бъде посочена. Качеството "червено" и определен процес на движение са в действителност едно неразделно единство. Разделянето на двата процеса може да се извърши само в понятия, в ума Процесът на движение отговарящ на "червения цвят" няма в себе си никаква действителност; той е една абстракция. Фактът: "виждам червено" е по себе си нещо действително; да искаме да го изведем от един процес на движение е също толкова абсурдно, както извеждането на действителните свойства на едно тяло от сол кристализирано във форма на куб от математическия куб.
към текста >>
Причината, поради което не можем да изведем факта: "Виждам червено" от определен
процес
на движение, според моето мнение, може лесно да бъде посочена.
днес физиката е станала вече приложна математика и механика и останалите области на естествената наука са на път да станат същото. Невъзможно е да се хвърля един "жив мост" от факта: на това място в пространството царува определен процес на движение на безцветната материя, да другия факт: Човекът вижда на това място червено. От движение може да бъде изведено само пак движение. И от факта, че едно движение действа върху един сетивен орган и чрез това върху мозъка, следва според математическия и механичен метод само, че външният свят причинява в мозъка определени процеси на движение, не обаче, че мозъкът възприема конкретните звуци, цветове, топлинни явления.Това разбра също и Дю Боа Реймонд. Нека прочетем стр.35 от неговата книга "Граници на природознанието" /5то издание/: "каква мислима връзка съществува между определени движения на определени атома в моя мозък от една страна, а от друга страна първоначалните факти, които за мене не мога да бъдат дефинирани, но не могат и да бъдат отречени: аз чувствам болка, чувствам радост; усещам сладко, мирише уханието на роза, чувам звук на орган, виждам червено..... И на стр.34: "движението може да произведе само движение." Ето защо Дю Боа Реймонд е на мнение, че тук трябва да се отбележи една граница на природознанието.
Причината, поради което не можем да изведем факта: "Виждам червено" от определен процес на движение, според моето мнение, може лесно да бъде посочена.
Качеството "червено" и определен процес на движение са в действителност едно неразделно единство. Разделянето на двата процеса може да се извърши само в понятия, в ума Процесът на движение отговарящ на "червения цвят" няма в себе си никаква действителност; той е една абстракция. Фактът: "виждам червено" е по себе си нещо действително; да искаме да го изведем от един процес на движение е също толкова абсурдно, както извеждането на действителните свойства на едно тяло от сол кристализирано във форма на куб от математическия куб. Ние не можем да изведем от движения никакви сетивни качества не поради това, че съществува някаква граница на познанието, а защото подобно изискване няма никакъв смисъл.
към текста >>
Качеството "червено" и определен
процес
на движение са в действителност едно неразделно единство.
Невъзможно е да се хвърля един "жив мост" от факта: на това място в пространството царува определен процес на движение на безцветната материя, да другия факт: Човекът вижда на това място червено. От движение може да бъде изведено само пак движение. И от факта, че едно движение действа върху един сетивен орган и чрез това върху мозъка, следва според математическия и механичен метод само, че външният свят причинява в мозъка определени процеси на движение, не обаче, че мозъкът възприема конкретните звуци, цветове, топлинни явления.Това разбра също и Дю Боа Реймонд. Нека прочетем стр.35 от неговата книга "Граници на природознанието" /5то издание/: "каква мислима връзка съществува между определени движения на определени атома в моя мозък от една страна, а от друга страна първоначалните факти, които за мене не мога да бъдат дефинирани, но не могат и да бъдат отречени: аз чувствам болка, чувствам радост; усещам сладко, мирише уханието на роза, чувам звук на орган, виждам червено..... И на стр.34: "движението може да произведе само движение." Ето защо Дю Боа Реймонд е на мнение, че тук трябва да се отбележи една граница на природознанието. Причината, поради което не можем да изведем факта: "Виждам червено" от определен процес на движение, според моето мнение, може лесно да бъде посочена.
Качеството "червено" и определен процес на движение са в действителност едно неразделно единство.
Разделянето на двата процеса може да се извърши само в понятия, в ума Процесът на движение отговарящ на "червения цвят" няма в себе си никаква действителност; той е една абстракция. Фактът: "виждам червено" е по себе си нещо действително; да искаме да го изведем от един процес на движение е също толкова абсурдно, както извеждането на действителните свойства на едно тяло от сол кристализирано във форма на куб от математическия куб. Ние не можем да изведем от движения никакви сетивни качества не поради това, че съществува някаква граница на познанието, а защото подобно изискване няма никакъв смисъл.
към текста >>
Разделянето на двата
процес
а може да се извърши само в понятия, в ума
Процес
ът на движение отговарящ на "червения цвят" няма в себе си никаква действителност; той е една абстракция.
От движение може да бъде изведено само пак движение. И от факта, че едно движение действа върху един сетивен орган и чрез това върху мозъка, следва според математическия и механичен метод само, че външният свят причинява в мозъка определени процеси на движение, не обаче, че мозъкът възприема конкретните звуци, цветове, топлинни явления.Това разбра също и Дю Боа Реймонд. Нека прочетем стр.35 от неговата книга "Граници на природознанието" /5то издание/: "каква мислима връзка съществува между определени движения на определени атома в моя мозък от една страна, а от друга страна първоначалните факти, които за мене не мога да бъдат дефинирани, но не могат и да бъдат отречени: аз чувствам болка, чувствам радост; усещам сладко, мирише уханието на роза, чувам звук на орган, виждам червено..... И на стр.34: "движението може да произведе само движение." Ето защо Дю Боа Реймонд е на мнение, че тук трябва да се отбележи една граница на природознанието. Причината, поради което не можем да изведем факта: "Виждам червено" от определен процес на движение, според моето мнение, може лесно да бъде посочена. Качеството "червено" и определен процес на движение са в действителност едно неразделно единство.
Разделянето на двата процеса може да се извърши само в понятия, в ума Процесът на движение отговарящ на "червения цвят" няма в себе си никаква действителност; той е една абстракция.
Фактът: "виждам червено" е по себе си нещо действително; да искаме да го изведем от един процес на движение е също толкова абсурдно, както извеждането на действителните свойства на едно тяло от сол кристализирано във форма на куб от математическия куб. Ние не можем да изведем от движения никакви сетивни качества не поради това, че съществува някаква граница на познанието, а защото подобно изискване няма никакъв смисъл.
към текста >>
Фактът: "виждам червено" е по себе си нещо действително; да искаме да го изведем от един
процес
на движение е също толкова абсурдно, както извеждането на действителните свойства на едно тяло от сол кристализирано във форма на куб от математическия куб.
И от факта, че едно движение действа върху един сетивен орган и чрез това върху мозъка, следва според математическия и механичен метод само, че външният свят причинява в мозъка определени процеси на движение, не обаче, че мозъкът възприема конкретните звуци, цветове, топлинни явления.Това разбра също и Дю Боа Реймонд. Нека прочетем стр.35 от неговата книга "Граници на природознанието" /5то издание/: "каква мислима връзка съществува между определени движения на определени атома в моя мозък от една страна, а от друга страна първоначалните факти, които за мене не мога да бъдат дефинирани, но не могат и да бъдат отречени: аз чувствам болка, чувствам радост; усещам сладко, мирише уханието на роза, чувам звук на орган, виждам червено..... И на стр.34: "движението може да произведе само движение." Ето защо Дю Боа Реймонд е на мнение, че тук трябва да се отбележи една граница на природознанието. Причината, поради което не можем да изведем факта: "Виждам червено" от определен процес на движение, според моето мнение, може лесно да бъде посочена. Качеството "червено" и определен процес на движение са в действителност едно неразделно единство. Разделянето на двата процеса може да се извърши само в понятия, в ума Процесът на движение отговарящ на "червения цвят" няма в себе си никаква действителност; той е една абстракция.
Фактът: "виждам червено" е по себе си нещо действително; да искаме да го изведем от един процес на движение е също толкова абсурдно, както извеждането на действителните свойства на едно тяло от сол кристализирано във форма на куб от математическия куб.
Ние не можем да изведем от движения никакви сетивни качества не поради това, че съществува някаква граница на познанието, а защото подобно изискване няма никакъв смисъл.
към текста >>
19.
17_е. ШЕСТ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Стремежът да бъдат прескочени цветовете, звуците, топлинните явления като такива и да се разглеждат само отговарящите на тях механически
процес
и, може да произлезе само от вярването, че на простите закони на математиката и на механиката отговаря една по-висока степен на разбираемост отколкото на свойствата и на взаимните отношения на останалите форми на света на възприятията.
Е. Ш Е С Т О
Стремежът да бъдат прескочени цветовете, звуците, топлинните явления като такива и да се разглеждат само отговарящите на тях механически процеси, може да произлезе само от вярването, че на простите закони на математиката и на механиката отговаря една по-висока степен на разбираемост отколкото на свойствата и на взаимните отношения на останалите форми на света на възприятията.
Но това съвсем не е така. Най-простите свойства и отношения на пространствените и времеви форми се считат за направо разбираеми, защото позволяват да бъдат лесно и на пълно обгърнати с поглед. Всяко математическо и механическо разбиране е свеждането до прости, ясни при непосредственото съзерцаване факти. Теоремата, че две величини, които са равни на една трета, трябва да бъдат също равни и помежду си, се познава чрез непосредствено съглеждане на факта, който тя изразява. В същия смисъл също и простите събития на света на звуците и цветовете и на останалите сетивни възприятия биват познати чрез непосредствено виждане /възприемане/.
към текста >>
Само поради това, че са съблазнени от предразсъдъка, че един прост математически или механически факт е по-разбираем отколкото едно елементарно събитие на звуковото или цветно явление, модерните физици заличават специфичното на звука или на цвета и разглеждат само
процес
ите на движение, които отговарят на сетивните възприятия.
Но това съвсем не е така. Най-простите свойства и отношения на пространствените и времеви форми се считат за направо разбираеми, защото позволяват да бъдат лесно и на пълно обгърнати с поглед. Всяко математическо и механическо разбиране е свеждането до прости, ясни при непосредственото съзерцаване факти. Теоремата, че две величини, които са равни на една трета, трябва да бъдат също равни и помежду си, се познава чрез непосредствено съглеждане на факта, който тя изразява. В същия смисъл също и простите събития на света на звуците и цветовете и на останалите сетивни възприятия биват познати чрез непосредствено виждане /възприемане/.
Само поради това, че са съблазнени от предразсъдъка, че един прост математически или механически факт е по-разбираем отколкото едно елементарно събитие на звуковото или цветно явление, модерните физици заличават специфичното на звука или на цвета и разглеждат само процесите на движение, които отговарят на сетивните възприятия.
И понеже не могат да мислят движения без нищо, което се движи, те считат съблечената от всякакви сетивни качества материя като носител на движенията. Който не е завладян от тези предразсъдъци на физиците, трябва да разбере, че процесите на движение са състояния, които са свързани със сетивните качества. Съдържанието на вълнообразните движения, които отговарят на звуковите процеси, са звукови качества. Същото важи и за останалите сетивни качества. Чрез непосредствено съглеждане ние познаваме съдържанието на трептящите движения на света на явленията, а не чрез мислено прибавяне на една абстрактна материя към явленията.
към текста >>
Който не е завладян от тези предразсъдъци на физиците, трябва да разбере, че
процес
ите на движение са състояния, които са свързани със сетивните качества.
Всяко математическо и механическо разбиране е свеждането до прости, ясни при непосредственото съзерцаване факти. Теоремата, че две величини, които са равни на една трета, трябва да бъдат също равни и помежду си, се познава чрез непосредствено съглеждане на факта, който тя изразява. В същия смисъл също и простите събития на света на звуците и цветовете и на останалите сетивни възприятия биват познати чрез непосредствено виждане /възприемане/. Само поради това, че са съблазнени от предразсъдъка, че един прост математически или механически факт е по-разбираем отколкото едно елементарно събитие на звуковото или цветно явление, модерните физици заличават специфичното на звука или на цвета и разглеждат само процесите на движение, които отговарят на сетивните възприятия. И понеже не могат да мислят движения без нищо, което се движи, те считат съблечената от всякакви сетивни качества материя като носител на движенията.
Който не е завладян от тези предразсъдъци на физиците, трябва да разбере, че процесите на движение са състояния, които са свързани със сетивните качества.
Съдържанието на вълнообразните движения, които отговарят на звуковите процеси, са звукови качества. Същото важи и за останалите сетивни качества. Чрез непосредствено съглеждане ние познаваме съдържанието на трептящите движения на света на явленията, а не чрез мислено прибавяне на една абстрактна материя към явленията.
към текста >>
Съдържанието на вълнообразните движения, които отговарят на звуковите
процес
и, са звукови качества.
Теоремата, че две величини, които са равни на една трета, трябва да бъдат също равни и помежду си, се познава чрез непосредствено съглеждане на факта, който тя изразява. В същия смисъл също и простите събития на света на звуците и цветовете и на останалите сетивни възприятия биват познати чрез непосредствено виждане /възприемане/. Само поради това, че са съблазнени от предразсъдъка, че един прост математически или механически факт е по-разбираем отколкото едно елементарно събитие на звуковото или цветно явление, модерните физици заличават специфичното на звука или на цвета и разглеждат само процесите на движение, които отговарят на сетивните възприятия. И понеже не могат да мислят движения без нищо, което се движи, те считат съблечената от всякакви сетивни качества материя като носител на движенията. Който не е завладян от тези предразсъдъци на физиците, трябва да разбере, че процесите на движение са състояния, които са свързани със сетивните качества.
Съдържанието на вълнообразните движения, които отговарят на звуковите процеси, са звукови качества.
Същото важи и за останалите сетивни качества. Чрез непосредствено съглеждане ние познаваме съдържанието на трептящите движения на света на явленията, а не чрез мислено прибавяне на една абстрактна материя към явленията.
към текста >>
20.
17_ж. СЕДМО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Но тъй като едно движение без субстрат, който се движи, е немислимо, то с това и извеждането на явленията на светлината от един механически
процес
е едно неизбежно изискване.
Аз не мога да застана обаче на становището на Вундт, който в своята Логика*/*В.Вундт, Логика и т.н.,т.ІІ, учение за методите, І разд. ІІ изд. Щутгарт 1894 г./ изтъква навиците на мислене на модерните природоизследовател и като свързващи логически норми. Лекомислието, което той проявява при това, става особено ясно на онова място, където говори за опита на Оствалд, да постави на мястото на движещата се материя трептящото движение на енергията. Вундт казва следното: "От съществуването на явленията на интерференция следва необходимостта да се предположи някакво трептящо движение”.
Но тъй като едно движение без субстрат, който се движи, е немислимо, то с това и извеждането на явленията на светлината от един механически процес е едно неизбежно изискване.
Обаче Оствалд се е опитал да избегне последното предположение, като приписва "лъчистата енергия" не на трептенията на една материална среда, а я определя на една намираща се в трептенията енергия. Обаче именно това двойно понятие, съставено от една нагледна и една понятна част, ми се струва да доказва решително, че самото понятие на енергията изисква едно разлагане, което води до елементи на възприятието. Едно действително движение може да бъде определено само като изменение на мястото на един намиращ се в пространството действителен субстрат. Този действителен субстрат може да ни се разкрие само чрез действие на сили, които изхождат от него, или чрез силови функции, за чийто носител ние го считаме. Но че такива силови функции, които могат да бъдат фиксирани само чрез понятия, сами се движат, това ми се струва едно изискване, което не може да бъде изпълнено, без да прибавим мислена някакъв субстрат /носител/.
към текста >>
21.
17_з. ОСМО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Не понятията и идеите трябваше да бъдат най-дълбокото, което човекът вижда в
процес
ите на този свят, а Бог, отвъдният свят.
Но то одухотворява същевременно този свят. То вижда в понятията и идеите действителности на този свят също както във възприемаемите чрез сетивата неща и събития. Гръцката философия е едно излияние на това здраво мислене. Схоластиката все още прие в себе си едно предчувствие за това здраво мислене. Обаче тя се стремеше да изтълкува това предчувствие в смисъла на вярата в отвъдния свят, която се считаше за християнска.
Не понятията и идеите трябваше да бъдат най-дълбокото, което човекът вижда в процесите на този свят, а Бог, отвъдният свят.
Който е схванал идеята за дадена вещ, него нищо не го принуждава да търси още някакъв по-нататъшен "произход" на вещта. Той е постигнал това, което задоволява човешката потребност от познание. Но какво ги беше грижата схоластиците за човешката потребност от познание? Те искаха да спасят това, което считаха за християнска представа за Бог. Те искаха да намерят произхода на света в отвъдния Бог, въпреки че тяхното търсене на вътрешността на нещата доставяше само понятия и идеи.
към текста >>
22.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Във философа проблясва една мисъл, една идея, когато той стои срещу един природен
процес
.
Тези форми са произведенията на изкуството. В тях човекът създава по един съвършен начин това, което природата показва несъвършено. Философът и художникът имат същата цел. Те се стремят да дадат форма на съвършеното, което техният дух вижда, когато оставят природата да действа върху тях. Обаче на тяхно разположение стоят различни средства, за да постигнат тази цел.
Във философа проблясва една мисъл, една идея, когато той стои срещу един природен процес.
В художника се ражда един образ на този процес, който показва този процес по-съвършен, отколкото може да бъде наблюдаван във външния свят. Философът и художникът развиват по-нататък наблюдението по различен начин, по различни пътища. Художникът няма нужда да познава двигателните сили на природата във формата, в която те се откриват на философа. Когато той възприема една вещ или един процес, в неговия дух се ражда непосредствено един образ, в който законите на природата са изразени по-съвършено отколкото в съответната вещ или в съответния процес навъншния свят. Не е нужно тези закони да се явят в неговия дух във формата на мисълта.
към текста >>
В художника се ражда един образ на този
процес
, който показва този
процес
по-съвършен, отколкото може да бъде наблюдаван във външния свят.
В тях човекът създава по един съвършен начин това, което природата показва несъвършено. Философът и художникът имат същата цел. Те се стремят да дадат форма на съвършеното, което техният дух вижда, когато оставят природата да действа върху тях. Обаче на тяхно разположение стоят различни средства, за да постигнат тази цел. Във философа проблясва една мисъл, една идея, когато той стои срещу един природен процес.
В художника се ражда един образ на този процес, който показва този процес по-съвършен, отколкото може да бъде наблюдаван във външния свят.
Философът и художникът развиват по-нататък наблюдението по различен начин, по различни пътища. Художникът няма нужда да познава двигателните сили на природата във формата, в която те се откриват на философа. Когато той възприема една вещ или един процес, в неговия дух се ражда непосредствено един образ, в който законите на природата са изразени по-съвършено отколкото в съответната вещ или в съответния процес навъншния свят. Не е нужно тези закони да се явят в неговия дух във формата на мисълта. Въпреки това познание и изкуство са вътрешно сродни.
към текста >>
Когато той възприема една вещ или един
процес
, в неговия дух се ражда непосредствено един образ, в който законите на природата са изразени по-съвършено отколкото в съответната вещ или в съответния
процес
навъншния свят.
Обаче на тяхно разположение стоят различни средства, за да постигнат тази цел. Във философа проблясва една мисъл, една идея, когато той стои срещу един природен процес. В художника се ражда един образ на този процес, който показва този процес по-съвършен, отколкото може да бъде наблюдаван във външния свят. Философът и художникът развиват по-нататък наблюдението по различен начин, по различни пътища. Художникът няма нужда да познава двигателните сили на природата във формата, в която те се откриват на философа.
Когато той възприема една вещ или един процес, в неговия дух се ражда непосредствено един образ, в който законите на природата са изразени по-съвършено отколкото в съответната вещ или в съответния процес навъншния свят.
Не е нужно тези закони да се явят в неговия дух във формата на мисълта. Въпреки това познание и изкуство са вътрешно сродни. Те показват заложбите на природата, които в чисто външната природа не стигат до пълно развитие. Но когато в духа на един истински художник освен съвършените образи на нещата се изразяват също и двигателните сили на природата във формата на мисли, тогава пред нашия поглед застава особено ясно общият извор на философията и изкуството. Гьоте е един такъв художник.
към текста >>
Защото когато искаме да се издигнем над простото наблюдение на
процес
а, ние трябва да пренесем върху него изживяването, което нашето собствено тяло има, когато то поставя в движение едно тяло навъншния свят.
Всичко, което той има да каже върху тази същност, е взето от духовните изживявания на неговата вътрешност. Човекът може да съди за света само от себе си. Той трябва да мисли антропоморфически. В най-простото явление, например в удара на две тела ние внасяме един антропоморфизъм, когато се изказваме върху него. Съждението: "Едното тяло удря другото", е вече антропоморфизъм.
Защото когато искаме да се издигнем над простото наблюдение на процеса, ние трябва да пренесем върху него изживяването, което нашето собствено тяло има, когато то поставя в движение едно тяло навъншния свят.
Всички физикални обяснения са маскирани антропоморфизми. Ние очовечаваме природата, когато я обясняваме, ние поставяме в нея вътрешните изживявания на човека. обаче тези субективни изживявания са вътрешната същност на нещата. Ето защо не можем да кажем, че човекът не познава обективната истина, "същината" на нещата, защото може да си образува само субективни представи върху тях*/*Възгледите на Гьоте са в мислимо най-острата противоположност с философията на Кант. Философията на Кант изхожда от схващането, че светът на представите се владее от законите на човешкия дух и за това всичко, което идва отвън срещу този свят на представите, може да съществува вътре в него като едно субективно отражение.
към текста >>
Как аз си тълкувам определени
процес
и на природата, това не може да бъде напълно разбрано от някой друг, който не изживява вътрешно същото.
Защото истината е влагането на субективни изживявания в обективна връзка на явленията. Тези субективни изживявания могат даже да приемат един напълно индивидуален характер. Въпреки това те са израз на вътрешната същност на нещата. Ние можем да вложим в нещата само това, което сами сме изживели. Съобразно с това също и всеки човек според своите индивидуални изживявания ще вложи в определен смисъл нещо в нещата.
Как аз си тълкувам определени процеси на природата, това не може да бъде напълно разбрано от някой друг, който не изживява вътрешно същото.
Обаче съвсем не става дума всички хора да мислят същото нещо върху нещата, а само за това, че когато мислят върху нещата, те да живеят в елемента на истината. Ето защо ние не трябва да разглеждаме мислите на някой друг човек като такива и да ги приемем или да ги отхвърлим, а трябва да ги считаме като вестители на неговата индивидуалност. "онези, които си противоречат и спорят, трябва от време на време да помислят, че не всеки език е разбираем за всеки един”*/*Сентенции в проза, цит. на др. място, стр.355/.
към текста >>
23.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Познае ли, че трябва да търси в нещата това, което той привидно сам е създал, и че той самият го е държал първо далече от своя поглед върху нещата, тогава той ще почувствува, как познанието е един действителен
процес
, чрез който душата се сраства прогресивно с мировото битие, чрез който тя разширява своето вътрешно изолирано изживяване до изживяването на света.
Задачата на философията ще бъде да разбере, че явният за човека свят е една илюзия, преди той да застане познавайки пред него, но че пътят на познанието показва посоката към пълната действителност. Това което човекът създава самотворчески в познанието, се явява преди това като едно вътрешно откровение на душата, понеже, преди да има изживяването на познанието, човек трябва да се затвори за това, което идва от същността на нещата. Той не може още да види в нещата това, когато отначало само застава срещу тях. В познанието той си разкрива самодействуващо това, което отначало е скрито. Но когато човек счита, че това което първо е възприел, е една действителност, тогава създаденото в акта на познанието ще му се яви така, като че той самият го е прибавил към тази действителност.
Познае ли, че трябва да търси в нещата това, което той привидно сам е създал, и че той самият го е държал първо далече от своя поглед върху нещата, тогава той ще почувствува, как познанието е един действителен процес, чрез който душата се сраства прогресивно с мировото битие, чрез който тя разширява своето вътрешно изолирано изживяване до изживяването на света.
В една малка книжка "Истина и Наука", която излезе от печат през 1892 година, авторът на настоящата книга направи един слаб опит да обоснове философски онова което току-що бе изложено. Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасната подводна скала, която възниква за нея по естествен начин чрез нейното развитие. В тази книжка е изложена една философска гледна точка с думите: "не първата форма, в която действителността застава срещу човешкия Аз, е тяхната истинска форма, а последната, която азът прави от нея. Онази първа форма е въобще без значение за обективния свят и има такова значение само като основа за процеса на познанието. Следователно не онази форма на света, която теорията и дава, е субективната, а напротив онази, която първо е дадена на Аза." Едно по-нататъшно развитие на тази гледна точка съставлява по-късният опит на автора "Философия на Свободата" /излязла в 1894 г., 44.-48. хил.
към текста >>
Онази първа форма е въобще без значение за обективния свят и има такова значение само като основа за
процес
а на познанието.
Но когато човек счита, че това което първо е възприел, е една действителност, тогава създаденото в акта на познанието ще му се яви така, като че той самият го е прибавил към тази действителност. Познае ли, че трябва да търси в нещата това, което той привидно сам е създал, и че той самият го е държал първо далече от своя поглед върху нещата, тогава той ще почувствува, как познанието е един действителен процес, чрез който душата се сраства прогресивно с мировото битие, чрез който тя разширява своето вътрешно изолирано изживяване до изживяването на света. В една малка книжка "Истина и Наука", която излезе от печат през 1892 година, авторът на настоящата книга направи един слаб опит да обоснове философски онова което току-що бе изложено. Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасната подводна скала, която възниква за нея по естествен начин чрез нейното развитие. В тази книжка е изложена една философска гледна точка с думите: "не първата форма, в която действителността застава срещу човешкия Аз, е тяхната истинска форма, а последната, която азът прави от нея.
Онази първа форма е въобще без значение за обективния свят и има такова значение само като основа за процеса на познанието.
Следователно не онази форма на света, която теорията и дава, е субективната, а напротив онази, която първо е дадена на Аза." Едно по-нататъшно развитие на тази гледна точка съставлява по-късният опит на автора "Философия на Свободата" /излязла в 1894 г., 44.-48. хил. Щутгарт 1955 г./ Там той се старае да даде философските основи за един възглед, за който се споменава в гореспомената книга както следва: "Не в самите неща се крие причината, че те ни са дадени първо без съответните понятия, а в нашата духовна организация”. Нашето цялостно същество функционира така, че при всяка вещ на действителността елементите се вливат в нея от две страни, тези елементи, които имат значение за вещта: от страна на възприемането и от тази на мисленето..... Да схвана нещата така, както аз съм организиран, това няма нищо общо с тяхната природа. Разрезът между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз, наблюдаващият, заставам срещу нещата....." А на стр. 255 и следващите: "Възприятието е онази част на действителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/.
към текста >>
Който използува тези естественонаучни идеи, за да постъпва с тях така, както бе описано в настоящите изложения, той ще открие, че мисли, които първоначално изглеждат определени само за да изобразяват природните
процес
и, при вътрешното духовно упражнение действително освобождават душата от тялото, и че духовната наука, която разбираме тук трябва да съставлява едно продължение на психически правилно изживявания естественонаучен начин на мислене.
Който предварително няма в себе си влечението на душата към такава мъглива мистика, той ще си отвори по описания път достъпна до един свят на душевното изживяване, който е в себе си така кристално ясно, както математическото идейно построение. Обаче ако човек има склонност да търси духовното в "тъмното неизвестно", в това, "което не може да бъде обяснено", той не ще може да се ориентира в този път нито като негов познавач, нито като негов противник. Лесно може да се разбере също, че такива личности, които искат да считат начина на мислене, с който си служи естествената наука за познанието на сетивния свят е единствено верният научен път, ще се опълчат силно против изнесеното тук. Въпреки това, този, който се освободи от тази едностранчивост, може да познае, че именно в истинския естественонаучен подход лежи основата за едно приемане на тук описаното. В идеите, които бяха описани в настоящата книга като такива на новия естественонаучен начин на мислене, ние имаме най-добри мисли за упражнение, на които душата може да се отдаде и да постоянства в тях, за да се освободи в нейното вътрешно изживяване от свързаността с тялото.
Който използува тези естественонаучни идеи, за да постъпва с тях така, както бе описано в настоящите изложения, той ще открие, че мисли, които първоначално изглеждат определени само за да изобразяват природните процеси, при вътрешното духовно упражнение действително освобождават душата от тялото, и че духовната наука, която разбираме тук трябва да съставлява едно продължение на психически правилно изживявания естественонаучен начин на мислене.
*** Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по горехарактеризирания път. Развитието на философските светогледи през гръцката епоха е довело до раждането на мисълта в полето на тези светогледи. По-късно напредъкът на това развитие се състоеше в това, чрез изживяването на мисълта да насочи и доведе философското разглеждане до себесъзнателния Аз. Гьоте се стремеше в себе съзнателния Аз към такива изживявания, които, бидейки преработени от човешката душа, поставят същевременно душата в областта на онази действителност, която е недостъпна за сетивата.
към текста >>
Целокупността на съществата на света се подрежда за естественонаучния поглед така, че физическия човек в неговото индивидуално съществуване се явява като едно резюме, като едно единство, към което сочат всички други природни
процес
и и природни същества.
Тя е с духовното вън от тялото. И тя знае, че и в обикновения живот е вън от това тяло, което и позволява само като един огледален апарат да има възприятия. Чрез това за нея духовното изживяване е така повишено, че в действителност и се разкрива един нов елемент. Съзерцания върху духовния свят по начина на Дилтей или Ойкен намират като духовен свят сбора от културни преживявания на човечеството. С този свят като единствен доловим свят на духа ние не стоим на почвата на естествено научния начин на мислене.
Целокупността на съществата на света се подрежда за естественонаучния поглед така, че физическия човек в неговото индивидуално съществуване се явява като едно резюме, като едно единство, към което сочат всички други природни процеси и природни същества.
Културният свят е онова, което е създадено от този човек. Обаче той не е едно индивидуално единство от по-висш род по отношение на индивидуалността на човека. духовната наука, която разбираме тук, сочи на едно изживяване, което душата може да има независимо от тялото. А това изживяване се изявява като нещо индивидуално. То се явява като един по-висш човек, който стои към физическия човек както към своя инструмент.
към текста >>
24.
01. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Зад сетивните явления аз търсих не лишени от дух светове на атомите, а духовното, което се изявява привидно вътре в човека, но което в действителност принадлежи на самите сетивни неща и
процес
и.
Но трябваше да се изгради мостът от сетивния свят до този на духа. В това, което хората си представяха като течение на времето в света на сетивата, изглежда, че духовното естество на човека се развива по предшестващото го не духовно състояние. Обаче когато правилно познаем сетивното, то навсякъде ни показва, че е едно откровение, една изява на духовното. По отношение на това правилно познание на сетивния свят за мене беше ясно, че "Граници на познанието", каквито бяха установени по онова време, може да допусне само онзи, който се сблъсква с този сетивен свят и се отнася с него така, както някой би се отнесъл с една напечатана страница, когато би насочил своя поглед само върху формите на буквите и, без да има някакво предчувствие за четенето, би казал, че не може да се знае това, което се крие за тези форми. Така моят поглед бе насочен в пътя от наблюдението на сетивното към това на духовното.
Зад сетивните явления аз търсих не лишени от дух светове на атомите, а духовното, което се изявява привидно вътре в човека, но което в действителност принадлежи на самите сетивни неща и процеси.
Чрез поведението на познаващия човек се ражда илюзията, като че мислите за нещата са вътре в човека, докато в действителност те царуват в самите неща. Човекът има нужда да ги отдели от нещата в едно илюзорно изживяване; в истинското изживяване на нещата той отново ги възвръща на нещата. Тогава развитието на света трябва да се разбира така, че не духовното, което съществуваше по-рано, от което по-късно се развива духовното естество на човека, има наред със себе си и вън от себе си нещо духовно. По-късната одухотворена сетивност, в която се явява човекът, се явява тогава благодарение на това, че духовния прадед на човека се съединява с несъвършените не духовни форми и, преобразявайки ги, се явява после в една достъпна за сетивата форма. Този ход на мислите ме изведе над тогавашните теоретици на познанието, чието остроумие и научно чувство на отговорност аз напълно признавах.
към текста >>
25.
04_а. ОПИТНОСТ - А. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ПОНЯТИЕТО НА ОПИТНОСТ
GA_2 Светогледа Гьоте
Когато едно животно ни се явява в определена област, ние питаме за влиянието на тази последната върху живота на животното; когато виждаме как един камък започва да се търкаля, търсим други
процес
и, с които това търкаляне не е свързано.
Тази първа наша дейност е сетивното схващане на действителността. Това, което се предлага първо на това схващане, ние трябва да го задържим. Защото само това можем да наречем чиста опитност. Ние веднага чувстваме нуждата да проникнем с подреждащия ум безкрайното разнообразие от форми, сили, цветове, звуци и т.н., които застават пред нас. Ние се стараем да изясним взаимните зависимости на всички подробности, които срещаме.
Когато едно животно ни се явява в определена област, ние питаме за влиянието на тази последната върху живота на животното; когато виждаме как един камък започва да се търкаля, търсим други процеси, с които това търкаляне не е свързано.
Но това, което се получава по този начин, не е вече една чиста опитност. То има вече един двоен произход: опитност и мислене. Чистата опитност е формата на действителността, в която тази последната ни се явява, когато ние заставаме срещу нея отказвайки се напълно от нашето себе. Върху тази форма на действителността са приложими думите, които Гьоте е изказал в своята статия "природа": “Ние сме заобиколени и обгърнати от нея. Без да я молим и без да ни предупреждава тя ни обхваща в кръговрата на нейния танц”.
към текста >>
не са нищо друго, освен формата, под която нашият организъм е възбуден от външния свят, все пак
процес
ът, който превръща ставащото във външния свят в цвят, топлина и т.н., се намира изцяло отвъд съзнанието.
Без да я молим и без да ни предупреждава тя ни обхваща в кръговрата на нейния танц”. Това така силно изпъква при предметите на външните сетива, че едва ли някой може да го отрече. Едно тяло застава пред нас първо като едно множество от форми, цветове, топлинни и светлинни впечатления, които са внезапно пред нас, изникнали като от един непознат за нас първичен източник. Физиологическото убеждение, че сетивният свят такъв, какъвто той стои пред нас, не е нищо по себе си, а е вече едно произведение на взаимодействието на един непознат за нас молекулярен външен свят и нашия организъм, не противоречи на нашето твърдение. Ако действително би било вярно, че цвят, топлина и т.н.
не са нищо друго, освен формата, под която нашият организъм е възбуден от външния свят, все пак процесът, който превръща ставащото във външния свят в цвят, топлина и т.н., се намира изцяло отвъд съзнанието.
Каквато и роля да играе при това нашият организъм: Пред нашата мисъл стои като завършена и натрапена форма на действителността /опитност/ немолекулярния процес, а онези цветове, звуци и т.н. Не така ясно стои въпросът с нашия вътрешен живот. Обаче едно по-точно разсъждение ще направи тук да изчезне всяко съмнение, че и нашите вътрешни състояния влизат в хоризонта на нашето съзнание както и нещата и фактите на външния свят. Едно чувство ми се натрапва също така както и едно светлинно впечатление. Че аз го поставям в най-близка връзка с моята собствена личност, това не е от значение тук.
към текста >>
Каквато и роля да играе при това нашият организъм: Пред нашата мисъл стои като завършена и натрапена форма на действителността /опитност/ немолекулярния
процес
, а онези цветове, звуци и т.н.
Това така силно изпъква при предметите на външните сетива, че едва ли някой може да го отрече. Едно тяло застава пред нас първо като едно множество от форми, цветове, топлинни и светлинни впечатления, които са внезапно пред нас, изникнали като от един непознат за нас първичен източник. Физиологическото убеждение, че сетивният свят такъв, какъвто той стои пред нас, не е нищо по себе си, а е вече едно произведение на взаимодействието на един непознат за нас молекулярен външен свят и нашия организъм, не противоречи на нашето твърдение. Ако действително би било вярно, че цвят, топлина и т.н. не са нищо друго, освен формата, под която нашият организъм е възбуден от външния свят, все пак процесът, който превръща ставащото във външния свят в цвят, топлина и т.н., се намира изцяло отвъд съзнанието.
Каквато и роля да играе при това нашият организъм: Пред нашата мисъл стои като завършена и натрапена форма на действителността /опитност/ немолекулярния процес, а онези цветове, звуци и т.н.
Не така ясно стои въпросът с нашия вътрешен живот. Обаче едно по-точно разсъждение ще направи тук да изчезне всяко съмнение, че и нашите вътрешни състояния влизат в хоризонта на нашето съзнание както и нещата и фактите на външния свят. Едно чувство ми се натрапва също така както и едно светлинно впечатление. Че аз го поставям в най-близка връзка с моята собствена личност, това не е от значение тук. Ние трябва да отидем още по-далеч.
към текста >>
26.
04_б. УКАЗАНИЕ НА СЪДЪРЖАНИЕТО НА ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
Никое нещо, никое събитие не може да прояви претенция, че играе по-голяма роля в
процес
ите на света в сравнения с някой друг член на света на опитността.
Какво съдържа тя, така както минава пред нашето съзнание, без да я обработим мислително? Тя е чисто разположение едно до друго в пространството и едно след друго във времето; един агрегат състоящ се от лишени от връзки подробности. Никой от предметите, които идват и отиват, нямат никаква работа с другите. На тази степен фактите, които възприемаме, които изживяваме вътрешно, са абсолютно безразлични едни от други. Тук светът е едно разнообразие от съвършено равностойни неща.
Никое нещо, никое събитие не може да прояви претенция, че играе по-голяма роля в процесите на света в сравнения с някой друг член на света на опитността.
Ако трябва да ни стене ясно, че този или онзи факт има по-голямо значение от някой друг, ние трябва не само просто да наблюдаваме нещата, а да ги поставяме вече в мислено отношение. Недоразвития орган на едно животно, който може да няма и най-малкото значение за неговите органически функции, е за опитността равностоен на най-важния орган на животинското тяло. Това по-голямо или по-малко значение ни става ясно едва тогава, когато размишляваме върху отношенията на отделните членове на наблюдението, когато обработим опитността. За опитността (опита) намиращият се на по-ниска степен организъм на охлюва е равностоен на най-високо развитото животно. Разликата в съвършенството на организмите ни се явява едва тогава, когато обхванем с понятия даденото разнообразие и го преработим.
към текста >>
Според Вале ние знаем само за едно разположение на нещата и
процес
ите едно до друго в пространството и едно след друго във времето.
Тук ние имаме описано за определен, ограничен откъс от време това, което действително изпитваме, онези форми на действителността, в която мисленето няма никакво участие. Сега съвсем не трябва да се мисли, че би се стигнало един друг резултат, ако освен тази всекидневна опитност бихме описали една такава, която имаме при един научен опит или при едно особено природно явление. Тук както и там това са отделни образи без връзка, които минават пред нашето съзнание. Едва мисленето установява връзката. Трябва да признаем също и на малкото съчинение "Мозък и Съзнание" от Рихард Вале (Виена 1884 г.) заслугата, че е показало в резки очертания това, което лишеното от всякакви мисловни обработки опитност ни дава; но само с разграничаването, че това, което Вале поставя като безусловно валидни качества на явленията на външния и вътрешен свят, важи само за първата степен на разглеждането на света, което охарактеризирахме.
Според Вале ние знаем само за едно разположение на нещата и процесите едно до друго в пространството и едно след друго във времето.
Според него не може никак да става дума за някакво отношение на нещата съществуващи едно до друго и едно след друго. Например винаги някъде може да съществува някаква връзка, някакво вътрешно отношение между топлия слънчев лъчи затоплянето на камъка; ние не знаем нищо за една причинна връзка; на нас ни е само ясно, че първия факт е последван от втория. Възможно е някъде, в един недостъпен за нас свят, да съществува една вътрешна връзка между нашия мозъчен механизъм и нашата духовна дейност; ние знаем само, че и двете са успоредно протичащи процеси; не сме никак оправдани, да приемем например някаква причинна връзка на двете явления. Ако разбира се Вале поставя същевременно това твърдение като последна истина на науката, ние оспорваме едно такова негово разширение; то важи обаче напълно за първата форма, в която ни се представя действителността. На тази степен на нашето знание не само нещата на външния свят и процесите на вътрешния свят стоят така без връзка помежду си, но и нашата собствена личност е една изолирана единичност по отношение на останалия свят.
към текста >>
Възможно е някъде, в един недостъпен за нас свят, да съществува една вътрешна връзка между нашия мозъчен механизъм и нашата духовна дейност; ние знаем само, че и двете са успоредно протичащи
процес
и; не сме никак оправдани, да приемем например някаква причинна връзка на двете явления.
Едва мисленето установява връзката. Трябва да признаем също и на малкото съчинение "Мозък и Съзнание" от Рихард Вале (Виена 1884 г.) заслугата, че е показало в резки очертания това, което лишеното от всякакви мисловни обработки опитност ни дава; но само с разграничаването, че това, което Вале поставя като безусловно валидни качества на явленията на външния и вътрешен свят, важи само за първата степен на разглеждането на света, което охарактеризирахме. Според Вале ние знаем само за едно разположение на нещата и процесите едно до друго в пространството и едно след друго във времето. Според него не може никак да става дума за някакво отношение на нещата съществуващи едно до друго и едно след друго. Например винаги някъде може да съществува някаква връзка, някакво вътрешно отношение между топлия слънчев лъчи затоплянето на камъка; ние не знаем нищо за една причинна връзка; на нас ни е само ясно, че първия факт е последван от втория.
Възможно е някъде, в един недостъпен за нас свят, да съществува една вътрешна връзка между нашия мозъчен механизъм и нашата духовна дейност; ние знаем само, че и двете са успоредно протичащи процеси; не сме никак оправдани, да приемем например някаква причинна връзка на двете явления.
Ако разбира се Вале поставя същевременно това твърдение като последна истина на науката, ние оспорваме едно такова негово разширение; то важи обаче напълно за първата форма, в която ни се представя действителността. На тази степен на нашето знание не само нещата на външния свят и процесите на вътрешния свят стоят така без връзка помежду си, но и нашата собствена личност е една изолирана единичност по отношение на останалия свят. Ние намираме себе си като едно от безбройните възприятия без връзка с нещата, които ни заобикалят.
към текста >>
На тази степен на нашето знание не само нещата на външния свят и
процес
ите на вътрешния свят стоят така без връзка помежду си, но и нашата собствена личност е една изолирана единичност по отношение на останалия свят.
Според Вале ние знаем само за едно разположение на нещата и процесите едно до друго в пространството и едно след друго във времето. Според него не може никак да става дума за някакво отношение на нещата съществуващи едно до друго и едно след друго. Например винаги някъде може да съществува някаква връзка, някакво вътрешно отношение между топлия слънчев лъчи затоплянето на камъка; ние не знаем нищо за една причинна връзка; на нас ни е само ясно, че първия факт е последван от втория. Възможно е някъде, в един недостъпен за нас свят, да съществува една вътрешна връзка между нашия мозъчен механизъм и нашата духовна дейност; ние знаем само, че и двете са успоредно протичащи процеси; не сме никак оправдани, да приемем например някаква причинна връзка на двете явления. Ако разбира се Вале поставя същевременно това твърдение като последна истина на науката, ние оспорваме едно такова негово разширение; то важи обаче напълно за първата форма, в която ни се представя действителността.
На тази степен на нашето знание не само нещата на външния свят и процесите на вътрешния свят стоят така без връзка помежду си, но и нашата собствена личност е една изолирана единичност по отношение на останалия свят.
Ние намираме себе си като едно от безбройните възприятия без връзка с нещата, които ни заобикалят.
към текста >>
27.
04_г. ПОЗОВАНЕ НА ОПИТНОСТТА НА ВСЕКИ ОТДЕЛЕН ЧИТАТЕЛ
GA_2 Светогледа Гьоте
А с думата явление искаме просто да назовем един възприемаем за нас предмет или един възприемаем
процес
, доколкото същите се явяват в пространството или във времето.
Както в това сравнение единият случай се отнася към другия, така началото на нашето изложение ще се отнася към това на подобни явления в литературата. Ако някъде нещата се представят привидно различно поради налагащото се стерилизиране или заради търсене на възможност да се изразим, то тук ние изрично отбелязваме, че нашето изложение има само смисъла, който обяснихме по-горе и далече не претендира да е направило някакво твърдение имащо значение за самите неща. Ако сега бихме искали да имаме едно име за първата форма, в която наблюдаваме действителността, считаме, че най-подходящ за самото естество на нещата е изразът: Явление за сетивата. Тук под думата сетиво не разбираме само външните сетива, чрез които възприемаме външния свят, а въобще всички телесни и духовни органи, които служат за непосредственото възприемане на фактите. В психологията е общоприето да се употребява изразът: Вътрешно сетиво за възприемателната способност на вътрешните изживявания.
А с думата явление искаме просто да назовем един възприемаем за нас предмет или един възприемаем процес, доколкото същите се явяват в пространството или във времето.
Трябва да повдигнем още един въпрос, който ще ни доведе до втория фактор, който трябва да разгледаме относно науката на познанието, а именно до мисленето. Трябва ли да считаме начина, по който досега се запознахме с опитността, като нещо основано в самата същност на нещата? Дали този начин е едно свойство на действителността? От отговора на този въпрос зависи извънредно много. Ако наистина този начин е едно съществено свойство на нещата на опитността, ако той е нещо, което в истинския смисъл на думата подхожда на тяхната природа, тогава въобще не можем да разберем, не можем да видим, как можем да се издигнем над тази степен на познанието.
към текста >>
28.
05_а. МИСЛЕНЕТО - А. МИСЛЕНЕТО КАТО ПО-ВИСША ОПИТНОСТ В ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
Всеки, който насочва вниманието си върху тази точка, ще открие, как едно външно явление на сетивната действителност, даже как един друг
процес
на нашия духовен живот бива осъзнато, и как бива осъзнато нашето собствено мислене.
Следователно, ако искаме да обясним природата в този негов смисъл, за целта трябва да намерим средствата на самата нея. Но както бихме могли да основем една наука на познанието върху принципа на опитността, ако не намерим в някоя точка в самата опитност основния елемент на всяка научност, идейната закономерност. Както видяхме, нужно е само да приемем този елемент; нужно е само да се задълбочим в същия. Защото той се намира в опитността. Но явява ли се за нас мисленето действително по такъв начин, осъзнаваме ли го ние с нашата индивидуалност така, че с пълно право да можем да вземем за него под внимание изтъкнатите по-горе признаци?
Всеки, който насочва вниманието си върху тази точка, ще открие, как едно външно явление на сетивната действителност, даже как един друг процес на нашия духовен живот бива осъзнато, и как бива осъзнато нашето собствено мислене.
В първия случай ние определено имаме съзнанието, че заставаме пред една завършена вещ; завършена именно дотолкова, доколкото тя е станала явление без ние да сме упражнили едно определящо влияние върху това ставане. Не така е при мисленето. То се явява само в първия момент подобно на останалата опитност. Когато зачеваме някаква мисъл, ние знаем, че сме вътрешно свързани с начина, по който тя се ражда. Когато имам едно хрумване, което ми е дошло съвсем внезапно и чието появяване поради това ми изглежда съвсем подобно на едно външно събитие, което аз трябва да възприема посредством очите и ушите: Аз все пак зная, че полето, в което се явява тази мисъл, е моето съзнание; аз зная, че първо трябва да бъде заангажирана моята дейност, за да направя, щото хрумването да стане факт.
към текста >>
29.
05_б.МИСЛЕНЕ И СЪЗНАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Всички наши мислителни операции са
процес
и, които се извършват на основата на вникването в същностите на мислите, а не според мярката на една принуда.
Фолкелт също се е присъединил към този възглед. Но как се съгласува той с прозрачната яснота, с която целият наш свят от мисли присъства в нашето съзнание? Ние въобще не познаваме нищо по-точно в света освен нашите мисли. Трябва ли тук да бъде произведена определена връзка на основата на една вътрешна принуда, където всичко е така ясно? Каква нужда имам аз от принудата, щом познавам изцяло природата на това, което трябва да свържа, и следователно да се ръководя по тази принуда?
Всички наши мислителни операции са процеси, които се извършват на основата на вникването в същностите на мислите, а не според мярката на една принуда.
Такава една принуда противоречи на природата на мисленето. Възможно е все пак, същността на мисленето да е такова, че в нейното явлението да отпечатва едновременно своето съдържание, но въпреки това ние да не можем да възприемем непосредствено това съдържание поради организацията на нашия дух. Но не е такъв случаят. Начинът, по който съдържанието на мисълта застава пред нас е една гаранция за нас, че тук имаме пред себе си същността на нещата. Ние имаме съзнание, че придружаваме с нашия дух всеки процес сред света на мислите.
към текста >>
Ние имаме съзнание, че придружаваме с нашия дух всеки
процес
сред света на мислите.
Всички наши мислителни операции са процеси, които се извършват на основата на вникването в същностите на мислите, а не според мярката на една принуда. Такава една принуда противоречи на природата на мисленето. Възможно е все пак, същността на мисленето да е такова, че в нейното явлението да отпечатва едновременно своето съдържание, но въпреки това ние да не можем да възприемем непосредствено това съдържание поради организацията на нашия дух. Но не е такъв случаят. Начинът, по който съдържанието на мисълта застава пред нас е една гаранция за нас, че тук имаме пред себе си същността на нещата.
Ние имаме съзнание, че придружаваме с нашия дух всеки процес сред света на мислите.
Въпреки това можем да си представим, че формата на явлението е обусловена от същността на нещата. Как бихме искали да пресъздадем формата на явлението, ако не бихме познавали същността на нещата? Можем добре да си представим, че формата на явлението застава пред нас като завършено цяло и тогава ние търсим неговата ядка. Но не можем никак да помислим, че съдействаме на произвеждането на явлението, без да работим за това произвеждане от неговата ядка.
към текста >>
30.
06_а. НАУКАТА - А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
В истинския смисъл на думата на това изискване би отговорила само една такава наука, която просто би изброявала и описвала нещата, както те съществуват едно до друго в пространството, и
процес
ите, както те се редуват във времето.
Това предполага, че възприятието се нуждае от допълване чрез духа, че то съвсем не е нищо окончателно, последно, завършено. Основна грешка на модерната наука е, че тя счита възприятието на сетивата като нещо вече приключено, завършено. Поради това тя си поставя задачата, просто да фотографира това завършено в себе си битие. Последователен е в това отношение само позитивизмът, който просто отхвърля всяко едно излизане вън от възприятието. Въпреки това днес във всички науки виждаме стремежа да се счита за правилна тази гледна точка.
В истинския смисъл на думата на това изискване би отговорила само една такава наука, която просто би изброявала и описвала нещата, както те съществуват едно до друго в пространството, и процесите, както те се редуват във времето.
Естествената наука от стария стил се доближава до това изискване. По-новата наука наистина желае това, поставя една пълна теория на опитността, за да я пристъпи веднага, когато предприеме първата стъпка в действителната наука. Ние би трябвало да се откажем напълно от нашето мислене, ако бихме искали да се придържаме към чистата опитност. Ние понижаваме мисленето, когато му отнемаме възможността да възприема в самото себе си същности които са недостъпни за сетивата. В действителността трябва да съществува освен сетивните качества още един фактор, който бива обхванат от мисленето.
към текста >>
При всяко научно обработване на действителността
процес
ът е този: Ние заставаме пред конкретното възприятие.
Тук има място за един друг елемент. Този елемент е сетивното възприятие. Възприятието предлага едно такова специализиране на мислителните определения, което е оставено открито от самите тези определения. Именно това специализиране е, в което ни се явява светът, когато си служим само с опитността. Психолоически това е първото нещо, което обективно взето е изведеното.
При всяко научно обработване на действителността процесът е този: Ние заставаме пред конкретното възприятие.
То стои като една загадка пред нас. В нас се проявява стремеж да изследваме неговото същинско нещо, неговата същност, която то не изразява само. Този стремеж не е нищо друго освен възникването на едно понятие от тъмата на нашето съзнание. Това понятие задържаме ние тогава, през време когато сетивното възприятие върви успоредно с този мислителен процес. Нямото възприятие ни заговаря внезапно един разбираем език; ние познаваме, че понятието, което сме заченали, е онази търсена от нас същност на възприятието.
към текста >>
Това понятие задържаме ние тогава, през време когато сетивното възприятие върви успоредно с този мислителен
процес
.
Психолоически това е първото нещо, което обективно взето е изведеното. При всяко научно обработване на действителността процесът е този: Ние заставаме пред конкретното възприятие. То стои като една загадка пред нас. В нас се проявява стремеж да изследваме неговото същинско нещо, неговата същност, която то не изразява само. Този стремеж не е нищо друго освен възникването на едно понятие от тъмата на нашето съзнание.
Това понятие задържаме ние тогава, през време когато сетивното възприятие върви успоредно с този мислителен процес.
Нямото възприятие ни заговаря внезапно един разбираем език; ние познаваме, че понятието, което сме заченали, е онази търсена от нас същност на възприятието. Това, което е било извършено тук, е едно съждение. То е различно от онази форма на съждението, което свързва две понятия, без да държи сметка за възприятието. Когато казвам: Свободата е определението на едно същество из самото него, аз също съм произвел едно съждение. Членовете на това съждение са понятия, които нямам дадени във възприятието.
към текста >>
31.
06_в. ПОЗНАНИЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако светът би бил обитаван само от същества имащи сетива, неговата същност (неговото идейно съдържание) би останала винаги скрита; наистина законите биха царували над мировите
процес
и, но те не биха се изявили.
В първия случай самата вещ е тази, която се дава формата на опитността, във втория случай това е самият наш дух, самата организация на нашия дух. В първия случай нямаме пред себе си цялата вещ, когато обгръщаме опитността, във втория ние я имаме. На това се основава дуализмът, който науката, мислителното познание, трябва да преодолее. Човекът се намира пред два свята, чиято връзка той трябва да установи. Единият свят е опитността, за което той знае, че тя съдържа само половината от действителността; другият е мисленето, което е завършено в себе си, в което трябва да се влее онази външна опитност на действителността, ако искаме да се получи един задоволителен възглед за света.
Ако светът би бил обитаван само от същества имащи сетива, неговата същност (неговото идейно съдържание) би останала винаги скрита; наистина законите биха царували над мировите процеси, но те не биха се изявили.
Ако трябва да стане това последното, тогава между формата на явлението и закона трябва да се яви едно същество, което е надарено както с органи, чрез които възприема онази сетивна, зависима от законите форма на действителността, така и със способността да възприема и самите закони. На едно такова същество трябва да се яви от едната страна сетивният свят, от другата страна идейната същност на този свят и то трябва да съедини чрез собствена дейност двата фактора на действителността. Тук виждаме съвсем ясно, че нашият дух не трябва да бъде считан като един резервоар на идейния свят, който съдържа в себе си мислите, а като орган, който възприема тези мисли. Той е също така възприемателен орган, както окото и ухото. Мисълта не се отнася към нашия дух по начин различен от този на светлината към окото, на звука към ухото.
към текста >>
Тя няма никакъв възглед върху това, какво отношение има това, което науката добива, към мировата същност и към мировите
процес
и.
Тя е мисъл, идея. Най-после, трето, тя трябва да покаже, как става това откриване. Разделът "Мислене и Възприятие" в настоящата книга ни изяснява това. Нашата теория на познанието води до положителния резултат, че мисленето е същността на света и че индивидуалното човешко мислене е отделната форма на изява на тази същност. Една чисто формална наука на познанието не може да стори това, тя остава безплодна.
Тя няма никакъв възглед върху това, какво отношение има това, което науката добива, към мировата същност и към мировите процеси.
И все пак това отношение трябва да се разкрие именно в теорията на познанието. Следователно тази наука трябва да ни покаже, докъде ще стигнем с нашето познание, накъде ни води всяка друга наука. По никой друг път, а само по пътя на теорията на познанието ние стигаме до възгледа, че мисленето е ядката на света. Защото тя ни показва връзката на мисленето с останалата действителност. Но от какво бихме искали да съзрем за мисленето, в какво отношение се намира то с опитността, освен от науката, която си поставя направо като цел да изследва тази връзка?
към текста >>
Обаче още със самия факт, че искаме да обясним участието, което онази втора съставна част в мировите
процес
и има, и при това си служим с понятията, ние си противоречим.
Тя е тази, да се счита, че мисленето не е достатъчно да състави, да образува, че трябва да се прибавя и нещо друго (сила, воля и пр.), за да стане възможен светът. При едно по-точно разсъждение се вижда обаче веднага, че всички подобни фактори не са нищо освен отвлеченост от света на възприятието, които сами очакват да бъдат обяснени. Всяка друга съставна част на мировата същност освен мисленето би наложила веднага един друг вид схващане, един друг вид познание освен мислителното. Ние би трябвало да стигнем до онази друга съставна част по друг начин освен чрез мисленето. Защото мисленето доставя само мисли.
Обаче още със самия факт, че искаме да обясним участието, което онази втора съставна част в мировите процеси има, и при това си служим с понятията, ние си противоречим.
Но освен това вън от сетивното възприятие и мисленето не ни е дадено никакво трето нещо, защото при едно по-близко разглеждане всички негови членове показват, че като такива те не съдържат същността на света. Ето защо тази същност може да се търси единствено в мисленето.
към текста >>
32.
07_а. ПОЗНАНИЕ НА ПРИРОДАТА - А. НЕОРГАНИЧНА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Като най-прост вид действие на природата за нас се явява онова, при което един
процес
е изцяло резултат на фактори, които стоят външно едни срещу други.
7. ПОЗНАНИЕ НА ПРИРОДАТА А. НЕОРГАНИЧНА ПРИРОДА
Като най-прост вид действие на природата за нас се явява онова, при което един процес е изцяло резултат на фактори, които стоят външно едни срещу други.
Тук едно събитие или едно отношение между два обекта не е обусловено от едно същество, което се проявява като външни форми на явлението, от една индивидуалност, която изявява своите способности в своя характер в едно действие навън. Те са предизвикани само чрез това, че в своя процес една вещ упражнява определено влияние върху друга, пренася своите собствени състояния върху други. Като последствие състоянията на едната вещ се явяват като такива на другите вещи. Системата от действия, които се получават по такъв начин, че винаги един факт е последствие на един друг подобен нему, се нарича неорганична природа. Тук протичането на един процес има характерната черта на едно отношение зависи отвъншните условия; фактите нося на себе си такива признаци, които са резултат на споменатите условия.
към текста >>
Те са предизвикани само чрез това, че в своя
процес
една вещ упражнява определено влияние върху друга, пренася своите собствени състояния върху други.
7. ПОЗНАНИЕ НА ПРИРОДАТА А. НЕОРГАНИЧНА ПРИРОДА Като най-прост вид действие на природата за нас се явява онова, при което един процес е изцяло резултат на фактори, които стоят външно едни срещу други. Тук едно събитие или едно отношение между два обекта не е обусловено от едно същество, което се проявява като външни форми на явлението, от една индивидуалност, която изявява своите способности в своя характер в едно действие навън.
Те са предизвикани само чрез това, че в своя процес една вещ упражнява определено влияние върху друга, пренася своите собствени състояния върху други.
Като последствие състоянията на едната вещ се явяват като такива на другите вещи. Системата от действия, които се получават по такъв начин, че винаги един факт е последствие на един друг подобен нему, се нарича неорганична природа. Тук протичането на един процес има характерната черта на едно отношение зависи отвъншните условия; фактите нося на себе си такива признаци, които са резултат на споменатите условия. Когато се измени формата, в която се срещат външните фактори, изменя се естествено и последствието на тяхното съвместно съществуване; изменя се, произведеното явление. Каква е сега формата на това съвместно съществуване при неорганичната природа, както тя се явява непосредствено в полето на нашите наблюдения?
към текста >>
Тук протичането на един
процес
има характерната черта на едно отношение зависи отвъншните условия; фактите нося на себе си такива признаци, които са резултат на споменатите условия.
Като най-прост вид действие на природата за нас се явява онова, при което един процес е изцяло резултат на фактори, които стоят външно едни срещу други. Тук едно събитие или едно отношение между два обекта не е обусловено от едно същество, което се проявява като външни форми на явлението, от една индивидуалност, която изявява своите способности в своя характер в едно действие навън. Те са предизвикани само чрез това, че в своя процес една вещ упражнява определено влияние върху друга, пренася своите собствени състояния върху други. Като последствие състоянията на едната вещ се явяват като такива на другите вещи. Системата от действия, които се получават по такъв начин, че винаги един факт е последствие на един друг подобен нему, се нарича неорганична природа.
Тук протичането на един процес има характерната черта на едно отношение зависи отвъншните условия; фактите нося на себе си такива признаци, които са резултат на споменатите условия.
Когато се измени формата, в която се срещат външните фактори, изменя се естествено и последствието на тяхното съвместно съществуване; изменя се, произведеното явление. Каква е сега формата на това съвместно съществуване при неорганичната природа, както тя се явява непосредствено в полето на нашите наблюдения? Тя носи напълно онзи характер, който по-горе назовахме като непосредствена опитност. Тук ние имаме работа само с един специален случай на онази "всеобща опитност". Тук важни са връзките на сетивните факти.
към текста >>
Трябва да създадем условия, за да може един
процес
да ни се яви в прозрачна яснота като необходимо последствие на тези условия.
Пред нас застава един факт, но същевременно множество други. Ако на правим нашия поглед да броди над предложеното тук многообразие, ние сме съвършено в неясност, кой от другите факти стои в по-близко отношение с въпросния факт, кой стои в по-далечно отношение. Може да има между тях такива, които само го изменят, следователно без които то би могло да настъпи, само че тогава то би имало друга форма при други странични обстоятелства. С това ни е показан същевременно пътят, който познанието трябва да поеме в тази област. Ако комбинацията на фактите в непосредствената опитност не е достатъчна за нас, тогава трябва да преминем към друга, задоволяваща нашата нужда от обяснение.
Трябва да създадем условия, за да може един процес да ни се яви в прозрачна яснота като необходимо последствие на тези условия.
Ние си спомняме, защо всъщност мисленето съдържа своята същност още в непосредствената опитност. Понеже се намираме не вън, а вътре в онзи процес, който от отделните мисловни елементи създава мисловни връзки. Чрез това ни е даден не само завършеният процес, произведеното, но и произвеждащото, действащото. А това е именно важното, да видим първо в някой процес на външния свят, който застава срещу нас, движещите сили, които го довеждат до центъра на мировото цяло на периферията. Непрозрачността и неяснотата на едно явление или на едно отношение на сетивния свят може да бъде преодоляна само тогава, когато видим съвсем точно, че то е резултат на определена констелация от факти.
към текста >>
Понеже се намираме не вън, а вътре в онзи
процес
, който от отделните мисловни елементи създава мисловни връзки.
Може да има между тях такива, които само го изменят, следователно без които то би могло да настъпи, само че тогава то би имало друга форма при други странични обстоятелства. С това ни е показан същевременно пътят, който познанието трябва да поеме в тази област. Ако комбинацията на фактите в непосредствената опитност не е достатъчна за нас, тогава трябва да преминем към друга, задоволяваща нашата нужда от обяснение. Трябва да създадем условия, за да може един процес да ни се яви в прозрачна яснота като необходимо последствие на тези условия. Ние си спомняме, защо всъщност мисленето съдържа своята същност още в непосредствената опитност.
Понеже се намираме не вън, а вътре в онзи процес, който от отделните мисловни елементи създава мисловни връзки.
Чрез това ни е даден не само завършеният процес, произведеното, но и произвеждащото, действащото. А това е именно важното, да видим първо в някой процес на външния свят, който застава срещу нас, движещите сили, които го довеждат до центъра на мировото цяло на периферията. Непрозрачността и неяснотата на едно явление или на едно отношение на сетивния свят може да бъде преодоляна само тогава, когато видим съвсем точно, че то е резултат на определена констелация от факти. Ние трябва да знаем, процесът, който сега виждаме, се ражда чрез задружното действие на този и онзи елемент на сетивния свят. Тогава именно начинът на това задружно действие трябва да бъде съвършено прозрачен за нашия ум.
към текста >>
Чрез това ни е даден не само завършеният
процес
, произведеното, но и произвеждащото, действащото.
С това ни е показан същевременно пътят, който познанието трябва да поеме в тази област. Ако комбинацията на фактите в непосредствената опитност не е достатъчна за нас, тогава трябва да преминем към друга, задоволяваща нашата нужда от обяснение. Трябва да създадем условия, за да може един процес да ни се яви в прозрачна яснота като необходимо последствие на тези условия. Ние си спомняме, защо всъщност мисленето съдържа своята същност още в непосредствената опитност. Понеже се намираме не вън, а вътре в онзи процес, който от отделните мисловни елементи създава мисловни връзки.
Чрез това ни е даден не само завършеният процес, произведеното, но и произвеждащото, действащото.
А това е именно важното, да видим първо в някой процес на външния свят, който застава срещу нас, движещите сили, които го довеждат до центъра на мировото цяло на периферията. Непрозрачността и неяснотата на едно явление или на едно отношение на сетивния свят може да бъде преодоляна само тогава, когато видим съвсем точно, че то е резултат на определена констелация от факти. Ние трябва да знаем, процесът, който сега виждаме, се ражда чрез задружното действие на този и онзи елемент на сетивния свят. Тогава именно начинът на това задружно действие трябва да бъде съвършено прозрачен за нашия ум. Отношението, в което са доведени фактите, трябва да бъде идейно, съобразно с нашия дух.
към текста >>
А това е именно важното, да видим първо в някой
процес
на външния свят, който застава срещу нас, движещите сили, които го довеждат до центъра на мировото цяло на периферията.
Ако комбинацията на фактите в непосредствената опитност не е достатъчна за нас, тогава трябва да преминем към друга, задоволяваща нашата нужда от обяснение. Трябва да създадем условия, за да може един процес да ни се яви в прозрачна яснота като необходимо последствие на тези условия. Ние си спомняме, защо всъщност мисленето съдържа своята същност още в непосредствената опитност. Понеже се намираме не вън, а вътре в онзи процес, който от отделните мисловни елементи създава мисловни връзки. Чрез това ни е даден не само завършеният процес, произведеното, но и произвеждащото, действащото.
А това е именно важното, да видим първо в някой процес на външния свят, който застава срещу нас, движещите сили, които го довеждат до центъра на мировото цяло на периферията.
Непрозрачността и неяснотата на едно явление или на едно отношение на сетивния свят може да бъде преодоляна само тогава, когато видим съвсем точно, че то е резултат на определена констелация от факти. Ние трябва да знаем, процесът, който сега виждаме, се ражда чрез задружното действие на този и онзи елемент на сетивния свят. Тогава именно начинът на това задружно действие трябва да бъде съвършено прозрачен за нашия ум. Отношението, в което са доведени фактите, трябва да бъде идейно, съобразно с нашия дух. Естествено, в отношенията, в които нещата са доведени чрез ума, те ще се отнасят съобразно тяхната природа.
към текста >>
Ние трябва да знаем,
процес
ът, който сега виждаме, се ражда чрез задружното действие на този и онзи елемент на сетивния свят.
Ние си спомняме, защо всъщност мисленето съдържа своята същност още в непосредствената опитност. Понеже се намираме не вън, а вътре в онзи процес, който от отделните мисловни елементи създава мисловни връзки. Чрез това ни е даден не само завършеният процес, произведеното, но и произвеждащото, действащото. А това е именно важното, да видим първо в някой процес на външния свят, който застава срещу нас, движещите сили, които го довеждат до центъра на мировото цяло на периферията. Непрозрачността и неяснотата на едно явление или на едно отношение на сетивния свят може да бъде преодоляна само тогава, когато видим съвсем точно, че то е резултат на определена констелация от факти.
Ние трябва да знаем, процесът, който сега виждаме, се ражда чрез задружното действие на този и онзи елемент на сетивния свят.
Тогава именно начинът на това задружно действие трябва да бъде съвършено прозрачен за нашия ум. Отношението, в което са доведени фактите, трябва да бъде идейно, съобразно с нашия дух. Естествено, в отношенията, в които нещата са доведени чрез ума, те ще се отнасят съобразно тяхната природа. Ние веднага виждаме, какво се добива с това. Ако аз гледам само на посоки в сетивния свят, тогава виждам само процеси, които са произведени чрез съвместното действие на толкова много фактори, щото ми е невъзможно да видя непосредствено, какво всъщност се намира като действащ фактор зад това действие.
към текста >>
Ако аз гледам само на посоки в сетивния свят, тогава виждам само
процес
и, които са произведени чрез съвместното действие на толкова много фактори, щото ми е невъзможно да видя непосредствено, какво всъщност се намира като действащ фактор зад това действие.
Ние трябва да знаем, процесът, който сега виждаме, се ражда чрез задружното действие на този и онзи елемент на сетивния свят. Тогава именно начинът на това задружно действие трябва да бъде съвършено прозрачен за нашия ум. Отношението, в което са доведени фактите, трябва да бъде идейно, съобразно с нашия дух. Естествено, в отношенията, в които нещата са доведени чрез ума, те ще се отнасят съобразно тяхната природа. Ние веднага виждаме, какво се добива с това.
Ако аз гледам само на посоки в сетивния свят, тогава виждам само процеси, които са произведени чрез съвместното действие на толкова много фактори, щото ми е невъзможно да видя непосредствено, какво всъщност се намира като действащ фактор зад това действие.
Аз виждам един процес и същевременно фактите а, в, c и d. Как мога аз тук да зная веднага, кой от тези факти участва повече и кой по-малко в този процес? Нещата стават прозрачни, когато първо проуча, кой от четирите факта е безусловно необходим, за да може процесът въобще да настъпи. Намирам например, че а и с са безусловно необходими. След това намирам, че без d процесът наистина би настъпил, обаче със значително изменение, а напротив виждам, че в няма никакво съществено значение и би могъл да бъде заменен и чрез нещо друго.
към текста >>
Аз виждам един
процес
и същевременно фактите а, в, c и d.
Тогава именно начинът на това задружно действие трябва да бъде съвършено прозрачен за нашия ум. Отношението, в което са доведени фактите, трябва да бъде идейно, съобразно с нашия дух. Естествено, в отношенията, в които нещата са доведени чрез ума, те ще се отнасят съобразно тяхната природа. Ние веднага виждаме, какво се добива с това. Ако аз гледам само на посоки в сетивния свят, тогава виждам само процеси, които са произведени чрез съвместното действие на толкова много фактори, щото ми е невъзможно да видя непосредствено, какво всъщност се намира като действащ фактор зад това действие.
Аз виждам един процес и същевременно фактите а, в, c и d.
Как мога аз тук да зная веднага, кой от тези факти участва повече и кой по-малко в този процес? Нещата стават прозрачни, когато първо проуча, кой от четирите факта е безусловно необходим, за да може процесът въобще да настъпи. Намирам например, че а и с са безусловно необходими. След това намирам, че без d процесът наистина би настъпил, обаче със значително изменение, а напротив виждам, че в няма никакво съществено значение и би могъл да бъде заменен и чрез нещо друго. В приведения пример чрез I изразяваме символично групирането на елементите за чистото сетивно възприятие, чрез II това за духа.
към текста >>
Как мога аз тук да зная веднага, кой от тези факти участва повече и кой по-малко в този
процес
?
Отношението, в което са доведени фактите, трябва да бъде идейно, съобразно с нашия дух. Естествено, в отношенията, в които нещата са доведени чрез ума, те ще се отнасят съобразно тяхната природа. Ние веднага виждаме, какво се добива с това. Ако аз гледам само на посоки в сетивния свят, тогава виждам само процеси, които са произведени чрез съвместното действие на толкова много фактори, щото ми е невъзможно да видя непосредствено, какво всъщност се намира като действащ фактор зад това действие. Аз виждам един процес и същевременно фактите а, в, c и d.
Как мога аз тук да зная веднага, кой от тези факти участва повече и кой по-малко в този процес?
Нещата стават прозрачни, когато първо проуча, кой от четирите факта е безусловно необходим, за да може процесът въобще да настъпи. Намирам например, че а и с са безусловно необходими. След това намирам, че без d процесът наистина би настъпил, обаче със значително изменение, а напротив виждам, че в няма никакво съществено значение и би могъл да бъде заменен и чрез нещо друго. В приведения пример чрез I изразяваме символично групирането на елементите за чистото сетивно възприятие, чрез II това за духа. Следователно духът групира фактите на неорганичния свят така, че вижда в този процес или в едно отношение последствието на отношенията на фактите.
към текста >>
Нещата стават прозрачни, когато първо проуча, кой от четирите факта е безусловно необходим, за да може
процес
ът въобще да настъпи.
Естествено, в отношенията, в които нещата са доведени чрез ума, те ще се отнасят съобразно тяхната природа. Ние веднага виждаме, какво се добива с това. Ако аз гледам само на посоки в сетивния свят, тогава виждам само процеси, които са произведени чрез съвместното действие на толкова много фактори, щото ми е невъзможно да видя непосредствено, какво всъщност се намира като действащ фактор зад това действие. Аз виждам един процес и същевременно фактите а, в, c и d. Как мога аз тук да зная веднага, кой от тези факти участва повече и кой по-малко в този процес?
Нещата стават прозрачни, когато първо проуча, кой от четирите факта е безусловно необходим, за да може процесът въобще да настъпи.
Намирам например, че а и с са безусловно необходими. След това намирам, че без d процесът наистина би настъпил, обаче със значително изменение, а напротив виждам, че в няма никакво съществено значение и би могъл да бъде заменен и чрез нещо друго. В приведения пример чрез I изразяваме символично групирането на елементите за чистото сетивно възприятие, чрез II това за духа. Следователно духът групира фактите на неорганичния свят така, че вижда в този процес или в едно отношение последствието на отношенията на фактите. Така духът внася необходимостта в случайността.
към текста >>
След това намирам, че без d
процес
ът наистина би настъпил, обаче със значително изменение, а напротив виждам, че в няма никакво съществено значение и би могъл да бъде заменен и чрез нещо друго.
Ако аз гледам само на посоки в сетивния свят, тогава виждам само процеси, които са произведени чрез съвместното действие на толкова много фактори, щото ми е невъзможно да видя непосредствено, какво всъщност се намира като действащ фактор зад това действие. Аз виждам един процес и същевременно фактите а, в, c и d. Как мога аз тук да зная веднага, кой от тези факти участва повече и кой по-малко в този процес? Нещата стават прозрачни, когато първо проуча, кой от четирите факта е безусловно необходим, за да може процесът въобще да настъпи. Намирам например, че а и с са безусловно необходими.
След това намирам, че без d процесът наистина би настъпил, обаче със значително изменение, а напротив виждам, че в няма никакво съществено значение и би могъл да бъде заменен и чрез нещо друго.
