Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
Намерени са
320
резултата от
68
текста в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Познаване на Бога
'.
1.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
За това свое първо за
познаване
с философа той казва в "Поезия и истина" */*ІІІ част,Книга 14.): "след като потърсих в целия свят едно образователно средство за моето чудно същество, аз намерих най-после "етиката
на
този мъж".
Напротив би трябвало да приемем, че тук понятие и действителност стоят едно срещу другото без посредство и че са били произведени чрез едно намиращо се вън от тях влияние по един и същи начин, както човекът произвежда един сложен предмет на една замислена от него идея, например както строи една машина. С това Кант отрече възможността да бъде обяснен светът на организмите и даже бе привидно доказано, че това е невъзможно. Така стояха нещата, когато Гьоте се залови да се занимава с органичните науки. Обаче той пристъпи към (изследването) изучаването на същите, след като се беше подготвил за целта по най-подходящия начин чрез няколкократно прочитане на философа Спиноза. Гьоте започна да изучава Спиноза за първи път през пролетта на 1774 година.
За това свое първо запознаване с философа той казва в "Поезия и истина" */*ІІІ част,Книга 14.): "след като потърсих в целия свят едно образователно средство за моето чудно същество, аз намерих най-после "етиката на този мъж".
През лятото на същата година Гьоте се срещна с Фриц Якоби. Този последният, който се беше занимавал подробно със Спиноза за което свидетелстват неговите писма върху учението на Спиноза, 1785 година,беше напълно подходящ да въведе Гьоте по-дълбоко в същността на философа. Тогава за Спиноза се говореше твърде много, защото у Гьоте "всичко беше още в началното действие и противодействие, ферментиращо и кипящо*./*Пътуване в Италия, 5.Х.1787 година/. Известно време по-късно той намери в библиотеката на своя баща една книга, чийто автор остро се бореше против Спиноза, даже го изопачаваше до най-висока степен. Това стана повод Гьоте да се заеме още веднъж сериозно с дълбокия мислител.
към текста >>
Така може да пише само някой, който обръща езичниците към християнство и при проверка духът не го подканя"*./* Някои атрибути (свойства)
на
Бога
в нещата/.
Той пише на 4 ноември 1784 година на приятелката: "Аз ще донеса със себе си Спиноза на латински език, тъй като в него всичко е много по-ясно." Въздействието на този философ върху Гьоте беше извънредно голямо. Самият Гьоте беше наясно върху това. В 1816 година /7.11/ той пише на Целтер: "Освен Шекспир и Спиноза аз не зная някой от покойниците да е упражнил такова въздействие върху мене както Лине." Следователно той счита Шекспир и Спиноза като двама духове, който са упражнили най-голямо влияние върху него. Как се прояви сега това влияние върху изучаването на образуването на организмите, това ни става най-ясно, когато вземем под внимание думите написани върху Лаватер от пътуването в Италия: Лаватер застъпваше именно всеобщоприетото тогава мнение, че едно същество може да се роди само чрез едно незаложено в природата на самото същество влияние, чрез едно нарушение на общите природни закони. Върху това Гьоте писа думите: Наскоро намерих в една страстна апостолско-капуцинска декламация на цюрихския пророк безсмислените думи: всичко, което има живот, живее чрез нещо вън от него или така звучаха приблизително думите му.
Така може да пише само някой, който обръща езичниците към християнство и при проверка духът не го подканя"*./* Някои атрибути (свойства) на Бога в нещата/.
Това е изречено напълно в духа на Спиноза. Спиноза различава три вида познание. Първият вид е онова познание, при което при определени чути или прочетени думи си спомняме за нещата и си образуваме определени представи за нещата, подобни на тези, чрез които си представяме нещата образно. Вторият вид познание е онова, когато разполагайки с достатъчно представи за свойствата на нещата си образуваме общи представи. Третият вид познание е сега обаче онова, когато от достатъчната представа за действителната същност на някои атрибути (свойства) на Бога преминаваме към достатъчно познание на същността на нещата.
към текста >>
Третият вид познание е сега обаче онова, когато от достатъчната представа за действителната същност
на
някои атрибути (свойства)
на
Бога
преминаваме към достатъчно познание
на
същността
на
нещата.
Така може да пише само някой, който обръща езичниците към християнство и при проверка духът не го подканя"*./* Някои атрибути (свойства) на Бога в нещата/. Това е изречено напълно в духа на Спиноза. Спиноза различава три вида познание. Първият вид е онова познание, при което при определени чути или прочетени думи си спомняме за нещата и си образуваме определени представи за нещата, подобни на тези, чрез които си представяме нещата образно. Вторият вид познание е онова, когато разполагайки с достатъчно представи за свойствата на нещата си образуваме общи представи.
Третият вид познание е сега обаче онова, когато от достатъчната представа за действителната същност на някои атрибути (свойства) на Бога преминаваме към достатъчно познание на същността на нещата.
Този вид познание Спиноза нарича scientia intuitiva, интуитивно или съзерцателно знание. Към този последен и най-висш род познание се стремеше Гьоте. При това трябва преди всичко да ни бъде ясно, какво иска да каже Спиноза с думите: Нещата трябва да бъдат познати така, че в тяхната същност да познаем някои атрибути /свойства/ на Бога. Богът на Спиноза е идейното съдържание на света. Принципът, който движи, крепи и носи всичко.
към текста >>
При това трябва преди всичко да ни бъде ясно, какво иска да каже Спиноза с думите: Нещата трябва да бъдат познати така, че в тяхната същност да познаем някои атрибути /свойства/
на
Бога
.
Първият вид е онова познание, при което при определени чути или прочетени думи си спомняме за нещата и си образуваме определени представи за нещата, подобни на тези, чрез които си представяме нещата образно. Вторият вид познание е онова, когато разполагайки с достатъчно представи за свойствата на нещата си образуваме общи представи. Третият вид познание е сега обаче онова, когато от достатъчната представа за действителната същност на някои атрибути (свойства) на Бога преминаваме към достатъчно познание на същността на нещата. Този вид познание Спиноза нарича scientia intuitiva, интуитивно или съзерцателно знание. Към този последен и най-висш род познание се стремеше Гьоте.
При това трябва преди всичко да ни бъде ясно, какво иска да каже Спиноза с думите: Нещата трябва да бъдат познати така, че в тяхната същност да познаем някои атрибути /свойства/ на Бога.
Богът на Спиноза е идейното съдържание на света. Принципът, който движи, крепи и носи всичко. Можем да си представим това или така, че го предполагаме като самостоятелна, съществуваща за себе си отделно от преходните същества Същност, която има тези преходни същества край себе си, владее ги и ги поставя във взаимодействие. Или пък можем да си представим тази Същност преминала в преходните неща, така че не съществува вече над и покрай тях, а само повече в тях. Този възглед съвсем не отрича онзи Първичен принцип, той го признава напълно, само че го счита като разлят в света.
към текста >>
А тъй като познанието е явно едно откриване
на
същността
на
нещата, но все пак тази същност може да съществува само в причастието, което едно преходно същество има от Първичния принцип
на
всички неща; в такъв случай познанието означава едно съзиране
на
онова безкрайното в нещата*/*Някои атрибути /свойства/
на
Бога
в нещата/.
Или пък можем да си представим тази Същност преминала в преходните неща, така че не съществува вече над и покрай тях, а само повече в тях. Този възглед съвсем не отрича онзи Първичен принцип, той го признава напълно, само че го счита като разлят в света. Първият възглед счита преходния свят като откровение на Безкрайното, обаче това Безкрайно остава запазено в своята същност, то не се отдава. То не излиза вън от себе си, а остава това, което е било преди своята изява това. Вторият възглед счита преходния свят също така като едно откровение на Безкрайното, само той приема, че при своето откровение, при своята изява това Безкрайно е излязло от себе си и е вложило своите собствени същество и живот в своето творение, така че сега вече съществува само в това творение.
А тъй като познанието е явно едно откриване на същността на нещата, но все пак тази същност може да съществува само в причастието, което едно преходно същество има от Първичния принцип на всички неща; в такъв случай познанието означава едно съзиране на онова безкрайното в нещата*/*Някои атрибути /свойства/ на Бога в нещата/.
А както вече изнесохме, преди Гьоте за неорганичната природа са приемали, че тя може да бъде обяснена от самата нея, че тя носи в себе си нейното основание и нейната същност, но че не е така при органичната природа. Тук не можеше да бъде позната в самата тази органична природа онази същност, която се изявява в обекта. Ето защо предполагаше се, че тя съществува вън от обекта. Накратко казано: Органичната природа се обясняваше според първия възглед, а неорганичната според втория. Както видяхме, Спиноза беше доказал необходимостта от единно познание.
към текста >>
И по отношение
на
излязлата в 1811 година книга
на
Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата
на
един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива
Бога
.
Както видяхме, Спиноза беше доказал необходимостта от единно познание. Той беше твърде много философ, за да може да разпростре това теоретическо изискване и върху специалния клон на науката за организмите. Това оставаше да направи Гьоте. Не само горното изказване, но и множество други ни доказват, че той се обявяваше решително за схващането на Спиноза. В "Поезия и истина" (IV част, книга 16): Природата действа според вечни, необходими, следователно божествени закони, така че и самото божеството не би искало да измени нищо в тях".
И по отношение на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога.
При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах? " Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката. Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност". След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения. Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича."
към текста >>
При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод
на
разглеждане
на
нещата, който ме беше научил да виждам
бога
в природата, природата в
Бога
по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата
на
моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах?
Той беше твърде много философ, за да може да разпростре това теоретическо изискване и върху специалния клон на науката за организмите. Това оставаше да направи Гьоте. Не само горното изказване, но и множество други ни доказват, че той се обявяваше решително за схващането на Спиноза. В "Поезия и истина" (IV част, книга 16): Природата действа според вечни, необходими, следователно божествени закони, така че и самото божеството не би искало да измени нищо в тях". И по отношение на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога.
При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах?
" Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката. Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност". След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения. Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича." Същественото в един процес на неорганичната природа, или другояче казано: На един процес принадлежащ само на сетивния свят, се състои в това, че той е произведен и определен от един друг, принадлежащ също на сетивния свят процес.
към текста >>
След като беше намерил горецитираното от нас обоснование
на
Кант относно неспособността
на
човешкия ум да обясни един организъм в "Критика
на
разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в
бога
, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието
на
една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения.
В "Поезия и истина" (IV част, книга 16): Природата действа според вечни, необходими, следователно божествени закони, така че и самото божеството не би искало да измени нищо в тях". И по отношение на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога. При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах? " Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката. Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност".
След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения.
Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича." Същественото в един процес на неорганичната природа, или другояче казано: На един процес принадлежащ само на сетивния свят, се състои в това, че той е произведен и определен от един друг, принадлежащ също на сетивния свят процес. Да предположим сега,че причинният процес се състои от елементите М, П, и С, /маса, посока и скорост на една движена еластична топка), а произведеният процес от елементите М1, П1, и С1; тогава винаги при определени М, П и С ще бъдат определени М1, П1 и С1. Ако искам сега да разбера процеса, аз трябва да представя общия процес, който се състои от причина и следствие, в едно общо понятие. Обаче това понятие не е такова, че то да се намира в самия процес и да може да определи процеса.
към текста >>
Познаване
то
на
неорганичната природа почива
на
възможността да схващаме външния свят чрез сетивата и да изразяваме неговото взаимодействие чрез понятия.
То не произвежда и не определя. Само обектите на сетивния свят се определят. Елементите М, П и С са възприемаеми и за външните сетива елементи. Тук понятието се явява само затова, за да служи на духа като средство за обгръщане на нещата, то изразява нещо, което не е идейно, няма форма на понятие, а е сетивно. И онова нещо, което то изразява, това е сетивния обект.
Познаването на неорганичната природа почива на възможността да схващаме външния свят чрез сетивата и да изразяваме неговото взаимодействие чрез понятия.
Възможността да познаваме по този начин неща, беше единствената достъпна за човека според Кант. Той наричаше това мислене дискурсивно /минаващо от едно съдържание към друго/; това, което искаме да познаем, е външно възприятие; понятието, обгръщащото единство, е просто едно средство. Обаче ако искаме да познаем органичната природа, ние не би трябвало да схващаме идейния момент, понятието като такова, което изразява, означава нещо друго, взема своето съдържание от него, а би трябвало да познаем идейното като такова; то трябва да има едно съдържание произхождащо от самото него, а не от пространствено-времевия сетивен свят. Онова единство, което в първия случай нашият дух просто абстрахира, трябва да се гради на самото себе си, то трябва да бъде образувано според неговата собствена същност, а не според влиянията на други обекти. Кант отричаше на човека способността да може да схване една такава същност, която се изгражда от самата себе си, изявява се от своята собствена сила.
към текста >>
В
познаване
то
на
това отношение между науката и неорганичното и онази
на
органичното се състои важното в Гьотевото изследване.
Обясняващото формалното на познанието, понятието и обясненото материалното, възприятието са тъждествени. Идеята, чрез която схващаме органическото, е следователно съществено различна от понятието, чрез което обясняваме неорганичното; тя не само обхваща едно дадено разнообразие като един сбор а изнася от себе си своето собствено съдържание. Тя е резултат на даденото /на опитността/, конкретно явление. Тук се крие причината, защо в неорганическата естествена наука говорим за закони (природни закони) и обясняваме фактите чрез тях, а в органичната природа напротив вършим това чрез типове. Законът не е едно и също нещо с разнообразието на възприятието, което той владее, той стои над него; обаче в типа идейното и реалното са станали единство, разнообразието може да бъде обяснено само като изхождащо от една точка на тъждественото с него цяло.
В познаването на това отношение между науката и неорганичното и онази на органичното се състои важното в Гьотевото изследване.
Ето защо греши се, когато днес многократно това изследване се обявява като един предшественик на онзи монизъм, който иска да основе един единен възглед за природата, обхващащ както органичното така и неорганичното, чрез това, че приписва на органичното, свежда органичното до същите закони механо-физическите категории и природни закони -, които обуславят неорганичното. Как Гьоте си представя един монистичен възглед, това ние виждаме. Начинът, по който той обяснява органичното, е съществено различен от този, по който той постъпва при неорганичното. Той иска да счита механичния начин на обяснение строго отделен от това, което е от по-висше естество.*(*Сентенции в проза, а.а. О. стр.413). Той укорява Кизер и Линк, че те искат да сведат органичните явления до неорганични форми на действие.*(* Естеств.Науки I,стр.198 и 206).
към текста >>
Младшият д, Алтон пише
на
6 юли 1827 година
на
Гьоте: "бих считал за най-голяма награда, ако ваше превъзходителство,
на
когото естествената наука дължи не само едно пълно преобразоване с величествени обзори и нови възгледи
на
ботаниката, но и множество о
бога
тявания
на
остеологията, бихте познали в предстоящите листове едно достойно за одобрение усърдие"* (*Естественонаучна кореспонденция I,28.).
Докато преди Гьотевата систематика се нуждаеше от също толкова различни понятия (идеи), колкото външни различни видове съществуваха, между които не се намираше никаква връзка, Гьоте обясни, че по идея всички организми са еднакви, а се различават само по тяхното външно явление; И той обясни защо те са такива. С това бе създадена философската основа за една научна система на организмите. Касаеше се още само за провеждането на същата. Трябваше да бъде показано, как всички действителни организми са само откровения, изяви на една идея и как те се изявяват в един определен случай. Великото дело, което бе извършено с това в науката, беше също многократно признато от по-дълбоко мислещи учени.
Младшият д, Алтон пише на 6 юли 1827 година на Гьоте: "бих считал за най-голяма награда, ако ваше превъзходителство, на когото естествената наука дължи не само едно пълно преобразоване с величествени обзори и нови възгледи на ботаниката, но и множество обогатявания на остеологията, бихте познали в предстоящите листове едно достойно за одобрение усърдие"* (*Естественонаучна кореспонденция I,28.).
Неес фон Евенбек пише на 24 юни 1820 година*(*Също II,19.): "във вашия труд, който нарекохте "опит за обяснение на метаморфозата на растенията", растението говори първо между нас за самото себе си, заплете и мене хубаво очовечаване, когато бях още млад. Най-после Фойгт* (*също II, 360) пише на 6 юни 1831 година: "С живо участие и покорна благодарност аз започнах да чета малката книга за метаморфозата, която ме завладя като съучастник на това учение и ме свърза здраво исторически с него. Странно е, че учените са се отнесли по-тривиално спрямо метаморфозата на животните /разбирам не старата метаморфоза на насекомите, а тази изходяща от гръбначния стълб/ отколкото към тази на растенията. Независимо от плагиатите и злоупотребите, тихото признание би имало своето основание в това, че при нея те вярваха, че ще има да рискуват по-малко. Защото при скелета изолираните кости остават вечно същите, обаче в ботаниката метаморфозата застрашава да преобърне цялата терминология и следователно определението на видовете, и слабите се страхуват следователно, защото не знаят, до къде може да доведе нещо подобно." Тук е налице съзнанието, че един нов вид виждаме на индивидуалното трябва да настъпи; и от този нов възглед трябва да произлезе новата систематика, разглеждането на особеното.
към текста >>
2.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае
Бога
.
Когато възприемаме със сетивата, това не е достатъчно, защото сетивата не ни казват, как дадено нещо е свързано с всеобщата мирова идея, какво значение има то за великото Цяло. Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа. За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./. Не стои различна работа и със Спиноза. Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света.
Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога.
Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза. Защото Бог се е отказал от всяко собствено съществуване; той не се намира някъде вън от света. Но ние трябва да го търсим там, където Той се намира. Следователно всяко истинско знание трябва да бъде така устроено, че във всяка част от познаването на света да ни предава част от познанието на Бога. Следователно на неговата най-висока степен познанието е едно сливане с Бога.
към текста >>
Всеки друг път да се стигне до
Бога
, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла
на
Спиноза.
Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа. За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./. Не стои различна работа и със Спиноза. Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света. Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога.
Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза.
Защото Бог се е отказал от всяко собствено съществуване; той не се намира някъде вън от света. Но ние трябва да го търсим там, където Той се намира. Следователно всяко истинско знание трябва да бъде така устроено, че във всяка част от познаването на света да ни предава част от познанието на Бога. Следователно на неговата най-висока степен познанието е едно сливане с Бога. Ние наричаме това познание нагледно знание.
към текста >>
Следователно всяко истинско знание трябва да бъде така устроено, че във всяка част от
познаване
то
на
света да ни предава част от познанието
на
Бога
.
Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света. Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога. Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза. Защото Бог се е отказал от всяко собствено съществуване; той не се намира някъде вън от света. Но ние трябва да го търсим там, където Той се намира.
Следователно всяко истинско знание трябва да бъде така устроено, че във всяка част от познаването на света да ни предава част от познанието на Бога.
Следователно на неговата най-висока степен познанието е едно сливане с Бога. Ние наричаме това познание нагледно знание. Ние познаваме нещата "sub specie seternitatie", т.е. като излияния на Божественото. Законите, които нашия дух познава в природата са следователно Бог в неговата същност, а не само създадени от него.
към текста >>
Следователно
на
неговата най-висока степен познанието е едно сливане с
Бога
.
Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога. Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза. Защото Бог се е отказал от всяко собствено съществуване; той не се намира някъде вън от света. Но ние трябва да го търсим там, където Той се намира. Следователно всяко истинско знание трябва да бъде така устроено, че във всяка част от познаването на света да ни предава част от познанието на Бога.
Следователно на неговата най-висока степен познанието е едно сливане с Бога.
Ние наричаме това познание нагледно знание. Ние познаваме нещата "sub specie seternitatie", т.е. като излияния на Божественото. Законите, които нашия дух познава в природата са следователно Бог в неговата същност, а не само създадени от него. Това, което познаваме като логическа необходимост, е това, защото на него му е присъща същността на Божественото, т.е.
към текста >>
Неговата твърда вяра, че в цялата своя работа природата ни изявява нещо божествено, стоеше пред него в най-ясни изречения: "Аз се придържам здраво и по-здраво към обожанието
на
Бога
на
атеиста /Спиноза/", пише той
на
Якоби, когато този по следният искаше да покаже учението
на
Спиноза в една друга светлина.
като излияния на Божественото. Законите, които нашия дух познава в природата са следователно Бог в неговата същност, а не само създадени от него. Това, което познаваме като логическа необходимост, е това, защото на него му е присъща същността на Божественото, т.е. вечната закономерност. Това беше един възглед съобразен с Гьотевия дух.
Неговата твърда вяра, че в цялата своя работа природата ни изявява нещо божествено, стоеше пред него в най-ясни изречения: "Аз се придържам здраво и по-здраво към обожанието на Бога на атеиста /Спиноза/", пише той на Якоби, когато този по следният искаше да покаже учението на Спиноза в една друга светлина.
В това се състои родството на Гьоте със Спиноза. И когато по отношение на тази дълбока, вътрешна хармония на Гьотевото същество с участието на Спиноза постоянно се изтъква съвършено вътрешното обстоятелство: Гьоте е бил привлечен към Спиноза, защото както и този последният не е искал да търпи крайните причини в обяснението на света, това свидетелства за едно повърхностно оценяване на положението на нещата. Че Гьоте както и Спиноза отхвърляха последните причини, това беше само едно последствие на техните възгледи. Нека само ясно си представим теорията за последните причини. Дадено нещо се обяснява по отношение на неговото съществуване и устройство чрез това, че се излага /доказва/ неговата необходимост за нещо друго.
към текста >>
Това, което става в Аза при
познаване
то
на
природата, Шелинг считаше същевременно за обективното в природата, за същинския принцип в нея.
Гьоте, който винаги се насочваше към обективното, можа да намери твърде малко нещо, което да го привлича, във Фехтевата философия на съзнанието. На Гьоте му липсваше разбиране за областта, за която тази философия беше валидна; обаче разширението, което Фихте и даде той я считаше като универсална наука -, можа да се яви на поета само като една грешка. Много повече допирни точки имаше Гьоте с младия Шелинг. Този последният беше един ученик на Фихте. Обаче той не само продължи по-нататък анализа на дейността на "Аза", а проследи също и онази дейност в съзнанието, чрез която това последното схваща природата.
Това, което става в Аза при познаването на природата, Шелинг считаше същевременно за обективното в природата, за същинския принцип в нея.
За него външната природа беше само една втвърдена форма на нашите понятия за природата. Това, което живее в нас като възглед за природата, то ни се явява отново вън, само че разпокъсано, пространствено-временно. Това, което застава срещу нас отвън като природа, е завършен продукт, то е само обусловеното, втвърдената форма на един жив принцип. Ние не можем да добием този принцип отвън чрез опитност. Трябва първо да го създадем в нашата вътрешност.
към текста >>
Така за Гьоте за
познаване
то с философи и философски направления означава едно напредващо изяснение върху това, което вече е съществувало в него.
Тук именно, ваше високоблагородие, първичните явления идват сполучливо навреме; в този сумрак, духовен или понятен чрез неговата простота, видим или уловим чрез неговата сетивност, се поздравяват двата свята, нашият забъркан свят и изявяващото се съществуване." Така Хегел за Гьоте става ясна мисълта, че емпиричният изследовател трябва да отиде до първичното явление и че от там по-нататък водят пътищата на философа. От това обаче следва също, че основната мисъл на Хегеловата философия е едно последствие на Гьотевия начин на мислене. Преодоляването на действителността, за да се издигне човек от създаденото до създаването, от сътвореното до творението, от обусловеното до обуславящото, стои на основата на Гьоте, но също така и на Хегел. Хегел не иска да предложи във философията нищо друго освен вечния процес, от който произлиза всичко, което е крайно. Той иска да познае даденото като едно следствие на това, което той може да счита като необусловено.
Така за Гьоте запознаването с философи и философски направления означава едно напредващо изяснение върху това, което вече е съществувало в него.
За своя възглед той не е добил нищо; на него му са били дадени само средствата в ръка, да говори върху това, което правеше, което ставаше в неговата душа. Така следователно Гьотевият възглед на света предлага достатъчно опорни точки за едно философско развитие. Обаче тези опорни точки са били подхванати първо само от учениците на Хегел. Останалата философия се отнася отрицателно към Гьотевия възглед. Само Шопенхауер се опира върху някои точки дадени от високоценения от него поет.
към текста >>
Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото
бога
то съдържание
на
историята, освен това, че то е едно проявление
на
волята, Хартман знае да намира идейната ядка
на
всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие
на
човечеството.
Тя не присъства само в субекта, а е обективен миров принцип. Когато между съставляващите света принципи Хартман приема наред с идеята още и волята, тогава непонятно е, как все още има философи, които го считат за шопенхауерианец. Шопенхауер е на мнение, че всяко съдържание на понятията е само субективно, че то е само явление на съзнанието, и поставя това мнение на върха. При него не може и дума да става, че идеята е взела участие в състава на света като реален принцип. Поради това Шопенхауер никога не можа да стигне до едно пълно съдържателно третиране на философските специални науки, докато Хартман е проследил своите принципи във всички отделни науки.
Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството.
Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята. Хартман хваща всяко отделно съществуване и показва, как навсякъде може да бъде възприемана идеята. Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята.
към текста >>
Хартман поставя
бога
тото съдържание
на
идеята.
Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството. Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята. Хартман хваща всяко отделно съществуване и показва, как навсякъде може да бъде възприемана идеята. Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж.
Хартман поставя богатото съдържание на идеята.
Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство. Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията. Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни. Който не прави това предположение, той никога не може да оправдае, защо въобще трябва да търси нещо върху света чрез размишление посредством идеите. Със своя обективен идеализъм Едуард фон Хартман стои на почвата на Гьотевия възглед за света.
към текста >>
3.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Дори в понятието „нещо само за себе си" да се внесат няколко абстрактни елемента от света
на
опита, пак няма да е възможно
бога
тият конкретен живот
на
опита да бъде възведен към няколко свойства, които самите са заети изцяло от възприятието.
Съвсем естествено е, че дуалистичният мислител не може да открие взаимовръзка между хипотетично приемания всемирен принцип и даденото, съобразно с опита. Съдържание за хипотетичния всемирен принцип е възможно да се получи само чрез заемането му от света на опита - и човек се заблуждава относно този факт. Иначе принципът остава едно понятие без съдържание - някакво непонятие, което има само формата на понятие. При това положение дуалистичният мислител обикновено твърди, че съдържанието на това понятие било недостъпно за нашето познание и че сме можели да знаем единствено за съществуването на такова съдържание, а не какво съществува. В двата случая преодоляването на дуализма е невъзможно.
Дори в понятието „нещо само за себе си" да се внесат няколко абстрактни елемента от света на опита, пак няма да е възможно богатият конкретен живот на опита да бъде възведен към няколко свойства, които самите са заети изцяло от възприятието.
Дю Боа-Реймон смята, че чрез положението и движението си, невъзприемаемите атоми на материята произвеждат усещане и чувство; и така стига до заключението, че ние никога не можем да се доберем до задоволително обяснение на това, как материята и движението произвеждат усещане и чувство, защото „напълно и завинаги непонятно е именно, че на известен брой въглеродни, водородни, азотни, кислородни и т.н. атоми няма да им бъде безразлично как са разположени и как се движат, как са били разположени и са се движили, как ще бъдат разположени и ще се движат. По никакъв начин не е възможно да се прозре как от тяхното взаимодействие би могло да възникне съзнание." Това заключение е характерно за цялото мисловно направление. От богатия свят на възприятията са отделени положението и движението. Те биват пренесени върху мнимия свят на атомите, след което настъпва учудването, че от този самодейно изработен и зает от света на възприятията принцип не може да се изведе конкретният живот.
към текста >>
От
бога
тия свят
на
възприятията са отделени положението и движението.
В двата случая преодоляването на дуализма е невъзможно. Дори в понятието „нещо само за себе си" да се внесат няколко абстрактни елемента от света на опита, пак няма да е възможно богатият конкретен живот на опита да бъде възведен към няколко свойства, които самите са заети изцяло от възприятието. Дю Боа-Реймон смята, че чрез положението и движението си, невъзприемаемите атоми на материята произвеждат усещане и чувство; и така стига до заключението, че ние никога не можем да се доберем до задоволително обяснение на това, как материята и движението произвеждат усещане и чувство, защото „напълно и завинаги непонятно е именно, че на известен брой въглеродни, водородни, азотни, кислородни и т.н. атоми няма да им бъде безразлично как са разположени и как се движат, как са били разположени и са се движили, как ще бъдат разположени и ще се движат. По никакъв начин не е възможно да се прозре как от тяхното взаимодействие би могло да възникне съзнание." Това заключение е характерно за цялото мисловно направление.
От богатия свят на възприятията са отделени положението и движението.
Те биват пренесени върху мнимия свят на атомите, след което настъпва учудването, че от този самодейно изработен и зает от света на възприятията принцип не може да се изведе конкретният живот. Това, че дуалистът, който борави с едно напълно безсъдържателно понятие относно „нещото само за себе си", не може да се добере до някакво обяснение на света, следва още от приведената по-горе дефиниция за неговия принцип. При всички случаи дуалистът се вижда принуден да поставя непреодолими бариери пред нашата познавателна способност. Привърженикът на един монистичен светоглед знае, че всичко, от което се нуждае за обяснението на някое дадено му явление от света, би трябвало да се намира в сферата на света. Пречка да се стигне до него могат да бъдат само случайни временни или пространствени бариери или недостатъци на неговата организация.
към текста >>
Но метафизическият реалист твърди, че това условно
познаване
на
причините било напълно достатъчно за практическия живот,
От сходството на тези образи на света той по-нататък вади заключение за еднаквостта на индивидуалните духове, които лежат в основата на отделните човешки субекти на възприемането или на „Азовете сами в себе си", лежащи в основата на субектите. Следователно това заключение е извадено от известен брой следствия и се отнася до характера на лежащите в основата им причини. Ние вярваме, че от един достатъчно голям брой случаи, схващаме фактическото положение на нещата дотолкова, че знаем какво поведение ще имат разкритите причини в други случаи. Едно такова заключение наричаме индуктивно. На нас ще ни се наложи да модифицираме неговите резултати, ако при някое друго наблюдение се получи нещо неочаквано, тъй като характерът на резултата несъмнено се определя само от индивидуалната форма на извършените наблюдения.
Но метафизическият реалист твърди, че това условно познаване на причините било напълно достатъчно за практическия живот,
Индуктивното заключение представлява методическа основа на съвременния метафизически реализъм. Имало е времена, когато се е вярвало, че от понятията може да се извлече нещо, което да не е повече понятие. Вярвало се е, че чрез понятията могат да се познаят метафизическите реални същности, от които метафизическият реализъм някога се е нуждаел. Днес този вид философски разсъждения вече са превъзмогнати. Но за сметка на това се приема, че от достатъчно голям брой възприятийни факти могат да се правят изводи за характера на нещото само за себе си, което лежи в основата на тези факти.
към текста >>
Увеличаването
на
броя или видоизменянето
на
човешките сетива би довело до друг образ
на
възприятието, до о
бога
тяване или видоизменяне
на
човешкия опит; но едно истинско познание спрямо този опит също би трябвало да се постигне чрез взаимодействието
на
понятие и възприятие.
Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие. Но едно такова схващане би почивало на самоизмама. От значение е най-вече, че всичко изработено във физиката, доколкото не представлява неоправдани хипотези, които би трябвало да бъдат игнорирани, е получено чрез възприятие и понятие. Въз основа на верния познавателен инстинкт на физика онова, което привидно представлява неосезаемо съдържание, при всяко положение се пренася в областта, в която се намират възприятията и се мисли чрез понятия, с които се борави в тази област. По същество напреженията в електрическото и магнитното поле и така нататък, не се откриват посредством някакъв друг процес на познанието извън този, който протича между възприятие и понятие.
Увеличаването на броя или видоизменянето на човешките сетива би довело до друг образ на възприятието, до обогатяване или видоизменяне на човешкия опит; но едно истинско познание спрямо този опит също би трябвало да се постигне чрез взаимодействието на понятие и възприятие.
Задълбочаването на познанието зависи от изявяващите се в мисленето сили на интуицията (срв. стр. 89). С изживяването, което се оформя при мисленето, тази интуиция може да се гмурне в по-големи или по-малки подоснови на действителността. Чрез разширяване образа на възприятието, това гмурване може да получи импулси и по такъв начин косвено да бъде стимулирано. Само че гмурването в дълбините като достигане до действителността никога не бива да се смесва с противостоенето на по-широк или по-тесен образ на възприятието, в който винаги е налице само една половинчатост на действителността, обусловена от познаващото органично устройство.
към текста >>
Който не се лута в абстракции, той ще разбере как за о
познаване
на
човешката същност значение придобива и фактът, че за целите
на
физиката в областта
на
възприятията трябва да бъдат разкривани елементи, за които липсва едно непосредствено сетиво, както за цвета или звука.
Задълбочаването на познанието зависи от изявяващите се в мисленето сили на интуицията (срв. стр. 89). С изживяването, което се оформя при мисленето, тази интуиция може да се гмурне в по-големи или по-малки подоснови на действителността. Чрез разширяване образа на възприятието, това гмурване може да получи импулси и по такъв начин косвено да бъде стимулирано. Само че гмурването в дълбините като достигане до действителността никога не бива да се смесва с противостоенето на по-широк или по-тесен образ на възприятието, в който винаги е налице само една половинчатост на действителността, обусловена от познаващото органично устройство.
Който не се лута в абстракции, той ще разбере как за опознаване на човешката същност значение придобива и фактът, че за целите на физиката в областта на възприятията трябва да бъдат разкривани елементи, за които липсва едно непосредствено сетиво, както за цвета или звука.
Конкретната същност на човека се определя не само от онова, което той чрез своето органично устройство си противопоставя като пряко възприятие, но и от обстоятелството, че от това пряко възприятие изключва други неща. Както животът, редом със съзнателното будно състояние се нуждае от несъзнателното състояние на съня, така себеизживяването на човека редом със сферата на неговото сетивно възприятие се нуждае от една – дори далеч по-голяма - сфера на възприемаеми не по сетивен път елементи в областта, от която произхождат сетивните възприятие. Всичко това косвено е изразено още в първоначалната версия на тази книга. Тук нейният автор прибавя настоящото разширение на съдържанието, понеже практиката му е показала че някои читатели не са чели достатъчно точно. Редно е също така да се обърне внимание, че идеята за възприятието, както е развита в настоящата книга, не бива да се смесва с идеята за външно сетивно възприятие, което представлява само негов частен случай.
към текста >>
4.
10. РЕАЛНОСТТА НА СВОБОДАТА - ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА
GA_4 Философия на свободата
Затова и навред в живота чувстването, както и възприемането, настъпва преди
познаване
то.
И от своя гледна точка той е напълно прав, когато си представя нещата по този начин. От страна на субекта чувството отпърво е съвсем същото, каквото е възприятието от обективна страна. Оттук според принципа на наивния реализъм, реално е всичко, което може да се възприеме, чувството е гаранция за реалността на собствената личност. Но според описания тук монизъм чувството трябва да получи същото допълнение, което е необходимо на възприятието, ако то трябва да се представи като съвършена реалност. За този монизъм чувството е нещо не напълно реално: в първата форма, в която ни е дадено, то още не съдържа своя втори фактор - понятието или идеята.
Затова и навред в живота чувстването, както и възприемането, настъпва преди познаването.
Ние по-напред се чувстваме съществуващи и едва в течение на постепенното развитие се добираме до точката, където в смътно усещаното собствено съществуване у нас се появява понятието за нашето себе. Но онова, което за нас се появява едва по-късно, първоначално е неразделно свързано с чувството. Това обстоятелство кара наивния човек да вярва, че в чувстването битието му се представя пряко, а в знанието – косвено. Ето защо формирането на емоционалния живот ще му се струва най-важното нещо. За него взаимовръзката на света ще му е станала понятна едва тогава, когато я е поел в своето чувстване.
към текста >>
Но който съумее наистина да се добере до животи в мисленето, той установява, че витаенето само в чувства или съзерцаването
на
волевия елемент изобщо не могат да се сравняват с вътрешното
бога
тство и с опиращия се
на
себе си, но същевременно раздвижен в себе си опит в рамките
на
този живот, камо ли да бъдат поставяни над тях.
ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Трудността да се обхване същността на мисленето чрез наблюдение се крие в това, че тази същност твърде лесно се изплъзва на съзерцаващата душа, щом тя понечи да я насочи в руслото на своето внимание. На разположение й остава само мъртвата абстракция, тленните останки на живото мислене. При взиране само в тази абстракция човек лесно ще изпита подтик да навлезе в „изпълнената с живот" стихия на мистиката на чувството или пък на философията на волята. Странно ще му се струва, ако някой държи да обхване същността на действителността „чисто мисловно".
Но който съумее наистина да се добере до животи в мисленето, той установява, че витаенето само в чувства или съзерцаването на волевия елемент изобщо не могат да се сравняват с вътрешното богатство и с опиращия се на себе си, но същевременно раздвижен в себе си опит в рамките на този живот, камо ли да бъдат поставяни над тях.
Тъкмо това богатство, тази вътрешна пълнота на изживяването е причина съответствието на живота в мисленето за обикновената душевна нагласа да изглежда мъртво, абстрактно. Едва ли някоя друга душевна дейност на човека подлежи толкова лесно на недооценяване, както мисленето. Желаенето и чувстването сгряват човешката душа дори при изживяване на първичното им състояние като спомен. Изживявано като спомен, мисленето извънредно лесно остава студено и сякаш изсушава душевния живот. Това обаче е само силно проявяващата се сянка на неговата лъчезарна реалност, която топло се потапя във всемирните явления.
към текста >>
Тъкмо това
бога
тство, тази вътрешна пълнота
на
изживяването е причина съответствието
на
живота в мисленето за обикновената душевна нагласа да изглежда мъртво, абстрактно.
Трудността да се обхване същността на мисленето чрез наблюдение се крие в това, че тази същност твърде лесно се изплъзва на съзерцаващата душа, щом тя понечи да я насочи в руслото на своето внимание. На разположение й остава само мъртвата абстракция, тленните останки на живото мислене. При взиране само в тази абстракция човек лесно ще изпита подтик да навлезе в „изпълнената с живот" стихия на мистиката на чувството или пък на философията на волята. Странно ще му се струва, ако някой държи да обхване същността на действителността „чисто мисловно". Но който съумее наистина да се добере до животи в мисленето, той установява, че витаенето само в чувства или съзерцаването на волевия елемент изобщо не могат да се сравняват с вътрешното богатство и с опиращия се на себе си, но същевременно раздвижен в себе си опит в рамките на този живот, камо ли да бъдат поставяни над тях.
Тъкмо това богатство, тази вътрешна пълнота на изживяването е причина съответствието на живота в мисленето за обикновената душевна нагласа да изглежда мъртво, абстрактно.
Едва ли някоя друга душевна дейност на човека подлежи толкова лесно на недооценяване, както мисленето. Желаенето и чувстването сгряват човешката душа дори при изживяване на първичното им състояние като спомен. Изживявано като спомен, мисленето извънредно лесно остава студено и сякаш изсушава душевния живот. Това обаче е само силно проявяващата се сянка на неговата лъчезарна реалност, която топло се потапя във всемирните явления. Това потапяне става с една протичаща в самата мисловна дейност сила, която е сила на любовта в духовно отношение.
към текста >>
5.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Той не се вижда като инструмент
на
идеята или като съсъд
на
Бога
, не признава професия, не иска да дава лепта за напредъка
на
човечеството.
Нереалният „мъдрец“, този безплътен „светия“, стоикът, става реална личност, телесен „светия“, в приелия тяло Бог. Нереалният „човек“, безплътният аз ще стане реален във въплътения аз, в мен. Фактът, че отделният човек е сам по себе си световна история и притежава своя характерност, независимо от останалата световна история, надхвърля разбирането на християнството. За християнина световната история е най-висшето, защото тя е историята на Христос или „на човека“. За егоиста има стойност само неговата история, защото той иска да развива само себе си, не идеята за човечеството, не Божия план, не целите на провидението, не свободата и т.н.
Той не се вижда като инструмент на идеята или като съсъд на Бога, не признава професия, не иска да дава лепта за напредъка на човечеството.
Изживява себе си, без да го е грижа за това колко добре или зле се развива човечеството. За да не се допуска неразбиране, когато се възхвалява едно естествено състояние, можем да си спомним за „Тримата цигани“70 на Ленау. Какво, затова ли съм в света, за да реализирам идеи? За да правя нещо за реализирането на идеята „държава“ чрез моето гражданство, или чрез моя брак, като съпруг или баща да придам живот на идеята за семейство? Как може да ме привлече такова призвание?
към текста >>
Тези мисли
на
Щирнер можеха да станат подходящ съд, в който Ницше да излее своя
бога
т
на
усещания живот.
В индивидуалността владетелят отново се връща в творческото си нищо, от което е роден. Всяко по-висше от мен същество, Бог или човек, отслабва чувството ми за неповторимост и избледнява пред слънцето на това съзнание: възлагам ли на себе си, единствения, делото си, тогава то е възложено на преходния, на смъртния творец, който се самоунищожава, и мога да кажа: Поставих върху нищо своето дело! “ Такъв човек, който разчита само на себе си и твори само от самия себе си, е свръхчовекът на Ницше. 31.
Тези мисли на Щирнер можеха да станат подходящ съд, в който Ницше да излее своя богат на усещания живот.
Вместо тях той търси в Шопенхауеровия поня-тиен свят стълбата, по която да се изкатери към своя мисловен свят. Цялото човешко познание, според мнението на Шопенхауер, произлиза от два корена: от живота на представата и от възприемането на волята, която действа в нас. „Нещото в себе си“ се намира отвъд света на нашата представа. Защото представата е само следствието, което „нещото в себе си“ упражнява върху моя орган на познание. Аз познавам само въздействията на нещата, но не и самите неща.
към текста >>
Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари
на
много
бога
т дом.
Несъзнателно Ницше се стреми просто и честно да се изразява, следвайки своите основни инстинкти. Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми. В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме.
Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом.
В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти. Ницше вижда в Шопенхауер силна личност, която не се преобразява чрез философията в човек на разума, а която прави от логичното само израз на над-логичното, на инстинктивното в себе си. „Копнежът към по-крепка природа, към по-здраво и по-просто човечество при него е копнеж към самия себе си, и докато овладява времето в себе си, с удивление съзира гения в себе си.“ („Шопенхауер“, § 3) В Ницшевия дух още тогава работи стремежът към идеята за свръхчовека, търсещ себе си и намиращ в търсенето смисъла на съществуването си. Такъв търсещ Ницше вижда в Шопенхауер.
към текста >>
Само чрез
познаване
на
миналото човек трябва да бъде в състояние да различава това, което е възможно или невъзможно за него.
Споменът, който иска да обхване нещата, които сам човек не е преживял, живее като исторически смисъл, като учение за миналото в човека. Ницше пита: Доколко историческият смисъл действа жизнеподпомагащо? Той се опитва да даде отговор в „Несвоевременни размишления“: „За ползата и вредата от историята за живота“ (1874). Поводът за това писание е било схващането на Ницше, че историческият смисъл при съвременниците му, особено при учените е станал характерен признак. Ницше вижда навсякъде да се възхвалява задълбочаването в миналото.
Само чрез познаване на миналото човек трябва да бъде в състояние да различава това, което е възможно или невъзможно за него.
Такова изповедание му се набива в ушите. Само който знае как се е развил един народ, може да прецени какво е необходимо за неговото бъдеще. Този зов чува Ницше. Философите не искат да измислят нещо ново, а само да изучават мислите на своите предшественици. Този исторически смисъл действа парализиращо на настоящото творчество.
към текста >>
6.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
ПРИЯТЕЛСТВО
НА
БОГА
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
В лицето на Йоханес Таулер /1300-1361 г./, Хайнрих Сузо /1295-1366 г./ и Йоханес Руисбрьок /1293-1381 г./ ние се запознаваме с личности, в живота и делата на които се показват по най-убедителен начин онези вълнения на душата, които предизвиква един духовен път като този на Майстер Екхарт с дълбоко надарени натури. Ако Екхарт се явява като човек, който в блаженото изживяване на духовното новораждане говори за естеството и същността на познанието като за една картина, която е постигнал да нарисува: Другите ни се представят като странстващи хора, като поклонници, на които това ново раждане е показало един нов път, по който те искат да вървят, чиято цел обаче им изглежда безкрайно отдалечна. Екхарт рисува повече великолепията на своята картина, а те трудностите на новия път. Трябва да си изясним напълно, какво е положението на човека спрямо неговите висши познания, ако искаме да изпъкне пред нашата душа разликата между такива личности като Екхарт и Таулер. Човекът е вплетен в сетивния свят и в природната закономерност, която царува в сетивния свят.
към текста >>
Такива чувства живеят в Таулер, когато той казва: "Човекът е такъв, като че е съставен от трима човеци: Животинският човек, какъвто той е според сетивата, след това разумният човек и най-после най-висшият, по образ и подобие
на
Бога
човек.
Не действа ли тогава в нас една същност, която е по-висша отколкото действащата според природните закони и природни сили сетивно-органическа личност? При такъв един акт съществува ли още една разделяща стена между нашата вътрешност и външния свят? Това, което разсъждава тук, което си създава изяснение, не е вече нашата отделна личност; това е по-скоро всеобщата мирова същност, която е съборила преградите между вътрешния свят и външния свят и която обгръща вече и двата свята. Както е вярно, че аз оставам същата отделна личност по външен изглед, когато съм премахнал по този начин преградата, така вярно е също, че по същност аз не съм вече тази отделна личност. От ега нататък в мене живее чувството, че в моето същество говори всемирното същество, което обхваща мене и целия свят.
Такива чувства живеят в Таулер, когато той казва: "Човекът е такъв, като че е съставен от трима човеци: Животинският човек, какъвто той е според сетивата, след това разумният човек и най-после най-висшият, по образ и подобие на Бога човек.
Единият е външният, животинският, сетивният човек; другият е вътрешният, разумният човек, с неговите разумни сили; третият човек е духът, най-висшата част на душата." /виж В. Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.161/. Колко високо стои този третият човек над първия и втория, това Екхарт е изразил в думите: "Окото, чрез което аз виждам Бога, е същото око, чрез което Бог вижда мене. Моето око и божието око е едно око и едно виждане и едно познание и едно чувстване." Но заедно е това чувство в Таулер живее и едно друго чувство. Той се издига до един действителен възглед за духовното и не смесва постоянно, както лъжливите материалисти и лъжливите идеалисти, сетивно-природното с духовното.
към текста >>
Колко високо стои този третият човек над първия и втория, това Екхарт е изразил в думите: "Окото, чрез което аз виждам
Бога
, е същото око, чрез което Бог вижда мене.
Както е вярно, че аз оставам същата отделна личност по външен изглед, когато съм премахнал по този начин преградата, така вярно е също, че по същност аз не съм вече тази отделна личност. От ега нататък в мене живее чувството, че в моето същество говори всемирното същество, което обхваща мене и целия свят. Такива чувства живеят в Таулер, когато той казва: "Човекът е такъв, като че е съставен от трима човеци: Животинският човек, какъвто той е според сетивата, след това разумният човек и най-после най-висшият, по образ и подобие на Бога човек. Единият е външният, животинският, сетивният човек; другият е вътрешният, разумният човек, с неговите разумни сили; третият човек е духът, най-висшата част на душата." /виж В. Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.161/.
Колко високо стои този третият човек над първия и втория, това Екхарт е изразил в думите: "Окото, чрез което аз виждам Бога, е същото око, чрез което Бог вижда мене.
Моето око и божието око е едно око и едно виждане и едно познание и едно чувстване." Но заедно е това чувство в Таулер живее и едно друго чувство. Той се издига до един действителен възглед за духовното и не смесва постоянно, както лъжливите материалисти и лъжливите идеалисти, сетивно-природното с духовното. Ако със своето духовно разположение Таулер би бил природоизследовател: Той би трябвало да приеме да обясни всичко природно, включително целия човек, първия и втория, чисто природосъобразно. Той никога не би пренесъл "чисто" духовни сили в самата природа. Никога не би говорил за една "целесъобразност" в природата, измислена по образеца на човешката.
към текста >>
И понеже не се чувстваше като природоизследовател, а като човек, който работи за развитието
на
моралния живот, той чувствуваше противоположността, която се разтваря между тази природна същност
на
човека и виждането
на
Бога
, което възниква сред природното естество по природен начин, но като духовност.
Ако със своето духовно разположение Таулер би бил природоизследовател: Той би трябвало да приеме да обясни всичко природно, включително целия човек, първия и втория, чисто природосъобразно. Той никога не би пренесъл "чисто" духовни сили в самата природа. Никога не би говорил за една "целесъобразност" в природата, измислена по образеца на човешката. Той би знаел, че там, където възприемаме със сетивата, не могат да се намерят никакви "творчески мисли". В него живееше напротив най-силно съзнанието, че човекът е едно чисто природно същество.
И понеже не се чувстваше като природоизследовател, а като човек, който работи за развитието на моралния живот, той чувствуваше противоположността, която се разтваря между тази природна същност на човека и виждането на Бога, което възниква сред природното естество по природен начин, но като духовност.
Именно в тази противоположност изпъква пред него смисълът на живота. Като отделно същество, като природно създание намира себе си човек. И никаква наука не може да му разкрие нещо друго върху този живот, освен че той е едно такова природно създание. Като природно създание той не може да се издигне над това, което природата го е създала. Той трябва да остане в нея.
към текста >>
Той знае, че който мисли за
Бога
в неговия смисъл, не мисли едно мисловно съдържание надхвърлящо това, което мисли този, който е схванал природата в мисли.
Ако нарича това природа съществуващото, той трябва да се издигне до възгледа, който признава несъществащото като нещо по-висше. Таулер не търси никакъв Бог, който съществува в смисъла на една природна сила; той не търси никакъв Бог, който би създал света в смисъла на човешките творения. В него живее познанието, че даже понятието за сътворението, което църковните учители имат, е само едно идеализирано човешко творение. За него е ясно, че Бог не може да бъде намерен така, както науката открива действието на природата и закономерността на природата. Таулер съзнава, че не можем да прибавим към природата нищо, което да е Бог.
Той знае, че който мисли за Бога в неговия смисъл, не мисли едно мисловно съдържание надхвърлящо това, което мисли този, който е схванал природата в мисли.
Ето защо Таулер не иска да мисли Бога, а иска да мисли божествено. Познанието на природата не се обогатява чрез знанието за Бога, а се преобразява. Познаващият Бога не знае нищо различно от познаващия природата, но той знае по друг начин. Познаващият Бога не може да прибави нито буква към познаването на природата; но през цялото негово познание на природата свети една нова светлина. Какви основни чувства завладяват душата на един човек, който разглежда света от такива гледища, ще зависи от това, как той разглежда изживяването на душата, което донася духовното новораждане.
към текста >>
Ето защо Таулер не иска да мисли
Бога
, а иска да мисли божествено.
Таулер не търси никакъв Бог, който съществува в смисъла на една природна сила; той не търси никакъв Бог, който би създал света в смисъла на човешките творения. В него живее познанието, че даже понятието за сътворението, което църковните учители имат, е само едно идеализирано човешко творение. За него е ясно, че Бог не може да бъде намерен така, както науката открива действието на природата и закономерността на природата. Таулер съзнава, че не можем да прибавим към природата нищо, което да е Бог. Той знае, че който мисли за Бога в неговия смисъл, не мисли едно мисловно съдържание надхвърлящо това, което мисли този, който е схванал природата в мисли.
Ето защо Таулер не иска да мисли Бога, а иска да мисли божествено.
Познанието на природата не се обогатява чрез знанието за Бога, а се преобразява. Познаващият Бога не знае нищо различно от познаващия природата, но той знае по друг начин. Познаващият Бога не може да прибави нито буква към познаването на природата; но през цялото негово познание на природата свети една нова светлина. Какви основни чувства завладяват душата на един човек, който разглежда света от такива гледища, ще зависи от това, как той разглежда изживяването на душата, което донася духовното новораждане. Сред това изживяване човекът е изцяло природно създание, природно същество, когато той разглежда себе си във взаимодействие с останалата природа; и той е изцяло духовно същество, когато вижда състоянието, което му донася неговото преобразуване.
към текста >>
Познанието
на
природата не се о
бога
тява чрез знанието за
Бога
, а се преобразява.
В него живее познанието, че даже понятието за сътворението, което църковните учители имат, е само едно идеализирано човешко творение. За него е ясно, че Бог не може да бъде намерен така, както науката открива действието на природата и закономерността на природата. Таулер съзнава, че не можем да прибавим към природата нищо, което да е Бог. Той знае, че който мисли за Бога в неговия смисъл, не мисли едно мисловно съдържание надхвърлящо това, което мисли този, който е схванал природата в мисли. Ето защо Таулер не иска да мисли Бога, а иска да мисли божествено.
Познанието на природата не се обогатява чрез знанието за Бога, а се преобразява.
Познаващият Бога не знае нищо различно от познаващия природата, но той знае по друг начин. Познаващият Бога не може да прибави нито буква към познаването на природата; но през цялото негово познание на природата свети една нова светлина. Какви основни чувства завладяват душата на един човек, който разглежда света от такива гледища, ще зависи от това, как той разглежда изживяването на душата, което донася духовното новораждане. Сред това изживяване човекът е изцяло природно създание, природно същество, когато той разглежда себе си във взаимодействие с останалата природа; и той е изцяло духовно същество, когато вижда състоянието, което му донася неговото преобразуване. Ето защо с еднакво право можем да кажем: Най-дълбоката основа на душата е още природна, както също, тя е вече божествена.
към текста >>
Познаващият
Бога
не знае нищо различно от познаващия природата, но той знае по друг начин.
За него е ясно, че Бог не може да бъде намерен така, както науката открива действието на природата и закономерността на природата. Таулер съзнава, че не можем да прибавим към природата нищо, което да е Бог. Той знае, че който мисли за Бога в неговия смисъл, не мисли едно мисловно съдържание надхвърлящо това, което мисли този, който е схванал природата в мисли. Ето защо Таулер не иска да мисли Бога, а иска да мисли божествено. Познанието на природата не се обогатява чрез знанието за Бога, а се преобразява.
Познаващият Бога не знае нищо различно от познаващия природата, но той знае по друг начин.
Познаващият Бога не може да прибави нито буква към познаването на природата; но през цялото негово познание на природата свети една нова светлина. Какви основни чувства завладяват душата на един човек, който разглежда света от такива гледища, ще зависи от това, как той разглежда изживяването на душата, което донася духовното новораждане. Сред това изживяване човекът е изцяло природно създание, природно същество, когато той разглежда себе си във взаимодействие с останалата природа; и той е изцяло духовно същество, когато вижда състоянието, което му донася неговото преобразуване. Ето защо с еднакво право можем да кажем: Най-дълбоката основа на душата е още природна, както също, тя е вече божествена. Съобразно своето сетивно схващане Таулер наблягаше на първото.
към текста >>
Познаващият
Бога
не може да прибави нито буква към
познаване
то
на
природата; но през цялото негово познание
на
природата свети една нова светлина.
Таулер съзнава, че не можем да прибавим към природата нищо, което да е Бог. Той знае, че който мисли за Бога в неговия смисъл, не мисли едно мисловно съдържание надхвърлящо това, което мисли този, който е схванал природата в мисли. Ето защо Таулер не иска да мисли Бога, а иска да мисли божествено. Познанието на природата не се обогатява чрез знанието за Бога, а се преобразява. Познаващият Бога не знае нищо различно от познаващия природата, но той знае по друг начин.
Познаващият Бога не може да прибави нито буква към познаването на природата; но през цялото негово познание на природата свети една нова светлина.
Какви основни чувства завладяват душата на един човек, който разглежда света от такива гледища, ще зависи от това, как той разглежда изживяването на душата, което донася духовното новораждане. Сред това изживяване човекът е изцяло природно създание, природно същество, когато той разглежда себе си във взаимодействие с останалата природа; и той е изцяло духовно същество, когато вижда състоянието, което му донася неговото преобразуване. Ето защо с еднакво право можем да кажем: Най-дълбоката основа на душата е още природна, както също, тя е вече божествена. Съобразно своето сетивно схващане Таулер наблягаше на първото. Колкото и дълбоко да можем да проникнем в нашата душа, ние винаги си оставаме отделни личности, си казваше той.
към текста >>
"Неразбиращите хора вземат съединението с
Бога
по плът и говорят, че ще се превърнат в божествената природа; но това е погрешно, то е лоша ерес.
Ето защо мировото същество не може да се изяви в тебе в неговата чистота, а може само да озари основата на твоята душа. Следователно в тази основа се ражда само един отблясък, един образ на мировото Същество. Ти можеш така да преобразиш своята отделна личност, че да възпроизвежда в образ всемирното същество; но самото това всемирно същество не свети в тебе. Изхождайки от подобни представи Таулер стигна до мисълта за едно божество, което никога не преминава напълно, никога не се влива напълно в човешкия свят. Даже той настоява върху факта, да не бъде смесен с онези, които обясняват вътрешността на самия човек като нещо божествено.
"Неразбиращите хора вземат съединението с Бога по плът и говорят, че ще се превърнат в божествената природа; но това е погрешно, то е лоша ерес.
Защото и при най-висшето и най-вътрешното единение с Бога божествената природа и божественото същество са високо, даже по-високо отколкото всяка висота; това отива до една божествена пропаст, до която никое създание никога не достига." В смисъла на своята епоха и в смисъла на своята професия на свещеник Таулер с право иска да бъде считан за вярващ католик. Той не възнамерява да противопостави на християнството еди друг възглед. Той само иска чрез своя възглед да задълбочи, да одухотвори това християнство. Той говори за съдържанието на писанието като един благочестив свещеник. Обаче все пак в света на неговите представи това писание се превръща в едно изразно средство за най-дълбоките изживявания на душата.
към текста >>
Защото и при най-висшето и най-вътрешното единение с
Бога
божествената природа и божественото същество са високо, даже по-високо отколкото всяка висота; това отива до една божествена пропаст, до която никое създание никога не достига." В смисъла
на
своята епоха и в смисъла
на
своята професия
на
свещеник Таулер с право иска да бъде считан за вярващ католик.
Следователно в тази основа се ражда само един отблясък, един образ на мировото Същество. Ти можеш така да преобразиш своята отделна личност, че да възпроизвежда в образ всемирното същество; но самото това всемирно същество не свети в тебе. Изхождайки от подобни представи Таулер стигна до мисълта за едно божество, което никога не преминава напълно, никога не се влива напълно в човешкия свят. Даже той настоява върху факта, да не бъде смесен с онези, които обясняват вътрешността на самия човек като нещо божествено. "Неразбиращите хора вземат съединението с Бога по плът и говорят, че ще се превърнат в божествената природа; но това е погрешно, то е лоша ерес.
Защото и при най-висшето и най-вътрешното единение с Бога божествената природа и божественото същество са високо, даже по-високо отколкото всяка висота; това отива до една божествена пропаст, до която никое създание никога не достига." В смисъла на своята епоха и в смисъла на своята професия на свещеник Таулер с право иска да бъде считан за вярващ католик.
Той не възнамерява да противопостави на християнството еди друг възглед. Той само иска чрез своя възглед да задълбочи, да одухотвори това християнство. Той говори за съдържанието на писанието като един благочестив свещеник. Обаче все пак в света на неговите представи това писание се превръща в едно изразно средство за най-дълбоките изживявания на душата. "Бог произвежда всички свои дела в душата и ги дава на душата; и Отец ражда своя еднороден син в душата, както е вярно че го ражда във вечността, нито по-малко, нито по-много.
към текста >>
Едно подобие
на
Бога
ли, или един образ
на
Бога
, или това е самият Бог?
Той само иска чрез своя възглед да задълбочи, да одухотвори това християнство. Той говори за съдържанието на писанието като един благочестив свещеник. Обаче все пак в света на неговите представи това писание се превръща в едно изразно средство за най-дълбоките изживявания на душата. "Бог произвежда всички свои дела в душата и ги дава на душата; и Отец ражда своя еднороден син в душата, както е вярно че го ражда във вечността, нито по-малко, нито по-много. Какво се ражда, когато казваме: Бог ражда в душата?
Едно подобие на Бога ли, или един образ на Бога, или това е самият Бог?
Не, това не е нито образ, нито подобие на Бога, а същият Бог и същият син, когото отец ражда във вечността и нищо друго, защото любящото божествено слово, което е другото лице в троицата, него ражда отец в душата..... И от това душата добива голямо и особено достойнство." /виж Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.219 и следв./. За Таулер разказите на писанието стават дреха, в които той облича процеси на вътрешния живот. "Ирод, който гонеше детето и искаше да го погуби, е един образец на света, който още иска да погуби това дете в един вярващ човек, ето защо човек трябва да бяга от него, ако иска да запази детето живо в себе си, а това дете е озарената вярваща душа на всеки човек." Понеже насочва своя поглед върху естествения човек, за Таулер е по-малко важно да каже, какво става, когато висшият човек влиза в естествения човек, отколкото да намери пътищата, по които трябва да вървят нисшите сили на личността, ако искат да бъдат пренесени във висшия живот. Като човек, който се подвизава с моралния живот, той иска да покаже на човека пътищата към всемирното същество.
към текста >>
Не, това не е нито образ, нито подобие
на
Бога
, а същият Бог и същият син, когото отец ражда във вечността и нищо друго, защото любящото божествено слово, което е другото лице в троицата, него ражда отец в душата..... И от това душата добива голямо и особено достойнство." /виж Прегер, История
на
немската мистика, т.3, стр.219 и следв./.
Той говори за съдържанието на писанието като един благочестив свещеник. Обаче все пак в света на неговите представи това писание се превръща в едно изразно средство за най-дълбоките изживявания на душата. "Бог произвежда всички свои дела в душата и ги дава на душата; и Отец ражда своя еднороден син в душата, както е вярно че го ражда във вечността, нито по-малко, нито по-много. Какво се ражда, когато казваме: Бог ражда в душата? Едно подобие на Бога ли, или един образ на Бога, или това е самият Бог?
Не, това не е нито образ, нито подобие на Бога, а същият Бог и същият син, когото отец ражда във вечността и нищо друго, защото любящото божествено слово, което е другото лице в троицата, него ражда отец в душата..... И от това душата добива голямо и особено достойнство." /виж Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.219 и следв./.
За Таулер разказите на писанието стават дреха, в които той облича процеси на вътрешния живот. "Ирод, който гонеше детето и искаше да го погуби, е един образец на света, който още иска да погуби това дете в един вярващ човек, ето защо човек трябва да бяга от него, ако иска да запази детето живо в себе си, а това дете е озарената вярваща душа на всеки човек." Понеже насочва своя поглед върху естествения човек, за Таулер е по-малко важно да каже, какво става, когато висшият човек влиза в естествения човек, отколкото да намери пътищата, по които трябва да вървят нисшите сили на личността, ако искат да бъдат пренесени във висшия живот. Като човек, който се подвизава с моралния живот, той иска да покаже на човека пътищата към всемирното същество. Той има твърдата вяра и доверие, че всемирното същество просиява в човека, когато този устройва своя живот така, че в него се намира място за божественото.
към текста >>
"Ако човек трябва наистина да стане едно с
Бога
, тогава трябва да умрат и да замлъкнат и силите
на
вътрешния човек.
Като човек, който се подвизава с моралния живот, той иска да покаже на човека пътищата към всемирното същество. Той има твърдата вяра и доверие, че всемирното същество просиява в човека, когато този устройва своя живот така, че в него се намира място за божественото. Но никога това всемирно същество не може да просияе, ако човек се затвори в своята чиста, естествена, отделна личност. В езика на Таулер този изолиран в себе си човек е само част от света; едно отделно създание. Колкото повече се затваря в това съществуване като част на света, толкова по-малко може всемирното същество да намери място в него.
"Ако човек трябва наистина да стане едно с Бога, тогава трябва да умрат и да замлъкнат и силите на вътрешния човек.
Волята трябва да бъде съблечена от самото добро и от всяко воление и да стане безволна." "Човек трябва да се оттегли от всички свои сетива в себе си всички сили и да стигне до една забрава на всички неща и на самия себе си." "Защото истинното и вечно слово божие се изговаря само в пустинята, когато човек е излязъл от самия себе си и от всички неща и стои съвършено свободен, празен и самотен." Когато Таулер се намираше на своя връх, тогава в центъра на неговия мисловен живот възникна въпросът: Как може човек да унищожи, да победи в себе си своето отделно съществуване, за да живее според смисъла на всемирния живот? Който се намира в това положение, за него чувствата спрямо всемирното Същество се събират в едно: Страхопочитание пред това всемирно същество, което е неизчерпаемо, безгранично. Той си казва: Каквато и степен да си достигнал, съществуват още по-високи перспективи, още по-възвишени възможности. Колкото определена и ясно е за него посоката, в която трябва да движи своите стъпки, толкова ядно му е също, че никога не може да говори за една цел.
към текста >>
Преданието ни казва, че той е стигнал до това сбъдване благодарение
на
един озарен мирянин,
на
един "приятел
на
Бога
от Оберланд".
Когато развитието е стигнало до човека, той не намира предварително никакво по-нататъшно продължение. Той сам произвежда по-нататъшното развитие. Сега той живее това, което за предишните степени само познава. Той твори съобразно предмета това, което при преходните степени се е задоволявал само да подражава. Че истината не е едно със съществуващото в природата, а обгръща природно съществуващото и не-съществуващото: Това убеждение изпълва всички чувства на Таулер.
