Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
7
,
8
,
Намерени са
7122
резултата от
1420
текста в
8
страници с части от думите : '
Отношение
'.
На страница
1
:
1000
резултата в
226
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
11.
ОТНОШЕНИЕ
ТО НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИ ВЪЗГЛЕДИ
11.ОТНОШЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИ ВЪЗГЛЕДИ
към текста >>
Аз виждах в Гьоте една личност, която чрез особеното духовно
отношение
, в която тя беше поставила човека към света, беше също в състояние да включи природопознанието по един правилен начин в общата област на човешкото творчество.
Аз виждах в Гьоте една личност, която чрез особеното духовно отношение, в която тя беше поставила човека към света, беше също в състояние да включи природопознанието по един правилен начин в общата област на човешкото творчество.
Начинът на мислене на епохата, в която аз се бях врастнал, ми се стори подходящ да развива идеи само върху неживата природа. Аз го считах за безсилен да пристъпи с познавателните сили към оживената природа. Казах си, че за да се добият идеи, които могат да доставят познания за органическия свят, е необходимо да бъдат първо оживени самите понятия на ума подходящи за неорганичната природа. Защото те ми изглеждаха мъртви и поради това подходящи за схващането само на мъртвото.
към текста >>
2.
00. УВОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Онзи принцип, чрез който един организъм е това, като което той се представя, причините, чиито следствия ни се явяват проявите на живота, с една дума всичко, за което трябва да питаме принципно в това
отношение
, бе изложено и обяснено от Гьоте.*(* Който заявява, че такава една цел е предварително непостижимо, той никога не ще стигне до едно разбиране на Гьотевите възгледи върху природата; напротив онзи, който, оставяйки този въпрос открит, пристъпва без предразсъдък към неговото проучване, той, завършвайки своето изследване, сигурно ще даде един положителен отговор.
Тези думи се крие гледната точка, от която трябва да разглеждаме научните трудове на Гьоте. При него не се касае за откриването на нови факти, а за една нова гледна точка, за един определен начин да се разглежда природата. Вярно е, че Гьоте е направил редица големи отделни открития, както например това на междучелюстната кост и на прешленната теория на черепа в остеологията, на тъждествеността на всички растителни органи със стебления лист в ботаниката и т.н. Обаче като душа оживяваща всички тези подробности ние трябва да разгледаме величествения възглед за природата, който носи тези открития, трябва да обгърнем с поглед в учението за организмите преди всичко едно велико откритие, поставящо в сянка всички открития: Откритието на същността на самия организъм.
Онзи принцип, чрез който един организъм е това, като което той се представя, причините, чиито следствия ни се явяват проявите на живота, с една дума всичко, за което трябва да питаме принципно в това отношение, бе изложено и обяснено от Гьоте.*(* Който заявява, че такава една цел е предварително непостижимо, той никога не ще стигне до едно разбиране на Гьотевите възгледи върху природата; напротив онзи, който, оставяйки този въпрос открит, пристъпва без предразсъдък към неговото проучване, той, завършвайки своето изследване, сигурно ще даде един положителен отговор.
Някои забележки, които самия Гьоте е направил, могат да събудят известни съмнения.Такава забележка е например следната "Без да проявяваме дързостта, че искаме да открием първите двигателни пружини на природните действия ние бихме насочили нашето внимание върху проявата на силите, чрез които растението постепенно превръща в орган”. Обаче такива изказвания на Гьоте не са насочени против принципната възможност да познаем същността на нещата, а в него Гьоте проявява достатъчна предпазливост, като не иска да отсъжда прибързано върху физико-механическите условия, които стоят на основата на организма, тъй като знаеше добре, че такива въпроси могат да бъдат разрешени само в течение на времето.
към текста >>
Тази е от самото начало пълната цел на неговия стремеж по
отношение
на органичните естествени науки; при преследването на тази цел на него му се натрапват като от само себе си горепосочените отделни открития.
Тази е от самото начало пълната цел на неговия стремеж по отношение на органичните естествени науки; при преследването на тази цел на него му се натрапват като от само себе си горепосочените отделни открития.
Той трябваше да ги намери, ако не искаше да бъде възпрепятстван в своя по-нататъшен стремеж. Съществуващата преди него естествена наука, която не познаваше същността на проявите на живота и изследваше организмите просто според техния състав от части, според техните външни признаци, както това се прави и при неорганичните предмети, трябваше често пъти в своя път да даде погрешни тълкувания на подробностите, да ги постави в погрешна светлина. Естествено такава една грешка не може да се забележи при подробностите. Ние виждаме тази грешка едва тогава, когато разбираме организма, тъй като подробностите, разглеждани отделно, не съдържат в себе си принципа на тяхното обяснение. Те могат да бъдат обяснени само чрез природата на цялото, защото цялото е това, което им придава същност и значение.
към текста >>
Биха били познати стремежи; но още по-малко може да се отриче, че неговото велико, обгръщащо цялата органическа природа откритие не е било изказано до днес по такъв сполучлив начин от някой естественик независимо от Гьоте.*(* С това съвсем не искаме да кажем, че в това
отношение
Гьоте въобще не е бил разбран.
Факти, които представляваха интерес и стойност само тогава, когато човек притежава гореспоменатата теория, а именно прешленната природа на черепните кости, бяха непознати на по-старата естествена наука. Всички тези пречки трябваше да бъдат отстранени от пътя чрез отделни опитности. Ето защо тези опитности не бяха никога за Гьоте самоцел; те трябваше да бъдат направени, за да потвърдят онова централно откритие. Не може да се отрече, че съвременниците на Гьоте рано или късно стигнаха до същите наблюдения и че може би днес всички те бяха били познати и без Гьоте.
Биха били познати стремежи; но още по-малко може да се отриче, че неговото велико, обгръщащо цялата органическа природа откритие не е било изказано до днес по такъв сполучлив начин от някой естественик независимо от Гьоте.*(* С това съвсем не искаме да кажем, че в това отношение Гьоте въобще не е бил разбран.
Напротив: В настоящето издание многократно ще използваме случая да обърнем вниманието върху редица мъже, които се явяват за нас като продължители и преработватели на идеите на Гьоте. Имена като тези на Фойгт, Неес фон Езенбек, д, Алтон /старшият и младият/, Шелвер, К. Г. Карус, Мерциус и др. принадлежат към тази поредица. Обаче всички те са градили своите системи върху основата на изложените в Гьотевите съчинения възгледи и именно за тях не можем да кажем, че те биха стигнали до техните понятия и без Гьоте,а напротив негови съвременници например Йозефи в Гьотенген е стигнал самостоятелно до междучелюстната кост, или Окен до теорията на прешлените./, даже можем да кажем че и до днес то ни най-малко не е било задоволително оценено.
към текста >>
Вярно е, че често пъти се е обръщало внимание то върху Гьотевото убеждение на последователността на природата, но не се е вземало предвид, че с това се дава само една съвсем странична, имащо малко значение характеристиката на Гьотевите възгледи и че по
отношение
на науката за организмите, например, главното е да се покаже, от какво естество е това, което запазва тази последователност.
Това е, което досега учените са изпуснали от поглед. Те твърде често са изтъквали прекалено отделните факти, открити от Гьоте и с това са предизвиквали полемика.
Вярно е, че често пъти се е обръщало внимание то върху Гьотевото убеждение на последователността на природата, но не се е вземало предвид, че с това се дава само една съвсем странична, имащо малко значение характеристиката на Гьотевите възгледи и че по отношение на науката за организмите, например, главното е да се покаже, от какво естество е това, което запазва тази последователност.
Ако тук се назове типът, то трябва да се каже, в какво се състои същността на типа в смисъла на Гьоте.
към текста >>
Опитвайки се да изложим в следващото по един подробен начин всичко посочено тук, на нас ще ни се разкрие същевременно истинското
отношение
на Гьотевия възглед на природата към този на нашата епоха, а именно към еволюционната теория в модерна форма.
Опитвайки се да изложим в следващото по един подробен начин всичко посочено тук, на нас ще ни се разкрие същевременно истинското отношение на Гьотевия възглед на природата към този на нашата епоха, а именно към еволюционната теория в модерна форма.
към текста >>
3.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Даже
отношение
то, което той по-късно заема спрямо изключителни случаи, а именно да не ги счита просто като грешки на формирането, а да ги обяснява като произхождащи от природни закони, е съвсем ясно изразено вече тук: "И най-неестественото е природа" и "нейните изключения са рядки"* /*Рудолф Щайнер имаше намерението да напише за специалното издание на Гьотевите съчинения върху естествените науки,1.5.издание Дорнах Швейцария 1926 г.
По-късно ще видим, че в безкрайното множество от растителни форми Гьоте търси едно първично растение (прарастение). И тази мисъл ние намираме отбелязана тук: “Всяко едно от нейните /на природата/ произведения има своя собствена същност, всяко едно от нейните явления най-изолираното понятие, и въпреки това всичко съставлява едно цяло”.
Даже отношението, което той по-късно заема спрямо изключителни случаи, а именно да не ги счита просто като грешки на формирането, а да ги обяснява като произхождащи от природни закони, е съвсем ясно изразено вече тук: "И най-неестественото е природа" и "нейните изключения са рядки"* /*Рудолф Щайнер имаше намерението да напише за специалното издание на Гьотевите съчинения върху естествените науки,1.5.издание Дорнах Швейцария 1926 г.
на това и на други 36 отбелязани от него места, носещи в предстоящия текст знака*, забележки. Той не може да осъществи това си намерение./
към текста >>
По
отношение
на научните изследвания Гьоте ни се явява напълно както лишения от свежестта на първичното наблюдение на природата Фауст, който изразява своя копнеж към тази свежест с думите:
Защото въпреки че споменатата статия "Природата се е родила дълго време след това идване, тя все пак съдържа в по-голямата си част предишните възгледи на Гьоте. Той не беше приложил още това понятие към определен род природни обекти, към отделни същества. За това беше необходим конкретния свят на живите същества в непосредствена действителност. Преминалият през човешкия дух отблясък на природата съвсем не беше елементът, който можеше да подбуди Гьоте. Разговорите върху ботаниката при дворцовия съветник Лудвиг в Лайпциг останаха също така без по-дълбоко въздействие, както и разговорите на масата с медицинските приятели в Щрасбург.
По отношение на научните изследвания Гьоте ни се явява напълно както лишения от свежестта на първичното наблюдение на природата Фауст, който изразява своя копнеж към тази свежест с думите:
към текста >>
Както в разположението един до друг на членовете така и в редуването по време на състоянията на едно живо същество съществува едно взаимо
отношение
, което ни се явява обусловено от достъпните за сетивата свойства на членовете, на частите, нито от механично-причинната обусловеност на по-късното от по-ранното, а което се владее от един по-висш принцип, стоящ над частите и състоянията.
А когато сега пристъпим към това първично растение, върху него можем да кажем следното. Живият организъм е едно завършено в себе си цяло, което създава своите състояния от себе си.
Както в разположението един до друг на членовете така и в редуването по време на състоянията на едно живо същество съществува едно взаимоотношение, което ни се явява обусловено от достъпните за сетивата свойства на членовете, на частите, нито от механично-причинната обусловеност на по-късното от по-ранното, а което се владее от един по-висш принцип, стоящ над частите и състоянията.
Самата природа на цялото обуславя, защото определено състояние да се яви първо, друго някое последно; а също и редуването на средните състояния е определено в идеята на цялото; предишното е зависимо от следващото и обратно; накратко, в живия организъм има развитие на едното и другото, един преход от едно състояние в друго, никакъв завършек, никакво приключване на битието на отделната част, а постоянно ставане, развитие.
към текста >>
Наред с други примери Гьоте откри в това
отношение
особено при пресния копър разликата между долните и горните листа,които обаче въпреки това бяха един и същ орган.
Но също така и единството на строежа на всички листа се показа скоро достатъчно нагледно.
Наред с други примери Гьоте откри в това отношение особено при пресния копър разликата между долните и горните листа,които обаче въпреки това бяха един и същ орган.
На 25 март */* Пътуване в Италия/ той моли да съобщят на Хердер, че неговото учение за котиледоните /семеделите/ е така сублимирано, че трудно би могло да се отиде по-далеч. Трябваше да се направи още една малка крачка, за да се открие, че и цветните листенца, тичинките и близалцето са също метаморфозирани листа. До това можаха да доведат изследванията на английския ботаник Хил, който по онова време бяха общоизвестни и имаха за обект превръщането на отделните цветни органи в други. Когато силите, които организират съществото на растението, се явяват в действителното съществуване, те приемат редица пространствени форми. Сега става вече въпрос за живото понятие, което свързва назад и напред тези форми.
към текста >>
4.
03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ .
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
През тази година той написа важното в това
отношение
изречение*(* Естествени Науки II,стр.69.): “Подвижните части се образуват според тях /костите/, казано всъщност с тях, и вършат своята работа само дотолкова, доколкото твърдите части позволяват това”.
В същата година (1776) намираме обаче също, че Гьоте добива яснота върху това, от което трябва да се изходи, когато искаме да разгледаме формата на животинския организъм. Той позна, че костите са здрави основи на формирането, една мисъл която той запази по-късно, като при своите работи върху анатомията изходи напълно от учението за костите.
През тази година той написа важното в това отношение изречение*(* Естествени Науки II,стр.69.): “Подвижните части се образуват според тях /костите/, казано всъщност с тях, и вършат своята работа само дотолкова, доколкото твърдите части позволяват това”.
И още едно друго указание във физиогномиката на Лаватер: “Някой може вече да е забелязъл, че аз считам костната система като основна схема на човека – черепа като основа на костната система и цялата месеста част като колорит на тази рисунка”.*/*Фрагменти на Лаватер II,143.); това изречение е написано може би по подбуди на Гьоте, който е разговарял с Лаватер върху тези въпроси. Те са тъждествени със схващането на Гьоте.
към текста >>
От 1782 година имаме от Гьоте една ода "Божественото", която ни позволява някак си да познаем, как той е мислил тогава върху
отношение
то на човека с останалата природа.
От 1782 година имаме от Гьоте една ода "Божественото", която ни позволява някак си да познаем, как той е мислил тогава върху отношението на човека с останалата природа.
Първият куплет от тази ода гласи.
към текста >>
Обаче всичко това ни дава право да приемем, че по
отношение
на възгледите върху положението на човека в природата /1783 и следв./ в онова време Гьоте и Хердер са били по същество единни.
За да отбележим дяла, който Гьоте има в създаването на Хердеровото съчинение "Идеи към философията на историята на човечеството", искаме да приведем следния цитат от едно писмо на Гьоте до Кнебел от 8 декември 1783 година: “Хердер пише една философия на историята, както можеш да си представиш из основи нова. Завчера ние четяхме заедно първите глави, те са изящни...историята на света на природата бурно се съчитават при нас”. Изложенията на Хердер в книга 3, VІ и в книга 4,I, а именно, че обусловеното в човешката организация изправено положение и това, което е свързано с него, е основното условие за неговата разумна дейност, ни припомня направо това, което Гьоте е посочил в 1776 година в раздел 2 на "Физиогномични фрагменти" от Лаватер върху родовата разлика между човека и животните и което вече споменахме. То е само едно доразвитие на горната мисъл.
Обаче всичко това ни дава право да приемем, че по отношение на възгледите върху положението на човека в природата /1783 и следв./ в онова време Гьоте и Хердер са били по същество единни.
към текста >>
Хвали се външността на хубавия ръкопис, латинския превод се укорява, даже на автора се дава съвет, да се образова в това
отношение
.
На 28 април 1785 година Мерк изказва надеждата, че Кампер е получава предмета, при което отново се споменава "Гьоте". Следователно няма никакво съмнение,че Кампер е познавал автора.) На 16 септември 1785 година той съобщава на Мерк, че приложените картини не са рисувани според неговия метод. Той ги намира даже достойни за упрек.
Хвали се външността на хубавия ръкопис, латинския превод се укорява, даже на автора се дава съвет, да се образова в това отношение.
Три дни по-късно той пише, че е направил известен брой наблюдения върху междучелюстната кост, но че трябва да продължава да твърди, че човекът не притежава никаква такава кост. Той допуска всички наблюдения на Гьоте, само не това по отношение на човека. На 21 март 1786 година той пише още веднъж, че от голям брой наблюдения е стигнал до заключението: Междучелюстната кост не съществува у човека. Писмата на Кампер показват, че той е имал най-добрата воля да вникне в нещата, но че не е бил в състояние да разбере ни най-малко Гьоте.
към текста >>
Той допуска всички наблюдения на Гьоте, само не това по
отношение
на човека.
На 28 април 1785 година Мерк изказва надеждата, че Кампер е получава предмета, при което отново се споменава "Гьоте". Следователно няма никакво съмнение,че Кампер е познавал автора.) На 16 септември 1785 година той съобщава на Мерк, че приложените картини не са рисувани според неговия метод. Той ги намира даже достойни за упрек. Хвали се външността на хубавия ръкопис, латинския превод се укорява, даже на автора се дава съвет, да се образова в това отношение. Три дни по-късно той пише, че е направил известен брой наблюдения върху междучелюстната кост, но че трябва да продължава да твърди, че човекът не притежава никаква такава кост.
Той допуска всички наблюдения на Гьоте, само не това по отношение на човека.
На 21 март 1786 година той пише още веднъж, че от голям брой наблюдения е стигнал до заключението: Междучелюстната кост не съществува у човека. Писмата на Кампер показват, че той е имал най-добрата воля да вникне в нещата, но че не е бил в състояние да разбере ни най-малко Гьоте.
към текста >>
Както в редицата от безброй растителни форми той търси прарастенията, чрез което могат да се измислят растения до безкрайност, които трябва да бъдат логически, т.е., които са напълно съобразни с тенденцията на природата и които биха съществували, ако биха били налице подходящите условия; така и по
отношение
на животните и на човека Гьоте залагаше на това, "да открие идеални характерни черти", които са напълно съобразени със законите на природата.
Тук при Гьоте се касаеше преди всичко за това, да бъдат познати законите, според които природата образува органическите и предимно човешките форми, тенденцията, която тя преследва при формирането на същите.
Както в редицата от безброй растителни форми той търси прарастенията, чрез което могат да се измислят растения до безкрайност, които трябва да бъдат логически, т.е., които са напълно съобразни с тенденцията на природата и които биха съществували, ако биха били налице подходящите условия; така и по отношение на животните и на човека Гьоте залагаше на това, "да открие идеални характерни черти", които са напълно съобразени със законите на природата.
Скоро след неговото завръщане от Италия ние научаваме, че Гьоте се занимава "усърдно с анатомия", и в 1789 година той пише на Хердер: "Имам да говоря за една новооткрита хармония на природата". Това, което е било открито тук като нещо ново, би трябвало да бъде една част от прешленната теория за черепа* (*виж Естествени Науки, забележки към стр.316, 318, 344 и следв.). Завършването на това откритие се пада обаче в 1790 година. Това, което той е знаел до тогава, е било, че всички кости, които образуват задната част на главата, представляват изменени три прешлена на гръбначния стълб. Гьоте си представяше нещата по следния начин: Мозъкът представлява само една маса от гръбначен мозък, доведен до най–висока степен.
към текста >>
Гьотевите основни идеи стигнаха сега до един завършек и по
отношение
на образуването на животните.
Това беше едно откритие имащо извънредно голямо значение. С това беше доказано че всички членове на едно органическо цяло са тъждествени според идеята и че "вътрешно неоформени" органически маси се проявяват външно по различен начин, че е едно и също нещо това, което на по-ниска степен съществува и действа като нерв на гръбначния стълб, а на по-висока степен съществува и действа като сетивен нерв и се разтваря за външния свят като сетивен орган, който възприема и обхваща външния свят. С това всяко живо същество бе показана в неговата формираща се, изграждаща се от вътре сила; едва сега то бе разбрано като действително живо.
Гьотевите основни идеи стигнаха сега до един завършек и по отношение на образуването на животните.
Дошло беше времето за разработването на тези основни идеи, въпреки че той от по-рано имаше плана за това, както ни доказва кореспонденцията на Гьоте с Фр. Х. Якоби. Когато през април 1790 година последва херцога в лагера от Шлесвиг, той беше там /Браслау/ зает предимно със своите проучвания относно образуването на животните. Там той действително започва да записва своите мисли върху този въпрос. На 31 август 1790 година той пише на Фриц Щайн: "В цялата тази бъркотия аз започнах да пиша моята студия върху образуването на животните."
към текста >>
5.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Само най-голямото късогледство може да отрече, че разликата между организма и машината се състои именно в това, че онзи принцип, който произвежда взаимното
отношение
на частите, при механизма се намира вън от него (абстрактно), докато при организма той добива действително съществуване в самата вещ.
Едно тяло, при което би бил този случаят, не би бил един организъм, а една машина. Напротив трябва да се признае, че всички сетивни отношения при едно живо същество не се явяват като последствие на други сетивно-възприемаеми отношения*/*Тази е именно противоположността на организма спрямо машината. При последната всичко е взаимодействие на частите. В самата машина не съществува нищо действително извън това взаимодействие. Единият принцип, който владее взаимодействието на частите, липсва в самия обект и се намира вън от него в главата на конструктора като план.
Само най-голямото късогледство може да отрече, че разликата между организма и машината се състои именно в това, че онзи принцип, който произвежда взаимното отношение на частите, при механизма се намира вън от него (абстрактно), докато при организма той добива действително съществуване в самата вещ.
По този начин тогава и сетивно-възпримаемите отношения на организма се явяват не като прости последствия едни от други, а като намиращи се под властта на онзи вътрешен принцип, като последствие на един такъв, който не е вече възприемаем, както и планът на машината в главата на конструктора, който съществува само за духа; по същество това е един подобен план, само че сега внесен във вътрешността на съществото и не произвежда вече своите действия чрез посредството на един трети фактор на конструктора а сам върши това, какъвто е случаят при неорганичната природа. Тук всички сетивни качества се явяват напротив като последствие на едно такова качество, което не е вече сетивно възприемаемо. Те се явяват като последствие на едно плуващо над сетивните процеси единство.
към текста >>
И по
отношение
на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога.
Както видяхме, Спиноза беше доказал необходимостта от единно познание. Той беше твърде много философ, за да може да разпростре това теоретическо изискване и върху специалния клон на науката за организмите. Това оставаше да направи Гьоте. Не само горното изказване, но и множество други ни доказват, че той се обявяваше решително за схващането на Спиноза. В "Поезия и истина" (IV част, книга 16): Природата действа според вечни, необходими, следователно божествени закони, така че и самото божеството не би искало да измени нищо в тях".
И по отношение на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога.
При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах? " Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката. Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност". След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения. Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича."
към текста >>
Възприятието материалният елемента на познанието което ни е дадено чрез външните сетива, и понятието формалното -, чрез което познаваме възприятието като необходимо, стоят едно до друго като обективно изискващи се елементи, но така, че понятието не се намира в отделните членове на една поредица от явления, а в едно
отношение
на същите един към друг.
При неорганичното същественото, което трябва да разглеждаме е, че в неговото разнообразие явлението не е тъждествено с обясняващата го закономерност, а само сочи на последната като на нещо външно.
Възприятието материалният елемента на познанието което ни е дадено чрез външните сетива, и понятието формалното -, чрез което познаваме възприятието като необходимо, стоят едно до друго като обективно изискващи се елементи, но така, че понятието не се намира в отделните членове на една поредица от явления, а в едно отношение на същите един към друг.
Това отношение, което обхваща разнообразието в едно единно цяло, е основано в отделните части на даденото, но като цялото не стига до едно реално, конкретно явление. До външното съществуване в обекта стигат само членовете на това отношение. Единството, понятието се явява като такова само в нашия ум. На него се пада задачата да обхване разнообразието на явлението, то се отнася към това последното като сбор. Тук ние имаме работа с една двойност, с разнообразната вещ, която съзерцаваме, и с единството, което мислим.
към текста >>
Това
отношение
, което обхваща разнообразието в едно единно цяло, е основано в отделните части на даденото, но като цялото не стига до едно реално, конкретно явление.
При неорганичното същественото, което трябва да разглеждаме е, че в неговото разнообразие явлението не е тъждествено с обясняващата го закономерност, а само сочи на последната като на нещо външно. Възприятието материалният елемента на познанието което ни е дадено чрез външните сетива, и понятието формалното -, чрез което познаваме възприятието като необходимо, стоят едно до друго като обективно изискващи се елементи, но така, че понятието не се намира в отделните членове на една поредица от явления, а в едно отношение на същите един към друг.
Това отношение, което обхваща разнообразието в едно единно цяло, е основано в отделните части на даденото, но като цялото не стига до едно реално, конкретно явление.
До външното съществуване в обекта стигат само членовете на това отношение. Единството, понятието се явява като такова само в нашия ум. На него се пада задачата да обхване разнообразието на явлението, то се отнася към това последното като сбор. Тук ние имаме работа с една двойност, с разнообразната вещ, която съзерцаваме, и с единството, което мислим. В органичната природа частите на разнообразието на едно същество не стоят в едно такова отношение едни спрямо други.
към текста >>
До външното съществуване в обекта стигат само членовете на това
отношение
.
При неорганичното същественото, което трябва да разглеждаме е, че в неговото разнообразие явлението не е тъждествено с обясняващата го закономерност, а само сочи на последната като на нещо външно. Възприятието материалният елемента на познанието което ни е дадено чрез външните сетива, и понятието формалното -, чрез което познаваме възприятието като необходимо, стоят едно до друго като обективно изискващи се елементи, но така, че понятието не се намира в отделните членове на една поредица от явления, а в едно отношение на същите един към друг. Това отношение, което обхваща разнообразието в едно единно цяло, е основано в отделните части на даденото, но като цялото не стига до едно реално, конкретно явление.
До външното съществуване в обекта стигат само членовете на това отношение.
Единството, понятието се явява като такова само в нашия ум. На него се пада задачата да обхване разнообразието на явлението, то се отнася към това последното като сбор. Тук ние имаме работа с една двойност, с разнообразната вещ, която съзерцаваме, и с единството, което мислим. В органичната природа частите на разнообразието на едно същество не стоят в едно такова отношение едни спрямо други. Единността се явява като действителност едновременно с разнообразието като тъждествено с него в гледания обект.
към текста >>
В органичната природа частите на разнообразието на едно същество не стоят в едно такова
отношение
едни спрямо други.
Това отношение, което обхваща разнообразието в едно единно цяло, е основано в отделните части на даденото, но като цялото не стига до едно реално, конкретно явление. До външното съществуване в обекта стигат само членовете на това отношение. Единството, понятието се явява като такова само в нашия ум. На него се пада задачата да обхване разнообразието на явлението, то се отнася към това последното като сбор. Тук ние имаме работа с една двойност, с разнообразната вещ, която съзерцаваме, и с единството, което мислим.
В органичната природа частите на разнообразието на едно същество не стоят в едно такова отношение едни спрямо други.
Единността се явява като действителност едновременно с разнообразието като тъждествено с него в гледания обект. Отношението на отделните членове на едно цяло от явления /организма/ е станало нещо действително. То не се явява като нещо конкретно само в нашия ум, а в самия обект, в който то произвежда от себе си разнообразието. Понятието няма само ролята на един сбор, на нещо обгръщащо, обхващащо, което има своя обект вън от себе си; то е станало изцяло едно с него.
