Търсене в текстове за 'Очи'

Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ

Сваляне на информацията от страница 1

СТРАНИЦИ:
1 , 2 , 3 , 4 , 5 , 6 , 7 ,

Намерени са 6919 резултата от 1444 текста в 7 страници с части от думите : 'Очи'.
На страница 1: 1000 резултата в 241 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. 00. УВОД GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Някои забележки, които самия Гьоте е направил, могат да събудят известни съмнения.Такава забележка е например следната "Без да проявяваме дързостта, че искаме да открием първите двигателни пружини на природните действия ние бихме насочили нашето внимание върху проявата на силите, чрез които растението постепенно превръща в орган”.
Тези думи се крие гледната точка, от която трябва да разглеждаме научните трудове на Гьоте. При него не се касае за откриването на нови факти, а за една нова гледна точка, за един определен начин да се разглежда природата. Вярно е, че Гьоте е направил редица големи отделни открития, както например това на междучелюстната кост и на прешленната теория на черепа в остеологията, на тъждествеността на всички растителни органи със стебления лист в ботаниката и т.н. Обаче като душа оживяваща всички тези подробности ние трябва да разгледаме величествения възглед за природата, който носи тези открития, трябва да обгърнем с поглед в учението за организмите преди всичко едно велико откритие, поставящо в сянка всички открития: Откритието на същността на самия организъм. Онзи принцип, чрез който един организъм е това, като което той се представя, причините, чиито следствия ни се явяват проявите на живота, с една дума всичко, за което трябва да питаме принципно в това отношение, бе изложено и обяснено от Гьоте.*(* Който заявява, че такава една цел е предварително непостижимо, той никога не ще стигне до едно разбиране на Гьотевите възгледи върху природата; напротив онзи, който, оставяйки този въпрос открит, пристъпва без предразсъдък към неговото проучване, той, завършвайки своето изследване, сигурно ще даде един положителен отговор. Някои забележки, които самия Гьоте е направил, могат да събудят известни съмнения.Такава забележка е например следната "Без да проявяваме дързостта, че искаме да открием първите двигателни пружини на природните действия ние бихме насочили нашето внимание върху проявата на силите, чрез които растението постепенно превръща в орган”. Обаче такива изказвания на Гьоте не са насочени против принципната възможност да познаем същността на нещата, а в него Гьоте проявява достатъчна предпазливост, като не иска да отсъжда прибързано върху физико-механическите условия, които стоят на основата на организма, тъй като знаеше добре, че такива въпроси могат да бъдат разрешени само в течение на времето.
към текста >>

2. 02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Нека сравним с горното това, което Гьоте е написал в 1807 година като увод към своето учение на метаморфозите: "Но когато разгледаме всички форми, особено органичните, ние откриваме, че никъде не се явява нещо постоянно, никъде нещо почиващо, нещо завършено, а напротив всичко се колебае в постоянно движение”.
Нека сравним с горното това, което Гьоте е написал в 1807 година като увод към своето учение на метаморфозите: "Но когато разгледаме всички форми, особено органичните, ние откриваме, че никъде не се явява нещо постоянно, никъде нещо почиващо, нещо завършено, а напротив всичко се колебае в постоянно движение”. Не това колебаещо се той противопоставя там идеята или "нещо, което се съдържа само за миг в опитността” като нещо постоянно. От горецитираното място от "Сатирос" ясно може да се види, че основата на мисълта за метаморфозите, морфологическата мисъл се е родила у Гьоте още преди неговото идване във Ваймар.
към текста >>

Ние даже бихме останали доволни от всичко това, ако авторът действително би изградил пред нашите очи света от неговата движеща се материя.
През време когато в Гьотевия дух се развиваха такива определени възгледи, в Щрасбург в ръцете му попадна една книга, която искаше да представи един светоглед, който беше точно противоположен на неговия. Това беше книгата на Холбах "Системи на природата"*(Поезия и истина, част III, книга11). Докато дотогава трябваше да укорява само обстоятелството, че живия организъм се описваше като едно механическо съчетание на отделните неща, в лицето на Холбах, той се запозна с един философ, който действително считаше живия организъм като един механизъм. Това, което в първия случай произхождаше от една неспособност да бъде познат животът в неговия корен, тук то доведе до една догма убиваща живота. Върху това Гьоте казва в "Поезия и истина": “Съществувала някаква материя от вечността, която се движела от вечността и чрез това движение наляво и надясно и на всички страни тя направо произвеждала всички безкрайни явления на съществуванието. Ние даже бихме останали доволни от всичко това, ако авторът действително би изградил пред нашите очи света от неговата движеща се материя. Но и той знае толкова малко за природата колкото и ние; защото като приковава няколко общи понятия, той ги пуска веднага, за да превърне това, което е по-висше от природата или което се явява като по-висша природа в природата, в материалната, тежка, вярно е че движена, но все пак лишена от насока и форма природа, и счита, че с това е добил твърде много”. В това схващане Гьоте не можа да намери нищо освен "движена материя" и противоположно на това се образуваха неговите понятия за природата все по-ясно.
към текста >>

Ние ги намираме свързано представени в неговата статия "Природа", която е била писана около 1780 година.Тъй като в тази статия са събрани всички мисли на Гьоте върху природата, които досега посочихме само разпръснато, тя добива особено голямо значение.
Ние ги намираме свързано представени в неговата статия "Природа", която е била писана около 1780 година.Тъй като в тази статия са събрани всички мисли на Гьоте върху природата, които досега посочихме само разпръснато, тя добива особено голямо значение. Идеята за едно същество, което е обхванато в постоянно изменение и при това винаги остава тъждествено, срещаме тук в тази статия: "Всичко е ново и все пак винаги старо”. “Тя /природата/ вечно се превръща и в нея няма нито момент почивка”, но “нейните закони са неизменими”.
към текста >>

“Тя /природата/ вечно се превръща и в нея няма нито момент почивка”, но “нейните закони са неизменими”.
Ние ги намираме свързано представени в неговата статия "Природа", която е била писана около 1780 година.Тъй като в тази статия са събрани всички мисли на Гьоте върху природата, които досега посочихме само разпръснато, тя добива особено голямо значение. Идеята за едно същество, което е обхванато в постоянно изменение и при това винаги остава тъждествено, срещаме тук в тази статия: "Всичко е ново и все пак винаги старо”. “Тя /природата/ вечно се превръща и в нея няма нито момент почивка”, но “нейните закони са неизменими”.
към текста >>

“Докато в по-дълбоките, в по-ниските места клоните и стеблото бяха по-мощни и по-тлъсти, очите разположени по-близо едни до други и листата бяха широки, по-високо в планината клоните и стеблото ставаха по-нежни, очите се отдалечаваха едни от други, така че имаше по-голямо разстояние между възлите и листата се образуваха по-копиеобразни.
Той трябваше да наблюдава едно и също растение при различни условия и влияния защото само по този начин изменящото се изпъква по-добре. Това по-малко изпъква при растенията от различните видове. Всичко това донесе щастливото пътуване в Италия, което той направи тръгвайки от Карлсбад на 3 септември. Още при флората на Алпите той направи някои наблюдения. Тук той намери не само нови, невиждани още от него растения, а и такива, които вече познаваше, но измемини. “Докато в по-дълбоките, в по-ниските места клоните и стеблото бяха по-мощни и по-тлъсти, очите разположени по-близо едни до други и листата бяха широки, по-високо в планината клоните и стеблото ставаха по-нежни, очите се отдалечаваха едни от други, така че имаше по-голямо разстояние между възлите и листата се образуваха по-копиеобразни. Аз забелязах това при една върба и при една генциана и се убедих, че това не бяха различни видове. Също и при езерото Валхен забелязах по-дълги и по-тънки метли отколкото в ниските места”.*/*Пътуване в Италия, 8 септември 1786 г.). Подобни наблюдения се повтаряха. При морето във Венеция той открива растения, които му показваха свойства, които можеше да им даде само солта съдържаща се в песъчливите почви, повече обаче соленият въздух. Той намира там едно растение, което му изглеждаше като нашия "невинен подбел", “Тук обаче въоръжен с остри оръжия и листата като кожа, също и семенните кутийки, дръжките на листата, всичко беше дебело и тлъсто”.*/*Пътуване в Италия, 8 септември 1786 г./
към текста >>

Следователно то се състои в това, което у растението непосредствено се показва на очите, това съдържа ние ще се роди най-лесно, когато се заловим да нарисуваме растението съобразно естественото образуване.
Следователно то се състои в това, което у растението непосредствено се показва на очите, това съдържа ние ще се роди най-лесно, когато се заловим да нарисуваме растението съобразно естественото образуване. В Рим Гьоте намери един корен карамфил подобен на букет, който му показа особено ясно метаморфозата. Върху това той пише сега: “Не виждайки през мене никакво средство да запазя тази чудесна форма, аз се залових да я нарисувам точно, при което се домогнах до все по-голямо разбиране на основното понятие на метаморфозата”. Може би подобни рисунки са били още често пъти правени и това е искало да доведе до въпросното понятие.
към текста >>

Сега не е никакъв въпрос, че в края на 1789 и началото на 1790 година работата е била написана във формата, в която ние я имаме пред очите си; обаче доколко това последно написване е само от редакционно естество и какво е било още прибавено, това трудно може да се каже.
Сега не е никакъв въпрос, че в края на 1789 и началото на 1790 година работата е била написана във формата, в която ние я имаме пред очите си; обаче доколко това последно написване е само от редакционно естество и какво е било още прибавено, това трудно може да се каже. Една оповестена за следващия Великден книга, която би искала да съдържа приблизително същите мисли, го накара през есента на 1789 година да подхване отново своите идеи, за да ускори издаването на книгата. На 18 декември той изпраща ръкописа на ботаника Вач, за да се съветва с него; на 20 декември той самият отива при Вач, за да разговаря с него; На 22 декември той съобщава на Кнебел, че Вач е приел добре написаното. Връща се отново у дома си, преработва отново написаното, отново го изпраща на Вач, който ме го връща на 19 януари 1790 година. Каква съдба са претърпели сега както ръкописът така и напечатаната книга, самият Гьоте разказва подробно това */*Естествените Науки I, стр. 91 и следв./.
към текста >>

3. 03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ . GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Онова, което трябва да задържим тук в нашето съзнание, е, че Гьоте отново търси животинската форма развита в човешката; само че при животинската форма органите служещи повече на животинските действия и нужди излизат на преден план, те са един вид точката, към която сочи цялото образуване и на която то служи, докато при човешката форма са развити особенно онези органи, които служат на духовните функции.
С тези указания Гьоте се е издигнал от отделните връзки навъншността с вътрешността на човека, до схващането на едно велико цяло и до виждане на формата като такава. Той стигна до възгледа, че цялостта на човешкото устройство образува основата за неговите по-висши жизнени прояви, че в основата на това цяло се крие условието, което поставя човека на върха на сътворението. Онова, което трябва да задържим тук в нашето съзнание, е, че Гьоте отново търси животинската форма развита в човешката; само че при животинската форма органите служещи повече на животинските действия и нужди излизат на преден план, те са един вид точката, към която сочи цялото образуване и на която то служи, докато при човешката форма са развити особенно онези органи, които служат на духовните функции. Още тук ние намираме: Това, което стои пред Гьотевия духовен поглед като животински организъм, не е вече този или онзи сетивно-действителен организъм, а един идеен организъм, който се развива у животното повече към една по-нисша страна, а у човека към една по-висша. Още тук се намира зародишът но онова, което Гьоте нарече по-късно тип и с което не искаше да назове "никакво отделно животно", "идеята" за животното. Даже нещо повече: Още тук се намира отгласът на нещо изказано по-късно от него, а именно важния в неговите последствия закон, “Разнообразието на формата иде оттам, че тази или онази част добива надмощие над други части”.*(*Естествени Науки I,стр. 247.)". Още тук противоположността между животното и човека се търси в това, че една идейна форма се развива в две различни посоки, че винаги една система от органи добива надмощие и с това цялото създание получава своя характер.
към текста >>

Така например има животни, при които са развити особено органите на осезанието цялата организация сочи към дейността на осезанието и намира в него своята цел; други, при които са особено развити органите на храненето и те изпъкват на преден план; цялото животно е организирано в тази насока; всичко останало остъпва пред него на заден план.
Така например има животни, при които са развити особено органите на осезанието цялата организация сочи към дейността на осезанието и намира в него своята цел; други, при които са особено развити органите на храненето и те изпъкват на преден план; цялото животно е организирано в тази насока; всичко останало остъпва пред него на заден план. Във формирането на човека всички органи и системи от органи са развиват така, че единият орган дава достатъчно пространство за свободно развитие на другия, всеки отделен орган се явява в онези граници, които са необходими, за да позволи на всички други да се проявят по същия начин. Така се ражда едно хармонично взаимодействие на отделните органи и системи, създава се една хармония, която прави от човека най-съвършеното същество, съединяващо в себе си съвършенствата на всички останали създания. Тези мисли са образували също съдържанието на разговорите на Гьоте с Хердер и Хердер ги изразява по следния начин: че човешкия род, трябва да се счита “като едно велико сливане на по-нисши органически сили, които трябваше да стигнат в него до образуването на човечеството”. А на друго място: “И така ние можем да приемем, че човекът е едно средно създание между животните, т.е. той е изработената форма, в която се събират чертите на всички видове около него в най-фина съвкупност.*/*Хердер,Философия на историята на човечеството./
към текста >>

Изложенията на Хердер в книга 3, VІ и в книга 4,I, а именно, че обусловеното в човешката организация изправено положение и това, което е свързано с него, е основното условие за неговата разумна дейност, ни припомня направо това, което Гьоте е посочил в 1776 година в раздел 2 на "Физиогномични фрагменти" от Лаватер върху родовата разлика между човека и животните и което вече споменахме.
За да отбележим дяла, който Гьоте има в създаването на Хердеровото съчинение "Идеи към философията на историята на човечеството", искаме да приведем следния цитат от едно писмо на Гьоте до Кнебел от 8 декември 1783 година: “Хердер пише една философия на историята, както можеш да си представиш из основи нова. Завчера ние четяхме заедно първите глави, те са изящни...историята на света на природата бурно се съчитават при нас”. Изложенията на Хердер в книга 3, VІ и в книга 4,I, а именно, че обусловеното в човешката организация изправено положение и това, което е свързано с него, е основното условие за неговата разумна дейност, ни припомня направо това, което Гьоте е посочил в 1776 година в раздел 2 на "Физиогномични фрагменти" от Лаватер върху родовата разлика между човека и животните и което вече споменахме. То е само едно доразвитие на горната мисъл. Обаче всичко това ни дава право да приемем, че по отношение на възгледите върху положението на човека в природата /1783 и следв./ в онова време Гьоте и Хердер са били по същество единни.
към текста >>

Така през ноември 1784 година той пише на Кнебел, когато му изпраща студията върху своето откритие: “Аз се въздържах да отбележа още сега резултата, на което и Хердер сочи в своите идеи, че именно разликата между човека и животното не може да се намери в отделните подробности”.
Сега у Гьоте все повече оживяваше мисълта, да разработи едно по-голямо съчинение върху природата. Така през ноември 1784 година той пише на Кнебел, когато му изпраща студията върху своето откритие: “Аз се въздържах да отбележа още сега резултата, на което и Хердер сочи в своите идеи, че именно разликата между човека и животното не може да се намери в отделните подробности”.
към текста >>

Те имаха слабо предчувствие за онези мисли, които владееха Гьоте и които ние посочихме по-рано, че разпръснатите при животните елементи се съединяват в хармония в единната човешка форма и по този начин въпреки подобието на всички отделни части основават една разлика в цялото, която отрежда на човека едно високо стъпало в поредицата от същества.
Следователно откритието на междинната кост е само едно последствие на онези велики възгледи. То трябваше да остане неразбираемо за онези, които нямаха тези възгледи. На тях им бе отнет единственият природо-исторически признак, чрез който те различаваха човека от животните. Те имаха слабо предчувствие за онези мисли, които владееха Гьоте и които ние посочихме по-рано, че разпръснатите при животните елементи се съединяват в хармония в единната човешка форма и по този начин въпреки подобието на всички отделни части основават една разлика в цялото, която отрежда на човека едно високо стъпало в поредицата от същества.
към текста >>

Това, което Гьоте изискваше: да виждаме с очите на духа, за това имаха малко разбиране.
Тяхното разглеждане на нещата не беше идейно, а едно външно сравнение; а за това последното междинната кост не съществуваше у човека. Това, което Гьоте изискваше: да виждаме с очите на духа, за това имаха малко разбиране. Това създаде после и разликата между тяхното съждение и това на Гьоте. Докато Блуменбах, който все пак виждаше нещата съвсем ясно, стигна до заключението: “Разликата между това, което си открил и междучелюстната кост е колкото от Земята до Небето”, Гьоте разсъждаваше: как може да се обясни една такава голяма външна разлика при необходимата вътрешна тъждественост.
към текста >>

Тук несъмнено Гьотевото откритие е изразено напълно и изрично, но не като нещо изисквано от последователното развитие на типа, а като израз на един непосредствено натъкващ се в очите факт.
Тук несъмнено Гьотевото откритие е изразено напълно и изрично, но не като нещо изисквано от последователното развитие на типа, а като израз на един непосредствено натъкващ се в очите факт. Когато човек се придържа само към този последния факт, тогава само от щастливия случай зависи, дали ще намери такива екземпляри, при които може точно да види нещата. Обаче когато нещата се схващат по идейния начин на Гьоте, тогава тези отделни случаи служат само за потвърждение на мисълта, само за това, да демонстрират открито това, което иначе природата държи скрито; обаче идеята може да бъде проследена при който и да е екземпляр, всеки един показва един особен случай на тази идея.
към текста >>

В общението с Шилер от 1794 година настъпи една повратна точка в неговите възгледи, като от сега нататък той насочи своя поглед върху своя собствен начин на подхождане и изследване, при което неговият начин да разглежда нещата му се яви обективно.
Уводните глави са били развити по-нататък в 1796 година* (*Естествени Науки I, 325 и следв.). В тези студии се съдържат основните възгледи на Гьоте върху образуването на животните, също както в неговото съчинение "Опит за обяснение метаморфозата на растението" се съдържат тези за образуването на растенията. В общението с Шилер от 1794 година настъпи една повратна точка в неговите възгледи, като от сега нататък той насочи своя поглед върху своя собствен начин на подхождане и изследване, при което неговият начин да разглежда нещата му се яви обективно. Сега след тези исторически разглеждания, искаме да се обърнем към същността и значението на Гьотевите възгледи върху образуването на организмите.
към текста >>

4. 04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Обаче да бъдат те изведени, обяснени в тяхната простота е невъзможно, не защото нашата познавателна способност е ограничена, а защото те почиват на самите себе си; те са налице в тяхната непосредственост, завършени са в себе си, не могат да бъдат изведени от нищо друго.
С това ние развихме същността на неорганичната природа и същевременно показахме, доколко можем да обясним същата из самата нея, без да излезем вън от нея. Никога хората не са се съмнявали в тази обяснимост, откакто те въобще са започнали да мислят върху природата на тези неща. Вярно е, че не винаги те са минали по същия ход на мислите, от който следва възможността за едно покриване на понятие и възприятие; но все пак те никога не са се поколебали да обяснят явленията по посочения начин от природата на тяхната собствена същност.*(*Някои философи твърдят, че можем да свеждаме явленията на сетивния свят до техните първични елементи (сили), но че не можем да обясним тези елементи, както не можем да обясним и същността на живота. Срещу това можем да отбележим, че въпросните елементи са прости т.е. не могат да бъдат съставени по-нататък от по-прости елементи. Обаче да бъдат те изведени, обяснени в тяхната простота е невъзможно, не защото нашата познавателна способност е ограничена, а защото те почиват на самите себе си; те са налице в тяхната непосредственост, завършени са в себе си, не могат да бъдат изведени от нищо друго.
към текста >>

Обаче той пристъпи към (изследването) изучаването на същите, след като се беше подготвил за целта по най-подходящия начин чрез няколкократно прочитане на философа Спиноза.
Следователно при органическите образования ние трябва да се откажем от това, да познаем необходимата връзка на идеята на цялото, която можем само да мислим, с това, което се явява за нашите сетива в пространство и време. Според Кант ние би трябвало да се ограничим в това, да разберем, че една такава връзка съществува; обаче логическото изискване, да познаем, как общата мисъл, идеята излиза от себе си и се изявява като сетивна действителност, това изискване не може да бъде изпълнено при организмите. Напротив би трябвало да приемем, че тук понятие и действителност стоят едно срещу другото без посредство и че са били произведени чрез едно намиращо се вън от тях влияние по един и същи начин, както човекът произвежда един сложен предмет на една замислена от него идея, например както строи една машина. С това Кант отрече възможността да бъде обяснен светът на организмите и даже бе привидно доказано, че това е невъзможно. Така стояха нещата, когато Гьоте се залови да се занимава с органичните науки. Обаче той пристъпи към (изследването) изучаването на същите, след като се беше подготвил за целта по най-подходящия начин чрез няколкократно прочитане на философа Спиноза.
към текста >>

След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения.
В "Поезия и истина" (IV част, книга 16): Природата действа според вечни, необходими, следователно божествени закони, така че и самото божеството не би искало да измени нищо в тях". И по отношение на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога. При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах? " Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката. Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност". След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения. Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича."
към текста >>

Познаването на неорганичната природа почива на възможността да схващаме външния свят чрез сетивата и да изразяваме неговото взаимодействие чрез понятия.
То не произвежда и не определя. Само обектите на сетивния свят се определят. Елементите М, П и С са възприемаеми и за външните сетива елементи. Тук понятието се явява само затова, за да служи на духа като средство за обгръщане на нещата, то изразява нещо, което не е идейно, няма форма на понятие, а е сетивно. И онова нещо, което то изразява, това е сетивния обект. Познаването на неорганичната природа почива на възможността да схващаме външния свят чрез сетивата и да изразяваме неговото взаимодействие чрез понятия. Възможността да познаваме по този начин неща, беше единствената достъпна за човека според Кант.
към текста >>

При неорганичното същественото, което трябва да разглеждаме е, че в неговото разнообразие явлението не е тъждествено с обясняващата го закономерност, а само сочи на последната като на нещо външно.
При неорганичното същественото, което трябва да разглеждаме е, че в неговото разнообразие явлението не е тъждествено с обясняващата го закономерност, а само сочи на последната като на нещо външно. Възприятието материалният елемента на познанието което ни е дадено чрез външните сетива, и понятието формалното -, чрез което познаваме възприятието като необходимо, стоят едно до друго като обективно изискващи се елементи, но така, че понятието не се намира в отделните членове на една поредица от явления, а в едно отношение на същите един към друг. Това отношение, което обхваща разнообразието в едно единно цяло, е основано в отделните части на даденото, но като цялото не стига до едно реално, конкретно явление. До външното съществуване в обекта стигат само членовете на това отношение. Единството, понятието се явява като такова само в нашия ум. На него се пада задачата да обхване разнообразието на явлението, то се отнася към това последното като сбор.
към текста >>

Обаче когато Кант твърди, че нашият ум не може да обясни органичната природа, той положително не счита с това, че органичната природа почива на механическа закономерност и че той не може да я схване само като едно последствие на механично-физически категории.
Поводът за споменатото погрешно мнение върху Гьоте беше отношението, в което той беше застанал спрямо Кант относно възможността за едно познание на органичната природа. Обаче когато Кант твърди, че нашият ум не може да обясни органичната природа, той положително не счита с това, че органичната природа почива на механическа закономерност и че той не може да я схване само като едно последствие на механично-физически категории. Причината за тази неспособност се крие според Кант именно в това, че нашият ум може да обяснява само механо-физическото и че същността на организма не е от това естество. Ако тя би била от това естество, тогава по силата на намиращите се на негово разположение категории умът би искал много добре да я разбере. Гьоте съвсем не мисли за това, противно на Кант да обясни органичния свят като механизъм, а той твърди, че човекът никак не е лишен от способността да познае по-висшата форма на природното действие, което е основа на същността на органичното.
към текста >>

При намиращия се напълно във вътрешността живот на растението разликата може да почива също навъншни, т.е.
При намиращия се напълно във вътрешността живот на растението разликата може да почива също навъншни, т.е. пространствени моменти. Като такива Гьоте вижда едно разширение сменящо се с едно свиване. Когато ентелехийния, действуващ от една точка принцип на растителния живот се явява в съществуването, той се проявява като пространствен, формиращите сили действат в пространството. Те създават органи с определена пространствена форма. Но тези сили или се концентрират, стремят се някакси към една единствена точка; и това е стадият на свиването; или те се разширяват, разгръщат се, стремят се един вид да се разделят едни от други, да се отдалечат: това е стадият на разширението.
към текста >>

Върху това почива прекъсването на вегетацията през зимата.
Върху това почива прекъсването на вегетацията през зимата. Гьоте казва върху това: "Интересно е даже да се отбележи, как действа една живо продължавана и непрекъсвана от студа вегетация: Тук няма никакви пъпки и едва при този случай ние се научаваме да разбираме, що е една пъпка”. Следователно това, което у нас почива скрито в пъпката, там то стои явно открито; следователно в пъпката се крие истинския живот на растението; само липсват условията за неговото развитие.
към текста >>

Следователно това, което у нас почива скрито в пъпката, там то стои явно открито; следователно в пъпката се крие истинския живот на растението; само липсват условията за неговото развитие.
Върху това почива прекъсването на вегетацията през зимата. Гьоте казва върху това: "Интересно е даже да се отбележи, как действа една живо продължавана и непрекъсвана от студа вегетация: Тук няма никакви пъпки и едва при този случай ние се научаваме да разбираме, що е една пъпка”. Следователно това, което у нас почива скрито в пъпката, там то стои явно открито; следователно в пъпката се крие истинския живот на растението; само липсват условията за неговото развитие.
към текста >>

Само това се съдържа в неговите посочени от нас думи, "че един по-горен възел, раждайки се от предидущия и приемайки чрез него непосредствено соковете, получава тези сокове по-фини и по-филтрирани, вкусени също и от развилите се между тях листа, следователно трябва да се образува самият той по-тънко и да достави на своите листа и очи по-тънки сокове." Всички тези неща стават разбираеми, когато им се предаде смисъла, който самият Гьоте е разбирал.
Природата преминава от семето до плода през редица степени, така че следващото се явява като резултат на предшестващото го. И това напредване Гьоте нарича едно напредване по една духовна стълба. Само това се съдържа в неговите посочени от нас думи, "че един по-горен възел, раждайки се от предидущия и приемайки чрез него непосредствено соковете, получава тези сокове по-фини и по-филтрирани, вкусени също и от развилите се между тях листа, следователно трябва да се образува самият той по-тънко и да достави на своите листа и очи по-тънки сокове." Всички тези неща стават разбираеми, когато им се предаде смисъла, който самият Гьоте е разбирал.
към текста >>

Нещата бяха многократно изопачени, като през очилата на модерните възгледи фактите бяха гледани в съвършено друга светлина, различна от тази, в която те се явяват, когато пристъпим към тях без предубеждение.
Чрез това отделните видове на съществуванието преминават в стадия на взаимна определеност и зависимост. Това, което иначе може да се вижда само като нещо стоящо едно до друго и едно след друго пространствено-временно, се вижда сега в неговата необходима връзка. Обаче Кювие не искаше да знае нищо за този последен възглед. А този възглед беше именно застъпеният от Жьофроай дьо Сент-Илер. Така ни се представя в действителност онази страна, от която Гьоте прояви интерес към въпросния спор. Нещата бяха многократно изопачени, като през очилата на модерните възгледи фактите бяха гледани в съвършено друга светлина, различна от тази, в която те се явяват, когато пристъпим към тях без предубеждение. Жьофроай не се позоваваше само на своите собствени изследвания, а също на тези на няколко германски съмишленици и между тези назовава също и Гьоте.
към текста >>

5. 05. ПРИКЛЮЧВАНЕ НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ВЪРХУ ГЬОТЕВИТЕ МОРФОЛОГИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

И именно тази е изпъкващата черта на неговите стремежи, те са това, което за онзи, който е осъзнал цялата тяхна дълбочина, не изгубва своето значение и тогава, когато разбира, че някой от подробностите в Гьотевите изследвания се нуждаят от корекция.
Така висшите принципи на Гьоте не можаха да добият значение в пълния смисъл нито тук, нито там. И именно тази е изпъкващата черта на неговите стремежи, те са това, което за онзи, който е осъзнал цялата тяхна дълбочина, не изгубва своето значение и тогава, когато разбира, че някой от подробностите в Гьотевите изследвания се нуждаят от корекция.
към текста >>

От тук за онзи, който иска да изложи възгледите на Гьоте, се ражда изискването, да насочи своя поглед върху централния Гьотев възглед за природата, оставяйки настрана критичното преценяване на подробностите, на отделните неща, които Гьоте е открил в тази или онази област на естествената наука.
От тук за онзи, който иска да изложи възгледите на Гьоте, се ражда изискването, да насочи своя поглед върху централния Гьотев възглед за природата, оставяйки настрана критичното преценяване на подробностите, на отделните неща, които Гьоте е открил в тази или онази област на естествената наука.
към текста >>

6. 06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Но едва ли може да се твърди, че това са прогреси на дълбочина.
Правилно е: Трябва да отбележим прогреси във всички области на културата. Но едва ли може да се твърди, че това са прогреси на дълбочина. Обаче за съдържанието на една епоха меродавни са само прогресите на дълбочина. Ние бихме могли най-добре да охарактеризираме нашата епоха, като кажем: Тя въобще отхвърля прогреса на дълбочина като непостижими за човека. Ние сме станали безмилостни във всички области, но особено в областта на мисленето и волението. Що се отнася за мисленето: Наблюдава се безкрайно, трупат се наблюдения и не се намира смелост те да бъдат оформени в едно общо научно схващане на действителността. А германската идеалистична философия се обвинява в ненаучност, защото тя е имала тази смелост.
към текста >>

Обаче за съдържанието на една епоха меродавни са само прогресите на дълбочина.
Правилно е: Трябва да отбележим прогреси във всички области на културата. Но едва ли може да се твърди, че това са прогреси на дълбочина. Обаче за съдържанието на една епоха меродавни са само прогресите на дълбочина. Ние бихме могли най-добре да охарактеризираме нашата епоха, като кажем: Тя въобще отхвърля прогреса на дълбочина като непостижими за човека. Ние сме станали безмилостни във всички области, но особено в областта на мисленето и волението. Що се отнася за мисленето: Наблюдава се безкрайно, трупат се наблюдения и не се намира смелост те да бъдат оформени в едно общо научно схващане на действителността. А германската идеалистична философия се обвинява в ненаучност, защото тя е имала тази смелост. Днес хората искат само да наблюдават сетивно, а не да мислят.
към текста >>

Ние бихме могли най-добре да охарактеризираме нашата епоха, като кажем: Тя въобще отхвърля прогреса на дълбочина като непостижими за човека.
Правилно е: Трябва да отбележим прогреси във всички области на културата. Но едва ли може да се твърди, че това са прогреси на дълбочина. Обаче за съдържанието на една епоха меродавни са само прогресите на дълбочина. Ние бихме могли най-добре да охарактеризираме нашата епоха, като кажем: Тя въобще отхвърля прогреса на дълбочина като непостижими за човека. Ние сме станали безмилостни във всички области, но особено в областта на мисленето и волението. Що се отнася за мисленето: Наблюдава се безкрайно, трупат се наблюдения и не се намира смелост те да бъдат оформени в едно общо научно схващане на действителността. А германската идеалистична философия се обвинява в ненаучност, защото тя е имала тази смелост. Днес хората искат само да наблюдават сетивно, а не да мислят. Изгубена е била всяка вяра в мисленето.
към текста >>

Тогава дойде един, който насочи поглед към този факт и забеляза при него един важен закон.
Науката на опита забравя само едно. Хиляди и хиляди хора са гледали един сетивен факт и са минали покрай него, без да забележат нещо очебиещо. Тогава дойде един, който насочи поглед към този факт и забеляза при него един важен закон. От къде идва това? Само от това, защото откривателят разбираше да наблюдава различно от своите предшественици. Той гледаше факта с очи различни от тези на своите себеподобни. При гледането той имаше определена мисъл, как фактите трябва да бъдат съпоставени с други, какво е важно за тях, какво не. И така той подреди нещата мислейки и видя нещо повече от другите.
към текста >>

Той гледаше факта с очи различни от тези на своите себеподобни.
Науката на опита забравя само едно. Хиляди и хиляди хора са гледали един сетивен факт и са минали покрай него, без да забележат нещо очебиещо. Тогава дойде един, който насочи поглед към този факт и забеляза при него един важен закон. От къде идва това? Само от това, защото откривателят разбираше да наблюдава различно от своите предшественици. Той гледаше факта с очи различни от тези на своите себеподобни. При гледането той имаше определена мисъл, как фактите трябва да бъдат съпоставени с други, какво е важно за тях, какво не. И така той подреди нещата мислейки и видя нещо повече от другите. Той видя с очите на Духа. Всички научи открития се основават на това, че наблюдателят разбира да наблюдава по начин регулиран от правилното мислене.
към текста >>

Той видя с очите на Духа.
От къде идва това? Само от това, защото откривателят разбираше да наблюдава различно от своите предшественици. Той гледаше факта с очи различни от тези на своите себеподобни. При гледането той имаше определена мисъл, как фактите трябва да бъдат съпоставени с други, какво е важно за тях, какво не. И така той подреди нещата мислейки и видя нещо повече от другите. Той видя с очите на Духа. Всички научи открития се основават на това, че наблюдателят разбира да наблюдава по начин регулиран от правилното мислене.
към текста >>

7. 08. ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Гьоте и Шилер вземат изкуството в неговата цяла дълбочина.
Гьоте и Шилер вземат изкуството в неговата цяла дълбочина. Прекрасното е "една проява на тайствените природни закони, които без неговото появяване биха останали вечно скрити". Един поглед в "Пътуване в Италия" на поета е достатъчен, за да познаем, че това не е някаква фраза, а дълбоко вътрешно убеждение. Когато той казва: " Висшите произведения на изкуството са били създадени от човека едновременно като най-висши произведения на природата според истински и природни закони”. Всичко произволно, съобразено отпада; тук има необходимост, тук е Бог", от това следва, че за него природата и изкуството имат един и същ произход. В тази насока той казва относно изкуството на гърците: "аз предполагам,че те са постъпвали по същите закони, по които самата природа постъпва и по следите на които аз се намирам." А за Шекспир: "Шекспир се сдружава с мировия дух; той прониква света както този дух, и за двамата не е скрито нищо; но докато работата на мировия дух е, да запази тайни преди, даже и след делото, схващането на поета е да издаде тайната като се разбърбори”.
към текста >>

Така той казва: " В областта на естетиката не е добре, когато се казва: Идеята за красивото; чрез това красивото се изолира, което не може да бъде мислено изолирано" или: " Стилът почива на най-дълбоките основи на познанието, върху същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и уловими форми.
Така за Гьоте изкуството се явява също така обективно както и науката. Само формата на двете е различна. И двете се явяват като излияние на едно същество, като необходими степени на едно развитие. За него е неприемлив всеки възглед, който отрежда на изкуството или на красивото едно изолирано място вън от общия образ на човешкото развитие. Така той казва: " В областта на естетиката не е добре, когато се казва: Идеята за красивото; чрез това красивото се изолира, което не може да бъде мислено изолирано" или: " Стилът почива на най-дълбоките основи на познанието, върху същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и уловими форми. Следователно изкуството почива върху познанието.
към текста >>

Следователно изкуството почива върху познанието.
Така за Гьоте изкуството се явява също така обективно както и науката. Само формата на двете е различна. И двете се явяват като излияние на едно същество, като необходими степени на едно развитие. За него е неприемлив всеки възглед, който отрежда на изкуството или на красивото едно изолирано място вън от общия образ на човешкото развитие. Така той казва: " В областта на естетиката не е добре, когато се казва: Идеята за красивото; чрез това красивото се изолира, което не може да бъде мислено изолирано" или: " Стилът почива на най-дълбоките основи на познанието, върху същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и уловими форми. Следователно изкуството почива върху познанието.
към текста >>

При това Гьоте не е никакъв философски поет, защото неговата поезия не поема околния път чрез мислите към сетивното оформление, а блика непосредством от извора на всяко ставане (развитие), както неговите изследвания не са пропити с поетическа фантазия, а почиват непосредствено на съзирането на идеите.
При това Гьоте не е никакъв философски поет, защото неговата поезия не поема околния път чрез мислите към сетивното оформление, а блика непосредством от извора на всяко ставане (развитие), както неговите изследвания не са пропити с поетическа фантазия, а почиват непосредствено на съзирането на идеите. Без Гьоте да бъде един философски поет, неговото основно направление се явява за философския наблюдател като философско.
към текста >>

8. 09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Ние посочихме вече в предидущата глава, че Гьотевият научен светоглед не стои пред нас като едно завършено цяло, като нещо развито от един принцип.
Ние посочихме вече в предидущата глава, че Гьотевият научен светоглед не стои пред нас като едно завършено цяло, като нещо развито от един принцип. Ние имаме работа само с отделни прояви, от които виждаме, как изглежда тази или онази мисъл в светлината на неговия подход на мислене. Това е случаят в неговите научни съчинения, в неговите кратки указания върху това или онова понятие, както той ги дава в "Сентенции в проза", и в писмата до своите приятели. Художественото оформление на неговия светоглед най-после, което ни позволява също да направим най-разнообразните заключения върху неговите основни идеи, се съдържа за нас в неговите поетически творения. Обаче допускайки без стеснение, че никога Гьотевите основни принципи не са били изказвани от него като едно свързано цяло, с това ние съвсем не искаме да оправдаем твърдението, че Гьотевият светоглед не извира от един идеен център, който може да бъде доведен до една строга научна форма, по един строго научен израз.
към текста >>

Ако такъв би бил случаят, тогава той би трябвало да застане пред неговия дух като нещо завършено, почиващо, вместо, какъвто е действително случаят, да бъде нещо постоянно действащо, творящо.
Ако такъв би бил случаят, тогава той би трябвало да застане пред неговия дух като нещо завършено, почиващо, вместо, какъвто е действително случаят, да бъде нещо постоянно действащо, творящо. На тълкувателя на Гьоте предстои да проследи разнообразните дейности и прояви на този принцип, неговото постоянно течение, за да го обрисува след това в идейни очертания също като завършено цяло. Когато успеем да изразим ясно определено научното съдържание на този принцип и да го развием всестранно в научна последователност, едва тогава екзотермичните изложения на Гьоте ще ни се явят в тяхното истинско осветление, защото ще ги обгърнем с погледа в тяхното развитие като от един общ център. В тази глава ще се занимаем с Гьотевата теория на познанието. Що се отнася за задачата на тази наука, за съжаление от Кант насаме настъпило едно объркване, което тук ще отбележим накратко, преди да преминем към отношението на Гьоте спрямо него.
към текста >>

Иначе той не би казал за стила, че той се опира, почива на най-дълбоките основи на познанието и чрез това стои в антагонизъм с простото подражание на природата, при което художникът се обръща към предметите на природата, подражава вярно и усърдно нейните форми, нейните цветове по най-точен начин, съвестно никога не се отдалечава от нея.
Образуването на едно отделно съждение, установяването на един факт или на редица от факти, което според Кант бихме могли да наречем вече познание, още съвсем не е познание, още съвсем не е познание в смисъла на Гьоте. Иначе той не би казал за стила, че той се опира, почива на най-дълбоките основи на познанието и чрез това стои в антагонизъм с простото подражание на природата, при което художникът се обръща към предметите на природата, подражава вярно и усърдно нейните форми, нейните цветове по най-точен начин, съвестно никога не се отдалечава от нея. Това отдалечаване от сетивния свят в неговата непосредственост е характерно на Гьотевия възглед за действителното познание. Непосредствено даденото е опитността (опитът). Обаче в познанието ние създаваме един образ за непосредствено даденото, който съдържа съществено повече отколкото това, което сетивата, които са посредници на всяка опитност, могат да доставят. За да познаем природата в смисъла на Гьоте, ние не трябва да я запазваме такава, каквато тя се представя като факти на нашите сетива, а в процеса на познанието тя трябва да се излюпи като нещо съществено по-висше, от това, което ни се явява при първото заставане срещу нея. Школата на Мил приема, че всичко, което можем да направим с опитността (опита), е само обгръщането на отделните неща в групи, които след това запазваме като абстрактни понятия.
към текста >>

То оставя нещата такива, каквито ни ги показват очите и ушите.
Това не е никакво истинско познание. Защото онези абстрактни понятия на Мил нямат никаква друга задача, освен да обгърнат това, което се предлага на сетивата със всички качества на непосредствената опитност. Едно истинско познание трябва да допусне, че непосредствената форма на сетивно дадения свят не е още нейната съществена форма, а тази последната ни се разкрива едва в процеса на познанието. Познанието трябва да ни достави това, което сетивната опитност скрива от нас, но което въпреки това е действително. Ето защо познанието на Мил не е истинско познание, защото то е само една развита сетивна опитност. То оставя нещата такива, каквито ни ги показват очите и ушите.
към текста >>

Фактически такъв носител не може да бъде неговата външна форма като представа, защото Бъркли е съвършено прав, когато твърди, че една представа, която сега имам за дървото няма нищо общо с тази за същото дърво след една минута, ако междувременно аз държа очите си затворени; също така нямат нищо общо помежду си различните представи на няколко индивида за един предмет.
Пита се сега: Кое е всъщност носителят на тази тъждественост на понятието? Фактически такъв носител не може да бъде неговата външна форма като представа, защото Бъркли е съвършено прав, когато твърди, че една представа, която сега имам за дървото няма нищо общо с тази за същото дърво след една минута, ако междувременно аз държа очите си затворени; също така нямат нищо общо помежду си различните представи на няколко индивида за един предмет. Следователно тъждествеността може да се намира само в съдържанието на представата, в нейното Що. Гаранцията за тъждествеността трябва да бъде за мене това, което е пълно със значение, съдържанието.
към текста >>

Обаче това мнение почива само на едно пълно непознаване не само на съдържанието на понятието, а също и на възприятието.
Това мнение счита именно, че понятното единство е като такова въобще без всяко съдържание, че то се ражда само благодарение на това че се изоставят известни определения в обектите на опитността, а напротив се изтъква общото и се въплъщава в нашия интелект за едно по-удобно обгръщане на разнообразието на обективната действителност според принципа: да бъде обгърната с духа цялата опитност с възможно по-малък брой общи единици т.е. според принципа на най-малкото количество сила. Наред с модерната натурфилософия на това становище стои и Шопенхауер. Обаче в неговите най-рязка и поради това най-едностранчива последователност то е застъпено в съчинението на Рихард Авенариус: "Философията като мислене на света съобразно принципа на най-малкото количество сила”. Предисловие към една критика на чистата опитност /Лайпциг,1876 г./. Обаче това мнение почива само на едно пълно непознаване не само на съдържанието на понятието, а също и на възприятието. За да се създаде тук яснота, необходимо е да се върнем на основата, която съпоставя възприятието като нещо особено на понятието като нещо общо.
към текста >>

Ние добавяме яснота върху това отношение едва тогава, когато изследваме, защо сме незадоволени от вижданата с очите действителност, а сме задоволени напротив от мислената действителност.
Ние добавяме яснота върху това отношение едва тогава, когато изследваме, защо сме незадоволени от вижданата с очите действителност, а сме задоволени напротив от мислената действителност.
към текста >>

Само когато се натъкна на нещо, което не сочи над себе си, тогава аз добивам съзнанието: Сега ти стоиш вътре в центъра; тук можеш да останеш.
Ако тя не би изказала само своята същност, тогава идеята би ни се явила също така, както останалата действителност: Нуждаеща се от обяснение. Но това изглежда да противоречи на казаното от нас по-горе: Че идеята се явява в една задоволяваща ни форма затова, защото ние съдействаме активно при нейното възникване. Но това не произлиза от организацията на нашето съзнание. Ако идеята не била една построена на самата си същност, ние не бихме могли да имаме едно такова съзнание. Когато нещо няма вътре в себе си центъра, от който то произлиза, а вън от себе си, аз не мога да се обявя задоволен от него, когато то застава срещу мене; аз трябва да се издигна над него, именно до онзи център. Само когато се натъкна на нещо, което не сочи над себе си, тогава аз добивам съзнанието: Сега ти стоиш вътре в центъра; тук можеш да останеш. Моето съзнание, че стоя вътре в една вещ, е само последствие от вътрешното устройство на тази вещ, че тя носи със себе си своя принцип. Завладявайки идеята, ние стигаме в ядката на света. Това, което с хващаме тук, е онова, от което всичко произлиза. Ние ставаме едно единство с този принцип; ето защо идеята, която е най-обективното нещо, ни се явява същевременно като най-субективното.
към текста >>

Той трябва да бъде такъв, че всичко останало да сочи към него като основа на своето обяснение.
Този център може да бъде само единен. Той трябва да бъде такъв, че всичко останало да сочи към него като основа на своето обяснение. Ако биха съществували повече центрове на света повече принципи, от които светът може да бъде обяснен и ако една област на действителността би сочила към този, една друга към онзи миров принцип, тогава щом бихме се намирали в една област на действителността, ние бихме би ли насочени само към един център. На нас никак не би ни хрумнало да питаме още за един друг център. Една област не би знаела нищо за другата. Те просто не биха съществували една за друга. Ето защо няма никакъв смисъл да говорим за повече от един свят.
към текста >>

Ако биха съществували повече центрове на света повече принципи, от които светът може да бъде обяснен и ако една област на действителността би сочила към този, една друга към онзи миров принцип, тогава щом бихме се намирали в една област на действителността, ние бихме би ли насочени само към един център.
Този център може да бъде само единен. Той трябва да бъде такъв, че всичко останало да сочи към него като основа на своето обяснение. Ако биха съществували повече центрове на света повече принципи, от които светът може да бъде обяснен и ако една област на действителността би сочила към този, една друга към онзи миров принцип, тогава щом бихме се намирали в една област на действителността, ние бихме би ли насочени само към един център. На нас никак не би ни хрумнало да питаме още за един друг център. Една област не би знаела нищо за другата. Те просто не биха съществували една за друга. Ето защо няма никакъв смисъл да говорим за повече от един свят. Поради това идеята е на всички места на света, във всички съзнания една и съща.
към текста >>

Както различни очи виждат един и същ предмет, така различни съзнания мислят едно и също мисловно съдържание.
Че съществуват различни съзнания и всяко едно мисли идеята, представя си я, това не изменя нищо в нещата. Идейното съдържание на света е построено на самото себе си, то е съвършено в себе си. Ние не го създаваме, а само се стараем да го схванем. Мисленето не го създава, а го възприема. То не е производител, а орган на схващането. Както различни очи виждат един и същ предмет, така различни съзнания мислят едно и също мисловно съдържание. Разнообразните съзнания мислят едно и също нещо; те се приближават само към едното от различни страни. Ето защото се явява за тях разнообразно изменено. Обаче това изменение не е никакво различие на обектите, а само едно схващане под други зрителни ъгли. Различието на човешките мнения е също така обяснимо както различието на един пейзаж за двама наблюдатели намиращи се на различни места. Когато само човек е в състояние да стигне до света на мислите, той може да бъде сигурен, че има накрая един свят, който е общ на всички хора.
към текста >>

9. 10_1. ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ - МЕТОДОЛОГИЯ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Всеки прогрес на науката почива на съзирането на точката, където някое явление може да се включи в хармонията на света на мислите.
В мене светът на мислите ме тласка към онази точка, където се намира понятието на вещта. Аз не намирам покой, докато това, което първо се е явило като отделно нещо, ми се яви като член сред света на мислите. Така отделното нещо се разтваря като такова /стопява се/ и се явява в една голяма връзка. Сега то е осветено от останалата маса на мислите, сега то е служащ член; и на мене ми е напълно ясно, какво значение има то сред великата хармония. Това става в нас, когато заставаме съзерцаващи срещу един предмет на опитността. Всеки прогрес на науката почива на съзирането на точката, където някое явление може да се включи в хармонията на света на мислите. Това не трябва да се разбира криво. То не трябва да се разбира така, като че всяко явление да бъде обяснимо чрез донесените готови /мисли/ понятия; като че нашият идеен свят е затворен и всичко ново, което опитът ни донася, трябва да го мислим с някое понятие, което вече притежаваме. Онзи напор на света на мислите може също да доведе до една точка, която досега въобще не е била мислена от някой човек. И идейният напредък на историята почива именно на това, че мисленето хвърля на повърхността нови образи на мислите. Всеки такъв образ на мислите е свързан чрез хиляди нишки с всички други възможни мисли; с това понятие на един начин, с друго едно по друг начин.
към текста >>

И идейният напредък на историята почива именно на това, че мисленето хвърля на повърхността нови образи на мислите.
Това става в нас, когато заставаме съзерцаващи срещу един предмет на опитността. Всеки прогрес на науката почива на съзирането на точката, където някое явление може да се включи в хармонията на света на мислите. Това не трябва да се разбира криво. То не трябва да се разбира така, като че всяко явление да бъде обяснимо чрез донесените готови /мисли/ понятия; като че нашият идеен свят е затворен и всичко ново, което опитът ни донася, трябва да го мислим с някое понятие, което вече притежаваме. Онзи напор на света на мислите може също да доведе до една точка, която досега въобще не е била мислена от някой човек. И идейният напредък на историята почива именно на това, че мисленето хвърля на повърхността нови образи на мислите. Всеки такъв образ на мислите е свързан чрез хиляди нишки с всички други възможни мисли; с това понятие на един начин, с друго едно по друг начин. А в това се състои научният метод, че ние показваме понятието на едно явление в неговата връзка с останалия свят на идеите. Ние наричаме този процес: Извеждане /доказване/ на понятието. Обаче всяко научно мислене се състои в това, да намерим съществуващите преходи от едно понятие към друго, да направим защото едно понятие да произлезе от друго. Движение насам и нататък на нашето мислене от едно понятие към друго, това е научният метод.
към текста >>

Яснота в отделното и дълбочина в цялото са двете най-важни изисквания на действителността.
Причината, поради която аз виждам онзи образ като нещо отделно, като една отделна част от останалата действителност, е именно тази, че още не го познавам според неговата същност, че той не ми се явява още като това, което той е. От това се получава средство за по-нататъшното охарактеризиране на нашия научен метод. Всеки отделен образ на действителността представлява в мисловната система едно определено съдържание. Той е обоснован в целостта на света на идеите и може да бъде разбран само във връзка с него. Така по необходимост всяка вещ трябва да ни застави да извършим една двойна работа: Първо трябва да бъде определена мисълта в нейните строги очертания, която отговаря на тази вещ, и след това да бъдат определени всички нишки, които водят от тази мисъл до общия свят на идеите. Яснота в отделното и дълбочина в цялото са двете най-важни изисквания на действителността. Първата е работа на ума, последната е работа на разума. Умът създава мислителните образи на отделните вещи на действителността. Той отговаря на неговата задача толкова повече, колкото по-точно разграничава същите, колкото по-строги очертания тегли. Разумът имат след това задачата да подреди тези образи в хармонията на общия свят на идеите. Естествено това предполага следното: В съдържанието на мисловните образи, които умът създава, съществува вече едно единство, живее вече един и същ живот; само че умът държи по изкуствен начин всичко разделено едно от друго.
към текста >>

10. 10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Една наука, която почива на този възглед, е догматична.
Основанието, защо едно съждение е вярно, според това мнение не съвпада със субективните основания, от които ние произнасяме това съждение. Според това мнение нашите логически основания нямат нищо общо с обективните. Може да бъде така, че това мнение да прокара някакъв път, за да стигнем до обективните основания на нашето разбиране; обаче средствата, с които нашето познавателно мислене разполага, не са достатъчни за това. За познанието обуславящата моите твърдения същност се намира в един непознат свят; твърдението с неговите формални основания /непротиворечивост, подкрепяне с различни аксиоми и т.н./, те единствено се намират в моя свят. Една наука, която почива на този възглед, е догматична.
към текста >>

Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно битие, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума.
Ние не можем да приемем форми на съществуването по-висши от тези, които подхождат на света на идеите. Само затова, защото често пъти човек не е в състояние да разбере, че битието на идеята е нещо далече по-висше и по-пълно от битието на възприеманата действителност, той търси една друга действителност. Той счита идейното битие за нещо химерично, лишено от пропитостта на действителното и не е задоволен от него. Той не може именно да схване идеята в нейната положителност, а я има само като нещо абстрактно; не предчувства нейната пълнота, нейната вътрешна завършеност и самородност. Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно битие, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума. Такова битие ние трябва да считаме за нещо действително. Следователно ние основахме всъщност един идеализъм, който същевременно е реализъм. Ходът на нашите мисли е: Мисленето ни тласка към разбирането на действителността от идеята. То крие този стремеж във въпроса: Що е същността на действителността? За съдържанието на самата тази същност ние питаме едва накрая на науката, а не правим както реализма, който предлага нещо реално, за да изведе след това от него действителността.
към текста >>

11. 10_3. СИСТЕМА НА НАУКАТА GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Това взаимоотношение ни става ясно, когато се задълбочим идейно във въпроса.
Следователно цялата наша научна дейност ще се състои в това, да преодолеем формата в която това общо съдържание на даденото застава срещу нас и я да превърнем в една задоволителна форма. Това е необходимо, защото вътрешното единство на даденото в първата форма на неговото явяване, където ни се явява само външната повърхност, остава скрито. Обаче тази методична дейност, която установява една такава връзка, се оказва различна, според областта на явленията, които обработваме. Първият случай е следният: имаме едно разнообразие от сетивно дадени елементи. Тези елементи стоят във взаимоотношение помежду си. Това взаимоотношение ни става ясно, когато се задълбочим идейно във въпроса. Тогава някой от елементите ни се явява определен повече или по-малко от другите в тази или в онази форма. Отношенията на съществуването на единия ни стават обясними чрез тези на другия. Ние извеждаме едното явление от другото. Ние извеждаме явлението на нагретия камък като следствие на греещите слънчеви лъчи, които са причината. Това, което възприемаме на дадена вещ, ние сме го обяснили, когато го извеждаме от друго дадено нещо.
към текста >>

Тези методи почиват на три различни схващания на явленията.
Гьоте различава три метода на естествонаучното изследване. Тези методи почиват на три различни схващания на явленията. Първият метод е общия емпиризъм, който не се издига над емпиричното явление, над непосредствено дадените факти. Той спира при отделните явления. Ако общият емпиризъм иска да бъде последователен, той трябва да ограничи цялата си дейност само в това, да описва точно във всички подробност всяко явление, с което се сблъсква, т.е. да приеме емпирическото състояние на нещата. За него наука би било само сборът от всички отделни описания на непосредствено дадените факти.
към текста >>

Решението на това противоречие се получава от обсъждането, от преценката, че от една страна съединяващата сила на духа е безсъдържателна, следователно само, чрез само себе си, не може да познае нищо положително, че от друга страна отделеността на природните обекти не е основана в тяхната същност, а в тяхното пространствено явление, че напротив при проникване същността на индивидуалното, на особеното, това последното само ни сочи към рода.
Обикновеният емпиризъм, непосредствената опитност ни предлагат само отделни, несвързани неща, един агрегат от явления. Това значи, той ни предлага това не като последен завършек на научното разглеждане, а като първа опитност. Обаче нашата научна потребност търси само нещо свързано, тя разбира отделното само като член на една връзка. Така потребността от разбиране и фактите на природата привидно се разделят. Връзката е само в духа, в природата има отделеност, духът се стреми към рода, а природата създава само индивиди. Решението на това противоречие се получава от обсъждането, от преценката, че от една страна съединяващата сила на духа е безсъдържателна, следователно само, чрез само себе си, не може да познае нищо положително, че от друга страна отделеността на природните обекти не е основана в тяхната същност, а в тяхното пространствено явление, че напротив при проникване същността на индивидуалното, на особеното, това последното само ни сочи към рода. Понеже в тяхното явление обектите на природата са отделени, нужна е обгръщащата сила на духа, за да покаже тяхното вътрешно единство. Понеже единството на ума е празно за себе си, той трябва да се изпълни с обектите на природата. Така на тази трета степен явление и духовна способност идва едно срещу другата и преминават в едно, и едва сега духът може да бъде задоволен.
към текста >>

"ако физикът.... Може да стигне до познанието на онова, което нарекохме едно първично явление, той е осигурен, застрахован, а заедно с него и философът; осигурен е той, защото е убеден, че е стигнал до границата на своята наука, че се намира на емпирическата висота, където може да обгърне с ретроспективен поглед опитността във всички нейни степени, и да насочи поглед напред в царството на теорията, където не може да навлезе, но може все пак да надникне.
На отделната наука предстои да обработи даденото дотам, че да го доведе до първичното явление, до типа и до ръководните идеи в историята. "ако физикът.... Може да стигне до познанието на онова, което нарекохме едно първично явление, той е осигурен, застрахован, а заедно с него и философът; осигурен е той, защото е убеден, че е стигнал до границата на своята наука, че се намира на емпирическата висота, където може да обгърне с ретроспективен поглед опитността във всички нейни степени, и да насочи поглед напред в царството на теорията, където не може да навлезе, но може все пак да надникне.
към текста >>

12. 10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Какво може да ни разпали при него, тъй като неговото съдържание не стои открито и ясно пред очите ни.
Неговият дух трябва да действува производително. Защото какво би могло да го изпълни със стремежа да извърши нещо, ако не една възникваща в неговия дух активна идея? Тази идея ще се окаже толкова по-плодотворна, колкото тя се явява в неговия дух с по-определени очертания, с по-ясно съдържание. Защото само това може да ни тласка с пълна сила към осъществяване, което е напълно определено по отношение на неговото цяло "що". Идеалът, който си представяме само смътно, който оставяме неопределен, е неподходящ като подбуда за действие. Какво може да ни разпали при него, тъй като неговото съдържание не стои открито и ясно пред очите ни. Ето защо подбудите за нашето действие трябва винаги да се явяват във формата на индивидуални намерения. Всичко, което човек върши като плодотворно, дължи своето раждане на такива индивидуални подтици. Напълно лишени от стойност се /явяват/ оказват общите морални закони, моралните закони, и т.н., които са валидни за всички хора. Когато Кант счита за морално само онова, което важи като закон за всички хора, срещу това трябва да кажем, че би трябвало да престане да съществува всяка положителна дейност, би трябвало да изчезне от света всичко велико, ако всеки би трябвало да върши само това, което важи за всички.
към текста >>

13. 11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Първата характерна черта е стремежът към изворите, към дълбочината на всяко битие.
Когато се говори за влиянието на по-стари и съвременни мислители върху развитието на Гьотевия дух, това не може да става в смисъла, че той е образувал своите възгледи на основата на техните учения. Начинът, по който той трябваше да мисли, как той виждаше света, беше предварително изграден като заложба в неговата природа. А именно тази заложба е съществувала от най-ранна младост в неговото същество. По отношение на това той остана след това подобен на себе си през целия си живот. Съществуват предимно две важни характерни черти, които ще разгледаме тук. Първата характерна черта е стремежът към изворите, към дълбочината на всяко битие. В последна сметка това е вярата в идеята. Предчувствието на нещо по-висше, по-добро постоянно изпълва Гьоте. Бихме искали да наречем това една дълбока религиозна черта на неговия дух. Това, което за много хора е една потребност: Да снижат нещата към себе си, като изхвърлят от тях всичко свещено, това Гьоте не познава. Обаче той има другата потребност, да предчувства нещо по-висше и да се стреми да се издигне до него.
към текста >>

Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа.
Той е първопричината на всичко съществуващо и няма нито едно същество, в чието битие той да не участва любвеобилно. "Колкото и малко и незначително да бъде нещо, то има в себе си една част от духовната субстанция.* /*Джордано Бруно, За причината, Принципа и Единния. Преведено от италиански и предвидено с обяснителна бележка от Х.Ласон; 2-ро издание, Хайделберг 1889 г./. Това беше също и мнението на Гьоте, че ние знаем да съдим за дадено нещо тогава, когато виждаме, както е било поставено на своето място от всеобщия разум, как то е станало именно това, което се представя на нашия поглед. Когато възприемаме със сетивата, това не е достатъчно, защото сетивата не ни казват, как дадено нещо е свързано с всеобщата мирова идея, какво значение има то за великото Цяло. Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа. За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./. Не стои различна работа и със Спиноза. Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света. Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога. Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза.
към текста >>

За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./.
"Колкото и малко и незначително да бъде нещо, то има в себе си една част от духовната субстанция.* /*Джордано Бруно, За причината, Принципа и Единния. Преведено от италиански и предвидено с обяснителна бележка от Х.Ласон; 2-ро издание, Хайделберг 1889 г./. Това беше също и мнението на Гьоте, че ние знаем да съдим за дадено нещо тогава, когато виждаме, както е било поставено на своето място от всеобщия разум, как то е станало именно това, което се представя на нашия поглед. Когато възприемаме със сетивата, това не е достатъчно, защото сетивата не ни казват, как дадено нещо е свързано с всеобщата мирова идея, какво значение има то за великото Цяло. Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа. За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./. Не стои различна работа и със Спиноза. Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света. Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога. Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза. Защото Бог се е отказал от всяко собствено съществуване; той не се намира някъде вън от света.
към текста >>

Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога.
Когато възприемаме със сетивата, това не е достатъчно, защото сетивата не ни казват, как дадено нещо е свързано с всеобщата мирова идея, какво значение има то за великото Цяло. Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа. За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./. Не стои различна работа и със Спиноза. Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света. Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога. Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза. Защото Бог се е отказал от всяко собствено съществуване; той не се намира някъде вън от света. Но ние трябва да го търсим там, където Той се намира. Следователно всяко истинско знание трябва да бъде така устроено, че във всяка част от познаването на света да ни предава част от познанието на Бога. Следователно на неговата най-висока степен познанието е едно сливане с Бога.
към текста >>

Шилер му отвори очите, като му каза: То е една идея.
Чрез Шилер той бе доведен именно с една степен по-нататък в познанието на своя начин на мислене. До онзи знаменит разговор със Шилер Гьоте беше упражнил определен начин да гледа света. Той беше разглеждал растения, беше поставил на тяхната основа едно първично растение /прарастение/ и беше извел отделните форми от това прарастение. Това прарастение, /а също така и едно съответно първично животно/ се беше оформило в неговия дух, и му беше послужило при обяснението на съответните явления. Обаче той никога не беше размислил върху това, що е това прарастение в неговата същност. Шилер му отвори очите, като му каза: То е една идея. Едва от сега нататък Гьоте има съзнание за своя идеализъм. Ето защо дотогава той се наричаше прарастението една опитност, защото вярваше, че го вижда с очите си. Обаче в увода, който прибави по-късно към студията върху метаморфозата на растението, той казва: "Така от сега нататък аз се стремях да намеря първичното животно, а това значи в последна сметка, понятието, идеята за животното". При това обаче трябва да се запомни, че Шилер не предаде на Гьоте нищо чуждо, а напротив сам тепърва чрез наблюдението на Гьотевия дух стигна до познанието на обективния идеализъм. Той само намери израза за начина на мислене, който позна у Гьоте и му се възхищаваше.
към текста >>

Ето защо дотогава той се наричаше прарастението една опитност, защото вярваше, че го вижда с очите си.
Той беше разглеждал растения, беше поставил на тяхната основа едно първично растение /прарастение/ и беше извел отделните форми от това прарастение. Това прарастение, /а също така и едно съответно първично животно/ се беше оформило в неговия дух, и му беше послужило при обяснението на съответните явления. Обаче той никога не беше размислил върху това, що е това прарастение в неговата същност. Шилер му отвори очите, като му каза: То е една идея. Едва от сега нататък Гьоте има съзнание за своя идеализъм. Ето защо дотогава той се наричаше прарастението една опитност, защото вярваше, че го вижда с очите си. Обаче в увода, който прибави по-късно към студията върху метаморфозата на растението, той казва: "Така от сега нататък аз се стремях да намеря първичното животно, а това значи в последна сметка, понятието, идеята за животното". При това обаче трябва да се запомни, че Шилер не предаде на Гьоте нищо чуждо, а напротив сам тепърва чрез наблюдението на Гьотевия дух стигна до познанието на обективния идеализъм. Той само намери израза за начина на мислене, който позна у Гьоте и му се възхищаваше.
към текста >>

Природата като произвеждащ принцип /натура натуранс/ ние наричаме природа като субект /единствено с нея се занимава всяка теория/*./*Шелинг, Първи очерк на една система на Натурфилософията, Увод и т.н.; Йена 1799,стр.22/ "Противоположността между емпиризъм и наука почива именно на това, че емпиризмът разглежда нейния обект в битието като нещо завършено и произведено; напротив науката разглежда обекта в процес на ставане и като нещо, което тепърва трябва да бъде произведено." Чрез тези идеи, с които Гьоте се запозна отчасти от съчиненията на Шелинг, отчасти от лично общение с философа, поетът отново се издигна с една степен по-горе.
Това, което застава срещу нас отвън като природа, е завършен продукт, то е само обусловеното, втвърдената форма на един жив принцип. Ние не можем да добием този принцип отвън чрез опитност. Трябва първо да го създадем в нашата вътрешност. "Да философстваме върху природата, значи първо да създадем природата", казва нашия философ. Природата като прост продукт /натура натурата/ ние наричаме природа като обект /единствено с нея се занимава всеки емпиризъм/. Природата като произвеждащ принцип /натура натуранс/ ние наричаме природа като субект /единствено с нея се занимава всяка теория/*./*Шелинг, Първи очерк на една система на Натурфилософията, Увод и т.н.; Йена 1799,стр.22/ "Противоположността между емпиризъм и наука почива именно на това, че емпиризмът разглежда нейния обект в битието като нещо завършено и произведено; напротив науката разглежда обекта в процес на ставане и като нещо, което тепърва трябва да бъде произведено." Чрез тези идеи, с които Гьоте се запозна отчасти от съчиненията на Шелинг, отчасти от лично общение с философа, поетът отново се издигна с една степен по-горе. Сега у него се разви възгледът, че неговият стремеж е да напредва от завършеното, от продукта към ставащото, към произвеждащото. И изразявайки своето определено съзвучие с Шелинг, той пише в своята студия "Съзерцателна разсъдъчна способност", че неговият стремеж е бил "чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа да стане достоен за духовно съучастие в нейните произведения*./*Естествени Науки І, стр.116/
към текста >>

Обаче духът на Едуард фон Хартман действа твърде интензивно, твърде всеобхватно и проникващ дълбоко, за да не познае; ние трябва напротив да се задълбочим в това, което трябва да считаме като несъзнателно, трябва да преминем от това свойство върху конкретното съдържание и от това да изведем света на отделните явления.
Обаче с различаването на съзнателното и несъзнателното ние не сме сторили много. Защото това е все пак само една разлика за моето съзнание. Но ние трябва да обхванем идеята в нейната обективност, в нейната пълна съдържателност, трябва да държим сметка не само за това, че идеята е действена несъзнателно, а за това що е този действащ принцип. Ако Хартман би спрял само при това, че идеята е несъзнателна, и ако би обяснил света изхождайки от този несъзнателен принцип следователно от един едностранен признак на идеята -, той би създал наред с много системи, които извеждат света от един формален абстрактен принцип, една нова еднообразна система. И ние не можем да считаме неговото първо главно съчинение напълно свободно от това еднообразие. Обаче духът на Едуард фон Хартман действа твърде интензивно, твърде всеобхватно и проникващ дълбоко, за да не познае; ние трябва напротив да се задълбочим в това, което трябва да считаме като несъзнателно, трябва да преминем от това свойство върху конкретното съдържание и от това да изведем света на отделните явления. Така от абстрактния монист, какъвто още беше в своята "Философия на Несъзнателното", Хартман се разви до конкретния монист. И конкретната идея е тази, която Гьоте нарича под три форми: Първично явление, тип и "идея в тесен смисъл".
към текста >>

Че той въобще приема този мотив, това иде оттам, че счита идеята като нещо неактивно, като нещо почиващо, което, за да стигне до действие, се нуждае от тласъка на волята.
плодотворен, там мотивът на волята съвсем не се взема под внимание. Че той въобще приема този мотив, това иде оттам, че счита идеята като нещо неактивно, като нещо почиващо, което, за да стигне до действие, се нуждае от тласъка на волята. Според Хартман волята никога не може сама да стигне до сътворението на света, защото тя е празният, сляп стремеж към съществуване. Ако волята трябва да произведе нещо, трябва да се прибави идеята, защото само тази и дава съдържанието на нейното действие. Обаче какво трябва да предприемем ние с такава воля? Тя ни се изплъзва, когато искаме да я обхванем; защото не можем да обхванем безсъдържателния, празен стремеж. И така става, че все пак всичко онова, което действително схващаме от мировия Принцип, е идея, защото това, което може да бъде схванато, трябва именно да има съдържание.
към текста >>

14. 13. ОСНОВНИЯТ ГЕОЛОГИЧЕСКИ ПРИНЦИП НА ГЬОТЕ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Н.ІІ, стр.5 и следв./, го принуди да обясни в своя смисъл това, което се простираше пред неговите очи.
След тази практическа грижа в него възникна научната потребност да се запознае по-отблизо със законите на онези явления, които беше в състояние да наблюдава там. Широкият възглед за природата, който се разви в неговия дух до все по-голяма яснота*/*виж статията "Природата"; Ест. Н.ІІ, стр.5 и следв./, го принуди да обясни в своя смисъл това, което се простираше пред неговите очи. Тук веднага се проявява една дълбоко залегнала в Гьотевата природа особеност. Той има съвършено друга потребност в сравнение с други изследователи. Докато при тези последните главното седи в познанието на отделните неща, докато те проявяват интерес към едно идейно построение, към една система дотолкова, доколкото това може да им бъде в помощ при наблюдението на отделните неща, за Гьоте подробността е само преходна точка към едно цялостно разбиране на битието. В статията "Природата" ние четем: "Тя живее само в деца, а майката, къде е тя? " Същият стремеж, да познае не само непосредствено съществуващото, а неговата по-дълбока основа, ние намираме също във "Фауст" /"наблюдавай всяка действаща сила и семена"/.
към текста >>

Чрез това той се стараеше да внесе принцип в мъртвата земна кора, като си я представяше възникнала чрез онези закони, които ние постоянно виждаме да действат пред нашите очи при физическите явления.
Той твърди, че всички природни неща са одушевени от една тенденция. Ето защо това, което е от също естество, трябваше да се яви за него обусловено от същата закономерност. Той не можеше да допусне, че в геологическите явления, които не са нищо друго освен неорганични същества, се проявяват други двигателни пружини отколкото в останалата неорганична природа. Разпростирането на неорганичните закони на действие върху геологията е геологическо дело на Гьоте. Този беше принципът, който го ръководеше при обяснението на планините на Бохемия и при обяснението на явленията наблюдавани при храма на Серапис в Пуцуола. Чрез това той се стараеше да внесе принцип в мъртвата земна кора, като си я представяше възникнала чрез онези закони, които ние постоянно виждаме да действат пред нашите очи при физическите явления. Геологическите теории на един Хутон*/*Джеимс Хутон, 3. 6. 172626. 5.1797 г./, на Ели дьо Бомон*/*Жан Бапт. Ели дьо Бомон, 25. 9. 1798-22. 9. 1874 г./ му бяха извънредно противни.
към текста >>

15. 14. МЕТЕОРОЛОГИЧНИТЕ ПРЕДСТАВИ НА ГЬОТЕ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

стр.376 и следв./ и намери, "че въпросното покачване и понижение на различни места на наблюдение, разположени по-близо и по-далеч, също така на различни дължини, ширини и височини показват почти един успореден ход* /*Цити.
Тази точка Гьоте считаше също като първично явление и се стремеше да свърже всичко друго с нея. Покачването и понижението на барометъра, това се стремеше той да проследи и в това мислеше, че долавя една правилност. Той проучи таблицата на Шрьон*/*Цит. на др. място, стр.378 съотв. стр.376 и следв./ и намери, "че въпросното покачване и понижение на различни места на наблюдение, разположени по-близо и по-далеч, също така на различни дължини, ширини и височини показват почти един успореден ход* /*Цити. на др. място, раздел "Барометър", стр. 379./". Тъй като това покачване и понижение му се явяваше непосредствено и като явление на тежестта, той вярваше, че познава в измененията на барометъра един непосредствен израз за качеството на гравитацията. Обаче в това обяснение на Гьоте не трябва да прибавяме нищо по-нататък. Гьоте отхвърляше всяко поставяне на хипотези.
към текста >>

Както там за него беше онази духовна стълба, така и в метеорологията различните "свойства" на атмосферата на различни височини му служат като нишка, за която той фиксира отделните формации.
Гьоте отхвърляше всяко поставяне на хипотези. Той не искаше да остави нещо повече от един израз за едно наблюдаемо явление, не една същинска, фактическа причина в смисъла на днешната естествена наука. Към това явление трябваше да се подредят естествено останалите атмосферни явления. За това явление той беше намерил в учението на Хоуардс една средство, да задържи постоянно колебаещите се формации в определени основни състояния и така това, "което живее в едно колебаещо се явление", да го "затвърди с трайни мисли". Той търсеше само още едно средство, което дойде в помощ на преобразуването на формите на облаците, както намери едно средство в онази "духовна стълба", за да обясни превръщането на формата на типичния растителния лист. Както там за него беше онази духовна стълба, така и в метеорологията различните "свойства" на атмосферата на различни височини му служат като нишка, за която той фиксира отделните формации. Тук както и там трябва да запомним, че на Гьоте никога не можеше да му хрумне да счита една такава нишка като една действителна формация. Той имаше точно съзнанието, че само отделната формация трябва да се счита като нещо действително за сетивата в пространството, и че всички други принципи на обяснението съществуват само за очите на Духа. Ето защо днешните опровержения на Гьоте са в много случаи една борба с вятърни мелници. Тези, които го критикуват, поставят или прибавят към неговите принципи една форма на действителността, която той самият им отричаше, и вярват, че с това са го оборили. Обаче онази форма на действителността, която той поставяше на основата, обективната, конкретната идея, нея днешното природоучение не познава.
към текста >>

Той имаше точно съзнанието, че само отделната формация трябва да се счита като нещо действително за сетивата в пространството, и че всички други принципи на обяснението съществуват само за очите на Духа.
Към това явление трябваше да се подредят естествено останалите атмосферни явления. За това явление той беше намерил в учението на Хоуардс една средство, да задържи постоянно колебаещите се формации в определени основни състояния и така това, "което живее в едно колебаещо се явление", да го "затвърди с трайни мисли". Той търсеше само още едно средство, което дойде в помощ на преобразуването на формите на облаците, както намери едно средство в онази "духовна стълба", за да обясни превръщането на формата на типичния растителния лист. Както там за него беше онази духовна стълба, така и в метеорологията различните "свойства" на атмосферата на различни височини му служат като нишка, за която той фиксира отделните формации. Тук както и там трябва да запомним, че на Гьоте никога не можеше да му хрумне да счита една такава нишка като една действителна формация. Той имаше точно съзнанието, че само отделната формация трябва да се счита като нещо действително за сетивата в пространството, и че всички други принципи на обяснението съществуват само за очите на Духа. Ето защо днешните опровержения на Гьоте са в много случаи една борба с вятърни мелници. Тези, които го критикуват, поставят или прибавят към неговите принципи една форма на действителността, която той самият им отричаше, и вярват, че с това са го оборили. Обаче онази форма на действителността, която той поставяше на основата, обективната, конкретната идея, нея днешното природоучение не познава. Ето защо от тази страна Гьоте трябва да му остане чужд.
към текста >>

16. 15. ГЬОТЕ И ЕСТЕСТВЕНОНАУЧНИЯТ ИЛЮЗИОНИЗЪМ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Върху принципа на строго знание на опита го насочиха неговите проучвания, а върху една строго научна теория на познанието го доведе вникването във въпросните противоречия.
Това изложение не е написано поради причината, че в едно издание на Гьотевите съчинения трябва да бъде включена и Теорията на цветовете, предвидена с един съпровождащ увод. То произхожда от една дълбока духовна потребност на издателя на това издание. Същият е изходил от изучаването на математиката и физиката и чрез многото противоречия, които пропиват системата на нашия модерен възглед за природата, бе доведен по една вътрешна необходимост до критическото изследване на неговите методически основи. Върху принципа на строго знание на опита го насочиха неговите проучвания, а върху една строго научна теория на познанието го доведе вникването във въпросните противоречия. Против едно преминаване в чисто хегелианските мислителни построения го предпази неговата положителна изходна точка. Най-после с помощта на своите изучавания в областта на теорията на познанието той намери причината на много грешки в модерната естествена наука в съвършено погрешното положение, което тази естествена наука беше отредила на простото сетивно усещане. Нашата наука поставя всички сетивни качества /звук, цвят, топлина и т.н./ в субекта и е на мнение, че "вън от субекта на тези качества не отговаря нищо друго освен процесите на движение, които ще са единственото което съществува в "царствата на природата" и естествено не могат да бъдат възприемани до тяхното познание се стига чрез заключения във основа на субективните качества”.
към текста >>

Който намира за правилни тези разсъждения, той ще гледа тази теория на цветовете със съвършено други очи, отколкото могат да сторят това модерните природоизследователи.
И с това аз бях заставен да стигна до онзи възглед на естествено-научния метод, който стои на основата на Гьотевата теория на цветовете. Който намира за правилни тези разсъждения, той ще гледа тази теория на цветовете със съвършено други очи, отколкото могат да сторят това модерните природоизследователи. Той ще види, че тук не Гьотевата хипотеза стои срещу тази на Нютон, а тук се касае за въпроса: Може ли да бъде или не днешната теоретическа физика? Ако не, тогава обаче трябва да се изгуби и светлината, която тази физика хвърля върху учението за цветовете. Кое е нашата теоретическа основа на физиката, това читателят може да узнае от следващите глави, за да види след това в истинска светлина, изхождайки от тази основа, Гьотевите обяснения.
към текста >>

17. 16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Когато имаме едно възприятие, ние можем да проследим процесите от възбудителя до нашия централен орган; тук никъде не ще намерим една точка, където от обективността на невъзприеманото бихме искали да посочим към субективността на възприятието.
Но нашите забележки ни показаха и нещо друго. Видяхме, че не можем да говорим за един субективен характер на възприятията. Когато имаме едно възприятие, ние можем да проследим процесите от възбудителя до нашия централен орган; тук никъде не ще намерим една точка, където от обективността на невъзприеманото бихме искали да посочим към субективността на възприятието. С това е опроверган субективният характер на света на възприятията. Светът на възприятието съществува като основа на себе си съдържание, което предварително няма още нищо общо със субекта и обекта.
към текста >>

18. 16_2. СИСТЕМАТА НА ЕСТЕСТВЕНАТА НАУКА GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Обаче едно достъпно за сетивата единство може да сочи вече над себе си; то може, когато искаме да го схванем, да ни застави да преминем към други определения отколкото възприемаемите за нас.
Обаче едно достъпно за сетивата единство може да сочи вече над себе си; то може, когато искаме да го схванем, да ни застави да преминем към други определения отколкото възприемаемите за нас. Тогава това, което може да бъде обхванато в понятия, се явява като достъпно за сетивата единство. И двете, понятие и възприятие, не са наистина тъждествени, обаче понятието не се явява вън от сетивното разнообразие като закон, а вътре в него като принцип. То стои на основата му като нещо проникващо го, не вече сетивно възпримаемо, което ние наричаме тип. С него има работа органичната естествена наука.
към текста >>

19. 16_3. СИСТЕМАТА НА ТЕОРИЯТА НА ЦВЕТОВЕТЕ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Ако на тези духове беше присъщ погледът в дълбочината, окото на най-възвишеното, неговият поглед беше насочен върху нещата на непосредствената действителност.
Дейността на Гьоте се пада в едно време, в което стремежът към едно абсолютно, намиращо в самото себе си своето задоволяване знание изпълваше мощно всички духове. Познанието още веднъж се осмелява със свещенно усърдие да изследва всички средства на познанието, за да се приближи до решението на най-висшите въпроси. Времето на източната теософия, на Платон и Аристотел, после на Картезиус и Спиноза са представители на едно еднакво вътрешно задълбочаване в предидущите епохи на мировата история. Гьоте не е мислил без Кант, Фихте, Шелинг и Хегел. Ако на тези духове беше присъщ погледът в дълбочината, окото на най-възвишеното, неговият поглед беше насочен върху нещата на непосредствената действителност. Обаче в това съзерцание на нещата се намира нещо от гореспоменатата дълбочина Гьоте упражняваше този поглед в разглеждането на природата. Духът на онова време е разлят като един флуид над неговите разглеждания на природата. От тук иде мощното на тези разглеждания на природата, което постоянно запазва тази велика черта при съзерцаването но подробностите. Гьотевата наука се насочва винаги към централното.
към текста >>

Обаче в това съзерцание на нещата се намира нещо от гореспоменатата дълбочина Гьоте упражняваше този поглед в разглеждането на природата.
Дейността на Гьоте се пада в едно време, в което стремежът към едно абсолютно, намиращо в самото себе си своето задоволяване знание изпълваше мощно всички духове. Познанието още веднъж се осмелява със свещенно усърдие да изследва всички средства на познанието, за да се приближи до решението на най-висшите въпроси. Времето на източната теософия, на Платон и Аристотел, после на Картезиус и Спиноза са представители на едно еднакво вътрешно задълбочаване в предидущите епохи на мировата история. Гьоте не е мислил без Кант, Фихте, Шелинг и Хегел. Ако на тези духове беше присъщ погледът в дълбочината, окото на най-възвишеното, неговият поглед беше насочен върху нещата на непосредствената действителност. Обаче в това съзерцание на нещата се намира нещо от гореспоменатата дълбочина Гьоте упражняваше този поглед в разглеждането на природата. Духът на онова време е разлят като един флуид над неговите разглеждания на природата. От тук иде мощното на тези разглеждания на природата, което постоянно запазва тази велика черта при съзерцаването но подробностите. Гьотевата наука се насочва винаги към централното.
към текста >>

20. 16_5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Тя не можеше да бъде обхваната с очите на тялото, но можеше да бъде обхваната с очите на духа.
Тогава той вече беше замислил своята велика мисъл за метаморфозата на органическите същества. Още чрез откритието на междинната челюстна кост в него възникнал възгледът за единството на всяко природно съществуване. Отделните същества му се явиха като особено изменение на идейния принцип, който царува в цялостта на природата. Още в своите писма от Италия той беше изказал, че едно растение е растение само чрез това, че то носи в себе си "идеята на растението". Тази идея той считаше за нещо конкретно, за едно изпълнено с духовно съдържание единство във всички отделни растения. Тя не можеше да бъде обхваната с очите на тялото, но можеше да бъде обхваната с очите на духа. Който може да я види, той я вижда във всяко растение.
към текста >>

Не, а действителното, което застава срещу нашите очи, е само определена цветна отсенка.
Светлината, така както Гьоте я схваща и както той я противопоставя на тъмнината като нейна противоположност, е една чисто духовна същност, просто общото на всички усещания на цветове. Макар и Гьоте да не е изказал никъде ясно това, цялата негова теория на цветовете е така поставена, че само това трябва да се разбира под думата светлина, така както той я схващаше. Когато провежда своите опити със слънчевата светлина, за да изгради своята теория, причината за това е само тази, че слънчевата светлина, въпреки че е резултат на толкова сложни процеси, каквито стават именно в тялото на Слънцето, все пак се представя за нас като единство, което съдържа в себе си своите части като отменени. Това, което добиваме с помощта на слънчевата светлина за теорията на цветовете, е обаче само една приблизителност към действителността. Гьотевата теория не трябва да се схваща така, като че според нея във всеки цвят светлината и тъмнината се съдържат реално. Не, а действителното, което застава срещу нашите очи, е само определена цветна отсенка. Само духът може да разложи този сетивен факт на две духовни същности: светлина и не-светлина.
към текста >>

21. 17_а. ГЬОТЕ ПРОТИВ АТОМИСТИКАТА GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Не без право основната формула, според която модерният възглед за природата съди за света на възприятията, се счита изразена в думите на Декарт: "Когато изпитвам телесните неща по-отблизо, аз намирам, че в тях се съдържа много малко, което разбирам ясно и недвусмислено, а именно величината или разпростряността в дължина, дълбочина, ширина, формата, която иде от границите на тази разпростряност положението, което различно оформените тела имат помежду си, и движението или изменението на това положение, към които може да се приложи веществото, трайността и числото.
Не без право основната формула, според която модерният възглед за природата съди за света на възприятията, се счита изразена в думите на Декарт: "Когато изпитвам телесните неща по-отблизо, аз намирам, че в тях се съдържа много малко, което разбирам ясно и недвусмислено, а именно величината или разпростряността в дължина, дълбочина, ширина, формата, която иде от границите на тази разпростряност положението, което различно оформените тела имат помежду си, и движението или изменението на това положение, към които може да се приложи веществото, трайността и числото. Що се отнася за другите неща, като светлината, цветовете, звуците, миризмите, вкусовите, усещания, топлината, студенината и останалите, те се явяват в моя дух с такава тъмното и обърканост, че аз не зная, дали са верни или погрешни, т.е.
към текста >>

22. 17_б. ВТОРО GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Когато модерният възглед за природата свежда всички процеси на света на телата до нещо, което може да бъде изразено математически и механически, това почива на факта, че математическите и механическите операции могат да се манипулират по-лесно и по-удобно за нашето мислене.
са възприятията точно в същия с мисъл както светлина, цветове, звуци, миризми, вкусови усещания, топлина, студенина и т.н. Който отделя величината на дадено нещо от неговите останали свойства и я разглежда за себе си, той няма вече работа с една действителна вещ, а с една абстракция на ума. Най-абсурдното нещо, което можем да си представим, е да припишем на една извлечена от сетивното възприятие абстракция една степен на действителност различна от тази на една вещ на сетивното възприятие. Пространствените и числени отношения нямат никакво предимство пред другите сетивни възприятия освен тяхната по-голяма простота и по-лесна обозримост. На тази простота и обозримост се крепи сигурността на математическите науки. Когато модерният възглед за природата свежда всички процеси на света на телата до нещо, което може да бъде изразено математически и механически, това почива на факта, че математическите и механическите операции могат да се манипулират по-лесно и по-удобно за нашето мислене. А човешкото мислене е склонно към удобствата. Това може да се види именно при горецетираната лекция на Оствалд. Този природоизследовател иска да постави на мястото на материята и силата енергията. Нека чуем, какво казва той*/*Това е написано в началото на 19-те години на миналото столетие. Това, което днес може да се каже по въпроса, върху него/: "Кое е условието, за да действува един от нашите /сетивни/ органи?
към текста >>

23. 17_в ТРЕТО GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Следователно невъзприемаемите вълнови движения, които последователите на модерния възглед за природата измислят за светлинните явления, биха дали в ръцете на Гьоте един по-правилно и по-нагледно "първично явление", отколкото съвсем не заплетения, а разиграващ се пред нашите очи процес, който се състои в това, че гледаната през една мъртва среда светлината се явява жълта, а гледана през една осветена среда тя се явява синя.
Следователно невъзприемаемите вълнови движения, които последователите на модерния възглед за природата измислят за светлинните явления, биха дали в ръцете на Гьоте един по-правилно и по-нагледно "първично явление", отколкото съвсем не заплетения, а разиграващ се пред нашите очи процес, който се състои в това, че гледаната през една мъртва среда светлината се явява жълта, а гледана през една осветена среда тя се явява синя. "Свеждането" /превръщането/ на сетивно възприемаемите процеси в не възприемаеми механически движения се е вкоренило така много като навик в модерните физици, че те изглежда съвсем нямат никакво предчувствие за това, че на мястото на действителността поставят една абстракция. Бихме искали да направим изказвания като това на Хелмхолц едва тогава, когато всички изречения на Гьоте от рода на следното ще бъдат заличени от света: "Най-висшето би било: Да разберем, че всичко фактическо е вече теория”. Синият цвят на небето ни разкрива основния закон на хроматиката. Но нека не търсим нищо зад явленията; те самите са учението /теорията/." Гьоте се задържа сред света на явленията: модерните физици прочитат някои дрипички от света на явленията и ги пренасят зад явленията, за да изведат след това от тези хипотетични действителност и явленията на действително възприемамия свят на опитността.
към текста >>

Но нека не търсим нищо зад явленията; те самите са учението /теорията/." Гьоте се задържа сред света на явленията: модерните физици прочитат някои дрипички от света на явленията и ги пренасят зад явленията, за да изведат след това от тези хипотетични действителност и явленията на действително възприемамия свят на опитността.
Следователно невъзприемаемите вълнови движения, които последователите на модерния възглед за природата измислят за светлинните явления, биха дали в ръцете на Гьоте един по-правилно и по-нагледно "първично явление", отколкото съвсем не заплетения, а разиграващ се пред нашите очи процес, който се състои в това, че гледаната през една мъртва среда светлината се явява жълта, а гледана през една осветена среда тя се явява синя. "Свеждането" /превръщането/ на сетивно възприемаемите процеси в не възприемаеми механически движения се е вкоренило така много като навик в модерните физици, че те изглежда съвсем нямат никакво предчувствие за това, че на мястото на действителността поставят една абстракция. Бихме искали да направим изказвания като това на Хелмхолц едва тогава, когато всички изречения на Гьоте от рода на следното ще бъдат заличени от света: "Най-висшето би било: Да разберем, че всичко фактическо е вече теория”. Синият цвят на небето ни разкрива основния закон на хроматиката. Но нека не търсим нищо зад явленията; те самите са учението /теорията/." Гьоте се задържа сред света на явленията: модерните физици прочитат някои дрипички от света на явленията и ги пренасят зад явленията, за да изведат след това от тези хипотетични действителност и явленията на действително възприемамия свят на опитността.
към текста >>

24. 18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА' GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Гьоте пише на Якоби: "Бог те е наказал с метафизиката и ти е поставил един кол в плътта, а мене е благословил с физиката”..... Аз се придържам към богопочитането на атеиста /Спиноза/ и предоставям на вас всичко, което наричате религия или би трябвало да наричате религия.
Схващането на света, което познава същността на нещата в идеите и схваща познанието като едно вживяване в същността на нещата, не е мистика. Обаче то има общо с мистиката това, че разглежда обективната истина не като нещо съществуващо във външния свят, а като нещо, което може да бъде обхванато действително във вътрешността на човека. Противоположния светоглед пренася основите на нещата зад явленията, в една област намираща с е отвъд човешката опитност. Той може да се отдаде или на една сляпа вяра в тези основи, която получава своето съдържание от една положителна религия на откровението, или да създава умствени хипотези и теории върху това, как е устроена тази отвъдна област на действителността. Мистикът като и последователят на Гьотевия светоглед отхвърлят вярата в нещо отвъдно, както и хипотезите върху това отвъдно се придържат към действително духовното, което се изразява в самия човек. Гьоте пише на Якоби: "Бог те е наказал с метафизиката и ти е поставил един кол в плътта, а мене е благословил с физиката”..... Аз се придържам към богопочитането на атеиста /Спиноза/ и предоставям на вас всичко, което наричате религия или би трябвало да наричате религия. Ти държиш на вярата в Бог, аз на виждането." Това, което Гьоте иска да вижда, е същността на нещата изразяваща се в неговия идеен свят. Също и мистикът иска чрез потопяването в собствената вътрешност да познае същността на нещата; обаче той отхвърля именно ясния в себе си и прозрачен свят на мислите като негоден за постигането на едно по-висше познание. Той вярва, че трябва да развива не своята способност за образуване на идеи, а други сили на своето вътрешно същество, за да може да съзерцава първоосновите на нещата. Обикновено това са неясни усещания и чувства, в които мистикът вярва че може да обхване същността на нещата. Обаче чувствата и усещанията принадлежат само на субективното същество на човека.
към текста >>

Мистиката е един повърхностен светоглед, въпреки че спрямо хората на разума мистиците се хвалят много с тяхната "дълбочина".
Той вярва, че трябва да развива не своята способност за образуване на идеи, а други сили на своето вътрешно същество, за да може да съзерцава първоосновите на нещата. Обикновено това са неясни усещания и чувства, в които мистикът вярва че може да обхване същността на нещата. Обаче чувствата и усещанията принадлежат само на субективното същество на човека. В тях не се изразява нищо върху нещата. Само в идеите говорят самите неща. Мистиката е един повърхностен светоглед, въпреки че спрямо хората на разума мистиците се хвалят много с тяхната "дълбочина". Те не знаят нищо върху природата на чувствата, иначе не биха ги считал и като изрази на същността на света; и те не знаят нищо и за света на идеите, за природата на идеите, иначе не биха ги считали за плитки и рационалистични. Те не предчувстват какво изживяват хората в идеите, които имат действително такива идеи. Обаче за мнозина идеите са само думи. Те не могат да си усвоят безкрайната пълнота на тяхното съдържание. Нищо чудно, че такива хора чувствуват своите празни от идеи думи като нещо празно.
към текста >>

25. 19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.* GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

В тези течения действуват сили, които дават на идеите на мислителите насока, а често път и също и формата, върху която обаче техният изследващ духовен поглед не иска да се насочи непосредствено.
Който разглежда развитието на философските светогледи до нашето съвремие, на него могат да се разкрият в търсенето и стремежа на мислещите личности подтечния, които някакси не стигат до тяхното съзнание, а живеят инстинктивно. В тези течения действуват сили, които дават на идеите на мислителите насока, а често път и също и формата, върху която обаче техният изследващ духовен поглед не иска да се насочи непосредствено. Като тласкани от скрити сили, в които те обаче не искат да се впуснат, даже пред които отстъпват в уплаха: Така се явяват често пъти изложенията на тези мислители. Такива сили живеят в мислите на Дилтей, на Ойкен, на Коен. Това, което се твърди в света на тези мисли, е израз на познавателни сили, от които философите са наистина несъзнателно овладени, които обаче не намират никакво съзнателно разгръщане в техните идейни построения.
към текста >>

Докато хората вярват, че в света, който се разкрива чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същина, те не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез горепосочените въпроси.
Докато хората вярват, че в света, който се разкрива чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същина, те не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез горепосочените въпроси. Човешката душа може да създаде своите познания само самотворчески в себе си. Това е едно убеждение, което оправдано се е развило от предпоставките, които бяха описани в главата на тази книга "Светът като илюзия" и при описанието на мислите на Хамерлинг. Но тогава, щом човек изповядва това убеждение, той не може да премине определена опасна пречка на познанието, освен като си представи: Светът на сетивата съдържа истинските основи на своето съществуване в себе си; и с това, което самата душа създава, той трябва някакси да изобразява нещо, което се намира вън от душата.
към текста >>

Ако тези сили биха действали непрестанно в съзнанието, тогава човек не би развил едно пълно силно, почиващо в себе си себесъзнание.
Който може да приеме посочените тук гледища като свои, той добива възможността да си представя плодотворната действителност свързана с неговия душевен живот в неговия себесъзнателен Аз. Този е възгледът, към който се стреми философското развитие от Гръцката епоха насам и който е показал своите първи ясно доловими следи в светогледа на Гьоте. Стига се до познанието, че този себесъзнателен Аз не изживява себе си изолирано вътре в себе си и вън от обективния свят, а напротив неговото откъсване от този свят е само едно явление на съзнанието, което може да бъде преодоляно. Преодоляна чрез това, което му дава разбирането, че като човек той трябва да прояви в определено състояние на развитието една преходна форма на Аза, като изтласка вън от съзнанието силите, които свързват душата със света. Ако тези сили биха действали непрестанно в съзнанието, тогава човек не би развил едно пълно силно, почиващо в себе си себесъзнание. Той не би могъл да изживее себе си като себесъзнателен Аз. Следователно развитието на себесъзнанието зависи именно от това, че на душата е дадена възможността да възприема света без онази част на действителността, която на определена степен, а именно на онази, която стои преди познанието, себесъзнателният Аз заличава, угасва. Следователно мировите сили на този член на действителността работят върху душевното същество така, че се оттеглят в скритост, за да позволят да просияе в пълна сила себесъзнателният Аз. Следователно този себесъзнателен Аз трябва да разбере, че той дължи своето себепознание на един факт, който разпростира едно було върху познанието на света. Чрез това по необходимост се обуславя, щото всичко, което води душата до пълно силното, енергично изживяване на Аза, закрива по-дълбоките основи, в които се корени този Аз.
към текста >>

И силата и величието на науката, именно на естествената наука, почива на безрезервното прилагане на тези мислителни средства.
Ако приеме, че нещата стоят така, ние не можем да търсим отговора на загадъчните въпроси на философията в изживяването на душата, които се предлагат на обикновеното съзнание. Това съзнание е призвано да усили себесъзнателния Аз; стремейки се към тази цел, то трябва да забули погледа за връзката на Аза с обективния свят, следователно не може да покаже, как душата е свързана с истинския свят. С това е посочена причината, защо едни стремеж към познание, което иска да напредне философски със средствата на естественонаучния начин на мислене или с друг и подобни, винаги трябва да стигне до една точка, където преследваното се разпада в познанието. В настоящата книга трябваше да покажем това разпадане у много мислители на новото време. Защото в действителност научният стремеж на новото време работи със средства на научните мислители, които служат на откъсването на себесъзнателния Аз от истинската действителност. И силата и величието на науката, именно на естествената наука, почива на безрезервното прилагане на тези мислителни средства.
към текста >>

Но човек може да насочи своето внимание и върху нещо друго.
Обаче това не може да се постигне с обикновените средства на душевното изживяване. Силата на тези средства се крие именно в това, че те задържат душата в това обикновено съзнание. Средства за проникване по-дълбоко в душата се предлагат тогава, когато насочваме поглед върху онова, което съдействува в обикновеното съзнание, но в неговата работа никак не прониква в това съзнание. Когато човекът мисли, неговото съзнание е насочено върху мислите. Той иска да си представи нещо чрез мислите; той иска да мисли правилно в обикновения смисъл. Но човек може да насочи своето внимание и върху нещо друго. Той може да обхване дейността на мисленето като такова в духовното око. Може например да постави една мисъл в центъра на съзнанието, която мисъл не се отнася за нищо външно, която той си представя като един символ, при който оставя напълно настрана това, че той изобразява нещо външно. Човек може да постоянствува в задържането на един такава мисъл. Той може да се вживее напълно само във вътрешната работа на душата, когато постъпва по този начин. Важното тук не е човек да живее в мисли, а това, да изживява дейността на мисленето.
към текста >>

По-късно напредъкът на това развитие се състоеше в това, чрез изживяването на мисълта да насочи и доведе философското разглеждане до себесъзнателния Аз.
Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по горехарактеризирания път. Развитието на философските светогледи през гръцката епоха е довело до раждането на мисълта в полето на тези светогледи. По-късно напредъкът на това развитие се състоеше в това, чрез изживяването на мисълта да насочи и доведе философското разглеждане до себесъзнателния Аз. Гьоте се стремеше в себе съзнателния Аз към такива изживявания, които, бидейки преработени от човешката душа, поставят същевременно душата в областта на онази действителност, която е недостъпна за сетивата. Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със сетивата, която въпреки това съдържа свръхсетивната същина на всички растения, така че изхождайки от нея човек да измисли всички растения, които е възможно да живеят, с такъв един духовен подход Гьоте стои на посочената тук почва. След това Хегел виждаше в мислителното изживяване на самата човешка душа "пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същност на света. Едно безпристрастно проследяване на философското развитие показва, че изживяването на мислите наистина е било елементът, чрез който себесъзнателния Аз трябваше да бъде поставен на собствената си основа, че трябва да се премине над изживяването на мислите към едно такова душевно изживяване, което води над обикновеното съзнание. Защото също и Хегеловото изживяване на мислите протича още в областта на това обикновено съзнание.
към текста >>

духовната наука, която разбираме тук, сочи на едно изживяване, което душата може да има независимо от тялото.
Съзерцания върху духовния свят по начина на Дилтей или Ойкен намират като духовен свят сбора от културни преживявания на човечеството. С този свят като единствен доловим свят на духа ние не стоим на почвата на естествено научния начин на мислене. Целокупността на съществата на света се подрежда за естественонаучния поглед така, че физическия човек в неговото индивидуално съществуване се явява като едно резюме, като едно единство, към което сочат всички други природни процеси и природни същества. Културният свят е онова, което е създадено от този човек. Обаче той не е едно индивидуално единство от по-висш род по отношение на индивидуалността на човека. духовната наука, която разбираме тук, сочи на едно изживяване, което душата може да има независимо от тялото. А това изживяване се изявява като нещо индивидуално. То се явява като един по-висш човек, който стои към физическия човек както към своя инструмент. Това, което човек чувствува чрез духовното изживяване на душата освободена от тялото, е едно духовно-душевно единно човешко същество, което принадлежи на един духовен свят така, както физическото тяло принадлежи на физическия свят. Когато душата изживява това свое духовно същество /същност/, тя познава също, че то стои в определено отношение към тялото. Тялото се явява от една страна като едно отделени е от духовно-душевното същество, приблизително така, че можем да си позволим сравнението с охлювата черупка, която обгръщайки охлюва, се получава като едно негово копие.
към текста >>

Когато сме чели една пълна със значение книга в нашата двадесета година и след това отново я прочитаме в нашата четиридесета година, ние я чувстваме като един друг човек.
От гледна точка на този светоглед човекът ще види някои неща на науката за душата /психологията/ в една нова светлина. Ще обърнем вниманието само върху едно. Нека наблюдаваме, как човешката душа се променя, преобразява се чрез изживявания, които в известен смисъл представляват едно възвръщане на предишни изживявания. Когато сме чели една пълна със значение книга в нашата двадесета година и след това отново я прочитаме в нашата четиридесета година, ние я чувстваме като един друг човек. И когато запитаме безпристрастно за причината на този факт, получава се, че това, което сме приели чрез книгата в двадесетата година, продължава да живее в нас и е станало една част на нашето собствено същество. Ние имаме в нашето собствено духовно-душевно същество силата, която се намира в книгата; и в четиридесетата година на човека в тази книга се намира тази сила, която е проникнала в човека. Така е и с опитностите на живота. Те стават самия човек. Те живеят в неговия "Аз".
към текста >>

Ако и тези книги да се стремят да дадат в една най-общодостъпна форма на описание светогледа, чиито гледни точки и цели са скицирани тук, все пак аз вярвам, че е възможно да се познае и в дрехата на тази форма на описание, как този светоглед почива на една сериозно преследвана философска основа и от тази основа се стреми да проникне в света, който човешката душа може да види, когато тя добие чрез вътрешната работа способността да наблюдава без помощта на тялото.
В едно историческо изложение не може да се даде пълното обяснение върху засегнатия тук въпрос. Който търси едно такова обяснение, него аз си позволявам да насоча към моите книги върху духовната наука. Ако и тези книги да се стремят да дадат в една най-общодостъпна форма на описание светогледа, чиито гледни точки и цели са скицирани тук, все пак аз вярвам, че е възможно да се познае и в дрехата на тази форма на описание, как този светоглед почива на една сериозно преследвана философска основа и от тази основа се стреми да проникне в света, който човешката душа може да види, когато тя добие чрез вътрешната работа способността да наблюдава без помощта на тялото.
към текста >>

И за такива загадки на философията, като тази, трябва да насочим читателите, които желаят по-големи подробности, към вече цитираните трудове на автора върху духовната наука.
И за такива загадки на философията, като тази, трябва да насочим читателите, които желаят по-големи подробности, към вече цитираните трудове на автора върху духовната наука. Тук можахме да говорим само върху по-важни резултати на тази наука, но не можаха да бъдат показани подробно пътищата, които водят дотам, човек да бъде убеден от нея.
към текста >>

Това философско търсене трябваше първо да извоюва всичко онова, което може да се счита като продължение на просветването на изживяванията на мисълта през гръцката епоха, за да посочи към пътя на свръхсетивното съзнание от своите собствени импулси, от чувствуването на това, което то самото може и може да постигне.
Не може да се отрече, че в течение на развитието на възгледа за света се явяват повторно гледни точки, които са подобни на тези, които в тази заключителна глава са свързани с разглеждането на напредъка на философските стремежи. Но в предидущите епохи те се явяват като странични пътища на философското търсене. Това философско търсене трябваше първо да извоюва всичко онова, което може да се счита като продължение на просветването на изживяванията на мисълта през гръцката епоха, за да посочи към пътя на свръхсетивното съзнание от своите собствени импулси, от чувствуването на това, което то самото може и може да постигне. В миналите времена пътят към едно такова съзнание беше така да се каже без философско оправдание; той не се изискваше от самата философия. Обаче съвременната философия го изисква чрез това, което в продължение на предидущото философско развитие е изпитала без него. Без него тя е стигнала дотам, да мисли духовното изследване в направления, които, следвани по естествен начин, се вливат в признанието на свръхсетивното съзнание. Ето защо в началото на тази заключителна глава не бе показано, как душата говори върху свръхсетивното, когато тя застава на негова почва без друга предпоставка, а се постарахме да проследим философски такива направления, които се получават от най-новите светогледи. И ние показахме как проследяването на тези направления чрез живеещата в самите тях душа довежда до признанието на свръхсетивната същност на душевното естество.
към текста >>

26. 01. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ GA_2 Светогледа Гьоте

Едната се беше насочила към творчеството на Гьоте и се стремеше да изгради възгледа за света и живота, който се изявява като двигателна сила в това творчество.
Тази теория на познанието в Гьотевия светоглед бе написана от мене в средата на 80-те години на миналото столетие. Тогава в душата ми живееха две мисловни дейности. Едната се беше насочила към творчеството на Гьоте и се стремеше да изгради възгледа за света и живота, който се изявява като двигателна сила в това творчество. Аз имах впечатлението, че във всичко, което Гьоте беше дал на света със своето творчество, със своето изследване и със своя живот, царуваше пълното и чисто човешко естество. Никъде в по-ново време аз не намерих онази вътрешна сигурност, хармонична завършеност и онова чувство за истината, за действителността по отношение на света, който Гьоте беше проявил. От тези мисли трябваше да бликне също и признанието на факта, че също и начинът, по който Гьоте се отнасяше към познанието, произлизаше от същността на човека и света.
към текста >>

По отношение на всичко това аз бях убеден чрез вътрешно изживяване, че със своето мислене, когато го задълбочи достатъчно, човекът живее в действителността на света като нещо духовно.
Едуард фон Хартман, чиято философия аз много ценях, без да мога да призная нейните основи и резултати, стоеше по отношение на въпросите на теорията на познанието изцяло на становището, което след това Фолкелт изложи подробно. Навсякъде се признаваше, че със своето познание човекът се сблъсква с определени граници, вън от които той не може да излезе и да проникне в областта на истинската действителност. По отношение на всичко това аз бях убеден чрез вътрешно изживяване, че със своето мислене, когато го задълбочи достатъчно, човекът живее в действителността на света като нещо духовно. Аз считах, че владея това познание като нещо, което може да стои в съзнанието със същата вътрешна яснота, както това, което се изявява математическото познание. По отношение на това познание не може да съществува мнението, че има такива граници на познанието, каквито горепосоченото мисловно направление вярваше, че трябва да се установи.
към текста >>

Въпреки това аз твърде добре познавах независимата от сетивното, почиваща здраво на себе си, самостоятелна духовност, за да дам право на външния сетивен свят на явленията.
При всичко това у мене действаше една склонност на мислене насочена към разцъфтяващата се тогава теория на еволюцията. У Хекел тази теория прие форми, в които самостоятелното битие и действие на духовното не можеше да намери никакво място. Според нея по-късното, съвършеното трябва да е произлязло в течение на времето от съществуващото по-рано, от неразвитото. Това беше ясно за мене по отношение на външната сетивна действителност. Въпреки това аз твърде добре познавах независимата от сетивното, почиваща здраво на себе си, самостоятелна духовност, за да дам право на външния сетивен свят на явленията. Но трябваше да се изгради мостът от сетивния свят до този на духа. В това, което хората си представяха като течение на времето в света на сетивата, изглежда, че духовното естество на човека се развива по предшестващото го не духовно състояние. Обаче когато правилно познаем сетивното, то навсякъде ни показва, че е едно откровение, една изява на духовното. По отношение на това правилно познание на сетивния свят за мене беше ясно, че "Граници на познанието", каквито бяха установени по онова време, може да допусне само онзи, който се сблъсква с този сетивен свят и се отнася с него така, както някой би се отнесъл с една напечатана страница, когато би насочил своя поглед само върху формите на буквите и, без да има някакво предчувствие за четенето, би казал, че не може да се знае това, което се крие за тези форми. Така моят поглед бе насочен в пътя от наблюдението на сетивното към това на духовното.
към текста >>

По отношение на това правилно познание на сетивния свят за мене беше ясно, че "Граници на познанието", каквито бяха установени по онова време, може да допусне само онзи, който се сблъсква с този сетивен свят и се отнася с него така, както някой би се отнесъл с една напечатана страница, когато би насочил своя поглед само върху формите на буквите и, без да има някакво предчувствие за четенето, би казал, че не може да се знае това, което се крие за тези форми.
Това беше ясно за мене по отношение на външната сетивна действителност. Въпреки това аз твърде добре познавах независимата от сетивното, почиваща здраво на себе си, самостоятелна духовност, за да дам право на външния сетивен свят на явленията. Но трябваше да се изгради мостът от сетивния свят до този на духа. В това, което хората си представяха като течение на времето в света на сетивата, изглежда, че духовното естество на човека се развива по предшестващото го не духовно състояние. Обаче когато правилно познаем сетивното, то навсякъде ни показва, че е едно откровение, една изява на духовното. По отношение на това правилно познание на сетивния свят за мене беше ясно, че "Граници на познанието", каквито бяха установени по онова време, може да допусне само онзи, който се сблъсква с този сетивен свят и се отнася с него така, както някой би се отнесъл с една напечатана страница, когато би насочил своя поглед само върху формите на буквите и, без да има някакво предчувствие за четенето, би казал, че не може да се знае това, което се крие за тези форми. Така моят поглед бе насочен в пътя от наблюдението на сетивното към това на духовното. Зад сетивните явления аз търсих не лишени от дух светове на атомите, а духовното, което се изявява привидно вътре в човека, но което в действителност принадлежи на самите сетивни неща и процеси. Чрез поведението на познаващия човек се ражда илюзията, като че мислите за нещата са вътре в човека, докато в действителност те царуват в самите неща. Човекът има нужда да ги отдели от нещата в едно илюзорно изживяване; в истинското изживяване на нещата той отново ги възвръща на нещата. Тогава развитието на света трябва да се разбира така, че не духовното, което съществуваше по-рано, от което по-късно се развива духовното естество на човека, има наред със себе си и вън от себе си нещо духовно.
към текста >>

27. 03_a. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСИ - А. ИЗХОДНА ТОЧКА GA_2 Светогледа Гьоте

Цялото наше германско образование се основава така много на нашите класици, че някой, който иска да мине за изцяло оригинален, не може да отиде по-далеч, освен да изкаже това, което отдавна Гьоте или Шилер са посочили.
Когато проследим някое от главните течения на духовния живот на съвремието назад в миналото до неговите източници, ние винаги се срещаме с един от духовете на нашата класическа епоха. Гьоте или Шилер, Хердер или Лесинг са дали един импулс; и от този импулс е произлязло онова духовно движение, което продължава да съществува и днес. Цялото наше германско образование се основава така много на нашите класици, че някой, който иска да мине за изцяло оригинален, не може да отиде по-далеч, освен да изкаже това, което отдавна Гьоте или Шилер са посочили.
към текста >>

Първо бихме искали да посочим последствията, които се получават за въпросната област на науката от това поведение спрямо най-висшата степен на развитие на културата на новото време.
Тя търси своето спасение в едно изкуствено откъсване и аристократично изолиране от целия останал духовен живот. Това изказване не може да бъде опровергано от факта, че един доста голям брой по-стари и по-нови философи и естествоизпитатели не са добили своето научно гледище чрез това, че са развили зародишите намиращи се в научните творения на нашите духовни герои (Гьоте и Шилер). Те са добили своето научно гледище вън от този светоглед, който са застъпвали Шилер и Гьоте, и след това са го сравнили с него. Те също не са сторили това, с цел да добият нещо за своето направление от научните възгледи на класиците, а за да ги изпитат, дали те могат да устоят пред това тяхно собствено направление. Ние ще се върнем по-подробно върху този въпрос. Първо бихме искали да посочим последствията, които се получават за въпросната област на науката от това поведение спрямо най-висшата степен на развитие на културата на новото време.
към текста >>

И двамата тези мъже нямат всъщност нищо общо помежду си освен една неограничена почит към Гьоте и вярата, че последният е споделял техния възглед за света.
Не можем да си представим по-големи противоположности от тези съществуващи между учението на Хекел и това на Шопенхауер. Този последният нарече Хегеля шарлатанин, а неговата философия повърхностна сбирщина от думи, чиста безсмислица, безсмислица, варварско съчетание на думи. И двамата тези мъже нямат всъщност нищо общо помежду си освен една неограничена почит към Гьоте и вярата, че последният е споделял техния възглед за света.
към текста >>

28. 03_б. НАУКАТА НА ГЬОТЕ ПО МЕТОДА НА ШИЛЕР GA_2 Светогледа Гьоте

Против това може да се възрази, че не е този подходът, по който се застъпва научно един възглед, че един научен възглед не трябва в никакъв случай да почива на някакъв авторитет, а трябва постоянно да се основава на принципи.
Против това може да се възрази, че не е този подходът, по който се застъпва научно един възглед, че един научен възглед не трябва в никакъв случай да почива на някакъв авторитет, а трябва постоянно да се основава на принципи. Ние искаме предварително да се спрем на това възражение. Един възглед основан на научно схващане на Гьоте не се счита за истинен за това, защото може да бъде извлечен от това схващане, а защото ние сме убедени, че можем да спрем Гьотевия възглед за света на устойчиви принципи и да го представим като нещо основано в самото себе си. Фактът, че вземаме нашата изходна точка от Гьоте, не трябва да ни попречи да се отнесем с основанието на застъпените от нас възгледи също така сериозно, както би се отнесъл представителя на една така наречена наука без предпоставки. Ние застъпваме Гьотевия възглед за света, обаче ние го обосноваваме съобразно изискванията на науката.
към текста >>

Той ще играе отново една роля в културния живот едва тогава, когато вместо да се връща към Кант, ще се задълбочи в научното схващане на Гьоте и на Шилер.
Там, където днес се явяват подобни изследвания, те изхождат почти без изключение от Кант. В научните кръгове съвсем не се е обърнало внимание, че наред с науката на познанието, основана от великия мислител от Кьонигберг, съществува поне потенциално и едно друго направление, което е способно не по-малко за едно задълбочаване, обективно погледнато, както и това на Кант. В началото на 60-те години Отто Либман направи изказването: ако искаме да стигнем до един възглед за света без противоречия, ние трябва да се върнем към Кант. Тази е и причината, че днес имаме една огромна литература за Кант. Но и този път не ще помогне на философската наука. Той ще играе отново една роля в културния живот едва тогава, когато вместо да се връща към Кант, ще се задълбочи в научното схващане на Гьоте и на Шилер.
към текста >>

29. 04_г. ПОЗОВАНЕ НА ОПИТНОСТТА НА ВСЕКИ ОТДЕЛЕН ЧИТАТЕЛ GA_2 Светогледа Гьоте

Ние само си послужихме с тези понятия, за да насочим погледа на читателя или на слушателя върху не проникнатата от мисленето действителност.
Именно в това се състои основната грешка на много научни стремежи, такива на нашето съвремие, че мислят да предават чистата опитност, докато не вършат нищо друго освен да извличат от нея понятията, които сами са вложили в нея. А сега може да ни се възрази, че и ние също сме приписали редица отличителни свойства на чистата опитност. Ние я нарекохме безкрайно разнообразие, един агрегат от лишени от връзки отделни неща и т.н. Не са ли е това мислителни определения? В смисъла, в който ние ги употребяваме, положително не. Ние само си послужихме с тези понятия, за да насочим погледа на читателя или на слушателя върху не проникнатата от мисленето действителност. Ние не ще приложим тези понятия към действителността, към тази действителност, която е още само чиста опитност; а само си служим с тях, за да насочим вниманието върху онази форма на действителността, с която не е свързано още никакво понятие. Всички научи изследвания трябва да бъдат извършени посредством езика, посредством говора, а той може да изразява само понятия. Но все пак съвсем не е все едно, дали се нуждаем от определени думи, за да припишем на един предмет това или онова качество, или дали си служим с тях само с цел да насочим погледа на читателя или на слушателя към един предмет. Ако е позволено да си послужим с едно сравнение, бихме казали приблизително следното: - Едно нещо е, когато ни казва на нас: “- Наблюдавай онзи човек в кръга на неговото семейство и ще добиеш едно съществено различно съждение за него, отколкото когато се научиш да го познаваш в кръга на неговата служебна работа”; а съвсем друго нещо е, когато той казва: “Онзи човек е отличен баща на семейството”. В първия смисъл вниманието на в е насочено в определен смисъл; обръща му се вниманието да съди за една личност при определени обстоятелства.
към текста >>

Ние не ще приложим тези понятия към действителността, към тази действителност, която е още само чиста опитност; а само си служим с тях, за да насочим вниманието върху онази форма на действителността, с която не е свързано още никакво понятие.
А сега може да ни се възрази, че и ние също сме приписали редица отличителни свойства на чистата опитност. Ние я нарекохме безкрайно разнообразие, един агрегат от лишени от връзки отделни неща и т.н. Не са ли е това мислителни определения? В смисъла, в който ние ги употребяваме, положително не. Ние само си послужихме с тези понятия, за да насочим погледа на читателя или на слушателя върху не проникнатата от мисленето действителност. Ние не ще приложим тези понятия към действителността, към тази действителност, която е още само чиста опитност; а само си служим с тях, за да насочим вниманието върху онази форма на действителността, с която не е свързано още никакво понятие. Всички научи изследвания трябва да бъдат извършени посредством езика, посредством говора, а той може да изразява само понятия. Но все пак съвсем не е все едно, дали се нуждаем от определени думи, за да припишем на един предмет това или онова качество, или дали си служим с тях само с цел да насочим погледа на читателя или на слушателя към един предмет. Ако е позволено да си послужим с едно сравнение, бихме казали приблизително следното: - Едно нещо е, когато ни казва на нас: “- Наблюдавай онзи човек в кръга на неговото семейство и ще добиеш едно съществено различно съждение за него, отколкото когато се научиш да го познаваш в кръга на неговата служебна работа”; а съвсем друго нещо е, когато той казва: “Онзи човек е отличен баща на семейството”. В първия смисъл вниманието на в е насочено в определен смисъл; обръща му се вниманието да съди за една личност при определени обстоятелства. Във втория случай на тази личност се приписва определено качество, следователно прави се едно твърдение.
към текста >>

Но все пак съвсем не е все едно, дали се нуждаем от определени думи, за да припишем на един предмет това или онова качество, или дали си служим с тях само с цел да насочим погледа на читателя или на слушателя към един предмет.
Не са ли е това мислителни определения? В смисъла, в който ние ги употребяваме, положително не. Ние само си послужихме с тези понятия, за да насочим погледа на читателя или на слушателя върху не проникнатата от мисленето действителност. Ние не ще приложим тези понятия към действителността, към тази действителност, която е още само чиста опитност; а само си служим с тях, за да насочим вниманието върху онази форма на действителността, с която не е свързано още никакво понятие. Всички научи изследвания трябва да бъдат извършени посредством езика, посредством говора, а той може да изразява само понятия. Но все пак съвсем не е все едно, дали се нуждаем от определени думи, за да припишем на един предмет това или онова качество, или дали си служим с тях само с цел да насочим погледа на читателя или на слушателя към един предмет. Ако е позволено да си послужим с едно сравнение, бихме казали приблизително следното: - Едно нещо е, когато ни казва на нас: “- Наблюдавай онзи човек в кръга на неговото семейство и ще добиеш едно съществено различно съждение за него, отколкото когато се научиш да го познаваш в кръга на неговата служебна работа”; а съвсем друго нещо е, когато той казва: “Онзи човек е отличен баща на семейството”. В първия смисъл вниманието на в е насочено в определен смисъл; обръща му се вниманието да съди за една личност при определени обстоятелства. Във втория случай на тази личност се приписва определено качество, следователно прави се едно твърдение. Както в това сравнение единият случай се отнася към другия, така началото на нашето изложение ще се отнася към това на подобни явления в литературата. Ако някъде нещата се представят привидно различно поради налагащото се стерилизиране или заради търсене на възможност да се изразим, то тук ние изрично отбелязваме, че нашето изложение има само смисъла, който обяснихме по-горе и далече не претендира да е направило някакво твърдение имащо значение за самите неща.
към текста >>