Преданието ни казва, че той е стигнал до това сбъдване благодарение на един озарен мирянин, на един "приятел на Бога от Оберланд".
Тук имаме пред себе си едно пълно с тайнственост събитие. Относно това, къде е живял този приятел на Бога, съществуват само предположения; а кой е бил той, липсват и такива предположения за това. Той трябва да е слушал много за начина, по който Таулер е проповядвал и въз основа на тези съобщения решил да отиде при Таулер, който действал като проповедник в Щрасбург, за да изпълни при него една задача. Отношението на Таулер към приятеля на Бога и влиянието на този последния върху втория ние намираме описани в една книга, която е прибавена към изданието на проповедите на Таулер /най-старите издания/ под заглавието "Книгата на Учителя". Там един приятел на Бога /на български бихме превели "богомил", бел.на преводача/, за когото се мисли, че е същият онзи, който е влязъл във връзка с Таулер, разказва за един "Учител", за когото се мисли, че е самият Таулер.
към текста >>
Относно това, къде е живял този приятел
на
Бога
, съществуват само предположения; а кой е бил той, липсват и такива предположения за това.
Сега той живее това, което за предишните степени само познава. Той твори съобразно предмета това, което при преходните степени се е задоволявал само да подражава. Че истината не е едно със съществуващото в природата, а обгръща природно съществуващото и не-съществуващото: Това убеждение изпълва всички чувства на Таулер. Преданието ни казва, че той е стигнал до това сбъдване благодарение на един озарен мирянин, на един "приятел на Бога от Оберланд". Тук имаме пред себе си едно пълно с тайнственост събитие.
Относно това, къде е живял този приятел на Бога, съществуват само предположения; а кой е бил той, липсват и такива предположения за това.
Той трябва да е слушал много за начина, по който Таулер е проповядвал и въз основа на тези съобщения решил да отиде при Таулер, който действал като проповедник в Щрасбург, за да изпълни при него една задача. Отношението на Таулер към приятеля на Бога и влиянието на този последния върху втория ние намираме описани в една книга, която е прибавена към изданието на проповедите на Таулер /най-старите издания/ под заглавието "Книгата на Учителя". Там един приятел на Бога /на български бихме превели "богомил", бел.на преводача/, за когото се мисли, че е същият онзи, който е влязъл във връзка с Таулер, разказва за един "Учител", за когото се мисли, че е самият Таулер. Той разказва, как е било произведено едно преобразуване, едно новораждане в един "Учител" и как този Учител, когато почувствал, че идва смъртта, извикал при себе си приятеля и го помолил да му опише историята на неговото "озарение", но да се погрижи, защото никой да не узнае, за кого се говори в книгата. Той моли това поради причината, че всички познания, които излизат от него, все пак не са от него.
към текста >>
Отношението
на
Таулер към приятеля
на
Бога
и влиянието
на
този последния върху втория ние намираме описани в една книга, която е прибавена към изданието
на
проповедите
на
Таулер /най-старите издания/ под заглавието "Книгата
на
Учителя".
Че истината не е едно със съществуващото в природата, а обгръща природно съществуващото и не-съществуващото: Това убеждение изпълва всички чувства на Таулер. Преданието ни казва, че той е стигнал до това сбъдване благодарение на един озарен мирянин, на един "приятел на Бога от Оберланд". Тук имаме пред себе си едно пълно с тайнственост събитие. Относно това, къде е живял този приятел на Бога, съществуват само предположения; а кой е бил той, липсват и такива предположения за това. Той трябва да е слушал много за начина, по който Таулер е проповядвал и въз основа на тези съобщения решил да отиде при Таулер, който действал като проповедник в Щрасбург, за да изпълни при него една задача.
Отношението на Таулер към приятеля на Бога и влиянието на този последния върху втория ние намираме описани в една книга, която е прибавена към изданието на проповедите на Таулер /най-старите издания/ под заглавието "Книгата на Учителя".
Там един приятел на Бога /на български бихме превели "богомил", бел.на преводача/, за когото се мисли, че е същият онзи, който е влязъл във връзка с Таулер, разказва за един "Учител", за когото се мисли, че е самият Таулер. Той разказва, как е било произведено едно преобразуване, едно новораждане в един "Учител" и как този Учител, когато почувствал, че идва смъртта, извикал при себе си приятеля и го помолил да му опише историята на неговото "озарение", но да се погрижи, защото никой да не узнае, за кого се говори в книгата. Той моли това поради причината, че всички познания, които излизат от него, все пак не са от него. "Защото знайте, Бог извърши всичко чрез мене, бедния червей, тази е истината, то не е мое, то е божие." Един научен спор, който се бе завързал върху този случай, няма ни най-малко значение за същността на въпроса. От една страна /Денифле, "Съчиненията на приятеля Божи в Оберланд"/ бе направен опит да се докаже, че приятелят Божи никога не е съществувал, но че неговото съществуване е било измислено и че приписаните нему книги произхождат от някой друг /М.
към текста >>
Там един приятел
на
Бога
/
на
български бихме превели "богомил", бел.
на
преводача/, за когото се мисли, че е същият онзи, който е влязъл във връзка с Таулер, разказва за един "Учител", за когото се мисли, че е самият Таулер.
Преданието ни казва, че той е стигнал до това сбъдване благодарение на един озарен мирянин, на един "приятел на Бога от Оберланд". Тук имаме пред себе си едно пълно с тайнственост събитие. Относно това, къде е живял този приятел на Бога, съществуват само предположения; а кой е бил той, липсват и такива предположения за това. Той трябва да е слушал много за начина, по който Таулер е проповядвал и въз основа на тези съобщения решил да отиде при Таулер, който действал като проповедник в Щрасбург, за да изпълни при него една задача. Отношението на Таулер към приятеля на Бога и влиянието на този последния върху втория ние намираме описани в една книга, която е прибавена към изданието на проповедите на Таулер /най-старите издания/ под заглавието "Книгата на Учителя".
Там един приятел на Бога /на български бихме превели "богомил", бел.на преводача/, за когото се мисли, че е същият онзи, който е влязъл във връзка с Таулер, разказва за един "Учител", за когото се мисли, че е самият Таулер.
Той разказва, как е било произведено едно преобразуване, едно новораждане в един "Учител" и как този Учител, когато почувствал, че идва смъртта, извикал при себе си приятеля и го помолил да му опише историята на неговото "озарение", но да се погрижи, защото никой да не узнае, за кого се говори в книгата. Той моли това поради причината, че всички познания, които излизат от него, все пак не са от него. "Защото знайте, Бог извърши всичко чрез мене, бедния червей, тази е истината, то не е мое, то е божие." Един научен спор, който се бе завързал върху този случай, няма ни най-малко значение за същността на въпроса. От една страна /Денифле, "Съчиненията на приятеля Божи в Оберланд"/ бе направен опит да се докаже, че приятелят Божи никога не е съществувал, но че неговото съществуване е било измислено и че приписаните нему книги произхождат от някой друг /М. Рулман Мерсвин/ Вилхелм Прегер /История на немската мистика/ се е опитал да подкрепи с много доказателства съществуването, автентичността на съчиненията и истинността на фактите.
към текста >>
Там човекът не вижда
Бога
или света; там Бог вижда самия себе си.
Аз оставям настрана всички външни факти и ще разкажа вътрешните душевни процеси на "Учителя" "Под влияние на мирянина". Какво ще помисли и ще разбере моят читател под тези думи "учителят" и "мирянинът", това ще зависи напълно от неговия начин да схваща нещата; какво аз самият си представям под тези имена, не мога да зная за кого това би било от полза. Един Учител поучава своите слушатели върху отношението на душата към мировата същност на нещата. Той говори за това, че човек не чувства вече да действат в него естествените, ограничени сили на неговата отделна личност, когато слиза в глъбините на своята душа. Там не говори вече отделният човек, там говори Бог.
Там човекът не вижда Бога или света; там Бог вижда самия себе си.
Човекът е станал едно с Бога. Но Учителят знае, че това учение не е оживяло още напълно в него. Той го мисли със своя ум; но не живее още в него с всяка нишка на неговата личност. Следователно той поучава за едно състояние, което не е осъществил още напълно в себе си. Описанието на състоянието отговаря на истината; обаче тази истина няма стойност, ако не добие живот, ако не произведе себе си като съществуване в действителността.
към текста >>
Човекът е станал едно с
Бога
.
Какво ще помисли и ще разбере моят читател под тези думи "учителят" и "мирянинът", това ще зависи напълно от неговия начин да схваща нещата; какво аз самият си представям под тези имена, не мога да зная за кого това би било от полза. Един Учител поучава своите слушатели върху отношението на душата към мировата същност на нещата. Той говори за това, че човек не чувства вече да действат в него естествените, ограничени сили на неговата отделна личност, когато слиза в глъбините на своята душа. Там не говори вече отделният човек, там говори Бог. Там човекът не вижда Бога или света; там Бог вижда самия себе си.
Човекът е станал едно с Бога.
Но Учителят знае, че това учение не е оживяло още напълно в него. Той го мисли със своя ум; но не живее още в него с всяка нишка на неговата личност. Следователно той поучава за едно състояние, което не е осъществил още напълно в себе си. Описанието на състоянието отговаря на истината; обаче тази истина няма стойност, ако не добие живот, ако не произведе себе си като съществуване в действителността. "Мирянинът" или "приятелят божи" чува за Учителя и неговите учения.
към текста >>
Говоренето за
Бога
, който гледа себе си във вътрешността
на
човека, приема един друг характер у този, който е познал подобно нещо.
Човекът трябва само да повтори този процес духом. Духовното повторение е началото на едно ново действително развитие, но което е една духовна действителност. Тогава човекът не само познава това, което природата е произвела; той продължава природата; той превръща своето познание в живо действие. Той ражда в себе си духа; и от там този дух върви напред от степен на степен на развитие, както природата напредва. Духът започва един природен процес на по-висша степен.
Говоренето за Бога, който гледа себе си във вътрешността на човека, приема един друг характер у този, който е познал подобно нещо.
Той отдава малко значение на това, че едно вече добито познание го е довело до дълбините на Мировото същество; но в замяна на това неговото духовно устройство добива един нов отпечатък. То се развива в направлението, което се определя от Мировото същество, по-нататък. Такъв човек не само гледа света различно от онзи, който го схваща с ума; той живее различно живота. Той не говори за смисъла, който животът има вече чрез силите и законите на света; но той дава първо на този живот един нов смисъл. Както рибата не съдържа в себе си това, което на една по-късна степен на развитието се явява като млекопитаещо, така и човекът на ума няма още в себе си това, което ще се роди от него като по-висш човек.
към текста >>
Човекът, който е разбрал това, не иска да разглежда
Бога
като нещо намиращо се вън от него; той иска да се отнася с
Бога
като с едно същество, което върви заедно с него към една цел, която отначало е толкова неизвестна, колкото
на
рибата е неизвестна природата
на
млекопитаещето.
В своето действие тя надхвърля своето познание. Тя става влечуго и по-късно млекопитаещо. Смисълът, който тя придава в действителност, надвишава смисъла, който и дава само нейното съзерцание. Познанието се издига над самото себе си, когато то добре разбере себе си. Познанието не може да извлече света от един завършен Бог; то може само да се развива от един зародиш в посоката към един Бог.
Човекът, който е разбрал това, не иска да разглежда Бога като нещо намиращо се вън от него; той иска да се отнася с Бога като с едно същество, което върви заедно с него към една цел, която отначало е толкова неизвестна, колкото на рибата е неизвестна природата на млекопитаещето.
Той иска да бъде не познавателна скрития или изявяващия се, битейния Бог, а приятел на божественото вършене и действие издигащо се над битието и не-битието. Един "приятел на Бога" в този смисъл беше мирянинът, който дойде при Учителя. И чрез него от един съзерцател на Същността на Бога. Учителят стана един "човек живеещ в духа", който не само съзерцаваше, а живееше в по-висш смисъл. Сега той вече не извличаше понятия и идеи на ума от своята вътрешност, а тези понятия и идеи извираха от него като жив, съществен Дух.
към текста >>
Един "приятел
на
Бога
" в този смисъл беше мирянинът, който дойде при Учителя.
Смисълът, който тя придава в действителност, надвишава смисъла, който и дава само нейното съзерцание. Познанието се издига над самото себе си, когато то добре разбере себе си. Познанието не може да извлече света от един завършен Бог; то може само да се развива от един зародиш в посоката към един Бог. Човекът, който е разбрал това, не иска да разглежда Бога като нещо намиращо се вън от него; той иска да се отнася с Бога като с едно същество, което върви заедно с него към една цел, която отначало е толкова неизвестна, колкото на рибата е неизвестна природата на млекопитаещето. Той иска да бъде не познавателна скрития или изявяващия се, битейния Бог, а приятел на божественото вършене и действие издигащо се над битието и не-битието.
Един "приятел на Бога" в този смисъл беше мирянинът, който дойде при Учителя.
И чрез него от един съзерцател на Същността на Бога. Учителят стана един "човек живеещ в духа", който не само съзерцаваше, а живееше в по-висш смисъл. Сега той вече не извличаше понятия и идеи на ума от своята вътрешност, а тези понятия и идеи извираха от него като жив, съществен Дух. Той вече не назидаваше просто своите слушатели; той ги разтърсваше. Той не потопяваше техните души н тяхната вътрешност; а ги водеше в един нов живот.
към текста >>
И чрез него от един съзерцател
на
Същността
на
Бога
.
Познанието се издига над самото себе си, когато то добре разбере себе си. Познанието не може да извлече света от един завършен Бог; то може само да се развива от един зародиш в посоката към един Бог. Човекът, който е разбрал това, не иска да разглежда Бога като нещо намиращо се вън от него; той иска да се отнася с Бога като с едно същество, което върви заедно с него към една цел, която отначало е толкова неизвестна, колкото на рибата е неизвестна природата на млекопитаещето. Той иска да бъде не познавателна скрития или изявяващия се, битейния Бог, а приятел на божественото вършене и действие издигащо се над битието и не-битието. Един "приятел на Бога" в този смисъл беше мирянинът, който дойде при Учителя.
И чрез него от един съзерцател на Същността на Бога.
Учителят стана един "човек живеещ в духа", който не само съзерцаваше, а живееше в по-висш смисъл. Сега той вече не извличаше понятия и идеи на ума от своята вътрешност, а тези понятия и идеи извираха от него като жив, съществен Дух. Той вече не назидаваше просто своите слушатели; той ги разтърсваше. Той не потопяваше техните души н тяхната вътрешност; а ги водеше в един нов живот. Това ни се разказва символично: Близо четиридесет души паднали чрез неговата проповед и били като мъртви.
към текста >>
Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели
на
Бога
, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля
на
Бога
", а под "истински, праведни приятели
на
Бога
" такива, които имат разбиранията
на
"мирянина".
Той не потопяваше техните души н тяхната вътрешност; а ги водеше в един нов живот. Това ни се разказва символично: Близо четиридесет души паднали чрез неговата проповед и били като мъртви. Като ръководител в един такъв нов живот съществува едно съчинение, за чийто автор не се знае нищо. Пръв Лутер го е направил известно чрез напечатване. Езиковедът Франц Пфайфер го е напечатал отново според един ръкопис произхождащ от 1497 година, като в изданието от една страна е напечатан първоначалният /оригинален/ текст, от другата страна преводът на новогермански език.
Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина".
По-нататък можем да кажем, че книгата има за цел да действа върху читателите така, както "приятелят на Бога от Оберланд" е действал върху автора. Но що значи това? Не се знае кога той се е родил и умрял и с какво се е занимавал във външния живот. Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа. На нас трябва да ни говори не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива.
към текста >>
По-нататък можем да кажем, че книгата има за цел да действа върху читателите така, както "приятелят
на
Бога
от Оберланд" е действал върху автора.
Това ни се разказва символично: Близо четиридесет души паднали чрез неговата проповед и били като мъртви. Като ръководител в един такъв нов живот съществува едно съчинение, за чийто автор не се знае нищо. Пръв Лутер го е направил известно чрез напечатване. Езиковедът Франц Пфайфер го е напечатал отново според един ръкопис произхождащ от 1497 година, като в изданието от една страна е напечатан първоначалният /оригинален/ текст, от другата страна преводът на новогермански език. Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина".
По-нататък можем да кажем, че книгата има за цел да действа върху читателите така, както "приятелят на Бога от Оберланд" е действал върху автора.
Но що значи това? Не се знае кога той се е родил и умрял и с какво се е занимавал във външния живот. Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа. На нас трябва да ни говори не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива. "Ако Бог би приел в себе си всички хора, които съществуват и са съществували някога, и би станал човек в тях, а те божествени в него, и ако това не би станало и с мене, тогава моето падение и моето отклонение никога не биха се поправили, защото това би станало и в мене.
към текста >>
Моето и себе си,
на
мене и мене и тем подобни, това пречи
на
Бога
да прояви свободно и без препятствие своето дело в мене.
Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа. На нас трябва да ни говори не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива. "Ако Бог би приел в себе си всички хора, които съществуват и са съществували някога, и би станал човек в тях, а те божествени в него, и ако това не би станало и с мене, тогава моето падение и моето отклонение никога не биха се поправили, защото това би станало и в мене. И в това изправяне и подобряване аз не мога и не смея и не трябва да направя нищо, освен само да страдам, следователно Бог сам да върши и действа в мене всички неща и аз да го понасям него и всичките му дела и неговата божествена воля. Но тъй като аз не искам да понасям това, а проявявам своята особеност, т.е.
Моето и себе си, на мене и мене и тем подобни, това пречи на Бога да прояви свободно и без препятствие своето дело в мене.
Вследствие на това моето падение и моето отклонение остават неизправени." "Франкфуртиецът" не иска да говори като изолиран човек; той иска да остави Бог да говори. Естествено той знае, че все пак може да стори това само като отделна, особена личност; но той е "приятел на Бога", т.е. Човек, който не иска да опише същността на живота чрез съзерцание, а да покаже началото на едно ново направление на развитието чрез живия дух. Обясненията в книгата са различни указания, как се стига до този път.
към текста >>
Естествено той знае, че все пак може да стори това само като отделна, особена личност; но той е "приятел
на
Бога
", т.е.
И в това изправяне и подобряване аз не мога и не смея и не трябва да направя нищо, освен само да страдам, следователно Бог сам да върши и действа в мене всички неща и аз да го понасям него и всичките му дела и неговата божествена воля. Но тъй като аз не искам да понасям това, а проявявам своята особеност, т.е. Моето и себе си, на мене и мене и тем подобни, това пречи на Бога да прояви свободно и без препятствие своето дело в мене. Вследствие на това моето падение и моето отклонение остават неизправени." "Франкфуртиецът" не иска да говори като изолиран човек; той иска да остави Бог да говори.
Естествено той знае, че все пак може да стори това само като отделна, особена личност; но той е "приятел на Бога", т.е.
Човек, който не иска да опише същността на живота чрез съзерцание, а да покаже началото на едно ново направление на развитието чрез живия дух. Обясненията в книгата са различни указания, как се стига до този път. Постоянно се възвръща към основната мисъл: човек трябва да изхвърли от себе си всичко, което е свързано с онзи възглед, който го прави да се яви като отделна, особена личност. Тази мисъл изглежда се застъпва само относно моралния живот; обаче тя направо трябва да бъде пренесена и върху висшия живот на познанието. Човек трябва да унищожи в себе си това, което се явява като отделеност, като особеност: Тогава отделният живот престава да съществува; в нас прониква всемирният живот.
към текста >>
Авторът изразява във въпросното съчинение това така: "защото качеството
на
Бога
е да бъде съблечен от това и онова, да бъде без себичност и азовост; а естество и качество
на
създанието е то да търси себе си и своето, и "това" и "онова" и да го иска; и във всичко, което върши или изоставя, то иска да получи това, което му липсва и му е нужно.
А това направление е онова, което води до побеждаването на себичността чрез самата тази себичност. В Аза на човека просиява най-висшата светлина. Но тази светлина дава на неговия свят от представи истинския отблясък само тогава, когато той забелязва, че това не е неговата собствена светлина, а всеобщата мирова Светлина. Ето защо не съществува познание по-важно от себепознанието; и не съществува никакво друго познание, което да изведе човека така съвършено над самия него. Когато "Азът" правилно познава себе си, това не е вече никакъв "Аз".
Авторът изразява във въпросното съчинение това така: "защото качеството на Бога е да бъде съблечен от това и онова, да бъде без себичност и азовост; а естество и качество на създанието е то да търси себе си и своето, и "това" и "онова" и да го иска; и във всичко, което върши или изоставя, то иска да получи това, което му липсва и му е нужно.
А там където създанието или човекът изгубва своята особеност, своята себичност и самия себе си и излиза из себе си, там бог се съединява с това, което е негово, т.е. с неговата себичност." /24та глава/. От един възглед относно неговия "Аз", който му представя този Аз като негова същност, човекът се издига до един такъв, който му по казва този Аз само като орган, в който действа Мировото същество. В кръга на представите изложени в посоченото съчинение това означава: "Когато човек може да стигне дотам, че да чувства себе си принадлежащ на Бога, както ръката принадлежи на човека, той трябва да се задоволи с това и да не търси по-нататък." /54та глава/. Това не ще означава, че човек трябва да спре в определена точка на неговото развитие, но, когато е стигнал толкова далеч, той не трябва по-нататък, в смисъла на горните думи, да прави изследвания относно значението на ръката, а да използва ръката, за да служи тя на тялото, на което принадлежи.
към текста >>
В кръга
на
представите изложени в посоченото съчинение това означава: "Когато човек може да стигне дотам, че да чувства себе си принадлежащ
на
Бога
, както ръката принадлежи
на
човека, той трябва да се задоволи с това и да не търси по-нататък." /54та глава/.
Когато "Азът" правилно познава себе си, това не е вече никакъв "Аз". Авторът изразява във въпросното съчинение това така: "защото качеството на Бога е да бъде съблечен от това и онова, да бъде без себичност и азовост; а естество и качество на създанието е то да търси себе си и своето, и "това" и "онова" и да го иска; и във всичко, което върши или изоставя, то иска да получи това, което му липсва и му е нужно. А там където създанието или човекът изгубва своята особеност, своята себичност и самия себе си и излиза из себе си, там бог се съединява с това, което е негово, т.е. с неговата себичност." /24та глава/. От един възглед относно неговия "Аз", който му представя този Аз като негова същност, човекът се издига до един такъв, който му по казва този Аз само като орган, в който действа Мировото същество.
В кръга на представите изложени в посоченото съчинение това означава: "Когато човек може да стигне дотам, че да чувства себе си принадлежащ на Бога, както ръката принадлежи на човека, той трябва да се задоволи с това и да не търси по-нататък." /54та глава/.
Това не ще означава, че човек трябва да спре в определена точка на неговото развитие, но, когато е стигнал толкова далеч, той не трябва по-нататък, в смисъла на горните думи, да прави изследвания относно значението на ръката, а да използва ръката, за да служи тя на тялото, на което принадлежи. Майнрих Сузо и Йоханес Руисбрьок притежаваха едно устройство на Духа, което бихме могли да наречем гениалност на сърцето. Тяхното чувство е привлечено от нещо инстинктивно в онази посока, където чувствата на Екхарт и на Таулер са доведени чрез един по-висш живот на представите. Пламенно се обръща сърцето на Сузо към едно Първично същество, което обгръща както отделния човек така и целия свят и в което, забравяйки себе си, той иска да се влее, както капка вода във великия океан. Той говори за този свой копнеж към Всемирното същество не като за нещо, което иска да обгърне с мисли; той говори като за едно естествено влечение, което опиянява неговата душа за унищожаване на нейното отделно съществуване и за възкръсването и във всемирната дейност на безграничното същество.
към текста >>
Такива бяха за него всички онези, които лекомислено разсъждаваха, че всички неща са еманация
на
едно Първично същество, които следователно виждат в света само едно разнообразие, а в
Бога
единството
на
това многообразие.
Неговият духовен път среща един остър противник в лицето на Йоханес Герсон /роден в 1363 г./, който известно време бе канцлер на Парижкия университет и игра важна роля в събора в Констанца. Върху същността на онази мистика, която намери своите изразители в Таулер, Сузо и Руисбрьок, се хвърля известна светлина, когато я сравним с мистичните стремежи на Герсон, който има като предшественик Рихард Ф. Ст. Виктор, Бонавентура и др. Сам Руисбрьок водеше борба срещу онези, които считаше за мистици еретици.
Такива бяха за него всички онези, които лекомислено разсъждаваха, че всички неща са еманация на едно Първично същество, които следователно виждат в света само едно разнообразие, а в Бога единството на това многообразие.
Руисбрьок не причисляваше себе си към тях, защото знаеше, че до Първичното същество може да се стигне не чрез съзерцаване на нещата, а само когато човек се издигне от една нисша форма на разглеждане нещата до една по-висша. Също така той се обръщаше и срещу онези, които искаха да виждат в отделния човек, в неговото отделно съществуване /в неговото съществуване като създание/ направо неговата висша природа. Не по-малко укоряваше той и грешката на онези, които смесват всички различия в сетивния свят, и лекомислено казват, че нещата се различават едни от други само привидно, а по същество са еднакви. За един такъв начин на мислене, какъвто беше този на Руисбрьок, това би било също както ако бихме казали: Че за нашето виждане дърветата на една алея се сливат в далечината, това не ни интересува. В действителност те навсякъде са еднакво отдалече ни и затова трябва да привикнем нашите очи да виждат правилно.
към текста >>
Руисбрьок има предвид душевния живот, който се вживява в неговия Бог; а Герсон само такъв душевен живот, който иска да люби
Бога
, когото никога не може да изживее в самия себе си.
За Герсон мистиката не беше нищо друго, освен човек да има едно топло чувство за всичко, което се изявява в това съдържание на учението. За Руисбрьок мистиката беше една вяра, че всяко съдържание на учението също се ражда в душата. Ето защо Герсон укорява Руисбрьок, че той си въобразява, да притежава не само способността да вижда с яснота Всемирното същество, но че в самото това виждане се изразява една дейност на Всемирното същество. Руисбрьок не можеше да бъде разбран от Герсон. Двамата говореха за съвършено различни неща.
Руисбрьок има предвид душевния живот, който се вживява в неговия Бог; а Герсон само такъв душевен живот, който иска да люби Бога, когото никога не може да изживее в самия себе си.
Както и мнозина други, Герсон се бореше срещу нещо, което му беше съвършено чуждо, защото не можеше да го обхване с опитността*/*В моите трудове ще се намери, че аз говоря върху "мистиката" по различни начини. Привидното противоречие, което някои личности искат да видят в това, е изяснено в забележките към новото издание на моята книга "Теория на познанието в Гьотевия светоглед", стр.110/.
към текста >>
7.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Накрая Николай стига до същия вътрешен живот както Майстер Екхарт; но вътрешният живот
на
първия има като съдържание едно
бога
то знание.
В естествената наука може да бъде считан като предшественик на Коперник, защото той беше на становището, че Земята е едно подвижно небесно тяло подобно на другите. Той беше скъсал вече с един възглед, на който се опираше още сто години по-късно великият астроном Тихо де Брахе, който бе противопоставил на учението на Коперник изречението: "Земята е една твърде груба, тежка и неспособна да се движи; как Коперник може да направи от нея една звезда и да я разхожда из пространството? " Никола от Куза, който не само обгръщаше знанието на неговата епоха, но водеше още по-далеч, притежаваше също до висока степен способността да събужда това знание в един вътрешен живот, така щото то хвърляше светлина не само върху външния свят, но доставяше също на човека онзи духовен живот, към който той трябва да се стреми из най-дълбоките основи на своята душа. Когато сравним Николай Кузански с духове като Екхарт или Таулер, получаваме един забележителен резултат. Николай е научният мислител, който от изследването върху нещата на света иска да се издигне на степента на един по-висш възглед; Екхарт и Таулер бяха религиозни последователи, които търсят по-висшия живот изхождайки от съдържанието на вярата.
Накрая Николай стига до същия вътрешен живот както Майстер Екхарт; но вътрешният живот на първия има като съдържание едно богато знание.
Пълното значение на разликата ни става ясно, когато помислим, че за онзи, който се занимава с различните науки, съществува близката опасност да не оцени правилно значението на онзи начин на познание, който изяснява отделните области на науката. Такъв човек лесно може да бъде съблазнен да вярва, че съществува само един единствен род познание. Тогава той или ще подцени или ще надцени това познание, което води до целта във въпроси на отделните науки. В единия случай той ще пристъпи и към обектите на най-висшия духовен живот така, както към една задача на физиката, и ще се отнася с тях служейки си с понятия, с които си служи и по отношение на притегателната сила или на електричеството. Според това, дали се счита за повече или по-малко просветлен, за него светът се превръща в една сляпо действаща машина или в един организъм, или в целесъобразно построение на един личен Бог; а може би и в една формация, която се прониква и управлява от една "мирова душа", за която има повече или по-малко ясна представа.
към текста >>
Вернер в своята книга: Франц Суарез и схоластиката
на
последните столетия стр.122/, изхождайки напълно от духа
на
тази схоластика, казва: "Човекът няма във времето никакво възприятие /виждане/ за своя Аз, за скритата основа
на
неговата духовна същност и живот.... Той никога не ще стигне до там, да вижда себе си; защото той или завинаги ще се отчужди от
Бога
и ще намери в себе една бездънна, тъмна пропаст, една безкрайна празнота, или пък постигайки блаженство в
Бога
, обръщайки поглед навътре, ще намери само
Бога
, чието благодатно слънце свети в него, чийто образ се изразява в духовните черти
на
неговото същество."
Това понятие, че при познанието човек създава в себе си един образ на това, което трябва да познае. Ясно е при едно такова понятие на познанието, че цялата действителност трябва да бъде преместен навън от познанието. Защото тогава в познанието не можем да обхванем никаква действителна вещ, а само един образ на тази вещ. И в своето себепознание човек не може да обхване самия себе си, а това, което познава от себе си, е само един образ на неговото себе. Един добър познавач на Схоластиката /К.
Вернер в своята книга: Франц Суарез и схоластиката на последните столетия стр.122/, изхождайки напълно от духа на тази схоластика, казва: "Човекът няма във времето никакво възприятие /виждане/ за своя Аз, за скритата основа на неговата духовна същност и живот.... Той никога не ще стигне до там, да вижда себе си; защото той или завинаги ще се отчужди от Бога и ще намери в себе една бездънна, тъмна пропаст, една безкрайна празнота, или пък постигайки блаженство в Бога, обръщайки поглед навътре, ще намери само Бога, чието благодатно слънце свети в него, чийто образ се изразява в духовните черти на неговото същество."
Който мисли така върху познанието, той има понятие само за онова познание, което е приложима към външните неща. Сетивното на една вещ остава винаги външно за нас. Ето защо от това, което е сетивна част на света ние можем да вземем само образи в нашето познание. Когато възприемаме един цвят или един камък, за да познаем същността на цвета или на камъка, ние не можем да станем цвят или камък. Също така цветът и камъкът ни най-малко не могат да се превърнат в част на нашето същество!
към текста >>
При вглеждането в своята вътрешност той би видял не една тъмна пропаст, една безкрайна празнота, но също и не само един образ
на
Бога
; той би почувствал, че в него пулсира един живот, който е самият божествен живот; и че неговият собствен живот е именно живот
на
Бога
.
396/ характеризира това направление на мисленето понятие на познанието по следния начин: "Нашият дух, който в земния живот е свързан с тялото, е обърнат предимно към заобикалящия го телесен свят, но е ориентиран към духовното намиращо се в този свят; съществата, създанията на природата, формите на нещата, са елементи на съществуването сродни нему и му предлагат възможности да се издигне до свръхсетивното. Следователно полето на нашето познание е областта на опитността, но ние трябва да се научим да разбираме това, което то предлага, докато проникнем до неговия смисъл и неговата мисъл и с това си разтворим света на мислите." Схоластикът не можеше да стигне до едно друго понятие на познанието. За това му пречеше догматичното съдържание на учението на богословието. Ако би устремил погледа на своите духовни очи към това, което счита за образ, тогава той би видял, че в този мним образ се изявява духовното съдържание на нещата; тогава той би открил, че в неговата вътрешност Бог не само отразява своя образ, но че той живее там, присъства съществено.
При вглеждането в своята вътрешност той би видял не една тъмна пропаст, една безкрайна празнота, но също и не само един образ на Бога; той би почувствал, че в него пулсира един живот, който е самият божествен живот; и че неговият собствен живот е именно живот на Бога.
Това не можеше да допусне схоластикът. Според неговото мнение Бог не можеше да влезе в него и да говори от него; той можеше да съществува в него само като образ. В действителност Божеството трябваше да бъде предположено като намиращо се вън от Себето. Следователно то не можеше да се ИЗЯВИ във вътрешността чрез духовния живот, а трябваше да се изяви от вън,чрез свръхестествено съобщение. Но поради това, целта, към която се стремят схоластиците, е най-малко постижима.
към текста >>
Защото "
познаване
то
на
съществуващото /
на
битието/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно творческо познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О.
В действителност Божеството е снижено до една вещ между другите вещи; само че на човека тези други вещи се изявяват по естествен път, чрез опитност; докато божеството трябва да му се изяви по свръхестествен начин. Постига се обаче една разлика между познанието на Божественото и на това, което е създадено, благодарение на това, че при създаденото външният предмет е даден в опитността, че можем да имаме знание за него. При Божественото обектът не е даден в опитността; той може да бъде постигнат само във вярата. Следователно за схоластика най-висшите неща не са обект на знанието, а само на вярата. Във всеки случай, според схващането на схоластиката, отношението на знанието към вярата не трябва да си го представяме така, че в определена област царува само знанието, в друга област само вярата.
Защото "познаването на съществуващото /на битието/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно творческо познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О.
Вилман, История на Идеализма, т.2., стр.383/. Понеже Бог е създал света според мисли, когато схващаме мислите в света, ние можем също да схванем следите на Божественото в света чрез научно размишление. Но това, което е Бог в неговата същност, ние можем да го схванем само чрез откровението, което ни се дава по един свръхестествен начин и което трябва да вярваме. Това, което трябва да познаваме за най-висшите неща, върху него не решава никаква човешка наука, а вярата; "а на вярата принадлежи всичко, което се съдържа в писанието на новия и стария завет и в божествените откровения." /Йозеф Клойтген, Богословието на древността, т.1., стр.39/. Тук не е наша задача да изложим отношението на съдържанието на вярата към това познанието и да го обосновем.
към текста >>
Както науката не може да създаде едно дърво, така и схоластиката не можеше да създаде едно понятие за
Бога
; тя трябваше да приеме
на
готово понятието дадено чрез откровение, както естествената наука приема дървото като нещо готово.
В действителност всяко съдържание на вярата произхожда от една преживяна някога опитност. След това то се съхранява по неговото външно съдържание, без да се съзнава, как е било добито. За него се твърди, че е дошло в света чрез свръхестествено откровение. Схоластиците приемаха съдържанието на християнската вяра просто като предание. Науката, вътрешното изживяване не трябваше да проявява никакви права върху него.
Както науката не може да създаде едно дърво, така и схоластиката не можеше да създаде едно понятие за Бога; тя трябваше да приеме на готово понятието дадено чрез откровение, както естествената наука приема дървото като нещо готово.
Схоластикът никога не можеше да допусне, че духовното просиява и живее във вътрешността. Ето защо той поставяше на правото на науката да царува граници там, където престава областта на вътрешната опитност. Човешкото познание не трябваше да се осмелява да създаде в себе си никакво понятие за по-висшите същества. То искаше да приеме едно понятие дадено чрез откровение. Но че с това в действителност се приемаше едно понятие създадено на една предишна степен на човешкия духовен живот и се считаше като дадено чрез откровение, това схоластиците никак не можеха да допуснат.
към текста >>
Но в течение
на
развитието схоластиката изгуби всички идеи, които още показваха, по какъв начин човекът е създал по естествен път понятията за
Бога
.
Схоластикът никога не можеше да допусне, че духовното просиява и живее във вътрешността. Ето защо той поставяше на правото на науката да царува граници там, където престава областта на вътрешната опитност. Човешкото познание не трябваше да се осмелява да създаде в себе си никакво понятие за по-висшите същества. То искаше да приеме едно понятие дадено чрез откровение. Но че с това в действителност се приемаше едно понятие създадено на една предишна степен на човешкия духовен живот и се считаше като дадено чрез откровение, това схоластиците никак не можеха да допуснат.
Но в течение на развитието схоластиката изгуби всички идеи, които още показваха, по какъв начин човекът е създал по естествен път понятията за Бога.
През първите столетия от развитието на християнството, по времето на църковните отци, ние виждаме как част по част съдържанието на учението на богословието се ражда чрез приемане на вътрешните изживявания. У Йоханес Скотус Еригена, който през 9-ия век стоеше на върха на християнското богословско образование, ние намираме това съдържание на учението още изцяло като едно вътрешно изживяване, така го третира той. У схоластиците от следващите столетия този характер на едно вътрешно изживяване се изгубва на пълно; старото съдържание на учението се претълкува като съдържание на едно външно, свръхестествено откровение. Ето защо ние можем да схващаме дейността на мистиците богослови, като Таулер, Екхарт, Сузо и техните сподвижници, като кажем: Чрез съдържанието на учението на църквата, което се намира в богословието, но което беше претълкувано, те бяха подбудени да родят отново от себе си едно подобно съдържание като вътрешно изживяване. Николай от Куза тръгва по пътя, който от знанието, добито в отделните науки, да го издигне до самите вътрешни изживявания.
към текста >>
"Аз правих много опити да съединя в една основна идея мислите върху
бога
и света, върху Христа и църквата, но нито една не ме задоволяваше, докато най-после при завръщането ми от Гърция по море като чрез озарение отгоре моят поглед
на
духа се издигна до възгледа, в който Бог ми се яви като най-висшето единство
на
всички противоположности." В това озарение участват повече или по-малко влиянията, които идват от изучаването
на
неговите предшественици.
Той вече не разбира нещо чрез духа; той "гледа, без разбиране" своя собствен живот. Тази най-висша степен на познанието в сравнение с нисшата степен е едно "не-знание". Ясно е, обаче, че същността на нещата може да бъде намерена само чрез тази степен на познанието. Николай от Куза не говори със своето "учено невежество" за нищо друго освен за онова знание, което е новородено като вътрешно изживяване. Той сам разказва, как е стигнал до това вътрешно изживяване.
"Аз правих много опити да съединя в една основна идея мислите върху бога и света, върху Христа и църквата, но нито една не ме задоволяваше, докато най-после при завръщането ми от Гърция по море като чрез озарение отгоре моят поглед на духа се издигна до възгледа, в който Бог ми се яви като най-висшето единство на всички противоположности." В това озарение участват повече или по-малко влиянията, които идват от изучаването на неговите предшественици.
В неговия начин на мислене ние познаваме едно съобразно възобновяване на възгледите, които срещаме в съчиненията на някой си Дионисий. Споменатият вече Скотус Еригена е превел тези съчинения на латински. Той нарича автора "великият и божествен откривател". Въпросните съчинения са споменати първо в първата половина на 6-ия век. Те се приписваха на споменатия в Деяния на Апостолите Дионисий Ареопагита, който бил обърнат към християнството от апостол Павел.
към текста >>
Въпреки това той почива
на
едно изцяло погрешно
познаване
на
фактите, върху които съответните мислители си съставят мисли.
Казва се сега: Следователно усещането на червено не съществува вън; то е вътре в мене. Всички наши усещания са само знаци навъншни процеси, за чието действително качество ние не знаем нищо. Ние живеем и тъчем в нашите усещания и не знаем нищо за техния произход. В смисъла на този начин на мислене можем да кажем: Ако не бихме имали око, не би съществувал никакъв цвят; тогава нищо не би превърнало неизвестния нам процес в усещането на "червено". За мнозина този ход на мислите има нещо пленяващо, очарователно.
Въпреки това той почива на едно изцяло погрешно познаване на фактите, върху които съответните мислители си съставят мисли.
/Ако голяма част от естествениците и философите на нашето съвремие не биха били заслепени от този ход на мислите до чудовищност, не би се наложило така много да говорим върху него. Обаче в действителност това заслепение е покварило в много отношения съвременното мислене./. Понеже човекът е една вещ между вещите, естествено нещата трябва да направят впечатление върху него, когато иска да изпита нещо от тях. Един процес вън от човека трябва да предизвика един процес вътре в човека, когато в полето на зрението трябва да се яви явлението "червено". Пита се само, какво има вън, какво има вътре?
към текста >>
Тогава той би възприел не получените по предание идеи за душата, безсмъртието, спасението,
Бога
, сътворението, триединството и т.н., както е сторил, а би застъпил тогава намерените по собствен път идеи.
И така ние виждаме, как с преминаването от "знанието" към "не-знанието" той полага едно хубаво начало. Но същевременно трябва да отбележим, че в полето на "не-знанието" той не показва нищо друго, освен съдържанието на богословското учение, което ни предлагат и схоластиците. Все пак той умее да развие това богословско съдържание в една напълно одухотворена форма. Върху Провидението, Христос, Сътворението на света, Спасението на човека, върху моралния живот той излага учения, които са изградени напълно в духа и смисъла на догматичното християнство. На неговата духовна изходна точка би отговаряло той да каже: Аз имам доверие в човешката природа, че след като се е задълбочила в науките върху нещата във всички направления, тя може да превърне от себе си това "знание" в едно "не-знание", за да намери пълно задоволява не във висшето познание.
Тогава той би възприел не получените по предание идеи за душата, безсмъртието, спасението, Бога, сътворението, триединството и т.н., както е сторил, а би застъпил тогава намерените по собствен път идеи.
Обаче Николай беше лично така проникнат от представите на християнството, че можа да повярва: Ето аз събуждам в себе си едно собствено "не-знание", докато в действителност изнасяше само получените по предание възгледи, в които е бил възпитан. Но той стоеше също пред една извънредно опасна пропаст в човешкия духовен живот. Той беше човек на науката. Науката отдалечава отначало човека от невинната хармония, в която той се намира в света, докато се отдава на едно чисто наивно поведение в живота. При едно такова поведение в живота човек чувства смътно своята връзка с цялостния свят.
към текста >>
Станал е по-
бога
т: Но
бога
тството е един товар, който той трудно носи.
Науката отдалечава отначало човека от невинната хармония, в която той се намира в света, докато се отдава на едно чисто наивно поведение в живота. При едно такова поведение в живота човек чувства смътно своята връзка с цялостния свят. Той е едно същество като другите същества, включен в потока на природните действия. Знанието го отделя, откъсва го от това цяло. Той създава в себе си един духовен живот.
Станал е по-богат: Но богатството е един товар, който той трудно носи.
Защото отначало той тежи само на него. Сега трябва чрез собствените сили да намери отново пътя обратно към природата. Сега той трябва да познае, че сам трябва вече да включи, да внесе своето богатство в потока на мировите действия, както по-рано самата природа включваше неговата бедност в себе си. Тук най-злите демони дебнат човека. Неговата сила лесно може да бъде парализирана.
към текста >>
Сега той трябва да познае, че сам трябва вече да включи, да внесе своето
бога
тство в потока
на
мировите действия, както по-рано самата природа включваше неговата бедност в себе си.
Знанието го отделя, откъсва го от това цяло. Той създава в себе си един духовен живот. Станал е по-богат: Но богатството е един товар, който той трудно носи. Защото отначало той тежи само на него. Сега трябва чрез собствените сили да намери отново пътя обратно към природата.
Сега той трябва да познае, че сам трябва вече да включи, да внесе своето богатство в потока на мировите действия, както по-рано самата природа включваше неговата бедност в себе си.
Тук най-злите демони дебнат човека. Неговата сила лесно може да бъде парализирана. Вместо сам да извърши присъединяването с природата, при едно такова парализиране той ще прибегне до едно идващо отвън откровение, което отново го спасява от неговата самотност, което отново връща знанието чувствано от него като товар в първичното лоно на съществуването, в Бога. Както Николай от Куза, той ще вярва, че върви по свой собствен път; но в действителност ще намери само онзи път, който му е показало неговото духовно развитие. Съществуват главно три пътища, по които човек може да тръгне, когато стигне там, където Николай е стигнал: Единият е положителната вяра, която идва към нас отвън; вторият е отчаянието; човек стои сам със своя товар и чувства цялото съществуване да се люлее заедно с него; третият е развитието на най-дълбоките, собствени сили на човека.
към текста >>
Вместо сам да извърши присъединяването с природата, при едно такова парализиране той ще прибегне до едно идващо отвън откровение, което отново го спасява от неговата самотност, което отново връща знанието чувствано от него като товар в първичното лоно
на
съществуването, в
Бога
.
Защото отначало той тежи само на него. Сега трябва чрез собствените сили да намери отново пътя обратно към природата. Сега той трябва да познае, че сам трябва вече да включи, да внесе своето богатство в потока на мировите действия, както по-рано самата природа включваше неговата бедност в себе си. Тук най-злите демони дебнат човека. Неговата сила лесно може да бъде парализирана.
Вместо сам да извърши присъединяването с природата, при едно такова парализиране той ще прибегне до едно идващо отвън откровение, което отново го спасява от неговата самотност, което отново връща знанието чувствано от него като товар в първичното лоно на съществуването, в Бога.
Както Николай от Куза, той ще вярва, че върви по свой собствен път; но в действителност ще намери само онзи път, който му е показало неговото духовно развитие. Съществуват главно три пътища, по които човек може да тръгне, когато стигне там, където Николай е стигнал: Единият е положителната вяра, която идва към нас отвън; вторият е отчаянието; човек стои сам със своя товар и чувства цялото съществуване да се люлее заедно с него; третият е развитието на най-дълбоките, собствени сили на човека. Единият водач в този трети път трябва да бъде доверието в света. Другият водач трябва да бъде смелостта да следва това доверие, безразлично къде той го води.*/*Тук се загатва само с малко думи върху Пътя на духовното познание, който аз подробно описах в моите по-късно излезли книги, особено в "Как се добиват познания за висшите светове", "Очерк на една тайна наука" и "Загадки на душата"/.
към текста >>
8.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Преподавал е през различни времена в различните научни институции и тук и там е влизал в служба
на
бога
тите и благородниците,
на
разположение
на
които е поставял своите държавнически и естественонаучни сръчности.
Те се стремят да развият това висше познание от самото природознание, като работят това природознание да се новороди в духа. Агрипа от Нетесхайм е водил един твърде променлив живот. Той произхожда от един благороден род и се е родил в Кьолн. Следва от рано медицина и право и се стреми да си изясни природните явления по начина, който е бил приет тогава сред определени кръгове и общества, а също и от отделни изследователи, които са държали грижливо в тайна това, което познанието на природата им откривало. За тази цел той многократно ходи в Париж, в Италия и Англия и посещава също знаменития абат Тритем от Шпонхайм във Вюрцбург.
Преподавал е през различни времена в различните научни институции и тук и там е влизал в служба на богатите и благородниците, на разположение на които е поставял своите държавнически и естественонаучни сръчности.
Въпреки че неговите биографи описват услугите, които е правил, като не винаги безупречни, въпреки твърдението, че е печелил пари, като е претендирал че владее тайни изкуства и чрез тях може да достави печалби и предимства на хората, на всичко това се противопоставя неговият явен и неуморим стремеж да усвои знанието на своята епоха по честен начин и да задълбочи това знание в смисъла на едно по-висше познание на света. У него ясно се проявява стремежът да добие от една страна едно ясно становище към естествената наука, а от друга страна към висшето познание. До едно такова становище стига само онзи, който разбира, по какви пътища може да се стигне до едното и до другото познание. Колкото е вярно, че накрая естествената наука трябва да бъде издигната в областта на духа, ако трябва да бъде превърната във висше познание, толкова вярно е също, че отначало тя трябва да остане в своето собствено поле, ако искаме даде истинската основа на една по-висша степен. "Духът в природата" може да бъде намерен само от духа.
към текста >>
Във всеки случай аз съм убеден, че в
познаване
то
на
фактите от страна
на
човека има действителен напредък.
Това става чрез питиета, мехлеми, образи, пръстени, заклинания; кръвта на хиените е подходяща за подобно използване, всичко това напомня за шекспировия казан на магьосниците. "Не, то напомня за подобно нещо, когато правилно разберем Агрипа. Естествено той е вярвал в неща, в които хората от неговата епоха не можели да се съмняват. Но ние също вършим това днес по отношение на това, което днес важи като "факти". Нима смятаме, че следващите векове не ще хвърлят в стаята за непотребни вещи някои неща от това, което днес смятаме за несъмнени факти, окачествявайки ги като "сляпо" суеверие?
Във всеки случай аз съм убеден, че в познаването на фактите от страна на човека има действителен напредък.
Когато бе открит "фактът", че Земята е кръгла, всички предишни предположения бяха изхвърлени в областта на "суеверието". Така е с някои истини на астрономията, на биологията и пр. Учението за естествения произход в сравнение със съществуващите по-рано "хипотези на сътворението" е един напредък както и познанието, че Земята е кръгла по отношение на всички предишни предположения за нейната форма. Въпреки това за мене е много ясно, че в научните трудове и трактати по естествена наука от наше време има някои "факти", които за бъдещите векове съвсем не ще изглеждат факти, както и за нас не са факти някои неща, които Агрипа и Парацелзий твърдят. Важно не е това, какво те са считали за "факти", а това, в какъв дух се тълкували те тези факти.
към текста >>
Ето защо Парацелзий не търси в природата
Бога
или Духа; но природата, такава, каквато тя стои пред неговите очи, е изцяло направо божествена.
Остава неоспоримо, че на полето на една по-висша действителност човекът е единство, въпреки че за човешката опитност той се разлага на седем члена и се представя като едно множество. Но именно за това съществува висшето познание: Да покаже единството във всичко, което за човека, поради неговата телесна и духовна организация, се явява като множество в непосредственото изживяване. На степента на най-висшето познание Парацелзий се стреми да слее своя собствен дух с единното Първично същество на света. Но той знае, че човек може да познае природата в нейната духовност тогава, когато влезе в пряко отношение с нея. Човек разбира природата не чрез това, че я населява по своему с произволно приети духовни същества, а чрез това, че я приема и цени такава, каквато е природата.
Ето защо Парацелзий не търси в природата Бога или Духа; но природата, такава, каквато тя стои пред неговите очи, е изцяло направо божествена.
Трябва ли да приписваме на растението една душа подобна на човешката, за да намерим духовното? Ето защо Парацелзий си обяснява развитието на нещата, доколкото това е възможно с научните средства на неговата епоха, абсолютно така, че той схваща това развитие като един сетивен природен процес. Според него всички неща произхождат от първичната материя, от първичната вода. Като един по-нататъшен процес на природата той счита разделянето на първичната материя на четири елемента: Вода, земя, огън, въздух. Когато говори, че "Божественото Слово" е създало от първичната материя множеството същества, това също трябва да се разбира само в смисъла, в който в модерната естествена наука се разбира отношението на силата към материята.
към текста >>
9.
ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
И който приема нещата без
Бога
, той ги взема сериозно за „гробище
на
Бога
".
Тогава животът се явява като една игра. Ето защо Хераклит казва: „Вечният е едно играещо дете, а вечността царуването на едно дете." В какво се състои първичният грях? Да бъде считано за най-сериозно нещо това, което не заслужава. Бог се е разлял в света на нещата.
И който приема нещата без Бога, той ги взема сериозно за „гробище на Бога".
Той би трябвало да играе с тях както едно дете и да употреби цялата си сериозност за да възкреси спящия в тях омагьосан Бог. Съзерцаването на вечността действува като изгарящ огън върху обикновеното илюзорно разбиране на нещата. Духът разтопява мислите, които идват от сетивното; той им причинява болка. Той е унищожаващият огън. Този е висшият смисъл на Хераклитовата мисъл, че огънят е първичното вещество на всички неща.
към текста >>
Обаче никой не разбира Хераклит, ако не мисли върху него както Филон, живял през първите времена
на
християнството, е мислил върху законите
на
Библията: „Има хора", казва той, „които считат писаните закони само като символи
на
духовните учения, търсят грижливо тези последните, а първите презират; такива хора заслужават укор, защото те трябва да обръщат внимание и
на
двете: и
познаване
то
на
скритото, и спазването
на
откритото."
Съзерцаването на вечността действува като изгарящ огън върху обикновеното илюзорно разбиране на нещата. Духът разтопява мислите, които идват от сетивното; той им причинява болка. Той е унищожаващият огън. Този е висшият смисъл на Хераклитовата мисъл, че огънят е първичното вещество на всички неща. Несъмнено тази мисъл трябва първо да се разбира в смисъла на обикновеното физикално обяснение на световните явления.
Обаче никой не разбира Хераклит, ако не мисли върху него както Филон, живял през първите времена на християнството, е мислил върху законите на Библията: „Има хора", казва той, „които считат писаните закони само като символи на духовните учения, търсят грижливо тези последните, а първите презират; такива хора заслужават укор, защото те трябва да обръщат внимание и на двете: и познаването на скритото, и спазването на откритото."
Когато се спори върху това, дали със своето понятие за огъня, Хераклит е разбирал сетивния огън, или за него огънят е бил само символ на вечния Дух, който разтопява и отново съгражда нещата, тогава неговата мисъл се изопачава. Той е разбирал същевременно и двете; но и нито едното от двете. Защото за него и в обикновения огън живее Духът. И силата, която в огъня действува по обикновен начин, същата тази сила живее на по-висока степен в човешката душа, която в своите реторти разтопява сетивното познание и от него извлича своя възглед за вечността. Тъкмо Хераклит може много лесно да бъде криво разбран.
към текста >>
Едновременно тя е подобие и
на
Бога
и
на
червея.
Именно затова той е призван от временното да изгради вечното. Духът действува в него. Но той действува в него по особен начин. Той действува от временното. Че нещо временно действува като нещо вечно, че то тласка и прониква със сила като нещо вечно: Тази е особеността на човешката душа.
Едновременно тя е подобие и на Бога и на червея.
Така човекът стои по средата между Бога и животното. Това, което в него тласка и прониква със сила, е неговата демонична част. То е онова, което го тласка вън от него. Хераклит е категоричен: „Демонът на човека е неговата съдба." (Тук думата „Демон" е употребена в смисъла на древните гърци. Днес би трябвало да кажем „Дух".) Ето как за Хераклит това, което живее в човека, се разширява над личното.
към текста >>
Така човекът стои по средата между
Бога
и животното.
Духът действува в него. Но той действува в него по особен начин. Той действува от временното. Че нещо временно действува като нещо вечно, че то тласка и прониква със сила като нещо вечно: Тази е особеността на човешката душа. Едновременно тя е подобие и на Бога и на червея.
Така човекът стои по средата между Бога и животното.
Това, което в него тласка и прониква със сила, е неговата демонична част. То е онова, което го тласка вън от него. Хераклит е категоричен: „Демонът на човека е неговата съдба." (Тук думата „Демон" е употребена в смисъла на древните гърци. Днес би трябвало да кажем „Дух".) Ето как за Хераклит това, което живее в човека, се разширява над личното. Личното е носител на нещо демонично, което е включено в границите на личността; за демоничното умирането и раждането на личното нямат никакво значение.
към текста >>
10.
ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ
GA_9 Теософия
Присъщо
на
природата
на
човека е да пита за началото и края
на
света за последните цели
на
съществуванието и за същината
на
Бога
.
Този, който иска да намери други пътища, различни от тук представените, за да се добере до истините, изложени в тази книга, ще ги открие в моята "Философия на свободата". Тези два труда по различен начин се стремят към една и съща цел. За разбирането на единия не е необходимо да се чете другия, макар, че безспорно, би било от полза да се прочетат и двата. Този, който търси в тази книга "последните" истини ще остане с празни ръце. Първо трябва да бъдат дадени основните истини от целокупната сфера на Духовната Наука.
Присъщо на природата на човека е да пита за началото и края на света за последните цели на съществуванието и за същината на Бога.
Който притежава не само думи и понятия в своя разум, а истински познания за живота, които принадлежат към висшите степени на мъдростта в един труд, който разглежда началата на духовното познание. Едва след като се запознаем с тези начални понятия става ясно как трябва да се поставят висшите въпроси. В една друга книга, близка до тази, именно в "Тайната наука", ще се намерят по-пълни данни за разглежданата тук сфера. В предговора към второто издание бе допълнено: ако днес някой иска да опише факти от свръхсетивния свят, той трябва да разбере две неща: първото е, че нашето време се нуждае от поощряване на свръхсетивното познание; че в днешния духовен живот съществуват множество представи и чувства, които внушават на мнозина, че едно такова представяне на духовните факти би изглеждало празна фантазия и налудничаво мечтание. Настоящата епоха се нуждае от свръхсетивното познание, защото всичко онова, което се научава от човека за света по обичайните начини, повдига необозрим брой въпроси, на които може да се отговори само чрез свръхсетивните истини.
към текста >>
Но ако душата проникне до дълбината, към която я увлича едно истинско
познаване
на
нейната същина, това, което първоначално изглежда като разрешение, става подбуда за истинския въпрос.
В една друга книга, близка до тази, именно в "Тайната наука", ще се намерят по-пълни данни за разглежданата тук сфера. В предговора към второто издание бе допълнено: ако днес някой иска да опише факти от свръхсетивния свят, той трябва да разбере две неща: първото е, че нашето време се нуждае от поощряване на свръхсетивното познание; че в днешния духовен живот съществуват множество представи и чувства, които внушават на мнозина, че едно такова представяне на духовните факти би изглеждало празна фантазия и налудничаво мечтание. Настоящата епоха се нуждае от свръхсетивното познание, защото всичко онова, което се научава от човека за света по обичайните начини, повдига необозрим брой въпроси, на които може да се отговори само чрез свръхсетивните истини. Защото човек не трябва да се мами: всичко, което се дава за основанията на съществуванието, за дълбоко чувствуващата душа е не отговор, а въпроси към големите загадки на света и живота. Известно време някои могат да поддържат мнението, че разрешението на загадките на съществуванието е дадено в "резултатите на строго научни факти" и в изводите на някои съвременни мислители.
Но ако душата проникне до дълбината, към която я увлича едно истинско познаване на нейната същина, това, което първоначално изглежда като разрешение, става подбуда за истинския въпрос.
Отговорът на този въпрос не трябва да задоволява едно човешко любопитство, но от него трябва да зависи вътрешния мир и спокойствие на душевния живот. Сдобиването със собствени усилия на един такъв отговор не задоволява само стремежа към знания, но и дава способност за действуване и израстване в живота. Ако човек не би намерил отговор на тази загадка, той би се чувствувал парализиран не само морално, но и физически. Следователно, познанието на свръхсетивните истини има значение не само за теоретичните нужди, но и за реалната житейска практика. Тъкмо поради естеството на съвременния духовен живот, Духовната Наука е една необходима област от познанието в нашето време.
към текста >>
11.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
Нека се види, какво изнася самият Хегел против подхода
на
Кант да изследва познанието, преди човек да познае: "Една главна гледна точка
на
критическата философия е, че, преди да се пристъпи към
познаване
то
на
Бога
,
на
същността
на
нещата и т.н., трябва първо да се изследва самата познавателна способност, дали тя е в състояние да извърши подобно нещо; че първо трябва да се познава инструментът, преди да се предприеме работата, която трябва да се извърши посредством този инструмент; ако се окаже, че този инструмент е недостатъчен, тогава всички усилия ще се пилеят напразно.
Когато овладява мисълта, той вярва, че изживява творящия дух на света. В това съединяване с творящата мисъл той чувства стойността и истинското значение на познанието. Той не може да пита: Какво значение има познанието? Защото, когато познава, той изживява това значение. С това хегелианецът се вижда рязко противопоставен на кантианизма.
Нека се види, какво изнася самият Хегел против подхода на Кант да изследва познанието, преди човек да познае: "Една главна гледна точка на критическата философия е, че, преди да се пристъпи към познаването на Бога, на същността на нещата и т.н., трябва първо да се изследва самата познавателна способност, дали тя е в състояние да извърши подобно нещо; че първо трябва да се познава инструментът, преди да се предприеме работата, която трябва да се извърши посредством този инструмент; ако се окаже, че този инструмент е недостатъчен, тогава всички усилия ще се пилеят напразно.
Тази мисъл се е явила толкова правдоподобна, че тя е събудила най-голямото удивление и съгласие и е съсредоточила познанието от неговия интерес към предметите и към занимаването с тях върху самата себе си. Но ако не искаме да се измамваме с думи, лесно може да се види, че наистина други инструменти могат да бъдат изследвани не чрез предприемането на специалната работа, за която те са предназначени, а по друг начин. Обаче познанието не може да бъде изследвано по друг начин освен познавайки; при този така наречен инструмент, да се изследва същия не значи нищо друго, освен познание. Да искаме да познаваме, обаче преди да сме познали, е също така неуместно, както мъдрото намерение на онзи схоластик да се научи да плува, преди да се осмели да влезе във водата". За Хегел важното е, душата да изживява себе си изпълнена с мировата мисъл.
към текста >>
С това Хегелово изискване човешката душа е доведена пред една решаваща точка в
познаване
то
на
нейната собствена същност.
Как може да се живее с мисълта? Този беше великият загадъчен въпрос на по-новото развитие на светогледа. Този въпрос възникна от развитието на това, което се яви в гръцката философия от оживяването на мисълта и от даденото с това откъсване на душата от външното съществуване. Хегел се опита сега да постави пред душата целия обсег на изживяването на мисълта, да държи пред нея един вид всичко, което тя може да извлече от своите глъбини като мисъл. По отношение на това изживяване на мисълта той изисква сега от душата: Познай себе си в твоята най-дълбока същина в това изживяване, чувствай се в него като в твоя най-дълбока основа.
С това Хегелово изискване човешката душа е доведена пред една решаваща точка в познаването на нейната собствена същност.
На къде трябва да се обърне тя, когато е стигнала до чистата мисъл и не иска да остане при нея? От възприемането, от чувстването, от волението тя може да отиде до мисълта и да пита: - Какво се получава, когато аз мисля върху възприемането, върху чувстването, върху волението? Отначало тя не може да отиде по-нататък от мисленето; тя може само постоянно отново да мисли. За този, който проследява по-новото развитие на светогледите до епохата на Хегел може да се стори като най-важно при този философ това, че той проследява импулсите на това развитие до една точка, над която то не може да бъде изведено, ако се запази характерът, с който то се е явило до тази точка. Който долавя нещо подобно, той може след това да стигне до въпроса: Ако мисленето в смисъла на Хегел довежда първо до там, да се разпростре пред душата една мисловна картина в смисъла на един образ на света: Нима с това мисленето е развило действително от себе си всичко онова, което е затворено живо в него?
към текста >>
Той се изказва в 1835 година в лекции, които е изнесъл във висшето Училище в Берн, по следния начин: "Но едвам сега, а още преди 20 години ние живеем с най-дълбокото убеждение и се стремяхме да изразим в научни писания и чрез словото, че една философия и Антропология, която би трябвало да обхване единия и целия човек и
Бога
и света, би могла да бъде основана само върху идеята и действителността
на
индивидуалността и безсмъртието
на
човека.
Ако би се възвърнала надеждата в успеха, то и сега най-красивата палма не би примамвала напразно изследването..." Още по времето, когато Хегел беше още жив и скоро след неговата смърт отделни личности чувстваха, как неговата картина на света показва нейната слабост именно в това, в което се състои нейното величие. Светогледът води до мисълта, но в замяна на това той принуждава също душата да вижда, че нейната същност се изчерпва в мисълта. Ако мисълта би била доведена в гореописания смисъл да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално същество към целия Космос. Това чувстваше например Трокслер; но при него това не стигна по-далече от едно смътно чувство.
Той се изказва в 1835 година в лекции, които е изнесъл във висшето Училище в Берн, по следния начин: "Но едвам сега, а още преди 20 години ние живеем с най-дълбокото убеждение и се стремяхме да изразим в научни писания и чрез словото, че една философия и Антропология, която би трябвало да обхване единия и целия човек и Бога и света, би могла да бъде основана само върху идеята и действителността на индивидуалността и безсмъртието на човека.
Не опровержимо доказателство за това е цялото излязло през 1911 година съчинение: "Погледи в същността на човека" и нашата многократна разпространена в тетрадки Антропология под заглавието "Абсолютната личност". Съобразно с това позволяваме си да цитираме началните редове от споменатия раздел на "Антропологията": "Цялата природа на човека е изградена в нейната вътрешност върху божествени несъразмерности, които се разрешават във величието на една свръхземно определение, като всички двигател ни пружини се намират в духа, а само теглата си в света. Ние проследихме тези несъразмерности с техните явления от тъмния, земен корен и вървяхме по следите на спиралите на небесното растение, които ни изглеждаха, че обвиват от всички страни и във всички посоки само едно голямо, благородно стебло; ние стигнахме сега до върха на дървото, но там то се издига неизкачимо и необрозимо в по-горните, по-светли пространства на един друг свят, чиято светлина леко зазорява за нас, чийто въздух ние можем да подушим. Такива думи звучат за съвременния човек сантиментално и малко научно. Но необходимо е само да вземем под внимание целта, към която Трокслер се стреми.
към текста >>
Този човек, който стоеше
на
висотата
на
естествонаучното образование
на
своето време, говори за своето доверие в едно естественонаучно разглеждане
на
света: "Моята увереност се основава
на
блестящото състояние
на
самите естествени науки:
Бога
тството
на
които не е вече пълнотата, а верижното свързване
на
наблюдаваното.