към текста >>
Отношение
то на отделните членове на едно цяло от явления /организма/ е станало нещо действително.
Единството, понятието се явява като такова само в нашия ум. На него се пада задачата да обхване разнообразието на явлението, то се отнася към това последното като сбор. Тук ние имаме работа с една двойност, с разнообразната вещ, която съзерцаваме, и с единството, което мислим. В органичната природа частите на разнообразието на едно същество не стоят в едно такова отношение едни спрямо други. Единността се явява като действителност едновременно с разнообразието като тъждествено с него в гледания обект.
Отношението на отделните членове на едно цяло от явления /организма/ е станало нещо действително.
То не се явява като нещо конкретно само в нашия ум, а в самия обект, в който то произвежда от себе си разнообразието. Понятието няма само ролята на един сбор, на нещо обгръщащо, обхващащо, което има своя обект вън от себе си; то е станало изцяло едно с него.
към текста >>
В познаването на това
отношение
между науката и неорганичното и онази на органичното се състои важното в Гьотевото изследване.
В познаването на това отношение между науката и неорганичното и онази на органичното се състои важното в Гьотевото изследване.
Ето защо греши се, когато днес многократно това изследване се обявява като един предшественик на онзи монизъм, който иска да основе един единен възглед за природата, обхващащ както органичното така и неорганичното, чрез това, че приписва на органичното, свежда органичното до същите закони механо-физическите категории и природни закони -, които обуславят неорганичното. Как Гьоте си представя един монистичен възглед, това ние виждаме. Начинът, по който той обяснява органичното, е съществено различен от този, по който той постъпва при неорганичното. Той иска да счита механичния начин на обяснение строго отделен от това, което е от по-висше естество.*(*Сентенции в проза, а.а. О. стр.413). Той укорява Кизер и Линк, че те искат да сведат органичните явления до неорганични форми на действие.*(* Естеств.Науки I,стр.198 и 206).
към текста >>
Поводът за споменатото погрешно мнение върху Гьоте беше
отношение
то, в което той беше застанал спрямо Кант относно възможността за едно познание на органичната природа.
Поводът за споменатото погрешно мнение върху Гьоте беше отношението, в което той беше застанал спрямо Кант относно възможността за едно познание на органичната природа.
Обаче когато Кант твърди, че нашият ум не може да обясни органичната природа, той положително не счита с това, че органичната природа почива на механическа закономерност и че той не може да я схване само като едно последствие на механично-физически категории. Причината за тази неспособност се крие според Кант именно в това, че нашият ум може да обяснява само механо-физическото и че същността на организма не е от това естество. Ако тя би била от това естество, тогава по силата на намиращите се на негово разположение категории умът би искал много добре да я разбере. Гьоте съвсем не мисли за това, противно на Кант да обясни органичния свят като механизъм, а той твърди, че човекът никак не е лишен от способността да познае по-висшата форма на природното действие, което е основа на същността на органичното.
към текста >>
Обаче всички нападения в това
отношение
изхождат от едно криво разбиране.
Учените са се опълчили особено против Гьотевото понятие за разширението сменящо се със свиването.
Обаче всички нападения в това отношение изхождат от едно криво разбиране.
Счита се, че тези понятия имат валидност само тогава, когато за тях би се намерила една физическа причина, когато би искало да се докаже един начин на действие на работещите в растението закони, от които следва едно такова разширение и свиване. Това показва само, че нещата се поставят на върха вместо на основата. Не може да се предположи нищо, което да произвежда разширението или свиването; напротив: Всичко друго е последствие на тези два фактора, те произвеждат една напредваща метаморфоза от степен на степен.
към текста >>
По
отношение
на тази обмяна на веществата се явява една съществена разлика между онези органи които са по-близко до корена, т.е.
Животът на растението се подържа чрез обмяната на веществата.
По отношение на тази обмяна на веществата се явява една съществена разлика между онези органи които са по-близко до корена, т.е.
до органа, който способства за приемането на храната от земята, и онези, които приемат хранителните вещества минали вече през други органи. Първите се явяват като непосредствено зависими от заобикалящата ги външна неорганична среда, вторите напротив като зависими от предшестващите ги органични части. Ето защо всеки орган получава една, така да се каже, приготвена за себе си храна от предидущия.
към текста >>
Разликата, която се установява тук между растението и животното с тези възгледи на Гьоте, може да изглежда незначителна по
отношение
на това, че по-новата наука намира основания да се съмнява с право в някаква рязка граница между растение и животно.
Разликата, която се установява тук между растението и животното с тези възгледи на Гьоте, може да изглежда незначителна по отношение на това, че по-новата наука намира основания да се съмнява с право в някаква рязка граница между растение и животно.
Обаче самият Гьоте имаше пълно съзнание за невъзможността да бъде установена една такава граница* (*Ест.Н., стр.11). Въпреки това той дава определени дефиниции за растението и животното. Това е свързано с целия негов възглед за природата. Той въобще не приема в явлението нещо постоянно, установено; защото в явлението всичко се колебае в постоянно движение.
към текста >>
Показването на това
отношение
при всяка форма на организмите е задача на едно систематично представяне.
Колкото повече външното влияние и органическият тип в определено същество се покриват, толкова по съвършено е това същество. Тази е обективната причина на една възходяща редица на развитието.
Показването на това отношение при всяка форма на организмите е задача на едно систематично представяне.
Обаче при установяването на типа, на организмите, това никак не може да се вземе под внимание; тук може да се касае само за това, да се намери една форма, която представлява най-съвършения израз на типа. Такава една форма трябва да ни предложи Гьотевото първично растение (прарастение). Гьоте е бил упрекнат в това, че при установяване на своя тип той не е взел никак под внимание света на криптограмите. Ние още по-рано обърнахме вниманието върху това, че това е искало да стане по напълно съзнателен начин, тъй като той се е занимавал и с изучаването на тези растения.
към текста >>
Това той самият считаше като един недостатък на неговите фрагменти; относно това той пише на 28 юни 1828 година на Соре за Декендол: "На мене също ми става все по-ясно, как той разглежда намеренията, в които аз продължавам да се движа и които са изразени достатъчно ясно в моята студия върху метаморфозата, чието
отношение
обаче към опитната ботаника, както отдавна зная това, не изпъква достатъчно ясно." Тази е също и причината, поради която Гьотевите възгледи бяха толкова малко разбрани и криво разбирани; това се случи затова, защото те въобще не бяха разбрани.
Това, което може да се каже тук е, че Гьоте никога не е изпълнил своите основни мисли, че той твърде малко е навлязъл в царството на особеното. Ето защо неговите работи остават откъслечни. Неговото намерение, да създаде светлина и тук, ние показано в неговите думи от "Пътуване в Италия" /27 септември 1786 г./ с които той се изразява, че с помощта на неговите идеи ще му бъде възможно "да спре ли действително родове и видове, което, както ми се струва, досега става произволно". Той не можа да изпълни това свое намерение; не изложи особено връзката на своите общи мисли със света на особеното, с действителността на отделните форми.
Това той самият считаше като един недостатък на неговите фрагменти; относно това той пише на 28 юни 1828 година на Соре за Декендол: "На мене също ми става все по-ясно, как той разглежда намеренията, в които аз продължавам да се движа и които са изразени достатъчно ясно в моята студия върху метаморфозата, чието отношение обаче към опитната ботаника, както отдавна зная това, не изпъква достатъчно ясно." Тази е също и причината, поради която Гьотевите възгледи бяха толкова малко разбрани и криво разбирани; това се случи затова, защото те въобще не бяха разбрани.
към текста >>
Това подбуди Гьоте да размишлява върху
отношение
то на това, което той наричаше тип, с емпиричната действителност.
Обаче по-рано всичко това е действало несъзнателно в неговия дух и той е третирал фактите според него*/*Гьоте чувстваше тава негово несъзнателно действане често пъти като една тъпост. /Виж. К. Ю. Шрьобер, Гьотевият Фауст, I/II,6-то издание, Щутгарт 1926 г., т.ІІ, стр.ХХХІV и следв./. То стана нещо обективно за него едва чрез онзи разговор с Шилер, който предаваме по-долу*. /*Естеств. Науки I, стр.108 и следв./ Шилер позна веднага идейното естество на Гьотевото прарастение и твърдеше, че на нещо подобно не може да се припише никаква действителност.
Това подбуди Гьоте да размишлява върху отношението на това, което той наричаше тип, с емпиричната действителност.
Тук той се натъкна на една проблема, която е една от най-важните за човешкото изследване въобще: Нито един от отделните емпирични обекти не отговарят напълно на неговия тип; нито едно същество в природата не беше тъждествено с него. Следователно съдържанието на понятието за типа не може да произхожда от сетивния свят като такъв, въпреки че то се добива при този сетивен свят. Следователно то трябва да седи в самия тип; идеята за първичното същество можеше да бъде само една такава, която развива от себе си едно съдържание съгласно една намираща се в самата нея необходимост, което съдържание се явява след това в света на явленията под една друга форма под формата на възприятието. В това отношение интересно е да видим, как самият Гьоте застава срещу емпиричните природоизследователи за истинската опитност и строгото различаване на идеята от обекта. В 1796 година Зьомеринг му изпраща една книга, в която той (Зьомеринг) се опитва да открие седалището на душата.
към текста >>
В това
отношение
интересно е да видим, как самият Гьоте застава срещу емпиричните природоизследователи за истинската опитност и строгото различаване на идеята от обекта.
Науки I, стр.108 и следв./ Шилер позна веднага идейното естество на Гьотевото прарастение и твърдеше, че на нещо подобно не може да се припише никаква действителност. Това подбуди Гьоте да размишлява върху отношението на това, което той наричаше тип, с емпиричната действителност. Тук той се натъкна на една проблема, която е една от най-важните за човешкото изследване въобще: Нито един от отделните емпирични обекти не отговарят напълно на неговия тип; нито едно същество в природата не беше тъждествено с него. Следователно съдържанието на понятието за типа не може да произхожда от сетивния свят като такъв, въпреки че то се добива при този сетивен свят. Следователно то трябва да седи в самия тип; идеята за първичното същество можеше да бъде само една такава, която развива от себе си едно съдържание съгласно една намираща се в самата нея необходимост, което съдържание се явява след това в света на явленията под една друга форма под формата на възприятието.
В това отношение интересно е да видим, как самият Гьоте застава срещу емпиричните природоизследователи за истинската опитност и строгото различаване на идеята от обекта.
В 1796 година Зьомеринг му изпраща една книга, в която той (Зьомеринг) се опитва да открие седалището на душата. В едно писмо, което отправя до Зьомеринг на 28 август 1796 година, Гьоте намира че той е вплел твърде много метафизика в своите възгледи; една идея върху предмети на опитността няма никакво оправдание, когато тя излиза вън от тях, когато не е основа на в същността на самите обекти.
към текста >>
Общението със съвременните философи както и четенето на техните съчинения доведе Гьоте до определена гледна точка в това
отношение
.
Общението със съвременните философи както и четенето на техните съчинения доведе Гьоте до определена гледна точка в това отношение.
Съчинението на Шелинг за Мировата душа и неговият очерк на една Натурфилософия*(*Гьотеви анали към 1798-1799 г.) както и книгата на Щефен "Основни черти на общата естествена наука" му подействаха плодотворно. Той води разговори по някои въпроси и с Хегел. Тези подбуди доведоха най-после дотам, Гьоте да се заеме отново с изучаването на Кант, с който той вече се беше занимавал веднъж по подбудата на Шилер.
към текста >>
Гьоте проследи до отделните, фактически неща онези клонове на науката, към които имаха
отношение
неговите идеи.
Гьоте проследи до отделните, фактически неща онези клонове на науката, към които имаха отношение неговите идеи.
През 1795 година той слушаше при Лодер лекции по демология (учение за връзките)*(* Вьотигер, Литературни състояния и съвременници, т.I, Лайпциг, 1838, 49.); През цялото това време той не изгуби от своя поглед анатомията и физиологията, което се явява толкова по-важно, защото именно тогава той написа своите лекции върху остеологията. През 1796 година бяха направени опити за отглеждане на растения на тъмно и под цветни стъкла. По-късно бе изучавана и метаморфозата на насекомите.
към текста >>
Гьоте бе предизвикан към едно по-интензивно занимание по
отношение
на естествената наука още два пъти.
Гьоте бе предизвикан към едно по-интензивно занимание по отношение на естествената наука още два пъти.
И в двата случая това бяха знаменитите литературни явления в областта на тази наука, които бяха най-тясно свързани с неговите собствени стремежи. Първият път подбудата бе дадена от работите на ботаниката Марциус върху спиралната тенденция, вторият път от един спор върху естествените науки във френската Академия на науките.
към текста >>
Гьоте видя в тези мисли само едно вземане под внимание на развитието в пространствено
отношение
/вертикално, спирално/ на неговите идеи, които той беше написал в един труд върху метаморфозата още в 1790 година.
Марциус разглеждаше формата на растението определена в нейното развитие като съставена от една спирална и една вертикална тенденция. Вертикалната тенденция произвеждаше растежа в посоката на корена и на стеблото; спиралната тенденция произвеждаше разширението на листатата, цветовете и т.н.
Гьоте видя в тези мисли само едно вземане под внимание на развитието в пространствено отношение /вертикално, спирално/ на неговите идеи, които той беше написал в един труд върху метаморфозата още в 1790 година.
Относно доказателството на това твърдение обръщаме внимание на читателите върху забележките към Гьотевата статия* /*Естеств.Н.I,стр.217 и следв./ върху спиралната тенденция в природата, и които се вижда, Гьоте не изнася нищо съществено ново в сравнение с неговите предишни идеи. Отправяме тази забележка особено към онези, които твърдят, че тук може да се забележи даже една отстъпка на Гьоте от предишни ясни възгледи и навлизане в "най-дълбоките области на мистиката". Вече в напреднала възраст /1830-1832/ Гьоте съчини две статии върху спора на двамата френски естествоизпитатели Кювие и Жьофроай дьо Сент-Илер. В тези статии ние още веднъж намираме в много съкратена форма принципите на Гьотевия възглед за природата.
към текста >>
6.
05. ПРИКЛЮЧВАНЕ НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ВЪРХУ ГЬОТЕВИТЕ МОРФОЛОГИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче в принципно
отношение
той е стигнал до основните възгледи, които имат за науката на организмите същото значение, каквото основните закони на Галилей имат за неорганичната природа.
Обаче в принципно отношение той е стигнал до основните възгледи, които имат за науката на организмите същото значение, каквото основните закони на Галилей имат за неорганичната природа.
към текста >>
7.
06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Мисленето има по
отношение
на идеите същото значение, каквото окото има за светлината, ухото по
отношение
на звука.
Мисленето има по отношение на идеите същото значение, каквото окото има за светлината, ухото по отношение на звука.
То е орган на схващането.
към текста >>
По
отношение
на песимизма обаче ще отбележим следното: Това, което Хартман привежда като основание за песимизма, т.е.
Философията на Хартман се различава от моята само по въпроса за песимизма и чрез метафизическо изостряне на системата към "несъзнателното". Що се отнася за тази последна точка, нека се прочете изложеното по-нататък.
По отношение на песимизма обаче ще отбележим следното: Това, което Хартман привежда като основание за песимизма, т.е.
за възгледа, че нищо в света не може да ни задоволи, че винаги неудоволствието надделява удоволствието, именно това бих искал аз да посоча като щастие на човечеството. Това, което Хартман изнася, за мене то е само доказателство за това, че напразно човек се стреми към щастие.
към текста >>
8.
07. ОТНОСНО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ЕСТЕСТВЕНИТЕ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Без съмнение не може да се отрече: Някои постановки на Гьоте в есественонаучно
отношение
се явяват напълно без значение, когато ги разглеждаме от гледна точка на напредналата междувременно наука.
Издаването на Гьотевите съчинения върху естествените науки, за което трябваше да се грижи аз, ме наведе на мисълта: Да оживя изучаването на подробностите на тези съчинения чрез излагането на величествения свят на идеите, който стои на тяхната основа. Моето убеждение е, че всяко отделно твърдение на Гьоте получава един съвършено нов и именно правилен смисъл, когато към него пристъпим с пълно разбиране за неговия дълбок и всеобхватен светоглед.
Без съмнение не може да се отрече: Някои постановки на Гьоте в есественонаучно отношение се явяват напълно без значение, когато ги разглеждаме от гледна точка на напредналата междувременно наука.
Но това не се разглежда по-нататък.
към текста >>
9.
08. ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тогава всяко едно от двете направления ни интересува не само заради себе си, но заради неговото
отношение
към другото.
Ако обаче второто положение отговаря на истината, тогава Гьотевата насока в изкуството е била такава, че тя отвътре би тласнала към това, да бъде допълнена чрез научното мислене. Тогава е направо немислимо двете направления да бъдат разпределени върху две личности.
Тогава всяко едно от двете направления ни интересува не само заради себе си, но заради неговото отношение към другото.
Тогава съществува едно обективно преминаване от изкуството към науката, една точка, в която двете така се докосват, че съвършенството на едната област изисква съвършенство и в другата. Тогава Гьоте е следвал не една лична наклонност, а направлението в изкуството, на което той се отдаде, събуди в него потребност, които можаха да бъдат задоволени само в научна дейност.
към текста >>
Който схваща нещата по този начин, той никога не ще добие яснота върху факта, какво
отношение
има Гьотевата поезия към Гьотевата наука.
Който схваща нещата по този начин, той никога не ще добие яснота върху факта, какво отношение има Гьотевата поезия към Гьотевата наука.
С това обаче и двете са криво разбрани. Световноисторическото значение на Гьоте се състои именно в това, че неговото изкуство извира непосредствено от първоизточника на битието, че то не носи в себе си нищо илюзорно, нищо субективно, а се явява като вестител на онази закономерност, която поетът е доловил от мировия дух в дълбините на природното действие. На тази степен изкуството става тълкувател на мировите тайни, както науката е такъв в друг смисъл.
към текста >>
10.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Що се отнася за задачата на тази наука, за съжаление от Кант насаме настъпило едно объркване, което тук ще отбележим накратко, преди да преминем към
отношение
то на Гьоте спрямо него.
Ако такъв би бил случаят, тогава той би трябвало да застане пред неговия дух като нещо завършено, почиващо, вместо, какъвто е действително случаят, да бъде нещо постоянно действащо, творящо. На тълкувателя на Гьоте предстои да проследи разнообразните дейности и прояви на този принцип, неговото постоянно течение, за да го обрисува след това в идейни очертания също като завършено цяло. Когато успеем да изразим ясно определено научното съдържание на този принцип и да го развием всестранно в научна последователност, едва тогава екзотермичните изложения на Гьоте ще ни се явят в тяхното истинско осветление, защото ще ги обгърнем с погледа в тяхното развитие като от един общ център. В тази глава ще се занимаем с Гьотевата теория на познанието.
Що се отнася за задачата на тази наука, за съжаление от Кант насаме настъпило едно объркване, което тук ще отбележим накратко, преди да преминем към отношението на Гьоте спрямо него.
към текста >>
Той виждаше основното зло на всяко философстване преди него в това, че се е мислело върху природата на предстоящия за познание обект, преди да бъде изпитано самото познание по
отношение
на неговата способност.
Кант вярваше, че философията преди него се е намирала на погрешен път поради това, защото тя се е стремяла към познанието същността на нещата, без първо да се запита, как е възможно едно такова познание.
Той виждаше основното зло на всяко философстване преди него в това, че се е мислело върху природата на предстоящия за познание обект, преди да бъде изпитано самото познание по отношение на неговата способност.
към текста >>
Следователно по
отношение
на Гьоте нашата задача ще бъде да покажем, какво си е представял Гьоте под познание.
Според това понятие познанието трябва да бъде едно изобразяване на намиращите се вън от съзнанието, съществуващи в себе си отношения на битието. Обаче върху възможността на познанието не ще може да бъде установено нищо дотогава, докато не се е отговорило на въпроса що е познанието. С това въпросът: що е познанието? Става първият въпрос на теорията на познанието.
Следователно по отношение на Гьоте нашата задача ще бъде да покажем, какво си е представял Гьоте под познание.
към текста >>
Сега за нас възниква въпросът: Какво
отношение
има непосредствено добитото чрез опитността към онзи образ на опитността, който се е родил в процеса на познанието?
Сега за нас възниква въпросът: Какво отношение има непосредствено добитото чрез опитността към онзи образ на опитността, който се е родил в процеса на познанието?
На този въпрос искаме да отговорим първо съвършено самостоятелно и след това да покажем, че отговорът, който даваме, е едно последствие на Гьотевия светоглед.
към текста >>
Както не мога предварително безмислителна преценка да позная затоплянето на камъка като последствие на слънчевите лъчи, така също аз не зная, в какво
отношение
се намира даденият ми свят към моята мислителна способност.
Дали този агрегат от образи дадени от моите сетива е нещо намиращо се вън от мене, дали той е само построение от представи: Аз предварително не зная това.
Както не мога предварително безмислителна преценка да позная затоплянето на камъка като последствие на слънчевите лъчи, така също аз не зная, в какво отношение се намира даденият ми свят към моята мислителна способност.
Фолкелт поставя на върха (начело) на теорията на познанието изречението: "Че ние имаме едно разнообразие от така и така устроени представи". Че имаме дадено едно разнообразие, това е правилно; но откъде знаем ние, че това разнообразие се състои от представи? Фолкелт върши нещо съвсем непозволено, недопустимо, когато първо твърди: Трябва да задържим това, което ни е дадено в непосредствена опитност, и след това прави предположението, което не може да бъде дадено, че светът на опитността е свят от представи. Когато правим едно такова предположение, каквото е това на Фолкелт, тогава ние веднага сме принудени да приемем горепосоченото погрешно поставяне на въпроса в теорията на познанието. Ако нашите възприятия са представи, тогава цялото наше знание е едно знание на представи и възниква въпросът: Как е възможно едно съгласуване на представата с предмета, който си представяме?
към текста >>
Трите ъгъла се намират в едно неизменно
отношение
(ъглите); те правят заедно един разпънат ъгъл или са равни на два прави ъгъла / = 180 градуса/.
Но къде една действителна наука има работа, къде една такава наука има нещо общо с този въпрос? Да разгледаме математиката! Тя има пред себе си едно построение, което се е родило от пресичането на три прави линии: един триъгълник.
Трите ъгъла се намират в едно неизменно отношение (ъглите); те правят заедно един разпънат ъгъл или са равни на два прави ъгъла / = 180 градуса/.
Това е едно математическо съждение. На възприятието са дадени ъглите. Въз основа на мислителна преценка се получава горното познавателно съждение. То установява една връзка на трите образа на възприятието. Тук не става дума за размисъл върху някой намиращ се зад представата на триъгълника предмет.
към текста >>
Истината не е съгласуваността /съвпадението/ на една представа с нейния предмет, а изразът на едно
отношение
на два възприети факта.
друг образ на представата, създават ред в това, което за непосредственото възприятие е един хаос: Никъде обаче не се взема под внимание нещо вън от даденото.
Истината не е съгласуваността /съвпадението/ на една представа с нейния предмет, а изразът на едно отношение на два възприети факта.
към текста >>
Всичко се свежда до това, как човек си представя
отношение
то на идеята и на сетивната действителност.
Всичко се свежда до това, как човек си представя отношението на идеята и на сетивната действителност.
Под сетивна действителност аз разбирам целокупността на възприятията, които човешките сетива ни доставят. Тук най-разпространено мнение е, че понятието е само едно средство принадлежащо на съзнанието, чрез което овладява данните на действителността.
към текста >>
По
отношение
на съдържанието и двата свята би трябвало да се покриват напълно.
Аз вече отбелязах, че този възглед води до последствието на една съвършена съгласуваност на понятието /идеята/ и на възприятието. Това, което се намира предварително в това последното, трябва отново да се съдържа в неговото изображение под форма на понятия, само че в идейна форма.
По отношение на съдържанието и двата свята би трябвало да се покриват напълно.
Отношенията на пространствено-времевата действителност би трябвало да се повторят точно в идеята, само че вместо възприеманите намерения, форма, цвят и т.н. би трябвало да съществува съответната представа. Когато виждам например един триъгълник, неговите очертания, големина, посока на неговите страни и т.н. трябва да бъдат проследени от мене в мисли и аз да си изработя от това една фотография под формата на понятия. При един втори триъгълник аз би трябвало да сторя същото и така при всеки предмет навъншния и вътрешен сетивен свят.
към текста >>
По
отношение
на това разнообразие понятието се явява като строго единство.
В действителност всяка вещ се представя като едно особено, напълно определено "това", срещу което стоят също така напълно определени, наситени с реална действителност "онези".
По отношение на това разнообразие понятието се явява като строго единство.
В него не съществува никаква особеност, никакви части, то не се размножава, и ако си го представим безкрайно много пъти то остава винаги същото.
към текста >>
Ето защо първият може да достави само една формална теория на познанието, която се основава на въпроса: Кое е
отношение
то на мисленето и битието?
Тези философи търсят основата на света в нещо чуждо на съзнанието, а нещо намиращо се отвъд него, а реалната философия го търси в това, което се явява в разума. Трансцедентният светоглед счита познанието чрез понятия като образ на света, реалният светоглед го счита като най-висшата форма на явление.
Ето защо първият може да достави само една формална теория на познанието, която се основава на въпроса: Кое е отношението на мисленето и битието?
Реалният възглед за света поставя начело на своята теория на познанието въпроса: що е познание? Първият изхожда от предразсъдъка на една съществена разлика между мислене и битие, вторият се хваща без предразсъдъци направо за единствено сигурното, за мисленето и знае, че вън от мисленето то не може да намери някакво битие.
към текста >>
Сетивата не ни казват, че нещата се намират в някакво
отношение
едни спрямо други, като например, че това е причина, онова следствие.
Резюмирайки с помощта на теоретико познавателните разсъждения получените резултати, имаме следното: ние трябва да изходим от напълно лишената от определение, непосредствена форма на действителността, от това, което е дадено на сетивата, преди да поставим в действие мисленето, от самовижданото, чуваното и т.н. Важното е да имаме съзнание, какво ни доставят сетивата и какво мисленето.
Сетивата не ни казват, че нещата се намират в някакво отношение едни спрямо други, като например, че това е причина, онова следствие.
За сетивата всички неща са еднакво съществени за стоежа на света. Когато разглеждаме нещата без да мислим, ние не знаем, че семето се намира на една по-висока степен на съвършенство в сравнение с прашинката от пътя. За сетивата и двете имат еднакво значение, когато външно изглеждат подобни. На тази степен на разглеждане нещата Наполеон не е по-важен от историческа гледна точка от Ивана или Драгана в никое отдалечено планинско село. Дотук е стигнала днешната теория на познанието.
към текста >>
Ние добавяме яснота върху това
отношение
едва тогава, когато изследваме, защо сме незадоволени от вижданата с очите действителност, а сме задоволени напротив от мислената действителност.
