Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
7
,
Намерени са резултати от
625
текста в
7
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Пространство
'.
На страница
1
:
274
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
4. ГЬОТЕВОТО ПОНЯТИЕ ЗА
ПРОСТРАНСТВО
ТО
15.ГЬОТЕ И ЕСТЕСТВЕНОНАУЧНИЯТ ИЛЮЗИОНИЗЪМ 16.ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА 2. СИСТЕМАТА НА ЕСТЕСТВЕНАТА НАУКА 3. СИСТЕМАТА НА ТЕОРИЯТА НА ЦВЕТОВЕТЕ
4. ГЬОТЕВОТО ПОНЯТИЕ ЗА ПРОСТРАНСТВОТО
5. ГЬОТЕ,НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ 17.ГЬОТЕ ПРОТИВ АТОМИСТИКАТА А. ПЪРВО Б. ВТОРО В. ТРЕТО
към текста >>
2.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Това, което в семето е концентрирано в една точка, в листата то се явява разгърнато в
пространство
то.
Когато силите, които организират съществото на растението, се явяват в действителното съществуване, те приемат редица пространствени форми. Сега става вече въпрос за живото понятие, което свързва назад и напред тези форми. Когато разглеждаме учението за метаморфозите на Гьоте, както го имаме от 1790 година, ние намираме в него, че това понятие у Гьоте е понятието за сменяващото се разширение и свиване. В семето формата на растението е най-много свита /концентрирана/. По-нататък с листата следва първото разгръщане, разширение на формиращите сили.
Това, което в семето е концентрирано в една точка, в листата то се явява разгърнато в пространството.
В чашката силите отново се свиват в една осова точка; короната се произвежда от следващото разширение /тук под корона трябва да се разбират венчелисчетата на цвета); тичинките и близалцето се раждат от следващото свиване; плодът чрез последното /трето/ разширение, след което цялата сила на живота на растението /ентелехичният принцип/ се скрива отново в най-високо свитото състояние на семето. Ние можем да проследим приблизително всички подробности на мисълта за метаморфозата до последното превръщане в излязлата в 1790 година статия; но това не може да сторим така лесно с понятието за разширението и свиването. Обаче не ще сгрешим, ако допуснем, че тази кореняща се дълбоко в духа на Гьоте мисъл е била свързана още в Италия с понятието за образуването на растението. Тъй като съдържанието на тази мисъл е обусловеното от формиращите сили по-голямо или по-малко разгръщане в пространството. Следователно то се състои в това, което у растението непосредствено се показва на очите, това съдържа ние ще се роди най-лесно, когато се заловим да нарисуваме растението съобразно естественото образуване.
към текста >>
Тъй като съдържанието на тази мисъл е обусловеното от формиращите сили по-голямо или по-малко разгръщане в
пространство
то.
По-нататък с листата следва първото разгръщане, разширение на формиращите сили. Това, което в семето е концентрирано в една точка, в листата то се явява разгърнато в пространството. В чашката силите отново се свиват в една осова точка; короната се произвежда от следващото разширение /тук под корона трябва да се разбират венчелисчетата на цвета); тичинките и близалцето се раждат от следващото свиване; плодът чрез последното /трето/ разширение, след което цялата сила на живота на растението /ентелехичният принцип/ се скрива отново в най-високо свитото състояние на семето. Ние можем да проследим приблизително всички подробности на мисълта за метаморфозата до последното превръщане в излязлата в 1790 година статия; но това не може да сторим така лесно с понятието за разширението и свиването. Обаче не ще сгрешим, ако допуснем, че тази кореняща се дълбоко в духа на Гьоте мисъл е била свързана още в Италия с понятието за образуването на растението.
Тъй като съдържанието на тази мисъл е обусловеното от формиращите сили по-голямо или по-малко разгръщане в пространството.
Следователно то се състои в това, което у растението непосредствено се показва на очите, това съдържа ние ще се роди най-лесно, когато се заловим да нарисуваме растението съобразно естественото образуване. В Рим Гьоте намери един корен карамфил подобен на букет, който му показа особено ясно метаморфозата. Върху това той пише сега: “Не виждайки през мене никакво средство да запазя тази чудесна форма, аз се залових да я нарисувам точно, при което се домогнах до все по-голямо разбиране на основното понятие на метаморфозата”. Може би подобни рисунки са били още често пъти правени и това е искало да доведе до въпросното понятие. През септември 1787 година при своето второ пребиваване в Рим Гьоте изнася на своя приятел Мориц въпроса; той открива тогава, колко жив, колко нагледен става предметът при едно такова изнасяне (говорене, предаване).
към текста >>
3.
03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ .
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Във формирането на човека всички органи и системи от органи са развиват така, че единият орган дава достатъчно
пространство
за свободно развитие на другия, всеки отделен орган се явява в онези граници, които са необходими, за да позволи на всички други да се проявят по същия начин.
изображението на животинското с всички негови органи всеки за себе си едно цяло. Едно отделно животно се ражда, когато един отделен орган се отделя от общото животинско цяло и въпреки това изпълнява съществените животински действия. Животинското царство е само раздробеното най-висше животно: човекът. Съществува само едно човешко съсловие, само един човешки род, само един човешки вид, именно защото той е цялото животинско царство”. Така например има животни, при които са развити особено органите на осезанието цялата организация сочи към дейността на осезанието и намира в него своята цел; други, при които са особено развити органите на храненето и те изпъкват на преден план; цялото животно е организирано в тази насока; всичко останало остъпва пред него на заден план.
Във формирането на човека всички органи и системи от органи са развиват така, че единият орган дава достатъчно пространство за свободно развитие на другия, всеки отделен орган се явява в онези граници, които са необходими, за да позволи на всички други да се проявят по същия начин.
Така се ражда едно хармонично взаимодействие на отделните органи и системи, създава се една хармония, която прави от човека най-съвършеното същество, съединяващо в себе си съвършенствата на всички останали създания. Тези мисли са образували също съдържанието на разговорите на Гьоте с Хердер и Хердер ги изразява по следния начин: че човешкия род, трябва да се счита “като едно велико сливане на по-нисши органически сили, които трябваше да стигнат в него до образуването на човечеството”. А на друго място: “И така ние можем да приемем, че човекът е едно средно създание между животните, т.е. той е изработената форма, в която се събират чертите на всички видове около него в най-фина съвкупност.*/*Хердер,Философия на историята на човечеството./ За да отбележим дяла, който Гьоте има в създаването на Хердеровото съчинение "Идеи към философията на историята на човечеството", искаме да приведем следния цитат от едно писмо на Гьоте до Кнебел от 8 декември 1783 година: “Хердер пише една философия на историята, както можеш да си представиш из основи нова.
към текста >>
4.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Следователно при органическите образования ние трябва да се откажем от това, да познаем необходимата връзка на идеята на цялото, която можем само да мислим, с това, което се явява за нашите сетива в
пространство
и време.
Той наистина съзираше възможността за едно разбиране на един интелектус архетипус, на един интуитивен ум -, на което би било дадено да прозре връзката между понятие и действителност при органическите същества както и при неорганическите; обаче на самия човек той отричаше възможността да притежава подобен ум. Според Кант човешкият ум трябва именно да има свойството да може да си представя единството, понятието на нещото на нещо само като произлизащо от взаимодействието на частите като нещо общо аналитично добито чрез абстракция, а не така, че отделната част да се явява като произтичаща от едно конкретно (синтетично) единство, на едно понятие в интуитивна форма. Ето защо според него на този ум е невъзможно да обясни органическата природа, защото ние трябва да си я представяме като нещо цяло действуващо в частите. Кант казва върху това: "нашият ум има следователно тази особеност за разсъдъчната способност, че за него познанието не се определя от общото за особеното и следователно това особеното не може да бъде изведено от общото.* /*Кант, Критика на разсъдъчната способност, в І. Кант, Събрани съчинения, т.ІІ, Лайпциг 1915 г, стр.272 и следв./
Следователно при органическите образования ние трябва да се откажем от това, да познаем необходимата връзка на идеята на цялото, която можем само да мислим, с това, което се явява за нашите сетива в пространство и време.
Според Кант ние би трябвало да се ограничим в това, да разберем, че една такава връзка съществува; обаче логическото изискване, да познаем, как общата мисъл, идеята излиза от себе си и се изявява като сетивна действителност, това изискване не може да бъде изпълнено при организмите. Напротив би трябвало да приемем, че тук понятие и действителност стоят едно срещу другото без посредство и че са били произведени чрез едно намиращо се вън от тях влияние по един и същи начин, както човекът произвежда един сложен предмет на една замислена от него идея, например както строи една машина. С това Кант отрече възможността да бъде обяснен светът на организмите и даже бе привидно доказано, че това е невъзможно. Така стояха нещата, когато Гьоте се залови да се занимава с органичните науки. Обаче той пристъпи към (изследването) изучаването на същите, след като се беше подготвил за целта по най-подходящия начин чрез няколкократно прочитане на философа Спиноза.
към текста >>
Идейното единство изнася от себе си редица сетивно възприемаеми органи, които се редуват във времето и се нареждат един друг в
пространство
то и се отделя по съвършено определен начин от останалата природа.
Неорганичните редици от действия нямат никъде начало и край; следващото се намира с предидущото само в една случайна връзка. Когато един камък падне на земята, тогава от случайната форма на обекта, върху който той пада, зависи, какво действие ще упражни. Не така стоят нещата при един организъм. Тук първото е единството. Изградената на себе си ентелехия съдържа определен брой на развитие, от които едната трябва да бъде първата, другата последната; при тези форми винаги едната може да следва другата по напълно определен начин.
Идейното единство изнася от себе си редица сетивно възприемаеми органи, които се редуват във времето и се нареждат един друг в пространството и се отделя по съвършено определен начин от останалата природа.
То изнася своите състояния вън от себе си. Ето защо тези състояния могат да бъдат разбрани само по такъв начин, че проследяваме произлизащото от едно идейно единство оформяне на редуващите се състояния, т.е. едно органично същество може да бъде разбрано в неговото ставане, в неговото развитие. Неорганичното тяло е завършено, затворено, вдървено, то може да бъде възбудено само отвън, а вътрешно е неподвижно. Организмът е самото неспокойствие в себе си, постоянно се преобразява отвътре, превръща се, образува метаморфози.
към текста >>
Когато ентелехийния, действуващ от една точка принцип на растителния живот се явява в съществуването, той се проявява като пространствен, формиращите сили действат в
пространство
то.
Сега възниква въпросът: Чрез какво се произвежда онова различие в явлението на тъждествените на вътрешния принцип органи на растението? Как е възможно на формиращите закони, които всички действат по един формиращ принцип, да произведат единият път един обикновен лист, другият път едно венчелистче? При намиращия се напълно във вътрешността живот на растението разликата може да почива също навъншни, т.е. пространствени моменти. Като такива Гьоте вижда едно разширение сменящо се с едно свиване.
Когато ентелехийния, действуващ от една точка принцип на растителния живот се явява в съществуването, той се проявява като пространствен, формиращите сили действат в пространството.
Те създават органи с определена пространствена форма. Но тези сили или се концентрират, стремят се някакси към една единствена точка; и това е стадият на свиването; или те се разширяват, разгръщат се, стремят се един вид да се разделят едни от други, да се отдалечат: това е стадият на разширението. В целия живот на растението се сменят три разширения с три свивания. Всичко, което е тъждествените по същество формиращи сили на растението се явява като различие, иде от това сменящо се разширение и свиване. Първо растението се намира (виж рис.1) в потенциална форма като концентрирано в една точка в семето /а/.
към текста >>
Изграденият върху себе си тип съдържа възможността да приеме при своята изява безкрайно разнообразни форми; и тези форми са обект на нашето сетивно възприятие, те са живеещите във времето и
пространство
то родове и видове на организмите.
Неес фон Евенбек пише на 24 юни 1820 година*(*Също II,19.): "във вашия труд, който нарекохте "опит за обяснение на метаморфозата на растенията", растението говори първо между нас за самото себе си, заплете и мене хубаво очовечаване, когато бях още млад. Най-после Фойгт* (*също II, 360) пише на 6 юни 1831 година: "С живо участие и покорна благодарност аз започнах да чета малката книга за метаморфозата, която ме завладя като съучастник на това учение и ме свърза здраво исторически с него. Странно е, че учените са се отнесли по-тривиално спрямо метаморфозата на животните /разбирам не старата метаморфоза на насекомите, а тази изходяща от гръбначния стълб/ отколкото към тази на растенията. Независимо от плагиатите и злоупотребите, тихото признание би имало своето основание в това, че при нея те вярваха, че ще има да рискуват по-малко. Защото при скелета изолираните кости остават вечно същите, обаче в ботаниката метаморфозата застрашава да преобърне цялата терминология и следователно определението на видовете, и слабите се страхуват следователно, защото не знаят, до къде може да доведе нещо подобно." Тук е налице съзнанието, че един нов вид виждаме на индивидуалното трябва да настъпи; и от този нов възглед трябва да произлезе новата систематика, разглеждането на особеното.
Изграденият върху себе си тип съдържа възможността да приеме при своята изява безкрайно разнообразни форми; и тези форми са обект на нашето сетивно възприятие, те са живеещите във времето и пространството родове и видове на организмите.
Схващайки онази обща идея, типа, нашият дух е разбрал цялото царство на организмите в неговото единство. Когато той гледа сега въплъщаването на типа във всяка отделна изявена форма, последната става разбираема за него; тя му се явява като една от степените, в които типът се осъществява. И да покаже тези различни степени, тази трябваше да бъде същността на систематиката, която Гьоте искаше да основе. Както в животинското така и в растителното царство царува една завишаваща се поредица на развитие; организмите се делят на съвършени и несъвършени. Как е възможно това?
към текста >>
5.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Първо светът ни се представя като едно разнообразие в
пространство
то и във времето.
Ето защо познанието на Мил не е истинско познание, защото то е само една развита сетивна опитност. То оставя нещата такива, каквито ни ги показват очите и ушите. Ние не трябва да минем вън от областта на това, което може да бъде добито чрез опитността и да се изгубим в едно построение на фантазията, както са обичали да вършат метафизиците на по-старото и по-новото време, а от формата, която може да бъде добита чрез опитността, както тя ни се представя в даденото за сетивата, да преминем към една такава форма, която да задоволи нашия разум. Сега за нас възниква въпросът: Какво отношение има непосредствено добитото чрез опитността към онзи образ на опитността, който се е родил в процеса на познанието? На този въпрос искаме да отговорим първо съвършено самостоятелно и след това да покажем, че отговорът, който даваме, е едно последствие на Гьотевия светоглед.
Първо светът ни се представя като едно разнообразие в пространството и във времето.
Ние възприемаме пространствено и по време отделни неща: Тук този цвят, там онази форма; сега този тон, после онзи шум и т.н. Нека вземем първо един пример от неорганичния свят и да отделим съвсем точно това, което възприемаме със сетивата, от това, което доставя процесът на познанието. виждаме един камък, който лети срещу една стъклена плоча, пробива я и после след определено време пада на земята. Питаме: Какво е дадено тук в непосредствената опитност? Една поредица от последователни зрителни възприятия, изхождащи от местата, които камъкът последователно е заел, една поредица от звукови възприятия при строшаването на стъклената плоча, отхвръкването на парчета стъкло и т.н.
към текста >>
В техния брой, които трябва да бъде безкрайно голям в безкрайността на
пространство
то.
Понятието не може да заеме своето съдържание от опитността, защото то не приема именно в себе си характерната черта на опитността, особеността. Всичко, което съставлява тази последната, му е чуждо. Следователно то само трябва да си даде своето съдържание. Обикновено се казва, че обектът на опитността /или на опита/ е индивидуален, а понятието напротив е абстрактно, бедно в сравнение с пълносъдържателното възприятие, оскъдно, празно. Но в какво се търси тук богатството на определенията?
В техния брой, които трябва да бъде безкрайно голям в безкрайността на пространството.
Затова пък понятието не е по-малко пълноопределено. При него числеността е заменена чрез качества. Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на възприятието липсва динамично-качественото на характерите. Понятието е също така индивидуално, също така пълносъдържателно както възприятието. Разликата е само тази, че при обхващане съдържанието на опитността не е необходимо нищо друго освен отворени сетива, чисто пасивно поведение спрямо външния свят, докато идейната ядка на света трябва да се роди в духа чрез неговото собствено спонтанно поведение, ако тя въобще трябва да стигне до явление.
към текста >>
6.
10_3. СИСТЕМА НА НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Но в опитността отделните явления съвсем не стават срещу нас така, че най-близкото по
пространство
и по време да бъде също най-близкото по неговата вътрешна същност.
По този начин ние виждаме, как се изявява идейният закон в тази област. Той обгръща нещата на сетивния свят, стои над тях. Той определя закономерния начин на действие на дадено нещо, като прави то да бъде обусловено от нещо друго. Тук ние имаме задачата да съпоставим редицата явления така, че едно да произхожда по необходимост от другото, че всички те да образуват едно цяло, напълно закономерно. Областта, която може да бъде обяснена по този начин, е неорганичната природа.
Но в опитността отделните явления съвсем не стават срещу нас така, че най-близкото по пространство и по време да бъде също най-близкото по неговата вътрешна същност.
От най-близкото по пространство и по време ние трябва да преминем към понятно най-близкото. Ние трябва да преминем към едно явление, което по неговата същност е непосредствено свързано с първото. Такова явление трябва да търсим ние. Трябва да се стремим да съединим една самодопълваща се, самоносяща се, взаимно подкрепяща се редица от факти. От това ние получаваме една група от действащи едни върху други сетивни елементи на действителността; и явлението, което се разгръща пред нас, следва непосредствено от въпросните фактори по един прозрачен, ясен начин.
към текста >>
От най-близкото по
пространство
и по време ние трябва да преминем към понятно най-близкото.
Той обгръща нещата на сетивния свят, стои над тях. Той определя закономерния начин на действие на дадено нещо, като прави то да бъде обусловено от нещо друго. Тук ние имаме задачата да съпоставим редицата явления така, че едно да произхожда по необходимост от другото, че всички те да образуват едно цяло, напълно закономерно. Областта, която може да бъде обяснена по този начин, е неорганичната природа. Но в опитността отделните явления съвсем не стават срещу нас така, че най-близкото по пространство и по време да бъде също най-близкото по неговата вътрешна същност.
От най-близкото по пространство и по време ние трябва да преминем към понятно най-близкото.
Ние трябва да преминем към едно явление, което по неговата същност е непосредствено свързано с първото. Такова явление трябва да търсим ние. Трябва да се стремим да съединим една самодопълваща се, самоносяща се, взаимно подкрепяща се редица от факти. От това ние получаваме една група от действащи едни върху други сетивни елементи на действителността; и явлението, което се разгръща пред нас, следва непосредствено от въпросните фактори по един прозрачен, ясен начин. Такова едно явление ние наричаме заедно с Гьоте първоначално явление или основен факт.
към текста >>
7.
10_4. ВЪРХУ ГРАНИЦИТЕ НА ПОЗНАНИЕТО И ОБРАЗУВАНЕТО НА ХИПОТЕЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Но не е така с един принцип; тук не съществуват никакви външни пречки, които в повечето случай са свързани с
пространство
то и времето; принципът ми е даден вътрешно.
И тук може горе-долу да се говори за една граница на знанието. Това, което предполагаме за недостижимо, е налице, обаче то не е нещо, от което може принципно да бъде обяснено нещо; то е нещо подлежащо на възприемане, макар и невъзприемано. Пречките, които правят аз да не го възприемам, не са никакви принципни граници на познанието, а чисто случайни, външни. Те могат много добре да бъдат преодоляни. Това, което днес само предчувствувам, утре аз мога да го изпитам, да имам опитност за него.
Но не е така с един принцип; тук не съществуват никакви външни пречки, които в повечето случай са свързани с пространството и времето; принципът ми е даден вътрешно.
Аз не го предчувствам от нещо друго, ако сам не го виждам. С това е свързана теорията на хипотезата. Една хипотеза е едно допускане, което правим и за истинността на което не можем да се убедим направо, а само чрез неговите действия /следствия/. виждаме една поредица от явления. Тя ни е обяснима само тогава, когато на нейната основа поставим нещо, което не възприемаме непосредствено.
към текста >>
8.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тази опитност е едно разнообразие от неща в
пространство
то и от процеси във времето.
Можем даже да кажем, че цялото германско мислене протича в две успоредни направления, едното пропито от Кантовия начин на мислене и другото, което е и близо до Гьотевото мислене. Но тъй като днес философията се приближава все повече до Кант, тя се отдалечава от Гьоте и с това за нашето време все повече се изгубва възможността да разберем и оценим Гьотевия светоглед. Тук ние ще изложим принципите на Кантовото учение дотолкова, доколкото те представляват интерес за възгледите на Гьоте. За Кант изходната точка за човешкото мислене е опитността /опитът/, т.е. светът даден на сетивата /в които е включено и вътрешното сетиво, което ни предава психическите, историческите и т.н. факти/.
Тази опитност е едно разнообразие от неща в пространството и от процеси във времето.
Дали пред мене застава това нещо, дали аз изживявам онзи процес, това е безразлично; би искало да бъде също и другояче. Аз мога да си представя въобще, че цялото разнообразие от неща и процеси го няма, че то не съществува. Но това, което не мога да си представя, че го няма, е пространството и времето. За мене не може да съществува нищо, което да не бъде пространствено и времево. Даже ако съществува нещо безпространствено и безвремево, аз не мога да си представя нищо без време и без пространство.
към текста >>
Но това, което не мога да си представя, че го няма, е
пространство
то и времето.
За Кант изходната точка за човешкото мислене е опитността /опитът/, т.е. светът даден на сетивата /в които е включено и вътрешното сетиво, което ни предава психическите, историческите и т.н. факти/. Тази опитност е едно разнообразие от неща в пространството и от процеси във времето. Дали пред мене застава това нещо, дали аз изживявам онзи процес, това е безразлично; би искало да бъде също и другояче. Аз мога да си представя въобще, че цялото разнообразие от неща и процеси го няма, че то не съществува.
Но това, което не мога да си представя, че го няма, е пространството и времето.
За мене не може да съществува нищо, което да не бъде пространствено и времево. Даже ако съществува нещо безпространствено и безвремево, аз не мога да си представя нищо без време и без пространство. Дали пространството и времето са присъщи на нещата, това аз не зная; аз зная само, че за мене нещата трябва да се явят в тези форми. Следователно пространство и време са предпоставки на моето сетивно възприятие. Аз не зная нищо за вещта в себе си; зная само, как тя трябва да се яви за мене, ако трябва да съществува за мене.
към текста >>
Даже ако съществува нещо безпространствено и безвремево, аз не мога да си представя нищо без време и без
пространство
.
Тази опитност е едно разнообразие от неща в пространството и от процеси във времето. Дали пред мене застава това нещо, дали аз изживявам онзи процес, това е безразлично; би искало да бъде също и другояче. Аз мога да си представя въобще, че цялото разнообразие от неща и процеси го няма, че то не съществува. Но това, което не мога да си представя, че го няма, е пространството и времето. За мене не може да съществува нищо, което да не бъде пространствено и времево.
Даже ако съществува нещо безпространствено и безвремево, аз не мога да си представя нищо без време и без пространство.
Дали пространството и времето са присъщи на нещата, това аз не зная; аз зная само, че за мене нещата трябва да се явят в тези форми. Следователно пространство и време са предпоставки на моето сетивно възприятие. Аз не зная нищо за вещта в себе си; зная само, как тя трябва да се яви за мене, ако трябва да съществува за мене. С тези принципи Кант въвежда един нов проблем. Той се явява в науката с една нова постановка на въпросите.
към текста >>
Дали
пространство
то и времето са присъщи на нещата, това аз не зная; аз зная само, че за мене нещата трябва да се явят в тези форми.
Дали пред мене застава това нещо, дали аз изживявам онзи процес, това е безразлично; би искало да бъде също и другояче. Аз мога да си представя въобще, че цялото разнообразие от неща и процеси го няма, че то не съществува. Но това, което не мога да си представя, че го няма, е пространството и времето. За мене не може да съществува нищо, което да не бъде пространствено и времево. Даже ако съществува нещо безпространствено и безвремево, аз не мога да си представя нищо без време и без пространство.
Дали пространството и времето са присъщи на нещата, това аз не зная; аз зная само, че за мене нещата трябва да се явят в тези форми.
Следователно пространство и време са предпоставки на моето сетивно възприятие. Аз не зная нищо за вещта в себе си; зная само, как тя трябва да се яви за мене, ако трябва да съществува за мене. С тези принципи Кант въвежда един нов проблем. Той се явява в науката с една нова постановка на въпросите. Вместо да пита както предишните философи: Как са устроени нещата?
към текста >>
Следователно
пространство
и време са предпоставки на моето сетивно възприятие.
Аз мога да си представя въобще, че цялото разнообразие от неща и процеси го няма, че то не съществува. Но това, което не мога да си представя, че го няма, е пространството и времето. За мене не може да съществува нищо, което да не бъде пространствено и времево. Даже ако съществува нещо безпространствено и безвремево, аз не мога да си представя нищо без време и без пространство. Дали пространството и времето са присъщи на нещата, това аз не зная; аз зная само, че за мене нещата трябва да се явят в тези форми.
Следователно пространство и време са предпоставки на моето сетивно възприятие.
Аз не зная нищо за вещта в себе си; зная само, как тя трябва да се яви за мене, ако трябва да съществува за мене. С тези принципи Кант въвежда един нов проблем. Той се явява в науката с една нова постановка на въпросите. Вместо да пита както предишните философи: Как са устроени нещата? , той пита: Как трябва да ни се явят нещата, за да могат те да станат обект на нашето знание?
към текста >>
Ние не сме изпълнили още нашата задача, когато стигаме до сетивното виждане на едно разнообразие във време и
пространство
.
Той се явява в науката с една нова постановка на въпросите. Вместо да пита както предишните философи: Как са устроени нещата? , той пита: Как трябва да ни се явят нещата, за да могат те да станат обект на нашето знание? За Кант философията е науката на условията за възможността на света като едно човешко явление. За нещата в себе си ние не знаем нищо.
Ние не сме изпълнили още нашата задача, когато стигаме до сетивното виждане на едно разнообразие във време и пространство.
Ние се стремим да обхванем това разнообразие в едно единство. А това е работа на ума. Умът трябва да се схваща като сбор от дейности, които имат за цел да обхванат сетивния свят според определени, предварително набелязани в него форми. Той обхваща две сетивни възприятия, като например назовава едното като причина другото като следствие, или едното като вещество, другото като свойство и т.н. И тук също задачата на философската наука е да покаже, при какви условия умът успява да си образува една система на света.
към текста >>
9.
14. МЕТЕОРОЛОГИЧНИТЕ ПРЕДСТАВИ НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Той имаше точно съзнанието, че само отделната формация трябва да се счита като нещо действително за сетивата в
пространство
то, и че всички други принципи на обяснението съществуват само за очите на Духа.
Към това явление трябваше да се подредят естествено останалите атмосферни явления. За това явление той беше намерил в учението на Хоуардс една средство, да задържи постоянно колебаещите се формации в определени основни състояния и така това, "което живее в едно колебаещо се явление", да го "затвърди с трайни мисли". Той търсеше само още едно средство, което дойде в помощ на преобразуването на формите на облаците, както намери едно средство в онази "духовна стълба", за да обясни превръщането на формата на типичния растителния лист. Както там за него беше онази духовна стълба, така и в метеорологията различните "свойства" на атмосферата на различни височини му служат като нишка, за която той фиксира отделните формации. Тук както и там трябва да запомним, че на Гьоте никога не можеше да му хрумне да счита една такава нишка като една действителна формация.
Той имаше точно съзнанието, че само отделната формация трябва да се счита като нещо действително за сетивата в пространството, и че всички други принципи на обяснението съществуват само за очите на Духа.
Ето защо днешните опровержения на Гьоте са в много случаи една борба с вятърни мелници. Тези, които го критикуват, поставят или прибавят към неговите принципи една форма на действителността, която той самият им отричаше, и вярват, че с това са го оборили. Обаче онази форма на действителността, която той поставяше на основата, обективната, конкретната идея, нея днешното природоучение не познава. Ето защо от тази страна Гьоте трябва да му остане чужд.
към текста >>
10.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато наричам това, което е разпростряно в
пространство
то "тела", аз мога да си представя такива тела, чиито изменения притежаващи червения цвят?
Тя е дефинирана обикновено както следва: Никое тяло не може да измени състоянието на движение, в което се намира, без еднавъншна причина. Тази дефиниция събужда представата, като че понятието за инертното в себе си тяло е абстрахирано от света на явленията. И Джон Стюарт Мил, който никога не се насочва към самата същност на нещата, а в полза на една овладяна теория поставя всичко с главата надолу, нито един момент не би се поколебал да обясни нещата също така. Обаче това е съвсем неправилно. Понятието за едно инертно тяло се ражда чрез едно чисто построение за понятия.
Когато наричам това, което е разпростряно в пространството "тела", аз мога да си представя такива тела, чиито изменения притежаващи червения цвят?
Тогава ще констатирам, че в отговор на моя въпрос ми се явяват механически, химически или други процеси. Сега аз мога да отида по-нататък и да изследвам процесите, които са станали от въпросната вещ по пътя до моя сетивен орган, за да опосредстват за мене усещането на червения цвят. Тук като такава посредници не могат да ми се представят освен процеси на движение или електрически токове или химически изменения. Същия резултат би трябвало да получа ако бих искал да изследвам по-нататъшното посредничество от сетивния орган до централното място в мозъка. Това, което е опосредствувано по целия този път, е въпросното възприятие на червено.
към текста >>
Казахме, че всяко нещо вмъкнато в междинното
пространство
между възбудител и възприемателен орган дава едно усещане, изразява едно усещане по начин, който е съобразен с неговата природа.
Тези процеси на движение се явяват след това като по-нататъшни процеси на движение между възбудителя и сетивния орган и т.н. Обаче всичко това са също така възприемани усещания. И те не представляват нищо друго освен една метаморфоза на процесите, които, доколкото въобще са достъпни за сетивното наблюдение, се разтварят без остатък във възприятия. Следователно възприеманият свят не е нищо друго освен един сбор от метаморфозирани възприятия. Заради удобство ние трябваше да си служим с един начин на изразяване, който не може да бъде доведен в съгласие с настоящия резултат.
Казахме, че всяко нещо вмъкнато в междинното пространство между възбудител и възприемателен орган дава едно усещане, изразява едно усещане по начин, който е съобразен с неговата природа.
Строго взето това нещо не е нищо друго освен сборът от онези процеси, под които то се представя. Но ще ни се възрази: с този начин да се правят заключения ние изключваме всичко трайно в протичащия миров процес, поставяме нещата в течение, както прави това Хераклит /"всичко тече"/, превръщаме течението на нещата в единствен миров принцип, в което течение не остава да съществува нищо. Би трябвало зад явленията да съществува една "вещ в себе си", зад света на промените трябва да съществува една "трайна материя". Но нека да изследваме веднъж по-точно, как стои въобще работата с тази "трайна материя", с тази "трайност /вечност/ в промяната". Когато насочвам моя поглед към една червена повърхност, в моето съзнание се явява усещането на червено.
към текста >>
С това те влизат в отношение "едно от друго" по
пространство
и време.
Под съществено тук разбираме това, чрез което дадено нещо е всъщност именно това, като което то се представя. Важното не е, че в определен момент нещо се появява, а какво се появява. Сборът на всички тези изразени с "какво" определения, съставлява в съдържанието на света. Но това "какво" се изявява в най-разнообразните определения, в най-различните форми. Всички тези форми са свързани помежду си, те взаимно се обуславят.
С това те влизат в отношение "едно от друго" по пространство и време.
Обаче понятието материя дължи своето раждане само на едно съвършено погрешно схващане на понятието за време. Вярва се, че светът би се изпарил в една недействителна илюзия, ако не бихме си представили на основата на променящия се сбор от събития нещо постоянно във времето, нещо непроменящо се, което остава, докато неговите определения се променят. Обаче времето не е един съд, в който стават промените; то не е преди нещата и вън от тях. Времето е сетивния израз за обстоятелството, че според тяхното съдържание фактите са зависими в тяхното редуване един от друг. Да предположим, че имаме работа с възприемаемия комплекс от факти А1, Б1, В1, Г1, Д1.
към текста >>
Защото това, за което по-рано говорихме, е изцяло лишената от време и
пространство
същност на тези комплекси.
Обаче времето не е един съд, в който стават промените; то не е преди нещата и вън от тях. Времето е сетивния израз за обстоятелството, че според тяхното съдържание фактите са зависими в тяхното редуване един от друг. Да предположим, че имаме работа с възприемаемия комплекс от факти А1, Б1, В1, Г1, Д1. От този комплекс зависи с вътрешна необходимост другият комплекс А2, Б2, В2, Г2, Д2; аз разбирам съдържанието на този последния, когато го направя да произлезе идейно от първия. Сега да предположим, че и двата комплекса се появяват.
Защото това, за което по-рано говорихме, е изцяло лишената от време и пространство същност на тези комплекси.
Ако А2, Б2, В2, Г2, Д2, трябва да се появи, тогава А1, Б1, В1, Г1, Д1, също трябва да бъде явление, а именно така, че сега А2, Б2, В2, Г2, Д2, се явява също в неговата зависимост от това. Това значи, явление то А1, Б1, В1, Г1, Д1, трябва да бъде налице, да стори място на явлението А2, Б2, В2, Г2, Д2, на което това последното да се яви. Тук ние виждаме, че времето се явява едва там, когато същността на дадено нещо излиза наяве. Времето принадлежи на света на явленията. То няма още нищо общо със самата същност.
към текста >>
Защото, когато наричам "материя" това, което изпълва
пространство
то, това е просто една дума за едно явление, на което не може да се препише никаква по-висша реалност, освен тази, която се приписва и на другите явления.
Светът на възприятието съществува като основа на себе си съдържание, което предварително няма още нищо общо със субекта и обекта. Естествено с гореизложеното е засегнато само онова понятие за материята, което физиката поставя на основата на своите съзерцания и което тя отъждествява със старото, също така неоправдано понятие за веществото на метафизиката. Едно нещо е материята като истински реалното, което стои на основата на явленията, друго нещо е материята като явление, като феномен. Нашето разглеждане засяга само първото понятие. Последното не се засяга от него.
Защото, когато наричам "материя" това, което изпълва пространството, това е просто една дума за едно явление, на което не може да се препише никаква по-висша реалност, освен тази, която се приписва и на другите явления.
Нужно е само при това да държа постоянно в съзнанието си този характер на материята. Светът на това, което ни се представя като възприятия, т.е. пространственост, движение, покой, сила, светлина, топлина, цвят, звук, електричество и т.н., това е обектът на всяка наука. Ако сега възприеманият образ на света би бил такъв, че така както той се явява за нашите сетива би се изявил неразмътен в неговата същност, с други думи, ако всичко, което се явява като явление, би било един съвършен, несмущаван от нищо отпечатък на вътрешната същност на нещата, тогава науката би била най-непотребното нещо на света. Защото задачата на познанието би била изпълнена изцяло и без остатък още във възприятието.
към текста >>
11.
16_4. ГЬОТЕВОТО ПОНЯТИЕ ЗА ПРОСТРАНСТВОТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
4. ГЬОТЕВОТО ПОНЯТИЕ ЗА
ПРОСТРАНСТВО
ТО
4. ГЬОТЕВОТО ПОНЯТИЕ ЗА ПРОСТРАНСТВОТО
Тъй като само при един възглед за пространството съвпадащ напълно с Гьотевия е възможно едно пълно разбиране на неговите работи по физика, искаме да развием тук този възглед. Който иска да стигне до него, той трябва да е добил от нашите досегашни изложения следното убеждение: 1. Нещата, които застават срещу нас като отделни в опитността, имат една вътрешна връзка помежду си. Те са свързани в действителност помежду си чрез една единна мирова връзка. В тях живее само един общ принцип. 2.
към текста >>
Тъй като само при един възглед за
пространство
то съвпадащ напълно с Гьотевия е възможно едно пълно разбиране на неговите работи по физика, искаме да развием тук този възглед.
4. ГЬОТЕВОТО ПОНЯТИЕ ЗА ПРОСТРАНСТВОТО
Тъй като само при един възглед за пространството съвпадащ напълно с Гьотевия е възможно едно пълно разбиране на неговите работи по физика, искаме да развием тук този възглед.
Който иска да стигне до него, той трябва да е добил от нашите досегашни изложения следното убеждение: 1. Нещата, които застават срещу нас като отделни в опитността, имат една вътрешна връзка помежду си. Те са свързани в действителност помежду си чрез една единна мирова връзка. В тях живее само един общ принцип. 2. Когато нашият дух пристъпва към нещата и се стреми да обхване разделеното чрез една духовна връзка, понятно единство, което той установява, не е нищо външно на обектите, а то е извлечено от вътрешната същност на самата природа.
към текста >>
Който се запитва, какъв преход може да бъде намерен от единия предмет към другия, щом при това самият предмет остава безразличен, на това той трябва без условно да си даде отговора:
пространство
то.
За нашата сегашна цел ние не искаме да предположим едно такова отноение. Ние предполагаме, че нещата, с които имаме работа, не се изключват по отношение на тяхното съществуване, а напротив са същности съществуващи една с другата. Когато се абстрахираме от всяко отношение изисквано от вътрешното естество, остава само това, че съществува въобще едно отношение на отделните качества, че мога да премина от едното към другото. Аз мога да стигна от единия елементи на опитността до другия. За никого не може да има съмнение върху това, какво отношение може да бъде това, което установявам между двата предмета, без да засягам тяхното устройство, тяхната същност.
Който се запитва, какъв преход може да бъде намерен от единия предмет към другия, щом при това самият предмет остава безразличен, на това той трябва без условно да си даде отговора: пространството.
Всяка друго отношение трябва да се основава на качественото устройство на това, което се явява отделно в мировото съществуване. Само пространството не взема под внимание нищо друго освен това, че нещата са именно отделени. Когато разсъждавам: А е горе, В долу, за мене остава напълно безразлично, какво са А и В. Аз не свързвам с тях никаква друга представа, освен тази, че те са именно отделни фактори на обхванатия от мене със сетивния свят. Това, което нашият дух иска, когато пристъпва към това, което му предлага опитността, то е: той иска да надмогне отделността, иска да покаже, че в отделното нещо трябва да виждаме силата на цялото.
към текста >>
Само
пространство
то не взема под внимание нищо друго освен това, че нещата са именно отделени.
Когато се абстрахираме от всяко отношение изисквано от вътрешното естество, остава само това, че съществува въобще едно отношение на отделните качества, че мога да премина от едното към другото. Аз мога да стигна от единия елементи на опитността до другия. За никого не може да има съмнение върху това, какво отношение може да бъде това, което установявам между двата предмета, без да засягам тяхното устройство, тяхната същност. Който се запитва, какъв преход може да бъде намерен от единия предмет към другия, щом при това самият предмет остава безразличен, на това той трябва без условно да си даде отговора: пространството. Всяка друго отношение трябва да се основава на качественото устройство на това, което се явява отделно в мировото съществуване.
Само пространството не взема под внимание нищо друго освен това, че нещата са именно отделени.
Когато разсъждавам: А е горе, В долу, за мене остава напълно безразлично, какво са А и В. Аз не свързвам с тях никаква друга представа, освен тази, че те са именно отделни фактори на обхванатия от мене със сетивния свят. Това, което нашият дух иска, когато пристъпва към това, което му предлага опитността, то е: той иска да надмогне отделността, иска да покаже, че в отделното нещо трябва да виждаме силата на цялото. При разглеждане на нещата в пространството той не иска да надмогне иначе нищо друго, освен разделеността като такава. Той иска да установи всеобщото отношение.
към текста >>
При разглеждане на нещата в
пространство
то той не иска да надмогне иначе нищо друго, освен разделеността като такава.
Всяка друго отношение трябва да се основава на качественото устройство на това, което се явява отделно в мировото съществуване. Само пространството не взема под внимание нищо друго освен това, че нещата са именно отделени. Когато разсъждавам: А е горе, В долу, за мене остава напълно безразлично, какво са А и В. Аз не свързвам с тях никаква друга представа, освен тази, че те са именно отделни фактори на обхванатия от мене със сетивния свят. Това, което нашият дух иска, когато пристъпва към това, което му предлага опитността, то е: той иска да надмогне отделността, иска да покаже, че в отделното нещо трябва да виждаме силата на цялото.
При разглеждане на нещата в пространството той не иска да надмогне иначе нищо друго, освен разделеността като такава.
Той иска да установи всеобщото отношение. Че в дадения момент А и В не са за себе си един свят, а принадлежат на една общност, това казва пространственото разглеждане. Този е смисълът на стоенето едно до друго. Ако всяка вещ би била едно същество за себе си, тогава не би съществувало никакво стоене едно до друго. Аз въобще не бих могъл да установя някакво отношение на съществата.
към текста >>
Постигнал съм това към което съм се стремял по-рано: Пред моята душа стои самото
пространство
.
И двете аз не намирам нищо друго, освен че е направено едно отнасяне. Обаче това определение е съвършено еднакво в а и в. Това, което ми беше позволило, да държа а и в отделни едно от друго, беше фактът, че те сочеха към А, В, С и Д. Щом оставя настрана този остатък от отделености и отнасям едно към друго само а и в, т.е обстоятелството че въобще се извършва едно отнася не /а не че се отнася нещо определено/, тогава аз съм стигнал отново напълно общо при пространственото отношение, от което съм изходил. Аз не мога да отида по-нататък.
Постигнал съм това към което съм се стремял по-рано: Пред моята душа стои самото пространство.
Тук се крие тайната на трите измерения. В първото измерение аз отнасям един към друг два конкретни елемента от явленията на сетивния свят; във второто измерение отнасям едно към друго самите тези две пространствени отношения. Аз установих едно отношение между отношения. Заличил съм конкретните явления, останали са ми конкретните отношения. Сега отнасям едно към друго самите тези отношения пространствено.
към текста >>
Това, което предположих по-рано като гледна точка на моето разглеждане, съвършено външното отношение, аз го постигнах сега отново като сетивна представа: след като извърших три пъти операцията, аз стигнах от пространственото разглеждане до
пространство
то, т.е.
Заличил съм конкретните явления, останали са ми конкретните отношения. Сега отнасям едно към друго самите тези отношения пространствено. т.е.: Аз се абстрахирам напълно от това, че те са конкретни отношения; но тогава аз трябва да намеря отново във второто съвършено същото, което намирам в първото. Аз установявам отношения между еднакви неща. Сега престава възможността за отнасяне, защото престава различието.
Това, което предположих по-рано като гледна точка на моето разглеждане, съвършено външното отношение, аз го постигнах сега отново като сетивна представа: след като извърших три пъти операцията, аз стигнах от пространственото разглеждане до пространството, т.е.
до моята изходна точка. Ето защо пространството може да има само три намерения. Това, което предприехме тук с представата за пространството, е всъщност един специален случай на постоянно прилагания от нас метод, когато пристъпваме към нещата разглеждайки ги. Ние поставяме конкретни обекти под една обща гледна точка. Чрез това добиваме понятия за отделните неща; след това разглеждаме самите тези понятия от същите гледни точки, така че тогава имаме пред себе си само понятията за понятията; свържем ли и тези последните, тогава те се претопяват в онова идейно единство, което не може да бъде доведено под една гледна точка вече с нищо друго освен със самото себе си.
към текста >>
Ето защо
пространство
то може да има само три намерения.
т.е.: Аз се абстрахирам напълно от това, че те са конкретни отношения; но тогава аз трябва да намеря отново във второто съвършено същото, което намирам в първото. Аз установявам отношения между еднакви неща. Сега престава възможността за отнасяне, защото престава различието. Това, което предположих по-рано като гледна точка на моето разглеждане, съвършено външното отношение, аз го постигнах сега отново като сетивна представа: след като извърших три пъти операцията, аз стигнах от пространственото разглеждане до пространството, т.е. до моята изходна точка.
Ето защо пространството може да има само три намерения.
Това, което предприехме тук с представата за пространството, е всъщност един специален случай на постоянно прилагания от нас метод, когато пристъпваме към нещата разглеждайки ги. Ние поставяме конкретни обекти под една обща гледна точка. Чрез това добиваме понятия за отделните неща; след това разглеждаме самите тези понятия от същите гледни точки, така че тогава имаме пред себе си само понятията за понятията; свържем ли и тези последните, тогава те се претопяват в онова идейно единство, което не може да бъде доведено под една гледна точка вече с нищо друго освен със самото себе си. Да вземем един особен случай. Познавам двама човека: А и В.
към текста >>
Това, което предприехме тук с представата за
пространство
то, е всъщност един специален случай на постоянно прилагания от нас метод, когато пристъпваме към нещата разглеждайки ги.
Аз установявам отношения между еднакви неща. Сега престава възможността за отнасяне, защото престава различието. Това, което предположих по-рано като гледна точка на моето разглеждане, съвършено външното отношение, аз го постигнах сега отново като сетивна представа: след като извърших три пъти операцията, аз стигнах от пространственото разглеждане до пространството, т.е. до моята изходна точка. Ето защо пространството може да има само три намерения.
Това, което предприехме тук с представата за пространството, е всъщност един специален случай на постоянно прилагания от нас метод, когато пристъпваме към нещата разглеждайки ги.
Ние поставяме конкретни обекти под една обща гледна точка. Чрез това добиваме понятия за отделните неща; след това разглеждаме самите тези понятия от същите гледни точки, така че тогава имаме пред себе си само понятията за понятията; свържем ли и тези последните, тогава те се претопяват в онова идейно единство, което не може да бъде доведено под една гледна точка вече с нищо друго освен със самото себе си. Да вземем един особен случай. Познавам двама човека: А и В. Разглеждам ги от гледна точка на приятелството.
към текста >>
Следователно
пространство
то е възгледът за неща, един начин, как нашият дух обхваща едно единство.
Това, което ми остава, когато се абстрахирам от конкретното, което съм добил, е понятието за приятелство въобще. Но това понятие аз мога също действително да получа, когато разгледам лицата Е и Ж и също така С и Н от същата гледна точка. В този както и в безброй други случаи аз мога да получа понятието за приятелството въобще. Обаче по същество всички тези понятия са тъждествени едно с друго; и когато ги разглеждам от същата гледна точка, тогава се установява, че съм намерил едно единство. Аз отново съм се върнал към това, от което съм изходил.
Следователно пространството е възгледът за неща, един начин, как нашият дух обхваща едно единство.
При това трите измерения се отнасят по следния начин. Първото измерение установява едно отношение между две сетивни възприятия*/*Сетивно възприятие означава тук същото нещо, което Кант нарича усещане/. Следователно то е една конкретна представа. Второто измерение отнася две конкретни представи една към друга и чрез това преминава в областта на абстракцията. Най-после третото измерение установява вече само идейното единство между абстракциите.
към текста >>
Следователно съвсем неправилно е трите измерения на
пространство
то да се вземат като имащи напълно еднакво значение.
При това трите измерения се отнасят по следния начин. Първото измерение установява едно отношение между две сетивни възприятия*/*Сетивно възприятие означава тук същото нещо, което Кант нарича усещане/. Следователно то е една конкретна представа. Второто измерение отнася две конкретни представи една към друга и чрез това преминава в областта на абстракцията. Най-после третото измерение установява вече само идейното единство между абстракциите.
Следователно съвсем неправилно е трите измерения на пространството да се вземат като имащи напълно еднакво значение.
Кое е първото, това зависи естествено от възприеманите елементи. Тогава обаче другите имат едно напълно определено и различно от другите значение. Кант считаше съвсем погрешно, че е схванал пространството като цялост, вместо да го схване като една същност определима в себе си чрез понятие. Досега ние говорихме за пространството като за едно отношение. Но пита се сега: Нима съществува само това отношение на нещата разположени едно до друго?
към текста >>
Кант считаше съвсем погрешно, че е схванал
пространство
то като цялост, вместо да го схване като една същност определима в себе си чрез понятие.
Второто измерение отнася две конкретни представи една към друга и чрез това преминава в областта на абстракцията. Най-после третото измерение установява вече само идейното единство между абстракциите. Следователно съвсем неправилно е трите измерения на пространството да се вземат като имащи напълно еднакво значение. Кое е първото, това зависи естествено от възприеманите елементи. Тогава обаче другите имат едно напълно определено и различно от другите значение.
Кант считаше съвсем погрешно, че е схванал пространството като цялост, вместо да го схване като една същност определима в себе си чрез понятие.
Досега ние говорихме за пространството като за едно отношение. Но пита се сега: Нима съществува само това отношение на нещата разположени едно до друго? Или за всяко нещо съществува едно абсолютно определение на място? Естествено този последен въпрос съвсем не бе засегнат от нашите горни обяснения. Но нека изследваме, дали съществува също едно такова отношение на място, едно съвсем определено "тук".
към текста >>
Досега ние говорихме за
пространство
то като за едно отношение.
Най-после третото измерение установява вече само идейното единство между абстракциите. Следователно съвсем неправилно е трите измерения на пространството да се вземат като имащи напълно еднакво значение. Кое е първото, това зависи естествено от възприеманите елементи. Тогава обаче другите имат едно напълно определено и различно от другите значение. Кант считаше съвсем погрешно, че е схванал пространството като цялост, вместо да го схване като една същност определима в себе си чрез понятие.