Първата тенденция лежи от възкръсването на науките насам в пробуденото самостоятелно и обширно изследване на природата и в нейното освобождение от господството на чисто религиозното, в произведеното от него /от изследването на природата/ преобразуване на целия физически светоглед и на все по-трезвото разглеждане на нещата въобще; тя се крие също и в най-висша форма във философския стремеж, природните закони да бъдат разбрани според тяхната вътрешна необходимост на всички страни; но тази тенденция се показва практически и във все по-пълното развитие на този непосредствено съвременен живот според неговите естествени /природни/ условия". В такива изречения се изразява растящото влияние на естествените науки. Доверието в тези науки стана все по-голямо. Меродавно стана вярата, че от средствата и резултатите на естествените науки може да се добие един светоглед, който не съдържа в себе си незадоволяващия елемент на Хегеловия светоглед. Една представа за поврата, който стана в това направление, ни дава една книга, която може да се счита като представителна за това време в най-пълния смисъл: Книгата на Александер фон Хумболдт "Космос, скица на едно физическо описание на света".
Този човек, който стоеше на висотата на естествонаучното образование на своето време, говори за своето доверие в едно естественонаучно разглеждане на света: "Моята увереност се основава на блестящото състояние на самите естествени науки: Богатството на които не е вече пълнотата, а верижното свързване на наблюдаваното.
Общите резултати, които вдъхват интерес на всеки образован ум, са се умножили по един чудесен начин от края на 18-то столетие насам. Фактите са вече налице по-малко изолирано; пропастите между съществата се запълват. Това, което в един по-тесен кръг, в нашата близост, оставаше дълго време необяснимо за изследователския дух, се запълва с наблюдения, които са били направени в изследването на най-отдалечените области. Растителни и животински форми, които дълго време се явяваха изолирани, се подреждат едни до други чрез новооткрити средни звена или чрез преходни форми. Едно общо верижно свързване: Не в проста линейна посока, а в преплетена като мрежа тъкан, след по-висше развитие или атрофиране на определени органи, след многостранна колебание в надмощието на частите, се представя постепенно на изследващото разбиране на природата... Изучаването на общото природознание събужда някакси органи в нас, които дълго време са дрямали.
към текста >>
Пет години преди това Макс Щирнер беше писал: "Единствен и творец
на
моето право аз не признавам и не познавам никакъв друг правен източник освен мене, нито
Бога
, нито държавата, нито природата, нито също самия човек с неговите "вечни човешки права", нито божествено, нито човешко права".
Природосъобразният съвместен живот се ражда от само себе си, когато всеки човек оставя да действа в неговата индивидуалност разума, в смисъла на Щирнер също така, както според възгледа на материалистите се ражда природосъобразният възглед на явленията на света, когато се оставят нещата да изказват самата тяхна същност и дейността на разума се ограничава само в това, да свързва и тълкува съответно това, което сетивата казват. Но както сега Планк обяснява света, не като оставя нещата да говорят за себе си, а решава чрез своя разум това, което те предполагаемо казват, така по отношение на обществения живот той не изхожда от взаимодействието на личностите, а сънува за един регулиран от разума и служещ на общото благо съюз на народите с една най-висша правна власт. Следователно и тук той счита, че разумът създава това, което стои отвъд личността. "Първичният общ правен закон изисква по необходимост своето външно съществуване в една обща правна власт; защото ако би било оставено на самите отделни хора да го провеждат, са мият този закон не би бил действително освен нещо общо и съществуващо по външен начин, тъй като според тяхното правно положение отделните хора са за себе си само представители на тяхното право, а не на общото право като такова". Планк построява една обща правна власт, понеже идеята на правото може да стане действително само по този начин.
Пет години преди това Макс Щирнер беше писал: "Единствен и творец на моето право аз не признавам и не познавам никакъв друг правен източник освен мене, нито Бога, нито държавата, нито природата, нито също самия човек с неговите "вечни човешки права", нито божествено, нито човешко права".
Той е на мнение, че действителното право на отделния човек не може да съществува сред едно общо право. Това, което кара Щирнер да отрича едно действително общо право, е жаждата за действителност; обаче жажда за действителност е също и това, което довежда Планк до стремежа да иска да построи нещо действително, правното състояние, от една идея. Четейки съчиненията на Планк ние виждаме как от тях се излъчва като обезпокояващ го до най-висока степен сила чувството, че вярата в два действащи един в друг реда на света, единият природосъобразен и другият духовен, е нещо непоносимо. Но още в минали времена е имало мислители, които са се стремели към един чисто естественонаучен начин на мислене. Като оставим настрана повече или по-малко ясните опити на други, Ламарк е начертал през 1809 година една кратка картина на раждането и развитието на живите същества, която, според състоянието на тогавашните познания, би трябвало да има нещо много привлекателно за един тогавашен светоглед.
към текста >>
За
познаване
на
импулсите, които действат във философското развитие
на
светогледите, не са от значение споменатите като примери прогреси
на
естествените науки /към които биха могли да се прибавят още и други/ като такива, а фактът, че прогреси от този род съвпадаха с раждането
на
Хегеловия образ
на
света.
На онези, които вярват, че материализмът поставя в опасност моралната свобода, Цоленат отговаря: "Че всеки един е свободен, който с радост осъзнава, необходимостта на своето съществуване, на своите отношения, на своите нужди, права и изисквания, когато знае границите и значението на кръга на своите действия. Който е разбрал тази природна необходимост, той знае също да се бори за своето право, за изискванията, които произлизат от потребността на рода. Даже, нещо повече, понеже само свободата е в съзвучие с истински човешкото, понеже тя се запалва с природна необходимост от рода, затова във всяка борба за свобода, за човешките блага е гаранцията за крайната победа над потисниците". С такива чувства, с такава отдайност към чудесата на природните процеси, с такива морални чувства можеха да очакват материалистите човека, който според тяхното мнение трябваше да дойде рано или късно, човек, който да преодолее голямата пречка към един природосъобразен светоглед. За тях този човек се яви в лицето на Чарлз Дарвин, и неговото съчинение, благодарение на което и идеята за целесъобразност бе поставена на почвата на природопознанието, излезе в 1859 година под заглавието: "За произхода на видовете в животинското и растително царство чрез естествения подбор или запазването на по-съвършените породи в борбата за съществуване".
За познаване на импулсите, които действат във философското развитие на светогледите, не са от значение споменатите като примери прогреси на естествените науки /към които биха могли да се прибавят още и други/ като такива, а фактът, че прогреси от този род съвпадаха с раждането на Хегеловия образ на света.
Изложението на хода на развитието на философията, направено в предидущите глави, показва, как от времето на Коперник, Галилей и т.н. насам по-новия образ на света стоеше под влиянието на естественонаучния начин на мислене. Обаче това влияние не можеше да бъде от такова голямо значение както онова от страна на постиженията на естествените науки в 19-тото столетие. На прехода от 18-тото към 19-тото столетие бяха направени също значителни прогреси в естествените науки. Нека помислим за откритието на кислорода от Лавоазие, и за онези в областта на електричеството от волта и за много други.
към текста >>
12.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Обаче
на
тази измислица
на
индивида Ланге признава една стойност също и за целия човешки род, когато отделния човек, който "я създава, е
бога
то и нормално надарен и е типичен в неговия начин
на
мислене и благодарение
на
тези качества е призван чрез силата
на
неговия дух да бъде ръководител".
Обаче когато аз се издигна над това, което измислят сетивата и умът, тогава аз не съм свързан вече с организацията на целия човешки вид. Шилер, Хегел, Хинц и Кунц виждат едно цвете по същия начин; това, което Шилер измисля върху цветето, което Хегел мисли върху него, Хинц и Кунц /Иван и Драган/ не го измислят и мислят по същия начин. Обаче като Иван и Драган грешат, когато считат тяхната представа за цветето за нещо действително намиращо се вън от тях, така Шилер и Хегел биха грешили, ако биха считали своите идеи за нещо друго освен измислици, които отговарят на техните духовни нужди. Това, което сетивата и умът измислят, принадлежи на целия човешки род; тук никой не може да се отклони от другия. Това, което се издига над измислиците на сетивата и на ума, е работа на отделния индивид.
Обаче на тази измислица на индивида Ланге признава една стойност също и за целия човешки род, когато отделния човек, който "я създава, е богато и нормално надарен и е типичен в неговия начин на мислене и благодарение на тези качества е призван чрез силата на неговия дух да бъде ръководител".
Така Ланге смята чрез това да осигури на идеалния свят неговата стойност, като превръща също и така наречения действителен свят в измислица, в поезия. Навсякъде, където можем да насочим поглед, той вижда само измислица, поетизиране, от най-ниската степен на сетивните възприятия, при който "индивидът се явява още изцяло свързан с основните черти на рода, нагоре да творческото царуване и поезията". "Можем да наречем функциите на сетивата и на ума, който свързва възприятията, сетивата и ума, който създават за нас действителността, нисши по отношение на полето на духа в свободно творящото изкуство. Обаче в тяхното цяло и в тяхната връзка те не могат да бъдат подчинени на друга духовна дейност. Както нашата действителност не е една действителност според желанието на нашето сърце, тя все пак е здравата основа на цялото наше духовно съществуване.
към текста >>
Ланге е в съгласие с монизма дотолкова, доколкото отрича всякакъв друг източник за
познаване
на
действителното; само че той отрича
на
този начин
на
мислене всяка способност да проникне в същността
на
нещата.
Те имат стойност, за щото служат на живота в неговите най-висши форми. Животът не се оценява с идеите, а идеите получават стойност при тяхната плодотворност за живота. Човекът се стреми не към истински познания, а към пълно ценни мисли. * * * В признаването на естественонаучния начин на мислене Ф. А.
Ланге е в съгласие с монизма дотолкова, доколкото отрича всякакъв друг източник за познаване на действителното; само че той отрича на този начин на мислене всяка способност да проникне в същността на нещата.
За да се движи върху сигурна почва, той отрязва крилата на човешкия начин на мислене. Това, което Ланге върши по един внушителен начин, отговаря на една дълбоко кореняща се в развитието на светогледите на новото време склонност на мислите. Това се вижда съвършено ясно и в една друга област на идейния свят на 19-тото столетие. Минавайки през различните фази този идеен свят се развива до гледища, от които Херберт Спенсер основава по същото време както Ланге в Германия един дуализъм, който от една страна се стреми към пълно естественонаучно познание на света, а от друга страна изповядва агностицизъм по отношение същността на съществуването. Когато Дарвин публикува своя труд за "Произхода на видовете" и с това даде на монизма най-здравата опора, той можа да признае хвалейки го естественонаучния начин на мислене на Спенсер.
към текста >>
Цялото
бога
тство
на
днешния разнообразен свят
на
формите се е развило от няколко малко
на
брой организми.
фон Баер /виж по-горе, стр. 26/, които му показаха, как развитието се състои в това, че от едно състояние на еднородност, на еднообразност се развива едно такова на различност, на разнообразност. В първите стадии на зародиша организмите се показват подобни; по-късно те стават различни едни от други /виж по-горе, стр. 26 и следв./. След това тази мисъл за еволюцията получи пълно потвърждение чрез Дарвин.
Цялото богатство на днешния разнообразен свят на формите се е развило от няколко малко на брой организми.
От мисълта за еволюцията Спенсер искаше да се издигне до общите истини, които според неговото мнение съставляват целта на човешкия стремеж към познание. Той вярваше, че в най-простите явления намира вече мисълта за еволюцията. Когато от разпръснатите песъчинки един пясъчен куп, ние имаме работа с един процес на развитието. Разпръснатата материя е събрана /концентрирана/ в едно цяло. В Кант-Лапласовата хипотеза за образуването на света имаме именно един такъв процес пред себе си.
към текста >>
Той счита, че цялото познание се изчерпва в
познаване
то
на
природата.
Един подобен възглед изповядва също физикът Джон Тиндал /1820-1893 г./, който признава в мировия процес една сила съвършено недостъпна за човешкия ум. Защото именно когато се приеме, че в света всичко се ражда чрез естествено развитие, никога не може да се допусне, че материята, която е носител на цялото развитие, не е нищо друго освен това, което нашия ум може да разбере за нея. * * * Едно характерно за неговото време явление е личността на английския държавник Джеймз Белфоър, който в 1879 година /в своята книга "Една защита на философското съмнение е опит за обоснованията на вярата"/ направи едно вероизповедание, което е несъмнено подобно на това на онова на по-широки кръгове. По отношение на всичко, което човек може да обясни, той застава на почвата на естествената наука и на нейното мислене.
Той счита, че цялото познание се изчерпва в познаването на природата.
Обаче същевременно твърди, че само онзи разбира правилно естественонаучното познание, който съзира, че нуждите на човешкото чувство и на човешкия ум никога не могат да бъдат задоволени от това познание. Нужно е само да се разбере, че в крайна сметка и в естествената наука всичко се свежда дотова, да се вярва в после дните истини, които не могат да се докажат. Обаче не вреди нищо, че в тази насока ние стигаме само до една вяра, защото тази вяра ни ръководи при нашите действия във всекидневния живот. Ние вярваме в природните закони и ги владеем чрез тази вяра; ние принуждаваме чрез нея природата да ни служи за нашите цели. Религиозната вяра трябва да установява една също такава съгласуваност между деянията на човека и висшите, надхвърлящи всекидневието потребности.
към текста >>
13.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
Това, което при Лотце е една душевна заложба, при Фехнер то се явява като резултат
на
една
бога
то развита фантазия, която действува така, че от едно логическо схващане
на
нещата тя непрестанно води до едно пълно с поезия тълкуване
на
същите.
Обаче Лотце и Фехнер чувстваха категоричната нужда да си изградят един идеалистичен мисловен свят издигайки се над естественонаучния начин на разглеждане на нещата. Лотце бе подтикнат към това от устройството на неговата душа, което изискваше от него не само едно мислително проследяване на природната закономерност в света, а го накара да търси във всички неща и процеси живот и вътрешност от рода на тези, които самият човек чувствува в своите гърди. Той иска "постоянно да се бори против представите, които искат да познаят от света само една и по-малката половина, само развитието на факти в нови факти, на форми в нови форми, но не постоянното преовътрешняване на всички тези външни неща и превръщането им в това, което единствено има стойност и истинност в света, в щастие и отчаяние, в удивление и отвращение, в любов и омраза, в радостна сигурност и съмняващ се копнеж, във всички мъки и тревоги, в които животът протича, което единствено заслужава името живот". Както и мнозина други Лотце има чувството, че образът, който човек представи, които са взети от човешката душа. /виж по-горе стр. 20/.
Това, което при Лотце е една душевна заложба, при Фехнер то се явява като резултат на една богато развита фантазия, която действува така, че от едно логическо схващане на нещата тя непрестанно води до едно пълно с поезия тълкуване на същите.
Като естественонаучен мислител той не може само да търси условията за възникването на човек и законите, които правят той да умре след определено време. За него раждането и смъртта се превръщат в събития, които насочват неговата фантазия към един живот преди раждането и към един такъв след смъртта. "Човекът" казва Фехнер в неговата "Книжка за живота след смъртта" не живее на Земята веднъж, а три пъти. Първата степен на неговия живот е един непрекъснат сън, втората една смяна между сън и будност. Третата е една вечна будност.
към текста >>
А именно: Тъй като разглеждаме всяко същество само като създание
на
Бога
, то не съществува абсолютно никакво първично валидно право,
на
което отделната душа би могла да се позове като "субстанция", за да претендира за вечна индивидуална продължителност
на
нейния живот.
При тях може да се забележи, че техният носител не може да добие от неговите два източника на познанието, от естествената наука и от психологическото самонаблюдение, никаква сигурна представа върху отношението на човека към течението на света. Вътрешното самонаблюдение не прониква до една мисъл, която би могла да даде на Аза правото да се чувствува като определена същност сред мировото цяло. В неговите лекции върху "Философия на религията" можем да прочетем /стр. 82/: "Вярата в безсмъртието" няма никаква сигурна основа освен "религиозната нужда". Ето защо и философски не може да се определи върху начина на продължителността на живота нищо повече, освен това, което може да произтича от един прост метафизичен принцип.
А именно: Тъй като разглеждаме всяко същество само като създание на Бога, то не съществува абсолютно никакво първично валидно право, на което отделната душа би могла да се позове като "субстанция", за да претендира за вечна индивидуална продължителност на нейния живот.
Напротив можем само да твърдим: Всяко същество ще бъде запазено от Бога дотогава, докато неговото съществуване има пълно значение за цялостта на мировия план... "В неопределеността на такива изречения се изразява, какво значение могат да развият идеите на Лотце в областта на великите философски загадъчни въпроси. * * * В книжката "За живота след смъртта" Фехнер се изказва върху отношението на човека към света. "Какво вижда анатомът, когато той гледа в мозъка на човека? Една безредица от бели влакна, чиито смисъл той не може да разгадае.
към текста >>
Напротив можем само да твърдим: Всяко същество ще бъде запазено от
Бога
дотогава, докато неговото съществуване има пълно значение за цялостта
на
мировия план... "В неопределеността
на
такива изречения се изразява, какво значение могат да развият идеите
на
Лотце в областта
на
великите философски загадъчни въпроси.
Вътрешното самонаблюдение не прониква до една мисъл, която би могла да даде на Аза правото да се чувствува като определена същност сред мировото цяло. В неговите лекции върху "Философия на религията" можем да прочетем /стр. 82/: "Вярата в безсмъртието" няма никаква сигурна основа освен "религиозната нужда". Ето защо и философски не може да се определи върху начина на продължителността на живота нищо повече, освен това, което може да произтича от един прост метафизичен принцип. А именно: Тъй като разглеждаме всяко същество само като създание на Бога, то не съществува абсолютно никакво първично валидно право, на което отделната душа би могла да се позове като "субстанция", за да претендира за вечна индивидуална продължителност на нейния живот.
Напротив можем само да твърдим: Всяко същество ще бъде запазено от Бога дотогава, докато неговото съществуване има пълно значение за цялостта на мировия план... "В неопределеността на такива изречения се изразява, какво значение могат да развият идеите на Лотце в областта на великите философски загадъчни въпроси.
* * * В книжката "За живота след смъртта" Фехнер се изказва върху отношението на човека към света. "Какво вижда анатомът, когато той гледа в мозъка на човека? Една безредица от бели влакна, чиито смисъл той не може да разгадае. А какво вижда той в самия себе си?
към текста >>
За едни труд като този за Елементите
на
Психофизиката беше необходимо
познаване
то
на
принципите
на
точните физико-математически методи и същевременно склонността към задълбочаване в най-дълбоките проблеми
на
битието, каквито той притежаваше в това съчинение.
Основният закон, върху който той постави психофизиката, е, че нарастването на усещането, което е предизвикано в човека чрез едно нарастване на впечатлението отвън, при определено отношение протича по-бавно от колкото нарастването на силата на впечатлението. Усещането расте толкова по-малко, колкото по-голяма е била съществуваща вече сила на възбудата. Изхождайки от тази мисъл е възможно да се получи едномерно отношение между еднавъншна възбуда /например на физическата светлина/ и усещането /например на светлината/. Пътят, по който вървеше Фехнер доведе до изграждането на психофизиката като една нова наука на отношението на възбудата към усещанията, следователно на тялото към душевното. Вилхелм Вундт, който в тази област работи по-нататък в духа на Фехнер, характеризира по отличен начин основателя на "психофизиката": "Може би в никоя от неговите други научни работи не изпъква така блестящо рядкото съчетание на дарби, с които разполагаше Фехнер, както в неговите работи върху психофизиката.
За едни труд като този за Елементите на Психофизиката беше необходимо познаването на принципите на точните физико-математически методи и същевременно склонността към задълбочаване в най-дълбоките проблеми на битието, каквито той притежаваше в това съчинение.
И за целта той се нуждаеше от онова самобитно мислене, което знаеше да преобрази разполагаемите помощни средства според собствените нужди и не проявяваше никакъв страх да тръгне по нови и необикновени пътища. Гениалните в тяхната простота полузаслужаващи удивление, но въпреки това ограничени наблюдения на К. Х. Вебер, изолираните, често пъти повече случайно отколкото планово намерени опитни приоми и резултати на други психолози те съставляваха скромния материал, с който той изгради една нова наука". В тази област се получиха важни осветления относно експериментален метод. Вундт характеризира новата наука в своите "Лекции върху човешката душа и душата на животните" /1863 г./: "В следващите изследвания аз ще покажа, че експериментът в психологията е главното средство, което ни води от фактите на съзнанието до онези процеси, които подготвят съзнателния живот в тъмния заден план на душата.
към текста >>
"Действителното съществуване е въплъщение
на
божественото, а мировият процес е история
на
страданията
на
Бога
станал плът и същевременно път за освобождение
на
разпънатия в плътта; моралността обаче е сътрудничеството за съкращаване
на
този път
на
страданието и спасението".
Истинският песимист стига по този начин до неегоистично действане. Обаче това, което човек върши съзнателно, е само повдигнатото в съзнанието несъзнателно. На съзнателното сътрудничество на човека за културния напредък отговаря един несъзнателен общ процес, който се състои в прогресивното на Първичното същество на света на волята. На тази цел трябва да е служило също и началото на света. Първичното същество трябваше да създаде света, за да се освободи постепенно с помощта на идеята на волята.
"Действителното съществуване е въплъщение на божественото, а мировият процес е история на страданията на Бога станал плът и същевременно път за освобождение на разпънатия в плътта; моралността обаче е сътрудничеството за съкращаване на този път на страданието и спасението".
/Хартман, феноменология на моралното съзнание, 1879 г. стр. 871./. В редица обширни съчинения и в голям брой монографии и статии Хартман е изградил всестранно своя светоглед. Тези съчинения крият в себе си духовни съкровища от извънредно голямо значение. Това е именно така поради причината, че при третирането на отделните въпроси на науката и живота Хартман разбира да не се оставя да бъде тиранизиран от своята основна мисъл, а да се отдаде на едно безпристрастно разглеждане на нещата.
към текста >>
14.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
"Мъченикът, който тук жертва своя живот заради своето научно убеждение, нататък заради своята вяра в
Бога
, няма в мисълта си също нищо друго освен своето щастие; първият го намира във верността към своето убеждение, вторият го търси в един по-добър свят.
За всички останали същества се грижи природата; човека тя надарява с желания, за задоволяването на които тя го оставя сам да се грижи. Той носи в себе си подтика, да изгради своето съществуване съобразно с неговите желания. Този подтик е подтикът към щастието. "Този подтик е чужд на животното; то познава само инстинкта за самосъхранение, а да бъде този инстинкт повдигнат до подтик към щастието, това е основното условие на човешкото себесъзнание". Стремежът към щастие лежи на основата на всяка деятелност.
"Мъченикът, който тук жертва своя живот заради своето научно убеждение, нататък заради своята вяра в Бога, няма в мисълта си също нищо друго освен своето щастие; първият го намира във верността към своето убеждение, вторият го търси в един по-добър свят.
Последната цел на всички е щастието, блаженството, и колкото и различен да бъде образът, който индивидът си съставя за него, от най-първобитните времена до най-културните, то е начало за усещащото същество и край за неговото мислене и чувстване". Тъй като природата дава на човека само потребността от щастие, самият образ на щастието трябва да се роди от човека. Човекът е този, който си създава образите на своето щастие. Те извират от неговата морална фантазия. В тази фантазия Карнери намира новото понятие, което очертава на нашето мислене идеалите на нашата дейност.
към текста >>
Ролф намира тези причини в това, че всяко същество задоволява в по-
бога
т размер своите нужди, когато е налице възможността за това, отколкото изисква непосредствената нужда.
Защото за него е направо ясно, че това, което се е развило, то се е разгърнало в определен момент. Обаче Ролф не искаше да си даде този отговор. Но от друга страна за него не беше достатъчна простата "борба за съществуване" на животните и въобще на живите същества. Ако едно живо същество води борба само за задоволяване на неговите необходими нужди, то наистина ще изкара от строя други по-слаби форми; но самото то ще остане това, което е. Ако не искаме да вложим в него нещо пълнотайнствено, един мистичен стремеж към съвършенство, тогава трябва да търсим причините за това усъвършенстване във външните, природни условия.
Ролф намира тези причини в това, че всяко същество задоволява в по-богат размер своите нужди, когато е налице възможността за това, отколкото изисква непосредствената нужда.
"Дарвиновият принцип на усъвършенстването в борбата за съществуване е приемлив само чрез въвеждането на ненаситността. Защото само в този случай имаме едно обяснение за факта, че когато има възможност създаването добива повече, отколкото е нужно за неговото подържане, че то расте в излишък, когато има случай да стори това". /Биологически проблеми, стр. 96 и следв./. Според мнението на Ролф в царството на живите същества става не една борба за добиване на необходимото за подържане на живота, а една "борба за добиване на повече".
към текста >>
Само добиването
на
необходимото за живота и
на
храната не е достатъчно, необходимо е също удобство, ако даже не и
бога
тство, трябва да се добие сила и влияние.
"Докато за дарвиниста не съществува никаква борба за съществуване навсякъде там, където съществуването на създаването не е застрашено, за мене борбата съществува навсякъде. Това е именно първично една борба за умножение на живата, но никаква борба за съществуване". /Биологически проблеми, стр. 97/ Ролф прави от тези естественонаучни предпоставки изводите за етиката. "Лозунгът е умножение на живота, а не подържане на живота, борба за преимущество, а не за съществуването.
Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, необходимо е също удобство, ако даже не и богатство, трябва да се добие сила и влияние.
Жаждата, стремежът към постоянно подобрение на жизненото положение е характерният стремеж на животното и човека". /Биологически проблеми, стр. 222 и следв./. Фридрих Ницше /1844-1900 г./ бе подбуден от мислите на Ролф за своите еволюционни идеи, след като първо беше минал през други форми на своя душевен живот. В началото на своя писателски път той стоеше от еволюционната идея както въобще и от естествената наука.
към текста >>
Това, което Ролф си беше извоювал чрез своето разглеждане: "Само добиването
на
необходимото за живота и
на
храната не е достатъчно, трябва да се добие също и удобство, ако не даже
бога
тство, сила и влияние.
Този период от живота на Ницше се изразява в съчиненията "Човешкото, прекомерно човешкото" /1878 г./, "Зора", "Преуспяваща наука" /1881 г./. Идеалите, които оживяват Ницше в неговия първи период, сега изстиват в него; те се оказват като леки образования от пяна на познанието; душата иска да се проникне със сила, да укрепне в нейното чувстване чрез "реалното" съдържание на това, което може да даде естественонаучният начин на мислене. Въпреки това душата на Ницше е пълна с живот; силата на този вътрешен живот се стреми навън от това, което може да получи от разглеждането на природата. Разглеждането на природата показва, как животното става човек, и как в чувстването на вътрешната жизнена сила се ражда представата: Животното е носило в себе си човека; не трябва ли човекът да носи в себе си нещо по-висше, свръхчовека? И сега Ницше изживява в душата си изтръгването на свръхчовека от човека; тази душа се опиянява в това, да издигне новата еволюционна идея, която се опира на сетивния свят, в областта, която сетивата не виждат, която се чувства, когато душата изживява в себе си смисъла на развитието.
Това, което Ролф си беше извоювал чрез своето разглеждане: "Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, трябва да се добие също и удобство, ако не даже богатство, сила и влияние.
Жаждата, стремежът за непрестанно подобрение на жизненото положение е характерния стремеж на животното и човека"; при Ницше този резултат на разглеждане се превръща във вътрешно изживяване, във величествен химн на познанието. Познанието, което външният свят дава, познанието, което предава, възпроизвежда външния свят, не е достатъчно; това познание трябва да се завиши в себе си по един плодотворен начин; самонаблюдението е вътрешната беднота; създаването на една нова вътрешност, която да озари всичко, което човекът е вече в себе си, се ражда в душата на Ницше: В човека се ражда несъществуващото още, свръхчовекът, като смисъл на съществуването. Познанието израства над това, което то е било; то се превръща в творческа сила и създавайки, творейки човекът застава в смисъла на живота. Това, което душата на Ницше чувства, което тя изживява в блаженството на сътворението на "свръхчовека" от човека, то облича при Ницше един лиричен размах в неговия "Заратустра" /1884 г./. Такова едно познание, което чувства себе си да твори, изпитва в Аза на човека повече отколкото това, което може да се изживее в един отделен живот; това, което съществува в този отделен живот, не може да се изчерпи в него.
към текста >>
В минали времена, така мисли Бутру, хората виждаха във взаимодействията
на
съществата едно откровение
на
"настроението и произвола"
на
духовните същество; новото мислене се е освободило от това чрез
познаване
то
на
природните закони.
/В същата книга, ст. 131/. Обаче щом природните закони са само една съвкупност на взаимните отношения на съществата, тогава също и човешката душа не стои вътре в мировото цяло така, че тя да бъде обяснима чрез природните закони, а прибавя на собственото си същество нейното откровение към другите закони. А с това на човешката душа е осигурена свободата, самоизявата на нейната същност. В този философски подход на мислене можем да видим един опит, да се стигне до яснота относно истинската същност на образа на света, за да се открие, как се отнася човешката душа към този образ. И Бутру стига до една такава представа за човешката душа, която може да изникне само от самоизявата на самата тази душа.
В минали времена, така мисли Бутру, хората виждаха във взаимодействията на съществата едно откровение на "настроението и произвола" на духовните същество; новото мислене се е освободило от това чрез познаването на природните закони.
Тъй като тези закони съществуват само в съвместното действие на съществата, в тях не може да се съдържа нищо, което да определя съществата. "Откритите чрез модерната наука механически природни закони са фактически връзката, която свързва външното с вътрешното. Те не само не са една необходимост, а напротив ни освобождават; те ни позволяват да прибавим към съзерцанието, в което бяха затворени древните, една наука на делото". /в края на цитираната книга/. Това е едно указание за често споменаваното в тази книга изискване на новия дух на светогледа.
към текста >>
Пройс, възниква копнежа, да добие чрез познанието
на
човека същевременно и
познаване
то
на
света.
Човекът е цел на всички земни процеси и всяка друга възникваща до него форма е взела своите черти от неговата форма. Човекът е първородното същество на цялата вселена... Когато се бяха родили неговите зародиши, останалият органически остатък нямаше вече необходимата сила, за да създаде по-нататъшни човешки зародиши. Това, което още се роди, стана животно или растение...." Такъв един възглед се стреми да познае човека, който новата естествена наука постави на неговите собствени основи вън от природата -, за да намери след това в едно такова познание на човека нещо, което хвърля светлина върху заобикалящия човек свят. В малко известния мислител от Елсфлет, В. Х.
Пройс, възниква копнежа, да добие чрез познанието на човека същевременно и познаването на света.
Неговите енергични и забележителни идеи са непосредствено насочени към човешкото същество. Той наблюдава, как това същество си пробива път в съществуването. И това, което то трябва да остави назад да отхвърли от себе си то го оставя да стои на по-ниска степен като природа с нейните същества в развитието и се представя като заобикалящ свят на човека. Че пътят към мировите загадки в по-новата философия трябва да мине през едно основно разбиране на човешкото същество, което се изявява в себесъзнателния Аз: това показва развитието на тази философия. Колкото повече се стремим да проникнем в нейния стремеж и търсене, толкова повече можем да съзрем, как това търсене е насочено към такива изживявания в човешката душа, които хвърлят светлина не само върху тази човешка душа, а в които проблясва нещо, което ни дава сигурно пояснение върху намиращия се вън от човека свят.
към текста >>
на
настоящия том/: "Тъй като считаме всяко същество само като създание
на
Бога
, не съществува никакво първично валидна право,
на
което душата би могла да се позове като "субстанция", за да изисква едно вечно индивидуално безсмъртие.
Като въпрос би трябвало да се получи следният: Ако при човешката душа оставим настрана всичко, което Естествената наука може да каже върху нея, нима тогава като принадлежаща на духовния свят тя е нещо пълноценно, чиято стойност не зависи от нея? И могат ли да бъдат разрешени философските загадки по отношение на душата, щом не можем да говорим за нейното съществуване, а само за нейната стойност? Не ще ли трябва философията да приеме един начин на изразяване, подобен на онзи, по който Лотце говори за безсмъртието на душата? /виж стр. 61 и следв.
на настоящия том/: "Тъй като считаме всяко същество само като създание на Бога, не съществува никакво първично валидна право, на което душата би могла да се позове като "субстанция", за да изисква едно вечно индивидуално безсмъртие.
Напротив ние можем само да твърдим: Всяко същество е подържано от Бога само дотогава, докато неговото съществуване има едно пълноценно значение за цялостта на неговия миров план..." Тук се говори за пълноценността на душата като за нещо решаващо; обаче взема се под внимание това, доколко тази пълноценност може да бъде свързана със запазването на съществуването. Ние можем да разберем положението на философията на стойността на развитието на светогледите, когато помислим, че естественонаучният начин на мислене има склонността да претендира, че всяко познание на съществуването е само нейно право. В такъв случай на философията и остава да се занимава с изследването не на съществуването, а на нещо друго. Такова друго нещо се счита, че са "стойностите". От изказването на Лотце се вижда, че остава неразрешен следният въпрос: Възможно ли е въобще да спрем при определението на стойността, и да се откажем от едно познание на формата на съществуването на стойността?
към текста >>
Напротив ние можем само да твърдим: Всяко същество е подържано от
Бога
само дотогава, докато неговото съществуване има едно пълноценно значение за цялостта
на
неговия миров план..." Тук се говори за пълноценността
на
душата като за нещо решаващо; обаче взема се под внимание това, доколко тази пълноценност може да бъде свързана със запазването
на
съществуването.
И могат ли да бъдат разрешени философските загадки по отношение на душата, щом не можем да говорим за нейното съществуване, а само за нейната стойност? Не ще ли трябва философията да приеме един начин на изразяване, подобен на онзи, по който Лотце говори за безсмъртието на душата? /виж стр. 61 и следв. на настоящия том/: "Тъй като считаме всяко същество само като създание на Бога, не съществува никакво първично валидна право, на което душата би могла да се позове като "субстанция", за да изисква едно вечно индивидуално безсмъртие.
Напротив ние можем само да твърдим: Всяко същество е подържано от Бога само дотогава, докато неговото съществуване има едно пълноценно значение за цялостта на неговия миров план..." Тук се говори за пълноценността на душата като за нещо решаващо; обаче взема се под внимание това, доколко тази пълноценност може да бъде свързана със запазването на съществуването.
Ние можем да разберем положението на философията на стойността на развитието на светогледите, когато помислим, че естественонаучният начин на мислене има склонността да претендира, че всяко познание на съществуването е само нейно право. В такъв случай на философията и остава да се занимава с изследването не на съществуването, а на нещо друго. Такова друго нещо се счита, че са "стойностите". От изказването на Лотце се вижда, че остава неразрешен следният въпрос: Възможно ли е въобще да спрем при определението на стойността, и да се откажем от едно познание на формата на съществуването на стойността? * * *
към текста >>
15.
07. III. Капитализъм и социални идеи
GA_23 Същност на социалния въпрос
Днес много хора смятат, че е признак
на
„вътрешно благородство" да се размишлява абстрактно и мъгляво за всякакви етично-религиозни проблеми; за начина, по които човек би могъл да усвои добродетели, за необходимата любов към неговите ближни и как след всичко това той ще бъде награден с един
бога
т „вътрешен живот".
Относно гротескния характер на този възглед, мненията на елитарните среди съвпадат с тези на социалистическите мислители. За да вникнем в значението на този гротесков възглед, който въпреки всичко може да подействува печално върху социалния организъм, нека отправим поглед към определени мисловни конструкции на съвременната епоха; по своята същност те отговарят на съвсем благотворни душевни импулси и все пак навсякъде, където намират достъп те могат да блокират адекватното социално мислене. Тези мисловни схеми малко или много несъзнавано се отдалечават от това, което дава истинската ударна сила на вътрешните човешки изживявания. Те се стремят към постигането на една концепция за живота, към едно душевно, мисловно, научно обосновано познание за вътрешния живот, към един така да се каже остров всред цялостния човешки живот. Но тези мисловни схеми не са в състояние да хвърлят мост между цялостния човешки живот и ежедневната действителност.
Днес много хора смятат, че е признак на „вътрешно благородство" да се размишлява абстрактно и мъгляво за всякакви етично-религиозни проблеми; за начина, по които човек би могъл да усвои добродетели, за необходимата любов към неговите ближни и как след всичко това той ще бъде награден с един богат „вътрешен живот".
От друга страна обаче се вижда и пълната невъзможност да бъде осъществен преход от това, което хората наричат добро, справедливо и нравствено, към онези процеси на външната действителност, които се разиграват под формата на производство, потребление, стокооборот, надници, кредити, банки, борси и т.н. Ясно можем да различим как в мисловните навици на хората са вплетени две мирогледни позиции. Едната от тях, така да се каже, иска да тържествува в божественодуховните висини и не желае да прекара някакъв мост между духовните импулси и ежедневните факти. Другата позиция, другото мисловно течение е потопено в ежедневието и практически не разсъждава. Обаче животът е един неделим и цялостен.
към текста >>
Лесно ще се убедим, че всеки, който днес обръща вниманието
на
хората върху значението
на
Духа за ежедневния практически живот, върху осигуряването
на
ежедневния хляб, изтъква
на
първо място, че хората отново трябва да стигнат до
познаване
то
на
Духа.
Колко много са днес хората, които водени от определени етично-религиозни принципи, погазват прекрасната воля за добронамерен съвместен живот със своите близки. Обаче в същото време те пропускат да стигнат до едно друго светоусещане, което би им позволило действително да осъществят своята воля, само защото те не могат да изградят у себе си никакви социални представи, насочени към практическата страна на живота. И точно от тези среди израстват такива хора, които в този исторически момент, когато социалните въпроси напират с огромна сила, се държат като екзалтирани мечтатели, смятащи себе си за истински познавачи на живота. Те твърдят: Хората трябва да се издигнат над материализма, над външния материален живот, който ни вкара в катастрофата и нещастията на Световната война; хората трябва да стигнат до един духовен поглед върху живота. И ако ще изтъкваме подобни пътища на човека към Духа, непрекъснато ще се налага да цитираме онези личности, чийто начин на мислене беше така уважаван в миналото поради неговото изискано отношение към Духа.
Лесно ще се убедим, че всеки, който днес обръща вниманието на хората върху значението на Духа за ежедневния практически живот, върху осигуряването на ежедневния хляб, изтъква на първо място, че хората отново трябва да стигнат до познаването на Духа.
Но днес източниците за оздравяването на социалния организъм могат да бъдат намерени именно всред силите на духовния живот. И за тази цел съвсем не е необходимо хората да се отдават на едни или други едностранчиви занимания с Духа. За тази цел е необходимо само едно: Ежедневният бит да бъде съобразен с духовния свят. Стремежът да се търси „духовен живот" чрез подобни едностранчиви занимания водеше управляващите класи дотам, че за социалните въпроси те изграждаха становища, които нямаха нищо общо с действителните процеси и факти. Несъмнено, в съвременния социален живот управлението на капитала в стоковото производство е тясно свързано със собствеността върху средствата за производство.
към текста >>
Ако бъдат изпълнени условията, за които става дума тук, доминиращият импулс в стопанския организъм няма да се определя от стремежа за натрупване
на
бога
тство чрез количествата от една или друга стока, а възникващите и свързани по най-разнообразен начин стопански дружества, кооперативи и асоциации просто ще гарантират такова стокопроизводство, което отговаря
на
търсенето.
Това, което те произвеждат в техните собствени рамки се превръща в стока едва тогава, когато то се поеме от стопанския сектор. Те не произвеждат в техните собствени рамки, но с постиженията им разполагат ръководните органи на стопанският организъм. Чисто икономическата стойност на една стока (или на едно постижение), доколкото те имат своя паричен еквивалент, ще зависи от онази целесъобразност, която се определя от ръководството на съответния стопански отрасъл. От неговите инициативи зависи как ще се развие стопанската производителност, доколкото тя ще се гради и върху духовните и правни принципи, създадени в рамките на другите съставни части на социалния организъм. Тогава паричната стойност на една стока ще бъде израз на това, че тя е изработена за потребностите на група купувачи с участието на целия стопански организъм.
Ако бъдат изпълнени условията, за които става дума тук, доминиращият импулс в стопанския организъм няма да се определя от стремежа за натрупване на богатство чрез количествата от една или друга стока, а възникващите и свързани по най-разнообразен начин стопански дружества, кооперативи и асоциации просто ще гарантират такова стокопроизводство, което отговаря на търсенето.
Само така в социалния организъм що се отнася до търсенето и потребностите на хората ще се установят точните съотношения между паричната стойност и стопанската инициатива*. /*Нормални ценови отношения, засягащи произведените стоки, могат да се породят само ако социалният организъм се развива по указания тук път, изразяващ се в свободно взаимодействие на трите му съставни части/. Нещата трябва да са изградени така, че за даден вид производство всеки работник да получава онзи паричен еквивалент, който му е необходим за задоволяване на всички негови потребности (включително и тези на принадлежащите към него лица), отговарящ на положения от него труд. Подобни ценови отношения не могат да възникнат по официален път; те трябва да се породят като резултат от живите взаимодействия в социалния организъм. Но те ще се появят едва след нормалното и здраво взаимодействие между трите съставни части на социалния организъм.
към текста >>
16.
02. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТРИТЕ НАПРАВЛЕНИЯ НА АНТРОПОСОФИЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
Така, както тя се представя днес със забележителни резултати, които се основават
на
познаване
то
на
природата, медицинската наука заслужава нашето пълно уважение; но ние вярваме, че с помощта
на
едно методично ясновиждане ще бъде възможно да се отиде по-далеч.
Духовното изследване, което практикуваме тук, има като характерна черта това, че то почива на едно точно ясновиждане, на едно методично ясно виждане. Тази е неговата отличителна черта. Възможно е да се добият познания, които не се ограничават в строго локализирани точки, и да се обгърне една област, в която могат да се стекат всички науки, всички форми на живота на нашата епоха. Не става дума да прибавим към сградата на научните познания една надстройка, която да бъде етажът на духа, а да направим така, щото тези научни познания да се влеят такива, каквито са, в полето на духа, за да намерят един вид своето увенчание в откровенията на духовното изследване. За да илюстрирам това, ще взема като пример медицината.
Така, както тя се представя днес със забележителни резултати, които се основават на познаването на природата, медицинската наука заслужава нашето пълно уважение; но ние вярваме, че с помощта на едно методично ясновиждане ще бъде възможно да се отиде по-далеч.
Чрез това превишаване на постигнатото до сега ще се разкрива в какво именно медицинската наука е наистина плодотворна. По същия начин по пътищата на духовното изследване може да се изгради един мост между художествената дейност и духа. Да се създадат формите на изкуството, в които се изразява целостта на човешкото същество, ето какво търсим ние тук. Религиозните връзки, човешките отношения, ние искаме да ги развием тук на почвата на същото това познание на духа. То трябва да обхване човешката природа в нейната цялост и да не се ограничава в една или друга от нейните способности.
към текста >>
Без
познаване
то, без образа
на
астралния човек не е възможно да намерим отново образа
на
една духовна вселена,
на
една космическа душа.
Едно отражение намиращо се в човешкото същество, което няма за обиталище Космоса. Само първичната същност, съдържаща се в тях между раждането и смъртта, но винаги достъпна за ясновидеца било това от първобитните времена, било това което можем да добием днес по един методичен начин само тази същност има своето място в духовния Космос, от който физическата сетивна вселена е само едно отражение. Модерната космология е само едно построение, една скеля, която свързва помежду им данните на физическия, сетивен свят. Тя не може да съдържа в себе си вътрешния живот на човека, защото няма никакъв поглед за астралния свят. За да допуснем съществуването на една човешка субстанция, която да не е свърза на с физическото тяло и която има своето обиталище в една духовна вселена, трябва да се издигнем над мисълта, чувството и волята, за да стигнем до техния източник.
Без познаването, без образа на астралния човек не е възможно да намерим отново образа на една духовна вселена, на една космическа душа.
Когато отново ще добием това познание на астралния човек, ще имаме отново възможността за една космология, която съдържа същевременно образа на Космоса и този на човешкото същество. Това трябва да бъде второто направление на антропософията, нейната втора задача. В последната част на настоящата лекция ще видим, в какво се състои третата задача, третото направление. * * * Във вътрешната опитност на философската мисъл човекът има чувството, че е едно цяло; в космологията той е една част от космоса; освен това той има съзнанието, че е една същност, която притежава своята независимост както по отношение на неговото физическо тяло, така и по отношение на космоса.
към текста >>
Тогава ще се разкрие пътят, който води от познанието
на
света до познанието
на
Бога
, до религиозния живот; вярата ще остане отново едно висше знание и по същество не ще се различава от познанието.
Така знанието и вярата са се раздвоили в две отделни области, които в миналото са образували едно единство познание на физическия свят и познание на божествения свят. Когато едно точно ясновидство ще може да се издигне до виждането същността на Аза, както то трябва да се издигне до виждането на етерното същество и на астралното същество, ще се възстанови отново неприветността между познанието на божествения свят и това на външния свят. Тогава науката отново ще се съедини с религиозния живот. Разводът, който е отделил знанието от вярата има като своя причина изгубването на едно живо и ясно вижда не на истинския Аз, четвърти съставен член на човешкото същество. Следователно един възобновен духовен живот има мисията да възстанови познанието на този истински Аз чрез методично развитото ясно виждане.
Тогава ще се разкрие пътят, който води от познанието на света до познанието на Бога, до религиозния живот; вярата ще остане отново едно висше знание и по същество не ще се различава от познанието.
Това, от което се нуждаем, е да можем да познаем истински Аза и чрез това да намерим отново истинската религиозна опитност. Да отвори достъпа до това познание и чрез това да възобнови живота в рамките на една духовна наука, която отново да намери етерния човек, невъзприемаем във физическото тяло и която да намери отново астралния човек и неговото просъществуване отвъд раждането и смъртта, която да намери Аза отвъд съня и будността, тази е третата задача на антропософията. Така ще бъде преустроена органически, в перспективата на антропософското изследване: - една модерна философия чрез ясновидското и точно познание на етерно тяло - една космология, която да включва в себе си човешкото същество, чрез ясното разбиране на астралната същност на човека;
към текста >>
17.
09. ОСМА ЛЕКЦИЯ: ОБИКНОВЕНО СЪЗНАНИЕ И ВИСШЕ СЪЗНАНИЕ
GA_25 Философия, космология, религия
Тогава е даден първият импулс към
познаване
то
на
физическото тяло.
Физическото тяло ни препраща тези мисли, които минават през нашето съзнание, но те са само отражения. Онзи, който познава и чувства само отражения, той не познава никаква субстанциална действителност, Мислите на обикновеното съзнание нямат нито сочност, нито сила. Напротив, в момента, когато една активна мисъл влиза в действие чрез имагинацията, има сок, има сила. Това е същата онази сила, която от едно дете, каквото сме били, е направила един възрастен. Този е преходът от обикновената действителност към етерната действителност, преход който се извършва благодарение на усилията, които водят до имагинативното мислене.
Тогава е даден първият импулс към познаването на физическото тяло.
Ние констатираме, че то функционира като един отразяващ апарат и това, което то ни препраща, са мислите. Тогава ние сме вече в състояние да започнем да разглеждаме проблемата на смъртта, нещо, което не е възможно, докато нямаме за нашето физическо тяло съзнанието, което имаме за един предмет. Ако човешкото същество продължава да живее и след смъртта, това не става в едно физическо тяло. И ако през време на земния живот искаме да намерим отговор на проблемата за смъртта, трябва да сме в състояние да разглеждаме физическото тяло, намирайки се вън от него, като един външен предмет, нещо в което то се превръща в момента, когато умираме. Този е стадият, който характеризира първия устрем, който ни води към разрешението на проблема на смъртта.
към текста >>
Той прибавя към обикновеното съзнание в
бога
тствата
на
Имагинацията.
Когато към антропософското изследване се прилагат външни критерии, хората мислят често пъти, че мислите-образи не са нищо друго освен привидения, халюцинации. Трябва да можем да схванем коренната разлика, която отделя първите от вторите. Възприятието на този, който има привидения му донася наистина образи, но то му отнема съзнанието. Неговото съзнание се изгубва в това, което вижда и той не притежава способност да се връща по воля в състоянието на обикновеното съзнание и обратно. Напротив, медитиращият който мисли имагинативно не изгубва своето съзнание, за да го превърне в едно "привидение".
Той прибавя към обикновеното съзнание в богатствата на Имагинацията.
Те се прибавят към това, което съзнанието вече притежава. Ето защо медитиращият имагинативно категорично отхвърля "привидението"; той знае също при какви условия се произвеждало. Когато човек стига до степента на познанието, за което говорим, той може да вижда с точност, че душата е активна, че тя използува физическия организъм и се изпълва с образите, които този последният и изпраща. Мислещият имагинативно и инспиративно знае кои са, при състоянието на нормалното съзнание отношенията на душата с тялото и може по този начин да прецени възприятията на имащия привидения. Той знае, че в този последния душата не се е освободила от физическото тяло.
към текста >>
18.
11. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ: ВОЛЯТА НЕЙНОТО ДЕЙСТВИЕ ОТВЪД СМЪРТТА
GA_25 Философия, космология, религия
Ето защо физиологията и анатомията доставят чрез физическото познание
на
тези органи средството за
познаване
на
душата: Устройството
на
мозъка и неговото функциониране ни разкриват ясно отпечатъка
на
това, което става, когато мислим.
Аз показах, чрез какви връзки мислещата част на душата се свързва с главата и как чувстващата част, чрез една различно установена връзка, е свързана с органическите ритми: Дишането, кръвообращението и пр. Нашата воля е свързана чрез една още по-слаба връзка с нашия физически и eтерен организъм. Мислещата част на душата е цялата влята в организма и някак си е изчезнала в него. Нашата глава ни предлага физическия и етерен образ на нашата мислеща душа. Когато човекът мисли през време на будността, ние не виждаме да се разгръща тази мислеща дейност, е възприемаме само нейния отпечатък във физическите и етерни процеси на мозъка и на нервната система.
Ето защо физиологията и анатомията доставят чрез физическото познание на тези органи средството за познаване на душата: Устройството на мозъка и неговото функциониране ни разкриват ясно отпечатъка на това, което става, когато мислим.
Чувстващата душа, ефективността, не се включва по същия начин в организма. Тя ту прониква напълно в дишането и кръвообращението, до степен да стане невидима за имагинативното и инспиративното възприятие, ту се освобождава от тях и се превръща в една анатономна дейност и създава форми. Така чувстващата душа ред по ред изчезва в кръвообръщателната система, след това излиза от нея, за да изчезне отново и т.н. Волята се отнася по съвършено различен начин. Тя не е свързана постоянно с организма, нито пък се свързва с него и се освобождава последователно.
към текста >>
Тук аз мога да говоря само накратко върху тези неща, но вие виждате, че антропософското познание е източник
на
едно о
бога
тяване
на
патологията и лечението в перспектива, която охарактеризирахме.
За всичко, което в тази област е ненормално, в природата се намират лекарства и ние можем да видим връзката между болестта и лекарството само ако сме способни да схванем в организма живота, който току-що охарактеризирах. Каквото и да бъде действието предприето върху един болен организъм: Приемането на лекарства, лекуване специално приспособено към злото, от което един здрав човек няма нужда, лечебната евритмия и пр., всички тези мерки имат за цел да възстановят равновесието между извънмерните сили на асимилацията и на процесите на дисимилацията, които надхвърлят тяхното поле на нормално действие. Както виждате, медицината основана върху простото сетивно познание трябва да бъде допълнена и разширена с всичко онова, което може да предложи духовното виждане, познанието на организма на човека в неговата цялост. Физиологията и анатомията могат да познаят само външния аспект на този организъм; успоредно медицината не може да намери отношението между лекарство и болест освен чрез експериментиране. Имагинацията, Инспирацията и Интуицията позволяват да възприемаме връзката, вътрешната връзка, която сродява едно лечебно средство или един лечебен процес с болестта и да заменим емпиричното лечение, подчинено на експериментацията, чрез едно рационално лечение, основано на познанието на човешкото същество и на процеса на лечението.
Тук аз мога да говоря само накратко върху тези неща, но вие виждате, че антропософското познание е източник на едно обогатяване на патологията и лечението в перспектива, която охарактеризирахме.
В това отношение вече имаме практически приложения в нашето движение. Ние ценим напълно и използваме всичко, което модерната медицина е добила. Но ние осветляваме тези придобивки напълно чрез познанието на духа, чрез духовното виждане. Нашите медицински схващания бяха окачествени като "детински", и това е напълно обяснимо в устата на тези, които искат да познават само това, което сетивата предлагат. Чрез това те само показват своето невежество, в което се намират по отношение истинската природа на нещата.
към текста >>
Ако носи в себе си Христа, човекът
на
модерните времена има вътрешната опитност
на
свободата и свързано с нея чувство, че е проникнат от
Бога
, чувство, което
на
Земята може да се превърне в отзвук
на
това, което е почувствал връщайки се от света
на
звездите в сферата
на
Луната и пребивавайки в тази сфера.
Защото той си казва: - Светът не може да следва своя път освен ако човешкото същество приема това бреме на съдбата и изправи в своите бъдещи съществувания това, което сам е извършил като престъпление. Този е по същество новият аспект на опитността в лунните области, която човек има след смъртта: В течение на това космическо съществуване има един момент, когато човек чрез своето собствено движение завързва отново връзките на своето същество в развитие със своята съдба, със своята карма. земният образ на този акт, извършен в свръхземния свят, е човешката свобода, чувството на независимост в течение на земното съществуване. Правилното разбиране на идеята на съдбата, разбиране, което води до духовните светове, където има своята основа, съвсем няма като последствие детерминизма, а една истинска философия на свободата. Човекът, който след смъртта се е приспособил към различните духовни области, донася по този начин, включени в неговия организъм и свързани с неговата съдба, последствията от това свързване с духовните светове, което е живял в царството на духовете.
Ако носи в себе си Христа, човекът на модерните времена има вътрешната опитност на свободата и свързано с нея чувство, че е проникнат от Бога, чувство, което на Земята може да се превърне в отзвук на това, което е почувствал връщайки се от света на звездите в сферата на Луната и пребивавайки в тази сфера.
Чрез една усилена работа духовното познание се издига до тази действителност, развивайки в душата Интуицията чрез упражнения отнасящи се за волята. В древни времена, съгласно показанията на древните посветени, тази Интуиция се добиваше чрез аскетизъм, който унищожаваше тялото. Защото унищожавайки, парализирайки това физическо тяло, човек придава на независимата воля една толкова по-голяма сила; ако не във волята се изразява преди всичко едно желание да се съедини с физическия организъм. Аскетичните упражнения ограничават физическия организъм до такава степен, че за волята става много трудно да проникне в него. Тя е един вид отблъсната от него и колкото е по-трудно за нея да се потопи в него, толкова по-добре тя прониква в духовния свят и може да роди там интуиции.
към текста >>
С проникването
на
християнството в развитието, религиозното съзнание се е изменило, защото това религиозно съзнание е отзвук
на
Земята от онова чувство, което човекът има в духовния свят, че е пропит от
Бога
.
Също така той никога не би искал вече да се съедини свободно с Импулса даден от Христа. Ето защо упражненията за волята трябва да се правят не подтискайки физическото тяло, както това се правеше в миналото, а като се засилват душевните и духовни способности в тяхното чисто състояние; по този начин тялото не се откъсва от душата и душата е тази, която постепенно прониква в духовните светове. Това, което посветените са предавали на своите последователи относно опитностите, които човек има между смъртта и едно нова раждане, а също и относно упражненията предназначени да издигнат човека до свръхсетивното познание. Аскетът на миналите времена не можеше да добие царственото чувство на свобода, което модерният човек може да добие благодарение на своята настояща организация. Също така, между смъртта и едно ново раждане, той не можеше да се представи пред слънчевото същество, което трябваше да изпълни за него това, което човешкото същество, след извършването на Тайната на Голгота, може да намери от тогава насам в самия себе си: Силата да стори това след смъртта.
С проникването на християнството в развитието, религиозното съзнание се е изменило, защото това религиозно съзнание е отзвук на Земята от онова чувство, което човекът има в духовния свят, че е пропит от Бога.
По всички точки модерната наука на посвещението ни довежда до едно разбиране в най-дълбокия смисъл на Хистологията. Следователно с право можем да кажем, че антропософията задълбочава религиозното съзнание, както в течение на предидущите лекции можехме да кажем, че тя възобновява и оживява философията, разширява Космологията обогатявайки ги с всичко, което Инспирацията и Интуицията донасят от духовните светове. Цялото човечество може да намери в това задълбочаване чрез антропософията извънредно голяма полза, благодарение на което ще се възобнови религиозното съзнание. Антропософията иска да сътрудничи за бъдещето развитие на християнството, не основавайки една нова религия, а помагайки за разцъфтяването на тази християнска религия дошла в света чрез Тайната на Голгота. Защото тя има сила да се развие и антропософията желае да разбере тази сила и да помогне за това развитие.
към текста >>
Следователно с право можем да кажем, че антропософията задълбочава религиозното съзнание, както в течение
на
предидущите лекции можехме да кажем, че тя възобновява и оживява философията, разширява Космологията о
бога
тявайки ги с всичко, което Инспирацията и Интуицията донасят от духовните светове.
Това, което посветените са предавали на своите последователи относно опитностите, които човек има между смъртта и едно нова раждане, а също и относно упражненията предназначени да издигнат човека до свръхсетивното познание. Аскетът на миналите времена не можеше да добие царственото чувство на свобода, което модерният човек може да добие благодарение на своята настояща организация. Също така, между смъртта и едно ново раждане, той не можеше да се представи пред слънчевото същество, което трябваше да изпълни за него това, което човешкото същество, след извършването на Тайната на Голгота, може да намери от тогава насам в самия себе си: Силата да стори това след смъртта. С проникването на християнството в развитието, религиозното съзнание се е изменило, защото това религиозно съзнание е отзвук на Земята от онова чувство, което човекът има в духовния свят, че е пропит от Бога. По всички точки модерната наука на посвещението ни довежда до едно разбиране в най-дълбокия смисъл на Хистологията.
Следователно с право можем да кажем, че антропософията задълбочава религиозното съзнание, както в течение на предидущите лекции можехме да кажем, че тя възобновява и оживява философията, разширява Космологията обогатявайки ги с всичко, което Инспирацията и Интуицията донасят от духовните светове.
Цялото човечество може да намери в това задълбочаване чрез антропософията извънредно голяма полза, благодарение на което ще се възобнови религиозното съзнание. Антропософията иска да сътрудничи за бъдещето развитие на християнството, не основавайки една нова религия, а помагайки за разцъфтяването на тази християнска религия дошла в света чрез Тайната на Голгота. Защото тя има сила да се развие и антропософията желае да разбере тази сила и да помогне за това развитие. В тези лекции аз се опитах да ви покажа, как антропософията може да оплоди Философията, Космологията и Религиозното познание. Разбира се религиозното познание не е религия.
към текста >>
19.
VI. Домашен учител в семейство Шпехт; изследвания върху Гьоте
GA_28 Моят жизнен път
За мен тази възпитателна задача бе
бога
т извор
на
учене.
Скоро можах да постигна детето да изпитва към мен нежна привързаност. Благодарение на това простото общуване с него започна да пробужда спящите му умствени способности. За преподаването се налагаше да измислям специални методи. Дори четвърт час над определеното време, предвидено за учебното занятие, водеше до влошаване на здравословното му състояние. Някои от учебните предмети се удаваха на момчето едва с много труд.
За мен тази възпитателна задача бе богат извор на учене.
Чрез практиката на преподаване, която трябваше да прилагам, придобивах поглед върху взаимовръзката между умствено-душевното и телесното в човека. Благодарение на нея преминах през същинска школа по физиология и психология. Осъзнах, че възпитанието и преподаването трябва да се превърнат в изкуство, в основата на което лежи действителното познаване на човека. Налагаше се щателно да се придържам към принципа на икономията. Често за половин час учебно занятие трябваше да се подготвям цели два часа, за да изложа учебния материал така, че след това да мога във възможно най-кратко време и с възможно най-малко напрягане на духовните и физическите сили на момчето да извлека максимум от неговата способност за постижения.
към текста >>
Осъзнах, че възпитанието и преподаването трябва да се превърнат в изкуство, в основата
на
което лежи действителното
познаване
на
човека.
Дори четвърт час над определеното време, предвидено за учебното занятие, водеше до влошаване на здравословното му състояние. Някои от учебните предмети се удаваха на момчето едва с много труд. За мен тази възпитателна задача бе богат извор на учене. Чрез практиката на преподаване, която трябваше да прилагам, придобивах поглед върху взаимовръзката между умствено-душевното и телесното в човека. Благодарение на нея преминах през същинска школа по физиология и психология.
Осъзнах, че възпитанието и преподаването трябва да се превърнат в изкуство, в основата на което лежи действителното познаване на човека.
Налагаше се щателно да се придържам към принципа на икономията. Често за половин час учебно занятие трябваше да се подготвям цели два часа, за да изложа учебния материал така, че след това да мога във възможно най-кратко време и с възможно най-малко напрягане на духовните и физическите сили на момчето да извлека максимум от неговата способност за постижения. Последователността на учебните предмети трябваше да бъде грижливо премисляна и целият дневен режим да се направи по подходящия начин. Бях удовлетворен, че в течение на две години момчето навакса материала от основното училище и можа да издържи зрелостния изпит в гимназията. Здравословното му състояние също значително се подобри.
към текста >>
В
познаване
то
на
неорганичното едно понятие се прибавя последователно към друго, за да може да се обозре взаимовръзката от сили, които оказват влияние в природата.
Към това, което е постигнал в областта на неорганичното, Гьоте се стреми и в тази на органичното. За мен Гьоте стана Галилей на органиката. За първия том на естественонаучните съчинения на Гьоте първо трябваше да обработя неговите идеи за метаморфозата. Беше ми трудно да изразя връзката между живите идеи-форми, чрез които може да бъде разбрано органичното, и безформените идеи, подходящи за разбиране на неорганичното. Да дам по правилен начин нагледно обяснение на това ми се струваше най-важното в моята задача.
В познаването на неорганичното едно понятие се прибавя последователно към друго, за да може да се обозре взаимовръзката от сили, които оказват влияние в природата.
В случая на органичното е необходимо едно понятие да произлиза от другото така, че в непрекъснато живо преобразуване на понятията да възникнат образи на това, което се проявява в природата във вид на оформени същества. Гьоте се стреми да постигне това чрез опита си да задържи в духа си един идеален образ на листото на растението, който не е закостеняло, безжизнено понятие, а такова, което може да се представи в най-различни форми. Ако човек остави тези форми да се развият една от друга в неговия дух, той ще може да конструира цялото растение. Човек ще пресъздаде по идеален начин в душата си процеса, по който природата създава растението по действителен начин. Опитвайки се да разбере същността на растението по този начин с духа си, човек се намира много по-близо до природата, отколкото с разбирането на неорганичното с помощта на безформени понятия.
към текста >>
20.
IX. Пътувания до Ваймар, Берлин и Мюнхен
GA_28 Моят жизнен път
От тази отдалечена позиция се поражда стремежът преди
познаване
то
на
света в душата първо да се развият познавателни сили, които отсъстват в обикновеното съзнание.
Сега предстоеше да изясня доколко издържана е тази картина, като се вземат предвид ръкописите от още непубликуваното наследство на Гьоте в областта на естествените науки. С голям интерес се задълбочих в тази част от Гьотевото наследство. Скоро можах да се убедя, че още непубликуваното съществено допринася за по-доброто разбиране на познавателния метод на Гьоте. В публикуваните ми дотогава съчинения бях разтълкувал неговия познавателен метод по следния начин. Утвърждавах, че съгласно Гьоте човекът с обикновеното си съзнание първоначално е далече от истинската същност на обкръжаващия го свят.
От тази отдалечена позиция се поражда стремежът преди познаването на света в душата първо да се развият познавателни сили, които отсъстват в обикновеното съзнание.
Изхождайки от тази гледна точка, за мен беше от голямо значение, когато в ръкописите на Гьоте срещнах пояснения като следното: „За да можем в известна степен да се ориентираме в тези различни видове (Гьоте има предвид различните видове знание в човека и неговото отношение към външния свят), ще ги разделим на практично, познаващо, съзерцателно и всеобхватно. 1. Практичните, търсещи ползата и изискващи хора са първите, които, така да се каже, очертават бегло полето на науката, за да открият полезното за практиката. Съзнанието, основаващо се на опита, им дава известна увереност, а потребността – известна широта. 2. Жадните за знания имат нужда от спокоен, безкористен поглед, от любопитно безпокойство и ясен разсъдък и винаги се намират във връзка с първите.
към текста >>
Разширяването
на
моя кръгозор в това направление тогава усетих като особено о
бога
тяване
на
душевния си живот.
„Обясненията на думите“ да бъдат сериозна изходна точка за един светоглед! Чувствах колко далече се намирам от съвременната философия. Когато на връщане седях в купето на влака, потънал в мислите и спомените си за все пак толкова ценното ми посещение, това душевно смразяване се повтори. То беше нещо, чието въздействие продължи дълго у мен. С изключение на визитата при Едуард фон Хартман, кратките посещения в Берлин и Мюнхен, които можах да направя по време на пътуването си през Германия веднага след Ваймар, бяха наситени с художествени впечатления.
Разширяването на моя кръгозор в това направление тогава усетих като особено обогатяване на душевния си живот.