30. 05_а. МИСЛЕНЕТО - А. МИСЛЕНЕТО КАТО ПО-ВИСША ОПИТНОСТ В ОПИТНОСТТА GA_2 Светогледа Гьоте

Както видяхме, нужно е само да приемем този елемент; нужно е само да се задълбочим в същия.
В статията "Природа" той казва, че ние сме в невъзможност да излезем вън от природата. Следователно, ако искаме да обясним природата в този негов смисъл, за целта трябва да намерим средствата на самата нея. Но както бихме могли да основем една наука на познанието върху принципа на опитността, ако не намерим в някоя точка в самата опитност основния елемент на всяка научност, идейната закономерност. Както видяхме, нужно е само да приемем този елемент; нужно е само да се задълбочим в същия. Защото той се намира в опитността.
към текста >>

Когато имам едно хрумване, което ми е дошло съвсем внезапно и чието появяване поради това ми изглежда съвсем подобно на едно външно събитие, което аз трябва да възприема посредством очите и ушите: Аз все пак зная, че полето, в което се явява тази мисъл, е моето съзнание; аз зная, че първо трябва да бъде заангажирана моята дейност, за да направя, щото хрумването да стане факт.
Всеки, който насочва вниманието си върху тази точка, ще открие, как едно външно явление на сетивната действителност, даже как един друг процес на нашия духовен живот бива осъзнато, и как бива осъзнато нашето собствено мислене. В първия случай ние определено имаме съзнанието, че заставаме пред една завършена вещ; завършена именно дотолкова, доколкото тя е станала явление без ние да сме упражнили едно определящо влияние върху това ставане. Не така е при мисленето. То се явява само в първия момент подобно на останалата опитност. Когато зачеваме някаква мисъл, ние знаем, че сме вътрешно свързани с начина, по който тя се ражда. Когато имам едно хрумване, което ми е дошло съвсем внезапно и чието появяване поради това ми изглежда съвсем подобно на едно външно събитие, което аз трябва да възприема посредством очите и ушите: Аз все пак зная, че полето, в което се явява тази мисъл, е моето съзнание; аз зная, че първо трябва да бъде заангажирана моята дейност, за да направя, щото хрумването да стане факт. При всеки външен обект аз съм сигурен, че той обръща към моите сетива само своята външна страна; при мисълта аз зная точно, че това, което тя обръща към мене, е същевременно нейната цялост, че тя се явява в моето съзнанието като една завършена цялост. Външните двигателни сили, които трябва да предполагаме постоянно при един сетивен обект, не съществуват при мисълта.
към текста >>

31. 05_б.МИСЛЕНЕ И СЪЗНАНИЕ GA_2 Светогледа Гьоте

Това възражение почива на едно смесване на арената на нашите мисли с онзи елемент, от който те получават своите съдържателни определения, своята вътрешна закономерност.
Сега обаче изглежда, като че тук сами внесохме субективистичния елемент, който така решително искахме да държим далече от нашата теория на познанието. Ако и останалият свят на възприятието да не носи един субективен характер би искало да се заключи от нашите обяснения -, все пак, според нашия възглед, мисълта носи един субективен характер. Това възражение почива на едно смесване на арената на нашите мисли с онзи елемент, от който те получават своите съдържателни определения, своята вътрешна закономерност. Ние съвсем не произвеждаме едно мислително съдържание така, че да определим в това произвеждане, каква връзка трябва да имат нашите мисли. Ние даваме само подводната причина, защото мислителното съдържание да може да се развие съобразно неговата собствена природа. Ние произвеждаме мисълта "А" и мисълта "Б" и даваме на същите повод да се свържат по един закономерен начин, като ги поставяме във взаимодействие една с друга. Нашата субективна организация е тази, която определя по някакъв начин тази връзка на А и Б, а единствено определящо е съдържанието на А и Б. Че А се отнася именно по определен начин към Б, а не по друг начин, върху това ние нямаме ни най-малко влияние.
към текста >>

Трябва да си представим две неща: Че първо ние дейно произвеждаме като явление идейния свят и същевременно, че това, което дейно произвеждаме, на което дейно даваме съществуване, почива на своите собствени закони.
Хегел изтъква само обективната страна на мисълта; но понеже това е по-лесно, по-голяма част от хората виждат субективната страна; и на това множество се струва, че Хегел е третирал, мистифицирал нещо чисто идейно като една вещ. Даже много съвременни учени не са се освободили от тази грешка. Те осъждат Хегеля заради един недостатък, който той не притежава, но който може да му се припише, защото твърде малко е изяснил съответния въпрос. Съгласни сме, че тук за нашата разсъдъчна способност съществува една трудност. Но вярваме, че всяко енергично мислене може да я преодолее. Трябва да си представим две неща: Че първо ние дейно произвеждаме като явление идейния свят и същевременно, че това, което дейно произвеждаме, на което дейно даваме съществуване, почива на своите собствени закони. Без съмнение ние сме свикнали да си представяме едно явление така, че е нужно да застанем срещу него само пасивно, наблюдателно. Но това съвсем не е едно безусловно изискване. Колкото и необикновено да ни изглежда представата, че сами произвеждаме дейно нещо обективно като явление, че с други думи не само възприемаме едно явление, а същевременно го произвеждаме: Все пак такава представа никак не е недопустима. Нужно е просто да се откажем от обикновеното мнение, че съществуват толкова светове на мислите, колкото човешки индивиди. Направо казано това мнение не е нищо друго освен един стар предразсъдък.
към текста >>

32. 05_в. ВЪТРЕШНА ПРИРОДА НА МИСЛЕНЕТО GA_2 Светогледа Гьоте

Ние действаме, постъпваме в смисъла на Гьоте само тогава, когато се задълбочим в собствената природа на самото мислене и виждаме тогава, какво отношение се получава, когато след това поставяме познатото в неговата същност мислене в отношение на опитността.
По цялото свое естество това научно направление не може никога да разбере Гьоте. В истинския смисъл на думата е негьотевски да се изходи от едно твърдение, което не е намерено предварително в наблюдението, а се поставя възгледът; между мислене и действителност, идея и свят съществува горепосоченото отношение. Ние действаме, постъпваме в смисъла на Гьоте само тогава, когато се задълбочим в собствената природа на самото мислене и виждаме тогава, какво отношение се получава, когато след това поставяме познатото в неговата същност мислене в отношение на опитността.
към текста >>

Понятието би могло да бъде посредник на схващането на същности, които не са сетивно възприемаеми, но които имат един почиващ на самия себе си характер.
Понятието би могло да бъде посредник на схващането на същности, които не са сетивно възприемаеми, но които имат един почиващ на самия себе си характер. Последният би бил тогава непонятното съдържание на понятната форма на нашето мислене. Който допуска такива съществуващи вън от опитността същности и ни приписва възможността на едно знание за същите, той трябва да вижда по необходимост и понятието един тълкувател на това знание.
към текста >>

33. 06_а. НАУКАТА - А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ GA_2 Светогледа Гьоте

Върху такива съждения почива вътрешното единство на нашето мислене, което разглежда в предидущата глава.
Когато казвам: Свободата е определението на едно същество из самото него, аз също съм произвел едно съждение. Членовете на това съждение са понятия, които нямам дадени във възприятието. Върху такива съждения почива вътрешното единство на нашето мислене, което разглежда в предидущата глава. Съждението, за което става дума тук, има като подлог едно възприятие, а като сказуемо едно понятие.
към текста >>

Така се мисли, че определението ни е едно свойство на всички тела, че те продължават да се намират в състоянието на движение или на почивка дотогава, докато едно външно влияние измени това състояние.
Също и този, който вижда себе си в едно фактическо огледало, трябва да се познава сам като личност, за да се познае отново в огледалния образ. Всяко сетивно възприятие се разтваря, що се отнася за същността, накрая в идейно съдържание. Едва тогава то ни се явява прозрачно и ясно. Науките съвсем нямат съзнание за тази истина. Мислителното определение се счита като признаци на предметите, както цветът, миризмата и т.н. Така се мисли, че определението ни е едно свойство на всички тела, че те продължават да се намират в състоянието на движение или на почивка дотогава, докато едно външно влияние измени това състояние. В тази форма фигурират законът на инерцията в естествената наука. Обаче истинското състояние на нещата е съвършено различно.
към текста >>

Едната форма е мисълта за една вещ, която може да се постави от само себе си в почивка или движение, друга една форма е понятието за едно тяло, което променя своето състояние само вследствие на външното влияние.
В моята система от понятия мисълта тяло съществува в много изменения. Едната форма е мисълта за една вещ, която може да се постави от само себе си в почивка или движение, друга една форма е понятието за едно тяло, което променя своето състояние само вследствие на външното влияние. Тези последни тела аз наричам неорганични. Когато след това срещам определено тяло, което във възприятието ми отразява горното понятно определение, аз го наричам неорганично и свързвам с него всички определения, които следват от понятието за неорганично тяло.
към текста >>

34. 06_б. УМ И РАЗУМ GA_2 Светогледа Гьоте

Единствата, които са създадени в идеите, почиват според Кант не върху обективни отношения, те не произтичат от самата вещ, а са само субективни норми, според които ние внасяме ред в нашето знание.
Тези създадени от разума образи се наричат идеи. Че идеята превръща множеството на умствените понятия в едно единство, това е изказал още Кант. Обаче той е представил образите, които се раждат чрез разума, само като недействителни, като измамни образи, като илюзии, с които човешкият дух постоянно се залъгва, понеже се стреми непрестанно към едно единство на опитността, което не му е дадено никъде. Единствата, които са създадени в идеите, почиват според Кант не върху обективни отношения, те не произтичат от самата вещ, а са само субективни норми, според които ние внасяме ред в нашето знание. Ето защо Кант назовава идеите не като съставни принципи, които би трябвало да бъдат меродавни за вещта, а като регулативни принципи, които имат смисъл и значение само за систематиката на нашето знание. Обаче когато разгледаме начина, по който се раждат идеите, веднага виждаме, че този възглед е погрешен. Вярно е, че субективния разум се нуждае от единство. Обаче тази нужда е без всякакво съдържание, тя е един празен стремеж към единство. Когато среща нещо, което е абсолютно лишено от тази единна природа, той не може да роди това единство за себе си.
към текста >>

Всеки подобен научен възглед ще се сблъска с трудностите, когато ще трябва да посочи причините, защо извършваме това или онова свързване на мислите.
Който не предполага това, трябва или да счита всяко свързване на мисълта като един произвол на субективния дух, или трябва да приеме, че единството се намира зад изживения от него свят и ни принуждава по един непознат начин да приведем разнообразието към единство. Тогава ние свързваме мисли без да разберем истинските основи на връзката, която установяваме; тогава не ние познаваме истината, а тя ни е наложена отвън. Всяка наука, която изхожда от тези предпоставки, бихме искали да я наречем догматична. Ние ще се върнем отново към този въпрос. Всеки подобен научен възглед ще се сблъска с трудностите, когато ще трябва да посочи причините, защо извършваме това или онова свързване на мислите. Тя ще трябва следователно да търси субективни причини на свързването на обекти, чиято обективна връзка остава скрита за нас. Защо изработвам аз едно съждение, щом вещта, която изисква съпринадлежността на понятието за подлога и на това на сказуемото няма нищо общо с произнасянето на едно такова съждение?
към текста >>

35. 06_в. ПОЗНАНИЕТО GA_2 Светогледа Гьоте

Друга една възможност е тази, в непосредствено даденото да се намира вече същността и ако забелязваме веднага тази същност, това, трябва да припишем само на второто обстоятелство, че за нашия дух всичко трябва да се яви пред очите ни като опитност.
Опитността има значение в две отношения. Първото дотолкова, доколкото общата действителност има една форма на явлението вън от мисленето, която трябва да се яви във формата на опитността. Второто дотолкова, доколкото на природата на нашия дух, чиято същност се състои в разглеждането (следователно в една дейност насочена навън), е присъщо предметите на наблюдение да влязат в неговото зрително поле, т.е. да бъдат отново дадени като опитност. Но може да се случи, защото формата на даденото да не включва в себе си същността на вещта; тогава самата вещ изисква тя да се яви първо във възприятието /опитността/, за да покаже по-късно тази същност в една дейност на нашия дух надхвърляща възприятието. Друга една възможност е тази, в непосредствено даденото да се намира вече същността и ако забелязваме веднага тази същност, това, трябва да припишем само на второто обстоятелство, че за нашия дух всичко трябва да се яви пред очите ни като опитност. Първия случай срещаме при мисленето, втория при останалата действителност. При мисленето се изисква само да надделеем нашето субективно пристрастие, за да го разберем в неговата ядка. Това, което при останалата действителност е основа но фактически в обективното възприятие, че непосредствената форма на явлението трябва да бъде преодоляна, за да го обясним, при мисленето то се състои в една особеност на нашия дух. В първия случай самата вещ е тази, която се дава формата на опитността, във втория случай това е самият наш дух, самата организация на нашия дух. В първия случай нямаме пред себе си цялата вещ, когато обгръщаме опитността, във втория ние я имаме.
към текста >>

36. 06_г. ОСНОВАТА НА НЕЩАТА И МИСЛЕНЕТО GA_2 Светогледа Гьоте

Кант е направил една голяма крачка във философията дотолкова, доколкото е насочил човека към самия него.
Кант е направил една голяма крачка във философията дотолкова, доколкото е насочил човека към самия него. Той трябва да търси основите на сигурността на своите твърдения от това, което му е дадено в неговата духовна способност, а не в натрапените отвън истини. Научно убеждение само чрез самия себе си, този е лозунгът на Кантовата философия. Ето защо той нарече своята философия предимно критична, противоположно на догматичната, която запазва по предание готови твърдения и търси след това доказателства за тези твърдения. С това е дадена една противоположност на две научни направления; обаче Кант не го е мислил с онази рязкост, на която е бил способен. Нека обгърнем строго с погледа, как може да се роди едно твърдение на науката.
към текста >>

Те вярват, че ние възприемаме всичко през очилата на субективността.
Това основава една относителност като възглед за света, т.е. онова направление на мисленето, което приема, че ние виждаме всички неща в светлината, която им е предадена от самия човек. Този възглед носи също името антропоморфизъм. Той има много последователи. По-голяма част от тях вярват, че чрез тази особеност на нашето познание ние се отдалечаваме от обективността, каквато тя е по себе си и за себе си. Те вярват, че ние възприемаме всичко през очилата на субективността. Обаче нашето схващане ни показва точно противоположното на това вярване. Ние трябва да гледаме нещата през тези очила, ако искаме да стигнем до тяхната същност. Светът не ни е познат само така, както той ни се явява, но той се явява такъв какъвто е, без съмнение само на мислителното съзерцание. Образът на света, образът на действителността, който човекът начертава в науката, е последният истински образ на тази действителност.
към текста >>

Ние трябва да гледаме нещата през тези очила, ако искаме да стигнем до тяхната същност.
Този възглед носи също името антропоморфизъм. Той има много последователи. По-голяма част от тях вярват, че чрез тази особеност на нашето познание ние се отдалечаваме от обективността, каквато тя е по себе си и за себе си. Те вярват, че ние възприемаме всичко през очилата на субективността. Обаче нашето схващане ни показва точно противоположното на това вярване. Ние трябва да гледаме нещата през тези очила, ако искаме да стигнем до тяхната същност. Светът не ни е познат само така, както той ни се явява, но той се явява такъв какъвто е, без съмнение само на мислителното съзерцание. Образът на света, образът на действителността, който човекът начертава в науката, е последният истински образ на тази действителност.
към текста >>

37. 07_а. ПОЗНАНИЕ НА ПРИРОДАТА - А. НЕОРГАНИЧНА ПРИРОДА GA_2 Светогледа Гьоте

В откриването на първичните явления почива всеки напредък на науката.
Тя предполага една връзка на факти и установява, че когато някъде тази връзка е налице в действителността, трябва да настъпи определен процес. Ето защо всеки природен закон трябва да има формата: Когато този факт действа съвместно с онзи, ражда се това явление... Лесно би могло да се докаже, че всички природни закони имат действително тази форма: Когато две тела с нееднаква температура граничат едно с друго, тогава от по-топлото преминава топлина в по-студеното дотогава, докато температурата на двете тела се изравнява. Когато една течност се намира в два съда се установява еднакво високо. Когато едно тяло стои между един източник на светлина и едно друго тяло, то хвърля върху това последното сянка. Това, което в математиката, физиката и механиката не е просто описание, то трябва да бъде първично явление. В откриването на първичните явления почива всеки напредък на науката. Когато успяваме да отделим един процес от връзките с други и да го обясним чисто като последствие от определени елементи на опитността, ние сме проникнали една крачка по-дълбоко в процесите на света. видяхме, че първичното явление се получава чисто в мисълта, когато поставим във връзка разглежданите фактори чрез мисленето съобразно тяхната същност. Но можем да създадем необходимите условия и по изкуствен начин. Това става при научния опит. Тук ние имаме в нашата власт определени факти.
към текста >>

38. 07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА GA_2 Светогледа Гьоте

Вместо да проучат, на какво почива всъщност научността на неорганичните науки и след това да търсят един метод, който да приложат към живия свят, при спазването на изискванията добити вече в неорганичната наука, те просто обясняват като всемирни законите добити на една по-ниска степен на съществуването.
Но те забравиха възможността, че може би понятието на научността е много по-широко отколкото "обяснението на света според законите на физикалния свят". И днес още хората на науката не са проникнали до това познание. Вместо да проучат, на какво почива всъщност научността на неорганичните науки и след това да търсят един метод, който да приложат към живия свят, при спазването на изискванията добити вече в неорганичната наука, те просто обясняват като всемирни законите добити на една по-ниска степен на съществуването. Но преди всичко трябва да се проучи, на какво почива въобще научното мислене. Ние сторихме това в нашата студия. В предидущата глава разбрахме, че неорганичната закономерност не е единственото съществуващата, а е само един специален случай от всички възможни закономерности въобще. Методът на физиката е просто един особен случай на един всеобщ научен начин на изследване, при което се взема под внимание природата на разгледаните предмети, областта, на която тази наука принадлежи. Ако този метод се разпростре върху органическия свят, тогава се заличава специфичната природа на този свят.
към текста >>

Но преди всичко трябва да се проучи, на какво почива въобще научното мислене.
Но те забравиха възможността, че може би понятието на научността е много по-широко отколкото "обяснението на света според законите на физикалния свят". И днес още хората на науката не са проникнали до това познание. Вместо да проучат, на какво почива всъщност научността на неорганичните науки и след това да търсят един метод, който да приложат към живия свят, при спазването на изискванията добити вече в неорганичната наука, те просто обясняват като всемирни законите добити на една по-ниска степен на съществуването. Но преди всичко трябва да се проучи, на какво почива въобще научното мислене. Ние сторихме това в нашата студия. В предидущата глава разбрахме, че неорганичната закономерност не е единственото съществуващата, а е само един специален случай от всички възможни закономерности въобще. Методът на физиката е просто един особен случай на един всеобщ научен начин на изследване, при което се взема под внимание природата на разгледаните предмети, областта, на която тази наука принадлежи. Ако този метод се разпростре върху органическия свят, тогава се заличава специфичната природа на този свят. Вместо органичното да бъде изследвано според неговата природа, натрапва му се една чужда нему закономерност.
към текста >>

Преди всичко трябва да насочим нашето внимание върху това: От къде вземаме съдържанието на онова всеобщото, като специален случай на което считаме отделното органическо същество?
Поради това неговите свойства са приели собствена форма а, в, с. Когато държим сметка за тези влияния, ние ще разберем, че а се е развило във формата на а, в на в, с на с. Обаче специфичната природа на а, в, и с не може да се получи за нас никога като резултат навъншните условия. Преди всичко трябва да насочим нашето внимание върху това: От къде вземаме съдържанието на онова всеобщото, като специален случай на което считаме отделното органическо същество? Ние знаем напълно добре, че специализирането се получава чрез въздействие отвън. Обаче самата специализирана форма трябва да я извлечем от един вътрешен принцип. Че се е развила именно тази специализирана форма, върху това ние се осветляваме, когато проучим околната среда на едно същество. Но все пак тази специализирана форма е нещо по себе си и за себе си; ние я виждаме надарена с определени качества. Виждаме е за какво се касае, от какво зависят нещата.
към текста >>

Той не сочи като природен закон над себе си.
Обаче ние не можем да направим нищо с този доказателен метод в науката на организмите. Типът не определя именно, че при определени условия трябва да настъпи едно определено явление; той не установява нищо върху едно отношение на членовете, които стоят един срещу друг външно и са чужди един на друг. Той определя само закономерността на своите собствени части. Той не сочи като природен закон над себе си. Следователно особените органически форми могат да бъдат развити само от общата типова форма и явяващите се в опитността органически същества трябва да съвпадат с някоя от тези изведени от типа форми. Тук на мястото на доказателствения метод трябва да поставим развойния метод. Тук не се установява, че външните условия действат по този начин едни върху други и затова имат определен резултат, а това, че при определени външни условия от типа се е образувала една особена форма. Тази е решаващата разлика между неорганичната и органичната наука. Тази разлика не лежи по такъв последователен начин на основата на никой подход в изследването както при това на Гьоте.
към текста >>

39. 08_а. ДУХОВНИТЕ НАУКИ - А. УВОД. ДУХ И ПРИРОДА GA_2 Светогледа Гьоте

Личността има определението да добие едно идейно, действително почиващо на себе си съществуване.
Духът взема само онова място в общото, в мировото цяло, което той си дава като индивидуален дух. Докато в науката за организмите трябва постоянно да се държи под погледа общото, идеята за типа, в духовните науки трябва да се съблюдава идеята на личността. Важното не е идеята, както тя се изявява в общото (типа), а както тя се явява в отделното същество (индивида). Естествено меродавна е не случайната отделна личност, не тази или онази личност, а личността въобще; обаче тази личност неразвиваща се от себе си в особени форми и явяваща се така в сетивното съществувание, а достатъчна в себе си, завършена в себе си, намираща в себе си своето определение. Типът има определението да се реализира първо в индивида. Личността има определението да добие едно идейно, действително почиващо на себе си съществуване. Съвършено различно нещо е, когато някой говори за едно общо човечество, отколкото за една обща природна закономерност. При последната особеното е обусловена от особеното, от частното. Когато ни се удаде да доловим в историята общи закони са дотолкова такива, доколкото историческите личности са си ги поставили като цел, като идеали. Тази е вътрешната противоположност между природа и дух. първата изисква една наука, която се издига от непосредствено даденото, като нещо обусловено, към това, което духът може да схване, като обуславящ фактор, духът изисква една наука, коятонапредва от даденото, като обуславящ фактор, към обусловеното.
към текста >>

40. 08_б. ПСИХОЛОГИЧЕСКО ПОЗНАНИЕ GA_2 Светогледа Гьоте

От всичко това се вижда, че можем да добием една истинска психология само тогава, когато се задълбочим в устройството на духа като нещо действащо.
От всичко това се вижда, че можем да добием една истинска психология само тогава, когато се задълбочим в устройството на духа като нещо действащо. Изследователите на нашето съвремие са поискали да поставят на мястото на този метод един друг, който прави за обект на психологията явленията, в които се проявява духът, а не самият дух. Те вярват, че могат също така да доведат неговите прояви в една външна връзка, както това става при неорганичната природа, при фактите на неорганичната природа. Така те искат да основат една "наука на душата (психология) без душа". От това, което разгледахме, следва, че при този метод се изгубва изпредвид именно това, което е най-важно. Ние трябва да се освободи духа от неговите прояви и да насочим вниманието си върху него като произвеждащ фактор.
към текста >>

Ние трябва да се освободи духа от неговите прояви и да насочим вниманието си върху него като произвеждащ фактор.
От всичко това се вижда, че можем да добием една истинска психология само тогава, когато се задълбочим в устройството на духа като нещо действащо. Изследователите на нашето съвремие са поискали да поставят на мястото на този метод един друг, който прави за обект на психологията явленията, в които се проявява духът, а не самият дух. Те вярват, че могат също така да доведат неговите прояви в една външна връзка, както това става при неорганичната природа, при фактите на неорганичната природа. Така те искат да основат една "наука на душата (психология) без душа". От това, което разгледахме, следва, че при този метод се изгубва изпредвид именно това, което е най-важно. Ние трябва да се освободи духа от неговите прояви и да насочим вниманието си върху него като произвеждащ фактор. Съвременните изследователи се ограничават в проучването на самите прояви, а забравят духа, който ги произвежда. Те са се оставили тук подмамени към онова погрешно становище, което иска да приложим методите на механиката, на физиката и т.н. върху всички други науки.
към текста >>

Върху това почива психологията.
Всяка дейност на нашата личност е свързана с този център на нашето същество. Ако при едно действие изпускаме изпредвид тази връзка с личността, тогава то въобще престава да бъде едно явление на душата. То попада или под понятието на неорганичната природа, или под това на органичната. Ако върху една маса се намират две топки и аз блъсна едната върху другата, щом се абстрахирам от моето намерение и моята воля, всичко се свежда до физически или физиологически процес. При всички прояви на духа: Мислене, чувстване, воление, важното и да ги познаем в тяхната същност като прояви на личността. Върху това почива психологията. Обаче човекът не принадлежи само на себе си, той принадлежи и на обществото. Това, което се проявява в него, не е само неговата индивидуалност, а същевременно тази на народната общност, на която той принадлежи. Това, което той върши, произтича от неговата пълна сила както и от тази на неговия народ. Със своята мисия той изпълнява една част от тази на неговата народностна общност. Важното е, неговото място сред народа му да бъде такова, че може да прояви напълно силата на своята индивидуалност.
към текста >>

41. 08_в. ЧОВЕШКАТА СВОБОДА GA_2 Светогледа Гьоте

Ето защо и в историята, чийто обект е човекът, не трябва да се говори за външни влияния върху неговите постъпки, за идеи, които почиват във времето и т.н.; и най-малкото може да се говори за един план, който лежи на нейната основа.
Ето защо и в историята, чийто обект е човекът, не трябва да се говори за външни влияния върху неговите постъпки, за идеи, които почиват във времето и т.н.; и най-малкото може да се говори за един план, който лежи на нейната основа. Историята не е нищо друго освен развитието на човешките действия, възгледи и т.н. "През всички времена само индивидите са тези, които са действали за науката, не епохата”. Епохата на Сократ беше тази, която погуби Сократа чрез отрова; епохата изгори на кладата и Хус; епохите са останали винаги подобни на себе си, казва Гьоте. Всяко априорно построение на планове, които трябва да стоят на основата на историята, е против историческия метод, както той се получава от същността на историята. Историята се стреми да открие, какво са допринесли хората за прогреса на техния род; да познае, какви цели си е поставила тази или онази личност, каква насока е дала тя на своето време.
към текста >>

42. 09. ЗАКЛЮЧЕНИЕ GA_2 Светогледа Гьоте

Както познавателната така и художествената дейност почиват на това, че от действителността като произведение човекът се издига до нея като произвеждащ фактор; че от създаденото той се издига до създаването, от случайността до необходимостта.
Нашето изложение показа, че и истинското съдържание на науката въобще не е възприеманата външна материя, а схванатата в духа идея, която ни въвежда по-дълбоко в процесите на света отколкото всяко разлагане и наблюдение на външния свят само като опитност. Идеята е съдържание на науката. По отношение на пасивно приетото възприятие науката е следователно продукт на дейността на човешкия дух. С това ние приближихме познанието до художественото творчество, което е също така едно дейно произведение на човека. Но същевременно ние изтъкахме и необходимостта да изясним тяхното взаимно отношение. Както познавателната така и художествената дейност почиват на това, че от действителността като произведение човекът се издига до нея като произвеждащ фактор; че от създаденото той се издига до създаването, от случайността до необходимостта. Докато външната действителност постоянно ни показва само едно създание на творящата природа, в духа ние се издигаме до единството на природата, която ни се явява като творец. Всеки предмет на действителността ни представя една от възможностите, от безкрайните възможности, които лежат скрити в лоното на творящата природа. Нашият дух се издига до съзерцаването на онзи извор, в който са съдържат всички тези възможности. Науката и изкуството са само обекти, в който човекът отпечатва това, което му предлага това съзерцание. В науката това става само във формата на идеята, т.е.
към текста >>

43. 00. ПРЕДГОВОР GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'

До сега аз съм излагал може философски възгледи винаги и с връзка с мирогледа на Гьоте, за пръв път бях въведен в този мироглед от дълбоко почитаемия мой учител Карл Юлиус Шрьос, който за мене стои така високо в областта на изучаването на Гьоте поради това, че неговият възглед винаги се издига зад пределите на частното към идеите.
В заключение на този предговор аз не мога да се въздържа от една лична забележка. До сега аз съм излагал може философски възгледи винаги и с връзка с мирогледа на Гьоте, за пръв път бях въведен в този мироглед от дълбоко почитаемия мой учител Карл Юлиус Шрьос, който за мене стои така високо в областта на изучаването на Гьоте поради това, че неговият възглед винаги се издига зад пределите на частното към идеите.
към текста >>

44. 01. ВЪВЕДЕНИЕ GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'

Тук естествено не се взимат под внимание многочислените съчинения появили се по случай юбилея на Фихте в 1862 г., обаче трябва да споменем речта на Тренделенбург /1/ съдържаща важни теоретически гледища.
Тук естествено не се взимат под внимание многочислените съчинения появили се по случай юбилея на Фихте в 1862 г., обаче трябва да споменем речта на Тренделенбург /1/ съдържаща важни теоретически гледища.
към текста >>

45. 02. ОСНОВНИЯТ ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛЕН ВЪПРОС НА КАНТ GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'

Обаче всички въпроси, за които става дума тук, бяха открити от Кант в тяхната пълна дълбочина и многочислените мислители които се придържат към него, така всестранно разработихме тези проблеми, че срещнати по-рано опити за тяхното разрешение ние намираме отново ту у самия Кант, ту у някои от неговите епигони.
За създател на теорията на познанието в съвременния смисъл на тази дума се счита обикновено Кант. Естествено, против този възглед би могло справедливо да се възрази, че историята на философията до Канта познава много изследвания, които с право трябва да се считат за нещо повече от прости задатъци на подобна наука. Така в своя основни труд по теорията на познанието Фолкелт /1/ отбелязва, че критическата обработка на този въпрос води своето начало още от Лок. Но и у много по-ранните философи, даже още у гръцките философа, могат да се намерят разсъждения, които днес е прието да се ползуват в теорията на познанието. Обаче всички въпроси, за които става дума тук, бяха открити от Кант в тяхната пълна дълбочина и многочислените мислители които се придържат към него, така всестранно разработихме тези проблеми, че срещнати по-рано опити за тяхното разрешение ние намираме отново ту у самия Кант, ту у някои от неговите епигони. Когато по този начин става дума за чисто фактическото, а не за историческото изучаване теорията на познанието, едва ли ще изпуснем някое важно явление, ако отчетем само времето, начиная от появяването на Канта с неговата "Критика на чистия разум". Това което е било дадено по-рано в тази област, се повтаря отново в тази епоха.
към текста >>

46. 03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ. GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'

Ото Либман насочва като най-свещено, най-висше в основното положение на всяка теория на познанието следното: "съзнанието не може да прескочи над самото себе си"/2/.
Шопенхауер със свойствения си философски патос изказва възгледа, че здравата придобивка на кантовската философия е възгледът, че светът е моя представа. Едуард Ф.Хартман намира това положение толкова безспорно, че в своя труд "Критически обосновки на трансцеденталния реализъм" предполага въобще само такива читатели, които са се освободили критически от наивното отъждествяване на образа на своите възприятия с вещите в себе си и са дошли до признанието, че даденото посредством акта на представянето, във вид на субективно-идеално съдържание на съзнанието, обектът на съзерцаването и независимата от акта на представянето и от формата на съзнанието, съществуваща сама по себе си вещ са неща абсолютно хетерогенни, т.е. той предполага такива читатели, които са проникнати от убеждението, че цялата съвкупност от това, което ни е дадено непосредствено, е редица от представи/1/. В своята, последна теоретико-познавателна работа Хартман се опитва, да обоснове своя възглед. Нашите следващи разсъждения ще покажат, как трябва да се отнася към такова обоснование свободната от предпоставки теория на познанието. Ото Либман насочва като най-свещено, най-висше в основното положение на всяка теория на познанието следното: "съзнанието не може да прескочи над самото себе си"/2/. Фолкелт изказва съждението, че първата най-непосредствена истина е тази, че всяко наше знание се простира преди всичко върху нашите представи и нарича, това позитивистически принципи на познанието. Той счита за "критическа до насока степен" само такава теория на познанието, която поставя на челно място този принцип, "в качеството на това, което е единствено твърдо установено в началото на всяко философствуване и вече след това последователно го обмисля/1/. У други философи намираме поставени на свой ред начело на теорията на познанието други твърдения, като например, че истинския проблем на теорията на познанието се заключава във въпроса за отношението между мисъл и битие и във възможността за посредничество между двете /Дорнер-2/; или във въпроса по какъв начин съществуващите неща стават съзнателни /Ремке/ и т.н. Кирхман изхожда от двете гносеологически аксиоми: "възприеманото съществува" и "противоречието не съществува."/3/. Според Л. Е.
към текста >>

47. 04. ИЗХОДНИ ТОЧКИ НА ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'

Това понятно има единствената цел да укаже на това непосредствено дадено, да насочи нашия поглед към него.
Ето защо да се въздържим от каквото и да е било определение на непосредственото даденото до тогава, докато не знаем, какво отношение има такова определение към определеното. Даже със самото понятие "непосредствено дадено" ние не изказваме нищо за това, което се намира преди познанието. Това понятно има единствената цел да укаже на това непосредствено дадено, да насочи нашия поглед към него. Формата на понятие тук, в началото на теорията на познанието, е само първото отношение, в което се поставя познанието към съдържанието на света. С това обозначение е предвиден и случаят, че цялото съдържание на света е само признак на нашето собствено "Аз"; така щото тук би запазил своите права и изключителният субективизъм, тъй като за дадеността на този факт не може и да става дума; той може да бъде само резултат на познавателни съображения, т.е. да се окаже правилен само благодарение на теорията на познанието, но не може да и служи за предпоставка.
към текста >>

48. 05. ПОЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'

Всяко познание почива на това, че човекът привежда в правилна връзка помежду им два или няколко елемента на действителността и постига това, което се получава от тук.
Тези отделени отделности мисленето ги съотнася едно към друго съобразно произведените от него форми и накрая, определя това, което произтича от това отношение. Чрез това, че мисленето създава отношение между двете обособени части на съдържанието на света, то още нищо не определя от себе си за тези части. То изчаква това, което се получава от само себе си вследствие установяването на това отношение. Само този резултат е именно познанието за съответствуващите части на съдържанието на света. Ако природата на това последното би била да не изразява въобще нищо за самото себе си чрез това отношение, тогава естествено, опитът на мисленето е несполучлив и на негово място трябва да се яви ново отношение. Всяко познание почива на това, че човекът привежда в правилна връзка помежду им два или няколко елемента на действителността и постига това, което се получава от тук.
към текста >>

Тук ще бъде целесъобразно да посочим в няколко думи разсъжденията на Юм за понятието на причинността.
Тук ще бъде целесъобразно да посочим в няколко думи разсъжденията на Юм за понятието на причинността. Юм казва, че понятията на причина и действие водят своето начало изключително от нашите привички. Ние често наблюдаваме, че определено събитие е последвано от друго и свикваме да считаме и двете събития в причинна връзка, така щото, когато забелязваме първото, очакваме да настъпи и второто. Но за това разбиране изхожда от съвършено погрешна представа за причинното отношение.
към текста >>

По този начин познанието почива на това, че съдържанието на света ни е дадено първоначално в такава форма, която е несъвършена, не го съдържа на цяло, но която освен това, което предлага непосредствено, тя има още една втора съществена страна.
Ако в съдържанието на света в самото начало бяха съединени съдържанието на мислите с даденото, тогава не би съществувало познание, защото никъде не би възникнала нуждата да се отиде зад пределите на даденото. Обаче ако заедно с мисленето и в него ние бихме родили цялото съдържание на света и тогава също не би съществувало познание. По този начин познанието почива на това, че съдържанието на света ни е дадено първоначално в такава форма, която е несъвършена, не го съдържа на цяло, но която освен това, което предлага непосредствено, тя има още една втора съществена страна. Тази втора, първоначално не дадена страна на съдържанието на света ни се открива чрез познанието. По този начин това, което ви се явява обособено в мисленето, не са празни форми, но сбор от определения /категории/, които обаче се явяват като форми за останалото съдържание на света. Само полученият чрез познание образ на съдържанието на света, в който са съединени двете посочени негови страни, може да се нарече действителност.
към текста >>

49. 06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'

Защото у Фихте има нещо, на което трябва да се насочи тази деятелност, на основание на което тя би трябвало да определи себе си.
Фихте иска да определи дейността на "Аза". Той намира, че "това чисто битие се състои само в това, да полага себе си като съществуващо, е "Азът", като абсолютен субект/1/. Това излагане на "Азът" е за Фихте първото безусловно действие, което "лежи в основата на цялото останало съзнание/2/. По този начин в смисъла на Фихте "Азът" може да започне своята дейност също само чрез абсолютно решение. Но за Фихте е невъзможно да помогне на своя "Аз" с тази абсолютно установена деятелност, да стигне някакво съдържание на неговите действия. Защото у Фихте има нещо, на което трябва да се насочи тази деятелност, на основание на което тя би трябвало да определи себе си. Този "Аз" трябва да извърши едно действие; но какво трябва той да извърши? Защото Фихте не е установил понятията на познанието, което "Азът" трябва да осъществи, той напразно се е старал да намери някакъв преход от своето абсолютно действие към по-нататъшното определение на "Аза". Той даже заявява, в края на краищата, по отношение на този преход, че изследването на това лежи извън пределите на теорията. В своята дедукция на представата той не изхожда от абсолютната деятелност на "Азът", нито пък от също такова на "не-Аза", а изхожда от една определеност, която същевременно е акт за определението, защото в съзнанието не се съдържа непосредствено нищо друго и не може да се съдържа. Кое определя на свой ред това определение, това остава съвършено неразрешено в теорията и тази неопределеност ни увлича зад пределите на теорията и практическата част на наукоучението/3/.
към текста >>

Заедно с това възниква и необходимостта да се насочи основанието на всяка друга деятелност на "Аза".
Ако той беше развил понятието на познанието той би стигнал до истинската изходна точка на теорията на познанието: "Азът" полага познанието. Понеже Фихте не си е изяснил, от какво се определя деятелността на "Аза", той просто е обозначил полагането на битието като характер на тази деятелност. Но с това той е ограничил и абсолютната деятелност на "Аза", защото, ако само полагането на битието от нашия "Аз" е безусловно, то всичко останало, което изхожда от "Аза", е условно. Но също така е отрязан всякакъв друг път от безусловното към обусловеното. Ако "Азът" е безусловен само в указаното направление, тогава веднага за него се прекратява възможността на полагането чрез първоначалния акт на каквото и да е друго, освен на своето собствено битие. Заедно с това възниква и необходимостта да се насочи основанието на всяка друга деятелност на "Аза". Фихте напразно е търсил такова основание, както вече видяхме по-горе.
към текста >>

"Наблюдавай себе си, отвръщай погледа си от всичко, което те заобикаля, насочи го вътре в себе си" ето кое е първото изискване, което философията поставя на своя ученик.
Ето защо за извеждането на "Аза" той се обръща към един друг от посочените по-горе пътища. Още през 1797 година, в "Първо въведение в наукоучението", той препоръчва самонаблюдението като правилен път за познаването на "Аза" в неговия първоначален присъщ нему характер. "Наблюдавай себе си, отвръщай погледа си от всичко, което те заобикаля, насочи го вътре в себе си" ето кое е първото изискване, което философията поставя на своя ученик. Не става дума за нещо, което е вън от тебе, а изключително за самия тебе"/1/. Естествено този род въведение в Наукоучението има по-голямо преимущество пред другите. Защото самонаблюдението произвежда деятелността на "Аза" действително не едностранчиво, в едно определено направление; то го показва не само като полагащо битие, а в неговото всестранно разкриване, как то се старае мислено да разбере непосредствено даденото съдържание на света. За самонаблюдението "Азът" се явява как той си изгражда образа на света от съчетаване на даденото и на понятието. Обаче за този, който не е извършил заедно с нас горепосоченото наше разглеждане, който по този начин не знае, че "Азът" стига до пълното съдържание на действителността само, когато пристъпва със своите форми на мислене към даденото, за него процесът на познанието се представя като едно създаване на света на "Аза".
към текста >>

50. 01. РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА' GA_4 Философия на свободата

Ето защо той насочи своето внимание и в двете посоки.
За Рудолф Щайнер несетивните сили бяха неоспорим факт, също както и физическите природни сили. Ето защо той насочи своето внимание и в двете посоки.
към текста >>

Първата цел е да посочи, че в действителност сетивния свят е едно духовно Същество, и че като душевно същество чрез истинското познание на сетивния свят човекът живее в духовния свят.
Първата цел е да посочи, че в действителност сетивния свят е едно духовно Същество, и че като душевно същество чрез истинското познание на сетивния свят човекът живее в духовния свят. В описанието на моралния свят като такъв, чието съществуване просветва в изживяваният от душата духовен свят и позволява на човека в свобода! да се приближи до себе си, е вложена втората цел." (Събр. Съч. №28, 247 стр.)
към текста >>

С други думи, аз посочих: Човек никога не би могъл да бъде свободен, ако неговите действия не произтичат от онези идеи, които се коренят в интуициите на отделната човешка индивидуалност.
В своята „биографична" лекция от 27.10.1918 („Историческа симптоматология", Събр. Съч. №185), Рудолф Щайнер допълва по този повод: „Това, което оставих тогава под писмена форма, беше преди всичко един етичен индивидуализъм. С други думи, аз посочих: Човек никога не би могъл да бъде свободен, ако неговите действия не произтичат от онези идеи, които се коренят в интуициите на отделната човешка индивидуалност. Така че този етичен индивидуализъм, като последна етично-еволюционна цел на човека, вече включва в себе си така наречения свободен Дух, който си пробива път и постепенно се освобождава както от принудата на природните закони, така и от принудата на всички общоприети нравствени закони."
към текста >>

51. 02. Предговор към новото издание (1918 г.) GA_4 Философия на свободата

Направен е опит да бъде доказано, че има възглед за човешкото същество, на който може да се опре останалото познание; направен е също така опит да се посочи, че с този възглед напълно се обосновава идеята за свободата на волята, след като по-напред бъде намерена душевната област, в която може да се разгърне свободната воля.
Единият е дали има възможност човешката същност да бъде подложена на такова съзерцание, че то да послужи като опора за всичко останало, с което човекът се сблъсква чрез лично преживяване или някаква наука, но за което има усещането, че поради съмнение и критична оценка би могло да бъде отнесено към сферата на несигурното. Другият въпрос гласи: Допустимо ли е човекът като волево същество да си приписва свобода, или тази свобода е чиста илюзия, възникваща у него, понеже той не прозира нишките на необходимостта, от които неговата воля е зависима точно както при всеки природен процес? Този въпрос не идва в резултат на изкуствени мисловни конструкции, а съвсем естествено застава пред душата при определено нейно състояние. И може да се почувства, че на нея сякаш й липсва нещо от онова, което тя трябва да бъде, ако никога не се види изправена с максимална сериозност пред двете възможности: Свобода или необходимост на волята. В този труд ще бъде показано, че душевните изживявания, до които човекът трябва да достигне чрез втория въпрос, зависят от това, каква гледна точка той съумява да заеме спрямо първия. Направен е опит да бъде доказано, че има възглед за човешкото същество, на който може да се опре останалото познание; направен е също така опит да се посочи, че с този възглед напълно се обосновава идеята за свободата на волята, след като по-напред бъде намерена душевната област, в която може да се разгърне свободната воля. Възгледът, за който тук става дума във връзка с двата въпроса, се представя като такъв, който - веднъж застъпен - може да се превърне в съставка на самия душевен живот. Не че се дава теоретичен отговор, който - вече усвоен - човек притежава единствено като запаметено убеждение. За представата, заложена в основата на тази книга, един такъв отговор би бил само привиден. Такъв готов, окончателен отговор не се дава, а се препраща към една област на душевни изживявания, в която чрез самата вътрешна душевна дейност въпросът отново получава жив отговор във всеки момент, щом човекът се нуждае от него. Който веднъж е открил душевната област, където се пораждат тези въпроси, нему тъкмо истинското съзерцание на тази област ще даде онова, което му трябва за тези две загадки на живота, та с постигнатото да продължи към ширините и дълбините на загадъчния живот, към които го е насочила нуждата и съдбата.
към текста >>

Който веднъж е открил душевната област, където се пораждат тези въпроси, нему тъкмо истинското съзерцание на тази област ще даде онова, което му трябва за тези две загадки на живота, та с постигнатото да продължи към ширините и дълбините на загадъчния живот, към които го е насочила нуждата и съдбата.
Направен е опит да бъде доказано, че има възглед за човешкото същество, на който може да се опре останалото познание; направен е също така опит да се посочи, че с този възглед напълно се обосновава идеята за свободата на волята, след като по-напред бъде намерена душевната област, в която може да се разгърне свободната воля. Възгледът, за който тук става дума във връзка с двата въпроса, се представя като такъв, който - веднъж застъпен - може да се превърне в съставка на самия душевен живот. Не че се дава теоретичен отговор, който - вече усвоен - човек притежава единствено като запаметено убеждение. За представата, заложена в основата на тази книга, един такъв отговор би бил само привиден. Такъв готов, окончателен отговор не се дава, а се препраща към една област на душевни изживявания, в която чрез самата вътрешна душевна дейност въпросът отново получава жив отговор във всеки момент, щом човекът се нуждае от него. Който веднъж е открил душевната област, където се пораждат тези въпроси, нему тъкмо истинското съзерцание на тази област ще даде онова, което му трябва за тези две загадки на живота, та с постигнатото да продължи към ширините и дълбините на загадъчния живот, към които го е насочила нуждата и съдбата. С това, струва ми се, се разкрива едно познание, което чрез собствения си живот и чрез родството на този собствен живот с целия душевен живот на човека доказва своята оправданост и валидност.
към текста >>

Ако някой остане учуден, че в настоящата книга все още липсва насочване към сферата на света на духовния опит, изложена в мои по-късни съчинения, то нека той има предвид, че по онова време аз просто нямах намерение да предложа описание на резултатите от духовни изследвания, а исках първо да положа основата върху която могат да почиват такива резултати.
Така разсъждавах за съдържанието на тази книга, когато я пишех преди двадесет и пет години. Такива изречения съм длъжен да напиша и днес, ако река да очертая замисъла на своя труд. При тогавашния ръкопис си поставих ограничението да не отивам по-далеч от онова, което е свързано в най-тесен смисъл с изтъкнатите два основни въпроса. Ако някой остане учуден, че в настоящата книга все още липсва насочване към сферата на света на духовния опит, изложена в мои по-късни съчинения, то нека той има предвид, че по онова време аз просто нямах намерение да предложа описание на резултатите от духовни изследвания, а исках първо да положа основата върху която могат да почиват такива резултати. В тази „Философия на свободата“ конкретни резултати от този род не се съдържат, както не се съдържат и конкретни природонаучни резултати; но по мое мнение съдържащото се в нея може да бъде особено необходимо за онзи, който се стреми към сигурността на такива познания. Казаното в книгата може да е приемливо и за някого, който поради лични основания се дистанцира от моите духовно-научни изследователски резултати. За онзи обаче, който може да разглежда тези духовно-научни резултати като нещо, към което има влечение, за него направеният тук опит ще има особена важност. А този опит цели да удостовери как едно непредубедено разсъждение, простиращо се само върху посочените два основни за всяко познание въпроса, води до възгледа, че човекът живее в един реален свят на Духа. В тази книга стремежът е да се оправдае опознаването на областта на Духа преди навлизането в духовния опит.
към текста >>

52. 03. НАУКА ЗА СВОБОДАТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ GA_4 Философия на свободата

Отликата на човека от всички останали живи същества почива на неговото разумно мислене.
Отликата на човека от всички останали живи същества почива на неговото разумно мислене. Общата му черта с други организми е деятелността. При изясняване на понятието свобода няма никаква полза, ако за действията на човека се търсят аналогии в животинското царство. Модерното естествознание обича такива аналогии. И ако му се е отдало да установи у животните нещо сходно с човешкото поведение, то смята, че се е докоснало до най-важния въпрос на науката за човека. До какви недоразумения води това мнение личи например от книгата „Илюзията за свободата на волята" от П.
към текста >>

В случая може да се подходи и от обратната страна и да се твърди, че любовта отваря очите тъкмо за неговите плюсове.
От това и любовта не прави изключение. Ако не е само израз на половия нагон, тя се опира на представите, които сме си създали за любимото същество. И колкото по- идеалистически са тези представи, толкова по-ощастливяваща е любовта. Мисълта и тук е родител на чувството. Казват, че любовта правела човека сляп за слабостите на любимото същество. В случая може да се подходи и от обратната страна и да се твърди, че любовта отваря очите тъкмо за неговите плюсове. Мнозина нехайно минават покрай тези положителни качества, без да ги забелязват. Но един ги съзира и именно затова в душата му се пробужда любов. Той не е сторил нищо друго, освен че си е създал представа за това, което стотици други не подозират. У тях няма любов, защото им липсва тази представа.
към текста >>

53. 04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА GA_4 Философия на свободата

Едно просто разсъждение може да ни посочи този път.
Ние трябва да намерим обратния път към нея. Едно просто разсъждение може да ни посочи този път. От природата несъмнено сме се откъснали, но от нея сигурно сме запазили нещо в собственото си същество. Тъкмо това природно същество у нас трябва да издирим и тогава ще възстановим взаимовръзката. Дуализмът пропуска това. Той смята човешкото вътрешно същество за съвсем чуждо на природата духовно същество, и се опитва да го скачи с природата. И нищо чудно, че не може да открие съединителна брънка.
към текста >>

54. 05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА GA_4 Философия на свободата

Че самият аз съм деятелят, може да почива на привидност, но поне при непосредствено наблюдение нещата се представят така.
Йена, 1893, стр.171) - това ще бъде предмет на по-нататъшно разглеждане. Засега искаме само да констатираме факта, че ние постоянно се чувстваме принуждавани да търсим понятия и понятийни връзки за стоящи в известно отношение с тях предмети и явления, дадени ни без наша намеса. Временно ще се абстрахираме от въпроса, дали тази дейност действително е наша дейност, или я вършим по някаква неотменима необходимост. Няма съмнение, че на пръв поглед тя ни изглежда наша. Съвсем определено знаем, че едновременно с предметите не ни се дават техните понятия. Че самият аз съм деятелят, може да почива на привидност, но поне при непосредствено наблюдение нещата се представят така. Сега въпросът е какво ни ползва това, че към даден процес намираме негово понятийно съответствие?
към текста >>

За да разбера какво ще се случи след сблъскването, трябва да изчакам и тогава мога да го проследя пак с очите си.
Огромна е разликата в начина, по който за мен се съотнасят частите на един процес преди и след намирането на съответните понятия. Простото наблюдение може да проследи частите на даден процес в тяхното протичане, но преди използването на понятия тяхната взаимовръзка остава неясна. Аз виждам как първата билярдна топка се движи по посока и с определена скорост към втората. За да разбера какво ще се случи след сблъскването, трябва да изчакам и тогава мога да го проследя пак с очите си. Ако приемем, че в мига на сблъсъка някой ми закрие полето, върху което протича процесът, тогава аз - просто като наблюдател - няма да узная какво се е случило по-нататък. Другояче е, ако преди закриването съм намерил съответните понятия за създалата се обстановка. В такъв случай аз мога да предвидя какво ще стане дори ако възможността за наблюдение се прекрати. Един просто наблюдаван процес или предмет не подсказва от само себе си нищо за своята взаимовръзка с други процеси и предмети. Тази взаимовръзка проличава едва след като наблюдението се свърже с мисленето.
към текста >>

Какъвто и принцип да създадем, ние сме длъжни да посочим къде сме го наблюдавали, или пък да го изразим като една ясна мисъл, възпроизводима за всекиго другиго.
Какъвто и принцип да създадем, ние сме длъжни да посочим къде сме го наблюдавали, или пък да го изразим като една ясна мисъл, възпроизводима за всекиго другиго. Заговори ли за основните си принципи, на всеки философ се налага да си служи с понятийната форма, а оттук и с мисленето. По такъв начин той косвено признава, че мисленето е предпоставка за неговата дейност. Нека тук все още да не уточняваме дали мисленето или нещо друго е главен елемент на световното развитие. Но че без мисленето философът не може да се сдобие със знания по този въпрос - това поначало е ясно. При възникване на явленията в света мисленето може да играе второстепенна роля, обаче при възникването на даден възглед за тях то несъмнено придобива главна роля.
към текста >>

Това възражение обаче почива на една заблуда.
Някой би могъл да възрази, че отбелязаното от мен тук за мисленето е валидно също така за чувстването и за останалите духовни дейности. Когато изпитваме например чувство на наслада, то също се подклаждало от някакъв предмет, при което аз несъмнено съм наблюдавал този предмет, но не и чувството на наслада. Това възражение обаче почива на една заблуда. Насладата съвсем не стои в същото отношение към своя предмет, както понятието, което се създава от мисленето. На мен ми е пределно ясно, че понятието за нещо е плод на моя дейност, докато насладата у мен се поражда от някакъв предмет по подобен начин, както например промяната, предизвикана в един предмет от падащ камък, който се стоварва върху него. За наблюдението насладата е дадена по съвсем същия начин, както предизвикващият я процес. По отношение на понятието това не е валидно. Аз мога да попитам защо определен процес поражда у мен чувството на наслада?
към текста >>

Причината, поради която ние не наблюдаваме мисленето във всекидневния духовен живот, не е някаква друга, освен че то почива на собствената ни дейност.
Причината, поради която ние не наблюдаваме мисленето във всекидневния духовен живот, не е някаква друга, освен че то почива на собствената ни дейност. Онова, което аз самият не произвеждам, се появява като нещо предметно в полето на моето наблюдение. Виждам се изправен пред това възникнало, без мое участие нещо; то застава пред мен и аз трябва да го приема като предпоставка за моя мисловен процес. Докато размишлявам за предмета, аз се занимавам с него, погледът ми е обърнат към него. Това занимание е именно мисловното съзерцание. Вниманието ми е насочено не към моята дейност, а към обекта на тази дейност.
към текста >>

Не, който търси да види в мисленето нещо друго освен произведеното като обозрима дейност в самия „Аз", той по-напред трябва да си затвори очите за простото, достъпно за наблюдение положение на нещата, та после да може да положи в основата на мисленето някаква хипотетична дейност.
„Аз" е този, който - намирайки се вътре в мисленето - наблюдава своята дейност. Би трябвало „Азът" да се намира извън мисленето, за да се поддаде на илюзия като тази при бързото последователно запалване на електрически крушки. По-скоро би могло да се каже: - Правещият такова сравнение неимоверно се самозаблуждава подобно на онзи, който за дадена движеща се светлина рече да каже, че на всяко място, където се появява, тя отново се пали от неизвестна ръка. Не, който търси да види в мисленето нещо друго освен произведеното като обозрима дейност в самия „Аз", той по-напред трябва да си затвори очите за простото, достъпно за наблюдение положение на нещата, та после да може да положи в основата на мисленето някаква хипотетична дейност. А който не си затваря очите, трябва да прозре, че всичко, което той по някакъв начин „мисловно прибавя" към мисленето, води извън същността на мисленето. Непредубеденото наблюдение показва, че към същността на мисленето не може да се причислява нищо, което не се открива в самото мислене. Напусне ли сферата на мисленето, не може да се стигне до нищо, което поражда мисленето.
към текста >>

А който не си затваря очите, трябва да прозре, че всичко, което той по някакъв начин „мисловно прибавя" към мисленето, води извън същността на мисленето.
„Аз" е този, който - намирайки се вътре в мисленето - наблюдава своята дейност. Би трябвало „Азът" да се намира извън мисленето, за да се поддаде на илюзия като тази при бързото последователно запалване на електрически крушки. По-скоро би могло да се каже: - Правещият такова сравнение неимоверно се самозаблуждава подобно на онзи, който за дадена движеща се светлина рече да каже, че на всяко място, където се появява, тя отново се пали от неизвестна ръка. Не, който търси да види в мисленето нещо друго освен произведеното като обозрима дейност в самия „Аз", той по-напред трябва да си затвори очите за простото, достъпно за наблюдение положение на нещата, та после да може да положи в основата на мисленето някаква хипотетична дейност. А който не си затваря очите, трябва да прозре, че всичко, което той по някакъв начин „мисловно прибавя" към мисленето, води извън същността на мисленето. Непредубеденото наблюдение показва, че към същността на мисленето не може да се причислява нищо, което не се открива в самото мислене. Напусне ли сферата на мисленето, не може да се стигне до нищо, което поражда мисленето.
към текста >>

55. 06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ GA_4 Философия на свободата

На това място обръщам специално внимание да не се забравя, че като моя изходна точка аз посочих мисленето, а не понятията и идеите, които възникват едва чрез мисленето.
Други понятия пък, образувани за отделни неща, се сливат в едно. Всички понятия, които си съставям за лъвовете, се сливат в общото понятие „лъв". По такъв начин отделните понятия се свързват в затворена понятийна система, в която всяко от тях си има свое самостоятелно място. Качествено идеите не се различават от понятията. Те са само по-съдържателни, по-наситени и по-обемни понятия. На това място обръщам специално внимание да не се забравя, че като моя изходна точка аз посочих мисленето, а не понятията и идеите, които възникват едва чрез мисленето. Те предпоставят мисленето. Ето защо онова, което съм казал относно почиващата върху себе си, от нищо неопределяна природа на мисленето, не може просто да се пренася върху понятията. (Тук изрично го отбелязвам, тъй като по това се различавам от Хегел. Той приема понятието за първично и първоначално.)
към текста >>

Ето защо онова, което съм казал относно почиващата върху себе си, от нищо неопределяна природа на мисленето, не може просто да се пренася върху понятията.
По такъв начин отделните понятия се свързват в затворена понятийна система, в която всяко от тях си има свое самостоятелно място. Качествено идеите не се различават от понятията. Те са само по-съдържателни, по-наситени и по-обемни понятия. На това място обръщам специално внимание да не се забравя, че като моя изходна точка аз посочих мисленето, а не понятията и идеите, които възникват едва чрез мисленето. Те предпоставят мисленето. Ето защо онова, което съм казал относно почиващата върху себе си, от нищо неопределяна природа на мисленето, не може просто да се пренася върху понятията. (Тук изрично го отбелязвам, тъй като по това се различавам от Хегел. Той приема понятието за първично и първоначално.)
към текста >>

Наблюдението провокира мисленето и едва то ми сочи пътя, по който да присъединя едно преживяване към друго.
Който не продължава да размисля, той просто чува шума и с това се задоволява. Но чрез моя размисъл на мен ми е ясно, че един шум трябва да се схваща като следствие. Следователно едва когато свържа понятието следствие с възприятието шум, аз имам повод да изляза от отделното наблюдение и да потърся причината. Понятието следствие събужда понятието причина и тогава аз търся причиняващия обект, който откривам в лицето на яребицата. Тези понятия-причина и следствие - аз обаче никога не мога да придобия само чрез наблюдение, върху колкото и случая да се простира то. Наблюдението провокира мисленето и едва то ми сочи пътя, по който да присъединя едно преживяване към друго.
към текста >>

На тази основа почива двойствената природа на човека: той мисли и по такъв начин свързва себе си и останалия свят; но посредством мисленето той същевременно трябва да се определи като противостоящ на нещата индивид.
На тази основа почива двойствената природа на човека: той мисли и по такъв начин свързва себе си и останалия свят; но посредством мисленето той същевременно трябва да се определи като противостоящ на нещата индивид.
към текста >>

Той казва: „- Някои истини са толкова понятни и така явни, че трябва само да си отвориш очите, за да ги видиш.
Следователно образите на моите възприятия са преди всичко субективни. Разбирането за субективния характер на нашите възприятия лесно може да породи съмнение дали в основата им изобщо лежи нещо обективно. Когато знаем, че едно възприятие - например това на червения цвят или на определен тон - не е възможно без определено устройство на нашия организъм, може да се стигне до убеждението, че това възприятие - независимо от субективния ни организъм - не е нещо в наличност, че без акта на възприемането, чийто обект представлява, няма форма на съществуване. Този възглед намери класически застъпник в лицето на Джордж Бъркли, който изрази мнението, че от мига, в който осъзнал значението на субекта за възприятието, човекът повече не можел да вярва в някакъв свят, съществуващ без съзнателния Дух. Той казва: „- Някои истини са толкова понятни и така явни, че трябва само да си отвориш очите, за да ги видиш. За такава считам важната постановка, че цялото множество на небето и всичко спадащо към Земята, с една дума, - всички тела, съставляващи огромното мироздание, нямат самостоятелно съществуване извън Духа, че битието им се състои в тяхното възприемане или опознаване, че докато не бъдат действително възприемани от мен или не съществуват било в моето съзнание, било в съзнанието на някакъв друг сътворен Дух, те следователно или изобщо не съществуват, или пък съществуват в съзнанието на един вечен Дух." Ако се абстрахираме от момента възприемане, според този възглед, от възприятието не остава нищо друго. Няма цвят, ако не бъде виждан, няма тон, ако не бъде чуван. Подобно на цвета и тона, извън акта на възприемането не съществуват измерение, форма и движение. Ние никъде не сме виждали измерение или форма самостоятелно, а винаги в съчетание с цвят или други безспорно независими от нашата субективност свойства. Щом последните изчезнат ведно с нашето възприятие, това трябва да е валидно и за първите, които са свързани с тях.
към текста >>

Но значително по-иначе биха се поставили нещата, ако бяхме в състояние да посочим коя е функцията на нашето възприемане при възникването на едно възприятие.
Срещу това твърдение няма какво да се възрази, доколкото аз само най-общо вземам предвид обстоятелството, че устройството на моя субект участва в определянето на възприятието. Но значително по-иначе биха се поставили нещата, ако бяхме в състояние да посочим коя е функцията на нашето възприемане при възникването на едно възприятие. Тогава щяхме да знаем какво става с възприятието по време на възприемането и бихме могли също да определим какво трябва да представлява то, преди още да бъде възприето.
към текста >>

Ако нямах очи, за мен тялото щеше да бъде безцветно.
Но и тогава той още не постъпва в съзнанието ми - преди това душата го пренася навън в едно тяло. От него аз накрая смятам, че възприемам цвета. Направихме пълно кръгово движение и добихме съзнанието за едно цветно тяло. Това е първото. Оттук нататък започва мисловната операция. Ако нямах очи, за мен тялото щеше да бъде безцветно. Следователно аз не мога да пренеса цвета в тялото. Тръгвам да търся цвета. Търся го в окото - напразно; в нерва - напразно, в мозъка - също напразно, в душата - тук действително го намирам, ала не свързано тялото. Цветното тяло намирам едва там, откъдето съм тръгнал. Кръгът е затворен.
към текста >>

56. 07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА GA_4 Философия на свободата

Съвсем необективно и почиващо на случайността би било едно мнение, ако за представящия се в даден момент образ твърди: това е предметът.
Съвсем необективно и почиващо на случайността би било едно мнение, ако за представящия се в даден момент образ твърди: това е предметът.
към текста >>

То - както и осъзнаването на всяко друго нещо - почива върху възприемането.
Сега въпросът изцяло се свежда до определяне мястото на съществото, което сме самите ние, спрямо другите същества. Това определяне трябва да се разграничи от простото осъзнаване на нашето себе. То - както и осъзнаването на всяко друго нещо - почива върху възприемането. На мен самовъзприятието ми показва сбор от качества, които обобщавам в целостта на моята личност по същия начин, както обобщавам качествата жълто, с метален блясък, твърдо и т.н. в единството „злато". Самовъзприятието не ме извежда извън сферата на онова, което принадлежи към мен. Това самовъзприемане трябва да се различава от мисловното самоопределяне. Точно както чрез мисленето включвам едно отделно възприятие от външния свят във взаимовръзката на света, така чрез мисленето аз включвам полученото за самия себе си възприятие в световния процес.
към текста >>

Ние действително установихме, че привежданото от критическия идеализъм доказателство за субективната природа на възприятията се разпада в себе си; но прозрението за неверността на доказателството все още не свидетелства, че самият проблем почива на заблуда.
Освен чрез мислене и възприемане на нас пряко не ни е дадено нищо. Тук възниква въпросът: какво според нашето изложение е значението на възприятието? Ние действително установихме, че привежданото от критическия идеализъм доказателство за субективната природа на възприятията се разпада в себе си; но прозрението за неверността на доказателството все още не свидетелства, че самият проблем почива на заблуда. В аргументацията си критическият идеализъм не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че - последователно проследен – наивният реализъм сам се опровергава. А как стоят нещата, ако бъде призната абсолютността на мисленето?
към текста >>

Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм.
Във всяка от тези области аз добивам нови възприятия; но онова, което като спойка пронизва раздалечените в пространството и времето възприятия, е мисленето. На мен трептенията на въздуха, които предават звука, са ми дадени като възприятия точно както и самият звук. Но мисленето подрежда едно до друго всички тези възприятия и ги показва в техните взаимоотношения. Ние не можем да твърдим, че извън пряко възприеманото има друго освен онова, което бива опознавано посредством идейните (разкриваеми чрез мисленето) взаимовръзки на възприятията. Следователно излизащата извън чисто възприеманото връзка на обектите на възприемането със субекта на възприемането, е чисто идейна, тоест изразима само чрез понятия. Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм. Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се говори само ако подлежеше на възприемане. Ето защо фразата „Няма цвят без цветоусещащо око" не може да значи, че окото произвежда цвета, а само това, че между възприятието цвят и възприятието око съществува идейна взаимовръзка, познаваема чрез мисленето. Емпиричната наука ще трябва да установи как се съотнасят свойствата на окото и свойствата на цвета; по какви пътища органът на зрението опосредствува възприемането на цветовете и т.н. Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото. Неминуемо са обречени на неуспех всички усилия за намиране на други връзки между възприятията, освен мисловните.
към текста >>

57. 09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО? GA_4 Философия на свободата

Дуализмът почива на едно погрешно схващане за онова, което наричаме познание.
Дуализмът почива на едно погрешно схващане за онова, което наричаме познание. Той подразделя цялостното битие на две области, всяка от които си има свои закони и противопоставя тези области външно.
към текста >>

За него обстоятелството, че може да пипне с ръка тези неща и да ги види с очи, има стойност на свидетелство за реалността им.
Нека погледнем тези реални принципи по-отблизо. Наивният човек (наивният реалист) разглежда обектите от външния опит като реалности. За него обстоятелството, че може да пипне с ръка тези неща и да ги види с очи, има стойност на свидетелство за реалността им. „Не съществува нищо, което да не може да се възприеме", трябва направо да се смята за първата аксиома на наивния човек, която се признава и в обърнат вид:
към текста >>

Почиващата върху себе си същност на онова, което може да се изживее само мисловно, идеално, не се приема от наивното съзнание като реално в същия смисъл, както поддаващото се на сетивно преживяване.
Почиващата върху себе си същност на онова, което може да се изживее само мисловно, идеално, не се приема от наивното съзнание като реално в същия смисъл, както поддаващото се на сетивно преживяване. Оформеният „само като идея" обект, остава чиста фантазия дотогава, докато чрез сетивно възприятие не се стигне до убеждението за неговата реалност. Накратко казано, наивният човек държи да прибави към идеалното свидетелство на своето мислене и реалното свидетелство на сетивата. В тази нужда на наивния човек се крие причината за възникване на примитивните форми на вярата в откровението. За наивното съзнание даденият чрез мисленето Бог винаги остава само един „измислен" Бог. Наивното съзнание държи той да му се разкрие чрез средства, които са достъпни за сетивното възприятие.
към текста >>

Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане.
Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане. Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка. За връзка на силите може да става дума само в рамките на света на възприятията (сферата на осезанието), но не и извън него.
към текста >>

За тях намиращото се извън субекта е нещо абсолютно, нещо почиващо на себе си, а съдържанието на субекта е негов образ, който чисто и просто се намира извън това абсолютно нещо.
Чрез мисленето субектът възстановява тази взаимовръзка. Така той отново се вгражда във всемирното цяло. Тъй като единствено чрез нашия субект това цяло се явява разкъсано на мястото между нашето възприятие и нашето понятие, в тяхното съединяване ни е дадено и едно истинско познание. За същества с друг свят на възприятията (например с удвоен брой сетивни органи) прекъсването на взаимовръзката би се появило на друго място, така че възстановяването й също би трябвало да има специфичен за тези същества облик. Въпросът за границата на познанието съществува единствено за наивния и за метафизическия реализъм, които в съдържанието на душата виждат само едно идейно представяне на света. За тях намиращото се извън субекта е нещо абсолютно, нещо почиващо на себе си, а съдържанието на субекта е негов образ, който чисто и просто се намира извън това абсолютно нещо. Съвършенството на познанието се опира на по-голямото или по-малкото сходство на образа с абсолютния обект. Едно същество с по-малък брой сетива, отколкото са човешките, ще възприеме по-малко, докато друго с по-голям брой сетива ще възприеме повече от света. Оттук първото ще има по-несъвършено познание от второто.
към текста >>

Но едно такова схващане би почивало на самоизмама.
Трябва просто да се прозре, че всеки образ на възприятието получава своя облик според органичното устройство на възприемащото същество, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на възприятието въвежда човека в действителността. Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност. Към това прозрение впоследствие се присъединява следващото, че мисленето въвежда в скриваната от самото възприятие част от действителността. Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н. Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие. Но едно такова схващане би почивало на самоизмама. От значение е най-вече, че всичко изработено във физиката, доколкото не представлява неоправдани хипотези, които би трябвало да бъдат игнорирани, е получено чрез възприятие и понятие. Въз основа на верния познавателен инстинкт на физика онова, което привидно представлява неосезаемо съдържание, при всяко положение се пренася в областта, в която се намират възприятията и се мисли чрез понятия, с които се борави в тази област. По същество напреженията в електрическото и магнитното поле и така нататък, не се откриват посредством някакъв друг процес на познанието извън този, който протича между възприятие и понятие. Увеличаването на броя или видоизменянето на човешките сетива би довело до друг образ на възприятието, до обогатяване или видоизменяне на човешкия опит; но едно истинско познание спрямо този опит също би трябвало да се постигне чрез взаимодействието на понятие и възприятие. Задълбочаването на познанието зависи от изявяващите се в мисленето сили на интуицията (срв.
към текста >>

58. 10. РЕАЛНОСТТА НА СВОБОДАТА - ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА GA_4 Философия на свободата

Трудността да се обхване същността на мисленето чрез наблюдение се крие в това, че тази същност твърде лесно се изплъзва на съзерцаващата душа, щом тя понечи да я насочи в руслото на своето внимание.
Трудността да се обхване същността на мисленето чрез наблюдение се крие в това, че тази същност твърде лесно се изплъзва на съзерцаващата душа, щом тя понечи да я насочи в руслото на своето внимание. На разположение й остава само мъртвата абстракция, тленните останки на живото мислене. При взиране само в тази абстракция човек лесно ще изпита подтик да навлезе в „изпълнената с живот" стихия на мистиката на чувството или пък на философията на волята. Странно ще му се струва, ако някой държи да обхване същността на действителността „чисто мисловно". Но който съумее наистина да се добере до животи в мисленето, той установява, че витаенето само в чувства или съзерцаването на волевия елемент изобщо не могат да се сравняват с вътрешното богатство и с опиращия се на себе си, но същевременно раздвижен в себе си опит в рамките на този живот, камо ли да бъдат поставяни над тях. Тъкмо това богатство, тази вътрешна пълнота на изживяването е причина съответствието на живота в мисленето за обикновената душевна нагласа да изглежда мъртво, абстрактно.
към текста >>

59. 11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА GA_4 Философия на свободата

Най-напред вниманието ни трябва да се насочи към действия, при които това отношение е определящо.
Ако издирим закономерното (понятийното) в действията на индивидите, народите и епохите, ние получаваме една етика, но не като наука за нравствените форми, а като природознание на нравствеността. Едва установените по този път закони се отнасят към човешките действия така, както природните закони към едно частно явление. Те обаче съвсем не са идентични с подтиците, които полагаме в основата на нашите действия. Ако искаме да разберем как едно действие на човека произтича от неговата нравствена воля, първо трябва да се вгледаме в отношението на тази воля към действието. Най-напред вниманието ни трябва да се насочи към действия, при които това отношение е определящо. Ако по-късно аз, или някой друг размисля над едно такова действие, може да проличи кои нравствени максими играят роля при него. Докато действувам, нравствената максима ме движи, доколкото тя интуитивно може да живее у мен; тя е свързана с обичта към обекта, който искам да осъществя чрез моето действие. Аз не поставям на никой човек, нито пък на някое правило въпроса дали да извърша това действие, а го извършвам, щом ме е осенила идеята за него. Само по този начин то е мое действие. Който действа само защото признава определени нравствени норми, действието му е резултат от принципите, заложени в неговия морален кодекс.
към текста >>

За мен, като нравствен човек, меродавно може да бъде не обстоятелството, че по идея съм насочил вниманието си към някакво действие, а проверката дали то е добро или лошо.
По отношение на тези разсъждения защитниците на всеобщите нравствени норми биха могли да кажат: Щом всеки човек се стреми само към лично изживяване и извършване на онова, което му е угодно, тогава между добра постъпка и злодеяние няма разлика; всяка низост, която се таи у мен, има еднаква претенция да се изяви, както и намерението ми да служа на всеобщото благо. За мен, като нравствен човек, меродавно може да бъде не обстоятелството, че по идея съм насочил вниманието си към някакво действие, а проверката дали то е добро или лошо. Към извършването му аз ще пристъпя само в първия случай.
към текста >>

60. 12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ GA_4 Философия на свободата

Наивният човек, приемащ за действително само онова, което може да види с очи и да пипне с ръце, изисква и за своя нравствен живот мотиви, които могат да се възприемат сетивно.
Наивният човек, приемащ за действително само онова, което може да види с очи и да пипне с ръце, изисква и за своя нравствен живот мотиви, които могат да се възприемат сетивно. Нужно му е някакво същество, което да му довери тези мотиви по един разбираем за сетивата му начин.
към текста >>

Когато някой твърди за дадено действие на своя ближен, че било извършено несвободно, той трябва да посочи в рамките на възприемаемия свят нещото или човека, или пък институцията, подбудили някого към съответното действие; ако авторът на твърдението се позовава на причини за действието извън сетивно и духовно реалния свят, тогава монизмът не може да приеме едно такова твърдение.
А идеята може да се появи в човешкия индивид. Доколкото човекът следва подтиците си от тази страна, той се чувства свободен. Монизмът обаче отрича всяка правота на просто умозаключаващата метафизика, сиреч и на подтиците за действие, произтичащи от така нареченото „Същество само за себе си". Според монистичното схващане човекът може да действа несвободно, ако следва една възприемаема външна принуда; той може да действа свободно, ако се вслуша единствено в самия себе си. Монизмът не може да признае една неосъзната принуда, криеща се зад възприятие и понятие. Когато някой твърди за дадено действие на своя ближен, че било извършено несвободно, той трябва да посочи в рамките на възприемаемия свят нещото или човека, или пък институцията, подбудили някого към съответното действие; ако авторът на твърдението се позовава на причини за действието извън сетивно и духовно реалния свят, тогава монизмът не може да приеме едно такова твърдение.
към текста >>

61. 14. НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (ДАРВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕНОСТ) GA_4 Философия на свободата

На несвободния дух закони за това, което е наложително да извърши, трябва да се дават в съвсем конкретна форма: Почисти улицата пред твоята порта!
Ако иска да извърши нещо, той го прави така, както го е видял или както му е заповядано за отделния случай. Поради това авторитетът действа най-добре чрез примери, тоест чрез предаване на точно определени отделни действия в съзнанието на несвободния дух. Християнинът действа не толкова според учението, колкото по образец на Спасителя. Правилата имат по-малко значение за положителните действия, отколкото не извършването на определени деяния. Законите приемат форма на всеобщи понятия само тогава, когато забраняват действия, но не и когато повеляват извършването им. На несвободния дух закони за това, което е наложително да извърши, трябва да се дават в съвсем конкретна форма: Почисти улицата пред твоята порта! Плати в данъчната служба Х данъците си в установения тук размер! и т.н., форма на понятия имат законите за предотвратяване на деяния: Не кради! Не прелюбодействай! Но и тези закони въздействат на несвободния дух само чрез насочване към някоя конкретна представа, например към представата за съответните временни наказания, за терзание на съвестта или за вечно проклятие и подобни.
към текста >>

Тази част на моралната активност почива върху знания за света на явленията, за който става въпрос.
За да осъществи своите представи, нравственото въображение трябва да посегне към определена област от възприятия. Действието на човека не създава възприятия, а преоформя наличните възприятия и им придава нов облик. За преобразуването на определен обект на възприемането или на съвкупност от такива обекти в съответствие с дадена морална представа човек трябва да е схванал законосъобразното съдържание (дотогавашния принцип на действие, който човек иска да обнови или да му даде нова насока) на този образ на възприятието. Освен туй трябва да се намери начинът, по който тази законосъобразност може да се превърне в нова. Тази част на моралната активност почива върху знания за света на явленията, за който става въпрос. Следователно тя трябва да се търси в някой клон на научното познание въобще. Така редом с моралната идейна способност* и с нравственото въображение моралните действия предполагат способността за преоформяне на света на възприятията, без да се накърни подчинената му на природните закони взаимовръзка. Тази способност се нарича морална техника. Тя е усвоима в смисъла, в който може да се усвои всяка наука. Общо взето, на хората по-лесно им се удава да намерят понятията за вече съществуващия свят, отколкото чрез въображението да определят продуктивно още несъществуващите бъдещи действия.
към текста >>

Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота.
Застъпваният тук възглед като че ли изпада в противоречие с онова фундаментално учение на съвременното естествознание, означавано като еволюционна теория. Но това е само привидно. Под еволюция се разбира реалното възникване на по-късното от по-ранното по пътя на природни закони. В органичния свят под еволюция се разбира обстоятелството, че по-късните (по-съвършените) органични форми са реални потомци на по-ранните (несъвършените) и са произлезли от тях съобразно природните закони. Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота. По същия начин еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир. Тук не се взема под внимание, че при такава представа същността както на праамниотите, така и на Кант- Лапласовата мъглявина би трябвало да се мисли по-иначе в сравнение с това, което мислят материалистическите мислители. На никой еволюционист обаче не би трябвало да хрумва твърдението, че от своето понятие за праамниота той може да изведе понятието за влечугото с всички негови качества, без някога да е виждал влечуго. По същия начин от понятието за Кант-Лапласовата мъглявина не би трябвало да се извежда Слънчевата система, ако това понятие за мъглявината се приеме за пряко определено само от възприятието за мъглявината. С други думи казано, ако мисли последователно, еволюционистът е длъжен да твърди, че от по-ранни фази на развитието реално се получават по-късни и че ако ни е дадено понятието за несъвършеното и понятието за съвършеното, ние можем да прозрем взаимовръзката; но той в никакъв случай не би трябвало да допуска, че понятието, придобито за по-ранното, е достатъчно, за да може от него да се развие по-късното.
към текста >>

62. 15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ) GA_4 Философия на свободата

Съществуването е бреме, а небитието при всички случаи би било за предпочитане пред битието.
Другият възглед е този, който твърди, че животът е изпълнен със страдания и нищета, неудоволствието и болката навред надделяват над удоволствието и радостта. Съществуването е бреме, а небитието при всички случаи би било за предпочитане пред битието.
към текста >>

Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък.
По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката. Следвайки един любим похват на съвременността, той се старае да изгради светогледа си върху опита. Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието. Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия. Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък. При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света. Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел.
към текста >>

Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел.
Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък. При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света. Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел. Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога. Но едно премъдро същество може да вижда своята цел единствено в избавянето от страданията и тъй като всяко съществуване е страдание, целта му трябва да се състои в избавяне от съществуването. Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто небитие. Всемирният процес е непрестанна борба срещу божиите страдания, която накрая завършва с унищожение на всяко съществуване. Следователно нравственият живот на хората ще бъде участие в унищожението на съществуването.
към текста >>

Светът „в известен смисъл трябва да се разглежда като сърбящ обрив върху Абсолютното", чрез който неговата несъзнателна целебна сила го избавя от една вътрешна болест, „или пък като болезнен пластир за изтегляне на гной, който всеединното Същество само си слага, за да може да насочи една вътрешна болка първо навън, а впоследствие да я премахне".
Но едно премъдро същество може да вижда своята цел единствено в избавянето от страданията и тъй като всяко съществуване е страдание, целта му трябва да се състои в избавяне от съществуването. Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто небитие. Всемирният процес е непрестанна борба срещу божиите страдания, която накрая завършва с унищожение на всяко съществуване. Следователно нравственият живот на хората ще бъде участие в унищожението на съществуването. Бог е създал света, за да се избави чрез него от безмерните си страдания. Светът „в известен смисъл трябва да се разглежда като сърбящ обрив върху Абсолютното", чрез който неговата несъзнателна целебна сила го избавя от една вътрешна болест, „или пък като болезнен пластир за изтегляне на гной, който всеединното Същество само си слага, за да може да насочи една вътрешна болка първо навън, а впоследствие да я премахне". Хората са брънки на света, в който страда Бог. Той ги е създал, за да раздроби безмерната си болка. Болката, която всеки от нас изпитва поотделно, е само капка в безкрайното море на Божиите страдания (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 866 сл.).
към текста >>

Стремежът към почит се състои в това, че човекът смята личните си занимания за пълноценни, едва когато за дейността му постъпва признание отвън.
Но как стоят нещата с основаването върху опита? Стремежът към удовлетворение е излизане на жизнената дейност извън рамките на жизненото съдържание. Едно същество е гладно, тоест то се стреми към нахранване, когато за по-нататъшното протичане на органичните му функции те изискват подаване на ново жизнено съдържание под формата на храна. Стремежът към почит се състои в това, че човекът смята личните си занимания за пълноценни, едва когато за дейността му постъпва признание отвън. Стремежът към познание се поражда, когато на света, който човекът може да вижда, да чува и т.н. липсва нещо дотолкова, доколкото той не го е разбрал. В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а неудовлетвореността - неудоволствие. При това е важно да се установи, че удоволствието или неудоволствието зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж. Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие.
към текста >>

Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
„На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т. II, стр. 332). Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие. Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
към текста >>

Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието.
Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието. Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не. Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието.
към текста >>

А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна.
Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета. При това той може да се позове на неизразимата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното неудоволствие, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна. А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна. За тези злини песимистът твърди, че те значително превишават количеството наслада, създавана на света от нагона за хранене.
към текста >>

Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив.
Човекът се стреми към задоволяване на онова, което желае неговото същество, и си представя конкретните обекти на този стремеж, а не някакво абстрактно „щастие"; изпълнението пък му доставя удоволствие. С постулата си да не се стремим към удоволствие, а към постигане на онова, което схващаме като наша житейска задача, песимистичната етика улучва онова, което човекът по своята същност иска. На човека не му е нужно тепърва да бъде преправян от философията, не му е нужно тепърва да се отрича от природата си, за да бъде нравствен. Нравствеността се крие в стремежа към дадена цел, схващана като оправдана; преследването и е заложено в същността на човека, докато някое съпътстващо неудоволствие не парализира желанието за постигането й. Това именно е същността на всяка действителна воля. Етиката не почива върху изкореняването на всякакъв стремеж към удоволствие, за да могат да се възцарят анемични абстрактни идеи там, където не им противостои силен копнеж към наслада от живота, а върху силната, опираща се на идейна интуиция воля, която постига целта си, дори пътят към нея да е трънлив. Нравствените идеали се пораждат от нравственото въображение на човека. Тяхното осъществяване зависи от това да бъдат желани от човека достатъчно силно, за да надвият мъките и страданията. Те са неговите интуиции - движещите сили, впрягани от неговия Дух; той ги желае, защото осъществяването им е негово върховно удоволствие. На него не му е нужно етиката първо да му забранява да се стреми към удоволствие, а после да му повелява към какво трябва да се стреми. Той ще се стреми към нравствени идеали, ако нравственото му въображение е достатъчно дейно, за да му внушава интуиции, придаващи на неговата воля силата да надмогне заложените в организма му съпротивления, включително възникващото по необходимост неудоволствие.
към текста >>

63. 16. ИНДИВИДУАЛНОСТ И РОД GA_4 Философия на свободата

а./ Когато някой преценява хората по родови характеристики, той неминуемо стига да границата, над която те се явяват като същества, чиято дейност почива върху свободно самоопределяне.
Редно е обаче те сами да могат да решават какво подхожда на природата им. Който се бои от сътресение в нашата социална обстановка поради приемането на жените не като родови същества, а като индивиди, нему трябва да се отговори, че социална обстановка, при която половината от човечеството води недостойно за човека съществуване, се нуждае твърде много именно от подобряване.*/* Във връзка с гореизложеното още при появата на тази книга (1894 г.) ми бе възразено, че в рамките на родовото жената и сега можела да се изяви индивидуално така, както пожелае, и то далеч по-свободно от мъжа, който още в училище, а по-късно чрез война и професия бивал деиндивидуализиран. Знам, че днес това възражение навярно ще бъде отправено с още по-голяма сила. При все това съм длъжен и тук да запазя написаното, като се надявам, че сред читателите има и такива, които разбират колко силно едно такова възражение накърнява изгражданото в тази книга понятие за свободата и които ще преценят горните изречения по друг признак вместо по деиндивидуализирането на мъжа чрез училището и професията. - Б. а./ Когато някой преценява хората по родови характеристики, той неминуемо стига да границата, над която те се явяват като същества, чиято дейност почива върху свободно самоопределяне. Намиращото се под тази граница може естествено да бъде предмет на научно разглеждане. Спецификата на расата, племето, народа и пола са съдържание на частни науки. Само хората, които биха искали да живеят единствено като представители на рода, биха могли да се покриват с една обща картина, създавана от такова научно разглеждане. Но всички тези науки не могат да проникнат до особеното съдържание на отделния индивид. Определянето на индивида по закони на рода спира там, където започва сферата на свободата (на мислене и действие).
към текста >>

64. 17. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ВЪПРОСИ ОБОБЩЕНИЕ НА МОНИЗМА GA_4 Философия на свободата

Постигнатото по чисто умозрителен път, неподлежащо на изживяване отвъдно, почива на едно недоразумение от страна на ония, които смятат, че земното не съдържа в себе си причината за своето съществуване.
Идейното съдържание на всеки друг човек е и мое, и аз го смятам за друго само дотолкова, доколкото възприемам, но не и тогава, когато мисля. Всеки човек обгръща с мисленето си само една част от цялостния свят на идеите и в този смисъл индивидите се различават също по фактическото съдържание на своето мислене. Но тези съдържания се намират в едно затворено цяло, обхващащо мисловните съдържания на всички хора. Така в своето мислене човекът долавя общото Прасъщество (Първичното Прасъщество), което прониква всички хора. Изпълненият с мисловно съдържание живот в действителността е същевременно живот в Бога. Постигнатото по чисто умозрителен път, неподлежащо на изживяване отвъдно, почива на едно недоразумение от страна на ония, които смятат, че земното не съдържа в себе си причината за своето съществуване. Те не прозират, че чрез мисленето откриват онова, което им трябва за обясняване на възприятието. Затова пък и досега никое умозрение не е изкарало наяве някое съдържание, което да не е заимствано от дадената ни действителност. Допусканият чрез абстрактно умозаключение Бог е просто човекът, пренесен в някакво отвъдно; Шопенхауеровата воля е абсолютизираната сила на човешката воля, а съставеното от идея и воля несъзнателно Прасъщество на Хартман - съчетание на две абстракции, извлечени от опита. Съвсем същото важи за всички останали отвъдни (метафизични) принципи, които не почиват на изживяно мислене.
към текста >>

Съвсем същото важи за всички останали отвъдни (метафизични) принципи, които не почиват на изживяно мислене.
Изпълненият с мисловно съдържание живот в действителността е същевременно живот в Бога. Постигнатото по чисто умозрителен път, неподлежащо на изживяване отвъдно, почива на едно недоразумение от страна на ония, които смятат, че земното не съдържа в себе си причината за своето съществуване. Те не прозират, че чрез мисленето откриват онова, което им трябва за обясняване на възприятието. Затова пък и досега никое умозрение не е изкарало наяве някое съдържание, което да не е заимствано от дадената ни действителност. Допусканият чрез абстрактно умозаключение Бог е просто човекът, пренесен в някакво отвъдно; Шопенхауеровата воля е абсолютизираната сила на човешката воля, а съставеното от идея и воля несъзнателно Прасъщество на Хартман - съчетание на две абстракции, извлечени от опита. Съвсем същото важи за всички останали отвъдни (метафизични) принципи, които не почиват на изживяно мислене.
към текста >>

Ако излезе извън рамките на задоволяването на естествените си нагони, за които се е погрижила майката природа, той трябва да търси такива мотиви в собственото си нравствено въображение, стига заради удобството си да не предпочита да бъде мотивиран от нравственото въображение на други.
Следователно в неговите действия не се изявяват повели, внушавани от отвъдното, а повелите на принадлежащите към този свят човешки интуиции. Монизмът не познава такъв мирови ръководител, който извън самите нас да поставя цел и насока на нашите действия. Човекът не намира такава отвъдна първопричина на Битието, чиито решения би могъл да изследва, за да узнае от нея целите, към които трябва да насочва своите действия. Той разчита на самия себе си и трябва сам да определя съдържанието на своите дейности. Издирванията му ще са напразни, ако търси мотиви за своята воля извън света, в който живее. Ако излезе извън рамките на задоволяването на естествените си нагони, за които се е погрижила майката природа, той трябва да търси такива мотиви в собственото си нравствено въображение, стига заради удобството си да не предпочита да бъде мотивиран от нравственото въображение на други. Иначе казано, той трябва или да се откаже от всякаква дейност, или да действа по мотиви, които сам избира от света на своите идеи, или пък други му предлагат също от света на идеите. За него - извън плътския живот на неговите нагони и извън изпълняване заповедите на други хора - определящо не е нищо друго освен самият той. Той трябва да действува по собствено, неопределяно от нищо друго подбуждение. Идейно това подбуждение безспорно се определя от единния свят на идеите, но фактически само човекът може да го изведе от този свят и да го претвори в реалност. Причината за актуалното реализиране на една идея в действителност от човека, монизмът може да намери единствено в самия човек.
към текста >>

Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същност или ако неговата същност не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за свобода, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера.
За целта бе необходимо от цялостната сфера на човешките действия да се подберат онези части, по отношение на които при непредубедено самонаблюдение може да се говори за свобода. Това са онези действия, които се представят като осъществяване на идейни интуиции. Други действия никое непредубедено съзерцание няма да обяви за свободни. Но тъкмо при непредубеденото самонаблюдение човекът ще трябва да се сметне за предразположен да продължи по пътя към етичните интуиции и тяхното осъществяване. Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно свободата. Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същност или ако неговата същност не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за свобода, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера. Но втората част на тази книга намира естествена опора в първата, която представя интуитивното мислене като изживявана вътрешна духовна дейност на човека. Чрез изживяване да се разбере тази същност на мисленето е равнозначно обаче на познание за свободата на интуитивното мислене. А щом се знае, че това мислене е свободно, тогава се вижда и периметърът на волята, на който трябва да се присъди свободата. Действащият човек бива смятан за свободен от онзи, който въз основа на вътрешния опит се осмелява да припише на интуитивното мисловно изживяване една почиваща на себе си същност. Който не е в състояние да го стори, той едва ли ще съумее да намери някой що-годе необорим път към допускането за свободата.
към текста >>

Действащият човек бива смятан за свободен от онзи, който въз основа на вътрешния опит се осмелява да припише на интуитивното мисловно изживяване една почиваща на себе си същност.
Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно свободата. Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същност или ако неговата същност не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за свобода, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера. Но втората част на тази книга намира естествена опора в първата, която представя интуитивното мислене като изживявана вътрешна духовна дейност на човека. Чрез изживяване да се разбере тази същност на мисленето е равнозначно обаче на познание за свободата на интуитивното мислене. А щом се знае, че това мислене е свободно, тогава се вижда и периметърът на волята, на който трябва да се присъди свободата. Действащият човек бива смятан за свободен от онзи, който въз основа на вътрешния опит се осмелява да припише на интуитивното мисловно изживяване една почиваща на себе си същност. Който не е в състояние да го стори, той едва ли ще съумее да намери някой що-годе необорим път към допускането за свободата.
към текста >>

А то изисква в процеса на познанието да не му се отрича качеството на почиващо в себе си изживяване.
Изложението на тази книга е изградено върху чисто духовно изживяемото интуитивно мислене, чрез което всяко възприятие бива вграждано в действителността с цел да се познае. Стремежът беше в книгата да се представи единствено онова, което може да се обозре, изхождайки от изживяването на интуитивното мислене. Същевременно обаче трябваше да се изтъкне каква мисловна форма изисква това изживявано мислене. А то изисква в процеса на познанието да не му се отрича качеството на почиващо в себе си изживяване. Да не му се оспорва способността ведно с възприятието да изживява и действителността, наместо тя тепърва да бъде търсена в някакъв хипотетичен, намиращ се извън това изживяване свят, спрямо който мисловната дейност на човека била само нещо субективно.
към текста >>

65. 18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ GA_4 Философия на свободата

Но в тази книга вече посочих, че наивният реализъм запазва правото си по отношение на изживяното мислене.
Налице са четири такива образа, при чието присъствие в мисловните дейности на двете лица протича обхващането на действителността. С тази мисловна дейност всяко от лицата разширява сферата на своето съзнание - в нея оживява сферата на другото, и на собственото съзнание. В миговете на такова оживяване лицата, както по време на сън, не са затворени в своето съзнание. Само че в останалите мигове съзнанието за това сливане с другия отново се появява, така че при мисловното изживяване съзнанието на всяко отделно лице обхваща себе си и другия. Знам, че трансценденталният реалист означава това като връщане към наивния реализъм. Но в тази книга вече посочих, че наивният реализъм запазва правото си по отношение на изживяното мислене. Трансценденталният реалист изобщо не се занимава с истинското положение на нещата при процеса на познанието; той се изолира от него посредством мрежа от мисловни конструкции и се заплита в нея. Освен това застъпваният във „Философия на свободата" монизъм не би трябвало да се нарича „гносеологичен", а - ако ще се търси някакво прецизиране - монизъм на мисълта. Едуард фон Хартман не е успял да схване всичко това. Вместо да вникне в спецификата на изложеното във „философия на свободата", той заявява: аз по-скоро бих се опитал да съчетая Хегеловия универсалистичен панлогизъм с Хюмовия индивидуалистичен феноменализъм (срв. бележката на стр.71 от посоченото списание).
към текста >>

66. ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ (1895) GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

В късните му творби го виждаме издигнат на връх, чиято височина подобава на самобит-ната му духовна натура.
И така, почувствах импулс да обрисувам картина на мисловния и чувствен живот на Ницше. Вярвам, че една такава картина би била най-реалистична, ако се вземат под внимание неговите последни произведения. Както направих аз. По-ранните книги ни разкриват Ницше като търсещ. В тях той се представя като устремен нагоре. В късните му творби го виждаме издигнат на връх, чиято височина подобава на самобит-ната му духовна натура. В повечето издадени досега книги за Ницше развитието му е представено така, сякаш той, в различните времена, е имал малко или повече различаващи се едно от друго убеждения в своите произведения. Опитах се да покажа, че при Ницше не става въпрос за промяна на убеждения, а само за възходящо движение, за естествено развитие на една личност, която все още не е открила съответстващата форма за своите възгледи, когато е писала първите си творби.
към текста >>

67. I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Той се отвръща с инстинктивна антипатия от най-важните културни идеи на онези, в чиято среда се е развивал, но не по начин, по който човек отхвърля едно твърдение, в което е открил логическо противоречие, а както се отвръща от един цвят, който му причинява болка в очите.
В личността на Ницше живеят инстинкти11, противоречащи на представите на неговите съвременници. Той се отвръща с инстинктивна антипатия от най-важните културни идеи на онези, в чиято среда се е развивал, но не по начин, по който човек отхвърля едно твърдение, в което е открил логическо противоречие, а както се отвръща от един цвят, който му причинява болка в очите. Антипатията е плод на непосредствено чувство, въобще не става въпрос за съзнателно обмисляне. Усещането на други хора, когато през главата им минават мисли за вина, угризение на съвестта, отвъден живот, блаженство, родина, действа върху Ницше неприятно. Инстинктивният начин на противопоставяне срещу изброените представи отличава Ницше от така наречените съвременни „свободомислещи“. Същите знаят всички възражения на здравия разум срещу „старите заблуждаващи представи“, но колко рядко ще се намери някой да каже, че неговите инстинкти не зависят от тях? Тъкмо инстинктите си правят лоши шеги със съвременните свободомислещи.
към текста >>

Изток и запад са тебеширени линии, очертани пред очите ни от някого, за да залъже нашата страхливост.
Също и патриотичните чувства на сънародниците му са чужди на природата на Ницше. Той не може да свърже своите чувства и мисли нито с мисловния кръг на народа, в който е роден и възпитан, нито с времето, в което живее. В „Шопенхауер като възпитател“ казва: „Толкова е провинциално да се обвържеш с мнения, които след няколкостотин мили вече не са валидни. Изток и запад са тебеширени линии, очертани пред очите ни от някого, за да залъже нашата страхливост. Искам да се опитам да достигна свободата, така си казва младата душа и би трябвало да я смущава фактът, че случайно две нации се мразят и воюват или че едно море разделя две части от земята, или че се изучава религия, която преди няколко хиляди години не е съществувала.“13
към текста >>

„Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина?
Въпросът за стойността на истината се явява в по-малко произведения на Ницше. Той е поставен в най-дръзка форма в книгата му „Отвъд доброто и злото“. „Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина? Какви странни, объркващи, съмнителни въпроси? Това вече е дълга история. И изглежда така, сякаш едва започва... И чудно ли е, че накрая ние също сме станали недоверчиви и се обръщаме нетърпеливо? Че от този сфинкс се учим също да задаваме въпроси? Кой всъщност поставя въпроси?
към текста >>

Слабият, който възприема действителността с осакатени очи и уши, се нуждае от основания зад явленията.
Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност. Той е зает с този свят и няма потребност от някакъв друг. Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното. Това, което им е отказано тук, отвъдното трябва да им го предложи. Силният, здравият, който има развити и годни сетива, за да търси в себе си основанията за този свят, няма нужда от обяснение на явленията, в които живее, не се нуждае от отвъдни причини и същества. Слабият, който възприема действителността с осакатени очи и уши, се нуждае от основания зад явленията.
към текста >>

„Нищо повече от това, което прави един пътешественик, който си налага в определен час да се пробуди, а после спокойно да се отпусне в сън: така ние, философите, приемаме временно болестта, като че ли затваряме очи.
От неспособност да се възприема реалният свят израства допускането на „неща в себе си“. Всички, които имат причина да отричат реалния живот, казват да на нещо измислено. Ницше иска да бъде противоположност на човек, казващ да по отношение на действителността. Той иска да изследва този свят от всички страни, да се потопи в дълбините на битието, за някакъв друг живот не иска нищо да знае. Страданието не може да го накара да каже не на живота, защото за него то също представлява средство за познание. „Нищо повече от това, което прави един пътешественик, който си налага в определен час да се пробуди, а после спокойно да се отпусне в сън: така ние, философите, приемаме временно болестта, като че ли затваряме очи. И както знае онзи, че нещо не спи, нещо отброява часовете и ще го събуди, така знаем и ние, че решителният миг ще ни открие будни, че тогава нещо ще изскочи и ще завари духа в действие, в слабост или връщане, или в преданост, или във втвърдяване, или в смрачаване, във всички болестни състояния, които в дни на здраве се възправят гордо срещу духа... Човек се учи чрез такова себепитане, себетърсене да се вглежда с по-фино око във всичко, за което изобщо досега се е философствало..“22
към текста >>

И както знае онзи, че нещо не спи, нещо отброява часовете и ще го събуди, така знаем и ние, че решителният миг ще ни открие будни, че тогава нещо ще изскочи и ще завари духа в действие, в слабост или връщане, или в преданост, или във втвърдяване, или в смрачаване, във всички болестни състояния, които в дни на здраве се възправят гордо срещу духа... Човек се учи чрез такова себепитане, себетърсене да се вглежда с по-фино око във всичко, за което изобщо досега се е философствало..“22
Всички, които имат причина да отричат реалния живот, казват да на нещо измислено. Ницше иска да бъде противоположност на човек, казващ да по отношение на действителността. Той иска да изследва този свят от всички страни, да се потопи в дълбините на битието, за някакъв друг живот не иска нищо да знае. Страданието не може да го накара да каже не на живота, защото за него то също представлява средство за познание. „Нищо повече от това, което прави един пътешественик, който си налага в определен час да се пробуди, а после спокойно да се отпусне в сън: така ние, философите, приемаме временно болестта, като че ли затваряме очи. И както знае онзи, че нещо не спи, нещо отброява часовете и ще го събуди, така знаем и ние, че решителният миг ще ни открие будни, че тогава нещо ще изскочи и ще завари духа в действие, в слабост или връщане, или в преданост, или във втвърдяване, или в смрачаване, във всички болестни състояния, които в дни на здраве се възправят гордо срещу духа... Човек се учи чрез такова себепитане, себетърсене да се вглежда с по-фино око във всичко, за което изобщо досега се е философствало..“22
към текста >>

68. II. СВРЪХЧОВЕКЪТ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Той само иска да насочи всеки един към самия себе си и да му каже: остави се на самия себе си, следвай само себе си, постави се над добродетел, мъдрост и познание.
Враг на живота, на чистия и пълнокръвен живот е този, който оставя тези гласове да прозвучат нечути и се вслушва във всеобщия крясък на тълпата. На приятелите на равенството между хората Заратустра не желае да говори. Те биха могли да го разберат само погрешно. Защото те биха повярвали, че неговият свръхчовек е онзи идеален образец, на който трябва да се уподобят всички. Но Заратустра не желае да дава на хората предписания какви трябва да станат. Той само иска да насочи всеки един към самия себе си и да му каже: остави се на самия себе си, следвай само себе си, постави се над добродетел, мъдрост и познание. На такива, които искат да се търсят, говори Заратустра. Думите му са валидни не за тълпа, която търси всеобща цел, а за спътници, които като него вървят по собствен път. Само те го разбират, защото знаят, че не иска да каже: вижте, това е свръхчовекът, станете като него, а: вижте, аз се търсех; това съм аз, както ви уча; вървете и се търсете така, тогава ще имате свръхчовека.
към текста >>

Три преображения на духа ви посочих: как духът се превръща в камила, камилата - в лъв, и накрая лъвът - в дете.
И това ниво преминава духът. Той става като детето, което не пита, докато играе, как трябва да направи това или онова, а следва само волята си, следва себе си. „Своята воля желае духът сега, своя свят печели загубилият света. Три преображения на духа ви посочих: как духът се превръща в камила, камилата - в лъв, и накрая лъвът - в дете. Тъй рече Заратустра.“29
към текста >>

С този въпрос и с предположенията, с които ни отговаря, Ницше ни кара да погледнем в дълбочина в неговото неудовлетворено от западната по-нова култура сърце.
Що за идеали са създали тези презрители на реалността? Нека ги видим, идеалите на аскетите, които казват: отвърнете поглед от настоящето и погледнете към от-въдното! Какво означават аскетичните идеали? С този въпрос и с предположенията, с които ни отговаря, Ницше ни кара да погледнем в дълбочина в неговото неудовлетворено от западната по-нова култура сърце. („Към генеалогията на морала“, Трета част)
към текста >>

Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с ръка.
Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите на отделни наблюдения нахвърля обща картина на развитието на органичния живот на земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици на фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината. Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с ръка. Предпочитат безличната преценка пред нещо, оцветено чрез духа на личността. При своите наблюдения те биха желали напълно да изключат личността.
към текста >>

Предпочитат безличната преценка пред нещо, оцветено чрез духа на личността.
Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите на отделни наблюдения нахвърля обща картина на развитието на органичния живот на земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици на фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината. Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с ръка. Предпочитат безличната преценка пред нещо, оцветено чрез духа на личността. При своите наблюдения те биха желали напълно да изключат личността.
към текста >>

Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра.
Тези атеисти обаче не са по-свободомислещи от своите съвременници, които вярват в Бог. Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на Бог. Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“. Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов Бог, който е победил стария Бог. „Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности. Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра. Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си. Истинският „свободомислещ“ отива още по-далеч. Той пита: „Какво е значението на цялата воля за истина? “ Истина за какво? Цялата истина възниква благодарение на факта, че човекът размишлява над световните явления и си изгражда мисли за нещата.
към текста >>

Когато възприема един цвят, един звук, той може само да каже: Очите ми, ушите ми са предопределени да възприемат цветове и звуци по определен начин.
Той казва, че преценките, направени по този начин, не могат да ни дадат познание за „истинската същност“ на нещата. Тази „истинска същност“ остава заключена за нашето познание. По още един начин слабият интелект иска да докаже, че чрез човешкото познание не може да се постигне нищо несъмнено. Той казва, че човек вижда, чува, изпробва нещата. И това, което възприема, са впечатления върху неговите сетивни органи. Когато възприема един цвят, един звук, той може само да каже: Очите ми, ушите ми са предопределени да възприемат цветове и звуци по определен начин. Човек възприема не нещо извън себе си, а само една определеност, модификация на сетивните органи. Във възприятието очите и ушите са предопределени да усещат по определен начин. Те се привеждат в определено състояние. Тези състояния на своите органи човек възприема като цветове, звуци, миризми и т.н. Във всички възприятия човек възприема само своите собствени състояния.
към текста >>

Във възприятието очите и ушите са предопределени да усещат по определен начин.
По още един начин слабият интелект иска да докаже, че чрез човешкото познание не може да се постигне нищо несъмнено. Той казва, че човек вижда, чува, изпробва нещата. И това, което възприема, са впечатления върху неговите сетивни органи. Когато възприема един цвят, един звук, той може само да каже: Очите ми, ушите ми са предопределени да възприемат цветове и звуци по определен начин. Човек възприема не нещо извън себе си, а само една определеност, модификация на сетивните органи. Във възприятието очите и ушите са предопределени да усещат по определен начин. Те се привеждат в определено състояние. Тези състояния на своите органи човек възприема като цветове, звуци, миризми и т.н. Във всички възприятия човек възприема само своите собствени състояния. Това, което нарича външен свят, се състои единствено от тези негови състояния, които представляват негово дело. Той не познава нещата, които го карат да разглежда външния свят като такъв, познава само въздействията им върху своите органи.
към текста >>

Имам разум, за да го разпозная, имам сила, за да го извърша.“52 Привеждам с предпочитание изказването на Й. Г.
Друг твърди, че му повелява някакъв категоричен императив. Да чуем какво казва Й. Г Фихте. „Нещо трябва да се случи, защото нещо просто трябва да се случи. Съвестта сега изисква от мен то да се случи и точно затова съм тук. Имам разум, за да го разпозная, имам сила, за да го извърша.“52 Привеждам с предпочитание изказването на Й. Г. Фихте, защото той е извел с желязна последователност докрай мнението на „слабите и провалилите се“. Какво постигат тези мнения, може да се разбере само ако се търси там, където те са доведени докрай. Не може да се разчита на половинчати мислители, които провеждат всяка мисъл само до средата.
към текста >>

Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел.
Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност. „Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел. Той иска да бъде поведен към целта от по-висша воля, на която да служи. Желае да се освободи от волята си и да направи от себе си инструмент на „по-висши“ цели. В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“. „Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени. Твоят глас прозвучава в мен, а моят - в теб.
към текста >>

Но твоите връзки и отношения с мен, ограничения, с всичко ограничено, са открити пред очите ми и ако мога да стана такъв, какъвто трябва да бъда, те ме обгръщат в светлина по-ясно, отколкото е ясно съзнанието на личното ми битие.
Възхвала на моралния нихилизъм откриваме отново в „Призванието на човека“ на Фихте: „Не искам да опитвам това, което ми е отказано чрез ограничението, и това, което не би ми било от полза; какво си ти за себе си, не искам да знам. Но твоите връзки и отношения с мен, ограничения, с всичко ограничено, са открити пред очите ми и ако мога да стана такъв, какъвто трябва да бъда, те ме обгръщат в светлина по-ясно, отколкото е ясно съзнанието на личното ми битие. Ти създаваш в мен познанието за дълга ми, за моето призвание сред разумните същества. Как, не зная аз, нито имам потребност да узная. Ти знаеш и разпознаваш какво мисля и искам. Изобщо не разбирам как можеш да узнаеш чрез какво действие да постигнеш това съзнание. Да, аз знам съвсем добре, че понятието за дадено действие и за едно особено действие на съзнанието се цени само от мен, но не и от теб, безкрайния.
към текста >>

Казвате, добро нещо е това, което почита дори войната.
Трябва да обичате мира като средство за нови войни. Късия мир повече от дългия. Не ви съветвам да работите, а да се борите. Не ви съветвам да се стремите към мир, а към победа. Работата ви да бъде битка, мирът ви да е победа! Казвате, добро нещо е това, което почита дори войната. Казвам ви: добра война е тази, която почита всяко нещо. Войната и смелостта са извършили много по-велики дела, отколкото любовта към ближния. Не вашето състрадание, а безстрашието ви избавяше досега злощастниците.“61
към текста >>

Казвам ви: добра война е тази, която почита всяко нещо.
Късия мир повече от дългия. Не ви съветвам да работите, а да се борите. Не ви съветвам да се стремите към мир, а към победа. Работата ви да бъде битка, мирът ви да е победа! Казвате, добро нещо е това, което почита дори войната. Казвам ви: добра война е тази, която почита всяко нещо. Войната и смелостта са извършили много по-велики дела, отколкото любовта към ближния. Не вашето състрадание, а безстрашието ви избавяше досега злощастниците.“61
към текста >>

Уродливият човек му казва: твърдостта ти почита грозотата ми.
Затова той убива Бог, което значи, че убива вярата си в Него. Става атеист поради своята уродливост. Когато Заратустра вижда този човек, го връхлита още веднъж това, което е вярвал, че е унищожил: състраданието към ужасяващата грозота. Това е едно изкушение за Заратустра. Той обаче бързо отхвърля чувството на състрадание и отново става твърд. Уродливият човек му казва: твърдостта ти почита грозотата ми. Твърде отвратителен съм, за да понеса нечие човешко състрадание. Състраданието унижава. Нуждаещият се от състрадание не може да остане сам, а свободомислещият иска да се уповава само на себе си.
към текста >>

Моята меланхолия иска да отпочине в убежищата и бездните на съвършенството.
Той има потребност от такт, от танц, от марш... Той желае от музиката преди всичко възторзите, които се намират в доброто вървене, ходене, в добрия танц. Но не протестират ли също стомахът ми, сърцето ми, кръвообращението ми? Не се ли нарушава храносмилането ми? Не се ли сгорещявам внезапно?... Питам се какво всъщност иска тялото ми от музиката... Мисля, че иска да олекне, като че ли всички животински функции трябва да бъдат ускорени чрез леки, смели, свободни, себеуверени ритми; като че ли твърдият и тежък живот трябва да загуби тежестта си в потока от златни и нежни леещи се мелодии. Моята меланхолия иска да отпочине в убежищата и бездните на съвършенството. Затова се нуждая от музика.“ („Ницше contra Вагнер“: „Където възразявам“)
към текста >>

И това може да доведе само до пълно отрицание на Вагнеровата музика, която придобива все по-аскетичен характер, който ние вече посочихме като характеристика на последната цел на Вагнеровото дело.
Чрез изучаването на Шопенхауеровата философия е изкушен от идеализма. Известно време вярва в идеализма и се заблуждава с идеални потребности. По-късно забелязва, че идеализмът се противопоставя на неговите инстинкти. Става по-искрен спрямо себе си. Казва как се е почувствал. И това може да доведе само до пълно отрицание на Вагнеровата музика, която придобива все по-аскетичен характер, който ние вече посочихме като характеристика на последната цел на Вагнеровото дело. Естетите, възлагащи на изкуството задачата да онагледи идеята, да въплъти божественото, внасят в тази област подобен възглед, както правят философите нихилисти в областта на познанието и морала. Те търсят в обектите на изкуството отвъдното, което обаче се превръща в нищо пред действителността. Съществува също и естетически нихилизъм.
към текста >>

Тя има свои очи, свой смях и дори свой златен въдичарски прът.
„Че към мъдростта съм добър и често твърде добър, това ми напомня много често за живота! Тя има свои очи, свой смях и дори свой златен въдичарски прът. Те двата изглеждат тъй подобни. В очите ти се виждах толкоз млад, о, живот! Блещуках в златно в нощния ти взор. Сърцето ми стоеше тихо пред това блаженство: златна ладия видях да блещука върху нощните води, потъваща, пиеща, отново появяваща се златна ладиялюлка! Към моите нозе, танцуващи, ти хвърли поглед, смеещ се, питащ, разнежващ люлчен поглед.
към текста >>

В очите ти се виждах толкоз млад, о, живот!
„Че към мъдростта съм добър и често твърде добър, това ми напомня много често за живота! Тя има свои очи, свой смях и дори свой златен въдичарски прът. Те двата изглеждат тъй подобни. В очите ти се виждах толкоз млад, о, живот! Блещуках в златно в нощния ти взор. Сърцето ми стоеше тихо пред това блаженство: златна ладия видях да блещука върху нощните води, потъваща, пиеща, отново появяваща се златна ладиялюлка! Към моите нозе, танцуващи, ти хвърли поглед, смеещ се, питащ, разнежващ люлчен поглед. Два пъти само разклати своята дрънкалка с малки ръчички. Нозете ми се залюляха от бесен танц.
към текста >>

69. III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Дионисиевият дух става дитирамбов драматург, като „това понятие обхваща едновременно актьора, поета, музиканта.“ „Както и да си представяме развитието на прадраматурга, в своята зрялост и завършеност той е фигура без задръжки и пропуски - истински свободният творец, който не прави нищо друго освен да мисли едновременно във всички изкуства, посредник и помирител на привид-но разделени сфери, реконструктор на единството и целостта на артистичните способности, които не могат да бъдат разгадани и открити, а само показвани чрез дело.“ („Рихард Вагнер в Байройт“, § 1) Ницше почита Рихард Вагнер като дионисиев дух.
Той не може повече да бъде естествен изразител на чувствата, защото думите постепенно все повече се пригаждат към това да станат изразител за нарастващата разсъдъчна култура на човека. Ето защо обаче значението на думите става абстрактно и бедно. Те не могат повече да изразяват това, което усеща творящият от праволята дионисиев дух. Той не може вече да се изразява в словесната драма. Нужно е да призове на помощ друго изразно средство, преди всичко музиката, но също и другите изкуства. Дионисиевият дух става дитирамбов драматург, като „това понятие обхваща едновременно актьора, поета, музиканта.“ „Както и да си представяме развитието на прадраматурга, в своята зрялост и завършеност той е фигура без задръжки и пропуски - истински свободният творец, който не прави нищо друго освен да мисли едновременно във всички изкуства, посредник и помирител на привид-но разделени сфери, реконструктор на единството и целостта на артистичните способности, които не могат да бъдат разгадани и открити, а само показвани чрез дело.“ („Рихард Вагнер в Байройт“, § 1) Ницше почита Рихард Вагнер като дионисиев дух. И само в смисъла на посочената Ницшева книга Вагнер може да бъде обозначен като дионисиев дух. Инстинктите му са насочени към отвъдното, чрез музиката си той иска да прозвучи гласът на отвъдното. Аз посочих вече, че по-късно Ницше става в състояние да разпознае характерната същност на своите насочени към този свят инстинкти. Първоначално схваща Вагнеровото изкуство погрешно, защото разбира самия себе си погрешно, защото е оставил инстинктите си да бъдат тиранизирани чрез философията на Шопенхауер. Като болестен процес по-късно в него се проявява подчинението на инстинктите му под чужда духовна власт.
към текста >>

Аз посочих вече, че по-късно Ницше става в състояние да разпознае характерната същност на своите насочени към този свят инстинкти.
Той не може вече да се изразява в словесната драма. Нужно е да призове на помощ друго изразно средство, преди всичко музиката, но също и другите изкуства. Дионисиевият дух става дитирамбов драматург, като „това понятие обхваща едновременно актьора, поета, музиканта.“ „Както и да си представяме развитието на прадраматурга, в своята зрялост и завършеност той е фигура без задръжки и пропуски - истински свободният творец, който не прави нищо друго освен да мисли едновременно във всички изкуства, посредник и помирител на привид-но разделени сфери, реконструктор на единството и целостта на артистичните способности, които не могат да бъдат разгадани и открити, а само показвани чрез дело.“ („Рихард Вагнер в Байройт“, § 1) Ницше почита Рихард Вагнер като дионисиев дух. И само в смисъла на посочената Ницшева книга Вагнер може да бъде обозначен като дионисиев дух. Инстинктите му са насочени към отвъдното, чрез музиката си той иска да прозвучи гласът на отвъдното. Аз посочих вече, че по-късно Ницше става в състояние да разпознае характерната същност на своите насочени към този свят инстинкти. Първоначално схваща Вагнеровото изкуство погрешно, защото разбира самия себе си погрешно, защото е оставил инстинктите си да бъдат тиранизирани чрез философията на Шопенхауер. Като болестен процес по-късно в него се проявява подчинението на инстинктите му под чужда духовна власт. Разбира, че не принадлежи на инстинктите си и се изкушава от неподходящо мнение да остави едно изкуство да въздейства върху инстинктите му, което изкуство е можело само да им нанесе вреда, да ги разболее.
към текста >>

„Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения.
Ти не си това, което правиш, мислиш, желаеш.“ Така си казва човекът, който един ден открива, че винаги се е задоволявал с това да приема образователната материя отвън. („Шопенхауер като възпитател“, § 1) Ницше открива себе си чрез изучаването на Шопенхауеровата философия, макар и все още не в изконния си облик. Несъзнателно Ницше се стреми просто и честно да се изразява, следвайки своите основни инстинкти. Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми. В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом. В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти.
към текста >>

70. 1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900) GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Който се задълбочи в мирогледа на Фридрих Ницше, ще се сблъска с безчет проблеми, които могат да се разяснят само от гледището на психопатологията.
Не пиша следващите редове като добавка към твърденията на противниците на Фридрих Ницше, а с намерението да се даде принос за разбирането на този мъж от гледна точка, която несъмнено се взима под внимание при преценката на неговия забележителен мисловен път. Който се задълбочи в мирогледа на Фридрих Ницше, ще се сблъска с безчет проблеми, които могат да се разяснят само от гледището на психопатологията. От друга страна, тъкмо за психиатрията може да бъде от значение да се занимава с една значима личност, която има неизмеримо голямо влияние върху съвременната култура. Същевременно това влияние носи съществено различен отпечатък в сравнение с въздействията, които философите имат върху своите ученици. Защото Ницше не въздейства върху съвременниците си чрез логическата сила на аргументите. Разпространението на възгледите му се обяснява по-скоро със същите причини, които правят възможно за мечтатели и фанатици от всички времена да изпълняват своята роля в света.*
към текста >>

„Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина?
Постепенно войната на Ницше срещу истината придобива все по-големи размери. В „Отвъд доброто и злото“ той пита дали истината изобщо има някаква стойност. „Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина? Какви странни, объркващи, съмнителни въпроси? Това вече е дълга история. И изглежда така, сякаш едва започва... В случай, че искаме истината, защо не по-добре неистината? “
към текста >>

Този, който мрази охтичавите кучета на сганта и всяка пропаднала сърдита пасмина: хвала на този дух на всички свободни духове, смееща се буря, която пръска прах в очите на всички черно-гледи!
Там, където би трябвало да има само логически представни асоциации, при него се явяват мисловни зависимости, които се основават просто върху външни, случайни белези, например на звукова прилика на думи, или върху метафорични връзки, които са безразлични на мястото, където се употребяват понятията. На едно място в „Тъй рече Заратустра“, където бъдещият човек е противопоставен на съвременния, откриваме следното развихряне на фантазията: „Действа като вятъра, когато фучи от планинските си пещери: той иска да танцува по собствената си свирка, моретата тръпнат и подскачат под неговите стъпки. Този, който дава криле на магаретата, дои лъвиците - хвала на този добър непокорен дух, който връхлита като бурен вятър всяко „днес“ и всред всяка паплач. Враждебен към цъфналите магарешки бодили и дребните буквояди, към всички повехнали листа и плевели. Хвала на този див, добър и свободен буреносен дух, който танцува върху мочурища и печали като по морава! Този, който мрази охтичавите кучета на сганта и всяка пропаднала сърдита пасмина: хвала на този дух на всички свободни духове, смееща се буря, която пръска прах в очите на всички черно-гледи! “ (Съчинения, Том VI, стр. 429) В „Антихрист“ стои следната мисъл, в която думата „истина“ в изцяло външен смисъл дава повод за идейна асоциация на едно важно място: „Трябва ли още да кажа, че в целия Нов Завет се появява просто една единствена фигура, която трябва да се почита? Пилат, римският управник. Да приеме сериозно едно юдейско деяние не е склонен. Един юдеин повече или по-малко - има ли значение?...
към текста >>