Досега ние говорихме за пространството като за едно отношение.
Но пита се сега: Нима съществува само това отношение на нещата разположени едно до друго? Или за всяко нещо съществува едно абсолютно определение на място? Естествено този последен въпрос съвсем не бе засегнат от нашите горни обяснения. Но нека изследваме, дали съществува също едно такова отношение на място, едно съвсем определено "тук". Какво означавам аз в действителност, когато говоря за едно такова "тук"?
към текста >>
Сега нека поставим още въпроса съвършено определено: Що е
пространство
според предидущите изследвания?
Какво означавам аз в действителност, когато говоря за едно такова "тук"? Нищо друго, освен че посочвам един предмет, на който този, за който всъщност става дума, е непосредствено съседен. "Тук" значи в съседство с един назован от мене обект. С това обаче аз свеждам абсолютната даденост за място към едно пространствено отношение. Следователно посоченото изследване отпада.
Сега нека поставим още въпроса съвършено определено: Що е пространство според предидущите изследвания?
Нищо друго освен една намираща се в нещата необходимост да преодолеем тяхната отделеност по съвсем външен начин, без да навлизаме в тяхната същност, и да ги съединим в едно единство, още като такива външни. Следователно пространството е един начин да схващаме света като едно единство. Пространството е една идея; а не, както Кант вярваше, едно възприятие /едно виждане/.
към текста >>
Следователно
пространство
то е един начин да схващаме света като едно единство.
"Тук" значи в съседство с един назован от мене обект. С това обаче аз свеждам абсолютната даденост за място към едно пространствено отношение. Следователно посоченото изследване отпада. Сега нека поставим още въпроса съвършено определено: Що е пространство според предидущите изследвания? Нищо друго освен една намираща се в нещата необходимост да преодолеем тяхната отделеност по съвсем външен начин, без да навлизаме в тяхната същност, и да ги съединим в едно единство, още като такива външни.
Следователно пространството е един начин да схващаме света като едно единство.
Пространството е една идея; а не, както Кант вярваше, едно възприятие /едно виждане/.
към текста >>
Пространство
то е една идея; а не, както Кант вярваше, едно възприятие /едно виждане/.
С това обаче аз свеждам абсолютната даденост за място към едно пространствено отношение. Следователно посоченото изследване отпада. Сега нека поставим още въпроса съвършено определено: Що е пространство според предидущите изследвания? Нищо друго освен една намираща се в нещата необходимост да преодолеем тяхната отделеност по съвсем външен начин, без да навлизаме в тяхната същност, и да ги съединим в едно единство, още като такива външни. Следователно пространството е един начин да схващаме света като едно единство.
Пространството е една идея; а не, както Кант вярваше, едно възприятие /едно виждане/.
към текста >>
12.
16_5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Неотдавна Харц показа, че разпространението на електрическите въздействия в
пространство
то е подчинено на същите закони както и разпространението на действията на светлината.
Същото е положението и със света на окото. Теорията трябва да се разпростре върху това, което е възприемаемо за окото и да търси сред това възприемаемо връзките. Материалните пространствено-времеви процеси може да са много важни за възникването на възприятията; обаче те нямат нищо общо със същността на тези възприятия. Същото важи и за много разисквания днес въпрос: дали на основата на природните явления: светлина, топлина, електричество и т.н. не стои една и съща форма на движението на етера?
Неотдавна Харц показа, че разпространението на електрическите въздействия в пространството е подчинено на същите закони както и разпространението на действията на светлината.
От това може да се заключи, че вълни, както те са носители на светлината, стоят също и на основата на електричеството. Досега даже също се приемаше, че в слънчевия спектър действува само един вид вълново движение, което, според това, дали пада върху светлинни, топлинни или химически реагенти, ражда светлинни, топлинни или химически действия. Обаче това е предварително ясно. Когато се проучи, какво става в пространствено разпростряното, през време когато се предават въпросните същности, трябва да се стигне до едно единно движение. Защото една среда, в която е възможно само движение, трябва да се реагира върху всичко чрез движение.
към текста >>
13.
17_г. ЧЕТВЪРТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Той стига до извода, че вън от човешкия организъм никъде в цялото мирово
пространство
не се намира червено, жълто или синьо, но че съществуват само едно вълнообразно движение на една тънка еластична материя, етера, което движение, когато то е усещано от окото, се представя като червено, жълто и синьо.
Който иска да мисли материя, той трябва да я прибави с мисълта към опита. Едно такова мислене прибавяне на материята към явленията на света на опита може да се забележи във физическите и физиологическите разсъждения, които са станали присъщи на модерното природознание под влиянието на Кант и на Йоханс Мюлер. Тези разсъждения са довели до вярването, че външните процеси, които ражда звука в ухото, светлината в окото, топлината в органа за усещане на топлината и т.н., нямат нищо общо с усещането на звука, на светлината, на топлината и т.н. Тези външни процеси трябва напротив да са определени движения на материята. Природоизследователят търси тогава, какъв вид външни процеси на движение пораждат в човешката душа звука, светлината, цвета и т.н.
Той стига до извода, че вън от човешкия организъм никъде в цялото мирово пространство не се намира червено, жълто или синьо, но че съществуват само едно вълнообразно движение на една тънка еластична материя, етера, което движение, когато то е усещано от окото, се представя като червено, жълто и синьо.
Ако не би съществувало никакво усещащо око, тогава не би съществувал също никакъв цвят, а само движен етер, мисли модерния естественик. Според него етерът е обективното, а цветът е нещо чисто субективно, образувано в човешкото тяло. Лайпцигският професор Вундт, който понякога чуваме да се цени като най-великия философ на съвремието, казва поради това за материята, че тя е един субстрат, "който самият никога не става видим за нас, а се явява само в неговите действия". И той намира, че "едно свободно от противоречие обяснение на явленията се постига едва тогава, когато приемаме съществуването на един такъв субстрат"*/*В.Вундт, Логика и т.н.,т.ІІ, учение за методите, 1894 г., стр. 445/. Декартовата погрешна представа за ясни и объркани представи е станала основен начин на мислене във физиката.
към текста >>
14.
17_д. ПЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
явления като такива и разглежда само неизменяеми, привличащи и отблъскващи сили и движения в
пространство
то.
Той трябва да приведе например сложните цветни явления до най-простите цветни явления. При това той трябва да си служи с математическата и механическата закономерност, доколкото цветните процеси стават във форми, които могат да бъдат определени пространствено и числово. В областта на физиката на математическия метод отговаря не привеждането на цветните, звукови и т.н. процеси към явления на движението и отношения на сили сред една лишена от цветове и звук материя, а търсенето на връзки сред цветните, звукови и т.н. явления. Модерната физика прескача звуковите, цветните и т.н.
явления като такива и разглежда само неизменяеми, привличащи и отблъскващи сили и движения в пространството.
Под влиянието на този начин на мислене днес физиката е станала вече приложна математика и механика и останалите области на естествената наука са на път да станат същото. Невъзможно е да се хвърля един "жив мост" от факта: на това място в пространството царува определен процес на движение на безцветната материя, да другия факт: Човекът вижда на това място червено. От движение може да бъде изведено само пак движение. И от факта, че едно движение действа върху един сетивен орган и чрез това върху мозъка, следва според математическия и механичен метод само, че външният свят причинява в мозъка определени процеси на движение, не обаче, че мозъкът възприема конкретните звуци, цветове, топлинни явления.Това разбра също и Дю Боа Реймонд.
към текста >>
Невъзможно е да се хвърля един "жив мост" от факта: на това място в
пространство
то царува определен процес на движение на безцветната материя, да другия факт: Човекът вижда на това място червено.
процеси към явления на движението и отношения на сили сред една лишена от цветове и звук материя, а търсенето на връзки сред цветните, звукови и т.н. явления. Модерната физика прескача звуковите, цветните и т.н. явления като такива и разглежда само неизменяеми, привличащи и отблъскващи сили и движения в пространството. Под влиянието на този начин на мислене днес физиката е станала вече приложна математика и механика и останалите области на естествената наука са на път да станат същото.
Невъзможно е да се хвърля един "жив мост" от факта: на това място в пространството царува определен процес на движение на безцветната материя, да другия факт: Човекът вижда на това място червено.
От движение може да бъде изведено само пак движение. И от факта, че едно движение действа върху един сетивен орган и чрез това върху мозъка, следва според математическия и механичен метод само, че външният свят причинява в мозъка определени процеси на движение, не обаче, че мозъкът възприема конкретните звуци, цветове, топлинни явления.Това разбра също и Дю Боа Реймонд. Нека прочетем стр.35 от неговата книга "Граници на природознанието" /5то издание/: "каква мислима връзка съществува между определени движения на определени атома в моя мозък от една страна, а от друга страна първоначалните факти, които за мене не мога да бъдат дефинирани, но не могат и да бъдат отречени: аз чувствам болка, чувствам радост; усещам сладко, мирише уханието на роза, чувам звук на орган, виждам червено..... И на стр.34: "движението може да произведе само движение." Ето защо Дю Боа Реймонд е на мнение, че тук трябва да се отбележи една граница на природознанието. Причината, поради което не можем да изведем факта: "Виждам червено" от определен процес на движение, според моето мнение, може лесно да бъде посочена. Качеството "червено" и определен процес на движение са в действителност едно неразделно единство.
към текста >>
15.
17_ж. СЕДМО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Едно действително движение може да бъде определено само като изменение на мястото на един намиращ се в
пространство
то действителен субстрат.
Лекомислието, което той проявява при това, става особено ясно на онова място, където говори за опита на Оствалд, да постави на мястото на движещата се материя трептящото движение на енергията. Вундт казва следното: "От съществуването на явленията на интерференция следва необходимостта да се предположи някакво трептящо движение”. Но тъй като едно движение без субстрат, който се движи, е немислимо, то с това и извеждането на явленията на светлината от един механически процес е едно неизбежно изискване. Обаче Оствалд се е опитал да избегне последното предположение, като приписва "лъчистата енергия" не на трептенията на една материална среда, а я определя на една намираща се в трептенията енергия. Обаче именно това двойно понятие, съставено от една нагледна и една понятна част, ми се струва да доказва решително, че самото понятие на енергията изисква едно разлагане, което води до елементи на възприятието.
Едно действително движение може да бъде определено само като изменение на мястото на един намиращ се в пространството действителен субстрат.
Този действителен субстрат може да ни се разкрие само чрез действие на сили, които изхождат от него, или чрез силови функции, за чийто носител ние го считаме. Но че такива силови функции, които могат да бъдат фиксирани само чрез понятия, сами се движат, това ми се струва едно изискване, което не може да бъде изпълнено, без да прибавим мислена някакъв субстрат /носител/. Оствалдовото понятие на енергията стои много по-близо до действителността отколкото предполагаемото "действителният" субстрат на Вундт. Явленията на света на възприятията, светлина, топлина, електричество, магнетизъм и т.н., могат да бъдат сведени до общото понятие на произвеждане на сила, т.е. на енергията.
към текста >>
16.
17_з. ОСМО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
То е довело дотам, че "модерните" научни глави считат за нещо абсурдно, когато някой говори за това, че понятията и идеите също принадлежат на действителността, както и действащите в
пространство
то сили и както изпълващата
пространство
то материя.
З. О С М О Развитието на естествената наука последните столетия е довело до разрушението на всички представи, чрез които тази наука може да бъде член на едно схващане на света, което задоволява по-висшите човешки потребности.
То е довело дотам, че "модерните" научни глави считат за нещо абсурдно, когато някой говори за това, че понятията и идеите също принадлежат на действителността, както и действащите в пространството сили и както изпълващата пространството материя.
За тези духове понятията и идеите са продукт на човешкия мозък и нищо повече. Още схоластиците са знаели, как стои въпросът с тези неща. Обаче схоластиката се презира от модерната наука. Тя е презирана, но не е позната. Преди всичко не се знае, кое в схоластиката е здраво и кое болно.
към текста >>
17.
04_а. ОПИТНОСТ - А. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ПОНЯТИЕТО НА ОПИТНОСТ
GA_2 Светогледа Гьоте
Предметите в
пространство
то и във времето застават пред нас; ние възприемаме един многостранно организиран и до най-висока степен разнообразен външен свят и изживяваме един повече или по-малко богато развит вътрешен свят.
Нашата следваща задача ще бъде, да разграничим строго всяка една от посочените области, опитността и мисленето. Ние трябва първо да имаме пред нас опитността и определено очертание и след това да изследваме природата на мисленето. Ще пристъпим към първата задача. Що е опитност? Всеки има съзнание за това, че неговото мислене се запалва в допир с действителността.
Предметите в пространството и във времето застават пред нас; ние възприемаме един многостранно организиран и до най-висока степен разнообразен външен свят и изживяваме един повече или по-малко богато развит вътрешен свят.
първата форма, в която всичко това застава пред нас, стои завършена пред нас. Ние нямаме никакво участие в неговото възникване. Като възникващо от някакъв отвъден непознат свят, така се представя първо действителността на нашето сетивно и духовно схващане. Първо ние можем да оставим нашия поглед само да броди над заставащата срещу нас многообразност. Тази първа наша дейност е сетивното схващане на действителността.
към текста >>
18.
04_б. УКАЗАНИЕ НА СЪДЪРЖАНИЕТО НА ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
Тя е чисто разположение едно до друго в
пространство
то и едно след друго във времето; един агрегат състоящ се от лишени от връзки подробности.
Б. УКАЗАНИЕ НА СЪДЪРЖАНИЕТО НА ОПИТНОСТТА Да разгледаме сега чистата опитност. Какво съдържа тя, така както минава пред нашето съзнание, без да я обработим мислително?
Тя е чисто разположение едно до друго в пространството и едно след друго във времето; един агрегат състоящ се от лишени от връзки подробности.
Никой от предметите, които идват и отиват, нямат никаква работа с другите. На тази степен фактите, които възприемаме, които изживяваме вътрешно, са абсолютно безразлични едни от други. Тук светът е едно разнообразие от съвършено равностойни неща. Никое нещо, никое събитие не може да прояви претенция, че играе по-голяма роля в процесите на света в сравнения с някой друг член на света на опитността. Ако трябва да ни стене ясно, че този или онзи факт има по-голямо значение от някой друг, ние трябва не само просто да наблюдаваме нещата, а да ги поставяме вече в мислено отношение.
към текста >>
Според Вале ние знаем само за едно разположение на нещата и процесите едно до друго в
пространство
то и едно след друго във времето.
Тук ние имаме описано за определен, ограничен откъс от време това, което действително изпитваме, онези форми на действителността, в която мисленето няма никакво участие. Сега съвсем не трябва да се мисли, че би се стигнало един друг резултат, ако освен тази всекидневна опитност бихме описали една такава, която имаме при един научен опит или при едно особено природно явление. Тук както и там това са отделни образи без връзка, които минават пред нашето съзнание. Едва мисленето установява връзката. Трябва да признаем също и на малкото съчинение "Мозък и Съзнание" от Рихард Вале (Виена 1884 г.) заслугата, че е показало в резки очертания това, което лишеното от всякакви мисловни обработки опитност ни дава; но само с разграничаването, че това, което Вале поставя като безусловно валидни качества на явленията на външния и вътрешен свят, важи само за първата степен на разглеждането на света, което охарактеризирахме.
Според Вале ние знаем само за едно разположение на нещата и процесите едно до друго в пространството и едно след друго във времето.
Според него не може никак да става дума за някакво отношение на нещата съществуващи едно до друго и едно след друго. Например винаги някъде може да съществува някаква връзка, някакво вътрешно отношение между топлия слънчев лъчи затоплянето на камъка; ние не знаем нищо за една причинна връзка; на нас ни е само ясно, че първия факт е последван от втория. Възможно е някъде, в един недостъпен за нас свят, да съществува една вътрешна връзка между нашия мозъчен механизъм и нашата духовна дейност; ние знаем само, че и двете са успоредно протичащи процеси; не сме никак оправдани, да приемем например някаква причинна връзка на двете явления. Ако разбира се Вале поставя същевременно това твърдение като последна истина на науката, ние оспорваме едно такова негово разширение; то важи обаче напълно за първата форма, в която ни се представя действителността. На тази степен на нашето знание не само нещата на външния свят и процесите на вътрешния свят стоят така без връзка помежду си, но и нашата собствена личност е една изолирана единичност по отношение на останалия свят.
към текста >>
19.
04_в. ИЗПРАВЯНЕТО НА ЕДНО ПОГРЕШНО СХВАЩАНЕ НА ОБЩАТА ОПИТНОСТ
GA_2 Светогледа Гьоте
Привържениците на горепосочения възглед считат, че са се издигнали над "наивността" съществуваща преди Кант, която вземаше нещата в
пространство
то и във времето за действителност, както върши това и днес наивния човек, който няма никакво научно образование.
Може да важи една неопровержима физиологична истина, че комплексът от усещания и виждания се ражда едва чрез съдействието на нашия организъм. Остава обаче сигурно, че едно такова познание е само резултат на много разсъждения и изследвания. Тази характеристика, че нашият свят на явленията е във физиологичен смисъл от субективно естество, е вече едно мислително определение на същия; следователно тя няма нищо общо с неговата първа поява. Тя предполага вече прилагането на мисленето към опитността. Ето защо тя трябва да бъде предхождана от изследването на връзката на тези два фактора.
Привържениците на горепосочения възглед считат, че са се издигнали над "наивността" съществуваща преди Кант, която вземаше нещата в пространството и във времето за действителност, както върши това и днес наивния човек, който няма никакво научно образование.
Фолкелт твърди, “че всички действия които претендират да са обективно познание, са свързани неразривно с познаващото, индивидуално съзнание, че отначало те се извършват непосредствено само в съзнанието на индивида и не са в състояние да излизат вън от областта на съзнанието и да обгърнат областта на намиращия се вън от него действителни неща”. Обаче за едно безпристрастно мислене е невъзможно да открие, какво носи в себе си непосредствено явяващата се пред нас действителност (опитността), което би искало да ни оправдае по някакъв начин да я считаме като чиста представа. Още простото разсъждение, че наивният човек не забелязва нищо при нещата, което би искало да го доведе до този възглед, ни учи, че в самите обекти не съществува една причина, която да ни принуди да го приемем. Какво носи на себе си едно дърво, една маса, което би могло да ни даде повод да го считам просто като образ на една представа? Най-малко това не трябва да се обявява като една разбираща се от само себе си истина.
към текста >>
20.
04_г. ПОЗОВАНЕ НА ОПИТНОСТТА НА ВСЕКИ ОТДЕЛЕН ЧИТАТЕЛ
GA_2 Светогледа Гьоте
А с думата явление искаме просто да назовем един възприемаем за нас предмет или един възприемаем процес, доколкото същите се явяват в
пространство
то или във времето.
Както в това сравнение единият случай се отнася към другия, така началото на нашето изложение ще се отнася към това на подобни явления в литературата. Ако някъде нещата се представят привидно различно поради налагащото се стерилизиране или заради търсене на възможност да се изразим, то тук ние изрично отбелязваме, че нашето изложение има само смисъла, който обяснихме по-горе и далече не претендира да е направило някакво твърдение имащо значение за самите неща. Ако сега бихме искали да имаме едно име за първата форма, в която наблюдаваме действителността, считаме, че най-подходящ за самото естество на нещата е изразът: Явление за сетивата. Тук под думата сетиво не разбираме само външните сетива, чрез които възприемаме външния свят, а въобще всички телесни и духовни органи, които служат за непосредственото възприемане на фактите. В психологията е общоприето да се употребява изразът: Вътрешно сетиво за възприемателната способност на вътрешните изживявания.
А с думата явление искаме просто да назовем един възприемаем за нас предмет или един възприемаем процес, доколкото същите се явяват в пространството или във времето.
Трябва да повдигнем още един въпрос, който ще ни доведе до втория фактор, който трябва да разгледаме относно науката на познанието, а именно до мисленето. Трябва ли да считаме начина, по който досега се запознахме с опитността, като нещо основано в самата същност на нещата? Дали този начин е едно свойство на действителността? От отговора на този въпрос зависи извънредно много. Ако наистина този начин е едно съществено свойство на нещата на опитността, ако той е нещо, което в истинския смисъл на думата подхожда на тяхната природа, тогава въобще не можем да разберем, не можем да видим, как можем да се издигнем над тази степен на познанието.
към текста >>
21.
06_а. НАУКАТА - А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
В истинския смисъл на думата на това изискване би отговорила само една такава наука, която просто би изброявала и описвала нещата, както те съществуват едно до друго в
пространство
то, и процесите, както те се редуват във времето.
Това предполага, че възприятието се нуждае от допълване чрез духа, че то съвсем не е нищо окончателно, последно, завършено. Основна грешка на модерната наука е, че тя счита възприятието на сетивата като нещо вече приключено, завършено. Поради това тя си поставя задачата, просто да фотографира това завършено в себе си битие. Последователен е в това отношение само позитивизмът, който просто отхвърля всяко едно излизане вън от възприятието. Въпреки това днес във всички науки виждаме стремежа да се счита за правилна тази гледна точка.
В истинския смисъл на думата на това изискване би отговорила само една такава наука, която просто би изброявала и описвала нещата, както те съществуват едно до друго в пространството, и процесите, както те се редуват във времето.
Естествената наука от стария стил се доближава до това изискване. По-новата наука наистина желае това, поставя една пълна теория на опитността, за да я пристъпи веднага, когато предприеме първата стъпка в действителната наука. Ние би трябвало да се откажем напълно от нашето мислене, ако бихме искали да се придържаме към чистата опитност. Ние понижаваме мисленето, когато му отнемаме възможността да възприема в самото себе си същности които са недостъпни за сетивата. В действителността трябва да съществува освен сетивните качества още един фактор, който бива обхванат от мисленето.
към текста >>
22.
03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Там навън, в окръжаващото ни
пространство
, може да се намерят само надлъжни трептения на телата на въздуха.
отдел от труда на Ед. Ф.Хартман! "Основен проблем на теорията на познанието". Изложеното в този труд може да служи като своего рода ръководна нишка, ако си поставим задачата да обясним всички основания, които могат да доведат до приемането на указаното положение. Тези основания са фактически, психо-физически, физиологически. Чрез наблюдение на онези явления, които стават в окръжаващата ни среда, например, когато имаме усещането на звука, физикът стига до извода, че на основата на това явление не стои нищо такова, което да има и най-отдалечено сходство с това, което непосредствено възприемаме като звук.
Там навън, в окръжаващото ни пространство, може да се намерят само надлъжни трептения на телата на въздуха.
От тук водим заключението, че това което в обикновения живот наричаме звук или тон, е изключително една субективна реакция на нашия организъм спрямо това вълнообразно движение. По същия начин се намира, че светлината и цветовете или топлината са нещо чисто субективно. Явленията на разлагането на светлината, на пречупването, на интерференцията и поляризацията ни учат, че на посочените по-горе качества на усещанията във външното пространство отговарят известни напречни трептения, които се чувствуваме принудени да приписваме отчасти на телата, отчасти на едно неизмеримо тънко еластично вещество на етера. По-нататък физикът се чувствува принуден изхождайки от някои явления в телесния свят да се откаже от вярата в неприривността на предметите в пространството и да сведе тези предмети към системи от извънредно дребни частици /молекули, атоми/, чиито размери по отношение разстоянието им една от друга са неизмеримо малки. От това се вади заключение, че всяко действие на телата едно върху друго става чрез празното пространство и по този начин, то се явява истинско .............. /действие на разстояние/.
към текста >>
Явленията на разлагането на светлината, на пречупването, на интерференцията и поляризацията ни учат, че на посочените по-горе качества на усещанията във външното
пространство
отговарят известни напречни трептения, които се чувствуваме принудени да приписваме отчасти на телата, отчасти на едно неизмеримо тънко еластично вещество на етера.
Тези основания са фактически, психо-физически, физиологически. Чрез наблюдение на онези явления, които стават в окръжаващата ни среда, например, когато имаме усещането на звука, физикът стига до извода, че на основата на това явление не стои нищо такова, което да има и най-отдалечено сходство с това, което непосредствено възприемаме като звук. Там навън, в окръжаващото ни пространство, може да се намерят само надлъжни трептения на телата на въздуха. От тук водим заключението, че това което в обикновения живот наричаме звук или тон, е изключително една субективна реакция на нашия организъм спрямо това вълнообразно движение. По същия начин се намира, че светлината и цветовете или топлината са нещо чисто субективно.
Явленията на разлагането на светлината, на пречупването, на интерференцията и поляризацията ни учат, че на посочените по-горе качества на усещанията във външното пространство отговарят известни напречни трептения, които се чувствуваме принудени да приписваме отчасти на телата, отчасти на едно неизмеримо тънко еластично вещество на етера.
По-нататък физикът се чувствува принуден изхождайки от някои явления в телесния свят да се откаже от вярата в неприривността на предметите в пространството и да сведе тези предмети към системи от извънредно дребни частици /молекули, атоми/, чиито размери по отношение разстоянието им една от друга са неизмеримо малки. От това се вади заключение, че всяко действие на телата едно върху друго става чрез празното пространство и по този начин, то се явява истинско .............. /действие на разстояние/. Физиката счита за правилно да приеме, че действието на телата върху нашите сетивни органи става не чрез непосредствено съприкосновение, защото винаги трябва, да съществува известно, макар и малко разстояние между съответното на тялото място върху кожата и самите тези тела. От тук следва, че това, което чувствуваме като твърдост и топлина на телата, е само реакция на окончанията на нашите осезателни топлинни нерви към действуващите чрез празното пространство молекулярни сили на телата. Към тези доводи на физика, като допълнение, се присъединяват и доводите на психо-физика, намерили своя израз в учението за специфичните енергии на сетивата.
към текста >>
По-нататък физикът се чувствува принуден изхождайки от някои явления в телесния свят да се откаже от вярата в неприривността на предметите в
пространство
то и да сведе тези предмети към системи от извънредно дребни частици /молекули, атоми/, чиито размери по отношение разстоянието им една от друга са неизмеримо малки.
Чрез наблюдение на онези явления, които стават в окръжаващата ни среда, например, когато имаме усещането на звука, физикът стига до извода, че на основата на това явление не стои нищо такова, което да има и най-отдалечено сходство с това, което непосредствено възприемаме като звук. Там навън, в окръжаващото ни пространство, може да се намерят само надлъжни трептения на телата на въздуха. От тук водим заключението, че това което в обикновения живот наричаме звук или тон, е изключително една субективна реакция на нашия организъм спрямо това вълнообразно движение. По същия начин се намира, че светлината и цветовете или топлината са нещо чисто субективно. Явленията на разлагането на светлината, на пречупването, на интерференцията и поляризацията ни учат, че на посочените по-горе качества на усещанията във външното пространство отговарят известни напречни трептения, които се чувствуваме принудени да приписваме отчасти на телата, отчасти на едно неизмеримо тънко еластично вещество на етера.
По-нататък физикът се чувствува принуден изхождайки от някои явления в телесния свят да се откаже от вярата в неприривността на предметите в пространството и да сведе тези предмети към системи от извънредно дребни частици /молекули, атоми/, чиито размери по отношение разстоянието им една от друга са неизмеримо малки.
От това се вади заключение, че всяко действие на телата едно върху друго става чрез празното пространство и по този начин, то се явява истинско .............. /действие на разстояние/. Физиката счита за правилно да приеме, че действието на телата върху нашите сетивни органи става не чрез непосредствено съприкосновение, защото винаги трябва, да съществува известно, макар и малко разстояние между съответното на тялото място върху кожата и самите тези тела. От тук следва, че това, което чувствуваме като твърдост и топлина на телата, е само реакция на окончанията на нашите осезателни топлинни нерви към действуващите чрез празното пространство молекулярни сили на телата. Към тези доводи на физика, като допълнение, се присъединяват и доводите на психо-физика, намерили своя израз в учението за специфичните енергии на сетивата. Йохан Мюлер е показал, че всяко сетиво може да бъде възбудено само по свойствен за него начин, обусловен от неговата организация и че то винаги реагира еднакво, каквото и външно впечатление да му действува отвън.
към текста >>
От това се вади заключение, че всяко действие на телата едно върху друго става чрез празното
пространство
и по този начин, то се явява истинско .............. /действие на разстояние/.
Там навън, в окръжаващото ни пространство, може да се намерят само надлъжни трептения на телата на въздуха. От тук водим заключението, че това което в обикновения живот наричаме звук или тон, е изключително една субективна реакция на нашия организъм спрямо това вълнообразно движение. По същия начин се намира, че светлината и цветовете или топлината са нещо чисто субективно. Явленията на разлагането на светлината, на пречупването, на интерференцията и поляризацията ни учат, че на посочените по-горе качества на усещанията във външното пространство отговарят известни напречни трептения, които се чувствуваме принудени да приписваме отчасти на телата, отчасти на едно неизмеримо тънко еластично вещество на етера. По-нататък физикът се чувствува принуден изхождайки от някои явления в телесния свят да се откаже от вярата в неприривността на предметите в пространството и да сведе тези предмети към системи от извънредно дребни частици /молекули, атоми/, чиито размери по отношение разстоянието им една от друга са неизмеримо малки.
От това се вади заключение, че всяко действие на телата едно върху друго става чрез празното пространство и по този начин, то се явява истинско .............. /действие на разстояние/.
Физиката счита за правилно да приеме, че действието на телата върху нашите сетивни органи става не чрез непосредствено съприкосновение, защото винаги трябва, да съществува известно, макар и малко разстояние между съответното на тялото място върху кожата и самите тези тела. От тук следва, че това, което чувствуваме като твърдост и топлина на телата, е само реакция на окончанията на нашите осезателни топлинни нерви към действуващите чрез празното пространство молекулярни сили на телата. Към тези доводи на физика, като допълнение, се присъединяват и доводите на психо-физика, намерили своя израз в учението за специфичните енергии на сетивата. Йохан Мюлер е показал, че всяко сетиво може да бъде възбудено само по свойствен за него начин, обусловен от неговата организация и че то винаги реагира еднакво, каквото и външно впечатление да му действува отвън. Ако възбудим зрителния нерв, ние ще изпитаме светлина, безразлично дали на нерва въздействува електрическият ток или светлината.
към текста >>
От тук следва, че това, което чувствуваме като твърдост и топлина на телата, е само реакция на окончанията на нашите осезателни топлинни нерви към действуващите чрез празното
пространство
молекулярни сили на телата.
По същия начин се намира, че светлината и цветовете или топлината са нещо чисто субективно. Явленията на разлагането на светлината, на пречупването, на интерференцията и поляризацията ни учат, че на посочените по-горе качества на усещанията във външното пространство отговарят известни напречни трептения, които се чувствуваме принудени да приписваме отчасти на телата, отчасти на едно неизмеримо тънко еластично вещество на етера. По-нататък физикът се чувствува принуден изхождайки от някои явления в телесния свят да се откаже от вярата в неприривността на предметите в пространството и да сведе тези предмети към системи от извънредно дребни частици /молекули, атоми/, чиито размери по отношение разстоянието им една от друга са неизмеримо малки. От това се вади заключение, че всяко действие на телата едно върху друго става чрез празното пространство и по този начин, то се явява истинско .............. /действие на разстояние/. Физиката счита за правилно да приеме, че действието на телата върху нашите сетивни органи става не чрез непосредствено съприкосновение, защото винаги трябва, да съществува известно, макар и малко разстояние между съответното на тялото място върху кожата и самите тези тела.
От тук следва, че това, което чувствуваме като твърдост и топлина на телата, е само реакция на окончанията на нашите осезателни топлинни нерви към действуващите чрез празното пространство молекулярни сили на телата.
Към тези доводи на физика, като допълнение, се присъединяват и доводите на психо-физика, намерили своя израз в учението за специфичните енергии на сетивата. Йохан Мюлер е показал, че всяко сетиво може да бъде възбудено само по свойствен за него начин, обусловен от неговата организация и че то винаги реагира еднакво, каквото и външно впечатление да му действува отвън. Ако възбудим зрителния нерв, ние ще изпитаме светлина, безразлично дали на нерва въздействува електрическият ток или светлината. От друга, страна, еднакви външни процеси предизвикват съвършено различни усещания, според това, от кои сетива се възприемат. От това се прави извода, че във външния свят съществува само едни род процеси, а именно движение, и че многообразието на възприемания от нас свят е всъщност само реакция на нашите сетива към тези процеси.
към текста >>
23.
07. ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Така той оперира с понятията битие, субстанция,
пространство
, време и т.н., без предварително да изследва самия процес на познанието.
Рационалистът също така намира полагаемото за себе си в нашите разяснения, тъй като ние обясняваме мисленето като необходим единствен посредник на познанието. Нашият възглед за света се допира най-близо, както го обосновахме теоретико-познавателно, с възгледа за света на Е. Бидерман/1/. /*1 Виж Теоретико-познавателните изследвания в І том. Изчерпващо разяснение върху тази точка е дал Едуард фон Хартман/. Обаче за обоснованието на своето гледище Бидерман се ползува от твърдения съвсем неуместни в теорията на познанието.
Така той оперира с понятията битие, субстанция, пространство, време и т.н., без предварително да изследва самия процес на познанието.
Вместо да установи, че в процеса на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той говори за образите на битието на действителността. Така например, в #15 той казва: "Във всяко съдържание на съзнанието се съдържат два основни факта: 1. В него ни е дадено всяко битие, и тази противоположност ние обозначаваме като сетивно и духовно, веществено и идеално битие". И в #19: "Това, което има пространствено-временно битие, съществува като нещо материално; това, което в основа на всеки процес на битието и субект на живота, съществува идеално, то е реално, като съществуващо-идеално". Подобни съображения са неуместни в теорията на познанието, те са уместни в метафизиката, която също може да бъде обоснована само с помощта на теорията на познанието.
към текста >>
24.
08. ПРАКТИЧЕСКО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Когато някъде във вселената възниква един процес, в него трябва да различаваме две неща: неговото външно протичане в
пространство
и време и вътрешната закономерност на това протичане.
Такова едно убеждение може да хвърли светлина и върху нашето практическо разбиране на живота. Нашият образ за живота според целия свой характер е обусловен от нашите нравствени идеали. Това са идеите, които ние имаме в живота за нашите задачи или с други думи, които ние създаваме за това, което трябва да извършим чрез нашата дейност. Нашата деятелност е част от общия миров процес. Чрез това тя е също така подчинена на общите закономерности на този процес.
Когато някъде във вселената възниква един процес, в него трябва да различаваме две неща: неговото външно протичане в пространство и време и вътрешната закономерност на това протичане.
Познаването на тази закономерност за човешката деятелност е само един особен случай на познанието. изведените от нас възгледи за природата на познанието трябва по този начин да бъдат приложими и тук. И така, да познаем себе си като действителна личност, значи да обладаваме за своята дейност съответните закони, т.е. нравствени понятия и идеали, като знание. Когато сме познали тази закономерност, тогава и нашата деятелност става наше дело.
към текста >>
25.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
По-трудно е положението, когато се запознаваме със зависимостта на света на нашите възприятия от телесното и духовното ни устройство, физикът ни показва, че в
пространство
то, в което чуваме звук, са налице трептения на въздуха и че тялото, в което търсим източника на звука, също притежава трептеливи движения на свои части.
Следователно във вида, в който ми се представя, той зависи от някакво обстоятелство, свързано не с обекта, а изхождащо от мен, възприемащия. За една алея е напълно безразлично къде стоя, но образът, който получавам за нея, зависи значително от това. За Слънцето и планетната система също така е безразлично, че хората ги съзерцават именно от Земята. Но възприятийният образ, предоставящ се на хората, се определя от това тяхно местонахождение. Тази зависимост на възприятийния образ от мястото на нашите наблюдения се прозира най-лесно.
По-трудно е положението, когато се запознаваме със зависимостта на света на нашите възприятия от телесното и духовното ни устройство, физикът ни показва, че в пространството, в което чуваме звук, са налице трептения на въздуха и че тялото, в което търсим източника на звука, също притежава трептеливи движения на свои части.
Това движение възприемаме като звук, само ако имаме нормално устроено ухо. Без такова ухо целият свят би останал за нас вечно ням. Физиологията ни учи, че има хора, които не възприемат нищо от заобикалящата ни великолепна пищност от багри. Образът на техните възприятия съдържа само оттенъци на светло и тъмно. Други пък не възприемат само някой отделен цвят, примерно червения.
към текста >>
Следователно между тях има празно
пространство
.
При това се изразява мнение, че у нас тези два вида възприятия се предизвикват под въздействие на процеси във външния свят, които са напълно различни от онова, което изживяваме като топлина и светлина. Когато такива процеси дразнят кожните нерви на тялото ми, аз имам субективното възприятие за топлина, а когато попаднат на зрителния нерв, възприемам светлина и цвят. Следователно светлина, цвят и топлина представляват онова, с което сетивните ми нерви отвръщат на дразнението отвън. Осезанието също ми представя не обектите от външния свят, а само мои собствени състояния. В духа на модерната физика би могло например да се мисли, че телата се състоят от безкрайно малки частици - молекулите, и че тези молекули не са допрени непосредствено една о друга, а имат известни разстояния помежду си.
Следователно между тях има празно пространство.
През разстоянията те си взаимодействат посредством притеглящи и отблъскващи сили. Когато доближа ръката си до едно тяло, молекулите на ръката ми изобщо не докосват молекулите на тялото - между тялото и ръката остава известно разстояние, а онова, което усещам като съпротивление на тялото, не е нищо друго освен въздействието на отблъскващата сила, която неговите молекули упражняват върху ръката ми. Аз просто съм извън тялото и възприемам само неговото въздействие върху организма ми. Тези разсъждения се допълват от теорията за така наречените специфични сетивни енергии, създадена от Й. Мюлер (1801 - 1858).
към текста >>
В онова, което според наивния човек съществува вън в
пространство
то, аз смятам, че съм открил продукт на моята душа.
Следователно аз не мога да пренеса цвета в тялото. Тръгвам да търся цвета. Търся го в окото - напразно; в нерва - напразно, в мозъка - също напразно, в душата - тук действително го намирам, ала не свързано тялото. Цветното тяло намирам едва там, откъдето съм тръгнал. Кръгът е затворен.
В онова, което според наивния човек съществува вън в пространството, аз смятам, че съм открил продукт на моята душа.
Ако се спре дотук, всичко изглежда напълно наред. Но въпросът трябва още веднъж да се подхване от самото начало. Нали досега се занимавах с външното възприятие - нещо, за което по-рано, като наивен човек, съм имал съвсем погрешно виждане. Смятал съм, че във вида, в който го възприемам, то съществува обективно. Сега забелязвам, че с появата на моите представи то изчезва, че то представлява само едно преобразование на душевните ми състояния.
към текста >>
Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето,
пространство
то и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята.
Последният бива опроверган само с това, че се допуска собствените му предпоставки без проверка да бъдат валидни в друга област. Безспорният извод от това е, че чрез изследвания в областта на възприятията критическият идеализъм не може да бъде доказан, а оттук и възприятието не може да бъде лишено от обективния си характер. Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост. Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е. изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той.
Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята.
В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя. Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата. Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка. Но критическият идеализъм смее да говори само за последните. Критическият идеализъм е напълно непригоден за създаване на възглед относно връзката между възприятие и представа.
към текста >>
26.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Битието му принадлежи към времето и
пространство
то.
С естеството на нещата няма нищо общо това, как аз съм устроен да ги схващам. Чертата между възприемане и мислене се появява едва в момента, когато аз, съзерцаващият, застана пред нещата. Но кои елементи принадлежат към нещото и кои не - това ни най-малко не може да зависи от начина, по който се запознавам с тези елементи. Човекът представлява едно ограничено същество. На първо място той е същество сред други същества.
Битието му принадлежи към времето и пространството.
Оттук на него винаги му е дадена само ограничена част от цялостния универсум. Но във времето и пространството тази ограничена част се съчетава с други заобикалящи я неща. Ако нашето битие беше свързано с нещата така, че всеки процес на света същевременно да бъде и наш, тогава между нас и нещата нямаше да има разлика. Тогава обаче за нас нямаше да има и отделни неща и всеки процес щеше да прелива плавно в друг. Вселената щеше да представлява едно единство и едно затворено в себе си цяло.
към текста >>
Но във времето и
пространство
то тази ограничена част се съчетава с други заобикалящи я неща.
Но кои елементи принадлежат към нещото и кои не - това ни най-малко не може да зависи от начина, по който се запознавам с тези елементи. Човекът представлява едно ограничено същество. На първо място той е същество сред други същества. Битието му принадлежи към времето и пространството. Оттук на него винаги му е дадена само ограничена част от цялостния универсум.
Но във времето и пространството тази ограничена част се съчетава с други заобикалящи я неща.
Ако нашето битие беше свързано с нещата така, че всеки процес на света същевременно да бъде и наш, тогава между нас и нещата нямаше да има разлика. Тогава обаче за нас нямаше да има и отделни неща и всеки процес щеше да прелива плавно в друг. Вселената щеше да представлява едно единство и едно затворено в себе си цяло. Потокът на процесите не би се прекъсвал никъде. Поради нашата ограниченост ние приемаме за единично онова, което в действителност не е единично.
към текста >>
Нека само се вгледаме в света на възприятието: Той ни се представя като проста паралелност в
пространство
то и последователност във времето, като струпване от единичности без връзка помежду им.
На изложеното трябва да се възрази, че действията на нашето тяло достигат до съзнанието ни само чрез себевъзприемания, и като такива те с нищо не превъзхождат други възприятия. Ако искаме да опознаем същността им, това е възможно само чрез мисловно съзерцание, тоест чрез тяхното включване в идейната система от наши понятия и идеи. В наивното човешко съзнание най-дълбоко вкоренено е мнението, че мисленето е абстрактно, без всякакво конкретно съдържание. То можело да предложи най-много някакво „идейно" съответствие на единството на света, но не и него самото. Който дава такава преценка, той изобщо не си е изяснил какво означава възприятие без понятие.
Нека само се вгледаме в света на възприятието: Той ни се представя като проста паралелност в пространството и последователност във времето, като струпване от единичности без връзка помежду им.
Никое от нещата, които се появяват и се оттеглят от сцената на възприемането, няма някаква забележима непосредствена връзка с друго, която да бъде възприемана. Тук светът представлява разнообразие от равностойни обекти. Нито един от тях не играе по-голяма роля от другия в световния гмеж. Речем ли да си изясним дали един факт има по-голямо значение от друг, ние трябва да се допитаме до нашето мислене. Без функциониращото мислене рудиментарният орган на животното, който не е от значение за неговия живот, ни се струва равностоен на най-важната част на тялото.
към текста >>
В тази част на
пространство
то установявам механични, химически и други процеси.
А как стоят нещата, ако бъде призната абсолютността на мисленето? Нека приемем, че в съзнанието ми се появява определено възприятие, например за червено. При по-нататъшното разглеждане се оказва, че възприятието стои във взаимовръзка с други възприятия, например с определена фигура, с топлинни и осезателни възприятия. Тази взаимовръзка означавам като обект на сетивния свят. Сега мога да се запитам: какво още - освен посоченото - се намира в онзи пространствен отрязък, в който ми се явяват горните възприятия.
В тази част на пространството установявам механични, химически и други процеси.
Продължавам нататък и изследвам процесите, установени от мен по пътя от предмета до моя сетивен орган. Мога да открия двигателни процеси в еластична среда, които по своята същност да нямат ни най-малко общо с първоначалните възприятия. Същия резултат получавам, когато изучавам по-нататъшното предаване от сетивния орган към мозъка. Във всяка от тези области аз добивам нови възприятия; но онова, което като спойка пронизва раздалечените в пространството и времето възприятия, е мисленето. На мен трептенията на въздуха, които предават звука, са ми дадени като възприятия точно както и самият звук.
към текста >>
Във всяка от тези области аз добивам нови възприятия; но онова, което като спойка пронизва раздалечените в
пространство
то и времето възприятия, е мисленето.
Сега мога да се запитам: какво още - освен посоченото - се намира в онзи пространствен отрязък, в който ми се явяват горните възприятия. В тази част на пространството установявам механични, химически и други процеси. Продължавам нататък и изследвам процесите, установени от мен по пътя от предмета до моя сетивен орган. Мога да открия двигателни процеси в еластична среда, които по своята същност да нямат ни най-малко общо с първоначалните възприятия. Същия резултат получавам, когато изучавам по-нататъшното предаване от сетивния орган към мозъка.
Във всяка от тези области аз добивам нови възприятия; но онова, което като спойка пронизва раздалечените в пространството и времето възприятия, е мисленето.
На мен трептенията на въздуха, които предават звука, са ми дадени като възприятия точно както и самият звук. Но мисленето подрежда едно до друго всички тези възприятия и ги показва в техните взаимоотношения. Ние не можем да твърдим, че извън пряко възприеманото има друго освен онова, което бива опознавано посредством идейните (разкриваеми чрез мисленето) взаимовръзки на възприятията. Следователно излизащата извън чисто възприеманото връзка на обектите на възприемането със субекта на възприемането, е чисто идейна, тоест изразима само чрез понятия. Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм.
към текста >>
27.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Така например усещаното от нас като топлина е движение на частиците на топлоизлъчващо тяло в рамките на
пространство
то, заемано от това тяло.
Едно такова нещо е наследствеността, която проявява действието си извън рамките на индивида и на чиято основа от индивида се развива нов, подобен нему индивид, чрез което родът се запазва. Едно такова нещо е жизнен принцип - душата, която пронизва органичното тяло и за която в наивното съзнание винаги е налице понятие, образувано по аналогия на сетивните реалности. Такова нещо за наивния човек най-сетне е божественото Същество. Това божествено Същество се мисли, че действува по начин, отговарящ изцяло на това, което може да се възприема като деятелност на самия човек: Тоест антропоморфно. Съвременната физика въвежда сетивните усещания към процеси при най-малките частици на телата и към едно безкрайно фино вещество, наричано етер или към нещо подобно.
Така например усещаното от нас като топлина е движение на частиците на топлоизлъчващо тяло в рамките на пространството, заемано от това тяло.
И тук нещо невъзприемаемо отново се мисли по аналогия на възприемаемото. В този смисъл сетивният аналог на понятието „тяло" е общо взето вътрешността на едно затворено отвсякъде пространство, където във всички посоки се движат еластични сфери, които се сблъскват помежду си, удрят се в стените и отскачат от тях и т.н. Без такива предположения светът на наивния реализъм би се разпаднал в едно несвързано помежду си струпване от възприятия без взаимни отношения, което не се обединява в единство. Ясно е обаче, че до такава постановка наивният реализъм може да стигне само чрез известна непоследователност. Ако иска да остане верен на принципа си, че реално е само възприеманото, той не бива да допуска наличие на реалност, когато не се възприема нищо.
към текста >>
В този смисъл сетивният аналог на понятието „тяло" е общо взето вътрешността на едно затворено отвсякъде
пространство
, където във всички посоки се движат еластични сфери, които се сблъскват помежду си, удрят се в стените и отскачат от тях и т.н.
Такова нещо за наивния човек най-сетне е божественото Същество. Това божествено Същество се мисли, че действува по начин, отговарящ изцяло на това, което може да се възприема като деятелност на самия човек: Тоест антропоморфно. Съвременната физика въвежда сетивните усещания към процеси при най-малките частици на телата и към едно безкрайно фино вещество, наричано етер или към нещо подобно. Така например усещаното от нас като топлина е движение на частиците на топлоизлъчващо тяло в рамките на пространството, заемано от това тяло. И тук нещо невъзприемаемо отново се мисли по аналогия на възприемаемото.
В този смисъл сетивният аналог на понятието „тяло" е общо взето вътрешността на едно затворено отвсякъде пространство, където във всички посоки се движат еластични сфери, които се сблъскват помежду си, удрят се в стените и отскачат от тях и т.н.
Без такива предположения светът на наивния реализъм би се разпаднал в едно несвързано помежду си струпване от възприятия без взаимни отношения, което не се обединява в единство. Ясно е обаче, че до такава постановка наивният реализъм може да стигне само чрез известна непоследователност. Ако иска да остане верен на принципа си, че реално е само възприеманото, той не бива да допуска наличие на реалност, когато не се възприема нищо. Всъщност хипотезата за невъзприемаемите сили, чието действие изхожда от възприемаеми неща, е неоправдана от гледище на наивния реализъм. И тъй като не познава други реалности, той съоръжава хипотетичните си сили с възприятийно съдържание.
към текста >>
28.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Сега дървото не е вече отделното същество, което то е вън в
пространство
то.
Дървото става в мене нещо повече, отколкото е вън. Това, което прониква от него през вратата на сетивата, е прието в едно духовно съдържание. Срещу дървото вън в мене има една идейна насрещна част. Тази идейна част ми казва за дървото безкрайно много, което намиращото се вън дърво не може да ми каже. Едва от мене срещу дървото намиращо се вън просветва това, което то е.
Сега дървото не е вече отделното същество, което то е вън в пространството.
То става член на целия духовен свят, който живее в мене. То съединява своето съдържание с други идеи, които се намират в мене. То става член на целия идеен свят, който обхваща растителното царство; включва се по-нататък в степенуваната поредица на всичко живо. Един друг пример: Аз хвърлям един камък в хоризонтална посока от мене. Той се движи по една крива линия и след известно време пада на земята.