Така това първо голямо пътешествие, което можах да направя, беше от голямо значение и за възгледите ми за изкуството. В мен живееха множество впечатления, когато след пътуването за няколко седмици се установих отново в Залцкамергут при семейството, на чиито синове преподавах вече от години. Още повече че ме посъветваха да си намеря външна заетост като домашен учител. Вътрешно това бе подкрепено от желанието ми да доведа до определена точка в житейското му развитие момчето, чието обучение ми беше поверено преди няколко години, и чиято душа бях успял да събудя от напълно спящо състояние. След връщането ми във Виена скоро ми се предостави възможност да общувам с един кръг от хора, който се поддържаше от една дама, чийто мистически-теософско настроен ум правеше дълбоко впечатление на всички участници в него.
към текста >>
Тя обаче носеше у себе си мистическо
бога
тство, което беше издигнато до съзнанието по доста елементарен начин от изпитаното ѝ от живота сърце.
Франц Хартман, който благодарение на многобройните си теософски трудове и връзките си с Е. П. Блаватска беше станал прочут в широки кръгове, беше въвел своята теософия и в този кръг. Мари Ланг беше възприела много неща от нея. Мисловното съдържание, които тя можеше да намери в теософията, в много отношения съответстваше на нейната душевна настройка. Но всичко, което възприемаше откъм тази страна, беше свързано с нея само външно.
Тя обаче носеше у себе си мистическо богатство, което беше издигнато до съзнанието по доста елементарен начин от изпитаното ѝ от живота сърце.
Архитектите, литераторите и други личности, които срещах в дома на Мари Ланг, със сигурност едва ли щяха да се заинтересуват от теософията, предлагана от Франц Хартман, ако Мари Ланг не внасяше своя дял в нея. Най-малко пък щях да се заинтересувам от нея самият аз. Защото отношението към духовния свят, изразено в съчиненията на Франц Хартман, беше напълно противоположно на моето духовно направление. Не можех да се съглася, че то беше проникнато от действителна вътрешна истина. Съдържанието му ме занимаваше по-малко от начина, по който въздействаше върху хората, които все пак бяха истински търсачи.
към текста >>
21.
XI. За мистиката и мистиците
GA_28 Моят жизнен път
Така той отдава право
на
материалистическия наблюдател
на
природата, като ограничава познанието посредством идеи до
познаване
на
чисто природното.
Той отхвърля наблюдението на духовния свят, защото или изобщо не признава неговото съществуване, или пък понеже смята, че човешкото познание е годно единствено за сетивно възприемаемото. Той поставя граници на познанието там, където такива има сетивното възприятие. По отношение на човешкото познание посредством идеи обикновеният мистик е на едно мнение с материалиста. Той твърди, че идеи те не стигат до духовното и затова този, който прибягва до идеи в познанието, винаги си остава извън духовното. Но тъй като желае да стигне до духа, той се обръща към едно свободно от идеи вътрешно преживяване.
Така той отдава право на материалистическия наблюдател на природата, като ограничава познанието посредством идеи до познаване на чисто природното.
Ако обаче човек навлезе във вътрешния свят на душата си, без да вземе идеите със себе си, той стига до вътрешната област на чистото чувстване. Тогава такъв човек казва, че духовното не може да се постигне по пътя, който в обикновения живот се нарича път на познанието. И твърди, че за да се преживее духовното, от сферата на познанието трябва да се потопим в тази на чувствата. Материалистическият наблюдател на природата може да се съгласи с подобно виждане, освен ако, разбира се, не смята всички приказки за духа за фантасмагорична игра на думи, които не означават нищо съществено.
към текста >>
Стигнах до извода, че формите
на
изразяване, приети в областта
на
естествознанието, се отличават с
бога
то съдържание
на
идеи, даже и ако това съдържание отначало е материалистическо.
Като наблюдател на духовното човек знае, че субективното престава да функционира, когато самата душа се превърне във възприятиен орган на духовния свят. Но трудността се получаваше от това, че в съчиненията си трябваше да намеря формите на изказ за своите виждания. Човек не може толкова лесно да намери нова форма за изразяване на наблюдение, непознато на читателите. Имах следния избор: да приведа това, което намирам за необходимо да кажа, или в по-голяма степен към формите, общоприети в областта на наблюдението на природата, или към тези, употребявани от по-склонните към мистическо усещане автори. Струваше ми се, че с използване на последния метод тези затруднения няма да изчезнат.
Стигнах до извода, че формите на изразяване, приети в областта на естествознанието, се отличават с богато съдържание на идеи, даже и ако това съдържание отначало е материалистическо.
Исках да формулирам идеи, които да охарактеризират духовното по начин, подобен на този, по който естественонаучните идеи характеризират сетивно възприемаемото. Благодарение на това усещане щеше да ми се удаде да запазя идейния характер на всичко, което трябваше да изразя. Същото ми се струваше невъзможно с използване на мистически форми. Защото те насочват основно не към това, което съществува реално извън човека, а само описват субективните преживявания в човека. Стремях се не да описвам човешки преживявания, а да покажа как чрез духовните органи в човека се разкрива духовният свят.
към текста >>
22.
XII. Съдбовни въпроси
GA_28 Моят жизнен път
Като съществено у него усещах преди всичко отказа му да се задоволи с някакви теоретически лесно обозрими мисловни построения за сметка
на
познанието
на
неизмеримото
бога
тство
на
действителността.
Времето, което ми бе нужно за излагане на естественонаучните идеи на Гьоте за уводите към „Немска национална литература“ на Кюршнер, беше продължително. Започнах тази работа в началото на осемдесетте години и тя още не беше завършена, когато встъпих във втория период от живота си с преместването ми от Виена във Ваймар. Причината за това е в гореописаното затруднение, касаещо естественонаучния и мистическия начин на изразяване. Докато работех над придаването на правилна форма на мислите, поясняващи Гьотевата гледна точка към естествознанието, трябваше да намеря също и форма на изразяване за духовните преживявания, които се явяваха пред душата ми в собственото ми съзерцаване на мировите процеси. Така че непрекъснато чувствах подтик от Гьоте да преминавам към представяне на собствения си светоглед и после обратно към него, за да мога със собствените си мисли, до които бях достигнал, да изложа по-добре мислите на самия Гьоте.
Като съществено у него усещах преди всичко отказа му да се задоволи с някакви теоретически лесно обозрими мисловни построения за сметка на познанието на неизмеримото богатство на действителността.
Гьоте става рационалистичен, когато желае да представи многообразните форми на растителните и животинските видове. Когато желае да разбере геоложкия строеж на земята или пък метеорологичните явления, той се стреми към идеите, действени в процеса на развитие на природата. Но идеите му не са абстрактни мисли. Те са образи, живеещи в душата по мисловен начин. Когато разбирах какво е вложил в такива образи в естественонаучните си трудове, пред мен заставаше нещо, което ми носеше най-дълбоко душевно удовлетворение.
към текста >>
Но в свещеното си благоговение пред необятното
бога
тство
на
действителността Гьоте се въздържа да пристъпи към изобразяване
на
духовния свят, след като е довел сетивния до духовен образ-форма в душата си.
Когато разбирах какво е вложил в такива образи в естественонаучните си трудове, пред мен заставаше нещо, което ми носеше най-дълбоко душевно удовлетворение. Гледах едно идейно-образно съдържание, за което можех единствено да вярвам, че – ако бъде доразвито – представлява истинско отражение на ставащото в природата в човешкия дух. Стана ми ясно, че преобладаващият в момента естественонаучен начин на мислене трябва да се извиси до този на Гьоте. Същевременно обаче в разбирането на Гьотевото познание за природата се заключаваше изискването да се даде представа за същността на това съдържание от идеи-образи по отношение на самата духовна действителност. Идеите-образи са оправдани единствено тогава, когато се отнасят до такава духовна действителност, която стои в основата на сетивното.
Но в свещеното си благоговение пред необятното богатство на действителността Гьоте се въздържа да пристъпи към изобразяване на духовния свят, след като е довел сетивния до духовен образ-форма в душата си.
Сега трябваше да покажа, че дори Гьоте наистина да може да живее душевно, когато напредва с познанието си от сетивната към духовната природа, някой друг може да разбере напълно душевния живот на Гьоте само когато, излизайки отвъд него, сам отведе своето познание до възприемане на духовния свят в идеи. Когато говори за природата, Гьоте пребивава в духа. Той се страхува да не стане абстрактен, ако след живото пребиваване в духа продължи към живот в мисли за това пребиваване. Той желае да се усеща вътре в духа, но не иска сам да мисли себе си в духа. У мен често възникваше усещането, че няма да остана верен на Гьотевия начин на мислене, ако дам израз само на мисли, касаещи неговия светоглед.
към текста >>
По времето, когато работех върху моите интерпретации
на
Гьоте, в духа ми той винаги беше до мен, сякаш ми беше наставник, който непрекъснато ме назидаваше: „Който напредва твърде бързо по духовните пътища, може и да стигне до някакво тясно ограничено преживяване
на
духа, но ще встъпи в едно съдържание
на
действителността, лишено от
бога
тството
на
живота.“
Това развитие протичаше много по-бавно, отколкото щеше да бъде в случая, ако задачата за Гьоте не бе поставена на пътя ми от съдбата. Тогава щях да последвам духовните си преживявания и да ги представя по начина, по който ми се явяваха. Щях по-бързо да си пробия път в духовния свят, но нямаше да имам повод да се потопя, полагайки усилия, в собственото си вътрешно същество. Така благодарение на работата си върху Гьоте преживях разликата между едно състояние на душата, в което духовният свят се открива, така да се каже, като благодат, и състояние, в което, стъпка по стъпка, то постепенно все повече уподобява на духа собственото ми вътрешно същество, за да може след това, когато душата сама започне да се изживява като истински дух, да се окаже в самата духовна същност на света. Едва в това пребиваване човек започва да усеща колко тясно в човешката душа могат да се срастнат човешкият дух и мировата духовност.
По времето, когато работех върху моите интерпретации на Гьоте, в духа ми той винаги беше до мен, сякаш ми беше наставник, който непрекъснато ме назидаваше: „Който напредва твърде бързо по духовните пътища, може и да стигне до някакво тясно ограничено преживяване на духа, но ще встъпи в едно съдържание на действителността, лишено от богатството на живота.“
Във връзка с работата ми върху Гьоте имах възможност истински нагледно да наблюдавам „как действа кармата в човешкия живот“. Съдбата се състои от два комплекса фактори, които постепенно се обединяват в човешкия живот. Единият произлиза от порива на душата отвътре навън, а другият пристъпва към човека от външния свят. Собствените ми душевни стремежи бяха насочени към съзерцание на духовното, а външният духовен живот на света подготви за мен работата над Гьоте. В съзнанието си трябваше да приведа в хармония двете течения, които се срещаха в него.
към текста >>
Проникне ли човек в едно такова вътрешно преживяване, той повече не усеща противоречие между
познаване
то
на
природата и
познаване
то
на
духа.
Моята „Философия на свободата“ се основава на преживяване, състоящо се от съгласуването на човешкото съзнание със самото себе си. Свободата се упражнява във волята, преживява се в чувствата и се познава в мислите. Само че за осъществяване на това животът не трябва да бъде изгубен в мислене. Докато работех над „Философия на свободата“, ми беше постоянна грижа при изложението на мислите си да поддържам напълно будно вътрешното преживяване, обхващащо самите тези мисли. Това им придава мистичния характер на вътрешното съзерцаване, но също така прави последното подобно на външното сетивно съзерцание на света.
Проникне ли човек в едно такова вътрешно преживяване, той повече не усеща противоречие между познаването на природата и познаването на духа.
Става му ясно, че второто е само метаморфозирало продължение на първото. Благодарение на разбирането на това по-късно сложих на заглавната страница на „Философия на свободата“ мотото: „Резултати от наблюдения на душата по природонаучен метод“. Защото, когато се придържаме точно към естественонаучния метод в духовната област, той ни отвежда до познание и в тази област. По това време за мен голямо значение имаше задълбоченото занимание с Гьотевата „Приказка за зелената змия и красивата лилия“, представляваща заключението на неговите „Разговори на немски изселници“.
към текста >>
Той желае да се приближи към тази загадка в цялото
бога
тство
на
душевното преживяване.
“ Кореспонденцията между двамата приятели и останалото, което знаем за духовното им общуване, потвърждават, че за Гьоте решението на Шилер е твърде абстрактно, твърде едностранчиво философско. Той създава прекрасните образи на реката, разделяща два свята, блуждаещите светлини, търсещи пътя от единия свят към другия, змията, която трябва да се пожертва, за да образува мост между двата свята, „красивата лилия“, която може само да бъде предчувствана от живеещите „отсам“ като живееща в духа „отвъд“ реката, и още много други. На философското решение на Шилер той противопоставя едно приказно-поетично видение. Гьоте чувства, че ако човек се изправи срещу прозрените от Шилер загадки на душата с философски понятия, той обеднява, докато търси истинската си същност.
Той желае да се приближи към тази загадка в цялото богатство на душевното преживяване.
Приказните образи на Гьоте ни връщат към имагинациите, явяващи се често на търсачи на духовното преживяване на душата още много преди Гьоте. Известно подобие на тримата царе от приказката може да се открие в „Химическата сватба“ на Кристиян Розенкройц. Други образи са повторение на образите от предишни времена на човека, поел по пътя на познанието. Само че при Гьоте те се появяват в по-красива, по-благородна, по-художествена форма на фантазията, докато преди все пак са носели по-малко художествен характер. В тази приказка Гьоте довежда творческото въображение по-близо до границата, от която то преминава във вътрешен душевен процес, който представлява познавателно преживяване на истинските духовни светове.
към текста >>
23.
Тайната на четирите темперамента
GA_34 Тайната на четирите темперамента
Но поради това, че
на
растежа
на
Аза и неговите кръвни сили нещо се противопоставя, равновесието между
бога
тството и пъстротата
на
растежа се запазва.
Когато преобладава Азът, човек изпитва желание да се налага над всички външни съпротивления, да се утвърди. Този Аз е усмирителят. Неговите образи са образи на съзнанието. Физическото тяло е оформено според етерното тяло, етерното тяло според астралното тяло. То формира, така да се каже, по най-разнообразни начини човека.
Но поради това, че на растежа на Аза и неговите кръвни сили нещо се противопоставя, равновесието между богатството и пъстротата на растежа се запазва.
Следователно, когато Азът вземе превес, той може да задържи растежа. Тогава той буквално задържа другите звена на човека в техния растеж, не признава правото на астралното и етерното тяло. Съвсем осезаемо ще различите в холеричния темперамент, във външния вид, във всичко, което изпъква външно, израза на това, което е активно във вътрешността, израза на същинската дълбока вътрешна и силна природа на човека, на съсредоточения в себе си Аз. Холериците се отличават по правило с това, че сякаш са с потиснат растеж. Можете да намерите хиляди примери в живота, един такъв пример от духовната история е философът Йохан Готлиб Фихте, големият немски холерик.
към текста >>
За житейската мъдрост, както и за педагогиката, е крайно необходимо едно действително пълнокръвно
познаване
на
естеството
на
темпераментите, от което и двете биха спечелили безкрайно много.
По този начин могат да бъдат приведени като примери редица белези, при които темпераментът прозира във външността. Ние се научаваме да разбираме посредством четворната човешка природа тъкмо тази душевна загадка на темпераментите. И наистина, ние сме наследили знанието за четирите темперамента от едно дълбоко древно познание за човешката природа. Когато схванем по този начин човешката природа и разберем, че външното е само израз на духовното, се научаваме да разбираме човека в неговата цялост чак до последната външна проява; човекът в неговото цялостно развитие и се научаваме да разбираме, какво трябва да направим спрямо нас самите и спрямо детето по отношение на темперамента. При възпитанието трябва да се обръща особено внимание на това, какъв темперамент ще се оформи.
За житейската мъдрост, както и за педагогиката, е крайно необходимо едно действително пълнокръвно познаване на естеството на темпераментите, от което и двете биха спечелили безкрайно много.
Но да продължим нататък! Отново виждаме, как и флегматичният темперамент се изразява във външната форма. При него преобладава дейността на етерното или жизненото тяло, което се изразява физически в системата на жлезите, а душевно се изразява в задоволството, във вътрешната уравновесеност. Когато във вътрешния мир на един такъв човек всичко е не само нормално и наред, но и тези вътрешни градивни сили на задоволството са особено, абнормно активни, техните продукти се присъединяват към човешкото тяло; той става корпулентен, напълнява много. В пълнотата на тялото, в образуването на тлъстини се съдържа това, което изработват вътрешните градивни сили на етерното тяло.
към текста >>
Цялото разнообразие, красота и
бога
тство
на
живота са възможни само благодарение
на
темпераментите.
Колко е важно това, се вижда най-добре, когато човек има предвид, че темпераментите могат да се изродят, че дори това, което срещаме като едностранчивост, също може да се изроди. Какво би бил светът без темпераментите! Ако хората имаха само един темперамент? Най-скучното нещо, което можете да си представите! Светът би бил скучен без темпераментите не само в сетивния, но и във висшия смисъл.
Цялото разнообразие, красота и богатство на живота са възможни само благодарение на темпераментите.
Нима не виждаме как всичко велико в живота може да бъде предизвикано тъкмо благодарение на едностранчивостта на темпераментите, но и как те могат да се изродят в едностранчивост; нима не ни тревожи детето, когато виждаме, че холеричният темперамент може да се изроди в злост, сангвиничният във вятърничавост, меланхоличният в мрачно настроение и така нататък? Няма ли най-вече във възпитанието и самовъзпитанието, познаването и преценката на темпераментите да бъдат особено ценни за възпитателя? Не бива да се оставяме да бъдем подведени, като подценяваме темперамента поради това, че представлява едно едностранчиво качество. При възпитанието не става дума за това да се изравнят темпераментите един с друг, да се нивелират, а става дума за това да бъдат вкарани в правилните релси. Трябва да ни е ясно, че темпераментът води до едностранчивост, че крайностите са: при меланхоличния темперамент - лудостта, при флегматичния - слабоумието, при сангвиничния - умопомрачението, при холеричния - всички онези изблици на нездрава човешка природа, които стигат до ярост.
към текста >>
Няма ли най-вече във възпитанието и самовъзпитанието,
познаване
то и преценката
на
темпераментите да бъдат особено ценни за възпитателя?
Ако хората имаха само един темперамент? Най-скучното нещо, което можете да си представите! Светът би бил скучен без темпераментите не само в сетивния, но и във висшия смисъл. Цялото разнообразие, красота и богатство на живота са възможни само благодарение на темпераментите. Нима не виждаме как всичко велико в живота може да бъде предизвикано тъкмо благодарение на едностранчивостта на темпераментите, но и как те могат да се изродят в едностранчивост; нима не ни тревожи детето, когато виждаме, че холеричният темперамент може да се изроди в злост, сангвиничният във вятърничавост, меланхоличният в мрачно настроение и така нататък?
Няма ли най-вече във възпитанието и самовъзпитанието, познаването и преценката на темпераментите да бъдат особено ценни за възпитателя?
Не бива да се оставяме да бъдем подведени, като подценяваме темперамента поради това, че представлява едно едностранчиво качество. При възпитанието не става дума за това да се изравнят темпераментите един с друг, да се нивелират, а става дума за това да бъдат вкарани в правилните релси. Трябва да ни е ясно, че темпераментът води до едностранчивост, че крайностите са: при меланхоличния темперамент - лудостта, при флегматичния - слабоумието, при сангвиничния - умопомрачението, при холеричния - всички онези изблици на нездрава човешка природа, които стигат до ярост. Темпераментите способстват за едно чудесно разнообразие, защото противоположностите се привличат; по този начин обаче обожествяването на едностранчивостта на темперамента много лесно може да нанесе вреда в периода между раждането и смъртта. Във всеки темперамент съществува една малка и една голяма опасност от израждане.
към текста >>
24.
5. Какво има да каже астрономията върху възникването на света; Берлин, 16. 03. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Това беше един вид модна дума и не означаваше нищо друго, освен че идеалът
на
едно обяснение
на
природата би трябвало да бъде да сведем всичко, което виждаме около нас, до
познаване
то
на
движението
на
атомите и молекулите по астрономически начин.
водят накрая до такива действия, които са обусловени от силите и движенията на атомите, които стават така, както силите и движенията в големия свят, когато гледаме в небесното пространство. В някои духове се раждаше един странен образ: Когато поглеждаме в човешкия мозък, той също се състои от веществата и силите, които намираме вън в света; и ако бихме могли да виждаме в най-малките форми на човешкия мозък, в циркулиращата кръв на човека, накрая ние бихме видели навсякъде като много малки атомни и молекулярни светове, които в малък мащаб са едно копие на големия небесен свят. Вярваше се, че ако бихме могли да проследим чрез изчисление това, което се получава чрез атомите и техните движения, тогава бихме могли да познаем, как определен вид атомни движения действувайки върху нашите очи предизвикват впечатлението на светлина, други впечатлението на топлина. Накратко казано, хората се представяха, че могат да сведат всички явления на природата до една малка, извънредно малка астрономия: до астрономията на атомите и на молекулите. Даже бе създадена думата, която играете голяма роля в сказките предизвикващи удивление, които през 70-те години Емил Дю Боа Реймонд държа върху границите на природопознанието, думата за "Лапласовия дух".
Това беше един вид модна дума и не означаваше нищо друго, освен че идеалът на едно обяснение на природата би трябвало да бъде да сведем всичко, което виждаме около нас, до познаването на движението на атомите и молекулите по астрономически начин.
Лаплас беше онзи ум, който обгърна със своите сили нашето пространство на звездния свят. А онзи ум, който би могъл да пренесе това обгръщане с погледа на звездите от мировото пространство в най-малките молекулярни и атомни форми, би се приближил така да се каже все повече и повече до идеала да познава нашата природа астрономически. Ето защо сега можем и това с право да кажем: Имаше хора, които мислеха: когато имам впечатлението, че чувам тона cis /до диез/, или виждам червено, тогава в действителност в моя мозък става едно движение; и ако бих могъл да опиша тези движения така, както астрономите описват движението на звездите на небето, тогава бих могъл да разбера, за какво се касае при разбирането на природните явления и на човешкия организъм. Тогава бихме имали в нашето съзнание факта: аз чувам cis, аз виждам червено. Обаче в действителност работата би била така: Когато възприемаме червено, в нас се разиграва един малък атомен и молекулярен Космос и ако бихме знаели, какви са движенията, тогава бихме разбрали, защо възприемаме червено, а не жълто, защото при жълтото би станало едно друго движение.
към текста >>
Това е именно, което можем
бога
то да извлечем от някои грешки, които се съдържат в споменатата реч
на
Дю Боа-Реймонд "Върху границите
на
природопознанието".
Защото всички вие знаете, че на сярата, на азота и на въглерода не е безразлично, как те стоят едни до други: когото са поставени при определени условия едни до други, те дават барута. Също така не е безразлично, в какво отношение сме поставили въглерода спрямо водорода; а касае се затова, дали при движението веществото е доведено при едно друго вещество, с което то е сродно и може би ще даде една експлозивна сила. Следователно това изказване беше направено, беше изстреляно така да се каже над целта, макар и в него да има известна сянка от истина. Но правилното в това изказване беше вече познато от Лайбниц: Че не съществува никакъв вид преход между астрономическото движение на молекулите и атомите и между качествата на нашите изживявания и на нашия вътрешен душевен живот. Не съществува никаква възможност да бъде премината тази пропаст чрез простата астрономическа наука като "движение".
Това е именно, което можем богато да извлечем от някои грешки, които се съдържат в споменатата реч на Дю Боа-Реймонд "Върху границите на природопознанието".
Обаче ценното в тази реч е: в нея има нещо като една реакция против всесилата и всемъдростта на астрономическото познание. Ако размислим върху това, което можахме да извлечем така богато, ние ще намерим възможност да го пренесем върху голямото астрономическо познание. Да предположим, което без съмнение е правилно: че от астрономическите познания на движението на най-малките частици на материята не можем да намерим мост към душевните и духовните изживявания. Но тогава и от това, което голямата астрономия предлага от описанието на звездното небе и неговите движения и отношенията по звездите помежду им също не можем да изградим мост до евентуални изпълващи пространството душевни и духовни действия! Щом е вярно и правилно е да приемем това като вярно -, че когато в смисъла на Лайбниц и на Дю Боа-Реймонд увеличим нашия мозък толкова много /по-добре казано: ако си го представим увеличен толкова много/, че бихме могли да ходим из него и да гледаме движенията в него както гледаме движенията на небесните тела, и щом в тези движения на нашия мозък не възприемаме нищо от насрещните образи на тези движения, никак не трябва да се чудим, че когато стоим в един така увеличен мозък а именно в образа на света също не можем да намерим моста между движенията на звездите в небесното пространство и евентуалните душевни и духовни дейности, които пронизват мировото пространство и биха се намирали в същото отношение към движенията на звездите, както нашите мисли, чувства и душевни изживявания към движенията на нашата мозъчна материя.
към текста >>
Ако размислим върху това, което можахме да извлечем така
бога
то, ние ще намерим възможност да го пренесем върху голямото астрономическо познание.
Следователно това изказване беше направено, беше изстреляно така да се каже над целта, макар и в него да има известна сянка от истина. Но правилното в това изказване беше вече познато от Лайбниц: Че не съществува никакъв вид преход между астрономическото движение на молекулите и атомите и между качествата на нашите изживявания и на нашия вътрешен душевен живот. Не съществува никаква възможност да бъде премината тази пропаст чрез простата астрономическа наука като "движение". Това е именно, което можем богато да извлечем от някои грешки, които се съдържат в споменатата реч на Дю Боа-Реймонд "Върху границите на природопознанието". Обаче ценното в тази реч е: в нея има нещо като една реакция против всесилата и всемъдростта на астрономическото познание.
Ако размислим върху това, което можахме да извлечем така богато, ние ще намерим възможност да го пренесем върху голямото астрономическо познание.
Да предположим, което без съмнение е правилно: че от астрономическите познания на движението на най-малките частици на материята не можем да намерим мост към душевните и духовните изживявания. Но тогава и от това, което голямата астрономия предлага от описанието на звездното небе и неговите движения и отношенията по звездите помежду им също не можем да изградим мост до евентуални изпълващи пространството душевни и духовни действия! Щом е вярно и правилно е да приемем това като вярно -, че когато в смисъла на Лайбниц и на Дю Боа-Реймонд увеличим нашия мозък толкова много /по-добре казано: ако си го представим увеличен толкова много/, че бихме могли да ходим из него и да гледаме движенията в него както гледаме движенията на небесните тела, и щом в тези движения на нашия мозък не възприемаме нищо от насрещните образи на тези движения, никак не трябва да се чудим, че когато стоим в един така увеличен мозък а именно в образа на света също не можем да намерим моста между движенията на звездите в небесното пространство и евентуалните душевни и духовни дейности, които пронизват мировото пространство и биха се намирали в същото отношение към движенията на звездите, както нашите мисли, чувства и душевни изживявания към движенията на нашата мозъчна материя. Тогава когато Дю Боа-Реймонд изказа това за всеки, който можеше да мисли, беше възможно заключението, което обаче оттогава насам никой не е направил: Ако е вярно това, на което с определена сигурност обърна вниманието Дю Боа-Реймонд, трябва също да кажем: Щом нещо душевно, нещо духовно изпълва пространството, тогава никаква астрономия, никакво астрономическо познание особено тогава, когато то изпълнява споменатия идеал на 19-тия век не може да говори по някакъв начин за или против духовното или душевното, което изпълва пространството, защото от движенията не може да се заключи за духовното. С това бе дадена необходимостта да кажем: Астрономът трябва да се ограничи в описанието на това, което става в небесното пространство, а във връзка с това, което стана в небесното пространство, той ни най-малко не може да се произнесе, дали към движенията на звездите в голям мащаб принадлежат душевни изживявания от душевно естество, както към нашите движения на материалните частици в мозъка принадлежат нашите душевни изживявания.
към текста >>
25.
ОСЕМНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23 октомври 1905 г. Свободното масонство и човешката еволюция ІІ. /само за жени/.
GA_93 Легендата за храма
Познаване
то
на
висшите неща обаче вече съществуваше много по-рано и се предаваше устно от поколение
на
поколение, от свещеническа уста
на
свещеническо ухо, докато бе записано в документна форма от Езра/*1/
на
когото се приписват записването
на
тези неща.
Първо, трябва да се намери форма, под която за тези неща да може да се говори на жени. Основаването на Свободното масонство лежи назад в далечното минало. То се зароди в началото на 4-та културна епоха на нашата съвременна 5-та /следатлантска/ коренна раса. Старият завет, който дава обяснения на тези неща бе записан по същото онова време. Казва ни се, че висши духове са дали откровение на Мойсей, което той записал.
Познаването на висшите неща обаче вече съществуваше много по-рано и се предаваше устно от поколение на поколение, от свещеническа уста на свещеническо ухо, докато бе записано в документна форма от Езра/*1/ на когото се приписват записването на тези неща.
Когато Старият завет започна да набира сили чрез свещениците, възникна огромно противодействие към тази свещеническа книга в братствата на Свободното масонство по специална причина. Това противодействие винаги е съществувало и то беше необходимо. Трябва да си изясним защо? Трябва да се съгласим, че всяко нещо, което се случва на физическото поле по определен начин първо трябва да повтори по-ранни събития. На Земята винаги има едно повтаряне на случилото се в по-раншни времена.
към текста >>
Тя трябваше най-напред да бъде събрана чрез възприемане и о
познаване
на
физическия свят.
Той става духовно оплоден, жената физически оплодена. Жената напротив, е самооплодяваща се духовно, докато мъжът бива оплодяван от духа. Мъжката мъдрост се оплодява от всичко външно, което се събира и съчетава. По този начин се поражда мъжката мъдрост, която е ориентирана към придобиване на световната мъдрост. Тази мъдрост наистина не е съществувала първоначално, както тази, която отгоре е протичала надолу.
Тя трябваше най-напред да бъде събрана чрез възприемане и опознаване на физическия свят.
В противовес женската мъдрост фактически бе прехвърлена на свещеничеството. Мъдростта на свещениците стана богатството, произтичащо първоначално от древната женска мъдрост. Йехова можеше да поддържа човешкия род, само защото го беше разделил в два пола. От това произлязоха две опозиции, Свободното масонство и свещеническото господство, което символизираха Каин и Авел. Има разлика между женската свещеническа мъдрост и мъжкия стремеж.
към текста >>
Мъдростта
на
свещениците стана
бога
тството, произтичащо първоначално от древната женска мъдрост.
Мъжката мъдрост се оплодява от всичко външно, което се събира и съчетава. По този начин се поражда мъжката мъдрост, която е ориентирана към придобиване на световната мъдрост. Тази мъдрост наистина не е съществувала първоначално, както тази, която отгоре е протичала надолу. Тя трябваше най-напред да бъде събрана чрез възприемане и опознаване на физическия свят. В противовес женската мъдрост фактически бе прехвърлена на свещеничеството.
Мъдростта на свещениците стана богатството, произтичащо първоначално от древната женска мъдрост.
Йехова можеше да поддържа човешкия род, само защото го беше разделил в два пола. От това произлязоха две опозиции, Свободното масонство и свещеническото господство, което символизираха Каин и Авел. Има разлика между женската свещеническа мъдрост и мъжкия стремеж. Това е описано в легендата за Каин и Авел. Авел беше пастир и се занимаваше с вече създадения живот.
към текста >>
Появи се царската власт дадена от
Бога
, чийто представител е цар Соломон.
Това означава, че първоначално светската мъдрост се възбунтува срещу свещеническата мъдрост и беше победена, понеже линията на Авел беше продължена в Сет и цялата светска мъдрост беше подчинена на свещеническата мъдрост. След това се разказва, как потомците на Каин победили света, как развили изкуствата. Музика, изкуства и наука били култивирани от тях. Тубал-Каин/Битие 4:21-22/, майсторът на обработването на бронза и желязото, Юбал, от когото произлизат кавалджиите и цигуларите, и Хирам, строителят на Соломоновия храм/І Царе 7:13/ са между потомците на Каин. Така при Хирам ние достигаме до прехода от 3-та към 4-та следатлантска епоха/*3/, когато управлението на жреците, свещениците премина в управлението на царете.
Появи се царската власт дадена от Бога, чийто представител е цар Соломон.
Соломон не беше спечелил своята мощ от работа, извършена върху физическото поле, тя беше проявление на Божията милост. Жреческата, свещеническата мъдрост бе преминала в господството на царете. Така то се считаше като наследник на свещеническото управление, което повече не бе в състояние самостоятелно да извършва необходимото за напредъка на човечеството на Земята. Онзи, който трябваше да изгради храма, трябваше да бъде измежду потомците на Каин, защото той притежаваше автономно изработено мислене. И легендата продължава да разказва, че Балкис, Савската царица беше сгодена за цар Соломон.
към текста >>
26.
Трите аспекта на личността
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Когато така насочваме чувствата си, изгубваме интерес за грубата страна
на
живота, но чувствата ни не се притъпяват, а стават
бога
ти и цялата природа
на
човека се възпламенява от това.
Не става въпрос да се умъртви личното, а да му се даде импулс да се издигне нагоре до висшето. Затова е необходимо всичко това, което се дава чрез теософията. Става въпрос да се събудят преди всичко висшите интереси. Такива интереси вече обхващат човека. Не е нужно той да потисне чувствата си, а да ги насочи към по-висшето божествено съществуване, към великите мирови факти.
Когато така насочваме чувствата си, изгубваме интерес за грубата страна на живота, но чувствата ни не се притъпяват, а стават богати и цялата природа на човека се възпламенява от това.
Ако на човека много му се иска свинско печено, не става въпрос да се умъртви желанието му за свинското печено, а това чувство да се преобразува. Трябва да се стремим към метаморфоза на това чувство. Същите чувства, които някой изпитва спрямо симфониите на яденето, друг ги насочва към истинските симфонии. Проповядвате ли преодоляване на страстта и активността, тогава проповядвате безличното. Покажете ли обаче пътя, който води дотам да се пренасочи страстта към духовното, тогава насочвате към свръхличното.
към текста >>
Свръхличностната любов се поражда от силата и се изгражда върху
познаване
то
на
другия.
Колкото повече ставате теософи, толкова повече ще се научавате да цените вътрешната същност на другия. И тогава ще ставате все по-способни да чувствате цената му и да не го обичате от самолюбие. Вървите ли така през света, ще видите, че някои имат един, други друг вид егоизъм и всеки обича според степента на своя егоизъм. Изисква се по-висшето развитие на личността. Неличностната любов, която се дължи на слабостта, винаги ще бъде свързана със страдание.
Свръхличностната любов се поражда от силата и се изгражда върху познаването на другия.
Тя може да бъде извор на радост и доволство. Люшкането между всевъзможни настроения в любовта винаги е знак, че тази любов е маскиран егоизъм и произлиза от обедняла личност. Така въз основа на любовта можем да си изясним разликата между безличното и свръхличното. На когото науката за духа не дава знания за живота, той не я е разбрал, защото тя е извор на вътрешно жизнено доволство от бъдещето. Ако материализмът все повече се засилва и с това също и егоизмът, който принадлежи към първия, човечеството все повече ще изпада в песимизъм, който е шлаката на изгорелия дух.
към текста >>
Когато се запознаваме с етиката
на
свръхличностното, все повече се приближаваме до о
познаване
то
на
извора
на
вечната ведрина и радост, вечната младост.
Ако материализмът все повече се засилва и с това също и егоизмът, който принадлежи към първия, човечеството все повече ще изпада в песимизъм, който е шлаката на изгорелия дух. Приеме ли човечеството науката за духа, отново ще му бъде дадена истинската ведрина, която същевременно е изворът на здравето. Дисхармонията в крайна сметка е излив на егоизма, а ведрото, радостно настроение избликва от висшия човек. Колкото повече висшето, божественото навлиза в човека, толкова той ще става все по-блажен. Би трябвало повече да мислим как да помогнем на цялото човечество, отколкото как науката за духа може да помогне на нас.
Когато се запознаваме с етиката на свръхличностното, все повече се приближаваме до опознаването на извора на вечната ведрина и радост, вечната младост.
Целта на теософията (антропософията) не лежи в отрицанието, а в одобрението. Свръхличностното означава отрицание, свръхличностното – одобрение, дори и когато се проявява слабо. Това, което произлизайки от същността на човечеството, същевременно ни показва задачата на науката за духа: «По плодовете ще я познаете», по това, че тя прави хората способни и подходящи за живота, с лица, които са израз на хармонична душа. Духът никога не се отразява в едно измъчено лице. Дори това, което човекът трябва да изживее като болка, се преобразява в лицето на мислителя и се появява облагородено.
към текста >>
27.
6. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 30 май 1907 г. Закона на съдбата.
GA_99 Теософия на розенкройцерите
Ако животът е бил използван добре, много е било видяно, били са получени
бога
ти познания, то като следствие се явява това, че астралното тяло в следващия живот се ражда с редки дарби в същите тези области.
Всичко, което той е внесъл в долния свят на Девакан със своя темперамент и т.н., съставя новото етерно тяло, а тези дела, които той е извършил, въздействат от висшите сфери на Девакан, където още се намира и Акашовата летопис, върху нагласяване мястото и локализация на физическото тяло. Тук се намират тези сили, които поставят човека в определена местност. Ако човекът е направил на някого зло, то това е външен факт, който се издига до висшите сфери на Девакан. При ново влизане във физическо тяло този факт оказва влияние насилите, оставени от самия човек; това заставя човека да отиде разбира се, под ръководството на висши същества там, където той ще може да изживее във физическия свят следствието от своите постъпки. Всичко, което ние изживяваме външно и което при това не ни засяга вътрешно, при следващото прераждане действа върху нашето астрално тяло и предизвиква съответни особености в чувствата, усещането и мислите.
Ако животът е бил използван добре, много е било видяно, били са получени богати познания, то като следствие се явява това, че астралното тяло в следващия живот се ражда с редки дарби в същите тези области.
Изпитаното и преживяното се отпечатва, по този начин, в следващото въплъщение в астралното тяло на човека. Но това, което човек чувства, усеща, радостите и мъките, които съставят вътрешния живот на душата,всичко това в следващия живот въздейства на етерното тяло, предизвиквайки в него устойчиви наклонности. Този, който е изпитал много радост, ще има темперамент склонен към радост. Този, който се старае да върши много добри дела, в следващия живот благодарение на чувствата, които е изпитал при това, ще притежава истински талант да прави добро. В него ще има също така и добре развита съвест и той ще бъде човек с висок морал.
към текста >>
Може да се вгледаме в детайлите и да видим, че силната жажда за за
бога
тяване е насочена към това, да се натрупа повече, и ставайки склонност
на
човека, спомага в следващия живот той да има физическа предразположеност към инфекциозните болести.
Може във всички подробности да се наблюдава, как склонностите от един живот, стават в следващия свойства на физическото тяло. Живот изпълнен със склонност да се обича всичко наоколо, да се отнася с любов към всяко същество, живот излъчващ любов, което дълго време ще има млад и цветущ вид. Любовта към всички същества, развиване в себе си чувството на симпатия създават физическо тяло способно дълго време да бъде младо. Животът, изпълнен с ненавист, пълна антипатия към другите същества, който непрекъснато критикува, към всичко е придирчив и страни от всичко, създава с тези свойства такова физическо тяло, което рано се състарява и покрива с бръчки. Така склонностите и страстите от един живот се предават в следващото прераждане като процеси на физическото тяло.
Може да се вгледаме в детайлите и да видим, че силната жажда за забогатяване е насочена към това, да се натрупа повече, и ставайки склонност на човека, спомага в следващия живот той да има физическа предразположеност към инфекциозните болести.
Постоянно има случаи, когато явната склонност към заразяване се издига до развитото придобиване, което е било присъщо на човека в миналото, при това носител на тази страст е било етерното тяло. Обратно, обективният стремеж на хората, които не искат да присвояват нищо, умеят да правят добро на човечеството, работят за обществото с такава склонност етерното тяло създава в новия живот изразена издръжливост на заразните болести. По този начин, може в значителна степен да се проникне в дълбините на създаването на света, ако се знае съотношението между физическия и астралния светове. И предметите се съотнасят един с друг съвършено не така, както си го представят това хората. Много се оплакват например, от болки и страдание.
към текста >>
От едно тънко
познаване
на
закона
на
кармата е произлязло самото духовно движение.
По този начин вие разбирате, че лъжата от древни времена се появява в мировата карма във вид на цяло войнство същества. Колко истина има в митовете и легендите, вие можете да видите не на едно място във "Фауст". Тук ще намерите връзката между паразитите и лъжата в това, каква роля играят мишките и плъховете, свързани с духовете на лъжата на Мефистофел. В легендите често се вижда удивителната връзка между духовния и физически светове. Ние трябва да кажем и още нещо, за да разберем закона на кармата.
От едно тънко познаване на закона на кармата е произлязло самото духовно движение.
Вие видяхте, че това, което се намира в етерното тяло, в следващия живот влияе на физическото тяло. Така склонността на човек да мисли по един напълно определен начин, влияе на физическото тяло, и за следващото прераждане не е без значение дали мислите духовно или материалистично. Човек, знаещ нещо за висшите светове,достатъчно е само да вярва в тях в своя следващ живот ще притежава хармонично физическото тяло, спокойна нервна система, тяло, което може да се управлява чак до нервите. Обратно, човек познаващ за действително само това, което присъства в сетивния свят, разпростира този свой образ на мислене върху собственото си физическо тяло, и в следващото прераждане то ще бъде предразположено към нервни заболявания, ще бъде дисхармоничен, нямащ твърд волеви център.
към текста >>
Нима тези, които вярват в духовните светове, но не притежават воля за тяхното о
познаване
, не се явяват материалисти?
Обратно, човек познаващ за действително само това, което присъства в сетивния свят, разпростира този свой образ на мислене върху собственото си физическо тяло, и в следващото прераждане то ще бъде предразположено към нервни заболявания, ще бъде дисхармоничен, нямащ твърд волеви център. Материалистът се разпада на части, а духът обединява, понеже той е единство. Такъв вид предразположеност се проявява в отделния човек по силата на съдбата в следващото въплъщение, но освен това, тя и преминава през поколенията, така че децата и внуците на тези хора, които са били материалистично настроени, трябва да изкупват това със слабост във своята нервна система и нервни заболявания. Такава нервозна епоха, каквато е нашата, се явява следствие на материалистичните настроения на предшестващото столетие, и великите Учители на човечеството осъзнали необходимостта да противопоставят на това течение течението на духовното мислене. Материализмът оказал влияние и на самата религия.
Нима тези, които вярват в духовните светове, но не притежават воля за тяхното опознаване, не се явяват материалисти?
Този материализъм в религията е поискал, че тайната на шестте дни на сътворението това, както великата мирова еволюция става за шест библейски дни на сътворение,да се разтвори пред човешкия поглед; този материализъм говори за Христос Исус като за "историческа личност" и минава мимоходом покрай Мистерията на Голгота. Материализмът в естествените науки е само следствие на материализма в религията. То не би съществувало ако религиозният живот не бе проникнат от материализма. И породената от този материализъм нестабилност на нервите се отразява на цели народи точно както и върху живота на отделните хора. Ако духовното течение не се ползва от влиянието, способно да увлече безделниците и лентяите, това кармично следствие нервността ще има по-голямо въздействие върху човечеството, и, подобно на това, както в средните векове имало епидемии от проказа, така в бъдеще ще се появяват тежки нервни заболявания и цели епидемии от лудост, предизвикани от материалния строеж на мислите, и цели народи ще бъдат обхванати от тях.
към текста >>
28.
10. Трета лекция, Щутгарт, 15.09.1907 г. Символика на числата.
GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи
Въпреки това дълбоко основание имаше това, което великият Питагор говореше
на
учениците си,
познаване
то
на
природата
на
числата водеше надълбоко в същността
на
нещата.
Видяхме, че тези числа и съотношенията помежду им се изразяват в хармонията на сферите, която преминава като вълна през вселената, и че тя има определено значение за световното цяло и за разглеждането на света. Днес ще се занимаем се една по-интимна символика на числата, една символика, чието значение само ще успеем да очертаем, тъй като за да се задълбочим наистина в нея, ще са необходими много други неща, върху които ще трябва да се спрем по-подробно. Както и да е, поне ще получите една идея за това, какво се има впредвид, когато например в древната питагорейска школа се казва, че човек трябва да се вглъби в числата и в тяхната природа, за да достигне до общ поглед върху света. Може да се стори сухо и пусто, че трябва да разсъждава върху числата. Предимно на хората, които се чувствуват наранени от днешното материалистично образование ще им изглежда като игра да се вярва, че посредством наблюдението на числата може да обясни нещо за основата на нещата.
Въпреки това дълбоко основание имаше това, което великият Питагор говореше на учениците си, познаването на природата на числата водеше надълбоко в същността на нещата.
Само не бива да вярваме, че е достатъчно да се разсъждава върху числото 1 или 3 или 7. На истинското тайно учение не е присъщо нищо от вещерството или факирството, също и нищо от суеверието относно значението на някое число, нейното знание почива на много по-дълбоки неща. От кратката скица, която днес ще ви направя, вие ще видите, че ако притежаваме ключа към действителното задълбочаване в числото, то може да ни даде една опредена опорна точка за самовглъбяване, което се нарича също и медитиране. Трябва да изхождаме от числото едно, от единството. Доколко това число онагледява нещата, които ще посоча, ще стане ясно в хода на разглеждането на останалите числа.
към текста >>
Във всеки окултизъм с числото едно винаги се е определяло неделимото единство
на
Бога
.
Само не бива да вярваме, че е достатъчно да се разсъждава върху числото 1 или 3 или 7. На истинското тайно учение не е присъщо нищо от вещерството или факирството, също и нищо от суеверието относно значението на някое число, нейното знание почива на много по-дълбоки неща. От кратката скица, която днес ще ви направя, вие ще видите, че ако притежаваме ключа към действителното задълбочаване в числото, то може да ни даде една опредена опорна точка за самовглъбяване, което се нарича също и медитиране. Трябва да изхождаме от числото едно, от единството. Доколко това число онагледява нещата, които ще посоча, ще стане ясно в хода на разглеждането на останалите числа.
Във всеки окултизъм с числото едно винаги се е определяло неделимото единство на Бога.
Богът се представя посредством единицата. Не бива обаче да вярваме, че само с едно вглъбяване в числото едно ще допринесем нещо за познанието на света, вие ще видите, как трябва да се осъществи това вглъбяване. Но ние наблюденията ще бъдат много по-плодотворни, ако най-напред разгледаме и останалите числа. В окултизма двойката се нарича число на откровението. С числото две така да се каже получаваме малко твърда земя под краката си, докато при единицата се лутаме лишени от почва.
към текста >>
Единицата е числото
на
единството
на
бога
, тройката е числото
на
откровенческата божественост.
Във физиката ще намерите отрицателно и положително електричество, в магнетизма привличащи и отблъскващи сили, всичко се явява в двойствено ст. Числото две е число на проявлението, на откровението. Но не съществува откровение, без зад него да стои Божественото. Затова зад всяка двоичност се крие единството. Поради това числото три не е нищо друго освен двойката и единицата, а именно откровението и стоящото зад него единство.
Единицата е числото на единството на бога, тройката е числото на откровенческата божественост.
В окултизма съществува едно изречение, което гласи: Числото две никога не може да е число на божествеността. Единицата е числото на Божествеността, и тройката е число на божествеността, тъй като когато стане откровение, тя се проявява като двоичност, а зад нея се намира единството. Човекът, който вижда света в двоичност, вижда само откровението. А който казва, че външното проявление е двоично, е прав. Но който каже, че тази двоичност е цялото, винаги е неправ.
към текста >>
Ако нещо бъде отделено от
бога
като откровение, то цялата останала част се съхранява като нещо принадлежащо към другата.
Поради това, че разгледахме и други числа, това, което може да се каже за единицата ще може да изникне пред нас в правилна светлина. Същественото в единицата е неделимостта. В действителност и единицата може да се раздели, например на 1/3 и на 2/3. Но съществува и нещо много значително и важно, което можете да проследите мисловно: в духовния свят, когато отнемете две третинки, остатъчната третинка, продължава да принадлежи към първите две. Бог е единно същество.
Ако нещо бъде отделено от бога като откровение, то цялата останала част се съхранява като нещо принадлежащо към другата.
В питагорейски смисъл: раздели единството, но го раздели никога другояче, освен като запазиш в мислите си остатъка. Какво всъщност означава това да се дели единството? Вземете например едно златно листче, погледнете през него и светът ще ви изглежда зелен. Златото има свойството, когато върху него пада бяла светлина, да отблъсква жълтите лъчи. Къде обаче отиват останалите цветове, които продължават да се съдържат в бялата светлина?
към текста >>
29.
13. ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Нюрнберг, 30 Юни 1908 г.
GA_104 Апокалипсисът на Йоан
За човек, за който не би било възможно той да тръгне подир звяра с двата рога, за него би било също така невъзможно той да следва
Бога
от собствена Любов.
" И би могло да възникне въпросът: "Не би ли било за едно проведение по-подходящо да отстрани да избегне предварително този страшна съдба? " В отговор на този въпрос може да се каже първо нещо отвлечено, нещо теоретическо и този, който може вече да почувствува съдържанието на този теоретически отговор, за него това е вече доста много -: Безкрайно мъдро е, че проведението се е погрижило, щото тази ужасна съдба да стои пред определен брой хора като една възможност; защото ако не би съществувала възможност човекът да се насочи към бездната и да попадне в нея, тогава също така не би съществувала възможност той да постигне това, което от една страна наричаме любов и от друга страна наричаме свобода; защото за окултиста свободата е неразривно свързана с понятието на любовта. За човека би била невъзможна свободата, невъзможна би била Любовта, ако не би съществувала възможност за това потъване в бездната. Човек, който не би имал възможност да избира по свободно решение доброто или също и злото, такъв човек би бил едно същество, което би могло да бъде водено до едно постижимо по необходимост добро, без свободен избор; такова едно същество не би могло да избира изхождайки от една пречистена в себе си воля, от една извираща от свободата любов.
За човек, за който не би било възможно той да тръгне подир звяра с двата рога, за него би било също така невъзможно той да следва Бога от собствена Любов.
Намерението на мъдрото Провидение е, да даде на развиващото се през нашата планетарна система човечество възможността то да развие Свободата, а тази възможност за развиване Свободата не можеше да бъде дадена при никакви други условия, освен чрез това, че човекът сам трябва да намери избора, свободния избор между доброто и злото. Но би могло да се каже, че това е все пак една гола теория и хората могат постепенно да се издигнат до там, не само да казват с думи нещо подобно и да считат като един вид обяснение в теоретически моменти, а да го живеят и в своите чувства. Днес хората рядко се издигат да мисълта: "Благодаря ти, мъдро проведение, че си направило възможно, да мога да проявявам към тебе не една принудена любов, а една любов извираща свободно от моите гърди; благодаря ти, че не ме принуждаваш да те обичам, а си оставило на моя избор, дали да те следвам или не. "Без съмнение човек трябва да се издигне до това чувствуване, ако иска действително да почувствува това теоретическо обяснение. Но въз основа на разглеждането на Мировото развитие, чрез ясновидството ние можем също така да дадем една друга утеха, или, по-добре казано, едно друго успокоение.
към текста >>
Когато поставим пред душата си тази друга картина, когато добре почувствуваме тази картина, тогава в нас ще оживее едно съвършено друго чувство, едно съвършено друга възможност за
познаване
на
този факт.
Когато човечеството в неговата цялост ще се е развило все по-високо и по-високо в следващите времена, тогава ще се добият и съвършено други средства, чрез които духовният светоглед ще може да проникне в сърцата и най-пламенното днешно слово ще бъде малко и слабо в сравнение с това, което ще действува в бъдеще, за да даде възможност духовният светоглед да проникне във всички души, които днес още живеят в тела, в които не тупти никакво сърце за този духовен светоглед. Ние се намираме в началото на духовното движение и това духовно движение ще расте и ще трябва някой да има твърде голяма закоравялост, за да затвори сърце и душа пред мощните впечатления на бъдещето. Душите живеещи днес в тела, които имат сърца да слушат и чувствуват антропософския светоглед, се под готвят чрез това да живеят в бъдеще в тела, в които ще им бъде дадена възможност и сила да служат на своите себеподобни, които дотогава не ще са имали възможност да направят сърцата си да туптят за духовното. Ние сме едвам подготвители на подготвителите и нищо повече. Днес духовното движение е едно съвсем малко пламъче; но в бъдещето ще се разрасне в мощен духовен огън!
Когато поставим пред душата си тази друга картина, когато добре почувствуваме тази картина, тогава в нас ще оживее едно съвършено друго чувство, едно съвършено друга възможност за познаване на този факт.
Днес черната магия е нещо, на което хората могат да се отдадат съзнателно и несъзнателно. Онези, които днес живеят така, че не са никак засегнати от духовния светоглед в тяхното ежедневно опиянение и казват: "Какво ме интересува мене това, което мечтатели антропософи говорят", те имат още много малка възможност да преминат кръговете на черната магия. За тях работата стои така, че днес те само пропускат случая да могат някога да помогнат на своите себеподобни в стремежите за постигане на духовния живот. За тях още не може да бъде много изгубено. Обаче онези, които днес започват да се домогват по неправилен начин до духовния живот, те приемат първите зачатъци от заложбата за нещо, което би могло да се нарече черна магия.
към текста >>
Онова смътно, тъпо образно съзнание, което човекът е имал
на
старата Луна, а също и през първите времена
на
Земното съществуване, то ще се яви отново в своите образи като ясновиждащо съзнание, но сега вече о
бога
тено, надарено с човешки Аз, така щото с това юпитерово съзнание човекът ще разсъждава също така логически, както той върши това при днешното будно дневно съзнание.
Знаем също, че през време на своето земно съществуване човекът преработва своите по-нисши членове чрез своя Аз и че през време на Земното съществуване той ще успее да доведе астралното тяло под властта на своя Аз. Ние знаем, че Земята ще бъде заменена чрез нейното следващо въплъщение, което Духовната Наука нарича Юпитер. Когато ще е стигнал на Юпитер, човекът ще стои пред нас като едно друго същество. Този Юпитеров човек ще е преработил своето астрално тяло чрез своя Аз; и когато днес казваме: "Земният човек, който в будно състояние стои пред нас, е образувал първо физическото тяло, етерното тяло, астрално тяло и Аза, то за юпитеровия човек трябва да кажем: ще е образувал физическото тяло, етерното тяло, астралното тяло и Аза, но същевременно ще е преобразил своето астрално тяло в Духовно Себе или Манас. Този юпитеров човек ще живее на една по-висока степен на съзнанието, на една степен, която може да бъде охарактеризирана по следния начин.
Онова смътно, тъпо образно съзнание, което човекът е имал на старата Луна, а също и през първите времена на Земното съществуване, то ще се яви отново в своите образи като ясновиждащо съзнание, но сега вече обогатено, надарено с човешки Аз, така щото с това юпитерово съзнание човекът ще разсъждава също така логически, както той върши това при днешното будно дневно съзнание.
Следователно юпитеровият човек ще бъде в известно отношение един по-нисш ясновидец: за него ще бъде отворено една част от душевния свят. Той ще чувствува щастието и нещастието на заобикалящия го свят в образи, Които ще възлизат в неговото имагинативно /образно/ съзнание. Ето защо този юпитеров човек ще живее при съвършено други морални отношения. Представете си, че сте юпитеров човек и имате пред себе си една душа. Страданието, радостта на тази душа ще възлизат като образи във вашата душа и образите на страданието на другата душа ще ви измъчват.
към текста >>
Ако искаме да го опишем нагледно, можем да кажем: да вземем човека в неговото будно дневно състояние; да предположим, че наред с работата свързана с неговата професия и наред с неговите задължения той намира макар и кратко време, за да се отдаде
на
по-висши съзерцания, за да усвои великите импулси, които например се намират в Евангелието
на
Йоана, започвайки от думите: "В начало бе Словото и словото бе у
Бога
и т.
Когато имаме пред себе си този спящ човек, тогава пред нас в леглото стои неговото физическо тяло и неговото етерно тяло, Азът и астралното тяло са излъчени навън. През нощта е така, че /говорейки малко неточно/ човек небрежно напуска своето физическо и своето етерно тяло. Но благодарение на това, че през нощта човекът е в състояние да се освободи от своето физическо и своето етерно тяло, той може да живее тогава в един духовен свят. Така се създава възможност, щото именно тук в това земно съществуване човекът да работи преобразяващо върху своето астрално тяло. Как става това действие?
Ако искаме да го опишем нагледно, можем да кажем: да вземем човека в неговото будно дневно състояние; да предположим, че наред с работата свързана с неговата професия и наред с неговите задължения той намира макар и кратко време, за да се отдаде на по-висши съзерцания, за да усвои великите импулси, които например се намират в Евангелието на Йоана, започвайки от думите: "В начало бе Словото и словото бе у Бога и т.
н." Да предположим, че той оставя да възникнат в неговата душа великите образи, които се съдържат в Евангелието на Йоана, че е постоянно изпълнен с мисълта: Някога, в началото на нашето летоброене, в Палестина живя едно същество, което аз искам да следвам; аз искам да устроя моя живот така, че всичко, което мисля, чувствувам и върша, да може да стои пред това същество; да мога да гледам на себе си като човек, който е взел тази личност за свой идеал. Но при това, ние не трябва да бъдем нетолерантни и да мислим само за Евангелието на Йоана. Възможно е също така човек да се вглъби и по друг начин в това, което може да изпълни душата с такива образи; и въпреки че трябва да считаме Евангелието на Йоана като най-великото, което се е родило в човечеството, което може да произведе едно мощно въздействие върху душата, все пак трябва да кажем: Друг никой, който се вглъбява в мъдрото учение на философията Венданта или на Книгата Бхагават Гита или Дхамабата, и за него ще има достатъчно възможност именно чрез това, което е приел в себе си, в следващите прераждания да дойде до Христовия Принцип. Да предположим следователно, че през деня човек се прониква с такива образи и представи. Тогава неговото астрално тяло ще бъде обхванато от тези мисли, чувства и образи и те ще родят в него сили, които ще произведат най-различни действия.
към текста >>
То не е било написано, но е живяло и се е предавало от жреческо поколение
на
жреческо поколение, през поколенията
на
посветителите, където паметта е била така силна и жива, че можеше да овладее такъв
бога
т материал.
Следователно, какво е искал да напише, какво е искал да опише авторът на Откровението? На този въпрос получаваме отговор, като покажем произхода на Откровението. Къде се съдържа първо това, което е описано в Откровението? Ако бихте могли да се върнете назад в мистериите на древна Гърция, в орфическите и елевзинските мистерии, в мистериите на древен Египет, на Халдея, на Персия, на Индия, навсякъде вие бихте намерили Откровението. То е съществувало.
То не е било написано, но е живяло и се е предавало от жреческо поколение на жреческо поколение, през поколенията на посветителите, където паметта е била така силна и жива, че можеше да овладее такъв богат материал.
И в много по-късни времена паметта е била много по-силна отколкото днес. Нека си припомним за певците на Илиадата, как те скитали и можели да пеят по памет своите песни. Относително не е много отдавна, откакто паметта е отслабнала толкова много. В мистериите тези истини не са били написани, но те са живеели предавайки се от едно поколение на друго при посветените. Каква задача е имало Откровението?
към текста >>
30.
4. СКАЗКА ВТОРА. Живата духовна история. Ръководителите на човечеството. Творящото Слово.
GA_112 Евангелието на Йоан в отношение към другите три евангелия
Защото външната история и нейното
познаване
оказва едно силно смущаващо действие върху ясновиждащия.
Но това, което е стояло зад тези външни образи, се представя действително като един движещ се и действуващ Цезар, като един духовен образ на Цезар. Това се вижда, когато поглеждаме в миналото като духовидец в Акашовите записи. Някой, който не е запознат с тези неща, би могъл да каже: "когато вие ни разказвате за миналите времена, ние считаме всичко това за фантазиране”. Защото Вие знаете от историята, какво е извършил Цезар и чрез Вашето силно въображение вярвате, че виждате някакви акашови записи. "Обаче, който е запознат с тези неща, той знае, че колкото по-малко познаваме фактите на историята, толкова по-лесно е да ги четем в Акашовите записи”.
Защото външната история и нейното познаване оказва едно силно смущаващо действие върху ясновиждащия.
Когато сме достигнали определена възраст, ние сме възприели възпитанието на своята епоха до момента, когато се ражда неговият виждащ Аз. Той е изучавал история, изучавал е геология, биология, изучавал е това, което ме предават историята на културата и археологията. Всичко това смущава погледа и може да се създаде в него пристрастие по отношение на това, което може да бъде прочетено в Акашовите записи. Защото във външната история не може да се намери същата обективност и същата сигурност, каквито са възможни при разчитането на Акашовите записи. Помислете само от какво зависи, това или онова да стане "история".
към текста >>
Сега Вие ще разберете, че колкото един човек е по-напреднал, било
на
степента
на
раждането
на
висшия Аз или над тази степен, толкова неговият живот и по-
бога
т
на
събития.
Този род неща ни са предадени вярно чрез легендите на много народи, защото тези легенди съдържат много повече мъдрост може да ни предложи съвременната наука. Така в такива легенди Вие ще намерите типичния факт, че бащата напуска своето дете и го изгонва от дома; тогава детето е отгледано от овчари и по-късно отново доведено от тях към неговата истинска мисия. Вижте в това отношение разказа за Хирон, за Ромулус и Ремус. За да намерят отново състоянието, което бяха придобили в своето минало въплъщение, те трябваше така да се каже да бъдат изоставени от техните родители. Легендата за изоставянето на Оедип е също така един пример от този род.
Сега Вие ще разберете, че колкото един човек е по-напреднал, било на степента на раждането на висшия Аз или над тази степен, толкова неговият живот и по-богат на събития.
Той трябва да стигне до една нова опитност, която не е имал по-рано. Този, който трябваше да въплъти в себе си великото Същество, което наричаме Христос, не можеше естествено да предприеме тази мисия в кой да е момент на своя живот; той трябваше да добие определена зрялост. Един обикновен човек не би могъл да приеме тази мисия, без да е получил в течение на множество прераждания високи степен на посвещение. Акашови те записи ни предават вярно това, което е трябвало да се случи. Ние виждаме, че в течение на множество редуващи се прераждания една индивидуалност се е стремила да достигне най-висшите степени на посвещение.
към текста >>
"В Началото бе Словото, и Словото бе у
Бога
, и това Слово бе Бог или Логосът".
Той казва, че за Йоан Кръстител, Съществото, за което се говори в Стария Завет, присъствуваше в момента на кръщението: "Видях Духа да слиза от небето във вид на гълъб и да се задържа над него! " Той знаеше, че този, над когото слезе Духът, тоя беше Христос, който трябваше да дойде. В началото на света, Духът витае над водите, после, когато Йоан кръщава с вода, Духът, който се носеше над водите, проникна в индивидуалността на Исуса от Назарет. Не може да се свърже с по-голямо величие събитието, което е станало в Палестина, с това, което е описано в началото на Стария Завет, така както авторът на Евангелието на Йоана прави това И той свързва своето Евангелие с най-древното от писанията още и по друг начин: той казва, че Исус от Назарет се свързва със същото нещо, което от самото начало беше работило върху цялото земно развитие:
"В Началото бе Словото, и Словото бе у Бога, и това Слово бе Бог или Логосът".
Що е Логосът и как беше той у Бога? Нека да прочетем от Битието: "Духът Божи се носеше над водите. И рече Духът: да бъде светлина! И бе светлина". Нека слушаме, как Божият Дух произнесе творящото Слово в света.
към текста >>
Що е Логосът и как беше той у
Бога
?
" Той знаеше, че този, над когото слезе Духът, тоя беше Христос, който трябваше да дойде. В началото на света, Духът витае над водите, после, когато Йоан кръщава с вода, Духът, който се носеше над водите, проникна в индивидуалността на Исуса от Назарет. Не може да се свърже с по-голямо величие събитието, което е станало в Палестина, с това, което е описано в началото на Стария Завет, така както авторът на Евангелието на Йоана прави това И той свързва своето Евангелие с най-древното от писанията още и по друг начин: той казва, че Исус от Назарет се свързва със същото нещо, което от самото начало беше работило върху цялото земно развитие: "В Началото бе Словото, и Словото бе у Бога, и това Слово бе Бог или Логосът".
Що е Логосът и как беше той у Бога?
Нека да прочетем от Битието: "Духът Божи се носеше над водите. И рече Духът: да бъде светлина! И бе светлина". Нека слушаме, как Божият Дух произнесе творящото Слово в света. Що е Словото?
към текста >>
"В начало бе Словото, и Словото бе у
Бога
, и Словото бе Бог".
Нека слушаме, как Божият Дух произнесе творящото Слово в света. Що е Словото? В начало бе Логосът и Духът Божи проговори и това, което Духът каза, стана. А това значи: в Словото имаше живот; защото ако в него нямаше живот, нищо не би могло да стане. Сега да вземем Евангелието на Йоана:
"В начало бе Словото, и Словото бе у Бога, и Словото бе Бог".