429) В „Антихрист“ стои следната мисъл, в която думата „истина“ в изцяло външен смисъл дава повод за идейна асоциация на едно важно място: „Трябва ли още да кажа, че в целия Нов Завет се появява просто една единствена фигура, която трябва да се почита?
Този, който дава криле на магаретата, дои лъвиците - хвала на този добър непокорен дух, който връхлита като бурен вятър всяко „днес“ и всред всяка паплач. Враждебен към цъфналите магарешки бодили и дребните буквояди, към всички повехнали листа и плевели. Хвала на този див, добър и свободен буреносен дух, който танцува върху мочурища и печали като по морава! Този, който мрази охтичавите кучета на сганта и всяка пропаднала сърдита пасмина: хвала на този дух на всички свободни духове, смееща се буря, която пръска прах в очите на всички черно-гледи! “ (Съчинения, Том VI, стр. 429) В „Антихрист“ стои следната мисъл, в която думата „истина“ в изцяло външен смисъл дава повод за идейна асоциация на едно важно място: „Трябва ли още да кажа, че в целия Нов Завет се появява просто една единствена фигура, която трябва да се почита? Пилат, римският управник. Да приеме сериозно едно юдейско деяние не е склонен. Един юдеин повече или по-малко - има ли значение?... Аристократичното презрение на един римлянин, пред когото едно безсрамно беззаконие си служи с думата „истина“, обогатява Новия Завет с единствените думи, които имат стойност, които са негова критика и унищожение: „Какво е истина? “ (Съчинения, Том VIII, стр.
към текста >>

Накрая трябва името му да се почита.
Да приеме сериозно едно юдейско деяние не е склонен. Един юдеин повече или по-малко - има ли значение?... Аристократичното презрение на един римлянин, пред когото едно безсрамно беззаконие си служи с думата „истина“, обогатява Новия Завет с единствените думи, които имат стойност, които са негова критика и унищожение: „Какво е истина? “ (Съчинения, Том VIII, стр. 280) Към несвързаните представни асоциации спада и следното изречение в „Отвъд доброто и злото“, написано в заключение на едно изследване за стойността на немската култура и което тук трябва да стои повече като стилистическа поанта: „За един народ е мъдро да се покаже, да се признае за дълбок, похватен, добродушен, почтен, неразумен; той може да бъде дори дълбок! Накрая трябва името му да се почита. Не се казва напразно измамлив*** народ...“
към текста >>

Нови очи за най-отдалеченото.
Това биха могли да са онези, които разбират моя Заратустра. Как мога да бъда объркан с онези, на които днес още растат уши? Принадлежи ми вдругиден. Някои ще се родят след смъртта ми. Изискванията, за да ме разберат и по-къс-но по необходимост да ме разбират, аз ги зная твърде добре... Нови уши за нова музика. Нови очи за най-отдалеченото. Нова съвест за досега останалите тихи истини... Само това са моите читатели, моите истински читатели, моите предопределени читатели. Какво е останалото? Останалото е просто човечество. Човечеството трябва да бъде превъзхождано чрез сила, чрез душевна висота, чрез презрение...“ (Съчинения, Том VIII, стр. 215) Когато Ницше накрая се идентифицира с Дионис, това означава само усилването на такива представи.
към текста >>

71. 2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900) GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Там, където последната все още не дава достатъчно познание, физиологичната психология може временно да изследва физическите явления като чисто такива, но винаги водена от мисълта, че също и за тези физически явления най-малкото трябва да се посочи възможността за паралелност с церебрални процеси.“ Дори ако човек не се подпише непременно под тези изречения на Теодор Циен80, все пак трябва да признае, че той се оказва изключително ползотворен за методите на психологията.
„Както психическите процеси протичат паралелно на мозъчните дразнения, така физиологичната психология върви паралелно с мозъчната физиология. Там, където последната все още не дава достатъчно познание, физиологичната психология може временно да изследва физическите явления като чисто такива, но винаги водена от мисълта, че също и за тези физически явления най-малкото трябва да се посочи възможността за паралелност с церебрални процеси.“ Дори ако човек не се подпише непременно под тези изречения на Теодор Циен80, все пак трябва да признае, че той се оказва изключително ползотворен за методите на психологията. Под влиянието на възгледа, който той изразява, тази наука е достигнала до истински естественонаучни познания. Но човек трябва да е наясно каква значителна светлина хвърля тъкмо наблюдението на патологичните душевни явления върху връзката между физическите явления и съответстващите им физиологични процеси. Патологичният експеримент прави на психологията, както и на физиологията, най-голямата услуга. Абнормните факти от душевния живот ни изясняват нормалните. Особено важно е да се проследяват абнормните явления до областта, в която душевната дейност се издига до най-висши духовни постижения.
към текста >>

Той не може нищо друго освен всеки път да преобразува състоянието си в духовна форма и дълбочина.
Ницше разглежда смяната в начина си на мислене като резултат от промяната в своето физическо състояние. „Един философ, който е преминал и преминава през много здравословни състояния, също така преминава през много философии. Той не може нищо друго освен всеки път да преобразува състоянието си в духовна форма и дълбочина. Това изкуство на преобразуването представлява философия.“ (Съчинения, Том V, стр. ???? В записаните през 1888 г. спомени „Ecce homo“ Ницше говори за това как от болестта си е получавал импулс да изгражда един оптимистичен светоглед. „Трябва да се отбележи, че тъкмо в годините на най-понижена жизненост аз престанах да бъда песимист. Инстинктът за самовъзстановяване ми забрани философията на нищетата и обезсърчението.“ (Елизабет Фьорстер-Ницше: „Животът на Фридрих Ницше“, II, I, стр. 338)
към текста >>

Докато усеща прилив на младежка сила, той приема „песимизма на деветнадесетото столетие като симптом на една по-висша сила на мисълта, като победна пълнота на живота“; приема трагично-то познание, което е заварил при Шопенхауер, като „най-прекрасния лукс на нашата култура, като нейно най-ценно, най-аристократично и най-опасно разточителство, но винаги на основата на нейното свръхизобилие, като неин позволен лукс.“ Такъв позволен лукс той повече не може да вижда в трагичното познание, когато болестта взима надмощие в живота му.
В противоположна посока се движи физическата му природа. „Човек има, при положение, че е личност, по необходимост и философията на своята личност. Но има една съществена разлика. В единия случай философства липсата, в другия случай изобилието и силата са тези, които философстват.“ (Съчинения, Том V, стр. 5) При Ницше двете се редуват. Докато усеща прилив на младежка сила, той приема „песимизма на деветнадесетото столетие като симптом на една по-висша сила на мисълта, като победна пълнота на живота“; приема трагично-то познание, което е заварил при Шопенхауер, като „най-прекрасния лукс на нашата култура, като нейно най-ценно, най-аристократично и най-опасно разточителство, но винаги на основата на нейното свръхизобилие, като неин позволен лукс.“ Такъв позволен лукс той повече не може да вижда в трагичното познание, когато болестта взима надмощие в живота му. Затова той създава вече философията на най-висшето жизнеутвърждаване. Нуждае се от един светоглед на „себе-утвърждаването, на себевъзхвалата“, от един господарски морал. Нуждае се от философията на „вечното възвръщане“. „Връщам се отново, с това слънце, с тази земя, с този орел, с тази змия - не към нов живот или към по-добър живот, или към подобен живот, - вечно се връщам към същия този блажен живот, в най-голямото и в най-малкото.“ „Защото земята е божествена трапеза, тръпнеща от нови творчески слова и божествени намерения. О, как да не съм обзет от страст към вечността и към сватбения пръстен на пръстените, към пръстена на възвръщането?
към текста >>

„Моят баща почина на тридесет и шест години.
Несигурните сведения, които имаме за потеклото на Ницше, за съжаление не са достатъчни за една задоволителна преценка за това колко от Ницшевите душевни особености са унаследени. Често се посочва неправилно81, че баща му умира от заболяване на мозъка. Той се разболява едва след раждането на Ницше при злополука. Не изглежда маловажно обаче, че Ницше посочва един болестен елемент при баща си. „Моят баща почина на тридесет и шест години. Той беше нежен, мил и болнав, като едно предопределено само за мимолетност същество, напомнящо по-скоро за хубав житейски спомен, отколкото за самия живот.“ (M. Г. Конрад, „Еретична кръв“, стр. 179) Когато Ницше говори, че в него живее нещо декадентско редом до нещо здраво, той явно има предвид, че първото е получил от баща си, а второто - от майка си, която е била изключително здрава жена.
към текста >>

Без съмнение повишената чувствителност и импулсите го карат до известна степен да насочи наблюденията си върху своята личност.
Без съмнение повишената чувствителност и импулсите го карат до известна степен да насочи наблюденията си върху своята личност. Здрави и хармонични натури като Гьоте намират в достигащото далеч себенаблюдение нещо съмнително. Напълно проти-воположна на Ницшевия начин на мислене е Гьотевата гледна точка: „Не трябва да тълкуваме в аскетичен смисъл израза „познай себе си.“ По никакъв начин това не е себепознанието на съвременните хипохондрици, хумористи и самоизмъчващи се, това означава просто: обърни внимание до известна степен на себе си, забележи се, за да осъзнаеш връзката си с другите и със света. За това не са нужни някакви психологични мъчения. Всеки способен човек знае и преживява какво трябва да значи това. Това е един добър съвет, който е от голяма практическа полза за всекиго... Как може човек да се познае?
към текста >>

В очите му Вагнер е неизмерим.
Това може да се разбере, ако се допусне, че прин-ципно той не се бори срещу външен враг, а срещу самия себе си. И той се бори най-ожесточено, когато по друго време сам заема позиция, която вижда като противниковата или когато тя има определяща роля в душевния му живот. Походът му срещу Вагнер е поход срещу самия него. По едно време, когато се намира сред противоречиви идейни кръгове, той почти неволно се свързва с Вагнер. Сприятелява се с него. В очите му Вагнер е неизмерим. Нарича го своя „Юпитер“, при когото той от време на време си поема дъх. „Един плодотворен, богат, разтърсващ живот, напълно различен, нечут от посредствените простосмъртни! Затова е там, здраво вкоренен в собствената си сила, с поглед, далеч над всичко ефимерно, извън времето в най-хубавия смисъл.“ (E. Фьорстер-Ницше, „Животът на Фридрих Ницше“, II, I, стр. 16) По това време Ницше гради философия, за която казва, че се покрива напълно с направлението на изкуството и житейските разбирания на Вагнер.
към текста >>

Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реалността на Вагнер.
Ницше не може да се помири със съдържанието на съчинението „Рихард Вагнер в Байрот“ по друг начин, освен да признае, че не е имал предвид Вагнер, а самия себе си. „Един психолог може да добави, че това, което съм чул в младежките си години в музиката на Вагнер, няма абсолютно нищо общо с Вагнер; че когато съм описвал дионисиевата музика, съм описал това, което аз съм чул; че инстинк-тивно е трябвало да преведа и преобразувам всичко в новия дух, който нося в себе си. Доказателство за това, толкова силно, колкото едно доказателство може да бъде, е моята творба „Вагнер в Байройт“. На всички психологически решаващи места въпросът е само за самия мен. Може да се постави моето име или думата „Заратустра“ там, където в текста се среща думата Вагнер. Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реалността на Вагнер. Самият Вагнер имаше идея за това, затова той не се разпозна в тази книга.“ (E. Фьорстер-Ницше, „Животът на Фридрих Ницше, II, 1, стр. 259) Когато Ницше воюва, почти винаги воюва със самия себе си. Когато в първия си писателски период се нахвърля върху филологията, тогава това е филологът в него, срещу когото се бори, този изключителен филолог, който преди завършване на докторантурата, вече е назначен за професор в университета. Когато от 1876 г.
към текста >>

Така че например един музикант през живота си може да създава неща, които противоречат на това, което изнеженият слух и изнеженото сърце на неговите слушатели ценят и предпочитат, но той няма нужда да узнава за това противоречие!
Това е дошло по-късно, не е било от самото начало там. И с празници и изкуства човек не е искал нищо друго освен да се почувства добре, да покаже, че е добре. Това са средства човек да се самовъзвеличае, при определени обстоятелствата да създаде страх от себе си... Да съдим гърците по немски маниер според техните философи е като да се използват еснафските сократови школи за обясняване на това, което е в основата си елинско... Философите са декадентите на елинизма...“ Може да се добие пълна яснота за някои Ницшеви изложения, когато фактът, че философските му мисли се основават на себенаблюдение, се свърже с идеята, че тази личност не е хармонична, а раздвоена. Тази раздвоеност той внася в своето обяснение на света. Той има предвид себе си, когато казва: „Трябва ли ние, артистите, да признаем, че в нас е налице едно фатално различие, че нашият вкус, а от друга страна, и нашата творческа сила стоят сами по един чуден начин, остават да стоят сами и имат собствен растеж - искам да кажа, напълно различна степен на старост, на младост, зрялост, крехкост, гнилост? Така че например един музикант през живота си може да създава неща, които противоречат на това, което изнеженият слух и изнеженото сърце на неговите слушатели ценят и предпочитат, но той няма нужда да узнава за това противоречие! “ (Съчинения, Том V, стр. 323) Това е обяснение на артистичната природа, оформено според същността на Ницше. При него откриваме нещо сходно, когато четем всички негови произведения.
към текста >>

72. 3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900) GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Сега ви казвам: изгубете ме и се открийте; и когато се отречете всички от мене, ще поискам да се върна отново при вас.“ Дали Ницше, ако все още живееше днес, творейки активно, би погледнал с огромно удоволствие на онези, които го почитат в съмнение, или съвсем други - кой може да се осмели да каже?
Някои от читателите ми ще се родят след смъртта ми.“ Случи се така, сякаш след смъртта му този „вдругиден“ беше вече налице. В този привиден „вдругиден“ човек трябва да каже думите на Заратустра: „Вие казвате, че вярвате в Заратустра? Ала що значи Заратустра? Вие сте вярващи в мене. Ала що значат всички вярващи люде?... Сега ви казвам: изгубете ме и се открийте; и когато се отречете всички от мене, ще поискам да се върна отново при вас.“ Дали Ницше, ако все още живееше днес, творейки активно, би погледнал с огромно удоволствие на онези, които го почитат в съмнение, или съвсем други - кой може да се осмели да каже? Но трябва да е позволено тъкмо днес да насочим поглед над главите на неговите съвременни почитатели към времето, когато той се е чувствал сам и неразбран в обкръжаващия го духовен живот и когато живеят хора, които намират за богохулно да се наричат негови „последователи“, защото той им е изглеждал като дух, който не може да бъде посрещан веднага с „да“ или „не“, а като земетресение в царството на духа, събуждащо въпроси, за които прибързаните отговори могат да наподобяват само незрели плодове. Много по-вълнуващи от новината за смъртта му са две новини, които преди малко повече от десет години достигнаха „ушите“, които бяха „израснали“ на тогавашните почитатели на Ницше. Едната касаеше един цикъл от лекции, който Георг Брандес83 изнесе за мирогледа на Ницше в университета в Копенхаген през 1888 г. Ницше усеща това признание като такова, което трябва да произлезе от „тези“, които „ще се родят след смъртта му“. Той се чувства откъснат от самотата си по начин, който съответства на духа му.
към текста >>

Но трябва да е позволено тъкмо днес да насочим поглед над главите на неговите съвременни почитатели към времето, когато той се е чувствал сам и неразбран в обкръжаващия го духовен живот и когато живеят хора, които намират за богохулно да се наричат негови „последователи“, защото той им е изглеждал като дух, който не може да бъде посрещан веднага с „да“ или „не“, а като земетресение в царството на духа, събуждащо въпроси, за които прибързаните отговори могат да наподобяват само незрели плодове.
В този привиден „вдругиден“ човек трябва да каже думите на Заратустра: „Вие казвате, че вярвате в Заратустра? Ала що значи Заратустра? Вие сте вярващи в мене. Ала що значат всички вярващи люде?... Сега ви казвам: изгубете ме и се открийте; и когато се отречете всички от мене, ще поискам да се върна отново при вас.“ Дали Ницше, ако все още живееше днес, творейки активно, би погледнал с огромно удоволствие на онези, които го почитат в съмнение, или съвсем други - кой може да се осмели да каже? Но трябва да е позволено тъкмо днес да насочим поглед над главите на неговите съвременни почитатели към времето, когато той се е чувствал сам и неразбран в обкръжаващия го духовен живот и когато живеят хора, които намират за богохулно да се наричат негови „последователи“, защото той им е изглеждал като дух, който не може да бъде посрещан веднага с „да“ или „не“, а като земетресение в царството на духа, събуждащо въпроси, за които прибързаните отговори могат да наподобяват само незрели плодове. Много по-вълнуващи от новината за смъртта му са две новини, които преди малко повече от десет години достигнаха „ушите“, които бяха „израснали“ на тогавашните почитатели на Ницше. Едната касаеше един цикъл от лекции, който Георг Брандес83 изнесе за мирогледа на Ницше в университета в Копенхаген през 1888 г. Ницше усеща това признание като такова, което трябва да произлезе от „тези“, които „ще се родят след смъртта му“. Той се чувства откъснат от самотата си по начин, който съответства на духа му. Той не иска да бъде оценяван.
към текста >>

Много по-вълнуващи от новината за смъртта му са две новини, които преди малко повече от десет години достигнаха „ушите“, които бяха „израснали“ на тогавашните почитатели на Ницше.
Ала що значи Заратустра? Вие сте вярващи в мене. Ала що значат всички вярващи люде?... Сега ви казвам: изгубете ме и се открийте; и когато се отречете всички от мене, ще поискам да се върна отново при вас.“ Дали Ницше, ако все още живееше днес, творейки активно, би погледнал с огромно удоволствие на онези, които го почитат в съмнение, или съвсем други - кой може да се осмели да каже? Но трябва да е позволено тъкмо днес да насочим поглед над главите на неговите съвременни почитатели към времето, когато той се е чувствал сам и неразбран в обкръжаващия го духовен живот и когато живеят хора, които намират за богохулно да се наричат негови „последователи“, защото той им е изглеждал като дух, който не може да бъде посрещан веднага с „да“ или „не“, а като земетресение в царството на духа, събуждащо въпроси, за които прибързаните отговори могат да наподобяват само незрели плодове. Много по-вълнуващи от новината за смъртта му са две новини, които преди малко повече от десет години достигнаха „ушите“, които бяха „израснали“ на тогавашните почитатели на Ницше. Едната касаеше един цикъл от лекции, който Георг Брандес83 изнесе за мирогледа на Ницше в университета в Копенхаген през 1888 г. Ницше усеща това признание като такова, което трябва да произлезе от „тези“, които „ще се родят след смъртта му“. Той се чувства откъснат от самотата си по начин, който съответства на духа му. Той не иска да бъде оценяван. Иска да бъде „описван“, характеризиран.
към текста >>

Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реалността на Вагнер.
По-късно Ницше характеризира необходимостта от своето привидно отричане от Вагнер. Той казва: „Това, което съм чул в младежките си години в музиката на Вагнер, няма абсолютно нищо общо с Вагнер; когато съм описвал дионисиевата музика, съм описвал това, което аз съм чул; инстинктивно е трябвало да преведа и преобразя всичко в новия дух, който нося в себе си. Доказателство за това, толкова силно, колкото едно доказателство може да бъде, е моята творба „Вагнер в Байройт“. На всички психологически решаващи места въпросът е само за самия мен. Може да се постави моето име или думата „Заратустра“ там, където в текста се среща думата Вагнер. Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реалността на Вагнер. Самият Вагнер имаше идея за това, затова той не се разпозна в тази книга.“ В „Заратустра“ Ницше скицира света, който търси напразно при Вагнер, свободен от действителността. Неговият „идеал на Заратустра“ има по-друго отношение към действителността от това на по-ранните му идеали. От непосредственото му отвръщане от битието той има лоши преживявания. Представата, че е трябвало да извърши неправда спрямо съществуването и че то поради това така фатално му е отмъстило, все повече и повече го завладява. Разочарованието, което неговият идеализъм му е причинил, го тласка в едно враждебно настроение срещу всеки идеализъм.
към текста >>

Неговият гений почива в търсене и намиране на утешителни основи.
Човек не може просто да стои в непосредственото съществуване, в действителния живот, както и в това, което е осветено от естествената наука. Този живот трябва да бъде изстрадан. Това остана мнението на Ницше. Също и „свръхчовекът“ е средство да се понася битието. Всичко това показва, че Ницше е бил роден да „изстрада битието“. Неговият гений почива в търсене и намиране на утешителни основи. Борбата за мирогледи създава често мъченици. Ницше не дава нови идейни мирогледи. Винаги ще се изтъква, че геният му не се състои в продукцията на нови мисли. Той обаче дълбоко изстрадва мислите на своето обкръжение. Изнамира за това страдание великолепните тонове на своя „Заратустра“.
към текста >>

73. Бележки GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Фьорстер-Ницше, с почитание, авторът.“ След тежък конфликт през декември 1896 г.
4. сърдечно да благодаря: След първата среща с Елизабет Фьорстер-Ницше през май 1894 г. Р. Щайнер е в приятелски отношения със сестрата на философа. На 29 юли 1895 г. той й подарява екземпляр от книгата си за Ницше със следното посвещение: „На заслужилата биографка на Ницше и пазителка на Ницшевата съкровищница, госпожа д-р Е. Фьорстер-Ницше, с почитание, авторът.“ След тежък конфликт през декември 1896 г. Щайнер окончателно се оттегля от Архива. През 1900 г. той заклеймява публично самовластната и безотговорна дейност на архиварката. В този писмен спор той оттегля всички хвалебствени слова: „Може би поради учтивост и други съображения тогава твърде много възхвалих нейните качества. Сега признавам, че това беше огромна глупост от моя страна и съм готов да оттегля всяка похвала, с която съм дарил госпожа Фьорстер-Ницше под каквато и да е форма.“
към текста >>

74. Рудолф Щайнер – живот и творчество GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

На 30 март Рудолф Щайнер почива в Дорнах.
1925 г. На 30 март Рудолф Щайнер почива в Дорнах.
към текста >>

75. ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Тук аз посочих няколко типични съждения върху моя идеен свят.
Тук аз посочих няколко типични съждения върху моя идеен свят. Въпреки че по себе си са незначителни, те ме се струват все пак подходящи като симптоми сочещи на факти, които днес застават като непреодолими пречки в пътя, в който се разгръща писателска дейност в областта на висшите въпроси на познанието. Аз обаче трябва да вървя по своя път, безразлично, дали един ми дава добрия съвет да чета Кант; дали друг ме очерня, защото съм съгласен с Хекел. И така аз писах и върху мистиката, независимо от това, какво може да помисли един вярващ материалист. За да не се прахосва безполезно печатарско мастило, бих искал само да осведомя тези, които може би сега ме съветват да прочета Хекеловите "Мирови загадки", че през последните месеци съм държал над тридесет сказки върху тази книга.
към текста >>

76. ВЪВЕДЕНИЕ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Вие или ще им говорите за нищо, и този е по-щастливият случай, ако го осъзнайте; защото по този начин вие скоро ще забележите грешката и в случай, че не можете да им отворите очите, ще престанете да им говорите напразно.
Това, което Спиноза осъзна в ефирните висини на чистата мисъл, че "човешката душа притежава достатъчно познание за вечната и безгранична същност на Бога", това живееше в тях като непосредствено чувство; и за тях себепознанието беше пътят, за проникване до това вечно и безгранично същество. На тях им беше ясно, че себепознанието в неговата истинска форма обогатява човека с едно ново чувство, което му разкрива един свят, който в сравнение със света достижим без това чувство прилича на отношението на физически видимия свят към света на слепия. Не ще бъде лесно да се намери едно по-добро описание на това ново чувство, отколкото онова, което Й. Г. Фихте даде в своите лекции в Берлин през 1813 година "представете си един свят от сляпородени хора, които поради това познават нещата и техните отношения само доколкото им позволява тяхното сетиво на осезанието. Застанете сред тях и им говорете за цветовете и други отношения, които съществуват за зрението само чрез светлината. Вие или ще им говорите за нищо, и този е по-щастливият случай, ако го осъзнайте; защото по този начин вие скоро ще забележите грешката и в случай, че не можете да им отворите очите, ще престанете да им говорите напразно. Или пък поради някаква причина ще искате да създадете известно разбиране за вашето учение: Тогава те ще могат да го разберат само от това, което им е познато чрез осезанието: Те ще искат да почувстват светлината и цветовете и другите отношения на видимостта, ще си въобразят, че ги чувстват, ще измислят и ще се залъжат с нещо в своето чувство относно това, което наричате светлина. Тогава те ще разберат криво, ще изопачат, ще изтълкуват погрешно тази светлина." Нещо подобно трябва да кажем и за това, към което се стремяха гореспоменатите духове. Те виждаха да се разтваря в себепознанието едно ново чувство, едно ново сетиво. И според тяхното чувстване, това сетиво доставя онези възгледи, онези виждания, които не съществуват за онзи, който не вижда в себепознанието това, което го отличава от всички родове познание. Този, който няма отворено това сетиво, вярва, че себепознанието се ражда по същия начин, както познанието чрез външните сетива или чрез някои други, действащи отвън средства.
към текста >>

Фитхе сочи енергично на разликата между себевъзприятието и всякакъв друг род възприятие със следните думи: "По-голяма част от хората са повече склонни да считат себе си за парче лава от луната отколкото да се считат за един аз.
Йоханес Таулер /1300-1361 г./е изразил тази истина със сполучливите думи: Ако бях цар и не бих знаел това, тогава не бих бил никакъв цар. Ако в моето себевъзприятие не проблясвам за самия себе си, тогава аз не съществувам за себе си. Проблясвам ли за себе си, тогава аз съществувам за себе си в моето възприятие в моята най-първична същност. Тогава извън моето възприятие не остава никакъв остатък от мене. Й. Г. Фитхе сочи енергично на разликата между себевъзприятието и всякакъв друг род възприятие със следните думи: "По-голяма част от хората са повече склонни да считат себе си за парче лава от луната отколкото да се считат за един аз. Който не е още съгласен със самия себе си по въпроса, той не познава никаква дълбока философия и не се нуждае от никаква философия. Природата, на която той е машина, ще го ръководи във всички сделки, които има да върши, без неговото участие. За да философства човек, изисква се самостоятелност: А тази самостоятелност човек сам може да си я даде. Не трябва да искаме да виждаме без очи; но не трябва също да твърдим, че окото вижда."
към текста >>

Не трябва да искаме да виждаме без очи; но не трябва също да твърдим, че окото вижда."
Й. Г. Фитхе сочи енергично на разликата между себевъзприятието и всякакъв друг род възприятие със следните думи: "По-голяма част от хората са повече склонни да считат себе си за парче лава от луната отколкото да се считат за един аз. Който не е още съгласен със самия себе си по въпроса, той не познава никаква дълбока философия и не се нуждае от никаква философия. Природата, на която той е машина, ще го ръководи във всички сделки, които има да върши, без неговото участие. За да философства човек, изисква се самостоятелност: А тази самостоятелност човек сам може да си я даде. Не трябва да искаме да виждаме без очи; но не трябва също да твърдим, че окото вижда."
към текста >>

Веднъж вън; и там го виждат моите очи; след това моят дух отново пресъздава целия процес по духовен начин.
От взаимодействието на тези две влияния се ражда това, което аз действително виждам. Да предположим, че аз не бих искал да отделя мислено двете влияния и да съчетая с мисълта това, което виждам, свързвайки ги закономерно: Тогава нещата биха останали с това, което е станало. Моето виждане би било едно духовно сляпо гледане; едно възприемане на редуващите се положения, които камъкът заема. Но всъщност нещата не остават тук. Целият процес се извършва два пъти. Веднъж вън; и там го виждат моите очи; след това моят дух отново пресъздава целия процес по духовен начин. Моето вътрешно сетиво трябва да бъде насочено към духовния процес, който моите очи не виждат; тогава то разбира, че аз събуждам процеса като духовен от моята сила. Тук отново можем да цитираме едно изречение на Й. Г. Фитхе, което добре изразява този факт. "Следователно новото сетиво е сетивото за духа; това е сетивото, за което съществува само духът и нищо друго и за което и другото, даденото битие, приема формата на духа и се превръща в него; за което, следователно, фактически е изчезнало битието в неговата собствена форма. Това сетиво е служило за виждане откакто съществуват хора и всичко велико и прекрасно, което съществува в света и което единствено дава възможност човечеството да съществува, произхождат от това, което въпросното сетиво е видяло.
към текста >>

Моето вътрешно сетиво трябва да бъде насочено към духовния процес, който моите очи не виждат; тогава то разбира, че аз събуждам процеса като духовен от моята сила.
Да предположим, че аз не бих искал да отделя мислено двете влияния и да съчетая с мисълта това, което виждам, свързвайки ги закономерно: Тогава нещата биха останали с това, което е станало. Моето виждане би било едно духовно сляпо гледане; едно възприемане на редуващите се положения, които камъкът заема. Но всъщност нещата не остават тук. Целият процес се извършва два пъти. Веднъж вън; и там го виждат моите очи; след това моят дух отново пресъздава целия процес по духовен начин. Моето вътрешно сетиво трябва да бъде насочено към духовния процес, който моите очи не виждат; тогава то разбира, че аз събуждам процеса като духовен от моята сила. Тук отново можем да цитираме едно изречение на Й. Г. Фитхе, което добре изразява този факт. "Следователно новото сетиво е сетивото за духа; това е сетивото, за което съществува само духът и нищо друго и за което и другото, даденото битие, приема формата на духа и се превръща в него; за което, следователно, фактически е изчезнало битието в неговата собствена форма. Това сетиво е служило за виждане откакто съществуват хора и всичко велико и прекрасно, което съществува в света и което единствено дава възможност човечеството да съществува, произхождат от това, което въпросното сетиво е видяло. Но не е имало случай това сетиво да е видяло самото себе си и разликата и противоположността, която съществува между него и другите сетива.
към текста >>

Паул Асмус, преждевременно починалият остроумен философ, се изказва върху това състояние на нещата по следния начин /виж неговия труд "Азът и вещта в себе си", стр.14 и следв./: "искаме да си изясним по-добре това чрез един пример; да си представим една бучка захар; тя е кръгла, сладка, непроницаема и пр.; Това са само свойства, които ние разбираме; само едно нещо остава висящо пред нас като направо друго, което ние не разбираме, което е така различно от нас, че не можем да проникнем вътре в него, без да изгубим себе си, пред чиято повърхност само мисълта отстъпва изплашена.
Едно мислене, което не си зазижда пътя към вътрешната опитност чрез логически предразсъдъци, достига в крайна сметка винаги до признаването на царуващата в нас същност, която ни свързва с целия свят, защото чрез нея ние надмогваме противоположността между вътрешното и външно по отношение на човека. Паул Асмус, преждевременно починалият остроумен философ, се изказва върху това състояние на нещата по следния начин /виж неговия труд "Азът и вещта в себе си", стр.14 и следв./: "искаме да си изясним по-добре това чрез един пример; да си представим една бучка захар; тя е кръгла, сладка, непроницаема и пр.; Това са само свойства, които ние разбираме; само едно нещо остава висящо пред нас като направо друго, което ние не разбираме, което е така различно от нас, че не можем да проникнем вътре в него, без да изгубим себе си, пред чиято повърхност само мисълта отстъпва изплашена. Това нещо е непознатият носител на всички споменати качества; вещта в себе си, която съставлява най-вътрешното себе на този предмет. Така Хегел правилно казва, че цялото съдържание на нашата представа е само един случай по отношение на онзи тъмен субект, и ние, без да проникнем в неговите глъбини, приписваме на тази вещ в себе си само определения които в крайна сметка нямат никаква истинска обективна стойност, субективни са, защото самите ние не го познаваме. Напротив разбиращото мислене няма никакъв подобен непознаваем субект, за който неговите определения са само случайности, а конкретният субект е обхванат в понятието. Когато разбирам нещо, тогава то присъствува в цялата си пълнота в моето понятие; аз съм в най-вътрешното светилище на неговата същност у дома си, не затова, че не би съществувала никаква вещ в себе си, но защото чрез висящата над нас двамата необходимост на понятието, което в мене се явява субективно, в него обективно, то ме принуждава да премисля неговото понятие. Чрез това премисляне ни се разкрива, както казва Хегел, въпреки че то е наша субективна дейност,същевременно истинската природа на предмета."
към текста >>

Неразумните не знаят, кога вътрешната светлина просиява и угасва, или кога се съединява с нещата; само който е съпричастник на вътрешната светлина, може да знае за това." Така мощно сочи "Бхагават Гита" на преобразуването на човека, че казва за "мъдрия": Той не може вече да се заблуди, не може да стори грях.
Преобразуването, което се произвежда в цялото същество на човека, когато той гледа нещата, е показано с прекрасни думи в индийската поема "Бхагават Гита", поради което Вилхелм фон Хумболдт казваше за нея, че е признателен на своята съдба, защото го е оставила да живее достатъчно дълго, докато е станал в състояние да се запознае с тази творба. Вътрешната светлина говори в тази поема: "Един вечен лъч от мене, който е добил едно особено съществуване в света на личния живот, привлича към себе си петте сетива и индивидуалната душа, които принадлежат на природата. Когато лъчезарният дух се въплъщава в пространство и време, или когато се обезплътява, той обхваща нещата и ги взема със себе си, както полъхът на вятъра обхваща благоуханията на цветята и ги отнася със себе си. Вътрешната светлина владее ухото, чувството, вкуса и обонянието, както и сърдечността; тя завързва връзката между себе си и сетивните неща. Неразумните не знаят, кога вътрешната светлина просиява и угасва, или кога се съединява с нещата; само който е съпричастник на вътрешната светлина, може да знае за това." Така мощно сочи "Бхагават Гита" на преобразуването на човека, че казва за "мъдрия": Той не може вече да се заблуди, не може да стори грях. Ако привидно той се заблуждава или прави грях, трябва да осветли своите мисли или своите постъпки с една светлина, пред която вече не се явява като грешка, нито като грях това, което пред обикновеното съзнание се явява като такова. "Който се е издигнал в неговото познание е от най-чист род, той не убива и не се опетнява, даже ако би убил някой друг." С това се посочва същото онова основно настроение на душата, което произтича от най-висшето познание, за което Спиноза, след като го описва в своята "етика", избликва във възторжените думи: "Тук завършва това, което исках да изложа относно властта на душата върху вълненията и страстите и върху свободата на душата. От това става ясно, колко много мъдрият превъзхожда незнаещия и е по-могъщ от него, който е тласкан само от удоволствията. Защото незнаещият не е тласкан само отвъншните причини по множество начини и никога не постига истински мир на душата, но той живее и в непознаване на себе си, на бога и на нещата и щом престане неговото страдание, престава и неговото съществуване; докато напротив мъдрият, като такъв, едва ли чувства някаква възбуда в своя дух, но никога не престава да живее в необходимото познание на себе си, на бога и на нещата и постоянно се наслаждава от истинския мир на душата. Макар и пътят, който посочих, че води до тази цел, изглежда много труден, той все пак може да бъде намерен.
към текста >>

Макар и пътят, който посочих, че води до тази цел, изглежда много труден, той все пак може да бъде намерен.
Неразумните не знаят, кога вътрешната светлина просиява и угасва, или кога се съединява с нещата; само който е съпричастник на вътрешната светлина, може да знае за това." Така мощно сочи "Бхагават Гита" на преобразуването на човека, че казва за "мъдрия": Той не може вече да се заблуди, не може да стори грях. Ако привидно той се заблуждава или прави грях, трябва да осветли своите мисли или своите постъпки с една светлина, пред която вече не се явява като грешка, нито като грях това, което пред обикновеното съзнание се явява като такова. "Който се е издигнал в неговото познание е от най-чист род, той не убива и не се опетнява, даже ако би убил някой друг." С това се посочва същото онова основно настроение на душата, което произтича от най-висшето познание, за което Спиноза, след като го описва в своята "етика", избликва във възторжените думи: "Тук завършва това, което исках да изложа относно властта на душата върху вълненията и страстите и върху свободата на душата. От това става ясно, колко много мъдрият превъзхожда незнаещия и е по-могъщ от него, който е тласкан само от удоволствията. Защото незнаещият не е тласкан само отвъншните причини по множество начини и никога не постига истински мир на душата, но той живее и в непознаване на себе си, на бога и на нещата и щом престане неговото страдание, престава и неговото съществуване; докато напротив мъдрият, като такъв, едва ли чувства някаква възбуда в своя дух, но никога не престава да живее в необходимото познание на себе си, на бога и на нещата и постоянно се наслаждава от истинския мир на душата. Макар и пътят, който посочих, че води до тази цел, изглежда много труден, той все пак може да бъде намерен. Във всеки случай той трябва да бъде много труден, защото така рядко е намиран. Защото, как би било възможно, ако спасението би било под ръка и лесно би могло да бъде намерено, почти всички хора да го пренебрегнат? Обаче всичко възвишено е също така трудно, както и рядко."
към текста >>

По величествен начин е посочил Гьоте гледището на най-висшето познание в думите: "Когато позная моето отношение към самия себе си и към външния свят, аз наричам това истина.
По величествен начин е посочил Гьоте гледището на най-висшето познание в думите: "Когато позная моето отношение към самия себе си и към външния свят, аз наричам това истина. И така всеки може да има своята истина и все пак тя е една и съща винаги." Всеки си има своята собствена истина: Защото всеки е едно индивидуално, особено същество наред с другите и заедно с другите. Тези други същества действат върху него чрез неговите органи. От индивидуална гледна точка, на която е поставен, и според устройството на неговата възприемателна способност той си образува своята истина в общение с нещата. Той добива своето отношение спрямо нещата. Когато след това пристъпи към себепознанието, той се запознава със своето отношение към самия себе си, тогава неговата особена истина се разтопява във всеобщата истина; тази всеобща истина е една и съща във всички.
към текста >>

Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето.
Подобни възражения против новораждането на нещата в духа могат да се чуят предимно от онези, които на истина са надарени със здрави органи за сетивно възприятие и с пълножизнени инстинкти и страсти, но чиято наблюдателна способност по отношение на обектите с чисто духовно съдържание отказва да работи. Щом се наложи да възприемат нещо чисто духовно, на тях им липсва виждането; на тях им се струва, че имат работа само с обвивки на понятия, ако не даже и с празни думи. Ето защо, когато се касае за духовно съдържание, те остават "сухите", "абстрактни хора на ума". Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание. Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето. Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание? Новороденият в духа живот не е по-беден, а по-пълен, по-богат*/*Само онези личности се страхуват от едно обедняване на душевния живот чрез възлизането към духа, които познават духа само под формата на сбор от отвлечени понятия, извлечени от възприятията на сетивата. Който се издига чрез духовно съзерцание до един живот, превъзхождащ по съдържание и конкретност сетивния, той не може да храни такъв страх. Защото сетивното битие избледнява само в отвлечености; той се явява в неговата истинска светлина едва в "духовното съзерцание", без да изгуби нещо от своето богатство.
към текста >>

77. МАЙСТЕР ЕКХАРТ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Екхарт беше един безусловен почитател на Томас.
Светът от представи на Майстер Екхарт е изцяло разгорен от чувството, че нещата се раждат от чувството, че нещата се раждат в духа на човека като по-висши същности. Той принадлежи на ордена на Доминиканците както и най-великият християнски богослов на Средновековието, Томас от Аквино, който е живял от 1225 до 1274 година. Екхарт беше един безусловен почитател на Томас. Това трябва да ни бъде понятно, когато вземем под внимание целия начин на мислене на Майстер Екхарт. Той вярваше, че се намира в пълна хармония с ученията на християнската църква, считайки, че същото отношение има и към Томас. Екхарт не искаше да отнеме нищо от съдържанието на християнството, нито пък да прибави към него. Но той искаше са произведе отново това съдържание по свой начин. Една личност като неговата не чувстваше необходимостта да постави нови истини от този или онзи род на мястото на старите.
към текста >>

Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът на католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла на евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото на живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа на човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът святи не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост на духа святи." Екхарт счита, че не говори за някакъв друг Бог, освен за този, за който говорят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за бога не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят Бога с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат Бога, както обичат една крава.
Насреща му трябва да дойде едно по-висше съдържание на истината. Това съдържание е дадено в свещеното писание. То откроява, разкрива това, което човек не може да постигне чрез самия себе си. Съдържанието от истина на Писанието трябва да бъде прието от човека; разумът може да защищава, може да го разбере колкото е възможно добре чрез своите познавателни способности; но никога не може сам да го създаде от човешкия дух най-възвишена истина е не това, което духът вижда, а определено съдържание на познанието, което духът е получил отвън. Свети Августин заявява, че е неспособен да намери в себе си извора за това, което трябва да вярва. Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът на католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла на евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото на живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа на човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът святи не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост на духа святи." Екхарт счита, че не говори за някакъв друг Бог, освен за този, за който говорят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за бога не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят Бога с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат Бога, както обичат една крава. Следователно те обичат Бога, за да имат външното богатство и вътрешната утеха; но тези хора никак не любят Бога..... наивните хора имат химеричната надежда, че трябва да видят Бога, като че той стои тук или там. Но не е така. Бог и аз сме едно в познанието." На основата на подобни изводи на Екхарт не стои нищо друго, освен опитността на вътрешното сетиво. И тази опитност му показва нещата в една по-висша светлина. Ето защо той счита, че не се нуждае от еднавъншна светлина, за да стигне до най-висшето познание: "Един учител казва: Бог е станал човек и чрез това е бил повдигнат и удостоен целият човешки род.
към текста >>

И вътрешното озарение е нещо, което душата трябва да намери по необходимост, когато тя се задълбочи в тази основа.
То е нещо духовно и не може да бъде направено по един образ, който да е зает от човешкия индивидуален живот. Бог не може да люби своето творение, както отделният човек люби друг; Бог не е искал да сътвори света, както един строител изгражда една къща. Всички подобни мисли изчезват пред вътрешното виждане. Присъщо е на същността на Бога той да люби света. Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един плодотворен начин". И вътрешното озарение е нещо, което душата трябва да намери по необходимост, когато тя се задълбочи в тази основа. Още от това се вижда, че не трябва да си представяме съобщени ето на Бога към човечеството по образа на изявата на един човек към друг. Това съобщение може и да не стане. Един човек може да се затвори за друг. По своята същност, Бог трябва да съобщи себе си. "Неопровержима истина е, че за Бога е една необходимост той да ни търси, като че цялата негова божественост зависи от това.
към текста >>

78. ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Ние виждаме с нашите очи според законите на природата.
Той живее благодарение на това, че силите и веществата на този свят действат в него; той възприема този сетивен свят и го обсъжда според законите, според които сетивния свят и самият той са устроени. Когато насочва погледа си върху един предмет, този предмет му се представя не само като сбор от действуващи една в друга сили, над които царува природните закони, но и самото око и едно тяло изградено според същите закони и същите сили; и виждането става според такива закони и такива сили. Ако бихме достигнали докрай в естествената наука, ни е бихме искали да проследим тази игра на природните сили в смисъла на природните закони до най-висшите области на образуването на мислите. Но още вършейки това, ние се издигаме над тази игра. Не стоим ли ние над всяка природна закономерност в нейния външен вид, когато обгръщаме с поглед, как ние сами сме включени в природата? Ние виждаме с нашите очи според законите на природата. Но ние познаваме също законите, според които виждаме. Ние можем да застанем на една по-висока наблюдателна точка и да обгърнем с поглед същевременно външния свят и самите нас в тяхното взаимодействие. Не действа ли тогава в нас една същност, която е по-висша отколкото действащата според природните закони и природни сили сетивно-органическа личност? При такъв един акт съществува ли още една разделяща стена между нашата вътрешност и външния свят? Това, което разсъждава тук, което си създава изяснение, не е вече нашата отделна личност; това е по-скоро всеобщата мирова същност, която е съборила преградите между вътрешния свят и външния свят и която обгръща вече и двата свята.
към текста >>

Таулер беше завладян от чувството: Ти не можеш да се освободиш от отделеността, не можеш да се очистиш от нея.
Сред това изживяване човекът е изцяло природно създание, природно същество, когато той разглежда себе си във взаимодействие с останалата природа; и той е изцяло духовно същество, когато вижда състоянието, което му донася неговото преобразуване. Ето защо с еднакво право можем да кажем: Най-дълбоката основа на душата е още природна, както също, тя е вече божествена. Съобразно своето сетивно схващане Таулер наблягаше на първото. Колкото и дълбоко да можем да проникнем в нашата душа, ние винаги си оставаме отделни личности, си казваше той. Но въпреки това в основата на душата на отделния човек свети всемирното същество. Таулер беше завладян от чувството: Ти не можеш да се освободиш от отделеността, не можеш да се очистиш от нея. Ето защо мировото същество не може да се изяви в тебе в неговата чистота, а може само да озари основата на твоята душа. Следователно в тази основа се ражда само един отблясък, един образ на мировото Същество. Ти можеш така да преобразиш своята отделна личност, че да възпроизвежда в образ всемирното същество; но самото това всемирно същество не свети в тебе. Изхождайки от подобни представи Таулер стигна до мисълта за едно божество, което никога не преминава напълно, никога не се влива напълно в човешкия свят. Даже той настоява върху факта, да не бъде смесен с онези, които обясняват вътрешността на самия човек като нещо божествено.
към текста >>

Той само иска чрез своя възглед да задълбочи, да одухотвори това християнство.
Изхождайки от подобни представи Таулер стигна до мисълта за едно божество, което никога не преминава напълно, никога не се влива напълно в човешкия свят. Даже той настоява върху факта, да не бъде смесен с онези, които обясняват вътрешността на самия човек като нещо божествено. "Неразбиращите хора вземат съединението с Бога по плът и говорят, че ще се превърнат в божествената природа; но това е погрешно, то е лоша ерес. Защото и при най-висшето и най-вътрешното единение с Бога божествената природа и божественото същество са високо, даже по-високо отколкото всяка висота; това отива до една божествена пропаст, до която никое създание никога не достига." В смисъла на своята епоха и в смисъла на своята професия на свещеник Таулер с право иска да бъде считан за вярващ католик. Той не възнамерява да противопостави на християнството еди друг възглед. Той само иска чрез своя възглед да задълбочи, да одухотвори това християнство. Той говори за съдържанието на писанието като един благочестив свещеник. Обаче все пак в света на неговите представи това писание се превръща в едно изразно средство за най-дълбоките изживявания на душата. "Бог произвежда всички свои дела в душата и ги дава на душата; и Отец ражда своя еднороден син в душата, както е вярно че го ражда във вечността, нито по-малко, нито по-много. Какво се ражда, когато казваме: Бог ражда в душата? Едно подобие на Бога ли, или един образ на Бога, или това е самият Бог?
към текста >>

Който се намира в това положение, за него чувствата спрямо всемирното Същество се събират в едно: Страхопочитание пред това всемирно същество, което е неизчерпаемо, безгранично.
Когато Таулер се намираше на своя връх, тогава в центъра на неговия мисловен живот възникна въпросът: Как може човек да унищожи, да победи в себе си своето отделно съществуване, за да живее според смисъла на всемирния живот? Който се намира в това положение, за него чувствата спрямо всемирното Същество се събират в едно: Страхопочитание пред това всемирно същество, което е неизчерпаемо, безгранично. Той си казва: Каквато и степен да си достигнал, съществуват още по-високи перспективи, още по-възвишени възможности. Колкото определена и ясно е за него посоката, в която трябва да движи своите стъпки, толкова ядно му е също, че никога не може да говори за една цел. Една нова цел е началото на един нов път. Чрез такава нова цел човекът е постигнал една степен на развитието; самото развитие се движи в неизмерното. И какво ще постигне на една следваща степен, той никога не знае това в настоящата степен.
към текста >>

"когато създанието си приписва нещо добро, като същност, живот, знание, познание, могъщество, накратко всичко онова, което можем да наречем добро, и мисли, че тя е това или че то е нейно или и принадлежи или че е от нея: Колкото пъти това стане, тя се отклонява." "Сътворената душа на човека има две очи.
Това значи, че всяко създание трябва да бъде наблюдавано и считано като нещо създадено и сътворено, поради което е невъзможно да се познаем като Азовост и като Себичност. "защото в което създание трябва да бъде познато това съвършено, в него създадеността, сътвореността, азовостта, себичността и тем подобни трябва да се изгубят, да изчезнат, да се унищожат." /І.глава от Съчинението на Франкфуртиеца/. Следователно душата трябва да гледа в себе си и там тя намира своята азовост, своята себичност. Ако остане само тук, тя се отделя от Съвършеното. Ако гледа на своята азовост като на нещо подарено и ако я унищожи в себе си, тогава тя бива обхваната от потока на Всемирния живот, на Съвършенството. "когато създанието си приписва нещо добро, като същност, живот, знание, познание, могъщество, накратко всичко онова, което можем да наречем добро, и мисли, че тя е това или че то е нейно или и принадлежи или че е от нея: Колкото пъти това стане, тя се отклонява." "Сътворената душа на човека има две очи. Едното е възможността да вижда във вечността; другото, да вижда във времето и в създанието." "Следователно човекът би трябва да стои и да бъде свободен без самия себе се, т.е. Без себичност, без азовост, мое, на мене, мене и др. Подобни, сиреч би трябвало да търси и мисли себе си и своето толкова малко във всички неща, като че не би бил той; следователно би трябвало да счита себе си за толкова малко, като че не би съществувал и като че някой друг върши неговите дела"./15та глава/.
към текста >>

Който не живее като него в християнски догми, а в представи на естествената наука, то и предава на своите изречения други мисли; но с тези други мисли той сочи към същото направление.
И при автора на тези изречения трябва да държи сметка, че съдържанието на неговите представи, на което дава насока чрез своите по-висши идеи и чувства, е съдържание на един вярващ свещеник в смисъла на неговата епоха. Тук не става въпрос за това съдържание на представите, а за насоката, не за мислите, а за духовната особеност. Който не живее като него в християнски догми, а в представи на естествената наука, то и предава на своите изречения други мисли; но с тези други мисли той сочи към същото направление. А това направление е онова, което води до побеждаването на себичността чрез самата тази себичност. В Аза на човека просиява най-висшата светлина. Но тази светлина дава на неговия свят от представи истинския отблясък само тогава, когато той забелязва, че това не е неговата собствена светлина, а всеобщата мирова Светлина. Ето защо не съществува познание по-важно от себепознанието; и не съществува никакво друго познание, което да изведе човека така съвършено над самия него. Когато "Азът" правилно познава себе си, това не е вече никакъв "Аз".
към текста >>

В действителност те навсякъде са еднакво отдалече ни и затова трябва да привикнем нашите очи да виждат правилно.
Такива бяха за него всички онези, които лекомислено разсъждаваха, че всички неща са еманация на едно Първично същество, които следователно виждат в света само едно разнообразие, а в Бога единството на това многообразие. Руисбрьок не причисляваше себе си към тях, защото знаеше, че до Първичното същество може да се стигне не чрез съзерцаване на нещата, а само когато човек се издигне от една нисша форма на разглеждане нещата до една по-висша. Също така той се обръщаше и срещу онези, които искаха да виждат в отделния човек, в неговото отделно съществуване /в неговото съществуване като създание/ направо неговата висша природа. Не по-малко укоряваше той и грешката на онези, които смесват всички различия в сетивния свят, и лекомислено казват, че нещата се различават едни от други само привидно, а по същество са еднакви. За един такъв начин на мислене, какъвто беше този на Руисбрьок, това би било също както ако бихме казали: Че за нашето виждане дърветата на една алея се сливат в далечината, това не ни интересува. В действителност те навсякъде са еднакво отдалече ни и затова трябва да привикнем нашите очи да виждат правилно. Но нашите очи виждат правилно. Че дърветата се сливат, това се дължи на един необходим природен закон; и ние не трябва да възразяваме нищо против нашето зрение, а духом да познаем, защо виждаме така.
към текста >>

Но нашите очи виждат правилно.
Руисбрьок не причисляваше себе си към тях, защото знаеше, че до Първичното същество може да се стигне не чрез съзерцаване на нещата, а само когато човек се издигне от една нисша форма на разглеждане нещата до една по-висша. Също така той се обръщаше и срещу онези, които искаха да виждат в отделния човек, в неговото отделно съществуване /в неговото съществуване като създание/ направо неговата висша природа. Не по-малко укоряваше той и грешката на онези, които смесват всички различия в сетивния свят, и лекомислено казват, че нещата се различават едни от други само привидно, а по същество са еднакви. За един такъв начин на мислене, какъвто беше този на Руисбрьок, това би било също както ако бихме казали: Че за нашето виждане дърветата на една алея се сливат в далечината, това не ни интересува. В действителност те навсякъде са еднакво отдалече ни и затова трябва да привикнем нашите очи да виждат правилно. Но нашите очи виждат правилно. Че дърветата се сливат, това се дължи на един необходим природен закон; и ние не трябва да възразяваме нищо против нашето зрение, а духом да познаем, защо виждаме така.
към текста >>

79. НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Ако би устремил погледа на своите духовни очи към това, което счита за образ, тогава той би видял, че в този мним образ се изявява духовното съдържание на нещата; тогава той би открил, че в неговата вътрешност Бог не само отразява своя образ, но че той живее там, присъства съществено.
Схоластикът не можеше да стигне до едно друго понятие на познанието. За това му пречеше догматичното съдържание на учението на богословието. Ако би устремил погледа на своите духовни очи към това, което счита за образ, тогава той би видял, че в този мним образ се изявява духовното съдържание на нещата; тогава той би открил, че в неговата вътрешност Бог не само отразява своя образ, но че той живее там, присъства съществено. При вглеждането в своята вътрешност той би видял не една тъмна пропаст, една безкрайна празнота, но също и не само един образ на Бога; той би почувствал, че в него пулсира един живот, който е самият божествен живот; и че неговият собствен живот е именно живот на Бога. Това не можеше да допусне схоластикът. Според неговото мнение Бог не можеше да влезе в него и да говори от него; той можеше да съществува в него само като образ. В действителност Божеството трябваше да бъде предположено като намиращо се вън от Себето.
към текста >>

Тук ще насочим само основните черти на начина на мислене в тези съчинения.
Въпросните съчинения са споменати първо в първата половина на 6-ия век. Те се приписваха на споменатия в Деяния на Апостолите Дионисий Ареопагита, който бил обърнат към християнството от апостол Павел. Кога са били на писани в действителност тези съчинения, това за сега ще оставим настрана тук. Тяхното съдържание подействува силно върху Николай, както то беше подействало вече и върху Йоханес Скотус Еригена и както трябва също да е било една подбуда за начина на мислене на Екхарт и неговите сподвижници. "ученото невежество" е в известно отношение предварително оформено в тези съчинения. Тук ще насочим само основните черти на начина на мислене в тези съчинения. Човекът познава първо нещата навъншния свят. Той си съставя мисли върху тяхното битие и действие. Първичната основа на нещата /на всички неща/ трябва да се намира по-горе отколкото самите тези неща.
към текста >>

Въпреки това той почива на едно изцяло погрешно познаване на фактите, върху които съответните мислители си съставят мисли.
Казва се сега: Следователно усещането на червено не съществува вън; то е вътре в мене. Всички наши усещания са само знаци навъншни процеси, за чието действително качество ние не знаем нищо. Ние живеем и тъчем в нашите усещания и не знаем нищо за техния произход. В смисъла на този начин на мислене можем да кажем: Ако не бихме имали око, не би съществувал никакъв цвят; тогава нищо не би превърнало неизвестния нам процес в усещането на "червено". За мнозина този ход на мислите има нещо пленяващо, очарователно. Въпреки това той почива на едно изцяло погрешно познаване на фактите, върху които съответните мислители си съставят мисли. /Ако голяма част от естествениците и философите на нашето съвремие не биха били заслепени от този ход на мислите до чудовищност, не би се наложило така много да говорим върху него. Обаче в действителност това заслепение е покварило в много отношения съвременното мислене./.
към текста >>

"Свещеническата одежда попречи на Николай от Куза" да следва неудържимо пътя, който му беше посочило това разбиране.
Именно по въпроса, който тук разглеждаме, Николай от Куза има много сполучливи мисли. Неговото ясно отделяне на нисшото от висшето познание, му позволява от една страна да стигне до пълно разбиране на факта, че като сетивно същество човекът може да има в себе си само процеси, които като въздействия трябва да бъдат неподобни на съответните външни процеси; но от друга страна това го предпазва от смесването на вътрешните процеси с фактите, които възникват в полето на нашето възприятие и които, в тяхната непосредственост, не са нито вън, нито вътре, а стоят над тази противоположност. "Свещеническата одежда попречи на Николай от Куза" да следва неудържимо пътя, който му беше посочило това разбиране. И така ние виждаме, как с преминаването от "знанието" към "не-знанието" той полага едно хубаво начало. Но същевременно трябва да отбележим, че в полето на "не-знанието" той не показва нищо друго, освен съдържанието на богословското учение, което ни предлагат и схоластиците. Все пак той умее да развие това богословско съдържание в една напълно одухотворена форма. Върху Провидението, Христос, Сътворението на света, Спасението на човека, върху моралния живот той излага учения, които са изградени напълно в духа и смисъла на догматичното християнство. На неговата духовна изходна точка би отговаряло той да каже: Аз имам доверие в човешката природа, че след като се е задълбочила в науките върху нещата във всички направления, тя може да превърне от себе си това "знание" в едно "не-знание", за да намери пълно задоволява не във висшето познание.
към текста >>

На неговата духовна изходна точка би отговаряло той да каже: Аз имам доверие в човешката природа, че след като се е задълбочила в науките върху нещата във всички направления, тя може да превърне от себе си това "знание" в едно "не-знание", за да намери пълно задоволява не във висшето познание.
"Свещеническата одежда попречи на Николай от Куза" да следва неудържимо пътя, който му беше посочило това разбиране. И така ние виждаме, как с преминаването от "знанието" към "не-знанието" той полага едно хубаво начало. Но същевременно трябва да отбележим, че в полето на "не-знанието" той не показва нищо друго, освен съдържанието на богословското учение, което ни предлагат и схоластиците. Все пак той умее да развие това богословско съдържание в една напълно одухотворена форма. Върху Провидението, Христос, Сътворението на света, Спасението на човека, върху моралния живот той излага учения, които са изградени напълно в духа и смисъла на догматичното християнство. На неговата духовна изходна точка би отговаряло той да каже: Аз имам доверие в човешката природа, че след като се е задълбочила в науките върху нещата във всички направления, тя може да превърне от себе си това "знание" в едно "не-знание", за да намери пълно задоволява не във висшето познание. Тогава той би възприел не получените по предание идеи за душата, безсмъртието, спасението, Бога, сътворението, триединството и т.н., както е сторил, а би застъпил тогава намерените по собствен път идеи.
към текста >>

80. АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Въпреки че неговите биографи описват услугите, които е правил, като не винаги безупречни, въпреки твърдението, че е печелил пари, като е претендирал че владее тайни изкуства и чрез тях може да достави печалби и предимства на хората, на всичко това се противопоставя неговият явен и неуморим стремеж да усвои знанието на своята епоха по честен начин и да задълбочи това знание в смисъла на едно по-висше познание на света.
Агрипа от Нетесхайм е водил един твърде променлив живот. Той произхожда от един благороден род и се е родил в Кьолн. Следва от рано медицина и право и се стреми да си изясни природните явления по начина, който е бил приет тогава сред определени кръгове и общества, а също и от отделни изследователи, които са държали грижливо в тайна това, което познанието на природата им откривало. За тази цел той многократно ходи в Париж, в Италия и Англия и посещава също знаменития абат Тритем от Шпонхайм във Вюрцбург. Преподавал е през различни времена в различните научни институции и тук и там е влизал в служба на богатите и благородниците, на разположение на които е поставял своите държавнически и естественонаучни сръчности. Въпреки че неговите биографи описват услугите, които е правил, като не винаги безупречни, въпреки твърдението, че е печелил пари, като е претендирал че владее тайни изкуства и чрез тях може да достави печалби и предимства на хората, на всичко това се противопоставя неговият явен и неуморим стремеж да усвои знанието на своята епоха по честен начин и да задълбочи това знание в смисъла на едно по-висше познание на света. У него ясно се проявява стремежът да добие от една страна едно ясно становище към естествената наука, а от друга страна към висшето познание. До едно такова становище стига само онзи, който разбира, по какви пътища може да се стигне до едното и до другото познание. Колкото е вярно, че накрая естествената наука трябва да бъде издигната в областта на духа, ако трябва да бъде превърната във висше познание, толкова вярно е също, че отначало тя трябва да остане в своето собствено поле, ако искаме даде истинската основа на една по-висша степен. "Духът в природата" може да бъде намерен само от духа. Колкото е сигурно, че в този смисъл природата е духовна, толкова сигурно е също, че нищо в природата не е непосредствено духовно, когато то е възприемано от органите на тялото.
към текста >>

Не съществува нищо духовно, което да може да се яви като нещо духовно в моите очи.
У него ясно се проявява стремежът да добие от една страна едно ясно становище към естествената наука, а от друга страна към висшето познание. До едно такова становище стига само онзи, който разбира, по какви пътища може да се стигне до едното и до другото познание. Колкото е вярно, че накрая естествената наука трябва да бъде издигната в областта на духа, ако трябва да бъде превърната във висше познание, толкова вярно е също, че отначало тя трябва да остане в своето собствено поле, ако искаме даде истинската основа на една по-висша степен. "Духът в природата" може да бъде намерен само от духа. Колкото е сигурно, че в този смисъл природата е духовна, толкова сигурно е също, че нищо в природата не е непосредствено духовно, когато то е възприемано от органите на тялото. Не съществува нищо духовно, което да може да се яви като нещо духовно в моите очи. По този път аз не трябва да търся духа в природата. Но аз върша това, когато тълкувам непосредствено духовно един процес на външния свят, когато например приписвам на растението една душа, която трябва да е отдалече аналогична на човешката душа. Аз върша това също, когато приписвам на самия дух или на самата душа едно пространствено и временно съществуване, когато например казвам за вечната човешка душа, че тя продължава да живее във времето без тяло, но все пак по начина, по който живее едно тяло. Или когато вярвам, че духът на един умрял човек може да се яви по някакъв сетивно-възприемаем начин. Спиритизмът, който прави тази грешка, показва с това само, че той не се е издигнал до една истинска представа за духа, а иска да види духа по един груб сетивен начин.
към текста >>

При такова едно сравнение лесно може да изглежда, че това, което почива само на природни отношения или на лъжлива опитност, той го свързва направо с действия на духове.
Агрипа от Нетесхайм води борба за една истинска естествена наука, която не иска да обяснява природните явления чрез духовни същества, които бродят в сетивния свят, но която иска да вижда в природата само природни явления, а в духа духовни явления. Естествено Агрипа ще бъде съвсем криво разбран, ако се сравни неговата естествена наука с тази на следващите векове, която разполага със съвършено други опитности. При такова едно сравнение лесно може да изглежда, че това, което почива само на природни отношения или на лъжлива опитност, той го свързва направо с действия на духове. Такава несправедливост върши към него Мориц Кериер, когато макар и не в зложелателен смисъл казва: "Агрипа изброява много неща, които принадлежат на Слънцето, на Луната, на планетите или неподвижните звезди и се влияят от тях; например сродни със слънцето са огънят, кръвта, лавровото дърво, златото, хризолитът; те предават дарове на слънцето; смелост, веселост, светлина.... Животните имат едно естествено чувство, който се приближава до духа на предсказването до по-висока степен отколкото човешкия ум..... Хората могат да бъдат обвързани за любов, за омраза, болест и здраве.
към текста >>

При внушението ние можем да видим едно въздействие от човек на човек, което сочи към една връзка на съществата в природата забулена чрез по-висшата дейност на духа.
Следователно те стават видими тогава, когато духът, който забулва природната основа на нашето битие, преустановява своята дейност. Най-простото явление на тази област ние имаме в света на сънищата. Образите, които ни заобикалят в сънищата, с тяхната чудна и смислена връзка с процесите на околния свят и със състояния на нашата собствена вътрешност, са произведения на нашата природна основа, които са затъмнени чрез по-ярката светлина на душата. Когато един стол до моето легло пада, и аз сънувам цяла една драма, която завършва с изстрела на един дуел; или когато имам сърцебие не и сънувам, че имам до мене една нажежена печка: във всичко това се проявява действия на природата по един смислен и значим начин, разкриващи един живот, който се намира между чисто органическите функции и мисълта произведена при ясно съзнание. С тази област са свързани всички явления, които принадлежат на областта на хипнотизма и внушението. При внушението ние можем да видим едно въздействие от човек на човек, което сочи към една връзка на съществата в природата забулена чрез по-висшата дейност на духа. От тук се разкрива една възможност да разберем това, което Парацелзий нарича "астрално" тяло. То е сбор от онези природни действия, под чието влияние ние се намираме и можем да се намираме при особени обстоятелства; тези действия излизат от нас, без душата да знае за това; те не влизат в обсега на понятието на чисто физическите явления. Че в тази област Парацелзий изброява факта, върху които ние се съмняваме, това се дължи на едно гледище, което аз вече споменах и което не ще разгледаме тук.
към текста >>

Ето защо Парацелзий не търси в природата Бога или Духа; но природата, такава, каквато тя стои пред неговите очи, е изцяло направо божествена.
Остава неоспоримо, че на полето на една по-висша действителност човекът е единство, въпреки че за човешката опитност той се разлага на седем члена и се представя като едно множество. Но именно за това съществува висшето познание: Да покаже единството във всичко, което за човека, поради неговата телесна и духовна организация, се явява като множество в непосредственото изживяване. На степента на най-висшето познание Парацелзий се стреми да слее своя собствен дух с единното Първично същество на света. Но той знае, че човек може да познае природата в нейната духовност тогава, когато влезе в пряко отношение с нея. Човек разбира природата не чрез това, че я населява по своему с произволно приети духовни същества, а чрез това, че я приема и цени такава, каквато е природата. Ето защо Парацелзий не търси в природата Бога или Духа; но природата, такава, каквато тя стои пред неговите очи, е изцяло направо божествена. Трябва ли да приписваме на растението една душа подобна на човешката, за да намерим духовното? Ето защо Парацелзий си обяснява развитието на нещата, доколкото това е възможно с научните средства на неговата епоха, абсолютно така, че той схваща това развитие като един сетивен природен процес. Според него всички неща произхождат от първичната материя, от първичната вода. Като един по-нататъшен процес на природата той счита разделянето на първичната материя на четири елемента: Вода, земя, огън, въздух.
към текста >>

Следователно очите на Парацелзий са насочени в най-строгия смисъл върху природата, за да долови от самата нея, какво има тя да каже върху своите произведения.
Следователно очите на Парацелзий са насочени в най-строгия смисъл върху природата, за да долови от самата нея, какво има тя да каже върху своите произведения. Той иска да изследва химическата закономерност, за да действува в своя смисъл като алхимик. Той счита, че всички тела са съставени от три основни вещества, от сол, сяра и живак. Естествено това, което той нарича така, не се покрива с онова, което по-късната химия назовава с тези имена, също както и това, което Парацелзий схваща като основно вещество, не е такова в смисъла на развилата се по-късно химия. През различните времена различни неща са назовавани със същите имена. Това, което древните наричаха четири елемента: земя, вода, въздух и огън, съществува и в наше време.
към текста >>

81. ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

"При естественото познание трябва да бъдат налице две неща: Предметът или отражението, който трябва да бъде познат и видян от очите; и окото или познавателят, което вижда и познава предмета.
При сетивното познание инструментът/сетивният орган/ и предметът, "отражението" стоят един срещу друг. "При естественото познание трябва да бъдат налице две неща: Предметът или отражението, който трябва да бъде познат и видян от очите; и окото или познавателят, което вижда и познава предмета. И тъй, съпостави тези две неща: Дали познанието идва от предмета в окото; или дали съждението и познанието се разлива от окото в предмета." /Златната дръжка,9.гл./. Сега Вайгел си казва: Ако познанието би се вливало от предмета /отражението/ в окото, тогава от същия предмет би трябвало във всички очи да се получи същото и съвършено познание. Но това не е така, а всеки вижда според способността на неговите очи. Само очите, а не отражението, могат да бъдат виновни за това, че от един и същ предмет могат да се получат различни представи. За изяснение на въпроса Вайгел сравнява зрението, виждането с четенето.
към текста >>

Сега Вайгел си казва: Ако познанието би се вливало от предмета /отражението/ в окото, тогава от същия предмет би трябвало във всички очи да се получи същото и съвършено познание.
При сетивното познание инструментът/сетивният орган/ и предметът, "отражението" стоят един срещу друг. "При естественото познание трябва да бъдат налице две неща: Предметът или отражението, който трябва да бъде познат и видян от очите; и окото или познавателят, което вижда и познава предмета. И тъй, съпостави тези две неща: Дали познанието идва от предмета в окото; или дали съждението и познанието се разлива от окото в предмета." /Златната дръжка,9.гл./. Сега Вайгел си казва: Ако познанието би се вливало от предмета /отражението/ в окото, тогава от същия предмет би трябвало във всички очи да се получи същото и съвършено познание. Но това не е така, а всеки вижда според способността на неговите очи. Само очите, а не отражението, могат да бъдат виновни за това, че от един и същ предмет могат да се получат различни представи. За изяснение на въпроса Вайгел сравнява зрението, виждането с четенето. Ако книгата не би съществувала, аз естествено не бих могъл да я чета; но тя би могла постоянно да съществува, и въпреки това аз да не мога да чета нищо в нея, ако не познавам изкуството да чета. Следователно книгата трябва да съществува; но от само себе си тя не би могла да ми даде нищо; всичко, което чета, аз трябва да го извлека от себе си.
към текста >>

Но това не е така, а всеки вижда според способността на неговите очи.
При сетивното познание инструментът/сетивният орган/ и предметът, "отражението" стоят един срещу друг. "При естественото познание трябва да бъдат налице две неща: Предметът или отражението, който трябва да бъде познат и видян от очите; и окото или познавателят, което вижда и познава предмета. И тъй, съпостави тези две неща: Дали познанието идва от предмета в окото; или дали съждението и познанието се разлива от окото в предмета." /Златната дръжка,9.гл./. Сега Вайгел си казва: Ако познанието би се вливало от предмета /отражението/ в окото, тогава от същия предмет би трябвало във всички очи да се получи същото и съвършено познание. Но това не е така, а всеки вижда според способността на неговите очи. Само очите, а не отражението, могат да бъдат виновни за това, че от един и същ предмет могат да се получат различни представи. За изяснение на въпроса Вайгел сравнява зрението, виждането с четенето. Ако книгата не би съществувала, аз естествено не бих могъл да я чета; но тя би могла постоянно да съществува, и въпреки това аз да не мога да чета нищо в нея, ако не познавам изкуството да чета. Следователно книгата трябва да съществува; но от само себе си тя не би могла да ми даде нищо; всичко, което чета, аз трябва да го извлека от себе си. Тази е и същността на естественото /сетивно/ познание.
към текста >>

Само очите, а не отражението, могат да бъдат виновни за това, че от един и същ предмет могат да се получат различни представи.
При сетивното познание инструментът/сетивният орган/ и предметът, "отражението" стоят един срещу друг. "При естественото познание трябва да бъдат налице две неща: Предметът или отражението, който трябва да бъде познат и видян от очите; и окото или познавателят, което вижда и познава предмета. И тъй, съпостави тези две неща: Дали познанието идва от предмета в окото; или дали съждението и познанието се разлива от окото в предмета." /Златната дръжка,9.гл./. Сега Вайгел си казва: Ако познанието би се вливало от предмета /отражението/ в окото, тогава от същия предмет би трябвало във всички очи да се получи същото и съвършено познание. Но това не е така, а всеки вижда според способността на неговите очи. Само очите, а не отражението, могат да бъдат виновни за това, че от един и същ предмет могат да се получат различни представи. За изяснение на въпроса Вайгел сравнява зрението, виждането с четенето. Ако книгата не би съществувала, аз естествено не бих могъл да я чета; но тя би могла постоянно да съществува, и въпреки това аз да не мога да чета нищо в нея, ако не познавам изкуството да чета. Следователно книгата трябва да съществува; но от само себе си тя не би могла да ми даде нищо; всичко, което чета, аз трябва да го извлека от себе си. Тази е и същността на естественото /сетивно/ познание. Цветът съществува като "отражение"; но от себе си той не може да даде нищо на окото.
към текста >>

Когато веднъж като момче се намирал на върха на една планина, той вижда там горе, където големите червени скали като че затварят планината, входът отворен и в дълбочината един съд със злато.
Границите на неговата личност не му се явяват като граници на Духа, който говори от него. За него този Дух е вездесъщ. Той знае, че "софистът ще го укорява, когато говори за началото на света и на сътворението", понеже не съм бил там и не съм го видял сам. На него аз отговорих, че същността на моята душа и на моето тяло, докато аз не бях Аз, а бях същността на Адама, аз присъствувах там /при сътворението/ и проиграх моята слава в самия Адам. Бьоме може да покаже само във външни символи, как в неговата вътрешност беше бликнала светлината. Когато веднъж като момче се намирал на върха на една планина, той вижда там горе, където големите червени скали като че затварят планината, входът отворен и в дълбочината един съд със злато. Обзема го страх; той продължава своя път, без да достигне съкровището. По-късно става ученик на един обущар от Гьорлиц. Един ден в обущарската работилница влиза един чужденец и иска един чифт обуща. Бьоме не смее да му ги продаде в отсъствие на обущаря. Чужденецът се отдалечава, но след малко повиква ученика навън и му казва: Яков, ти си малък, но някога ти ще станеш съвършено друг човек, на който светът много ще се чуди.
към текста >>

В борбата между почивка и движение, между смъртта и живота, се разкрива третата форма на природата /сяра/.
В тъмна суровост Първичното същество приема форма, затворено нямо в себе си и неподвижно. Под символа на солта Бьоме разбира тази суровост. С подобни наименования той се позовава на Парацелзий, който беше взел имената за природните процеси от химическите процеси. Чрез поглъщането на своята противоположност първата форма на природата се явява във втората; сурово, неподвижно приема движението; в него се явява сила и живот. Живакът е символ за тази втора форма. В борбата между почивка и движение, между смъртта и живота, се разкрива третата форма на природата /сяра/. Този борещ се в себе си живот се изявява на себе си; отсега нататък той вече не живее в една вътрешна борба на своите членове; той живее себе си като единно просияваща светкавица, осветявайки своята същност /огън/. Тази четвърта форма на природата се издига до петата, на почиващата в себе си жива борба на частите /вода/. На тази степен съществува една вътрешна суровост и безмълвие, както на първата степен; само че това не е една абсолютна почивка, едно мълчание на вътрешните противоположности, а едно вътрешно движение на противоположностите. Не почива в себе си неподвижното, а подвижното, запаленото от светкавичния огън на четвъртата степен. На шестата степен самото Първично същество възприема себе си като такъв вътрешен живот; то възприема себе си чрез сетивните органи.
към текста >>

Тази четвърта форма на природата се издига до петата, на почиващата в себе си жива борба на частите /вода/.
С подобни наименования той се позовава на Парацелзий, който беше взел имената за природните процеси от химическите процеси. Чрез поглъщането на своята противоположност първата форма на природата се явява във втората; сурово, неподвижно приема движението; в него се явява сила и живот. Живакът е символ за тази втора форма. В борбата между почивка и движение, между смъртта и живота, се разкрива третата форма на природата /сяра/. Този борещ се в себе си живот се изявява на себе си; отсега нататък той вече не живее в една вътрешна борба на своите членове; той живее себе си като единно просияваща светкавица, осветявайки своята същност /огън/. Тази четвърта форма на природата се издига до петата, на почиващата в себе си жива борба на частите /вода/. На тази степен съществува една вътрешна суровост и безмълвие, както на първата степен; само че това не е една абсолютна почивка, едно мълчание на вътрешните противоположности, а едно вътрешно движение на противоположностите. Не почива в себе си неподвижното, а подвижното, запаленото от светкавичния огън на четвъртата степен. На шестата степен самото Първично същество възприема себе си като такъв вътрешен живот; то възприема себе си чрез сетивните органи. Съществата надарени със сетива представят тази форма на природата. Яков Бьоме ги нарича звук или ехтене и като символ за сетивното възприятие поставя сетивното възприятие на звука.
към текста >>

На тази степен съществува една вътрешна суровост и безмълвие, както на първата степен; само че това не е една абсолютна почивка, едно мълчание на вътрешните противоположности, а едно вътрешно движение на противоположностите.
Чрез поглъщането на своята противоположност първата форма на природата се явява във втората; сурово, неподвижно приема движението; в него се явява сила и живот. Живакът е символ за тази втора форма. В борбата между почивка и движение, между смъртта и живота, се разкрива третата форма на природата /сяра/. Този борещ се в себе си живот се изявява на себе си; отсега нататък той вече не живее в една вътрешна борба на своите членове; той живее себе си като единно просияваща светкавица, осветявайки своята същност /огън/. Тази четвърта форма на природата се издига до петата, на почиващата в себе си жива борба на частите /вода/. На тази степен съществува една вътрешна суровост и безмълвие, както на първата степен; само че това не е една абсолютна почивка, едно мълчание на вътрешните противоположности, а едно вътрешно движение на противоположностите. Не почива в себе си неподвижното, а подвижното, запаленото от светкавичния огън на четвъртата степен. На шестата степен самото Първично същество възприема себе си като такъв вътрешен живот; то възприема себе си чрез сетивните органи. Съществата надарени със сетива представят тази форма на природата. Яков Бьоме ги нарича звук или ехтене и като символ за сетивното възприятие поставя сетивното възприятие на звука. Седмата форма на природата е Духът издигащ се върху основата на своите сетивни възприятия /мъдростта/.
към текста >>

Не почива в себе си неподвижното, а подвижното, запаленото от светкавичния огън на четвъртата степен.
Живакът е символ за тази втора форма. В борбата между почивка и движение, между смъртта и живота, се разкрива третата форма на природата /сяра/. Този борещ се в себе си живот се изявява на себе си; отсега нататък той вече не живее в една вътрешна борба на своите членове; той живее себе си като единно просияваща светкавица, осветявайки своята същност /огън/. Тази четвърта форма на природата се издига до петата, на почиващата в себе си жива борба на частите /вода/. На тази степен съществува една вътрешна суровост и безмълвие, както на първата степен; само че това не е една абсолютна почивка, едно мълчание на вътрешните противоположности, а едно вътрешно движение на противоположностите. Не почива в себе си неподвижното, а подвижното, запаленото от светкавичния огън на четвъртата степен. На шестата степен самото Първично същество възприема себе си като такъв вътрешен живот; то възприема себе си чрез сетивните органи. Съществата надарени със сетива представят тази форма на природата. Яков Бьоме ги нарича звук или ехтене и като символ за сетивното възприятие поставя сетивното възприятие на звука. Седмата форма на природата е Духът издигащ се върху основата на своите сетивни възприятия /мъдростта/. Той отново намира себе си като Първопричина сред света израснал от небитието и образуващ се от хармоничното и дисхармоничното.
към текста >>

82. ДЖОРДАНО БРУНО И АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Това, което от етера проникваше в неговите очи, той трябваше отсега нататък да го счита също така за сетивен свят, както и нещата на Земята.
Николай от Куес си беше съставил вече други мисли. Чрез Коперник за хората на Земята се превърна в едно небесно тяло подобно на другите небесни тела, една звезда, която се движи както другите звезди. Всяко различие, което тя показва за човека, можеше от сега нататък да бъде приписано само на обстоятелството, че тя беше негово обиталище. Той беше принуден да не си представя вече различно процесите на тази Земя и процесите на останалото мирово пространство. Неговият сетивен свят се разшири до най-далечните пространства. Това, което от етера проникваше в неговите очи, той трябваше отсега нататък да го счита също така за сетивен свят, както и нещата на Земята. Не можеше вече да търси в етера по сетивен начин духа.
към текста >>

Когато се задълбочим в неговите съчинения /особено в неговата замислена с дълбочина книга: За причината, принципа и едното/, ние имаме впечатлението, че той си е представял нещата одушевени, макар и в различна степен.
Джордано Бруно, в когото беше проникнал Коперниковият начин на разглеждане природата, не може да схване по никой друг начин Духа на света, от който той беше прогонен в старата форма, освен като мирова душа. Когато се задълбочим в неговите съчинения /особено в неговата замислена с дълбочина книга: За причината, принципа и едното/, ние имаме впечатлението, че той си е представял нещата одушевени, макар и в различна степен. В действителност той не е изживял в себе си Духа, поради което си го представя подобен на човешката душа, в която форма единствено го е познал. Когато говори за дух, той го схваща именно по този начин. "Всемирният разум е най-вътрешната, най-действителната и свойствена способност и една потенциална част на мировата душа; той е нещо тъждествено, което изпълва вселената, озарява я и наставлява природата, да произвежда своите видове такива, каквито те трябва да бъдат." Вярно е,че в тези изречения духът не се описва като едно "газообразно гръбначно животно", но все пак той се описва като една същност, която е подобна на човешката душа. "Колкото и малко и незначителна да е една вещ, тя съдържа в себе си една част от духовната субстанция, която, когато намери подходяща основа, се стреми да стане едно растение, едно животно и се организира в едно тяло, което сме оправдани да считаме като одушевено. Защото духът се намира във всички неща и не съществува и най-малкото тяло, което да не съдържа една такава част в себе си и да не бъде оживено от нея."
към текста >>

83. ЙОХАН ШЕФЛЕР, НАРЕЧЕН АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

"Човече, когато твоят дух се издигне над място и време, ти можеш всеки момент да бъдеш във вечността." "Аз сам съм вечността, когато времето напусна и себе си обгръщам в Бога, и Бога в себе си." "Розата, която твоите външни очи виждат тук, тя е цъфтяла от вечността в Бога." "Кога застанеш в един център, ти всичко виждаш едно временно: Туй що сега и после става, и тук и в царството небесно." "Приятелю мой, докато в твоята мисъл има място, време: Ти не разбираш, що е Бог и вечността." "Когато човек се изтръгва от многообразието и се обръща към Бога, той стига до единството."
Като сетивно същество човекът е една вещ между другите вещи и неговите сетивни органи му донасят като сетивна индивидуалност сетивно знание за нещата в пространството и времето вън от него; но когато духът говори в човека, тогава не съществува никакво вън и никакво вътре; нищо не е тук и нищо не е там от това, което е духовно; нищо не е преди и нищо не е след: пространството и времето са изчезнали в съзерцанието на всемирния дух. Само докато човек гледа нещата като индивид, той е тук, а нещата са там; И само докато гледа нещата като индивид, едно е преди, друго е след. "Човече, когато твоят дух се издигне над място и време, ти можеш всеки момент да бъдеш във вечността." "Аз сам съм вечността, когато времето напусна и себе си обгръщам в Бога, и Бога в себе си." "Розата, която твоите външни очи виждат тук, тя е цъфтяла от вечността в Бога." "Кога застанеш в един център, ти всичко виждаш едно временно: Туй що сега и после става, и тук и в царството небесно." "Приятелю мой, докато в твоята мисъл има място, време: Ти не разбираш, що е Бог и вечността." "Когато човек се изтръгва от многообразието и се обръща към Бога, той стига до единството."
към текста >>

84. ЕПИЛОГ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Аз мога да се съглася с Ернст Хекел, когато той предпочита "вечния покой на гроба" пред едно такова безсмъртие, каквото учат някои религии /виж книгата на Хекел "Мировите загадки", стр.239/.
Аз вярвам, че нещата на сетивния свят са именно такива, каквито те ни се представят, защото виждам, че едно истинско себепознание ме довежда дотам, да не търся в природата нищо, освен природни процеси. Аз не търся никакъв божествен Дух в природата, защото вярвам, че долавям в себе си същността на човешкия дух. Аз спокойно признавам моя произход от животните, защото там, от където произхождат моите прадеди-животни, не може да действа никакъв душевноподобен дух. Аз мога да се съглася с Ернст Хекел, когато той предпочита "вечния покой на гроба" пред едно такова безсмъртие, каквото учат някои религии /виж книгата на Хекел "Мировите загадки", стр.239/. Защото когато тези религии говорят за една душа, която продължава да живее и след физическата смърт подобно на едно сетивно същество, аз намирам, че това е едно принизяване на Духа, един отвратителен грях против този Дух.
към текста >>

85. ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ GA_8 Християнството като мистичен факт

С навлизането в модерната епоха трябваше да се примирим с нещо, чиито последици не могат да се подминат със затворени очи: загубването на Небето, на ведростта на Бога; загубване на изживяването за противоположността между Дух и материя.
Стрелките, обозначаващи пътя към модерното развитие бяха отдавна поставени още когато науките бяха решили окончателно да осъществят закъснялото си отделяне от метафизиката. Яростно дискутираният в миналото проблем за превъзходството на Духа над материята от една страна и на материята над Духа от другата, остави само незадоволителния, съвсем еднозначен белег: На безрезервна вяра в науката и техниката и на резервирано неверие спрямо всичко, чието съществуване не би могло да се докаже чрез методите и инструментариума на природните науки. Несъмнено, вярата в прогреса, аналитичното, понятийно-абстрактно мислене и породените от него технически завоевания отредиха на част от човечеството високо ниво на съвременна цивилизованост, макар че някои неща, които на пръв поглед сякаш повишават качеството на живота, доста често довеждат до стандартизиране на човешките потребности и форми на съществуване. С навлизането в модерната епоха трябваше да се примирим с нещо, чиито последици не могат да се подминат със затворени очи: загубването на Небето, на ведростта на Бога; загубване на изживяването за противоположността между Дух и материя.
към текста >>

Така например, под това да бъдеш християнин се разбира нещо като морално благополучие, което намира своето най-пълно покритие в понятия като себеотричане, толерантност, страхопочитание и любов към ближния.
Според него усещането за святото е истинската основа за съществуването на религиозното, а това е перманентно присъстващият спомен за Началото онова, от което човек се е откъснал, а именно от Вечното, Божественото, от Духовното. Без способността за този спомен, без изживяването на святото човекът би останал индиферентен към различните явления в света. След победния ход на материалистическия светоглед човечеството е склонно да възприема религиозното, святото само като една степен от развитието на съзнанието. Това, че религиозното усещане е исконна субстанция, един основен елемент в структурата на съзнанието ще бъде разбрано едва по- късно. Снижаване на религиозното усещане до определени цели е типичен белег на модерното време. Така например, под това да бъдеш християнин се разбира нещо като морално благополучие, което намира своето най-пълно покритие в понятия като себеотричане, толерантност, страхопочитание и любов към ближния. Но дали наистина това е така, дали най-дълбокият смисъл на християнството се изчерпва само с това?
към текста >>

86. УВОД КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ GA_8 Християнството като мистичен факт

Покрай всичко друго, но и като симптом за това, че днес има истински копнеж за вникване в същността на Християнството, според смисъла на тази книга следва да посочим, че освен на френски, първото издание е преведено и на други европейски езици.
Едуард Шуре, авторът на „Великите посветени", се съгласи до такава степен с изводите на тази книга, че сам предприе нейния превод на френски език (под заглавието „Антични християнски Мистерии"). Покрай всичко друго, но и като симптом за това, че днес има истински копнеж за вникване в същността на Християнството, според смисъла на тази книга следва да посочим, че освен на френски, първото издание е преведено и на други европейски езици.
към текста >>

87. ГЛЕДИЩА GA_8 Християнството като мистичен факт

Те мислят естественонаучно, доколкото опитността на сетивата и логиката на ума изискват това, обаче те си запазват получените чрез възпитанието религиозни чувства и предпочитат да останат по отношение на тези неща в една замъгляваща ума тъмнина.
Нима човешката душа ще трябва да гори от възторг към висшата Красота, Истината и Доброто, за да бъде накрая пометена при всеки отделен случай в небитието като сапунен мехур, израстнал от материалния мозък? Това е едно чувство, което подтиска мнозина като истински кошмар. Но същевременно върху тях упражняват давление и естественонаучните представи, защото те се натрапват с голямата сила на авторитета. Такива хора остават слепи за това раздвоение на тяхната душа дотогава, докато имат възможност да го вършат. Те се утешават, като казват, че на човешката душа не е дадено да хвърли светлина в тези неща. Те мислят естественонаучно, доколкото опитността на сетивата и логиката на ума изискват това, обаче те си запазват получените чрез възпитанието религиозни чувства и предпочитат да останат по отношение на тези неща в една замъгляваща ума тъмнина. Те нямат смелостта да стигнат до изясняване на нещата.
към текста >>

88. МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ GA_8 Християнството като мистичен факт

Ние чуваме как мъдреците на тези народи говорят с най-дълбоко страхопочитание за Мистериите.
Наред с народната религия съществуваше тази тайна религия на избраните. За нашия поглед нейният произход се губи в мрака на историята. И все пак ние я намираме у древните народи навсякъде, където можем да проникнем с нашия поглед. Ние чуваме как мъдреците на тези народи говорят с най-дълбоко страхопочитание за Мистериите.
към текста >>

Те се осмеляват да разкажат за своите вътрешни опитности, като вярват, че около тях стоят други хора, чиито духовни очи са още затворени, но чието мислене може да бъде насърчено чрез силата на разказа.
За тях цялото отношение към света се променя. Те считат образите, които възникват в духовния живот на душата им за истински и действителни. А на това, което сетивата виждат, пипат и чуват, те приписват една действителност от по-низше естество. Те знаят, че не могат да докажат това, което изразяват по този начин. Те знаят, че само могат да разкажат за своите нови опитности и че със своя разказ се намират в същото положение, в което се намира виждащият, който разказва за своите възприятия на сля породения. Те се осмеляват да разкажат за своите вътрешни опитности, като вярват, че около тях стоят други хора, чиито духовни очи са още затворени, но чието мислене може да бъде насърчено чрез силата на разказа. Защото те имат вяра в човечеството и искат да отварят духовните очи на другите. Те искат само да предложат плодовете, които техният Дух сам е събрал; дали другият ги вижда, това ще зависи само от обстоятелството, дали неговото духовно око е отворено.
към текста >>

Защото те имат вяра в човечеството и искат да отварят духовните очи на другите.
Те считат образите, които възникват в духовния живот на душата им за истински и действителни. А на това, което сетивата виждат, пипат и чуват, те приписват една действителност от по-низше естество. Те знаят, че не могат да докажат това, което изразяват по този начин. Те знаят, че само могат да разкажат за своите нови опитности и че със своя разказ се намират в същото положение, в което се намира виждащият, който разказва за своите възприятия на сля породения. Те се осмеляват да разкажат за своите вътрешни опитности, като вярват, че около тях стоят други хора, чиито духовни очи са още затворени, но чието мислене може да бъде насърчено чрез силата на разказа. Защото те имат вяра в човечеството и искат да отварят духовните очи на другите. Те искат само да предложат плодовете, които техният Дух сам е събрал; дали другият ги вижда, това ще зависи само от обстоятелството, дали неговото духовно око е отворено.
към текста >>

В човека има нещо, което първоначално му пречи да вижда с духовните очи.
В човека има нещо, което първоначално му пречи да вижда с духовните очи. Отначало той е изцяло това, което са неговите сетива, а неговият ум е само тълкувател и съдия на неговите сетива. Тези сетива биха изпълнили зле своята служба, ако не почиваха на истинността, за това което казват. Лошо би било това сетиво, което от своята гледна точка не би твърдяло безусловната действителност на своите зрителни възприятия. За себе си окото е право. То не изгубва своята правота пред духовното око.
към текста >>

Тези сетива биха изпълнили зле своята служба, ако не почиваха на истинността, за това което казват.
В човека има нещо, което първоначално му пречи да вижда с духовните очи. Отначало той е изцяло това, което са неговите сетива, а неговият ум е само тълкувател и съдия на неговите сетива. Тези сетива биха изпълнили зле своята служба, ако не почиваха на истинността, за това което казват. Лошо би било това сетиво, което от своята гледна точка не би твърдяло безусловната действителност на своите зрителни възприятия. За себе си окото е право. То не изгубва своята правота пред духовното око. Това духовно око приема само, че нещата на сетивното око могат да бъдат виждани в една по-висша светлина. Не се отрича нищо от това, което сетивното око вижда.
към текста >>

Затова нека се освободим за известно време от всяко възпитание, което микроскопът, телескопът и естественонаучният начин на мислене са ни дали, нека очистим нашите загрубели ръце, които твърде много са били заети с дисекции и експерименти, за да можем да влезем в чистия храм на Мистериите.
Мъдростта на Мистериите прилича на оранжерийно растение, което трябва да се отглежда на затворено място. Който я изнася в атмосферата на всекидневието, и дава за живот такъв въздух, в който тя не може да вирее. Пред разяждащия разсъдък на съвременната наука и логика, тя се разтваря в нищото. Затова нека се освободим за известно време от всяко възпитание, което микроскопът, телескопът и естественонаучният начин на мислене са ни дали, нека очистим нашите загрубели ръце, които твърде много са били заети с дисекции и експерименти, за да можем да влезем в чистия храм на Мистериите. За тази цел е необходимо чисто безпристрастие.
към текста >>

Ето защо това, което се развива, не може никога да достигне до истинското битие, защото раждането никога не престава и няма почивка, а още при семето започва промяната, като образува зародиша, после детето, младежа, мъжа, възрастния, стареца, като постоянно унищожава първите раждания и възрасти чрез следващите степени.
Защото всъщност ние нямаме никакво участие в това Битие, но всяка смъртна природа, намирайки по средата между раждането и смъртта, е само една слаба и несигурна илюзия на самата себе си; и ако се опита ме да я разберем, да я обхванем с ума, случва се както с водата, която подлагаме на силно налягане, която само чрез налягането и свиването се сгъстява, втвърдява се и това, което улавяме от нея, умира. Именно когато умът иска да обхване в една много ясна представа всяко същество, подчинено на случайността и на промяната, той се заблуждава или относно раждането и произхода на това същество, или относно неговата смърт и не може да обхване нищо трайно и действително. Защото както Хераклит казва: Човек не може да плува два пъти в същата вода и не може да обхване два пъти едно смъртно същество в едно и също състояние; това същество се разрушава и отново се съединява чрез трепета и бързината на движението, то се ражда и умира, приближава се и отново се отдалечава. Ето защо това, което се развива, не може никога да достигне до истинското битие, защото раждането никога не престава и няма почивка, а още при семето започва промяната, като образува зародиша, после детето, младежа, мъжа, възрастния, стареца, като постоянно унищожава първите раждания и възрасти чрез следващите степени. Затова смешно е, когато се страхуваме от една смърт, понеже сме умирали и умираме по толкова разнообразни начини. Защото не само, както казва Хераклит, смъртта на огъня е раждане на въздуха, и смъртта на въздуха е раждане на водата; ние можем да видим това още по-ясно у човека: Възмъжалият човек умира, когато става старец, младежът когато възмъжава, юношата когато става младеж, детето когато става юноша. Вчерашното умира в днешното, днешното умира в утрешното; нищо не остава и не е единно. Защото ако оставахме същите, как бихме могли да намерим сега удоволствие в други неща, отколкото по-рано, да обичаме и мразим най-противоположни неща, да се удивляваме и хулим, да говорим друго, да се отдаваме на други страсти, ако не приемахме също и други форми, други образи и други сетива? Защото без изменение не можем да преминем в друго състояние и този, който се променя, не е вече същият.
към текста >>

В своята сетивност той отваря очи и се вижда като сетивно-действително, като променливо същество.
Природата се развива от най-несъвършеното към съвършеното. От неживото тя поражда съществата през една дълга редица от степени и през всички форми на живота стига до сетивния човек. В своята сетивност той отваря очи и се вижда като сетивно-действително, като променливо същество. Но той долавя в себе си и силите, от които е родена тази сетивност. Тези сили не са идентични със самото сетивно същество. Човек ги носи в себе си като признак на това, че в него живее нещо повече от онова, което той възприема чрез сетивата. Човек чувствува, че в него проблясва нещо, което е създало всичко, включително и него самия; и той чувствува, че ще се превърне в една сила, която ще го окрили за по-висше творчество. То е в него, било е преди неговото сетивно появяване и ще бъде и след това.
към текста >>

Той почива в тях.
Той трябва да бъде намерен в природата. В нея е намерил той своя омагьосан гроб. Мистът схващаше в един висш смисъл думите: „Бог е любов". Защото Бог е довел тази любов до външна проява. Той е отдал себе си в безгранична Любов; той се е разлял и раздробил в разнообразието на природните неща; те живеят, но не и той в тях. Той почива в тях. Но човек може да го пробуди в себе си, като освободи и разшири познанието си за Бога.
към текста >>

89. ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ GA_8 Християнството като мистичен факт

Многобройни факти ни заставят да признаем, че философската мъдрост на гърците почива на същото настроение, на което почива и мистичното познание.
Многобройни факти ни заставят да признаем, че философската мъдрост на гърците почива на същото настроение, на което почива и мистичното познание. Ние разбираме великите философи, само когато при стъпваме към тях с усещанията, които сме придобили от наблюдаването на Мистериите. С какъв дълбок трепет говори Платон в своя „Федон" за „тайните учения". „Изглежда очевидно, че тези, които са устроили посвещенията не са били лоши хора. Те ни показват, че всеки, който достига непосветен и неозарен в подземния свят, остава в тинята; пречистеният, обаче и посветеният, когато отиде там, живее при Боговете. Защото тези, които имат работа с посвещенията, казват, че мнозина носят „тирса"*/* Тирсът е един жезъл, завършващ на върха с борова шишарка и обвит с лозови пръчки, с листа и бръшлян, който са носели Бакхус и вакханките. Бел.
към текста >>

Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността.
„Хадес и Дионисий е един и същ" се казва в един от Хераклитовите фрагменти. Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението. Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването. Тогава и недостатъците намират своето оправдание, защото и в тях живее вечността. Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността. Строги думи е произнесъл Хераклит против Омир и Хезиод и против учените на деня. Той искал да обърне внимание върху техния начин на мислене, който се придържа само към преходното. Той не искал Богове, надарени с качества, които са заети от преходния свят. И не можел да счита за най-висша такава наука, която изследва само възникването и умирането на нещата.
към текста >>

Височината на тоновете може да се изрази чрез отношения на числата.
Математично-научното разглеждане на природните явления винаги ни води до известно питагорейство. Когато докосваме една струна с определена дължина се ражда определен тон. Ако струната се скъси пропорционално с определени числа, се раждат други тонове. Височината на тоновете може да се изрази чрез отношения на числата. Физиката изразява чрез числа и отношенията на цветовете. Когато две тела се съединяват и дават едно вещество, това става винаги така, че определено количество от едното, което винаги може да се изрази чрез числа, се свързва с определено количество от другото, също така изразимо чрез числа. Към такова едно устройство според мярка и число в природата е било винаги насочено наблюдателното чувство на питагорейците.
към текста >>

90. ПЛАТОН КАТО МИСТИК GA_8 Християнството като мистичен факт

Защо трябва да се доказва, че Духът е вечен, на този, чиито очи отваряме, за да вижда той сам този Дух?
Ние не чуваме никакви логически доказателства за безсмъртието. Целият разговор е насочен към това, да доведе приятелите дотам, където те сами могат да видят вечността. Тогава те не се нуждаят вече от никакви логически доказателства. Защо на някого, който вижда розата, трябва да му се доказва, че розата е червена? Защо трябва да се доказва, че Духът е вечен, на този, чиито очи отваряме, за да вижда той сам този Дух?
към текста >>

„И най-добре може да изпълни това онзи, казва Сократ, който по възможност най-много се приближава до нещата само с Духа, без да употребява за своето мислене нито зрението, нито прибягва към някое друго сетиво при своето размишление, а като си служи само с чистото мислене; той се стреми да обхване всяко нещо в неговата чиста форма, независимо от очите и ушите накратко независимо от цялото тяло, което само смущава душата и не й позволява да постигне истината и прозрението... Не означава ли тогава смъртта едно освобождаване и отделяне на душата от тялото?
Сетивното битие не съществува само в своята сетивна форма. „И най-добре може да изпълни това онзи, казва Сократ, който по възможност най-много се приближава до нещата само с Духа, без да употребява за своето мислене нито зрението, нито прибягва към някое друго сетиво при своето размишление, а като си служи само с чистото мислене; той се стреми да обхване всяко нещо в неговата чиста форма, независимо от очите и ушите накратко независимо от цялото тяло, което само смущава душата и не й позволява да постигне истината и прозрението... Не означава ли тогава смъртта едно освобождаване и отделяне на душата от тялото? Да я освободят, ето към какво се стремят истинските философи. Следователно, с това се занимават философите: освобождаване и отделяне на душата от тялото... Ето защо глупаво е, когато един човек, който през целия си живот се е стремил да бъде колкото може по-близо до смъртта, после, когато тя идва, да изпитва страх... В действителност истинските търсачи на мъдростта се стремят към това, да умрат, и между всички хора, за тях смъртта съвсем не е страшна."
към текста >>

Ще бъде лош геометрик този, който може да доведе в математически отношения само това, което той може да види с очи и да докосне с ръце.
Тази мисъл ми помага да стигна до едно съждение, както споменът ми помага за постигането на едно съждение, на едно познание. Както при едно дърво аз си спомням за дърветата, така и при две неща, когато ги разглеждам в определено отношение, аз идвам до мисълта за сходство. Следователно, в мен се появяват като спомени такива мисли, които не са били придобити от сетивната действителност. Всички познания, които не са извлечени от тази действителност, се основават на такива мисли. Цялата математика се състои само от такива мисли. Ще бъде лош геометрик този, който може да доведе в математически отношения само това, което той може да види с очи и да докосне с ръце. Следователно, ние имаме мисли, които не произхождат от преходната природа, но се раждат от Духа. Именно тези мисли носят в себе си признака на вечната истина. Вечно ще бъде това, което математиката учи, даже ако утре цялата сграда на света би се разрушила и бъде построена нова. За една друга световна сграда биха могли да важат такива условия, щото съвременните математически истини да бъдат неприложими, въпреки това в себе си те биха останали верни.
към текста >>

Тогава тя си отпочива от своето заблуждение и има също връзка с „винаги подобното", защото го докосва и това нейно състояние се нарича именно разумност... Погледни сега, не следва ли от всичко казано, че душата има най-голямо сходство с Божественото, Безсмъртното, Разумното, Единородното, Неизчезващото?
Само когато душата е сама със себе си, само тогава тя може да породи в себе си такива вечни истини. Следователно, душата е сродна с истината, с вечното, а не с временното, илюзорното. Ето защо Сократ казва: „- Когато душата съзерцава чрез себе си, тогава тя се издига до чистото и безсмъртното, винаги до подобното на себе си Битие; чувствувайки се сродна нему, тя се свързва с него винаги, когато има възможност да остане сама със себе си. Тогава тя си отпочива от своето заблуждение и има също връзка с „винаги подобното", защото го докосва и това нейно състояние се нарича именно разумност... Погледни сега, не следва ли от всичко казано, че душата има най-голямо сходство с Божественото, Безсмъртното, Разумното, Единородното, Неизчезващото? А тялото е подобно на човешкото, смъртното, неразумното, многообразното и умиращото... Следователно, ако това е така, душата отива към лишеното от форма и подобно на нея, към Божественото, Безсмъртното, Разумното, където тя живее в блаженство, освободена от грешки и незнание, от страх и дива любов, и от всички други човешки злини, за да живее наистина, както казват посветените, през останалото време с Бога."
към текста >>

Когато го намират, те сами виждат с духовните очи, че той е вечен.
Не е тук наша задача да покажем всички пътища, по които Сократ води своите приятели към вечността. Всички те дишат същия Дух. Всички трябва да покажат, че човек намира нещо друго, когато върви по пътищата на преходното сетивно възприятие, а не това, когато неговия Дух е сам със себе си. Именно към тази първична природа на духовния свят насочва Сократ онези, които го слушат. Когато го намират, те сами виждат с духовните очи, че той е вечен.
към текста >>

91. МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ GA_8 Християнството като мистичен факт

Последният изживява образите с духовните възприемателни органи, както нормалният човек изживява сетивните представи с помощта на очите и ушите.
Представянето на един мит в такъв стил, какъвто виждаме тук, не трябва да бъде смесвано с едно чисто символично или даже алегорично тълкуване на митовете. Тук ние не разбираме такова тълкуване. Образите, от които е съставен митът, не са измислени символи на абстрактни истини, а действителни душевни изживявания на посветения. Последният изживява образите с духовните възприемателни органи, както нормалният човек изживява сетивните представи с помощта на очите и ушите. Но както една представа не представлява нищо за себе си, ако не е предизвикана във възприятието чрез външния предмет, така и митичният образ не е нищо, ако той не възниква чрез действителните факти на духовния свят. Само че по отношение на сетивния свят, човек стои извън неговите обективни условия; докато митичните образи той може да изживее само тогава, когато стои всред съответните духовни процеси. Но за да стои всред тях, той трябва да е минал през посвещение. Духовните процеси, които той вижда, после се илюстрират чрез митичните образи. Който не може да приеме митичното като такава илюстрация на истинските духовни процеси, той е далеч от истинското разбиране.
към текста >>

За всичко това бихме могли да навлезем по-дълбоко в описанието на стоящите зад образите духовни процеси, но тук ние трябваше само да посочим принципа, засягащ образуването на митовете.
Собствената мъдрост на човека притежава магичната сила, за да постигне той Божественото след побеждаването на преходното. От низшата природа може да се роди само низше-човешкото, въоръжените мъже, които са победени чрез духовната сила, съветът на Медея. Но и когато човек е намерил Вечното в себе си, той все още не е в пълна сигурност. Той трябва да пожертвува една част от своето съзнание (Абсиртус). Така изисква сетивният свят, който ние можем да схванем само под многообразна форма (раздробен). За всичко това бихме могли да навлезем по-дълбоко в описанието на стоящите зад образите духовни процеси, но тук ние трябваше само да посочим принципа, засягащ образуването на митовете.
към текста >>

Дъщерята на царя му оказва съдействие и самият цар Алкиной го приема в двореца си и му отдава почит.
Още преди връщането си в своето отечество, Одисей стига до острова на феакийците. Тук той намира добър прием. Дъщерята на царя му оказва съдействие и самият цар Алкиной го приема в двореца си и му отдава почит. Пред Одисей още веднъж застава светът със своите радости, и Духът, който се придържа към този свят се събужда в него. Но той намира пътя към своето отечество, към Божественото. Отначало в неговия дом не го очаква нищо добро. Съпругата му Пенелопа е обкръжена от многобройни кандидати за женитба. На всекиго от тях тя обещава да се омъжи за него, щом изтъче едно платно.
към текста >>

Както в Деметра почитали божествения творец на Вечното в човека, така в Дионисий почитали Божественото, чиито непрестанни метаморфози образуват нашия видим свят.
Елевзинските тържества били красноречиво свидетелство за вярата във вечността на човешката душа. Това свидетелство намира своя символичен израз в мита за Персефона. Заедно с Деметра и Персефона, в Елевзис са устройвали и празненства в чест на Дионисий. Както в Деметра почитали божествения творец на Вечното в човека, така в Дионисий почитали Божественото, чиито непрестанни метаморфози образуват нашия видим свят. Богът, който се е разлял, който се е разпокъсал в света, за да се роди отново духовно, трябвало да бъде отпразнуван заедно с Деметра. (Едно блестящо представяне на Елевзинските Мистерии се намира в книгата „Източни светилища" от Едуард Шуре, Париж 1898).
към текста >>

92. ЕГИПЕТСКАТА МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ GA_8 Християнството като мистичен факт

В него се намират най-различни поучения и молитви, които са били давани в гроба на всеки починал египтянин, за да му служат като пътеуказатели, кога то той се освобождава от преходните обвивки.
„Когато освободен от тялото се издигнеш в света на свободния етер, ти ще бъдеш един безсмъртен бог, освободен от смъртта." В това изказване на Емпедокъл се отразява схващането на древните египтяни за Вечното в човека и неговата връзка с Божественото. Доказателство за това е така наречената „Книга на мъртвите", която е била разчетена благодарение на усърдието на изследователите от деветнадесетия век. (Виж Лепсиус: Книгата на мъртвите у древните египтяни. Берлин 1842 г.) Това е „най-великото литературно творение, което е останало запазено от египтяните". В него се намират най-различни поучения и молитви, които са били давани в гроба на всеки починал египтянин, за да му служат като пътеуказатели, кога то той се освобождава от преходните обвивки. В това литературно творение се съдържат най-интимните възгледи на египтяните върху Вечното и върху създаването на света. Тези възгледи сочат направо за едно схващане за Боговете, подобно на това на гръцката мистика.
към текста >>

Между различните Богове, които били почитани в различните области на Египет, Озирис става постепенно един от най-предпочитаните и най-общопризнатите.
Между различните Богове, които били почитани в различните области на Египет, Озирис става постепенно един от най-предпочитаните и най-общопризнатите. В него били съсредоточени представите и за другите Богове. Каквито и да са били схващанията на египетския народ за Озирис, „Книгата на мъртвите" ни показва, че мъдростта на жреците е виждала в Озирис едно същество, което можело да бъде намерено в самата човешка душа.
към текста >>

Браминът Азита казва за Буда: „- Това е детето, което ще стане Буда, спасителят, водач към безсмъртието, свободата и светлината." Нека да сравним това с Лука, 2, 25: „В Йерусалим живееше човек на име Симеон, този човек беше праведен и благочестив и очакваше утешението на Израел, и Светият Дух беше в него... Когато родителите донесоха Исус в храма, за да сторят с него изисканото от Закона, той взе детето в ръцете си и каза: „- Сега, Господи, освободи с мир своя раб, както си казал, защото очите ми видяха твоя спасител, който си приготвил пред всички народи, светлина за просвета на езичниците и слава на твоя народ Израел." За Буда се разказва, че като дванадесетгодишен бил изгубен и отново намерен под едно дърво, заобиколен от поетите и мъдреците на миналото, които той поучавал.
Браминът Азита казва за Буда: „- Това е детето, което ще стане Буда, спасителят, водач към безсмъртието, свободата и светлината." Нека да сравним това с Лука, 2, 25: „В Йерусалим живееше човек на име Симеон, този човек беше праведен и благочестив и очакваше утешението на Израел, и Светият Дух беше в него... Когато родителите донесоха Исус в храма, за да сторят с него изисканото от Закона, той взе детето в ръцете си и каза: „- Сега, Господи, освободи с мир своя раб, както си казал, защото очите ми видяха твоя спасител, който си приготвил пред всички народи, светлина за просвета на езичниците и слава на твоя народ Израел." За Буда се разказва, че като дванадесетгодишен бил изгубен и отново намерен под едно дърво, заобиколен от поетите и мъдреците на миналото, които той поучавал. На това отговаря (Лука, 2, 44 и следв.):
към текста >>

93. ЕВАНГЕЛИЯТА GA_8 Християнството като мистичен факт

Искаш ли да слезеш в дълбочините?
Да би мълчал! Ти смяташ да пътуваш по безкрайното море без платна и мачта? Това предприемаш ти. Искаш ли да се издигнеш във висините? Ти не можеш това. Искаш ли да слезеш в дълбочините? Срещу тебе се отваря неизмерима пропаст." Кабалистите, които са ни предали горния случай, разказват за четирима равини следното. Четиримата равини тръгнали по тайния път да търсят Божественото.
към текста >>

94. ЧУДОТО С ЛАЗАР GA_8 Християнството като мистичен факт

Той посочва факти, но те не трябва да се вземат за такива факти, които очите виждат и ушите чуват и върху които логическата мисъл може да упражни своето изкуство.
Който слага в началото на своето изложение такива думи, той нагледно посочва, че написаното от него трябва да се тълкува в особено дълбок смисъл. Ако човек иска да се доближи до този смисъл само с умствени усилия или с други средства, които остават на повърхността на нещата, ще прилича на този, който смята, че Отело „действително" е убил Дездемона на сцената. Какво е искал да каже Йоан със своите встъпителни думи? Той говори за нещо вечно, за нещо, което е било още в праначалото на света. Той посочва факти, но те не трябва да се вземат за такива факти, които очите виждат и ушите чуват и върху които логическата мисъл може да упражни своето изкуство. Зад фактите той крие „Словото", което се намира в мировия Дух. Тези факти са за него средство, чрез което се изявява един по-висш смисъл. Ето защо трябва да предположим, че в събитието на едно възкресение от мъртвите, което представлява най-голяма трудност за очите, ушите и логичната мисъл, се крие възможно най-дълбок смисъл.
към текста >>

Ето защо трябва да предположим, че в събитието на едно възкресение от мъртвите, което представлява най-голяма трудност за очите, ушите и логичната мисъл, се крие възможно най-дълбок смисъл.
Какво е искал да каже Йоан със своите встъпителни думи? Той говори за нещо вечно, за нещо, което е било още в праначалото на света. Той посочва факти, но те не трябва да се вземат за такива факти, които очите виждат и ушите чуват и върху които логическата мисъл може да упражни своето изкуство. Зад фактите той крие „Словото", което се намира в мировия Дух. Тези факти са за него средство, чрез което се изявява един по-висш смисъл. Ето защо трябва да предположим, че в събитието на едно възкресение от мъртвите, което представлява най-голяма трудност за очите, ушите и логичната мисъл, се крие възможно най-дълбок смисъл.
към текста >>

А Исус повдига очи нагоре и казва: Отче, благодаря ти, че ме послуша." (Йоан, 11, 41).
Лазар е узрял да мине през този процес. Той облича ленената дреха на миста. Той изпада в едно състояние на безжизненост, което е същевременно една символична смърт. И когато идва Исус, бяха изтекли трите дни. „Тогава отместват камъка от мястото, където лежеше мъртвият. А Исус повдига очи нагоре и казва: Отче, благодаря ти, че ме послуша." (Йоан, 11, 41). Отец бе послушал Исус, защото Лазар е стигнал до заключителното действие от великата драма на познанието. Той разбира как се стига до възкресението. Извършено е едно посвещение в Мистериите. На лице е това, което цялата древност разбираше под думата посвещение. То беше станало чрез Исус, като посветител.
към текста >>

95. АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН GA_8 Християнството като мистичен факт

Христос Исус е посочил пътя към Вечното.
Това се случва, когато известно време вървим ръководени от Христос и после изоставяме, напускаме този водач, като се отдаваме на погрешни представи за него. Така отново падаме в низше- човешкото. Ние се отклоняваме от „първата любов". Знанието, което се придържа към сетивните факти, се издига до по-висока сфера, като се одухотворява и обожествява до това, което наричаме Мъдрост. В противен случай то остава в преходното. Христос Исус е посочил пътя към Вечното. Знанието трябва да преследва с неотслабващо постоянство пътя, който води до неговото обожествяване. То трябва да върви с любов по следите, които ще го превърнат в Мъдрост. Николаитите били една секта, която се отнасяла лекомислено към християнството. Те виждали само едно: Христос е Божественото Слово, вечната Мъдрост, която се ражда в човека. И те вадят заключението, че човешката мъдрост е божественото Слово.
към текста >>

Когато се обърнал, Йоан видял „седем златни светилника" и „всред светилниците образа на Сина Човешки, с дълга дреха и препасан със златен колан на кръста; и неговата глава и коса бяха блестящо бели като бяла вълна или сняг, а очите Му като искрящ огън".
Когато се обърнал, Йоан видял „седем златни светилника" и „всред светилниците образа на Сина Човешки, с дълга дреха и препасан със златен колан на кръста; и неговата глава и коса бяха блестящо бели като бяла вълна или сняг, а очите Му като искрящ огън". Обяснява ни се (гл. I ст. 20), „че седемте светилници са седем църкви". С това се загатва, че светилниците са седем различни пътища за постигане на Божественото. Всички те са човече или по-малко несъвършени.
към текста >>

Посвещаваният бивал изплашван, като пред очите му размахвали „гол меч".
„А от устата Му излизаше двуостър меч и лицето Му сияеше като светещо слънце." Този меч съществува и в мъдростта на Мистериите. Посвещаваният бивал изплашван, като пред очите му размахвали „гол меч". Това показва състоянието, до което достига този, който иска да има опитност за Божественото, за да „проблесне пред него лицето на мъдростта със сияние подобно на слънцето".
към текста >>

„И пред престола и около престола имаше четири същества животни, пълни с очи отпред и отзад.
Същества, твърде напреднали в своето развитие по пътя на мъдростта, заобикалят първоизточника на живота, за да съзерцават неговата безгранична същност и да свидетелствуват за нея. „И пред престола и около престола имаше четири същества животни, пълни с очи отпред и отзад. Първото животно приличаше на лъв, второто на теле, третото имаше изглед на човек и четвъртото на летящ орел. И всяко едно от съществата имаше по шест крила, а наоколо и извътре бяха пълни с очи; денем и нощем без прекъсване възклицаваха: Свят, свят, свят е Господ, Бог, Всемогъщият, които бе, който е и който ще бъде." Не е трудно да се разбере, че четирите животни означават свръхсетивния живот, стоящ в основата на формата на сетивните същества. Те извисяват своите гласове по-късно, когато прозвучават тръбите, т.е. когато запечатаният в сетивните форми живот се превръща в духовен.
към текста >>

И всяко едно от съществата имаше по шест крила, а наоколо и извътре бяха пълни с очи; денем и нощем без прекъсване възклицаваха: Свят, свят, свят е Господ, Бог, Всемогъщият, които бе, който е и който ще бъде." Не е трудно да се разбере, че четирите животни означават свръхсетивния живот, стоящ в основата на формата на сетивните същества.
Същества, твърде напреднали в своето развитие по пътя на мъдростта, заобикалят първоизточника на живота, за да съзерцават неговата безгранична същност и да свидетелствуват за нея. „И пред престола и около престола имаше четири същества животни, пълни с очи отпред и отзад. Първото животно приличаше на лъв, второто на теле, третото имаше изглед на човек и четвъртото на летящ орел. И всяко едно от съществата имаше по шест крила, а наоколо и извътре бяха пълни с очи; денем и нощем без прекъсване възклицаваха: Свят, свят, свят е Господ, Бог, Всемогъщият, които бе, който е и който ще бъде." Не е трудно да се разбере, че четирите животни означават свръхсетивния живот, стоящ в основата на формата на сетивните същества. Те извисяват своите гласове по-късно, когато прозвучават тръбите, т.е. когато запечатаният в сетивните форми живот се превръща в духовен.
към текста >>

96. ЗА СЪЩНОСТТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО GA_8 Християнството като мистичен факт

сл.Хр.) ни дава следния пример: „Бог не ни е забранил да си почиваме от добрите дела, празнувайки съботата.
Климент Александрийски, християнски писател с езическо образование (умрял през 217 г. сл.Хр.) ни дава следния пример: „Бог не ни е забранил да си почиваме от добрите дела, празнувайки съботата. Той е позволил на онези, които могат да ги разберат, да вземат участие в божествените тайни и в свещената светлина. Той не е открил на тълпата това, което не е подходящо за нея, но само на малцина, които е сметнал за достойни да разберат великата тайна и да се развиват съобразно с нея, както Бог е поверил неизразимото на Логоса, а не на писанието. Бог е дал на църквата едни като апостоли, други като пророци, трети като евангелисти, четвърти като пастири и учители за съвършенството на светиите, за делото на служенето, за съграждането на Христовото тяло."
към текста >>

Ако се застане твърдо на това гледище, основното мистично настроение на душата е възможно само тогава, когато тя, намирайки висшата духовна същност в себе си, отваря своите духовни очи така, че те да бъдат озарени от светлината, излизаща от Христос в Исус.
На всички гностици е било ясно, че те трябваше да си изяснят идеята за личността на Исус. Трябваше да се намери отношението между Исус и Христос. На човешката личност беше отнето Божественото; то трябваше да бъде отново намерено по някакъв начин, а именно в Исус. Мистът имал работа с определена степен на Божественото в себе си и със своята земна сетивна личност. Към нея християнинът прибавял и един съвършен Бог, който се издигал над всичко човешко. Ако се застане твърдо на това гледище, основното мистично настроение на душата е възможно само тогава, когато тя, намирайки висшата духовна същност в себе си, отваря своите духовни очи така, че те да бъдат озарени от светлината, излизаща от Христос в Исус. Съединението на душата с нейните най-висши сили е същевременно съединение с историческия Христос. Защото мистиката е непосредствено чувствуване и усещане на божествения свят в собствената душа. Обаче един Бог, издигащ се над всичко човешко, не може да живее истински в душата. Гнозисът, както и всяка по-късна християнска мистика, представляват стремеж да се участвува по някакъв начин в този божествен свят. Тук винаги се поражда борба.
към текста >>