към текста >>
Дю Боа-Реймонд твърди, че никога не ще можем да проникнем дотам, където материята се явява в
пространство
то.
Те говорят за непознатата "същност" на нещата. Че тази "същност" на нещата просиява, когато вътрешното сетиво прави да падне неговата светлина върху нещата, това те не искат да признаят. Един особено красноречив пример за грешката, която се крие тук, имаме в знаменателната реч върху "игнорабимус" /не ще знаем"/ на естественика Дю Боа-Реймонд, произнесена през 1876 година. Според тази реч, ние навсякъде можем да стигнем само до там, да виждаме в природните процеси изяви на "материята". Що е самата "материя", това ние никога не ще можем да знаем.
Дю Боа-Реймонд твърди, че никога не ще можем да проникнем дотам, където материята се явява в пространството.
Причината, поради която не можем да проникнем дотам, се крие обаче в това, че там въобще не може да се търси нищо. Който говори както Дю Боа-Реймонд, той има чувството, че природознанието ни доставя резултати, които сочат на нещо друго, което то не може да ни даде. Но той иска да тръгне по пътя, който води до това друго, а именно по пътя на вътрешната опитност. Ето защо той стои безпомощен пред въпроса за "материята", като пред една тъмна загадка. Който върви в пътя на вътрешната опитност, в него нещата постигат едно новораждане; и онова от тези неща, което остава непознато за външната опитност, то просиява.
към текста >>
Когато лъчезарният дух се въплъщава в
пространство
и време, или когато се обезплътява, той обхваща нещата и ги взема със себе си, както полъхът на вятъра обхваща благоуханията на цветята и ги отнася със себе си.
Това е една и съща идея. И не са две идеи, едната в главата на Платон, другата в моята; но в един по-висш смисъл главата на Платон и моята глава се проникват; проникват се всички глави, които схващат същата една идея; и тази идея съществува само веднъж като единствена. Тя съществува; и главите се пренасят всички на едно и също място, за да имат в себе си тази идея. Преобразуването, което се произвежда в цялото същество на човека, когато той гледа нещата, е показано с прекрасни думи в индийската поема "Бхагават Гита", поради което Вилхелм фон Хумболдт казваше за нея, че е признателен на своята съдба, защото го е оставила да живее достатъчно дълго, докато е станал в състояние да се запознае с тази творба. Вътрешната светлина говори в тази поема: "Един вечен лъч от мене, който е добил едно особено съществуване в света на личния живот, привлича към себе си петте сетива и индивидуалната душа, които принадлежат на природата.
Когато лъчезарният дух се въплъщава в пространство и време, или когато се обезплътява, той обхваща нещата и ги взема със себе си, както полъхът на вятъра обхваща благоуханията на цветята и ги отнася със себе си.
Вътрешната светлина владее ухото, чувството, вкуса и обонянието, както и сърдечността; тя завързва връзката между себе си и сетивните неща. Неразумните не знаят, кога вътрешната светлина просиява и угасва, или кога се съединява с нещата; само който е съпричастник на вътрешната светлина, може да знае за това." Така мощно сочи "Бхагават Гита" на преобразуването на човека, че казва за "мъдрия": Той не може вече да се заблуди, не може да стори грях. Ако привидно той се заблуждава или прави грях, трябва да осветли своите мисли или своите постъпки с една светлина, пред която вече не се явява като грешка, нито като грях това, което пред обикновеното съзнание се явява като такова. "Който се е издигнал в неговото познание е от най-чист род, той не убива и не се опетнява, даже ако би убил някой друг." С това се посочва същото онова основно настроение на душата, което произтича от най-висшето познание, за което Спиноза, след като го описва в своята "етика", избликва във възторжените думи: "Тук завършва това, което исках да изложа относно властта на душата върху вълненията и страстите и върху свободата на душата. От това става ясно, колко много мъдрият превъзхожда незнаещия и е по-могъщ от него, който е тласкан само от удоволствията.
към текста >>
29.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Външните сетива и подреждащия ум отделят човека от другите неща; те правят от него един индивид в
пространство
то и времето, който възприема и другите неща в
пространство
то и времето.
Същото е и тук." Като индивидуално сетивно същество аз мога да изследвам нещата от всички страни вратата се движи насам и нататък; ако не направящото възприятията на сетивата да възкръснат духовно в мене, тогава аз не познавам нищо от тяхната същност пантата не се движи. Според възгледа на Майстер Екхарт озарението, което вътрешното сетиво дава, е влизане на Бога в душата. Той нарича светлината на познанието, която това навлизане на Бога запалва, "искрицата на душата". Мястото в човешката вътрешност, където проблясва тази "искрица", е толкова бистро, и толкова възвишено, и толкова благородно в самото себе си, че там не може да обитава никакво създание, а там обитава само Бог с неговата чиста божествена природа. "Който е постигнал да запали тази "искрица" в себе си, той не вижда вече само така, както човек вижда с външните сетива и с логическия ум, който подрежда и класира впечатленията на сетивата, но той вижда, как нещата са в самите себе си.
Външните сетива и подреждащия ум отделят човека от другите неща; те правят от него един индивид в пространството и времето, който възприема и другите неща в пространството и времето.
Озареният от "искрицата" човек престава да бъде едно отделно същество. Той унищожава своята изолираност. Всичко, което произвежда разликата между не го и нещата, престава да съществува че той самият, като отделно същество, е този, който възприема, не влиза вече в сметката. Нещата и той не са вече разделени. В него се оглеждат нещата, следователно и Бог "тази искрица, това е Бог, защото той е сам и единствен и носи в себе си образа на всички създания, образ без образ и образ над образ." С най-великолепни думи говори Екхарт за заличаването на отделното същество: "Трябва да се знае, че главното е, след нещата, да познаем Бога и да бъдем познати от него.
към текста >>
30.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Той беше скъсал вече с един възглед, на който се опираше още сто години по-късно великият астроном Тихо де Брахе, който бе противопоставил на учението на Коперник изречението: "Земята е една твърде груба, тежка и неспособна да се движи; как Коперник може да направи от нея една звезда и да я разхожда из
пространство
то?
Една чудно блестяща звезда на небето на средновековния духовен живот е Николай Крипфс Куес или Куза/ близо до гр. Триер, Ренания -1401-1464 г./. Той стои на върха на знанието от неговата епоха. В областта на математиката неговият принос е забележителен. В естествената наука може да бъде считан като предшественик на Коперник, защото той беше на становището, че Земята е едно подвижно небесно тяло подобно на другите.
Той беше скъсал вече с един възглед, на който се опираше още сто години по-късно великият астроном Тихо де Брахе, който бе противопоставил на учението на Коперник изречението: "Земята е една твърде груба, тежка и неспособна да се движи; как Коперник може да направи от нея една звезда и да я разхожда из пространството?
" Никола от Куза, който не само обгръщаше знанието на неговата епоха, но водеше още по-далеч, притежаваше също до висока степен способността да събужда това знание в един вътрешен живот, така щото то хвърляше светлина не само върху външния свят, но доставяше също на човека онзи духовен живот, към който той трябва да се стреми из най-дълбоките основи на своята душа. Когато сравним Николай Кузански с духове като Екхарт или Таулер, получаваме един забележителен резултат. Николай е научният мислител, който от изследването върху нещата на света иска да се издигне на степента на един по-висш възглед; Екхарт и Таулер бяха религиозни последователи, които търсят по-висшия живот изхождайки от съдържанието на вярата. Накрая Николай стига до същия вътрешен живот както Майстер Екхарт; но вътрешният живот на първия има като съдържание едно богато знание. Пълното значение на разликата ни става ясно, когато помислим, че за онзи, който се занимава с различните науки, съществува близката опасност да не оцени правилно значението на онзи начин на познание, който изяснява отделните области на науката.
към текста >>
За нещата и процесите, които са по-сложни от формите на числата и
пространство
то, е по-трудно да се намерят съответните идейни части.
Ние можем да броим, като мислено прибавим по една единица към едно число, без да вземаме на помощ сетивните представи. Също ние смятаме, без такива представи, оставяйки само в чистия елемент на мисленето. За геометрическите фигури знаем, че те не се покриват напълно с никоя сетивна представа. В действителността на сетивата не съществува никакъв /идеален/ кръг. Въпреки това нашето мислене се занимава с такъв кръг.
За нещата и процесите, които са по-сложни от формите на числата и пространството, е по-трудно да се намерят съответните идейни части.
Това е довело до там, да се твърди от някои страни, че в отделните области на познанието има само толкова действителна наука, колкото в тях може да се измерва и брои. Така изказано това е неправилно, както е неправилно всяко едностранчиво нещо; обаче то съблазнява мнозина, както се получава често само с едностранчивост. Истината в това отношение е тази, че по-голяма част от хората не са в състояние да обхванат чисто мисловното също и там, където не става въпрос за измерване и броене. Обаче който не може това за по-висшите области на живота и на знанието, той прилича в това отношение на едно дете, което не е научило още да брои освен прибавяйки едно зърно грах към друго Мислителят, който е казал, че в една област на знанието има толкова действителна наука, колкото математиката има в нея, не е обгърнал с поглед пълната истина на въпроса. Трябва да изискваме: всичко друго, което не може да се измерва и брои, трябва да бъде идейно третирано точно така, както формите на числата и пространството.
към текста >>
Трябва да изискваме: всичко друго, което не може да се измерва и брои, трябва да бъде идейно третирано точно така, както формите на числата и
пространство
то.
За нещата и процесите, които са по-сложни от формите на числата и пространството, е по-трудно да се намерят съответните идейни части. Това е довело до там, да се твърди от някои страни, че в отделните области на познанието има само толкова действителна наука, колкото в тях може да се измерва и брои. Така изказано това е неправилно, както е неправилно всяко едностранчиво нещо; обаче то съблазнява мнозина, както се получава често само с едностранчивост. Истината в това отношение е тази, че по-голяма част от хората не са в състояние да обхванат чисто мисловното също и там, където не става въпрос за измерване и броене. Обаче който не може това за по-висшите области на живота и на знанието, той прилича в това отношение на едно дете, което не е научило още да брои освен прибавяйки едно зърно грах към друго Мислителят, който е казал, че в една област на знанието има толкова действителна наука, колкото математиката има в нея, не е обгърнал с поглед пълната истина на въпроса.
Трябва да изискваме: всичко друго, което не може да се измерва и брои, трябва да бъде идейно третирано точно така, както формите на числата и пространството.
И за това изискване схоластиците държаха сметка по един съвършен начин. Те търсеха навсякъде мисловното съдържание на нещата, както математика го търси в областта на измеримото и броимото. Въпреки това съвършено изкуство на логиката схоластиците са стигнали само до едно едностранчиво и второстепенно понятие на познанието. Това понятие, че при познанието човек създава в себе си един образ на това, което трябва да познае. Ясно е при едно такова понятие на познанието, че цялата действителност трябва да бъде преместен навън от познанието.
към текста >>
Каквото и да става навън в
пространство
то; ако този процес е в състояние да направи едно впечатление на окото, в мене се ражда едно усещане на светлина.
Например окото ни доставя едно светлинно явление, един цвят. Ние казваме, че едно тяло излъчва червена светлина, когато с помощта на нашето око имаме усещането на "червено". Но окото ни доставя едно такова усещане и в други случаи. Когато е ударено или натиснато, когато през главата преминава електрически ток, окото има едно светлинно усещане. Следователно и в случаите, в които усещаме, че едно тяло свети в определен цвят, в тялото може да става нещо, което няма никакво подобие с цвета.
Каквото и да става навън в пространството; ако този процес е в състояние да направи едно впечатление на окото, в мене се ражда едно усещане на светлина.
Следователно това, което усещаме, се ражда в нас, понеже нашите органи са устроени така или иначе. Нова, което става вън в пространството, то остава вън от нас; ние познаваме само действията, които външните процеси произвеждат в нас. Херман Хелмхолц /1821 -1894 г./ е изразил много ясно тази мисъл. "Нашите усещания са само действия, които са произведени чрез външни причини в нашите органи и как се проявява едно такова действие, зависи напълно от вида на апарата, върху който се действува. Понеже качеството на нашето усещане ни съобщава нещо за особеността на външното въздействие, което го предизвиква, то може да бъде считано за един негов знак, но не като едно копие.
към текста >>
Нова, което става вън в
пространство
то, то остава вън от нас; ние познаваме само действията, които външните процеси произвеждат в нас.
Но окото ни доставя едно такова усещане и в други случаи. Когато е ударено или натиснато, когато през главата преминава електрически ток, окото има едно светлинно усещане. Следователно и в случаите, в които усещаме, че едно тяло свети в определен цвят, в тялото може да става нещо, което няма никакво подобие с цвета. Каквото и да става навън в пространството; ако този процес е в състояние да направи едно впечатление на окото, в мене се ражда едно усещане на светлина. Следователно това, което усещаме, се ражда в нас, понеже нашите органи са устроени така или иначе.
Нова, което става вън в пространството, то остава вън от нас; ние познаваме само действията, които външните процеси произвеждат в нас.
Херман Хелмхолц /1821 -1894 г./ е изразил много ясно тази мисъл. "Нашите усещания са само действия, които са произведени чрез външни причини в нашите органи и как се проявява едно такова действие, зависи напълно от вида на апарата, върху който се действува. Понеже качеството на нашето усещане ни съобщава нещо за особеността на външното въздействие, което го предизвиква, то може да бъде считано за един негов знак, но не като едно копие. Защото от образа се изисква да има някаква прилика с изобразения предмет, от една статуя се изисква да има подобие на формата, от една рисунка се изисква подобие на перспективната проекция в полето на зрението, от една картина също еднаквостта на цветовете. Обаче един знак не е нужно да има някакво подобие с това, за което то служи като знак.
към текста >>
Вън в
пространство
то се предполага един процес.
Защото от образа се изисква да има някаква прилика с изобразения предмет, от една статуя се изисква да има подобие на формата, от една рисунка се изисква подобие на перспективната проекция в полето на зрението, от една картина също еднаквостта на цветовете. Обаче един знак не е нужно да има някакво подобие с това, за което то служи като знак. Отношението между двете се ограничава в това, че същият обект, който произвежда своето въздействие при същите обстоятелства, предизвиква същия знак и че следователно различните знаци отговарят винаги на различните въздействия..... Когато ягодови плодове от определен вид образуват същевременно червен пигмент и захар, тогава в нашето усещане винаги ще се намерят заедно при ягоди от тази форма и червеният цвят и сладкият вкус." /виж Хелмхолц: фактите на възприятието, стр.12 и след./. Аз описах подобно този начин на мислене в моята книга "Философия на свободата" /Берлин, Философско-антропософско издателство/ и в книгата "Загадки на философията", 1918 г. Нека следваме стъпка по стъпка хода на мислите, който е свойствен на този възглед.
Вън в пространството се предполага един процес.
Този процес упражнява едно действие върху моя сетивен орган; моята нервна система превежда полученото впечатление до моя мозък. Сега аз имам усещането на "червено". Казва се сега: Следователно усещането на червено не съществува вън; то е вътре в мене. Всички наши усещания са само знаци навъншни процеси, за чието действително качество ние не знаем нищо. Ние живеем и тъчем в нашите усещания и не знаем нищо за техния произход.
към текста >>
Вън има един процес който протича в
пространство
и време.
/Ако голяма част от естествениците и философите на нашето съвремие не биха били заслепени от този ход на мислите до чудовищност, не би се наложило така много да говорим върху него. Обаче в действителност това заслепение е покварило в много отношения съвременното мислене./. Понеже човекът е една вещ между вещите, естествено нещата трябва да направят впечатление върху него, когато иска да изпита нещо от тях. Един процес вън от човека трябва да предизвика един процес вътре в човека, когато в полето на зрението трябва да се яви явлението "червено". Пита се само, какво има вън, какво има вътре?
Вън има един процес който протича в пространство и време.
Но и вътре без съмнение има един такъв процес. Такъв един процес става в окото и той се продължава в мозъка, когато аз възприемам "червено". Аз не мога да възприема направо процеса, който става "вътре"; също както не мога да възприема направо вълновото движение, което физиците считат, че отговаря на цвета "червено". Но само в този смисъл аз мога да говоря за едно "вън" и за едно "вътре". Противоположността между "вън" и "вътре" е валидна само на степента на сетивното познание.
към текста >>
31.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
За да обясни нещо, което става в
пространство
то и което той възприема чрез сетивата, чрез сили и процеси, които също са възпримаеми пространствено и сетивно, той прибягва до "духове", които поставя на равнището на сетивно-възприемаемото.
Спиритизмът, който прави тази грешка, показва с това само, че той не се е издигнал до една истинска представа за духа, а иска да види духа по един груб сетивен начин. Той не познава нито същността на сетивното, нито тази на духовното. Той лишава от дух обикновените сетивни явления, за да счита направо като дух нещо рядко, изненадващо, необикновено. Той не разбира, че това, което живее като "дух на природата", се разкрива на пример при сблъскването на две еластични топки на онзи, който умее да вижда духа; а не да се търси духът едва при онези процеси, които смайват чрез тяхната радост и чиято естествена връзка не може веднага да бъде съзряна. Но спиритистът снижава и духа в една по-нисша сфера.
За да обясни нещо, което става в пространството и което той възприема чрез сетивата, чрез сили и процеси, които също са възпримаеми пространствено и сетивно, той прибягва до "духове", които поставя на равнището на сетивно-възприемаемото.
На основата на подобен начин на мислене стои липсата на духовна способност на схващане на нещата. Такъв човек не е в състояние да вижда духовното по духовен начин; ето защо той задоволява своята нужда за съществуване на духа по един сетивен начин. На такива хора духът не показва никакъв дух; затова те го търсят със сетивата. Както виждат да летят облаците във въздуха, така те биха искали да виждат, че летят и духовете. Агрипа от Нетесхайм води борба за една истинска естествена наука, която не иска да обяснява природните явления чрез духовни същества, които бродят в сетивния свят, но която иска да вижда в природата само природни явления, а в духа духовни явления.
към текста >>
32.
ДЖОРДАНО БРУНО И АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Друг език говореха на човека нещата и процесите на Земята; друг език му говореха светещите звезди, които се явяваха отвъд луната в чистия етер като една духовна същност изпълваща
пространство
то.
ДЖОРДАНО БРУНО И АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС В първото десетилетие на 16-ия век в замъка от Хайлсберг в Прусия естественонаучният гений Николай Коперник /1473-1543 г./ измисля една постройка от мисли, която принуждава хората от следващите столетия да гледат с други представи към звездното небе, различни от тези, които техните прадеди са имали в древността и в Средновековието. За тези последните Земята беше обиталище на човечеството намиращо се в центъра на вселената. Обаче за тях звездите бяха същества имащи съвършена природа, движението на тези звезди се извършваше в кръг, защото кръгът е образ на съвършенството. В това, което звездите показваха на човешките сетива, хората виждаха нещо не посредствено душевно, духовно.
Друг език говореха на човека нещата и процесите на Земята; друг език му говореха светещите звезди, които се явяваха отвъд луната в чистия етер като една духовна същност изпълваща пространството.
Николай от Куес си беше съставил вече други мисли. Чрез Коперник за хората на Земята се превърна в едно небесно тяло подобно на другите небесни тела, една звезда, която се движи както другите звезди. Всяко различие, което тя показва за човека, можеше от сега нататък да бъде приписано само на обстоятелството, че тя беше негово обиталище. Той беше принуден да не си представя вече различно процесите на тази Земя и процесите на останалото мирово пространство. Неговият сетивен свят се разшири до най-далечните пространства.
към текста >>
Той беше принуден да не си представя вече различно процесите на тази Земя и процесите на останалото мирово
пространство
.
В това, което звездите показваха на човешките сетива, хората виждаха нещо не посредствено душевно, духовно. Друг език говореха на човека нещата и процесите на Земята; друг език му говореха светещите звезди, които се явяваха отвъд луната в чистия етер като една духовна същност изпълваща пространството. Николай от Куес си беше съставил вече други мисли. Чрез Коперник за хората на Земята се превърна в едно небесно тяло подобно на другите небесни тела, една звезда, която се движи както другите звезди. Всяко различие, което тя показва за човека, можеше от сега нататък да бъде приписано само на обстоятелството, че тя беше негово обиталище.
Той беше принуден да не си представя вече различно процесите на тази Земя и процесите на останалото мирово пространство.
Неговият сетивен свят се разшири до най-далечните пространства. Това, което от етера проникваше в неговите очи, той трябваше отсега нататък да го счита също така за сетивен свят, както и нещата на Земята. Не можеше вече да търси в етера по сетивен начин духа. С този разширен сетивен свят трябваше да се обяснява този, който от сега нататък се стремеше към висше познание. В предишните столетия размишляващият човешки дух стоеше пред един друг свят от факти.
към текста >>
Тази вътрешност трябваше да обгърне духа на един сетивен свят, който навсякъде изпълва мировото
пространство
по същия начин.
Не можеше вече да търси в етера по сетивен начин духа. С този разширен сетивен свят трябваше да се обяснява този, който от сега нататък се стремеше към висше познание. В предишните столетия размишляващият човешки дух стоеше пред един друг свят от факти. Сега му беше поставена една нова задача. Сега вече не само нещата на тази Земя можеха да изразят своята същност от вътрешността на човека.
Тази вътрешност трябваше да обгърне духа на един сетивен свят, който навсякъде изпълва мировото пространство по същия начин.
Пред една такава задача стоеше мислителят от Нол, Филотео Джордано Бруно /1548-1600 г./. Сетивата бяха завладели пространствената вселена; духът не може вече да бъде намерен в пространството. Така човекът бе заставен отвън да търси отсега нататък духа там, където го бяха търсили из дълбоките вътрешни изживявания блестящите мислители, които разгледахме в предидущото изложение. Тези мислители черпят от себе си един светоглед, към който са принудени по-късно хората от напредналата естествена наука. Слънцето на идеите, което по-късно трябва да огрее една нова естествена наука, при тях стои още под хоризонта; обаче неговата светлина се явява вече като едно зазоряване в една епоха, когато мислите на хората върху самата природа се намираха още в нощната тъмнина.
към текста >>
Сетивата бяха завладели пространствената вселена; духът не може вече да бъде намерен в
пространство
то.
В предишните столетия размишляващият човешки дух стоеше пред един друг свят от факти. Сега му беше поставена една нова задача. Сега вече не само нещата на тази Земя можеха да изразят своята същност от вътрешността на човека. Тази вътрешност трябваше да обгърне духа на един сетивен свят, който навсякъде изпълва мировото пространство по същия начин. Пред една такава задача стоеше мислителят от Нол, Филотео Джордано Бруно /1548-1600 г./.
Сетивата бяха завладели пространствената вселена; духът не може вече да бъде намерен в пространството.
Така човекът бе заставен отвън да търси отсега нататък духа там, където го бяха търсили из дълбоките вътрешни изживявания блестящите мислители, които разгледахме в предидущото изложение. Тези мислители черпят от себе си един светоглед, към който са принудени по-късно хората от напредналата естествена наука. Слънцето на идеите, което по-късно трябва да огрее една нова естествена наука, при тях стои още под хоризонта; обаче неговата светлина се явява вече като едно зазоряване в една епоха, когато мислите на хората върху самата природа се намираха още в нощната тъмнина. 16-ят век предаде за естествената наука небесното пространство на сетивния свят, на който то по право принадлежи; до края на 19-ия век тази наука беше стигнала толкова далеч, че тя можа да предаде на света от факти на сетивния свят и онова от растителния, животинския и човешки живот, което се полага на този свят. Тази естествена наука не трябва да търси вече нищо друго освен фактически-сетивни процеси нито в етерното в развитието на живите същества.
към текста >>
16-ят век предаде за естествената наука небесното
пространство
на сетивния свят, на който то по право принадлежи; до края на 19-ия век тази наука беше стигнала толкова далеч, че тя можа да предаде на света от факти на сетивния свят и онова от растителния, животинския и човешки живот, което се полага на този свят.
Пред една такава задача стоеше мислителят от Нол, Филотео Джордано Бруно /1548-1600 г./. Сетивата бяха завладели пространствената вселена; духът не може вече да бъде намерен в пространството. Така човекът бе заставен отвън да търси отсега нататък духа там, където го бяха търсили из дълбоките вътрешни изживявания блестящите мислители, които разгледахме в предидущото изложение. Тези мислители черпят от себе си един светоглед, към който са принудени по-късно хората от напредналата естествена наука. Слънцето на идеите, което по-късно трябва да огрее една нова естествена наука, при тях стои още под хоризонта; обаче неговата светлина се явява вече като едно зазоряване в една епоха, когато мислите на хората върху самата природа се намираха още в нощната тъмнина.
16-ят век предаде за естествената наука небесното пространство на сетивния свят, на който то по право принадлежи; до края на 19-ия век тази наука беше стигнала толкова далеч, че тя можа да предаде на света от факти на сетивния свят и онова от растителния, животинския и човешки живот, което се полага на този свят.
Тази естествена наука не трябва да търси вече нищо друго освен фактически-сетивни процеси нито в етерното в развитието на живите същества. Както мислителят в 16-ия век трябваше да каже; земята е една звезда между звездите, подчинена на същите закони, както другите звезди; така този от 19-ия век трябва да каже: "Какъвто и да бъде неговият произход, неговото бъдеще, за антропологията човекът е само едно млекопитаещо, а именно онова млекопитаещо, чиято организация, потребности и болести са най-сложните и чийто мозък, с неговата чудесна производителност е достигнал най-високата степен на развитие." /Паул Топинард: Антропология, Лайпциг 1888 г., стр.528/. От такова гледище, достигнато от естествената наука, не можеше вече да се яви едно смесване на духовното и сетивното, ако човек правилно разбира самия себе си. Развитата естествена наука прави невъзможно да се търси в природата един дух, който хората си представят подобно на материалното, както една здрава мисъл прави невъзможно да търсим причината за движението на часовниковите стрелки не в законите на механиката /в духа на неорганическата природа/, а в някакъв особен демон, който произвежда това движение. С право Ернст Хекел трябваше да отхвърли грубата представа за Бога съставена по материален начин.
към текста >>
Той има смелостта да разглежда цялото небесно
пространство
с онзи начин на разглеждане на света, който дотогава се прилагаше само към земните неща, макар и Бруно да си представяше още сетивното като душевно.
Това, което при въртенето случайността поставяше едно над друго, с него се образуваше едно съждение върху най-висшите истини. И при своите най-разнообразни странствувания из Европа Джордано Бруно се явяваше в различни висши училища като учител на това "Велико изкуство". Той имаше смелостта да си представя звездите като светове, които бяха напълно аналогични на нашата Земя; той разшири погледа на естествено-научната мисъл извън земята и не си представяше небесните тела вече като телесни духове; обаче все пак си ги представяше като душевни духове. Не трябва да бъдем несправедливи с този човек, когото католическа църква накара да изкупи своите напредничави мисли със смъртта. Неговата заслуга е извънредно голяма.
Той има смелостта да разглежда цялото небесно пространство с онзи начин на разглеждане на света, който дотогава се прилагаше само към земните неща, макар и Бруно да си представяше още сетивното като душевно.
към текста >>
33.
ЙОХАН ШЕФЛЕР, НАРЕЧЕН АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Като сетивно същество човекът е една вещ между другите вещи и неговите сетивни органи му донасят като сетивна индивидуалност сетивно знание за нещата в
пространство
то и времето вън от него; но когато духът говори в човека, тогава не съществува никакво вън и никакво вътре; нищо не е тук и нищо не е там от това, което е духовно; нищо не е преди и нищо не е след:
пространство
то и времето са изчезнали в съзерцанието на всемирния дух.
В смисъла на Ангелус Силезиус като истински познаващ се отнася само онзи, който е направил да прогледне в себе си окото на Всемира /Бога/; Само онзи вижда в истинската светлина своите деяния, който чувства, че тези деяния са извършени в него чрез ръката на всемира /Бога/. "Бог е в мене огънят, а аз в него блясъкът: Не сме ли ние най-тясно свързани един с друг? " "аз съм така богат, както Бога; не може да съществува даже една прашинка, която аз /вярвай ми човече/ да не притежавам заедно с него." "Бог ме люби повече от себе си: Ако аз го любя повече от себе си: Тогава аз му давам толкова, колкото и той ми дава от себе си." – "птичката /живее/ във въздуха, камъкът лежи на земята; рибата живее във водата, а моят дух в Бога." "ако си роден от Бог, Бог цъфти в тебе: и неговата божественост е твоят сок и твоя украса." "спри, къде тичаш; небето е в тебе: Ако търсиш Бога някъде другаде, ти никога не ще го намериш." За този, който се чувствува така в Цялото, престава да съществува всяка отделеност между него и едно друго същество; той не се чувства вече като отделен индивид; Напротив, всичко, което е у него, той го чувства като част от света, а своята истинска същност той чувства като тази вселена. "Вселената не те държи; ти самият си вселената, която в тебе и с тебе те държи така здраво като пленник." "Човекът не притежава съвършеното блаженство: Докато единството не е погълнало различността." "Човекът е всички неща: Ако нещо му липсва, той наистина сам не познава своето богатство."
Като сетивно същество човекът е една вещ между другите вещи и неговите сетивни органи му донасят като сетивна индивидуалност сетивно знание за нещата в пространството и времето вън от него; но когато духът говори в човека, тогава не съществува никакво вън и никакво вътре; нищо не е тук и нищо не е там от това, което е духовно; нищо не е преди и нищо не е след: пространството и времето са изчезнали в съзерцанието на всемирния дух.
Само докато човек гледа нещата като индивид, той е тук, а нещата са там; И само докато гледа нещата като индивид, едно е преди, друго е след. "Човече, когато твоят дух се издигне над място и време, ти можеш всеки момент да бъдеш във вечността." "Аз сам съм вечността, когато времето напусна и себе си обгръщам в Бога, и Бога в себе си." "Розата, която твоите външни очи виждат тук, тя е цъфтяла от вечността в Бога." "Кога застанеш в един център, ти всичко виждаш едно временно: Туй що сега и после става, и тук и в царството небесно." "Приятелю мой, докато в твоята мисъл има място, време: Ти не разбираш, що е Бог и вечността." "Когато човек се изтръгва от многообразието и се обръща към Бога, той стига до единството." С това е достигната онази висота, на която човек се издига над своя индивидуален аз и всяка противоположност между него и света престава да съществува. За него започва един по-висш живот. Вътрешното изживяване, което той изпитва, му се явява като смъртта на старец и възкресение в новия живот.
към текста >>
34.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Светът на Духа започва да оживява това
пространство
.
Те се представят като променливи формации, когато той застава пред своята действителност, а изчезват пред масивната здраво построена действителност, за която му говорят неговите сетива. По друг начин стоят нещата с този, който е променил своите усещания и чувства спрямо действителността. За него тази действителност е изгубила своята абсолютна устойчивост, своята безусловна стойност. Не е нужно неговите сетива и чувства да бъдат притъпени. Обаче те започват да се съмняват в своята безусловна власт; те отстъпват пред нещо друго.
Светът на Духа започва да оживява това пространство.
Тук има една възможност, която може да крие опасност. Тя е тази, човек да изгуби своите усещания и чувства за непосредствената действителност и да не му се никакъв нов свят. Тогава той плува в празнота. За себе си той изглежда като мъртъв. Старите ценности не са вече тук, а никакви нови не му се разкриват.
към текста >>
35.
ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Защото това, което се ражда в душата е редът, по който световете се въртят в небесното
пространство
.
Този смисъл не лежи в това, което човек вижда, чува и докосва, но в това, което душата разкрива в своите глъбини. Следователно, вечният порядък е скрит в глъбините на душата. Като се потопим в душата, ние намираме вечността. Бог, вечната световна хармония е в човешката душа. Душата не е ограничена в телесния организъм, който е затворен в кожата на човека.
Защото това, което се ражда в душата е редът, по който световете се въртят в небесното пространство.
Душата не е в личността. Личността само доставя органа, чрез който се проявява световният ред. Нещо от Питагоровия дух прозира в това, което казва църковният отец Григорий от Ница: „Казва се, че човешката природа е само нещо малко и ограничено, а Божеството безкрайно, но как може малкото да обхване Безкрайното? А кой може да претендира, че без крайността на Божеството може да се побере в границите на плътта като в един съд? Защото духовната природа не е затворена в границите на плътта, докато тялото е наистина ограничено от съседните части.
към текста >>
36.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ
GA_9 Теософия
Както на материалните форми са присъщи протяжност и движение в
пространство
то, така и на душевните "неща" и "същества" са присъщи възбудимост и инстинктивни желания.
Ако трябва да се посочи някаква разлика между физическия и душевен свят, може да се каже, че последният е по-фин, по-подвижен, по-пластичен по отношение на всички неща и същества в него, отколкото първия. Но човек трябва да си даде ясна сметка, че той встъпва в един напълно нов свят, противоположен на физическия, когато прониква в душевния свят. Следователно, когато казваме, че той е "по-тънък" отколкото сетивния, физическия свят, ние употребяваме само един приблизителен образ, нещо, което е съвършено различно от едно сравнение в точния смисъл на думата. Така е и с всичко, което е заимствувано от физическия свят и е казано за душевния свят. Ако това се вземе под внимание, може да се каже, че формациите и съществата в душевния свят се състоят също от душевни "вещества" и се управляват от душевни сили, какъвто е случая с физическия свят.
Както на материалните форми са присъщи протяжност и движение в пространството, така и на душевните "неща" и "същества" са присъщи възбудимост и инстинктивни желания.
Ето защо душевният свят може да се означи също като свят на желанието, свят на влеченията или свят на "копнежа". Тези изрази са взаимствани от човешкия душевен живот. Ето защо трябва да се отбележи, че нещата в тези части от душевния свят, които се намират извън човешката душа, са също толкова различни от душевните сили в нея, както и материалните вещества и сили от физическия свят са различни от тези, които изграждат човешкото физическо тяло. ("влечение", "желание", "стремеж" са обозначения за веществения елемент в душевния свят. Този веществен елемент означаваме като "астрален".
към текста >>
Например, във физическото
пространство
е валиден закона на "удара".
Процесите, които могат да се наблюдават в нея, са повлияни едновременно от физическия и духовния свят. Това трябва да се вземе под внимание при наблюдението на душевния свят; и не бива да се взема за душевен закон това, което произхожда под въздействието на други светове. Ако, например, един човек проявява някакво желание, то ще бъде носено от една мисъл, от една представа на Духа и ще следва неговите закони. Но както могат да се установят законите на физическия свят, с оглед въздействията, които човекът упражнява върху неговите процеси, така могат да се установят и законите на душевния свят. Една важна разлика между душевните и физическите процеси е тази, че взаимодействието при първите е много по-интимно.
Например, във физическото пространство е валиден закона на "удара".
Когато една движеща се билярдна топка се сблъска с една намираща се в покой, тогава тя я задвижва в посока, която може да се прецени от движението и еластичността на първата. В душевното пространство, взаимодействието на две форми, които се срещат една с друга, ще зависи от техните вътрешни качества. Те взаимно се проникват, сякаш са вътрешно сродни. Напротив, те се отблъскват, ако техните качества си противоречат. Във физическото пространство има определени оптически закони.
към текста >>
В душевното
пространство
, взаимодействието на две форми, които се срещат една с друга, ще зависи от техните вътрешни качества.
Ако, например, един човек проявява някакво желание, то ще бъде носено от една мисъл, от една представа на Духа и ще следва неговите закони. Но както могат да се установят законите на физическия свят, с оглед въздействията, които човекът упражнява върху неговите процеси, така могат да се установят и законите на душевния свят. Една важна разлика между душевните и физическите процеси е тази, че взаимодействието при първите е много по-интимно. Например, във физическото пространство е валиден закона на "удара". Когато една движеща се билярдна топка се сблъска с една намираща се в покой, тогава тя я задвижва в посока, която може да се прецени от движението и еластичността на първата.
В душевното пространство, взаимодействието на две форми, които се срещат една с друга, ще зависи от техните вътрешни качества.
Те взаимно се проникват, сякаш са вътрешно сродни. Напротив, те се отблъскват, ако техните качества си противоречат. Във физическото пространство има определени оптически закони. Отдалечените предмети изглеждат по-малки, по причина на перспективата. Ако се гледа по протежението на една алея, то по законите на перспективата отдалечените дърветата ще изглеждат на по-малко разстояние едно от друго, отколкото по-близките.
към текста >>
Във физическото
пространство
има определени оптически закони.
Например, във физическото пространство е валиден закона на "удара". Когато една движеща се билярдна топка се сблъска с една намираща се в покой, тогава тя я задвижва в посока, която може да се прецени от движението и еластичността на първата. В душевното пространство, взаимодействието на две форми, които се срещат една с друга, ще зависи от техните вътрешни качества. Те взаимно се проникват, сякаш са вътрешно сродни. Напротив, те се отблъскват, ако техните качества си противоречат.
Във физическото пространство има определени оптически закони.
Отдалечените предмети изглеждат по-малки, по причина на перспективата. Ако се гледа по протежението на една алея, то по законите на перспективата отдалечените дърветата ще изглеждат на по-малко разстояние едно от друго, отколкото по-близките. Напротив, в душевното пространство всичко, било то по-близко или по-далечно, се появява за ясновидеца в такива разстояния, каквито са характерни за нещата според вътрешната им природа. Тук се крие един извор на многобройни заблуждения за онзи, който навлизайки в душевното пространство, иска да приложи в него същите правила, които познава от физическия свят. Първото, което човек трябва да научи, за да се ориентира в душевния свят, е да различава отделните му формации, както във физическия свят се различават твърди, течни и газообразни тела.
към текста >>
Напротив, в душевното
пространство
всичко, било то по-близко или по-далечно, се появява за ясновидеца в такива разстояния, каквито са характерни за нещата според вътрешната им природа.
Те взаимно се проникват, сякаш са вътрешно сродни. Напротив, те се отблъскват, ако техните качества си противоречат. Във физическото пространство има определени оптически закони. Отдалечените предмети изглеждат по-малки, по причина на перспективата. Ако се гледа по протежението на една алея, то по законите на перспективата отдалечените дърветата ще изглеждат на по-малко разстояние едно от друго, отколкото по-близките.
Напротив, в душевното пространство всичко, било то по-близко или по-далечно, се появява за ясновидеца в такива разстояния, каквито са характерни за нещата според вътрешната им природа.
Тук се крие един извор на многобройни заблуждения за онзи, който навлизайки в душевното пространство, иска да приложи в него същите правила, които познава от физическия свят. Първото, което човек трябва да научи, за да се ориентира в душевния свят, е да различава отделните му формации, както във физическия свят се различават твърди, течни и газообразни тела. За целта е необходимо да се познават двете основни сили, които са най-важни тук. Те могат да се нарекат симпатия и антипатия. Начинът, по който тези две основни сили действуват в една душевна формация, определя нейният вид.
към текста >>
Тук се крие един извор на многобройни заблуждения за онзи, който навлизайки в душевното
пространство
, иска да приложи в него същите правила, които познава от физическия свят.
Напротив, те се отблъскват, ако техните качества си противоречат. Във физическото пространство има определени оптически закони. Отдалечените предмети изглеждат по-малки, по причина на перспективата. Ако се гледа по протежението на една алея, то по законите на перспективата отдалечените дърветата ще изглеждат на по-малко разстояние едно от друго, отколкото по-близките. Напротив, в душевното пространство всичко, било то по-близко или по-далечно, се появява за ясновидеца в такива разстояния, каквито са характерни за нещата според вътрешната им природа.
Тук се крие един извор на многобройни заблуждения за онзи, който навлизайки в душевното пространство, иска да приложи в него същите правила, които познава от физическия свят.
Първото, което човек трябва да научи, за да се ориентира в душевния свят, е да различава отделните му формации, както във физическия свят се различават твърди, течни и газообразни тела. За целта е необходимо да се познават двете основни сили, които са най-важни тук. Те могат да се нарекат симпатия и антипатия. Начинът, по който тези две основни сили действуват в една душевна формация, определя нейният вид. Аз наричам симпатия силата, чрез която една душена формация привлича друга, стреми се да се слее с нея, проявява родството си с нея.
към текста >>
В душевното
пространство
, тези формации играят една егоистична роля.
Отвън едно такова образование изглежда сякаш оформено от силите на антипатията. Но това не е така. В него съществуват и антипатия, и симпатия. Само че антипатията надделява. Тя има надмощие над симпатията.
В душевното пространство, тези формации играят една егоистична роля.
Те отблъскват много неща, а привличат с любов само малко от тях. Ето защо те се подвизават в душевното пространство като неизменими форми. Чрез силата на симпатията, те се проявяват като алчни. Но тази алчност изглежда ненаситна, невъзможно е да бъде задоволена, понеже господствува щата антипатия отблъсква толкова много срещани неща, че прави невъзможно всяко задоволяване. Ако сравним една душевна формация от този вид с елементите от физическия свят, ще установим, че тя съответствува на твърдите тела.
към текста >>
Ето защо те се подвизават в душевното
пространство
като неизменими форми.
В него съществуват и антипатия, и симпатия. Само че антипатията надделява. Тя има надмощие над симпатията. В душевното пространство, тези формации играят една егоистична роля. Те отблъскват много неща, а привличат с любов само малко от тях.
Ето защо те се подвизават в душевното пространство като неизменими форми.
Чрез силата на симпатията, те се проявяват като алчни. Но тази алчност изглежда ненаситна, невъзможно е да бъде задоволена, понеже господствува щата антипатия отблъсква толкова много срещани неща, че прави невъзможно всяко задоволяване. Ако сравним една душевна формация от този вид с елементите от физическия свят, ще установим, че тя съответствува на твърдите тела. Тази област на душевната субстанция ще наречем област на горещото желание. Степента, до която то е примесено в душите на животните и хората, определя техните низши сетивни влечения, преобладаващите егоистични инстинкти.
към текста >>
Той не се подвизава егоистично в душевното
пространство
, както първия вид, а така, че неговото съществуване е съпроводено с безброй впечатление, както и с определена близост и родство спрямо много от нещата, които го заобикалят.
И в начина, по който те привличат към себе си другите формации, не се намира нищо от алчността. Действието, което тук се има предвид, съществува, например, когато човек усеща някакъв цвят. Когато имам усещане за червения цвят, първоначално аз получавам една неутрална възбуда от моето обкръжение Едва когато към тази възбуда се прибави удоволствието от червения цвят, се появява и една друга душевна дейност. Това, което поражда неутралната възбуда, са душевните формации, намиращи се в такова взаимоотношение, че поддържат в равновесие симпатията и антипатията. Душевният елемент, който разглеждаме тук, се определя от неговата гъвкавост и подвижност.
Той не се подвизава егоистично в душевното пространство, както първия вид, а така, че неговото съществуване е съпроводено с безброй впечатление, както и с определена близост и родство спрямо много от нещата, които го заобикалят.
Подходящия израз на този вид душевни формации е: лесноподвижна възбудимост. Третата степен на душевните формации е тази, при която симпатията има надмощие над антипатията. Антипатията поражда егоистичното себеизтъкване; но този егоизъм изчезва пред привличащата сила на нещата от обкръжаващия свят. Нека да си представим една такава формация вътре в душевното пространство. Тя се явява като средищна точка в една привличаща сфера, която се разпростира върху нещата от обкръжаващия свят.
към текста >>
Нека да си представим една такава формация вътре в душевното
пространство
.
Душевният елемент, който разглеждаме тук, се определя от неговата гъвкавост и подвижност. Той не се подвизава егоистично в душевното пространство, както първия вид, а така, че неговото съществуване е съпроводено с безброй впечатление, както и с определена близост и родство спрямо много от нещата, които го заобикалят. Подходящия израз на този вид душевни формации е: лесноподвижна възбудимост. Третата степен на душевните формации е тази, при която симпатията има надмощие над антипатията. Антипатията поражда егоистичното себеизтъкване; но този егоизъм изчезва пред привличащата сила на нещата от обкръжаващия свят.
Нека да си представим една такава формация вътре в душевното пространство.
Тя се явява като средищна точка в една привличаща сфера, която се разпростира върху нещата от обкръжаващия свят. Налице са особени основания да обозначи този вид душевни формации като елемент на желанието. Това наименование изглежда правилно, защото съществуващата антипатия, която е по-слаба единствено спрямо симпатията, влияе на привличането по такъв начин, че привлечените обекти попадат в собствената сфера на тази формация. Така симпатията получава един егоистичен отпечатък. Този елемент на желанието може да бъде сравнен с газообразните вещества във физическия свят.
към текста >>
В душевното
пространство
, тази по-висша душевна формация играе ролята, която светлината има във физическото
пространство
.
Една още по-висока степен на тези душевни формации се получава, когато тяхната симпатия не е затворена в сферата на личния живот. По-низшите степени, както и четвъртата степен, се различават от по-висшите по това, че при тях силата на симпатията още не е преодоляла противодействуващата сила на антипатията. Едва чрез тези по-висши видове на душевната субстанция, многообразието на душевните формации образува общия душевен свят. Доколкото в действие влиза антипатията, всяка душевна формация се стреми към друга заради своя личен живот, за да усили и обогати себе си чрез него друго. Когато антипатията замлъква, тогава другите неща се приемат като откровения, като послания.
В душевното пространство, тази по-висша душевна формация играе ролята, която светлината има във физическото пространство.
Сега вече е напълно възможно, една душевна формация, така да се каже, да погълне живота на други формации заради самите тях, а не поради егоистични цели; или, бихме могли да допълним, сега тя се оставя да бъде озарена от тях. Душевните същества се пробуждат за истинския душевен живот, само доколкото черпят от тези по-висши области. Техният смътен живот в тъмнината се отваря навън и осветлява душевното пространство; инертно, тежко движение в душата, което досега се стремеше към изолация поради антипатия след като налице бяха само субстанциите на низшите области се превръща в сила и енергичност, които бликват от душата и се разливат във външния свят. Лесноподвижната възбудимост на втората област действуват само тогава, когато формациите се срещат. Тогава действително едната се влива в другата.
към текста >>
Техният смътен живот в тъмнината се отваря навън и осветлява душевното
пространство
; инертно, тежко движение в душата, което досега се стремеше към изолация поради антипатия след като налице бяха само субстанциите на низшите области се превръща в сила и енергичност, които бликват от душата и се разливат във външния свят.
Доколкото в действие влиза антипатията, всяка душевна формация се стреми към друга заради своя личен живот, за да усили и обогати себе си чрез него друго. Когато антипатията замлъква, тогава другите неща се приемат като откровения, като послания. В душевното пространство, тази по-висша душевна формация играе ролята, която светлината има във физическото пространство. Сега вече е напълно възможно, една душевна формация, така да се каже, да погълне живота на други формации заради самите тях, а не поради егоистични цели; или, бихме могли да допълним, сега тя се оставя да бъде озарена от тях. Душевните същества се пробуждат за истинския душевен живот, само доколкото черпят от тези по-висши области.
Техният смътен живот в тъмнината се отваря навън и осветлява душевното пространство; инертно, тежко движение в душата, което досега се стремеше към изолация поради антипатия след като налице бяха само субстанциите на низшите области се превръща в сила и енергичност, които бликват от душата и се разливат във външния свят.
Лесноподвижната възбудимост на втората област действуват само тогава, когато формациите се срещат. Тогава действително едната се влива в другата. Тук докосването е все още необходимо. В по-висшите области съществата свободно сияят и разливат навън своята същност, своите сили (С пълно право можем да употребим израза "сияние", понеже симпатията, която се развива тук, е близка до въздействията на светлината). Както едно растение залинява в тъмната изба, така и душевните формации угасват без оживотворяващите душевни субстанции на висшите области.
към текста >>
В първите три области, Душевните формации дължат свойствата си на отношенията между антипатията и симпатията; в четвъртата област симпатията бликва от самата душевна формация; в трите по-висши области силата на симпатията става все по-свободна и по-свободна; субстанциите на тази област стават лъчезарящи и оживотворяващи; те се носят из душевното
пространство
, пробуждайки съществата, които иначе биха се изгубили в своя егоистичен живот.
3. ОБЛАСТТА НА ЖЕЛАНИЯТА 4. ОБЛАСТТА НА УДОВОЛСТВИЕТО И НЕУДОВОЛСТВИТО 5. ОБЛАСТТА НА ДУШЕВНАТА СВЕТЛИНА 6. ОБЛАСТТА НА ДЕЙСТВЕНАТА ДУШЕВНА СИЛА 7. ОБЛАСТТА НА ДУШЕВНИЯ ЖИВОТ
В първите три области, Душевните формации дължат свойствата си на отношенията между антипатията и симпатията; в четвъртата област симпатията бликва от самата душевна формация; в трите по-висши области силата на симпатията става все по-свободна и по-свободна; субстанциите на тази област стават лъчезарящи и оживотворяващи; те се носят из душевното пространство, пробуждайки съществата, които иначе биха се изгубили в своя егоистичен живот.
