Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
Намерени са резултати от
130
текста в
2
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Поезия
'.
На страница
1
:
148
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Това беше книгата на Холбах "Системи на природата"*(
Поезия
и истина, част III, книга11).
Рождение и гроб, Море на вечността, Тъкане непрестанно, Един пламтящ живот”. През време когато в Гьотевия дух се развиваха такива определени възгледи, в Щрасбург в ръцете му попадна една книга, която искаше да представи един светоглед, който беше точно противоположен на неговия.
Това беше книгата на Холбах "Системи на природата"*(Поезия и истина, част III, книга11).
Докато дотогава трябваше да укорява само обстоятелството, че живия организъм се описваше като едно механическо съчетание на отделните неща, в лицето на Холбах, той се запозна с един философ, който действително считаше живия организъм като един механизъм. Това, което в първия случай произхождаше от една неспособност да бъде познат животът в неговия корен, тук то доведе до една догма убиваща живота. Върху това Гьоте казва в "Поезия и истина": “Съществувала някаква материя от вечността, която се движела от вечността и чрез това движение наляво и надясно и на всички страни тя направо произвеждала всички безкрайни явления на съществуванието. Ние даже бихме останали доволни от всичко това, ако авторът действително би изградил пред нашите очи света от неговата движеща се материя. Но и той знае толкова малко за природата колкото и ние; защото като приковава няколко общи понятия, той ги пуска веднага, за да превърне това, което е по-висше от природата или което се явява като по-висша природа в природата, в материалната, тежка, вярно е че движена, но все пак лишена от насока и форма природа, и счита, че с това е добил твърде много”.
към текста >>
Върху това Гьоте казва в "
Поезия
и истина": “Съществувала някаква материя от вечността, която се движела от вечността и чрез това движение наляво и надясно и на всички страни тя направо произвеждала всички безкрайни явления на съществуванието.
Един пламтящ живот”. През време когато в Гьотевия дух се развиваха такива определени възгледи, в Щрасбург в ръцете му попадна една книга, която искаше да представи един светоглед, който беше точно противоположен на неговия. Това беше книгата на Холбах "Системи на природата"*(Поезия и истина, част III, книга11). Докато дотогава трябваше да укорява само обстоятелството, че живия организъм се описваше като едно механическо съчетание на отделните неща, в лицето на Холбах, той се запозна с един философ, който действително считаше живия организъм като един механизъм. Това, което в първия случай произхождаше от една неспособност да бъде познат животът в неговия корен, тук то доведе до една догма убиваща живота.
Върху това Гьоте казва в "Поезия и истина": “Съществувала някаква материя от вечността, която се движела от вечността и чрез това движение наляво и надясно и на всички страни тя направо произвеждала всички безкрайни явления на съществуванието.
Ние даже бихме останали доволни от всичко това, ако авторът действително би изградил пред нашите очи света от неговата движеща се материя. Но и той знае толкова малко за природата колкото и ние; защото като приковава няколко общи понятия, той ги пуска веднага, за да превърне това, което е по-висше от природата или което се явява като по-висша природа в природата, в материалната, тежка, вярно е че движена, но все пак лишена от насока и форма природа, и счита, че с това е добил твърде много”. В това схващане Гьоте не можа да намери нищо освен "движена материя" и противоположно на това се образуваха неговите понятия за природата все по-ясно. Ние ги намираме свързано представени в неговата статия "Природа", която е била писана около 1780 година.Тъй като в тази статия са събрани всички мисли на Гьоте върху природата, които досега посочихме само разпръснато, тя добива особено голямо значение. Идеята за едно същество, което е обхванато в постоянно изменение и при това винаги остава тъждествено, срещаме тук в тази статия: "Всичко е ново и все пак винаги старо”.
към текста >>
2.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
За това свое първо запознаване с философа той казва в "
Поезия
и истина" */*ІІІ част,Книга 14.): "след като потърсих в целия свят едно образователно средство за моето чудно същество, аз намерих най-после "етиката на този мъж".
Напротив би трябвало да приемем, че тук понятие и действителност стоят едно срещу другото без посредство и че са били произведени чрез едно намиращо се вън от тях влияние по един и същи начин, както човекът произвежда един сложен предмет на една замислена от него идея, например както строи една машина. С това Кант отрече възможността да бъде обяснен светът на организмите и даже бе привидно доказано, че това е невъзможно. Така стояха нещата, когато Гьоте се залови да се занимава с органичните науки. Обаче той пристъпи към (изследването) изучаването на същите, след като се беше подготвил за целта по най-подходящия начин чрез няколкократно прочитане на философа Спиноза. Гьоте започна да изучава Спиноза за първи път през пролетта на 1774 година.
За това свое първо запознаване с философа той казва в "Поезия и истина" */*ІІІ част,Книга 14.): "след като потърсих в целия свят едно образователно средство за моето чудно същество, аз намерих най-после "етиката на този мъж".
През лятото на същата година Гьоте се срещна с Фриц Якоби. Този последният, който се беше занимавал подробно със Спиноза за което свидетелстват неговите писма върху учението на Спиноза, 1785 година,беше напълно подходящ да въведе Гьоте по-дълбоко в същността на философа. Тогава за Спиноза се говореше твърде много, защото у Гьоте "всичко беше още в началното действие и противодействие, ферментиращо и кипящо*./*Пътуване в Италия, 5.Х.1787 година/. Известно време по-късно той намери в библиотеката на своя баща една книга, чийто автор остро се бореше против Спиноза, даже го изопачаваше до най-висока степен. Това стана повод Гьоте да се заеме още веднъж сериозно с дълбокия мислител.
към текста >>
В "
Поезия
и истина" (IV част, книга 16): Природата действа според вечни, необходими, следователно божествени закони, така че и самото божеството не би искало да измени нищо в тях".
Накратко казано: Органичната природа се обясняваше според първия възглед, а неорганичната според втория. Както видяхме, Спиноза беше доказал необходимостта от единно познание. Той беше твърде много философ, за да може да разпростре това теоретическо изискване и върху специалния клон на науката за организмите. Това оставаше да направи Гьоте. Не само горното изказване, но и множество други ни доказват, че той се обявяваше решително за схващането на Спиноза.
В "Поезия и истина" (IV част, книга 16): Природата действа според вечни, необходими, следователно божествени закони, така че и самото божеството не би искало да измени нищо в тях".
И по отношение на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога. При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах? " Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката. Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност". След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения.
към текста >>
3.
08. ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Който схваща нещата по този начин, той никога не ще добие яснота върху факта, какво отношение има Гьотевата
поезия
към Гьотевата наука.
Те получават закона от самотворческата сила на човешкия дух. За науката всяка намеса на човешката субективност би било изопачаване на действителността, превишаване на опитността; напротив изкуството израства на почвата на гениалната субективност. Неговите творения трябва да бъдат образи на човешкото въображение, а не огледални образи навъншния свят. Вън от нас, в обективното битие, се намира източникът на научните закони; вътре в нас, в нашата индивидуалност този на естетическите закони. Ето защо последните нямат ни най-малката познавателна стойност, те създават илюзии без и най-малкия фактор на действителността.
Който схваща нещата по този начин, той никога не ще добие яснота върху факта, какво отношение има Гьотевата поезия към Гьотевата наука.
С това обаче и двете са криво разбрани. Световноисторическото значение на Гьоте се състои именно в това, че неговото изкуство извира непосредствено от първоизточника на битието, че то не носи в себе си нищо илюзорно, нищо субективно, а се явява като вестител на онази закономерност, която поетът е доловил от мировия дух в дълбините на природното действие. На тази степен изкуството става тълкувател на мировите тайни, както науката е такъв в друг смисъл. Така и Гьоте винаги е схващал изкуството. За него то беше едното откровение на първичния закон на света, а науката другото откровение.
към текста >>
При това Гьоте не е никакъв философски поет, защото неговата
поезия
не поема околния път чрез мислите към сетивното оформление, а блика непосредством от извора на всяко ставане (развитие), както неговите изследвания не са пропити с поетическа фантазия, а почиват непосредствено на съзирането на идеите.
Тук се крие причината за това, защо Гьотевото направление в изкуството трябва да се допълни чрез науката. Гьоте не искаше нито наука, нито изкуство; той искаше /търсеше/ идеята. И той изказва или излага тази идея според страната, от която тя именно му се предлага. Гьоте се стремеше да се свърже с мировия Дух и да ни разкрие неговото царуване; той стори това посредством изкуството или посредством науката, според изискването. В Гьоте не живееше един едностранчив художествен или научен стремеж, а неуморния стремеж, "да съзре всяка действена сила и семе."
При това Гьоте не е никакъв философски поет, защото неговата поезия не поема околния път чрез мислите към сетивното оформление, а блика непосредством от извора на всяко ставане (развитие), както неговите изследвания не са пропити с поетическа фантазия, а почиват непосредствено на съзирането на идеите.
Без Гьоте да бъде един философски поет, неговото основно направление се явява за философския наблюдател като философско. С това въпросът, дали Гьотевите научни работи имат философска стойност или не, приема едно съвършено нова форма. Касае се, от това, което предстои, което имаме пред себе си, да направим извод за принципите. Какво трябва да предположим, че Гьотевите научни позиции се явяват като последствие на тези предпоставки? Ние трябва да изкажем това, което Гьоте е оставил неизказано, което обаче единствено прави неговите възгледи разбираеми.
към текста >>
4.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
"Истината е богоподобна: тя не се явява непосредствено, ние трябва да я отгатнем в нейните проявления."* /*
Поезия
и Истина, Ічаст, Книга І./
на нещо по-висше, по-чисто, непознато ние наричаме това: н а б о ж н о с т! " Тази страна на неговото същество е свързано неразривно с една друга. Той никога не се стреми да пристъпи непосредствено към това по-висше; той винаги се стреми да се приближи до него чрез природата.
"Истината е богоподобна: тя не се явява непосредствено, ние трябва да я отгатнем в нейните проявления."* /*Поезия и Истина, Ічаст, Книга І./
Наред с вярата в идеята Гьоте има също и другата вяра, че ние можем да добием идеята чрез съзерцанието на действителността; на него не му минава през ума да търси божеството някъде другаде освен в творенията на природата, но на всякъде той се стреми да открие божествената страна на тези творения. Когато през време на своето юношество той издига един олтар на великия Бог, който "стои в непосредствена връзка с природата"* /*Годишник на Гьоте, том VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./, този култ произтича определено от вярата, че можем да добием най-висшето, до което можем да стигнем, чрез вярно подържане на връзката с природата. Така у Гьоте е вроден онзи начин на разглеждане нещата, който ние оправдахме по пътя на теорията на познанието. Той пристъпва към действителността с убеждението, че всичко е само едно проявление на идеята, която ние добиваме едва тогава, когато издигнем сетивната опитност до духовното виждане. Това убеждение лежеше в него и още от младост той разглеждаше света на основата на това предположение.
към текста >>
5.
03_б. НАУКАТА НА ГЬОТЕ ПО МЕТОДА НА ШИЛЕР
GA_2 Светогледа Гьоте
В своите писма до Гьоте той е представил на този последния един огледален образ на неговото същество; в своите писма “Върху естественото възпитание на човека” той извежда идеала на художника така, както го е познал от самия Гьоте; и в своята статия “Върху наивната и сентиментална
поезия
” той рисува същността на истинското изкуство, каквато е беше добил от Гьотевата
поезия
.
Един възглед основан на научно схващане на Гьоте не се счита за истинен за това, защото може да бъде извлечен от това схващане, а защото ние сме убедени, че можем да спрем Гьотевия възглед за света на устойчиви принципи и да го представим като нещо основано в самото себе си. Фактът, че вземаме нашата изходна точка от Гьоте, не трябва да ни попречи да се отнесем с основанието на застъпените от нас възгледи също така сериозно, както би се отнесъл представителя на една така наречена наука без предпоставки. Ние застъпваме Гьотевия възглед за света, обаче ние го обосноваваме съобразно изискванията на науката. Шилер е предначертал насоката на пътя, по който трябва да вървят такива изследвания. Никой като него не е обхванал с поглед величието на Гьотевия гений.
В своите писма до Гьоте той е представил на този последния един огледален образ на неговото същество; в своите писма “Върху естественото възпитание на човека” той извежда идеала на художника така, както го е познал от самия Гьоте; и в своята статия “Върху наивната и сентиментална поезия” той рисува същността на истинското изкуство, каквато е беше добил от Гьотевата поезия.
С това същевременно се оправдава фактът, защо посочваме нашите изложения като изградени на основата на светогледа на Гьоте и на Шилер. Тези изложения искат да разгледат научното мислене на Гьоте според онзи метод, за който Шилер е дал образеца. Погледът на Гьоте е насочен върху природата и живота; и начинът, по който той разглежда нещата, трябва да бъде темата /съдържанието/ за нашето изложение; погледът на Шилер е насочен към Гьотевия дух; и начинът, по който той постъпва в разглеждането на този дух, трябва да бъде идеалът на нашия метод. По този начин ние считаме да сме направили научните стремежи на Гьоте и на Шилер плодотворни за нашето съвремие. Според обикновения начин, по който нещата се назовават в науката, нашият труд ще трябва да се схваща като една теория на познанието.
към текста >>
6.
01. РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА'
GA_4 Философия на свободата
Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780 1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в антропософията едно „повишение" на досегашната философия, която се издига до един вид „медитативна философия": „Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една Антропософия и, следователно, се проявява както в
поезия
та, така и в историята.
Обаче скоро се очертават и границите, на които се натъква естественонаучната методология, в стремежа си да стигне до „истинския" образ на човека. Ето защо, през 1856, в своята „Антропология", Емануил Херман Фихте, син на Йохан Готлиб Фихте, обобщава: „Накрая цялата антропология се свежда до всестранно обоснования факт, че според същинската си природа, както и в източниците на своето съзнание, човекът принадлежи към един надсетивен свят. Сетивното съзнание и възникващата чрез него феноменология на света, както и целия сетивен живот на човека, нямат никаква друга стойност, освен че предоставят арената, на която се осъществява надсетивния живот на Духа... Крайният резултат на антропологията е Антропософията." Впрочем понятието „Антропософия" срещаме още през 1575, двадесет и една година преди „Рsyсhоlоgiа апthrоро1оgiа" на Гасман, когато в Базел е публикувано съчинението „De Маgiа Vеtеrum". Като първа задача на Антропософията в 16 век се разглежда одухотворяването на естествените науки и социалния живот.
Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780 1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в антропософията едно „повишение" на досегашната философия, която се издига до един вид „медитативна философия": „Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една Антропософия и, следователно, се проявява както в поезията, така и в историята.
При това не трябва да смятаме, че тази идея е плод на някаква спекулация, както и да смесваме истинската индивидуалност на човека нито със субективния дух или Аза, нито с абсолютния Дух." През 1882 Роберт Цимерман издава във Виена своя основен труд „Въведение в антропософията", който оказва известно въздействие върху Рудолф Щайнер. Разбира се, по-късно Рудолф Щайнер изпълва това понятие със съвсем друго съдържание. От съчиненията и лекциите на Рудолф Щайнер (Събр. Съч. №1 №354) е ясно, че „антропологията" и „антропософията" не се изключват взаимно.
към текста >>
7.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
За бъдещето той няма да остане като оригинален философ, няма да бъде основател на религия или пророк; за бъдещето той ще е един мъченик на познанието, който изнамира в
поезия
та слова, за да опише какво е изстрадал.
Той обаче дълбоко изстрадва мислите на своето обкръжение. Изнамира за това страдание великолепните тонове на своя „Заратустра“. Става поет на новия светоглед. Химните за „свръхчовека“ са личният, поетичен отговор на въпросите и познанието на новата естествена наука. Всичко, което деветнадесетото столетие създава като идеи, щеше да бъде и без Ницше налице.
За бъдещето той няма да остане като оригинален философ, няма да бъде основател на религия или пророк; за бъдещето той ще е един мъченик на познанието, който изнамира в поезията слова, за да опише какво е изстрадал.
към текста >>
8.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА
GA_9 Теософия
И вкуса към
поезия
та".
от прародителите към потомството. На този факт се основават и следните думи на Гьоте: "От баща си имам телосложението И сериозното поведение в живота; От майка си веселата природа
И вкуса към поезията".
Естествено, гениалността той има нито от баща си, нито от майка си. Тя е, следователно, онази част от качествата на неговата душа, която човешкото същество предава, така да се каже, на физическата наследственост. Веществата и силите, които изграждат физическото тяло, са подобни на онези, които изпълват цялата околна природа. То ги черпи непрестанно от нея и отново и ги връща. В един период от няколко години, веществата, които съставят нашето физическо тяло, се обновяват напълно.
към текста >>
9.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
Когато хората ще познаят това, ще падне една нова светлина върху значението на мита от една страна и също върху значението на
поезия
та и мислителния живот.
Наблюдението на развитието на човечеството ни довежда до едно време в миналото, когато мислителните изживявания не бяха се родили още, когато обаче вътре в човека оживяваше образът /символът/, както у по-късно живеещия човек оживява мисълта, когато той наблюдава процесите в света. Мислителният живот се ражда за човека в определени епохи; той довежда до угасване предишното изживяване на света в образ. За навиците на мислене на нашата епоха се явява приемливо да си представят, че в миналите времена хората са наблюдавали природните процеси, вятъра и метеорологичните явления, покълването на семето, движението на звездите и си измислили към тези процеси духовни същества, които са ги произвеждали; напротив, твърде далече е от съвременното съзнание да признае, че човекът от миналите времена е изживявал образа така, както по-късният човек е изживявал мислите, като душевна действителност. Постепенно хората ще познаят, че в течение на развитието на човечеството е станало едно преобразуване на човешката организация. Имало е време, когато в човешката природа не са били още развити тънките органи, които позволяват на човека да развие един вътрешно изолиран мислителен живот; в замяна на това в това време човекът е имал органите, които са му били представлявали неговото съизживяване със света в образи.
Когато хората ще познаят това, ще падне една нова светлина върху значението на мита от една страна и също върху значението на поезията и мислителния живот.
Когато се яви вътрешното самостоятелно изживяване на мислите, то произведе угасването на предишното образно изживяване. Мисълта се яви като инструмент на истината. Обаче в нея продължаваше да живее само един клон на старото образно изживяване, което си беше създало своя израз в мита. В един друг клон продължаваше да живее по-нататък угасналото образно изживяване, обаче в избледняла форма, в творенията на фантазията, в поезията. Поетическата фантазия и мислителното съзерцание на света са двете чеда на една майка, на старото образно изживяване, което не трябва да се смесва с поетическото изживяване.
към текста >>
В един друг клон продължаваше да живее по-нататък угасналото образно изживяване, обаче в избледняла форма, в творенията на фантазията, в
поезия
та.
Имало е време, когато в човешката природа не са били още развити тънките органи, които позволяват на човека да развие един вътрешно изолиран мислителен живот; в замяна на това в това време човекът е имал органите, които са му били представлявали неговото съизживяване със света в образи. Когато хората ще познаят това, ще падне една нова светлина върху значението на мита от една страна и също върху значението на поезията и мислителния живот. Когато се яви вътрешното самостоятелно изживяване на мислите, то произведе угасването на предишното образно изживяване. Мисълта се яви като инструмент на истината. Обаче в нея продължаваше да живее само един клон на старото образно изживяване, което си беше създало своя израз в мита.
В един друг клон продължаваше да живее по-нататък угасналото образно изживяване, обаче в избледняла форма, в творенията на фантазията, в поезията.
Поетическата фантазия и мислителното съзерцание на света са двете чеда на една майка, на старото образно изживяване, което не трябва да се смесва с поетическото изживяване. Важното, за което става дума, е преобразуването на по-тънката организация на човека. Това преобразуване произведе мислителния живот. В изкуството, в поезията действа природосъобразно не мисълта като такава; там продължава да действа образът. Обаче сега вече той има едно друго отношение към човешката душа, различно от това, което е имал във формата, когато се е образувал още като образ на познанието.
към текста >>
В изкуството, в
поезия
та действа природосъобразно не мисълта като такава; там продължава да действа образът.
Обаче в нея продължаваше да живее само един клон на старото образно изживяване, което си беше създало своя израз в мита. В един друг клон продължаваше да живее по-нататък угасналото образно изживяване, обаче в избледняла форма, в творенията на фантазията, в поезията. Поетическата фантазия и мислителното съзерцание на света са двете чеда на една майка, на старото образно изживяване, което не трябва да се смесва с поетическото изживяване. Важното, за което става дума, е преобразуването на по-тънката организация на човека. Това преобразуване произведе мислителния живот.
В изкуството, в поезията действа природосъобразно не мисълта като такава; там продължава да действа образът.
Обаче сега вече той има едно друго отношение към човешката душа, различно от това, което е имал във формата, когато се е образувал още като образ на познанието. Като мисъл душевното изживяване се явява само в съзерцаването на света; другите клонове на човешкия живот се преобразуват съответно по друг начин, когато мисълта става господстваща в областта на познанието. С охарактеризирания по този начин напредък на човешкото развитие е свързано това, че откакто се яви изживяването на мисълта човекът трябваше да се чувства в съвършено друг смисъл като отделно същество, като "душа", отколкото това е ставало по-рано. "Образът" беше изживян така, че човекът чувстваше; този образ се намира във външния свят като действителност и аз съизживявам тази действителност; аз съм свързан с нея. С "мисълта" както и с поетическия образ човекът се чувства отделен от природата; той се чувства в изживяването на мисълта като нещо, което не може да съизживява природата така, както той изживява мисълта.
към текста >>
Бихме искали да покажем едно съвършено подобно течение на развитието в областите на изкуството, на
поезия
та, на публичния живот, на различните области на занаятите, на съобщенията.
Това е всъщност въпросът: Как си устройва човекът своя живот, след като е добил съзнание за пробудения мислителен живот? От Ферекид /или Талес/ до софистите сред развитието на светогледа в Гърция може да се наблюдава постепенно вживяване на родената още преди тези личности мисъл. При тях се показва, как действа мисълта, когато тя е поставена в служба на съзерцаването на света. Това раждане може да се наблюдава в цялата широта на гръцкия живот. Съзерцаването на света е само една област, в която се проявява едно общо явление на живота в един особен случай.
Бихме искали да покажем едно съвършено подобно течение на развитието в областите на изкуството, на поезията, на публичния живот, на различните области на занаятите, на съобщенията.
Такова едно разглеждане би показало навсякъде, как човешката деятелност се изменя, става друго под влиянието на онази организация на човека, която внася мисълта в съзерцаването на света. Съзерцаването на света не "открива", така да се каже, мисълта, то се ражда напротив благодарение на това, че си служи с родения мисловен живот за изграждането на един образ на света, който по-рано се беше образувал от други изживявания. * * * Ако за софистите можем да кажем, че те доведоха духа на Гърцизма до една опасна подводна скала, която се изразява в думите "Познай себе си"; в Сократа ние трябва да виждаме една личност, която доведе до израз този дух с една висока степен на съвършенство. Сократ се е родил в Атина около 470 г.
към текста >>
10.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА
GA_18_1 Загадки на философията
Връзката и хармонията на природните явления, зазоряването и просветването на говора и на
поезия
та, напредъкът на историческото развитие: Хердер оставя всичко това да действа върху неговата душа, прониква го често с гениални мисли, за да стигне до една цел.
Следователно във възгледа на Лесинг Азът е разширен над отделния живот; той е вкоренен в един духовно действащ свят, който се намира зад сетивния свят. С това Лесинг стои на почвата на едни светоглед, който иска да накара себесъзнателния Аз сам да почувства чрез неговата собствена природа, как това, което действува в него, не се изразява безостатъчно в отделния живот. По друг начин, но все пак със същия импулс се стремеше Хердер /1744-1803 г./ да стигне до един образ на света. Той насочва поглед върху цялата физическа и духовна вселена. Той търси, така да се каже, плана на тази вселена.
Връзката и хармонията на природните явления, зазоряването и просветването на говора и на поезията, напредъкът на историческото развитие: Хердер оставя всичко това да действа върху неговата душа, прониква го често с гениални мисли, за да стигне до една цел.
Бихме искали да кажем, че тази цел се представя на Хердер в целия външен свят нещо напира към съществуване, като се чувства основана във вселената, което накрая се явява явно в себесъзнателната душа. Тази себесъзнателна душа разкрива на себе си, само пътя, който нейните собствени сили са поели, преди да постигнат себесъзнание. Според възгледа на Хердер, душата може да се чувства кореняща се във вселената, защото в цялата природна и духовна връзка на вселената тя познава един процес, който трябваше да доведе до нея, както детството трябва да доведе до зрелия човешки живот в личното съществуване. Това, което Хердер излага в своето съчинение "Идеи върху една философия на историята на човечеството", е един обширен образ на тази мисъл за света. То представлява опит, да се мисли образът на природата в хармония с образа на духа така, че в този образ на природата да се намери също едно място за себесъзнателната човешка душа.
към текста >>
11.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
Как това мислително направление действащо чрез представите на Волф въздействаше на по-дълбоките духове, за това можем да добием една представа от Гьотевото съчинение "
Поезия
и Истина".
Но даже такива изпъкващи мислители като Лесинг отначало не бяха стигнали с просветлението така далеч, освен до едно умствено преобразуване на получените по предание вероучения от състоянието на "самопровиненото непълнолетие". Те не бяха стигнали още до един чист възглед на разума както Спиноза. Върху такива духове учението на Спиноза, когато то бе познато в Германия, трябваше да направи дълбоко впечатление. Спиноза действително предприе да си служи със собствения ум, но при това той беше стигнал до познания съвършено различни от тези на германските просветители. Неговото влияние трябваше да бъде толкова по-значително, колкото по-голяма убедително сила имаха неговите заключения изградени по математически начин, докато светогледното направление на Лайбниц, действаше върху духовете на епохата по начина, както то бе "развито по-нататък" от Волф.
Как това мислително направление действащо чрез представите на Волф въздействаше на по-дълбоките духове, за това можем да добием една представа от Гьотевото съчинение "Поезия и Истина".
Там той разказва за впечатлението, което са му направили лекциите на професор Винклер, които той е изнасял в духа на Волф в Лайпциг: "Моите лекции аз посещавах отначало усърдно и вярно; но философията не искаше да ме осветли. В логиката ми се случваше по един чудесен начин така, че трябваше да разкъсам едни от други, да разединя и един вид да разруша онези духовни операции, които от младини извършвах с най-голямо удобство, за да разбера тяхната правилна употреба. За вещта, за света, за Бога аз вярвах, че зная почти толкова много, колкото самия учител, и на много места ми се струваше, че работата не върви". Напротив за своите занимания със съчиненията на Спиноза поетът ни разказва: "Аз се отдадох на това четене и вярвах, гледайки самия себе си, че никога не съм виждал света така ясно". Обаче само малцина можеха да се отдадат така безпристрастно на Спинозовия начин на мислене както Гьоте.
към текста >>
/
Поезия
и Истина.
Когато художникът постъпва в смисъла на гърците, а именно "според законите, по които самата природа постъпва", тогава в неговите творения се намира божественото, което може да се намери в самата природа. За Гьоте изкуството е "едно проявление на тайни природни закони", това, което художникът създава, са произведения на природата на една по-висока степен на съвършенство. Изкуството е продължение и човешко завършване на природата, защото "бидейки поставен на върха на природата човекът вижда себе си отново като една цяла природа, която трябва да произведе в себе си още веднъж един връх. До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, извиква подбор, ред, хармония и значение и накрая се издига до произведението на изкуството". Всичко е природа, от неорганичния камък до най-висшето произведение на изкуството от човека, и всичко в тази природа се владее от същите "вечни, необходими, следователно божествени закони", по такъв начин, че "самият Бог не може да измени нищо в това".
/Поезия и Истина.
16. книга. / Когато в 1811 година Гьоте прочете книгата на Якоби "За божествените неща", той не стори това "с удоволствие". Как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя проведена тезата, че природата скрива Бога! Не трябваше ли при моя чист, дълбок, вроден и упражнен начин на мислене, който не беше научил нерушимо да вижда Бога в природата и природата в Бога, така че този начин на мислене съставляваше основата на цялото ми съществуване, не трябваше ли едно толкова странно, едностранчиво ограничено изказване да ме отдалечи за винаги по дух от най-благородния човек, чието сърце от обожание обичах? Въпреки това аз не се подадох на моето болезнено огорчение, а се спасих напротив в моя стар приют и намерих в Спинозовата етика за няколко седмици моето ежедневно занимание и понеже през това време моето образование се повиши, аз отново изпитах удивление в познати вече за мене неща, които ми разкриха нещо, което сега изглеждаше ново и различно".
към текста >>
Както Гьоте трябваше да се оплаква от това, че хората не искаха да го признаят като природоизследовател, понеже бяха свикнали вече да го считат като поет, така и онези, които се задълбочават във философските идеи на Шилер трябва да съжаляват, че той така малко е ценен от онези, които се занимават с истории на светогледите, понеже считат, че неговото поле е в царството на
поезия
та.
* * * Както Кант детронира знанието, за да стори място за вярата, така Фихте обяви познанието за чист призрак, за да има пред себе си свободен път за живото действие, за моралното деяние. Нещо подобно се опита да направи също и Шилер. Само че при него мястото, за което при Кант претендираше вярата, при Фихте действието, бе заето от красотата. Обикновено значението на Шилер за развитието на светогледите се подценява.
Както Гьоте трябваше да се оплаква от това, че хората не искаха да го признаят като природоизследовател, понеже бяха свикнали вече да го считат като поет, така и онези, които се задълбочават във философските идеи на Шилер трябва да съжаляват, че той така малко е ценен от онези, които се занимават с истории на светогледите, понеже считат, че неговото поле е в царството на поезията.
Шилер застава като една напълно самостоятелна личност-мислител срещу своя подбудител Кант. Висотата на моралната вяра, до която Кант искаше да издигне човека, тази висота ценеше поетът, който в "Разбойници" и в "Интрига и Любов" постави пред своето време едно огледало на неговата поквареност, и я ценеше не малко. Но той си казваше: - Нима е абсолютно необходимо, че човек може да се издигне до висотата на категорическия императив само в борба срещу наклонността, срещу своите желания и инстинкти? Кант искаше да припише на сетивната природа на човека само склонността към нисшето, към егоистичното, към сетивно-приятното; и само този, който се издига над тази сетивна природа, който я умъртвява и оставя да говори в него само чисто духовния глас на дълга: - Той може да бъде добродетелен. Така Кант снижи природния човек, за да може да издигне толкова по-високо моралния.