97. ХРИСТИЯНСТВО И ЕЗИЧЕСКА МЪДРОСТ GA_8 Християнството като мистичен факт

Когато после, след това почиване в Бога, отново слизам от духовното виждане в света на мислите, аз се питам как стана, че сега слизам и как моята душа някога е влязла в тялото, тъй като по своята същност тя е такава, каквато току-що ми се показа", и „каква може да бъде причината, душите да забравят Бога, Отца, тъй като те произхождат от отвъдния свят и му принадлежат, а не знаят нищо за него и за себе си?
Тогава човек е родил в себе си по духовен път Бога, Божествения Дух в облика на човек, Логоса, Христос. В този смисъл за Филон и онези, които са мислили като него, познанието е едно раждане на Христос в света на духовното. По-нататъшното развитие на този светоглед намираме в неоплатоническите идеи, които се развиват едновременно с християнството. Достатъчно е да споменем как Плотин (204 269 г. сл. Хр.) описва своите духовни опитности: „Често пъти, когато се пробуждам от съня на тялото и отвърнат от външния свят, се обръщам навътре в себе си, аз виждам една чудесна красота; тогава аз съм сигурен, че съм се домогнал до моята най-добра страна; осъзнал съм я, аз живея истинския живот, съединен съм с Божественото и опрян на него, придобивам силата да се издигна над по-горния свят. Когато после, след това почиване в Бога, отново слизам от духовното виждане в света на мислите, аз се питам как стана, че сега слизам и как моята душа някога е влязла в тялото, тъй като по своята същност тя е такава, каквато току-що ми се показа", и „каква може да бъде причината, душите да забравят Бога, Отца, тъй като те произхождат от отвъдния свят и му принадлежат, а не знаят нищо за него и за себе си? Злото за тях е започнало с дръзновението, с порива за осъществяване, с удоволствието да принадлежат само на себе си. В тях се ражда желанието да се прославят и те се втурват към изпълняване на това желание. Така те стигат в погрешния път, в пълно падение и губят познанието за собствения си произход от духовния свят, както децата, преждевременно разделени от родителите и отнесени далече, не знаят кои са самите те и техните родители."
към текста >>

Последователите на Христовата църква казват: „Това, което стана отначало, това което чухме и видяхме с очите си, което са ми видяхме, което нашите ръце докоснаха от Словото на Живота..., това ви възвестяваме." Така и в смисъла на неоплатонизма би могло да се каже: Това, което стана отначало, което не може да се види и чуе, това трябва да се изживее духовно като Слово на Живота.
Трябва да признаем, че този мироглед има дълбоко сходство с християнството. Последователите на Христовата църква казват: „Това, което стана отначало, това което чухме и видяхме с очите си, което са ми видяхме, което нашите ръце докоснаха от Словото на Живота..., това ви възвестяваме." Така и в смисъла на неоплатонизма би могло да се каже: Това, което стана отначало, което не може да се види и чуе, това трябва да се изживее духовно като Слово на Живота.
към текста >>

98. НЯКОИ ДОПЪЛНЕНИЯ GA_8 Християнството като мистичен факт

По-горе бе посочено, че онези, чийто духовни очи са отворени, могат да виждат в областта на духовния свят.
Към стр.8. По-горе бе посочено, че онези, чийто духовни очи са отворени, могат да виждат в областта на духовния свят. Но от това не трябва да се вади заключение, че само онзи може да разбере истините, изнесени от посветения, който сам има „духовни очи". Тези очи са необходими само за изследването; но когато изследването се оповестява, то може да бъде разбрано от всеки, който оставя да говори неговият разум и неговият непредубеден усет за истината. Такъв човек може да приложи тези истини и в живота, да бъде задоволен от тях, без сам да има „духовни очи".
към текста >>

Но от това не трябва да се вади заключение, че само онзи може да разбере истините, изнесени от посветения, който сам има „духовни очи".
Към стр.8. По-горе бе посочено, че онези, чийто духовни очи са отворени, могат да виждат в областта на духовния свят. Но от това не трябва да се вади заключение, че само онзи може да разбере истините, изнесени от посветения, който сам има „духовни очи". Тези очи са необходими само за изследването; но когато изследването се оповестява, то може да бъде разбрано от всеки, който оставя да говори неговият разум и неговият непредубеден усет за истината. Такъв човек може да приложи тези истини и в живота, да бъде задоволен от тях, без сам да има „духовни очи".
към текста >>

Тези очи са необходими само за изследването; но когато изследването се оповестява, то може да бъде разбрано от всеки, който оставя да говори неговият разум и неговият непредубеден усет за истината.
Към стр.8. По-горе бе посочено, че онези, чийто духовни очи са отворени, могат да виждат в областта на духовния свят. Но от това не трябва да се вади заключение, че само онзи може да разбере истините, изнесени от посветения, който сам има „духовни очи". Тези очи са необходими само за изследването; но когато изследването се оповестява, то може да бъде разбрано от всеки, който оставя да говори неговият разум и неговият непредубеден усет за истината. Такъв човек може да приложи тези истини и в живота, да бъде задоволен от тях, без сам да има „духовни очи".
към текста >>

Такъв човек може да приложи тези истини и в живота, да бъде задоволен от тях, без сам да има „духовни очи".
Към стр.8. По-горе бе посочено, че онези, чийто духовни очи са отворени, могат да виждат в областта на духовния свят. Но от това не трябва да се вади заключение, че само онзи може да разбере истините, изнесени от посветения, който сам има „духовни очи". Тези очи са необходими само за изследването; но когато изследването се оповестява, то може да бъде разбрано от всеки, който оставя да говори неговият разум и неговият непредубеден усет за истината. Такъв човек може да приложи тези истини и в живота, да бъде задоволен от тях, без сам да има „духовни очи".
към текста >>

„Мантика" (преведено чрез думите „гадателно изкуство") наричали в древната мистика всичко онова, което се отнася до знанието, получено чрез „духовните очи", а „телестика" наричали наставленията за пътя, който води към посвещение.
Към стр.30. „Мантика" (преведено чрез думите „гадателно изкуство") наричали в древната мистика всичко онова, което се отнася до знанието, получено чрез „духовните очи", а „телестика" наричали наставленията за пътя, който води към посвещение.
към текста >>

99. ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ GA_9 Теософия

Който е съгласен да се гледа по този начин нещата, ще почувствува истината в дълбоките думи на Гьоте: "Едно лъжливо учение не може да се опровергае, защото почива на убеждението, че лъжливото е истинно".
Авторът на тази книга знае, че в нея не е изложено нищо, което да не може да не се приеме от всеки, който стои на позициите на съвременната естествена наука. Той знае, че могат да се задоволят едновременно всички изисквания на науката и тъкмо поради това може да се приеме начина, по който тук е описан духовния свят. Нещо повече тъкмо тези, които са запознати с истинския естествено научен начин за изложение на фактите, ще се чувствуват тук като у дома си. Който е съгласен да се гледа по този начин нещата, ще почувствува истината в дълбоките думи на Гьоте: "Едно лъжливо учение не може да се опровергае, защото почива на убеждението, че лъжливото е истинно". Споровете с онези, които приемат само такива доказателства, които отговарят на техния начин на мислене, са безсмислени. Който разбере същността на това "доказателство" ще му е ясно, че човешката душа ще достигне до истината по пътища, различни от тези на споровете. Изхождайки от един такъв принцип е публикувана и настоящата книга.
към текста >>

100. ВЪВЕДЕНИЕ GA_9 Теософия

Идете при тях и започнете да им говорите за цветовете и за всички явления, които могат да се видят само с очите и да се възприемат само посредством светлината.
Когато Йохан Готлиб Фихте през есента на 1813 година изнася своето "учение" като зрял плод на един живот, посветен в служба на истината, в началото на своята реч, той произнася следните думи: "Това учение предоставя един изцяло нов вътрешен орган на възприятие, чрез който е даден един нов свят, който просто не съществува за отделния човек". И тогава в едно сравнение, той показва колко неразбираемо трябва да е това учение за онзи, който иска да го прецени с представите на обикновените сетива: "Нека си представим един свят, казва той, слепородени, които не познават нищо друго за нещата и за техните отношения, освен това, което те могат да на пипат. Идете при тях и започнете да им говорите за цветовете и за всички явления, които могат да се видят само с очите и да се възприемат само посредством светлината. Тогава ще се случи едно от двете: Или това, за което им говорите за тях е нищо и това е най- щастливия случай, защото така скоро ще забележите грешката си; или, ако не сте в състояние да им отворите очите, то тогава трябва да прекратите напразните приказки".
към текста >>

Тогава ще се случи едно от двете: Или това, за което им говорите за тях е нищо и това е най- щастливия случай, защото така скоро ще забележите грешката си; или, ако не сте в състояние да им отворите очите, то тогава трябва да прекратите напразните приказки".
Когато Йохан Готлиб Фихте през есента на 1813 година изнася своето "учение" като зрял плод на един живот, посветен в служба на истината, в началото на своята реч, той произнася следните думи: "Това учение предоставя един изцяло нов вътрешен орган на възприятие, чрез който е даден един нов свят, който просто не съществува за отделния човек". И тогава в едно сравнение, той показва колко неразбираемо трябва да е това учение за онзи, който иска да го прецени с представите на обикновените сетива: "Нека си представим един свят, казва той, слепородени, които не познават нищо друго за нещата и за техните отношения, освен това, което те могат да на пипат. Идете при тях и започнете да им говорите за цветовете и за всички явления, които могат да се видят само с очите и да се възприемат само посредством светлината. Тогава ще се случи едно от двете: Или това, за което им говорите за тях е нищо и това е най- щастливия случай, защото така скоро ще забележите грешката си; или, ако не сте в състояние да им отворите очите, то тогава трябва да прекратите напразните приказки".
към текста >>

Напротив, нито за миг не трябва да се съмняваме, че на всеки човек с добра воля могат да бъдат "отворени очите" за тези неща, за които говори Фихте.
В положението на този човек се намира всеки, който иска да говори за тези неща за които загатва и Фихте: Положението на виждащ всред сляпородени. Тези неща, обаче, се отнасят до истинската същност и висшата цел на човека. И би трябвало да се отчаем за естеството на човека, ако вярвахме в това, че "трябва да прекратим напразните приказки". Напротив, нито за миг не трябва да се съмняваме, че на всеки човек с добра воля могат да бъдат "отворени очите" за тези неща, за които говори Фихте. От тази вяра са изходили всички, които са почувствували, че и в тях би могло да се развие "вътрешно сетиво", с което да познаят скритата за външните сетива истинска същност на човека, когато са говорили и писали за нея. Ето защо от стари времена се е говорило, винаги отново и отново, за една "скрита мъдрост". Тези, които са долавяли нещо от нея, са чувствували така сигурно в своето притежание, както онези, които имат добре развити очи и са сигурни, че притежават зрителни възприятия. За тях тази "скрита мъдрост" не се нуждае от никакво "доказателство". Те знаят, че хората, които имат подобно на тях развито "висше сетиво" не изискват вече такива доказателства.
към текста >>

Тези, които са долавяли нещо от нея, са чувствували така сигурно в своето притежание, както онези, които имат добре развити очи и са сигурни, че притежават зрителни възприятия.
Тези неща, обаче, се отнасят до истинската същност и висшата цел на човека. И би трябвало да се отчаем за естеството на човека, ако вярвахме в това, че "трябва да прекратим напразните приказки". Напротив, нито за миг не трябва да се съмняваме, че на всеки човек с добра воля могат да бъдат "отворени очите" за тези неща, за които говори Фихте. От тази вяра са изходили всички, които са почувствували, че и в тях би могло да се развие "вътрешно сетиво", с което да познаят скритата за външните сетива истинска същност на човека, когато са говорили и писали за нея. Ето защо от стари времена се е говорило, винаги отново и отново, за една "скрита мъдрост". Тези, които са долавяли нещо от нея, са чувствували така сигурно в своето притежание, както онези, които имат добре развити очи и са сигурни, че притежават зрителни възприятия. За тях тази "скрита мъдрост" не се нуждае от никакво "доказателство". Те знаят, че хората, които имат подобно на тях развито "висше сетиво" не изискват вече такива доказателства. Те могат да говорят за това на другите хора, както един пътешественик разказва за Америка на тези, които изобщо не са виждали този континент, но биха могли да си го представят, защото биха видели всичко, което той е видял, стига да им се представя удобен случай.
към текста >>

Най-висшият идеал, към който могат да издигнат поглед човешките очи, е назован "божествено".
Най-висшият идеал, към който могат да издигнат поглед човешките очи, е назован "божествено". И човекът чувствува, че неговата върховна съдба и висше призвание са свързани независимо от начина, с това Божествено. Поради това мъдростта, която надхвърля света на сетивата и която открива на човека същността и съдбата му, може да се нарече "Божествена мъдрост" или "Теософия".
към текста >>

Авторът, който излага теософския светоглед, не иска да представи нищо, което за него е в обикновения смисъл факт, както едно преживяване във външния свят е факт за очите, ушите или обикновения разум.
Авторът, който излага теософския светоглед, не иска да представи нищо, което за него е в обикновения смисъл факт, както едно преживяване във външния свят е факт за очите, ушите или обикновения разум. Тук имаме работа с преживявания, достъпни за всеки човек, решил да след ва пътя, наречен в една отделна глава от този труд "Пътят на познанието". Становището, отговарящо на нещата от духовния свят е това, което признава на нормално развития ум и сетива, способността да схващат всяко учение, което произтича от висшите светове. То допуска, че ако се направи една важна стъпка в развитието на истинското зрение, въпреки, че е необходимо и друго, за да се постигнето. Да се изостави този път и да се търси чрез други средства достъпа до висшите светове, означава да се затворят вратите пред висшето познание. Да имаме за основен принцип признаването на висшите светове само след като ги видим, означава да се попречи на това зрение.
към текста >>

101. ЕСТЕСТВОТО НА ЧОВЕКА GA_9 Теософия

Цветята ми показват цветовете си, които виждам с очи.
Първия начин се свежда до това, което му е вродено, което той приема непосредствено като даден сетивен факт. Чрез втория начин той прави света свое собствено достояние, нещо, което има значение за него. Третият начин представлява целта, към която той трябва непрестанно да се стреми. Защо светът се показва на човека по такъв троичен начин? Едно просто наблюдение може да ни изясни това: минавам една ливада, пълна с цветя. Цветята ми показват цветовете си, които виждам с очи. Това е факт, който приемам като даден. Изпитвам удоволствие от пищността на цветовете.
към текста >>

102. 2. ДУШЕВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА GA_9 Теософия

Образът на света, който им дават техните очи, е различен от този на нормалните хора.
Нейният специфичен характер изпъква още щом като обърнем внимание дори на най-елементарното сетивно усещане. Никой не може да знае непосредствено, дали някой друг преживява едно сетивно усещане по същия начин, както и той самия. Известно е, че има хора далтонисти. Тези хора виждат нещата, оцветени в сив оттенък. Други са слепи само за определени цветове. Образът на света, който им дават техните очи, е различен от този на нормалните хора. Същото може да се каже повече или по-малко и за другите сетива. От това непосредствено следва, че простото усещане принадлежи на вътрешния свят. Чрез моите физически сетива аз мога да възприема червената маса, която възприема и другия човек; но аз мога да възприема усещането на другия за червения цвят. Следователно, сетивното усещане трябва да се означи като душевно явление. Когато този факт се изясни цялостно, тогава вътрешните преживявания скоро ще престанат да се разглеждат само като мозъчни процеси или като нещо подобно.
към текста >>

103. ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА GA_9 Теософия

Който иска да насочи погледа си само към материалната страна на въпроса, той наистина може да твърди, че индивидуалните различия в човешката личност, идват като резултат от различията в състава на материалните зародиши.
Тук заставаме пред един важен факт, който разширява познанието ни за същността на човека. Който иска да насочи погледа си само към материалната страна на въпроса, той наистина може да твърди, че индивидуалните различия в човешката личност, идват като резултат от различията в състава на материалните зародиши. Ако се вземат под внимание законите на наследствеността, открити от Грегор Мендел, може да се предаде на тази хипотеза дори вид на научно издържано съждение.
към текста >>

Вече посочихме, че тази храна се състои от изживяванията, получени по време на живота и от плодовете, които могат да се извлекат от тях.
Това нейно участие се проявява през цялото и съществувание. Тя ще зависи от организацията на Душевното Тяло, както и от развитието на способностите на Сетивната Душа. И от живота на Съзнаващата Душа, от друга страна, ще зависи степента на развитие, което Духът-Себе може да постигне в нея. Сетивната Душа може да разгърне толкова по-добро общуване с външния свят, колкото по-развито е Душевното Тяло. А Духът-Себе става толкова по-богат и по-силен, колкото повече се изхранва от Съзнаващата Душа. Вече посочихме, че тази храна се състои от изживяванията, получени по време на живота и от плодовете, които могат да се извлекат от тях.
към текста >>

Наистина, както вече посочихме, самата душа води един напълно личен живот; тя е съсредоточена в своите наклонности и чувства, симпатии и антипатии.
И поради това, че то е, така да се каже, най-подвижната, най-променливата форма на тялото, чрез него се проявяват най-подвижните и най-променливите качества на наследствеността. Докато физическото тяло което се определя от расата, народността, семейството и т.н. е най-слабо диференцирано, а етерното тяло въпреки, че при отделните индивиди показва съществени различия се характеризира с една преобладаваща прилика, Душевното Тяло носи в себе си още по-големи различия. В него се изразява личната, външна природа на човека. Ето защото е онова, което предава на потомците всичко, което може да се наследи от този личен характер на човека. Наистина, както вече посочихме, самата душа води един напълно личен живот; тя е съсредоточена в своите наклонности и чувства, симпатии и антипатии. Обаче в своята цялост, тя проявява едно действие, което се изразява също и в Сетивната Душа. И понеже Сетивната Душа прониква и изпълва Душевното Тяло, то се формира според законите на душата, и като носител на наследствеността предава наклонностите, страстите и т.н. от прародителите към потомството.
към текста >>

Животът в тъмнина е затворил очите им.
Само една част от моята дейност се намира във външния свят; другата е в самия мен. Това отношение между Азът и действието може да се изясни чрез едно просто сравнение, взето от естествената наука. Животните, които някога са се заселили в пещерите на Кентъки, са имали зрение. Впоследствие, поради живота си в тях, те са го загубили. Животът в тъмнина е затворил очите им. Физическата и химическата дейност, свойствена на очите по времето, когато са осъществявали зрението, са престанали. Потокът от храна, който по-рано се е използвал за тази дейност, сега е отправен по-нататък към други органи. Сега тези животни не могат да живеят никъде другаде, освен в тези пещери. Чрез своите действия, чрез миграцията, те са създавали условията за по-късния си живот. Миграцията е станала част от съдбата им.
към текста >>

Физическата и химическата дейност, свойствена на очите по времето, когато са осъществявали зрението, са престанали.
Само една част от моята дейност се намира във външния свят; другата е в самия мен. Това отношение между Азът и действието може да се изясни чрез едно просто сравнение, взето от естествената наука. Животните, които някога са се заселили в пещерите на Кентъки, са имали зрение. Впоследствие, поради живота си в тях, те са го загубили. Животът в тъмнина е затворил очите им. Физическата и химическата дейност, свойствена на очите по времето, когато са осъществявали зрението, са престанали. Потокът от храна, който по-рано се е използвал за тази дейност, сега е отправен по-нататък към други органи. Сега тези животни не могат да живеят никъде другаде, освен в тези пещери. Чрез своите действия, чрез миграцията, те са създавали условията за по-късния си живот. Миграцията е станала част от съдбата им.
към текста >>

104. ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ GA_9 Теософия

Светлината, цветът и тонът не могат да съществуват за тези същества в същия смисъл, както за онези, които са надарени с очи и уши.
За да се види казаното тук в една вярна светлина, нужно е само веднъж да погледнем колко различен изглежда света на по-низшите живи същества; тези по-нисши същества са постигнали само един вид сетива за допир или осезание по цялото тяло. Светлината, цветът и тонът не могат да съществуват за тези същества в същия смисъл, както за онези, които са надарени с очи и уши. Трептенията на въздуха, който причинява един пушечен изстрел, могат да им повлияят, когато ги засягат. Но за да се открие на душата това трептене като пукот, необходимо е ухото. И за да се доловят известни процеси във фината материя, която се нарича етер, във вид на светлина и цветове, за тази цел също е необходимо едно око. Ние стигаме до познанието за едно същество или за един предмет, освен дотолкова, доколкото те оказват въздействие върху един от нашите възприемателни органи. Това отношение на човека към действителния свят, Гьоте е изразил чудесно в своята мисъл: "Всъщност ние напразно се опитваме да изразим естеството на един предмет.
към текста >>

Ето защо, струва ми се за предпочитане, първо да се говори за висшите светове, за душевния и духовния свят, и едва тогава да се прецени физическия свят от духовнонаучна гледна точка.
Така както ние не познаваме изцяло един човек, ако имаме представа само за физическата му външност, така не познаваме света, който ни обкръжава, ако знаем само това, което ни откриват за него физическите сетива. Както една фотография ни става по-близка и по-жива, ако познаваме отблизо фотографираното лице, така ние можем да разберем наистина физическия свят само тогава, ако опознаем неговите душевни и духовни основи. Ето защо, струва ми се за предпочитане, първо да се говори за висшите светове, за душевния и духовния свят, и едва тогава да се прецени физическия свят от духовнонаучна гледна точка.
към текста >>

Ако трябва да се посочи някаква разлика между физическия и душевен свят, може да се каже, че последният е по-фин, по-подвижен, по-пластичен по отношение на всички неща и същества в него, отколкото първия.
Както веществата и силите, които съставят и владеят нашия стомах, сърце, бели дробове и мозък, произлизат от физическия свят, така и нашите душевни качества, нашите желания, влечения, чувства, страсти, усещания, подтици произлизат от душевния свят. Душата на човека е част от този душевен свят, както и неговото тяло е част от физическия телесен свят. Ако трябва да се посочи някаква разлика между физическия и душевен свят, може да се каже, че последният е по-фин, по-подвижен, по-пластичен по отношение на всички неща и същества в него, отколкото първия. Но човек трябва да си даде ясна сметка, че той встъпва в един напълно нов свят, противоположен на физическия, когато прониква в душевния свят.
към текста >>

Само постепенно той схваща тяхната дълбочина, перспектива и пр.
Когато човек за първи път проглежда в душевния свят, той се обърква поради големите различия от физическия свят. Но това се получава и при отварянето на едно физическо сетиво, което до този момент не е функционирало. Сляпороденият, който е вече опериран, трябва да се научи първо да се ориентира в света, който досега е познавал само с опипване. Отначало, например, той вижда предметите в своето око; после ги вижда извън себе си, но те му се появяват непосредствено така, както ако биха били нарисувани на някаква повърхност. Само постепенно той схваща тяхната дълбочина, перспектива и пр.
към текста >>

105. 2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА GA_9 Теософия

Душата може чрез самата себе си да насочи своите склонности както към тялото, така и към духа.
Духът е основното ядро на човека, тялото е посредника, чрез Духът наблюдава и познава физическия свят, за да осъществява там своите действия, но душата е посредница между тялото и духа. Тя отхвърля физическото въздействие, което трептенето на въздуха упражнява върху ухото, извличайки удоволствие от съответния тон. Всичко това тя предава на Духа, който по този начин стига до разбирането на физическия свят. Чрез душата, една мисъл, която се поражда в Духа, може да се превърне в желание за своето собствено осъществяване, и едва по този начин с помощта на тялото да прерасне в действие. Но човек може да изпълни своето призвание, само ако позволи на духа да ръководи всичките му действия. Душата може чрез самата себе си да насочи своите склонности както към тялото, така и към духа. Тя спуска своите пипала надолу към физическия свят, както ги протяга и нагоре към духовния свят. Навлизайки в материята, нейната собствена същност се прониква от природата на физическия свят. Неговите идеи са привлечени към физическия свят именно чрез силите на душата. Нека да разгледаме недоразвития човек. Наклонностите на неговата душа зависят от процесите в неговото тяло.
към текста >>

По време на въплъщението, тя имаше задачата да насочи Духа към физическия свят.
За да изучим съдбата на душата след смъртта, трябва да разгледаме нейният процес на разпадане. По време на въплъщението, тя имаше задачата да насочи Духа към физическия свят. В мига, когато тази задача е изпълнена, душата се обръща към духовния свят. Като се има предвид естеството на тази задача, щом тялото я освобождава при смъртта и, следователно, щом не може да играе вече своята роля на посредница, тя би трябвало да има всъщност само духовна дейност. Това би било така ако по време на своя живот в тялото, тя не би се повлияла от него, ако не би била привлечена от него. Без този нюанс, дължащ се на нейното пребиваване във физическото тяло, веднага след смъртта, тя би се подчинила само на законите на душевния и на духовния свят и би изгубила всякаква връзка със сетивния свят. Ето защо, заедно със смъртта, човек би трябвало да изгуби всякакъв интерес към земния живот и всички страсти, всички желания, произлизащи от съществуването, което той напуска, да са вече задоволени.
към текста >>

Това, което наричаме самолюбие, почива на това усещане.
Областта на удоволствието и неудоволствието, която е четвъртата в душевния свят, предлага на душата едно особено изпитание. По време на своя физически живот, душата взема участие във всичко, което засяга тялото. Тъкмо то дава усещания на приятност и неприятност, да удоволствие и неудоволствие. По време на своето физическо съществувание, човек усеща своето тяло като свой Аз, като че то е самият той. Това, което наричаме самолюбие, почива на това усещане. И колкото по-сетивен е едни човек, толкова по-голямо е неговото самолюбие.
към текста >>

Тя ще ги намери, само ако насочи своята симпатия към заобикалящия свят, ако тя самата се разлее в околното душевно пространство.
Мнозина са онези, които виждат своя идеал в институциите, служащи на чувственото удоволствие, в една система на възпитанието, която преследва преди всичко удоволствията на физическото съществувание. Не може да се каже, че тези лица служат само на своите егоистични наклонности, но въпреки това, душата им е обърната към света на усещанията и силата на симпатията, която царува в петата област на душевния свят, трябва да я излекува. Тук тя постепенно разбира, че трябва да търси нови пътища за своята симпатия. Тя ще ги намери, само ако насочи своята симпатия към заобикалящия свят, ако тя самата се разлее в околното душевно пространство. Душите, които се отдават на религиозни обреди с цел да подобрят своето сетивно благосъстояние, също ще бъдат пречистени, независимо дали техните копнежи са насочени към един земен, или небесен рай. Те ще намерят този рай в "царството на душите", но само за да разберат неговата суета. Разбира се, това са само няколко примери за пречистване, които стават в петата област. Техният брой лесно може да бъде умножен.
към текста >>

106. 3. ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ GA_9 Теософия

Там не съществува никакво спокойствие, никаква почивка и застой, каквито срещаме във физическия свят.
Първият поглед, който хвърляме в това Царство на Духовете, е немислимо по-объркващ, отколкото първия поглед в душевния свят. Защото в тяхната видима форма, първообразите са твърде различни от техните физически отражения. Но те не приличат и на своите сенки, на отвлечените мисли. В духовния свят всичко е в непрестанна деятелност, всичко се намира в постоянно съзидание. Там не съществува никакво спокойствие, никаква почивка и застой, каквито срещаме във физическия свят. Защото първообразите са творящи същества. Те са майсторите на всичко, което се явява във физическия и в душевния свят. Техните форми се менят непрестанно. Всеки първообраз има възможност да приеме безброй особени форми. Тези форми като че ли бликат от него; и щом една форма е "излъчена" навън, първообразът се залавя да създаде нова.
към текста >>

Човек, който може да се изгради представа за тези неща, прониква дълбоко в страданията на всяко същество, стига да насочи към него своето внимание.
Човек, който може да се изгради представа за тези неща, прониква дълбоко в страданията на всяко същество, стига да насочи към него своето внимание. Например, тук може да се говори за ураганни бури, с бляскащи светкавици и тътнещи гръмотевици; и ако се разгледат нещата по-нататък, ще се установи, че в една такава "духовна буря" се отпечатват страстите на една истинска битка, разразила се на земята.
към текста >>

Като живи зародиши, първообразите почиват тук, готови да приемат всевъзможните форми на Съществата-мисли.
Като живи зародиши, първообразите почиват тук, готови да приемат всевъзможните форми на Съществата-мисли. Когато тези зародиши са пренесени в по-низши области, те сякаш разцъфтяват и се появяват в най-разнообразните форми. Идеите, чрез които човешкият дух се проявява творчески във физическия свят, са отражение, сенки на тези "същества мисли зародиши" от висшия духовен свят.
към текста >>

107. 5. ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ЦАРСТВОТО НА ДУШИТЕ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ GA_9 Теософия

Разбира се, за физическите очи те остават видими защото не притежават материално тяло.
Към низшите разновидности на свръхсетивните Същества, принадлежат тези, които изследователят на духовния свят нарича Саламандри, Силфи, Ундини, Гноми. Не би трябвало да твърдим, че подобни описания представляват точното изображение на съответствуващата им свръхсетивна действителност. Защото в този случай, светът за който те загатват, би бил не духовен, а грубо материален. Тези описания само илюстрират една духовна действителност, която може да бъде онагледена само символично. Естествено, този, който се доверява единствено на сетивните възприятия, ще разглежда тези Същества като рожба на суеверие и разюздена фантазия. Разбира се, за физическите очи те остават видими защото не притежават материално тяло. Суеверието се състои не в това, че хората приемат тези Същества за действителни, а в допускането, че те могат да приемат физически облик. Съществата от този вид вземат участие в изграждането на света и човек се среща с тях, щом навлезе в по-висшите светове, скрити за физическите сетива. Суеверни са не тези, които в описанията на ясновидците виждат образи от духовната действителност, а тези, които вярват в сетивното им съществувание, както и онези, които смятат, че отхвърляйки сетивния образ трябва да отрекат и Духа.
към текста >>

108. 6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА GA_9 Теософия

Следователно, за този, чиито духовни очи са отворени, физическия възприемаемият човек е само една част от целия човек.
За него мисълта, която един човек насочва към друг, е не нещо невидимо, а е един възприемателен процес. Съдържанието на една мисъл като такава живее само в душата на мислещия човек; обаче това съдържание поражда определени действия в духовния свят. За духовното око, тези действия представляват един напълно възприемаем процес. Мисълта, която се излъчва от едно човешко същество, за да се устреми към друго човешко същество е една непосредствена действителност. А начинът, по който тази мисъл въздействува на другия човек, в духовния свят може да бъде изживян като един възприемаем процес. Следователно, за този, чиито духовни очи са отворени, физическия възприемаемият човек е само една част от целия човек. Всъщност физическият човек е средоточие на душевни и духовни излъчвания. Тук можем само да загатнем за богатия и разнолик свят, който се открива пред "ясновидеца". Една човешка мисъл, която иначе живее само в ума на слушателя, се появява, например, като духовно възприемаемо цветово явление. Неговите цветове съответствуват на характера на мисълта. Една мисъл, произхождаща от едно или друго сетивно влечение на човека, е оцветена по различен начин от друга мисъл, устремена към чистото познание, към благородната красота и към вечното добро.
към текста >>

Всъщност физическият човек е средоточие на душевни и духовни излъчвания.
Съдържанието на една мисъл като такава живее само в душата на мислещия човек; обаче това съдържание поражда определени действия в духовния свят. За духовното око, тези действия представляват един напълно възприемаем процес. Мисълта, която се излъчва от едно човешко същество, за да се устреми към друго човешко същество е една непосредствена действителност. А начинът, по който тази мисъл въздействува на другия човек, в духовния свят може да бъде изживян като един възприемаем процес. Следователно, за този, чиито духовни очи са отворени, физическия възприемаемият човек е само една част от целия човек. Всъщност физическият човек е средоточие на душевни и духовни излъчвания. Тук можем само да загатнем за богатия и разнолик свят, който се открива пред "ясновидеца". Една човешка мисъл, която иначе живее само в ума на слушателя, се появява, например, като духовно възприемаемо цветово явление. Неговите цветове съответствуват на характера на мисълта. Една мисъл, произхождаща от едно или друго сетивно влечение на човека, е оцветена по различен начин от друга мисъл, устремена към чистото познание, към благородната красота и към вечното добро. Оцветена в червени нюанси са мислите, които произхождат от чувствения живот и пронизват душевния свят*.
към текста >>

Един човек, изцяло отдаден на своите животински влечения, има съвършено различна аура от друг, който предпочита да живее в своите мисли.
Човешката аура е коренно различна в зависимост от различните темпераменти и душевни състояния, както и в зависимост от степените на духовното развитие. Един човек, изцяло отдаден на своите животински влечения, има съвършено различна аура от друг, който предпочита да живее в своите мисли. Много по-различна е и аурата на един религиозно настроен човек, от тази на човек, потънал в сивите грижи на всекидневието. Освен това, всички променливи настроения, всички влечения, радости и болки, също намират своя израз в човешката аура. За да се научим да разбираме значението на цветовете и техните нюанси, необходимо е да сравняваме аурите на различните душевни изживявания. Нека най напред да се спрем на онзи от тях, които се определят от подчертани афекти и страсти. Можем да ги групираме в две различни части: при едните душата се отдава на тези афекти най-вече поради животинската си природа, а при другите душевните изживявания приемат една по-рафинирана форма и, така да се каже, стават достъпни за размисъл и спокойно наблюдение.
към текста >>

Но все пак човек може да ги разграничава, когато успее да насочи своето внимание към една от тях.
В човешката аура тези три вида цветове съвсем не се допират един до друг; те не са разположени в отделни пространствени части, а взаимно се проникват по хиляди начини. Понякога в определено място на аурата едновременно могат да бъдат наблюдавани и трите вида, също както едновременно можем и да виждаме, и да чуваме един физически предмет, например камбана. По този начин аурата се превръща в едно изключи телно сложно явление, понеже сега имаме работа така да се каже, с три взаимно проникващи се аури. Но все пак човек може да ги разграничава, когато успее да насочи своето внимание към една от тях. Нещо подобно на това свръхсетивно събитие става и в сетивния свят, когато, например за да се потопи в даден музикален откъс човек затваря очите си.
към текста >>

Нещо подобно на това свръхсетивно събитие става и в сетивния свят, когато, например за да се потопи в даден музикален откъс човек затваря очите си.
В човешката аура тези три вида цветове съвсем не се допират един до друг; те не са разположени в отделни пространствени части, а взаимно се проникват по хиляди начини. Понякога в определено място на аурата едновременно могат да бъдат наблюдавани и трите вида, също както едновременно можем и да виждаме, и да чуваме един физически предмет, например камбана. По този начин аурата се превръща в едно изключи телно сложно явление, понеже сега имаме работа така да се каже, с три взаимно проникващи се аури. Но все пак човек може да ги разграничава, когато успее да насочи своето внимание към една от тях. Нещо подобно на това свръхсетивно събитие става и в сетивния свят, когато, например за да се потопи в даден музикален откъс човек затваря очите си.
към текста >>

109. ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО GA_9 Теософия

Те изобщо не осъзнават тази леност, понеже в очите им тя изглежда като презрение към "абстрактното мислене", към "празното спекулиране" и т.н.
Изтъкването на този факт е особено наложително, като се има предвид, че днес много хора искат да станат "ясновидци", без да обръщат достатъчно внимание върху сериозните и безкористни усилия на мисленето. Според тях, "мисленето" не може да помогне; по-важни им изглеждат "усещанията" и "чувствата". На това трябва да отговорим, че никой не може да стане "ясновидец" във висшия (т.е. в истинския) смисъл на тази дума, без предварително проучване на мисловния живот. При мнозина от кандидати, вътрешната леност може да изиграе една лоша роля. Те изобщо не осъзнават тази леност, понеже в очите им тя изглежда като презрение към "абстрактното мислене", към "празното спекулиране" и т.н. Би означавало да не зачитаме мисленето, ако го смесваме с абстрактната логическа последователност. Това "абстрактно мислене" лесно може да умъртви свръхсетивното познание; живото мислене може да го окрили и вдъхнови. Несъмнено, би било твърде удобно да се стигне до висшето познание, като се избягва мисловната работа. Мнозина биха желали тъкмо това. Обаче ясновидството изисква една вътрешна устойчивост, една душевна сигурност, до които може да ни доведе единствено мисленето.
към текста >>

Нека заглушим в себе си това, което поражда една или друга мисъл, а да се съсредоточим изключително върху външните условия, които пробуждат нашите мисли.
Нека да оставим самите факти и събития да говорят за себе си, а не ние да говорим за тях. Нека да разширим този подход върху целият наш мисловен свят. Нека заглушим в себе си това, което поражда една или друга мисъл, а да се съсредоточим изключително върху външните условия, които пробуждат нашите мисли.
към текста >>

Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа.
По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие. Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина. От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят. Както например окото виждайки нещо не предприема някакво действие, което остава задача на крайниците, така удоволствието и страданието не пораждат нищо в душата на окултния изследовател доколкото той ги прилага като познавателни средства а просто извлича впечатления и тъкмо тази опитност, натрупани чрез удоволствието и страданието, са тези, които пораждат действието. И когато човек издигне удоволствието и страданието до степен на "пробивни средства", те изграждат в душата му онези органи, чрез които той навлиза в душевния свят. Окото служи на тялото, само защото пренася сетивните впечатления; удоволствието и страданието се превръщат в очи на душата, едва когато престанат да имат значение сами за себе си и чрез тях започват да се проявяват качествата на чуждата душа.
към текста >>

Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони на истината, според законите на самия свят.
Споменатите качества позволяват на окултния изследовател да събира впечатления от околния свят без смущаващи влияния на неговата собствена личност. Сега той навлиза в духовния свят по един правилен начин. Като мислещо същество, той има право на гражданство в духовния свят. Обаче човек може да се ползва от него, само ако насочи своите мисли според вечните закони на истината, според законите на самия свят. Защото духовния свят, или Царството на Духовете, може да му открие своите истини единствено по този начин. Човекът не достига до истината, ако разчита единствено на мислите, формирани от неговия собствен Аз. Защото в този случай, мислите следват онази посока, която им налага физическата природа. Безпорядъчен и объркан изглежда мисловния свят на един човек, чиято духовна дейност се опира на мислите, породени от физическия мозък. Една мисъл се проявява после изчезва, прогонена от друга.
към текста >>

Така те натрапват на света своите лични особености и предпочитания.
Окултният изследовател трябва да прилага към своите действия същите мерки, как както и към своето мислене. Действията му трябва да са в съгласие с вечните закони на красотата и истината, без смущаващото влияние от страна на неговата личност. Ако предприеме едно или друго действие, което е признал за правилно, макар и да не намира в него лична удовлетвореност, той няма право да се откаже от него поради тази причина. Обаче той не бива да върши нещо само поради личното си одобрение, особено след като открие, че действията му не са в съгласие с вечните закони на истината и красотата. Всекидневният живот потвърждава, че човешките действия се определят от удоволствието или ползата, които хората се надяват да извлекат от тях. Така те натрапват на света своите лични особености и предпочитания. Те не се борят за истината, която е записана в законите на духовния свят, а за осъществяване на своите собствени цели. Човек действува в съгласие с духовния свят, когато се подчинява единствено на неговите закони. Действията, произтичащи от личните мотиви, не допринасят за напредъка на духовното познание.
към текста >>

Защото работата се свежда до това, да не надценяваме себе си и да не определяме една или друга цел според личните си предпочитания, а в пълна безкористност да получим насоката на нашите действия от Духа.
Тук става дума за един основен стремеж на душата. Дори този, който се заблуждава, поражда у себе си именно в стремежа към истината една сила, която ще го отклони от погрешни стъпки. Възражението, което човек си отправя: "Но аз бих могъл и да се заблуждавам" подсказва едно истинско и много вредно неверие. То подсказва, че човек просто няма доверие в силата на истината. Защото работата се свежда до това, да не надценяваме себе си и да не определяме една или друга цел според личните си предпочитания, а в пълна безкористност да получим насоката на нашите действия от Духа. Егоистичната човешка воля не може да определя Истината; напротив, истината само по себе си трябва да стане вътрешния господар в човека и да го превърне в едно отражение на вечните закони от царството на духовете. Човекът трябва да се проникне от тези вечни закони и да ги приложи в живота.
към текста >>

Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удоволствие и неудоволствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления.
Ако окултният изследовател съблюдава посочените закони, скоро ще установи, че неговите душевни опитности, които се отнасят до духовния свят, приемат съвършено нов облик. Отсега нататък той няма да живее в тях; те ще престанат да бъдат негови вътрешни опитности, имащи значение за него, а ще се превърнат в душевни възпрепятствия на висшите светове. Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удоволствие и неудоволствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления.
към текста >>

Колкото по-малко удоволствието и страданието вълнуват вътрешния живот на ученика, толкова повече те се превръщат в очи за свръхсетивния свят.
Тъкмо това е състоянието на душевното равновесие. Колкото по-малко удоволствието и страданието вълнуват вътрешния живот на ученика, толкова повече те се превръщат в очи за свръхсетивния свят. Докато човекът е погълнат от удоволствието и страданието, чрез тях той не узнава нищо. Едва след като започне да живее не в тях, а чрез тях, едва след като отдели от тях същинското ядро на своята личност, те се превръщат в негови възприемателни органи; той проглежда и с тяхна помощ започва да опознава света. Неправилно е да смятаме, че окултният ученик израства като един студен и коравосърдечен човек, лишен от радости и скърби. Напротив, изследвайки духовния свят, той е преизпълнен с радости и скърби, но сега те приемат съвършено друг облик; сега те са "очите и ушите", отправени към духовния свят.
към текста >>

Напротив, изследвайки духовния свят, той е преизпълнен с радости и скърби, но сега те приемат съвършено друг облик; сега те са "очите и ушите", отправени към духовния свят.
Тъкмо това е състоянието на душевното равновесие. Колкото по-малко удоволствието и страданието вълнуват вътрешния живот на ученика, толкова повече те се превръщат в очи за свръхсетивния свят. Докато човекът е погълнат от удоволствието и страданието, чрез тях той не узнава нищо. Едва след като започне да живее не в тях, а чрез тях, едва след като отдели от тях същинското ядро на своята личност, те се превръщат в негови възприемателни органи; той проглежда и с тяхна помощ започва да опознава света. Неправилно е да смятаме, че окултният ученик израства като един студен и коравосърдечен човек, лишен от радости и скърби. Напротив, изследвайки духовния свят, той е преизпълнен с радости и скърби, но сега те приемат съвършено друг облик; сега те са "очите и ушите", отправени към духовния свят.
към текста >>

Ако се разграничим от всичко, което е преходно в нас и се съсредоточим в нашия Аз, т.е.
Докато се отнасяме към света, изхождайки от личната си гледна точка, той ни открива само онази част, която е свързана с нашата личност. Обаче това е само преходната част на нещата. Ако се разграничим от всичко, което е преходно в нас и се съсредоточим в нашия Аз, т.е. в това, което е трайно, тогава преходните елементи ще се превърнат в един вид посредници, които ще ни открият вечния и непреходен принцип на нещата.
към текста >>

Всяко листо, всяко насекомо ще започнат да ни откриват неизброими тайни, ако ги наблюдаваме не само с физическите си очи, а и с помощта на устремения през очите човешки Дух.
Окултният ученик трябва да установи тази връзка между своята вечна същност и вечния принцип на нещата. Още преди да се отдал на други упражнения, освен посочените, както и по време на самите тях, той трябва да насочва своите сетива към непреходната страна на нещата. Когато наблюдавам един камък, едно растение, едно животно, един човек, аз не бива да забравям, че всички те изразяват нещо непреходно, нещо вечно. Аз съм длъжен да задам въпроса: "как изглежда вечната страна на този преходен камък, на този преходен човек и как ще надживее тя видимите им сетивни форми? Не бива да смятаме, че подобно насочване на Духа към вечната страна на нещата ще заличи нашият усет за подробностите от всекидневието и ще ни отчужди от непосредствената действителност. Напротив. Всяко листо, всяко насекомо ще започнат да ни откриват неизброими тайни, ако ги наблюдаваме не само с физическите си очи, а и с помощта на устремения през очите човешки Дух. За живите сетивни възприятия няма да отпадне нито един нюанс от външната природа, било то светлина, цвят или звук; към тях обаче ще се прибавят безброй нови неща. И който не е способен да наблюдава дори най-незначителните подробности, ще стигне само до бледи, безжизнени мисли, а не до непосредствен поглед в духовния свят.
към текста >>

Искаме ли да посочим подходящ символ за сливането между индивидуалния човешки Дух и всемирния Дух, не бива да се спираме на познатото сравнение с онези концентрични кръгове, които потъват в един общ кръг; нека прибегнем до сравнението с множество кръгове, всеки от който има своя строго определен цвят.
Пълна свобода от субективните предразсъдъци, от съмнение и от суеверие ето характерните признаци на този, който, следвайки Пътя на познанието, започва своето окултно обучение. Това сливане на неговата личност с всеобхватния духовен живот не бива да се смесва с унищожителното потъване на индивида във "всемирния дух". Истинското окултно обучение не позволява подобно "изчезване" на личността. Напротив, личността продължава да съществува чрез връзките, които е изградила с духовния свят. Тук сме изправени не пред едно "преодоляване" на личността, а пред много по-висш етап от нейното развитие. Искаме ли да посочим подходящ символ за сливането между индивидуалния човешки Дух и всемирния Дух, не бива да се спираме на познатото сравнение с онези концентрични кръгове, които потъват в един общ кръг; нека прибегнем до сравнението с множество кръгове, всеки от който има своя строго определен цвят. Тези разноцветни кръгове са наслагват един върху друг, но в общо то цяло запазват неповторимите си багри и нито един от тях не губи своята индивидуалност и сила. По-нататъшното описание на "пътят" тук не се предвижда. Доколкото е възможно, то е представено в моята книга "Тайната наука", която е един вид продължение на настоящата.
към текста >>

110. ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ GA_9 Теософия

Дори онези мислители, които предпочитат да изграждат своите възгледи на чисто научна основа, напоследък изоставят убежденията, валидни за втората половина на 19 век, според които всички явления на живота могат да се обяснят само със силите, действуващи в неживата природа.
Днес тук и там в научните среди хората отново се обръщат към тази идея, която на времето беше общопризната. Ако внимателно се вгледаме в съвременните тенденции на науката, ще установим една много по-последователна логика всред тези, които не искат и да чуят за някаква "жизнена сила". Тя изобщо не принадлежи към това, което наричаме "природни сили". Който не иска да се издигне над мисловните навици на съвременната наука, не би трябвало да говори за "жизнена сила". Едва предпоставките и начинът на мислене, извлечени от "Науката за духа", ни позволяват да пристъпим към тези неща без никакво вътрешно противоречие. Дори онези мислители, които предпочитат да изграждат своите възгледи на чисто научна основа, напоследък изоставят убежденията, валидни за втората половина на 19 век, според които всички явления на живота могат да се обяснят само със силите, действуващи в неживата природа. Книгата на един толкова изтъкнат естествоизпитател като Оскар Хертвиг: "Развитието на организмите. Опровержение на дарвиновата теория за случайността", е научно произведение с голяма стойност. То се противопоставя на хипотезата, според която животът се формира единствено от сбора на физическите и химически закономерности. Забележително е също, че всред представителите на т. нар. неовитализъм отново си пробива път идеята за една присъща на живите същества сила, която в миналото наричаха "жизнена сила".
към текста >>

Обаче истинската Наука за духа почива върху познанието, според което всички вътрешни изживявания на животното (както и на всяко съществувание изобщо) са изцяло проникнати от мисли.
КЪМ СТР. 13 Духовнонаучните изложения следва да бъдат приемани в техния точен смисъл. Защото цялата им стойност се състои в точното формулиране на идеите. Ако например във фразата: "При животното усещанията не са свързани със самостоятелни мисли, а с импулси, които произлизат от непосредствените изживявания" пренебрегнем думата "самостоятелни", лесно бихме стигнали до погрешното становище, че в животинските усещания или инстинкти не се намесват никакви мисли. Обаче истинската Наука за духа почива върху познанието, според което всички вътрешни изживявания на животното (както и на всяко съществувание изобщо) са изцяло проникнати от мисли. Само че в мислите на животното са не израз на един свободен "Аз", а на онзи животински "групов Аз", който определя животинското поведение като една външна сила. Този групов Аз не се намира във физическия свят, както Азът на човека, а упражнява своите действия от душевния свят. (По-точни описания ще намери те в моята "Тайна наука") Същественото при човека е, че вътре в него мислите водят един самостоятелен живот и биват изживявани като мисли непосредствено, а не по косвен път на усещанията.
към текста >>

14 Когато малките деца казват за себе си, че "Карл е умен" или "Мария иска това", трябва ясно да посочим: тук важна е не ранната или късна употреба на думата "Аз", а важен е онзи момент, когато те съзнателно свързват думата "Аз" с характерната за нея представа.
КЪМ СТР. 14 Когато малките деца казват за себе си, че "Карл е умен" или "Мария иска това", трябва ясно да посочим: тук важна е не ранната или късна употреба на думата "Аз", а важен е онзи момент, когато те съзнателно свързват думата "Аз" с характерната за нея представа. Ако децата само чуват тази дума от устата на възрастните, те също могат да я произнасят, но без да има каквато и да е идея за "Азът". Все пак, в повечето случаи, дори късната употреба на тази дума, говори за един важен момент от развитието, а именно, постепенното преминаване на смътното Азово усещане в правилна идея за Аза.
към текста >>

Науката за Духа има за свой дълг да посочи пътя, по който хората ще стигнат до виждането на аурата.
С тези няколко думи бих желал да насоча читателя към недоразумението, на което се дължи вече споменатото възражение. Науката за Духа има за свой дълг да посочи пътя, по който хората ще стигнат до виждането на аурата. На този, който се стреми към познанието, тя напомня: "подчини душата си на условията които ясновидството изисква, и ти ще виждаш в свръхсетивния свят". Впрочем много по-удобно би било да се изпълняват посочените по-горе изисквания на естественонаучното мислене; само че който се придържа към тях, показва своята незапознатост дори с основните положения на Науката за духа.
към текста >>

111. 01. УСЛОВИЯ GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Мистикът, гностикът и теософът винаги говорят за едни свят на душите и на Духовете, който за тях е толкова действителен, колкото предметите, които физическите очи виждат и физическите ръце докосват.
У всеки човек са стаени способности, благодарение на които той може да постигне познания за висшите светове. Мистикът, гностикът и теософът винаги говорят за едни свят на душите и на Духовете, който за тях е толкова действителен, колкото предметите, които физическите очи виждат и физическите ръце докосват. Във всеки миг слушателят може да заяви: тези опитности могат да станат мои, стига да развия определени сили, които днес все още дремят в мен. Единственият въпрос е откъде да започна, за да пробудя тези способности. Указанията могат да дадат само хората, които вече разполагат с тези способности.
към текста >>

В старите предисторически епохи, храмовете на Духа бяха видими за всички: днес, когато животът е станал толкова бездуховен, храмовете не са вече тук и те не са видими за физическите очи.
Пътищата, които водят човека до зрелостта за възприемането на една духовна тайна, са точно определени. Техните посоки са очертани в духовните светове с вечни букви; там посветените пазят висши тайни. В старите предисторически епохи, храмовете на Духа бяха видими за всички: днес, когато животът е станал толкова бездуховен, храмовете не са вече тук и те не са видими за физическите очи. Но в духовна форма, те са навсякъде; и всеки, който ги търси, може да ги намери.
към текста >>

Има деца, които изпитват свещен трепет пред почитаните от тях личности.
Всеки, който е опитен в тази област, знае какви заложби и наклонности се забелязват още в детството у тези, които по-късно стават окултни ученици. Има деца, които изпитват свещен трепет пред почитаните от тях личности. От дълбините на детското сърце блика такова страхопочитание, което не допуска каквато и да е мисъл за критика и противодействие. Такива деца израстват като юноши и девойки, които са преизпълнени с радост от това, че са срещнали достойни за уважения хора.
към текста >>

От дълбините на детското сърце блика такова страхопочитание, което не допуска каквато и да е мисъл за критика и противодействие.
Всеки, който е опитен в тази област, знае какви заложби и наклонности се забелязват още в детството у тези, които по-късно стават окултни ученици. Има деца, които изпитват свещен трепет пред почитаните от тях личности. От дълбините на детското сърце блика такова страхопочитание, което не допуска каквато и да е мисъл за критика и противодействие. Такива деца израстват като юноши и девойки, които са преизпълнени с радост от това, че са срещнали достойни за уважения хора.
към текста >>

Ако някой застава пред вратата на дълбоко почитан човек и се изпълва с истински трепет, когато влиза в стаята, която му се струва като "светилище", той вече има в себе си усещането, че разполага със зародиша на бъдещето окултно обучение.
От редиците на такива деца произлизат бъдещите окултни ученици. Ако някой застава пред вратата на дълбоко почитан човек и се изпълва с истински трепет, когато влиза в стаята, която му се струва като "светилище", той вече има в себе си усещането, че разполага със зародиша на бъдещето окултно обучение.
към текста >>

Дори нашите деца предпочитат да критикуват и рядко изпитват уважение.
Този който е склонен към чувство на смирение, или е имал щастието да е насочен към него от едно правилно възпитание, ще е изключително улеснен, когато по-късно потърси достъп до висшето познание. Ако човек не притежава такава подготовка още в първите стъпки по пътя на познанието, пред него израстват сериозни пречки и той не би могъл да ги преодолее без енергичната намеса на себевъзпитанието, целящо да породи смирение в душата на окултния ученик. Днес е твърде важно да се обърне необходимото внимание върху тези неща. Нашата цивилизация тласка хората по-скоро към критика и осъждане, отколкото към смирение, преклонение и жертвоготовност. Дори нашите деца предпочитат да критикуват и рядко изпитват уважение. Обаче всяка критика, всяка осъждаща мисъл прогонва душевната сила, необходима за висшето познание, докато самоотверженото преклонение развива тази сила.
към текста >>

Вместо преклонение, удивлението, страхопочитанието и молитвената нагласа, на преден план настъпват съвсем други чувства.
За всеки от нас трябва да е напълно ясно, че ако човек се остави да бъде завладян от външната страна на днешната цивилизация, той много трудно ще стигне до познанието за висшите светове. Той може да постигне това само след упорита работа върху себе си. През епохите, когато условията на материалния живот не бяха толкова сложни, духовното извисяване беше по-лесно осъществимо. Достойните за преклонение неща вземаха превес над всички ежедневни подробности от живота. Но в епохата на нашата прекалено критична цивилизация, идеалите изчезват. Вместо преклонение, удивлението, страхопочитанието и молитвената нагласа, на преден план настъпват съвсем други чувства. Нашата цивилизация все повече изтласква първите чувства и в ежедневието човек рядко се докосва до тях. Ако някой търси висшето познание, той трябва да породи тези чувства в себе си, да ги влива сам в своята душа. А това се постига не чрез изучаване, а чрез самия живот. Ако човек иска да стане окултен ученик, той сам трябва да възпитава в себе си чувство на смирение и преклонение. Навсякъде в своето обкръжение и в своите изживявания, той трябва да търси онова, което поражда в душата му удивление и преклонение.
към текста >>

Това ще го подготви да гледа на външния свят със съвсем други очи.
Окултният ученик се научава да създава такива мигове в своя живот, през които той потъва в себе си. Обаче в тези мигове той съвсем не трябва да се отдава на своя личен Аз, защото така ще постигне обратни резултати от тези, към които се стреми. В подобни състояния той трябва да се потопи в дълбоката вътрешна тишина и да осмисли ехото от вси чко, което му е открил външния свят. Всяко цвете, всяко животно и всяко явление ще му открият в тези минути неподозирани тайни. Това ще го подготви да гледа на външния свят със съвсем други очи. Постоянното и удоволствено прехвърляне от едно впечатление на друго, притъпява познавателната способност. Тя нараства само ако човек съумява да извлича от тази своеобразна наслада едно или друго откровение на сетивния свят. Човек трябва да отхвърли насладата и да подложи своите опитности на сериозна вътрешна работа.
към текста >>

112. 03. ВЪТРЕШНОТО СПОКОЙСТВИЕ GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Само едно същество, разполагащо с уши и очи, може да възприема звуци и цветове.
Само едно същество, разполагащо с уши и очи, може да възприема звуци и цветове. А самото око не може да възприема нищо, ако липсва светлината, която прави видими предметите. Тайната Наука предлага средствата за развитие на духовно възприемателни органи, на духовните уши и очи, както и средствата за възпламеняване на духовната светлина.
към текста >>

Тайната Наука предлага средствата за развитие на духовно възприемателни органи, на духовните уши и очи, както и средствата за възпламеняване на духовната светлина.
Само едно същество, разполагащо с уши и очи, може да възприема звуци и цветове. А самото око не може да възприема нищо, ако липсва светлината, която прави видими предметите. Тайната Наука предлага средствата за развитие на духовно възприемателни органи, на духовните уши и очи, както и средствата за възпламеняване на духовната светлина.
към текста >>

113. 05. А. ПОДГОТОВКА GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Ето защо е необходимо, ученикът интензивно и напълно съзнателно да насочи своето внимание към споменатите природни явления.
Началото започва с това, че вниманието на душата се насочва към определени явления от външния физически свят. От една страна, това са процесите на поникване, растеж и зреене, от друга процесите на прецъфтяване, увяхване, умиране. Навсякъде, където и да отправи поглед, човек среща тези явления. И съвсем естествено, те пробуждат в него определени чувства и мисли. Обаче при обикновени условия, човек не се отдава достатъчно на тези чувства и мисли, защото прекалено бързо сменя едно впечатление с друго. Ето защо е необходимо, ученикът интензивно и напълно съзнателно да насочи своето внимание към споменатите природни явления.
към текста >>

А от чувствата и мислите, които възникват по този начин, се изграждат органите на ясновиждането, както и природните сили изграждат от живата материя очите и ушите на физическото тяло.
Дълбоко в душата си той ще установи как се пораждат нови чувства и мисли, каквито по-рано не е познавал. И колкото по-често насочва вниманието си върху растителния свят, намиращ се ту в растеж и цъфтене, ту в увяхване и умиране, толкова по-живи стават тези чувства. А от чувствата и мислите, които възникват по този начин, се изграждат органите на ясновиждането, както и природните сили изграждат от живата материя очите и ушите на физическото тяло.
към текста >>

Пред очите му просветва душевния свят, т.н.
Ясна и пълна представа за тях може да постигне всеки, който е минал през тези вътрешни изживявания. Ако човек редовно насочва вниманието си върху израстването и цъфтежа, ще изпита нещо, което има далечно сходство с усещането, което той има при изгрева но Слънцето. А наблюдавайки увяхването и умирането на растителния свят, той се доближава до усещането, което има при бавното издигане на Луната. Тези две чувства са две сили, които при съответни грижи и правилно развитие причиняват значителни духовни въздействия. Пред този, който ги развива правилно и методично, се открива един нов свят. Пред очите му просветва душевния свят, т.н. "астрален план".
към текста >>

Той трябва да съсредоточи цялата си бдителност към това, звукът да му открие нещо, което се намира извън неговата душа.
Следващата грижа на окултният ученик е да вникне в света на звуците. Необходимо е да се различават звуците, пораждани от т.н. неживи тела (падащ предмет, звънец или музикален инструмент) и звуците от живите същества (животно или човек/. Когато чуваме един звънец, ние възприемаме неговия звук; когато чуваме близкия вик на едно животно, освен звуковото усещане, ние ще доловим и вътрешното изживяване на животното, неговата радост или болка. Окултният ученик обръща внимание тъкмо на този вид звуци. Той трябва да съсредоточи цялата си бдителност към това, звукът да му открие нещо, което се намира извън неговата душа. И той трябва да се потопи в тази чужда душевност. Длъжен е да слее своето собствено чувство с радостта или болката, които му се откриват в звуците. Той трябва да се абстрахира от това, какво представляват звуците за него, дали са му приятни или не, мелодични или дразнещи; душата му трябва да се изпълва само от онова, което се разиграва в съществото, от което идват звуците. Който обмислено и планомерно се отдава на подобно упражнение, развива способността, така да се каже, да се слива със съществото, което издава звука. Човек надарен с музикално чувство ще бъде значително улеснен в това душевно упражнение, отколкото немузикалния.
към текста >>

И ако ти следваш думите на един окултен учител, ако четеш книга, написана под влиянието на истински вътрешен опит, в твоята душа ще се пробудят сили, които ще те направят ясновиждащ, също както природните сили са изградили от живата материя твоите очи и уши.
Следователно, към всичко, за което става дума, трябва да се прибави и усърдното изучаване на писмените окултни източници. То спада към задължителната подготовка на всяко окултно обучение. И ако то липсва, всички останали средства няма да доведат окултния ученик до мечтаната цел. Защото окултните учения, бликащи от живото "вътрешно слово", сами притежават духовен живот. Те не са просто думи, а живи сили. И ако ти следваш думите на един окултен учител, ако четеш книга, написана под влиянието на истински вътрешен опит, в твоята душа ще се пробудят сили, които ще те направят ясновиждащ, също както природните сили са изградили от живата материя твоите очи и уши.
към текста >>

114. 06. Б. ПРОСВЕТЛЕНИЕ GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Сега ученикът трябва да насочи цялото си внимание, за да сравни минерала и животното приблизително по следния начин.
Просветлението води своето начало от съвсем обикновени изживявания. И тук нещата се свеждат до това, да се развият определени чувства и мисли, които дремят у всеки човек. Само онзи, който спазва посочените прости упражнения с търпение и постоянство, стига до възприемането на външните светлинни явления. В началото могат да се наблюдават по определен начин различни природни явления и царства, напр. един прозрачен, красиво оформен кристал, едно растение, едно животно. Сега ученикът трябва да насочи цялото си внимание, за да сравни минерала и животното приблизително по следния начин. Мислите, които възникват в този случай, трябва да завладеят душата и да се съпровождат от живи, подвижни чувства. Никаква друга мисъл, никакво друго чувство не бива да се намесват и да смущават съсредоточеното наблюдение. Окултният ученик разсъждава приблизително така: "Минералът има форма, животното също има форма. Камъкът обаче остава неподвижен и спокоен на своето място. Инстинктът (желанието) е това, което принуждава животното да се движи.
към текста >>

Възприемателните органи, които се образуват по този начин, можем да определим като духовни очи.
Ако към тези упражнения се прибави и наблюдението над едно растение, ще установим, че предизвиканото от него чувство, по своя характер и сила, заема едно място между чувствата, породени от минерала и животното. Възприемателните органи, които се образуват по този начин, можем да определим като духовни очи. С тяхна помощ човек постепенно започва да различава неща като душевни и духовни цветове.
към текста >>

Ако човек овладее способността да вижда с "духовните очи", рано или късно среща Същества, едни по-висши, други по-низши от него, които никога не се появяват във физическия свят.
Ако човек овладее способността да вижда с "духовните очи", рано или късно среща Същества, едни по-висши, други по-низши от него, които никога не се появяват във физическия свят. А когато се издигнат до степените, които описваме тук, пред него се откриват много и различни пътища, но никого не съветваме да продължава нататък без грижливото ръководство и без наставленията на един или друг духовен изследовател. Впрочем, дори и за описаните тук упражнения, подобно ръководство е за предпочитане. А след като има в себе си силата и постоянството да мине през началните степени на Просветлението, съвсем сигурно е, че той ще търси и ще открие своя предводител.
към текста >>

Впрочем, дори и за описаните тук упражнения, подобно ръководство е за предпочитане.
Ако човек овладее способността да вижда с "духовните очи", рано или късно среща Същества, едни по-висши, други по-низши от него, които никога не се появяват във физическия свят. А когато се издигнат до степените, които описваме тук, пред него се откриват много и различни пътища, но никого не съветваме да продължава нататък без грижливото ръководство и без наставленията на един или друг духовен изследовател. Впрочем, дори и за описаните тук упражнения, подобно ръководство е за предпочитане. А след като има в себе си силата и постоянството да мине през началните степени на Просветлението, съвсем сигурно е, че той ще търси и ще открие своя предводител.
към текста >>

115. 07. КОНТРОЛ НАД МИСЛИТЕ И ЧУВСТВАТА GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Напротив, за изходна точка служат обикновените чувства и мисли, само че сега трябва да ги насочим в определена посока.
Общо взето, много преди ясното долавяне на едно или друго окултно постижение, едно смътно чувство подсказва, че ученикът е на прав път. С това чувство трябва да се отнасяме извънредно внимателно, защото то може да се превърне в сигурен ориентир. Преди всичко се налага да отстраним предразсъдъка, че за висшите познания са необходими някакви тайнствени и изключителни условия. Напротив, за изходна точка служат обикновените чувства и мисли, само че сега трябва да ги насочим в определена посока. Нека всеки каже в себе си: в моя собствен чувствен и мисловен свят са скрити най-възвишените тайни, само че досега не съм можел да се докосна до тях. Всичко се обяснява с това, че носейки непрекъснато своето тяло, душа и Дух, човек има съзнание единствено за тялото, а не за душата и Духа. Окултният ученик започва да осъзнава своето тяло. Ето защо ученикът трябва да насочи в правилна посока своите чувства и мисли. Така той развива способността да възприема невидими за обикновения човек неща и процеси.
към текста >>

Ето защо ученикът трябва да насочи в правилна посока своите чувства и мисли.
Преди всичко се налага да отстраним предразсъдъка, че за висшите познания са необходими някакви тайнствени и изключителни условия. Напротив, за изходна точка служат обикновените чувства и мисли, само че сега трябва да ги насочим в определена посока. Нека всеки каже в себе си: в моя собствен чувствен и мисловен свят са скрити най-възвишените тайни, само че досега не съм можел да се докосна до тях. Всичко се обяснява с това, че носейки непрекъснато своето тяло, душа и Дух, човек има съзнание единствено за тялото, а не за душата и Духа. Окултният ученик започва да осъзнава своето тяло. Ето защо ученикът трябва да насочи в правилна посока своите чувства и мисли. Така той развива способността да възприема невидими за обикновения човек неща и процеси. Тук ще споделим само един от възможните пътища за постигане на тази цел.
към текста >>

Преди всичко, представете си ясно, какво виждате с очите.
Поставете пред себе си семе от някакво растение. Сега съсредоточете всичките си мисли към семето и направете така, че от тях да възникнат определени чувства. Преди всичко, представете си ясно, какво виждате с очите. Опишете за себе си формата, цвета и всички отличителни белези на семето. После преминете към следното размишление. Ако това семе бъде посадено в земята, от него ще поникне растение съвсем живо и нагледно, обрисувайте го подробно във вашето въображение и се замислете: "Това, което си представям сега в моето въображение, е нещо, което по-късно действително ще произлезе от това семе чрез силите на земята и светлината. Ако бих имал пред себе си един изкуствен предмет, колкото и да би приличал на семето, така че да не може да бъде различен от него, никакви сили на земята и светлината неща са в състояние да извлекат едно растение". Който си представя тази мисъл пределно ясно и я изживява вътрешно, той ще почувствува и още нещо; вътре в семето, макар и в скрита форма а именно като сила вече се намира онова, което ще израсне по-късно от него.
към текста >>

В изкуствения предмет, наподобяващ семето, тази сила липсва, въпреки че за моите очи двете семена са еднакви.
Опишете за себе си формата, цвета и всички отличителни белези на семето. После преминете към следното размишление. Ако това семе бъде посадено в земята, от него ще поникне растение съвсем живо и нагледно, обрисувайте го подробно във вашето въображение и се замислете: "Това, което си представям сега в моето въображение, е нещо, което по-късно действително ще произлезе от това семе чрез силите на земята и светлината. Ако бих имал пред себе си един изкуствен предмет, колкото и да би приличал на семето, така че да не може да бъде различен от него, никакви сили на земята и светлината неща са в състояние да извлекат едно растение". Който си представя тази мисъл пределно ясно и я изживява вътрешно, той ще почувствува и още нещо; вътре в семето, макар и в скрита форма а именно като сила вече се намира онова, което ще израсне по-късно от него. В изкуствения предмет, наподобяващ семето, тази сила липсва, въпреки че за моите очи двете семена са еднакви. Следователно в истинското семе има нещо невидимо, което в изкуственото не съществува. Сега чувствата и мислите трябва да се насочат тъкмо към тази невидима същност*(*Ако някой възрази, че микроскопичното изследване ясно различава истинското семе от изкуственото, това само показва, че този човек не схваща основната цел на упражнението. Не става дума за достоверно проучване на сетивния предмет, а за развитието на определени душевно-духовни сили). Следователно, тази невидима същност ще метаморфозира по-късно във видимото растение, чиито форми и цветове аз ще мога да възприемам. Нека да се спрем на тази мисъл: Невидимото ще стане видимо.
към текста >>

Нищо няма да остане от това, което сега е пред моите очи.
Разбира се, строго препоръчително е да не се отдава на празно мечтателство, както и на случайни упражнения. Обсъжданата тук дисциплина на мисленето се практикува в окултните школи от най-дълбока древност и тук става дума единствено за нея. Който иска да прилага други упражнения, измислени от самия него или пък случайно дочути тук или там, ще допусне фатална грешка и скоро ще затъне в мътните води на фантастиката. Към гореописаното упражнение може да се прибави и друго. Нека застанем пред едно растение, което е стигнало до степента на пълното си развитие и да се проникнем от мисълта, че наближава времето, когато това растение ще умре. Нищо няма да остане от това, което сега е пред моите очи. Обаче същото това растение ще образува семена и те ще дадат нови растения. Аз отново и отново се изпълвам с усещането: Ето, в това, което виждам, е скрито нещо, което аз не виждам. В мен нараства една точно определена мисъл: цялото това растение, с неговите форми и багри занапред няма да съществува. Обаче представата, че то дава семена, ми напомня, че все пак то няма да изчезне в нищото. Това, което го предпазва от унищожение, остава скрито за моя поглед, както беше скрито и самото растение в зародиша на семето.
към текста >>

Следователно, в растението има нещо, което аз не виждам с очите си.
Обаче същото това растение ще образува семена и те ще дадат нови растения. Аз отново и отново се изпълвам с усещането: Ето, в това, което виждам, е скрито нещо, което аз не виждам. В мен нараства една точно определена мисъл: цялото това растение, с неговите форми и багри занапред няма да съществува. Обаче представата, че то дава семена, ми напомня, че все пак то няма да изчезне в нищото. Това, което го предпазва от унищожение, остава скрито за моя поглед, както беше скрито и самото растение в зародиша на семето. Следователно, в растението има нещо, което аз не виждам с очите си. И ако приема тази мисъл в душата си и ако я свържа със съответното чувство след известно време тя ще пробуди в мен една сила, която ще ме издигне до нови възприятия. Сега от растението започва да израства разбира се в духовен смисъл един вид пламък. Естествено този пламък е по-голям от описания преди малко. В средната си част той е синьо-зелен, а по краищата: Жълто-червен.
към текста >>

Категорично следва да подчертаем, че това, което наричаме тук цвят, съвсем не прилича на цветове, възприемани от физическите очи.
Категорично следва да подчертаем, че това, което наричаме тук цвят, съвсем не прилича на цветове, възприемани от физическите очи. Става дума за едно духовно възприятие, аналогично с физическото впечатление от един или друг цвят. В духовен смисъл, възприятието "синьо" означава: Аз възприемам нещо, което е само сходно с това, което физическото око усеща като "син" цвят. Този факт следва да се има предвид от всеки, който действително се стреми към духовни възприятия. В противен случай, той ще очаква в духовния свят само едно повторение на физическите процеси: нещо, което би го огорчило в най-висша степен. Всеки, който е стигнал до подобни духовни възприятия, вече е постигнал твърде много, защото нещата му се откриват не само в тяхното непосредствено съществувание, а в тяхното възникване и умиране.
към текста >>

За Духа раждането и смъртта са само една метаморфоза, едно преобразяване, каквото е и разпукването на цвета от пъпката, извършващо се пред физическите очи.
Всеки, който е стигнал до подобни духовни възприятия, вече е постигнал твърде много, защото нещата му се откриват не само в тяхното непосредствено съществувание, а в тяхното възникване и умиране. Навсякъде той започва да вижда Духа, за който физическите сетива не знаят нищо. А по този начин той прави първите си стъпки, за да вникне самостоятелно зад тайната на раждането и смъртта. За външните сетива, едно същество се появява едва в мига на раждането; в мига на смъртта то умира. Но това е така само защото тези сетива не проникват до неговия скрит Дух. За Духа раждането и смъртта са само една метаморфоза, едно преобразяване, каквото е и разпукването на цвета от пъпката, извършващо се пред физическите очи. И ако искаме да се доверим на нашите собствени наблюдения, необходимо е преди това да пробудим в себе си духовните сетива според описаните по-горе начини.
към текста >>

За предпочитане е да се избере онзи момент, когато желанието е най-силно и все още не се знае дали човек ще постигне желаното или не.
Насочете вашето внимание върху даден човек, който изпитва силно и горещо желание. За предпочитане е да се избере онзи момент, когато желанието е най-силно и все още не се знае дали човек ще постигне желаното или не.
към текста >>

116. 08. ПОСВЕЩЕНИЕТО GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

По правило, процесът протича така, че окултният кандидат бива обучаван за възможните начини, по които неживите предмети и живите същества се откриват пред духовните уши и очи.
Обаче той може да вижда и чува, само ако е в състояние да възприема духовните процеси под формата на фигури, цветове, звуци и т.н., за които вече стана дума, когато разглеждахме "подготовката" и "просветлението". Първото "изпитание" се състои в това, че кандидатът стига до едно по-точно възприемане на неживите тела и техните материални качества, на растенията, на животните, на самия човек, отколкото е присъщо на обикновените хора. Обаче всичко това съвсем не се покрива с т.н. "научно познание". Защото тук става дума не за наука, а за конкретни възприятия. По правило, процесът протича така, че окултният кандидат бива обучаван за възможните начини, по които неживите предмети и живите същества се откриват пред духовните уши и очи. В известен смисъл, тези явления се разиграват пред наблюдателя и са незащитени, така да се каже, голи. Свойствата, които човек възприема по този начин, са недостъпни за физическите сетива и са като покрити с плътна завеса. Тази завеса пада пред кандидата в хода на един процес, означаван като "духовен процес на изгаряне". Ето защо това първо изпитание се нарича "изпитание чрез огъня".
към текста >>

В хода на окултното обучение много точно може да се посочи как се променят фигурите, цветовете и звуците в зависимост от поведението на ученика.
Успехът се долавя по измененията, предизвикани във формите, цветовете и звуците на духовните възприятия. В хода на окултното обучение много точно може да се посочи как се променят фигурите, цветовете и звуците в зависимост от поведението на ученика. А от своя страна окултният кандидат трябва да знае, как може да предизвика тези изменения.
към текста >>

Който вече е постигнал способността да следва висшите принципи и идеали, и да се противопоставя на личните си капризи и настроения, който умее да изпълнява своите задължения дори и там, където неговите предпочитания и симпатии го карат да върши обратното, той е вече Посветен, макар и в рамките на обикновения живот, и то по един несъзнаван начин.
Който вече е постигнал способността да следва висшите принципи и идеали, и да се противопоставя на личните си капризи и настроения, който умее да изпълнява своите задължения дори и там, където неговите предпочитания и симпатии го карат да върши обратното, той е вече Посветен, макар и в рамките на обикновения живот, и то по един несъзнаван начин. Необходимо е само незначително усилие и той ще се справи с описаното изпитание. Да, тук дори следва да прибавим, че за да се справи с второто изпитание, кандидатът трябва вече да е извоювал, макар и несъзнавано, известна степен на Посвещение.
към текста >>

Нещата във физическия свят остават неизменени и не се подчиняват на нашите предпочитания, желания и страсти, обаче в духовните светове са под непрекъснато въздействие на нашите предпочитания, желания и страсти.
Както хората, които в ранните си години не са се научили да пишат правилно и срещат големи трудности да наваксат това умение в зряла възраст, също така трудно е за човек да изгради необходимото самообладание във висшите светове, ако те не са го постигнали вече в обикновения живот, макар и само до известна степен. Нещата във физическия свят остават неизменени и не се подчиняват на нашите предпочитания, желания и страсти, обаче в духовните светове са под непрекъснато въздействие на нашите предпочитания, желания и страсти. Ето защо ако искаме да им въздействуваме в определена посока, сме длъжни да владеем себе си напълно, да следваме възприетите правила и да отхвърляме какъвто и да е произвол в нашите действия.
към текста >>

Спрямо нещата, пред които кандидатът се изправя, трябва да изчезне всеки предразсъдък, всяко лично предпочитание; като ръководна нишка трябва да служи единствено истината.
Едно от най-важните качества в тази степен на Посвещението е безусловно здравата и сигурна разсъдъчна способност. Човек трябва да е работил вече върху нея през всичките досегашни периоди от живота си; но едва сега кандидатът ще покаже дали притежава тази способност, така че да поеме по пътя на истинското познание. Той може да напредва по този път, само ако е в състояние да различава илюзиите, фантастните образи, суеверието и всякакъв род други заблуждения от истинската действителност, а във висшите сфери на Битието различаването е много по-трудно отколкото във физическия свят. Спрямо нещата, пред които кандидатът се изправя, трябва да изчезне всеки предразсъдък, всяко лично предпочитание; като ръководна нишка трябва да служи единствено истината. Кандидатът следва да е готов незабавно да се откаже от всяка мисъл, от всяко становище, ако логиката изисква това. Сигурност във висшите светове се постига, само ако човек винаги може да е безпощаден към своите собствени убеждения. Хора, склонни към мечтателство, към суеверие, не могат да напредват по пътя на окултното познание.
към текста >>

117. 09. ПРАКТИЧЕСКИ УКАЗАНИЯ GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Преди окултното обучение, ние веднага бихме насочили нашите чувства срещу въпросната личност и гняв би изпълнил душите ни.
Макар и наглед незначителни, тези прости правила са от голямо значение. Нека да си представим например, че някой ни нанася обида. Преди окултното обучение, ние веднага бихме насочили нашите чувства срещу въпросната личност и гняв би изпълнил душите ни. Но при окултният ученик, тези обстоятелства веднага пробуждат следната мисъл:
към текста >>

"Потъни в спокойствие и тишина, затвори сетивата за всичко, което си научавал чрез тях преди твоето окултно обучение, накарал да замлъкнат всички мисли, които по-рано са нахлували в теб по силата на навика, бъди съвсем тих и мълчалив и очаквай с неизменно търпение; едва тогава висшите светове ще започнат да изграждат твоите душевни очи и твоите духовни уши.
След като подобни настроения облъхват душата, те все повече слагат върху характера и поведението на окултния ученик един отпечатък на мекота, която е основно средство при всяко окултно обучение. Твърдостта прогонва душевните сили около теб, които трябва да пробудят твоето душевно око; мекотата отстранява пречките и отваря твоите духовни възприемателни органи. А наред с мекотата ще се развие и една друга душевна способност: Спокойното внимание пред всички нюанси от душевния живот на околния свят при пълно вътрешно мълчание на нашите лични емоции. И ако човек стигне до това състояние, тогава душевния живот на неговото обкръжение започва да му въздействува по такъв начин, че неговата душа се променя и израства, и израствайки се разклонява, както растението прави това всред светлината на Слънцето. Мекота и дълбоко вътрешно мълчание: тези качества отвеждат душата в "светът на душите", а духът в "светът на духовете". "Потъни в спокойствие и тишина, затвори сетивата за всичко, което си научавал чрез тях преди твоето окултно обучение, накарал да замлъкнат всички мисли, които по-рано са нахлували в теб по силата на навика, бъди съвсем тих и мълчалив и очаквай с неизменно търпение; едва тогава висшите светове ще започнат да изграждат твоите душевни очи и твоите духовни уши. Не се надявай, че веднага ще "видиш" в света на душите и че веднага ще "чуеш" в света на духовете.
към текста >>

Нека посочим още, че тук се предлагат такива методи, които по никакъв начин не крият опасност за телесното и душевно здраве.
Ако не ги следва, всичките му усилия остават напразни. Но те са трудно приложими само за онзи, на когото липсва търпение и постоянство. Не съществуват никакви други пречки, освен тези, които всеки сам си създава и които всеки може да избягва, ако действително си постави тази задача. Горният факт трябва непрекъснато да се напомня, защото мнозина имат съвсем погрешна представа за трудностите по пътя на окултното обучение. В известен смисъл много по-лесно е да се преодолеят първите стъпки по този път, отколкото човек се справя с всекидневните житейски трудности без помощта на окултното обучение. Нека посочим още, че тук се предлагат такива методи, които по никакъв начин не крият опасност за телесното и душевно здраве. Несъмнено, има и други пътища, водещи по-бързо към целта, обаче нашето изложение няма нищо общо с тях, понеже те упражняват определени въздействия върху човека, които един опитен окултист не може да приеме. Тъй като отделни подробности от тези пътища са вече достояние на обществеността, длъжни сме категорично да предупредим за техните опасни последици. Поради причини, в които може да се вникне само Посветения, тези пътища никога не трябва да бъдат официално разисквани. А отделните фрагменти от тях, които се появяват тук или там, не водят до нищо добро, а само разрушават здравето, щастието и душевния мир. Който не иска да влиза в съюз с тъмните сили за чиято истинска същност и произход той не може и да знае нищо, нека изобщо да не се занимава с такива неща.
към текста >>

Както дори и най-неподходящите условия не биха могли да превърнат лилията в бодил, така и душевните очи не могат да се превърнат в нещо различно от това, за което са предназначени, независимо от грубо егоистичната атмосфера на нашите модерни градове.
Тук е уместно да споменем и нещо за обкръжението, всред което е редно да се извършват окултните упражнения. Естествено, за повечето хора външните условия са различни. И все пак този, който предприема своите упражнения всред едно обкръжение, изпълнено само с егоистични интереси, ангажирано изцяло например със съвременната борба за съществуване, трябва да знае, че това обкръжение активно влияе върху изграждането на неговите душевни органи. Разбира се вътрешните закони, формиращи тези органи са достатъчно силни, за да се противопоставят на всякакви вредни влияния. Както дори и най-неподходящите условия не биха могли да превърнат лилията в бодил, така и душевните очи не могат да се превърнат в нещо различно от това, за което са предназначени, независимо от грубо егоистичната атмосфера на нашите модерни градове. Но при всички обстоятелства, препоръчително е за окултният ученик да прекарва известно време всред тихото спокойствие, прелестта и вътрешното достойнство на природата. Особено благотворно се отразява върху окултното обучение, ако то изцяло протича всред зеления растителен свят, всред огрените от Слънцето планински вериги или всред чудния трепет на простодушието. Такава среда довежда вътрешните духовни органи до една хармония, която никога не може да възникне в модерните градове. Известно предимство пред градския човек има този който поне през детството си, е имал случай да диша боровия въздух, да се вглежда в снежните планински върхове и да наблюдава тихите движения на горските животни и насекоми. Но хората, принудени да живеят в градовете, не бива да лишават своите развиващи се душевни и духовни органи от инспириращото влияние на духовното обучение.
към текста >>

Ако очите на един човек не могат всяка пролет да проследяват ден след ден разлистването на зелените поля и гори, тогава пред сърцето си той трябва да постави величествените учения на Бхагават Гита, Тома Кемпийски, самото Евангелие на Йоан, или пък определени текстове от антропософската литература.
Но при всички обстоятелства, препоръчително е за окултният ученик да прекарва известно време всред тихото спокойствие, прелестта и вътрешното достойнство на природата. Особено благотворно се отразява върху окултното обучение, ако то изцяло протича всред зеления растителен свят, всред огрените от Слънцето планински вериги или всред чудния трепет на простодушието. Такава среда довежда вътрешните духовни органи до една хармония, която никога не може да възникне в модерните градове. Известно предимство пред градския човек има този който поне през детството си, е имал случай да диша боровия въздух, да се вглежда в снежните планински върхове и да наблюдава тихите движения на горските животни и насекоми. Но хората, принудени да живеят в градовете, не бива да лишават своите развиващи се душевни и духовни органи от инспириращото влияние на духовното обучение. Ако очите на един човек не могат всяка пролет да проследяват ден след ден разлистването на зелените поля и гори, тогава пред сърцето си той трябва да постави величествените учения на Бхагават Гита, Тома Кемпийски, самото Евангелие на Йоан, или пък определени текстове от антропософската литература. Има много пътища към върховете на познанието, поради което правилният избор е крайно необходим. Окултистът е в състояние да се произнесе върху характера на тези пътища и то с думи, които за непосветените ще изглеждат твърде странни.
към текста >>

Той може, така да се каже, да се намира само миг преди отварянето на неговите душевни очи, на неговите духовни уши; и тогава той има щастието да се носи над спокойните или може би разярени водни маси, така че завесата пред душевните очи пада и той внезапно става виждащ.
В определени случаи например, някой може да е напреднал изключително много в окултния път. Той може, така да се каже, да се намира само миг преди отварянето на неговите душевни очи, на неговите духовни уши; и тогава той има щастието да се носи над спокойните или може би разярени водни маси, така че завесата пред душевните очи пада и той внезапно става виждащ. В други случаи човек също е стигнал толкова напред, че тази завеса просто сама очаква да бъде свалена, например от тежък удар на съдбата. Ако за обикновения човек подобен удар би довел до пълно изчерпване на неговата сила и до заглушаване на неговата енергия, за окултният ученик всичко това е начало на Просветлението. Трети очаква с търпение и живее дълги години без някакъв видим резултат. Внезапно спокойното съзерцание в тихата му стая се нарушава и около него се разлива духовна светлина; стените изчезват и стават душевно прозрачни; един нов свят се открива пред неговите вече виждащи очи, или прозвучава за неговите вече отворени духовни уши.
към текста >>

Внезапно спокойното съзерцание в тихата му стая се нарушава и около него се разлива духовна светлина; стените изчезват и стават душевно прозрачни; един нов свят се открива пред неговите вече виждащи очи, или прозвучава за неговите вече отворени духовни уши.
В определени случаи например, някой може да е напреднал изключително много в окултния път. Той може, така да се каже, да се намира само миг преди отварянето на неговите душевни очи, на неговите духовни уши; и тогава той има щастието да се носи над спокойните или може би разярени водни маси, така че завесата пред душевните очи пада и той внезапно става виждащ. В други случаи човек също е стигнал толкова напред, че тази завеса просто сама очаква да бъде свалена, например от тежък удар на съдбата. Ако за обикновения човек подобен удар би довел до пълно изчерпване на неговата сила и до заглушаване на неговата енергия, за окултният ученик всичко това е начало на Просветлението. Трети очаква с търпение и живее дълги години без някакъв видим резултат. Внезапно спокойното съзерцание в тихата му стая се нарушава и около него се разлива духовна светлина; стените изчезват и стават душевно прозрачни; един нов свят се открива пред неговите вече виждащи очи, или прозвучава за неговите вече отворени духовни уши.
към текста >>

118. 10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Ако някой не напредва с отворени очи, може да стане медиум, но не и ясновидец в смисъла на Тайната Наука.
Тук ще опишем основните въздействия върху душата на окултния ученик. Само този който е запознат с нещата, може да предприема в пълно съзнание упражненията, водещи до познание на свръхсетивните светове. В окултното обучение не може да се постъпи по друг начин и там всяко несигурно напипване в мрака е нещо строго забранено. Ако някой не напредва с отворени очи, може да стане медиум, но не и ясновидец в смисъла на Тайната Наука.
към текста >>

ПЪРВИЯТ е между ДВЕТЕ ОЧИ;
ПЪРВИЯТ е между ДВЕТЕ ОЧИ;
към текста >>

Човек трябва да насочи своето внимание върху определени душевни процеси, към които обикновено се отнася безгрижно и невнимателно.
Другите 8 листа човек може да изгради сам с помощта на съзнателни упражнения. Така целият лотосов цвят става подвижен и светещ. От изграждането на всяко едно от тези 16 листа зависи придобиването на известни способности. И все пак, както вече казахме, човек може да развие съзнателно само 8 от тях; другите 8 влизат в действие от само себе си. Развитието продължава по следния начин. Човек трябва да насочи своето внимание върху определени душевни процеси, към които обикновено се отнася безгрижно и невнимателно. Има 8 вида такива процеси.
към текста >>

Следователно, окултният ученик трябва да насочи цялото си внимание към другите 8 листа.
Подобно изграждане може да направи ученика страхлив, високомерен, завистлив, своенравен, макар че по-рано той не е имал тези недостатъци. Вече споменахме, че 8 от листата на 16-листния лотосов цвят са претърпели своето развитие в прадалечното минало и че в хода на окултното обучение те се активират от само себе си. Следователно, окултният ученик трябва да насочи цялото си внимание към другите 8 листа. При неправилно обучение често пъти се проявяват само предварително развитите листа на лотосовия цвят, а новите остават недоразвити. Този факт се наблюдава най-вече, когато в обучението се пренебрегва логичното, разсъдъчно мислене. Извънредно важно е окултният ученик да бъде човек с ясно и точно мислене. Не по-малко важно е, тази яснота да се проявява и в неговите думи. Хората, които започват да предусещат нещо от свръхсетивните светове, често става твърде словоохотливи по тези въпроси.
към текста >>

Но за да улесним тяхното развитие, окултният ученик трябва съзнателно да насочи своя душевен живот в точно определена посока.
Развитието на 12-листния лотосов цвят в близост до сърцето се извършва както това на 16-листния цвят. И при него половината от листата са били формирани в прадалечното минало. Ето защо те не се нуждаят от особени грижи в рамките на окултното обучение; когато човек започне да работи върху другите 6, те се пробуждат спонтанно и започват своето въртеливо движение. Но за да улесним тяхното развитие, окултният ученик трябва съзнателно да насочи своя душевен живот в точно определена посока. Нека припомним още веднъж, че възприятията които получаваме от отделните духовно-душевни органи често имат съвсем различен характер. 12-листният лотосов цвят осигурява дори възприятия, които са различни от тези на 16-листния. Последният възприема предимно образи и форми. За 16-листния лотосов цвят, начинът на мислене, който е присъщ на даден човек, както и природните закономерности, се проявяват в образи. Обаче те не са спокойни и неподвижни, а подвижни и живи форми.
към текста >>

Тук трябва да посочим тяхната връзка с онези по-висши душевни органи, които нарекохме "12 листни лотосови цветове".
В различните антропософски текстове читателите многократно се натъкват на тези "шест качества", необходими за постигане на Посвещението. Тук трябва да посочим тяхната връзка с онези по-висши душевни органи, които нарекохме "12 листни лотосови цветове". Окултното обучение винаги може да посочи специални указания за ускорено израстване на лотосовите цветове, но и в този случай правилните им форми зависят от споменатите качества.
към текста >>

Окултното обучение винаги може да посочи специални указания за ускорено израстване на лотосовите цветове, но и в този случай правилните им форми зависят от споменатите качества.
В различните антропософски текстове читателите многократно се натъкват на тези "шест качества", необходими за постигане на Посвещението. Тук трябва да посочим тяхната връзка с онези по-висши душевни органи, които нарекохме "12 листни лотосови цветове". Окултното обучение винаги може да посочи специални указания за ускорено израстване на лотосовите цветове, но и в този случай правилните им форми зависят от споменатите качества.
към текста >>

Ако искаме да съсредоточим нашето наблюдение единствено върху етерното тяло, необходимо е да заглушим всякакъв вид душевни изживявания с помощта на гореописаното упражняване на вниманието.
(* Моля физиците да не се смущават от израза "етерно тяло". В случая думата "етер" само загатва за извънредната "финост" на този организъм и няма нищо общо с "етера" от различните научни хипотези). Характерният му цвят се различава от основните 7 цвята на дъждовната дъга. Всеки, който пристъпва към неговото наблюдение, се убеждава, че подобен цвят просто не съществува в условията на физическия свят. Все пак най-добре можем да го сравним с цвета на току-що цъфналата праскова. Ако искаме да съсредоточим нашето наблюдение единствено върху етерното тяло, необходимо е да заглушим всякакъв вид душевни изживявания с помощта на гореописаното упражняване на вниманието. В противен случай изгледът на етерното тяло значително се променя поради проникващите въздействия на "душевното тяло". Впрочем съставните части на човешкото етерно тяло са в непрекъснато движение. Безброй течения го кръстосват във всички посоки. Тези течения поддържат и регулират самия живот.
към текста >>

Това става възможно, благодарение на етерните потоци, които се движат приблизително по продължение на двете ръце, тръгвайки от своя център в 2-листния лотосов цвят разположен между очите.
Едно следващо упражнение подпомага окултният ученик, за да определя сам положението на своето етерно тяло. Докато по-рано то зависеше от външни сили, или от такива, които се коренят във физическото тяло, сега, в хода на окултното обучение човек може да обръща етерното тяло на всички страни. Това става възможно, благодарение на етерните потоци, които се движат приблизително по продължение на двете ръце, тръгвайки от своя център в 2-листния лотосов цвят разположен между очите. Потоците, идващи от ларинкса, се очертават като кръгли форми, като част от тях поемат към 2-листния лотосов цвят, за да продължат от там под формата на вълнообразни движения по протежение на ръцете.
към текста >>

Сега идва времето да пристъпим към употребата на двулистния лотосов цвят в областта на очите.
Сега идва времето да пристъпим към употребата на двулистния лотосов цвят в областта на очите. Когато той започне да се движи, човекът е вече в състояние да свърже своя висш Аз с още по-висшите духовни Същества. Етерните потоци от този лотосов цвят се отправят към духовните светове по такъв начин, че съответствуващите им движения в човешкото тяло стават напълно достъпни за човешкото съзнание. Както светлината прави физическите предмети видими за окото, така и тези потоци правят духовните Същества видими във висшите светове. Задълбочаването в представите, които дава Антропософията, позволява на окултния ученик да поставя 2-листния лотосов цвят в движение.
към текста >>

Както природата се грижи за новороденото дете и обикновено му гарантира нормално развити уши и очи, така и еволюционните закони имат грижата да осигурят висшия Аз с всички необходими способности.
В тази фаза от развитието на преден план излиза здравото мислене, нормалната и ясна логика. Висшият Аз, който досега е бил в зародишно състояние и напълно неосъзнат, се ражда за съзнателен живот. Тук имаме работа и то не в символичен, а в действителен смисъл с едно раждане в духовния свят. За да бъде жизнеспособен, новородения висш Аз трябва да се появи в света с всичките си необходими органи и заложби. Както природата се грижи за новороденото дете и обикновено му гарантира нормално развити уши и очи, така и еволюционните закони имат грижата да осигурят висшия Аз с всички необходими способности. А законите, гарантиращи изграждането на висшите духовни органи, са идентични със здравите закони на разума и нравствеността, които са валидни за физическия свят. Както новороденото дете се развива в майчината утроба, така и духовният човек изниква от физическото тяло. Здравето на детето зависи от нормалното действие на природните закони в майчината утроба. По същия начин и здравето на духовния човек зависи от законите на здравия разум и прилагането им в условията на физическия живот. Никой не може да роди един здрав висш Аз, без да живее и мисли по здрав начин във физическия свят.
към текста >>

И ако той промени тази последователност, би заприличал на едно новородено дете, което разполага с уши и очи, но не и с мозък.
Човек първо трябва да овладее мистичното познание и едва после да напредва към ясновидството. И ако той промени тази последователност, би заприличал на едно новородено дете, което разполага с уши и очи, но не и с мозък. Дори пред него да се простират светове от багри и звуци, той не би знаел как да пристъпи в тях. Следователно, това което усетът към истината и здравият разум осветляват по пътя на окултното обучение, за ученика се превръща в лична опитност.
към текста >>

119. 11. УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Лесно е да се посочи какви трябва да бъдат хората; окултният ученик обаче работи в дълбините на душата, а не в нейните повърхностни пластове.
Това съвсем не означава, че подобна мисъл трябва да се прояви в чисто външни и агитаторски действия. Най-напред тя трябва тихо да узрее в душата. Едва по-късно и постепенно тя ще се отрази и върху външното поведение на човека. В тази област всеки може да започне промените единствено по отношение на себе си. Безполезно е подобни неща да се превръщат във всеобщи изисквания за човечеството. Лесно е да се посочи какви трябва да бъдат хората; окултният ученик обаче работи в дълбините на душата, а не в нейните повърхностни пластове.
към текста >>

120. 12. ПРОМЕНИ В СЪНИЩАТА НА ОКУЛТНИЯ УЧЕНИК GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

За духовно- възприемателните органи всички тези сили приемат определени форми и цветове за физическите очи.
Подобни сили тласкат растителните сокове в съдовете на растенията, причиняват цъфтежа, покълването на семената и т.н. За духовно- възприемателните органи всички тези сили приемат определени форми и цветове за физическите очи. В тази фаза на обучението си, окултния ученик вижда не само кристала или растението, но в кристала или растението, но и съответствуващите им духовни сили. Той вижда животинските и човешки инстинкти не само като отделни жизнени прояви, но и като конкретни процеси, като обекти, аналогични на масите и столовете във физическия свят. Цялата инстинктивна природа на едно животно или един човек се превръща в астрален облак, в аура, която го заобикаля отвсякъде. В хода на своето по-нататъшно развитие, ясновидецът започва да възприема неща, които са напълно недостъпни за физическите сетива. Той може например, ясно да долови астралната разлика между едно пространство, изпълнено с примитивни хора и друго, където преобладават по-високо издигнати индивиди.
към текста >>

121. 13. НЕПРЕКЪСНАТОСТ НА СЪЗНАНИЕТО GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Преди човек да е започнал окултното си обучение, неговото будно състояние редовно се прекъсва от почивни периоди на съня.
Лесно ще разберем как се постигат познания за висшите светове, ако си представим промените, които настъпват в тези три основни състояния на човешкото същество. Преди човек да е започнал окултното си обучение, неговото будно състояние редовно се прекъсва от почивни периоди на съня. По времето на тези почивни периоди душата не знае нищо за външния свят, нито за самата себе си. Само за кратки интервали, от общия океан на безсъзнанието възникват едни или други сънища, които са свързани или с процесите на външния свят, или с определени състояния на човешкия организъм. Обикновените сънища се разглеждат само като една от проявите на съня и поради това се говори най-вече за две състояния: будност и сън. Обаче за Тайната Наука, съновиденията или сънищата имат свое самостоятелно значение, наред с другите две състояния.
към текста >>

По времето на тези почивни периоди душата не знае нищо за външния свят, нито за самата себе си.
Лесно ще разберем как се постигат познания за висшите светове, ако си представим промените, които настъпват в тези три основни състояния на човешкото същество. Преди човек да е започнал окултното си обучение, неговото будно състояние редовно се прекъсва от почивни периоди на съня. По времето на тези почивни периоди душата не знае нищо за външния свят, нито за самата себе си. Само за кратки интервали, от общия океан на безсъзнанието възникват едни или други сънища, които са свързани или с процесите на външния свят, или с определени състояния на човешкия организъм. Обикновените сънища се разглеждат само като една от проявите на съня и поради това се говори най-вече за две състояния: будност и сън. Обаче за Тайната Наука, съновиденията или сънищата имат свое самостоятелно значение, наред с другите две състояния.
към текста >>

След като възприемателната способност е вече факт и опитностите по време на дълбокия сън остават ясни и точни за дневното съзнание, окултният ученик трябва да насочи вниманието си върху следното.
Най-важното в този начален стадий е, човек да остане напълно спокоен и нито за миг да не изпада в нетърпение: то е вредно при всички обстоятелства, защото смущава по-нататъшното развитие. Трябва да постигнем онова душевно настроение, което ни обзема при вида на един подарък; каквато и да е насилствена намеса, тук е недопустима. Ако в отделен момент тези изживявания престанат, нека спокойно да изчакаме тяхната повторна поява. Това рано или късно ще стане. Ако проявим спокойствие и търпение, тази чудесна възприемателна способност се развива все повече и повече; ако проявим нетърпение, свръхсетивните изживявания могат и да ни споходят за кратко след което за дълъг период от време напълно да изчезнат. След като възприемателната способност е вече факт и опитностите по време на дълбокия сън остават ясни и точни за дневното съзнание, окултният ученик трябва да насочи вниманието си върху следното. Всред новите изживявания преобладават две основни разновидности. Първата от тях обхваща изживявания, които са напълно чужди за целия му познавателен опит дотогава. Несъмнено, той може да им се радва, да се поучава от тях; но, общо взето, за сега той не бива да разчита твърде много на тях. Те са първите предвестници на един по-висш духовен свят, в който той ще пристъпи едва по-късно.
към текста >>

122. 14. РАЗКЪСВАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА В ХОДА НА ОКУЛТНОТО ОБУЧЕНИЕ GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Както посочихме в предишните глави, окултното обучение се състои в изграждането на такива свръхсетивни органи.
Всъщност по време на съня душата е извънредно жива и подвижна. Но човек изобщо не подозира за тази своя активност, преди да е изградил духовно-възприемателните органи, благодарение на които може да наблюдава себе си и процесите в околния свят също и по време на сън, както от друга страна прави това спрямо своето физическо обкръжение. Както посочихме в предишните глави, окултното обучение се състои в изграждането на такива свръхсетивни органи. Когато в хода на окултното обучение човек успее да промени самия характер на своите изживявания по време на дълбокия сън, той вече може да следи всичко около себе си по напълно съзнателен начин; той може свободно да се ориентира в своето обкръжение, както прави това и в условията на физическия свят. Впрочем уместно е да отбележим, че съзнателното възприемане на нашето сетивно обкръжение вече предпоставя една по-висша степен на ясновидство. В началото окултният ученик възприема само неща, принадлежащи на един друг свят, без да е в състояние да вникне в тяхната връзка и зависимост с предметите от сетивния свят.
към текста >>

Обаче ясновидецът може да я възприеме само поради това, че съумява да насочи навън освободената сила, лежаща в основата на неговите чувства, също както сетивния човек насочва навън възприемателната способност на своите очи.
Когато един човек изпитва чувство на омраза към друг за ясновидеца това чувство е видимо и подобно на фин светлинен облак с определена оцветка. Ясновидецът може да отклони това чувство на омраза, както сетивния човек може да отклони един удар от физически предмет. В свръхсетивния свят омразата е едно нагледно и видимо явление. Обаче ясновидецът може да я възприеме само поради това, че съумява да насочи навън освободената сила, лежаща в основата на неговите чувства, също както сетивния човек насочва навън възприемателната способност на своите очи. Така е не само с омразата, но и с много по-съществени процеси, разиграващи се в свръхсетивния свят. Съзнателната връзка с тях човек може да осъществи само благодарение на освободените си душевни сили.
към текста >>

123. 15. ЖИВОТ И СМЪРТ. ГОЛЕМИЯТ ПАЗАЧ НА ПРАГА GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Човек не може да се роди в духовния свят с вече развити "духовни очи", ако те не са формирани още в условията на физическия свят, както и новороденото дете не би могло да се появи на бял свят с физически очи, без те да са формирани в майчината утроба.
Човек не може да се роди в духовния свят с вече развити "духовни очи", ако те не са формирани още в условията на физическия свят, както и новороденото дете не би могло да се появи на бял свят с физически очи, без те да са формирани в майчината утроба.
към текста >>

124. 16. ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

На огромната опасност се излага всеки, който срещне своята изправена Карма като жив и сетивен образ пред очите си, без да е достатъчно подготвен.
Антропософията, или Науката за Духа, ни отвежда към тази среща. Само непозволената, низша магия може да направи от "Пазачът на прага" един видим образ. В случая става дума за създаването на един облак от фина материя, за един вид димна формация, съставена от точно смесване на определени вещества. Често пъти силата на магьосника е достатъчна, за да моделира тази димна формация и за да свърже нейните вещества с все още неизправената Карма на човека. Ако човек е достатъчно напреднал в своето ясновидство, той не се нуждае от подобно сетивно онагледяване. На огромната опасност се излага всеки, който срещне своята изправена Карма като жив и сетивен образ пред очите си, без да е достатъчно подготвен. Човек не трябва да се стреми към такива неща. Драматично описание на "Пазачът на прага" срещаме в романа "Занони" от Булвър Лайтън. )
към текста >>

Но ако би присвоил единствено за себе си силите на "народностната душа" и "расовата душа", човек би се втвърдил в себе си и би насочил своето развитие в крайно погрешна посока.
Едно друго разкритие след срещата с "пазачът на прага" е, че тези духовни Същества постепенно ще се оттеглят от него. Той трябва напълно да се откъсне от всяка човешка общност. Но ако би присвоил единствено за себе си силите на "народностната душа" и "расовата душа", човек би се втвърдил в себе си и би насочил своето развитие в крайно погрешна посока. Наистина, мнозина ще възразят: "Да, обаче аз вече съм свободен от всякакви народностни и расови връзки; аз искам да бъда само човек и нищо повече от човек". Тук следва да попитаме: Кому дължиш ти тази свобода? Нима не чрез твоето семейство си заел точно това място в света? Нима не твоя народ и твоята раса постигнаха това, което ти представляваш днес? Те са тези, които те възпитаваха; и ако се издигнеш над всички предразсъдъци, превръщайки се в истински благодетел за другите, нима не дължиш това на тяхното възпитание?
към текста >>

125. ПОСЛЕСЛОВ GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Ако човек ги чете правилно, ще установи: тяхната единствена цел е да посочи необходимото душевно състояние на този, който в точно определени моменти на своя живот се стреми да проникне в свръхсетивния свят.
Описанията в тази книга биха могли да бъдат сметнати за ясни и точни указания целящи пълно преобразуване на човешката личност. Ако човек ги чете правилно, ще установи: тяхната единствена цел е да посочи необходимото душевно състояние на този, който в точно определени моменти на своя живот се стреми да проникне в свръхсетивния свят. Човек изгражда това душевно състояние като едно второ същество в себе си, докато предишното същество продължава стария си начин на живот.
към текста >>

126. КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА GA_11 Из Хрониката Акаша

Произходът на човека от чисто животински прадеди изглеждаше, че ще се превърне в една нова догма и всяко придържане към един духовно-душевен произход на човешкия род в очите на изследващите природата философи се считаше за останало от детската възраст на човечеството суеверие, с което хората не трябва повече да се занимават.
Ако още Бюхнер, Фогт, Молешот и други бяха градили върху чисто естественонаучни предпоставки, то в 1872 г. в своята книга “Стара и нова вяра” Давид Фридрих Щраус се опита да намери опорни точки за новото изповедание, опирайки се на своите богословски и философски познания. Още преди няколко десетилетия с книгата си “Животът на Исус” той се намеси в духовния живот по един впечатляващ начин. Той изглеждаше въоръжен с цялото богословско и философско образование на неговото време. Сега той смело се изказа, че издържаното в материалистичен смисъл обяснение на световните явления, включително и на човека трябва да образува основата на едно ново евангелие, за едно ново морално схващане и изграждане на съществуването. Произходът на човека от чисто животински прадеди изглеждаше, че ще се превърне в една нова догма и всяко придържане към един духовно-душевен произход на човешкия род в очите на изследващите природата философи се считаше за останало от детската възраст на човечеството суеверие, с което хората не трябва повече да се занимават.
към текста >>

Когато следя развитието на една велика драма или с помощта на учените участвувам в едно пътуване до други звезди, или предприемам екскурзия до съществуващи преди човечеството пейзажи, когато се възхищавам от величието на природата, изкачил планинските върхове или почитам изкуството на хората в тонове и багри, не е ли достатъчно всичко това, което ме възвисява?
Бяха проучени нравите и възгледите на дивите племена. Остатъци от първобитни култури, които се изравят от Земята, както и кости на допотопни животни и отпечатъците на загинали растителни светове: Всичко това трябваше да служи като свидетелство за факта, че при своето първо явяване върху Земното кълбо човекът се е различавал от по-висшите животни само по степента на развитието си, но че духовно-душевно той се е издигнал до неговата сегашна висота, започвайки развитието си от чисто животинското естество. Настъпил беше моментът, когато всичко изглеждаше да се съгласува в тази материалистическа постройка. И намирайки се под известна принуда, която представите на времето упражняваха върху тях, хората мислеха така, както пише един вярващ материалист: “Усърдното проучване на науката ме доведе дотам да приема всичко спокойно, да нося търпеливо неизменящото се и за останалото да се грижа и помагам, за да бъдат смекчени бедствията на човечеството. Аз мога толкова по-лесно да се откажа от фантастичните утешения, които едно вярващо сърце търси в чудотворни формули, колкото моята фантазия намира най-хубавите импулси чрез литературата и изкуството. Когато следя развитието на една велика драма или с помощта на учените участвувам в едно пътуване до други звезди, или предприемам екскурзия до съществуващи преди човечеството пейзажи, когато се възхищавам от величието на природата, изкачил планинските върхове или почитам изкуството на хората в тонове и багри, не е ли достатъчно всичко това, което ме възвисява? Имам ли тогава нужда от още нещо, което противоречи на моя разум? Страхът от смъртта, който измъчва толкова набожни хора, ми е напълно чужд. Аз зная, че когато моето тяло се разложи, ще живея понататък толкова малко, колкото съм живял и преди да се родя. За мене не съществуват мъките на едно чистилище и на един ад. Аз ще се върна обратно в безграничното царство на природата, което обгръща с любов всички свои деца.
към текста >>

И без това разумни изследователи вярваха, че е трябвало още по-рано да напуснат тази почва, както например починалият на младини В. Х.
Те искаха да докажат, че чрез нея не може да бъде обяснено нищо. Говориха за безсилие на “естествения подбор”. По-нататък в последните години де Врис можа чрез опити да докаже, че съществуват напълно скокообразни изменения на една жива форма в друга (мутации). Така бе разклатено също и това, което дарвинистите считаха за здрав символ на вярата, че формите на растенията и на животните се изменят постепенно. Под нозете все повече изчезваше почвата, върху която бе градено в течение на десетилетия. И без това разумни изследователи вярваха, че е трябвало още по-рано да напуснат тази почва, както например починалият на младини В. Х. Ролф, който в своята книга: “Биологичните проблеми като сравнение за развитието на една рационална етика” заяви още в 1884 година: “Дарвиновият принцип на борбата за съществуване става приемлив чрез въвеждането на ненаситността. Защото само тогава имаме обяснение за факта, че създанието, винаги където му е възможно, поема повече, отколкото се нуждае за запазване на съществуването си, и че то нараства прекалено много, където му се удава случай за това... Докато за дарвиниста не съществува никаква борба за съществуване навсякъде там, където съществуването на създанието не е застрашено, за мене борбата е вездесъща. Тя първично е борба за живот, една борба за умножение на живота, обаче не борба за съществуване”.
към текста >>

127. НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ GA_11 Из Хрониката Акаша

Логическият ум, комбинативното мислене, върху които почива всичко, което днес се създава, напълно липсваха на първите атлантци.
Нашите атлантски прадеди се различаваха от съвременния човек повече отколкото си представя онзи, който се ограничава със своите познания, като обхваща само света на сетивата. Тази разлика засяга не само външността, но също и духовните способности. Техните познания и техните технически изкуства, цялата тяхна култура беше различна от това, което може да се наблюдава днес. Ако се върнем в миналото, в първите времена на атлантското човечество, ние ще намерим духовни способности, които са напълно различни от нашите. Логическият ум, комбинативното мислене, върху които почива всичко, което днес се създава, напълно липсваха на първите атлантци. В замяна на това те имаха високо развита памет. Тази памет беше една от техните най-изтъкнати духовни способности. Те например не изчисляваха както ние, усвоявайки си определени правила, които след това да прилагат. През атлантските времена “таблицата на умножението” беше нещо съвършено непознато. Никой не запомняше на ум, че 3 х 4 прави 12.
към текста >>

Доверието, което се оказваше на посветените и на техните представители през време на атлантската епоха, почиваше не на изобилието на техния личен опит, а на възрастта на тяхната мъдрост.
Казаното тук не важи за посветените и за техните школи. Защото по степента на тяхното развитие те изпреварват тяхната епоха. И за приемането в такива школи решава не възрастта, а обстоятелството, дали този, който трябва да бъде приет, в своите минали прераждания е придобил способностите, които му позволяват да приеме една по-висша мъдрост. Доверието, което се оказваше на посветените и на техните представители през време на атлантската епоха, почиваше не на изобилието на техния личен опит, а на възрастта на тяхната мъдрост. При посветения личността престава да има значение. Той изцяло стои в служба на вечната мъдрост. Ето защо за него също не важи характеристиката на определен период от време. Докато логическата мисловна способност липсваше още на атлантците (именно на първите атлантци), те имаха във високо развитата паметова способност нещо, което придаваше особен характер на тяхната дейност. Но със същността на една човешка способност винаги са свързани други способности.
към текста >>

Така бяха поставени в движение летящите на неголяма височина над Земята превозни средства.
През време на атлантската епоха растенията се отглеждаха не само, за да бъдат използувани като хранителни средства, а също за да се поставят дремещите в тях сили в служба на съобщенията и на индустрията. Както ние имаме устройства да превърнем дремещата в каменните въглища сила в двигателната сила на нашите локомотиви, така и атлантците имаха съоръжения, които – така да се каже – те отопляваха с растителни семена и в които жизнената сила се превръщаше в технически използваема сила. Така бяха поставени в движение летящите на неголяма височина над Земята превозни средства. Тези превозни средства се движеха на по-малка височина от височината на планините от атлантската епоха и те имаха механизми за управление, чрез които можеха да се издигат над тези планини.
към текста >>

Тези превозни средства се движеха на по-малка височина от височината на планините от атлантската епоха и те имаха механизми за управление, чрез които можеха да се издигат над тези планини.
През време на атлантската епоха растенията се отглеждаха не само, за да бъдат използувани като хранителни средства, а също за да се поставят дремещите в тях сили в служба на съобщенията и на индустрията. Както ние имаме устройства да превърнем дремещата в каменните въглища сила в двигателната сила на нашите локомотиви, така и атлантците имаха съоръжения, които – така да се каже – те отопляваха с растителни семена и в които жизнената сила се превръщаше в технически използваема сила. Така бяха поставени в движение летящите на неголяма височина над Земята превозни средства. Тези превозни средства се движеха на по-малка височина от височината на планините от атлантската епоха и те имаха механизми за управление, чрез които можеха да се издигат над тези планини.
към текста >>

Тяхната използваемост почиваше на това, че тогава въздушната обвивка, която обгръщаше Земята, беше много по-гъста отколкото днес.
Трябва да си представим, че с напредването на времето всички условия на нашата Земя много са се изменили. Гореспоменатите превозни средства на атлантците биха били напълно неизползуваеми в наше време. Тяхната използваемост почиваше на това, че тогава въздушната обвивка, която обгръщаше Земята, беше много по-гъста отколкото днес. Дали според днешните научни понятия хората биха могли да си представят една такава гъстота на въздуха, това не трябва да ни занимава тук. Поради същността си науката и логичното мислене никога не могат да решат, дали нещо е възможно или не е. Те имат за задача да обяснят само това, което се установява чрез опита и наблюдението. А гореспоменатата гъстота на въздуха за окултното познание е така здраво установена, както може да бъде здраво установен днес един сетивно даден факт. Също така здраво установен обаче е, може би необяснимия за днешната физика и химия факт, че през време на атлантската епоха водата по цялата Земя беше много по-рядка отколкото днес.
към текста >>

И от това при отделните племена покъсно произлезе един вид религиозно почитане на умрелите, един култ към прадедите.
Той изискваше неговите дела да бъдат запазени в спомена. И върху този спомен за делата се основаваше фактът, че една група от свързани помежду си хора избираше един човек за свой ръководител. Разви се един вид царствен чин. Даже това признание се простираше отвъд смъртта. Разви се споменът за прадедите или за онези, които бяха си спечелили заслуги в живота. И от това при отделните племена покъсно произлезе един вид религиозно почитане на умрелите, един култ към прадедите. Този култ продължи много дълго време и прие най-различни форми. Още при рмоахалите човекът имаше дотолкова значение, доколкото в даден момент той можеше да се наложи чрез превес на силите си. Ако там някой искаше признание за това, което беше направил през изминалите дни, той трябваше да покаже чрез нови дела, че още притежава старата сила. Той трябваше, така да се каже, да припомни старите си дела чрез нови. Извършеното в миналото нямаше вече стойност.
към текста >>

И действието на това възпитание почиваше на личната сила, която излъчваше възпитателят.
Това, което по-рано живееше само в паметта на близките хора, се пренасяше сега от бащата на сина. Делата на прадедите не трябваше да бъдат забравени за целия род. В потомците още се ценеше това, което беше извършил прадедът. Трябва да бъдем наясно върху факта, че в онези времена хората действително имаха силата да предават своите дарби на потомците. Възпитанието се стремеше предварително да обрисува живота в нагледни образи. И действието на това възпитание почиваше на личната сила, която излъчваше възпитателят. Той не развиваше умствената способност, а дарби, които имаха повече инстинктивен характер. Чрез такава система на възпитанието способностите на бащата в повечето случаи действително се предаваха на сина.
към текста >>

В техните ръце се съсредоточи голяма власт; а също голямо беше и уважението, което им се оказваше.
И личните опитности, които се придобиваха, намираха подкрепа от страна на онези, които бяха посветени във вечните закони на духовното развитие. Самите силни владетели получаваха посвещението, за да има личната им способност една силна опора. Чрез своето лично усърдие и чрез своята лична способност човекът постепенно става способен да получи посвещение. Той първо трябва да развие своите сили, започвайки отдолу нагоре, за да може след това отгоре да му бъде дарено озарението. Така се създадоха посветените царе и ръководителите на народите в Атлантида. В техните ръце се съсредоточи голяма власт; а също голямо беше и уважението, което им се оказваше.
към текста >>

Блясъкът в държавите на третата подраса почиваше на това, че общите спомени произвеждаха ред и хармония.
Обаче под въздействието на мисловната способност се разви жажда за новаторство и за изменения. Всеки искаше да наложи това, което неговият ум му подсказваше. Ето защо в петата подраса започнаха да се появяват размирици, които в шестата доведоха дотам, да се почувства необходимост своенравното мислене на отделния човек да бъде поставено под общи закони. Блясъкът в държавите на третата подраса почиваше на това, че общите спомени произвеждаха ред и хармония. В шестата подраса този ред трябваше да бъде наложен чрез измислени закони. Така в тази шеста подраса трябва да търсим произхода на правните и законни разпореждания. През време на третата подраса отделянето на една група хора ставаше само тогава, когато тя в известна степен беше принудена да напусне общността, защото вече не се чувствуваше добре при създадените чрез спомена условия. В шестата подраса това беше съвсем различно. Преценяващата мисловна сила търсеше новото като стимул за предприемаческа и съзидателна дейност.
към текста >>

128. ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА GA_11 Из Хрониката Акаша

Обикновените хора ги почитаха като “пратеници на боговете” и приемаха техните заповеди, техните повеления, а също и тяхното учение.
Но тази маса имаше ръководители, които по отношение на техните способности изпъкваха високо над нея. Мъдростта, която тези ръководители притежаваха и силите, които те владееха, не можеха да се постигнат чрез никакво Земно възпитание. Те им бяха дарени от висши същества, които не принадлежаха непосредствено към Земята. Естествено беше, че голямата маса от хората чувствуваше тези ръководители като същества от по-висше естество, като “пратеници” на боговете. Защото това, което тези ръководители знаеха и можеха да извършват, не можеше да се постигне с човешките сетивни органи и с човешкия ум. Обикновените хора ги почитаха като “пратеници на боговете” и приемаха техните заповеди, техните повеления, а също и тяхното учение. Чрез същества от такъв род човечеството беше запознато с науките, изкуствата и с изработването на уреди. Такива “пратеници на боговете” ръководеха сами обществата, или обучаваха хора, които бяха достатъчно напреднали в изкуството на управлението. За тези ръководители се казваше, че “общуват с боговете” и че от самите богове са посветени в законите, според които човечеството трябва да се развива. И това отговаряше на действителността. На места, за които не се знаеше нищо, ставаше това посвещение, това общение с боговете.
към текста >>