В приведения пример чрез I изразяваме символично групирането на елементите за чистото сетивно възприятие, чрез II това за духа. Следователно духът групира фактите на неорганичния свят така, че вижда в този процес или в едно отношение последствието на отношенията на фактите. Така духът внася необходимостта в случайността. Искаме да изясним това с няколко примера. Когато имам пред мене един триъгълник а в с, аз не виждам от пръв поглед, че сборът на трите ъгъла е винаги равен на един разтегнат ъгъл.
към текста >>
Следователно духът групира фактите на неорганичния свят така, че вижда в този
процес
или в едно отношение последствието на отношенията на фактите.
Как мога аз тук да зная веднага, кой от тези факти участва повече и кой по-малко в този процес? Нещата стават прозрачни, когато първо проуча, кой от четирите факта е безусловно необходим, за да може процесът въобще да настъпи. Намирам например, че а и с са безусловно необходими. След това намирам, че без d процесът наистина би настъпил, обаче със значително изменение, а напротив виждам, че в няма никакво съществено значение и би могъл да бъде заменен и чрез нещо друго. В приведения пример чрез I изразяваме символично групирането на елементите за чистото сетивно възприятие, чрез II това за духа.
Следователно духът групира фактите на неорганичния свят така, че вижда в този процес или в едно отношение последствието на отношенията на фактите.
Така духът внася необходимостта в случайността. Искаме да изясним това с няколко примера. Когато имам пред мене един триъгълник а в с, аз не виждам от пръв поглед, че сборът на трите ъгъла е винаги равен на един разтегнат ъгъл. Това става веднага ясно, щом групирам фактите по следния начин. От следващите фигури се вижда, че ъглите а = а;в = в.(АВ и CD съответно А В и C D са успоредни).
към текста >>
Всеки сложен
процес
на сетивния свят се явява като една тъкан от онези прости, проникнати от духа факти и може да бъде сведен до тези последните.
Достатъчно е само да схвана същността на първите две сили мисленно, след това пак мислено да ги поставя във връзка; тогава се получава пътят L L, като такъв, който като такъв, който по необходимост би трябвало да следва ако биха действували съвместно само първите две сили. По този начин духът отвежда всички явления на неорганичната природа до такава, при които следствието изглежда да произлиза непосредствено по необходимост от действащия фактор. Ако после, когато имаме закона на движението на камъка вследствие на първите две сили, прибавим третата сила, получава се пътят l l. По-нататъшните условия биха искали да усложнят още повече нещата.
Всеки сложен процес на сетивния свят се явява като една тъкан от онези прости, проникнати от духа факти и може да бъде сведен до тези последните.
Едно такова явление, при което характерът на процеса следва непосредствено от природата на разглежданите фактори по един прозрачно ясен начин, ние наричаме първично явление или основен факт. Това първично явление е тъждествено с обективния природен закон. Защото в него е не само изразено, че един процес е протекъл при определени отношения, но че той трябваше да протече. Ние сме разбрали, че поради естеството на това, което разглеждаме, той трябваше да протече. Днес хората на науката изискват придържането към външния емпиризъм, понеже вярват, че при всяко предположение, което надхвърля емпирично даденото, се върви пипнешком в една несигурна област.
към текста >>
Едно такова явление, при което характерът на
процес
а следва непосредствено от природата на разглежданите фактори по един прозрачно ясен начин, ние наричаме първично явление или основен факт.
връзка; тогава се получава пътят L L, като такъв, който като такъв, който по необходимост би трябвало да следва ако биха действували съвместно само първите две сили. По този начин духът отвежда всички явления на неорганичната природа до такава, при които следствието изглежда да произлиза непосредствено по необходимост от действащия фактор. Ако после, когато имаме закона на движението на камъка вследствие на първите две сили, прибавим третата сила, получава се пътят l l. По-нататъшните условия биха искали да усложнят още повече нещата. Всеки сложен процес на сетивния свят се явява като една тъкан от онези прости, проникнати от духа факти и може да бъде сведен до тези последните.
Едно такова явление, при което характерът на процеса следва непосредствено от природата на разглежданите фактори по един прозрачно ясен начин, ние наричаме първично явление или основен факт.
Това първично явление е тъждествено с обективния природен закон. Защото в него е не само изразено, че един процес е протекъл при определени отношения, но че той трябваше да протече. Ние сме разбрали, че поради естеството на това, което разглеждаме, той трябваше да протече. Днес хората на науката изискват придържането към външния емпиризъм, понеже вярват, че при всяко предположение, което надхвърля емпирично даденото, се върви пипнешком в една несигурна област. Ние виждаме, че можем да останем напълно сред явлението и все пак да намерим необходимото.
към текста >>
Защото в него е не само изразено, че един
процес
е протекъл при определени отношения, но че той трябваше да протече.
Ако после, когато имаме закона на движението на камъка вследствие на първите две сили, прибавим третата сила, получава се пътят l l. По-нататъшните условия биха искали да усложнят още повече нещата. Всеки сложен процес на сетивния свят се явява като една тъкан от онези прости, проникнати от духа факти и може да бъде сведен до тези последните. Едно такова явление, при което характерът на процеса следва непосредствено от природата на разглежданите фактори по един прозрачно ясен начин, ние наричаме първично явление или основен факт. Това първично явление е тъждествено с обективния природен закон.
Защото в него е не само изразено, че един процес е протекъл при определени отношения, но че той трябваше да протече.
Ние сме разбрали, че поради естеството на това, което разглеждаме, той трябваше да протече. Днес хората на науката изискват придържането към външния емпиризъм, понеже вярват, че при всяко предположение, което надхвърля емпирично даденото, се върви пипнешком в една несигурна област. Ние виждаме, че можем да останем напълно сред явлението и все пак да намерим необходимото. Индуктивният метод, който днес всеобщо се застъпва, не може никога да постигне това. Той постъпва по същество по следния начин.
към текста >>
Съдържанието на науката, както ние го мислим, не е нищо друго освен обективен
процес
.
Неговите закони са обобщения на отделни факти. Той трябва винаги да очаква от отделните факти потвърждението на правилото. Нашият метод знае, че неговите закони са просто факти, които са изтръгнати от объркаността на случайността и са превърнати в нещо необходимо. Ние знаем, че когато факторите а и б са на лице, трябва да настъпи по необходимост определено следствие. Ние не излизаме вън от света на явлението.
Съдържанието на науката, както ние го мислим, не е нищо друго освен обективен процес.
Изменена е само формата на съчетаването на фактите. Но именно благодарение на това ние сме проникнали една стъпка по-дълбоко в обективността, отколкото ни дава възможност опитността. Ние така съчетаваме фактите, че те действат само съобразно тяхната собствена природа и че това действие не е изменено от тези или онези отношения. Ние приписваме най-голяма стойност на това, че настоящите изложения могат да бъдат навсякъде оправдани, където се насочва поглед в действителната работа на науката. На тях противоречат само погрешните възгледи, които хората имат върху значението и естеството на научните принципи.
към текста >>
Тя предполага една връзка на факти и установява, че когато някъде тази връзка е налице в действителността, трябва да настъпи определен
процес
.
Ние така съчетаваме фактите, че те действат само съобразно тяхната собствена природа и че това действие не е изменено от тези или онези отношения. Ние приписваме най-голяма стойност на това, че настоящите изложения могат да бъдат навсякъде оправдани, където се насочва поглед в действителната работа на науката. На тях противоречат само погрешните възгледи, които хората имат върху значението и естеството на научните принципи. Докато много от нашите съвременници се поставят в противоречие със своите собствени теории, когато навлизат в полето на практическото изследване, то хармонията на всяко истинско изследване с нашите обяснения може да се докаже във всеки отделен случай. Нашата теория изисква от всеки природен закон определена форма.
Тя предполага една връзка на факти и установява, че когато някъде тази връзка е налице в действителността, трябва да настъпи определен процес.
Ето защо всеки природен закон трябва да има формата: Когато този факт действа съвместно с онзи, ражда се това явление... Лесно би могло да се докаже, че всички природни закони имат действително тази форма: Когато две тела с нееднаква температура граничат едно с друго, тогава от по-топлото преминава топлина в по-студеното дотогава, докато температурата на двете тела се изравнява. Когато една течност се намира в два съда се установява еднакво високо. Когато едно тяло стои между един източник на светлина и едно друго тяло, то хвърля върху това последното сянка. Това, което в математиката, физиката и механиката не е просто описание, то трябва да бъде първично явление. В откриването на първичните явления почива всеки напредък на науката.
към текста >>
Когато успяваме да отделим един
процес
от връзките с други и да го обясним чисто като последствие от определени елементи на опитността, ние сме проникнали една крачка по-дълбоко в
процес
ите на света.
Ето защо всеки природен закон трябва да има формата: Когато този факт действа съвместно с онзи, ражда се това явление... Лесно би могло да се докаже, че всички природни закони имат действително тази форма: Когато две тела с нееднаква температура граничат едно с друго, тогава от по-топлото преминава топлина в по-студеното дотогава, докато температурата на двете тела се изравнява. Когато една течност се намира в два съда се установява еднакво високо. Когато едно тяло стои между един източник на светлина и едно друго тяло, то хвърля върху това последното сянка. Това, което в математиката, физиката и механиката не е просто описание, то трябва да бъде първично явление. В откриването на първичните явления почива всеки напредък на науката.
Когато успяваме да отделим един процес от връзките с други и да го обясним чисто като последствие от определени елементи на опитността, ние сме проникнали една крачка по-дълбоко в процесите на света.
видяхме, че първичното явление се получава чисто в мисълта, когато поставим във връзка разглежданите фактори чрез мисленето съобразно тяхната същност. Но можем да създадем необходимите условия и по изкуствен начин. Това става при научния опит. Тук ние имаме в нашата власт определени факти. Естествено ние не можем да се абстрахираме от всички странични обстоятелства.
към текста >>
Опитът трябва да ни увери, че нищо друго не влияе върху определен
процес
, освен това, което ние вземаме в сметка.
Тогава откриваме, че нещо постоянно, неизменно, минава през всички тези обстоятелствата. Във всички комбинации трябва да задържим именно същественото. Ние откриваме, че във всички тези отделни опитности една съставна част на опитността остава същата. Тя е по-висока опитност в опитността. Тя е основен факт или първично явление.
Опитът трябва да ни увери, че нищо друго не влияе върху определен процес, освен това, което ние вземаме в сметка.
Ние съпоставяме определени условия, чиято природа познаваме, и чакаме, какво ще се получи от това. Тук имаме обективно явление на основата на субективното създаване. Имаме нещо обективно, което същевременно е изцяло субективно. Ето защо опитът е истинският посредник между субект и обект в неорганичната естествена наука. Зародишите на развития тук от нас възглед се намират в писмата разменени между Гьоте и Шилер.
към текста >>
Те наричат този метод рационален емпиризъм, защото той прави като съдържание на науката нещо друго освен обективни
процес
и; обаче тези обективни
процес
и са свързани от една тъкан от понятия /закони/, която нашият дух открива в тях.
Тук имаме обективно явление на основата на субективното създаване. Имаме нещо обективно, което същевременно е изцяло субективно. Ето защо опитът е истинският посредник между субект и обект в неорганичната естествена наука. Зародишите на развития тук от нас възглед се намират в писмата разменени между Гьоте и Шилер. Писмата на Гьоте и на Шилер от началото на 1798 година се занимават с това.
Те наричат този метод рационален емпиризъм, защото той прави като съдържание на науката нещо друго освен обективни процеси; обаче тези обективни процеси са свързани от една тъкан от понятия /закони/, която нашият дух открива в тях.
Сетивните процеси в една връзка, която може да бъде схваната само от мисленето, това е рационалния емпиризъм. Ако съпоставим гореспоменатите писма от Гьотевата статия: "Опитът като посредник между субект и обект”, тогава и горната теория ще видим логичното последствие от това. Следователно в неорганичната природа напълно се потвърждава общото отношение, което ние установихме между опитност и наука. Обикновената опитност е само половината действителност. За сетивата съществува само тази половина.
към текста >>
Сетивните
процес
и в една връзка, която може да бъде схваната само от мисленето, това е рационалния емпиризъм.
Имаме нещо обективно, което същевременно е изцяло субективно. Ето защо опитът е истинският посредник между субект и обект в неорганичната естествена наука. Зародишите на развития тук от нас възглед се намират в писмата разменени между Гьоте и Шилер. Писмата на Гьоте и на Шилер от началото на 1798 година се занимават с това. Те наричат този метод рационален емпиризъм, защото той прави като съдържание на науката нещо друго освен обективни процеси; обаче тези обективни процеси са свързани от една тъкан от понятия /закони/, която нашият дух открива в тях.
Сетивните процеси в една връзка, която може да бъде схваната само от мисленето, това е рационалния емпиризъм.
Ако съпоставим гореспоменатите писма от Гьотевата статия: "Опитът като посредник между субект и обект”, тогава и горната теория ще видим логичното последствие от това. Следователно в неорганичната природа напълно се потвърждава общото отношение, което ние установихме между опитност и наука. Обикновената опитност е само половината действителност. За сетивата съществува само тази половина. Другата половина съществува само за нашата духовна способност да схващаме нещата.
към текста >>
винаги един
процес
ни насочва към друг, от който той зависи; този ни насочва към трети и т.н.
Духът издига опитността от едно "явление на сетивата" до едно собствено явление. Ние показахме, как на това поле е възможно да се издигнем от произведеното до произвеждащото. Това последното е намерено от духа, когато той пристъпва към първото. Ние получаваме едно научно задоволяване от едни възглед само тогава, когато той ни въвежда в едно завършено цяло. Обаче сетивния свят като неорганически не се показва в никоя точка като нещо завършено, никъде не се явява едно индивидуално цяло.
винаги един процес ни насочва към друг, от който той зависи; този ни насочва към трети и т.н.
Къде има тук завършек? Сетивният свят като неорганичен не стига до индивидуалност. Той е завършен само в неговата цялостност. Ето защо ние трябва да се стремим, за да имаме едно цяло, да разберем целия неорганичен свят като една система. Такава система е Космосът.
към текста >>
33.
07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Също така при
процес
ите, които съпровождаха живота, не се питаше както при физикалните явления за естествените причини, а се считаше, че трябва да се припишат на някаква особена жизнена сила.
Даже вярваше въобще, че всяка закономерност, каквато е тази действаща в неорганическата природа, престава тук. Това, което се допускаше в неорганическия свят, че едно явление ни става обяснимо, когато познаваме неговите естествени предварителни условия, тук просто се отричаше. Хората си представяха организма устроен целесъобразно според определен план на твореца. Считаше се, че всеки орган си има своето определение предначертано; тук всяко питане би искало да се отнася само за това: коя е целта на този или онзи орган, защо съществува това или онова? Ако в неорганическия свят изследователите се обръщаха към предварителните условия на дадено нещо, за фактите на живота тези предварителни условия се считаха като съвършено безразлични и главната стойност се влагаше в определението на вещта.
Също така при процесите, които съпровождаха живота, не се питаше както при физикалните явления за естествените причини, а се считаше, че трябва да се припишат на някаква особена жизнена сила.
Това, което се образува в организма, то се считаше за произведение на тази сила, която просто не се подчинява на останалите природни закони. До началото на нашето столетие (19-ти век) науката не знаеше да започне нищо с организма. Тя се ограничаваше само в областта на неорганическия свят. Като не се търсеше по този начин закономерността на органичното в природата на обекта, а в мисълта, която творецът е следвал при неговото създаване, науката се лишаваше от възможността да стигне до едно обяснение. Как мога да узная аз онази мисъл?
към текста >>
видяхме, че в неорганическата природа един
процес
бива обяснен, когато показваме неговото закономерно възникване от други сетивни действителности, когато го извличаме от предмети, които принадлежат както и той самият на сетивния свят.
Това е природата на нашия дух. При това се изпуска изпредвид, че обектите, на които искаме да наложим нашия начин на разглеждане, може би съвсем не го понасят. Че е справедлив упрекът, който отправяме към органичната естествена наука на нашите дни: Тя пренася върху органическата природа не принципа на научния начин на разглеждане въобще, а този на неорганическата природа, това ни показва един поглед върху възгледите, на Хегел, който без съмнение е най-забележителният съвременен теоретик на изследването на природата. Когато той изисква от всеки научен стремеж "Навсякъде да добие значение причинната връзка на явленията”, когато казва: “Ако психическата механика не би била така безкрайно сложна, ако бихме били в състояние да обгърнем напълно с погледа и историческото развитие на психическите функции, тогава ние бихме искали да ги доведем всичките в една душевна математическа формула”, от това ясно се вижда, какво иска той: Да третира целия свят според шаблона на метода на физиката. Но това изискване стои и на основата на дарвинизма, не в неговата първоначална форма, а в неговото днешно тълкуване.
видяхме, че в неорганическата природа един процес бива обяснен, когато показваме неговото закономерно възникване от други сетивни действителности, когато го извличаме от предмети, които принадлежат както и той самият на сетивния свят.
Обаче как днешната органика (наука за организмите, биология) прилага принципа на приспособяването и борбата за съществуване, която и двата не можем да подложим на съмнение като израз на едно състояние на нещата? Съвременните естественици вярва, че могат да извлекат характера на определен вид растения или животни отвъншните условия, в които те са живели, както например затоплянето на едно тяло се обяснява от падащите върху него слънчеви лъчи. Забравя се обаче напълно, че по своите пълни със съдържание определения този характер не може никога да се счита като последствие на тези условия. Условията могат да имат едно определящо влияние, но те не са една съдържаща причина. Ние сме наистина в състояние да кажем: Под впечатлението на това или онова състояние на нещата един вид трябваше да се развие така, че да се развие по-особено този или онзи орган; обаче съдържателната част, специфично-органичното не може да бъде извлечено отвъншните условия.
към текста >>
Както това последният ни дава възможността да познаем всеки отделен
процес
като член на едно велико цяло, така и типът ни поставя в състояние да считаме отделният организъм като една особена форма на първичната форма.
Веднъж Фридрих Теодор Вишер е изказал по отношение на теорията на Дарвин възгледа, че тя налага като необходима една ревизия на нашето понятие за времето. Тук ние стигнахме до една точка, която явно ни показва, в какъв смисъл би трябвало да стане една такава ревизия. Тя би трябвало да покаже, че извеждането на нещо по-късно от нещо по-ранно не е никакво обяснение, че първото по време е принципно първото. Всяко извеждане трябва да става от нещо принципно и най-много би трябвало да се покаже, кои фактори са действали, за да се развие един растителен или животински вид по време преди други видове. Типът играе в органическия свят същата роля, каквато природният закон играе в неорганическия свят.
Както това последният ни дава възможността да познаем всеки отделен процес като член на едно велико цяло, така и типът ни поставя в състояние да считаме отделният организъм като една особена форма на първичната форма.
Ние вече обърнахме внимание на факта, че типът съвсем не е една завършена, замразена форма на понятие, а е нещо течно, че може да приеме най-разнообразните форми. Броят на тези форми е безкраен, защото онова, чрез което първичната форма е една отделна, особена форма, няма никакво значение за самата първична форма. Това е точно така, както един природен закон управлява безкрайно много отделни явления, защото специалните определения, които се явяват в отделния случай, нямат нищо общо със самия закон. Въпреки това тук се касае за нещо съвършено различно, съществено различно отколкото в неорганичната природа. Там се касаеше за това, да покажем, че един определен сетивен факт може да протече така, а не по друг начин, защото съществува този или онзи природен закон.
към текста >>
Ние трябва да извършим един духовен
процес
от съвършено друг род.
Въпреки това тук се касае за нещо съвършено различно, съществено различно отколкото в неорганичната природа. Там се касаеше за това, да покажем, че един определен сетивен факт може да протече така, а не по друг начин, защото съществува този или онзи природен закон. Фактът и законът стоят един срещу друг като отделни фактори и по-нататък не е нужна никаква духовна работа, освен, когато видим един факт, да си припомним закона, който е меродавен. При едно живо същество и неговите явления това е различно. Тук се касае за това, да развием отделната форма, която се явява в нашата опитност, от типа, който трябва да сме схванали.
Ние трябва да извършим един духовен процес от съвършено друг род.
Не трябва да срещу поставяме на отделното явление типа като нещо завършено, както вършим това с природния закон. Че всяко тяло, ако не бъде възпрепятствано от странични обстоятелства, пада на земята така, че изминалите разстояния в последователните времена се отнасят едно към друго както 1:3:5:7 и т.н., това е един веднъж завинаги установен закон. Той е едно първично явление, което се явява, когато две маси (земя, тялото върху нея) влизат във взаимоотношение. Ако в нашето наблюдение се яви един специален случай, върху който можем да приложим този закон, нужно е само да разгледаме сетивно наблюдаваните факти в онова отношение, което ни дава на ръка законът, и ще намерим потвърждението на този закон. Ние отнасяме отделния случай към закона.
към текста >>
Този е нашият мислителен
процес
, когато пристъпваме към едно събитие на неорганичния свят, за да го обясним.
Всяко доказателство се основава на определено правило. Съществува винаги определена предпоставка (т.е. дадени са възможни за опитността условия) и след това се определя, какво настъпва, когато тези предпоставки са налице. Тогава ние разбираме едно отделно явление като поставим на основата закона. Ние мислим така: При тези условия настъпва едно явление; условията са налице, ето защо явлението трябва да настъпи.
Този е нашият мислителен процес, когато пристъпваме към едно събитие на неорганичния свят, за да го обясним.
Този е доказателствения метод. Той е научен, защото прониква напълно едно явление с понятието, защото чрез него възприятие и мислене се покриват напълно. Обаче ние не можем да направим нищо с този доказателен метод в науката на организмите. Типът не определя именно, че при определени условия трябва да настъпи едно определено явление; той не установява нищо върху едно отношение на членовете, които стоят един срещу друг външно и са чужди един на друг. Той определя само закономерността на своите собствени части.
към текста >>
34.
08_а. ДУХОВНИТЕ НАУКИ - А. УВОД. ДУХ И ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
На него се падаше задачата да доведе до завършек самия миров
процес
.
Ние изчерпахме областта на познанието на природата. Органиката (науката на организмите) е най-висшата форма на естествената наука. Това, което се намира над нея, са духовните науки. Тези последните изискват едно съвършено различно отнасяне на човешкия дух към обекта в сравнение с естествените науки. При естествените науки духът имаше да играе една универсална роля.
На него се падаше задачата да доведе до завършек самия миров процес.
Това, което съществуваше без духа, беше половината от действителността, беше незавършено, във всички точки само частично произведение. Тук духът трябва да извиква в съществуване най-вътрешните двигателни пружини на действителността, които без съмнение и без него биха имали значение и без неговата субективна намеса. Ако човекът би бил само едно същество надарено със сетива, без духовно схващане, то неорганичната природа би била не по-малко зависима от природни закони, но тези закони никога не биха се явили в съществуване. Наистина би имало същества, които биха възприемали произведеното (сетивния свят), но не и произвеждащото. Това, което се изявява в човешкия дух, е действително същинската, а именно най-истинската форма на природата, докато за едно същество надарено само със сетива съществува само нейната външна форма.
към текста >>
Мисленето е последният член в поредицата от
процес
и, които образуват природата.
Наистина би имало същества, които биха възприемали произведеното (сетивния свят), но не и произвеждащото. Това, което се изявява в човешкия дух, е действително същинската, а именно най-истинската форма на природата, докато за едно същество надарено само със сетива съществува само нейната външна форма. Тук науката има една роля от световно значение. Тя е завършекът на делото на творението. Това е обяснението на природата със самата себе си, което се извършва в съзнанието на човека.
Мисленето е последният член в поредицата от процеси, които образуват природата.
Не така е при духовната наука. Тук нашето съзнание има работа със самото духовно съдържание: С отделния човешки дух, с творенията на изкуството, на литературата, с редуващите се научни убеждения, с творенията на изкуството. Тук духовното е схващано от духа. Тук действителността има вече идейното, закономерното в себе си, което иначе се проявява едва в духовното схващане. Това, което в естествената наука е едва произведение на размислянето върху предметите, тук то е вродено в самите предмети.
към текста >>
35.
08_б. ПСИХОЛОГИЧЕСКО ПОЗНАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако върху една маса се намират две топки и аз блъсна едната върху другата, щом се абстрахирам от моето намерение и моята воля, всичко се свежда до физически или физиологически
процес
.
Единната душа ни е дадена също така като опитност, както и нейните отделни действия. Всеки има съзнание за това, че неговото мислене, чувстване и воление изхождат от неговия "Аз". Всяка дейност на нашата личност е свързана с този център на нашето същество. Ако при едно действие изпускаме изпредвид тази връзка с личността, тогава то въобще престава да бъде едно явление на душата. То попада или под понятието на неорганичната природа, или под това на органичната.
Ако върху една маса се намират две топки и аз блъсна едната върху другата, щом се абстрахирам от моето намерение и моята воля, всичко се свежда до физически или физиологически процес.
При всички прояви на духа: Мислене, чувстване, воление, важното и да ги познаем в тяхната същност като прояви на личността. Върху това почива психологията. Обаче човекът не принадлежи само на себе си, той принадлежи и на обществото. Това, което се проявява в него, не е само неговата индивидуалност, а същевременно тази на народната общност, на която той принадлежи. Това, което той върши, произтича от неговата пълна сила както и от тази на неговия народ.
към текста >>
36.
08_г. ОПТИМИЗЪМ И ПЕСИМИЗЪМ
GA_2 Светогледа Гьоте
Като дух той постига най-висшата форма на съществуването и извършва в мисленето най-съвършения миров
процес
.
Г. ОПТИМИЗЪМ И ПЕСИМИЗЪМ Човекът се оказа за нас като център на мировия ред.
Като дух той постига най-висшата форма на съществуването и извършва в мисленето най-съвършения миров процес.
Нещата са действително само такива, каквито той ги осветлява. Това е един възглед, според който човекът има опората, целта и ядката на своето съществуване в самия себе си. Той прави от човека едно същество достатъчно за себе си. Следователно достатъчно и за своето щастие. Ако трябва да има такова щастие, той трябва да го дължи на самия себе си.
към текста >>
37.
09. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Нашето изложение показа, че и истинското съдържание на науката въобще не е възприеманата външна материя, а схванатата в духа идея, която ни въвежда по-дълбоко в
процес
ите на света отколкото всяко разлагане и наблюдение на външния свят само като опитност.
9. ЗАКЛЮЧЕНИЕ А. ПОЗНАНИЕ И ХУДОЖЕСТВЕНО ТВОРЧЕСТВО Нашата теория на познанието съблече познанието от чисто пасивния характер, с който то често е облечено, и го обясни като дейност на човешкия дух. Обикновено се вярва, че съдържанието на науката е нещо взето отвън: Мисли се, че на науката може да се осигури обективност дотолкова по-голяма степен, колкото повече духът се въздържа от всякаква прибавка към разглеждания материал.
Нашето изложение показа, че и истинското съдържание на науката въобще не е възприеманата външна материя, а схванатата в духа идея, която ни въвежда по-дълбоко в процесите на света отколкото всяко разлагане и наблюдение на външния свят само като опитност.
Идеята е съдържание на науката. По отношение на пасивно приетото възприятие науката е следователно продукт на дейността на човешкия дух. С това ние приближихме познанието до художественото творчество, което е също така едно дейно произведение на човека. Но същевременно ние изтъкахме и необходимостта да изясним тяхното взаимно отношение. Както познавателната така и художествената дейност почиват на това, че от действителността като произведение човекът се издига до нея като произвеждащ фактор; че от създаденото той се издига до създаването, от случайността до необходимостта.
към текста >>
38.
00. ПРЕДГОВОР
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Висшата дейност на човека, неговото духовно творчество, се включва с това органически в общия миров
процес
.
Следващите изследвания трябва да дойдат в помощ на посочения недостатък. Тези изследвания искат да изобразят но това, което познавателната способност не може, както стори това Кант. Тяхната цел не е такава, а напротив да докажат, каква може действително тази способност. Резултатът от тези изследвания е, че истината не представлява, както обикновено се разбира, едно идеално отражение на нещо реално, а е свободно създание на човешкия дух, създание, което въобще не би съществувало никъде, ако ние сами не го бихме произвели. Задачата на познанието не се състои в едно повторение във форма на понятия на нещо вече съществуващо на друго место, но в създаването на една съвършено нова област, която единствена заедно с дадения ни по сетивен начин свят ни дава пълната действителност.
Висшата дейност на човека, неговото духовно творчество, се включва с това органически в общия миров процес.
Без тази дейност мировият процес би бил напълно немислим като завършено в себе си цяло. По отношение на мировия процес човекът не е празен зрител, повтарящ образно в пределите на своя дух това, което става в космоса без неговото действие, той е деен сътворец на мировия процес; а познанието е най-висшият член в организъма на вселената. Важно последствие на такова въззрение за законите на нашите постъпки, за нашите нравствени идеали е това, че те трябва да се разглеждат не като отражение на нещо, намиращо се вън от нас, а като нещо, намиращо се в самите нас. С това се отстранява също така и властта, която би трябвало да считаме като диктуваща нашите нравствени закони. Ние не знаем за някакъв "категорически императив" подобен на глас от отвъдния свят, който би ни предписал, кое следва да вършим и кое да не вършим.
към текста >>
Без тази дейност мировият
процес
би бил напълно немислим като завършено в себе си цяло.
Тези изследвания искат да изобразят но това, което познавателната способност не може, както стори това Кант. Тяхната цел не е такава, а напротив да докажат, каква може действително тази способност. Резултатът от тези изследвания е, че истината не представлява, както обикновено се разбира, едно идеално отражение на нещо реално, а е свободно създание на човешкия дух, създание, което въобще не би съществувало никъде, ако ние сами не го бихме произвели. Задачата на познанието не се състои в едно повторение във форма на понятия на нещо вече съществуващо на друго место, но в създаването на една съвършено нова област, която единствена заедно с дадения ни по сетивен начин свят ни дава пълната действителност. Висшата дейност на човека, неговото духовно творчество, се включва с това органически в общия миров процес.
Без тази дейност мировият процес би бил напълно немислим като завършено в себе си цяло.
По отношение на мировия процес човекът не е празен зрител, повтарящ образно в пределите на своя дух това, което става в космоса без неговото действие, той е деен сътворец на мировия процес; а познанието е най-висшият член в организъма на вселената. Важно последствие на такова въззрение за законите на нашите постъпки, за нашите нравствени идеали е това, че те трябва да се разглеждат не като отражение на нещо, намиращо се вън от нас, а като нещо, намиращо се в самите нас. С това се отстранява също така и властта, която би трябвало да считаме като диктуваща нашите нравствени закони. Ние не знаем за някакъв "категорически императив" подобен на глас от отвъдния свят, който би ни предписал, кое следва да вършим и кое да не вършим. Нашите нравствени предмети са наше собствено свободно създание.
към текста >>
По отношение на мировия
процес
човекът не е празен зрител, повтарящ образно в пределите на своя дух това, което става в космоса без неговото действие, той е деен сътворец на мировия
процес
; а познанието е най-висшият член в организъма на вселената.
Тяхната цел не е такава, а напротив да докажат, каква може действително тази способност. Резултатът от тези изследвания е, че истината не представлява, както обикновено се разбира, едно идеално отражение на нещо реално, а е свободно създание на човешкия дух, създание, което въобще не би съществувало никъде, ако ние сами не го бихме произвели. Задачата на познанието не се състои в едно повторение във форма на понятия на нещо вече съществуващо на друго место, но в създаването на една съвършено нова област, която единствена заедно с дадения ни по сетивен начин свят ни дава пълната действителност. Висшата дейност на човека, неговото духовно творчество, се включва с това органически в общия миров процес. Без тази дейност мировият процес би бил напълно немислим като завършено в себе си цяло.
По отношение на мировия процес човекът не е празен зрител, повтарящ образно в пределите на своя дух това, което става в космоса без неговото действие, той е деен сътворец на мировия процес; а познанието е най-висшият член в организъма на вселената.
Важно последствие на такова въззрение за законите на нашите постъпки, за нашите нравствени идеали е това, че те трябва да се разглеждат не като отражение на нещо, намиращо се вън от нас, а като нещо, намиращо се в самите нас. С това се отстранява също така и властта, която би трябвало да считаме като диктуваща нашите нравствени закони. Ние не знаем за някакъв "категорически императив" подобен на глас от отвъдния свят, който би ни предписал, кое следва да вършим и кое да не вършим. Нашите нравствени предмети са наше собствено свободно създание. Ние трябва да изпълняваме даже това което предписваме на себе си, като карма на нашата деятелност.
към текста >>
39.
01. ВЪВЕДЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Но надяваме се, че положихме основата за опровержението на субективизма, присъщ на теорията на познанието, която изхожда от Кант; а именно, мислим, че сторихме това, като показахме, че субективната форма, в която се явява образът на света за акта на познанието до обработването на този образ чрез науката, е само една необходима преходна степен, преодоляла в
процес
а на познанието.
І. ВЪВЕДЕНИЕ Следващите разсъждения имат за задача да формализират правилника, посредством стигащия до последните елементи анализ на акта на познанието, проблема на познанието и да набележат пътя към неговото решение. Те показват, по пътя на критиката на различните серии на познанието, че от тази гледна точка никога не ще бъде възможно решението на поставените въпроси. Естествено, при това трябва да признаем, че точното определение на понятието даденото, както се опитваме да сторим това тук, би било твърде затруднено без предварителните основни работи на Фолкелт,/1/ в които основно е изследвано понятието на познанието.
Но надяваме се, че положихме основата за опровержението на субективизма, присъщ на теорията на познанието, която изхожда от Кант; а именно, мислим, че сторихме това, като показахме, че субективната форма, в която се явява образът на света за акта на познанието до обработването на този образ чрез науката, е само една необходима преходна степен, преодоляла в процеса на познанието.
За нас така нареченият опит, който позитивизмът и неокантианството толкова охотно биха искали да представят за единствено достоверен, а именно истински субективизъм. И, показвайки това, ние обосноваваме Обективния идеализъм, като необходимо следствие на разбиращата себе си теория на познанието. Този идеализъм се отличава от метафизическия, абсолютен идеализъм на Хегел с това, че той търси основанието за разлагане на действителността в дадено битие и понятие, в субекта на познанието и вижда тяхното свързване но в обективната мирова диалектика, а в субективния процес на познанието. Авторът на тези редове вече изложи веднъж в литературата това становище в 1885 година в своите "Основни черти на познанието" Берлин и Щутгарт, във основа на изследванията, които вярно е, по метод се различаваха съществено от настоящите и в които липсва също издигането до първите елементи на познанието. Най-новата литература, взета под внимание в тези разсъждения, е следващата.
към текста >>
Този идеализъм се отличава от метафизическия, абсолютен идеализъм на Хегел с това, че той търси основанието за разлагане на действителността в дадено битие и понятие, в субекта на познанието и вижда тяхното свързване но в обективната мирова диалектика, а в субективния
процес
на познанието.
Те показват, по пътя на критиката на различните серии на познанието, че от тази гледна точка никога не ще бъде възможно решението на поставените въпроси. Естествено, при това трябва да признаем, че точното определение на понятието даденото, както се опитваме да сторим това тук, би било твърде затруднено без предварителните основни работи на Фолкелт,/1/ в които основно е изследвано понятието на познанието. Но надяваме се, че положихме основата за опровержението на субективизма, присъщ на теорията на познанието, която изхожда от Кант; а именно, мислим, че сторихме това, като показахме, че субективната форма, в която се явява образът на света за акта на познанието до обработването на този образ чрез науката, е само една необходима преходна степен, преодоляла в процеса на познанието. За нас така нареченият опит, който позитивизмът и неокантианството толкова охотно биха искали да представят за единствено достоверен, а именно истински субективизъм. И, показвайки това, ние обосноваваме Обективния идеализъм, като необходимо следствие на разбиращата себе си теория на познанието.
Този идеализъм се отличава от метафизическия, абсолютен идеализъм на Хегел с това, че той търси основанието за разлагане на действителността в дадено битие и понятие, в субекта на познанието и вижда тяхното свързване но в обективната мирова диалектика, а в субективния процес на познанието.
Авторът на тези редове вече изложи веднъж в литературата това становище в 1885 година в своите "Основни черти на познанието" Берлин и Щутгарт, във основа на изследванията, които вярно е, по метод се различаваха съществено от настоящите и в които липсва също издигането до първите елементи на познанието. Най-новата литература, взета под внимание в тези разсъждения, е следващата. Ние привеждаме не само това, към което нашето изложение има непосредствено отношение, но и всички трудове, в които се третират въпроси, близки до изложените от нас. Не считаме за необходимо да привеждаме самите съчинения на класиците на философията. За теорията на познанието въобще могат да бъдат взети под внимание:........
към текста >>
40.
03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
От друга, страна, еднакви външни
процес
и предизвикват съвършено различни усещания, според това, от кои сетива се възприемат.
Физиката счита за правилно да приеме, че действието на телата върху нашите сетивни органи става не чрез непосредствено съприкосновение, защото винаги трябва, да съществува известно, макар и малко разстояние между съответното на тялото място върху кожата и самите тези тела. От тук следва, че това, което чувствуваме като твърдост и топлина на телата, е само реакция на окончанията на нашите осезателни топлинни нерви към действуващите чрез празното пространство молекулярни сили на телата. Към тези доводи на физика, като допълнение, се присъединяват и доводите на психо-физика, намерили своя израз в учението за специфичните енергии на сетивата. Йохан Мюлер е показал, че всяко сетиво може да бъде възбудено само по свойствен за него начин, обусловен от неговата организация и че то винаги реагира еднакво, каквото и външно впечатление да му действува отвън. Ако възбудим зрителния нерв, ние ще изпитаме светлина, безразлично дали на нерва въздействува електрическият ток или светлината.
От друга, страна, еднакви външни процеси предизвикват съвършено различни усещания, според това, от кои сетива се възприемат.
От това се прави извода, че във външния свят съществува само едни род процеси, а именно движение, и че многообразието на възприемания от нас свят е всъщност само реакция на нашите сетива към тези процеси. Съгласно този възглед, ние възприемаме не външния свят, а само предизвикалите от него субективни усещания в нас. Към доводите на физиката трябва да прибавим и доводите на физиологията. Първата изучава явленията, извършващи се вън от нашия организъм и отговарящи на възприятията; втората се стреми да изучава процесите и собственото тяло на човека, които стават през време, когато в нас е предизвикало известно усетно качество. Физиологията учи, че епидермисът е съвършено нечувствителен към раздразненията на външния свят.
към текста >>
От това се прави извода, че във външния свят съществува само едни род
процес
и, а именно движение, и че многообразието на възприемания от нас свят е всъщност само реакция на нашите сетива към тези
процес
и.
От тук следва, че това, което чувствуваме като твърдост и топлина на телата, е само реакция на окончанията на нашите осезателни топлинни нерви към действуващите чрез празното пространство молекулярни сили на телата. Към тези доводи на физика, като допълнение, се присъединяват и доводите на психо-физика, намерили своя израз в учението за специфичните енергии на сетивата. Йохан Мюлер е показал, че всяко сетиво може да бъде възбудено само по свойствен за него начин, обусловен от неговата организация и че то винаги реагира еднакво, каквото и външно впечатление да му действува отвън. Ако възбудим зрителния нерв, ние ще изпитаме светлина, безразлично дали на нерва въздействува електрическият ток или светлината. От друга, страна, еднакви външни процеси предизвикват съвършено различни усещания, според това, от кои сетива се възприемат.
От това се прави извода, че във външния свят съществува само едни род процеси, а именно движение, и че многообразието на възприемания от нас свят е всъщност само реакция на нашите сетива към тези процеси.
Съгласно този възглед, ние възприемаме не външния свят, а само предизвикалите от него субективни усещания в нас. Към доводите на физиката трябва да прибавим и доводите на физиологията. Първата изучава явленията, извършващи се вън от нашия организъм и отговарящи на възприятията; втората се стреми да изучава процесите и собственото тяло на човека, които стават през време, когато в нас е предизвикало известно усетно качество. Физиологията учи, че епидермисът е съвършено нечувствителен към раздразненията на външния свят. Така например, за да могат въздействията на външния свят да възбудят окончанията на нашите осезателни нерви в периферията на нашето тяло, процесът на трептенията трябва да бъде продължителен отначало през епидермиса.
към текста >>
Първата изучава явленията, извършващи се вън от нашия организъм и отговарящи на възприятията; втората се стреми да изучава
процес
ите и собственото тяло на човека, които стават през време, когато в нас е предизвикало известно усетно качество.
Ако възбудим зрителния нерв, ние ще изпитаме светлина, безразлично дали на нерва въздействува електрическият ток или светлината. От друга, страна, еднакви външни процеси предизвикват съвършено различни усещания, според това, от кои сетива се възприемат. От това се прави извода, че във външния свят съществува само едни род процеси, а именно движение, и че многообразието на възприемания от нас свят е всъщност само реакция на нашите сетива към тези процеси. Съгласно този възглед, ние възприемаме не външния свят, а само предизвикалите от него субективни усещания в нас. Към доводите на физиката трябва да прибавим и доводите на физиологията.
Първата изучава явленията, извършващи се вън от нашия организъм и отговарящи на възприятията; втората се стреми да изучава процесите и собственото тяло на човека, които стават през време, когато в нас е предизвикало известно усетно качество.
Физиологията учи, че епидермисът е съвършено нечувствителен към раздразненията на външния свят. Така например, за да могат въздействията на външния свят да възбудят окончанията на нашите осезателни нерви в периферията на нашето тяло, процесът на трептенията трябва да бъде продължителен отначало през епидермиса. При усещането на слуха или зрението, външният процес на движението преди да стигне до нерва се изменя освен това в цяла редица предавателни органи на сетивата. Това възбуждение на нервното окончание трябва да стигне чрез нерва до централния орган и тук само може да се извърши това, от което, въз основа на чието механическите процеси в мозъка, се предизвиква усещането. Ясно е, че благодарение на тези изменения, които изпитва раздразнението, действуващо на сетивните органи, това раздразнение толкова много се изменя, че трябва да се заличи всяка следа на сходство между първото въздействие на сетивата и появяващото се, накрая, усещане в съзнанието.
към текста >>
Така например, за да могат въздействията на външния свят да възбудят окончанията на нашите осезателни нерви в периферията на нашето тяло,
процес
ът на трептенията трябва да бъде продължителен отначало през епидермиса.
От това се прави извода, че във външния свят съществува само едни род процеси, а именно движение, и че многообразието на възприемания от нас свят е всъщност само реакция на нашите сетива към тези процеси. Съгласно този възглед, ние възприемаме не външния свят, а само предизвикалите от него субективни усещания в нас. Към доводите на физиката трябва да прибавим и доводите на физиологията. Първата изучава явленията, извършващи се вън от нашия организъм и отговарящи на възприятията; втората се стреми да изучава процесите и собственото тяло на човека, които стават през време, когато в нас е предизвикало известно усетно качество. Физиологията учи, че епидермисът е съвършено нечувствителен към раздразненията на външния свят.
Така например, за да могат въздействията на външния свят да възбудят окончанията на нашите осезателни нерви в периферията на нашето тяло, процесът на трептенията трябва да бъде продължителен отначало през епидермиса.
При усещането на слуха или зрението, външният процес на движението преди да стигне до нерва се изменя освен това в цяла редица предавателни органи на сетивата. Това възбуждение на нервното окончание трябва да стигне чрез нерва до централния орган и тук само може да се извърши това, от което, въз основа на чието механическите процеси в мозъка, се предизвиква усещането. Ясно е, че благодарение на тези изменения, които изпитва раздразнението, действуващо на сетивните органи, това раздразнение толкова много се изменя, че трябва да се заличи всяка следа на сходство между първото въздействие на сетивата и появяващото се, накрая, усещане в съзнанието. Хартман приключва равносметката на тези разсъждения със следните думи: "Това съдържание на съзнанието се състои първоначално от усещания, с които душата реагира рефлексно на състоянието на движение на своя мозъчен център, но които нямат ни най-малко сходство с молекулярните състояния на движение, които ги предизвикват". Който размисли до края този ход на мислите, трябва да се съгласи, че ако той би бил верен, в нашето съзнание не би се съдържало и най-малкия остатък от това, което може да се нарече външно съществувание.
към текста >>
При усещането на слуха или зрението, външният
процес
на движението преди да стигне до нерва се изменя освен това в цяла редица предавателни органи на сетивата.
Съгласно този възглед, ние възприемаме не външния свят, а само предизвикалите от него субективни усещания в нас. Към доводите на физиката трябва да прибавим и доводите на физиологията. Първата изучава явленията, извършващи се вън от нашия организъм и отговарящи на възприятията; втората се стреми да изучава процесите и собственото тяло на човека, които стават през време, когато в нас е предизвикало известно усетно качество. Физиологията учи, че епидермисът е съвършено нечувствителен към раздразненията на външния свят. Така например, за да могат въздействията на външния свят да възбудят окончанията на нашите осезателни нерви в периферията на нашето тяло, процесът на трептенията трябва да бъде продължителен отначало през епидермиса.
При усещането на слуха или зрението, външният процес на движението преди да стигне до нерва се изменя освен това в цяла редица предавателни органи на сетивата.
Това възбуждение на нервното окончание трябва да стигне чрез нерва до централния орган и тук само може да се извърши това, от което, въз основа на чието механическите процеси в мозъка, се предизвиква усещането. Ясно е, че благодарение на тези изменения, които изпитва раздразнението, действуващо на сетивните органи, това раздразнение толкова много се изменя, че трябва да се заличи всяка следа на сходство между първото въздействие на сетивата и появяващото се, накрая, усещане в съзнанието. Хартман приключва равносметката на тези разсъждения със следните думи: "Това съдържание на съзнанието се състои първоначално от усещания, с които душата реагира рефлексно на състоянието на движение на своя мозъчен център, но които нямат ни най-малко сходство с молекулярните състояния на движение, които ги предизвикват". Който размисли до края този ход на мислите, трябва да се съгласи, че ако той би бил верен, в нашето съзнание не би се съдържало и най-малкия остатък от това, което може да се нарече външно съществувание. Хартман прибавя към физическите и физиологически доводи против така наречения "наивен реализъм" още и такива, които той нарича философски в собствения смисъл на тази дума.
към текста >>
Това възбуждение на нервното окончание трябва да стигне чрез нерва до централния орган и тук само може да се извърши това, от което, въз основа на чието механическите
процес
и в мозъка, се предизвиква усещането.
Към доводите на физиката трябва да прибавим и доводите на физиологията. Първата изучава явленията, извършващи се вън от нашия организъм и отговарящи на възприятията; втората се стреми да изучава процесите и собственото тяло на човека, които стават през време, когато в нас е предизвикало известно усетно качество. Физиологията учи, че епидермисът е съвършено нечувствителен към раздразненията на външния свят. Така например, за да могат въздействията на външния свят да възбудят окончанията на нашите осезателни нерви в периферията на нашето тяло, процесът на трептенията трябва да бъде продължителен отначало през епидермиса. При усещането на слуха или зрението, външният процес на движението преди да стигне до нерва се изменя освен това в цяла редица предавателни органи на сетивата.
Това възбуждение на нервното окончание трябва да стигне чрез нерва до централния орган и тук само може да се извърши това, от което, въз основа на чието механическите процеси в мозъка, се предизвиква усещането.
Ясно е, че благодарение на тези изменения, които изпитва раздразнението, действуващо на сетивните органи, това раздразнение толкова много се изменя, че трябва да се заличи всяка следа на сходство между първото въздействие на сетивата и появяващото се, накрая, усещане в съзнанието. Хартман приключва равносметката на тези разсъждения със следните думи: "Това съдържание на съзнанието се състои първоначално от усещания, с които душата реагира рефлексно на състоянието на движение на своя мозъчен център, но които нямат ни най-малко сходство с молекулярните състояния на движение, които ги предизвикват". Който размисли до края този ход на мислите, трябва да се съгласи, че ако той би бил верен, в нашето съзнание не би се съдържало и най-малкия остатък от това, което може да се нарече външно съществувание. Хартман прибавя към физическите и физиологически доводи против така наречения "наивен реализъм" още и такива, които той нарича философски в собствения смисъл на тази дума. При логическото разглеждане на двата първи довода ние забелязваме, че можем да бъдем, всъщност, до посочения резултат само тогава, когато изхождаме от съществуването и връзката на външните неща, така както ги приема наивното съзнание и след това проучим, как този външен свят може при нашата организация да проникне в нашето съзнание.
към текста >>
41.
04. ИЗХОДНИ ТОЧКИ НА ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
с този образ на света, който стои пред човека, преди той да го е подложил на някакъв начин на
процес
а на познанието, преди той да е направил и най-малкото изказване върху него, преди да е предприел и най-малкото негово определение чрез мисленето.
За да се разпростре теорията на познанието върху цялата област на познанието, хвърляйки светлина върху нея, то трябва да вземе за изходна точка нещо, което да остане съвършено незасегнато от тази деятелност, от което по-скоро самата тази деятелност получава първия тласък. Това, с което трябва да започнем, се намира познанието, самото то още не може да бъде познание. Но ние трябва да го търсим непосредствено преди познанието, така щото вече следващата стъпка, която изхождайки от него, човек трябва да направи, се явява вече познавателната деятелност. Следователно способът, с който трябва да бъде определено това абсолютно първично, трябва да бъде такъв, че в това абсолютно първично да не се съдържа нещо, което произхожда от познанието. Такова начало може да бъде направено само с непосредствено дадения образ на света, т.е.
с този образ на света, който стои пред човека, преди той да го е подложил на някакъв начин на процеса на познанието, преди той да е направил и най-малкото изказване върху него, преди да е предприел и най-малкото негово определение чрез мисленето.
Това, което тогава преминава покрай нас и ние преминаваме покрай него, това е един лишен от всякаква връзка и все пак неразделен на индивидуални части образ на света/1/, в който нищо не е отделено едно от друго, нищо не е обусловено едно от друго и нищо не се определя едно от друго, това е непосредствено даденото. /*1 Разделянето на индивидуални части от съвършено слято дадения образ на света е вече акт на мислителната дейност/. На тази степен на съществуванието ако можем да употребим този израз нито един предмет, нито едно събитие не се явява по-важно, по-значително от друго. Рудиментарният орган на животното, нямащ, може би, при по-късната, осветена вече от познанието степен на познанието, никакво значение за неговото развитие и живот, има еднакво право на внимание, както и най-благородната и необходима част на организма. До момента на всяка познавателна дейност в образи на света нищо не се явява като субстанция, нищо като случайност, нищо като причина или действие; противоположностите на материята и духа, на тялото и душата, още не са създадени.
към текста >>
Тези сказуеми не трябва да се приемат без критика, но трябва щателно да се отделят от образа на света, за да се яви той съвършено чист от всичко, присъединено към него чрез
процес
а на познанието.
В неговото развитие никъде не съществуват граници между чистото, пасивното обръщение навън към непосредствено даденото и неговото известно съмненно към нашето установено начало на теорията на познанието. Едуард Ф. Хартман, например, казва: "Ние не питаме, какво е съдържанието на съзнанието у спящия спрямо съзнанието на детето или у стоящото на по-ниска степен на живите същества животно, понеже философствуващия човек няма за това никаква опитност и изводите с помощта, на които той се опитва да възстанови това съдържание на съзнанието на примитивните биогенетически или онтогенетически степени, трябва все така да се основава на неговата лична опитност. По този начин ние трябва преди всичко да установим, какво представлява по себе си съдържанието на съзнанието, намерено от философствуващия човек в началото на философското размишление/1/. Но против това може да възрази, че образът на света, който имаме в началото на философското размишление носи вече в себе си сказуемите, добити посредством познанието.
Тези сказуеми не трябва да се приемат без критика, но трябва щателно да се отделят от образа на света, за да се яви той съвършено чист от всичко, присъединено към него чрез процеса на познанието.
границата между даденото и познатото въобще не съвпада в никой момент на човешкото развитие, а трябва да я прокараме изкуствено. Това може да стане на всяка степен на развитието, ако правилно прекараме разграничението между това, което ни се представя без мислителното определение на познанието и това, което се създава още от него само чрез познанието. Но сега можем упрекнати в това, че вече натрупахме цяла редица от мислителни определения, за да отделим онзи ум непосредствен образ на света от образи, допълнен от човека чрез познавателната обработка. Но против това може да се възрази следното: Мислите, които приведохме, не би трябвало да охарактеризират някак този образ на света, не би трябвало да му предават никакви свойства или да изкажат каквото да било за него; те би трябвало само така да насочат нашето разглеждане, за да бъде то приведено към онези граници, където познанието се вижда поставено пред своето начало. Затова никъде не може да става дума за истинност и погрешност за правилност или неправилност на онези разсъждения, които според нашето разбиране,предшествуват онзи момент, когато стоим в началото на теорията на познанието.
към текста >>
42.
05. ПОЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
При това
процес
ът е следващият: Отначало мислено се отделят известни отделности от съвкупността на мировото цяло, понеже, собствено казано, в даденото никъде няма отделни неща, а всичко се намира в непреривна свръзка.
Ние можем само да опишем, що е това доказателство. В логиката всяка теория е само емпирика; в тази наука има само наблюдение. Но когато искаме да познаем нещо вън от нашето мислене, ние можем да сторим това само с помощта на мисленето, т.е. мисленето трябва да пристъпи към нещо дадено и да го приведе от хаотична в систематична връзка с образа на света. По този начин мисленето пристъпва към даденото съдържание на света като формиращ принцип.
При това процесът е следващият: Отначало мислено се отделят известни отделности от съвкупността на мировото цяло, понеже, собствено казано, в даденото никъде няма отделни неща, а всичко се намира в непреривна свръзка.
Тези отделени отделности мисленето ги съотнася едно към друго съобразно произведените от него форми и накрая, определя това, което произтича от това отношение. Чрез това, че мисленето създава отношение между двете обособени части на съдържанието на света, то още нищо не определя от себе си за тези части. То изчаква това, което се получава от само себе си вследствие установяването на това отношение. Само този резултат е именно познанието за съответствуващите части на съдържанието на света. Ако природата на това последното би била да не изразява въобще нищо за самото себе си чрез това отношение, тогава естествено, опитът на мисленето е несполучлив и на негово място трябва да се яви ново отношение.
към текста >>
43.
06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Обаче за този, който не е извършил заедно с нас горепосоченото наше разглеждане, който по този начин не знае, че "Азът" стига до пълното съдържание на действителността само, когато пристъпва със своите форми на мислене към даденото, за него
процес
ът на познанието се представя като едно създаване на света на "Аза".
"Наблюдавай себе си, отвръщай погледа си от всичко, което те заобикаля, насочи го вътре в себе си" ето кое е първото изискване, което философията поставя на своя ученик. Не става дума за нещо, което е вън от тебе, а изключително за самия тебе"/1/. Естествено този род въведение в Наукоучението има по-голямо преимущество пред другите. Защото самонаблюдението произвежда деятелността на "Аза" действително не едностранчиво, в едно определено направление; то го показва не само като полагащо битие, а в неговото всестранно разкриване, как то се старае мислено да разбере непосредствено даденото съдържание на света. За самонаблюдението "Азът" се явява как той си изгражда образа на света от съчетаване на даденото и на понятието.
Обаче за този, който не е извършил заедно с нас горепосоченото наше разглеждане, който по този начин не знае, че "Азът" стига до пълното съдържание на действителността само, когато пристъпва със своите форми на мислене към даденото, за него процесът на познанието се представя като едно създаване на света на "Аза".
Поради това за Фихте образът на света става все повече едно построение на "Аза". Той все повече е едно построение на "Аза". Той все по-силно подчертава, че в Наукоучението въпросът се касае за това, да се пробуди онова разбиране, което би било в състояние да долавя "Аза" при това построение на света. Този, който може това, стои за него на по-висока степен на знанието отколкото онзи, който вижда само построението, готово битие. Който наблюдава само света на обектите, той не познава, че "Азът" още само ги създава.
към текста >>
Можем да отворим Фихтовите произведения, където пожелаем: навсякъде ще намерим, че ходът на неговите мисли веднага добива здрава почва, ако си представим безцветната, празна у него деятелност на "Аза"изпълнени и подредени от това, което нарекохме
процес
на познанието.
Но ако "Аза" иска да запази своята самостоятелност, той трябва да се откаже от вещите извън нас и да се отдаде на идеализма. Сега не се има само предвид, че "Азът" съвсем може да стигне до действителното, обосновано решение и определение, ако той не предположи нещо, което да му помогне в това. Всяко определение, изхождащо от "Аза", остава празно и безсъдържателно, ако той не намери нещо съдържателно, определено докрай, което да му направи възможно определението на даденото и чрез това да му позволи да направи избор между идеализма и догматизма. Но това докрай определено е светът на мисленето. А да се определи даденото чрез мисленето се нарича познание.
Можем да отворим Фихтовите произведения, където пожелаем: навсякъде ще намерим, че ходът на неговите мисли веднага добива здрава почва, ако си представим безцветната, празна у него деятелност на "Аза"изпълнени и подредени от това, което нарекохме процес на познанието.
Обстоятелството, че "Азът" може по свобода да премине към дейност, прави възможно за него да осъществи от себе си, чрез самоопределение, категорията на познанието, докато в останалия свят категориите се оказват свързани чрез обективната необходимост със съответното за тях дадено. Изследването същността на свободното самоопределение става задача на основаната на нашата теория познание на етиката и метафизиката. На него се пада също да проучи въпроса, може ли "Азът" да осъществи още и други идеи, освен познанието. Но че осъществяването на познанието става по свобода, това ясно следва от направената по-горе забележка. Понеже когато непосредствено даденото и присъщата нему форми на мисленето се съединяват чрез "Аза" в процеса на познанието, то съединяването на иначе оставащите винаги разделени в съзерцанието два елемента на действителността става само чрез акта на свободата.
към текста >>
Понеже когато непосредствено даденото и присъщата нему форми на мисленето се съединяват чрез "Аза" в
процес
а на познанието, то съединяването на иначе оставащите винаги разделени в съзерцанието два елемента на действителността става само чрез акта на свободата.
Можем да отворим Фихтовите произведения, където пожелаем: навсякъде ще намерим, че ходът на неговите мисли веднага добива здрава почва, ако си представим безцветната, празна у него деятелност на "Аза"изпълнени и подредени от това, което нарекохме процес на познанието. Обстоятелството, че "Азът" може по свобода да премине към дейност, прави възможно за него да осъществи от себе си, чрез самоопределение, категорията на познанието, докато в останалия свят категориите се оказват свързани чрез обективната необходимост със съответното за тях дадено. Изследването същността на свободното самоопределение става задача на основаната на нашата теория познание на етиката и метафизиката. На него се пада също да проучи въпроса, може ли "Азът" да осъществи още и други идеи, освен познанието. Но че осъществяването на познанието става по свобода, това ясно следва от направената по-горе забележка.
Понеже когато непосредствено даденото и присъщата нему форми на мисленето се съединяват чрез "Аза" в процеса на познанието, то съединяването на иначе оставащите винаги разделени в съзерцанието два елемента на действителността става само чрез акта на свободата.
Но нашите разсъждения хвърлят още една съвсем друга светлина върху критическият идеализъм. За този, който подробно се е занимавал със системата на Фихте, изпъква като най-истинско желание на този философ запазването на положението, че в "Аза" не може да влезе нищо отвън и че в него не се среща нищо такова, което да не е било положено първоначално от самия него. При това безспорно е, че никакъв идеализъм не ще бъде никога в състояние да изведе от "Аза" онази форма на съдържанието на света, която обозначихме като непосредствено дадена. Тази форма може да бъде именно само дадена, а никога построена от мисленето. Нека само помислим, че ние не бихме били в състояние, ако бихме имали дадена цялата останала гама на цветове, да допълним изхождайки от "Аза" поне един липсващ цветен оттенък.
към текста >>
Първият образ въобще няма значение за обективния свят, а има такова само като основа за
процес
а на познанието.
Тази същина не става ясна за нас, независимо от това, че тя е тясно свързана със съдържанието на света, докато ние самите не построим действителността от даденото и от мисленето. Истинското "какво" на даденото за "Аза" се полага само от самия този последния. У "Аза" никога не би имало повод да полага същността на даденото в себе си, ако първо той не бе виждал пред себе си вещта в образ съвършено лишен от определение. И така, това, което се полага от този "Аз" като същност на света, полага се не без "Аза", а чрез този последния. Истинският образ на действителността не е този първоначалния, в който тя се явява пред "Аза", а последният, който "Азът" създава от първия.
Първият образ въобще няма значение за обективния свят, а има такова само като основа за процеса на познанието.
И така, субективен е не този образ на света, който е даден от теорията на "Аза", а по-скоро този, който първоначално е даден на този "Аз". Ако наречем този даден свят опитност, както правят това Фолкелт и други, трябва да кажем: науката допълва образа на света, който поради устройството на нашето съзнание ни се явява в субективна форма като опит, до там, че той да се яви в неговата същност. Нашата теория на познанието дава основата за разбиращия себе си идеализъм в истинския смисъл на тази дума. Тя обосновава убеждението, че в мисленето не става достъпна същността на света. Само чрез мисленето може да бъде разкрито отношението между частите на съдържанието на света, било то отношението на слънчевата топлина към нагретия камък или отношението на нашия "Аз" към външния свят.
към текста >>
44.
07. ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Едностранчивостта се явява обикновено затова, защото изследването, вместо да се занимава със самия
процес
на познанието, веднага пристъпва към някой обект на този
процес
.
Ние обосновахме теорията на познанието като наука за значението на всяко човешко знание. Само чрез нея ние получаваме разяснение за отношението на съдържанието на отделните науки към света. Тя ни дава възможност с помощта на науките да стигнем до съзерцанието на света. Ние добиваме положително знание чрез отделните познания; обаче ние узнаваме ценността на знанието за действителността чрез теорията на познанието. Благодарение на това, че се придържаме строго към това основно положение и в нашите разсъждения не се възползуваме от никакви обособени знания, ние преодоляхме всички едностранни възгледи за света.
Едностранчивостта се явява обикновено затова, защото изследването, вместо да се занимава със самия процес на познанието, веднага пристъпва към някой обект на този процес.
След нашите разяснения догматизмът трябва да се откаже, като от основен принцип, от своята "вещ в себе си", а субективния идеализъм от своя "Аз", понеже по тяхното взаимоотношение те се определят съществено само в мисленето. "Вещта в себе си" и "Азът" не могат да се определят по пътя на извода от друго, но и двете трябва да бъдат определени от мисленето съобразно с техния характер и отношение. Скептицизмът трябва да изостави своето съмнение относно възможността за познаването на света, тъй като относително "даденото" не можем никак да се съмняваме, защото то още не е засегнато от никакви прибавки от познанието сказуеми. Но ако скептицизмът би искал да твърди, мислителното познание никога не може да стигне до нещата, той би могъл да стори това само чрез самото мислително съображение, с което обаче той опровергава самия себе си. Защото, който иска чрез мисленето да обоснове съмнението, той......../включително признава на мисленето достатъчна сила на убеждение.
към текста >>
Така той оперира с понятията битие, субстанция, пространство, време и т.н., без предварително да изследва самия
процес
на познанието.
Рационалистът също така намира полагаемото за себе си в нашите разяснения, тъй като ние обясняваме мисленето като необходим единствен посредник на познанието. Нашият възглед за света се допира най-близо, както го обосновахме теоретико-познавателно, с възгледа за света на Е. Бидерман/1/. /*1 Виж Теоретико-познавателните изследвания в І том. Изчерпващо разяснение върху тази точка е дал Едуард фон Хартман/. Обаче за обоснованието на своето гледище Бидерман се ползува от твърдения съвсем неуместни в теорията на познанието.
Така той оперира с понятията битие, субстанция, пространство, време и т.н., без предварително да изследва самия процес на познанието.
Вместо да установи, че в процеса на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той говори за образите на битието на действителността. Така например, в #15 той казва: "Във всяко съдържание на съзнанието се съдържат два основни факта: 1. В него ни е дадено всяко битие, и тази противоположност ние обозначаваме като сетивно и духовно, веществено и идеално битие". И в #19: "Това, което има пространствено-временно битие, съществува като нещо материално; това, което в основа на всеки процес на битието и субект на живота, съществува идеално, то е реално, като съществуващо-идеално". Подобни съображения са неуместни в теорията на познанието, те са уместни в метафизиката, която също може да бъде обоснована само с помощта на теорията на познанието.
към текста >>
Вместо да установи, че в
процес
а на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той говори за образите на битието на действителността.
Нашият възглед за света се допира най-близо, както го обосновахме теоретико-познавателно, с възгледа за света на Е. Бидерман/1/. /*1 Виж Теоретико-познавателните изследвания в І том. Изчерпващо разяснение върху тази точка е дал Едуард фон Хартман/. Обаче за обоснованието на своето гледище Бидерман се ползува от твърдения съвсем неуместни в теорията на познанието. Така той оперира с понятията битие, субстанция, пространство, време и т.н., без предварително да изследва самия процес на познанието.
Вместо да установи, че в процеса на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той говори за образите на битието на действителността.
Така например, в #15 той казва: "Във всяко съдържание на съзнанието се съдържат два основни факта: 1. В него ни е дадено всяко битие, и тази противоположност ние обозначаваме като сетивно и духовно, веществено и идеално битие". И в #19: "Това, което има пространствено-временно битие, съществува като нещо материално; това, което в основа на всеки процес на битието и субект на живота, съществува идеално, то е реално, като съществуващо-идеално". Подобни съображения са неуместни в теорията на познанието, те са уместни в метафизиката, която също може да бъде обоснована само с помощта на теорията на познанието. Необходимо е да признаем, че твърденията на Бидерман са в много отношения сходни с нашите; обаче нашият метод няма никакви общи черти с неговия.
към текста >>
И в #19: "Това, което има пространствено-временно битие, съществува като нещо материално; това, което в основа на всеки
процес
на битието и субект на живота, съществува идеално, то е реално, като съществуващо-идеално".
Обаче за обоснованието на своето гледище Бидерман се ползува от твърдения съвсем неуместни в теорията на познанието. Така той оперира с понятията битие, субстанция, пространство, време и т.н., без предварително да изследва самия процес на познанието. Вместо да установи, че в процеса на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той говори за образите на битието на действителността. Така например, в #15 той казва: "Във всяко съдържание на съзнанието се съдържат два основни факта: 1. В него ни е дадено всяко битие, и тази противоположност ние обозначаваме като сетивно и духовно, веществено и идеално битие".
И в #19: "Това, което има пространствено-временно битие, съществува като нещо материално; това, което в основа на всеки процес на битието и субект на живота, съществува идеално, то е реално, като съществуващо-идеално".
Подобни съображения са неуместни в теорията на познанието, те са уместни в метафизиката, която също може да бъде обоснована само с помощта на теорията на познанието. Необходимо е да признаем, че твърденията на Бидерман са в много отношения сходни с нашите; обаче нашият метод няма никакви общи черти с неговия. Ето защо никъде ние не намерихме повод да се позовем на него. Бидерман се опитва с помощта на някои метафизични аксиоми да добие едно теоретико-познавателно гледище; ние се опитваме чрез разглеждане процеса на познанието да стигнем до възгледа на действителността. Смятаме, че действително показахме, какво всички спорове на светогледите идват от това, че хората се стремят да добият знание за обективното /вещ, Аз, съзнание и т.н./, без предварително да имат точно знание за това, което единствено може да изясни всяко друго знание: за природата на самото знание.
към текста >>
Бидерман се опитва с помощта на някои метафизични аксиоми да добие едно теоретико-познавателно гледище; ние се опитваме чрез разглеждане
процес
а на познанието да стигнем до възгледа на действителността.
В него ни е дадено всяко битие, и тази противоположност ние обозначаваме като сетивно и духовно, веществено и идеално битие". И в #19: "Това, което има пространствено-временно битие, съществува като нещо материално; това, което в основа на всеки процес на битието и субект на живота, съществува идеално, то е реално, като съществуващо-идеално". Подобни съображения са неуместни в теорията на познанието, те са уместни в метафизиката, която също може да бъде обоснована само с помощта на теорията на познанието. Необходимо е да признаем, че твърденията на Бидерман са в много отношения сходни с нашите; обаче нашият метод няма никакви общи черти с неговия. Ето защо никъде ние не намерихме повод да се позовем на него.
Бидерман се опитва с помощта на някои метафизични аксиоми да добие едно теоретико-познавателно гледище; ние се опитваме чрез разглеждане процеса на познанието да стигнем до възгледа на действителността.
Смятаме, че действително показахме, какво всички спорове на светогледите идват от това, че хората се стремят да добият знание за обективното /вещ, Аз, съзнание и т.н./, без предварително да имат точно знание за това, което единствено може да изясни всяко друго знание: за природата на самото знание.
към текста >>
45.
08. ПРАКТИЧЕСКО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Нашата деятелност е част от общия миров
процес
.
Същността на знанието се заключава именно в това, че в него се проявява основата на света, която никога не може да се намери в обективната реалност. За да се изразя образно нашето познание е едно постоянно вживяване в основата на света. Такова едно убеждение може да хвърли светлина и върху нашето практическо разбиране на живота. Нашият образ за живота според целия свой характер е обусловен от нашите нравствени идеали. Това са идеите, които ние имаме в живота за нашите задачи или с други думи, които ние създаваме за това, което трябва да извършим чрез нашата дейност.
Нашата деятелност е част от общия миров процес.
Чрез това тя е също така подчинена на общите закономерности на този процес. Когато някъде във вселената възниква един процес, в него трябва да различаваме две неща: неговото външно протичане в пространство и време и вътрешната закономерност на това протичане. Познаването на тази закономерност за човешката деятелност е само един особен случай на познанието. изведените от нас възгледи за природата на познанието трябва по този начин да бъдат приложими и тук. И така, да познаем себе си като действителна личност, значи да обладаваме за своята дейност съответните закони, т.е.
към текста >>
Чрез това тя е също така подчинена на общите закономерности на този
процес
.
За да се изразя образно нашето познание е едно постоянно вживяване в основата на света. Такова едно убеждение може да хвърли светлина и върху нашето практическо разбиране на живота. Нашият образ за живота според целия свой характер е обусловен от нашите нравствени идеали. Това са идеите, които ние имаме в живота за нашите задачи или с други думи, които ние създаваме за това, което трябва да извършим чрез нашата дейност. Нашата деятелност е част от общия миров процес.
Чрез това тя е също така подчинена на общите закономерности на този процес.
Когато някъде във вселената възниква един процес, в него трябва да различаваме две неща: неговото външно протичане в пространство и време и вътрешната закономерност на това протичане. Познаването на тази закономерност за човешката деятелност е само един особен случай на познанието. изведените от нас възгледи за природата на познанието трябва по този начин да бъдат приложими и тук. И така, да познаем себе си като действителна личност, значи да обладаваме за своята дейност съответните закони, т.е. нравствени понятия и идеали, като знание.
към текста >>
Когато някъде във вселената възниква един
процес
, в него трябва да различаваме две неща: неговото външно протичане в пространство и време и вътрешната закономерност на това протичане.
Такова едно убеждение може да хвърли светлина и върху нашето практическо разбиране на живота. Нашият образ за живота според целия свой характер е обусловен от нашите нравствени идеали. Това са идеите, които ние имаме в живота за нашите задачи или с други думи, които ние създаваме за това, което трябва да извършим чрез нашата дейност. Нашата деятелност е част от общия миров процес. Чрез това тя е също така подчинена на общите закономерности на този процес.
Когато някъде във вселената възниква един процес, в него трябва да различаваме две неща: неговото външно протичане в пространство и време и вътрешната закономерност на това протичане.
Познаването на тази закономерност за човешката деятелност е само един особен случай на познанието. изведените от нас възгледи за природата на познанието трябва по този начин да бъдат приложими и тук. И така, да познаем себе си като действителна личност, значи да обладаваме за своята дейност съответните закони, т.е. нравствени понятия и идеали, като знание. Когато сме познали тази закономерност, тогава и нашата деятелност става наше дело.
към текста >>
Тогава закономерността не ни е дадена като нещо, което лежи вън от обекта, над който се извършва
процес
ът, но като съдържание на самия обхват в живото действие обект.
Познаването на тази закономерност за човешката деятелност е само един особен случай на познанието. изведените от нас възгледи за природата на познанието трябва по този начин да бъдат приложими и тук. И така, да познаем себе си като действителна личност, значи да обладаваме за своята дейност съответните закони, т.е. нравствени понятия и идеали, като знание. Когато сме познали тази закономерност, тогава и нашата деятелност става наше дело.
Тогава закономерността не ни е дадена като нещо, което лежи вън от обекта, над който се извършва процесът, но като съдържание на самия обхват в живото действие обект.
В дадения случай обектът е нашия собствен "Аз". Ако този последния действително е проникнал своята дейност, с познание съгласно нейната същност, тогава той същевременно се чувствува и като неин господар. Докато това не е настъпило, законите на деятелността ни се явяват като нещо чуждо; те ни владеят; това, което сме вършили, вършим го по принуждение, което се упражнява върху нас. Когато тези закони са превърнати от такава чужда същност в първоначално собствено действие на нашия "Аз", тогава това принуждение престава. Принуждаващото е станало наше собствена същина.
към текста >>
Процес
ът на познанието, съгласно нашето разсъждение, е
процес
на развитие към свободата.
Когато тези закони са превърнати от такава чужда същност в първоначално собствено действие на нашия "Аз", тогава това принуждение престава. Принуждаващото е станало наше собствена същина. Закономерността владее вече не над нас, а в нас върху изхождащата от "Аза" деятелност. Осъществяването на дадена деятелност с помощта намираща се вън от осъществителя закономерност е акт на несвобода, а онова осъществяване, извършено чрез самия осъществител акт на свободата. Да познаваме законите на своята деятелност значи да съзнаваме своята свобода.
Процесът на познанието, съгласно нашето разсъждение, е процес на развитие към свободата.
Не всяка човешка дейност носи този характер. В много случаи ние обладаваме законите на нашата деятелност не като знание. Това е несвободната част на нашата деятелност. Противоположна на нея стои онази част, където ние напълно я изживяваме с този закон. Това е свободната област.
към текста >>
46.
01. РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА'
GA_4 Философия на свободата
Те са съвършени не поради едни или други
процес
и, разиграващи се във времето, а поради своята вътрешна същност.
Според думите на самия Рудолф Щайнер „праначалото" на тази книга се съдържа в следните изречения от неговата статия „За естеството на нашите идеали": „Все пак аз не мога да повярвам, че не съществува едно извисяване над дълбокия песимизъм на познанието. И когато разглеждам вътрешната човешка същност, когато се приближавам до нашия идеен свят, аз се докосвам до това извисяване. То представлява един съвършен и затворен в себе си свят, който не зависи от преходността на външния физически свят. И нима нашите идеали не са действително живи и самостоятелни същества (Wesenheiten), независещи от благоприятните или враждебни условия на природата? Дори и прекрасната роза винаги да умира пред безмилостния порив на зимата, тя е изпълнила своята мисия, защото е внесла радост в живота на стотици хора; дори утре някому да би хрумнало да отрече цялото звездно небе: нима хилядолетия наред хората не поглеждат с преклонение нагоре.