Ние добавяме яснота върху това отношение едва тогава, когато изследваме, защо сме незадоволени от вижданата с очите действителност, а сме задоволени напротив от мислената действителност.
към текста >>
По
отношение
на всяко отделно съществуване ние имаме задачата да го обработим така, че то да се яви като изтичащо от идеята, че то да се изпари напълно като нещо отделно и да възкръсне в идеята, в чийто елемент ние се чувстваме поставени.
По отношение на всяко отделно съществуване ние имаме задачата да го обработим така, че то да се яви като изтичащо от идеята, че то да се изпари напълно като нещо отделно и да възкръсне в идеята, в чийто елемент ние се чувстваме поставени.
Нашият дух има задачата да се развие така, че да бъде в състояние да проникне с погледа дадената му действителност по начина, както тя се явява като изхождаща от идеята. Ние трябва да се окажем като постоянни работници в смисъла че да преобразим всеки обект на опита, така че той да се яви като част на нашия идеен образ на света. С това ние стигнахме дотам, където започва Гьотевият начин на разглеждане на света. Ние трябва да приложим казаното така, че да си представим: описаното от нас отношение на идея и действителност е превърнато в дело в Гьотевото изследване; Гьоте пристъпва към изучаване на нещата така, както ние обяснихме това. Той счита сам своето действие като една жива евристика, която, признавайки едно непознато, предчувствувано правило /идеята/, се стреми да внесе такова правило във външния свят* /* Сентенции в проза, цитир.
към текста >>
Ние трябва да приложим казаното така, че да си представим: описаното от нас
отношение
на идея и действителност е превърнато в дело в Гьотевото изследване; Гьоте пристъпва към изучаване на нещата така, както ние обяснихме това.
По отношение на всяко отделно съществуване ние имаме задачата да го обработим така, че то да се яви като изтичащо от идеята, че то да се изпари напълно като нещо отделно и да възкръсне в идеята, в чийто елемент ние се чувстваме поставени. Нашият дух има задачата да се развие така, че да бъде в състояние да проникне с погледа дадената му действителност по начина, както тя се явява като изхождаща от идеята. Ние трябва да се окажем като постоянни работници в смисъла че да преобразим всеки обект на опита, така че той да се яви като част на нашия идеен образ на света. С това ние стигнахме дотам, където започва Гьотевият начин на разглеждане на света.
Ние трябва да приложим казаното така, че да си представим: описаното от нас отношение на идея и действителност е превърнато в дело в Гьотевото изследване; Гьоте пристъпва към изучаване на нещата така, както ние обяснихме това.
Той счита сам своето действие като една жива евристика, която, признавайки едно непознато, предчувствувано правило /идеята/, се стреми да внесе такова правило във външния свят* /* Сентенции в проза, цитир. на др.м. стр. 374/.
към текста >>
11.
10_1. ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ - МЕТОДОЛОГИЯ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ние установихме
отношение
между добития чрез научно мислене свят на идеите и непосредствено дадената опитност.
Ние установихме отношение между добития чрез научно мислене свят на идеите и непосредствено дадената опитност.
Запознахме се с началото и края на един процес: Лишената от идеи опитност и изпълненото с идеи схващане на действителността. Човекът трябва дейно да направи, защото, краят да произтича от началото. Начинът, как той върши това, е методът. Самопонятно е сега, нашето схващане на онова отношение между началото и края на науката да обуслови също и едни особен метод. От какво ще изходим ние при развитието на този метод?
към текста >>
Самопонятно е сега, нашето схващане на онова
отношение
между началото и края на науката да обуслови също и едни особен метод.
Ние установихме отношение между добития чрез научно мислене свят на идеите и непосредствено дадената опитност. Запознахме се с началото и края на един процес: Лишената от идеи опитност и изпълненото с идеи схващане на действителността. Човекът трябва дейно да направи, защото, краят да произтича от началото. Начинът, как той върши това, е методът.
Самопонятно е сега, нашето схващане на онова отношение между началото и края на науката да обуслови също и едни особен метод.
От какво ще изходим ние при развитието на този метод? Научното мислене трябва да се получи стъпка по стъпка като едно преодоляване на онази тъмна форма на действителността, която ние охарактеризирахме като непосредствено дадено, и като едно издигане на тази тъмна действителност в светлата яснота на идеята. Следователно методът ще трябва да се състои в това, при всяка една вещ ние да отговорим на въпроса: Какъв дял има тя за единния свят на мислите; какво място заема тя в идейния образ, който аз си съставям за света? Когато съм прозрял това, когато съм познал, как една вещ се включва в моите идеи, тогава моята познавателна потребност е задоволена. За тази познавателна потребност има само едно незадоволяващо нещо: Когато срещу мене застава една вещ, която никъде не може да се включи в застъпения от мене възглед.
към текста >>
Трябва да бъде преодоляна идейното незадоволство, което произтича от това, че никъде не съществува нещо, за което бих могъл да си кажа: Аз виждам, то е тук; когато заставам срещу него, то ми изглежда като един въпросителен знак; обаче никъде в хармонията на моите мисли аз не намирам точката, където трябва да го подредя; въпросите, които трябва да поставя по
отношение
на него, остават без отговор; аз мога да завъртвам и обръщам моята мисловна система, както си искам, но не намирам отговора.
От какво ще изходим ние при развитието на този метод? Научното мислене трябва да се получи стъпка по стъпка като едно преодоляване на онази тъмна форма на действителността, която ние охарактеризирахме като непосредствено дадено, и като едно издигане на тази тъмна действителност в светлата яснота на идеята. Следователно методът ще трябва да се състои в това, при всяка една вещ ние да отговорим на въпроса: Какъв дял има тя за единния свят на мислите; какво място заема тя в идейния образ, който аз си съставям за света? Когато съм прозрял това, когато съм познал, как една вещ се включва в моите идеи, тогава моята познавателна потребност е задоволена. За тази познавателна потребност има само едно незадоволяващо нещо: Когато срещу мене застава една вещ, която никъде не може да се включи в застъпения от мене възглед.
Трябва да бъде преодоляна идейното незадоволство, което произтича от това, че никъде не съществува нещо, за което бих могъл да си кажа: Аз виждам, то е тук; когато заставам срещу него, то ми изглежда като един въпросителен знак; обаче никъде в хармонията на моите мисли аз не намирам точката, където трябва да го подредя; въпросите, които трябва да поставя по отношение на него, остават без отговор; аз мога да завъртвам и обръщам моята мисловна система, както си искам, но не намирам отговора.
От това ние виждаме, от какво се нуждаем при възприемането на една вещ. Когато заставам срещу нея, тя ме гледа като нещо отделно. В мене светът на мислите ме тласка към онази точка, където се намира понятието на вещта. Аз не намирам покой, докато това, което първо се е явило като отделно нещо, ми се яви като член сред света на мислите. Така отделното нещо се разтваря като такова /стопява се/ и се явява в една голяма връзка.
към текста >>
Обаче това е само едно погрешно схващане на
отношение
то между отделния образ и понятието.
Ние наричаме този процес: Извеждане /доказване/ на понятието. Обаче всяко научно мислене се състои в това, да намерим съществуващите преходи от едно понятие към друго, да направим защото едно понятие да произлезе от друго. Движение насам и нататък на нашето мислене от едно понятие към друго, това е научният метод. Някой ще каже, че това е старата история за съответствието между света на понятията и света на опита. Трябва да предположим, че светът вън от нас /транссубективното/ съответства на нашия свят на понятията, когато трябва да вярваме, че движението насам и нататък от едно понятие към друго води до един образ на действителността.
Обаче това е само едно погрешно схващане на отношението между отделния образ и понятието.
Когато заставам срещу един образ /форма/ на света на опитността, аз съвсем не зная, що е той. Едва когато съм го превъзмогнал, когато неговото понятие е просветнало в мене, тогава аз зная, какво имам пред себе си. Обаче това не иска да каже че онзи отделен образ и понятието са две различни неща. Не, те са едно и също нещо; и това, което ми се явява в особеното, в отделното нещо, не е нищо друго освен понятието. Причината, поради която аз виждам онзи образ като нещо отделно, като една отделна част от останалата действителност, е именно тази, че още не го познавам според неговата същност, че той не ми се явява още като това, което той е.
към текста >>
Ние знаем също, какво становище трябва да заемем по
отношение
на множеството различни човешки възгледи.
С това ни става обяснимо, как хората могат да имат за действителността толкова различни възгледи, въпреки че тази действителност може да бъде само една. Различието се крие в различието на нашите умствени светове. С това за нас се хвърля светлина върху развитието на различните научни гледища. Ние разбираме, откъде идват многобройните философски гледища и нямаме нужда да признаваме лаврите само на едно от тях.
Ние знаем също, какво становище трябва да заемем по отношение на множеството различни човешки възгледи.
Ние не ще питаме изключително: кое е вярно, кое е погрешно? винаги ще изследваме, по какъв начин умственият свят е един мислител изхожда от мировата хармония; ще се стараем да разберем, а не да осъдим и да считаме веднага като погрешно това, което не съвпада с нашето схващане.
към текста >>
Ние считаме това
отношение
за единствено правилно между автора и тълкувател.
И в тази плавателна вода трябва накрая да се срещнат всички хора, когато едно енергично мислене ги извежда над тяхното особено становище. Може да бъде възможно, щото една ограничена опитност или един непроизводителен дух да доведе до едно едностранчиво мнение, даже съвсем едностранчиво; обаче даже и най-малкият сбор от онова, което изпитваме, трябва да ни доведе накрая до идеята; защото до последната ние не се издигаме чрез една по-голяма или по-малка опитност, а единствено чрез нашата способност като човешка личност. Една ограничена опитност може да има като последствие само това, че ние изразяваме идеята по едностранчив начин, че разполагаме само върху малко средства, за да изразим светлината, която свети в нас; обаче тя въобще не може да ни попречи да направим да изгрее в нас тази светлина. Дали нашият научен или въобще нашият възглед за света е също пълен, това е съвсем друг въпрос. Когато сега отново пристъпваме към Гьоте, тогава много от неговите изложения, когато ги съпоставим с нашите изложения, ще ни се явят като последствия на тези последните.
Ние считаме това отношение за единствено правилно между автора и тълкувател.
Когато Гьоте казва /Сентенции в проза, цитр. и на др. място, стр.349./ "Когато познавам моето отношение към самия мене и към външния свят, аз го наричам истина. И така всеки един може да има своята собствена истина и въпреки това тя е винаги същата", това трябва да се разбера с предпоставката на това, което развихме тук.
към текста >>
място, стр.349./ "Когато познавам моето
отношение
към самия мене и към външния свят, аз го наричам истина.
Дали нашият научен или въобще нашият възглед за света е също пълен, това е съвсем друг въпрос. Когато сега отново пристъпваме към Гьоте, тогава много от неговите изложения, когато ги съпоставим с нашите изложения, ще ни се явят като последствия на тези последните. Ние считаме това отношение за единствено правилно между автора и тълкувател. Когато Гьоте казва /Сентенции в проза, цитр. и на др.
място, стр.349./ "Когато познавам моето отношение към самия мене и към външния свят, аз го наричам истина.
И така всеки един може да има своята собствена истина и въпреки това тя е винаги същата", това трябва да се разбера с предпоставката на това, което развихме тук.
към текста >>
12.
10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ние не искаме да се занимаваме с него; защото нас ни интерисува само
отношение
то на мислене и битие, на идея и действителност.
В мисленето то все пак не може да бъде. А даже и във външното или вътрешното възприятие? Тогава какъв смисъл ще има да обясняваме сетивния свят чрез нещо, което качествено му е равностойно? Остава още едно трето положение: Да приемем, че имаме способността да се доберем до извънмисловната и най-реална същност по път различен от този на мисленето и възприятието. Който допуска това, той изпада в мистицизъм.
Ние не искаме да се занимаваме с него; защото нас ни интерисува само отношението на мислене и битие, на идея и действителност.
За мистицизма един мистик трябва да напише една теория на познанието. Становището, което Шелинг заема в по-късния период на своя живот, според което с помощта на нашия разум ние развиваме само що-то на мировото съдържание, но не можем да стигнем до че-то, ни се струва най-голямата нелепост. Защото за нас че-то е пред поставка на що-то и ние не бихме знаели, как бихме искали да стигнем до що-то на дадено нещо, чието Че не би било предварително сигурно установено. Че-то е нещо присъщо на нашия разум, когато аз обхващам неговото що. Това предположение на Шелинг, че можем да имаме едно положително мирово съдържание, без убеждението, че-то съществува, и че трябва да добием това че едва чрез една по-висша опитност, е за нас така неразбираемо пред едно разбиращо себе си мислене, че трябва да приемем, Шелинг не е разбрал вече в своята по-късна възраст становището, което е имал на младини и което беше направило толкова силно впечатление на Гьоте.
към текста >>
Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по
отношение
на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/.
Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това. Той извежда света от идеи, но вярва, че го извежда от една друга действителност. Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един идеен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната. Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята.
Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/.
Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта. Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност. Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно.
към текста >>
13.
10_3. СИСТЕМА НА НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тези елементи стоят във взаимо
отношение
помежду си.
Преди всичко трябва да запомним, че цялото съдържание на науката е нещо дадено; отчасти дадено като сетивен свят отвън, отчасти като идеен свят от вътре. Следователно цялата наша научна дейност ще се състои в това, да преодолеем формата в която това общо съдържание на даденото застава срещу нас и я да превърнем в една задоволителна форма. Това е необходимо, защото вътрешното единство на даденото в първата форма на неговото явяване, където ни се явява само външната повърхност, остава скрито. Обаче тази методична дейност, която установява една такава връзка, се оказва различна, според областта на явленията, които обработваме. Първият случай е следният: имаме едно разнообразие от сетивно дадени елементи.
Тези елементи стоят във взаимоотношение помежду си.
Това взаимоотношение ни става ясно, когато се задълбочим идейно във въпроса. Тогава някой от елементите ни се явява определен повече или по-малко от другите в тази или в онази форма. Отношенията на съществуването на единия ни стават обясними чрез тези на другия. Ние извеждаме едното явление от другото. Ние извеждаме явлението на нагретия камък като следствие на греещите слънчеви лъчи, които са причината.
към текста >>
Това взаимо
отношение
ни става ясно, когато се задълбочим идейно във въпроса.
Следователно цялата наша научна дейност ще се състои в това, да преодолеем формата в която това общо съдържание на даденото застава срещу нас и я да превърнем в една задоволителна форма. Това е необходимо, защото вътрешното единство на даденото в първата форма на неговото явяване, където ни се явява само външната повърхност, остава скрито. Обаче тази методична дейност, която установява една такава връзка, се оказва различна, според областта на явленията, които обработваме. Първият случай е следният: имаме едно разнообразие от сетивно дадени елементи. Тези елементи стоят във взаимоотношение помежду си.
Това взаимоотношение ни става ясно, когато се задълбочим идейно във въпроса.
Тогава някой от елементите ни се явява определен повече или по-малко от другите в тази или в онази форма. Отношенията на съществуването на единия ни стават обясними чрез тези на другия. Ние извеждаме едното явление от другото. Ние извеждаме явлението на нагретия камък като следствие на греещите слънчеви лъчи, които са причината. Това, което възприемаме на дадена вещ, ние сме го обяснили, когато го извеждаме от друго дадено нещо.
към текста >>
В този смисъл Гьоте се изказва няколкократно върху
отношение
то на емпирическата наука и философията; той се изказва особено ясно в своите писма до Хегел.
Философът е осигурен, защото приема от ръката на физика нещо последно, което сега при него е нещо първоначално* /*Очерк на една теория на цветовете 720, Е.Н.ІІІ, стр.275 и следв./ "тук именно се явява философът с неговата работа. Той взема първичните явления и ги поставя в задоволителната идейна връзка. Ние виждаме, чрез какво може, в смисъла на Гьотевия светоглед, да бъде заменена метафизиката: Чрез едно идейно разглеждане, съпоставяне и извеждане на първичните явления.
В този смисъл Гьоте се изказва няколкократно върху отношението на емпирическата наука и философията; той се изказва особено ясно в своите писма до Хегел.
В своите анали Гьоте говори няколкократно за една схема на естествената наука. Ако бихме имали налице тази схема бихме видели от нея, как той самият си е представял отношенията на отделните първични явления; как ги е подреждал в една необходима верига. Една представа за това добиваме също, когато разгледаме таблицата, която той дава в т.1, гл.4 "Върху Естествената наука" за всички възможни начини на действия: Случайно механическо – физическо химическо органическо – психическо етическо религиозно гениално.
към текста >>
14.
10_4. ВЪРХУ ГРАНИЦИТЕ НА ПОЗНАНИЕТО И ОБРАЗУВАНЕТО НА ХИПОТЕЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато помислим, че предметът, по
отношение
на който в нас възниква потребността от обяснение, трябва да бъде даден, тогава ясно е, че самото дадено нещо не може да постави за нас граници.
Днес много се говори за граници на нашето познание. Казва се, че нашата способност да обясним съществуващото трябва да стигнем само до определена точка, при която трябва да спрем. Считаме, че налучкваме истината върху този въпрос, когато правилно го поставим. Защото много често пъти важното е правилно да се постави въпросът. Чрез едно такова правилно поставяне на въпроса се разпръскват множество грешки.
Когато помислим, че предметът, по отношение на който в нас възниква потребността от обяснение, трябва да бъде даден, тогава ясно е, че самото дадено нещо не може да постави за нас граници.
Защото за да изяви претенцията въобще да бъде обяснен, разбран, той трябва да застане пред нас сред дадената действителност. Това, което не влиза в хоризонта на даденото, то няма нужда да бъде обяснено. Следователно границата би могла да се състои само в това, че по отношение на нещо действително, което ни е дадено, на нас ни липсват средствата да го познаем. Обаче нашата потребност да обясняваме нещата иде именно оттам, че това, като което искаме да считаме нещо дадено, чрез което искаме да го обясним, се вмъква в хоризонта на даденото ни по мисловен път. Не само че обясняващата същност на дадено нещо не ни е непозната, а на против тя самата е тази, която чрез появяването си в нашия дух прави необходимо обяснението.
към текста >>
Следователно границата би могла да се състои само в това, че по
отношение
на нещо действително, което ни е дадено, на нас ни липсват средствата да го познаем.
Защото много често пъти важното е правилно да се постави въпросът. Чрез едно такова правилно поставяне на въпроса се разпръскват множество грешки. Когато помислим, че предметът, по отношение на който в нас възниква потребността от обяснение, трябва да бъде даден, тогава ясно е, че самото дадено нещо не може да постави за нас граници. Защото за да изяви претенцията въобще да бъде обяснен, разбран, той трябва да застане пред нас сред дадената действителност. Това, което не влиза в хоризонта на даденото, то няма нужда да бъде обяснено.
Следователно границата би могла да се състои само в това, че по отношение на нещо действително, което ни е дадено, на нас ни липсват средствата да го познаем.
Обаче нашата потребност да обясняваме нещата иде именно оттам, че това, като което искаме да считаме нещо дадено, чрез което искаме да го обясним, се вмъква в хоризонта на даденото ни по мисловен път. Не само че обясняващата същност на дадено нещо не ни е непозната, а на против тя самата е тази, която чрез появяването си в нашия дух прави необходимо обяснението. Това, което трябва да бъде обяснено, са налице. Касае се само двете да бъдат съответно свързани. Обяснението не е ни какво търсене на нещо непознато, а само едно справяне с взаимното отношение на две известни.
към текста >>
Обяснението не е ни какво търсене на нещо непознато, а само едно справяне с взаимното
отношение
на две известни.
Следователно границата би могла да се състои само в това, че по отношение на нещо действително, което ни е дадено, на нас ни липсват средствата да го познаем. Обаче нашата потребност да обясняваме нещата иде именно оттам, че това, като което искаме да считаме нещо дадено, чрез което искаме да го обясним, се вмъква в хоризонта на даденото ни по мисловен път. Не само че обясняващата същност на дадено нещо не ни е непозната, а на против тя самата е тази, която чрез появяването си в нашия дух прави необходимо обяснението. Това, което трябва да бъде обяснено, са налице. Касае се само двете да бъдат съответно свързани.
Обяснението не е ни какво търсене на нещо непознато, а само едно справяне с взаимното отношение на две известни.
На нас никога не би трябвало да ни хрумне, да обясним нещо дадено чрез нещо, за което нямаме никакво знание. Следователно съвсем не може да става дума за принципни граници на обяснението. Без съмнение тук се намесва нещо, което привидно дава право на теорията за граници на познанието. Може да се случи, защото да имаме предчувствието за нещо действително, че то е тук, обаче се изплъзва от нашето възприятие. Ние можем да възприемаме известни следи действия на дадено нещо и след това да приемем, че това нещо съществува.
към текста >>
15.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Как се поставя това, което трябва да схващаме като резултат на човешката дейност, по
отношение
на другите действия в мировия процес?
Първата задача, която трябва да си поставим сега, ще бъде изследването характера на човешката дейност.
Как се поставя това, което трябва да схващаме като резултат на човешката дейност, по отношение на другите действия в мировия процес?
Нека разгледаме две неща: Едно произведение на природата и едно творение на човешката дейност, формата на кристала и да кажем на колелото на една каруца. И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат на закони, които могат да бъдат изразени в понятия. Разликата се състои само в това, че трябва да считаме кристала като непосредствен продукт на определящите го природни закони, докато при колелото на каруцата човекът застава по средата между понятие и предмет. Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността. В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях.
към текста >>
Но все пак, каква разлика по
отношение
на другата /природна/ дейност!
Сега ние познахме идеята като нещо, което лежи на основата на всичко действително, обуславящия принцип, намерението на природата. Нашето познание ни довежда дотам, да намерим тенденцията на мировия процес, намерението на сътворението от съдържащите се в заобикалящата ни природа намеци, знаци. Когато сме постигнали това, тогава на нашата дейност е поставена задачата да съдейства за осъществяването на тези намерения. Така нашата дейност ни се явява направо като едно продължение на онзи род деятелност, която и природата изпълнява. Тя ни се явява като едно излияние на мировата Първопричина.
Но все пак, каква разлика по отношение на другата /природна/ дейност!
Произведението на природата съвсем не съдържа в себе си идейната закономерност, под чиято власт изглежда да се намира. При него е нужно да застане насреща му нещо по-висше, човешкото мислене; тогава на това мислене се явява онова, което властва над природните произведения. Не е така при човешката дейност. Тук на действащия обект е непосредствено присъща идеята; и ако пред него би застанало едно друго по-висше същество, то не би могло да намери в неговата дейност нищо друго, освен това, което самият действащ обект е заложил в своята дейност. Защото една съвършена човешка деятелност е резултат на нашите намерения и само това.
към текста >>
Обаче неговото поведение не трябва да се разбира изхождайки само от природните закони нито по
отношение
на него като познаващо, нито като истински етическо /морално/ същество.
Тя не признава за човешки деяния нито валидността на природната необходимост, нито влиянието на един намиращ се вън от света Творец или Миров Управител. И в единия и в другия случай човекът би бил несвободен. Ако в него би действала необходимостта на природата както в другите същества, тогава той би вършил своите дела по принуждение, тогава и при него би било необходимо едно търсене на условията, които лежат на основата на явяващото се съществуване и не би ставало дума за никаква свобода. Естествено не е изключено, защото да съществуват безброй човешки действия, които се числят към тази категория; но тук не става дума за тези действия. Доколкото е едно природно същество, човекът трябва да бъде разбран също според законите валидни за природното действие.
Обаче неговото поведение не трябва да се разбира изхождайки само от природните закони нито по отношение на него като познаващо, нито като истински етическо /морално/ същество.
Като познаващо и като морално същество той излиза вън от сферата на природните действителности. И за тази най-висша потенция на неговото съществуване, която е повече идеал отколкото действителност, важи установеното тук. Пътят на живота на човека се състои в това, той да се развие от едно природно същество в едно такова, каквото познахме тук; той трябва да се освободи от всички природни закони и да стане свой собствен законодател.
към текста >>
Защото само това може да ни тласка с пълна сила към осъществяване, което е напълно определено по
отношение
на неговото цяло "що".
Ако действието на човека не трябва да бъде нищо друго освен осъществяването на неговото собствено идейно съдържание, тогава естествено е, че такова едно съдържание трябва да се намира в него. Неговият дух трябва да действува производително. Защото какво би могло да го изпълни със стремежа да извърши нещо, ако не една възникваща в неговия дух активна идея? Тази идея ще се окаже толкова по-плодотворна, колкото тя се явява в неговия дух с по-определени очертания, с по-ясно съдържание.
Защото само това може да ни тласка с пълна сила към осъществяване, което е напълно определено по отношение на неговото цяло "що".
Идеалът, който си представяме само смътно, който оставяме неопределен, е неподходящ като подбуда за действие. Какво може да ни разпали при него, тъй като неговото съдържание не стои открито и ясно пред очите ни. Ето защо подбудите за нашето действие трябва винаги да се явяват във формата на индивидуални намерения. Всичко, което човек върши като плодотворно, дължи своето раждане на такива индивидуални подтици. Напълно лишени от стойност се /явяват/ оказват общите морални закони, моралните закони, и т.н., които са валидни за всички хора.
към текста >>
Крайенбюл е казал в това
отношение
сполучливи думи в своята статия*/* Философски месечни Тетрадки т.ХVІІ, Берлин, Лайпциг, Хайделберг 1882 г./ "ако свободата трябва да стане моя свобода, ако моралното деяние трябва да бъде мое деяние, ако доброто и правдивото трябва да бъде осъществено чрез мене, чрез действието на тази особена индивидуална личност, тогава за мене е невъзможно да ми бъде достатъчен един общ закон, който се абстрахира от всяка индивидуалност и особеност на съдействащите при деянието обстоятелства и ми заповядва да проверя преди всяко действие, дали мотивът, който стои на неговата основа отговаря на абстрактната норма на общата човешка природа, дали така, както живее и действа в мене, той може да стане една общовалидна максима"..... "Едно подобно приспособяване към общо приетото и обичайното би направило невъзможни всяка свобода, всеки напредък над обикновеното и прозаичното, всяко значително, изпъкващо и отварящо пътища морално действие."
Не, не такива неопределени, общи морални норми, а най-индивидуалните идеали трябва да ръководят нашите действия. Не всичко е еднакво достойно за всички да го изпълняват, а това за един, онова за друг, според това, доколко някой чувства призванието за дадено нещо. Й.
Крайенбюл е казал в това отношение сполучливи думи в своята статия*/* Философски месечни Тетрадки т.ХVІІ, Берлин, Лайпциг, Хайделберг 1882 г./ "ако свободата трябва да стане моя свобода, ако моралното деяние трябва да бъде мое деяние, ако доброто и правдивото трябва да бъде осъществено чрез мене, чрез действието на тази особена индивидуална личност, тогава за мене е невъзможно да ми бъде достатъчен един общ закон, който се абстрахира от всяка индивидуалност и особеност на съдействащите при деянието обстоятелства и ми заповядва да проверя преди всяко действие, дали мотивът, който стои на неговата основа отговаря на абстрактната норма на общата човешка природа, дали така, както живее и действа в мене, той може да стане една общовалидна максима"..... "Едно подобно приспособяване към общо приетото и обичайното би направило невъзможни всяка свобода, всеки напредък над обикновеното и прозаичното, всяко значително, изпъкващо и отварящо пътища морално действие."