Вие трябва да изпълнявате заповедите на Бога, когото не виждате; и трябва да слушате един, за когото не можете да си съставите никакъв образ.” Така от устата на великия ръководител звучеше новата висша заповед, която предписваше почитането на един Бог на когото не можеше да бъде подобен никакъв сетивен образ, поради което за него не биваше и да се създава някакъв образ.
Досега те бяха насочвали поглед нагоре към техните видими пратеници на боговете, към техните свръхчовешки посветени, един от които беше този, който им говореше така, и те им съобщаваха, какво трябва да правят и какво да не правят. Сега обаче те бяха удостоени с достойнството, пратеникът на боговете да им говори за самите богове. Мощна бе речта, която той отново и отново отправяше към своята група. “Досега вие виждахте онези, които ви ръководеха; обаче има по-висши ръководители, които вие не виждате. И вие сте подчинени на тези ръководители. Вие трябва да изпълнявате заповедите на Бога, когото не виждате; и трябва да слушате един, за когото не можете да си съставите никакъв образ.” Така от устата на великия ръководител звучеше новата висша заповед, която предписваше почитането на един Бог на когото не можеше да бъде подобен никакъв сетивен образ, поради което за него не биваше и да се създава някакъв образ. Отзвук от тази първична заповед на петата човешка подраса са познатите ни от Библията думи: “Не си създавай никакъв кумир или някакво подобие на нещо, което е горе на небето, долу на Земята, във водата или под Земята...” (2. Мойсей, 10. глава).
към текста >>

129. ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА GA_11 Из Хрониката Акаша

Благоговението и почитта, с които лицата, имащи подобни сили бяха посрещани от страна на другите, бяха големи.
Човекът непосредствено приемаше това, което му се даваше там, като дар от духовните мирови същества. И когато получаваше това, което му се даряваше по този начин, той сам смяташе себе си за “служител” на тези мирови сили. Той се чувстваше “осветен” пред всичко недуховно. Ако на тази степен на развитието на човечеството искаме да говорим за религия, бихме могли да я наречем “религия на волята”. Религиозното настроение и посвещение се състоеше в това, че човекът пазеше подарените му сили като строга божествена “тайна”, че водеше един живот, чрез който освещаваше своята сила. Благоговението и почитта, с които лицата, имащи подобни сили бяха посрещани от страна на другите, бяха големи. И това благоговение и тази почит не бяха установени чрез някакви закони или нещо подобно на закони, а чрез самата непосредствена сила, които те излъчваха. Който не беше посветен, стоеше напълно под магическото влияние на посветените. И самопонятно беше също, че последните се считаха за свещени лица. Защото в техните храмови центрове те съзерцаваха действащите природни сили. Те проникваха с поглед в творческата работилница на природата.
към текста >>

И това благоговение и тази почит не бяха установени чрез някакви закони или нещо подобно на закони, а чрез самата непосредствена сила, които те излъчваха.
И когато получаваше това, което му се даряваше по този начин, той сам смяташе себе си за “служител” на тези мирови сили. Той се чувстваше “осветен” пред всичко недуховно. Ако на тази степен на развитието на човечеството искаме да говорим за религия, бихме могли да я наречем “религия на волята”. Религиозното настроение и посвещение се състоеше в това, че човекът пазеше подарените му сили като строга божествена “тайна”, че водеше един живот, чрез който освещаваше своята сила. Благоговението и почитта, с които лицата, имащи подобни сили бяха посрещани от страна на другите, бяха големи. И това благоговение и тази почит не бяха установени чрез някакви закони или нещо подобно на закони, а чрез самата непосредствена сила, които те излъчваха. Който не беше посветен, стоеше напълно под магическото влияние на посветените. И самопонятно беше също, че последните се считаха за свещени лица. Защото в техните храмови центрове те съзерцаваха действащите природни сили. Те проникваха с поглед в творческата работилница на природата. Това, което изживяваха, беше едно общение със съществата, които строят в самия свят.
към текста >>

Душевното в природата и в човешкия живот постепенно стана почитано и боготворено.
От едно такова душевно състояние, от едно такова душевно настроение се роди това, което можем да наречем човешка религия. Душевното в природата и в човешкия живот постепенно стана почитано и боготворено. Отделни жени стигнаха до особено господство, защото знаеха да тълкуват от особени, пълни с тайнственост глъбини това, което се съдържа в света.
към текста >>

130. РАЗДЕЛЯНЕ НА ПОЛОВЕТЕ GA_11 Из Хрониката Акаша

Тази част от нейната сила се насочи сега към вътрешността на човека.
Разделянето на полове се появи, когато Земята достигна определено състояние на сгъстяване. Гъстотата на материята обвърза една част от размножителната сила. И онази част от тази сила, която още е действена, стана необходимо да бъде допълнена отвън, чрез противоположната сила на един друг човек. Обаче душата както в мъжа така и в жената трябваше да задържи в себе си една част от нейната предишна сила. Тя не можеше да употреби тази част във външния телесен свят. Тази част от нейната сила се насочи сега към вътрешността на човека. Тя не можеше да се прояви навън; ето защо стана свободна за да гради вътрешните органи. И тук в развитието на човечеството настъпва една важна точка. По-рано това, което наричаме дух, способността на мисленето, не можеше да намери място в човека. Защото тази способност не би намерила никакъв орган, чрез който да прояви своята дейност. Душата беше използвала всичките си сили навън, за да изгражда тялото.
към текста >>

“Човекът” може да насочи навън само една част.
Свръхчовешките същества насочваха цялата си любов навън, за да позволят на Мировата мъдрост да се влее в тялото. “Човекът” може да насочи навън само една част. “Човекът” стана сетивно същество; и с това неговата любов стана сетивна. Той отклонява от външния свят онази част от съществото си, която насочва към своето вътрешно изграждане. Така се появява онова свойство, което наричаме себелюбие. Когато стана мъж или жена в своето физическо тяло, “човекът” можеше да се отдаде само с една част от неговото същество; с другата част той се отдели от заобикалящия свят. Той стана себелюбив (егоистичен).
към текста >>

На тази любов почива напредването на физическото човечество.
Човеците можеха да сторят това само с онази част от душевната сила, която се насочваше навън. Чрез това се роди сетивната любов. Тази любов е съпровождащото явление от действието на душата в едно мъжко или женско тяло. Сетивната любов стана силата за физическото развитие на човека. Тази любов събира заедно мъжа и жената, доколкото те са физически същества. На тази любов почива напредването на физическото човечество. Гореспоменатите свръхчовешки същества имаха власт само над тази любов. Онази част от човешката душевна сила, която е насочена навътре и трябва да донесе познание по околния път чрез сетивността, човекът я оттегли от властта на гореспоменатите свръхчовешки същества. Самите тези същества не бяха слезли никога до развитието на съответните вътрешни органи. Те можеха да облекат с любов стремежа навън, защото действащата навън любов беше тяхното собствено естество. С това беше създадена пропаст между тях и младото човечество.
към текста >>

131. ПОСЛЕДНИТЕ ВРЕМЕНА ПРЕДИ РАЗДЕЛЯНЕТО НА ПОЛОВЕТЕ GA_11 Из Хрониката Акаша

Това стана, когато една част от предишната размножителна сила на хората се насочи към вътрешността, когато се развиха същества с мозък.
Те чувстваха подтика да приемат впечатления отвън и свързваха с този подтик удоволствие, когато той можеше да бъде задоволен, неудоволствие с неговото незадоволяване. Чрез това те се различаваха от свръхчовешките същества. За тези същества впечатленията получавани отвън не бяха нищо повече освен потвърждение на духовните откровения. Те можеха да насочват поглед навън в света и не получаваха нищо друго освен отражение на това, което вече бяха получили от духа. Полу-свръхчовешките същества изпитваха нещо ново за тях и поради това те можеха да бъдат ръководители на хората, когато чистите образи в душите на тези хора се превърнаха в копия, в представи за външните предмети. Това стана, когато една част от предишната размножителна сила на хората се насочи към вътрешността, когато се развиха същества с мозък. Заедно с мозъка човекът придоби тогава също и способността да превръща външните сетивни впечатления в представи.
към текста >>

Трябва следователно да кажем, че благодарение на полу- свръхчовешките същества човешкото същество бе доведено дотам, да насочи своята вътрешна същност към сетивния външен свят.
Трябва следователно да кажем, че благодарение на полу- свръхчовешките същества човешкото същество бе доведено дотам, да насочи своята вътрешна същност към сетивния външен свят. Той не можеше да изложи своите душевни образи непосредствено на чистите духовни влияния. От свръхчовешките същества той получи способността да се размножава, тя му беше внедрена от тях като инстинктивен подтик. Духовно той би притежавал отначало само един вид сънищно съзнание, с което би продължавал да живее, ако не бяха се намесили полусвръхчовешките същества. Чрез тяхното влияние неговите душевни образи бяха насочени към сетивния външен свят. Човекът стана същество, което във външния свят придоби съзнание за себе си.
към текста >>

132. ХИПЕРБОРЕЙСКАТА И ПОЛЯРНАТА ЕПОХА GA_11 Из Хрониката Акаша

Начинанието, което предприемаме с тези съобщения, може би, е още посмело в очите на материалистическия начин на мислене, типичен за нашата съвременност, отколкото описаното в досегашните изложения.
Следващото изложение от Хрониката Акаша води в онези времена на миналото, които предхождат описаното в предишните глави. Начинанието, което предприемаме с тези съобщения, може би, е още посмело в очите на материалистическия начин на мислене, типичен за нашата съвременност, отколкото описаното в досегашните изложения. Днес много лесно можем да бъдем упрекнати във фантастичност по отношение на такива неща. Когато знаем, колко далеч е за образования в естествените науки човек в смисъла на днешното време да приеме сериозно тези неща – за да ги споделим – ни дава опора само съзнанието, че се описват сведения единствено в смисъла на духовните опитности. Тук не се казва нищо, което да не е било грижливо изпитано със средствата на духовната наука. Нека природоизследователят бъде толкова толерантен по отношение на духовната наука, колкото последната е толерантна спрямо естествено-научния начин на мислене. (Виж моята книга “Възгледи за света и за живота през 19-то столетие”, където вярвам да съм показал, че зная да ценя материалистическия естествено-научен възглед.)*/* През 1914 последва ново издание на произведението, допълнено с “Предистория на западната философия, разширена до съвременността” под заглавието “Загадките на философията в нейната история” Събр.
към текста >>

Читателите ще видят, че си струва човек да полага усилия, за да преодолее трудното разбиране, когато насочи поглед към дълбоките тайни, към пълните със значение загадки, засягащи човека.
Този път един голям период от време трябва да бъде описан само като очерк, за да бъде създаден веднъж един обзор. Едно по-точно описание на много неща, които сега само се загатват, ще бъде направено по-късно. Записите в “Хрониката Акаша” трудно могат да се преведат на нашия обикновен език. Те могат по-лесно да бъдат съобщени на символичния език, който се практикува в окултните школи, но съобщението на тези знаци днес още не е позволено. Ето защо читателят трябва да приеме някои неясни и трудно разбираеми неща и да положи усилия да стигне до разбиране, както самият автор полага големи усилия да даде едно общодостъпно описание. Читателите ще видят, че си струва човек да полага усилия, за да преодолее трудното разбиране, когато насочи поглед към дълбоките тайни, към пълните със значение загадки, засягащи човека. Едно действително себепознание на човека се поражда от тези “Хрониката Акаша”, които за окултния изследовател са толкова сигурни действителности както планините и реките за сетивните очи. Естествено възможно е да се получи някоя грешка на възприятието както там, така и тук. – Трябва да обърнем вниманието само върху това, че в предстоящия раздел ще разгледаме първо само развитието на човека. Наред с него естествено протича и развитието на другите природни царства минералното, растителното и животинското царство. За това ще говорим в следващите раздели.
към текста >>

Едно действително себепознание на човека се поражда от тези “Хрониката Акаша”, които за окултния изследовател са толкова сигурни действителности както планините и реките за сетивните очи.
Едно по-точно описание на много неща, които сега само се загатват, ще бъде направено по-късно. Записите в “Хрониката Акаша” трудно могат да се преведат на нашия обикновен език. Те могат по-лесно да бъдат съобщени на символичния език, който се практикува в окултните школи, но съобщението на тези знаци днес още не е позволено. Ето защо читателят трябва да приеме някои неясни и трудно разбираеми неща и да положи усилия да стигне до разбиране, както самият автор полага големи усилия да даде едно общодостъпно описание. Читателите ще видят, че си струва човек да полага усилия, за да преодолее трудното разбиране, когато насочи поглед към дълбоките тайни, към пълните със значение загадки, засягащи човека. Едно действително себепознание на човека се поражда от тези “Хрониката Акаша”, които за окултния изследовател са толкова сигурни действителности както планините и реките за сетивните очи. Естествено възможно е да се получи някоя грешка на възприятието както там, така и тук. – Трябва да обърнем вниманието само върху това, че в предстоящия раздел ще разгледаме първо само развитието на човека. Наред с него естествено протича и развитието на другите природни царства минералното, растителното и животинското царство. За това ще говорим в следващите раздели. После ще разгледаме някои неща, които ще помогнат обясненията за човека да се явят в една разбираема светлина.
към текста >>

Двете очи се развиха, когато душата започна все по-интимно да свързва външните светлинни впечатления с нейния собствен живот.
Както по-рано едно приятно впечатление от нещо душевно беше свързано с един светъл цветен образ в собствената душа на човека, така сега тя се свързва с впечатленията от външната светлина. Душата започна да вижда нещата около себе си цветни. Това беше свързано с развитието на новите зрителни органи. За неопределеното чувствуване на светлината и на тъмнината тялото имаше едно несъществуващо днес око. (Легендата за циклопа с едното око е спомен за това състояние). Двете очи се развиха, когато душата започна все по-интимно да свързва външните светлинни впечатления с нейния собствен живот. С това се изгуби способността за възприемане на душевното, намиращо се в окръжаващия свят. Душата стана все повече и повече огледало на външния свят. Този външен свят се отразява във вътрешността на душата като представа. Редом с това стана разделянето на половете. От една страна човешкото тяло стана възприемчиво за оплодяването само чрез едно друго човешко същество, от друга страна се развиха телесните органи служещи непосредствено на душата (нервната система и мозъка), чрез които сетивните впечатления на външния свят бяха отразявани в душата.
към текста >>

133. НАЧАЛО НА ДНЕШНАТА ЗЕМЯ ОТДЕЛЯНЕТО НА СЛЪНЦЕТО GA_11 Из Хрониката Акаша

Обаче човешкото тяло разви особени органи, които бяха възприемчиви за Слънчевата светлина, това бяха първите заложби на човешките очи.
И техният светлинен етер трябваше сега да действува съвместно със Слънчевия светлинен етер, за да бъде жизнеспособен. Обаче засегнати бяха не само онези същества, които непосредствено изгубиха светлинен етер, а също и другите. Защото в света всичко действа съвместно. Също и животинските форми, които сами не съдържаха светлинен етер, по-рано бяха обливани с лъчите на останалите същества, притежаващи този етер на Земята и се развиваха под това облъчване. Сега те също преминаваха под въздействието на намиращото се вън от Земята Слънце. Обаче човешкото тяло разви особени органи, които бяха възприемчиви за Слънчевата светлина, това бяха първите заложби на човешките очи. Отделянето на Слънцето предизвика по-нататъшно материално сгъстяване на Земята. От течното вещество се образува твърдото; също така светлинният етер се раздели на един друг вид светлинен етер и на един етер, който придава на телата способността да топлят топлинен етер. С това Земята стана едно същество, което разви в себе си топлина. Всички нейни същества изпаднаха под влиянието на топлината. Отново в астралната област трябваше да стане един процес както по-рано: една част от съществата се развиха по-високо за сметка на другите.
към текста >>

134. ОТДЕЛЯНЕТО НА ЛУНАТА GA_11 Из Хрониката Акаша

Всичко, което става по-нататък, е разбираемо, само когато насочим поглед назад към периоди, които са предшествали Земното развитие.
Всичко, което става по-нататък, е разбираемо, само когато насочим поглед назад към периоди, които са предшествали Земното развитие. Това трябва да стане в по-нататъшното четене на “Хрониката Акаша”. Там ще покажем, през какво развитие върху други планетни състояния на нашата Земя са минали свързаните със Земята същества, преди тя да достигне до същинското си Земно състояние. И ние още по-точно ще се запознаем с природата на “Лунните богове” и “Боговете на Слънцето”. Тогава и развитието на животинското, растителното и минералното царство съвършено ще се изясни.
към текста >>

135. НЯКОИ НЕОБХОДИМИ МЕЖДИННИ ЗАБЕЛЕЖКИ GA_11 Из Хрониката Акаша

Защото това изследване не почива върху спекулация, върху размишление с обикновени понятия, а върху действителна духовна опитност.
Сатурн, Слънце и Луна са така да се каже трите въплъщения на Земята в миналото време. И това, което в тази връзка се нарича Сатурн, Слънце, Луна, (или Старият Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна) днес не съществува като физическа планета, както предишните въплъщения на един човек не съществуват вече наред с неговото днешно въплъщение. Как стои работата с това “планетно развитие” и на другите принадлежащи към Земята същества, именно това ще бъде обект на следващите изложения, почерпени от “Хрониката Акаша”. С това не искаме да кажем, че посочените три състояния не са били предхождани от още по-далечни минали състояния. Обаче всичко, което ги предхожда се губи в тъмнина и окултно-научното изследване засега не може да хвърли светлина върху тях. Защото това изследване не почива върху спекулация, върху размишление с обикновени понятия, а върху действителна духовна опитност. И както на физическото поле нашето физическо око може да вижда само до определена граница и не може да проникне зад хоризонта, така също и “духовното око” може да стигне само до определен момент. Духовната наука почива само върху опитността и тя не прекрачва своеволно границите на тази опитност. Някои хора биха искали да изследват това, което е било “съвсем в началото на света” или “защо всъщност Бог е създал света”. За окултния изследовател преди всичко се касае за това, че на определена степен на познанието такива въпроси изобщо не бива да се задават. Защото по време на духовната опитност, на човека се разкрива всичко, което му е необходимо за изпълнение на неговото предопределение върху нашата планета.
към текста >>

Духовната наука почива само върху опитността и тя не прекрачва своеволно границите на тази опитност.
Как стои работата с това “планетно развитие” и на другите принадлежащи към Земята същества, именно това ще бъде обект на следващите изложения, почерпени от “Хрониката Акаша”. С това не искаме да кажем, че посочените три състояния не са били предхождани от още по-далечни минали състояния. Обаче всичко, което ги предхожда се губи в тъмнина и окултно-научното изследване засега не може да хвърли светлина върху тях. Защото това изследване не почива върху спекулация, върху размишление с обикновени понятия, а върху действителна духовна опитност. И както на физическото поле нашето физическо око може да вижда само до определена граница и не може да проникне зад хоризонта, така също и “духовното око” може да стигне само до определен момент. Духовната наука почива само върху опитността и тя не прекрачва своеволно границите на тази опитност. Някои хора биха искали да изследват това, което е било “съвсем в началото на света” или “защо всъщност Бог е създал света”. За окултния изследовател преди всичко се касае за това, че на определена степен на познанието такива въпроси изобщо не бива да се задават. Защото по време на духовната опитност, на човека се разкрива всичко, което му е необходимо за изпълнение на неговото предопределение върху нашата планета. Който търпеливо израства в работата и в опитностите на духовния изследовател, той ще види, че с постепенното постигане на духовна опитност, човек напълно задоволява копнежа си за отговор на всички въпроси, които го вълнуват. Например в следващите глави ще се види, как напълно се изяснява въпросът за “произхода на злото” и за много други неща, които са неясни.
към текста >>

Който не се задълбочи в духовната наука и заставайки на високия съдийски стол на своите предразсъдъци изпраща всичко, което се сподели, в областта на фантастиката и мечтателството, той най-малко ще разбере тази взаимовръзка с бъдещето.
Към обзора на миналото на човека, който ще направим чрез следващите съобщения, ще прибавим след това и този на бъдещето. Защото бъдещето може да се разкрие пред едно истинско духовно познание, макар и само дотолкова, доколкото е необходимо на човека за изпълнението на неговото предопределение. Който не се задълбочи в духовната наука и заставайки на високия съдийски стол на своите предразсъдъци изпраща всичко, което се сподели, в областта на фантастиката и мечтателството, той най-малко ще разбере тази взаимовръзка с бъдещето. А дори едно просто логическо разсъждение би могло да направи разбираемо това, което ще разгледаме. Само че такива логически разсъждения се приемат само дотолкова, доколкото те съвпадат с предразсъдъците на хората. Предразсъдъците са силни врагове също и на всяка логика.
към текста >>

Физическата наука почива на разбиранията на ума и затова нейното пророчество е също само нещо умствено, зависимо от преценки, заключения, комбинации и др.. Предсказването чрез духовното познание произхожда от едно действително по-висше виждане или възприемане.
Така ще бъде също и с великите мирови събития и с човешките съдбини на бъдещето. Човек като окултен изследовател ги предвижда, макар че те трябва да се реализират само чрез човешката воля. Окултният изследовател предварително вижда това, което може да се реализира едва чрез човешката свобода. Че това е възможно, могат да ни дадат представа следващите съобщения. Само че трябва да изясним една съществена разлика между предопределението на фактите чрез физическата наука и онова чрез духовното познание. Физическата наука почива на разбиранията на ума и затова нейното пророчество е също само нещо умствено, зависимо от преценки, заключения, комбинации и др.. Предсказването чрез духовното познание произхожда от едно действително по-висше виждане или възприемане. Даже окултният изследовател най-строго трябва да избягва да си представя всичко, което почива на размишление, комбиниране, спекулация и т. н.. В това отношение той трябва да упражнява най-голямо смирение и да бъде напълно наясно върху факта, че всяко спекулиране, всяко умствено философстване и т. н. са вредни за истинското виждане. Тези подходи принадлежат на по-низшата човешка природа, а истински по-висшето познание започва едва там, където тази природа се издига до по-висшата същност на човека. С това само по себе си не се казва нищо против тези подходи, които в тяхната област не само са оправдани, а също и единствено правилните.
към текста >>

Даже окултният изследовател най-строго трябва да избягва да си представя всичко, което почива на размишление, комбиниране, спекулация и т.
Човек като окултен изследовател ги предвижда, макар че те трябва да се реализират само чрез човешката воля. Окултният изследовател предварително вижда това, което може да се реализира едва чрез човешката свобода. Че това е възможно, могат да ни дадат представа следващите съобщения. Само че трябва да изясним една съществена разлика между предопределението на фактите чрез физическата наука и онова чрез духовното познание. Физическата наука почива на разбиранията на ума и затова нейното пророчество е също само нещо умствено, зависимо от преценки, заключения, комбинации и др.. Предсказването чрез духовното познание произхожда от едно действително по-висше виждане или възприемане. Даже окултният изследовател най-строго трябва да избягва да си представя всичко, което почива на размишление, комбиниране, спекулация и т. н.. В това отношение той трябва да упражнява най-голямо смирение и да бъде напълно наясно върху факта, че всяко спекулиране, всяко умствено философстване и т. н. са вредни за истинското виждане. Тези подходи принадлежат на по-низшата човешка природа, а истински по-висшето познание започва едва там, където тази природа се издига до по-висшата същност на човека. С това само по себе си не се казва нищо против тези подходи, които в тяхната област не само са оправдани, а също и единствено правилните. Само по себе си нищо не е по-висше или по-низше, а само когато условно се постави в отношение едно към друго.
към текста >>

И затова е важно да посочим тук с примери такива други степени на съзнанието.
Също както няма качествена разлика в положението „ляво” и „дясно”. Ако човек отиде малко “надясно”, тогава нещата, които по-рано са били надясно, остават наляво. Така е и със степените на съзнанието, които стоят „по-високо” или „по-ниско” от обикновеното човешко съзнание. Когато самият човек се развие по-високо, тогава неговите отношения се изменят спрямо другите състояния на съзнанието. Обаче тези изменения са свързани именно с неговото развитие. И затова е важно да посочим тук с примери такива други степени на съзнанието.
към текста >>

Фактът, че съзнанието на днешния човек работи във физическия свят, почива на това, че неговите физически частици – мозъчните и нервни клетки – стоят в съвършено определена връзка едни с други.
Ясновидецът действително може това. В приведените примери пред нас имаме същества, които са съзнателни в другите светове и проникват във физическия свят само чрез техните физически органи отделните пчели и мравки. Но напълно е възможно едно такова съзнание, като това на пчелното семейство или на мравуняка, да е било в предишните времена на неговото развитие вече във физическия свят, както сегашното човешко съзнание, обаче след това е възлязло и е оставило във физическия свят само изпълнителните органи, а именно отделните мравки и пчели. Подобно нещо действително ще се случи в хода на развитието и с човека. То даже е станало по определен начин при ясновидците вече в настоящето. Фактът, че съзнанието на днешния човек работи във физическия свят, почива на това, че неговите физически частици – мозъчните и нервни клетки – стоят в съвършено определена връзка едни с други. Това, което бе изнесено в “Как се постигат познания за висшите светове? ” трябва да бъде посочено също и тук. При по-висшето развитие на човека обикновената връзка на мозъчните клетки действително се премахва. Тогава те са свързани “по-хлабаво”, така че мозъкът на ясновидеца може да бъде сравнен в определено отношение с един мравуняк, макар и анатомично разкъсването на мозъчните клетки (молекули) да не може да се докаже. Отделните молекули на мравуняка – именно самите мравки – са били здраво свързани помежду си в едно далечно минало, както молекулите на човешкия мозък.
към текста >>

136. ЗА ПРОИЗХОДА НА ЗЕМЯТА GA_11 Из Хрониката Акаша

Позовавайки се на източни описания на състоянието на нещата, днешната теософия нарича едно състояние на развитието, в което животът се разгръща външно, манвантара, а намиращото се между две манвантари междинно състояние на почивка тя нарича пралая.
По-скоро съществуват определени прекъсвания. Сатурновото състояние не преминава непосредствено в степента на Слънцето. Между Сатурновото и Слънчевото развитие, а също така и между следващите форми на човешкото небесно тяло има междинни състояния, които бихме могли да сравним с нощта между два дни, или с подобно на сън състояние, в което се намира един растителен зародиш, преди той да се развие отново до пълно растение. Позовавайки се на източни описания на състоянието на нещата, днешната теософия нарича едно състояние на развитието, в което животът се разгръща външно, манвантара, а намиращото се между две манвантари междинно състояние на почивка тя нарича пралая. В смисъла на европейската окултна наука за първото състояние можем да употребим думата “открит цикъл”, за второто думата “скрит или затворен цикъл”. Употребяват се също и други наименования. Сатурн, Слънце, Луна, Земя са следователно “открити цикли”, а намиращите се между тях състояния на почивка са “затворени”.
към текста >>

Сатурн, Слънце, Луна, Земя са следователно “открити цикли”, а намиращите се между тях състояния на почивка са “затворени”.
Сатурновото състояние не преминава непосредствено в степента на Слънцето. Между Сатурновото и Слънчевото развитие, а също така и между следващите форми на човешкото небесно тяло има междинни състояния, които бихме могли да сравним с нощта между два дни, или с подобно на сън състояние, в което се намира един растителен зародиш, преди той да се развие отново до пълно растение. Позовавайки се на източни описания на състоянието на нещата, днешната теософия нарича едно състояние на развитието, в което животът се разгръща външно, манвантара, а намиращото се между две манвантари междинно състояние на почивка тя нарича пралая. В смисъла на европейската окултна наука за първото състояние можем да употребим думата “открит цикъл”, за второто думата “скрит или затворен цикъл”. Употребяват се също и други наименования. Сатурн, Слънце, Луна, Земя са следователно “открити цикли”, а намиращите се между тях състояния на почивка са “затворени”.
към текста >>

Би било съвсем неправилно, ако помислим, че през време на състоянията на почивка целият живот замира, въпреки че тази представа царува днес в много теософски кръгове.
Би било съвсем неправилно, ако помислим, че през време на състоянията на почивка целият живот замира, въпреки че тази представа царува днес в много теософски кръгове. Както през време на сън човекът не престава да живее, така и неговият живот, и този на неговото небесно тяло не умира през времето на един “затворен цикъл” (пралая). Само че състоянията на живот през времето на затворените цикли не могат да бъдат възприемани със сетивата, които се развиват през време на “откритите цикли”, както и човекът не възприема по време на съня това, което става около него. Защо употребяваме израза “цикъл” за състоянията на развитие, ще се види от следващото изложение. Върху огромните периоди, които принадлежат към тези “цикли” ще говорим по-нататък.
към текста >>

Когато завърши развитието на Сатурновото съзнание, настъпи един от гореспоменатите дълги почивни периоди (пралайя).
Когато завърши развитието на Сатурновото съзнание, настъпи един от гореспоменатите дълги почивни периоди (пралайя). След този почивен период от човешкото небесно тяло се разви това, което във “Въведение в Тайната наука” се нарича Слънце. И на това Слънце отново се появиха човешките същества, събудени от техния сън. В тях като заложба съществуваше развитото по-рано Сатурново съзнание. От тяхната заложба те развиха първо него. Можем да кажем, че на Слънцето човекът повтори Сатурновото състояние, преди да се издигне до едно по-високо такова.
към текста >>

След този почивен период от човешкото небесно тяло се разви това, което във “Въведение в Тайната наука” се нарича Слънце.
Когато завърши развитието на Сатурновото съзнание, настъпи един от гореспоменатите дълги почивни периоди (пралайя). След този почивен период от човешкото небесно тяло се разви това, което във “Въведение в Тайната наука” се нарича Слънце. И на това Слънце отново се появиха човешките същества, събудени от техния сън. В тях като заложба съществуваше развитото по-рано Сатурново съзнание. От тяхната заложба те развиха първо него. Можем да кажем, че на Слънцето човекът повтори Сатурновото състояние, преди да се издигне до едно по-високо такова. Обаче тук нямаме просто повторение, а една друга форма.
към текста >>

След като Слънчевата степен премина през съответните второстепенни цикли, отново настъпи период на почивка.
След като Слънчевата степен премина през съответните второстепенни цикли, отново настъпи период на почивка. От тази почивка човешкото небесно тяло се пробуди за неговото “Лунно съществуване”. Тук отново, преди да се издигне по-високо, човекът повтори Сатурновата и Слънчевата степен в два по-малки цикъла. След това той навлезе в Лунното съзнание. За него е по-лесно да си съставим една представа, защото съществува известна прилика между тази степен на съзнанието и това, което днешният човек има при сънуването. Трябва обаче изрично да подчертаем, че и тук можем да говорим само за подобие, а не за еднаквост.
към текста >>

От тази почивка човешкото небесно тяло се пробуди за неговото “Лунно съществуване”.
След като Слънчевата степен премина през съответните второстепенни цикли, отново настъпи период на почивка. От тази почивка човешкото небесно тяло се пробуди за неговото “Лунно съществуване”. Тук отново, преди да се издигне по-високо, човекът повтори Сатурновата и Слънчевата степен в два по-малки цикъла. След това той навлезе в Лунното съзнание. За него е по-лесно да си съставим една представа, защото съществува известна прилика между тази степен на съзнанието и това, което днешният човек има при сънуването. Трябва обаче изрично да подчертаем, че и тук можем да говорим само за подобие, а не за еднаквост. Защото вярно е, че Лунното съзнание протича в образи, каквито ни предлага и сънуването, но тези образи отговарят на нещата и процесите от околната среда на човека по същия начин, както представите на “ясното дневно съзнание”.
към текста >>

Когато “Луната” мина през съответните “малки цикли”, отново настъпи един почивен период (пралайя).
По този начин вижда също и днешният ясновидец, само че при своето виждане той е напълно самосъзнателен, докато обитателят на Старата Луна имаше само едно сънищно, сумрачно съзнание. Образите, които просветваха “във вътрешността” на тези обитатели, имаха точно определено отношение към околната среда. В тях нямаше нищо произволно. Ето защо Лунните същества можеха да се ръководят по тях, те действаха под впечатленията на тези образи така, както днешният човек действа под впечатленията на сетивните възприятия. Развитието на това сънищноподобно съзнание – на третата главна степен – беше задачата на “Лунния цикъл”. Когато “Луната” мина през съответните “малки цикли”, отново настъпи един почивен период (пралайя). И след този почивен период от тъмнината се зазори “Земята”.
към текста >>

И след този почивен период от тъмнината се зазори “Земята”.
Образите, които просветваха “във вътрешността” на тези обитатели, имаха точно определено отношение към околната среда. В тях нямаше нищо произволно. Ето защо Лунните същества можеха да се ръководят по тях, те действаха под впечатленията на тези образи така, както днешният човек действа под впечатленията на сетивните възприятия. Развитието на това сънищноподобно съзнание – на третата главна степен – беше задачата на “Лунния цикъл”. Когато “Луната” мина през съответните “малки цикли”, отново настъпи един почивен период (пралайя). И след този почивен период от тъмнината се зазори “Земята”.
към текста >>

137. ЗЕМЯТА И НЕЙНОТО БЪДЕЩЕ GA_11 Из Хрониката Акаша

И на второ място, във всички хора като зародишни заложби още сега съществуват трите следващи състояния на съзнанието; и ясновидското изследване има средствата да посочи, какво ще се развие от тези зародишни заложби.
В тези състояния на съзнанието човекът ще живее на следващата планета, в която Земята ще се превърне след нейната настояща форма. Не е безсмислено да кажем нещо за тези бъдещи състояния на съзнанието, следователно също и за живота върху следващите планети (следващите инкарнации на Земята). Защото ясновидецът върви в своето развитие, изпреварвайки своите събратя поради определени причини, които ще обясним на други места. Следователно при него се развиват още сега онези състояния на съзнанието, до които трябва да достигне цялото човечество с напредващото планетно развитие. Следователно в съзнанието на ясновидеца вече има образи, характерни за бъдещите степени на човешкото развитие. И на второ място, във всички хора като зародишни заложби още сега съществуват трите следващи състояния на съзнанието; и ясновидското изследване има средствата да посочи, какво ще се развие от тези зародишни заложби.
към текста >>

Когато след един период от почивка Земята ще се е превърнала в Юпитер и човекът ще се е появил на тази планета, тогава през времето на четири по-малки цикли трябва отново да бъдат повторени четирите предишни състояния – Сатурн, Слънце, Луна и Земя; и едва през време на петия Юпитеров цикъл човекът ще стигне до степента, която по-горе бе охарактеризирана като същинско Юпитерово съзнание.
Този е ходът на развитието на съзнанието: първо то започва сумрачно; не възприема нищо от другите неща и същества, а само вътрешните изживявания (образи, картини) на собствената душа; след това се развива възприятието. И накрая възприемащото съзнание се превръща в едно творческо съзнание. Преди Земното състояние да премине в живота на Юпитер, – след четвъртия Земен цикъл трябва да бъдат преминати още три по-малки цикли. Тези цикли ще служат за по-нататъшното усъвършенствуване на Земното съзнание по начин, който ще бъде описан в следващите глави, когато бъдат разгледани развитията на по-малките цикли и на техните подразделения при всичките седем планети. Когато след един период от почивка Земята ще се е превърнала в Юпитер и човекът ще се е появил на тази планета, тогава през времето на четири по-малки цикли трябва отново да бъдат повторени четирите предишни състояния – Сатурн, Слънце, Луна и Земя; и едва през време на петия Юпитеров цикъл човекът ще стигне до степента, която по-горе бе охарактеризирана като същинско Юпитерово съзнание. По един съответен начин ще се прояви “Венериното съзнание” през време на шестия Венерин цикъл.
към текста >>

138. ЖИВОТЪТ НА САТУРН GA_11 Из Хрониката Акаша

И тяхната най-голяма дейност се развива именно през почивните периоди между кръговете.
Тази работа не е завършена в края на Сатурновия живот; тя продължава по-нататък в първия Слънчев кръг. Трябва да знаем, че работата на висшите духове, които бяха назовани тук, не съвпада с началото и с края на един по-малък цикъл (кръг), а продължава от средата на единия кръг до средата на следващия. И тяхната най-голяма дейност се развива именно през почивните периоди между кръговете. Тя нараства от средата на един цикъл или кръг (Манвантара), става най-силна в средата на един почивен период (Пралая) и спада след това в следващия цикъл или кръг. (Още в предишните глави говорихме за това, че през време на почивните периоди животът съвсем не престава.)
към текста >>

Тя нараства от средата на един цикъл или кръг (Манвантара), става най-силна в средата на един почивен период (Пралая) и спада след това в следващия цикъл или кръг.
Тази работа не е завършена в края на Сатурновия живот; тя продължава по-нататък в първия Слънчев кръг. Трябва да знаем, че работата на висшите духове, които бяха назовани тук, не съвпада с началото и с края на един по-малък цикъл (кръг), а продължава от средата на единия кръг до средата на следващия. И тяхната най-голяма дейност се развива именно през почивните периоди между кръговете. Тя нараства от средата на един цикъл или кръг (Манвантара), става най-силна в средата на един почивен период (Пралая) и спада след това в следващия цикъл или кръг. (Още в предишните глави говорихме за това, че през време на почивните периоди животът съвсем не престава.)
към текста >>

(Още в предишните глави говорихме за това, че през време на почивните периоди животът съвсем не престава.)
Тази работа не е завършена в края на Сатурновия живот; тя продължава по-нататък в първия Слънчев кръг. Трябва да знаем, че работата на висшите духове, които бяха назовани тук, не съвпада с началото и с края на един по-малък цикъл (кръг), а продължава от средата на единия кръг до средата на следващия. И тяхната най-голяма дейност се развива именно през почивните периоди между кръговете. Тя нараства от средата на един цикъл или кръг (Манвантара), става най-силна в средата на един почивен период (Пралая) и спада след това в следващия цикъл или кръг. (Още в предишните глави говорихме за това, че през време на почивните периоди животът съвсем не престава.)
към текста >>

С това проследихме развитието на Сатурн докъдето неговият живот минава през един почивен период и се развива в това, което духовната наука нарича “Старото Слънце”.
С това проследихме развитието на Сатурн докъдето неговият живот минава през един почивен период и се развива в това, което духовната наука нарича “Старото Слънце”. За него ще говорим в следващите изложения.
към текста >>

139. ЖИВОТЪТ НА СЛЪНЦЕТО GA_11 Из Хрониката Акаша

Между двете се намира един почивен период (Пралайя).
Великата мирова епоха на Сатурн, която бе охарактеризирана в предишните изложения, е последвана от тази на Слънцето. Между двете се намира един почивен период (Пралайя). През време на този почивен период всичко, което се беше развило на Сатурн, приема характер, който се отнася към по-късно развиващия се Слънчев човек, както семето се отнася към растението, което израства от него. Сатурновият човек е оставил, така да се каже, своето семе, което минава през един вид сън, за да се развие след това като Слънчев човек.
към текста >>

През време на този почивен период всичко, което се беше развило на Сатурн, приема характер, който се отнася към по-късно развиващия се Слънчев човек, както семето се отнася към растението, което израства от него.
Великата мирова епоха на Сатурн, която бе охарактеризирана в предишните изложения, е последвана от тази на Слънцето. Между двете се намира един почивен период (Пралайя). През време на този почивен период всичко, което се беше развило на Сатурн, приема характер, който се отнася към по-късно развиващия се Слънчев човек, както семето се отнася към растението, което израства от него. Сатурновият човек е оставил, така да се каже, своето семе, което минава през един вид сън, за да се развие след това като Слънчев човек.
към текста >>

След третия (Лунния) цикъл отново настъпи един почивен период (Пралайя).
Това не е днешната Луна, а предшественикът на нашата Земя, един вид нейно предишно въплъщение (прераждане). От Старата Луна се получи Земята, след като тя отново отдели от своята материя и изхвърли навън това, което днес наричаме Луна. Следователно в третия цикъл на мястото на предишната планета Старото Слънце съществуваха две небесни тела, а именно неподвижната звезда Слънце и отделената планета Старата Луна. И при излизане от Слънцето тази планетна Луна беше взела със себе си човека и другите същества, които през време на Слънчевия цикъл се бяха развили като другари на човека. Сега Слънцето отвън раздаваше на Лунните същества силите, които те по-рано извличаха от него, когато там беше тяхното местожителство. След третия (Лунния) цикъл отново настъпи един почивен период (Пралайя). В този почивен период двете отделни небесни тела (Слънцето и Старата Луна) се съединиха отново и минаха заедно през сънното семенно състояние. В четвъртия голям космически цикъл в началото Слънцето и планетната Луна се появиха от тъмнината на съня като едно тяло. И през времето на първата половина на този цикъл се отдели нашата Земя с човека и неговите другари. Малко по-късно Земята отдели от себе си днешната Луна, така че сега като потомци на някогашната планета Старо Слънце съществуват три члена.
към текста >>

В този почивен период двете отделни небесни тела (Слънцето и Старата Луна) се съединиха отново и минаха заедно през сънното семенно състояние.
От Старата Луна се получи Земята, след като тя отново отдели от своята материя и изхвърли навън това, което днес наричаме Луна. Следователно в третия цикъл на мястото на предишната планета Старото Слънце съществуваха две небесни тела, а именно неподвижната звезда Слънце и отделената планета Старата Луна. И при излизане от Слънцето тази планетна Луна беше взела със себе си човека и другите същества, които през време на Слънчевия цикъл се бяха развили като другари на човека. Сега Слънцето отвън раздаваше на Лунните същества силите, които те по-рано извличаха от него, когато там беше тяхното местожителство. След третия (Лунния) цикъл отново настъпи един почивен период (Пралайя). В този почивен период двете отделни небесни тела (Слънцето и Старата Луна) се съединиха отново и минаха заедно през сънното семенно състояние. В четвъртия голям космически цикъл в началото Слънцето и планетната Луна се появиха от тъмнината на съня като едно тяло. И през времето на първата половина на този цикъл се отдели нашата Земя с човека и неговите другари. Малко по-късно Земята отдели от себе си днешната Луна, така че сега като потомци на някогашната планета Старо Слънце съществуват три члена.
към текста >>

След първия Слънчев кръг настъпва един по-малък почивен период, след който започва вторият Слънчев кръг.
След първия Слънчев кръг настъпва един по-малък почивен период, след който започва вторият Слънчев кръг. Отделните “най-малки цикли” или “глобуси” по-късно ще бъдат описани по-точно. Сега трябва да преминем към втория кръг на Слънцето. Още в края на първия Слънчев кръг човешкото тяло вече е узряло за приемане на етерното тяло, а именно чрез това, че “Духовете на мъдростта” му дадоха възможност да приеме една пълна с мъдрост подвижност. – Междувременно тези “Духове на мъдростта” се бяха развили по-нататък. Чрез работата, която бяха извършили, те бяха станали способни да излъчват от себе си тяхната субстанция така, както “Пламъците” бяха излъчили своята субстанция в началото на Сатурновия цикъл и с това дадоха физическата основа на човешкото физическо тяло.
към текста >>

140. ЖИВОТЪТ НА ЛУНАТА GA_11 Из Хрониката Акаша

Този висш човек спи след това заедно с другото, което се е развило на Луната, през време на почивния период (Пралайя), за да продължи своето развитие на планетата Земя.
То е онова, което в съединение с “Атма” – “Човека-дух” и с “Буди” – “Духа-живот съставлява висшата духовна част на човека. Както на Сатурн Престолите или Духовете на волята бяха проникнали “Човека-дух” (Атма) и както на Слънцето Херувимите бяха сторили това с мъдростта по отношение на Духа-живот (Буди), така сега Серафимите извършват това с “Духовното-себе” (Манас). Те проникват това Духовно себе и посаждат чрез това в него способността, която в по-късните степени на развитието – на Земята – ще се превърне в онази способност за образуване на представи, чрез която като мислещо същество той ще може да влиза в отношение със заобикалящия го свят. Тук веднага трябва да кажем, че започвайки от средата на шестия Лунен кръг се показва отново “Духът-живот” (Буди), от средата на седмия Лунен кръг “Човекът-дух” (Атма), които се свързват с “Духовното себе”, така че в края на цялата Лунна епоха е подготвен “Висшият човек”. Този висш човек спи след това заедно с другото, което се е развило на Луната, през време на почивния период (Пралайя), за да продължи своето развитие на планетата Земя.
към текста >>

Шестият и седмият Лунен кръг представляват един вид отлив на всички описани процеси, но същевременно образуването на един вид свръх зряло състояние, докато след това цялото премина в почивния период (Пралайя), за да преспи и премине в Земното съществуване.
Шестият и седмият Лунен кръг представляват един вид отлив на всички описани процеси, но същевременно образуването на един вид свръх зряло състояние, докато след това цялото премина в почивния период (Пралайя), за да преспи и премине в Земното съществуване.
към текста >>

Когато след почивния период, който настъпи след Слънчевата епоха, Слънцето отново изплува, пробуждайки се от тъмнината, всичко, което живееше на възникващата по този начин планета, я обитава като едно цяло.
Но развитието на човешкото астрално тяло е свързано с определен космически процес, който също трябва да опишем тук. Когато след почивния период, който настъпи след Слънчевата епоха, Слънцето отново изплува, пробуждайки се от тъмнината, всичко, което живееше на възникващата по този начин планета, я обитава като едно цяло. Но това новопробуждащо се Слънце е различно от онова, което е било по-рано. Неговото вещество не е както по-рано изцяло светещо; сега то има по-тъмни части. Тези части се отделят от единното цяло. И от втория жизнен кръг нататък тези части се отделят все повече като един самостоятелен член; чрез това Слънчевото тяло става подобно на бишкота. То се състои от две части, една съществено по-голяма част и друга по-малка, които обаче все още са свързани една с друга.
към текста >>

Към края на цялата мирова епоха Луната се приближава все повече до Слънцето и когато започва времето на почивния период (Пралайя), двете тела отново се съединяват в едно цяло, което преминава тогава в спящото състояние, за да се пробуди в една нова мирова епоха – тази на Земята.
Към края на цялата мирова епоха Луната се приближава все повече до Слънцето и когато започва времето на почивния период (Пралайя), двете тела отново се съединяват в едно цяло, което преминава тогава в спящото състояние, за да се пробуди в една нова мирова епоха – тази на Земята.
към текста >>

141. ЖИВОТЪТ НА ЗЕМЯТА GA_11 Из Хрониката Акаша

Такова местожителство им предлага Слънцето, след като то се очисти, така да се каже, от силите на Земята и на Луната.
Но не само материалните сили излизат сега извън това обиталище. Заедно с тях излизат също и духовните същества, за които бе казано, че на охарактеризираното небесно тяло образуваха една духовна общност. Тяхното съществуване остава в една по-вътрешна връзка със Слънцето, отколкото с небесното тяло, което Слънцето беше изхвърлило от себе си. Ако тези същества биха останали свързани със силите, които се развиват покъсно на Земята и Луната, те не биха могли да се развият по-нататък до отговарящите на тях степени. Те се нуждаят за това понататъшно развитие от ново местожителство. Такова местожителство им предлага Слънцето, след като то се очисти, така да се каже, от силите на Земята и на Луната. На степента, на която стоят сега тези същества, те могат да действуват вече върху силите на Земята и на Луната само отвън, от Слънцето.
към текста >>

142. ЧЕТИРИЧЛЕННИЯТ ЗЕМЕН ЧОВЕК GA_11 Из Хрониката Акаша

В такъв един “шедьовър” можем да се задълбочим само с удивление.
Тази част съвсем не е просто масивно сглобяване на вещества, а е изградена по най-изкусен начин на гредички, които са подредени в различни посоки. Никакво съвременно инженерно изкуство не би могло да сглоби един мост или нещо подобно с такава мъдрост. Строежът на горната част на костта на бедрото надминава днес всяко съвършенство на човешката мъдрост. Тази кост е така мъдро изградена, за да може с най-малкото количество вещество чрез подреждането на гредичките да бъде постигната необходимата носеща сила за опора на горната част на човешкото тяло. За целта е използвано най-малкото количество вещества за да се понесе възможно най-голямото силово въздействие. В такъв един “шедьовър” можем да се задълбочим само с удивление. И с не по-малко удивление можем да застанем пред строежа на човешкия мозък или на човешкото сърце, да, пред цялото устройство на човешкото физическо тяло. Нека сравним с това степента на съвършенството, която астралното тяло е достигнало на съвременната степен на развитието. То е носител на удоволствието и неудоволствието, на страстите, инстинктите, желанията и т.н.. Но какви нападения извършва това астрално тяло срещу мъдрото устройство на физическото тяло? Голяма част от средствата за наслада, които човекът приема в себе си, са отрова за сърцето. От това обаче следва, че дейността на физическото устройство на сърцето работи по-мъдро отколкото дейността на астралното тяло, което даже работи против тази мъдрост.
към текста >>

Първите заложби на очите, ушите и т.н., които се бяха образували на Сатурн като минерални тела така, както сега на Земята “безжизнените кристали”, имат също такъв стар произход; но те са придобили тяхната съвременна форма благодарение на това, че на всяка една от следващите планетни епохи са се преобразили до все по-високо съвършенство.
Погрешно би било, ако бихме вярвали, че всичко, което се намира като органи в сегашното човешко тяло, е било заложено още на Сатурн. Това не е така. В това далечно време бяха заложени предимно сетивните органи в човешкото тяло. Първите заложби на очите, ушите и т.н., които се бяха образували на Сатурн като минерални тела така, както сега на Земята “безжизнените кристали”, имат също такъв стар произход; но те са придобили тяхната съвременна форма благодарение на това, че на всяка една от следващите планетни епохи са се преобразили до все по-високо съвършенство. На Сатурн те бяха физични апарати и нищо повече. След това те бяха преобразувани на Слънцето, защото бяха проникнати от едно етерно тяло. С това те бяха включени в жизнения процес. Те станаха оживени физични апарати. И към тях се прибавиха онези части на човешкото физическо тяло, които можаха да се развият само под влиянието на едно етерно тяло – органите на растежа, на храненето, на размножението.
към текста >>

Пред очите на духовно-научния изследовател се представя следното положение.
Пред очите на духовно-научния изследовател се представя следното положение. На Слънцето човешкото физическо тяло беше стигнало в известно отношение до степента на растителното съществуване. Тогава то беше проникнато само от едно етерно тяло. На Луната то прие характера на животинското тяло, понеже беше проникнато и от астралното тяло. Обаче не всички органи взеха участие в това превръщане в животински характер. Някои останаха да стоят на растителната степен.
към текста >>

143. БЕЛЕЖКИ КЪМ ТОВА ИЗДАНИЕ GA_11 Из Хрониката Акаша

Хр., починал преди 423 пр. Хр.
182 Фидиас, роден след 500 пр. Хр., починал преди 423 пр. Хр. Атински скулптор.
към текста >>

144. ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ 1925 GA_13 Въведение в Тайната наука

Тайната Наука е наука за това, което остава дотолкова тайно, доколкото то не може да бъде възприемано навън в природата, а само в онези сфери, към които душата се отправя след като насочи своя поглед в духовния свят.
Чуха се мнения, че нещо, което претендира да бъде „наука", не може да е „тайно". Колко необмислено беше това възражение. Нима човек, който публикува известни данни, гледа на тях като „тайни". Цялата книга показва, че в нея няма нищо „тайно", а и че налице е стремежът към такава форма на описание, която да е разбираема и ясна как то всяка друга „наука". Нима думата „природознание" не показва, че става дума за едно познание на „природата"? Тайната Наука е наука за това, което остава дотолкова тайно, доколкото то не може да бъде възприемано навън в природата, а само в онези сфери, към които душата се отправя след като насочи своя поглед в духовния свят.
към текста >>

145. ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА GA_13 Въведение в Тайната наука

Защото много хора предпочитат да задоволяват дълбоките копнежи на душата си далеч не чрез това, което може да се опознае ясно и точно.
Не може да се оспори, че за мнозина този израз звучи почти магично, защото изглежда, че задоволява тяхната неутолима жажда за познаването на нещо „непознато", тайнствено и дори неясно, което те не могат да постигнат по естествен път. Защото много хора предпочитат да задоволяват дълбоките копнежи на душата си далеч не чрез това, което може да се опознае ясно и точно. Според тях освен познаваемите величини, в света би трябвало да съществуват и такива, които се изплъзват от полето на човешкото познание. С една странна упоритост, която не забелязват, те спъват познавателния копнеж на човека и отхвърлят всичко, което „е познато", и допускат само това, за което не може да се твърди, че е постигнато по естествено-научен път. Ето защо ако някой говори за „Тайната Наука", нека помни, че неизбежно ще срещне неразбиране и съпротива, които идват тъкмо от подобни защитници на тази наука; от защитници, които практически са устремени не към знание, а към неговата противоположност.
към текста >>

Необходимо е да насочим поглед върху това, как душата се отнася към се бе си, когато тя развива една или друга наука.
Естествено за този, който под „наука" разбира само това, което регистрират нашите сетива и нашият опиращ се на сетивата разсъдък, разглежданата тук „Тайна Наука" не може да означава никаква наука. Ако би искал да разбере себе си обаче, такъв човек би трябвало да признае, че той отхвърля „Тайната Наука" не по силата на някакви основателни доводи, а по силата на едно безапелационно решение, произлизащо от негови те чисто субективни чувства. За да вникне във всичко това, достатъчно е само човек да размисли как възниква науката и какво е нейното значение в живота на хората. По своето естество, възникването на науката не е свързано с предмета, който тя обхваща, а с действената активност на човешката душа, която се проявява в хода на познавателния стремеж. Необходимо е да насочим поглед върху това, как душата се отнася към се бе си, когато тя развива една или друга наука. Ако се поддадем на навика и приемем, че тази активност е налице само тогава, когато действуват нашите сетивни възприятия, ние лесно ще стигнем до убеждението, че в случая същественото са тъкмо тези сетивни възприятия, тези сетивни откровения. И тогава ние пропускаме обстоятелството, че в известен смисъл човешката душа е била ангажирана изключително и само върху своите сетивни откровения. Все пак ние можем да преодолеем подобно самоограничение и независимо от специалния случай на приложението да вникнем в самия характер на научната дейност. А това е съществено, когато ни предстои да говорим за познание на несетивни явления и да окачествяваме това познание като „научно". Човешката мисъл иска да обхване тези явления по същия начин, по който в други случаи тя обхваща естественонаучните явления.
към текста >>

Защото те се основават на едно здраво съждение, което обаче стига само до част от истината и не потъва в дълбочините на нещата.
От една повърхностна гледна точка те са прави. Те не искат да разглеждат по някакъв особен начин това, което предлага. т.н. действителност. Те считат за слабост, когато някой се отклонява от действителността и търси своето спасение в един скрит свят, който за тях е равнозначен на нещо фантастично и нереално. Ако в търсенето на духовнонаучни истини не искаме да се изпада в болестно мечтателство и слабост, трябва да признаем подобни възражения за оправдани. Защото те се основават на едно здраво съждение, което обаче стига само до част от истината и не потъва в дълбочините на нещата. Ако стремежът към свръхсетивното познание би могъл да подкопае живота и да ни отблъсне от истинската действителност, тогава подобни възражения биха били наистина достатъчно силни, за да отнемат всякаква почва под краката на едно сходно духовно течение.
към текста >>

Когато се насочи към Тайната Наука, пред човека се изправят и други пречки за разбирането на нещата.
Когато се насочи към Тайната Наука, пред човека се изправят и други пречки за разбирането на нещата. По принцип е вярно, че в изложението на Тайната Наука читателят намира едно описание на душевни опитности, които могат да го отведат към свръхсетивния свят. Практически обаче, това е само един вид идеал. На първо време читателят трябва да се запознае с много по-голям брой свръхсетивни опитности и то не негови, а чужди. Друг начин не съществува и тази книга също ще се придържа към него. Ще бъде описана голяма част от това, което авторът смята, че знае върху същността на човека, върху неговото поведение от раждането до смъртта, както и върху процесите в духовния свят след смъртта, по време на които човек не е вече свързан със своето тяло; по нататък ще бъде описано развитието на Земята и на човечеството.
към текста >>

146. СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА GA_13 Въведение в Тайната наука

За .да вникнем добре в понятието „физическо тяло", трябва първо да насочим вниманието си към едно явление, което се простира като велика загадка над всеки миг от живота: смъртта и във връзка с нея да проучим цялата т.н.
При разглеждането на човека от гледна точка на свръхсетивното познание, веднага влиза в сила това, което по начало е валидно за този начин на познание. Това разглеждане е свързано с признаването на „явната тайна" в самото човешко същество. За сетивата и за обвързания с тях разум, е достъпна само една част от това, което свръхсетивното познание обхваща от човешкото същество, а именно физическото тяло. За .да вникнем добре в понятието „физическо тяло", трябва първо да насочим вниманието си към едно явление, което се простира като велика загадка над всеки миг от живота: смъртта и във връзка с нея да проучим цялата т.н. нежива природа, минералното царство, което непрекъснато носи смъртта в себе си. По този начин се обръщаме към редица факти, чието пълно изясняване е възможно само чрез свръхсетивното познание; на тези факти е посветена и по-голяма част от предлаганата книга. Тук обаче сме длъжни да посочим определени понятия, които ще се окажат важни ориентири за читателя.
към текста >>

Тук обаче сме длъжни да посочим определени понятия, които ще се окажат важни ориентири за читателя.
Това разглеждане е свързано с признаването на „явната тайна" в самото човешко същество. За сетивата и за обвързания с тях разум, е достъпна само една част от това, което свръхсетивното познание обхваща от човешкото същество, а именно физическото тяло. За .да вникнем добре в понятието „физическо тяло", трябва първо да насочим вниманието си към едно явление, което се простира като велика загадка над всеки миг от живота: смъртта и във връзка с нея да проучим цялата т.н. нежива природа, минералното царство, което непрекъснато носи смъртта в себе си. По този начин се обръщаме към редица факти, чието пълно изясняване е възможно само чрез свръхсетивното познание; на тези факти е посветена и по-голяма част от предлаганата книга. Тук обаче сме длъжни да посочим определени понятия, които ще се окажат важни ориентири за читателя.
към текста >>

От друга страна обаче, трябва ясно да посочим елементарния факт, че след смъртта, за физическото тяло настъпва пълен разпад.
Във видимия свят физическото тяло на човека е онова, което го прави подобен на минералния свят. В същото време физическото тяло не може да бъде смятано за нещо, което различава човека от минерала. За непредубеденото мислене преди всичко е важен фактът, че след смъртта се проявява онази част от човешкото същество, която го приравнява с минералния свят. Трупът е онази част от човека, където се разиграват процеси, характерни за минералния свят. В тази част на човешкото същество трупа действуват същите сили и вещества, които действуват и в минералния свят. От друга страна обаче, трябва ясно да посочим елементарния факт, че след смъртта, за физическото тяло настъпва пълен разпад. Справедливо е да добавим: без съмнение, в човешкото физическо тяло се намират същите сили и вещества, каквито имаме и в минерала; обаче през времетраенето на живота тяхното действие е подчинено на една по-висша задача. Тези действия стават присъщи на минералния свят едва след настъпването на смъртта. Едва тогава те се проявяват съобразно своята собствена природа, а именно като разрушители на човешкото физическо тяло.
към текста >>

Как може човек да постигне онова равнище, което му позволява да види „невидимото", също както обикновените очи различават физическите предмети, ще стане ясно в следващите глави на тази книга.
С това ние посочваме и онази точка, от която трябва да започне науката за свръхсетивния свят. Тя трябва да търси онова, което ръководи споменатата борба. А точно то е нещо скрито и невидимо за нашите сетива. То става достъпно едва за свръхсетивното наблюдение. Как може човек да постигне онова равнище, което му позволява да види „невидимото", също както обикновените очи различават физическите предмети, ще стане ясно в следващите глави на тази книга. Сега е по-важно да опишем какво се установява при свръхсетивното наблюдение.
към текста >>

Спрямо всички тези неща нашата официална психология сериозно страда поради своите неточни и недиференцирани представи, почиващи най-вече на погрешни наблюдения.
Своята способност да си спомня, човек не може в никакъв случай да извлече от вътрешните си душевни наблюдения; нея той може да извлече само от това, което изживява във самия себе си при отношението си спрямо нещата и процесите в околния свят. Тези опитности, които има със себе си, той разпростира по същия начин и спрямо другите хора, спрямо животните. Заслепяваща илюзия е да се смята, че човекът съди за съществуването на спомена само според душевните си наблюдения. Силата, която лежи в основата на спомена, може да се нарече и вътрешна, обаче съждението за нея включително и когато става дума за собствената личност може да се осъществи само чрез точния поглед върху причинните зависимости между живота и околния свят. Тези зависимости можем да установим както у себе си, така и при животното. Спрямо всички тези неща нашата официална психология сериозно страда поради своите неточни и недиференцирани представи, почиващи най-вече на погрешни наблюдения.
към текста >>

Азът се издига до една по-висока степен в своето развитие, ако насочи дейността си върху това, което е усвоил като знание от външните предмети.
Азът се издига до една по-висока степен в своето развитие, ако насочи дейността си върху това, което е усвоил като знание от външните предмети. Точно чрез тази дейност Азът все повече се освобождава от предметите на възприятието, за да работи в своята собствена област. Тази част от душата, която е ангажирана с всичко това, ще наречем Разсъдъчна (Verstandesseele) или Чувствуваща Душа (Gemutseele). Както Сетивната така и Разсъдъчната Душа работят с впечатленията от сетивно възприеманите предмети и със следите, които запазват от тях в паметта. Тук душата е напълно отдадена на това, което за нея представлява нещо съвсем външно. Отвън тя е приела също и това, което после превръща чрез паметта в свое лично притежание.
към текста >>

Правилното разбиране на „Аза" се затруднява от известни грешки в психологическите наблюдения, сходни с тези, които вече посочихме по отношение на паметовите възможности.
Правилното разбиране на „Аза" се затруднява от известни грешки в психологическите наблюдения, сходни с тези, които вече посочихме по отношение на паметовите възможности. Мнозина смятат, че могат да посочат примери, които са опровержение на казаното по-горе, макар че обикновено те се оказват примери на потвърждение. Такъв е случаят със забележките върху „Аза", които Едуард фон Хартман прави на страница 55 и следващите в своята книга „Основи на психологията". Той казва:
към текста >>

Можем да си изградим понятие за разликата в работата над двете тела, като посочим известни промени, които настъпват у човека в хода на неговото развитие.
Както човек овладява астралното тяло, прониквайки в скритите зад него сили, така в хода на развитието става и с етерното тяло. Обаче работата над етерното тяло е много по-интензивна, отколкото тази над астралното тяло, защото това, което се крие в етерното тяло, е обвито с две обвивки, докато скритото в астралното тяло е обвито само в една. Можем да си изградим понятие за разликата в работата над двете тела, като посочим известни промени, които настъпват у човека в хода на неговото развитие. Нека първо помислим какви душевни качества се развиват, когато Азът работи над душата; как се променят удоволствието и желанията, радостта и болката. Нужно е само човек да си спомни времето на своето детство: От какво е изпитвал радост, какво му е причинявало болка? Какво ново е научил, което може да прибави към познанията си от детството? Всичко това обаче е само израз на факта, по какъв начин Азът е добил власт над астралното тяло. Защото астралното тяло е носител на удоволствието и болката, на радостта и страданието.
към текста >>

Тук посочихме само отделни действия на Азовите импулси върху етерното тяло.
По сходен начин въздействува върху човека и истинското изкуство. Когато чрез външните форми, цветове и звуци човек проникне движен от своите представи и чувства в скритата духовна същност на едно художествено произведение, тогава импулсите, които Азът приема по този начин, достигат наистина чак до етерното тяло. И ако доведем тази мисъл докрай, ще преценим какво огромно значение има изкуството за всяко човешко развитие. Тук посочихме само отделни действия на Азовите импулси върху етерното тяло. Но в човешкия живот има и много други въздействия, които не са толкова отчетливи. Впрочем дори и от няколкото посочени примери е ясно, че човешкото същество има и друга съставна част, също скрита, върху която Азът непрекъснато работи... Тя е втората съставна част на Духа и можем да я наречем Дух-Живот (Lebensgeist) (Източната мъдрост прибягва до името „Буди"). Изразът
към текста >>

Наложително беше само предварително да посочим, че наред с тялото и душата, в човека действува и Духът.
Интелектуалното развитие на човека, пречистването и облагородяването на неговите чувства и воля, са мярката за преобразяването на неговото астрално тяло в Духовно-Себе; неговите религиозни изживявания и някои други опитности се отпечатват върху етерното тяло и го превръщат в Дух-Живот. В хода на обикновения живот това става малко или много несъзнателно. Напротив, т.нар. Посвещение на човека се състои в това, че с помощта на средствата, дадени му от свръхсетивното познание, той взема съзнателно в свои ръце и процесите, разиграващи се в Духовното Себе, и тези в Духа-Живот. За тези средства Ще говорим по-нататък в тази книга. Наложително беше само предварително да посочим, че наред с тялото и душата, в човека действува и Духът. По-нататък ще покажем, по какъв начин Духът е свързан с вечната същност на човека за разлика от начина, по който е свързан с неговото тленно тяло.
към текста >>

147. СЪНЯТ И СМЪРТТА GA_13 Въведение в Тайната наука

Ако човек насочи своите сетива към околния свят, чрез възприятията той създава в своите представи такива образи, които са копия на околния свят.
Етерното тяло е ваятелят, архитектът на физическото тяло. Обаче то може да гради правилно, само ако получава импулсите за този вид дейност от астралното тяло. В астралното тяло се намират първообразите (Vorbilder), според които етерното тяло формира облика на физическото тяло. Докато човек е буден, астралното тяло не е изпълнено с тези първообрази на физическото тяло, или е изпълнено с тях само до известна степен. През това време на мястото на тези първообрази душата поставя свои собствени образи. Ако човек насочи своите сетива към околния свят, чрез възприятията той създава в своите представи такива образи, които са копия на околния свят. Тези копия обаче смущават онези образи, които подтикват етерното тяло да поддържа физическото тяло. Подобно смущение не би се получило, само ако чрез своята собствена дейност човек би могъл да внесе в астралното си тяло онези образи, които ще дадат по-нататък правилния подтик на етерното тяло. В човешкия живот това смущение играе голяма роля. Тя се изразява в това, че по време на будност първообразите на етерното тяло не разгръщат докрай своята пълна сила. По време на будност астралното тяло разгръща своята дейност вътре във физическото тяло; по време на сън то работи върху физическото тяло отвън.
към текста >>

Те разказват как в такива моменти целият им живот преминава пред техните очи като една величествена панорама от образи.
Особеното усещане, което изпитваме, произлиза от отделянето на етерното тяло. (Разбира се, материалистичният начин на мислене и тук може да отрече действията на невидимия свят във видимия и да заяви: всичко това се дължи на продължителния натиск, който причинява физическото смущение.) В подобен случай свръхсетивното наблюдение може да установи как съответната част на етерното тяло се отделя от физическото. Когато човек изживява необикновена уплаха или нещо подобно, може да последва отделянето на голяма част от етерното тяло. Това може да се случи, когато поради някаква причина човек внезапно се изправя пред смъртта: когато например се дави или когато по време на високо планински преход се подхлъзва и полита в пропастта. Това, което разказват хора, преживели нещо подобно, е близо до истината и може да бъде потвърдено от свръхсетивното наблюдение. Те разказват как в такива моменти целият им живот преминава пред техните очи като една величествена панорама от образи.
към текста >>

От многото примери, които бихме могли да посочим тук, ще изберем само един, защото той засяга човек, чийто начин на мислене би окачествил всякакви подобни истории за празна фантастика.
От многото примери, които бихме могли да посочим тук, ще изберем само един, защото той засяга човек, чийто начин на мислене би окачествил всякакви подобни истории за празна фантастика. За всеки, който прави определени крачки в свръхсетивното наблюдение, е винаги твърде полезно да се запознае с показанията на тези, които смятат Тайната Наука за нещо фантастично. Защото такива показания не могат да бъдат обвинени в пристрастност. (Изследователите на духовния свят могат да научат твърде много от хората, които смятат техните стремежи за чисто безумие. Те не бива да се заблуждават от това, че подобни хора се от насят нелюбезно с тях. Макар че свръхсетивното наблюдение не се нуждае от подобни неща за потвърждение на своите резултати.
към текста >>

Той може да покаже предпочитания към пикантни ястия, съвсем независимо от ползата, която приемането на храната оказва на Духа.
Третият вид желания са онези, които Азът поражда за себе си по време на своя живот в сетивния свят, намирайки в тях наслада, дори когато в нея липсва какъвто и да е духовен елемент. И най-низшите наслади могат да са откровения на Духа. Удоволствието, което поглъщането на храната доставя на гладното същество, е едно откровение на Духа. Защото с приемането на храната настъпва нещо, без което, в известен смисъл, духовният свят не би могъл да се развива. Азът обаче може да се издигне над насладата, която този факт по необходимост налага. Той може да покаже предпочитания към пикантни ястия, съвсем независимо от ползата, която приемането на храната оказва на Духа. Същото може да се случи и с други неща в сетивния свят. Изобщо така възникват онези желания, които никога не биха се появили в сетивния свят, ако човешкият Аз не беше включен в него. Но от самата духовна същност на Аза, такива желания не могат да възникнат. Макар и да е от духовно естество, докато живее в тялото, Азът трябва да има сетивни наслади, защото в сетивната област се проявява Духът, а Азът не се радва на нищо друго освен на Духа, когато в сетивния свят той се отдава на това, чрез което просветва светлината на Духа. И той продължава да се радва на тази светлина, дори когато сетивата престават да са средството, чрез което проникват лъчите на Духа.
към текста >>

Например един човек, който е починал на шестдесетгодишна възраст, и който в своята четиридесета година в пристъп на гняв е причинил някому телесна или душевна болка, ще изживее това събитие още веднъж, когато в своя обратен път от смъртта към детството, стигне до своята четиридесета година.
Например един човек, който е починал на шестдесетгодишна възраст, и който в своята четиридесета година в пристъп на гняв е причинил някому телесна или душевна болка, ще изживее това събитие още веднъж, когато в своя обратен път от смъртта към детството, стигне до своята четиридесета година. Само че сега той ще изживее не удоволствието, което е изпитал, нападайки другия, а болката, която му е причинил. От горното може да се види също, че след смъртта мъчително се изживява само онази част от събитията, която произлиза от желанията на Аза, обвързани единствено с външния физически свят. В действителност чрез задоволяването на такива желания, Азът вреди не само на другия, но и на самия себе си; само че по време на живота това себеувреждане остава невидимо. След смъртта целият този разрушителен свят на желанията изпъква пред Аза в цялата си видимост и яснота. Тогава Азът се чувствува привлечен към всяко същество и всеки предмет, които са запазили в него подобни желания, за да могат те да бъдат отново унищожени в „пояждащия огън" така, както са се родили.
към текста >>

Това е също така, както за физическото възприятие всяко населено място има своето гробище за физическите трупове на починалите.
Сега той навлиза в нова степен на съществуванието. Както при смъртта той отхвърля физическото, а веднага след него и етерното тяло, така сега се разпада и онази част от астралното тяло, която е можела да съществува само в съзнанието за външния физически свят трупа: физическият, етерният и астралният. Моментът, когато човек отхвърля и последния труп, означава, че времето на пречистване е продължило приблизително една трета от живота между раждането и смъртта. Едва по-късно, когато ще разгледаме човешкия живот от гледна точка на Тайната Наука, ще станат ясни и причините за това. За свръхсетивното наблюдение, в заобикалящия ни свят непрекъснато се носят астрални трупове, отхвърлени от хора, които преминават от състояние на пречистване в едно по-висше съществувание. Това е също така, както за физическото възприятие всяко населено място има своето гробище за физическите трупове на починалите.
към текста >>

Дори да не притежаваше органи за възприемането на това животно, човек пак би трябвало да приеме неговото съществувание; да, дори и когато тези горещи желания биха били невидими в своите, действия, дори и когато една невидима за очите сила би се промъкнала наоколо, за да причини всичко, което става чрез видимия физически вълк.
Картината на целия този недостъпен за сетивата свят ще изглежда по-малко невероятна, ако човек надникне с непредубеден поглед в една малка част от животинския свят. Какво представлява за духовния поглед един свиреп, скитащ вълк? Какво възприемат я духовните сетива в случая? Нищо друго, освен една душа, която живее и действува всред горещи страсти и желания. Можем да наречем външната форма на вълка едно въплъщение на тези горещи желания. Дори да не притежаваше органи за възприемането на това животно, човек пак би трябвало да приеме неговото съществувание; да, дори и когато тези горещи желания биха били невидими в своите, действия, дори и когато една невидима за очите сила би се промъкнала наоколо, за да причини всичко, което става чрез видимия физически вълк. Съществата на пречистващия огън съществуват не само за сетивното, но и за свръхсетивното съзнание; техните действия обаче са явни: те се изразяват в разрушаването на Аза, ако последният им доставя храна. Тези действия стават пределно ясни, когато насладите прераснат в невъздържаност и необуздани пориви. Това което сетивата възприемат, би възбудило и Аза, само доколкото в насладата има известен смисъл. Животното изпитва влечение само към онези страни на външния свят, с които са свързани неговите три тела. Човекът има по-висши наслади, понеже към трите тела се прибавя и Азът.
към текста >>

Но когато свръхсетивното съзнание проследява невидимите за физическите очи събития, тези образи оживяват и се проявяват като събития в една истинска действителност.
Ако науката за свръхсетивния свят реши да опише какво става в тази „родина на Духовете", тя може да прибегне само до определени образи. Но когато свръхсетивното съзнание проследява невидимите за физическите очи събития, тези образи оживяват и се проявяват като събития в една истинска действителност. Описанията на тази действителност могат да бъдат нагледно сравнени с описанията на сетивния свят. Защото, макар и от духовно естество, този нов свят в известно отношение показва сходство със сетивния. Даден цвят например възниква, когато един или друг предмет въздействува върху окото; така и в „родината на Духовете" Азът има изживявания подобни на тези, които предизвикват цветовете когато върху него действува някакво Същество. Само че това изживяване протича по начин, сходен с този, по който между раждането и смъртта, Азът възприема себе си в своите най-скрити дълбини. Тук нещата не стоят така, сякаш светлината пада върху човека отвън, а като че ли едно друго Същество действува върху Аза и го кара да си представи това действие като цветен образ.
към текста >>

По-нататък може да се посочи, че едно внимателно генеалогично проучване на даде на личност би могло да покаже, как по един или друг начин дарбата на тази личност е била проявена у предците и че сега имаме само едно сумиране на унаследени заложби.
А как всъщност се унаследяват определени заложби в семействата? В продължение на 250 години музикалните заложби се унаследяват в представителите на фамилията Бах. От фамилията Бернули излизат осем математици, част от които през детството са били подготвяни за съвсем други професии. Но „унаследените" дарби винаги ги довеждат до семейната професия. По-нататък може да се посочи, че едно внимателно генеалогично проучване на даде на личност би могло да покаже, как по един или друг начин дарбата на тази личност е била проявена у предците и че сега имаме само едно сумиране на унаследени заложби.
към текста >>

Спрямо подобно изказване, за предпочитане е да се вслушаме в гласа на този, който казва: О, аз не искам да се тревожа повече за такива „мистични" същества, които движат стрелките; аз се стремя да изуча механичните връзки, чрез които това става възможно.
Металните части на часовника не могат сами да се сглобят, така че от това да произлезе движението на стрелките, следователно някъде там трябва да има нещо духовно, което да се грижи за движението на стрелките. Спрямо подобно изказване, за предпочитане е да се вслушаме в гласа на този, който казва: О, аз не искам да се тревожа повече за такива „мистични" същества, които движат стрелките; аз се стремя да изуча механичните връзки, чрез които това става възможно. Следователно, важно е не само да знаем, че зад един механизъм, например часовника, стои нещо духовно (часовникарят); важно е да вникнем в мислите, които са съществували в духа на часовникаря преди изработването на часовника. Тези мисли могат после да бъдат отново открити в механичното устройство на часовника.
към текста >>

Ако човек приеме тези предпоставки и ако с тяхна помощ насочи непредубедения си поглед към събитията в живота, ще установи: Сега вече всички сетивни факти могат да бъдат разбрани в тяхното истинско значение; нещо повече, стават разбираеми и невъзможните усилия на всички онези, които остават при сетивните факти да проникнат в духовния свят.
Ако човек приеме тези предпоставки и ако с тяхна помощ насочи непредубедения си поглед към събитията в живота, ще установи: Сега вече всички сетивни факти могат да бъдат разбрани в тяхното истинско значение; нещо повече, стават разбираеми и невъзможните усилия на всички онези, които остават при сетивните факти да проникнат в духовния свят. И преди всичко, ще изчезне всяка антилогика от рода на тази, която вече посочихме: Понеже най-значителната личност се намира в края кръвното родство, това означава, че геният наследява своята дарба. Животът става логически разбираем едва чрез изнасяните от Духовната Наука свръхсетивни факти.
към текста >>

И преди всичко, ще изчезне всяка антилогика от рода на тази, която вече посочихме: Понеже най-значителната личност се намира в края кръвното родство, това означава, че геният наследява своята дарба.
Ако човек приеме тези предпоставки и ако с тяхна помощ насочи непредубедения си поглед към събитията в живота, ще установи: Сега вече всички сетивни факти могат да бъдат разбрани в тяхното истинско значение; нещо повече, стават разбираеми и невъзможните усилия на всички онези, които остават при сетивните факти да проникнат в духовния свят. И преди всичко, ще изчезне всяка антилогика от рода на тази, която вече посочихме: Понеже най-значителната личност се намира в края кръвното родство, това означава, че геният наследява своята дарба. Животът става логически разбираем едва чрез изнасяните от Духовната Наука свръхсетивни факти.
към текста >>

По този начин средоточието, душевният център на всяко човешко същество който води началото си от божествения свят би трябвало да остава съвсем чужд пред въздействията на земния живот.
Тези мисли обаче стигат само до там, че допускат присъствието на една духовна същност във физическото тяло на човека. Но след като не могат да обхванат закона за прераждането, те по необходимост трябва да приемат, че от божествения свят се отделя определена духовна същност при всяко раждане. Обаче тази предпоставка отхвърля всяка възможност за обяснение на сродството, което съществува между заложбите, дремещи вътре в човека, и това което нахлува в него от обкръжаваща среда. По този начин средоточието, душевният център на всяко човешко същество който води началото си от божествения свят би трябвало да остава съвсем чужд пред въздействията на земния живот. А това не би било така и такова е фактическото положение на нещата само, ако този душевен център, това душевно ядро, е било вече свързано с външния свят и ако е пребивавало там и друг път досега. Умният възпитател може ясно да долови: В моя възпитаник аз внасям нещо от земните условия, един вид екстракт, който е съвършено чужд за неговите наследени качества; обаче той го пронизва по такъв начин, сякаш детето вече е присъствувало при извличането на този екстракт. Единствено повтарящите се земни съществувания, и то в свръзка с изложените от Тайната Наука духовни факти, единствено те могат да ни дадат задоволително обяснение на всичко, което става със съвременното човечество.
към текста >>

И когато от данните на Тайната Наука вникнем в начина, по който човешкото същество е стигнало до своя днешен облик в неразделна връзка с еволюцията на Земята, ще посочим още по-ясно, как от свръхсетивните светове ядрото на човешката личност прониква в телесните обвивки и как възниква законът за духовната причинност, законът за „човешката съдба".
Тук нарочно изтъкваме: На „съвременното" човечество. Защото духовното изследване показва, че в началото, когато е започнал кръговратът на земните съществувания, е имало други условия за инкарниране на духовните сили, коренно различни от условията, при които се инкарнира днешният човек. В следващите глави ще се върнем към тези първични състояния на човешкото същество. И когато от данните на Тайната Наука вникнем в начина, по който човешкото същество е стигнало до своя днешен облик в неразделна връзка с еволюцията на Земята, ще посочим още по-ясно, как от свръхсетивните светове ядрото на човешката личност прониква в телесните обвивки и как възниква законът за духовната причинност, законът за „човешката съдба".
към текста >>

148. РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА GA_13 Въведение в Тайната наука

За да отговори на тези въпроси, Науката за Духа трябва да насочи своите изследвания още по-назад в миналото.
Възникват и други въпроси: Как трите тела стигат до такава степен от развитието си, при която могат да приемат „Аза" в себе си? Как възниква самият Аз? Как постига той способността да работи в тези тела? За да отговори на тези въпроси, Науката за Духа трябва да насочи своите изследвания още по-назад в миналото.
към текста >>

Разбира се, в тази книга не се посочват всички подробности, които свръхсетивното познание може да посочи за развитието на Земята.
Разбира се, в тази книга не се посочват всички подробности, които свръхсетивното познание може да посочи за развитието на Земята. Далеч от подобно намерение бяхме още, когато споменахме, че скритите сили могат да бъдат издирени навсякъде в техните видими действия. Напротив, всичко в света може да стане ясно и понятно, само ако човек го разглежда в светлината на Тайната Наука. В следващите страници ще посочим само единични примери, за да онагледим как във видимия физически свят и практически навсякъде в живота действуват скритите духовни сили.
към текста >>

В следващите страници ще посочим само единични примери, за да онагледим как във видимия физически свят и практически навсякъде в живота действуват скритите духовни сили.
Разбира се, в тази книга не се посочват всички подробности, които свръхсетивното познание може да посочи за развитието на Земята. Далеч от подобно намерение бяхме още, когато споменахме, че скритите сили могат да бъдат издирени навсякъде в техните видими действия. Напротив, всичко в света може да стане ясно и понятно, само ако човек го разглежда в светлината на Тайната Наука. В следващите страници ще посочим само единични примери, за да онагледим как във видимия физически свят и практически навсякъде в живота действуват скритите духовни сили.
към текста >>

Впрочем лесно може да се посочи едно противоречие между казаното тук и на по-предните страници.
Впрочем лесно може да се посочи едно противоречие между казаното тук и на по-предните страници. Някой би могъл да помисли: Никъде няма данни, че наред със Земята съществуват и предишните състояние на Сатурн, Слънце и Луна; няма и нито една човешка форма, както се говори тук, която да е съществувала през предишните планетарни въплъщения. Разбира се, покрай днешния човек не тичат сатурнови, слънчеви и лунни човеци така, както покрай петдесетгодишни хора може да потичва едно тригодишно дете. Обаче вътре в съвременния човек предишните състояния на човечеството могат да бъдат наблюдавани по свръхсетивен начин. За да ги опознае, човек трябва да е усвоил известна способност за разграничаване на нещата, която се простира в рамките на ежедневния живот. Както наред с петдесетгодишния човек съществува и тригодишното дете, така и наред с живия, буден човек съществува мъртвият труп, спящият човек и сънуващият човек.
към текста >>

Ако най-напред насочим духовните възприемателни органи не към началото или края, а към средния период на Сатурновото въплъщение, там ще открием едно състояние, което общо взето се състои главно от „топлина".
Ако най-напред насочим духовните възприемателни органи не към началото или края, а към средния период на Сатурновото въплъщение, там ще открием едно състояние, което общо взето се състои главно от „топлина". Там няма и следа от газообразни, течни или твърди елементи. Тези агрегатни състояния възникват през следващите планетарни въплъщения. Да предположим, че един човек, надарен с днешните сетивни органи, би се приближил като наблюдател към това Сатурново състояние. Там той не би имал никакви сетивни възприятия с изключение на усещането за топлина. Да предположим, че един човек би се приближил до Сатурн.
към текста >>

Нека насочим вниманието си към човеците-фантоми.
Нека насочим вниманието си към човеците-фантоми. По време на описания Сатурнов период те са с твърде променлива форма. Изглеждат ту по един, ту по друг начин. В хода на по-нататъшното развитие формите стават по-определени и донякъде трайни. Това се дължи на обстоятелството, че сега те са проникнати от действията на Духовете, за които ставаше дума още, когато разглеждахме началото на Сатурновото развитие, а именно „Духовете на Волята" („Престолите"). В резултат на това самите човеци-фантоми постигнаха най-простата и смътна форма на съзнание.
към текста >>

Настъпва един вид почивен период, пауза.
Тяхната дейност престава да е свързана със Сатурн. Ето защо в описаното Сатурново развитие, ясновиждащият поглед открива подем и след това спад. Подемът трае до установяването на топлинното състояние. С появата на светлинните явления настъпва едно „оттичане", едно „отделяне". След като човеците-фантоми получат своята форма чрез „Духовете на Волята", духовните Същества постепенно се оттеглят: Сатурновото развитие замира; то чисто и просто изчезва. Настъпва един вид почивен период, пауза. Зародишът на човека преминава като в състояние на разтвореност; той не изчезва, а става подобен на растително семе, което е заровено в почвата и очаква своето израстване. Така и зародишът на човека лежи в лоното на света и очаква своето пробуждане. Когато настъпва мигът на пробуждането, описаните духовни Същества вече са постигнали при други условия способността да „обработват" по-нататък зародишите на човека. В своето етерно тяло. „Духовете на Мъдростта" са добили способността не само да приемат отражението на живота, както на Сатурн; сега те могат да излъчват живот от себе си и да го даряват на други същества.
към текста >>

След приключването на почивния период, за който вече стана дума, от „мировия сън" изниква като ново небесно тяло, като „Слънце" онова, което по-рано беше Сатурн.
В хода на Слънчевото развитие човешкото същество постига по-висша степен на съзнание благодарение на това, че там то получава етерното или жизнено тяло. Преди да стане това, трябваше да се повторят по описания начин отделните Сатурнови състояния. Това повторение има точно определен смисъл. След приключването на почивния период, за който вече стана дума, от „мировия сън" изниква като ново небесно тяло, като „Слънце" онова, което по-рано беше Сатурн. Сега обаче условията се променят. Духовните Същества, чиято дейност на Сатурн вече описахме, са напреднали в своето развитие. Човешкият зародиш се появява на новообразуваното Слънце в онзи вид, до който беше достигнал на Сатурн. Ето защо най-напред той трябва така да преобрази изминатите Сатурнови степени, че те да съответствуват на Слънцето и на неговите условия. Ето защо Слънчевата епоха започва с едно повторение на Сатурновите събития, но в съответствие с условията на Слънчевия живот.
към текста >>

Това обособяване протича по времето на един почивен период за Слънчевия живот.
Той се разделя на две части. Докато преди физическото и етерно тяло бяха вътрешно свързани, образуваха едно цяло, сега физическото тяло започва да се отделя като една обособена част. Това от делено физическо тяло остава проникнато от етерното тяло. Сега пред нас имаме едно двучленно човешко същество. Едната част е етерно „обработено" физическо тяло, а другата част самото етерно тяло. Това обособяване протича по времето на един почивен период за Слънчевия живот. През този период светенето отново угасва. Разделянето се извършва, така да се каже, по време на една „мирова нощ". Само че този почивен период е много по-кратък от този между Сатурновото и Слънчево развитие, за който вече стана дума. След привършването на почивния период, „Духовете на Мъдростта" известно време продължават да работят върху двучленното човешко същество така, както по-рано работеха и върху едночленното. Тогава влизат в действие „Духовете на Движението".
към текста >>

Само че този почивен период е много по-кратък от този между Сатурновото и Слънчево развитие, за който вече стана дума.
Сега пред нас имаме едно двучленно човешко същество. Едната част е етерно „обработено" физическо тяло, а другата част самото етерно тяло. Това обособяване протича по времето на един почивен период за Слънчевия живот. През този период светенето отново угасва. Разделянето се извършва, така да се каже, по време на една „мирова нощ". Само че този почивен период е много по-кратък от този между Сатурновото и Слънчево развитие, за който вече стана дума. След привършването на почивния период, „Духовете на Мъдростта" известно време продължават да работят върху двучленното човешко същество така, както по-рано работеха и върху едночленното. Тогава влизат в действие „Духовете на Движението". Те пронизват етерното тяло на човешкото същество с потоците на своето собствено астрално тяло. По този начин етерното тяло добива способността да осъществява определи вътрешни движения във физическото тяло. Тези движения можем да сравним с движенията на соковете в едно днешно растение.
към текста >>

След привършването на почивния период, „Духовете на Мъдростта" известно време продължават да работят върху двучленното човешко същество така, както по-рано работеха и върху едночленното.
Едната част е етерно „обработено" физическо тяло, а другата част самото етерно тяло. Това обособяване протича по времето на един почивен период за Слънчевия живот. През този период светенето отново угасва. Разделянето се извършва, така да се каже, по време на една „мирова нощ". Само че този почивен период е много по-кратък от този между Сатурновото и Слънчево развитие, за който вече стана дума. След привършването на почивния период, „Духовете на Мъдростта" известно време продължават да работят върху двучленното човешко същество така, както по-рано работеха и върху едночленното. Тогава влизат в действие „Духовете на Движението". Те пронизват етерното тяло на човешкото същество с потоците на своето собствено астрално тяло. По този начин етерното тяло добива способността да осъществява определи вътрешни движения във физическото тяло. Тези движения можем да сравним с движенията на соковете в едно днешно растение.
към текста >>

След определено време отново настъпва почивен период; после отново се включват „Духовете на Движението", докато към тяхната дейност се прибави и тази на „Духовете на Формата".
Описаното по този начин развитие продължава. След определено време отново настъпва почивен период; после отново се включват „Духовете на Движението", докато към тяхната дейност се прибави и тази на „Духовете на Формата". А тяхното действие се състои в това, че постоянно променливите досега газообразни формации приемат трайни форми.
към текста >>

След известно време отново настъпва, определен почивен период; а после Духовете на формата пак продължават своята дейност.
След известно време отново настъпва, определен почивен период; а после Духовете на формата пак продължават своята дейност. Но тогава в Слънчевото развитие настъпват съвършено нови условия.
към текста >>

Вече посочихме, че още в топлинната субстанция на Сатурн „Духовете на Огъня" бяха ангажирани в изработването на зародишите на сетивата.
То е разчленено на едно физическо и едно етерно тяло. В него действуват напредналите „Духове на Личността" заедно с „Духовете на Любовта". Към физическото тяло обаче се включва част от изостаналата Сатурнова природа. В нея се разгръща дейността на „Огнените Духове". Във всичко, което „Огнените Духове" предизвикват в изостаналата Сатурнова природа, трябва да виждаме предшествениците на днешните сетивни органи у земния човек. Вече посочихме, че още в топлинната субстанция на Сатурн „Духовете на Огъня" бяха ангажирани в изработването на зародишите на сетивата. А в това, което се осъществява чрез съвместната дейност на „Духовете на Личността" и „Духовете на Любовта" (Серафимите), се съдържат първите наченки на жлезите в съвременния човешки организъм.
към текста >>

После отново настъпва почивен период.
Всичко описано тук за средата на Слънчевото развитие трае определено време. После отново настъпва почивен период. След него развитието продължава по същия начин до настъпването на един момент, когато зрелостта на човешкото етерно тяло вече позволява една съвместна работа от страна на „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Хармонията" (Херувими). Сега свръхсетивното съзнание констатира как в човешкото същество настъпват такива промени, които могат да бъдат сравнени с вкусови възприятия, макар че навън те се проявяват като звуци. Нещо подобно трябваше да посочим и за Сатурновото развитие. Само че тук на Слънцето всичко става дълбоко навътре в човешкото същество, чийто живот сега е много по-самостоятелен.
към текста >>

Нещо подобно трябваше да посочим и за Сатурновото развитие.
Всичко описано тук за средата на Слънчевото развитие трае определено време. После отново настъпва почивен период. След него развитието продължава по същия начин до настъпването на един момент, когато зрелостта на човешкото етерно тяло вече позволява една съвместна работа от страна на „Синовете на Живота" (Ангели) и „Духовете на Хармонията" (Херувими). Сега свръхсетивното съзнание констатира как в човешкото същество настъпват такива промени, които могат да бъдат сравнени с вкусови възприятия, макар че навън те се проявяват като звуци. Нещо подобно трябваше да посочим и за Сатурновото развитие. Само че тук на Слънцето всичко става дълбоко навътре в човешкото същество, чийто живот сега е много по-самостоятелен.
към текста >>

Отново настъпва почивен период и отново всичко се издига в един „миров сън", и след известно време човешкото същество е вече достатъчно напреднало, за да постави в движение свои собствени сили.
Отново настъпва почивен период и отново всичко се издига в един „миров сън", и след известно време човешкото същество е вече достатъчно напреднало, за да постави в движение свои собствени сили. Това са силите, които през последната част на Сатурновия период „Престолите" бяха внесли в човешкото същество. Сега това човешко същество започва да развива един интензивен вътрешен живот, чиито прояви могат да бъдат сравнени с едно вътрешно обонятелно възприятие. Обаче спрямо външното небесно пространство, това човешко същество се изявява като една индивидуалност, която не се ръководи от никакъв вътрешен „Аз".
към текста >>

След като всичко това се разиграва в продължение на определено време, отново настъпва един почивен период.
След като всичко това се разиграва в продължение на определено време, отново настъпва един почивен период. Както и в предишните подобни случаи, дейностите на човешкото същество продължават. После нещата се променят така, че „Духовете на Мъдростта" отново влизат в действие. Благодарение на тях човешкото същество започва да усеща първите следи на симпатия и антипатия спрямо заобикалящата го среда. В случая нямаме едно действително усещане, а само предшественик на това усещане. Защото вътрешната жизнена дейност, която бихме могли да сравним с обонятелно възприятие, навън се проявява като един примитивен говор.
към текста >>

Настъпва един огромен почивен период, подобен на този между Сатурновото и Слънчево развитие.
След известно време настъпва такъв момент от развитието, когато свързаните със Слънчевата степен висши Същества трябва да преминат в други сфери, за да преработят това, което са добили чрез действията си върху самото човешко същество. Настъпва един огромен почивен период, подобен на този между Сатурновото и Слънчево развитие. Всичко онова, което бе образувано на Слънцето, преминава в едно състояние, което може да се сравни с това на растението, когато неговите растежни сили почиват в семето. И както тези растежни сили един ден се проявяват в новото растение, така след почивния период, всичко, което представляваше „живот" на Слънцето, отново излиза от „лоното на света" и така започва едно ново планетарно съществувание. Ако отправим духовен поглед към определен вид духовни Същества, например към
към текста >>

Всичко онова, което бе образувано на Слънцето, преминава в едно състояние, което може да се сравни с това на растението, когато неговите растежни сили почиват в семето.
След известно време настъпва такъв момент от развитието, когато свързаните със Слънчевата степен висши Същества трябва да преминат в други сфери, за да преработят това, което са добили чрез действията си върху самото човешко същество. Настъпва един огромен почивен период, подобен на този между Сатурновото и Слънчево развитие. Всичко онова, което бе образувано на Слънцето, преминава в едно състояние, което може да се сравни с това на растението, когато неговите растежни сили почиват в семето. И както тези растежни сили един ден се проявяват в новото растение, така след почивния период, всичко, което представляваше „живот" на Слънцето, отново излиза от „лоното на света" и така започва едно ново планетарно съществувание. Ако отправим духовен поглед към определен вид духовни Същества, например към
към текста >>

И както тези растежни сили един ден се проявяват в новото растение, така след почивния период, всичко, което представляваше „живот" на Слънцето, отново излиза от „лоното на света" и така започва едно ново планетарно съществувание.
След известно време настъпва такъв момент от развитието, когато свързаните със Слънчевата степен висши Същества трябва да преминат в други сфери, за да преработят това, което са добили чрез действията си върху самото човешко същество. Настъпва един огромен почивен период, подобен на този между Сатурновото и Слънчево развитие. Всичко онова, което бе образувано на Слънцето, преминава в едно състояние, което може да се сравни с това на растението, когато неговите растежни сили почиват в семето. И както тези растежни сили един ден се проявяват в новото растение, така след почивния период, всичко, което представляваше „живот" на Слънцето, отново излиза от „лоното на света" и така започва едно ново планетарно съществувание. Ако отправим духовен поглед към определен вид духовни Същества, например към
към текста >>

„Духовете на Мъдростта", ние лесно ще вникнем в смисъла на подобен почивен период.
„Духовете на Мъдростта", ние лесно ще вникнем в смисъла на подобен почивен период. На Сатурн те още не бяха в състояние да излъчат от себе си едно или друго етерно тяло. Едва след изживяванията, които имаха на Сатурн, те можеха да направят това. През почивния период те преформират всичко, което по-късно ще се превърне в действителни способности. Така на Слънцето те са напред нали дотам, че вече могат да излъчат от себе си „живот", т.е. да надарят човешкото същество с негово собствено етерно тяло.
към текста >>

През почивния период те преформират всичко, което по-късно ще се превърне в действителни способности.
„Духовете на Мъдростта", ние лесно ще вникнем в смисъла на подобен почивен период. На Сатурн те още не бяха в състояние да излъчат от себе си едно или друго етерно тяло. Едва след изживяванията, които имаха на Сатурн, те можеха да направят това. През почивния период те преформират всичко, което по-късно ще се превърне в действителни способности. Така на Слънцето те са напред нали дотам, че вече могат да излъчат от себе си „живот", т.е. да надарят човешкото същество с негово собствено етерно тяло.
към текста >>

След почивния период от „мировия сън" отново се появява това, което по-рано беше „Слънце".
След почивния период от „мировия сън" отново се появява това, което по-рано беше „Слънце". С други думи: Духовният поглед може да го възприема, както можеше да го възприема и по-рано. Наблюдението бе прекъснато само по времето на почивния период. Новото планетарно Същество ще означим с името „Луна". (То не трябва да се смесва с днешната земна Луна.) И така, на Луната се наблюдават две важни особености. На първо място, отделеният през Слънчевата епоха „нов Сатурн" отново се намира в това младо планетарно Същество.
към текста >>

Наблюдението бе прекъснато само по времето на почивния период.
След почивния период от „мировия сън" отново се появява това, което по-рано беше „Слънце". С други думи: Духовният поглед може да го възприема, както можеше да го възприема и по-рано. Наблюдението бе прекъснато само по времето на почивния период. Новото планетарно Същество ще означим с името „Луна". (То не трябва да се смесва с днешната земна Луна.) И така, на Луната се наблюдават две важни особености. На първо място, отделеният през Слънчевата епоха „нов Сатурн" отново се намира в това младо планетарно Същество. По време на почивния период този Сатурн отново се съединява със Слънцето. Всичко, което съществуваше на първия Сатурн, сега изниква като мирова формация.
към текста >>

По време на почивния период този Сатурн отново се съединява със Слънцето.
С други думи: Духовният поглед може да го възприема, както можеше да го възприема и по-рано. Наблюдението бе прекъснато само по времето на почивния период. Новото планетарно Същество ще означим с името „Луна". (То не трябва да се смесва с днешната земна Луна.) И така, на Луната се наблюдават две важни особености. На първо място, отделеният през Слънчевата епоха „нов Сатурн" отново се намира в това младо планетарно Същество. По време на почивния период този Сатурн отново се съединява със Слънцето. Всичко, което съществуваше на първия Сатурн, сега изниква като мирова формация. На второ място, през почивния период, образуваните на Слънцето етерни тела бяха абсорбирани от това, което изграждаше един вид духовната атмосфера на планетата. Следователно, в този момент етерните тела не са свързани със съответните физически човешки тела. Първоначално физическите тела съществуват сами за себе си и не са проникнати от етерните тела. Разбира се, те носят всичко, което беше изработено в тях на Сатурн и на Слънцето, но са лишени от етерното или жизнено тяло.
към текста >>

На второ място, през почивния период, образуваните на Слънцето етерни тела бяха абсорбирани от това, което изграждаше един вид духовната атмосфера на планетата.
Новото планетарно Същество ще означим с името „Луна". (То не трябва да се смесва с днешната земна Луна.) И така, на Луната се наблюдават две важни особености. На първо място, отделеният през Слънчевата епоха „нов Сатурн" отново се намира в това младо планетарно Същество. По време на почивния период този Сатурн отново се съединява със Слънцето. Всичко, което съществуваше на първия Сатурн, сега изниква като мирова формация. На второ място, през почивния период, образуваните на Слънцето етерни тела бяха абсорбирани от това, което изграждаше един вид духовната атмосфера на планетата. Следователно, в този момент етерните тела не са свързани със съответните физически човешки тела. Първоначално физическите тела съществуват сами за себе си и не са проникнати от етерните тела. Разбира се, те носят всичко, което беше изработено в тях на Сатурн и на Слънцето, но са лишени от етерното или жизнено тяло. Те не могат веднага да приемат това етерно тяло в себе си, защото през почивния период самото то е претърпяло известно развитие, към което те все още не са приспособени.
към текста >>

Те не могат веднага да приемат това етерно тяло в себе си, защото през почивния период самото то е претърпяло известно развитие, към което те все още не са приспособени.
Всичко, което съществуваше на първия Сатурн, сега изниква като мирова формация. На второ място, през почивния период, образуваните на Слънцето етерни тела бяха абсорбирани от това, което изграждаше един вид духовната атмосфера на планетата. Следователно, в този момент етерните тела не са свързани със съответните физически човешки тела. Първоначално физическите тела съществуват сами за себе си и не са проникнати от етерните тела. Разбира се, те носят всичко, което беше изработено в тях на Сатурн и на Слънцето, но са лишени от етерното или жизнено тяло. Те не могат веднага да приемат това етерно тяло в себе си, защото през почивния период самото то е претърпяло известно развитие, към което те все още не са приспособени.
към текста >>

Първо настъпва един почивен период, подобен на кратките почивни периоди от Слънчевото развитие.
Последните обаче не се включват веднага в хода на Лунното развитие. Сега всичко изглежда така, сякаш човешкото същество е изградено само от топлинна субстанция, а всред нея дремят газовите сили. После идва време, когато те започват да се проявяват все по-ясно. И на края, в последната част на Сатурновото повторение, човешкото същество вече изглежда по същия начин, както и в своето „живо състояние" на Слънцето. И все пак целият този живот се оказва само привиден. Първо настъпва един почивен период, подобен на кратките почивни периоди от Слънчевото развитие. После отново започва вливането на етерното тяло, за което сега физическото тяло е вече узряло. Както и Сатурновото повторение, това вливане на етерното тяло се извършва в три различни една от друга епохи. През втората от тях човешкото същество е вече достатъчно приспособено към новите условия на Луната, така че „Духовете на Движението" могат да превърнат придобитата от тях способност в определено дело.
към текста >>

За този вид работа те бяха подготвени по време на Слънчевото развитие, а в почивния период между Слънцето и Луната само затвърдиха тази своя способност.
То се състои в това, че те черпейки от своята собствена същност започват да вливат астралното тяло в човешкото същество. За този вид работа те бяха подготвени по време на Слънчевото развитие, а в почивния период между Слънцето и Луната само затвърдиха тази своя способност. Вливането на астралното тяло трае известно време, след което настъпва един от по-кратките почивни периоди. После вливането на астралното тяло се подновява и то продължава, докато в развитието се включат „Духовете на Формата". Благодарение на това, че „Духовете на Движението" вливат астралното тяло в човешкото същество, то получава първите душевни качества. По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха поради дейността на етерното тяло растителен характер. Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие.
към текста >>

Вливането на астралното тяло трае известно време, след което настъпва един от по-кратките почивни периоди.
То се състои в това, че те черпейки от своята собствена същност започват да вливат астралното тяло в човешкото същество. За този вид работа те бяха подготвени по време на Слънчевото развитие, а в почивния период между Слънцето и Луната само затвърдиха тази своя способност. Вливането на астралното тяло трае известно време, след което настъпва един от по-кратките почивни периоди. После вливането на астралното тяло се подновява и то продължава, докато в развитието се включат „Духовете на Формата". Благодарение на това, че „Духовете на Движението" вливат астралното тяло в човешкото същество, то получава първите душевни качества. По време на Слънчевото развитие процесите, които се разиграваха в човешкото същество имаха поради дейността на етерното тяло растителен характер. Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие. Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удоволствието и неудоволствието.
към текста >>

Но тъй като „Духовете на Формата" не са предоставили своята собствена същност на човешкото същество, а само своите двупосочно действуващи сили, тези желания са лишени от дълбочина и от самостоятелност.
Сега обаче човешкото същество започва да отговаря на тези процеси с усещания; чрез самите процеси то започва да изпитва удоволствие и неудоволствие. Преди да се намесят „Духовете на Формата", този чувствен живот се ограничава в едно постоянно променящо се появяване и изчезване на удоволствието и неудоволствието. Но след тяхната намеса тези променливи чувства се преобразяват. В човешкото същество се появява следа от „желанието". Живо то същество се стреми към едно повторение на това, което му причинява удоволствие и да отбягва това, което причинява антипатия. Но тъй като „Духовете на Формата" не са предоставили своята собствена същност на човешкото същество, а само своите двупосочно действуващи сили, тези желания са лишени от дълбочина и от самостоятелност. Те се направляват от „Духовете на Формата" и имат чисто инстинктивен характер.
към текста >>

Поради посочените причини, от Лунното тяло което се появява след продължителния почивен период се отделят и други небесни тела.
С появата на Луната възникват нови разновидности на тези Същества. Виждаме например „Духовете на Личността", които на Слънцето не са постигнали своята човешка степен; има и такива, които тук наваксват своето изоставане. Част от „Духовете на Огъня", които на Слънцето би трябвало да станат човеци, също изостава. Както по време на Слънчевото развитие част от изостаналите „Духове на Личността" се отделиха от Слънчевото тяло и създадоха един нов Сатурн, така и в хода на Лунното развитие описаните Същества се отделят върху особени небесни тела. Досега говорехме само за възникването на Слънцето и Луната. Поради посочените причини, от Лунното тяло което се появява след продължителния почивен период се отделят и други небесни тела. След известно време имаме вече работа с цяла система от не бесни тела, от които най-напреднало, както лесно може да се разбере, е това, което трябва да наречем „новото Слънце". Както през Слънчевият период съществуваше силно привличане между изостаналите Сатурнови царства и Духовете на Личността от новия Сатурн, така и сега възниква подобно привличане между тези небесни тела и съответните Лунни Същества. Би трябвало да отидем твърде далеч, ако искаме да опишем всяко от възникналите по този начин небесни тела. Достатъчно е само да посочим причината, поради която от първоначално цялостната небесна формация, каквато е Сатурн в зората на човешката еволюция, постепенно се отделят едно след друго цяла поредица от небесни тела.
към текста >>

Достатъчно е само да посочим причината, поради която от първоначално цялостната небесна формация, каквато е Сатурн в зората на човешката еволюция, постепенно се отделят едно след друго цяла поредица от небесни тела.
Досега говорехме само за възникването на Слънцето и Луната. Поради посочените причини, от Лунното тяло което се появява след продължителния почивен период се отделят и други небесни тела. След известно време имаме вече работа с цяла система от не бесни тела, от които най-напреднало, както лесно може да се разбере, е това, което трябва да наречем „новото Слънце". Както през Слънчевият период съществуваше силно привличане между изостаналите Сатурнови царства и Духовете на Личността от новия Сатурн, така и сега възниква подобно привличане между тези небесни тела и съответните Лунни Същества. Би трябвало да отидем твърде далеч, ако искаме да опишем всяко от възникналите по този начин небесни тела. Достатъчно е само да посочим причината, поради която от първоначално цялостната небесна формация, каквато е Сатурн в зората на човешката еволюция, постепенно се отделят едно след друго цяла поредица от небесни тела.
към текста >>

После отново настъпи един почивен период.
След като Духовете на Формата се намесиха в развитието на Луната, то продължи още известно време според описания горе начин. После отново настъпи един почивен период. По време на този почивен период по-грубите съставни части на трите Лунни царства остават в състояние на покой; по-фините части, а именно астралните тела на човешките същества, се освобождават от тези по-груби форми. Те преминават в едно ново състояние, при което висшите сили на напредналите Слънчеви Същества могат да работят върху тях особено силно. След почивния период те отново проникват в онези части на човешкото същество, които са изградени от по-груби субстанции. Благодарение на това, че през почивния период в свободно състояние те са приели Слънчевите сили, сега тези по-груби субстанции стават достъпни за влиянията, които след известно време ще се упражнят върху тях от нормално прогресиралите „Духове на Личността" и „Духове на Огъня".
към текста >>

По време на този почивен период по-грубите съставни части на трите Лунни царства остават в състояние на покой; по-фините части, а именно астралните тела на човешките същества, се освобождават от тези по-груби форми.
След като Духовете на Формата се намесиха в развитието на Луната, то продължи още известно време според описания горе начин. После отново настъпи един почивен период. По време на този почивен период по-грубите съставни части на трите Лунни царства остават в състояние на покой; по-фините части, а именно астралните тела на човешките същества, се освобождават от тези по-груби форми. Те преминават в едно ново състояние, при което висшите сили на напредналите Слънчеви Същества могат да работят върху тях особено силно. След почивния период те отново проникват в онези части на човешкото същество, които са изградени от по-груби субстанции. Благодарение на това, че през почивния период в свободно състояние те са приели Слънчевите сили, сега тези по-груби субстанции стават достъпни за влиянията, които след известно време ще се упражнят върху тях от нормално прогресиралите „Духове на Личността" и „Духове на Огъня".
към текста >>

След почивния период те отново проникват в онези части на човешкото същество, които са изградени от по-груби субстанции.
След като Духовете на Формата се намесиха в развитието на Луната, то продължи още известно време според описания горе начин. После отново настъпи един почивен период. По време на този почивен период по-грубите съставни части на трите Лунни царства остават в състояние на покой; по-фините части, а именно астралните тела на човешките същества, се освобождават от тези по-груби форми. Те преминават в едно ново състояние, при което висшите сили на напредналите Слънчеви Същества могат да работят върху тях особено силно. След почивния период те отново проникват в онези части на човешкото същество, които са изградени от по-груби субстанции. Благодарение на това, че през почивния период в свободно състояние те са приели Слънчевите сили, сега тези по-груби субстанции стават достъпни за влиянията, които след известно време ще се упражнят върху тях от нормално прогресиралите „Духове на Личността" и „Духове на Огъня".
към текста >>

Благодарение на това, че през почивния период в свободно състояние те са приели Слънчевите сили, сега тези по-груби субстанции стават достъпни за влиянията, които след известно време ще се упражнят върху тях от нормално прогресиралите „Духове на Личността" и „Духове на Огъня".
След като Духовете на Формата се намесиха в развитието на Луната, то продължи още известно време според описания горе начин. После отново настъпи един почивен период. По време на този почивен период по-грубите съставни части на трите Лунни царства остават в състояние на покой; по-фините части, а именно астралните тела на човешките същества, се освобождават от тези по-груби форми. Те преминават в едно ново състояние, при което висшите сили на напредналите Слънчеви Същества могат да работят върху тях особено силно. След почивния период те отново проникват в онези части на човешкото същество, които са изградени от по-груби субстанции. Благодарение на това, че през почивния период в свободно състояние те са приели Слънчевите сили, сега тези по-груби субстанции стават достъпни за влиянията, които след известно време ще се упражнят върху тях от нормално прогресиралите „Духове на Личността" и „Духове на Огъня".
към текста >>

Но тази степен от развитието се предхожда от един почивен период, по време на който Слънчевите Същества набират сила, за да действуват върху Лунните Същества, но вече при съвсем нови обстоятелства.
То се разделя на две съставни части, на две природи. Образуват се такива части, които са подчинени на формиращото действие на образното съзнание и те са до голяма степен отражение на представите в току-що описания смисъл. Други органи обаче не се поддават на такова влияние. В една част от своето същество, човекът е някак твърде сгъстен, ръководи се от други закони, а не от образите на съзнанието. Те се освобождават от влиянието на човешкото същество, но попадат под друго влияние това на висшите Слънчеви Същества. Но тази степен от развитието се предхожда от един почивен период, по време на който Слънчевите Същества набират сила, за да действуват върху Лунните Същества, но вече при съвсем нови обстоятелства.
към текста >>

След този почивен период, човешкото същество ясно се разделя на две природи.
След този почивен период, човешкото същество ясно се разделя на две природи. Едната от тях се изтръгва от самостоятелното действие на образното съзнание; тя приема по-определена форма и се поставя под влиянието на си ли, които макар и да произхождат от Лунното тяло, възникват там едва чрез влиянието на Слънчевите Същества. Тази част от човешкото същество се отдава предимно на живота, стимулиран от Слънцето. Другата част се издига като един вид глава от първата. Тя е подвижна в себе си, пластична и се оформя като израз и носител на онзи смътен живот, който е характерен за съответната степен на човешкото съзнание. Но двете части са тясно свързани; те си обменят своите сокове; има органи, които се простират от едната част в другата.
към текста >>

Вече посочихме как, чрез съответните степени от своето развитие, напредващите Същества си осигуряват свои небесни тела извън общата небесна маса.
Обстоятелството, че в хода на времето, през което се разиграват тези процеси, възникват подобни съотношения между Слънцето и Луната, води до установяването на една забележителна хармония. Вече посочихме как, чрез съответните степени от своето развитие, напредващите Същества си осигуряват свои небесни тела извън общата небесна маса. Те излъчват, така да се каже, силите, които подреждат веществата. Слънцето и Луната се отделят едно от друго, защото това беше необходимо за изграждане на подходящи обиталища за съответните Същества. Тази подчиненост на материята и нейните сили пред Духа отива още по-далеч. Самите Същества пораждат определени движения на небесните тела, определени ротации. Ето защо тези тела влизат в най-различни констелации.
към текста >>

Ето че стигаме до едно по-точно описание на това, което вече охарактеризирахме като един вид размножение и посочихме голямата му близост с образуването на представите.
Ето че стигаме до едно по-точно описание на това, което вече охарактеризирахме като един вид размножение и посочихме голямата му близост с образуването на представите. Така човешкото същество възпроизвежда свои подобия по отношение на определени части от физическото и етерно тяло. Съвсем не трябва да смятаме, че от родителското тяло произлизат нови дъщерни форми; просто ядрото на човешкото същество преминава от едното състояние в другото. Родителското тяло не произвежда ново същество; то възпроизвежда самото себе си в нова форма. Така лунният човек изпитва една смяна на съзнанието. Когато наближи Слънчевият цикъл, неговите образни представи стават все по-бледи и по-бледи; изпълва се с една блажена всеотдайност, а в притихналия му вътрешен свят прозвучават хармониите на Космоса.
към текста >>

Сега физическите процеси са потопени в етерните и почиват там като в сигурна майчина утроба.
Трябва да правим разлика между външното явление и вътрешната закономерност. Едно физическо явление може да се етеризира, да се астрализира и въпреки това да запази своите физически закономерности. Точно такъв е случаят, когато на Луната физическото тяло на човека достигна определена степен от своето съвършенство. То добива етерна форма. Но свръхсетивното съзнание, което може да наблюдава такива неща, установява как едно такова етеризирано тяло е проникнато не от законите на етерния, а от тези на физическия свят. Сега физическите процеси са потопени в етерните и почиват там като в сигурна майчина утроба. По-късно те отново се явяват във физическа форма, но на една по-висша степен. Ако на Луната човешките същества биха запазили своето физическо тяло в неговата груба физическа форма, Луната никога не би могла да се съедини със Слънцето. Чрез приемането на етерната форма, физическото тяло става много по-сродно с етерното тяло и по този на чин то може да се проникне по-дълбоко с онези части на етерното и астралното тяло, които по времето на слънчевите цикли от Лунното развитие трябваше да се отделят от него. Човекът, който по времето докато Слънцето и Луната бяха разделени, изглеждаше като едно двойствено същество, сега отново става едно цяло. Физическото става в известен смисъл по-душевно; затова пък и душевното е вече по-тясно свързано с физическото.
към текста >>

И когато после, след поредния почивен период, нашата Земя изниква като един потомък на този „Космос на Мъдростта", всички живи същества, които се раждат отново от своите лунни зародиши, са преизпълнени с мъдрост.
И когато после, след поредния почивен период, нашата Земя изниква като един потомък на този „Космос на Мъдростта", всички живи същества, които се раждат отново от своите лунни зародиши, са преизпълнени с мъдрост. Ето причината, поради която земният човек, съзерцаващ нещата около себе си, открива толкова много мъдрост в тях.
към текста >>

Вече посочихме, че по време на този отлив възникват зародишите на Разсъдъчната и на Сетивната Душа.
В този момент човешкото същество разполага с всичко, което тази епоха може да му предостави за неговото собствено развитие. Следващата, т. е. втората половина от Лунната епоха би могла да се определи като един отлив. Обаче виждаме как през тази епоха за обкръжението на човека, а и за самия него, става нещо много важно. В Слънчево-Лунното тяло се влага мъдростта. Вече посочихме, че по време на този отлив възникват зародишите на Разсъдъчната и на Сетивната Душа. Но тяхното истинско разгръщане, както и това на Съзнаващата Душа и свързаното с нея раждане на „Аза", на свободното себесъзнание, ще последва едва през Земната епоха. На Луната Разсъдъчната и Сетивната Душа все още не позволяват на човешкото
към текста >>

Между тях се простират почивни периоди.
„Синовете на Живота" достигат своята човешка степен. Тя се предхожда от една епоха, през която всички отношения са насочени към това главно събитие, а след нея идва друга, която се характеризира с един вид „вживяване" в новите създания. С това средната епоха от Лунното развитие се дели на други три епохи, които заедно с двете подготвителни и двете „отливни" епохи правят общо седем Лунни цикли. Така че цялото Лунно развитие протича в седем цикли. Между тях се простират почивни периоди. Истинска представа за нещата ще добием само, ако помним, че между активните и почивни периоди не съществуват резки граници. На пример Слънчевите Същества постепенно се оттеглят от своята дейност на Луната. Външно погледнато, за тях настъпва един почивен период, докато самата Луна е обхваната от бурната си собствена дейност. Активните периоди на една група Същества многократно се преплитат с почивните периоди на други Същества. С оглед на това обстоятелство можем да говорим за един ритмичен подем и спад на силите по време на отделните цикли.
към текста >>

Истинска представа за нещата ще добием само, ако помним, че между активните и почивни периоди не съществуват резки граници.
„Синовете на Живота" достигат своята човешка степен. Тя се предхожда от една епоха, през която всички отношения са насочени към това главно събитие, а след нея идва друга, която се характеризира с един вид „вживяване" в новите създания. С това средната епоха от Лунното развитие се дели на други три епохи, които заедно с двете подготвителни и двете „отливни" епохи правят общо седем Лунни цикли. Така че цялото Лунно развитие протича в седем цикли. Между тях се простират почивни периоди. Истинска представа за нещата ще добием само, ако помним, че между активните и почивни периоди не съществуват резки граници. На пример Слънчевите Същества постепенно се оттеглят от своята дейност на Луната. Външно погледнато, за тях настъпва един почивен период, докато самата Луна е обхваната от бурната си собствена дейност. Активните периоди на една група Същества многократно се преплитат с почивните периоди на други Същества. С оглед на това обстоятелство можем да говорим за един ритмичен подем и спад на силите по време на отделните цикли. Такива подразделения съществуват и в посочените седем главни цикли на Луната.
към текста >>

Външно погледнато, за тях настъпва един почивен период, докато самата Луна е обхваната от бурната си собствена дейност.
С това средната епоха от Лунното развитие се дели на други три епохи, които заедно с двете подготвителни и двете „отливни" епохи правят общо седем Лунни цикли. Така че цялото Лунно развитие протича в седем цикли. Между тях се простират почивни периоди. Истинска представа за нещата ще добием само, ако помним, че между активните и почивни периоди не съществуват резки граници. На пример Слънчевите Същества постепенно се оттеглят от своята дейност на Луната. Външно погледнато, за тях настъпва един почивен период, докато самата Луна е обхваната от бурната си собствена дейност. Активните периоди на една група Същества многократно се преплитат с почивните периоди на други Същества. С оглед на това обстоятелство можем да говорим за един ритмичен подем и спад на силите по време на отделните цикли. Такива подразделения съществуват и в посочените седем главни цикли на Луната. Можем да определим цялото Лунно развитие като един огромен цикъл, като един планетарен цикъл; той е разделен на седем „малки" цикли, а всеки от тях на седем „по-малки" цикли. Това разделяне на седем пъти по седем е валидно и за Слънчевото развитие, както и за Сатурновата епоха.
към текста >>

Активните периоди на една група Същества многократно се преплитат с почивните периоди на други Същества.
Така че цялото Лунно развитие протича в седем цикли. Между тях се простират почивни периоди. Истинска представа за нещата ще добием само, ако помним, че между активните и почивни периоди не съществуват резки граници. На пример Слънчевите Същества постепенно се оттеглят от своята дейност на Луната. Външно погледнато, за тях настъпва един почивен период, докато самата Луна е обхваната от бурната си собствена дейност. Активните периоди на една група Същества многократно се преплитат с почивните периоди на други Същества. С оглед на това обстоятелство можем да говорим за един ритмичен подем и спад на силите по време на отделните цикли. Такива подразделения съществуват и в посочените седем главни цикли на Луната. Можем да определим цялото Лунно развитие като един огромен цикъл, като един планетарен цикъл; той е разделен на седем „малки" цикли, а всеки от тях на седем „по-малки" цикли. Това разделяне на седем пъти по седем е валидно и за Слънчевото развитие, както и за Сатурновата епоха. Но следва да имаме предвид, че границите между тези цикли при Слънцето, а още повече при Сатурн, са заличени.
към текста >>