Те са съвършени не поради едни или други процеси, разиграващи се във времето, а поради своята вътрешна същност.
Какво достойно за съжаление същество би бил онзи човек, който не открива, утеха вътре в своя идеен свят, а се нуждае за тази цел от помощта на природата. Къде остава божествената свобода, ако природата, също както невръстните деца, ни държи в своята проходилка? Не, тя трябва да ни отказва всичко, за да извоюваме щастието, да го породим от нашия свободен Аз. Не на природата, а на себе си ние искаме да дължим всичко! Обаче тази свобода е само един блян!
към текста >>
47.
02. Предговор към новото издание (1918 г.)
GA_4 Философия на свободата
Другият въпрос гласи: Допустимо ли е човекът като волево същество да си приписва свобода, или тази свобода е чиста илюзия, възникваща у него, понеже той не прозира нишките на необходимостта, от които неговата воля е зависима точно както при всеки природен
процес
?
Предговор към новото издание (1918 г.) Два са основните въпроси за душевния живот на човека, определящи всичко, което подлежи на анализ в тази книга. Единият е дали има възможност човешката същност да бъде подложена на такова съзерцание, че то да послужи като опора за всичко останало, с което човекът се сблъсква чрез лично преживяване или някаква наука, но за което има усещането, че поради съмнение и критична оценка би могло да бъде отнесено към сферата на несигурното.
Другият въпрос гласи: Допустимо ли е човекът като волево същество да си приписва свобода, или тази свобода е чиста илюзия, възникваща у него, понеже той не прозира нишките на необходимостта, от които неговата воля е зависима точно както при всеки природен процес?
Този въпрос не идва в резултат на изкуствени мисловни конструкции, а съвсем естествено застава пред душата при определено нейно състояние. И може да се почувства, че на нея сякаш й липсва нещо от онова, което тя трябва да бъде, ако никога не се види изправена с максимална сериозност пред двете възможности: Свобода или необходимост на волята. В този труд ще бъде показано, че душевните изживявания, до които човекът трябва да достигне чрез втория въпрос, зависят от това, каква гледна точка той съумява да заеме спрямо първия. Направен е опит да бъде доказано, че има възглед за човешкото същество, на който може да се опре останалото познание; направен е също така опит да се посочи, че с този възглед напълно се обосновава идеята за свободата на волята, след като по-напред бъде намерена душевната област, в която може да се разгърне свободната воля. Възгледът, за който тук става дума във връзка с двата въпроса, се представя като такъв, който - веднъж застъпен - може да се превърне в съставка на самия душевен живот.
към текста >>
48.
03. НАУКА ЗА СВОБОДАТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ
GA_4 Философия на свободата
И въпреки това противниците на свободата никога не задават въпроса, дали все пак един мотив за моите действия, който аз схващам и прозирам, за мен означава в еднаква степен принуда, както органичният
процес
, каращ детето да плаче за мляко.
Допустимо ли е извършеното от воина на бойното поле, от изследователя в лабораторията, от държавника в сложните дипломатически дела да се поставя в науката на едно стъпало с вършеното от детето, когато пожелава мляко? Истина ще да е, че решаването на една задача се опитва най-добре там, където нещата са най-прости. Нерядко обаче липсата на способност за различаване е довеждала до безкрайно объркване. А огромна е несъмнено разликата, дали съм наясно защо върша нещо, или не съм. На пръв поглед това изглежда напълно разбираема истина.
И въпреки това противниците на свободата никога не задават въпроса, дали все пак един мотив за моите действия, който аз схващам и прозирам, за мен означава в еднаква степен принуда, както органичният процес, каращ детето да плаче за мляко.
В своята „Феноменология на нравственото съзнание" (стр. 451) Едуард фон Хартман твърди, че човешката воля зависела от два главни фактора: от мотивите и от характера. Ако всички хора се разглеждали като еднакви или с незначителни различия, тогава тяхната воля се явявала като определяна отвън, а именно от обстоятелствата, възникващи около тях. Но ако се вземело предвид, че различните хора превръщали дадената представа в мотив за своите действия само, ако техният характер бил такъв, че чрез съответната представа бивал подтикван към едно силно желание, в такъв случай човекът се явявал като определян отвътре, а не отвън. И понеже човекът - в съгласие със своя характер - трябвало да превърне една наложена му отвън представа тепърва в мотив, той вярвал, че бил свободен, тоест независим от външни мотиви.
към текста >>
49.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
Така „Азът" принадлежи към духовното като една негова част, а възприеманите от сетивата материални неща и
процес
и - към „светът".
Целият му стремеж е една безплодна борба за примиряване на тези противоположности, които нарича ту Дух и материя, ту субект и обект, ту мислене и явление. Той има усещането, че между двата свята трябва да съществува мост, ала не е в състояние да го намери. Изживявайки се като „Аз", човекът не може да отнесе този „Аз" другаде, освен на страната на Духа; а противопоставяйки този „Аз" на света, към последния той трябва да причисли достъпния за сетивата свят на възприятията, материалния свят. По такъв начин човекът сам се поставя в противоположността: Дух и свят. Той трябва да стори това, след като и собственото му тяло спада към материалния свят.
Така „Азът" принадлежи към духовното като една негова част, а възприеманите от сетивата материални неща и процеси - към „светът".
В основната загадка на собственото си същество, човекът трябва неминуемо да преоткрие всички загадки, отнасящи се до Духа и материята. Монизмът насочва поглед изцяло върху единството и се старае да отрече или да заличи наличните противоположности. Никой от двата възгледа не води до удовлетворение, защото те не оценяват фактите правдиво. Дуализмът разглежда Духа (Аз) и Материята (свят) като две коренно различни същности и затова не може да проумее как двете могат да си въздействат. Откъде Духът ще знае какво става в материята, ако нейната своеобразна природа му е съвсем чужда?
към текста >>
Оттук и материализмът поставя началото с мисълта за материята, или за материалните
процес
и.
За решаването на тези въпроси са съставяни най-дълбокомислени и най-абсурдни хипотези. До днес обаче и положението с монизма не е много по-добро. Досега той се е опитвал да си помогне по трояк начин: или отрича Духа и се превръща в материализъм, или отрича материята, за да подири спасение в спиритуализма, или пък твърди, че материя и Дух са неразривно свързани дори в най-простата даденост на света, което съвсем не би трябвало да учудва, щом тези два начина на съществуване, които никъде не съществуват по-отделно, са налице у човека. Материализмът никога не може да даде задоволително обяснение за света. Защото всеки опит за обяснение трябва да започва с това, че се оформят мисли за явленията в света.
Оттук и материализмът поставя началото с мисълта за материята, или за материалните процеси.
По такъв начин той вече стои пред две различни фактологични области: Материалният свят и мислите за него. Материалистът се опитва да вникне в мислите, схващайки ги като чист материален процес. Той смята, че в мозъка мисленето се осъществява по подобие на храносмилането в животинските органи. Както приписва на материята механични и органични действия, така той и прикачва и способността да мисли при определени условия. Той забравя, че така само прехвърля проблема на друго място.
към текста >>
Материалистът се опитва да вникне в мислите, схващайки ги като чист материален
процес
.
Досега той се е опитвал да си помогне по трояк начин: или отрича Духа и се превръща в материализъм, или отрича материята, за да подири спасение в спиритуализма, или пък твърди, че материя и Дух са неразривно свързани дори в най-простата даденост на света, което съвсем не би трябвало да учудва, щом тези два начина на съществуване, които никъде не съществуват по-отделно, са налице у човека. Материализмът никога не може да даде задоволително обяснение за света. Защото всеки опит за обяснение трябва да започва с това, че се оформят мисли за явленията в света. Оттук и материализмът поставя началото с мисълта за материята, или за материалните процеси. По такъв начин той вече стои пред две различни фактологични области: Материалният свят и мислите за него.
Материалистът се опитва да вникне в мислите, схващайки ги като чист материален процес.
Той смята, че в мозъка мисленето се осъществява по подобие на храносмилането в животинските органи. Както приписва на материята механични и органични действия, така той и прикачва и способността да мисли при определени условия. Той забравя, че така само прехвърля проблема на друго място. Вместо на самия себе си, той приписва на материята способността да мисли. Така той отново се озовава на изходната си точка.
към текста >>
Към него явно не се разкрива духовен достъп, той трябва да се възприема и изживява от Аза посредством материални
процес
и.
Материалистическият възглед не е в състояние да реши проблема, а само го измества. А как стоят нещата със спиритуалистическия? Чистият спиритуалист отрича материята в нейното самостоятелно битие и я схваща само като продукт на Духа. Приложи ли този светоглед за разгадаване на собственото си човешко същество, той изпада в затруднение. Пред Аза, който може да се постави на страната на Духа, ненадейно застава сетивният свят.
Към него явно не се разкрива духовен достъп, той трябва да се възприема и изживява от Аза посредством материални процеси.
Такива материални процеси Азът не намира у себе си, ако иска да има валидност само като духовна същност. В онова, което той изработва по духовен път, сетивният свят никога не присъства. Азът като че ли трябва да признае, че за него светът би останал недостъпен, ако по духовен начин не се постави в някаква връзка с него. Същото важи за нас, когато с помощта на материалните неща и сили се заемаме да превърнем нашите намерения в реалност. Следователно ние сме зависими от външния свят.
към текста >>
Такива материални
процес
и Азът не намира у себе си, ако иска да има валидност само като духовна същност.
А как стоят нещата със спиритуалистическия? Чистият спиритуалист отрича материята в нейното самостоятелно битие и я схваща само като продукт на Духа. Приложи ли този светоглед за разгадаване на собственото си човешко същество, той изпада в затруднение. Пред Аза, който може да се постави на страната на Духа, ненадейно застава сетивният свят. Към него явно не се разкрива духовен достъп, той трябва да се възприема и изживява от Аза посредством материални процеси.
Такива материални процеси Азът не намира у себе си, ако иска да има валидност само като духовна същност.
В онова, което той изработва по духовен път, сетивният свят никога не присъства. Азът като че ли трябва да признае, че за него светът би останал недостъпен, ако по духовен начин не се постави в някаква връзка с него. Същото важи за нас, когато с помощта на материалните неща и сили се заемаме да превърнем нашите намерения в реалност. Следователно ние сме зависими от външния свят. Най-крайният спиритуалист или, ако искате мислителят, който чрез абсолютния си идеализъм се представя като краен спиритуалист, е Йохан Готлиб Фихте.
към текста >>
Той приема, че материализмът е съвсем прав, като обявява всички явления на света, включително нашето мислене, за продукт на чисто материални
процес
и; само че и обратното, материята и нейните
процес
и от своя страна били пък продукт на нашето мислене.
Тъй като човекът, насочвайки познанието към Аза, първоначално възприема действието на този Аз в мисловното оформяне на света на идеите, спиритуалистически ориентираният светоглед може с оглед на собствената човешка същност да се почувства изкушен да признае от Духа само този свят на идеите. По този начин спиритуализмът се превръща в едностранчив идеализъм. Той не съумява посредством света на идеите да потърси един духовен свят, а вижда духовния свят в самия свят на идеите. Това го кара като омагьосан да спре и да ограничи своя светоглед в рамките на действеността на самия Аз. Странна разновидност на идеализма е гледището на Фридрих Алберт Лангес, застъпено в неговата доста четена „История на материализма".
Той приема, че материализмът е съвсем прав, като обявява всички явления на света, включително нашето мислене, за продукт на чисто материални процеси; само че и обратното, материята и нейните процеси от своя страна били пък продукт на нашето мислене.
„Сетивата ни предават... въздействия на нещата - не точни образи, а още по-малко самите неща. Но към тези прости въздействия спадат също самите сетива ведно с мозъка и допусканите в него молекулярни движения." Това означава, че нашето мислене се поражда от материалните процеси, а те пък - от мисленето на Аза. Следователно философията на Лангес не е нищо друго освен превъплътената в понятия история за славния Мюнхаузен, който се повдигал във въздуха, теглейки собствения си перчем. Третата форма на монизма е тази, която и в най-простата даденост (атома) вижда съчетани двете същности - материя и Дух. С това обаче не се постига нищо, освен че въпросът, който всъщност възниква в нашето съзнание, се пренася на друга сцена.
към текста >>
Но към тези прости въздействия спадат също самите сетива ведно с мозъка и допусканите в него молекулярни движения." Това означава, че нашето мислене се поражда от материалните
процес
и, а те пък - от мисленето на Аза.
Той не съумява посредством света на идеите да потърси един духовен свят, а вижда духовния свят в самия свят на идеите. Това го кара като омагьосан да спре и да ограничи своя светоглед в рамките на действеността на самия Аз. Странна разновидност на идеализма е гледището на Фридрих Алберт Лангес, застъпено в неговата доста четена „История на материализма". Той приема, че материализмът е съвсем прав, като обявява всички явления на света, включително нашето мислене, за продукт на чисто материални процеси; само че и обратното, материята и нейните процеси от своя страна били пък продукт на нашето мислене. „Сетивата ни предават... въздействия на нещата - не точни образи, а още по-малко самите неща.
Но към тези прости въздействия спадат също самите сетива ведно с мозъка и допусканите в него молекулярни движения." Това означава, че нашето мислене се поражда от материалните процеси, а те пък - от мисленето на Аза.
Следователно философията на Лангес не е нищо друго освен превъплътената в понятия история за славния Мюнхаузен, който се повдигал във въздуха, теглейки собствения си перчем. Третата форма на монизма е тази, която и в най-простата даденост (атома) вижда съчетани двете същности - материя и Дух. С това обаче не се постига нищо, освен че въпросът, който всъщност възниква в нашето съзнание, се пренася на друга сцена. Как на простата даденост се удава да се изяви по двояк начин, щом тя представлява неделимо единство? В противовес на всички тези становища трябва да се изтъкне, че с основната и първична противоположност най-напред се срещаме в нашето собствено съзнание.
към текста >>
50.
05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Когато наблюдавам как една ударена билярдна топка предава движението Си на друга, аз оставам без всякакво влияние върху протичането на този наблюдаван
процес
.
МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА
Когато наблюдавам как една ударена билярдна топка предава движението Си на друга, аз оставам без всякакво влияние върху протичането на този наблюдаван процес.
Посоката на движение и скоростта на втората топка се определят от посоката и скоростта на първата. Докато се отнасям само като наблюдател, за движението на втората топка мога да кажа нещо едва след като то настъпи. Друго е положението, ако започна да размишлявам върху съдържанието на моето наблюдение. Размишлението ми има за цел да състави понятия за процеса. Понятието за една отскачаща топка аз поставям във връзка с някои други понятия от механиката и вземам под внимание особените обстоятелства, които са налице в дадения случай.
към текста >>
Размишлението ми има за цел да състави понятия за
процес
а.
МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА Когато наблюдавам как една ударена билярдна топка предава движението Си на друга, аз оставам без всякакво влияние върху протичането на този наблюдаван процес. Посоката на движение и скоростта на втората топка се определят от посоката и скоростта на първата. Докато се отнасям само като наблюдател, за движението на втората топка мога да кажа нещо едва след като то настъпи. Друго е положението, ако започна да размишлявам върху съдържанието на моето наблюдение.
Размишлението ми има за цел да състави понятия за процеса.
Понятието за една отскачаща топка аз поставям във връзка с някои други понятия от механиката и вземам под внимание особените обстоятелства, които са налице в дадения случай. Следователно към процеса, протичащ без моя намеса, аз се старая да прибавя втори процес, който се извършва в понятийната сфера. Последният е зависим от мен. Това личи от факта, че мога да се задоволя с наблюдението и да се откажа от всякакво търсене на понятия, ако това не ми е нужно. Но при наличие на такава нужда аз ще се успокоя едва след като съм поставил понятията топка, отскокливост, движение, удар, скорост и т.н.
към текста >>
Следователно към
процес
а, протичащ без моя намеса, аз се старая да прибавя втори
процес
, който се извършва в понятийната сфера.
Посоката на движение и скоростта на втората топка се определят от посоката и скоростта на първата. Докато се отнасям само като наблюдател, за движението на втората топка мога да кажа нещо едва след като то настъпи. Друго е положението, ако започна да размишлявам върху съдържанието на моето наблюдение. Размишлението ми има за цел да състави понятия за процеса. Понятието за една отскачаща топка аз поставям във връзка с някои други понятия от механиката и вземам под внимание особените обстоятелства, които са налице в дадения случай.
Следователно към процеса, протичащ без моя намеса, аз се старая да прибавя втори процес, който се извършва в понятийната сфера.
Последният е зависим от мен. Това личи от факта, че мога да се задоволя с наблюдението и да се откажа от всякакво търсене на понятия, ако това не ми е нужно. Но при наличие на такава нужда аз ще се успокоя едва след като съм поставил понятията топка, отскокливост, движение, удар, скорост и т.н. в известна връзка, към която наблюдаваният процес има определено отношение. И колкото сигурно е, че първият процес се извършва независимо от мен, толкова сигурно е, че понятийният процес не може да протече без моя намеса.
към текста >>
в известна връзка, към която наблюдаваният
процес
има определено отношение.
Понятието за една отскачаща топка аз поставям във връзка с някои други понятия от механиката и вземам под внимание особените обстоятелства, които са налице в дадения случай. Следователно към процеса, протичащ без моя намеса, аз се старая да прибавя втори процес, който се извършва в понятийната сфера. Последният е зависим от мен. Това личи от факта, че мога да се задоволя с наблюдението и да се откажа от всякакво търсене на понятия, ако това не ми е нужно. Но при наличие на такава нужда аз ще се успокоя едва след като съм поставил понятията топка, отскокливост, движение, удар, скорост и т.н.
в известна връзка, към която наблюдаваният процес има определено отношение.
И колкото сигурно е, че първият процес се извършва независимо от мен, толкова сигурно е, че понятийният процес не може да протече без моя намеса. Дали тази моя дейност наистина произтича от самостоятелната ми същност, или пък модерните физиолози са прави, казвайки, че ние не можем да мислим, както си искаме, а трябва да мислим, както това определят намиращите се в момента в нашето съзнание мисли и мисловни връзки (срв. Циен, Ръководство по физиологична психология. Йена, 1893, стр.171) - това ще бъде предмет на по-нататъшно разглеждане. Засега искаме само да констатираме факта, че ние постоянно се чувстваме принуждавани да търсим понятия и понятийни връзки за стоящи в известно отношение с тях предмети и явления, дадени ни без наша намеса.
към текста >>
И колкото сигурно е, че първият
процес
се извършва независимо от мен, толкова сигурно е, че понятийният
процес
не може да протече без моя намеса.
Следователно към процеса, протичащ без моя намеса, аз се старая да прибавя втори процес, който се извършва в понятийната сфера. Последният е зависим от мен. Това личи от факта, че мога да се задоволя с наблюдението и да се откажа от всякакво търсене на понятия, ако това не ми е нужно. Но при наличие на такава нужда аз ще се успокоя едва след като съм поставил понятията топка, отскокливост, движение, удар, скорост и т.н. в известна връзка, към която наблюдаваният процес има определено отношение.
И колкото сигурно е, че първият процес се извършва независимо от мен, толкова сигурно е, че понятийният процес не може да протече без моя намеса.
Дали тази моя дейност наистина произтича от самостоятелната ми същност, или пък модерните физиолози са прави, казвайки, че ние не можем да мислим, както си искаме, а трябва да мислим, както това определят намиращите се в момента в нашето съзнание мисли и мисловни връзки (срв. Циен, Ръководство по физиологична психология. Йена, 1893, стр.171) - това ще бъде предмет на по-нататъшно разглеждане. Засега искаме само да констатираме факта, че ние постоянно се чувстваме принуждавани да търсим понятия и понятийни връзки за стоящи в известно отношение с тях предмети и явления, дадени ни без наша намеса. Временно ще се абстрахираме от въпроса, дали тази дейност действително е наша дейност, или я вършим по някаква неотменима необходимост.
към текста >>
Сега въпросът е какво ни ползва това, че към даден
процес
намираме негово понятийно съответствие?
Засега искаме само да констатираме факта, че ние постоянно се чувстваме принуждавани да търсим понятия и понятийни връзки за стоящи в известно отношение с тях предмети и явления, дадени ни без наша намеса. Временно ще се абстрахираме от въпроса, дали тази дейност действително е наша дейност, или я вършим по някаква неотменима необходимост. Няма съмнение, че на пръв поглед тя ни изглежда наша. Съвсем определено знаем, че едновременно с предметите не ни се дават техните понятия. Че самият аз съм деятелят, може да почива на привидност, но поне при непосредствено наблюдение нещата се представят така.
Сега въпросът е какво ни ползва това, че към даден процес намираме негово понятийно съответствие?
Огромна е разликата в начина, по който за мен се съотнасят частите на един процес преди и след намирането на съответните понятия. Простото наблюдение може да проследи частите на даден процес в тяхното протичане, но преди използването на понятия тяхната взаимовръзка остава неясна. Аз виждам как първата билярдна топка се движи по посока и с определена скорост към втората. За да разбера какво ще се случи след сблъскването, трябва да изчакам и тогава мога да го проследя пак с очите си. Ако приемем, че в мига на сблъсъка някой ми закрие полето, върху което протича процесът, тогава аз - просто като наблюдател - няма да узная какво се е случило по-нататък.
към текста >>
Огромна е разликата в начина, по който за мен се съотнасят частите на един
процес
преди и след намирането на съответните понятия.
Временно ще се абстрахираме от въпроса, дали тази дейност действително е наша дейност, или я вършим по някаква неотменима необходимост. Няма съмнение, че на пръв поглед тя ни изглежда наша. Съвсем определено знаем, че едновременно с предметите не ни се дават техните понятия. Че самият аз съм деятелят, може да почива на привидност, но поне при непосредствено наблюдение нещата се представят така. Сега въпросът е какво ни ползва това, че към даден процес намираме негово понятийно съответствие?
Огромна е разликата в начина, по който за мен се съотнасят частите на един процес преди и след намирането на съответните понятия.
Простото наблюдение може да проследи частите на даден процес в тяхното протичане, но преди използването на понятия тяхната взаимовръзка остава неясна. Аз виждам как първата билярдна топка се движи по посока и с определена скорост към втората. За да разбера какво ще се случи след сблъскването, трябва да изчакам и тогава мога да го проследя пак с очите си. Ако приемем, че в мига на сблъсъка някой ми закрие полето, върху което протича процесът, тогава аз - просто като наблюдател - няма да узная какво се е случило по-нататък. Другояче е, ако преди закриването съм намерил съответните понятия за създалата се обстановка.
към текста >>
Простото наблюдение може да проследи частите на даден
процес
в тяхното протичане, но преди използването на понятия тяхната взаимовръзка остава неясна.
Няма съмнение, че на пръв поглед тя ни изглежда наша. Съвсем определено знаем, че едновременно с предметите не ни се дават техните понятия. Че самият аз съм деятелят, може да почива на привидност, но поне при непосредствено наблюдение нещата се представят така. Сега въпросът е какво ни ползва това, че към даден процес намираме негово понятийно съответствие? Огромна е разликата в начина, по който за мен се съотнасят частите на един процес преди и след намирането на съответните понятия.
Простото наблюдение може да проследи частите на даден процес в тяхното протичане, но преди използването на понятия тяхната взаимовръзка остава неясна.
Аз виждам как първата билярдна топка се движи по посока и с определена скорост към втората. За да разбера какво ще се случи след сблъскването, трябва да изчакам и тогава мога да го проследя пак с очите си. Ако приемем, че в мига на сблъсъка някой ми закрие полето, върху което протича процесът, тогава аз - просто като наблюдател - няма да узная какво се е случило по-нататък. Другояче е, ако преди закриването съм намерил съответните понятия за създалата се обстановка. В такъв случай аз мога да предвидя какво ще стане дори ако възможността за наблюдение се прекрати.
към текста >>
Ако приемем, че в мига на сблъсъка някой ми закрие полето, върху което протича
процес
ът, тогава аз - просто като наблюдател - няма да узная какво се е случило по-нататък.
Сега въпросът е какво ни ползва това, че към даден процес намираме негово понятийно съответствие? Огромна е разликата в начина, по който за мен се съотнасят частите на един процес преди и след намирането на съответните понятия. Простото наблюдение може да проследи частите на даден процес в тяхното протичане, но преди използването на понятия тяхната взаимовръзка остава неясна. Аз виждам как първата билярдна топка се движи по посока и с определена скорост към втората. За да разбера какво ще се случи след сблъскването, трябва да изчакам и тогава мога да го проследя пак с очите си.
Ако приемем, че в мига на сблъсъка някой ми закрие полето, върху което протича процесът, тогава аз - просто като наблюдател - няма да узная какво се е случило по-нататък.
Другояче е, ако преди закриването съм намерил съответните понятия за създалата се обстановка. В такъв случай аз мога да предвидя какво ще стане дори ако възможността за наблюдение се прекрати. Един просто наблюдаван процес или предмет не подсказва от само себе си нищо за своята взаимовръзка с други процеси и предмети. Тази взаимовръзка проличава едва след като наблюдението се свърже с мисленето. Наблюдението и мисленето са двете изходни точки за всеки духовен стремеж на човека, доколкото той има съзнание за такъв стремеж.
към текста >>
Един просто наблюдаван
процес
или предмет не подсказва от само себе си нищо за своята взаимовръзка с други
процес
и и предмети.
Аз виждам как първата билярдна топка се движи по посока и с определена скорост към втората. За да разбера какво ще се случи след сблъскването, трябва да изчакам и тогава мога да го проследя пак с очите си. Ако приемем, че в мига на сблъсъка някой ми закрие полето, върху което протича процесът, тогава аз - просто като наблюдател - няма да узная какво се е случило по-нататък. Другояче е, ако преди закриването съм намерил съответните понятия за създалата се обстановка. В такъв случай аз мога да предвидя какво ще стане дори ако възможността за наблюдение се прекрати.
Един просто наблюдаван процес или предмет не подсказва от само себе си нищо за своята взаимовръзка с други процеси и предмети.
Тази взаимовръзка проличава едва след като наблюдението се свърже с мисленето. Наблюдението и мисленето са двете изходни точки за всеки духовен стремеж на човека, доколкото той има съзнание за такъв стремеж. Работата на обикновения човешки ум и най-сложните научни изследвания се опират на тези два главни стожера на нашия Дух. Философите са изхождали от различни основни противоположности: идея и действителност, субект и обект, явление и нещото само за себе си, Аз и не-Аз, идея и воля, понятие и материя, сила и вещество, съзнателно и несъзнателно. Но лесно може да се покаже, че всички тези противоположности, трябва да бъдат предхождани от тази на наблюдението и мисленето, която е най-важната противоположност за човека.
към текста >>
По същество ние описахме едно наблюдение, когато в началото на тази глава представихме как мисленето се подклажда от един
процес
и как излиза извън рамките на даденото без негова намеса.
Мисълта ни за кон и обектът кон са две неща, които за нас се явяват поотделно. И този обект е достъпен за нас само чрез наблюдението. Както чрез самото съзерцаване на един кон ние не можем да си съставим понятие за него, така и чрез самото мислене не сме в състояние да създадем съответен обект. Във времето, наблюдението дори предхожда мисленето. Защото и мисленето трябва да познаем най-напред чрез наблюдение.
По същество ние описахме едно наблюдение, когато в началото на тази глава представихме как мисленето се подклажда от един процес и как излиза извън рамките на даденото без негова намеса.
Едва чрез наблюдение ние забелязваме всичко, което влиза в кръга на нашите преживявания. Съдържанието на усещания, възприятия и съзерцания, чувствата, волевите актове, съновиденията и образите на фантазията, представите, понятията и идеите, всички илюзии и халюцинации ни се дават чрез наблюдението. Като обект на наблюдение, мисленето обаче съществено се различава от всички останали неща. Наблюдението на една маса, на едно дърво настъпва у мен в момента, когато тези предмети се появят в кръгозора на моите преживявания. Но мисленето за тези предмети аз не наблюдавам паралелно.
към текста >>
Докато наблюдаването на предмети и
процес
и, както и мисленето за тях представляват съвсем обичайни състояния, изпълващи непрекъснато моя живот, наблюдението на мисленето е своего рода извънредно положение.
Като обект на наблюдение, мисленето обаче съществено се различава от всички останали неща. Наблюдението на една маса, на едно дърво настъпва у мен в момента, когато тези предмети се появят в кръгозора на моите преживявания. Но мисленето за тези предмети аз не наблюдавам паралелно. Масата наблюдавам, а мисленето за масата извършвам, но не го наблюдавам в същия момент. Първо трябва да заема някаква гледна точка извън собствената си дейност, ако наред с масата искам да наблюдавам и моето мислене за масата.
Докато наблюдаването на предмети и процеси, както и мисленето за тях представляват съвсем обичайни състояния, изпълващи непрекъснато моя живот, наблюдението на мисленето е своего рода извънредно положение.
Този факт трябва по съответен начин да се вземе под внимание, когато се цели да бъде определено отношението на мисленето към всички други съдържания на наблюдението. Трябва да сме наясно, че при наблюдаване на мисленето към последното се прилага подход, който представлява нормално състояние за разглеждане съдържанието на целия останал свят, но който в течение на това нормално състояние не настъпва за самото мислене. Някой би могъл да възрази, че отбелязаното от мен тук за мисленето е валидно също така за чувстването и за останалите духовни дейности. Когато изпитваме например чувство на наслада, то също се подклаждало от някакъв предмет, при което аз несъмнено съм наблюдавал този предмет, но не и чувството на наслада. Това възражение обаче почива на една заблуда.
към текста >>
За наблюдението насладата е дадена по съвсем същия начин, както предизвикващият я
процес
.
Някой би могъл да възрази, че отбелязаното от мен тук за мисленето е валидно също така за чувстването и за останалите духовни дейности. Когато изпитваме например чувство на наслада, то също се подклаждало от някакъв предмет, при което аз несъмнено съм наблюдавал този предмет, но не и чувството на наслада. Това възражение обаче почива на една заблуда. Насладата съвсем не стои в същото отношение към своя предмет, както понятието, което се създава от мисленето. На мен ми е пределно ясно, че понятието за нещо е плод на моя дейност, докато насладата у мен се поражда от някакъв предмет по подобен начин, както например промяната, предизвикана в един предмет от падащ камък, който се стоварва върху него.
За наблюдението насладата е дадена по съвсем същия начин, както предизвикващият я процес.
По отношение на понятието това не е валидно. Аз мога да попитам защо определен процес поражда у мен чувството на наслада? Не върви обаче да питам защо даден процес поражда у мен определен набор от понятия? Това просто не би имало никакъв смисъл. При размишлението над даден процес съвсем не се касае за някакво въздействие върху мен.
към текста >>
Аз мога да попитам защо определен
процес
поражда у мен чувството на наслада?
Това възражение обаче почива на една заблуда. Насладата съвсем не стои в същото отношение към своя предмет, както понятието, което се създава от мисленето. На мен ми е пределно ясно, че понятието за нещо е плод на моя дейност, докато насладата у мен се поражда от някакъв предмет по подобен начин, както например промяната, предизвикана в един предмет от падащ камък, който се стоварва върху него. За наблюдението насладата е дадена по съвсем същия начин, както предизвикващият я процес. По отношение на понятието това не е валидно.
Аз мога да попитам защо определен процес поражда у мен чувството на наслада?
Не върви обаче да питам защо даден процес поражда у мен определен набор от понятия? Това просто не би имало никакъв смисъл. При размишлението над даден процес съвсем не се касае за някакво въздействие върху мен. Аз не мога да узная нищо за себе си от това, че познавам съответните понятия за наблюдаваната от мен промяна, предизвиквана от хвърлен към стъклото на прозорец камък. Затова пък безспорно узнавам нещо за моята личност, ако познавам чувството, което определен процес събужда у мен.
към текста >>
Не върви обаче да питам защо даден
процес
поражда у мен определен набор от понятия?
Насладата съвсем не стои в същото отношение към своя предмет, както понятието, което се създава от мисленето. На мен ми е пределно ясно, че понятието за нещо е плод на моя дейност, докато насладата у мен се поражда от някакъв предмет по подобен начин, както например промяната, предизвикана в един предмет от падащ камък, който се стоварва върху него. За наблюдението насладата е дадена по съвсем същия начин, както предизвикващият я процес. По отношение на понятието това не е валидно. Аз мога да попитам защо определен процес поражда у мен чувството на наслада?
Не върви обаче да питам защо даден процес поражда у мен определен набор от понятия?
Това просто не би имало никакъв смисъл. При размишлението над даден процес съвсем не се касае за някакво въздействие върху мен. Аз не мога да узная нищо за себе си от това, че познавам съответните понятия за наблюдаваната от мен промяна, предизвиквана от хвърлен към стъклото на прозорец камък. Затова пък безспорно узнавам нещо за моята личност, ако познавам чувството, което определен процес събужда у мен. Когато за един наблюдаван предмет кажа, че това е роза, аз не казвам абсолютно нищо за самия себе си; но ако за същия предмет кажа, че ми доставя чувството на наслада, тогава аз съм характеризирал не само розата, но и самия себе си с моето отношение към розата.
към текста >>
При размишлението над даден
процес
съвсем не се касае за някакво въздействие върху мен.
За наблюдението насладата е дадена по съвсем същия начин, както предизвикващият я процес. По отношение на понятието това не е валидно. Аз мога да попитам защо определен процес поражда у мен чувството на наслада? Не върви обаче да питам защо даден процес поражда у мен определен набор от понятия? Това просто не би имало никакъв смисъл.
При размишлението над даден процес съвсем не се касае за някакво въздействие върху мен.
Аз не мога да узная нищо за себе си от това, че познавам съответните понятия за наблюдаваната от мен промяна, предизвиквана от хвърлен към стъклото на прозорец камък. Затова пък безспорно узнавам нещо за моята личност, ако познавам чувството, което определен процес събужда у мен. Когато за един наблюдаван предмет кажа, че това е роза, аз не казвам абсолютно нищо за самия себе си; но ако за същия предмет кажа, че ми доставя чувството на наслада, тогава аз съм характеризирал не само розата, но и самия себе си с моето отношение към розата. Следователно по отношение на наблюдението не може да се говори за приравняване на мисленето към чувстването. Същото лесно би могло да се установи и за останалите дейности на човешкия Дух.
към текста >>
Затова пък безспорно узнавам нещо за моята личност, ако познавам чувството, което определен
процес
събужда у мен.
Аз мога да попитам защо определен процес поражда у мен чувството на наслада? Не върви обаче да питам защо даден процес поражда у мен определен набор от понятия? Това просто не би имало никакъв смисъл. При размишлението над даден процес съвсем не се касае за някакво въздействие върху мен. Аз не мога да узная нищо за себе си от това, че познавам съответните понятия за наблюдаваната от мен промяна, предизвиквана от хвърлен към стъклото на прозорец камък.
Затова пък безспорно узнавам нещо за моята личност, ако познавам чувството, което определен процес събужда у мен.
Когато за един наблюдаван предмет кажа, че това е роза, аз не казвам абсолютно нищо за самия себе си; но ако за същия предмет кажа, че ми доставя чувството на наслада, тогава аз съм характеризирал не само розата, но и самия себе си с моето отношение към розата. Следователно по отношение на наблюдението не може да се говори за приравняване на мисленето към чувстването. Същото лесно би могло да се установи и за останалите дейности на човешкия Дух. За разлика от мисленето те се нареждат в една редица с други наблюдавани предмети и процеси. Към своеобразната природа на мисленето спада именно, че то е дейност, насочена само към наблюдавания предмет, а не към мислещото лице.
към текста >>
За разлика от мисленето те се нареждат в една редица с други наблюдавани предмети и
процес
и.
Аз не мога да узная нищо за себе си от това, че познавам съответните понятия за наблюдаваната от мен промяна, предизвиквана от хвърлен към стъклото на прозорец камък. Затова пък безспорно узнавам нещо за моята личност, ако познавам чувството, което определен процес събужда у мен. Когато за един наблюдаван предмет кажа, че това е роза, аз не казвам абсолютно нищо за самия себе си; но ако за същия предмет кажа, че ми доставя чувството на наслада, тогава аз съм характеризирал не само розата, но и самия себе си с моето отношение към розата. Следователно по отношение на наблюдението не може да се говори за приравняване на мисленето към чувстването. Същото лесно би могло да се установи и за останалите дейности на човешкия Дух.
За разлика от мисленето те се нареждат в една редица с други наблюдавани предмети и процеси.
Към своеобразната природа на мисленето спада именно, че то е дейност, насочена само към наблюдавания предмет, а не към мислещото лице. Това личи още от самия начин, по който изразяваме мислите си за даден предмет в противовес на нашите чувства или волеви актове. Когато видя един предмет и в него разпозная маса, аз по принцип няма да кажа „Мисля за една маса", а „Това е маса". Но мога също така да кажа
към текста >>
Виждам се изправен пред това възникнало, без мое участие нещо; то застава пред мен и аз трябва да го приема като предпоставка за моя мисловен
процес
.
Своеобразната природа на мисленето се изявява в това, че мислещият забравя мисленето, докато го упражнява. Занимава го не мисленето, а предметът на мисленето, който той наблюдава. Така първото наблюдение, което извършваме над мисленето, е, че то представлява ненаблюдаваният елемент на нашия обикновен духовен живот. Причината, поради която ние не наблюдаваме мисленето във всекидневния духовен живот, не е някаква друга, освен че то почива на собствената ни дейност. Онова, което аз самият не произвеждам, се появява като нещо предметно в полето на моето наблюдение.
Виждам се изправен пред това възникнало, без мое участие нещо; то застава пред мен и аз трябва да го приема като предпоставка за моя мисловен процес.
Докато размишлявам за предмета, аз се занимавам с него, погледът ми е обърнат към него. Това занимание е именно мисловното съзерцание. Вниманието ми е насочено не към моята дейност, а към обекта на тази дейност. С други думи: Докато мисля, аз не виждам моето мислене, което сам произвеждам, а виждам обекта на мисленето, който аз не произвеждам. В същото състояние се намирам дори тогава, когато допусна да настъпи извънредното положение и започна да размишлявам за самото мислене.
към текста >>
Аз никога не мога да наблюдавам настоящето си мислене, но мога впоследствие да превърна в обект на мисленето опита, който съм набрал за моя мисловен
процес
.
Докато размишлявам за предмета, аз се занимавам с него, погледът ми е обърнат към него. Това занимание е именно мисловното съзерцание. Вниманието ми е насочено не към моята дейност, а към обекта на тази дейност. С други думи: Докато мисля, аз не виждам моето мислене, което сам произвеждам, а виждам обекта на мисленето, който аз не произвеждам. В същото състояние се намирам дори тогава, когато допусна да настъпи извънредното положение и започна да размишлявам за самото мислене.
Аз никога не мога да наблюдавам настоящето си мислене, но мога впоследствие да превърна в обект на мисленето опита, който съм набрал за моя мисловен процес.
Ако река да наблюдавам настоящето си мислене, би трябвало да се разполовя на две личности: Една, която мисли, и друга, която се наблюдава при това мислене. Това ми е невъзможно, но мога да го извърша в два отделни акта. Мисленето, което подлежи на наблюдение, никога не е ангажираното в тази дейност мислене, а е едно друго. При това не е от значение дали за целта ще проведа наблюденията си върху собственото си предишно мислене, или ще проследя мисловния процес на друго лице, или пък - както в горния случай с движението на билярдната топка - ще предпоставя някакъв фиктивен мисловен процес. Две неща са несъвместими: дейното сътворяване и вглъбеното съпоставяне.
към текста >>
При това не е от значение дали за целта ще проведа наблюденията си върху собственото си предишно мислене, или ще проследя мисловния
процес
на друго лице, или пък - както в горния случай с движението на билярдната топка - ще предпоставя някакъв фиктивен мисловен
процес
.
В същото състояние се намирам дори тогава, когато допусна да настъпи извънредното положение и започна да размишлявам за самото мислене. Аз никога не мога да наблюдавам настоящето си мислене, но мога впоследствие да превърна в обект на мисленето опита, който съм набрал за моя мисловен процес. Ако река да наблюдавам настоящето си мислене, би трябвало да се разполовя на две личности: Една, която мисли, и друга, която се наблюдава при това мислене. Това ми е невъзможно, но мога да го извърша в два отделни акта. Мисленето, което подлежи на наблюдение, никога не е ангажираното в тази дейност мислене, а е едно друго.
При това не е от значение дали за целта ще проведа наблюденията си върху собственото си предишно мислене, или ще проследя мисловния процес на друго лице, или пък - както в горния случай с движението на билярдната топка - ще предпоставя някакъв фиктивен мисловен процес.
Две неща са несъвместими: дейното сътворяване и вглъбеното съпоставяне. Това се знае още от Първа книга Мойсеева. В първите шест Вселенски дни Бог сътворил света и едва след като той бил налице, се създала възможност да бъде огледан: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, то беше твърде добро" (Бит. 1:31). Така е и с нашето мислене. Ако искаме да го наблюдаваме, то първо трябва да бъде налице.
към текста >>
Причината, лишаваща ни от възможността да наблюдаваме мисленето по време на неговото протичане, е сходна на тази, която ни позволява да го опознаем по-пряко и проникновено от всеки друг
процес
на света.
Две неща са несъвместими: дейното сътворяване и вглъбеното съпоставяне. Това се знае още от Първа книга Мойсеева. В първите шест Вселенски дни Бог сътворил света и едва след като той бил налице, се създала възможност да бъде огледан: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, то беше твърде добро" (Бит. 1:31). Така е и с нашето мислене. Ако искаме да го наблюдаваме, то първо трябва да бъде налице.
Причината, лишаваща ни от възможността да наблюдаваме мисленето по време на неговото протичане, е сходна на тази, която ни позволява да го опознаем по-пряко и проникновено от всеки друг процес на света.
Тъкмо защото то самото е наш продукт, ние познаваме характеристиката на неговото протичане, начина, по който се извършва въпросният процес. При мисленето на нас от съвсем непосредствен опит ни е известно онова, което в останалите сфери на наблюдение може да се открие само по косвен начин: Реално съответстващата взаимовръзка и отношението между отделните предмети. Защо за моето наблюдение гърмът следва след светкавицата - това не ми е известно просто така. Но защо моето мислене свързва понятието гръм с това за светкавица аз знам пряко от съдържанията на двете понятия. В случая естествено няма никакво значение дали понятията ми за светкавица и гръм са правилни.
към текста >>
Тъкмо защото то самото е наш продукт, ние познаваме характеристиката на неговото протичане, начина, по който се извършва въпросният
процес
.
Това се знае още от Първа книга Мойсеева. В първите шест Вселенски дни Бог сътворил света и едва след като той бил налице, се създала възможност да бъде огледан: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, то беше твърде добро" (Бит. 1:31). Така е и с нашето мислене. Ако искаме да го наблюдаваме, то първо трябва да бъде налице. Причината, лишаваща ни от възможността да наблюдаваме мисленето по време на неговото протичане, е сходна на тази, която ни позволява да го опознаем по-пряко и проникновено от всеки друг процес на света.
Тъкмо защото то самото е наш продукт, ние познаваме характеристиката на неговото протичане, начина, по който се извършва въпросният процес.
При мисленето на нас от съвсем непосредствен опит ни е известно онова, което в останалите сфери на наблюдение може да се открие само по косвен начин: Реално съответстващата взаимовръзка и отношението между отделните предмети. Защо за моето наблюдение гърмът следва след светкавицата - това не ми е известно просто така. Но защо моето мислене свързва понятието гръм с това за светкавица аз знам пряко от съдържанията на двете понятия. В случая естествено няма никакво значение дали понятията ми за светкавица и гръм са правилни. Взаимовръзката между тези, които имам, ми е ясна, и то от самите тях.
към текста >>
Тази прозрачна яснота по отношение на мисловния
процес
е съвсем независима от нашите знания за физиологичните основи на мисленето.
При мисленето на нас от съвсем непосредствен опит ни е известно онова, което в останалите сфери на наблюдение може да се открие само по косвен начин: Реално съответстващата взаимовръзка и отношението между отделните предмети. Защо за моето наблюдение гърмът следва след светкавицата - това не ми е известно просто така. Но защо моето мислене свързва понятието гръм с това за светкавица аз знам пряко от съдържанията на двете понятия. В случая естествено няма никакво значение дали понятията ми за светкавица и гръм са правилни. Взаимовръзката между тези, които имам, ми е ясна, и то от самите тях.
Тази прозрачна яснота по отношение на мисловния процес е съвсем независима от нашите знания за физиологичните основи на мисленето.
Тук говоря за мислене, доколкото то следва от наблюдението на нашата духовна дейност. При това изобщо не се взема под внимание как един материален процес в моя мозък поражда или повлиява друг материален процес, докато извършвам някаква мисловна операция. Що се отнася до мисленето, то аз не наблюдавам кой процес в моя мозък свързва понятието светкавица с това за гърма, а кое ме кара да поставям двете понятия в определено отношение. Моето наблюдение показва, че за мисловните ми връзки не съществува нещо, с което да се съобразявам, освен съдържанието на моите мисли; с материалните процеси в моя мозък аз не се съобразявам. В една по-малко материалистична епоха от нашата тази забележка естествено би била излишна.
към текста >>
При това изобщо не се взема под внимание как един материален
процес
в моя мозък поражда или повлиява друг материален
процес
, докато извършвам някаква мисловна операция.
Но защо моето мислене свързва понятието гръм с това за светкавица аз знам пряко от съдържанията на двете понятия. В случая естествено няма никакво значение дали понятията ми за светкавица и гръм са правилни. Взаимовръзката между тези, които имам, ми е ясна, и то от самите тях. Тази прозрачна яснота по отношение на мисловния процес е съвсем независима от нашите знания за физиологичните основи на мисленето. Тук говоря за мислене, доколкото то следва от наблюдението на нашата духовна дейност.
При това изобщо не се взема под внимание как един материален процес в моя мозък поражда или повлиява друг материален процес, докато извършвам някаква мисловна операция.
Що се отнася до мисленето, то аз не наблюдавам кой процес в моя мозък свързва понятието светкавица с това за гърма, а кое ме кара да поставям двете понятия в определено отношение. Моето наблюдение показва, че за мисловните ми връзки не съществува нещо, с което да се съобразявам, освен съдържанието на моите мисли; с материалните процеси в моя мозък аз не се съобразявам. В една по-малко материалистична епоха от нашата тази забележка естествено би била излишна. Понастоящем обаче, когато има хора, вярващи, че щом знаем какво е материя, ще знаем също как материята мисли, трябва все пак да се каже, че за мисленето може Да се говори, без незабавно да се изпада в колизия с физиологията на мозъка. Днес твърде много хора се затрудняват да схванат понятието мислене в неговата чистота.
към текста >>
Що се отнася до мисленето, то аз не наблюдавам кой
процес
в моя мозък свързва понятието светкавица с това за гърма, а кое ме кара да поставям двете понятия в определено отношение.
В случая естествено няма никакво значение дали понятията ми за светкавица и гръм са правилни. Взаимовръзката между тези, които имам, ми е ясна, и то от самите тях. Тази прозрачна яснота по отношение на мисловния процес е съвсем независима от нашите знания за физиологичните основи на мисленето. Тук говоря за мислене, доколкото то следва от наблюдението на нашата духовна дейност. При това изобщо не се взема под внимание как един материален процес в моя мозък поражда или повлиява друг материален процес, докато извършвам някаква мисловна операция.
Що се отнася до мисленето, то аз не наблюдавам кой процес в моя мозък свързва понятието светкавица с това за гърма, а кое ме кара да поставям двете понятия в определено отношение.
Моето наблюдение показва, че за мисловните ми връзки не съществува нещо, с което да се съобразявам, освен съдържанието на моите мисли; с материалните процеси в моя мозък аз не се съобразявам. В една по-малко материалистична епоха от нашата тази забележка естествено би била излишна. Понастоящем обаче, когато има хора, вярващи, че щом знаем какво е материя, ще знаем също как материята мисли, трябва все пак да се каже, че за мисленето може Да се говори, без незабавно да се изпада в колизия с физиологията на мозъка. Днес твърде много хора се затрудняват да схванат понятието мислене в неговата чистота. Ако на представата, която развих тук за мисленето, някой веднага възрази с изявлението на Кабанис „Мозъкът отделя мисли, както черния дроб - жлъчка, слюнчените жлези - слюнка и т.н.", той просто не знае за какво говоря.
към текста >>
Моето наблюдение показва, че за мисловните ми връзки не съществува нещо, с което да се съобразявам, освен съдържанието на моите мисли; с материалните
процес
и в моя мозък аз не се съобразявам.
Взаимовръзката между тези, които имам, ми е ясна, и то от самите тях. Тази прозрачна яснота по отношение на мисловния процес е съвсем независима от нашите знания за физиологичните основи на мисленето. Тук говоря за мислене, доколкото то следва от наблюдението на нашата духовна дейност. При това изобщо не се взема под внимание как един материален процес в моя мозък поражда или повлиява друг материален процес, докато извършвам някаква мисловна операция. Що се отнася до мисленето, то аз не наблюдавам кой процес в моя мозък свързва понятието светкавица с това за гърма, а кое ме кара да поставям двете понятия в определено отношение.
Моето наблюдение показва, че за мисловните ми връзки не съществува нещо, с което да се съобразявам, освен съдържанието на моите мисли; с материалните процеси в моя мозък аз не се съобразявам.
В една по-малко материалистична епоха от нашата тази забележка естествено би била излишна. Понастоящем обаче, когато има хора, вярващи, че щом знаем какво е материя, ще знаем също как материята мисли, трябва все пак да се каже, че за мисленето може Да се говори, без незабавно да се изпада в колизия с физиологията на мозъка. Днес твърде много хора се затрудняват да схванат понятието мислене в неговата чистота. Ако на представата, която развих тук за мисленето, някой веднага възрази с изявлението на Кабанис „Мозъкът отделя мисли, както черния дроб - жлъчка, слюнчените жлези - слюнка и т.н.", той просто не знае за какво говоря. С помощта на чисто наблюдение той се опитва да открие мисленето по същия начин, както постъпваме с други обекти от съдържанието на света.
към текста >>
Нека обаче поне да не предполага, че ние смятаме физиологични
процес
и за мислене.
Ако на представата, която развих тук за мисленето, някой веднага възрази с изявлението на Кабанис „Мозъкът отделя мисли, както черния дроб - жлъчка, слюнчените жлези - слюнка и т.н.", той просто не знае за какво говоря. С помощта на чисто наблюдение той се опитва да открие мисленето по същия начин, както постъпваме с други обекти от съдържанието на света. Но по този път той не може да го открие, понеже то - както доказах - тъкмо тук се изплъзва на нормалното наблюдение. Който не може да превъзмогне материализма, на него му липсва способността да предизвика у себе си описаното извънредно положение, довеждащо до съзнанието му онова, което остава неосъзнато при всяка друга духовна дейност. Който няма доброто желание да вникне в това становище, с него за мисленето би могло да се говори толкова, колкото със слепия за цветовете.
Нека обаче поне да не предполага, че ние смятаме физиологични процеси за мислене.
Той не обяснява мисленето, защото изобщо не го вижда. Но за всеки, който притежава способността да наблюдава мисленето (а при добро желание всеки нормално устроен човек я притежава), това наблюдение е най-важното, което може да направи. Защото той наблюдава нещо, чийто производител е самият той; той не застава пред някакъв поначало чужд обект, а пред своя собствена дейност. Той знае как възниква наблюдаваното от него. Той прозира отношенията и връзките.
към текста >>
Един изживян
процес
може да представлява съвкупност от възприятия, но също така един сън, халюцинация и т.н.
Относно значението на добавката следователно съществувам се е спорило много. Но тя може да има някакъв смисъл само при едно единствено условие. Най-простото твърдение, което мога да направя за нещо, е, че то съществува. А как после това съществуване трябва да се определи по-точно - това при никое нещо, появило се в кръгозора на моите изживявания, не може да се каже моментално. Необходимо е всеки обект първо да се изследва в неговите отношения с други обекти, за да може да се установи в какъв смисъл за него е възможно да се говори като за съществуващ.
Един изживян процес може да представлява съвкупност от възприятия, но също така един сън, халюцинация и т.н.
Накратко, аз не мога да кажа в какъв смисъл той съществува. От самия процес това няма да мога да разбера, но ще го узная, ако разгледам процеса по отношение на други неща. Тогава обаче пак няма да зная повече от това, как той се отнася към тези неща. Търсенията ми ще стъпят на здрава почва, едва когато намеря обект, при който от самия него мога да извлека смисъла на съществуването му. А това съм аз самият като мислещ, защото давам на своето съществуване определеното, опиращо се на самото себе си съдържание на мисловната дейност.
към текста >>
От самия
процес
това няма да мога да разбера, но ще го узная, ако разгледам
процес
а по отношение на други неща.
Най-простото твърдение, което мога да направя за нещо, е, че то съществува. А как после това съществуване трябва да се определи по-точно - това при никое нещо, появило се в кръгозора на моите изживявания, не може да се каже моментално. Необходимо е всеки обект първо да се изследва в неговите отношения с други обекти, за да може да се установи в какъв смисъл за него е възможно да се говори като за съществуващ. Един изживян процес може да представлява съвкупност от възприятия, но също така един сън, халюцинация и т.н. Накратко, аз не мога да кажа в какъв смисъл той съществува.
От самия процес това няма да мога да разбера, но ще го узная, ако разгледам процеса по отношение на други неща.
Тогава обаче пак няма да зная повече от това, как той се отнася към тези неща. Търсенията ми ще стъпят на здрава почва, едва когато намеря обект, при който от самия него мога да извлека смисъла на съществуването му. А това съм аз самият като мислещ, защото давам на своето съществуване определеното, опиращо се на самото себе си съдържание на мисловната дейност. Оттук вече мога да изходя и да поставя въпроса: Съществуват ли останалите неща в същия, или в някакъв друг смисъл? Когато мисленето бива превръщано в обект на наблюдение, към останалото наблюдавано съдържание на света се прибавя нещо, което иначе убягва от вниманието; непроменен обаче остава начинът, по който човекът се отнася и към другите неща.
към текста >>
Докато наблюдаваме другите неща, в световната събитийност - към която сега причислявам наблюдението - се вмесва един
процес
, който бива игнориран.
Търсенията ми ще стъпят на здрава почва, едва когато намеря обект, при който от самия него мога да извлека смисъла на съществуването му. А това съм аз самият като мислещ, защото давам на своето съществуване определеното, опиращо се на самото себе си съдържание на мисловната дейност. Оттук вече мога да изходя и да поставя въпроса: Съществуват ли останалите неща в същия, или в някакъв друг смисъл? Когато мисленето бива превръщано в обект на наблюдение, към останалото наблюдавано съдържание на света се прибавя нещо, което иначе убягва от вниманието; непроменен обаче остава начинът, по който човекът се отнася и към другите неща. Увеличава се броят на обектите на наблюдение, но не и методът на наблюдение.
Докато наблюдаваме другите неща, в световната събитийност - към която сега причислявам наблюдението - се вмесва един процес, който бива игнориран.
Налице е нещо, което се различава от всяко друго събитие, и което не се взема под внимание. Но когато съзерцавам моето мислене, тогава такъв игнориран елемент липсва. Защото онова, което сега застава на фона, отново е самото мислене. Обектът на наблюдение е качествено същият като дейността, насочена към него. И това отново е една характерна особеност на мисленето.
към текста >>
Това са въпроси, които трябва да си задава всеки, размишляващ над собствените си мисловни
процес
и.
И това отново е една характерна особеност на мисленето. Когато го превръщаме в обект на съзерцание, на нас не ни се налага да вършим това с помощта на нещо качествено-различно, а можем да останем в същия елемент. Когато в мисленето си вплитам даден, без моя намеса обект, аз излизам извън рамките на моето наблюдение, и е уместно да запитам: Кое ми дава право за това? Защо не оставя обекта просто да въздейства върху мен? По кой начин е възможно моето мислене да има отношение към обекта?
Това са въпроси, които трябва да си задава всеки, размишляващ над собствените си мисловни процеси.
Те отпадат, когато се размишлява над самото мислене. Към мисленето ние не прибавяме нищо, което му е чуждо, така че не е нужно да се оправдаваме за такова прибавяне. Шелинг казва: - Да опознаеш природата значи да сътвориш природата. Който приема тези думи на смелия натурфилософ буквално, той навярно ще трябва да се прости завинаги с всяко опознаване на природата. Защото природата вече е налице и за да се сътвори повторно, трябва да се опознаят принципите, по които е възникнала.
към текста >>
На моята теза, че трябва да мислим, преди да сме в състояние да съзерцаваме мисленето, някой лесно може да противопостави като равноправна тезата, че и при храносмилането не можем да изчакаме, докато извършим наблюдение над
процес
а на храносмилането.
Каквото при природата е невъзможно, а именно сътворяване преди опознаване, ние го извършваме при мисленето. Речем ли при мисленето да изчакаме, докато го опознаем, това никога няма да ни се удаде. Ние енергично трябва да размишляваме, за да можем подир туй посредством наблюдение над извършеното от нас да стигнем до неговото опознаване. При наблюдаване на мисленето ние сами сътворяваме обекта. Наличието на всички други обекти е подсигурено без наша намеса.
На моята теза, че трябва да мислим, преди да сме в състояние да съзерцаваме мисленето, някой лесно може да противопостави като равноправна тезата, че и при храносмилането не можем да изчакаме, докато извършим наблюдение над процеса на храносмилането.
Такова възражение би наподобавало онова, което Паскал отправил към Декарт, твърдейки, че можело също да се каже: Разхождам се, следователно съществувам. Безспорно е, че аз също така енергично трябва да смилам храна, преди да изуча процеса на храносмилането. Но със съзерцанието на мисленето това би могло да се сравни само ако подир туй аз имам намерение храносмилането не да го съзерцавам мисловно, а да го поглъщам и смилам. И сигурно не ще да е без причина, че храносмилането не може да стане обект на храносмилането, докато мисленето явно може да бъде обект на мисленето. Следователно няма съмнение, че в случая с мисленето ние държим хода на световните събития в един крайчец, където сме длъжни да присъстваме, когато нещо трябва да възникне.
към текста >>
Безспорно е, че аз също така енергично трябва да смилам храна, преди да изуча
процес
а на храносмилането.
Ние енергично трябва да размишляваме, за да можем подир туй посредством наблюдение над извършеното от нас да стигнем до неговото опознаване. При наблюдаване на мисленето ние сами сътворяваме обекта. Наличието на всички други обекти е подсигурено без наша намеса. На моята теза, че трябва да мислим, преди да сме в състояние да съзерцаваме мисленето, някой лесно може да противопостави като равноправна тезата, че и при храносмилането не можем да изчакаме, докато извършим наблюдение над процеса на храносмилането. Такова възражение би наподобавало онова, което Паскал отправил към Декарт, твърдейки, че можело също да се каже: Разхождам се, следователно съществувам.
Безспорно е, че аз също така енергично трябва да смилам храна, преди да изуча процеса на храносмилането.
Но със съзерцанието на мисленето това би могло да се сравни само ако подир туй аз имам намерение храносмилането не да го съзерцавам мисловно, а да го поглъщам и смилам. И сигурно не ще да е без причина, че храносмилането не може да стане обект на храносмилането, докато мисленето явно може да бъде обект на мисленето. Следователно няма съмнение, че в случая с мисленето ние държим хода на световните събития в един крайчец, където сме длъжни да присъстваме, когато нещо трябва да възникне. И тъкмо в това се заключава най-важното. Причината, поради която нещата ми се струват толкова загадъчни, е именно тази, че съм напълно безучастен в тяхното възникване.
към текста >>
Едва след като се зае да изследва какви
процес
и все още се разиграват на Земята и от тях направи заключение за миналото, тя стъпи на здрава почва.
Не подлежи на отричане, че преди да може да се разбере нещо друго, трябва да бъде разбрано мисленето. Който го отрича, той изпуща от внимание, че като човек, не представлява начална, а крайна брънка на сътворението. Ето защо за обясняване на света чрез понятия може да се изхожда не от първите във времето елементи на битието, а от онова, което ни е дадено като най-близко, като най-интимно. Не можем с един скок да се пренесем в началото на света и оттам да наченем нашето съзерцание, а трябва да изходим от настоящия момент и да видим дали от по-късното можем да се върнем към по-ранното. Докато геологията говореше за измислени революции, за да обясни съвременното състояние на Земята, тя вървеше пипнешком в тъмнината.
Едва след като се зае да изследва какви процеси все още се разиграват на Земята и от тях направи заключение за миналото, тя стъпи на здрава почва.
Докато философията приема всевъзможни принципи, като атом, движение, материя, воля, неосъзнато, тя ще виси във въздуха. Философът може да постигне целта си само ако погледне на абсолютно последното като на свое първо. А това абсолютно последно, до което е довело световното развитие, е мисленето. Има хора, които казват: - Ние все пак не можем да установим със сигурност дали нашето мислене, само по себе си, е правилно или не. Следователно изходната точка във всеки случай остава съмнителна.
към текста >>
51.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
Един много четен съвременен философ /Хърбърт Спенсър/ описва духовния
процес
, който извършваме спрямо наблюдението, по следния начин: „Ако някой септемврийски ден, разхождайки се по полето, доловим на няколко крачки пред себе си шум и на страната на канавката, откъм която той явно идва, видим тревата да се движи, ние вероятно ще се отправим към мястото, за да разберем какво е причинило шума и движението.
(Тук изрично го отбелязвам, тъй като по това се различавам от Хегел. Той приема понятието за първично и първоначално.) Понятието не може да бъде получено от наблюдението. Това личи от самото обстоятелство, че подрастващият човек бавно и постепенно си съставя понятията за заобикалящите го обекти. Понятията биват прибавяни към наблюденията.
Един много четен съвременен философ /Хърбърт Спенсър/ описва духовния процес, който извършваме спрямо наблюдението, по следния начин: „Ако някой септемврийски ден, разхождайки се по полето, доловим на няколко крачки пред себе си шум и на страната на канавката, откъм която той явно идва, видим тревата да се движи, ние вероятно ще се отправим към мястото, за да разберем какво е причинило шума и движението.
С приближаването ни от канавката излита яребица и с това нашето любопитство е задоволено: имаме онова, което наричаме обяснение на явленията. Това обяснение, забележете, се свежда до следното: Тъй като безброй пъти в живота си сме установявали, че смущението на покоя на малки тела съпътства движението на други намиращи се между тях тела, и понеже сме обобщавали връзките между такива смущения и такива движения, ние считаме това частно смущение за обяснено, щом открием, че то е пример именно за тази връзка." Погледнати по-точно, нещата се представят далеч по-иначе, отколкото са описани тук. Когато доловя някакъв шум, аз най-напред търся понятието за това наблюдение. Едва това понятие ме извежда отвъд шума. Който не продължава да размисля, той просто чува шума и с това се задоволява.
към текста >>
Следователно с това име ще означавам не
процес
а на наблюдението, а обекта на това наблюдение.
По-горе вече видяхме как един доловен от нас шум се свързва с някакво друго наблюдение, и по какъв начин ние окачествяваме едното като следствие от другото. Ако пък си припомним, че мисловната дейност ни най-малко не бива да се схваща като субективна, ние няма да бъдем изкушавани да смятаме, че такива връзки, създавани от мисленето, имат само субективна валидност. Сега целта ще бъде по мисловен път да се установи отношението, което горепосоченото непосредствено дадено съдържание на наблюдението има към нашия съзнателен субект. Поради колебанията в езиковата практика на мен ми се струва уместно да се договоря с моя читател относно употребата на една дума, която се налага да използвам по-нататък. Непосредствените обекти на усещането, които споменах по-горе, доколкото съзнателният субект се запознава с тях чрез наблюдение, ще наричам възприятия.
Следователно с това име ще означавам не процеса на наблюдението, а обекта на това наблюдение.
Не избирам термина усещане, понеже във физиологията той има определено значение, което е по-тясно от това на моето понятие за възприятие. Едно чувство в самия себе си бих могъл да означа като възприятие, но не и като усещане във физиологичния смисъл. С чувството си също се запознавам чрез това, че за мен то става възприятие. А начинът, по който чрез наблюдение се запознаваме с нашето мислене, е такъв, че при първата му поява за нашето съзнание него също можем да наречем възприятие. Наивният човек смята своите възприятия във вида, в който те непосредствено му се явяват, за неща, чието съществуване е напълно независимо от него.
към текста >>
Освен това разбирам, че докато наблюдавам дървото, у мен протича някакъв
процес
.
Възприятието на Аза може да се появи в моето съзнание винаги, докато имам други възприятия. Когато съм вглъбен във възприятието на даден обект, първоначално имам съзнание само за него. После към него може да се прибави възприятието на моето себе. Тогава аз вече осъзнавам не само обекта, но и моята личност, която противостои на обекта и го наблюдава. Аз не само виждам едно дърво, но и зная, че аз съм онзи, който го вижда.
Освен това разбирам, че докато наблюдавам дървото, у мен протича някакъв процес.
Когато дървото изчезне от моя кръгозор, за съзнанието ми остава следа от този процес: Един образ на дървото. По време на наблюдението ми този образ се е свързал с моето себе. Моето себе се е обогатило; неговото съдържание е възприело един нов елемент в себе си. Този елемент наричам моя представа за дървото. Аз никога нямаше да съм в състояние да говоря за представи, ако не ги изживявах във възприятието на моето себе.
към текста >>
Когато дървото изчезне от моя кръгозор, за съзнанието ми остава следа от този
процес
: Един образ на дървото.
Когато съм вглъбен във възприятието на даден обект, първоначално имам съзнание само за него. После към него може да се прибави възприятието на моето себе. Тогава аз вече осъзнавам не само обекта, но и моята личност, която противостои на обекта и го наблюдава. Аз не само виждам едно дърво, но и зная, че аз съм онзи, който го вижда. Освен това разбирам, че докато наблюдавам дървото, у мен протича някакъв процес.
Когато дървото изчезне от моя кръгозор, за съзнанието ми остава следа от този процес: Един образ на дървото.
По време на наблюдението ми този образ се е свързал с моето себе. Моето себе се е обогатило; неговото съдържание е възприело един нов елемент в себе си. Този елемент наричам моя представа за дървото. Аз никога нямаше да съм в състояние да говоря за представи, ако не ги изживявах във възприятието на моето себе. Възприятията щяха да идват и да си отиват; аз щях да ги оставям да отминават.
към текста >>
При това се изразява мнение, че у нас тези два вида възприятия се предизвикват под въздействие на
процес
и във външния свят, които са напълно различни от онова, което изживяваме като топлина и светлина.
Следователно нашите възприятия са преобразования на органичното ни устройство, а не неща сами за себе си. Скицираният тук ход на мисълта действително е характеризиран от Едуард фон Хартман като такъв, който трябва да доведе до убеждение в тезата, че пряко знание ние можем да имаме само за нашите представи (срв. книгата му „Основни проблеми на теорията на познанието", стр. 16-40). Тъй като извън нашия организъм откриваме трептения на телата и въздуха, които ни се представят като звук, бива заключавано, че наричаното от нас звук не е нищо друго освен субективна реакция на нашия организъм на съответните движения във външния свят. По същия начин се смята, че цветът и топлината били преобразования на нашия организъм.
При това се изразява мнение, че у нас тези два вида възприятия се предизвикват под въздействие на процеси във външния свят, които са напълно различни от онова, което изживяваме като топлина и светлина.
Когато такива процеси дразнят кожните нерви на тялото ми, аз имам субективното възприятие за топлина, а когато попаднат на зрителния нерв, възприемам светлина и цвят. Следователно светлина, цвят и топлина представляват онова, с което сетивните ми нерви отвръщат на дразнението отвън. Осезанието също ми представя не обектите от външния свят, а само мои собствени състояния. В духа на модерната физика би могло например да се мисли, че телата се състоят от безкрайно малки частици - молекулите, и че тези молекули не са допрени непосредствено една о друга, а имат известни разстояния помежду си. Следователно между тях има празно пространство.
към текста >>
Когато такива
процес
и дразнят кожните нерви на тялото ми, аз имам субективното възприятие за топлина, а когато попаднат на зрителния нерв, възприемам светлина и цвят.
Скицираният тук ход на мисълта действително е характеризиран от Едуард фон Хартман като такъв, който трябва да доведе до убеждение в тезата, че пряко знание ние можем да имаме само за нашите представи (срв. книгата му „Основни проблеми на теорията на познанието", стр. 16-40). Тъй като извън нашия организъм откриваме трептения на телата и въздуха, които ни се представят като звук, бива заключавано, че наричаното от нас звук не е нищо друго освен субективна реакция на нашия организъм на съответните движения във външния свят. По същия начин се смята, че цветът и топлината били преобразования на нашия организъм. При това се изразява мнение, че у нас тези два вида възприятия се предизвикват под въздействие на процеси във външния свят, които са напълно различни от онова, което изживяваме като топлина и светлина.
Когато такива процеси дразнят кожните нерви на тялото ми, аз имам субективното възприятие за топлина, а когато попаднат на зрителния нерв, възприемам светлина и цвят.
Следователно светлина, цвят и топлина представляват онова, с което сетивните ми нерви отвръщат на дразнението отвън. Осезанието също ми представя не обектите от външния свят, а само мои собствени състояния. В духа на модерната физика би могло например да се мисли, че телата се състоят от безкрайно малки частици - молекулите, и че тези молекули не са допрени непосредствено една о друга, а имат известни разстояния помежду си. Следователно между тях има празно пространство. През разстоянията те си взаимодействат посредством притеглящи и отблъскващи сили.
към текста >>
Проследявайки
процес
ите в собственото ни тяло, физиологът установява, че още в сетивните органи въздействията на външното движение се преоформят по най-разнообразен начин.
Тя се състои в това, че всяко сетиво притежава свойството да реагира на всички външни дразнения само по един определен начин. Упражни ли се върху зрителния нерв някакво въздействие, възниква светлинно възприятие, все едно дали дразнението е причинено от това, което наричаме светлина, или пък върху нерва въздейства било механичен натиск, било електрически ток. От друга страна, едни и същи външни дразнения предизвикват в различните сетива различни възприятия. Оттук сякаш следва, че нашите сетива могат да предават само онова, което става в самите тях, но нищо от външния свят. Те определят възприятията според своето естество, физиологията показва, че за пряко знание не може да се говори и по отношение на онова, което обектите пораждат в нашите сетивни органи.
Проследявайки процесите в собственото ни тяло, физиологът установява, че още в сетивните органи въздействията на външното движение се преоформят по най-разнообразен начин.
Това най-ясно виждаме при окото и ухото. Те са много сложни органи, които значително променят външното дразнение, преди да го доведат до съответния нерв. После от периферния край на нерва промененото дразнение бива отвеждано до мозъка. Тук пък тепърва трябва да се възбудят централните органи. От това се заключава, че външният процес е претърпял редица трансформации, преди да стигне до съзнанието.
към текста >>
От това се заключава, че външният
процес
е претърпял редица трансформации, преди да стигне до съзнанието.
Проследявайки процесите в собственото ни тяло, физиологът установява, че още в сетивните органи въздействията на външното движение се преоформят по най-разнообразен начин. Това най-ясно виждаме при окото и ухото. Те са много сложни органи, които значително променят външното дразнение, преди да го доведат до съответния нерв. После от периферния край на нерва промененото дразнение бива отвеждано до мозъка. Тук пък тепърва трябва да се възбудят централните органи.
От това се заключава, че външният процес е претърпял редица трансформации, преди да стигне до съзнанието.
Извършващото се в мозъка е свързано с външния процес чрез толкова много междинни процеси, че за сходство с него вече не може да се мисли. Онова, което мозъкът в крайна сметка предава на душата, не са нито външни процеси, нито процеси в сетивните органи, а само процеси вътре в мозъка. Но и тях душата все още не ги възприема непосредствено. Онова, което накрая получаваме в съзнанието, съвсем не са мозъчни процеси, а усещания. Моето усещане за червено няма никакво сходство с процеса, протичащ в мозъка, когато усещам червеното.
към текста >>
Извършващото се в мозъка е свързано с външния
процес
чрез толкова много междинни
процес
и, че за сходство с него вече не може да се мисли.
Това най-ясно виждаме при окото и ухото. Те са много сложни органи, които значително променят външното дразнение, преди да го доведат до съответния нерв. После от периферния край на нерва промененото дразнение бива отвеждано до мозъка. Тук пък тепърва трябва да се възбудят централните органи. От това се заключава, че външният процес е претърпял редица трансформации, преди да стигне до съзнанието.
Извършващото се в мозъка е свързано с външния процес чрез толкова много междинни процеси, че за сходство с него вече не може да се мисли.
Онова, което мозъкът в крайна сметка предава на душата, не са нито външни процеси, нито процеси в сетивните органи, а само процеси вътре в мозъка. Но и тях душата все още не ги възприема непосредствено. Онова, което накрая получаваме в съзнанието, съвсем не са мозъчни процеси, а усещания. Моето усещане за червено няма никакво сходство с процеса, протичащ в мозъка, когато усещам червеното. В душата то отново се явява като въздействие, причинено само от мозъчния процес.
към текста >>
Онова, което мозъкът в крайна сметка предава на душата, не са нито външни
процес
и, нито
процес
и в сетивните органи, а само
процес
и вътре в мозъка.
Те са много сложни органи, които значително променят външното дразнение, преди да го доведат до съответния нерв. После от периферния край на нерва промененото дразнение бива отвеждано до мозъка. Тук пък тепърва трябва да се възбудят централните органи. От това се заключава, че външният процес е претърпял редица трансформации, преди да стигне до съзнанието. Извършващото се в мозъка е свързано с външния процес чрез толкова много междинни процеси, че за сходство с него вече не може да се мисли.
Онова, което мозъкът в крайна сметка предава на душата, не са нито външни процеси, нито процеси в сетивните органи, а само процеси вътре в мозъка.
Но и тях душата все още не ги възприема непосредствено. Онова, което накрая получаваме в съзнанието, съвсем не са мозъчни процеси, а усещания. Моето усещане за червено няма никакво сходство с процеса, протичащ в мозъка, когато усещам червеното. В душата то отново се явява като въздействие, причинено само от мозъчния процес. Затова Хартман (Основни проблеми на теорията на познанието, стр.37) казва: „- Следователно възприеманото от субекта винаги представлява само преобразования на собствените му психически състояния и нищо друго." Но когато получа усещанията, те далеч още не са групирани в онова, което възприемам като неща.