към текста >>
В това
отношение
единната черта минава през всички науки, а именно, че те изхождат от нещо дадено и преминават към условията на това дадено.
Обаче това няма за цел нищо друго освен познанието на моралната природа на човека. Не се пита: - Какво трябва да върши човекът? А: - Що е това, което той върши, по неговата вътрешна същина? И с това пада онази разделяща стена, която разделя всяка наука на две сфери: В едно учение за съществуващото и в едно такова за това, което трябва да бъде. Както всички други науки етиката също е едно учение за съществуващото.
В това отношение единната черта минава през всички науки, а именно, че те изхождат от нещо дадено и преминават към условията на това дадено.
Обаче за самото човешко действие не може да има никаква наука; защото то е безусловно, продуктивно, творческо. Юриспруденцията не е никаква наука, а само един сборник от бележки на онези правни навици, които са присъщи на една народностна индивидуалност. Обаче човекът не принадлежи само на себе си; той принадлежи като член на две по-висши цялости. Първо той е член на своя народ, с който го свързват общи обичаи, общ културен живот, един език и общи възгледи. След това той е също един гражданин на историята, отделен член във великия исторически процес на развитието на човечеството.
към текста >>
Обаче по
отношение
на действието на човека сред своя народ има значение и нещо друго.
Обаче по отношение на действието на човека сред своя народ има значение и нещо друго.
Всяка личност представлява една духовна способност, една скрита духовна сила, сбор от сили, които търсят възможност да проявят своята дейност. Ето защо всеки трябва да намери мястото, където неговото действие може да се включи целесъобразно в организма на неговия народ. Не трябва да се оставя на случайността, дали той ще намери това място. Това схващане за държавата няма никаква друга цел, освен да се погрижи за това, всеки един да намери един подходящ кръг на действие. Държавата е формата, в която организмът на един народ проявява своя живот.
към текста >>
място, стр.462, 463, 443, 487, 455, 460/ Когато той казва: "Разумният свят трябва да се разглежда като един велик безсмъртен индивид, който безспирно произвежда необходимото и чрез това става даже господар и над случайното", това може да се обясни само от
отношение
то, в което ние виждаме човека с историческото развитие.
Сега отново можем да докажем казаното тук върху моралната наука чрез изказвания на Гьоте*/*Сентенции в проза, цит. на др.
място, стр.462, 463, 443, 487, 455, 460/ Когато той казва: "Разумният свят трябва да се разглежда като един велик безсмъртен индивид, който безспирно произвежда необходимото и чрез това става даже господар и над случайното", това може да се обясни само от отношението, в което ние виждаме човека с историческото развитие.
Намекът за един положителен индивидуален субстрат /основа/ на действието се намира в думите: "Безусловната дейност, от какъвто и род да е тя, накрая банкрутира. Същото и в думите: "И най-малкият човек може да бъде пълен, когато той се движи в пределите на своите способности и сръчности." – Необходимостта, човек да се издигне до ръководните идеи на своя народ и на своята епоха, е изразена в думите: "Нека всеки се запита, с какъв орган той може във всеки случай да действа и ще действа в своята епоха", и "Но човек трябва да знае, къде стои той и накъде искат да вървят другите”.
към текста >>
16.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
11.
ОТНОШЕНИЕ
НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
към текста >>
По
отношение
на това той остана след това подобен на себе си през целия си живот.
Когато се говори за влиянието на по-стари и съвременни мислители върху развитието на Гьотевия дух, това не може да става в смисъла, че той е образувал своите възгледи на основата на техните учения. Начинът, по който той трябваше да мисли, как той виждаше света, беше предварително изграден като заложба в неговата природа. А именно тази заложба е съществувала от най-ранна младост в неговото същество.
По отношение на това той остана след това подобен на себе си през целия си живот.
Съществуват предимно две важни характерни черти, които ще разгледаме тук. Първата характерна черта е стремежът към изворите, към дълбочината на всяко битие. В последна сметка това е вярата в идеята. Предчувствието на нещо по-висше, по-добро постоянно изпълва Гьоте. Бихме искали да наречем това една дълбока религиозна черта на неговия дух.
към текста >>
Карл Юлиус Шрьоер е показал това по един много одухотворен начин по
отношение
на поведението на Гьоте в любовта.
Предчувствието на нещо по-висше, по-добро постоянно изпълва Гьоте. Бихме искали да наречем това една дълбока религиозна черта на неговия дух. Това, което за много хора е една потребност: Да снижат нещата към себе си, като изхвърлят от тях всичко свещено, това Гьоте не познава. Обаче той има другата потребност, да предчувства нещо по-висше и да се стреми да се издигне до него. Той се стреми да добие от всяко нещо онази страна, чрез която то става свещено.
Карл Юлиус Шрьоер е показал това по един много одухотворен начин по отношение на поведението на Гьоте в любовта.
Всичко лекомислено, повърхностно е изхвърлено и любовта става за Гьоте едно религиозно чувство. Тази основна черта на неговото същество е изразена най-красиво в неговите думи:
към текста >>
Това е неговото
отношение
към философите.
Ако и неговият начин да разглежда нещата да лежеше дълбоко в неговото същество, той все пак се нуждаеше от един език, за да го изрази. Неговото същество действаше философски, т.е. така, че то може да се изрази само във философски формули, може да бъде оправдано само от философски предпоставки. И за да осъзнае ясно това, което той самият беше, за да знае това, което беше в него живо действие, за това търсеше той философите. Той търсеше при тях едно обяснение и едно оправдание на своето същество.
Това е неговото отношение към философите.
За тази цел изучи той Спиноза в своята младост и влезе в научни преговори със съвременните му философи. На млади години на поета му се струваше, че най-добре изразяват неговото собствено същество Спиноза и Джордано Бруно. Знаменателно е, че и с двамата философи той се запознава първо чрез съчинения на техните противници и въпреки това обстоятелство той позна, че техните учения отговаряха на неговата природа. Особено при неговите отношения към ученията на Джордано Бруно ние виждаме потвърдено казаното от нас. Той се запознава с него от речника на Бейл, където той е остро нападан.
към текста >>
И когато по
отношение
на тази дълбока, вътрешна хармония на Гьотевото същество с участието на Спиноза постоянно се изтъква съвършено вътрешното обстоятелство: Гьоте е бил привлечен към Спиноза, защото както и този последният не е искал да търпи крайните причини в обяснението на света, това свидетелства за едно повърхностно оценяване на положението на нещата.
Това, което познаваме като логическа необходимост, е това, защото на него му е присъща същността на Божественото, т.е. вечната закономерност. Това беше един възглед съобразен с Гьотевия дух. Неговата твърда вяра, че в цялата своя работа природата ни изявява нещо божествено, стоеше пред него в най-ясни изречения: "Аз се придържам здраво и по-здраво към обожанието на Бога на атеиста /Спиноза/", пише той на Якоби, когато този по следният искаше да покаже учението на Спиноза в една друга светлина. В това се състои родството на Гьоте със Спиноза.
И когато по отношение на тази дълбока, вътрешна хармония на Гьотевото същество с участието на Спиноза постоянно се изтъква съвършено вътрешното обстоятелство: Гьоте е бил привлечен към Спиноза, защото както и този последният не е искал да търпи крайните причини в обяснението на света, това свидетелства за едно повърхностно оценяване на положението на нещата.
Че Гьоте както и Спиноза отхвърляха последните причини, това беше само едно последствие на техните възгледи. Нека само ясно си представим теорията за последните причини. Дадено нещо се обяснява по отношение на неговото съществуване и устройство чрез това, че се излага /доказва/ неговата необходимост за нещо друго. Показва се, това нещо е така и така устроено, защото другото е така и така. Това предполага, че съществува една мирова Основа /Първопричина/, която стои над двете същества и ги устройва така, че те си подхождат едно за друго.
към текста >>
Дадено нещо се обяснява по
отношение
на неговото съществуване и устройство чрез това, че се излага /доказва/ неговата необходимост за нещо друго.
Неговата твърда вяра, че в цялата своя работа природата ни изявява нещо божествено, стоеше пред него в най-ясни изречения: "Аз се придържам здраво и по-здраво към обожанието на Бога на атеиста /Спиноза/", пише той на Якоби, когато този по следният искаше да покаже учението на Спиноза в една друга светлина. В това се състои родството на Гьоте със Спиноза. И когато по отношение на тази дълбока, вътрешна хармония на Гьотевото същество с участието на Спиноза постоянно се изтъква съвършено вътрешното обстоятелство: Гьоте е бил привлечен към Спиноза, защото както и този последният не е искал да търпи крайните причини в обяснението на света, това свидетелства за едно повърхностно оценяване на положението на нещата. Че Гьоте както и Спиноза отхвърляха последните причини, това беше само едно последствие на техните възгледи. Нека само ясно си представим теорията за последните причини.
Дадено нещо се обяснява по отношение на неговото съществуване и устройство чрез това, че се излага /доказва/ неговата необходимост за нещо друго.
Показва се, това нещо е така и така устроено, защото другото е така и така. Това предполага, че съществува една мирова Основа /Първопричина/, която стои над двете същества и ги устройва така, че те си подхождат едно за друго. Обаче когато мировата Първооснова е присъща на всяко нещо, тогава този начин на обяснение няма никакъв смисъл. Защото тогава устройството на дадено нещо трябва да ни се яви като последствие на действащия в него принцип. Ние ще търсим в природата на дадено нещо, защото е така, а не иначе.
към текста >>
Също и
отношение
то на Гьоте към Спиноза не трябва да се схваща по друг начин, освен така, че той намери у него формулите, научния език, за да изрази живеещия в него свят.
Също и отношението на Гьоте към Спиноза не трябва да се схваща по друг начин, освен така, че той намери у него формулите, научния език, за да изрази живеещия в него свят.
към текста >>
Когато преминем сега към
отношение
то на Гьоте към съвременните му философи, ние трябва да говорим преди всичко за Кант.
Когато преминем сега към отношението на Гьоте към съвременните му философи, ние трябва да говорим преди всичко за Кант.
Кант се счита всеобщо като основател на днешната философия. По неговата време той предизвика едно такова мощно движение, че за всеки образован човек беше една необходимост да се обясни с него. За Гьоте също това обяснение става една необходимост. Обаче то не можа да бъде за него плодотворно. Защото съществува една дълбока противоположност между това, което Кантовата философия учи, и това, което познаваме като Гьотев начин на мислене.
към текста >>
След това той се старае да установи взаимното
отношение
на тези две области чрез понятия; и това отново без да пита, какъв смисъл има едно такова установяване.
Ние виждаме веднага в тази теоретична философия противоположния полюс на Гьотевата философия. Според Кант дадената действителност бива определена според самите нас; тя е такава, защото ние си я представяме така. Кант прескача същинския теоретико-познавателен въпрос. При навлизането в своята критика на разума той прави две стъпки, които не оправдава, и от тази грешка страда цялата негова философска постройка. Той поставя веднага разликата между субект и обект, без да пита, какво значение има въобще, когато умът предприема разделянето на две области на действителността /тук познаващият субект и познатият обект/.
След това той се старае да установи взаимното отношение на тези две области чрез понятия; и това отново без да пита, какъв смисъл има едно такова установяване.
Ако не би виждал криво главния въпрос на теорията на познанието, той би забелязал, че различаването на субект и обект е една преходна точка на нашето познание, че на основата и на двете стои едно по-дълбоко, доловимо от разума единство и че онова, което се признава като свойство на една вещ, доколкото си го представяме по отношение на един познаващ субект, съвсем няма само една субективна валидност. Вещта е едно единство на разума, а разделянето в една "вещ в себе си" и "вещ за нас" е продукт на ума. Следователно не е правилно да се каже, че това, което признаваме в едно отношение на дадена вещ, може да и бъде отречено в друго отношение. Защото независимо от това, дали веднъж разглеждам същата вещ под тази гледна точка, а друг път под една друга, все пак тя е едно единно цяло.
към текста >>
Ако не би виждал криво главния въпрос на теорията на познанието, той би забелязал, че различаването на субект и обект е една преходна точка на нашето познание, че на основата и на двете стои едно по-дълбоко, доловимо от разума единство и че онова, което се признава като свойство на една вещ, доколкото си го представяме по
отношение
на един познаващ субект, съвсем няма само една субективна валидност.
Според Кант дадената действителност бива определена според самите нас; тя е такава, защото ние си я представяме така. Кант прескача същинския теоретико-познавателен въпрос. При навлизането в своята критика на разума той прави две стъпки, които не оправдава, и от тази грешка страда цялата негова философска постройка. Той поставя веднага разликата между субект и обект, без да пита, какво значение има въобще, когато умът предприема разделянето на две области на действителността /тук познаващият субект и познатият обект/. След това той се старае да установи взаимното отношение на тези две области чрез понятия; и това отново без да пита, какъв смисъл има едно такова установяване.
Ако не би виждал криво главния въпрос на теорията на познанието, той би забелязал, че различаването на субект и обект е една преходна точка на нашето познание, че на основата и на двете стои едно по-дълбоко, доловимо от разума единство и че онова, което се признава като свойство на една вещ, доколкото си го представяме по отношение на един познаващ субект, съвсем няма само една субективна валидност.
Вещта е едно единство на разума, а разделянето в една "вещ в себе си" и "вещ за нас" е продукт на ума. Следователно не е правилно да се каже, че това, което признаваме в едно отношение на дадена вещ, може да и бъде отречено в друго отношение. Защото независимо от това, дали веднъж разглеждам същата вещ под тази гледна точка, а друг път под една друга, все пак тя е едно единно цяло.
към текста >>
Следователно не е правилно да се каже, че това, което признаваме в едно
отношение
на дадена вещ, може да и бъде отречено в друго
отношение
.
При навлизането в своята критика на разума той прави две стъпки, които не оправдава, и от тази грешка страда цялата негова философска постройка. Той поставя веднага разликата между субект и обект, без да пита, какво значение има въобще, когато умът предприема разделянето на две области на действителността /тук познаващият субект и познатият обект/. След това той се старае да установи взаимното отношение на тези две области чрез понятия; и това отново без да пита, какъв смисъл има едно такова установяване. Ако не би виждал криво главния въпрос на теорията на познанието, той би забелязал, че различаването на субект и обект е една преходна точка на нашето познание, че на основата и на двете стои едно по-дълбоко, доловимо от разума единство и че онова, което се признава като свойство на една вещ, доколкото си го представяме по отношение на един познаващ субект, съвсем няма само една субективна валидност. Вещта е едно единство на разума, а разделянето в една "вещ в себе си" и "вещ за нас" е продукт на ума.
Следователно не е правилно да се каже, че това, което признаваме в едно отношение на дадена вещ, може да и бъде отречено в друго отношение.
Защото независимо от това, дали веднъж разглеждам същата вещ под тази гледна точка, а друг път под една друга, все пак тя е едно единно цяло.
към текста >>
Нашето знание за нещата съществува само по
отношение
на самите нас, то е валидно само за нашата индивидуалност.
Представлява една грешка, която се промъква през цялата учебна система на Кант, че той счита сетивното разнообразие като нещо твърдо и вярва, че науката се състои в това, да доведем това разнообразие в една система. Той съвсем не предполага, че разнообразното съвсем не е нещо последно, което трябва да преодолеем, ако искаме да го разберем; и поради това за него всяка теория е само една прибавка, която умът и разумът добавят към опитността. За него идеята не е това, което се явява на разума като по-дълбоката основа на дадения свят, когато той е преодолял разположението на повърхността разнообразие, а само един методически принцип, според който разумът подрежда явленията с оглед на техния по-лесен обзор. Ние бихме сгрешили според Кантовия възглед, ако бихме разглеждали нещата като изведими от идеята; според неговото мнение ние можем да подредим нашите опитности само така, като че те произхождат от едно единство. Според Кант ние нямаме никакво предчувствие за основата на нещата, за "вещта в себе си".
Нашето знание за нещата съществува само по отношение на самите нас, то е валидно само за нашата индивидуалност.
Гьоте не можеше да добие много от този възглед върху света. За него разглеждането на нещата по отношение на самите нас оставаше нещо съвършено второстепенно, нещо, което засяга въздействието на предметите върху нашето чувство на удоволствие и неудоволствие; той изисква от науката нещо повече от простото сведение, какви са нещата по отношение на самите нас. В статията "Опитът като посредник между обекта и субекта" е определена задачата на изследователя. Той трябва да взема мащаба за познанието, данните за обсъждане на нещата не от себе си, а от кръга на самите неща, които наблюдава. С това единствено изречение е охарактеризира на дълбоката противоположност между Кантовия и Гьотевия начин на мислене.
към текста >>
За него разглеждането на нещата по
отношение
на самите нас оставаше нещо съвършено второстепенно, нещо, което засяга въздействието на предметите върху нашето чувство на удоволствие и неудоволствие; той изисква от науката нещо повече от простото сведение, какви са нещата по
отношение
на самите нас.
За него идеята не е това, което се явява на разума като по-дълбоката основа на дадения свят, когато той е преодолял разположението на повърхността разнообразие, а само един методически принцип, според който разумът подрежда явленията с оглед на техния по-лесен обзор. Ние бихме сгрешили според Кантовия възглед, ако бихме разглеждали нещата като изведими от идеята; според неговото мнение ние можем да подредим нашите опитности само така, като че те произхождат от едно единство. Според Кант ние нямаме никакво предчувствие за основата на нещата, за "вещта в себе си". Нашето знание за нещата съществува само по отношение на самите нас, то е валидно само за нашата индивидуалност. Гьоте не можеше да добие много от този възглед върху света.
За него разглеждането на нещата по отношение на самите нас оставаше нещо съвършено второстепенно, нещо, което засяга въздействието на предметите върху нашето чувство на удоволствие и неудоволствие; той изисква от науката нещо повече от простото сведение, какви са нещата по отношение на самите нас.
В статията "Опитът като посредник между обекта и субекта" е определена задачата на изследователя. Той трябва да взема мащаба за познанието, данните за обсъждане на нещата не от себе си, а от кръга на самите неща, които наблюдава. С това единствено изречение е охарактеризира на дълбоката противоположност между Кантовия и Гьотевия начин на мислене. Докато при Кант всяко съждение върху нещата е само един продукт от субекта и обект и дава само едно знание върху това, как субектът гледа обекта, при Гьоте субектът преминава безкористно в обекта и взема данните за обсъждане от кръга на нещата. Ето защо Гьоте казва за самите ученици на Кант: "Те ме слушаха, обаче не можаха да ми възразят нищо, нито да ми бъдат въобще от полза." Поетът считаше, че е добил нещо по вече от Кантовата Критика на разсъдъчната способност*/*Шелинг, Първи очерк на една система на Натурфилософията, Увод и т.н.; Йена 1799, стр.22/.
към текста >>
Гьоте е бил несравнимо повече подпомогнат във философско
отношение
от Шилер отколкото от Кант.
Гьоте е бил несравнимо повече подпомогнат във философско отношение от Шилер отколкото от Кант.
Чрез Шилер той бе доведен именно с една степен по-нататък в познанието на своя начин на мислене. До онзи знаменит разговор със Шилер Гьоте беше упражнил определен начин да гледа света. Той беше разглеждал растения, беше поставил на тяхната основа едно първично растение /прарастение/ и беше извел отделните форми от това прарастение. Това прарастение, /а също така и едно съответно първично животно/ се беше оформило в неговия дух, и му беше послужило при обяснението на съответните явления. Обаче той никога не беше размислил върху това, що е това прарастение в неговата същност.
към текста >>
Тук се касае за общото
отношение
на Шопенхауеровото учение към Гьоте*./*Заслужава да бъде прочетена студията на д-р Ад.Харпф "Гьоте и Шопехауер" /Месечни философски Тетрадки 1885 г./ Харпф, който е написал също така едно сполучливо съчинение върху "Гьотевия принцип на познанието" /Месечни философски Тетрадки 1884 г./, показва съвпадението на "Иманентния догматизъм" на Шопенхауер с обективното знание на Гьоте.
Така следователно Гьотевият възглед на света предлага достатъчно опорни точки за едно философско развитие. Обаче тези опорни точки са били подхванати първо само от учениците на Хегел. Останалата философия се отнася отрицателно към Гьотевия възглед. Само Шопенхауер се опира върху някои точки дадени от високоценения от него поет. Ние ще говорим по-нататък за неговата апологетика на учението за цветовете.
Тук се касае за общото отношение на Шопенхауеровото учение към Гьоте*./*Заслужава да бъде прочетена студията на д-р Ад.Харпф "Гьоте и Шопехауер" /Месечни философски Тетрадки 1885 г./ Харпф, който е написал също така едно сполучливо съчинение върху "Гьотевия принцип на познанието" /Месечни философски Тетрадки 1884 г./, показва съвпадението на "Иманентния догматизъм" на Шопенхауер с обективното знание на Гьоте.
Харпф не намира принципната разлика между Гьоте и Шопенхауер, така както ние я охарактеризирахме по-горе, той самият е бил шопенхаурианец. Въпреки това неговите изложения заслужават внимание./
към текста >>
Обаче там, където по
отношение
на обяснението на света се нуждае от нещо положително, той призовава на помощ идеята.
Философията на Хартман е идеализъм. Вярно е,че той не иска да бъде само идеалист.
Обаче там, където по отношение на обяснението на света се нуждае от нещо положително, той призовава на помощ идеята.
И най-важното е, че той си представя, че идеята стои навсякъде на основата.
към текста >>
Хартман е третирал това понятие във феноменално и метафизическо
отношение
/виж "Моралното Съзнание" ІІ издание Берлин 1885 г., стр.225-247, 629-651, 641, 638-641/.
Хартман е третирал това понятие във феноменално и метафизическо отношение /виж "Моралното Съзнание" ІІ издание Берлин 1885 г., стр.225-247, 629-651, 641, 638-641/.
Само че той не предава на любовта стойността на последната дума на етиката./ Там, където не повдигаме никаква лична претенция, понеже обективно е това, което ни движи, там, където намираме мотива на дейността в самото действие, в самото деяние, там ние постъпваме морално. Обаче там ние действаме от любов. Тук всяка собствена воля, всичко лично трябва да изчезне. За мощно и здраво действащия дух на Хартман е характерно, че въпреки че е схванал първо идеята в едностранчивата форма на несъзнателното, той все пак е проникнал до конкретния идеализъм и че, въпреки че в етиката е изходил от песимизма, това погрешно становище все пак го е довело до моралното учение на Любовта. Песимизмът на Хартман няма смисъл, който влагат в него онези хора, които се оплакват за безплодието на нашата деятелност, защото смятат да извлекат от това едно оправдание за своето бездействие, не искайки да правят нищо.
към текста >>
Вечната загадка на света се изразява именно в отделни индивиди; ето защо можем да кажем: Днес висотата на възгледа на един човек може да се измери в
отношение
то, в което възгледът се намира спрямо Гьотевия възглед.
Хартман изхожда от предпоставки различни от тези на Гьоте; обаче в хода на развитието на неговите мисли на всяка крачка ние срещаме пътя на идеите на Гьоте. Ние изнасяме това тук, защото за нас беше важно да покажем дълбоката, вътрешна солидност на Гьотевия възглед за света. Този възглед е така дълбоко обоснован в същината на света, че ние трябва да срещнем неговите основни черти навсякъде там, където енергичното мислене прониква до изворите на знанието. В този Гьоте всичко беше така много първично, така настрана от всеки моден възглед, че в противникът трябва да мисли в неговия смисъл.
Вечната загадка на света се изразява именно в отделни индивиди; ето защо можем да кажем: Днес висотата на възгледа на един човек може да се измери в отношението, в което възгледът се намира спрямо Гьотевия възглед.
към текста >>
17.
12. ГЬОТЕ И МАТЕМАТИКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Към главните пречки, които стоят срещу едно правилно оценяване на значението на Гьоте за науката, принадлежи предразсъдъкът, който съществува относно неговото
отношение
към математиката.
Към главните пречки, които стоят срещу едно правилно оценяване на значението на Гьоте за науката, принадлежи предразсъдъкът, който съществува относно неговото отношение към математиката.
Този предразсъдък е двояк. От една страна се мисли, че Гьоте е бил враг на тази наука и по най-остър начин не е оценил значение той за човешкото познание; на второ място твърди се, че поетът е изключил всяко математическо третиране от частите на природоучението посветени на физиката с които се е занимавал, защото не е имал никакво математическо образование и затова математическото третиране на научните въпроси е било неудобно за него.
към текста >>
Той знаеше, коя е основата на сигурността на математическите теореми; той си беше образувал една ясна представа върху това, в какво
отношение
стои математическата закономерност към другите закономерности.
Всичко се свежда дотам, да установим, какво има да върши математиката и къде започва нейното прилагане в естествената наука. Върху това Гьоте действително е направил най-съвестните наблюдения. Там, където става дума да определи границите на своята производителна сила, поетът е развил едно остроумие, което е надминато само от неговото гениално проникновение. Върху това бихме искали да обърнем вниманието на онези, които не знаят да кажат за Гьотевото научно мислене нищо друго, освен това, че му е липсвал логическият начин на мислене. Начинът, по който Гьоте определяше границата между естественонаучния метод, който прилагаше, и този на математиците, издава едно дълбоко проникване в природата на математическата наука.
Той знаеше, коя е основата на сигурността на математическите теореми; той си беше образувал една ясна представа върху това, в какво отношение стои математическата закономерност към другите закономерности.
към текста >>
Гьоте назовава това
отношение
с думите: "математиката е, както диалектиката, един орган на вътрешното по-висше разбиране; в нейното упражнение тя е едно изкуство както и красноречието”.
Нещата на действителността, доколкото те са величина и число, позволяват след това прилагането на математическите истини. Следователно решителна грешка е да се вярва, че с математическите съждения можем да обхванем цялата природа. Природата не е именно само количество; тя е също и качество, а математиката има работа само с първото. Следователно математическото третиране на нещата и това, което се занимава с чисто качественото, трябва да работят ръка за ръка. Те ще се срещнат при обекта, от който всяко едно обхваща една страна.
Гьоте назовава това отношение с думите: "математиката е, както диалектиката, един орган на вътрешното по-висше разбиране; в нейното упражнение тя е едно изкуство както и красноречието”.
И за двете нищо няма стойност освен формата; съдържанието им е безразлично. Дали математиката изчислява пфениги или гвинеи, дали реториката защищава нещо истинно или погрешно, и за двете това е все едно* /*Сентенции в проза, цитир. на др. място, стр.405/. И: "Кой не признава, че математиката, като един от най-чудесните човешки органи, е ползувала много физиката от една страна* /* Очерк на една теория на цветовете, 724; Ест.Н.ІІІ, стр.277./.
към текста >>
18.