към текста >>
Шилер чувстваше така силно отчуждаването от природата във светогледа, в цялата култура на епохата, в която той живее, че направи от него обект на една разглеждане в статията "Върху наивната и сантиментална
поезия
".
Аз си обяснявам това удоволствие идващо от царуващите там навсякъде спокойна яснота, гладкост и прозрачност, които не изоставят и най-малкото от това, което да остави душата незадоволена и неспокойна и движението на тези качества не води по-далече отколкото е нужно, за да за палят в човека един радостен живот и да го подържат". Така не говори някой, който вярва в лишеното от интерес удоволствие, а един човек, който счита радостта изпитана при красивото за способна да произведе едно такова облагородяване, че не означава никакво понижение човек да се отдаде изцяло на тази радост. Интересът не трябва да угасва, когато стоим пред произведението на изкуството; напротив ние трябва да бъдем в състояние да можем да проявим нашия интерес и към това, което е излияние на духа. И този вид интерес за красивото "истинският" човек трябва да го има и по отношение на моралните представи. В едно писмо до Гьоте Шилер пише: "Заслужава действително да бъде отбелязано, че заспалостта по отношение на естетическите неща все повече се показва свързана с моралната заспалост и че чистият, строг стремеж към висшата красота, при най-висшата либералност спрямо всичко, което е природата, ще произведе в себе си строгостта в моралната област".
Шилер чувстваше така силно отчуждаването от природата във светогледа, в цялата култура на епохата, в която той живее, че направи от него обект на една разглеждане в статията "Върху наивната и сантиментална поезия".
Той сравнява възгледа за живота на неговото време с онзи на гърците и се запитва: "Как става, че ние, които във всичко, което е природа, сме така безкрайно много превъзхождане от древните, можем да се прекланяме пред природата в една по-висока степен, да се привързваме по-сърдечно към нея и да обръщаме даже неживия свят с най-топлото чувство? " И на този въпрос той отговаря: "Това става затова, че при нас природата е изчезнала от човечеството и ние я намираме отново само вън от това човечество и ние я намираме отново само вън от това човечество, в неодушевения свят в нейната истинност. Не нашата по-голяма природосъобразност, а съвсем обратно, противоестествеността на нашите отношения, състояние и нрави ни подбуждат да създадем едно задоволяване във физическия свят на събуждащия се стремеж към истина и простота, който, както и моралната заложба, от която произтича, живее неподкупно и неунищожимо във всяко човешко сърце, на което задоволяване не можем да се надяваме в моралната област. Ето защо чувството, с което се привързваме към природата, е близко родствено с чувството, с което при напреднала възраст съжаляваме за детството. Нашето детство е единствено неосакатената природа, ко ято още намираме в цивилизованото човечество, поради което нищо чудно, когато всяка следа на природата вън от нас ни връща към нашето детство".
към текста >>
"
Поезия
та сочи към тайните на природата и се стреми да ги разреши чрез образа.
Познанията, които Гьоте почерпи от съзерцаването на произведенията на изкуството в Италия, нямаха несъмнено онази безусловна сигурност като теоремите на математиката. Но в замяна на това те бяха по-малко отвлечени. Обаче Гьоте стоеше пред тях с чувството: Тук има необходимост, тук е Бог. За Гьоте не съществуваше една истина в смисъла, че тя е нещо различно от онова, което се изявява също и в съвършеното произведение на изкуството. Това, което изкуството въплъщава с неговите технически средства: Глина, мрамор, цвят, ритъм и т.н., то е взето от същия източник на истината, от който черпи и философът, който обаче не разполага с непосредствено нагледните средства за изразяване, а единствено с мисълта, с идеята.
"Поезията сочи към тайните на природата и се стреми да ги разреши чрез образа.
Философията сочи към тайните на разума и се стреми да ги разреши чрез словото", казва Гьоте. Обаче разум и природа са крайна сметка за него едно неделимо единство, на тяхната основа стои същата истина. Един стремеж към познание, който, откъснат от нещата, живее в един отвлечен свят, за него не е най-висшето. "Най-висшето би било, човек да разбере, че всичко фактическо е вече теория". Синевата на небето ни разкрива основния закон на цветните явления.
към текста >>
Вътрешният съюз, който бе сключен от Гьоте, Шилер и техните съвременници между
поезия
та и светогледа, отне на последния в началото на нашето столетие безжизнения отпечатък, в който той трябва да дойде, ако се движи само в областта на абстрахиращия ум.
На Якоби той пише: "Ти се придържаш към вярата в Бога; аз във виждането". Това виждане в духа, така както то се разбира тук, навлиза в развитието на светогледите като онази душевна способност, която отговаря на една епоха, за която мисълта не е вече това, каквато тя е била за гръцкия мислител; за която по-скоро тя се явява като едно произведение на себесъзнанието; но като едно такова произведение, което се добива благодарение на това, че това себесъзнание знае себе си намиращо се сред творящите духовно в природата същества. Гьоте е представител на една епоха на светогледа, която се чувствува принудено да премине от простото мислене към виждането. Шилер полага усилия да оправдае по отношение Кант този преход. * * * * *
Вътрешният съюз, който бе сключен от Гьоте, Шилер и техните съвременници между поезията и светогледа, отне на последния в началото на нашето столетие безжизнения отпечатък, в който той трябва да дойде, ако се движи само в областта на абстрахиращия ум.
Този съюз даде като свой резултат вярата, че в светогледа има един личен, индивидуален елемент. Човекът има възможност да създаде своето отношение към света съобразно своята особеност и въпреки това да се потопи в действителността, а на един чисто фантастичен схематичен свят. Неговият идеал не е нужно да бъде кантианският, един веднъж завинаги затворен теоретически възглед по образа на математиката. Само от духовната атмосфера на едно такова възвишаващо човешката индивидуалност убеждение може да се роди една представа като тази на Жан Паул /1763-1825 г./: "Сърцето на гения, на когото служат всички бляскави и спомагателни сили, има и дава един истински признак, а именно един нов възглед за света и за живота". Как характерната черта на най-високо развития човек, на гения, би могла да създаде един нов възглед за света и живота, ако би съществувал само един истински, общовалиден светоглед, ако светът на представите би имал само една форма?
към текста >>
Новалис казва: "- Твърде зле е, че
поезия
та има едно особено име и поетите съставляват едно особено съсловие.
Защото нищо не му казва, какво трябва да върши, освен самият той. Ироничният трябва да върши това, което му се нрави; защото неговата моралност може да бъде само етическа. Романтиците са наследници на Фихтевата мисъл за единствеността на Аза. Но те не искат да изпълнят този Аз с идеите на разума и с една морална вяра както Фихте, а се позоваваха преди всичко на най-свободната, с нищо необвързана душевна способност, на фантазията. При тях мисленето беше изцяло всмукано от поетическото творчество.
Новалис казва: "- Твърде зле е, че поезията има едно особено име и поетите съставляват едно особено съсловие.
Не съществува нищо особено. Съществува само особеният начин на работа на човешкия дух. Нима всеки човек не поетизира и не се стреми всяка една минута? " Занимаващият се само със себе си Аз може да стигне до най-висшата истина: "На човека му се струва, че е заангажиран в един разговор и някое непознато същество го подбужда по един чудесен начин да развие най-явните мисли". Всъщност романтиците не искаха нищо друго, освен това, което и самите Гьоте и Шилер биха направили свое вероизповедание: Един възглед за човека, който го прави да изглежда колкото е възможно съвършен и свободен.
към текста >>
12.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Обективният свят е първичната, още лишена от съзнание
поезия
на духа, общият орган на философията и ключовият камък на целия свод – философията на изкуството.
От света човекът оставя настрана всичко, което сетивата казват за него, и запазва само онова, което чистото мислене доставя. В създаването на произведението на изкуството и в наслаждението от него се явява вътрешното проникване на идеята с това, което се открива на сетивата. Следователно, за възгледа на Шелинг природата, изкуството и светогледът /философията/ стоят така едни срещу други, че природата предлага готовите, външни произведения, светогледът произвеждащите идеи, а изкуството и двете в едно хармонично задружно действие. Художествената дейност стои по средата между творящата природа, която произвежда, без да знае по идеите, на основата на които тя твори, и мислещия дух, който знае тези идеи, без обаче да може с тяхна помощ да създаде нещата. Шелинг изразява това в изречението: "Идеалистичният свят на изкуство то и действителният свят на обектите са следователно произведения на една и съща дейност; срещата и на двете /на съзнателната и несъзнателната/ без съзнание дава действителния свят, със съзнание естетическия свят.
Обективният свят е първичната, още лишена от съзнание поезия на духа, общият орган на философията и ключовият камък на целия свод – философията на изкуството.
Духовните дейности на човека: Мислителното съзерцание на света и художественото творчество, се явяват на Шелинг не само като индивидуални дейности на отделната личност, а когато се схващат в тяхното най-висше значение, те са действия на първичното същество, на Духа на света,... Шелинг описва в истински дитирамбични изречения чувството, което оживява в душата, когато тя съзира, че нейният живот не е само един индивидуален, ограничен в една точка на вселената живот, но, че нейната работа е всеобща духовна работа. Когато тя казва: Аз зная, аз познавам, в по-висш смисъл това значи мировият Дух си спомня за своята работа преди съществуването на нещата; и когато тя произвежда едно произведение на изкуството, това значи: Мировият Дух повтаря в малък размер същото нещо, което той е произвел при създаването на природното цяло в голям мащаб. "Следователно душата в човека не е принципът на индивидуалността, а това, чрез което той се издига над всяка себичност, чрез което той е способен да пожертва своето себе, способен е на безкористна любов, и, което е най-висшето, способен е да съзерцава и да познава същността на нещата, а също така и да твори в изкуството. Тя не се занимава вече с материята, нито общува непосредствено с нея, а само с духа, като живот на нещата. Даже когато се явява в тялото, тя е въпреки това свободна от тялото, съзнанието за което в нея само плува в най-красивите образи като един лек сън, от което тя не е смущавана.
към текста >>
Това беше епохата, когато човекът живееше в съюз с природата, или, както Шилер се изразява в своята статия "За наивната и сантиментална
поезия
", той беше самата природа, поради което още не я търсеше.
Ние можем да наблюдаваме преминаването от небожественото към божественото и в историята. Първоначално небожественото е преобладавало в света. В древността хората са се изоставяли на тяхната природа. Те са действували наивно от егоизъм. Гръцката култура стои на тази почва.
Това беше епохата, когато човекът живееше в съюз с природата, или, както Шилер се изразява в своята статия "За наивната и сантиментална поезия", той беше самата природа, поради което още не я търсеше.
С християнството изчезна това състояние на невинност на човечеството. Природата като такава се счита за небожественото, злото се противопоставя на божественото, на доброто. Христос се изяви, за да направи да просветне светлината на божественото сред нощта на небожественото. Този е моментът, в който "Земята за втори път става пуста и празна", онзи момент "на раждането на по-висшата светлина на духа", която "от самото начало на света съществуваше в него, обаче неразбрана за действащата за себе си тъмнина; и в още затворено и ограничено откровение; а именно тя се явява, за да застане срещу личното и духовно зло, също в лична, човешка форма, и като посредник, за да възстанови отново до по-висока степен връзката на създанието с Бога. Защото само личното може да изцели личното, и Бог трябва да стане човек, за да дойде човекът при Бога.
към текста >>
13.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
Гьоте, в ръцете на когото книгата падна в Щрасбург, описва в "
Поезия
и Истина" отблъскващото впечатление, което е получил от нея: "Трябвало да съществува някаква материя от вечността, която от вечността се движи и тези движения наляво и надясно и на всички страни произвеждали направо безкрайни явления на съществуването.
Бюхнер се е обърнал срещу едно такова мнение. Той изтъква: "Първо материализмът или цялото направление въобще никога не е било опровергано и то е само най-старото философско разглеждане на света, а също е възникнало отново при всяка оживяване на философията с нови сили в историята; и второ днешният материализъм не е вече някогашният материализъм на Епикур или на енциклопедистите, а е едно съвършено ново, носено от постиженията на положителните науки направление или метод, което освен това се различава така съществено от своите предшественици, че то не е вече, както някогашният материализъм, система, а едно просто реалистично разглеждане на съществуването, което преди всичко търси единните принципи в света на природата и на духа и се стреми навсякъде към обяснението на една естествена и закономерна връзка на всички явления на този свят". От поведението на един дух, който в превъзходния смисъл се е стремил към едно природосъобразно мислене, а именно от поведението на Гьоте спрямо един от най-изпъкващите френски материалисти, енциклопедистите на миналото столетие Холбах, ние можем да покажем, как един дух, който отдава пълното право на едно естественонаучно мислене, може да заеме становище спрямо материализма. Паул Хайн Рих Дитрих фон Холбах /роден в 1723 г. / издаде в 1770 година своята книга "Система на природата".
Гьоте, в ръцете на когото книгата падна в Щрасбург, описва в "Поезия и Истина" отблъскващото впечатление, което е получил от нея: "Трябвало да съществува някаква материя от вечността, която от вечността се движи и тези движения наляво и надясно и на всички страни произвеждали направо безкрайни явления на съществуването.
Ние бихме били доволни от всичко това, ако авторът би искал действително да изгради пред очите от тези движеща се материя света. Обаче авторът знае за природата толкова колкото и ние; защото установявайки няколко общи понятия, той ги изоставя веднага, за да превърне това, което е по-висше от природата или което се явява като по-висша природа в природата, в материална, тежка, наистина движеща се, обаче все пак лишена от посока и форма природа. И с това той вярва, че е добил твърде много нещо" Гьоте беше проникнат от убеждението: "По себе си и за себе си теорията не ползува нищо, освен това, че ни кара да вярваме във връзката на явленията". /Сентенции в проза". Германска национална литература, Гьотените съчинения, том 36, 2 стр. 357./
към текста >>
14.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Така Ланге смята чрез това да осигури на идеалния свят неговата стойност, като превръща също и така наречения действителен свят в измислица, в
поезия
.
Шилер, Хегел, Хинц и Кунц виждат едно цвете по същия начин; това, което Шилер измисля върху цветето, което Хегел мисли върху него, Хинц и Кунц /Иван и Драган/ не го измислят и мислят по същия начин. Обаче като Иван и Драган грешат, когато считат тяхната представа за цветето за нещо действително намиращо се вън от тях, така Шилер и Хегел биха грешили, ако биха считали своите идеи за нещо друго освен измислици, които отговарят на техните духовни нужди. Това, което сетивата и умът измислят, принадлежи на целия човешки род; тук никой не може да се отклони от другия. Това, което се издига над измислиците на сетивата и на ума, е работа на отделния индивид. Обаче на тази измислица на индивида Ланге признава една стойност също и за целия човешки род, когато отделния човек, който "я създава, е богато и нормално надарен и е типичен в неговия начин на мислене и благодарение на тези качества е призван чрез силата на неговия дух да бъде ръководител".
Така Ланге смята чрез това да осигури на идеалния свят неговата стойност, като превръща също и така наречения действителен свят в измислица, в поезия.
Навсякъде, където можем да насочим поглед, той вижда само измислица, поетизиране, от най-ниската степен на сетивните възприятия, при който "индивидът се явява още изцяло свързан с основните черти на рода, нагоре да творческото царуване и поезията". "Можем да наречем функциите на сетивата и на ума, който свързва възприятията, сетивата и ума, който създават за нас действителността, нисши по отношение на полето на духа в свободно творящото изкуство. Обаче в тяхното цяло и в тяхната връзка те не могат да бъдат подчинени на друга духовна дейност. Както нашата действителност не е една действителност според желанието на нашето сърце, тя все пак е здравата основа на цялото наше духовно съществуване. Индивидът израства от почвата на рода и общото и необходимо познание съставлява единствено сигурната основа за издигането на индивида до едно естетическо схващане на света".
към текста >>
Навсякъде, където можем да насочим поглед, той вижда само измислица, поетизиране, от най-ниската степен на сетивните възприятия, при който "индивидът се явява още изцяло свързан с основните черти на рода, нагоре да творческото царуване и
поезия
та".
Обаче като Иван и Драган грешат, когато считат тяхната представа за цветето за нещо действително намиращо се вън от тях, така Шилер и Хегел биха грешили, ако биха считали своите идеи за нещо друго освен измислици, които отговарят на техните духовни нужди. Това, което сетивата и умът измислят, принадлежи на целия човешки род; тук никой не може да се отклони от другия. Това, което се издига над измислиците на сетивата и на ума, е работа на отделния индивид. Обаче на тази измислица на индивида Ланге признава една стойност също и за целия човешки род, когато отделния човек, който "я създава, е богато и нормално надарен и е типичен в неговия начин на мислене и благодарение на тези качества е призван чрез силата на неговия дух да бъде ръководител". Така Ланге смята чрез това да осигури на идеалния свят неговата стойност, като превръща също и така наречения действителен свят в измислица, в поезия.
Навсякъде, където можем да насочим поглед, той вижда само измислица, поетизиране, от най-ниската степен на сетивните възприятия, при който "индивидът се явява още изцяло свързан с основните черти на рода, нагоре да творческото царуване и поезията".
"Можем да наречем функциите на сетивата и на ума, който свързва възприятията, сетивата и ума, който създават за нас действителността, нисши по отношение на полето на духа в свободно творящото изкуство. Обаче в тяхното цяло и в тяхната връзка те не могат да бъдат подчинени на друга духовна дейност. Както нашата действителност не е една действителност според желанието на нашето сърце, тя все пак е здравата основа на цялото наше духовно съществуване. Индивидът израства от почвата на рода и общото и необходимо познание съставлява единствено сигурната основа за издигането на индивида до едно естетическо схващане на света". /История на материализма, 1887 г., стр.
към текста >>
Така да бъде, казва Ланге: Идеализмът е измислица; но също и материализмът е измислица,
поезия
.
/История на материализма, 1887 г., стр. 824 и следв./ Ланге счита за грешка на идеалистическите светогледи ни това, че с техните идеите са се издигнали над света на сетивата и на ума, а тяхното вярване, че с тези идеи е постигнато нещо повече от едно индивидуално поетизиране, измисляне. Човек трябва де си изгради един идеален свят; но той трябва да има съзнанието, че този идеален свят не е нищо друго освен едно измисляне. Ако някой твърди, че той е нещо повече, тогава постоянно и постоянно ще изплува материализмът, който казва: Аз притежавам истината; идеализмът е измислица.
Така да бъде, казва Ланге: Идеализмът е измислица; но също и материализмът е измислица, поезия.
В идеализма индивидът е този, който съчинява, в материализма родът. Ако и двете течения имат съзнание за тяхната същина, тогава всички е в ред: Науката на сетивата и на ума с нейните строги, обвързващи за целия род доказателства; идейната поезия с нейните създадени от индивида, но въпреки това пълноценни за рода по-висши светове на представата. "Едно е сигурно: Че човекът се нуждае от едно допълнение на действителността чрез един създаден от самия него идеален свят, и че най-висшите и най-благородни функции на неговия дух действат съвместно в такива творения. Трябва ли обаче това свободно деяние на духа да приема постоянно и постоянно измамната форма на една доказваща наука? Тогава материализмът винаги ще се явява отново и ще разрушава най-смелите спекулации, като се стреми да отговаря на стремежа към единство на разума с един минимум на издигане над действителното и доказуемото".
към текста >>
Ако и двете течения имат съзнание за тяхната същина, тогава всички е в ред: Науката на сетивата и на ума с нейните строги, обвързващи за целия род доказателства; идейната
поезия
с нейните създадени от индивида, но въпреки това пълноценни за рода по-висши светове на представата.
Ланге счита за грешка на идеалистическите светогледи ни това, че с техните идеите са се издигнали над света на сетивата и на ума, а тяхното вярване, че с тези идеи е постигнато нещо повече от едно индивидуално поетизиране, измисляне. Човек трябва де си изгради един идеален свят; но той трябва да има съзнанието, че този идеален свят не е нищо друго освен едно измисляне. Ако някой твърди, че той е нещо повече, тогава постоянно и постоянно ще изплува материализмът, който казва: Аз притежавам истината; идеализмът е измислица. Така да бъде, казва Ланге: Идеализмът е измислица; но също и материализмът е измислица, поезия. В идеализма индивидът е този, който съчинява, в материализма родът.
Ако и двете течения имат съзнание за тяхната същина, тогава всички е в ред: Науката на сетивата и на ума с нейните строги, обвързващи за целия род доказателства; идейната поезия с нейните създадени от индивида, но въпреки това пълноценни за рода по-висши светове на представата.
"Едно е сигурно: Че човекът се нуждае от едно допълнение на действителността чрез един създаден от самия него идеален свят, и че най-висшите и най-благородни функции на неговия дух действат съвместно в такива творения. Трябва ли обаче това свободно деяние на духа да приема постоянно и постоянно измамната форма на една доказваща наука? Тогава материализмът винаги ще се явява отново и ще разрушава най-смелите спекулации, като се стреми да отговаря на стремежа към единство на разума с един минимум на издигане над действителното и доказуемото". /История на материализма, стр. 828/. При Ланге един пълнен идеализъм върви тържествено наред с едно пълно отказване от истината.
към текста >>
15.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
Това, което при Лотце е една душевна заложба, при Фехнер то се явява като резултат на една богато развита фантазия, която действува така, че от едно логическо схващане на нещата тя непрестанно води до едно пълно с
поезия
тълкуване на същите.
Обаче Лотце и Фехнер чувстваха категоричната нужда да си изградят един идеалистичен мисловен свят издигайки се над естественонаучния начин на разглеждане на нещата. Лотце бе подтикнат към това от устройството на неговата душа, което изискваше от него не само едно мислително проследяване на природната закономерност в света, а го накара да търси във всички неща и процеси живот и вътрешност от рода на тези, които самият човек чувствува в своите гърди. Той иска "постоянно да се бори против представите, които искат да познаят от света само една и по-малката половина, само развитието на факти в нови факти, на форми в нови форми, но не постоянното преовътрешняване на всички тези външни неща и превръщането им в това, което единствено има стойност и истинност в света, в щастие и отчаяние, в удивление и отвращение, в любов и омраза, в радостна сигурност и съмняващ се копнеж, във всички мъки и тревоги, в които животът протича, което единствено заслужава името живот". Както и мнозина други Лотце има чувството, че образът, който човек представи, които са взети от човешката душа. /виж по-горе стр. 20/.
Това, което при Лотце е една душевна заложба, при Фехнер то се явява като резултат на една богато развита фантазия, която действува така, че от едно логическо схващане на нещата тя непрестанно води до едно пълно с поезия тълкуване на същите.
Като естественонаучен мислител той не може само да търси условията за възникването на човек и законите, които правят той да умре след определено време. За него раждането и смъртта се превръщат в събития, които насочват неговата фантазия към един живот преди раждането и към един такъв след смъртта. "Човекът" казва Фехнер в неговата "Книжка за живота след смъртта" не живее на Земята веднъж, а три пъти. Първата степен на неговия живот е един непрекъснат сън, втората една смяна между сън и будност. Третата е една вечна будност.
към текста >>
16.
07. Б Е Л Е Ж К И
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
„Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една антропософия и, следователно, се проявява както в
поезия
та, така и в историята.
Сетивното съзнание и възникващата чрез него феноменология на света, както и целият сетивен живот на човека, нямат никаква друга стойност, освен че предоставят арената, на която се осъществява надсетивният живот на Духа... Крайният резултат на антропологията е антропософията." Впрочем понятието „антропософия" срещаме още през 1575, двадесет и една година преди „Рsychologia anthropologica" на Гасман, когато в Базел е публикувано съчинението „De Magia Veterum". Като първа задача на антропософията в 16 век се разглежда одухотворяването на естествените науки и социалния живот. Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780- 1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в антропософията едно „повишение" на досегашната философия, която се издига до един вид „медитативна философия":
„Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една антропософия и, следователно, се проявява както в поезията, така и в историята.
При това не трябва да смятаме, че тази идея е плод на някаква спекулация, както и да смесваме истинската индивидуалност на човека нито със субективния дух или Аза, нито с абсолютния Дух." През 1882 Роберт Цимерман издава във Виена своя основен труд „Въведение в антропософията", който оказва известно въздействие върху Рудолф Щайнер. Разбира се, по-късно Рудолф Щайнер изпълва това понятие със съвсем друго съдържание. От съчиненията и лекциите на Рудолф Щайнер (Събр. Съч.
към текста >>
17.
04. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ: МЕТОДИ НА ПОЗНАНИЕ: ИМАГИНАТИВНО, ИНСПИРАТИВНО И ИНТУИТИВНО
GA_25 Философия, космология, религия
Те правят да премине в изкуството и
поезия
та един последен отзвук от интуициите долавяни в миналото от човечеството в състояние на сънуване.
Вчера аз описах как може да се постигне третата степен на свръхсетивното познание, благодарение на упражненията насочени към развитието на волята, каквито са тези, които ще намерите описани във вече цитираните книги и за които скоро ще говоря по-подробно. По този път човек се издига до едно състояние аналогично на това на сънуването, в което са живеели нормално първите хора, тези които са населявали нашата Земя в началото на развитието. Това човечество е притежавало като в състояние на сънуване една спонтанна интуиция, една полусъзнателна интуиция. Тази е интуицията, която трябва да добие отново полето на пълното съзнание този, който в днешната епоха иска да познае религиозния живот. Един отзвук от тази почти интуитивна интуиция на първобитното човечество продължава да съществува и днес у някои лица; те възприемат спонтанно, интуитивно, духовните сили, които ги заобикалят и постъпват според тях.
Те правят да премине в изкуството и поезията един последен отзвук от интуициите долавяни в миналото от човечеството в състояние на сънуване.
Този отзвук се намира даже и в идеите, които внезапно могат да възникнат в духа на учените; той упражнява върху въображението на съвременното човечество извънредно важно влияние. Съвършено съзнателната и истинска интуиция, за която говорим и която може да се добие чрез средствата изложени в предидущата сказка, е от съвършено друго естество. Защото първобитният човек е имал един психически живот напълно различен от този на съвременния човек. Той живееше някакси напълно вън от себе си, в облаците и мъглата, в звездите, слънцето и луната, в растенията и животните; той имаше за всички неща едно чувство почти толкова силно, както и за своето собствено тяло. Извънредно трудно е да направим разбираемо за съвременното съзнание това душевно състояние на първото човечество.
към текста >>
18.
18. Лечебна евритмия
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Поезия
та, която бива превърната във видим говор, се рецитира едновременно.
Така както звукът на говора се изтръгва от устройството на човека, също така при едно действително познание на това устройство от човека и от група хора могат да бъдат изведени движения, които са един действителен видим говор или видима песен. При това в тези движения няма нищо произволно, както няма нищо произволно в самия говор. Както в една дума не може да бъде интонирано едно "О" там където принадлежи едно "И", така и в Евритмията за едно "И" или за едно "ДО ДИЕЗ" може да се яви само един еднозначен жест или движение. С това Евритмията е едно действително откровение на човешката природа, което не се развива от нея несъзнателно както в говора или в песента, а което може да бъде развито съзнателно чрез действително познание на човека. При представлението на сцената имаме движещия се човек или движещите се човешки групи.
Поезията, която бива превърната във видим говор, се рецитира едновременно.
Ние чуваме съдържанието на поетическата творба и го гледаме едновременно с очите. Или на сцената се представя една музикална композиция, която отново се явява в движещите се жестове като видима песен. В Евритмията е дадена една движеща се пластика, която съществено разширява областта на художественото. Но това, което е било намерено по художествен начин, може да бъде развито в две други посоки. Една от тези посоки е педагогическата.
към текста >>
19.
II. Ученически години
GA_28 Моят жизнен път
Така той всъщност стана мой учител в областта на
поезия
та.
Извика ме в стаята си. В нея се изправих пред една „голяма“ за тогавашните ми разбирания библиотека. Той отново говорѝ за литература, взе от колекцията си от книги комедията „Мина фон Барнхелм“ на Лесинг и каза, че трябва да я прочета и тогава отново да отида при него. Така всеки път той ми даваше книги за четене и ми разрешаваше от време на време да ходя при него. И всеки път, когато можеше да го посетя, трябваше да му разказвам за впечатленията си от прочетеното.
Така той всъщност стана мой учител в областта на поезията.
Защото, с изключение на някои „откъси“, дотогава тя беше останала доста встрани от мен както в дома на родителите ми, така и в училище. В атмосферата на симпатичния, въодушевяващ се от всичко красиво лекар, се запознах особено добре с Лесинг. Едно друго събитие оказа дълбоко влияние в живота ми. Научих за самоучителите по математика, написани от Любсен. Благодарение на тях можах да усвоя аналитичната геометрия, тригонометрията, а също и диференциалното и интегралното смятане, много преди да започнем да ги изучаваме в училище.
към текста >>
Защото в пети клас те включваха гръцка и латинска
поезия
в превод на немски.
Той ме погледна с всепроникващ поглед, след което каза: „Вече от дълго време забелязвам във вашите съчинения, че разполагате с философска библиотека. Бих искал да ви посъветвам да не я четете. Така внасяте единствено объркване в мислите си.“ Изобщо не можех да разбера защо да трябва да внасям объркване в мислите си чрез четене на същите книги, от които той черпеше собствените си идеи. Така че отношенията между нас си останаха напрегнати. Часовете му ми създаваха много работа.
Защото в пети клас те включваха гръцка и латинска поезия в превод на немски.
Едва сега от време на време започвах да изпитвам болезнено съжаление поради факта, че баща ми ме е изпратил не в гимназията, а в реалното училище. Защото усещах колко малко ме докосва своеобразността на гръцкото и латинското изкуство. Така че си купувах учебници по гръцки и латински и в пълно мълчание, паралелно със занятията в реалното училище, си провеждах нещо като гимназиално самообразование. То изискваше много време, но даде основание за това, по-късно, макар и извънредно, но затова пък съвсем редовно, да завърша и гимназия. А именно че когато бях във висшето училище във Виена, трябваше да давам страшно много частни уроци.
към текста >>
20.
III. Студентски години
GA_28 Моят жизнен път
Топлотата в изказа му, въодушевлението, с което ни четеше откъси от различни поети по време на лекциите, по удивителен начин ни помагаха да почувстваме самата същност на
поезия
та.