към текста >>
Онова, което накрая получаваме в съзнанието, съвсем не са мозъчни
процес
и, а усещания.
Тук пък тепърва трябва да се възбудят централните органи. От това се заключава, че външният процес е претърпял редица трансформации, преди да стигне до съзнанието. Извършващото се в мозъка е свързано с външния процес чрез толкова много междинни процеси, че за сходство с него вече не може да се мисли. Онова, което мозъкът в крайна сметка предава на душата, не са нито външни процеси, нито процеси в сетивните органи, а само процеси вътре в мозъка. Но и тях душата все още не ги възприема непосредствено.
Онова, което накрая получаваме в съзнанието, съвсем не са мозъчни процеси, а усещания.
Моето усещане за червено няма никакво сходство с процеса, протичащ в мозъка, когато усещам червеното. В душата то отново се явява като въздействие, причинено само от мозъчния процес. Затова Хартман (Основни проблеми на теорията на познанието, стр.37) казва: „- Следователно възприеманото от субекта винаги представлява само преобразования на собствените му психически състояния и нищо друго." Но когато получа усещанията, те далеч още не са групирани в онова, което възприемам като неща. Нали чрез мозъка могат да ми бъдат предадени само отделни усещания. Усещанията за твърдост и мекост ми биват предавани чрез осезанието, а усещанията за цвят и светлина - чрез зрението.
към текста >>
Моето усещане за червено няма никакво сходство с
процес
а, протичащ в мозъка, когато усещам червеното.
От това се заключава, че външният процес е претърпял редица трансформации, преди да стигне до съзнанието. Извършващото се в мозъка е свързано с външния процес чрез толкова много междинни процеси, че за сходство с него вече не може да се мисли. Онова, което мозъкът в крайна сметка предава на душата, не са нито външни процеси, нито процеси в сетивните органи, а само процеси вътре в мозъка. Но и тях душата все още не ги възприема непосредствено. Онова, което накрая получаваме в съзнанието, съвсем не са мозъчни процеси, а усещания.
Моето усещане за червено няма никакво сходство с процеса, протичащ в мозъка, когато усещам червеното.
В душата то отново се явява като въздействие, причинено само от мозъчния процес. Затова Хартман (Основни проблеми на теорията на познанието, стр.37) казва: „- Следователно възприеманото от субекта винаги представлява само преобразования на собствените му психически състояния и нищо друго." Но когато получа усещанията, те далеч още не са групирани в онова, което възприемам като неща. Нали чрез мозъка могат да ми бъдат предадени само отделни усещания. Усещанията за твърдост и мекост ми биват предавани чрез осезанието, а усещанията за цвят и светлина - чрез зрението. Те обаче се срещат съчетани в един и същ обект.
към текста >>
В душата то отново се явява като въздействие, причинено само от мозъчния
процес
.
Извършващото се в мозъка е свързано с външния процес чрез толкова много междинни процеси, че за сходство с него вече не може да се мисли. Онова, което мозъкът в крайна сметка предава на душата, не са нито външни процеси, нито процеси в сетивните органи, а само процеси вътре в мозъка. Но и тях душата все още не ги възприема непосредствено. Онова, което накрая получаваме в съзнанието, съвсем не са мозъчни процеси, а усещания. Моето усещане за червено няма никакво сходство с процеса, протичащ в мозъка, когато усещам червеното.
В душата то отново се явява като въздействие, причинено само от мозъчния процес.
Затова Хартман (Основни проблеми на теорията на познанието, стр.37) казва: „- Следователно възприеманото от субекта винаги представлява само преобразования на собствените му психически състояния и нищо друго." Но когато получа усещанията, те далеч още не са групирани в онова, което възприемам като неща. Нали чрез мозъка могат да ми бъдат предадени само отделни усещания. Усещанията за твърдост и мекост ми биват предавани чрез осезанието, а усещанията за цвят и светлина - чрез зрението. Те обаче се срещат съчетани в един и същ обект. Следователно това съчетание трябва да бъде осъществено едва от самата душа.
към текста >>
Тази крайна брънка (представата за тромпета) от един
процес
е най-първата даденост за моето съзнание.
Усещанията за твърдост и мекост ми биват предавани чрез осезанието, а усещанията за цвят и светлина - чрез зрението. Те обаче се срещат съчетани в един и същ обект. Следователно това съчетание трябва да бъде осъществено едва от самата душа. Ще рече, че душата сглобява в тела отделните усещания, опосредствувани от мозъка. От него поотделно получавам по съвсем различни пътища зрителни, осезателни и слухови усещания, които душата впоследствие сглобява в представата за тромпет.
Тази крайна брънка (представата за тромпета) от един процес е най-първата даденост за моето съзнание.
В нея не може да се намери нищо от онова, което е извън мен и първоначално е въздействало върху моите сетива. Външният обект напълно се е загубил по пътя към мозъка и чрез него към душата. В историята на човешкия духовен живот трудно ще се намери втора мисловна конструкция, която да е съставена с толкова находчивост, но която при по-точна проверка все пак да се разпада в нищо. Нека погледнем по-отблизо как се изгражда тя. Първо се изхожда от това, което е даденост за наивното съзнание - възприеманото нещо.
към текста >>
Но цветът липсва също и в окото; защото тук е налице химически или физически
процес
, който първо чрез нерва бива отвеждан в мозъка, където поражда друг
процес
.
После се посочва, че всичко, което се открива в това нещо, за нас не би съществувало, ако нямахме сетива. Няма ли око, няма цвят. Значи цвета все още го няма в това, което въздейства върху окото. Той възниква едва чрез взаимодействието на окото с обекта. Следователно обектът е безцветен.
Но цветът липсва също и в окото; защото тук е налице химически или физически процес, който първо чрез нерва бива отвеждан в мозъка, където поражда друг процес.
Той все още не е цветът. Едва чрез мозъчния процес цветът бива предизвикван в душата. Но и тогава той още не постъпва в съзнанието ми - преди това душата го пренася навън в едно тяло. От него аз накрая смятам, че възприемам цвета. Направихме пълно кръгово движение и добихме съзнанието за едно цветно тяло.
към текста >>
Едва чрез мозъчния
процес
цветът бива предизвикван в душата.
Значи цвета все още го няма в това, което въздейства върху окото. Той възниква едва чрез взаимодействието на окото с обекта. Следователно обектът е безцветен. Но цветът липсва също и в окото; защото тук е налице химически или физически процес, който първо чрез нерва бива отвеждан в мозъка, където поражда друг процес. Той все още не е цветът.
Едва чрез мозъчния процес цветът бива предизвикван в душата.
Но и тогава той още не постъпва в съзнанието ми - преди това душата го пренася навън в едно тяло. От него аз накрая смятам, че възприемам цвета. Направихме пълно кръгово движение и добихме съзнанието за едно цветно тяло. Това е първото. Оттук нататък започва мисловната операция.
към текста >>
Но тогава е логично моите сетивни органи и
процес
ите в тях също да бъдат само субективни.
Смятал съм, че във вида, в който го възприемам, то съществува обективно. Сега забелязвам, че с появата на моите представи то изчезва, че то представлява само едно преобразование на душевните ми състояния. Имам ли тогава изобщо право в моите разсъждения да изхождам от възприятието? Мога ли да твърдя, че то въздейства върху моята душа? Отсега нататък самата маса, за която по-рано съм вярвал, че въздейства върху мен и че създава у мен представа за себе си, ще трябва да третирам като представа.
Но тогава е логично моите сетивни органи и процесите в тях също да бъдат само субективни.
Нямам право да говоря за истинското око, а само за представата ми за око. Същото се отнася за нервната проводимост и мозъчния процес, както и за процеса в самата душа, чрез който от хаоса на многообразните усещания трябва да се построяват неща. Ако приема първото мисловно кръгово движение за вярно и премина още веднъж съставките на моя акт на познанието, той ще се окаже тъкан от представи, които обаче като такива не могат да въздействат една на друга. Не мога да кажа, че представата ми за обекта въздейства на представата ми за окото и че от това взаимодействие произтича представата за цвета. Но това не ми е и нужно.
към текста >>
Същото се отнася за нервната проводимост и мозъчния
процес
, както и за
процес
а в самата душа, чрез който от хаоса на многообразните усещания трябва да се построяват неща.
Имам ли тогава изобщо право в моите разсъждения да изхождам от възприятието? Мога ли да твърдя, че то въздейства върху моята душа? Отсега нататък самата маса, за която по-рано съм вярвал, че въздейства върху мен и че създава у мен представа за себе си, ще трябва да третирам като представа. Но тогава е логично моите сетивни органи и процесите в тях също да бъдат само субективни. Нямам право да говоря за истинското око, а само за представата ми за око.
Същото се отнася за нервната проводимост и мозъчния процес, както и за процеса в самата душа, чрез който от хаоса на многообразните усещания трябва да се построяват неща.
Ако приема първото мисловно кръгово движение за вярно и премина още веднъж съставките на моя акт на познанието, той ще се окаже тъкан от представи, които обаче като такива не могат да въздействат една на друга. Не мога да кажа, че представата ми за обекта въздейства на представата ми за окото и че от това взаимодействие произтича представата за цвета. Но това не ми е и нужно. Защото описаният ход на мисълта проявява пълната си невъзможност веднага щом ми стане ясно, че моите сетивни органи и техните дейности, моите нервни и душевни процеси също могат да ми бъдат дадени само чрез възприятието. Вярно е, че за мен няма възприятие без съответния сетивен орган.
към текста >>
Защото описаният ход на мисълта проявява пълната си невъзможност веднага щом ми стане ясно, че моите сетивни органи и техните дейности, моите нервни и душевни
процес
и също могат да ми бъдат дадени само чрез възприятието.
Нямам право да говоря за истинското око, а само за представата ми за око. Същото се отнася за нервната проводимост и мозъчния процес, както и за процеса в самата душа, чрез който от хаоса на многообразните усещания трябва да се построяват неща. Ако приема първото мисловно кръгово движение за вярно и премина още веднъж съставките на моя акт на познанието, той ще се окаже тъкан от представи, които обаче като такива не могат да въздействат една на друга. Не мога да кажа, че представата ми за обекта въздейства на представата ми за окото и че от това взаимодействие произтича представата за цвета. Но това не ми е и нужно.
Защото описаният ход на мисълта проявява пълната си невъзможност веднага щом ми стане ясно, че моите сетивни органи и техните дейности, моите нервни и душевни процеси също могат да ми бъдат дадени само чрез възприятието.
Вярно е, че за мен няма възприятие без съответния сетивен орган. Но също така няма сетивен орган без възприятие. От моето възприятие за маса мога да премина към окото, което я вижда, към кожните нерви, които я опипват; но какво става в тях отново мога да узная само от възприятието. И тогава скоро забелязвам, че в процеса, протичащ в окото, няма следа от сходство с онова, което възприемам като цвят. Цветовото си възприятие не мога да унищожа с това, че показвам процеса в окото, който протича в него по време на възприятието.
към текста >>
И тогава скоро забелязвам, че в
процес
а, протичащ в окото, няма следа от сходство с онова, което възприемам като цвят.
Но това не ми е и нужно. Защото описаният ход на мисълта проявява пълната си невъзможност веднага щом ми стане ясно, че моите сетивни органи и техните дейности, моите нервни и душевни процеси също могат да ми бъдат дадени само чрез възприятието. Вярно е, че за мен няма възприятие без съответния сетивен орган. Но също така няма сетивен орган без възприятие. От моето възприятие за маса мога да премина към окото, което я вижда, към кожните нерви, които я опипват; но какво става в тях отново мога да узная само от възприятието.
И тогава скоро забелязвам, че в процеса, протичащ в окото, няма следа от сходство с онова, което възприемам като цвят.
Цветовото си възприятие не мога да унищожа с това, че показвам процеса в окото, който протича в него по време на възприятието. В нервните и мозъчните процеси също не откривам цвета; аз само свързвам нови възприятия в рамките на организма ми с първото, което наивният човек пренася извън своя организъм. Аз само преминавам от едно възприятие към друго. Освен това в цялото заключение се съдържа една пукнатина. Аз съм в състояние да проследя процесите в моя организъм до този в мозъка ми, макар моите предположения да стават все по-хипотетични, колкото повече се приближавам до централните процеси в мозъка.
към текста >>
Цветовото си възприятие не мога да унищожа с това, че показвам
процес
а в окото, който протича в него по време на възприятието.
Защото описаният ход на мисълта проявява пълната си невъзможност веднага щом ми стане ясно, че моите сетивни органи и техните дейности, моите нервни и душевни процеси също могат да ми бъдат дадени само чрез възприятието. Вярно е, че за мен няма възприятие без съответния сетивен орган. Но също така няма сетивен орган без възприятие. От моето възприятие за маса мога да премина към окото, което я вижда, към кожните нерви, които я опипват; но какво става в тях отново мога да узная само от възприятието. И тогава скоро забелязвам, че в процеса, протичащ в окото, няма следа от сходство с онова, което възприемам като цвят.
Цветовото си възприятие не мога да унищожа с това, че показвам процеса в окото, който протича в него по време на възприятието.
В нервните и мозъчните процеси също не откривам цвета; аз само свързвам нови възприятия в рамките на организма ми с първото, което наивният човек пренася извън своя организъм. Аз само преминавам от едно възприятие към друго. Освен това в цялото заключение се съдържа една пукнатина. Аз съм в състояние да проследя процесите в моя организъм до този в мозъка ми, макар моите предположения да стават все по-хипотетични, колкото повече се приближавам до централните процеси в мозъка. Пътят на външното наблюдение спира с процеса в моя мозък, и то с оня процес, който щях да възприемам, ако можех да третирам мозъка с помощта на физически, химически и други средства и методи.
към текста >>
В нервните и мозъчните
процес
и също не откривам цвета; аз само свързвам нови възприятия в рамките на организма ми с първото, което наивният човек пренася извън своя организъм.
Вярно е, че за мен няма възприятие без съответния сетивен орган. Но също така няма сетивен орган без възприятие. От моето възприятие за маса мога да премина към окото, което я вижда, към кожните нерви, които я опипват; но какво става в тях отново мога да узная само от възприятието. И тогава скоро забелязвам, че в процеса, протичащ в окото, няма следа от сходство с онова, което възприемам като цвят. Цветовото си възприятие не мога да унищожа с това, че показвам процеса в окото, който протича в него по време на възприятието.
В нервните и мозъчните процеси също не откривам цвета; аз само свързвам нови възприятия в рамките на организма ми с първото, което наивният човек пренася извън своя организъм.
Аз само преминавам от едно възприятие към друго. Освен това в цялото заключение се съдържа една пукнатина. Аз съм в състояние да проследя процесите в моя организъм до този в мозъка ми, макар моите предположения да стават все по-хипотетични, колкото повече се приближавам до централните процеси в мозъка. Пътят на външното наблюдение спира с процеса в моя мозък, и то с оня процес, който щях да възприемам, ако можех да третирам мозъка с помощта на физически, химически и други средства и методи. Пътят на вътрешното наблюдение започва с усещането и стига до построяването на нещата с материала на усещанията.
към текста >>
Аз съм в състояние да проследя
процес
ите в моя организъм до този в мозъка ми, макар моите предположения да стават все по-хипотетични, колкото повече се приближавам до централните
процес
и в мозъка.
И тогава скоро забелязвам, че в процеса, протичащ в окото, няма следа от сходство с онова, което възприемам като цвят. Цветовото си възприятие не мога да унищожа с това, че показвам процеса в окото, който протича в него по време на възприятието. В нервните и мозъчните процеси също не откривам цвета; аз само свързвам нови възприятия в рамките на организма ми с първото, което наивният човек пренася извън своя организъм. Аз само преминавам от едно възприятие към друго. Освен това в цялото заключение се съдържа една пукнатина.
Аз съм в състояние да проследя процесите в моя организъм до този в мозъка ми, макар моите предположения да стават все по-хипотетични, колкото повече се приближавам до централните процеси в мозъка.
Пътят на външното наблюдение спира с процеса в моя мозък, и то с оня процес, който щях да възприемам, ако можех да третирам мозъка с помощта на физически, химически и други средства и методи. Пътят на вътрешното наблюдение започва с усещането и стига до построяването на нещата с материала на усещанията. При прехода от мозъчния процес към усещането пътят на наблюдението е прекъснат. Изложеният начин на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, означава себе си като критически идеализъм, допуска грешката, че едното възприятие окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен реализъм. Той иска да докаже, че възприятията имат характер на представи, като по наивен начин приема възприятията от собствения организъм за обективно валидни факти, и на всичкото отгоре не забелязва, че смесва две области на наблюдението, между които не може да намери връзка.
към текста >>
Пътят на външното наблюдение спира с
процес
а в моя мозък, и то с оня
процес
, който щях да възприемам, ако можех да третирам мозъка с помощта на физически, химически и други средства и методи.
Цветовото си възприятие не мога да унищожа с това, че показвам процеса в окото, който протича в него по време на възприятието. В нервните и мозъчните процеси също не откривам цвета; аз само свързвам нови възприятия в рамките на организма ми с първото, което наивният човек пренася извън своя организъм. Аз само преминавам от едно възприятие към друго. Освен това в цялото заключение се съдържа една пукнатина. Аз съм в състояние да проследя процесите в моя организъм до този в мозъка ми, макар моите предположения да стават все по-хипотетични, колкото повече се приближавам до централните процеси в мозъка.
Пътят на външното наблюдение спира с процеса в моя мозък, и то с оня процес, който щях да възприемам, ако можех да третирам мозъка с помощта на физически, химически и други средства и методи.
Пътят на вътрешното наблюдение започва с усещането и стига до построяването на нещата с материала на усещанията. При прехода от мозъчния процес към усещането пътят на наблюдението е прекъснат. Изложеният начин на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, означава себе си като критически идеализъм, допуска грешката, че едното възприятие окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен реализъм. Той иска да докаже, че възприятията имат характер на представи, като по наивен начин приема възприятията от собствения организъм за обективно валидни факти, и на всичкото отгоре не забелязва, че смесва две области на наблюдението, между които не може да намери връзка. Критическият идеалист може да опровергае наивния реализъм, само ако той самият по наивно-реалистичен начин приеме собствения организъм за обективно съществуващ.
към текста >>
При прехода от мозъчния
процес
към усещането пътят на наблюдението е прекъснат.
Аз само преминавам от едно възприятие към друго. Освен това в цялото заключение се съдържа една пукнатина. Аз съм в състояние да проследя процесите в моя организъм до този в мозъка ми, макар моите предположения да стават все по-хипотетични, колкото повече се приближавам до централните процеси в мозъка. Пътят на външното наблюдение спира с процеса в моя мозък, и то с оня процес, който щях да възприемам, ако можех да третирам мозъка с помощта на физически, химически и други средства и методи. Пътят на вътрешното наблюдение започва с усещането и стига до построяването на нещата с материала на усещанията.
При прехода от мозъчния процес към усещането пътят на наблюдението е прекъснат.
Изложеният начин на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, означава себе си като критически идеализъм, допуска грешката, че едното възприятие окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен реализъм. Той иска да докаже, че възприятията имат характер на представи, като по наивен начин приема възприятията от собствения организъм за обективно валидни факти, и на всичкото отгоре не забелязва, че смесва две области на наблюдението, между които не може да намери връзка. Критическият идеалист може да опровергае наивния реализъм, само ако той самият по наивно-реалистичен начин приеме собствения организъм за обективно съществуващ. В момента, в който осъзнае пълната еднородност на възприятията от собствения организъм, с приеманите от наивния реализъм за обективно съществуващи възприятия, той вече не може да използва първите като сигурна опора. Би трябвало и субективното си устройство да разглежда просто като комплекс от представи.
към текста >>
52.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Такова доказателство именно се цели да се приведе, като се покаже, че ако
процес
ът на възприемането протича така, както се схваща съгласно наивно- реалистичните предположения за психологическото и физиологичното устройство на нашия индивид, тогава имаме работа не с неща сами за себе си, а само с наши представи за нещата.
ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА От предходните разсъждения проличава невъзможността чрез изследване съдържанието на нашите наблюдения да се приведе доказателство, че нашите възприятия са представи.
Такова доказателство именно се цели да се приведе, като се покаже, че ако процесът на възприемането протича така, както се схваща съгласно наивно- реалистичните предположения за психологическото и физиологичното устройство на нашия индивид, тогава имаме работа не с неща сами за себе си, а само с наши представи за нещата.
Но ако наивният реализъм - последователно проследен - води до резултати, представляващи тъкмо обратното на неговите предпоставки, тогава сме длъжни да окачествим тези предпоставки като неподходящи за обосноваването на един светоглед и да ги изоставим. Неуместно е, във всеки случай да се отхвърлят предпоставките, а да се запазва валидността на изводите, както постъпва критическият идеалист, който в основата на твърдението си, че светът е моя представа, полага горния доказателствен подход. (В съчинението си „Основни проблеми на теорията на познанието" Едуард фон Хартман представя подробно този доказателствен подход.) Едно е правилност на критическия идеализъм, друго е убедителната сила на неговите доказателства. Въпросът за правилността ще се изясни по-късно в хода на нашето изложение.
към текста >>
Такова становище заема по-новото естествознание, което използва възприятията само като последно средство, за да намери обяснение за стоящите зад тях и сами реално съществуващи
процес
и на материята.
Който застъпва възгледа, че целият възприеман свят е само свят на представите, и то като въздействие на непознатите за мен неща върху моята душа, за него същинският въпрос на познанието се свежда естествено не до съществуващите само в душата представи, а до нещата, които се намират отвъд нашето съзнание и са независими от нас. Той пита: колко от тях можем да опознаем косвено, след като те не са пряко достъпни за нашето наблюдение? Застъпващият това становище се интересува не за вътрешната взаимовръзка на своите осъзнати възприятия, а за техните вече неосъзнавани причини, които имат независещо от него битие, докато възприятията - по негово мнение - изчезват, щом той отвърне сетивата си от нещата. Според това гледище нашето съзнание функционира като огледало, чиито образи на определени предмети изчезват в мига, в който отразяващата му повърхност не е обърната към тях. Но който не вижда самите неща, а само техните огледални отражения, той трябва от поведението им чрез заключения да се осведоми непряко за естеството на нещата.
Такова становище заема по-новото естествознание, което използва възприятията само като последно средство, за да намери обяснение за стоящите зад тях и сами реално съществуващи процеси на материята.
Ако философът, като критически идеалист изобщо признава някакво битие, неговият стремеж към познание се насочва чрез косвено използване на представите единствено към това битие. Неговият интерес прескача субективния свят на представите и се устремява към това, което поражда представи. Но критическият идеалист може да стигне дотам, че да каже: Аз съм затворен в света на моите представи и не мога да изляза от него. Дори да си мисля, че зад моите представи съществува нещо, тази мисъл също не е нищо друго освен моя представа. Тогава такъв идеалист или ще отрече напълно нещото само за себе си, или поне ще заяви, че за нас, хората, то няма никакво значение, сиреч то не съществува, понеже не можем да узнаем нищо за него.
към текста >>
В момента на събуждането ние вече не питаме за вътрешната взаимовръзка на нашите съновидения, а за физическите, физиологичните и психологическите
процес
и, които лежат в основата им.
Главен въпрос за привърженика на трансценденталния реализъм би трябвало да бъде как Азът от самия себе си създава света на представите. За някакъв даден ни свят от представи, който изчезва, щом отвърнем сетивата си от външния свят, един сериозен стремеж към познание би пламнал дотолкова, доколкото този свят от представи е средството за косвено изследване на света на съществуващия сам за себе си Аз. Ако нещата от нашия опит бяха представи, тогава всекидневният ни живот щеше да прилича на сън, а опознаването на истинските факти щеше да напомня събуждане. Нашите съновидения също ни интересуват дотогава, докато сънуваме, т.е. докато не прозрем естеството им.
В момента на събуждането ние вече не питаме за вътрешната взаимовръзка на нашите съновидения, а за физическите, физиологичните и психологическите процеси, които лежат в основата им.
Философът, смятащ света за своя представа, в не по-голяма степен може да се интересува за вътрешната взаимовръзка на отделните неща в тази представа. Ако изобщо признава някакъв съществуващ Аз, той няма да пита в каква взаимовръзка стои една негова представа с друга, а какво се извършва в независимата от него душа, докато съзнанието му съдържа определен процес на представяне. Ако сънувам, че пия вино, което предизвиква парене на гърлото ми, и се събудя от пристъп на кашлица (срв. Вайгант, Възникване на сънищата, 1893), то в мига на събуждането действието на съня престава да ме интересува. Вниманието ми се насочва единствено към физиологичните и психологическите процеси, чрез които пристъпът на кашлица символично се изразява в съновидението.
към текста >>
Ако изобщо признава някакъв съществуващ Аз, той няма да пита в каква взаимовръзка стои една негова представа с друга, а какво се извършва в независимата от него душа, докато съзнанието му съдържа определен
процес
на представяне.
Ако нещата от нашия опит бяха представи, тогава всекидневният ни живот щеше да прилича на сън, а опознаването на истинските факти щеше да напомня събуждане. Нашите съновидения също ни интересуват дотогава, докато сънуваме, т.е. докато не прозрем естеството им. В момента на събуждането ние вече не питаме за вътрешната взаимовръзка на нашите съновидения, а за физическите, физиологичните и психологическите процеси, които лежат в основата им. Философът, смятащ света за своя представа, в не по-голяма степен може да се интересува за вътрешната взаимовръзка на отделните неща в тази представа.
Ако изобщо признава някакъв съществуващ Аз, той няма да пита в каква взаимовръзка стои една негова представа с друга, а какво се извършва в независимата от него душа, докато съзнанието му съдържа определен процес на представяне.
Ако сънувам, че пия вино, което предизвиква парене на гърлото ми, и се събудя от пристъп на кашлица (срв. Вайгант, Възникване на сънищата, 1893), то в мига на събуждането действието на съня престава да ме интересува. Вниманието ми се насочва единствено към физиологичните и психологическите процеси, чрез които пристъпът на кашлица символично се изразява в съновидението. По подобен начин и философът, щом е стигнал до убеждението, че даденият свят има характер на представа, трябва незабавно да премине от този свят към намиращата се зад него действителна душа. По-неприятно впрочем е положението, когато илюзионизмът изцяло отрича наличието на Аза сам за себе си, зад представите, или най-малко го смята за непознаваем.
към текста >>
Вниманието ми се насочва единствено към физиологичните и психологическите
процес
и, чрез които пристъпът на кашлица символично се изразява в съновидението.
В момента на събуждането ние вече не питаме за вътрешната взаимовръзка на нашите съновидения, а за физическите, физиологичните и психологическите процеси, които лежат в основата им. Философът, смятащ света за своя представа, в не по-голяма степен може да се интересува за вътрешната взаимовръзка на отделните неща в тази представа. Ако изобщо признава някакъв съществуващ Аз, той няма да пита в каква взаимовръзка стои една негова представа с друга, а какво се извършва в независимата от него душа, докато съзнанието му съдържа определен процес на представяне. Ако сънувам, че пия вино, което предизвиква парене на гърлото ми, и се събудя от пристъп на кашлица (срв. Вайгант, Възникване на сънищата, 1893), то в мига на събуждането действието на съня престава да ме интересува.
Вниманието ми се насочва единствено към физиологичните и психологическите процеси, чрез които пристъпът на кашлица символично се изразява в съновидението.
По подобен начин и философът, щом е стигнал до убеждението, че даденият свят има характер на представа, трябва незабавно да премине от този свят към намиращата се зад него действителна душа. По-неприятно впрочем е положението, когато илюзионизмът изцяло отрича наличието на Аза сам за себе си, зад представите, или най-малко го смята за непознаваем. До такъв възглед много лесно може да доведе наблюдението, че в противовес на сънуването наистина има будно състояние, в което имаме възможност да вникнем в сънищата, и да ги отнесем към реални отношения, но че нямаме състояние, което да стои в подобно отношение към будния живот на съзнанието. Който изповядва този възглед, на него му убягва прозрението, че има нещо, което действително се отнася към простото възприемане така, както узнаването в будно състояние се отнася към сънуването. Това нещо е мисленето.
към текста >>
Ако кажа, че светът е моя представа, аз съм изговорил резултата от един мисловен
процес
, а ако моето мислене е неприложимо към света, тогава този резултат е една заблуда.
Това нещо е мисленето. На наивния човек не може да му се придиря за липсата на посоченото тук прозрение. Той се отдава на живота и смята нещата за действителни във вида, в който опитът му ги предлага. Но първата стъпка, която се прави за преодоляване на това становище, може да се състои единствено във въпроса: как се отнася мисленето към възприятието? Независимо дали в дадената за мен форма възприятието продължава, или не продължава да съществува преди и след възникване на моята представа, ако аз искам да заявя нещо за него, това може да стане само с помощта на мисленето.
Ако кажа, че светът е моя представа, аз съм изговорил резултата от един мисловен процес, а ако моето мислене е неприложимо към света, тогава този резултат е една заблуда.
Между възприятието и всеки вид изявление за него се вмъква мисленето. Причината, поради която мисленето често бива игнорирано при разглеждане на нещата, вече беше посочена (срв. стр.43). Тя се крие в обстоятелството, че насочваме вниманието си само върху обекта, за който мислим, но не и същевременно върху мисленето. Затова наивното съзнание разглежда мисленето като нещо, което няма връзка с нещата, а стои съвсем встрани от тях и прави своите разсъждения за света. Образът, нахвърлян от мислителя за явленията в света, не се счита за принадлежащ към нещата, а за съществуващ само в ума на човека; светът и без този образ бил готов.
към текста >>
Ако нашето битие беше свързано с нещата така, че всеки
процес
на света същевременно да бъде и наш, тогава между нас и нещата нямаше да има разлика.
Човекът представлява едно ограничено същество. На първо място той е същество сред други същества. Битието му принадлежи към времето и пространството. Оттук на него винаги му е дадена само ограничена част от цялостния универсум. Но във времето и пространството тази ограничена част се съчетава с други заобикалящи я неща.
Ако нашето битие беше свързано с нещата така, че всеки процес на света същевременно да бъде и наш, тогава между нас и нещата нямаше да има разлика.
Тогава обаче за нас нямаше да има и отделни неща и всеки процес щеше да прелива плавно в друг. Вселената щеше да представлява едно единство и едно затворено в себе си цяло. Потокът на процесите не би се прекъсвал никъде. Поради нашата ограниченост ние приемаме за единично онова, което в действителност не е единично. Така например единичното качество червено никъде не съществува отделно за себе си.
към текста >>
Тогава обаче за нас нямаше да има и отделни неща и всеки
процес
щеше да прелива плавно в друг.
На първо място той е същество сред други същества. Битието му принадлежи към времето и пространството. Оттук на него винаги му е дадена само ограничена част от цялостния универсум. Но във времето и пространството тази ограничена част се съчетава с други заобикалящи я неща. Ако нашето битие беше свързано с нещата така, че всеки процес на света същевременно да бъде и наш, тогава между нас и нещата нямаше да има разлика.
Тогава обаче за нас нямаше да има и отделни неща и всеки процес щеше да прелива плавно в друг.
Вселената щеше да представлява едно единство и едно затворено в себе си цяло. Потокът на процесите не би се прекъсвал никъде. Поради нашата ограниченост ние приемаме за единично онова, което в действителност не е единично. Така например единичното качество червено никъде не съществува отделно за себе си. То отвсякъде е заобиколено от други качества, към които принадлежи и без които не би могло да съществува.
към текста >>
Потокът на
процес
ите не би се прекъсвал никъде.
Оттук на него винаги му е дадена само ограничена част от цялостния универсум. Но във времето и пространството тази ограничена част се съчетава с други заобикалящи я неща. Ако нашето битие беше свързано с нещата така, че всеки процес на света същевременно да бъде и наш, тогава между нас и нещата нямаше да има разлика. Тогава обаче за нас нямаше да има и отделни неща и всеки процес щеше да прелива плавно в друг. Вселената щеше да представлява едно единство и едно затворено в себе си цяло.
Потокът на процесите не би се прекъсвал никъде.
Поради нашата ограниченост ние приемаме за единично онова, което в действителност не е единично. Така например единичното качество червено никъде не съществува отделно за себе си. То отвсякъде е заобиколено от други качества, към които принадлежи и без които не би могло да съществува. Но ние изпитваме необходимост да обособяваме отделни отрязъци от света и да ги разглеждаме самостоятелно. Нашето око може да различава последователно отделни цветове от едно многосъставно цветово цяло, нашият ум може да обхваща отделни понятия от една цялостна понятийна система.
към текста >>
Това отделяне е субективен акт, обусловен от обстоя- телството, че ние не сме тъждествени със световния
процес
, а едно същество, сред други същества.
Поради нашата ограниченост ние приемаме за единично онова, което в действителност не е единично. Така например единичното качество червено никъде не съществува отделно за себе си. То отвсякъде е заобиколено от други качества, към които принадлежи и без които не би могло да съществува. Но ние изпитваме необходимост да обособяваме отделни отрязъци от света и да ги разглеждаме самостоятелно. Нашето око може да различава последователно отделни цветове от едно многосъставно цветово цяло, нашият ум може да обхваща отделни понятия от една цялостна понятийна система.
Това отделяне е субективен акт, обусловен от обстоя- телството, че ние не сме тъждествени със световния процес, а едно същество, сред други същества.
Сега въпросът изцяло се свежда до определяне мястото на съществото, което сме самите ние, спрямо другите същества. Това определяне трябва да се разграничи от простото осъзнаване на нашето себе. То - както и осъзнаването на всяко друго нещо - почива върху възприемането. На мен самовъзприятието ми показва сбор от качества, които обобщавам в целостта на моята личност по същия начин, както обобщавам качествата жълто, с метален блясък, твърдо и т.н. в единството „злато".
към текста >>
Точно както чрез мисленето включвам едно отделно възприятие от външния свят във взаимовръзката на света, така чрез мисленето аз включвам полученото за самия себе си възприятие в световния
процес
.
То - както и осъзнаването на всяко друго нещо - почива върху възприемането. На мен самовъзприятието ми показва сбор от качества, които обобщавам в целостта на моята личност по същия начин, както обобщавам качествата жълто, с метален блясък, твърдо и т.н. в единството „злато". Самовъзприятието не ме извежда извън сферата на онова, което принадлежи към мен. Това самовъзприемане трябва да се различава от мисловното самоопределяне.
Точно както чрез мисленето включвам едно отделно възприятие от външния свят във взаимовръзката на света, така чрез мисленето аз включвам полученото за самия себе си възприятие в световния процес.
Моето самовъзприемане ме затваря в рамките на определени граници; моето мислене няма нищо общо с тези граници. В този смисъл аз представлявам двойствено същество. Аз съм затворен в областта, която възприемам като област на моята личност, но съм и носител на дейност, която от по-висша сфера определя моето ограничено битие. Нашето мислене не е индивидуално като нашето усещане и чувстване, а универсално. У всеки човек то получава индивидуален оттенък само дотолкова, доколкото се опира на неговото индивидуално чувстване и усещане.
към текста >>
В тази част на пространството установявам механични, химически и други
процес
и.
А как стоят нещата, ако бъде призната абсолютността на мисленето? Нека приемем, че в съзнанието ми се появява определено възприятие, например за червено. При по-нататъшното разглеждане се оказва, че възприятието стои във взаимовръзка с други възприятия, например с определена фигура, с топлинни и осезателни възприятия. Тази взаимовръзка означавам като обект на сетивния свят. Сега мога да се запитам: какво още - освен посоченото - се намира в онзи пространствен отрязък, в който ми се явяват горните възприятия.
В тази част на пространството установявам механични, химически и други процеси.
Продължавам нататък и изследвам процесите, установени от мен по пътя от предмета до моя сетивен орган. Мога да открия двигателни процеси в еластична среда, които по своята същност да нямат ни най-малко общо с първоначалните възприятия. Същия резултат получавам, когато изучавам по-нататъшното предаване от сетивния орган към мозъка. Във всяка от тези области аз добивам нови възприятия; но онова, което като спойка пронизва раздалечените в пространството и времето възприятия, е мисленето. На мен трептенията на въздуха, които предават звука, са ми дадени като възприятия точно както и самият звук.
към текста >>
Продължавам нататък и изследвам
процес
ите, установени от мен по пътя от предмета до моя сетивен орган.
Нека приемем, че в съзнанието ми се появява определено възприятие, например за червено. При по-нататъшното разглеждане се оказва, че възприятието стои във взаимовръзка с други възприятия, например с определена фигура, с топлинни и осезателни възприятия. Тази взаимовръзка означавам като обект на сетивния свят. Сега мога да се запитам: какво още - освен посоченото - се намира в онзи пространствен отрязък, в който ми се явяват горните възприятия. В тази част на пространството установявам механични, химически и други процеси.
Продължавам нататък и изследвам процесите, установени от мен по пътя от предмета до моя сетивен орган.
Мога да открия двигателни процеси в еластична среда, които по своята същност да нямат ни най-малко общо с първоначалните възприятия. Същия резултат получавам, когато изучавам по-нататъшното предаване от сетивния орган към мозъка. Във всяка от тези области аз добивам нови възприятия; но онова, което като спойка пронизва раздалечените в пространството и времето възприятия, е мисленето. На мен трептенията на въздуха, които предават звука, са ми дадени като възприятия точно както и самият звук. Но мисленето подрежда едно до друго всички тези възприятия и ги показва в техните взаимоотношения.
към текста >>
Мога да открия двигателни
процес
и в еластична среда, които по своята същност да нямат ни най-малко общо с първоначалните възприятия.
При по-нататъшното разглеждане се оказва, че възприятието стои във взаимовръзка с други възприятия, например с определена фигура, с топлинни и осезателни възприятия. Тази взаимовръзка означавам като обект на сетивния свят. Сега мога да се запитам: какво още - освен посоченото - се намира в онзи пространствен отрязък, в който ми се явяват горните възприятия. В тази част на пространството установявам механични, химически и други процеси. Продължавам нататък и изследвам процесите, установени от мен по пътя от предмета до моя сетивен орган.
Мога да открия двигателни процеси в еластична среда, които по своята същност да нямат ни най-малко общо с първоначалните възприятия.
Същия резултат получавам, когато изучавам по-нататъшното предаване от сетивния орган към мозъка. Във всяка от тези области аз добивам нови възприятия; но онова, което като спойка пронизва раздалечените в пространството и времето възприятия, е мисленето. На мен трептенията на въздуха, които предават звука, са ми дадени като възприятия точно както и самият звук. Но мисленето подрежда едно до друго всички тези възприятия и ги показва в техните взаимоотношения. Ние не можем да твърдим, че извън пряко възприеманото има друго освен онова, което бива опознавано посредством идейните (разкриваеми чрез мисленето) взаимовръзки на възприятията.
към текста >>
Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един
процес
, за който би могло да се говори само ако подлежеше на възприемане.
На мен трептенията на въздуха, които предават звука, са ми дадени като възприятия точно както и самият звук. Но мисленето подрежда едно до друго всички тези възприятия и ги показва в техните взаимоотношения. Ние не можем да твърдим, че извън пряко възприеманото има друго освен онова, което бива опознавано посредством идейните (разкриваеми чрез мисленето) взаимовръзки на възприятията. Следователно излизащата извън чисто възприеманото връзка на обектите на възприемането със субекта на възприемането, е чисто идейна, тоест изразима само чрез понятия. Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм.
Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се говори само ако подлежеше на възприемане.
Ето защо фразата „Няма цвят без цветоусещащо око" не може да значи, че окото произвежда цвета, а само това, че между възприятието цвят и възприятието око съществува идейна взаимовръзка, познаваема чрез мисленето. Емпиричната наука ще трябва да установи как се съотнасят свойствата на окото и свойствата на цвета; по какви пътища органът на зрението опосредствува възприемането на цветовете и т.н. Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото. Неминуемо са обречени на неуспех всички усилия за намиране на други връзки между възприятията, освен мисловните. И така какво представлява възприятието?
към текста >>
Създаването на връзка между субективното и обективното не се полага на никой реален в наивния смисъл
процес
, тоест на никой възприемаем
процес
, а единствено на мисленето.
Това съдържание е дадено непосредствено и се изчерпва с даденото. Но по отношение на даденото може да се запита какво представлява то извън възприятието, сиреч какво представлява то за мисленето. Следователно във връзка с едно възприятие, въпросът „какво е то" може да бъде насочен само към понятийната интуиция, която му съответства. С оглед на това въпросът за субективността на възприятието в смисъла на критическия идеализъм изобщо не може да се поставя. Като субективно е редно да се означава само онова, което се възприема като принадлежащо към субекта.
Създаването на връзка между субективното и обективното не се полага на никой реален в наивния смисъл процес, тоест на никой възприемаем процес, а единствено на мисленето.
Следователно за нас обективно е онова, което по отношение на възприятието се явява като намиращо се извън субекта на възприемането. За мен моят субект на възприемането остава възприемаем, когато стоящата пред мен маса ще бъде изчезнала от кръга на моето наблюдение. Наблюдаването на масата е предизвикало у мен една - също така оставаща - промяна. Аз запазвам способността по-късно да възпроизведа един образ на масата. Тази способност за произвеждане на образ остава свързана с мен.
към текста >>
Поиска ли някой да си изработи възглед за връзката на човека със света, той съзнава, че поне една част от тази връзка се осъществява посредством създаването на представи за нещата и
процес
ите в света.
Тази мисловна конструкция е от такъв род, че само с теоретичното и опровергаване не се изчерпва всичко, което заслужава. Редно е да бъде изживяна, за да се потърси изход от прозряната заблуда, в която въвежда. Тя трябва да намери място в едно разискване относно връзката на човека със света не поради желание да бъде опроверган някой, за когото се смята, че има неправилен възглед за тази връзка, а за да се знае в каква заблуда може да изпадне всяко първо размишление за една такава връзка. Трябва да се добие поглед как човек опровергава самия себе си по отношение на това първо размишление. От такава гледна точка трябва да се разбира горното изложение.
Поиска ли някой да си изработи възглед за връзката на човека със света, той съзнава, че поне една част от тази връзка се осъществява посредством създаването на представи за нещата и процесите в света.
По този начин погледът му се отмества от онова, което се намира вън в света и се насочва към вътрешния му свят, към живота на неговите представи. Той започва да разсъждава: Аз не мога да имам отношение към никой предмет и към никой процес, ако у мен не се появи някаква представа. А от установяването на това фактическо положение има само една крачка до схващането: но нали аз изживявам само моите представи; някакъв външен свят ми е известен само дотолкова, доколкото той е представа в мен. Това мнение води до изоставяне на наивното гледище за действителността, което човекът застъпва, преди всеки размисъл относно своята връзка със света. От това гледище му се струва, че има работа с действителни неща.
към текста >>
Той започва да разсъждава: Аз не мога да имам отношение към никой предмет и към никой
процес
, ако у мен не се появи някаква представа.
Тя трябва да намери място в едно разискване относно връзката на човека със света не поради желание да бъде опроверган някой, за когото се смята, че има неправилен възглед за тази връзка, а за да се знае в каква заблуда може да изпадне всяко първо размишление за една такава връзка. Трябва да се добие поглед как човек опровергава самия себе си по отношение на това първо размишление. От такава гледна точка трябва да се разбира горното изложение. Поиска ли някой да си изработи възглед за връзката на човека със света, той съзнава, че поне една част от тази връзка се осъществява посредством създаването на представи за нещата и процесите в света. По този начин погледът му се отмества от онова, което се намира вън в света и се насочва към вътрешния му свят, към живота на неговите представи.
Той започва да разсъждава: Аз не мога да имам отношение към никой предмет и към никой процес, ако у мен не се появи някаква представа.
А от установяването на това фактическо положение има само една крачка до схващането: но нали аз изживявам само моите представи; някакъв външен свят ми е известен само дотолкова, доколкото той е представа в мен. Това мнение води до изоставяне на наивното гледище за действителността, което човекът застъпва, преди всеки размисъл относно своята връзка със света. От това гледище му се струва, че има работа с действителни неща. От това гледище го оттласва самовглъбяването, което изобщо не му дава да хвърли поглед към действителността, каквато наивното съзнание смята, че я има пред себе си. Самовглъбяването го кара да се вглежда само в своите представи; те се вмъкват между собствената същност и някакъв уж действителен свят, какъвто наивното гледище вярва, че може да утвърждава.
към текста >>
Объркаността, в която се изпада при критично отношение спрямо това гледище, се избягва само ако бъде забелязано, че в рамките на това, което човек чрез възприемане може да изживее вътре в себе си и вън в света, има нещо, което изобщо не може да бъде сполетяно от фатално вмъкване на представата между
процес
а и съзерцаващия човек.
Ако наивното гледище даваше нещо, което може да се признае за истина, тогава този стремеж не би могъл да бъде изпитван. Ала до нещо друго, което може да се смята за истина, също не се стига, ако наивното гледище бъде изоставено, но - без това да се забелязва - при запазване на налагания от него начин на мислене. В такава грешка се изпада, когато се казва: - Аз изживявам само моите представи, а смятайки, че имам работа с реалности, аз осъзнавам само моите представи за реалности; затова трябва да приема, че едва извън кръга на моето съзнание има истински реалности, „неща сами за себе си", за които пряко не зная нищо, които по някакъв начин достигат до мен и ми въздействат така, че в мен оживява светът на моите представи. Към дадения му свят, разсъждаващият така, само добавя мисловно един друг свят; но по отношение на този свят той всъщност би трябвало да започне мисловната си дейност от самото начало. Защото тук непознатото „нещо само за себе си" съвсем не се мисли в неговата връзка със самостоятелната същност на човека по-иначе, отколкото познатото при наивното гледище за действителността.
Объркаността, в която се изпада при критично отношение спрямо това гледище, се избягва само ако бъде забелязано, че в рамките на това, което човек чрез възприемане може да изживее вътре в себе си и вън в света, има нещо, което изобщо не може да бъде сполетяно от фатално вмъкване на представата между процеса и съзерцаващия човек.
И това нещо е мисленето. Спрямо мисленето човекът може да остане на наивното гледище за действителността. Не го ли стори, това е само затуй, защото е забелязал, че по друга причина трябва да изостави това гледище, но не съзнава, че достигнатото познание е неприложимо по отношение на мисленето. Щом съзнае това, той си открива достъпа към другото познание, че в мисленето и чрез мисленето трябва да опознае онова, за което човекът явно се прави на сляп, вмъквайки между света и себе си живота на представите. От лице, което авторът на тази книга цени много, му бе отправен упрекът, че с мнението си за мисленето заставал на позициите на един наивен реализъм на мисленето, какъвто бил налице, когато действителният свят и светът на представите биват смятани за едно и също.
към текста >>
53.
08. ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ
GA_4 Философия на свободата
Така че аз действително съм нещата - впрочем не Аз, доколкото съм субект на възприятията, а Аз, доколкото съм част в рамките на всеобщия миров
процес
.
Но намиращото се в тази кожа принадлежи към Космоса като цяло. Следователно, за да съществува връзка между моя организъм и обекта извън мен, изобщо не е нужно нещо от обекта да се промъкне в мен или да остави в Духа ми отпечатък, както метален печат във восък. Напълно погрешно поставен е въпросът как получавам вест от дървото, което е отдалечено на десет крачки от мен. Той произхожда от възгледа, че границите на моето тяло са абсолютни преградни стени, през които в мен проникват вестите за нещата. Силите, действащи под кожата на моето тяло, са същите, както съществуващите извън него.
Така че аз действително съм нещата - впрочем не Аз, доколкото съм субект на възприятията, а Аз, доколкото съм част в рамките на всеобщия миров процес.
Възприятието за дърво се намира заедно с моя Аз в същото цяло. Този всеобщ миров процес в еднаква степен предизвиква там възприятието за дърво, както тук възприятието за моя Аз. Ако не бях познаващият света, а творец на света, тогава обект и субект (възприятие и Аз) щяха да възникнат в един акт. Защото те взаимно се обуславят. Като познаващ света аз мога да открия общото между двете, като съпринадлежащи същности само чрез мисленето, което посредством понятия ги свързва едно с друго.
към текста >>
Този всеобщ миров
процес
в еднаква степен предизвиква там възприятието за дърво, както тук възприятието за моя Аз.
Напълно погрешно поставен е въпросът как получавам вест от дървото, което е отдалечено на десет крачки от мен. Той произхожда от възгледа, че границите на моето тяло са абсолютни преградни стени, през които в мен проникват вестите за нещата. Силите, действащи под кожата на моето тяло, са същите, както съществуващите извън него. Така че аз действително съм нещата - впрочем не Аз, доколкото съм субект на възприятията, а Аз, доколкото съм част в рамките на всеобщия миров процес. Възприятието за дърво се намира заедно с моя Аз в същото цяло.
Този всеобщ миров процес в еднаква степен предизвиква там възприятието за дърво, както тук възприятието за моя Аз.
Ако не бях познаващият света, а творец на света, тогава обект и субект (възприятие и Аз) щяха да възникнат в един акт. Защото те взаимно се обуславят. Като познаващ света аз мога да открия общото между двете, като съпринадлежащи същности само чрез мисленето, което посредством понятия ги свързва едно с друго. Най-трудно оборими ще бъдат така наречените физиологични доказателства за субективността на нашите възприятия. Когато упражнявам натиск върху кожата на тялото си, аз го възприемам като усещане за натиск.
към текста >>
С какво право може да се каже, че без органи на възприятието целият
процес
не би бил налице?
Един електрически удар възприемам чрез окото като светлина, чрез ухото като звук, чрез кожните нерви като тласък, чрез органа на обонянието като мирис на фосфор. Какво следва от този факт? Само едно: Аз възприемам един електрически удар (респ. натиск) и после светлинен ефект или тон, или съответно даден мирис и т. н. Ако не съществуваше око, към възприятието за механично разтърсване в близост до него нямаше да се присъедини възприятието за светлинен ефект; без наличието на орган на слуха нямаше да има звуково възприятие и т. н.
С какво право може да се каже, че без органи на възприятието целият процес не би бил налице?
Ако от обстоятелството, че един електрически процес предизвиква светлина в окото, някой заключава, че усещаното от нас като светлина е само механичен двигателен процес извън нашия организъм, той забравя, че преминава само от едно възприятие към друго, а не към нещо извън възприятието. Точно както може да се каже, че окото възприема един механичен двигателен процес в близост до себе си като светлина, така може да се твърди, че една закономерна промяна в даден обект се възприема от нас като двигателен процес. Ако по периферията на въртящ се диск нарисувам един кон дванайсет пъти, и то точно в положенията, които тялото му заема по време на бягане, чрез завъртане на диска аз мога да предизвикам илюзията за движение. Необходимо е само да гледам през един отвор, и то така, че в съответните интервали от време да виждам последователните положения на коня. Аз не виждам дванайсет изображения на кон, а образа на препускащ кон.
към текста >>
Ако от обстоятелството, че един електрически
процес
предизвиква светлина в окото, някой заключава, че усещаното от нас като светлина е само механичен двигателен
процес
извън нашия организъм, той забравя, че преминава само от едно възприятие към друго, а не към нещо извън възприятието.
Какво следва от този факт? Само едно: Аз възприемам един електрически удар (респ. натиск) и после светлинен ефект или тон, или съответно даден мирис и т. н. Ако не съществуваше око, към възприятието за механично разтърсване в близост до него нямаше да се присъедини възприятието за светлинен ефект; без наличието на орган на слуха нямаше да има звуково възприятие и т. н. С какво право може да се каже, че без органи на възприятието целият процес не би бил налице?
Ако от обстоятелството, че един електрически процес предизвиква светлина в окото, някой заключава, че усещаното от нас като светлина е само механичен двигателен процес извън нашия организъм, той забравя, че преминава само от едно възприятие към друго, а не към нещо извън възприятието.
Точно както може да се каже, че окото възприема един механичен двигателен процес в близост до себе си като светлина, така може да се твърди, че една закономерна промяна в даден обект се възприема от нас като двигателен процес. Ако по периферията на въртящ се диск нарисувам един кон дванайсет пъти, и то точно в положенията, които тялото му заема по време на бягане, чрез завъртане на диска аз мога да предизвикам илюзията за движение. Необходимо е само да гледам през един отвор, и то така, че в съответните интервали от време да виждам последователните положения на коня. Аз не виждам дванайсет изображения на кон, а образа на препускащ кон. И така, споменатият физиологичен акт не може да хвърли светлина върху връзката между възприятие и представа.
към текста >>
Точно както може да се каже, че окото възприема един механичен двигателен
процес
в близост до себе си като светлина, така може да се твърди, че една закономерна промяна в даден обект се възприема от нас като двигателен
процес
.
Само едно: Аз възприемам един електрически удар (респ. натиск) и после светлинен ефект или тон, или съответно даден мирис и т. н. Ако не съществуваше око, към възприятието за механично разтърсване в близост до него нямаше да се присъедини възприятието за светлинен ефект; без наличието на орган на слуха нямаше да има звуково възприятие и т. н. С какво право може да се каже, че без органи на възприятието целият процес не би бил налице? Ако от обстоятелството, че един електрически процес предизвиква светлина в окото, някой заключава, че усещаното от нас като светлина е само механичен двигателен процес извън нашия организъм, той забравя, че преминава само от едно възприятие към друго, а не към нещо извън възприятието.
Точно както може да се каже, че окото възприема един механичен двигателен процес в близост до себе си като светлина, така може да се твърди, че една закономерна промяна в даден обект се възприема от нас като двигателен процес.
Ако по периферията на въртящ се диск нарисувам един кон дванайсет пъти, и то точно в положенията, които тялото му заема по време на бягане, чрез завъртане на диска аз мога да предизвикам илюзията за движение. Необходимо е само да гледам през един отвор, и то така, че в съответните интервали от време да виждам последователните положения на коня. Аз не виждам дванайсет изображения на кон, а образа на препускащ кон. И така, споменатият физиологичен акт не може да хвърли светлина върху връзката между възприятие и представа. Налага се да си помогнем по друг начин.
към текста >>
54.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Така той разлага двата меродавни за
процес
а на познанието фактора - възприятие и понятие - на четири: 1.
В даден момент, едно или друга нещо може да остане необяснено, ако нашата жизнена среда възпрепятства възприемането на въпросните неща. Но неразкритото днес може да бъде разкрито утре. Съществуващите чрез това бариери са само временни и с напредъка на възприятието и мисленето могат да бъдат преодолени. Дуализмът допуща грешка, че пренася противопоставянето на обект и субект, което е от значение само в областта на възприятието, върху измислени същности извън тази област. Но тъй като обособените в кръга на възприемането неща са обособени само дотогава, докато възприемащият не пристъпи към мисленето, което премахва всяка обособеност и я разкрива като чисто субективно обусловена, дуалистът пренася определения върху същности зад възприятията, които дори за последните имат не абсолютна, а само относителна валидност.
Така той разлага двата меродавни за процеса на познанието фактора - възприятие и понятие - на четири: 1.
обект сам за себе си; 2. възприятие, което субектът има за обекта; 3. субект; 4. понятие, което отнася възприятието към обекта сам за себе си. Отношението между обект и субект било реално; обектът въздействал истински (динамично) върху субекта.
към текста >>
Този реален
процес
не достигал до нашето съзнание, но предизвиквал в субекта противодействие на изхождащото от обекта действие.
обект сам за себе си; 2. възприятие, което субектът има за обекта; 3. субект; 4. понятие, което отнася възприятието към обекта сам за себе си. Отношението между обект и субект било реално; обектът въздействал истински (динамично) върху субекта.
Този реален процес не достигал до нашето съзнание, но предизвиквал в субекта противодействие на изхождащото от обекта действие.
Резултатът от това противодействие било възприятието. Едва то достигало до съзнанието. Обектът представлявал обективна (независима от субекта) реалност, а възприятието - субективна реалност. Тази субективна реалност субектът отнасял към обекта. Това отношение било идеално.
към текста >>
По такъв начин дуализмът разделя
процес
а на познанието на две части.
Резултатът от това противодействие било възприятието. Едва то достигало до съзнанието. Обектът представлявал обективна (независима от субекта) реалност, а възприятието - субективна реалност. Тази субективна реалност субектът отнасял към обекта. Това отношение било идеално.
По такъв начин дуализмът разделя процеса на познанието на две части.
Според него едната от тях - произвеждането на обекта на възприемането от „нещото само за себе си" - протичала извън съзнанието, а другата - свързването на възприятието с понятието и отнасянето на понятието към обекта - се извършвала в съзнанието. При това положение става ясно, че в своите понятия дуалистът вижда само субективни представители на онова, което се намира пред неговото съзнание. За един такъв дуалист обективно- реалният процес в субекта, чрез който възниква възприятието, и най-вече обективните отношения на „нещата сами за себе си" остават пряко непознаваеми; по негово мнение човекът може да се сдобие само с понятийни представители на обективно реалното. Единната връзка на нещата, която ги свързва помежду им и обективно с нашия индивидуален дух (като „неща сами за себе си"), се намира отвъд съзнанието в едно същество само за себе си, за което в съзнанието си бихме могли да имаме също така само понятиен представител. Дуализмът вярва, че ако наред с понятийните взаимовръзки на обектите не въведе и реални взаимовръзки, той ще размие целия свят в някаква абстрактна схема от понятия.
към текста >>
За един такъв дуалист обективно- реалният
процес
в субекта, чрез който възниква възприятието, и най-вече обективните отношения на „нещата сами за себе си" остават пряко непознаваеми; по негово мнение човекът може да се сдобие само с понятийни представители на обективно реалното.
Тази субективна реалност субектът отнасял към обекта. Това отношение било идеално. По такъв начин дуализмът разделя процеса на познанието на две части. Според него едната от тях - произвеждането на обекта на възприемането от „нещото само за себе си" - протичала извън съзнанието, а другата - свързването на възприятието с понятието и отнасянето на понятието към обекта - се извършвала в съзнанието. При това положение става ясно, че в своите понятия дуалистът вижда само субективни представители на онова, което се намира пред неговото съзнание.
За един такъв дуалист обективно- реалният процес в субекта, чрез който възниква възприятието, и най-вече обективните отношения на „нещата сами за себе си" остават пряко непознаваеми; по негово мнение човекът може да се сдобие само с понятийни представители на обективно реалното.
Единната връзка на нещата, която ги свързва помежду им и обективно с нашия индивидуален дух (като „неща сами за себе си"), се намира отвъд съзнанието в едно същество само за себе си, за което в съзнанието си бихме могли да имаме също така само понятиен представител. Дуализмът вярва, че ако наред с понятийните взаимовръзки на обектите не въведе и реални взаимовръзки, той ще размие целия свят в някаква абстрактна схема от понятия. С други думи: Откриваемите чрез мисленето идеални принципи изглеждат на дуалиста твърде въздушни, та освен тях търси и реални принципи, на които те да бъдат опрени. Нека погледнем тези реални принципи по-отблизо. Наивният човек (наивният реалист) разглежда обектите от външния опит като реалности.
към текста >>
Но наивният човек схваща сетивното възприятие като единствено свидетелство за реалността не само по отношение битието на нещата, а и по отношение на
процес
ите.
„Всичко, което може да се възприеме, съществува." Най-доброто доказателство за това твърдение е вярата на наивния човек в безсмъртието и духовете. Той си представя душата като фина, сетивно достъпна материя, която при особени условия може да стане видима дори за обикновения човек (наивната вяра в призраци). В противовес на този негов реален свят, за наивния реалист всичко друго, най-вече светът на идеите, е нещо нереално, „чисто идеално". Онова, което ние мисловно прибавяме към обектите, е само мисъл за нещата. Мисълта не прибавя нищо реално към възприятието.
Но наивният човек схваща сетивното възприятие като единствено свидетелство за реалността не само по отношение битието на нещата, а и по отношение на процесите.
По негово мнение едно нещо може да въздейства на друго, само когато някоя налична за сетивното възприятие сила изхожда от едното и обхваща другото. По-старата физика смятала, че от телата изтичат много фини вещества и чрез нашите сетивни органи проникват в душата. Истинското виждане на тези вещества било невъзможно само поради грубоватостта на нашите сетива в сравнение с финото естество на тези вещества. Принципно тяхното реално съществуване се признавало на същата основа, на която се признавало за обектите от сетивния свят, а именно поради тяхната форма на битие, която се представяла за аналогична на онази от сетивно възприеманата реалност. Почиващата върху себе си същност на онова, което може да се изживее само мисловно, идеално, не се приема от наивното съзнание като реално в същия смисъл, както поддаващото се на сетивно преживяване.
към текста >>
Самото познание наивният човек също си го представя като
процес
, аналогичен на сетивните
процес
и.
Накратко казано, наивният човек държи да прибави към идеалното свидетелство на своето мислене и реалното свидетелство на сетивата. В тази нужда на наивния човек се крие причината за възникване на примитивните форми на вярата в откровението. За наивното съзнание даденият чрез мисленето Бог винаги остава само един „измислен" Бог. Наивното съзнание държи той да му се разкрие чрез средства, които са достъпни за сетивното възприятие. Бог трябва да се яви въплътен; на мисловното свидетелство човек е склонен да обръща по-малко внимание, отколкото примерно на това, че божествеността се удостоверява чрез сетивно установимо превръщане на водата във вино.
Самото познание наивният човек също си го представя като процес, аналогичен на сетивните процеси.
Нещата оставяли отпечатък в душата или изпращали образи, които прониквали чрез сетивата и т.н. Онова, което може да възприеме чрез сетивата си, наивният човек го смята за действително, а онова, за което няма такива възприятия (Бог, душа, познание и т.н.), него си го представя като аналогично на възприеманото. Ако поиска да изгради една наука, наивният реализъм ще я вижда изцяло като точно описание на възприятийното съдържание. За наивния реализъм понятията са само средство към целта. Те съществуват, за да създават идеални еквивалентни образи на възприятията.
към текста >>
Съвременната физика въвежда сетивните усещания към
процес
и при най-малките частици на телата и към едно безкрайно фино вещество, наричано етер или към нещо подобно.
Такива хипотетично приемани реалности са невидимите сили, чрез които сетивно възприеманите неща си въздействат взаимно. Едно такова нещо е наследствеността, която проявява действието си извън рамките на индивида и на чиято основа от индивида се развива нов, подобен нему индивид, чрез което родът се запазва. Едно такова нещо е жизнен принцип - душата, която пронизва органичното тяло и за която в наивното съзнание винаги е налице понятие, образувано по аналогия на сетивните реалности. Такова нещо за наивния човек най-сетне е божественото Същество. Това божествено Същество се мисли, че действува по начин, отговарящ изцяло на това, което може да се възприема като деятелност на самия човек: Тоест антропоморфно.
Съвременната физика въвежда сетивните усещания към процеси при най-малките частици на телата и към едно безкрайно фино вещество, наричано етер или към нещо подобно.
Така например усещаното от нас като топлина е движение на частиците на топлоизлъчващо тяло в рамките на пространството, заемано от това тяло. И тук нещо невъзприемаемо отново се мисли по аналогия на възприемаемото. В този смисъл сетивният аналог на понятието „тяло" е общо взето вътрешността на едно затворено отвсякъде пространство, където във всички посоки се движат еластични сфери, които се сблъскват помежду си, удрят се в стените и отскачат от тях и т.н. Без такива предположения светът на наивния реализъм би се разпаднал в едно несвързано помежду си струпване от възприятия без взаимни отношения, което не се обединява в единство. Ясно е обаче, че до такава постановка наивният реализъм може да стигне само чрез известна непоследователност.
към текста >>
Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един
процес
на битието, който е аналогичен на
процес
ите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане.
Но като равноправен фактор, редом с възприятието, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на битието, а именно понятието (идеята). Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието. Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения. Така метафизическият реализъм се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта. Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип.
Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане.
Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка. За връзка на силите може да става дума само в рамките на света на възприятията (сферата на осезанието), но не и извън него. Характеризирания по-горе светоглед, в който метафизическият реализъм в крайна сметка се влива, щом се отърси от противоречивите си елементи, ще наречем монизъм, понеже той обединява едностранчивия реализъм и идеализма в едно по-висше единство. За наивния реализъм реалният свят е съвкупност от обекти на възприемането; за метафизическия реализъм реалност освен на възприятията се полага и на невъзприемаемите сили; на мястото на силите монизмът поставя идейните взаимовръзки, получавани чрез мисленето. Такива взаимовръзки обаче са природните закони.
към текста >>
Чрез разсъждения за
процес
а на познанието, той е убеден в наличието на една обективно-реална взаимовръзка на света, редом със „субективната", познаваема чрез възприятието и понятието.
Всяко следващо се представя малко по-иначе в сравнение с предхождащите го еднородни възприятия. Ето защо, общо взето, установеното при предходните възприятия отчасти се модифицира чрез всяко следващо. Затова и полученият по този начин облик на метафизическото трябва да се означи като само относително верен - той подлежи на коригиране чрез бъдещи случаи. Този методически принцип е характерен за метафизиката на Едуард фон Хартман, който на заглавната страница на своето първо главно съчинение е отбелязал: „Умозрителни (спекулативни) резултати, получени индуктивно по природонаучен метод." Обликът, който метафизическият реалист понастоящем придава на своите неща сами за себе си, е получен но пътя на индуктивни заключения.
Чрез разсъждения за процеса на познанието, той е убеден в наличието на една обективно-реална взаимовръзка на света, редом със „субективната", познаваема чрез възприятието и понятието.
Посредством индуктивни заключения на базата на своите възприятия той вярва, че може да определи как е сътворена тази обективна реалност. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Непредубеденото наблюдение над изживяваното под формата на възприятия и понятия, както бе направен опит за неговото описване в предходното изложение, периодично ще бъде смущавано от някои представи, възникващи под влияние на естествознанието. Изхождайки от него, се казва, че от светлинния спектър окото възприема цветовете от червено до виолетово. В областта на спектралното излъчване отвъд виолетовото има обаче сили, на които не отговаря цветовото възприятие в окото, а химическо въздействие; отвъд границата на червения диапазон също така се намират лъчения, които имат само топлинно въздействие.
към текста >>
По същество напреженията в електрическото и магнитното поле и така нататък, не се откриват посредством някакъв друг
процес
на познанието извън този, който протича между възприятие и понятие.
Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н. Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие. Но едно такова схващане би почивало на самоизмама. От значение е най-вече, че всичко изработено във физиката, доколкото не представлява неоправдани хипотези, които би трябвало да бъдат игнорирани, е получено чрез възприятие и понятие. Въз основа на верния познавателен инстинкт на физика онова, което привидно представлява неосезаемо съдържание, при всяко положение се пренася в областта, в която се намират възприятията и се мисли чрез понятия, с които се борави в тази област.
По същество напреженията в електрическото и магнитното поле и така нататък, не се откриват посредством някакъв друг процес на познанието извън този, който протича между възприятие и понятие.
Увеличаването на броя или видоизменянето на човешките сетива би довело до друг образ на възприятието, до обогатяване или видоизменяне на човешкия опит; но едно истинско познание спрямо този опит също би трябвало да се постигне чрез взаимодействието на понятие и възприятие. Задълбочаването на познанието зависи от изявяващите се в мисленето сили на интуицията (срв. стр. 89). С изживяването, което се оформя при мисленето, тази интуиция може да се гмурне в по-големи или по-малки подоснови на действителността. Чрез разширяване образа на възприятието, това гмурване може да получи импулси и по такъв начин косвено да бъде стимулирано.
към текста >>
55.
10. РЕАЛНОСТТА НА СВОБОДАТА - ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА
GA_4 Философия на свободата
За един такъв възглед, извършваното от Аза чрез неговата воля представлява непосредствено изживяван
процес
.
Чрез своето мислене Азът участва в общия всемирен живот; чрез мисленето той чисто идейно (понятийно) отнася възприятията към себе си, и себе си към възприятията. При чувството той изживява едно отнасяне на обектите към своя субект; при волята се извършва обратното: При желаенето ние също имаме работа с едно възприятие, а именно с това на индивидуалното отнасяне на нашия субект към обективните неща. Онова, което при желаенето не е чисто идеен фактор, е също така само обект на възприемането, както и при което и да е нещо от външния свят. Въпреки това наивният реализъм и тук ще смята, че пред себе си има едно далеч по-реално битие, отколкото достижимото чрез мисленето. Във волята той ще съзре елемент, при който непосредствено забелязва как нещо става или бива причинявано, противоположно на мисленето, което обхваща ставането едва в понятия.
За един такъв възглед, извършваното от Аза чрез неговата воля представлява непосредствено изживяван процес.
Застъпникът на тази философия смята, че във волята действително е доловил една част от всемирния процес. Според него, докато другите процеси може да проследява само чрез възприемане отвън, в своята воля той съвсем непосредствено изживява един реален процес. За него формата на битие, в която волята му се явява в рамките на неговото себе, се превръща в реален принцип на действителността. Неговото собствено желаене му изглежда като частен случай от общия всемирен процес, а последният от своя страна - като всеобща воля. Волята става всемирен принцип, както чувството става принцип на познанието в мистиката на чувството.
към текста >>
Застъпникът на тази философия смята, че във волята действително е доловил една част от всемирния
процес
.
При чувството той изживява едно отнасяне на обектите към своя субект; при волята се извършва обратното: При желаенето ние също имаме работа с едно възприятие, а именно с това на индивидуалното отнасяне на нашия субект към обективните неща. Онова, което при желаенето не е чисто идеен фактор, е също така само обект на възприемането, както и при което и да е нещо от външния свят. Въпреки това наивният реализъм и тук ще смята, че пред себе си има едно далеч по-реално битие, отколкото достижимото чрез мисленето. Във волята той ще съзре елемент, при който непосредствено забелязва как нещо става или бива причинявано, противоположно на мисленето, което обхваща ставането едва в понятия. За един такъв възглед, извършваното от Аза чрез неговата воля представлява непосредствено изживяван процес.
Застъпникът на тази философия смята, че във волята действително е доловил една част от всемирния процес.
Според него, докато другите процеси може да проследява само чрез възприемане отвън, в своята воля той съвсем непосредствено изживява един реален процес. За него формата на битие, в която волята му се явява в рамките на неговото себе, се превръща в реален принцип на действителността. Неговото собствено желаене му изглежда като частен случай от общия всемирен процес, а последният от своя страна - като всеобща воля. Волята става всемирен принцип, както чувството става принцип на познанието в мистиката на чувството. Този възглед представлява философия на волята (телизъм).
към текста >>
Според него, докато другите
процес
и може да проследява само чрез възприемане отвън, в своята воля той съвсем непосредствено изживява един реален
процес
.
Онова, което при желаенето не е чисто идеен фактор, е също така само обект на възприемането, както и при което и да е нещо от външния свят. Въпреки това наивният реализъм и тук ще смята, че пред себе си има едно далеч по-реално битие, отколкото достижимото чрез мисленето. Във волята той ще съзре елемент, при който непосредствено забелязва как нещо става или бива причинявано, противоположно на мисленето, което обхваща ставането едва в понятия. За един такъв възглед, извършваното от Аза чрез неговата воля представлява непосредствено изживяван процес. Застъпникът на тази философия смята, че във волята действително е доловил една част от всемирния процес.
Според него, докато другите процеси може да проследява само чрез възприемане отвън, в своята воля той съвсем непосредствено изживява един реален процес.
За него формата на битие, в която волята му се явява в рамките на неговото себе, се превръща в реален принцип на действителността. Неговото собствено желаене му изглежда като частен случай от общия всемирен процес, а последният от своя страна - като всеобща воля. Волята става всемирен принцип, както чувството става принцип на познанието в мистиката на чувството. Този възглед представлява философия на волята (телизъм). Чрез него онова, което може ла се изживее само индивидуално, бива превръщано в конституиращ фактор на света.
към текста >>
Неговото собствено желаене му изглежда като частен случай от общия всемирен
процес
, а последният от своя страна - като всеобща воля.
Във волята той ще съзре елемент, при който непосредствено забелязва как нещо става или бива причинявано, противоположно на мисленето, което обхваща ставането едва в понятия. За един такъв възглед, извършваното от Аза чрез неговата воля представлява непосредствено изживяван процес. Застъпникът на тази философия смята, че във волята действително е доловил една част от всемирния процес. Според него, докато другите процеси може да проследява само чрез възприемане отвън, в своята воля той съвсем непосредствено изживява един реален процес. За него формата на битие, в която волята му се явява в рамките на неговото себе, се превръща в реален принцип на действителността.
Неговото собствено желаене му изглежда като частен случай от общия всемирен процес, а последният от своя страна - като всеобща воля.
Волята става всемирен принцип, както чувството става принцип на познанието в мистиката на чувството. Този възглед представлява философия на волята (телизъм). Чрез него онова, което може ла се изживее само индивидуално, бива превръщано в конституиращ фактор на света. Нито мистиката на чувството, нито философията на волята може да бъде наречена наука. Защото и двете твърдят, че понятийното проникване на света не може да ги удовлетвори.
към текста >>
Като метафизически реализъм философията на волята попада под изразената в предходната глава критика, която трябва да обори противоречивия момент във всеки метафизически реализъм и да признае, че волята само дотолкова е общ всемирен
процес
, доколкото идейно се отнася към останалия свят.
В сравнение с изконния наивен реализъм те допускат и непоследователността, че превръщат една определена форма на възприемането (чувстването, респ. волята) в единствено познавателно средство на битието, след като това е възможно само ако се придържат въобще към принципа, че реално е възприеманото. Следователно еднаква познавателна стойност те би трябвало да припишат и на външното възприемане. Философията на волята се превръща в метафизически реализъм, когато пренася волята и в онези сфери на битието, в които нейното пряко изживяване не е възможно, както в собствения субект. Тази философия хипотетично приема един принцип извън субекта, според който субективното изживяване е единственият критерий за реалност.
Като метафизически реализъм философията на волята попада под изразената в предходната глава критика, която трябва да обори противоречивия момент във всеки метафизически реализъм и да признае, че волята само дотолкова е общ всемирен процес, доколкото идейно се отнася към останалия свят.
ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Трудността да се обхване същността на мисленето чрез наблюдение се крие в това, че тази същност твърде лесно се изплъзва на съзерцаващата душа, щом тя понечи да я насочи в руслото на своето внимание. На разположение й остава само мъртвата абстракция, тленните останки на живото мислене. При взиране само в тази абстракция човек лесно ще изпита подтик да навлезе в „изпълнената с живот" стихия на мистиката на чувството или пък на философията на волята. Странно ще му се струва, ако някой държи да обхване същността на действителността „чисто мисловно".
към текста >>
56.
11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
GA_4 Философия на свободата
Процес
ът придобива друг вид, когато се разглежда познанието и проявяващото се в него отношение на човека към света.
ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА За познанието понятието дърво е обусловено от възприятието дърво. Спрямо определено възприятие аз мога да излъча само едно съвсем определено понятие от общата понятийна система. Чрез мисленето взаимовръзката между понятие и възприятие се определя косвено и обективно въз основа на възприятието. Връзката на възприятието с неговото понятие се разкрива след акта на възприемането, но съпринадлежността им е заложена в самия предмет.
Процесът придобива друг вид, когато се разглежда познанието и проявяващото се в него отношение на човека към света.
В предходното изложение бе направен опит да се покаже, че изясняването на това отношение е възможно посредством едно насочено към него непредубедено наблюдение. Правилното разбиране на това наблюдение води до убеждението, че мисленето като обособена в себе си същност може да се съзерцава пряко. Който смята, че за обясняване на мисленето като такова е необходимо да привлича нещо друго, например физически процеси в мозъка или пък несъзнателни духовни процеси, протичащи отвъд наблюдаваното съзнателно мислене, той недооценява това, което му дава непредубеденото наблюдение на мисленето. По време на наблюдението наблюдаващият мисленето живее непосредствено в една духовна, опираща се на себе си същностна дейност. Дори може да се каже, че който иска да схване същността на духовното във вида, в който тя се представя на човека най-напред, може да го стори, чрез основаващото се на самото себе си мислене.
към текста >>
Който смята, че за обясняване на мисленето като такова е необходимо да привлича нещо друго, например физически
процес
и в мозъка или пък несъзнателни духовни
процес
и, протичащи отвъд наблюдаваното съзнателно мислене, той недооценява това, което му дава непредубеденото наблюдение на мисленето.
Чрез мисленето взаимовръзката между понятие и възприятие се определя косвено и обективно въз основа на възприятието. Връзката на възприятието с неговото понятие се разкрива след акта на възприемането, но съпринадлежността им е заложена в самия предмет. Процесът придобива друг вид, когато се разглежда познанието и проявяващото се в него отношение на човека към света. В предходното изложение бе направен опит да се покаже, че изясняването на това отношение е възможно посредством едно насочено към него непредубедено наблюдение. Правилното разбиране на това наблюдение води до убеждението, че мисленето като обособена в себе си същност може да се съзерцава пряко.
Който смята, че за обясняване на мисленето като такова е необходимо да привлича нещо друго, например физически процеси в мозъка или пък несъзнателни духовни процеси, протичащи отвъд наблюдаваното съзнателно мислене, той недооценява това, което му дава непредубеденото наблюдение на мисленето.
По време на наблюдението наблюдаващият мисленето живее непосредствено в една духовна, опираща се на себе си същностна дейност. Дори може да се каже, че който иска да схване същността на духовното във вида, в който тя се представя на човека най-напред, може да го стори, чрез основаващото се на самото себе си мислене. При съзерцаване на самото мислене става сливане на две неща, които иначе винаги трябва да се явяват поотделно: Понятието и възприятието. Който не го проумява, той ще вижда в понятията, създавани въз основа на възприятия, само смътни копия на тези възприятия, а възприятията ще му припомнят истинската действителност. По образец на възприемания свят той ще си изгради и един метафизически свят и в зависимост от своите представи ще го нарече атомен свят, света на волята, неосъзнат свят на духа и т.н.
към текста >>
След възприемането на някакъв
процес
във външния свят ние - без по-нататъшен размисъл и без да свързваме възприятието с някое особено чувство - произвеждаме действие, както е прието в конвенционалното общуване с хората.
Тук ние се намираме в онази област на нашия индивидуален живот, където възприемането се трансформира във волеви акт, без посредничеството на някое чувство или понятие. Движещата сила на човека, която се има предвид тук, се нарича просто нагон. Чрез него се осъществява задоволяването на по-низши, чисто животински нужди (глад, полово сношение и т.н.). Характерното за нагонния живот се състои в непосредствеността, с която отделното възприятие предизвиква волевия акт. Този вид мотивиране на волята, който поначало е присъщ само на по-низшия сетивен живот, може да бъде разпрострян и върху възприятията на по-висшите сетива.
След възприемането на някакъв процес във външния свят ние - без по-нататъшен размисъл и без да свързваме възприятието с някое особено чувство - произвеждаме действие, както е прието в конвенционалното общуване с хората.
Движещата сила за подобни действия се означава като такт или нравствен вкус. Колкото по-често такова непосредствено предизвикване на едно действие се извършва чрез едно възприятие, толкова съответният човек ще се оказва по-пригоден да действа изцяло под влияние на такта, тоест тактът ще стане негово характерологично начало. Втората сфера на човешкия живот е чувстването. Към възприятията от външния свят се присъединяват определени чувства. Тези чувства могат да станат движещи сили на действията.
към текста >>
57.
12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
GA_4 Философия на свободата
Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи
процес
и.
Извънчовешките нравствени норми също така винаги имат характер на съпътстващо явление на този метафизически реализъм. Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека. Налице са различни възможности. Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него. В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия.
Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси.
Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм. Според този възглед ние имаме чувството за свобода само защото не познаваме принуждаващите ни мотиви. „Тук отново трябва да подчертаем, че това чувство за свобода се основава на отсъствието на външни принуждаващи мотиви... Нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост" (Цийен, Ръководство по физиологическа психология, стр. 207 и сл.)*/* Относно начина, по който тук се говори за „материализъм", и основанието за това сравни втората добавка в края на тази глава. - Б. а./
към текста >>
Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните
процес
и, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм.
Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека. Налице са различни възможности. Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него. В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси.
Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм.
Според този възглед ние имаме чувството за свобода само защото не познаваме принуждаващите ни мотиви. „Тук отново трябва да подчертаем, че това чувство за свобода се основава на отсъствието на външни принуждаващи мотиви... Нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост" (Цийен, Ръководство по физиологическа психология, стр. 207 и сл.)*/* Относно начина, по който тук се говори за „материализъм", и основанието за това сравни втората добавка в края на тази глава. - Б. а./ Друга възможност е тази, някой да вижда в една духовна същност, абсолютното извън човека, криещо се зад явленията.
към текста >>
Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като
процес
, чиято цел е да избави Божеството.
На дуалиста нравствения ред в света му изглежда като възприемаем отблясък на един по-висш ред, стоящ зад него. Земната нравственост е проява на всемирния ред извън човека. В този нравствен ред от значение е не човекът, а Съществото само за себе си, извънчовешкото Същество. Човекът трябва да върши желаното от това Същество. Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание.
Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството.
„Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871). Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен. Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното. За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява. Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи.
към текста >>
„Всемирният
процес
може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният
процес
е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871).
Земната нравственост е проява на всемирния ред извън човека. В този нравствен ред от значение е не човекът, а Съществото само за себе си, извънчовешкото Същество. Човекът трябва да върши желаното от това Същество. Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание. Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството.
„Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871).
Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен. Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното. За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява. Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи. Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си".
към текста >>
За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дейност, която в духовно-идейния
процес
при познанието той разгръща като общочовешка.
Първа добавка към новото издание (1918 г.). Известно затруднение при преценката на изложеното в двата предходни раздела може да възникне поради това, че човек като че ли се вижда изправен пред някакво противоречие. От една страна, става дума за изживяване на мисленето, чието значение се схваща като всеобщо и еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че идеите, които се осъществяват в нравствения живот и са еднакви по вид с мисловно добиваните идеи, се изявяват по индивидуален начин във всяко човешко съзнание. Ако при това съпоставяне някой неизбежно се чувства изправен пред някакво „противоречие" и ако не проумява, че тъкмо живото съзерцание на тази действително съществуваща противоположност разкрива частица от същността на човека, той няма да може да схване в правилна светлина нито идеята за познанието, нито идеята за свободата. За възгледа, който представя своите понятия единствено като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят, и не позволява на интуицията да влезе в правата си, приетата тук за реалност мисъл си остава „чисто противоречие".
За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дейност, която в духовно-идейния процес при познанието той разгръща като общочовешка.
Изглеждащото като логическо противоречие, а именно общият характер на познавателните идеи и индивидуалният характер на нравствените идеи, се превръща - погледнато е неговата реалност - направо в живо понятие. Един отличителен белег на човешката същност е заложен в това, че в човека подлежащото на интуитивно схващане се движи като живо махало от една крайна точка до друга между общовалидното познание, и индивидуалното преживяване на това общовалидно. Който не може да види едната крайна точка на махалото в нейната реалност, за него мисленето си остава само една субективна човешка дейност; който не може да вникне в другата крайна точка, на него му се струва, че в мисловната дейност на човека се загубва всеки индивидуален живот. За мислителя от първия тип непроницаем факт е познанието, а за мислителя от втория тип - нравственият живот. За обясняване на едното или на другото двамата ще приведат всякакви доводи, но все неуместни, тъй като всъщност и двамата или не схващат изживяемостта на мисленето, или погрешно я смятат за чисто абстрахираща дейност.
към текста >>
Който твърди, че „нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост", той е формулирал едно понятие, приложимо само към материални
процес
и, но не и към действията, нито към битието; и ако в мисълта си доведе своето понятие докрай, той би трябвало да мисли именно материалистически.
Втора добавка към новото издание (1918 г.). На стр.156 се говори за материализъм. На мен ми е добре известно, че има мислители като например цитирания там Т. Цийен, които ни най-малко не смятат себе си за материалисти, но от гледната точка, застъпвана в тази книга, трябва да бъдат характеризирани с това понятие. Въпросът не опира до това, дали някой казва, че за него светът не се ограничава само в материалното битие, поради което той не бил материалист, а дали изгражда понятия, които са приложими само към едно материално битие.
Който твърди, че „нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост", той е формулирал едно понятие, приложимо само към материални процеси, но не и към действията, нито към битието; и ако в мисълта си доведе своето понятие докрай, той би трябвало да мисли именно материалистически.
Това, че не го прави, е в резултат само на онази непоследователност, която толкова често е последица от недоведеното докрай мислене. Сега често се чува, че материализмът на XIX век бил научно оборен. В действителност той съвсем не е оборен. В днешни дни обаче често не се забелязва, че липсват други идеи освен тия, с които може да се намери достъп само до материалното. По такъв начин сега материализмът се прикрива, докато през втората половина на XIX век открито се е излагал на показ.
към текста >>
58.
13. ВСЕМИРНА ЦЕЛ И ЦЕЛ НА ЖИВОТА (ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ЧОВЕКА)
GA_4 Философия на свободата
При
процес
а, който се разчленява на причина и следствие, проличава разликата между възприятие и понятие.
Истински действителна целесъобразност има само тогава, когато в противовес на причинно-следствената връзка, където предходното събитие определя някое по-късно, последователността е обратна, и следващото събитие влияе определящо върху по-ранното. Преди всичко това е налице само при човешки действия. Човекът извършва дадено действие, като предварително си го представя и тази представа мотивира неговото действие. С помощта на представата по-късното, тоест действието, влияе върху по-ранното, тоест действащия човек. За целесъобразната взаимовръзка обаче този обиколен път посредством представата е безспорно необходим.
При процеса, който се разчленява на причина и следствие, проличава разликата между възприятие и понятие.
Възприятието за причината предхожда възприятието за следствието; в нашето съзнание причина и следствие щяха да останат просто успоредно съществуващи, ако не можехме да ги свържем чрез съответстващите им понятия. Възприятието за следствието може само да следва възприятието за причината. Ако следствието трябва да окаже реално влияние върху причината, това е възможно единствено чрез понятийния фактор. Защото възприятийният фактор на следствието изобщо не е налице преди този на причината. Ако някой твърди, че дървесният цвят е цел на корена, тоест че първият оказва влияние върху втория, това твърдение се отнася само за фактора при цвета, който той мисловно констатира при него.
към текста >>
За целесъобразната взаимовръзка е необходима не само идейната законосъобразна взаимовръзка на по-късното с по-ранното, но освен туй и понятието (законът) за следствието трябва да влияе на причината реално, чрез един възприемаем
процес
.
Възприятието за следствието може само да следва възприятието за причината. Ако следствието трябва да окаже реално влияние върху причината, това е възможно единствено чрез понятийния фактор. Защото възприятийният фактор на следствието изобщо не е налице преди този на причината. Ако някой твърди, че дървесният цвят е цел на корена, тоест че първият оказва влияние върху втория, това твърдение се отнася само за фактора при цвета, който той мисловно констатира при него. По време на възникването на корена възприятийният фактор на цвета още не съществува.
За целесъобразната взаимовръзка е необходима не само идейната законосъобразна взаимовръзка на по-късното с по-ранното, но освен туй и понятието (законът) за следствието трябва да влияе на причината реално, чрез един възприемаем процес.
А възприемаемо влияние на едно понятие върху нещо друго можем да наблюдаваме само при човешките действия. Следователно представата за целесъобразност е приложима единствено тук. Както нееднократно установявахме, наивното съзнание, което признава само възприемаемото, се опитва да принесе възприемаемо и там, където се открива само идейно. Във възприемаемия процес наивното съзнание търси възприемаеми взаимовръзки, и ако не ги намери, то си ги въобразява. Представата за целесъобразност, валидна за субективните действия, е подходящ елемент за такива въображаеми взаимовръзки.
към текста >>
Във възприемаемия
процес
наивното съзнание търси възприемаеми взаимовръзки, и ако не ги намери, то си ги въобразява.
По време на възникването на корена възприятийният фактор на цвета още не съществува. За целесъобразната взаимовръзка е необходима не само идейната законосъобразна взаимовръзка на по-късното с по-ранното, но освен туй и понятието (законът) за следствието трябва да влияе на причината реално, чрез един възприемаем процес. А възприемаемо влияние на едно понятие върху нещо друго можем да наблюдаваме само при човешките действия. Следователно представата за целесъобразност е приложима единствено тук. Както нееднократно установявахме, наивното съзнание, което признава само възприемаемото, се опитва да принесе възприемаемо и там, където се открива само идейно.
Във възприемаемия процес наивното съзнание търси възприемаеми взаимовръзки, и ако не ги намери, то си ги въобразява.
Представата за целесъобразност, валидна за субективните действия, е подходящ елемент за такива въображаеми взаимовръзки. Наивният човек знае как осъществява даден процес и от това заключава, че и природата постъпва по същия начин. В чисто идейните природни взаимовръзки той съзира не само невидими сили, но и невъзприемаеми реални цели. Човекът прави сечивата си целесъобразно; според наивния реалист, Творецът изгражда организмите по същата рецепта. От тази погрешна представа за целесъобразност науките се освобождават съвсем бавно.
към текста >>
Наивният човек знае как осъществява даден
процес
и от това заключава, че и природата постъпва по същия начин.
А възприемаемо влияние на едно понятие върху нещо друго можем да наблюдаваме само при човешките действия. Следователно представата за целесъобразност е приложима единствено тук. Както нееднократно установявахме, наивното съзнание, което признава само възприемаемото, се опитва да принесе възприемаемо и там, където се открива само идейно. Във възприемаемия процес наивното съзнание търси възприемаеми взаимовръзки, и ако не ги намери, то си ги въобразява. Представата за целесъобразност, валидна за субективните действия, е подходящ елемент за такива въображаеми взаимовръзки.
Наивният човек знае как осъществява даден процес и от това заключава, че и природата постъпва по същия начин.
В чисто идейните природни взаимовръзки той съзира не само невидими сили, но и невъзприемаеми реални цели. Човекът прави сечивата си целесъобразно; според наивния реалист, Творецът изгражда организмите по същата рецепта. От тази погрешна представа за целесъобразност науките се освобождават съвсем бавно. Във философията тя и днес причинява твърде големи поразии. Там се поставя въпросът за извънсветовната цел на света, за извънчовешкото предназначение (а оттук и за целта) на човека и т. н.
към текста >>
При едно свободно от предразсъдъци премисляне на казаното тук не може да се стигне до извода, че със своето отрицание на представата за целесъобразност по отношение на извънчовешки факти авторът на това изложение е заел позицията на онези мислители, които чрез отхвърляне на това понятие си създават възможността да схващат всичко извън човешките действия - а впоследствие и тях самите - като изцяло природен
процес
.
Причини в природата съществуват само под формата на възприятия. Дуализмът може да говори за всемирни и природни цели. Там, където за нашето възприятие се проявява закономерна връзка между причина и следствие, дуалистът може да допусне, че виждаме само копието на една взаимовръзка, в която абсолютната всемирна същност е реализирала своите цели. Ведно с абсолютната, неподлежаща на изживяване, а само хипотетично изведена всемирна същност, за монизма отпада и основанието за допускане на всемирни и природни цели. Добавка към новото издание (1918 г.).
При едно свободно от предразсъдъци премисляне на казаното тук не може да се стигне до извода, че със своето отрицание на представата за целесъобразност по отношение на извънчовешки факти авторът на това изложение е заел позицията на онези мислители, които чрез отхвърляне на това понятие си създават възможността да схващат всичко извън човешките действия - а впоследствие и тях самите - като изцяло природен процес.
От такъв извод би трябвало да предпазва самото обстоятелство, че в тази книга мисловният процес е представен като чисто духовен. Ако тук мисълта за цел се отхвърля и по отношение на духовния, намиращ се извън човешките действия свят, причината за това е, че в този свят се проявява нещо по-висше в сравнение с целта, намираща откровение в човечеството. А когато едно целесъобразно предназначение на човешкия род, приемано по образец на човешката целесъобразност, бе окачествено като погрешна мисъл, имаше се предвид, че отделният човек си поставя цели и те оформят резултата от цялостната дейност на човечеството. Този резултат пък е нещо по-висше от своите съставки - човешките цели.
към текста >>
От такъв извод би трябвало да предпазва самото обстоятелство, че в тази книга мисловният
процес
е представен като чисто духовен.
Дуализмът може да говори за всемирни и природни цели. Там, където за нашето възприятие се проявява закономерна връзка между причина и следствие, дуалистът може да допусне, че виждаме само копието на една взаимовръзка, в която абсолютната всемирна същност е реализирала своите цели. Ведно с абсолютната, неподлежаща на изживяване, а само хипотетично изведена всемирна същност, за монизма отпада и основанието за допускане на всемирни и природни цели. Добавка към новото издание (1918 г.). При едно свободно от предразсъдъци премисляне на казаното тук не може да се стигне до извода, че със своето отрицание на представата за целесъобразност по отношение на извънчовешки факти авторът на това изложение е заел позицията на онези мислители, които чрез отхвърляне на това понятие си създават възможността да схващат всичко извън човешките действия - а впоследствие и тях самите - като изцяло природен процес.
От такъв извод би трябвало да предпазва самото обстоятелство, че в тази книга мисловният процес е представен като чисто духовен.
Ако тук мисълта за цел се отхвърля и по отношение на духовния, намиращ се извън човешките действия свят, причината за това е, че в този свят се проявява нещо по-висше в сравнение с целта, намираща откровение в човечеството. А когато едно целесъобразно предназначение на човешкия род, приемано по образец на човешката целесъобразност, бе окачествено като погрешна мисъл, имаше се предвид, че отделният човек си поставя цели и те оформят резултата от цялостната дейност на човечеството. Този резултат пък е нещо по-висше от своите съставки - човешките цели.
към текста >>
59.
14. НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (ДАРВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕНОСТ)
GA_4 Философия на свободата
Понятието ще трябва да се осъществи в един конкретен отделен
процес
.
За свободния дух тези предварителни условия не са единствените подтици към действие. Той взема едно направо първично решение, без да се интересува как други са постъпвали в подобен случай и каква заповед съществува за това. Той има чисто идейни причини, които го подбуждат да излъчи измежду множеството свои понятия едно точно определено и да го претвори в дело. Неговото действие обаче ще бъде част от възприемаемата действителност. Следователно извършеното от него ще бъде тъждествено с едно съвсем определено възприятийно съдържание.
Понятието ще трябва да се осъществи в един конкретен отделен процес.
Самото понятие не ще може да съдържа този отделен случай. Към него то ще може да се отнася по същия начин, както едно понятие се отнася изобщо към дадено възприятие, например понятието за лъв към един отделен лъв. Междинно звено между понятието и възприятието е представата (срв. стр.99 и сл.). За несвободния дух това междинно звено по начало е дадено.
към текста >>
При еволюционния
процес
на нравствения ред в света ние извършваме онова, което природата извършва на по-нисша степен: Ние променяме нещо възприемаемо.
Като морално същество индивидът произвежда своето съдържание. За етика това произведено съдържание е една точно такава даденост, каквато са влечугите за естествоизпитателя. Влечугите са произлезли от праамниотите; но от понятието за праамниотите естествоизпитателят не може да изведе понятието за влечугите. По-късни морални идеи се развиват от по-ранни; но от нравствените понятия на един по-ранен културен период етикът не може да извлече нравствените понятия на по-късния. Объркването се предизвиква от това, че като естествоизпитатели ние имаме фактите вече пред себе си и едва подир туй ги разглеждаме и опознаваме, докато при нравствените действия първо сами създаваме фактите, които впоследствие опознаваме.
При еволюционния процес на нравствения ред в света ние извършваме онова, което природата извършва на по-нисша степен: Ние променяме нещо възприемаемо.
Следователно етичната норма не може да бъде опозната като някой природен закон, а трябва да бъде създадена. Едва след като е налице, тя може да стане предмет на познанието. А не е ли възможно старото да бъде мерило за новото? Няма ли всеки човек да бъде принуден да сравнява произведеното от неговото нравствено въображение с унаследените нравствени учения? По отношение на проявяващото се като нравствено продуктивно това е в същата степен безсмислено, както ако речем да сравняваме една нова природна форма със старата и кажем: Тъй като влечугите не съвпадат с праамниотите, те са една неоправдана (болнава) форма.
към текста >>
За монизма нравствените
процес
и представляват продукти на света като всичко съществуващо в него и техните причини трябва да се търсят в света и по-точно в човека, защото човекът е носител на нравствеността.
Като монистичен светоглед тази теория е длъжна единствено да отхвърля всяко чисто хипотетично, неподлежащо на идейно изживяване отвъдно (метафизическо) въздействие както в природния, така и в нравствения живот. При това тя следва същия движещ я принцип, с чиято помощ издирва причините за нови органични форми, без да се позовава на намесата на някакво извънземно същество, което с оглед на някоя нова съзидателна мисъл чрез свръхестествено въздействие предизвиква появата на всеки нов вид. Точно както за обясняване на живото същество монизмът не може да изхожда от някаква свръхестествена съзидателна мисъл, така и на него му е невъзможно да изведе нравствения ред в света от причини, които не се намират в рамките на изживяемия свят. Той не може да приеме за изчерпана същността на една воля като нравствена, възвеждайки я към някакво непрекъснато свръхестествено въздействие върху нравствения живот (божествено управление на света отвън) или към едно специално Откровение (възвестяване на десетте заповеди), или пък към явяването на Бога на земята (Христос). Резултатът от действието на всичко това във и при човека се превръща в нравствено, едва когато чрез човешкото изживяване стане индивидуална собственост.
За монизма нравствените процеси представляват продукти на света като всичко съществуващо в него и техните причини трябва да се търсят в света и по-точно в човека, защото човекът е носител на нравствеността.
Така етичният индивидуализъм увенчава сградата, която Дарвин и Хекел се стремяха да издигнат за естествознанието. Той е одухотворено еволюционно учение, пренесено върху нравствения живот. Който по тесногръд начин априорно отнася понятието естествен към една своеволно ограничена област, той лесно може да стигне дотам, че в него да не намери място за свободното индивидуално действие. Последователно процедиращият еволюционист не може да изпадне в такова тесногърдие. Той не може да приключи естествения път на развитие до маймуната и да припише на човека „свръхестествен" произход; редом с издирването на естествените предци на човека той е длъжен да търси и началото на духа в самата природа; при органичните дейности на човека той също не може да спре и да приеме само тях за естествени, а трябва да разглежда и нравствено-свободния живот като духовно продължение на органичния.
към текста >>
Съгласно своето основно схващане еволюционистът може да твърди само, че съвременните нравствени действия произхождат от други видове световни
процес
и; характеристиката на действията, сиреч тяхното определяне като свободни, той трябва да предостави на тяхното непосредствено наблюдение.
Така етичният индивидуализъм увенчава сградата, която Дарвин и Хекел се стремяха да издигнат за естествознанието. Той е одухотворено еволюционно учение, пренесено върху нравствения живот. Който по тесногръд начин априорно отнася понятието естествен към една своеволно ограничена област, той лесно може да стигне дотам, че в него да не намери място за свободното индивидуално действие. Последователно процедиращият еволюционист не може да изпадне в такова тесногърдие. Той не може да приключи естествения път на развитие до маймуната и да припише на човека „свръхестествен" произход; редом с издирването на естествените предци на човека той е длъжен да търси и началото на духа в самата природа; при органичните дейности на човека той също не може да спре и да приеме само тях за естествени, а трябва да разглежда и нравствено-свободния живот като духовно продължение на органичния.
Съгласно своето основно схващане еволюционистът може да твърди само, че съвременните нравствени действия произхождат от други видове световни процеси; характеристиката на действията, сиреч тяхното определяне като свободни, той трябва да предостави на тяхното непосредствено наблюдение.
Нали и за хората той твърди само, че са се развили от предци, които още не са били хора. А как са устроени хората - това трябва да се установи чрез наблюдение над самите тях. Резултатите от такова наблюдение не могат да изпаднат в противоречие с една правилно представена еволюционна история. Само твърдението за наличие на резултати, които изключват един естествен ред в света, би могло да не се съгласува с по-новото направление в естествознанието.* /* Означаването на мислите (етичните идеи) като обекти па наблюдението е правомерно. Защото, макар по време на мисловната дейност творенията на мисленето да не се включват в полето на наблюдението, по-късно те могат да станат негов обект.
към текста >>
Свободата е невъзможна, ако моите морални представи се определят от нещо извън мен (някакъв механичен
процес
или хипотетичен Бог извън света).
Той казва: „Аз мога да върша, каквото искам. Но да се твърди, че мога да искам, каквото поискам, е безсмислена тавтология." Дали мога да извърша, тоест да осъществя в действителност онова, което искам, което следователно съм си поставил като идея на моето действие, това зависи от външни обстоятелства и от техническото ми умение (срв. стр.171 и сл.). Да бъдеш свободен означава чрез нравственото въображение спонтанно да можеш да определиш представите (подбудите), лежащи в основата на действията.
Свободата е невъзможна, ако моите морални представи се определят от нещо извън мен (някакъв механичен процес или хипотетичен Бог извън света).
Ще рече, че аз съм свободен само тогава, когато самият аз произвеждам тези представи, а не когато мога да изпълнявам подбудите, вложени в мен от някакво друго същество. Свободно е онова същество, което може да иска смятаното от самото него за правилно. Когато някой не върши исканото от него, а нещо друго, към това друго трябва да го подтикват мотиви, които не се намират в него. Такъв човек действа несвободно. Следователно да можеш по свое усмотрение да искаш, каквото смяташ за правилно или неправилно, означава да можеш по свое усмотрение да бъдеш свободен или несвободен.
към текста >>
Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от
процес
ите в организма (срв.
Добавка към новото издание (1918 г.). В тези разсъждения относно човешката воля е изложено какво може да изживее човекът при своите действия, та чрез това изживяване да стигне до съзнанието: Моята воля е свободна. От особено значение е, че правото за означаване на едно желаене като свободно се постига посредством изживяването: във волята се осъществява една идейна интуиция. Това може да бъде и е само резултат от наблюдение, но в смисъла, в които човешката воля се наблюдава в един развой, чиято цел се състои в постигането на такава възможност за волята, опираща се на чисто идейната интуиция. Тя може да бъде постигната, понеже в идейната интуиция не действа нищо друго освен собствената й същност, основана на себе си.
Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от процесите в организма (срв.
стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната. Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него. Волята е свободна. Тази свобода на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея воля. В несвободата на всяка воля вярва само онзи, който не може да направи това наблюдение за двусъставността на един свободен волев акт.
към текста >>
Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай
процес
а на обуздаване на органичната дейност, но че тази несвобода се стреми към свободата и тази свобода съвсем не е някакъв абстрактен идеал, а насочваща сила, заложена в човешката същност.
стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната. Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него. Волята е свободна. Тази свобода на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея воля. В несвободата на всяка воля вярва само онзи, който не може да направи това наблюдение за двусъставността на един свободен волев акт.
Който може да го направи, той се добира да прозрението, че човекът е несвободен, доколкото не може да доведе докрай процеса на обуздаване на органичната дейност, но че тази несвобода се стреми към свободата и тази свобода съвсем не е някакъв абстрактен идеал, а насочваща сила, заложена в човешката същност.
Човекът е свободен дотолкова, доколкото в своята воля може да осъществи същото душевно настроение, което живее в него, когато осъзнава оформянето на чисто идейни (духовни) интуиции.
към текста >>
60.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
Всемирният
процес
е непрестанна борба срещу божиите страдания, която накрая завършва с унищожение на всяко съществуване.
Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел. Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога. Но едно премъдро същество може да вижда своята цел единствено в избавянето от страданията и тъй като всяко съществуване е страдание, целта му трябва да се състои в избавяне от съществуването. Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто небитие.
Всемирният процес е непрестанна борба срещу божиите страдания, която накрая завършва с унищожение на всяко съществуване.
Следователно нравственият живот на хората ще бъде участие в унищожението на съществуването. Бог е създал света, за да се избави чрез него от безмерните си страдания. Светът „в известен смисъл трябва да се разглежда като сърбящ обрив върху Абсолютното", чрез който неговата несъзнателна целебна сила го избавя от една вътрешна болест, „или пък като болезнен пластир за изтегляне на гной, който всеединното Същество само си слага, за да може да насочи една вътрешна болка първо навън, а впоследствие да я премахне". Хората са брънки на света, в който страда Бог. Той ги е създал, за да раздроби безмерната си болка.
към текста >>
Човекът трябва да се проникне от убеждението, че преследването на индивидуално удовлетворение (егоизмът) е глупост, и да се ръководи единствено от задачата чрез самоотвержено отдаване на всемирния
процес
да се посвети на избавлението на Бога.
Светът „в известен смисъл трябва да се разглежда като сърбящ обрив върху Абсолютното", чрез който неговата несъзнателна целебна сила го избавя от една вътрешна болест, „или пък като болезнен пластир за изтегляне на гной, който всеединното Същество само си слага, за да може да насочи една вътрешна болка първо навън, а впоследствие да я премахне". Хората са брънки на света, в който страда Бог. Той ги е създал, за да раздроби безмерната си болка. Болката, която всеки от нас изпитва поотделно, е само капка в безкрайното море на Божиите страдания (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 866 сл.).
Човекът трябва да се проникне от убеждението, че преследването на индивидуално удовлетворение (егоизмът) е глупост, и да се ръководи единствено от задачата чрез самоотвержено отдаване на всемирния процес да се посвети на избавлението на Бога.
В противовес на Шопенхауеровия песимизъм Хартмановият ни насочва към всеотдайна дейност в името на една възвишена задача. Но как стоят нещата с основаването върху опита? Стремежът към удовлетворение е излизане на жизнената дейност извън рамките на жизненото съдържание. Едно същество е гладно, тоест то се стреми към нахранване, когато за по-нататъшното протичане на органичните му функции те изискват подаване на ново жизнено съдържание под формата на храна. Стремежът към почит се състои в това, че човекът смята личните си занимания за пълноценни, едва когато за дейността му постъпва признание отвън.
към текста >>
Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния
процес
жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява.
Ако ли пък можеше да се утоли всичкият наличен глад на света, тогава щеше да се получи цялото количество наслада, дължащо се на съществуващата нужда от хранене. Към него би трябвало да се прибави особената наслада, която лакомниците изпитват поради необичайната изтънченост на своите вкусови нерви. Това количество наслада щеше да има възможно най-високата стойност, ако никоя нужда, насочена към въпросния начин на наслаждение, не оставаше незадоволена и ако редом с насладата не трябваше да се взема в сметката и известно количество неудоволствие. Съвременното естествознание е на мнение, че природата произвежда повече живот, отколкото може да поддържа, което ще рече, че поражда и повече глад, отколкото е в състояние да задоволява. Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в борбата за съществуване.
Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява.
Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява. Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони. И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота. Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада. Нейната стойност е толкова по-малка, колкото по-малка е насладата в сравнение с цялостното изискване на живота в областта на въпросните желания.
към текста >>
61.
17. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ВЪПРОСИ ОБОБЩЕНИЕ НА МОНИЗМА
GA_4 Философия на свободата
Когато наблюдаваме мисловно, ние извършваме
процес
, който също спада към потока на реалната събитийност.
Разглеждаме ли чистото възприятие само за себе си, ние нямаме пред себе си действителност, а хаос без взаимовръзка; разглеждаме ли закономерността на възприятията сама за себе си, ние имаме работа само с абстрактни понятия. Действителността не се съдържа в абстрактното понятие, а по-скоро в мисловното наблюдение, което не разглежда едностранно нито понятието, нито възприятието само за себе си, а тяхната взаимовръзка. Дори най-ортодоксалният субективен идеалист няма да отрече, че ние живеем (с нашето реално съществуване сме вкоренени) в действителността. Но ще оспори, че с нашето познание ние идейно достигаме и до онова, което реално преживяваме. В противовес на това монизмът показва, че мисленето не е нито субективен, нито обективен принцип, а такъв, който обхваща двете страни на действителността.
Когато наблюдаваме мисловно, ние извършваме процес, който също спада към потока на реалната събитийност.
Чрез мисленето ние преодоляваме в рамките на самия опит едностранчивостта на чистото възприемане. Ние не можем чрез абстрактни, понятийни хипотези (чрез чисто понятийно размишляване) да измислим същността на реалното, но намирайки идеите за съответните възприятия, ние живеем в реалното. Монизмът не се стреми да добави към опита нещо неузнаваемо (отвъдно), а вижда в понятието и възприятието реалното. Той не съчинява някаква метафизика от голи, абстрактни понятия, защото в понятието само по себе си вижда само едната страна на действителността, която остава скрита за възприемането, и има някакъв смисъл едва във взаимовръзка с възприятието. У човека обаче поражда убеждението, че той живее в света на действителността, и няма защо да търси някаква неподлежаща на изживяване по-висша действителност извън своя свят.
към текста >>
А то изисква в
процес
а на познанието да не му се отрича качеството на почиващо в себе си изживяване.
А с това този опит установява свободата като отличителен белег на действията, произтичащи от интуициите на съзнанието. * ВТОРА ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Изложението на тази книга е изградено върху чисто духовно изживяемото интуитивно мислене, чрез което всяко възприятие бива вграждано в действителността с цел да се познае. Стремежът беше в книгата да се представи единствено онова, което може да се обозре, изхождайки от изживяването на интуитивното мислене. Същевременно обаче трябваше да се изтъкне каква мисловна форма изисква това изживявано мислене.
А то изисква в процеса на познанието да не му се отрича качеството на почиващо в себе си изживяване.
Да не му се оспорва способността ведно с възприятието да изживява и действителността, наместо тя тепърва да бъде търсена в някакъв хипотетичен, намиращ се извън това изживяване свят, спрямо който мисловната дейност на човека била само нещо субективно. По такъв начин при мисленето се посочва елементът, чрез който човекът духовно се вживява в действителността. (Между другото този основан върху изживяваното мислене светоглед не бива да се бърка с някакъв чист рационализъм.) От друга страна, от цялостния дух на изложението несъмнено следва, че за човешкото познание възприятийният елемент придобива стойност като определение на действителността, едва когато бъде мисловно обхванат. Обозначението „действителност" не може да се намира извън мисленето. Следователно не бива да се твърди например, че сетивният начин на възприемане бил единствената гаранция за действителността.
към текста >>
Защото, макар интуитивно изживяваното мислене да представлява - от една страна - деен
процес
, протичащ в човешкия Дух, в същото време то - от друга страна - е духовно възприятие, схващано без сетивен орган.
Обозначението „действителност" не може да се намира извън мисленето. Следователно не бива да се твърди например, че сетивният начин на възприемане бил единствената гаранция за действителността. Това, което се явява като възприятие, човекът просто трябва да очаква по житейския си път. Би могло само да се постави въпросът дали от гледната точка, следваща единствено от интуитивно изживяваното мислене, е правомерно да се очаква, че освен сетивното, човекът може да възприема също и нещо духовно? Това очакване е правомерно.
Защото, макар интуитивно изживяваното мислене да представлява - от една страна - деен процес, протичащ в човешкия Дух, в същото време то - от друга страна - е духовно възприятие, схващано без сетивен орган.
То е възприятие, в което действащ е самият възприемащ и е самодейност, която същевременно бива възприемана. При интуитивно изживяваното мислене човекът и като възприемащ бива пренасян в един духовен свят. Онова, което в този свят му се явява като възприятие така, както духовният свят се явява на собственото му мислене, човекът опознава като свят на духовните възприятия. Спрямо мисленето този свят на възприятията би имал същото отношение, както светът на сетивните възприятия спрямо сетивността. Докато го изживява, светът на духовните възприятия не може да бъде нещо чуждо за човека, понеже при интуитивното мислене той вече има едно изживяване, което носи чисто духовен характер.
към текста >>
62.
18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Защото заличаващото се като сетивен образ непосредствено възприятие се обхваща от моето мислене, а протичащият изцяло в моето съзнание
процес
се състои в това, че на мястото на моето мислене, застава другото мислене.
Сетивният образ разкрива в непосредствения и вид нещо друго, което тя представлява косвено. Нейното заставане пред мен е същевременно нейно заличаване като чисто сетивен образ. Но показаното от нея при това заличаване ме кара като мислещо същество да изключа моето мислене по време на нейното действие и на мястото му да поставя нейното мислене. Това нейно мислене пък обхващам в моето изживявано мислене като мое собствено. Аз действително съм възприел мисленето на другия.
Защото заличаващото се като сетивен образ непосредствено възприятие се обхваща от моето мислене, а протичащият изцяло в моето съзнание процес се състои в това, че на мястото на моето мислене, застава другото мислене.
Чрез заличаването на сетивния образ фактически се премахва разделението между сферите на двете съзнания. В моето съзнание това се проявява в това, че изживявайки съдържанието на другото съзнание, аз не изживявам моето съзнание, както не го изживявам по време на сън, без сънуване. Точно както будното ми съзнание е изключено при този сън, така съдържанието на собственото ми съзнание е изключено при възприемане на съдържанието на чуждото. Измамното впечатление, че това не е така, се дължи само на факта, че – при възприемането на другата личност, първо - след изключване съдържанието на собственото съзнание не настава безсъзнателност, както по време на сън, а постъпва съдържанието на другото съзнание, и че - второ - променливите състояния на изключване и включване на съзнанието от мен самия се редуват твърде бързо, за да подлежат на нормално забелязване. - Целият третиран тук проблем се решава не чрез изкуствени понятийни конструкции, вадещи заключение от нещо осъзнато за нещо, което никога не може да бъде осъзнато, а чрез истинско изживяване на онова, което се получава при свързването на мисленето и възприятието.
към текста >>
Трансценденталният реалист изобщо не се занимава с истинското положение на нещата при
процес
а на познанието; той се изолира от него посредством мрежа от мисловни конструкции и се заплита в нея.
С тази мисловна дейност всяко от лицата разширява сферата на своето съзнание - в нея оживява сферата на другото, и на собственото съзнание. В миговете на такова оживяване лицата, както по време на сън, не са затворени в своето съзнание. Само че в останалите мигове съзнанието за това сливане с другия отново се появява, така че при мисловното изживяване съзнанието на всяко отделно лице обхваща себе си и другия. Знам, че трансценденталният реалист означава това като връщане към наивния реализъм. Но в тази книга вече посочих, че наивният реализъм запазва правото си по отношение на изживяното мислене.
Трансценденталният реалист изобщо не се занимава с истинското положение на нещата при процеса на познанието; той се изолира от него посредством мрежа от мисловни конструкции и се заплита в нея.
Освен това застъпваният във „Философия на свободата" монизъм не би трябвало да се нарича „гносеологичен", а - ако ще се търси някакво прецизиране - монизъм на мисълта. Едуард фон Хартман не е успял да схване всичко това. Вместо да вникне в спецификата на изложеното във „философия на свободата", той заявява: аз по-скоро бих се опитал да съчетая Хегеловия универсалистичен панлогизъм с Хюмовия индивидуалистичен феноменализъм (срв. бележката на стр.71 от посоченото списание). А в действителност „Философия на свободата" като такава няма нищо общо с тези два възгледа, които уж се стремяла да съчетае.
към текста >>
63.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
(Аз представих в подробности
процес
а на познание в моите две книги „Истина и наука“ и „Философия на свободата“49.)
Човек прави това, защото иска да владее мисловно сбора от наблюденията. Една противопоставяща му се безсъдържателност го притиска като непозната сила. Той се бори с тази сила, преодолява я, като я прави мислима. Всяко броене, претегляне и изчисляване на явленията става поради същата причина. Това е волята за власт, която се преживява в порива за познание.
(Аз представих в подробности процеса на познание в моите две книги „Истина и наука“ и „Философия на свободата“49.)
Притъпеният и слаб интелект не иска да признае, че той самият интерпретира явленията като израз на стремежа си към власт. Той също смята своята интерпретация за обективен факт и пита: как човек може да открие такъв обективен факт в реалността? Например пита как става така, че интелектът разпознава в две последователно протичащи явления причина и следствие. Всички теоретици на познанието от Лок, Хюм, Кант до настоящето са се занимавали с този въпрос. Тънкото анализиране, което са употребявали в това изследване, е останало безплодно.
към текста >>
64.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Като болестен
процес
по-късно в него се проявява подчинението на инстинктите му под чужда духовна власт.
Дионисиевият дух става дитирамбов драматург, като „това понятие обхваща едновременно актьора, поета, музиканта.“ „Както и да си представяме развитието на прадраматурга, в своята зрялост и завършеност той е фигура без задръжки и пропуски - истински свободният творец, който не прави нищо друго освен да мисли едновременно във всички изкуства, посредник и помирител на привид-но разделени сфери, реконструктор на единството и целостта на артистичните способности, които не могат да бъдат разгадани и открити, а само показвани чрез дело.“ („Рихард Вагнер в Байройт“, § 1) Ницше почита Рихард Вагнер като дионисиев дух. И само в смисъла на посочената Ницшева книга Вагнер може да бъде обозначен като дионисиев дух. Инстинктите му са насочени към отвъдното, чрез музиката си той иска да прозвучи гласът на отвъдното. Аз посочих вече, че по-късно Ницше става в състояние да разпознае характерната същност на своите насочени към този свят инстинкти. Първоначално схваща Вагнеровото изкуство погрешно, защото разбира самия себе си погрешно, защото е оставил инстинктите си да бъдат тиранизирани чрез философията на Шопенхауер.
Като болестен процес по-късно в него се проявява подчинението на инстинктите му под чужда духовна власт.
Разбира, че не принадлежи на инстинктите си и се изкушава от неподходящо мнение да остави едно изкуство да въздейства върху инстинктите му, което изкуство е можело само да им нанесе вреда, да ги разболее. 37. Ницше приема влиянието на противоречащата на основните му инстинкти Шопенхауерова философия, описано в „Несвоевременни размишление“: „Шопен-хауер като възпитател“ (1874), по времето, когато все още вярва в тази философия. Ницше е търсил възпитател. Правилният възпитател може да бъде този, който действа върху възпитаника си така, че да може да се развива най-дълбоката същност на личността му.
към текста >>
В „Утринна заря“ (1881) той описва моралния
процес
в развитието на човечеството като природен
процес
.
Тогава за такъв човек сенчестата страна на нещата остава скрита. Ницше не иска да се запознае само със слънцето, а също и със сенчестата страна на нещата. От този стремеж възниква книгата „Странникът и неговата сянка“ (1879). В нея той иска да обхване явленията на живота от всички страни. Става „философ на действителността“ в най-добрия смисъл на думата.
В „Утринна заря“ (1881) той описва моралния процес в развитието на човечеството като природен процес.
В тази книга показва, че не съществува свръх-земен нравствен световен ред, че няма вечни закони за доброто и злото и че нравствеността е възникнала от действащите природни импулси и инстинкти в хората. Сега пътят вече е свободен за оригиналния странстващ ход на Ницше. Когато свръхчовешка сила не може да наложи на човека някакво обвързващо задължение, тогава той е в състояние да освободи личното творчество. Това познание е лайтмотивът на „Веселата наука“ (1882). Това „свободно“ познание на Ницше сега е освободено от окови.
към текста >>
65.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Психологическият
процес
, чрез който Ницше достига до съдържанието на своите възгледи, не е този, който човек извършва, за да стигне до обективна истина.
При мен той се разбира инстинктивно.“ (M. Г Конрад, „Еретична кръв“, стр. 182) Характерно за Ницшевата духовна конституция е, че той предполага, че като дете не е отделял внимание на приведените религиозни представи. От биографията, представена от неговата сестра, ние знаем, че заради религиозните си прояви съучениците му са го наричали „малкия пастор“. От това става ясно, че той е преодолял с голяма лекота религиозните убеждения на своята младост.
Психологическият процес, чрез който Ницше достига до съдържанието на своите възгледи, не е този, който човек извършва, за да стигне до обективна истина.
Това може да се види вече в начина, по който Ницше достига до основните идеи на своята първа творба „Раждането на трагедията от духа на музиката“. Ницше приема, че в старогръцкото изкуство действат два импулса: аполоновият и дионисиевият. Чрез апо-лоновия импулс човек предлага едно красиво отражение на света, една творба на спокойното съзерцание. Чрез дионисиевия импулс човекът изпада в състояние на опиянение. Той не съзерцава сам света, а се прониква с вечните сили на битието и ги изразява в своето изкуство.
към текста >>
Етичните понятия не са нищо друго освен прояви на физиологични
процес
и.
215) Когато Ницше накрая се идентифицира с Дионис, това означава само усилването на такива представи. Само така може да мисли Ницше, защото в неговата изолация му липсва всякаква представа доколко възгледите му са само нюанси на това, което иначе също властва и в духовния живот на деветнадесети век. Липсва му също и онова познание за взаимовръзките на идеите му с научните постижения на неговата епоха. Каквото е дадено за други като резултат от известни предпоставки, стои изолирано в мисловната му система и се усилва в тази изолираност до един интензитет, който придава на любимите му възгледи характера на натрапчиви представи. Цялото му биологическо схващане на моралните понятия носи този характер.
Етичните понятия не са нищо друго освен прояви на физиологични процеси.
„Какво е моралност? Един човек, един народ, претърпял физиологична промяна, усеща това във всеобщото чувство и я обяснява чрез езика на своите афекти, според степента на своето познание, без да забелязва, че седалището на промяната е във физиката. Все едно някой да изпитва глад и да го утолява с понятия и обичаи, с възхвала и порицание.“ (Съчинения, Том XII, стр. 35) Такива здраво установени понятия за естествената наука действат на Ницше като натрапчиви представи и той говори за тях не със спокойствието на познавач, който е в състояние да прецени важността на своите идеи, а със страстта на фанатика и мечтателя. Мисълта за подбора на най-добрите в човешката „борба за съществуване“, тази много добре позната мисъл в Дарвинистичната литература през последното десетилетие, се явява при Ницше като идеята за „свръхчовека“.
към текста >>
66.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
„Както психическите
процес
и протичат паралелно на мозъчните дразнения, така физиологичната психология върви паралелно с мозъчната физиология.
ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА I.
„Както психическите процеси протичат паралелно на мозъчните дразнения, така физиологичната психология върви паралелно с мозъчната физиология.
Там, където последната все още не дава достатъчно познание, физиологичната психология може временно да изследва физическите явления като чисто такива, но винаги водена от мисълта, че също и за тези физически явления най-малкото трябва да се посочи възможността за паралелност с церебрални процеси.“ Дори ако човек не се подпише непременно под тези изречения на Теодор Циен80, все пак трябва да признае, че той се оказва изключително ползотворен за методите на психологията. Под влиянието на възгледа, който той изразява, тази наука е достигнала до истински естественонаучни познания. Но човек трябва да е наясно каква значителна светлина хвърля тъкмо наблюдението на патологичните душевни явления върху връзката между физическите явления и съответстващите им физиологични процеси. Патологичният експеримент прави на психологията, както и на физиологията, най-голямата услуга. Абнормните факти от душевния живот ни изясняват нормалните.
към текста >>
Там, където последната все още не дава достатъчно познание, физиологичната психология може временно да изследва физическите явления като чисто такива, но винаги водена от мисълта, че също и за тези физически явления най-малкото трябва да се посочи възможността за паралелност с церебрални
процес
и.“ Дори ако човек не се подпише непременно под тези изречения на Теодор Циен80, все пак трябва да признае, че той се оказва изключително ползотворен за методите на психологията.
ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА I. „Както психическите процеси протичат паралелно на мозъчните дразнения, така физиологичната психология върви паралелно с мозъчната физиология.
Там, където последната все още не дава достатъчно познание, физиологичната психология може временно да изследва физическите явления като чисто такива, но винаги водена от мисълта, че също и за тези физически явления най-малкото трябва да се посочи възможността за паралелност с церебрални процеси.“ Дори ако човек не се подпише непременно под тези изречения на Теодор Циен80, все пак трябва да признае, че той се оказва изключително ползотворен за методите на психологията.
Под влиянието на възгледа, който той изразява, тази наука е достигнала до истински естественонаучни познания. Но човек трябва да е наясно каква значителна светлина хвърля тъкмо наблюдението на патологичните душевни явления върху връзката между физическите явления и съответстващите им физиологични процеси. Патологичният експеримент прави на психологията, както и на физиологията, най-голямата услуга. Абнормните факти от душевния живот ни изясняват нормалните. Особено важно е да се проследяват абнормните явления до областта, в която душевната дейност се издига до най-висши духовни постижения.
към текста >>
Но човек трябва да е наясно каква значителна светлина хвърля тъкмо наблюдението на патологичните душевни явления върху връзката между физическите явления и съответстващите им физиологични
процес
и.
И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА I. „Както психическите процеси протичат паралелно на мозъчните дразнения, така физиологичната психология върви паралелно с мозъчната физиология. Там, където последната все още не дава достатъчно познание, физиологичната психология може временно да изследва физическите явления като чисто такива, но винаги водена от мисълта, че също и за тези физически явления най-малкото трябва да се посочи възможността за паралелност с церебрални процеси.“ Дори ако човек не се подпише непременно под тези изречения на Теодор Циен80, все пак трябва да признае, че той се оказва изключително ползотворен за методите на психологията. Под влиянието на възгледа, който той изразява, тази наука е достигнала до истински естественонаучни познания.
Но човек трябва да е наясно каква значителна светлина хвърля тъкмо наблюдението на патологичните душевни явления върху връзката между физическите явления и съответстващите им физиологични процеси.
Патологичният експеримент прави на психологията, както и на физиологията, най-голямата услуга. Абнормните факти от душевния живот ни изясняват нормалните. Особено важно е да се проследяват абнормните явления до областта, в която душевната дейност се издига до най-висши духовни постижения. Личност като Ницше предлага за подобно наблюдение особена отправна точка. Едно болестно ядро в неговата личност му дава повод постоянно да се връща към физиологичната основа на своите представи.
към текста >>
67.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Целият
процес
се извършва два пъти.
При това неговата скорост постоянно би се увеличавала. От взаимодействието на тези две влияния се ражда това, което аз действително виждам. Да предположим, че аз не бих искал да отделя мислено двете влияния и да съчетая с мисълта това, което виждам, свързвайки ги закономерно: Тогава нещата биха останали с това, което е станало. Моето виждане би било едно духовно сляпо гледане; едно възприемане на редуващите се положения, които камъкът заема. Но всъщност нещата не остават тук.
Целият процес се извършва два пъти.
Веднъж вън; и там го виждат моите очи; след това моят дух отново пресъздава целия процес по духовен начин. Моето вътрешно сетиво трябва да бъде насочено към духовния процес, който моите очи не виждат; тогава то разбира, че аз събуждам процеса като духовен от моята сила. Тук отново можем да цитираме едно изречение на Й. Г. Фитхе, което добре изразява този факт. "Следователно новото сетиво е сетивото за духа; това е сетивото, за което съществува само духът и нищо друго и за което и другото, даденото битие, приема формата на духа и се превръща в него; за което, следователно, фактически е изчезнало битието в неговата собствена форма.
към текста >>
Веднъж вън; и там го виждат моите очи; след това моят дух отново пресъздава целия
процес
по духовен начин.
От взаимодействието на тези две влияния се ражда това, което аз действително виждам. Да предположим, че аз не бих искал да отделя мислено двете влияния и да съчетая с мисълта това, което виждам, свързвайки ги закономерно: Тогава нещата биха останали с това, което е станало. Моето виждане би било едно духовно сляпо гледане; едно възприемане на редуващите се положения, които камъкът заема. Но всъщност нещата не остават тук. Целият процес се извършва два пъти.
Веднъж вън; и там го виждат моите очи; след това моят дух отново пресъздава целия процес по духовен начин.
Моето вътрешно сетиво трябва да бъде насочено към духовния процес, който моите очи не виждат; тогава то разбира, че аз събуждам процеса като духовен от моята сила. Тук отново можем да цитираме едно изречение на Й. Г. Фитхе, което добре изразява този факт. "Следователно новото сетиво е сетивото за духа; това е сетивото, за което съществува само духът и нищо друго и за което и другото, даденото битие, приема формата на духа и се превръща в него; за което, следователно, фактически е изчезнало битието в неговата собствена форма. Това сетиво е служило за виждане откакто съществуват хора и всичко велико и прекрасно, което съществува в света и което единствено дава възможност човечеството да съществува, произхождат от това, което въпросното сетиво е видяло.
към текста >>
Моето вътрешно сетиво трябва да бъде насочено към духовния
процес
, който моите очи не виждат; тогава то разбира, че аз събуждам
процес
а като духовен от моята сила.
Да предположим, че аз не бих искал да отделя мислено двете влияния и да съчетая с мисълта това, което виждам, свързвайки ги закономерно: Тогава нещата биха останали с това, което е станало. Моето виждане би било едно духовно сляпо гледане; едно възприемане на редуващите се положения, които камъкът заема. Но всъщност нещата не остават тук. Целият процес се извършва два пъти. Веднъж вън; и там го виждат моите очи; след това моят дух отново пресъздава целия процес по духовен начин.
Моето вътрешно сетиво трябва да бъде насочено към духовния процес, който моите очи не виждат; тогава то разбира, че аз събуждам процеса като духовен от моята сила.
Тук отново можем да цитираме едно изречение на Й. Г. Фитхе, което добре изразява този факт. "Следователно новото сетиво е сетивото за духа; това е сетивото, за което съществува само духът и нищо друго и за което и другото, даденото битие, приема формата на духа и се превръща в него; за което, следователно, фактически е изчезнало битието в неговата собствена форма. Това сетиво е служило за виждане откакто съществуват хора и всичко велико и прекрасно, което съществува в света и което единствено дава възможност човечеството да съществува, произхождат от това, което въпросното сетиво е видяло. Но не е имало случай това сетиво да е видяло самото себе си и разликата и противоположността, която съществува между него и другите сетива.
към текста >>
Простият
процес
на хвърлянето на камък и моето възприятие на този
процес
се явяват в една по-висша светлина, когато аз си изясня, каква задача има моето вътрешно сетиво в цялата тази работа.
Това сетиво е служило за виждане откакто съществуват хора и всичко велико и прекрасно, което съществува в света и което единствено дава възможност човечеството да съществува, произхождат от това, което въпросното сетиво е видяло. Но не е имало случай това сетиво да е видяло самото себе си и разликата и противоположността, която съществува между него и другите сетива. Впечатленията на двата вида сетива са се сливали, животът е бил разделен на две половини, без съединителна връзка." Съединителното звено се създава благодарение на това, че вътрешното сетиво обхваща в своята духовност духовното, което събужда в своето отношение с външния свят. Благодарение на този факт, това, което ние приемаме от нещата в нашия дух, престава да се явява като едно повторение без значение. То се явява като нещо ново в сравнение с това, което може да даде само външното възприятие.
Простият процес на хвърлянето на камък и моето възприятие на този процес се явяват в една по-висша светлина, когато аз си изясня, каква задача има моето вътрешно сетиво в цялата тази работа.
За да съчетаем мислено двете влияния и техният начин на действие, необходимо е цяло едно духовно съдържание, което аз вече трябва да съм усвоил, когато възприемам летящия камък. Следователно аз прилагам едно вече натрупано в мене духовно съдържание върху нещо, което срещам във външния свят. И този процес на външния свят се включва в съществуващото вече съдържание. В неговата особеност той се оказва като един израз на това съдържание. По този начин чрез разбирането на моето вътрешно сетиво ми се разкрива, какво отношение има съдържанието на това сетиво към нещата на външния свят.
към текста >>
И този
процес
на външния свят се включва в съществуващото вече съдържание.
Благодарение на този факт, това, което ние приемаме от нещата в нашия дух, престава да се явява като едно повторение без значение. То се явява като нещо ново в сравнение с това, което може да даде само външното възприятие. Простият процес на хвърлянето на камък и моето възприятие на този процес се явяват в една по-висша светлина, когато аз си изясня, каква задача има моето вътрешно сетиво в цялата тази работа. За да съчетаем мислено двете влияния и техният начин на действие, необходимо е цяло едно духовно съдържание, което аз вече трябва да съм усвоил, когато възприемам летящия камък. Следователно аз прилагам едно вече натрупано в мене духовно съдържание върху нещо, което срещам във външния свят.
И този процес на външния свят се включва в съществуващото вече съдържание.
В неговата особеност той се оказва като един израз на това съдържание. По този начин чрез разбирането на моето вътрешно сетиво ми се разкрива, какво отношение има съдържанието на това сетиво към нещата на външния свят. Фихте можа да каже, че без разбирането на това сетиво за мене светът се разпада на две половини: Нещата вън от мене и образите на тези неща вътре в мене. Двете половини биват съединени, когато вътрешното сетиво разбере себе си и с това му става ясно, каква светлина дава то на нещата в процеса на познанието. И Фихте трябваше също да каже, че това вътрешно сетиво вижда само дух.
към текста >>
Двете половини биват съединени, когато вътрешното сетиво разбере себе си и с това му става ясно, каква светлина дава то на нещата в
процес
а на познанието.
Следователно аз прилагам едно вече натрупано в мене духовно съдържание върху нещо, което срещам във външния свят. И този процес на външния свят се включва в съществуващото вече съдържание. В неговата особеност той се оказва като един израз на това съдържание. По този начин чрез разбирането на моето вътрешно сетиво ми се разкрива, какво отношение има съдържанието на това сетиво към нещата на външния свят. Фихте можа да каже, че без разбирането на това сетиво за мене светът се разпада на две половини: Нещата вън от мене и образите на тези неща вътре в мене.
Двете половини биват съединени, когато вътрешното сетиво разбере себе си и с това му става ясно, каква светлина дава то на нещата в процеса на познанието.
И Фихте трябваше също да каже, че това вътрешно сетиво вижда само дух. Защото то вижда, как духът прояснява сетивния свят чрез това, че го включва в света на духовното. Вътрешното сетиво прави, защото външното сетивно съществуване да възкръсне в него на една по-висока степен. Един външен предмет е напълно познат, когато в него няма нито една част, която да не е изпитала по този начин едно духовно новораждане. Така всеки външен предмет се включва в едно духовно съдържание, което, когато е обхванато от вътрешното сетивно, споделя съдбата на себепознанието.
към текста >>
Според тази реч, ние навсякъде можем да стигнем само до там, да виждаме в природните
процес
и изяви на "материята".
Това, което би трябвало да постигнат благодарение на факта, че още веднъж възприемат с вътрешното сетиво на по-висока степен това, което са възприели чрез сетивата и са обхванали с ума, те го пренасят във външния свят като нещо недостижимо и непознато. Тогава говорят за границите на познанието, които им пречат да стигнат до "нещото в себе си". Те говорят за непознатата "същност" на нещата. Че тази "същност" на нещата просиява, когато вътрешното сетиво прави да падне неговата светлина върху нещата, това те не искат да признаят. Един особено красноречив пример за грешката, която се крие тук, имаме в знаменателната реч върху "игнорабимус" /не ще знаем"/ на естественика Дю Боа-Реймонд, произнесена през 1876 година.
Според тази реч, ние навсякъде можем да стигнем само до там, да виждаме в природните процеси изяви на "материята".
Що е самата "материя", това ние никога не ще можем да знаем. Дю Боа-Реймонд твърди, че никога не ще можем да проникнем дотам, където материята се явява в пространството. Причината, поради която не можем да проникнем дотам, се крие обаче в това, че там въобще не може да се търси нищо. Който говори както Дю Боа-Реймонд, той има чувството, че природознанието ни доставя резултати, които сочат на нещо друго, което то не може да ни даде. Но той иска да тръгне по пътя, който води до това друго, а именно по пътя на вътрешната опитност.
към текста >>
Философско-антропософско издателство/, изхождайки от други гледища, аз също обърнах вниманието върху първичния факт на вътрешния живот /стр.49/: "Следователно, няма никакво съмнение: В мисленето ние държим за единия край мировия
процес
, където трябва да присъстваме, ако той трябва да стане.
Напротив разбиращото мислене няма никакъв подобен непознаваем субект, за който неговите определения са само случайности, а конкретният субект е обхванат в понятието. Когато разбирам нещо, тогава то присъствува в цялата си пълнота в моето понятие; аз съм в най-вътрешното светилище на неговата същност у дома си, не затова, че не би съществувала никаква вещ в себе си, но защото чрез висящата над нас двамата необходимост на понятието, което в мене се явява субективно, в него обективно, то ме принуждава да премисля неговото понятие. Чрез това премисляне ни се разкрива, както казва Хегел, въпреки че то е наша субективна дейност,същевременно истинската природа на предмета." Така може да говори само онзи, който може да осветли изживяванията на мисленето със светлината на вътрешната опитност. В моята "Философия на свободата"/ Берлин 1918 г.
Философско-антропософско издателство/, изхождайки от други гледища, аз също обърнах вниманието върху първичния факт на вътрешния живот /стр.49/: "Следователно, няма никакво съмнение: В мисленето ние държим за единия край мировия процес, където трябва да присъстваме, ако той трябва да стане.
Но именно това е, което е важно. Тази е причината, поради която нещата стоят така загадъчно пред мене: Защото аз не участвам в тяхното създаване. Аз просто ги намирам предварително съществуващи; а при мисленето аз зная как стават нещата. Ето защо не съществува една по-първична изходна точка на разглеждането на мировия процес, освен мисленето." Който вижда по този начин вътрешното изживяване на човека, за него също е ясно, какъв смисъл има човешкото познание сред целия миров процес.
към текста >>
Ето защо не съществува една по-първична изходна точка на разглеждането на мировия
процес
, освен мисленето."
В моята "Философия на свободата"/ Берлин 1918 г. Философско-антропософско издателство/, изхождайки от други гледища, аз също обърнах вниманието върху първичния факт на вътрешния живот /стр.49/: "Следователно, няма никакво съмнение: В мисленето ние държим за единия край мировия процес, където трябва да присъстваме, ако той трябва да стане. Но именно това е, което е важно. Тази е причината, поради която нещата стоят така загадъчно пред мене: Защото аз не участвам в тяхното създаване. Аз просто ги намирам предварително съществуващи; а при мисленето аз зная как стават нещата.
Ето защо не съществува една по-първична изходна точка на разглеждането на мировия процес, освен мисленето."
Който вижда по този начин вътрешното изживяване на човека, за него също е ясно, какъв смисъл има човешкото познание сред целия миров процес. Това не е една несъществена добавка към останалия миров процес. То би било такава добавка, ако би представлявало само едно идейно повторение на онова, което съществува външно. Обаче в познанието се извършва това, което никъде във външния свят не се извършва: Мировия процес застава сам срещу своята духовна същност. Този миров процес би бил вечно само една половинчатост, ако не би стигна до това срещупоставяне.
към текста >>
Който вижда по този начин вътрешното изживяване на човека, за него също е ясно, какъв смисъл има човешкото познание сред целия миров
процес
.
Философско-антропософско издателство/, изхождайки от други гледища, аз също обърнах вниманието върху първичния факт на вътрешния живот /стр.49/: "Следователно, няма никакво съмнение: В мисленето ние държим за единия край мировия процес, където трябва да присъстваме, ако той трябва да стане. Но именно това е, което е важно. Тази е причината, поради която нещата стоят така загадъчно пред мене: Защото аз не участвам в тяхното създаване. Аз просто ги намирам предварително съществуващи; а при мисленето аз зная как стават нещата. Ето защо не съществува една по-първична изходна точка на разглеждането на мировия процес, освен мисленето."
Който вижда по този начин вътрешното изживяване на човека, за него също е ясно, какъв смисъл има човешкото познание сред целия миров процес.
Това не е една несъществена добавка към останалия миров процес. То би било такава добавка, ако би представлявало само едно идейно повторение на онова, което съществува външно. Обаче в познанието се извършва това, което никъде във външния свят не се извършва: Мировия процес застава сам срещу своята духовна същност. Този миров процес би бил вечно само една половинчатост, ако не би стигна до това срещупоставяне. Чрез това вътрешно изживяване на човека се включва в мировия процес; без това вътрешно изживяване мировият процес би бил непълен.
към текста >>
Това не е една несъществена добавка към останалия миров
процес
.
Но именно това е, което е важно. Тази е причината, поради която нещата стоят така загадъчно пред мене: Защото аз не участвам в тяхното създаване. Аз просто ги намирам предварително съществуващи; а при мисленето аз зная как стават нещата. Ето защо не съществува една по-първична изходна точка на разглеждането на мировия процес, освен мисленето." Който вижда по този начин вътрешното изживяване на човека, за него също е ясно, какъв смисъл има човешкото познание сред целия миров процес.
Това не е една несъществена добавка към останалия миров процес.
То би било такава добавка, ако би представлявало само едно идейно повторение на онова, което съществува външно. Обаче в познанието се извършва това, което никъде във външния свят не се извършва: Мировия процес застава сам срещу своята духовна същност. Този миров процес би бил вечно само една половинчатост, ако не би стигна до това срещупоставяне. Чрез това вътрешно изживяване на човека се включва в мировия процес; без това вътрешно изживяване мировият процес би бил непълен. Явно е, че само животът, в който властвува вътрешното чувство, вътрешното сетиво, повдига по такъв начин човека над самия себе си, това е в истинския смисъл неговият най-висш духовен живот.
към текста >>
Обаче в познанието се извършва това, което никъде във външния свят не се извършва: Мировия
процес
застава сам срещу своята духовна същност.
Аз просто ги намирам предварително съществуващи; а при мисленето аз зная как стават нещата. Ето защо не съществува една по-първична изходна точка на разглеждането на мировия процес, освен мисленето." Който вижда по този начин вътрешното изживяване на човека, за него също е ясно, какъв смисъл има човешкото познание сред целия миров процес. Това не е една несъществена добавка към останалия миров процес. То би било такава добавка, ако би представлявало само едно идейно повторение на онова, което съществува външно.
Обаче в познанието се извършва това, което никъде във външния свят не се извършва: Мировия процес застава сам срещу своята духовна същност.
Този миров процес би бил вечно само една половинчатост, ако не би стигна до това срещупоставяне. Чрез това вътрешно изживяване на човека се включва в мировия процес; без това вътрешно изживяване мировият процес би бил непълен. Явно е, че само животът, в който властвува вътрешното чувство, вътрешното сетиво, повдига по такъв начин човека над самия себе си, това е в истинския смисъл неговият най-висш духовен живот. Защото само в този живот същността на нещата се разкрива пред себе си. Различно стои работата с по-нисшата възприемателна способност.
към текста >>
Този миров
процес
би бил вечно само една половинчатост, ако не би стигна до това срещупоставяне.
Ето защо не съществува една по-първична изходна точка на разглеждането на мировия процес, освен мисленето." Който вижда по този начин вътрешното изживяване на човека, за него също е ясно, какъв смисъл има човешкото познание сред целия миров процес. Това не е една несъществена добавка към останалия миров процес. То би било такава добавка, ако би представлявало само едно идейно повторение на онова, което съществува външно. Обаче в познанието се извършва това, което никъде във външния свят не се извършва: Мировия процес застава сам срещу своята духовна същност.
Този миров процес би бил вечно само една половинчатост, ако не би стигна до това срещупоставяне.
Чрез това вътрешно изживяване на човека се включва в мировия процес; без това вътрешно изживяване мировият процес би бил непълен. Явно е, че само животът, в който властвува вътрешното чувство, вътрешното сетиво, повдига по такъв начин човека над самия себе си, това е в истинския смисъл неговият най-висш духовен живот. Защото само в този живот същността на нещата се разкрива пред себе си. Различно стои работата с по-нисшата възприемателна способност. Окото, например, благодарение на което виждаме един предмет, е арена на един процес, който по отношение на вътрешния живот е напълно подобен на един друг външен процес.
към текста >>
Чрез това вътрешно изживяване на човека се включва в мировия
процес
; без това вътрешно изживяване мировият
процес
би бил непълен.
Който вижда по този начин вътрешното изживяване на човека, за него също е ясно, какъв смисъл има човешкото познание сред целия миров процес. Това не е една несъществена добавка към останалия миров процес. То би било такава добавка, ако би представлявало само едно идейно повторение на онова, което съществува външно. Обаче в познанието се извършва това, което никъде във външния свят не се извършва: Мировия процес застава сам срещу своята духовна същност. Този миров процес би бил вечно само една половинчатост, ако не би стигна до това срещупоставяне.
Чрез това вътрешно изживяване на човека се включва в мировия процес; без това вътрешно изживяване мировият процес би бил непълен.
Явно е, че само животът, в който властвува вътрешното чувство, вътрешното сетиво, повдига по такъв начин човека над самия себе си, това е в истинския смисъл неговият най-висш духовен живот. Защото само в този живот същността на нещата се разкрива пред себе си. Различно стои работата с по-нисшата възприемателна способност. Окото, например, благодарение на което виждаме един предмет, е арена на един процес, който по отношение на вътрешния живот е напълно подобен на един друг външен процес. Моите органи са членове, части на пространствения свят, както другите неща, и техните възприятия са временни процеси, както другите.
към текста >>
Окото, например, благодарение на което виждаме един предмет, е арена на един
процес
, който по отношение на вътрешния живот е напълно подобен на един друг външен
процес
.
Този миров процес би бил вечно само една половинчатост, ако не би стигна до това срещупоставяне. Чрез това вътрешно изживяване на човека се включва в мировия процес; без това вътрешно изживяване мировият процес би бил непълен. Явно е, че само животът, в който властвува вътрешното чувство, вътрешното сетиво, повдига по такъв начин човека над самия себе си, това е в истинския смисъл неговият най-висш духовен живот. Защото само в този живот същността на нещата се разкрива пред себе си. Различно стои работата с по-нисшата възприемателна способност.
Окото, например, благодарение на което виждаме един предмет, е арена на един процес, който по отношение на вътрешния живот е напълно подобен на един друг външен процес.
Моите органи са членове, части на пространствения свят, както другите неща, и техните възприятия са временни процеси, както другите. И тяхната същност ми се явява само тогава, когато те биват потопени във вътрешното изживяване. Следователно аз живея един двойствен живот: животът на една вещ между другите вещи, която живее вътре в едно тяло и чрез своите органи възприема това, което се намира вън от това тяло; и един по-висш от първия живот, който не познава никакво подобно вътрешно и външно, който се простира обгръщайки както външния свят така и самия себе си. Следователно ще трябва да кажа: Веднъж аз съм индивид, ограничен Аз; другият път аз съм все общ, всемирен Аз. И това Паул Асмес е изразил със сполучливи думи /виж неговата книга "Индогерманските религии в главните точки на тяхното развитие", стр.
към текста >>
Моите органи са членове, части на пространствения свят, както другите неща, и техните възприятия са временни
процес
и, както другите.
Чрез това вътрешно изживяване на човека се включва в мировия процес; без това вътрешно изживяване мировият процес би бил непълен. Явно е, че само животът, в който властвува вътрешното чувство, вътрешното сетиво, повдига по такъв начин човека над самия себе си, това е в истинския смисъл неговият най-висш духовен живот. Защото само в този живот същността на нещата се разкрива пред себе си. Различно стои работата с по-нисшата възприемателна способност. Окото, например, благодарение на което виждаме един предмет, е арена на един процес, който по отношение на вътрешния живот е напълно подобен на един друг външен процес.
Моите органи са членове, части на пространствения свят, както другите неща, и техните възприятия са временни процеси, както другите.
И тяхната същност ми се явява само тогава, когато те биват потопени във вътрешното изживяване. Следователно аз живея един двойствен живот: животът на една вещ между другите вещи, която живее вътре в едно тяло и чрез своите органи възприема това, което се намира вън от това тяло; и един по-висш от първия живот, който не познава никакво подобно вътрешно и външно, който се простира обгръщайки както външния свят така и самия себе си. Следователно ще трябва да кажа: Веднъж аз съм индивид, ограничен Аз; другият път аз съм все общ, всемирен Аз. И това Паул Асмес е изразил със сполучливи думи /виж неговата книга "Индогерманските религии в главните точки на тяхното развитие", стр. 29, т.І/: "Дейността да се потопяваме в нещо друго ние наричаме "мислене"; в мисленето Азът е изпълнил своето понятие, той се е отказал от самата своя особеност; ето защо мислейки ние се намираме в една еднаква за всички ни сфера, защото принципът на отделеността, който се състои в отношението на нашия Аз към другите неща, е изчезнал в дейността на самозаличаване на отделния Аз, тук имаме работа с общата за всички азовост."
към текста >>
Това, което се разиграва във вътрешния живот на човека не е едно мислено повторение, а една действителна част от мировия
процес
.
Той добива своето отношение спрямо нещата. Когато след това пристъпи към себепознанието, той се запознава със своето отношение към самия себе си, тогава неговата особена истина се разтопява във всеобщата истина; тази всеобща истина е една и съща във всички. Разбирането за заличаване на индивидуалното, на отделния Аз спрямо всемирния Аз в личността, това разбиране по-дълбоките натури са го считали като изявяваща се във вътрешността на човека тайна, като първична тайна на живота. И за това Гьоте е намерил един сполучлив израз: "Докато не си постигнал това: Да умреш и да възкръснеш! Ти си само един мрачен гост на тъмната земя."
Това, което се разиграва във вътрешния живот на човека не е едно мислено повторение, а една действителна част от мировия процес.