14. МЕТЕОРОЛОГИЧНИТЕ ПРЕДСТАВИ НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Също както по
отношение
на геологията, греши се и по
отношение
на метеорологията, когато се спираме на това, което Гьоте фактически е постигнал и търсим в него главното*/*виж "Опит за една теория на времето; раздел: "Самоизпитване"; Е.Н.898/.
Също както по отношение на геологията, греши се и по отношение на метеорологията, когато се спираме на това, което Гьоте фактически е постигнал и търсим в него главното*/*виж "Опит за една теория на времето; раздел: "Самоизпитване"; Е.Н.898/.
Неговите метеорологически опити не са никъде завършени. Навсякъде трябва да насочваме погледа си върху намерението. Неговото мислене беше винаги насочено към това, да намери съдържателната*/*виж "Значително съдействие чрез една единствена дума"; Е.Н.ІІ,31 и сл./ точка, от която една поредица от явления се регулира от вътре. Всяко обяснение, което прибягва тук и там до нещо външно, случайно, за да свърже една редовна поредица от явления, не беше съобразно с неговото схващане. Когато се натъкваше на
към текста >>
19.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Човек трябва да има смелостта да си признае всичко това по
отношение
на съвременната естествена наука, въпреки великите и достойни за удивление постижения, които същата естествена наука е отбелязала в областта на техниката.
Човек трябва да има смелостта да си признае всичко това по отношение на съвременната естествена наука, въпреки великите и достойни за удивление постижения, които същата естествена наука е отбелязала в областта на техниката.
Защото тези постижения нямат нищо общо с истинската потребност от познание на природата. Ние можахме да констатираме при съвременници, на които дължим открития, значението на които за бъдещето още не може да се предчувствува, че на тях им липсва една по-дълбока научна потребност. Едно нещо е да наблюдаваш процесите на природата, за да поставиш нейните сили в служба на техниката, друго нещо е с помощта на тези процеси да се стремиш да вникнеш по-дълбоко в същността на действието на природата. Истинската наука съществува само там, където духът търси задоволяване на своите потребности без външна цел.
към текста >>
Тези са въпросите, които възникват за нас по
отношение
на сетивния свят.
Никога! Защото, защо при едно второ наблюдение ние би трябвало да се чувстваме по-задоволени отколкото при първото? Ако духът би бил задоволен с наблюдението на обекта, той би бил задоволен още с първия наблюдаван обект. Обаче същинският въпрос не е този за едно второ наблюдение, а за идейната основа на наблюденията. Какво идейно обяснение допуска това наблюдение, как трябва аз да го мисля, за да ми се яви то възможно?
Тези са въпросите, които възникват за нас по отношение на сетивния свят.
Аз трябва да търся от глъбините на самия моя дух това, което ми липсва по отношение на сетивния свят. Щом аз не мога да си създам по-висшата природа, към която се стреми моят дух спрямо сетивната природа, то никоя сила навъншния свят не може да я създаде. Следователно резултатите на науката могат да дойдат само от духа; следователно те могат да бъдат само идеи.
към текста >>
Аз трябва да търся от глъбините на самия моя дух това, което ми липсва по
отношение
на сетивния свят.
Защото, защо при едно второ наблюдение ние би трябвало да се чувстваме по-задоволени отколкото при първото? Ако духът би бил задоволен с наблюдението на обекта, той би бил задоволен още с първия наблюдаван обект. Обаче същинският въпрос не е този за едно второ наблюдение, а за идейната основа на наблюденията. Какво идейно обяснение допуска това наблюдение, как трябва аз да го мисля, за да ми се яви то възможно? Тези са въпросите, които възникват за нас по отношение на сетивния свят.
Аз трябва да търся от глъбините на самия моя дух това, което ми липсва по отношение на сетивния свят.
Щом аз не мога да си създам по-висшата природа, към която се стреми моят дух спрямо сетивната природа, то никоя сила навъншния свят не може да я създаде. Следователно резултатите на науката могат да дойдат само от духа; следователно те могат да бъдат само идеи.
към текста >>
Светът на мислите оживява в нашата вътрешност, застава срещу наблюдаемите обекти и пита: какво
отношение
има този заставащ срещу мене свят към самия мене?
Срещу това не може да се каже: Каква полза от всяко схващане на света на явленията в мисли, щом може би нещата на този свят не допускат едно такова схващане на тяхната природа? Този въпрос може да зададе само онзи, който не е схванал целия въпрос в неговата ядка.
Светът на мислите оживява в нашата вътрешност, застава срещу наблюдаемите обекти и пита: какво отношение има този заставащ срещу мене свят към самия мене?
Що е той по отношение на мене? Аз съм тук с моята витаеща над всяка преходност идейна необходимост; аз имам в мене силата да си изясня сам. Обаче как обяснявам аз, това което застава срещу мене?
към текста >>
Що е той по
отношение
на мене?
Срещу това не може да се каже: Каква полза от всяко схващане на света на явленията в мисли, щом може би нещата на този свят не допускат едно такова схващане на тяхната природа? Този въпрос може да зададе само онзи, който не е схванал целия въпрос в неговата ядка. Светът на мислите оживява в нашата вътрешност, застава срещу наблюдаемите обекти и пита: какво отношение има този заставащ срещу мене свят към самия мене?
Що е той по отношение на мене?
Аз съм тук с моята витаеща над всяка преходност идейна необходимост; аз имам в мене силата да си изясня сам. Обаче как обяснявам аз, това което застава срещу мене?
към текста >>
Какво
отношение
съществува между тези две същности, които постоянно ни се явяват разделени една от друга?
Тук е мястото, където за нас намира отговор един важен въпрос, който например Фридрих Теодор вишер е повдигнал многократно и е обяснил като средище на всяко философско размишление: Въпросът за връзката между духа и природата.
Какво отношение съществува между тези две същности, които постоянно ни се явяват разделени една от друга?
Когато този въпрос се постави правилно, тогава неговият отговор не толкова труден, колкото изглежда. Какъв смисъл може да има въпросът? Той не се задава от едно същество, което би стояло като едно трето лице над природата в духа и от тази точка на своето положение би изследвало онази връзка, а се задава от едното от двете същества, от самия Дух. Този последният пита: Какво отношение съществува между мене и природата? А това не значи нищо друго освен: как мога за да се доведа сам до едно отношение към стоящата срещу мене природа?
към текста >>
Този последният пита: Какво
отношение
съществува между мене и природата?
Тук е мястото, където за нас намира отговор един важен въпрос, който например Фридрих Теодор вишер е повдигнал многократно и е обяснил като средище на всяко философско размишление: Въпросът за връзката между духа и природата. Какво отношение съществува между тези две същности, които постоянно ни се явяват разделени една от друга? Когато този въпрос се постави правилно, тогава неговият отговор не толкова труден, колкото изглежда. Какъв смисъл може да има въпросът? Той не се задава от едно същество, което би стояло като едно трето лице над природата в духа и от тази точка на своето положение би изследвало онази връзка, а се задава от едното от двете същества, от самия Дух.
Този последният пита: Какво отношение съществува между мене и природата?
А това не значи нищо друго освен: как мога за да се доведа сам до едно отношение към стоящата срещу мене природа? Как мога да изразя това отношение според живеещите в мене потребности? Аз живея в идеи; каква идея отговаря на природата, как мога аз да изразя като идея това, което съзерцавам като природа? Често пъти става така, че сами си затваряме пътя за един задоволителен отговор чрез едно погрешно поставяне на въпроса. Обаче един правилен въпрос е вече половин отговор.
към текста >>
А това не значи нищо друго освен: как мога за да се доведа сам до едно
отношение
към стоящата срещу мене природа?
Какво отношение съществува между тези две същности, които постоянно ни се явяват разделени една от друга? Когато този въпрос се постави правилно, тогава неговият отговор не толкова труден, колкото изглежда. Какъв смисъл може да има въпросът? Той не се задава от едно същество, което би стояло като едно трето лице над природата в духа и от тази точка на своето положение би изследвало онази връзка, а се задава от едното от двете същества, от самия Дух. Този последният пита: Какво отношение съществува между мене и природата?
А това не значи нищо друго освен: как мога за да се доведа сам до едно отношение към стоящата срещу мене природа?
Как мога да изразя това отношение според живеещите в мене потребности? Аз живея в идеи; каква идея отговаря на природата, как мога аз да изразя като идея това, което съзерцавам като природа? Често пъти става така, че сами си затваряме пътя за един задоволителен отговор чрез едно погрешно поставяне на въпроса. Обаче един правилен въпрос е вече половин отговор.
към текста >>
Как мога да изразя това
отношение
според живеещите в мене потребности?
Когато този въпрос се постави правилно, тогава неговият отговор не толкова труден, колкото изглежда. Какъв смисъл може да има въпросът? Той не се задава от едно същество, което би стояло като едно трето лице над природата в духа и от тази точка на своето положение би изследвало онази връзка, а се задава от едното от двете същества, от самия Дух. Този последният пита: Какво отношение съществува между мене и природата? А това не значи нищо друго освен: как мога за да се доведа сам до едно отношение към стоящата срещу мене природа?
Как мога да изразя това отношение според живеещите в мене потребности?
Аз живея в идеи; каква идея отговаря на природата, как мога аз да изразя като идея това, което съзерцавам като природа? Често пъти става така, че сами си затваряме пътя за един задоволителен отговор чрез едно погрешно поставяне на въпроса. Обаче един правилен въпрос е вече половин отговор.
към текста >>
С това те влизат в
отношение
"едно от друго" по пространство и време.
Под съществено тук разбираме това, чрез което дадено нещо е всъщност именно това, като което то се представя. Важното не е, че в определен момент нещо се появява, а какво се появява. Сборът на всички тези изразени с "какво" определения, съставлява в съдържанието на света. Но това "какво" се изявява в най-разнообразните определения, в най-различните форми. Всички тези форми са свързани помежду си, те взаимно се обуславят.
С това те влизат в отношение "едно от друго" по пространство и време.
Обаче понятието материя дължи своето раждане само на едно съвършено погрешно схващане на понятието за време. Вярва се, че светът би се изпарил в една недействителна илюзия, ако не бихме си представили на основата на променящия се сбор от събития нещо постоянно във времето, нещо непроменящо се, което остава, докато неговите определения се променят. Обаче времето не е един съд, в който стават промените; то не е преди нещата и вън от тях. Времето е сетивния израз за обстоятелството, че според тяхното съдържание фактите са зависими в тяхното редуване един от друг. Да предположим, че имаме работа с възприемаемия комплекс от факти А1, Б1, В1, Г1, Д1.
към текста >>
Това, което можем да установим сега в света на фактите, е
отношение
то на А, Б и В.
Но работата не стои така. Да предположим, че съдържащият се в света на фактите елемент А стои в някаква връзка с елемента Б. Естествено, съобразно нашите изложения, и двата елемента не са нищо повече от явления. Връзката се явява също като явление. Това явление ще наречем В.
Това, което можем да установим сега в света на фактите, е отношението на А, Б и В.
Обаче наред с А, Б и В във възприемаемия свят съществуват още безкрайно много такива елементи. Да вземем един случаен четвърти елемент, Г; този елемент се прибавя и веднага ще се представи изменено. Вместо А заедно с Б да имат като последствие В, чрез прибавянето на Г ще се яви едно съществено друго явление, Д.
към текста >>
За да ми се яви едно явление, причина за това са други явления, намиращи се в по-близко или по-далечно
отношение
.
Именно за това се касае. Когато заставаме срещу едно явление, ние го виждаме многостранно обусловено. Ние трябва да търсим всички отношения, ако искаме да разберем явлението. Обаче тези отношения са различни, по-близки и по-далечни.
За да ми се яви едно явление, причина за това са други явления, намиращи се в по-близко или по-далечно отношение.
Някой от тях са обусловено необходими, за да направят въобще да се роди едно такова явление, други наистина не биха възпрепятствували раждането на едно така устроено явление, ако не биха били налице; но те обуславят именно то да се роди така. От това виждаме, че трябва да правим разлика между необходими и случайни условия на едно явление. Но явления, които се раждат така, че при това съдействуват само необходимите условия, ние можем да ги наречем първични, а другите можем да наречем изведени. Когато разберем първичните явления от техните условия, тогава чрез прибавянето на нови условия ние можем да разберем също така и изведените.
към текста >>
Към тях трябва да прибавим след това онези условия, които стоят в едно по-далечно
отношение
с първите, за да видим, как те изменят първоначалните явления.
Когато заставаме срещу една сфера от явления, тогава щом сме се издигнали над простото описание и регистриране, ние трябва да установим първо онези елементи които се обуславят по необходимост помежду си, и да ги поставим като първични явления.
Към тях трябва да прибавим след това онези условия, които стоят в едно по-далечно отношение с първите, за да видим, как те изменят първоначалните явления.
към текста >>
Това е
отношение
то на науката към света на явленията: В този последния явленията се явяват изцяло като изведени, поради което предварително са неразбираеми; в науката на челно място застават първичните явления, а изведените се явяват като последствие, благодарение на което цялата връзка става разбираема.
Това е отношението на науката към света на явленията: В този последния явленията се явяват изцяло като изведени, поради което предварително са неразбираеми; в науката на челно място застават първичните явления, а изведените се явяват като последствие, благодарение на което цялата връзка става разбираема.
Системата на науката се различава от системата на природата чрез това, че в системата на науката връзката на явленията е установена чрез ума и чрез това е направена разбираема. Науката не трябва никога да прибавя нещо към света на явленията, а тя има задачата само да разкрие забулените връзки. Всяко използуване на ума трябва да се ограничи само в тази последна работа. Прибягвайки към нещо, което не се показва като явление, за да обясним явленията, умът и всяка научна работа излизат вън от границите на своето право и на своята власт.
към текста >>
Тя не е съставена от по-прости елементи", изразява неговия възглед в това
отношение
.
Нютон също виждаше цветът да се явява във връзка със светлината, обаче той размишляваше само спекулативно: Как се ражда цветът от светлината? Това беше присъщо на неговия спекулативен начин на мислене; това не беше присъщо на Гьотевия обективен и правилно разбиращ себе си начин на мислене. Ето защо за него Нютоновото предположение: "светлината е съставена от цветни светлини" трябваше да се яви като резултат на една неправилна спекулация. Той считаше, че има право да се изкаже само върху връзката между светлина и цвят при прибавянето на определено условие, но не и да се произнесе върху самата светлина прибягвайки до едно спекулативно понятие. Ето защо неговото изречение: "Светлината е най-простата, най-неразложената, най-хомогенната същност, която познаваме.
Тя не е съставена от по-прости елементи", изразява неговия възглед в това отношение.
Всички изказвания върху композицията на светлината са само изказвания на ума върху едно явление. Обаче властта на ума се простира само над изказвания върху връзката на явленията.
към текста >>
Ако учените не биха търсили разликата между двете теории на цветовете в два противоречащи си начина на тълкуване, които те искаха след това да изследват по
отношение
на тяхната оправданост, тогава Гьотевата теория на цветовете отдавна би била оценена в нейното високо научно значение.
Ако учените не биха търсили разликата между двете теории на цветовете в два противоречащи си начина на тълкуване, които те искаха след това да изследват по отношение на тяхната оправданост, тогава Гьотевата теория на цветовете отдавна би била оценена в нейното високо научно значение.
Само онзи, който е изцяло изпълнен с такива основно погрешни представи, че от възприятията трябва да отидем обратно към причината на възприятията чрез разсъдъчно размишление, той може още да постави въпроса по начина, както днешната физика върши това. Обаче който е наясно по въпроса, че обяснение на явленията не значи нищо друго, освен наблюдаване на същите в една установена от ума връзка, той трябва да приеме по принцип Гьотевото учение за цветовете. Защото то е последствие на едно правилно схващане на отношението на нашето мислене към природата. Нютон нямаше това схващане. Естествено аз нямам намерение да защищавам всички подробности на Гьотевата теория на цветовете.
към текста >>
Защото то е последствие на едно правилно схващане на
отношение
то на нашето мислене към природата.
Ако учените не биха търсили разликата между двете теории на цветовете в два противоречащи си начина на тълкуване, които те искаха след това да изследват по отношение на тяхната оправданост, тогава Гьотевата теория на цветовете отдавна би била оценена в нейното високо научно значение. Само онзи, който е изцяло изпълнен с такива основно погрешни представи, че от възприятията трябва да отидем обратно към причината на възприятията чрез разсъдъчно размишление, той може още да постави въпроса по начина, както днешната физика върши това. Обаче който е наясно по въпроса, че обяснение на явленията не значи нищо друго, освен наблюдаване на същите в една установена от ума връзка, той трябва да приеме по принцип Гьотевото учение за цветовете.
Защото то е последствие на едно правилно схващане на отношението на нашето мислене към природата.
Нютон нямаше това схващане. Естествено аз нямам намерение да защищавам всички подробности на Гьотевата теория на цветовете. Това, което искам да поддържам, е само принципът. Но и тук не може да бъде моя задача да изведа от неговия принцип непознатите още по времето ми Гьоте явления на теорията на цветовете. Ако някога бих имал щастието да разполагам с време и средства, да напиша една теория на цветовете в Гьотевия смисъл напълно на висотата на модерните постижения на естествената наука, гореспоменатата задача би била решена само в един такъв труд.
към текста >>
20.
16_3. СИСТЕМАТА НА ТЕОРИЯТА НА ЦВЕТОВЕТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Какво настъпва, когато светлина и тъмнина действат върху окото; какво настъпва, когато ограничени образи влизат в
отношение
с него и т.н.?
Тя трябва да изследва окото, да разкрие неговата природа. Ето защо Гьоте поставя физиологичната теория на цветовете в началото. Но и тук неговото схващане е съществено различно от това, което обикновено се разбира под тази част на оптиката. Той не иска да обясни от строежа на окото неговите функции, а иска да разгледа окото при различни условия, за да стигне до познанието на неговите способности и сили. Неговият подход е и тук по същество наблюдателен.
Какво настъпва, когато светлина и тъмнина действат върху окото; какво настъпва, когато ограничени образи влизат в отношение с него и т.н.?
Той не пита първо, какви процеси стават в окото, когато се ражда това или онова възприятие, а търси да разбере същината на това, което може да възникне чрез окото в живия акт на виждането. За неговата цел това е първо единствено важния въпрос. Другият, строго погледната, не принадлежи на областта на физиологичната теория на цветовете, а на учението за човешкия организъм, т.е. на общата физиология. Гьоте има работа само с окото, доколкото то вижда, а не с обяснението на виждането, на зрението от онези възприятия, които можем да получим при мъртвото око.
към текста >>
Той не спира тук, а разглежда накрая по-висшето
отношение
на света на цветните тела към душата в главата: сетивно-морално действие на цвета.
Така пристъпва Гьоте от разглеждането на цвета, като свойство на света на явленията, до самия този свят на явленията като явяващ се в това свойство.
Той не спира тук, а разглежда накрая по-висшето отношение на света на цветните тела към душата в главата: сетивно-морално действие на цвета.
към текста >>
21.
16_4. ГЬОТЕВОТО ПОНЯТИЕ ЗА ПРОСТРАНСТВОТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
За нашата сегашна цел ние искаме да подложим на разглеждане най-външното
отношение
, което нашият дух установява между обектите на опитността.
За нашата сегашна цел ние искаме да подложим на разглеждане най-външното отношение, което нашият дух установява между обектите на опитността.
Ще разгледаме най-простия случай, в който опитността ни предизвиква към една духовна работа. За да не усложняваме нашето изследване, да заемем нещо възможно най-просто, например две светещи точки. Искаме да се абстрахираме напълно от това, че може би във всяка една от тези светещи точки имаме пред себе си нещо извънредно сложно, което поставя на нашия дух една задача. Искаме да се абстрахираме също така от качеството на конкретните елементи на сетивния свят, които имаме пред себе си и да вземем под внимание единствено обстоятелството, че имаме пред себе си два разделени един от друг, т.е. явяващи се разделени за сетивата елементи.
към текста >>
Ако съществуването на В е такова, че то изключва съществуването на А и все пак по своето същество е зависимо от него,тогава А и В трябва да се намират в едно времево
отношение
.
Когато именно предположим, че съществуването на единия елемент е зависимо по някакъв начин от това на другия, ние ще имаме една проблема различна от нашата сегашна.
Ако съществуването на В е такова, че то изключва съществуването на А и все пак по своето същество е зависимо от него,тогава А и В трябва да се намират в едно времево отношение.
Защото зависимостта на В от А обуславя, когато едновременно си представим, че съществуването на В изключва това на А, щото това последното да предхожда първото. Но това принадлежи вече на едно друго поле.
към текста >>
Ние предполагаме, че нещата, с които имаме работа, не се изключват по
отношение
на тяхното съществуване, а напротив са същности съществуващи една с другата.
За нашата сегашна цел ние не искаме да предположим едно такова отноение.
Ние предполагаме, че нещата, с които имаме работа, не се изключват по отношение на тяхното съществуване, а напротив са същности съществуващи една с другата.
Когато се абстрахираме от всяко отношение изисквано от вътрешното естество, остава само това, че съществува въобще едно отношение на отделните качества, че мога да премина от едното към другото. Аз мога да стигна от единия елементи на опитността до другия. За никого не може да има съмнение върху това, какво отношение може да бъде това, което установявам между двата предмета, без да засягам тяхното устройство, тяхната същност. Който се запитва, какъв преход може да бъде намерен от единия предмет към другия, щом при това самият предмет остава безразличен, на това той трябва без условно да си даде отговора: пространството. Всяка друго отношение трябва да се основава на качественото устройство на това, което се явява отделно в мировото съществуване.
към текста >>
Когато се абстрахираме от всяко
отношение
изисквано от вътрешното естество, остава само това, че съществува въобще едно
отношение
на отделните качества, че мога да премина от едното към другото.
За нашата сегашна цел ние не искаме да предположим едно такова отноение. Ние предполагаме, че нещата, с които имаме работа, не се изключват по отношение на тяхното съществуване, а напротив са същности съществуващи една с другата.
Когато се абстрахираме от всяко отношение изисквано от вътрешното естество, остава само това, че съществува въобще едно отношение на отделните качества, че мога да премина от едното към другото.
Аз мога да стигна от единия елементи на опитността до другия. За никого не може да има съмнение върху това, какво отношение може да бъде това, което установявам между двата предмета, без да засягам тяхното устройство, тяхната същност. Който се запитва, какъв преход може да бъде намерен от единия предмет към другия, щом при това самият предмет остава безразличен, на това той трябва без условно да си даде отговора: пространството. Всяка друго отношение трябва да се основава на качественото устройство на това, което се явява отделно в мировото съществуване. Само пространството не взема под внимание нищо друго освен това, че нещата са именно отделени.
към текста >>
За никого не може да има съмнение върху това, какво
отношение
може да бъде това, което установявам между двата предмета, без да засягам тяхното устройство, тяхната същност.
За нашата сегашна цел ние не искаме да предположим едно такова отноение. Ние предполагаме, че нещата, с които имаме работа, не се изключват по отношение на тяхното съществуване, а напротив са същности съществуващи една с другата. Когато се абстрахираме от всяко отношение изисквано от вътрешното естество, остава само това, че съществува въобще едно отношение на отделните качества, че мога да премина от едното към другото. Аз мога да стигна от единия елементи на опитността до другия.
За никого не може да има съмнение върху това, какво отношение може да бъде това, което установявам между двата предмета, без да засягам тяхното устройство, тяхната същност.
Който се запитва, какъв преход може да бъде намерен от единия предмет към другия, щом при това самият предмет остава безразличен, на това той трябва без условно да си даде отговора: пространството. Всяка друго отношение трябва да се основава на качественото устройство на това, което се явява отделно в мировото съществуване. Само пространството не взема под внимание нищо друго освен това, че нещата са именно отделени. Когато разсъждавам: А е горе, В долу, за мене остава напълно безразлично, какво са А и В. Аз не свързвам с тях никаква друга представа, освен тази, че те са именно отделни фактори на обхванатия от мене със сетивния свят.
към текста >>
Всяка друго
отношение
трябва да се основава на качественото устройство на това, което се явява отделно в мировото съществуване.
Ние предполагаме, че нещата, с които имаме работа, не се изключват по отношение на тяхното съществуване, а напротив са същности съществуващи една с другата. Когато се абстрахираме от всяко отношение изисквано от вътрешното естество, остава само това, че съществува въобще едно отношение на отделните качества, че мога да премина от едното към другото. Аз мога да стигна от единия елементи на опитността до другия. За никого не може да има съмнение върху това, какво отношение може да бъде това, което установявам между двата предмета, без да засягам тяхното устройство, тяхната същност. Който се запитва, какъв преход може да бъде намерен от единия предмет към другия, щом при това самият предмет остава безразличен, на това той трябва без условно да си даде отговора: пространството.
Всяка друго отношение трябва да се основава на качественото устройство на това, което се явява отделно в мировото съществуване.
Само пространството не взема под внимание нищо друго освен това, че нещата са именно отделени. Когато разсъждавам: А е горе, В долу, за мене остава напълно безразлично, какво са А и В. Аз не свързвам с тях никаква друга представа, освен тази, че те са именно отделни фактори на обхванатия от мене със сетивния свят.
към текста >>
Той иска да установи всеобщото
отношение
.
Това, което нашият дух иска, когато пристъпва към това, което му предлага опитността, то е: той иска да надмогне отделността, иска да покаже, че в отделното нещо трябва да виждаме силата на цялото. При разглеждане на нещата в пространството той не иска да надмогне иначе нищо друго, освен разделеността като такава.
Той иска да установи всеобщото отношение.
Че в дадения момент А и В не са за себе си един свят, а принадлежат на една общност, това казва пространственото разглеждане. Този е смисълът на стоенето едно до друго. Ако всяка вещ би била едно същество за себе си, тогава не би съществувало никакво стоене едно до друго. Аз въобще не бих могъл да установя някакво отношение на съществата.
към текста >>
Аз въобще не бих могъл да установя някакво
отношение
на съществата.
При разглеждане на нещата в пространството той не иска да надмогне иначе нищо друго, освен разделеността като такава. Той иска да установи всеобщото отношение. Че в дадения момент А и В не са за себе си един свят, а принадлежат на една общност, това казва пространственото разглеждане. Този е смисълът на стоенето едно до друго. Ако всяка вещ би била едно същество за себе си, тогава не би съществувало никакво стоене едно до друго.
Аз въобще не бих могъл да установя някакво отношение на съществата.
към текста >>
Сега искаме да проучим, какво следва по-нататък от това установяване на едно външно
отношение
между два отделености.
Сега искаме да проучим, какво следва по-нататък от това установяване на едно външно отношение между два отделености.
Аз мога да си представя два елемента в едно такова отношение само по един начин. Представям си А до В. Същото мога да сторя сега и с други два елемента на сетивния свят, С и Д. С това съм установил едно конкретно отношение между А и В и едно такова между С и Д. Сега аз искам да се абстрахирам напълно от елементите А, В, С и Д и да отнеса едно към друго само конкретните две отношения.
към текста >>
Аз мога да си представя два елемента в едно такова
отношение
само по един начин.
Сега искаме да проучим, какво следва по-нататък от това установяване на едно външно отношение между два отделености.
Аз мога да си представя два елемента в едно такова отношение само по един начин.