Така че най-напред записах математика, естествознание и химия. От особено голямо значение за мен обаче бяха лекциите по немска литература, които по това време във Висшето техническо училище изнасяше Карл Юлиус Шрьоер. През първите години на висшето ми образование той четеше лекции по „Немска литература от Гьоте до наши дни“ и „Живот и творчество на Шилер“. Бях очарован още от първата му лекция. Той изследваше немския духовен живот през втората половина на осемнадесети век и разказваше по много драматичен начин за първата поява на Гьоте в този духовен живот.
Топлотата в изказа му, въодушевлението, с което ни четеше откъси от различни поети по време на лекциите, по удивителен начин ни помагаха да почувстваме самата същност на поезията.
Освен това той водеше и „Упражнения по устно и писмено изложение“. Студентите трябваше да говорят или да четат темите, които сами бяха разработили. По време на тези упражнения Шрьоер им даваше указания за стила, формата и пр. Аз прочетох първо работата си върху „Лаокоон“ на Лесинг. След това се заех с една по-голяма задача.
към текста >>
21.
IV. Младежки приятелства
GA_28 Моят жизнен път
Интересът към
поезия
та го поглъщаше изцяло и той не намираше друга истинска връзка с битието освен тази.
Ние, младите, имахме възможност да представяме това, което раждаше духът ни, а Шрьоер обсъждаше всичко с нас и възвисяваше душите ни чрез великолепния си идеализъм и благородната си способност да въодушевява. Моят приятел често ме придружаваше, когато имах възможност да посетя Шрьоер в дома му. Там той винаги се оживяваше, докато иначе често в изказванията му за живота се долавяше тежка нотка. Поради едно вътрешно раздвоение той не беше готов да се справя с живота. Нито една професия не го привличаше дотолкова, че да подходи с радост към нея.
Интересът към поезията го поглъщаше изцяло и той не намираше друга истинска връзка с битието освен тази.
Накрая стана необходимо да започне работа, която му беше безразлична. С него също останахме във връзка чрез кореспонденция. Това, че не можеше да изпита истинско удовлетворение от собственото си поетическо изкуство, действаше разяждащо на душата му. За него животът не беше изпълнен с нищо стойностно. За голямо мое съжаление трябваше да науча нещо, което малко по малко започна да се усеща в писмата му, а също и в разговорите с него, а именно че у него все повече се задълбочава мнението, че страда от неизлечима болест.
към текста >>
22.
V. Научни изследвания (Учение за цветовете, оптика)
GA_28 Моят жизнен път
Дълбоко влияние му оказва „История на немската
поезия
“ от Гервинус.
Възгледите, с които са проникнати, са противоположни на господстващото тогава политическо течение в Унгария. Затова тези стихове – без да се посочва името на автора – бяха частично публикувани зад граница в немскоговорещите държави. Ако идеологическото направление на автора е било станало известно в Унгария, той не само е щял да бъде отстранен от длъжност, но и да получи тежко наказание. Така на Карл Юлиус Шрьоер му се налага да преживее натиска, на който е било подложено всичко немско още през младостта му в собствения му дом. Под този натиск той развива своята преданост към немската самобитност и немската литература, както и голяма любов към всичко, свързано с Гьоте.
Дълбоко влияние му оказва „История на немската поезия“ от Гервинус.
През четиридесетте години на деветнадесети век той отива в Германия, за да води занятията по немски език и литература в университетите на Лайпциг, Хале и Берлин. След връщането си първо работи като учител по немска литература и ръководител на семинар в лицея на своя баща. Тогава се запознава с народните Коледни мистерии, които се играят ежегодно от немските колонисти в околността на Пресбург. Там немският народностен характер се открива пред душата му по един толкова привлекателен начин. Заселилите се от по-западните краища преди столетия в Унгария немци донасят тези мистерии от старата си родина и продължават да ги играят така, както са ги изпълнявали в древни времена по Коледните празници в области, разположени в близост до Рейн.
към текста >>
Още тогава знаех как Шрьоер е бил атакуван от привържениците на станалите господстващи литературно-исторически методи заради трудовете му, а именно заради неговата „История на немската
поезия
през деветнадесети век“.
Така че се мести във Виена, където първо му възлагат ръководството на евангелските училища и където по-късно става преподавател по немски език и литература. Когато вече заемаше този пост, можах да се запозная с него и да го опозная. По времето, когато се случи това, всичките му мисли и целият му живот бяха обърнати към Гьоте. Той работеше по издаването и увода на втората част на „Фауст“ и вече бе публикувал първата. Когато идвах на посещение в малката библиотека на Шрьоер, която същевременно беше и негов кабинет, се чувствах в една духовна атмосфера, която се отразяваше във висша степен благотворно на душевния ми живот.
Още тогава знаех как Шрьоер е бил атакуван от привържениците на станалите господстващи литературно-исторически методи заради трудовете му, а именно заради неговата „История на немската поезия през деветнадесети век“.
Той не пишеше като някои членове на школата на Шерер, които разглеждаха литературните явления като естествоизпитатели. Той носеше у себе си определени усещания и идеи за литературните явления и ги изразяваше по чисто човешки начин, като в момента на писане почти не се обръщаше към „източниците“. Дори казваха, че е писал съчиненията си „на един дъх“. Това малко ме интересуваше. Когато бях с него, аз се сгрявах духовно.
към текста >>
23.
VII. Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Не можех да се съглася с Шрьоер, защото ми се струваше, че той е изцяло изпълнен от чувството, че ужасяващите преживявания в душата на човека никога не трябва да се превръщат в
поезия
, дори когато тези ужасяващи неща са преживени искрено и правдиво.
Такова беше моето впечатление. Шрьоер беше възмутен. Според него изкуството не следваше да потъва в такива бездни на „ужасяващото“. Дамите се оттеглиха. Те бяха на ръба на нервен срив.
Не можех да се съглася с Шрьоер, защото ми се струваше, че той е изцяло изпълнен от чувството, че ужасяващите преживявания в душата на човека никога не трябва да се превръщат в поезия, дори когато тези ужасяващи неща са преживени искрено и правдиво.
Скоро след това се появи още едно стихотворение от деле Грацие, в което природата беше възпявана като найвисшата сила, но така, че тя говори подигравателно за всички идеали, които извиква към съществуване, за да заслепи човека, и отново запраща в небитието, когато заслепяването бъде постигнато. По повод на това стихотворение написах статията „Природата и нашите идеали“, която не публикувах, а отпечатах в малък брой екземпляри. В нея говорех за привидността на основанията, които имат възгледите на деле Грацие. Казвах, че възгледи, които не се затварят пред враждебността, заложена в природата в противовес на човешките идеали, за мен стоят по-високо от един „повърхностен оптимизъм“, който няма поглед върху бездните на битието. Но говорих също и за това, че вътрешната свободна същност на човека създава из самата себе си това, което дава смисъл и съдържание на живота, и че тази същност не би могла да се разгърне, ако като дар от природата, отвън ѝ бъде дадено това, което трябва да произлезе отвътре.
към текста >>
Защото неговата личност въздействаше като тази на мъдрец, разкриващ мъдростта си в истинска
поезия
.
Той идваше почти редовно на нашите вечери. Достави ми голяма радост, че на една от тях той ми донесе своите „космически неща“. Това бяха „Хор на праинстинктите“ и „Хор на прасънищата“ – поеми, в чиито звучни ритми живеят усещания, които сякаш проникват в мировите творчески сили. В тях, сякаш са материални, витаят идеи във величествено съзвучие, които действат като образи на силите, от които се е зародил светът. Разглеждам факта, че се запознах с Ферхер фон Щайнванд като един от най-важните, случили се в младежките ми години.
Защото неговата личност въздействаше като тази на мъдрец, разкриващ мъдростта си в истинска поезия.
Борех се със загадката на повтарящите се човешки животи. Много неща в тази насока ми се разкриха, когато се сближих с хора, в чието характерното поведение в живота, в отпечатъка на личността им без трудност се откриваха следи от същностно съдържание, което не следва да се търси в унаследеното или изпитаното от тях след момента на раждането. В мимиките, във всеки жест на Ферхер се проявяваше душевна същност, която е могла да се формира само в началото на християнското развитие, когато гръцкото езичество все още е продължавало да оказва влияние върху него. До такова виждане не се стига, когато се мисли само за онези прояви на дадена личност, които веднага се натрапват на вниманието. То се събужда по-скоро от привидно съпровождащите тези прояви, в действителност обаче безкрайно задълбочаващи ги и проникващи в интуицията черти на индивидуалността.
към текста >>
Стоевски, в „Антология на немската
поезия
“, София 1966 г.
Тази книга, първото, с което се запознах в областта на теософията, не ми направи никакво впечатление. Радвах се, че не съм я прочел, преди да се появят вижданията, произлизащи от собствения ми душевен живот. Защото в съдържанието ѝ имаше нещо отблъскващо за мен и антипатията към този начин на представяне на свръхсетивното навярно първоначално щеше да ми попречи да напредвам по пътя, който ми беше предначертан. ____________________________________________ * Гьоте, „Посвещение“, превод Д.
Стоевски, в „Антология на немската поезия“, София 1966 г.
– Бел. пр.
към текста >>
24.
XIII. Пътувания до Будапеща и Трансилвания; спомени за семейство Шпехт
GA_28 Моят жизнен път
Щом погледнеше от прозореца на влака, човек добиваше впечатлението, че самата природа тук е станала особено поетична и че хората, не обръщащи многомного внимание на обичайната за тях
поезия
на природата, сноват напред-назад в съзвучие със собствената си съкровена музика на сърцето.
Между тях бяха господин и госпожа Брайтенщайн, с които тогава се бяхме сприятелили и с които си останахме най-сърдечни приятели. Дълго време те имаха водеща позиция във Виенското Антропософско общество. Човешките контакти с трансилванци доведоха до пътуването ми до Будапеща. Столицата на Унгария, с толкова различния си от Виена характер, ме впечатли дълбоко. От Виена дотам се стигаше през един район, блестящ с очарователната си природа, с темпераментната натура и музикалния живец на хората.
Щом погледнеше от прозореца на влака, човек добиваше впечатлението, че самата природа тук е станала особено поетична и че хората, не обръщащи многомного внимание на обичайната за тях поезия на природата, сноват напред-назад в съзвучие със собствената си съкровена музика на сърцето.
А когато стъпеше в Будапеща, пред него се разкриваше един свят, към който представителите на други европейски народи гледаха с наистина голям интерес, който обаче никога не можеше да бъде разбран докрай от тях. Тъмен фон, озарен от играеща си с цветовете светлина. Когато стоях пред паметника на Ференц Деак, същността на този народ застана пред погледа ми като концентрирана в този човек. В главата на създателя на тази Унгария, която съществуваше от 1867 до 1918 г., живееше твърда и горда воля, която действа сърцато и надделява без хитрост, а със стихийна непосредственост. Чувствах колко субективно верен за всеки истински унгарец е често чуваният от мен девиз: „Извън Унгария няма живот, а дори и да има, това изобщо не е живот.“
към текста >>
Изпълнената с копнеж
поезия
на Ленау прозвуча в сърцето ми, когато очите ми видяха тези равнини, в които всичко е простор, който не поставя никаква преграда пред бродещия поглед.
На западната унгарска граница като дете видях как немците усещаха тази твърда и горда воля. Сега във вътрешността на Унгария научих как тази воля води маджарския народ до затвореност към човечеството, която, както с известна наивност си мислят те, ги обгръща с някакъв романтичен ореол, виден за самите тях, който обаче се открива по-скоро пред скритите очи на природата, отколкото пред отворените очи на хората. Половин година след това посещение трансилванските ми приятели уредиха възможността да изнеса лекция в Херманщат. Беше по Коледа. Пътувах през обширни равнини, по средата на които е разположен град Арад.
Изпълнената с копнеж поезия на Ленау прозвуча в сърцето ми, когато очите ми видяха тези равнини, в които всичко е простор, който не поставя никаква преграда пред бродещия поглед.
Трябваше да пренощувам в едно гранично село между Унгария и Трансилвания. Половината нощ седях в салона на една гостилница. Освен мен там имаше само група картоиграчи, насядали около една маса. На нея се бяха събрали хора от всички националности, които тогава можеха да се намерят в Унгария и Трансилвания. Хората играеха с невероятна разпаленост, която всеки път избуяваше наново през интервали от половин час и се изразяваше под формата на душевни облаци, издигащи се над масата, които се борят помежду си като демони и изцяло поглъщат хората като в змийски кълба.
към текста >>
25.
XIV. Сътрудничество в Архива на Гьоте и Шилер
GA_28 Моят жизнен път
С нея често имах възможност да разговарям за неща, свързани с Гьоте,
поезия
та и т.н.
По това време тя лично проведе цялата предварителна подготовка за строежа на държавна сграда, достойно хранилище за литературното наследство. Също и Карл Август, наследник на великия херцог, който почина преди да поеме управлението, идваше често в Архива. Интересът му към всичко, което ставаше там, не беше особено задълбочен, но с удоволствие разговаряше с нас, сътрудници- те. Разглеждаше повече като задължение необходимостта да се интересува от духовния живот. Жив обаче беше интересът на Паулине, наследница на великия херцог.
С нея често имах възможност да разговарям за неща, свързани с Гьоте, поезията и т.н.
По отношение на социалните си връзки Архивът се намираше между научните и артистичните кръгове и Ваймарското дворцово общество. Той получаваше собствената си обществена окраска и от двете страни. Едва се бяха затворили вратите зад някой професор, когато отново се отваряха пред някоя княжеска особа, дошла на посещение в двора. Много хора с всевъзможни позиции в обществото участваха в случващото се в Архива. В него се водеше активен живот, интересен в много отношения.
към текста >>
26.
XV. Срещи с Хекел, Трайчке и Лайстнер
GA_28 Моят жизнен път
Но Лудвиг Лайстнер имаше специално отношение към изкуството и
поезия
та поради това, че отнася мита към реалните сънни преживявания, а не към абстрактно творящата фантазия.
При всеки разговор с него имах чувството, че той толкова лесно би могъл да намери пътя от творческото несъзнавано в човека, което действа по време на съня, до свръхсъзнателното, което докосва реалния духовен свят. Той слушаше моите изказвания, касаещи темата, с най-голямо благоразположение. Не възразяваше нищо, но вътрешна връзка с него така и не можах да постигна. За това му пречеше и страхът, характерен за тази епоха, че ако се приближи към духовното като такова, веднага ще загуби „научната“ почва под краката си.
Но Лудвиг Лайстнер имаше специално отношение към изкуството и поезията поради това, че отнася мита към реалните сънни преживявания, а не към абстрактно творящата фантазия.
Така всичко творческо в човека, според неговите виждания, придобива мирово значение. С рядкото си вътрешно спокойствие и душевна затвореност той беше поетична личност с тънък усет. В изказванията му за всевъзможни неща имаше нещо поетично. Понятия, които са непоетични, той всъщност изобщо не познаваше. С него преживях най-прекрасни часове във Ваймар, а след това и при едно посещение в Щутгарт, където имах възможността да отседна при него.
към текста >>
27.
XXI. Приятелства (Нойфер, Анзорге); книгата „Гьотевият светоглед“ възниква като завършек на работата във Ваймарското академично изданието
GA_28 Моят жизнен път
За мен беше важно, че тази книжарница издаваше вестник, в който поместваха обзорни статии за съвременния духовен живот и рецензии за новостите в областта на
поезия
та, науката и изкуството.
„Гьотевият светоглед“ възниква като завършек на работата във Ваймарското академично изданието Благодарение на свободомислещия политик, за когото говорих, се запознах със собственика на една книжарница. Някога този книжен магазин бе видял и по-добри дни от тези, които преживях във ваймарския си период. Такъв е бил случаят по времето на бащата на младия човек, с когото се запознах като собственик.
За мен беше важно, че тази книжарница издаваше вестник, в който поместваха обзорни статии за съвременния духовен живот и рецензии за новостите в областта на поезията, науката и изкуството.
Този вестник също беше в упадък. Разпространението му беше доста намаляло. На мен обаче той предоставяше възможност да пиша за много от нещата, които тогава се намираха на духовния ми хоризонт или имаха отношение към него. Въпреки че многобройните статии и рецензии на книги, които пишех, се четяха от малцина, ми беше приятна възможността да имам на разположение вестник, който да отпечатва нещата, които аз пожелаех. В това бяха заложени импулси, които донесоха плодовете си по-късно, когато започнах да издавам „Списание за литература“, и поради това бях задължен да съпреживявам интензивно събитията от съвременния духовен живот и да ги премислям.
към текста >>
28.
XXIX. Сред литературни дейци („Идващите“) и монисти („Съюз Джордано Бруно“)
GA_28 Моят жизнен път
От тези му занимания струи
поезия
та на Лудвиг Якобовски.
Защото всекидневно тя изправяше пред душата му представата за настроенията срещу неговия народ, от които той наистина толкова много страдаше. Заедно с това той разгръщаше богата дейност в областта на етнографията. Колекционираше всичко, до което можеше да се добере, като база за един труд за развитието на народностните характери от най-древни времена насам. Много са интересни отделните статии, които пишеше, изхождайки от богатите си знания в областта. Те са написани в свойствения за епохата материалистически дух, но ако беше живял по-дълго, Якобовски несъмнено щеше да намери достъп до по-духовни методи на изследване.
От тези му занимания струи поезията на Лудвиг Якобовски.
Не съвсем оригинална, но все пак изпълнена с дълбоки човешки чувства и силни душевни преживявания. „Сияещи дни“ – така нарече той сборника с лирическите си стихотворения. Когато вдъхновението му даряваше стихове, за него те сякаш бяха пропити от духа на слънчеви дни в изпълнения му с трагизъм живот. Освен това пишеше и романи. В „Евреинът Вертер“ живее целият вътрешен трагизъм на Лудвиг Якобовски.
към текста >>
29.
XXXI. Начало на сътрудничеството с Мари фон Сиверс
GA_28 Моят жизнен път
Антропософия, но също и изкуството на
поезия
та и рецитацията – да ги култивираме за нас скоро се превърна в съдържание на целия ни живот.
Мари фон Сиверс беше тази личност, която, благодарение на цялата си същност, направи възможно да държи настрана от всичко сектантско това, което идваше от нас, и да придава на нещата характер, който се вписва в общия духовен и образователен живот. Тя дълбоко се интересуваше от драма, декламация и рецитация и беше завършила курсове по тези форми на изкуството в най-добрите учебни заведения в Париж, които бяха дали на уменията ѝ прекрасен завършек. По времето, по което се запознах с нея в Берлин, тя все още продължаваше обучението си, за да се запознае с различните методи на художественото слово. Между Мари фон Сиверс и мен скоро възникна дълбоко приятелство. Въз основа на това приятелство се разгърна широк кръг съвместни дейности в най-различни духовни области.
Антропософия, но също и изкуството на поезията и рецитацията – да ги култивираме за нас скоро се превърна в съдържание на целия ни живот.
Само в този съвместно култивиран духовен живот можеше да се намира центърът, от който антропософията – първоначално в рамките на Теософското общество – беше изнесена в света. При първото ни съвместно посещение в Лондон Мари фон Сиверс беше чула от графиня Вахтмайстер, близка приятелка на Е. П. Блаватска, много неща за нея, за институциите и развитието на Теософското общество. Тя беше прекрасно осведомена за това, което някога е било разкрито като духовно съдържание пред Обществото и за това как това съдържание се е съхранявало и предавало по-нататък. Когато казах, че в рамките на Теософското общество е възможно да се намерят хора, които биха искали да чуят съобщения от духовния свят, нямам предвид, че за такива личности могат да бъдат смятани предимно записалите се като членове в Теософското общество.
към текста >>
30.
XXXVII. Съзряване на душата; лекции в Париж през 1906 г.
GA_28 Моят жизнен път
Нека само си припомним за книгата на нещастния Вайнингер „Пол и характер“ и за тогавашната
поезия
.
Човек трябва да умее да „чака“ в търпение и вътрешна добросъвестност, докато съзнанието издържи това изпитание. То трябва да укрепне достатъчно в способността си за създаване на идеи в дадена област, за да съумее да възприеме съзерцанието, за което става дума тук, в своята способност за създаване на понятия. В Парижкия цикъл лекции говорих за едно съзерцание, което трябваше да претърпи дълго „съзряване“ в моята душа. След като разгледах в какви общи съотношения се намират помежду си съставните части на човешкото същество: физическо тяло, етерно тяло – като посредник на проявлението на живота, астрално тяло – като посредник на проявлението на чувствата и волята и „носителят на Аз-а“, аз съобщих факта, че етерното тяло на мъжа е женско, а етерното тяло на жената – мъжко. С това в антропософията беше хвърлена светлина върху един от основните въпроси на битието, които тогава често се обсъждаха.
Нека само си припомним за книгата на нещастния Вайнингер „Пол и характер“ и за тогавашната поезия.
Но въпросът беше въведен в глъбините на човешкото същество. С физическото си тяло човекът е внедрен в силите на космоса по съвсем различен начин, отколкото с етерното си тяло. Чрез физическото си тяло човекът се намира сред силите на земята, а чрез етерното – сред силите на извънземния космос. Мъжкото и женското са въвлечени в мировите тайни. За мен това познание беше нещо, което спада към найразтърсващите вътрешни душевни преживявания.
към текста >>
31.
1. Основаване на Единното Антропософско общество на Коледното събрание 1923 г. в Дорнах, Швейцария, 13 януари 1924
GA_39 Писма до членовете
Алберт Щефен говори със своята чудесна изразителна, пластична, образна
поезия
на езика.
На Швейцария, в лицето на Алберт Щефен, те дължаха един от най-изтъкнатите си членове, на когото гледаха с истински ентусиазъм. В негово лице Швейцария стоеше пред мен представена от един от най-благородните си синове. И първите ми думи бяха сърдечно поздравление към него и всички наши приятели в Швейцария. След това го призовах да направи встъпителното обръщение. Това бе дълбоко затрогващо обръщение.
Алберт Щефен говори със своята чудесна изразителна, пластична, образна поезия на езика.
Красноречиви и могъщи видения възникваха пред всеки, който го слушаше. Ние виждахме с очите на душата полагането на Основния Камък на Гьотеанума през 1913 г. Не мога да намеря думи, за да опиша какво преживях, когато действието, в което участвах преди 10 години, отново израсна пред мен в картината на Алберт Щефен. Думи, идващи от духа с вълшебна художественост, извикаха пред умовете ни изграждането на Гьотеанума стотици предано работещи ръце, стотици вдъхновено биещи сърца. После Гьотеанумът горя.
към текста >>
32.
Х.Астралният свят (продължение)
GA_92 Езотерична космология
В същото време те бяха изразени в
поезия
та и скулптурата чрез три символа: (1) Сатурн, или животинският тип; (2) човешкият тип: Хермес, или Меркурий; (3) божественият тип: Зевс, или Юпитер.
Това започва да се случва особено по време на гръцката цивилизация. Изкуството е астрално събитие, причината на което е била забравена. Ние имаме пример за това в Мистериите и Боговете на Гърция. В Мистериите йерофантът проследяваше назад развитието на човека в неговите три етапа: човекът-животно, човекът-човек, човекът-Бог (истинският свръхчовек, не погрешния свръхчовек на Ницше). Йерофантът влагаше тези три свръхсетивни типа като живи образи в астралната светлина, където те бяха видими за онези, които бяха посветени в Мистериите.
В същото време те бяха изразени в поезията и скулптурата чрез три символа: (1) Сатурн, или животинският тип; (2) човешкият тип: Хермес, или Меркурий; (3) божественият тип: Зевс, или Юпитер.
Всяка от тези фигури, заедно с всичко около тях, представя един цикъл на човешката еволюция. Това е начинът, по който учениците на Мистериите пренасяха в изкуството онова, което бяха видели в астрална светлина. Зенитът на земния живот на човека се достига около 35 години. Защо това е така? Защо Данте започна своето пътуване на възраст от 35 години, средната точка на човешкия живот?
към текста >>
33.
Бележки.
GA_93 Легендата за храма
Частта на тази драма, отнасяща се до елея на милостта също се намира в "Лира Келтика", антология на келтска
поезия
, редактирана от Е. А.
Както е ясно от тълкуването на легендата от духовната наука, картините, които тя представя са символични за 4-та степен в розенкройцерското посвещение, което се характеризира чрез "Намирането на Философския камък" и е също известно като /текст не се чете/ или "златната степен". Това ни дава езотерично обяснение защо за тази легенда Р. Щайнер обикновено говори като за Златната легенда. Има една много по-дълга и по-подробна версия на тази легенда в една стара Корнишка легенда /"Древната Корнишка драма" редактирана и преведена от Едуин Норис, Оксфорски университет, 1859 г./. В тази версия има не само разказът за донасяне на елея на милостта от Сет, но и също така за усилието на Соломон да включи това дърво в храма и отхвърлянето му.
Частта на тази драма, отнасяща се до елея на милостта също се намира в "Лира Келтика", антология на келтска поезия, редактирана от Е. А.
Шарп и Дж. Матей 1932 г. /*2/ – Също, според един мистичен еврейски източник, жезълът на Мойсей, върху който е било гравирано непроизносимото име на Бога не е нищо друго освен Дървото на живота. В "Мидраш Войсша" /по-малкия Мидраш коментар върху тази лекция от Стария завет/ се казва: "аз /Мойсей/ я попитах /Зигппора/ откъде той /Джидро/ е взел това дърво? Тя отговори: Това е жезълът, който Светият, да бъде благословен, създаде на съботната вечер, след като бе създал Своя свет.
към текста >>
34.
Х. Астралният свят (продължение).
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
В същото време те бяха изразени в
поезия
та и скулптурата чрез три символа: (1) Сатурн, или животинският тип; (2) човешкият тип: Хермес, или Меркурий; (3) божественият тип: Зевс, или Юпитер.
Това започва да се случва особено по време на гръцката цивилизация. Изкуството е астрално събитие, причината на което е била забравена. Ние имаме пример за това в Мистериите и Боговете на Гърция. В Мистериите йерофантът проследяваше назад развитието на човека в неговите три етапа: човекът-животно, човекът-човек, човекът-Бог (истинският свръхчовек, не погрешния свръхчовек на Ницше). Йерофантът влагаше тези три свръхсетивни типа като живи образи в астралната светлина, където те бяха видими за онези, които бяха посветени в Мистериите.
В същото време те бяха изразени в поезията и скулптурата чрез три символа: (1) Сатурн, или животинският тип; (2) човешкият тип: Хермес, или Меркурий; (3) божественият тип: Зевс, или Юпитер.
Всяка от тези фигури, заедно с всичко около тях, представя един цикъл на човешката еволюция. Това е начинът, по който учениците на Мистериите пренасяха в изкуството онова, което бяха видели в астрална светлина. Зенитът на земния живот на човека се достига около 35 години. Защо това е така? Защо Данте започна своето пътуване на възраст от 35 години, средната точка на човешкия живот?
към текста >>
35.
Вътрешността на Земята и вулканичните изригвания
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Не
поезия
, а картина за духовна действителност е вложена в думите на Земния дух:
Събитие като загиването на Плиний въздейства върху строежа на по-късни мозъци, въздейства не върху душите, а върху телесните форми. Това са особено фини процеси, които са много важни, когато искаме да разберем взаимовръзката между човека и Земята. Към тайните на розенкройцерите, за чиято дълбока мъдрост вече съм говорил по-рано, принадлежи познанието за споменатото от мен днес. Розенкройцерите са приемали Земята не като безжизнено тяло, както прави естественикът. Също и Гьоте, великият поет и теософ, е знаел, че Земята не е нещо мъртво, безжизнено.
Не поезия, а картина за духовна действителност е вложена в думите на Земния дух:
В живота – вълни разлюлени, в делата – развихрен потоп, снова бързотечно. От люлка до гроб, море вековечно,
към текста >>
36.
Минало и бъдещо духовно познание
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Каквото е останало от онова време като прекрасни скулптури,
поезия
, наука, божествените стихове на Омир, дълбокомислените идеи на Платон, духовното учение на Питагор, всичко се обобщава, когато хвърлим поглед към това, което наричаме гръцки мистерии.
То е събитие, насреща на което нашите днешни думи са само сенки. Не само разбирането на света, не само схващането на нещата, но цялото чувстване и душевна нагласа на човечеството ще навлезе в нов стадий, когато се осъществи това, което е било заложено в мисията на госпожа Блаватска. Нека да поставим пред душата си преобразяването на чувстването, което днес е настъпило у много хора и в бъдеще ще настъпи при други. За по-добро разбиране ще представя пред душата ви една картина. Нека се върнем далеч назад във времената на гръцката епоха.
Каквото е останало от онова време като прекрасни скулптури, поезия, наука, божествените стихове на Омир, дълбокомислените идеи на Платон, духовното учение на Питагор, всичко се обобщава, когато хвърлим поглед към това, което наричаме гръцки мистерии.
Един мистериен център е бил същевременно училище и храм. Той се е изплъзвал от погледите на онези, които не са можели достойно да приемат истината в душата си, и е приемал само тези, които са се подготвили да пристъпят със свещени чувства към истината. Когато такива хора са били приемани в местата, от които са произлезли всички изкуства, поезия и науки, тогава зрителят, който още не е бил посветен в ясновидската сила, е можел да види в картини – този обаче, чиито дремещи духовни сили вече са били събудени, е виждал в действителност – как Бог слиза в материята, въплътява се в нея и от този момент почива в царствата на природата до Възкресението. На такъв мистериен ученик му е ставало ясно, че всички царства на природата – минералното, растителното и животинското царство всъщност съдържат в себе си дремещия Бог и че човекът е призван да изживее в себе си Възкресението на този Бог, да усети душата си като част от божествеността. Навсякъде навън човекът може да възприеме неща, от които трябва да събуди дремещото божество.
към текста >>
Когато такива хора са били приемани в местата, от които са произлезли всички изкуства,
поезия
и науки, тогава зрителят, който още не е бил посветен в ясновидската сила, е можел да види в картини – този обаче, чиито дремещи духовни сили вече са били събудени, е виждал в действителност – как Бог слиза в материята, въплътява се в нея и от този момент почива в царствата на природата до Възкресението.