Светът не би бил това, което е, ако принадлежащият му член не би се извършил в човешката душа. И ако наричаме "божествено" най-възвишеното, до което човекът може да се издигне, тогава трябва да кажем, че това божествено не съществува като нещо външно, за да бъде повторено образно в човешкия дух, но че това божествено се пробужда в човека. По отношение на това Ангелус Силезиус е намерил сполучливите думи: "Аз зная, че без мене Бог не може да живее нито един момент; ако аз загина, той от неволя ще отдаде дух". "Без мене Бог не може да създаде даже едно червейче: Ако аз не поддържам това червейче заедно с него, то ще пукне веднага." Такова твърдение може да направи само онзи, който предполага, че в човека се изявява нещо, без което едно външно същества не може да съществува. Ако всичко, което принадлежи на червейчето, би съществувало и без човека, тогава би било невъзможно да се говори за това, че то ще "пукне", ако човекът не би го поддържал.
към текста >>
68.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
И това физическо в нещата ми се предава така, че в мене самия се възбужда един физически
процес
.
Само те ти дават знание за външния свят. Не изопачавай чрез една духовна прибавка това, което сетивата ти дават като образ навъншния свят в неговата чистота, без прибавка. Твоето око ти казва, какъв е цветът; това, което твоят дух познава от цвета, то съвсем не се намира в цвета. От гледището на Майстер Екхарт би трябвало да отговорим: Сетивата са физически уреди. Следователно техните съобщения за нещата могат да се отнасят само за физическото на нещата.
И това физическо в нещата ми се предава така, че в мене самия се възбужда един физически процес.
Цветът като физически процес на външния свят възбужда в мене, в моето око и в моя мозък също физически причини. Благодарение на това аз възприемам цвета. Но по този път аз мога да възприема от цвета само това, което у него е физическо, сетивно. Сетивното възприятие изключва от нещата всичко несетивно. Чрез него нещата са съблечени от всичко, което е несетивно в тях.
към текста >>
Цветът като физически
процес
на външния свят възбужда в мене, в моето око и в моя мозък също физически причини.
Не изопачавай чрез една духовна прибавка това, което сетивата ти дават като образ навъншния свят в неговата чистота, без прибавка. Твоето око ти казва, какъв е цветът; това, което твоят дух познава от цвета, то съвсем не се намира в цвета. От гледището на Майстер Екхарт би трябвало да отговорим: Сетивата са физически уреди. Следователно техните съобщения за нещата могат да се отнасят само за физическото на нещата. И това физическо в нещата ми се предава така, че в мене самия се възбужда един физически процес.
Цветът като физически процес на външния свят възбужда в мене, в моето око и в моя мозък също физически причини.
Благодарение на това аз възприемам цвета. Но по този път аз мога да възприема от цвета само това, което у него е физическо, сетивно. Сетивното възприятие изключва от нещата всичко несетивно. Чрез него нещата са съблечени от всичко, което е несетивно в тях. Когато след това пристъпвам към духовното, към идейното съдържание, аз само възстановявам отново онова, което сетивното възприятие е заличило от нещата.
към текста >>
Този вътрешен живот е само резултат на чисто сетивни
процес
и, той ми принадлежи като напълно индивидуална личност, която не е нищо друго освен резултат на нейната физическа организация.
Този възглед представлява едно изопачаване на това, което развитото вътрешно сетиво действително предлага. Духовното съдържание на един външен предмет, което се появява в моята вътрешност, не е нещо мислено прибавено към външното възприятие. То не е подобно нещо, както не е подобно нещо и духът на един друг човек. Чрез вътрешното сетиво аз възприемам това духовно съдържание също така, както чрез външните сетива възприемам физическото съдържание. И това, което наричам мой вътрешен живот в горния смисъл, съвсем не е, в по-висш смисъл, моят дух.
Този вътрешен живот е само резултат на чисто сетивни процеси, той ми принадлежи като напълно индивидуална личност, която не е нищо друго освен резултат на нейната физическа организация.
Когато пренасям тази вътрешност върху външните неща, аз фактически бълнувам и фантазирам. Моят личен душевен живот, моите мисли, спомени и чувства, са в мене, защото аз съм едно организирано така и така природно същество, с напълно определен сетивен апарат, с напълно определена нервна система. Тази моя човешка душа аз не трябва да пренасям върху нещата. Аз бих искал да сторя това само тогава, ако бих намерил някъде една подобно организирана нервна система. Обаче моята индивидуална душа не е най-висшата духовна същност в мене.
към текста >>
69.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
За Таулер разказите на писанието стават дреха, в които той облича
процес
и на вътрешния живот.
Обаче все пак в света на неговите представи това писание се превръща в едно изразно средство за най-дълбоките изживявания на душата. "Бог произвежда всички свои дела в душата и ги дава на душата; и Отец ражда своя еднороден син в душата, както е вярно че го ражда във вечността, нито по-малко, нито по-много. Какво се ражда, когато казваме: Бог ражда в душата? Едно подобие на Бога ли, или един образ на Бога, или това е самият Бог? Не, това не е нито образ, нито подобие на Бога, а същият Бог и същият син, когото отец ражда във вечността и нищо друго, защото любящото божествено слово, което е другото лице в троицата, него ражда отец в душата..... И от това душата добива голямо и особено достойнство." /виж Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.219 и следв./.
За Таулер разказите на писанието стават дреха, в които той облича процеси на вътрешния живот.
"Ирод, който гонеше детето и искаше да го погуби, е един образец на света, който още иска да погуби това дете в един вярващ човек, ето защо човек трябва да бяга от него, ако иска да запази детето живо в себе си, а това дете е озарената вярваща душа на всеки човек." Понеже насочва своя поглед върху естествения човек, за Таулер е по-малко важно да каже, какво става, когато висшият човек влиза в естествения човек, отколкото да намери пътищата, по които трябва да вървят нисшите сили на личността, ако искат да бъдат пренесени във висшия живот. Като човек, който се подвизава с моралния живот, той иска да покаже на човека пътищата към всемирното същество. Той има твърдата вяра и доверие, че всемирното същество просиява в човека, когато този устройва своя живот така, че в него се намира място за божественото. Но никога това всемирно същество не може да просияе, ако човек се затвори в своята чиста, естествена, отделна личност.
към текста >>
Аз оставям настрана всички външни факти и ще разкажа вътрешните душевни
процес
и на "Учителя" "Под влияние на мирянина".
Тук не е моя задача да осветля с едно натрапчиво изследване едно човешко отношение, за което онзи, който разбира да чете въпросните съчинения, знае много добре, че то трябва да остане тайна. /Тези съчинения, за които става въпрос, са: "За един упорит философ, който благодарение на един свят свещеник е останал скромен и подчинен", 1338 г.; "Книгата за двамата мъже", "Рицарят пленник", 1349 г.; "Духовната стълба", 1357 г.; "Книгата на Учителя",1369 г.; "История на две петнадесетгодишни момчета"./ Когато за Таулер се казва, че на определена степен на неговия живот с него е станало едно преобразуване, каквото е това, което сега ще опиша, това е напълно достатъчно. Тук съвсем не става въпрос за личността Таулер, а за една личност "въобще". Що се отнася за Таулер, нас ни интересува само това, че трябва да разберем неговото преобразяване от гледна точка на това, което ще следва. Когато сравним неговото по-късно действие с предишното, фактът на това преобразяване изпъква без никакво съмнение.
Аз оставям настрана всички външни факти и ще разкажа вътрешните душевни процеси на "Учителя" "Под влияние на мирянина".
Какво ще помисли и ще разбере моят читател под тези думи "учителят" и "мирянинът", това ще зависи напълно от неговия начин да схваща нещата; какво аз самият си представям под тези имена, не мога да зная за кого това би било от полза. Един Учител поучава своите слушатели върху отношението на душата към мировата същност на нещата. Той говори за това, че човек не чувства вече да действат в него естествените, ограничени сили на неговата отделна личност, когато слиза в глъбините на своята душа. Там не говори вече отделният човек, там говори Бог. Там човекът не вижда Бога или света; там Бог вижда самия себе си.
към текста >>
Природата преминава от червея към млекопитаещото животно, от млекопитаещото към човека не чрез
процес
на понятия, а чрез един действителен
процес
.
Но то не е това, защото не е добито в един живот, който да е пристъпил към това познание като един преобразен, като един новороден живот. Това, което добиваме само като естествен човек, то остава само естествено, даже и когато след това изказваме основния принцип на висшето познание в думи. Преобразяването трябва да се извърши изхождайки от самата природа. Природата, която живеейки се е развила до определена степен, трябва да бъде развита по-нататък чрез живота; чрез това по-нататъшно развитие трябва да се роди нещо ново. Човек не трябва само да съзерцава ретроспективно извършеното вече развитие, нито пък да счита, че образът, който си е съставил в своя дух за това развитие впоследствие, е най-висшето; но неговият поглед трябва да вижда напред несътвореното; неговото познание трябва да бъде начало на едно ново съдържание, а не един завършек на стоящото пред него съдържание на развитието.
Природата преминава от червея към млекопитаещото животно, от млекопитаещото към човека не чрез процес на понятия, а чрез един действителен процес.
Човекът трябва само да повтори този процес духом. Духовното повторение е началото на едно ново действително развитие, но което е една духовна действителност. Тогава човекът не само познава това, което природата е произвела; той продължава природата; той превръща своето познание в живо действие. Той ражда в себе си духа; и от там този дух върви напред от степен на степен на развитие, както природата напредва. Духът започва един природен процес на по-висша степен.
към текста >>
Човекът трябва само да повтори този
процес
духом.
Това, което добиваме само като естествен човек, то остава само естествено, даже и когато след това изказваме основния принцип на висшето познание в думи. Преобразяването трябва да се извърши изхождайки от самата природа. Природата, която живеейки се е развила до определена степен, трябва да бъде развита по-нататък чрез живота; чрез това по-нататъшно развитие трябва да се роди нещо ново. Човек не трябва само да съзерцава ретроспективно извършеното вече развитие, нито пък да счита, че образът, който си е съставил в своя дух за това развитие впоследствие, е най-висшето; но неговият поглед трябва да вижда напред несътвореното; неговото познание трябва да бъде начало на едно ново съдържание, а не един завършек на стоящото пред него съдържание на развитието. Природата преминава от червея към млекопитаещото животно, от млекопитаещото към човека не чрез процес на понятия, а чрез един действителен процес.
Човекът трябва само да повтори този процес духом.
Духовното повторение е началото на едно ново действително развитие, но което е една духовна действителност. Тогава човекът не само познава това, което природата е произвела; той продължава природата; той превръща своето познание в живо действие. Той ражда в себе си духа; и от там този дух върви напред от степен на степен на развитие, както природата напредва. Духът започва един природен процес на по-висша степен. Говоренето за Бога, който гледа себе си във вътрешността на човека, приема един друг характер у този, който е познал подобно нещо.
към текста >>
Духът започва един природен
процес
на по-висша степен.
Природата преминава от червея към млекопитаещото животно, от млекопитаещото към човека не чрез процес на понятия, а чрез един действителен процес. Човекът трябва само да повтори този процес духом. Духовното повторение е началото на едно ново действително развитие, но което е една духовна действителност. Тогава човекът не само познава това, което природата е произвела; той продължава природата; той превръща своето познание в живо действие. Той ражда в себе си духа; и от там този дух върви напред от степен на степен на развитие, както природата напредва.
Духът започва един природен процес на по-висша степен.
Говоренето за Бога, който гледа себе си във вътрешността на човека, приема един друг характер у този, който е познал подобно нещо. Той отдава малко значение на това, че едно вече добито познание го е довело до дълбините на Мировото същество; но в замяна на това неговото духовно устройство добива един нов отпечатък. То се развива в направлението, което се определя от Мировото същество, по-нататък. Такъв човек не само гледа света различно от онзи, който го схваща с ума; той живее различно живота. Той не говори за смисъла, който животът има вече чрез силите и законите на света; но той дава първо на този живот един нов смисъл.
към текста >>
Аз забравих всичко, което си извършил някога срещу мене, като че никога не е било, понеже сега изцяло се връщаш към мене и не се разделяш вече от мене." Всичко телесно-временно в християнските представи за света е за Сузо, както се вижда, превърнато в един духовно-идеален
процес
във вътрешността на неговата душа.
на самия него: "Не ме ли познаваш? Как си паднал така дълбоко, или от дълбоката душевна мъка е изчезнал разума у тебе, мое нежно дете? Ето аз съм, милостивата мъдрост, която е разтворила широка пропастта на бездънната милост, скрита за всички светии, за да приема с благост тебе и всички чисти сърца; аз съм благата, вечна мъдрост, която бях бедна и клета, за да те доведа отново до твоето достойнство; която понесе горчивата смърт, за да ти дам отново живот! Ето ме бледа и окървавена и любвеобилна, както стоях на високата бесилка на кръста, между строгия съд на отца и тебе. Аз съм твоят брат; погледни, аз съм, твоят съпруг!
Аз забравих всичко, което си извършил някога срещу мене, като че никога не е било, понеже сега изцяло се връщаш към мене и не се разделяш вече от мене." Всичко телесно-временно в християнските представи за света е за Сузо, както се вижда, превърнато в един духовно-идеален процес във вътрешността на неговата душа.
От някои глави на споменатия животопис на Сузо би могло да изглежда, че той се е оставил ръководен не само чрез деятелността на своята собствена духовна сила, а чрез външно откровение, чрез духовни видения. Но и по този въпрос той изказва много ясно своето мнение. До истината се стига само чрез разумността, а не чрез някакво откровение. "Искам да ти кажа също..... Разликата между чистата истина и съмнителните видения в материя на познанието. Без никакво съмнение, едно непосредствено виждане на чистата божественост, това е чиста и абсолютна истина; а всяко видение, колкото повече то е разумно и безобразно и колкото повече е подобно на чистото виждане, толкова то е по-благоприятно." Също и Майстер Екхарт не остава никакво съмнение, че той отхвърля възгледа,който иска да вижда духовното в телесно-пространствени образи, които могат да се въз приемат като сетивни.
към текста >>
70.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
За нещата и
процес
ите, които са по-сложни от формите на числата и пространството, е по-трудно да се намерят съответните идейни части.
Ние можем да броим, като мислено прибавим по една единица към едно число, без да вземаме на помощ сетивните представи. Също ние смятаме, без такива представи, оставяйки само в чистия елемент на мисленето. За геометрическите фигури знаем, че те не се покриват напълно с никоя сетивна представа. В действителността на сетивата не съществува никакъв /идеален/ кръг. Въпреки това нашето мислене се занимава с такъв кръг.
За нещата и процесите, които са по-сложни от формите на числата и пространството, е по-трудно да се намерят съответните идейни части.
Това е довело до там, да се твърди от някои страни, че в отделните области на познанието има само толкова действителна наука, колкото в тях може да се измерва и брои. Така изказано това е неправилно, както е неправилно всяко едностранчиво нещо; обаче то съблазнява мнозина, както се получава често само с едностранчивост. Истината в това отношение е тази, че по-голяма част от хората не са в състояние да обхванат чисто мисловното също и там, където не става въпрос за измерване и броене. Обаче който не може това за по-висшите области на живота и на знанието, той прилича в това отношение на едно дете, което не е научило още да брои освен прибавяйки едно зърно грах към друго Мислителят, който е казал, че в една област на знанието има толкова действителна наука, колкото математиката има в нея, не е обгърнал с поглед пълната истина на въпроса. Трябва да изискваме: всичко друго, което не може да се измерва и брои, трябва да бъде идейно третирано точно така, както формите на числата и пространството.
към текста >>
Първото познание царува в науките, които добиваме върху нещата и
процес
ите на сетивния свят; второто е в нас, когато живеем в самото добито нещо.
Виждаме, че на основата на един такъв възглед стои съзнанието, че от това, което неговите науки са му доставили, човек може да развие даже по чисто естествен път едно по-висше познание, което не е вече само знание. Схоластичният възглед обявяваше знанието за безсилно да стигне до едно такова развитие и в точката, където трябва да престане знанието, извикваше на помощ на знанието вярата опираше се навъншно откровение. Следователно Николай от Куза беше на път да развие от знанието отново това, което схоластиците бяха обявили за непостижимо за познанието. Следователно от гледището на Николай Кузански не можем да говорим, че съществува един вид познание. Напротив познанието се раздели на едно такова, което доставя знание за външните неща, и едно такова, което е самият обект, за който добиваме едно познание.
Първото познание царува в науките, които добиваме върху нещата и процесите на сетивния свят; второто е в нас, когато живеем в самото добито нещо.
Вторият вид познание се развива от първия. Но един и същ е светът, към който се отнасят и двата вида познание; и един и същ е човекът, който развива своята дейност и в двете. Трябва да възникне въпросът, на какво се дължи, че един и същ човек развива за един и същ свят два вида познание? Ние още при Таулер можахме да загатнем за посоката, в която трябва да търсим отговор на този въпрос. Тук при Николай от Куза този отговор може да бъде формулиран още по-решаващо.
към текста >>
Каквото и да става навън в пространството; ако този
процес
е в състояние да направи едно впечатление на окото, в мене се ражда едно усещане на светлина.
Например окото ни доставя едно светлинно явление, един цвят. Ние казваме, че едно тяло излъчва червена светлина, когато с помощта на нашето око имаме усещането на "червено". Но окото ни доставя едно такова усещане и в други случаи. Когато е ударено или натиснато, когато през главата преминава електрически ток, окото има едно светлинно усещане. Следователно и в случаите, в които усещаме, че едно тяло свети в определен цвят, в тялото може да става нещо, което няма никакво подобие с цвета.
Каквото и да става навън в пространството; ако този процес е в състояние да направи едно впечатление на окото, в мене се ражда едно усещане на светлина.
Следователно това, което усещаме, се ражда в нас, понеже нашите органи са устроени така или иначе. Нова, което става вън в пространството, то остава вън от нас; ние познаваме само действията, които външните процеси произвеждат в нас. Херман Хелмхолц /1821 -1894 г./ е изразил много ясно тази мисъл. "Нашите усещания са само действия, които са произведени чрез външни причини в нашите органи и как се проявява едно такова действие, зависи напълно от вида на апарата, върху който се действува. Понеже качеството на нашето усещане ни съобщава нещо за особеността на външното въздействие, което го предизвиква, то може да бъде считано за един негов знак, но не като едно копие.
към текста >>
Нова, което става вън в пространството, то остава вън от нас; ние познаваме само действията, които външните
процес
и произвеждат в нас.
Но окото ни доставя едно такова усещане и в други случаи. Когато е ударено или натиснато, когато през главата преминава електрически ток, окото има едно светлинно усещане. Следователно и в случаите, в които усещаме, че едно тяло свети в определен цвят, в тялото може да става нещо, което няма никакво подобие с цвета. Каквото и да става навън в пространството; ако този процес е в състояние да направи едно впечатление на окото, в мене се ражда едно усещане на светлина. Следователно това, което усещаме, се ражда в нас, понеже нашите органи са устроени така или иначе.
Нова, което става вън в пространството, то остава вън от нас; ние познаваме само действията, които външните процеси произвеждат в нас.
Херман Хелмхолц /1821 -1894 г./ е изразил много ясно тази мисъл. "Нашите усещания са само действия, които са произведени чрез външни причини в нашите органи и как се проявява едно такова действие, зависи напълно от вида на апарата, върху който се действува. Понеже качеството на нашето усещане ни съобщава нещо за особеността на външното въздействие, което го предизвиква, то може да бъде считано за един негов знак, но не като едно копие. Защото от образа се изисква да има някаква прилика с изобразения предмет, от една статуя се изисква да има подобие на формата, от една рисунка се изисква подобие на перспективната проекция в полето на зрението, от една картина също еднаквостта на цветовете. Обаче един знак не е нужно да има някакво подобие с това, за което то служи като знак.
към текста >>
Вън в пространството се предполага един
процес
.
Защото от образа се изисква да има някаква прилика с изобразения предмет, от една статуя се изисква да има подобие на формата, от една рисунка се изисква подобие на перспективната проекция в полето на зрението, от една картина също еднаквостта на цветовете. Обаче един знак не е нужно да има някакво подобие с това, за което то служи като знак. Отношението между двете се ограничава в това, че същият обект, който произвежда своето въздействие при същите обстоятелства, предизвиква същия знак и че следователно различните знаци отговарят винаги на различните въздействия..... Когато ягодови плодове от определен вид образуват същевременно червен пигмент и захар, тогава в нашето усещане винаги ще се намерят заедно при ягоди от тази форма и червеният цвят и сладкият вкус." /виж Хелмхолц: фактите на възприятието, стр.12 и след./. Аз описах подобно този начин на мислене в моята книга "Философия на свободата" /Берлин, Философско-антропософско издателство/ и в книгата "Загадки на философията", 1918 г. Нека следваме стъпка по стъпка хода на мислите, който е свойствен на този възглед.
Вън в пространството се предполага един процес.
Този процес упражнява едно действие върху моя сетивен орган; моята нервна система превежда полученото впечатление до моя мозък. Сега аз имам усещането на "червено". Казва се сега: Следователно усещането на червено не съществува вън; то е вътре в мене. Всички наши усещания са само знаци навъншни процеси, за чието действително качество ние не знаем нищо. Ние живеем и тъчем в нашите усещания и не знаем нищо за техния произход.
към текста >>
Този
процес
упражнява едно действие върху моя сетивен орган; моята нервна система превежда полученото впечатление до моя мозък.
Обаче един знак не е нужно да има някакво подобие с това, за което то служи като знак. Отношението между двете се ограничава в това, че същият обект, който произвежда своето въздействие при същите обстоятелства, предизвиква същия знак и че следователно различните знаци отговарят винаги на различните въздействия..... Когато ягодови плодове от определен вид образуват същевременно червен пигмент и захар, тогава в нашето усещане винаги ще се намерят заедно при ягоди от тази форма и червеният цвят и сладкият вкус." /виж Хелмхолц: фактите на възприятието, стр.12 и след./. Аз описах подобно този начин на мислене в моята книга "Философия на свободата" /Берлин, Философско-антропософско издателство/ и в книгата "Загадки на философията", 1918 г. Нека следваме стъпка по стъпка хода на мислите, който е свойствен на този възглед. Вън в пространството се предполага един процес.
Този процес упражнява едно действие върху моя сетивен орган; моята нервна система превежда полученото впечатление до моя мозък.
Сега аз имам усещането на "червено". Казва се сега: Следователно усещането на червено не съществува вън; то е вътре в мене. Всички наши усещания са само знаци навъншни процеси, за чието действително качество ние не знаем нищо. Ние живеем и тъчем в нашите усещания и не знаем нищо за техния произход. В смисъла на този начин на мислене можем да кажем: Ако не бихме имали око, не би съществувал никакъв цвят; тогава нищо не би превърнало неизвестния нам процес в усещането на "червено".
към текста >>
Всички наши усещания са само знаци навъншни
процес
и, за чието действително качество ние не знаем нищо.
Нека следваме стъпка по стъпка хода на мислите, който е свойствен на този възглед. Вън в пространството се предполага един процес. Този процес упражнява едно действие върху моя сетивен орган; моята нервна система превежда полученото впечатление до моя мозък. Сега аз имам усещането на "червено". Казва се сега: Следователно усещането на червено не съществува вън; то е вътре в мене.
Всички наши усещания са само знаци навъншни процеси, за чието действително качество ние не знаем нищо.
Ние живеем и тъчем в нашите усещания и не знаем нищо за техния произход. В смисъла на този начин на мислене можем да кажем: Ако не бихме имали око, не би съществувал никакъв цвят; тогава нищо не би превърнало неизвестния нам процес в усещането на "червено". За мнозина този ход на мислите има нещо пленяващо, очарователно. Въпреки това той почива на едно изцяло погрешно познаване на фактите, върху които съответните мислители си съставят мисли. /Ако голяма част от естествениците и философите на нашето съвремие не биха били заслепени от този ход на мислите до чудовищност, не би се наложило така много да говорим върху него.
към текста >>
В смисъла на този начин на мислене можем да кажем: Ако не бихме имали око, не би съществувал никакъв цвят; тогава нищо не би превърнало неизвестния нам
процес
в усещането на "червено".
Този процес упражнява едно действие върху моя сетивен орган; моята нервна система превежда полученото впечатление до моя мозък. Сега аз имам усещането на "червено". Казва се сега: Следователно усещането на червено не съществува вън; то е вътре в мене. Всички наши усещания са само знаци навъншни процеси, за чието действително качество ние не знаем нищо. Ние живеем и тъчем в нашите усещания и не знаем нищо за техния произход.
В смисъла на този начин на мислене можем да кажем: Ако не бихме имали око, не би съществувал никакъв цвят; тогава нищо не би превърнало неизвестния нам процес в усещането на "червено".
За мнозина този ход на мислите има нещо пленяващо, очарователно. Въпреки това той почива на едно изцяло погрешно познаване на фактите, върху които съответните мислители си съставят мисли. /Ако голяма част от естествениците и философите на нашето съвремие не биха били заслепени от този ход на мислите до чудовищност, не би се наложило така много да говорим върху него. Обаче в действителност това заслепение е покварило в много отношения съвременното мислене./. Понеже човекът е една вещ между вещите, естествено нещата трябва да направят впечатление върху него, когато иска да изпита нещо от тях.
към текста >>
Един
процес
вън от човека трябва да предизвика един
процес
вътре в човека, когато в полето на зрението трябва да се яви явлението "червено".
За мнозина този ход на мислите има нещо пленяващо, очарователно. Въпреки това той почива на едно изцяло погрешно познаване на фактите, върху които съответните мислители си съставят мисли. /Ако голяма част от естествениците и философите на нашето съвремие не биха били заслепени от този ход на мислите до чудовищност, не би се наложило така много да говорим върху него. Обаче в действителност това заслепение е покварило в много отношения съвременното мислене./. Понеже човекът е една вещ между вещите, естествено нещата трябва да направят впечатление върху него, когато иска да изпита нещо от тях.
Един процес вън от човека трябва да предизвика един процес вътре в човека, когато в полето на зрението трябва да се яви явлението "червено".
Пита се само, какво има вън, какво има вътре? Вън има един процес който протича в пространство и време. Но и вътре без съмнение има един такъв процес. Такъв един процес става в окото и той се продължава в мозъка, когато аз възприемам "червено". Аз не мога да възприема направо процеса, който става "вътре"; също както не мога да възприема направо вълновото движение, което физиците считат, че отговаря на цвета "червено".
към текста >>
Вън има един
процес
който протича в пространство и време.
/Ако голяма част от естествениците и философите на нашето съвремие не биха били заслепени от този ход на мислите до чудовищност, не би се наложило така много да говорим върху него. Обаче в действителност това заслепение е покварило в много отношения съвременното мислене./. Понеже човекът е една вещ между вещите, естествено нещата трябва да направят впечатление върху него, когато иска да изпита нещо от тях. Един процес вън от човека трябва да предизвика един процес вътре в човека, когато в полето на зрението трябва да се яви явлението "червено". Пита се само, какво има вън, какво има вътре?
Вън има един процес който протича в пространство и време.
Но и вътре без съмнение има един такъв процес. Такъв един процес става в окото и той се продължава в мозъка, когато аз възприемам "червено". Аз не мога да възприема направо процеса, който става "вътре"; също както не мога да възприема направо вълновото движение, което физиците считат, че отговаря на цвета "червено". Но само в този смисъл аз мога да говоря за едно "вън" и за едно "вътре". Противоположността между "вън" и "вътре" е валидна само на степента на сетивното познание.
към текста >>
Но и вътре без съмнение има един такъв
процес
.
Обаче в действителност това заслепение е покварило в много отношения съвременното мислене./. Понеже човекът е една вещ между вещите, естествено нещата трябва да направят впечатление върху него, когато иска да изпита нещо от тях. Един процес вън от човека трябва да предизвика един процес вътре в човека, когато в полето на зрението трябва да се яви явлението "червено". Пита се само, какво има вън, какво има вътре? Вън има един процес който протича в пространство и време.
Но и вътре без съмнение има един такъв процес.
Такъв един процес става в окото и той се продължава в мозъка, когато аз възприемам "червено". Аз не мога да възприема направо процеса, който става "вътре"; също както не мога да възприема направо вълновото движение, което физиците считат, че отговаря на цвета "червено". Но само в този смисъл аз мога да говоря за едно "вън" и за едно "вътре". Противоположността между "вън" и "вътре" е валидна само на степента на сетивното познание. Това познание ме заставя да приема "вън" един пространствено-временен процес, въпреки че аз нямам непосредствено възприемане за него.
към текста >>
Такъв един
процес
става в окото и той се продължава в мозъка, когато аз възприемам "червено".
Понеже човекът е една вещ между вещите, естествено нещата трябва да направят впечатление върху него, когато иска да изпита нещо от тях. Един процес вън от човека трябва да предизвика един процес вътре в човека, когато в полето на зрението трябва да се яви явлението "червено". Пита се само, какво има вън, какво има вътре? Вън има един процес който протича в пространство и време. Но и вътре без съмнение има един такъв процес.
Такъв един процес става в окото и той се продължава в мозъка, когато аз възприемам "червено".
Аз не мога да възприема направо процеса, който става "вътре"; също както не мога да възприема направо вълновото движение, което физиците считат, че отговаря на цвета "червено". Но само в този смисъл аз мога да говоря за едно "вън" и за едно "вътре". Противоположността между "вън" и "вътре" е валидна само на степента на сетивното познание. Това познание ме заставя да приема "вън" един пространствено-временен процес, въпреки че аз нямам непосредствено възприемане за него. По-нататък същото познание ме заставя да приема, че и в мене съществува един подобен процес, въпреки че аз също не мога да имам непосредствено възприятие от него.
към текста >>
Аз не мога да възприема направо
процес
а, който става "вътре"; също както не мога да възприема направо вълновото движение, което физиците считат, че отговаря на цвета "червено".
Един процес вън от човека трябва да предизвика един процес вътре в човека, когато в полето на зрението трябва да се яви явлението "червено". Пита се само, какво има вън, какво има вътре? Вън има един процес който протича в пространство и време. Но и вътре без съмнение има един такъв процес. Такъв един процес става в окото и той се продължава в мозъка, когато аз възприемам "червено".
Аз не мога да възприема направо процеса, който става "вътре"; също както не мога да възприема направо вълновото движение, което физиците считат, че отговаря на цвета "червено".
Но само в този смисъл аз мога да говоря за едно "вън" и за едно "вътре". Противоположността между "вън" и "вътре" е валидна само на степента на сетивното познание. Това познание ме заставя да приема "вън" един пространствено-временен процес, въпреки че аз нямам непосредствено възприемане за него. По-нататък същото познание ме заставя да приема, че и в мене съществува един подобен процес, въпреки че аз също не мога да имам непосредствено възприятие от него. Но и в обикновения живот аз приемам, че съществуват пространствено-временни процеси, които не възприемам направо.
към текста >>
Това познание ме заставя да приема "вън" един пространствено-временен
процес
, въпреки че аз нямам непосредствено възприемане за него.
Но и вътре без съмнение има един такъв процес. Такъв един процес става в окото и той се продължава в мозъка, когато аз възприемам "червено". Аз не мога да възприема направо процеса, който става "вътре"; също както не мога да възприема направо вълновото движение, което физиците считат, че отговаря на цвета "червено". Но само в този смисъл аз мога да говоря за едно "вън" и за едно "вътре". Противоположността между "вън" и "вътре" е валидна само на степента на сетивното познание.
Това познание ме заставя да приема "вън" един пространствено-временен процес, въпреки че аз нямам непосредствено възприемане за него.
По-нататък същото познание ме заставя да приема, че и в мене съществува един подобен процес, въпреки че аз също не мога да имам непосредствено възприятие от него. Но и в обикновения живот аз приемам, че съществуват пространствено-временни процеси, които не възприемам направо. Аз чувам, например, че в съседната стая се свири на пиано. Поради това допускам, че на пианото седи и свири едно пространствено човешко същество. И моето мислене не се различава от това, когато говоря за процеси вътре в мене и вън от мене.
към текста >>
По-нататък същото познание ме заставя да приема, че и в мене съществува един подобен
процес
, въпреки че аз също не мога да имам непосредствено възприятие от него.
Такъв един процес става в окото и той се продължава в мозъка, когато аз възприемам "червено". Аз не мога да възприема направо процеса, който става "вътре"; също както не мога да възприема направо вълновото движение, което физиците считат, че отговаря на цвета "червено". Но само в този смисъл аз мога да говоря за едно "вън" и за едно "вътре". Противоположността между "вън" и "вътре" е валидна само на степента на сетивното познание. Това познание ме заставя да приема "вън" един пространствено-временен процес, въпреки че аз нямам непосредствено възприемане за него.
По-нататък същото познание ме заставя да приема, че и в мене съществува един подобен процес, въпреки че аз също не мога да имам непосредствено възприятие от него.
Но и в обикновения живот аз приемам, че съществуват пространствено-временни процеси, които не възприемам направо. Аз чувам, например, че в съседната стая се свири на пиано. Поради това допускам, че на пианото седи и свири едно пространствено човешко същество. И моето мислене не се различава от това, когато говоря за процеси вътре в мене и вън от мене. Аз предполагам, че тези процеси имат аналогични свойства, както и процесите, които падат в обсега на моите сетива, само че, поради определени причини, те избягват от моето непосредствено възприятие.
към текста >>
Но и в обикновения живот аз приемам, че съществуват пространствено-временни
процес
и, които не възприемам направо.
Аз не мога да възприема направо процеса, който става "вътре"; също както не мога да възприема направо вълновото движение, което физиците считат, че отговаря на цвета "червено". Но само в този смисъл аз мога да говоря за едно "вън" и за едно "вътре". Противоположността между "вън" и "вътре" е валидна само на степента на сетивното познание. Това познание ме заставя да приема "вън" един пространствено-временен процес, въпреки че аз нямам непосредствено възприемане за него. По-нататък същото познание ме заставя да приема, че и в мене съществува един подобен процес, въпреки че аз също не мога да имам непосредствено възприятие от него.
Но и в обикновения живот аз приемам, че съществуват пространствено-временни процеси, които не възприемам направо.
Аз чувам, например, че в съседната стая се свири на пиано. Поради това допускам, че на пианото седи и свири едно пространствено човешко същество. И моето мислене не се различава от това, когато говоря за процеси вътре в мене и вън от мене. Аз предполагам, че тези процеси имат аналогични свойства, както и процесите, които падат в обсега на моите сетива, само че, поради определени причини, те избягват от моето непосредствено възприятие. Ако бих искал да отрека на всички тези процеси качествата, които моите сетива ми показват в областта на пространственото и временното, това би било подобно на онази знаменита нелепост за ножа без дръжка, на който липсва режещата част.
към текста >>
И моето мислене не се различава от това, когато говоря за
процес
и вътре в мене и вън от мене.
Това познание ме заставя да приема "вън" един пространствено-временен процес, въпреки че аз нямам непосредствено възприемане за него. По-нататък същото познание ме заставя да приема, че и в мене съществува един подобен процес, въпреки че аз също не мога да имам непосредствено възприятие от него. Но и в обикновения живот аз приемам, че съществуват пространствено-временни процеси, които не възприемам направо. Аз чувам, например, че в съседната стая се свири на пиано. Поради това допускам, че на пианото седи и свири едно пространствено човешко същество.
И моето мислене не се различава от това, когато говоря за процеси вътре в мене и вън от мене.
Аз предполагам, че тези процеси имат аналогични свойства, както и процесите, които падат в обсега на моите сетива, само че, поради определени причини, те избягват от моето непосредствено възприятие. Ако бих искал да отрека на всички тези процеси качествата, които моите сетива ми показват в областта на пространственото и временното, това би било подобно на онази знаменита нелепост за ножа без дръжка, на който липсва режещата част. Следователно аз мога само да кажа, че "вън" се разиграват пространствено-временни процеси; те произвеждат "вътре" пространствено-временни процеси. И двата процеса са необходими, когато в полето на моето зрение трябва да се яви "червеното". Аз на празно ще търся червено, доколкото то не е пространствено-временно, безразлично дали ще търся "вън" или "вътре".
към текста >>
Аз предполагам, че тези
процес
и имат аналогични свойства, както и
процес
ите, които падат в обсега на моите сетива, само че, поради определени причини, те избягват от моето непосредствено възприятие.
По-нататък същото познание ме заставя да приема, че и в мене съществува един подобен процес, въпреки че аз също не мога да имам непосредствено възприятие от него. Но и в обикновения живот аз приемам, че съществуват пространствено-временни процеси, които не възприемам направо. Аз чувам, например, че в съседната стая се свири на пиано. Поради това допускам, че на пианото седи и свири едно пространствено човешко същество. И моето мислене не се различава от това, когато говоря за процеси вътре в мене и вън от мене.
Аз предполагам, че тези процеси имат аналогични свойства, както и процесите, които падат в обсега на моите сетива, само че, поради определени причини, те избягват от моето непосредствено възприятие.
Ако бих искал да отрека на всички тези процеси качествата, които моите сетива ми показват в областта на пространственото и временното, това би било подобно на онази знаменита нелепост за ножа без дръжка, на който липсва режещата част. Следователно аз мога само да кажа, че "вън" се разиграват пространствено-временни процеси; те произвеждат "вътре" пространствено-временни процеси. И двата процеса са необходими, когато в полето на моето зрение трябва да се яви "червеното". Аз на празно ще търся червено, доколкото то не е пространствено-временно, безразлично дали ще търся "вън" или "вътре". Естествениците и философите, които не могат да го намерят "вън", не би трябвало да го търсят и "вътре".
към текста >>
Ако бих искал да отрека на всички тези
процес
и качествата, които моите сетива ми показват в областта на пространственото и временното, това би било подобно на онази знаменита нелепост за ножа без дръжка, на който липсва режещата част.
Но и в обикновения живот аз приемам, че съществуват пространствено-временни процеси, които не възприемам направо. Аз чувам, например, че в съседната стая се свири на пиано. Поради това допускам, че на пианото седи и свири едно пространствено човешко същество. И моето мислене не се различава от това, когато говоря за процеси вътре в мене и вън от мене. Аз предполагам, че тези процеси имат аналогични свойства, както и процесите, които падат в обсега на моите сетива, само че, поради определени причини, те избягват от моето непосредствено възприятие.
Ако бих искал да отрека на всички тези процеси качествата, които моите сетива ми показват в областта на пространственото и временното, това би било подобно на онази знаменита нелепост за ножа без дръжка, на който липсва режещата част.
Следователно аз мога само да кажа, че "вън" се разиграват пространствено-временни процеси; те произвеждат "вътре" пространствено-временни процеси. И двата процеса са необходими, когато в полето на моето зрение трябва да се яви "червеното". Аз на празно ще търся червено, доколкото то не е пространствено-временно, безразлично дали ще търся "вън" или "вътре". Естествениците и философите, които не могат да го намерят "вън", не би трябвало да го търсят и "вътре". То не е "вътре" в същия смисъл, в който не е и "вън".
към текста >>
Следователно аз мога само да кажа, че "вън" се разиграват пространствено-временни
процес
и; те произвеждат "вътре" пространствено-временни
процес
и.
Аз чувам, например, че в съседната стая се свири на пиано. Поради това допускам, че на пианото седи и свири едно пространствено човешко същество. И моето мислене не се различава от това, когато говоря за процеси вътре в мене и вън от мене. Аз предполагам, че тези процеси имат аналогични свойства, както и процесите, които падат в обсега на моите сетива, само че, поради определени причини, те избягват от моето непосредствено възприятие. Ако бих искал да отрека на всички тези процеси качествата, които моите сетива ми показват в областта на пространственото и временното, това би било подобно на онази знаменита нелепост за ножа без дръжка, на който липсва режещата част.
Следователно аз мога само да кажа, че "вън" се разиграват пространствено-временни процеси; те произвеждат "вътре" пространствено-временни процеси.
И двата процеса са необходими, когато в полето на моето зрение трябва да се яви "червеното". Аз на празно ще търся червено, доколкото то не е пространствено-временно, безразлично дали ще търся "вън" или "вътре". Естествениците и философите, които не могат да го намерят "вън", не би трябвало да го търсят и "вътре". То не е "вътре" в същия смисъл, в който не е и "вън". Да се счита цялото съдържание на това, което сетивния свят ни предлага, като един вътрешен свят на усещанията и да се търси към него нещо "външно", това е една невъзможна представа.
към текста >>
И двата
процес
а са необходими, когато в полето на моето зрение трябва да се яви "червеното".
Поради това допускам, че на пианото седи и свири едно пространствено човешко същество. И моето мислене не се различава от това, когато говоря за процеси вътре в мене и вън от мене. Аз предполагам, че тези процеси имат аналогични свойства, както и процесите, които падат в обсега на моите сетива, само че, поради определени причини, те избягват от моето непосредствено възприятие. Ако бих искал да отрека на всички тези процеси качествата, които моите сетива ми показват в областта на пространственото и временното, това би било подобно на онази знаменита нелепост за ножа без дръжка, на който липсва режещата част. Следователно аз мога само да кажа, че "вън" се разиграват пространствено-временни процеси; те произвеждат "вътре" пространствено-временни процеси.
И двата процеса са необходими, когато в полето на моето зрение трябва да се яви "червеното".
Аз на празно ще търся червено, доколкото то не е пространствено-временно, безразлично дали ще търся "вън" или "вътре". Естествениците и философите, които не могат да го намерят "вън", не би трябвало да го търсят и "вътре". То не е "вътре" в същия смисъл, в който не е и "вън". Да се счита цялото съдържание на това, което сетивния свят ни предлага, като един вътрешен свят на усещанията и да се търси към него нещо "външно", това е една невъзможна представа. Следователно не трябва да говорим за това, че "червено", "сладко", "горещо" и т.н.
към текста >>
Защото това, което действително се предизвиква в нас като въздействие на един външен
процес
, то е нещо съвършено различно от онова, което се явява в полето на нашето усещане.
Естествениците и философите, които не могат да го намерят "вън", не би трябвало да го търсят и "вътре". То не е "вътре" в същия смисъл, в който не е и "вън". Да се счита цялото съдържание на това, което сетивния свят ни предлага, като един вътрешен свят на усещанията и да се търси към него нещо "външно", това е една невъзможна представа. Следователно не трябва да говорим за това, че "червено", "сладко", "горещо" и т.н. са знаци, които като такива са предизвикали само в нас и на които "вън" отговаря нещо съвършено различно.
Защото това, което действително се предизвиква в нас като въздействие на един външен процес, то е нещо съвършено различно от онова, което се явява в полето на нашето усещане.
Ако искаме да наречем "знак" това, което е в нас, ние можем да кажем: Тези знаци се явяват вътре в нашия организъм, за да посредничат, да съдействат за нашите възприятия, които като такива, в тяхната непосредственост, не са нито вътре в нас, нито вън от нас, а напротив принадлежат на общия свят, от който моят "външен свят" и моят "вътрешен свят" са само части. За да обхвана този общ свят, аз трябва без съмнение да се издигна до една по-висока степен на познанието, за което вече не съществува "вън" и "вътре". /Зная много добре, че хора, които се опират на евангелието, според което "целият свят на нашата опитност" се изгражда от усещания имащи неизвестен произход, ще погледнат гордо към изложеното тук, както например Д-р Ерих Адикес в своята книга: "Кант срещу Хекел" извисоко казва: "Хекел и хиляди други като него се залавят смело да философстват, без ни най-малко да се интересуват от някаква теория на познанието и от критичното самоопределение." Тези господа никак не предчувстват, колко евтини са техните теории на познанието. Те предполагат липса на критическо самоопределение само у другите. Нека не завиждаме на тяхната "мъдрост"./
към текста >>
Неговото ясно отделяне на нисшото от висшето познание, му позволява от една страна да стигне до пълно разбиране на факта, че като сетивно същество човекът може да има в себе си само
процес
и, които като въздействия трябва да бъдат неподобни на съответните външни
процес
и; но от друга страна това го предпазва от смесването на вътрешните
процес
и с фактите, които възникват в полето на нашето възприятие и които, в тяхната непосредственост, не са нито вън, нито вътре, а стоят над тази противоположност.
За да обхвана този общ свят, аз трябва без съмнение да се издигна до една по-висока степен на познанието, за което вече не съществува "вън" и "вътре". /Зная много добре, че хора, които се опират на евангелието, според което "целият свят на нашата опитност" се изгражда от усещания имащи неизвестен произход, ще погледнат гордо към изложеното тук, както например Д-р Ерих Адикес в своята книга: "Кант срещу Хекел" извисоко казва: "Хекел и хиляди други като него се залавят смело да философстват, без ни най-малко да се интересуват от някаква теория на познанието и от критичното самоопределение." Тези господа никак не предчувстват, колко евтини са техните теории на познанието. Те предполагат липса на критическо самоопределение само у другите. Нека не завиждаме на тяхната "мъдрост"./ Именно по въпроса, който тук разглеждаме, Николай от Куза има много сполучливи мисли.
Неговото ясно отделяне на нисшото от висшето познание, му позволява от една страна да стигне до пълно разбиране на факта, че като сетивно същество човекът може да има в себе си само процеси, които като въздействия трябва да бъдат неподобни на съответните външни процеси; но от друга страна това го предпазва от смесването на вътрешните процеси с фактите, които възникват в полето на нашето възприятие и които, в тяхната непосредственост, не са нито вън, нито вътре, а стоят над тази противоположност.
"Свещеническата одежда попречи на Николай от Куза" да следва неудържимо пътя, който му беше посочило това разбиране. И така ние виждаме, как с преминаването от "знанието" към "не-знанието" той полага едно хубаво начало. Но същевременно трябва да отбележим, че в полето на "не-знанието" той не показва нищо друго, освен съдържанието на богословското учение, което ни предлагат и схоластиците. Все пак той умее да развие това богословско съдържание в една напълно одухотворена форма. Върху Провидението, Христос, Сътворението на света, Спасението на човека, върху моралния живот той излага учения, които са изградени напълно в духа и смисъла на догматичното християнство.
към текста >>
71.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Но аз върша това, когато тълкувам непосредствено духовно един
процес
на външния свят, когато например приписвам на растението една душа, която трябва да е отдалече аналогична на човешката душа.
Колкото е вярно, че накрая естествената наука трябва да бъде издигната в областта на духа, ако трябва да бъде превърната във висше познание, толкова вярно е също, че отначало тя трябва да остане в своето собствено поле, ако искаме даде истинската основа на една по-висша степен. "Духът в природата" може да бъде намерен само от духа. Колкото е сигурно, че в този смисъл природата е духовна, толкова сигурно е също, че нищо в природата не е непосредствено духовно, когато то е възприемано от органите на тялото. Не съществува нищо духовно, което да може да се яви като нещо духовно в моите очи. По този път аз не трябва да търся духа в природата.
Но аз върша това, когато тълкувам непосредствено духовно един процес на външния свят, когато например приписвам на растението една душа, която трябва да е отдалече аналогична на човешката душа.
Аз върша това също, когато приписвам на самия дух или на самата душа едно пространствено и временно съществуване, когато например казвам за вечната човешка душа, че тя продължава да живее във времето без тяло, но все пак по начина, по който живее едно тяло. Или когато вярвам, че духът на един умрял човек може да се яви по някакъв сетивно-възприемаем начин. Спиритизмът, който прави тази грешка, показва с това само, че той не се е издигнал до една истинска представа за духа, а иска да види духа по един груб сетивен начин. Той не познава нито същността на сетивното, нито тази на духовното. Той лишава от дух обикновените сетивни явления, за да счита направо като дух нещо рядко, изненадващо, необикновено.
към текста >>
Той не разбира, че това, което живее като "дух на природата", се разкрива на пример при сблъскването на две еластични топки на онзи, който умее да вижда духа; а не да се търси духът едва при онези
процес
и, които смайват чрез тяхната радост и чиято естествена връзка не може веднага да бъде съзряна.
Аз върша това също, когато приписвам на самия дух или на самата душа едно пространствено и временно съществуване, когато например казвам за вечната човешка душа, че тя продължава да живее във времето без тяло, но все пак по начина, по който живее едно тяло. Или когато вярвам, че духът на един умрял човек може да се яви по някакъв сетивно-възприемаем начин. Спиритизмът, който прави тази грешка, показва с това само, че той не се е издигнал до една истинска представа за духа, а иска да види духа по един груб сетивен начин. Той не познава нито същността на сетивното, нито тази на духовното. Той лишава от дух обикновените сетивни явления, за да счита направо като дух нещо рядко, изненадващо, необикновено.
Той не разбира, че това, което живее като "дух на природата", се разкрива на пример при сблъскването на две еластични топки на онзи, който умее да вижда духа; а не да се търси духът едва при онези процеси, които смайват чрез тяхната радост и чиято естествена връзка не може веднага да бъде съзряна.
Но спиритистът снижава и духа в една по-нисша сфера. За да обясни нещо, което става в пространството и което той възприема чрез сетивата, чрез сили и процеси, които също са възпримаеми пространствено и сетивно, той прибягва до "духове", които поставя на равнището на сетивно-възприемаемото. На основата на подобен начин на мислене стои липсата на духовна способност на схващане на нещата. Такъв човек не е в състояние да вижда духовното по духовен начин; ето защо той задоволява своята нужда за съществуване на духа по един сетивен начин. На такива хора духът не показва никакъв дух; затова те го търсят със сетивата.
към текста >>
За да обясни нещо, което става в пространството и което той възприема чрез сетивата, чрез сили и
процес
и, които също са възпримаеми пространствено и сетивно, той прибягва до "духове", които поставя на равнището на сетивно-възприемаемото.
Спиритизмът, който прави тази грешка, показва с това само, че той не се е издигнал до една истинска представа за духа, а иска да види духа по един груб сетивен начин. Той не познава нито същността на сетивното, нито тази на духовното. Той лишава от дух обикновените сетивни явления, за да счита направо като дух нещо рядко, изненадващо, необикновено. Той не разбира, че това, което живее като "дух на природата", се разкрива на пример при сблъскването на две еластични топки на онзи, който умее да вижда духа; а не да се търси духът едва при онези процеси, които смайват чрез тяхната радост и чиято естествена връзка не може веднага да бъде съзряна. Но спиритистът снижава и духа в една по-нисша сфера.
За да обясни нещо, което става в пространството и което той възприема чрез сетивата, чрез сили и процеси, които също са възпримаеми пространствено и сетивно, той прибягва до "духове", които поставя на равнището на сетивно-възприемаемото.
На основата на подобен начин на мислене стои липсата на духовна способност на схващане на нещата. Такъв човек не е в състояние да вижда духовното по духовен начин; ето защо той задоволява своята нужда за съществуване на духа по един сетивен начин. На такива хора духът не показва никакъв дух; затова те го търсят със сетивата. Както виждат да летят облаците във въздуха, така те биха искали да виждат, че летят и духовете. Агрипа от Нетесхайм води борба за една истинска естествена наука, която не иска да обяснява природните явления чрез духовни същества, които бродят в сетивния свят, но която иска да вижда в природата само природни явления, а в духа духовни явления.
към текста >>
В книгата той говори привидно само за свръхестествени
процес
и.
Важно не е това, какво те са считали за "факти", а това, в какъв дух се тълкували те тези факти. Във всеки случай по времето на Агрипа е имало малко разбиране за застъпената от него "естествена магия", която е търсил в природата природни неща, а духовното само в духа; хората са се придържали към "свръхестествената магия", която търсела духовното в царството на сетивното и против която Агрипа е водел борба. Поради това абат Тритем от Шпонхайм трябваше да го съветва да съобщава своите възгледи само на малцина избрани като едно тайно учение, а именно само на онези, които можели да се издигнат до подобна идея за природата и духа, "защото и на воловете може да се дава само сено, а не захар, както на пойните птички". Може би на абат Агрипа дължи своето правилно гледище. В своята "Стенография" Тритем е написал един труд, в който с най-скрита ирония се отнася към онзи начин на мислене, който смесва природата на духа.
В книгата той говори привидно само за свръхестествени процеси.
Който я чете такава, каквато тя се представя, ще повярва, че авторът говори за заклинания на духове, за летене на духове из въздуха и т.н. Но ако от текста се изхвърлят някои думи и букви, тогава както е отбелязал Волфганг Ернст Хайдел през 1676 година остават букви, които съчетани в думи описват само природни процеси. /Например в един случай в една заклинателна формула е достатъчно да се изхвърлят първата и последната дума, след това от останалите да се зачеркнат втората, четвъртата, шестата и т.н. От останалите думи отново трябва да се зачеркнат първата, третата, петата и т.н. Това, което остава тогава, да се съчетае в думи: Заклинателната формула се превръща в едно чисто съобщение за природни факти./
към текста >>
Но ако от текста се изхвърлят някои думи и букви, тогава както е отбелязал Волфганг Ернст Хайдел през 1676 година остават букви, които съчетани в думи описват само природни
процес
и.
Поради това абат Тритем от Шпонхайм трябваше да го съветва да съобщава своите възгледи само на малцина избрани като едно тайно учение, а именно само на онези, които можели да се издигнат до подобна идея за природата и духа, "защото и на воловете може да се дава само сено, а не захар, както на пойните птички". Може би на абат Агрипа дължи своето правилно гледище. В своята "Стенография" Тритем е написал един труд, в който с най-скрита ирония се отнася към онзи начин на мислене, който смесва природата на духа. В книгата той говори привидно само за свръхестествени процеси. Който я чете такава, каквато тя се представя, ще повярва, че авторът говори за заклинания на духове, за летене на духове из въздуха и т.н.
Но ако от текста се изхвърлят някои думи и букви, тогава както е отбелязал Волфганг Ернст Хайдел през 1676 година остават букви, които съчетани в думи описват само природни процеси.
/Например в един случай в една заклинателна формула е достатъчно да се изхвърлят първата и последната дума, след това от останалите да се зачеркнат втората, четвъртата, шестата и т.н. От останалите думи отново трябва да се зачеркнат първата, третата, петата и т.н. Това, което остава тогава, да се съчетае в думи: Заклинателната формула се превръща в едно чисто съобщение за природни факти./ Колко трудно е било на Агрипа да се освободи сам от предразсъдъците на своята епоха и да се издигне до един чист възглед, доказателство за това е фактът, че той издаде написаната от него още през 1510 година "Тайна философия" едва през 1531 година, защото я считаше за незряла. По-нататък доказателство за това е неговото съчинение "Върху тщеславието на науките", в което с огорчение говори за научния и останалия живот на неговата епоха.
към текста >>
Там той много ясно казва, че много трудно се е освободил от заблуждението на онези, които виждат във външни събития непосредствено духовни
процес
и, във външни факти пророчески указания за бъдещето и т.н.
/Например в един случай в една заклинателна формула е достатъчно да се изхвърлят първата и последната дума, след това от останалите да се зачеркнат втората, четвъртата, шестата и т.н. От останалите думи отново трябва да се зачеркнат първата, третата, петата и т.н. Това, което остава тогава, да се съчетае в думи: Заклинателната формула се превръща в едно чисто съобщение за природни факти./ Колко трудно е било на Агрипа да се освободи сам от предразсъдъците на своята епоха и да се издигне до един чист възглед, доказателство за това е фактът, че той издаде написаната от него още през 1510 година "Тайна философия" едва през 1531 година, защото я считаше за незряла. По-нататък доказателство за това е неговото съчинение "Върху тщеславието на науките", в което с огорчение говори за научния и останалия живот на неговата епоха.
Там той много ясно казва, че много трудно се е освободил от заблуждението на онези, които виждат във външни събития непосредствено духовни процеси, във външни факти пророчески указания за бъдещето и т.н.
През три степени се издига Агрипа до висшето познание. Като първа степен той счита света, както той е даден за сетивата с неговите вещества, неговите физически, химически и други сили. Той нарича елементарна природа, доколкото тя е разглеждана на тази степен. На втората степен човек разглежда света като цяло в неговите природни съотношения, как той подрежда своите неща според мярка, число, тегло, хармония и пр. Първата степен подрежда нещата едно до друго.
към текста >>
Тя търси причините на същите в непосредствената околност на един
процес
.
През три степени се издига Агрипа до висшето познание. Като първа степен той счита света, както той е даден за сетивата с неговите вещества, неговите физически, химически и други сили. Той нарича елементарна природа, доколкото тя е разглеждана на тази степен. На втората степен човек разглежда света като цяло в неговите природни съотношения, как той подрежда своите неща според мярка, число, тегло, хармония и пр. Първата степен подрежда нещата едно до друго.
Тя търси причините на същите в непосредствената околност на един процес.
Втората степен разглежда един отделен процес във връзка с цялата вселена. Тя довежда до мисълта, че всяко нещо се намира под влиянието на всички останали неща в мировото цяло. Пред нея това мирово цяло се явява като една велика хармония, в която всяко отделно нещо е член. Агрипа нарича света разглеждан от тази гледна точка астрален или небесен. Третата степен на познанието е онази, при която чрез задълбочаване, чрез вглъбяване в себе си духът вижда непосредствено Духа, Първичното Същество на света.
към текста >>
Втората степен разглежда един отделен
процес
във връзка с цялата вселена.
Като първа степен той счита света, както той е даден за сетивата с неговите вещества, неговите физически, химически и други сили. Той нарича елементарна природа, доколкото тя е разглеждана на тази степен. На втората степен човек разглежда света като цяло в неговите природни съотношения, как той подрежда своите неща според мярка, число, тегло, хармония и пр. Първата степен подрежда нещата едно до друго. Тя търси причините на същите в непосредствената околност на един процес.
Втората степен разглежда един отделен процес във връзка с цялата вселена.
Тя довежда до мисълта, че всяко нещо се намира под влиянието на всички останали неща в мировото цяло. Пред нея това мирово цяло се явява като една велика хармония, в която всяко отделно нещо е член. Агрипа нарича света разглеждан от тази гледна точка астрален или небесен. Третата степен на познанието е онази, при която чрез задълбочаване, чрез вглъбяване в себе си духът вижда непосредствено Духа, Първичното Същество на света. Тук Агрипа говори за духовно-душевния свят.
към текста >>
Образите, които ни заобикалят в сънищата, с тяхната чудна и смислена връзка с
процес
ите на околния свят и със състояния на нашата собствена вътрешност, са произведения на нашата природна основа, които са затъмнени чрез по-ярката светлина на душата.
Така за Парацелзий човешката природа се разделя първо но три члена: нашата сетивно-телесна природа, нашият организъм, който ни се явява като едно природно същество между други природни същества и е точно такъв, както и другите природни същества; нашата скрита природа, която е едно звено във веригата на целия свят, която следователно не е затворена вътре в нашия организъм, а изпраща и приема силови действия от цялата вселена; и най-висшата природа на човека; нашият дух, който се проявява само по духовен начин. Парацелзий нарича първия член на човешката природа елементарно тяло; вторият член той нарича етерно-небесно или "астрално тяло", а третия член душа. Следователно в "астралните" явления Парацелзий вижда една междинна степен между телесните и същинските душевни явления. Следователно те стават видими тогава, когато духът, който забулва природната основа на нашето битие, преустановява своята дейност. Най-простото явление на тази област ние имаме в света на сънищата.
Образите, които ни заобикалят в сънищата, с тяхната чудна и смислена връзка с процесите на околния свят и със състояния на нашата собствена вътрешност, са произведения на нашата природна основа, които са затъмнени чрез по-ярката светлина на душата.
Когато един стол до моето легло пада, и аз сънувам цяла една драма, която завършва с изстрела на един дуел; или когато имам сърцебие не и сънувам, че имам до мене една нажежена печка: във всичко това се проявява действия на природата по един смислен и значим начин, разкриващи един живот, който се намира между чисто органическите функции и мисълта произведена при ясно съзнание. С тази област са свързани всички явления, които принадлежат на областта на хипнотизма и внушението. При внушението ние можем да видим едно въздействие от човек на човек, което сочи към една връзка на съществата в природата забулена чрез по-висшата дейност на духа. От тук се разкрива една възможност да разберем това, което Парацелзий нарича "астрално" тяло. То е сбор от онези природни действия, под чието влияние ние се намираме и можем да се намираме при особени обстоятелства; тези действия излизат от нас, без душата да знае за това; те не влизат в обсега на понятието на чисто физическите явления.
към текста >>
Чисто телесно-физическите закони са организирани в органически жизнен
процес
.
Че в тази област Парацелзий изброява факта, върху които ние се съмняваме, това се дължи на едно гледище, което аз вече споменах и което не ще разгледаме тук. На основата на тези възгледи Парацелзий разделя човешката природа на седем члена. Това са същите членове, които срещаме у древните египтяни, у неоплатониците и в Кабалата. Човекът е първо едно физическо-телесно същество, следователно подложено на същите закони, на които е подчинено всяко тяло. В това отношение той е едно чисто елементарно тяло.
Чисто телесно-физическите закони са организирани в органически жизнен процес.
Парацелзий нарича органическата закономерност "археус" или "спиритус вите" /"дух на живота"/; органическото се издига до явленията подобни на духовното, които не са още дух. Това са "астралните" явления. От "астралните" процеси възникват функциите на "животинския дух". Човекът е сетивно същество. Той свързва смислено сетивните впечатления чрез своя ум.
към текста >>
От "астралните"
процес
и възникват функциите на "животинския дух".
Човекът е първо едно физическо-телесно същество, следователно подложено на същите закони, на които е подчинено всяко тяло. В това отношение той е едно чисто елементарно тяло. Чисто телесно-физическите закони са организирани в органически жизнен процес. Парацелзий нарича органическата закономерност "археус" или "спиритус вите" /"дух на живота"/; органическото се издига до явленията подобни на духовното, които не са още дух. Това са "астралните" явления.
От "астралните" процеси възникват функциите на "животинския дух".
Човекът е сетивно същество. Той свързва смислено сетивните впечатления чрез своя ум. Следователно в него оживява "Разсъдъчната душа". Той се вглъбява в своите собствени духовни произведения, научава се да познава духа като дух. Така той се е издигнал до степента на "Духовната душа".
към текста >>
Ето защо Парацелзий си обяснява развитието на нещата, доколкото това е възможно с научните средства на неговата епоха, абсолютно така, че той схваща това развитие като един сетивен природен
процес
.
На степента на най-висшето познание Парацелзий се стреми да слее своя собствен дух с единното Първично същество на света. Но той знае, че човек може да познае природата в нейната духовност тогава, когато влезе в пряко отношение с нея. Човек разбира природата не чрез това, че я населява по своему с произволно приети духовни същества, а чрез това, че я приема и цени такава, каквато е природата. Ето защо Парацелзий не търси в природата Бога или Духа; но природата, такава, каквато тя стои пред неговите очи, е изцяло направо божествена. Трябва ли да приписваме на растението една душа подобна на човешката, за да намерим духовното?
Ето защо Парацелзий си обяснява развитието на нещата, доколкото това е възможно с научните средства на неговата епоха, абсолютно така, че той схваща това развитие като един сетивен природен процес.
Според него всички неща произхождат от първичната материя, от първичната вода. Като един по-нататъшен процес на природата той счита разделянето на първичната материя на четири елемента: Вода, земя, огън, въздух. Когато говори, че "Божественото Слово" е създало от първичната материя множеството същества, това също трябва да се разбира само в смисъла, в който в модерната естествена наука се разбира отношението на силата към материята. На тази степен още не съществува един "Дух" във физическия смисъл. Този "Дух" не е никаква фактическа основа на природния процес, а един фактически резултат на този процес.
към текста >>
Като един по-нататъшен
процес
на природата той счита разделянето на първичната материя на четири елемента: Вода, земя, огън, въздух.
Човек разбира природата не чрез това, че я населява по своему с произволно приети духовни същества, а чрез това, че я приема и цени такава, каквато е природата. Ето защо Парацелзий не търси в природата Бога или Духа; но природата, такава, каквато тя стои пред неговите очи, е изцяло направо божествена. Трябва ли да приписваме на растението една душа подобна на човешката, за да намерим духовното? Ето защо Парацелзий си обяснява развитието на нещата, доколкото това е възможно с научните средства на неговата епоха, абсолютно така, че той схваща това развитие като един сетивен природен процес. Според него всички неща произхождат от първичната материя, от първичната вода.
Като един по-нататъшен процес на природата той счита разделянето на първичната материя на четири елемента: Вода, земя, огън, въздух.
Когато говори, че "Божественото Слово" е създало от първичната материя множеството същества, това също трябва да се разбира само в смисъла, в който в модерната естествена наука се разбира отношението на силата към материята. На тази степен още не съществува един "Дух" във физическия смисъл. Този "Дух" не е никаква фактическа основа на природния процес, а един фактически резултат на този процес. Този Дух не създава природата, а се развива от нея. Някои думи на Парацелзий могат да бъдат изтълкувани в обратен смисъл.
към текста >>
Този "Дух" не е никаква фактическа основа на природния
процес
, а един фактически резултат на този
процес
.
Ето защо Парацелзий си обяснява развитието на нещата, доколкото това е възможно с научните средства на неговата епоха, абсолютно така, че той схваща това развитие като един сетивен природен процес. Според него всички неща произхождат от първичната материя, от първичната вода. Като един по-нататъшен процес на природата той счита разделянето на първичната материя на четири елемента: Вода, земя, огън, въздух. Когато говори, че "Божественото Слово" е създало от първичната материя множеството същества, това също трябва да се разбира само в смисъла, в който в модерната естествена наука се разбира отношението на силата към материята. На тази степен още не съществува един "Дух" във физическия смисъл.
Този "Дух" не е никаква фактическа основа на природния процес, а един фактически резултат на този процес.
Този Дух не създава природата, а се развива от нея. Някои думи на Парацелзий могат да бъдат изтълкувани в обратен смисъл. Така когато казва: "Няма нищо телесно, което да не съдържа в себе си един дух, който се крие и живее в него. Също така живот има не само в това, което се движи, каквито са хората, животните, червеите на земята, птиците на небето и рибите във водата, но и всяка телесна и веществена вещ." Но с такива изказвания Парацелзий иска само да предварди от повърхностното разглеждане на природата, което само с няколко "бедни" понятия/ Гьоте сполучливо казва "с няколко забити като колове понятия"/ иска да изчерпи същността на нещата. Той не иска да вложи в нещата една измислена същност, а да постави в движение всички способности на човека, за да извлече това, което фактически се намира в нещата.
към текста >>
Естествената наука вижда само един природен
процес
там, където още Лине през 18-ия век виждаше един духовен
процес
и го беше охарактеризирал със следните думи: "Съществуват толкова видове живи същества, колкото различни форми са били създадени от самото начало." Следователно, докато у Лине духът трябва да бъде пренесен още в пространствения свят и да му се възложи задача да създаде духовно формите на живота, "да ги сътвори", естествената наука на 19-ия век можа да отдаде на природата това, което е на природата, а на духа това, което е на духа.
Той е бил "груба плът" както животното, плът, която "може да бъде свързана и хваната, както дървото и камъкът". Следователно в естественонаучен смисъл и душата е едно придобито качество /свойство/ на "грубата плът". Това, което естественикът на 19-ия век има предвид, когато говори за наследените части от животинския свят, това има предвид Парацелзий, когато употребява думата "плът произхождаща от Адама". Естествено чрез такова разглеждане на нещата съвсем не трябва да се заличава разликата между един естественик от 16-ия век и един такъв от 19-ия век. Едва този последен век беше в състояние да вижда в пълен научен смисъл явленията на живите същества в такава връзка, че тяхното естествено родство и фактически произход изпъкват пред погледа чак до човека.
Естествената наука вижда само един природен процес там, където още Лине през 18-ия век виждаше един духовен процес и го беше охарактеризирал със следните думи: "Съществуват толкова видове живи същества, колкото различни форми са били създадени от самото начало." Следователно, докато у Лине духът трябва да бъде пренесен още в пространствения свят и да му се възложи задача да създаде духовно формите на живота, "да ги сътвори", естествената наука на 19-ия век можа да отдаде на природата това, което е на природата, а на духа това, което е на духа.
На самата природа се предоставя да обясни своите творения; а духът може да се вглъби в себе се там, където той единствено може да бъде намерен, във вътрешността на човека. Обаче, въпреки че в известен смисъл Парацелзий мисли напълно в духа на своето време, той все пак е схванал по един дълбокомислен начин отношението на човека към природата по отношение на развитието, ставането. Той не виждаше в Първичното същество на света нещо, което съществува някъде като нещо завършено, а схващаше Божественото в ставане, в развитие. Благодарение на това той можа да припише на човека действително една самотворческа дейност. Ако Първичното Божествено същество съществуваше веднъж за винаги, тогава не може да става дума за едно истинско творчество на човека.
към текста >>
За Парацелзий разтварянето в една течност и горенето са двата химически
процес
а, които той употребява.
През различните времена различни неща са назовавани със същите имена. Това, което древните наричаха четири елемента: земя, вода, въздух и огън, съществува и в наше време. Ние не наричаме вече тези четири "елемента" елементи, а агрегатни състояния и имаме за тях наименованията: Твърдо, течно, газообразно, етернообразно. Например за древните хора земята не беше Земя, а "твърдото" състояние. Ние познаваме също трите основни вещества на Парацелзий със съвременни понятия, но не ги назоваваме със същите имена.
За Парацелзий разтварянето в една течност и горенето са двата химически процеса, които той употребява.
Когато едно тяло е разтворено или изгорено, то се разлага на своите части. Нещо остава като остатък: Нещо се разтваря или изгаря. За не го остатъкът е сол, разтворимото /течното/ е живак; това, което изгаря, то се нарича сяра. Който не вижда по-далече от подобни природни процеси, с него те могат да оставят студен като материални-бездушни неща; който иска на всяка цена да обхване духа със сетивата, той ще насели тези процеси с всички възможни душевни същества. Обаче който, както Парацелзий, знае да ги разглежда във връзка с Цялото, което разкрива своята тайна във вътрешността на човека, той ги взема такива, каквито те се предлагат на сетивата; той не ги тълкува; защото така, както природните процеси стоят пред нас в тяхната действителност, те разкриват по свой начин загадката на съществуването.
към текста >>
Който не вижда по-далече от подобни природни
процес
и, с него те могат да оставят студен като материални-бездушни неща; който иска на всяка цена да обхване духа със сетивата, той ще насели тези
процес
и с всички възможни душевни същества.
Ние познаваме също трите основни вещества на Парацелзий със съвременни понятия, но не ги назоваваме със същите имена. За Парацелзий разтварянето в една течност и горенето са двата химически процеса, които той употребява. Когато едно тяло е разтворено или изгорено, то се разлага на своите части. Нещо остава като остатък: Нещо се разтваря или изгаря. За не го остатъкът е сол, разтворимото /течното/ е живак; това, което изгаря, то се нарича сяра.
Който не вижда по-далече от подобни природни процеси, с него те могат да оставят студен като материални-бездушни неща; който иска на всяка цена да обхване духа със сетивата, той ще насели тези процеси с всички възможни душевни същества.
Обаче който, както Парацелзий, знае да ги разглежда във връзка с Цялото, което разкрива своята тайна във вътрешността на човека, той ги взема такива, каквито те се предлагат на сетивата; той не ги тълкува; защото така, както природните процеси стоят пред нас в тяхната действителност, те разкриват по свой начин загадката на съществуването. Това, което тези природни процеси имат да разкрият чрез своята сетивна действителност от душата на човека, за онзи, който се стреми към висшето познание, то стои по-високо отколкото всички свръхестествени чудеса, които човек може да измисли или да направи да му се изявят относно техния пред полагаем "Дух". Не съществува никакъв "дух на природата", който да може да изрази по-възвишени истини, отколкото сами те велики творения на природата, когато нашата душа се свърже с любов с тази природа и в интимно общение с нея слуша нейните тайни. Такава любов, такова приятелство търсеше Парацелзий с природата.
към текста >>
Обаче който, както Парацелзий, знае да ги разглежда във връзка с Цялото, което разкрива своята тайна във вътрешността на човека, той ги взема такива, каквито те се предлагат на сетивата; той не ги тълкува; защото така, както природните
процес
и стоят пред нас в тяхната действителност, те разкриват по свой начин загадката на съществуването.
За Парацелзий разтварянето в една течност и горенето са двата химически процеса, които той употребява. Когато едно тяло е разтворено или изгорено, то се разлага на своите части. Нещо остава като остатък: Нещо се разтваря или изгаря. За не го остатъкът е сол, разтворимото /течното/ е живак; това, което изгаря, то се нарича сяра. Който не вижда по-далече от подобни природни процеси, с него те могат да оставят студен като материални-бездушни неща; който иска на всяка цена да обхване духа със сетивата, той ще насели тези процеси с всички възможни душевни същества.
Обаче който, както Парацелзий, знае да ги разглежда във връзка с Цялото, което разкрива своята тайна във вътрешността на човека, той ги взема такива, каквито те се предлагат на сетивата; той не ги тълкува; защото така, както природните процеси стоят пред нас в тяхната действителност, те разкриват по свой начин загадката на съществуването.
Това, което тези природни процеси имат да разкрият чрез своята сетивна действителност от душата на човека, за онзи, който се стреми към висшето познание, то стои по-високо отколкото всички свръхестествени чудеса, които човек може да измисли или да направи да му се изявят относно техния пред полагаем "Дух". Не съществува никакъв "дух на природата", който да може да изрази по-възвишени истини, отколкото сами те велики творения на природата, когато нашата душа се свърже с любов с тази природа и в интимно общение с нея слуша нейните тайни. Такава любов, такова приятелство търсеше Парацелзий с природата.
към текста >>
Това, което тези природни
процес
и имат да разкрият чрез своята сетивна действителност от душата на човека, за онзи, който се стреми към висшето познание, то стои по-високо отколкото всички свръхестествени чудеса, които човек може да измисли или да направи да му се изявят относно техния пред полагаем "Дух".
Когато едно тяло е разтворено или изгорено, то се разлага на своите части. Нещо остава като остатък: Нещо се разтваря или изгаря. За не го остатъкът е сол, разтворимото /течното/ е живак; това, което изгаря, то се нарича сяра. Който не вижда по-далече от подобни природни процеси, с него те могат да оставят студен като материални-бездушни неща; който иска на всяка цена да обхване духа със сетивата, той ще насели тези процеси с всички възможни душевни същества. Обаче който, както Парацелзий, знае да ги разглежда във връзка с Цялото, което разкрива своята тайна във вътрешността на човека, той ги взема такива, каквито те се предлагат на сетивата; той не ги тълкува; защото така, както природните процеси стоят пред нас в тяхната действителност, те разкриват по свой начин загадката на съществуването.
Това, което тези природни процеси имат да разкрият чрез своята сетивна действителност от душата на човека, за онзи, който се стреми към висшето познание, то стои по-високо отколкото всички свръхестествени чудеса, които човек може да измисли или да направи да му се изявят относно техния пред полагаем "Дух".
Не съществува никакъв "дух на природата", който да може да изрази по-възвишени истини, отколкото сами те велики творения на природата, когато нашата душа се свърже с любов с тази природа и в интимно общение с нея слуша нейните тайни. Такава любов, такова приятелство търсеше Парацелзий с природата.
към текста >>
72.
ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
И в двете той вижда подобни закони и
процес
и.