Представям си А до В. Същото мога да сторя сега и с други два елемента на сетивния свят, С и Д. С това съм установил едно конкретно отношение между А и В и едно такова между С и Д. Сега аз искам да се абстрахирам напълно от елементите А, В, С и Д и да отнеса едно към друго само конкретните две отношения. Ясно е, че аз мога да отнеса една към друга тези взети като отделни същности именно така, както самите А и В.
към текста >>
С това съм установил едно конкретно
отношение
между А и В и едно такова между С и Д.
Сега искаме да проучим, какво следва по-нататък от това установяване на едно външно отношение между два отделености. Аз мога да си представя два елемента в едно такова отношение само по един начин. Представям си А до В. Същото мога да сторя сега и с други два елемента на сетивния свят, С и Д.
С това съм установил едно конкретно отношение между А и В и едно такова между С и Д.
Сега аз искам да се абстрахирам напълно от елементите А, В, С и Д и да отнеса едно към друго само конкретните две отношения. Ясно е, че аз мога да отнеса една към друга тези взети като отделни същности именно така, както самите А и В. Това, което отнасям тук едно към друго, са конкретните отношения. Мога да ги нарека а и в. Когато отида сега още една крачка по-нататък, аз мога отново да отнеса а към в.
към текста >>
Щом оставя настрана този остатък от отделености и отнасям едно към друго само а и в, т.е обстоятелството че въобще се извършва едно отнася не /а не че се отнася нещо определено/, тогава аз съм стигнал отново напълно общо при пространственото
отношение
, от което съм изходил.
Но сега аз съм изгубил вече всяка отделеност. Когато разглеждам а, аз не намирам вече никакво изолирано А и В, които са отнесени едно към друго; също така и при В. И двете аз не намирам нищо друго, освен че е направено едно отнасяне. Обаче това определение е съвършено еднакво в а и в. Това, което ми беше позволило, да държа а и в отделни едно от друго, беше фактът, че те сочеха към А, В, С и Д.
Щом оставя настрана този остатък от отделености и отнасям едно към друго само а и в, т.е обстоятелството че въобще се извършва едно отнася не /а не че се отнася нещо определено/, тогава аз съм стигнал отново напълно общо при пространственото отношение, от което съм изходил.
Аз не мога да отида по-нататък. Постигнал съм това към което съм се стремял по-рано: Пред моята душа стои самото пространство.
към текста >>
Аз установих едно
отношение
между отношения.
Тук се крие тайната на трите измерения. В първото измерение аз отнасям един към друг два конкретни елемента от явленията на сетивния свят; във второто измерение отнасям едно към друго самите тези две пространствени отношения.
Аз установих едно отношение между отношения.
Заличил съм конкретните явления, останали са ми конкретните отношения. Сега отнасям едно към друго самите тези отношения пространствено. т.е.: Аз се абстрахирам напълно от това, че те са конкретни отношения; но тогава аз трябва да намеря отново във второто съвършено същото, което намирам в първото. Аз установявам отношения между еднакви неща. Сега престава възможността за отнасяне, защото престава различието.
към текста >>
Това, което предположих по-рано като гледна точка на моето разглеждане, съвършено външното
отношение
, аз го постигнах сега отново като сетивна представа: след като извърших три пъти операцията, аз стигнах от пространственото разглеждане до пространството, т.е.
Това, което предположих по-рано като гледна точка на моето разглеждане, съвършено външното отношение, аз го постигнах сега отново като сетивна представа: след като извърших три пъти операцията, аз стигнах от пространственото разглеждане до пространството, т.е.
до моята изходна точка.
към текста >>
Първото измерение установява едно
отношение
между две сетивни възприятия*/*Сетивно възприятие означава тук същото нещо, което Кант нарича усещане/.
Следователно пространството е възгледът за неща, един начин, как нашият дух обхваща едно единство. При това трите измерения се отнасят по следния начин.
Първото измерение установява едно отношение между две сетивни възприятия*/*Сетивно възприятие означава тук същото нещо, което Кант нарича усещане/.
Следователно то е една конкретна представа. Второто измерение отнася две конкретни представи една към друга и чрез това преминава в областта на абстракцията. Най-после третото измерение установява вече само идейното единство между абстракциите. Следователно съвсем неправилно е трите измерения на пространството да се вземат като имащи напълно еднакво значение. Кое е първото, това зависи естествено от възприеманите елементи.
към текста >>
Досега ние говорихме за пространството като за едно
отношение
.
Досега ние говорихме за пространството като за едно отношение.
Но пита се сега: Нима съществува само това отношение на нещата разположени едно до друго? Или за всяко нещо съществува едно абсолютно определение на място? Естествено този последен въпрос съвсем не бе засегнат от нашите горни обяснения. Но нека изследваме, дали съществува също едно такова отношение на място, едно съвсем определено "тук". Какво означавам аз в действителност, когато говоря за едно такова "тук"?
към текста >>
Но пита се сега: Нима съществува само това
отношение
на нещата разположени едно до друго?
Досега ние говорихме за пространството като за едно отношение.
Но пита се сега: Нима съществува само това отношение на нещата разположени едно до друго?
Или за всяко нещо съществува едно абсолютно определение на място? Естествено този последен въпрос съвсем не бе засегнат от нашите горни обяснения. Но нека изследваме, дали съществува също едно такова отношение на място, едно съвсем определено "тук". Какво означавам аз в действителност, когато говоря за едно такова "тук"? Нищо друго, освен че посочвам един предмет, на който този, за който всъщност става дума, е непосредствено съседен.
към текста >>
Но нека изследваме, дали съществува също едно такова
отношение
на място, едно съвсем определено "тук".
Досега ние говорихме за пространството като за едно отношение. Но пита се сега: Нима съществува само това отношение на нещата разположени едно до друго? Или за всяко нещо съществува едно абсолютно определение на място? Естествено този последен въпрос съвсем не бе засегнат от нашите горни обяснения.
Но нека изследваме, дали съществува също едно такова отношение на място, едно съвсем определено "тук".
Какво означавам аз в действителност, когато говоря за едно такова "тук"? Нищо друго, освен че посочвам един предмет, на който този, за който всъщност става дума, е непосредствено съседен. "Тук" значи в съседство с един назован от мене обект. С това обаче аз свеждам абсолютната даденост за място към едно пространствено отношение. Следователно посоченото изследване отпада.
към текста >>
С това обаче аз свеждам абсолютната даденост за място към едно пространствено
отношение
.
Естествено този последен въпрос съвсем не бе засегнат от нашите горни обяснения. Но нека изследваме, дали съществува също едно такова отношение на място, едно съвсем определено "тук". Какво означавам аз в действителност, когато говоря за едно такова "тук"? Нищо друго, освен че посочвам един предмет, на който този, за който всъщност става дума, е непосредствено съседен. "Тук" значи в съседство с един назован от мене обект.
С това обаче аз свеждам абсолютната даденост за място към едно пространствено отношение.
Следователно посоченото изследване отпада.
към текста >>
22.
16_5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Хората свидетелстват за едно съвършено повърхностно схващане на нещата, когато постоянно говорят за
отношение
то на Гьоте към Нютон и към модерната физика и при това съвсем не мислят, че имат работа с два напълно различни начина на разглеждане на света.
Хората свидетелстват за едно съвършено повърхностно схващане на нещата, когато постоянно говорят за отношението на Гьоте към Нютон и към модерната физика и при това съвсем не мислят, че имат работа с два напълно различни начина на разглеждане на света.
към текста >>
23.
17_а. ГЬОТЕ ПРОТИВ АТОМИСТИКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Явно само това, което нашите сетивни органи позволяват да стигне до нас от него." "Да поставя в определено
отношение
действителностите, доказуеми и измерими величини помежду им, така че, когато са дадени едните, да могат да бъдат изведени другите, тази е задачата на науката и тя не може да бъде решена поставяйки на основата някакъв хипотетичен образ, а само чрез доказването на взаимните отношения на зависимост на измерими величини." Когато се абстрахираме от това, че Оствалд говори в смисъла на един природоизследовател на съвременността и затова не вижда в сетивния свят нищо освен доказуеми и измерими величини, неговият възглед отговаря напълно на моя, така както аз го изразих в изречението: "Теорията трябва да се разпростира върху.....възприемаемото и да търси сред това възприемаеми връзки."
Фактически това формално предположение ни служи само за да съединим общите факти на химическите процеси, особено стехиометричните закони на измерването, с действителното понятие на една неразбрана в себе си материя. И на страниците на настоящия труд може да се прочете: "Тези разсъждения са, които ме заставиха да отхвърля като невъзможна всяка теория върху природата, която излиза вън от областта на възприемания свят, и да търся само в сетивния свят единствения обект на естествената наука." Същото намираме изразено и в лекцията на Оствалд*/*Оствалд, цит. на др. място стр.12 и следв./: "Но каква опитност имаме ние за физическия свят?
Явно само това, което нашите сетивни органи позволяват да стигне до нас от него." "Да поставя в определено отношение действителностите, доказуеми и измерими величини помежду им, така че, когато са дадени едните, да могат да бъдат изведени другите, тази е задачата на науката и тя не може да бъде решена поставяйки на основата някакъв хипотетичен образ, а само чрез доказването на взаимните отношения на зависимост на измерими величини." Когато се абстрахираме от това, че Оствалд говори в смисъла на един природоизследовател на съвременността и затова не вижда в сетивния свят нищо освен доказуеми и измерими величини, неговият възглед отговаря напълно на моя, така както аз го изразих в изречението: "Теорията трябва да се разпростира върху.....възприемаемото и да търси сред това възприемаеми връзки."
към текста >>
Един дух, който би могъл да даде едно такова обяснение, би достигнал, според тези учени, крайната цел на това, което е възможно за човека по
отношение
познанието на природните явления.
Дали идеите, които си съставям за тези предмети, са фактически идеите за някакви действителни неща, или дали те представляват само химерични същности, които не могат да съществуват." Смисълът на това декартовото изречение е станал до такава степен навик у последователите на модерния възглед за природата, че за тях всеки друг начин на мислене едва ли заслужава внимание. Те казват: Това, което възприемаме като светлина, е произведено чрез един процес на движение, който може да бъде изразен чрез една математическа формула. Когато един цвят се явява в света на явленията, те приписват това на едно трептящо движение и изчисляват брой на трептенията в определено време. Те вярват, че целият сетивен свят би бил обяснен, ако биха успели да сведат всички възприятия към отношения, които могат да бъдат изразени в такива математически формули.
Един дух, който би могъл да даде едно такова обяснение, би достигнал, според тези учени, крайната цел на това, което е възможно за човека по отношение познанието на природните явления.
Дю Боа Раймонд, един представител на тези учени, казва* /*"За границите на природопознанието" и т.н., Лайпциг 1882 г. стр.13/ за един такъв дух: за него "космите на нашите глави биха били броени и без неговото знание никакво врабче не би паднало на земята." Идеалът на модерния възглед за природата е да направи от света една задача по смятане.
към текста >>
24.
17_в ТРЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
По
отношение
на тях други връзки са случайни.
Задачата на естествената наука не може да бъде "свеждането" /превръщането/ единия вид свойства в другия, а търсенето на връзки и отношения между възприемамите свойства на сетивния свят. Тогава ние откриваме определени условия, при които едно сетивно възприятие влече след себе си по необходимост другото. Ние откриваме, че между различните явления съществува една интимна връзка, по-интимна отколкото между други. Тогава ние не свързваме вече явленията по начина, както те се предлагат на случайното наблюдение. Тогава ние познаваме, че определени връзки на явленията са необходими.
По отношение на тях други връзки са случайни.
Гьоте нарича необходимите връзки на явленията първични явления /проявления/.
към текста >>
25.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Например аз направих една забележка към Гьотевото изречение: "Щом човекът забелязва предметите около себе си, той ги разглежда по
отношение
на себе си и с право.
Форлендер в тетрадка 1 на "Из следвания върху Кант". Той намира, че моят възглед върху противоположността между Гьотевото и Кантовото схващане на света е "най-малко силно едностранчиво и в противоречие с ясните свидетелства на самия Гьоте" и се обяснява "от напълно кривото разбиране на Кантовия трансцендентен метод" от моя страна. Форледер няма никакво предчувствие за светогледа, в който живееше Гьоте. Да полемизираме с него би било съвсем безполезно за мене, защото ние говорим на различни езици. Колко ясно е неговото мислене, се вижда в това, че при моите изречения той никога не знае, какво се разбира с тях.
Например аз направих една забележка към Гьотевото изречение: "Щом човекът забелязва предметите около себе си, той ги разглежда по отношение на себе си и с право.
Защото цялата негова съдба зависи от това, дали те му харесват или не му се нравят, дали го привличат или го отблъскват, дали са полезни или вредни за него. Този съвсем естествен начин да се гледа на нещата и да се съди за тях, изглежда толкова лесен, колкото и необходим..... Една далеч по трудна работа поемат върху себе си онези, чийто стремеж към познание на предметите на природата за самите тях и в техните отношения помежду им ги кара да наблюдават и да изследват това, което е, а не това, което доставя удоволствие." Моята забележка гласи: "Тук се вижда, как Гьотевият светоглед е точно противоположният полюс на Кантовия. За Кант не съществува въобще никакъв възглед върху нещата, каквито са те в себе си, а само как те се явяват по отношение на нас. Гьоте счита този възглед като съвършено второстепен начин да се поставяме в отношение с нещата."
към текста >>
За Кант не съществува въобще никакъв възглед върху нещата, каквито са те в себе си, а само как те се явяват по
отношение
на нас.
Да полемизираме с него би било съвсем безполезно за мене, защото ние говорим на различни езици. Колко ясно е неговото мислене, се вижда в това, че при моите изречения той никога не знае, какво се разбира с тях. Например аз направих една забележка към Гьотевото изречение: "Щом човекът забелязва предметите около себе си, той ги разглежда по отношение на себе си и с право. Защото цялата негова съдба зависи от това, дали те му харесват или не му се нравят, дали го привличат или го отблъскват, дали са полезни или вредни за него. Този съвсем естествен начин да се гледа на нещата и да се съди за тях, изглежда толкова лесен, колкото и необходим..... Една далеч по трудна работа поемат върху себе си онези, чийто стремеж към познание на предметите на природата за самите тях и в техните отношения помежду им ги кара да наблюдават и да изследват това, което е, а не това, което доставя удоволствие." Моята забележка гласи: "Тук се вижда, как Гьотевият светоглед е точно противоположният полюс на Кантовия.
За Кант не съществува въобще никакъв възглед върху нещата, каквито са те в себе си, а само как те се явяват по отношение на нас.
Гьоте счита този възглед като съвършено второстепен начин да се поставяме в отношение с нещата."
към текста >>
Гьоте счита този възглед като съвършено второстепен начин да се поставяме в
отношение
с нещата."
Колко ясно е неговото мислене, се вижда в това, че при моите изречения той никога не знае, какво се разбира с тях. Например аз направих една забележка към Гьотевото изречение: "Щом човекът забелязва предметите около себе си, той ги разглежда по отношение на себе си и с право. Защото цялата негова съдба зависи от това, дали те му харесват или не му се нравят, дали го привличат или го отблъскват, дали са полезни или вредни за него. Този съвсем естествен начин да се гледа на нещата и да се съди за тях, изглежда толкова лесен, колкото и необходим..... Една далеч по трудна работа поемат върху себе си онези, чийто стремеж към познание на предметите на природата за самите тях и в техните отношения помежду им ги кара да наблюдават и да изследват това, което е, а не това, което доставя удоволствие." Моята забележка гласи: "Тук се вижда, как Гьотевият светоглед е точно противоположният полюс на Кантовия. За Кант не съществува въобще никакъв възглед върху нещата, каквито са те в себе си, а само как те се явяват по отношение на нас.
Гьоте счита този възглед като съвършено второстепен начин да се поставяме в отношение с нещата."
към текста >>
Който, както Щайнер се опитва да нарече последните думи, които във всеки случай са твърде второстепени, като едно поставяне в
отношение
с нещата, него трябва да го посъветваме първо да си изясни основните понятия на Кантовото учение, например разликата между субективното и обективното усещане, от параграф 3 на критиката на разсъдъчната способност." Но както ясно се вижда от моето изречение, аз съвсем не съм казал, че въпросният начин да се постави човек в
отношение
с нещата е този на Кант, а това, че Гьоте не намира Кантовото схващане за
отношение
то между субект и обект съответно на онова
отношение
, в което се намира човекът, когато той иска да познае, какви са те в тяхната същност.
Към това Форлендер казва: "Тези /думи на Гьоте/ не искат да обяснят нищо повече освен като увод тривиалната разлика между приятното и истинното. Изследователят трябва да търси това, което е, а не това, което е приятно".
Който, както Щайнер се опитва да нарече последните думи, които във всеки случай са твърде второстепени, като едно поставяне в отношение с нещата, него трябва да го посъветваме първо да си изясни основните понятия на Кантовото учение, например разликата между субективното и обективното усещане, от параграф 3 на критиката на разсъдъчната способност." Но както ясно се вижда от моето изречение, аз съвсем не съм казал, че въпросният начин да се постави човек в отношение с нещата е този на Кант, а това, че Гьоте не намира Кантовото схващане за отношението между субект и обект съответно на онова отношение, в което се намира човекът, когато той иска да познае, какви са те в тяхната същност.
Гьоте е на мнение, че дефиницията на Кант не отговаря на човешкото познание, а на онова отношение, в което човек се поставя към нещата, когато ги разглежда по отношение на приятността и неприятността. Който може, както Форлендер, да разбере така криво едно изречение, може да си спести труда да съветва другите хора по отношение на философското развитие и по-добре първо да си усвои способността да чете правилно едно изречение. Всеки може да търси Гьотеви цитати и да ги сравнява исторически; но да ги тълкува в смисъла на Гьотевия светоглед, това във всеки случай не може Форлендер. Не може и дума да става за някаква друга истина освен за една субективна човешка истина. Защото истината е влагането на субективни изживявания в обективна връзка на явленията.
към текста >>
Гьоте е на мнение, че дефиницията на Кант не отговаря на човешкото познание, а на онова
отношение
, в което човек се поставя към нещата, когато ги разглежда по
отношение
на приятността и неприятността.
Към това Форлендер казва: "Тези /думи на Гьоте/ не искат да обяснят нищо повече освен като увод тривиалната разлика между приятното и истинното. Изследователят трябва да търси това, което е, а не това, което е приятно". Който, както Щайнер се опитва да нарече последните думи, които във всеки случай са твърде второстепени, като едно поставяне в отношение с нещата, него трябва да го посъветваме първо да си изясни основните понятия на Кантовото учение, например разликата между субективното и обективното усещане, от параграф 3 на критиката на разсъдъчната способност." Но както ясно се вижда от моето изречение, аз съвсем не съм казал, че въпросният начин да се постави човек в отношение с нещата е този на Кант, а това, че Гьоте не намира Кантовото схващане за отношението между субект и обект съответно на онова отношение, в което се намира човекът, когато той иска да познае, какви са те в тяхната същност.
Гьоте е на мнение, че дефиницията на Кант не отговаря на човешкото познание, а на онова отношение, в което човек се поставя към нещата, когато ги разглежда по отношение на приятността и неприятността.
Който може, както Форлендер, да разбере така криво едно изречение, може да си спести труда да съветва другите хора по отношение на философското развитие и по-добре първо да си усвои способността да чете правилно едно изречение. Всеки може да търси Гьотеви цитати и да ги сравнява исторически; но да ги тълкува в смисъла на Гьотевия светоглед, това във всеки случай не може Форлендер. Не може и дума да става за някаква друга истина освен за една субективна човешка истина. Защото истината е влагането на субективни изживявания в обективна връзка на явленията. Тези субективни изживявания могат даже да приемат един напълно индивидуален характер.
към текста >>
Който може, както Форлендер, да разбере така криво едно изречение, може да си спести труда да съветва другите хора по
отношение
на философското развитие и по-добре първо да си усвои способността да чете правилно едно изречение.
Към това Форлендер казва: "Тези /думи на Гьоте/ не искат да обяснят нищо повече освен като увод тривиалната разлика между приятното и истинното. Изследователят трябва да търси това, което е, а не това, което е приятно". Който, както Щайнер се опитва да нарече последните думи, които във всеки случай са твърде второстепени, като едно поставяне в отношение с нещата, него трябва да го посъветваме първо да си изясни основните понятия на Кантовото учение, например разликата между субективното и обективното усещане, от параграф 3 на критиката на разсъдъчната способност." Но както ясно се вижда от моето изречение, аз съвсем не съм казал, че въпросният начин да се постави човек в отношение с нещата е този на Кант, а това, че Гьоте не намира Кантовото схващане за отношението между субект и обект съответно на онова отношение, в което се намира човекът, когато той иска да познае, какви са те в тяхната същност. Гьоте е на мнение, че дефиницията на Кант не отговаря на човешкото познание, а на онова отношение, в което човек се поставя към нещата, когато ги разглежда по отношение на приятността и неприятността.
Който може, както Форлендер, да разбере така криво едно изречение, може да си спести труда да съветва другите хора по отношение на философското развитие и по-добре първо да си усвои способността да чете правилно едно изречение.
Всеки може да търси Гьотеви цитати и да ги сравнява исторически; но да ги тълкува в смисъла на Гьотевия светоглед, това във всеки случай не може Форлендер. Не може и дума да става за някаква друга истина освен за една субективна човешка истина. Защото истината е влагането на субективни изживявания в обективна връзка на явленията. Тези субективни изживявания могат даже да приемат един напълно индивидуален характер. Въпреки това те са израз на вътрешната същност на нещата.
към текста >>
Аз още в настоящия труд обясних
отношение
то на етиката на свободата като етика на Гьоте.
Побъркани Ницшенци в бъдеще и настояще" /Берлин 1893 г./. Той не изнесе нищо друго освен главните принципи приведения във философски формули филистерски морал. Обаче за мене той каза, че "в пътя за Хадес /ада/ не бих намерил по-лош Хермес" от Фридрих Ницше. Наистина действа ми комично, че, за да ме осъди, Тьониз цитира някои от Гьотевите "Сентенции в проза". Той и не предчувства, че ако за мене е съществувал някакъв Хермес, това не е бил Ницше, а Гьоте.
Аз още в настоящия труд обясних отношението на етиката на свободата като етика на Гьоте.
Не бих споменал лишената от стойност брошура, ако тя не беше симптоматична за царуващото неразбиране на Гьотевия светоглед в кръговете на философите специалисти.
към текста >>
26.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
В известно
отношение
прав е Хамерлинг, когато мисли: "Определени възбуди създават мириса в нашия обонятелен орган”.
Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава самотворчески в познанието, организацията на човешката душа не се отдалечава от действителността, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един свят, който не е действителният. Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същина тя прави нещата различни от това, което те са в действителност.
В известно отношение прав е Хамерлинг, когато мисли: "Определени възбуди създават мириса в нашия обонятелен орган”.
Следователно розата не мирише, когато някой не я мирише..... Ако това не ти е ясно, любезни читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава недей чети нито ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които говорят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явява сетивният свят, когато човек застава непосредствено пред него, това зависи от същината на неговата душа. Но не следва ли тогава, че той произвежда това явление на света чрез своята душа? Но едно безпристрастно наблюдение показва, как недействителният характер навъншният сетивен свят произхожда от това, че когато застава непосредствено пред нещата, човекът подтиска в себе си това, което действително им принадлежи. Когато след това разгърне своя самотворчески вътрешен живот, когато остави да възлезе от глъбините на неговата душа това, което дреме в тези глъбини, тогава към това, което е видял със сетивата, той прибавя нещо друго, което превръща полудействителното в нещо напълно действително в познанието. Присъщо е на същината на душата, да заличи, да угаси при първото виждане на нещата нещо, което принадлежи на тяхната действителност.
към текста >>
Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което по
отношение
на тях е един недействителен елемента преди познанието тя им е отнела нещо, което принадлежи на тяхната истинска действителност.
Когато след това разгърне своя самотворчески вътрешен живот, когато остави да възлезе от глъбините на неговата душа това, което дреме в тези глъбини, тогава към това, което е видял със сетивата, той прибавя нещо друго, което превръща полудействителното в нещо напълно действително в познанието. Присъщо е на същината на душата, да заличи, да угаси при първото виждане на нещата нещо, което принадлежи на тяхната действителност. Ето защо за сетивата те са такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги прави душата. Обаче техният илюзионен характер /или тяхното чисто явление/ се дължи на това, че първо душата им е отнела това, което им принадлежи. Но когато човек не спира при първото възприемане на нещата, в познанието той им добавя това което разкрива вече тяхната пълна действителност.
Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което по отношение на тях е един недействителен елемента преди познанието тя им е отнела нещо, което принадлежи на тяхната истинска действителност.
Задачата на философията ще бъде да разбере, че явният за човека свят е една илюзия, преди той да застане познавайки пред него, но че пътят на познанието показва посоката към пълната действителност. Това което човекът създава самотворчески в познанието, се явява преди това като едно вътрешно откровение на душата, понеже, преди да има изживяването на познанието, човек трябва да се затвори за това, което идва от същността на нещата. Той не може още да види в нещата това, когато отначало само застава срещу тях. В познанието той си разкрива самодействуващо това, което отначало е скрито. Но когато човек счита, че това което първо е възприел, е една действителност, тогава създаденото в акта на познанието ще му се яви така, като че той самият го е прибавил към тази действителност.
към текста >>
Човек чувства себе си като един себесъзнателен Аз благодарение на това, че възприема със своите сетива един външен свят, че изживява себе си вън от този свят и стои в такова
отношение
с този външен свят, което на определена степен на научното изследване прави "този свят да се яви като илюзия".
Следователно развитието на себесъзнанието зависи именно от това, че на душата е дадена възможността да възприема света без онази част на действителността, която на определена степен, а именно на онази, която стои преди познанието, себесъзнателният Аз заличава, угасва. Следователно мировите сили на този член на действителността работят върху душевното същество така, че се оттеглят в скритост, за да позволят да просияе в пълна сила себесъзнателният Аз. Следователно този себесъзнателен Аз трябва да разбере, че той дължи своето себепознание на един факт, който разпростира едно було върху познанието на света. Чрез това по необходимост се обуславя, щото всичко, което води душата до пълно силното, енергично изживяване на Аза, закрива по-дълбоките основи, в които се корени този Аз. Обаче всяко познание на обикновеното съзнание е такова, че то произвежда пълната сила на себесъзнателния Аз.
Човек чувства себе си като един себесъзнателен Аз благодарение на това, че възприема със своите сетива един външен свят, че изживява себе си вън от този свят и стои в такова отношение с този външен свят, което на определена степен на научното изследване прави "този свят да се яви като илюзия".
Ако всичко това не би било така, тогава не би се явил себесъзнателният Аз. Следователно, когато в познанието се стремим само към това, да копираме това, което вече наблюдаваме преди познанието, ние не постигаме никакво истинско изживяване в пълната действителност, а само едно копие на "половината действителност"
към текста >>
Обаче той не е едно индивидуално единство от по-висш род по
отношение
на индивидуалността на човека.