За по-добро разбиране ще представя пред душата ви една картина. Нека се върнем далеч назад във времената на гръцката епоха. Каквото е останало от онова време като прекрасни скулптури, поезия, наука, божествените стихове на Омир, дълбокомислените идеи на Платон, духовното учение на Питагор, всичко се обобщава, когато хвърлим поглед към това, което наричаме гръцки мистерии. Един мистериен център е бил същевременно училище и храм. Той се е изплъзвал от погледите на онези, които не са можели достойно да приемат истината в душата си, и е приемал само тези, които са се подготвили да пристъпят със свещени чувства към истината.
Когато такива хора са били приемани в местата, от които са произлезли всички изкуства, поезия и науки, тогава зрителят, който още не е бил посветен в ясновидската сила, е можел да види в картини – този обаче, чиито дремещи духовни сили вече са били събудени, е виждал в действителност – как Бог слиза в материята, въплътява се в нея и от този момент почива в царствата на природата до Възкресението.
На такъв мистериен ученик му е ставало ясно, че всички царства на природата – минералното, растителното и животинското царство всъщност съдържат в себе си дремещия Бог и че човекът е призван да изживее в себе си Възкресението на този Бог, да усети душата си като част от божествеността. Навсякъде навън човекът може да възприеме неща, от които трябва да събуди дремещото божество. В собствената си душа обаче той сам чувства божествените искри, сам се чувства като божеството и получава увереност за своето безсмъртие, за дейността си и творчеството в безкрайния космос. Нищо не може да се сравни с възвишеността, която мистерийният ученик е изпитвал на такива места. Там всичко е съществувало едновременно – религия, изкуство, познание.
към текста >>
37.
Възпитателна практика въз основа на духовното познание
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
«
Поезия
и истина», десета книга, предпоследния абзац.
Днес всеки послушен гражданин чувства превъзходство, ако може да критикува теософията, но ще дойде време, в което ще се отсъжда по друг начин. Някога ще се види къде лежи истинската радост от живота. Ще дойде времето, когато ще се казва: Най-големите реакционери бяха тези, които се придържаха към течението на времето, което не беше възможно да води в бъдещето, те нищо не искаха да знаят за истинската практичност в живота, която оповестява на хората нови познания за духа, каквито ни се дават чрез теософския мироглед, а именно познания, които се утвърждават в нас и следва да стават все по-практични чрез възпламенената и оживяващо действащата в нас антропософска нагласа. ---------------------------------- 21) Сравни.
«Поезия и истина», десета книга, предпоследния абзац.
Карл Хайнеман, «Гьотевата майка», Лайпциг 1891 г. 22) Професор доктор мед. Лапони, домашен лекар на папа Пий X и Лео XIIL: «Хипнотизъм и спиритизъм. Медицински критично изследване», на немски от М. Лутенбахер, Лайпциг (1906).
към текста >>
38.
Биографията на човека във връзка с планетната еволюция
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
С това е свързано особеното значение на белия имел в народната
поезия
.
В тази каша е имало и дървесинни субстанции. Вместо нашите днешни скали, на Старата Луна имало един вид дървесинна основа и върху нея полурастителна, полукаменна маса. Върху нея растели същества, стоящи между растенията и животните, така да се каже – растениевидни животни. Днешните паразитни растения са подобия на тези растения, както те са съществували на Старата Луна, преди всичко белият имел. Той може да расте само върху други растения, понеже е изостанало лунно растение, растяло на Старата Луна върху един вид растителна основа.
С това е свързано особеното значение на белия имел в народната поезия.
Над съществата, които били полурастения, полуживотни, стояли хората. Ако Старата Луна би останала каквато е била някога, ако би запазила всичко както тогава, душите на хората никога не биха могли да развият животноподобните хора на Старата Луна до днешния човешки образ. Цялата субстанция на Старата Луна не била устроена така, че хората да се развиват от нея по-нататък. За това е било необходимо днешната Луна да бъде отделена. Едва тогава, въз основа на земната субстанция, се поражда възможността животнообразният човек да се издигне до степента на днешния човек.
към текста >>
39.
1.Първа лекция, Берлин, 7.10.1907 г. Древнонородически митове и легенди
GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи
Материалистично настроените казват, че всичко това е
поезия
.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ Берлин, 7.10.1907 г. Древнонордически митове и легенди В този и в следващите часове ние ще разглеждаме това, което би могло да се нарече: окултни или мистически символи в тяхната връзка с астралния и духовния свят. Пред вас отново и отново изникват едни или други знаци, символи, разкази.
Материалистично настроените казват, че всичко това е поезия.
Те се приемат за изведени от народната фантазия и се разглеждат само като празно фантазиране. Благонастроените пък спекулират по всевъзможни начини например върху това, какво представляват пентаграмът и други символи. На конгреса ни в Мюнхен дори използвахме различни знаци и символи за украса на залата и с това вече намекнахме, че приписваме на окултните знаци някакво определено значение. Но истинският окултист не спекулира с тези неща, а търси действителните факти. Вие никога не бихте могли да достигнете до истинското значение на един окултен знак чрез философски спекулации, и голяма част от това, кое то се пише и говори за знаците и значението им, е написано напразно, защото е написано в резултат спекулация, на духовити разсъждения.
към текста >>
40.
12. Пета лекция, Кьолн, 26.12.1907 г. Мястото на човека в обкръжаващия го свят.
GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи
Теория на зелената маса на учените е, че сказанията и митовете са съчинени от народната
поезия
.
Затова и най-голямото остро умие не е в състояние да даде тълкувание на окултните знаци. Значението на окултните знаци и символи може да е следствие единствено на опитността [в духовните светове], и едва с прозрението на значението им човек може да започне нещо. Затова в никакъв случай не е безполезно, когато му се съобщи или разкаже това, което може да бъде постигнато едва с ясновидските способности. От проучвания факт човекът може да бъде отведен до причините на самия факт. Както е при знаците и символите, така е и при древните сказания и митове.
Теория на зелената маса на учените е, че сказанията и митовете са съчинени от народната поезия.
Народът не е поет. Всички сказания и митове са остатъци от едно време, когато човекът все още беше в известна степен надарен с ясновидство. Това, което ни се разказва в европейските сказания и митове, те съхраняват факти, които в миналото хората са можели да виждат. Всичко в тези сказания, приказки и митове първоначално е било виждано ясновидски и е преразказ на първоначални ясновидски опитности. Изобщо това е митологията: преразказ на ясновидски опитности.
към текста >>
41.
Съдържание
GA_102 Въздействие на духовните същества върху човека
Живописта като изкуство на Чувствуващата душа, музиката като изкуство Разсъдъчната душа,
поезия
та като изкуство на Съзнателната душа.
Хармонизация и възстановяване на висшите сили на човек по време на сън. Духовните сили в пространството. Беклин и неговата картина "Поета". Гръцкия храм, египетската, римската архитектура, готически събор. Пластиката като изкуство на етерното тяло.
Живописта като изкуство на Чувствуващата душа, музиката като изкуство Разсъдъчната душа, поезията като изкуство на Съзнателната душа.
Пример от "Фауст" на Гьоте. Изказвания на Рихард Вагнер за музиката. Неговия опит да обедини Шекспир и Бетовен. Деветата симфония. Обща характеристика на художествените цели на Рихард Вагнер.
към текста >>
42.
13. ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 11. 6. 1908 г.
GA_102 Въздействие на духовните същества върху човека
На нея и се нашепват слова и когато тези слова се пренасят в дневното съзнание, то те се появяват като основни сили на поетичното изкуство, на
поезия
та.
И когато, това което съставя елементите на духовните същества, се влива тук с земната сфера, прониква, витае и живее в нашата земна атмосфера, то те имат възможност да потопят астралното си тяло във вълнуващото се море на музикалните съзвучия, и така благодарение на изкуството се създава мост между духовните същества и човекът. Тогава виждаме, как на тази основа възниква това, което наричаме музикално изкуство. Какво възприема съзнателната душа, потапяйки се вечер в духовния свят, без да има съзнание за това в съвременния цикъл от развитието на човечеството? Тя възприема словата на духовния свят. Тя получава съобщения, които и нашепват, онова което може да получи само от духовния свят.
На нея и се нашепват слова и когато тези слова се пренасят в дневното съзнание, то те се появяват като основни сили на поетичното изкуство, на поезията.
Така поезията е сенчест образ на това, което съзнателната душа изживява в духовния свят вечер по време на сън. И ние можем да си представим, че благодарение на своята връзка с висшите светове – само благодарение на нея – човекът твори в петте изкуства: в архитектурата, в скулптурата, живописта, музиката и поезията – отразява, разкрива духовната действителност тук на нашата Земя. Разбира се, това става само тогава, когато изкуството се издигне на чисто външно, чувствено съзерцание. В простото подражание на външното, в това, което в груб смисъл сега се нарича натурализъм, няма нищо поетично, което да би могло да е донесено на човека от духовния свят. И това чисто подражателно външно изкуство, което ние днес имаме в много области, има само доказателство за това, че хората са изгубили връзка с божествено-духовния свят.
към текста >>
Така
поезия
та е сенчест образ на това, което съзнателната душа изживява в духовния свят вечер по време на сън.
Тогава виждаме, как на тази основа възниква това, което наричаме музикално изкуство. Какво възприема съзнателната душа, потапяйки се вечер в духовния свят, без да има съзнание за това в съвременния цикъл от развитието на човечеството? Тя възприема словата на духовния свят. Тя получава съобщения, които и нашепват, онова което може да получи само от духовния свят. На нея и се нашепват слова и когато тези слова се пренасят в дневното съзнание, то те се появяват като основни сили на поетичното изкуство, на поезията.
Така поезията е сенчест образ на това, което съзнателната душа изживява в духовния свят вечер по време на сън.
И ние можем да си представим, че благодарение на своята връзка с висшите светове – само благодарение на нея – човекът твори в петте изкуства: в архитектурата, в скулптурата, живописта, музиката и поезията – отразява, разкрива духовната действителност тук на нашата Земя. Разбира се, това става само тогава, когато изкуството се издигне на чисто външно, чувствено съзерцание. В простото подражание на външното, в това, което в груб смисъл сега се нарича натурализъм, няма нищо поетично, което да би могло да е донесено на човека от духовния свят. И това чисто подражателно външно изкуство, което ние днес имаме в много области, има само доказателство за това, че хората са изгубили връзка с божествено-духовния свят. Човекът, който със всички свои интереси се слива с външния физически свят, с това, което се пронизва и допуска само от външните органи на чувствата, действа благодарение на тези интереси към външния физически свят на своето астрално тяло с такава сила, че то става сляпо и глухо, когато през нощта се намира в духовния свят.
към текста >>
И ние можем да си представим, че благодарение на своята връзка с висшите светове – само благодарение на нея – човекът твори в петте изкуства: в архитектурата, в скулптурата, живописта, музиката и
поезия
та – отразява, разкрива духовната действителност тук на нашата Земя.
Какво възприема съзнателната душа, потапяйки се вечер в духовния свят, без да има съзнание за това в съвременния цикъл от развитието на човечеството? Тя възприема словата на духовния свят. Тя получава съобщения, които и нашепват, онова което може да получи само от духовния свят. На нея и се нашепват слова и когато тези слова се пренасят в дневното съзнание, то те се появяват като основни сили на поетичното изкуство, на поезията. Така поезията е сенчест образ на това, което съзнателната душа изживява в духовния свят вечер по време на сън.
И ние можем да си представим, че благодарение на своята връзка с висшите светове – само благодарение на нея – човекът твори в петте изкуства: в архитектурата, в скулптурата, живописта, музиката и поезията – отразява, разкрива духовната действителност тук на нашата Земя.
Разбира се, това става само тогава, когато изкуството се издигне на чисто външно, чувствено съзерцание. В простото подражание на външното, в това, което в груб смисъл сега се нарича натурализъм, няма нищо поетично, което да би могло да е донесено на човека от духовния свят. И това чисто подражателно външно изкуство, което ние днес имаме в много области, има само доказателство за това, че хората са изгубили връзка с божествено-духовния свят. Човекът, който със всички свои интереси се слива с външния физически свят, с това, което се пронизва и допуска само от външните органи на чувствата, действа благодарение на тези интереси към външния физически свят на своето астрално тяло с такава сила, че то става сляпо и глухо, когато през нощта се намира в духовния свят. тогава могат да звучат най-прекрасните звуци на сферите, може да се нашепват с най-високите тонове думи, но то нищо не донася от себе си в дневния живот!
към текста >>
43.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_103 Евангелието на Йоан
И така, мнозина виждат в Евангелието на Йоан не друго, а един вид
поезия
, преизпълнена с религи- озност,
поезия
, която авторът съчинява, вслушвайки се в едно религиозно-лирично настроение спрямо своя Христос, за да въодушеви с него и други хора.
За тези неща ние ще говорим допълнително. Голяма част от теолозите смятат, че Евангелието на Йоан е написано едва през 30-те или 40-те години на второто християнско столетие и не по-рано от 20-те години. Следователно – приемат те – Евангелието на Йоан е написано по времето, когато християнството е било вече разпространено под определена форма, и вероятно е имало своите противници. Едни или други от тях са настъпили срещу християнството, и теолозите, застъпващи това мнение, си казват: В лицето на евангелистът Йоан имаме пред себе си един човек, който специално се стреми да предложи един поучителен текст, един вид апология, нещо като защита на християнството от неговите противници. Обаче авторът на Йоановото Евангелие съвсем не е имал намерението да описва вярно и дословно историческите факти, а да сподели становището си спрямо своя Христос.
И така, мнозина виждат в Евангелието на Йоан не друго, а един вид поезия, преизпълнена с религи- озност, поезия, която авторът съчинява, вслушвайки се в едно религиозно-лирично настроение спрямо своя Христос, за да въодушеви с него и други хора.
Вероятно не навсякъде подобно мнение може да се изрази с такава категоричност. Но ако Вие проучите съответната литература, ще установите, че това е едно широко разпространено мнение, което допада на мнозина от нашите съвременници. От няколко столетия всред човечеството, което все повече се поддава на материалистическото светоусещане, се оформи истинско отвращение спрямо подобно схващане за историческото развитие, както то е изразено още в първите думи от Евангелието на Йоан. Помислете само върху това, че първите думи не допускат никакво друго тълкуване, освен че в Исус от Назарет, живял в началото на нашето летоброене, се въплъщава едно Същество от най-висш духовен ранг. Говорейки за Исус, авторът на Йоановото Евангелие не можеше да стори друго, освен да започне с това, което той нарича “Словото” или “Логоса”; и той не можеше друго, освен да каже:
към текста >>
44.
Предговор от Мария Щайнер
GA_106 Египетски митове и мистерии
Това изкуство - евритмията - не е някакво отражение на човешките физически качества, какъвто е случаят с изобразителните изкуства, нито отражение на определени душевни изживявания, какъвто е танцът, каквато е дори космически инспирираната музика, потъваща после в дебрите на душата; то не обхваща също и протичащия във времето интимен живот на
поезия
та.
Символът е едно образно описание на реални процеси и събития.” Обаче тук ние сме изправени и пред други опасности. Съществува например и тази опасност: Да бъде отклонено в сферата на целесъобразността всичко онова, което Рудолф Щайнер ни остави като чисто духовно изкуство. Рудолф Щайнер ни даде евритмията, за да може нашата душа - улавяйки в свръхсетивните области телесните движения, които произлизат от етерните потоци - съзнателно да обхване това, което всъщност принадлежи на по-висшите светове. По този начин връзките в нашето тяло постепенно се „разхлабват” и то започва да усеща себе си в елементите „въздух” и „етер”; то започва да се вслушва, да напипва вътрешно това, което става във въздуха чрез тоновете и звуците, и да го свързва с действащия там поток на съзнание, използувайки видимото проявление на същите жестове, които действуват и в невидимия свят.
Това изкуство - евритмията - не е някакво отражение на човешките физически качества, какъвто е случаят с изобразителните изкуства, нито отражение на определени душевни изживявания, какъвто е танцът, каквато е дори космически инспирираната музика, потъваща после в дебрите на душата; то не обхваща също и протичащия във времето интимен живот на поезията.
Евритмията е непосредствен израз на духовния свят: на говора - това божествено завещание, което ни дава възможност да протъчем материалния свят със силата на Духа, а занапред то ще ни позволи постепенно да се доверим и на по-фините елементи: въздухът, светлината и етерът. Тоновете и жестовете на отделните звуци са пътищата към тези цели. Когато те се вмъкнат в звуците, възниква художественият говор. Обаче той може да си създаде едно отражение и във физическото тяло: и тогава това, което пронизва въздушния полъх като градивна, формообразуваща етерна сила, като оформяне на звуковата вълна, се превръща във формиране на физическия жест. И преди всичко ръцете - докосвайки не земята, а направо съдбата - са тези, които са в състояние да следват тези форми на въздушния полъх.
към текста >>
Поезия
та е украсила мита за Прометей с много подробности, обаче ние не бива да прибавяме към него повече от това, което дават самите окултни факти, а само да оставим художествения образ под въздействието на собствените му градивни сили.”
Такива образи не бива да бъдат изкривявани и измъчвани. Ние не бива да заявяваме: Прометей означава това или онова; ние трябва да изнесем действителните окултни факти и с оглед на тях да се опитаме да разберем образите, които са възникнали именно от окултните факти, за да преминат после в съзнанието на хората.” „Египетският посветен довеждаше своя ученик до онази степен, при която той можеше да разбере Азовото развитие на човека. Един такъв образ оказваше формиращо въздействие върху неговия Дух. Обаче окултният ученик не биваше да докосва фактите с груби ръце; образът трябваше да стои пред него светъл и жив, и египетският посветен не искаше да „пресова” истините в банални и сухи понятия, а да ги предаде под формата на образи.
Поезията е украсила мита за Прометей с много подробности, обаче ние не бива да прибавяме към него повече от това, което дават самите окултни факти, а само да оставим художествения образ под въздействието на собствените му градивни сили.”
Нека да не позволяваме да ни бъде отнето това, което чрез просветлената мъдрост на Рудолф Щайнер се стремеше да формира нашето духовно израстване. Мария Щайнер
към текста >>
45.
Шеста лекция: Действието на Озирис и на Изис. Хорус - създателят на бъдещия Земен човек.
GA_106 Египетски митове и мистерии
Къде остава цялата онази
поезия
, която все пак извира от истински чувства и е пряко свързана с чудните въздействия, които Луната упражнява върху човека?
Озирис и Изис. Факти от окултната анатомия и физиология Вероятно мнозина от Вас, размишлявайки върху изнесените през последните дни факти относно развитието на нашата Земя и на цялата Слънчева система, както и на връзката му с човека, са се натъкнали на едно странно изглеждащо противоречие с много от предпочитаните представи за живота. И мнозина от Вас вероятно са си казали: Да, вчера ние чухме, че най-лошите сили от еволюцията са свързани с Луната, и че в момента, когато Луната се отдели от Земята, тя отнесе със себе си тези най-лоши сили, чрез което стана възможно човекът да продължи по пътя на своята еволюция. Ние чухме всичко това, но къде остава тогава цялата романтика на Луната?
Къде остава цялата онази поезия, която все пак извира от истински чувства и е пряко свързана с чудните въздействия, които Луната упражнява върху човека?
Това противоречие е само привидно и то изчезва, ако разглеждаме фактите не едностранчиво, а в тяхната взаимна вързаност. Във всеки случай, ако днес бихме могли да изследваме физическата маса на Луната, ние щяхме да установим, че върху нея не би могъл да се развива един такъв живот, какъвто имаме сега на Земята. Обаче същевременно трябва да кажем, че всичко онова, което е от етерно естество и е свързано с Луната и с нейните физически субстанции, в по-голямата си част представлява нещо твърде малоценно, упадъчно в сравнение с това, което под формата на етерни сили се намира в нашето собствено тяло. И едва когато ясновидски бихме разгледали онова, което представлява астралната същност на отделните Лунни Същества - за тях непременно трябва да говорим - ние бихме могли да се убедим, че в сравнение с най-лошото, което съществува на нашата Земя като низши чувства, на Луната съществува нещо неизмеримо по-лошо и по-малоценно. Следователно, по отношение на астралното, етерното и физическото естество на Луната ние можем да говорим за такива Същества, за такива елементи, които трябваше да бъдат изхвърлени, за да може нашата Земя да продължи по своя еволюционен път освободена от вредни влияния.
към текста >>
46.
Десета лекция: Древните легенди като образи на космически факти и на събития, разиграващи се между смъртта и новото раждане.
GA_106 Египетски митове и мистерии
Поезия
та е украсила мита за Прометей с много подробности, обаче ние не бива да прибавяме към него повече от това, което дават самите окултни факти, а само да оставим художествения образ под въздействието на собствените му градивни сили.
Такива образи не бива да бъдат изкривявани и измъчвани. Ние не бива да заявяваме: Прометей означава това или онова; ние трябва да изнесем действителните окултни факти и с оглед на тях да се опитаме да разберем образите, които са възникнали именно от окултните факти, за да преминат после в съзнанието на хората. Египетският посветен довеждаше своя ученик до онази степен, при която той можеше да разбере Азовото развитие на човека. Един такъв образ оказваше формиращо въздействие върху неговия Дух. Обаче окултният ученик не биваше да докосва фактите с груби ръце; образът трябваше да стои пред него светъл и жив, и египетският посветен не искаше да „пресова” истините в банални и сухи понятия, а да ги предаде под формата на образи.
Поезията е украсила мита за Прометей с много подробности, обаче ние не бива да прибавяме към него повече от това, което дават самите окултни факти, а само да оставим художествения образ под въздействието на собствените му градивни сили.
Сега ние искаме да посочим и нещо друго. Когато стъпи на Земята, човекът все още не беше надарен с Аз. Преди Азът да навлезе в астрално-то тяло, то беше завладяно от други сили. Едва по-късно светлинно-течното астрално тяло беше проникнато от Аза. Преди Азът да проникне вътре, астралните сили бяха външно насочвани към човека от божествено-духовни Същества.
към текста >>
47.
11. Бележки
GA_110 Духовните йерархии
Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780-1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в антропософията едно "повишение" на досегашната философия, която се издига до един вид "медитативна философия": "Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една антропософия и, следователно, се проявява както в
поезия
та, така и в историята.
Обаче скоро се очертават и границите, на които се натъква естественонаучната методология, в стремежа си да стигне до "истинския" образ на човека. Ето защо, през 1856, в своята "Антропология", Емануил Херман Фихте, син на Йохан Готлиб Фихте, обобщава: "Накрая цялата антропология се свежда до всестранно обоснования факт, че според същинската си природа, както и в източниците на своето съзнание, човекът принадлежи към един надсетивен свят. Сетивното съзнание и възникващата чрез него феноменология на света, както и целият сетивен живот на човека, нямат никаква друга стойност, освен че предоставят арената, на която се осъществява надсетивният живот на Духа... Крайният резултат на антропологията е антропософията. " Впрочем понятието "антропософия" срещаме още през 1575, двадесет и една година преди "Psychologia anthropologica" на Гасман, когато в Базел е публикувано съчинението "Ре Мара Veterum". Като първа задача на антропософията в 16 век се разглежда одухотворяването на естествените науки и социалния живот.
Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780-1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в антропософията едно "повишение" на досегашната философия, която се издига до един вид "медитативна философия": "Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една антропософия и, следователно, се проявява както в поезията, така и в историята.
При това не трябва да смятаме, че тази идея е плод на някаква спекулация, както и да смесваме истинската индивидуалност на човека нито със субективния дух или Аза, нито с абсолютния Дух." През 1882 Роберт Цимерман издава във Виена своя основен труд "Въведение в антропософията", който оказва известно въздействие върху Рудолф Щайнер. Разбира се, по-късно Рудолф Щайнер изпълва това понятие със съвсем друго съдържание. От съчиненията и лекциите на Рудолф Щайнер (Събр. Съч. № 1-354) е ясно, че "антропологията" и "антропософията" не се изключват взаимно.
към текста >>
48.
Съдържание
GA_117 Дълбоките тайни в еволюцията на човечеството в светлината на Евангелията
Старият Харденберг и
поезия
та на сина му Новалис.
Съзерцание на духовното Слънце в Рождественската полунощ. „Съзерцавай Слънцето в полунощния час...“. Берлин, 26 декември 1909 година. Рождественското настроение. Антропософската мъдрост се прониква от светлина със силата на топлината.
Старият Харденберг и поезията на сина му Новалис.
Новалис като вестител на духовното християнство. Необходимостта да се посочва значението на Христовото събитие от духовните преживявания. Недостатъчността на „историческото изследване“ на материалистическата теология. Учителите на мъдростта и хармонията на усещанията и излизащият от тях импулс за духовното и буквалното разбиране на Евангелията. Изпълването с Христовия импулс.
към текста >>
49.
Коледната елха като символ. Берлин, 21 декември 1909 година.
GA_117 Дълбоките тайни в еволюцията на човечеството в светлината на Евангелията
[4] Фридрих Готлиб Клопщок – 1724-1803 г., немски поет и драматург, смятан за родоначалник на сантименталната
поезия
Im Stoffe webend Erkenne Geistes Wonne. [1] Йоханес Таулер – 1300-1361 г., християнски мистик и проповедник от Доминиканския орден [2] В етимологичния речник на Клуг от 1934 г. е записано, че това е станало в Страсбург през 1539 г. [3] Йоханес Екхарт или Майстер Екхарт – 1260-1328 г., доминиканец, философ, теолог и мистик, преподавал в Сорбоната, Страсбург и Кьолн; обвинен от Инквизицията за еретически възгледи
[4] Фридрих Готлиб Клопщок – 1724-1803 г., немски поет и драматург, смятан за родоначалник на сантименталната поезия
[5] Йоан 19:26-27 [6] Съзерцавай Слънцето – тези думи са изречени за първи път на 17.12.1906 г. в Берлин и са вписани в тетрадка от 1906 г. Има варианти с малки отклонения през следващите години, например през 1921/22 г.
към текста >>
50.
10. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ. Базел, 1. 11. 1911 г. Етеризация на кръвта.
GA_118 Новото появяване на Христос в етерния свят
Трябва да сме способни да мечтаем мъничко даже през деня, когато сме будни; трябва да можем да се отдаваме на насладата от изкуството, на
поезия
та или на друга дейност, която не се отнася изцяло до грубата действителност.
Той е по-малко в състояние да извърши нещо на морална плоскост, защото там той е зависим от помощта, която идва от Макрокосмоса. Това, което вече е в нас, може да докара до по-нататъшно развитие на интелектуалността, но Боговете трябва да ни дойдат на помощ, за да придобием по-голяма морална сила. Ние заспиваме, за да можем да се гмурнем в божествената воля, където интелектът не се намесва в където божествените сили трансформират в сила на волята моралните импулси, които ние получаваме, където те внедряват в нашата воля това, което бихме могли да получим другояче само в нашите мисли. Между тези два полюса този на волята, който е буден през нощта и този на интелекта, който е буден денем, се намира сферата на естетичните оценки, която непрекъснато съществува у човека. През деня човек не е напълно буден в краен случай само най-прозаичните, педантичните индивиди са винаги напълно будни в будния живот.
Трябва да сме способни да мечтаем мъничко даже през деня, когато сме будни; трябва да можем да се отдаваме на насладата от изкуството, на поезията или на друга дейност, която не се отнася изцяло до грубата действителност.
Тези, които могат да се отдават по този начин, правят връзка, която може да оживи и засили цялото съществуване. Отдаването на такива мисли е подобно на сънуване в будно състояние. Добре знаете, че сънищата идват по време на сън; това са истински сънища, сънища, които проникват другото съзнание при сън. Това е нещо, от което човешките същества имат нужда също и денем, ако не искат да водят един сух, празен, нездрав буден живот. Сънуването става по време на спане през нощта и не се изисква доказване на това.
към текста >>
51.
Коледният Празник в променящия се ход на времето
GA_125-13 Коледният Празник в променящия се ход на времето
Следователно, трябва да намерим за напълно разбираемо, че на мястото на тази предишна
поезия
, това просто и примитивно изкуство, днес ние имаме прозата на електрическите влакове и на автомобилите, бързащи така гротескно между редиците Коледни дървета.
Времето, когато имаше съзнателна връзка с духовния свят, е отминало. Вие не трябва да оценявате този факт нито с песимистични, нито с оптимистични чувства. В наши дни вие би трябвало да отиде много далеч в провинцията, до най-отдалечените и изостанали селски райони, за да намерите примери за виждане на детето, което ще се роди в близките дни. Но това все още се случва! Онова, което хората носеха на Коледния празник чрез тези примитивни спомени и мисли за най-великото събитие на човешката еволюция, това можеше да бъде донесено само в едно настроение като описаното.
Следователно, трябва да намерим за напълно разбираемо, че на мястото на тази предишна поезия, това просто и примитивно изкуство, днес ние имаме прозата на електрическите влакове и на автомобилите, бързащи така гротескно между редиците Коледни дървета.
Едно чувствително, естетично око трябва да намира за невъзможно да вижда тези два вида неща заедно: Коледните дървета, Коледните стоки, и колите и електрическите влакове движещи се посред тях! Днес това невъзможно положение се приема естествено за нормално. Но за естетичното и чувствително око въпреки това то си остава нещо възможно. Дори и така да е, ние искаме да бъдем приятели на нашата цивилизация, а не врагове. Ние искаме да разберем, че това е естествено и трябва да бъде така.
към текста >>
52.
Етеризацията на кръвта. Наместа на етерния Христос в развитието на Земята. Базел, 1. Октомври 1911
GA_130 Езотеричното християнство
Всъщност хората трябва да сънуват нещо и през деня, те трябва да могат да сънуват нещо също и през бреме на будността, трябва да могат да се отдават на изкуството, на
поезия
та или на друга жизнена дейност, която не е насочена към грубата действителност.
С това, което живее в нас, ние можем да напреднем в интелектуалната област, в стъпките на моралното усъвършенствуване трябва да ни помогнат Боговете. Ето защо ние потъваме в сън: за да можем да се потопим в божествената воля, където не можем да проникнем с нашия безсилен интелект и където божествени сили превръщат в сила на волята това, което приемаме като морални принципи, където те влагат в нашата воля онова, което иначе можем да приемем само в нашите мисли. Между тези два полюса, между полюса на волята, който бди през нощта, и интелектуалния полюс, който бди през деня, се намира естетическият кръг, който постоянно съществува в човека. Защото през деня човекът е напълно буден. Само най-прозаичните, най-големите филистери бодърствуват винаги, когато са будни.