От само себе си се разбира, че тези седем подразделения на душевния живот не представляват области, изолирани една от друга. Както твърдите, течните и газообразните вещества във физическия свят се проникват взаимно, така се проникват взаимно в душевния свят горещото желание, лесноподвижната възбудимост и силите на света на желанията. И както във физическия свят топлината прониква телата, а светлината ги осветява, така и в душевния свят удоволствието и страданието, както и светлината на душата заливат душевните същества. Нещо подобно се извършва с душевната сила и с душевния живот.
към текста >>
37.
2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Тя ще ги намери, само ако насочи своята симпатия към заобикалящия свят, ако тя самата се разлее в околното душевно
пространство
.
Но той няма нищо общо с чувственото удоволствие, което някой храни към природата. Тук душата трябва да се пречисти от това чувство, както и от всяка друга наклонност, която произхожда от физическото съществувание. Мнозина са онези, които виждат своя идеал в институциите, служащи на чувственото удоволствие, в една система на възпитанието, която преследва преди всичко удоволствията на физическото съществувание. Не може да се каже, че тези лица служат само на своите егоистични наклонности, но въпреки това, душата им е обърната към света на усещанията и силата на симпатията, която царува в петата област на душевния свят, трябва да я излекува. Тук тя постепенно разбира, че трябва да търси нови пътища за своята симпатия.
Тя ще ги намери, само ако насочи своята симпатия към заобикалящия свят, ако тя самата се разлее в околното душевно пространство.
Душите, които се отдават на религиозни обреди с цел да подобрят своето сетивно благосъстояние, също ще бъдат пречистени, независимо дали техните копнежи са насочени към един земен, или небесен рай. Те ще намерят този рай в "царството на душите", но само за да разберат неговата суета. Разбира се, това са само няколко примери за пречистване, които стават в петата област. Техният брой лесно може да бъде умножен. Шестата област, тази на душевната сила, влече след себе си пречистването от жаждата за действие, което една душа може да притежава.
към текста >>
38.
3. ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
Да предположим, че имаме пред себе си едно ограничено
пространство
, изпълнено с всякакъв вид физически тела.
Тази област съдържа и други форми, но тези, които посочвам, служат само за нейната основна характеристика. Тук е основният скелет на "светът на духовете". Тази област можем да сравним с твърдата земя на нашия физически свят. Тя образува контенталната маса в "светът на духовете". Нейното отношение към физическия свят може да бъде изразено само в образи.
Да предположим, че имаме пред себе си едно ограничено пространство, изпълнено с всякакъв вид физически тела.
Да си представим сега, че тези физически тела изчезват, оставяйки празни пространства, които запазват техните форми. Сега да си представим и междинните пространства, които по-рано бяха празни, като изпълнени с най-разнообразни форми, намиращи се в най-различни отношения със съществуващите по-рано тела. Приблизително така изглеждат най-низшата област от света на първообразите. Предметите и Съществата, които се въплъщават във физическия свят, тук имат вид на "празни пространства". А между тях е подвижната деятелност на първообразите /и на "духовната музика.
към текста >>
Човек, който би съзерцавал
пространство
то е едновременно физически и духовен поглед, би видял физическите тела и работеща между тях, подвижната деятелност на "творящите първообрази".
Сега да си представим и междинните пространства, които по-рано бяха празни, като изпълнени с най-разнообразни форми, намиращи се в най-различни отношения със съществуващите по-рано тела. Приблизително така изглеждат най-низшата област от света на първообразите. Предметите и Съществата, които се въплъщават във физическия свят, тук имат вид на "празни пространства". А между тях е подвижната деятелност на първообразите /и на "духовната музика. /В момента на физическото въплъщение, тази празнини се изпълват до известна степен с физическо вещество.
Човек, който би съзерцавал пространството е едновременно физически и духовен поглед, би видял физическите тела и работеща между тях, подвижната деятелност на "творящите първообрази".
Втората област от "царството на духовете" съдържа първообразите на живота. Но тук този живот образува едно съвършено единство. Като един течен елемент, той нахлува в света на Духа, точно както кръвта пулсира из цялото тяло. Той може да бъде сравнен с морето и водите на физическата Земя. Все пак по-уместно е да го сравним с движението на кръвта в животинското тяло, отколкото с движението на реките и моретата.
към текста >>
39.
6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА
GA_9 Теософия
Човекът възприема определени процеси в
пространство
то, само защото притежава добре развито око.
ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА Вече споменах, че формите, характерни за всеки от трите свята, стават действителност за човека, само тогава, когато той има способности или органи, за да ги възприема.
Човекът възприема определени процеси в пространството, само защото притежава добре развито око.
Едно същество възприема само онази част от действителността, която попада в рамките на неговата възприемателна способност. Ето защо човекът не трябва да заявява: действително е само това, което аз мога да възприемам. Много неща могат да са действителни, а да не разполагаме с необходимите органи за тяхното възприемане. А душевният свят и Царството на Духовете са дори по-действителни разбира се в един много по-висш смисъл на тази дума отколкото сетивния свят. Наистина, физическото око не може да види например чувствата и представите, обаче това не означава, че те не съществуват.
към текста >>
Чувствата, които той изпитва към другите същества, му се явяват под формата на светлинни явления; мислите, към които той насочва своето внимание, изпълват духовното
пространство
.
Наистина, физическото око не може да види например чувствата и представите, обаче това не означава, че те не съществуват. И както физическия свят се открива пред нашите външни сетива, така и светът на чувствата, влеченията, инстинктите, мислите и т.н се открива пред нашите духовни сетива. Точно както определени пространствени явления, например, могат да бъдат видени от физическото око като цветови проявления, така и духовното око се издига до възприятията на онези душевни и духовни процеси, които съответствуват на физическите цветове. Да разбере напълно това, за което става дума тук, може само този, който следва Пътят на познанието, описан в следващата глава, развивайки съответните възприемателни органи. За такъв човек душевните и духовни явления, разиграващи се, съответно, в душевния и духовен свят, стават видими.
Чувствата, които той изпитва към другите същества, му се явяват под формата на светлинни явления; мислите, към които той насочва своето внимание, изпълват духовното пространство.
За него мисълта, която един човек насочва към друг, е не нещо невидимо, а е един възприемателен процес. Съдържанието на една мисъл като такава живее само в душата на мислещия човек; обаче това съдържание поражда определени действия в духовния свят. За духовното око, тези действия представляват един напълно възприемаем процес. Мисълта, която се излъчва от едно човешко същество, за да се устреми към друго човешко същество е една непосредствена действителност. А начинът, по който тази мисъл въздействува на другия човек, в духовния свят може да бъде изживян като един възприемаем процес.
към текста >>
И все пак, изпълвайки с облаковидни маси
пространство
то в свръхсетивния свят, те го "сгъстяват", правят го непрозрачно.
При не особено впечатлителни личности, тези петънца добиват оранжево-жълт или жълт оттенък. "разсеяните" хора имат аура в подвижни сини петна, към които се намесват различни нюанси на зеленото. А вътре в тази "аура", обгръща човека, още по-развитото "духовно виждане" различава други три вида цветни явления. Първият вид съдържа цветовете, които са малко или повече непрозрачни. Въпреки това, когато ги сравним с цветовете които вижда нашето физическо око, те се оказват подвижни и прозрачни.
И все пак, изпълвайки с облаковидни маси пространството в свръхсетивния свят, те го "сгъстяват", правят го непрозрачно.
Вторият вид обхваща цветовете, които сякаш целите са изградени от светлина. Те осветляват пространството, което заемат. Благодарение на тях, то се превръща в светлинно пространство. Коренно различен изглежда. Третият вид.
към текста >>
Те осветляват
пространство
то, което заемат.
А вътре в тази "аура", обгръща човека, още по-развитото "духовно виждане" различава други три вида цветни явления. Първият вид съдържа цветовете, които са малко или повече непрозрачни. Въпреки това, когато ги сравним с цветовете които вижда нашето физическо око, те се оказват подвижни и прозрачни. И все пак, изпълвайки с облаковидни маси пространството в свръхсетивния свят, те го "сгъстяват", правят го непрозрачно. Вторият вид обхваща цветовете, които сякаш целите са изградени от светлина.
Те осветляват пространството, което заемат.
Благодарение на тях, то се превръща в светлинно пространство. Коренно различен изглежда. Третият вид. Тук цветовете имат проблясващ, искрящ, сияещ характер. Те не само осветляват пространството, което заемат; те го пронизват с лъчите си.
към текста >>
Благодарение на тях, то се превръща в светлинно
пространство
.
Първият вид съдържа цветовете, които са малко или повече непрозрачни. Въпреки това, когато ги сравним с цветовете които вижда нашето физическо око, те се оказват подвижни и прозрачни. И все пак, изпълвайки с облаковидни маси пространството в свръхсетивния свят, те го "сгъстяват", правят го непрозрачно. Вторият вид обхваща цветовете, които сякаш целите са изградени от светлина. Те осветляват пространството, което заемат.
Благодарение на тях, то се превръща в светлинно пространство.
Коренно различен изглежда. Третият вид. Тук цветовете имат проблясващ, искрящ, сияещ характер. Те не само осветляват пространството, което заемат; те го пронизват с лъчите си. В тези цветове има нещо действено и подвижно, до като другите се отличават с повече спокойствие и липса на блясък.
към текста >>
Те не само осветляват
пространство
то, което заемат; те го пронизват с лъчите си.
Те осветляват пространството, което заемат. Благодарение на тях, то се превръща в светлинно пространство. Коренно различен изглежда. Третият вид. Тук цветовете имат проблясващ, искрящ, сияещ характер.
Те не само осветляват пространството, което заемат; те го пронизват с лъчите си.
В тези цветове има нещо действено и подвижно, до като другите се отличават с повече спокойствие и липса на блясък. А характерното за цветовете от третият вид е, че сякаш непрекъснато се възпроизвеждат от самите себе си. Чрез първите два вида пространството се изпълва като с една фина течност, която спокойно застива в него; чрез третия вид пространството се изпълва с един непрекъснато самообновяващ се живот, с една вечна подвижност. В човешката аура тези три вида цветове съвсем не се допират един до друг; те не са разположени в отделни пространствени части, а взаимно се проникват по хиляди начини. Понякога в определено място на аурата едновременно могат да бъдат наблюдавани и трите вида, също както едновременно можем и да виждаме, и да чуваме един физически предмет, например камбана.
към текста >>
Чрез първите два вида
пространство
то се изпълва като с една фина течност, която спокойно застива в него; чрез третия вид
пространство
то се изпълва с един непрекъснато самообновяващ се живот, с една вечна подвижност.
Третият вид. Тук цветовете имат проблясващ, искрящ, сияещ характер. Те не само осветляват пространството, което заемат; те го пронизват с лъчите си. В тези цветове има нещо действено и подвижно, до като другите се отличават с повече спокойствие и липса на блясък. А характерното за цветовете от третият вид е, че сякаш непрекъснато се възпроизвеждат от самите себе си.
Чрез първите два вида пространството се изпълва като с една фина течност, която спокойно застива в него; чрез третия вид пространството се изпълва с един непрекъснато самообновяващ се живот, с една вечна подвижност.
В човешката аура тези три вида цветове съвсем не се допират един до друг; те не са разположени в отделни пространствени части, а взаимно се проникват по хиляди начини. Понякога в определено място на аурата едновременно могат да бъдат наблюдавани и трите вида, също както едновременно можем и да виждаме, и да чуваме един физически предмет, например камбана. По този начин аурата се превръща в едно изключи телно сложно явление, понеже сега имаме работа така да се каже, с три взаимно проникващи се аури. Но все пак човек може да ги разграничава, когато успее да насочи своето внимание към една от тях. Нещо подобно на това свръхсетивно събитие става и в сетивния свят, когато, например за да се потопи в даден музикален откъс човек затваря очите си.
към текста >>
40.
03. ВЪТРЕШНОТО СПОКОЙСТВИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
То загива ако не си извоюва жизнено
пространство
.
Сега ясно трябва да осмислим значението на всичко казано дотук. Нека да се замислим за непрекъснатото развитие на "висшия човек". То е възможно само ако протича в условията на описаните вече "вътрешно спокойствие" и "сигурност". Външните обстоятелства притискат външния човек от всички страни, ако той не овладее своя живот и му позволи да го насочва насам и натам. Подобен човек е като растение, което е принудено да се развива в пукнатината на една скала.
То загива ако не си извоюва жизнено пространство.
А пространство за вътрешния човек не могат да осигурят никакви външни сили; това може да постигне само вътрешното спокойствие. Външните условия могат да променят само външната страна на живота; те никога не могат да пробудят "духовния човек". Окултният ученик трябва сам да роди в себе си новия, висш човек. И тогава този "висш човек" става "вътрешния повелител", който уверено насочва всички действия на външния човек. Докато външният човек има надмощие, "вътрешният" е негов роб и не може да развие своите сили.
към текста >>
А
пространство
за вътрешния човек не могат да осигурят никакви външни сили; това може да постигне само вътрешното спокойствие.
Нека да се замислим за непрекъснатото развитие на "висшия човек". То е възможно само ако протича в условията на описаните вече "вътрешно спокойствие" и "сигурност". Външните обстоятелства притискат външния човек от всички страни, ако той не овладее своя живот и му позволи да го насочва насам и натам. Подобен човек е като растение, което е принудено да се развива в пукнатината на една скала. То загива ако не си извоюва жизнено пространство.
А пространство за вътрешния човек не могат да осигурят никакви външни сили; това може да постигне само вътрешното спокойствие.
Външните условия могат да променят само външната страна на живота; те никога не могат да пробудят "духовния човек". Окултният ученик трябва сам да роди в себе си новия, висш човек. И тогава този "висш човек" става "вътрешния повелител", който уверено насочва всички действия на външния човек. Докато външният човек има надмощие, "вътрешният" е негов роб и не може да развие своите сили. Ако моите настроения зависят от друг, а не от мен, аз не съм още господар на себе си, или по-добре казано: Аз все още не съм открил "повелителя в себе си".
към текста >>
Той започва да борави със своите мисли, така както борави с предметите и околното
пространство
.
Това тихо съзерцаване трябва да се превърне за окултния ученик в една естествена потребност. Първоначално той се потопява изцяло в един мисловен свят. За тази тиха мисловна дейност той трябва да се научи да пробуди в себе си едно ново чувство. Той трябва да се научи да обича това, което Духът влива в него. И съвсем скоро той престава да усеща този мисловен свят като нещо, което е по-малко реално от нещата, заобикалящи го във всекидневния живот.
Той започва да борави със своите мисли, така както борави с предметите и околното пространство.
Ето че идва и моментът, когато това, което му се открива в тишината на вътрешната мисловна работа, става за него много по-реално от явленията във физическия свят. Той разбира, че в този мисловен свят говори самият живот. Убеждава се, че мислите не са просто сенки, а чрез тях към него се обръщат скрити до този момент същества. По-рано само ушите му чуваха звуци: сега те кънтят в цялата му душа. Пред него се открива един вътрешен говор, едно вътрешно слово.
към текста >>
41.
05. А. ПОДГОТОВКА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Докато човек не се проникне от съзнанието за всичко това, той не ще повярва, че една лоша мисъл може да упражни истински разрушително действие върху другите мисли, които изпълват мисловното
пространство
, както един напосоки изстрелян куршум разрушава физическите предмети по своя път.
Тук само ще допълним, че художественият усет, съчетан с една тиха, съзерцателна природа, е най-добрата подготовка за развитие на духовни способности. Този усет прониква зад повърхностния пласт на нещата и се добира до техните тайни. Друга важна подробност е тази, която Тайната Наука нарича ориентиране във висшите светове. То се постига, когато човек изцяло се прониква от съзнанието, че мислите и чувствата са действителни факти, също както столовете и масите са такива във физическия свят. В душевния и мисловния свят чувствата и мислите си взаимодействуват, както физическите предмети си взаимодействуват в сетивния свят.
Докато човек не се проникне от съзнанието за всичко това, той не ще повярва, че една лоша мисъл може да упражни истински разрушително действие върху другите мисли, които изпълват мисловното пространство, както един напосоки изстрелян куршум разрушава физическите предмети по своя път.
Вероятно той никога няма да си позволи едно физическо видимо действие, което счита за безсмислено, обаче съвсем няма да изпита страх, ако в душата му възникнат лоши мисли и чувства, защото те му се струват безвредни за света. Но в Тайната Наука той може да напредва, само ако внимава за своите мисли и чувства по същия начин, както във физическия свят внимава за своите действия. Когато някой види пред себе си стена, той не се опитва да премине през нея, а я заобикаля, съобразявайки се със законите на физическия свят. Подобни закони съществуват и в света на чувствата и мислите, само че те не действат върху човека отвън. Те трябва да се породят от живота на неговата душа.
към текста >>
42.
10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Етерното тяло има приблизителната големина и форма на физическото тяло, така че то изпълва почти същото физическо
пространство
.
Ако някой е надарен с ясновидство, той може, разглеждайки в пълно съзнание друг човек, да се абстрахира от неговото физическо тяло. На една по-висока степен, това не е нищо друго освен упражняване на вниманието. Както обикновения човек може да отклони своето внимание от даден предмет, така че да не го забелязва повече, така и ясновидецът може напълно да заглуши възприятията, които получава от човешкото физическо тяло и то да стане за него напълно прозрачно. По този начин ясновидецът застава пред т.н. етерно тяло, което е обгърнато и проникнато от астралното тяло.
Етерното тяло има приблизителната големина и форма на физическото тяло, така че то изпълва почти същото физическо пространство.
То е един изключителен нежен и фин организъм*. (* Моля физиците да не се смущават от израза "етерно тяло". В случая думата "етер" само загатва за извънредната "финост" на този организъм и няма нищо общо с "етера" от различните научни хипотези). Характерният му цвят се различава от основните 7 цвята на дъждовната дъга. Всеки, който пристъпва към неговото наблюдение, се убеждава, че подобен цвят просто не съществува в условията на физическия свят.
към текста >>
Най-главните течения се насочват към лотосовите цветове като навлизат в отделните им листенца и започват да контролират тяхното въртеливо движение; после се устремяват към върховете на листенцата, напускат лотосовия цвят и се изгубват във външното
пространство
.
Когато окултното обучение напредне дотам, че описаните в предишните глави лотосови цветове започнат да се движат, ученикът вече е близо до осъществяването на това, което причинява точно определени течения и движения в неговото етерно тяло. Целта на посочените упражнения се свежда до изграждането на един вид център в областта на физическото сърце, където се зараждат етерни движения с всевъзможни духовни цветове и форми. В действителност този център не е някаква механична точка, а един сложен и чудно устроен организъм. Той проблясва и свети в най-различни духовни цветове и форми, които са изключително закономерни и могат да се променят извънредно бързо. Други форми и цветни потоци се разпростират към всички части на физическото тяло и излизат извън неговите очертания, пронизвайки и осветявайки цялото астрално тяло.
Най-главните течения се насочват към лотосовите цветове като навлизат в отделните им листенца и започват да контролират тяхното въртеливо движение; после се устремяват към върховете на листенцата, напускат лотосовия цвят и се изгубват във външното пространство.
Колкото по-напреднал е даден човек, толкова по-обширно поле около него се залива от потоците и движенията на етерното тяло. Между 12- листния лотосов цвят и описаният център в сърдечната област съществуват особено близки отношения. Първоначално етерните потоци се вливат тъкмо там, за да се разклонят после от една страна към 16- листния и 2-листния, а от друга страна към разположените в долната част на тялото 8-листен, 6-листен и 4-листен лотосов цвят. Тъкмо поради това разположение изграждането на 12-листния лотосов цвят изисква особени грижи в хода на окултното обучение. Ако тук се допусне известна грешка, нарушава се формирането на цялата свръхсетивна организация на човешкото същество.
към текста >>
И тогава от тази област движенията на етерното тяло се насочват извън и осветяват цялото душевно
пространство
около човека.
Ако той още в началото би бил изместен в сърдечната област, ясновидецът би имал известни прозрения в свръхсетивните светове, обаче не би могъл да ги свързва по някакъв начин с нашия физически свят. А за човека от съвременния етап на еволюцията, това е една безусловна необходимост. Ясновидецът не може да си позволи мечтателство; той е длъжен да запази здрава почва под нозете си. След период на укрепване, споменатият център се измества от главата в посока към ларинкса. Този процес настъпва в хода на медитацията.
И тогава от тази област движенията на етерното тяло се насочват извън и осветяват цялото душевно пространство около човека.
Едно следващо упражнение подпомага окултният ученик, за да определя сам положението на своето етерно тяло. Докато по-рано то зависеше от външни сили, или от такива, които се коренят във физическото тяло, сега, в хода на окултното обучение човек може да обръща етерното тяло на всички страни. Това става възможно, благодарение на етерните потоци, които се движат приблизително по продължение на двете ръце, тръгвайки от своя център в 2-листния лотосов цвят разположен между очите. Потоците, идващи от ларинкса, се очертават като кръгли форми, като част от тях поемат към 2-листния лотосов цвят, за да продължат от там под формата на вълнообразни движения по протежение на ръцете. Другата последица от тези упражнения е, че етерните потоци се разклоняват по най-фин начин, образувайки един вид мрежа, която обгръща цялото етерно тяло.
към текста >>
43.
12. ПРОМЕНИ В СЪНИЩАТА НА ОКУЛТНИЯ УЧЕНИК
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
В действителност, той се пренася в духовното
пространство
от едно място на друго.
Обаче човекът е длъжен да се отнася всички духовни процеси именно към физическия свят и чрез самия себе си да ги включва в него. Етерният сърдечен орган е онзи, с чиято помощ висшият Аз прави от низшия Аз свой послушен инструмент. Впрочем усещането на окултиста към нещата от духовния свят е съвсем различно от усещането на сетивния човек към физическия свят. Последният се намира определена пространствена точка на сетивния свят и възприеманите предмети са "извън" него. Напротив, духовно развития човек се усеща слят с духовните процеси, които наблюдава; усеща се, като че ли е "вътре в тях".
В действителност, той се пренася в духовното пространство от едно място на друго.
Ето защо според езика на Тайната Наука, той е "скитащият". Никъде той не е у дома си. Ако би застинал на тази степен на своята еволюция, той не би могъл да различи нито един процес в духовното пространство. Както даден предмет или мястото във физическия свят се определят според съответната гледна точка, така стоят нещата и в духовния свят. Окултният ученик най-напред трябва да потърси едно "място", да го проучи съвсем точно и, така да се каже, да го направи своя духовна собственост.
към текста >>
Ако би застинал на тази степен на своята еволюция, той не би могъл да различи нито един процес в духовното
пространство
.
Последният се намира определена пространствена точка на сетивния свят и възприеманите предмети са "извън" него. Напротив, духовно развития човек се усеща слят с духовните процеси, които наблюдава; усеща се, като че ли е "вътре в тях". В действителност, той се пренася в духовното пространство от едно място на друго. Ето защо според езика на Тайната Наука, той е "скитащият". Никъде той не е у дома си.
Ако би застинал на тази степен на своята еволюция, той не би могъл да различи нито един процес в духовното пространство.
Както даден предмет или мястото във физическия свят се определят според съответната гледна точка, така стоят нещата и в духовния свят. Окултният ученик най-напред трябва да потърси едно "място", да го проучи съвсем точно и, така да се каже, да го направи своя духовна собственост. На това "място" той трябва да основе духовно отечество и да отнася към него всичките си свръхсетивни опитности. Така е и в условията на физическия свят: човек винаги оценява нещата според представите, получени в неговото физическо отечество. Един берлинчанин ще опише Лондон по различен начин, отколкото един парижанин.
към текста >>
Той може например, ясно да долови астралната разлика между едно
пространство
, изпълнено с примитивни хора и друго, където преобладават по-високо издигнати индивиди.
За духовно- възприемателните органи всички тези сили приемат определени форми и цветове за физическите очи. В тази фаза на обучението си, окултния ученик вижда не само кристала или растението, но в кристала или растението, но и съответствуващите им духовни сили. Той вижда животинските и човешки инстинкти не само като отделни жизнени прояви, но и като конкретни процеси, като обекти, аналогични на масите и столовете във физическия свят. Цялата инстинктивна природа на едно животно или един човек се превръща в астрален облак, в аура, която го заобикаля отвсякъде. В хода на своето по-нататъшно развитие, ясновидецът започва да възприема неща, които са напълно недостъпни за физическите сетива.
Той може например, ясно да долови астралната разлика между едно пространство, изпълнено с примитивни хора и друго, където преобладават по-високо издигнати индивиди.
В една болница не само физическата, но и духовната атмосфера е различна от тази на балната зала. Търговският град има астрална атмосфера, различна от университетския град. Първоначално възприемателните възможности на ясновидеца за подобни процеси са сравнително слаби; към тях той се отнася така, както сънищното съзнание на сетивния човек се отнася към будното му съзнание. Обаче постепенно той се пробужда напълно и в тази нова област. Най-висшето постижение на ясновидеца при тази степен от развитието се състои в това, че може да различава астралните последици на животинските и човешки инстинкти.
към текста >>
44.
ПОСЛЕДНИТЕ ВРЕМЕНА ПРЕДИ РАЗДЕЛЯНЕТО НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Чрез своите сили човекът можеше да насочва огъня, съответно топлината и да я събере в определено
пространство
.
Тялото на човека беше топлокръвно. Това трябва изрично да бъде казано, защото в по-предишни времена не е било така. Протичащото вън от майчиното същество узряване ставаше под влияние на повишена топлина, която се внасяше също така отвън. Все пак съвсем не трябва да мислим за едно мътене на човека-яйце – така можем накратко да го наречем. Топлинните и огнените външни условия тогава бяха различни от настъпилите по-късно.
Чрез своите сили човекът можеше да насочва огъня, съответно топлината и да я събере в определено пространство.
Той можеше, така да се каже, да концентрира топлината и да я предаде на младото същество, което се нуждаеше от нея за своето узряване. Развитите органи на човека в онези времена бяха двигателни органи. Днешните сетивни органи бяха още съвсем неразвити. Най-напреднали в развитието бяха органът на слуха и възприемателните органи за студено и топло, а възприемането на светлината беше още неразвито. Човекът се появи в света със слух и с осезание, по-късно се разви способността да се възприема светлината.
към текста >>
Когато например човекът преминаваше от по-студено в по-топло
пространство
, в душата му изникваше един цветен образ.
Той “долавяше” в своето тяло околния свят и чрез такива чувствени усещания знаеше, кога и как трябва да работи. Така той узнаваше, къде трябва да се установи, чрез това познаваше опасностите и ги избягваше. Според това регулираше и приемането на своята храна. Останалият душевен живот протичаше съвършено различно отколкото по-късно. В душата живееха образи, а не представи за външните неща.
Когато например човекът преминаваше от по-студено в по-топло пространство, в душата му изникваше един цветен образ.
Обаче този цветен образ нямаше нищо общо с някой външен предмет. Той произлизаше от една вътрешна сила, родствена с волята. Такива образи постоянно изпълваха душата. Всичко това може да се сравни само с изплуването и изчезването на сънищните представи на човека. Само че тогава образите бяха закономерни.
към текста >>
45.
ЗЕМЯТА И НЕЙНОТО БЪДЕЩЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
На тази степен на съзнанието човекът възприема сънищноподобно вече не само образи, които възникват в неговата душа като въздействия на заобикалящата го среда, а пред него се появяват предмети “навън в
пространство
то”.
Четвъртата главна степен от човешкото развитие се изминава на Земята. Това е онова състояние на съзнанието, в което човекът се намира сега. Преди обаче да стигне до него, той и заедно с него цялата Земя трябваше да измине три по-малки цикли, (така наречените в теософската литература “кръгове”), трябваше да повтори едно след друго Сатурновото, Слънчевото и Лунното състояние. Сега човекът живее в четвъртия Земен цикъл. Той е минал вече средата на този цикъл.
На тази степен на съзнанието човекът възприема сънищноподобно вече не само образи, които възникват в неговата душа като въздействия на заобикалящата го среда, а пред него се появяват предмети “навън в пространството”.
На Луната, а също и през време на повтарящите се степени на Земята, в неговата душа възникваше например един цветен образ, когато съответен предмет се приближаваше до него. Цялото му съзнание се състоеше от такива вълнуващи се нагоре и надолу образи, звуци и т. н. Едва при настъпването на четвъртото състояние на съзнанието багрите се появяват вече не само в душата, а върху един външен пространствено ограничен предмет, тонът не е вече само едно вътрешно прозвучаване в душата, а вън в пространството звучи един предмет. Ето защо в духовната наука това четвъртото, Земно състояние на съзнанието се нарича предметно съзнание. Това съзнание се разви бавно и постепенно в течение на развитието, като постепенно се родиха физическите сетивни органи и направиха по този начин възприемаеми най-разнообразните сетивни свойства на външните предмети.
към текста >>
Едва при настъпването на четвъртото състояние на съзнанието багрите се появяват вече не само в душата, а върху един външен пространствено ограничен предмет, тонът не е вече само едно вътрешно прозвучаване в душата, а вън в
пространство
то звучи един предмет.
Сега човекът живее в четвъртия Земен цикъл. Той е минал вече средата на този цикъл. На тази степен на съзнанието човекът възприема сънищноподобно вече не само образи, които възникват в неговата душа като въздействия на заобикалящата го среда, а пред него се появяват предмети “навън в пространството”. На Луната, а също и през време на повтарящите се степени на Земята, в неговата душа възникваше например един цветен образ, когато съответен предмет се приближаваше до него. Цялото му съзнание се състоеше от такива вълнуващи се нагоре и надолу образи, звуци и т. н.
Едва при настъпването на четвъртото състояние на съзнанието багрите се появяват вече не само в душата, а върху един външен пространствено ограничен предмет, тонът не е вече само едно вътрешно прозвучаване в душата, а вън в пространството звучи един предмет.
Ето защо в духовната наука това четвъртото, Земно състояние на съзнанието се нарича предметно съзнание. Това съзнание се разви бавно и постепенно в течение на развитието, като постепенно се родиха физическите сетивни органи и направиха по този начин възприемаеми най-разнообразните сетивни свойства на външните предмети. А освен развитите още сега сетива, съществуват в зародиш и други, които ще се развият в следващите епохи на Земята и ще покажат сетивния свят в още по-голямо разнообразие. В предишните части на тази книга бе описано постепенното израстване на това Земно съзнание. В следващите части ще опишем съществени разширения и допълнения.
към текста >>
свят, който човекът от далечното минало възприемаше в своята вътрешност, през време на Земния му живот застана срещу него навън в
пространство
то.
Това съзнание се разви бавно и постепенно в течение на развитието, като постепенно се родиха физическите сетивни органи и направиха по този начин възприемаеми най-разнообразните сетивни свойства на външните предмети. А освен развитите още сега сетива, съществуват в зародиш и други, които ще се развият в следващите епохи на Земята и ще покажат сетивния свят в още по-голямо разнообразие. В предишните части на тази книга бе описано постепенното израстване на това Земно съзнание. В следващите части ще опишем съществени разширения и допълнения. Цветният, звучащият и т.н.
свят, който човекът от далечното минало възприемаше в своята вътрешност, през време на Земния му живот застана срещу него навън в пространството.
Затова пък в неговата вътрешност възникна един нов свят, светът на представите и на мислите. При Лунното съзнание не можем да говорим за представи и за мисли. То се състоеше единствено от гореспоменатите образи. Приблизително към средата на Земното развитие – нещата се подготвят още по-рано – в човека възникна способността да си образува представи и мисли за предметите. И тази способност изгради основата на паметта и себесъзнанието.
към текста >>
Баграта, която ще се ражда същевременно с представата за нея, не ще бъде само един образ в душата, а ще се разгърне навън в
пространство
то.
Той ще може да създава образи, картини, а не само представи. С това той ще постигне нещо подобно, каквото вече е съществувало при Лунното съзнание. Но образите няма да го изпълват подобно на сънища, а той ще може да ги предизвиква в себе си с пълно себесъзнание както днешните представи. Мисълта за една багра ще бъде самата багра, една представа за един тон ще бъде самият тон и т.н.. В бъдеще един свят от образи, породен чрез неговата собствена сила, ще се вълнува в душата на човека, докато през време на Лунното съществуване един такъв свят от образи изпълваше неговата вътрешност без неговото съучастие. Но пространственият характер на предметния външен свят също няма да изчезне.
Баграта, която ще се ражда същевременно с представата за нея, не ще бъде само един образ в душата, а ще се разгърне навън в пространството.
А следствието от това ще бъде, че човекът ще може да възприема същества и неща, които ще бъдат от повисше естество от онези в неговата сегашна заобикаляща среда. Това са неща и същества, които са от по-фино духовно и душевно естество, така че те не се обличат в предметните цветове, които са възприемаеми за днешните физически сетивни органи, а се изявяват чрез по-фините духовни и душевни цветове и тонове, които човекът на бъдещето ще може да събужда чрез силите на своята душа. Следователно човекът се приближава до едно състояние, в което той ще има подходящо за такива възприятия себесъзнателно образно съзнание.*/* Съчетанието на думите “себесъзнателно образно съзнание” може да изглежда странно, но то най-добре изразява фактите. Ако искаме, бихме могли също да кажем: образно себесъзнание./ Бъдещото Земно развитие от една страна ще доведе настоящия живот на представите и на мислите до все по-високо, по-фино и по-съвършено развитие; от друга страна обаче през това време постепенно ще се развие също и себесъзнателното образно съзнание. Обаче това себесъзнателно образно съзнание ще стигне до пълно развитие, до пълен живот едва на следващата планета, в която ще се превърне Земята и която в духовната наука се нарича “Юпитер”.
към текста >>
46.
ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Представите за
пространство
, време, числа и т.н.
Но когато се придобие една нова способност, придобитата по-рано приема нова форма. Тя не се проявява вече за самата нея, а като основа за една нова способност. Например при жителите на Атлантида беше развита способността на паметта. Съвременният човек действително може да си състави много слаба представа за това, което можеше да извърши паметта на един атлантец. Всичко, което се явява в нашата пета корена раса като един вид вродени представи, е било придобито най-напред чрез паметта през времето на Атлантида.
Представите за пространство, време, числа и т.н.
биха създавали съвършено други трудности, ако съвременният човек трябваше първо да ги изработва. Защото способността, която този съвременен човек трябва да усвои, е комбиниращият ум. При атлантците не съществуваше логика. Но всяка придобита по-рано душевна способност трябва да промени формата си, да потъне под прага на съзнанието, когато трябва да бъде придобита нова. Бобърът би трябвало да преобрази своята способност интуитивно да създава своите изкусни постройки в нещо друго, ако например той би станал внезапно едно мислещо същество.
към текста >>
47.
ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ, ПРОИЗХОЖДАЩИ ОТ ЕДНА МНИМА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Представите за
пространство
, време, числа и т.н.
Но когато се придобие една нова способност, придобитата по-рано приема нова форма. Тя не се проявява вече за самата нея, а като основа за една нова способност. Например при жителите на Атлантида беше развита способността на паметта. Съвременният човек действително може да си състави много слаба представа за това, което можеше да извърши паметта на един атлантец. Всичко, което се явява в нашата пета корена раса като един вид вродени представи, е било придобито най-напред чрез паметта през времето на Атлантида.
Представите за пространство, време, числа и т.н.
биха създавали съвършено други трудности, ако съвременният човек трябваше първо да ги изработва. Защото способността, която този съвременен човек трябва да усвои, е комбиниращият ум. При атлантците не съществуваше логика. Но всяка придобита по-рано душевна способност трябва да промени формата си, да потъне под прага на съзнанието, когато трябва да бъде придобита нова. Бобърът би трябвало да преобрази своята способност интуитивно да създава своите изкусни постройки в нещо друго, ако например той би станал внезапно едно мислещо същество.
към текста >>
48.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Докато
пространство
то в сетивния свят е изпълнено с масата и обема на минерала, за духовния поглед то изглежда празно; обаче около това празно
пространство
се вижда силата, която създава формата на минерала.
Свръхсетивното съзнание различава три области в „родината на Духовете", които могат да бъдат сравнени с три от частите на физическия сетивен свят. Първата област е един вид „твърдата земя" на духовния свят, втората е „областта на моретата и реките" и третата е „атмосферата". Това, което на Земята приема физически форми и може да бъде възприемано от физическите органи, според своето духовно естество, може да бъде възприемано в първата област от „родината на Духовете". Там например може да се види силата, която създава формата на един кристал. Само че проявеното там, е като една противоположност на проявеното в сетивния свят.
Докато пространството в сетивния свят е изпълнено с масата и обема на минерала, за духовния поглед то изглежда празно; обаче около това празно пространство се вижда силата, която създава формата на минерала.
Цветът на един камък в сетивния свят се явява в духовния свят като изживяване на контрастния му цвят, т.е. един червено оцветен камък ще бъде възприет в духовния свят в зелено, един зелено оцветен камък в червено и т.н. Другите качества също се проявяват в своята противоположност. Както камъните, земната маса и т.н. образуват сушата или континентите в сетивният свят, така и описаните горе формации изграждат „твърдата земя" на духовния свят.
към текста >>
49.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Навлизайки в заетото от Сатурн
пространство
, той би усетил, че тук топлината е по-различна от тази на обкръжаващата среда.
Там няма и следа от газообразни, течни или твърди елементи. Тези агрегатни състояния възникват през следващите планетарни въплъщения. Да предположим, че един човек, надарен с днешните сетивни органи, би се приближил като наблюдател към това Сатурново състояние. Там той не би имал никакви сетивни възприятия с изключение на усещането за топлина. Да предположим, че един човек би се приближил до Сатурн.
Навлизайки в заетото от Сатурн пространство, той би усетил, че тук топлината е по-различна от тази на обкръжаващата среда.
Освен това, Сатурновото пространство не би показвало равномерна топлина, а една сложна смяна на по-топли и по-студени части. В определени линии той би възприемал лъчиста топлина. Но тези линии не са само прави, а поради топлинната разлика образуват неправилни и сложни форми. Сякаш човек би имал пред себе си едно небесно тяло, едно мирово Същество, състоящо се само от подвижна и променлива топлина. Несъмнено за съвременния човек ще бъде трудно да си представи нещо, което е изградено само от топлина, понеже е свикнал да схваща топлината не като нещо самостоятелно, а само като температурна стойност, отнасяща се към определени газообразни, течни или твърди предмети.
към текста >>
Освен това, Сатурновото
пространство
не би показвало равномерна топлина, а една сложна смяна на по-топли и по-студени части.
Тези агрегатни състояния възникват през следващите планетарни въплъщения. Да предположим, че един човек, надарен с днешните сетивни органи, би се приближил като наблюдател към това Сатурново състояние. Там той не би имал никакви сетивни възприятия с изключение на усещането за топлина. Да предположим, че един човек би се приближил до Сатурн. Навлизайки в заетото от Сатурн пространство, той би усетил, че тук топлината е по-различна от тази на обкръжаващата среда.
Освен това, Сатурновото пространство не би показвало равномерна топлина, а една сложна смяна на по-топли и по-студени части.
В определени линии той би възприемал лъчиста топлина. Но тези линии не са само прави, а поради топлинната разлика образуват неправилни и сложни форми. Сякаш човек би имал пред себе си едно небесно тяло, едно мирово Същество, състоящо се само от подвижна и променлива топлина. Несъмнено за съвременния човек ще бъде трудно да си представи нещо, което е изградено само от топлина, понеже е свикнал да схваща топлината не като нещо самостоятелно, а само като температурна стойност, отнасяща се към определени газообразни, течни или твърди предмети. Човек, възпитан в съвременните представи на физиката, ще сметне подобна трактовка на „топлината" за пълна безсмислица.
към текста >>
Бихме могли да пребродим цялото заемано от Сатурн
пространство
и никъде не бихме открили никакъв газ, който би упражнил някакво налягане, никакво твърдо или течно тяло, което да остави някакво светлинно впечатление.
Духовният изследовател говори за топлинни тела, както говори за газообразни, парообразни тела и т.н. Ако искаме да вървим след духовния изследовател, необходимо е само да допуснем, че съществуват духовни възприемателни органи. В природния свят топлината действително е състояние на твърдите, течните и газообразни вещества, обаче това състояние е само външната страна на топлината или нейното действие, физиците говорят само за това действие на топлината, а не за нейната вътрешна природа. Нека да се абстрахираме от всяко външно топлинно усещане и да си представим онова вътрешно изживяване, което имаме при думите: „Чувствувам се топъл", „чувствувам се студен". Само това вътрешно изживяване може да ни даде представа за това, което е представлявал Сатурн в горепосочения период от неговото развитие.
Бихме могли да пребродим цялото заемано от Сатурн пространство и никъде не бихме открили никакъв газ, който би упражнил някакво налягане, никакво твърдо или течно тяло, което да остави някакво светлинно впечатление.
Но във всяка точка от това пространство и без никакъв външен източник на топлина, ние бихме имали вътрешното усещане: тук е налице тази или онази топлинна степен. В едно небесно тяло с подобни качества няма никакви условия за представителите на днешното животинско, растително и минерално царство. Едва ли е необходимо да отбелязваме, че току-що казаното практически никога не би могло да се осъществи. Съвременният човек никога не би могъл да застане като наблюдател на Стария Сатурн. Посоченият пример е само за по-добра нагледност.
към текста >>
Но във всяка точка от това
пространство
и без никакъв външен източник на топлина, ние бихме имали вътрешното усещане: тук е налице тази или онази топлинна степен.
Ако искаме да вървим след духовния изследовател, необходимо е само да допуснем, че съществуват духовни възприемателни органи. В природния свят топлината действително е състояние на твърдите, течните и газообразни вещества, обаче това състояние е само външната страна на топлината или нейното действие, физиците говорят само за това действие на топлината, а не за нейната вътрешна природа. Нека да се абстрахираме от всяко външно топлинно усещане и да си представим онова вътрешно изживяване, което имаме при думите: „Чувствувам се топъл", „чувствувам се студен". Само това вътрешно изживяване може да ни даде представа за това, което е представлявал Сатурн в горепосочения период от неговото развитие. Бихме могли да пребродим цялото заемано от Сатурн пространство и никъде не бихме открили никакъв газ, който би упражнил някакво налягане, никакво твърдо или течно тяло, което да остави някакво светлинно впечатление.
Но във всяка точка от това пространство и без никакъв външен източник на топлина, ние бихме имали вътрешното усещане: тук е налице тази или онази топлинна степен.
В едно небесно тяло с подобни качества няма никакви условия за представителите на днешното животинско, растително и минерално царство. Едва ли е необходимо да отбелязваме, че току-що казаното практически никога не би могло да се осъществи. Съвременният човек никога не би могъл да застане като наблюдател на Стария Сатурн. Посоченият пример е само за по-добра нагледност. Съществата, които свръхсетивното познание различава на Стария Сатурн, са на съвършено друга еволюционна степен от днешните сетивно възприемаеми земни същества.
към текста >>
И така, на самия Сатурн не бихме могли да открием никаква следа от живот, и все пак той е вдъхвал живот в околното небесно
пространство
, облъхвайки го като един вид ехо с живота, който е приел.
„Атмосферата" на Сатурн се е състояла не само от споменатите, но и от други Същества. Между топлинните тела на Сатурн и описаните Същества протичали непрекъснати взаимодействия. Духовните Същества импрегнират своите части във физическите топлинни тела на Сатурн. И докато в самите топлинни тела не съществуваше никакъв живот, в тях се отразяваше животът на обкръжаващите ги духовни Същества. Бихме могли да сравним тези тела с огледала; само че те отразяваха не образите на споменатите Същества, а състоянията на техния живот.
И така, на самия Сатурн не бихме могли да открием никаква следа от живот, и все пак той е вдъхвал живот в околното небесно пространство, облъхвайки го като един вид ехо с живота, който е приел.
Тези висши Същества, чийто живот беше отразяван от Сатурн, можем да наречем „Духове на Мъдростта" (Езотеричното християнство ги нарича „Кириотетес", т.е. „Господства"). Тяхната дейност на Сатурн не започва в описаната средна епоха от неговото развитие. В известен смисъл тя дори е вече приключена. Преди да стигнат до осмисляне на своя собствен живот, отразен от топлинните тела на Сатурн, те трябваше да подготвят тези топлинни тела и да ги направят годни за отразяването. Ето защо тяхната дейност започва веднага след началото на Сатурновото развитие.
към текста >>
Благодарение на това, първоначално лишената от всякакви качества воля, постепенно до би свойството да отразява живот в небесното
пространство
.
Ако искаме да охарактеризираме това състояние, бихме могли да го сравним само следно човешко качество, а именно с човешката воля. Тук няма нищо друго освен воля. Следователно, при Сатурн ние имаме работа с едно чисто душевно състояние. Ако проследим откъде идва тази „воля", ще установим, че тя възниква като един вид еманация от страна на определени духовни Същества; в хода на едно развитие, чиито степени можем само да предполагаме, те са напреднали до там, че в началото на Сатурновото развитие можеха да излъчват „волята" от самите себе си. След като това излъчване продължи известно време, „Духовете на Мъдростта" бяха в състояние да се свържат с волята.
Благодарение на това, първоначално лишената от всякакви качества воля, постепенно до би свойството да отразява живот в небесното пространство.
Съществата, които в началото на Сатурновото развитие изпитваха един вид върховно щастие от това да излъчват воля, ще наречем „Духове на Волята" (Езотеричното християнство ги нарича „Престоли"). След като Сатурн постига определена степен от своето развитие чрез взаимодействието между „Волята" и „Живота", се намесват и други Същества, които също пребивават в обкръжението на Сатурн. Ще ги наречем „Духовете на Движението" (Според езотеричното християнство: „Динамис", т.е. „Сили"). Те нямат нито физическо, нито етерно тяло.
към текста >>
След като Сатурновите тела усвоиха способността да отразяват живота, този върнат и препратен в небесното
пространство
живот, започна да се прониква с онези свойства, които имаха своето представителство в астралните тела на „Духовете на Движението".
След като Сатурн постига определена степен от своето развитие чрез взаимодействието между „Волята" и „Живота", се намесват и други Същества, които също пребивават в обкръжението на Сатурн. Ще ги наречем „Духовете на Движението" (Според езотеричното християнство: „Динамис", т.е. „Сили"). Те нямат нито физическо, нито етерно тяло. Тяхната най-низша съставка е астралното тяло.
След като Сатурновите тела усвоиха способността да отразяват живота, този върнат и препратен в небесното пространство живот, започна да се прониква с онези свойства, които имаха своето представителство в астралните тела на „Духовете на Движението".
Последицата от това е, че сякаш всякакъв род усещания, чувства и други душевни сили бяха изтеглени от Сатурн и отпратени в небесното пространство. Целият Сатурн е като едно одушевено Същество, бликащо от симпатии и антипатии. Само че те не са негови собствени прояви, а отразените душевни вълнения, произтичащи от „Духовете на Движението". След приключването на тази епоха, започва дейността на други Същества, които ще наречем „Духове на Формата" (В езотеричното християнство: „Ексузиаи", т.е. „Власти"). И при тях най-низшата съставка е астралното тяло, но то се намира в друга степен на развитие, различна от тази, в която се намират „Духовете на Движението".
към текста >>
Последицата от това е, че сякаш всякакъв род усещания, чувства и други душевни сили бяха изтеглени от Сатурн и отпратени в небесното
пространство
.
Ще ги наречем „Духовете на Движението" (Според езотеричното християнство: „Динамис", т.е. „Сили"). Те нямат нито физическо, нито етерно тяло. Тяхната най-низша съставка е астралното тяло. След като Сатурновите тела усвоиха способността да отразяват живота, този върнат и препратен в небесното пространство живот, започна да се прониква с онези свойства, които имаха своето представителство в астралните тела на „Духовете на Движението".
Последицата от това е, че сякаш всякакъв род усещания, чувства и други душевни сили бяха изтеглени от Сатурн и отпратени в небесното пространство.
Целият Сатурн е като едно одушевено Същество, бликащо от симпатии и антипатии. Само че те не са негови собствени прояви, а отразените душевни вълнения, произтичащи от „Духовете на Движението". След приключването на тази епоха, започва дейността на други Същества, които ще наречем „Духове на Формата" (В езотеричното християнство: „Ексузиаи", т.е. „Власти"). И при тях най-низшата съставка е астралното тяло, но то се намира в друга степен на развитие, различна от тази, в която се намират „Духовете на Движението". Докато последните предават на отразения живот само най-обща и недиференцирана сетивност, „Духовете на формата" и по-точно тяхното астрално тяло, действува така, че тази недиференцирана сетивност, тези най-общи проявления са отпратени в мировото пространство като от съвсем отделни Същества.
към текста >>
Докато последните предават на отразения живот само най-обща и недиференцирана сетивност, „Духовете на формата" и по-точно тяхното астрално тяло, действува така, че тази недиференцирана сетивност, тези най-общи проявления са отпратени в мировото
пространство
като от съвсем отделни Същества.
Последицата от това е, че сякаш всякакъв род усещания, чувства и други душевни сили бяха изтеглени от Сатурн и отпратени в небесното пространство. Целият Сатурн е като едно одушевено Същество, бликащо от симпатии и антипатии. Само че те не са негови собствени прояви, а отразените душевни вълнения, произтичащи от „Духовете на Движението". След приключването на тази епоха, започва дейността на други Същества, които ще наречем „Духове на Формата" (В езотеричното християнство: „Ексузиаи", т.е. „Власти"). И при тях най-низшата съставка е астралното тяло, но то се намира в друга степен на развитие, различна от тази, в която се намират „Духовете на Движението".