Чрез това за нея духовното изживяване е така повишено, че в действителност и се разкрива един нов елемент. Съзерцания върху духовния свят по начина на Дилтей или Ойкен намират като духовен свят сбора от културни преживявания на човечеството. С този свят като единствен доловим свят на духа ние не стоим на почвата на естествено научния начин на мислене. Целокупността на съществата на света се подрежда за естественонаучния поглед така, че физическия човек в неговото индивидуално съществуване се явява като едно резюме, като едно единство, към което сочат всички други природни процеси и природни същества. Културният свят е онова, което е създадено от този човек.
Обаче той не е едно индивидуално единство от по-висш род по отношение на индивидуалността на човека.
духовната наука, която разбираме тук, сочи на едно изживяване, което душата може да има независимо от тялото. А това изживяване се изявява като нещо индивидуално. То се явява като един по-висш човек, който стои към физическия човек както към своя инструмент. Това, което човек чувствува чрез духовното изживяване на душата освободена от тялото, е едно духовно-душевно единно човешко същество, което принадлежи на един духовен свят така, както физическото тяло принадлежи на физическия свят. Когато душата изживява това свое духовно същество /същност/, тя познава също, че то стои в определено отношение към тялото.
към текста >>
Когато душата изживява това свое духовно същество /същност/, тя познава също, че то стои в определено
отношение
към тялото.
Обаче той не е едно индивидуално единство от по-висш род по отношение на индивидуалността на човека. духовната наука, която разбираме тук, сочи на едно изживяване, което душата може да има независимо от тялото. А това изживяване се изявява като нещо индивидуално. То се явява като един по-висш човек, който стои към физическия човек както към своя инструмент. Това, което човек чувствува чрез духовното изживяване на душата освободена от тялото, е едно духовно-душевно единно човешко същество, което принадлежи на един духовен свят така, както физическото тяло принадлежи на физическия свят.
Когато душата изживява това свое духовно същество /същност/, тя познава също, че то стои в определено отношение към тялото.
Тялото се явява от една страна като едно отделени е от духовно-душевното същество, приблизително така, че можем да си позволим сравнението с охлювата черупка, която обгръщайки охлюва, се получава като едно негово копие. От друга страна духовно-душевното се явява като сборът от сили в растението, които след като растението се е развило, след като то е завършило своето развитие чрез листата и цветовете, се събират в зародиша /семето/, за да образуват заложбата за едно ново растение. Ние не можем да изживеем /да почувстваме/ духовно-душевния човек, без същевременно чрез изживяването да знаем, че в този човек се съдържа нещо, което иска да се оформи в един нов физически човек. Да се оформи в един такъв физически човек, който чрез своя живот във физическото тяло си е събрал сили, които могат да се проявят в това настоящо физическо тяло.
към текста >>
В обикновеното съзнание, той не знае, че неговата воля е свързана с тази съдба; в постигнатото свободно от тялото съзнание той намира, че не би искал да прояви своята воля по
отношение
на самия себе си, ако с онази част на своята душа, която е живо свързана с духовния свят, не би искал всички подробности на своята съдба.
Неговият "Аз" е немислим без тези изживявания. И когато те са го сполетели като болезнени удари на съдбата, чрез тях той е станал това, което е. Те принадлежат към силите които действат в неговия "Аз". Както човек живее духовно-душевно с цвета и този цвят е доведен до неговото възприятие само чрез отражението на тялото, така той живее като в едно единство със своята съдба. С цвета той е свързан душевно; въпреки това той може да го възприеме само тогава, когато тялото го отразява; с причините на един удар на съдбата човекът е едно от своите минали съществувания, въпреки това той го изживява благодарение на това, че неговата душа е навлязла в едно ново земно съществуване, като се е спуснала несъзнателно в изживявания, които отговарят на тези причини.
В обикновеното съзнание, той не знае, че неговата воля е свързана с тази съдба; в постигнатото свободно от тялото съзнание той намира, че не би искал да прояви своята воля по отношение на самия себе си, ако с онази част на своята душа, която е живо свързана с духовния свят, не би искал всички подробности на своята съдба.
Също и загадката на съдбата не се разрешава като човек измисля хипотези върху нея, а чрез това, че той се научава да разбира, как в едно изживяване на душата надхвърлящо обикновеното съзнание той се сраства със своята съдба. Тогава той познава, че в зародишните заложби на земното съществуване предхождащо настоящето се намират причините, поради които той изживява това или онова събитие на съдбата. Във формата, в която се представя на обикновеното съзнание, съдбата не се явява в нейната истинска форма. Тя протича като последствие от миналите земни съществувания, които обикновеното съзнание не може да вижда. Да разбере човек, че той е свързан с ударите на своята съдба чрез предишни съществувания, това значи той същевременно да се примири със съдбата.
към текста >>
Когато го изследваме по
отношение
на тази негова използуваемост, тогава се вземат под внимание гледните точки различни от онези, които се получават от на предващия път на зърното, по който то минава, когато попада в почвата и става зародиш на едно ново растение.
То може да бъде използвано за храна на човека.
Когато го изследваме по отношение на тази негова използуваемост, тогава се вземат под внимание гледните точки различни от онези, които се получават от на предващия път на зърното, по който то минава, когато попада в почвата и става зародиш на едно ново растение.
Това, което човек изживява душевно, има по същия начин един двоен път. От една страна то се явява в съзерцанието на един външен свят. Когато изследваме душевното изживяване от тази гледна точка, ние ще създадем светогледи, които преди всичко питат за това: Как прониква познанието в същността на нещата? Такова изследване може да се сравни с онова за хранителната стойност на житното зърно. Но ние можем да разгледаме също душевното изживяване, доколкото то не е отклонено навън, а продължаващо да действа в душата и водещо я от една степен на друга на съществуването.
към текста >>
С това той изпада в една грешка, подобна на онази, която би възникнала, ако би изследвал житното зърно само химически по
отношение
на неговата хранителна стойност и би искал в резултата на това изследване да намери същината на житното зърно.
Тогава ние схващаме това душевно изживяване във вложената в него двигателна сила. Ние го познаваме като един по-висш човек в човека, който в единия живот подготвя другия. Ние ще стигнем до разбирането, че този е основният импулс на душевното изживяване. Ще познаем също, че познанието се отнася към този основен импулс като използването на житното зърно като храна към напредващия път на това житно зърно, който прави от него зародиш за едно ново растение. Когато човек не взема под внимание това, той живее в измама че в същността на душевното изживяване може да търси същността на познанието.
С това той изпада в една грешка, подобна на онази, която би възникнала, ако би изследвал житното зърно само химически по отношение на неговата хранителна стойност и би искал в резултата на това изследване да намери същината на житното зърно.
Охарактеризираната тук духовна наука се стреми да избегне тази измама като иска да разкрие собствената вътрешна същина на душевното изживяване, което в своя път може да влезе също и в служба на познанието, без да има в това съзерцателно познание своята същинска първична природа.
към текста >>
27.
01. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Никъде в по-ново време аз не намерих онази вътрешна сигурност, хармонична завършеност и онова чувство за истината, за действителността по
отношение
на света, който Гьоте беше проявил.
Тази теория на познанието в Гьотевия светоглед бе написана от мене в средата на 80-те години на миналото столетие. Тогава в душата ми живееха две мисловни дейности. Едната се беше насочила към творчеството на Гьоте и се стремеше да изгради възгледа за света и живота, който се изявява като двигателна сила в това творчество. Аз имах впечатлението, че във всичко, което Гьоте беше дал на света със своето творчество, със своето изследване и със своя живот, царуваше пълното и чисто човешко естество.
Никъде в по-ново време аз не намерих онази вътрешна сигурност, хармонична завършеност и онова чувство за истината, за действителността по отношение на света, който Гьоте беше проявил.
От тези мисли трябваше да бликне също и признанието на факта, че също и начинът, по който Гьоте се отнасяше към познанието, произлизаше от същността на човека и света.
към текста >>
Той виждаше в света, който е даден на човека, само една връзка на представи, които се образуват в
отношение
то на човека към един непознат в себе си свят.
Отто Либман, остроумният философ, беше изказал изречението: Съзнанието на човека не може да излезе вън от своите собствени граници. То трябва да остане в тези граници. Това, което съществува като детинска действителност отвъд света, който изгражда в себе си, за него то не може да знае нищо. Отто Либман разработи тази мисъл за най-различните области на света на човешката опитност в блестящи съчинения. Йоханес Фолкелт беше написал своите богати в мисли книги върху "Квантовата теория на познанието" и върху "Опитност и Мислене".
Той виждаше в света, който е даден на човека, само една връзка на представи, които се образуват в отношението на човека към един непознат в себе си свят.
Вярно е, той допускаше, че в изживяването на мисленето се проявява една необходимост, когато това мислене работи в света на представите. Той казваше, че когато мисленето действа, ние чувстваме един вид проникване на представите през света в действителността. Но какво бе добито с това? С това човек можеше да се чувствува оправдан да изказва съждение в мисленето, които казват нещо за действителния свят; Но въпреки това с такива съждения той стои изцяло вътре в себе си; в неговата вътрешност не прониква нищо от същността на света.
към текста >>
Едуард фон Хартман, чиято философия аз много ценях, без да мога да призная нейните основи и резултати, стоеше по
отношение
на въпросите на теорията на познанието изцяло на становището, което след това Фолкелт изложи подробно.
Едуард фон Хартман, чиято философия аз много ценях, без да мога да призная нейните основи и резултати, стоеше по отношение на въпросите на теорията на познанието изцяло на становището, което след това Фолкелт изложи подробно.
Навсякъде се признаваше, че със своето познание човекът се сблъсква с определени граници, вън от които той не може да излезе и да проникне в областта на истинската действителност. По отношение на всичко това аз бях убеден чрез вътрешно изживяване, че със своето мислене, когато го задълбочи достатъчно, човекът живее в действителността на света като нещо духовно. Аз считах, че владея това познание като нещо, което може да стои в съзнанието със същата вътрешна яснота, както това, което се изявява математическото познание. По отношение на това познание не може да съществува мнението, че има такива граници на познанието, каквито горепосоченото мисловно направление вярваше, че трябва да се установи.
към текста >>
По
отношение
на всичко това аз бях убеден чрез вътрешно изживяване, че със своето мислене, когато го задълбочи достатъчно, човекът живее в действителността на света като нещо духовно.
Едуард фон Хартман, чиято философия аз много ценях, без да мога да призная нейните основи и резултати, стоеше по отношение на въпросите на теорията на познанието изцяло на становището, което след това Фолкелт изложи подробно. Навсякъде се признаваше, че със своето познание човекът се сблъсква с определени граници, вън от които той не може да излезе и да проникне в областта на истинската действителност.
По отношение на всичко това аз бях убеден чрез вътрешно изживяване, че със своето мислене, когато го задълбочи достатъчно, човекът живее в действителността на света като нещо духовно.
Аз считах, че владея това познание като нещо, което може да стои в съзнанието със същата вътрешна яснота, както това, което се изявява математическото познание. По отношение на това познание не може да съществува мнението, че има такива граници на познанието, каквито горепосоченото мисловно направление вярваше, че трябва да се установи.
към текста >>
По
отношение
на това познание не може да съществува мнението, че има такива граници на познанието, каквито горепосоченото мисловно направление вярваше, че трябва да се установи.
Едуард фон Хартман, чиято философия аз много ценях, без да мога да призная нейните основи и резултати, стоеше по отношение на въпросите на теорията на познанието изцяло на становището, което след това Фолкелт изложи подробно. Навсякъде се признаваше, че със своето познание човекът се сблъсква с определени граници, вън от които той не може да излезе и да проникне в областта на истинската действителност. По отношение на всичко това аз бях убеден чрез вътрешно изживяване, че със своето мислене, когато го задълбочи достатъчно, човекът живее в действителността на света като нещо духовно. Аз считах, че владея това познание като нещо, което може да стои в съзнанието със същата вътрешна яснота, както това, което се изявява математическото познание.
По отношение на това познание не може да съществува мнението, че има такива граници на познанието, каквито горепосоченото мисловно направление вярваше, че трябва да се установи.
към текста >>
Това беше ясно за мене по
отношение
на външната сетивна действителност.
При всичко това у мене действаше една склонност на мислене насочена към разцъфтяващата се тогава теория на еволюцията. У Хекел тази теория прие форми, в които самостоятелното битие и действие на духовното не можеше да намери никакво място. Според нея по-късното, съвършеното трябва да е произлязло в течение на времето от съществуващото по-рано, от неразвитото.
Това беше ясно за мене по отношение на външната сетивна действителност.
Въпреки това аз твърде добре познавах независимата от сетивното, почиваща здраво на себе си, самостоятелна духовност, за да дам право на външния сетивен свят на явленията. Но трябваше да се изгради мостът от сетивния свят до този на духа. В това, което хората си представяха като течение на времето в света на сетивата, изглежда, че духовното естество на човека се развива по предшестващото го не духовно състояние. Обаче когато правилно познаем сетивното, то навсякъде ни показва, че е едно откровение, една изява на духовното. По отношение на това правилно познание на сетивния свят за мене беше ясно, че "Граници на познанието", каквито бяха установени по онова време, може да допусне само онзи, който се сблъсква с този сетивен свят и се отнася с него така, както някой би се отнесъл с една напечатана страница, когато би насочил своя поглед само върху формите на буквите и, без да има някакво предчувствие за четенето, би казал, че не може да се знае това, което се крие за тези форми.
към текста >>
По
отношение
на това правилно познание на сетивния свят за мене беше ясно, че "Граници на познанието", каквито бяха установени по онова време, може да допусне само онзи, който се сблъсква с този сетивен свят и се отнася с него така, както някой би се отнесъл с една напечатана страница, когато би насочил своя поглед само върху формите на буквите и, без да има някакво предчувствие за четенето, би казал, че не може да се знае това, което се крие за тези форми.
Това беше ясно за мене по отношение на външната сетивна действителност. Въпреки това аз твърде добре познавах независимата от сетивното, почиваща здраво на себе си, самостоятелна духовност, за да дам право на външния сетивен свят на явленията. Но трябваше да се изгради мостът от сетивния свят до този на духа. В това, което хората си представяха като течение на времето в света на сетивата, изглежда, че духовното естество на човека се развива по предшестващото го не духовно състояние. Обаче когато правилно познаем сетивното, то навсякъде ни показва, че е едно откровение, една изява на духовното.
По отношение на това правилно познание на сетивния свят за мене беше ясно, че "Граници на познанието", каквито бяха установени по онова време, може да допусне само онзи, който се сблъсква с този сетивен свят и се отнася с него така, както някой би се отнесъл с една напечатана страница, когато би насочил своя поглед само върху формите на буквите и, без да има някакво предчувствие за четенето, би казал, че не може да се знае това, което се крие за тези форми.
Така моят поглед бе насочен в пътя от наблюдението на сетивното към това на духовното. Зад сетивните явления аз търсих не лишени от дух светове на атомите, а духовното, което се изявява привидно вътре в човека, но което в действителност принадлежи на самите сетивни неща и процеси. Чрез поведението на познаващия човек се ражда илюзията, като че мислите за нещата са вътре в човека, докато в действителност те царуват в самите неща. Човекът има нужда да ги отдели от нещата в едно илюзорно изживяване; в истинското изживяване на нещата той отново ги възвръща на нещата. Тогава развитието на света трябва да се разбира така, че не духовното, което съществуваше по-рано, от което по-късно се развива духовното естество на човека, има наред със себе си и вън от себе си нещо духовно.
към текста >>
Обаче сега при изследването на Гьоте ми стана ясно, как моите мисли водят до един възглед за същността на познанието, който изпъква навсякъде в творчеството на Гьоте и неговото
отношение
към света.
Преди моите съчинения върху естествено-научните трудове на Гьоте и преди тази теория на познанието аз написах една малка статия върху атомизма, която не бе напечатана никога. Тя беше държана в посоченото направление. Спомням си, каква радост ми достави, когато Фридрих Теодор Вишер, на когото изпратих статията, ми писа няколко думи изразяващи неговото съгласие с написаното от мене.
Обаче сега при изследването на Гьоте ми стана ясно, как моите мисли водят до един възглед за същността на познанието, който изпъква навсякъде в творчеството на Гьоте и неговото отношение към света.
Аз открих, че моите гледища ми дадоха една теория на познанието, която е тази на Гьотевия светоглед.
към текста >>
28.
03_a. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСИ - А. ИЗХОДНА ТОЧКА
GA_2 Светогледа Гьоте
Нашата централна наука, онази наука, която трябва да разреши за нас същинската загадка на света, не трябва да прави никакво изключение по
отношение
на другите клонове на духовния живот.
Нашата централна наука, онази наука, която трябва да разреши за нас същинската загадка на света, не трябва да прави никакво изключение по отношение на другите клонове на духовния живот.
Тя трябва да търси своите източници там, където са ги намерили тези последните. Тя трябва не само да се обясни с нашите класици; тя трябва да търси при тях също и семената за своето развитие; тя трябва да бъде пронизана от полъха на същото течение както останалата наша култура. Това е една необходимост, която се крие в самата природа на нещата. На нея също трябва да се припише, че са станали споменатите вече по-горе обяснения на модерните изследователи с класиците. Но те не показват нищо по-нататък, освен че имат едно чувство за положението, че е неуместно да преминат просто над убежденията на тези класици към дневния ред.
към текста >>
29.
03_в. ЗАДАЧАТА НА НАШАТА НАУКА
GA_2 Светогледа Гьоте
И тези противоположност и трябва да бъдат познати в тяхното взаимно
отношение
.
Всяка наука има своята област, на която тя търси връзката на явленията. Тогава остава винаги едно голямо противоречие в нашите научни стремежи: Добитият чрез науките идеен свят от една страна на стоящите на неговата основа предмети от друга страна. Трябва да съществува една наука, която да изясни и тук взаимните отношения. Идейният и реалният свят, противоположността между идея и действителност, са задача на една такава наука.
И тези противоположност и трябва да бъдат познати в тяхното взаимно отношение.
Да търси тези отношения, това е задачата на следващото изложение. Фактът на науката от една страна и природата и историята от друга страна трябва да бъдат доведени в съответното отношение.
към текста >>
Фактът на науката от една страна и природата и историята от друга страна трябва да бъдат доведени в съответното
отношение
.
Тогава остава винаги едно голямо противоречие в нашите научни стремежи: Добитият чрез науките идеен свят от една страна на стоящите на неговата основа предмети от друга страна. Трябва да съществува една наука, която да изясни и тук взаимните отношения. Идейният и реалният свят, противоположността между идея и действителност, са задача на една такава наука. И тези противоположност и трябва да бъдат познати в тяхното взаимно отношение. Да търси тези отношения, това е задачата на следващото изложение.
Фактът на науката от една страна и природата и историята от друга страна трябва да бъдат доведени в съответното отношение.
към текста >>
Какво значение има отражението на външния свят в човешкото съзнание, какво
отношение
съществува между нашето мислене върху предметите на действителността и самите тези предмети?
Какво значение има отражението на външния свят в човешкото съзнание, какво отношение съществува между нашето мислене върху предметите на действителността и самите тези предмети?
към текста >>
30.
04_б. УКАЗАНИЕ НА СЪДЪРЖАНИЕТО НА ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако трябва да ни стене ясно, че този или онзи факт има по-голямо значение от някой друг, ние трябва не само просто да наблюдаваме нещата, а да ги поставяме вече в мислено
отношение
.
Тя е чисто разположение едно до друго в пространството и едно след друго във времето; един агрегат състоящ се от лишени от връзки подробности. Никой от предметите, които идват и отиват, нямат никаква работа с другите. На тази степен фактите, които възприемаме, които изживяваме вътрешно, са абсолютно безразлични едни от други. Тук светът е едно разнообразие от съвършено равностойни неща. Никое нещо, никое събитие не може да прояви претенция, че играе по-голяма роля в процесите на света в сравнения с някой друг член на света на опитността.
Ако трябва да ни стене ясно, че този или онзи факт има по-голямо значение от някой друг, ние трябва не само просто да наблюдаваме нещата, а да ги поставяме вече в мислено отношение.
Недоразвития орган на едно животно, който може да няма и най-малкото значение за неговите органически функции, е за опитността равностоен на най-важния орган на животинското тяло. Това по-голямо или по-малко значение ни става ясно едва тогава, когато размишляваме върху отношенията на отделните членове на наблюдението, когато обработим опитността. За опитността (опита) намиращият се на по-ниска степен организъм на охлюва е равностоен на най-високо развитото животно. Разликата в съвършенството на организмите ни се явява едва тогава, когато обхванем с понятия даденото разнообразие и го преработим. Равностойни в това отношение са и културата на ескимо са и тази на образования европеец; значението на Цезар за историческото развитие на човечеството се явява за чистата опитност не по-голямо от това на един от неговите войници.
към текста >>
Равностойни в това
отношение
са и културата на ескимо са и тази на образования европеец; значението на Цезар за историческото развитие на човечеството се явява за чистата опитност не по-голямо от това на един от неговите войници.
Ако трябва да ни стене ясно, че този или онзи факт има по-голямо значение от някой друг, ние трябва не само просто да наблюдаваме нещата, а да ги поставяме вече в мислено отношение. Недоразвития орган на едно животно, който може да няма и най-малкото значение за неговите органически функции, е за опитността равностоен на най-важния орган на животинското тяло. Това по-голямо или по-малко значение ни става ясно едва тогава, когато размишляваме върху отношенията на отделните членове на наблюдението, когато обработим опитността. За опитността (опита) намиращият се на по-ниска степен организъм на охлюва е равностоен на най-високо развитото животно. Разликата в съвършенството на организмите ни се явява едва тогава, когато обхванем с понятия даденото разнообразие и го преработим.
Равностойни в това отношение са и културата на ескимо са и тази на образования европеец; значението на Цезар за историческото развитие на човечеството се явява за чистата опитност не по-голямо от това на един от неговите войници.
В историята на литературата Гьоте не стои по-високо от Готшед, когато се касае само за фактите на чистата опитност.
към текста >>
Според него не може никак да става дума за някакво
отношение
на нещата съществуващи едно до друго и едно след друго.
Трябва да признаем също и на малкото съчинение "Мозък и Съзнание" от Рихард Вале (Виена 1884 г.) заслугата, че е показало в резки очертания това, което лишеното от всякакви мисловни обработки опитност ни дава; но само с разграничаването, че това, което Вале поставя като безусловно валидни качества на явленията на външния и вътрешен свят, важи само за първата степен на разглеждането на света, което охарактеризирахме. Според Вале ние знаем само за едно разположение на нещата и процесите едно до друго в пространството и едно след друго във времето.
Според него не може никак да става дума за някакво отношение на нещата съществуващи едно до друго и едно след друго.
Например винаги някъде може да съществува някаква връзка, някакво вътрешно отношение между топлия слънчев лъчи затоплянето на камъка; ние не знаем нищо за една причинна връзка; на нас ни е само ясно, че първия факт е последван от втория. Възможно е някъде, в един недостъпен за нас свят, да съществува една вътрешна връзка между нашия мозъчен механизъм и нашата духовна дейност; ние знаем само, че и двете са успоредно протичащи процеси; не сме никак оправдани, да приемем например някаква причинна връзка на двете явления. Ако разбира се Вале поставя същевременно това твърдение като последна истина на науката, ние оспорваме едно такова негово разширение; то важи обаче напълно за първата форма, в която ни се представя действителността. На тази степен на нашето знание не само нещата на външния свят и процесите на вътрешния свят стоят така без връзка помежду си, но и нашата собствена личност е една изолирана единичност по отношение на останалия свят. Ние намираме себе си като едно от безбройните възприятия без връзка с нещата, които ни заобикалят.
към текста >>
Например винаги някъде може да съществува някаква връзка, някакво вътрешно
отношение
между топлия слънчев лъчи затоплянето на камъка; ние не знаем нищо за една причинна връзка; на нас ни е само ясно, че първия факт е последван от втория.
Трябва да признаем също и на малкото съчинение "Мозък и Съзнание" от Рихард Вале (Виена 1884 г.) заслугата, че е показало в резки очертания това, което лишеното от всякакви мисловни обработки опитност ни дава; но само с разграничаването, че това, което Вале поставя като безусловно валидни качества на явленията на външния и вътрешен свят, важи само за първата степен на разглеждането на света, което охарактеризирахме. Според Вале ние знаем само за едно разположение на нещата и процесите едно до друго в пространството и едно след друго във времето. Според него не може никак да става дума за някакво отношение на нещата съществуващи едно до друго и едно след друго.
Например винаги някъде може да съществува някаква връзка, някакво вътрешно отношение между топлия слънчев лъчи затоплянето на камъка; ние не знаем нищо за една причинна връзка; на нас ни е само ясно, че първия факт е последван от втория.
Възможно е някъде, в един недостъпен за нас свят, да съществува една вътрешна връзка между нашия мозъчен механизъм и нашата духовна дейност; ние знаем само, че и двете са успоредно протичащи процеси; не сме никак оправдани, да приемем например някаква причинна връзка на двете явления. Ако разбира се Вале поставя същевременно това твърдение като последна истина на науката, ние оспорваме едно такова негово разширение; то важи обаче напълно за първата форма, в която ни се представя действителността. На тази степен на нашето знание не само нещата на външния свят и процесите на вътрешния свят стоят така без връзка помежду си, но и нашата собствена личност е една изолирана единичност по отношение на останалия свят. Ние намираме себе си като едно от безбройните възприятия без връзка с нещата, които ни заобикалят.
към текста >>
На тази степен на нашето знание не само нещата на външния свят и процесите на вътрешния свят стоят така без връзка помежду си, но и нашата собствена личност е една изолирана единичност по
отношение
на останалия свят.
Според Вале ние знаем само за едно разположение на нещата и процесите едно до друго в пространството и едно след друго във времето. Според него не може никак да става дума за някакво отношение на нещата съществуващи едно до друго и едно след друго. Например винаги някъде може да съществува някаква връзка, някакво вътрешно отношение между топлия слънчев лъчи затоплянето на камъка; ние не знаем нищо за една причинна връзка; на нас ни е само ясно, че първия факт е последван от втория. Възможно е някъде, в един недостъпен за нас свят, да съществува една вътрешна връзка между нашия мозъчен механизъм и нашата духовна дейност; ние знаем само, че и двете са успоредно протичащи процеси; не сме никак оправдани, да приемем например някаква причинна връзка на двете явления. Ако разбира се Вале поставя същевременно това твърдение като последна истина на науката, ние оспорваме едно такова негово разширение; то важи обаче напълно за първата форма, в която ни се представя действителността.
На тази степен на нашето знание не само нещата на външния свят и процесите на вътрешния свят стоят така без връзка помежду си, но и нашата собствена личност е една изолирана единичност по отношение на останалия свят.
Ние намираме себе си като едно от безбройните възприятия без връзка с нещата, които ни заобикалят.
към текста >>
31.
05_а. МИСЛЕНЕТО - А. МИСЛЕНЕТО КАТО ПО-ВИСША ОПИТНОСТ В ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако по
отношение
на научното обяснение не можем да оставим един предмет така, както той е възприеман непосредствено, все пак това обяснение може да стане така, че средствата, които то изисква, се вземат от други области на света на опитността.