Всъщност хората трябва да сънуват нещо и през деня, те трябва да могат да сънуват нещо също и през бреме на будността, трябва да могат да се отдават на изкуството, на поезията или на друга жизнена дейност, която не е насочена към грубата действителност.
Тези, които постъпват така, създават една връзка, чието обратно въздействие освежава, оживотворява цялото ни съществуване. Да се остави човек на такива мисли, това е така да се каже нещо, което прониква като сънуване в будния живот. И Вие знаете, че заспивайки, ние сънуваме; тогава ние имаме действителните сънища, които навлизат в нашето съзнание по време на съня. Това е нещо, от което всички хора се нуждаят, всички, които не искат да водят само един прозаичен, сух, нездрав дневен живот. А сънуването настъпва и без това през нощта, човек няма нужда да го призовава.
към текста >>
53.
11. БЕЛЕЖКИ
GA_131 От Исус към Христос
Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780-1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в Антропософията едно „повишение“ на досегашната философия, която се издига до един вид „медитативна философия“: „Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една антропософия и, следователно, се проявява както в
поезия
та, така и в историята.
Обаче скоро се очертават и границите, на които се натъква естественонаучната методология, в стремежа си да стигне до „истинския“ образ на човека. Ето защо, през 1856, в своята „Антропология“, Емануил Херман Фихте, син на Йохан Готлиб Фихте, обобщава: „Накрая цялата антропология се свежда до всестранно обоснования факт, че според същинската си природа, както и в източниците на своето съзнание, човекът принадлежи към един надсетивен свят. Сетивното съзнание и възникващата чрез него феноменология на света, както и целият сетивен живот на човека, нямат никаква друга стойност, освен че предоставят арената, на която се осъществява надсетивният живот на Духа... Крайният резултат на антропологията е антропософията.“ Впрочем понятието „антропософия“ срещаме още през 1575, двадесет и една година преди „Psychologia anthropologica“ на Гасман, когато в Базел е публикувано съчинението „De Magia Veterum“. Като първа задача на Антропософията в 16 век се разглежда одухотворяването на естествените науки и социалния живот.
Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780-1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в Антропософията едно „повишение“ на досегашната философия, която се издига до един вид „медитативна философия“: „Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една антропософия и, следователно, се проявява както в поезията, така и в историята.
При това не трябва да смятаме, че тази идея е плод на някаква спекулация, както и да смесваме истинската индивидуалност на човека нито със субективния дух или Аза, нито с абсолютния Дух.“ През 1882 Роберт Цимерман издава във Виена своя основен труд „Въведение в антропософията“, който оказва известно въздействие върху Рудолф Щайнер. Разбира се, по-късно Рудолф Щайнер изпълва това понятие със съвсем друго съдържание. От съчиненията и лекциите на Рудолф Щайнер (Събр. Съч. №1-354) е ясно, че „антропологията“ и „Антропософията“ не се изключват взаимно.
към текста >>
54.
6. БЕЛЕЖКИ
GA_132 Еволюцията от гл.т.на истината
Поезия
, Музика, Живопис Архитектура,Пластика
Бягство от отговорност Борба за власт Революционно-войнствен Консервативно-миролюбив Абсолютизира "правата" Абсолютизира "задълженията" Анархизъм Държавен монополизъм Космополитизъм Национализъм
Поезия, Музика, Живопис Архитектура,Пластика
Религиозни движения Финансова власт "Отказ от инкарнация" "Живот в една единствена инкарнация" Изкуствено разширяване на Висши технологии съзнанието, наркомании Възпламенява Изсушава
към текста >>
55.
12. ПОСЛЕСЛОВИЕ /МАРИЯ ЩАЙНЕР/
GA_136 Духовните същества в небесните тела и природните царства
Цивилизованата в модерния смисъл Финландия не може да не забележи онзи елемент, който пропива нейната национална
поезия
по такъв лачизарен начин.
Защото нашият разум може да следва сказчика в истините, които той изнася: Огледалният апарат, който нашето мислене има в неговия физически мозък, се отваря в драговолна свобода на този свят на космически отражения, в който долното постоянно отразява отново горното, вътрешното се превръща постоянно отново в нещо външно. Рудолф Щайнер постоянно ни казва, как при третирането на такива поставени му задачи за изнасяне на сказки наред с душевната конфигурация на неговите: слушатели в начина, по който той изнася тези сказки действуват също и техните особени желания и интереси и евентуални процеси в настоящите събития. Така също и този път. В една страна като Финландия, където и днес още са се запазили остатъци от едно атавистично ясновидство, където някому може да се случи да му се разказва с абсолютна сериозност за помощта на джуджетата при работата на селянина, където достойни за уважение старци разказват за техните преживявания в страната на Юмала, където цялата страна, когато тя не е покрита от зимната снежна покривка, растителността покарва и се развива с елементарна свежест, там е естествено хората да искат да проникнат по-дълбоко в това, което действува като космически сили в природните царства, и да желаят да знаят, как с небесните тела е свързано всичко, което говори не само от тревния килим на Земята, от пъпките на цветята и дърветата, а в едно още по-неизразимо разнообразие свети насреща им от всеки фино-лъчезарен снежен кристал като звезди. И наред с това съседите, вълшебниците, лапландците притежават едно непознато знание и боравят с някои тайнствени сили!
Цивилизованата в модерния смисъл Финландия не може да не забележи онзи елемент, който пропива нейната национална поезия по такъв лачизарен начин.
Всичко това иска да бъде разбрано в неговия най-дълбок смисъл. В страната на многото хиляди езера човек е по-близо до етерните течения на Космоса и по-желателен да се потопи в тях. Рудолф Щайнер бе повикан във Финландия от тези, които бяха познали в него меродавния езотеричен Учител на запада. Беше същевременно времето, когато много сърца бяха разколебани чрез това, което искаше да се промъкне като едно псевдо-християнско учение от индо-теософския Адиар в европейското Движение за Духовна Наука, изопачавайки чрез това нейното собствено съдържание и отклонявайки я към нейните най-вътрешни цели. Движението на "Звездата на Изток" се натрапваше, неговите пропагандисти оперираха с изкривяването на истината изхождайки от опортюнизъм, когато биваха отхвърляни както се случва винаги в такива случаи и упрекваха защищаващите с в нетолерантност.
към текста >>
56.
ПЕТА ЛЕКЦИЯ, Мюнхен, 29 август 1912 г.
GA_138 За инициацията
И така веднъж опитах да потърся в
поезия
та определени състояния, които могат да се опишат, за да получа нещо като съответствие между преживяванията в по-висшите светове и това, което е налице като отражение във физическия свят.
Още преди години ми направи впечатление, че определени повече или по-малко свръхсетивни състояния ни се явяват като отражение във великите поетични творби. Имам предвид именно това, че ако ясновидецът си изясни какво е основното настроение на душата му при определени свръхсетивни преживявания и тогава погледне в световната литература, открива при наистина великите поетични творби тук или там такива настроения, които изпълват определени глави или откъси. Няма нужда това да са окултни преживявания на поета. Но ако желае отново да изживее като отзвук в сетивния свят това, което е преживял като душевно настроение, ясновидецът може да се обърне към една или друга поетична творба и да намери там нещо като сенковиден образ в съответната творба. Ако ясновидецът с неговия опит чете например Данте, от време на време има чувството, че в поемата се намира един отблясък, една сянка, която може да преживее истински в оригиналното ѝ състояние единствено по ясновидски път.
И така веднъж опитах да потърся в поезията определени състояния, които могат да се опишат, за да получа нещо като съответствие между преживяванията в по-висшите светове и това, което е налице като отражение във физическия свят.
И се запитах: Не би ли могло да е така, че онова специфично душевно настроение, което се излива върху душата, когато се осъществява спане в пълно съзнание – следователно битие в по-висшите светове, както го описах сега, но по отношение на настроението, – да се намира в световната литература като отзвук на настроението? Във всеки случай не се получи нищо така директно. Но при друг начин на поставяне на въпроса се получи нещо. А тъй като преживяванията го позволяват, можем също така да попитаме: Как би усетило едно същество, което не е човек, следователно например някакво друго същество от по-висшите йерархии това душевно настроение, биването вътре в по-висшите светове? Или казано по-точно: Човекът се чувства вътре в този свят и гледа същества от другите йерархии.
към текста >>
57.
ОТДЕЛНА ЛЕКЦИЯ, Мюнхен, 30 август 1912 г.
GA_138 За инициацията
А Вилхелм фон Хумболт, братът на Александер, големият езиковед, последният от онова време – когато в Европа стана позната великата
поезия
, за която вчера говорих, Бхагавад Гита, – този голям дух казва приблизително, че е живял достатъчно, след като се е запознал с Бхагавад Гита.
Неговият отговор е: Това е сто и четвърти псалм на Давид! Същият този Александер фон Хумболт обаче беше една копнееща душа, душа, която – във владението на естественонаучната култура на своето време – е отправила поглед от деветнадесети век към онова, което се е изляло от пламенното чувство на духовния свят, както е намерило израз в сто и четвърти псалм на Давид. Сега попитайте как много от това, което говори на човешката душа там, в сто и четвъртия псалм като химн, се намира в конкретна форма в духовната наука, както това е нужно за нашето време! Ако вземем под внимание това, можем да попитаме: Какво ни отговаря душата на Александер фон Хумболт за това, което правим? Тя би ни отговорила така: Жадувахме това, което те опитват, и предчувствахме, че то трябва да дойде!
А Вилхелм фон Хумболт, братът на Александер, големият езиковед, последният от онова време – когато в Европа стана позната великата поезия, за която вчера говорих, Бхагавад Гита, – този голям дух казва приблизително, че е живял достатъчно, след като се е запознал с Бхагавад Гита.
Така деветнадесетото столетие подготви онези души, възприемане на онова, което дава духовните богатства на човечеството по цялата земя. Така се извърши тази подготовка, за да не се изпада в едностранчивост. Не бих искал да ви давам теоретични обяснения. Смятам теоретичните обяснения за извънредно едностранчиви, дори да са най-добрите. За примери искам да ви покажа какви са фактите и как се чувстват душите под властта на реални факти.
към текста >>
58.
Първа лекция, Базел, 15 Септември 1912
GA_139 Евангелието на Марко
Не само че към литературните произведения на споменатите пет личности се прибави и всичко онова, което идва от Ведите, от Бхагават Гита, не само че европейците се запознаха с тези образи на източната
поезия
и в душите им трепна едно ново чувство спрямо външния свят, коренно различно от чувствата, които будят Псалмите, Омир или Данте; важното е друго: По тайни пътища през 19 век в Европа нахлуха такива сили, които занапред ще стават все по-явни и по-явни.
твърде далеч от душевната конфигурация на съвременния човек можа да се прояви у Шекспир. Към всичко изброено нека прибавим и борбата на човешката душа за истината, която по-късно намери своя чуден израз в Гьотевия „Фауст“ и можеше да бъде разпозната у всеки човек, тъй че напълно оправдани са думите: Всеки човек, устремен към истината, носи в себе си една фаустовска природа. Но към всичко това сега се прибавя и една съвършено нова перспектива, която надхвърля посочените три хилядолетия, респективно онези пет личности, за които стана дума. По заобиколни пътища, които засега са напълно недостъпни за външната история, в духовния живот на Европа нахлу един вътрешен Изток.
Не само че към литературните произведения на споменатите пет личности се прибави и всичко онова, което идва от Ведите, от Бхагават Гита, не само че европейците се запознаха с тези образи на източната поезия и в душите им трепна едно ново чувство спрямо външния свят, коренно различно от чувствата, които будят Псалмите, Омир или Данте; важното е друго: По тайни пътища през 19 век в Европа нахлуха такива сили, които занапред ще стават все по-явни и по-явни.
Достатъчно е да назовем едно единствено име, което предизвика толкова големи вълнения около средата на 19. век, и веднага ще ни стане ясно, как от Изтока наистина нахлу нещо и по тайнствен път се настани в сърцето на Европа: Достатъчно е да посочим името на Шопенхауер6. Какво веднага ни прави впечатление при Шопенхауер, особено ако не се задълбочаваме в теоретичните постановки на неговата система, а се обърнем към онзи чувствен тон, който пронизва цялото му мислене? Дълбокото родство на този човек, един от представителите на 19 век, с източноарийското светоусещане. Навсякъде в неговите изречения и, бих казал, в емоционалните акценти на неговото мислене, ние откриваме не друго, а източния елемент в Запада.
към текста >>
59.
7. БЕЛЕЖКИ
GA_142 Бхагават Гита и посланието на ап. Павел
Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780 1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в Антропософията едно „повишение" на досегашната философия, която се издига до един вид „медитативна философия": „Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една Антропософия и, следователно, се проявява както в
поезия
та, така и в историята.
Обаче скоро се очертават и границите, на които се натъква естественонаучната методология, в стремежа си да стигне до „ истинския" образ на човека. Ето защо, през 1856, в своята „Антропология", Емануил Херман Фихте, син на Йохан Готлиб Фихте, обобщава: „Накрая цялата антропология се свежда до всестранно обоснования факт, че според същинската си природа, както и в източниците на своето осъзнание, човекът принадлежи към един над сетивен свят. Сетивното съзнание и възникващата чрез него феноменология на света, както и целия сетивен живот на човека, нямат никаква друга стойност, освен че предоставят арената, на която се осъществява надсетивния живот на Духа... Крайният резултат на антропологията е Антропософията." Впрочем понятието „антропософия" срещаме още през 1575, двадесет и една година преди „Psychologia anthropologica" на Гасман, когато в Базел е публикувано съчинението „Dе Маgia Veterum". Като първа за дача на Антропософията в 16 век се разглежда одухотворяването на естествените науки и социалния живот.
Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780 1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в Антропософията едно „повишение" на досегашната философия, която се издига до един вид „медитативна философия": „Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една Антропософия и, следователно, се проявява както в поезията, така и в историята.
При това не трябва да смятаме, че тази идея е плод на някаква спекулация, както и да смесваме истинската индивидуалност на човека ни то със субективния дух или Аза, нито с абсолютния Дух." През 1882 Роберт Цимерман издава във Виена своя основен труд „Въведение в антропософията", който оказва известно въздействие върху Рудолф Щайнер. Разбира се, по-късно Рудолф Щайнер изпълва това понятие със съвсем друго съдържание. От съчиненията и лекциите на Рудолф Щайнер (Събр. Съч. №1 №354) е ясно, че „антропологията" и „антропософията" не се изключват взаимно.
към текста >>
Поезия
, Музика Живопис Архитектура, пластика.
Стремеж към единен език Стремеж към „диференциране на езиците." Симпатия Антипатия. Отсъствие на индивидуални черти Свръхиндивидуалност. Страсти Заблуждения. Фантазиране Догматизъм.
Поезия, Музика Живопис Архитектура, пластика.
Епос Лирика Драма. Инспирира космологията Инспирира геологията. Антипатия към техниката Възторг от техниката. Бягство от отговорност Борба за власт. Абсолютизира „правата" Абсолютизира „задълженията".
към текста >>
60.
Огледално отражение на съзнанието. Горно и долно съзнание
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
Някои от тези неща предусеща поетът, артистът, този, който е истински поет, истински артист и той знае, че това, което се намира в неговата
поезия
, идва не по обикновения начин чрез някакво външно възприятие, или както се случва, когато мислим логично.
Самото чувство в неговата собствена същност не мога да възприема, а го осъзнавам само посредством мисълта. ВОЛЯ За волевия импулс се отнася същото. Преди да го осъзная той е налице. Осъзнаването от дневното ми съзнание се появява само защото това явление се оглежда във физическите органи на мисленето. Бел. пр./
Някои от тези неща предусеща поетът, артистът, този, който е истински поет, истински артист и той знае, че това, което се намира в неговата поезия, идва не по обикновения начин чрез някакво външно възприятие, или както се случва, когато мислим логично.
Той знае, че нещата изплуват от непознати дълбини и те са действителни, и то без да са предварително изградени от силите на обикновеното съзнание. Но и други неща изплуват от тези скрити дълбини на душевния живот. И така ние сме изправени пред някои неща, които играят роля в обикновеното съзнание, без да ни е познат техният произход. Вчера вече видяхме, че може да се слезе също и по-надолу, там, където е областта на полусъзнанието, областта на сънищата. И ние знаем, че сънищата понякога донасят неща от скритите дълбини на душевния живот, които не можем да си спомним, даже и силно да напрягаме нашето съзнание по обикновения начин.
към текста >>
За
поезия
та още по-малко, иначе по наше време нямаше да има толкова много поети.
Така е при всичко. Нима не би било по-приятно за художника, ако той не би трябвало да изучава отделните похвати на своето изкуство и ако картината, която иска да нарисува, не я рисува бавно и с големи усилия, а просто духне и произведението му е готово! В нашия свят специфичното е, че колкото повече нещата се отдалечават от душевното, толкова на хората им е по-трудно да разберат, че с простото духа-не не може да се направи нищо! По отношение на музиката едва ли някой ще допусне, че някой е станал композитор без нищо да е учил, това се разбира от само себе си. За живописта се допуска същото, макар и по-малко.
За поезията още по-малко, иначе по наше време нямаше да има толкова много поети.
Всъщност никое време не е така непоетично като нашето, но има много поети. Не е нужно да се учи, трябва само, разбира се, а то няма нищо общо с поезията да може само да се пише, поне още ортографски, нужно е само човек правилно да излага своите мисли! А пък за философстване, за него е нужно още по-малко! Та днес и без друго всеки може да изказва преценки по отношение на живота и света, това естествено, се разбира от само себе си, та нали всеки има своята гледна точка. И отново и отново се среща, че няма значение, когато някой с всички възможни усилия и с вътрешна работа достига до там да познае и изследва нещо в света.
към текста >>
Не е нужно да се учи, трябва само, разбира се, а то няма нищо общо с
поезия
та да може само да се пише, поне още ортографски, нужно е само човек правилно да излага своите мисли!
В нашия свят специфичното е, че колкото повече нещата се отдалечават от душевното, толкова на хората им е по-трудно да разберат, че с простото духа-не не може да се направи нищо! По отношение на музиката едва ли някой ще допусне, че някой е станал композитор без нищо да е учил, това се разбира от само себе си. За живописта се допуска същото, макар и по-малко. За поезията още по-малко, иначе по наше време нямаше да има толкова много поети. Всъщност никое време не е така непоетично като нашето, но има много поети.
Не е нужно да се учи, трябва само, разбира се, а то няма нищо общо с поезията да може само да се пише, поне още ортографски, нужно е само човек правилно да излага своите мисли!
А пък за философстване, за него е нужно още по-малко! Та днес и без друго всеки може да изказва преценки по отношение на живота и света, това естествено, се разбира от само себе си, та нали всеки има своята гледна точка. И отново и отново се среща, че няма значение, когато някой с всички възможни усилия и с вътрешна работа достига до там да познае и изследва нещо в света. Днес е естествено, становището на този, който постоянно работи, за да може изобщо да каже поне нещо малко за световните тайни, да е равностойно на становището на този, който просто твърди, че има свое становище. Ето защо днес всеки е човек с мироглед.
към текста >>
61.
Раждането на земната светлина от мрака на свещената нощ
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
Но ако се абстрахираме от всичко, което по-новата поетична сила може да прояви в изкуството, ние можем да кажем: Каква дълбочина и значимост, които живеят в една душа, може да се почувства, когато например човек се задълбочи в
поезия
та на гръцката царица Евдокия57, която отново съживи старата легенда за Киприян, описваща един човек, който изцяло живее със старите езически Богове и е бил обвързан с тях, един човек, който и след Мистерията на Голгота е отдаден на старите езически тайнства, сили и власти.
Към това може да се прибави още много. Може да се посочи как през епохите, намиращи се по-близо до духовното, сред човечеството навлезе един съвсем нов дух, различен от онзи дух, който определяше земното развитие в предхристиянската епоха. Например беше създаден един образ, един образ, който обаче е живял реално в света и благодарение на него ние научаваме на какви въздействия е била подложена една душа от първите християнски столетия, когато тази душа все още се е усещала изцяло потопена в старите езически духовни познания, и как всичко в тази душа се променя, когато с тези стари, езически духовни познания тя безпристрастно и без предразсъдъци се отваря за Христовия импулс. Днес все повече и повече разбираме един образ като Фауст. В този образ, който Гьоте, така да се каже, отново събуди, ние чувстваме изразено най-висшето от човешкия стремеж, но и също чувстваме как в него трябва да бъде изобразена възможността да се изпита най-дълбоката вина.
Но ако се абстрахираме от всичко, което по-новата поетична сила може да прояви в изкуството, ние можем да кажем: Каква дълбочина и значимост, които живеят в една душа, може да се почувства, когато например човек се задълбочи в поезията на гръцката царица Евдокия57, която отново съживи старата легенда за Киприян, описваща един човек, който изцяло живее със старите езически Богове и е бил обвързан с тях, един човек, който и след Мистерията на Голгота е отдаден на старите езически тайнства, сили и власти.
Хубава е сцената, в която се описва как Киприян се запознава с Юстина, която вече е докосната от Христовия импулс, която се е отдала на онези сили, които намират израз в християнството. Той се изкушава да я отклони от нейния път, изкушава се за тази цел да си послужи със старите езически вълшебства. Всичко, което се разиграва между Фауст и Грета, се разиграва в тази атмосфера на борба между старите езически импулси и Христовия импулс. Още по-грандиозно се разиграва това като се абстрахираме от спиритуалното в разказа за стария Киприян и изкушението, на което той е изложен относно християнката Юстина. И макар че поезията на Евдокия не е особено добра, може да се каже: Тук виждаме разтърсващия сблъсък на стария предхристиянски свят с християнския свят; тук Киприян застава като човек, който се чувства още далеч от християнството, който все още се чувства изцяло отдаден на старите езически божествени сили: в описанието има известно величие.
към текста >>
И макар че
поезия
та на Евдокия не е особено добра, може да се каже: Тук виждаме разтърсващия сблъсък на стария предхристиянски свят с християнския свят; тук Киприян застава като човек, който се чувства още далеч от християнството, който все още се чувства изцяло отдаден на старите езически божествени сили: в описанието има известно величие.
Но ако се абстрахираме от всичко, което по-новата поетична сила може да прояви в изкуството, ние можем да кажем: Каква дълбочина и значимост, които живеят в една душа, може да се почувства, когато например човек се задълбочи в поезията на гръцката царица Евдокия57, която отново съживи старата легенда за Киприян, описваща един човек, който изцяло живее със старите езически Богове и е бил обвързан с тях, един човек, който и след Мистерията на Голгота е отдаден на старите езически тайнства, сили и власти. Хубава е сцената, в която се описва как Киприян се запознава с Юстина, която вече е докосната от Христовия импулс, която се е отдала на онези сили, които намират израз в християнството. Той се изкушава да я отклони от нейния път, изкушава се за тази цел да си послужи със старите езически вълшебства. Всичко, което се разиграва между Фауст и Грета, се разиграва в тази атмосфера на борба между старите езически импулси и Христовия импулс. Още по-грандиозно се разиграва това като се абстрахираме от спиритуалното в разказа за стария Киприян и изкушението, на което той е изложен относно християнката Юстина.
И макар че поезията на Евдокия не е особено добра, може да се каже: Тук виждаме разтърсващия сблъсък на стария предхристиянски свят с християнския свят; тук Киприян застава като човек, който се чувства още далеч от християнството, който все още се чувства изцяло отдаден на старите езически божествени сили: в описанието има известно величие.
Днес ще посоча само някои места, които представят как се чувства Киприян пред вълшебната мощ на предхристиянските духовни сили. Така в поезията на Евдокия чуваме: */* Оригиналният текст на немски език е на стр 309 Бел пр/. * Поклонници Христови, които вярно и горещо в сърцето си закриляте Спасителя прославен,
към текста >>
Така в
поезия
та на Евдокия чуваме: */* Оригиналният текст на немски език е на стр 309 Бел пр/.
Той се изкушава да я отклони от нейния път, изкушава се за тази цел да си послужи със старите езически вълшебства. Всичко, което се разиграва между Фауст и Грета, се разиграва в тази атмосфера на борба между старите езически импулси и Христовия импулс. Още по-грандиозно се разиграва това като се абстрахираме от спиритуалното в разказа за стария Киприян и изкушението, на което той е изложен относно християнката Юстина. И макар че поезията на Евдокия не е особено добра, може да се каже: Тук виждаме разтърсващия сблъсък на стария предхристиянски свят с християнския свят; тук Киприян застава като човек, който се чувства още далеч от християнството, който все още се чувства изцяло отдаден на старите езически божествени сили: в описанието има известно величие. Днес ще посоча само някои места, които представят как се чувства Киприян пред вълшебната мощ на предхристиянските духовни сили.
Така в поезията на Евдокия чуваме: */* Оригиналният текст на немски език е на стр 309 Бел пр/.
* Поклонници Христови, които вярно и горещо в сърцето си закриляте Спасителя прославен, вижте пресния поток на моите сълзи и разберете от кой извор идва моята тъга.
към текста >>
62.
Бележки
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
107) или също и в неговата автобиография „
Поезия
и истина“, З част, 11 том: „Аз видях именно не с очите на тялото, а на духа, самия себе си да изминавам на кон същия път... „.
Хр.) и Софокъл (496-406 пр. Хр.), тримата велики атински трагици. 17. Тези изрази се отнасят към Гьоте. За духовни очи той говори например в кратката статия „Малки забележки“ („Гьотевите природонаучни произведения“ издадени, от Рудолф Щайнер в издадената от Йозеф Кюршнер „Немска национална литература“ 114-117 том, Берлин и Щутгарт 1883-1897, препечатка Дорнах 1975, Събр. съч., стр.
107) или също и в неговата автобиография „Поезия и истина“, З част, 11 том: „Аз видях именно не с очите на тялото, а на духа, самия себе си да изминавам на кон същия път... „.
За „духовни уши“ говори духът на въздуха Ариел в първата сцена на първо действие от „Фауст 2“: „Ще звучи за духовните уши / Вече е роден новият ден“. 18. При този пример Рудолф Щайнер се опира на Винценц Кнауер (828-1894); виж труда му „Главните проблеми на философията в нейното развитие от Талес до Роберт Хамерлинг“, Виена / Лайпциг 1892, 21 лекция: изворите на мъдростта, стр. 136. 19. Лекцията от 24. февруари 1912 в Мюнхен; „Скритите страни на душевния живот“; още непубликувана. 20. В лекцията от 9.
към текста >>
„ („
Поезия
и истина“, 2 част, 8 книга) Херман Грим обрисува възгледите на тогавашното време по следния начин: „Дрезденските авторитети казваха, че детето в ръцете на Мадоната е от простовата натура и изразът му е навъсен, отегчен.
Събр. съч. № 292. По повод на едно тайно посещение в Дрезден Гьоте само споменава: „Малкото дни на моето пребиваване в Дрезден бяха посветени изцяло на картинната галерия. Антиките стояха още в павильона на градината; аз се отказах да ги разглеждам, както и всички други съкровища, които се намират в Дрезден, с убеждението, че в колекцията на картините се намира още достатъчно много, което до сега не ми се е разкрило. Така приех ценността на италианските майстори повече на доверие, а не че можах да си изградя истинска преценка.
„ („Поезия и истина“, 2 част, 8 книга) Херман Грим обрисува възгледите на тогавашното време по следния начин: „Дрезденските авторитети казваха, че детето в ръцете на Мадоната е от простовата натура и изразът му е навъсен, отегчен.
Двата ангела долу изглежда да са добавени от някой ученик. Дори се твърди, че самата мадона е нарисувана от чирак на Рафаел или още по-лошо, тя из общо не е на Рафаел. Възможно е Гьоте да е бил подведен в това настроение от служителя на галерията, който му е бил познат и да не е обърнал внимание на може би противоречащото вътрешно чувство.“ „Сикстинската мадона“ на Рафаел, би могла да го огрее като слънце, но той не й обръща достатъчно внимание. „ („Животът на Рафаел“, глава 9, издание 5, Щутгарт и Берлин 1913, стр. 284) Но по-късно през 1813 Гьоте й е обърнал внимание, както се вижда от спомените на Хайнрих Фрайхерн фон Хес, който обаче може би е бил още непознат на Грим и на Рудолф Щайнер („Разговори с Гьоте“, Цюрих 1962, 2 том, стр. 827).
към текста >>
Гьоте се изказва в биографията си „
Поезия
и истина“ относно влиянието на този светоглед върху него: „Спиноза беше този дух, който така решително действаше върху мен и който имаше толкова голямо влияние върху целия мой начин на мислене.
Декември 1912 до 1. Януари 1913; „Бхагават Гита и писмата на апостол Павел“, Събр. съч. № 142. 60. Спиноза проповяда опиращ се на неоплатонизма на Декрат една пантеистическа философия на необходимостта. Той поставя като етичен идеал освобождаването от господството на афекта; човекът би трябвало да се ръководи от ясното прозрение на необходимите закони на битието.
Гьоте се изказва в биографията си „Поезия и истина“ относно влиянието на този светоглед върху него: „Спиноза беше този дух, който така решително действаше върху мен и който имаше толкова голямо влияние върху целия мой начин на мислене.
След като навсякъде в света напразно търсих средство за образоване на моето особено същество, най-сетне попаднах на „Етика“-та на този мъж. Какво бях прочел в този труд, какво сам съм внасял в него, не бих могъл да преценя, но важното е, че тук намерих успокоение на моите страсти, струваше ми се, че ми се отваря един обширен и свободен поглед върху сетивния и моралния свят. (...) Уравновесяващото всичко наоколо спокойствие на Спиноза контрастираше на моя възбуждащ всичко стремеж, неговият математически метод беше противоположен на моето поетическо усещане и начин на изразяване и точно онзи начин на внасящо ред третиране на нещата, който човек не искаше да допусне като съответстващ на моралните дадености, ме правеше негов страстен ученик, негов решителен почитател. Духът и сърцето, разумът и чувството се търсеха в необходимото сродство на свободния избор и чрез него се постигаше единение на различните същности. „ (трета част на 14 том)“Аз се отдадох на това четиво и вярвах, като сам поглеждах навътре в себе си, че никога не съм могъл така ясно да видя света.
към текста >>
63.