Словото се е разляло в материята и е станало там като изявена форма на Божеството. "В него бе животът и животът бе светлина на човеците". Така авторът на Йоановото Евангелие се свързва направо с най-древното от писанията, с Битието. С други думи казано, той ни кара да прозрем божествения Дух и ясно ни обяснява, че именно този божествен Дух се яви в Исуса от Назарет. Този евангелист е в съгласие с другите евангелисти относно факта, че Христос се роди в Исуса от Назарет в момента на кръщението и че наистина Исус от Назарет е трябвало предварително да се подготви за това събитие.
към текста >>
"Исус растеше в мъдрост, възраст и благодат пред
Бога
и человеците".
С други думи казано, той ни кара да прозрем божествения Дух и ясно ни обяснява, че именно този божествен Дух се яви в Исуса от Назарет. Този евангелист е в съгласие с другите евангелисти относно факта, че Христос се роди в Исуса от Назарет в момента на кръщението и че наистина Исус от Назарет е трябвало предварително да се подготви за това събитие. Следователно трябва добре да си дадем сметка, че всичко, което се разказва за живота на Исус от Назарет преди този момент, представлява сбор от опитности, съдържащи неговото възлизане в духовните светове в течение на неговите минали прераждания. Всичко, което съставляваше неговото същество, физическо, етерно и астрално тяло, постепенно подготвен, за да може един ден да приеме Христа. Авторът на Евангелието на Лука казва с една дума, как Исус от Назарет се беше подготвил във всяко отношение за това велико събитие раждането на Христа в него:
"Исус растеше в мъдрост, възраст и благодат пред Бога и человеците".
Чрез своето астрално тяло той беше станал толкова добродетелен, благороден и мъдър, какъвто трябваше да бъде, за да може Христос да се роди в него; той така беше узрял в своето етерно тяло, беше изградил така красиво своето физическо тяло, щото Христос можеше да живее в него. Необходимо е само добре да разберем Евангелието. Нека вземем 2-ра глава от Евангелието на Лука, 52-ри стих; несъмнено, така както този стих е обикновено предаден, той не съдържа това, което току що ви казах. Там се казва: "И Исус растеше в мъдрост, възраст и благодат пред Бога и пред человеците". Да ни се казва, че той растеше в мъдрост, все пак това има известен смисъл.
към текста >>
Там се казва: "И Исус растеше в мъдрост, възраст и благодат пред
Бога
и пред человеците".
Авторът на Евангелието на Лука казва с една дума, как Исус от Назарет се беше подготвил във всяко отношение за това велико събитие раждането на Христа в него: "Исус растеше в мъдрост, възраст и благодат пред Бога и человеците". Чрез своето астрално тяло той беше станал толкова добродетелен, благороден и мъдър, какъвто трябваше да бъде, за да може Христос да се роди в него; той така беше узрял в своето етерно тяло, беше изградил така красиво своето физическо тяло, щото Христос можеше да живее в него. Необходимо е само добре да разберем Евангелието. Нека вземем 2-ра глава от Евангелието на Лука, 52-ри стих; несъмнено, така както този стих е обикновено предаден, той не съдържа това, което току що ви казах.
Там се казва: "И Исус растеше в мъдрост, възраст и благодат пред Бога и пред человеците".
Да ни се казва, че той растеше в мъдрост, все пак това има известен смисъл. Но да ни се казва като едно важно събитие, че той растеше на възраст, това ние вече не можем да разберем, защо то не е необходимо да се изтъква такъв факт. А това значи, че тук ние се намираме пред един скрит смисъл. Нека разгледаме този стих в оригиналния гръцки текст: "Той растеше в мъдрост" това в действителност иска да каже: той изработваше, формираше своето астрално тяло.
към текста >>
"Исус растеше в мъдрост /в своето астрално тяло/, в благородни навици и придобити склонности /в своето етерно тяло/, в прелестна красота /в своето физическо тяло/, и това ставаше видимо за
Бога
и за человеците".
Ето какво значи това растене в мъдрост. Но също както астралното тяло растеше в мъдрост, така и етерното тяло растеше в благородни навици за доброто и красивото. Третото качество, което расте у Исуса от Назарет, е изразено с гръцката дума "харис", което в действителност значи "видим израз на красотата". Всички други преводи не са правилни. Тук ние трябва да преведем, че Исус растеше в "миловидна красота", т.е., че неговото физическо тяло се развиваше в красиви и благородни форми.
"Исус растеше в мъдрост /в своето астрално тяло/, в благородни навици и придобити склонности /в своето етерно тяло/, в прелестна красота /в своето физическо тяло/, и това ставаше видимо за Бога и за человеците".
Такова е описанието, което Лука дава; то ни показва, че той знае: този, който трябваше да приеме Христа в себе си, трябваше да развие по съвършен начин своята троична обвивка: физическо, етерно и астрално тела. Така ние виждаме, че Евангелията съдържат това, което окултната наука учи независимо от тях. Това духов но течение ни два смисъла на религиозните документи; този смисъл не е само едно събитие на човешкото знание и на познанието, но той представлява една придобивка за сърцето и за разбирането чрез чувството. И ние имаме особено нужда от подобно разбиране, ако искаме да схванем този факт: явяването на Христа в развитието на човечеството.
към текста >>
31.
9. СКАЗКА СЕДМА. Кръщението с вода и Кръщение с огън и дух.
GA_112 Евангелието на Йоан в отношение към другите три евангелия
Що се отнася до
познаване
то
на
Христа, ние наистина се намираме още в началото.
Йоан кръщаваше с вода и етерното тяло се отделяше за кратко време от физическото. Но той наричаше себе си Предтеча на "този, който кръщава с огън и дух". Кръщението с огън и дух беше слязло на Земята благо дарение на Христа. Коя е впрочем разликата между кръщението на Йоан Кръстител и кръщението с огън и дух? Ние можем да разберем тази разлика само, когато сме схванали първичните причини.
Що се отнася до познаването на Христа, ние наистина се намираме още в началото.
Това разбиране не престава да расте, и в нашата епоха хората могат да си съставят още само една първобитна идея. Следователно имай-те търпение да изучавате заедно с мене букваря на това разбиране на Христа. Първо трябва добре да отбележим, че зад всяко физическо събитие се намира едно духовно явление, даже и зад физически събития, каквито са делата на хората. Съвременният човек трудно може да повярва това. Той трябва да се издигне до това разбиране само постепенно и само тогава ще стигне до пълното разбиране на Христа.
към текста >>
Тази болест служи за изявяването
на
Бога
в него.
Писани са най-невероятни неща върху разказа за Лазара. Но този разказ е бил разбран само от онези, които знаеха от езотерическото учение и от техните собствени изследвания, какво съдържа той. Първо искам да Ви предам няколко думи, който са твърде характерни в този разказ за Лазара. Когато съобщават на Христа Исуса, че Лазар е болен, той отговаря: "Тази болест не е на смърт, а за да се изяви Бог в него! "
Тази болест служи за изявяването на Бога в него.
Само поради неразбиране на текста, гръцката дума докса този текст е била преведена с "славата на Бога". Тази болест не е дошла за да се прослави Бог, но за това, щото Бог, който е скрит в него, да се изяви. Този е истинския смисъл на тави дума. Божественото, кое то се намира в Христа, трябва да се предаде на индивидуалността на Лазара, и това божествено, намиращо се в Христа трябва да стане видимо у Лазара и чрез Лазара. Когато така разбираме възкресението на Лазара, то става за нас наистина ясно.
към текста >>
Само поради неразбиране
на
текста, гръцката дума докса този текст е била преведена с "славата
на
Бога
".
Но този разказ е бил разбран само от онези, които знаеха от езотерическото учение и от техните собствени изследвания, какво съдържа той. Първо искам да Ви предам няколко думи, който са твърде характерни в този разказ за Лазара. Когато съобщават на Христа Исуса, че Лазар е болен, той отговаря: "Тази болест не е на смърт, а за да се изяви Бог в него! " Тази болест служи за изявяването на Бога в него.
Само поради неразбиране на текста, гръцката дума докса този текст е била преведена с "славата на Бога".
Тази болест не е дошла за да се прослави Бог, но за това, щото Бог, който е скрит в него, да се изяви. Този е истинския смисъл на тави дума. Божественото, кое то се намира в Христа, трябва да се предаде на индивидуалността на Лазара, и това божествено, намиращо се в Христа трябва да стане видимо у Лазара и чрез Лазара. Когато така разбираме възкресението на Лазара, то става за нас наистина ясно. Въпреки това не мислете, че фактите обяснени от Духовната наука могат да се явят веднага с такава яснота, че кой да е може да ги прие ме.
към текста >>
32.
5. СКАЗКА ЧЕТВЪРТА
GA_113 Изтокът в светлината на Запада
Ако искаме да изразим накратко, обобщено това, което току що казахме, можем да кажем: за висшето съзнание духовният свят се представя като един далече по-
бога
т свят отколкото неговия външен израз във физическия свят.
Т.е.: Не се ли покрива може би напълно духовният свят в своя външен израз със сетивния свят? Бихме могли да поставим въпроса и така: Намираме ли ние всички възможни духовни същества, когато изхождаме от това, което е външният израз във физическия свят, или има и други духовни същества, които нямат никакъв израз във физическия свят? Този въпрос бихме могли ние да поставим и за свръхсетивното съзнание той намира следния отговор: действително нещата стоят така, че зад всяко външно възприятие ние имаме зад него едно духовно същество или духовен факт, но при възлизането във висшите светове за свръхсетивното съзнание съществуват и духовни същества и факти, които нямат никакъв израз във физическия свят. Следователно за посветения съществуват и други опитности освен онези, които хвърлят своята проекция, своя сянков образ във физическия свят. А също така има духовни същества и факти, които не хвърлят своята сянка в нашия душевен живот, които следователно не намира никакъв израз във факти на съвестта, на мислите, на чувствата и на усещанията и т.н.
Ако искаме да изразим накратко, обобщено това, което току що казахме, можем да кажем: за висшето съзнание духовният свят се представя като един далече по-богат свят отколкото неговия външен израз във физическия свят.
За по-голяма част от Вас това никак не е чудно; но то трябва да бъде поставено ясно пред погледа на нашата душа. Трябва да бъде ясно, че съществуват не само забулени духовни явления и същества, както например огънят закрива стоящите зад него духове на елементите, но съществуват и скрити духовни същества и факти. И между тези същества и факти трябва да правим разлика, ако искаме сега да напреднем в нашето разглежда не и искаме да поставим пред душата си по-точно някои неща, които засегнахме още вчера. Вчера обърнахме вниманието на това, че има духовни същества, които отговарят на това, което наричаме съвест. И така съществуват духовни същества за всички вътрешни факти.
към текста >>
Всички тези Същества се включват в структурата
на
Земното развитие, в структурата
на
царствата, които принадлежат
на
Земното развитие, така щото това, който стои зад явленията, които ни заобикалят, е една
бога
то подредена и установена духовна същност.
С това ние посочихме един много важен факт на цялостното развитие на човечество то и на света; и този факт трябва да ни занимае днес нещо по-дълбоко, по-интимно. Хвърлете още веднъж поглед назад върху всичко това, което е предхождало нашето Земно развитие. Вие знаете, че преди да бъде Земя, нашата Земя е минала през състояния на стария Сатурн, на старото Слънце, на старата Луна. Онези от Вас, които са следили обясненията дадени по-рано върху този въпрос, ще си кажат: при всичко онова, което става в течение на развитието на нашата земя в четирите царства, в човешкото царство, в животинското царство, в растителното царство и в минералното царство, се намира в действие цяла войска от духовни същества и тези същества се намират на най-различни степени на развитие. Онези същества, които изпращат своите благотворни действия от Слънцето, се намират на определена степен на развитието, а зад Земното развитие стоят Същества, които са отделили в подходящ момент Луната от Земята.
Всички тези Същества се включват в структурата на Земното развитие, в структурата на царствата, които принадлежат на Земното развитие, така щото това, който стои зад явленията, които ни заобикалят, е една богато подредена и установена духовна същност.
Но Вие лесно можете да си спомните, че богато устроени духовни царства са съществували и през време на стария Сатурн, и през време на старото Слънце и през време на старата Луна. Ние не трябва да искаме да разберем всички тези царства така, че да намерим имена, които трябва да са валидни за едно или друго Същество за винаги. Имената, които можем да употребим, често пъти не са име на, които назовават индивидуалности, а имена, които означават някакви чинове или длъжности. Когато следователно назоваваме едно име за едно Същество, което е действувало през време на Слънчевата епоха, ние не можем вече да употребим същото име, когато искаме да назовем това Същество действуващо през време на Земната епоха; защото междувременно то далече е напреднало. Виждате, че трябва да говорим много точно, ако искаме на налучкваме действителността в духовните светове.
към текста >>
Но Вие лесно можете да си спомните, че
бога
то устроени духовни царства са съществували и през време
на
стария Сатурн, и през време
на
старото Слънце и през време
на
старата Луна.
Хвърлете още веднъж поглед назад върху всичко това, което е предхождало нашето Земно развитие. Вие знаете, че преди да бъде Земя, нашата Земя е минала през състояния на стария Сатурн, на старото Слънце, на старата Луна. Онези от Вас, които са следили обясненията дадени по-рано върху този въпрос, ще си кажат: при всичко онова, което става в течение на развитието на нашата земя в четирите царства, в човешкото царство, в животинското царство, в растителното царство и в минералното царство, се намира в действие цяла войска от духовни същества и тези същества се намират на най-различни степени на развитие. Онези същества, които изпращат своите благотворни действия от Слънцето, се намират на определена степен на развитието, а зад Земното развитие стоят Същества, които са отделили в подходящ момент Луната от Земята. Всички тези Същества се включват в структурата на Земното развитие, в структурата на царствата, които принадлежат на Земното развитие, така щото това, който стои зад явленията, които ни заобикалят, е една богато подредена и установена духовна същност.
Но Вие лесно можете да си спомните, че богато устроени духовни царства са съществували и през време на стария Сатурн, и през време на старото Слънце и през време на старата Луна.
Ние не трябва да искаме да разберем всички тези царства така, че да намерим имена, които трябва да са валидни за едно или друго Същество за винаги. Имената, които можем да употребим, често пъти не са име на, които назовават индивидуалности, а имена, които означават някакви чинове или длъжности. Когато следователно назоваваме едно име за едно Същество, което е действувало през време на Слънчевата епоха, ние не можем вече да употребим същото име, когато искаме да назовем това Същество действуващо през време на Земната епоха; защото междувременно то далече е напреднало. Виждате, че трябва да говорим много точно, ако искаме на налучкваме действителността в духовните светове. Така нашето Земно развитие е било предхождано не само от три въплъщения на това наше земно кълбо, но също и от три духовни светове, три мощни мирови царства.
към текста >>
Онова, което е било учено през първата епоха след великата атлантска катастрофа
на
Земята, може да бъде учено още и днес; обаче за човека земното развитие също се е о
бога
тило, то е получило нови импулси.
" Срещу това твърдение в неговата абстрактна форма не би могло ни най-малко да се възрази, защото фактически нещата стоят така; но трябва да кажем, че това е само една част от истината. Както развитието на растението не се състои в това, растението да произвежда от долу от най-долната точка на своя корен до плода винаги едни и същи органи, а в това, че то произвежда зелените листа, оцветените листа, цветове, тичинки, близалцето и т.н., както растението изменя формата на своите произведения, води ги до все висши форми, така е и с напредъка на човешкия живот върху Земята. Ако е напълно правилно да се каже, че постоянно едни и същи мъдрости се явяват в най-различни форми, съществува обаче едно развитие на тези мъдрости; и просто казано не е правилно да се каже, че още през древно-индийската епоха е съществувало същото онова, което днес съществува. Това би било също така неправилно да се каже, както не би било правилна да се каже, че когато растението образува своите цветове, това е едно и също нещо, както когато то развива своя корен. Това е, така да се каже, една и съща сила; но ние можем да познаем тази сила в нейната действителност само, когато проследим действителното развитие, така щото в тайните, които стоят на основата на развитието на човечеството познаваме един напредък.
Онова, което е било учено през първата епоха след великата атлантска катастрофа на Земята, може да бъде учено още и днес; обаче за човека земното развитие също се е обогатило, то е получило нови импулси.
Вчера ние посочихме важния момент на Христовия Импулс за развитието на човечеството. С това в развитието на човечеството е навлязло нещо, с което нищо друго подобно не може да се сравни, нещо, което стои като съвършено единствено събитие в развитието на човечеството. Чувал съм да се казва: "но сред развитието на човечеството би било съвършено несправедливо да не е било възможно на човека да се съобщи пълната мъдрост преди толкова и толкова хилядолетия преди идването на Христа.” Но как хората преди идването на Христа са стигнали до там, за тях да може да бъде задържано нещо, да не им се съобщи нещо? Заставайки на почвата на всемирната справедливост /така казват някои/, трябва да приемем, че наистина формите на мъдростта се изменят, формите на истината се изменят, но че към старите истини не се прибавят нови; “иначе би трябвало да твърдим, че за хората, на които е било предопределено да живеят в епохата след Христа, е било приготвено нещо по-възвишено отколкото за човека от преди християнската ера". Ако не биха се правили понякога такива изказвания, не би било нужно това да се споменава тук; защото можем да разберем, че такива неща се казват понякога другаде някъде, само не между хората, които се стремят към Духовната Наука.
към текста >>
Така стана един ден с Индра: върху този Индра падна духовната светлина от едно друго духовно същество и от онова време насам от Индра лъчезари върху нас това, което е съществувало вече и в стария Индра, но о
бога
тено чрез духовната светлина
на
едно друго същество.
Когато насочим назад ясновидското съзнание към образа на древния Индра, как ни се представя този негов образ? Тогава ни се показва следното: има една определена точка в развитието, когато относно този Индра нещо твърде забележително. За да го имаме нагледно пред себе си, нека повторим: ние насочваме следователно ясновидското съзнание в душевния свят към древния индийски Бог Индра и го проследяваме през хилядолетията. Тогава намираме един момент, където той ни се явява така, като че върху този Индра падат лъчите на едно съвършено друго Същество; и чрез тази светлина, която пада върху Индра, той самият е осветлен; чрез това той е издигнат на една по-висока степен на неговото развитие. Това е точно така, както в определена възраст на Вашето развитие изучавате нещо, чрез което ставате съвършено друг човек.
Така стана един ден с Индра: върху този Индра падна духовната светлина от едно друго духовно същество и от онова време насам от Индра лъчезари върху нас това, което е съществувало вече и в стария Индра, но обогатено чрез духовната светлина на едно друго същество.
Ние можем да посочим точно онзи момент на историческото развитие на човечеството, когато това стана. Богът Индра се намира в душевния свят във времето, когато Христос не беше слязъл още в Земното развитие, и още тогава върху Индра пада светлината, която излиза от Христа. Светлината, духовната светлина, която излиза от Христа, пада едва по-късно върху Индра. И някой, който притежава способността за това, може да погледне към Индра и тогава ще каже: "този Индра ми изявява нещо различно от това, което е изявявал по-рано; защото по-рано от него не се отразява христовата светлина". Онзи, който е призван да възвести това на човечеството, казва: "съществуваше древният Индра и нас ни интересува това, което той е бил по-рано; но сега ни интересува също и това, което той отразява към нас, което сега лъчизари от него върху нас".
към текста >>
За проявлението
на
единния божествен живот в неговите различни форми, за
познаване
то напредъка
на
божествения живот към все по-висши и по-висши форми, за узряването
на
истинските плодове
на
мировото съществуване, за всичко това ще говорим утре.
Това ни показва, че когато след хилядолетия наблюдаваме духовните същества, те не ни се явяват в същия образ. В духовния свят става нещо, там има история; и това, което е земна история, е външен израз на историята в духовния свят. Действително, всичко, което става тук на Земята, има своите причини в събитията на духовния свят; и ние трябва поотделно да се научим да разбираме и да схващаме, какви събития стоят като основа зад нашите земни събития. Така с един пример аз Ви показах, що значи да осветлим онези древни светове от съвременна гледна точка За това е необходимо да вземем съвсем сериозно понятието на историята и да се запитаме: когато днес търсим същото същество, което е съществувало преди хиляди години, как ни се представя то днес изменено и кое е произвело това изменение? Исках да Ви изясня историята на духовния живот с един особен пример Ако добре запомните, че има същества, които намираме днес и кои то отново намираме, когато насочим погледа си в миналото, само че с други имена и форми и с друг израз, и ако същевременно запомните, че в духовния живот има историческо развитие, има напредък в този духовен живот, който стои на основата на физическия живот, тогава ще имате двата истински принципа, които трябва да стоят на основата на всяка Духовна наука, която иска да действува в бъдещето на човечество то, която иска да напредва.
За проявлението на единния божествен живот в неговите различни форми, за познаването напредъка на божествения живот към все по-висши и по-висши форми, за узряването на истинските плодове на мировото съществуване, за всичко това ще говорим утре.
към текста >>
33.
7. СКАЗКА ШЕСТА
GA_113 Изтокът в светлината на Запада
Заратустра се роди като Исус от Назарет и минавайки през своите различни прераждания беше узрял, за да може да стане носител
на
Бога
на
Слънцето в течение
на
три години.
Там те се явяват един до друг. В древна Индия те се явяваха в тяхното единство, в тяхното взаимно проникване. А сега да отправим поглед към самото развитие. Още вчера казахме, че само от предните постове на северното течение на народите, от древно-персийската култура на Заратустра можеше да произлезе идеалът, да се създаде едно тяло, в което можеше да се въплъти Съществото, което се приближаваше от вън към човечеството и към Земята. И самият Заратустра се погрижи за това, да мине от едно прераждане в друго, за да се роди най-после в едно тяло, което е така одухотворено, че по-късно можа да приеме в себе си висшия Бог на Слънцето в неговата пълна форма, във формата на Христа.
Заратустра се роди като Исус от Назарет и минавайки през своите различни прераждания беше узрял, за да може да стане носител на Бога на Слънцето в течение на три години.
Следователно, какво е отношението между Аполон и Христос? Този въпрос трябва да стои, така да се каже, на душата Ви. Когато гъркът изговаряше името на Аполон, той без съмнение сочеше към онова духовно царство, което се намира зад Слънцето. Но в схващането на едно същество или на дадено нещо човек прави известна разлика, според способностите, които има. Онзи, който е развил в себе си един по-богат душевен живот, той е също способен да вижда в тяхната истинска форма нещата, които и другият вижда, така щото трябва да кажем, че когато гъркът изговаряше думата Аполон, той наистина сочеше на онова Същество, което по-късно трябваше да се изяви като Христос, но е чувствувал това Същество в един вид забулена форма като Аполон.
към текста >>
Онзи, който е развил в себе си един по-
бога
т душевен живот, той е също способен да вижда в тяхната истинска форма нещата, които и другият вижда, така щото трябва да кажем, че когато гъркът изговаряше думата Аполон, той наистина сочеше
на
онова Същество, което по-късно трябваше да се изяви като Христос, но е чувствувал това Същество в един вид забулена форма като Аполон.
Заратустра се роди като Исус от Назарет и минавайки през своите различни прераждания беше узрял, за да може да стане носител на Бога на Слънцето в течение на три години. Следователно, какво е отношението между Аполон и Христос? Този въпрос трябва да стои, така да се каже, на душата Ви. Когато гъркът изговаряше името на Аполон, той без съмнение сочеше към онова духовно царство, което се намира зад Слънцето. Но в схващането на едно същество или на дадено нещо човек прави известна разлика, според способностите, които има.
Онзи, който е развил в себе си един по-богат душевен живот, той е също способен да вижда в тяхната истинска форма нещата, които и другият вижда, така щото трябва да кажем, че когато гъркът изговаряше думата Аполон, той наистина сочеше на онова Същество, което по-късно трябваше да се изяви като Христос, но е чувствувал това Същество в един вид забулена форма като Аполон.
Ние имаме като една дреха на Христа, която в нейните форми е подобна на съществото, което е облечено в нея, когато казваме Аполон и Христос. От формата, от образа, който хората си представяха като Аполон, трябваше първо да падне було след було, за да бъде направен Христос разбираем, нагледен за хората. Така в действителност Аполон е едно загатване за Христа, но той не е самият Христос. Но кое е в известно отношение истинското основно и съществено качество на Христа за нашия цикъл на развитие? Когато обгърнем с поглед всички божествено-духовни Същества, всички духовни Същества, към които древните хора са поглеждали като към горните богове, намиращи се зад килима на сетивния свят, които те са считали като господари и повелители на мировите области и на мировите действия, за всички тези същества ние трябва да кажем: тяхната особеност е, че наистина те не проникват до физическия свят; те стават видими едва за ясновидското съзнание, което се издига над физическия свят до виждането на етерния свят.
към текста >>
Луцифер ще ни направи все по-силни и по-силни за разбирането и
познаване
то
на
света, а Христос ще направи все по-силна и по-силна нашата вътрешност.
И когато в бъдеще човекът ще иска да се издигне до външния духовен свят, който е скрит зад булото на сетивния свят, когато той не ще иска да остане при това, което е само външна, груба материя, тогава той трябва да проникне през нещата на сетивния свят в духовния свят; той трябва да се остави носен в светлината чрез "носителя на светлината". И човекът не ще има никакви способности, не ще добие никак ви способности да проникне в този външен духовен свят, ако не създаде тези способности от силите, които се разливат към нас от царството на Луцифер. Човечеството би потънало в материализъм, би продължило постоянно да вярва, че всичко е само външният материален свят, ако не би се издигнало до Инспирация чрез луциферическия принцип. Ако Христовият принцип е призван да укрепне, да направи по-силна нашата вътрешност. Луциферическият Принцип е призван да укрепне, да развие нашите способности, които ни позволяват да проникнем напълно в света.
Луцифер ще ни направи все по-силни и по-силни за разбирането и познаването на света, а Христос ще направи все по-силна и по-силна нашата вътрешност.
към текста >>
34.
9. СКАЗКА ОСМА
GA_113 Изтокът в светлината на Запада
Защото в шестата културна епоха чрез насочване
на
погледа в собствената вътрешност у голям брой хора чрез
познаване
то отново
на
слънчевата мъдрост,
на
това, което се изяви в древна Персия, ще се роди нещо като едно повторение
на
много по-висока степен,
на
една по-овътрешнена, по-одухотворена степен древната мъдрост
на
Заратустра.
Ние се намираме в петата следатлантска епоха. Тя ще бъде заменена от една шеста епоха, която ще бъде една важна епоха. Тази шеста културна епоха ще бъде едно повторение и същевременно едно повишение на древно-персийската култура на Заратустра. Заратустра беше погледнал нагоре към Слънцето, за да види зад физическата светлина Христовия Дух, който той нарече Аура-Маздао, и да обърне вниманието на хората върху него. Междувременно този Христос слезе на Земята; този Христос ще проникне толкова много вътре в душите, които ще са узрели за това в течение на шестата културна епоха, щото насочвайки поглед в собствената вътрешност на душата на определен брой хора ще могат да се родят онези чувства, които Заратустра можа да възбуди, когато сочеше към Аура-Маздао.
Защото в шестата културна епоха чрез насочване на погледа в собствената вътрешност у голям брой хора чрез познаването отново на слънчевата мъдрост, на това, което се изяви в древна Персия, ще се роди нещо като едно повторение на много по-висока степен, на една по-овътрешнена, по-одухотворена степен древната мъдрост на Заратустра.
Аз вече Ви споменах, че гърците, когато са говорили по свой начин и в свой смисъл за Ауро-Маздао, са го нарекли Аполон. В техните мистерии те са давали възможност на човека да познае по-дълбоката основа на този Аполон. Преди всичко в Аполон те са виждали онзи дух, който управляваше не само физическите слънчеви сили, но направляваше и духовните сили на Слънцето и ги насочваше към Земята. И когато в Аполоновите мистерии учителите са искали да говорят за духовно-моралните влияния на Аполон, те са казвали, че Аполон прави да прозвучава цялата Земя със свещената музика на сферите, т.е. изпраща лъчите от духовния свят на Земята.
към текста >>
А когато искаме да заобиколим мисълта, когато търсим най-удобното и не искаме да търсим по този начин чувствата чрез етерните висини
на
мислите, ние ще останем при обикновените тривиални чувства и ще считаме, че това е вътрешно вглъбяване
на
душата в
Бога
.
Много може да се научи от прадревната мъдрост на изтока; към най-ценното, което може да се научи от тази светлина, принадлежат такива неща, които се отнасят за нашето усещане. А то е нещо от онова, което бог Индра даде на Варавадша като един вид ръководство, да заеме правилно становище към Ведите. Такива чувства на свещен трепет, на благоговение трябва да добием ние отново, когато искаме да вървим към една епоха, в която отново трябва да проникнем с поглед в това, което е благовестие на по-новите мистерии, когато отново ще прогледнем в онзи килим от мъдрост, който е изтъкан от божествените мисли, а не от човешките мисли. Това е и най-доброто, което научаваме като чувства. Но ние не искаме да вярваме, че вече имаме тези чувства в обикновеното съзнание, а трябва да бъдем на ясно, че пътят към най-висшите чувства минава през знанието.
А когато искаме да заобиколим мисълта, когато търсим най-удобното и не искаме да търсим по този начин чувствата чрез етерните висини на мислите, ние ще останем при обикновените тривиални чувства и ще считаме, че това е вътрешно вглъбяване на душата в Бога.
Такива чувства, каквито можеха да се намерят в древна Индия, съставляват една основна черта на цялата мъдрост на първата следатлантска културна епоха, за да се постави тогавашният човек по един правилен начин към света и да чувствува едно единство в духовните светове, единство, което може да бъде намерено по пътя навън или по пътя навътре. При всички следващи култури трябва да се покаже нещо различно. Докато в древна Индия има едно съединение на двата пътя, следващите епохи, древно-персийската епоха, египто-халдейската епоха, гръцко-латинската епоха, вървят по отношение на двете откровения отвътре и отвън по пътища, които можем да означим като едно раздвоение. От една страна имаме откровението отвън, от друга страна откровението отвътре. Така е вече във втората епоха на следатлантската култура.
към текста >>
Заурана Акарана, това беше името
на
съществуващия в тъмнината Бог,
на
Бога
на
персийците, който обаче не можеше да бъде вече намерен по двата пътя.
" а когато вървеше по вътрешния път: "Аз идвам до съществото на Митра! ". Но за него тези два пътя не се съединяваха в един, в едно единство. Той още предчувствуваше, че те трябва да се срещнат някъде. Ето защо той говореше за същността на Непознатия в тъмнината, който може да бъде само предчувствуван, за непознатия първичен Бог. Това беше още едно пра-духовно Същество, за което се знаеше, че трябва да съществува, но което не можеше вече да бъде намерено.
Заурана Акарана, това беше името на съществуващия в тъмнината Бог, на Бога на персийците, който обаче не можеше да бъде вече намерен по двата пътя.
Това, което можеше да бъде достигнато, беше това, което се намираше зад килима на външния сетивен свят. Там се намираше първо онова, за което говореше Заратустра. Следователно то беше нещо като потомък на Заруана Акарана Това беше богът Аура-Маздао, господарят на царството на слънчевите духове, на царството, от което на Земята идваха благотворните действия, които в противовес на физическите слънчеви действия трябва да бъдат наречени духовни, Духът, от който, например, древният персиец извличаше моралните правила и закони. Посветеният, който чрез посвещението се издигаше до моралните правила и закони, той предаваше тези морални закони на хората като закони на човешката дейност, на човешките дела. Този беше единият път; и посветеният виждаше този дух, който беше дух на Слънцето, да царува в най-висшата област; там той виждаше неговите служители, Амшаспани, онези, които заставаха, така да се каже, около неговия престол, които бяха негови посланици.
към текста >>
Така от една страна ние имаме
бога
Митра, когато човек вървеше по вътрешния път; а това, което той намираше по пътя навън, бяха царствата
на
Аура-Маздао.
Поглеждайки към онова, което можеше да постигне, когато погледът се насочваше навън, той виждаше тайните на Аура-Маздао; хвърляйки поглед във вътрешността, тогава с помощта на сетивното тяло, чрез това, което беше произвел Луцифер, той стоеше пред противника на Аура-Маздао, пред Ариман. Имаше само едно нещо, което го предпазваше от съблазните на Ариман, а то се проявяваше: когато чрез посвещение човек изпреварваше нормалното развитие на човечеството, като развиваше сетивната душа. Когато човек развиваше и пречистваше тази сетивна душа, изпреварвайки по този начин човечеството, тогава той поемаше вътрешния път, един път, който водеше не до Аура-Маздао, а до нещо друго; тогава той стигаше до изпълнените със светлина царства на Луцифер. А това, което проникваше човешката душа, когато тя вървеше по вътрешния път, това по-късно хората нарекоха бог Митра. Ето защо персийските мистерии, които култивираха вътрешния живот, са мистериите на Митра.
Така от една страна ние имаме бога Митра, когато човек вървеше по вътрешния път; а това, което той намираше по пътя навън, бяха царствата на Аура-Маздао.
А сега да пристъпим по-нататък в следващата следатлантска културна епоха, в египто-халдейската епоха. В тази египто-халдейска епоха ние имаме едно забележително явление. Не напразно ние я назоваваме с две имена. През време на тази културна епоха имаме от една страна отвъд в Азия поданици на северното течение на народите, това е халдейския елемент; на другото течение принадлежи египетският елемент, на течението на народите, които бяха поели южния път. Тук ние имаме една епоха, в която се срещат две течения на народите.
към текста >>
35.
Подготовка за разбиране на Христовото събитие. Берлин, трета лекция, 23 ноември 1909 година.
GA_117 Дълбоките тайни в еволюцията на човечеството в светлината на Евангелията
Бавно и постепенно това се развивало в дохристиянските времена, така че можем да кажем, че в древноиндийския народ още е имало, всъщност,
бога
т остатък от древното ясновиждане.
Последните още са били свързани с това, което може да бъде наречено последствие от древното ясновиждане на човечеството. Намираме такива последствия във всички народи от древността; можем да ги наречем прадревна мъдрост. Опирайки се на общата логика, можем да твърдим, че в древна Атлантида хората в общи линии са гледали в духовния свят. Даже ако само посветените са можели да имат висши преживявания, все пак всеки е имал поне понятие за духовния свят, тъй като в определени междинни състояния всеки човек от атлантското време още е можел да гледа в духовната област. Но тази способност е трябвало да бъде сменена от способността на човека, която днес е най-важна: дейността на разума, разбирането на външния свят с физическите сетивни органи, накратко – животът във физическия външен свят.
Бавно и постепенно това се развивало в дохристиянските времена, така че можем да кажем, че в древноиндийския народ още е имало, всъщност, богат остатък от древното ясновиждане.
Това, на което са учили свещените Риши, също е било наследство от древното време, било е прадревната мъдрост. Също и във втората културна епоха на следатлантското време, в персийската епоха, още е съществувало това, което са знаели учениците и адептите на Заратустра, опирайки се на наследството от древното ясновиждане. Подобна на това е също халдейската астрономия, пронизана от древната мъдрост, а също и това, което е било при древните египтяни. Науката, която разчита на следатлантските способности на човека, оставала още съвсем неразбираема както за египтяните, така и за халдейците. Тогава още не е съществувала науката, която се изразява в концепции и идеи за физическата природа.
към текста >>
Ако точно се вземе предвид тази разлика, само тогава става напълно разбираемо какво означава, че в дохристиянското време все още са съществували остатъци от древното ясновидство, с единственото изключение
на
древноеврейския народ, който изначално е бил избран за това, да развие такъв човешки организъм, който да е предразположен да повери външния физически свят
на
мярката, числото и така нататък, и постепенно да се издигне от физическия свят към
познаване
то
на
духовния, който се обединява в образа
на
Яхве или Йехова.
Едновременно със своите вдъхновения, получавани по съвсем други пътища, той е получавал и логическите закони. Затова не се е нуждаел и от никаква особена логика. Ако е бил преминал обучение, в духовни интуиции му се давали вече готовите закони. Днешният организъм не е годен вече за това. Той се е развил по-нататък, защото човечеството се придвижва напред.
Ако точно се вземе предвид тази разлика, само тогава става напълно разбираемо какво означава, че в дохристиянското време все още са съществували остатъци от древното ясновидство, с единственото изключение на древноеврейския народ, който изначално е бил избран за това, да развие такъв човешки организъм, който да е предразположен да повери външния физически свят на мярката, числото и така нататък, и постепенно да се издигне от физическия свят към познаването на духовния, който се обединява в образа на Яхве или Йехова.
Същественото е било, че в Авраам е бил избран човек, чиито мозък е имал съответното устройство, и той е могъл да стане прародител на целия народ, който наследява от него тези качества. Интуициите, които се надигат отвътре, не само трябва да се приемат, но трябва да се разглеждат и като дар, идващ отвън. Всичко, което произлиза от Авраам, е било първоначално получено не отвътре, а преди всичко като откровение, отвън. По този начин е дадено нещо извънредно важно за различаване на цялата предразположеност на този народ от останалите народи на древността; той радикално се отличава от останалите народи. Естествено, древните способности, древното наследство не е можело веднага да изчезне, и в този народ още имало древни остатъци.
към текста >>
36.
Азът. Богът вътре и Богът във външното откровение. Мюнхен, втора лекция, 7 декември 1909 година.
GA_117 Дълбоките тайни в еволюцията на човечеството в светлината на Евангелията
От целия дух
на
антропософската ни работа в течение
на
годината, можете да направите извод, че в основата
на
тази работа стои не нещо сензационно, а спокойното изследване
на
тези факти от духовния процес, чието
познаване
може да бъде важно за нашия живот.
АЗЪТ. БОГЪТ ВЪТРЕ И БОГЪТ ВЪВ ВЪНШНОТО ОТКРОВЕНИЕ Втора лекция. Мюнхен, 7 декември 1909 г.
От целия дух на антропософската ни работа в течение на годината, можете да направите извод, че в основата на тази работа стои не нещо сензационно, а спокойното изследване на тези факти от духовния процес, чието познаване може да бъде важно за нашия живот.
При това духовното служи на ежедневното не с разговори за това, което, така да се каже, се съдържа в ежедневното, а с усвояване на знания за великите взаимовръзки в живота. Всъщност, собственият ни индивидуален живот зависи от великите мирови събития, и само тогава можем да обсъждаме правилно и собствения си живот, когато сме способни да го съизмерваме с най-великите явления в живота. Затова след като в течение на седемгодишния цикъл на съществуване на Немската секция четири години се занимавахме с полагане на основите на нашите представи, на нашия възглед, след това в течение на последните три години съсредоточихме усилията си върху задълбочаването на тези основополагащи идеи по отношение на мировите въпроси. От изложеното в различните цикли можете да видите, че в тях става дума за Евангелията. И не само за да се запознаем със съдържанието на Евангелията, а и защото по пътя на разглеждането им можем много да проучим за човешката природа.
към текста >>
Външната наука все по-малко характеризира Евангелията като исторически документи за
познаване
на
най-великата индивидуалност, повлияла
на
развитието
на
човечеството, Христос Исус.
Всъщност, собственият ни индивидуален живот зависи от великите мирови събития, и само тогава можем да обсъждаме правилно и собствения си живот, когато сме способни да го съизмерваме с най-великите явления в живота. Затова след като в течение на седемгодишния цикъл на съществуване на Немската секция четири години се занимавахме с полагане на основите на нашите представи, на нашия възглед, след това в течение на последните три години съсредоточихме усилията си върху задълбочаването на тези основополагащи идеи по отношение на мировите въпроси. От изложеното в различните цикли можете да видите, че в тях става дума за Евангелията. И не само за да се запознаем със съдържанието на Евангелията, а и защото по пътя на разглеждането им можем много да проучим за човешката природа. Затова днес ще стане дума за Евангелията, като използваме казаното да го свържем с личния човешки живот.
Външната наука все по-малко характеризира Евангелията като исторически документи за познаване на най-великата индивидуалност, повлияла на развитието на човечеството, Христос Исус.
Отношението към Евангелията в течение на първите християнски векове и чак до средновековието е било съвсем различно от това, което е станало в новото време. Евангелията днес се възприемат като четири противоречащи си един на друг документа, и нищо днес не изглежда по-очевидно, от разпространеното изказване: как можем да смятаме за исторически тези четири документа, ако те толкова си противоречат един на друг, като четирите Евангелия, които искат да ни съобщят за това, което е ставало в Палестина в началото на нашето летоброене. Ако човешкото мислене не желае да съди днес твърде повърхностно за най-важните неща, може да се натъкне на следното. Може, например, да си каже: собствено, не се иска много за да се види, че четирите Евангелия си противоречат в смисъла, в който това се разбира днес. Може да се смята, че това е разбираемо и за децата.
към текста >>
Когато човекът от другите култури, които са се опирали
на
древното ясновиждане, е съзерцавал висшите светове, си е казвал: благодаря
на
Бога
, който ми се открива отвътре.
В древността човек не е изследвал това, което е трябвало да знае, а то е избухвало в него като откровение. Той е възприемал това вътре в себе си; душата му е трябвало да роди това вътре в него. Той е трябвало да отклонява погледа си от външния свят, за да позволи на висшите истини да влизат като инспирации. В народа, който приел своята мисия от Авраам, това е трябвало да става по друг начин. Авраам е трябвало да донесе на човека именно това, което се добива чрез външни наблюдения и комбиниране.
Когато човекът от другите култури, които са се опирали на древното ясновиждане, е съзерцавал висшите светове, си е казвал: благодаря на Бога, който ми се открива отвътре.
Отклонявайки погледа си от външното, божеството става най-висшето за мен. Когато не допускам погледът ми да бъде насочван навън, позволявам в мен да избухват инспирациите на това божество. Народът, произхождащ от Авраам, е трябвало да каже: „Аз се отказвам от инспирациите, които идват само отвътре; искам да се подготвя за това, да насочвам погледа си към околния свят. Искам да наблюдавам това, което се разкрива във въздуха и водата, в планините и полята, в звездните светове, искам да насочвам поглед нагоре, а след това да мога да премисля как едно нещо се съотнася към друго нещо. Искам да комбинирам нещата навън и искам да видя, че добивам обобщаваща мисъл.
към текста >>
Разбираме колко точно е описано това в Евангелието от Матей, от
познаване
то
на
закона, гласящ, че това, което се появява
на
по-висока степен, е кратко повторение
на
станалото преди.
Той бил отведен там благодарение на сънищата на древния Йосиф. Сега Азът, който бил въплътен във витлеемското дете Исус, отново чрез сънищата на Йосиф бива отведен в Египет по същия път, който бил прокаран от народа на Авраам благодарение на сънищата на древния Йосиф. Повтаряйки я в духа, Азът на Заратустра преминава цялата съдба на древноеврейския народ в тялото на Исус. Тук той отива от другата страна, в Египет, и отново обратно – в Палестина. Тук имаме повторение в духа, преживявано от душата на Заратустра, и то представлява отражение на съдбата на древноеврейския народ.
Разбираме колко точно е описано това в Евангелието от Матей, от познаването на закона, гласящ, че това, което се появява на по-висока степен, е кратко повторение на станалото преди.
Да, Евангелията дълбоко характеризират събитието, което имаме тук, в началото на нашето летоброене. То е толкова величествено, че четирима автори са си казали: това велико събитие всеки от нас може да го изобрази само от своята гледна точка. Всеки от тези четирима автори е описал едно и също събитие според своите ограничени способности. Както ние, изобразявайки едно същество от четири страни, получаваме винаги само едно изображение и чрез съпоставяне на противоречащите си изображения опознаваме цялото същество, така авторът на Евангелието от Матей е описал това, което той е знаел за закона за 3х2х7 за подготовката на тялото за великия Аз на Исус от Назарет, благодарение на мисията на древноеврейския народ, от тайните, които са били известни именно на него, по силата на посвещението му. Авторът на Евангелието от Лука е писал съответно на посвещението, което е било известно именно на него, и съгласно това представил, как по друг начин се е вляло в християнството течението на Буда, за да тече в него по-нататък.
към текста >>
37.
Как действа кармата . Бележки от Рудолф Щайнер
GA_135 Прераждане и Карма
Чрез
познаване
на
закона за съдбата – кармата – става разбираемо защо „добрият трябва често да страда, а лошият – да е щастлив“.
Тези дела са също така и истинската причина за това, защо съм се родил при определени условия. Каквото правя днес, ще бъде една от причините за това, защо ще се преродя при едни или други условия в един следващ живот. Така човек кове съдбата си. Тя изглежда неразбираема дотогава, докато отделният живот се разглежда сам за себе си и не се включва като част в поредицата следващи един след друг животи. Може да се каже, че човек не може да срещне в живота си нищо, за което не е подготвил необходимите условия.
Чрез познаване на закона за съдбата – кармата – става разбираемо защо „добрият трябва често да страда, а лошият – да е щастлив“.
Тази мнима дисхармония в един живот изчезва, когато погледът се разпростре върху множество животи. Не трябва да разглежда законът на кармата толкова елементарно, както например прави един обикновен съдия или държавното правораздаване. Все едно да си представяме Бог като старец с бяла брада. Мнозина правят тази грешка. Именно противниците на идеята за кармата изхождат от такива погрешни предпоставки.
към текста >>
Всяко ново усилие, всяко ново изживяване издига това негово о
познаване
.
Състоянието на този отзвук се нарича „престой в областта на желанията“ (kamaloka). Лесно разбираемо е, че това състояние трябва да продължи толкова по-дълго, колкото повече човек се е чувствал свързан със сетивния живот. Втората част от „паметта“ се формира по различен начин. Както желанията теглят духа към миналия живот, така тази друга част го насочва към бъдещето. Чрез своята дейност в тялото духът опознава света, към който принадлежи това тяло.
Всяко ново усилие, всяко ново изживяване издига това негово опознаване.
По правило човек прави нещо при повторен опит по-добре, отколкото първия път. Опитът, изживяването се запечатват в духа като едно издигане на неговите способности. Така действа нашата опитност върху нашето бъдеще и когато повече нямаме възможност да правим нови опитности, резултатът от тези опитности остава като „памет“. Ала върху нас не би могла да действа никаква опитност, ако нямаме способността да извличаме ползата от нея. Как възприемаме опита, какво съумяваме да направим от него – това определя значението му за нашето бъдеще.
към текста >>
Все по-голямо става
бога
тството, което опитностите му събират в неговия дух.
Затова са нужни много прераждания, докато в напълно отдадения на желанията си човек заговори рафинираният морален закон, който Кант означава като нещо, към което поглежда с такъв възторг, както към звездното небе. Средата, в която човек се ражда в новото въплъщение, му предоставя резултатите от неговите дела като негова съдба. Той навлиза в тази среда със способностите, които си е изградил в свръхсетивните състояния от предишните преживявания. Затова неговите преживявания във физическия свят по правило ще стоят на толкова по-високо ниво, колкото по-често се е прераждал или колкото по-големи са били усилията му в предишните въплъщения. Затова пътуването на поклонника през превъплъщенията представлява едно развитие нагоре.
Все по-голямо става богатството, което опитностите му събират в неговия дух.
Така той посреща своята съдба все по-зрял. И така той се превръща все повече и повече в господар на своята съдба. Чрез своите преживявания той се учи да разбира законите на света, в които протичат тези негови опитности. Първоначално духът не се чувства както трябва в своето обкръжение. Той върви пипнешком в мрака.
към текста >>
38.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Щутгарт, 21 февруари 1912 г.
GA_135 Прераждане и Карма
Това не трябва да бъде погрешно разбирано, а трябва да сме наясно, че когато любовта не се явява чрез мъдрия житейски опит, с мъдро
познаване
на
съответните обстоятелства, тя може да се окаже
на
едно много неправилно място и може в по-голяма степен да навреди, отколкото да служи
на
хората.
И сега трябва да признаем, че в този стремеж към съвършенство могат да се появят много странни приумици, много погрешност и заблуди. Няма нужда винаги да изпитваме сляпа симпатия към това, което много често се явява сред антропософите като принцип на развитието. Зад този стремеж често се крие извънредно много неправомерен егоизъм. От друга страна, трябва да подчертаем, че живеем в такова време, в такава културна епоха, в които безкрайно много се разточителства тъкмо с всеотдайната жертвоготовност. Въпреки че навсякъде е разпространено безсърдечие, съществува и извънредно голямо разточителство на любов и жертвоготовност.
Това не трябва да бъде погрешно разбирано, а трябва да сме наясно, че когато любовта не се явява чрез мъдрия житейски опит, с мъдро познаване на съответните обстоятелства, тя може да се окаже на едно много неправилно място и може в по-голяма степен да навреди, отколкото да служи на хората.
Ние живеем във времето, когато голям брой хора имат нужда нещо отново да проникне в душата им, нещо, което да съумее да подтикне душата напред, нещо от това, което носи антропософията, за да могат хората да обогатят и изпълнят душите си със съдържание. За следващото си прераждане, а също и за работата между смъртта и новото раждане, човечеството трябва да се стреми към дела, които да не се осланят само на старите традиции, а към истински нови дела. Тези неща трябва да се разглеждат с голяма сериозност и с истинско достойнство, защото трябва да се установи като факт, че антропософията има мисия, че тя е като културен зародиш, който трябва да покълне и разцъфти за в бъдеще. Но как се осъществява това в живота можем да разберем най-добре, ако обърнем внимание на такива кармически взаимовръзки като вяра и разум, любов и себелюбие. Онзи, който в смисъла на етапа на развитие на нашето време е убеден в това, че когато преминава през портата на смъртта, човек веднага попада в една неземна вечност, някъде извън този свят, никога няма да стигне до едно истинско оценяване на душевния напредък, защото ще си каже: Ако има някакъв напредък, ти не можеш да го осъзнаеш напълно всеобхватно като такъв, защото си само преминаващ; на този свят си само за кратко време и трябва да се готвиш само и единствено за другия свят.
към текста >>
Ние живеем във времето, когато голям брой хора имат нужда нещо отново да проникне в душата им, нещо, което да съумее да подтикне душата напред, нещо от това, което носи антропософията, за да могат хората да о
бога
тят и изпълнят душите си със съдържание.
Няма нужда винаги да изпитваме сляпа симпатия към това, което много често се явява сред антропософите като принцип на развитието. Зад този стремеж често се крие извънредно много неправомерен егоизъм. От друга страна, трябва да подчертаем, че живеем в такова време, в такава културна епоха, в които безкрайно много се разточителства тъкмо с всеотдайната жертвоготовност. Въпреки че навсякъде е разпространено безсърдечие, съществува и извънредно голямо разточителство на любов и жертвоготовност. Това не трябва да бъде погрешно разбирано, а трябва да сме наясно, че когато любовта не се явява чрез мъдрия житейски опит, с мъдро познаване на съответните обстоятелства, тя може да се окаже на едно много неправилно място и може в по-голяма степен да навреди, отколкото да служи на хората.
Ние живеем във времето, когато голям брой хора имат нужда нещо отново да проникне в душата им, нещо, което да съумее да подтикне душата напред, нещо от това, което носи антропософията, за да могат хората да обогатят и изпълнят душите си със съдържание.
За следващото си прераждане, а също и за работата между смъртта и новото раждане, човечеството трябва да се стреми към дела, които да не се осланят само на старите традиции, а към истински нови дела. Тези неща трябва да се разглеждат с голяма сериозност и с истинско достойнство, защото трябва да се установи като факт, че антропософията има мисия, че тя е като културен зародиш, който трябва да покълне и разцъфти за в бъдеще. Но как се осъществява това в живота можем да разберем най-добре, ако обърнем внимание на такива кармически взаимовръзки като вяра и разум, любов и себелюбие. Онзи, който в смисъла на етапа на развитие на нашето време е убеден в това, че когато преминава през портата на смъртта, човек веднага попада в една неземна вечност, някъде извън този свят, никога няма да стигне до едно истинско оценяване на душевния напредък, защото ще си каже: Ако има някакъв напредък, ти не можеш да го осъзнаеш напълно всеобхватно като такъв, защото си само преминаващ; на този свят си само за кратко време и трябва да се готвиш само и единствено за другия свят. И все пак става така, че в живота помъдряваме най-много от това, в което сме сгрешили.
към текста >>
Те са възприели християнството, но то е могло да разкрие само своята външна страна и именно затова е от особено значение човек в съвременната култура да постигне едно задълбочаване
на
Христовия импулс, така че този Христов импулс да се превърне в най-съкровената сила
на
човешката душа и следователно душата да става все по-
бога
та и все по-задълбочена, като същевременно гледа към бъдещето.
На изток е действала една вълна, в която вече не е бил налице поривът към съществуване. Следователно виждаме, че всичко, което би трябвало да въодушеви, да определи човека за земната му мисия, е изличено у принадлежащите към онази културна вълна, която е носител на будизма. И ако будизмът беше спечелил по-широко разпространение на запад, това щеше да е доказателство за съществуването на много на брой души, които се числят към най-слабите, към най-непригодните за живот, защото именно те са тези, които биха го приели. Навсякъде на запад, където под някаква форма би могъл да се появи будизмът, това би било доказателство за факта, че душите искат да напуснат земната си мисия по най-бързия възможен начин, че те не могат да се примирят с нея. Когато християнството се е разпространило в Южна Европа, като е било заимствано от северните народи, тези народи са притежавали инстинктивна сила.
Те са възприели християнството, но то е могло да разкрие само своята външна страна и именно затова е от особено значение човек в съвременната култура да постигне едно задълбочаване на Христовия импулс, така че този Христов импулс да се превърне в най-съкровената сила на човешката душа и следователно душата да става все по-богата и все по-задълбочена, като същевременно гледа към бъдещето.
Човешките души са преминали през по-слаби инкарнации – християнството ги е подкрепило отначало само външно. Сега е настъпило времето, когато те трябва да станат вътрешно силни и крепки. Затова в бъдеще ще има твърде малко значение какво ще прави душата във външния живот. Тогава ще се касае за това тя да намери себе си, да се задълбочи, да придобие представа за това как вътрешният живот се пренася във външния, как земната мисия може да се проникне с това, което човек придобива като съзнание, като крепка душевна глъбина посредством изпълване с истините за прераждането и кармата. Дори и да се направи само едно скромно начало за навлизането на идеите за прераждането и кармата в живота, тези скромни начални опити са от огромно значение.
към текста >>
39.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Мюнхен, 26 август 1912 г.
GA_138 За инициацията
И тогава виждаме как в течение
на
следващите епохи – търсейки други духовни
бога
тства, други
бога
тства
на
земното битие – човечеството същевременно все повече и повече слиза надолу, как приема други форми, и как обаче, както времената го изискват, великите посветени дават от духовния свят
на
човечеството това, което му е нужно като импулси за неговата култура в дадена епоха.
Посочихме и как наследството на достижимата днес още единствено за окултистите атлантска мъдрост е живяла в следатлантската форма на прастарите свети учения на първия следатлантски културен период, как това, което е живеело тогава, за което няма никакви записки, с изключение на това, което наричаме Акаша-хроника, се явява за човека достатъчно велико и значимо, когато го осветят неговите отблясъци в индийската или изобщо в източната литература. Висотата на моралността, висотата на духовността, които се съдържат в тези писания като отзвук от прастари духовни учения, не могат да стигнат напълно до съзнанието на съвременното човечество, доколкото става дума за външното образование. Най-малко това може да стане в онези страни, които са били подготвени за съвременната си външна култура чрез това, което е постигнало хритиянството в различните му форми в течение на последните столетия. Така душата се е чувствала отправена отдолу нагоре, когато е поглеждала към всичко величествено, което днес може да се схване само интуитивно, което е дошло до нас единствено като отзвук от тази прастара духовност. Когато човек разглежда нещата по този начин и преди всичко осъзнава това, което често е било споменавано тук, че едва през седмата, последната епоха на следатлантското време – а сега се намираме в петата – човечеството ще съумее да изведе извън житейския мрак познанието за това, което някога е живеело в самото начало на следатлантската епоха и е дало импулсите за развитието на човечеството, и когато човек вземе под внимание, че човечеството ще трябва да съзрява чак до последната епоха, за да може отново да почувства и изживее в себе си онова, което е било чувствано и изживявано тогава, той придобива също така чувство и усещане за това колко висш трябва да е бил принципът на инициацията, който е дал импулсите за тази прастара свещена духовна култура на човечеството.
И тогава виждаме как в течение на следващите епохи – търсейки други духовни богатства, други богатства на земното битие – човечеството същевременно все повече и повече слиза надолу, как приема други форми, и как обаче, както времената го изискват, великите посветени дават от духовния свят на човечеството това, което му е нужно като импулси за неговата култура в дадена епоха.
Тогава виждаме пред погледа ни да се явяват културата на Заратустра, която, когато я разглеждаме в истинската ѝ светлина, е съвсем различна от културата на свещените риши; след това египетско-халдейската култура, а после прастарите свещени мистерии на Гърция, за които говорихме вчера в съвсем друг смисъл, навсякъде виждаме проблясването на духовната светлина в житейския мрак, както е било необходимо за различните епохи. Ако сега в изходната точка на нашите разглеждания се запитаме: Какви представи можем да си изградим за някой посветен – от само себе си се разбира, че в началото на цикъла лекции за едно толкова обширно понятие могат да се дадат само встъпителни понятия, – първоначално ще е необходимо да резюмираме някои неща, които вече сме чували от сферата на теософията. Нека си изясним, че за пълната инициация е необходимо човек вътре във физическото си тяло да не разглежда света около себе си или който и да е свят, който го заобикаля, така, че да го възприема посредством очите си и другите си сетивни органи или пък посредством свързания с мозъка разсъдък и посредством това, което може да нарече сетиво за ориентация. Също така да не си изгражда понятия за тези светове, какъвто обикновено е случаят, а чрез това, което може да се нарече „да се възприемат светове извън физическото тяло“ да е станал в състояние да има в душевното си битие нещо, което може да се нарече свръхсетивно, духовно тяло, което има в себе си такива възприемателни органи – но от по-висш порядък, – както физическото тяло има очи, уши и други сетивни органи и органи на разсъдъка. Да се виждат светове, без да си служим с органите на физическото тяло – това е като начало една неказваща много, но в сухотата си съответстваща дефиниция на инициацията.
към текста >>
Когато човек стигне до такова нещо и може да си създаде представа за голямата разлика, която съществува между простата употреба
на
физическите ръце и онази, която човек си изработва по отношение
на
един свръхсетивен свят чрез много по-сръчните елементарни органи, лежащи в основата
на
ръцете, отколкото са елементарните органи
на
мозъка, тогава той придобива жива представа за себевживяването в инициацията, за о
бога
тяването
на
човека.
По пътя към инициацията човек не научава твърде много, ако напредва от използването на мозъка към свободното използване на елементарния мозък. Не е особено голяма разликата между това, което се постига чрез избистрено интуитивно мозъчно мислене и чрез редовно духовно преработване в елементарното духовно копие на мозъка. Затова пък значително нараства разликата между това, което вършат ръцете в света, и онова, което трябва да се извърши с елементарната част, лежаща духовно в основата на ръцете, така както етерният мозък лежи в основата на физическия. И няма нужда човек да се развива много по пътя към инициацията по отношение на това, което съответства на мозъка, защото това не е особено важен орган. Но лежащото в основата на ръцете е във взаимовръзка – както ще го намерите описано в „Как се постигат познания за висшите светове“ – с дейността на лотосовия цвят в сърдечната област, която обаче тогава излъчва лъчите си така, че те изграждат организацията, намираща се по един несъвършен начин на стъпалото, на което стои човекът като физически човек, в ръцете и техните движения.
Когато човек стигне до такова нещо и може да си създаде представа за голямата разлика, която съществува между простата употреба на физическите ръце и онази, която човек си изработва по отношение на един свръхсетивен свят чрез много по-сръчните елементарни органи, лежащи в основата на ръцете, отколкото са елементарните органи на мозъка, тогава той придобива жива представа за себевживяването в инициацията, за обогатяването на човека.
Не се става значително по-богат чрез това, че чувстваш: мозъкът ти иска да излъчва и да почувства етерната част на мозъка. Случаят е такъв, но не това е действително даващото тон, значимо изживяване. Значителното изживяване започва с това, че човек чувства как се разпростира и към други партии от партитурата и си създава вътрешна връзка със света. Дори и да е парадоксално, това е така, че може да се каже: Най-несръчният орган за духовно изследване е мозъкът, тъй като е най-малко способен на усъвършенстване. Затова пък когато се разглеждат други, привидно подчинени органи, се отварят съвсем различни перспективи.
към текста >>
Не се става значително по-
бога
т чрез това, че чувстваш: мозъкът ти иска да излъчва и да почувства етерната част
на
мозъка.
Не е особено голяма разликата между това, което се постига чрез избистрено интуитивно мозъчно мислене и чрез редовно духовно преработване в елементарното духовно копие на мозъка. Затова пък значително нараства разликата между това, което вършат ръцете в света, и онова, което трябва да се извърши с елементарната част, лежаща духовно в основата на ръцете, така както етерният мозък лежи в основата на физическия. И няма нужда човек да се развива много по пътя към инициацията по отношение на това, което съответства на мозъка, защото това не е особено важен орган. Но лежащото в основата на ръцете е във взаимовръзка – както ще го намерите описано в „Как се постигат познания за висшите светове“ – с дейността на лотосовия цвят в сърдечната област, която обаче тогава излъчва лъчите си така, че те изграждат организацията, намираща се по един несъвършен начин на стъпалото, на което стои човекът като физически човек, в ръцете и техните движения. Когато човек стигне до такова нещо и може да си създаде представа за голямата разлика, която съществува между простата употреба на физическите ръце и онази, която човек си изработва по отношение на един свръхсетивен свят чрез много по-сръчните елементарни органи, лежащи в основата на ръцете, отколкото са елементарните органи на мозъка, тогава той придобива жива представа за себевживяването в инициацията, за обогатяването на човека.
Не се става значително по-богат чрез това, че чувстваш: мозъкът ти иска да излъчва и да почувства етерната част на мозъка.
Случаят е такъв, но не това е действително даващото тон, значимо изживяване. Значителното изживяване започва с това, че човек чувства как се разпростира и към други партии от партитурата и си създава вътрешна връзка със света. Дори и да е парадоксално, това е така, че може да се каже: Най-несръчният орган за духовно изследване е мозъкът, тъй като е най-малко способен на усъвършенстване. Затова пък когато се разглеждат други, привидно подчинени органи, се отварят съвсем различни перспективи. Когато се изкачват първите стъпки към висините на инициацията, настъпва пълно преобразяване на това, което човек изживява в себе си, и е необходимо той да осъзнае, че схваща това като вътрешно преобразяване на човешката личност, както впрочем е също и принципът на развитието в света, така че едно нещо преминава в друго и човек – макар и може би не напълно съобразно – нарича по-късното по-ранно по отношение на по-съвършеното.
към текста >>
Който поради разбиращата се от само себе си в обикновения живот симпатия все още има пълно с предразсъдъци предпочитание към дадена религия в душата си, със сигурност няма да може да разбере другите религии, защото ще чувства в себе си, дори и да не знае нищо за това, преобладаването
на
една част от съдържанието
на
инициацията и няма да стигне до свободно от предразсъдъци
познаване
на
другата част.
Който разглежда развитието на човечеството по този начин, съвсем естествено, какъвто винаги е случаят и при истинския окултизъм, не стига до едно някак си готово, предварително възприето предпочитание на дадена религия пред друга. Към едно от първите изисквания на инициацията е това човек да се освободи от всички тези предчувствия и предразсъдъци, произтичащи в човешката душа от това, че е инкарнирана в дадена религиозна система, в дадена религиозна общност. Самовъзпитанието трябва грижливо да бди над това в душата вече да няма нищо, което би могло да дава предпочитание на една религия пред друга. Трябва да се стои с пълна безпристрастност по отношение на това, което е съдържание на различните религии, които са били положени в хода на развитието на човечеството чрез инициацията като импулси в развитието. Веднага щом човек има предпочитание към една или друга форма, се образува нещо като астрална мъгла, през която не може да има свободна гледка.
Който поради разбиращата се от само себе си в обикновения живот симпатия все още има пълно с предразсъдъци предпочитание към дадена религия в душата си, със сигурност няма да може да разбере другите религии, защото ще чувства в себе си, дори и да не знае нищо за това, преобладаването на една част от съдържанието на инициацията и няма да стигне до свободно от предразсъдъци познаване на другата част.
Така за едно окултно наблюдение е напълно естествено да се стои по безпристрастен начин по отношение на всички различни влияния и импулси от инициациите. Колкото малко някой, който наблюдава дадено растение и дава предпочитание на цвета пред корена, може да си създаде обективна преценка за цялостния строеж на растението, толкова малко може да придобие правилна преценка и този, който не може да съзерцава религиите с напълно идентична безпристрастност. В тези лекции ще говорим за изискванията, които трябва да си постави човешката душа, когато прави първите стъпки към инициацията. Първо бих искал да предизвикам чувство за това в каква връзка се намира инициацията с живота и преди всичко как стоят нещата с различните места за инициация и инициационни импулси за непрекъснатото развитие на човечеството по-специално в следатлантската епоха. Преминавайки през този ход на развитието на човечеството, окултното изследване преживява нещо крайно своеобразно, което човек ще разбере и оцени правилно, ако думите за равнозначността на религиите бъдат разбрани сериозно и искрено, точно както са били изречени.
към текста >>
И това, което се спечелва
на
земята за разбирането
на
Христос, е подготовката – и то в съвсем друг мащаб от каквото и да било, за което земята е подготовка – за всякакво виждане и
познаване
на
това конкретно същество във висшите светове.