Докато последните предават на отразения живот само най-обща и недиференцирана сетивност, „Духовете на формата" и по-точно тяхното астрално тяло, действува така, че тази недиференцирана сетивност, тези най-общи проявления са отпратени в мировото пространство като от съвсем отделни Същества.
Бихме могли да кажем, че „Духовете на Движението" позволяват на Сатурн да изглежда като едно одушевено Същество. „Духовете на Формата" разпределят този живот на отделните Същества, така че сега Сатурн изглежда като една формация от такива душевни Същества. За да имаме нагледен образ, нека си представим как плодът на една къпина или малина е съставен от отделни зрънца. В описвания период от развитието си, за свръхсетивното познание Сатурн е съставен от отделни Сатурнови Същества, които впрочем нямат нито собствен живот, нито собствена душевност, а отразяват живота и душевността на обитаващите в тях Същества. В това Сатурново състояние се включват и такива Същества, чиято най-низша съставна част също е астралното тяло, които обаче са на такава степен от развитието си, че астралното тяло може да действува като един съвременен човешки „Аз".
към текста >>
са навсякъде във вътрешността на Сатурн; а навън, в небесното
пространство
, всичко това се възприема като звуци, като един вид музика.
Към светлинните явления се прибавя и нещо друго. Когато говорим за това, на което се натъква свръхсетивното изследване, мнозина ще го сметнат за налудничава приумица. Но то е вярно. Цялата вътрешност на Сатурн е наситена с преливащи се вкусови усещания. Сладко, горчиво, кисело и т.н.
са навсякъде във вътрешността на Сатурн; а навън, в небесното пространство, всичко това се възприема като звуци, като един вид музика.
Всред тези процеси отново определени Същества стигат до възможността да разгърнат своята дейност на Сатурн. Това са „Синовете на здрача" или „Синовете на Живота" (В езотеричното християнство: „Ангелои", „Ангели".) Те влизат във взаимодействие с наличните в Сатурн подвижни и всепроникващи вкусови сили. Благодарение на това, тяхното етерно или жизнено тяло започва една дейност, която можем да определим като един вид „обмяна на веществата". В дълбините на Сатурн те внасят живот. Така в Сатурн започват процесите на хранене и отделяне.
към текста >>
А навън в небесното
пространство
същото явление наподобява една „личност", която не се ръководи от вътрешния Аз, а се регулира отвън като машина.
На Сатурн регулатори на това съзвучие са „Духовете на Волята". По този начин човекът се явява като един отпечатък от самия Сатурнов живот. Ако от едната страна имаме величието на Сатурновия живот, от другата страна имаме само загатването за човека. С това е даден първият зародиш на „Човекът-Дух" (Атма), една степен, която човек ще развие едва в далечното бъдеще. В дълбините на Сатурн свръх-сетивното изследване открива тази смътна човешка воля в определени действия, които могат да бъдат сравнени с „миризмите".
А навън в небесното пространство същото явление наподобява една „личност", която не се ръководи от вътрешния Аз, а се регулира отвън като машина.
Регулаторите са „Духовете на Волята". Ако обобщим казаното дотук, става ясно, че започвайки от средната епоха на Сатурновото развитие, степените на това развитие можаха да бъдат онагледени чрез сравняването на техните действия със сетивните усещания, характерни за съвременния свят. Вече казахме: Сатурновото развитие се проявява като топлина, после се прибавят светлинни явления, и след тях вкусовите и звуковите явления. Накрая настъпва нещо, което в дълбините на Сатурн се проявява като мирисни усещания, а навън като механично действуващ човешки Аз. Но как се отнасят тези прояви на Сатурн към епохата преди топлинното състояние?
към текста >>
Обаче спрямо външното небесно
пространство
, това човешко същество се изявява като една индивидуалност, която не се ръководи от никакъв вътрешен „Аз".
Само че те се отказват от всяко предимство, от всяка полза, която би им донесъл този духовен поглед, отказват се от всяко изживяване на преизпълнените с мъдрост образи и ги оставят да нахлуват като могъщи и вълшебни сили в неясното, сънищно съзнание на „Синовете на Живота". Те от своя страна подготвят в етерното тяло на човека такива образи, извлечени от своето „виждане", които подтикват етерното тяло към все по-високи степени на развитие. Отново настъпва почивен период и отново всичко се издига в един „миров сън", и след известно време човешкото същество е вече достатъчно напреднало, за да постави в движение свои собствени сили. Това са силите, които през последната част на Сатурновия период „Престолите" бяха внесли в човешкото същество. Сега това човешко същество започва да развива един интензивен вътрешен живот, чиито прояви могат да бъдат сравнени с едно вътрешно обонятелно възприятие.
Обаче спрямо външното небесно пространство, това човешко същество се изявява като една индивидуалност, която не се ръководи от никакъв вътрешен „Аз".
Напротив, то изглежда като растение с индивидуални прояви. Вече споменахме, че в края на Сатурновото развитие индивидуалността се проявява механично, проявява се като една машина. И както там се разви първоначалният зародиш на това, което и при днешния човек е само едва загатнато, а именно „Човекът-Дух" (Атма), така и тук се образува първоначалният зародиш на „Духа-Живот" (Будхи). След като всичко това се разиграва в продължение на определено време, отново настъпва един почивен период. Както и в предишните подобни случаи, дейностите на човешкото същество продължават.
към текста >>
Сатурновата субстанция отразяваше обратно в мировото
пространство
всичко, което духовните Същества изживяваха в света около Сатурн.
От чисто „водно", то добива елементи на вискозност; съответно, сгъстяват се както въздухообразните, така и топлинните му формации. Подобни процеси стават и в двете по-низши царства. Отделянето на Лунното тяло от Слънчевото променя техните съотношения. Сега Луната се отнася към Слънцето, както някога Сатурн към цялата заобикаляща го мирова еволюция. Тялото на Сатурн беше образувано от „Духовете на Волята" (Престоли) или, така да се каже, от тяхното тяло.
Сатурновата субстанция отразяваше обратно в мировото пространство всичко, което духовните Същества изживяваха в света около Сатурн.
И точно този отразен свят, в хода на определени процеси, накрая се пробуди за един самостоятелен живот. Цялото развитие се основава на това, че най-напред от недиференцирания живот на „обкръжението" се отделя една самостоятелна същност; после в нея, като един вид огледален образ, се отпечатва цялото „обкръжение"; а нататък продължава напълно самостоятелното и развитие. Така и тялото на Луната се отделя от тялото на Слънцето и първоначално започва да отразява живота на Слънчевото тяло. Ако нещата бяха спрели дотук, бихме имали следното: Чисто и просто в едно Слънчево тяло биха съществували приспособените към него духовни Същества с техните изживявания, съответно в топлинния и въздушен елемент. Срещу това Слънчево тяло би стояло Лунното тяло, в което други Същества биха разгръщали своята екзистенция в топлинния, въздушен и воден елемент.
към текста >>
Естествено, в хода на времето небесните тела са променили своя външен облик, и в известно отношение своето място в небесното
пространство
.
(Тук говорим за небесни тела, планети и техните имена според смисъла на една по-древна наука. Обяснението на нещата произтича от техните взаимни връзки. Както физическата Земя е само физически израз на един духовно-душевен организъм, такъв е случаят и при всяко друго небесно тяло. Произнасяйки имената „Земя" и „Слънце", наблюдателят на свръхсетивния свят няма предвид съответно физическата планета и физическата звезда. По същия начин, когато говори за „Марс", „Юпитер" и т.н., той обхваща чисто духовни отношения.
Естествено, в хода на времето небесните тела са променили своя външен облик, и в известно отношение своето място в небесното пространство.
Връзката между съвременните планети и техните предшественици може да бъде доловена само с помощта на свръхсетивното познание). На „Юпитер" описаните души продължиха своето развитие. Но по-късно, когато Земята се втвърди още повече, трябваше да се създаде друго обиталище за онези души, които макар и да имаха възможност да живеят известно време във втвърдени тела, се оказаха нежизнеспособни в условията на растящото втвърдяване. Като подходящо място за тяхното по-нататъшно развитие възникна „Марс". Още когато Земята беше свързана със Слънцето и изграждаше своя въздушен елемент, се установи, че някои души са неспособни да участвуват в Земното развитие.
към текста >>
Онези души, които слизаха от небесното
пространство
и се вмъкваха в човешките тела, не бяха в същото положение, както тези, които имаха зад себе си един или повече земни живота.
Впоследствие всред човешките потомци се появиха и такива индивиди, които поемаха в се бе си души, слизащи за пръв път на Земята, както и други души, минали вече през многократни прераждания на Земята. В хода на Земното развитие, броят на младите души, слизащи за пръв път на Земята, ставаше все по-малък, а броят на превъплътените души непрекъснато растеше. За дълги периоди от време човешкият род се състоеше от тези два човешки вида. А на Земята човек продължаваше да се усеща свързан със своите предци чрез общия групов Аз. Докато индивидуалният Аз беше изживяван предимно в безплътното състояние между смъртта и едно ново раждане.
Онези души, които слизаха от небесното пространство и се вмъкваха в човешките тела, не бяха в същото положение, както тези, които имаха зад себе си един или повече земни живота.
Като души, първите сваляха в земния живот само онези условия, на които те бяха подчинени в духовния свят, както и своите опитности, натрупани в сферите извън Земята. Другите прибавяха към споменатите условия и тези от своите предишни съществувания на Земята. Съдбата на първите души се определяше само от факти, лежащи извън новите земни отношения. Съдбата на превъплътените души, на душите минали през различен брой прераждания, се определяше също и от онова, което те бяха извършили в предишните си земни съществувания. Заедно с прераждането идва и индивидуалната човешка Карма.
към текста >>
За него няма определена планета в
пространство
то; то живее в обкръжението на Земята, с която отново се съедини след завръщането си от Слънцето.
След отделянето на Слънцето и Земята, те си обособиха от Слънцето едно обиталище, а именно планетата Венера. Техен водач стана Съществото, което се превърна във „висш Аз" за описаните Посветени и техните последователи. Нещо сходно стана и с ръководещия Дух на Меркурий, и съответно за една друга категория хора. Така възникнаха оракулите на Венера и Меркурий. Определена категория хора, които бяха засегнати най-силно от луциферическото влияние, можа де се издигне само до едно Същество, което заедно със своите сподвижници беше най-рано отхвърлено от Слънчевото развитие.
За него няма определена планета в пространството; то живее в обкръжението на Земята, с която отново се съедини след завръщането си от Слънцето.
Хората, на които това Същество се изяви като „висш Аз", могат да бъдат наречени последователи на Вулкановия оракул. Техният поглед беше обърнат към земните явления повече от този на останалите Посветени. Те положиха първите основи на това, което по-късно хората развиха като наука и изкуства. Меркуриевите Посветени основаха науката за свръхсетивния свят; а в още по-голяма степен това направиха Посветените на Венера. Посветените на Вулкан, Меркурий и Венера се различаваха от тези на Сатурн, Юпитер и Марс по това, че последните стигаха до своите тайни по-скоро чрез едно откровение „от горе", и то в завършен вид, докато първите стигаха до познание чрез собствените си мисли и идеи.
към текста >>
Той знаеше, че това Същество ръководи развитието на човечеството, и че то може да слезе от небесно то
пространство
и да стъпи на Земята само в определен момент.
Обаче в човека той трябва да действува в съзвучие с противоположните духовни Същества. При древноперсийския народ беше на лежащо да се поддържа живо усещане точно за тези духовни Същества. Поради неговата склонност към физическия сетивен свят, той беше застрашен от пълно сливане с луциферическите Същества, с луциферическата същност. Чрез пазителя на Слънчевия оракул, Заратустра мина през такова посвещение, че можеше да приема откровенията на висшето Слънчево Същество. Неговото обучение го доведе до особени състояния на съзнанието; в тях той виждаше предводителя на Слънчевите Същества, който беше взел под своя закрила човешкото етерно тяло.
Той знаеше, че това Същество ръководи развитието на човечеството, и че то може да слезе от небесно то пространство и да стъпи на Земята само в определен момент.
За тази цел беше необходимото да може да живее и в астралното тяло на един човек, също както действуваше и в етерното тяло след намесата на Луцифер. Накратко: трябваше да се появи такъв човек, който отново да преобрази своето астрално тяло до онази предишна степен (средата на Атлантската епоха), до която то би достигнало без намесата на Луцифер. Ако не беше дошъл Луцифер, човекът щеше да постигне тази степен по-рано, но без да има лична самостоятелност и без възможност да развие свободата. А сега, въпреки тези качества, той отново трябваше да постигне това равнище. В своите ясновидски състояния Заратустра предвиждаше, че занапред всред човечеството е възможно да се появи една личност, която ще притежава подобно астрално тяло.
към текста >>
Наред с всичко това у тези народи говореше мощен инстинкт: Всред сетивния свят те трябваше да създадат едно ново
пространство
и там физическите форми да изразяват духовните сили по ясен и съвършен начин.
Съвсем други бяха отношенията в Южна Европа и Западна Азия, където процъфтя четвъртата следатлантска културна епоха, гръко-римската. В тези области се установиха потомци на хора от най-различни краища на стария свят. Тук бяха изградени светилища, произхождащи от най-различни атлантски мистерийни центрове. Имаше хора, които притежаваха в естествен вид остатъци от старото ясновидство, и такива, които сравнително лесно можеха да го постигнат чрез съответното обучение. На определени места се пазеха не само преданията на древните Посветени, но се възпитаваха и техни достойни приемници, чийто духовен взор можеше да се издигне до още по-високи степени.
Наред с всичко това у тези народи говореше мощен инстинкт: Всред сетивния свят те трябваше да създадат едно ново пространство и там физическите форми да изразяват духовните сили по ясен и съвършен начин.
Гръцкото изкуство е само част от последиците на този инстинкт. Достатъчно е само да проникнем с духовен поглед в гръцкия храм, за да разберем, че в това чудесно творение на изкуството, сетивната материя е така преработена от човека, че всяка негова част застава пред нас като израз на духовния свят. Гръцкият храм е „дом на Духа". От неговите форми се носи нещо, което иначе може да възприеме само ясновидецът. Един храм на Зевс или Юпитер е така устроен, че за сетивния поглед представлява едно достойно одеяние на това, което Посветеният в тайните на Зевс вижда с духовните си очи.
към текста >>
50.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
Там навън в
пространство
то така разсъждава наблюдателят на сетивния свят цъфти една роза; тя ми е близка, защото ми се открива чрез своите цветове и аромати.
Благодарение на това, че човек непрекъснато усвоява данните идващи от Духовната Наука, той възпитава в себе си мислене, което не черпи от сетивните наблюдения. Той узнава как в дълбоките сфери на душата една мисъл се вплита в друга, как една мисъл търси друга, дори и когато връзката между тях не се дължи на сетивните наблюдения. Същественото тук е, че човек сега забелязва, как мисловният свят има свой вътрешен живот, как, ако мисли в истинския смисъл на думата, човек вече попада в един жив свръхсетивен свят. И тогава той си казва: В мен има нещо, което изгражда някакъв мисловен организъм и аз съм едно цяло с това „нещо". Така, отдавайки се на свободно от сетивни впечатления мислене, човек усеща, че в нашия вътрешен живот действително се влива нещо субстанциално, както и свойствата на физическите предмети се вливат в нас в акта на сетивното възприятие.
Там навън в пространството така разсъждава наблюдателят на сетивния свят цъфти една роза; тя ми е близка, защото ми се открива чрез своите цветове и аромати.
По същия начин, ако човек е напълно непредубеден и в него работи свободното от сетивни впечатления мислене, той може да заяви: сега в мен се влива нещо субстанциално, нещо, което свързва в мен една мисъл с друга, нещо което образува един мисловен организъм. Съществува обаче разлика в усещанията на този, който застава като наблюдател в сетивния свят, и усещанията на окултния ученик, практикуващ свободното от сетивни впечатления мислене. Първият чувствува, че стои вън от розата, онзи обаче, който е отдаден на освободеното от сетивни впечатления мислене, чувствува нахлуващия субстанциален свят именно вътре в себе си, той се чувствува едно цяло с него. Ако човек повече или по-малко съзнателно признава за действително само това, което застава срещу него като външен предмет, той, без съмнение, няма да стигне до усещането: Това, което е действително за себе си, може да се прояви също и за мен така, сякаш съм съединен с него в едно цяло. За да вижда човек правилно в това отношение, той трябва да стигне до следното вътрешно изживяване.
към текста >>
Най-важните потоци се насочват към лотосовите цветове, проникват през отделните им листа и излизат навън като се разливат в околното
пространство
като лъчи.
Благодарение на упражненията за добиване на Инспирация и Интуиция, в човешкото етерно или жизнено тяло настъпват особени движения, потоци и конфигурации, които по-рано не са съществували там. Те са именно органите, чрез които човек овладява способността да „разчита скритата писменост". Измененията в етерното тяло на човек, стигнал до Инспирация и Интуиция, изглеждат за свръхсетивното познание по следния начин. Ученикът осъзнава, че приблизително в областта до физическото сърце, той има нов център в своето етерно тяло, който постепенно се оформя като един етерен орган. От него поемат всевъзможни потоци и движения към различните части на човешкото тяло.
Най-важните потоци се насочват към лотосовите цветове, проникват през отделните им листа и излизат навън като се разливат в околното пространство като лъчи.
Колкото по-развит е даден човек, толкова по-голям е ореолът около него, в който тези потоци могат да бъдат възприемани. Дори при правилно обучение, центърът в областта на сърцето не се изгражда веднага. Той трябва да бъде подготвен. Най-напред се образува предварителен център в главата, той слиза в областта на гръкляна и накрая се разполага в близост до физическото сърце. При неправилно развитие въпросният орган би могъл да се образува от самото начало в областта на сърцето.
към текста >>
51.
ПОДРОБНОСТИ ОТ ОБЛАСТТА НА ДУХОВНАТА НАУКА - Етерното тяло на човека
GA_13 Въведение в Тайната наука
Цялостното впечатление, което ясновидецът има от човешкото етерно тяло, можем да обобщим по следния начин: той е развил такава сила на волята, че дори и пред него да стои физически един човек той може да от клони вниманието си от това, което вижда физическото око, и чрез свръхсетивното съзнание да отправи своя взор в
пространство
то, заето от физическия човек.
В съответния случай човек ясно разбира, че е изправен не пред някакво внушение или въображение, а пред изразната форма на едно душевно-духовно Същество. Когато това душевно-духовно Същество предизвиква същото впечатление, което предизвиква и един червен предмет от физическия свят, то може да бъде наречено червено. При сетивно-физическия предмет обаче винаги имаме първо външното впечатление, а след това вътрешното изживяване на цвета; докато при истинското свръхсетивно изживяване на човека от нашата епоха трябва да е обратно: Най-напред вътрешното изживяване, което остава смътно и наподобява обикновения спомен за даден цвят, а после все по-наситения и жив образ. И колкото по-малко внимание обръщаме на това, че процесът трябва да протича тъкмо по този начин, толкова по-слабо ще различаваме истинското духовно възприятие от измамното внушение, илюзията, халюцинацията и т.н. А до каква степен образът при едно такова душевно-духовно възприятие израства подвижен и жив, с интензивното въздействие на един физически предмет или пък остава неясен и блед, като една смътна представа, това зависи изцяло от начина, по които напредва окултният ученик.
Цялостното впечатление, което ясновидецът има от човешкото етерно тяло, можем да обобщим по следния начин: той е развил такава сила на волята, че дори и пред него да стои физически един човек той може да от клони вниманието си от това, което вижда физическото око, и чрез свръхсетивното съзнание да отправи своя взор в пространството, заето от физическия човек.
Разбира се, за да отклоним вниманието си не само от предмета на нашите мисли, но и от физическото му присъствие, е необходима изключително силна воля. Но това укрепване на волята е напълно възможно и то се постига благодарение на упражненията за свръх сетивно познание. Първоначално окултният ученик се добира до едно общо впечатление от етерното тяло. В душата му трепва същото вътрешно усещане, което той има пред цветната корона на една цъфнала праскова; после това усещане нараства и той вече е сигурен: етерното тяло има цвета на цъфналата праскова. Впоследствие той започва да възприема и отделните органи и течения на етерното тяло.
към текста >>
52.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
отвъд пределите на време и
пространство
.
Говори мировата воля. Както ти доведе до силата човека, поверен на теб, за да живее той в духа, така сега и тази сила ще го води
отвъд пределите на време и пространство.
Той ще достигне сфери, в които творческите духове царуват. Те трябва да му се открият, дела от него да поискат. С готовност ще ги стори той.
към текста >>
запазено
пространство
,
макар и несъзнателно. Сега ще трябва с помощта да продължите. Ако стоите настрана от всичко, което в сферата ми се намира, за дейността ви ще остане
запазено пространство,
каквото имахте до този миг ФЕЛИКС БАЛДЕ На мене повели ми сила, която на духа ми проговори от земни глъбини,
към текста >>
53.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Същото
пространство
като в предходната картина.
ВТОРА КАРТИНА
Същото пространство като в предходната картина.
Лицата, събрани в началото, напускат залата. Присъстват Хиларий Готгетрой – Велик Майстор, Магнус Беликозий – Втори наставник, Алберт Торкваций – Първи церемониалмайстор, Фридрих Траутман – Втори церемониалмайстор, Мария, Йохан Томасий. От събралите се в началото лица са останали само Феликс Балде и Доктор Щрадер. ХИЛАРИЙ ГОТГЕТРОЙ (на Томасий) Каквото си направил, сине мой,
към текста >>
54.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Пространство
, неограничавано от изкуствени стени, а от растителни, животински и други фантастични форми.
ТРЕТА КАРТИНА В царството на Луцифер.
Пространство, неограничавано от изкуствени стени, а от растителни, животински и други фантастични форми.
Вляво е тронът на Луцифер. Първоначално присъстват Душата на Капезий и Мария. След известно време се явява и Луцифер. По-късно влизат Бенедикт, Томасий със своето етерно подобие (Двойника) и накрая Теодора. МАРИЯ
към текста >>
55.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Пространство
, неограничавано от изкуствени стени, а оградено от дървоподобни преплитащи се растения и образувания, които се разширяват и пускат издънки към вътрешността.
ШЕСТА КАРТИНА
Пространство, неограничавано от изкуствени стени, а оградено от дървоподобни преплитащи се растения и образувания, които се разширяват и пускат издънки към вътрешността.
Цялата сцена е оживена от природни процеси и понякога става бурна. Когато завесата се вдига, Капезий и Мария са на сцената. После идват Бенедикт, Филия, Астрид, Луна, Другата Филия, Луцифер, Ариман и движещи се танцувално същества, които представляват мисли. Накрая Душата на Госпожа Балде. БЕНЕДИКТ (все още невидим, но гласът му се чува)
към текста >>
в
пространство
то във най-реални форми,
обособено всяко земно тяло, той вниква във духовната реалност. Тъй взри се в образа – за теб той става познание чрез ясновидски сили; виж мислите, които се превръщат
в пространството във най-реални форми,
като човешки мисли отразяват. (Навлиза мека светлина. Явяват се Филия, Астрид и Луна в светлеещ облак. Бенедикт, Капезий и Мария излизат.) ГЛАС (едновременно звучащ от Филия, Астрид и Луна)
към текста >>
(Докато прозвучават тези думи, Луцифер и Ариман идват от различни страни и застават от двете страни на
пространство
то.)
достигат душите; създаваща себе си воля, вълнуващо себе си чувстване, творящо се мислене възникват за който сънува.
(Докато прозвучават тези думи, Луцифер и Ариман идват от различни страни и застават от двете страни на пространството.)
ЛУЦИФЕР (с провлачен тон, наблягайки на всяка дума) Световни същества във волята ти действат. (От страната на Луцифер се раздвижват същества, които представят мисли. Тези движения се изпълняват по танцувален начин и изобразяват мисловни форми, съответстващи на думите на Луцифер.) АРИМАН (също с провлачен тон, но грубо)
към текста >>
56.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Тъмно урвесто
пространство
, обградено от планини, които представляват струпвания от черни каменни маси във фантастични форми и навсякъде показват скелети, които сякаш изкристализират от планинската маса, но са бели.
ОСМА КАРТИНА Царството на Ариман.
Тъмно урвесто пространство, обградено от планини, които представляват струпвания от черни каменни маси във фантастични форми и навсякъде показват скелети, които сякаш изкристализират от планинската маса, но са бели.
Ариман е застанал на един склон. Хиларий, Фридрих Траутман, след това дванадесетте действащи лица от Първа картина, после Щрадер, по-късно Томасий и Мария, Пазачът и накрая Двойникът на Томасий. ФРИДРИХ ТРАУТМАН Аз често съм пристъпвал в това царство, но колко ужасяващо е то,
към текста >>
57.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
размахва в празното
пространство
,
която в изпитание видя. Ти трябваше да си на това място, което повелява много строго на мисълта да стигне до покой. И както твоята ръка чука
размахва в празното пространство,
без силата си тя да осъзнава, ако не удря върху наковалня, тъй мислене не би се изградило, без Ариман насреща да застане. В живота хвърляше те мисълта
към текста >>
58.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Първо, той трябва да научи как да ориентира своето тяло в
пространство
то, нещо, което днес човек прави без да забелязва.
Така например при раждането човешкият мозък е все още твърде несъвършен инструмент. Тепърва човешката душа трябва да изработи в него най-фините структури, които ще го превърнат в посредник за всичко онова, на което е способна самата тя. В действителност, преди да е стигнала до съзнанието, човешката душа работи над мозъка по такъв начин, че той да стане инструмент за изживяване на всички способности, заложби, качества и т.н., присъщи за нея като последица от предишните и земни съществувания. Тази работа върху собственото тяло се ръководи от съображения, много по-мъдри от всичко, което човек може да извърши по-късно при напълно развито съзнание. Нещо повече: през този период човек трябва не само пластично да формира своя мозък, но и да научи три от най-важните неща за своето земно битие.
Първо, той трябва да научи как да ориентира своето тяло в пространството, нещо, което днес човек прави без да забелязва.
С това е загатната една от най-съществените разлики между човека и животното. Животното е предопределено да развие равновесното си положение В пространството по съответен начин: едни животни се катерят, други плуват и т.н. до най-близките на човека бозайниците. Ако зоолозите се замисляха над този факт, те нямаше да подчертават толкова често Колко еднакви са костите и мускулите при животните и човека. А това е много по-маловажно от факта, че човек не разполага предврително със своите равновесни способности, а трябва сам да ги изгради, черпейки сили от цялото си същество.
към текста >>
Животното е предопределено да развие равновесното си положение В
пространство
то по съответен начин: едни животни се катерят, други плуват и т.н.
В действителност, преди да е стигнала до съзнанието, човешката душа работи над мозъка по такъв начин, че той да стане инструмент за изживяване на всички способности, заложби, качества и т.н., присъщи за нея като последица от предишните и земни съществувания. Тази работа върху собственото тяло се ръководи от съображения, много по-мъдри от всичко, което човек може да извърши по-късно при напълно развито съзнание. Нещо повече: през този период човек трябва не само пластично да формира своя мозък, но и да научи три от най-важните неща за своето земно битие. Първо, той трябва да научи как да ориентира своето тяло в пространството, нещо, което днес човек прави без да забелязва. С това е загатната една от най-съществените разлики между човека и животното.
Животното е предопределено да развие равновесното си положение В пространството по съответен начин: едни животни се катерят, други плуват и т.н.
до най-близките на човека бозайниците. Ако зоолозите се замисляха над този факт, те нямаше да подчертават толкова често Колко еднакви са костите и мускулите при животните и човека. А това е много по-маловажно от факта, че човек не разполага предврително със своите равновесни способности, а трябва сам да ги изгради, черпейки сили от цялото си същество. От особена важност е, че той трябва сам да работи върху себе си, за да създаде от едно същество, Което не може да върви, такова, което може да върви изправено. Човек сам постига своето вертикално положение, своето равновесно положение В пространството; сам постига и определено отношение спрямо земната гравитация.
към текста >>
Човек сам постига своето вертикално положение, своето равновесно положение В
пространство
то; сам постига и определено отношение спрямо земната гравитация.
Животното е предопределено да развие равновесното си положение В пространството по съответен начин: едни животни се катерят, други плуват и т.н. до най-близките на човека бозайниците. Ако зоолозите се замисляха над този факт, те нямаше да подчертават толкова често Колко еднакви са костите и мускулите при животните и човека. А това е много по-маловажно от факта, че човек не разполага предврително със своите равновесни способности, а трябва сам да ги изгради, черпейки сили от цялото си същество. От особена важност е, че той трябва сам да работи върху себе си, за да създаде от едно същество, Което не може да върви, такова, което може да върви изправено.
Човек сам постига своето вертикално положение, своето равновесно положение В пространството; сам постига и определено отношение спрямо земната гравитация.
За едно схващане, което не прониква дълбоко в нещата, няма да е трудно да оспори това, и то с привидно основание. Някои биха казали, че ние сме така организирани в нашия изправен вървеж, както например животното катерач е създадено, за да се катери. Но едно по-точно наблюдение показва, че докато при животното е налице организация, определяща положението му в пространството, то при човека душата е тази, която влиза в отношения с пространството и създава съответната организация. Второто нещо, което човек сам научава от онази своя същност, която преминава от едно въплъщение в друго, е говорът. Чрез него той се поставя в такова отношение с другите човешки същества, че става носител на онзи духовен живот, който прониква във физическия свят.
към текста >>
Но едно по-точно наблюдение показва, че докато при животното е налице организация, определяща положението му в
пространство
то, то при човека душата е тази, която влиза в отношения с
пространство
то и създава съответната организация.
А това е много по-маловажно от факта, че човек не разполага предврително със своите равновесни способности, а трябва сам да ги изгради, черпейки сили от цялото си същество. От особена важност е, че той трябва сам да работи върху себе си, за да създаде от едно същество, Което не може да върви, такова, което може да върви изправено. Човек сам постига своето вертикално положение, своето равновесно положение В пространството; сам постига и определено отношение спрямо земната гравитация. За едно схващане, което не прониква дълбоко в нещата, няма да е трудно да оспори това, и то с привидно основание. Някои биха казали, че ние сме така организирани в нашия изправен вървеж, както например животното катерач е създадено, за да се катери.
Но едно по-точно наблюдение показва, че докато при животното е налице организация, определяща положението му в пространството, то при човека душата е тази, която влиза в отношения с пространството и създава съответната организация.
Второто нещо, което човек сам научава от онази своя същност, която преминава от едно въплъщение в друго, е говорът. Чрез него той се поставя в такова отношение с другите човешки същества, че става носител на онзи духовен живот, който прониква във физическия свят. Често се подчертава, и то не без основание, че ако човек преди да преговори – бъде оставен да живее сам на един пуст остров, без контакт с други хора, той не би се научил да говори. Това, което сме наследили, което е вложено в нас за по-късните години така, че се подчинява на наследствените принципи, не зависи от обстоятелството, дали живеем с други хора, или не. Така например, според наследствените закони човек трябва да смени зъбите си В седмата година.
към текста >>
Всичко, което човек може да постигне като идеали или художествено творчество, а и всичко, което той може да произведе като естествени лечебни сили в собственото си тяло, уравновесявайки пораженията от живота, идва не от обикновения разум, а от онези дълбоки сили, работили в първите години след раждането върху ориентирането ни в
пространство
то, върху формирането на ларинкса и мозъка.
Когато в по-късен период от живота си усетим, че едва сега разбираме едно или друго изживяване, това се дължи на факта, че на времето ние сме се оставили под ръководството на една по-висша мъдрост. Едва след години стигаме до причините за тогавашното си поведение. От всичко това можем да почувствуваме как непосредствено след раждането ние все още не сме напуснали света, в който сме били преди физическото си появяване, и че всъщност никога няма да го напуснем. Защото този наш дял от по-висшия духовен свят навлиза във физическия живот и ни съпровожда по-нататък. Често се случва да почувствуваме: това, което е заложено в човека е не само един висш Аз, който постепенно ще се усъвършенствува, а нещо друго, и то вече е налице като често кара човека да израства над самия себе си.
Всичко, което човек може да постигне като идеали или художествено творчество, а и всичко, което той може да произведе като естествени лечебни сили в собственото си тяло, уравновесявайки пораженията от живота, идва не от обикновения разум, а от онези дълбоки сили, работили в първите години след раждането върху ориентирането ни в пространството, върху формирането на ларинкса и мозъка.
Същите сили продължават да действуват в човека и по-късно. Често пъти, когато говорим за болести и страдания, трябва да знаем, че външните сили не могат да ни помогнат, а тъкмо собственият организъм трябва да развие вложените в него лечебни сили, защото вътре в нас работят импулси, изпълнени с мъдрост. От тези източници по-късно идват и най-добрите сили, чрез които се постига познание за духовният свят или истинското ясновидство. Сега идва ред на въпроса: защо въздействието на висшите сили върху човека е характерно само за първите детски години? Отговорът на първата половина от въпроса може да бъде много лесен: Ако тези по-висши сили биха действували и по-нататък по същия начин, човекът щеше да си остане завинаги дете; той не би могъл да стигне до Азовото съзнание.
към текста >>
Той би се разпаднал, ако силите, чрез които възникват ориентацията му в
пространство
то, формирането на ларинкса и на мозъка продължават да действуват в него по същия директен начин и в по-късните години.
Причините за нашите страдания, болести, както и за смъртта трябва да се търсят извън Съществата, които се опитват да ръководят развитието ни в правилната посока, а именно в луциферическите и ариманически Същества, намесващи се често в това праволинейно развитие. През първите детски години луциферическите и ариманически сили имат съвсем слабо влияние върху човешкото същество. Те се проявяват, когато започне съзнателният живот на човека. Ако би съхранил по-дълго детския период, а с него и по-добрата част на своето същество, тогава човек не би издържал пред нейното действие, защото противодействуващите луциферически и ариманически сили ще отслабят цялото му същество. Във физическия свят човек има такава организация, че може да понесе непосредствените сили от духовния свят, които действуват в него през първите детски години само докато е детински мек и пластичен.
Той би се разпаднал, ако силите, чрез които възникват ориентацията му в пространството, формирането на ларинкса и на мозъка продължават да действуват в него по същия директен начин и в по-късните години.
Тези сили са толкова мощни, че нашият организъм би се разрушил, ако те биха продължили да действуват и по-късно; толкова свещени са те, че нашият организъм би загинал под техните въздействия. Ето защо по-нататък трябва да се опираме само на силите, чрез които влизаме в съзнателна връзка със свръхсетивния свят. Сега обаче, ако бъде правилно изтълкувана, се поражда една мисъл от огромно значение. В Новия Завет се казва: „- Ако не станете като децата, няма да влезете в царството небесно! " Та какво друго може да бъде най-висшият идеал за човека, ако приемем казаното за вярно?
към текста >>
59.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Следователно това, което съществувало в
пространство
то е давало подтика да бъде подражавано чрез съгласните звуци.
Освен Ангелските Същества, които действуват върху човешката култура чрез човеците, на различни места са се инкарнирали такива луциферически Същества, които основават различните човешки култури. И когато в митовете и легендите на древните народи се описва, че тук или там е живял един или друг велик Учител, който е основал дадена култура, за такава индивидуалност не може да се твърди: тук имаме въплъщение на едно луциферическо Същество, което носи в себе си нещо зло; всъщност чрез тези Същества в човешката култура били внасяни изключително благотворни импулси. От Духовната Наука знаем, че в древните епохи, а именно през Атлантската епоха е съществувал един вид човешки праезик, един вид говор, който бил еднакъв по цялата Земя, защото през онези времена говорът бил нещо, което идва от вътрешността на душата в много по-голяма степен, отколкото днес. Това може да се види от следното. През Атлантската епоха хората чувствували всички външни впечатления така, че душата, която би искала да изрази тези впечатления чрез един звук, усещала вътрешния подтик към образуване на съгласни.
Следователно това, което съществувало в пространството е давало подтика да бъде подражавано чрез съгласните звуци.
Шумът на вятъра, шумът на вълните, подслоняването в един дом, всичко това човек усещал и изразявал с помощта на съгласните. Докато вътрешните изживявания, които човек изпитвал, като например скръб или радост, или пък това, което е изпитвало друго същество, били подражавани чрез гласните звуци. От всичко това се вижда, че в процеса на говора душата се сраства с външните процеси и Същества. От Акашовата хроника научаваме друг пример: към една колиба, в каквито се подслонява от прадревни времена човекът и неговото семейство, издигаща се като свод в пространството, се приближавал например даден човек, наблюдавал колибата, наблюдавал как нейният свод се издига над семейството. Този човек изразявал закрилящата сводеста форма на колибата чрез една съгласна, а благоразположението на душите в обитаващите я същества нещо, към което той сам можел да изпита съчувствие изразявал чрез една гласна.
към текста >>
От Акашовата хроника научаваме друг пример: към една колиба, в каквито се подслонява от прадревни времена човекът и неговото семейство, издигаща се като свод в
пространство
то, се приближавал например даден човек, наблюдавал колибата, наблюдавал как нейният свод се издига над семейството.
През Атлантската епоха хората чувствували всички външни впечатления така, че душата, която би искала да изрази тези впечатления чрез един звук, усещала вътрешния подтик към образуване на съгласни. Следователно това, което съществувало в пространството е давало подтика да бъде подражавано чрез съгласните звуци. Шумът на вятъра, шумът на вълните, подслоняването в един дом, всичко това човек усещал и изразявал с помощта на съгласните. Докато вътрешните изживявания, които човек изпитвал, като например скръб или радост, или пък това, което е изпитвало друго същество, били подражавани чрез гласните звуци. От всичко това се вижда, че в процеса на говора душата се сраства с външните процеси и Същества.
От Акашовата хроника научаваме друг пример: към една колиба, в каквито се подслонява от прадревни времена човекът и неговото семейство, издигаща се като свод в пространството, се приближавал например даден човек, наблюдавал колибата, наблюдавал как нейният свод се издига над семейството.
Този човек изразявал закрилящата сводеста форма на колибата чрез една съгласна, а благоразположението на душите в обитаващите я същества нещо, към което той сам можел да изпита съчувствие изразявал чрез една гласна. Така възниквала мисълта: „Закрила", „Аз имам закрила", „Закрила над човешките тела". Тази мисъл се предавала чрез съгласни и гласни звуци, които не можели да бъдат други освен такива каквито са били, защото те се явявали като непосредствен израз на съответното изживяване. Така изглеждали нещата по цялата Земя. Никаква измислица не е това, че някога е съществувал единен човешки „праезик".
към текста >>
60.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Така преди раждането си той се намира в дълбока връзка с цялото звездно
пространство
.
От планетите идват не само физически сили, за които говори официалната астрономия, като например гравитацията; от тях идват и духовни сили. Тъкмо с тези сили е свързан човекът всеки по особен начин според своята индивидуалност. Ако е роден например в Европа, той влиза в други отношения с топлинните условия и т.н., отколкото ако би бил роден, да кажем, в Австралия. По сходен начин между смъртта и новото раждане човекът е свързан и с целия духовен свят: Един предимно с духовните сили на Марс, друг предимно с тези на Юпитер, трети изобщо със силите на цялата планетарна система. И точно тези сили довеждат човека отново на Земята.
Така преди раждането си той се намира в дълбока връзка с цялото звездно пространство.
Според специфичните отношения между човека и Космическата система, се определят и силите, които го насочват към съответната родителска двойка, към съответното родно място. Подтикът, импулсът да се инкарнира човек тук или там, в едно или друго семейство, в един или друг народ, в една или друга епоха, зависи от това, как той е включен в Космоса още преди своето раждане. В по-стари времена там, където се е говорил немски език, се употребявал един израз за раждането на човека, който е изключително показателен. Когато се ражда някой, по тези места казвали, че той „ставал млад", че „се подмладявал". Този израз съдържа несъзнаваното усещане, че по времето между смъртта и новото раждане първоначално човекът е бил под влиянието на силите, които са довели до неговото остаряване.
към текста >>
И ако фотографираме мозъка на един човек в мига на раждането му, а после фотографираме и небесното
пространство
, намиращо се точно над месторождението на същия човек, образът на небесното
пространство
би съвпаднал напълно с този на човешкия мозък.
Ако наблюдаваме един човек с погледа на ясновидеца ще установим, че неговият организъм е резултат от взаимодействието на космическите сили. Този факт може да бъде онагледен донякъде хипотетично, но в напълно съответствуваща за ясновидските възприятия форма. Ако вземем физическия мозък на един човек и се вгледаме в неговата конструкция с погледа на ясновидеца в неговите анатомични дялове и структури, ще открием, че мозъкът на всеки човек е различен. Няма двама души с еднакъв мозък. Нека сега да си представим, че бихме могли да фотографираме този мозък с всички негови структури, така че да станат видими всички подробности тогава за всеки човек бихме получили различна фотография.
И ако фотографираме мозъка на един човек в мига на раждането му, а после фотографираме и небесното пространство, намиращо се точно над месторождението на същия човек, образът на небесното пространство би съвпаднал напълно с този на човешкия мозък.
Както в него са подредени съответните анатомични дялове, така и в небето са подредени звездите. Човекът носи в себе си един образ на небесното пространство съвсем различен от този на другите в зависимост от мястото и времето на своето раждане. Това показва, че човекът се ражда от целия Космос. След като се замислим върху всички тези неща, ще се издигнем и до представата по какъв начин Макро космосът се проявява в отделния човек и опирайки се на това познание, ще разберем как Макрокосмосът се проявява в самия Христос. Но ако си предоставяме Христос след Кръщението от Йоан така, сякаш Макрокосмосът живее в Христос по същия начин, както и при останалите хора, ще изпаднем в голяма грешка.
към текста >>
Човекът носи в себе си един образ на небесното
пространство
съвсем различен от този на другите в зависимост от мястото и времето на своето раждане.
Ако вземем физическия мозък на един човек и се вгледаме в неговата конструкция с погледа на ясновидеца в неговите анатомични дялове и структури, ще открием, че мозъкът на всеки човек е различен. Няма двама души с еднакъв мозък. Нека сега да си представим, че бихме могли да фотографираме този мозък с всички негови структури, така че да станат видими всички подробности тогава за всеки човек бихме получили различна фотография. И ако фотографираме мозъка на един човек в мига на раждането му, а после фотографираме и небесното пространство, намиращо се точно над месторождението на същия човек, образът на небесното пространство би съвпаднал напълно с този на човешкия мозък. Както в него са подредени съответните анатомични дялове, така и в небето са подредени звездите.
Човекът носи в себе си един образ на небесното пространство съвсем различен от този на другите в зависимост от мястото и времето на своето раждане.
Това показва, че човекът се ражда от целия Космос. След като се замислим върху всички тези неща, ще се издигнем и до представата по какъв начин Макро космосът се проявява в отделния човек и опирайки се на това познание, ще разберем как Макрокосмосът се проявява в самия Христос. Но ако си предоставяме Христос след Кръщението от Йоан така, сякаш Макрокосмосът живее в Христос по същия начин, както и при останалите хора, ще изпаднем в голяма грешка. Нека да се спрем първо на Исус от Назарет, чийто живот протече при много необичайни условия. В началото на нашето летоброене се раждат две деца Исус.
към текста >>
Едва с опитите на Коперник да вникне в това, което съществува в комическото
пространство
извън илюзията на сетивата, започва днешната модерна астрономическа наука.
до сферата на неподвижните звезди; после идваше осмата сфера, като една синя твърда стена. Тогава се появи Коперник и разби възгледите, според които меродавно е само това, което човек възприема чрез сетивата. Несъмнено, днешните учени сигурно ще възразят: „Разбира се, има и заблудени глави, които твърдят, че светът е „Майя", илюзия и че би трябвало да прогледнем в някакъв духовен свят, за да познаем истината." Но истинската наука е само тази, която се придържа към сетивата. А кога астрономите са се доварявали единствено на сетивата? Когато е тържествувала онази астрономическа наука, която днес вече се оборва!
Едва с опитите на Коперник да вникне в това, което съществува в комическото пространство извън илюзията на сетивата, започва днешната модерна астрономическа наука.
И така е всъщност с останалите научни дисциплини. Навсякъде, където възникват науки в съвременния смисъл на думата, те рязко се противопоставят на илюзорните сетивни възприятия. Едва след като Коперник посочи: „Това, което виждате е Майя, илюзия; доверете се на това, което не можете да видите! едва тогава науката се превърна в считаното днес от хората за „наука".
към текста >>
Той отправи поглед навън в космическото
пространство
и заяви:
„Това, което виждате е Майя, илюзия; доверете се на това, което не можете да видите! едва тогава науката се превърна в считаното днес от хората за „наука". Следователно, бихме могли да се обърнем към представителите на съвременната наука". Вашата наука стана „наука" едва тогава, когато тя престана да се доверява на сетивата. „После дойде Джордано Бруно като философски тълкувател на Коперниковото учение.
Той отправи поглед навън в космическото пространство и заяви:
„Това, което се нарича граница на пространството и което досега е било означавано като осмата сфера, обхващаща всички останали, просто не съществува. Това е Майя, илюзия; защото в космическото пространство са пръснати безброй светове. Онова, което досега се възприемаше като граница на пространството, е всъщност само граница на сетивното човешко възприятие. И ако отправим погледа си над сетивния свят, ние ще видим не само онзи познаваем за сетивата свят тогава ние ще открием безкрая." От казаното дотук става ясно, че еволюцията на човечеството протича по следния път.
към текста >>
„Това, което се нарича граница на
пространство
то и което досега е било означавано като осмата сфера, обхващаща всички останали, просто не съществува.
едва тогава науката се превърна в считаното днес от хората за „наука". Следователно, бихме могли да се обърнем към представителите на съвременната наука". Вашата наука стана „наука" едва тогава, когато тя престана да се доверява на сетивата. „После дойде Джордано Бруно като философски тълкувател на Коперниковото учение. Той отправи поглед навън в космическото пространство и заяви:
„Това, което се нарича граница на пространството и което досега е било означавано като осмата сфера, обхващаща всички останали, просто не съществува.
Това е Майя, илюзия; защото в космическото пространство са пръснати безброй светове. Онова, което досега се възприемаше като граница на пространството, е всъщност само граница на сетивното човешко възприятие. И ако отправим погледа си над сетивния свят, ние ще видим не само онзи познаваем за сетивата свят тогава ние ще открием безкрая." От казаното дотук става ясно, че еволюцията на човечеството протича по следния път. Първоначално човекът имал един чисто духовен възглед за Космоса, който в хода на времето постепенно изчезнал.
към текста >>
Това е Майя, илюзия; защото в космическото
пространство
са пръснати безброй светове.
Следователно, бихме могли да се обърнем към представителите на съвременната наука". Вашата наука стана „наука" едва тогава, когато тя престана да се доверява на сетивата. „После дойде Джордано Бруно като философски тълкувател на Коперниковото учение. Той отправи поглед навън в космическото пространство и заяви: „Това, което се нарича граница на пространството и което досега е било означавано като осмата сфера, обхващаща всички останали, просто не съществува.
Това е Майя, илюзия; защото в космическото пространство са пръснати безброй светове.
Онова, което досега се възприемаше като граница на пространството, е всъщност само граница на сетивното човешко възприятие. И ако отправим погледа си над сетивния свят, ние ще видим не само онзи познаваем за сетивата свят тогава ние ще открием безкрая." От казаното дотук става ясно, че еволюцията на човечеството протича по следния път. Първоначално човекът имал един чисто духовен възглед за Космоса, който в хода на времето постепенно изчезнал. На негово място се появило предимно сетивното възприемане на света.
към текста >>
Онова, което досега се възприемаше като граница на
пространство
то, е всъщност само граница на сетивното човешко възприятие.
Вашата наука стана „наука" едва тогава, когато тя престана да се доверява на сетивата. „После дойде Джордано Бруно като философски тълкувател на Коперниковото учение. Той отправи поглед навън в космическото пространство и заяви: „Това, което се нарича граница на пространството и което досега е било означавано като осмата сфера, обхващаща всички останали, просто не съществува. Това е Майя, илюзия; защото в космическото пространство са пръснати безброй светове.
Онова, което досега се възприемаше като граница на пространството, е всъщност само граница на сетивното човешко възприятие.
И ако отправим погледа си над сетивния свят, ние ще видим не само онзи познаваем за сетивата свят тогава ние ще открием безкрая." От казаното дотук става ясно, че еволюцията на човечеството протича по следния път. Първоначално човекът имал един чисто духовен възглед за Космоса, който в хода на времето постепенно изчезнал. На негово място се появило предимно сетивното възприемане на света. Тогава в еволюцията навлиза Храстовият Импулс.
към текста >>
Както навремето хората стигаха до „осмата сфера" и считаха, че тя обгражда цялото
пространство
, така и днешното мислене ограничава човешкото съществувание в рамките между раждането и смъртта.
Именно чрез него човечеството започва отново да прокарва духовния принцип в своя материалистичен светоглед. В момента, когато Джордано Бруно строши оковите на илюзорните сетивни възприятия, Христовото развитие беше напреднало вече дотам, че в Джордано Бруно можа да се прояви душевната сила, възпламенена от Христовия Импулс. С това е загатнато и цялото значение на Христовото Събитие за еволюцията на човечеството; еволюция, която се намира едва в своето начало. Към какво се стреми Духовната Наука? Тя довършва делото, започнато от Джордано Бруно и други като него, като напомня: Това, до което стига външната наука, е Майя, илюзия.