Сега да насочим поглед върху събитията след приключването на третото от описаните повторения.
Сега да насочим поглед върху събитията след приключването на третото от описаните повторения. Всички Същества и сили отново се намират в едно чисто духовно състояние. Те се издигат в по-висшите светове. А най-низшият от световете, в който може да се възприеме нещо от тях по време на това чисто духовно състояние, е този, в който съвременният човек пребивава между смъртта и едно ново раждане. Това са области от царството на Духа. После Съществата отново слизат в по-низшите светове.
към текста >>

Тя свети, обаче нейната светлина е такава, че физическите очи дори и да съществуваха там не биха могли да я възприемат.
Пред духовния поглед тази степен от развитието на Земята се представя най-вече като едно небесно тяло от душа и Дух; едно тяло, в което физическите и етерни сили се проявяват в чисто душевни измерения. Тази мирова или небесна формация съдържа заложбите на всичко онова, което по-късно ще метаморфозира в създанията на физическата Земя. Тя свети, обаче нейната светлина е такава, че физическите очи дори и да съществуваха там не биха могли да я възприемат. Тя свети само в една душевна светлина, която може да различи единствено ясновидецът.
към текста >>

Тогава идват, както посочихме по-горе, висшите Същества, чиято арена е Слънцето, и вдъхват в него въздуха.
Сега вече се проявява предварително изграденото етерно или жизнено тяло. И докато в астралното тяло се изграждаха Разсъдъчната и Съзнаващата Душа, в етерното тяло се групираха по-грубите части, които са чувствителни спрямо звука и светлината. В момента, когато етерното тяло се сгъстява още повече, така че от светлинно тяло то се превръща в огнено или топлинно тяло, настъпва и онази степен от развитието, през която, както вече беше описано, частите на твърдия земен елемент се присъединяват към човека. Понеже етерното тяло се сгъстява до огнено състояние, то може сега чрез предварително вложените в него сили на физическото тяло да се свърже с разредените до огнено състояние субстанции на физическата Земя. То обаче не би могло да внася въздушните субстанции в междувременно втвърденото тяло. Тогава идват, както посочихме по-горе, висшите Същества, чиято арена е Слънцето, и вдъхват в него въздуха. Благодарение на своето минало, човек притежаваше силата да се прониква със Земния огън, докато въздухът в неговото тяло трябва да се направлява от по-висши Същества. Преди втвърдяването, етерното тяло на човека като звукоприемател направляваше въздушния поток. То изпълваше своето физическо тяло с живот. Сега неговото физическо тяло получава един външен живот. Последствието от това е, че този живот става независим от душевната част на човека.
към текста >>

Като едно от последствията на тези нови отношения ще посочим ритмичната смяна между деня и нощта.
Физическият израз на всички промени, които ставаха в духовния свят, докато развитието на човека напредваше по описания начин, беше съсредоточен в постепенното регулиране на взаимните отношения между Слънцето, Луната и Земята (а в по-широк смисъл и на другите небесни тела). Като едно от последствията на тези нови отношения ще посочим ритмичната смяна между деня и нощта. Движенията на небесните тела се регулират от обитаващите ги Същества. Движението на Земята, чрез което възникват денят и нощта, беше предизвикано от взаимодействията на различни Духове, стоящи над човека. Движението на Луната става дума за времето след отделянето на Луната от Земята също бе замислено с целта, че при нейното въртене около Земята „Духовете на Формата" ще могат да действуват правилно и ритмично върху физическото тяло на човека. През деня Азът и астралното тяло на човека действуваха във физическото и етерното тяло. През нощта това действие спираше.
към текста >>

се насочиха отново към Земята.
След като човеците умножаваха своя брой по Земята, в потомците липсваха вече причини, за да не се въплъщават в тях човешки души. Така, както сега действуваха силите на земната Луна, те упражняваха такова влияние, под което човешките тела се изграждаха напълно годни за въплъщаването на човешките души. Сега душите, които преди бяха изнесени на Марс, Юпитер и т. н. се насочиха отново към Земята. По този начин за всеки човешки потомък, който се раждаше в редицата на поколенията, имаше една душа. Това продължи дълго и притокът на души към Земята съответстваше на увеличения брой човеци. Сега душите, които след земната смърт напускаха тялото, запазваха в безплътното състояние отзвука от земната индивидуалност като един вид спомен. Този спомен действуваше по такъв начин, че когато на Земята отново се раждаше подходящо за тях тяло, те отново се въплъщаваха в него. Впоследствие всред човешките потомци се появиха и такива индивиди, които поемаха в се бе си души, слизащи за пръв път на Земята, както и други души, минали вече през многократни прераждания на Земята.
към текста >>

Опасността нарасна, защото, както вече посочихме, хората попаднаха в областта на низши духов ни Същества, които не можеха да следват нормалното развитие на Земята и му противодействуваха.
Към средата на Атлантската епоха всред човечеството постепенно се очерта едно голямо нещастие. Тайните на Посветените би трябвало грижливо да се пазят от хора, които не са пречистили чрез съответна подготовка своето астрално тяло от изкушения и грешки. Запознавайки се обаче със скритото познание и със законите, чрез които висшите Същества направляват природните сили, подобни хора ги поставиха в служба на своите изопачени желания и страсти. Опасността нарасна, защото, както вече посочихме, хората попаднаха в областта на низши духов ни Същества, които не можеха да следват нормалното развитие на Земята и му противодействуваха. Те постоянно влияеха на човека и му внушаваха интереси, противни на благото на човечеството. Хората притежаваха още и способността да си служат с растежните и размножителни сили както на животинската, така и на човешка та природа.
към текста >>

Тук трябва да посочим първата следатлантска епоха на Земята, когато споменаваната сега „индийска" култура беше господстваща; после се разви втората следатлантска епоха, която в тази книга ще означаваме като „древно-персийска", а още по-късно се разви „египетско-халдейската" култура, за която също ще стане дума.
За това познание, в древния атлантски оракул можеха да говорят само отделни Посветени. Те съзираха ръководните принципи на космическия свят и дискретно загатваха за великия Слънчев Дух, засега скрит, властвуващ над онези, които се откриваха на седемте Учители. Това, което разбираме под думите „древни индийци" не съвпада с общоприетото мнение. Официални документи за тази епоха не съществуват. Народът, назовавай обикновено с името „индийски", отговаря на една много по-късна степен от историческото му развитие. Тук трябва да посочим първата следатлантска епоха на Земята, когато споменаваната сега „индийска" култура беше господстваща; после се разви втората следатлантска епоха, която в тази книга ще означаваме като „древно-персийска", а още по-късно се разви „египетско-халдейската" култура, за която също ще стане дума. По времето на тази втора и трета следатлантски култури, „древна" Индия също минава през една втора и трета епоха. Тъкмо за тази трета епоха се отнася и всичко, което обикновено свързваме с древна Индия. Следователно, не трябва да смесваме стандартните описания на „древна" Индия с това, за което става дума тук.
към текста >>

Трябва само да изтъкнем, че личността, за която става дума, принадлежи към много по-древни епохи, отколкото тези, които историята сочи за носителя на това име.
Водачът на древно-персийската духовна култура, който бе даден на този народ от пазителя на Слънчевия оракул, е познат в историята като Заратустра или Зороастър. Трябва само да изтъкнем, че личността, за която става дума, принадлежи към много по-древни епохи, отколкото тези, които историята сочи за носителя на това име. Тук става дума не за официална историческа версия, а за истинско духовно-научно изследване. Ако човек иска да вникне в тези неща, той трябва да намери достъп до Духовната Наука и да разбере: носителят на името Заратустра е само последовател на първия велик Заратустра; последователят приема неговото име и действува в смисъла на неговото учение.
към текста >>

Подтикът, който Заратустра трябваше да даде на своя народ, се състоеше в следното: той трябваше да посочи, че физическият сетивен свят не е бездуховен, че не е нещо, което се изпречва пред обзетия от луциферически влияния човек.
Подтикът, който Заратустра трябваше да даде на своя народ, се състоеше в следното: той трябваше да посочи, че физическият сетивен свят не е бездуховен, че не е нещо, което се изпречва пред обзетия от луциферически влияния човек. На Луцифер човек дължи своята лична самостоятелност и своето чувство за свобода. Обаче в човека той трябва да действува в съзвучие с противоположните духовни Същества. При древноперсийския народ беше на лежащо да се поддържа живо усещане точно за тези духовни Същества. Поради неговата склонност към физическия сетивен свят, той беше застрашен от пълно сливане с луциферическите Същества, с луциферическата същност. Чрез пазителя на Слънчевия оракул, Заратустра мина през такова посвещение, че можеше да приема откровенията на висшето Слънчево Същество.
към текста >>

Един храм на Зевс или Юпитер е така устроен, че за сетивния поглед представлява едно достойно одеяние на това, което Посветеният в тайните на Зевс вижда с духовните си очи.
Наред с всичко това у тези народи говореше мощен инстинкт: Всред сетивния свят те трябваше да създадат едно ново пространство и там физическите форми да изразяват духовните сили по ясен и съвършен начин. Гръцкото изкуство е само част от последиците на този инстинкт. Достатъчно е само да проникнем с духовен поглед в гръцкия храм, за да разберем, че в това чудесно творение на изкуството, сетивната материя е така преработена от човека, че всяка негова част застава пред нас като израз на духовния свят. Гръцкият храм е „дом на Духа". От неговите форми се носи нещо, което иначе може да възприеме само ясновидецът. Един храм на Зевс или Юпитер е така устроен, че за сетивния поглед представлява едно достойно одеяние на това, което Посветеният в тайните на Зевс вижда с духовните си очи. И така е с всяко от гръцките изкуства. По тайнствени пътища мъдростта на Посветените се вливаше в поети, художници, мислители. В светогледите на древните гръцки философи също откриваме тайните на Посветените, но под формата на понятия и идеи. Влиянията от духовния живот, както и тайните на азиатските и африканските светилища се вливаха в тези народи и техните водачи. Великите индийски Учители, учениците на Заратустра, последователите на Хермес, всички те бяха възпитали свои ученици.
към текста >>

И биха попаднали до голяма степен в мрежите на Ариман, ако Заратустра не им беше посочил по толкова впечатляващ начин с учението за Бога на Светлината, как зад физическия свят стои самият той светът на Светлинния Бог.
При народите от древна Индия тази опасност беше нищожна. Защото по време на земния живот те усещаха физическия свят като една илюзия. Ето защо след смъртта те се изтръгваха от властта на Ариман. Но толкова по-голяма ставаше опасността за древноперсийските народи. През периода между раждането и смъртта те насочваха своите интереси към физическия сетивен свят. И биха попаднали до голяма степен в мрежите на Ариман, ако Заратустра не им беше посочил по толкова впечатляващ начин с учението за Бога на Светлината, как зад физическия свят стои самият той светът на Светлинния Бог. Колкото повече хората от тази епоха приемаха в душите си представите на това учение, толкова по-сигурно се изплъзваха те от пипалата на Ариман както през земния живот, така и за живота след смъртта, през който те трябваше да се подготвят за нов земен живот. По време на земния живот Ариман заставя човека да счита сетивно-физическото битие за единствено възможното, като по този начин човек сам си затваря всяка пролука към духовния свят. В духовния свят властта на Ариман води човека към пълна изолация, към това, да ограничава всичките си интереси единствено в себе си. Хора, които при смъртта са били под властта на Ариман, се прераждат като егоисти.
към текста >>

Ето че нашето изложение в тази книга стигна до онази точка, от която то може да насочи своя поглед от миналото към бъдещето.
Ето че нашето изложение в тази книга стигна до онази точка, от която то може да насочи своя поглед от миналото към бъдещето. Но по-добре е, ако преди това разгледаме познанието на висшите светове и Посвещението. После ще преминем към кратко описание на бъдещето, доколкото е възможно в рамките на този труд.
към текста >>

149. ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО) GA_13 Въведение в Тайната наука

И той открива, че при никакво сетивно познание не може да усети такова щастие, такова умиротворение и вътрешна топлина, както при онова познание, което е недостъпно за физическите очи.
Тези зародиши трябва да бъдат развити. Но може да възникне и такъв случай, когато в определен момент от своя живот, без особена подготовка, даден човек открива, че в него се пробуждат тези по-висши органи. Настъпва един вид неволно себепробуждане. Подобен човек открива, че е преобразен в цялата си същност. Душевните му изживявания стават безкрайно богати. И той открива, че при никакво сетивно познание не може да усети такова щастие, такова умиротворение и вътрешна топлина, както при онова познание, което е недостъпно за физическите очи. От духовния свят в неговата воля се вливат сили, доверие и сигурност в живота.
към текста >>

Защото съвсем не е важно съдържанието на представите; важно е душата да насочи всичките си сили върху това, да не допусне в съзнанието нищо друго, освен съответната представа.
Тяхната задача е да бъдат истинни тъкмо в този смисъл. Представите, на които трябва да се отдаде душата с оглед на духовното обучение, нямат такава задача. Те са изградени не, за да изобразят един външен обект, а за да действуват пробуждащо върху душата чрез особените свойства, които притежават. В този смисъл, най-добри са символните представи. Разбира се, могат да се използуват и други представи. Защото съвсем не е важно съдържанието на представите; важно е душата да насочи всичките си сили върху това, да не допусне в съзнанието нищо друго, освен съответната представа. Докато в обикновения живот, духовните сили са разпръснати върху много неща и представите бързо се сменят, при духовното обучение съществена е концентрацията на целия душевен живот върху една представа. И тази представа трябва да бъде поставена в центъра на съзнанието според свободната воля на ученика. Ето защо символните представи са по-добри от тези, които отразяват външни предмети или процеси, защото последните имат своята опорна точка във външния свят, така че душата се уповава на себе си в по-малка степен, отколкото при символните, които са образувани от собствената душевна енергия. Важното е не какво си представяме, не съдържанието на представата, а това че поради самото естество на представния процес, душевните сили се освобождават от всякаква връзка с физическия свят.
към текста >>

Ако например насочим поглед към едно дърво и после го отклоним в друга посока, така че повече не го виждаме, ние отново можем да пробудим в душата представата за дървото благодарение на спомена.
До истинско разбиране на това вглъбяване в една представа, можем да стигнем само ако пробудим в душата си понятието за спомена. Ако например насочим поглед към едно дърво и после го отклоним в друга посока, така че повече не го виждаме, ние отново можем да пробудим в душата представата за дървото благодарение на спомена. Тази представа за дървото, която имаме без то да е пред очите ни, е един спомен за дървото. Нека да си представим, че задържаме този спомен в душата; че оставяме душата да почива върху представата-спомен и се стремим да изключим от съзнанието всички други представи. Тогава душата е потопена в представата-спомен за дървото. В този случай имаме едно потъване на душата в една представа; и все пак тази представа е отражение на един сетивно възприемаем предмет. Когато обаче предприемем същия душевен процес; с представа, която е поставена в центъра на съзнанието чрез свободната воля, тогава ние постепенно ще получим въздействието, за кое то става дума.
към текста >>

Тази представа за дървото, която имаме без то да е пред очите ни, е един спомен за дървото.
До истинско разбиране на това вглъбяване в една представа, можем да стигнем само ако пробудим в душата си понятието за спомена. Ако например насочим поглед към едно дърво и после го отклоним в друга посока, така че повече не го виждаме, ние отново можем да пробудим в душата представата за дървото благодарение на спомена. Тази представа за дървото, която имаме без то да е пред очите ни, е един спомен за дървото. Нека да си представим, че задържаме този спомен в душата; че оставяме душата да почива върху представата-спомен и се стремим да изключим от съзнанието всички други представи. Тогава душата е потопена в представата-спомен за дървото. В този случай имаме едно потъване на душата в една представа; и все пак тази представа е отражение на един сетивно възприемаем предмет. Когато обаче предприемем същия душевен процес; с представа, която е поставена в центъра на съзнанието чрез свободната воля, тогава ние постепенно ще получим въздействието, за кое то става дума.
към текста >>

Нека да си представим, че задържаме този спомен в душата; че оставяме душата да почива върху представата-спомен и се стремим да изключим от съзнанието всички други представи.
До истинско разбиране на това вглъбяване в една представа, можем да стигнем само ако пробудим в душата си понятието за спомена. Ако например насочим поглед към едно дърво и после го отклоним в друга посока, така че повече не го виждаме, ние отново можем да пробудим в душата представата за дървото благодарение на спомена. Тази представа за дървото, която имаме без то да е пред очите ни, е един спомен за дървото. Нека да си представим, че задържаме този спомен в душата; че оставяме душата да почива върху представата-спомен и се стремим да изключим от съзнанието всички други представи. Тогава душата е потопена в представата-спомен за дървото. В този случай имаме едно потъване на душата в една представа; и все пак тази представа е отражение на един сетивно възприемаем предмет. Когато обаче предприемем същия душевен процес; с представа, която е поставена в центъра на съзнанието чрез свободната воля, тогава ние постепенно ще получим въздействието, за кое то става дума.
към текста >>

Ще посочим пример, за да онагледим вътрешното вглъбяване в една символна представа.
Ще посочим пример, за да онагледим вътрешното вглъбяване в една символна представа. Най-напред подобна представа трябва да бъде изградена в самата душа. Това може да стане по следния начин: Да си представим едно растение, както пуска своите корени в почвата, как покарва лист след лист, как израства и дава цвят. А сега наред с това растение, да си представим и един човек. Да помислим, как неговите качества и способности са много по-съвършени от тези на растението. Да помислим, как той може да се придвижва тук или там, в зависимост от своите чувства и воля, докато растенето е приковано към почвата.
към текста >>

Тя е представлявала нещо като физическо тяло, лишено от очи за виждане и от уши за чуване.
Това е първото чисто духовно изживяване: наблюдаването на едно душевно-духовно Азово Същество. То се отделя като ново „Себе" от онова „Себе", което е свързано единствено с физическите сетива и физическия разум. Ако бихме могли да се освободим от сетивния свят, от света на разума но без медитирането бихме потънали в „нищото" на безсъзнанието. Естествено, душевно-духовната ни същност е била налице и преди медитациите. Обаче тя още не е притежавала никакви инструменти за наблюдение на духовния свят. Тя е представлявала нещо като физическо тяло, лишено от очи за виждане и от уши за чуване. По-рано душевно-духовната същност е била неорганизирана. Едва сега, след медитациите и благодарение на силата, вложена в тях, тя изгражда от тази неорганизирана същност споменатите душевно-духовни органи.
към текста >>

Тази положителност не бива да се смесва с липсата на критичност, с произволното затваряне на очите пред злото, фалша и непълноценното.
Съществува една хубава легенда, която разказва как Христос Исус минал заедно с други лица покрай едно мъртво куче. Всички обърнали глави, за да не виждат грозната гледка. Обаче Христос Исус заговорил с удивление за красивите зъби на животното. Човек трябва да се стреми към такова състояние на душата, каквото ни загатва тази легенда. Погрешното, лошото, грозното не трябва да пречат на душата в стремежа и към истинното, доброто и красивото. Тази положителност не бива да се смесва с липсата на критичност, с произволното затваряне на очите пред злото, фалша и непълноценното. След като човек се удивлява пред „красивите зъби" на едно мъртво животно, той вижда също и разложения труп. Но този труп не му пречи да спре вниманието си върху красивите зъби. Човек не може да смята лошото за добро, погрешното за вярно, но той трябва да стигне до там, че лошото да не му пречи да вижда доброто, а грешките истината.
към текста >>

За да сме ясни по този въпрос, трябва да посочим, че когато човешкото мислене енергично напрегне вътрешните сили, то може да разбере много повече, отколкото обикновено ни се струва.
Без обучение човек не може да се впуска в изследване на висшите светове, там той не е в състояние сам да прави своите наблюдения; обаче той може да разбере всички изводи от свръхсетивното изследване, без каквото и да е обучение. Така че възражението: „Как мога да приема на доверие тези неща, след като не съм ги видял сам? " е съвсем неоснователно. Защото е напълно възможно, служейки си с обикновен размисъл, да стигнем до убеждението: Тези изводи са верни. И ако някой не може да стигне до това убеждение по този начин, причината не се свежда до обстоятелството, че той не може да „вярва" в нещо, което не вижда; бедата е там, че той все още не е постигнал техниката на всеобхватното и непредубедено мислене. За да сме ясни по този въпрос, трябва да посочим, че когато човешкото мислене енергично напрегне вътрешните сили, то може да разбере много повече, отколкото обикновено ни се струва. В самата мисъл вече е стаена една вътрешна същност, която е свързана със свръхсетивния свят. Обикновено душата не съзнава тази връзка, защото е свикнала да насочва мисленето само в посока към сетивния свят. Ето защо тя смята за непонятни всякакви послания от свръхсетивния свят. Те обаче са понятни не само за духовно обученото мислене, но за всяко мислене, което е наясно със своите сили и е решено да си служи с тях.
към текста >>

Трябваше да посочим още и промените в човешкото същество, настъпили поради отделянето на Слънцето от Земята, а по-късно и поради отделянето на Луната.
Най-напред описахме съставните части, които изграждат човешкото същество. После показахме как Земята, върху която се развива днешният човек, е преминала през предишните еволюционни степени, означени като Сатурново, Слънчево и Лунно състояние. Възприятията, чрез които разпознаваме съставните части на човешкото същество, както и предходните планетарни въплъщения на Земята, са част от имагинативното познание. По-нататък обаче е необходимо да вникнем в съотношенията между Сатурновото състояние и човешкото физическо тяло, между Слънчевото състояние и етерното тяло и т.н. Трябваше да подчертаем, че зародишът на човешкото физическо тяло е възникнал още по времето на Стария Сатурн, и че за да стигне до своята днешна форма, физическото тяло е продължило да се развива, минавайки през Слънчевото, Лунното и Земното състояние. Трябваше да посочим още и промените в човешкото същество, настъпили поради отделянето на Слънцето от Земята, а по-късно и поради отделянето на Луната. По нататък трябваше да обобщим факторите, които се намесиха в развитието на цялото човечество през Атлантската епоха и по време на последователните периоди, описани като древноиндийска, древноперсийска, египетска и т.н. епохи. Описанието на тези отношения идва не от имагинативното възприятие, а от познанието чрез Инспирация, от разчитането на скритата писменост. За това „разчитане" или „четене", имагинативните възприятия са като букви или звуци. Но то е необходимо не само за горните уточнения. Ние не бихме могли да разберем цялостния човек, ако се обръщаме към него само с имагинативното познание.
към текста >>

Посочихме редица от тях – Престолите или Духовете на Волята, Духовете на Мъдростта, Духовете на Движението и т.н.
Имагинацията го довежда до там, че той съди за Съществата не според външните им качества, а според душевно- духовните им въздействия. Инспирацията го води още по-навътре: той започва да разбира какво представляват тези Същества едно за друго. Чрез Интуицията той прониква в самите Същества. Тук отново ще стане дума за значението на Интуицията. В предишните глави говорихме не само за еволюцията в планетарните въплъщения на Стария Сатурн, Старото Слънце, Старата Луна и т.н., но споменахме, че в тази еволюция участвуват и Същества от най-различен вид. Посочихме редица от тях – Престолите или Духовете на Волята, Духовете на Мъдростта, Духовете на Движението и т.н. Докато обсъждахме същинската Земна епоха, стана дума за Духовете на Луцифер, на Ариман. Стана ясно, че космогонията е дело на Съществата. А познанието за тези Същества може да ни даде само Интуицията. Тя е необходима дори и за да вникнем в хода на човешкия живот. Това, което след смъртта се отделя от физическото тяло на човека, минава по-нататък през различни състояния.
към текста >>

Не трябва да предпочитаме т.н.
Но преди всичко, важен е балансът, равновесието на душевните качества. Човекът е твърде склонен, отдавайки се на определена душевна дейност, да изпадне в едностранчивост. След като например забелязва предимствата на дълбокия размисъл и вглъбяването в света на собствените представи, той така се привързва към тези състояния, че все повече започва да се затваря пред впечатленията от външния свят. Но това води до обедняване и нивелиране на вътрешния живот. Най-бързо напредва този, който наред със способността да се концентрира в себе си, запазва и пълна възприемчивост за всички впечатления от външния свят. Не трябва да предпочитаме т.н. „важни" житейски впечатления; всеки човек при всяко положение дори и затворен между четири голи стени може да изживее достатъчно, стига да съхрани жив усет за тези неща. Не е нужно да търсим изживяванията; те са навсякъде.
към текста >>

Предпочитания към „необяснимото" не правят от никого окултен ученик.
Впрочем всякакъв вид суеверие е фатален за окултния ученик. Верният път към областите на духовния живот изисква старателно предпазване от суеверие, мечтателство и фантастност. Съвсем не онзи прониква в духовния свят, който е радостен, че изживява нещо, което „не може да се побере в човешките представи". Предпочитания към „необяснимото" не правят от никого окултен ученик. Той трябва напълно да се освободи от предразсъдъка, че: „Мистик е този, който навсякъде в света вижда загадъчни и необясними явления". Верният усет на окултния ученик му подсказва да търси навсякъде скрити сили и Същества, но и да предпоставя също, че при наличието на необходимите сили, необяснимото може да бъде обяснено.
към текста >>

Можем да посочим още много душевни качества, чието култивиране и развитие са благотворни за окултния ученик, който иска да постигне Инспирация чрез съответните упражнения.
Можем да посочим още много душевни качества, чието култивиране и развитие са благотворни за окултния ученик, който иска да постигне Инспирация чрез съответните упражнения. Преди всичко трябва да изтъкнем, че най-важните душевни качества са съразмерността и равновесието.
към текста >>

Сигурен ли е изобщо окултният ученик, че въображаемите му висши познания не почиват на измами и заблуждения (внушение, самовнушение)?
Ако измамните образи биха изглеждали както действителните факти, разграничаването им би било невъзможно. Обаче не е така. Измамите в свръхсетивните светове сами по себе си имат признаци, които ги разграничават от действителните факти. И сега работата опира до това, ученикът да е наясно, по кои признаци може да познае действителните факти. Лесно понятно е, когато незапознатият с духовното обучение човек пита: Възможно ли е изобщо да се предпазим от заблуждения, след като източниците им са толкова многобройни? Сигурен ли е изобщо окултният ученик, че въображаемите му висши познания не почиват на измами и заблуждения (внушение, самовнушение)? Подобни въпроси явно не отчитат обстоятелството, че при всяко истинско духовно обучение, благодарение на самия начин, по който протича то, източниците на заблуждения са отстранени. Преди всичко, в хода на своята подготовка истинският окултен ученик ще постигне достатъчно много познания върху всичко, което води до измами и самозаблуждения, така че ще е в състояние да се предпазва от тях. В това отношение той наистина има, както никой друг, изключителната възможност за трезво преценяване на своя живот. Неговите опитности го отдалечават от всякакви неясни предчувствия, внушения и т.н. Обучението го прави възможно най-предпазлив.
към текста >>

Само този, който отхвърля възможността да напредва в такива далечни области и предпочита да се уповава на близкостоящите „откровения", би могъл да се размине с изострянето и шлифоването на здравата си разсъдъчна способност; а сигурност в разграничаването между измама и действителност, би могла да даде единствено тя.
Преди всичко, в хода на своята подготовка истинският окултен ученик ще постигне достатъчно много познания върху всичко, което води до измами и самозаблуждения, така че ще е в състояние да се предпазва от тях. В това отношение той наистина има, както никой друг, изключителната възможност за трезво преценяване на своя живот. Неговите опитности го отдалечават от всякакви неясни предчувствия, внушения и т.н. Обучението го прави възможно най-предпазлив. Към това се прибавя и обстоятелството, че всяко истинско духовно обучение води първоначално до такива понятия за великите мирови събития, които изискват напрежение на разсъдъчната способност, така че тя се изостря и шлифова до непознати по-рано размери. Само този, който отхвърля възможността да напредва в такива далечни области и предпочита да се уповава на близкостоящите „откровения", би могъл да се размине с изострянето и шлифоването на здравата си разсъдъчна способност; а сигурност в разграничаването между измама и действителност, би могла да даде единствено тя. Но това не е най-важното.
към текста >>

И все пак за предпочитане е първо да се постигнат Имагинации, и то по сигурен начин, а в същото време да се запознае с упражнения, водещи до Инспирация, Интуиция или до познанието върху отношенията между Микрокосмоса и Макрокосмоса.
Не трябва да си мислим, че тези степени настъпват строго последователно. В много случаи обучението може да протече така, че според индивидуалността на окултния ученик една предходна степен да бъде измината само отчасти и той да започне упражнения, отговарящи на следващата степен. И все пак за предпочитане е първо да се постигнат Имагинации, и то по сигурен начин, а в същото време да се запознае с упражнения, водещи до Инспирация, Интуиция или до познанието върху отношенията между Микрокосмоса и Макрокосмоса.
към текста >>

150. НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ В РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И НА ЧОВЕЧЕСТВОТО GA_13 Въведение в Тайната наука

И когато това свръхсетивно съзнание се задълбочи във възприятия, каквито има днес, оказва се, че то постепенно се разпада от само себе си на два образа.
Част от процесите на Старата Луна се открива едва при определена степен от свръхсетивното съзнание. И когато е постигнат този вид познание, за него нашият земен свят се оказва свързан с един свръхсетивен свят. Той съдържа онази част от процесите на Старата Луна, които не са сгъстени до предела на сетивно-физическото възприятие. То впрочем ги съдържа в този вид, в който те съществуват днес, а не каквито са били по времето на Старата Луна. Обаче свръхсетивното съзнание може да се добере до определени образи от тогавашното състояние на нещата. И когато това свръхсетивно съзнание се задълбочи във възприятия, каквито има днес, оказва се, че то постепенно се разпада от само себе си на два образа.
към текста >>

151. Пролог GA_14 Четири мистерийни драми

Зарадвах се от все сърце при мисълта, че бихме могли да се насладим на пиеса, представяща в дълбочина съвременния живот.
Ах, да, бях забравила... Колко хубаво щеше да бъде да прекарам тази вечер със старата си приятелка. Зарадвах се от все сърце при мисълта, че бихме могли да се насладим на пиеса, представяща в дълбочина съвременния живот. Но твоят идеен свят, така чужд за мен, ще разруши и последния остатък от прекрасните отношения, свързващи сърцата ни от времето, когато седяхме на един чин в училище.
към текста >>

Не мога да си затворя очите пред факта, че светоглед, който си приписва безусловна дълбочина, по околния път на тази мнима дълбочина в крайна сметка води само до повърхностност.
Всичко това звучи добре. Но не мога да се освободя от едно подозрение. Не мога да си затворя очите пред факта, че светоглед, който си приписва безусловна дълбочина, по околния път на тази мнима дълбочина в крайна сметка води само до повърхностност. Ти си за мен твърде скъпа приятелка и затова не бих искала да ти посочвам онези от твоите съмишленици, които се кълнат във вашите идеи, а проявяват по най-лош начин своето духовно високомерие, въпреки че празнотата и баналността на душите им проличават от всяка тяхна дума и от цялото им поведение. Не бих искала да ти показвам колко грубо и безчувствено се отнасят към своите себеподобни именно някои ваши съмишленици. Твоята широка душа не отбягва задълженията на всекидневния живот, които трябва да се изпълняват от всеки човек, наречен добър в истинския смисъл на думата. Но че точно днес ме оставяш сама там, където се проявява истинският художествен живот, ми показва, че вашите идеи – прощавай за израза – създават известно повърхностно отношение към този живот.
към текста >>

И се ужасявам, като си помисля, че ти, моя София, пред този интерес към пълното с живот изкуство предпочиташ нещо, което представлява отречена поучително-алегорична форма, разглеждаща куклени схеми вместо живи хора и удивляваща се пред символични процеси, стоящи далеч от всичко, което всекидневно ни призовава към състрадание и активна съпричастност.
С моите въпроси се обръщах и към науките, доколкото са ми достъпни, за да получа отговор от тях. Нека вземем например това, което ни се предлага в този момент. Аз осъзнах какво е истинско изкуство. Мисля, че разбирам как то обхваща същността на живота и разкрива пред душата по-висшата действителност. Струва ми се, че когато се оставям да ми въздейства такова изкуство, долавям истинския пулс на времето. И се ужасявам, като си помисля, че ти, моя София, пред този интерес към пълното с живот изкуство предпочиташ нещо, което представлява отречена поучително-алегорична форма, разглеждаща куклени схеми вместо живи хора и удивляваща се пред символични процеси, стоящи далеч от всичко, което всекидневно ни призовава към състрадание и активна съпричастност.
към текста >>

Когато говориш така, ти не само оставаш малко неразбираема за мен, но и ми показваш, че на драго сърце предпочиташ да се опияняваш с фантазии, отколкото да погледнеш истината в живота.
Когато говориш така, ти не само оставаш малко неразбираема за мен, но и ми показваш, че на драго сърце предпочиташ да се опияняваш с фантазии, отколкото да погледнеш истината в живота. Ние наистина вървим в различни посоки. Тази вечер ще трябва да се откажа от моята приятелка. (Изправя се.) Сега трябва да тръгвам. Мисля, че си оставаме старите приятелки.
към текста >>

152. Първа картина GA_14 Четири мистерийни драми

Очите ти блестяха нявга
Очите ти блестяха нявга
към текста >>

Очите ми поглеждат вяло
Очите ми поглеждат вяло
към текста >>

когато истината ми посочи
когато истината ми посочи
към текста >>

тогава сочи всеки поглед,
тогава сочи всеки поглед,
към текста >>

Очите ѝ започват да блестят
Очите ѝ започват да блестят
към текста >>

насочи се насам и ми се струва,
насочи се насам и ми се струва,
към текста >>

(Сочи Капезий.)
(Сочи Капезий.)
към текста >>

153. Втора картина GA_14 Четири мистерийни драми

която може да изчезне за очите,
която може да изчезне за очите,
към текста >>

на истината, поглед да насочиш
на истината, поглед да насочиш
към текста >>

154. Трета картина GA_14 Четири мистерийни драми

в очите ѝ искряща светлина.
в очите ѝ искряща светлина.
към текста >>

съзирано с очите.
съзирано с очите.
към текста >>

155. Четвърта картина GA_14 Четири мистерийни драми

Физическите ти очи
Физическите ти очи
към текста >>

а другата пък замъглява ни очите,
а другата пък замъглява ни очите,
към текста >>

156. Пета картина GA_14 Четири мистерийни драми

духовното познание очите му да заслепи.
духовното познание очите му да заслепи.
към текста >>

157. Седма картина GA_14 Четири мистерийни драми

от своите очи излъчва
от своите очи излъчва
към текста >>

158. Интермецо GA_14 Четири мистерийни драми

Мога да си представя колко силно е въздействало представлението тъкмо на теб, моя скъпа Естела, понеже си страдала толкова много още в младините си, когато пред очите ти се разкриваше съдбата на хора, доведени до горчива душевна неволя поради тежките житейски конфликти.
Мога да си представя колко силно е въздействало представлението тъкмо на теб, моя скъпа Естела, понеже си страдала толкова много още в младините си, когато пред очите ти се разкриваше съдбата на хора, доведени до горчива душевна неволя поради тежките житейски конфликти.
към текста >>

Те могат да си кажат, че е безсмислено още веднъж да пресъздаваме чрез човешките душевни сили това, което по-висши сили разпростират пред очите ни като най-истинското произведение на изкуството.
То би могло да се промени, стига само хората да поискат да си изяснят едно нещо. Те могат да си кажат, че е безсмислено още веднъж да пресъздаваме чрез човешките душевни сили това, което по-висши сили разпростират пред очите ни като най-истинското произведение на изкуството. Но същите тези същества са вложили в душата на човека стремеж да продължи делото на мирозданието, за да даде на света това, което самите тези сили още не поставят пред сетивата. Във всичко, създадено от човека, творческите същества са оставили природата незавършена. Защо той трябва да изобразява тяхното съвършенство по несъвършен начин, щом като може да превърне в съвършенство тяхното несъвършенство? Представи си това твърдение, превърнато в първично чувство и ще можеш да придобиеш представа, защо изпитвам недоволство по отношение на много неща, които ти наричаш изкуство. Несъвършеното предаване на сетивната действителност трябва да предизвика неприятно усещане, докато и най-несъвършеното представяне на това, което се крие зад външното наблюдение, може да бъде цяло откровение.
към текста >>

159. Осма картина GA_14 Четири мистерийни драми

каквото нашите очи съзират.
каквото нашите очи съзират.
към текста >>

Блаженство от очите ви блестеше
Блаженство от очите ви блестеше
към текста >>

задълбочихте се с усърдие във всичко,
задълбочихте се с усърдие във всичко,
към текста >>

Пред моите очи духовни
Пред моите очи духовни
към текста >>

посочи пътя към духовни царства.
посочи пътя към духовни царства.
към текста >>

160. Девета картина GA_14 Четири мистерийни драми

В самия себе си почивам.
В самия себе си почивам.
към текста >>

161. Единадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

Насочих твоята деятелност в средата,
Насочих твоята деятелност в средата,
към текста >>

човешката заблуда ми посочи светлината
човешката заблуда ми посочи светлината
към текста >>

162. Трета картина GA_14 Четири мистерийни драми

открито само за очи на ясновиждащ,
открито само за очи на ясновиждащ,
към текста >>

163. Четвърта картина GA_14 Четири мистерийни драми

да ни посочи цели,
да ни посочи цели,
към текста >>

164. Пета картина GA_14 Четири мистерийни драми

и вашите очи, щом приближихте,
и вашите очи, щом приближихте,
към текста >>

в очите му, които
в очите му, които
към текста >>

момчето със замислени очи
момчето със замислени очи
към текста >>

165. Шеста картина GA_14 Четири мистерийни драми

незримото за земните очи.
незримото за земните очи.
към текста >>

Ще отпочина тук.
Ще отпочина тук. Покой желая,
към текста >>

за да насочиш към духа ума си.
за да насочиш към духа ума си.
към текста >>

като най-правилен съм ѝ посочил?
като най-правилен съм ѝ посочил?
към текста >>

И скоро майка ми от скръб почина.
И скоро майка ми от скръб почина.
към текста >>

166. Седма картина GA_14 Четири мистерийни драми

По-късно се явява духът на Бенедикт, който е починал около петдесет години по-рано.
Стая в замъка, който беше показан отвън в предходната картина. Всичко е украсено със символите на мистичното братство. Духовните рицари по време на събрание; след това Монахът с един от рицарите. По-късно се явява духът на Бенедикт, който е починал около петдесет години по-рано. Луцифер и Ариман. Великият Майстор с четирима братя около дълга маса, която служи за събрания.
към текста >>

Навсякъде очите ми съзират
Навсякъде очите ми съзират
към текста >>

и сякаш той почита
и сякаш той почита
към текста >>

Към висините му вдигни очи,
Към висините му вдигни очи,
към текста >>

167. Осма картина GA_14 Четири мистерийни драми

подобно на видяното с очите.
подобно на видяното с очите.
към текста >>

168. Дванадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

как истинския път ми сочи.
как истинския път ми сочи.
към текста >>

дълбоко във душата да почива,
дълбоко във душата да почива,
към текста >>

169. Тринадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

на мисълта и път да ѝ посочи
на мисълта и път да ѝ посочи
към текста >>

ако погледне смело във очите
ако погледне смело във очите
към текста >>

се видят със духовните очи
се видят със духовните очи
към текста >>

170. Първа картина GA_14 Четири мистерийни драми

Ако Съюзът ни посочи цели,
Ако Съюзът ни посочи цели,
към текста >>

Не ще получат по-голяма почит
Не ще получат по-голяма почит
към текста >>

че малко почит имат те пред всичко,
че малко почит имат те пред всичко,
към текста >>

171. Втора картина GA_14 Четири мистерийни драми

Прикритото сочи
Прикритото сочи
към текста >>

172. Трета картина GA_14 Четири мистерийни драми

насочи пътя на сетивността
насочи пътя на сетивността
към текста >>

единствено към тебе да насочи.
единствено към тебе да насочи.
към текста >>

173. Шеста картина GA_14 Четири мистерийни драми

насочило детето със любов.
насочило детето със любов.
към текста >>

174. Седма картина GA_14 Четири мистерийни драми

Тълпата от мъже с очи съзирам,
Тълпата от мъже с очи съзирам,
към текста >>

За стареца говорят те със почит.
За стареца говорят те със почит. – – – –
към текста >>

желание за слава и за почит
желание за слава и за почит
към текста >>

с желание за почит и със гордост.
с желание за почит и със гордост.
към текста >>

175. Осма картина GA_14 Четири мистерийни драми

да се насочи туй, което още
да се насочи туй, което още
към текста >>

Но много от това, което сочи
Но много от това, което сочи
към текста >>

176. Девета картина GA_14 Четири мистерийни драми

едва душевните очи на други.
едва душевните очи на други.
към текста >>

в предишния живот, ми тя посочи
в предишния живот, ми тя посочи
към текста >>

177. Десета картина GA_14 Четири мистерийни драми

към избавление ще сочи пътя.
към избавление ще сочи пътя.
към текста >>

ми сочи като вътрешен водач
ми сочи като вътрешен водач
към текста >>

178. Първа картина GA_14 Четири мистерийни драми

Как трябва да почитате мъжа,
Как трябва да почитате мъжа,
към текста >>

179. Втора картина GA_14 Четири мистерийни драми

Страхът му сочи: истина е всичко.
Страхът му сочи: истина е всичко.
към текста >>

додето силите в дълбочините
додето силите в дълбочините
към текста >>

пред глупавите им очи
пред глупавите им очи
към текста >>

180. Трета картина GA_14 Четири мистерийни драми

В смирение, почитайки духа,
В смирение, почитайки духа,
към текста >>

оставяйки в сърцето да почива
оставяйки в сърцето да почива
към текста >>

към глупост можеш ти да се насочиш.
към глупост можеш ти да се насочиш.
към текста >>

поиска сенките ти да посочи.
поиска сенките ти да посочи.
към текста >>

На мистиката почит аз отдавам,
На мистиката почит аз отдавам,
към текста >>

посочили ми пътя към духа?
посочили ми пътя към духа?
към текста >>

181. Четвърта картина GA_14 Четири мистерийни драми

Духовният му вид ми сочи как
Духовният му вид ми сочи как
към текста >>

С отворени очи аз гледам Щрадер,
С отворени очи аз гледам Щрадер,
към текста >>

посочихте ми знаците премъдри
посочихте ми знаците премъдри
към текста >>

182. Осма картина GA_14 Четири мистерийни драми

Кажи какво във словото прочиташ.
Кажи какво във словото прочиташ.
към текста >>

183. Девета картина GA_14 Четири мистерийни драми

почиваха все още, но дари ги
почиваха все още, но дари ги
към текста >>

която трябваше той да насочи
която трябваше той да насочи
към текста >>

184. Десета картина GA_14 Четири мистерийни драми

ще ти посочи тя жената там, до храма.
ще ти посочи тя жената там, до храма.
към текста >>

185. Единадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

посочи като тъмнина каквото
посочи като тъмнина каквото
към текста >>

186. Дванадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

(Ариман си отива и се връща обратно с душата на Фердинанд Райнеке; по форма тя е нещо като негово копие; при влизането им той снема превръзката от очите на лицето, което представя душата.)
(Ариман си отива и се връща обратно с душата на Фердинанд Райнеке; по форма тя е нещо като негово копие; при влизането им той снема превръзката от очите на лицето, което представя душата.)
към текста >>

(Ариман извежда душата на Райнеке навън и преди тя да е напуснала неговата област, поставя на лицето, което представлява душата, отново превръзката на очите.)
(Ариман извежда душата на Райнеке навън и преди тя да е напуснала неговата област, поставя на лицето, което представлява душата, отново превръзката на очите.)
към текста >>

187. Тринадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

да чакам, докато духът посочи,
да чакам, докато духът посочи,
към текста >>

188. Четиринадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

Той сочи,
без своите приятели. Той сочи,
към текста >>

Щрадер е починал!
Щрадер е починал!
към текста >>

Починал Щрадер?
Починал Щрадер?
към текста >>

189. Петнадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

Бенедикт прочита последните думи на Щрадер.)
(Болногледачката излиза. Бенедикт прочита последните думи на Щрадер.)
към текста >>

190. Рудолф Щайнер – живот и творчество GA_14 Четири мистерийни драми

На 30 март Рудолф Щайнер почива в Дорнах.
1925 г. На 30 март Рудолф Щайнер почива в Дорнах.
към текста >>

191. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството

Ето защо тези документи са част от онова ръководство на човечеството, което трябва да насочи душата към самата нея.
Такива наблюдения разкривят два аспекта от духовното ръководство на човека и човечеството. Първо, че чрез себепознание намираме Христос в себе си като наш предводител. Ние винаги можем да стигнем до Него, като се започне от онази епоха, в която Христос живя на Земята, защото оттогава насам Той е винаги в човека. И второ, че когато към историческите документи прибавим това, което намираме без тяхна помощ, ние откриваме истинската същност на тези документи. Те потвърждават исторически нещо, което се появява чрез самото себе си в дълбините на душата. Ето защо тези документи са част от онова ръководство на човечеството, което трябва да насочи душата към самата нея.
към текста >>

192. ВТОРА ЛЕКЦИЯ GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството

Но когато всеки един от тези мъже заставал пред някои от свръхчовешките предшественици на човечеството, когато отправял своя ясновиждащ поглед и своя пречистен, „ясночуващ" слух към висшите светове, тогава от очите му заблестявала светлина като слънце.
Но имало и такива периоди, през които тези свещени Учители били нещо съвсем различно от обикновените хора. През такива моменти те трябвало да се събират заедно по седем на брой, защо онова, което всеки от тях поотделно усещал в себе си, можело да се прояви само като в една обща хармония от седем тона едва в съчетание с останалите шестима, така че всеки според особеностите на своя инструмент и на своето развитие можел да вижда едно или друго. И от съзвучието на това, което виждал всеки един от тях, възниква звучащата от ония древни времена прамъдрост, ако наистина можем да разчетем правилно древните окултни източници. Тези източници не са откровения на Ведите колкото и да им се възхищаваме днес защото свещените Учители на Индия са разпространявали своите знания в много по-ранна епоха от тази, в която са създадени Ведите. И само твърде слаб отзвук от тях е преминал в тези велики творения. Но когато всеки един от тези мъже заставал пред някои от свръхчовешките предшественици на човечеството, когато отправял своя ясновиждащ поглед и своя пречистен, „ясночуващ" слух към висшите светове, тогава от очите му заблестявала светлина като слънце. И тогава всичко, което той съобщавал на околните, действувало върху тях завладяващо, така че тези, които слушали, знаели: сега вече пред нас говори не обикновената човешка мъдрост, сега Боговете, свръхсетивните Същества, са тези, които действуват в човешката култура.
към текста >>

Напротив, ако има съзнание за тяхното действие и изгради правилно отношение към тях, човек може да ги насочи към постигането на добри цели.
Балсамирайки мъртвите, египтянинът запазва нещо, което е имало голяма стойност за него. Той смятал, че развитието на душата след смъртта е във връзка със запазваното на физическо-материалното тяло. Съвременният анатом извършва дисекция на това, което вижда и смята, че познава законите на човешкия организъм. В нашата съвременна наука живеят силите на египетско-халдейския свят, които тогава са били прогресивни, но днес са вече ретроградни; и ако искаме правилно да оценим характера на съвременната епоха, ние трябва да познаваме тези сили. А те ще имат тежки последици за съвременния човек, ако той не познава тяхната същност. Напротив, ако има съзнание за тяхното действие и изгради правилно отношение към тях, човек може да ги насочи към постигането на добри цели. Тези сили трябва да намерят своето правилно приложение, иначе не бихме имали великите постижения в техниката, индустрията и т. н. на днешната епоха. Тези сили принадлежат към най-низката степен на луциферическите Същества. Ако човек не ги разпознае съвсем точно, той започва да смята материалистичните импулси на нашето време за единствено възможни и не вижда другите сили, които ни издигат към духовния свят. От тази гледна точка днес трябва ясно да разграничаваме две духовни течения.
към текста >>

193. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството

А в Средновековието хората виждаха само това, което очите им различаваха: сферата на Венера, сферата на Слънцето, на Марс и т.н.
Намесата на Христос в Земната еволюция дава съвършено нов тласък в нейния ход. Израз на това са и някои външно-исторически събития. През първите епохи на следатлатнското развитие хората знаеха: „Над нас са не само физическите тела на Марс, Юпитер или Сатурн; това, което виждаме като планети, е само външният израз на определени духовни Същества." В хода на времето този възглед беше напълно забравен. Днес небесните тела се разглеждат само в чисто физически план. А в Средновековието хората виждаха само това, което очите им различаваха: сферата на Венера, сферата на Слънцето, на Марс и т.н. до сферата на неподвижните звезди; после идваше осмата сфера, като една синя твърда стена. Тогава се появи Коперник и разби възгледите, според които меродавно е само това, което човек възприема чрез сетивата.
към текста >>

Едва след като Коперник посочи:
Едва с опитите на Коперник да вникне в това, което съществува в комическото пространство извън илюзията на сетивата, започва днешната модерна астрономическа наука. И така е всъщност с останалите научни дисциплини. Навсякъде, където възникват науки в съвременния смисъл на думата, те рязко се противопоставят на илюзорните сетивни възприятия. Едва след като Коперник посочи:
към текста >>

А този езотеризъм ясно показва, че днес отново управляват същите духовни Същества, за които загатват древните египтяни като за свои велики Учители; същите духовни Същества, почитани навремето като Богове, ръководят и днес човечеството само че те вече са под предводителството на Христос.
Но сега напредваме към времето, когато хората все повече и повече трябва да изградят в себе си съзнателно отношение към тези духовни сили. Когато хората правилно вникнат в инспирациите на новия езотеризъм, те все повече и повече ще разбират бъдещите събития. А този езотеризъм ясно показва, че днес отново управляват същите духовни Същества, за които загатват древните египтяни като за свои велики Учители; същите духовни Същества, почитани навремето като Богове, ръководят и днес човечеството само че те вече са под предводителството на Христос. Хората все повече и повече ще усещат как занапред те ще са в състояние да възкресят в много по-висша степен, в много по-чист блясък това, което е било преди Христос. Съвременната епоха изисква от човека едно много по-силно и разширено съзнание, едно будно чувство за дълг и отговорност пред познанието за духовния свят и всичко това може да проникне в нашите души само ако задачата на Духовната Наука бъде обухваната в посочения тук смисъл.
към текста >>

194. ПЪРВА МЕДИТАЦИЯ GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации

Според своите предпочитания, тя може да почувствува самата себе си като нещо напълно безсмислено, ако би трябвало да смята, че би била в състояние подобно на пламък, издигащ се от един горящ предмет да проблесне от материята на своето тяло и после отново да угасне.
Фактът, че душата се стреми към един живот отвъд смъртта, трябва при всички обстоятелства да я изпълва с недоверие спрямо всевъзможните мнения за безсмъртието, на които тя може да попадне и които е в състояние да си изгради сама. Нима светът е загрижен за нейните усещания? Според своите предпочитания, тя може да почувствува самата себе си като нещо напълно безсмислено, ако би трябвало да смята, че би била в състояние подобно на пламък, издигащ се от един горящ предмет да проблесне от материята на своето тяло и после отново да угасне.
към текста >>

195. ВТОРА МЕДИТАЦИЯ GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации

Тук е уместно да посочим един пример за такива резултати, които са от най-разнообразно естество.
Тук е уместно да посочим един пример за такива резултати, които са от най-разнообразно естество. А посоченият пример има в себе си нещо, с което можем да продължим загатнатия тук медитативен път.
към текста >>

Но в този случай той не се отнася към "мълнията" така, както ако тя би блеснала пред очите му.
Той се придържа към описанието за мълнията, гръмотевицата и вярва, че душата не изживява друго освен отзвуци от ежедневието. Той приема изживяното като едно видение в обикновения смисъл на думата. Да мисли по друг начин, за него е невъзможно. Само че той не взема под внимание следното: онзи, който описва подобно изживяване, разбира под думи като "мълния", "гръмотевица", "пукнатини" само образи от своите необикновени изживявания и никога не смесва образите с изживяванията. Вярно е, че нещата му се явяват така, сякаш той действително възприема образите. Но в този случай той не се отнася към "мълнията" така, както ако тя би блеснала пред очите му. За него видението на мълнията само доизгражда нещо, което се разпростира върху истинското изживяване; през мълнията той вижда нещо съвсем друго, нещо, което не може да бъде постигнато във външния сетивен свят.
към текста >>

196. ЧЕТВЪРТА МЕДИТАЦИЯ GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации

Истинското себепознание например сочи: възможно е да проявиш благосклонност към някого, и въпреки това в душата си да храниш скрита завист или омраза.
По-рано той не е усещал тази грозота, защото никога не е прониквал съзнателно в своята същност. Едва сега той забелязва как обича в себе си това, което в този момент е длъжен да усеща като нещо грозно. Мощта на себелюбието блясва в пълната си сила. Но наред с това става ясно колко малко е склонен днешният човек да се откаже от себелюбието. Дори когато става дума за душевни качества, свързани с обикновения живот и с отношенията към другите, трудността, която възниква, е достатъчно голяма. Истинското себепознание например сочи: възможно е да проявиш благосклонност към някого, и въпреки това в душата си да храниш скрита завист или омраза. Човек разбира, че тези непроявени досега чувства един ден сигурно ще поискат да се проявят. И човек забелязва, че би било съвсем повърхностно да си каже: Добре, сега ти вече разбра как стоят нещата с теб, следователно можеш да изкорениш и завистта, и омразата. Но човек открива още, че с подобна мисъл ще се окаже твърде уязвим и слаб, когато поривът да се удовлетворят омразата и завистта избухне в душата като една природна сила. Такива нюанси в себепознанието възникват според едни или други качества на душата. Те се проявяват с настъпването на онези изживявания, които протичат вън от сетивното тяло, защото себепознанието е вече истинно и не може да бъде помрачено от желанието да гледа на себе си, опирайки се на едни или други предпочитания.
към текста >>

Те се проявяват с настъпването на онези изживявания, които протичат вън от сетивното тяло, защото себепознанието е вече истинно и не може да бъде помрачено от желанието да гледа на себе си, опирайки се на едни или други предпочитания.
Истинското себепознание например сочи: възможно е да проявиш благосклонност към някого, и въпреки това в душата си да храниш скрита завист или омраза. Човек разбира, че тези непроявени досега чувства един ден сигурно ще поискат да се проявят. И човек забелязва, че би било съвсем повърхностно да си каже: Добре, сега ти вече разбра как стоят нещата с теб, следователно можеш да изкорениш и завистта, и омразата. Но човек открива още, че с подобна мисъл ще се окаже твърде уязвим и слаб, когато поривът да се удовлетворят омразата и завистта избухне в душата като една природна сила. Такива нюанси в себепознанието възникват според едни или други качества на душата. Те се проявяват с настъпването на онези изживявания, които протичат вън от сетивното тяло, защото себепознанието е вече истинно и не може да бъде помрачено от желанието да гледа на себе си, опирайки се на едни или други предпочитания.
към текста >>

197. ПЕТА МЕДИТАЦИЯ GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации

Човек започва да разбира, че виждането в свръхсетивния свят се различава от сетивните възприятия и по това, че в последния случай целият видим свят е такъв, само ако очите са здрави и функционират нормално.
Но човек може да потърси причината за това ограничение. И той ще я намери само тогава, когато в хода на едно продължително вътрешно развитие, което още повече укрепва душевния живот, стигне до там, че в определен момент установява: това ограничение вече не съществува. Но тогава забелязва, че причината, поради която е бил прикован към една или друга подробност на свръхсетивния свят, лежи в собствената му душа. Човек започва да разбира, че виждането в свръхсетивния свят се различава от сетивните възприятия и по това, че в последния случай целият видим свят е такъв, само ако очите са здрави и функционират нормално. Ако с очите виждаме един предмет, с тях ще видим и друг. В свръхсетивния свят не е така. Човек може да развие един или друг свръхсетивен наблюдателен орган на етерното тяло по такъв начин, че да изживява един или друг свръхсетивен факт; ако иска да се насочи към трети свръх сетивен факт, той трябва отново да развие у себе си нов наблюдателен орган. Спрямо подобно развитие човек има усещането, сякаш съответният орган се пробужда за определена част от свръхсетивния свят. Все едно, че етерното тяло е потънало в някакво сънно състояние спрямо свръхсетивния свят и сега започва да се пробужда поотделно за всяка негова част.
към текста >>

Ако с очите виждаме един предмет, с тях ще видим и друг.
Но човек може да потърси причината за това ограничение. И той ще я намери само тогава, когато в хода на едно продължително вътрешно развитие, което още повече укрепва душевния живот, стигне до там, че в определен момент установява: това ограничение вече не съществува. Но тогава забелязва, че причината, поради която е бил прикован към една или друга подробност на свръхсетивния свят, лежи в собствената му душа. Човек започва да разбира, че виждането в свръхсетивния свят се различава от сетивните възприятия и по това, че в последния случай целият видим свят е такъв, само ако очите са здрави и функционират нормално. Ако с очите виждаме един предмет, с тях ще видим и друг. В свръхсетивния свят не е така. Човек може да развие един или друг свръхсетивен наблюдателен орган на етерното тяло по такъв начин, че да изживява един или друг свръхсетивен факт; ако иска да се насочи към трети свръх сетивен факт, той трябва отново да развие у себе си нов наблюдателен орган. Спрямо подобно развитие човек има усещането, сякаш съответният орган се пробужда за определена част от свръхсетивния свят. Все едно, че етерното тяло е потънало в някакво сънно състояние спрямо свръхсетивния свят и сега започва да се пробужда поотделно за всяка негова част. Действително можем да говорим за сънно и будно състояние в етерния свят.
към текста >>

Човек може да развие един или друг свръхсетивен наблюдателен орган на етерното тяло по такъв начин, че да изживява един или друг свръхсетивен факт; ако иска да се насочи към трети свръх сетивен факт, той трябва отново да развие у себе си нов наблюдателен орган.
И той ще я намери само тогава, когато в хода на едно продължително вътрешно развитие, което още повече укрепва душевния живот, стигне до там, че в определен момент установява: това ограничение вече не съществува. Но тогава забелязва, че причината, поради която е бил прикован към една или друга подробност на свръхсетивния свят, лежи в собствената му душа. Човек започва да разбира, че виждането в свръхсетивния свят се различава от сетивните възприятия и по това, че в последния случай целият видим свят е такъв, само ако очите са здрави и функционират нормално. Ако с очите виждаме един предмет, с тях ще видим и друг. В свръхсетивния свят не е така. Човек може да развие един или друг свръхсетивен наблюдателен орган на етерното тяло по такъв начин, че да изживява един или друг свръхсетивен факт; ако иска да се насочи към трети свръх сетивен факт, той трябва отново да развие у себе си нов наблюдателен орган. Спрямо подобно развитие човек има усещането, сякаш съответният орган се пробужда за определена част от свръхсетивния свят. Все едно, че етерното тяло е потънало в някакво сънно състояние спрямо свръхсетивния свят и сега започва да се пробужда поотделно за всяка негова част. Действително можем да говорим за сънно и будно състояние в етерния свят. Само че тук сън и будност не са ритмично променящи се състояния, както в сетивния живот. Като състояния те съществуват у човека едновременно.
към текста >>

Съединението на душата със свръхсетивните Същества може да зависи както от любовта, така и от други душевни качества, като например вниманието или страхопочитанието, които в свръхсетивния свят душата изпитва към определено Същество, след като досега е имала само предварителна представа за него.
Съединението на душата със свръхсетивните Същества може да зависи както от любовта, така и от други душевни качества, като например вниманието или страхопочитанието, които в свръхсетивния свят душата изпитва към определено Същество, след като досега е имала само предварителна представа за него. Тези качества следва да бъдат разглеждани именно като вътрешни качества на душата.
към текста >>

198. ШЕСТА МЕДИТАЦИЯ GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации

В обикновения живот ударите на съдбата често водят до сълзи в очите.
Ако човек гледа с безразличие на всичко, той не е избрал добър път. По отношение на външния свят, човек не е безучастен дори спрямо онези факти, които съвсем не засягат душата му. Той наблюдава с радост или огорчение това, което се разиграва пред неговия поглед. Устременият към свръхсетивното познание не трябва да търси безучастие в живота, а могъщо преобразяване на "Азовото" участие в неговата съдба. Благодарение на това преобразяване чувственият живот става по- жизнен, а не по-слаб. В обикновения живот ударите на съдбата често водят до сълзи в очите. Но човек може да се издигне и до там, да изпитва спрямо нещастието на друг същото остро чувство, което изпитва, ако нещастието засяга самия него. До подобни изживявания той стига по-лесно при събития, които го нараняват, отколкото ако например размишлява върху своите способности. И все пак радостната мисъл, че някой притежава качества, каквито бихме желали да са наши, далеч не е толкова лесно постижима. След като медитирането върху нашата собствена същност проникне до най-дълбоките пластове на душата, можем да открием известна егоистична радост от неща, които сме в състояние да извършваме сами. Интензивното и медитативно потапяне в мисълта, че в много случаи за хода на човешкия живот е все едно, дали определено действие е "мое" или "чуждо", осигурява истинско спокойствие пред съдбата.
към текста >>

199. СЕДМА МЕДИТАЦИЯ GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации

Тук същественото е да не си послужим с мислите и чувствата, както правим това в сетивния свят, а да живеем със мислите и чувствата, да съсредоточим във тях всичките си душевни сили.
Най-добрият път на познание винаги се оказва този, който води към свръхсетивния свят чрез укрепване и "сгъстяване" на душевния живот посредством медитиране върху определени мисли и чувства. Тук същественото е да не си послужим с мислите и чувствата, както правим това в сетивния свят, а да живеем със мислите и чувствата, да съсредоточим във тях всичките си душевни сили. По време на медитациите те трябва да изпълнят цялото съзнание. Човек трябва например да се спре на една мисъл, която обогатява душата му с някаква увереност, да изключи нейната външна страна и да се вживее в тази мисъл така, че да стане едно цяло с нея. Няма нужда тази мисъл да се отнася за висшия миров ред, макар че може да е във висша степен полезна. За целите на медитирането може да се вземе една мисъл, която отразява едно обикновено изживяване. Особено плодотворни са усилията, свързани с любовта и нейните подвизи, които възпламеняват в човека най-топли и искрени чувства.
към текста >>

Важното е не откъде вземаме съдържанието на медитациите; то може да идва от някой, който има опит в тази област или от антропософската литература; трябва само наистина да го превърнем във вътрешно изживяване и да не се влияем от личните си предпочитания и от това, което те предлагат за съдържание на медитациите.
Важното е не откъде вземаме съдържанието на медитациите; то може да идва от някой, който има опит в тази област или от антропософската литература; трябва само наистина да го превърнем във вътрешно изживяване и да не се влияем от личните си предпочитания и от това, което те предлагат за съдържание на медитациите. В този случай медитациите пораждат недостатъчно сила, защото душата предварително се усеща сродна с тяхното съдържание и не се стреми към необходимите усилия да се превърне в едно цяло с това съдържание. А тъкмо в посоченото усилие свръхсетивните познавателни сили стават наистина активни, а не сливайки се със съдържанието на медитациите като такова.
към текста >>

200. ОСМА МЕДИТАЦИЯ GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации

Целта на това изложение беше да посочи пътя, който надхвърля интелектуалното разбиране на повтарящите се въплъщения и води към тяхното свръхсетивно виждане.
Целта на това изложение беше да посочи пътя, който надхвърля интелектуалното разбиране на повтарящите се въплъщения и води към тяхното свръхсетивно виждане.
към текста >>

201. ВЪВЕДЕНИЕ GA_17 Прагът на духовния свят

Тези опорни точки ще бъдат забелязани, само ако човек ги търси, за да насочи по съответния начин своя духовен живот.
При всяко подобно описание, направено от определена гледна точка, има възможност да се изразят становища, до които е изключено да стигнем от друга гледна точка. За онзи, който сам търси духовното виждане, и в тази книга отново се предлагат опорните точки на медитивните упражнения. Тези опорни точки ще бъдат забелязани, само ако човек ги търси, за да насочи по съответния начин своя духовен живот.
към текста >>

202. ЗА МЕДИТИРАНЕТО GA_17 Прагът на духовния свят

За онзи, който се стреми към Духовната Наука, са от полза такива медитации, каквито посочихме относно мисленето.
За онзи, който се стреми към Духовната Наука, са от полза такива медитации, каквито посочихме относно мисленето. За такъв човек нещата се свеждат до това, да постигне определени душевни състояния, които му отварят пътя към духовния свят. Но този достъп в духовния свят може да остане затворен дори и за най-остроумното мислене, ако душата не откликва пред духовните събития и факти или пред съобщенията за тях.
към текста >>

203. ЗА ПОЗНАНИЕТО НА ДУХОВНИЯ СВЯТ GA_17 Прагът на духовния свят

Ще си изградим представа за този коренно различен на чин на проявление, ако се съсредоточим върху процеса на спомнянето.
Вникването в резултатите на Духовната Наука се улеснява, когато в обикновения душевен живот открием онова, което ни дава понятия, способни за такова разширяване и преобразяване, което им дава възможността постепенно да се доближат до процесите и Съществата на духовния свят. Ако не изберем този път с достатъчно търпение, лесно ще сме склонни да си представяме духовния свят като твърде сходен с физическия или сетивен свят. Без този път едва ли ще сме в състояние да си изградим точна представа за духовния свят и за неговото отношение към човека. Духовните събития и Същества се доближават до човека, когато в душата си той е подготвен да ги възприеме. Начинът, по който те проникват в нас, е твърде различен от проявленията на физическите процеси и същества. Ще си изградим представа за този коренно различен на чин на проявление, ако се съсредоточим върху процеса на спомнянето. И така, преди известно време ние сме изживели нещо. В даден момент по един или друг повод то изплува от дълбините на душевните изживявания. Ние знаем, че това, което е изплувало по този начин, отговаря на едно изживяване и ние го свързваме с него. Обаче в мига на спомнянето, от изживяването не присъствува нищо друго, освен съответният образ на спомена.
към текста >>

Длъжни сме да посочим, че различаването между илюзии и действителност в тази област е изключително трудно.
Ние сега да си представим, че в душата възниква даден образ, както става с образа на спомена, но без той да е израз на минали изживявания; в случая той предлага на душата нещо непознато, нещо чуждо. Така си изграждаме представа за това как духовният свят се появява най-напред за подготвената душа. Понеже това е точно така, много хора, които не са проникнали достатъчно в отношенията на духовния свят, постоянно възразяват, че всички "въображаеми" духовни изживявания са не друго, а малко или много неясни образи на нашите спомени; само че душата не ги разпознава като такива и ги приема като откровения на духовния свят. Длъжни сме да посочим, че различаването между илюзии и действителност в тази област е изключително трудно. Много хора, които вярват че имат възприятия от свръхсетивния свят, са ангажирани всъщност само със своите паметови образи, които те не идентифицират като такива. За да виждаме ясно в тази област, необходимо е да бъдем запознати с възможните източници на илюзии. Достатъчно е например, да сме зърнали нещо съвсем бегло, така че в съзнанието ни да не е проникнало никакво впечатление; но по-късното може да се появи като съвсем жив образ, дори и напълно променен. Съответния човек ще ни увери, че никога не е срещал този образ и че става дума за едно истинско вдъхновение. Подобни случаи ни помагат да разберем, че данните от свръхсетивното вижда не изглеждат във висша степен съмнителни за всички, които не са запознати с опитностите на Духовната Наука.
към текста >>

Както един написан текст не ни заставя да описваме извивките на буквите, така и образите, които представляват съдържанието на свръхсетивното виждане, не ни карат да ги възприемаме като такива; но чрез самите себе си те внасят необходимостта да се абстрахираме напълно от тяхната образна същност и да насочим душата към това, което се проявява чрез тях като свръхсетивен процес или свръхсетивно същество.
Пред нас те трябва да застанат като един вид букви. Когато имаме тези букви пред себе си, ние не обръщаме внимание на тяхната форма, а разчитаме това, което е изразено чрез тях. Както един написан текст не ни заставя да описваме извивките на буквите, така и образите, които представляват съдържанието на свръхсетивното виждане, не ни карат да ги възприемаме като такива; но чрез самите себе си те внасят необходимостта да се абстрахираме напълно от тяхната образна същност и да насочим душата към това, което се проявява чрез тях като свръхсетивен процес или свръхсетивно същество. Както не можем да оспорим, че едно писмо, от което узнаваме нещо съвършено ново и непознато, е съставено от отдавна известните букви, така и относно образите на свръхсетивното съзнание не можем да твърдим, че те съдържат само това, което е взето от обикновения живот. В известен смисъл това е напълно вярно. И все пак за свръхсетивното съзнание е важно ни това, което вземаме от обикновения живот, а това, което се изразява в образите.
към текста >>

204. ОРИЕНТИРАНЕ В РЪКОВОДНИТЕ ЛИНИИ НА ИЗЛОЖЕНИЕТО GA_18_1 Загадки на философията

Че представяйки си тези думи човешката душа може да почувства определено въздействие, върху това почива разбирането за един светоглед.
Когато проследим, каква духовна работа са извършили хората, за да търсят решението на мировите загадки и на въпросите на живота, на съзерцаващата душа винаги се натрапват отново думите, които са били записани като мъдрост върху храма на Аполон" "Познай себе си". Че представяйки си тези думи човешката душа може да почувства определено въздействие, върху това почива разбирането за един светоглед. Същността на един жив организъм води със себе си необходимостта той да изпитва глад; на определена степен на нейното развитие човешката душа ражда една подобна необходимост. Тази необходимост се изразява в нуждата, да се добие от живота едно духовно благо, което отговаря на вътрешната нужда на душата, както храната отговаря на глада: "Познай себе си". Това чувство може да обхване така силно душата, че тя трябва да мисли: Аз съм напълно човек в истинския смисъл на думата едва тогава, когато развия в себе си едно такова отношение към света, което съдържа своя основен характер в "Познай себе си". Душата може да стигне дотам, да счита това чувство като едно пробуждане от сънуването на живота, който живот тя е сънувала преди изживяването, което изпитва с това чувство.
към текста >>

Този характер има философският стремеж до Скотус Еригена /починал в 880 г.
Едва сега сред човечеството се пробужда себесъзнанието по начин, който отговаря на истинската същност на това себесъзнание. Това, което хората изживяваха по-рано, беше само предвестник на това, което би трябвало да наречем в най-дълбокия смисъл вътрешно изживяно себесъзнание. Можем да се надяваме, че едно бъдещо разглеждане на духовното развитие ще на рече времето, за което говорим тук, време на "пробуждането на себесъзнанието". Едва сега човекът забелязва, съзира в истинския смисъл на думата обхвата на своя душевен живот като "Аз". Цялата тежест на този факт философите на това време чувствуват повече смътно отколкото да осъзнават ясно. Този характер има философският стремеж до Скотус Еригена /починал в 880 г. сл. Хр./. Философите на тази епоха се потопяват с философското мислене напълно в религиозните представи. Чрез това мислене човешката душа, която в пробудено себесъзнание се вижда поставена изцяло на собствените си основи, се стреми да добие съзнанието за нейната включеност в живота на мировия организъм. Мисълта се превръща в едно просто средство, за да бъде изразен възгледът, който е добит от религиозните източници върху отношението на човешката душа към света. Потопен в този възглед мисловният живот, подхранван от религиозните представи, израства като растителен зародиш в лоното на земята, докато покара навън от тази почва.
към текста >>

Това, което изпълва душата с ново вътрешно изживяване, което я кара да съзре, че тя е един собствен свят, почиващ на своя вътрешен център на тежестта.
Философите на тази епоха се потопяват с философското мислене напълно в религиозните представи. Чрез това мислене човешката душа, която в пробудено себесъзнание се вижда поставена изцяло на собствените си основи, се стреми да добие съзнанието за нейната включеност в живота на мировия организъм. Мисълта се превръща в едно просто средство, за да бъде изразен възгледът, който е добит от религиозните източници върху отношението на човешката душа към света. Потопен в този възглед мисловният живот, подхранван от религиозните представи, израства като растителен зародиш в лоното на земята, докато покара навън от тази почва. В гръцката философия мисловният живот разгръща своите собствени сили; той довежда човешката душа до чувстването на нейната самостоятелност; след това от основите на духовния живот в човечеството нахлува това, което е съществено различно от мисловния живот. Това, което изпълва душата с ново вътрешно изживяване, което я кара да съзре, че тя е един собствен свят, почиващ на своя вътрешен център на тежестта. Себесъзнанието е първо изживяно, но още необгърнато с мисълта. Мисълта се развива по-нататък скритом в топлината на религиозното съзнание. Така протичат първите 7 до 8 столетия след основаването на християнството.
към текста >>

205. СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ GA_18_1 Загадки на философията

Изложенията на тази книга, която трябва да даде един образ на възгледите на света и живота на 19-тото столетие, се предхождат при второто издание от едно кратко описание на предидущите възгледи на света и живота, доколкото тези възгледи на света почиват на едно мислително схващане на света.
Изложенията на тази книга, която трябва да даде един образ на възгледите на света и живота на 19-тото столетие, се предхождат при второто издание от едно кратко описание на предидущите възгледи на света и живота, доколкото тези възгледи на света почиват на едно мислително схващане на света. Това става от чувството, че идеите на предното столетие се разкриват по-добре в тяхното значение, когато не се вземат сами за себе си, а когато върху тях падне светлината на мислите на предидущите епохи. Естествено в един такъв "увод" не може да бъде отбелязан целият "доказателен материал", който трябва да служи за основа на краткия очерк. Ако на автора на тези изложения се удаде да превърне очерка в една самостоятелна книга, тогава ще се види, че съответната "основа" напълно съществува. Също така авторът не се съмнява, че други, които искат да видят в този очерк една подбуда, ще намерят "доказателствата" в това, което е предадено исторически.
към текста >>

Ние можем да доловим този преход в Гърция, когато насочим поглед върху Ферекид.
В различните култури на народите преходът от старото образно изживяване към мислителното изживява не е станал в различни моменти. Ние можем да доловим този преход в Гърция, когато насочим поглед върху Ферекид. Той живее в един свят от представи, в който еднакво участие имат образното изживяване и мисълта. Неговите три основни идеи, Зевс, Хронос и Хтон, ние можем да си ги представим само така, че изживявайки ги, душата се чувства същевременно принадлежаща на процесите на външния свят. Ние имаме работа с три изживени образа и се приближаваме до тях само тогава, когато не се оставяме заблудени от всичко, което съвременните навици на мислене биха искали да си представят във връзка с тях.
към текста >>

Да насочим погледа върху огъня, който консумира нещата.
Задружното действие на Хронос, Хтон и Зевс в смисъла на Ферекид се изживява непосредствено в образа, както ние изживяваме представата, че ядем; но то се изживява и във външния свят, както изживяваме представата на синия и червения цвят. Можем да си представим това изживяване по следния начин. Да насочим погледа върху огъня, който консумира нещата. В дейността на огъня, в топлината проявява своя живот Хронос. Който гледа огъня в неговото действие и има като действащо нещо още не самостоятелната мисъл, а образа, той гледа Хронос. Едновременно с действието на огъня не със сетивния огън той гледа "времето". Преди раждането на мисълта още не съществува една друга представа за времето. Това, което днес хората наричат "време", е една идея, която е образувана една в епохата на мислителното съзерцаване на света.
към текста >>

Ако насочим погледа върху водата, не както тя е като вода, а както тя се превръща във въздух или пара, или върху разтопяващите се облаци, ние изживяваме образно силата на "Зевс", на пространствено действащия разширител; бихме могли също да кажем на "лъчезарно" разширяващия се.
В дейността на огъня, в топлината проявява своя живот Хронос. Който гледа огъня в неговото действие и има като действащо нещо още не самостоятелната мисъл, а образа, той гледа Хронос. Едновременно с действието на огъня не със сетивния огън той гледа "времето". Преди раждането на мисълта още не съществува една друга представа за времето. Това, което днес хората наричат "време", е една идея, която е образувана една в епохата на мислителното съзерцаване на света. Ако насочим погледа върху водата, не както тя е като вода, а както тя се превръща във въздух или пара, или върху разтопяващите се облаци, ние изживяваме образно силата на "Зевс", на пространствено действащия разширител; бихме могли също да кажем на "лъчезарно" разширяващия се. И когато гледаме водата, как тя се втвърдява, или как твърдото се превръща в течно, ние гледаме Хтон. Хтон е нещо, което после по-късно в епохата на мислителното съзерцаване на света е станало "материя", "вещество"; Зевс е станал "Етера" или също "пространството"; Хронос е станал "времето".
към текста >>

Нещо особено характерно, за което се говори, че е съществувало у последователите на Питагора убеждението им, че всички неща почиват на "числа".
Тази част трябваше да бъде задълбочена, тогава тя би довела душата до нейния произход. Но напредвайки по този начин, душата открива в своето вътрешно изживяване повтарящите се земни съществувания като едно душевно възприятие. Тя не може да стигне до своя произход, ако не намери пътя към него минавайки през повтарящите се земни съществувания. Както един пътник, който отивайки към едно далечно място, в своя път минава естествено през други места, така и душата, когато отива към "майките"; минава през своите минали съществувания, през които е минавала слизайки от нейното битие в "съвършеното" до нейния настоящ живот в "несъвършеното". Когато вземе под внимание всичко свързано с този въпрос, човек не може другояче, освен да припише на Питагор възгледа за повтарящите земни съществувания в този смисъл, като негово вътрешно възприятие, а не като нещо, до което той е стигнал по пътя на разсъждението. Нещо особено характерно, за което се говори, че е съществувало у последователите на Питагора убеждението им, че всички неща почиват на "числа". Когато се цитира това, трябва да се има предвид, че Питагорейството е продължило да съществува и след смъртта на Питагора до по-късни времена. От по-късните питагорейци се споменават: Филолай, Архитас и др. За тях в древността се е знаело особено и това да изглежда исторически невъзможно, този възглед да може да бъде проследен в миналото чак до Питагор. Трябва само да се предположи, че у него той е бил дълбоко и органически основан в целия му начин на мислене, но у неговите последовници е приел една овъншнена форма. Нека си представим духом Питагора стоящ пред мислителното съзерцаване на света.
към текста >>

Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика.
Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното; Истината е само в единството, непреходното, което мисълта може да обхване. Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва. Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч. Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината. Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика. В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност. С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва. Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе.
към текста >>

Ние чувстваме едно такова душевно настроение, когато насочим поглед към Анаксагор от Клапомене в Мала Азия /роден в 500 г.
Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение. Мисълта издигна един вид стена около човешката душа. По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят. И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта. Ние чувстваме едно такова душевно настроение, когато насочим поглед към Анаксагор от Клапомене в Мала Азия /роден в 500 г. пр. Хр./. В своята душа той се чувства свързан с живота на мислите; този живот на мислите обгръща това, което е разпространено в пространството и във времето. Така разпростряното се явява като Нус, мировият ум. Нус прониква като същност цялата природа. Обаче самата природа се представя като съставена от малки първични същества.
към текста >>

Както вече бе показано, ние трябва да насочим нашия поглед повече към сериозността на този опит и на смелостта, отколкото да го обвиняваме.
Но с това вниманието е насочено също върху нещо, което създава несигурности в неговото собствено изживяване. Духовете в гръцката страна трябваше да победят тези опасности, които възникваха в опиращия се на самия себе си душевен живот. Така те трябваше да изградят в душата мисълта като светоглед. При това софистите навлязоха в един опасен път. В тях духът на гърцизма застава пред една пропаст; той иска да си даде силата на равновесието чрез своята собствена сила. Както вече бе показано, ние трябва да насочим нашия поглед повече към сериозността на този опит и на смелостта, отколкото да го обвиняваме. Не отричаме, че обвинението е несъмнено оправда но по отношение на много от софистите. Въпреки това този опит застава непосредствено на една повратна точка в гръцкия живот. Питагор е живял в 480-410 г. пр. Хр. пелопонеската война, която стои на повратната точка на гръцкия живот, стана от 431-404 г.
към текста >>

Пробудената мисъл насочи човека към душата.
Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта. Пробудената мисъл насочи човека към душата. У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта.
към текста >>

В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише.
Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта. Пробудената мисъл насочи човека към душата. У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот?
към текста >>

в Стагира, Тракия, починал в 321 г.
Ученикът на Платон, Аристотел /роден в 384 г. пр.Хр. в Стагира, Тракия, починал в 321 г. пр.Хр./ отбелязва наред със своя учител връхната точка на гръцкото мислене. При него вече е извършено вживяването на мисълта в светогледа и е стигнало до покой. Мисълта поема своето законно владение, за да разбере от себе си същността и процесите на света. Платон още прилага своето мислене за това, за да постави мисълта в нейната власт и да я доведе до света на идеите. При Аристотел този пласт е станала нещо самопонятно.
към текста >>

, починал в 270 г.
Епикур /роден в 342 г. пр.Хр. , починал в 270 г. пр.Хр./ разви по свой начин елементите, които бяха заложени вече в атомистиката. И върху тази основа той изгражда един възглед на живота, който може да се счита като един отговор на въпроса: Тъй като човешката душа изпъква като цвят от мировите процеси, как трябва да живее тя, за да изгради своя отделен живот, своята самостоятелност съобразно с разумното мислене? Епикур можа да отговори на този въпрос само по такъв начин, който взема под внимание душевния живот между раждането и смъртта, защото при пълна откровеност от атомистичния светоглед не може да се получи нищо друго. За един такъв възглед особена загадка на живота трябва да представлява болката, страданието. Защото страданието е един от онези факти, които убиват в душата съзнанието на миналите времена движението на звездите, падането на дъжда могат да бъдат разглеждани така, както се разглежда движението на собствената ръка, т.е.
към текста >>

Но може също да се случи, защото душата да се чувства безсилна да задълбочи изживяването на мислите така, че да намери в него една връзка с основите на света.
Възприемането на мислите води душата до признаването на самата себе си. Но може също да се случи, защото душата да се чувства безсилна да задълбочи изживяването на мислите така, че да намери в него една връзка с основите на света. Тогава душата се чувства откъсната от връзката с тези основи чрез мисленето; тя чувства, че нейната същност лежи в мисленето; но не намира никакъв път, за да открие в мислителния живот нещо друго освен само нейното собствено потвърждение. Тогава тя може да се отдаде на отказа от всяко истинско познание. В такова положение се намираше Пиррхо /300-270 г. пр.Хр./ и неговите последователи, чието убеждение се нарича скептицизъм. Скептицизмът, светогледът на съмнението, не приписва на изживяването на мислите никаква друга способност, освен тази за образуване на човешки мнения върху света; дали тези мнения имат някакво значение за света вън от човека, върху това той не иска да решава нищо.
към текста >>

Ако насочим поглед върху смисъла на развитието на светогледите, ние сме оправдани да кажем: Образното мислене се е превърнало в мислене с мисли; по същия начин мисленето с мисли трябва да се преобрази по-нататък.
Плотин се представя като една личност, която се вижда поставена в невъзможност да продължи гръцкия мислителен живот. Той не може да стигне да нищо, което да бъде една по-нататъшна издънка на светогледния живот на самата мисъл. Ако насочим поглед върху смисъла на развитието на светогледите, ние сме оправдани да кажем: Образното мислене се е превърнало в мислене с мисли; по същия начин мисленето с мисли трябва да се преобрази по-нататък. Но по времето на Плотин развитието на светогледите не беше още узряло за това. Ето защо Плотин напуска мисълта и търси вън от изживяването на мисълта. Въпреки това, оплодени чрез неговите мистични изживявания, гръцките мисли приемат формата на идеи на развитието, които си представят мировия процес като произлизане на една редица от степени на намиращи се в слизане несъвършени същества от едно най-висше съвършено същество. В мисленето на Плотин продължават да действат гръцките мисли; но те не растат по-нататък като един организъм, а са приети от мистичното изживяване и се оформят не в това, което сами образуват от себе си, а в нещо, което е преобразено чрез извънмисловни сили. Последователите и продължители на този светоглед са Амониус Саккас /175-250 г.
към текста >>

206. МИСЛИТЕЛНИЯТ ЖИВОТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХРИСТИЯНСКОТО ЛЕТОБРОЕНЕ ДО ЙОХАНЕС СКОТУС ИЛИ ЕРИГЕНА GA_18_1 Загадки на философията

Това, което при Плотин беше негово собствено мистично изживяване, вдъхновяващото за неговите идеи, подобно нещо става в един по-разширен живот за духовното развитие на човечеството религиозните импулси в една епоха, която започва с изчерпването на гръцкия светоглед и трае приблизително до Скотус Еригена /починал в 885 г.
След изчерпването на гръцкия мислителен живот, в духовния живот на човечеството настъпва една епоха, в която религиозните импулси стават движещи сили и на мислителния светоглед. Това, което при Плотин беше негово собствено мистично изживяване, вдъхновяващото за неговите идеи, подобно нещо става в един по-разширен живот за духовното развитие на човечеството религиозните импулси в една епоха, която започва с изчерпването на гръцкия светоглед и трае приблизително до Скотус Еригена /починал в 885 г. сл. Хр./. В тази епоха развитието на мисълта не престава напълно; развиват се даже величествени, обхват ни построения на мисли. Обаче мислителните сили на тези построения не извличат своите извори от самите себе си, а от религиозните импулси.
към текста >>

Повече на догматична християнска почва стояха личности като Климент Александрийски /починал в 211 г.
Повече на догматична християнска почва стояха личности като Климент Александрийски /починал в 211 г. сл.Хр./ и Ориген /роден в 185 г. сл.Хр./. Климент заема гръцките светогледи като една подготовка на християнското откровение и ги използува като инструмент, за да изрази и защити християнските импулси. По същия начин постъпва и Ориген.
към текста >>

207. СВЕТОГЛЕДИТЕ В СРЕДНОВЕКОВИЕТО GA_18_1 Загадки на философията

Гръцкото мислене сочи към душата; при Августина вниманието се насочва към центъра на душевния живот.
В сравнение с гръцкия мислителен живот в тези представи можем да съзрем нещо ново, въпреки че отначало те приличат на един спомен за него от миналото. Гръцкото мислене сочи към душата; при Августина вниманието се насочва към центъра на душевния живот. Гръцките мислители разглеждат душата в нейното отношение към света; при Августина срещу душевния живот застава нещо в самия този душевен живот и съзерцава този душевен живот като един особен, затворен в себе си свят. Можем да наречем центъра на душевния живот "Азът" на човека. За гръцките мислители отношението на душата към света става загадка; за новите мислители такава загадка става отношението на "Аза" към душата. Това се вести за първи път при Августина; следващите светогледни стремежи имат още твърде много работа, за да доведат светогледа в съгласие с религията, отколкото да осъзнаят вече ясно новото, което е възникнало сега в духовния живот. Въпреки това в следващото време живее повече или по-малко несъзнателно за душите стремежът, мировите загадки да се разглеждат така, както изисква новият елемент.
към текста >>

Аристотел става за столетия учител на онези, които знаят, как Данте изразява почитта си към Аристотел в Средновековието.
Тома Аквински се запознава напълно със светогледа на Аристотел. Този последният става за него учител в живота на мислите. С това Тома Аквински е една от най-изпъкващите, но все пак една от многобройните личности на Средновековието, които изграждат собственото си мисловно настроение върху това на Аристотел. Аристотел става за столетия учител на онези, които знаят, как Данте изразява почитта си към Аристотел в Средновековието. Тома Аквински се стреми да разбере по аристотелски начин това, което е човешки разбираемо. Така за него светогледът на Аристотел става ръководител до онази граница, до която човешкият душевен живот може да стигне със своите собствени сили; отвъд тази граница се намира онова, до което в смисъла на Тома гръцкият светоглед не можа да стигне. Следователно за Тома Аквински човешкото мислене се нуждае от една друга светлина, от която то може да бъде осветлено. Той намира тази светлина в откровението. Както и да са заставали следващите мислители спрямо откровението: Те не можаха вече да приемат по гръцки начин мислителния живот.
към текста >>

Един път между онези, които се показват на наблюдателя на това търсене, с онзи, който са хванали средновековните мистици: Майстер Екхардт /починал в 1329 г./, Йоханес Таулер /починал през 1361 г./, Хайнрих Сузо /починал в 1365 г./.
В столетията, които следват епохата на номинализма и реализма, развитието на светогледите се превръща в едно търсене на новия фактор на действителността. Един път между онези, които се показват на наблюдателя на това търсене, с онзи, който са хванали средновековните мистици: Майстер Екхардт /починал в 1329 г./, Йоханес Таулер /починал през 1361 г./, Хайнрих Сузо /починал в 1365 г./. Най-нагледен става този път чрез разглеждането на така наречената "Теология дойч" /Германско богословие/, което произхожда от един непознат за историята автор. Тези мистици искат да приемат в съзнанието за Аза нещо, искат да изпълнят това съзнание с нещо. Ето защо те се стремят към един вътрешен живот, който е "напълно спокоен", който се отдава на вътрешен покой и който очаква по този начин, как душата ще се изпълни в нейната вътрешност с "божествения Аз". В по-късно време възниква едно подобно душевно настроение с по-голям устрем на духа при Ангелус Силезиус /1624-1677 г./.
към текста >>

Един друг път хваща Николай Кузански /Николай Крипс, роден в Куес на Мозел 1401 г., починал в 1464 г./.
Един друг път хваща Николай Кузански /Николай Крипс, роден в Куес на Мозел 1401 г., починал в 1464 г./. Той се стреми да се издигне над знанието постижимо чрез мисълта до едно състояние на душата, при което това знание престава и душата среща своя Бог в "знаещото незнание" или "ученото невежество", в докта игноранция. Разгледано външно, това има голямо подобие със стремежа на Плотин. Обаче душевното устройство при двамата е различно. Плотин е убеден, че в човешката душа се намира нещо много повече от живота на мислите. Когато душата развие присъщата и сила, издигаща се над мисълта, тя стига със своето възприемане там, където винаги се намира, без обаче в обикновения живот да знае за това; Николай Кузански се чувства сам със своя "Аз"; този Аз няма в себе си никаква връзка с неговия Бог.
към текста >>

208. СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА GA_18_1 Загадки на философията

Противоположно на Бейкън от Верулам, който насочи вниманието към строителните материали, Декарт /Картезиус/ и Спиноза пристъпват към строителния план.
Противоположно на Бейкън от Верулам, който насочи вниманието към строителните материали, Декарт /Картезиус/ и Спиноза пристъпват към строителния план. Декарт е роден в 1596 година и починал в 1650 година. При него е важна изходната точка на неговия стремеж към един светоглед. Той застава срещу света безпристрастно питайки, тъй като този свят му предлага някои неща върху неговите загадки, отчасти чрез религиозното откровение, отчасти чрез наблюдението на сетивата. Сега той не разглежда нито едното, нито другото само така, че просто да го приеме, и да ги признае като истина това, което то му донася; не, той поставя срещу него "Аза", който срещупоставя срещу всяко откровение и срещу всяко възприятие своето съмнение по собствено решение. Това е един факт на по-новия стремеж към светоглед, който има едно многоказващо значение.
към текста >>

Декарт е роден в 1596 година и починал в 1650 година.
Противоположно на Бейкън от Верулам, който насочи вниманието към строителните материали, Декарт /Картезиус/ и Спиноза пристъпват към строителния план. Декарт е роден в 1596 година и починал в 1650 година. При него е важна изходната точка на неговия стремеж към един светоглед. Той застава срещу света безпристрастно питайки, тъй като този свят му предлага някои неща върху неговите загадки, отчасти чрез религиозното откровение, отчасти чрез наблюдението на сетивата. Сега той не разглежда нито едното, нито другото само така, че просто да го приеме, и да ги признае като истина това, което то му донася; не, той поставя срещу него "Аза", който срещупоставя срещу всяко откровение и срещу всяко възприятие своето съмнение по собствено решение. Това е един факт на по-новия стремеж към светоглед, който има едно многоказващо значение. Душата на мислителя сред света не оставя да и направи нищо впечатление, а застава срещу всичко със съмнението, което може да съществува само в нея.
към текста >>

Те почиват на процеси на подмладяване на духовния живот.
Пробудената в Гърция мисъл е озарена от тази сила. Във външния напредък на човешкия душевен живот това се изразява в религиозните движения и чрез това, че младите сили на народите от Западна и Средна Европа приемат въздействията на по-стария мислителен живот, на по-старото изживяване на мисълта. Те проникват това изживяване с по-млади и по-елементарни импулси и с това го преобразяват. В това се показва един от напредъците на човечеството, които са произведени благодарение на факта, че по-стари одухотворени течения на духовното развитие, които са изчерпали своята жизнена сила, но не и своята духовна сила, биват продължени от млади сили, които изникват от природата на човечеството. В такива процеси ще трябва да познае законите на развитието на човечеството. Те почиват на процеси на подмладяване на духовния живот. Постигнатите духовни сили могат да се развият по-нататък само тогава, когато са посадени в млади природни сили на човечеството. Първите осем столетия на християнското летоброене представляват едно продължаващо действие на изживяването на мисълта в човешката душа така, че в скритите глъбини още почива възникването на нови сили, които искат да действат формиращо върху развитието на светогледите. В Декарт тези сили се показват вече действащи в една висока степен. В епохата между Скотус Еригена и /приблизително/ до 15-тото столетие мисълта отново си пробива път нагоре в нейната собствена сила, която тя не беше развила явно в предидущата епоха. Обаче тя се проявява от една страна съвършено различна от тази през гръцката епоха.
към текста >>

Първите осем столетия на християнското летоброене представляват едно продължаващо действие на изживяването на мисълта в човешката душа така, че в скритите глъбини още почива възникването на нови сили, които искат да действат формиращо върху развитието на светогледите.
Те проникват това изживяване с по-млади и по-елементарни импулси и с това го преобразяват. В това се показва един от напредъците на човечеството, които са произведени благодарение на факта, че по-стари одухотворени течения на духовното развитие, които са изчерпали своята жизнена сила, но не и своята духовна сила, биват продължени от млади сили, които изникват от природата на човечеството. В такива процеси ще трябва да познае законите на развитието на човечеството. Те почиват на процеси на подмладяване на духовния живот. Постигнатите духовни сили могат да се развият по-нататък само тогава, когато са посадени в млади природни сили на човечеството. Първите осем столетия на християнското летоброене представляват едно продължаващо действие на изживяването на мисълта в човешката душа така, че в скритите глъбини още почива възникването на нови сили, които искат да действат формиращо върху развитието на светогледите. В Декарт тези сили се показват вече действащи в една висока степен. В епохата между Скотус Еригена и /приблизително/ до 15-тото столетие мисълта отново си пробива път нагоре в нейната собствена сила, която тя не беше развила явно в предидущата епоха. Обаче тя се проявява от една страна съвършено различна от тази през гръцката епоха. При гръцките мислители мисълта бива изживяна като възприятие; от 8-тото до 15-тото столетие тя възниква от глъбините на душата; човекът чувства: Мисълта се ражда в мене. При гръцките мислители се ражда още непосредствено едно отношение на мисълта към природните процеси; в посочената епоха мисълта се явява като произведение на себесъзнанието.
към текста >>

И той, също както Лок, счита, че всяко познание на света трябва, даже може само да почива само на наблюдението на сетивата и на мисленето.
Други мислители са довели мислите на Лок до други резултати. Един пример за това е Кондияк /1715-1780 г./. И той, също както Лок, счита, че всяко познание на света трябва, даже може само да почива само на наблюдението на сетивата и на мисленето. Но той отива по-нататък до най-крайното последствие: мисленето няма за себе си никакви самостоятелна действителност; според него то не е нищо друго, освен едно изтънчено, преобразено външно сетивно възприятие. Следователно в един образ на света, който трябва да отговаря на истината, трябва да бъдат приети само сетивните усещания. Неговото обяснение в това направление е многозначително: да вземем душевно още съвсем непробуденото човешко тяло и да си представим, как сетивата се пробуждат едно след друго. Какво имаме сега повече на това усещащо тяло в сравнение с неусещащото по-рано? Едно тяло, върху което околният свят е направил впечатление.
към текста >>

Този светоглед почива на предположението, че себесъзнателната човешка душа може да образува в себе си мисли, които са валидни за онова, което се намира напълно вън от нея.
Светогледният образ на Лайбниц изпитва едно обширно, умствено развитие чрез Християн Волф /роден в 1679 г. в Бреслау професор в Хале/. Волф е на мнение, че може да бъде основана една наука, която познава чрез чисто мислене онова, което е възможно, което е призвано за съществуване, защото за мисленето то се явява непротиворечиво и така може да бъде доказано. По този път Волф основава една наука на света, на душата и на Бога. Този светоглед почива на предположението, че себесъзнателната човешка душа може да образува в себе си мисли, които са валидни за онова, което се намира напълно вън от нея. Тук се намира загадката, която след това Кант почувства, че му е дадена: Как са възможни познания произведени чрез душата, които въпреки това трябва да имат валидност за мирови същества, които се намират вън от душата?
към текста >>

Тези области се разкриват на човека само тогава, когато той се отдаде на едно познание основано на вярата, което почива на една особена способност на душата.
Как противоположно на други свои съвременници Хердер се поставя към Спиноза, това хвърля светлина върху неговото становище в развитието на светогледите. Това становище изпъква в неговото значение, когато го сравним с онова на Фридрих Хайнрих Якоби /1743-1819 г./ Якоби намира в Спиноза образ на света онова, до което човешкият ум трябва да стигне, когато проследи пътищата, които никакви сили не му предначертават. Този образ на света изчерпва обсега на това, което човекът може да знае върху света. Обаче това знание не може да реши нищо върху природата на душата, върху божествената основа на света, върху връзката на душата с тази основа. Тези области се разкриват на човека само тогава, когато той се отдаде на едно познание основано на вярата, което почива на една особена способност на душата. Ето защо, в смисъла на Якоби, знанието трябва по необходимост да бъде атеистично. В неговото мислително построение може да има необходимата закономерност, но не божествен миров ред. Така за Якоби Спинозисмът става единствено възможен научен начин на мислене; но същевременно той /Спинозисмът/ е доказателство за факта, че този начин на мислене не може да намери връзката с духовния свят. Хердер защищава в 1787 г. Спиноза против обвинението в атеизъм.
към текста >>

Ние стоим като в една възлова точка на разнообразните нишки на по-новото развитие на светогледите, когато насочим поглед върху това, как Спинозовият ход на мислите се намесва в това развитие през 80-те години на 18-тия век.
Ние стоим като в една възлова точка на разнообразните нишки на по-новото развитие на светогледите, когато насочим поглед върху това, как Спинозовият ход на мислите се намесва в това развитие през 80-те години на 18-тия век. В 1785 година Фр. Х. Якоби публикува своята "Книжка върху Спиноза". Там той съобщава един разговор, който беше водил с Лесинг преди края на неговия живот. След този разговор самият Лесинг се е присъединил към Спинозисма. С това за Якоби същевременно е установен атеизмът на Лесинг.
към текста >>

Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие мисълта в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза.
Ако признаем като меродавен "Разговора с Якоби" за интимните мисли на Лесинг, ние трябва да считаме този последния за една личност, която признава, че човек може да добие един отговарящ на неговата същност светоглед, когато приема за опорна точка на неговия възглед твърдата сигурност, която душата дава на живеещата чрез собствена сила мисъл, на опорната точка на нейния възглед. С една такава идея Лесинг се явява като един човек който предварително чувствува пророчески светогледните импулси на 19-тото столетие. Че той изисква тази идея в един разговор малко преди своята смърт, и че тя малко може да се забележи в неговите собствени съчинения, това свидетелствува, колко тежка е била борбата даже и за най-свободните умове, борба, която е било повдиганата от новата епоха на развитието на светогледите. Светогледът трябва все пак да бъде изразен в мисли. Но убедителната сила на мисълта, която беше намерила в платонизма своята връхна точка, а в аристотелизма своето самопонятно развитие, беше изчезнала от душевните импулси на хората. Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие мисълта в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза. Да почувства жизнения импулс на мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят. Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания. Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност. Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили. Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли.
към текста >>

Хаман /починал през 1788 г./.
Но такива души им импонира логическата природа на мисълта; ето защо те я признават като сила; която трябва да изгради един научен възглед за света; обаче те искат една по-силно действаща за тях сила, за да им се разкрие изгледът за един светоглед обхващащ най-висшите познания. На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват мисълта в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с мисълта в Първоосновата на света. На такова едно душевно устройство се дължи, когато често човек малко цени мисълта при изграждането на един светоглед и чувства своето себесъзнание по-сигурно крепящо се в тъмнината на сърдечните сили. Има личности, за които един светоглед има толкова по-малка стойност за тяхното отношение към мировите загадки, колкото повече този светоглед иска да се издигне от тъмнината на чувствата в светлината на мисълта. Такова едно душевно настроение намираме при Г. Ф. Хаман /починал през 1788 г./. Както някои личности от неговото естество, той беше един велик подбудител. Ако един такъв дух е гениален както него, тогава почерпените от тъмните глъбини на сърцето мисли действат върху другите по-енергично отколкото мислите изразени в умствена форма. Хаман се изказваше като в оракулни сентенции върху въпросите, които изпълваха светогледния живот на неговото време. В неговите оракулни сентенции живее едно мистично чувство с пиетистично оцветение. В тях се проявява хаотично стремежът на времето към изживяването на една сила на себесъзнателната душа, която да може да бъде опорна точка на всичко онова, което човек иска да си изработи като представа върху света и живота.
към текста >>

Душевното развитие на човечеството се представя в Хердер така, че чрез него се сочи особено ясно на стоящия на неговата /на човечеството/ основа /идеи/ подобно на едно възприятие, е чувствано като себеизживяване на душата.
Човек иска да добие един образ на света, в който светът да се яви така, че самият човек да може да познае себе си в него, както трябва да познае себе си, когато остави да му говори вътрешният глас на себесъзнателната душа. Спиноза иска да задоволи стремежа към едно такова изживяване, като оставя силата на мисъл та да развие нейната собствена сигурност; Лайбниц разглежда душата и иска да си представи света така, както човек трябва да си го представи, когато правилната представа за душата трябва да се покаже правилно поставена в образа на света. Хердер наблюдава мировите процеси и е предварително убеден, че в човешката душа изниква правилния образ на света, когато тази душа застава с цялата си сила здраво срещу тези процеси. Това, което Гьоте казва по-късно, че всичко фактическо е вече теория, за Хердер то е без условно установено. Той е подбуден също и от Лайбницовия кръг на мислите; въпреки това той никога не би могъл да търси първо една идея на себесъзнанието теоретически в монадата и след това да изгради с тази идея един образ на света. Душевното развитие на човечеството се представя в Хердер така, че чрез него се сочи особено ясно на стоящия на неговата /на човечеството/ основа /идеи/ подобно на едно възприятие, е чувствано като себеизживяване на душата. И мислителят е изправен срещу въпроса: Как трябва аз да проникна в глъбините на душата така, че да постигна връзката на душата с Първоосновата на света и моята мисъл да бъде същевременно израз на творящите света сили? Епохата на просветлението, която виждаме в 18-тото столетие, още вярваше, че намира в самата мисъл нейното оправдание. Хердер израсна над тази гледна точка. Той не търси онази точка в душата, където тази последната мисли, в живия извор, където мисълта блика от живеещия в душата творчески принцип. По този начин Хердер стои близо до това, което можем да наречем тайнствено изживяване на душата с мисълта.
към текста >>

Тетенс /починал в 1805 г./.
В тази епоха живее стремежът, да бъде позната душата. Защото хората искат да знаят, как е закотвена в природата на душата същността на един светоглед. Такъв един стремеж виждаме при Ник. Тетенс /починал в 1805 г./. В своите изследвания върху душата той стигна до едно различаване на душевните способности, което днес е преминало в общото съзнание на човечеството: Мислене, чувстване и воление. По-рано хора та са различавали само способността на мисленето и на желанието.
към текста >>

209. ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ GA_18_1 Загадки на философията

Аз се придържам към богопочитанието на атеиста /Спиноза/ и оставям на вас всичко, което наричате или можете да наречете религия.
Така Якоби беше изправен пред едно важно решение: Той или трябваше да се довери на своя разум и да остави да отпаднат ученията на вярата; или пък, за да запази тези последните, трябваше да отрече на самия разум възможността да може да стигне до най-висшите разбирания. Той избра тази последната алтернатива. Якоби твърдеше, че човекът има в своята най-вътрешна душа една непосредствена сигурност, една сигурна вяра, с помощта на която чувства истината на представата за един личен Бог, за свободата на волята и за безсмъртието, така щото това убеждение е съвършено независимо от познанията на разума опиращ се на логическите изводи, които никак не се отнасят за тези неща, а само за външни природни процеси. По този начин Якоби отхвърли знанието на разума, за да добие място за една вяра задоволяваща нуждите на сърцето. Гьоте, който беше малко поучен от това детрониране на знанието, пише на своя приятел: "Бог те наказа с метафизиката и ти заби един кол в плътта, а мене благослови с физиката. Аз се придържам към богопочитанието на атеиста /Спиноза/ и оставям на вас всичко, което наричате или можете да наречете религия. Ти се придържаш към вярата в Бога; аз към виждането". Просветлението постави най-после духовете пред избора, или да заменят истините получени чрез откровението чрез истини на разума в смисъла на Спиноза, или да обявят война на науката получена чрез разума.
към текста >>

Как Разумът може да произнесе съждения върху Бога, Свободата и Безсмъртието, когато неговите изисквания върху най-простите събития почиват във толкова несигурни закони?
Чрез изложенията на Юм Кант бе събуден от неговия сън, в който, според неговата изповед, го беше потопила идейната посока на Волф. Как Разумът може да произнесе съждения върху Бога, Свободата и Безсмъртието, когато неговите изисквания върху най-простите събития почиват във толкова несигурни закони? Душата, която Кант трябваше да предприеме сега срещу знанието на разума, се простираше много по-далеч отколкото този на Якоби. Този последният може поне да остави на знанието възможността, да разбира природата и нейните необходими връзки. Кант извърши едно важно дело в областта на природознанието с неговия излязъл през 1755 година труд "Обща история на природата и теория на небето". Той вярваше да е показал, че можем да си представим цялата наша планетарна система произлязла от едно газообразно кълбо, което се върти около своята ос. Чрез строго необходими математически и физически сили сред това кълбо са се сгъстили слънцето и планетите и са приели движенията, които те имат съгласно ученията на Коперник и Кеплер.
към текста >>

Защото целта сочи към онзи, който я е вложил в съществата, към интелигентната Първопричина на света.
Защото един организъм е едно произведение на природата, в което всяка цел и взаимообразно също средство, причина и взаимообразно следствие". Следователно организмът не може както неорганичната природа да бъде обяснен чрез просто необходимо действащи железни закони. Ето защо Кант, който в своята "Обща история на природата и теория на небето" сам беше предприел "да разгледа устройството и механическия произход на цялата мирова сграда според Нютоновите принципи", счита, че един подобен опит за органическите същества трябва да се провали. В своята "Критика на разсъдъчната способност" той твърди: "Напълно сигурно е именно, че ние не можем да познаем достатъчно органическите същества и тяхната вътрешна възможност според чисто механически те принципи на природата, а още по-малко можем да си ги обясним; и това е толкова сигурно, че можем смело да кажем: - За човека е безсмислено даже да замисли едно такова намерение или да се надява, че ще се роди някога още един Нютон, който ще обясни даже създаването на един стрък трева според законите на природата, която не е вложила никакво намерение; ние направо трябва да отречем това разбиране за човека". С Кантовия възглед, че човешкият дух сам първо е вложил законите, които той намира в природата, не може да се съедини и едно друго мнение върху едно целесъобразно изградено същество. Защото целта сочи към онзи, който я е вложил в съществата, към интелигентната Първопричина на света. Ако човешкият дух би могъл да обясни едно целесъобразно същество също така, както едно такова чисто природно необходимо, тогава той би трябвало да влага в нещата и целесъобразните закони от себе си. Следователно той би трябвало да дава на нещата не само закони, които са валидни за тях, доколкото те са явления на неговия вътрешен свят; той би трябвало да може да им предписва и тяхното собствено, напълно независимо от него определение. Следователно той би трябвало да бъде не само един познаващ, но и един творящ дух; неговият разум би трябвало, както божественият, да твори нещата.
към текста >>

Даже то остава валидно и мнението, че човешкият разум има право да си служи за обяснението на живите същества не само с вечните, железни природни закони, но и с понятията за целесъобразност, което сочи към един преследван ред в мировата същност.
Който си представя структурите на Кантовото схващане на света, както то бе скицирано тук, той ще разбере силното въздействие на това схващане върху неговите съвременници, а също и върху следващите поколения. Защото то не докосва никоя от представите, които се бяха отпечатали в човешката душа в течение на развитието на западната култура. То оставя на религиозния дух: Бога, свободата и безсмъртието. То задоволява потребността от познание, като му разграничава една област, вътре в която признава безусловно определени истини. Даже то остава валидно и мнението, че човешкият разум има право да си служи за обяснението на живите същества не само с вечните, железни природни закони, но и с понятията за целесъобразност, което сочи към един преследван ред в мировата същност.
към текста >>

Аз никога не съм разделял двете и когато философствах по мой начин върху нещата, аз вършех това с несъзнателна наивност и действително вярвах, че виждам пред очите си моите мнения".
Това е противоположният полюс на Кантовия светоглед. При Кант природата е изцяло в човешкия дух; при Гьоте човешкият дух е изцяло в природата, защото самата природа е дух. Само съобразно с това разбиране за нас става понятно, когато Гьоте разказва в своята студия "Въздействие на по-новата философия": "Кантовата Критика на чистия разум... лежеше вън от моя кръг. Аз присъствах въпреки това на някой разговор върху тази книга и с известно внимание можах да забележа, че стария главен въпрос се възобновява, а именно, колко много допринася за нашето духовно съществуване нашето себе и колко много външният свят? Аз никога не съм разделял двете и когато философствах по мой начин върху нещата, аз вършех това с несъзнателна наивност и действително вярвах, че виждам пред очите си моите мнения". В това схващане на становището на Гьоте спрямо Кант не трябва също да ни заблуди, че първият е изказал някои благоприятни съждения върху кьонигсберския философ. Защото на него самия тази противоположност би му станала напълно ясна само тогава, когато той би се задълбочил в едно по-точно изследване на Кант. Но той не е сторил това. В горецитираната студия той казва: "Входът беше този, който ми хареса; аз не можах да се осмеля да навляза в лабиринта; за това ми пречеше ту поетическата дарба, ту човешкият ум и аз никъде не се чувствах подобрен". Обаче веднъж той рязко е изказал противоположността в една бележка, която бе публикувана едва от Ваймарското Гьотево издание от неговото наследство /Ваймарско издание, раздел 2.
към текста >>

Защото на него самия тази противоположност би му станала напълно ясна само тогава, когато той би се задълбочил в едно по-точно изследване на Кант.
При Кант природата е изцяло в човешкия дух; при Гьоте човешкият дух е изцяло в природата, защото самата природа е дух. Само съобразно с това разбиране за нас става понятно, когато Гьоте разказва в своята студия "Въздействие на по-новата философия": "Кантовата Критика на чистия разум... лежеше вън от моя кръг. Аз присъствах въпреки това на някой разговор върху тази книга и с известно внимание можах да забележа, че стария главен въпрос се възобновява, а именно, колко много допринася за нашето духовно съществуване нашето себе и колко много външният свят? Аз никога не съм разделял двете и когато философствах по мой начин върху нещата, аз вършех това с несъзнателна наивност и действително вярвах, че виждам пред очите си моите мнения". В това схващане на становището на Гьоте спрямо Кант не трябва също да ни заблуди, че първият е изказал някои благоприятни съждения върху кьонигсберския философ. Защото на него самия тази противоположност би му станала напълно ясна само тогава, когато той би се задълбочил в едно по-точно изследване на Кант. Но той не е сторил това. В горецитираната студия той казва: "Входът беше този, който ми хареса; аз не можах да се осмеля да навляза в лабиринта; за това ми пречеше ту поетическата дарба, ту човешкият ум и аз никъде не се чувствах подобрен". Обаче веднъж той рязко е изказал противоположността в една бележка, която бе публикувана едва от Ваймарското Гьотево издание от неговото наследство /Ваймарско издание, раздел 2. Том ХІ, стр. 377/: Основната грешка на Кант, мисли Гьоте, се състои в това, че той "разглежда" самата субективна познавателна способност като обект и рязко разграничава точката, където субективното се среща с обективното, но прави това не съвсем правилно".
към текста >>

Поради тази причина за Фихте, въпреки неговата безусловна почит към Кант, не можеше да остане скрито, че "Кант само е загатнал за истината, но нито я е представил, нито е доказал".
Обаче колкото и голямо да беше действието, което изхождаше от Кант, на съвременниците не можеше да остане скрито, че той не може да задоволи една по-дълбока нужда от познание. Такава една нужда от обяснение се стреми към един единен възглед за света, какъвто беше случаят при Гьоте. При Кант отделните области на съществуването стоят една до друга без посредничество, без връзка. Поради тази причина за Фихте, въпреки неговата безусловна почит към Кант, не можеше да остане скрито, че "Кант само е загатнал за истината, но нито я е представил, нито е доказал". "Този единствен чудесен човек или има една пророческа способност за истината, без сам да има съзнание за нейните основания, или не е оценил достатъчно своята епоха, за да и съобщи тази истина, или пък се е страхувал да навлече върху себе си свръхчовешкото почитание, което би трябвало да му се полага кога да е. Още никой не го е разбрал, и не ще го разбере и никой, който не ще стигне по свои собствени пътища до резултатите на Кант, и тогава едва светът ще се учуди". "Обаче аз вярвам също така сигурно да зная, че Кант си е представил една такава система; че всичко, което той действително изнася, са откъслеци и резултати на тази система и че неговите твърдения имат смисъл и връзка само при тази предпоставка". Защото ако не беше такъв случаят, тогава Фихте би искал "да счита Критиката на чистия разум по-скоро за едно произведение на странната случайност, отколкото на един ум".
към текста >>

"Този единствен чудесен човек или има една пророческа способност за истината, без сам да има съзнание за нейните основания, или не е оценил достатъчно своята епоха, за да и съобщи тази истина, или пък се е страхувал да навлече върху себе си свръхчовешкото почитание, което би трябвало да му се полага кога да е.
Обаче колкото и голямо да беше действието, което изхождаше от Кант, на съвременниците не можеше да остане скрито, че той не може да задоволи една по-дълбока нужда от познание. Такава една нужда от обяснение се стреми към един единен възглед за света, какъвто беше случаят при Гьоте. При Кант отделните области на съществуването стоят една до друга без посредничество, без връзка. Поради тази причина за Фихте, въпреки неговата безусловна почит към Кант, не можеше да остане скрито, че "Кант само е загатнал за истината, но нито я е представил, нито е доказал". "Този единствен чудесен човек или има една пророческа способност за истината, без сам да има съзнание за нейните основания, или не е оценил достатъчно своята епоха, за да и съобщи тази истина, или пък се е страхувал да навлече върху себе си свръхчовешкото почитание, което би трябвало да му се полага кога да е. Още никой не го е разбрал, и не ще го разбере и никой, който не ще стигне по свои собствени пътища до резултатите на Кант, и тогава едва светът ще се учуди". "Обаче аз вярвам също така сигурно да зная, че Кант си е представил една такава система; че всичко, което той действително изнася, са откъслеци и резултати на тази система и че неговите твърдения имат смисъл и връзка само при тази предпоставка". Защото ако не беше такъв случаят, тогава Фихте би искал "да счита Критиката на чистия разум по-скоро за едно произведение на странната случайност, отколкото на един ум".
към текста >>

Ние разбираме за едни човек, който живееше по този начин в истината, че той искаше не само да насочи другите към разбиране, а да ги принуди.
Той няма предвид никакъв поставен читател, а изгражда своя читател и му дава закона, какъвто този закон трябва да бъде". "Обаче в себе си произведението на писателя трябва да бъде едно произведение на вечността. Възможно в бъдещите епохи да вземат един по-висок полет в науката, която той е вложил в своето произведение; той е вложил в своите произведения не само науката, а целия определен характер на епохата по отношението на науката и своето произведение и този характер задържа неговия интерес, докато съществуват хора в света. Неговата буква говори независимо от променливостта във всички епохи на всички хора, които могат да оживят тази буква и одушевени, повдигнати, облагородени до края на дните". Така говори един мъж, който има съзнание за своята професия, за своето призвание като духовен ръководител на своята епоха, когото в предговора към своето Наукоучение каза: Важна не е моята личност, а истината, защото "аз съм един свещенослужител на истината". Ние разбираме за едни човек, който живееше по този начин в истината, че той искаше не само да насочи другите към разбиране, а да ги принуди. Той може да даде на едно от своите съчинения заглавието: "Ясен като слънцето отчет пред голямата публика върху истинската същност на най-новата философия. Опит да бъдат принудени читателите към разбиране". Една личност, която вярва че не се нуждае от действителността и нейните факти, за да върви по своя жизнен път, а има погледа неотклонно насочен към света на идеите, това е Фихте. Той малко мисли за онези, които не разбират една такава идеална насока на духа." Докато в онази окръжност, която обикновеният опит е начертал около нас, хората мислят по-правилно и по-общо отколкото може би когато и да е, по-голяма част от тях са напълно заблудени и заслепени, щом излязат макар и малко от тази окръжност. Ако е невъзможно да бъде отново запалено в тези хора загасналата искра на по-висшия дух, трябва да ги оставим спокойни в този кръг, и доколкото те са полезни и незаменими в него, да им оставим ненамалена стойност за този кръг.
към текста >>

Ние можем да познаем неговото устройство само тогава, когато насочим към него нашата възприемателна способност.
Ние трябва да създадем най-висшата истина; тя трябва да се роди чрез нас. Следователно Фихте може да постави на върха на светогледа само нещо, което е добило своето съществуване едва чрез нас. Когато казваме за даден предмет на външния свят: Той е, ние го вършим затова, защото го възприемаме. Знаем, че ние признаваме съществуването на едно друго същество. Що е този друг предмет, това не зависи от нас. Ние можем да познаем неговото устройство само тогава, когато насочим към него нашата възприемателна способност. Ние никога не бихме знаели, що е "червено", "топло", "студено", ако не бихме знаели това чрез възприятието. Ние не можем да прибавим нищо към устройството на нещата, не можем да им отнемем нищо. Казваме "те са". Що са те, това те ни казват. Съвършено различно стои работата с нашето собствено съществуване.
към текста >>

Колкото и голям да беше чарът, който Кант упражняваше върху Шилер, когато той самият защищаваше идеалът на чистата човечност против действително царуващия ред на морала: Когато опозна по-отблизо Гьоте, Шилер стана един удивляващ се почитател на неговия начин да разглежда света и живота и неговото чувство, което постоянно го тласкаше към най-чистата яснота на мислите, не му даваше покой, докато не успя да проникне тази Гьотева мъдрост и с понятия.
В тази облагородена и превърната в красота добродетелност Шилер е намерил едно посредничество между светогледа на Кант и този на Гьоте. Колкото и голям да беше чарът, който Кант упражняваше върху Шилер, когато той самият защищаваше идеалът на чистата човечност против действително царуващия ред на морала: Когато опозна по-отблизо Гьоте, Шилер стана един удивляващ се почитател на неговия начин да разглежда света и живота и неговото чувство, което постоянно го тласкаше към най-чистата яснота на мислите, не му даваше покой, докато не успя да проникне тази Гьотева мъдрост и с понятия. Висшето задоволство, което Гьоте извличаше от своите възгледи върху красотата и изкуството също и за своето поведение в живота, доведе все повече и повече Шилера до начина на мислене на първия. Когато благодари на Гьоте, че му е изпратил "Вилхелм Майстер", той върши това с думите: "- Не мога да ви изкажа, колко мъчително е често пъти за мене чувството, да проникна от едно произведение от този род във философската същност. Там всичко не е така радостно, така живо, така хармонично разрешено и така човешки истинно; тук всичко е така строго, сковано и абстрактно и така неестествено, защото всяка природа е синтеза, а философията антитеза. Наистина аз трябва да си засвидетелствам, че съм останал верен на природата в моите спекулации дотолкова, доколкото позволява понятието за анализа: Може би даже съм и останал много по-верен от колкото нашите кантианци биха считали за позволено и възможно. Но въпреки това аз не по-малко живо чувствам безкрайното разстояние между живота и разсъждението и не мога да се въздържа, в един такъв меланхоличен момент да припиша на един недостатък на моята природа това, което в един радостен и ведър час трябва да считам само като едно единствено свойство на нещата.
към текста >>