Съдържание
GA_147 Тайните на прага
Импулсиране на петте изкуства: архитектура, пластика, живопис,
поезия
и музика.
Развитие на езика. Медитирането като средно състояние между мислене и възприятие. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 29 август 1913 г. Духовно образуване на понятия за правилното развитие на културата. Въздействието на Луцифер и Ариман във физическо-сетивния свят. Писмо.
Импулсиране на петте изкуства: архитектура, пластика, живопис, поезия и музика.
Срещата на човешката душа в духовния свят с другия Аз. Троичност на преживяването на себе си. Вникване в трагизма на Луцифер. Духовният разговор на живите мисловни същества. СЕДМА ЛЕКЦИЯ, 30 август 1913 г.
към текста >>
64.
ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 29 август 1913 г.
GA_147 Тайните на прага
Ако разглеждаме изкуствата, както се представят пред нас във физическия свят, по принцип имаме пет такива изкуства: строителство или архитектура, пластика, живопис, музика и
поезия
.
И така, още във физическия свят е нужно да се усвоят понятията за това, което сияе и лъчеструи във физическо-сетивния свят от духовния свят. Затова в още една област ще бъде показано как луциферическият и ариманическият елемент действат във физическия свят. Касае се преди всичко за художествената сфера. При това е напълно правилно нещото, което винаги е било подчертавано, а именно, че в цялото художествено развитие на човечеството роля е играл луциферическият импулс и че в голяма степен луциферическият елемент, както изложих това, е наличен в художественото развитие на човечеството. Но към това се прибавя още нещо.
Ако разглеждаме изкуствата, както се представят пред нас във физическия свят, по принцип имаме пет такива изкуства: строителство или архитектура, пластика, живопис, музика и поезия.
Съществуват и изкуства, които смесват или комбинират различните елементи в посочените изкуства, да кажем танцовото изкуство, което е комбинация от няколко изкуства. Ако правилно разбираме танца, правим това на базата на основните предпоставки в различните изкуства. Разбира се, те могат да се комбинират. От петте изкуства архитектурното и пластическото са изложени предимно на ариманическия импулс. В архитектурата и в пластиката действат ариманическите импулси.
към текста >>
В известен смисъл
поезия
та и музиката могат чисто и просто да се нарекат луциферически повлияни изкуства, а архитектурата и пластиката – ариманически повлияни.
В областта на физическия свят Духовете на формата действат съвместно с ариманическия елемент. В подобен случай е особено видно колко е необходимо да не се говори по просто външен и повърхностен начин, че трябва да се пазим от ариманическия елемент. Винаги трябва да имаме предвид, че тук става въпрос за това, че такива духовни същества като луциферическите и ариманическите имат своя определена област, в която обикновено следва да се изживяват и да действат, и че злото въздействие произлиза единствено от това, че те престъпват своята област. Ариманическите импулси имат своята напълно правомерна област в архитектурата и пластиката. Ако, от друга страна, вземем музикалния и поетическия елемент, те се явяват изкуствата, в които в по-тесен смисъл действат луциферическите импулси.
В известен смисъл поезията и музиката могат чисто и просто да се нарекат луциферически повлияни изкуства, а архитектурата и пластиката – ариманически повлияни.
Както по определен начин мисълта протича в уединението на душата и чрез това се изолира от общността, така и изживяванията на музиката и поезията имат в себе си нещо, което принадлежи на вътрешността на душата, където то се среща непосредствено с луциферическия импулс. Ако и при строителството и архитектурата следва да вземем под внимание границите на народностите, тъй като навсякъде, където е Ариман, въздейства и Луцифер, и така, ако тези изкуства следват в известно отношение народностния характер, все пак може да се каже, че този народностен елемент в известен смисъл остава неутрален. Поезията по същество е свързана с онзи луциферически елемент, който се изразява в диференцирането на народностните характери. За музиката се обръща по-малко внимание на това, че и в нея има нещо, което до известна степен води до диференциране, повече, отколкото в строителството и пластиката. Но тъкмо в една такава област се вижда отново, че по толкова удобен начин, както биха искали да бъде някои хора, не бихме могли да се справим с изграждането на понятия за висшите светове.
към текста >>
Както по определен начин мисълта протича в уединението на душата и чрез това се изолира от общността, така и изживяванията на музиката и
поезия
та имат в себе си нещо, което принадлежи на вътрешността на душата, където то се среща непосредствено с луциферическия импулс.
В подобен случай е особено видно колко е необходимо да не се говори по просто външен и повърхностен начин, че трябва да се пазим от ариманическия елемент. Винаги трябва да имаме предвид, че тук става въпрос за това, че такива духовни същества като луциферическите и ариманическите имат своя определена област, в която обикновено следва да се изживяват и да действат, и че злото въздействие произлиза единствено от това, че те престъпват своята област. Ариманическите импулси имат своята напълно правомерна област в архитектурата и пластиката. Ако, от друга страна, вземем музикалния и поетическия елемент, те се явяват изкуствата, в които в по-тесен смисъл действат луциферическите импулси. В известен смисъл поезията и музиката могат чисто и просто да се нарекат луциферически повлияни изкуства, а архитектурата и пластиката – ариманически повлияни.
Както по определен начин мисълта протича в уединението на душата и чрез това се изолира от общността, така и изживяванията на музиката и поезията имат в себе си нещо, което принадлежи на вътрешността на душата, където то се среща непосредствено с луциферическия импулс.
Ако и при строителството и архитектурата следва да вземем под внимание границите на народностите, тъй като навсякъде, където е Ариман, въздейства и Луцифер, и така, ако тези изкуства следват в известно отношение народностния характер, все пак може да се каже, че този народностен елемент в известен смисъл остава неутрален. Поезията по същество е свързана с онзи луциферически елемент, който се изразява в диференцирането на народностните характери. За музиката се обръща по-малко внимание на това, че и в нея има нещо, което до известна степен води до диференциране, повече, отколкото в строителството и пластиката. Но тъкмо в една такава област се вижда отново, че по толкова удобен начин, както биха искали да бъде някои хора, не бихме могли да се справим с изграждането на понятия за висшите светове. Напълно е правилно, когато се казва, че ариманическият елемент действа в архитектурата и пластиката, а луциферическият – повече в музиката и поезията.
към текста >>
Поезия
та по същество е свързана с онзи луциферически елемент, който се изразява в диференцирането на народностните характери.
Ариманическите импулси имат своята напълно правомерна област в архитектурата и пластиката. Ако, от друга страна, вземем музикалния и поетическия елемент, те се явяват изкуствата, в които в по-тесен смисъл действат луциферическите импулси. В известен смисъл поезията и музиката могат чисто и просто да се нарекат луциферически повлияни изкуства, а архитектурата и пластиката – ариманически повлияни. Както по определен начин мисълта протича в уединението на душата и чрез това се изолира от общността, така и изживяванията на музиката и поезията имат в себе си нещо, което принадлежи на вътрешността на душата, където то се среща непосредствено с луциферическия импулс. Ако и при строителството и архитектурата следва да вземем под внимание границите на народностите, тъй като навсякъде, където е Ариман, въздейства и Луцифер, и така, ако тези изкуства следват в известно отношение народностния характер, все пак може да се каже, че този народностен елемент в известен смисъл остава неутрален.
Поезията по същество е свързана с онзи луциферически елемент, който се изразява в диференцирането на народностните характери.
За музиката се обръща по-малко внимание на това, че и в нея има нещо, което до известна степен води до диференциране, повече, отколкото в строителството и пластиката. Но тъкмо в една такава област се вижда отново, че по толкова удобен начин, както биха искали да бъде някои хора, не бихме могли да се справим с изграждането на понятия за висшите светове. Напълно е правилно, когато се казва, че ариманическият елемент действа в архитектурата и пластиката, а луциферическият – повече в музиката и поезията. Но, щом си имаме работа с понятия, които са валидни и във висшите светове, е нужно да се каже, че не е толкова удобно да се даде лесен отговор, когато някой пита: „Кой действа повече в пластиката – Ариман или Луцифер? “ Със сигурност на физическия план лесно може да се отговори, ако някой попита: „Какъв е цветът на обикновената цикория?
към текста >>
Напълно е правилно, когато се казва, че ариманическият елемент действа в архитектурата и пластиката, а луциферическият – повече в музиката и
поезия
та.
Както по определен начин мисълта протича в уединението на душата и чрез това се изолира от общността, така и изживяванията на музиката и поезията имат в себе си нещо, което принадлежи на вътрешността на душата, където то се среща непосредствено с луциферическия импулс. Ако и при строителството и архитектурата следва да вземем под внимание границите на народностите, тъй като навсякъде, където е Ариман, въздейства и Луцифер, и така, ако тези изкуства следват в известно отношение народностния характер, все пак може да се каже, че този народностен елемент в известен смисъл остава неутрален. Поезията по същество е свързана с онзи луциферически елемент, който се изразява в диференцирането на народностните характери. За музиката се обръща по-малко внимание на това, че и в нея има нещо, което до известна степен води до диференциране, повече, отколкото в строителството и пластиката. Но тъкмо в една такава област се вижда отново, че по толкова удобен начин, както биха искали да бъде някои хора, не бихме могли да се справим с изграждането на понятия за висшите светове.
Напълно е правилно, когато се казва, че ариманическият елемент действа в архитектурата и пластиката, а луциферическият – повече в музиката и поезията.
Но, щом си имаме работа с понятия, които са валидни и във висшите светове, е нужно да се каже, че не е толкова удобно да се даде лесен отговор, когато някой пита: „Кой действа повече в пластиката – Ариман или Луцифер? “ Със сигурност на физическия план лесно може да се отговори, ако някой попита: „Какъв е цветът на обикновената цикория? “ Ще кажат: „Тя е синя.“ Хората биха искали това да е толкова просто и за висшите светове. Но е невярна представата, че и там може да се получат такива директни отговори. Но въпреки че всичко, което казах, остава в сила, напълно е вярно например и следното.
към текста >>
И така, следва да се каже: докато по същество
поезия
та несъмнено е подложена на луциферическото влияние, върху музиката до голяма степен може да въздейства ариманическият импулс, така че може да има музикални произведения, в които да има много повече ариманическо, отколкото луциферическо, въпреки че важи това, че музиката на първо място е изложена на луциферическия импулс.
Но в пластиката луциферическото противодействие може да е толкова силно, че може да има пластични произведения, в които Луцифер господства повече от Ариман. Въпреки това е вярно и казаното преди. Защото в духовния свят няма само способност за превръщане, а може да се каже, че всичко е навсякъде. Всеки духовен елемент всъщност се стреми да прониже всичко. Така може да съществува луциферическа пластика, макар и да е вярно, че на пластиката въздейства преимуществено ариманическият импулс.
И така, следва да се каже: докато по същество поезията несъмнено е подложена на луциферическото влияние, върху музиката до голяма степен може да въздейства ариманическият импулс, така че може да има музикални произведения, в които да има много повече ариманическо, отколкото луциферическо, въпреки че важи това, че музиката на първо място е изложена на луциферическия импулс.
На средната линия между ариманическото в строителството и пластиката и луциферическото в поезията и музиката лежи живописта. Тя в известен смисъл се явява неутрална област, но не такава, в която да можем да се установим удобно и да си кажем: „Сега просто ще си рисувам и нито Луцифер, нито Ариман ще може да се доближи до мен! “, а в смисъл, че именно на тази средна линия случаят е такъв, че сега от двете страни идват най-силните луциферически и ариманически атаки и във всеки един момент трябва да се пазим от тях, така че и в областта на живописта в най-висока степен можем да попаднем под едното или другото влияние. Средната линия е винаги тази, на която е нужно в най-строг смисъл чрез човешката воля и човешките действия да се създаде хармонично уравновесяване между полярностите, между противоположностите. По този начин, когато се разглеждат тези области, както го направихме сега – това би могло да стане също толкова добре и с други области, – е видно, че се усвояват определени понятия, понятия, без които, както се разбира от само себе си, е възможно да се мине на физическия план.
към текста >>
На средната линия между ариманическото в строителството и пластиката и луциферическото в
поезия
та и музиката лежи живописта.
Въпреки това е вярно и казаното преди. Защото в духовния свят няма само способност за превръщане, а може да се каже, че всичко е навсякъде. Всеки духовен елемент всъщност се стреми да прониже всичко. Така може да съществува луциферическа пластика, макар и да е вярно, че на пластиката въздейства преимуществено ариманическият импулс. И така, следва да се каже: докато по същество поезията несъмнено е подложена на луциферическото влияние, върху музиката до голяма степен може да въздейства ариманическият импулс, така че може да има музикални произведения, в които да има много повече ариманическо, отколкото луциферическо, въпреки че важи това, че музиката на първо място е изложена на луциферическия импулс.
На средната линия между ариманическото в строителството и пластиката и луциферическото в поезията и музиката лежи живописта.
Тя в известен смисъл се явява неутрална област, но не такава, в която да можем да се установим удобно и да си кажем: „Сега просто ще си рисувам и нито Луцифер, нито Ариман ще може да се доближи до мен! “, а в смисъл, че именно на тази средна линия случаят е такъв, че сега от двете страни идват най-силните луциферически и ариманически атаки и във всеки един момент трябва да се пазим от тях, така че и в областта на живописта в най-висока степен можем да попаднем под едното или другото влияние. Средната линия е винаги тази, на която е нужно в най-строг смисъл чрез човешката воля и човешките действия да се създаде хармонично уравновесяване между полярностите, между противоположностите. По този начин, когато се разглеждат тези области, както го направихме сега – това би могло да стане също толкова добре и с други области, – е видно, че се усвояват определени понятия, понятия, без които, както се разбира от само себе си, е възможно да се мине на физическия план. Защото, ако искаме да останем плоски и повърхностни, естествено всеки може да издържи на физическия план, ако и да не намира музиката за луциферическа, а архитектурата за ариманическа.
към текста >>
65.
Бележки
GA_148 От изследването на Акаша Петото евангелие
*43. Крестиен дьо Тройя, 1143-1190, един от основателите на рицарската
поезия
през Средновековието.
*41. От гръцки: eion = безкрайно дълги периоди от време, вечност. *42. Рудолф Щайнер Христос и духовният свят. В търсене на Светия Граал". 6 лекции в Лайпциг от 28 Декември 1913 до 2 Януари 1914, Събр. Съч. №149.
*43. Крестиен дьо Тройя, 1143-1190, един от основателите на рицарската поезия през Средновековието.
*44. Волфрам фон Ешенбах, 1170-1220, главен представител на рицарската поезия в германските земи, автор на „Парсифал". *45. Възкресението на момчето от Наин (което е и младежът от Саис) символизира пробуждането на древната египетска мъдрост чрез Христос. Следващата инкарнация на младежа от Саис е Парсифал. *46. Изида главно божество на древния Египет, царица на Небето и небесните светила, влияеща върху съдбите на хората. Сестра и съпруга на Озирис, майка на Хор.
към текста >>
*44. Волфрам фон Ешенбах, 1170-1220, главен представител на рицарската
поезия
в германските земи, автор на „Парсифал".
*42. Рудолф Щайнер Христос и духовният свят. В търсене на Светия Граал". 6 лекции в Лайпциг от 28 Декември 1913 до 2 Януари 1914, Събр. Съч. №149. *43. Крестиен дьо Тройя, 1143-1190, един от основателите на рицарската поезия през Средновековието.
*44. Волфрам фон Ешенбах, 1170-1220, главен представител на рицарската поезия в германските земи, автор на „Парсифал".
*45. Възкресението на момчето от Наин (което е и младежът от Саис) символизира пробуждането на древната египетска мъдрост чрез Христос. Следващата инкарнация на младежа от Саис е Парсифал. *46. Изида главно божество на древния Египет, царица на Небето и небесните светила, влияеща върху съдбите на хората. Сестра и съпруга на Озирис, майка на Хор. Култът на Изида се разпространява от Индия до Дунав, а през 2 век пр. Хр.
към текста >>
66.
4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ. Берлин, 1 февруари 1916 г.
GA_166 Необходимост и свобода в мировите процеси и човешките действия
Разбира се, дори да би постигнал това, неговата
поезия
щеше да прозвучи на един непознат език, на един несъществуващ, език и тя справедливо би била отхвърлена от целия свят.
Следователно искам завинаги да се абстрахирам от всичко други поети, които са били несвободни, искам да създам една абсолютно свободна поетическа творба. Но аз не бих могъл да бъда свободен, ако ще използувам думи, които вече съществуват в говоримия език, понеже те са възникнали по силата на една прадревна необходимост. Обаче, съвсем естествено, това никога не може да стане! Аз искам да блесна като един абсолютен герой на свободата. Следователно аз ще изнамеря мои собствен език...“ И сега той започва да изнамира свой собствен език.
Разбира се, дори да би постигнал това, неговата поезия щеше да прозвучи на един непознат език, на един несъществуващ, език и тя справедливо би била отхвърлена от целия свят.
Със своята свобода този човек би предизвикал съпротивата на целия свят, съпротива, която на първо време би се изразила само в неразбирането на езика. И така, Вие виждате: съвсем не може да става дума за това, че свободата, която се намесва в потока на събитията, би могла да се почувствува по някакъв начин Застрашена от необходимостта, която цари в напредващия ход на световните събития. Бихме могли да си представим още и един художник, който би искал да постигне пълна свобода и който би казал: „Да, аз искам да рисувам; но не искам да рисувам върху платно и изобщо не искам да рисувам върху някаква фиксирана повърхност; искам да рисувам напълно свободно. Трябва ли в този случай да си служа с една или друга основа, за да нанасям там боите? Аз искам да рисувам напълно свободно!
към текста >>
67.
6. Бележки
GA_166 Необходимост и свобода в мировите процеси и човешките действия
Поезия
, музика живопис Архитектура, пластика
Бягство от отговорност Борба за власт Революционно-войнстаен Консервативно-миролюбив Абсолютизира „правата“ Абсолютизира „задълженията“ Анархизъм Държавен монополизъм Космополитизъм Национализъм
Поезия, музика живопис Архитектура, пластика
Религиозни движения Финансова власт „Отказ от инкарнация“ „Живот в една единствена инкарнация“ Изкуствено разширяване Висши технологии на съзнанието, наркомании Възпламенява Изсушава
към текста >>
68.
Житейските лъжи на съвременното културно човечество
GA_168 Връзката между живите и мъртвите
Признание за нещо, което се смята повече или по-малко за
поезия
, за
поезия
, която животът може да направи повече или по-малко хубава, на което обаче не може да се приписва реалност.
По същия начин от гледната точка на духовната наука може да се отговори на всички възражения, теологически и научни: „В книгата на духовните светове е написано много повече, отколкото могат да си мечтаят противниците.“ И Жорес добавя към тези думи: „Прекрасни думи“66, които в известна степен са в разрез със селската душа, чиято вяра произхожда преди всичко от традициите. Колко далеч е всичко това от тесногръдия патриотизъм на земевладелеца! Жана обаче долавя божествените гласове на своето сърце, когато отправя поглед към сияйните и чисти небесни висини! “ Да, от устата на нашите съвременници едно такова признание звучи наистина хубаво. Но какво представлява то, изречено от най-видните наши съвременници?
Признание за нещо, което се смята повече или по-малко за поезия, за поезия, която животът може да направи повече или по-малко хубава, на което обаче не може да се приписва реалност.
И това всъщност произвежда житейската лъжа! Така ние виждаме, че се нуждаем от яснота относно наличието на тази житейска лъжа. Нейните въздействия се проявяват навсякъде и днес тя пречи на духовната наука да придобие въздействието, което всъщност би трябвало да има. Но все повече и повече хората трябва да добиват не само теоретично разбиране за духовната наука, но също така ще трябва да намерят вътрешна сила да внасят духовната наука в отделните области на живота. Това би могло да се покаже в различните житейски сфери.
към текста >>
69.
2. Лекция, 13.02.1915
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Тук ние чувстваме, че можем да стигнем до убеденост в спиритуалното само ако тя израства в нас органично, така да се каже, както главата от тялото, израства от всичко това, което в мистиката на средновековието, като спиритуална подготовка, е вървяло през Йохан Таулер, Майстер Екхарт, Ангелиус Силезиус /бележка 26/, през немската философия, през немската
поезия
, когато от всичко това неизбежно израства, като нов органичен член, това, което искаме /търсим/ и трябва да искаме /да търсим/.
До какво можеше да доведе този абсурд с Кришнамурти и другите подобни глупости? /бележка 25/. Това би довело до убедеността, че спиритуалният живот е нещо външно, обвързано с останалата част на културата. Там имаме две неща: външното възприемане на живота в Англия, и след това свързаната убеденост в спиритуалния живот, без взаимното им проникване. Няма даже потребност да се прониже едното с другото.
Тук ние чувстваме, че можем да стигнем до убеденост в спиритуалното само ако тя израства в нас органично, така да се каже, както главата от тялото, израства от всичко това, което в мистиката на средновековието, като спиритуална подготовка, е вървяло през Йохан Таулер, Майстер Екхарт, Ангелиус Силезиус /бележка 26/, през немската философия, през немската поезия, когато от всичко това неизбежно израства, като нов органичен член, това, което искаме /търсим/ и трябва да искаме /да търсим/.
Ние не можем да обвържем спиритуалния живот към всичко останало, на нас ни е нужен жизнен организъм, а не жизнен механизъм. Можем, без да изпадаме във високомерие, да си изясним това, тъй като тук е необходима яснота: каква роля трябва да играе в живота духовното и как целият останал живот трябва да бъде разбиран, да бъде възприеман чрез духовното. Ние, като изповядващи духовнонаучния мироглед, трябва да станем души, които се стремят да живеят така, както това току що беше охарактеризирано за духовния живот на Средна Европа. Разбира се, и там борбата е неизбежна; истинното трябва да бъде постигнато чрез преодоляване на заблудите по всички направления. Колко трудно е понякога да се разбере, че заблудите трябва да се преодоляват по всички жизнени направления.
към текста >>
70.
13. Тринадесета лекция, Дорнах, 27 Октомври 1917
GA_177 Окултни основи на видимия свят. Духовете на мрака и свалянето им на Земята
Аз отстраних философията и
поезия
та от моята академична дейност, ограничавайки се в точните науки: Математика, физика, технология."
Много интересен е неговият предговор към книгата: "Моите лекции в Лайпциг върху Гьотевия "Фауст" датират от преди 30-40 години" книгата излезе през 1881 "и едва напоследък, през 1875 аз отново започнах да изнасям лекциите си върху Гьоте. Защо се получи толкова дълго прекъсване? Причините са много: външни и вътрешни, обективни и субективни. Аз остарях,академичната младеж също; с всеки нов семестър идваха все по-намръщени и конфликтни студенти" хората станаха по-умни, но за Марбах те станаха "по-намръщени" "постепенно изчезна непосредственият интерес към Духа, навлязохме в една епоха, когато ползата измести красотата. След 30-те години, "вслушвайки се по-скоро в нуждата, отколкото в моя собствен подтик".
Аз отстраних философията и поезията от моята академична дейност, ограничавайки се в точните науки: Математика, физика, технология."
Ето какво става в епохата на материалистичния разум. Това изречение от предговора е много, много интересно! Защото то ясно посочва една характерна особеност за онази епоха. Първоначално Освалд Марбах беше наясно: Дали интерпретира "Фауст" или чете лекции върху механиката, той върши това което иска. Сега обаче, когато отново се връща към "Фауст", за да го интерпретира по нов начин, той признава пред себе си, че в миналото се е поддал на известни илюзии, докато сега вече може да се вслуша в Духа на времето.
към текста >>
71.
Бележки
GA_177 Окултни основи на видимия свят. Духовете на мрака и свалянето им на Земята
Поезия
, Музика Живопис Архитектура, Пластика
Бягство от отговорност Борба за власт Революционно-войствен Консервативно-миролюбив Абсолютизира "правата" Абсолютизира "задълженията" Анархизъм Държавен монополизъм Космополитизъм Национализъм
Поезия, Музика Живопис Архитектура, Пластика
Религиозни движения Финасова власт "Отказ от инкарнация" "Живот в една единствена инкарнация" Изкуствено разширяване Висши технологии на съзнанието, наркомании Възпламенява Изсушава
към текста >>
72.
Съпротивата на човека срещу духа
GA_182 Смъртта като преобразуване на живота
В „
Поезия
и истина“ той е описал своя младежки живот, който приключва с отиването му във Ваймар.
Това обаче ще стане възможно, когато човек осъзнае, че умрелите участват в нея. Разбира се, онези, които са такива типични представители на нашата епоха, ще го отхвърлят по най-бурен начин. Ако искате да изследвате някой човек, при когото да видите непрекъснат стремеж към по-нататъшно развитие, подсъзнателната вяра в трайната реалност на божественочовешкото в човешката душа чак до смъртта, това е Гьоте. Гьоте е много по-характерен в тази насока, отколкото всъщност обикновено се мисли. Гьоте пожелава да погледне назад към своята епоха, към годините от живота си, в които е възприел от външния свят онова, което му е предложил, но иска и да продължи своето развитие.
В „Поезия и истина“ той е описал своя младежки живот, който приключва с отиването му във Ваймар.
Роден през 1749 година, той отива във Ваймар през 1775 г., следователно продължава разглеждането на своя живот така, както иска да го представи до двадесет и шестата си година, и го приключва преди двадесет и седмата, понеже несъзнателно знае, че това е особено значителен момент. През тридесет и петата си година човек изживява един момент, който днес най-често проспива. Това е времето, когато избуяващият, разцъфтяващият живот преминава в упадък по отношение на тялото. Но тогава именно духът е подтикнат да се покаже и все повече и повече да се разкрива. Тридесет и петата година е важен момент в човешкия живот.
към текста >>
Минор, който написа интересна книга за Гьоте, смята, че Гьоте остарява, че вече не е способен да създава
поезия
.
Отново важен житейски момент. Седем по седем прави четиридесет и девет. Това е времето, когато човекът излиза от периода на развитието на Духа-себе и навлиза в периода на развитието на Духа-живот. Шилер настоява. Хората лесно си го обясняват.
Минор, който написа интересна книга за Гьоте, смята, че Гьоте остарява, че вече не е способен да създава поезия.
Но помислете, ако това беше вярно, „Фауст“ никога не би бил написан! Никога не би било възможно да се представи животът на човека в напреднала възраст, а Фауст е в напреднала възраст! Гьоте се приближава към възрастта, за която праиндийците са казвали, че сега човекът навлиза във възрастта, когато може да се издигне в царството на Отца, постепенно да проникне в по-дълбоките тайни на духовния живот. Сега Гьоте застава по забележителен начин пред своя Мефистофел. Вие знаете, че когато човек се опита да опознае противодействащите сили, те са две – Ариман и Луцифер.
към текста >>
73.
Единадесета лекция, 5 октомври 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
И днес влюбените обичат да се разхождат на лунна светлина, да бленуват и мечтаят, защото на лунна светлина фантазията расте и разцъфтява;
поезия
та на лунната светлина, истина и лъжовна, и днес е широко разпространена сред хората.
Импулсът на Христос донесе на хората възможност отново да се разберат като личности, но този път посредством вътрешни сили. Днес на хората е изключително трудно да си представят, как древните хора са стигали до познание на своята личност, доколкото те не искат да вярват, че външният мироглед на древните хора е бил съвсем различен. Невъзможно е да се разбере такава личност, като Юлиан Отстъпник[iv], в цялото му историческо значение, без да се знае, че той е бил един от последните хора, които са виждали слънцето различно, от това, как го виждаме днес. Днешният човек вижда слънцето като физическо тяло. Лунното въздействие малко по-дълго е останало за него като природно влияние.
И днес влюбените обичат да се разхождат на лунна светлина, да бленуват и мечтаят, защото на лунна светлина фантазията расте и разцъфтява; поезията на лунната светлина, истина и лъжовна, и днес е широко разпространена сред хората.
Така, но доста по-интензивно, отколкото днес някои още чувстват луната, са чувствали древните хора, когато пробуждайки се са виждали слънцето. Когато пробуждайки се са виждали слънцето, са говорили не само за слънчевата светлина, а са усещали: от това небесно същество, заедно с лъчите светлина, които ни сгряват и светят, в нас се излива това, което ни прави личности. Това още го е чувствал Юлиан Отстъпник и е вярвал, че може да бъде запазено от човека. Това е било негова заблуда, а също и негова велика трагедия. Развиващото се човечество вече не е можело да усеща своята личност в лъчите на физическото слънце.
към текста >>
74.
7. СКАЗКА СЕДМА. Дорнах, 6 декември 1919 г.
GA_194 Мисията на Архангел Михаил
Тези неща не се намират така в старите стихотворения Хердер е взел това от народната
поезия
те не се намират там така, както в по-новите стихотворения.
Тук имате действието на света на елементалните същества в съдбата на човека, доколкото тази съдба се изразява след това в съдбовното явление: болестта и смъртта. * Право тя в сърцето тогаз го удари. * Моля Ви да обърнете внимание на такива неща.
Тези неща не се намират така в старите стихотворения Хердер е взел това от народната поезия те не се намират там така, както в по-новите стихотворения.
По отношение на нашите културни стихотворения можем да кажем, че приблизително 99 процента от тях са излишни. Стихотворенията, които действително произхождат от древното знание, са винаги такива, че те отговарят на нещо фактическо, на нещо действително. В такова едно стихотворение, като това, което Ви прочетох, никога не би се намирало нещо подобно като: тя го удари в главата, или в устата или в носа, а: * Право тя в сърцето тогаз го удари,
към текста >>
75.
3. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 25 декември 1920 г.
GA_202 Търсенето на новата Изис-Божествената София
Само изключителни личности като Новалис, успяват да почувствуват и да дадат израз на
поезия
та и дълбокото творческо въображение на този вътрешен, математически свят.
проявено в овчарите (червено в диаграмата) расте външно през по-нататъшната еволюция на човечеството и става външното възприятие на днешния ден, става онова, което ние наричаме емпирично възприятие. Онова, което даде на Мъдреците тяхното знание за света на звездите се изтегля навътре, все повече назад към мозъка и става нашия математически и механически свят (зелено в диаграмата). Става едно пресичане; онова, което бе вътрешно знание, картинно и наивно, инстинктивно творческо въображение в предхристиянски времена, става нашето външно знание, възприятие чрез сетивата. Онова, което нявга било външно познание, обемащо света на звездите се изтегля навътре и става сух, геометрико-математически, механичен свят, който сега ние извличаме вътре от нас. Чрез вътрешно просветление човекът на съвремието ни преживява един математически, механичен свят.