Както навремето хората стигаха до „осмата сфера" и считаха, че тя обгражда цялото пространство, така и днешното мислене ограничава човешкото съществувание в рамките между раждането и смъртта.
Духовната Наука разширява погледа отвъд раждането и смъртта.С помощта на такива идеи постепенно разбираме, че развитието на човечеството е като една затворена верига. В истинския смисъл на думата това, което Коперник и Джордано Бруно извършиха за преодоляването на сетивните илюзии относно пространството, беше инспирирано от същото духовно течение, което инспирира и новата Духовна Наука или Антропософия. Новият езотеризъм вече действуваше по невидим и тайнствен път върху Коперник, Бруно, Кеплер. И тези, които днес се опират на Джордано Бруно и Коперник, а не искат да приемат Антропософията, изневеряват на собствените си традиции, като се придържат само към илюзията на сетивата. Обаче Духовната Наука показва: както Джордано Бруно проби синята небесна твърд, така и Антропософията събаря границите на раждането и смъртта, като показва, че произхождащият от Макрокосмоса човек влиза във физическото си съществувание и минавайки през смъртта отново се връща в Макрокосмоса.
към текста >>
В истинския смисъл на думата това, което Коперник и Джордано Бруно извършиха за преодоляването на сетивните илюзии относно
пространство
то, беше инспирирано от същото духовно течение, което инспирира и новата Духовна Наука или Антропософия.
С това е загатнато и цялото значение на Христовото Събитие за еволюцията на човечеството; еволюция, която се намира едва в своето начало. Към какво се стреми Духовната Наука? Тя довършва делото, започнато от Джордано Бруно и други като него, като напомня: Това, до което стига външната наука, е Майя, илюзия. Както навремето хората стигаха до „осмата сфера" и считаха, че тя обгражда цялото пространство, така и днешното мислене ограничава човешкото съществувание в рамките между раждането и смъртта. Духовната Наука разширява погледа отвъд раждането и смъртта.С помощта на такива идеи постепенно разбираме, че развитието на човечеството е като една затворена верига.
В истинския смисъл на думата това, което Коперник и Джордано Бруно извършиха за преодоляването на сетивните илюзии относно пространството, беше инспирирано от същото духовно течение, което инспирира и новата Духовна Наука или Антропософия.
Новият езотеризъм вече действуваше по невидим и тайнствен път върху Коперник, Бруно, Кеплер. И тези, които днес се опират на Джордано Бруно и Коперник, а не искат да приемат Антропософията, изневеряват на собствените си традиции, като се придържат само към илюзията на сетивата. Обаче Духовната Наука показва: както Джордано Бруно проби синята небесна твърд, така и Антропософията събаря границите на раждането и смъртта, като показва, че произхождащият от Макрокосмоса човек влиза във физическото си съществувание и минавайки през смъртта отново се връща в Макрокосмоса. И това, което виждаме, макар и в ограничен размер при всеки отделен човек, застава пред нас в огромен мащаб като представителя на космическия Дух, Христос Исус. Христовият Импулс можеше да бъде даден само веднъж.
към текста >>
61.
ПЪРВА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Практически слънчевата светлина, чиито разнообразни цветни проявления се наблюдават в
пространство
то, бива изживявана в самата душа.
ПЪРВА МЕДИТАЦИЯ Медитиращият се опитва да изгради представа за физическото тяло. Когато чрез своите сетива и представи душата е отдадена на външния свят и неговите явления, тогава дори и в истински размисъл, тя не е сигурна, дали възприема съответните явления, или изживява нещата от външния свят. Защото в действителност, докато е обърната към външния свят, тя не знае нищо за себе си.
Практически слънчевата светлина, чиито разнообразни цветни проявления се наблюдават в пространството, бива изживявана в самата душа.
Когато душата изпитва една или друга радост, в мига на усещането доколкото има съзнание за нещата тя самата е радост. Радостта бива изживявана в нея. Душата е едно цяло със своите изживявания; тя изживява себе си не като нещо, което изпитва радост, удивление, наслада или страх. Тя е радост, удивление, наслада, страх. Едва ако душата би искала да признае този факт, периодите, по време на които тя се отдръпва от изживяванията на външния свят, застават пред нея в своята истинска светлина.
към текста >>
62.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
Свързан с тези две същества е Зевс, когото в смисъла на Ферекид не трябва да си представяме като божествено същество нито в смисъла на съвременното схващане на митологията, нито като чисто "
пространство
" с днешното значение, въпреки че той е съществото, което създава това, което става между Хронос и Хтон, в пространствена, разпростряна форма.
Хронос е едно същество, което в днешната езикова практика можем да наречем "духовно", ако при това имаме съзнание, че с това не изчерпваме смисъла. Хронос живее и неговата дейност е изяждането, поглъщането, консумирането на живота на едно друго същество, Хтон. В природата царува Хронос, в човека царува Хронос; в природата и в човека Хронос консумира Хтон. Едно и също нещо е, дали изживяваме вътрешно консумирането на Хтон от Хронос или виждаме това външно в процесите на природата. Защото и в двете области става същото нещо.
Свързан с тези две същества е Зевс, когото в смисъла на Ферекид не трябва да си представяме като божествено същество нито в смисъла на съвременното схващане на митологията, нито като чисто "пространство" с днешното значение, въпреки че той е съществото, което създава това, което става между Хронос и Хтон, в пространствена, разпростряна форма.
Задружното действие на Хронос, Хтон и Зевс в смисъла на Ферекид се изживява непосредствено в образа, както ние изживяваме представата, че ядем; но то се изживява и във външния свят, както изживяваме представата на синия и червения цвят. Можем да си представим това изживяване по следния начин. Да насочим погледа върху огъня, който консумира нещата. В дейността на огъня, в топлината проявява своя живот Хронос. Който гледа огъня в неговото действие и има като действащо нещо още не самостоятелната мисъл, а образа, той гледа Хронос.
към текста >>
Хтон е нещо, което после по-късно в епохата на мислителното съзерцаване на света е станало "материя", "вещество"; Зевс е станал "Етера" или също "
пространство
то"; Хронос е станал "времето".
Едновременно с действието на огъня не със сетивния огън той гледа "времето". Преди раждането на мисълта още не съществува една друга представа за времето. Това, което днес хората наричат "време", е една идея, която е образувана една в епохата на мислителното съзерцаване на света. Ако насочим погледа върху водата, не както тя е като вода, а както тя се превръща във въздух или пара, или върху разтопяващите се облаци, ние изживяваме образно силата на "Зевс", на пространствено действащия разширител; бихме могли също да кажем на "лъчезарно" разширяващия се. И когато гледаме водата, как тя се втвърдява, или как твърдото се превръща в течно, ние гледаме Хтон.
Хтон е нещо, което после по-късно в епохата на мислителното съзерцаване на света е станало "материя", "вещество"; Зевс е станал "Етера" или също "пространството"; Хронос е станал "времето".
В смисъла на Ферекид светът се произвежда чрез задружните действия на тези три първични основи. Чрез това задружно действие се раждат от една страна сетивните материални светове; огън, въздух, вода, земя; от друга страна множество невидими, свръхсетивни същества, духовни същества, които оживяват четирите материални светове. Зевс, Хронос и Хтон са същности, по отношение на които можем да употребим изрази те: "Дух, душа, материя", обаче с това ние назоваваме само приблизително тяхното значение. Едва чрез свързването на тези три първични същества се раждат повече материалните царства на света, царствата на огъня, въздуха, водата, земята и повече душевни и духовни /свръхсетивни/ същества. С един израз на по-късните светогледи можем да наречем Зевса като "пространство-етер", Хронос като "творец на времето" и Хтон като "произвеждащ материята" трите "прамайки" на света.
към текста >>
С един израз на по-късните светогледи можем да наречем Зевса като "
пространство
-етер", Хронос като "творец на времето" и Хтон като "произвеждащ материята" трите "прамайки" на света.
Хтон е нещо, което после по-късно в епохата на мислителното съзерцаване на света е станало "материя", "вещество"; Зевс е станал "Етера" или също "пространството"; Хронос е станал "времето". В смисъла на Ферекид светът се произвежда чрез задружните действия на тези три първични основи. Чрез това задружно действие се раждат от една страна сетивните материални светове; огън, въздух, вода, земя; от друга страна множество невидими, свръхсетивни същества, духовни същества, които оживяват четирите материални светове. Зевс, Хронос и Хтон са същности, по отношение на които можем да употребим изрази те: "Дух, душа, материя", обаче с това ние назоваваме само приблизително тяхното значение. Едва чрез свързването на тези три първични същества се раждат повече материалните царства на света, царствата на огъня, въздуха, водата, земята и повече душевни и духовни /свръхсетивни/ същества.
С един израз на по-късните светогледи можем да наречем Зевса като "пространство-етер", Хронос като "творец на времето" и Хтон като "произвеждащ материята" трите "прамайки" на света.
Ние ги виждаме да прозират още в Гьотевия "Фауст", в сцената от втората част на тази трагедия, където Фауст отива при "майките". Така както тези три първични същества се явяват при Ферекид, тези ни сочат към предшествениците на тази личност, към така наречените "Орфици" /последователи на Орфей/. Тези орфици са последователи на един начин на мислене, което живее още изцяло в образността. При тях също се намират три първични същества: Зевс, Хронос и Хаосът. В сравнение с тези три "прамайки" онези на Ферекид са с една степен по-малко образни.
към текста >>
И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в
пространство
и време, само като се свързваше с мисълта.
Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе. Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването. Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение. Мисълта издигна един вид стена около човешката душа. По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят.
И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта.
Ние чувстваме едно такова душевно настроение, когато насочим поглед към Анаксагор от Клапомене в Мала Азия /роден в 500 г. пр. Хр./. В своята душа той се чувства свързан с живота на мислите; този живот на мислите обгръща това, което е разпространено в пространството и във времето. Така разпростряното се явява като Нус, мировият ум. Нус прониква като същност цялата природа.
към текста >>
В своята душа той се чувства свързан с живота на мислите; този живот на мислите обгръща това, което е разпространено в
пространство
то и във времето.
Мисълта издигна един вид стена около човешката душа. По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят. И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта. Ние чувстваме едно такова душевно настроение, когато насочим поглед към Анаксагор от Клапомене в Мала Азия /роден в 500 г. пр. Хр./.
В своята душа той се чувства свързан с живота на мислите; този живот на мислите обгръща това, което е разпространено в пространството и във времето.
Така разпростряното се явява като Нус, мировият ум. Нус прониква като същност цялата природа. Обаче самата природа се представя като съставена от малки първични същества. Природните процеси, които се получават чрез задружното действие на тези първични същества, са това, което сетивата възприемат, след като картината от образи е изчезнала от природата. Тези първични същества са наречени Хомойомери.
към текста >>
Разпростреният в
пространство
то и във времето свят е като масата на морската вода, в която се отразяват звездите; обаче действително е само това, което се отразява като идея.
Това чувство озарява отначало целия душевен живот на Платон. Всичко, което човек познава чрез сетивата или по някой друг начин, няма стойност, докато душата не го е поставила в светлината на мисълта. За Платон философията става наука за идеите като нещо, което има истинско битие. А идеята е откровение на мировия Дух чрез откровението на мислите. Светлината на мировия Дух свети в човешката душа, изявява се в нея като Идеи; и схващайки идеята, човешката душа се съединява със силата на мировия Дух.
Разпростреният в пространството и във времето свят е като масата на морската вода, в която се отразяват звездите; обаче действително е само това, което се отразява като идея.
Така за Платон целият свят се превръща в действащите едни върху други идеи. Тяхното действие в света се осъществява чрез това, че идеите се отразяват в хиле; първичната материя. Чрез това отразяване се ражда това, което човекът вижда като множество отделни неща и отделни процеси. Но човек не трябва да простира познанието върху хиле, първичната материя, защото в нея не е истината. До истината той стига едва тогава, когато от образа на света отстранява всичко, което не е идея.
към текста >>
63.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
При този последния той намери възгледа, че нещата и процесите на света не разкриват на човешката душа никакви мислителни връзки, че човешкият ум само по навик си представя такива връзки, когато той възприема нещата и процесите на света в
пространство
то и времето едни до други и едни след други.
Това обаче не би се случило, ако предварително критиката не би ни поучила за нашето неизбежно незнание по отношение на вещта в себе си, и всичко, което ние можем да познаем теоретично, тя би го ограничила само върху явленията. Именно това обяснение за положителната полза от критическите принципи на чистия разум може да се докаже по отношение на понятието за Бога и за простата природа на нашата душа, но за да съкратя моето изложение, аз го изоставям. Следователно аз не мога да приема Бога, свободата и безсмъртието за ползуване по необходимия начин на практическия разум, ако същевременно не лиши спекулативния разум от неговите претенции за чрезмерно прозрение... Следователно аз трябваше да отменя знанието, за да добия място за вярата". От това изказване виждаме, че по отношение на знанието и вярата Кант стои на една подобна почва както Якоби. Пътят, по който Кант стигна до своите резултати, беше минал през света, на мислите на Юм.
При този последния той намери възгледа, че нещата и процесите на света не разкриват на човешката душа никакви мислителни връзки, че човешкият ум само по навик си представя такива връзки, когато той възприема нещата и процесите на света в пространството и времето едни до други и едни след други.
Че човешкият ум не получава от света това, което му се струва познание: Това мнение на Юм направи впечатление на Кант. За него се откри като една възможност мисълта: Познанията на човешкия ум не идват от действителността на света. Чрез изложенията на Юм Кант бе събуден от неговия сън, в който, според неговата изповед, го беше потопила идейната посока на Волф. Как Разумът може да произнесе съждения върху Бога, Свободата и Безсмъртието, когато неговите изисквания върху най-простите събития почиват във толкова несигурни закони? Душата, която Кант трябваше да предприеме сега срещу знанието на разума, се простираше много по-далеч отколкото този на Якоби.
към текста >>
64.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Трябва да си представим, че Слънцето разпростира своята сфера на действие през
пространство
то върху места, където то не се намира.
Същинското мнение на Шелинг върху това единство на природа и дух е било рядко правилно разбрано. Трябва да се пренесем напълно в неговия начин на мислене, ако не искаме с това да разберем една тривиалност или една нелепост. За да изясним този начин на мислене, тук ще посочим едно изречение в неговата книга "За мировата душа", в което той се изказва върху естеството на гравитацията. Мнозина виждат една трудност в това понятие, защото то предполага едно така наречено "действие на разстояние". Слънцето действа привличащо върху Земята, въпреки че между Слънцето и Земята не съществува нищо, което да служи за посредник на това привличане.
Трябва да си представим, че Слънцето разпростира своята сфера на действие през пространството върху места, където то не се намира.
Онези, които живеят в груби сетивни представи, виждат една трудност в такава мисъл. Как може едно тяло да действа там, където то не се намира? Шелинг обръща целия процес на мисълта. Той казва: "Много вярно е, че едно тяло действа само там, където то се намира, но също така вярно е, че то е само там, където действа". Когато виждаме Слънцето да действа върху нашата Земя чрез силата на притеглянето, от това следва, че в своето битие то се простира чак до нашата Земя и че нямаме никакво право, да поставяме неговото съществуване само на мястото, на което то действа чрез своята видимост.
към текста >>
Само когато духът не обръща никакво внимание на природата, и съзерцава самия себе си, тогава на него му се струва, като че е отделен от природата, както се случва с окото, на което му се струва, че Слънцето е затворено в определено
пространство
, когато не се вземе под внимание, че то съществува и там, където действа чрез привличането.
Той обгръща и прониква цялата позната нему природа. Когато мисли закона на един външен процес, този закон не остава вън и духът да приема само един огледален образ, едно отражение, а духът влива своето същество вътре в процеса; той прониква процеса, и когато след това намира закона на същия, не го изразява той в своя изолиран ъгъл на мозъка, а законът сам се изразява. Духът е отишъл там, където действа законът. Ако не би го забелязал, този закон също би действал; но той не би бил изразен. Понеже духът се вмъква един вид в процеса, законът, освен че действа, той бива също изразен и като идея, като понятие.
Само когато духът не обръща никакво внимание на природата, и съзерцава самия себе си, тогава на него му се струва, като че е отделен от природата, както се случва с окото, на което му се струва, че Слънцето е затворено в определено пространство, когато не се вземе под внимание, че то съществува и там, където действа чрез привличането.
Когато оставя да се родят в моя дух идеите, тогава както е вярно твърдението, че аз създавам природата, също така вярно е и другото твърдение: Че самата природа твори в мене. Съществуват две възможности да опишем единното същество, което е същевременно дух и природа. Едната е: аз показвам природните закони, които действително са в действие. Или показвам, как постъпва духът, за да стигне до тези закони. И двата пъти ме ръководи едно и също нещо.
към текста >>
Това мислене, което не се позовава на нищо външно, на никакъв предмет, се явява на Грилнарцер като един унищожител на мисленето, което ни дава изменения върху разпрострените във време и
пространство
разнообразни неща на сетивната и духовната действителност.
Но ако искаме да се издигнем до най-високата гледна точка, до която може да възлезе човек, тогава ние трябва също да се страхуваме да запитаме също още, що е самата мисъл. Но за целта ние нямаме никакво друго средство освен само пак мисълта. Следователно в най-висшето познание мисълта схваща самата себе си. Тя не пита вече за едно съвпадение с нещо друго. Тя има работа единствено само със себе си.
Това мислене, което не се позовава на нищо външно, на никакъв предмет, се явява на Грилнарцер като един унищожител на мисленето, което ни дава изменения върху разпрострените във време и пространство разнообразни неща на сетивната и духовната действителност.
Но както живописецът не разрушава природата, когато предава нейните линии и багри върху платното, така и мислителят не разрушава идеите на природата, когато ги изразява в тяхната духовна чистота. Знаменателно е, че някои хора искат да виждат именно в мисленето един враждебен на действителността елемент, защото то абстрахира от пълнотата на сетивното съдържание. Но не абстрахира ли живописецът, когато той предава само багри, тон и линии, от всички останали признаци на един предмет? Хегел е посрещал всички подобни възражения със своето прекрасно шегуване. Когато действащото в света първично същество "се подхлъзва и от почвата върху която се разхожда, пада във водата, то се превръща в една риба, в нещо органическо, живо.
към текста >>
65.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Вярно е, че Кьонигсбергският мъдрец не е приписвал на идеите тази правечна действителност; обаче за Шопенхауер в схващането на разпростряната в
пространство
то и време действителност царува между Платон и Кант пълна съгласуваност.
Нали Платон казва: Докато се отнасяме с нещата и процесите само възприемайки ги, ние сме човеци, които стоят здраво вързани в една тъмна пещера, така че не могат да обърнат главата си и не виждат нищо, освен в светлината на един горящ зад тях огън, на намиращата се срещу тях стена сянковите образи на действителните неща, които преминават между тях и огъня, а също така и своите собствени сенки и всеки един своята собствена сянка. Както тези сенки се отнасят към действителните неща, така нещата, които възприемаме се отнасят към идеите, които са истински действителното. Нещата на възприемаемия свят се раждат и умират, идеите са вечни. Не е ли учил нещо подобно и Кант? Нали и за него светът на явленията, възприемаемият свят е само един свят на илюзията?
Вярно е, че Кьонигсбергският мъдрец не е приписвал на идеите тази правечна действителност; обаче за Шопенхауер в схващането на разпростряната в пространството и време действителност царува между Платон и Кант пълна съгласуваност.
Скоро този възглед стана негова неопровержима истина. Той си казваше: Аз получавам познания за нещата, доколкото ги виждам, чувам, чувствам и т.н. с една дума: Доколкото си образувам представи за тях. Един предмет за мене само в моята представа. Следователно небе, земя и т.н.
към текста >>
Нютон и неговите привърженици искат да наблюдават светлинните и цветни процеси, как те протичат в
пространство
то вън от човешкия организъм, следователно как те би трябвало да протекат и без да съществува никакво човешко око.
Ето защо за света на цветовете най-висша инстанция за установяване на закономерните връзки за него трябва да бъде окото. Нютон и физиците изследват въпросните явления по начин, който Гьоте нарича "най-голямото нещастие за по-новата физика" и която, нещастие, както вече изнесохме в една друга връзка /стр. 58/, се състои в това, че "експериментите са били някакси отделени от човека и физиците познават природата само в това, което изкуствените инструменти показват и даже искат да докажат, това, което тя произвежда, чрез тези инструменти, като по този начин я ограничават". Окото възприема светло и тъмно или светлина и тъмнина, и в наблюдателното поле от светло-тъмното възприема цветовете. Гьоте застава в това поле и се старае да докаже, как светилната, тъмнината и цветът са свързани едни с други.
Нютон и неговите привърженици искат да наблюдават светлинните и цветни процеси, как те протичат в пространството вън от човешкия организъм, следователно как те би трябвало да протекат и без да съществува никакво човешко око.
Обаче за Гьоте една такава отделена от човека външна сфера няма никакво оправдание. Ние стигаме до същността на една вещ не чрез това, че се абстрахираме от действията, които долавяме; а ние имаме дадена тази същност в точната, схваната от духа закономерност на тези действия. Действията, които окото възприема, схваната в тяхната цялост и изложени в тяхната закономерна връзка, са същността на цветовете и на светлината -, а не един отделен от окото свят навъншните процеси, който трябва да бъде установен с изкуствени инструменти. "Защото всъщност ние напразно се заляваме да изразим същността на дадено нещо. Ние долавяме действия и една пълна история на тези действия би обхванала във всеки случай същността на това нещо.
към текста >>
Шопенхауер вижда в света, който е даден на духа в
пространство
и време, само една представа на този дух.
Наистина цветовете и светлината стоят помежду си в най-точно отношение, но ние трябва да си представим и двете като принадлежащи на цялата природа; защото тя е изцяло тази, която чрез това иска да се изяви по особен начин на сетивната способност на окото". Тук ние намираме Гьотевия възглед за света приложен към един специален случай. В човешкия организъм, чрез неговите сетива, чрез неговата душа се изявява това, което се намира скрито в останалата природа. Тази последната достига своя връх в човека. Ето защо, който търси истината на природата вън от човека, както прави това Нютон, той, според мнението на Гьоте, не може да я намери.
Шопенхауер вижда в света, който е даден на духа в пространство и време, само една представа на този дух.
Същността на този свят на представите ни се разкрива във волята, от която виждаме, че е проникнат нашият организъм. Ето защо той не може да приеме едно учение на физиката, което вижда същността на светлинните и цветни явления не в дадените на окото представи, а в един свят, който съществува вън от окото и отделен от него. Ето защо начинът на мислене на Гьоте трябваше да му бъде симпатичен, защото той остава вътре в света на представите на окото. Той намери в този начин на мислене едно потвърждение на това, което сам трябваше да приеме върху света. Борбата между Гьоте и Нютон е не само един въпрос на физиката, а въпрос на целия светоглед.
към текста >>
Още като търговски ученик в Хамбург той пише на майка си: "Как небесното семе намери
пространство
то на нашата твърда почва, на която необходимостта и липсата водят борба на всяко едно местенце?
Човекът създава тоновете без природен образец, от себе си. Понеже има в себе си волята като своя същност, то само волята може да бъде тази, която разлива напълно непосредствено от себе си света на музиката. Ето защо музиката така силно говори на човешката душа, защото тя е въплъщение на онова, което изразява най-вътрешната същност на човека, неговото истинско битие, волята. И за човека е истинско тържество, че той има едно изкуство, в което се наслаждава свободен от волята, без користно на това, което е източник на желанието, източник на всяка неразумност. Този възглед на Шопенхауер върху музиката е отново резултат на неговата чисто лична особеност.
Още като търговски ученик в Хамбург той пише на майка си: "Как небесното семе намери пространството на нашата твърда почва, на която необходимостта и липсата водят борба на всяко едно местенце?
Ние сме заточени от първичния Дух и не можем да проникнем отново горе при него. И въпреки това един състрадателен ангел е измолил за нас небесното цвете и то звучи високо с пълно величие вкоренено на тази почва на плача. Пулсовете на божестевното по-ново изкуство не са престанали да туптят през столетията на варварството и в него ни е останал един непосредствен отзвук на вечното, разбираемо за всяко чувство и възвишено даже над порока и доброделта". От становището, което двата антипода на светогледа, Хегел и Шопенхауер, заемат по отношение на изкуството, можем да видим, как схващането на света се намесва в личното отношение на човека към отделните области на живота. Хегел, който виждаше в света на представите и идеите на човека това, към което цялата останала природа се стреми като към своето съвършенство, може да признае като най-съвършено изкуство също само онова, в което духът се явява в най-висша, в най-съвършена форма, и където въпреки това той се придържа към онова, което непрестанно се стреми към него.
към текста >>
Душата, чувството, което възприемаме в нашето съзнание без форма, те говорят от статуята, от една форма на
пространство
то.
Хегел, който виждаше в света на представите и идеите на човека това, към което цялата останала природа се стреми като към своето съвършенство, може да признае като най-съвършено изкуство също само онова, в което духът се явява в най-висша, в най-съвършена форма, и където въпреки това той се придържа към онова, което непрестанно се стреми към него. Всяка форма навъншната природа иска да бъде дух; но тя не го постига. Когато човекът създава една такава външна, пространствена форма, в която отпечатва духа, който тази форма търси, но не може да постигне чрез самата себе си, тогава той е създал едно съвършено произведение на изкуството. Този е случаят в пластиката. Това, което иначе се явява само във вътрешността на човешката душа като лишен от форма дух, като идея, на него скулпторът дава форма изработвайки я от груба материя.
Душата, чувството, което възприемаме в нашето съзнание без форма, те говорят от статуята, от една форма на пространството.
В това съчетаване на сетивния свят и на духовния свят лежи идеалът на изкуството на един светоглед, който вижда в произвеждането на духа целта на природата, следователно може да вижда красотата само в едно произведение, което се явява като непосредствен израз на изявяващия се в природата дух. Напротив, който както Шопенхауер вижда в цялата природа само представа, за него е невъзможно да види този идеал в едно произведение, което подражава на природата. Той трябва да хване за един род изкуство, което е свободно от всяка природа: А това е музиката. Всичко, което води до унищожаването, даже до убиването на волята, него Шопенхауер считаше логично за заслужаващо да се стреми човек към него. Защото унищожаването на неразумното в света означава едно унищожаване на волята.
към текста >>
66.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
Нищо чудно, че в такива факти хората видяха един нечуван напредък в сравнение с обясненията върху материята, каквито даде Хегел: "Преходът от идейното съдържание към реалното съдържание, от абстракцията към конкретното съществуване, тук от
пространство
то и време към реалността, която се явява като материя, е неразбираем за ума и става за него винаги нещо външно и нещо дадено".
Чрез налягане, удар, триене и т.н., т.е. от работа се ражда топлина. В парната машина топлината отново се превръща в производство на работа. Количеството топлина, което се ражда от работата, може да се изчисли от количеството на тази работа. Когато превръщаме в работа количеството топлина, което е необходимо да затоплим един килограм вода с един градус, с тази работа можем да повдигнем 424 килограма на един метър височина.
Нищо чудно, че в такива факти хората видяха един нечуван напредък в сравнение с обясненията върху материята, каквито даде Хегел: "Преходът от идейното съдържание към реалното съдържание, от абстракцията към конкретното съществуване, тук от пространството и време към реалността, която се явява като материя, е неразбираем за ума и става за него винаги нещо външно и нещо дадено".
Значението на една такава забележка се познава тогава, когато човек може да вижда в мисълта като такава нещо пълноценно. Но това беше съвсем далече от посочените тук мислители. Към такива открития върху единния характер на неорганичните природни сили се прибавиха други, които изясняваха състава на света на организмите. В 1838 година ботаникът Шлайден откри значението на простата клетка за тялото на растението. Той показа, как тъканите на растението и самото растение са изградени от тези "елементарни организми".
към текста >>
67.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Това, което в нашия образ на света ни се представя като светлина и цвят, вън в
пространство
то то е движение.
Казва се, че субективното усещане на звука почива на обективното движение на частиците на телата. Подобни отношения вижда физикът и във връзка със светлините усещания. Светлината също почива на движението. Само че това движение не ни е донесено чрез трептящите частици на въздуха, а чрез трептенията на етера, това тънко вещество, което изпълва със своите вълни цялата вселена. Чрез всяко самосветещо тяло етерът е приведен във вълнообразни трептения, които стигат до ретината на нашето око и възбуждат зрителния нерв, който след това предизвиква в нас усещането за светлина.
Това, което в нашия образ на света ни се представя като светлина и цвят, вън в пространството то е движение.
Шлайден изразява този възглед с думите: "Светлината вън от нас в природата е движение на етера, едно движение може да бъде бавно или бързо, да има тази или онази посока, обаче явно е, че няма никакъв смисъл да говорим за едно светло или тъмно, за едно зелено или червено движение; накратко казано: - Вън от нас, усещащите същество, няма никакво светло и тъмно, никакви цветове". Следователно физикът изтласква цветовете и светлината вън отвъншния свят, защото намира в този свят само движение; физиологът се вижда принуден да приеме цвета и светлината вътре в душата, защото е на мнение, че нервът показва само своето собствено състояние, от каквото и да бъде възбуден той. Рязко изразява дадения чрез това възглед Х. Тен в неговата книга "Умът" /германско издание/, Бон, 1880 г. Според неговото мнение външното възприятие е една истинска халюцинация.
към текста >>
Обаче нямаме никаква представа, какво се движи вън в
пространство
то.
За познанието не съществува никакъв мост от движението към усещането: Това е вероизповедание на Дю Боа Реймонд. От движението в материалния свят ние не можем да проникнем вътре в душевния свят на усещанията. Знаем, че чрез движещата се материя се ражда усещане; обаче ние не знаем, как това е възможно. Но и в света на движението ние не се издигаме над движението. Можем да посочим за нашите субективни възприятия определени форми на движение, защото от протичането на възприятията правим заключение за протичането на движенията.
Обаче нямаме никаква представа, какво се движи вън в пространството.
Казваме: - Материята се движи. Ние проследяваме нейните движения от това, което ни казват нашите душевни състояния. Но тъй като не възприемаме самото движещо се нещо, а само един субективен знак за него, ние също никога не можем да знаем, що е материя. Може би, счита Дю Боа Реймонд, ние бихме разрешили също и загадката на усещането, ако първо пред нас би стояла открита загадката на материята. Ако бихме знаели, що е материя, ние вероятно бихме знаели също, как тя усеща.
към текста >>
Във връзка с тези думи Дю Боа Реймонд казва: "Както астрономът предсказва деня, в който след години една комета отново ще се яви от глъбините на мировото
пространство
на небесния свод, така един такъв дух би прочел в своите изчисления деня, когато гръцкият кръст отново ще блесне на джамията св.
До такива закони, каквито са тези на движенията на небесните тела, могат да бъдат сведени също и движенията, които стават във външния свят, когато чуваме един звук, виждаме един цвят; може би някога ще могат да бъдат изчислени движенията, които стават в нашия мозък, когато изказваме съждението: Две по две прави четири. В момента, когато всичко ще може да се изчислява всичко, което може да доведе до изчислителни формули, светът ще бъде обяснен математически. В своето съчинение "Философски опит върху вероятностите" /1814/ Лаплас даде едно описание на идеала на едно такова обяснение на света: "Един дух, който за даден момент ще познава всички сили, които оживяват природата, и взаимното положение на съществата, от които тя се състои, когато освен това той би бил достатъчно обхватен, за да може да подложи на анализ тези данни, би разбрал в същата формула движението на големите небесни тела и на най-лекия атом: За него нищо не би било сигурно, и бъдещето както и миналото биха стояли пред неговия поглед. В съвършенството, което е знаел да даде на астрономията, човешкият ум предлага едно слабо копие на един такъв ум".
Във връзка с тези думи Дю Боа Реймонд казва: "Както астрономът предсказва деня, в който след години една комета отново ще се яви от глъбините на мировото пространство на небесния свод, така един такъв дух би прочел в своите изчисления деня, когато гръцкият кръст отново ще блесне на джамията св.
София и когато Англия ще изгори своите последни въглища". Не може да има съмнение, че също и чрез най-съвършеното математическо познание на един процес на движението аз не ще добия нищо, което да ми изясни, защо този процес на движение се явява като червен цвят. Когато една топка удря друга, ние можем така изглежда да обясним посоката на втората. Можем да дадем математически, какво движение ще се роди от едно друго. Но ние не можем по този начин да дадем, как при определено движение се произвежда червения цвят.
към текста >>
68.
ОТЗВУЦИ НА КАНТОВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ
GA_18_2 Загадки на философията
Ото Либман завършва втората от своите тетрадки "Мисли и факти" така: "Ако от една страна, разгледан от гледна точка на естествената наука, човекът не би бил нищо друго освен оживотворен прах, то от друга страна, разгледана от единствено достъпната за нас непосредствено дадена гледна точка, цялата явяваща се в
пространство
то и време природа е едно антропоцентрично явление".
/Фолкелт, Кантовата теория на познанието, стр. 208 и следв./ В края на своето съчинение "Климакс на теориите" Ото Лимбан прави признанието, че, според неговото мнение, цялото построение от мисли на човешкото познание, от партера на науката на наблюдението до най-въздушните области на най-висшите светогледни хипотези, е проникнато от мисли, които сочат над възприятието, и че "Фрагментите и възприятията трябва да бъдат свързани и подредени в здрав ред само според мярката на определени методически форми на ума допълнени чрез извънредно много ненаблюдавани неща". Обаче как може да се отрече на човешкото мислене способността да познае от себе си, чрез собствена дейност нещо, щом то трябва да извика на помощ тази своя дейност още при подреждането на наблюдаваните факти на възприятието? Неокантианизмът се намира в едно странно положение. Той иска не да остане вътре в съзнанието, вътре в живота на представите, обаче трябва да си признае, че в това "вътре" не може да направи нито една крачка, която да не го изведе наляво или надясно.
Ото Либман завършва втората от своите тетрадки "Мисли и факти" така: "Ако от една страна, разгледан от гледна точка на естествената наука, човекът не би бил нищо друго освен оживотворен прах, то от друга страна, разгледана от единствено достъпната за нас непосредствено дадена гледна точка, цялата явяваща се в пространството и време природа е едно антропоцентрично явление".
Въпреки че възгледът, според който светът на наблюдението е само човешка представа, трябва де се заличи, когато той бъде правилно разбран, неговите последователи са много. Той постоянно се повтаря в най-различни отсенки в течение на последните десетилетия на 19-тото столетие. Ернст Лааз /1837-1885 г./ застъпва енергично становището, че в познанието трябва да бъдат преработени само положителни факти на възприятието. Алоис Рил /роден в 1844 г./, изхождайки от същия основен възглед, заявява, че въобще не може да съществува никакъв общ светоглед, но че всичко, което излиза вън от отделните науки, не би могло да бъде нищо друго освен една критика на познанието. Познание се получава само в отделните науки; философията има задачата да покаже, как се добива познанието и да бди върху това, защото мисленето де не внесе в познанието нищо, което не може да се оправдае от фактите.
към текста >>
69.
СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ
GA_18_2 Загадки на философията
По същия начин постъпва мисленето и с изпълването на
пространство
то.
В действителност това тяло се състои само от съвсем определен брой малки, обаче безкрайно малки частици. По този начин се раждат всички надхвърлящи действителността понятия за безкрайност. Преминава се от всяко събитие по-нататък до едно друго, което е негова причина; от тази причина отново се преминава към нейната причина и т. н. Веднага щом мисленето напусне почвата на действителността, то започва да блуждае в една безкрайност. То си представя, че към всяка причина трябва отново да се търси една причина, че следователно светът е без начало във времето.
По същия начин постъпва мисленето и с изпълването на пространството.
Когато прекосява небесното пространство, то намира извън най-далечните звезди винаги още други; то преминава отвъд този действителен факт и си представя пространството безкрайно и изпълнено с безкраен брой небесни тела. Човек трябва да бъде наясно смята Дюринг, върху това, че всички такива представи за безкрайността нямат нищо общо с действителността. Те възникват само благодарение на това, че с методите, които сред действителността отговарят напълно на тази действителност, мисленето прехвърля нейните граници и чрез това стига до безбрежното. Когато мисленето запази съзнание за това негово разделяне с действителността, тогава, според мнението на Дюринг, то няма нужда да се въздържа в пренасянето на понятия, които са взети от човешката дейност, върху природата. Изхождайки от такива гледища, Дюринг не се спира пред това, да признае и на природата в нейното творчество фантазията по същия начин, както се признава това на човека в неговото творчество.
към текста >>
Когато прекосява небесното
пространство
, то намира извън най-далечните звезди винаги още други; то преминава отвъд този действителен факт и си представя
пространство
то безкрайно и изпълнено с безкраен брой небесни тела.
По този начин се раждат всички надхвърлящи действителността понятия за безкрайност. Преминава се от всяко събитие по-нататък до едно друго, което е негова причина; от тази причина отново се преминава към нейната причина и т. н. Веднага щом мисленето напусне почвата на действителността, то започва да блуждае в една безкрайност. То си представя, че към всяка причина трябва отново да се търси една причина, че следователно светът е без начало във времето. По същия начин постъпва мисленето и с изпълването на пространството.
Когато прекосява небесното пространство, то намира извън най-далечните звезди винаги още други; то преминава отвъд този действителен факт и си представя пространството безкрайно и изпълнено с безкраен брой небесни тела.
Човек трябва да бъде наясно смята Дюринг, върху това, че всички такива представи за безкрайността нямат нищо общо с действителността. Те възникват само благодарение на това, че с методите, които сред действителността отговарят напълно на тази действителност, мисленето прехвърля нейните граници и чрез това стига до безбрежното. Когато мисленето запази съзнание за това негово разделяне с действителността, тогава, според мнението на Дюринг, то няма нужда да се въздържа в пренасянето на понятия, които са взети от човешката дейност, върху природата. Изхождайки от такива гледища, Дюринг не се спира пред това, да признае и на природата в нейното творчество фантазията по същия начин, както се признава това на човека в неговото творчество. "Фантазията се простира... надолу в самата природа, тя се корени, както въобще всяко мислене, във възбуди, които предхождат готовото съзнание и даже не образуват никакви елементи на субективно усещаното".
към текста >>
70.
02. ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Удивлението на хората не би имало край и те сами биха се премазали в общата блъсканица, ако тяхното внимание не се беше отново насочило към голямото
пространство
около храма.
Царят, Царицата и техните придружители се появиха в сумрачния свод на храма, целите озарени от небесно сияние, и когато ги видяха, всички паднаха на колене. Но после те бързо се съвзеха и станаха прави, докато в същото време Царят и неговата свита слязоха в олтара, отправяйки се през тайни галерии към техния дворец; а хората се разпръснаха из храма, за да задоволят своето любопитство. С удивление и страхопочитание те разглеждаха тримата изправени Царе, макар че изпитваха двойно по-голяма жажда да узнаят що за безформена купчина се крие под килима в четвъртата ниша, защото който и да беше вътре някоя благородна ръка беше поставила едно великолепно покривало върху рухналия на пода Цар, така че ничий поглед да не проникне до него и ничия ръка да не посмее да го докосне.
Удивлението на хората не би имало край и те сами биха се премазали в общата блъсканица, ако тяхното внимание не се беше отново насочило към голямото пространство около храма.
Там неочаквано, сякаш от въздуха, започнаха да се сипят златни монети; те закънтяха по мраморните плочи и най-близко разположените пътници се втурнаха да ги събират; после чудото отново се повтори, ту на едно, ту на друго място. Стана ясно, че оттегляйки се, Блуждаещите Светлини искаха да се позабавляват още веднъж и сега те весело разпръскваха златото от крайниците на рухналия Цар. Известно време хората алчно се втурваха насам и натам, блъскаха се и падаха, дори след като златните монети престанаха да се сипят от небето. Накрая те постепенно се успокоиха, всеки тръгна по своя път; мостът и до ден днешен гъмжи от пътници, а храмът е най- посещаваният по цялата Земя.
към текста >>
71.
03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Едва след като Змията е заляла
пространство
то с вътрешната си светлина, може да се появи и Старецът със своята лампа.
Никой няма да се усъмни, че в тези думи е вложено много по-голямо съдържание, отколкото изглежда на пръв поглед. Когато Змията е вече вътре в пещерата, стената на подземния храм, където живеят четиримата Царе се разцепва. Влиза Старецът с лампата и го питат защо идва точно сега. Следва странният отговор: Нима не знаете, че моята светлина може да освети само това, което вече е осветено! И че тя не може да освети тъмнината!
Едва след като Змията е заляла пространството с вътрешната си светлина, може да се появи и Старецът със своята лампа.
Сега отново започва един разговор между Царете и Стареца с лампата. Питат Стареца: „Колко тайни знаеш ти? " „Три", отговаря той.
към текста >>
72.
07. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ: ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ДУХОВНОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ КЪМ ФИЗИЧЕСКИЯ ЖИВОТ
GA_25 Философия, космология, религия
Освен това не трябва да се изпуска предвид, че в този случай що се отнася до предземното съществуване, изразите "голямо" и "малко" са употребени един по отношение на друг като образи, защото през време на това съществуване душата не може да отнесе своите опитности към едно
пространство
, което не съществува.
Следователно огромно увеличен живот на всички органи: Бели дробове, сърце и т.н. За това човешкото същество има опитност, но включвайки го в своята душа прави от този Космос едно вътрешно същество. Служейки си тук с думата "зародиш" за да назовава това, което ще бъде по-късно физическият организъм, бих искал да подчертая, че този израз трябва да бъде взет в един съвършено различен смисъл отколкото когато се говори за физически зародиш. В перспективата на физическия живот, под думата зародиш разбираме нещо имащо много малки размери и което расте и става един организъм. Когато напротив говорим за Космоса, който е зародиш на човешкото физическо тяло, трябва да си го представим разширено, огромно и свиващо се все повече и повече, за да се смали.
Освен това не трябва да се изпуска предвид, че в този случай що се отнася до предземното съществуване, изразите "голямо" и "малко" са употребени един по отношение на друг като образи, защото през време на това съществуване душата не може да отнесе своите опитности към едно пространство, което не съществува.
Тя познава само впечатления, качества. Пространството съществува само в лоното на сетивния свят. Определенията от този род могат само да послужат да предчувстваме някои чисто духовни условия на предземното съществуване. В този смисъл можем да кажем: - Космическият човешки зародиш е "голям"; той се свива все повече и повече и накрая се явява много смален, под формата на физическия организъм. В предземното съществуване човек не вижда Космоса под формата на звездната безкрайност над него, както тук долу.
към текста >>
Пространство
то съществува само в лоното на сетивния свят.
Служейки си тук с думата "зародиш" за да назовава това, което ще бъде по-късно физическият организъм, бих искал да подчертая, че този израз трябва да бъде взет в един съвършено различен смисъл отколкото когато се говори за физически зародиш. В перспективата на физическия живот, под думата зародиш разбираме нещо имащо много малки размери и което расте и става един организъм. Когато напротив говорим за Космоса, който е зародиш на човешкото физическо тяло, трябва да си го представим разширено, огромно и свиващо се все повече и повече, за да се смали. Освен това не трябва да се изпуска предвид, че в този случай що се отнася до предземното съществуване, изразите "голямо" и "малко" са употребени един по отношение на друг като образи, защото през време на това съществуване душата не може да отнесе своите опитности към едно пространство, което не съществува. Тя познава само впечатления, качества.
Пространството съществува само в лоното на сетивния свят.
Определенията от този род могат само да послужат да предчувстваме някои чисто духовни условия на предземното съществуване. В този смисъл можем да кажем: - Космическият човешки зародиш е "голям"; той се свива все повече и повече и накрая се явява много смален, под формата на физическия организъм. В предземното съществуване човек не вижда Космоса под формата на звездната безкрайност над него, както тук долу. Той я има около себе си, тази вселена, в която обитават духовните същества. Той се чувства едно с тях, има впечатлението, че те живеят в него и че неговата душа е разширена колкото цялата тази вселена.
към текста >>
73.
09. ОСМА ЛЕКЦИЯ: ОБИКНОВЕНО СЪЗНАНИЕ И ВИСШЕ СЪЗНАНИЕ
GA_25 Философия, космология, религия
Имагинативното съзнание възприема течението на съществуването чрез един поглед, който обхваща всички части наведнъж, като че фактите разпределени във времето са разположени един до друг в
пространство
то.
Но наред с това обикновено съзнание, другото имагинативното съзнание е на път да се развие. А в това имагинативно съзнание няма спомени. Ето как искам аз да си обясните това нещо: Когато си припомняме нещо, ние живеем както винаги в съдържанията на обикновеното съзнание, в настоящия момент. Ние възприемаме това, което в момента е налице за вътрешния поглед, и даже когато призоваваме миналото, ние имаме пред себе си един настоящ образ на това минало. Обикновеното съзнание познава само настоящето.
Имагинативното съзнание възприема течението на съществуването чрез един поглед, който обхваща всички части наведнъж, като че фактите разпределени във времето са разположени един до друг в пространството.
При имагинативното възприятие предметите, които се представят са възприемани всички едновременно и ние възприемаме по същия начин и нашето минало: Всички факти са едновременни. Времето се превръщат в пространство. Събитията изживени на три десет, на осемнадесет, на десет, на седем, на пет години са всичко пред душата, едно до друго. В това имагинативните опитности се различават от тези на обикновеното съзнание. Това последното живее само в настоящето; от миналото то познава само един спомен.
към текста >>
Времето се превръщат в
пространство
.
Ето как искам аз да си обясните това нещо: Когато си припомняме нещо, ние живеем както винаги в съдържанията на обикновеното съзнание, в настоящия момент. Ние възприемаме това, което в момента е налице за вътрешния поглед, и даже когато призоваваме миналото, ние имаме пред себе си един настоящ образ на това минало. Обикновеното съзнание познава само настоящето. Имагинативното съзнание възприема течението на съществуването чрез един поглед, който обхваща всички части наведнъж, като че фактите разпределени във времето са разположени един до друг в пространството. При имагинативното възприятие предметите, които се представят са възприемани всички едновременно и ние възприемаме по същия начин и нашето минало: Всички факти са едновременни.
Времето се превръщат в пространство.
Събитията изживени на три десет, на осемнадесет, на десет, на седем, на пет години са всичко пред душата, едно до друго. В това имагинативните опитности се различават от тези на обикновеното съзнание. Това последното живее само в настоящето; от миналото то познава само един спомен. Имагинативното съзнание възприема различните възрасти, но то ги възприема едновременно. И за него мислите-спомени, спомените изчезват отначало.
към текста >>
74.
11. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ: ВОЛЯТА НЕЙНОТО ДЕЙСТВИЕ ОТВЪД СМЪРТТА
GA_25 Философия, космология, религия
На Земята човешкото същество трябва да се приспособи към един физически организъм; то чувства пределите, които този организъм му налага; по същия начин то се приспособява към огромното космическо
пространство
, когато премине прага на смъртта.
Моето изложение ще ви е дало възможност да видите, че в организма постоянно работят сили, които разрушават и други, които съграждат; които умножават и които внасят живот; които затъмняват и които пробуждат. В мислещата част на душата ние имаме парализиращи сили, във волящата част пробуждащи сили. Тази борба между смъртта и живота се разгръща в нас през целия наш земен живот. И когато този земен живот завършва, ние внасяме в духовния свят резултат образуван несъзнателно за нашите морални качества. В момента, когато преминава прага на смъртта, неговото съзнание, дотогава приспособено към земния живот, се разширява и се превръща в космическо съзнание.
На Земята човешкото същество трябва да се приспособи към един физически организъм; то чувства пределите, които този организъм му налага; по същия начин то се приспособява към огромното космическо пространство, когато премине прага на смъртта.
Това, което обикновено е около него, става негова субстанция. Тогава изниква въпросът: какво става с това морално съждение, когато човешкото същество включва след смъртта в себе си космическото съзнание и прави усилия да създаде един нов физически и етерен организъм? * * * Преди да отговорим на този въпрос, ще дам определение още за някои условия на земния живот, взимайки като изходна точка вече изложените съображения. Човешкият организъм е теренът, върху който непрестанно работят разрушителни и съграждащи сили.
към текста >>
Ние не гледаме към един център започвайки от периферията, както можем да сторим това в
пространство
то.
За да стигне до тази фаза, то трябва да развие в себе си едно космическо, чисто духовно съзнание. По този начин то стига един вид до покрайнината на Космоса. Тук долу на Земята ние сме една централна точка и насочваме нашите погледи на всички страни към Космоса. При това духовно виждане ние се намираме на периферията, на покрайнините и от там потапяме нашия поглед в Космоса. Но ние виждаме физическите образи на духовните същества.
Ние не гледаме към един център започвайки от периферията, както можем да сторим това в пространството.
Тук нашият поглед изхожда от една единствена точка, от нашето око, към Космоса; а там ние гледаме към центъра изхождайки от една цяла сферическа повърхност. И въпреки това, всичко това изглежда като едно пространството. Ние чувстваме качествено това пространство. Нашият поглед се простира в областта на неподвижните звезди и ние виждаме тази област отвън. Между смъртта и едно ново раждане ние трябва да станем независими от физическия свят, в който се разгръща нашето физическо съществуване.