Гьоте вярваше, че вижда с очите си своите идеи и мисли, защото чувстваше действителността като неразделно единство на духа и природата.
Не така е при модерния човек. Той е откъснал духа от природата, издигнал го е в сивото царство на отвлечеността. Ако би се отдал на своята природа, той бил сторил това по отношение на лишената от дух природа. Ето защо неговият най-висш стремеж трябва да бъде обърнат към идеала; чрез стремежа към този идеал той отново ще примири духа с природата. Шилер намери в духовния способ на Гьоте нещо сродно с гръцкия способ. Гьоте вярваше, че вижда с очите си своите идеи и мисли, защото чувстваше действителността като неразделно единство на духа и природата. Според мнението на Шилер той си е запазил нещо, до което сантименталният човек отново ще стигне, когато достигне върха на своя стремеж. А такъв един връх той изкачва в описаното от Шилер естетическо състояние, при което сетивността и разумът се намирали своето съзвучие.
към текста >>

"Поезията сочи към тайните на природата и се стреми да ги разреши чрез образа.
Познанията, които Гьоте почерпи от съзерцаването на произведенията на изкуството в Италия, нямаха несъмнено онази безусловна сигурност като теоремите на математиката. Но в замяна на това те бяха по-малко отвлечени. Обаче Гьоте стоеше пред тях с чувството: Тук има необходимост, тук е Бог. За Гьоте не съществуваше една истина в смисъла, че тя е нещо различно от онова, което се изявява също и в съвършеното произведение на изкуството. Това, което изкуството въплъщава с неговите технически средства: Глина, мрамор, цвят, ритъм и т.н., то е взето от същия източник на истината, от който черпи и философът, който обаче не разполага с непосредствено нагледните средства за изразяване, а единствено с мисълта, с идеята. "Поезията сочи към тайните на природата и се стреми да ги разреши чрез образа. Философията сочи към тайните на разума и се стреми да ги разреши чрез словото", казва Гьоте. Обаче разум и природа са крайна сметка за него едно неделимо единство, на тяхната основа стои същата истина. Един стремеж към познание, който, откъснат от нещата, живее в един отвлечен свят, за него не е най-висшето. "Най-висшето би било, човек да разбере, че всичко фактическо е вече теория". Синевата на небето ни разкрива основния закон на цветните явления.
към текста >>

Философията сочи към тайните на разума и се стреми да ги разреши чрез словото", казва Гьоте.
Но в замяна на това те бяха по-малко отвлечени. Обаче Гьоте стоеше пред тях с чувството: Тук има необходимост, тук е Бог. За Гьоте не съществуваше една истина в смисъла, че тя е нещо различно от онова, което се изявява също и в съвършеното произведение на изкуството. Това, което изкуството въплъщава с неговите технически средства: Глина, мрамор, цвят, ритъм и т.н., то е взето от същия източник на истината, от който черпи и философът, който обаче не разполага с непосредствено нагледните средства за изразяване, а единствено с мисълта, с идеята. "Поезията сочи към тайните на природата и се стреми да ги разреши чрез образа. Философията сочи към тайните на разума и се стреми да ги разреши чрез словото", казва Гьоте. Обаче разум и природа са крайна сметка за него едно неделимо единство, на тяхната основа стои същата истина. Един стремеж към познание, който, откъснат от нещата, живее в един отвлечен свят, за него не е най-висшето. "Най-висшето би било, човек да разбере, че всичко фактическо е вече теория". Синевата на небето ни разкрива основния закон на цветните явления. "Нека не търсим зад явленията; те самите са учението, теорията".
към текста >>

Той пише върху него в едно писмо до Гьоте: "Вашият наблюдателен поглед, който така спокойно и чисто почива върху нещата, не ви поставя никога в опасност да навлезете в погрешния път, в който се заблуждават така лесно както спекулацията така и произволната и подчиняваща се само на себе си способност на въображението.
Синевата на небето ни разкрива основния закон на цветните явления. "Нека не търсим зад явленията; те самите са учението, теорията". В своята Антропология психологът Хайнрот нарече мисленето, чрез което Гьоте стигна до своите разбирания и прозрения в естественото образуване на растенията и животните, "конкретно, обективно мислене". С това той разбираше, че това мислене не се отделя от предметите, от обектите; че предметите, възприятията стоят във вътрешното проникване с мисленето, че Гьотевото мислене е същевременно едно виждане, неговото виждане същевременно едно мислене. Шилер е един такъв наблюдател на този духовен способ. Той пише върху него в едно писмо до Гьоте: "Вашият наблюдателен поглед, който така спокойно и чисто почива върху нещата, не ви поставя никога в опасност да навлезете в погрешния път, в който се заблуждават така лесно както спекулацията така и произволната и подчиняваща се само на себе си способност на въображението. Във вашата правилна интуиция се намира всичко и далече по-пълно това, което анализът търси с усилия, и само защото то се намира във вас като едно цяло, на вас ви е скрито вашето собствено богатство; защото за съжаление ние знаем само това, което разделяме. Ето защо духове от вашия род рядко знаят, колко далече са проникнали и колко малко имат те причина да заемат от философията, която може само да учи от тях". За светогледа на Гьоте и този на Шилер истината не съществува само сред науката, но също и сред изкуството. Мнението на Гьоте е това: "Мисля, че науката би могло да се нарече познанието на общото, отвлеченото знание; напротив изкуството би било науката приложена на дело; науката би била разум, а изкуството нейният механизъм, поради което то би могло да бъде наречено също практическа наука. И така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата".
към текста >>

Така и художественото творчество царува истината, защото според това схващане стилът на изкуството почива на "най-дълбоката основа на познанието, на същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и осезаеми форми".
За светогледа на Гьоте и този на Шилер истината не съществува само сред науката, но също и сред изкуството. Мнението на Гьоте е това: "Мисля, че науката би могло да се нарече познанието на общото, отвлеченото знание; напротив изкуството би било науката приложена на дело; науката би била разум, а изкуството нейният механизъм, поради което то би могло да бъде наречено също практическа наука. И така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата". Гьоте описва взаимодействието на научното познание и на художественото оформяне на познанието: "Явно е, че един човек на изкуството трябва да стане достатъчно велик и решителен, който наред със своя талант е още и един обучен ботаник, който коренно познава влиянието на различните части върху виреенето и растежа на растението, неговото определение и взаимните действия, когато разбира последователното развитие на листата, цветовете, оплождането, плода и на новия зародиш и ги премисля. Тогава той ще покаже своя вкус не чрез избора от явленията, а ще ни учуди също и чрез едно правилно изложение на свойствата". Така и художественото творчество царува истината, защото според това схващане стилът на изкуството почива на "най-дълбоката основа на познанието, на същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и осезаеми форми".
към текста >>

Тази вяра на Гьоте в познавателната способност на фантазията, която се издига до едно съизживяване на творческите сили на света, почива на цялото негово схващане за света.
Едно последствие на този възглед върху истината и нейното познание е, че се признава на фантазията нейният дял във възникването на знанието и не се счита за единствена познавателна способност само отвлеченият ум. Представите, които Гьоте поставяше на основата на своите наблюдения върху растенията, върху образуването на растенията и на животните, не бяха сиви, отвлечени мисли, а създадени от фантазията сетивно-свръхсетивни образи. Само наблюдението съчетано с фантазията може действително да доведе до същността на нещата, а не анемичната отвлеченост: Това е убеждението на Гьоте. Ето защо той изтъква при Галилей, че този последният наблюдаваше като гений, за когото "един случай струваше колкото хиляда", като "от колебаещата се църковна лампа разви учението за махалото и за падащите тела". Фантазията създава при един случай един пълносъдържателен образ на същественото в явленията; абстрахиращият ум може да добие само от комбинацията, сравнението и пресмятането на явленията едно общо правило на тяхното протичане. Тази вяра на Гьоте в познавателната способност на фантазията, която се издига до едно съизживяване на творческите сили на света, почива на цялото негово схващане за света. Който както него вижда действието на природата във всичко, той не може да вижда в духовното съдържание на човешката фантазия нищо друго освен по-висши произведения на природата. Образите на фантазията са произведения на природата; и тъй като те възпроизвеждат природата, те могат да съдържат само истината, защото иначе с тези изображения природата би лъгала самата себе си, понеже тези изображения са създадени от самата нея. Само хора с фантазия могат да достигнат най-висшата степен на познанието. Такива хора Гьоте нарича "обхватни", "съзерцаващи" противоположно за "любознателните", които остават на една по-ниска степен на познанието. "Любознателните се нуждаят от един спокоен, безкористен поглед, от едно любопитно безспокойство, от един ясен ум....; те преработват също само в научен смисъл това, което първите намират".
към текста >>

210. КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА GA_18_1 Загадки на философията

Ето защо той остана през целия си живот на положението, да сочи към Аза и да казва, как този Аз трябва да добие едно съдържание от мисли; обаче самият той не можеше да му даде едно такова съдържание.
Чрез тази негова духовна особеност той беше призван да продължи Фихтевите ходове на мислите. С неговата взискателност към истината той беше стигнал до душевния център на човека, до "Аза". Ако този "Аз" трябва да бъде точката, от която извира светогледът, тогава онзи, който стои на това становище, трябва да бъде също така в състояние, изхождайки от Аза да стигне до пълносъдържателните мисли върху света и живота. Това може да стане само с помощта на фантазията. Фихте не разполагаше с тази фантазия. Ето защо той остана през целия си живот на положението, да сочи към Аза и да казва, как този Аз трябва да добие едно съдържание от мисли; обаче самият той не можеше да му даде едно такова съдържание. Ние ясно виждаме това от лекциите, които той е държал в 1813 година в Берлинския Университет. /Посмъртни съчинения. Том 1/. Там той изисква за онзи, който иска да стигне до един светоглед, "един съвършено нов вътрешен сетивен орган, чрез който се дава един нов свят, съвсем несъществуващ за обикновения човек". Обаче Фихте не стига по-далече от това изискване за едно ново сетиво.
към текста >>

За да изясним този начин на мислене, тук ще посочим едно изречение в неговата книга "За мировата душа", в което той се изказва върху естеството на гравитацията.
Той се обръща с остри изрази срещу онези, които вярват, че ние "само пренасяме нашите идеи върху природата", защото "те нямат никакво предчувствие за това, какво е и трябва да бъде за нас природата,... защото ние не искаме природата да съвпадне случайно със законите на нашия дух /нещо като посредством един трети/, а тя самата не само да изрази, а да осъществи по необходимост и първично законите на нашия дух и да бъде не само дотолкова природа и да се нарича природа, доколкото тя върши това:... Природата трябва да бъде видимият дух, духът на невидимата природа. Следователно тук, в абсолютна тъждественост на духа в нас и на природата вън от нас, трябва да бъде решен проблемът, как е възможна една природа вън от нас". Следователно природа и дух не са въобще две различни същности, а една и съща същност в две различни форми. Същинското мнение на Шелинг върху това единство на природа и дух е било рядко правилно разбрано. Трябва да се пренесем напълно в неговия начин на мислене, ако не искаме с това да разберем една тривиалност или една нелепост. За да изясним този начин на мислене, тук ще посочим едно изречение в неговата книга "За мировата душа", в което той се изказва върху естеството на гравитацията. Мнозина виждат една трудност в това понятие, защото то предполага едно така наречено "действие на разстояние". Слънцето действа привличащо върху Земята, въпреки че между Слънцето и Земята не съществува нищо, което да служи за посредник на това привличане. Трябва да си представим, че Слънцето разпростира своята сфера на действие през пространството върху места, където то не се намира. Онези, които живеят в груби сетивни представи, виждат една трудност в такава мисъл. Как може едно тяло да действа там, където то не се намира?
към текста >>

Следователно на основата на природните явления стоят духовни сили; и това, което на нашите очи се явява като мъртво и безжизнено, то произхожда първоначално от духовното.
Шелинг впряга фактите на природата в една изкусна мрежа от мисли, така че пред неговата творческа фантазия стояха нейните явления като един идеален хармоничен организъм. Той беше одушевен от чувството, че идеите, които се явяват в неговата фантазия, са също така истинските творчески сили на природните явления. Следователно на основата на природните явления стоят духовни сили; и това, което на нашите очи се явява като мъртво и безжизнено, то произхожда първоначално от духовното. Когато насочим нашия дух върху това, тогава ние освобождаваме идеите, духовното на природата. Така, в смисъла на Шелинг, за човека нещата на природата са откровения на духа, зад чиято външна обвивка той един вид се скрива. Тогава той се показва в неговата истинска форма в нашата собствена вътрешност. Чрез това човекът знае, що е дух, и поради това може също да намери отново и скрития в природата дух. Начинът, по който Шелинг прави природата да възкръсне отново в него като дух, има нещо сродно с този, който Гьоте вярва да среща при съвършения художник.
към текста >>

Когато насочим нашия дух върху това, тогава ние освобождаваме идеите, духовното на природата.
Шелинг впряга фактите на природата в една изкусна мрежа от мисли, така че пред неговата творческа фантазия стояха нейните явления като един идеален хармоничен организъм. Той беше одушевен от чувството, че идеите, които се явяват в неговата фантазия, са също така истинските творчески сили на природните явления. Следователно на основата на природните явления стоят духовни сили; и това, което на нашите очи се явява като мъртво и безжизнено, то произхожда първоначално от духовното. Когато насочим нашия дух върху това, тогава ние освобождаваме идеите, духовното на природата. Така, в смисъла на Шелинг, за човека нещата на природата са откровения на духа, зад чиято външна обвивка той един вид се скрива. Тогава той се показва в неговата истинска форма в нашата собствена вътрешност. Чрез това човекът знае, що е дух, и поради това може също да намери отново и скрития в природата дух. Начинът, по който Шелинг прави природата да възкръсне отново в него като дух, има нещо сродно с този, който Гьоте вярва да среща при съвършения художник. Според мнението на Гьоте този последният постъпва при създаването на произведенията на изкуството както природата при нейните творения.
към текста >>

Когато четем горецитираните изказвания от речта "За отношението на изобразителните изкуства към природата", която той държа в 1807 година в Кралската Академия на Науките в Мюнхен, това ни при помня за възгледа на Яков Бьоме: "Когато гледаш дълбочината и звездите и Земята, ти виждаш твоя Бог, и ти също живееш и си в твоя Бог, и същият Бог царува и над тебе... ти си създаден от този Бог и живееш в Него; също и цялата твоя наука стои в този Бог и когато умреш, ти ще бъдеш погребан в този Бог".
Такъв един начин на мислене е близък с германската мистика, която имаше един представител в лицето на Яков Бьоме /1575-1624/. В Мюнхен, където пребиваше с малки прекъсвания от 1806-1841 година, Шелинг се радваше на поощрителното общуване с Франц Бенедик Баодер, чиито философски идеи се движеха напълно в посоката на онова старо учение. Този беше поводът той самият да се вживее в този свят на мислите, който стоеше напълно на становището, до което той самият беше стигнал със своето мислене. Когато четем горецитираните изказвания от речта "За отношението на изобразителните изкуства към природата", която той държа в 1807 година в Кралската Академия на Науките в Мюнхен, това ни при помня за възгледа на Яков Бьоме: "Когато гледаш дълбочината и звездите и Земята, ти виждаш твоя Бог, и ти също живееш и си в твоя Бог, и същият Бог царува и над тебе... ти си създаден от този Бог и живееш в Него; също и цялата твоя наука стои в този Бог и когато умреш, ти ще бъдеш погребан в този Бог".
към текста >>

В своите "Беседи върху религията към образованите между техните презрители" /1799 г./ той произнася изречението: "Принасяйте заедно с мене благоговейно жертва на светия, починал Спиноза: Него проникваше висшият миров Дух, безкрайността бе неговото начало и неговият край, вселената негова единствена и вечна любов; той се оглеждаше в свещена невинност и дълбоко смирение във вечния свят и гледаше, как той самият беше за този свят едно от най-достойните за любов огледало".
Отделната човешка личност живее в духовното първично същество и чрез него; въпреки това тя е в притежание на нейната пълна свобода и самостоятелност. Тази представа Шелинг считаше като най-важната в своя светоглед. Поради тази представа той вярваше, че трябва да вижда в своето идеалистично направление на идеите един напредък в сравнение предишните възгледи; защото поради това, че тези възгледи разглеждаха отделното същество като основано в мировия Дух, си го представяха също така определено единствено от този миров Дух, следователно отнемаха му всяка свобода и самостоятелност. "Защото до откриването на идеализма липсва същинското понятие за свободата във всички по-нови системи, както в тази на Лайбниц така и в тази на Спиноза; защото една свобода, както мнозина от нас са си я представяли, които на ред с това се хвалят да я чувстват живо, според която представа тя се състои във властването на интелигентния принцип върху сетивното и върху желанията, такава свобода би могла да се изведе не само по неволя, но и по-определено от Спиноза". Един човек, който мислеше само за една такава свобода и който с помощта на мисли заети от спинозизма, се опита да произведе примирението на религиозното съзнание с мислителното съзерцаване на света, на богословието с философията, беше съвременника на Шелинг Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер /1768-1834 г./. В своите "Беседи върху религията към образованите между техните презрители" /1799 г./ той произнася изречението: "Принасяйте заедно с мене благоговейно жертва на светия, починал Спиноза: Него проникваше висшият миров Дух, безкрайността бе неговото начало и неговият край, вселената негова единствена и вечна любов; той се оглеждаше в свещена невинност и дълбоко смирение във вечния свят и гледаше, как той самият беше за този свят едно от най-достойните за любов огледало". За Шлайермахер свободата не е способността на едно същество да поставя предварително насока и цел на самия свой живот, в пълна независимост. Тя е за него "едно развитие из самото себе си". Обаче едно същество може много добре да се развива из самото себе си и въпреки това да бъде несвободно в един по-висш смисъл. Ако първичното същество на света е вложило в отделната индивидуалност едно напълно определен зародиш, който довежда тази индивидуалност до развитие, тогава нейният път е съвсем точно предварително определен по този път тя трябва да върви. И въпреки това тя се развива само от себе си.
към текста >>

Ето защо Шлайермахер отбягва също да се задълбочи в някакви определени понятия върху божественото.
С тази самостоятелна сила може след това да се свърже едно чувство, както с представата за едно красиво произведение на изкуството се свързва едно чувство на задоволство. Обаче Шлайермахер не иска да овладее обекта на религията, а само този на религиозното чувство. Той оставя напълно неопределен обекта, самия Бог. Човекът се чувства зависим; обаче той не познава съществото, от което е зависим. Всички понятия, които ние си образуваме за божественото, не отговарят на висшата същност на това божество. Ето защо Шлайермахер отбягва също да се задълбочи в някакви определени понятия върху божественото. За него е най-любима, най-неопределената, най-празната представа. "Религията беше това, когато древните считаха всеки особен род на живота в целия свят като произведение на едно божество; те бяха възприели особения начин на действие на вселената като едно определено чувство и го наричаха така". Ето защо остроумните думи, които Шлайермахер е казал върху същността на безсмъртието, имат въпреки това в себе си нещо неопределено: "Целта и характерът на един религиозен живот не е онова безсмъртие вън от времето и зад времето, или напротив само след това време, но въпреки това във времето, а безсмъртието, което можем да имаме още непосредствено в този временен живот и което една задача, в решението на която ние винаги сме обхванати. Да бъдем сред крайното едно с безкрайното и вечно във всеки момент, това е безсмъртието на религията". Ако Шелинг беше казал това, ние бихме могли да свържем с него определена представа.
към текста >>

Защото той е една личност с рядка дълбочина на сърцето.
То присъства в крайното. Ето защо това крайно участва самото то в Безкрайното но тъй като Шлайермахер го казва без основите на Шелинг, то остава напълно в една мъгливост. То изразява само смътното чувство, че човекът е зависим от нещо безкрайно. Богословието в Шлайермахер е това, което му пречи да напредне до определени представи върху първичното същество на света. Той би искал да повдигне религиозността, благоговезността на една по-висока степен. Защото той е една личност с рядка дълбочина на сърцето.
към текста >>

Това, което постоянно и отново се твърди, че Хегел е искал да черпи от чистото мислене пълното и неограничено познание на мировото цяло, то не почива на нищо друго, освен на едно наивно криво разбиране на него вия светоглед.
Всички мисли, които човек си съставя върху света, съставляват естествено едно единно цяло, както природата също е едно единно цяло. Научният наблюдател добива своите идеи при отделните неща; ето защо в неговия дух те се явяват като отделни, едно от друго. Когато ги разглеждаме така едни до други, те се сглобяват в едно цяло, сред което всяко едно е един член. Това цяло на мислите иска да бъде философията на Хегел. Както изследователят на природата, който иска да установи законите на звездното небе, не вярва, че може от тези закони да изгради звездното небе; така и Хегел не вярва, че търсейки закономерните връзки сред света на мислите, може да намери от мислите някакви природонаучни закони, които могат да бъдат установени само чрез опитно наблюдение. Това, което постоянно и отново се твърди, че Хегел е искал да черпи от чистото мислене пълното и неограничено познание на мировото цяло, то не почива на нищо друго, освен на едно наивно криво разбиране на него вия светоглед. Той самият достатъчно ясно е казал: "- Задача на философията е да разбере това, което е; защото това, което е разумно, то е действително, което е действително, то е разумно. Когато философията рисува своите сиви и сиви тонове /еднообразни/, тогава една форма на живота е остаряла; бухълът на Миневра започва да лети едва при настъпване на здрача". А това не значи нищо друго освен, че фактическите познания трябва да са вече налице, когато идва мислителят и ги осветлява от своята гледна точка. Но нека не се изисква от Хегел той да изведе нови природни закони от чистото мислене; защото той съвсем не е искал това. Не, той не е искал нищо друго, освен да хвърли една философска светлина върху сбора от природни закони, които са съществували по негова време.
към текста >>

Това, до което стига накрая човекът, който се е задълбочил в нещата, то е тяхната същност.
Това, до което стига накрая човекът, който се е задълбочил в нещата, то е тяхната същност. То лежи на тяхната основа. Това, което човекът приема като свои най-висши познания, а същевременно най-дълбоката същност на нещата. Живеещата в човека мисъл е следователно също обективното съдържание на света. Можем да кажем: - Мисълта съществува първо в света по един несъзнателен начин; след това тя е приета от човешкия дух; тя се явява на самата себе си в човешкия дух. Така както човекът, когато той насочва погледа в природата, намира накрая мисълта, така също, когато се вглъбява в себе си, той намира накоя мисълта.
към текста >>

И то е противоречиво, защото мисълта сочи към една по-висока степен на нейното развитие.
Следователно противоречието е това, което тласка напред развитието на мисълта. Когато наблюдателят на природата наблюдава мислително нещата, той си образува поради това противоречиви понятия върху тях. Когато следователно философският мислител подхваща добитите от наблюдението на природата мисли, той намира в тях пълни с противоречие идейни форми. Но именно това противоречие е, което му дава възможност да направи от отделните мисли едно цяло построение от мисли. Той търси в мислите това, което е противоречиво. И то е противоречиво, защото мисълта сочи към една по-висока степен на нейното развитие. Следователно чрез съдържащото се в нея противоречие всяка мисъл сочи към една друга, към която тя се стреми в течение на развитието. Така философът може да започне при най-простата мисъл, която е напълно празна от съдържание, при абстрактното битие. От намиращото в самата тази мисъл противоречие той бива изтласкан към една по-висша и по-малко противоречива степен, и после по-нататък, докато стигне до най-високия стадий, при живеещата в самата себе си мисъл, която е най-висшата изява на духа.
към текста >>

Следователно чрез съдържащото се в нея противоречие всяка мисъл сочи към една друга, към която тя се стреми в течение на развитието.
Когато наблюдателят на природата наблюдава мислително нещата, той си образува поради това противоречиви понятия върху тях. Когато следователно философският мислител подхваща добитите от наблюдението на природата мисли, той намира в тях пълни с противоречие идейни форми. Но именно това противоречие е, което му дава възможност да направи от отделните мисли едно цяло построение от мисли. Той търси в мислите това, което е противоречиво. И то е противоречиво, защото мисълта сочи към една по-висока степен на нейното развитие. Следователно чрез съдържащото се в нея противоречие всяка мисъл сочи към една друга, към която тя се стреми в течение на развитието. Така философът може да започне при най-простата мисъл, която е напълно празна от съдържание, при абстрактното битие. От намиращото в самата тази мисъл противоречие той бива изтласкан към една по-висша и по-малко противоречива степен, и после по-нататък, докато стигне до най-високия стадий, при живеещата в самата себе си мисъл, която е най-висшата изява на духа.
към текста >>

Ние виждаме това от изказвания като тези: "Най-богатото е най-конкретното и най-субективното, и това, което се оттегля в най-простата дълбочина, е най-мощното и най-обхватното.
Напротив Хегел е искал да проникне човека с чувството, че и във всекидневната действителност той служи на всеобщо-Божественото. При него Божественото се простира надолу чак до най-малките неща, докато при Шелинг то се оттегля в най-висшите области на съществуването. Понеже обичаше действителността и живота, затова Хегел се стараеше да ги представи колкото е възможно по-разумно. Той искаше човекът да прави всяка стъпка с разумност. Всъщност той не по-малко ценеше и отделната личност. Ние виждаме това от изказвания като тези: "Най-богатото е най-конкретното и най-субективното, и това, което се оттегля в най-простата дълбочина, е най-мощното и най-обхватното. Най-високият, най-заостреният връх е чистата личност, която само чрез абсолютната диалектика, която е нейната природа, обхваща и държи в себе си също така много всичко, понеже прави от себе си най-свободното, най-простото същество, което е първата непосредственост и всеобщност". Но, за да стане "чиста личност" отделният човек трябва да се проникне с цялата разумност и да я направи свое себе. Защото чистата "личност" е същевременно най-висшето, до което човек може да се развие възходящо, но той съвсем не е такава личност на природата. Когато се е издигнал дотам, тогава за него са валидни думите на Хегел: "Че човекът знае за Бога, това според съществената общност е едно общо знание, защото човек знае за Бога само дотолкова, доколкото Бог знае за себе си в човека: Това знание е себесъзнание на Бога, но също така едно негово знание за човека, и това знание на Бога за човека е знание на човека за Бога. Духът на човека, да знае за Бога, е самият божи дух".
към текста >>

211. РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ GA_18_1 Загадки на философията

Както димът сочи към огъня, така и илюзията сочи към едно стоящо на нейното основа битие.
Хербарт си казва: Щом разпростряната пред мене действителност, щом така, както тя се представя на моите сетива и на моя дух, тя ми доставя пълни с противоречия понятия, тя не може да бъде истинската действителност, към която се стреми моето мислене. Оттук за него възниква неговата задача. Пълната с противоречие действителност не е никак действителното битие, а само илюзия. В това свое схващане Хербарт се присъединява до определена степен към Кант. Но докато Кант обявява истинското битие като недостъпно за мислителното познание, Хербарт вярва да стигне от илюзията до битието именно благодарение на това, че преработва пълните с противоречия понятия на илюзията и ги превръща в такива без противоречия. Както димът сочи към огъня, така и илюзията сочи към едно стоящо на нейното основа битие. Когато от пълния с противоречия, даден на нашите сетива и на нашия дух образ на света, ние работим чрез логическото мислене един такъв без противоречия, тогава в този последния ние имаме това, което търсим. То не ни се явява в тази лишеност от противоречия; но зад това, което не се явява, стои истинската действителност. Следователно Хербарт не се залавя да разбере стоящата непосредствено пред нас действителност като такава, а създава една друга действителност, чрез която едва първата става обяснима. Чрез това той стига до една отвлечена система от мисли, която в сравнение с богатата, пълна действителност изглежда твърде бедна. Истинската действителност не може да бъде никакво единство, защото едно такова единство би трябвало да съдържа в себе си безкрайното разнообразие на нещата и на процесите със всички техни противоречия.
към текста >>

Че те са целесъобразни, това сочи към един мъдър ръководител на света, който урежда техните отношения.
То не се ражда, не умира. То е съществувало, когато е започнал този привиден живот, който човекът обхваща със своя Аз; и то отново ще се освободи от тези отношения и ще продължава да съществува, когато този живот престане. Хербарт стига до една представа за Бога чрез своя образ на света, който образ съдържа множество прости същества, които произвеждат процесите чрез техните отношения. Вътре тези процеси ние възприемаме целесъобразност. Обаче отношенията биха искали да бъдат само случайни, хаотични, ако съществата, които съобразно тяхното собствено битие нямат нищо общо помежду си, биха били изоставени сами на себе си. Че те са целесъобразни, това сочи към един мъдър ръководител на света, който урежда техните отношения. "Никой не може да определи по-отблизо същността на Божественото, казва Хербарт. "Дръзновенията на системите, които говорят за Бога като за един познат предмет, който може да бъде схванат в резки очертания, чрез което бихме могли да се издигнем до едно познание, за което не си отказа ни данните", се осъждат от Хербарт.
към текста >>

Той изброява пет такива практически-етически идеи: идеята на моралната свобода, която се състои в съгласуваността на волята и убеждението; идеята на съвършенството, която почива на това, че в сравнение със слабото ни харесва силното; идеята на правото, която произтича от неудоволствието, която изразява приятността изпитана, когато една воля подпомага другата; и идеята за отплатата, която изисква, защото всяко добро и зло, което е произлязло от един индивид, да бъде изправено на този индивид.
Едно такова чувство може да се свърже само с едно отношение между морални елементи. Едва когато действат заедно се явява етическа приятност или неприятност. Хербарт нарича едно отношение на морални елементи практическа идея. Той изброява пет такива практически-етически идеи: идеята на моралната свобода, която се състои в съгласуваността на волята и убеждението; идеята на съвършенството, която почива на това, че в сравнение със слабото ни харесва силното; идеята на правото, която произтича от неудоволствието, която изразява приятността изпитана, когато една воля подпомага другата; и идеята за отплатата, която изисква, защото всяко добро и зло, което е произлязло от един индивид, да бъде изправено на този индивид. Хербарт изгражда етиката върху едно човешко чувство, върху едно морално усещане. Той я отделя от светогледа, който трябва да бъде. Той я свързва с естетиката, даже прави от нея една част от тази естетика. Защото тази наука също съдържат изисквания върху това, което трябва да бъде. Тя също има работа с отношения, с които се свързват чувствата.
към текста >>

В Гьотинген Шопенхауер слуша ученията на Готлоб Ернст Шулце, авторът на "Енезидемус", който наистина беше в известно отношение противник на Кант, но посочи въпреки това Кант и Платон като двама велики духове, към които той следваше да се придържа.
Внезапната смърт на бащата, която бе предизвикана чрез падане от един склад, лошите изживявания сред търговското съсловие, виждането на арени на човешката мизерия при пътуванията, които младежът направи, и много други неща бяха предизвикали в него по-малко потребността да познае света, защото считаше че той заслужава да бъде познат, отколкото напротив онази потребност да си създаде в съзерцанието на нещата едно средство, за да ги понася. Той се нуждае от един светоглед за успокоение на неговото мрачно душевно настроение. Когато в 1809 година влезе в университета, мислите, които Кант, Фихте и Шелинг бяха въплътили в германското светогледно развитие, се намираха още в пълно последействие. Тогава тъкмо изгряваше звездата на Хегел. Този последният беше публикувал в 1806 годи на своето първо велико произведение "Феноменология на духа". В Гьотинген Шопенхауер слуша ученията на Готлоб Ернст Шулце, авторът на "Енезидемус", който наистина беше в известно отношение противник на Кант, но посочи въпреки това Кант и Платон като двама велики духове, към които той следваше да се придържа. С жар се задълбочи Шопенхауер в Кантовия начин на мислене. Той нарича революцията, която бе предизвикана чрез това в неговата глава, едно духовно новораждане. Той намира в нея толкова повече своето задоволство, като я намира в пълна съгласуваност с възгледите на други философи, които пълно му беше посочил, с възгледите на Платон. Нали Платон казва: Докато се отнасяме с нещата и процесите само възприемайки ги, ние сме човеци, които стоят здраво вързани в една тъмна пещера, така че не могат да обърнат главата си и не виждат нищо, освен в светлината на един горящ зад тях огън, на намиращата се срещу тях стена сянковите образи на действителните неща, които преминават между тях и огъня, а също така и своите собствени сенки и всеки един своята собствена сянка. Както тези сенки се отнасят към действителните неща, така нещата, които възприемаме се отнасят към идеите, които са истински действителното.
към текста >>

С жар се задълбочи Шопенхауер в Кантовия начин на мислене.
Той се нуждае от един светоглед за успокоение на неговото мрачно душевно настроение. Когато в 1809 година влезе в университета, мислите, които Кант, Фихте и Шелинг бяха въплътили в германското светогледно развитие, се намираха още в пълно последействие. Тогава тъкмо изгряваше звездата на Хегел. Този последният беше публикувал в 1806 годи на своето първо велико произведение "Феноменология на духа". В Гьотинген Шопенхауер слуша ученията на Готлоб Ернст Шулце, авторът на "Енезидемус", който наистина беше в известно отношение противник на Кант, но посочи въпреки това Кант и Платон като двама велики духове, към които той следваше да се придържа. С жар се задълбочи Шопенхауер в Кантовия начин на мислене. Той нарича революцията, която бе предизвикана чрез това в неговата глава, едно духовно новораждане. Той намира в нея толкова повече своето задоволство, като я намира в пълна съгласуваност с възгледите на други философи, които пълно му беше посочил, с възгледите на Платон. Нали Платон казва: Докато се отнасяме с нещата и процесите само възприемайки ги, ние сме човеци, които стоят здраво вързани в една тъмна пещера, така че не могат да обърнат главата си и не виждат нищо, освен в светлината на един горящ зад тях огън, на намиращата се срещу тях стена сянковите образи на действителните неща, които преминават между тях и огъня, а също така и своите собствени сенки и всеки един своята собствена сянка. Както тези сенки се отнасят към действителните неща, така нещата, които възприемаме се отнасят към идеите, които са истински действителното. Нещата на възприемаемия свят се раждат и умират, идеите са вечни.
към текста >>

Той намира в нея толкова повече своето задоволство, като я намира в пълна съгласуваност с възгледите на други философи, които пълно му беше посочил, с възгледите на Платон.
Тогава тъкмо изгряваше звездата на Хегел. Този последният беше публикувал в 1806 годи на своето първо велико произведение "Феноменология на духа". В Гьотинген Шопенхауер слуша ученията на Готлоб Ернст Шулце, авторът на "Енезидемус", който наистина беше в известно отношение противник на Кант, но посочи въпреки това Кант и Платон като двама велики духове, към които той следваше да се придържа. С жар се задълбочи Шопенхауер в Кантовия начин на мислене. Той нарича революцията, която бе предизвикана чрез това в неговата глава, едно духовно новораждане. Той намира в нея толкова повече своето задоволство, като я намира в пълна съгласуваност с възгледите на други философи, които пълно му беше посочил, с възгледите на Платон. Нали Платон казва: Докато се отнасяме с нещата и процесите само възприемайки ги, ние сме човеци, които стоят здраво вързани в една тъмна пещера, така че не могат да обърнат главата си и не виждат нищо, освен в светлината на един горящ зад тях огън, на намиращата се срещу тях стена сянковите образи на действителните неща, които преминават между тях и огъня, а също така и своите собствени сенки и всеки един своята собствена сянка. Както тези сенки се отнасят към действителните неща, така нещата, които възприемаме се отнасят към идеите, които са истински действителното. Нещата на възприемаемия свят се раждат и умират, идеите са вечни. Не е ли учил нещо подобно и Кант? Нали и за него светът на явленията, възприемаемият свят е само един свят на илюзията?
към текста >>

За него едно деяние е морално само тогава, когато то почива на това възприятие.
Според неговия начин на мислене разумът няма никаква власт над неразумността. Защото той самият се ражда като резултат на неразума, той е пяна и сън, произведен от волята. Светогледът на Шопенхауер е превърнато в мисли мрачно основно настроение на неговата душа. Неговото око не беше настроено към това, да следи с радост разумните устройства на съществуването; той виждаше само изразяващата се в страдания и болки неразумност на сляпата воля. Ето защо неговото морално учение можеше да се основава само на възприемането на страданието. За него едно деяние е морално само тогава, когато то почива на това възприятие. Състраданието трябва да бъде извор на човешките дела. Какво по-добро би искал да направи този, който вижда, че всички същества страдат, освен да остави всички негови деяния да се ръководят от съчувствието. Тъй като във волята лежи неразумното и лошото, човекът ще стои морално толкова по-високо, колкото повече убива в себе си необузданата воля. Изразът на волята в отделното лице е себелюбието, егоизмът. Който се отдава на съчувствието, т.е.
към текста >>

Че той даде повод и на Шелинг да задълбочи своите мисли чрез приемането на представите на Яков Бьоме, да ги изпълни с по-топло съдържание, това вече бе изтъкнато /виж стр.
Ваадер нарече една "отричаща Бога представа" това, да се вярва, че Бог постига своето съвършено съществуване едва в човека. Бог трябва да бъде една личност; и светът не трябва, както Хегел си представя, да произлиза от него като един логически процес, като постоянно едно понятие с необходимост прави да възникне едно друго. Не, светът трябва да бъде свободен акт на Бога, едно творение на неговата всемогъща воля. Тези мислители се приближават до християнското учение за откровението. Ваадер се потопи в мистиката на Яков Бьоме /1575-1624 г./, на Учителя Екарт /1250-1329 г./, на Тоулер /1290-1361 г./ и на Парацелзий /1493-1541 г./, в чиито богат в образи език той намери едно много по-подходящо средство, за да изрази най-дълбоките истини, отколкото в чистите мисли на хегеловото учение. Че той даде повод и на Шелинг да задълбочи своите мисли чрез приемането на представите на Яков Бьоме, да ги изпълни с по-топло съдържание, това вече бе изтъкнато /виж стр. 63/ Явления заслужаващи да бъдат отбелязани в развитието на светогледите ще бъдат винаги личности като Краузе. Той е бил математик. Той не се остави да бъде заставен от гордия, логически-съвършения характер на тази наука да реши светогледните въпроси, които трябваше да задоволят неговите най-дълбоки духовни нужди, според образеца на метода, който беше присъщ на тази наука. Чинът за такива мислители е великият математик Нютон, който третираше явленията на видимата вселена като една задача по смятане и наред с това задоволяваше за себе си основните въпроси на светогледа по начин, който е близък до вярата в откровението. Краузе не можа да признае един възглед, който търси Първичното същество на света и нещата и процесите.
към текста >>

Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество.
Той е бил математик. Той не се остави да бъде заставен от гордия, логически-съвършения характер на тази наука да реши светогледните въпроси, които трябваше да задоволят неговите най-дълбоки духовни нужди, според образеца на метода, който беше присъщ на тази наука. Чинът за такива мислители е великият математик Нютон, който третираше явленията на видимата вселена като една задача по смятане и наред с това задоволяваше за себе си основните въпроси на светогледа по начин, който е близък до вярата в откровението. Краузе не можа да признае един възглед, който търси Първичното същество на света и нещата и процесите. Който търси Бога в нещата, и процесите, в света, както Хегел, той не може да го намери. Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество. На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество". Той не иска да има нищо общо с един възглед, "който счита крайното или света като висша форма, като съвкупност за самия Бог, боготвори го, смесва го с Бога". Можем да се задълбочаваме колкото искаме в действителността дадена на нашите сетива и на нашия дух, но чрез това никога не ще стигнем до Първоосновата на всяко битие, за която можем да добием една представа само чрез това, че съпровождаме наблюдението на всяко крайно съществуване от предчувстващото виждане на нещо свръхсетивно. В своите съчинения "Встъпителни принципи на богословието" /1826 г./ и "Приноси към характеристиката на по-новата философия" /1829 г./ Имануел Херман Фихте направи една строга равносметка с хегелианизма. След това в множество съчинения той се опита да обоснове и задълбочи своето схващане, че на основата на явленията на света трябва да бъде поставено едно съзнателно, лично същество.
към текста >>

След това в множество съчинения той се опита да обоснове и задълбочи своето схващане, че на основата на явленията на света трябва да бъде поставено едно съзнателно, лично същество.
Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество. На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество". Той не иска да има нищо общо с един възглед, "който счита крайното или света като висша форма, като съвкупност за самия Бог, боготвори го, смесва го с Бога". Можем да се задълбочаваме колкото искаме в действителността дадена на нашите сетива и на нашия дух, но чрез това никога не ще стигнем до Първоосновата на всяко битие, за която можем да добием една представа само чрез това, че съпровождаме наблюдението на всяко крайно съществуване от предчувстващото виждане на нещо свръхсетивно. В своите съчинения "Встъпителни принципи на богословието" /1826 г./ и "Приноси към характеристиката на по-новата философия" /1829 г./ Имануел Херман Фихте направи една строга равносметка с хегелианизма. След това в множество съчинения той се опита да обоснове и задълбочи своето схващане, че на основата на явленията на света трябва да бъде поставено едно съзнателно, лично същество. За да създаде едно енергично въздействие за течението противопоставящо се на произтичащия от чистото мислене възглед на Хегел, той се съюзи с еднакво мислещите приятели Вайсе, Зенглер, К. Рн. Фишер, Налибеус, Фр. Хофман, Улричи, вирт и др. През 1837 година за издаваното на "Списание на философия и спекулативно богословие". Според убеждението на Й. Х.
към текста >>

212. РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ GA_18_1 Загадки на философията

Този човек, в когото физиолозите с право почитат най-знаменития дух на тяхната наука, не можеше да си представи развитието на едно живо същество по друг начин, освен така, че в зародиша се съдържат вече всички части, които се явяват в течение на живота на това същество, съдържат се в малък размер, но предварително съвършено оформени.
обявяването на война против светогледа, от който той беше израснал, е предадено в една радикална форма в неговите писания "Предварителни тези за реформа на философията" /1842 г./. По-нататъшното изложение на неговите мисли можем да проследим в неговите други писания: "Същност на християнството /1841 г./, "Същност на религията" /1845 г./ и "Теогония" /1857 г./. В действието на Лудвиг Фойербах се повтори в областта на духовната наука един процес, който стана с един век по-рано в областта на естествената наука /1759 г./ чрез явяването на Каспар Фридрих Волф. Делото на Волф означава една реформа на идеята за развитието в полето ва науката за живите същества. Как развитието беше разбирано преди Волф, това може да се види най-ясно от възгледите на човека, който противопостави на изменението на тази представа най-острото противоречие: Албрехт фон Халерс. Този човек, в когото физиолозите с право почитат най-знаменития дух на тяхната наука, не можеше да си представи развитието на едно живо същество по друг начин, освен така, че в зародиша се съдържат вече всички части, които се явяват в течение на живота на това същество, съдържат се в малък размер, но предварително съвършено оформени. Следователно развитието трябва да бъде едно разгръщане на нещо вече съществуващо, което първоначално поради неговите малки размери или поради други причини беше скрито на възприятието. Ако този възглед беше запазен, то според него в течение на развитието не се ражда нищо ново, а на светлината на деня непрестанно се изнася нещо скрито, нещо, чиито части са вмъкнати една в друга. Халер съвсем рязко и застъпил този възглед. В пра-майката Ева е съществувал вече в малък размер, скрит целият човешки род. Тези човешки зародиши са се проявили само в течение на мировата история.
към текста >>

Човекът не се чувстваше достатъчно силен, да се спира напълно на самия себе си; то защо той си създаде по собствения образ едно безкрайно същество, което почита и на което се кланя.
Това е убеждението на Фойербах. "Знанието на човека за Бога е знанието на човека за себе си, за своето собствено същество. Само единството на съществото и съзнанието е истината. Там където е съзнанието за Бога, там също е съществото Бог т.е. в човека". Човекът не се чувстваше достатъчно силен, да се спира напълно на самия себе си; то защо той си създаде по собствения образ едно безкрайно същество, което почита и на което се кланя. Вярно е, че светогледът на Хегел е отстранил всички други свойства на Първичното същество; но той е запазил още за него разумността. Фойербах премахва и това свойство, а с това той е премахнал и самото Първично същество. Той поставя на мястото на Божията мъдрост напълно мъдростта на света. Фойербах нарича като една необходима повратна точка в развитието на светогледа "откритата изповед и самопризнание, че съзнанието за Бога не е ни що друго освен съзнанието" на човечеството, че човекът, не може да мисли, да предчувства, да си представя, да вярва, да чувствува, да иска, да обича и да обожава като божествено същество никакво друго същество освен човешкото същество". Съществува един възглед за природата и един такъв за човешкия дух, но няма никакъв възглед за същността на Бога.
към текста >>

Фойербах споменава за Георг Кристоф Лихтенберг, починал през 1799 година мислител, който с някои негови идеи трябва да бъде считан като предтеча на светогледа, който е намерил един израз в духове като Фойербах, и който с неговите подбуждащи представи не е станал плодотворен за 19-то столетие затова, защото засенчващите всички мощни мислителни построения на Фихте, Шелинг, Хегел бяха така завладели духовното развитие, че такива афористични проблясъци на идеи, даже ако са били така поясняващи като тези на Лихтенберг, можаха да останат незабелязани.
Фойербах споменава за Георг Кристоф Лихтенберг, починал през 1799 година мислител, който с някои негови идеи трябва да бъде считан като предтеча на светогледа, който е намерил един израз в духове като Фойербах, и който с неговите подбуждащи представи не е станал плодотворен за 19-то столетие затова, защото засенчващите всички мощни мислителни построения на Фихте, Шелинг, Хегел бяха така завладели духовното развитие, че такива афористични проблясъци на идеи, даже ако са били така поясняващи като тези на Лихтенберг, можаха да останат незабелязани. Достатъчно е само да припомним отделни изказвания на този мислител, за да покажем, как неговият дух отново е оживял във въведеното от Фойербах движение на мислите. "Бог създаде Човека по свой образ, а това значи вероятно, човекът създаде Бога по своя образ". "Нашият свят ще се изтънчи още така много, че ще бъде също така смешно да вярваме в някакъв Бог, както е смешно днес да се вярва в призраци". "Нима нашето понятие за Бога е нещо друго освен едно олицетворено неразбиране? " "Представата, която си образуваме за една душа, има голяма прилика с тази за един магнит в земята, това е само един образ.
към текста >>

Да отивам от време навреме в града, за да преподавам, това аз считам за добро според впечатлението, които вече съм произвел тук, даже считам това за мой дълг; но след това аз отново трябва да се оттегля в селската уединеност; за да изучавам тук в лоното на природата и да си почивам.
Той трябва да намери за разумни идеите, от които беше пропит. Само от това той може да черпи одушевление, да работи за реализирането им. Фойербах не беше приятелски настроен към живота на неговото време. Той по-скоро би предпочел тишината на едно изолирано място отколкото движението на "модерния" живот проявяващо се в неговото време. Върху това той ясно се изказва: "Аз въобще никога не ще се примиря с градския живот. Да отивам от време навреме в града, за да преподавам, това аз считам за добро според впечатлението, които вече съм произвел тук, даже считам това за мой дълг; но след това аз отново трябва да се оттегля в селската уединеност; за да изучавам тук в лоното на природата и да си почивам. Моята най-близка задача е, да приготвя за печат моите лекции или книжата на бащата, както моите слушатели желаят". Фойербах вярваше, че от своето уединение най-добре ще може да обсъди това, което във формата, която е приел действителният живот, не е естествено, а е било внесено в него от човешката илюзия. Очистването на живота от илюзиите, това той считаше за своя задача. За целта трябваше да бъде колкото е възможно по-далече от живота, в който царуват тези илюзии. Той търсеше истинския живот; но във формата, която животът беше приел чрез културата на епохата, той не можеше да намери този истински живот.
към текста >>

Очистването на живота от илюзиите, това той считаше за своя задача.
Той по-скоро би предпочел тишината на едно изолирано място отколкото движението на "модерния" живот проявяващо се в неговото време. Върху това той ясно се изказва: "Аз въобще никога не ще се примиря с градския живот. Да отивам от време навреме в града, за да преподавам, това аз считам за добро според впечатлението, които вече съм произвел тук, даже считам това за мой дълг; но след това аз отново трябва да се оттегля в селската уединеност; за да изучавам тук в лоното на природата и да си почивам. Моята най-близка задача е, да приготвя за печат моите лекции или книжата на бащата, както моите слушатели желаят". Фойербах вярваше, че от своето уединение най-добре ще може да обсъди това, което във формата, която е приел действителният живот, не е естествено, а е било внесено в него от човешката илюзия. Очистването на живота от илюзиите, това той считаше за своя задача. За целта трябваше да бъде колкото е възможно по-далече от живота, в който царуват тези илюзии. Той търсеше истинския живот; но във формата, която животът беше приел чрез културата на епохата, той не можеше да намери този истински живот. Колко честно мислеше той за "концентрирането върху тукашния свят", това ни показва едно изказване, което той направи върху мартенската революция. Тя му изглеждаше безплодна, защото в представите които стояха на нейната основа, продължаваше още да живее старата вяра в отвъдния свят. "Мартенската революция беше още едно, макар и незаконно дете на християнската вяра.
към текста >>

Следователно те почиват за това, че Азът се мами.
И когато човек вярва, че познава своя собствен Аз, иска да го опише някакси в неговата същност, той го прави вече зависим от тази същност. Аз мога да мисля, каквото си искам: но щом определим себе си в понятия, щом дефинирам себе си, аз правя от себе си един роб на това, което понятието, дефиницията ми доставя. Хегел направи от Аза едно явление на разума т.е. той го направи зависим от този разум. Обаче всички подобни зависимости не са валидни по отношение на Аза; защото всички те са взети от самия него. Следователно те почиват за това, че Азът се мами. В действителност той не е зависим. Защото всичко, от което той трябва да бъде зависим, той трябва първо сам да го създаде. Той трябва да вземе от себе си нещо, за да го постави като "признаци" над себе си. "Човече, нещо не е ред в главата ти; дъската ти хлопа! Ти си въобразяваш велики неща и си рисуваш цял един свят от богове, който уж съществува за тебе, един свят на духове, към който уж си призван, един идеал, който ти прави знак.
към текста >>

424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне.
Той вярва в моралното благородство на човешката природа, в свободното развитие на моралността от индивидите; на него ми се струва, че абстрактните мислители не вярват в това благородство; ето защо той смята, че те снижават природата на индивида до робиня на общите заповеди, на средствата на дисциплиниране на човешкото действие. Те трябва да имат в дъното на своята душа много зло и безсъвестност, тези "морални хора", мисли Щирнер, защото желаят морални предписания; те би трябвало да се твърде безсърдечни, защото искат да направят да им се заповядва любовта чрез заповед, въпреки че любовта би трябвало да се роди в тях като един свободен подтик. Ако преди 20 години все още можеше да се каже укорно в едно сериозно писание: "Макс Щирнер разруши дух и човечество, право и държава, истина и добродетел като идоли на мисловното раболепие и свободно изповядва: "Нищо не ме е грижа за мене". "Хайнрих фон Трайчке, История на Германия. 5. част, стр. 424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне. През втората половина на столетието Макс Щирнер беше кажи речи забравен. Трябва да благодарим на усилията на Джон Хенри Мажей, че днес имаме една картина на неговия живот и на неговия характер. В своята книга "Макс Щирнер, неговият живот и на неговия дело"/Берлин 1889 г. Шустер и Льофлер/ той е разработил всичко, което дългогодишното търсене е доставило като материал за характеристиката на "най-смелия и най-последователен мислител".
към текста >>

Той застава срещу факта на себесъзнателния Аз и използува всичко, което може да изрази, само затова, за да насочи към този факт.
Както други мислители на по-новото време Щирнер стои срещу факта на себесъзнателния Аз, който трябва да бъде обхванат. Други търсят средствата, за да разберат този Аз. Това разбиране се сблъсква с трудности, защото между образа на природата и духовния живот се е образувала една широка пропаст. Щирнер оставя всичко това настрана. Той застава срещу факта на себесъзнателния Аз и използува всичко, което може да изрази, само затова, за да насочи към този факт. Той иска да говори за Аза така, че всеки човек да гледа към самия този Аз и никой да не си спестява това гледане, като си казва: - Азът е това или онова. Ширнер иска да сочи те към една мисъл, към една идея за Аза, а към самия жив Аз, който личността намира в себе си.
към текста >>

Ширнер иска да сочи те към една мисъл, към една идея за Аза, а към самия жив Аз, който личността намира в себе си.
Други търсят средствата, за да разберат този Аз. Това разбиране се сблъсква с трудности, защото между образа на природата и духовния живот се е образувала една широка пропаст. Щирнер оставя всичко това настрана. Той застава срещу факта на себесъзнателния Аз и използува всичко, което може да изрази, само затова, за да насочи към този факт. Той иска да говори за Аза така, че всеки човек да гледа към самия този Аз и никой да не си спестява това гледане, като си казва: - Азът е това или онова. Ширнер иска да сочи те към една мисъл, към една идея за Аза, а към самия жив Аз, който личността намира в себе си.
към текста >>

213. ВСТЪПИТЕЛНИ ЗАБЕЛЕЖКИ КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ GA_18_2 Загадки на философията

Ето защо за описанието на философския живот и тази епоха е необходимо да насочим погледите върху възгледите, които си проникнали от естествената наука в светогледите.
Този обзор се придържаше в тесния кръг на философските въпроси. Последните 60-сет години са епохата, в която естественонаучният начин на мислене изяви намерението да разклати от различни гледни точки почвата, на която философията стоеше по-рано. В това време възникна възгледът, че резултатите на естествонаучното изследване са тези, които хвърлят светлина върху същността на човека, върху неговото отношение към света и върху други загадки на съществуването, които по-рано мислителите се стремяха да разрешат чрез философската духовна работа. Много мислители, които сега искаха да служат на философията, се стараеха до копират от естествената наука формата на тяхното изследване; други изграждаха основните принципи по техния светоглед не според стария философски начин на мислене, а ги вземаха от възгледите на природоизследването, на биологията, физиологията. А онези, които искаха да запазят на философията нейната самостоятелност, считаха, че вършат нещо правилно, като подлагаха резултатите на естествената наука на едно основно разглеждане, за да попречат на нейното проникване във философията. Ето защо за описанието на философския живот и тази епоха е необходимо да насочим погледите върху възгледите, които си проникнали от естествената наука в светогледите. Значението на тези възгледи за философията изпъква само тогава, когато разглеждаме научните основи, от които те произтичат, и когато се пренесем в атмосферата на естественонаучния начин, в който те се развиват. Тези отношения са изразени в изложенията на настоящата книга чрез това, че някои неща в нея са оформени така, като че се е възнамерявало едно описание на общи естественонаучни идеи, а не едно такова на философските работи. Може да изглежда оправдано мнението, че чрез един подобен начин на описание е изразено ясно, колко богата на влияние е станала естествената наука за философския живот на съвремието.
към текста >>

214. БОРБАТА ЗА ДУХА GA_18_2 Загадки на философията

Тази мисъл се е явила толкова правдоподобна, че тя е събудила най-голямото удивление и съгласие и е съсредоточила познанието от неговия интерес към предметите и към занимаването с тях върху самата себе си.
В това съединяване с творящата мисъл той чувства стойността и истинското значение на познанието. Той не може да пита: Какво значение има познанието? Защото, когато познава, той изживява това значение. С това хегелианецът се вижда рязко противопоставен на кантианизма. Нека се види, какво изнася самият Хегел против подхода на Кант да изследва познанието, преди човек да познае: "Една главна гледна точка на критическата философия е, че, преди да се пристъпи към познаването на Бога, на същността на нещата и т.н., трябва първо да се изследва самата познавателна способност, дали тя е в състояние да извърши подобно нещо; че първо трябва да се познава инструментът, преди да се предприеме работата, която трябва да се извърши посредством този инструмент; ако се окаже, че този инструмент е недостатъчен, тогава всички усилия ще се пилеят напразно. Тази мисъл се е явила толкова правдоподобна, че тя е събудила най-голямото удивление и съгласие и е съсредоточила познанието от неговия интерес към предметите и към занимаването с тях върху самата себе си. Но ако не искаме да се измамваме с думи, лесно може да се види, че наистина други инструменти могат да бъдат изследвани не чрез предприемането на специалната работа, за която те са предназначени, а по друг начин. Обаче познанието не може да бъде изследвано по друг начин освен познавайки; при този така наречен инструмент, да се изследва същия не значи нищо друго, освен познание. Да искаме да познаваме, обаче преди да сме познали, е също така неуместно, както мъдрото намерение на онзи схоластик да се научи да плува, преди да се осмели да влезе във водата". За Хегел важното е, душата да изживява себе си изпълнена с мировата мисъл. Така тя се издига и израства над нейното обикновено битие; тя става един вид съсъд, в който живеещата в мисленето мирова мисъл схваща себе си съзнателно.
към текста >>

Когато след това поглежда с очите в природата, тя вижда във външната светлина едно откровение, една изява на мисловата същност на светлината.
Един трети главен въпрос в посочения смисъл е космологическият; това е въпросът за вътрешната същност на външния свят. За Хегел тази същност може да се търси само в самата мисъл. Достигне ли душата да изживява мисълта в себе си, тя намира в нейното самоизживяване също и онази форма на мисълта, която може отново да познае, когато гледа в процесите и съществата на външния свят. Така душата може например да намери в нейните изживявания на мисълта нещо, за което непосредствено знае: Това е същността на светлината. Когато след това поглежда с очите в природата, тя вижда във външната светлина едно откровение, една изява на мисловата същност на светлината.
към текста >>

В предидущите изложения стана ясно, как по-новото развитие на светогледа се стреми от възпримането на мисълта към едно изживяване на мисълта; в светогледа на Хегел изглежда, че светът стои пред душата като самосъздадено изживяване на мисълта; въпреки това развитието изглежда да сочи към едно отива не по-нататък.
В предидущите изложения стана ясно, как по-новото развитие на светогледа се стреми от възпримането на мисълта към едно изживяване на мисълта; в светогледа на Хегел изглежда, че светът стои пред душата като самосъздадено изживяване на мисълта; въпреки това развитието изглежда да сочи към едно отива не по-нататък. Мисълта не трябва да остане в същото положение като мисъл; тя не трябва само да бъде мислена, не трябва само да бъде изживяна мислейки; тя трябва да се пробуди за един по-висш живот.
към текста >>

При едно такова разглеждане се вижда, как изискванията на една епоха действат в дълбочините на историческото развитие; и как стремежите на хората са опити да се справят с тези изисквания.
Колкото и произволно да може да изглежда това, толкова необходимо трябва да се натрапи то на едно по-дълбоко проникващо разглеждане на развитието на светогледите в 19-то столетие. При едно такова разглеждане се вижда, как изискванията на една епоха действат в дълбочините на историческото развитие; и как стремежите на хората са опити да се справят с тези изисквания. По-новото време беше изправено пред образа на света трябваше да бъдат намерени представи върху душевния живот, които могат да съществуват срещу този образ на света. Цялото развитие минавайки през Декарт, Спиноза, Лайбниц, Лок до Хегел се явява като една борба за намирането на такива представи. Хегел довежда борбата до определен завършек. Как той представя света като мисъл, това изглежда навсякъде заложено у неговите предшественици; той взема смелото решение на мислителя, да направи да се влеят в една обширна картина от мисли всичките светогледни представи. С него епохата изчерпи първо стремящата се напред сила на импулсите.
към текста >>

Както можеше да се чувствува безсилието на Хегеловото построение от мисли по отношение на индивидуалната същност на душата, това безсилие можа да бъде забелязано и по отношение на изискването да се проникне действително по-нататък в дълбочините на природата, да се проникне до по-големи дълбочини от тези, които са явни и за сетивния свят.
Както можеше да се чувствува безсилието на Хегеловото построение от мисли по отношение на индивидуалната същност на душата, това безсилие можа да бъде забелязано и по отношение на изискването да се проникне действително по-нататък в дълбочините на природата, да се проникне до по-големи дълбочини от тези, които са явни и за сетивния свят. Че всичко, което се предлага на сетивата, е в действителност мисъл и като такава е дух, това беше ясно за Хегел; обаче дали с този "дух на природата" е проникнат с погледа целият дух на природата, това можеше да се чувства като един нов въпрос. Щом душата не обхваща с мисълта своята собствена същина, не би ли искало тогава при едно друго изживяване на нейната същина да бъдат познати в природата по-дълбоки сили и същества? Дали хората си задават такива въпроси с цялата яснота или не, това не е важно, а важното е, дали те могат да бъдат зададени по отношение на един светоглед. Щом те могат да бъдат зададени, тогава поради тази възможност светогледът прави впечатлението на нещо незадоволяващо. Понеже такъв е случаят при светогледа на Хегел, а това хората чувстваха по отношение на този светоглед, че той не дава истинския образ на света, към който се отнасят най-висшите загадъчни въпроси на съществуването.
към текста >>

Ние виждаме, как това настроение по отношение на него се разпространява все по вече през 50-те години от думите, които Фришдрир Алберт Ланге употребява в своята "История на материализма" /1865 г./: Цялата негова /Хегелова/ система се движи сред нашите мисли и фантазии върху нещата, на които се дават високозвучащи имена, без да се размисли върху това, каква валидност се полага въобще на явленията и на извлечените от тях понятия.... Чрез Шелинг и Хегел пантеизмът стана господстващ начин на мислене в натурфилософията, един светоглед, който при определена дълбочина съдържа същевременно почти още в принцип опасността от фантастични блуждаения.
Следващото време не е произвело едно такова примиряване. Известна враждебност срещу Хегел обхвана все по-широки кръгове. Ние виждаме, как това настроение по отношение на него се разпространява все по вече през 50-те години от думите, които Фришдрир Алберт Ланге употребява в своята "История на материализма" /1865 г./: Цялата негова /Хегелова/ система се движи сред нашите мисли и фантазии върху нещата, на които се дават високозвучащи имена, без да се размисли върху това, каква валидност се полага въобще на явленията и на извлечените от тях понятия.... Чрез Шелинг и Хегел пантеизмът стана господстващ начин на мислене в натурфилософията, един светоглед, който при определена дълбочина съдържа същевременно почти още в принцип опасността от фантастични блуждаения. Вместо да отдели опита и сетивния свят от отделното по един строг начин и след това да търси примирението на тези области в природата на човека, пантеистът извършва примирението на духа с природата чрез едно безапелационно решение на поетизиращия разум без всякакво критическо посредничество".
към текста >>

Фойербах сочи по радикален начин на това, което те искаха: "Да бъде поставен Бог по-рано от природата е също така много както да бъде поставена църквата по-рано от камъните, от които тя е изградена, или да бъде поставена архитектурата, изкуството, което е сглобило камъните в една сграда, по-рано от свързването на химическите вещества в един камък, накратко казано, по-рано от естественото възникване и образуване на камъка".
Скоро обаче в духовното развитие се намесиха други мислители, които бяха смели в свързването на фактите, които се стараеха изхождайки от почвата на естествената наука да проникнат в същността на нещата. Това, което те искаха да произведат, не беше нищо по-малко от едно решително преобразуване на всеки досегашен възглед на природата и за живота въз основа на модерната наука и природознание. За тях природопознанието на 19-то столетие беше работило предварително по-най-мощен начин. Фойербах сочи по радикален начин на това, което те искаха: "Да бъде поставен Бог по-рано от природата е също така много както да бъде поставена църквата по-рано от камъните, от които тя е изградена, или да бъде поставена архитектурата, изкуството, което е сглобило камъните в една сграда, по-рано от свързването на химическите вещества в един камък, накратко казано, по-рано от естественото възникване и образуване на камъка". Първата половина на столетието създаде многобройни естественонаучни камъни за архитектурата на една нова светогледна сграда. Без съмнение правилно е, че една сграда не може да бъде издигната, ако за това не съществуват никакви камъни. Но не по-малко вярно е, че с камъните не може да се направи нищо, ако нямаме независимо от тях един образ за сградата, която трябва да издигнем. Както от безплановото натрупване един върху други и едни до други и свързване на камъните не може да се роди никаква сграда, така от познатите истини на изследването на природата не може да се роди никакъв светоглед, ако независимо от това, което изследването на природата може да даде, ако в човешката душа не съществува силата за образуване на светогледа. Това оставиха съвсем невзето под внимание онези, които се бореха за една самостоятелна философия.
към текста >>

и починал през 1899 г./, Карл Фогт /1817-1895 г./ и Якоб Молешот /1822-1893 г./.
Когато разгледаме личностите, които през 50-те години участвуваха в изграждането на една светогледна постройка, особено ярко изпъкват физиономиите на трима мислители: Лудвиг Бюхнер /роден през 1824 г. и починал през 1899 г./, Карл Фогт /1817-1895 г./ и Якоб Молешот /1822-1893 г./. Ако искаме да охарактеризираме основното чувство, което е одушевлявало тези трима мъже, ние можем да направим това с думите на последния от тях: "Щом човек е изследвал всички свойства на веществата, които могат да направят впечатление върху неговите развити сетива, тогава той е схванал също и същността на нещата. С това той постига своето абсолютно знание, т.е. абсолютното знание на човечеството. Едно друго знание няма за човека никаква трайност". Според мнението на тези мислители, цялата досегашна философия е предала на човека едно такова несъстоятелно знание.
към текста >>

Ние бихме били доволни от всичко това, ако авторът би искал действително да изгради пред очите от тези движеща се материя света.
От поведението на един дух, който в превъзходния смисъл се е стремил към едно природосъобразно мислене, а именно от поведението на Гьоте спрямо един от най-изпъкващите френски материалисти, енциклопедистите на миналото столетие Холбах, ние можем да покажем, как един дух, който отдава пълното право на едно естественонаучно мислене, може да заеме становище спрямо материализма. Паул Хайн Рих Дитрих фон Холбах /роден в 1723 г. / издаде в 1770 година своята книга "Система на природата". Гьоте, в ръцете на когото книгата падна в Щрасбург, описва в "Поезия и Истина" отблъскващото впечатление, което е получил от нея: "Трябвало да съществува някаква материя от вечността, която от вечността се движи и тези движения наляво и надясно и на всички страни произвеждали направо безкрайни явления на съществуването. Ние бихме били доволни от всичко това, ако авторът би искал действително да изгради пред очите от тези движеща се материя света. Обаче авторът знае за природата толкова колкото и ние; защото установявайки няколко общи понятия, той ги изоставя веднага, за да превърне това, което е по-висше от природата или което се явява като по-висша природа в природата, в материална, тежка, наистина движеща се, обаче все пак лишена от посока и форма природа. И с това той вярва, че е добил твърде много нещо" Гьоте беше проникнат от убеждението: "По себе си и за себе си теорията не ползува нищо, освен това, че ни кара да вярваме във връзката на явленията". /Сентенции в проза". Германска национална литература, Гьотените съчинения, том 36, 2 стр. 357./
към текста >>

И в този смисъл Бюхнер несъзнателно опровергава материализма, като се опитва да докаже, че духовните процеси произлизат за сетивното наблюдение от дълбочините на материалните факти.
Защото естествениците бяха проникнали все по-дълбоко във връзките на материалните процеси, доколкото тези връзки се разкриват за сетивното наблюдение и за онова мислене, което иска да се опира само на тези наблюдения. Обаче ако и при едно такова проникване човек да отрече пред себе си и пред другите, че в материята действа дух, въпреки това той несъзнателно открива този дух. В известен смисъл съвсем вярно е това, което Ф. Т. Вишер казва в том 3 на своята книга "Старо и Ново", на стр. 97: "Че така наречената материя може да произведе нещо, чиято функция е дух, това именно е пълно доказателство против материализма". И в този смисъл Бюхнер несъзнателно опровергава материализма, като се опитва да докаже, че духовните процеси произлизат за сетивното наблюдение от дълбочините на материалните факти.
към текста >>

Когато превръщаме в работа количеството топлина, което е необходимо да затоплим един килограм вода с един градус, с тази работа можем да повдигнем 424 килограма на един метър височина.
Един дълбок поглед в същността на материята и силата хвърли Юлиус Роберт Майер в 40-те години, когато му стана ясно, че между механически произведената работа и топлина царува една съвсем определено, изразимо чрез число отношение. Чрез налягане, удар, триене и т.н., т.е. от работа се ражда топлина. В парната машина топлината отново се превръща в производство на работа. Количеството топлина, което се ражда от работата, може да се изчисли от количеството на тази работа. Когато превръщаме в работа количеството топлина, което е необходимо да затоплим един килограм вода с един градус, с тази работа можем да повдигнем 424 килограма на един метър височина. Нищо чудно, че в такива факти хората видяха един нечуван напредък в сравнение с обясненията върху материята, каквито даде Хегел: "Преходът от идейното съдържание към реалното съдържание, от абстракцията към конкретното съществуване, тук от пространството и време към реалността, която се явява като материя, е неразбираем за ума и става за него винаги нещо външно и нещо дадено". Значението на една такава забележка се познава тогава, когато човек може да вижда в мисълта като такава нещо пълноценно. Но това беше съвсем далече от посочените тук мислители.
към текста >>

Съзнанието на епохата напираше към това, вселената да не се обяснява чрез някакви други явления, освен тези, които стават пред очите на хората.
Съзнанието на епохата напираше към това, вселената да не се обяснява чрез някакви други явления, освен тези, които стават пред очите на хората. Публикуването в 1830 година произведения на Чарлз Лайъл "Принципи на Геологията" събори с този принцип на обяснението цялата стара геология. Преди делото на Лайъл, което създаде епоха, се вярваше, че развитието на Земята е станало на скокове. Всичко, което е било създадено на Земята, е било няколкократно унищожено чрез тотални катастрофи и върху гроба на минали същества се е родило едно ново творение. С това са обяснявали съществуването на растителни и животински остатъци в земните пластове. Кювие беше главният представител на такива повтарящи се епохи на сътворение.
към текста >>

Хегел поставя човека с главата надолу, аз го поставям на неговите почиващи на геологията крака".
Отношението на Планк към неговите съвременници е извънредно интересно. Фоейрбах казва за себе си: "Хегел стои на едно изграждащо света становище, аз на едно становище искащо да познае света като нещо съществуващо; той слиза надолу, аз се изкачвам нагоре. Хегел поставя човека с главата надолу, аз го поставям на неговите почиващи на геологията крака". С това материалистите също биха искали да охарактеризират своето вероизповедание. Обаче Планк постъпва по своя начин точно както Хегел. Въпреки това той вярва, че постъпва както Фойербах и материалистите. Обаче ако бяха изтълкували неговия подход в техния смисъл, те би трябвало да му кажат: Ти стоиш на едно изграждащо света становище; въпреки това вярваш, че познаваш света като съществуващ; ти слизаш отгоре надолу и считаш слизането за едно възлизане; ти поставяш света с главата надолу и мислиш, че главата са краката.
към текста >>

Чрез това, което Хегел беше направил от духа, светогледът бе принуден да се насочи към мисълта за материалния произход на духа.
Но Хегел изгони от духа всичко "фактическо". Той го беше изтънил до "чиста мисъл". За онези, за които "чистите мисли" не могат да бъдат нищо друго освен образи на фактическото, с това чрез самата философия беше показан духът в неговата нищожност. Те трябваше да поставят на мястото на "чисто мисловите неща" на Хегел нещо, което имаше за тях едно действително съдържание. Затова те потърсиха произхода на "духовните явления" в материалните процеси, които могат да бъдат сетивно наблюдавани "като факти". Чрез това, което Хегел беше направил от духа, светогледът бе принуден да се насочи към мисълта за материалния произход на духа.
към текста >>

215. ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД GA_18_2 Загадки на философията

А на друго място в същата статия четем: "Ще ми бъде например още винаги малко трудно да вярвам, че ние получаваме очите от виждането, ушите от чуването.
На онези, които бяха свикнали с един идеалистичен начин на мислене не беше никак лесно да схванат това реформирано понятие за развитието. Произлезлият от школата на Хегел извънредно остроумен и тънък дух Фридрих Теодор Вишер пише след 1874 година в една статия: "Еволюцията е едно развиване от един зародиш, който напредва от опит на опит, докато формата, която е било заложена като възможност в зародиша, е станала действителна, след това обаче спирайки запазва намерената форма като трайна. Въобще всяко понятие изпада в колебание, ако трябва да приемем, че типовете, които от много хилядолетия насам съществуват на нашата планета, и особено нашият собствен човешки тип са още изменяеми за винаги. Тогава ние не можем да уповаваме в нашата душа на никаква опора за нашите мисли, за законите на нашето мислене, за нашите чувства, за нашите идеални образи на фантазията, които все пак не са нищо друго освен пречистващи копия на формите на позната нам природа; не можем да намерим здрава опора за нашата душа по отношение на нищо от гореизброеното. Всичко е поставено под въпрос". А на друго място в същата статия четем: "Ще ми бъде например още винаги малко трудно да вярвам, че ние получаваме очите от виждането, ушите от чуването. Необикновената тежест, която се придава на подбора, аз също не мога да разбера".
към текста >>

Не е трудно обаче да се докаже, че той действително съществува: Това показва най-добре метаморфозата на насекомите, която не е нищо друго, освен едно развитие на младите насекоми, което протича вън от яйцето пред нашите очи, а именно толкова бавно, че можем да наблюдаваме спокойно и да изследваме всяко ембрионално състояние".
Той писа в своята "Обща естествена история за всички съсловия", в том ІV, стр. 468: "Чрез моите физиологически изследвания аз още от преди няколко години стигнах до възгледа, че развойните състояния на пиленцето в яйцето имат прилика с различните класи животни, така че отначалото има само така да се каже органите на инфузориите, после тези на полепите, на медузите, на мидите, на охлювите и т.н. Обратно тогава аз трябваше да разглеждам също класите животни като степени на развитие, които протичаха успоредно с тези на пиленцето. Този възглед за природата изискваше най-точно сравнение на онези органи, които във всяка по-висша класа животни се прибавяха като нови към другите и също така на онези, които се развиват при пиленцето един след друг през време на люпенето. Естествено не е лесно да бъде установен един съвършен паралелизъм при един талкова труден и още недостатъчен наблюдаван обект. Не е трудно обаче да се докаже, че той действително съществува: Това показва най-добре метаморфозата на насекомите, която не е нищо друго, освен едно развитие на младите насекоми, което протича вън от яйцето пред нашите очи, а именно толкова бавно, че можем да наблюдаваме спокойно и да изследваме всяко ембрионално състояние". Окен сравнява метаморфозните състояния на насекомите с други животни и намира, че гъсеници те имат най-голямо подобие с червеите, а какавидите с раците. От такива подобия гениалният мислител заключава: "Ето защо няма никакво съмнение, че тук съществува една очебийна прилика, която оправдава идеята, че историята на развитието в яйцето не е нищо друго, освен едно повторение на историята на сътворението на класите животни". В природата на този остроумен човек беше, да предчувства една велика идея на основата на един щастлив обзор. Той не се нуждаеше за едно такова предчувствие от пълни съответни факти. Но самото естество на такива предчувствани идеи и такова, че те не правят никакво голямо впечатление върху работниците в полето на науката.
към текста >>

И понеже това е ясно за него, той почита във вечните и необходими закони на природата и във веществата, в които действат тези закони, своето божество.
Стремежът на Хекел беше насочен в две направления, да направи всичко възможно за новия светоглед: Той обогати непрестанно знанието за фактите, които хвърлят светлина върху връзката на природните същества и природните сили; и с една желязна логика той извлече от тези факти идеите, които трябва да задоволят човешката потребност да си обясни нещата. Той е проникнат от непоколебимото убеждение, че човек може да получи от тези факти и от тези идеи пълно задоволяване на всички свои душевни потребности. Както за Гьоте беше ясно по негов начин, че природата действува според вечни, необходими, следователно божествени закони, така беше и за Ернст Хекел, но негов начин; и той както Гьоте считаше, че даже сам Бог не би искал да измени нищо от тези закони. И понеже това е ясно за него, той почита във вечните и необходими закони на природата и във веществата, в които действат тези закони, своето божество. Както хармонията на свързаните в себе си с необходимост закони на природата задоволява, според неговото мнение, разума, също така тази хармония предлага на чувстващото сърце, на настроената етически и религиозно душа това, за което тя жадува. В камъка, който привлечен от земята пада върху нея, се изразява същото божество както в цвета на растението и в човешкия дух, който оформява драматично "Вилхелм Тел".
към текста >>

Той не можеше да се задоволи само с това, да посочи свенливо както Дарвин на този "въпрос на въпросите".
Или онтогенезата е едно сгъстено извлечение на филогенезата или тя не е това. Между тези две предположения няма трето! Или епигенеза и произход или преформация и сътворение. Хекел е една философска мислеща личност. Ето защо, скоро след като прие напълно в себе си Дарвиновия възглед, той се застъпи с цялата енергия на важния извод, който се получава от този възглед за произхода на човека. Той не можеше да се задоволи само с това, да посочи свенливо както Дарвин на този "въпрос на въпросите". Човекът не се различава анатомически и физиологически от по-висшите животни, следователно и на него трябва да се припише същият произход както на тези последните. Той се застъпи с голяма смелост веднага за това мнение за всички последствия, които се получават от това по отношение на светогледа. За него нямаше съмнение, че от сега нататък най-висшите жизнени прояви на човека, деянията на неговия дух, трябва да се разглеждат под същата гледна точка, както действията на най-простите живи същества. Разглеждането на най-нисшите животни, на първичните животни, на инфузориите и ризоподите, го учеше, че и тези организми имат една душа. В техните движения, в наченките на техните усещания, които те проявяват, той позна прояви на живота, които е нужно само да бъдат завишени, да станат по-съвършени, за да се превърнат в сложните разумни и волеви действия на човека.
към текста >>

Вече не се търси целта на един орган; търсят се причините, от които той се е развил; една форма не сочи към целта, към която тя се стреми, а към причината, от която тя е произлязла.
С това от царството на организмите е отстранено всяко обяснение в смисъла на определени цели, всяка телеология в стария смисъл. Вече не се търси целта на един орган; търсят се причините, от които той се е развил; една форма не сочи към целта, към която тя се стреми, а към причината, от която тя е произлязла. Начинът на обяснение на органическото е станал еднакъв с този на неорганическото. Ние не търсим водата като цел в кислорода; и ние не търсим също така човека като цел в сътворението. Ние изследваме произхода, фактическите причини на съществата. Дуалистичното схващане, което обяснява, че органичното и не органичното трябва да се обясняват според два различни принципа, се превръща в един монистичен начин на мислене, в монизма, който има за цялата природа само един начин на обяснение.
към текста >>

Хекел сочи със знаменателни думи на това, че чрез неговото откритие е намерен пътят, по който трябва да бъде победен всеки дуализъм в горепосочения смисъл.
Хекел сочи със знаменателни думи на това, че чрез неговото откритие е намерен пътят, по който трябва да бъде победен всеки дуализъм в горепосочения смисъл. "Филогенезата е механическата причина на онтогенезата. С това единствено изречение е охарактеризирано нашето принципно монистично схващане на органическото развитие и от истинността на този принцип зависи на първо място истинността на теорията на гастреата... За и против този принцип ще трябва в бъдеще да се реши всеки изследовател на природата, който не се задоволява в биогенезата само с просто удивление към забележителни и чудни явления, а се стреми над това към разбирането на тяхното значение. С това изречение е отбелязано също така незапълнимата пропаст, която разделя по-старата телеология и дуалистична морфология от по-новата механистична и монистична. Когато физиологичните функции на наследствеността и на приспособяването се доказват като единствените причини на образуването на органическите форми, с това същевременно се отстранява всякакъв вид телеология, дуалистичен и метафизичен начин.
към текста >>

Ние ще можем да измерим това, което беше направено по този начин, само тогава, когато насочим поглед към опозицията, с която беше прието Хекеловото широко прилагане на дарвинистичните принципи от привържениците на идеалистическите светогледи.
Ние ще можем да измерим това, което беше направено по този начин, само тогава, когато насочим поглед към опозицията, с която беше прието Хекеловото широко прилагане на дарвинистичните принципи от привържениците на идеалистическите светогледи. При това не е нужно да насочим поглед към онези, които с една сляпа вяра в едно предадено по традиция мнение се обръщаха против "Маймунската теория", или към онези, които считаха, че е поставена в опасност всяка по-тънка, по-висша моралност, когато хората не вярват вече, че те имат един "по-чист и по-висш произход". Можем да се спрем също и на такива, които са напълно склонни да приемат в себе си нови истини. Но и на такива мислители беше трудно да се ориентират в тази нова истина. Те се питаха: Не отричаме ли ние нашето съобразно с разума мислене, когато търсим неговия произход не вече в един всеобщ миров разум над нас, а в животинските царства между нас? Такива духове обръщаха с голямо усърдие вниманието на онези точки, при които Хекеловото схващане изглеждаше опровергано от самите факти.
към текста >>

При това не е нужно да насочим поглед към онези, които с една сляпа вяра в едно предадено по традиция мнение се обръщаха против "Маймунската теория", или към онези, които считаха, че е поставена в опасност всяка по-тънка, по-висша моралност, когато хората не вярват вече, че те имат един "по-чист и по-висш произход".
Ние ще можем да измерим това, което беше направено по този начин, само тогава, когато насочим поглед към опозицията, с която беше прието Хекеловото широко прилагане на дарвинистичните принципи от привържениците на идеалистическите светогледи. При това не е нужно да насочим поглед към онези, които с една сляпа вяра в едно предадено по традиция мнение се обръщаха против "Маймунската теория", или към онези, които считаха, че е поставена в опасност всяка по-тънка, по-висша моралност, когато хората не вярват вече, че те имат един "по-чист и по-висш произход". Можем да се спрем също и на такива, които са напълно склонни да приемат в себе си нови истини. Но и на такива мислители беше трудно да се ориентират в тази нова истина. Те се питаха: Не отричаме ли ние нашето съобразно с разума мислене, когато търсим неговия произход не вече в един всеобщ миров разум над нас, а в животинските царства между нас? Такива духове обръщаха с голямо усърдие вниманието на онези точки, при които Хекеловото схващане изглеждаше опровергано от самите факти. И тези духове имаха силни привърженици в известен брой природоизследователи, които, изхождайки от едно странно пристрастие, използваха своето познание на фактите, за да подчертават непрестанно, къде опитът не е още достатъчен, за да бъдат направени Хекеловите изводи.
към текста >>

Удоволствие и неудоволствие, желание и отвращение, привличане и отблъскване трябва да са общи на всички материални атоми: Защото движенията на атомите, които трябва да станат при образуването и раздвижването на всяко химическо съединение, са обясними само тогава, когато им припишем усещания и воля и само на това почива всъщност общоприетото химическо учение за афинитета".
Даже отива по-далеч. Той търси следите на духа в неорганическите части на материята. "Всеки атом" казваше той, "притежава един присъщ нему сбор сила и в този смисъл той е одушевен. Без приемането на една душа на атома обикновените и най-общи явления на химията са необходими. Удоволствие и неудоволствие, желание и отвращение, привличане и отблъскване трябва да са общи на всички материални атоми: Защото движенията на атомите, които трябва да станат при образуването и раздвижването на всяко химическо съединение, са обясними само тогава, когато им припишем усещания и воля и само на това почива всъщност общоприетото химическо учение за афинитета". И както проследява духа чак до атома, така той проследява и чисто материално-механическия процес чак в най-висшите действия на духа. "Духът и душата на човека също не са нищо друго, а сили, които са неразривно свързани с материален субстрат на нашето тяло, както двигателната сила на нашата плът е свързана с формения елемент на мускулите, така и силата на мисленето на нашия дух с формените елементи на мозъка. Нашите духовни сили са именно функции на тези телесни части, както всяка сила е функция на едно материално тяло".
към текста >>

216. СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ GA_18_2 Загадки на философията

Казва се, че субективното усещане на звука почива на обективното движение на частиците на телата.
Един звук, който чуваме, ни обръща вниманието върху едно тяло във външния свят, чиито части се намират в определено състояние на движение. Една обтегната струна трепти и ние чуваме един звук, един тон. Струната поставя в трептение въздуха. Тези трептения се разпространяват, стигат до нашето ухо; на нас ни се предава едно усещане на тон, на звук. Физикът изследва законите, според които вън се движат частиците на телата, през време когато ние чуваме тези или онези звуци. Казва се, че субективното усещане на звука почива на обективното движение на частиците на телата. Подобни отношения вижда физикът и във връзка със светлините усещания. Светлината също почива на движението. Само че това движение не ни е донесено чрез трептящите частици на въздуха, а чрез трептенията на етера, това тънко вещество, което изпълва със своите вълни цялата вселена. Чрез всяко самосветещо тяло етерът е приведен във вълнообразни трептения, които стигат до ретината на нашето око и възбуждат зрителния нерв, който след това предизвиква в нас усещането за светлина. Това, което в нашия образ на света ни се представя като светлина и цвят, вън в пространството то е движение.
към текста >>

Светлината също почива на движението.
Струната поставя в трептение въздуха. Тези трептения се разпространяват, стигат до нашето ухо; на нас ни се предава едно усещане на тон, на звук. Физикът изследва законите, според които вън се движат частиците на телата, през време когато ние чуваме тези или онези звуци. Казва се, че субективното усещане на звука почива на обективното движение на частиците на телата. Подобни отношения вижда физикът и във връзка със светлините усещания. Светлината също почива на движението. Само че това движение не ни е донесено чрез трептящите частици на въздуха, а чрез трептенията на етера, това тънко вещество, което изпълва със своите вълни цялата вселена. Чрез всяко самосветещо тяло етерът е приведен във вълнообразни трептения, които стигат до ретината на нашето око и възбуждат зрителния нерв, който след това предизвиква в нас усещането за светлина. Това, което в нашия образ на света ни се представя като светлина и цвят, вън в пространството то е движение. Шлайден изразява този възглед с думите: "Светлината вън от нас в природата е движение на етера, едно движение може да бъде бавно или бързо, да има тази или онази посока, обаче явно е, че няма никакъв смисъл да говорим за едно светло или тъмно, за едно зелено или червено движение; накратко казано: - Вън от нас, усещащите същество, няма никакво светло и тъмно, никакви цветове".
към текста >>

трептенията на диапазона с очите и ги чувстваме с пръстите; същността на някои възбуди, които се откриват само на едно сетиво, например възбудата на обонятелното сетиво, и до днес е недостъпна за нас.
Но подкрепата действително ли е такава, щото чрез нея да ни се предаде едно лишено от измама свидетелство? Това, което важи за едното сетиво, то важи естествено и за другото. Също и усещанията на осезанието се оказват като халюцинации. Анатомът Хенле изразява същия възглед в своите "Антропологически лекции" /1876 г./: "Всичко, чрез което вярваме, че са ни осведомили за един външен свят, са форми на съзнанието, към които външният свят се отнася само като възбуждащи причини, като възбуждане на сетивата в смисъла на физиологията. Външният свят няма цветове, няма звуци, няма вкусове; това, което той има действително, ние го научаваме по околен път или никак не узнаваме за него; що е това, чрез което той възбужда едно сетиво, за него заключаваме само от поведението му спрямо другите сетива, както например виждаме тона, т.е. трептенията на диапазона с очите и ги чувстваме с пръстите; същността на някои възбуди, които се откриват само на едно сетиво, например възбудата на обонятелното сетиво, и до днес е недостъпна за нас. Броят на свойствата на материята се навежда според остротата на сетивата; когато едно сетиво липсва, за съответния човек е незаменимо изгубена една група от свойства; който би имал едно сетиво повече, той би притежавал един орган за схващане на качества, които ние предчувстваме също така малко, както слепият цвета".
към текста >>

Усещането на червено е нормалната реакция на нормално изградените очи на отразената от киновара светлина.
Доколко нашият субективен образ на света ни дава знаци, сигнали на обективния външен свят, за това ни дава една представа Хелмхолц в неговата "Физиологична оптика": "Да се зададе въпросът, дали киноварът е действително червен, както го виждаме, или дали това е само една измама на сетивата, е безсмислено. Усещането на червено е нормалната реакция на нормално изградените очи на отразената от киновара светлина. Един човек сляп за червения цвят ще вижда киновара черен или тъмно-сиво-жълт; и това също е правилната реакция на едно особено устроено око. Но той трябва да знае само, че неговото око е именно различно устроено от това на другите хора. По себе си едното усещане не е по-вярно или по-погрешно от другото, въпреки че тези, които виждат червеното имат голямото мнозинство. Въобще червеният цвят на киновара съществува само дотолкова, доколкото съществуват очи, които са употребени подобно на тези на болшинството от хората. Същото право има то да бъде качество на киновара да се вижда черно, именно за слепите за червения цвят.
към текста >>

Въобще червеният цвят на киновара съществува само дотолкова, доколкото съществуват очи, които са употребени подобно на тези на болшинството от хората.
Доколко нашият субективен образ на света ни дава знаци, сигнали на обективния външен свят, за това ни дава една представа Хелмхолц в неговата "Физиологична оптика": "Да се зададе въпросът, дали киноварът е действително червен, както го виждаме, или дали това е само една измама на сетивата, е безсмислено. Усещането на червено е нормалната реакция на нормално изградените очи на отразената от киновара светлина. Един човек сляп за червения цвят ще вижда киновара черен или тъмно-сиво-жълт; и това също е правилната реакция на едно особено устроено око. Но той трябва да знае само, че неговото око е именно различно устроено от това на другите хора. По себе си едното усещане не е по-вярно или по-погрешно от другото, въпреки че тези, които виждат червеното имат голямото мнозинство. Въобще червеният цвят на киновара съществува само дотолкова, доколкото съществуват очи, които са употребени подобно на тези на болшинството от хората. Същото право има то да бъде качество на киновара да се вижда черно, именно за слепите за червения цвят. Въобще отразената от киновара светлината съвсем не може да бъде наречена по себе си червена, тя е червена само за определен род очи. Нещо друго е когато твърдим, че дължините на вълните на отразената от киновара светлина има определени от особеното естество на нашето око, при което обаче тогава също се касае за отношенията на веществото и за различните системи етерни вълни".
към текста >>

Въобще отразената от киновара светлината съвсем не може да бъде наречена по себе си червена, тя е червена само за определен род очи.
Един човек сляп за червения цвят ще вижда киновара черен или тъмно-сиво-жълт; и това също е правилната реакция на едно особено устроено око. Но той трябва да знае само, че неговото око е именно различно устроено от това на другите хора. По себе си едното усещане не е по-вярно или по-погрешно от другото, въпреки че тези, които виждат червеното имат голямото мнозинство. Въобще червеният цвят на киновара съществува само дотолкова, доколкото съществуват очи, които са употребени подобно на тези на болшинството от хората. Същото право има то да бъде качество на киновара да се вижда черно, именно за слепите за червения цвят. Въобще отразената от киновара светлината съвсем не може да бъде наречена по себе си червена, тя е червена само за определен род очи. Нещо друго е когато твърдим, че дължините на вълните на отразената от киновара светлина има определени от особеното естество на нашето око, при което обаче тогава също се касае за отношенията на веществото и за различните системи етерни вълни".
към текста >>

Можем да посочим за нашите субективни възприятия определени форми на движение, защото от протичането на възприятията правим заключение за протичането на движенията.
не ще да е безразлично, как те стоят и се движат, как са стояли и са се движили, как ще стоят и ще се движат". За познанието не съществува никакъв мост от движението към усещането: Това е вероизповедание на Дю Боа Реймонд. От движението в материалния свят ние не можем да проникнем вътре в душевния свят на усещанията. Знаем, че чрез движещата се материя се ражда усещане; обаче ние не знаем, как това е възможно. Но и в света на движението ние не се издигаме над движението. Можем да посочим за нашите субективни възприятия определени форми на движение, защото от протичането на възприятията правим заключение за протичането на движенията. Обаче нямаме никаква представа, какво се движи вън в пространството. Казваме: - Материята се движи. Ние проследяваме нейните движения от това, което ни казват нашите душевни състояния. Но тъй като не възприемаме самото движещо се нещо, а само един субективен знак за него, ние също никога не можем да знаем, що е материя. Може би, счита Дю Боа Реймонд, ние бихме разрешили също и загадката на усещането, ако първо пред нас би стояла открита загадката на материята.
към текста >>

Родословните дървета, които Хекел нарисува въз основа на сравнителната анатомия, на онтогенезата и на палеонтологията, имат за него "толкова стойност, колкото в очите на историческия критик имат стойност родословните дървета на Омировите герои.
Новата естествена наука се проявява в две остри противоположности. Едната, монистичното течение, изглежда, че е на път да проникне от областта на природопознанието до най-важните въпроси на светогледа; другата обявява, че не е в състояние да отиде с естественонаучните средства по-далече от познанието: На това или на онова субективно състояние отговаря този или онзи процес на движение. И рязко стоят едни срещу други представителите на двете течения. Дю Боа Реймонд обяви Хекеловата "История на сътворението" за роман /виж словото на Дю Боа Реймонд "Дарвин срещу Галиани"./. Родословните дървета, които Хекел нарисува въз основа на сравнителната анатомия, на онтогенезата и на палеонтологията, имат за него "толкова стойност, колкото в очите на историческия критик имат стойност родословните дървета на Омировите герои. Хекел обаче вижда във възгледа на Дю Боа Реймонд един ненаучен дуализъм, който по естествен начин трябва да даде една опора на назадничавите възгледи за света. "Тържествуването на спиритуалистите по отношение "речта на границите на природопознанието" на Дю Боа Реймонд беше толкова по-ясно и оправдано, колкото дотогава Е. Дю Боа Реймонд се считаше като важен принципен представител на научния материализъм".
към текста >>

Ние не можем да приписваме отделни функции на нашия организъм, на нашето същество на една физическа природа, а други на една духовна природа, и имаме право, когато за всичко, също и за механизма на мисленето, предположим физически условия и не си почиваме, докато не ги намерим.
Тогава ние се намираме пред необходимостта да изследваме нашия организъм, за да видим, как той действа. Но това ние можем да сторим пак с нашите органи. Никакъв цвят без око; но също така никакво око без око. "Последователно материалистичното разглеждане на нещата се превръща чрез това в едно последователно идеалистично разглеждане. В нашето същество не можем да предположим никаква пропаст. Ние не можем да приписваме отделни функции на нашия организъм, на нашето същество на една физическа природа, а други на една духовна природа, и имаме право, когато за всичко, също и за механизма на мисленето, предположим физически условия и не си почиваме, докато не ги намерим. Но не по-малко имаме право, да считаме не само явяващия се за нас външен свят, но също и органите, с които схващаме този свят, като чисти образи на действително съществуващото. Окото, с което вярваме, че виждаме, е самото то един продукт на нашата представа, и когато намираме, че нашите зрителни образи са предизвикани от устройството на окото, ние никога не трябва да забравяме, че също и окото заедно с всички свързани с него органи, зрителният нерв заедно с мозъка и всички структури, които бихме искали да открием още там като причина на мисленето, са само представи, които на истина образуват един свързан в себе си свят, но все пак един свят, който сочи над самия себе си... Както казва Хелмхолц, сетивата ни дават въздействията на нещата, а не верни образи, камо ли самите неща. Към тези части въздействия принадлежат обаче също и самите сетива заедно с мозъка и с молекулярните движения, които си представяме в него". /История на материализма, стр. 734 и следв./ Ето защо Ланге предполага един свят отвъд нашия, независимо от това, дали този свят се състои от вещи в себе си или от нещо друго, което няма нищо общо с "вещта в себе си", тъй като също и това понятие, което си съставяме на границата на нашата област принадлежи само на света на нашите представи.
към текста >>

Окото, с което вярваме, че виждаме, е самото то един продукт на нашата представа, и когато намираме, че нашите зрителни образи са предизвикани от устройството на окото, ние никога не трябва да забравяме, че също и окото заедно с всички свързани с него органи, зрителният нерв заедно с мозъка и всички структури, които бихме искали да открием още там като причина на мисленето, са само представи, които на истина образуват един свързан в себе си свят, но все пак един свят, който сочи над самия себе си... Както казва Хелмхолц, сетивата ни дават въздействията на нещата, а не верни образи, камо ли самите неща.
Никакъв цвят без око; но също така никакво око без око. "Последователно материалистичното разглеждане на нещата се превръща чрез това в едно последователно идеалистично разглеждане. В нашето същество не можем да предположим никаква пропаст. Ние не можем да приписваме отделни функции на нашия организъм, на нашето същество на една физическа природа, а други на една духовна природа, и имаме право, когато за всичко, също и за механизма на мисленето, предположим физически условия и не си почиваме, докато не ги намерим. Но не по-малко имаме право, да считаме не само явяващия се за нас външен свят, но също и органите, с които схващаме този свят, като чисти образи на действително съществуващото. Окото, с което вярваме, че виждаме, е самото то един продукт на нашата представа, и когато намираме, че нашите зрителни образи са предизвикани от устройството на окото, ние никога не трябва да забравяме, че също и окото заедно с всички свързани с него органи, зрителният нерв заедно с мозъка и всички структури, които бихме искали да открием още там като причина на мисленето, са само представи, които на истина образуват един свързан в себе си свят, но все пак един свят, който сочи над самия себе си... Както казва Хелмхолц, сетивата ни дават въздействията на нещата, а не верни образи, камо ли самите неща. Към тези части въздействия принадлежат обаче също и самите сетива заедно с мозъка и с молекулярните движения, които си представяме в него". /История на материализма, стр. 734 и следв./ Ето защо Ланге предполага един свят отвъд нашия, независимо от това, дали този свят се състои от вещи в себе си или от нещо друго, което няма нищо общо с "вещта в себе си", тъй като също и това понятие, което си съставяме на границата на нашата област принадлежи само на света на нашите представи.
към текста >>

Навсякъде, където можем да насочим поглед, той вижда само измислица, поетизиране, от най-ниската степен на сетивните възприятия, при който "индивидът се явява още изцяло свързан с основните черти на рода, нагоре да творческото царуване и поезията".
Обаче на тази измислица на индивида Ланге признава една стойност също и за целия човешки род, когато отделния човек, който "я създава, е богато и нормално надарен и е типичен в неговия начин на мислене и благодарение на тези качества е призван чрез силата на неговия дух да бъде ръководител". Така Ланге смята чрез това да осигури на идеалния свят неговата стойност, като превръща също и така наречения действителен свят в измислица, в поезия. Навсякъде, където можем да насочим поглед, той вижда само измислица, поетизиране, от най-ниската степен на сетивните възприятия, при който "индивидът се явява още изцяло свързан с основните черти на рода, нагоре да творческото царуване и поезията". "Можем да наречем функциите на сетивата и на ума, който свързва възприятията, сетивата и ума, който създават за нас действителността, нисши по отношение на полето на духа в свободно творящото изкуство. Обаче в тяхното цяло и в тяхната връзка те не могат да бъдат подчинени на друга духовна дейност. Както нашата действителност не е една действителност според желанието на нашето сърце, тя все пак е здравата основа на цялото наше духовно съществуване. Индивидът израства от почвата на рода и общото и необходимо познание съставлява единствено сигурната основа за издигането на индивида до едно естетическо схващане на света". /История на материализма, 1887 г., стр.
към текста >>

Всяко познание почива върху това, че човек преминава от отделни истини до все по-общи истини, за да завърши накрая до най-висшата истина, която той не може да припише на никоя друга; която следователно той трябва да приеме, без да може да я разбере по-нататък.
Аз наблюдавам отделни неща при вещите и си образувам върху тях съждения. Наблюдавам, че при определени условия кислородът и водородът се съединяват и образуват вода. Аз си образувам едно съждение върху това. Това е една отделна истина, която се простира само върху малък кръг неща. След това наблюдавам отделните наблюдения и чрез това стигам до по-обхватни, по-общи истини върху това, как въобще веществата се съединяват химически. Всяко познание почива върху това, че човек преминава от отделни истини до все по-общи истини, за да завърши накрая до най-висшата истина, която той не може да припише на никоя друга; която следователно той трябва да приеме, без да може да я разбере по-нататък. Обаче в този път на познанието ние нямаме никакво средство да проникнем до абсолютната същност на света. Според това мнение мисленето не може да направи нищо друго, освен да сравнява различните неща помежду си и да си образува върху това, което в тях е от еднакво естество, общи истини. Обаче в нейната особеност мировата Същност не може да бъде сравнена с нищо друго. Ето защо по отношение на нея мисленето не може да направи нищо. То не може да стигне до нея.
към текста >>

" И той продължава по-нататък: "Аз никога не съм разделял двете и когато съм философствувал по мой начин върху обектите, аз го вършех с несъзнателна наивност и действително вярвах, че виждам своите мнения пред очите си".
Това, което се явява като такова разположение, то не е съществувало някога при неговите прадеди, а е било добито чрез приспособяване и се е предало по наследство на потомците. Когато някои философи говорят за истини, които човек не е нужно да черпи от своя собствен индивидуален опит, а са предварително заложени в неговия организъм, те са прави в известно отношение. Обаче и такива истини са също добити, само че не от човека като индивид, а от рода. Отделният човек е наследил готово това, което е било добито в минали времена. Гьоте казва, че е участвал в някои разговори върху Кантовата "Критика на чистия разум" и е констатирал при това, че стрият главен въпрос се възстановява, според който се пита, "Колко много допринася за нашето духовно съществуване нашето себе и колко много външният свят? " И той продължава по-нататък: "Аз никога не съм разделял двете и когато съм философствувал по мой начин върху обектите, аз го вършех с несъзнателна наивност и действително вярвах, че виждам своите мнения пред очите си". Спенсер постави този "стар главен въпрос" в светлината на естественонаучния начин на мислене. Той вярваше да покаже, че несъмнено развития човек трябва да допринесе също и от своето себе за своето духовно съществуване; обаче това себе също е съставено от наследените части, които нашите прадеди са добили в борбата с външния свят. Когато днес вярваме, че виждаме пред очите си нашите мнения, те не са били винаги нашите мнения, а са били някога наблюдения, които са били действително направени с очите при външния свят. Следователно и пътят на Спенсер е както този на Стюарт Мил такъв, който изхожда от психологията. Обаче Мил остава при психологията на индивида.
към текста >>

Когато днес вярваме, че виждаме пред очите си нашите мнения, те не са били винаги нашите мнения, а са били някога наблюдения, които са били действително направени с очите при външния свят.
Отделният човек е наследил готово това, което е било добито в минали времена. Гьоте казва, че е участвал в някои разговори върху Кантовата "Критика на чистия разум" и е констатирал при това, че стрият главен въпрос се възстановява, според който се пита, "Колко много допринася за нашето духовно съществуване нашето себе и колко много външният свят? " И той продължава по-нататък: "Аз никога не съм разделял двете и когато съм философствувал по мой начин върху обектите, аз го вършех с несъзнателна наивност и действително вярвах, че виждам своите мнения пред очите си". Спенсер постави този "стар главен въпрос" в светлината на естественонаучния начин на мислене. Той вярваше да покаже, че несъмнено развития човек трябва да допринесе също и от своето себе за своето духовно съществуване; обаче това себе също е съставено от наследените части, които нашите прадеди са добили в борбата с външния свят. Когато днес вярваме, че виждаме пред очите си нашите мнения, те не са били винаги нашите мнения, а са били някога наблюдения, които са били действително направени с очите при външния свят. Следователно и пътят на Спенсер е както този на Стюарт Мил такъв, който изхожда от психологията. Обаче Мил остава при психологията на индивида. Спенсер се издига от индивида до неговите прадеди. Индивидуалната психология е в същото положение както историята на зародиша /онтогенезата/ в зоологията. Определени явления на развитието на зародиша са обясними само тогава, когато те се свързват с явленията на историята на рода /филогенезата/.
към текста >>

159 и следв./ и се задълбочи в работите на К. Е.
Спенсер, който имаше едно естественонаучно образование, действал е известно време като цивилен инженер, позна цялото значение на мисълта за еволюцията веднага и я приложи, въпреки борбата, която Лайъл водеше против нея. Даже той я приложи и върху духовните процеси. Още в 1850 година, в своето съчинение /Социална статика/, той описа социалното развитие по аналогия с органичната. Той се запозна също и с проучванията на Харвей и Волф върху онтогенезата на организмите /виж т. І на тази История на светогледите, стр. 159 и следв./ и се задълбочи в работите на К. Е. фон Баер /виж по-горе, стр. 26/, които му показаха, как развитието се състои в това, че от едно състояние на еднородност, на еднообразност се развива едно такова на различност, на разнообразност. В първите стадии на зародиша организмите се показват подобни; по-късно те стават различни едни от други /виж по-горе, стр. 26 и следв./. След това тази мисъл за еволюцията получи пълно потвърждение чрез Дарвин.
към текста >>

Обаче щом насочим вниманието върху съзнанието, не може да не стане така, че понятието за Аза да се срасне заедно с това за съзнанието.
Нали през време на сън душата не живее съзнателно. Следователно спрямо съзнателния живот нейната същност трябва да се състои в по-дълбоки сили, които тя извлича от основата на тази същност и ги довежда до съзнанието само при будно състояние. Обаче колкото повече се стигна дотам, да се пита за оправданието и стойността на познанието на основата на ясни представи, толкова повече хората стигнаха до положението да чувствуват, че душата намира най-сигурното от всяко познание тогава, когато тя не излиза над себе си и не навлиза в самата себе си по-дълбоко, отколкото достига съзнанието. Считаше се: Може всичко останало да бъде несъзнателно; това, което е в съзнанието, то като такова поне е сигурно. Може къщата, покрай която минавам, да не съществува извън мене; че образът на тази къща живее сега в моето съзнание: Това аз мога да твърдя. Обаче щом насочим вниманието върху съзнанието, не може да не стане така, че понятието за Аза да се срасне заедно с това за съзнанието. Може "Азът" да бъде вън от съзнанието каквото и да е същества: Доколкото, до където стига съзнанието, дотам можем ние да си представим областта на "Аза". Но въпреки това не може да се отрече, че за сетивния образ на света, който стои пред душата, може да се каже: Този образ на света се ражда чрез впечатлението, който светът прави върху човека. Обаче щом се хванем здраво за това изказване, ние не можем да се освободим лесно от него. Защото под него се промъква съждението: Процесите на света са причина; това, което се представя в съзнанието, е следствие. Тъй като хората вярват, че в съзнанието имат само следствието, те считат, че причината трябва да съществува изцяло в един намиращ се вън от човека свят като невъзприемаема "вещ в себе си".
към текста >>

217. ОТЗВУЦИ НА КАНТОВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ GA_18_2 Загадки на философията

Един от най-добрите е преждевременно починалият Паул Асмус, който публикува в 1873 година една съчинение: "Азът и вещта в себе си".
Личности, които търсеха чрез потопяване в Хегеловата идейна форма една сигурност за отношението на една представа върху себесъзнателния Аз към общия образ на света, съществуват само малък брой във втората половина на 19-тото столетие. Един от най-добрите е преждевременно починалият Паул Асмус, който публикува в 1873 година една съчинение: "Азът и вещта в себе си". Той показва, как в начина, по който Хегел разглеждаше мисленето и света на мислите, може да се добие едно отношение на човека към същността на нещата. Той обяснява по остроумен начин, че в мисленето на човека е дадено не нещо чуждо на действителността, а нещо пълно с живот, първично действително, в което е достатъчно само човек да се потопи, за да стигне до същността на нещата. Той представи по един много ясен начин хода, който развитието на светогледите е поело, за да стигне от Кант, който считаше "вещата в себе си" като нещо чуждо и недостъпно за човека, до Хегел, който беше на мнение, че мисълта обхваща не само себе си като идейна същност, но също и "вещта в себе си". Обаче такива гласове едва ли бяха чути. Това бе изразено най-рязко в призива, който откакто бе произнесена речта на Едуард Целер в Хайделбергския университет "Върху значението и задачата на теорията на познанието" стана нещо любимо в определено философско течение.
към текста >>

Обаче както Фолкелт така и Либман полагат усилия да докажат, че човекът намира сред своя свят от представи нещо, което не е просто наблюдавано, възприемано, а е прибавено мислено към възприеманото и което сочи към същността на нещата.
Обаче както Фолкелт така и Либман полагат усилия да докажат, че човекът намира сред своя свят от представи нещо, което не е просто наблюдавано, възприемано, а е прибавено мислено към възприеманото и което сочи към същността на нещата. Фолкелт е на мнение, че съществува един факт сред самия живот на представите, която сочи по-далеч от живота на представите, който сочи към нещо, което се намира вън от този живот на представите. Това е фактът, че определени представи се натрапват на човека с логическа необходимост. В неговата излязла в 1906 година книга "Източниците на човешката сигурност" четем /стр. 3/ мнението на Фолкелт: "Ако се запита, на какво почива сигурността на нашето знание, тогава ние се натъкваме на две причини, на два източника на сигурността. Колкото и необходимо да бъде едно вътрешно съвместно действие на двете форми на сигурност, когато трябва да се роди познанието, все пак невъзможно е едната да бъде приписана на другата.
към текста >>

Фолкелт е на мнение, че съществува един факт сред самия живот на представите, която сочи по-далеч от живота на представите, който сочи към нещо, което се намира вън от този живот на представите.
Обаче както Фолкелт така и Либман полагат усилия да докажат, че човекът намира сред своя свят от представи нещо, което не е просто наблюдавано, възприемано, а е прибавено мислено към възприеманото и което сочи към същността на нещата. Фолкелт е на мнение, че съществува един факт сред самия живот на представите, която сочи по-далеч от живота на представите, който сочи към нещо, което се намира вън от този живот на представите. Това е фактът, че определени представи се натрапват на човека с логическа необходимост. В неговата излязла в 1906 година книга "Източниците на човешката сигурност" четем /стр. 3/ мнението на Фолкелт: "Ако се запита, на какво почива сигурността на нашето знание, тогава ние се натъкваме на две причини, на два източника на сигурността. Колкото и необходимо да бъде едно вътрешно съвместно действие на двете форми на сигурност, когато трябва да се роди познанието, все пак невъзможно е едната да бъде приписана на другата. Единият източник на сигурност е собствената сигурност на съзнанието, притежаването на факти на моето съзнание.
към текста >>

3/ мнението на Фолкелт: "Ако се запита, на какво почива сигурността на нашето знание, тогава ние се натъкваме на две причини, на два източника на сигурността.
Обаче както Фолкелт така и Либман полагат усилия да докажат, че човекът намира сред своя свят от представи нещо, което не е просто наблюдавано, възприемано, а е прибавено мислено към възприеманото и което сочи към същността на нещата. Фолкелт е на мнение, че съществува един факт сред самия живот на представите, която сочи по-далеч от живота на представите, който сочи към нещо, което се намира вън от този живот на представите. Това е фактът, че определени представи се натрапват на човека с логическа необходимост. В неговата излязла в 1906 година книга "Източниците на човешката сигурност" четем /стр. 3/ мнението на Фолкелт: "Ако се запита, на какво почива сигурността на нашето знание, тогава ние се натъкваме на две причини, на два източника на сигурността. Колкото и необходимо да бъде едно вътрешно съвместно действие на двете форми на сигурност, когато трябва да се роди познанието, все пак невъзможно е едната да бъде приписана на другата. Единият източник на сигурност е собствената сигурност на съзнанието, притежаването на факти на моето съзнание. Както е вярно, че аз съм съзнание, така също вярно е, че моето съзнание ми потвърждава съществуването на определени протичания и състояния, на определени съдържания и форми. Без този източник на сигурността не би съществувало въобще никакво познание; той ни дава материала, от преработването на който произлизат най-първо всички познания. Другият източник на сигурност е мислителната необходимост, сигурността на логическото принуждение, обективното съзнание за необходимостта.
към текста >>

218. СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ GA_18_2 Загадки на философията

Никой, който се е задълбочил в неговите богати с мисли книги, не може да си признае нещо друго, освен че е получил дълбоки въздействия от тях.
Той, математически обективният ум, изпада в пълен произвол, когато се заловя да оцени това, което са извършили хората от историческото минало или от съвременността. Неговият трезвен математически начин на мислене го доведе дотам, да окачестви като най-ненаучен ум на новата време една личност като Гьоте, цялото значение на който, според неговото мнение, се изчерпва в няколко лирически произведения. В подценяването на всичко онова, което надвишава трезвата действителност, не може да си отиде по-далече от колкото е отишъл Дюринг в своята книга? Величията на модерната литература". Въпреки тази едностранчивост, Дюринг е една от най-подбуждащите фигури на модерното развитие на светогледите. Никой, който се е задълбочил в неговите богати с мисли книги, не може да си признае нещо друго, освен че е получил дълбоки въздействия от тях.
към текста >>

219. МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ GA_18_2 Загадки на философията

На първата степен тялото се развива от зародиша и си създава своите органи за втората, на втората от зародиша се развива духът и си създава нови органи за третата; на третата степен се развива божественият зародиш, който се намира във всеки човешки дух и още тук сочи нагоре към едни тъмен за нас, но не за духа на третата степен светъл като ден отвъден свят чрез предчувствие, вяра, чувство и инстинкт на гения, свят намиращ се над човека.
За него раждането и смъртта се превръщат в събития, които насочват неговата фантазия към един живот преди раждането и към един такъв след смъртта. "Човекът" казва Фехнер в неговата "Книжка за живота след смъртта" не живее на Земята веднъж, а три пъти. Първата степен на неговия живот е един непрекъснат сън, втората една смяна между сън и будност. Третата е една вечна будност. Но първата степен човек живее самотен в тъмнина; на втората той живее в общество и отделно до и между другите в една светлина, която повърхността му отразява, на третата неговият живот се преплита с този на другите в един по-висш живот воден в най-висшия дух и той гледа в същността на ограничените неща. На първата степен тялото се развива от зародиша и си създава своите органи за втората, на втората от зародиша се развива духът и си създава нови органи за третата; на третата степен се развива божественият зародиш, който се намира във всеки човешки дух и още тук сочи нагоре към едни тъмен за нас, но не за духа на третата степен светъл като ден отвъден свят чрез предчувствие, вяра, чувство и инстинкт на гения, свят намиращ се над човека. Преходът от първата степен до втората на живота се нарича раждане; преходът от втората към третата се нарича смърт".
към текста >>

Фехнер не се оставя неговото почиващо на сигурна почва естественонаучно знание да го въздържи да издигне мислите от сетивния свят в области, където пред тях се мяркат мирови същества и мирови процеси, които не са достъпни за сетивното наблюдение, ако съществуват.
Фехнер не се оставя неговото почиващо на сигурна почва естественонаучно знание да го въздържи да издигне мислите от сетивния свят в области, където пред тях се мяркат мирови същества и мирови процеси, които не са достъпни за сетивното наблюдение, ако съществуват. Той се чувства подбуден за едно такова издигане от разглеждането на сетивния свят, едно смислено наблюдение, което му казва на неговото мислене повече от това, което простото сетивно възприятие може да му каже. Това "повече" му дава повод да пристъпи към измислянето на същества извън сетивния свят. По този свой начин той се стреми да си нарисува един свят, в който обещава да го въведе оживената мисъл. Такова едно преминаване на границите на сетивата не попречи на Фехнер да постъпва по най-строгия естественонаучен метод даже в една област, която граничи с психиката. Той беше онзи, който създаде за тази област научните методи.
към текста >>

От това обаче следва, че небитието трябва да се предпочита пред съществуването.
Неговото съдържание е разумно; но че това съдържание е една действителност, това то дължи на неразумността. Царуването на неразумното се изразява в съществуването на страданията, които измъчват всички същества. В света страданието надделява над удоволствието. Този факт, който трябва да се обясни от нелогичния волев елемент на съществуването, него се стреми Едуардт фон Хартман да потвърди чрез грижливо разглеждане на отношението между удоволствието и неудоволствието в света. Който не се подава на никаква илюзия, а разглежда обективно злото в света, не може да стигне до друг резултат освен до този, че неудоволствието съществува в далече по-голям размер отколкото удоволствието. От това обаче следва, че небитието трябва да се предпочита пред съществуването. Обаче небитието може да се постигне само тогава, когато логически-разумната идея унищожава волята, съществуването. Ето защо Хартман разглежда мировия процес като постепенно унищожаване на неразумната воля чрез разумния идеен свят. Най-висшата морална задача на човека трябва да бъде тази, да съдейства за побеждаване на волята. Всеки културен напредък трябва да доведе накрая до това, да бъде произведено това побеждаване. Следователно човекът е морален, когато той взема участие в културния напредък, когато не желае за себе си нищо, а се посвещава безкористно на великото дело на освобождението от съществуването.
към текста >>

Тъй като Хартман приема в своя светоглед мисълта за целесъобразността, понятно е, че естественонаучният начин на мислене почиващ върху дарвинизма му изглежда като едно едностранчиво идейно течение.
Тъй като Хартман приема в своя светоглед мисълта за целесъобразността, понятно е, че естественонаучният начин на мислене почиващ върху дарвинизма му изглежда като едно едностранчиво идейно течение. Както идеята работи в цялостта на света за целта на небитието, така и в отделните същества идейното съдържание е целесъобразно. Хартман вижда в развитието на организма една осъществяваща се цел; и борбата за съществуване е само прислуга на целесъобразно царуващите идеи. /Философия на несъзнателното, 10-то издание, том ІІІ, стр. 403/.
към текста >>

Такова доверие е проявило без съмнение новото време към идеите, които почиват на методите на естественонаучното изследване, не обаче и за едно познание, което черпи силата на истината от себесъзнателния Аз.
Такова доверие е проявило без съмнение новото време към идеите, които почиват на методите на естественонаучното изследване, не обаче и за едно познание, което черпи силата на истината от себесъзнателния Аз. Импулсите, които лежат в глъбините на развитието на духовния живот, изискват една такава сила на истината. Изследващата човешка душа чувства инстинктивно, че може да се счита задоволена само чрез една такава сила. Но то не може да я намери в това, което може да роди от себе си като мисли за един светоглед. Произведенията на мислителния живот остават зад това, което душата изисква. Представите на естествената наука получават тяхната сигурност от наблюдението на външния свят.
към текста >>

В следващото време животът на мислите се разви самостоятелно в дълбочините на душевния живот, отделяйки се от природата; новата естествена наука достави един образ на природата.
За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност относно безсмъртието на нашата най-добра част, законите на асоцията на представите, на развитието на убеждения и мнения и на възникването в развитието на удоволствие и любов биха могли да бъдат напротив всичко друго, но не едно истинско обезщетение... И ако действително "новият естественонаучен начин на мислене" би говорил за изключване на въпроса за безсмъртието, тогава това изключване би могло да се нарече нещо извънредно забележително за психологията". Това казва Брентано в своята "Психология от емпирическа гледна точка" в 1874 година /стр. 20/. Голямо значение за малката плодотворност на психическото изследване, което иска да подражава напълно естествената наука, има това, че един такъв сериозен търсител на истината като Франц Брентано и досега не е направил първият том на неговата Психология, който се занимаваше с въпроси, които "които могат да бъдат всичко друго, но не едно обезщетение" за най-висшите въпроси на душата, да бъде последван от един втори том, който да разгледа действително най-висшите въпроси. На мислителите им липсва еластичността, която действително би могла да отговори на изискванията на новото време. Гръцката мисъл овладяваща образа на природата и образа на душевния живот, като и двата образа се съединяваха в една обща картина. В следващото време животът на мислите се разви самостоятелно в дълбочините на душевния живот, отделяйки се от природата; новата естествена наука достави един образ на природата. Спрямо този образ на природата се роди необходимостта да бъде намерен един образ на душевния живот в себесъзнателния Аз който да се окаже достатъчно сигурен, за да може заедно с образа на природата да съществува в един общ образ на света. За целта е необходимо да се намери в самата душа една опорна точка на сигурността, която да носи така сигурно, както резултатите на естественонаучното изследване. Спиноза вярваше, че е намерил тази опорна точка чрез това, че изгради своя образ на света подражавайки на математическия подход; Кант пожертва познанията на един съществуващ по себе си свят и се старае да добие идеи, които наистина не могат да дадат чрез тяхната сила на привличане някакво знание, не могат да дадат една сигурна вяра. Ние виждаме при философите из следователи стремежа към едно закотвяне на душевния живот в общата сграда на света. Обаче не може да се намери онази еластичност, която така да изгради представите върху душевния живот, че от това да се получат изгледи за едно решение на въпросите на душата.
към текста >>

220. МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД GA_18_2 Загадки на философията