– Това, разбира се, е невъзможен факт, но да допуснем, че е така. – Тези човешки души тогава биха могли, доколкото това, което принадлежи на земята, е духовно, да го изживяват също и в духовните светове и това, което е действало като величествени, велики принципи в посветените, щеше да е видимо във висшите светове. И ако сега една такава душа се обърне във висшите светове с думите – да кажем към мировия развой: От всички същества, които са във висшите светове, искам да се запозная точно с това, което е Христос, със същинската му мирова мисия и същинската му задача, в отговор такава човешка душа би чула следното: Ако искаш да се запознаеш с това същество, което именно е Христос за нас, трябва по някакъв начин да изживееш Мистерията на Голгота, за да се сдобиеш с връзка с Христовото същество! Защото според мировите закони Христовата мистерия е трябвало да протече на земята. Земята е сцената, където според мировите закони е трябвало да се разиграе Мистерията на Голгота и където човек трябва да си изгради същинската основа за разбирането на Христовото същество.
И това, което се спечелва на земята за разбирането на Христос, е подготовката – и то в съвсем друг мащаб от каквото и да било, за което земята е подготовка – за всякакво виждане и познаване на това конкретно същество във висшите светове.
Оттам е било така, че изразяването на принципа на инициацията при Христовото същество се е получило по съвсем различен начин, отколкото при другите посветени. Последните са преживявали един свръхсетивен свят понякога по най-дълбокия начин, давали са импулсите, идващи оттам, в последователния ход на развитието на човечеството. Но когато са преживявали във висшите светове, намирали са се вътре в тях, те са били извън физическото си тяло. Ако и при висшите посветени да не е нужно много, за да се излезе извън физическото тяло, все пак си остава вярно, че е необходимо това прескачане от физическото им тяло към по-висшите тела. При Исус Христос имаме особеното явление, че той според принципа на инициацията, според това, от което човек се нуждае за изразяване на инициацията, съзнателно – което можем да наречем толкова съзнателно в човешки смисъл – всъщност през целите три години, през които е живял на земята, той не се е отдалечавал в смисъла на инициацията от физическото си тяло, а е оставал винаги в него.
към текста >>
40.
Четвърта лекция, 18 Септември 1912
GA_139 Евангелието на Марко
Но светските грижи, примамката
на
бога
тството и пожеланията за други работи, като влязат в тях, заглушават Словото и то става безплодно.“ (4,14-20)
„Сеячът сее Словото. А ония край пътя, дето се сее Словото, са тия, които като чуят, Сатаната веднага идва и грабва посято в тях Слово. Също и посеяното на скалистите места са тия, които като чуят Словото, веднага с радост го приемат. Нямат обаче корен в себе си и са деца на момента; после, като настане напаст или гонение поради Словото, веднага се съблазняват. Посеяното между тръните са други; те са ония, които са чули Словото.
Но светските грижи, примамката на богатството и пожеланията за други работи, като влязат в тях, заглушават Словото и то става безплодно.“ (4,14-20)
Тук виждаме типичния начин за поучение от страна на Христос Исус. Ние вече знаем как поучаваше Буда и как поучаваше Сократ. За Буда можем да обобщим по наш западен маниер следното: Той издигаше към Небето това, което хората изживяват тук на Земята. За Сократ често се твърди, че неговият метод се заключава в нещо друго: Той сваля философията от Небето тук долу на Земята, защото апелира към непосредствения земен разум. Или иначе казано, лесно е да си представим как тези две индивидуалности се отнасяха към своите ученици.
към текста >>
Не може да се направи нито една пречка в
познаване
то
на
истината, ако човек е склонен към такъв начин
на
разсъждения.
„Да, но сега този мой познат започна най-усилено да изучава съчиненията на д-р Щайнер.“ Преди години той може и да е изказал своето мнение, но сега, като един вид извинение, той започва да изучава антропософията! Ето един пример за абсурдно мислене всред привържениците на нашето движение. Бъдещите времена, които един ден ще пишат историята за тези неща, ще поставят въпроса: Възможно ли е изобщо такова положение, че след като преди години някой се е произнесъл върху даден въпрос, сега да бъде извиняван с факта, че отново е решил да се запознае със същия въпрос? Тези неща спадат към областта на антропософското възпитание и ние ще напреднем едва тогава, когато в рамките на антропософското движение подобни ситуации ще бъдат изключени, напълно изключени. Защото вътрешната честност не допуска подобно мислене.
Не може да се направи нито една пречка в познаването на истината, ако човек е склонен към такъв начин на разсъждения.
И дълг на антропософа е да забелязва тези неща, да не минава с безразличие покрай тях, говорейки, примерно, за „всеобщата човешка любов“. Истинско безлюбие към даден човек, в най-висшия смисъл на тази дума, е да бъде извинен за подобни неща. Защото по този начин ние кармически го осъждаме на един лишен от смисъл и значение живот след неговата смърт. А когато посочим пълната абсурдност на подобно мислене, ние облекчаваме неговия живот след смъртта. Ето в какво се състои по-дълбокото значение на нещата.
към текста >>
41.
3. ТРЕТА СКАЗКА. Хановра, 18 ноември 1912 г.
GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане
и значението
на
познаване
то
на
Христа.
ТРЕТА СКАЗКА Хановра, 18 ноември 1912 г. Преминаването на човека през сферите на планетите
и значението на познаването на Христа.
Тази вечер сме се събрали в една нова сграда на нашия любим клон от Хановра и с днешната вечер е даде но едно от най-хубавите освещения на тази сграда с това, че тук се явиха толкова много от нашите приятели и чрез това отново проявяват в техните сърца, че за тях е един сериозен въпрос това, което обхващаме в нашето духовно светогледно течение. От известно време при такива случаи винаги се явява като една трудност, която действително от една страна е трудност, обаче от друга страна може да ни изпълни с известно задоволство: че тогава когато нашите приятели са си създали една такава сграда за тяхната работа още при първите събирания тя веднага се явява като много малка. Естествено това е нещо, което има две страни: но то е същевременно онова, което изпълва нашите души със сигурност и надежда за здравината на нашето движение. И така позволете ми при навлизането в нашето разглеждане съвсем накратко да изкажа моите пожелания, щото в тази сграда винаги да се разцъфтява благословение и благоденствие на духовната работа, която се извършва тук. Позволете ми да изкажа най-сърдечно пожелание, тази работа да може да протича така, че чрез нейната вътрешна сила и здравина да има благословението на онези, които бдят като духовни ръководители на нашето движение.
към текста >>
Ако бихме се кланяли
на
бога
Вотан, тогава бихме били в състояние в което се намират индийците.
Същата логическа грешка прави всеки, който не дели действително отделните религиозни вероизповедания, а казва: всички те идват от един извор. Обаче, когато човек иска да знае, как живата връзка преминава през различните религии, отивайки към една велика цел, той трябва да се научи да познава тази връзка, тогава той трябва да проучи религиите в тяхната стойност по един действителен начин за отделните сфери. Това бе направено в повече от 10 години в нашата Средноевропейска секция на Теософското общество, но тогава бе поставено началото да добие един вид религия за нещо, което няма нищо общо с човешките различия, което има нещо общо с човешкото, което е без разлика на цвят и раса и т.н. В какво се изразява това? Имаме ли ние действително една национална религия, каквато имат индийците, или юдеите?
Ако бихме се кланяли на бога Вотан, тогава бихме били в състояние в което се намират индийците.
Обаче, ние не се кланяме на Вотан. Западът изповядва Христа, който не е никакъв западняк, който по своя произход е чужденец. Отношението, което Западът възприе по отношение на Христа, не е нещо национално-егоистично. Естествено ние не можем да третираме изчерпателно тук засегнатата област в една отделна сказка: винаги могат да бъдат приведени само отделни гледни точки. Трябва да се изтъкне, че начинът по който западът усвои своето религиозно вероизповедание, беше абсолютно неегоистично.
към текста >>
До едно друго, а именно точно противоположно въздействие водят думите
на
Луцифер, когато той пристъпва към първите човеци, за да ги привлече надолу от областите
на
Боговете и им казва: Ще бъдете като
Бога
/Мойсей, 3, 5./.
Бих ви задал въпроса, дали съществува в някоя религия от същия смисъл нещо, което да има валидност по цялото земно кълбо както следното: че именно една и съща забележка, която идвайки от двете страни да има съвършено различно значение, което е в Християнството. Това е една дълбока забележка в Евангелието, която забележка прави Христос Исус, като казва на тези, които поучава: Във всички вас живее нещо божествено, не сте ли вие, следователно Богове? Той казва това с пълна сила: "Вие сте Богове". /Йоан, 10, 34./. С това Христос разбира: В гърдите на всеки един човек се намира една искра, която е божествена, която може да бъде разгорена и трябва да бъде разгорена така, че да можем да кажем: бъдете като Боговете!
До едно друго, а именно точно противоположно въздействие водят думите на Луцифер, когато той пристъпва към първите човеци, за да ги привлече надолу от областите на Боговете и им казва: Ще бъдете като Бога /Мойсей, 3, 5./.
Тук смисълът е съвършено друг. Същото изречение за гибелта на човечеството, в началото на слизането в бездната: същото изречение едно указа ние за най-висша цел! Ето потърсете това по същият начин в кое да е друго религиозно вероизповедание! Вие ще намерите, или едното, или другото, но не ще намерите в другите религии и двете. Проучете, но проучете само точно и ще видите как в малкото думи, които бяха казани сега, се намира нещо много важно.
към текста >>
42.
5. ПЕТА СКАЗКА. Мюнхен, 26 ноември 1912 г.
GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане
" и че Той постоянно и постоянно е обръщал вниманието върху това: Един човек постига най-висшето, когато добие съзнанието за същността
на
Бога
и за неговата природа.
Светът има и днес един особен предразсъдък. Говори се за това, като че в света нещата трябва да стават напълно така, както е в едно училище че се касае само за мирови учители. При Христос, не се касае за един миров учител, а за един миров деятел, за един миров извършител, който е извършил Тайната на Голгота и Съществото на който трябва да познаем. Това е именно важното. Колко малко се касае само за думи те, само за съдържанието на учението, може да ни научи именно това, което представлява едно прекрасно изказване на самият Христос: "Вие сте Богове!
" и че Той постоянно и постоянно е обръщал вниманието върху това: Един човек постига най-висшето, когато добие съзнанието за същността на Бога и за неговата природа.
И бихме могли да кажем, че в Света звучат думите на Христос: "Трябва да добиете съзнанието, че сте подобни на Боговете! " Някой би могъл да каже: Това е едно велико учение! Обаче на друго място прозвучава същото учение. Там където Библията разказва за изхода на развитието на човечеството, там Луцифер е този, който казва: Ще станете като Боговете! Същото съдържание на учение, прозвучаващо от съществото на Луцифер и същото съдържание на учение, произхождащо от Христа: Ще бъдете като Боговете!
към текста >>
Важното е
познаване
то
на
Съществото, това е особено много важно между смъртта и едно ново раждане.
" Някой би могъл да каже: Това е едно велико учение! Обаче на друго място прозвучава същото учение. Там където Библията разказва за изхода на развитието на човечеството, там Луцифер е този, който казва: Ще станете като Боговете! Същото съдържание на учение, прозвучаващо от съществото на Луцифер и същото съдържание на учение, произхождащо от Христа: Ще бъдете като Боговете! И двете са потресаващи звуци на тръби, които прозвучават в тези думи: единият път прозвучавайки от съществото на Изкусителя, другият път от съществото на Спасителя, Освободителя и Възстановителя на човешката природа.
Важното е познаването на Съществото, това е особено много важно между смъртта и едно ново раждане.
В сферата на Слънцето, съществува най-голямата опасност думата на Спасителя да се смеси с думата на Луцифер, да не се разпознае, че те са две различни Същества, защото и двете говорят същият език, учат същото учение на Слънцето и ние чуваме същите думи от тях, ако трябва да говорим за думи. Но важното е Съществото. Че това, или онова Същество казва тези, или онези думи, това е важното, а не съдържанието на учението, защото това, което пулсира през света като действителни сили, то е същественото. И във висшите светове и преди всичко в това, което действува в земните сфери, ние разбираме думите само тогава, когато знаем от кое същество идват тези думи. Ние никога не познаваме от съответните думи висотата на едно същество, а чрез това, че познаваме цялата връзка, в която е поставено едно същество.
към текста >>
43.
Пътят на познанието и неговата връзка с моралната природа на хората
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
Може би си спомняте, че в моята книга „Как се постигат познания за висшите светове“ навсякъде
на
важните места съм посочил, че пътят към
познаване
то
на
висшите светове трябва да се постига по начина, който днес характеризирах.
Ние често виждаме как някои хора достигат до висша степен на ясновидски способности, обаче не изглеждат особено морални, така че не можем да предположим, че те първо са се постарали да усъвършенстват морала си, че са били ентусиазирани и са съобразявали своите предпочитания с моралните закони. Ние виждаме, че има хора, които са развили ясновидски способности, но по най-различни начини показват някои лоши черти на характера, които по-рано не са притежавали, или са ги проявявали в различна степен; например стават истински лъжци, когато започнат да развиват ясновидски способности. Да, понякога е опасно нещо за характера на един човек, специално когато дойде до ясночуване. Ясновиждането не е така опасно както ясночуването. Как да се разбира това, като се има предвид казаното по-горе?
Може би си спомняте, че в моята книга „Как се постигат познания за висшите светове“ навсякъде на важните места съм посочил, че пътят към познаването на висшите светове трябва да се постига по начина, който днес характеризирах.
Но без съмнение има и други пътища. Този път трябва само да се изучи по правилния начин, тогава скоро ще се разбере защо могат да се проявят черти на характера, каквито току що бяха описани. Ние трябва да сме наясно, че в нас имаме духовно-душевното ядро на съществото ни, което можем да обхванем в неговия център, когато кажем „Аз“, или „Аз съм“. Тази духовно-душевна централна същност е положена в астралното, етерното и физическото тяло. Така, както човек сега живее в света, ние живеем всъщност, когато вътрешно живеем, в нашия Аз; понеже всички душевни дейности при будния човек по някакъв начин са свързани с Аза, всички се появяват едновременно на фона на Аза.
към текста >>
Оставете цялата педагогика да декламира, че трябва да се изходи от наблюдението; ако там първо не е удивлението, учудването, остава се само при обикновеното интелектуално о
познаване
.
Това е първото, което още старите гръцки философи са подчертавали: Някой, който може само добре да мисли, който иска да обхване нещата само интелектуално, чрез обикновеното мислене и философстване не може да навлезе в духовните светове. Трябва да се тръгне от нещо друго. Преди да се застане пред едно нещо с познавателни намерения, към него трябва да се подходи по друг начин. Всяко познание започва с удивлението и само който започне с удивлението, с учудването, той е на пътя към правилното познание14. Всичко, пред което не застанем първо с удивление, с учудване, не може да ни поведе по пътя на познанието.
Оставете цялата педагогика да декламира, че трябва да се изходи от наблюдението; ако там първо не е удивлението, учудването, остава се само при обикновеното интелектуално опознаване.
Удивлението е първото, което човек трябва да има. Второто, което ни позволява да пристъпим в духовния свят, е да се научим да уважаваме, да почитаме това, което действа в предмета. Познание, което не е свързано с душата така, че душата да пристъпи по пътя на познанието, без първо да изпита удивление и почитание към това, което се проявява чрез предмета на наблюдението, не може да надхвърли едно интелектуално опознаване. Третото е: Да се чувстваме в хармония с това, което се случва в света. За тази цел духовно-научното учение дава много средства, особено чрез това, че с всичката сериозност на живота ние приемаме идеята за кармата.
към текста >>
Познание, което не е свързано с душата така, че душата да пристъпи по пътя
на
познанието, без първо да изпита удивление и почитание към това, което се проявява чрез предмета
на
наблюдението, не може да надхвърли едно интелектуално о
познаване
.
Всяко познание започва с удивлението и само който започне с удивлението, с учудването, той е на пътя към правилното познание14. Всичко, пред което не застанем първо с удивление, с учудване, не може да ни поведе по пътя на познанието. Оставете цялата педагогика да декламира, че трябва да се изходи от наблюдението; ако там първо не е удивлението, учудването, остава се само при обикновеното интелектуално опознаване. Удивлението е първото, което човек трябва да има. Второто, което ни позволява да пристъпим в духовния свят, е да се научим да уважаваме, да почитаме това, което действа в предмета.
Познание, което не е свързано с душата така, че душата да пристъпи по пътя на познанието, без първо да изпита удивление и почитание към това, което се проявява чрез предмета на наблюдението, не може да надхвърли едно интелектуално опознаване.
Третото е: Да се чувстваме в хармония с това, което се случва в света. За тази цел духовно-научното учение дава много средства, особено чрез това, че с всичката сериозност на живота ние приемаме идеята за кармата. От убеждението, че кармата се проявява в човешкия живот, до това тя да се превърне в истинска жизнена сериозност, лежи дълъг път. Ако ние наистина сме убедени и вярваме в кармата, когато някой ни удари плесница не бива да казваме: неприятно ми е, че ми удари тази плесница, а би трябвало да кажем: Кой всъщност ми удари тази плесница? Аз сам, понеже в предишен живот съм направил нещо на някого, което е причина да получа тази плесница сега и нямам и най-малкото основание да му кажа, че той ми причинява несправедливост, а в известна степен аз съм си поставил един автомат.
към текста >>
Това западната езотерика изразява с думите: От
Бога
сме родени Ех Dео nascimur.
Има една възможност чрез най-фундаменталните душевни импулси човек да се постави в такова настроение спрямо света както при тези четири качества. Когато отново и отново се отдадем на мислите, че ние така, както сме поставени в света, както сме вплетени в света на майа, на голямата илюзия, с тази майа, с тази илюзия, която има своя произход винаги в духовния свят, сме произлезли от божествените сили. Че живеем в света на майа, на илюзията, това не ни пречи в този свят на майа, на илюзията, да се отдадем на духовните сили, от които сме произлезли. Майа се намира на повърхността, в играта на морските вълни, но е произлязла от морето, изхвърлена е нагоре и е създадена от субстанцията на морето. Така както играта на вълните наистина произлиза от света на морето, както пяната е една формация от субстанцията на морето, така от духовните недра се издига и светът на майа и ние можем да кажем: Ако и да сме вплетени в този свят на илюзиите, въпреки това сме произлезли от божественото.
Това западната езотерика изразява с думите: От Бога сме родени Ех Dео nascimur.
И второто е фундаменталното усещане, че не трябва да изпомпваме тези сили, които божествените същества са вложили в нашето астрално, етерно и физическо тяло, а непосредствено да се отдадем на духовния свят, да се стремим към него. Това правим чрез четирите добродетели: удивление и учудване, почитане, хармония и себеотдаване на световния процес. Това са точно нещата, които все по-дълбоко ни довеждат до настроението, което западноевропейската езотерика изразява с думите: В Христос умираме In Christo morimur. Тогава в нас изгрява надеждата, че вървим към събуждането ни в духовния свят, че към нас прииждат сили, с които отново ни даряват, както някога сме били дарени с астралното тяло. Чрез Светия Дух отново ще бъдем събудени, отново ще бъдем допуснати до духовния свят, така че човек отново ще може да влезе във висшия свят: Per spiritum sanctum reviviscimus.
към текста >>
44.
Съдържание
GA_145 Какво значение има окултното развитие за човека и неговите тела
Подарената от
Бога
Мъдрост се влива в изчезващото собствено мислене; в плуващото с течението
на
времето етерното тяло се влива нещо като едно идващо насреща течение
на
бъдещето.
Докато концентрирането върху етерното тяло на главата с едно меланхолично настроение. Една трета част на етерното тяло човек я чувствува като изчезваща в Земята, като разширяваща се в Земята. Една четвърта част на етерното тяло бива изживявана като впечатление на една външна форма, като форма на яйце, която след това се оцветява. Действието на Духовете на течението на годината в течението на деня донася нови диференцирания в изживяването на етерното тяло, както иначе по годишните времена така също и по часове на деня. Подтискане на сетивното възприятие, след това на абстрактното мислене при езотеричното развитие.
Подарената от Бога Мъдрост се влива в изчезващото собствено мислене; в плуващото с течението на времето етерното тяло се влива нещо като едно идващо насреща течение на бъдещето.
Предварително условие за това е развитието на спокойствие. 6. ПЕТА ЛЕКЦИЯ. 24 март 1913 г. Превръщането на здравата разсъдъчна сила в здраво виждане на едно вътрешно понятие на времето. Остроумието е заменено с Мъдрост: мислите се мислят (сами) в човека; те изгарят онова, което човекът сам е изработил като мисли.
към текста >>
Познаване
то
на
трите обуславящи еволюцията
на
човечеството импулси води до едно правилно разбиране
на
Себе-то и
на
астралното тяло.
В образа на Мефисто още традиционното знание на 16-то столетие е изобразило изкусителя на човешкия род. През време на будния живот човекът е придружен от Ариман-Мефистофел. Като насрещен образ към това впечатление на Луцифер, нощният другар. Защитният Импулс против Ариман-Мефисто беше даден във физическото явление на Христос. Против бъдещето влияние на Луцифер човекът е въоръжен чрез явлението на Христос в етерно тяло.
Познаването на трите обуславящи еволюцията на човечеството импулси води до едно правилно разбиране на Себе-то и на астралното тяло.
11. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. 29 март 1913 г. Изменение на човека за външното ясновидско наблюдение. Това което се изживява във вътрешността като една по-голяма подвижност на физическото тяло, гледано отвън се показва разцепено, разделено едно от друго и нарастващо. На мястото на физическата материя се явяват имагинации.
към текста >>
45.
11. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. 29 март 1913 г.
GA_145 Какво значение има окултното развитие за човека и неговите тела
Това значи
познаване
на
едно по-висше Същество: благодарение
на
по-висшите сили развити в него да отдаде своето съзнание, както го отдава в съня, но да го отдаде благодарение
на
по-висшите сили развити в него така, че това съзнание да се събуди и да му просветне като съзнание
на
това по-висше същество.
Този стремеж се показва на една по-ниска степен на човешкото същество, на степента на обикновеното човешко съществувание, в определен стремеж да отстрани от самия себе си своето съзнание. Той се показва в потребност от сън. И това, което тласка душевно човека към сън, то е напълно същият импулс, който при висшето развитие на съзнанието не води в несъзнателния свят на съня, а в съзнанието на Ангелите или на Духовете на Формата или на по-висшите йерархии. Така ние можем да изкажем парадоксалните думи: що значи, човек да се научи да познава един от Елохимите, един от Духовете на Формата? Това значи, той да се е развил така далече, че да бъде в състояние да премине със своя сън в съзнанието на Елохима и да се събуди в Елохима със съзнанието на този Дух на висшите йерархии.
Това значи познаване на едно по-висше Същество: благодарение на по-висшите сили развити в него да отдаде своето съзнание, както го отдава в съня, но да го отдаде благодарение на по-висшите сили развити в него така, че това съзнание да се събуди и да му просветне като съзнание на това по-висше същество.
Така, при едно правилно окултно развитие астралното тяло става като едно слънце, което излъчва своите мирови интереси. Обаче когато едно Себе добива едно високо развитие, то става като планетите, които са въртят около това слънце на астралното тяло и които в тяхното въртене през света срещат други същества и като срещат други същества, донасят от тези други същества известия за познаващото същество на човека. Така при един човек обхванат в окултното развитие и Себе-то предлагат фактически образа на едно слънце това е астралното тяло -, заобиколено от неговите планети това е един брой от размноженията на Себе-то, които са изпращани в други същества, за да може човек чрез това, което се отразява към него чрез него чрез неговото размножено Себе от тези други същества, да познае същността на тези други същества. И чувството, което човек има при познаването на членовете на висшите йерархии в тяхното вътрешно същество /чрез физическото и етерно тяло ние се научаваме да ги познаваме в тяхното външно същество; вътрешно ние се научаваме да ги познаваме чрез астралното тяло и Себе-то, ние влизаме чрез астралното тяло и Себе-то така да се каже в общение с тези същества на висшите йерархии/, чувството, което имаме, е: като че в нашето астрално тяло би трябвало да станем едно слънце и да отделим, да отцепим едно себе, което има заложбата да се потопи в Йерархията на Ангелите; да отдадем от нас едно друго себе, което има заложбата да се потопи в йерархията на Духовете на Формата. Едно четвърто себе се потопява в йерархията на Духовете на Движението, едно пето се потопява в йерархията на Духовете на Мъдростта и на волята, едно шесто се потопява в йерархията на Херувимите и едно седмо в йерархията на Серафимите.
към текста >>
И чувството, което човек има при
познаване
то
на
членовете
на
висшите йерархии в тяхното вътрешно същество /чрез физическото и етерно тяло ние се научаваме да ги познаваме в тяхното външно същество; вътрешно ние се научаваме да ги познаваме чрез астралното тяло и Себе-то, ние влизаме чрез астралното тяло и Себе-то така да се каже в общение с тези същества
на
висшите йерархии/, чувството, което имаме, е: като че в нашето астрално тяло би трябвало да станем едно слънце и да отделим, да отцепим едно себе, което има заложбата да се потопи в Йерархията
на
Ангелите; да отдадем от нас едно друго себе, което има заложбата да се потопи в йерархията
на
Духовете
на
Формата.
Това значи, той да се е развил така далече, че да бъде в състояние да премине със своя сън в съзнанието на Елохима и да се събуди в Елохима със съзнанието на този Дух на висшите йерархии. Това значи познаване на едно по-висше Същество: благодарение на по-висшите сили развити в него да отдаде своето съзнание, както го отдава в съня, но да го отдаде благодарение на по-висшите сили развити в него така, че това съзнание да се събуди и да му просветне като съзнание на това по-висше същество. Така, при едно правилно окултно развитие астралното тяло става като едно слънце, което излъчва своите мирови интереси. Обаче когато едно Себе добива едно високо развитие, то става като планетите, които са въртят около това слънце на астралното тяло и които в тяхното въртене през света срещат други същества и като срещат други същества, донасят от тези други същества известия за познаващото същество на човека. Така при един човек обхванат в окултното развитие и Себе-то предлагат фактически образа на едно слънце това е астралното тяло -, заобиколено от неговите планети това е един брой от размноженията на Себе-то, които са изпращани в други същества, за да може човек чрез това, което се отразява към него чрез него чрез неговото размножено Себе от тези други същества, да познае същността на тези други същества.
И чувството, което човек има при познаването на членовете на висшите йерархии в тяхното вътрешно същество /чрез физическото и етерно тяло ние се научаваме да ги познаваме в тяхното външно същество; вътрешно ние се научаваме да ги познаваме чрез астралното тяло и Себе-то, ние влизаме чрез астралното тяло и Себе-то така да се каже в общение с тези същества на висшите йерархии/, чувството, което имаме, е: като че в нашето астрално тяло би трябвало да станем едно слънце и да отделим, да отцепим едно себе, което има заложбата да се потопи в Йерархията на Ангелите; да отдадем от нас едно друго себе, което има заложбата да се потопи в йерархията на Духовете на Формата.
Едно четвърто себе се потопява в йерархията на Духовете на Движението, едно пето се потопява в йерархията на Духовете на Мъдростта и на волята, едно шесто се потопява в йерархията на Херувимите и едно седмо в йерархията на Серафимите. Възможно е, обични приятели, когато човекът е издигнал 4-те членове на своето същество до една висока степен на развитието, той да стигне действително до такова изживяване, което сега бе охарактеризирано. Това е възможно; обаче наред с това, че човекът стига до едно такова развитие на своето Себе, каквото аз сега току-що посочих, той може да стигне до едно още по-високо развитие на своето Себе. Чрез това, че Себе-то отделя от себе си 7 Себе-та, чрез 8-то, което остава, той минава през едно по-високо развитие. Следователно, моля Ви, гледайте нещата така: ние имаме първоначално Себе на човека, което му е дадено преди той да е минал през едно окултно развитие.
към текста >>
Когато разглеждаме обикновеното съзнание
на
физическото поле, Сетивната душа е най-
бога
тата душа.
Един човек, който е достигнал със своето морално развитие до Разсъдъчната душа, т.е. който е усвоил чисти понятия, общи понятия, които обгръща в своето сърце по определен начин общи световни интереси, той ще превърне поне своята Чувствуваща душа в Инспиративна душа и може да стигне до определени вдъхновения, инспирации, макар и неговата ясновидска сила да не е напълно чиста. Само когато човекът е стигнал със своя Аз действително до Съзнателната душа, тогава той развива първо преобразуването на своята Съзнателна душа в Имагинативна душа, а другото се получава така да се каже като едно самопонятно последствие, понеже той е минал вече през другите стадии. Ето защо в нашето вре ме едно съответно действително ясновидство трябва да бъде насочено към това, да постави на човека задачата, да води своето морално развитие по такъв начин, че първо да заличи своите инстинкти, желания от лично естество, от личното същество и да се издигне до становището на общите интереси на света; след това един такъв човек трябва да се старае да обхване себе си действително като Аз, но да се обхване като Аз в Съзнателната душа. Тогава Сетивната душа, Разсъдъчната и Съзнателната душа ще могат да бъдат превърнати без опасност в Интуитивна душа, в Инспиративна душа и в Имагинативна душа.
Когато разглеждаме обикновеното съзнание на физическото поле, Сетивната душа е най-богатата душа.
За щото колко много инстинкти и нагони се крият в една душа, в една човешка душа, когато тя стои още толкова ниско! На какви ли нагони и желания не е способна една такава душа! Малко по-бедна е една човешка душа относно чувственото и умственото съдържание, обаче най-бедна е тя като Съзнателна душа, спарушена до съзнанието на Себе-то, следователно така да се каже до една точка. Бихме могли да кажем: фигурата, която ни представя човешката душа в нейното естествено състояние на физическото поле, би представлявала един вид насочена нагоре пирамида (виж двата триъгълника) долу на основата сборът от инстинкти, желания и страсти, горе на върха точката на съзнанието. Една обратна пирамида представлява развитата душа на истинския ясновидец: една пирамида, която има своята основа горе, а именно всички възможни имагинации, които човек може да си образува и които изразяват там всичко, което може да ни изобрази съдържанието на света, а долу като връх онова, което дава висшето отделно съзнание на човека.
към текста >>
Така че органите
на
физическото тяло
на
една окултно развита личност стават все по-
бога
ти и по-
бога
ти.
Аз Ви изложих, че за ясновиждащия поглед физическото тяло се превръща в имагинации, които са картини на Макрокосмоса. Вие виждате тук на схемата как Имагинативната душа изпълва физическото тяло. В действителност Имагинативната душа се потопява във физическото тяло, прониква го, така че ясно виждащото съзнание вижда органите на физическото тяло проникнати от все по-висши имагинации, които са отпечатани от вътрешността на тази личност във физическото тяло. В обикновения човек съществуват определен брой имагинации, които са отпечатани в органите на неговото тяло от висшите духовни Същества. При високо развития човек в членовете (частите, органите) на физическото тяло към имагинациите, които се намират там първоначално, се прибавят онези, които той отпечатва от своята собствена вътрешност в членовете на своето тяло.
Така че органите на физическото тяло на една окултно развита личност стават все по-богати и по-богати.
В тази схема аз не искам да Ви дам нищо друго, освен един вид бележка, която обхваща това, което описах в сказките. Обръщам вниманието Ви особено върху това, че от тази схема винаги ще можете да запазите спомена за това, че Сетивната душа, Разсъдъчната или Чувствуващата душа и Съзнателната душа се обръщат, така щото не Съзнателната душа се превръща в Интуитивна душа, а в Имагинативна душа, и не Сетивната душа в Имагинативна душа, а в Интуитивна душа. С това, обични приятели ние дадохме една скица за това, което може да бъде дадено в течение на тези наши сказки на тема: измененията на човешките тела и на човешкото Себе в течение на едно сериозно водене на духовнонаучното или езотерично развитие. Вие видяхте, как започнахме при малките, едвам доловими изменения на физическото тяло, които следващият окултното развитие възприема първо леко: отделните членове на физическото тяло стават един вид вътрешно по-живи и по-живи, докато иначе само цялото физическо тяло ни се явява като нещо живо. След това видяхме, как стават определени изменения, които представляват мощни факти на вътрешния живот: онези изменения на астралното тяло и на Себе-то, които дават онези мощни имагинации, чрез които можем да се чувствуваме като пренесени в началото на нашето земно развитие на човечеството, даже и още по-далече в миналото който водят до имагинацията на рая и на тази на Каина и Авела.
към текста >>
46.
12.Хамбург, 16 Ноември 1913
GA_148 От изследването на Акаша Петото евангелие
Това непрекъснато, нарастващо и все по-интензивно свързване
на
Бога
с човека представляваше в същото време и едно все по-интензивно усилване
на
болката.
Сега вече, в телата на Исус, на Земята стъпи Той, Христос. Връзката Му с телата на Исус не беше постигната изведнъж. Изобщо последните две събития настъпиха не изведнъж, а постепенно. Тук ще припомня само няколко подробности, които също показват, че първоначално Христос беше само частично свързан с тялото на Исус и че тази връзка непрекъснато нарастваше в хода на времето. Ние вече говорихме за страданията и мъките на Исус между неговата дванадесета и тридесета година; едва сега обаче ще се доближим до неимоверното усилване на тези страдания, а именно когато през следващите три години Богът все повече и повече се свързваше с човека.
Това непрекъснато, нарастващо и все по-интензивно свързване на Бога с човека представляваше в същото време и едно все по-интензивно усилване на болката.
В неописуемите страдания на Бога през трите земни години са представени онези неизразими с думи събития, които трябваше да настъпят, за да може човечеството отново да се издигне до своите първоизточници в духовния свят. Естествено, не би могло да се очаква, че днешните хора ще проявят голям интерес и разбиране за тези събития. Има една книга, която би трябвало да бъде прочетена заради парадоксите, с които е пълна: „За смъртта" от Морис Метерлинк. В тази книга се казва, че Духът не може да страда, може да страда само тялото. Всъщност физическото тяло може да страда толкова, колкото и един камък, физическите болки са душевни болки.
към текста >>
В неописуемите страдания
на
Бога
през трите земни години са представени онези неизразими с думи събития, които трябваше да настъпят, за да може човечеството отново да се издигне до своите първоизточници в духовния свят.
Връзката Му с телата на Исус не беше постигната изведнъж. Изобщо последните две събития настъпиха не изведнъж, а постепенно. Тук ще припомня само няколко подробности, които също показват, че първоначално Христос беше само частично свързан с тялото на Исус и че тази връзка непрекъснато нарастваше в хода на времето. Ние вече говорихме за страданията и мъките на Исус между неговата дванадесета и тридесета година; едва сега обаче ще се доближим до неимоверното усилване на тези страдания, а именно когато през следващите три години Богът все повече и повече се свързваше с човека. Това непрекъснато, нарастващо и все по-интензивно свързване на Бога с човека представляваше в същото време и едно все по-интензивно усилване на болката.
В неописуемите страдания на Бога през трите земни години са представени онези неизразими с думи събития, които трябваше да настъпят, за да може човечеството отново да се издигне до своите първоизточници в духовния свят.
Естествено, не би могло да се очаква, че днешните хора ще проявят голям интерес и разбиране за тези събития. Има една книга, която би трябвало да бъде прочетена заради парадоксите, с които е пълна: „За смъртта" от Морис Метерлинк. В тази книга се казва, че Духът не може да страда, може да страда само тялото. Всъщност физическото тяло може да страда толкова, колкото и един камък, физическите болки са душевни болки. Може да страда само това, което е от духовно естество, само това, което притежава свое астрално тяло.
към текста >>
Едва през 12 век хората поискаха да имат доказателство за
Бога
.
Един символичен образ на този процес имахме в сцената, когато жените дойдоха на гроба и чуха гласа на Ангела: Този, когото търсите, не е тук! Всичко това отново се повтори, когато хиляди и хиляди европейци поеха с кръстоносните походи към земите на Голгота, към физическите области на Голгота. На тях също им беше казано: Този, когото търсите, не е вече тук! защото Той се насочи към Европа. Докато поклонниците бяха тласкани от своите сърца в посока към Азия, настъпи интелектуалното пробуждане на Европа, но така или иначе разбирането за Христос изчезна.
Едва през 12 век хората поискаха да имат доказателство за Бога.
И какво се крие в този факт? Имате ли нужда да доказвате, че крадецът съществува, ако сте го хванали във Вашата градина? Хората започнаха да търсят доказателства за Бога едва тогава, когато напълно изгубиха разбирането за него; защото това, което знаем, не се нуждае от доказване. Христос беше тук и проникваше в човешките души. Всяко едно от историческите събития е станало под влиянието на Христос, защото душите живееха в Христовия Импулс.
към текста >>
Хората започнаха да търсят доказателства за
Бога
едва тогава, когато напълно изгубиха разбирането за него; защото това, което знаем, не се нуждае от доказване.
защото Той се насочи към Европа. Докато поклонниците бяха тласкани от своите сърца в посока към Азия, настъпи интелектуалното пробуждане на Европа, но така или иначе разбирането за Христос изчезна. Едва през 12 век хората поискаха да имат доказателство за Бога. И какво се крие в този факт? Имате ли нужда да доказвате, че крадецът съществува, ако сте го хванали във Вашата градина?
Хората започнаха да търсят доказателства за Бога едва тогава, когато напълно изгубиха разбирането за него; защото това, което знаем, не се нуждае от доказване.
Христос беше тук и проникваше в човешките души. Всяко едно от историческите събития е станало под влиянието на Христос, защото душите живееха в Христовия Импулс. Сега човечеството трябва да се издигне до едно съзнателно обхващане на мировите събития. Ето защо човечеството ще трябва да опознава Христос все по-добре. Но с това е свързано и познаването на човека Исус от Назарет.
към текста >>
Но с това е свързано и
познаване
то
на
човека Исус от Назарет.
Хората започнаха да търсят доказателства за Бога едва тогава, когато напълно изгубиха разбирането за него; защото това, което знаем, не се нуждае от доказване. Христос беше тук и проникваше в човешките души. Всяко едно от историческите събития е станало под влиянието на Христос, защото душите живееха в Христовия Импулс. Сега човечеството трябва да се издигне до едно съзнателно обхващане на мировите събития. Ето защо човечеството ще трябва да опознава Христос все по-добре.
Но с това е свързано и познаването на човека Исус от Назарет.
Всичко това ще става все по-наложително. Никак не е лесно да се говори за тези неща, но в известен смисъл, да се говори за тях, днес е един висш дълг: да се говори на определени души тъкмо за човека Исус от Назарет, да им се говори за всичко онова, което ние наричаме Петото Евангелие.
към текста >>
47.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 23. Януари 1914 г.
GA_151 Човешката и космическата мисъл
И тяхното
познаване
води дотам, че ние започваме да разбираме живота и разбирайки го, започваме да разбираме и себе си, така че, ако поради една или друга причина сме едностранчиво поставени в живота, вече знаем: Всички ние принадлежим към едно голямо цяло, понеже сме частици от мисловната логика
на
Космоса.
И сега ние се досещаме – ако ми позволите едно образно сравнение – как съществата на духовните йерархии са вперили своя поглед над отделните човешки индивидуалности и, че за тях индивидуалностите са това, което са отделните букви на една книга, от която ние четем. И всичко това е нещо, към което наистина трябва да се отнасяме със свещен трепет и страхопочитание. Защото по този начин ние се вслушваме в мисловната дейност на мозъка. В наши дни се налага завесата, която скрива една такава тайна, да бъде вдигната, поне до известна степен. Защото законите, които тук онагледихме като закони, валидни за мисленето на Космоса, упражняват своето действие също и в човека.
И тяхното познаване води дотам, че ние започваме да разбираме живота и разбирайки го, започваме да разбираме и себе си, така че, ако поради една или друга причина сме едностранчиво поставени в живота, вече знаем: Всички ние принадлежим към едно голямо цяло, понеже сме частици от мисловната логика на Космоса.
Духовната наука е тук, за да разгадаваме тези отношения; тя ни помага да разбираме нашата едностранчивост по отношение на нашите заложби и ние преодоляваме тази едностранчивост в същата степен, в която постигаме широта и всестранност на убежденията си чрез изучаване на духовната наука. Така ние навлизаме в онова душевно настроение, което е необходимо тъкмо за нашата епоха. Водещите личности на нашата епоха не показват дори и следа от разбиране на отношенията, които разглеждаме тези дни; и ние сме свидетели как хората, въпреки че се намират всред тези отношения, не умеят да живеят в съответствие с тях. Но по този начин те по необходимост предизвикват едно уравновесяване. Вземете примера с Вунд, за когото говорих вчера.
към текста >>
колко
бога
то беше надарена тази душа, за да могат духовните йерархии да я „преформират” така, че сега с тяхна помощ тя да мисли по един толкова различен начин.
Колко добре се получи, че в тези лекции се опитахме да се приближим до този вид познание, че се опитахме да проникнем толкова дълбоко в сърцата и душите на нашите приятели, така че занапред антропософското духовно-научно движение да поеме в една точно определена вярна посока. И занапред ние все повече и повече ще се убеждаваме, че човекът бива формиран чрез това, което живее в него като космически мисли. Сега за нас човекът открива в много по-ясна светлина, особено ако разгледаме една мисъл на Фихте, който казва: - Що за философия има някой, зависи от това, що за човек е самият той. Да, наистина, каква е философията на един човек, зависи от това, какво представлява самият той! Фактът, че през първия период на тогавашната си инкарнация, в която живееше като Фихте, той успя да формулира основния нерв на своя мироглед с думите: „Нашият свят е онагледеният материал на нашите задължения”, показва как тези думи, изговорени и по-късно, са израз на това как душата му е променила своята констелация в духовния Космос, т.е.
колко богато беше надарена тази душа, за да могат духовните йерархии да я „преформират” така, че сега с тяхна помощ тя да мисли по един толкова различен начин.
Нещо подобно казахме и тогава, когато обсъждахме примера с Нитче. Някои аспекти, свързани с обяснението на света, се проявяват именно тогава, когато душата се изправи пред такива описания, каквито направихме в хода на тези четири лекции. Впрочем най-доброто, което можем да постигнем, е че чрез такива описания – с усет и чувство – ние навлизаме все по-дълбоко и по-дълбоко в духовното устройство на света. Достатъчно е, ако в хода на един такъв лекционен цикъл постигнем дори и само това, че мнозина от вас си кажат: - Да, ако искаме да поемем по верния път, ние трябва да се потопим в духовния свят, т.е. в света на истината, а не в света на заблужденията.
към текста >>
48.
Христос по времето на Голгота и Христос в XX век
GA_152-2 Христос по времето на Голгота и Христос в XX век
Той, Михаил, е най-изтъкнатото и най-важното същество в йерархията
на
архангелите, Древните евреи са наричали Михаил "лицето
на
Бога
".
Вниманието не се насочвало директно към Йехова – едно име, което само по себе си се е считало за неизразимо, – а върху съществото, което в нашата западна литература се описва като архангел Михаил. Естествено това твърдение може да предизвика някои недоразумения, но това е неизбежно. Вероятно някой ще каже: "Това отново ще разбуни предразсъдъците на християните", а друг няма да иска да има нищо общо с подобни неща. Обаче съществото, което можем да наречем Михаил и което принадлежи на йерархиите на архангелите, независимо как ще го наречем, това същество все пак съществува. Има много такива същества от същия ранг, обаче специално това същество, което езотерично е познато под името Михаил, стои толкова високо над своите събратя, колкото високо стои Слънцето спрямо планетите: Венера, Меркурий, Юпитер, Сатурн и т. н.
Той, Михаил, е най-изтъкнатото и най-важното същество в йерархията на архангелите, Древните евреи са наричали Михаил "лицето на Бога".
Така както човекът се изявява чрез жестовете и чрез израза на лицето си, така в митологията на древните хора Йехова можеше да бъде разбран чрез Михаил. Йехова се е разкривал на посветения по такъв начин, че да може да схване нещо, което никога по-рано не е могъл да схване, а именно, че Михаил е лицето на Йехова. Така древните евреи са говорили за Йехова-Михаил: Йехова е Недостижимият, до когото човек не може да се приближи, както не може да стигне до мислите на един човек, до страданията и грижите, криещи се зад външния му израз. Михаил е външната изява на Яхве или Йехова, както при човека познаваме изявата на неговия аз върху челото или върху лицето му. И така можем да кажем, че Йехова се изявява чрез Михаил, един от архангелите.
към текста >>
Познаване
то
на
този, когото по-горе описахме като Яхве, не се ограничаваше само при древните евреи, то беше разпространено много по-далече.
Така както човекът се изявява чрез жестовете и чрез израза на лицето си, така в митологията на древните хора Йехова можеше да бъде разбран чрез Михаил. Йехова се е разкривал на посветения по такъв начин, че да може да схване нещо, което никога по-рано не е могъл да схване, а именно, че Михаил е лицето на Йехова. Така древните евреи са говорили за Йехова-Михаил: Йехова е Недостижимият, до когото човек не може да се приближи, както не може да стигне до мислите на един човек, до страданията и грижите, криещи се зад външния му израз. Михаил е външната изява на Яхве или Йехова, както при човека познаваме изявата на неговия аз върху челото или върху лицето му. И така можем да кажем, че Йехова се изявява чрез Михаил, един от архангелите.
Познаването на този, когото по-горе описахме като Яхве, не се ограничаваше само при древните евреи, то беше разпространено много по-далече.
И когато изследваме последните пет столетия преди християнската ера, откриваме, че през цялото това време е налице откровение чрез архангел Михаил. Ние можем да открием това откровение в друга форма при Платон, Сократ и Аристотел в гръцката философия, дори в древните гръцки трагедии през време на петте столетия преди Събитието на Голгота. Когато се постараем с помощта на окултните познания да хвърлим светлина върху това, което действително е ставало, можем да кажем, че Христос-Йехова е съществото, което е придружавало човечеството през цялата му еволюция. Обаче през време на епохите, които се редуват една след друга, Христос-Йехова постоянно се изявява чрез различни същества, които са от същия ранг като Михаил. Той постоянно си избира, така да се каже, друго лице, с което се обръща към човечеството.
към текста >>
За да го защитаваме твърдо, нужно е само да си спомним днес за това, че сегашното време е времето
на
второто откровение
на
архангел Михаил и също за това, което един стар посветен е казал по времето
на
първото Михаилово откровение: "Което често изглежда глупост за хората, за
Бога
е мъдрост".
Нека по-добре да чувстваме, че е наш сериозен дълг, както ги опознаваме чрез духовната наука, да станем добронамерени инструменти за такова откровени. И въпреки, че сме само малко общество в цялото човечество, което се стреми да разбере новата истина за Мистерията на Голгота, да схване това ново Откровение на Михаил, въпреки това ние изграждаме една нова сила, която ни най-малко не зависи от вярването в това Откровение, а зависи единствено от самото това Откровение, от самата Истина. Тогава напълно спокойно ще опознаем, че само отделни членове от нашето общество са подготвени да обяснят на човечеството следното, доколкото човечеството иска да го слуша: От сега нататък съществува ново откровение на Христос. Ние искаме да бъдем готови да го признаем, искаме да принадлежим към онзи малък кръг хора, който иска да помогне това откровение да стане по-голямо и трайно, искаме да градим върху вътрешната сила на такова откровение така, че да може да се разпространи между останалото човечество, защото това познание постепенно ще стане достояние на всички. Това е, което наричаме мъдрост, но което някои могат да нарекат глупост.
За да го защитаваме твърдо, нужно е само да си спомним днес за това, че сегашното време е времето на второто откровение на архангел Михаил и също за това, което един стар посветен е казал по времето на първото Михаилово откровение: "Което често изглежда глупост за хората, за Бога е мъдрост".
Нека да се постареем днес за самите нас да извлечем сила от такива чувства, от такова духовно познание, което в много отношения ще изглежда на външния свят като глупост. Нека имаме смелостта да признаем, че онова, което изглежда глупост за онези, които се оповават само на сетивата, за нас може да е мъдрост и светлина и едно по-ясно разбиране на свръхсетивните духовни светове, към които искаме да се стремим с цялата сила на душите си и на нашите убеждения. Бележка на преводача Редуването на Архангелите в развитието на човечеството става както следва: Михаел (Архангелът на Слънцето) - 500-200 год.
към текста >>
49.
5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ
GA_153 Вътрешната същност на човека и живота между смъртта и новото раждане
Сега след смъртта, когато сме привикнали да познаваме нашите собствена елементални творения, ние постепенно преминаваме към
познаване
то, към виждането
на
елементалните същества
на
другите.
Това прави, щото по отношение на изживяванията след смъртта, през времето, което протича, както описах, ние трябва да изживяваме всичко по околен път чрез нашия земен живот. Сега, след като държах предидущите сказки, аз съм в състояние да Ви опиша някои отношения по-точно отколкото иначе, когато трябваше да описвам в обзор; защото за точното описание винаги е необходимо да бъдат създадени първо необходимите за това понятия. Да предположим, че сме оставили един човек на Земята и ние самите сме преминали през вратата на смъртта. Следователно намираме се в периода, през който сме усвоили способността да виждаме в света на елементалните същества и да чувствуваме самите себе си, така щото знаем: плодовете на нашия земен живот са се отдалечили; но ние още сме свързани с нашия последен земен живот. Да предположим, че когато сме пристъпили през вратата на смъртта, сме оставили на Земята един човек, когото много сме обичали.
Сега след смъртта, когато сме привикнали да познаваме нашите собствена елементални творения, ние постепенно преминаваме към познаването, към виждането на елементалните същества на другите.
Това ние научаваме постепенно от нашите собствени елементални същества. Сега ние виждаме човека, който сме оставили на Земята, виждаме това, което той мисли, това, което живее като мисли в неговата душа; защото то се изразява в елементалните същества, които застават като мощни имагинации пред нашата душа. Следователно сега можем да имаме много по-дълбока връзка с вътрешността на съответния човек, отколкото когато бяхме заедно на Земята. Защото когато сами се намирахме във физическото тяло, ние не можехме да виждаме мислите на другия, а сега можем това. Обаче ние се нуждаем от спомена на чувството моля Ви обърнете внимание на тази дума ние се нуждаем от чувствения спомен, от чувствената връзка с нашия собствен последен земен живот.
към текста >>
Но докато живеем така през първата половина
на
живота между смъртта и едно ново раждане и се приближаваме към средата
на
периода между смъртта и едно ново раждане, ние чувствуваме, че самотният живот става все по-
бога
т, а моментите
на
задружен живот с външния свят стават все по-кратки и по-сумрачни.
Ето защо ще се опитам да ви ги обрисувам от една друга страна. Положението не е такова, че през време на духовното затъмнение, когато не живеем в задружност със заобикалящия свят, да си спомняме за това, което сме изживели по-рано в духовния свят, а такова, като че във всеки момент ние отново би трябвало да го произведем. Това е едно непрестанно вътрешно творчество. Но ние знаем: Докато там навън е външният свят, ти трябва да бъдеш със самия себе си и да твориш, да твориш. Това, което твориш, е светът, който те заобикаля отвъд брега на твоето собствено същество.
Но докато живеем така през първата половина на живота между смъртта и едно ново раждане и се приближаваме към средата на периода между смъртта и едно ново раждане, ние чувствуваме, че самотният живот става все по-богат, а моментите на задружен живот с външния свят стават все по-кратки и по-сумрачни.
Тогава идва времето, когато се намираме по средата между смъртта и едно ново раждане, което време аз се опитах да опиша в моята последна мистерийна драма "Пробуждане на душите" като мирова среднощ: когато човекът има най-силния живот вътре в себе си, но не притежава творческата душевна сила в себе си, за да осветлява заобикалящата го духовна среда, когато така да се каже безкрайни светове могат да ни изпълнят духовно вътрешно из нашата вътрешност, но ние не можем да знаем за друго битие освен за нашето собствено битие. Това е средата в изживяванията между смъртта и едно ново раждане, мировата среднощ. И сега започва времето, през което в човека копнежът се превръща в една положителна творческа сила; защото въпреки че притежаваме един безкрайно богат вътрешен живот, в нас се събужда копнежът отново да имаме един външен свят. И толкова различни са отношенията на духовния свят от тези на физическия свят, че, докато във физическия свят копнежът е най-пасивната сила, /когато имаме нещо, за което копнеем, тогава това нещо е, което ни определя/, напротив обратен е случаят в духовния свят. Там копнежът става една творческа сила; той се преобразява в това, което сега като една нова душевна светлина може да ни даде един външен свят, един външен свят, който обаче все пак е един вътрешен свят, като нашият поглед се разкрива към нашите предишни земни въплъщения.
към текста >>
И сега започва времето, през което в човека копнежът се превръща в една положителна творческа сила; защото въпреки че притежаваме един безкрайно
бога
т вътрешен живот, в нас се събужда копнежът отново да имаме един външен свят.
Но ние знаем: Докато там навън е външният свят, ти трябва да бъдеш със самия себе си и да твориш, да твориш. Това, което твориш, е светът, който те заобикаля отвъд брега на твоето собствено същество. Но докато живеем така през първата половина на живота между смъртта и едно ново раждане и се приближаваме към средата на периода между смъртта и едно ново раждане, ние чувствуваме, че самотният живот става все по-богат, а моментите на задружен живот с външния свят стават все по-кратки и по-сумрачни. Тогава идва времето, когато се намираме по средата между смъртта и едно ново раждане, което време аз се опитах да опиша в моята последна мистерийна драма "Пробуждане на душите" като мирова среднощ: когато човекът има най-силния живот вътре в себе си, но не притежава творческата душевна сила в себе си, за да осветлява заобикалящата го духовна среда, когато така да се каже безкрайни светове могат да ни изпълнят духовно вътрешно из нашата вътрешност, но ние не можем да знаем за друго битие освен за нашето собствено битие. Това е средата в изживяванията между смъртта и едно ново раждане, мировата среднощ.
И сега започва времето, през което в човека копнежът се превръща в една положителна творческа сила; защото въпреки че притежаваме един безкрайно богат вътрешен живот, в нас се събужда копнежът отново да имаме един външен свят.
И толкова различни са отношенията на духовния свят от тези на физическия свят, че, докато във физическия свят копнежът е най-пасивната сила, /когато имаме нещо, за което копнеем, тогава това нещо е, което ни определя/, напротив обратен е случаят в духовния свят. Там копнежът става една творческа сила; той се преобразява в това, което сега като една нова душевна светлина може да ни даде един външен свят, един външен свят, който обаче все пак е един вътрешен свят, като нашият поглед се разкрива към нашите предишни земни въплъщения. Те стоят сега разпрострени пред нас, осветлени от светлината, родена от нашия копнеж. В духовния Космос съществува една сила, която от копнежа може да направи да бъде осветлен този поглед в миналото и да го изживеем. Обаче в настоящия цикъл на нашето развитие за целта е необходимо едно нещо.
към текста >>
50.
2. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_155 Христос и човешката душа
Само този, който би искал да твърди, че апостол Павел не е християнин, той същият би могъл и да твърди, че не е християнско да виждаме във водещия Бог
на
Стария Завет, в
Бога
на
Мойсей, самия Христос.
Ако бихме искали да изразим по един човешки разбираем начин това водачество на евреите от Мойсея, то тогава бихме могли да кажем: „Мойсей водеше евреите така, както той самият беше воден от своя Бог". Кой беше този Бог? На този въпрос да не отговаряме ние първи, скъпи мои приятели, а да оставим апостол Павел да отговори, кой беше Богът, които бодеше евреите през пустинята. Ние четем в първото послание до Коринтяните, десета глава, пети стих, ред 4, думите на апостол Павел: "Аз не искам да укривам от вас, обични братя, че нашите праотци, всички са били под облака (с това той искаше да каже огнената колона) и всички са преминали през морето, и всички са били покръстени от Мойсей чрез огнената колона и чрез морето, и всички са яли една и съща духовна храна и са пили една и съща духовна напитка; те са пили обаче от духовната скала, която ги следваше и която беше Христос". Кои беше според апостол Павел този, които водеше евреите, който говори с Мойсея, които направи да потече вода от скалата и който отклони морето от пътя на евреите?
Само този, който би искал да твърди, че апостол Павел не е християнин, той същият би могъл и да твърди, че не е християнско да виждаме във водещия Бог на Стария Завет, в Бога на Мойсей, самия Христос.
Скъпи мои приятели, има едно място в Стария Завет,което, както вярвам, може да създаде огромни трудности за едно по-задълбочено мислене.Това е едно място за този, които чете Стария Завет не без да мисли ,а който чете Стария Завет в неговите взаимовръзки и постоянно се обръща и се връща към него. „Какво би могло да означава това място? "си казва той. Това място е следното: „Тогава Мойсей вдигна своята ръка и два пъти удари скалата с жезъла, и тогава бликна много вода, така че народът пи и неговият добитък пи.
към текста >>
". Той възлезе
на
планината и чрез силата
на
стихийните събития му се разкри волята
на
Бога
.
По какъв начин действуваше Христос? Но не виждаме ли, скъпи мои приятели, как действуваше Той, когато отворим Стария Завет? Най-важното, което Мойсей трябваше да предаде на своя народ чрез устата на Яхве, бяха десетте Божи заповеди. Той ги получи от силата на стихиите, от които Яхве му говори. Мойсей не слезе в глъбините на своята собствена душа, той не се запита в усамотена медитация: „Как говори Богът в моето собствено сърце?
". Той възлезе на планината и чрез силата на стихийните събития му се разкри волята на Бога.
Волята ето основният характер на Стария Завет този основен характер е наричан често пъти също и характер на закона. Воля действува чрез развитието на човечеството и тя се изразява в законите, например в декалога, десетте Божи заповеди. Бог оповести своята Воля на хората чрез силата на стихиите. Волята властвува в Земната еволюция. Това е сякаш смисълът на Стария Завет и според целия си смисъл Старият Завет изисква от хората подчинение на тази Воля.
към текста >>
Когато поставим пред нашата душа току-що разгледаното по-горе, ние можем да резюмираме резултата с думите:
на
хората беше дадена Волята
на
Бога
, но хората не познаха
Бога
, не познаха Божественото; те не познаха Божественото така, че да го имат свързано със самата човешка душа.
Волята ето основният характер на Стария Завет този основен характер е наричан често пъти също и характер на закона. Воля действува чрез развитието на човечеството и тя се изразява в законите, например в декалога, десетте Божи заповеди. Бог оповести своята Воля на хората чрез силата на стихиите. Волята властвува в Земната еволюция. Това е сякаш смисълът на Стария Завет и според целия си смисъл Старият Завет изисква от хората подчинение на тази Воля.
Когато поставим пред нашата душа току-що разгледаното по-горе, ние можем да резюмираме резултата с думите: на хората беше дадена Волята на Бога, но хората не познаха Бога, не познаха Божественото; те не познаха Божественото така, че да го имат свързано със самата човешка душа.
А сега да отвърнем погледа от евреите и да го насочим към езичниците. Имали ли са езичниците Христос ? Християнски ли е да говорим за това, че също и езичниците са имали Христос по някакъв начин? Скъпи мои приятели, езичниците са имали техните мистерийни центрове. Посветените в Мистериите бяха довеждани до там, душата им да се отдели от тяхното тяло, така че да бъде развързана връзката, която свързва душата с тялото; и когато душата се намираше извън тялото, тогава тя възприемаше в духовния свят тайните на Битието.
към текста >>
Словото от онези времена звучи, идва към нас и ни казва: „Нито чрез Воля та, нито чрез Мъдростта може да се познае (Господа)
Бога
".
Да, скъпи мои приятели, ние намираме едни думи, които чудно преминават през гръцката древност като едно могъщо изискване към човеците, но тези думи стояха на входа на Аполоновото светилище, което беше един мистериен център и тези думи бяха „Познай себе си". Какво ни казва фактът, че на мистерийното светилище бяха написани думите „Познай себе си" като едно изисква не към човека? Това ни казва, че навсякъде във външния свят, където човекът е останал като човек от началото на Земното развитие, че човекът като такъв не можеше да изпълни във външния свят изисква нето „Познай себе си", че човекът трябваше да стане нещо различно, отколкото той е обикновено, а именно в мистерийните центрове той трябваше да развърже връзките, чрез които душата е свързана с тялото, за да може да познае себе си. Така тези думи, които стояха като едно чудесно изискване върху светилището на Аполон, ни обръщат също вниманието върху това, че за човечеството беше настъпило затъмнение, с други думи казано, Богът можеше да бъде постигнат чрез Мъдрост толкова малко, колкото малко можеше да се разкрие чрез Волята. Както виждаме, отделната човешка душа можеше да почувствува, че не може да намери в самата себе си силите, които да и показват смисъла на Земното развитие и в историческото развитие се представя при евреите така, че и самият Мойсей, водачът на евреите, не позна този, който го водеше, както и при езичниците изискването „Познай себе си" можеше да бъде изпълнено само в мистерийните центрове, защото човекът такъв, какъвто беше станал в течение на Земното развитие по отношение на връзката на душата с тялото, не можеше да разгърне силата, чрез която да познае самия себе си.
Словото от онези времена звучи, идва към нас и ни казва: „Нито чрез Воля та, нито чрез Мъдростта може да се познае (Господа) Бога".
Чрез какво трябваше да бъде познат Богът? Ние често сме характеризирали момента, кога то Христос навлезе в Земното развитие на Земното човечество в неговата същност. Сега искаме още веднъж да поставим съвсем точно пред нашия поглед, какъв е точно смисълът, когато се говори, че беше настъпило едно определено затъмнение на човешката душа, така че истински Божественото не можеше да се открие нито чрез Волята, нещо чрез Мъдростта. Какъв смисъл има всъщност всичко това? Да, скъпи мои приятели, говори се за толкова различни отношения на човешкото към Божественото.
към текста >>
О, какво вълнение събуждат у нас думите, които са казани
на
Йов от жена му: „Отречи се от
Бога
и умри!
Представете си една безсмъртна човешка душа, която, така да се каже, след смъртта би била без съзна ние; такова безсмъртие не би имало никакъв смисъл, не би имало и най-малкия смисъл. Човешката душа трябва да пренесе съзнание през Портата на смъртта, ако иска да говори за своето безсмъртие. Така както душата е свързана с тялото, тя не може да намери в себе си нищо, за което да може да каже: „Това е така, че аз съзнателно мога да го пренеса през Портата на смъртта", защото съзнанието на човека е затворено между раждането и смъртта, това съзнание достига само до смъртта; това съзнание, което е преди всичко съзнанието на човешката душа, достига само до смъртта. В това съзнание свети навътре Божията Воля, например десетте Божи заповеди. Прочетете в книгата на Йов, в Стария Завет на Библията, дали това светене на Божията воля в човешкото съзнание е могло да доведе човека до там, че неговото съзнание да бъде разтърсено и да събуди в себе си такива сили, че да може да си каже: „Аз минавам като една съзнателност през Портата на смъртта".
О, какво вълнение събуждат у нас думите, които са казани на Йов от жена му: „Отречи се от Бога и умри!
". Ние знаем, че човек е несигурен за това, дали ще премине със съзнание през Портата на смъртта. И нека прибавим към това гръцките думи, които представят гръцкия страх пред смъртта: „По-добре да бъда просек в горния свят, отколкото цар в царството на сенките", тук също имаме доказателството от езическия свят за това, колко несигурен беше станал човекът относно своето безсмъртие. И колко не сигурни са даже и днес още много хора. Всички хора, които говорят, че човекът, преминавайки през Портата на смъртта, възлиза във Всемира и се съединява с някакво Всемирно Същество, всички те не обръщат внимание на това, какво трябва да си приписва душата, когато иска да говори за своето безсмъртие. Достатъчно е да изречем само една дума, скъпи мои приятели, и ние ще познаем, как трябва да се постави човекът по отношение на своето безсмъртие: тази дума е думата Любов.
към текста >>
Ние не бихме могли повече да обичаме
Бога
, защото бихме били вътре в самия Него.
Любовта не е нещо, което можем да научим чрез Мъдростта. Любовта живее в областта на чувствата, но ние знаем и трябва да признаем, че у нас не би могла да съществува човешката душа такава, каквато тя трябва да бъде, ако тази човешка душа не би била изпълнена с Любов. Да, когато човек отиде до там да проникне в същността на душата, тогава разбира, че нашата човешка душа, не би могла да бъде повече човешка душа, ако не би могла да обича. Сега да си представим, че минаваме през Портата на смъртта така, че изгубваме нашата човешка индивидуалност и се сливаме с едно Всемирно Същество. Тогава ние бихме били вътре в това Божество, ние бихме принадлежали на Него.
Ние не бихме могли повече да обичаме Бога, защото бихме били вътре в самия Него.
Любовта не би имала никакъв смисъл, ако ние бихме били вътре в Бога. Ние трябва да признаем, че ако не бихме могли да пренесем нашата индивидуалност през Портата на смъртта, то в смъртта ние би трябвало да изгубим Любов та, че Любовта би трябвало да престане в момента, в който индивидуалността престава да съществува. Едно същество може да обича едно друго същество само тогава, когато е отделено от него; ако искаме да пренесем през Портата на смъртта нашата Любов към Бога, тогава трябва да пренесем през Портата на смъртта и нашата индивидуалност, тогава трябва да пренесем през Портата на смъртта онова, което запалва в нас Любовта. Скъпи мои приятели, ако би трябвало да се обясни на човека смисълът на Земята, тогава би трябвало той да бъде осветлен за смисъла на неговото безсмъртие така, че да си представя своето същество неразделно свързано с Любовта; нито Волята, нито Мъдростта могат да дадат на човека това, от което се нуждае; само Любовта може да даде на човека това, от което той се нуждае. Какво следователно беше тогава затъмнено в хода на развитието на човека върху Земята?