към текста >>
И въпреки това, всичко това изглежда като едно
пространство
то.
Тук долу на Земята ние сме една централна точка и насочваме нашите погледи на всички страни към Космоса. При това духовно виждане ние се намираме на периферията, на покрайнините и от там потапяме нашия поглед в Космоса. Но ние виждаме физическите образи на духовните същества. Ние не гледаме към един център започвайки от периферията, както можем да сторим това в пространството. Тук нашият поглед изхожда от една единствена точка, от нашето око, към Космоса; а там ние гледаме към центъра изхождайки от една цяла сферическа повърхност.
И въпреки това, всичко това изглежда като едно пространството.
Ние чувстваме качествено това пространство. Нашият поглед се простира в областта на неподвижните звезди и ние виждаме тази област отвън. Между смъртта и едно ново раждане ние трябва да станем независими от физическия свят, в който се разгръща нашето физическо съществуване. През времето, което предшестваше Тайната на Голгота, човекът постигаше това по съвършено друг път отколкото сега. В течение на развитието върху Земята, вътрешният живот на човека е претърпял една мощна промяна.
към текста >>
Ние чувстваме качествено това
пространство
.
При това духовно виждане ние се намираме на периферията, на покрайнините и от там потапяме нашия поглед в Космоса. Но ние виждаме физическите образи на духовните същества. Ние не гледаме към един център започвайки от периферията, както можем да сторим това в пространството. Тук нашият поглед изхожда от една единствена точка, от нашето око, към Космоса; а там ние гледаме към центъра изхождайки от една цяла сферическа повърхност. И въпреки това, всичко това изглежда като едно пространството.
Ние чувстваме качествено това пространство.
Нашият поглед се простира в областта на неподвижните звезди и ние виждаме тази област отвън. Между смъртта и едно ново раждане ние трябва да станем независими от физическия свят, в който се разгръща нашето физическо съществуване. През времето, което предшестваше Тайната на Голгота, човекът постигаше това по съвършено друг път отколкото сега. В течение на развитието върху Земята, вътрешният живот на човека е претърпял една мощна промяна. Христовото събитие е оста на това развитие.
към текста >>
75.
02. 2. Антропософски ръководни принципи дадени като подбуда от Гьотеанума. 3. Принципи 1-37
GA_26 Мистерията на Михаил
Ние виждаме, как извънземния свят изпраща от далечините на
пространство
то силите, които излъчват живото от лоното на неживото.
ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗПРАЩАТ ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО ОТ ГЬОТЕАНУМА 6. Когато насочим погледа върху неживата природа, ние намираме един свят, който се проявява в закономерни връзки. Ние търсим тези връзки и ги намираме като съдържани е на природните закони. Но ние намира ме също, че чрез тези закони неживата природа съставлява едно цяло със Земята. Тогава можем да преминем от тази земна съвкупност, която царува във всичко неживо, към възгледа за живия растителен свят.
Ние виждаме, как извънземния свят изпраща от далечините на пространството силите, които излъчват живото от лоното на неживото.
В живото ние виждаме онази същност, която се изтръгва от чисто земната връзка и се превръща в изявително онова, което действува на Земята от далечините на мировото пространство. И в най-незначителното растение ние виждаме същността на извънземната Светлина, както в окото виждаме светещия предмет, който стои пред него. В това отношение на съзерцанието можем да видим разлика та между земно-физическото, което царува в неживото, и извънземното, което проявява своите сили в живото. 7. Ние намираме човека поставен с неговото извън-душевно и извън-духовно същество в този свят на земното и извънземното. Доколкото той е поставен в земното, което обхваща неживото, той носи на себе си своето физическо тяло; доколкото развива в себе си онези сили, които внасят живота от мировите далечини в земното, той има едно етерно или жизнено тяло.
към текста >>
В живото ние виждаме онази същност, която се изтръгва от чисто земната връзка и се превръща в изявително онова, което действува на Земята от далечините на мировото
пространство
.
6. Когато насочим погледа върху неживата природа, ние намираме един свят, който се проявява в закономерни връзки. Ние търсим тези връзки и ги намираме като съдържани е на природните закони. Но ние намира ме също, че чрез тези закони неживата природа съставлява едно цяло със Земята. Тогава можем да преминем от тази земна съвкупност, която царува във всичко неживо, към възгледа за живия растителен свят. Ние виждаме, как извънземния свят изпраща от далечините на пространството силите, които излъчват живото от лоното на неживото.
В живото ние виждаме онази същност, която се изтръгва от чисто земната връзка и се превръща в изявително онова, което действува на Земята от далечините на мировото пространство.
И в най-незначителното растение ние виждаме същността на извънземната Светлина, както в окото виждаме светещия предмет, който стои пред него. В това отношение на съзерцанието можем да видим разлика та между земно-физическото, което царува в неживото, и извънземното, което проявява своите сили в живото. 7. Ние намираме човека поставен с неговото извън-душевно и извън-духовно същество в този свят на земното и извънземното. Доколкото той е поставен в земното, което обхваща неживото, той носи на себе си своето физическо тяло; доколкото развива в себе си онези сили, които внасят живота от мировите далечини в земното, той има едно етерно или жизнено тяло. Съвременната насока в познанието никак не е взела под внимание тази противоположност между земното и етерното.
към текста >>
И както в мировото
пространство
планетата не се нуждае от почва, за да утвърди своето място, така и духът, чието виждане не е насочено чрез сетивата върху материалното, а е насочено чрез собствената сила върху духовното, не се нуждае от тази материална основа, за да възбудят в себе си своята съзнателна дейност.
9. Действителността на това астрално тяло може да бъде намерена, когато чрез медитация преминем от мисленето, което е подбуждано от сетивата, към едно вътрешно съзерцание. За целта трябва да обхванем подбуждащото от вън мислене вътрешно и да го изживеем интензивно като такова в душата, без неговото отношение с външния свят; после чрез укрепването на душата, което сме добили чрез такова обхващане и изживяване, да съзрем, че съществуват вътрешни органи на възприятие, които виждат нещо духовно там, където в животното и човека, физическото и етерно тяло се задържани в техните граници, за да се роди съзнанието. 10. Съзнанието се ражда не чрез едно продължение на онази дейност, която се получава като резултат от физическото и етерното тяло, а напротив, тези две тела трябва да стигнат със своята дейност до нулева точка, даже и под нея, за да се "създаде място" за царуването на съзнанието. Те не са производители на съзнанието, а дават само почва, върху която трябва да стои духът, за да произведе в земния живот съзнание. Както върху Земята човек се нуждае от една почва, върху която да може да стои, така и духовното се нуждае от една материална основа в земното, върху която да може да се разгърне.
И както в мировото пространство планетата не се нуждае от почва, за да утвърди своето място, така и духът, чието виждане не е насочено чрез сетивата върху материалното, а е насочено чрез собствената сила върху духовното, не се нуждае от тази материална основа, за да възбудят в себе си своята съзнателна дейност.
ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ДАВАТ ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО ОТ ГЬОТЕАНУМА 11. Себесъзнанието, което обгръща себе си в "Аза", възниква от съзнанието. Това последното се ражда, когато духовното в човека се проявява чрез това, че силите на физическото и етерното тяло разграждат тези те ла. В разграждането на тези тела се създава почвата, върху която съзнанието разгръща своя живот. Обаче, за да не бъде разрушен организмът трябва да последва едно ново съграждане.
към текста >>
76.
28. ІХ. Мировите мисли в действието на Михаела и в действието на Аримана
GA_26 Мистерията на Михаил
Ето пък, напротив, имагинация на Ариман: в своя ход той би искал да завладее
пространство
то от времето; той има тъмнина около себе си, в която праща лъчите на своята собствена светлина.
Да бъде някой свързан с интелигентното съдържани е така, както е свързан с Михаел, това значи той да трябва да изпълни едновременно изискването, да не внася никаква субективна воля, никакво субективно желание в това съдържание. Иначе логиката става произвол на едно същество, вместо израз на Космоса Да държи строго своето същество като израз на мировото Същество; да задържа вътре в себе си всичко, което иска да се прояви във вътрешността като нещо свойствено: това счита Михаел за своя добродетел. Неговото чувство е насочено към великите отношения на света за това говори изразът на неговото лице; неговата воля, която пристъпва към човека, трябва да се отразява това, което той вижда в космоса за това говори неговото държание, неговият жест. Михаел е сериозен във всичко, защото сериозността като откровение на едно същество е огледало на Космоса в това същество; смехът е израз на това, което, излизайки от едно същество, разлива своите лъчи в света. Една от Имагинациите на Михаел е и тази; той кръстосва на вълни течението на времето, носейки живо като своя същност светлината на космоса; устройвайки топлината от космоса като изява на своето собствено същество; той кръстосва света като едно същество което е един свят, утвърждавайки са мия себе си, като утвърждава света, насочвайки към земята сили като че от всички места на света.
Ето пък, напротив, имагинация на Ариман: в своя ход той би искал да завладее пространство то от времето; той има тъмнина около себе си, в която праща лъчите на своята собствена светлина.
Той има толкова по-силен мраз около себе си, колкото повече достига то своите цели; той се движи като един свят, който изцяло се свива в едно същество, неговото собствено, като утвърждава самия себе си чрез отричането на света; той се движи, като че води със себе си злокобните сили на тъмните пещери на земята. Когато човек търси свободата, без пристъп на егоизма, когато за него свободата се превръща в чиста любов към действието, което трябва да бъде изпълнено, тогава той има възможност да се приближи до Михаел; когато иска да действува по свобода при развиване на егоизма, когато за него свободата се превръща в гордото чувство, да изяви себе си в действието, тогава той се намира пред опасност да попадне в областта на Ариман. Гореописаните имагинации проблясват от човешката любов към действието /Михаел/ или от неговата собствена любов към самия себе си, когато действува /Ариман/. Когато човек се чувствува като свободно същество в близост до Михаела, той е на път да носи силата на Интелектуалността в "целия свой човек"; той мисли наистина с главата си, обаче сърцето чувствува тъмното и светлото на мисленето; волята излъчва същността на човека, когато в нея се вливат мислите като цели. Човекът става все повече човек, като става израз на света; той намира себе си, като не търси себе си, а се съединява в любов със света проявявайки своята воля.
към текста >>
77.
30. 1. Първо съзерцание: пред вратите на съзнателната душа. Как Михаел подготвя свръхсетивно своята мисия чрез побеждаването на Луцифер
GA_26 Мистерията на Михаил
Човешката душа гледа на фактите на физическия свят така, както могат да се гледат духовните факти, за които времето и
пространство
то имат значение различно от това за физическите.
Ето защо на хората, които вече значително се бяха отдали на мисловния живот, имагинациите, им се струваха като произволни "измислици" без действителност. Хората не знаеха вече, че чрез имагинацията те поглеждат в един свят, в който човек се намира с една част на своето човешко същество различна от тази, с която той е потопен във физическия свят. Така в описанието и двата свята са стояли един до друг; и според начина, по който са разказани събитията, и двата свята носеха такъв характер, че можеше да се помисли, какво духовните събития, които се разказват, са се развили и могат да бъдат възприемани със сети вата така, както и физическите. Към това се прибавяше още, че в много от тези разкази физическите събития се разбъркват. Лица, които са живели с векове разлика едно от друго, се явяват като съвременници; събитията се пренасят на неверни места или в неверни моменти.
Човешката душа гледа на фактите на физическия свят така, както могат да се гледат духовните факти, за които времето и пространството имат значение различно от това за физическите.
Вместо под формата на мисли, физическият свят се описва в имагинации; в замяна на това духовният свят е така преплетен в разказа, като че хората имат работа не с една друга форма на съществуванието, а с протичането на физическите факти. Едно схващане на историята, което се придържа само към физическото, мисли, че хората са възприели древните имагинации на Изток, на Гърция и т.н. и са ги преплели поетически с историческите материали, които са занимавали тогава хората. Наистина в съчиненията на Изидор от Сивилия от 7-ия век на нашата ера хората са имали един формален сборник на древни "легендарни мотиви". Но това е външно схващане на нещата.
към текста >>
78.
40. 6. Небесна история. Митологическа история. Земна история. Тайната на Голгота
GA_26 Мистерията на Михаил
Това, в което те първоначално упражняваха своята дейност, стана "мирово тяло", хармонично подреждане на звездите в мировото
пространство
.
Роди се това, което може да се нарече Миров Дух и Мирово Тяло. Мировият Дух е едно множество от божествено-духовни Същества. В по-старата епоха те действуваха върху Земята от местата на звездите. Това, което блестеше тогава там от мировите ширини, това, което се излъчваше като сили от центъра на Земята, беше всъщност, в действителност Интелигентността и Волята на божествено-духовните Същества, които управляваха своята творческа дейност върху Земята и върху човечеството. В по-късната космическа епоха след Сатурновото и Слънчевото развитие действието на Интелигентността и на Волята на божествено-духовните Същества стана все по-вътрешно духовно.
Това, в което те първоначално упражняваха своята дейност, стана "мирово тяло", хармонично подреждане на звездите в мировото пространство.
Когато насочваме поглед назад върху тези неща в едно духовно съзерцание на света, ние можем да кажем: от първоначалния дух-тяло на творящите света същества се роди мировият дух и мировото тяло. И мировото Тяло показва в подреждането на звездите и в движението на звездите, какво е било някога интелигентното и волево действие на Боговете. Обаче за космическото настояще това, което някога е било свободно движещи се Интелигентност на Боговете и Воля на Боговете в звездите, се е втвърдило като закони в тези звезди. Следователно това, което днес за земните хора идва на Земята като светлина от небесните звезди, не е непосредствен израз на Интелигентността и на Волята на Боговете, а един застинал знак на това, което те са били някога в звездите. Ето защо в устройството на звездното небе, което буди удивление в човешката душа, можем да виждаме една минало, но не едно настоящо откровение на Боговете.
към текста >>
Стремежът на Ариман е насочен към целта, да направи от това, което той прави да се разлива от Земята в мировото
пространство
, една космическа машина.
Те са пълната противоположност на божествено-духовните Същества, с които човекът е свързан от самото начало. Тези последните са понастоящем чисто духовни Същества, които носят в себе си съвършена свободна Интелигентност /Разум/ и съвършена свободна Воля, но в тази Интелигентност и в тази Воля създават схващането за необходимостта от нечислимото, несвободното като мирова Мисъл, от лоното на което човекът трябва да се развие като свободно същество. И в Космоса те са свързани с Любов с всичко изчислимо, с мировата Мисъл. Тази Любов се различава от тях през Вселената. В пълна противоположност към това живее в алчното желание на ариманическите същества студената омраза към всичко, което се развива в свобода.
Стремежът на Ариман е насочен към целта, да направи от това, което той прави да се разлива от Земята в мировото пространство, една космическа машина.
Неговият идеал е "единствено" "мярка, число и тегло". Той бе призван в Космоса служещ на развитието на човека затова, защото трябваше да бъде развито "мярка, число и тегло", което е в негова област. Само онзи, който разбира света навсякъде духовно-телесно, той го разбира действително. Това трябва да се съблюдава чак в природата по отношение на такива Същества, каквито са действуващите с Любов божествено-духовни Същества, и на действуващите в омраза ариманически същества. В природата мировата топлина, която започва с пролетта и действува към лятото, трябва да виждаме природната Любов на божествено-духовните Същества; а в духащия замръзна зимата трябва да виждаме действието на Ариман.
към текста >>
79.
48. 10. Какво е в действителност земята в макрокосмоса?
GA_26 Мистерията на Михаил
Пред ясновидското съзнание този излишък на зародишна сила се разлива навън в извънземното
пространство
, в извънземния Макрокосмос.
Ясновидското съзна ние вижда в тези форми на явление същността на онези сили, които са довели Космоса до неговото умира не. През пролетта и лятото в живота на растенията се проявяват покълващи, растящи сили. Ясновидското съзнание вижда в това покълване и растеж не само това, което прави да се развие благодатта на растенията за годината, но и един излишък. Този излишък е една зародишна сила. Растенията съдържат повече зародишна сила, отколкото използуват за растежа на листата и на плодовете.
Пред ясновидското съзнание този излишък на зародишна сила се разлива навън в извънземното пространство, в извънземния Макрокосмос.
Но в извънземния Космос се разлива също така излишна сила и от минералното царство. Тази сила има задачата да доведат на определено място в Космоса силите от растенията. Под влиянието на минералните сили, от растителните сили се получава един новоизграден образ на Макрокосмоса. Също така съществуват сили излизащи от животинското царство. Но тези сили не действуват в смисъла, в който действуват минералите и растителните сили, излъчвайки се от Земята, а така, че това, което произхожда от растителните сили и е отнесено и оформено в извънземния Космос, се събира във форма на сфера и чрез това се ражда образът на едно всестранно затворен Космос.
към текста >>
80.
3. Явленията на живота
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Те би трябвало да разтурят, да разкъсат напълно формата на веществото на земното царство, ако в това
пространство
на силите не биха намесили действията на извънземните небесни тела, които изменят разлагането.
Стигне ли до живот, то трябва да престане да бъде само една част от земята. То излиза от общността със земята. То бива включено в силите, които се влъчват в Земята от всички страни на извънземния свят. Когато виждаме едно вещество или един процес да се развиват като живот, ние трябва да си представим, че то се освобождава от силите, които действуват върху него като от центъра на Земята, и навлиза в областта на други, които нямат никакъв център, а само една окръжност. Тези сили действуват от всички страни, като стремящи се към центъра на Земята.
Те би трябвало да разтурят, да разкъсат напълно формата на веществото на земното царство, ако в това пространство на силите не биха намесили действията на извънземните небесни тела, които изменят разлагането.
Можем да наблюдаваме при растението това , за което става дума. В растението веществата на Земята са изтръгнати от областта на земните действия. Те се стремят да преминат в безформеното. Това преминаване в безформеното бива променено чрез действията на Слънцето и други подобни действия от мировото пространство. Ако не действуват тези сили или ако действуват по друг начин, например през нощта, тогава във веществата отново се събуждат силите, които те имат от общността им със Земята.
към текста >>
Това преминаване в безформеното бива променено чрез действията на Слънцето и други подобни действия от мировото
пространство
.
Тези сили действуват от всички страни, като стремящи се към центъра на Земята. Те би трябвало да разтурят, да разкъсат напълно формата на веществото на земното царство, ако в това пространство на силите не биха намесили действията на извънземните небесни тела, които изменят разлагането. Можем да наблюдаваме при растението това , за което става дума. В растението веществата на Земята са изтръгнати от областта на земните действия. Те се стремят да преминат в безформеното.
Това преминаване в безформеното бива променено чрез действията на Слънцето и други подобни действия от мировото пространство.
Ако не действуват тези сили или ако действуват по друг начин, например през нощта, тогава във веществата отново се събуждат силите, които те имат от общността им със Земята. И съвместното действие на земните и на космическите сили се ражда растението. Ако обхванем областта на всичко това, което веществата развиват като действия на сили под влиянието на Земята, с названието физическо, тогава трябва да назовем с едно друго име изразяващо различното естество на съвършено различно устроените сили, които не се излъчват от Земята, а се влъчват в нея. Тук ние намираме от една друга страна онова от човешкия организъм, за което говорихме от една друга страна в предидущата глава. В съгласие с един стар навик, който под влиянието на физикално ориентирания начин на мислене е стигнал до объркване, ние нарекохме тази част на човешкия организъм етерно тяло.
към текста >>
Растението оста вя да действува в него физическото, когато етерното от мировото
пространство
не развива вече своето действие, какъвто е случаят през нощта, когато слънчевият етер престава да действува.
В съгласие с един стар навик, който под влиянието на физикално ориентирания начин на мислене е стигнал до объркване, ние нарекохме тази част на човешкия организъм етерно тяло. Ще трябва да кажем: в растението, т.е. в това, което се явява като живо, царува етерното. Доколкото човекът е едно живо същество, това етерно царува също и в него. Обаче все пак при човека се явява по отношение на жизнените явления една важна разлика в сравнение с растението.
Растението оста вя да действува в него физическото, когато етерното от мировото пространство не развива вече своето действие, какъвто е случаят през нощта, когато слънчевият етер престава да действува.
Човешкото същество оставя да действува в него физическото, т.е. в неговото тяло, едвам когато настъпва смъртта. През време на сън у човека изчезват явленията на съзнанието и на себесъзнанието; обаче явленията на живота продължават да съществуват, даже когато слънчевият етер от мировото пространство не действува вече. През време на своя живот растението приема непрестанно в себе си влъчващите се в Земята етерни сили. Обаче човекът ги носи индивидуализирани в себе си още от своето зародишно вре ме.
към текста >>
През време на сън у човека изчезват явленията на съзнанието и на себесъзнанието; обаче явленията на живота продължават да съществуват, даже когато слънчевият етер от мировото
пространство
не действува вече.
Доколкото човекът е едно живо същество, това етерно царува също и в него. Обаче все пак при човека се явява по отношение на жизнените явления една важна разлика в сравнение с растението. Растението оста вя да действува в него физическото, когато етерното от мировото пространство не развива вече своето действие, какъвто е случаят през нощта, когато слънчевият етер престава да действува. Човешкото същество оставя да действува в него физическото, т.е. в неговото тяло, едвам когато настъпва смъртта.
През време на сън у човека изчезват явленията на съзнанието и на себесъзнанието; обаче явленията на живота продължават да съществуват, даже когато слънчевият етер от мировото пространство не действува вече.
През време на своя живот растението приема непрестанно в себе си влъчващите се в Земята етерни сили. Обаче човекът ги носи индивидуализирани в себе си още от своето зародишно вре ме. Това, което растението получава така от света, човекът го взема през време на своя живот от себе си, защото го е получил още в тялото на майката за по-нататъшно развитие. Една сила, която всъщност е първоначално космическа, определена да действува влъчващо се върху Земята, действува от белите дробове или от черния дроб. Ето защо ще трябва да кажем, че човекът носи в себе си етерното в една индивидуализирана форма.
към текста >>
81.
14. За начина на мислене в терапията
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
От там силициевата киселина разгръща своята дейност към двете гранични области и създава между тях
пространство
то, в което могат да се образуват органите на съзнателния живот.
Между двете полета на действието на силициевата киселина в здравия човешки организъм трябва да се развие физическата основа на съзнанието. Силициевата киселина има една двойна задача. Тя поставя във вътрешността една граница на процесите на растеж, хранене и пр. А навън тя изолира чистите природни действия от вътрешността на организма, така че този организъм не трябва да продължава вътре в своята област действията на природата, а трябва да развие своите собствени действия. В своята младост, на местата, където се намират тъканите предвидени (снабдени) с формиращи сили, човешкият организъм е най-много снабден със силициева киселина.
От там силициевата киселина разгръща своята дейност към двете гранични области и създава между тях пространството, в което могат да се образуват органите на съзнателния живот.
В здравия организъм това са предимно сетивните органи. Обаче трябва да се има предвид това, че животът на усещанията пронизва целия човешки организъм. Взаимодействието на органите почива върху това, че един орган постоянно възприема действието на друг орган. При онези органи, които не са в същинското значение сетивни органи, например черният дроб, далакът, бъбреците и пр., възприятието е слабо до такава степен, че в обикновения буден живот то остава под прага на съзнанието. Всеки орган, освен това, че служи в организма на тази или онази функция, е също и сетивен орган.
към текста >>
82.
Моят жизнен път или пътят, истината и животът на Рудолф Щайнер – предговор към българското издание от д-р Трайчо Франгов
GA_28 Моят жизнен път
Загадката на
пространство
то го мъчи известно време, а разрешаването ѝ му носи огромно удовлетворение.
Но тези опитности не споделя с никого. Тогава среща във влака билкаря. От други лекции на Щайнер ще разберем кой стои зад тази личност. Двамата се сприятеляват и споделят духовните си тайни. Р. Щайнер решава да изгради в себе си своя „теория на познанието“, което налага обстойно изучаване на Хегел.
Загадката на пространството го мъчи известно време, а разрешаването ѝ му носи огромно удовлетворение.
Трябва да се пребори и със загадката на времето. Всеки духовен път и стремеж към познание минават през тези лични опитности. Дарвинизмът е пропил всички органични науки, но за Щайнер той е „научна невъзможност“. Вътрешната същност на човека е от духовно естество и той е член на духовния свят. Срещата с естетиката на Шилер внася нов импулс в изживяването на различните състояния на съзнанието.
към текста >>
83.
I. Преживявания през детството
GA_28 Моят жизнен път
Казвах си: предметите и процесите, които възприемат сетивата, са в
пространство
то.
В това намерих утешение от настроението, в което бях изпаднал поради останалите без отговор въпроси. Да мога да разбера нещо чисто в духа, ми носеше вътрешно щастие. Знам, че за първи път срещнах щастието благодарение на геометрията. В отношението си към геометрията трябва да видя първото покълване на един възглед, който постепенно се разви у мен. Той вече живееше повече или по-малко несъзнателно у мен по време на детството ми и около двадесетата ми година получи определена, напълно съзнателна форма.
Казвах си: предметите и процесите, които възприемат сетивата, са в пространството.
Но също както това пространство е извън човека, във вътрешността му трябва да се намира един вид душевно пространство, което да е арена за духовните същества и процеси. В мислите си не можех да видя нещо като образи, които човек си съставя за нещата от реалността, а откровения на един духовен свят на тази душевна сцена. Геометрията ми се струваше като знание, което привидно е създадено от самия човек, което обаче въпреки това има значение, напълно независимо от него. Като дете си казвах, разбира се, смътно, по-скоро чувствах, че човек трябва да носи у себе си знанието за духовния свят така, както геометрията. Защото реалността на духовния свят за мен беше толкова несъмнена, колкото тази на сетивния.
към текста >>
Но също както това
пространство
е извън човека, във вътрешността му трябва да се намира един вид душевно
пространство
, което да е арена за духовните същества и процеси.
Да мога да разбера нещо чисто в духа, ми носеше вътрешно щастие. Знам, че за първи път срещнах щастието благодарение на геометрията. В отношението си към геометрията трябва да видя първото покълване на един възглед, който постепенно се разви у мен. Той вече живееше повече или по-малко несъзнателно у мен по време на детството ми и около двадесетата ми година получи определена, напълно съзнателна форма. Казвах си: предметите и процесите, които възприемат сетивата, са в пространството.
Но също както това пространство е извън човека, във вътрешността му трябва да се намира един вид душевно пространство, което да е арена за духовните същества и процеси.
В мислите си не можех да видя нещо като образи, които човек си съставя за нещата от реалността, а откровения на един духовен свят на тази душевна сцена. Геометрията ми се струваше като знание, което привидно е създадено от самия човек, което обаче въпреки това има значение, напълно независимо от него. Като дете си казвах, разбира се, смътно, по-скоро чувствах, че човек трябва да носи у себе си знанието за духовния свят така, както геометрията. Защото реалността на духовния свят за мен беше толкова несъмнена, колкото тази на сетивния. Обаче се нуждаех от нещо като потвърждение на това мнение.
към текста >>
84.
II. Ученически години
GA_28 Моят жизнен път
Ударите, които се получават по обърнатите навън страни, са по-многобройни от тези в
пространство
то между двете тела.
Той искаше да обясни „привличането“ както между небесните тела, така и между молекулите и атомите, без такива „сили“. Твърдеше, че между две тела се движат множество по-малки тела. Движейки се напред-назад, те се удрят о по-големите тела. По подобен начин тези по-големи тела се удрят едно друго навсякъде по своите страни, с които не са обърнати едно към друго.
Ударите, които се получават по обърнатите навън страни, са по-многобройни от тези в пространството между двете тела.
Поради тази причина те се приближават едно към друго. „Привличането“ не е някаква специална сила, а единствено „резултат от движението“. На първата страница на книгата намерих изложени две тези: „1. Съществува пространство и в него движение, продължаващо за дълъг период от време. 2. Пространството и времето са постоянни хомогенни величини; материята обаче се състои от отделени частици (атоми).“ Авторът искаше да обясни всички физически и химически природни процеси, изхождайки от движенията, възникващи по описания начин между малките и големите частици на материята.
към текста >>
Съществува
пространство
и в него движение, продължаващо за дълъг период от време. 2.
По подобен начин тези по-големи тела се удрят едно друго навсякъде по своите страни, с които не са обърнати едно към друго. Ударите, които се получават по обърнатите навън страни, са по-многобройни от тези в пространството между двете тела. Поради тази причина те се приближават едно към друго. „Привличането“ не е някаква специална сила, а единствено „резултат от движението“. На първата страница на книгата намерих изложени две тези: „1.
Съществува пространство и в него движение, продължаващо за дълъг период от време. 2.
Пространството и времето са постоянни хомогенни величини; материята обаче се състои от отделени частици (атоми).“ Авторът искаше да обясни всички физически и химически природни процеси, изхождайки от движенията, възникващи по описания начин между малките и големите частици на материята. У себе си не усещах нищо, което по някакъв начин да ме кара да приема това схващане, но имах чувството, че за мен ще е от голямо значение, ако разбера изложеното по този начин. И правех всичко, за да успея в това си начинание. Когато можех да си набавя книги по математика и физика, се възползвах от случая. Но всичко това ставаше много бавно.
към текста >>
Пространство
то и времето са постоянни хомогенни величини; материята обаче се състои от отделени частици (атоми).“ Авторът искаше да обясни всички физически и химически природни процеси, изхождайки от движенията, възникващи по описания начин между малките и големите частици на материята.
Ударите, които се получават по обърнатите навън страни, са по-многобройни от тези в пространството между двете тела. Поради тази причина те се приближават едно към друго. „Привличането“ не е някаква специална сила, а единствено „резултат от движението“. На първата страница на книгата намерих изложени две тези: „1. Съществува пространство и в него движение, продължаващо за дълъг период от време. 2.
Пространството и времето са постоянни хомогенни величини; материята обаче се състои от отделени частици (атоми).“ Авторът искаше да обясни всички физически и химически природни процеси, изхождайки от движенията, възникващи по описания начин между малките и големите частици на материята.
У себе си не усещах нищо, което по някакъв начин да ме кара да приема това схващане, но имах чувството, че за мен ще е от голямо значение, ако разбера изложеното по този начин. И правех всичко, за да успея в това си начинание. Когато можех да си набавя книги по математика и физика, се възползвах от случая. Но всичко това ставаше много бавно. Отново и отново се захващах с четенето на статията и книгата.
към текста >>
85.
III. Студентски години
GA_28 Моят жизнен път
Представата за
пространство
то ми създаваше много сериозни вътрешни затруднения.
Математиката запази за мен своето значение и като основа на целия ми стремеж към познание. В нея се дава система от възгледи и понятия, получени напълно независимо от външния сетивен опит. С тези възгледи и понятия, така си казвах непрекъснато тогава, човек се приближава към сетивната действителност и чрез тях открива нейните закономерности. Благодарение на математиката човек опознава света и все пак, за да може да постигне това, той първо трябва да пробуди математиката в човешката душа. Точно тогава имах едно ключово преживяване, свързано именно с математическата страна на нещата.
Представата за пространството ми създаваше много сериозни вътрешни затруднения.
Не можех да мисля за него по обозрим начин като за празнота, която във всички посоки отива към безкрая, както това разбиране лежеше в основата на преобладаващите по онова време научни теории. Чрез по-новата (синтетична) геометрия, с която се запознах от лекциите и от самостоятелните си занимания, в душата ми се появи виждането, че една линия, удължаваща се надясно към безкрая, отляво отново ще се върне в своята изходна точка. Безкрайно отдалечената точка вдясно е същата като безкрайно отдалечената вляво. Струваше ми се, че с подобни концепции на по-новата геометрия човек може да схване логически иначе застиващото в безкрая пространство. Усещах като откровение връщащата се в самата себе си подобно на окръжност права линия.
към текста >>
Струваше ми се, че с подобни концепции на по-новата геометрия човек може да схване логически иначе застиващото в безкрая
пространство
.
Точно тогава имах едно ключово преживяване, свързано именно с математическата страна на нещата. Представата за пространството ми създаваше много сериозни вътрешни затруднения. Не можех да мисля за него по обозрим начин като за празнота, която във всички посоки отива към безкрая, както това разбиране лежеше в основата на преобладаващите по онова време научни теории. Чрез по-новата (синтетична) геометрия, с която се запознах от лекциите и от самостоятелните си занимания, в душата ми се появи виждането, че една линия, удължаваща се надясно към безкрая, отляво отново ще се върне в своята изходна точка. Безкрайно отдалечената точка вдясно е същата като безкрайно отдалечената вляво.
Струваше ми се, че с подобни концепции на по-новата геометрия човек може да схване логически иначе застиващото в безкрая пространство.
Усещах като откровение връщащата се в самата себе си подобно на окръжност права линия. Тръгнах си от лекцията, на която за първи път осъзнах това, с усещането, че от душата ми е свален много тежък товар. Завладя ме чувство на освобождение. Отново, както през най-ранните ми момчешки години, геометрията ме направи щастлив. Зад загадката на пространството през този етап от живота ми за мен стоеше тази за времето.
към текста >>
Зад загадката на
пространство
то през този етап от живота ми за мен стоеше тази за времето.
Струваше ми се, че с подобни концепции на по-новата геометрия човек може да схване логически иначе застиващото в безкрая пространство. Усещах като откровение връщащата се в самата себе си подобно на окръжност права линия. Тръгнах си от лекцията, на която за първи път осъзнах това, с усещането, че от душата ми е свален много тежък товар. Завладя ме чувство на освобождение. Отново, както през най-ранните ми момчешки години, геометрията ме направи щастлив.
Зад загадката на пространството през този етап от живота ми за мен стоеше тази за времето.
А ако и тук беше възможна една концепция, съдържаща в себе си идеята за връщане към миналото чрез напредване в „безкрайно далечното“ бъдеще? Щастието от представата за пространството внасяше нещо дълбоко обезпокояващо в тази за времето. Тук отначало не виждах никакъв изход. Всички мисловни опити водеха дотам да призная, че трябва особено много да се пазя от това да прехвърлям нагледната представа за пространството в разбирането си за времето. Всички разочарования, които може да донесе стремежът към познание, се появяваха при загадката за времето.
към текста >>
Щастието от представата за
пространство
то внасяше нещо дълбоко обезпокояващо в тази за времето.
Тръгнах си от лекцията, на която за първи път осъзнах това, с усещането, че от душата ми е свален много тежък товар. Завладя ме чувство на освобождение. Отново, както през най-ранните ми момчешки години, геометрията ме направи щастлив. Зад загадката на пространството през този етап от живота ми за мен стоеше тази за времето. А ако и тук беше възможна една концепция, съдържаща в себе си идеята за връщане към миналото чрез напредване в „безкрайно далечното“ бъдеще?
Щастието от представата за пространството внасяше нещо дълбоко обезпокояващо в тази за времето.
Тук отначало не виждах никакъв изход. Всички мисловни опити водеха дотам да призная, че трябва особено много да се пазя от това да прехвърлям нагледната представа за пространството в разбирането си за времето. Всички разочарования, които може да донесе стремежът към познание, се появяваха при загадката за времето. Идеите, които бях запазил от Цимерман за естетиката, ме подтикнаха да прочета трудовете на прочутия по това време естет Фридрих Теодор Фишер. На едно място в произведенията му открих забележката, че по-новото естественонаучно мислене прави необходима една реформа на понятието за време.
към текста >>
Всички мисловни опити водеха дотам да призная, че трябва особено много да се пазя от това да прехвърлям нагледната представа за
пространство
то в разбирането си за времето.
Отново, както през най-ранните ми момчешки години, геометрията ме направи щастлив. Зад загадката на пространството през този етап от живота ми за мен стоеше тази за времето. А ако и тук беше възможна една концепция, съдържаща в себе си идеята за връщане към миналото чрез напредване в „безкрайно далечното“ бъдеще? Щастието от представата за пространството внасяше нещо дълбоко обезпокояващо в тази за времето. Тук отначало не виждах никакъв изход.
Всички мисловни опити водеха дотам да призная, че трябва особено много да се пазя от това да прехвърлям нагледната представа за пространството в разбирането си за времето.
Всички разочарования, които може да донесе стремежът към познание, се появяваха при загадката за времето. Идеите, които бях запазил от Цимерман за естетиката, ме подтикнаха да прочета трудовете на прочутия по това време естет Фридрих Теодор Фишер. На едно място в произведенията му открих забележката, че по-новото естественонаучно мислене прави необходима една реформа на понятието за време. Винаги изпитвах радостна възбуда, когато откривах и у други потребността от знание, възникнала у мен. В този случай за мен това беше нещо като потвърждение на стремежа ми към понятие за време, което да ме удовлетворява.
към текста >>
Тъй като навън в
пространство
то се разиграват процеси на движение в материята.
Това беше голям успех. За немалка част от спечелените от мен през следващите години средства за препитание трябваше да благодаря на починалия Райтлингер. Динамичната теория на топлината и вълновата теория за светлината и електричеството ме подбудиха към изучаване на теоретико-познавателните проблеми. По това време външният физически свят се представяше като процес на движение на материята. Сетивните усещания се явяваха само субективни преживявания просто под въздействието на процесите на движение върху човешките сетива.
Тъй като навън в пространството се разиграват процеси на движение в материята.
При съприкосновение на тези процеси с топлинното сетиво човек изпитва усещане за топлина. Извън човека съществуват вълнови процеси в етера. Ако те попаднат върху зрителния нерв, у него възникват усещания за светлина и цвят. Навсякъде се натъквах на такива разбирания. Те създаваха неописуеми трудности за моето мислене.
към текста >>
86.
VII. Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Когато се стъмнеше, запалваха една лампа, покрита с червен плат и се разполагахме в едно кръгло
пространство
от светлина, което внасяше тържествено настроение в цялата компания.
Докато можех да посещавам съботните вечери, самият той така и не се появи. Но неговата обожателка ни разкриваше образа на биографа на Тома Аквински от все нови и нови страни, образа на добрия, обичан учен, останал наивен и в най-напреднала възраст. Представяхме си един човек, толкова безкористен, толкова отдаден на нещата, за които говори като историк, толкова прецизен, че си казвахме: „Ах, само ако имаше повече такива историци! “ Над тези съботни събирания цареше истинско обаяние.
Когато се стъмнеше, запалваха една лампа, покрита с червен плат и се разполагахме в едно кръгло пространство от светлина, което внасяше тържествено настроение в цялата компания.
Често когато стоящите малко по-встрани от нейния кръг вече си бяха тръгнали, деле Грацие ставаше извънредно разговорлива и имахме възможност да чуем някои думи, които звучаха като въздишката на живота в отзвук на тежки съдбовни дни. Можеше обаче да се чуе и истински хумор по повод превратността на живота и гласове на възмущение от корупцията в пресата и на други места. Между тях се чуваха и саркастичните, често пъти ядовити забележки на Мюлнер по всевъзможни въпроси на философията, изкуството и други. Домът на деле Грацие беше място, където песимизмът се разкриваше с непосредствена жизнена сила, място на настроенията против Гьоте. Винаги ме изслушваха, когато говорех за Гьоте, но Лауренц Мюлнер беше на мнение, че му приписвам неща, които всъщност нямат много общо с действителния министър на великия херцог Карл Август.
към текста >>
87.
XVIII. Като гост на Архива на Ницше; Ницшеана
GA_28 Моят жизнен път
Броят на материалните частици и силовите елементи сам по себе си би изключил безкрайното умножаване на комбинациите, ако непрекъснатата среда на
пространство
то и времето не гарантираше неограниченост на вариациите.
На стр. 84 от това съчинение се намира съвсем ясно изразена именно тази мисъл, само че там той я оборва също така енергично, колкото енергично Ницше я защитава. Книгата се съхранява в библиотеката на Ницше. Както показват многобройните бележки с молив в полетата, тя е била ревностно прочетена от Ницше... Дюринг казва: „По-дълбоката логическа причина за всеки съзнателен живот изисква в най-строгия смисъл на думата неизчерпаемост на творенията. Възможна ли е сама по себе си тази безкрайност, по силата на която да възникват нови форми?
Броят на материалните частици и силовите елементи сам по себе си би изключил безкрайното умножаване на комбинациите, ако непрекъснатата среда на пространството и времето не гарантираше неограниченост на вариациите.
Още повече, че от това, което е преброимо, може да следва само изчерпаем брой комбинации. От това обаче, което според същността си без всякакво възражение изобщо не може да се разбира като нещо преброимо, трябва да е възможно да произлезе и неограниченото многообразие от състояния и отношения. Тази неограниченост, за която претендираме относно съдбата на формите във вселената, е съвместима с всякакъв вид изменение и дори с появата на интервали на приблизителна устойчивост или на пълно тъждество, но не и с прекратяване на изменението. Нека напомним на този, който желае да култивира представата за битие, което да съответства на изначалното, че развитието във времето има само една единствена реална посока и че причинността също е съобразна с тази посока. По-лесно е разликите да бъдат заличени, отколкото да се установят и следователно струва по-малко усилия да си представяме края по аналогия с началото, игнорирайки скока над пропастта.
към текста >>
88.
XIX. Въпроси на познанието – граници на познанието; сред хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
В дадено време едно или друго може да е необяснимо, защото по отношение на времето или
пространство
то още не сме били в състояние да открием нещата, за които става въпрос.
Всяка част, разгледана по и за себе си, представлява загадка или, казано по друг начин, въпрос за нашето познание. Обаче с колкото повече подробности се запознаваме, толкова по-ясен ни става светът. Едно възприятие обяснява друго. Не съществуват въпроси, които светът ни задава, на които да не може да се отговори със средствата, които той ни предлага. Следователно за монизма не съществуват принципни граници на познанието.
В дадено време едно или друго може да е необяснимо, защото по отношение на времето или пространството още не сме били в състояние да открием нещата, за които става въпрос.
Но това, което още не може да бъде открито днес, може да бъде открито утре. Обусловените от това граници са само случайни и те изчезват с напредъка на опита и мисленето. При тези случаи изграждането на хипотези влиза в своето право. Хипотези не трябва да се градят за нещо, което би трябвало да е принципно недостъпно за нашето познание. Атомистичната хипотеза е напълно необоснована, ако трябва да бъде мислена не просто като помощно средство за абстрактната мисъл, а като съждение за действителната същност, лежаща извън предела на достижимост на нашите възприятия.
към текста >>
89.
XXIV. Редактор на „Списание за литература“; срещи с Хартлебен, Шеербарт и Ведекинд
GA_28 Моят жизнен път
Неговата така определена дейност се извършваше по време, в което в немското езиково
пространство
имаше достатъчно голям брой личности, които желаеха всяка седмица да се запознават в обзорна форма с това, което се „случва“ в духовната сфера.
Това беше стар седмичник, основан в годината на смъртта на Гьоте (1832 г.) първоначално като „Списание за чуждестранна литература“. В него се печатаха преводи на произведения от чуждестранното духовно творчество във всички области, които редакцията считаше за достойни да станат част от немския духовен живот. По-късно списанието се преименува на „Списание за немска и чуждестранна литература“. Сега то публикуваше поетични, характерни и критически произведения от всички области на духовния живот. В рамките на известни граници то беше в състояние да изпълнява добре тази задача.
Неговата така определена дейност се извършваше по време, в което в немското езиково пространство имаше достатъчно голям брой личности, които желаеха всяка седмица да се запознават в обзорна форма с това, което се „случва“ в духовната сфера.
Когато по-нататък през осемдесетте и деветдесетте години в този мирен и естествен начин на споделяне на духовното навлязоха новите литературни цели на младите поколения, „Списанието“ доста бързо се увлече по това движение. То сменяше сравнително често своите редактори, от които получаваше своята окраска, в зависимост от това каква позиция в новото движение заемаше един или друг редактор. Когато можах да го поема през 1897 г., то беше в тясна връзка със стремленията на младата литература, без да се намира в силна опозиция на намиращото се извън тези стремления. Но при все това то вече не беше в състояние да се издържа финансово единствено въз основа на своето съдържание. Така че, наред с другите неща, беше станало и орган на „Свободното литературно общество“.
към текста >>
90.
XXV. В „Свободно литературно общество“; берлински театрален живот
GA_28 Моят жизнен път
Нищо не е необходимо да се добавя към тези закони, за да бъде направен възможен феноменът, който наричаме живот... Механистичното разбиране за явленията в живота завоюва все по-голямо
пространство
.
Като например в статията „Един виенски поет“. В нея казвам за Петер Алтенберг: „Това, което интересува най-много човека, който се задълбочава във вечната световна хармония, му се струва чуждо... В погледа на Алтенберг не прониква никаква светлина от вечните идеи...“ („Списанието“ от 17 юли 1897 г.). А че с „вечната световна хармония“ не може да се има предвид нещо механично-материално, става ясно от изявленията ми в статията за Рудолф Хайденхайн (от 6 ноември 1897 г.): „Нашето възприятие на природата ясно се стреми към целта да обясни живота на организмите съгласно същите закони, според които трябва да бъдат обяснени и явленията от неживата природа. В животинските и растителните тела се търси механическа, физическа и химическа закономерност. Същият вид закони, които управляват една машина, само че в безкрайно по-сложна и трудно разпознаваема форма, трябва да са дейни и в организма.
Нищо не е необходимо да се добавя към тези закони, за да бъде направен възможен феноменът, който наричаме живот... Механистичното разбиране за явленията в живота завоюва все по-голямо пространство.
То обаче никога няма да удовлетвори онзи, който е в състояние да проникне с по-дълбок поглед в природните процеси... Съвременните естествоизпитатели са твърде малодушни в мисленето си. Там, където откаже мъдростта на техните механични обяснения, те казват, че за тях нещата не могат да бъдат обяснени... Смелото мислене се издига до по-високо ниво на разглеждане. То се опитва да обясни нещата от немеханичен вид с по-висши закони. Цялото ни естественонаучно мислене остава зад естественонаучния ни опит. Днес твърде много се превъзнася естественонаучният начин на мислене.
към текста >>
91.
Мисъл за Петдесетница
GA_40 Стихове и медитации
непреходността отвъд
пространство
, вън от време.
същество след същество през времето минават. Пребивавайки във времето, в простори ширни, в царството на преходното тъй стоиш, човече, а душата ти над него мощно се въздига, щом предчувствайки или пък знаейки, съзира
непреходността отвъд пространство, вън от време.
.
към текста >>
92.
На сетива говорят
GA_40 Стихове и медитации
от време и
пространство
неограничена
* * * На сетива говорят нещата в мирови простори. Във времевия ход се те променят. Човешката душа живее
от време и пространство неограничена
във царството на вечността.
към текста >>
93.
На чувството на хората говорят
GA_40 Стихове и медитации
от време и
пространство
неограничена,
* * * На чувството на хората говорят нещата в мирови простори. Във времевия ход се те променят. Познавайки, човешката душа навлиза,
от време и пространство неограничена,
във царството на истинския дух.
към текста >>
94.
Антропософски календар на душата
GA_40 Стихове и медитации
в
пространство
то творяща плодотворно,
Zur Klarheit Wärme schenken Und Mensch und Welt In Einheit fest verbinden. Пета седмица (5 – 11 май) Във светлината, от духовни дълбини
в пространството творяща плодотворно,
се проявява делото на боговете: душата изявява същността си в нея, до битие световно разпростряна и възкресена от вътрешната власт на тясната себичност.
към текста >>
сред силите на време и
пространство
;
Aus enger Selbstheit Innenmacht. Шеста седмица (12 – 18 май) Възкръснал от себичността е моят аз и себе си открива като световно откровение
сред силите на време и пространство;
светът навред ми сочи като божествен първообраз истинността на свойто отражение. Es ist erstanden aus der Eigenheit Mein Selbst und findet sich
към текста >>
сияйно в мрака на
пространство
и на време.
Und schafft aus Seelenfinsternis Des Selbstsinns Willensfrucht. Двадесет и пета седмица (22 – 28 септември) Да си принадлежа сега аз мога и вътрешната светлина да разпростирам
сияйно в мрака на пространство и на време.
Природата към сън стреми се, ала да бдят е нужно глъбините на душата и бдейки, слънчев плам да носят на зимата в студените потоци. Ich darf nun mir gehören
към текста >>
95.
2. Живот и смърт; Берлин, 27. 10. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Независимо от това, че днес има много хора, които се намират под влиянието на думите "вечност на материята", има обаче други, които изгубват напълно възможността да си представят в безкрайно празното
пространство
нещо друго освен материята с нейните действия.
Великий Цезар, мъртъв и превърнал се във пръст Запушва една дупка пред суровий север. Да би Земята, що света разтърси, Изпречила стена пред бурята и вятъра. Така може да се изкаже някой, който в смисъла на дадените преди осем дена обяснения, се намира под внушителното действие на някои представи на епохата, които са добити на почвата на естествената наука, и който би изпитал желание да проследи след смъртта всички движения на отделните вещества съставляващи човешкото тяло, който преди всичко вярва, че има право да запита: Какво правят след смъртта на човека кислородът, азотът, въглеродът и т.н., които са изграждали човешкото тяло?
Независимо от това, че днес има много хора, които се намират под влиянието на думите "вечност на материята", има обаче други, които изгубват напълно възможността да си представят в безкрайно празното пространство нещо друго освен материята с нейните действия.