Защото как една представа би искала да обясни света, ако тя остави необяснена съществуващата дисхармония? Дисхармонията трябва да бъде обяснена чрез хармонията, злото чрез доброто. Като говорим за тези неща, нека се ограничим върху доброто и злото, в което в по-тесен смисъл дисхармонията намира своя израз в човешкия живот. Защото всъщност Яков Бьоме се ограничава именно върху тях. Той може да стори това, понеже за него природа и човек се явяват като едно същество.
И в двете той вижда подобни закони и процеси.
За него нецелесъобразното в природата е зло, както и злото е една нецелесъобразност в съдбата на човека. Същите основни сили царуват и на едното и на другото място. Който е познал произхода на злото в човека, за него стои също открит и произхода на злото в природата. Как е възможно от същото Първично същество да изтича и злото и доброто? Когато говорим в смисъла на Яков Бьоме, ние можем да дадем следния отговор.
към текста >>
Ето защо напълно в смисъла на Яков Бьоме е, да виждаме Добро и Зло във всяко нещо и във всеки
процес
на света; но съвсем не е в неговия смисъл да търсим първичното същество направо в едно смесване на доброто и злото.
Както светлината може да свети само тогава, когато прониква тъмнината, така и Доброто може да съществува само тогава, когато прониква своята противоположност. Светлината лъчезари от "първичната основа" на тъмнината; доброто се ражда от "първичната основа" на безразличието. И както в сянката само светлостта ни показва съществуването на светлината; а тъмнината се чувства като нещо, което отслабва светлината: Така и в света във всички неща се търси само закономерността; а злото, нецелесъобразно се приема като нещо самопонятно. Следователно, въпреки че за Яков Бьоме Първичното същество е Цялото, нищо в света не може да бъде разбрано, ако не вземем предвид едновременно Първичното същество и неговата противоположност. "Доброто е погълнало в себе си злото или противното..... Всяко същество съдържа в себе си доброто и злото и разделяйки се в своето развитие, то по ражда противоположни качества, които се стремят да властват едно над друго."
Ето защо напълно в смисъла на Яков Бьоме е, да виждаме Добро и Зло във всяко нещо и във всеки процес на света; но съвсем не е в неговия смисъл да търсим първичното същество направо в едно смесване на доброто и злото.
Първичното същество трябваше да погълне Злото; но злото не е съставна част на първичното същество. Яков Бьоме търси Първопричината на света; Но самият свят е произлязъл чрез първопричината от небитието. "Външният свят не е Бог и във вечността не ще бъде наречен Бог, а той е само една същност, в която Бог се изявява..... Когато се казва: Бог е всичко, Бог е небето и земята, а също и външния свят, това е истината; защото от него и в него води своето начало всичко. Но що мога да направя аз с такова говорене, което не е никаква религия? "
към текста >>
С подобни наименования той се позовава на Парацелзий, който беше взел имената за природните
процес
и от химическите
процес
и.
" На основата на такъв един възглед в духа на Яков Бьоме се изграждат неговите представи върху същността на целия свят, като прави да се роди от небитието на последователни степени закономерният свят. Този свят се изгражда в седем форми на природата. В тъмна суровост Първичното същество приема форма, затворено нямо в себе си и неподвижно. Под символа на солта Бьоме разбира тази суровост.
С подобни наименования той се позовава на Парацелзий, който беше взел имената за природните процеси от химическите процеси.
Чрез поглъщането на своята противоположност първата форма на природата се явява във втората; сурово, неподвижно приема движението; в него се явява сила и живот. Живакът е символ за тази втора форма. В борбата между почивка и движение, между смъртта и живота, се разкрива третата форма на природата /сяра/. Този борещ се в себе си живот се изявява на себе си; отсега нататък той вече не живее в една вътрешна борба на своите членове; той живее себе си като единно просияваща светкавица, осветявайки своята същност /огън/. Тази четвърта форма на природата се издига до петата, на почиващата в себе си жива борба на частите /вода/.
към текста >>
73.
ДЖОРДАНО БРУНО И АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Друг език говореха на човека нещата и
процес
ите на Земята; друг език му говореха светещите звезди, които се явяваха отвъд луната в чистия етер като една духовна същност изпълваща пространството.
ДЖОРДАНО БРУНО И АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС В първото десетилетие на 16-ия век в замъка от Хайлсберг в Прусия естественонаучният гений Николай Коперник /1473-1543 г./ измисля една постройка от мисли, която принуждава хората от следващите столетия да гледат с други представи към звездното небе, различни от тези, които техните прадеди са имали в древността и в Средновековието. За тези последните Земята беше обиталище на човечеството намиращо се в центъра на вселената. Обаче за тях звездите бяха същества имащи съвършена природа, движението на тези звезди се извършваше в кръг, защото кръгът е образ на съвършенството. В това, което звездите показваха на човешките сетива, хората виждаха нещо не посредствено душевно, духовно.
Друг език говореха на човека нещата и процесите на Земята; друг език му говореха светещите звезди, които се явяваха отвъд луната в чистия етер като една духовна същност изпълваща пространството.
Николай от Куес си беше съставил вече други мисли. Чрез Коперник за хората на Земята се превърна в едно небесно тяло подобно на другите небесни тела, една звезда, която се движи както другите звезди. Всяко различие, което тя показва за човека, можеше от сега нататък да бъде приписано само на обстоятелството, че тя беше негово обиталище. Той беше принуден да не си представя вече различно процесите на тази Земя и процесите на останалото мирово пространство. Неговият сетивен свят се разшири до най-далечните пространства.
към текста >>
Той беше принуден да не си представя вече различно
процес
ите на тази Земя и
процес
ите на останалото мирово пространство.
В това, което звездите показваха на човешките сетива, хората виждаха нещо не посредствено душевно, духовно. Друг език говореха на човека нещата и процесите на Земята; друг език му говореха светещите звезди, които се явяваха отвъд луната в чистия етер като една духовна същност изпълваща пространството. Николай от Куес си беше съставил вече други мисли. Чрез Коперник за хората на Земята се превърна в едно небесно тяло подобно на другите небесни тела, една звезда, която се движи както другите звезди. Всяко различие, което тя показва за човека, можеше от сега нататък да бъде приписано само на обстоятелството, че тя беше негово обиталище.
Той беше принуден да не си представя вече различно процесите на тази Земя и процесите на останалото мирово пространство.
Неговият сетивен свят се разшири до най-далечните пространства. Това, което от етера проникваше в неговите очи, той трябваше отсега нататък да го счита също така за сетивен свят, както и нещата на Земята. Не можеше вече да търси в етера по сетивен начин духа. С този разширен сетивен свят трябваше да се обяснява този, който от сега нататък се стремеше към висше познание. В предишните столетия размишляващият човешки дух стоеше пред един друг свят от факти.
към текста >>
Тази естествена наука не трябва да търси вече нищо друго освен фактически-сетивни
процес
и нито в етерното в развитието на живите същества.
Сетивата бяха завладели пространствената вселена; духът не може вече да бъде намерен в пространството. Така човекът бе заставен отвън да търси отсега нататък духа там, където го бяха търсили из дълбоките вътрешни изживявания блестящите мислители, които разгледахме в предидущото изложение. Тези мислители черпят от себе си един светоглед, към който са принудени по-късно хората от напредналата естествена наука. Слънцето на идеите, което по-късно трябва да огрее една нова естествена наука, при тях стои още под хоризонта; обаче неговата светлина се явява вече като едно зазоряване в една епоха, когато мислите на хората върху самата природа се намираха още в нощната тъмнина. 16-ят век предаде за естествената наука небесното пространство на сетивния свят, на който то по право принадлежи; до края на 19-ия век тази наука беше стигнала толкова далеч, че тя можа да предаде на света от факти на сетивния свят и онова от растителния, животинския и човешки живот, което се полага на този свят.
Тази естествена наука не трябва да търси вече нищо друго освен фактически-сетивни процеси нито в етерното в развитието на живите същества.
Както мислителят в 16-ия век трябваше да каже; земята е една звезда между звездите, подчинена на същите закони, както другите звезди; така този от 19-ия век трябва да каже: "Какъвто и да бъде неговият произход, неговото бъдеще, за антропологията човекът е само едно млекопитаещо, а именно онова млекопитаещо, чиято организация, потребности и болести са най-сложните и чийто мозък, с неговата чудесна производителност е достигнал най-високата степен на развитие." /Паул Топинард: Антропология, Лайпциг 1888 г., стр.528/. От такова гледище, достигнато от естествената наука, не можеше вече да се яви едно смесване на духовното и сетивното, ако човек правилно разбира самия себе си. Развитата естествена наука прави невъзможно да се търси в природата един дух, който хората си представят подобно на материалното, както една здрава мисъл прави невъзможно да търсим причината за движението на часовниковите стрелки не в законите на механиката /в духа на неорганическата природа/, а в някакъв особен демон, който произвежда това движение. С право Ернст Хекел трябваше да отхвърли грубата представа за Бога съставена по материален начин. "В по-висшите и по-отвлечени форми на религията това телесно явление се изоставя и Бог е почетан само като чист дух, без тяло Бог е дух и който му се кланя, трябва да му се кланя в дух и истина!
към текста >>
Карнери/ в своята книга "Усещане и Съзнание", стр.15/ казва: "изречението: Никакъв дух без материя, но също и никаква материя без дух, би ни оправдало да разпрострем въпроса и върху растението, даже и върху близката скала, при която едва ли нещо би искало да говори в полза на тази връзка на понятията." Духовните
процес
и като факти са резултати от различните действия на един организъм; духът на света не съществува по материален начин, а само по духовен начин в света.
В действителност хората си представят и този нематериален дух не безтелесен, а невидим, газообразен. Така стигаме до парадоксалната представа за Бога като едно газообразно гръбначно животно". /Хекел, Мировите загадки, стр. 333/. В действителност едно сетивно-фактическо съществуване на нещо духовно може да бъде прието само там, където непосредствено сетивният опит показва духовното; и трябва да се предполага само такава степен на духовното, каквато може да бъде възприемана по този начин. Отличният мислител Б.
Карнери/ в своята книга "Усещане и Съзнание", стр.15/ казва: "изречението: Никакъв дух без материя, но също и никаква материя без дух, би ни оправдало да разпрострем въпроса и върху растението, даже и върху близката скала, при която едва ли нещо би искало да говори в полза на тази връзка на понятията." Духовните процеси като факти са резултати от различните действия на един организъм; духът на света не съществува по материален начин, а само по духовен начин в света.
Душата на човека е сбор от процеси, в които духът се явява като факт непосредствено. Обаче духът съществува само в човека под формата на такава душа. И да търсим духа в душевната форма другаде, освен в човека, да си представяме и други същества одушевени така, както човекът, то би значило да извършим най-големия грях против духа, това значи да сме разбрали криво духа. Който върши това, той показва само, че не е изживял духа и в самия себе си; той е изживял само царуващата в него външна форма на проява на духа, душата. Обаче това е все едно, както когато някой начертае с молив един кръг и счита този кръг за действителния, идеален математически кръг.
към текста >>
Душата на човека е сбор от
процес
и, в които духът се явява като факт непосредствено.
Така стигаме до парадоксалната представа за Бога като едно газообразно гръбначно животно". /Хекел, Мировите загадки, стр. 333/. В действителност едно сетивно-фактическо съществуване на нещо духовно може да бъде прието само там, където непосредствено сетивният опит показва духовното; и трябва да се предполага само такава степен на духовното, каквато може да бъде възприемана по този начин. Отличният мислител Б. Карнери/ в своята книга "Усещане и Съзнание", стр.15/ казва: "изречението: Никакъв дух без материя, но също и никаква материя без дух, би ни оправдало да разпрострем въпроса и върху растението, даже и върху близката скала, при която едва ли нещо би искало да говори в полза на тази връзка на понятията." Духовните процеси като факти са резултати от различните действия на един организъм; духът на света не съществува по материален начин, а само по духовен начин в света.
Душата на човека е сбор от процеси, в които духът се явява като факт непосредствено.
Обаче духът съществува само в човека под формата на такава душа. И да търсим духа в душевната форма другаде, освен в човека, да си представяме и други същества одушевени така, както човекът, то би значило да извършим най-големия грях против духа, това значи да сме разбрали криво духа. Който върши това, той показва само, че не е изживял духа и в самия себе си; той е изживял само царуващата в него външна форма на проява на духа, душата. Обаче това е все едно, както когато някой начертае с молив един кръг и счита този кръг за действителния, идеален математически кръг. Който не изживява в себе си нищо друго, освен душевната форма на духа, той изпитва тогава стремеж да предполага, че такава душевна форма съществува и в нещата извън човека, за да не остане при грубо-сетивната материалност.
към текста >>
74.
ЕПИЛОГ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Намериха се също така разрешение и други свързани с него въпроси в областта на природните
процес
и.
Гьоте разкри една велика перспектива за естествената наука. Той се стремеше да проследи вечните, неумолими закони на природата и нейното действие до върха, където те произвеждат човека със същата необходимост, както на по-ниска степен произвеждат камъка /виж моята книга "Гьотевият светоглед", Берлин, Философско-антропософско издателство/. Ламарк, Дарвин, Хекел и др. действаха по-нататък в смисъла на този начин на мислене. "Въпросът на въпросите", този за естествения произход на човека, получи своя отговор през 19-ия век.
Намериха се също така разрешение и други свързани с него въпроси в областта на природните процеси.
Днес ние разбираме, че не е необходимо да излезем вън от областта на фактите и на сетивните явления, когато искаме да разберем по чисто естествен начин различните степени на съществата в тяхното развитие чак до човека. Също и в същността на човешкия "Аз" Й. Г. Фихте хвърля светлина и показа на човешката душа, къде тя трябва да търси себе си и що е тя. /виж стр.2 в настоящия труд и раздел върху Фихте в моята книга: "Възгледи върху света и живота в 19-ия век", излязла в ново издание под заглавие "Загадките на философията". Издателство Бъдещият ден, Щутгарт/.
към текста >>
Те не можаха да сторят това; защото никаква геология, никаква "естествена история на сътворението" не им разказва за
процес
ите в природата.
Тя не вижда вече в природата никакво същество, което да е подобно на човешката душа и което да твори както човекът твори. За нея формите на организмите не са създадени от един човекоподобен Бог; тя проследява тяхното развитие в сетивния свят според чисто природни закони. Майстер Екхарт както и Таулер, а също Яков Бьоме както и Ангелус Силезиус би трябвало да изпитат най-дълбоко задоволство наблюдавайки тази естествена наука. Духът, в който те искаха да разглеждат света, е преминал в пълния смисъл върху наблюдението на природата, ако това наблюдение се разбира правилно. Това, което те още не можеха да сторят, а именно да осветят и фактите на природата със светлината, която беше изгряла за тях, това несъмнено би било техен копнеж, ако тази естествена наука би съществувала по тяхно време.
Те не можаха да сторят това; защото никаква геология, никаква "естествена история на сътворението" не им разказва за процесите в природата.
Само Библията им разказваше по свой начин за такива процеси. Ето защо, доколкото им е било възможно, те са търсили Духа там, където той единствено може да бъде намерен: Във вътрешността на човека. Днес те биха разполагали със съвършено други средства отколкото през тяхната епоха, за да покажат, че един съществуващ в достъпна за сетивната форма дух може да бъде намерен само в човека. Днес те без колебание се съгласили с онези, които търсят духа като факт не в корена на природата, а в нейния плод. Те биха допуснали, че духът в сетивно тяло е резултат на развитието, и че подобен дух не може и не трябва да се търси на по-ниските степени на развитието.
към текста >>
Само Библията им разказваше по свой начин за такива
процес
и.
За нея формите на организмите не са създадени от един човекоподобен Бог; тя проследява тяхното развитие в сетивния свят според чисто природни закони. Майстер Екхарт както и Таулер, а също Яков Бьоме както и Ангелус Силезиус би трябвало да изпитат най-дълбоко задоволство наблюдавайки тази естествена наука. Духът, в който те искаха да разглеждат света, е преминал в пълния смисъл върху наблюдението на природата, ако това наблюдение се разбира правилно. Това, което те още не можеха да сторят, а именно да осветят и фактите на природата със светлината, която беше изгряла за тях, това несъмнено би било техен копнеж, ако тази естествена наука би съществувала по тяхно време. Те не можаха да сторят това; защото никаква геология, никаква "естествена история на сътворението" не им разказва за процесите в природата.
Само Библията им разказваше по свой начин за такива процеси.
Ето защо, доколкото им е било възможно, те са търсили Духа там, където той единствено може да бъде намерен: Във вътрешността на човека. Днес те биха разполагали със съвършено други средства отколкото през тяхната епоха, за да покажат, че един съществуващ в достъпна за сетивната форма дух може да бъде намерен само в човека. Днес те без колебание се съгласили с онези, които търсят духа като факт не в корена на природата, а в нейния плод. Те биха допуснали, че духът в сетивно тяло е резултат на развитието, и че подобен дух не може и не трябва да се търси на по-ниските степени на развитието. Те биха разбрали, че при раждането на духа в организма не е царувала една "мисъл на сътворението", както такава една мисъл не е направила маймуната да произлезе от двуутробните животни.
към текста >>
Аз вярвам, че нещата на сетивния свят са именно такива, каквито те ни се представят, защото виждам, че едно истинско себепознание ме довежда дотам, да не търся в природата нищо, освен природни
процес
и.
Ако изпълним душата си с величието на фактите, които нашите сетива виждат, тогава малко ще ни остане за "чудесата", които не се намират в кръга на природата. Когато изживяваме духа в нас, тогава ние не се нуждаем от никакъв такъв дух вън в природата. В моята книга "Философия на свободата" аз описах моя светоглед, според който духът не е прогонен от природата поради това, че човек гледа на природата така, както са гледали Дарвин и Хекел. За мене едно растение, едно животно не добиват нищо, когато ги населяваме с души, за които моите сетива не ми дават никакви сведения. Аз не търся във външния свят една "по-дълбока", "душевна" същност на нещата, даже не предполагам една такава, защото вярвам, че познанието, което проблясва в моята вътрешност, ме предпазва от това.
Аз вярвам, че нещата на сетивния свят са именно такива, каквито те ни се представят, защото виждам, че едно истинско себепознание ме довежда дотам, да не търся в природата нищо, освен природни процеси.
Аз не търся никакъв божествен Дух в природата, защото вярвам, че долавям в себе си същността на човешкия дух. Аз спокойно признавам моя произход от животните, защото там, от където произхождат моите прадеди-животни, не може да действа никакъв душевноподобен дух. Аз мога да се съглася с Ернст Хекел, когато той предпочита "вечния покой на гроба" пред едно такова безсмъртие, каквото учат някои религии /виж книгата на Хекел "Мировите загадки", стр.239/. Защото когато тези религии говорят за една душа, която продължава да живее и след физическата смърт подобно на едно сетивно същество, аз намирам, че това е едно принизяване на Духа, един отвратителен грях против този Дух. Аз чувам еди остър дисонанс, когато естествено-научните факти от описанието на Хекел се сблъскват с "религиозността" във вярванията на някои съвременници.
към текста >>
75.
ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Преди няколко години един кръг от реномирани учени („Римският клуб") шокира обществеността с прогнозите си за скорошното приближаване до границите на еволюцията: Природата, земята, атмосферата са в края на своята поносимост по отношение на дегенеративните
процес
и в човешката цивилизация, се казва в дискусионния доклад.
Белезите на често цитираната вяра в прогреса на човечеството избледняваха все повече; въпросът за смисъла на живота се свеждаше само до анемични стратегии за едно голо просъществуване. Стрелките, обозначаващи пътя към модерното развитие бяха отдавна поставени още когато науките бяха решили окончателно да осъществят закъснялото си отделяне от метафизиката. Яростно дискутираният в миналото проблем за превъзходството на Духа над материята от една страна и на материята над Духа от другата, остави само незадоволителния, съвсем еднозначен белег: На безрезервна вяра в науката и техниката и на резервирано неверие спрямо всичко, чието съществуване не би могло да се докаже чрез методите и инструментариума на природните науки. Несъмнено, вярата в прогреса, аналитичното, понятийно-абстрактно мислене и породените от него технически завоевания отредиха на част от човечеството високо ниво на съвременна цивилизованост, макар че някои неща, които на пръв поглед сякаш повишават качеството на живота, доста често довеждат до стандартизиране на човешките потребности и форми на съществуване. С навлизането в модерната епоха трябваше да се примирим с нещо, чиито последици не могат да се подминат със затворени очи: загубването на Небето, на ведростта на Бога; загубване на изживяването за противоположността между Дух и материя.
Преди няколко години един кръг от реномирани учени („Римският клуб") шокира обществеността с прогнозите си за скорошното приближаване до границите на еволюцията: Природата, земята, атмосферата са в края на своята поносимост по отношение на дегенеративните процеси в човешката цивилизация, се казва в дискусионния доклад.
Но, както писа поетът Фридрих Хьолдерлин: „Там, където е опасността, израства и спасението." Дали обаче това се вижда и разбира добре? Може би първата стъпка би била да се премахнат най- напред всички граници, разделенията, които хората сами поставиха и които доведоха до едностранчивост, както и до усамотеност в мисленето и в действията. Никога досега границите между науката и религията, между изкуството и религията не са били така силно подчертани, както днес. Затова и повикът за цялостно, единно мислене от много време насам става все по-силен. И ако досега той е бил чут само от малцина, днес този повик вече загатва за копнежа на хората за възприемането на единството между човека и природата, между човека и Космоса, между трансцеденталното и иманентното; за копнежа по възвръщане на единството между изкуство, наука и религия.
към текста >>
„В нашата епоха ние изживяваме
процес
а на разчленението на религия, изкуства и наука в неговия пълен триумф." добави философът и антропософ Рудолф Щайнер на конгреса „Изтокът и Западът", състоял се във Виена през 1922 год.
И ако досега той е бил чут само от малцина, днес този повик вече загатва за копнежа на хората за възприемането на единството между човека и природата, между човека и Космоса, между трансцеденталното и иманентното; за копнежа по възвръщане на единството между изкуство, наука и религия. Втренчването в границите на развитието въздейства парализиращо. И обратно. От разрастването на границите, които се наложиха в мисленето, в съзнанието ще възникнат обновяващи импулси. Това означава същевременно, че за в бъдеще повече от всякога ще трябва да се обърне внимание на духовните течения, които въпреки атаката на материалистическите науки съумяха да утвърдят своята противостояща позиция като една духовно-творческа сила; за тези течения единството на изкуство, наука и религия беше по-важно от перфекционизма на едностранчивите познания, ограничаващи религиозността.
„В нашата епоха ние изживяваме процеса на разчленението на религия, изкуства и наука в неговия пълен триумф." добави философът и антропософ Рудолф Щайнер на конгреса „Изтокът и Западът", състоял се във Виена през 1922 год.
Изводите, които могат да се направят от това, той формулира така: „Онова, което трябва да търсим и да намерим като разбирателство между Изтока и Запада е хармонията, вътрешното единство между религия, изкуство и наука," Рудолф Щайнер (1868-1925) принадлежи несъмнено към най-изтъкнатите мислители на нашия век. Станал известен първоначално като изследовател на Гьоте, по-късно като писател и редактор на престижно литературно списание, като лектор и преподавател, той развива в края на миналия и началото на нашия век своя духовно-научен светоглед, като същевременно се придържа и към точните природни науки. „Едва когато превърнем космическото съдържание в съдържание на нашето мислене, едва тогава ще намерим отново връзката, от която сами сме се отделили.", пише той в 1893 в своя философски труд „Философия на свободата". Основната посока на това, което Рудолф Щайнер създаде през следващите години чрез многобройните си статии и преди всичко реферати, както и в творческо- художествените си изпълнения, беше ясно очертана още в този труд. Това бе антропософията, както той нарече своята духовна наука, което означава наука за мъдростта на човека; свързана същевременно с мъдростта на Космоса, тя представлява космософия.
към текста >>
Тайната вечеря, Разпятието и смъртта на Христос, неговото Възкресение, явлението на Петдесятница не са ли всички те израз на много по-висши и обхватни
процес
и, които за да бъдат разбрани истински е необходима съвсем друга степен на виждане, мислене, изживяване и преценка?
Това, че религиозното усещане е исконна субстанция, един основен елемент в структурата на съзнанието ще бъде разбрано едва по- късно. Снижаване на религиозното усещане до определени цели е типичен белег на модерното време. Така например, под това да бъдеш християнин се разбира нещо като морално благополучие, което намира своето най-пълно покритие в понятия като себеотричане, толерантност, страхопочитание и любов към ближния. Но дали наистина това е така, дали най-дълбокият смисъл на християнството се изчерпва само с това? Колкото важен и значим да е един етически възглед между другото, той се среща и при отявлените гностици, а също и сред атеистите все пак възниква въпросът: дали един такъв възглед за християнството не представлява минимализиране и омаловажаване на онези големи картини, които ни представят Старият и Новият завет?
Тайната вечеря, Разпятието и смъртта на Христос, неговото Възкресение, явлението на Петдесятница не са ли всички те израз на много по-висши и обхватни процеси, които за да бъдат разбрани истински е необходима съвсем друга степен на виждане, мислене, изживяване и преценка?
Рудолф Щайнер описва и тълкува подробно в множество свои лекции и реферати (издадени днес на най-различни езици, предимно на немски, английски и френски) какво значение имат някои сцени от Евангелията и от Стария завет. Тези сцени могат да станат едно вътрешно изживяване само когато са налице определени предпоставки за вникване в същността на християнството или още по-точно на Христовия импулс. Именно тези предпоставки Рудолф Щайнер описва в своя труд от 1902 год. „Християнството като мистичен факт и Мистериите на древността". Не мистичните усещания са предмет на неговия анализ, а разкриването на онова, което преминава като едно духовно течение през цялата културна еволюция на човечеството; като нещо, което се е проявявало само в скритите, сакрални обреди.
към текста >>
76.
ГЛЕДИЩА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Какъв чуден химически
процес
, който може да превърне известно количество храна в божествената трагедия на един „Хамлет".
Няма никакво съмнение също, че начинът, по който той задоволява първоначално духовните нужди на хората, е повърхностен. Би било трагично, ако този начин на мислене беше правилният. Нима не ще бъде подтискащо за човешката душа, ако трябва да се съгласим с изказването: Мисълта е една форма на силата. Ние ходим със същата сила, с която мислим. Човекът е един организъм, който превръща различните форми на силата в мисловни сили, той е един организъм, чиято деятелност ние поддържаме с това, което наричаме „храна" и с негова помощ продуцираме всичко, което наричаме мисли?
Какъв чуден химически процес, който може да превърне известно количество храна в божествената трагедия на един „Хамлет".
Това е написано в една брошура от Роберт Г. Ингерсол, която носи заглавието „Съвременният залез на Боговете". Дали когато един или друг човек изказва такива мисли, те намират външно малко одобрение, това е без различно. Важното е, че голямо е числото на тези, които по отношение на световните процеси се виждат заставени чрез естественонаучния начин на мислене да се съгласят с горните твърдения, макар и да не мислят, че вършат това. Без съмнение тези неща биха били твърде безутешни, ако самата естествена наука би ни заставила да стигнем до извода, който мнозина от нейните пророци проповядват.
към текста >>
Важното е, че голямо е числото на тези, които по отношение на световните
процес
и се виждат заставени чрез естественонаучния начин на мислене да се съгласят с горните твърдения, макар и да не мислят, че вършат това.
Човекът е един организъм, който превръща различните форми на силата в мисловни сили, той е един организъм, чиято деятелност ние поддържаме с това, което наричаме „храна" и с негова помощ продуцираме всичко, което наричаме мисли? Какъв чуден химически процес, който може да превърне известно количество храна в божествената трагедия на един „Хамлет". Това е написано в една брошура от Роберт Г. Ингерсол, която носи заглавието „Съвременният залез на Боговете". Дали когато един или друг човек изказва такива мисли, те намират външно малко одобрение, това е без различно.
Важното е, че голямо е числото на тези, които по отношение на световните процеси се виждат заставени чрез естественонаучния начин на мислене да се съгласят с горните твърдения, макар и да не мислят, че вършат това.
Без съмнение тези неща биха били твърде безутешни, ако самата естествена наука би ни заставила да стигнем до извода, който мнозина от нейните пророци проповядват. А най-неутешително би било това за онзи, който въз основата на тази естествена наука е стигнал до убеждението, че начинът на нейното мислене е общовалиден, че нейните методи са непоклатими. Защото такъв човек трябва да си каже: Нека хората спорят върху отделни въпроси, нека се пишат томове след томове, нека се трупат наблюдения върху наблюдения относно „борбата за съществувание" и нейното безсмислие, относно „могъществото или безсилието на естествения отбор". Самата естествена наука се движи по една посока, която в определени граници трябва да намери все по-висока степен на одобрение. Но нима изискванията на естествената наука са такива, каквито някои от нейните представители ги смятат?
към текста >>
И тогава няма да вярваме, че сме разбрали същността на божествената трагедия „Хамлет", когато казваме: Един чуден химически
процес
е превърнал известно количество храна в тази трагедия.
То не е такова, каквото мнозина го описват и го изискват за други области. Биха ли направили някога Дарвин и Ернст Хекел великите открития в областта на развитието на живота, ако вместо да наблюдават живота и строежа на съществата, биха се затворили в лабораторията, за да правят химически изследвания върху парче тъкан, взето от един организъм? Би ли могъл Лиел да опише развитието на Земната повърхност, ако не би изследвал земните пластове и тяхното съдържание, но вместо това би проучил безброй камъни относно техните химически свойства? Нека действително вървим по следите на тези изследователи, които се издигат като величествени образи сред новото развитие на науката. Тогава ние ще постъпим по същия начин във висшите области на духовния живот, както са постъпилите в наблюдението на природния свят.
И тогава няма да вярваме, че сме разбрали същността на божествената трагедия „Хамлет", когато казваме: Един чуден химически процес е превърнал известно количество храна в тази трагедия.
Ние няма да вярваме, както и един естествоизпитател не може сериозно да вярва, че е разбрал задачата на топлината в Земното развитие, ако е изследвал нейното действие върху сярата в химическата реторта. Той няма да се стреми да разбере строежа на човешкия мозък като вземе една част от главата и изследва как действува върху нея някоя основа, а не се запита, как този мозък се е развил в хода на еволюцията, засягаща органите на по-низши животни. Следователно, вярно е, че този, който изследва същността на Духа може само да се учи от естествената наука. Той трябва действително да постъпва така, както постъпва тя. Само че не трябва да се заблуждава в това, което отделни представители на естествената наука искат да му предпишат.
към текста >>
Той трябва да стори това именно поради настроението, което е добил при наблюдението на природните
процес
и.
Човек се стреми към по-висши методи, които несъмнено не са естественонаучните, но са издържани напълно в техния смисъл. Само с такива методи може истински да се проникне в Християнството или в другите религиозни представи за света. Който прилага такива методи, може да предизвика противоречие у някои представители на естествената наука, които смятат, че мислят в духа на тази наука. Въпреки това, той знае, че се намира в пълно съзвучие с истинския естественонаучен начин на мислене. Следователно, изследователят трябва също да се издигне и над чисто историческото изследване на документите относно духовния живот.
Той трябва да стори това именно поради настроението, което е добил при наблюдението на природните процеси.
За формулирането на един химически закон няма стойност, ако опишем ретортите, стъклениците и пинсетите, които са довели до неговото откриване. Но точно толкова голяма или малка стойност има и това, че за да опишем раждането на Християнството, проучваме историческите източници, от които евангелистът Лука е черпил своите данни или от които е съставено „Тайното Откровение" на Йоан. Тук историята може да бъде само преддверието на същинското изследване. Ние не разбираме представите, които царуват в писанията на Мойсей или в преданията на гръцките мистици, ако проследяваме само историческото възникване на тези документи.
към текста >>
77.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Той усеща, вижда и чува неговите
процес
и.
Той не можел да добие отношение към този свят без предварителни упражнения и изпитания. Именно за такова отношение ставало дума. Който иска да мисли правилно за тези неща, трябва да има опитности относно интимните факти на познавателния живот. Той трябва да чувствува, че съществуват две твърде различни отношения към това, което предлага най-висшето познание. Първоначално светът, който заобикаля човека, е действителен за него.
Той усеща, вижда и чува неговите процеси.
Той нарича неговите процеси действителни, защото ги възприема със своите сетива. И той размишлява върху тях, за да си изясни техните взаимни връзки. Напротив, това което израства в неговата душа първоначално, за него не е действителност в същия смисъл. Това са именно „само" мисли и идеи. Най-много той вижда в тях образи на сетивната действителност Сами по себе си те нямат никаква действителна стойност.
към текста >>
Той нарича неговите
процес
и действителни, защото ги възприема със своите сетива.
Именно за такова отношение ставало дума. Който иска да мисли правилно за тези неща, трябва да има опитности относно интимните факти на познавателния живот. Той трябва да чувствува, че съществуват две твърде различни отношения към това, което предлага най-висшето познание. Първоначално светът, който заобикаля човека, е действителен за него. Той усеща, вижда и чува неговите процеси.
Той нарича неговите процеси действителни, защото ги възприема със своите сетива.
И той размишлява върху тях, за да си изясни техните взаимни връзки. Напротив, това което израства в неговата душа първоначално, за него не е действителност в същия смисъл. Това са именно „само" мисли и идеи. Най-много той вижда в тях образи на сетивната действителност Сами по себе си те нямат никаква действителна стойност. Човек не може да ги докосне, види и чуе.
към текста >>
Това преобразяване представляваше един деликатен
процес
.
Ето защо аз трябва да излича от това царство. Аз трябва да градя по-нататък в царството на Духа, пред което природата е спряла. Аз трябва да си създам жизнена атмосфера, която не съществува във външната природа. Тази жизнена атмосфера беше приготвяна за мистите в светилищата на Мистериите. Там беше пробуждана спящата в тях по-висша, съзидателна, духовна природа.
Това преобразяване представляваше един деликатен процес.
Той не можеше да понася грубата атмосфера на всекидневието. Но когато завършваше своята задача, чрез него човек се превръщаше в скала, която имаше за основа вечността и можеше да устои на всички бури. Но той не трябваше да мисли, че може да предаде изживяното от самия него и на други неподготвени хора. Плутарх съобщава, че в Мистериите „могат да се намерят най-великите разкрития и тълкувания за природата на демоните". А от Цицерон узнаваме, че в Мистериите, „когато сме наясно с техните тайни, разбираме по-скоро естеството на нещата, отколкото това на Боговете".
към текста >>
Ето как мистичното познание се превръща в един действителен космически
процес
.
Това не е вече „скритият Бог", това е проявеният Бог. Той има живот, живот достъпен за възприятието, който се движи, ходи между хората. Той е освободеният Бог, потомък на омагьосания Бог. Разбира се, това не е великият Бог, който е бил, който е, и ще бъде, но в известен смисъл може да бъде взет и за негово откровение. Бог-Отец остава тих в скрития свят, за човека се ражда Синът в неговата собствена душа.
Ето как мистичното познание се превръща в един действителен космически процес.
То е един процес, също така действителен, както и другите природни процеси, но на по-висока степен. Това е великата тайна на миста, че той сам създава своя Бог, но първо се подготвя, за да познае създадения от него Бог. Който не е мист, няма чувство за Отца на този Бог. Защото този Отец лежи невидим и омагьосан. Синът изглежда като роден от девица.
към текста >>
То е един
процес
, също така действителен, както и другите природни
процес
и, но на по-висока степен.
Той има живот, живот достъпен за възприятието, който се движи, ходи между хората. Той е освободеният Бог, потомък на омагьосания Бог. Разбира се, това не е великият Бог, който е бил, който е, и ще бъде, но в известен смисъл може да бъде взет и за негово откровение. Бог-Отец остава тих в скрития свят, за човека се ражда Синът в неговата собствена душа. Ето как мистичното познание се превръща в един действителен космически процес.
То е един процес, също така действителен, както и другите природни процеси, но на по-висока степен.
Това е великата тайна на миста, че той сам създава своя Бог, но първо се подготвя, за да познае създадения от него Бог. Който не е мист, няма чувство за Отца на този Бог. Защото този Отец лежи невидим и омагьосан. Синът изглежда като роден от девица. Душата сякаш го е родила, без да бъде оплодена.
към текста >>
78.
ПЛАТОН КАТО МИСТИК
GA_8 Християнството като мистичен факт
Тези диалози не са нищо друго, освен литературната форма за
процес
ите в Мистериите.
Те намират в себе си нещо, което по-рано не са имали. Те не са приели в себе си само една отвлечена истина; те са осъществили едно развитие. В тях е оживяло нещо, което по-рано не е било живо. Не е ли това нещо, което може да се сравни с едно посвещение? Не хвърля ли то светлина върху това, защо Платон излага своята философия под формата на диалог?
Тези диалози не са нищо друго, освен литературната форма за процесите в Мистериите.
Това, което Платон казва на много места, ни убеждава в истинността на този извод. Като философски учител, Платон е искал да бъде това, което йерофантът е бил в Мистериите, доколкото е възможно то да бъде предадено във философска форма. Колко близо е Платон до метода на Мистериите! Той счита своя метод за верен само тогава, когато този метод води там, докъдето трябва да бъде доведен мистът! Върху това той се изказва в „Тимей": „Всички, които що годе имат правилно чувство, призовават в своите малки или големи начинания Боговете; ние обаче, на които предстои да учим за Цялото, доколкото то е създадено и несъздадено, трябва ако не искаме да се заблудим напълно да призоваваме и молим Боговете и Богините да изучаваме всичко в техния Дух и в съгласие със самите нас." А на последователите на такъв един път Платон обещава: „че Божеството-Спасител ще направи, щото блуждаещото и отклонено от истината търсене да завърши с озаряващ отговор".
към текста >>
Лесно можем да си представим този възходящ
процес
.
Къде може тя да възкръсне отново? Само в душата на посветения човек. С това мъдростта намира своето правилно отношение към Космоса. Възкресението, освобождаването на Бога: това е истинското познание. В „Тимей" се проследява развитието на света от несъвършеното към съвършеното.
Лесно можем да си представим този възходящ процес.
Съществата се развиват. Бог се разкрива в това развитие. Развитието е едно възкресение на Бога от гроба. В хода на развитието се появява човекът. Платон показва, че заедно с човека възниква нещо особено.
към текста >>
В този мит се вижда ясно един
процес
, който се разиграва в най-дълбоката вътрешност на човешката душа.
Зевс изтръгва от майката, която е повалена от светкавица, нероденото още дете и го скрива в собственото си бедро, за да доузрее там. Хера, майката на Боговете, подбужда титаните против Дионисий. Те разкъсват детето на парчета. Обаче Атина Палада спасява все още пулсиращото сърце и го донася на Зевс. От него той създава за втори път сина.
В този мит се вижда ясно един процес, който се разиграва в най-дълбоката вътрешност на човешката душа.
И който би говорил в смисъла на египетския жрец, който обяснява на Солон естеството на един мит, би могъл да каже така: Това, което се разказва при вас, че Дионисий, синът на Бога и на една смъртна майка, се е родил, бил разкъсан на парчета и отново се ражда, всичко това звучи като приказка. Но истината в нея е раждането на Божественото и неговите съдбини в самата човешка душа. Щом тази божествена Дионисиева същност се раздвижва, душата изпитва една силно желание към своята истинска духовна форма. Обикновеното съзнание, което също е представено под образа на едно женско божество, Хера, започва да ревнува роденото от по-висшето съзнание. То пробужда низшата човешка природа (титаните).
към текста >>
Докато всичко това се счита само като един душевен
процес
и се схваща като един вид негов образ, ние сме твърде отдалечени от духовната действителност, която се разиграва там.
То пробужда низшата човешка природа (титаните). Неузрялото още божествено дете е разкъсано. Така то съществува в човека като раздробено, сетивно- разбираемо знание. Обаче ако в човека има достатъчно висша мъдрост (Зевс), която да бъде активна, тя отглежда неузрялото още дете, което после се ражда отново като втори Божи син (Дионисий). Така от знанието, раздробената в човека божествена сила, се ражда пълната с единство мъдрост, която е Логосът, син на Бога и на една смъртна душа, на преходната и стремяща се към Божественото човешка душа.
Докато всичко това се счита само като един душевен процес и се схваща като един вид негов образ, ние сме твърде отдалечени от духовната действителност, която се разиграва там.
В тази духовна действителност душата не само изживява нещо в себе си, но тя излиза навън от себе си и съизживява един миров процес, който всъщност става не в нея, а извън нея. Платоновата Мъдрост и гръцкият мит стават едно цяло; Мъдростта на Мистериите и митът също. Създадените Богове са били обект на народната религия, историята на тяхното раждане е била тайна на Мистериите. Никак не е чудно защо се е считало за опасно да се „издават" Мистериите. С това се е „издавал" произходът на народните Богове.
към текста >>
В тази духовна действителност душата не само изживява нещо в себе си, но тя излиза навън от себе си и съизживява един миров
процес
, който всъщност става не в нея, а извън нея.
Неузрялото още божествено дете е разкъсано. Така то съществува в човека като раздробено, сетивно- разбираемо знание. Обаче ако в човека има достатъчно висша мъдрост (Зевс), която да бъде активна, тя отглежда неузрялото още дете, което после се ражда отново като втори Божи син (Дионисий). Така от знанието, раздробената в човека божествена сила, се ражда пълната с единство мъдрост, която е Логосът, син на Бога и на една смъртна душа, на преходната и стремяща се към Божественото човешка душа. Докато всичко това се счита само като един душевен процес и се схваща като един вид негов образ, ние сме твърде отдалечени от духовната действителност, която се разиграва там.
В тази духовна действителност душата не само изживява нещо в себе си, но тя излиза навън от себе си и съизживява един миров процес, който всъщност става не в нея, а извън нея.
Платоновата Мъдрост и гръцкият мит стават едно цяло; Мъдростта на Мистериите и митът също. Създадените Богове са били обект на народната религия, историята на тяхното раждане е била тайна на Мистериите. Никак не е чудно защо се е считало за опасно да се „издават" Мистериите. С това се е „издавал" произходът на народните Богове. Правилното разбиране на този произход е било нещо благотворно, неразбирането нещо вредно.
към текста >>
79.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Само че по отношение на сетивния свят, човек стои извън неговите обективни условия; докато митичните образи той може да изживее само тогава, когато стои всред съответните духовни
процес
и.
Представянето на един мит в такъв стил, какъвто виждаме тук, не трябва да бъде смесвано с едно чисто символично или даже алегорично тълкуване на митовете. Тук ние не разбираме такова тълкуване. Образите, от които е съставен митът, не са измислени символи на абстрактни истини, а действителни душевни изживявания на посветения. Последният изживява образите с духовните възприемателни органи, както нормалният човек изживява сетивните представи с помощта на очите и ушите. Но както една представа не представлява нищо за себе си, ако не е предизвикана във възприятието чрез външния предмет, така и митичният образ не е нищо, ако той не възниква чрез действителните факти на духовния свят.
Само че по отношение на сетивния свят, човек стои извън неговите обективни условия; докато митичните образи той може да изживее само тогава, когато стои всред съответните духовни процеси.
Но за да стои всред тях, той трябва да е минал през посвещение. Духовните процеси, които той вижда, после се илюстрират чрез митичните образи. Който не може да приеме митичното като такава илюстрация на истинските духовни процеси, той е далеч от истинското разбиране. Защото духовните процеси са свръхсетивни; а образите, които в своето съдържание напомнят за сетивния свят, не са духовни, а са само една илюстрация на духовното. Който живее само в образите, той сънува; който е стигнал до там да чувствува в образа духовното така, както в сетивния свят чувствуваме розата чрез представата за нея, само той живее в духовните възприятия.
към текста >>
Духовните
процес
и, които той вижда, после се илюстрират чрез митичните образи.
Образите, от които е съставен митът, не са измислени символи на абстрактни истини, а действителни душевни изживявания на посветения. Последният изживява образите с духовните възприемателни органи, както нормалният човек изживява сетивните представи с помощта на очите и ушите. Но както една представа не представлява нищо за себе си, ако не е предизвикана във възприятието чрез външния предмет, така и митичният образ не е нищо, ако той не възниква чрез действителните факти на духовния свят. Само че по отношение на сетивния свят, човек стои извън неговите обективни условия; докато митичните образи той може да изживее само тогава, когато стои всред съответните духовни процеси. Но за да стои всред тях, той трябва да е минал през посвещение.
Духовните процеси, които той вижда, после се илюстрират чрез митичните образи.
Който не може да приеме митичното като такава илюстрация на истинските духовни процеси, той е далеч от истинското разбиране. Защото духовните процеси са свръхсетивни; а образите, които в своето съдържание напомнят за сетивния свят, не са духовни, а са само една илюстрация на духовното. Който живее само в образите, той сънува; който е стигнал до там да чувствува в образа духовното така, както в сетивния свят чувствуваме розата чрез представата за нея, само той живее в духовните възприятия. Ето защо митичните образи не могат да бъдат еднозначни. Поради техния илюстративен характер едни и същи митове могат да изразяват различни факти.
към текста >>
Който не може да приеме митичното като такава илюстрация на истинските духовни
процес
и, той е далеч от истинското разбиране.
Последният изживява образите с духовните възприемателни органи, както нормалният човек изживява сетивните представи с помощта на очите и ушите. Но както една представа не представлява нищо за себе си, ако не е предизвикана във възприятието чрез външния предмет, така и митичният образ не е нищо, ако той не възниква чрез действителните факти на духовния свят. Само че по отношение на сетивния свят, човек стои извън неговите обективни условия; докато митичните образи той може да изживее само тогава, когато стои всред съответните духовни процеси. Но за да стои всред тях, той трябва да е минал през посвещение. Духовните процеси, които той вижда, после се илюстрират чрез митичните образи.
Който не може да приеме митичното като такава илюстрация на истинските духовни процеси, той е далеч от истинското разбиране.
Защото духовните процеси са свръхсетивни; а образите, които в своето съдържание напомнят за сетивния свят, не са духовни, а са само една илюстрация на духовното. Който живее само в образите, той сънува; който е стигнал до там да чувствува в образа духовното така, както в сетивния свят чувствуваме розата чрез представата за нея, само той живее в духовните възприятия. Ето защо митичните образи не могат да бъдат еднозначни. Поради техния илюстративен характер едни и същи митове могат да изразяват различни факти. И няма никакво противоречие, когато тълкувателите на митовете отнасят един и същ мит веднъж към едно, друг път към друго духовно събитие.
към текста >>
Защото духовните
процес
и са свръхсетивни; а образите, които в своето съдържание напомнят за сетивния свят, не са духовни, а са само една илюстрация на духовното.
Но както една представа не представлява нищо за себе си, ако не е предизвикана във възприятието чрез външния предмет, така и митичният образ не е нищо, ако той не възниква чрез действителните факти на духовния свят. Само че по отношение на сетивния свят, човек стои извън неговите обективни условия; докато митичните образи той може да изживее само тогава, когато стои всред съответните духовни процеси. Но за да стои всред тях, той трябва да е минал през посвещение. Духовните процеси, които той вижда, после се илюстрират чрез митичните образи. Който не може да приеме митичното като такава илюстрация на истинските духовни процеси, той е далеч от истинското разбиране.
Защото духовните процеси са свръхсетивни; а образите, които в своето съдържание напомнят за сетивния свят, не са духовни, а са само една илюстрация на духовното.
Който живее само в образите, той сънува; който е стигнал до там да чувствува в образа духовното така, както в сетивния свят чувствуваме розата чрез представата за нея, само той живее в духовните възприятия. Ето защо митичните образи не могат да бъдат еднозначни. Поради техния илюстративен характер едни и същи митове могат да изразяват различни факти. И няма никакво противоречие, когато тълкувателите на митовете отнасят един и същ мит веднъж към едно, друг път към друго духовно събитие. От тази гледна точка може да се намери една свързваща нишка, която преминава през различните гръцки митове.
към текста >>
За всичко това бихме могли да навлезем по-дълбоко в описанието на стоящите зад образите духовни
процес
и, но тук ние трябваше само да посочим принципа, засягащ образуването на митовете.
Собствената мъдрост на човека притежава магичната сила, за да постигне той Божественото след побеждаването на преходното. От низшата природа може да се роди само низше-човешкото, въоръжените мъже, които са победени чрез духовната сила, съветът на Медея. Но и когато човек е намерил Вечното в себе си, той все още не е в пълна сигурност. Той трябва да пожертвува една част от своето съзнание (Абсиртус). Така изисква сетивният свят, който ние можем да схванем само под многообразна форма (раздробен).
За всичко това бихме могли да навлезем по-дълбоко в описанието на стоящите зад образите духовни процеси, но тук ние трябваше само да посочим принципа, засягащ образуването на митовете.
Особен интерес представлява в този смисъл сказанието за Прометей. Прометей и Епиметей са синовете на титана Япет. Титаните са синове от най-старото поколение на Боговете, Уран (Небето) и Гея (Земята). Кронос, най-младият от титаните, сваля от престола своя баща и завладява властта над света. В замяна и той самият бива победен заедно с другите титани от своя син Зевс.
към текста >>
80.
ЕГИПЕТСКАТА МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Човекът е обхванат от
процес
а на развитието.
Съществото Озирис е само една висша степен от развитие на съществото човек. От само себе си се разбира, че и Озирис, който се явява като съдия във вечния порядък, не е нищо друго освен един съвършен човек. Между състоянието „човек" и „божественото състояние" има само една разлика относно „степента" и относно „числото". В основата на всичко лежи възгледът на Мистериите за тайната на числото." Като мирово същество, Озирис е един, затова във всяка човешка душа той съществува като неделим. Всеки човек е един Озирис; въпреки това трябва да си представим единния Озирис като едно отделно същество.
Човекът е обхванат от процеса на развитието.
В края на неговото развитие стои „божественото състояние". В този възглед трябва по-скоро да говорим за една Божественост, отколкото за един завършен Бог. Няма съмнение, че според подобен възглед, само онзи може действително да влезе в живота на Озирис, който вече е станал Озирис преди да почука пред портата на мировия порядък. Най-висшият живот, който човек може да води, ще се състои в това, да се превърне в Озирис. В истинския човек още през време на живота трябва да живее един възможно най-съвършен Озирис.
към текста >>
Човек, който се стреми към най-висшия живот, трябва микрокосмично да повтори в себе си макрокосмичния миров
процес
на Озирис.
Отначало тази душа е преходна. Но преходното е предопределено да роди Вечното. Ето защо човек трябва да се разглежда като гробница на Озирис. Низшата природа (Тифон) е убила в него висшата. Любовта в неговата душа (Изис, Изида) трябва да се грижи за частите на умъртвения Озирис и тогава се ражда висшата природа, вечната душа (Хорус), която може да достигне състоянието Озирис.
Човек, който се стреми към най-висшия живот, трябва микрокосмично да повтори в себе си макрокосмичния миров процес на Озирис.
Този е смисълът на египетското „посвещение". Това, което Платон описва като космичен процес: че Творецът е разпънал мировата душа на кръст върху мировото тяло и че мировият процес е едно освобождение на окованата на кръста мирова душа, трябвало да стане в малък мащаб и с човека, ако той иска да се удостои с живота на Озирис. Посвещаващият се трябваше да се развие така, че неговото душевно изживяване, неговото превръщане в Озирис да се слее с космичния процес на Озирис. Ако бихме могли да надникнем в светилищата на посвещението, където хората би ли подлагани на „превръщането в Озирис", бихме могли да видим, че тези процеси представляват в микрокосмичен вид – един миров процес на развитие. Произхождащият от „Отца" човек трябваше да роди в себе си Сина.
към текста >>
Това, което Платон описва като космичен
процес
: че Творецът е разпънал мировата душа на кръст върху мировото тяло и че мировият
процес
е едно освобождение на окованата на кръста мирова душа, трябвало да стане в малък мащаб и с човека, ако той иска да се удостои с живота на Озирис.
Ето защо човек трябва да се разглежда като гробница на Озирис. Низшата природа (Тифон) е убила в него висшата. Любовта в неговата душа (Изис, Изида) трябва да се грижи за частите на умъртвения Озирис и тогава се ражда висшата природа, вечната душа (Хорус), която може да достигне състоянието Озирис. Човек, който се стреми към най-висшия живот, трябва микрокосмично да повтори в себе си макрокосмичния миров процес на Озирис. Този е смисълът на египетското „посвещение".
Това, което Платон описва като космичен процес: че Творецът е разпънал мировата душа на кръст върху мировото тяло и че мировият процес е едно освобождение на окованата на кръста мирова душа, трябвало да стане в малък мащаб и с човека, ако той иска да се удостои с живота на Озирис.
Посвещаващият се трябваше да се развие така, че неговото душевно изживяване, неговото превръщане в Озирис да се слее с космичния процес на Озирис. Ако бихме могли да надникнем в светилищата на посвещението, където хората би ли подлагани на „превръщането в Озирис", бихме могли да видим, че тези процеси представляват в микрокосмичен вид – един миров процес на развитие. Произхождащият от „Отца" човек трябваше да роди в себе си Сина. Това, което той действително носи в себе си, омагьосаният Бог, трябваше да се изяви в него. Този Бог е подтиснат от силата на земната природа.
към текста >>
Посвещаващият се трябваше да се развие така, че неговото душевно изживяване, неговото превръщане в Озирис да се слее с космичния
процес
на Озирис.
Низшата природа (Тифон) е убила в него висшата. Любовта в неговата душа (Изис, Изида) трябва да се грижи за частите на умъртвения Озирис и тогава се ражда висшата природа, вечната душа (Хорус), която може да достигне състоянието Озирис. Човек, който се стреми към най-висшия живот, трябва микрокосмично да повтори в себе си макрокосмичния миров процес на Озирис. Този е смисълът на египетското „посвещение". Това, което Платон описва като космичен процес: че Творецът е разпънал мировата душа на кръст върху мировото тяло и че мировият процес е едно освобождение на окованата на кръста мирова душа, трябвало да стане в малък мащаб и с човека, ако той иска да се удостои с живота на Озирис.
Посвещаващият се трябваше да се развие така, че неговото душевно изживяване, неговото превръщане в Озирис да се слее с космичния процес на Озирис.
Ако бихме могли да надникнем в светилищата на посвещението, където хората би ли подлагани на „превръщането в Озирис", бихме могли да видим, че тези процеси представляват в микрокосмичен вид – един миров процес на развитие. Произхождащият от „Отца" човек трябваше да роди в себе си Сина. Това, което той действително носи в себе си, омагьосаният Бог, трябваше да се изяви в него. Този Бог е подтиснат от силата на земната природа. Тя трябва първо да бъде погребана, за да може да възкръсне висшата природа.
към текста >>
Ако бихме могли да надникнем в светилищата на посвещението, където хората би ли подлагани на „превръщането в Озирис", бихме могли да видим, че тези
процес
и представляват в микрокосмичен вид – един миров
процес
на развитие.
Любовта в неговата душа (Изис, Изида) трябва да се грижи за частите на умъртвения Озирис и тогава се ражда висшата природа, вечната душа (Хорус), която може да достигне състоянието Озирис. Човек, който се стреми към най-висшия живот, трябва микрокосмично да повтори в себе си макрокосмичния миров процес на Озирис. Този е смисълът на египетското „посвещение". Това, което Платон описва като космичен процес: че Творецът е разпънал мировата душа на кръст върху мировото тяло и че мировият процес е едно освобождение на окованата на кръста мирова душа, трябвало да стане в малък мащаб и с човека, ако той иска да се удостои с живота на Озирис. Посвещаващият се трябваше да се развие така, че неговото душевно изживяване, неговото превръщане в Озирис да се слее с космичния процес на Озирис.
Ако бихме могли да надникнем в светилищата на посвещението, където хората би ли подлагани на „превръщането в Озирис", бихме могли да видим, че тези процеси представляват в микрокосмичен вид – един миров процес на развитие.
Произхождащият от „Отца" човек трябваше да роди в себе си Сина. Това, което той действително носи в себе си, омагьосаният Бог, трябваше да се изяви в него. Този Бог е подтиснат от силата на земната природа. Тя трябва първо да бъде погребана, за да може да възкръсне висшата природа. Сега ние можем да изтълкуваме това, което ни се казва за процесите на посвещението.
към текста >>
Сега ние можем да изтълкуваме това, което ни се казва за
процес
ите на посвещението.
Ако бихме могли да надникнем в светилищата на посвещението, където хората би ли подлагани на „превръщането в Озирис", бихме могли да видим, че тези процеси представляват в микрокосмичен вид – един миров процес на развитие. Произхождащият от „Отца" човек трябваше да роди в себе си Сина. Това, което той действително носи в себе си, омагьосаният Бог, трябваше да се изяви в него. Този Бог е подтиснат от силата на земната природа. Тя трябва първо да бъде погребана, за да може да възкръсне висшата природа.
Сега ние можем да изтълкуваме това, което ни се казва за процесите на посвещението.
Човекът е бил подлаган на тайнствени процедури. Земното в него било умъртвявано, а висшето пробуждано. Не е необходимо да изучим подробно тези процедури. Трябва само да разберем техния смисъл. Този смисъл проличава от свидетелството на всеки, който е минал през посвещението.
към текста >>
Това, което в по-висшата степен на живота е духовна действителност, във формите на сетивната действителност се изразява като един
процес
, който прекъсва нормалния ред в природата.
Самият аз ще бъда един истински Озирис, съединен с вечния ред на Всемира и властта над смъртта и живота ще бъде в моите ръце." Това, което човек изпитва по такъв начин, е опитност от най-висше естество. Представете си сега, че един непосветен чува да се говори за това, как някой е минал през такива опитности. Той не може да знае какво е станало в действителност в душата на посветения. За него последният е умрял физически, бил е положен в гроба и е възкръснал.
Това, което в по-висшата степен на живота е духовна действителност, във формите на сетивната действителност се изразява като един процес, който прекъсва нормалния ред в природата.
Той е едно „чудо". Такова „чудо" е било и посвещението. Който би искал да го разбере правилно, трябва да пробуди в себе си силите, за да устои в по-висшата степен на живота. За тази висша опитност той трябва да е подготвен чрез един особен начин на живот. Въпреки че подготвителните степени в отделните случаи приемат една или друга разновидност, те винаги могат да бъдат сведени до определена типична форма.
към текста >>
81.
ЕВАНГЕЛИЯТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Но те изглеждат такива само до тогава, докато ги смятаме за
процес
и, които са станали във физическия, преходен свят и които са достъпни за обикновените сетивни възприятия.
Обаче тогава престава да съществува различието между Евангелието на Йоан и синоптиците. За мистичното тълкуване не е необходимо да се взема под внимание историческото изследване. Възможно е едно или друго Евангелие да са създадени няколко години по-рано или по-късно: За мистика те всички имат еднаква историческа стойност, както Евангелието на Йоан, така и другите Евангелия. А за мистичното тълкуване „чудесата" не представляват никаква трудност. За обикновеното схващане чудесата са в разрез с физическите закономерности на света.
Но те изглеждат такива само до тогава, докато ги смятаме за процеси, които са станали във физическия, преходен свят и които са достъпни за обикновените сетивни възприятия.
Но ако те са опитности, които могат да бъдат видени само на една по-висока степен, на духовната степен на съществуванието, от само себе си се разбира, че те не могат да бъдат разбрани чрез законите на физическата природа. Следователно, ако правилно четем Евангелията, ще сме наясно за основателя на християнството. Те разказват в стила на Мистериите. Те разказват така, както мистът разказва за един посветен. Те само ни предават посвещението като една единствена по рода си особеност на един единствен човек.
към текста >>
82.
ЧУДОТО С ЛАЗАР
GA_8 Християнството като мистичен факт
Ако в Лазар е възкръснало „вечното Слово", тогава целият
процес
действително служи за проявлението на Бога в Лазар.
Ако той е действително Възкресението, тогава в Лазар е възкръснало „Вечното, Първоначалното". Следователно, ние имаме работа с едно възкресение на вечното „Слово". А това „Слово" е Животът, за който е пробуден Лазар. В случая имаме работа с една „болест", но с такава болест, която води не към смърт, а към „Славата Божия", т.е. служи за изявяването на Бога.
Ако в Лазар е възкръснало „вечното Слово", тогава целият процес действително служи за проявлението на Бога в Лазар.
Защото чрез целия процес Лазар е станал съвършено друг. По-рано в него не живееше „Словото", Духът; сега този Дух живее в него. Духът е роден в него. Несъмнено, с всяко раждане е свързана една болест, болестта на майката. Но тази болест не води към смърт, а към нов Живот.
към текста >>
Защото чрез целия
процес
Лазар е станал съвършено друг.
Следователно, ние имаме работа с едно възкресение на вечното „Слово". А това „Слово" е Животът, за който е пробуден Лазар. В случая имаме работа с една „болест", но с такава болест, която води не към смърт, а към „Славата Божия", т.е. служи за изявяването на Бога. Ако в Лазар е възкръснало „вечното Слово", тогава целият процес действително служи за проявлението на Бога в Лазар.
Защото чрез целия процес Лазар е станал съвършено друг.
По-рано в него не живееше „Словото", Духът; сега този Дух живее в него. Духът е роден в него. Несъмнено, с всяко раждане е свързана една болест, болестта на майката. Но тази болест не води към смърт, а към нов Живот. У Лазар „се разболява" онова, от което се ражда „новият човек", човекът проникнат от „Словото".
към текста >>
А събитието, за което се разказва, е един
процес
на посвещение.
Тогава от Евангелието на Йоан ние ще изпитаме нещо твърде особено. В душата ни зазорява онази чудна убеденост, която никакво логическо тълкуване, никакво рационалистично обяснение не могат да дадат. Пред нас стои една Мистерия в истинския смисъл на думата. В Лазар е проникнало „вечното Слово". И за да говорим в смисъла на Мистериите, той е станал един посветен.
А събитието, за което се разказва, е един процес на посвещение.
Нека отново да си представим целия процес като едно посвещение. Лазар е обичан от Исус (Йоан, 11, 36). Тук не се разбира една обич в обикновения смисъл на думата. Това би противоречило на Йоановото Евангелие, където Исус е „Словото". Исус е възлюбил Лазар, защото го смятал узрял, за да бъде пробудено в него „Словото".
към текста >>
Нека отново да си представим целия
процес
като едно посвещение.
В душата ни зазорява онази чудна убеденост, която никакво логическо тълкуване, никакво рационалистично обяснение не могат да дадат. Пред нас стои една Мистерия в истинския смисъл на думата. В Лазар е проникнало „вечното Слово". И за да говорим в смисъла на Мистериите, той е станал един посветен. А събитието, за което се разказва, е един процес на посвещение.
Нека отново да си представим целия процес като едно посвещение.
Лазар е обичан от Исус (Йоан, 11, 36). Тук не се разбира една обич в обикновения смисъл на думата. Това би противоречило на Йоановото Евангелие, където Исус е „Словото". Исус е възлюбил Лазар, защото го смятал узрял, за да бъде пробудено в него „Словото". Исус имал връзки със семейството от Витания.
към текста >>
Чрез магически-многозначителния
процес
, с който е свързано посвещението, в човека се извършва същият
процес
, но на една по-висока степен.
Ако размисли върху тях, човек може в известен смисъл да е сигурен, че вниква в съдържанието на Хамлет. И логически той наистина вниква. Обаче по друг начин вниква този, който е изживял цялата Шекспирова драма. През душата му е преминало едно богатство, което не може да бъде заменено с никакво описание. Идеята на трагедията „Хамлет" е станала негова художествена, лична опитност.
Чрез магически-многозначителния процес, с който е свързано посвещението, в човека се извършва същият процес, но на една по-висока степен.
Той изживява образно това, което постига духовно. Тук думата „образно" показва, че един външен процес се извършва сетивно- действително, но като такъв, той е все пак само образ. Тук имаме работа не с един недействителен, а с един действителен образ. В продължение на три дни земното тяло е наистина мъртво. От смъртта възкръсва новият живот.
към текста >>
Тук думата „образно" показва, че един външен
процес
се извършва сетивно- действително, но като такъв, той е все пак само образ.
Обаче по друг начин вниква този, който е изживял цялата Шекспирова драма. През душата му е преминало едно богатство, което не може да бъде заменено с никакво описание. Идеята на трагедията „Хамлет" е станала негова художествена, лична опитност. Чрез магически-многозначителния процес, с който е свързано посвещението, в човека се извършва същият процес, но на една по-висока степен. Той изживява образно това, което постига духовно.
Тук думата „образно" показва, че един външен процес се извършва сетивно- действително, но като такъв, той е все пак само образ.
Тук имаме работа не с един недействителен, а с един действителен образ. В продължение на три дни земното тяло е наистина мъртво. От смъртта възкръсва новият живот. Този живот е надживял смъртта. Човек добива вяра в новия живот.
към текста >>
Лазар е узрял да мине през този
процес
.
Човек добива вяра в новия живот. Точно това се случва с Лазар. Исус го подготвя за възкресението. Тук става дума за една символично-действителна болест. За една болест, която е едно посвещение и която след три дни води до действително нов живот.
Лазар е узрял да мине през този процес.
Той облича ленената дреха на миста. Той изпада в едно състояние на безжизненост, което е същевременно една символична смърт. И когато идва Исус, бяха изтекли трите дни. „Тогава отместват камъка от мястото, където лежеше мъртвият. А Исус повдига очи нагоре и казва: Отче, благодаря ти, че ме послуша." (Йоан, 11, 41).
към текста >>
В посвещението на Лазар, Исус показа пред целия „народ" един
процес
, който в смисъла на древната жреческа мъдрост е трябвало да бъде осъществен само в скрития свят на Мистериите.
Ако четем Евангелието на Йоан и вникнем в драмата на познанието, през която древните са минавали като през една образно-телесна действителност, ние ще вникнем и в самите Мистерии. В думите „Лазаре, излез вън! " ние отново чуваме призива, с който египетският жрец-посветител връщал към живота онези, които, за да умрат за земното и да придобият увереност в съществуването на Вечното, са се подлагали на „посвещение". Обаче по този начин Исус разкрива тайната на Мистериите. И сега става ясно, че юдеите не можеха да оставят ненаказано едно такова действие от страна на Исус, както гърците не можеха да сторят същото по отношение на Есхил, ако той беше издал тайните на Мистериите.
В посвещението на Лазар, Исус показа пред целия „народ" един процес, който в смисъла на древната жреческа мъдрост е трябвало да бъде осъществен само в скрития свят на Мистериите.
Това посвещение трябваше да подготви разбирането на „Голготската Мистерия". По-рано само тези, които са „виждали", т. е. които са били посветени, можели да знаят нещо върху това, което се е извършвало в подобен процес на посвещение, но сега в тайните на висшите светове трябваше да се убедят и тези, които „вярваха дори и без да виждат".
към текста >>
които са били посветени, можели да знаят нещо върху това, което се е извършвало в подобен
процес
на посвещение, но сега в тайните на висшите светове трябваше да се убедят и тези, които „вярваха дори и без да виждат".
Обаче по този начин Исус разкрива тайната на Мистериите. И сега става ясно, че юдеите не можеха да оставят ненаказано едно такова действие от страна на Исус, както гърците не можеха да сторят същото по отношение на Есхил, ако той беше издал тайните на Мистериите. В посвещението на Лазар, Исус показа пред целия „народ" един процес, който в смисъла на древната жреческа мъдрост е трябвало да бъде осъществен само в скрития свят на Мистериите. Това посвещение трябваше да подготви разбирането на „Голготската Мистерия". По-рано само тези, които са „виждали", т. е.
които са били посветени, можели да знаят нещо върху това, което се е извършвало в подобен процес на посвещение, но сега в тайните на висшите светове трябваше да се убедят и тези, които „вярваха дори и без да виждат".
към текста >>
83.
АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН
GA_8 Християнството като мистичен факт
Вечното блаженство трябва да стане достояние не само на онези, които виждат
процес
ите, свидетелствуващи за Вечното, но „Блажени са, които не виждат, и въпреки това вярват".
Посланието е за всеки, който има уши да го чуе и бърза да дойде за да чуе неговите тайни. У всеки отделен човек трябва да реши гласът на сърцето. Сега вече не трябва да бъде въвеждан в храма на Мистериите този или онзи, но Словото трябва да бъде отправено към всички и тогава едни могат да го чуят по-слабо, други по-силно. От Демона, от Ангела, който живее в гърдите на всеки човек, зависи той да реши до каква степен трябва да бъде посветен. Цялото човечество е храм на Мистерията.
Вечното блаженство трябва да стане достояние не само на онези, които виждат процесите, свидетелствуващи за Вечното, но „Блажени са, които не виждат, и въпреки това вярват".
Макар и отначало само да напипват в тъмнината, може би един ден светлината ще дойде до тях. Никому не трябва да бъде отказано нещо; пътят трябва да стои отворен за всеки. Ето как нагледно Апокалипсисът описва всички опасности, с които антихристовите сили заплашват християнството и как накрая то ще победи въпреки всичко. Всички други Богове преминават в единната християнска Божественост. „И градът не се нуждаеше от никакво слънце, нито от луна, които да го осветляват, защото Божието Откровение го озарява и неговият светилник е Агнето." (гл.21, ст.23).
към текста >>
84.
ХРИСТИЯНСТВО И ЕЗИЧЕСКА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Процес
ите, които водят до Божественото, у него се явяват пренесени изцяло във вътрешните дълбини на човешката душа.
ХРИСТИЯНСТВО И ЕЗИЧЕСКА МЪДРОСТ В епохата, когато се полагат основите на християнството, всред древната езическа култура се появяват мирогледи, които са като едно продължение на Платоновия начин на мислене и които трябва да схващаме като един вид задълбочена, одухотворена мъдрост на Мистериите. Източникът на тези мирогледи е Филон Александрийски (25 г. пр.Хр. до 50 г. сл.Хр.).
Процесите, които водят до Божественото, у него се явяват пренесени изцяло във вътрешните дълбини на човешката душа.
Би могло да се каже: Светилището на Мистериите, в които Филон търси своето посвещение, е единствено в неговата душа и нейните най-висши изживявания. Той замества процедурите, които се извършваха в светилищата на Мистериите, с един чисто духовен процес. Според неговото убеждение, сетивното възприятие и умственото логическо познание не водят до Божественото. Те се отнасят само до преходното. Но за душата съществува един път, по който тя може да се издигне над този начин на познание.
към текста >>
Той замества процедурите, които се извършваха в светилищата на Мистериите, с един чисто духовен
процес
.
В епохата, когато се полагат основите на християнството, всред древната езическа култура се появяват мирогледи, които са като едно продължение на Платоновия начин на мислене и които трябва да схващаме като един вид задълбочена, одухотворена мъдрост на Мистериите. Източникът на тези мирогледи е Филон Александрийски (25 г. пр.Хр. до 50 г. сл.Хр.). Процесите, които водят до Божественото, у него се явяват пренесени изцяло във вътрешните дълбини на човешката душа. Би могло да се каже: Светилището на Мистериите, в които Филон търси своето посвещение, е единствено в неговата душа и нейните най-висши изживявания.
Той замества процедурите, които се извършваха в светилищата на Мистериите, с един чисто духовен процес.
Според неговото убеждение, сетивното възприятие и умственото логическо познание не водят до Божественото. Те се отнасят само до преходното. Но за душата съществува един път, по който тя може да се издигне над този начин на познание. Тя трябва да излезе вън от това, което нарича свой обикновен „Аз". Тя трябва да се освободи от този „Аз".
към текста >>
Описаното в Стария Завет представлява за него образи на вътрешни душевни
процес
и.
Ето защо, когато човек създава форми и образи вътре в себе си, това не е само негова лична работа. Тези форми са вечната Мъдрост, те са космическият живот. Този възглед е в съгласие със схващането на Мистериите относно народните митове. Мистът търси в митовете дълбоката същност на мъдростта. Това, което мистът върши с езическите митове, Филон го върши с разказа на Мойсей за сътворението на света.
Описаното в Стария Завет представлява за него образи на вътрешни душевни процеси.
Библията разказва за сътворението на света. Който взема това за описание на външни събития, той ги познава само на половина. Вярно е, че е писано: „В начало Бог създаде небето и земята. И Земята бе пуста и неустроена и тъмнина бе в бездната, и Духът Божи се носеше над водите." Обаче истинският, дълбокият смисъл на тези думи, трябва да бъде изживян в глъбините на душата. Трябва да бъде намерен Богът в душата и тогава той се явява като „първичната Светлина, която изпраша безброй лъчи и която сетивата не могат да възприемат, а само мисълта." Така се изразява Филон.
към текста >>
Да познае човек Божественото, означава, както Платон и мъдростта на Мистериите казват: да изживее
процес
а на сътворението като съдба на собствената си душа.
Който взема това за описание на външни събития, той ги познава само на половина. Вярно е, че е писано: „В начало Бог създаде небето и земята. И Земята бе пуста и неустроена и тъмнина бе в бездната, и Духът Божи се носеше над водите." Обаче истинският, дълбокият смисъл на тези думи, трябва да бъде изживян в глъбините на душата. Трябва да бъде намерен Богът в душата и тогава той се явява като „първичната Светлина, която изпраша безброй лъчи и която сетивата не могат да възприемат, а само мисълта." Така се изразява Филон. Почти както в Библията намираме следните думи и у Платон (в Тимей): „Когато Отец, който е създал Вселената, видя, че тя бе станала жив и одушевен образ на вечните богове, той се възрадва." В Библията четем: „И Бог видя, че това бе добро."
Да познае човек Божественото, означава, както Платон и мъдростта на Мистериите казват: да изживее процеса на сътворението като съдба на собствената си душа.
Ето как историята на сътворението и историята на душата, която се издига до Божественото, се сливат в едно. Според убеждението на Филон, разказът от Мойсей може да се употреби за написване историята на душата, търсеща Бога. Така всички неща в Библията приемат един дълбок символичен характер. Филон става тълкувател на този символичен смисъл. Той чете Библията като история на душата.
към текста >>
У Филон всичко това е вътрешен
процес
.
Словото Божие, Логосът се превръща в душевно събитие. Бог отведе евреи те от Египет в обетованата земя; той ги остави да минат през страдания и лишения, за да им подари най-после обетованата земя. Това е външното събитие. Нека сега да го изживеем вътрешно. Човек излиза от Египет, страната на преходния свят, минава през лишенията, които довеждат до подтискане на сетивния свят, и навлиза в обетованата земя на душата, постига Вечното.
У Филон всичко това е вътрешен процес.
Бог, който се е разлял в света, празнува своето възкресение в душата, когато неговото творящо Слово е разбирано и подражавано в душата. Тогава човек е родил в себе си по духовен път Бога, Божествения Дух в облика на човек, Логоса, Христос. В този смисъл за Филон и онези, които са мислили като него, познанието е едно раждане на Христос в света на духовното. По-нататъшното развитие на този светоглед намираме в неоплатоническите идеи, които се развиват едновременно с християнството. Достатъчно е да споменем как Плотин (204 269 г. сл.