към текста >>
Любовта не би имала никакъв смисъл, ако ние бихме били вътре в
Бога
.
Любовта живее в областта на чувствата, но ние знаем и трябва да признаем, че у нас не би могла да съществува човешката душа такава, каквато тя трябва да бъде, ако тази човешка душа не би била изпълнена с Любов. Да, когато човек отиде до там да проникне в същността на душата, тогава разбира, че нашата човешка душа, не би могла да бъде повече човешка душа, ако не би могла да обича. Сега да си представим, че минаваме през Портата на смъртта така, че изгубваме нашата човешка индивидуалност и се сливаме с едно Всемирно Същество. Тогава ние бихме били вътре в това Божество, ние бихме принадлежали на Него. Ние не бихме могли повече да обичаме Бога, защото бихме били вътре в самия Него.
Любовта не би имала никакъв смисъл, ако ние бихме били вътре в Бога.
Ние трябва да признаем, че ако не бихме могли да пренесем нашата индивидуалност през Портата на смъртта, то в смъртта ние би трябвало да изгубим Любов та, че Любовта би трябвало да престане в момента, в който индивидуалността престава да съществува. Едно същество може да обича едно друго същество само тогава, когато е отделено от него; ако искаме да пренесем през Портата на смъртта нашата Любов към Бога, тогава трябва да пренесем през Портата на смъртта и нашата индивидуалност, тогава трябва да пренесем през Портата на смъртта онова, което запалва в нас Любовта. Скъпи мои приятели, ако би трябвало да се обясни на човека смисълът на Земята, тогава би трябвало той да бъде осветлен за смисъла на неговото безсмъртие така, че да си представя своето същество неразделно свързано с Любовта; нито Волята, нито Мъдростта могат да дадат на човека това, от което се нуждае; само Любовта може да даде на човека това, от което той се нуждае. Какво следователно беше тогава затъмнено в хода на развитието на човека върху Земята? Да вземем евреина или да вземем езичника: затъмнено беше съзнанието, което преминава отвъд смъртта.
към текста >>
Едно същество може да обича едно друго същество само тогава, когато е отделено от него; ако искаме да пренесем през Портата
на
смъртта нашата Любов към
Бога
, тогава трябва да пренесем през Портата
на
смъртта и нашата индивидуалност, тогава трябва да пренесем през Портата
на
смъртта онова, което запалва в нас Любовта.
Сега да си представим, че минаваме през Портата на смъртта така, че изгубваме нашата човешка индивидуалност и се сливаме с едно Всемирно Същество. Тогава ние бихме били вътре в това Божество, ние бихме принадлежали на Него. Ние не бихме могли повече да обичаме Бога, защото бихме били вътре в самия Него. Любовта не би имала никакъв смисъл, ако ние бихме били вътре в Бога. Ние трябва да признаем, че ако не бихме могли да пренесем нашата индивидуалност през Портата на смъртта, то в смъртта ние би трябвало да изгубим Любов та, че Любовта би трябвало да престане в момента, в който индивидуалността престава да съществува.
Едно същество може да обича едно друго същество само тогава, когато е отделено от него; ако искаме да пренесем през Портата на смъртта нашата Любов към Бога, тогава трябва да пренесем през Портата на смъртта и нашата индивидуалност, тогава трябва да пренесем през Портата на смъртта онова, което запалва в нас Любовта.
Скъпи мои приятели, ако би трябвало да се обясни на човека смисълът на Земята, тогава би трябвало той да бъде осветлен за смисъла на неговото безсмъртие така, че да си представя своето същество неразделно свързано с Любовта; нито Волята, нито Мъдростта могат да дадат на човека това, от което се нуждае; само Любовта може да даде на човека това, от което той се нуждае. Какво следователно беше тогава затъмнено в хода на развитието на човека върху Земята? Да вземем евреина или да вземем езичника: затъмнено беше съзнанието, което преминава отвъд смъртта. Съзнание между раждането и смъртта; тъмнина отвъд раждането и смъртта, нищо не остава от съзнанието, което е извън земното тяло. „Познай себе си" стоеше пред входа на гръцкото светилище: най-свещеното изискване към човечеството отправено от гръцкото светилище...но човекът можеше да си даде само отговора: ,Да, когато моята душа остава така свързана с моето тяло, такъв, какъвто съм като земен човек, аз не мога да позная себе си в онази индивидуалност, която може да обича отвъд смъртта.
към текста >>
Ето защо едва след Мистерията
на
Голгота станаха верни думите: „Обичай
Бога
повече от всичко, а твоя ближен колкото себе си".
В Христос Исус стоеше като човек пред човеците онова Същество, което иначе стоеше по-рано пред освободената от тялото душа в мистерийните школи. И какво стана благо дарение на това? С това беше сложено началото, щото силите, които човекът беше изгубил в течение на земното развитие от началото на Земята насам, тези сили, чрез които му бе скрито неговото безсмъртие, така че тези сили отново да дойдат при него чрез Мистерията на Голгота. С побеждаването на смъртта при Голгота се родиха силите, които можеха отново да запалят загубените сили в човешката душа. И човешкият път по време на Земното развитие ще бъде по-нататък такъв, че приемайки все повече и повече Христос в себе си, човекът ще открие в себе си онова, което ще обича след смъртта: това значи, че човекът като една безсмъртна индивидуалност ще може да застане пред своя Бог.
Ето защо едва след Мистерията на Голгота станаха верни думите: „Обичай Бога повече от всичко, а твоя ближен колкото себе си".
Воля бе дадена от горящата къпина, Воля бе да дена чрез десетте Божи заповеди. Мъдростта бе даде на чрез мистерийните центрове. Любовта обаче бе дадена, когато Бог стана човек в Христос Исус. И гаранцията, че ние можем да обичаме след смъртта, и гаранцията, че може да бъде основана една общност от хора на Любовта, чрез придобитите отново сили на нашата душа, така както тя е поставена между човека и Бога и между всички хора помежду им тази гаранция произхожда от Мистерията на Голгота. Човешката душа намери в Мистерията на Голгота това, което беше изгубила от началото на земното развитие насам, при което нейните сили ставаха все по-слаби и по-слаби.
към текста >>
И гаранцията, че ние можем да обичаме след смъртта, и гаранцията, че може да бъде основана една общност от хора
на
Любовта, чрез придобитите отново сили
на
нашата душа, така както тя е поставена между човека и
Бога
и между всички хора помежду им тази гаранция произхожда от Мистерията
на
Голгота.
И човешкият път по време на Земното развитие ще бъде по-нататък такъв, че приемайки все повече и повече Христос в себе си, човекът ще открие в себе си онова, което ще обича след смъртта: това значи, че човекът като една безсмъртна индивидуалност ще може да застане пред своя Бог. Ето защо едва след Мистерията на Голгота станаха верни думите: „Обичай Бога повече от всичко, а твоя ближен колкото себе си". Воля бе дадена от горящата къпина, Воля бе да дена чрез десетте Божи заповеди. Мъдростта бе даде на чрез мистерийните центрове. Любовта обаче бе дадена, когато Бог стана човек в Христос Исус.
И гаранцията, че ние можем да обичаме след смъртта, и гаранцията, че може да бъде основана една общност от хора на Любовта, чрез придобитите отново сили на нашата душа, така както тя е поставена между човека и Бога и между всички хора помежду им тази гаранция произхожда от Мистерията на Голгота.
Човешката душа намери в Мистерията на Голгота това, което беше изгубила от началото на земното развитие насам, при което нейните сили ставаха все по-слаби и по-слаби. Три сили в трите душевни съставни части на човека: Воля, Мъдрост и Любов! В тази Любов душата изживява своето отношение към Христос. Аз исках да изложа пред вашия поглед всичко това от една определена гледна точка. Това, което прозвучава афористично в днешното обяснение, ще намери своята връзка в разглежданията на следващите дни.
към текста >>
Аз обаче вярвам: ние можем да запишем дълбоко в нашата душа това, че един напредък в
познаване
то
на
Христос е една действителна придобивка за човешката душа и че също когато разглеждаме отношението
на
човешката душа към Христос,
на
нас отново ще ни стане много ясно това, че сякаш съществуваше обвивка, едно було, между човешката душа и Христос преди Мистерията
на
Голгота, и как това було беше разкъсано от Мистерията
на
Голгота, и как ние с право можем да кажем: „Чрез Мистерията
на
Голгота в Земния живот се вля едно космическо Същество, едно свръхземно Същество се свърза със Земята"...
Човешката душа намери в Мистерията на Голгота това, което беше изгубила от началото на земното развитие насам, при което нейните сили ставаха все по-слаби и по-слаби. Три сили в трите душевни съставни части на човека: Воля, Мъдрост и Любов! В тази Любов душата изживява своето отношение към Христос. Аз исках да изложа пред вашия поглед всичко това от една определена гледна точка. Това, което прозвучава афористично в днешното обяснение, ще намери своята връзка в разглежданията на следващите дни.
Аз обаче вярвам: ние можем да запишем дълбоко в нашата душа това, че един напредък в познаването на Христос е една действителна придобивка за човешката душа и че също когато разглеждаме отношението на човешката душа към Христос, на нас отново ще ни стане много ясно това, че сякаш съществуваше обвивка, едно було, между човешката душа и Христос преди Мистерията на Голгота, и как това було беше разкъсано от Мистерията на Голгота, и как ние с право можем да кажем: „Чрез Мистерията на Голгота в Земния живот се вля едно космическо Същество, едно свръхземно Същество се свърза със Земята"...
Какво може да изживее човешката душа с нейния Христос в себе си, за това, скъпи приятели, ще говорим в следващите дни.
към текста >>
51.
Как се преодолява душевната нищета на съвремието?
GA_168 Връзката между живите и мъртвите
Нужен е период от време за о
познаване
, преди да се изгради някакво доверие между хората.
Човечеството се развива така, че сега вече не притежава завършена непосредствена душевност, не притежава завършения проницателен разум, а подтиквано от съзнателната душа, то развива нещо, бих казал, много по-разграничаващо се, по-индивидуално, насочено към егоизма, към човешката самота в собственото тяло, отколкото това е било по времето на разсъдъчната душа. Чрез съзнателната душа човекът става много повече отделен индивид, отшелник, странстващ през света, отколкото е бил чрез разсъдъчната душа. И това е най-важната характеристика за нашето съвремие, която все повече ще се утвърждава, а именно че хората ще се затварят в себе си. Отличителен белег на съзнателната душа е затваряне в себе си от другите хора, все по-изолиран живот. Оттук произтича огромната трудност да се правят запознанства и най-вече да се печели доверието на другите.
Нужен е период от време за опознаване, преди да се изгради някакво доверие между хората.
Какво трябва да се постигне чрез всичко това? Това бихме могли да разберем най-добре, когато отдадем необходимото внимание на определена духовно-научна мисъл, която гласи: така, както се срещаме в живота с други хора, не е случайно, наистина не е случайно. Житейските пътища ни водят към срещи с определени хора, а с други ние не се срещаме. Това обаче се дължи на действието на кармата на отделните хора. Нещата стоят по този начин, защото сме навлезли в един период на развитие на човечеството, който е довел до кулминационна точка по-ранното кармично развитие на хората.
към текста >>
Защото това о
познаване
, това изглаждане
на
противоречия се дължи
на
факта, че все още несъзнателно, инстинктивно се надигат реминисценции, последствия от по-ранни инкарнации.
В гръцко-римската епоха е било така, че щом се срещнат двама души, те получават непосредствено впечатление един за друг, което оказва мигновено влияние. Сега, когато се срещаме, за да може да се развива по-изолираната в човека съзнателна душа, нещата трябва да изглеждат повече така: даден човек среща друг човек; движещият фактор между тях трябва да бъде това, което в единия или другия човек се проявява като резултат на по-ранни инкарнации. Това отнема повече време от непосредственото запознанство, бих казал, от пръв поглед. Хората трябва постепенно, чрез чувството, инстинктивно да осъзнават какво са преживели с другия човек. Към това призоваваме днес: да се опознаваме и да изглаждаме противоречията си, дължащи се на нашата индивидуалност.
Защото това опознаване, това изглаждане на противоречия се дължи на факта, че все още несъзнателно, инстинктивно се надигат реминисценции, последствия от по-ранни инкарнации.
Съзнателната душа може да се развива само когато човек изгражда с други хора връзки, които са плод на същността му. Докато разсъдъчната душа се е развивала повече чрез непосредствените запознанства. Това, което охарактеризирах сега за петата следатлантска епоха, се намира едва в своя начален стадий. Все по-трудно ще става за хората, докато тече петата следатлантска епоха, да установяват правилни връзки помежду си, защото за това се изискват вътрешно развитие, вътрешна активност. Те вече са започнали.
към текста >>
Ако в петата следатлантска епоха не беше станало трудно това взаимоо
познаване
, тогава нямаше да може да се изгражда съзнателната душа, тогава хората трябваше да живеят повече в общности.
И не само хора, които се срещат по този начин в живота, трябва да проверят дали това, което се надига в тях, наистина е достатъчно за изграждане на дълготрайна връзка, но и все по-трудно става синовете и дъщерите да разбират бащите и майките, все по-трудно става родителите да разбират своите деца, все по-трудно се разбират роднините. Взаиморазбирателството става все по-трудно, защото става все по-необходимо хората да обръщат внимание на това, което носят кармично. Вие виждате каква перспектива от негативен вид се изразява в петата следатлантска епоха – липсата на взаиморазбирателство между хората. Това обаче ни призовава ясно да погледнем изискването за развитие: да не искаме да живеем съноподобно в мрака. Защото това изискване е от огромна необходимост.
Ако в петата следатлантска епоха не беше станало трудно това взаимоопознаване, тогава нямаше да може да се изгражда съзнателната душа, тогава хората трябваше да живеят повече в общности.
Тогава не би могло да се развива индивидуалното на съзнателната душа. Така че това трябва да се случва, хората трябва да преминат през това изпитание. От друга страна обаче, трябва да се има предвид, че ако се запази само този негативен аспект в условията на развитие на петата следатлантска епоха, в човечеството на сегашната епоха ще възникват все повече войни и крамоли. Така ние инстинктивно виждаме да се проявява известно количество от нужди в тази пета следатлантска епоха, но тези нужди трябва все повече да се осъзнават. И представянето им е една от задачите на духовната наука за петата следатлантска епоха.
към текста >>
За това обаче трябва по съзнателен начин да се развива разбиране за социалното, изхождайки от дълбокото
познаване
на
истинската същност
на
човешкото същество.
Всеки отделен човек трябва да развива своята индивидуалност и особено в съвременната епоха на съзнателната душа развитието на индивидуалността се явява една от главните задачи. В гръцко-римската епоха все още се забелязват следи от елемента на груповата душа. Ние откриваме все още обществен ред, който представлява сам по себе си фиксирана структура, изградена повече чрез морални сили. Но в петата следатлантска епоха тази структура постепенно ще се разпадне. Тези следи от елемента на груповата душа, които са налични все още в четвъртата следатлантска епоха, трябва да изчезнат в петата следатлантска епоха, защото губят своето значение.
За това обаче трябва по съзнателен начин да се развива разбиране за социалното, изхождайки от дълбокото познаване на истинската същност на човешкото същество.
И духовната наука е тази, която ще развива това правилно разбиране. Когато духовната наука все повече и повече навлиза от абстрактното в конкретното, в потока на живота, сред нейните привърженици ще се пробуди, бих казал, особен вид интерес към хората, ще се зароди особен тип психология. Ще се появят хора със специални умения да обучават другите за различните темпераменти и характерологични тенденции, как трябва да се разбира даден човек, имащ определен темперамент, как трябва да се разбира друг човек, имащ определена характерологична тенденция, но същия темперамент. Ще съществуват хора, които ще имат дарбата да обучават други хора, които са готови да се учат: „Погледнете внимателно, има такъв тип човек, има и друг тип човек, към единия трябва се подхожда по един начин, към другия – по друг. Практическа психология, практическа наука за душата, но и практическа наука за живота ще се упражняват и по този начин ще се развива едно действително разбиране на човешкото развитие.
към текста >>
Подчертава се как съвременният човек е започнал да води забързан и бурен живот, какъвто в по-ранни времена не е бил възможен, как този живот е станал по-
бога
т и пълноценен.
Веднъж погледът ми попадна върху заглавието на малка книга34, изложена на една витрина, която си купих. В нея се разказва за съвременния човек, какво търси този съвременен човек, под какви впечатления израства. Посочва се колко много е постигнато в съвременния свят, колко много, което прави живота удобен и лесен. Разказва се как под въздействието на определени удобства, като парата и електричеството, животът се превръща в наслада. После се подчертава едно нещо.
Подчертава се как съвременният човек е започнал да води забързан и бурен живот, какъвто в по-ранни времена не е бил възможен, как този живот е станал по-богат и пълноценен.
Всичко това е описано с един вид искрена радост. Подчертават се изключителните постижения на съвременния свят в сравнение с тъмния, тъжен и инстинктивен живот на по-ранните времена. После се описва правилно това, което вече означих като трудностите на петата следатлантска епоха. Само че не се разбира, че това произлиза тъкмо от тази особеност на петата следатлантска епоха и нейното изискване: формирането на съзнателната душа. Това изобщо не се забелязва, въпреки че авторът разглежда нещата с напълно открито сърце.
към текста >>
52.
7. СЕДМА ЛЕКЦИЯ, 18 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
Затуй при тях винаги са били налице две тенденции: първо, известно безгрижие, което произтича не от
познаване
на
обстоятелствата, а си е особеност
на
характера; безгрижието в частност е характерна черта
на
австриеца.
Освен туй можеше да се очаква голямо страдание, ала не чак такова, че русизмът да му обърне подобаващо внимание. Англия можеше да си каже, че тя ще загуби или рискува най-малко. И ето вече месеци наред ние живеем сред тези пълни със страдания събития, но ако се помисли кой е пострадал най-малко или почти никак не е страдал от тях поне по отношение преценката пред световната история, тогава ще трябва да се заяви: това е Англия. И тя още дълго ще бъде в състояние да воюва, без войната да й причинява значителни страдания. Така наречените Централни сили пък с положителност не можеха да спечелят от една такава война нищо и те не можеха да имат интерес от една такава война.
Затуй при тях винаги са били налице две тенденции: първо, известно безгрижие, което произтича не от познаване на обстоятелствата, а си е особеност на характера; безгрижието в частност е характерна черта на австриеца.
А от друга страна, непрестанно се изтъкваше изрично, че никой не искал нищо, освен и занапред да има онова, което притежава, тъй че всичко останало по принцип било глупости. И дума не може да става, че например от Сърбия щяло да може да се завладее нещо, ако се беше удало войната да бъде локализирана между Австрия и Сърбия. Ако например Англия не се оглавяваше от държавник, който още на 23 Юли беше казал, че ако Австрия поведе война срещу Сърбия, от това може да пламне европейска война, а от някой друг, който би казал, че англичаните на всяка цена ще упражнят влиянието си, за да може войната да остане локална, тогава щеше да се получи нещо съвсем друго. Но тогава нямаше да се налага човек да си съставя преценка по начина на сър Едуард Грей, който от самото начало се е намирал под хипнотичното въздействие, че ако Австрия обяви война на Сърбия, от това ще пламне европейска война. Той никога не е повдигал въпроса: Какво общо има всъщност Русия с цялата война между Австрия и Сърбия?
към текста >>
И нещата няма да се оправят, преди да се стигне до такова само
познаване
, за което впрочем Хърбърт Спенсър и Джон Стюарт Мил не са достатъчни, защото в основата му трябва да бъде заложена Духовна Наука и долавянето
на
онова, което е дадено чрез Духовната Наука.
Тя действително стои едно стъпало по-горе от материалистическия дарвинизъм, така както с оглед на закона за звукоизместването немският език се намира едно стъпало по-високо от готския и английския. Но ето че в самата Германия щастието се усмихва на материалистическия дарвинизъм, а не на същински немското Гьотево творение. Следователно няма защо да се учудваме, че германският нрав бива разбиран зле и че никой не си дава труд да разбере този германски нрав точно така, както трябва да бъде разбран, ако човек желае да се отнесе справедливо към него. И тъй, както бе казано, най-вече в политическите науки всичко е било повлияно от английската насока на мисълта. Онова обаче, което се оказва наложително, е известно самопознание на народностните характери.
И нещата няма да се оправят, преди да се стигне до такова самопознаване, за което впрочем Хърбърт Спенсър и Джон Стюарт Мил не са достатъчни, защото в основата му трябва да бъде заложена Духовна Наука и долавянето на онова, което е дадено чрез Духовната Наука.
Обърнете внимание колко трудно е например да се схване следното онова, което се има предвид тук, не е суха теория то лежи в основата на живота: В душата съществува определена връзка между представата и думата. Това е факт, който веднага ще поясня. Да приемем, че в душевната конфигурация думата е разположена в това поле тук, а мисълта в другото: Работата е в това, че френският народностен характер проявява тенденция да притиска мисълта надолу към думата, тоест при говорене мисълта да се втъква в изговарянето. Ето защо именно в това поле се стига толкова лесно до опияняване от думата, до опияняване от фразата, при което имам предвид фраза в добрия смисъл:
към текста >>
Нека никой дори за миг да не си помисля, че самовъзпитанието, което бих искал да препоръчам по отношение
на
нещата от този живот, има нещо общо с нашите надежди за бъден живот и че човек чрез силата
на
своя разум може да узнае нещо за
Бога
.
Един от най-великите умове на всички времена е Фарадей. Майкъл Фарадей*164 е изразил отношението си на природоизследовател към въпросите на религията и думите му, бих казал, са монументални: „Преди да навляза в същинската тема, бих искал да дам едно пояснение, което каквото и да си мислят другите за мен е от извънредна важност: Колкото и високо да е поставен човекът над заобикалящите го същества , пред него все пак се издига нещо по-високо и безкрайно по-възвишено, отколкото е той самият, а пътищата, които могат да изминат мислите му за един бъден живот и свързаните с него надежди и опасения, са неизброими. Смятам, че истината за този бъден живот не може да бъде извоювана чрез някакво напрягане на неговите мисловни сили, колкото и възвишени да са мислите, които му се удава да изгради. Тези истини му се преподават чрез друг урок, по-различен от човешкия: чрез простата вяра в завещаното свидетелство.
Нека никой дори за миг да не си помисля, че самовъзпитанието, което бих искал да препоръчам по отношение на нещата от този живот, има нещо общо с нашите надежди за бъден живот и че човек чрез силата на своя разум може да узнае нещо за Бога.
Неподходящо би било тук да се спирам на тази материя по-обстойно, отколкото е необходимо, за да се установи абсолютното различие между религиозната и обикновената вяра. Ще се изтълкува като моя слабост, загдето отричам възможността духовната дейност, която считам като пригодена за високи неща, да се прилага и по отношение на върховните. Готов съм да приема този упрек. Във връзка със земните работи аз самият обаче вярвам, че „невидимите неща на Онзи, който е сътворил света, се виждат ясно и се разбират от сътворените, включително неговото могъщество и божественост", и никога не съм съзирал нещо несъвместимо между нещата, които могат да бъдат разбрани със заложения в човека дух и онези по-висши неща относно бъдния му живот, които този заложен в него дух не смогва да схване." С една такава нагласа дори Дарвин например е можел да обоснове своя материалистически дарвинизъм и същевременно да си остане екзалтиран благочестив човек.
към текста >>
53.
2. Лекция, 13.02.1915
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
В шестата културна епоха
на
следатлантското време, задачата ще бъде да се познае духа преди всичко, така да се каже, повече реещ се в обкръжението, отколкото непосредствено в самия себе си, да се познае духа повече в елементарния свят, тъй като задача
на
тази шеста културна епоха ще бъде да се подготви
познаване
то
на
духа във физическото обкръжение.
Хората имат белия цвят на кожата защото в нея трябва да действа духът, когато се спуска на физически план. И това, което се явява външно физическо тяло, да стане вместилище на духа. Това е задачата на петата следатлантска култура, която е подготвена от четирите предшестващи културни епохи. И това трябва да стане нашата задача: да търсим пътища към тези културни импулси, които водят до пронизване с дух на плътското, на ежедневното. Ако добре разберем това, тогава ще ни бъде ясно, че там, където духът още е принуден да действа като дух, където той в известна степен е задържан в своето развитие – тъй като в наше време задачата му е да прониже плътското – че там, където е задържан, той приема демоничен характер и не пронизва по необходимия начин плътта, там не се появява бял цвят на кожата, тъй като там има атавистични сили, препятстващи пронизването на плътта с дух.
В шестата културна епоха на следатлантското време, задачата ще бъде да се познае духа преди всичко, така да се каже, повече реещ се в обкръжението, отколкото непосредствено в самия себе си, да се познае духа повече в елементарния свят, тъй като задача на тази шеста културна епоха ще бъде да се подготви познаването на духа във физическото обкръжение.
Това познание е невъзможно без използване на старите атавистични сили, познаващи духа в чисто елементарния живот. Но тези неща не преминават в света без жестока борба. Бялото човечество е още по пътя към все по-дълбоко и по-дълбоко приемане на духа в своето вътрешно същество. Жълтото човечество е по пътя към консервацията, към запазване на времето, когато духът не се е спускал в тялото, когато са го търсили извън човешкия физически организъм, само извън него. Но това води дотам, че преходът от пети към шести културен период не може да стане без бурна борба /война/ на обширни територии между бялото и цветното човечество.
към текста >>
Да погледнем лятната жертва, жертвата
на
бога
Балдур в слънцестоенето.
Такъв е ходът на историята. От съвременното, носещо особени духовни импулси човечество, ще бъде създадена духовна култура, която ще стане историческо наследство на петата културна епоха и тази култура ще се преработва от следващата след нея културна епоха. Да пробваме веднъж, съвсем обективно, без предубеденост, да си изясним разликата между тези духовни течения на човечеството. Да си изясним, как с встъпването в развитието на тази част на човечеството, която се нарича германски племена, е започнало проникването на духовното във външно физическото и са били възприети дълбините на християнството. Изходен момент /отправна точка/ е било външно-физическото, това външно-физическо, което едновременно съдържа във физически зачатък физически-духовното.
Да погледнем лятната жертва, жертвата на бога Балдур в слънцестоенето.
Дълбокият и смисъл отдавна е изгубен, но в какво е нейната особеност, нейния своеобразен дълбок смисъл? Той може да бъде разбран, само ако се насочи погледът към това, как с издигащото се пролетно слънце, в светлината и топлината, се издигат духовни сили, как богът на пролетта встъпва в своите права, и как, запалвайки Йоановия огън, човек сякаш се отклонява към силите на природата, в които господстват силите на пролетта, как той запалва огън, като символ на това, че съединява своето съзнание със смъртта на бога на пролетта в лятното слънцестоене. Това е древното сказание за Балдур: богът на пролетта изгаря в огъня на слънцестоенето; във външната физическа природа възприемали плодоносещото, зараждащото се в природата; обичали са бога на пролетта и са го следвали в смъртта му. Но във връзка с това, във външния физически свят, са имали сякаш праобраз: Христос, който не умира в лятното слънцестоене, а се ражда през зимното слънцестоене – забележете тази противоположност на физическото и духовното – защото са имали праобраз на тази противоположност в бога на лятното слънцестоене, защото са имали тази противоположност на телесното в духовното, затова са пробивали със съзнанието през родовото към противоположното. Ако бог Балдур е богът на пролетта, умиращ в лятното слънцестоене, Богът Христос е Бог, раждащ се в зимното слънцестоене.
към текста >>
Той може да бъде разбран, само ако се насочи погледът към това, как с издигащото се пролетно слънце, в светлината и топлината, се издигат духовни сили, как богът
на
пролетта встъпва в своите права, и как, запалвайки Йоановия огън, човек сякаш се отклонява към силите
на
природата, в които господстват силите
на
пролетта, как той запалва огън, като символ
на
това, че съединява своето съзнание със смъртта
на
бога
на
пролетта в лятното слънцестоене.
Да пробваме веднъж, съвсем обективно, без предубеденост, да си изясним разликата между тези духовни течения на човечеството. Да си изясним, как с встъпването в развитието на тази част на човечеството, която се нарича германски племена, е започнало проникването на духовното във външно физическото и са били възприети дълбините на християнството. Изходен момент /отправна точка/ е било външно-физическото, това външно-физическо, което едновременно съдържа във физически зачатък физически-духовното. Да погледнем лятната жертва, жертвата на бога Балдур в слънцестоенето. Дълбокият и смисъл отдавна е изгубен, но в какво е нейната особеност, нейния своеобразен дълбок смисъл?
Той може да бъде разбран, само ако се насочи погледът към това, как с издигащото се пролетно слънце, в светлината и топлината, се издигат духовни сили, как богът на пролетта встъпва в своите права, и как, запалвайки Йоановия огън, човек сякаш се отклонява към силите на природата, в които господстват силите на пролетта, как той запалва огън, като символ на това, че съединява своето съзнание със смъртта на бога на пролетта в лятното слънцестоене.
Това е древното сказание за Балдур: богът на пролетта изгаря в огъня на слънцестоенето; във външната физическа природа възприемали плодоносещото, зараждащото се в природата; обичали са бога на пролетта и са го следвали в смъртта му. Но във връзка с това, във външния физически свят, са имали сякаш праобраз: Христос, който не умира в лятното слънцестоене, а се ражда през зимното слънцестоене – забележете тази противоположност на физическото и духовното – защото са имали праобраз на тази противоположност в бога на лятното слънцестоене, защото са имали тази противоположност на телесното в духовното, затова са пробивали със съзнанието през родовото към противоположното. Ако бог Балдур е богът на пролетта, умиращ в лятното слънцестоене, Богът Христос е Бог, раждащ се в зимното слънцестоене. И едното, и другото се изявяват телесно, разиграват се във външното, във физически-телесното, пронизано от духа, забуленото физически-телесно, покрито от мрака на зимата. Духът на зимата пронизва телесността на лятото.
към текста >>
Това е древното сказание за Балдур: богът
на
пролетта изгаря в огъня
на
слънцестоенето; във външната физическа природа възприемали плодоносещото, зараждащото се в природата; обичали са
бога
на
пролетта и са го следвали в смъртта му.
Да си изясним, как с встъпването в развитието на тази част на човечеството, която се нарича германски племена, е започнало проникването на духовното във външно физическото и са били възприети дълбините на християнството. Изходен момент /отправна точка/ е било външно-физическото, това външно-физическо, което едновременно съдържа във физически зачатък физически-духовното. Да погледнем лятната жертва, жертвата на бога Балдур в слънцестоенето. Дълбокият и смисъл отдавна е изгубен, но в какво е нейната особеност, нейния своеобразен дълбок смисъл? Той може да бъде разбран, само ако се насочи погледът към това, как с издигащото се пролетно слънце, в светлината и топлината, се издигат духовни сили, как богът на пролетта встъпва в своите права, и как, запалвайки Йоановия огън, човек сякаш се отклонява към силите на природата, в които господстват силите на пролетта, как той запалва огън, като символ на това, че съединява своето съзнание със смъртта на бога на пролетта в лятното слънцестоене.
Това е древното сказание за Балдур: богът на пролетта изгаря в огъня на слънцестоенето; във външната физическа природа възприемали плодоносещото, зараждащото се в природата; обичали са бога на пролетта и са го следвали в смъртта му.
Но във връзка с това, във външния физически свят, са имали сякаш праобраз: Христос, който не умира в лятното слънцестоене, а се ражда през зимното слънцестоене – забележете тази противоположност на физическото и духовното – защото са имали праобраз на тази противоположност в бога на лятното слънцестоене, защото са имали тази противоположност на телесното в духовното, затова са пробивали със съзнанието през родовото към противоположното. Ако бог Балдур е богът на пролетта, умиращ в лятното слънцестоене, Богът Христос е Бог, раждащ се в зимното слънцестоене. И едното, и другото се изявяват телесно, разиграват се във външното, във физически-телесното, пронизано от духа, забуленото физически-телесно, покрито от мрака на зимата. Духът на зимата пронизва телесността на лятото. Как те взаимно се пронизват?
към текста >>
Но във връзка с това, във външния физически свят, са имали сякаш праобраз: Христос, който не умира в лятното слънцестоене, а се ражда през зимното слънцестоене – забележете тази противоположност
на
физическото и духовното – защото са имали праобраз
на
тази противоположност в
бога
на
лятното слънцестоене, защото са имали тази противоположност
на
телесното в духовното, затова са пробивали със съзнанието през родовото към противоположното.
Изходен момент /отправна точка/ е било външно-физическото, това външно-физическо, което едновременно съдържа във физически зачатък физически-духовното. Да погледнем лятната жертва, жертвата на бога Балдур в слънцестоенето. Дълбокият и смисъл отдавна е изгубен, но в какво е нейната особеност, нейния своеобразен дълбок смисъл? Той може да бъде разбран, само ако се насочи погледът към това, как с издигащото се пролетно слънце, в светлината и топлината, се издигат духовни сили, как богът на пролетта встъпва в своите права, и как, запалвайки Йоановия огън, човек сякаш се отклонява към силите на природата, в които господстват силите на пролетта, как той запалва огън, като символ на това, че съединява своето съзнание със смъртта на бога на пролетта в лятното слънцестоене. Това е древното сказание за Балдур: богът на пролетта изгаря в огъня на слънцестоенето; във външната физическа природа възприемали плодоносещото, зараждащото се в природата; обичали са бога на пролетта и са го следвали в смъртта му.
Но във връзка с това, във външния физически свят, са имали сякаш праобраз: Христос, който не умира в лятното слънцестоене, а се ражда през зимното слънцестоене – забележете тази противоположност на физическото и духовното – защото са имали праобраз на тази противоположност в бога на лятното слънцестоене, защото са имали тази противоположност на телесното в духовното, затова са пробивали със съзнанието през родовото към противоположното.
Ако бог Балдур е богът на пролетта, умиращ в лятното слънцестоене, Богът Христос е Бог, раждащ се в зимното слънцестоене. И едното, и другото се изявяват телесно, разиграват се във външното, във физически-телесното, пронизано от духа, забуленото физически-телесно, покрито от мрака на зимата. Духът на зимата пронизва телесността на лятото. Как те взаимно се пронизват? В непосредственото стълкновение на културни импулси.
към текста >>
Докато в Средна Европа душите са се борили, борили са се за своя вътрешен свят, като лично достижение да добият личното възприемане
на
Бога
, славянският елемент запазва вече дадената му религия, възприемането
на
Бога
, култа; той ги запазва без да се домогва до вътрешно оживяване с духа, той оставя духа като облак, реещ се над него и живее в този образ, в своето лично, оставяйки чужд
на
духа.
И прелюдия на тази борба от далечното бъдеще е това, което бавно трябва да се развива като борба между германския и славянски елемент. Помислете, че славянството, в известен смисъл, е форпост на това, което ще бъде шестата културна епоха, че в него е заложено семето на шестата културна епоха. Помислете сериозно, в истински духовнонаучен смисъл. Тогава ще стане ясно, че в този славянски елемент трябва да бъде заложено нещо възприемащо, на което е чужда тази борба, което, собствено, отклонява борбата. Това ясно е видно.
Докато в Средна Европа душите са се борили, борили са се за своя вътрешен свят, като лично достижение да добият личното възприемане на Бога, славянският елемент запазва вече дадената му религия, възприемането на Бога, култа; той ги запазва без да се домогва до вътрешно оживяване с духа, той оставя духа като облак, реещ се над него и живее в този образ, в своето лично, оставяйки чужд на духа.
Средна Европа не е могла да се консервира в някаква стара форма на външното християнство, тъй като тя е трябвало да се бори за вътрешно възприемане на Бога. Изтокът е останал да стои, и даже формите на културата му са станали неподвижни и абстрактни, защото той трябва да се подготвя за външното възприемане, към приемането на това, което Западът постига като лично достижение, тъй като Изтокът не е готов да има това като лично достижение. Пък и как може чисто теоретично, със схематично съзнание да се достигне разбиране, противоположно на разбирането на Аза, когато в основата стоят съвсем противоположни духовни импулси? И какво посредническо, арбитърско съждение за двата духовни потока може да се изнесе, които така се съотнасят един с друг, както именно трябва да се съотнася диференцираното? Не ме разбирайте погрешно: как може да се съпоставя, например, слон с лъв?
към текста >>
Средна Европа не е могла да се консервира в някаква стара форма
на
външното християнство, тъй като тя е трябвало да се бори за вътрешно възприемане
на
Бога
.
Помислете, че славянството, в известен смисъл, е форпост на това, което ще бъде шестата културна епоха, че в него е заложено семето на шестата културна епоха. Помислете сериозно, в истински духовнонаучен смисъл. Тогава ще стане ясно, че в този славянски елемент трябва да бъде заложено нещо възприемащо, на което е чужда тази борба, което, собствено, отклонява борбата. Това ясно е видно. Докато в Средна Европа душите са се борили, борили са се за своя вътрешен свят, като лично достижение да добият личното възприемане на Бога, славянският елемент запазва вече дадената му религия, възприемането на Бога, култа; той ги запазва без да се домогва до вътрешно оживяване с духа, той оставя духа като облак, реещ се над него и живее в този образ, в своето лично, оставяйки чужд на духа.
Средна Европа не е могла да се консервира в някаква стара форма на външното християнство, тъй като тя е трябвало да се бори за вътрешно възприемане на Бога.
Изтокът е останал да стои, и даже формите на културата му са станали неподвижни и абстрактни, защото той трябва да се подготвя за външното възприемане, към приемането на това, което Западът постига като лично достижение, тъй като Изтокът не е готов да има това като лично достижение. Пък и как може чисто теоретично, със схематично съзнание да се достигне разбиране, противоположно на разбирането на Аза, когато в основата стоят съвсем противоположни духовни импулси? И какво посредническо, арбитърско съждение за двата духовни потока може да се изнесе, които така се съотнасят един с друг, както именно трябва да се съотнася диференцираното? Не ме разбирайте погрешно: как може да се съпоставя, например, слон с лъв? Събитията се проявяват в съответствие с вечната необходимост и протичат така, както го изисква вечната необходимост.
към текста >>
54.
12. Лекция, 23.02.1918
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Според степента
на
развитието му душевният живот
на
човека ще става все по-фин, о
бога
тявайки се с понятията
на
духовната наука.
Отново ще се знае, че мъртвите са тук, в нашето обкръжение, че те говорят чрез нашите души, че ние общуваме с тях. Ще трябва да се признае, че отговорът за това, как е устроен животът, трябва да се търси в духовната наука, и че външната наука не може да даде правилното знание за живота, защото тя не вижда разликата между това, което произхожда от външния сетивен свят, и това, което звучи от свръхсетивния свят. Всъщност, нашите исторически съчинения постепенно са стигнали до гротескни нелепици. Говори се за исторически идеи, сякаш те са долетели като колибри или някакви други птички, докато тези идеи в действителност, най-често са именно импулси от умрелите. Това съзнание за съвместния живот с умрелите трябва да се развие.
Според степента на развитието му душевният живот на човека ще става все по-фин, обогатявайки се с понятията на духовната наука.
Духовната наука няма да обогатява душевния живот на човека, ако бъде възприемана само като теория, и не бъде изпълнена с любов. Според това, доколко душевният живот на човека ще става по-богат и фин, умрелите ще стават все по-жива реалност за съзнанието на хората. Тогава в съзнанието на хората ще навлезе тази огромна част от действителността, която сега остава извън тяхното съзнание и полезрение. Едва тогава хората ще живеят в пълната реалност и с пълната реалност. Това е най-близката задача на човечеството.
към текста >>
Духовната наука няма да о
бога
тява душевния живот
на
човека, ако бъде възприемана само като теория, и не бъде изпълнена с любов.
Ще трябва да се признае, че отговорът за това, как е устроен животът, трябва да се търси в духовната наука, и че външната наука не може да даде правилното знание за живота, защото тя не вижда разликата между това, което произхожда от външния сетивен свят, и това, което звучи от свръхсетивния свят. Всъщност, нашите исторически съчинения постепенно са стигнали до гротескни нелепици. Говори се за исторически идеи, сякаш те са долетели като колибри или някакви други птички, докато тези идеи в действителност, най-често са именно импулси от умрелите. Това съзнание за съвместния живот с умрелите трябва да се развие. Според степента на развитието му душевният живот на човека ще става все по-фин, обогатявайки се с понятията на духовната наука.
Духовната наука няма да обогатява душевния живот на човека, ако бъде възприемана само като теория, и не бъде изпълнена с любов.
Според това, доколко душевният живот на човека ще става по-богат и фин, умрелите ще стават все по-жива реалност за съзнанието на хората. Тогава в съзнанието на хората ще навлезе тази огромна част от действителността, която сега остава извън тяхното съзнание и полезрение. Едва тогава хората ще живеят в пълната реалност и с пълната реалност. Това е най-близката задача на човечеството. Човечеството живее сега в условията на грандиозна катастрофа.
към текста >>
Според това, доколко душевният живот
на
човека ще става по-
бога
т и фин, умрелите ще стават все по-жива реалност за съзнанието
на
хората.
Всъщност, нашите исторически съчинения постепенно са стигнали до гротескни нелепици. Говори се за исторически идеи, сякаш те са долетели като колибри или някакви други птички, докато тези идеи в действителност, най-често са именно импулси от умрелите. Това съзнание за съвместния живот с умрелите трябва да се развие. Според степента на развитието му душевният живот на човека ще става все по-фин, обогатявайки се с понятията на духовната наука. Духовната наука няма да обогатява душевния живот на човека, ако бъде възприемана само като теория, и не бъде изпълнена с любов.
Според това, доколко душевният живот на човека ще става по-богат и фин, умрелите ще стават все по-жива реалност за съзнанието на хората.
Тогава в съзнанието на хората ще навлезе тази огромна част от действителността, която сега остава извън тяхното съзнание и полезрение. Едва тогава хората ще живеят в пълната реалност и с пълната реалност. Това е най-близката задача на човечеството. Човечеството живее сега в условията на грандиозна катастрофа. Нейните дълбоки корени са именно в това, че човечеството се е отучило да живее в истинската действителност.
към текста >>
О
бога
тява се вътрешният живот
на
душата.
За рано заминалите си души, които остават с нас, е най-добре да се прилагат обреди, които съотнесени към починалия, са еднакво подходящи за всички, с общозначими мирови символи и общозначими мирови чувства. За по-късно починалите особено добри са обредите в протестантската църква, когато повече се навлиза в личностното на умрелия. И в индивидуалното поменуване, насочено към такъв починал, най-добре е да се навлезе в това, което е свързано с неговата личност, да е насочено не към всеки починал, а именно към него. Когато знаем това, тогава животът на нашите чувства, насочени към починалия, става по-детайлизиран, по-многообразен, по-диференциран. Ние се научаваме да различаваме, как трябва да се държи душата по отношение на по-рано или по-късно починалия.
Обогатява се вътрешният живот на душата.
Получавайки дара на духовната наука, тя научава не само това, което засяга въплътените в телесност хора, но и това, което е важно за душите, изоставили телесното. Само тогава човек има работа с пълната /с цялата/ действителност. Отново и отново трябва да бъде казано, че говорейки за духа "изобщо", далеч няма да стигнеш. Да се говори за духовния живот "изобщо" /в общ план/, както някои философи или хора, въобразяващи си, че материализмът може да бъде преодолян, ако се говори дух, дух, дух, – не, с това няма да постигнеш много. Трябва да се намери мъжество – днес за това се изисква известно мъжество – да се навлезе в духовния живот конкретно.
към текста >>
Може да се каже: в нашите души трябва да живее импулс за истинско
познаване
на
света.
Ако той знаеше, какви връзки са скрити в произведенията на Гьоте, ако знаеше, какво може да израсте от преживяванията на идеите на Гьоте, би говорил и би мислил по-различно. Но какво вижда той? Вероятно се чуди: да, Средна Европа основа Обществото на Гьоте, за да почете един от величавите си духове. Но се стигна дотам, че президент на Обществото на Гьоте стана бивш министър на финансите! Това е много символично.
Може да се каже: в нашите души трябва да живее импулс за истинско познаване на света.
От изворите на духа на германския народ могат да израснат импулсите на духовната наука. Те няма да бъдат незабелязани от Изтока. Ако те останат незабелязани, тогава на Изток би трябвало, като импулс на историята да се оформи присъдата: средноевропейската култура, собствено, е вредна за човечеството. И тази присъда до голяма степен се е вкоренила. Тя несъмнено би се променила, ако научат, че средноевропейският живот е в състояние, чрез импулсите, които носи в себе си, най-механичното от механизмите да го преобрази в душата си в прекрасно, истинско познание и осмисляне на духовното.
към текста >>
55.
Предзнаменованията на времето
GA_182 Смъртта като преобразуване на живота
Към това трябва да се прибави истинското
познаване
на
духовния свят, да се прибави разбиране
на
действителността
на
духовния свят.
За да се разбере настоящето, да се изрази какво е то в духовно отношение, понякога би трябвало да се каже една безсмислица. Като характерна черта на нашето време в бъдеще ще се изтъква, че когато най-интелигентните хора от нашето съвремие, това ще рече времето в края на 19 и началото на 20 век, са търсели съвсем точно да опишат неговия характер, са били принудени да кажат безсмислица. Но в тази безсмислица има нещо вярно, а именно, че за много хора от настоящето единственият мост към духовния свят е, че в известен смисъл те или изпитват ужас пред смъртта, или, когато починат техни близки, не могат да понесат мисълта, че се намират в едно нищо. Разбира се, не бива да се отрича, че тези мисли все още са достатъчно значими, че все още са във връзка с дълбоките интереси на човешката душа. Но нито ужасът, нито каквото и да било друго усещане относно смъртта може да доведе до действителна връзка с духовния свят.
Към това трябва да се прибави истинското познаване на духовния свят, да се прибави разбиране на действителността на духовния свят.
Да се стигне до това разбиране на действителността на духовния свят днес не е възможно другояче, освен когато към естественонаучните възгледи се прибавят духовнонаучните. Щом хората не знаят откъде всъщност идва думата Бог, какво е божественото, какво правят тогава тези, които говорят за потребността от едно или друго религиозно обожаване, които говорят за божественото? Какво всъщност правят хората, които вярват, че са дълбоко религиозни и мислят, че се молят на най-висшия Бог? Да се постави сериозно пред душата този въпрос, съвсем не е маловажно. Какво е неговото съдържание?
към текста >>
И това, за което много пастори и свещеници говорят, когато говорят за
бога
, който чувстват в душата си, не е нищо друго освен предчувстване
на
своя собствен аз, не както той се развива тук във физическото тяло, във физическата среда, а както се е развил между смъртта и раждането.
Голяма част от това, в което живеем сега, идва единствено от това същество, от това предрожденно същество. Това предрожденно същество се чувства като нещо духовно от човека. То е същото, с което той се чувства съединен. Да, дори така наречените теософи от различните течения постоянно са казвали на хората, за да им дадат нещо духовно сладко като мед, че става въпрос човекът да се съедини в себе си със своя бог. Но това, което човекът чувства там, докато мнимо се съединява със своя бог, е самият той, това е само неговото духовно-душевно същество от времето между последната смърт и последното раждане.
И това, за което много пастори и свещеници говорят, когато говорят за бога, който чувстват в душата си, не е нищо друго освен предчувстване на своя собствен аз, не както той се развива тук във физическото тяло, във физическата среда, а както се е развил между смъртта и раждането.
Това изпитват те и тогава започват да се молят. И на кого се молят? На самите себе си. Това е, което ни посреща така сърцераздирателно от много духовни течения в настоящето. Когато тези неща бъдат разгледани въз основа на реалността, трябва да се признае, че хората постепенно са стигнали дотам, несъзнателно, без да го знаят, да се молят на самите себе си.
към текста >>
Колкото повече ориентализмът се внася в Европа, толкова повече хората ще се упояват по отношение
на
духовното
познаване
на
света; колкото повече англо-американизмът се установява в Европа, толкова повече хората ще се упояват по отношение
на
търсенето
на
истинския дух,
на
истинския аз в човешката вътрешна същност.
Но поривът се проявява в най-различни кръгове, макар и този порив за търсене на вътрешната същност да не е осъзнат. Където е налице такъв стремеж, дълго време хората няма да се задоволяват със самите граници, а ще потърсят нещо друго. Така, както Изтокът изпрати насам упойващото средство на древната изживяна култура, така далечният Запад изпраща друго упойващо средство на хората. Постепенно ще бъде разбрано следното: Англо-американизмът в културно отношение е упойващото средство в съвременната епоха на търсене на духа в човешката душевност. Англоамериканската култура, от една страна, има задачата да организира, да разпространи материалното по Земята, но поради вътрешната особеност на англо-американския Запад чрез американизма тя свързва тази задача с упояването на хората по отношение на търсенето на духовното в душата.
Колкото повече ориентализмът се внася в Европа, толкова повече хората ще се упояват по отношение на духовното познаване на света; колкото повече англо-американизмът се установява в Европа, толкова повече хората ще се упояват по отношение на търсенето на истинския дух, на истинския аз в човешката вътрешна същност.
Не за да се развива шовинизъм, не за да се говори с всевъзможни тиради за тази или онази световна мисия, се казват тези неща тук, а понеже това трябва да се прозре по скромен начин, за да се разбере и отговорността на средноевропейския човек. Защото от времето на духовното задълбочаване чрез Лесинг, Хердер, Гьоте и Шилер, чрез всичко това, което се опитах да опиша в книгата „Върху загадките на човешкото същество“ като забравения тон на немския духовен живот, средноевропейският дух е призван да изведе човечеството от тези две упойващи средства – това на ориентализма и това на американизма. Да се разбере как върху Земята се разстила духовната панорама, да се разбере това, което е вложено в нашите души, пътеводител за това трябва да бъде духовната наука. Биха ли могли днес хората по света да знаят какви духовни импулси от Средна Европа могат да навлязат в света? Могат ли хората да го знаят?
към текста >>
56.
Как да намеря Христос?
GA_182 Смъртта като преобразуване на живота
Да не намериш в живота онази връзка със света, която довежда до
познаване
то
на
Христос, е по-скоро нещастие.
Да нямаме никакво отношение към Христос е нещастие. Да отричаме духа или Светия дух означава затъпялост на собствения ни дух. Човекът се състои от тяло, душа и дух. Той може да има в себе си дефект по отношение на всяка от трите същности. При атеизма съществува истински физически болестен дефект във връзка с божественото.
Да не намериш в живота онази връзка със света, която довежда до познаването на Христос, е по-скоро нещастие.
Да не можеш да намериш духа в собствената си душа, е затъпялост, в известен смисъл идиотизъм, дори фин и непризнат идиотизъм. Но става дума да се постави въпросът: Как човекът да намери Христос? Днес искаме да говорим за това намиране на Христос, което в хода на живота може да се постигне в собствената човешка душа. Често от действително сериозно търсещи души се чува въпросът: Как да намеря Христос? Да се занимаем с този въпрос и да намерим разумен отговор изобщо е възможно само ако го разгледаме в известна историческа връзка.
към текста >>
Казах, че отричащото
Бога
в човека е вид болест.
Това отричане в католическата църква се извършва директно под влиянието на импулса от Гондишапур. Историята наистина доста се различава от начина, по който я представят от една или друга страна за домашна употреба на хората, които някой иска да управлява. Човекът бива сродèн с духа чрез Мистерията на Голгота. Сега в него се намират две сили – силата, която го прави душевно подобен на смъртта и силата, която отново го освобождава от смъртта, вътрешно го извежда към духа. Що за сили са това?
Казах, че отричащото Бога в човека е вид болест.
Предразположението е вид болест, която всички ние в цивилизованото човечество носим в нас и я дължим на нашето тяло. Да се отрече Бог е болест, казва духовната наука, но тази болест я имаме в себе си. И разбирайки себе си правилно, ние не отричаме Бог само тогава, когато отново го намерим чрез Христос. Нашето тяло е болно, когато отрича Бог, но имайки Христовата сила в себе си като следствие от Мистерията на Голгота, ние имаме оздравителна, лечебна сила. Христос в най-дълбокия истински смисъл на думата е спасителят за всички нас, лечителят на болестта, която кара човека да отрича Бог.
към текста >>
Това може да се каже също така за еврейския бог, за
бога
на
мохамеданите и за всички други.
Ние трябва да го търсим като огледален образ в душата си на физическия план. Търсете в себе си и ще откриете безсилието. Търсете и след като сте намерили безсилието, ще откриете освобождаването от безсилието, възкресението на душата в духа. Но не се оставяйте да бъдете заблуждавани в това търсене чрез някои неща, които днес се проповядват като мистика или като някои позитивни вероизповедания. Когато например Харнак говори за Христос, това, което казва, не е истина по простата причина, че казаното за Христос – прочетете го сами – общо взето се казва за Бог.
Това може да се каже също така за еврейския бог, за бога на мохамеданите и за всички други.
И много от искащите днес да бъдат така наречените „пробудени“ казват: „Аз изживявам Бог в мен.“ Но те изживяват само Бог Отец и то в притъпен образ, понеже в действителност не забелязват, че са болни и говорят само по традиция. Нещо подобно например прави Йоханес Мюлер. Но всички тези хора нямат Христос, защото изживяването на Христос не се състои в изживяване на Бога в човешката душа, а от две неща – изживяването на смъртта в душата чрез тялото и възкръсването на душата чрез духа. И онзи, който казва на човечеството, че не само чувства Бог в себе си – както твърдят и чисто реторичните теософи, – а може да говори за двете събития, за безсилието и възкръсването от безсилието, той говори за истинското изживяване на Христос. Човекът обаче го намира, когато тръгне по свръхсетивен път към Мистерията на Голгота.
към текста >>
Но всички тези хора нямат Христос, защото изживяването
на
Христос не се състои в изживяване
на
Бога
в човешката душа, а от две неща – изживяването
на
смъртта в душата чрез тялото и възкръсването
на
душата чрез духа.
Но не се оставяйте да бъдете заблуждавани в това търсене чрез някои неща, които днес се проповядват като мистика или като някои позитивни вероизповедания. Когато например Харнак говори за Христос, това, което казва, не е истина по простата причина, че казаното за Христос – прочетете го сами – общо взето се казва за Бог. Това може да се каже също така за еврейския бог, за бога на мохамеданите и за всички други. И много от искащите днес да бъдат така наречените „пробудени“ казват: „Аз изживявам Бог в мен.“ Но те изживяват само Бог Отец и то в притъпен образ, понеже в действителност не забелязват, че са болни и говорят само по традиция. Нещо подобно например прави Йоханес Мюлер.
Но всички тези хора нямат Христос, защото изживяването на Христос не се състои в изживяване на Бога в човешката душа, а от две неща – изживяването на смъртта в душата чрез тялото и възкръсването на душата чрез духа.
И онзи, който казва на човечеството, че не само чувства Бог в себе си – както твърдят и чисто реторичните теософи, – а може да говори за двете събития, за безсилието и възкръсването от безсилието, той говори за истинското изживяване на Христос. Човекът обаче го намира, когато тръгне по свръхсетивен път към Мистерията на Голгота. Той сам намира силите, които подбуждат определени свръхсетивни сили и те го довеждат до Мистерията на Голгота. Днес човек наистина на бива да се отчайва, че не може да открие Христос в непосредственото си изживяване, защото той ще го намери, когато намери сам себе си, но изхождайки от безсилието. Христовият импулс трябва да бъде предшестван от изживяването на цялото чувство на нищожност, което ни обхваща, когато без високомерие разгледаме собствените си сили.
към текста >>
57.
Първа лекция, Дорнах, 6 септември 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
Августин също преминал и през съмнението за
познаване
на
действителността изобщо.
Това е една от грешките, които прави днес новият мироглед, например, както тези дни вече ви съобщих, също и новата теософия. Августин именно затова се е отдръпнал от манихейството, защото според очистването на живота на представите не е можел повече да понася това сетивно, материализирано духовно. Това е била една от причините за отдръпването му от манихейството. След това Августин преминал също през скептицизма, който е обоснован мироглед дотолкова, доколкото човек насочва вниманието си към това, че посредством голо съзерцание на това, което може да се извлече от сетивния свят, от опита и преживяванията в сетивния свят, нищо не може да се научи за свръхсетивното. И ако към това се добави възгледът, че свръхсетивното като такова не може да се открие, тогава изобщо има съмнение във възможността да се познае истината.
Августин също преминал и през съмнението за познаване на действителността изобщо.
Благодарение на това той получил най-силни импулси. И така, ако искаме да видим, какво място заема Августин в западния светоглед, трябва да се посочи основната точка в неговите възгледи, тази основна точка, която хвърля светлина върху всичко, което живее в Августин, и която също е основна точка на по-късния му, окончателен мироглед. Това е точка, която може да се характеризира по следния начин: Августин стигнал до това, че увереност, истинска увереност, неподложена на никакви заблуди относно достоверността ѝ, човек може да достигне само по отношение на изпитваното вътре в своята душа. Всичко останало е недостоверно. Дали нещата, които виждаме с очите, чуваме с ушите, възприемаме с другите сетива, действително са устроени така, както трябва да ги възприемаме според свидетелството на сетивата си, за това ние нищо не можем да знаем; ние не можем да знаем, как, собствено, изглежда този свят, ако затворим сетивата си за него.
към текста >>
Днес отново можем от наша гледна точка да погледнем към Августин, и трябва да си кажем: заставайки
на
гледната точка
на
Августин, трябва ясно да съзнаваме, че той е признавал ненадеждността
на
познаване
то
на
истината в нейните външни откровения, а е виждал истинската надеждност в това, което носим в своята душа.
Не може да се подмине този факт. И ще бъде много добре, ако това стане на нашето антропософско поле, ако, намирайки се на антропософската си позиция, съзнателно и обосновано разберем, че и познанието, което днес може да се придобие относно духовните неща, не трябва да се възприема като сбор от абсолютни догми. Нужно е да си изясним, че в това, което днес изказваме, бъдещите поколения ще видят повече истина, отколкото самите ние сме в състояние да видим. На това, собствено, е основано духовното развитие на човечеството. И всички препъникамъни, всички препятствия в духовния прогрес на човечеството в крайна сметка са основани на това, че хората не искат да се съгласят с това, че те по-охотно биха се отдавали на истини, които не са истини на определената епоха, а са абсолютни, извънвремеви догми.
Днес отново можем от наша гледна точка да погледнем към Августин, и трябва да си кажем: заставайки на гледната точка на Августин, трябва ясно да съзнаваме, че той е признавал ненадеждността на познаването на истината в нейните външни откровения, а е виждал истинската надеждност в това, което носим в своята душа.
С това се предполага, че ако някой застава на позицията на такъв възглед, той, като човек, притежава определено мъжество. Може би въобще не би било нужно да казвам толкова радикално това, което казах тук, ако именно за нашето време не беше така характерна липсата на мъжество за мирогледния живот. И това мъжество, което имам предвид, се изразява в две направления. Първото направление е това, което така смело е определил Августин: истинска увереност може да се добие само по отношение на това, което изпитваш вътре в себе си. Но трябва да има и друг полюс на това мъжество, което така липсва на съвремието; трябва и мъжество да се съгласиш със следното: във външно сетивното откровение не се съдържа истинска увереност в действителността.
към текста >>
И ако в дохристиянския период най-важна задача е било да се разберат източниците
на
живота, сега най-важна задача станало
познаване
то
на
източниците
на
съзнанието.
И така, това е свързано с дълбоки космически тайни. Древните посветени в мистериите говорели на своите ученици примерно така: опитайте се да разберете, изхождайки от вашия живот в съня, лунния живот, който така се влива в този живот в съня, както в тъмнината на нощта се влива сребърната лунна светлина. Знаете, че човек и буден, частично спи, и в будния живот също се намесва играта на лунните сили. Християнските посветени, напротив, казвали на своите ученици: опитайте се да разберете, че от будния живот просветва съзнанието, защото в този буден живот се вливат слънчевите сили, както в земния живот от сутрин до вечер свети външното Слънце. Този поврат е станал благодарение на Мистерията на Голгота.
И ако в дохристиянския период най-важна задача е било да се разберат източниците на живота, сега най-важна задача станало познаването на източниците на съзнанието.
Само благодарение на това, че посочената космологична мъдрост може да се свърже с това, което се изпитва в душата като истински надеждно, – тоест само благодарение на това, че духовната наука се постига вътрешно, – се стига до там, че в това, което обикновено вътре не запазва действителността, се запазва духовната действителност. С тези средства, които бяха на разположение на Августин, с тези средства, които са владеели хората, които са стояли на позициите на Августин, далеч няма да се стигне, доколкото всеки сън опровергава истинската надеждност на вътрешния опит. Само ако в този вътрешен опит се изпита още неговата действителност, тогава може да се стигне до действителна, твърда позиция на почвата на този вътрешен опит. Това, което ние днес мислим, това, което днес чувстваме в нашия днешен земен живот, още не е действителност – и сега то вече се осъзнава от някои научно настроени хора – то не е действителност по отношение на настоящето. И своеобразието се състои именно в следното: това, което по най-интимен начин изпитваме, това, в което за нас просветва несъмнената истина, не представлява действителност в настоящето, но то, собствено, е зародишът, носителят на нашия следващ земен живот.
към текста >>
Основни произведения – „Изповеди“ и „Градът
на
Бога
“
Исках днес в заключение да ви приведа apercu, което възниква тогава, когато по-интимно се вживеем в мирогледа на Огюст Конт, доколкото той е съзнавал, че то напълно може да бъде разбрано само в индустриалното общество, и само в индустриалното общество той е можел да излезе със своя мироглед. Но това е свързано с факта, че хората, работещи в промишлеността, най-лесно вярват в позитивистката наука, войникът най-лесно вярва не просто в християнската, а във всяка теология, а служещия най-лесно вярва в метафизиката. 1 което вече сме разглеждали това лято – от 17 август до 2 септември са се провели лекциите, включени в GA 183 „Науката за изграждането на човека“ [ii] Аврелий Августин или Августин Блажени – 354-430 г. , един от светците и отците на Римокатолическата църква.
Основни произведения – „Изповеди“ и „Градът на Бога“
[iii] Рене Декарт, известен още като Картезий, 1596-1650, математик, физик и философ. В своето „Разсъждение за метода“ Декарт се опитва да дефинира фундаментална система от принципи, които могат да се приемат за истинни без никакво съмнение. [iv] “За загадките на човека” – GA 20 [v] “Въведение в тайната наука” – GA 13, главата „Развитието на света и човека“ [vi] Клод Анри дьо Рувруа, граф дьо Сен-Симон е роден на 17 октомври 1760 година в град Париж.
към текста >>
Според него това видение му разкрило духовната структура
на
света, както и връзката
на
човек с
Бога
, доброто и злото.
Рудолф Щайнер се е занимавал доста в младостта си с Фихте. От това време (1879) има ръкопис, в който той се занимава с „епистемологията“ на Фихте, публикуван в GA 30 „Методологични принципи на Антропософията“. [x] Якоб Бьоме 1575-1624, немски философ и християнски мистик. През 1600 г. получава видение, наблюдавайки изключителната красота на слънчев лъч, отразен в оловна чиния.
Според него това видение му разкрило духовната структура на света, както и връзката на човек с Бога, доброто и злото.
Първоначално той решил да не говори открито за преживяването си и продължил работата си и създава семейство. Когато през 1610 г. получава и второ видение, той започва да пише първия си трактат „Аврора“ (Aurora или Die Morgenroete im Aufgang). „Аврора“ се разпространява като ръкопис, докато не попада в ръцете на главния пастор на Гьорлиц, който смята, че това е ерес и заплашва Бьоме с отлъчване, ако не спре да пише. След години мълчание приятели и покровители на Бьоме го убеждават да продължи да пише и разпространяват творбите му в преписи.
към текста >>
58.
ЧАСТ ПЪРВА. МИСТЕРИЯТА НА ТРОИЦАТА. 1. ПЪРВА КОНФЕРЕНЦИЯ, Дорнах, 23 юли 1922 г.
GA_214 Тайната на троицата
За тези древни времена, концепцията за вярата би била нещо абсолютно абсурдно, защото хората познаваха
на
първо място духовното, преди даже да са можели да си помислят за
познаване
на
физическото.
Имаше стремеж да се види човека колкото е възможно, едно духовно същество преди неговото слизане на земята "и тогава" се казваше, "може да се разбере това, което е на земята". После, веднъж щом тези северни племена се смесиха с римляните, се формира това виждане на нещата: духовното се разбира след като е било проследено най-напред във физическия свят и е било видя но да се издига от физическия свят под духовна форма. Това беше обратното на съществуващото преди. Отражението на това виждане е това, което става теологията на Средновековието. Древните теолози казваха: най-напред трябва да има идеи, трябва най-напред да се познава духовното.
За тези древни времена, концепцията за вярата би била нещо абсолютно абсурдно, защото хората познаваха на първо място духовното, преди даже да са можели да си помислят за познаване на физическото.
Трябваше, разбира се, то да бъде осветено с помощта на духовното. Но сега след като, тръгвайки от най-обширния свят, хората са дошли до това да познават най-напред физическото, се е стигнало до мислене в теологията по следния начин: в познанието, трябва да се изхожда от сетивния свят и после да се извличат от сетивните неща понятията; не да се донасят от духовния свят понятията за сетивните неща, а да се извличат от сетивните неща понятия. А сега си представете римския свят в неговия упадък и после, това, което присъстваше още в този свят под формата на борба, произлизаща от древните времена: хората изживяваха още понятията в духовния свят и ги прибавяха към сетивните обекти. Това изпитваха хора като, да речем, Матианус Капела, който написа през V век своя трактат "De nuptiis Philologiae et Mercurii"* /* т.е. "Женитбата на Философията и Меркурий", трактат върху седемте свободни изкуства /V век/, където той се бори за да търси, въпреки всичко, в духовния свят това, което е на път да стане все повече и повече абстрактно в идеите.