Но че при обяснения от този род винаги се касае за това, да бъдат спазени преди всичко по възможно най-точен начин понятията и идеите, подобно нещо може да се види у някои, които разглеждат същността на смъртта. Когато някой установява понятието за противоположност между смъртта и живота и при това, както постоянно се случва, преди всичко забравя, че смъртта и животът са една противоположност, която винаги зависи от съществото, за което тя се отнася, трябва да имаме предвид, че не можем да говорим при едно по-точно разглеждане на въпроса по същия начин върху смъртта на растението, на животното или на човека. Следващите обяснения ще държат сметка именно за това положение. Но колко малко са на ясно хората върху думите, които се употребяват в тази област, можем да видим например от факта, че във Физиологията на великия естествоизпитател Хъксли се намира следното. Там се казва, че трябва да се прави разлика между локална, местна смърт и всеобщата смърт, смъртта на тъканите в един организъм, и след това изрично се казва, че животът на човека зависи от мозъка, белите дробове, сърцето.
към текста >>
96.
3. Човешката душа и животинската душа; Берлин, 10. 11. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Но когато насочваме поглед навън и виждаме, че нещата на
пространство
то и на времето се изразяват така, че нашата интелигентност може да обхване закономерността, тогава ние казваме: Това, което живее в нас като интелигентност, то е разпространено в
пространство
то и във времето и действува там в
пространство
то и във времето.
Чрез нашата интелигентност ние извършваме това или онова, чрез нашата интелигентност поставяме в едно съвместно действие силите на съществата. Тази наша творческа интелигентност има една особеност. Когато се явява така да се каже в едно временно съществуване, когато се явява творчески, ние си съставяме едно понятие за интелигентност, за умствено изживяване, за умственосъобразно творчество, и се оглеждаме наоколо във вселената. Би трябвало да бъдем твърде късогледи, ако бихме искали да припишем интелигентност, всичко, което наричаме дух, само на самите нас. Тази е причината да не може да се проникне, да се вникне в загадките на съществуването, че човекът е лесно склонен да приписва същността не интелигентността, на разума само на себе си и никак не може да си отговори на въпроса: Как съм оправдан аз да прилагам интелигентността към съществуването?
Но когато насочваме поглед навън и виждаме, че нещата на пространството и на времето се изразяват така, че нашата интелигентност може да обхване закономерността, тогава ние казваме: Това, което живее в нас като интелигентност, то е разпространено в пространството и във времето и действува там в пространството и във времето.
Когато се огледаме в обширното мъртво царство, ние говорим за това, че в това обширно, мъртво природно царство духът е вцепенен, втвърден в материята и че това, което е отпечатано във формите, в закономерното действие на материята, ние можем, да го приемем в нашата интелигентност и чрез това да имаме в нашата интелигентност един вид отражение на Духа, който протъкава и прониква със своето действие света. Когато проследяваме по този начин Духа в цялата вселена и сега го сравним, както той е така да се каже вцепенен, втвърден в мъртвите същества на съществуването, когато сравним този втвърден дух с формата, под която той ни се явява в животинското царство, тогава ние си казваме: Разглеждайки едно отделно животинско същество, в него ни се явява едно затворено в себе си съществуване, което твори по същия начин, както Духът, който е разпространен в пространството и във времето. Ние предварително можем да добием едно чувство за това, защо онези хора, които са познавали причината за това, са наричали този действуващ в животното дух "астрално тяло". Те са насочвали своя поглед в големия свят на съществуването, в който звездата се движат по техния път, който човекът разбира чрез своята интелигентност, и са си казвали: В закономерността на целия свят живее Духът и ние виждаме определена част от този Дух изолирана, заключена в един отделен животински организъм, виждаме го затворен в пространството затворено от кожата на животното. Това, което действува по този начин в животното и е еднородно с онова, което иначе е разпространено в пространството и във времето, това нарекоха те астрално тяло в отделния животински организъм.
към текста >>
Когато проследяваме по този начин Духа в цялата вселена и сега го сравним, както той е така да се каже вцепенен, втвърден в мъртвите същества на съществуването, когато сравним този втвърден дух с формата, под която той ни се явява в животинското царство, тогава ние си казваме: Разглеждайки едно отделно животинско същество, в него ни се явява едно затворено в себе си съществуване, което твори по същия начин, както Духът, който е разпространен в
пространство
то и във времето.
Когато се явява така да се каже в едно временно съществуване, когато се явява творчески, ние си съставяме едно понятие за интелигентност, за умствено изживяване, за умственосъобразно творчество, и се оглеждаме наоколо във вселената. Би трябвало да бъдем твърде късогледи, ако бихме искали да припишем интелигентност, всичко, което наричаме дух, само на самите нас. Тази е причината да не може да се проникне, да се вникне в загадките на съществуването, че човекът е лесно склонен да приписва същността не интелигентността, на разума само на себе си и никак не може да си отговори на въпроса: Как съм оправдан аз да прилагам интелигентността към съществуването? Но когато насочваме поглед навън и виждаме, че нещата на пространството и на времето се изразяват така, че нашата интелигентност може да обхване закономерността, тогава ние казваме: Това, което живее в нас като интелигентност, то е разпространено в пространството и във времето и действува там в пространството и във времето. Когато се огледаме в обширното мъртво царство, ние говорим за това, че в това обширно, мъртво природно царство духът е вцепенен, втвърден в материята и че това, което е отпечатано във формите, в закономерното действие на материята, ние можем, да го приемем в нашата интелигентност и чрез това да имаме в нашата интелигентност един вид отражение на Духа, който протъкава и прониква със своето действие света.
Когато проследяваме по този начин Духа в цялата вселена и сега го сравним, както той е така да се каже вцепенен, втвърден в мъртвите същества на съществуването, когато сравним този втвърден дух с формата, под която той ни се явява в животинското царство, тогава ние си казваме: Разглеждайки едно отделно животинско същество, в него ни се явява едно затворено в себе си съществуване, което твори по същия начин, както Духът, който е разпространен в пространството и във времето.
Ние предварително можем да добием едно чувство за това, защо онези хора, които са познавали причината за това, са наричали този действуващ в животното дух "астрално тяло". Те са насочвали своя поглед в големия свят на съществуването, в който звездата се движат по техния път, който човекът разбира чрез своята интелигентност, и са си казвали: В закономерността на целия свят живее Духът и ние виждаме определена част от този Дух изолирана, заключена в един отделен животински организъм, виждаме го затворен в пространството затворено от кожата на животното. Това, което действува по този начин в животното и е еднородно с онова, което иначе е разпространено в пространството и във времето, това нарекоха те астрално тяло в отделния животински организъм. Дали сега само едно смътно чувство, само едно предчувствие долавя сродството на това, което се изразява в животното, с това, което е разлято във времето и пространството, или дали го познава едно строго изследване почиващо на Духовната наука, между тези двете има едно голямо разстояние. Обаче чувството е един сигурен ръководител и то показва на този, който още не е могъл да проникне в „същността на духовното изследване, че това, което духовният изследовател казва, е истина.
към текста >>
Те са насочвали своя поглед в големия свят на съществуването, в който звездата се движат по техния път, който човекът разбира чрез своята интелигентност, и са си казвали: В закономерността на целия свят живее Духът и ние виждаме определена част от този Дух изолирана, заключена в един отделен животински организъм, виждаме го затворен в
пространство
то затворено от кожата на животното.
Тази е причината да не може да се проникне, да се вникне в загадките на съществуването, че човекът е лесно склонен да приписва същността не интелигентността, на разума само на себе си и никак не може да си отговори на въпроса: Как съм оправдан аз да прилагам интелигентността към съществуването? Но когато насочваме поглед навън и виждаме, че нещата на пространството и на времето се изразяват така, че нашата интелигентност може да обхване закономерността, тогава ние казваме: Това, което живее в нас като интелигентност, то е разпространено в пространството и във времето и действува там в пространството и във времето. Когато се огледаме в обширното мъртво царство, ние говорим за това, че в това обширно, мъртво природно царство духът е вцепенен, втвърден в материята и че това, което е отпечатано във формите, в закономерното действие на материята, ние можем, да го приемем в нашата интелигентност и чрез това да имаме в нашата интелигентност един вид отражение на Духа, който протъкава и прониква със своето действие света. Когато проследяваме по този начин Духа в цялата вселена и сега го сравним, както той е така да се каже вцепенен, втвърден в мъртвите същества на съществуването, когато сравним този втвърден дух с формата, под която той ни се явява в животинското царство, тогава ние си казваме: Разглеждайки едно отделно животинско същество, в него ни се явява едно затворено в себе си съществуване, което твори по същия начин, както Духът, който е разпространен в пространството и във времето. Ние предварително можем да добием едно чувство за това, защо онези хора, които са познавали причината за това, са наричали този действуващ в животното дух "астрално тяло".
Те са насочвали своя поглед в големия свят на съществуването, в който звездата се движат по техния път, който човекът разбира чрез своята интелигентност, и са си казвали: В закономерността на целия свят живее Духът и ние виждаме определена част от този Дух изолирана, заключена в един отделен животински организъм, виждаме го затворен в пространството затворено от кожата на животното.
Това, което действува по този начин в животното и е еднородно с онова, което иначе е разпространено в пространството и във времето, това нарекоха те астрално тяло в отделния животински организъм. Дали сега само едно смътно чувство, само едно предчувствие долавя сродството на това, което се изразява в животното, с това, което е разлято във времето и пространството, или дали го познава едно строго изследване почиващо на Духовната наука, между тези двете има едно голямо разстояние. Обаче чувството е един сигурен ръководител и то показва на този, който още не е могъл да проникне в „същността на духовното изследване, че това, което духовният изследовател казва, е истина. Ако сега наблюдаваме този Дух, на който се удивляваме в неговата разлятост в пространството и във времето, как той действува в животното, ние можем да кажем: Ние виждаме у животното, където можем също да го наблюдаваме, как от неговия организъм се разгръща духовната дейност, която иначе можем да извлечем от законите на съществуването в пространството и във времето. За целта не е необходимо да наблюдаваме чудновати явления, а ни са достатъчни най-близко стоящите явления.
към текста >>
Това, което действува по този начин в животното и е еднородно с онова, което иначе е разпространено в
пространство
то и във времето, това нарекоха те астрално тяло в отделния животински организъм.
Но когато насочваме поглед навън и виждаме, че нещата на пространството и на времето се изразяват така, че нашата интелигентност може да обхване закономерността, тогава ние казваме: Това, което живее в нас като интелигентност, то е разпространено в пространството и във времето и действува там в пространството и във времето. Когато се огледаме в обширното мъртво царство, ние говорим за това, че в това обширно, мъртво природно царство духът е вцепенен, втвърден в материята и че това, което е отпечатано във формите, в закономерното действие на материята, ние можем, да го приемем в нашата интелигентност и чрез това да имаме в нашата интелигентност един вид отражение на Духа, който протъкава и прониква със своето действие света. Когато проследяваме по този начин Духа в цялата вселена и сега го сравним, както той е така да се каже вцепенен, втвърден в мъртвите същества на съществуването, когато сравним този втвърден дух с формата, под която той ни се явява в животинското царство, тогава ние си казваме: Разглеждайки едно отделно животинско същество, в него ни се явява едно затворено в себе си съществуване, което твори по същия начин, както Духът, който е разпространен в пространството и във времето. Ние предварително можем да добием едно чувство за това, защо онези хора, които са познавали причината за това, са наричали този действуващ в животното дух "астрално тяло". Те са насочвали своя поглед в големия свят на съществуването, в който звездата се движат по техния път, който човекът разбира чрез своята интелигентност, и са си казвали: В закономерността на целия свят живее Духът и ние виждаме определена част от този Дух изолирана, заключена в един отделен животински организъм, виждаме го затворен в пространството затворено от кожата на животното.
Това, което действува по този начин в животното и е еднородно с онова, което иначе е разпространено в пространството и във времето, това нарекоха те астрално тяло в отделния животински организъм.
Дали сега само едно смътно чувство, само едно предчувствие долавя сродството на това, което се изразява в животното, с това, което е разлято във времето и пространството, или дали го познава едно строго изследване почиващо на Духовната наука, между тези двете има едно голямо разстояние. Обаче чувството е един сигурен ръководител и то показва на този, който още не е могъл да проникне в „същността на духовното изследване, че това, което духовният изследовател казва, е истина. Ако сега наблюдаваме този Дух, на който се удивляваме в неговата разлятост в пространството и във времето, как той действува в животното, ние можем да кажем: Ние виждаме у животното, където можем също да го наблюдаваме, как от неговия организъм се разгръща духовната дейност, която иначе можем да извлечем от законите на съществуването в пространството и във времето. За целта не е необходимо да наблюдаваме чудновати явления, а ни са достатъчни най-близко стоящите явления. Разсъдливият човек няма нужда да отива далече, за да види как от дейността на животното се проявява духовната дейност, каквато той иначе може да намери в далечините на съществуването.
към текста >>
Дали сега само едно смътно чувство, само едно предчувствие долавя сродството на това, което се изразява в животното, с това, което е разлято във времето и
пространство
то, или дали го познава едно строго изследване почиващо на Духовната наука, между тези двете има едно голямо разстояние.
Когато се огледаме в обширното мъртво царство, ние говорим за това, че в това обширно, мъртво природно царство духът е вцепенен, втвърден в материята и че това, което е отпечатано във формите, в закономерното действие на материята, ние можем, да го приемем в нашата интелигентност и чрез това да имаме в нашата интелигентност един вид отражение на Духа, който протъкава и прониква със своето действие света. Когато проследяваме по този начин Духа в цялата вселена и сега го сравним, както той е така да се каже вцепенен, втвърден в мъртвите същества на съществуването, когато сравним този втвърден дух с формата, под която той ни се явява в животинското царство, тогава ние си казваме: Разглеждайки едно отделно животинско същество, в него ни се явява едно затворено в себе си съществуване, което твори по същия начин, както Духът, който е разпространен в пространството и във времето. Ние предварително можем да добием едно чувство за това, защо онези хора, които са познавали причината за това, са наричали този действуващ в животното дух "астрално тяло". Те са насочвали своя поглед в големия свят на съществуването, в който звездата се движат по техния път, който човекът разбира чрез своята интелигентност, и са си казвали: В закономерността на целия свят живее Духът и ние виждаме определена част от този Дух изолирана, заключена в един отделен животински организъм, виждаме го затворен в пространството затворено от кожата на животното. Това, което действува по този начин в животното и е еднородно с онова, което иначе е разпространено в пространството и във времето, това нарекоха те астрално тяло в отделния животински организъм.
Дали сега само едно смътно чувство, само едно предчувствие долавя сродството на това, което се изразява в животното, с това, което е разлято във времето и пространството, или дали го познава едно строго изследване почиващо на Духовната наука, между тези двете има едно голямо разстояние.
Обаче чувството е един сигурен ръководител и то показва на този, който още не е могъл да проникне в „същността на духовното изследване, че това, което духовният изследовател казва, е истина. Ако сега наблюдаваме този Дух, на който се удивляваме в неговата разлятост в пространството и във времето, как той действува в животното, ние можем да кажем: Ние виждаме у животното, където можем също да го наблюдаваме, как от неговия организъм се разгръща духовната дейност, която иначе можем да извлечем от законите на съществуването в пространството и във времето. За целта не е необходимо да наблюдаваме чудновати явления, а ни са достатъчни най-близко стоящите явления. Разсъдливият човек няма нужда да отива далече, за да види как от дейността на животното се проявява духовната дейност, каквато той иначе може да намери в далечините на съществуването. Когато вижда, как осата изгражда своето гнездо, той може да си каже: Тук аз виждам, как интелигентността се разгръща така да се каже из животинския организъм.
към текста >>
Ако сега наблюдаваме този Дух, на който се удивляваме в неговата разлятост в
пространство
то и във времето, как той действува в животното, ние можем да кажем: Ние виждаме у животното, където можем също да го наблюдаваме, как от неговия организъм се разгръща духовната дейност, която иначе можем да извлечем от законите на съществуването в
пространство
то и във времето.
Ние предварително можем да добием едно чувство за това, защо онези хора, които са познавали причината за това, са наричали този действуващ в животното дух "астрално тяло". Те са насочвали своя поглед в големия свят на съществуването, в който звездата се движат по техния път, който човекът разбира чрез своята интелигентност, и са си казвали: В закономерността на целия свят живее Духът и ние виждаме определена част от този Дух изолирана, заключена в един отделен животински организъм, виждаме го затворен в пространството затворено от кожата на животното. Това, което действува по този начин в животното и е еднородно с онова, което иначе е разпространено в пространството и във времето, това нарекоха те астрално тяло в отделния животински организъм. Дали сега само едно смътно чувство, само едно предчувствие долавя сродството на това, което се изразява в животното, с това, което е разлято във времето и пространството, или дали го познава едно строго изследване почиващо на Духовната наука, между тези двете има едно голямо разстояние. Обаче чувството е един сигурен ръководител и то показва на този, който още не е могъл да проникне в „същността на духовното изследване, че това, което духовният изследовател казва, е истина.
Ако сега наблюдаваме този Дух, на който се удивляваме в неговата разлятост в пространството и във времето, как той действува в животното, ние можем да кажем: Ние виждаме у животното, където можем също да го наблюдаваме, как от неговия организъм се разгръща духовната дейност, която иначе можем да извлечем от законите на съществуването в пространството и във времето.
За целта не е необходимо да наблюдаваме чудновати явления, а ни са достатъчни най-близко стоящите явления. Разсъдливият човек няма нужда да отива далече, за да види как от дейността на животното се проявява духовната дейност, каквато той иначе може да намери в далечините на съществуването. Когато вижда, как осата изгражда своето гнездо, той може да си каже: Тук аз виждам, как интелигентността се разгръща така да се каже из животинския организъм. Интелигентността, която намирам вън във Вселената, когато прилагам моята интелигентност към изучаване законите на съществуването, аз я виждам в духа, който действува в животинския организъм. Когато човек наблюдава този дух действуващ в организма на животните безразлично къде го среща -, тогава той наистина може да си каже: Понякога този дух действуващ в животинския организъм, това овътрешняване на духа в животното е далече над това, което човекът може да прояви като интелигентност!
към текста >>
97.
4. Човешкият дух и духът на животното; Берлин, 17. 11. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Всички тези светове стоят между това, как той възприема самия себе си, как си дава отношения в различните посоки на
пространство
то в сетивото на равновесието, как се чувствува намиращ се в своето тяло, и между сетивото на звука, разбирането на понятието и представата за аза от друга страна.
Ние отново имаме при животното, свързано чрез една природозакономерна необходимост, това, което при човека е непосредствено израз на живота. При човека устройството на живота още работи във формата. Но представете си това не вече спестено за живота, а устроено непосредствено чрез законите на природата, така както го виждаме в пластиката на различните животински видове, тогава ние го имаме съобразно вида на съответното животно. Така ние виждаме в човека едно същество, което има своя сетивен свят в средата между два полюса. Той има своя сетивен свят: света на възприятията, света на звука, на вкуса, на обонянието и т.н.
Всички тези светове стоят между това, как той възприема самия себе си, как си дава отношения в различните посоки на пространството в сетивото на равновесието, как се чувствува намиращ се в своето тяло, и между сетивото на звука, разбирането на понятието и представата за аза от друга страна.
Както сега вътрешният живот се отнася с вътрешна необходимост за намиращите се помежду сетива, така за животното вътрешният живот се отнася за целия организъм на тялото изграждащо го с необходимост. Ако при човека си представите двете страни принадлежащи една на друга, без между тях да се намира един Аз, вие ще имате съществуващото действие на духовността върху тялото, без между им да застане неговата душа. При човека ние имаме това, което можем да наречем: От страната на физическото и духовното той е една изява в пространство в жест и т.н., която остава отворено за действието към едната и към другата страна. Ние трябва да се съгласим , че чрез това се създава така да се каже основата за цялото разбиране на човека и на човешкия духовен живот въобще, доколкото той се проявява в духовната история. Виждаме следователно, че не трябва да смесваме това, което човекът изживява в понятието, с това, което той изживява, когато осъществява и сам оформява понятието.
към текста >>
При човека ние имаме това, което можем да наречем: От страната на физическото и духовното той е една изява в
пространство
в жест и т.н., която остава отворено за действието към едната и към другата страна.
Така ние виждаме в човека едно същество, което има своя сетивен свят в средата между два полюса. Той има своя сетивен свят: света на възприятията, света на звука, на вкуса, на обонянието и т.н. Всички тези светове стоят между това, как той възприема самия себе си, как си дава отношения в различните посоки на пространството в сетивото на равновесието, как се чувствува намиращ се в своето тяло, и между сетивото на звука, разбирането на понятието и представата за аза от друга страна. Както сега вътрешният живот се отнася с вътрешна необходимост за намиращите се помежду сетива, така за животното вътрешният живот се отнася за целия организъм на тялото изграждащо го с необходимост. Ако при човека си представите двете страни принадлежащи една на друга, без между тях да се намира един Аз, вие ще имате съществуващото действие на духовността върху тялото, без между им да застане неговата душа.
При човека ние имаме това, което можем да наречем: От страната на физическото и духовното той е една изява в пространство в жест и т.н., която остава отворено за действието към едната и към другата страна.
Ние трябва да се съгласим , че чрез това се създава така да се каже основата за цялото разбиране на човека и на човешкия духовен живот въобще, доколкото той се проявява в духовната история. Виждаме следователно, че не трябва да смесваме това, което човекът изживява в понятието, с това, което той изживява, когато осъществява и сам оформява понятието. В известно отношение по отношение на оформяването на понятието човекът се намира в положение различно от това по отношение на разбирането на понятието. Оформяването на понятието стои на съвършено друг лист в сравнение със средствата за разбиране на понятието. Във връзка с това бих искал да обърна вниманието върху един факт.
към текста >>
Когато някога хората ще се заловят да проучат малко нещата, за които става дума, а именно, че това, което днес казах в началото на сказката, е съществено за човешкия живот, че човекът не е предварително организиран да прояви определено чувство за равновесие, за собствено движение и за живота, а трябва първо да развие, да добие тези чувства, тези сетива, когато хората ще разберат, че с посоките в
пространство
то са дадени действителности, че не е безразлично, дали един гръбначен стълб стои вертикално или хоризонтално към пространствените отношения или дали едно кръвообращение протича в тази или онази посока, тогава в начина, по който такива организми застават в цялата мирова връзка, те ще видят същественото.
Ако не прозрем цялата неудържимост на това заключение, ние не ще можем да разберем, че в неща като смеха и плача, но също и в изчервяването от срама, при което имаме едно прехвърляне на кръвта от центъра към периферията, имаме работа с материални процеси, които се намират непосредствено под душевно-духовни влияния. Когато размислим върху това, ние ще можем да кажем: Фактически при човека душевното се изразява в кръвообращението. Но това, което казваме така за човека, че себесъзнателният Аз се изявява в кръвта и в кръвообращението, ние не можем да го приложим направо към животното, защото при животното не може да действува един себесъзнателен Аз върху кръвообращението. А това е именно същественото, защото животното не може да се отвори непосредствено за влиянието на духовния свят. Докато в животинското кръвообращение ние имаме пред себе си нещо, в което непосредствено се вижда, как се изразява душевният живот на животното, в човешкото кръвообращение трябва да виждаме нещо от начина, по който духът действува върху Аза.
Когато някога хората ще се заловят да проучат малко нещата, за които става дума, а именно, че това, което днес казах в началото на сказката, е съществено за човешкия живот, че човекът не е предварително организиран да прояви определено чувство за равновесие, за собствено движение и за живота, а трябва първо да развие, да добие тези чувства, тези сетива, когато хората ще разберат, че с посоките в пространството са дадени действителности, че не е безразлично, дали един гръбначен стълб стои вертикално или хоризонтално към пространствените отношения или дали едно кръвообращение протича в тази или онази посока, тогава в начина, по който такива организми застават в цялата мирова връзка, те ще видят същественото.
Например те ще трябва да видят действително в посоките по определена линия в пространството нещо съществено. Когато разберат това, хората ще могат да съдят за голямото значение на положението и на всичките кръвни процеси в човешката кръвоносна система. Днес те вярват, че учението за кръвообращението е нещо завършено. Но това съвсем не е така. Ние сме едва в началото да се запознаем с тайните на кръвообращението.
към текста >>
Например те ще трябва да видят действително в посоките по определена линия в
пространство
то нещо съществено.
Когато размислим върху това, ние ще можем да кажем: Фактически при човека душевното се изразява в кръвообращението. Но това, което казваме така за човека, че себесъзнателният Аз се изявява в кръвта и в кръвообращението, ние не можем да го приложим направо към животното, защото при животното не може да действува един себесъзнателен Аз върху кръвообращението. А това е именно същественото, защото животното не може да се отвори непосредствено за влиянието на духовния свят. Докато в животинското кръвообращение ние имаме пред себе си нещо, в което непосредствено се вижда, как се изразява душевният живот на животното, в човешкото кръвообращение трябва да виждаме нещо от начина, по който духът действува върху Аза. Когато някога хората ще се заловят да проучат малко нещата, за които става дума, а именно, че това, което днес казах в началото на сказката, е съществено за човешкия живот, че човекът не е предварително организиран да прояви определено чувство за равновесие, за собствено движение и за живота, а трябва първо да развие, да добие тези чувства, тези сетива, когато хората ще разберат, че с посоките в пространството са дадени действителности, че не е безразлично, дали един гръбначен стълб стои вертикално или хоризонтално към пространствените отношения или дали едно кръвообращение протича в тази или онази посока, тогава в начина, по който такива организми застават в цялата мирова връзка, те ще видят същественото.
Например те ще трябва да видят действително в посоките по определена линия в пространството нещо съществено.
Когато разберат това, хората ще могат да съдят за голямото значение на положението и на всичките кръвни процеси в човешката кръвоносна система. Днес те вярват, че учението за кръвообращението е нещо завършено. Но това съвсем не е така. Ние сме едва в началото да се запознаем с тайните на кръвообращението. За да не се получи така, че аз само твърдя тези неща, искам да обърна вниманието върху следното.
към текста >>
98.
1. Духът на растителното царство; Берлин, 08. 12. 1910г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Тя може да говори само така, че всичко, което се намира на нашата Земя, което едно същество слязло, да речем, от мировото
пространство
на Земята би намерило като хора, животни, растения, камъни, всичко това трябва да принадлежи на целостта на Земята, както самите камъни принадлежат на Земята.
Целият растителен свят не може да бъде разглеждан по друг начин освен като един член на цялата планета Земя. Тук ние стигаме до един въпрос, който за мнозина днес може да бъде нещо неприятно, който обаче има значение за погледа на духовния изследовател. Ние стигаме до там, да разглеждаме цялата наша планета Земя различно от това, както върши това обикновено днешната наука. Защото нашата днешна наука било Астрономията, Геологията или Минералогоията говори всъщност за "Земята само в смисъла, че това земно кълбо е съставено от скали, от минерални вещества, от нежива материя. Духовната наука не може да говори така.
Тя може да говори само така, че всичко, което се намира на нашата Земя, което едно същество слязло, да речем, от мировото пространство на Земята би намерило като хора, животни, растения, камъни, всичко това трябва да принадлежи на целостта на Земята, както самите камъни принадлежат на Земята.
Това ще рече, че не трябва да считаме Земята като една конструкция от камъни, от скали, а като нещо, което е едно живо в себе си цяло, което произвежда от себе си и растенията така, както човекът произвежда формациите на своята кожа, на своите сетивни органи и пр. С други думи: Ние не трябва да разглеждаме Земята без принадлежащата към нея растителна покривка. Даже едно външно обстоятелство би могло да обърне вниманието на хората, че както всеки камък принадлежи в известно отношение на Земята, така също към нея принадлежи и всичко растително. Защото както всеки камък, всяко неживо тяло показва своята принадлежност към Земята, като може да пада върху Земята, където намира едно опорно положение, така и всяко растение показва своята принадлежност към Земята чрез това, че направлението на стъблото на растението е винаги едно такова, което минава през центъра на Земята. Всички стъбла на растенията биха се пресекли в центъра на Земята, ако бихме ги продължили до центъра на Земята, т.е.
към текста >>
Защото това вътрешно същество на човека черпи от небесното
пространство
, с което образува едно единство, силите, от които се нуждае, за да възстанови това, което през деня умората и работата са изхабили във физическото тяло.
През това време духовното същество на човека както показахме това в сказката върху "Същността на съня" излиза от човешкото физическо тяло и влиза в един духовен свят, отдадено е на духовния свят. Присъщо е за човека, че в това състояние на сън той изгубва своето съзнание. За духовния изследовател – ние ще видим, как той знае това се показва, че вътрешното същество на човека, Астралното тяло и Азът, фактически се излъчва от физическото тяло и етерното тяло, но не само се излъчва и виси над него едно облачно образуване, това вътрешно същество на човека се разширява, разлива се над целия планетарен свят, който е около нас. Колкото и невероятно да изглежда: духовният изследовател установява, че човешката душа се разлива единно над звездния свят, над астралното. Изследователите, които са били запознати в тази област, са знаели добре, защо това, което се излъчва, носи името Астрално тяло.
Защото това вътрешно същество на човека черпи от небесното пространство, с което образува едно единство, силите, от които се нуждае, за да възстанови това, което през деня умората и работата са изхабили във физическото тяло.
Така през време на съня човекът преминава във великия свят, а сутрин отново се оттегля в границите на своята кожа, в малкия човешки свят, в микрокосмоса. Там той отново чувствува своя Аз, своето себесъзнание, понеже тялото му противопоставя съпротива. Това издишване и отново вдишване на душата е чудесната смяна в човешкия живот. От всички онези, които не са говорили направо от гледището на Окултизма, на Духовната наука, аз намерих само при един единствен човек една така сполучлива забележка върху смяната на будността със съня, че тя направо може да бъде приета в Духовната наука, защото се покрива с фактите открити от тази наука. Във всеки случай това е бил един дълбок математически мислител, но един разумен човек, който е разбирал да обгръща по един величествен начин природата със своя дух: Новалис.
към текста >>
Тук за сериозния търсител на истината колкото и обайващи да са чисто материалните резултати на изследването престава възможността даже и да помисли, че Слънцето е едно газово кълбо движещо се в
пространство
то, престава възможността, Земята да бъде разглеждана така, както днес я разглеждат астрономията и геологията.
Даже и заспиването, затварянето на цветните листенца е ограничено само в определени часове на деня. В живота на растенията се крие една чудесна закономерност и правилност. Всичко това ни показва, как Земята подобно на човека през време на сън е отдадена на великия свят и живее с този свят. Как тя прави растенията да цъфтят и увяхват, ни показва цялата духовна същност и тъкане, което става между Земята и Слънцето. Когато разглеждаме нещата по този начин, ние трябва във всеки случай да кажем: тук ние проглеждаме в дълбоки, дълбоки тайни на окръжаващия ни свят.
Тук за сериозния търсител на истината колкото и обайващи да са чисто материалните резултати на изследването престава възможността даже и да помисли, че Слънцето е едно газово кълбо движещо се в пространството, престава възможността, Земята да бъде разглеждана така, както днес я разглеждат астрономията и геологията.
Тук съществуват наложителни причини, наложителни основания, на които трябва да се подчини и съвестният природомислител и да си каже: В това, което естествената наука разкрива, ти не трябва да виждаш вече нещо друго, освен един израз на духовния живот, който стои на основата на всичко! Но тогава ние разглеждаме растението като един физиономичен израз на земята, като израз на лицето на нашата земя. Така това, което наричаме наше естетическо чувство по отношение на растителния свят, се задълбочава именно чрез Духовната наука. Ние отиваме пред гигантските дървета на девствените гори, пред тихата теменужка или пред кокичето и ги разглеждаме наистина като отделни индивиди, но така, че казваме: тук ни говори духът, тук се изразява духът, който оживява пространството, Дух на Слънцето, Дух на Земята! Това, което виждаме у човека от израза на неговия дух, когато чуваме неговия глас и от това вадим заключение за кротостта или некротостта на неговата душа, така от това, което ни гледа от растенията, ние вадим заключение за това, което живее като Дух на Земята, като Дух на Слънцето, как те стоят в борба един с друг или във взаимна хармония.
към текста >>
Ние отиваме пред гигантските дървета на девствените гори, пред тихата теменужка или пред кокичето и ги разглеждаме наистина като отделни индивиди, но така, че казваме: тук ни говори духът, тук се изразява духът, който оживява
пространство
то, Дух на Слънцето, Дух на Земята!
Когато разглеждаме нещата по този начин, ние трябва във всеки случай да кажем: тук ние проглеждаме в дълбоки, дълбоки тайни на окръжаващия ни свят. Тук за сериозния търсител на истината колкото и обайващи да са чисто материалните резултати на изследването престава възможността даже и да помисли, че Слънцето е едно газово кълбо движещо се в пространството, престава възможността, Земята да бъде разглеждана така, както днес я разглеждат астрономията и геологията. Тук съществуват наложителни причини, наложителни основания, на които трябва да се подчини и съвестният природомислител и да си каже: В това, което естествената наука разкрива, ти не трябва да виждаш вече нещо друго, освен един израз на духовния живот, който стои на основата на всичко! Но тогава ние разглеждаме растението като един физиономичен израз на земята, като израз на лицето на нашата земя. Така това, което наричаме наше естетическо чувство по отношение на растителния свят, се задълбочава именно чрез Духовната наука.
Ние отиваме пред гигантските дървета на девствените гори, пред тихата теменужка или пред кокичето и ги разглеждаме наистина като отделни индивиди, но така, че казваме: тук ни говори духът, тук се изразява духът, който оживява пространството, Дух на Слънцето, Дух на Земята!
Това, което виждаме у човека от израза на неговия дух, когато чуваме неговия глас и от това вадим заключение за кротостта или некротостта на неговата душа, така от това, което ни гледа от растенията, ние вадим заключение за това, което живее като Дух на Земята, като Дух на Слънцето, как те стоят в борба един с друг или във взаимна хармония. Тогава ние самите се чувствуваме тъчащи и живеещи в духа. А сега само за да покажем, как Духовната наука може фактически да бъде потвърдена от естествената наука на 19-то столетие, можем да споменем още следното. Онези слушатели, които по-рано са присъствували на държаните тук сказки, ще си спомнят за казаното, че в земния свят съществуват растения, които са неуместни, които не принадлежат на нашия земен свят. Такова едно растение е например белият ИМЕЛ, който играе такава забележителна роля в сказанията и митовете затова, защото принадлежи на едно минало планетарно състояние на нашата Земя и е останал като един остатък от едно предиземно развитие.
към текста >>
И той трябва да си каже: Когато разглеждам околността на моето
пространство
, аз намирам потвърдено това, което е първоизточник на всички неща, това намирам аз в лоното на Духа!
И сменящо тъкане, Пламтящ живот, Така творя аз на стана свистящ на времето И дреха жива Богу аз приготвям. А човекът, който вижда по този начин Духа в живота на растенията, се чувствува сам укрепен, виждайки това, което трябва да счита като свое вътрешно същество разлято върху цялата арена, на която трябва да обитава.
И той трябва да си каже: Когато разглеждам околността на моето пространство, аз намирам потвърдено това, което е първоизточник на всички неща, това намирам аз в лоното на Духа!
И това, което може да важи като израз на отношението на човешкия дух и на човешката душа, което може да важи също и за отношението на душата на растенията и на духа на растенията, това можем да резюмираме в думите: Нещата в ширините на простора Говорят на човешкий усет, Те се променят с времето. Човешката душа познавайки живее
към текста >>
99.
2. Как се добива познание на духовния свят; Берлин, 15. 12. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Защото човек трябва да добие познание, как са нещата в
пространство
то, на какви закони са подчинени те и т.н.
Ето защо при тази книга важното не е това, дали човек може да спори върху това или онова, дали нещо може да бъде схванато така или иначе, а важното е това, че действително мислите, които в нея са свързани в един организъм, могат да обучат нашата душа, да и дадат възможност да напредне до известна степен. Така е и в моята книга "Истина и наука". И така е още с много неща, които първо трябва да служат като основни елементи, за да тренират душата да може да се издигне в духовния свят. Математиката, Геометрията учат човека да познава триъгълниците, четириъгълниците и други фигури. Но защо ни учат те всичко това?
Защото човек трябва да добие познание, как са нещата в пространството, на какви закони са подчинени те и т.н.
С подобни фигури като символи работи всъщност и методът за издигане във висшите светове. Той поставя например пред ученика символа на триъгълника, на четириъгълника или други символични фигури, но не с цел да получи чрез тях непосредствено познание, той и така може да получи такива познания, а за да получи в тях възможност така да обучи своите духовни способности, че от това, което получава като впечатления от тези символи, духът да се издигне в един по-висш свят. Следователно тук се касае за обучение на мислите за гимнастика на мислите. Ето защо много от това, което е суха външна наука, което е математика или геометрия, се превръща за духовното обучение в жив символ, който ни води нагоре в духовния свят. Когато сме оставили това да действува върху нашата душа, тогава ние се научаваме да познаваме това, което всъщност никаква външна наука не разбира: че древните питагорейци под влияние на техния велик учител Питагор са говорили, как светът се състои от числа, вселената се състои от числа, защото те са обгръщали с поглед вътрешните закономерности на числата.
към текста >>
Обаче това, което става във външния свят, така се казва, когато една топка удря друга топка, това, което се развива тук като сили, като съпротивление, като налягане и т.н., това ние трябва да пренесем във външния свят, в
пространство
то, то съществува там.
Това е същото, което и Шопенхауер казва, само че малко различно оцветено: "Светът е нашата представа". Но Освалд Кюлпе обръща вниманието върху това, че всичко, което възприемаме чрез сетивата, накратко всичко, което се явява образно, е субективно, че напротив това, което физиката и химията казват налягане, сила на привличане и сила на отблъскване, съпротивление и т.н. -, може да бъде охарактеризирано като нещо обективно; така щото по този начин в нашите образи на света бихме имали нещо частично чисто субективно, частично това, което е обективно, като налягане, сила на привличане и сила на отблъскване. Аз не искам да разглеждам тук по-нататък критиката, която бе направена срещу това изказване, а искам да се спра само на този начин на мислене. За днешния теоретикопознавател това наглежда извънредно лесно за доказване: понеже без очи не бихме могли да виждаме, светлината би била нещо, което е произведено чрез нашите очи.
Обаче това, което става във външния свят, така се казва, когато една топка удря друга топка, това, което се развива тук като сили, като съпротивление, като налягане и т.н., това ние трябва да пренесем във външния свят, в пространството, то съществува там.
Защо хората мислят това? Освалд Кюлпе се издава много ясно на определено място, където говори за усещанията на сетивата. Понеже счита тези усещания като образи, затова той казва: тези образи не могат да се ударят или да се привличат, не могат да се налягат или взаимно да се затоплят, не могат също така да имат в пространството толкова и толкова голямо разстояние, че да изпращат през пространството светлината с такава и такава скорост, не могат също да бъдат подредени така, както химикът подрежда елементите. Защо казва той това за усещанията на сетивата? Защото ги счита като образи, които са произведени само чрез нашите сетива.
към текста >>
Понеже счита тези усещания като образи, затова той казва: тези образи не могат да се ударят или да се привличат, не могат да се налягат или взаимно да се затоплят, не могат също така да имат в
пространство
то толкова и толкова голямо разстояние, че да изпращат през
пространство
то светлината с такава и такава скорост, не могат също да бъдат подредени така, както химикът подрежда елементите.
Аз не искам да разглеждам тук по-нататък критиката, която бе направена срещу това изказване, а искам да се спра само на този начин на мислене. За днешния теоретикопознавател това наглежда извънредно лесно за доказване: понеже без очи не бихме могли да виждаме, светлината би била нещо, което е произведено чрез нашите очи. Обаче това, което става във външния свят, така се казва, когато една топка удря друга топка, това, което се развива тук като сили, като съпротивление, като налягане и т.н., това ние трябва да пренесем във външния свят, в пространството, то съществува там. Защо хората мислят това? Освалд Кюлпе се издава много ясно на определено място, където говори за усещанията на сетивата.
Понеже счита тези усещания като образи, затова той казва: тези образи не могат да се ударят или да се привличат, не могат да се налягат или взаимно да се затоплят, не могат също така да имат в пространството толкова и толкова голямо разстояние, че да изпращат през пространството светлината с такава и такава скорост, не могат също да бъдат подредени така, както химикът подрежда елементите.
Защо казва той това за усещанията на сетивата? Защото ги счита като образи, които са произведени само чрез нашите сетива. Сега бих искал да ви представя една проста мисъл, която показва, че образността не изменя нищо от нещата, съвсем нищо. Нещата се сблъскват и се привличат. Когато обаче сега господин Кюлпе разглежда сетивните възприятия, този свят, който не би могъл нито да се сблъсква, нито да се привлича, той се явява на господин Освалд Кюлпе именно не като действителност, а като един огледален образ, като едно отражение.
към текста >>
100.
3. Заложба, дарба и възпитание на човека; Берлин, 12. 01. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Инстинктът на възпитателите на човечеството е създал вече чрез общото съзнание едно чудесно средство, чрез което през първите години човекът е поставен във възможността да работи върху изменящото се, подвижно естество на душевно-духовното, така щото да се даде свободно
пространство
на игра за формирането на човешкото същество.
Тук няма никаква изменчивост, никакво изменение, също и никаква възможност да бъдат развити духовно-душевните способности, както душата развива своята дейност от ден на ден, от час на час. Да предположим, че един баща е ужасно своенравен човек, който е приел за свой принцип: Моят син трябва да стане такъв, какъвто аз бях! През целия си живот аз правих обущата за моите клиенти така, и така трябва да прави своите обуща и моят син! Както аз мисля, така трябва да мисли и моят син! Тогава около този син се създава една такава духовно-душевна обстановка, която така работи над неговия духовно-душевен организъм, както е било работено над бащата и чрез това синът е принуден да живее в съвършено определени форми, докато би трябвало да бъде първо проучена индивидуалността, която навлиза в живота, и след това от добитото познание да формираме духовно-душевния организъм.
Инстинктът на възпитателите на човечеството е създал вече чрез общото съзнание едно чудесно средство, чрез което през първите години човекът е поставен във възможността да работи върху изменящото се, подвижно естество на душевно-духовното, така щото да се даде свободно пространство на игра за формирането на човешкото същество.
Това е играта. Това е също начинът, как най-добре занимаваме едно дете, така щото да не му даваме понятия, които имат неподвижни очертания, а такива, които дават пространство за игра на мисълта, така че тук или там то може да сгреши. Само тогава ние намираме хода на мисълта, която е предопределена чрез вътрешната заложба. Когато разказвам една приказка, така че тя да възбуди духовната дейност на детето, да не се образуват понятия в определени очертанията тези очертания да оставят подвижни за понятието, тогава детето работи така, както някой работи, който изпитва нещата и чрез изпитването търси да получи това, което е правилно. Детето работи, за да извлече, как неговото духовно естество трябва да се движи, за да формира по най-добрия начин своя организъм, както той е предварително формиран вътрешно.
към текста >>
Това е също начинът, как най-добре занимаваме едно дете, така щото да не му даваме понятия, които имат неподвижни очертания, а такива, които дават
пространство
за игра на мисълта, така че тук или там то може да сгреши.
През целия си живот аз правих обущата за моите клиенти така, и така трябва да прави своите обуща и моят син! Както аз мисля, така трябва да мисли и моят син! Тогава около този син се създава една такава духовно-душевна обстановка, която така работи над неговия духовно-душевен организъм, както е било работено над бащата и чрез това синът е принуден да живее в съвършено определени форми, докато би трябвало да бъде първо проучена индивидуалността, която навлиза в живота, и след това от добитото познание да формираме духовно-душевния организъм. Инстинктът на възпитателите на човечеството е създал вече чрез общото съзнание едно чудесно средство, чрез което през първите години човекът е поставен във възможността да работи върху изменящото се, подвижно естество на душевно-духовното, така щото да се даде свободно пространство на игра за формирането на човешкото същество. Това е играта.
Това е също начинът, как най-добре занимаваме едно дете, така щото да не му даваме понятия, които имат неподвижни очертания, а такива, които дават пространство за игра на мисълта, така че тук или там то може да сгреши.
Само тогава ние намираме хода на мисълта, която е предопределена чрез вътрешната заложба. Когато разказвам една приказка, така че тя да възбуди духовната дейност на детето, да не се образуват понятия в определени очертанията тези очертания да оставят подвижни за понятието, тогава детето работи така, както някой работи, който изпитва нещата и чрез изпитването търси да получи това, което е правилно. Детето работи, за да извлече, как неговото духовно естество трябва да се движи, за да формира по най-добрия начин своя организъм, както той е предварително формиран вътрешно. И така е при играта. Играта се различава от дейността разграничена в неподвижни форми чрез това, че до известна степен детето може да прави, каквото иска, когато играе, да няма то предварително резки очертания в мислите и подвижностите на организма.
към текста >>
Аз вече посочих на друго място, как в едно ректоратско слово Лауренц Мюлнер обърна вниманието върху църквата св.Петър в Рим: как тази църква се издига величествено, как в нея са вложени законите на
пространство
то в механиката на изграждането на купола, така щото в целия строеж се вижда изразена понай-чудния начин механиката на
пространство
то.
И никой, когото в младостта сме насочили да чувствува това, което е вън от него, не ще бъде по-късно в живота един несръчен човек. Защото това, което лежи вече под прага на нашето съзнание, може най-съществено да работи върху нашия организъм. Това важи също и по отношение на езика, на говора. Един език се научава най-добре в периода, когато човекът още съвсем не е в състояние да разбира граматически този език, защото тогава той изучава с онази част на своята душевна същност, която принадлежи на по-дълбоките слоеве. Така се е развило човечеството така трябва да се развива отделният човек.
Аз вече посочих на друго място, как в едно ректоратско слово Лауренц Мюлнер обърна вниманието върху църквата св.Петър в Рим: как тази църква се издига величествено, как в нея са вложени законите на пространството в механиката на изграждането на купола, така щото в целия строеж се вижда изразена понай-чудния начин механиката на пространството.
Но той обърна вниманието върху това, че законите, които Микеланджело е изразил в строежа на църквата, са били открити след това от Галилей с неговия пълен с полет дух и с това той ни е дал механическата наука. Аз обърнах също вниманието върху това, че денят на смъртта на Микеланджело почти съвпада с деня на раждането на Галилей, така щото отвлечените закони на механиката това, което живее в Съзнателната душа на човека са се явили по-късно от това, което Микеланджело е вградил в пространството от по-дълбоките членове на душата. Както по-висшите членове на душата се развиват на основата на по-нисшите, както на основата на заложбите трябва да се образуват нашите членове, за да насочим след това поглед към тях и да добием едно понятие за тях, така е и с отделния живот. И в отделния живот човекът трябва да бъде заобиколен от човешкото общество, трябва да застане в това, което го потопява като в една атмосфера, в душевно-духовното на заобикалящия ни свят. Тогава това, което човекът донася със себе си в съществуването, бива оформено и развито.
към текста >>
Аз обърнах също вниманието върху това, че денят на смъртта на Микеланджело почти съвпада с деня на раждането на Галилей, така щото отвлечените закони на механиката това, което живее в Съзнателната душа на човека са се явили по-късно от това, което Микеланджело е вградил в
пространство
то от по-дълбоките членове на душата.
Това важи също и по отношение на езика, на говора. Един език се научава най-добре в периода, когато човекът още съвсем не е в състояние да разбира граматически този език, защото тогава той изучава с онази част на своята душевна същност, която принадлежи на по-дълбоките слоеве. Така се е развило човечеството така трябва да се развива отделният човек. Аз вече посочих на друго място, как в едно ректоратско слово Лауренц Мюлнер обърна вниманието върху църквата св.Петър в Рим: как тази църква се издига величествено, как в нея са вложени законите на пространството в механиката на изграждането на купола, така щото в целия строеж се вижда изразена понай-чудния начин механиката на пространството. Но той обърна вниманието върху това, че законите, които Микеланджело е изразил в строежа на църквата, са били открити след това от Галилей с неговия пълен с полет дух и с това той ни е дал механическата наука.
Аз обърнах също вниманието върху това, че денят на смъртта на Микеланджело почти съвпада с деня на раждането на Галилей, така щото отвлечените закони на механиката това, което живее в Съзнателната душа на човека са се явили по-късно от това, което Микеланджело е вградил в пространството от по-дълбоките членове на душата.
Както по-висшите членове на душата се развиват на основата на по-нисшите, както на основата на заложбите трябва да се образуват нашите членове, за да насочим след това поглед към тях и да добием едно понятие за тях, така е и с отделния живот. И в отделния живот човекът трябва да бъде заобиколен от човешкото общество, трябва да застане в това, което го потопява като в една атмосфера, в душевно-духовното на заобикалящия ни свят. Тогава това, което човекът донася със себе си в съществуването, бива оформено и развито. Но човекът не внася в съществуването само това, което му е дадено от линията на наследствеността, а наследствените качества биват определени чрез нещо трето, чрез вечната индивидуалност на човека. Тази индивидуалност на човека се нуждае от наследените качества, трябва да ги усвои и да ги развие.
към текста >>
НАГОРЕ