Ницше говори за нещо, което трябва да се намира в неизвестното; но се задоволява само с това, да посочи към неизвестното; и при Ницше развитите в себесъзнателния Аз сили не достигат, за да бъде създадено нагледно това, за което той знае, че то тъче и вее в човешката природа.
При Гьоте излезе наяве дълбокият импулс на по-новия светогледен живот; той чувстваше, че в себесъзнателния Аз идеята така оживява, щото с оживената идея този Аз може да знае, че се намира в мировото съществуване; при Ницше съществува стремежът да направи човека да се почувства, че живее над себе си; той чувства, че в това, което е било само създаде но във вътрешността, трябва да се разкрие смисълът на живота. Въпреки това той не прониква живо до това, което се ражда в човека над човека като смисъл на живота. Той възпява по величествен начин свръхчовека; но не му дава форма, не го изгражда; той чувства неговото тъчащо съществуване, обаче не го вижда. Ницше говори за едно "вечно възвръщане", обаче не описва това, което се връща отново. Говори за повишение на живота чрез волята на сила; но формата на повишения живот, къде се намира тя описана? Ницше говори за нещо, което трябва да се намира в неизвестното; но се задоволява само с това, да посочи към неизвестното; и при Ницше развитите в себесъзнателния Аз сили не достигат, за да бъде създадено нагледно това, за което той знае, че то тъче и вее в човешката природа.
към текста >>

В това течение можем да видим едно противоположно пред почитане спрямо това, което е царувало в началото на 19-тото столетие по отношение въпросите за отношението на човека към света.
Щом познаваме расата, средата и момента, от които и в които се ражда едно човешко произведение, ние сме го обяснили. Фердинанд Ласал /1825-1864 г./ показа в своята "Система на добитите права", как всички правни положения: Собственост, договор, семейство, наследствено право и т.н., се раждат и развиват от кръга на представите на един народ. Начинът на мислене на римлянина е създал друг вид права, различни от тези на германеца. При всички тези кръгове от мисли не се задава въпросът: Какво се ражда от отделния човешки индивид, какво извършва този индивид от неговата първична природа? , а този: Какви причини се намират в социалната организация за жизненото съдържание на отделния човек? В това течение можем да видим едно противоположно пред почитане спрямо това, което е царувало в началото на 19-тото столетие по отношение въпросите за отношението на човека към света. Тогава се питаше: Какви права се полагат на човека чрез неговото собствено същество /естествени права/, или как познава човекът съобразно с неговия индивидуален разум? Напротив социологическото течение задава въпроса: Какви правни представи, какви понятия на познанието влагат социалните организации в отделния човек? Фактът че аз си образувам определени представи върху нещата, не зависи от моя разум, а той е резултат на развитието, от което аз съм се родил. В Марксизма себесъзнателният Аз е изцяло съблечен от неговата собствена същност; той се движи в морето на фактите, които стават според законите на естествената наука и на социалните отношения. В това схващане за света безсилието на новото философстване по отношение на човешката душа стига до една крайност.
към текста >>

"Азът" себесъзнателната човешка душа иска да намери в себе си същността, чрез които да си създаде стойност в мировото съществуване; но той не иска да се задълбочи в себе си; той се страхува, че не ще намери в собствените глъбини това, което му дава съществуване и същност.
Тогава се питаше: Какви права се полагат на човека чрез неговото собствено същество /естествени права/, или как познава човекът съобразно с неговия индивидуален разум? Напротив социологическото течение задава въпроса: Какви правни представи, какви понятия на познанието влагат социалните организации в отделния човек? Фактът че аз си образувам определени представи върху нещата, не зависи от моя разум, а той е резултат на развитието, от което аз съм се родил. В Марксизма себесъзнателният Аз е изцяло съблечен от неговата собствена същност; той се движи в морето на фактите, които стават според законите на естествената наука и на социалните отношения. В това схващане за света безсилието на новото философстване по отношение на човешката душа стига до една крайност. "Азът" себесъзнателната човешка душа иска да намери в себе си същността, чрез които да си създаде стойност в мировото съществуване; но той не иска да се задълбочи в себе си; той се страхува, че не ще намери в собствените глъбини това, което му дава съществуване и същност. Той иска да се остави неговата собствена същност да му бъде дадена от една друга същност, намираща се вън от него. При това, според навиците на мислене, които новото време е създало под влиянието на естествената наука, той се обръща или към света на материалните процеси или към тази на социалното развитие. Той вярва, че разбира себе си в цялостта на живота, когато може да си каже: - Аз съм обусловен по определен начин от този процес, от това развитие. При такъв светогледен стремеж изпъква, как в душата работят за познание сили, за които тези души имат едно смътно чувство които отначало те не могат никак да се задоволят с това, което са произвели новите навици на мислене и изследване. В душите работи един скрит за съзнанието духовен живот.
към текста >>

Резултатът на това мнение е: Естествената наука не казва нищо върху най-висшите надежди на познанието на човека; но тя дава чувството, че поставя изследването върху една сигурна почва; следователно всичко друго, което не се намира в нейната област, да го оставим да почива на себе си или да бъде обект на вярата.
И като причина на този натиск ние познаваме плодовитостта, носещата сила на този начин на мислене. За да видим, че това се потвърждава, нека хвърлим поглед върху един мислител на естествената наука като Т. Х. Хъксли /1825-1895 г./. Този мислител не е съгласен с възгледа, че в познанието на естетическата наука може да се вижда нещо, което дава отговор на последните въпроси върху човешката душа. Обаче той вярва, че човешкото изследване трябва да остане в рамките на естественонаучния начин на разглеждане нещата и да си признае, че човекът не разполага с никакво средство, чрез което да добие едно знание върху това, което се намира зад природата. Резултатът на това мнение е: Естествената наука не казва нищо върху най-висшите надежди на познанието на човека; но тя дава чувството, че поставя изследването върху една сигурна почва; следователно всичко друго, което не се намира в нейната област, да го оставим да почива на себе си или да бъде обект на вярата.
към текста >>

Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света.
Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света. Прагматизмът съблича мисълта от силата, която тя е имала от възникването на гръцкия светоглед насам. Чрез това познанието е превърнато в едно произведение на волята; тя не може всъщност да бъде вече елементът, в който човекът се потопява, за да намери самия себе си в неговата истинска същност. Себесъзнателният Аз не се потопява в себе си мислейки; той се изгубва в тъмните подоснови на волята, в които мисълта не осветлява нищо друго, освен целите на живота, които обаче като такива не произлизат от мисълта. Силата навъншните факти е станала прекалено голяма върху човека; съзнанието, да намери човек в собствения си живот на мисленето една светлина, която да осветли последните въпроси на съществуването, е снижено до нулева точка. В прагматизма действието на новото светогледно развитие е най-много отдалечено от това, което духът на това развитие изисква: Мислейки със себесъзнателния Аз човек да намери себе си в мировите дълбини, в които този Аз да се чувства свързан с извора на съществуването, както е правило това гръцкото изследване чрез възприеманата мисъл.
към текста >>

Така главния въпрос се насочва към елемента, в който почива себесъзнателният Аз.
Силата навъншните факти е станала прекалено голяма върху човека; съзнанието, да намери човек в собствения си живот на мисленето една светлина, която да осветли последните въпроси на съществуването, е снижено до нулева точка. В прагматизма действието на новото светогледно развитие е най-много отдалечено от това, което духът на това развитие изисква: Мислейки със себесъзнателния Аз човек да намери себе си в мировите дълбини, в които този Аз да се чувства свързан с извора на съществуването, както е правило това гръцкото изследване чрез възприеманата мисъл. Че този дух изисква подобно нещо, това се изявява особено чрез прагматизма. Той поставя "човека" в центъра на вниманието на своя образ на света. При човека трябва да се покаже, как действителността действа и царува в съществуването. Така главния въпрос се насочва към елемента, в който почива себесъзнателният Аз. Обаче силата на мисълта не достига, за да носи светлина в този елемент. Мисълта остава назад в горните пластове на душата, когато иска да върви в пътя, който води в неговите глъбини.
към текста >>

В споменатата книга можем да прочетем: "Би трябвало... да е вече време, да бъде създадено едно учение за възникването на органическите видове, което да се основава не само на едностранчиво изградени изречения от описателната естествена наука, а което да бъде в пълно съгласие и с останалите природни закони, които същевременно, което да бъде освободено от всякакво хипотетизиране и да почива в най-широкия смисъл върху строги заключения от естественонаучните наблюдения; едно учение, което да спаси по фактическа възможност понятието за вид, но същевременно да приеме в неговата област и да го оплодотвори създаденото от Дарвин понятие за развитието.
С това Бергсон създава от лесно изтъкано, лесно постижимо /мислене/ размишление една идея на развитието, която по-рано, в 1882 г., В. Х. Пройс беше изказал дълбокомислено в своята книга "Дух и материя" /Олденбург, 2-ро издание, 1899 г. /. И за този мислител човек не е произлязъл от други природни същества, а той от самото начало е основното същество, което само, преди да може да си даде на Земята полагащата му се форма, трябваше първо да отхвърли от себе си по-долните степени в лицето на другите живи същества. В споменатата книга можем да прочетем: "Би трябвало... да е вече време, да бъде създадено едно учение за възникването на органическите видове, което да се основава не само на едностранчиво изградени изречения от описателната естествена наука, а което да бъде в пълно съгласие и с останалите природни закони, които същевременно, което да бъде освободено от всякакво хипотетизиране и да почива в най-широкия смисъл върху строги заключения от естественонаучните наблюдения; едно учение, което да спаси по фактическа възможност понятието за вид, но същевременно да приеме в неговата област и да го оплодотвори създаденото от Дарвин понятие за развитието. Центърът на това ново учение е човекът, само веднъж повтарящият се върху нашата планета вид: Homo capiens. Странно е, че по-старите наблюдатели са започнали при природните предмети и след това така са се объркали, че не са искали да намерят пътя към човека, което също и Дарвин успя по най-оскъден и незадоволителен начин, като потърси господаря на сътворението между животните докато природоизследователят трябваше да започне при себе си като човек, за да се върне обратно към човечеството напредвайки така през цялата област на битието и на мисленето... фактът, че човешката природа е възникнала от земната природа, не е било случайност, а необходимост. Човекът е цел на всички земни процеси и всяка друга възникваща до него форма е взела своите черти от неговата форма. Човекът е първородното същество на цялата вселена... Когато се бяха родили неговите зародиши, останалият органически остатък нямаше вече необходимата сила, за да създаде по-нататъшни човешки зародиши. Това, което още се роди, стана животно или растение...."
към текста >>

И този светоглед води само дотам, да насочи вниманието към един духовен свят, но не може да избегне, щото за един безпристрастен човек накрая да застанат настойчиво философските загадки, които изискват душевни изживявания, каквито този светоглед не може да достави.
Чрез такъв един възглед душата може да си представи, че принадлежи на истинския действителен свят. Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност. Съмненията, които възникват върху това, не могат да бъдат отстранени чрез вникването в действителността на мисълта, когато тази мисъл се счита не като нещо възприемано, а като нещо изработено от душата. Защото от къде би искала да се получи сигурността, че това, което душата изработва в сетивното битие, и дава също едно действително значение в един свят, който сетивата не възприемат? Би могло да бъде така, че чрез изработването на мисълта душата наистина схваща действителността, но че като действително същество тя не се корени в тази действителност. И този светоглед води само дотам, да насочи вниманието към един духовен свят, но не може да избегне, щото за един безпристрастен човек накрая да застанат настойчиво философските загадки, които изискват душевни изживявания, каквито този светоглед не може да достави. Той може да създаде убеждението за същността на мисълта, но не може да намери чрез мисълта една гаранция за същността на душата.
към текста >>

Човек би трябвало да се откаже да насочва своето внимание върху факта, че в областта на самия съзнателен душевен живот съществуват подробности, да насочи поглед вън от тази област и над нея, както при четенето на едно съчинение ние търсим неговия смисъл не сред това, което виждаме върху листовете хартия, а в това, което съчинението изразява.
Техните философии показват различия, но характерното за тях е, че преди всичко те насочват погледа върху това, как всичко, което човек може да числи към окръжаващия свят, трябва да се изяви в областта на неговото съзнание. На тяхната почва не може да се роди никак мисълта, дори да се предположи нещо върху една област на света, ако при това предположение душата би искала да излезе със своите представи вън от областта на съзнанието. Понеже всичко, което "Азът" познава, той трябва да го схване вътре в своето съзнание, следователно трябва да го държи вътре в своето съзнание, затова за този възглед целият свят се явява също като намиращ се вътре в пределите на това съзнание. За този светоглед е нещо невъзможно душата да се запита: Как стоя аз с притежанието на моето съзнание в един свят независим от това съзнание? От негова гледна точка човек би трябвало да се реши, да се откаже от всички въпроси, които са в тази насока. Човек би трябвало да се откаже да насочва своето внимание върху факта, че в областта на самия съзнателен душевен живот съществуват подробности, да насочи поглед вън от тази област и над нея, както при четенето на едно съчинение ние търсим неговия смисъл не сред това, което виждаме върху листовете хартия, а в това, което съчинението изразява. Както при четенето не може да става дума за това, да изучаваме формите на буквите, а така както това е несъществено за съдържанието на съчинението, така и за вникването в истинската действителност би искало да бъде несъществено това, че вътре в "Аза" всичко, което познаваме носи характера на съзнанието.
към текста >>

221. КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ПЕРСПЕКТИВА КЪМ АНТРОПОСОФИЯТА GA_18_2 Загадки на философията

В тези течения действат сили, върху които обаче техният изследващ духовен поглед не иска да се насочи.
Който разглежда развитието на философските светогледи до наше време, може да открие в търсенето и стремежа на мислителите подмолни течения, които не стигат до тяхното съзнание, а живеят инстинктивно. В тези течения действат сили, върху които обаче техният изследващ духовен поглед не иска да се насочи. Често пъти изложенията на тези мислители се представят като движени от скрити сили, на които те не искат да обърнат внимание, даже от които с уплаха отстъпват. Такива сили живеят в мисловните светове на Дитлей, Ойкен, Коен. Това, което се твърди в тези мисловни светове, е израз на сили на познанието, които властвуват несъзнателно в душите на философите, но които не намират никакво съзнателно развитие в техните идейни построения.
към текста >>

Докато се вярва: В света, който се изявява чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същност, хората не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез гореспоменатите въпроси.
Докато се вярва: В света, който се изявява чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същност, хората не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез гореспоменатите въпроси. Човешката душа може да роди само в себе си и самотворчески в своите отношения. Това едно убеждение, което оправдано се е оформило от предпоставките, които бяха описани в раздела на тази книга "Светът като илюзия" и при описание мислите на Хамерлинг. Но щом човек приема това убеждение, той не може да премине една подводна скала на познанието дотогава, докато си представя: Светът на сетивата съдържа истинските основи на неговото съществувание в себе си; и с това, което създава в самата душа, той трябва да изобразява някак си нещо, което се намира вън от душата.
към текста >>

Ако тези сили бяха действали непрестанно в съзнанието, тогава ние не бихме стигнали до пълносилното, почиващо в себе си себесъзнание.
Който може да усвои посочените тук гледища, той добива възможността да мисли плодотворната действителност свързана с неговия душевен живот в себесъзнателния Аз. Този е възгледът, към който се стреми философското развитие на древната гръцка епоха насам и който е показал своите първи ясно доловими следи в светогледа на Гьоте. По този начин човек познава, че този себесъзнателен Аз не изживява себе си в своята вътрешност и вън от обективния свят, а напротив неговата откъснатост от този свят е само едно явление на съзнанието, което може да бъде преодоляно, превъзмогнато благодарение на това, че разберем: Като човеци ние сме добили в течение на развитието, в определено състояние на това развитие една преходна форма на Аза, чрез това, че сме изхвърлили от съзнанието силите, които свързват душата със света. Ако тези сили бяха действали непрестанно в съзнанието, тогава ние не бихме стигнали до пълносилното, почиващо в себе си себесъзнание. Ние не бихме искали да изживеем себе си, да се чувствуваме като себе съзнателен Аз. Следователно развитието на себесъзнанието зависи именно от това, че на душата е дадена възможност да възприема света без онази част на действителността, която себесъзнателният Аз заличава на определена степен, а именно на онази степен, която се намира преди неговото познание. Следователно мировите сили на тази част на действителността работят върху душата така, че те се оттеглят в скритост за да позволят на себесъзнателния Аз да проблесне пълносилно. Следователно този себесъзнателен Аз трябва да разбере, че дължи своето себесъзнание на един факт, който хвърля едно було върху познанието на света. Това обуславя, защото всичко, което довежда душата до пълносилното, енергично изживяване на Аза, да прикрие по-дълбоките основи, в които се корени Азът.
към текста >>

И силата и величието на новата наука, а именно на естествената наука, почиват на безрезервното прилагане на тези средства на мисленето.
Щом се съгласим, че нещата стоят така, тогава ние не можем да търсим отговор на загадъчните въпроси на философията в изживяванията на душата, които се предлагат на обикновеното съзнание. Това съзнание е призвано да усили себесъзнателния Аз; в стремежът към тази цел то по необходимост забулва погледа за връзката на Аза с обективния свят, следователно не може да покаже, как душата е свързана с истинския свят. С това е посочена причината, защо един стремеж към познание, който иска да напредне философски със средствата на естественонаучния начин на мислене или с подобни на него, постоянно трябва да стигне до една точка, където това, към което той се стреми в познанието, се разпада. В настоящата книга трябваше да покажем това разпадане при много мислители. Защото всъщност всеки научен стремеж на новото време работи със средствата на научните мислители, които служат за откъсването на себесъзнателния Аз от истинската действителност. И силата и величието на новата наука, а именно на естествената наука, почиват на безрезервното прилагане на тези средства на мисленето.
към текста >>

Човек трябва да надскочи съзнанието и въпреки това същевременно още да бъде съзнателен!
Тази душа трябва да изживее себе си със знание в един елемент, без да внася нейното съзнание със себе си в този елемент. Човек трябва да надскочи съзнанието и въпреки това същевременно още да бъде съзнателен! И все пак: във философския стремеж хората постоянно ще стигат по-нататък до невъзможното, или ще трябва да си отворят погледа за това, че гореспоменатото "пълно безсмислие" е само привидно и е именно то показва пътя, по който трябва де се търси помощ за разрешаване на загадките на философията.
към текста >>

Средствата за по-дълбоко проникване в душата се предлагат тогава, когато насочим погледа върху онова, което наистина съдейства в обикновеното съзнание, но в неговата работа никак не прониква в това съзнание.
Ние ще оставаме винаги при това, което тези дълбини изкарват на повърхността. Светогледът на Ойкен е в това положение. Трябва да се стремим да проникнем под повърхността на душата. Обаче това не можем да постигнем с обикновените средства на душевното изживяване. Силата на тези средства се състои именно в това, че те задържат душата в това обикновено съзнание. Средствата за по-дълбоко проникване в душата се предлагат тогава, когато насочим погледа върху онова, което наистина съдейства в обикновеното съзнание, но в неговата работа никак не прониква в това съзнание. Когато човек мисли, неговото съзна ние е насочено върху мисълта. Чрез мислите той иска да си представи нещо; той иска да мисли правилно в обикновения смисъл. Обаче човек може да насочи своето внимание и върху нещо друго. Той може да обхване дейността на мисленето като такова в духовното око. Например може да постави в центъра на съзнанието една мисъл, която не се отнася към нищо външно, която е мислена като един символ, при което се абстрахира напълно от това, че изобразява нещо външно.
към текста >>

Обаче човек може да насочи своето внимание и върху нещо друго.
Обаче това не можем да постигнем с обикновените средства на душевното изживяване. Силата на тези средства се състои именно в това, че те задържат душата в това обикновено съзнание. Средствата за по-дълбоко проникване в душата се предлагат тогава, когато насочим погледа върху онова, което наистина съдейства в обикновеното съзнание, но в неговата работа никак не прониква в това съзнание. Когато човек мисли, неговото съзна ние е насочено върху мисълта. Чрез мислите той иска да си представи нещо; той иска да мисли правилно в обикновения смисъл. Обаче човек може да насочи своето внимание и върху нещо друго. Той може да обхване дейността на мисленето като такова в духовното око. Например може да постави в центъра на съзнанието една мисъл, която не се отнася към нищо външно, която е мислена като един символ, при което се абстрахира напълно от това, че изобразява нещо външно. Човек може да постоянства в задържането на една такава мисъл. Той може да се вживее напълно във вътрешната дейност на душата, когато постоянства по този начин. Тук не се касае за това, човек да живее в мисли, а за това, да изживява мислителната дейност на душата.
към текста >>

Когато някой е прочел една пълна със съчинение книга в своята 20-та година, а след това отново я прочита в своята 40-та година, той я изживява както един друг човек.
От гледището на този светоглед някои неща в науката за душата /психологията/ ще бъдат виждани в една нова светлина. Тук биха искали да бъдат посочени много неща. Ще се спрем само на идно от тях. Нека наблюдаваме, как човешката душа се променя чрез изживявания, които в известен смисъл представляват едно възвръщане на предишни изживявания. Когато някой е прочел една пълна със съчинение книга в своята 20-та година, а след това отново я прочита в своята 40-та година, той я изживява както един друг човек. И когато безпристрастно се запита за причината на този факт, той установява, че това, което е приел чрез книгата в 20-та година, е продължило да живее в него и е станало една част от неговото същество. Той има в своето собствено духовно-душевно естество силата, която се съдържа в книгата; и в тази книга се намира силата, която беше проникнало в него преди 20 години, тази съща сила се съдържа и сега, в 40-та година на човека, в книгата. Така е и с опитностите в живота. Тези опитности стават самия човек. Те живеят в неговия "Аз".
към текста >>

Човек трябва да си затвори очите пред една толкова очевидна възможност, че силите на човешката душа са способни да се развиват, ако не искат да признае, че истина говори една душа, която съобщава за своята опитност състояща се в това: Чрез вътрешната работа тя действително е стигнала да знае за един духовен свят благодарение на едно съзнание, което се отклонява от обикновеното.
Към това се прибавя още, че вживяването на душата в независими от тялото духовен живот донася до нейното съзнание духовно-душевното по един подобен начин, както в спомена изниква миналото. Обаче това духовно-душевно естество се показва като нещо, което надхвърля един отделен живот. Както това, което сега нося в моето съзнание, съдържа в себе си резултатите на моето минало физическо изживяване, така на душата минала през посочените упражнения се разкрива цялото физическо изживяване, с особеното изграждане на тялото, като образувано от духовно-душевната същност, която е предшествала образуването на тялото. И този предхождащ изграждането на тялото живот се показва като един живот прекаран в един чисто духовен свят, в който душата е живяла, преди тя да може да развие зародишните заложби на един минал физически живот в един нов физически живот. Човек трябва да си затвори очите пред една толкова очевидна възможност, че силите на човешката душа са способни да се развиват, ако не искат да признае, че истина говори една душа, която съобщава за своята опитност състояща се в това: Чрез вътрешната работа тя действително е стигнала да знае за един духовен свят благодарение на едно съзнание, което се отклонява от обикновеното. И това знание води до духовното схващане на един свят, от който става нагледно, че истинската същност на душата се намира зад обикновеното изживяване, че тази същност се запазва при смъртта, както растителният зародиш се запазва физически след умирането на растението. То води до познанието, че човешката душа живее в повтарящи се земни съществувания и че между тези земни съществувания тя води едно чисто духовно съществуване.
към текста >>

Макар и тези книги да се стремят да дадат в една общо достъпна форма на изложението светогледа, гледните точки и целите на които са скицирани тук, все пак аз вярвам, че е възможно и в тази форма на изложението да се види, как този светоглед почива на една строго преследвана философска основа и от тази основа се издига в един свят, който човешката душа може да види, когато чрез вътрешната работа добие свободното от тялото наблюдение.
В едно историческо изложение не можем да бъде дадено пълното обяснение върху духовната наука, която разбираме тук. Който търси едно такова пълно обяснение, него аз си позволявам да насоча към моите книги, които съм написал върху тази духовна наука. Макар и тези книги да се стремят да дадат в една общо достъпна форма на изложението светогледа, гледните точки и целите на които са скицирани тук, все пак аз вярвам, че е възможно и в тази форма на изложението да се види, как този светоглед почива на една строго преследвана философска основа и от тази основа се издига в един свят, който човешката душа може да види, когато чрез вътрешната работа добие свободното от тялото наблюдение.
към текста >>

И за такива загадки на философията, като тази, бихме искали да насочим вниманието на читателите, за по-големи подробност, към съчиненията на автора върху духовната наука, които вече цитирахме.
И за такива загадки на философията, като тази, бихме искали да насочим вниманието на читателите, за по-големи подробност, към съчиненията на автора върху духовната наука, които вече цитирахме. Тук можахме да разгледаме само по-важните резултати на тази наука, обаче не можахме да покажем в подробности пътищата, които могат да доведат до едно убеждение по отношение на тях.
към текста >>

Обаче ние можем също да насочим нашия поглед върху душевното изживяване, доколкото то не е отклонено навън, а продължавайки да действува вътре в душата, я води от една степен на друга на съществуването.
Това, което човек изживява душевно, има по същия начин два пътя. От една страна то влиза в служба на разглеждането навъншния свят. Когато изследваме душевното изживяване от тази гледна точка, ние изграждаме светогледите, които преди всичко питат за това: Как познанието прониква в същността на нещата; какво може да произведе разглеждането на нещата? Такова едно изследване може да се сравни с изследването на хранителната стойност на семето. Обаче ние можем също да насочим нашия поглед върху душевното изживяване, доколкото то не е отклонено навън, а продължавайки да действува вътре в душата, я води от една степен на друга на съществуването. Тогава ние обхващаме това душевно изживяване в двигателната сила, която му е всадена. Ние го познаваме като един по-висш човек в човека, който в единия живот подготвя другия, следващия. Тогава ще разберем също, че познанието се отнася към този основен импулс както използването на растителното семе за храна се отнася към естествения път на това семе, който прави от него зародиш на едно ново растение. Ако човек не взема под внимание това, той живее в измамата, че може да търси в същността на душевното изживяване същността на познанието. Чрез това той изпада в една грешка подобна на тази, която би възникнала, когато би изследвал растителното семе само химически по отношение на това изследва не вътрешната същност на семето.
към текста >>

Това търсене трябваше първо да проникне всички онова, което може да се счита като продължение на проблясването на изживяването на мисълта в древна Гърция, за да посочи от своите собствени импулси, от чувстването на това, което самото то може или не може да постигне, към пътя на свръхсетивното съзнание.
Не може да се отрече, че в течение на развитието на светогледите се явяват гледни точки, които са подобни на тези, които в тази заключителна глава са свързани с разглеждането напредъка на философските стремежи. Въпреки това през миналите епохи те се явяват като странични пътища на философското търсене. Това търсене трябваше първо да проникне всички онова, което може да се счита като продължение на проблясването на изживяването на мисълта в древна Гърция, за да посочи от своите собствени импулси, от чувстването на това, което самото то може или не може да постигне, към пътя на свръхсетивното съзнание. През миналите епохи пътят на едно такова съзнание беше, така да се каже, без философско оправдание; той не се изискваше от самата философия. Обаче съвременната философия го изисква чрез това, което тя изминава като продължение на досегашното философско развитие без този път. Без този път тя стигна до там, да насочи духовното изследване в посоки, които следвани по един естествен начин се вливат в признаването на свръхсетивното съзнание. Ето защо в началото на тази заключителна глава не бе показано, как душата говори върху свръхсетивното, когато без друга предпоставка тя застава на неговата почва, а бе направен опит да се проследят философски направления, които се получават от новите светогледи. И бе показано, как проследяването на тези направления води чрез живеещата в самите тях душа до признаването на свръхсетивната същност на душевното естество.
към текста >>

Без този път тя стигна до там, да насочи духовното изследване в посоки, които следвани по един естествен начин се вливат в признаването на свръхсетивното съзнание.
Не може да се отрече, че в течение на развитието на светогледите се явяват гледни точки, които са подобни на тези, които в тази заключителна глава са свързани с разглеждането напредъка на философските стремежи. Въпреки това през миналите епохи те се явяват като странични пътища на философското търсене. Това търсене трябваше първо да проникне всички онова, което може да се счита като продължение на проблясването на изживяването на мисълта в древна Гърция, за да посочи от своите собствени импулси, от чувстването на това, което самото то може или не може да постигне, към пътя на свръхсетивното съзнание. През миналите епохи пътят на едно такова съзнание беше, така да се каже, без философско оправдание; той не се изискваше от самата философия. Обаче съвременната философия го изисква чрез това, което тя изминава като продължение на досегашното философско развитие без този път. Без този път тя стигна до там, да насочи духовното изследване в посоки, които следвани по един естествен начин се вливат в признаването на свръхсетивното съзнание. Ето защо в началото на тази заключителна глава не бе показано, как душата говори върху свръхсетивното, когато без друга предпоставка тя застава на неговата почва, а бе направен опит да се проследят философски направления, които се получават от новите светогледи. И бе показано, как проследяването на тези направления води чрез живеещата в самите тях душа до признаването на свръхсетивната същност на душевното естество.
към текста >>

222. 02. ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ GA_22 Тайното откровение на Гьоте

Блуждаещите Светлини бяха скочили от лодката, а Старецът извика след тях: „А къде остава моето възнаграждение?
Блуждаещите Светлини бяха скочили от лодката, а Старецът извика след тях: „А къде остава моето възнаграждение? "
към текста >>

Светлините се плъзнаха по тялото и, после скочиха пред нея и се разсмяха по своя особен начин.
Много уморена, тя стигна най-после до едно мрачно тресавище, където двете Блуждаещи Светлини под скачаха игриво из шубраците. Тя се отправи към тях и ги поздрави, радостна, че е срещнала такива приятни роднини. Светлините се плъзнаха по тялото и, после скочиха пред нея и се разсмяха по своя особен начин.
към текста >>

широчината си, за да демонстрират цялата си височина, възможно най- нагоре.
широчината си, за да демонстрират цялата си височина, възможно най- нагоре.
към текста >>

С удивление и страхопочитание Змията се вгледа в една блестяща ниша, в която беше поставена фигурата на достолепен Цар, излята от чисто злато.
Когато пристигна на мястото, тя се огледа с любопитство и макар че светлината, която излъчваше, не можеше да освети всички предмети в залата, и позволи да види поне най-близките достатъчно ясно. С удивление и страхопочитание Змията се вгледа в една блестяща ниша, в която беше поставена фигурата на достолепен Цар, излята от чисто злато. По размери статуята беше по-голяма от човешки ръст, но според образа изглеждаше по-скоро дребен, но с добре сложено тяло мъж. То бе обвито в обикновено наметало, а венец от дъбови клонки придържаше косите му над челото.
към текста >>

Короната ми, скиптърът и мечът вече не съществуват; аз стоя сега тук толкова гол и беззащитен, колкото и всеки обикновен човек, защото нейните красиви очи имат такова ужасно въздействие, че отнемат жизнената сила на всяко живо същество, а онези, които докосването на нейните ръце не е успяло да умъртви, се превръщат в мрачно странстващи сенки."
„Ти ще бъдеш докоснато от нейните ръце и те ще ти върнат отново живота. А живите същества трябва да се пазят от нея, за да не ги постигне жалката съдба... Каква жалка съдба! Не е ли по- страшно това, да бъдеш парализиран само от присъствието и, отколкото направо да умреш от докосването на ръката и? „Погледни ме, каза той на Старицата, на моите години аз съм принуден да търпя това мъчение. Тази ризница, която с чест съм носил през войните, пурпурната мантия, която се опитвах да спечеля чрез мъдро царуване съдбата ме накара да нося сега всичко това като тежък товар и като ненужно украшение. Короната ми, скиптърът и мечът вече не съществуват; аз стоя сега тук толкова гол и беззащитен, колкото и всеки обикновен човек, защото нейните красиви очи имат такова ужасно въздействие, че отнемат жизнената сила на всяко живо същество, а онези, които докосването на нейните ръце не е успяло да умъртви, се превръщат в мрачно странстващи сенки."
към текста >>

", извика Момъкът, „та не беше ли достатъчно красив, още когато беше издигнат пред очите ни от яспис и от празеодим?
Той галеше вкаменения мопс, който толкова се беше затоплил от Слънчевите лъчи и от допира на младежа, сякаш беше оживял. Младежът продължи от своя страна да я разпитва за мъжа с лампата, за въздействието на свещената светлина и сякаш занапред очакваше нещо добро от нея, което да промени окаяното му състояние. Разговаряйки така, те забелязаха как величествената дъга на моста, свързваща единия с другия бряг, заблестя силно в сиянието на Слънчевата светлина. И двамата се учудиха, защото никой от тях досега не бе виждал този мост така великолепно сияещ. „Я виж ти! ", извика Момъкът, „та не беше ли достатъчно красив, още когато беше издигнат пред очите ни от яспис и от празеодим? А сега изглежда като изграден от най-прекрасни смарагди, хризопрас и хризолит; да не смее човек да стъпи върху него."
към текста >>

Пътниците престъпиха по него със страхопочитание и преминаха на отсрещния бряг, без да проронят и дума.
И двамата не подозираха нищо за промяната, настанала със Змията, защото това беше именно тя, Змията, която сутрин се издигаше над реката и заемаше формата на този дръзко извиващ се мост. Пътниците престъпиха по него със страхопочитание и преминаха на отсрещния бряг, без да проронят и дума.
към текста >>

Те не бяха успели да й благодарят за възможността да преминат по нейния гръб, когато забелязаха, че освен тях се бяха присъединили и други лица, но не можаха да ги видят с очите си, а само чуха някакво просъскване, на което Змията отговаряше с нещо подобно.
Едва бяха стигнали до него, когато мостът започна да се клати и люлее. В един миг той допря повърхността на водата и тогава Зелената Змия изведнъж придоби отново същинското си тяло, което се плъзна по пътя зад двамата пътници. Те не бяха успели да й благодарят за възможността да преминат по нейния гръб, когато забелязаха, че освен тях се бяха присъединили и други лица, но не можаха да ги видят с очите си, а само чуха някакво просъскване, на което Змията отговаряше с нещо подобно. Най-после те доловиха следните думи:
към текста >>

На една закътана зелена поляна, в сянката на обграждащите я величествени дървета, седеше тя, Красивата Лилия и още с първия си поглед заплени очите, ушите и сърцето на старата жена, която с трепет се приближаваше към нея, обзета от възхищение и вече не се съмняваше, че Красавицата беше станала междувременно още по- хубава.
Старата жена, с преобразеното на камък куче в кошницата, първо се приближи към градината и после се отправи да търси своята благодетелка. Откри я веднага, защото тя тъкмо започваше да пее, в съпровод на своята арфа; нежните звуци образуваха леки водни кръгове върху повърхността на притихналото езеро, а после раздвижиха като кадифен полъх тревата и клонките на храстите наоколо. На една закътана зелена поляна, в сянката на обграждащите я величествени дървета, седеше тя, Красивата Лилия и още с първия си поглед заплени очите, ушите и сърцето на старата жена, която с трепет се приближаваше към нея, обзета от възхищение и вече не се съмняваше, че Красавицата беше станала междувременно още по- хубава. Още отдалеч добрата жена отправи своя поздрав и изрази възторга си от прелестното създание. „Какво щастие е, че Ви виждам! Каква божествена благодат се носи около Вас! Колко очарователно се опира арфата на скута Ви и как нежно я обгръщат ръцете Ви! Самата арфа сякаш жадува да се облегне на гърдите Ви и да зазвучи под лекото докосване на нежните Ви пръсти.
към текста >>

" Изричайки тези слова тя се приближи съвсем до нея; Красивата Лилия отвори очи, отпусна
„Какво щастие е, че Ви виждам! Каква божествена благодат се носи около Вас! Колко очарователно се опира арфата на скута Ви и как нежно я обгръщат ръцете Ви! Самата арфа сякаш жадува да се облегне на гърдите Ви и да зазвучи под лекото докосване на нежните Ви пръсти. А колко по-щастлив би бил ти, младежо, ако заемеш мястото на тази арфа! " Изричайки тези слова тя се приближи съвсем до нея; Красивата Лилия отвори очи, отпусна
към текста >>

", извика старата жена и самата тя избърса една сълза от очите си, която трогателният разказ на нещастното момиче бе изтръгнал от нея; „Съберете сили!
„Съвземете се, Лилия! ", извика старата жена и самата тя избърса една сълза от очите си, която трогателният разказ на нещастното момиче бе изтръгнал от нея; „Съберете сили! Моят Старец ми поръча да Ви предам, че трябва за преодолеете мъката си, защото голямото нещастие трябва да се гледа като предвестник на най-голямо щастие. Защото е дошло времето! И наистина" продължи Старицата, „по целия свят вече стават едни неща... Ето, погледнете само моята ръка как изведнъж почерня. Освен това и много се смали, и сега аз трябва да побързам, докато съвсем не е изчезнала. Ах, защо трябваше да върша услуга на Блуждаещите Светлини; да се срещам с Великана и да потапям ръката си в реката?
към текста >>

Тя се наведе, докосна го и в същия миг кученцето скочи на краката си.
В същото време Красивата Лилия нежно се взираше в прекрасния мопс. Тя се наведе, докосна го и в същия миг кученцето скочи на краката си. То бодро се огледа наоколо, започна да тича насам натам, но побърза да се върне при своята благодетелка, за да я поздрави най- сърдечно. Тя го взе в ръцете си и го притисна до себе си. „Колко си студено", извика тя, „но макар и в теб да е останал само половин живот, бъди ми добре дошъл; аз нежно ще те обичам, ще си играя с теб, ще те милвам и винаги ще те притискам до себе си." После тя го пусна, гонеше го от себе си и отново го викаше, шегуваше се толкова мило, толкова весело и невинно си играеше с него на тревата, че човек просто се увличаше от нейната радост, също както по-рано страдаше, покъртен от нейната мъка.
към текста >>

„Не е много любезно", каза Лилия, „да показваш пред очите ми това омразно животно, този хищник, кой то днес уби моя малък песнопоец."
„Не е много любезно", каза Лилия, „да показваш пред очите ми това омразно животно, този хищник, кой то днес уби моя малък песнопоец."
към текста >>

Момъкът гледаше всичко това безмълвно и с нарастващо раздразнение; но когато накрая тя взе в ръце грозното животно, което му изглеждаше ужасно отблъскващо, и го притисна до бялата си гръд, целувайки черната муцуна със своите божествени устни, тогава неговото търпение се изчерпа и той отчаяно извика: „Трябва ли аз, който съм обречен от трагичната съдба може би завинаги, да живея раз делен от теб, когато тъкмо чрез теб загубих всичко, загубих себе си дори, трябва ли аз да гледам сега с очите си как едно противо-естествено създание ти доставя такава радост, как те привлича и може да се наслаждава на твоята прегръдка?
Междувременно мопсът не преставаше да се закача игриво с Лилия, а тя ласкаво отговаряше на прозрачния си любимец. Ту пляскаше с ръце, за да го подплаши, ту изтичваше напред, за да го привлече отново към себе си. Опитваше се да го хване, когато той бягаше, и го прогонваше, когато той се опитваше да се притисне в нея. Момъкът гледаше всичко това безмълвно и с нарастващо раздразнение; но когато накрая тя взе в ръце грозното животно, което му изглеждаше ужасно отблъскващо, и го притисна до бялата си гръд, целувайки черната муцуна със своите божествени устни, тогава неговото търпение се изчерпа и той отчаяно извика: „Трябва ли аз, който съм обречен от трагичната съдба може би завинаги, да живея раз делен от теб, когато тъкмо чрез теб загубих всичко, загубих себе си дори, трябва ли аз да гледам сега с очите си как едно противо-естествено създание ти доставя такава радост, как те привлича и може да се наслаждава на твоята прегръдка? Все така ли ще продължавам да идвам и да си тръгвам, очертавайки най-тъжния кръг през реката! О, не, в гърдите ми все още пламти една искра от някогашната ми рицарска смелост: нека в този миг пламъкът и лумне за последен път! Щом на твоите гърди могат да почиват камъни, то нека и аз се превърна в камък; щом твоето докосване може да умъртвява, то нека и аз намеря моята смърт от твоите ръце! "
към текста >>

Щом на твоите гърди могат да почиват камъни, то нека и аз се превърна в камък; щом твоето докосване може да умъртвява, то нека и аз намеря моята смърт от твоите ръце!
Ту пляскаше с ръце, за да го подплаши, ту изтичваше напред, за да го привлече отново към себе си. Опитваше се да го хване, когато той бягаше, и го прогонваше, когато той се опитваше да се притисне в нея. Момъкът гледаше всичко това безмълвно и с нарастващо раздразнение; но когато накрая тя взе в ръце грозното животно, което му изглеждаше ужасно отблъскващо, и го притисна до бялата си гръд, целувайки черната муцуна със своите божествени устни, тогава неговото търпение се изчерпа и той отчаяно извика: „Трябва ли аз, който съм обречен от трагичната съдба може би завинаги, да живея раз делен от теб, когато тъкмо чрез теб загубих всичко, загубих себе си дори, трябва ли аз да гледам сега с очите си как едно противо-естествено създание ти доставя такава радост, как те привлича и може да се наслаждава на твоята прегръдка? Все така ли ще продължавам да идвам и да си тръгвам, очертавайки най-тъжния кръг през реката! О, не, в гърдите ми все още пламти една искра от някогашната ми рицарска смелост: нека в този миг пламъкът и лумне за последен път! Щом на твоите гърди могат да почиват камъни, то нека и аз се превърна в камък; щом твоето докосване може да умъртвява, то нека и аз намеря моята смърт от твоите ръце! "
към текста >>

Веднага извика и отскочи уплашено назад, но благородният младеж се свлече безжизнен на земята.
При тези свои думи той направи едно рязко движение, ястребът изхвърча от ръцете му, а той се повали върху Красивата Лилия. Тя протегна ръце да го задържи и го докосна преди да падне. Тогава той загуби съзнание, а тя с ужас усети тежестта му върху гърдите си. Веднага извика и отскочи уплашено назад, но благородният младеж се свлече безжизнен на земята.
към текста >>

Сърцето и сякаш спря да бие, а от очите и не можеше да потече нито една сълза.
Нещастието беше сторено! Пленителната Лилия стоеше неподвижно и гледаше втренчено в безжизнения труп. Сърцето и сякаш спря да бие, а от очите и не можеше да потече нито една сълза. Напразно мопсът се опитваше да се закача с нея; изглежда целият свят бе загинал с нейния приятел. В своето безмълвно отчаяние тя не търсеше подкрепа, защото знаеше, че не може да я получи от никъде. В замяна на това Змията се раздвижи усърдно; тя изглежда кроеше някакво спасение и наистина странните й движения целяха поне да предотвратят по-нататъшните ужасни последици на това нещастие. Тя изви гъвкавото си тяло в кръг около трупа, захапа края на опашката си и остана да лежи спокойно на тревата.
към текста >>

„Духът на моята лампа", отвърна Старецът, „той ме подтикна към това, а ястребът ми посочи пътя.
„Духът на моята лампа", отвърна Старецът, „той ме подтикна към това, а ястребът ми посочи пътя. Нейният пламък винаги започва да трепти, когато някъде имат нужда от мен и аз само гледам в небето за да зърна някакъв знак; било то птиците или метеорите ми показват небесната посока, към която аз трябва да се отправя. Бъди спокойна, красива девойко! Дали ще мога да помогна, не зная; сам човек не може да помогне; това е възможно, само когато се обедини с много други, и то в подходящото време. Сега трябва малко да поотложим работата и да се въоръжим с надежда! Нека твоят кръг остане затворен!
към текста >>

Младежът стана, а канарчето пърхаше с криле на рамото му; животът отново пулсираше и в двамата, обаче Духът беше все още вън от тях; очите на красивия Момък бяха отворени, но не виждаха или поне изглеждаше, че гледат всичко съвсем безучастно; и едва когато удивлението от това събитие затихна, всички забелязаха колко странно се беше променила Змията.
Младежът стана, а канарчето пърхаше с криле на рамото му; животът отново пулсираше и в двамата, обаче Духът беше все още вън от тях; очите на красивия Момък бяха отворени, но не виждаха или поне изглеждаше, че гледат всичко съвсем безучастно; и едва когато удивлението от това събитие затихна, всички забелязаха колко странно се беше променила Змията. Нейното красиво гъвкаво тяло се беше разпаднало на хиляди, стотици хиляди блестящи скъпоценни камъни; посягайки към своята кошница, Старицата се препъна най- непредпазливо в тях и тогава не остана и следа от Змията, освен красивия кръг, чиито очертания от скъпоценни камъни ярко блестяха в тревата.
към текста >>

Лилия и Старицата отскочиха встрани; мъжът с лампата хвана Момъка и остана на място.
Изведнъж над главите им се чу странен пукот. Дъски, греди и безформени късове започнаха да се сриват през отвора на купола. Лилия и Старицата отскочиха встрани; мъжът с лампата хвана Момъка и остана на място. Малката колиба на Лодкаря защото тя беше тази, която издигащият се храм откъсна от Земята и прие в себе си постепенно се спусна надолу, закривайки Момъка и Стареца.
към текста >>

" Нейният мъж и посочи отворената врата и каза: „Погледни, денят вече настъпва, побързай да се изкъпеш в реката!
Красивата Лилия се изкачи по външните стъпала, които водеха от храма към олтара, но тя все още трябваше да се държи по-далеч от своя любим. Старицата, чиято ръка съвсем се беше смалила докато лампата беше скрита, изведнъж извика: „Нима аз още трябва да страдам? При толкова много чудеса няма ли поне едно, което да спаси моята ръка? " Нейният мъж и посочи отворената врата и каза: „Погледни, денят вече настъпва, побързай да се изкъпеш в реката! " „Що за съвет! ", извика тя
към текста >>

Който не можеше да се разсмее при тази гледка, трябваше да отвърне очи от нея; смесицата между форма и купчина буци беше направо противна за гледане.
известно време отворени и статуята запази своята предишна форма. Но когато огнените езици обхванаха и най-нежните жилки, фигурата изведнъж рухна и за съжаление тъкмо на онези места, които остават цели, дори и когато човек сяда; ставите, които иначе трябва да се сгъват, сега останаха неподвижни. Който не можеше да се разсмее при тази гледка, трябваше да отвърне очи от нея; смесицата между форма и купчина буци беше направо противна за гледане.
към текста >>

Тогава те се отправиха към Сребърния, който насочи своя скиптър към Момъка.
Човекът с лампата помогна на красивия Момък, все още втренчено загледан пред себе си, да слезе от олтара и го поведе направо към Бронзовия Цар. В нозете на могъщия владетел лежеше меч в бронзова ножница. Момъкът препаса меча. „Мечът в лявата ръка, дясната свободна! ", извика Бронзовият Цар. Тогава те се отправиха към Сребърния, който насочи своя скиптър към Момъка. Той го пое с лявата ръка, а Царят любезно добави: „Паси овцете! " И когато стигнаха до Златния Цар, той постави на главата му с най-бащински благославящ жест венец от дъбови клонки и каза:"Познай най- висшето."
към текста >>

След като препаса меча, гърдите му се повдигнаха, ръцете се раздвижиха по-свободно, а краката стъпиха по-здраво; поемайки скиптъра, сила та му сякаш се смекчи, но стана и още по-могъща благодарение на неговата неописуема прелест; а когато накрая и дъбовият венец украси неговите къдрици, чертите на лицето му се оживиха, очите му заблестяха от присъствието на Духа и първата дума, която произнесе беше: „Лилия!
През цялото това време Старецът внимателно наблюдаваше Момъка. След като препаса меча, гърдите му се повдигнаха, ръцете се раздвижиха по-свободно, а краката стъпиха по-здраво; поемайки скиптъра, сила та му сякаш се смекчи, но стана и още по-могъща благодарение на неговата неописуема прелест; а когато накрая и дъбовият венец украси неговите къдрици, чертите на лицето му се оживиха, очите му заблестяха от присъствието на Духа и първата дума, която произнесе беше: „Лилия! "
към текста >>

„Радвам се, ако в твоите младежки очи изглеждам като един строен младеж; сега искам ръката ти отново, и заедно с теб да прекрача в следващото хилядолетие."
„Радвам се, ако в твоите младежки очи изглеждам като един строен младеж; сега искам ръката ти отново, и заедно с теб да прекрача в следващото хилядолетие."
към текста >>

Несръчната му поява сред множеството хора и животни веднага предизвика всеобщо, макар и неясно учудване; когато обаче Слънцето блесна в очите му и той вдигна ръце, за да се предпази, сянката на неговите чудовищни юмруци се стовари върху тълпата толкова силно и хаотично, че хора и животни вкупом се разбягаха, понеже бяха или улучени от ударите, или застрашени от опасността да бъдат съборени в реката.
по моста и предизвикваше голямо безредие. Както обикновено той и сега беше замаян след съня си и възнамеряваше да се изкъпе в познатия му речен залив; но вместо към реката, той закрачи по сушата и сега залиташе по широката настилка на моста. Несръчната му поява сред множеството хора и животни веднага предизвика всеобщо, макар и неясно учудване; когато обаче Слънцето блесна в очите му и той вдигна ръце, за да се предпази, сянката на неговите чудовищни юмруци се стовари върху тълпата толкова силно и хаотично, че хора и животни вкупом се разбягаха, понеже бяха или улучени от ударите, или застрашени от опасността да бъдат съборени в реката.
към текста >>

Междувременно Великанът се беше приближил още повече, силно учуден от това, което виждаше с очите си; той отпусна ръце, без да причинява никакви други беди, и оглеждайки се наоколо, влезе в преддверието на храма.
Междувременно Великанът се беше приближил още повече, силно учуден от това, което виждаше с очите си; той отпусна ръце, без да причинява никакви други беди, и оглеждайки се наоколо, влезе в преддверието на храма.
към текста >>

После те се насочиха към храма, който изглежда едва сега беше забелязан от тях и се насъбраха пред вратите му.
Междувременно хората започнаха да прииждат към Великана, понеже сега той беше застанал неподвижно, обикаляха около него и се удивляваха на неговото преобразяване. После те се насочиха към храма, който изглежда едва сега беше забелязан от тях и се насъбраха пред вратите му.
към текста >>

С удивление и страхопочитание те разглеждаха тримата изправени Царе, макар че изпитваха двойно по-голяма жажда да узнаят що за безформена купчина се крие под килима в четвъртата ниша, защото който и да беше вътре някоя благородна ръка беше поставила едно великолепно покривало върху рухналия на пода Цар, така че ничий поглед да не проникне до него и ничия ръка да не посмее да го докосне.
олтара, отправяйки се през тайни галерии към техния дворец; а хората се разпръснаха из храма, за да задоволят своето любопитство. С удивление и страхопочитание те разглеждаха тримата изправени Царе, макар че изпитваха двойно по-голяма жажда да узнаят що за безформена купчина се крие под килима в четвъртата ниша, защото който и да беше вътре някоя благородна ръка беше поставила едно великолепно покривало върху рухналия на пода Цар, така че ничий поглед да не проникне до него и ничия ръка да не посмее да го докосне.
към текста >>

Удивлението на хората не би имало край и те сами биха се премазали в общата блъсканица, ако тяхното внимание не се беше отново насочило към голямото пространство около храма.
Удивлението на хората не би имало край и те сами биха се премазали в общата блъсканица, ако тяхното внимание не се беше отново насочило към голямото пространство около храма.
към текста >>

Там неочаквано, сякаш от въздуха, започнаха да се сипят златни монети; те закънтяха по мраморните плочи и най-близко разположените пътници се втурнаха да ги събират; после чудото отново се повтори, ту на едно, ту на друго място.
Там неочаквано, сякаш от въздуха, започнаха да се сипят златни монети; те закънтяха по мраморните плочи и най-близко разположените пътници се втурнаха да ги събират; после чудото отново се повтори, ту на едно, ту на друго място. Стана ясно, че оттегляйки се, Блуждаещите Светлини искаха да се позабавляват още веднъж и сега те весело разпръскваха златото от крайниците на рухналия Цар. Известно време хората алчно се втурваха насам и натам, блъскаха се и падаха, дори след като златните монети престанаха да се сипят от небето. Накрая те постепенно се успокоиха, всеки тръгна по своя път; мостът и до ден днешен гъмжи от пътници, а храмът е най- посещаваният по цялата Земя.
към текста >>

223. 03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ GA_22 Тайното откровение на Гьоте

По-възрастният от двамата мъже не можа да разбере както трябва това възражение и отговори: „Ако това е една идея, тогава аз виждам моите идеи с очите си!
Но по-възрастният мъж изтъкна следното: все пак може би има и друг подход за разглеждане на природата, който не се отнася така към нещата и който, въпреки че представлява една разновидност на познанието, на драго сърце стига до единството, до онова, което за външното сетивно наблюдение съществува само като отделни фрагменти, които нямат никаква връзка помежду си. И тогава този мъж извади от джоба си един молив и лист хартия, и веднага нарисува една странна форма, която наподобяваше растение, но не приличаше на нито едно от съществуващите растения, които възприемаме с нашите физически сетива/*3/, една форма, която не е напълно осъществена в нито един конкретен случай и не живее в нито едно от познатите ни растения, но въпреки това е олицетворение на самата растителна същност, на прарастението, на принципа, който обединява всички растения по лицето на Земята. По-младият мъж се вгледа в рисунката и отвърна: „Да, обаче това, което Вие нарисувахте, не е резултат на някакво наблюдение, на някакъв опит, а чисто и просто една идея" и после добави, че такива идеи могат да бъдат породени само от човешкия Дух, и че една такава идея няма никакво значение за всичко онова, което живее в така наречената жива природа. По-възрастният от двамата мъже не можа да разбере както трябва това възражение и отговори: „Ако това е една идея, тогава аз виждам моите идеи с очите си! " Той беше на мнение, че както отделното растение е видимо за зрителното сетиво и представлява една опитност, така и неговото пра- растение, макар и да остава скрито за външните сетива, е нещо обективно, нещо реално съществуващо във външния свят, а именно това, което живее във всички растения, първообразът или пра- растението, от който произлизат всички растителни видове.
към текста >>

С право бихме могли да кажем, че Шилер, който в онзи момент все още не можеше да съзре какво точно се крие зад думите на Гьоте и смяташе, че рисунката, която Гьоте нахвърли пред очите му, е нещо субективно, е най-красноречивият пример за това, как човек може да се издигне до онази висота, която е присъща на Гьоте.
С право бихме могли да кажем, че Шилер, който в онзи момент все още не можеше да съзре какво точно се крие зад думите на Гьоте и смяташе, че рисунката, която Гьоте нахвърли пред очите му, е нещо субективно, е най-красноречивият пример за това, как човек може да се издигне до онази висота, която е присъща на Гьоте. И ние виждаме как след този момент у Шилер се пробужда все по-голямо разбиране за Гьотевите идеи. Едно писмо/*5/ на Шилер може да послужи като психологически документ от най-висш порядък. В него той пише: „От доста време, макар и да се намирах твърде далеч от Вас, аз се вглеждах с нараства що удивление в развитието на Вашия Дух и в пътя, който Вие следвате. В природата Вие търсите необходимостта, но я търсите по най-трудния път, от който всяка по-слаба личност би желала да се предпази. За да си осигурите светлина върху отделните факти, Вие обгръщате цялата природа; в целостта на нейните проявления Вие търсите именно разбирането на отделния индивид.
към текста >>

Ако се задълбочим в това, за което става дума тук, ние действително ще се убедим в уникалното въздействие на Гьотевия духовен светоглед.
Ако се задълбочим в това, за което става дума тук, ние действително ще се убедим в уникалното въздействие на Гьотевия духовен светоглед. Да вземем например трима от големите немски философи, чиито възгледи са твърде различни: Фихте, Хегел и Шопенхауер. Ако разгледаме техните взаимоотношения и преценката на тримата за Гьоте, ние ще установим нещо твърде своеобразно, що се отнася до световноисторическото въздействие на Гьотевия духовен светоглед.
към текста >>

И ако сега ние отново искаме да си представим отношението на Хегел към Гьоте, бихме могли да посочим само една подробност, а именно великолепното писмо/*8/, в което Хегел пише: Гьоте се стреми да обясни онези фактически, духовни явления, които са скрити зад световните; той ги нарича „пра- феномени", както и пра-растението е за него един „пра-феномен", лежащ в основата на целия растителен свят.
И нека накрая да разгледаме Хегел и Шопенхауер! Хегел е също труден за разбиране. Той, който се опитва да превърне фактическия свят на понятията в една всеобхватна, систематична органика, изисква от човека да се издигне до такова равнище, при което да борави с понятията като с факти, или казано с други думи, да ги изживява съвсем непосредствено. Но Шопенхауер намира това техническо боравене с понятията за нещо, което е напълно безсмислено; той смята, че в този случай всичко се свежда само до една празна игра с абстрактни думи и изрази. И ако сега ние отново искаме да си представим отношението на Хегел към Гьоте, бихме могли да посочим само една подробност, а именно великолепното писмо/*8/, в което Хегел пише: Гьоте се стреми да обясни онези фактически, духовни явления, които са скрити зад световните; той ги нарича „пра- феномени", както и пра-растението е за него един „пра-феномен", лежащ в основата на целия растителен свят. Докато Хегел, като философ, се обръща към нас от висотата на духовния свят, за да ни подскаже областите, в които ние можем да упражняваме нашето мислене, макар че от друга страна той се издига до онази точка, където влиза в съприкосновение с понятията, извлечени от духовния свят. Така Гьотевият пра-феномен се покрива с това, до което стига и чистата философия. Тук ние установяваме една голяма хармония между Хегел и Гьоте, каквато впрочем съществува също и между Гьоте и Шопенхауер. Да, Хегел и Шопенхауер се обединяват в Гьоте. И какво откриваме, ако от тези мина ли времена се пренесем в наши дни?
към текста >>

Това твърдение се подкрепя както от неговото предпочитание към духовното изкуство, което се придържа към добрите стари традиции, така и от слабостта му към гърците.
Впрочем по отношение на последното, бихме могли да твърдим, че Гьоте принадлежи към миналото. Това твърдение се подкрепя както от неговото предпочитание към духовното изкуство, което се придържа към добрите стари традиции, така и от слабостта му към гърците. Лесно бихме могли също да повярваме, че може би Гьоте не притежава никакво задълбочено разбиране за онова усещане, което буди у повечето хора картината „Ела, Господи Исусе, и наш гост бъди". Но ако искаме да надникнем по-дълбоко в Гьотевата душа, нека да си припомним книгата на Боси за „Тайната вечеря" на Леонардо да Винчи./*11/ Върху тази книга Гьоте пише една рецензия и там ние откриваме един забележителен пасаж. Тази карти на се намира в трапезарията на манастира Санта Мария де ла Грация край Милано, и Гьоте описва впечатленията си, докато цветовете били все още запазени, понеже въпреки предприетата в последно време реставрация, картината създавала усещането, че тя непрекъснато губи своята свежест. И той описва младежките си впечатления по следния начин:
към текста >>

Ти ще можеш да вършиш всичко с нея, само че никой няма да я вижда." Обаче жената предпочита да не може да върши нищо с ръката си, но тя да е на мястото си и всички да я виждат.
„Ако обаче не удържиш на думата си, ръката ти действително ще остане в този вид. Тя непрекъснато ще се смалява и накрая напълно ще изчезне, но без ти да се лишаваш от възможността да си служиш с нея. Ти ще можеш да вършиш всичко с нея, само че никой няма да я вижда." Обаче жената предпочита да не може да върши нищо с ръката си, но тя да е на мястото си и всички да я виждат. Когато се издължиш, казва Лодкарят, всичко отново ще се оправи.
към текста >>

Обаче нейните прекрасни очи действуват по толкова гибелен начин, че сега той е останал без капчица сила и въпреки това, нещо непрекъснато го влече към нея.
По пътя към Красивата Лилия тя среща един чудно хубав момък, на когото обаче, както той казва, е отнета цялата му някогашна сила и мощ; и от разговора между тях, ние узнаваме как точно се е случило това. Момъкът е обзет от силното желание да се срещне с Красивата Лилия. Тя отдавна се е превърнала в негов идеал. Обаче нейните прекрасни очи действуват по толкова гибелен начин, че сега той е останал без капчица сила и въпреки това, нещо непрекъснато го влече към нея.
към текста >>

Нека само отчасти да посочим какво искаше да постигне Шилер с тези Писма./*16/
Колцина са тези, които стига да биха искали да се поставят под въздействието на образите от приказката не биха възкликнали: Да, тук са скрити големи загадки. Нека засега да се докоснем поне малко до тези загадки. Ако подходим исторически и си припомним как през средата на 1795 е възникнало приятелството между Гьоте и Шилер, и как е протекло във времето, лесно ще разберем задачата, която Гьоте си е поставил с въпросната Приказка. По това време е било създадено едно произведение, плод от изучаването на Гьотевия светоглед, което изигра огромна роля във възпитанието и култивирането на немския духовен живот: Писмата на Шилер върху естетическото възпитание на човека. Нека само отчасти да посочим какво искаше да постигне Шилер с тези Писма./*16/
към текста >>

224. 04. ВТОРА ЛЕКЦИЯ - ЕЗОТЕРИЧНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ГЬОТЕВОТО ТАЙНО ОТКРОВЕНИЕ GA_22 Тайното откровение на Гьоте

Нека още веднъж да посочим, че през целия си живот Гьоте се ръководеше от принципа на посвещението, на инициацията, според който човешкото познание подлежи на непрекъснато възходящо развитие.
Но поради какви причини човекът е в състояние да развива своите познавателни способности? Строго погледнато, Духовната наука е толкова древна, колкото и самото човечество. И тя винаги е смятала, че човекът разполага с един сигурен идеал за познавателно съвършенство. Принципът, който е залегнал в основата на този идеал, винаги е бил известен като принцип на посвещението или инициацията. Следователно, посвещението или инициацията не е нищо друго, освен човешката способност да се издигаме до все по-високи степени на познание, като по този начин съумяваме да вникнем все по-дълбоко в същността на света. Нека още веднъж да посочим, че през целия си живот Гьоте се ръководеше от принципа на посвещението, на инициацията, според който човешкото познание подлежи на непрекъснато възходящо развитие. И неговата Приказка потвърждава това съвсем недвусмислено. Най-лесно ще намерим общ език, ако изходим от възгледа, който днес е широко разпространен и донякъде противоположен на посвещението.
към текста >>

След като Вашата воля Ви погажда гореспоменатата шега и след като Вашите мисловни навици отдават предпочитание главно на това, което е материално и не признават духовната страна на нещата, тогава тя просто не намира място във Вашите теории.
Ако размислим още по-нататък, ще установим и нещо друго, а именно колко трудно приложимо е изискването, според което обективните научни резултати могат да се постигат единствено чрез онази разсъдъчна способност, която се опира върху сетивното наблюдение. Когато и самата наука подсказва, че горното изискване е неизпълнимо, и че волята се намесва при всеки възможен случай, тогава как ще сте сигурни, че имате работа с едно чисто обективно наблюдение? След като Вашата воля Ви погажда гореспоменатата шега и след като Вашите мисловни навици отдават предпочитание главно на това, което е материално и не признават духовната страна на нещата, тогава тя просто не намира място във Вашите теории. Когато искаме да разберем света, важни са не абстрактните теории, към които се придържаме, а силите, които пробуждаме в нашите души.
към текста >>

Да, казват те, и докъде бихме стигнали, ако приписваме на нещата не само това, което очите виждат и което микроскопът показва, а и това, което чувствата и волята подсказват на човека?
Обаче ние не бива да изпадаме в едностранчивост и в несправедливи оценки за нещата. Напълно правилно е, когато по отношение на познанието някои хора възразяват, че чувствата и волята са прекалено лични качества. Да, казват те, и докъде бихме стигнали, ако приписваме на нещата не само това, което очите виждат и което микроскопът показва, а и това, което чувствата и волята подсказват на човека?
към текста >>

Защото по отношение на математическите истини, повечето хора са в състояние да отхвърлят своите предпочитания, своите симпатии или антипатии, накратко, да отхвърлят всеки личен елемент и да оставят нещата да говорят сами за себе си.
От областта на представния живот ние черпим съвършено обективни истини, истини, които хора са признали за такива, независимо от чуждия опит, при което няма никакво значение, че един милион души мислят по друг начин. Ако даден човек е стигнал до съответното вътрешно убеждение, той отстоява истината, дори ако един милион души са на обратното мнение. Всеки може да намери потвърждение на казаното от мен, примерно, в областта на математиката или геометрията. Че 3x3 прави 9 може да бъде разбрано от всеки, и това е вярно, дори един милион души да го оспорват. Защо това е така? Защото по отношение на математическите истини, повечето хора са в състояние да отхвърлят своите предпочитания, своите симпатии или антипатии, накратко, да отхвърлят всеки личен елемент и да оставят нещата да говорят сами за себе си. А по отношение на мисленето, на боравенето с представи, да изключиш личния елемент винаги е било наричано пречистване на човешката душа, и това пречистване означава първата крачка по пътя на посвещението или инициацията, или, ако предпочитате този израз, по пътя на висшето познание.
към текста >>

А по отношение на мисленето, на боравенето с представи, да изключиш личния елемент винаги е било наричано пречистване на човешката душа, и това пречистване означава първата крачка по пътя на посвещението или инициацията, или, ако предпочитате този израз, по пътя на висшето познание.
Ако даден човек е стигнал до съответното вътрешно убеждение, той отстоява истината, дори ако един милион души са на обратното мнение. Всеки може да намери потвърждение на казаното от мен, примерно, в областта на математиката или геометрията. Че 3x3 прави 9 може да бъде разбрано от всеки, и това е вярно, дори един милион души да го оспорват. Защо това е така? Защото по отношение на математическите истини, повечето хора са в състояние да отхвърлят своите предпочитания, своите симпатии или антипатии, накратко, да отхвърлят всеки личен елемент и да оставят нещата да говорят сами за себе си. А по отношение на мисленето, на боравенето с представи, да изключиш личния елемент винаги е било наричано пречистване на човешката душа, и това пречистване означава първата крачка по пътя на посвещението или инициацията, или, ако предпочитате този израз, по пътя на висшето познание.
към текста >>

Да, ние можем да пречистим също и чувствата, да ги освободим от всеки личен елемент, и те да не стават повече проводник на личните предпочитания, на симпатиите и антипатиите, а да изразяват самата същност на нещата, доколкото тя не може да бъде уловена чрез мисленето.
Но както това е възможно за мисленето, така то е възможно и за чувствата. Да, ние можем да пречистим също и чувствата, да ги освободим от всеки личен елемент, и те да не стават повече проводник на личните предпочитания, на симпатиите и антипатиите, а да изразяват самата същност на нещата, доколкото тя не може да бъде уловена чрез мисленето. Или с други думи: Нашите душевни изживявания, които идват от чувствата и благодарение на това, че разкриват по-дълбоката същност на нещата понеже си служат и с други сили, а не само с тези на интелекта ни водят до един или друг вид вътрешно познание, могат да бъдат също толкова обективни, колкото и мисленето. Езотеричното познание винаги е описвало това пречистване на чувствата като съвършенство.
към текста >>

Ето, сега пред очите ни застават Блуждаещите Светлини и Зелената Змия.
Да, към образите никога не бива да се подхожда по такъв начин, сякаш те означават това или онова. Напротив, при Гьоте нещата стоят така, че когато се свързва с определена душевна сила, у него бликват потоци от чувства и тъкмо чувствата прерастват в този или онзи образ. Така той създава самия процес на Приказката, който е по-важен дори от нейните персонажи. Ето, сега пред очите ни застават Блуждаещите Светлини и Зелената Змия. Ние виждаме, че Блуждаещите Светлини идват от отсрещния бряг и показват твърде странно поведение. Те лакомо поглъщат златото, дори го облизват от стените на колибата, в която живее Старецът, а после прахоснически го разпиляват наоколо. Следователно, какво предизвиква същото това злато, което за Блуждаещите Светлини е дотолкова безполезно, че Лодкарят отказва да го приеме и настоява да му се заплати само с плодове, какво предизвиква то в тялото на Зелената Змия? След като го поглъща, Змията започва да излъчва едно вътрешно сияние! Но също и растенията, както и всички неща около нея, изведнъж започват да светят, след като тя поглъща това, което за Блуждаещите Светлини няма никаква стойност, никакво значение.
към текста >>

Обаче Гьоте възразява: Ако това тук е една идея, тогава аз виждам моите идеи с очите си!
Но същото събитие, което тук се разиграва със Зелената Змия вече под формата на изживяване ние срещаме и в човешката душа, едно изживяване, което няма да ни изненада, ако си припомним онзи разговор между Гьоте и Шилер, за който стана дума завчера. Ние видяхме: В мига, когато Шилер обсъжда с Гьоте същността на природознанието и самото наблюдение на природните феномени, той все още смята, че това, което Гьоте му нахвърля с няколко щрихи, имайки предвид прарастението, е само някаква абстрактна идея, която обобщава различните видове от растителния свят. Обаче Гьоте възразява: Ако това тук е една идея, тогава аз виждам моите идеи с очите си! В този момент едно срещу друго застават две коренно различни светоусещания. Шилер упорито се е стремил да разбере светогледа на Гьоте и почитанието към него не би могло да пострада, ако бъде посочен като пример за онази душевна нагласа, която тегли човека към абстрактните представи на сухото, разсъдъчно мислене. Но при определени обстоятелства и особено когато човекът е устремен към по-висши степени от своето развитие, тази душевна нагласа може да изиграе една коварна, зла роля.
към текста >>

Шилер упорито се е стремил да разбере светогледа на Гьоте и почитанието към него не би могло да пострада, ако бъде посочен като пример за онази душевна нагласа, която тегли човека към абстрактните представи на сухото, разсъдъчно мислене.
Но същото събитие, което тук се разиграва със Зелената Змия вече под формата на изживяване ние срещаме и в човешката душа, едно изживяване, което няма да ни изненада, ако си припомним онзи разговор между Гьоте и Шилер, за който стана дума завчера. Ние видяхме: В мига, когато Шилер обсъжда с Гьоте същността на природознанието и самото наблюдение на природните феномени, той все още смята, че това, което Гьоте му нахвърля с няколко щрихи, имайки предвид прарастението, е само някаква абстрактна идея, която обобщава различните видове от растителния свят. Обаче Гьоте възразява: Ако това тук е една идея, тогава аз виждам моите идеи с очите си! В този момент едно срещу друго застават две коренно различни светоусещания. Шилер упорито се е стремил да разбере светогледа на Гьоте и почитанието към него не би могло да пострада, ако бъде посочен като пример за онази душевна нагласа, която тегли човека към абстрактните представи на сухото, разсъдъчно мислене. Но при определени обстоятелства и особено когато човекът е устремен към по-висши степени от своето развитие, тази душевна нагласа може да изиграе една коварна, зла роля.
към текста >>

Съществуват много хора, които имат явно предпочитание към абстрактното мислене.
Съществуват много хора, които имат явно предпочитание към абстрактното мислене. И когато те посрещат душевните пориви с един или друг абстрактен отговор, тогава възниква това, което обозначаваме с понятието непродуктивност. Често пъти тези хора са извънредно остроумни, улавят фините различия и превъзходно боравят с най- сложни понятия. Обаче много често една такава душевна нагласа остава напълно чужда за духовните влияния, за инспирациите и т.н.
към текста >>

Гьоте просто стои на своето място и когато го съзираме, ние само установяваме: „Да, сега ние разбираме нещата много по-добре, отколкото преди." Именно поради тази причина той можа да се превърне в обединителен център за враждуващите братя, които завчера посочихме в лицето на Фихте, Шопенхауер и Хегел.
Ето в какво се състои педагогическата стойност и цялото величие на Гьотевия научен светоглед: това, кое то той дава на идеите и понятията, има една неоспорима реалност и тя се проявява като същинска светли на, която кара всичко около него да свети. Ако си припомним това, което завчера споменахме за универсалния характер на Гьотевия метод, ние отново следва да потвърдим, че в случая човек никога няма усеща нето: „Ето, тук аз опирам до „мнението" на Гьоте." Нищо подобно! Гьоте просто стои на своето място и когато го съзираме, ние само установяваме: „Да, сега ние разбираме нещата много по-добре, отколкото преди." Именно поради тази причина той можа да се превърне в обединителен център за враждуващите братя, които завчера посочихме в лицето на Фихте, Шопенхауер и Хегел. Ако искаме да обсъдим всяка подробност, всеки образ от Приказката, аз би трябвало да говоря не три часа, а три седмици. Следователно, тук аз мога да засегна само нейните основни принципи. Но така или иначе, всяка подробност, всеки образ ни отвежда дълбоко навътре в Гьотевия светоглед.
към текста >>

Ние отново сме насочени към душевните сили на човека, към онези душевни сили на страхопочитанието, на религиозното смирение, които през изтеклите столетия и хилядолетия непрекъснато са носели на хората посланията от висшите светове, и то на онези хора, които не са можели да търсят светлината по пътя на науката или по някакъв друг начин.
После ние виждаме, как душевната сила осветява само там, където вече има светлина: Лампата на Стареца може да освети само това, което вече се намира в светлина. Ние отново сме насочени към душевните сили на човека, към онези душевни сили на страхопочитанието, на религиозното смирение, които през изтеклите столетия и хилядолетия непрекъснато са носели на хората посланията от висшите светове, и то на онези хора, които не са можели да търсят светлината по пътя на науката или по някакъв друг начин. Светлината на различните религиозни откровения е представена в лицето на Стареца. Обаче който не може да обогати религиозното усещане с една вътрешна светлина, за него лампата на религията не свети. Тя може да свети само там, където срещу нея се изливат потоци от светлина. Тя винаги е била онази сила, която преобразява хората и превръща всичко мъртво в живи и одухотворени същества.
към текста >>

И когато сами се задълбочите в Приказката, тогава Вие откривате, че тя съдържа в себе си един цял свят, който е много по-богат отколкото можахме да посочим в тези две лекции.
Всеки жест, всяка подробност от Гьотевата Приказка е от огромно значение, и когато искаме да я разберем в нейния дълбок, езотеричен смисъл, ние винаги установяваме, че това, което всъщност можем да предложим, се свежда само до метода на обяснението. И когато сами се задълбочите в Приказката, тогава Вие откривате, че тя съдържа в себе си един цял свят, който е много по-богат отколкото можахме да посочим в тези две лекции.
към текста >>

225. 05. ПРИКАЗКАТА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ В СВЕТЛИНАТА НА РУДОЛФ ЩАЙНЕРОВОТО ДУХОВНО ИЗСЛЕДВАНЕ GA_22 Тайното откровение на Гьоте

„Аз се задълбочих в Приказката и всичко върви много добре.
„Аз се задълбочих в Приказката и всичко върви много добре. Ако не ме издадете пред никого естествено имам предвид само хората от литературните среди бих искал да Ви кажа, че аз сериозно възнамерявам да напиша едно съчинение под надслов „Гьотевата философия"..."
към текста >>

Мария фон Сиверс пише до София Щинде, че Рудолф Щайнер е посочил и заглавието на първата от неговите 4.
И това става ясно особено през лятото на 1909, непосредствено преди да бъде представена за втори път драмата „Децата на Луцифер" от Едуард Шуре. Мария фон Сиверс пише до София Щинде, че Рудолф Щайнер е посочил и заглавието на първата от неговите 4. Мистерийни драми: „Портата на посвещението".
към текста >>

Тя е добре показана в края на Приказката [...], макар че той предпочиташе да не си служи с толкова конкретни характеристики.
той загатва: „...всъщност той имаше идея за бъдещия социален живот. Тя е добре показана в края на Приказката [...], макар че той предпочиташе да не си служи с толкова конкретни характеристики. Той не заяви, че в социалния живот трябва да бъдат разграничени три отделни сфери, обаче той представи тримата Царе: Златния Цар Царя на мъдростта, Сребърния Цар Царя на външния, политически живот и Бронзовия Цар живо та в материалния свят, в стопанската област. В лицето на Смесения Цар той представя единната, монополистична държава, която се разпада вътре в самата себе си; обаче, както казах, Гьоте отказва да си служи с конкретни характеристики. Още не беше настъпило времето, когато такива фини образи, от каквито е изградена Приказката, можеха да бъдат сгъстени до една толкова груба, сурова характеристика на социалния живот [...], все още не можеше да бъде материализирано в социалния живот всичко онова, което у Гьоте живееше на границата между фантазията и имагинацията.[...] Обаче след като беше написана „Портата на посвещението", вече настъпи времето, когато тези неща можеха да станат достояние на хората [...]"
към текста >>

226. 07. Б Е Л Е Ж К И GA_22 Тайното откровение на Гьоте

Ето защо той насочи своето внимание и в двете посоки.
За Рудолф Щайнер несетивните сили бяха неоспорим факт, също както и физическите природни сили. Ето защо той насочи своето внимание и в двете посоки.
към текста >>

227. 01. 1. Предговор от преводача GA_23 Същност на социалния въпрос

Според възгледите на Рудолф Щайнер, създател на Антропософията, Първата световна война възникване по силата на военна и световно-политическа необходимост, а до голяма степен поради неовладяни социални проблеми, които правителствата заобикалят, предпочитайки да търсят стълкновения с външния враг.
Според възгледите на Рудолф Щайнер, създател на Антропософията, Първата световна война възникване по силата на военна и световно-политическа необходимост, а до голяма степен поради неовладяни социални проблеми, които правителствата заобикалят, предпочитайки да търсят стълкновения с външния враг. След очертаващия се неизбежен крах, през 1917 год., Рудолф Щайнер потърси частни пътища за да запознае ръководните личности на Германия и Австро-Унгария с предложенията си за лечебни мерки спрямо боледуващия социален организъм. Гласът му не беше чут, а цялостната си концепция за оздравяване на правния, икономически и духовен живот той определи като „троично разделяне на социалния организъм". То идва след едно друго „троично разделяне" това на човешкия организъм, което свръхсетивните му изследвания отдавна подготвят за да намери завършен израз в излязлата през 1917 год. книга „Върху загадките на душата" (Събрани съчинения № 21). Там става ясно, че човешкият организъм е едно цяло само за външния и повърхностен поглед върху нещата.
към текста >>

Тук е мястото да посочим и прекрасния извод на Рудолф Щайнер, над който човек може да мисли и медитира дълго: Братството може и трябва да се осъществява единствено в областта на икономиката Равенството може и трябва да се осъществява единствено в областта на правото Свободата може и трябва да се осъществява единствено в областта на духовния живот.
Тук е мястото да посочим и прекрасния извод на Рудолф Щайнер, над който човек може да мисли и медитира дълго: Братството може и трябва да се осъществява единствено в областта на икономиката Равенството може и трябва да се осъществява единствено в областта на правото Свободата може и трябва да се осъществява единствено в областта на духовния живот. Седемдесет години слея Октомврийския преврат в Русия, инспириран от определени окултни среди на Западна Европа, и петдесет години след като Хитлер превзе Полша, „краят на социализма" е очевиден факт за всички. Какво виждаме около себе си днес разруха, престъпност, Азово-слаби индивиди, поддаващи се на всякакъв род внушения, колапс на икономиката, законодателна безпомощност, физическа, интелектуална и нравствена деградация.
към текста >>

228. 03. 3. Въведение GA_23 Същност на социалния въпрос

Защото държавата има възможност така да насочи възпитателните и образователните тенденции, а с това и значителна част от духовния живот на обществото, че да служи по най-добър начин на своите поданици.
Този въпрос ни отправя и към изграждането на съвременния духовен живот, които е до голяма степен зависим от държавата и от икономиката. Още от своето детство човек попада във възпитателните и образователни стандарти на държавата. Той може да бъде възпитан единствено с оглед на икономическите условия, характерни за неговото обкръжение. Лесно е да се допусне, че по този начин човек би трябвало да се приспособи сравнително добре към жизнените условия на съвременния свят. Защото държавата има възможност така да насочи възпитателните и образователните тенденции, а с това и значителна част от духовния живот на обществото, че да служи по най-добър начин на своите поданици. Лесно е да се допусне също, че индивидът ще се превърне във възможно най-добрия член на обществото, ако той е възпитаван според икономическите условия, всред които израства, и ако благодарение на съответното възпитание заеме онова място, което е подходящо за него от икономическа гледна точка.
към текста >>

Предложената книга по необходимост ще насочи срещу себе си много предразсъдъци, особено ако се извлекат логичните следствия от нейното съдържание.
Логично следва, че тенденциите, методите, обемът и съдържанието на преподавания материал в учебните заведения, които имат пряко отношение към държавата, също ще се определят от закономерностите на свободния духовен живот. Той ще дава облика на юридическите, икономическите, търговските факултети, както и на тези, свързани с индустрията и селското стопанство. Предложената книга по необходимост ще насочи срещу себе си много предразсъдъци, особено ако се извлекат логичните следствия от нейното съдържание. Откъде произтичат всъщност тези предразсъдъци? В тяхната основа стои подсъзнателното убеждение, че възпитаващите трябва да са хора непрактични и чужди на живота. Тук е вложен и целият антисоциален дух на тези предразсъдъци. Според тях възпитаващите просто не са в състояние да породят инициативи, които да са от значение за практическите области на живота. Следователно, педагогическите тенденции трябва да се формират от хора, които участвуват в практическия живот, а възпитаващите следва да спазват даваните от тях принципи и указания.
към текста >>

229. 04. 4.Относно целта на тази книга GA_23 Същност на социалния въпрос

Обаче, опирайки се на своето познание за живота, авторът е длъжен да посочи, че ако по някакъв начин отклоним вниманието си от духовния живот на човечеството, възможните грешки ще нараснат неимоверно.
Недоволни от разсъжденията на автора първоначално ще бъдат и онези личности, които се смятат за компетентни в областта на социалните проблеми, понеже са под влиянието на традиционните представи. Те ще установят, че авторът съвсем не говори като „практик" особено в смисъла, които те влагат в тази дума. Точно по отношение на тези лица, авторът смята, че се налага тяхното основно преобучение. Защото тяхната „компетентност" изглежда като нещо, което самите факти и събития, изстрадани от съвременното човечество, безусловно превръщат в една тежка заблуда, подобна на тази, която опустоши Европа всички те неизбежно ще разберат колко необходимо е да признаят за „практично" това, което според тях е един непоправим идеализъм. Вероятно и сега те ще сметнат, че изходната точка на книгата е погрешна, понеже в първите и части се говори много повече за духовния живот на съвременното човечество, отколкото за икономика и стопанство. Обаче, опирайки се на своето познание за живота, авторът е длъжен да посочи, че ако по някакъв начин отклоним вниманието си от духовния живот на човечеството, възможните грешки ще нараснат неимоверно.
към текста >>

Авторът предпочита такъв начин на изразяване не само защото се обръща и към хора, за които специалната терминология е трудно разбираема, а преди всичко от убеждението, че близкото бъдеще неизбежно ще потвърди колко едностранчиви и незадоволителни са изразите в така наречената „специална" литература.
В своите разсъждения авторът съзнателно и безусловно отбягва употребата на общоприетите термини, с които си служи политическата икономия. Той предварително знае пасажите, които „специалистите" ще определят като дилетантски. Авторът предпочита такъв начин на изразяване не само защото се обръща и към хора, за които специалната терминология е трудно разбираема, а преди всичко от убеждението, че близкото бъдеще неизбежно ще потвърди колко едностранчиви и незадоволителни са изразите в така наречената „специална" литература. Който смята, че би трябвало да насочвам читателя към социалните идеи на други автори, него аз моля да има предвид: най-съществените моменти в практическото осъществяване на предлаганите импулси са именно изходните положения и пътищата, по които възникват тези импулси, а не формулираните по един или друг начин мисли.
към текста >>

230. 05. I. Истинският облик на социалния въпрос, извлечен от живота на съвременното човечество GA_23 Същност на социалния въпрос

Ако някой защитава подобна теза, става ясно, че просто му липсва волята да насочи своя поглед върху истинските причини на съвременното социално движение.
Всеки, който има усет за скритите душевни подтици на човека, ще съумее да разширява тази формула и чрез нея да надникне в сърцевината на най-съществените факти от социалния живот на днешната „работническа класа", която е дълбоко свързана с модерната техника и модерния капитализъм. Преди всичко подобен опит изисква подчертано внимание върху това, колко стихийно нахлуха в пролетарската душевност научните концепции за икономическия живот и неговото отражение върху човешките съдби. Тук ще докоснем един факт, върху които мнозина изследователи имаха съвсем неясна, а с оглед на сериозните му последици направо вредна представа. Тези изследователи можеха само да се произнесат върху пролетариата, но не и да мислят като него. Тезата, че „необразованият" пролетарии бил подведен от марксизма и неговите последователи, както и всички възможни твърдения, които могат да се чуят в тази връзка, ни най-малко не ни приближават до необходимото разбиране на този важен исторически момент. Ако някой защитава подобна теза, става ясно, че просто му липсва волята да насочи своя поглед върху истинските причини на съвременното социално движение. Една от тях се свежда до следното: Пролетарското класово съзнание е запълнено с такива понятия, чиито характер е изкован не другаде, а в хода на съвременния научен прогрес. В този вид съзнание продължава да цари настроението, почнато ни от теориите на Ласал за „науката и работниците". Разбира се, ако някои се смята за „практичен", подобни неща могат да му изглеждат несъществени. Но ако иска да постигне един действително верен поглед в съвременното работническо движение, той трябва да концентрира своето внимание върху течи подробности.
към текста >>

Да го отричаме, означава да затваряме очи пред действителното състояние на нещата.
В изискванията, които типичният пролетарии предявява днес пред обществото, е стаен не толкова преобразения в човешки импулси икономически живот, както някои си въобразяват, а икономическата наука, която е завладяла пролетарското съзнание. Този факт ясно проличава в специалната литература, както и в популярните журналистически статии, посветени на пролетарското движение. Да го отричаме, означава да затваряме очи пред действителното състояние на нещата. И в този смисъл, един фундаментален и определящ цялата днешна социална структура фактор, е този, че съвременният пролетарии позволява съдържанието на неговото класово съзнание да се определя от научно изковани понятия. Дори и работещият край машината човек да е все още твърде далеч от „науката", той слуша обясненията за своето положение от страна на тези, които търсят доводи за обясненията си именно в „науката".
към текста >>

На всичко, което правеше, той успяваше да погледне по такъв начин, сякаш чрез професията си можеше да повярва, че осъществява онова, което го правеше „човек" в неговите собствени очи.
На всичко, което правеше, той успяваше да погледне по такъв начин, сякаш чрез професията си можеше да повярва, че осъществява онова, което го правеше „човек" в неговите собствени очи. Докато при машината и изобщо всред капиталистическия порядък на живота, човек беше предоставен на самия себе си, на своята вътрешна същност и то винаги, когато се опитваше да намери принципите, според които неговият съзнателен мироглед да се ръководи именно от чисто „човешките" стойности. Такъв мироглед не можеше да бъде извлечен нито от техниката, нито от капитализма. Стигна се дотам, че пролетарското съзнание се насочи към научно изработените мисли. Чисто човешките връзки с непосредствения живот бяха изгубени. Това обаче стана в една епоха, когато ръководните класи на човечеството се стремяха към един научен модел на мислене, който не притежаваше вече духовната ударна сила, за да поведе човешкото съзнание до стойности, отговарящи на неговите необхватни стремежи.
към текста >>

Стигна се дотам, че пролетарското съзнание се насочи към научно изработените мисли.
На всичко, което правеше, той успяваше да погледне по такъв начин, сякаш чрез професията си можеше да повярва, че осъществява онова, което го правеше „човек" в неговите собствени очи. Докато при машината и изобщо всред капиталистическия порядък на живота, човек беше предоставен на самия себе си, на своята вътрешна същност и то винаги, когато се опитваше да намери принципите, според които неговият съзнателен мироглед да се ръководи именно от чисто „човешките" стойности. Такъв мироглед не можеше да бъде извлечен нито от техниката, нито от капитализма. Стигна се дотам, че пролетарското съзнание се насочи към научно изработените мисли. Чисто човешките връзки с непосредствения живот бяха изгубени. Това обаче стана в една епоха, когато ръководните класи на човечеството се стремяха към един научен модел на мислене, който не притежаваше вече духовната ударна сила, за да поведе човешкото съзнание до стойности, отговарящи на неговите необхватни стремежи.
към текста >>

Доверието и вярата на съвременния пролетариат се насочиха именно към нея.
Тези класи не се стремяха към ново съдържание на съзнанието, защото самите традиции на техния живот все още ги свързваха с древните мирогледи. Обаче типичният пролетарий беше напълно откъснат от старите традиции и неговата съдба трябваше да се изгради върху съвършено различна основа. Наред с откъсването от старите обществени отношения, нему бе отнета и всякаква възможност да черпи от древните духовни източници. Те останаха всред такива области, където пролетарият се усещаше съвсем чужд. Но успоредно с модерната техника и капитализма се разви и съвременната наука. Доверието и вярата на съвременния пролетариат се насочиха именно към нея. Пролетариатът имаше нужда от ново съдържание на съзнанието и той го търсеше в науката. Спрямо нея обаче той беше поставен в доста по-различно положение от ръководните класи. Те не се чувствуваха принудени да превръщат научното мислене в свой душевен ориентир. Дори и да се проникваха от „новото научно мислене" доказващо пряката причинно-следствена връзка в целия природен свят, от низшите животни до човека, този начин на мислене оставаше за тях само едно теоретично убеждение. То далеч не пораждаше у тях стремежа да погледнат на живота според логичните закономерности на науката.
към текста >>

Социалните претенции в съвременната епоха се разрастват непрекъснато, но истинският трагизъм е в неразбирането на тези процеси, в липсата на предчувствие от страна на различни социални групи спрямо онази душевна нагласа сред широките маси, която напира към повърхността на живота, в невъзможността да се насочи изпитващият поглед върху това, което действително става в човешките души.
Социалните претенции в съвременната епоха се разрастват непрекъснато, но истинският трагизъм е в неразбирането на тези процеси, в липсата на предчувствие от страна на различни социални групи спрямо онази душевна нагласа сред широките маси, която напира към повърхността на живота, в невъзможността да се насочи изпитващият поглед върху това, което действително става в човешките души. Човекът от непролетарските среди слуша работническата логика и настръхва: аз ще постигна достойно съществувание само чрез обобществяването на средствата за производство. Обаче той не може да си изгради никаква представа за това, че в прехода към новото време, неговата класа не само че застави пролетария да работи с едно чуждо „средство за производство", но и че не успя да скрепи този труд с подходящо душевно съдържание. В този смисъл хора, които подминават точните преценки и правилните действия, могат да възразят: добре, но работникът чисто и просто се стреми да се изравни с положението на господстващата класа, каква роля играе тук душевното съдържание? Да, работникът може да твърди за себе си: Ето, аз не искам за душата си нищо от другите класи, искам само да не бъда експлоатиран от тях. Искам съществуващите класови разливи да бъдат премахнати.
към текста >>

И само точната преценка на този факт може да посочи верния изход за излизане от социалния лабиринт на нашата епоха.
Насочващата и решителна сила на съвременното социално движение може да възникне само в онзи забележителен момент, когато в пролетарските среди ще се пробуди копнеж към по различен духовен живот от този, който обществото можеше да предложи. Обаче и занапред тези факти няма да бъдат приемани нито от пролетарските, нито от бюргерските класи. Защото непролетарските класи изобщо не страдат от идеологическия отпечатък на съвременния духовен живот, който те му наложиха. Страдат пролетариите. Идеологическият отпечатък върху наследения от тях духовен живот им отнема нещо бавно вярата в непобедимата сила на духовния свят. И само точната преценка на този факт може да посочи верния изход за излизане от социалния лабиринт на нашата епоха. Обаче под влияние на господстващите класи, новите икономически условия породиха такъв обществен ред, който изключва откриването на подобен изход. Необходимите за тази цел сили, човек ще трябва да извоюва сам.
към текста >>

231. 06. II. Относно произтичащите от живота опити за разрешение на социалните въпроси GA_23 Същност на социалния въпрос

Към тях човешкото съзнание също е необходимо да насочи своята истинска активност, ако социалният организъм трябва да бъде здрав.
Стопанският живот и целият модерен капитализъм, формирани от напредващите технологии, упражняват по един естествен и самостоятелен начин такова въздействие, което внася известен вътрешен ред в съвременното общество. От една страна човешкото внимание се ангажира с проблемите, които пряко възникват от технологиите и от същността на капиталистическата система, а от друга страна, то се отклонява към съвсем други области на социалния организъм. Към тях човешкото съзнание също е необходимо да насочи своята истинска активност, ако социалният организъм трябва да бъде здрав.
към текста >>

И все пак, то може да подпомогне човешкото разбиране и да го насочи в необходимата посока, за да си изгради определени представи върху оздравяването на социалния организъм.
За да охарактеризирам това, което се явява тук именно като движещи импулси за едно всеобхватно и всестранно наблюдение върху социалния въпрос, може би ще трябва да си послужа с едно сравнение. Нека обаче не се забравя, че то си остава само сравнение. И все пак, то може да подпомогне човешкото разбиране и да го насочи в необходимата посока, за да си изгради определени представи върху оздравяването на социалния организъм. Ако човек се придържа към нашата гледна точка и трябва да се произнесе за естеството на най-сложно устроения организъм в природния свят, а именно човешкия организъм, той трябва да насочи своето внимание към факта, че в човешкия организъм действуват една до друга три самостоятелни системи. Те могат да бъдат означени по следния начин. На първо място в човека функционира тази система, която обхваща в себе си нервния и сетивен живот. Можем да я определим още с оглед на мястото, където е, така да се каже, централизиран нервно-сетивният живот, като главов организъм. (Корfrganismus).
към текста >>

Ако човек се придържа към нашата гледна точка и трябва да се произнесе за естеството на най-сложно устроения организъм в природния свят, а именно човешкия организъм, той трябва да насочи своето внимание към факта, че в човешкия организъм действуват една до друга три самостоятелни системи.
За да охарактеризирам това, което се явява тук именно като движещи импулси за едно всеобхватно и всестранно наблюдение върху социалния въпрос, може би ще трябва да си послужа с едно сравнение. Нека обаче не се забравя, че то си остава само сравнение. И все пак, то може да подпомогне човешкото разбиране и да го насочи в необходимата посока, за да си изгради определени представи върху оздравяването на социалния организъм. Ако човек се придържа към нашата гледна точка и трябва да се произнесе за естеството на най-сложно устроения организъм в природния свят, а именно човешкия организъм, той трябва да насочи своето внимание към факта, че в човешкия организъм действуват една до друга три самостоятелни системи. Те могат да бъдат означени по следния начин. На първо място в човека функционира тази система, която обхваща в себе си нервния и сетивен живот. Можем да я определим още с оглед на мястото, където е, така да се каже, централизиран нервно-сетивният живот, като главов организъм. (Корfrganismus).
към текста >>

Като второ звено в състава на социалния организъм, следва да посочим обществения правов ред, „гражданското право" или същинския политически живот.
Като второ звено в състава на социалния организъм, следва да посочим обществения правов ред, „гражданското право" или същинския политически живот. В смисъла на класическата правова държава, тук ще отнесем самия държавен живот. Докато стопанският живот е свързан с онази зависимост, в която човек се намира по отношение на природата и производствения процес, включващ стоките, стокооборота и потреблението, второто звено от социалния организъм има общо само с това, което се поражда от чисто човешки фактори и засяга най-вече междучовешките отношения. Основният момент за разбирането на социалния организъм и неговите съставни части се състои в това, да сме наясно за разликата между системата на гражданското право, която е свързана единствено с човешки фактори и междучовешки отношения, и стопанската система, която на свой ред е свързана само с производството, стокооборота и потреблението. В живота тази разлика трябва да се усеща достатъчно ясно и като последва от това усещане категорично да се разграничава стопанският от правовия живот, както и в човешкия организъм ясно разграничаваме функциите на белите дробове от процесите в нервно-сетивния живот.
към текста >>

Като трето самостоятелно звено в рамките на социалния организъм, наред с другите две, следва па посочим всичко онова, което се отнася до духовния живот.
Като трето самостоятелно звено в рамките на социалния организъм, наред с другите две, следва па посочим всичко онова, което се отнася до духовния живот. За още по-голяма точност понеже определението „духовна култура", както и всичко, отнасящо се до духовния живот, е не съвсем прецизно бихме могли па допълним: всичко онова, което почива върху естествените дарби на отделния човешки индивид и трябва да проникне в социалния организъм по линията на тези природни дарби, независимо дали те са от духовно или физическо естество.
към текста >>

За още по-голяма точност понеже определението „духовна култура", както и всичко, отнасящо се до духовния живот, е не съвсем прецизно бихме могли па допълним: всичко онова, което почива върху естествените дарби на отделния човешки индивид и трябва да проникне в социалния организъм по линията на тези природни дарби, независимо дали те са от духовно или физическо естество.
Като трето самостоятелно звено в рамките на социалния организъм, наред с другите две, следва па посочим всичко онова, което се отнася до духовния живот. За още по-голяма точност понеже определението „духовна култура", както и всичко, отнасящо се до духовния живот, е не съвсем прецизно бихме могли па допълним: всичко онова, което почива върху естествените дарби на отделния човешки индивид и трябва да проникне в социалния организъм по линията на тези природни дарби, независимо дали те са от духовно или физическо естество.
към текста >>

Обикновено тези въздействия се нарушават тогава, когато едната система съсредоточи в себе си това, което тя е длъжна да насочи към другите две системи.
Такава правова държава има своите собствени законодателни и изпълнителни органи, изградени върху принципите, които са извадени от правното съзнание на съвременната епоха. А държавата следва да бъде изградена от импулсите на онова общочовешко съзнание, което днес означаваме като „демократично". От своя страна стопанската система ще формира своите законодателни и управленски структури от самите импулси на стопанския живот. Необходимите взаимодействия между ръководствата на правовата и стопанската система ще се осъществява приблизително по същия начин, по който днес кореспондират правителствата на две суверенни държави. Тъкмо поради троичното устройство на социалния организъм, това, което се разиграва в едната система ще оказва необходимите въздействия върху останалите две системи. Обикновено тези въздействия се нарушават тогава, когато едната система съсредоточи в себе си това, което тя е длъжна да насочи към другите две системи.
към текста >>

Рязкото преобразуване на обществения живот от днес за утре изглежда утопия дори и в очите на разумните социалисти.
Ето защо днес първата цел на обществения живот се свежда до решителното разграничаване на икономиката от правото. Едва след това разграничаване, двете системи ще са в състояние въз основа на своите собствени принципи да открият най-добрия начин за избор на законодателните си и управленски структури. Един от най-важните въпроси, които трябва да се решат днес, опира до начина на изборност, защото, дори и да са от фундаментално значение, те стоят все още на второ място. Където старите отношения са все още запазени, би могло да се пристъпи към общественото устройство, за което загатвам тук. Където старите структури са вече разпаднати или обхванати от упадък, отделни личности или сдружения от повече хора би трябвало да проявят инициативата да предадат нов облик на обществото в посоката, за която става дума тук. Рязкото преобразуване на обществения живот от днес за утре изглежда утопия дори и в очите на разумните социалисти. Те очакваш нормализирането чрез бавни и постепенни промени. Обаче обстоятелството, че днес историческите еволюционни сили на човечеството изискват разумен стремеж към нов социален ред, това е един недвусмислен факт. За всеки непредубеден човек, за всеки, считащ „практически осъществимо" само това, което е свикнал да вижда в ограничените рамки на своя живот, тези размишления ще изглеждат съвсем „непрактични". Ако човек не може да възприема нови влияния и ако остава един и същ в дадена област на живота, той не подпомага оздравяването на социалния организъм, а задълбочава неговото боледуване; тъкмо хора с подобно светоусещане допринесоха за настъпването на определени състояния в нашата епоха.
към текста >>

Ако насочим погледа си върху физическата работна сила, която човек изразходва за социалния организъм, лесно ще разберем, че споделените три идеи са залегнали В действителния живот на човечеството.
Ако насочим погледа си върху физическата работна сила, която човек изразходва за социалния организъм, лесно ще разберем, че споделените три идеи са залегнали В действителния живот на човечеството. В капиталистическата стопанска система този труд е включен в социалния организъм по такъв начин, че работодателят го купува като един вид стока. Става размяна между парите (като покритие на стоката) и труда. Обаче в действителност такава размяна просто не може да се осъществи. Тя се осъществява само привидно*./*Впрочем напълно възможно е определени процеси да бъдат не само неправилно обяснени, но и неправилно осъществени в живота. Парите и трудът не представляват разменни стойности; това се отнася само за парите и за произведението на труда.
към текста >>

232. 07. III. Капитализъм и социални идеи GA_23 Същност на социалния въпрос

Точно тогава лишеният от свобода духовен живот, точи социален отпечатък досега не е можел да се появи.
Точно тогава лишеният от свобода духовен живот, точи социален отпечатък досега не е можел да се появи. Всред ръководните класи духовните сили бяха култивирани така, че техните постижения оставаха по един антисоциален начин само в рамките на определена част от човечеството. Това, което се извършваше там, проникваше до пролетарските сфери само по косвен път. Пролетарските среди не можеха да черпят никаква душевна сила от този вид духовен живот, защото те в действителност не участвуваха в него. Пропагандните тенденции за „общодостъпно образование" и „привличане" на „народа" към изкуството и други подобни, изобщо не са никакви средства за духовно просвещение на един народ, доколкото то запази характера, наложен му от нашето съвремие. Защото в своите най-съкровени и чисто човешки дълбини „народът" просто не вземаше участие в духовния живот на епохата.
към текста >>

Впрочем днес в обществото липсва каквато и да е подготовка, според която социалната идея, готова да насочи капитализма в здравия път, може да се намира в непосредствена връзка с духовния живот.
Впрочем днес в обществото липсва каквато и да е подготовка, според която социалната идея, готова да насочи капитализма в здравия път, може да се намира в непосредствена връзка с духовния живот. Обикновено хората се позовават на всичко, което е свързано с цикъла на икономическия живот. Те изтъкват, че днес стоковото производство се съсредоточава в огромни промишлени комплекси, очертавайки съвременните форми на капиталистическата система. На тяхно място обаче трябва да застанат онези кооперативни форми, които работят за личните потребности на предприемача. Разбира се, ако искаме да запазим модерните средства за производство, необходимо е да ги съсредоточим в една единствена корпорация. В нея всеки ще произвежда според нуждите и заявките на обществото, което не би могло да си позволи експлоататорски черти, понеже това ще означава, че то експлоатира самото себе си.
към текста >>

Разбира се, ако искаме да запазим модерните средства за производство, необходимо е да ги съсредоточим в една единствена корпорация.
Впрочем днес в обществото липсва каквато и да е подготовка, според която социалната идея, готова да насочи капитализма в здравия път, може да се намира в непосредствена връзка с духовния живот. Обикновено хората се позовават на всичко, което е свързано с цикъла на икономическия живот. Те изтъкват, че днес стоковото производство се съсредоточава в огромни промишлени комплекси, очертавайки съвременните форми на капиталистическата система. На тяхно място обаче трябва да застанат онези кооперативни форми, които работят за личните потребности на предприемача. Разбира се, ако искаме да запазим модерните средства за производство, необходимо е да ги съсредоточим в една единствена корпорация. В нея всеки ще произвежда според нуждите и заявките на обществото, което не би могло да си позволи експлоататорски черти, понеже това ще означава, че то експлоатира самото себе си. Така се откриват и бъдещите очертания на модерната държава, която ще изпитва стремежа да се превърне в една всеобхватна братска общност.
към текста >>

Вече посочихме, че свободното разпореждане с капиталните средства трябва да се корени в индивидуалните способности; а произтичащото от тук право на собственост следва да се променя веднага, щом то се обърне в средство за неоправдано насилие и деспотизъм.
Вече посочихме, че свободното разпореждане с капиталните средства трябва да се корени в индивидуалните способности; а произтичащото от тук право на собственост следва да се променя веднага, щом то се обърне в средство за неоправдано насилие и деспотизъм. В наши дни сме свидетели на една тенденция, която явно държи сметка за загатваните тук препоръки към обществения живот, макар и да виждаме крайните и резултати само в т.н. интелектуална собственост. Известно време след смъртта на автора, тя става собственост на цялото общество. В основата на всичко това лежи определен начин на мислене, които съответствува на самата същност на съвместния човешки живот. Възникването на един чисто духовен „продукт" е свързано с индивидуалните дарби на отделния човек, но наред с това то е също и последица от съвместния социален живот и в подходящия момент трябва да стане достояние на цялото общество.
към текста >>

По-късният опит би ни посочил и друг път.
Поради факта, че правовата държава не управлява сама частната собственост, а се грижи за преотстъпването и в сферата на индивидуалните човешки способности, последните ще разгръщат своите плодотворни сили за благото на социалния организъм. Доколкото и докато този процес изглежда целесъобразен, личният елемент може да остане меродавен в правото за собственост. Ясно е, че през различните епохи законодателят в правовата държава ще предлага съвсем различни закони относно прехвърлянето на собствеността от едно юридическо лице на друго. Днес, когато всред най-широките слоеве от населението се подклажда недоверие към частната собственост, определени среди пледират за радикална смяна на частната собственост с колективна собственост. Ако бихме отишли достатъчно далеч по този път, ще установим, че той просто парализира жизнените възможности на социалния организъм. По-късният опит би ни посочил и друг път. Разбира се, би било много по-добре, ако още днес бъдат очертани насоки за развитие на социалния организъм според излаганите тук възглед. Доколкото едно лице, поддържа опиращата се на капитални средства стопанска инициатива лично за себе си или за интересите на група хора, правото му да се разпорежда с основния капитал следва да се запази, но само за онази нагой част, която израства над първоначалния капитал под формата на „печалба от производството", стига тя да се употребява за разрастване на производството като цяло. В момента, когато дадено лице престане да ръководи производството в посочения смисъл, капиталните средства трябва да бъдат прехвърлени на друго лице (или група от хора) с цел да се организира същия или друг вид производство за нуждите на социалния организъм. Ако печалбата от производството не служи за неговото разрастване, тя трябва да поеме същия път, включително от момента на нейното възникваме. За лична собственост на ръководното лице трябва да се признава само това, което то получава въз основа на разумните изисквания, които при влизане в своите задължения е смятало, че може да осъществи чрез индивидуалните си способности; изисквания, които изглеждат оправдани поради това, че при предаване на права от тяхна страна, то е запазило съответния капитал.
към текста >>

Той може да посочи определено лице или група от хора, а също и да прехвърли правата си върху дадена асоциация с нестопанска дейност.
От друга страна нещата се решават тъкмо от духа на подобно мислене по ясен и категоричен начин, а често и по силата на самата необходимост. Една от последиците е, че чрез своя контрол върху прехвърлянето на правата, правовата държава никога няма да поиска да се разпорежда монополно с даден капитал. Тя ще има грижата само за това, споменатото прехвърляне да се възложи на такова лице или такава група хора, за които целият този процес е оправдан поради съответните индивидуални способности. Общо погледнато, в сила е предписанието: ако въз основа на описаните принципи, даден човек пристъпи към прехвърляне на един или друг капитал, той може по свой свободен избор па определи своите приемници. Той може да посочи определено лице или група от хора, а също и да прехвърли правата си върху дадена асоциация с нестопанска дейност. Защото ако чрез управлението на даден капитал определен човек служи на обществото, той и по-нататък ще се съобразява в стопанските си инициативи с онези свои индивидуални способности, които са от значение за социалния организъм. И за социалния организъм ще бъде много по-целесъобразно, ако са в сила подобни съображения, вместо решенията да се вземат от лица, които не са непосредствено свързани с тази проблематика.
към текста >>

Правовата държава ще посочи само пътя, по които следва да се осъществи прехвърлянето на въпросните капитални средства, но тя съвсем не е задължена да вземе решения относно това, как един оборотен или спестен капитал може да се включи в дадено материално или интелектуално производство.
Това разграничение съответствува на правното съзнание и на интересите на социалната общност. Всички спестявания, които се влагат за разширяване на производството, служат на общите интереси. А самото управление на производството е възможно само благодарение на индивидуалните човешки способности. Нарастването на капитала след приспадането на съответната лихва идва като резултат от активността на целия социален организъм. Следователно, тази част от капитала трябва да се върне обратно в социалния организъм. Правовата държава ще посочи само пътя, по които следва да се осъществи прехвърлянето на въпросните капитални средства, но тя съвсем не е задължена да вземе решения относно това, как един оборотен или спестен капитал може да се включи в дадено материално или интелектуално производство. Това би довело до една тирания от страна на държавата спрямо материалното и интелектуално производство. А най-добрият за обществото начин да бъде ръководено производството, се опира на индивидуалните човешки способности. А този, който не желае да направи сам своя избор, кому да прехвърли създадения от самия него капитал, е свободен да го предостави на сдружение или асоциация с нестопанска дейност.
към текста >>

Тогава той ще види, че в един стопански организъм, почиващ върху разделението на труда, човек просто не може да работи за себе си.
Един шивач например, който си ушива дреха за лична употреба, изгражда спрямо нея съвсем други отношения от човек, чието примитивно равнище го кара сам да осигурява необходимите средства за поддържането на своя живот. Той си ушива дрехата, защото може да прави дрехи и за другите; за него стойността на дрехата изцяло зависи от уменията на другите. Фактически дрехата е средство за производство. Някой ще възрази, че тук става едно „разцепване" на понятията. Но ако той има поглед върху ценообразуването на стоката в стопанския организъм, няма да мисли по този начин. Тогава той ще види, че в един стопански организъм, почиващ върху разделението на труда, човек просто не може да работи за себе си. Може да се работи само за другите и да оставиш другите да работят за себе си. Човек не може да работи за себе си така, както не може и да изяде сам себе си. Обаче лесно могат да възникнат структури, които противоречат на разделението на труда и неговата същност. Последното става, когато производството на блага е нагласено така, че да предостави на отделния човек като собственост онова, което той може да произведе, благодарение само на обстоятелството, че заема своето място в социалния организъм. Разделението на труда се отразява на социалния организъм по такъв начин, че индивидът започва да живее според отношенията, възникващи в цялостната човешка общност, а те по чисто стопански причини просто изключват егоизма.
към текста >>

Логичната последователност на тези разсъждения се стреми просто да насочи човека като участник в социалния организъм към това, което закономерно следва от променящите се жизнени условия на този организъм.
Възможно е много хора да не вникват в изискването, че правните отношения трябва да се изграждат според напълно неегоистичното разделение на труда. Подобни хора могат да правят само своите лични избоди. А те са: В случая не може да се постигне абсолютно нищо! Социалното движение не води до никъде! Впрочем, ако не се съобразим с правилата на действителния свят, ние няма да прибавим нищо смислено и резултатно към това движение. Логичната последователност на тези разсъждения се стреми просто да насочи човека като участник в социалния организъм към това, което закономерно следва от променящите се жизнени условия на този организъм.
към текста >>

233. 08. IV. Социалният организъм и връзките му с другите народи GA_23 Същност на социалния въпрос

Тя трябва да отвори очите ни, защото в противен случай би било по-добре с едно общо решение просто да анулираме човешкия живот и да обявим официален празник на самоубийството" (Така се изразява Херман Грим през 1888 на стр.46 от книгата си „Извадки от последните пет години").
И какво би станало от друга страна ако подобна воля не беше създала самия заряд на последвалата експлозия. Ако през последните десетилетия внимателно сме наблюдавали надигащото се раково заболяване в междудържавните отношения възникнало именно като последица от социалните идеи на водещите политици ще разберем и думите на една видна личност в духовния елит на Европа, казани още през 1888 година относно социалната воля на водещите политици: „Целта е ясна: Да превърнем човечеството в едно царство от братя, които движени единствено от най-благородни мотиви да напредват заедно по своя път. Ако човек проучва историята само върху картата на Европа, би могъл да повярва, че близкото ни бъдеще е застрашено от едно масово и взаимно убийство", и само мисълта, че трябва да бъде намерен „пътят към истинските ценности на човешкия живот" може да съхрани усета за човешкото достойнство. И тази мисъл е такава, че „тя не се помирява с нашето чудовищно въоръжаване, както и с това на нашите съседи. И все пак аз вярвам в нея. Тя трябва да отвори очите ни, защото в противен случай би било по-добре с едно общо решение просто да анулираме човешкия живот и да обявим официален празник на самоубийството" (Така се изразява Херман Грим през 1888 на стр.46 от книгата си „Извадки от последните пет години"). А какво друго бяха „военните приготовления", ако не стремеж на определени хора да запазят държавата като една монолитна и неделима формация, въпреки че в хода на съвременното развитие тази монолитна формация явно противоречеше на всеки нормален и здрав порив за съвместен живот на отделните народи? Нормален и здрав съвместен живот може да гарантира само онзи социален организъм, който ще възникне от логичните закономерности на новото време.
към текста >>

234. Статия 01: Необходимост на епохата GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

А един от тези навици е да разглеждат едно или друго нещо като „практична необходимост“, без да имат очи да видят, че това, което взимат за „практична необходимост“, лежи върху рушеща се основа.
Всеки се съобразяваше с практиките на рутината и допускаше действията му да създават дупки в цялостния социален механизъм. Що за действия бяха това — не беше повод за загриженост. И така накрая всичко се превърна в едно огромно заплетено кълбо, като от тази пълна бъркотия се породи световната катастрофа. Хората се предават на установения ред, без да развиват мисли за неговото действително слагане в някакъв ред — такова беше положението в управляващите кръгове. И сега, изправени пред бъркотията, хората не могат да се отърсят от старите си мисловни навици. А един от тези навици е да разглеждат едно или друго нещо като „практична необходимост“, без да имат очи да видят, че това, което взимат за „практична необходимост“, лежи върху рушеща се основа.
към текста >>

235. Статия 02: Международните аспекти на Троичния социален ред GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

В известен смисъл той го прави, но само в смисъла, че ако Троичният социален ред не се приложи, ще се задълбочи социалният проблем и ще последват други катастрофи.
пр.: Превеждам термина „Първа световна война“, както е в английския текст, с който работя. Направих справка с оригинала, където на това място д-р Щайнер използва „die Weltkriegskatastrophe“. Този немски термин днес действително се превежда и като „Първа световна война“, но буквалното му значение е „Катастрофата на световната война“. Казано иначе, в тази статия от 1919 г. не се използва изрично термин „Първа“ за войната, което би означавало, че Щайнер е загатнал и следващата Втора световна война близо две десетилетия преди началото ѝ. В известен смисъл той го прави, но само в смисъла, че ако Троичният социален ред не се приложи, ще се задълбочи социалният проблем и ще последват други катастрофи.
към текста >>

236. Статия 03: Марксизмът и Троичният социален ред GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Те насочиха вниманието си към начина, по който капиталът и трудовата сила работят в икономическия цикъл.
От известна гледна точка то е правилно. Човешките отношения, които доведоха до възхода на съвременната национална държава, образуваха административни структури, които регулират не само аспектите и начините на производство, но също така и човешките същества, участващи в икономическия процес. Мениджмънтът на стоки и методите за производството им съставляват икономиката. В наши дни икономическият живот е придобил такива форми, че стана крайно наложително нейната администрация да не управлява хората. Маркс и Енгелс разбират това. Те насочиха вниманието си към начина, по който капиталът и трудовата сила работят в икономическия цикъл. И са чувствали, че днешното човечеството се стреми да надрасне формата, която тези отношения са приели — при нея капиталът се превърна в средство за налагане на власт и над човешкия труд. Капиталът не само служи като средство на мениджмънта за управление на стоките и контрола на производство; той дава и указанията за управлението на човешките същества. Затова Маркс и Енгелс стигат до заключението, че тази власт над хората трябва да се премахне от цикъла на икономическите процеси. Те са прави: съвременният живот не позволява хората да се разглеждат просто като притурки към суровините и производствените процеси, нито да се управляват като капитал.
към текста >>

237. Статия 05: От какво имаме необходимост (за обновление на живота) GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Нека говорят, че е несъвършена, нека говорят, че е погрешна — нейните поддръжници ще имаме разбиране, ако възраженията почиват на други нови идеи.
Събитията в наши дни носят известна тревожност относно душите на нашите съвременници. В името на бъдещите поколения и в името на цивилизацията в близко бъдеще, трябва да се борим с тази тревога. С такива чувства изнасям идеята за троичния ред пред публиката. Нека говорят, че е несъвършена, нека говорят, че е погрешна — нейните поддръжници ще имаме разбиране, ако възраженията почиват на други нови идеи. А това, че идеята ни тъй често е намирана за „неразбираема“, понеже противоречи на старото и статуквото — това може да се разбира единствено като знак, че такива опоненти не са способни да чуят зова на човешката еволюция. Но този зов е достатъчно силен, за да го чуват всички.
към текста >>

238. Статия 10: Печалбата и духът на епохата GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Когато се изправят пред идеи, които са напълно и детайлно обмислени, те не могат да видят нищо друго в тях, освен разликите със собствените им мнения; те приписват неяснотата пред собствените им очи върху предлаганото от противниците им.
Становището, че е необходимо троично структуриране на социалния организъм, е една такава идея, обмислена от край до край. Предвид нейната конкретност, определено е странно, че много от опонентите ѝ я намират за неясна. Причината за това е, че тези опоненти не се интересуват от ясно мислене, а само от това, което се съгласува с техните интереси, желания и предразсъдъци. Когато се изправят пред идеи, които са напълно и детайлно обмислени, те не могат да видят нищо друго в тях, освен разликите със собствените им мнения; те приписват неяснотата пред собствените им очи върху предлаганото от противниците им.
към текста >>

239. Статия 11: Култивирането на Духа и икономическия живот GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Когато този индивид вече не желае или няма способност да насочи усилията си за оползотворяване на капитала, този капитал може да се пренасочи към друга личност със сходни умения.
В моята книга „Същност на социалния въпрос“ опитах да покажа, че истински социалният начин на мислене не цели да отнеме капитала от частните лица (или сдруженията), за да ги даде на обществото като цяло. Точно обратното — извънредно важно е отделният индивид да има средства, включително финансови, за да може да приложи уменията си в услуга на обществото — без някой да му пречи. Когато този индивид вече не желае или няма способност да насочи усилията си за оползотворяване на капитала, този капитал може да се пренасочи към друга личност със сходни умения. Това пренасочване няма да се извършва с държавни наредби или от икономическата власт, а след като на базата на опита в духовния живот е придобита способността да се разпознава кой човек ще бъде най-подходящият продължител от социална гледна точка.
към текста >>

240. Статия 13: Социалният дух и социалистическите суеверия GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Един огромен икономически конгломерат, какъвто е този според Марксическия план с неговите „идеологически суперструктури“, вместо самостоятелни политическа и културната сфера, би превърнал човешкия живот в мъчение, тъй като ще задълбочи липсата на интерес към каквато и да било работа.
Всеки, който безкористно се занимава със социалния въпрос, трябва да помисли за намирането на някакъв друг интерес, който да замени този, който вече е изгубен. Той обаче няма да го постигне, ако настоява, че икономическите процеси трябва да се направят главната функция на социалния организъм, а правната система и културният живот да се направят притурки към икономиката. Един огромен икономически конгломерат, какъвто е този според Марксическия план с неговите „идеологически суперструктури“, вместо самостоятелни политическа и културната сфера, би превърнал човешкия живот в мъчение, тъй като ще задълбочи липсата на интерес към каквато и да било работа. Тези, които искат да въведат един такъв огромен конгломерат, не вземат предвид факта, че хората се зареждат с известно количество ентусиазъм, за да осъществят тази цел, но ентусиазмът обикновено приключва в мига, когато целта е постигната.
към текста >>

Лесно е да се подведем по онези, които ни казват, че духът се самопоражда от недуховното, понеже ние предпочитаме да възхваляваме тази илюзия, която ни спестява усилията да осъзнаем, че възтържествуването на духа е възможно само след упорита работа на духа.
Да се твърди, че правата и културата могат да се извлекат от формите на икономическа дейност — това е най-лошото измежду всички възможни суеверия. Едно такова суеверие помрачава както човешкия ум, така и целия живот. То отклонява духа ни от извора му, като подменя източника с нещо недуховно. Лесно е да се подведем по онези, които ни казват, че духът се самопоражда от недуховното, понеже ние предпочитаме да възхваляваме тази илюзия, която ни спестява усилията да осъзнаем, че възтържествуването на духа е възможно само след упорита работа на духа.
към текста >>

241. Статия 14: Педагогическата основа за Валдорфското училище GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Въпреки това, нужно е в този случай да се посочи, че и най-добрите намерения трябва да бъдат спрени, ако не отчитат тези основополагащи условия, които се основават на практическо вникване в нещата.
Това чувство ги кара да желаят нов, идеалистичен начин на мислене за уреждането на обществените работи. Всеки, който обърне вниманието си за развитието на образователния живот и на системата за обучение, ще желае да види такъв начин на мислене приложен особено там. Това е мисловно поведение, което показва много добра воля. Не е нужно да споменаваме, че тази добра воля трябва да бъде ценена. Ако бъде използвана правилно, тя може да служи за събирането на хора около инициативи за социални начинания, изискващи нови основи. Въпреки това, нужно е в този случай да се посочи, че и най-добрите намерения трябва да бъдат спрени, ако не отчитат тези основополагащи условия, които се основават на практическо вникване в нещата.
към текста >>

НАГОРЕ

5.9765260219574