Само изключителни личности като Новалис, успяват да почувствуват и да дадат израз на поезията и дълбокото творческо въображение на този вътрешен, математически свят.
Този свят, който Новалис възпява с толкова красив език е, за обикновения днешен човек, сухият свят на триъгълници и четириъгълници, на квадрати и суми и разлики. Обикновеното човешко същество е достатъчно прозаично и затова чувства този свят празен и сух; той не го обича. Новалис, който беше изключителна личност, възхвалява този свят, защото в него все още живееше ехо от онова, което този свят е бил преди да е изтеглен навътре. В онези времена това бе светът, от който са били виждани Юпитеровия Дух, Сатурновия дух, Духа на Овена, на Телеца, на Близнаци. Това бе древният, изпълнен със звезди свят, който бе оттеглен и в първата степен на неговото оттегляне се превръща в свят, който нам изглежда да е сух, математически, механически.
към текста >>
76.
4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 26 декември 1920 г.
GA_202 Търсенето на новата Изис-Божествената София
Вие знаете, че в Антропософията въпросът се касае до напълно съзнателно разбиране на света, разбиране със съзнание, което другаде се случва само в математиката с нейното вътрешно проникновение в реалностите, така че положително не са касае до митологична
поезия
.
Човекът като машина, схващането на материалния свят, в който човешкото същество не може да бъде намерено това са предтечите на нашата научна умственост. В една от най-наскоро издадените книги (а след нея се появи и друга, защото брошурите целящи да се опровергае антропософията вече достигат до цели томове) в една доста голяма книга откриваме да пише, че много от Антропософията е възпоменание от древните митологии. Това е така, защото авторът просто не разбира антропософията. Той е лисансие по Теология, много учен господин... те всички са учени господа. Това може да се каже и като рефрен, като си помислим за едно прочуто изказване на Шекспировия „Юлий Цезар“: „И така всички те са почтени хора...“ Те всички са учени хора и точно този човек, защото съвсем никак не разбира Антропософията, открива в нея нещо сходно с древните митологии.
Вие знаете, че в Антропософията въпросът се касае до напълно съзнателно разбиране на света, разбиране със съзнание, което другаде се случва само в математиката с нейното вътрешно проникновение в реалностите, така че положително не са касае до митологична поезия.
Въпреки това, точно чрез Антропософията често сме дълбоко и вътрешно подтикнати да осъзнаем значението на древните митологии и на древните митологични картини. Тези древни митологии не са поезия в смисъла, в който днес мислим за поезията: те са резултат на наивни творчески Въображения за известно съдържание на света, Обаче това съдържание на света тогава бе изразено в картини. И ако позволим дълбокото значение на тези картини да заработи върху нас, то откриваме в тях чудесна сигурност за знание. Да ви припомня днес едно стихотворение от древна Индия, отнасящо се до Бог Варуна: „Варуна е мотивиращата сила във всички същества.
към текста >>
Тези древни митологии не са
поезия
в смисъла, в който днес мислим за
поезия
та: те са резултат на наивни творчески Въображения за известно съдържание на света, Обаче това съдържание на света тогава бе изразено в картини.
Това е така, защото авторът просто не разбира антропософията. Той е лисансие по Теология, много учен господин... те всички са учени господа. Това може да се каже и като рефрен, като си помислим за едно прочуто изказване на Шекспировия „Юлий Цезар“: „И така всички те са почтени хора...“ Те всички са учени хора и точно този човек, защото съвсем никак не разбира Антропософията, открива в нея нещо сходно с древните митологии. Вие знаете, че в Антропософията въпросът се касае до напълно съзнателно разбиране на света, разбиране със съзнание, което другаде се случва само в математиката с нейното вътрешно проникновение в реалностите, така че положително не са касае до митологична поезия. Въпреки това, точно чрез Антропософията често сме дълбоко и вътрешно подтикнати да осъзнаем значението на древните митологии и на древните митологични картини.
Тези древни митологии не са поезия в смисъла, в който днес мислим за поезията: те са резултат на наивни творчески Въображения за известно съдържание на света, Обаче това съдържание на света тогава бе изразено в картини.
И ако позволим дълбокото значение на тези картини да заработи върху нас, то откриваме в тях чудесна сигурност за знание. Да ви припомня днес едно стихотворение от древна Индия, отнасящо се до Бог Варуна: „Варуна е мотивиращата сила във всички същества. Варуна е този, който е разстлал въздуха през горите. Варуна е този, който е дал на бързокраките животни бързината.
към текста >>
77.
7. Седма лекция, 8 Октомври 1921
GA_207 Антропософията като космософия 1
Гьоте не можа да се издигне до една драматична
поезия
; той беше предразположен към нея, но никога не можа да стане истински драматичен поет; той застина в една друга степен и тя намери израз в неговото пластично чувство.
Но нека продължим: изглежда някои хора донякъде имаха право да сравнят известни творби на Гьоте с гладкия и мъртъв мрамор творби като „Ифигения“, „Тасо“ и преди всичко „Извънбрачната дъщеря“. Гьоте създаде такива драматични произведения, в които собствено диша един скулптор, един ваятел, и като драматични произведения, те далеч не са пронизани с интензивния вътрешен живот на Шекспировите драми; в известен смисъл, те са застинали в определени пластични форми. Накратко Гьоте може да блесне като един особен гений, именно защото той не успя да дойде на света по един правилен начин. Той дойде на света като художник, но не можа да стане истински художник. Тогава той отново се насочи към поетичното творчество и в това полу-художническо поетично творчество, изобрази наистина всичко, което пожела.
Гьоте не можа да се издигне до една драматична поезия; той беше предразположен към нея, но никога не можа да стане истински драматичен поет; той застина в една друга степен и тя намери израз в неговото пластично чувство.
Ние бихме могли да кажем, и то е наистина нещо, което характеризира Гьоте, ако правилно разбираме нещата: Гьоте е един човек, който не беше роден както трябва на Земята. Той създаде учението за цветовете*14, и въпреки това не беше физик в истинския смисъл на думата; занимаваше се с естествени науки, но не се издигна до професионализъм. Накратко, в нито една област на света, той не се прояви изцяло и напълно. Да, Гьоте не дойде по един правилен начин на този свят. За да продължим нататък, ще изтъкнем например неговите отношения с жените.
към текста >>
78.
3. ТРЕТА КОНФЕРЕНЦИЯ, Дорнах, 29 юли 1922 г.
GA_214 Тайната на троицата
От гледна точка на
поезия
та и на човешката сила, на душата, това е най-доброто от всички други трудове на Шилер.
Ницше, който беше още импрегниран от всички тези неща, но не можеше, при това, да постигне едно истинско виждане на нещата, състави, знаем, своята първа книга "Раждането на трагедията, изхождайки от духа на музиката": тук той искаше да покаже, че гърците са измислили изкуството, за да имат средство да се издигнат в свободни хора, пазейки своето човешко достойнство над действителността на външните сетива, в които не можеш никога да постигнеш своето човешко достойнство, според него, те биха се поместили над реалността на нещата, за да завоюват във вътрешността, в артистичната външност, възможността за свободата. Това е интерпретацията, която Ницше даде на елинизма. В това отношение, Ницше само изразяваше по радикален начин това, което се намира вече в "Бележки върху естетическото възпитание на човека" на Шилер. Така че, може да се каже, че Шилер живееше в една абстрактна духовност, но в него живееше в същото време импулсът да даде на човека неговото достойнство. Погледнете грандиозния, величествения, удивителния характер на тези естетически бележки.
От гледна точка на поезията и на човешката сила, на душата, това е най-доброто от всички други трудове на Шилер.
Те са, в действителност, най-великото от произведенията на Шилер, ако разгледаме цялостността на неговото творчество. Но Шилер се бори тук, изхождайки от своята абстрактна гледна точка, която го беше повела към интелектуализма, в посока на западния духовен живот. Да премине от тази гледна точка, която беше негова, към истинската реалност, беше вън от неговата достъпност. Той не можеше да достигне друго, освен чистата външност на красотата. Когато тези "Бележки върху естетическото възпитание на човека" попаднаха в ръцете на Гьоте, той беше малко объркан.
към текста >>
79.
11. ЕДИНАДЕСЕТА КОНФЕРЕНЦИЯ, 30 август 1922 г.
GA_214 Тайната на троицата
И това, което се случва на хората по този грандиозен начин в източното виждане на света, в източната
поезия
, това им се случваше, основно, чрез факта, че по това време хората можеха да потопят поглед в живота, който водят преди да слязат на Земята.
Защото в гръцката митология ви се казва винаги по повод определен тип посвещение: заинтересованият е слязъл в подземния свят. От опре делени гръцки герои можете винаги да узнаете, че те изживяват опитността на посвещение, когато човек казва за тях, че са слезли в подземния свят. Това означава, че те са се научили да познават силите на космоса, които действат през Земята, че са се научили да познават космическите сили. Така всяка епоха има своята специална задача. И така източният посветен се научаваше да познава, за да можеше да го предава на другите хора, основно, това, което се намираше преди раждането или по-скоро, преди зачатието, значи, в областта на душата и духа, където човекът живее преди да слезе в земния свят.
И това, което се случва на хората по този грандиозен начин в източното виждане на света, в източната поезия, това им се случваше, основно, чрез факта, че по това време хората можеха да потопят поглед в живота, който водят преди да слязат на Земята.
В Гърция, започва познаването на това, което зависи от самата Земя: Уранос и Гейа. Гейа, Земята, е в изходна точка на гръцката митология. И гъркът се стремеше винаги да опознае Мистериите на самата Земя, които са естествено също космични Мистерии, действащи през Земята. Но Мистериите на подземния свят, в буквален смисъл, гъркът искаше също да ги опознае. И така, в Гърция се разви една истинска космология.
към текста >>
80.
СЕДМА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 23 март, 1923 г.
GA_222 Импулсиране на световно-историческите събития от духовните сили
Обърнете внимание на характерното, което се появява не само при Волфрам, но и при други хора от това време, когато се обръщат към
поезия
та.
Това е то, което е характерно за съвременния живот на човечеството, а именно, че ние в най-вътрешното съществото на своята душа, чрез нашето мислене сме се слели с Земята. Но именно благодарение на това ние получаваме сега за пръв път възможност да връщаме на Космоса тези мисли, които сме успели да оживим по време на земния си живот, да оживим по такъв начин, както показахме това в края на вчерашната лекция. Отзвуци от тези импулси на човешкото развитие се намират в дълбините на някои от значителните паметници на човешката култура. И това извиква в нас, разбира се, дълбоко чувство, че в онези времена, когато за европейските народи се приближило настъпването на петата следатлантска епоха, се появили такива поеми, като «Парсифал» на Волфрам фон Ешенбах (края на 12-ти - началото на 13-ти век). Ние често сме разглеждали тази поема като такава, а днес ще отправим духовното си око върху нея, като грандиозно знамение на времето.
Обърнете внимание на характерното, което се появява не само при Волфрам, но и при други хора от това време, когато се обръщат към поезията.
Тогава разглеждат, може да се каже, с безпокойство, със загриженост, три стадия в развитието на човешката душа. Първото, което забелязват при човека, когато навлиза в света, когато се отдава на живота, когато по наивен начин живее заедно със заобикалящия го свят, това е простодушието, тъпотата. А второто – това е съмнението. И в това време, във времето преди настъпването на петата следатлантска епоха, това чувство на съмнение се изобразява особено живо. «Ако душата е получила като дар съмнението, то животът на този човек не е приятен».
към текста >>
81.
Четвърта лекция, 7. Април 1923
GA_223 Годишният кръговрат
Да, в разгара на лятото, чрез музиката и
поезия
та, човекът отправя въпроси към Небето, а то му отговаря като спуска Азовото чувство в неговото съноподобно съзнание.
Хората например имаха едно фино усещане за начина, по който водата започва да замръзва. Намирайки се близо до водни маси, те протягаха ръцете си под водата в една или друга посока, при което върху тях възникваха различни форми от лед; ръцете им, покрити с лед, се втвърдяваха от студ, а когато хората ги изваждаха от водата, дълго се взираха в причудливите художествени форми на ледените кристали, преди те отново да се разтопят. От всичко това в нашата интелектуалистична епоха не е останало нищо, може би с изключение на обичая да се лее олово в нощта срещу Св. Силвестър. Хората изливат разтопено олово във водата и после се мъчат да отгатнат какво означават получените форми. Обаче това са последните абстрактни останки от онази чудна активност на древните човешки пориви, в които бяха въвлечени както човека, така и външната природа, изразяващи се, примерно, в това, което описах: Човекът протяга ръка в ледената вода, и когато ръката се втвърди, той започва да я движи под водата, очаквайки да види чудните форми на ледените кристали.
Да, в разгара на лятото, чрез музиката и поезията, човекът отправя въпроси към Небето, а то му отговаря като спуска Азовото чувство в неговото съноподобно съзнание.
А в най-дълбоката точка на зимата той се обръща към това, което иска да узнае, но не от Небето; сега той се обръща към земния елемент и проверява какви форми може да приеме земния елемент. И той установяваше, че формите, които възникваха, бяха донякъде подобни на формите, които образуваха бръмбарите, пеперудите и т.н. Неговото наблюдение установяваше точно това. Пластичните форми, които той извличаше от природните действия на Земята, го убеждаваха, че различните животински форми произлизат от земните елементи. През времето на Коледа човекът разбираше животинските форми.
към текста >>
82.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 30 ноември 1923 г.
GA_232 Мистерийни центрове
Другата форма на този език - може да звучи гротескно, но все пак е вярно - е тази форма, при която речта на металите се разгръща като космическа
поезия
, когато тя преминава в
поезия
.
Със сигурност много малко ще са случаите, когато самият човек ще разбира това, което казва; той говори инстинктивно. И дори още по-фундаментални неща могат да бъдат научени от същества, които не разбират нищо от това, което ни казват - бръмбарите и пеперудите, птиците и т. н. Това, което е можело да се научи в мините на Мала Азия чрез езика на металите, е било изучавано много дълбоко например от Питагор по време на странстванията му и от това много неща са проникнали в гръцката и римската цивилизация. И после то се появява в отслабена форма в такива неща като Овидиевите «Метаморфози». Това е била една от формите на езика на металите от вътрешността на Земята.
Другата форма на този език - може да звучи гротескно, но все пак е вярно - е тази форма, при която речта на металите се разгръща като космическа поезия, когато тя преминава в поезия.
Тогава в езика на металите се проявява космическата фантазия. Тогава от тази космическа поезия прозвучава това, което съставлява най-близките връзки между металите и човека. Такива интимни връзки между металите и човека наистина съществуват. Грубите взаимоотношения, които физиологията познава, се отнасят само до няколко метала. Известно е, че желязото играе голяма роля в човешката кръв, но желязото е единственият метал от този вид, който е такъв.
към текста >>
Тогава от тази космическа
поезия
прозвучава това, което съставлява най-близките връзки между металите и човека.
Това, което е можело да се научи в мините на Мала Азия чрез езика на металите, е било изучавано много дълбоко например от Питагор по време на странстванията му и от това много неща са проникнали в гръцката и римската цивилизация. И после то се появява в отслабена форма в такива неща като Овидиевите «Метаморфози». Това е била една от формите на езика на металите от вътрешността на Земята. Другата форма на този език - може да звучи гротескно, но все пак е вярно - е тази форма, при която речта на металите се разгръща като космическа поезия, когато тя преминава в поезия. Тогава в езика на металите се проявява космическата фантазия.
Тогава от тази космическа поезия прозвучава това, което съставлява най-близките връзки между металите и човека.
Такива интимни връзки между металите и човека наистина съществуват. Грубите взаимоотношения, които физиологията познава, се отнасят само до няколко метала. Известно е, че желязото играе голяма роля в човешката кръв, но желязото е единственият метал от този вид, който е такъв. Определена роля имат и други метали като калий, калций, натрий, магнезий - следователно определен брой метали. Обаче голяма част от най-важните метали, най-важни за Земята, за функционирането на Земята, видимо не играят никаква роля в човешкия организъм според грубото външно наблюдение.
към текста >>
В космически аспект медицината е космическа
поезия
, както много тайни от света се състоят в това, че нещо, което на едно ниво от битието е вредно или води до болест, на друго е висше, най-прекрасно, най-съвършено.
Работата е така, че човек е свързан с всички метали, дори с тези, за които грубата физиология не говори. Познанието за тези връзки е основата за една положителна, действителна, истинска терапия. Но напътствия за тези връзки между металите и човека може да даде само този език, който е поетичната реч на земните метали. Така че може да се каже: по отношение на собствената съдба на Земята обикновеният език на металите е този, на който се наставлява човекът, но по отношение на лечебните качества на металите, човекът е наставляван от метали, станали в своята реч поетични, стихотворни. Това е наистина една забележителна връзка.
В космически аспект медицината е космическа поезия, както много тайни от света се състоят в това, че нещо, което на едно ниво от битието е вредно или води до болест, на друго е висше, най-прекрасно, най-съвършено.
Това ни се показва, когато инспиративното познание прониква до металните жили в Земята, до металното в Земята. Можем да влезем и в една друга връзка с металите, тази, която ще ни покаже, когато те са подложени на природните сили, например на огъня или други подобни природни сили. Вижте как удивително е формиран антимонът. Той е съставен от отделни игли, които показват, че когато е бил формиран, е следвал определени силови течения, които действат в Космоса. Този антимон има също и свойството, при определени процеси да се превръща в антимоново огледало, когато след обработка с огън, след топлинния процес, се присъединява към стъклото, превръща се в огледало и има голяма сила в огледалното отразяване.
към текста >>
83.
ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, 9 декември 1923 г.
GA_232 Мистерийни центрове
Във великолепна
поезия
, могъща
поезия
, се превръщал този шепот и говор, каквато виждаме в някои строфи на «Химическата сватба на Християн Розенкройц».
Това е била оттичаща се спиритуалност, която все още им се откривала; хората са я записвали, но вече на са можели да я преживеят в себе си. По това време дори и да имаше исторически книги със съответната дебелина, в тях страниците биха били празни, защото тогава човечеството е вървяло сякаш в две течения, едното от които протичало надолу във физическия свят, където хората все повече и повече вярвали само в това, което им говорел разсъдъкът и сетивните органи. А над това постоянно е имало място достижимото от човека, обаче неразбрано от него спиритуално откровение. И характерен пример именно за такова откровение са неща, подобни на «Химическата сватба на Християн Розенкройц». Но всичко това, което се разкривало тук, все пак преминавало през човешките глави, макар и тези глави да не разбирали нищо; а преминавайки през човешките глави, то отслабвало и се изкривявало.
Във великолепна поезия, могъща поезия, се превръщал този шепот и говор, каквато виждаме в някои строфи на «Химическата сватба на Християн Розенкройц».
И все пак тя е откровение на нещо грандиозно: могъщи макро-космически образи, силни преживявания, протичащи между човека и Макрокосмоса, представящи се величествено. Когато с днешен поглед четем «Химическата сватба», се учим да разбираме образите там; те се разкриват пред нас, защото по същество все пак са обагрени от мозъците, през които са преминали, и зад тях се изправя нещо грандиозно. Подобни неща свидетелстват, че в подсъзнанието продължавало да живее това, което някога се е преживявало от човечеството. И то съвсем изчезнало в началото на опустошителната Тридесетгодишна война. В първата половина на седемнадесетото столетие се вляло това, което някога било велика, величествена спиритуална истина.
към текста >>
84.
Съдържание
GA_233 Световната история в антропософска светлина и като основа за познанието на човешкия дух
Ритмическата памет като източник на метричната
поезия
.
на човешкия дух ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 24 декември, 1923 г. Духовната история на човечеството във връзка с развитието на паметта. Днешните представи за мисъл, чувство и воля и техните еквиваленти в праисторическите ориенталски народи: вместо умствени образи – преживяване на главата като отражение на цялата Земя; вместо емоционални преживявания – преживяване на гърдите и собственото сърце като образ на земното обкръжение и Слънцето; вместо индивидуална воля – осъзнаване на собствената човешка същност в движенията на крайниците и възприемане чрез това на връзката със звездния свят. Развитие на паметта: локализирана памет, свързана с външни знаци; произход на паметниците.
Ритмическата памет като източник на метричната поезия.
Времевата памет започва от времето на колонизацията на Гърция. ВТОРА ЛЕКЦИЯ, 25 декември, 1923 г. Ниво на осъзнаване и импулси за развитие на древните народи от Азия. За източния човек Земята е само подножие на Космоса, най-низшето от четирите царства, които са в неделимо цяло. Будното му съзнание е като сън наяве, в който преживява елементарните духове на елементите.
към текста >>
85.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 24 декември, 1923 г.
GA_233 Световната история в антропософска светлина и като основа за познанието на човешкия дух
Ритмическата памет е била източник на цялото древно изкуство на стихосложението, тоест на цялата метрическа
поезия
.
Тоест възприятието, като че се умножавало в повторения, за да произведе ритъм. Можете и до сега да проследите подобен процес на словообразуване, например, в думата "кукувица" и можете да отбележите, че малките деца все още усещат потребност за такива повторения. Тук пред нас отново е наследството от времената, когато ритмическата памет е преобладавала, когато човек не е имал памет за това, което просто е преживявал, а е имал памет само за това, което е преживявал в повторенията, в ритмичната форма. Във всеки случай, трябвало е да има сходство в редицата свързани думи. "Основното и главното", "скала и камък": подобни ритмични изрази са последен остатък на хипертрофирания стремеж да се сведе всичко до ритъм, защото в тази втора епоха, която е последвала епохата на локализираната памет, всичко неритмизирано не се е задържало.
Ритмическата памет е била източник на цялото древно изкуство на стихосложението, тоест на цялата метрическа поезия.
Едва на третия стадий се развило това, което ни е познато до днес, - времевата памет, когато вече нямаме в пространството пункт, към който привързваме спомена си и не зависим повече от ритъма, а това, което бива отнесено в потока на времето, може по-късно да бъде извикано отново. Тази наша съвършено абстрактна памет е третата степен в еволюцията на паметта. Да извикаме в ума си този момент в човешката еволюция, когато ритмическата памет е преминавала във времева, когато за пръв път се е появила тази памет, която ние с нашата абстрактна ограниченост на мисленето считаме за съвсем естествена; памет, с помощта на която ние извикваме нещо в образна форма, без да се нуждаем повече за възпроизвеждането от полусъзнателни или безсъзнателни ритмични повторения. Епохата на прехода от ритмическа памет към времева е времето, когато Древният Изток е колонизирал Гърция, момент, описван в историята като появяване на колониите, разпространявани в Европа от Азия. Когато гърците са разказвали за героите, които дошли от Азия и Египет, за да се заселят на гръцка земя, те всъщност разказвали, как великите герои излезли от страните на ритмическата памет в търсене на климат, където ритмическата памет е можела да премине във времева, в помнене във времето.
към текста >>
Вие ще чуете неговият отзвук също и във Ведите, ще го чуете в
поезия
та и литературата на Западна Азия.
Защото това, което на Изток е наречено прародител на Гърция, е било обител на хора със силно развита ритмическа памет. Там е живеел ритъмът. Наистина, Древният Изток може да бъде правилно разбран само тогава, когато виждаме в него страна на ритъма. И ако разполагаме рая във времето не по-далеч, отколкото това прави Библията, ако го отнесем към Азия, ние трябва да го разглеждаме като страна, където най-чисти ритми огласят Космоса и отново избухват в човека като ритмическа памет, - страна, където човек е обитавал не само като приемник на космическия ритъм, но и като творец на ритъма в Космоса. Вслушайте се в Бхагават-Гита и вие ще уловите отзвук на могъщия ритъм, който някога е живял в преживяванията на човека.
Вие ще чуете неговият отзвук също и във Ведите, ще го чуете в поезията и литературата на Западна Азия.
Навсякъде в тях живее отзвук на този ритъм, който е изпълвал някога цяла Азия с величествено съдържание и зараждайки се вътре в земното обкръжение, е създавал тези отзвуци вече в човешките гърди, в биенето на човешкото сърце. След това стигаме до още по-древни времена, когато ритмическата памет преминава към локализирана памет, когато човек не е притежавал даже и ритмическа памет, а е бил научен да оставя паметни знаци на местата, където е имал преживявания. Когато се е отделял от такова място, той не е имал необходимост от спомняне, но когато се е връщал обратно, отново е възстановявал преживяването. Но той не е правил сам това: паметният знак, самата Земя е възстановявала това преживяване. Тъй като главата е образ на Земята, то за човека, знакът на локализираната памет, направен в земята, е извиквал свой образ в главата.
към текста >>
86.
ПЕТА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 01.03. 1924
GA_235 Езотерично разглеждане на кармическите взаимовръзки Първи том
Вие знаете, че днес вече и в изкуството, в
поезия
та например, е проникнало онова, което се схваща под понятието «наследственост».
Всичко това за определен момент или общо за целия живот определя съдбовното положение на човека. Сега аз ще се опитам да съставя общата съдба на човека от отделните фактори. За целта изходната ни точка днес ще бъдат определени вътрешни фактори в човека, като разгледаме онзи фактор, който в много отношения действително е решаващ на първо място - здравето и болестите при човека и онова, което като основа на здравето и болестните предразположения се проявява в неговата физическа и етерна сила. Ако искаме обаче правилно да съдим за тези фактори, трябва да отвърнем поглед от много неща, които се съдържат в днешната цивилизация като предразсъдъци. Ние ще трябва да можем да насочим нашето внимание повече върху първичната същност на човека, трябва действително да разберем какво всъщност означава, че според неговата по-дълбока същност човекът слиза от духовните светове в земното съществуване.
Вие знаете, че днес вече и в изкуството, в поезията например, е проникнало онова, което се схваща под понятието «наследственост».
И когато някой се явява в света с определени качества, първо се пита за наследствеността. Когато някой се явява с болестни предразположения, пита се как стои въпросът с наследствените отношения? Без съмнение, на първо време това е един оправдан въпрос. Но както хората днес се отнасят към тези неща, те не виждат самия човек, а гледат покрай него. Да, хората не разглеждат човека.
към текста >>
87.
ОСМА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 09.03.1924
GA_235 Езотерично разглеждане на кармическите взаимовръзки Първи том
Този стоик, който не искаше да гледа света, ослепя; този иконоборец, който искаше да унищожи иконите, образите, не може да търпи никакъв образ, прави от историята на литературата, от
поезия
та това, което тя действително беше станала в неговите две книги за величията на литературата, където отпадат не само Гьоте и Шилер, където играе определена роля най-много Бюргер[4].
Следователно първо стигаме до епохата на иконоборците в 9-то столетие, в европейския Изток, където Дюринг е бил именно един иконоборец и след това в 3-то предихристиянско столетие в древната стоическа епоха на гръцкия свят. И сега отново имаме нещо потресаващо: Стоикът, който става непретенциозен по отношение на живота, който се оттегля от това, което не е непосредствено необходимо за живота, който се примирява, примирява се в течение на своя втори следващ духовен живот да бъде лишен от светлината на очите в земния живот. И в това той става истинен. И тогава той е онзи, който излага слепотата на модерния светоглед по един величествен начин. Каквото и становище да вземем към светогледа на Дюринг, трагично-разтърсаващото е, че в своята личност Дюринг представя истината на светогледа на 19-то столетие и тази истина Дюринг изказва чрез своето човешко същество.
Този стоик, който не искаше да гледа света, ослепя; този иконоборец, който искаше да унищожи иконите, образите, не може да търпи никакъв образ, прави от историята на литературата, от поезията това, което тя действително беше станала в неговите две книги за величията на литературата, където отпадат не само Гьоте и Шилер, където играе определена роля най-много Бюргер[4].
Там става истина това, което иначе е лицемерие. Защото иначе хората твърдят: - Механизмът, материализмът на втората половина на 19-то столетие вижда! - Не, това е неистината, той не вижда, той е сляп. И Дюринг го представя в неговата истина! Така една представителна личност, разгледана правилно на нейното място, представлява същевременно световноисторическата карма, кармата, която имаше самата цивилизация с нейния светоглед през втората половина на 19-то столетие.
към текста >>
88.
ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 22.03.1924
GA_235 Езотерично разглеждане на кармическите взаимовръзки Първи том
При това той се залови с някои големи проблеми, като например се опита да установи границите на живописта и на
поезия
та в своята книга «Лаокоон».
Една друга личност ви е много известна по име; но по отношение изследването на кармата именно тази личност представлява извънредно голям интерес: Това е Лесинг. Бих искал да кажа, че именно Лесинговите жизнени взаимовръзки винаги до най-висока степен са ме интересували. Всъщност Лесинг е основателят на по-добрия журнализъм, онзи журнализъм, който има субстанция, който също иска нещо. При това като противовес на онзи надбуржоазен елемент, - който, преди той да се появи, всред цивилизованото общество по негово време е бил единственият обект за поетите, единственият обект за драматиците, - Лесинг се стреми да въведе в драмата буржоазния елемент, буржоазния живот, онзи живот въобще, който е свързан със съдбите на хората като хора, а не със съдбите на хората, доколкото те имат едно социално положение и др. п.. Лесинг искаше да доведе на сцената чисто човешките конфликти.
При това той се залови с някои големи проблеми, като например се опита да установи границите на живописта и на поезията в своята книга «Лаокоон».
Но най-интересното е, по какъв ударен начин Лесинг защити идеята за толерантността, за търпимостта. Достатъчно е да разгледате неговото съчинение «Натан мъдрият», и тогава ще видите, как в този Лесинг по един превъзходен начин живее идеята за толерантността, как в развитието на разказа за трите пръстена в своя «Натан» той искаше да покаже, как различните религии са се заблудили и са се отклонили от тяхната първоначална форма, как всъщност и трите не са истински и че трябва да се търси истинската, която е изгубена. Така че тук толерантността е свързана с една извънредно дълбокомислена идея. Освен това при Лесинг е интересен франкмасонският разговор в «Сериозност и шега» и други неща, които произхождат от франкмасонството. Това, което Лесинг направи като исторически изследовател на религиозния живот, като критик на религиозния живот, е нещо е разтърсаващо за онзи, който може да прецени, какво значение има подобно нещо през 18-то столетие.