към текста >>
Което значи, че даже и да не са вече твърде
бога
ти, даже и да са станали вече доста слаби, все пак, са царици, тази граматика, тази реторика, тази диалектика.
Знаеше се, че в отношенията между думите работи ангел, пазител. Ако потърсим из представените неща в древните времена, никъде няма да открием сухи дефиниции. Интересно е, че Капела не описва, например, граматиката както по-късно, Ренесанса; не, граматиката при не го е още едно истинско същество и риториката, втората степен, е също едно същество. През Ренесанса, идват вече сухите алегории, преди това, бяха духовните виждания, които не се задоволяват да поучават нещо както при Капела, например, който поучаваше, напротив, това бяха творчески същности и достъпът до духа беше усещан като достъп до творчески същности. Сега, те бяха станали алегории, но все пак, това бяха още алегории.
Което значи, че даже и да не са вече твърде богати, даже и да са станали вече доста слаби, все пак, са царици, тази граматика, тази реторика, тази диалектика.
Те са, разбира се, твърде слаби и в действителност имат само, да речем кожа от понятия върху костите от интелектуално усилие; но това са, все пак, внушителни царици, които отвеждат в духовния свят този Капела, най-древния писател, говорил за седемте свободни изкуства. Той се запознава, така да се каже, малко по малко с тези седем царици най-напред с царица Граматика, после с царица Риторика, с царица Геометрия, с царица Музика и накрая с Небесната царица Астрология, която доминира над всички. Защото това абсолютно са царици. Както казахме, те са 7 на брой. Женската седемкратност ни влече към висините, така би могъл да заключи Капела, когато описва своя път към мъдростта.
към текста >>
59.
Съдържание
GA_236 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Втори том
Познаване
то
на
кармата е свещената духовна почва, върху която ние улавяме ръката
на
Бога
Чрез смъртта на млади хора при стихийните катастрофи се влива нещо земно определено в духовните светове; кармическото последствие е едно изостряне на интелектуалните качества при природните катастрофи, засилване на волевите качества при катастрофите на цивилизацията. При заблужденията на цивилизациите се внася луциферически елемент, който след смъртта действа като гъста тъмнина в духовния свят; там Ариман може да я използува за преобразуването на съществуващото още в Земята лунно развитие. В това преобразуване разрушителните импулси на културите се превръщат в изригвания на вулкани, земетресения и т. н.. В стремежа на добрите богове да насочат тези съдби в пътя на правдата, в течение на духовната борба човешката съдба се преплита със съдбата на боговете. Нещастието в света съществува, за да могат боговете да създадат от това щастие.
Познаването на кармата е свещената духовна почва, върху която ние улавяме ръката на Бога
Забележки: Относно това издание / Забележки към текста Рудолф Щайнер. Живот и произведения * * * Трудовете на Рудолф Щайнер, както са поместени в «Събрани съчинения на Рудолф Щайнер», са подредени в отдели: книги лекции художествени произведения.
към текста >>
60.
ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Вроцлав, 9. Юни1924 г.
GA_239 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Пети том
Ние видяхме, как зад това, което наричаме човешка съдба, стоят цели светове, в сравнение с които това, което обикновено се възприема от човешката съдба, изглежда като
познаване
то
на
буквите, принадлежащи към един език и съдържанието
на
едно произведение, например като Гьотевия «Фауст», което се разкрива с помощта
на
различните комбинации от тези букви.
ДЕСЕТА ГЛАВА Вроцлав, 9. Юни1924 Разбирането за това, което стои в основата на кармата и до което стигнахме вчера, може още съществено да бъде задълбочено.
Ние видяхме, как зад това, което наричаме човешка съдба, стоят цели светове, в сравнение с които това, което обикновено се възприема от човешката съдба, изглежда като познаването на буквите, принадлежащи към един език и съдържанието на едно произведение, например като Гьотевия «Фауст», което се разкрива с помощта на различните комбинации от тези букви.
Зад съдбата на един човек ние наистина можем да съзрем живота и творчеството на по-висши светове с техните същества. Но това познание може още да бъде задълбочено. Ние вече споменахме, че когато човекът премине през това, което нарекохме лунната сфера, той живее заедно с намиращите се в тази сфера пра учители на човечеството. През целия си живот между смъртта и едно ново раждане той живее с онези човешки души, които също са минали през портата на смъртта - именно с онези човешки души, с които по някакъв начин той е свързан кармически. Но човекът живее в лунната сфера и със съществата, които ние наричаме Ангели, Архангели, Архаи и когато премине през следващите сфери, там той живее заедно с все по-висши същества.
към текста >>
Това, което виждаме тук
на
Земята, когато се намираме в кожата
на
нашето физическо тяло през живота ни между раждането и смъртта, което виждаме около нас в мировите ширини, наистина е великолепно, прекрасно, то изпълва и въздига душата нагоре, или ни довежда до трагични, изпълнени със страдание и болка ситуации; това е пълнокръвен
бога
т живот.
Когато като хора се намираме на Земята и сме потопени в земното битие, ние мислим, че земното се намира непосредствено около нас, върху повърхността на Земята, под нея, малко над нея в обкръжението и с едно определено усещане ние повдигаме поглед нагоре, когато искаме да прозрем свръхсетивното. Тогава в нашата душевност ние чувстваме свръхсетивното като нещо, което се намира над нас. Особеното, което обаче е истина, е, че когато самите ние се намираме в онези сфери, към които от Земята поглеждаме нагоре като към свръхсетивни сфери, тогава имаме точно обратното. От онези свръхсетивни светове ние гледаме надолу към земното и в известен смисъл по времето на цялото наше пребиваване там между смъртта и едно ново раждане ние гледаме надолу към земното. Вие ще запитате: - Не ни ли стига преживяването на земното тук на Земята, че трябва да го съзерцаваме и през целия ни живот между смъртта и новото раждане в известна степен като едно подсетивно небе.- Когато човек иска да разбере това, трябва да има нещо друго предвид.
Това, което виждаме тук на Земята, когато се намираме в кожата на нашето физическо тяло през живота ни между раждането и смъртта, което виждаме около нас в мировите ширини, наистина е великолепно, прекрасно, то изпълва и въздига душата нагоре, или ни довежда до трагични, изпълнени със страдание и болка ситуации; това е пълнокръвен богат живот.
И стоейки тук на Земята, човек лесно би си казал, че насреща на красотата и величието на всичко това, - именно звездното небе, което по такъв начин той може да наблюдава като свой външен свят, - намиращото се вътре в нашата кожа през живота ни като физически хора между раждането и смъртта тук на Земята е нещо незначително. Но това не е така за възгледите, които имаме, между смъртта и едно ново раждане. Всичко, което тук на Земята сме имали като наш външен свят там става наш вътрешен свят. Ние постепенно се разширяваме в мировите сфери. Това, което възприемаме като самите нас, то става все по-голямо и по-голямо.
към текста >>
И когато получим представа за това, колко
бога
т и разнообразен е този живот между смъртта и новото раждане, и когато прибавим това съдържание към съдържанието
на
земния живот, едва тогава получаваме една важаща, една действителна представа за това, което всъщност се случва в света чрез хората,
на
хората и в хората.
Така ние изживяваме съществуването в планетните сфери, така изживяваме това, което се случва на Меркурий като преценка най-напред на Архаи, Архангели и Ангели. Но и там се намесват Серафими, Херувими и Престоли, за да изживеят предварително пред нас нашата карма. И така в самите нас ние чувстваме с какво сме задлъжняли пред света чрез нашите предишни дела. Така в божествения пример ние изживяваме това, което трябва да се случи в нашия живот. Това е едно сложно изживяване, но едно такова, което лежи в основата на земния живот изцяло като надземен живот.
И когато получим представа за това, колко богат и разнообразен е този живот между смъртта и новото раждане, и когато прибавим това съдържание към съдържанието на земния живот, едва тогава получаваме една важаща, една действителна представа за това, което всъщност се случва в света чрез хората, на хората и в хората.
И нашето човешко самопознание по правилен начин се задълбочава, одушевява и одухотворява. И едва когато в течение на земния човешки живот разглеждаме случващото се така, че да прозрем причините му в духовния свят, чак тогава разглеждаме този живот в неговата истина. Тук на Земята виждаме да се появяват чрез раждането различни хора. Те първо са деца, порастват, радват се на съдбата, творят, работят, имат различни способности. От способностите, от делата на хората, от мислите, от чувствата на хората се състои и историческият човешки живот в течение на времето.
към текста >>
И тогава би трябвало да кажем: - Животът, също и животът
на
отделния човек не става по-беден в своето значение, а безкрайно по-
бога
т, когато се разгледат неговите основи, когато наистина се вижда да проблясва от този проблематичен, фрагментарен живот
на
Хайне от деветнадесето столетие онова, което някога е било една индийска инкарнация и което е преминало тогава в сферата
на
Меркурий, Венера и Марс през всичките въздействия, като следствия от едно предишно съществуване.
Нека разгледаме един такъв пример, който беше изведен на повърхността от дълбините на духовния живот чрез особено съвестно духовно изследване. Скованият повърхностен филистър би казал: - Така се изгубва цялата прелест на личността; аз искам да я имам с нейните елементарни свойства. - Скованият филистър може да го каже, той има и своето човешко право, и дори според своята карма има право да си бъде скован филистър. Но той достига само до известен градус на истината. Разгледат ли се фактите задълбочено, на дневна светлина излиза задкулисната истина.
И тогава би трябвало да кажем: - Животът, също и животът на отделния човек не става по-беден в своето значение, а безкрайно по-богат, когато се разгледат неговите основи, когато наистина се вижда да проблясва от този проблематичен, фрагментарен живот на Хайне от деветнадесето столетие онова, което някога е било една индийска инкарнация и което е преминало тогава в сферата на Меркурий, Венера и Марс през всичките въздействия, като следствия от едно предишно съществуване.
В сферата на Марс е било изградено едно агресивно усещане относно следващото земно съществуване, това, което е било придобито в един предишен земен живот се е развило в известен агресивен смисъл като особена способност. В сферата на Меркурий, където душата може да си усвои - понеже такава способност кармически се изгражда особено в меркуриевото битие - едно прелитане над чувства и понятия, и в сферата на Венера, където от своя страна е могло да се прибави известна духовна еротика в човешките представни сили. Следователно, когато така разглеждаме един човешки живот, ние същевременно виждаме и в мировото битие, и това, което така виждаме в човека, наистина не е по-бедно от това, което имаме в така нареченото непосредствено елементарно разглеждане, което е само едно филистерско разглеждане. Наистина е така, че виждаме, как предишните исторически събития се пренасят в бъдещето и посредник са звездните светове с техните същества. Едва чрез това историята става действителност, иначе тя си остава само букви - тридесет и две букви.
към текста >>
Тогава той бива о
бога
тен; едва тогава той се появява в цялата своя действителност; едва тогава се опознава в действителност човека и човешкия живот.
Тук имате магически ритуални действия, магически култове, преобразени по един забележителен начин в мъдрост. Това е една малоценна юпитерова карма, но въпреки това извънредно умна и мъдра. Тук се вижда, как действат заедно това, което човекът е узнал в земния живот и това, което става между смъртта и едно ново раждане. Наистина по-късният живот се изгражда според предишния, но в същата сфера в кармата може да се преобрази по разнообразен начин това, което един човек е прекарал в даден земен живот. Едва когато така се разгледа изграждането на човешкия живот в кармически смисъл, този човешки живот истински се задълбочава.
Тогава той бива обогатен; едва тогава той се появява в цялата своя действителност; едва тогава се опознава в действителност човека и човешкия живот.
[1] Изразът се обяснява с края на немската инфлация през ноември 1923. [2] Хайнрих Хайне, 1797-1856. [3] Аврелий Августин, 354-430, християнски светец баща на църквата [4] «Praktische Karmaubungen»: При основаването на някогашната Немска секция на Теософското общество за своята лекция на 20. Октомври 1902 Рудолф Щайнер избира заглавието «Практически упражнения върху кармата» Сравни Събр. съч.
към текста >>
61.
2. Виена, 9 ноември 1988 г. Гьоте като баща на една нова естетика Към второ издание
GA_271 Изкуство и познание на изкуството Основите на една нова естетика
Както гърцизмът не можеше да познае същността
на
изкуството, защото не можеше да разбере, че изкуството е нещо излизащо от природата, че то е създадено
на
една по-висша природа по отношение
на
непосредствената природа, така също християнската наука
на
средновековието не можа да стигне до едно
познаване
на
изкуството, защото изкуството можеше да работи само със средствата
на
природата и учените не можаха да схванат, как в лишената от божественост действителност можаха да бъдат създадени творения, които могат да задоволят стремящия се към Божественото дух.
Природата стои срещу нас лишена от душа, лишена от всичко онова, което нашата вътрешност ни известява като нещо Божествено. Следващото последствие е отвръщането от всичко, което е природа, бягството от непосредствено действителното. Това е точно противоположното на гърцизма. Както този последният беше намерил всичко в природата, така този светоглед не намира абсолютно нищо в нея. И в тази светлина трябва да ни се яви християнското средновековие2.
Както гърцизмът не можеше да познае същността на изкуството, защото не можеше да разбере, че изкуството е нещо излизащо от природата, че то е създадено на една по-висша природа по отношение на непосредствената природа, така също християнската наука на средновековието не можа да стигне до едно познаване на изкуството, защото изкуството можеше да работи само със средствата на природата и учените не можаха да схванат, как в лишената от божественост действителност можаха да бъдат създадени творения, които могат да задоволят стремящия се към Божественото дух.
Тук също безпомощността на науката не причини никакво прекъсване на развитието на изкуството. Докато тази наука не знаеше, какво трябва да мисли върху изкуството, родиха се най-величествените творения на християнското изкуство. Философията, която в онова време вървеше след богословието носейки неговите шлейфове, тя не съумя да създаде на изкуството никакво място в прогреса на културата, както не може да стори това великият идеалист на гърците, "Божественият Платон". Платон обяви изобразителното изкуство и драматиката просто за вредни. Той имаше толкова малко понятие за самостоятелната задача на изкуството, че прояви милост към музиката само затова, защото подпомагала храбростта във войната.
към текста >>
И това връщане означава за Гьоте: връщане към природата, обаче връщане с цялото
бога
тство
на
развития дух, с достигнатото високо развитие
на
новото време.
За раждането на естетиката беше необходимо онова време, в което човекът свободен и независим от веригите на природата виждаше духа в неговата неразмътена яснота, в което обаче също отново е възможно едно сливане с природата. Че човекът се издига над становището на гърцизма, това си има своята добра причина. Защото в сбора от случайности, от които е съставен светът, в който ние се чувствуваме поставени, ние никога не можем да намерим Божественото, необходимото. Ние не виждаме нищо около нас освен факти, които биха могли да имат също и друга форма; не виждаме нищо освен индивиди и нашият дух се стреми към видимото, към първо образното, ние не виждаме нищо освен това, което има край, което е преходно и нашият дух се стреми към безкрайното, непреходното, вечното. Следователно, ако отчужденият от природата човешки дух трябва отново да се върне към природата, това връщане трябва да стане към нещо друго, а не към онзи сбор от случайности.
И това връщане означава за Гьоте: връщане към природата, обаче връщане с цялото богатство на развития дух, с достигнатото високо развитие на новото време.
Принципът на делението на природа и дух не отговаря на Гьотевите възгледи; той иска да вижда в света само едно велико цяло, една единна еволюционна верига от същества, в която човекът съставлява един член, макар и най-висшия. Природата! ние сме заобиколени от нея и обгърнати от нея без да можем да излезем от нея и без да можем да проникнем по-дълбоко в нея. Без да я молим и без да ни предупреждава тя ни обхваща в кръговрата на нейния танц и продължава да действува с нас, докато се уморим и падаме от нейните ръце". И в книгата върху Винкелман: "когато здравата природа на човека действува като едно цяло той се чувствува в света като в едно велико, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на удоволствие му осигурява едно чисто, свободно очарование: тогава вселената, ако тя би могла да чувствува себе си, достигнала до нейната цел, би възлекувала и би се удивлявала на достигнатия връх в нейното развитие и същество". Тук се съдържа истински Гьотевото излизане над непосредствената природа, без да се отдалечи ни най-малко от това, което съставлява същността на природата.
към текста >>
Това не са никакви празни общи понятия, които принадлежат
на
една пуста теория, с едно
бога
то, конкретно съдържание, пълножизнени и ненагледни.
И в книгата върху Винкелман: "когато здравата природа на човека действува като едно цяло той се чувствува в света като в едно велико, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на удоволствие му осигурява едно чисто, свободно очарование: тогава вселената, ако тя би могла да чувствува себе си, достигнала до нейната цел, би възлекувала и би се удивлявала на достигнатия връх в нейното развитие и същество". Тук се съдържа истински Гьотевото излизане над непосредствената природа, без да се отдалечи ни най-малко от това, което съставлява същността на природата. На него му е чуждо това, което той самият намира при много особено надарени хора: "особеността да чувствува един вид боязън пред действителния живот, да се оттегли в самия себе си, да създаде в самия себе си един собствен свят и по този начин да върши най-превъзходното към вътрешността". Гьоте не бяга от действителността, за да си създаде един абстрактен свят на мислите, който няма нищо общо с тази действителност; не, той се задълбочава в нея, за да намери в нейните вечни промени, в нейното развитие и движение нейните непроменящи се закони, той застава срещу индивида, за да види в него първообраза. Така в неговия дух се роди първичното растение, също първичното животно, които не са нищо друго освен идеите на животното, идеите на растението.
Това не са никакви празни общи понятия, които принадлежат на една пуста теория, с едно богато, конкретно съдържание, пълножизнени и ненагледни.
Ненагледни /видими/ естествено не за външните сетива, а само за онази висша способност на виждането, за която Гьоте говори в статията върху "Съзерцателната разсъдъчна способност". В Гьотевия смисъл идеите са също така обективни както цветовете и формите на нещата, но те са възприемаеми само за онзи, чиято способност за схващане нещата е нагласена за тази цел, както цветовете и формите съществуват само за виждащия, но не за слепия. Ако ние не застанем срещу обективното именно с един възприемащ дух, то не ни се разкрива. Без инстинктивната способност да възприемаме идеи, тези идеи остават за нас винаги едно затворено поле. Шилер е вникнал тук по-дълбоко от който и да е друг в устройството на Гьотевия гений.
към текста >>
Този е смисълът
на
Гьотевите думи в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност": "Когато в областта
на
моралното се издигнем чрез вяра в
Бога
, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първото същество, тогава в областта
на
интелектуалното би трябвало да бъде същият случай, като чрез съзерцанието
на
една постоянно творяща природа станем достойни да участвуваме духовно в нейните произведения.
На 23 август 1794 година той обясни на Гьоте същността, която лежи на основата на неговия дух, със следните думи: "Вие вземате заедно цялата природа, за да получите светлина върху отделните неща; вие търсете в цялостността на нейните форми на проявите обяснителната основа за индивида. От простата организация се издигате стъпка по стъпка до повече сложната, за да изградите накрая най-сложната от всички, да го изградите генетично от материалите на цялата сграда на природата. Чрез това, че го пресъздавате един вид от природата, вие се стремите да проникнете в неговата скрита техника". В това пресъздаване се крие ключът за разбиране светогледа на Гьоте. Ако искаме да се издигнем до първообразите на нещата, до това, което не се променя във вечните промени, тогава трябва да разгледаме не това, което е завършено, защото то не отговаря вече напълно на идеята, която се изразява в него, а трябва да се върнем към това, което става, което се развива, трябва да подслушваме природата в нейното творчество.
Този е смисълът на Гьотевите думи в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност": "Когато в областта на моралното се издигнем чрез вяра в Бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първото същество, тогава в областта на интелектуалното би трябвало да бъде същият случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа станем достойни да участвуваме духовно в нейните произведения.
Аз проникнах първо несъзнателно и от вътрешен подтик неуморно до първообразното, до типичното". Следователно Гьотевите първо образи не са празни схеми, а са тласкащи, работещи зад явленията сили. Това е "по-висшата природа" в природата, която Гьоте иска да завладее. От това ние виждаме, че в никой случай действителността, каквато тя стои разпростряна пред нашите сетива, не е нещо, при което трябва да спре човекът стигнал до една по-висока степен на културата. Само когато човешкият дух прекрачва тази действителност, счупва черупката и стига, до ядката, на него му се открива това, което подържа в единство този свят в неговата най-дълбока вътрешност.
към текста >>
Богът беше станал човек, за да издигне човека до
Бога
.
Тази религиозна /така трябва да я наречем/ мисия на изкуството Гьоте изразява в книгата върху Винкелман със следните величествени думи: "Когато човекът е поставен на върха на природата, той вижда отново себе си като една цяла природа, която отново трябва да произведе в себе си един връх. За целта той се извисява, стига до този връх, като се проникне с всички съвършенства и добродетели, призовава подбора, реда, хармонията и значението и се издига накрая до производството на художественото творение, което заема наред с неговите други дела и произведения едно блестящо място. Щом веднъж е произведено, то стои в своята идеална действителност пред света, произвежда едно трайно действие, най-висшето: защото развивайки се духовно от всички сили, то взема в себе си всичко величествено, достойно за уважение и любов и одушевявайки човешката форма, то издига човека над самия него, затваря кръга на неговия живот и на неговите дела и го обожествява за настоящето, в което се съдържа миналото и бъдещето. От такива чувства бяха обзети онези, които виждаха олимпийския Юпитер, както можем да видим това от описанията, съобщенията и свидетелствата на древните хора.
Богът беше станал човек, за да издигне човека до Бога.
Хората виждаха най-високото достойнство и бяха въодушевени за най-висшата красота". С това на изкуството беше признато високото значение за културния напредък на човечеството. Характерно е за мощния епос на германския народ, че първо той стигна до това познание, отбелязвайки, че от едно столетие насам всички германски философи водят борба да намерят най-достойната научна форма за особения начин, по който в произведението на изкуството духовното и природното, идеалното и реалното се сливат едни с други. И задачата на естетиката не е никоя друга, освен да разбере това проникване в неговата същност и да го преработи в отделните форми, в които то се проявява в различните области на изкуството. Да бъде възбуден проблемът по посочения от нас начин и да постави в течение всички главни естетически въпроси, това е заслуга на излязлата в 1790 година книга на Кант "Критика на разсъдъчната способност", обясненията на която бяха приети със симпатия от страна на Гьоте.
към текста >>
Тук в нас прониква едно
бога
то съдържание, обаче без ние да можем да упражним едно определящо влияние върху неговата природа.
При красивото въпросът "за какво" се съдържа в самия предмет и умът няма нужда да се издигне над него. От тук Шилер започва да развива своите идеи. И той прави това, като втъкава идеята на свободата в редицата от мисли по такъв начин, който прави най-висока чест на човешката природа. Първо Шилер поставя един срещу друг два проявяващи се независимо подтици на човека. Първият е така нареченият материален подтик или нуждата да държим нашите сетива отворени за вливащия се в нас външен свят.
Тук в нас прониква едно богато съдържание, обаче без ние да можем да упражним едно определящо влияние върху неговата природа.
Тук всичко става с една безусловна необходимост. Това, което възприемаме се определя от вън; тук ние не сме свободни, а сме подчинени, трябва просто да се подчиним на заповедта на природната необходимост. Вторият подтик е подтикът на формата. Това не е нищо друго освен разумът, който донася ред и закон в хаоса на съдържанието на възприятията. Чрез неговата работа се внася система в опита.
към текста >>
Само когато извървим цялата
бога
тство
на
жизнените прояви, в които този универсален дух се е изразил, пред нашата душа се явява неговото същество, неговата тенденция, от която всичко извира при него и която бележи една върхова точка
на
човечеството.
И това може да важи също за някой друг отдел на нашите модерни науки. Когато Валтер фон Гьоте почина на 15 април 1885 година и съкровищата на Гьотевия дом станаха достъпни за нацията /Валтер фон Гьоте беше последния потомък на поета/, тогава някой би могъл да погледне потрепвайки с рамена към усърдието на учените, а именно такъв човек, който получаваше и най-малкия остатък от наследството на Гьоте и гледаше на него като към една реликва, която никак не би трябвало да се счита като малоценна за изследването. Обаче геният на Гьоте е неизчерпаем, той не може да бъде обгърнат с един поглед и ние можем да се приближим до него само постоянно от различни страни. И за тази цел всичко трябва да бъде добре дошло за нас. Също и това, което погледнато отделно изглежда без ценно, добива значение, когато го разгледаме във връзка с обширния светоглед на поета.
Само когато извървим цялата богатство на жизнените прояви, в които този универсален дух се е изразил, пред нашата душа се явява неговото същество, неговата тенденция, от която всичко извира при него и която бележи една върхова точка на човечеството.
Само когато тази тенденция стане нещо общо благо на всички духовно стремящи се, когато вярата стане нещо всеобщо, че ние трябва не само да разберем Гьотевия възглед за света, а да живеем в този възглед и той да живее в нас, само тогава Гьоте ще е изпълнил своята мисия. Този възглед за света трябва да бъде във всички членове на германския народ и далече над неговите граници знакът, в който те да се срещат и познават като в един общ стремеж. НЯКОЛКО ЗАБЕЛЕЖКИ 1. Тук става дума за естетика като една самостоятелна наука. Естествено биха могли да се срещнат изказвания върху изкуствата при ръководещите духове от по-стари времена.
към текста >>
62.
6. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 17 август 1919
GA_296 Възпитанието
Отклик
на
този факт намираме в древното хебрейско време, когато се говори за неизговоримото име
на
Бога
в душата, което може да се изрича единствено от посветените или да бъде евритмизирано от общността.
Вие изричате това "Аз" сравнително без респект. Но това "Аз" не се изричаше винаги толкова безреспектно през развитието на човечеството. Съществуваха по-древни моменти от развитието на човечеството, които отчасти бяха изтлели още през египетската епоха, времена, когато за това, което изразява Азът да използваше едно име, чието изговаряне зашеметяваше човека. Затова изговарянето му беше забранено. Ако на първото население непосредствено след атлантската катастрофа се беше случило да се изговори известното само на посветените име на Аза, то цялата тълпа щеше да се за шемети, щеше да припадне, толкова силно щеше да подействува това име върху Аза.
Отклик на този факт намираме в древното хебрейско време, когато се говори за неизговоримото име на Бога в душата, което може да се изрича единствено от посветените или да бъде евритмизирано от общността.
Неизговоримото име на бога произхожда от това, което току що ви разказах. Постепенно това се изгубваше все повече. Затова обаче се притъпиха дълбоките въздействия, които съпровождаха подобни неща. В първия следатлантски период: дълбокото въздействие на Аза; във втория следатлантски период дълбокото въздействие на астралното тяло; във втория следатлатски период дълбокото въздействие на етерното тяло, но и вече едно поносимо въздействие, което както ви казах вчера поставя човека във връзка, в родствени отношения с космоса. Сега ние можем да изговорим Аза, можем да изговорим всичко възможно, но нещата вече не ни въздействат, защото това, което схващаме от света ние разбираме с трупа си.
към текста >>
Неизговоримото име
на
бога
произхожда от това, което току що ви разказах.
Но това "Аз" не се изричаше винаги толкова безреспектно през развитието на човечеството. Съществуваха по-древни моменти от развитието на човечеството, които отчасти бяха изтлели още през египетската епоха, времена, когато за това, което изразява Азът да използваше едно име, чието изговаряне зашеметяваше човека. Затова изговарянето му беше забранено. Ако на първото население непосредствено след атлантската катастрофа се беше случило да се изговори известното само на посветените име на Аза, то цялата тълпа щеше да се за шемети, щеше да припадне, толкова силно щеше да подействува това име върху Аза. Отклик на този факт намираме в древното хебрейско време, когато се говори за неизговоримото име на Бога в душата, което може да се изрича единствено от посветените или да бъде евритмизирано от общността.
Неизговоримото име на бога произхожда от това, което току що ви разказах.
Постепенно това се изгубваше все повече. Затова обаче се притъпиха дълбоките въздействия, които съпровождаха подобни неща. В първия следатлантски период: дълбокото въздействие на Аза; във втория следатлантски период дълбокото въздействие на астралното тяло; във втория следатлатски период дълбокото въздействие на етерното тяло, но и вече едно поносимо въздействие, което както ви казах вчера поставя човека във връзка, в родствени отношения с космоса. Сега ние можем да изговорим Аза, можем да изговорим всичко възможно, но нещата вече не ни въздействат, защото това, което схващаме от света ние разбираме с трупа си. Това означава, че от света ние разбираме единствено мъртвото, минералното.
към текста >>
Затова задача
на
човечеството ще бъде да се изкачи от едно такова
познаване
на
минералното до
познаване
то
на
растителното.
Но ние трябва отново да се издигнем дотам, да се върнем обратно в онези области, в които да обгръщаме и живота. Ако по време на гръко-латинската епоха, между осмия предихристиянски век и средата на 15 век след Христа, се наблягаше на това, трупът да придобие все повече и повече мъртво знание, то сега нашата интелигентност поема по пътя, за който вчера говорих. Тъкмо затова ние трябва да се противопоставим на голата интелигентност. Към нея ние трябва да прибавим нещо друго. Характерно за това е, че ние трябва да извървим правилно пътя назад, че днес в петата следатлатска епоха ние трябва да познаем в известно отношение растителното, в шестата епоха животинското, и едва в седмата истински човешкото.
Затова задача на човечеството ще бъде да се изкачи от едно такова познаване на минералното до познаването на растителното.
А сега, направете това прозрение на една дълбока връзка, помислете, кой е най-характерния човек, търсил прозрението на растението. Това е Гьоте. Защото преминавайки от цялата външна наука за мъртвото върху живото, върху метаморфозата, върху възникването на растенията, в той беше човекът на петата следатлантска епоха в своето най-елементарно начало. Затова ако прочетете една малка студия от Гьоте от 1790 година: "Опит за обяснение на възникването на растението", то именно в нея вие ще откриете опита на Гьоте да обхване процеса на възникване на растението, не като нещо мъртво, затворено в себе си, а като нещо възникващо лист по лист. Тук вие ще видите изгрева на онова прозрение, което трябва да се търси именно входа на петата следатлантска епоха.
към текста >>
Това, че си представяме
Бога
като най-висшето, то още не казва нищо.
Помислете как днешните свещеници зависят от това, да разчитат на егоизма на хората. Защото колкото повече се уповават на човешкия егоизъм, колкото повече обещават на човека за живота на душата след смъртта, толкова повече постигат целта си. Защото в общи линии в днешното човечество не съществува особено много интерес за други неща. Малко се интересуват хората и за онова духовно изтъкаване и оживотворяване, което се оповестява така прекрасно след раждането, или след зачатието, с душата, която преди това се е намирала в духовния свят. Следствие от това е начинът, по който днес човекът изобщо мисли за божественото в различните вероизповедания.
Това, че си представяме Бога като най-висшето, то още не казва нищо.
В това отношение е важно най-вече да разчистим всички заблуди. Какво всъщност имат впредвид повечето хора, които днес казват "Бог"? Вече съм споменавал това и тук. Какъв вид мъдрост е това, което те имат впредвид, когато говорят за Бог? В действителност те имат впредвид един Ангелос, един ангел, собствения си ангел, него те наричат Бог!
към текста >>
В основата си това, че не можем да превъзмогнем ангела и да достигнем до идеята за
Бога
, е един егоизъм
на
религиозната вяра.
Какъв вид мъдрост е това, което те имат впредвид, когато говорят за Бог? В действителност те имат впредвид един Ангелос, един ангел, собствения си ангел, него те наричат Бог! Той не е нищо друго! Хората само предполагат, че един дух-пазител проследява собствения им живот, към него те надигат очи, и него те наричат свой бог. Дали ще го наричат Ангел, или бог, те имат впредвид единствено ангела.
В основата си това, че не можем да превъзмогнем ангела и да достигнем до идеята за Бога, е един егоизъм на религиозната вяра.
Причината за това е сгъстяването на интересите, което е предизвикано от егоизма. Това сгъстяване на интересите днес ние можем да видим излизащо на преден план съвсем ясно в обществения ни живот. За какво задават днес хората много въпроси? Питат ли много за общите съдби на човечеството? О, в известен смисъл е доста тъжно да се говори днес на едно човечество за общите човешки съдби.
към текста >>
63.
5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, 25.03.1920 г.
GA_312 Духовна наука и медицина
Преди всичко е необходимо да разберем, колко важно за лечението и
на
най-специалния случай е
познаване
то
на
целия човек, който е застанал пред нас.
ПЕТА ЛЕКЦИЯ Прониквайки чрез тези разглеждания все по-дълбоко към онази специална област, където патологията трябва да нахлуе в терапията, при което в известен смисъл трябва да бъде хвърлен мост между двете, ще бъде необходимо да бъдат споменат най-различни неща, които по отношение на лечението могат да представляват само един вид идеал и който не могат навсякъде да бъдат преценени в целия обхват. И все пак, ако има ме поглед върху всичко онова, влизащо в съображение при лечението на болния, от подробностите ще можем да изведем едно или друго и най-малкото ще знаем, как именно да преценяваме фрагментарните находки в болестта.
Преди всичко е необходимо да разберем, колко важно за лечението и на най-специалния случай е познаването на целия човек, който е застанал пред нас.
Това познаване на целия човек всъщност винаги би трябвало да се простира върху най-важните жизнени моменти. И тъй като понякога лекари са им гласували доверие и сами разказвали някои неща, то аз например често съм бил учуден, когато само след няколко думи съм питал: на колко години е всъщност болния? и лекарят не е можал да ми отговори точно, т.е. не е можел да си даде сметка, колко годишен е съответния болен. Както ще видим през следващите дни, едно от най-съществените неща е, с доста голяма точност да се осведомим за възрастта на пациента, защото терапията в силна степен зависи от възрастта на пациента.
към текста >>
Това
познаване
на
целия човек всъщност винаги би трябвало да се простира върху най-важните жизнени моменти.
ПЕТА ЛЕКЦИЯ Прониквайки чрез тези разглеждания все по-дълбоко към онази специална област, където патологията трябва да нахлуе в терапията, при което в известен смисъл трябва да бъде хвърлен мост между двете, ще бъде необходимо да бъдат споменат най-различни неща, които по отношение на лечението могат да представляват само един вид идеал и който не могат навсякъде да бъдат преценени в целия обхват. И все пак, ако има ме поглед върху всичко онова, влизащо в съображение при лечението на болния, от подробностите ще можем да изведем едно или друго и най-малкото ще знаем, как именно да преценяваме фрагментарните находки в болестта. Преди всичко е необходимо да разберем, колко важно за лечението и на най-специалния случай е познаването на целия човек, който е застанал пред нас.
Това познаване на целия човек всъщност винаги би трябвало да се простира върху най-важните жизнени моменти.
И тъй като понякога лекари са им гласували доверие и сами разказвали някои неща, то аз например често съм бил учуден, когато само след няколко думи съм питал: на колко години е всъщност болния? и лекарят не е можал да ми отговори точно, т.е. не е можел да си даде сметка, колко годишен е съответния болен. Както ще видим през следващите дни, едно от най-съществените неща е, с доста голяма точност да се осведомим за възрастта на пациента, защото терапията в силна степен зависи от възрастта на пациента. И ако завчера тук бяха споменати някои неща, които в отделни случаи не помагат[1], то при такива изявления съвсем близо е въпросът: по какъв начин е свързана възрастта на съответния пациент със случаите на неуспех?
към текста >>
Когато един пациент има
бога
ти сънища, защото това показва, че астралното тяло и Аза имат в себе си тенденцията, да разгръщат собствена дейност, то това е изключително показателно за цялото му устройство, т.е.
Всички тези неща ни насочват към нещо, което бихме могли да назовем поведение на етерното тяло, или да кажем, функционална изява на човека спрямо неговото физическо тяло. И когато искаме да опознаем някакво съотношение между човека и неговите лечебни средства, това трябва да се вземе предвид. По-нататък е необходимо да разберем от пациента отношението на физическото и на етерното тяло спрямо висшите елементи на човешката същност, спрямо това, което наричаме астрално тяло, т.е. същински душевното и спрямо Аза, спрямо действителното духовно. Така например не бива да пропускаме да поставим на пациента въпроса, дали сънува малко или много.
Когато един пациент има богати сънища, защото това показва, че астралното тяло и Аза имат в себе си тенденцията, да разгръщат собствена дейност, то това е изключително показателно за цялото му устройство, т.е.
нито твърде силно, нито твърде дълбоко да се ангажират с физическото тяло. Или това означава, че същинските човешки душевни формообразуващи сили нахлуват в органната система на човека. След това, макар че това е може би малко неудобно, би трябвало да се осведомим, дали съответния човек е подвижен, работлив или е склонен към мудност. Защото личности, които са склонни към мудност, притежават силна вътрешна подвижност на астралното тяло и на Аза. Може да звучи парадоксално, но тази подвижност не се осъзнава.
към текста >>
64.
Съдържание
GA_317 Лечебно-педагогически курс
Особености
на
инкарнацията при недостатъчно
познаване
на
човешкия организъм.
Мировият етер като носител на живите мисли. Възникване на нелепите мисли. Отношението на възпитателя към живите мисли. Педагогически закон: на една или друга съставна част на детето действува следващата по-висша съставна част на възпитателя. Какво да правим при слабост на волята.
Особености на инкарнацията при недостатъчно познаване на човешкия организъм.
Моралност, отговорност, съвест, решителност и тяхното значение за възпитателя. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, 27. Юни 1924 Непосредственото отношение на Аза към физическото. Косвеното отношение на астралното тяло към струящата светлина, към химизма, към всеобщия миров живот.
към текста >>
Лечение
на
епилепсията с оглед
познаване
то
на
този факт.
Юни 1924 Непосредственото отношение на Аза към физическото. Косвеното отношение на астралното тяло към струящата светлина, към химизма, към всеобщия миров живот. Вътрешната физикална същност на окото. Азът и астралното тяло, неспособни да навлизат в органите, водят до епилепсия.
Лечение на епилепсията с оглед познаването на този факт.
Органът като правилно или неправилно включена мисъл. Несигурната воля в началото на инкарнацията; придобиване на моралност. Моралният дефект: остатъчни симптоми. Причини за моралната слепота. Клептоманията: причини и преобразяване.
към текста >>
По-късната параноя и слабата веществообмяна при бедния
на
сяра белтък; прекалено силната абсорбция и променливите впечатления при
бога
тия
на
сяра белтък.
Терапия при себенеуверените деца. За възпитателя: Да се ръководи не от предписания, а от съзнателно изживяване на вътрешната същност на всяко дете. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, 30. Юни 1924 Двете противоположни тенденции, засягащи съставните части на човешкото същество.
По-късната параноя и слабата веществообмяна при бедния на сяра белтък; прекалено силната абсорбция и променливите впечатления при богатия на сяра белтък.
Степен на наситеност със сяра и желязо; последиците в двата случая. Многообразие на понятия и форми и развитие на съответните чувства. Ритмичното повторение като елемент на терапията. Лечение на деца, склонни към натрапливи представи. Диета. Лечение на децата, трудно и лесно включващи се в двигателната система.
към текста >>
Ранно раз
познаване
на
детската склонност към клептомания.
Едно момче с клептомания. Представяне на сулфуристично дете: анамнеза, отношение майка-дете, значение на преболедуването от дребна шарка на три години и половина; необходимост от наблюдение на сънищния живот. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, 5. Юли 1924 Причина за клептомания при едно 12-годишно дете, терапия чрез педагогически въздействия от страна на възпитателя: Доверие към възпитателя.
Ранно разпознаване на детската склонност към клептомания.
Интензивно провеждана лечебна евритмия, медикаментозно лечение, своеврменно обсъждане на постъпките – Терапия при едно сулфуристично дете (8. лекция); хидротерапевтични процедури; пречупване на характера и неговото значение. Необходимата връзка между възпитателя и гения на езика. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 5. Юли 1924
към текста >>
65.
Седма лекция, 7 януари 1921 година
GA_323 Отношение на различните естественонаучни области към астрономията
Трябва с по-
бога
то съдържание да пристъпваме към емпиричната реалност, а не просто с математическото и форономическото.
Бих искал само да набележа тези направления. Тях можем да ги проследим във всички възможни страни. Днес съществуват безброй възможности да се дадат нови направления на изследователските методи, но е нужно до известна степен това, което сме свикнали да разглеждаме само количествено, да го приведем към качествено разглеждане. Неща, които първо се формират количествено (математиката е най-добрият пример за това, форономията е друг пример), след това отново се търсят в емпиричната действителност. Но на нас ни е нужно и другото, математиката и форономията реално да се обезпечат емпирично.
Трябва с по-богато съдържание да пристъпваме към емпиричната реалност, а не просто с математическото и форономическото.
Няма да намерим нищо друго, освен форономически и математически определена мирова механика или механика на развитието, ако пристъпим към света само с предпоставките на форономията и математиката. Но в света ще открием други неща, ако заедно с експерименталните изследвания изходим и от други области, освен от математиката и форономията. И така, до последния ледников период още не е станала диференциацията между човешкия сетивен живот и общия човешки живот, общия органичен живот. Тогава още е съществувал по-синтетичният, единен органичен живот на човека. От времето на последния ледников период сме преживели реалното разделяне на човешкия органичен живот.
към текста >>
От това, което се подготвя в животното, а не от голото наблюдение, макар и въоръжено с телескоп, трябва да се създадат предпоставки за
познаване
на
взаимоотношенията между Земята и Слънцето.
Тогава Слънцето също въздейства върху животното, но между тях се намира Земята. Тоест, първия път трябва да се говори за пряко въздействие на слънчевите лъчи върху животното, втория път – за косвеното въздействие на слънчевите лъчи върху животното, когато между тях се намира Земята, когато слънчевите лъчи първо трябва да преминат през Земята. Ако сега обяснявате формата на животното с прякото слънчево въздействие, ще получите главата; ако обяснявате животното със слънчевите лъчи, които първо преминават през Земята, получавате противоположния на главата полюс. Черепът трябва да се изучава като резултат от прякото слънчево въздействие; формата, морфологията на противоположния полюс трябва да се изучават като въздействие на слънчевите лъчи, на пътя на които се намира Земята, като въздействие на непреките слънчеви лъчи. И така, морфологията на животното ни насочва към взаимоотношенията между Земята и Слънцето.
От това, което се подготвя в животното, а не от голото наблюдение, макар и въоръжено с телескоп, трябва да се създадат предпоставки за познаване на взаимоотношенията между Земята и Слънцето.
Сега си представете линията на гръбнака на човека, обърната под прав ъгъл по отношение на животното, тоест, че става съществена модификация на това въздействие; че, собствено, от слънчевото въздействие в човека имаме нещо съвсем друго, отколкото в животното; и че е необходимо това, което действа в човека, да го представим като резултираща (рис. 4). А именно, ако тази линия (паралелната на повърхността на Земята на рис. 3), представляваща прякото или косвено слънчево въздействие, я представим символично (хоризонталата на рис. 4), то трябва да си кажем: тук действа също и вертикалата. И само образувайки резултиращата, ще получим това, което действа в човека.
към текста >>
66.
3. СКАЗКА ПЪРВА
GA_326 Раждането на естествените науки
Ако бихме искали да проучим тези методи само в тяхното настоящо приложение, ние бихме наистина рискували да се откажем от
познаване
то
на
дълбоката същност
на
научната мисъл.
Моето мнение се основава на факта, че така наречените експериментални методи, когато те са добре разбрани, не съставляват една грешка, а са зародиш на едно ново духовно познание и на един нов духовен подтик. Именно от тази гледна точка бих искал да изходя за днес. Не трябва да заемаме отрицателно отношение спрямо експерименталните методи, а напротив да ги използуваме като изходна точка на един път, който завършва в един нов духовен живот, толкова много необходим на нашата епоха. Сказките, които аз вече изнесох върху някои области на научната мисъл, показаха подробно пътя, който трябва да бъде следван и върху който тук ще хвърля само един общ поглед. За да разберем добре, какво значение имат експерименталните методи на нашата епоха, трябва да се върнем с няколко столетия назад.
Ако бихме искали да проучим тези методи само в тяхното настоящо приложение, ние бихме наистина рискували да се откажем от познаването на дълбоката същност на научната мисъл.
За да обхванем тази мисъл в нейната действителност, трябва да я проследим в течение на няколко столетия; по този начин ние стигаме до една точка, която често съм посочвал като един главен момент в цялото модерно развитие; това е именно завоят станал през 14-то и 15-то столетие, когато изчезнаха начините на мислене практикувани в средновековието и на тяхно място възникна духовното състояние, в което живеем днес. В тази зора на модерните време на ние срещаме една личност, в която се съсредоточават характерните черти на нейната епоха и в която, въпреки това, още живеят много от спомените на миналото: това е Николай от Куза или Николай Кузански, висш църковен сановник, един от най-великите мислители на всички времена. Кардиналът Николай Кузански беше син на корабар-лозар от Рейнската област. Роден през 1401 година, той починал през 1964 година. На пръв поглед неговата мисъл изглежда лесно достъпна; обаче когато някой модерен учен се залови да проучва тази мисъл, тя предлага от известна гледна точка много големи трудности.
към текста >>
Тези "братя
на
общия живот" бяха особено хора, които изпълняваха своите задължения в тесни кръгове и, след това, в тишината
на
кабинета, стремейки се да намерят пътя, който води до
Бога
и до духовния свят.
От друга страна те не искаха да се изолират от света, както отшелниците. Те никак не пренебрегваха физическата личност и държаха всеки един да изпълнява с усърдие задълженията установени в неговата държава. Те искаха да участвуват в живота на света; но веднъж свършили работата си, искаха да могат да се вглъбят в себе си и, в глъбините на тяхната душа, да направят да се разцъфти една духовна религиозност, способна да се приспособи към външните нужди. Това, което те имаха преди всичко предвид, беше да развият в човека способности, благодарение на които би могло да се установи известно вътрешно единение между него и божествената духовност. В лоното на една общност от този род, в Девентер, Холандия, бе възпитан Николай Кузански.
Тези "братя на общия живот" бяха особено хора, които изпълняваха своите задължения в тесни кръгове и, след това, в тишината на кабинета, стремейки се да намерят пътя, който води до Бога и до духовния свят.
Николай Кузански беше създаден да урежда отношенията на хората помежду им и да прилага своите познания към социалния живот. Една вътрешна нужда го тласкаше и тази нужда щеше да го накара да иска да играе една по-активна роля в света. Следователно за известно време Николай Кузански беше юрист. Но в епохата, в която живееше, хаосът царуваше във всички клонове на социалния живот. Скоро отвратен от правото, той стана католически свещеник.
към текста >>
Но това, което най-много ни вълнува у него, е основната черта
на
неговата душа, която бихме могли да охарактеризираме така: преди Николай Кузански, Майстер Екхардт е също така отнесен от порива, който обхващаше богословите
на
средновекивието към
Бога
, към духовния свят.
Когато знанието се преобразява в най-благородния смисъл на думата, когато то се отрича от себе си в момента, където е на път да достигне духа, тогава то става учено невежество. Именно под впечатленията на тези съзерцания Николай Кузански публикува в 1440 година своето съчинение. Нека за момент го изоставим и да проникнем в килията на един от онези мистици на Средновековието, които са го предходили, в килията на един Майстер Екхардт, например /чиито черти аз вече описах на друго място/. Ние се намираме в присъствието на това, което Църквата нарича един еретик. Можем да четем писанията на Майстер Екхардт от различни гледни точки; ние винаги ще вкусим в тях вътрешната топлина на неговата мистика.
Но това, което най-много ни вълнува у него, е основната черта на неговата душа, която бихме могли да охарактеризираме така: преди Николай Кузански, Майстер Екхардт е също така отнесен от порива, който обхващаше богословите на средновекивието към Бога, към духовния свят.
У него ние намираме многотомистични изрази: но когато се изоставя на този порив вън от богословската мисъл, той стига винаги до там, да си казва, че тази мисъл не му позволява да се доближи до божествената искра, която свети в него. Тя я осветява от тук, от там, с една блага светлина, но с нищо не участвува в божествената светлина, в тази духовна светлина, която свети в неговата душа. Той се чувствува отблъснат далече от този живот, който събужда в него ми. слите, но също чувствата и спомените, и от които би могъл да черпи едно цялостно познание. Когато, казва той, аз търся най-интимната същност на моето същество, намирам се потопен в едно нищо.
към текста >>
Те стигнаха до духа по пътя
на
душата и там те намират Аза, този Аз, който им беше дар от
Бога
.
В тишината на неговото сърце този мистик ни кара да чуем едно мощно слово. В миналото, когато душата се стремеше да познае себе си, тя винаги получаваше помощта на духа, чиято светлина я осветяваше вътре в нея. Това беше един много стар закон, за който отново ще говорим по-нататък. Когато един Тома Аквински изучава своята собствена душа, той намира в нея да действува един жив духовен елемент. По-точно казано, не в самата душа, но в духа, който живееше и действуваше в нея, Тома Аквински и неговите предшественици са търсили своето Аз.
Те стигнаха до духа по пътя на душата и там те намират Аза, този Аз, който им беше дар от Бога.
Те си казваха или най-малкото биха могли да си кажат: аз прониквам в моята душа, съзерцавам там духа и в този дух се намира моето Аз. Обаче развитието на човечеството изисква, щото напредвайки към свободата, то да изгуби възможността да мери духа насочвайки погледа в самото себе си. Един Йоханес Скотус Еригена не би могъл да говори като Майстер Екхардт. Той би казал: аз поглеждам в самия себе си. След като съм пребродил външния свят, аз откривам в себе си, в моята душа, Духа, намирам Аза, който подържа и оживява моята душа.
към текста >>
Опитвайки същия път, както един Скотус Еригена или даже както Тома Аквински, Майстер Екхардт не се потопяваше в
Бога
, в Духа.
Един Йоханес Скотус Еригена не би могъл да говори като Майстер Екхардт. Той би казал: аз поглеждам в самия себе си. След като съм пребродил външния свят, аз откривам в себе си, в моята душа, Духа, намирам Аза, който подържа и оживява моята душа. В Божеството, в Духа намирам аз своето Себе. Съдбата на човечеството изискваше, пътят, практикуван през време на миналите столетия, да бъде затворен по времето на Майстер Екхардт.
Опитвайки същия път, както един Скотус Еригена или даже както Тома Аквински, Майстер Екхардт не се потопяваше в Бога, в Духа.
Той намираше само нищото на Божеството и трябваше да търси своето Аз в нищото. С една дума, човекът беше изгубил виждането на Духа в своето вътрешно същество и само подбуждан от една дълбока нужда един Екхардт трябва да търси своето Аз в нищото. Николай Кузански, който идва след него, установява със сигурност, че старите методи, основани на мисълта и на идеите, са фалирали и не струват вече нищо, когато се касае да се тъпче почвата на духовното. Душата е изгубила всяка възможност да намери в самата себе си духовния свят. И Николай от Куза си казваше: всичко, което богословието ми дава, може само да ме потопи в нищо на човешката мисъл; следователно аз трябва да се съединя с духовната опитност.
към текста >>
Върху това столетие, което разделя "De Docta Ignorantia" от "De Revolutionibus Orbium Celestium" трябва да насочим нашия поглед, ако искаме да разберем, как се е образувала нашата наука, да разгледаме съкровищата, с които се е о
бога
тила човешката душа, да проучим онези съкровища, от които тя се е отказа ла.
Докато "De Docta Ignorantia" от 1440 година е едно признание за безсилието пред духовния свят, "De Revo lutionibus orbium celestium" на Коперник, излиза през 1543 година, смело изявява своите права за математическата мисъл над цялата вселена. Духовният свят беше толкова отдалечен от човешкото познание, че и самата математика, казваше Николай Кузански, не можеше да се приближи до него освен чрез заекващи символи. Едно столетие по-късно съща та математика се явява толкова сигурна в себе си и толкова силна, казва Коперник, че тя може да затвори, да обхване сетивния свят във формули, предавайки му по този начин един научен израз. В този интервал от 100 години се роди западната наука. По-рано тя съществуваше само в зародишно състояние.
Върху това столетие, което разделя "De Docta Ignorantia" от "De Revolutionibus Orbium Celestium" трябва да насочим нашия поглед, ако искаме да разберем, как се е образувала нашата наука, да разгледаме съкровищата, с които се е обогатила човешката душа, да проучим онези съкровища, от които тя се е отказа ла.
До там трябва да отидем в миналото, даже и малко преди Николай Кузански, ако искаме наистина да схванем, що е научната мисъл, да знаем това, което науката може да донесе на човечеството, и какъв нов духовен живот може да роди тя.
към текста >>
67.
13. Осма лекция, 16 Юни 1924
GA_327 Биодинамично земеделие
И оттук се прави изводът, че човек трябва да бди за много неща, да внимава например животното да не се претоварва, да получава пълноценна храна,
бога
та
на
различни хранителни вещества, за да може да използва по-голямата част от това, което се съдържа в храната.
Според моето убеждение съществено подобрение ще има, когато селскостопанското обучение си постави за цел да раз вие разбиране, в какво се състои същността на храненето на животните. В тази насока бих желал днес да кажа някои неща. Споменах вече, че значението на храната за животните, а също и за човека, винаги се схваща напълно погрешно. Не се касае за това хранителните вещества да бъдат поети отвън и след това, както си го представят, да бъдат подложени на най-разнообразни промени и в края на краищата да бъдат отложени в организма. Грубо този процес си го представят така: Хранителните вещества се намират там навън, животното ги поема, складира, напластява в себе си това, което му е нужно, отделя това, от което няма нужда.
И оттук се прави изводът, че човек трябва да бди за много неща, да внимава например животното да не се претоварва, да получава пълноценна храна, богата на различни хранителни вещества, за да може да използва по-голямата част от това, което се съдържа в храната.
И в тази област е обичайно материалистично да се прави разлика между същински хранителни вещества и такива вещества, които поддържат горивните процеси в организма, както се казва, и на тази основа се създават най-различни теории, които се прилагат на практика, при което естествено се установява, че нещо потвърждава теорията, друго съвсем не я потвърждава, или след известно време я отрича, или пък я модифицира в една или друга насока. И как може да се очаква да бъде другояче! Говори се за горивни процеси в организма. Естествено, в организма няма същински горивен процес, а свързването на някои вещества с кислорода в организма означава нещо съвсем различно от един горивен процес.
към текста >>
О
бога
тени с тези познания, ще можем във всеки конкретен случай да намерим отношението
на
животинския организъм към растителния организъм сиреч към хранителния организъм.
В резултат ще последват приложни правила, но тези правила не трябва да се отклоня ват от принципите, че земеделското стопанство трябва да е затворено в себе си, да зависи само от себе си. Обаче не съвсем. Защо? Едно обективно разглеждане в духовно-научен смисъл никога не прави човека фанатик. При днешния икономически ред не може да се постигне напълно затворено в себе си земеделско стопанство. Човек обаче трябва да прави всичко възможно и да търси да го постигне.
Обогатени с тези познания, ще можем във всеки конкретен случай да намерим отношението на животинския организъм към растителния организъм сиреч към хранителния организъм.
Нека най-напред да го разгледаме в общи линии. Да разгледаме корена на растението: По принцип той се развива в земята и посредством тора се прониква от азова сила, намираща се в процес на формиране. Коренът абсорбира формиращата се азова сила и в абсорбирането на тази азова сила растението бива подкрепено, само ако в почвата се намира съответното правилно количество соли. Да приемем, че разглеждаме корена от позициите на направените тук разсъждения. Ние трябва да си обясним корена като съдържание на такива хранителни вещества, които, когато постъпят в човешкия организъм, най-лесно намират пътя към главата чрез храносмилането.
към текста >>
Освен енергия, към това принадлежи и осъзнаване
на
преследваната цел, антропософско съзнание за действителността,
познаване
същността
на
Антропософията, всеотдайност, пожертвователност и какво ли не още.
Затова приятелите, които участваха само от интерес и не влизат в оформения тук земеделски кръг, нека се въздържат, нека запазят нещата за себе си и да не ги разпространяват навсякъде, както обикновено много охотно се прави с Антропософията. Това е решението на Земеделския кръг, съобщено днес от многоуважавания граф Кайзерлинг, с което напълно съм съгласен. Впрочем бих желал сега, понеже сме в края на лекциите, като изключим часа за разисквания, който ще последва, да изразя своето задоволство, че пожелахте да дойдете и да участвате в това, което можа да се каже тук, както и в това, което трябва да последва и да се развива по-нататък. От друга страна искам да изразя съгласието си с Вас, като казвам, че работата, която беше извършена тук, е полезна и има интензивна вътрешна стойност. Не трябва да се забравят обаче две неща: колко енергия беше необходима от страна на граф Кайзерлинг, на графиня Кайзерлинг, на членовете на дома Кайзерлинг, за да се създадат условията за провеждането на този курс.
Освен енергия, към това принадлежи и осъзнаване на преследваната цел, антропософско съзнание за действителността, познаване същността на Антропософията, всеотдайност, пожертвователност и какво ли не още.
Ето как се стигна дотам, че за всички Вас вероятно онова, за което положихме толкова усилия, насочени към големите и плодотворни цели, засягащи цялото човечество, протече в рамките на един истински празник. Само след пет минути ще имате доказателство за това. И всичко друго, което се присъедини към това, не на последно място изключителни сърдечната любезност на всички домакини, включи нашата работа в рамките на един чудно хубав празник и с един селскостопански семинар ние празнувахме тук един истински селскостопански празник, и сега изказваме нашата сърдечна дълбока благодарност на граф и графиня Кайзерлинг и на целия дом Кайзерлинг за всичко онова, което в служба към идеята те направиха през тези десет дни за нас, както и за приятелския любвеобилен начин, с който те организираха престоя ни тук.
към текста >>
68.
ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 9 май 1923 г.
GA_349 Животът на човека и животът на земята - Същност на християнството
И така, по това изказване
на
Исус виждате, че тук понятията за кесаря и
Бога
са отделени едно от друго.
Такова неверие било непонятно за римляните. Що за страшни хора са тези, които не признават императора за бог - това са действително крайно опасни хора. (Християните в Рим са ги наричали атеисти, тоест отричащи боговете. - Бел. пр.) На свой ред християните следвали изречението: «Отдавайте кесаревото кесарю, а божието - Богу» (Лука, 20,25).
И така, по това изказване на Исус виждате, че тук понятията за кесаря и Бога са отделени едно от друго.
Бог е нещо невидимо. Бог не е видим за нито един човек, живеещ на Земята. Това твърдели християните. В това е и огромната разлика между християните и римляните. Като следствие, римляните разглеждали християните като най-опасни хора, подриващи държавната власт, защото в храма те не принасяли жертви на императора.
към текста >>
Докато християните принасяли жертви
на
Бога
, който умрял в Палестина, Когото никъде не можеш да видиш.
Бог не е видим за нито един човек, живеещ на Земята. Това твърдели християните. В това е и огромната разлика между християните и римляните. Като следствие, римляните разглеждали християните като най-опасни хора, подриващи държавната власт, защото в храма те не принасяли жертви на императора. Хората трябвало да принасят в храма жертва на императора.
Докато християните принасяли жертви на Бога, който умрял в Палестина, Когото никъде не можеш да видиш.
Римляните не можели да разберат това. Ето защо първите християни били принудени да провеждат своите богослужения под земята, да правят подземни жертвоприношения. Тези подземни ходове, изкопани от тях, в които те погребвали починалите и принасяли жертви, се наричали катакомби. В Рим и въобще в Италия под земята са се намирали такива далеч отиващи катакомби, подобни на малки градове. Там първите християни в първите столетия извършвали своите богослужения, своите жертвоприношения.
към текста >>
Именно ирационалността
на
църковната догматика, допълнена с представите
на
Кант за принципната невъзможност за
познаване
на
духовните явления, обявени за обект изключително
на
вярата, създали пропаст между наука и религия, създали двойственост между теологичната и научно-философската истина.
Такова явление в древността е било напълно възможно, даже и днес е възможно нещо подобно. И така, трябва да си представите, че Исус от Назарет, Този, останалият, в тридесетата Си година от живота бил просветлен от това, което наричат Христос. Той (Христос) влязъл в него (Исус), както в Кекуле е влязла теорията за бензола. И вследствие от това Той (Исус) станал съвсем друг Човек. (Читателят не трябва да се смущава от известната вулгарност на такова сравнение, ако отчете, че тези лекции не са се изнасяли пред благочестиви вярващи, а в среда от протестанти и атеисти, много от които, или не признавали Божествеността на Христос Исус, смятайки Го за обикновен човек, или въобще не вярвали, отхвърляйки църковните догми вследствие на тяхната ирационалност.
Именно ирационалността на църковната догматика, допълнена с представите на Кант за принципната невъзможност за познаване на духовните явления, обявени за обект изключително на вярата, създали пропаст между наука и религия, създали двойственост между теологичната и научно-философската истина.
Такава двойственост разкъсва съзнанието на съвременния човек. Христологията на Щайнер, както и цялата антропософия се стремят да построят мост през тази пропаст. - Бел. пр.) И тогава тези, които разбирали това, почнали да говорят: римляните имат «бог» на трона. Този «бог» на трона, казвали те, е поставен от обикновената земна власт.
към текста >>
Това е била най-древната форма
на
почитане
на
бога
, намиращ се
на
определено място.
преди Христос Исус, в тази древна епоха. Тогава тук долу, в Египет, е имало хора, които около 3000, 3500 години преди Христос говорели за своя бог, макар и с други думи. Те го наричали Ра. Говорели за своя бог, като казвали така: бог се намира например в град Тива; в Тива има типичен храм, изграден особено изкусно и приличащ на гробница. Там живее бог.
Това е била най-древната форма на почитане на бога, намиращ се на определено място.
Но, господа, ако някой живее там, където ние днес живеем, той по скоро не би казал: бог се намира в Тива. Защото в древността до това място не само не е можело да се добереш, но за него въобще нищо не се е знаело. Нищо не се знаело за Тива. И така, тези, които се намирали тук, в Египет, където тече Нил, казвали: бог живее в Тива. А тези, който се намирали тук, в нашия регион, също са имали такива местни богове.
към текста >>
И така, хората почитали
бога
на
някакво определено място.
Защото в древността до това място не само не е можело да се добереш, но за него въобще нищо не се е знаело. Нищо не се знаело за Тива. И така, тези, които се намирали тук, в Египет, където тече Нил, казвали: бог живее в Тива. А тези, който се намирали тук, в нашия регион, също са имали такива местни богове. Така например имало е местно божество в днешен Елзас или в Мюнстер.
И така, хората почитали бога на някакво определено място.
Това и била причината за появата на различните религии; религията от Тива, мюнстерската религия, елзаската религия. Така са се обособявали религиите. По-късно, когато миграцията на хората по Земята се увеличила, те вече не можели да свързват бога с някакво определено място, тъй като това би встъпило в противоречие с начина им на живот. Те водели номадски начин на живот: затова идентифицирали бога вече не с мястото, а с човека, който изпълнявал ролята на техен вожд. Така постепенно божественото достойнство преминало върху царя и първенците.
към текста >>
По-късно, когато миграцията
на
хората по Земята се увеличила, те вече не можели да свързват
бога
с някакво определено място, тъй като това би встъпило в противоречие с начина им
на
живот.
А тези, който се намирали тук, в нашия регион, също са имали такива местни богове. Така например имало е местно божество в днешен Елзас или в Мюнстер. И така, хората почитали бога на някакво определено място. Това и била причината за появата на различните религии; религията от Тива, мюнстерската религия, елзаската религия. Така са се обособявали религиите.
По-късно, когато миграцията на хората по Земята се увеличила, те вече не можели да свързват бога с някакво определено място, тъй като това би встъпило в противоречие с начина им на живот.
Те водели номадски начин на живот: затова идентифицирали бога вече не с мястото, а с човека, който изпълнявал ролята на техен вожд. Така постепенно божественото достойнство преминало върху царя и първенците. Така за народа вождът станал цар. Появили се много такива вождове. Както виждате, в Рим още се запазва нещо от такава религия, в която римляните почитали своя император като бог.
към текста >>
Те водели номадски начин
на
живот: затова идентифицирали
бога
вече не с мястото, а с човека, който изпълнявал ролята
на
техен вожд.
Така например имало е местно божество в днешен Елзас или в Мюнстер. И така, хората почитали бога на някакво определено място. Това и била причината за появата на различните религии; религията от Тива, мюнстерската религия, елзаската религия. Така са се обособявали религиите. По-късно, когато миграцията на хората по Земята се увеличила, те вече не можели да свързват бога с някакво определено място, тъй като това би встъпило в противоречие с начина им на живот.
Те водели номадски начин на живот: затова идентифицирали бога вече не с мястото, а с човека, който изпълнявал ролята на техен вожд.
Така постепенно божественото достойнство преминало върху царя и първенците. Така за народа вождът станал цар. Появили се много такива вождове. Както виждате, в Рим още се запазва нещо от такава религия, в която римляните почитали своя император като бог. Но какво е било християнството?
към текста >>
НАГОРЕ