към текста >>
Ако Логосът трябва да стане плът, в своя живот в плътта, той трябва да повтори мировия космически
процес
.
„В началото бе Словото." Това убеждение той споделя с неоплатониците. Словото става Дух вътре в душата: това заключение правят неоплатониците. Словото стана плът в Исус, това заключение прави евангелистът Йоан и заедно с него цялата християнска общност Интимният смисъл, който показва как самото Слово можа да стане плът, е вложен в цялото развитие на древните мирогледи. Платон разказва за макрокосмичното събитие: Бог разпъна мировата душа на кръст върху световното тяло. Тази мирова душа е Логосът.
Ако Логосът трябва да стане плът, в своя живот в плътта, той трябва да повтори мировия космически процес.
Той трябва да бъде прикован на кръста и да възкръсне. Като духовна представа, тази важна мисъл на християнството беше отдавна и предварително отбелязана. Тази мисъл става лична опитност на миста чрез „посвещението". Като събитие, което има значение за цялото човечество, тя трябваше да бъде осъществена от „Словото, станало човек". Следователно това, което е било един мистериен процес в древното развитие на мъдростта, става историческо събитие чрез християнството.
към текста >>
Следователно това, което е било един мистериен
процес
в древното развитие на мъдростта, става историческо събитие чрез християнството.
Ако Логосът трябва да стане плът, в своя живот в плътта, той трябва да повтори мировия космически процес. Той трябва да бъде прикован на кръста и да възкръсне. Като духовна представа, тази важна мисъл на християнството беше отдавна и предварително отбелязана. Тази мисъл става лична опитност на миста чрез „посвещението". Като събитие, което има значение за цялото човечество, тя трябваше да бъде осъществена от „Словото, станало човек".
Следователно това, което е било един мистериен процес в древното развитие на мъдростта, става историческо събитие чрез християнството.
Така християнството изпълни не само предсказаното от еврейските пророци, но и това, което предварително беше вложено в Мистериите. Кръстът на Голгота е целият култ на древните Мистерии, съсредоточен в един факт. Ние срещаме този кръст първо в древните мирогледи; като неповторимо събитие, имащо значение за цялото човечество, ние го срещаме и в началото на християнството. Християнството като мистичен факт е една еволюционна степен в развитието на човечеството; събитията както в Мистериите, така и в обусловените от тях действия, са една подготовка за този мистичен факт.
към текста >>
85.
АВГУСТИН И ЦЪРКВАТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Всичко се връща отново в преминалия през мировия
процес
и стигнал до съвършенство Бог.
Този възглед ясно може да се наблюдава при Йоханес Скотус Еригена, живял през деветия век в двореца на Карл Плешиви и който по най- естествен начин преминава от първоначалното християнство към новите идеи на Тома Аквински. Неговият мироглед е изграден в смисъла на неоплатонизма. Скотус разви по-нататък учението на Дионисий Аеропагита в своя труд върху „Систематика на природата". Това учение се опира на Бога, стоящ над всичко сетивно-преходно. Човекът минаващ през преобразяването на всички същества е включен в този Бог, който накрая стига до това, което е бил в началото.
Всичко се връща отново в преминалия през мировия процес и стигнал до съвършенство Бог.
Но, за да постигне това, човек трябва да намери пътя към „Логоса, станал плът". Тази мисъл у Ериген води до една друга. Това, което се съдържа в писанията за Логоса, ни води, като съдържание на вярата, към спасение. Разум и авторитет, вяра и познание стоят едно до друго. Едното не противоречи на другото; но вярата трябва да ни доведе там, където познанието никога не може да се издигне чрез самото себе си.
към текста >>
86.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_9 Теософия
Изследването на духовните
процес
и, които стават в човешкия живот и във Вселената, може да се означи като Духовна наука.
Защото човек може напълно да следва дълга си на човек, без да знае нещо за ботаниката, зоологията, математиката или каквато и да е друга наука. Но никой не може да бъде в пълния смисъл на думата "човек", ако не е проникнал по някакъв начин в същината и призванието на човека които ни открива Духовната Наука. Най-висшият идеал, към който могат да издигнат поглед човешките очи, е назован "божествено". И човекът чувствува, че неговата върховна съдба и висше призвание са свързани независимо от начина, с това Божествено. Поради това мъдростта, която надхвърля света на сетивата и която открива на човека същността и съдбата му, може да се нарече "Божествена мъдрост" или "Теософия".
Изследването на духовните процеси, които стават в човешкия живот и във Вселената, може да се означи като Духовна наука.
В тази книга съм събрал данните, които се отнасят особено към духовната сърцевина на човешкото същество: Ето защо името теософия и подхожда, понеже е било употребявано в същия смисъл от векове насам. В такъв дух и от такива убеждения в тази книга се дава една скица за схващането на Вселената според Теософията. Авторът, който излага теософския светоглед, не иска да представи нищо, което за него е в обикновения смисъл факт, както едно преживяване във външния свят е факт за очите, ушите или обикновения разум. Тук имаме работа с преживявания, достъпни за всеки човек, решил да след ва пътя, наречен в една отделна глава от този труд "Пътят на познанието". Становището, отговарящо на нещата от духовния свят е това, което признава на нормално развития ум и сетива, способността да схващат всяко учение, което произтича от висшите светове.
към текста >>
87.
ЕСТЕСТВОТО НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Всичко, което представлява в мен телесни
процес
и, аз мога да схвана с физическите сетива.
Само ако разглеждаме човека по отношение на тези три страни, можем да се надяваме, че ще осветлим естеството му, защото тези три страни показват по три различни начина положението му в света. Неговото тяло го поставя във връзка с нещата, които са му дадени отвън на неговите сетива. Веществата на външния свят съставляват неговото тяло; силите на външния свят действуват в него. Той може да наблюдава собственото си телесно съществувание по същия начин, по който наблюдава предметите на външния свят със сетивата си. Обаче невъзможно е да разглежда по същия начин съществуването на своята душа.
Всичко, което представлява в мен телесни процеси, аз мога да схвана с физическите сетива.
Но моето удоволствие или страдание, моята радост или скръб, не могат да бъдат възприемани с помощта на физическите сетива, нито от мен, нито от някой друг. Физическото съществуване на човека е достъпно за всички и за всяко възприятие; душевното е сфера, недостъпна за физическите възприятия; животът на душата е един собствен свят за човека, който той носи само в себе си. Най-после, чрез Духа, външният свят му се открива по един по-висш начин. В него наистина се откриват тайните на света; но в духа той излиза извън себе си и оставя нещата да говорят на своя собствен език, относно това, което има значение за тях, а не за него. Човекът отправя поглед към звездното небе: възхищението, което изпълва неговата душа, му принадлежи; вечните закони на звездите, които той схваща в духа, в мисълта, не му принадлежат; те принадлежат на самите звезди.
към текста >>
88.
2. ДУШЕВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Когато този факт се изясни цялостно, тогава вътрешните преживявания скоро ще престанат да се разглеждат само като мозъчни
процес
и или като нещо подобно.
Образът на света, който им дават техните очи, е различен от този на нормалните хора. Същото може да се каже повече или по-малко и за другите сетива. От това непосредствено следва, че простото усещане принадлежи на вътрешния свят. Чрез моите физически сетива аз мога да възприема червената маса, която възприема и другия човек; но аз мога да възприема усещането на другия за червения цвят. Следователно, сетивното усещане трябва да се означи като душевно явление.
Когато този факт се изясни цялостно, тогава вътрешните преживявания скоро ще престанат да се разглеждат само като мозъчни процеси или като нещо подобно.
Със сетивното усещане, преди всичко, се свързва чувството. Едни усещания предизвикват у нас удоволствие, а други страдание. Това са трептенията на нашия вътрешен, душевен живот. В своите чувства, човекът сътворява един втори свят, който трябва да се прибави към онзи свят, който му въздейства отвън. Тук се добавя нещо трето: Волята.
към текста >>
89.
3 ДУХОВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Ние не блуждаем безцелно и напосоки от едно усещане към друго, нито пък действуваме само под впечатлението на всяко дразнение, което идва отвън или от
процес
ите в нашето тяло.
3 ДУХОВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА Душевният живот на човека не се определя изключително и само от тялото.
Ние не блуждаем безцелно и напосоки от едно усещане към друго, нито пък действуваме само под впечатлението на всяко дразнение, което идва отвън или от процесите в нашето тяло.
Ние размишляваме върху нашите възприятия и действия. Чрез размишлението върху своите действия той внася една разумна цялост и логика в своя живот. Той знае, че изпълни достойно своето призвание като човек само тогава, когато се ръководи от правилни мисли, както в познанието, така и в делата си. Следователно, душата е поставена пред една двойна необходимост. Тя се определя от законите на тялото; това е необходимост, наложена от законите на природата; тя може да се определя и от законите, които водят към правилно мислене, защото сама признава тяхната необходимост.
към текста >>
90.
4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ
GA_9 Теософия
Тук те предизвикват химически
процес
и /в т. нар.
В смисъла, който аз влагам тук, то може да се употреби и за всичко, което е от душевно и духовно естество. Жизненото тяло е все още нещо външно за човека. С първото усещане, само вътрешно същество отговаря на външното дразнение. Колкото и далеч да проследяваме това, което се нарича външен свят, никъде не можем да намерим усещането. Лъчите на светлината проникват вътре в окото, те се разпространяват навътре в него до ретината.
Тук те предизвикват химически процеси /в т. нар.
еритропсин/; действието на това дразнение се разпространява по сетивния нерв до главния мозък; там възникват нови физически процеси. Ако можехме да ги наблюдаваме, бихме ги видели като всички други физически явления в някоя точка на външния свят. Ако можех да наблюдавам жизненото тяло, щях да възприема как физическия процес в мозъка е едновременно и жизнен процес. Но и там не се намира усещането за цвета, който се приема от светлините лъчи чрез окото. То възниква едва в душата на този, който възприема цвета и ако неговата същност се изчерпваше само с физическото и етерното тяло, той не би притежавал изобщо усещане.
към текста >>
еритропсин/; действието на това дразнение се разпространява по сетивния нерв до главния мозък; там възникват нови физически
процес
и.
Жизненото тяло е все още нещо външно за човека. С първото усещане, само вътрешно същество отговаря на външното дразнение. Колкото и далеч да проследяваме това, което се нарича външен свят, никъде не можем да намерим усещането. Лъчите на светлината проникват вътре в окото, те се разпространяват навътре в него до ретината. Тук те предизвикват химически процеси /в т. нар.
еритропсин/; действието на това дразнение се разпространява по сетивния нерв до главния мозък; там възникват нови физически процеси.
Ако можехме да ги наблюдаваме, бихме ги видели като всички други физически явления в някоя точка на външния свят. Ако можех да наблюдавам жизненото тяло, щях да възприема как физическия процес в мозъка е едновременно и жизнен процес. Но и там не се намира усещането за цвета, който се приема от светлините лъчи чрез окото. То възниква едва в душата на този, който възприема цвета и ако неговата същност се изчерпваше само с физическото и етерното тяло, той не би притежавал изобщо усещане. Дейността, чрез която се създава усещането, изцяло се различава от действието на жизнената градивна сила.
към текста >>
Ако можех да наблюдавам жизненото тяло, щях да възприема как физическия
процес
в мозъка е едновременно и жизнен
процес
.
Колкото и далеч да проследяваме това, което се нарича външен свят, никъде не можем да намерим усещането. Лъчите на светлината проникват вътре в окото, те се разпространяват навътре в него до ретината. Тук те предизвикват химически процеси /в т. нар. еритропсин/; действието на това дразнение се разпространява по сетивния нерв до главния мозък; там възникват нови физически процеси. Ако можехме да ги наблюдаваме, бихме ги видели като всички други физически явления в някоя точка на външния свят.
Ако можех да наблюдавам жизненото тяло, щях да възприема как физическия процес в мозъка е едновременно и жизнен процес.
Но и там не се намира усещането за цвета, който се приема от светлините лъчи чрез окото. То възниква едва в душата на този, който възприема цвета и ако неговата същност се изчерпваше само с физическото и етерното тяло, той не би притежавал изобщо усещане. Дейността, чрез която се създава усещането, изцяло се различава от действието на жизнената градивна сила. Чрез това действие произлиза едно вътрешно изживяване, без което всичко би останало в рамките на обикновените жизнени процеси, каквито се наблюдават при растенията. Да вземем един човек, който получава впечатления от всички страни.
към текста >>
Чрез това действие произлиза едно вътрешно изживяване, без което всичко би останало в рамките на обикновените жизнени
процес
и, каквито се наблюдават при растенията.
Ако можехме да ги наблюдаваме, бихме ги видели като всички други физически явления в някоя точка на външния свят. Ако можех да наблюдавам жизненото тяло, щях да възприема как физическия процес в мозъка е едновременно и жизнен процес. Но и там не се намира усещането за цвета, който се приема от светлините лъчи чрез окото. То възниква едва в душата на този, който възприема цвета и ако неговата същност се изчерпваше само с физическото и етерното тяло, той не би притежавал изобщо усещане. Дейността, чрез която се създава усещането, изцяло се различава от действието на жизнената градивна сила.
Чрез това действие произлиза едно вътрешно изживяване, без което всичко би останало в рамките на обикновените жизнени процеси, каквито се наблюдават при растенията.
Да вземем един човек, който получава впечатления от всички страни. Същевременно ние трябва да си го представим като извор на една дейност, която се насочва във всички посоки, откъдето той получава впечатленията. Към всяка посока и страна, усещанията отговарят на съответните впечатления. Центъра на тази дейност аз наричам сетивна душа. Тази сетивна душа е също толкова действителна, колкото и физическото тяло.
към текста >>
91.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА
GA_9 Теософия
Тук става дума не за това дали тези преживявания са осъзнати непосредствено чрез преходните реакции на телесната организация, а за това, че те съдържат нещо което живее действително в душата, но е независимо в своята истина от преходните
процес
и на възприятието.
Тази истина изобщо не зависи от мен. Тя би била винаги същата, дори ако аз никога не бих видял тази роза. Онова, което аз познавам чрез Духа като истина се основава на един елемент в душевния живот, чрез който душата е свързана с едно съдържание на света, което и се открива независимо от нейните преходни телесни основи. Тук не става дума за това, дали откриващия се предмет е изобщо нещо непреходно и вечно; същественото тук е душата да схване в откровението на предмета, неговата непреходност, независимо от телесните си материални основи. Трайният елемент в душата възниква в този миг от наблюдението, когато осъзнаем, че съществуват преживявания, които не са ограничени от нейната преходна същност.
Тук става дума не за това дали тези преживявания са осъзнати непосредствено чрез преходните реакции на телесната организация, а за това, че те съдържат нещо което живее действително в душата, но е независимо в своята истина от преходните процеси на възприятието.
Душата се намира поставена между преходното настояще и вечността; тя поддържа връзката между тялото и духа. Но тя едновременно и посредничи между настоящето и вечността. Тя запазва настоящето под формата на спомени. По този начин тя го изтръгва от преходността и го приема във вечността на своята духовна същност. Тя внася един елемент на трайност във временно-преходното, като в живота си не се отдава само на мимолетните дразнения, а сама определя нещата извън нея, като въплътява в тях своята същина чрез делата, които извършва.
към текста >>
Това създадено отношение има такова последствие за човека, че по-късно той чрез
процес
ите в самия себе си може винаги да има една представа за това, което по-рано е било пораждано отвън.
Явно по съвсем различен начин, отколкото усещането и възприятието. Без моето око, аз не мога да имам усещането за "синьо". Но с окото си, аз по никакъв начин не мога да получа спомена за "синьото". Ако на окото ми трябва да се даде едно такова усещане, то трябва да застане пред един син предмет. Физическият организъм би оставил да се заличат всички представи, ако в момента, когато актът на възприемането създава настоящи /актуални/ представи, не се установяваше същевременно определено отношение между външния свят и душата.
Това създадено отношение има такова последствие за човека, че по-късно той чрез процесите в самия себе си може винаги да има една представа за това, което по-рано е било пораждано отвън.
Онези, които са се упражнявали в наблюдаването на душевния живот, биха могли да се измамят относно смисъла на гореказаното, ако бихме казали, че днес човек има една представа и утре тази представа отново ще се появи чрез паметта, след като, междувременно, е била "някъде" в човека. Не, представата, която имам сега, е една проява, която отминава с това "сега". Ако аз имам някакъв спомен, в мен се извършва един процес, като последствие от нещо, което е станало извън настоящата представа в отношението между мен и външния свят. Представите, които се появяват чрез спомена са нови, а не запазените стари представи. Споменът се състои в една възможност да си представим отново един предмет, а не в съживяването на старата представа.
към текста >>
Ако аз имам някакъв спомен, в мен се извършва един
процес
, като последствие от нещо, което е станало извън настоящата представа в отношението между мен и външния свят.
Ако на окото ми трябва да се даде едно такова усещане, то трябва да застане пред един син предмет. Физическият организъм би оставил да се заличат всички представи, ако в момента, когато актът на възприемането създава настоящи /актуални/ представи, не се установяваше същевременно определено отношение между външния свят и душата. Това създадено отношение има такова последствие за човека, че по-късно той чрез процесите в самия себе си може винаги да има една представа за това, което по-рано е било пораждано отвън. Онези, които са се упражнявали в наблюдаването на душевния живот, биха могли да се измамят относно смисъла на гореказаното, ако бихме казали, че днес човек има една представа и утре тази представа отново ще се появи чрез паметта, след като, междувременно, е била "някъде" в човека. Не, представата, която имам сега, е една проява, която отминава с това "сега".
Ако аз имам някакъв спомен, в мен се извършва един процес, като последствие от нещо, което е станало извън настоящата представа в отношението между мен и външния свят.
Представите, които се появяват чрез спомена са нови, а не запазените стари представи. Споменът се състои в една възможност да си представим отново един предмет, а не в съживяването на старата представа. Това, което се появява отново в паметта, не е старата представа. Правя тук тази забележка, защото в областта на Духовната Наука е необходимо да имаме върху някои неща по-точни идеи отколкото в обикновения живот и даже отколкото в областта на обикновената наука. Ако си спомням нещо, т.е.
към текста >>
Сигурно е, че душата сякаш отпечатва, издълбава като с един знак в тялото онзи
процес
, чрез който даден предмет или явление, става спомен; защото именно душата трябва да направи този отпечатък и после да възприеме своя собствен знак така, както се възприема един външен предмет.
от моята сетивна организация. Но какво е това, което магически вмъква вчерашния образ в моята душа? Това е онази същност, която взе участие в моята опитност както вчера, така и днес. В предшествуващото изложение аз нарекох тази същност душа. Без тази вярна пазителка на миналото, всяка външно впечатление би било винаги ново за хората.
Сигурно е, че душата сякаш отпечатва, издълбава като с един знак в тялото онзи процес, чрез който даден предмет или явление, става спомен; защото именно душата трябва да направи този отпечатък и после да възприеме своя собствен знак така, както се възприема един външен предмет.
Ето в какъв смисъл тя е пазителка на спомена. Като такава, душата непрекъснато трупа богатства за Духа. Аз мога да различа вярното от невярното, защото като човек съм едно мислещо същество и мога да схвана истината в Духа. Истината е вечна; тя винаги би могла да ми се открие в нещата, макар и постоянно да бих изгубвал миналото от своя поглед, така че всяко впечатление да заставаше пред мен като нещо напълно ново. Но Духът в мен не се задоволява само с впечатленията от настоящето; душата разширява неговия кръгозор и върху миналото.
към текста >>
Тя може да произлезе само от подобна на нея форма, чрез
процес
ите на размножението.
Досега разглеждахме Духът и душата само вътре в границите между раждането и смъртта. Но ние няма да спрем до тук. Който би поискал да стори това, би приличал на онзи изследовател, който разглежда човешкото тяло единствено в границите на физическия човешки организъм. Положително много неща могат да се открият в тези граници; но те никога не биха били достатъчни, за да ни обяснят човешката форма, защото съществуват само в периода между раждането и смъртта. Човешката форма не може да се изгради непосредствено от физическите вещества и сили.
Тя може да произлезе само от подобна на нея форма, чрез процесите на размножението.
Физическите вещества и сили изграждат тялото по време на живота: силите на размножението позволяват появата на едно друго същество, разполагащо с форма, която е носител на същото това жизнено тяло. Всяко жизнено или етерно тяло е едно повторение на своите предци. Само поради това то не придобива случайна форма, а само онази, която наследява. Силите, които са направили възможна моята човешка форма, са съществували в моите прародители. Но и Духът на човека също се появява в една определена форма /разбира се, думата "форма" тук се употребява в духовен смисъл/.
към текста >>
На това може да се отговори, че превъплъщението (прераждането) на духовния човек е един
процес
, който не принадлежи към областта на външните физически факти, а към нещо, което се разиграва изцяло в духовната област.
Но като тази форма не може да израсне просто от земята, така стоят нещата и с духовната същност на Шилер. Тя трябва да е повторение на едно друго духовно същество, от чиято биография може да се обясни неговата собствена биография, както и физическата човешка форма на Шилер може да се обясни с физическата наследственост и размножението. Следователно, както човешката физическа форма е винаги отново и отново едно повторение, едно превъплъщение на един и същ духовен човек. Защото като духовен човек всеки един от нас представлява своя собствен вид. Някой би могъл да възрази, че тук имаме само разсъждения и би поискал външни доказателства, както е прието в естествената наука.
На това може да се отговори, че превъплъщението (прераждането) на духовния човек е един процес, който не принадлежи към областта на външните физически факти, а към нещо, което се разиграва изцяло в духовната област.
В тази област нямат достъп никакви други духовни способности, освен мисленето. За този, който няма доверие в силата на мисленето, висшите духовни факти остават непонятни. Върху човека с отворено духовно око, мисловните процеси действуват със същата сила, която е характерна за един процес, разиграващ се пред физическото око. Който приписва по-голяма убедителност на т.нар. "доказателство", което е създадено според метода на обикновеното естествонаучно познание, отколкото това, което беше казано за значението на биографията, може да бъде в обикновения смисъл на думата един голям учен; но е твърде далеч от истинското духовно изследване.
към текста >>
Върху човека с отворено духовно око, мисловните
процес
и действуват със същата сила, която е характерна за един
процес
, разиграващ се пред физическото око.
Защото като духовен човек всеки един от нас представлява своя собствен вид. Някой би могъл да възрази, че тук имаме само разсъждения и би поискал външни доказателства, както е прието в естествената наука. На това може да се отговори, че превъплъщението (прераждането) на духовния човек е един процес, който не принадлежи към областта на външните физически факти, а към нещо, което се разиграва изцяло в духовната област. В тази област нямат достъп никакви други духовни способности, освен мисленето. За този, който няма доверие в силата на мисленето, висшите духовни факти остават непонятни.
Върху човека с отворено духовно око, мисловните процеси действуват със същата сила, която е характерна за един процес, разиграващ се пред физическото око.
Който приписва по-голяма убедителност на т.нар. "доказателство", което е създадено според метода на обикновеното естествонаучно познание, отколкото това, което беше казано за значението на биографията, може да бъде в обикновения смисъл на думата един голям учен; но е твърде далеч от истинското духовно изследване. Да обясняваме духовните качества на един човек чрез наследяването, означава, че сме в плен на един от най-лошите предразсъдъци. Какви разсъждения биха могли да убедят един човек, който би претендирал например, че всичко, което принадлежи към гения на Гьоте, е наследено от майка му и баща му? Този човек показва, че храни дълбока антипатия към безпристрастното наблюдение.
към текста >>
Тази форма не се определя единството от
процес
ите между раждането (или зачатието) и смъртта, а от законите на наследствеността, които се простират отвъд раждането и смъртта.
Тя е, следователно, онази част от качествата на неговата душа, която човешкото същество предава, така да се каже, на физическата наследственост. Веществата и силите, които изграждат физическото тяло, са подобни на онези, които изпълват цялата околна природа. То ги черпи непрестанно от нея и отново и ги връща. В един период от няколко години, веществата, които съставят нашето физическо тяло, се обновяват напълно. Етерното тяло е това, което предава на тези вещества и сили формата на човешкото тяло.
Тази форма не се определя единството от процесите между раждането (или зачатието) и смъртта, а от законите на наследствеността, които се простират отвъд раждането и смъртта.
Обстоятелството, че по пътя на наследяването могат да се предават и душевни качества, следователно ходът на физическото наследяване да получи една душевна окраска, има основанието си в това, че Душевното Тяло може да се повлияе от Сетивната Душа. Нека проследим сега, как се оформя взаимодействието между душата и Духа? По време на живота, Духът е свързан с душата по посочения по-горе начин. Душата получава от Духа способността да живее в истината и доброто, да проявява Духа в своите наклонности и в собствения си живот. Духът-Себе донася на "Азът" от света на Духа вечните закони на истината и доброто.
към текста >>
В предходните наблюдения беше показана валидността за определените жизнени
процес
и в повтарящия се земен живот на човека.
вътре в себе си. Човешкият Дух се явява в живота като едно възпроизвеждане на самия себе си обогатен с плодовете на минали опитности, изживени в предишни съществувания. Следователно този живот е повторение на един друг живот и носи със себе си това, което Духът-Себе е постигнал в предишния живот. Ако той приеме нещо в себе си, което може да даде плод, той се прониква с Духът-Живот. Както жизненото тяло предава формата на вида, така и Духът-Живот предава на душата от едно лично съществувание към друго лично съществувание.
В предходните наблюдения беше показана валидността за определените жизнени процеси в повтарящия се земен живот на човека.
Своята истинска стойност тази представа може да получи само чрез едно наблюдение, което възниква от духовните познания, придобивани посредством встъпването в Пътят на познанието както е описан в края на тази книга. Тук само ще отбележим, че дори обикновеното наблюдение, правилно ориентирано от мисленето, вече отвежда към тази представа. Първоначалното ще ни доближи до нея като до някакъв неясен силует. Обаче тази представа остава донякъде беззащитна пред възраженията на едно неправилно ръководено от мисленето наблюдение. Но от друга страна е вярно, че всеки, който стига до такава представа чрез обикновеното мисловно наблюдение, вече се подготвя за свръхсетивното наблюдение.
към текста >>
92.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ
GA_9 Теософия
И за да се доловят известни
процес
и във фината материя, която се нарича етер, във вид на светлина и цветове, за тази цел също е необходимо едно око.
В него биха се намерили толкова малко светлина и звук, колкото малко е възможен и зъбобол, без наличието на един усещаш болката нерв". За да се види казаното тук в една вярна светлина, нужно е само веднъж да погледнем колко различен изглежда света на по-низшите живи същества; тези по-нисши същества са постигнали само един вид сетива за допир или осезание по цялото тяло. Светлината, цветът и тонът не могат да съществуват за тези същества в същия смисъл, както за онези, които са надарени с очи и уши. Трептенията на въздуха, който причинява един пушечен изстрел, могат да им повлияят, когато ги засягат. Но за да се открие на душата това трептене като пукот, необходимо е ухото.
И за да се доловят известни процеси във фината материя, която се нарича етер, във вид на светлина и цветове, за тази цел също е необходимо едно око.
Ние стигаме до познанието за едно същество или за един предмет, освен дотолкова, доколкото те оказват въздействие върху един от нашите възприемателни органи. Това отношение на човека към действителния свят, Гьоте е изразил чудесно в своята мисъл: "Всъщност ние напразно се опитваме да изразим естеството на един предмет. Ние възприемаме само действията и историята на тези действия би обхванала без съмнение цялата природа. Напразно се мъчим да опишем характера на един човек; но ако, напротив, свържем всички негови дела и жестове, ще изникне един образ на неговия характер. Цветовете са действия на светлината, действия и страдания... Наистина, цветовете и светлината, са в определено отношение, но ние трябва да си ги представим като принадлежащи на цялата природа: защото чрез тях тя иска да се открие специално на окото.
към текста >>
Както в тялото, окото и ухото се развиват като органи на възприятието, като сетива за телесните
процес
и, така и човекът е способен да култивира в себе си душевни и духовни органи на възприятието, чрез които му се откриват душевния и духовен свят.
Той по-скоро има предвид, че не трябва да се говори изобщо за една такава "скрита същност". Същността не се намира зад своето откровение; тя се появява чрез него. Само че тази същност е толкова богата, че може да се открие на други сетива, под други форми. Това, което се проявява, принадлежи на същността, но поради ограничеността на сетивата, то не е цялата същност. Това мнение на Гьоте напълно съвпада с истините на Науката за Духа.
Както в тялото, окото и ухото се развиват като органи на възприятието, като сетива за телесните процеси, така и човекът е способен да култивира в себе си душевни и духовни органи на възприятието, чрез които му се откриват душевния и духовен свят.
За онези, които не притежават такива по-висши сетива, тези светове са "тъмни и неми", както за едно същество без ухо и око, телесният свят е "тъмен и ням". В действителност, отношението на човека към тези по-висши сетива е малко по-различно, отколкото към телесните сетива. Че последните са развити напълно в него, за това по правило се грижи добрата майка Природа. Те се появяват без негова помощ. За развитието на своите по-висши сетива, той трябва да работи сам.
към текста >>
За човек с развити висши сетива, светът се проявява с нови свойства, в него се възприемат нови факти и
процес
и, за които физическите сетива не разкриват нищо.
Само за този, който твърди, че човек трябва да остане на тази степен на развитие, на която ни е поставила природата, изграждането на по-висшите сетива е нещо противоестествено. За него тези органи са "непризнати", в смисъла на преведената Гьотева мисъл. Но тогава той трябва да се бори и против цялото възпитание, понеже то също има за цел да продължи работата на природата. Той би трябвало да забрани и операциите на сляпородените. Защото последствията от тази операция приличат много на онези, които се получават чрез развитието на висшите сетива, по метода, който посочвам в последната част от тази книга.
За човек с развити висши сетива, светът се проявява с нови свойства, в него се възприемат нови факти и процеси, за които физическите сетива не разкриват нищо.
За него е ясно; той не може да добави нищо произволно към действителността посредством тези нови органи, но от друга страна без тях, съществената част от тази действителност би останала скрита. Душевният и духовният свят не съществуват наред или извън физическия свят, те не са отделени пространствено от него. Както слепородения, който е опериран, затъмненият по-рано свят проблясва в светлина и цветове, така и на духовно пробудения се откриват онези душевни и духовни качества на нещата, които той по-рано е възприемал само физически. Наистина за него този свят се изпълва с други процеси и Същества, които за този, който не е духовно пробуден остават напълно непознати. /По-късно в тази книга ще се говори по-подробно за изграждането на душевните и духовни сетива.
към текста >>
Наистина за него този свят се изпълва с други
процес
и и Същества, които за този, който не е духовно пробуден остават напълно непознати.
Защото последствията от тази операция приличат много на онези, които се получават чрез развитието на висшите сетива, по метода, който посочвам в последната част от тази книга. За човек с развити висши сетива, светът се проявява с нови свойства, в него се възприемат нови факти и процеси, за които физическите сетива не разкриват нищо. За него е ясно; той не може да добави нищо произволно към действителността посредством тези нови органи, но от друга страна без тях, съществената част от тази действителност би останала скрита. Душевният и духовният свят не съществуват наред или извън физическия свят, те не са отделени пространствено от него. Както слепородения, който е опериран, затъмненият по-рано свят проблясва в светлина и цветове, така и на духовно пробудения се откриват онези душевни и духовни качества на нещата, които той по-рано е възприемал само физически.
Наистина за него този свят се изпълва с други процеси и Същества, които за този, който не е духовно пробуден остават напълно непознати.
/По-късно в тази книга ще се говори по-подробно за изграждането на душевните и духовни сетива. Тук най-напред ще бъдат описани по-висшите светове сами по себе си. Който отрича тези светове, той не казва нищо друго освен това, че неговите по-висши органи все още не са развити. Човешкото развитие не се задържа на една постоянна степен; то непрекъснато върви напред. / Много често човек неволно си представя "по-висшите органи" като подобни на физическите органи.
към текста >>
Процес
ите, които могат да се наблюдават в нея, са повлияни едновременно от физическия и духовния свят.
Отначало, например, той вижда предметите в своето око; после ги вижда извън себе си, но те му се появяват непосредствено така, както ако биха били нарисувани на някаква повърхност. Само постепенно той схваща тяхната дълбочина, перспектива и пр. В душевния свят винаги са валидни по-различни закони от тези във физическия свят. Наистина, от друга страна, много душевни образования са свързани с форми от други светове. Например човешката душа е свързана с физическото човешко тяло и с човешкия Дух.
Процесите, които могат да се наблюдават в нея, са повлияни едновременно от физическия и духовния свят.
Това трябва да се вземе под внимание при наблюдението на душевния свят; и не бива да се взема за душевен закон това, което произхожда под въздействието на други светове. Ако, например, един човек проявява някакво желание, то ще бъде носено от една мисъл, от една представа на Духа и ще следва неговите закони. Но както могат да се установят законите на физическия свят, с оглед въздействията, които човекът упражнява върху неговите процеси, така могат да се установят и законите на душевния свят. Една важна разлика между душевните и физическите процеси е тази, че взаимодействието при първите е много по-интимно. Например, във физическото пространство е валиден закона на "удара".
към текста >>
Но както могат да се установят законите на физическия свят, с оглед въздействията, които човекът упражнява върху неговите
процес
и, така могат да се установят и законите на душевния свят.
Наистина, от друга страна, много душевни образования са свързани с форми от други светове. Например човешката душа е свързана с физическото човешко тяло и с човешкия Дух. Процесите, които могат да се наблюдават в нея, са повлияни едновременно от физическия и духовния свят. Това трябва да се вземе под внимание при наблюдението на душевния свят; и не бива да се взема за душевен закон това, което произхожда под въздействието на други светове. Ако, например, един човек проявява някакво желание, то ще бъде носено от една мисъл, от една представа на Духа и ще следва неговите закони.
Но както могат да се установят законите на физическия свят, с оглед въздействията, които човекът упражнява върху неговите процеси, така могат да се установят и законите на душевния свят.
Една важна разлика между душевните и физическите процеси е тази, че взаимодействието при първите е много по-интимно. Например, във физическото пространство е валиден закона на "удара". Когато една движеща се билярдна топка се сблъска с една намираща се в покой, тогава тя я задвижва в посока, която може да се прецени от движението и еластичността на първата. В душевното пространство, взаимодействието на две форми, които се срещат една с друга, ще зависи от техните вътрешни качества. Те взаимно се проникват, сякаш са вътрешно сродни.
към текста >>
Една важна разлика между душевните и физическите
процес
и е тази, че взаимодействието при първите е много по-интимно.
Например човешката душа е свързана с физическото човешко тяло и с човешкия Дух. Процесите, които могат да се наблюдават в нея, са повлияни едновременно от физическия и духовния свят. Това трябва да се вземе под внимание при наблюдението на душевния свят; и не бива да се взема за душевен закон това, което произхожда под въздействието на други светове. Ако, например, един човек проявява някакво желание, то ще бъде носено от една мисъл, от една представа на Духа и ще следва неговите закони. Но както могат да се установят законите на физическия свят, с оглед въздействията, които човекът упражнява върху неговите процеси, така могат да се установят и законите на душевния свят.
Една важна разлика между душевните и физическите процеси е тази, че взаимодействието при първите е много по-интимно.
Например, във физическото пространство е валиден закона на "удара". Когато една движеща се билярдна топка се сблъска с една намираща се в покой, тогава тя я задвижва в посока, която може да се прецени от движението и еластичността на първата. В душевното пространство, взаимодействието на две форми, които се срещат една с друга, ще зависи от техните вътрешни качества. Те взаимно се проникват, сякаш са вътрешно сродни. Напротив, те се отблъскват, ако техните качества си противоречат.
към текста >>
93.
2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Когато физическите
процес
и в човешкото тяло протичат правилно, тогава в душата възникват удоволствие и приятност; когато тези
процес
и са смутени, идват страданието и болката.
ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА Душата е свързващият елемент между Духа на човека и неговото тяло. Нейните сили на симпатия и антипатия, и тяхното взаимно отношение пораждат проявленията на душата: алчност, възбудимост, желание, удоволствие, страдание и т.н. те действуват не само всред душевните формации, но се проявяват и спрямо съществата от другите светове, физическия и духовния. Докато душата живее в тялото, тя взема участие във всичко, което се извършва в него.
Когато физическите процеси в човешкото тяло протичат правилно, тогава в душата възникват удоволствие и приятност; когато тези процеси са смутени, идват страданието и болката.
От друга страна, душата участвува и в проявленията на Духа: една мисъл я изпълва с радост, друга с отвращение; едно правилно съждение получава одобрението на душата, а едно погрешно съждение нейното неодобрение. Наистина, еволюционната степен на един човек зависи от това, дали неговите душевни качества са насочени повече в една или друга посока. Един човек е толкова по-съвършен, колкото повече душата му изпитва симпатии към проявленията на Духа; той е толкова несъвършен, колкото повече неговите наклонности се удовлетворяват чрез тялото. Духът е основното ядро на човека, тялото е посредника, чрез Духът наблюдава и познава физическия свят, за да осъществява там своите действия, но душата е посредница между тялото и духа. Тя отхвърля физическото въздействие, което трептенето на въздуха упражнява върху ухото, извличайки удоволствие от съответния тон.
към текста >>
Наклонностите на неговата душа зависят от
процес
ите в неговото тяло.
Душата може чрез самата себе си да насочи своите склонности както към тялото, така и към духа. Тя спуска своите пипала надолу към физическия свят, както ги протяга и нагоре към духовния свят. Навлизайки в материята, нейната собствена същност се прониква от природата на физическия свят. Неговите идеи са привлечени към физическия свят именно чрез силите на душата. Нека да разгледаме недоразвития човек.
Наклонностите на неговата душа зависят от процесите в неговото тяло.
Той изпитва удоволствие само от въздействията, които физическия свят упражнява върху неговите сетива. Така неговият духовен живот е изцяло привлечен към тази сфера. Неговите мисли служат само за задоволяването на неговите потребности. Докато Духът-Себе, напредвайки от едно прераждане в друго, все повече и повече ще извлича своите импулси от духовния свят. Неговото познание ще бъде определяно от Духа на вечната истина, неговите действия от вечното добро.
към текста >>
Разгледана като факт от физическия свят, смъртта представлява едно изменение в
процес
ите на тялото.
Той изпитва удоволствие само от въздействията, които физическия свят упражнява върху неговите сетива. Така неговият духовен живот е изцяло привлечен към тази сфера. Неговите мисли служат само за задоволяването на неговите потребности. Докато Духът-Себе, напредвайки от едно прераждане в друго, все повече и повече ще извлича своите импулси от духовния свят. Неговото познание ще бъде определяно от Духа на вечната истина, неговите действия от вечното добро.
Разгледана като факт от физическия свят, смъртта представлява едно изменение в процесите на тялото.
След смъртта то престава да бъде посредник между душата и Духа. По-нататък тялото се оказва напълно подчинено на физическия свят и неговите закони; то потъва в материята, за да се разложи в нея. Достъпна за физическите сетива са само физическите явления, които настъпват след смъртта на тялото. Тези сетива не могат да проследят какво настъпва тогава с душата и Духът, понеже душата и Духът могат да бъдат наблюдавани в сетивен смисъл само дотолкова, доколкото те придобиват външен израз във физическите процеси. След смъртта такъв израз е вече невъзможен.
към текста >>
Тези сетива не могат да проследят какво настъпва тогава с душата и Духът, понеже душата и Духът могат да бъдат наблюдавани в сетивен смисъл само дотолкова, доколкото те придобиват външен израз във физическите
процес
и.
Неговото познание ще бъде определяно от Духа на вечната истина, неговите действия от вечното добро. Разгледана като факт от физическия свят, смъртта представлява едно изменение в процесите на тялото. След смъртта то престава да бъде посредник между душата и Духа. По-нататък тялото се оказва напълно подчинено на физическия свят и неговите закони; то потъва в материята, за да се разложи в нея. Достъпна за физическите сетива са само физическите явления, които настъпват след смъртта на тялото.
Тези сетива не могат да проследят какво настъпва тогава с душата и Духът, понеже душата и Духът могат да бъдат наблюдавани в сетивен смисъл само дотолкова, доколкото те придобиват външен израз във физическите процеси.
След смъртта такъв израз е вече невъзможен. Ето защо наблюдението на физическите сетива и на основаващата се върху тях наука не са валидни и нямат никаква стойност за съдбата на душата и Духа след смъртта. Тогава именно влиза в действие едно висше познание, което се основава върху наблюдението на процесите в душевния и духовния свят. След като Духът се отдели от тялото, той все още винаги остава свързан с душата. И както по време на физическия живот той е бил свързан с тялото във физическия свят, така сега душата го свързва с душевния свят.
към текста >>
Тогава именно влиза в действие едно висше познание, което се основава върху наблюдението на
процес
ите в душевния и духовния свят.
По-нататък тялото се оказва напълно подчинено на физическия свят и неговите закони; то потъва в материята, за да се разложи в нея. Достъпна за физическите сетива са само физическите явления, които настъпват след смъртта на тялото. Тези сетива не могат да проследят какво настъпва тогава с душата и Духът, понеже душата и Духът могат да бъдат наблюдавани в сетивен смисъл само дотолкова, доколкото те придобиват външен израз във физическите процеси. След смъртта такъв израз е вече невъзможен. Ето защо наблюдението на физическите сетива и на основаващата се върху тях наука не са валидни и нямат никаква стойност за съдбата на душата и Духа след смъртта.
Тогава именно влиза в действие едно висше познание, което се основава върху наблюдението на процесите в душевния и духовния свят.
След като Духът се отдели от тялото, той все още винаги остава свързан с душата. И както по време на физическия живот той е бил свързан с тялото във физическия свят, така сега душата го свързва с душевния свят. Но неговата истинска същност не се намира в този душевен свят. Душевният свят само временно трябва да го свърже с неговото поле на действие, с физическия свят. Обаче, за да се появи в едно ново прераждане с една по-съвършена форма, той трябва да черпи сили от духовния свят.
към текста >>
За да изучим съдбата на душата след смъртта, трябва да разгледаме нейният
процес
на разпадане.
Изобщо трябва да се каже: Не душата и духът напускат тялото, а то се освобождава от тях, когато неговите сили не могат повече да действуват в смисъла на човешката организация. Нещо подобно съществува и в отношението между душата и Духа. Душата освобождава Духа в по-висшия, духовен свят, когато нейните сили не могат да действуват повече в смисъла на душевната човешка организация. Духът ще бъде свободен в този миг, когато душата му е предала всичко, което е могла да преживее само в тялото, а се запазва само това, което може да продължи да живее с Духа. Този "остатък" може да бъде съхранен като плод само в Духа и той свързва душата с Духа в един чисто духовен свят.
За да изучим съдбата на душата след смъртта, трябва да разгледаме нейният процес на разпадане.
По време на въплъщението, тя имаше задачата да насочи Духа към физическия свят. В мига, когато тази задача е изпълнена, душата се обръща към духовния свят. Като се има предвид естеството на тази задача, щом тялото я освобождава при смъртта и, следователно, щом не може да играе вече своята роля на посредница, тя би трябвало да има всъщност само духовна дейност. Това би било така ако по време на своя живот в тялото, тя не би се повлияла от него, ако не би била привлечена от него. Без този нюанс, дължащ се на нейното пребиваване във физическото тяло, веднага след смъртта, тя би се подчинила само на законите на душевния и на духовния свят и би изгубила всякаква връзка със сетивния свят.
към текста >>
Процес
ът е следния: Всички елементи на антипатия, които душата притежава, биват малко по малко победени от силите на симпатията, а тази последната сама нараства до най-висока степен.
И периодът, през който душата се намира в това състояние, може да бъде наречен "място" на желанието, въпреки че, както се разбира, не се касае за едно "място", а за едно състояние. Душата, която прониква в душевния свят след смъртта, е подчинена на неговите закони. Действията на тези закони определят начина, според който ще бъдат премахнати наклонностите, които я привличат към физическия свят. Този начин е различен, според душевните субстанции и сили, с които душата влиза в допир. Всеки вид субстанция и сила ще упражнява върху нея своето пречистващо действие.
Процесът е следния: Всички елементи на антипатия, които душата притежава, биват малко по малко победени от силите на симпатията, а тази последната сама нараства до най-висока степен.
Защото тази крайна симпатия към целия душевен свят е силата, която ще предизвика, така да се каже, сливането на душата с този свят и пълното угасване на егоизма. Душата престава да бъде като същество, което е привлечено към физическия свят; тя освобождава духа. Следователно, тя се пречиства, минавайки през различните области които описахме, докато стигне до областта на съвършената симпатия, в която се съединява с целия душевен свят. Духът остава свързан с душата до последният момент момента на освобождението защото по време на земния живот, той се е сродил напълно с нея. Неговата връзка с душата е неимоверно по-силна от тази с тялото, защото с тялото той се свързва непосредствено.
към текста >>
След смъртта, техните души, бидейки лишени от сетивно-физическите
процес
и, които по необходимост са свързани с удовлетворението на този вид желание, изпадат в едно състояние, което рано или късно стига до своя закономерен край.
Вторият род явления, които душата среща в душевния свят, се характеризират с равновесието, което силите на симпатията и антипатията достигат там. Душата ще бъде повлияна от тези явления известно време след смъртта, според това, до каква степен се намира тя в едно подобно състояние. Това състояние се отличава с онова лекомислие и радост, които някой изпитва от преходните впечатление на сетивата. То е характерно за онези лица, които се оставят под влиянието на всички незначителни събития на деня; но понеже тяхната симпатия не се стреми към определен обект, влиянията, които изпитват, са преходни. Всичко, което надвишава сферата на нищожните "неща", е антипатично за тези лица.
След смъртта, техните души, бидейки лишени от сетивно-физическите процеси, които по необходимост са свързани с удовлетворението на този вид желание, изпадат в едно състояние, което рано или късно стига до своя закономерен край.
Естествено, състоянието на лишение, което цари в душата преди пълното отмиране на този вид желания, е нещо болезнено. Но тъкмо това болезнено и мъчително състояние е истинска школа за разрушаване на илюзиите, от които човек е обгърнат по време на физическия живот. На трето място, в света на душите, наблюдаваме една съвкупност от явления, където господствува симпатията, където преобладава "желанието". Душите изпитват тяхното влияние чрез всичко, което след смъртта създава в тях една атмосфера на "желание". Но и тези желания постепенно отмират поради невъзможността да бъдат задоволени.
към текста >>
94.
3. ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
Аз няма да навлизам по-дълбоко в тези
процес
и; важно е да си изградим представа за "светът на духовете" с помощта на възприятия, избрани измежду другите.
Защото от само себе си се разбира, че там, където царуват звуците, възприятията на "духовното око" ни най-малко не престават. Звукът само се прибавя към светлината. Следователно, винаги, когато става дума за "първообрази" трябва да имаме предвид и "празвуците". Към възприятията, за които говорихме, се прибавят и други. Те могат да бъдат сравнени с "духовен вкус" и т.н.
Аз няма да навлизам по-дълбоко в тези процеси; важно е да си изградим представа за "светът на духовете" с помощта на възприятия, избрани измежду другите.
Преди всичко, необходимо е да правим разлика между различните видове първообрази. За да се ориентираме в "светът на духовете", трябва да различаваме в него определен брой степени и области. Както и в "светът на душите", не трябва да си представяме тези различни области като пластове, поставени един върху друг. Напротив, те взаимно се проникват от край до край. Първата област съдържа първообразите на физическия свят, доколкото те не са надарени с живот.
към текста >>
95.
4. ДУХЪТ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА
GA_9 Теософия
И когато тялото, което сме напуснали след смъртта, застане пред нас не като физически, а като мисловен
процес
, ние осъзнаваме неговата принадлежност към външния свят.
Това е един свят от одушевени Същества, творци и строители. Тук ние се запознаваме с начина, по който се създават предметите, които възприемаме на Земята; по-рано тези предмети съставляваха сетивната действителност, а сега, когато сме дух, ние изпитваме реалността на духовните строителни сили. Между мисловните сили, които одушевяват този свят, се намира също и мисълта за нашето собствено физическо тяло. Ние се чувствуваме отдалечени от него. Единствено духовната същностни изглежда като част от самите нас.
И когато тялото, което сме напуснали след смъртта, застане пред нас не като физически, а като мисловен процес, ние осъзнаваме неговата принадлежност към външния свят.
Ние се научаваме да гледаме на него като на една малка част от външния свят. Ето защо ние вече не откъсваме неговата физическа природа от останалия външен свят, сякаш тя има някакво по-близо родство с нашата собствена индивидуалност. Ние възприемаме единството на външния свят, нашето собствено физическо въплъщение като част от неговата цялост; ние съзерцаваме неговите първообрази и чувствуваме, че ние самите принадлежим на това цяло. По този начин, чрез наблюдение, ние се убеждаваме в дълбокото родство на физическото тяло с външния свят. Научаваме се да казваме: "Всичко, което виждам тук, разпръснато около мен, това съм бил аз самият.
към текста >>
От трите по-низши области тя се различава по това, че в тях се намират първообразите на онези физически и душевни
процес
и, които откриваме във физическия и душевен свят, преди да сме навлезли в тези светове.
Великите благодетели на човечеството, преданите натури, онези, които истински и всеотдайно служат на общността, са развили в предишните прераждания, те непрекъснато са се стремили към родство с нея. Очевидно е, че описаните три области от "царството на духовете", се намират в определени отношения с по-низшите светове: физическият и душевният. Защото те съдържат първообразите, живите мисловни Същества, които намират в тези светове, съответно физически или душевен израз. Едва в четвъртата област представлява чистото "царство на духовете". Но дори и тя не е такава в истинския смисъл на думата.
От трите по-низши области тя се различава по това, че в тях се намират първообразите на онези физически и душевни процеси, които откриваме във физическия и душевен свят, преди да сме навлезли в тези светове.
Обстоятелствата на всекидневния живот са свързани с нещата и Съществата, които човек намира в света; от преходните неща на този свят, нашият поглед се издига към техните вечни причини. Тук са и другите земни твари: нашата безкористна мисъл се обръща към тях, независимо че те съществуват според съвсем други закони, в които ние нямаме никакво участие. Обаче благодарение на нас, земният свят разполага с постиженията на изкуствата и науките, на техниката, на държавните институции, накратко, с всичко онова, което оригиналните произведения на нашия Дух въплъщават в условията на физическия свят. Без нас, светът не би притежавал всички тези неща. Първообразите на всички тези чисто човешки произведения се намират в четвъртата област от "царството на духовете".
към текста >>
Тъкмо тези възприятия позволяват да бъдат описани
процес
ите в "царството на духовете" така, както беше направено това тук в обобщен вид.
Искаме ли да преценим, доколко един човешки живот, произтичащ между раждането и смъртта, представлява резултат от предходно въплъщение, следва да знаем, че една гледна точка, разположена единствено в този живот, не ни предоставя никакви оценъчни възможности. За такава гледна точка, например, земния живот би могъл да изглежда несъвършен, изпълнен със страдание и т.н. , обаче от друга гледна точка, лежаща извън земния живот сегашното въплъщение протича по този начин тъкмо поради някои особености от миналото прераждане. С встъпването си по Пътя на познанието така, както е описан в следващата глава, душата се откъсва от условията на телесния живот. По този начин тя е в състояние да възприема под формата на образи онези изживявания, които я очакват между смъртта и новото раждане.
Тъкмо тези възприятия позволяват да бъдат описани процесите в "царството на духовете" така, както беше направено това тук в обобщен вид.
Предлаганото описание може да бъде разбрано, само ако не забравяме, че цялостното състояние на душата във физическото тяло е коренно различно от това, което тя представлява в условията на чисто духовните опитност.
към текста >>
96.
5. ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ЦАРСТВОТО НА ДУШИТЕ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
Всред цялостното обкръжение, тя изпъква с известна самостоятелност, понеже е достъпна за нашите сетива, което не се отнася за душевните и духовни
процес
и, макар че те също принадлежат към този свят.
През време на физическия живот, човекът живее едновременно и в трите свята. Той възприема нещата от сетивния свят и на свой ред им въздействува. Съществата от душевния свят оказват влияние върху човека чрез техните сили на симпатия и антипатия; обаче човешката душа също се намесва в душевния свят чрез своите влечения, страсти и желания. Духовното естество на нещата се отразяват в нашия мисловен свят; а самият човек, като мислещо духовно същество, е поданик на "царството на духовете" и взема участие във всичко, което става в тази област на света. От горното следва, че сетивния свят е само една малка част от обкръжението на човека.
Всред цялостното обкръжение, тя изпъква с известна самостоятелност, понеже е достъпна за нашите сетива, което не се отнася за душевните и духовни процеси, макар че те също принадлежат към този свят.
Както едно парче лед, който плува над водата, но поради определени свойства се отличава от нея, така и сетивните неща са "вещества" от обкръжаващия ни душевен и духовен свят; те се открояват в света, благодарение на определени свойства, които ги правят сетивно възприемаеми. Те са образно казано – сгъстени душевни и духовни образувания; тъкмо това "сгъстяване" ги прави достъпни за сетивата. Както ледът е само една форма, в която водата съществува, така и сетивните неща са само една форма, под която са скрити душевните и духовни Същества. Ако се проумее този факт, ще се разбере и друго: Както водата може да се превърне в лед, така и духовният свят може да премине в душевния свят, а този последния в света на сетивата. От тази гледна точка става ясно, защо човекът може да размишлява върху сетивните неща.
към текста >>
Да разберем дадено нещо чрез мислите, може да бъде сравнено с
процес
а, чрез който едно твърдо тяло минава през огъня, за да се превърне в течно, така че химикът да го изследва в неговата течна форма.
За хората, притежаващи особено дълбок усет за външната природа, този въпрос застава с пределна яснота пред тяхното духовно око. Те наистина усещат взаимната връзка и хармонията между човешкия мисловен свят от една страна, и природния свят от друга страна. Великият астроном Кеплер изразява тази хармония по следния начин: "Божественото призвание, което подтиква някои хора да изучават астрономията, е просто вписано в света, но не в думи и срички, а в самите неща, съгласно сходството, съществуващо между човешките понятия и сетива от една страна, и небесните тела и констелации от друга страна". Само защото нещата и предметите от сетивния свят не са нищо друго, освен сгъстени духовни Същества, човекът може да се издигне до тях и да ги разбере в своето мислене. Сетивните неща произлизат от духовния свят; те представляват само една друга форма на духовните същества; и когато човек обхваща нещата с помощта на своите мисли, тогава неговата вътрешна същност просто се обръща от сетивната форма към духовните първообрази на тези неща.
Да разберем дадено нещо чрез мислите, може да бъде сравнено с процеса, чрез който едно твърдо тяло минава през огъня, за да се превърне в течно, така че химикът да го изследва в неговата течна форма.
В различните области от "царството на духовете" се намират духовните първообрази на сетивния свят. В петата, шестата и седмата област, тези първообрази все още са в зародишно състояние, а в четирите по-низши области те се оформят като духовни образования. Човешкият Дух долавя само едно смътно отражение от тези духовни отражения, когато чрез своето мислене се опитва да разбере сетивните неща. А как тези духовни образования са се сгъстили в сетивния свят това е въпрос за този, който копнее за едно духовно разбиране на обкръжаващия го свят. За сетивното наблюдение, този обкръжаващ свят първоначално се разделя на четири ясно разграничени степени: Минерално, растително, животинско и човешко царство.
към текста >>
В този външно-сетивен формообразуващ
процес
, характерен за минералното и растителното царство, се осъществява сетивно сгъстяване на един чисто духовен
процес
, когато духовните зародиши от трите по-висши области на "царството на духовете" прерастват в духовни образования, но вече в по-низшите области.
Към всичко онова, което посреща човекът в минералното царство, сега се прибавя и живота. Ако дори накратко размислим върху този факт, ще се видим озарени от нова светлина. Растението притежава силата да възпроизвежда своята жива форма. Междинното място в сред безформените минерални вещества каквито са газовете и течностите от една страна, и живите форми на растителното царство от друга страна, се заема от кристалите. В лицето на кристалите ние виждаме прехода от безформения минерален свят към живата формообразуваща способност на растителното царство.
В този външно-сетивен формообразуващ процес, характерен за минералното и растителното царство, се осъществява сетивно сгъстяване на един чисто духовен процес, когато духовните зародиши от трите по-висши области на "царството на духовете" прерастват в духовни образования, но вече в по-низшите области.
На процеса на кристализация, в духовния свят като негов първообраз съответствува прехода от безформения духовен зародиш в една организирана форма. Ако този преход се сгъсти до такава степен, че да може да бъде възприеман от сетивата, в сетивния свят се изправяме пред минералния кристализационен процес. Обаче в рамките на растителния живот, ние също откриваме един организиран духовен зародиш. Само че тук, растителният вид запазва в себе си живата формообразуваща способност. При кристала, духовният зародиш постигайки съответната форма изгубва своята формообразуваща способност.
към текста >>
На
процес
а на кристализация, в духовния свят като негов първообраз съответствува прехода от безформения духовен зародиш в една организирана форма.
Ако дори накратко размислим върху този факт, ще се видим озарени от нова светлина. Растението притежава силата да възпроизвежда своята жива форма. Междинното място в сред безформените минерални вещества каквито са газовете и течностите от една страна, и живите форми на растителното царство от друга страна, се заема от кристалите. В лицето на кристалите ние виждаме прехода от безформения минерален свят към живата формообразуваща способност на растителното царство. В този външно-сетивен формообразуващ процес, характерен за минералното и растителното царство, се осъществява сетивно сгъстяване на един чисто духовен процес, когато духовните зародиши от трите по-висши области на "царството на духовете" прерастват в духовни образования, но вече в по-низшите области.
На процеса на кристализация, в духовния свят като негов първообраз съответствува прехода от безформения духовен зародиш в една организирана форма.
Ако този преход се сгъсти до такава степен, че да може да бъде възприеман от сетивата, в сетивния свят се изправяме пред минералния кристализационен процес. Обаче в рамките на растителния живот, ние също откриваме един организиран духовен зародиш. Само че тук, растителният вид запазва в себе си живата формообразуваща способност. При кристала, духовният зародиш постигайки съответната форма изгубва своята формообразуваща способност. В растителния живот, свойствата на духовните зародиши от висшите области на Царството на Духовете остават непокътнати.
към текста >>
Ако този преход се сгъсти до такава степен, че да може да бъде възприеман от сетивата, в сетивния свят се изправяме пред минералния кристализационен
процес
.
Растението притежава силата да възпроизвежда своята жива форма. Междинното място в сред безформените минерални вещества каквито са газовете и течностите от една страна, и живите форми на растителното царство от друга страна, се заема от кристалите. В лицето на кристалите ние виждаме прехода от безформения минерален свят към живата формообразуваща способност на растителното царство. В този външно-сетивен формообразуващ процес, характерен за минералното и растителното царство, се осъществява сетивно сгъстяване на един чисто духовен процес, когато духовните зародиши от трите по-висши области на "царството на духовете" прерастват в духовни образования, но вече в по-низшите области. На процеса на кристализация, в духовния свят като негов първообраз съответствува прехода от безформения духовен зародиш в една организирана форма.
Ако този преход се сгъсти до такава степен, че да може да бъде възприеман от сетивата, в сетивния свят се изправяме пред минералния кристализационен процес.
Обаче в рамките на растителния живот, ние също откриваме един организиран духовен зародиш. Само че тук, растителният вид запазва в себе си живата формообразуваща способност. При кристала, духовният зародиш постигайки съответната форма изгубва своята формообразуваща способност. В растителния живот, свойствата на духовните зародиши от висшите области на Царството на Духовете остават непокътнати. Следователно, растението е също една форма, както кристала, но освен това то разполага с пластичната формообразуваща сила.
към текста >>
В крайна сметка, последните водят своето начало от първообразните
процес
и, разиграващи се в Царството на Духовете.
Дори може да се твърди, че променливата форма на растението се отнася към втвърдените форми на кристала така, както животът на усещането към устойчивата растителна форма. В известен смисъл, растението е изцяло погълнато от своите пластични, формообразуващи сили; през целия си живот то непрекъснато възпроизвежда нови и нови копия на съответната първоначална форма: най-напред корените, после листата, цветовете и т.н. Животното се развива до една завършена форма и се затваря в нея, отдавайки се на своя подвижен сетивен и инстинктивен живот Този живот се разиграва в душевния свят. Характерни за растението са растежа и размножението, а за животното усещането и инстинкта. За животното те са онази безформена сила, която непрекъснато търси нови форми.
В крайна сметка, последните водят своето начало от първообразните процеси, разиграващи се в Царството на Духовете.
Обаче те се проявяват именно в душевния свят. Към динамичните, градивни, физически-невидими Същества, които управляват растежа и размножението, в животинския свят се присъединя ват и други, които са слезли с една степен по-долу в душевния свят. Следователно, в животинското царство съществуват безформени Същества използващи душевни обвивки които пораждат усещания и инстинктите. Те са истински създатели на животинските форми. Науката за Духа определя областта към която те принадлежат, като трето елементарно царство.
към текста >>
Само ясното познание за тези по-висши области на съществуванието и дълбокото вникване в разиграващите се там свръхсетивни
процес
и, могат наистина да укрепят човека в усилията му да изпълни своята велика мисия.
След като човек "отвори" за тях своето духовно око и духовно ухо, той започва да ги различава и се превръща в техен спътник. Сега, след "отварянето" на духовните възприемателни органи, на човека стават разбираеми много от нещата, които по-рано му бяха чужди и непонятни. Около него се разлива светлина; сега той вижда истинските принципи на това, което в сетивния свят е само тяхно следствие. Сега той разбира всичко онова, което без отворено духовно око е длъжен да отхвърли или да му противопостави твърдението, че "на небето и земята има много повече неща, отколкото си въобразява нашата школска мъдрост". По-фините и духовно чувствителни хора стават неспокойни, когато предусетят около себе си един друг свят, различен от сетивния, където трябва да се движат пипнешком, както слепецът пристъпва всред физическите предмети.
Само ясното познание за тези по-висши области на съществуванието и дълбокото вникване в разиграващите се там свръхсетивни процеси, могат наистина да укрепят човека в усилията му да изпълни своята велика мисия.
След проникването в това, което досега беше скрито за сетивата, човешкия живот се разширява до такава степен, че индивидът е в правото си да заяви: "Целият ми живот преди този момент, изглежда само като един бегъл сън".
към текста >>
97.
6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА
GA_9 Теософия
Човекът възприема определени
процес
и в пространството, само защото притежава добре развито око.
ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА Вече споменах, че формите, характерни за всеки от трите свята, стават действителност за човека, само тогава, когато той има способности или органи, за да ги възприема.
Човекът възприема определени процеси в пространството, само защото притежава добре развито око.
Едно същество възприема само онази част от действителността, която попада в рамките на неговата възприемателна способност. Ето защо човекът не трябва да заявява: действително е само това, което аз мога да възприемам. Много неща могат да са действителни, а да не разполагаме с необходимите органи за тяхното възприемане. А душевният свят и Царството на Духовете са дори по-действителни разбира се в един много по-висш смисъл на тази дума отколкото сетивния свят. Наистина, физическото око не може да види например чувствата и представите, обаче това не означава, че те не съществуват.
към текста >>
Точно както определени пространствени явления, например, могат да бъдат видени от физическото око като цветови проявления, така и духовното око се издига до възприятията на онези душевни и духовни
процес
и, които съответствуват на физическите цветове.
Ето защо човекът не трябва да заявява: действително е само това, което аз мога да възприемам. Много неща могат да са действителни, а да не разполагаме с необходимите органи за тяхното възприемане. А душевният свят и Царството на Духовете са дори по-действителни разбира се в един много по-висш смисъл на тази дума отколкото сетивния свят. Наистина, физическото око не може да види например чувствата и представите, обаче това не означава, че те не съществуват. И както физическия свят се открива пред нашите външни сетива, така и светът на чувствата, влеченията, инстинктите, мислите и т.н се открива пред нашите духовни сетива.
Точно както определени пространствени явления, например, могат да бъдат видени от физическото око като цветови проявления, така и духовното око се издига до възприятията на онези душевни и духовни процеси, които съответствуват на физическите цветове.
Да разбере напълно това, за което става дума тук, може само този, който следва Пътят на познанието, описан в следващата глава, развивайки съответните възприемателни органи. За такъв човек душевните и духовни явления, разиграващи се, съответно, в душевния и духовен свят, стават видими. Чувствата, които той изпитва към другите същества, му се явяват под формата на светлинни явления; мислите, към които той насочва своето внимание, изпълват духовното пространство. За него мисълта, която един човек насочва към друг, е не нещо невидимо, а е един възприемателен процес. Съдържанието на една мисъл като такава живее само в душата на мислещия човек; обаче това съдържание поражда определени действия в духовния свят.
към текста >>
За него мисълта, която един човек насочва към друг, е не нещо невидимо, а е един възприемателен
процес
.
И както физическия свят се открива пред нашите външни сетива, така и светът на чувствата, влеченията, инстинктите, мислите и т.н се открива пред нашите духовни сетива. Точно както определени пространствени явления, например, могат да бъдат видени от физическото око като цветови проявления, така и духовното око се издига до възприятията на онези душевни и духовни процеси, които съответствуват на физическите цветове. Да разбере напълно това, за което става дума тук, може само този, който следва Пътят на познанието, описан в следващата глава, развивайки съответните възприемателни органи. За такъв човек душевните и духовни явления, разиграващи се, съответно, в душевния и духовен свят, стават видими. Чувствата, които той изпитва към другите същества, му се явяват под формата на светлинни явления; мислите, към които той насочва своето внимание, изпълват духовното пространство.
За него мисълта, която един човек насочва към друг, е не нещо невидимо, а е един възприемателен процес.
Съдържанието на една мисъл като такава живее само в душата на мислещия човек; обаче това съдържание поражда определени действия в духовния свят. За духовното око, тези действия представляват един напълно възприемаем процес. Мисълта, която се излъчва от едно човешко същество, за да се устреми към друго човешко същество е една непосредствена действителност. А начинът, по който тази мисъл въздействува на другия човек, в духовния свят може да бъде изживян като един възприемаем процес. Следователно, за този, чиито духовни очи са отворени, физическия възприемаемият човек е само една част от целия човек.
към текста >>
За духовното око, тези действия представляват един напълно възприемаем
процес
.
Да разбере напълно това, за което става дума тук, може само този, който следва Пътят на познанието, описан в следващата глава, развивайки съответните възприемателни органи. За такъв човек душевните и духовни явления, разиграващи се, съответно, в душевния и духовен свят, стават видими. Чувствата, които той изпитва към другите същества, му се явяват под формата на светлинни явления; мислите, към които той насочва своето внимание, изпълват духовното пространство. За него мисълта, която един човек насочва към друг, е не нещо невидимо, а е един възприемателен процес. Съдържанието на една мисъл като такава живее само в душата на мислещия човек; обаче това съдържание поражда определени действия в духовния свят.
За духовното око, тези действия представляват един напълно възприемаем процес.
Мисълта, която се излъчва от едно човешко същество, за да се устреми към друго човешко същество е една непосредствена действителност. А начинът, по който тази мисъл въздействува на другия човек, в духовния свят може да бъде изживян като един възприемаем процес. Следователно, за този, чиито духовни очи са отворени, физическия възприемаемият човек е само една част от целия човек. Всъщност физическият човек е средоточие на душевни и духовни излъчвания. Тук можем само да загатнем за богатия и разнолик свят, който се открива пред "ясновидеца".
към текста >>
А начинът, по който тази мисъл въздействува на другия човек, в духовния свят може да бъде изживян като един възприемаем
процес
.
Чувствата, които той изпитва към другите същества, му се явяват под формата на светлинни явления; мислите, към които той насочва своето внимание, изпълват духовното пространство. За него мисълта, която един човек насочва към друг, е не нещо невидимо, а е един възприемателен процес. Съдържанието на една мисъл като такава живее само в душата на мислещия човек; обаче това съдържание поражда определени действия в духовния свят. За духовното око, тези действия представляват един напълно възприемаем процес. Мисълта, която се излъчва от едно човешко същество, за да се устреми към друго човешко същество е една непосредствена действителност.
А начинът, по който тази мисъл въздействува на другия човек, в духовния свят може да бъде изживян като един възприемаем процес.
Следователно, за този, чиито духовни очи са отворени, физическия възприемаемият човек е само една част от целия човек. Всъщност физическият човек е средоточие на душевни и духовни излъчвания. Тук можем само да загатнем за богатия и разнолик свят, който се открива пред "ясновидеца". Една човешка мисъл, която иначе живее само в ума на слушателя, се появява, например, като духовно възприемаемо цветово явление. Неговите цветове съответствуват на характера на мисълта.
към текста >>
98.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
Благодарение на този факт, той вече може да участвува в
процес
ите и събитията на духовния свят.
Защото работата се свежда до това, да не надценяваме себе си и да не определяме една или друга цел според личните си предпочитания, а в пълна безкористност да получим насоката на нашите действия от Духа. Егоистичната човешка воля не може да определя Истината; напротив, истината само по себе си трябва да стане вътрешния господар в човека и да го превърне в едно отражение на вечните закони от царството на духовете. Човекът трябва да се проникне от тези вечни закони и да ги приложи в живота. Окултният изследовател трябва да държи в строго подчинение както своето мислене, така и своята воля. Така той се превръща без никакво високомерие и самомнителност в пратеник, идващ от света на истината и красотата.
Благодарение на този факт, той вече може да участвува в процесите и събитията на духовния свят.
Ето как израства от една еволюционна степен в друга. Защото човек не може да постигне духовния живот единствено чрез съзерцанието; той трябва да го изживее. Ако окултният изследовател съблюдава посочените закони, скоро ще установи, че неговите душевни опитности, които се отнасят до духовния свят, приемат съвършено нов облик. Отсега нататък той няма да живее в тях; те ще престанат да бъдат негови вътрешни опитности, имащи значение за него, а ще се превърнат в душевни възпрепятствия на висшите светове. Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удоволствие и неудоволствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления.
към текста >>
99.
ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_9 Теософия
Разликата е тази, че седемте съставни цвята на светлината стават видими чрез един външен
процес
, докато седемте съставни части на душата стават видими чрез духовното наблюдение върху нейната истинска природа.
13-20 За някого би могло да изглежда, сякаш описаното в тази книга разделяне на човешкото същество произтича от едно чисто произволно обособяване на различни съставни части в цялостния душевен живот. Налага се да изтъкнем, че това разделяне на цялостния душевен живот има значение, подобно на онова, което установяваме при появата на седемте цвята, след като светлината е преминала през една призма. Това, което физикът прави за да обясни светлинните явления след като призмата е разложила светлината на седем цвята същото извършва и духовният изследовател по отношение на душевния свят и неговата природа. Седемте съставни части на душата далеч не са някаква абстрактна измислица, която важи в пълна сила и за седемте цвята, на които призмата разлага светлината. И в двата случая деленето се основава на самите факти и тяхната вътрешна природа.
Разликата е тази, че седемте съставни цвята на светлината стават видими чрез един външен процес, докато седемте съставни части на душата стават видими чрез духовното наблюдение върху нейната истинска природа.
А истинската природа на душата изобщо не може да бъде разбрана без споменатото обособяване на нейните седем части. Чрез трите си части: физическо тяло, жизнено тяло и душевно тяло, душата принадлежи към преходния свят; с другите си четири части тя пуска своите корени във вечността. В "единната душа" преходното и вечното са неразделно свързани. Ако не вникнем в описаното делене на душата, не можем да обхванем и нейните връзки с Космоса. Нека да прибегнем до следното сравнение.
към текста >>
Душата не създава произволно този образ; той изгражда сам себе си в
процес
а на свръхсетивното възприятие.
Тази жажда ще бъде задоволена само там, където човешкото разбиране за Духа не се различава по нищо от разбирането за физическия свят. Забележките относно специалният начин, по който трябва да си представяме цветовете на аурата, би следвало да са достатъчни за да ни предпазят от подобни грешки. Обаче този, който се стреми към точна представа за нещата, неизбежно стига до извода, че човешката душа по необходимост се добира до едно духовно а не сетивно прозрение за аурата, едва след като е минала през съответните изживявания в духовния и в душевния свят. Без това прозрение, изживяванията остават неосъзнати. Разбира се, не бива да смесваме прозрението, което обикновено е от образно естество, със самите изживявания; обаче следва да сме наясно, че тези изживявания намират своя съвършен израз тъкмо в прозрението, в образа.
Душата не създава произволно този образ; той изгражда сам себе си в процеса на свръхсетивното възприятие.
Днес лесно бихме извинили един естествоизпитател, когато той се опитва да говори за един вид "човешка аура", както прави това проф. д-р Мориц Бенедикт в своята книга Ruten und Pendellehre. "има незначителен брой хора, които могат да виждат "на тъмно". По-голямата част от тях виждат във тъмнината доста предмети, лишени от цветове, и само малка част от тези хора ги виждат оцветени... Голям брой учени и лекари са имали възможност да наблюдават в моята тъмна камера тези две групи... И всред тях не остана и най-малкото съмнение в точността на техните наблюдения и описания. . .
към текста >>
100.
00. С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
". Този
процес
е крайно необходим на окултното обучение; но от друга страна, една правилно написана антропософска книга е длъжна да пробуди духовния живот на читателя, а не да му предлага просто сбор от мисли и разсъждения.
"...Всяка антропософска книга разчита на това, да бъде възприета с помощта на дълбоките вътрешни изживявания на човека. Едва тогава, постепенно настъпва един вид разбиране на нещата. В началото то може и да е твърде слабо. Но то може и трябва да се появи. По-нататъшното задълбочаване на свръхсетивното познание непрекъснато укрепва, особено чрез упражненията, описани в "Как се постигат познания за висшите светове?
". Този процес е крайно необходим на окултното обучение; но от друга страна, една правилно написана антропософска книга е длъжна да пробуди духовния живот на читателя, а не да му предлага просто сбор от мисли и разсъждения.
Четенето трябва да се превърне в истинско изживяване, съпроводено от вътрешно напрежение, разтърсващ трепет и завършващ отговор. Аз добре зная до каква степен е далеч всичко, което възпроизвеждам в моите книги, от онзи момент, когато вътрешната сила на подобно изживяване ще може да озари четящата душа. Обаче зная и друго: че на всяка степен от моята вътрешна борба аз се стремя да постигна възможно най-много в тази област. Нито в стила на моите описания нито в отделните изречения може да се долови и следа от моите субективни чувства. Онова, което блика от топлината и дълбокия усет за нещата, аз записвам в сух, математически стил.
към текста >>
НАГОРЕ