към текста >>
89.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 6 април 1924 година
GA_236 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Втори том
Архитектура, астрономия - както беше практикувана тогава, - философия, мистика, изкуства, география,
поезия
разцъфтяваха в двора на Харун ал Рашид.
За да можем да почувстваме това, за да можем в следващите лекции да преминем повече към това, което, бих искал да кажа, че съвсем интимно засяга самите нас и ни показва как стоим в кармичните взаимовръзки, трябва да бъдат преведени конкретни примери. И с такива конкретни примери аз се опитах да покажар как изживяното, изработеното в предишни времена от някоя личност, остава да действа до настоящето, защото стои именно в кармата. Например аз показах, как Харун ал Рашид[2], този забележителен приемник на Мохамед, в 8-то и 9-то столетие от християнската ера стоеше в центъра на един чудесен културен живот, на един културен живот, който далеч превъзхождаше всичко, което по същото време е ставало в Европа. Защото, развиващата се по същото време в Европа култура, всъщност е била една примитивна култура. През времето, когато в Европа царуваше Карл Велики, в двореца на Харун ал Рашид на Изток в Ориента, се вливаше всичко, което можеше да се влее в оплодения от Европа азиатски живот на цивилизацията - цветът на това, което гръцката култура и древните източни култури бяха създали във всички области на живота.
Архитектура, астрономия - както беше практикувана тогава, - философия, мистика, изкуства, география, поезия разцъфтяваха в двора на Харун ал Рашид.
И всъщност Харун ал Рашид събираше около себе си най-добрите от онези, които представляваха тогава нещо в Азия. В по-голямата си част това бяха такива хора, които получаваха своето образование в школите на посветените, в инициационните мистерийни школи. Харун ал Рашид имаше при себе си една личност, - бих искал да спомена само тази единствена личност, - която по онова време - ние се намираме вече в Средновековието също и за Изтока - първоначално можа да приеме само по един повече интелектуален начин това, което като чудесно духовно съкровище от древните времена бе пренесено в тогавашните по-нови времена. В двора на Харун ал Рашид живееше една личност, която в много по-древни времена сама беше минала през посвещение. Вие сте слушали от мен, как е напълно възможно да се случи, някоя личност, която живее в определена епоха като посветен, да дойде отново на Земята и вече да не е посветен, - защото трябва да използва тялото, което стои на нейно разположение, трябва да използва тогавашните условия на възпитание.
към текста >>
90.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 12 април 1924 година
GA_236 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Втори том
В тези състояния, в които духовно-душевното само леко задържа физическо-етерното, при Конрад Фердинанд Майер се раждат най-хубавите му произведения, даже най-хубавото от неговата
поезия
, както и най-хубавите му кратки стихове.
Преди да пристъпим към разглеждането на начина, по който доброто и злото действат от едно въплъщение в друго, по който действат болестите и др.п., ние трябва да изградим една представа, как действа това, което се появява в същинския духовен живот на цивилизацията. Трябва да призная, мои мили приятели, че една от най-интересните личности от по-новия духовен живот по отношение на нейната карма беше за мене Конрад Фердинанд Майер[8]. Защото който разглежда Конрад Фердинанд Майер, както той е живял като поета Конрад Фердинанд Майер, той вижда, че най-хубавите произведения на Конрад Фердинанд Майер почиват на това, че в неговата човешка конституция постоянно се проявява нещо като стремеж на неговия аз и на астралното му тяло да искат да избягат от физическото тяло и от етерното тяло. У Конрад Фердинанд Майер настъпват болестни състояния, стигащи до границата на разстройството на духа. Това са състояния, които само в една по-крайна форма създават това, което всъщност при него винаги съществува в начална фаза, в «статус насценди»: същинското духовно-душевно естество иска да излезе извън тялото и само една тънка нишка го свързва с физическо-етерното.
В тези състояния, в които духовно-душевното само леко задържа физическо-етерното, при Конрад Фердинанд Майер се раждат най-хубавите му произведения, даже най-хубавото от неговата поезия, както и най-хубавите му кратки стихове.
Можем да кажем, че най-хубавите поетични творби на Конрад Фердинанд Майер са се родили, когато той се е намирал наполовина извън тялото. При този Конрад Фердинанд Майер е имало едно твърде особено съчетание между четирите члена на човешката природа. Има действителна разлика между една такава личност и един обикновен човек на съвремието. При един обикновен човек на материалистичната епоха имаме много здрава връзка на духовно-душевното с физическо-етерното. При такъв човек духовно-душевното стои дълбоко вътре във физическо-етерното, засяда напълно там вътре.
към текста >>
91.
ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 13 юли 1924 г.
GA_237 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Трети том
Това чувство на свързаност с живите богове на седемте свободни изкуства действаше живо също и в
поезия
та, която се раждаше в Шартр.
Аланус от Лил разпалваше духом учениците в Шартър именно в 12-то столетие. Той дълбоко разбираше, че в следващите столетия Земята няма да може да ползва онова, което се учи, което се преподава по такъв начин - защото това беше не само платонизъм, това беше учение за мистерийното съзерцание от преди платоновото време, само че това съзерцание беше приело християнството в себе си. И още докато беше жив Аланус от Лил учеше онези, за които предполагаше, че го разбират: - Сега за известно време на Земята трябва да действа едно аристотелски оцветено познание в строги понятия и идеи. Защото само така може да бъде подготвено това, което отново трябва да дойде като духовност в по-късни времена. Когато някои днешни хора четат литературата от онова време, тя им се вижда суха, но тя не е суха, когато човек успее да си изработи представа за това, което стоеше пред душите на онези, които преподаваха и действаха в Шартр.
Това чувство на свързаност с живите богове на седемте свободни изкуства действаше живо също и в поезията, която се раждаше в Шартр.
И в убедителното и внушително за този, който може да го разбере съчинение «Битката на седемте изкуства»[9], ние чувстваме духовното дихание на седемте свободни изкуства. Всичко това действаше в 12-то столетие. Виждате ли, това още тогава живееше в духовната атмосфера и още проявяваше своето действие по определен начин. Имаше известно сродство с школи, които все още съществуваха в Северна Италия, в Италия въобще, в Испания, но те бяха твърде спорадични в своето съществуване. Но това познание живо се разпространяваше по-нататък в най-различни течения по Земята.
към текста >>
92.
3. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 10 септември 1924 г.
GA_238 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Четвърти том
Ние виждаме, как архитектурата,
поезия
та, астрономията, географията, историята, антропологията по един блестящ начин са застъпени от най-блестящите личности, които носеха в себе си още много от древната наука на посвещението.
И ние виждаме резултатите от минали културни епохи, пренесени в по-късните епохи от личности, от самите хора, но при това пренасяне ние ги виждаме изменени, така че в новата форма както те са били пренесени от дадена личност в едно ново въплъщение не можем да ги разпознаем отново, само като разглеждаме външното. И така ние искаме да обгърнем с поглед едно такова вътрешно течение. В същото време, когато Карл Велики разпространяваше християнството - бихме искали да кажем, по един примитивен начин свързан с тогавашното примитивно образование в Европа, - в същото това време отвъд на Изток живееше една личност, която в сравнение с Карл Велики беше на много по-високо културно равнище, Харун ал Рашид. Харун ал Рашид събра в своя дворец в Предна Азия най-значителните духовни величия на своето време. И дворецът на Харун ал Рашид беше изпълнен с блясък, така че самият Карл Велики е говорил с уважение за него.
Ние виждаме, как архитектурата, поезията, астрономията, географията, историята, антропологията по един блестящ начин са застъпени от най-блестящите личности, които носеха в себе си още много от древната наука на посвещението.
Ние виждаме, как една друга личност, една личност, която носеше в себе си именно елементите на едно древно посвещение, се беше присъединила към Харун ал Рашид, който сам беше един организаторски дух от голям стил и от своя двор е искал да направи, бих казал, една универсална академия, където действаха съвместно в едно велико органическо цяло отделните членове на всичко, което тогава е съществувало на Изток като изкуство и култура. Ние виждаме на страната на Харун ал Рашид една друга личност, една личност, която носеше в себе си елементите на едно старо посвещение. Не е така, че един човек, който в минало въплъщение е бил посветен, трябва да се появи в следващото въплъщение също като посветен. Даже във връзка с някои неща, които бяха изнесени в тази лекции, вие можете да повдигнете въпроса: - Да, древни посветени е имало, но къде са отишли те сега? Къде се намират те днес?
към текста >>
93.
10. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 23 септември 1924 г.
GA_238 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Четвърти том
И Карл Юлиус Шрьоер написа една история на германската
поезия
от 19-то столетие.
Това е много интересно. Тази личност, за която говоря, е Карл Юлиус Шрьоер. И достатъчно е дори само с това, което аз изнесох тук пред вас, да прочетете съчиненията на Карл Юлиус Шрьоер: Още от самото начало той говори всъщност напълно платонически. Но той се пази - това беше нещо твърде странно, - той се пази, бих искал да кажа, с една прекалена женска чувствителност, той се пази пред интелектуализма там, където не може да се ползва от него. Когато говореше за Новалис, той обичаше да казва: - Да, Новалис, това е именно един дух, когото не можем да разберем с модерния интелектуализъм, който не познава нищо, освен че две по две е четири.
И Карл Юлиус Шрьоер написа една история на германската поезия от 19-то столетие.
Разгледайте тази история. Навсякъде, където авторът с платонизма може да вникне в нея чувствено, тя е много добра; обаче там, където се нуждае от интелектуализъм, там внезапно става така, че редовете пресъхват. Той съвсем не дава вид на професор. Така изписва много страници и за Сократ[4], на когото не се е обърнало никакво внимание вън в света при новото му въплъщение. За онези, които са знаменититости, понякога той пише само по няколко реда.
към текста >>
И всъщност, когато четете това чудесно, подобно на химн описание на женското същество при Карл Юлиус Шрьоер, когато вземете неговата хубава статия, която той написа като добавка към неговата История на литературата, «Немската
поезия
на 19-то столетие»[8], а именно статията «Гьоте и жените», - когато вземете всичко това, тогава вие ще си кажете: - В тази статия действително се намира нещо от чувството за стойността на жената и за същността на жената, което е отзвук на онова, което е живяло в Хросвита като нейна собствена същност.
Когато например във Виенския университет с Шрьоер имахме упражнения, веднъж в устно и в писмено изложение направих доста изопачено тълкуване на Мефистофел, просто за да опровергая Шрьоер, учителя, с когото до тогава не бях още така интимно сприятелен. И така вече се събуди известна опозиция. Но както казах, какво можеше да се направи друго, освен да се премахне застоя, който беше настъпил, и действително да се внесе гьотеанизма в антропософията. Така вие виждате, как в действителност протича историята на света. Тя протича така, че се вижда: Онова, което имаме в настоящето, излиза на повърхността наистина с пречки, с препятствия, но от друга страна също добре подготвено.
И всъщност, когато четете това чудесно, подобно на химн описание на женското същество при Карл Юлиус Шрьоер, когато вземете неговата хубава статия, която той написа като добавка към неговата История на литературата, «Немската поезия на 19-то столетие»[8], а именно статията «Гьоте и жените», - когато вземете всичко това, тогава вие ще си кажете: - В тази статия действително се намира нещо от чувството за стойността на жената и за същността на жената, което е отзвук на онова, което е живяло в Хросвита като нейна собствена същност.
Тези две предишни въплъщения, те именно са в такова чудесно съзвучие при Шрьоер, че после прекъсването на това съзвучие става несъмнено трагично завладяващо. Но от друга страна именно в Шрьоер в края на 19-то столетие се появява един свят от факти, който в невероятно дълбок смисъл действа изясняващо за това, което може да отговори на въпроса: - Как да внесем духовност в живота на настоящето? Това е, с което исках да приключа този цикъл лекции. [1] Дневници на Хебел, Nr. 1336 в Събр. съч.
към текста >>
[8] Шрьоер «Немската
поезия
на 19.
Щайнер е споменал тук като превъплъщение на Сократ Кристиян Оезер, бащата на Карл Юлиус Шрьоер. [5] Емил Кух, 1828-1876, литературен критик. [6] Вероятно става въпрос за литературния историк Рихард Мария Вернер (1854-1913), от 1878 частен доцент в Грац и от 1883 професор в Лемберг. Шрьоевото издание на Фауст излиза през 1881. [7] Шрьоер «Гьоте и любовта»: издателство Идващият ден АД, Щутгарт 1922.
[8] Шрьоер «Немската поезия на 19.
столетие»: Лайпциг 1875.
към текста >>
94.
11. ПОСЛЕДНО СЛОВО, Дорнах, 28 септември 1924 г.
GA_238 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Четвърти том
И после ние виждаме, как в
поезия
та на Новалис изниква великото художествено творчество на Рафаел, както изниква в завладяващата и дълбока
поезия
на Новалис.
И така, когато малко преди своята смърт Херман Грим говори за Рафаел, когато още веднъж направи опит да вземе перото и да пише за неговия живот, той всъщност говори само за картините, а не за земната личност на Рафаел Тази земна личност на Рафаел беше изцяло завладяна само от онова, обични приятели, което Лазар-Йоан беше дал на тази душа, за да се излее то в багри и линии за човечеството. И така живя това същество! То живя така, че, така да се каже, този живот на Рафаел можа да бъде изминат още веднъж в Новалис само в един период от 30 години, толкова живя и Новалис. Така ние виждаме, как Рафаел умира млад, Новалис умира млад - едно същество, което произхождаше от Илия-Йоан, представяйки се на човечеството в две различни форми, подготвяйки чрез това по художествен, по поетичен начин Михаиловото настроение, изпратено при хората на Земята като посланик на течението на Михаил.
И после ние виждаме, как в поезията на Новалис изниква великото художествено творчество на Рафаел, както изниква в завладяващата и дълбока поезия на Новалис.
Всичко онова, което човешки очи видяха благодарение на Рафаел, от него можаха да се проникнат човешките сърца, когато то възкръсна в Новалис. И когато разгледаме този Новалис, как продължава да звучи така тънко чувстваният от Херман Грим живот на Рафаел именно в този Новалис! Любимата на Новалис умира на млади години. Той самият е още млад. Какъв земен живот иска да води той, като умира неговата любима?
към текста >>
Той вече иска да премине в свръхсетивното, иска да води отново живота на Рафаел, да не докосва всъщност Земята, а би искал да изживее своя магически идеализъм в
поезия
та, като не искаше да бъде докоснат от земния живот.
И когато разгледаме този Новалис, как продължава да звучи така тънко чувстваният от Херман Грим живот на Рафаел именно в този Новалис! Любимата на Новалис умира на млади години. Той самият е още млад. Какъв земен живот иска да води той, като умира неговата любима? Той самият изразява това, като казва, че неговият земен живот трябва да има за цел, да умре след нея.
Той вече иска да премине в свръхсетивното, иска да води отново живота на Рафаел, да не докосва всъщност Земята, а би искал да изживее своя магически идеализъм в поезията, като не искаше да бъде докоснат от земния живот.
И как го виждаме ние, когато оставим да действа върху нас онова, което той е излял в своите фрагменти[4], как го виждаме, когато то ни въздейства? То действа затова така дълбоко, понеже всичко онова, което имаме пред нас в непосредствена сетивна действителност, всичко онова, което очите могат да виждат и което очите могат да чувстват на Земята като красиво, се явява в поезията на Новалис в един почти небесен поетически блясък чрез онова, което живее в неговата душа като магически идеализъм. Той знае да направи да възкръсне чрез неговия поетически-магически идеализъм в неговия духовен светлинен блясък и най-незначителното материално нещо. И така ние виждаме именно в Новалис един блестящ предвестник на онова течение на Михаил, мои мили приятели, което трябва да ръководи всички вас сега, когато сте живи на Земята, и след това, когато ще сте минали през вратата на смъртта. Вие ще намерите в духовния свръхсетивен свят всички онези - също и съществото, за което аз говорих днес, - ще намерите всички онези, с които трябва да подготвяте делото, което трябва да се извърши в края на това столетие и което трябва да изведе човечеството от голямата криза, в която то е навлязло.
към текста >>
То действа затова така дълбоко, понеже всичко онова, което имаме пред нас в непосредствена сетивна действителност, всичко онова, което очите могат да виждат и което очите могат да чувстват на Земята като красиво, се явява в
поезия
та на Новалис в един почти небесен поетически блясък чрез онова, което живее в неговата душа като магически идеализъм.
Той самият е още млад. Какъв земен живот иска да води той, като умира неговата любима? Той самият изразява това, като казва, че неговият земен живот трябва да има за цел, да умре след нея. Той вече иска да премине в свръхсетивното, иска да води отново живота на Рафаел, да не докосва всъщност Земята, а би искал да изживее своя магически идеализъм в поезията, като не искаше да бъде докоснат от земния живот. И как го виждаме ние, когато оставим да действа върху нас онова, което той е излял в своите фрагменти[4], как го виждаме, когато то ни въздейства?
То действа затова така дълбоко, понеже всичко онова, което имаме пред нас в непосредствена сетивна действителност, всичко онова, което очите могат да виждат и което очите могат да чувстват на Земята като красиво, се явява в поезията на Новалис в един почти небесен поетически блясък чрез онова, което живее в неговата душа като магически идеализъм.
Той знае да направи да възкръсне чрез неговия поетически-магически идеализъм в неговия духовен светлинен блясък и най-незначителното материално нещо. И така ние виждаме именно в Новалис един блестящ предвестник на онова течение на Михаил, мои мили приятели, което трябва да ръководи всички вас сега, когато сте живи на Земята, и след това, когато ще сте минали през вратата на смъртта. Вие ще намерите в духовния свръхсетивен свят всички онези - също и съществото, за което аз говорих днес, - ще намерите всички онези, с които трябва да подготвяте делото, което трябва да се извърши в края на това столетие и което трябва да изведе човечеството от голямата криза, в която то е навлязло. Само тогава, когато това дело, великото мощно проникване със силата на Михаил, с волята на Михаил - който не е нищо друго, освен онова, което предхожда волята на Христос, силата на Христос, за да посади по правилен начин тази сила на Христос в земния живот - само тогава, когато тази сила на Михаил ще може действително да удържи победа над демоническо-драконското, което вие също добре познавате, и когато всички вие, които по този начин в светлината на антропософската мъдрост сте приели в себе си мисълта за Михаил, когато сте приели и запазили с вярно сърце и вътрешна любов тази мисъл за Михаил, когато се опитвате да направите тазгодишното Михаиловско свещено настроение изходна точка на онова, което тази мисъл за Михаил можа не само да разкрие в душата, но и да го оживи във всички ваши дела, - тогава вие ще бъдете верни служители на тази мисъл за Михаил, тогава ще можете да бъдете благородни помощници на онова, което в смисъла на Михаил иска да се прояви чрез антропософията в земното развитие. Когато в следващото време най-малко в четири пъти по дванадесет човеци оживее мисълта за Михаил, в четири по дванадесет човеци, които обаче могат да бъдат признати като такива не чрез самите тях, а от ръководството на Гьотеанума в Дорнах, когато четири пъти по дванадесет такива хора станат ръководители за настроението на Михаиловия празник, тогава ние ще можем да погледнем светлината, която в бъдеще ще се разпространи сред човечеството чрез течението на Михаил и чрез дейността на Михаил.
към текста >>
95.
Забележки към текста
GA_238 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Четвърти том
165. Шрьоер «Немската
поезия
на 19.
Виж «Приноси към Събраните съчинения на Рудолф Щайнер» Nr. 99/100, Великден 1988, стр. 68-69. 162. един професор от Грац: Вероятно става въпрос за литературния историк Рихард Мария Вернер (1854-1913), от 1878 частен доцент в Грац и от 1883 професор в Лемберг. Шрьоевото издание на Фауст излиза през 1881. Ерих Шмидт, 1853-1913, филолог.
165. Шрьоер «Немската поезия на 19.
столетие»: Лайпциг 1875. 166. Към текста на словото от 28. септември 1924 (последното слово): За 5. издание (1981) първоначалният текст беше сравнен от Гюнтер Френц с една непозната до този момент оригинална стенограма от архива на Колиско в Bournemouth (Англия). От там се получават промените на текста.
към текста >>
96.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, Прага, 5. Април 1924 г.
GA_239 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Пети том
Мои мили приятели, сигурно ще ви се види парадоксално, особено когато при едно относително недалечно минало духовният изследовател констатира, че едно чудесно произведение на
поезия
та е изгубено, напълно изгубено поради враждебността на известно духовно течение.
Там се вижда нещо, при което изобщо не може да се прозре на какво е следствие. Защо? Защото не се познава неговият произход. Произходът е изгубен. Точно когато се изследват такива неща, нещо се раздвижва в историческите събития. Но с това се изразява също и нещо, което е направено от хора, за да може по отношение на важните неща да се направи от историята нещо неправилно, нещо неистинско.
Мои мили приятели, сигурно ще ви се види парадоксално, особено когато при едно относително недалечно минало духовният изследовател констатира, че едно чудесно произведение на поезията е изгубено, напълно изгубено поради враждебността на известно духовно течение.
През първите столетия от християнското развитие в южните области на европейската цивилизация имаше едно произведение на изкуството, което изобразяваше най-вътрешната същност на напредващата цивилизация, непосредствено след като християнството беше навлязло в развитието на европейските хора. Това художествено произведение е една епична драма, драматичен епос, който изобразява, как след като християнството е въздействало като едно скорошно събитие, човекът не може да достигне до действителната истинска същност на Христос, а има да премине през една определена мистична подготовка, за да може да се доближи до истинската същност на Христос. За да се разбере, за какво става въпрос, трябва да си изясним следното: Христос е разяснил на своите интимни ученици, как в онова същество, което беше роденият в Ориента Исус, през тридесетата му година той е бил изпълнен от Христос, който е едно слънчево същество, една космическа същност. Исус от Назарет беше роден в една лунна религия; понеже какво беше Яхве, религията на Йехова? Какво представляваше самият Йехова?
към текста >>
97.
ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Вроцлав, 12. Юни1924 г.
GA_239 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Пети том
Знание, изкуство,
поезия
, архитектура, скулптура в някогашната форма, науките бяха организирани от този мъж в двора на Харун ал Рашид.
А някои неща във военните походи на Карл Велики не бяха нещо, което би могло да възхити едно съвременно сърце. Едновременно с Харун ал Рашид, в двора му живееше една друга личност, която тогава беше универсален мъдрец, но през една предишна инкарнация, много по-рано той беше един посветен. Аз ви бях казал, че каквото е било посвещение в една предишна инкарнация, в един следващ живот може да отстъпи назад. Наистина беше една грандиозна академия това, което беше основано там в Ориента. Но тази друга личност беше един вид организатор.
Знание, изкуство, поезия, архитектура, скулптура в някогашната форма, науките бяха организирани от този мъж в двора на Харун ал Рашид.
Двете души, Харун ал Рашид и неговият мъдрец преминаха през портата на смъртта и се развиха по-нататък. Ние знаем, че това беше времето, в което арабизмът се разпространи в Европа. Това разпространение приключи. Но както самият Харун ал Рашид, така и неговият мъдрец останаха при техните дела. Докато Харун ал Рашид - в известна степен проследил похода от Ориента през Испания и нататък до Западна Европа, - така се развиваше през живота между смъртта и новото раждане, че погледът му беше насочен към този развиващ се на Запад арабизъм, другият се прояви като мъдър съветник така, че от Ориента наблюдаваше нещата в посока на Север от Черно море до Средна Европа.
към текста >>
98.
3. СКАЗКА ТРЕТА. Арнхайм, 20 юли 1924 г.
GA_240 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Шести том
Той ще пише във всички области: ще пише в областта на философията, ще пише в областта на
поезия
та, ще пише в областта на драматиката и на епиката; ще пише в областта на медицината, на юриспруденцията, на социологията!
Но междувременно на Земята ще се явят много неща, ще се издадат много съчинения, които са написани от Ариман. Едната задача на антропософите ще бъде: да се грижат вярно за мъдростта на Михаел, да се застъпват с мъжествено сърце за мъдростта на Михаел и да виждат първото проникване на земната интелигентност с духовния меч на Михаел в това, че сега този духовен меч на Михаел ще бъде размахван, манипулиран от сърцата, в които е влязла мъдростта на Михаел, така, щото образът на Михаел, ще се яви като един въодушевяващ отделните антропософи образ в една нова форма: Михаел стоящ в сърцата на хората, под неговите нозе това, което ще бъде ариманическо писателство. Той не ще се нуждае от едно външно нарисуване, както често пъти през време на доминиканците е бил фиксиран образът: горестоящи доминиканците схоластици с техните книги, отдолу езическата мъдрост, представена чрез Аверое, Авицена и т.н., които ще бъдат тъпкани от техните нозе тези карти ни могат да се видят навсякъде там, където борбата на християнската схоластика трябвало да бъде изобразена в картини обаче хората ще трябва да имат тази картина духом: всеотдайност спрямо проникващия в света и завладяващ интелигентността на Земята Михаел, и будност така щото човек да може да се издигне над себе си спрямо блестящата, ослепителна работа на Ариман като писател, която действува през цялото 20-то столетие. Той ще пише своите съчинения на най-странните места, но тези съчинения ще бъдат налице и той ще си създаде ученици. Някои неща се явяват даже в наше време, които неща обработват първо подсъзнателните души, за да се въплътят те бързо отново и да могат да бъдат оръдия на Ариман като писател.
Той ще пише във всички области: ще пише в областта на философията, ще пише в областта на поезията, ще пише в областта на драматиката и на епиката; ще пише в областта на медицината, на юриспруденцията, на социологията!
Във всички области ще пише Ариман! Това ще бъде положението, с което човечеството ще се сблъска в своя живот в края на 20-то столетие. И онези, които днес са още млади ще видят някои неща от това, как Ариман ще се яви като писател. Хората ще трябва да проявяват будност във всички области и да имат един свещен ентусиазъм за Мъдростта на Михаел. Обични приятели, ако можем да се проникнем с нещо подобно, ако можем да бъдем в състояние да чувствуваме, че стоим в живота така, както показва изнесеното от мене пред Вас, тогава ние ще застанем като истински антропософи в съвременната цивилизация.
към текста >>
99.
5. СКАЗКА ПЕТА. Торки, 14 август 1924 г.
GA_240 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Шести том
Всичко това се сля, сля се всичко, което тогава съществуваше като мощна мистична астрономия, като мощна архитектура пропита от вътрешна образност и като друго изкуство, също и като
поезия
, сля се всичко, което беше възможно като други науки и като практически занимания на живота.
Това беше настроението. Това настроение царуваше също и в двореца на Харун ал Рашид. То още царуваше в 8-то и 9-то християнско столетие. И след това дойдоха онези гръцки учени, които трябваше да побягнат от Европа, защото гръцката философия бе изкоренена в Европа. Останало беше и много нещо от източната мъдрост.
Всичко това се сля, сля се всичко, което тогава съществуваше като мощна мистична астрономия, като мощна архитектура пропита от вътрешна образност и като друго изкуство, също и като поезия, сля се всичко, което беше възможно като други науки и като практически занимания на живота.
Всичко това се сля в двореца на Харун ал Рашид, защото този обичащ блясъка, но също така извънредно надарен в известно отношение човек за всичко организаторско събра в своя дворец онези хора, които в онези времена бяха най-големи учени, които бяха запазили много нещо от мъдростта на мистериите, които не бяха непосредствено посветени, но съхраняваха много от старата мъдрост на мистериите и живееха още живо в тази мъдрост на мистериите. Там имаше особено една личност, един много мъдър съветник на Харун ал Рашид, когото искаме да разгледаме по-отблизо. Неговото име няма значение, то не се е предало на по-късните времена. Обаче това е била една извънредно мъдра личност За да я разберем, трябва да насочим поглед върху нещо, на което особено познавателите на Духовната наука могат да се удивляват. Видите ли, обични приятели, Вие всички можете да подхвърлите един въпрос.
към текста >>
100.
9. СКАЗКА ДЕВЕТА. Лондон, 27 август 1924 г.
GA_240 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Шести том
Ние виждаме съединено в двореца на Харун ал Рашид всичко това, което съществуваше като източната мъдрост, като духовност в архитектурата, в изкуството, в науката, в религията, в литературата, в
поезия
та, във всичко.
Ако отидем в тези няколко столетия преди Тайната на Голгота; ние виждаме, как от Македония преминава към изток следователно отново от запад към изток, обаче далече на изток течението, което виждаме също така отиващо от запад на изток, излизащо от англо-ирландските души. През време на царуването на Александър Велики на Земята господствува Михаел. През време на царуването на крал Артус /Артур/ под господството на Михаел, който сега действува от Слънцето на Земята, от Слънцето е пренесено онова, което аз Ви описах. Но какво стана по-късно, когато Тайната на Голгота беше минала, какво стана по-късно с разпространението на духовния способ, който бе пренесен чрез завоевателните походи на Александър Велики в Азия, с аристотелския духовен способ? Ние виждаме после, в същото време, в което Карл Велики основава в Европа по свой начин един вид християнска култура, как отвъд в Азия, в предна Азия действува Харун ал Рашид.
Ние виждаме съединено в двореца на Харун ал Рашид всичко това, което съществуваше като източната мъдрост, като духовност в архитектурата, в изкуството, в науката, в религията, в литературата, в поезията, във всичко.
И ние виждаме до Харун ал Рашид един съветник, който наистина през времето, когато стои до Харун ал Рашид, не е посветен във всичко това, който е бил посветен в древни времена, в минали земни съществувания. И ние виждаме между тези двама хора, между Харун ал Рашид и неговия съветник, напълно изменено това, което е било пренесено като аристотелизъм в Азия, онова, което самият Аристотел беше заел от древната мъдрост и го беше показал на хората, които поучаваше; ние виждаме това, което беше александринизъм, което беше аристотелизъм, в двореца на Харун ал Рашид, обаче тук изцяло проникнато, изцяло пропито от арабизма, от мохамеданизма. И ние виждаме след това пренесено в християнското развитие онова, което изхождаше от Харун ал Рашид, от арабизма. Ние виждаме отново, бих могъл да кажа, пренесено сред Християнството, вмъкнато в Християнството, през Гърция, но особено през северна Африка, през Италия н Испания, един вид арабизъм. Обаче Харун ал Рашид и неговият съветник бяха минали вече през вратата на смъртта по-рано.
към текста >>
НАГОРЕ