Както видяхме, при опитността на външните сетива не е този случаят. Това си е осъществява само при мисленето. Само при мисленето принципът на опитността може да бъде приложен в неговото най-крайно значение. Това не изключва, щото принципът да бъде разрешен и върху останалия свят. Освен неговата крайна форма той има и други форми.
Ако по отношение на научното обяснение не можем да оставим един предмет така, както той е възприеман непосредствено, все пак това обяснение може да стане така, че средствата, които то изисква, се вземат от други области на света на опитността.
Тук ние не сме излезли вън границите на областта на "опитността въобще".
към текста >>
32.
05_б.МИСЛЕНЕ И СЪЗНАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
По
отношение
на обективността работата на мислителя може много добре да бъде сравнена с тази на механика.
По отношение на обективността работата на мислителя може много добре да бъде сравнена с тази на механика.
Както този последният поставя силите на природата във взаимодействие и чрез това произвежда една целесъобразна дейност и проява на сила, така и мислителя поставя мислите в едно живо взаимодействие и те се развиват в мислителните системи, които съставляват нашите науки. Един възглед не може да бъде осветлен по-добре чрез нищо друго освен чрез разкриването на противостоящите му грешки. Тук отново искаме да приложим този метод, който няколкократно вече използувахме с успех. Обикновено се вярва, че ние свързваме определени понятия в по-големи комплекси или мислим въобще по определен начин затова, защото долавяме определена вътрешна (логическа) принуда, да сторим това.
към текста >>
33.
05_в. ВЪТРЕШНА ПРИРОДА НА МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Дали те имат
отношение
към нещо друго и какво
отношение
имат, това именно искаме да проучим.
Или с други думи: Що значи, да си образуваме мисли върху действителността; що значи да искаме да си обясним със света чрез мисленето? Тук трябва да се държим свободни от всяко предвзето мнение. Такова едно предвзето мнение би било, когато бихме искали да предположим, че понятието (мисълта) е образът сред нашето съзнание, чрез който искаме да добием осветление върху един намиращ се вън от него предмет. Тук на това място ние нямаме работа с това или други подобни предположения. Ние вземаме мислите такива, каквито предварително ги намираме.
Дали те имат отношение към нещо друго и какво отношение имат, това именно искаме да проучим.
Ето защо не можем да поставим това като изходна точка. Именно горепосоченият възглед върху отношението на понятието и на предмета е нещо твърде често. Често понятието се определя като духовен насрещен образ на един намиращ се вън от духа предмет. Според това мнение понятията изобразяват, възпроизвеждат нещата, дават ни една вярна фотография на същите. Често пъти, когато се говори за мисленето, се мисли, въобще само за това предположено отношение.
към текста >>
Именно горепосоченият възглед върху
отношение
то на понятието и на предмета е нещо твърде често.
Такова едно предвзето мнение би било, когато бихме искали да предположим, че понятието (мисълта) е образът сред нашето съзнание, чрез който искаме да добием осветление върху един намиращ се вън от него предмет. Тук на това място ние нямаме работа с това или други подобни предположения. Ние вземаме мислите такива, каквито предварително ги намираме. Дали те имат отношение към нещо друго и какво отношение имат, това именно искаме да проучим. Ето защо не можем да поставим това като изходна точка.
Именно горепосоченият възглед върху отношението на понятието и на предмета е нещо твърде често.
Често понятието се определя като духовен насрещен образ на един намиращ се вън от духа предмет. Според това мнение понятията изобразяват, възпроизвеждат нещата, дават ни една вярна фотография на същите. Често пъти, когато се говори за мисленето, се мисли, въобще само за това предположено отношение. Почти никога мислителите не се стараят да пребродят веднъж царството на мислите сред неговата собствена област, за да видят, какво ще се получи от това.
към текста >>
Често пъти, когато се говори за мисленето, се мисли, въобще само за това предположено
отношение
.
Дали те имат отношение към нещо друго и какво отношение имат, това именно искаме да проучим. Ето защо не можем да поставим това като изходна точка. Именно горепосоченият възглед върху отношението на понятието и на предмета е нещо твърде често. Често понятието се определя като духовен насрещен образ на един намиращ се вън от духа предмет. Според това мнение понятията изобразяват, възпроизвеждат нещата, дават ни една вярна фотография на същите.
Често пъти, когато се говори за мисленето, се мисли, въобще само за това предположено отношение.
Почти никога мислителите не се стараят да пребродят веднъж царството на мислите сред неговата собствена област, за да видят, какво ще се получи от това.
към текста >>
В истинския смисъл на думата е негьотевски да се изходи от едно твърдение, което не е намерено предварително в наблюдението, а се поставя възгледът; между мислене и действителност, идея и свят съществува горепосоченото
отношение
.
По цялото свое естество това научно направление не може никога да разбере Гьоте.
В истинския смисъл на думата е негьотевски да се изходи от едно твърдение, което не е намерено предварително в наблюдението, а се поставя възгледът; между мислене и действителност, идея и свят съществува горепосоченото отношение.
Ние действаме, постъпваме в смисъла на Гьоте само тогава, когато се задълбочим в собствената природа на самото мислене и виждаме тогава, какво отношение се получава, когато след това поставяме познатото в неговата същност мислене в отношение на опитността.
към текста >>
Ние действаме, постъпваме в смисъла на Гьоте само тогава, когато се задълбочим в собствената природа на самото мислене и виждаме тогава, какво
отношение
се получава, когато след това поставяме познатото в неговата същност мислене в
отношение
на опитността.
По цялото свое естество това научно направление не може никога да разбере Гьоте. В истинския смисъл на думата е негьотевски да се изходи от едно твърдение, което не е намерено предварително в наблюдението, а се поставя възгледът; между мислене и действителност, идея и свят съществува горепосоченото отношение.
Ние действаме, постъпваме в смисъла на Гьоте само тогава, когато се задълбочим в собствената природа на самото мислене и виждаме тогава, какво отношение се получава, когато след това поставяме познатото в неговата същност мислене в отношение на опитността.
към текста >>
Всички членове имат
отношение
едни с други, те съществуват едни за други; единият изменя другия, ограничава го и т.н.
Обаче това множество прави, щото, когато достатъчно сме го проникнали във всички направления, да имаме пред нас само едно единство, една хармония.
Всички членове имат отношение едни с други, те съществуват едни за други; единият изменя другия, ограничава го и т.н.
Щом нашият дух си представи две съответни мисли, той веднага забелязва, че всъщност те се вливат една в друга. В областта на своите мисли той навсякъде намира неща принадлежащи едни на други; това понятие се свързва с онова, едно трето обяснение или подкрепя едно четвърто и т.н. Така например ние намираме в нашето съзнание мислителното съдържание "организъм"; ако разгледаме внимателно света на нашите представи, ние намираме едно второ понятие: “Закономерно развитие, растеж”. Веднага става ясно, че тези две мислителни съдържания принадлежат едно на друго, че те представят само две страни на едно и също нещо. А така е с цялата наша мислителна система.
към текста >>
По
отношение
на тази последната то е нещо прибавено на последно място.
понятия биха били празни схеми без всякакво съдържание. Ако външния свят би отпаднал, понятието и идеите не биха имали вече никакъв смисъл, защото те са заради този външен свят. Този възглед бихме искали да го наречем отричането от понятието. Защото в този случай то няма никакво значение за обективността.
По отношение на тази последната то е нещо прибавено на последно място.
Светът би стоял тук в неговото пълно съвършенство и когато не биха съществували никакви понятия. Защото те не донасят нищо ново към този свят. Те не съдържат нищо, което да не съществува и без тях. Те съществуват само затова, защото познаващият субект иска да си служи с тях, за да има в една подходяща за него форма това, което и без него съществува. За него те са само посредници на едно съдържание, което не е от естество на понятията.
към текста >>
34.
06_а. НАУКАТА - А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Последователен е в това
отношение
само позитивизмът, който просто отхвърля всяко едно излизане вън от възприятието.
Основна грешка на модерната наука е, че тя счита възприятието на сетивата като нещо вече приключено, завършено. Поради това тя си поставя задачата, просто да фотографира това завършено в себе си битие.
Последователен е в това отношение само позитивизмът, който просто отхвърля всяко едно излизане вън от възприятието.
Въпреки това днес във всички науки виждаме стремежа да се счита за правилна тази гледна точка. В истинския смисъл на думата на това изискване би отговорила само една такава наука, която просто би изброявала и описвала нещата, както те съществуват едно до друго в пространството, и процесите, както те се редуват във времето. Естествената наука от стария стил се доближава до това изискване. По-новата наука наистина желае това, поставя една пълна теория на опитността, за да я пристъпи веднага, когато предприеме първата стъпка в действителната наука. Ние би трябвало да се откажем напълно от нашето мислене, ако бихме искали да се придържаме към чистата опитност.
към текста >>
Не мога ли аз по
отношение
на една неразбираема за мене действителност да поставя веднага в действие моето мислене, за да развия именно на място понятието, което трябва да държа срещу един предмет?
("Ако окото ни беше от слънчево естество, то не би искало да види слънцето."). Да но, ще каже някой, не срещаме ли ние в живота много неща, за които до сега не сме си образува ли и най-малкото понятие? Съвършено вярно. Но нима сборът на всички възможни понятия е тъждествен със сбора на тези, които аз съм си образувал в моя досегашен живот? Нима моята система от понятия не е способна да се развива?
Не мога ли аз по отношение на една неразбираема за мене действителност да поставя веднага в действие моето мислене, за да развия именно на място понятието, което трябва да държа срещу един предмет?
От мене се изисква само способността да извлека от фонда на света на мислите определено понятие. Не се касае за това, щото в течение на моя живот една определена мисъл да е била осъзната от мене, а за това, че тя може да бъде изведена от света на достижимите за мене мисли. За нейното съдържание е несъществено, къде и как аз я зачевам. Аз вземам всички определения на мисълта от света на мислите. В това съдържание не се влива нищо от сетивния обект.
към текста >>
35.
06_б. УМ И РАЗУМ
GA_2 Светогледа Гьоте
Оттук произхожда и раздвоението което науката обгръща само с ума изпада по
отношение
на човешкото сърце.
Оттук произхожда и раздвоението което науката обгръща само с ума изпада по отношение на човешкото сърце.
Много хора, чието мислене не е така развито, че да може да стигне до един единен възглед за света, който те обхващат с яснота на понятията, са въпреки това в състояние да проникнат във вътрешната хармония на всемира с чувството. На тях сърцето им дава това, което разумът предлага на научно образования. Ако на такива хора се предложи възгледа за света добит с помощта на ума, те с презрение отхвърлят без крайното множество и се придържат към единството, което наистина не познават, но го чувствуват повече или по-малко живо. Те много добре виждат, че умът се отдалечава от природата, че той изгубва от погледа духовната връзка, която свързва частите на действителността. Разумът води отново към действителността.
към текста >>
36.
06_в. ПОЗНАНИЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Всичко, което виждаме и за което говорим, са прояви на идеята; ние изказваме понятия и в това
отношение
самата идея е едно понятие”.
Следователно неопределено много надарени с дух индивиди могат да стоят срещу едно и също съдържание на мислите. Следователно духът възприема мислителното съдържание на света, като един възприемателен орган. Съществува само едно мислително съдържание на света. Нашето съзнание не е способността да ражда и да съхранява мисли, както многократно се вярва, а да възприема мислите (идеите). Гьоте е изразил сполучливо това с думите: "Идеята е вечна и неделима; фактът, че употребяваме множественото число, съвсем не изменя това положение.
Всичко, което виждаме и за което говорим, са прояви на идеята; ние изказваме понятия и в това отношение самата идея е едно понятие”.
към текста >>
Тя няма никакъв възглед върху това, какво
отношение
има това, което науката добива, към мировата същност и към мировите процеси.
Тя е мисъл, идея. Най-после, трето, тя трябва да покаже, как става това откриване. Разделът "Мислене и Възприятие" в настоящата книга ни изяснява това. Нашата теория на познанието води до положителния резултат, че мисленето е същността на света и че индивидуалното човешко мислене е отделната форма на изява на тази същност. Една чисто формална наука на познанието не може да стори това, тя остава безплодна.
Тя няма никакъв възглед върху това, какво отношение има това, което науката добива, към мировата същност и към мировите процеси.
И все пак това отношение трябва да се разкрие именно в теорията на познанието. Следователно тази наука трябва да ни покаже, докъде ще стигнем с нашето познание, накъде ни води всяка друга наука. По никой друг път, а само по пътя на теорията на познанието ние стигаме до възгледа, че мисленето е ядката на света. Защото тя ни показва връзката на мисленето с останалата действителност. Но от какво бихме искали да съзрем за мисленето, в какво отношение се намира то с опитността, освен от науката, която си поставя направо като цел да изследва тази връзка?
към текста >>
И все пак това
отношение
трябва да се разкрие именно в теорията на познанието.
Най-после, трето, тя трябва да покаже, как става това откриване. Разделът "Мислене и Възприятие" в настоящата книга ни изяснява това. Нашата теория на познанието води до положителния резултат, че мисленето е същността на света и че индивидуалното човешко мислене е отделната форма на изява на тази същност. Една чисто формална наука на познанието не може да стори това, тя остава безплодна. Тя няма никакъв възглед върху това, какво отношение има това, което науката добива, към мировата същност и към мировите процеси.
И все пак това отношение трябва да се разкрие именно в теорията на познанието.
Следователно тази наука трябва да ни покаже, докъде ще стигнем с нашето познание, накъде ни води всяка друга наука. По никой друг път, а само по пътя на теорията на познанието ние стигаме до възгледа, че мисленето е ядката на света. Защото тя ни показва връзката на мисленето с останалата действителност. Но от какво бихме искали да съзрем за мисленето, в какво отношение се намира то с опитността, освен от науката, която си поставя направо като цел да изследва тази връзка? И по-нататък, откъде бихме искали да знаем за една сетивна или духовна същност, че тя е първичната сила на света, ако не бихме изследвали нейното отношение към действителността?
към текста >>
Но от какво бихме искали да съзрем за мисленето, в какво
отношение
се намира то с опитността, освен от науката, която си поставя направо като цел да изследва тази връзка?
Тя няма никакъв възглед върху това, какво отношение има това, което науката добива, към мировата същност и към мировите процеси. И все пак това отношение трябва да се разкрие именно в теорията на познанието. Следователно тази наука трябва да ни покаже, докъде ще стигнем с нашето познание, накъде ни води всяка друга наука. По никой друг път, а само по пътя на теорията на познанието ние стигаме до възгледа, че мисленето е ядката на света. Защото тя ни показва връзката на мисленето с останалата действителност.
Но от какво бихме искали да съзрем за мисленето, в какво отношение се намира то с опитността, освен от науката, която си поставя направо като цел да изследва тази връзка?
И по-нататък, откъде бихме искали да знаем за една сетивна или духовна същност, че тя е първичната сила на света, ако не бихме изследвали нейното отношение към действителността?
към текста >>
И по-нататък, откъде бихме искали да знаем за една сетивна или духовна същност, че тя е първичната сила на света, ако не бихме изследвали нейното
отношение
към действителността?
И все пак това отношение трябва да се разкрие именно в теорията на познанието. Следователно тази наука трябва да ни покаже, докъде ще стигнем с нашето познание, накъде ни води всяка друга наука. По никой друг път, а само по пътя на теорията на познанието ние стигаме до възгледа, че мисленето е ядката на света. Защото тя ни показва връзката на мисленето с останалата действителност. Но от какво бихме искали да съзрем за мисленето, в какво отношение се намира то с опитността, освен от науката, която си поставя направо като цел да изследва тази връзка?
И по-нататък, откъде бихме искали да знаем за една сетивна или духовна същност, че тя е първичната сила на света, ако не бихме изследвали нейното отношение към действителността?
към текста >>
Изразено по
отношение
на нашето индивидуално съзнание, това значи: По
отношение
на научните определения ние трябва да останем строго в това, което ни е дадено в съзнанието, не можем да преминем отвъд това съзнание.
Областта на това съдържание не трябва да бъде премината, ако искаме да останем вътре в ясните определения, ако не искаме да вървим пипнешком в неопределеното. Мисленето е една цялост в себе си, която задоволява себе си, която не трябва да излиза вън от своите граници, ако не иска да изпадне в празнота. С други думи казано: За да обясни нещо, то не трябва да прибягва до неща, които не намира в самото себе си. Една вещ, която не може да бъде обгърната с мисленето, би била едно недомислие. Накрая всичко преминава в мисленето, всичко намира своето място в него.
Изразено по отношение на нашето индивидуално съзнание, това значи: По отношение на научните определения ние трябва да останем строго в това, което ни е дадено в съзнанието, не можем да преминем отвъд това съзнание.
А когато се разбере добре, че не можем да минем вън от границите на нашето съзнание, без да стигнем до нещо недействително, но не се разбере същевременно, че същността на нещата може да бъде намерена в нашето съзнание във възприятието на идеите, тогава се раждат онези грешки, които говорят за някаква граница на познанието. Щом не можем да излезем вън от нашето съзнание и щом същността на действителността не е вътре в това съзнание, тогава ние въобще не можем да стигнем до същността. Казва се; нашето мислене е свързано с отсамния свят и не знае нищо за отвъдния свят.
към текста >>
По
отношение
на нашия възглед това мнение не е нищо друго освен едно неразбиращо себе си мислене.
По отношение на нашия възглед това мнение не е нищо друго освен едно неразбиращо себе си мислене.
Една граница на познанието би била възможна само тогава, когато външната опитност би наложила сама по себе си изследването на нейната същност, ако тя би определяла въпросите, които могат да се поставят по отношение на нея. Но не е такъв случаят. За мисленето се ражда нуждата да постави срещу опитността, която възприема, нейната същност. Мисленето може да има само съвсем определения стремеж, да вижда и в останалия свят свойствената на самото него закономерност, не обаче нещо, за което то няма ни най-малко знание. Друга една грешка трябва също да се намери тук своята поправка.
към текста >>
Една граница на познанието би била възможна само тогава, когато външната опитност би наложила сама по себе си изследването на нейната същност, ако тя би определяла въпросите, които могат да се поставят по
отношение
на нея.
По отношение на нашия възглед това мнение не е нищо друго освен едно неразбиращо себе си мислене.
Една граница на познанието би била възможна само тогава, когато външната опитност би наложила сама по себе си изследването на нейната същност, ако тя би определяла въпросите, които могат да се поставят по отношение на нея.
Но не е такъв случаят. За мисленето се ражда нуждата да постави срещу опитността, която възприема, нейната същност. Мисленето може да има само съвсем определения стремеж, да вижда и в останалия свят свойствената на самото него закономерност, не обаче нещо, за което то няма ни най-малко знание. Друга една грешка трябва също да се намери тук своята поправка. Тя е тази, да се счита, че мисленето не е достатъчно да състави, да образува, че трябва да се прибавя и нещо друго (сила, воля и пр.), за да стане възможен светът.
към текста >>
37.
06_г. ОСНОВАТА НА НЕЩАТА И МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Според нашия възглед не само по
отношение
на откровението не трябва да се допуска нищо, за което не съществуват фактически основания в мисленето; но и опитността трябва да бъде позната като нещо действащо вътре в мисленето, не само като външна проява.
Ние имаме едно непосредствено разбиране и проникване във фактическите, а не само във формалните основи, защо се произвежда едно съждение. Съждението определяне нещо чуждо, а свое собствено съдържание. Ето защо нашият възглед основава една истинска наука, едно истинско знание. Нашата теория на познанието е действително критична.
Според нашия възглед не само по отношение на откровението не трябва да се допуска нищо, за което не съществуват фактически основания в мисленето; но и опитността трябва да бъде позната като нещо действащо вътре в мисленето, не само като външна проява.
Чрез нашето мислене ние се издигаме от съзерцанието на действителността като нещо произведено до нейното съзерцаване като произвеждащ фактор. Така същността на една вещ се явява само тогава, когато тя е поставена в отношение с човека. Защото само в този последния се явява същността на всяка вещ. Това основава една относителност като възглед за света, т.е. онова направление на мисленето, което приема, че ние виждаме всички неща в светлината, която им е предадена от самия човек.
към текста >>
Така същността на една вещ се явява само тогава, когато тя е поставена в
отношение
с човека.
Съждението определяне нещо чуждо, а свое собствено съдържание. Ето защо нашият възглед основава една истинска наука, едно истинско знание. Нашата теория на познанието е действително критична. Според нашия възглед не само по отношение на откровението не трябва да се допуска нищо, за което не съществуват фактически основания в мисленето; но и опитността трябва да бъде позната като нещо действащо вътре в мисленето, не само като външна проява. Чрез нашето мислене ние се издигаме от съзерцанието на действителността като нещо произведено до нейното съзерцаване като произвеждащ фактор.
Така същността на една вещ се явява само тогава, когато тя е поставена в отношение с човека.
Защото само в този последния се явява същността на всяка вещ. Това основава една относителност като възглед за света, т.е. онова направление на мисленето, което приема, че ние виждаме всички неща в светлината, която им е предадена от самия човек. Този възглед носи също името антропоморфизъм. Той има много последователи.
към текста >>
38.
07_а. ПОЗНАНИЕ НА ПРИРОДАТА - А. НЕОРГАНИЧНА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Тук едно събитие или едно
отношение
между два обекта не е обусловено от едно същество, което се проявява като външни форми на явлението, от една индивидуалност, която изявява своите способности в своя характер в едно действие навън.
Като най-прост вид действие на природата за нас се явява онова, при което един процес е изцяло резултат на фактори, които стоят външно едни срещу други.
Тук едно събитие или едно отношение между два обекта не е обусловено от едно същество, което се проявява като външни форми на явлението, от една индивидуалност, която изявява своите способности в своя характер в едно действие навън.
Те са предизвикани само чрез това, че в своя процес една вещ упражнява определено влияние върху друга, пренася своите собствени състояния върху други. Като последствие състоянията на едната вещ се явяват като такива на другите вещи. Системата от действия, които се получават по такъв начин, че винаги един факт е последствие на един друг подобен нему, се нарича неорганична природа. Тук протичането на един процес има характерната черта на едно отношение зависи отвъншните условия; фактите нося на себе си такива признаци, които са резултат на споменатите условия. Когато се измени формата, в която се срещат външните фактори, изменя се естествено и последствието на тяхното съвместно съществуване; изменя се, произведеното явление.
към текста >>
Тук протичането на един процес има характерната черта на едно
отношение
зависи отвъншните условия; фактите нося на себе си такива признаци, които са резултат на споменатите условия.
Като най-прост вид действие на природата за нас се явява онова, при което един процес е изцяло резултат на фактори, които стоят външно едни срещу други. Тук едно събитие или едно отношение между два обекта не е обусловено от едно същество, което се проявява като външни форми на явлението, от една индивидуалност, която изявява своите способности в своя характер в едно действие навън. Те са предизвикани само чрез това, че в своя процес една вещ упражнява определено влияние върху друга, пренася своите собствени състояния върху други. Като последствие състоянията на едната вещ се явяват като такива на другите вещи. Системата от действия, които се получават по такъв начин, че винаги един факт е последствие на един друг подобен нему, се нарича неорганична природа.
Тук протичането на един процес има характерната черта на едно отношение зависи отвъншните условия; фактите нося на себе си такива признаци, които са резултат на споменатите условия.
Когато се измени формата, в която се срещат външните фактори, изменя се естествено и последствието на тяхното съвместно съществуване; изменя се, произведеното явление.
към текста >>
Ако на правим нашия поглед да броди над предложеното тук многообразие, ние сме съвършено в неясност, кой от другите факти стои в по-близко
отношение
с въпросния факт, кой стои в по-далечно
отношение
.
Тя носи напълно онзи характер, който по-горе назовахме като непосредствена опитност. Тук ние имаме работа само с един специален случай на онази "всеобща опитност". Тук важни са връзките на сетивните факти. Обаче именно тези връзки са, които в опитността ни се явяват неясни, непрозрачни. Пред нас застава един факт, но същевременно множество други.
Ако на правим нашия поглед да броди над предложеното тук многообразие, ние сме съвършено в неясност, кой от другите факти стои в по-близко отношение с въпросния факт, кой стои в по-далечно отношение.
Може да има между тях такива, които само го изменят, следователно без които то би могло да настъпи, само че тогава то би имало друга форма при други странични обстоятелства.
към текста >>
Непрозрачността и неяснотата на едно явление или на едно
отношение
на сетивния свят може да бъде преодоляна само тогава, когато видим съвсем точно, че то е резултат на определена констелация от факти.
Понеже се намираме не вън, а вътре в онзи процес, който от отделните мисловни елементи създава мисловни връзки. Чрез това ни е даден не само завършеният процес, произведеното, но и произвеждащото, действащото. А това е именно важното, да видим първо в някой процес на външния свят, който застава срещу нас, движещите сили, които го довеждат до центъра на мировото цяло на периферията.
Непрозрачността и неяснотата на едно явление или на едно отношение на сетивния свят може да бъде преодоляна само тогава, когато видим съвсем точно, че то е резултат на определена констелация от факти.
Ние трябва да знаем, процесът, който сега виждаме, се ражда чрез задружното действие на този и онзи елемент на сетивния свят. Тогава именно начинът на това задружно действие трябва да бъде съвършено прозрачен за нашия ум. Отношението, в което са доведени фактите, трябва да бъде идейно, съобразно с нашия дух. Естествено, в отношенията, в които нещата са доведени чрез ума, те ще се отнасят съобразно тяхната природа. Ние веднага виждаме, какво се добива с това.
към текста >>
Отношение
то, в което са доведени фактите, трябва да бъде идейно, съобразно с нашия дух.
Чрез това ни е даден не само завършеният процес, произведеното, но и произвеждащото, действащото. А това е именно важното, да видим първо в някой процес на външния свят, който застава срещу нас, движещите сили, които го довеждат до центъра на мировото цяло на периферията. Непрозрачността и неяснотата на едно явление или на едно отношение на сетивния свят може да бъде преодоляна само тогава, когато видим съвсем точно, че то е резултат на определена констелация от факти. Ние трябва да знаем, процесът, който сега виждаме, се ражда чрез задружното действие на този и онзи елемент на сетивния свят. Тогава именно начинът на това задружно действие трябва да бъде съвършено прозрачен за нашия ум.
Отношението, в което са доведени фактите, трябва да бъде идейно, съобразно с нашия дух.
Естествено, в отношенията, в които нещата са доведени чрез ума, те ще се отнасят съобразно тяхната природа. Ние веднага виждаме, какво се добива с това. Ако аз гледам само на посоки в сетивния свят, тогава виждам само процеси, които са произведени чрез съвместното действие на толкова много фактори, щото ми е невъзможно да видя непосредствено, какво всъщност се намира като действащ фактор зад това действие. Аз виждам един процес и същевременно фактите а, в, c и d. Как мога аз тук да зная веднага, кой от тези факти участва повече и кой по-малко в този процес?
към текста >>
Следователно духът групира фактите на неорганичния свят така, че вижда в този процес или в едно
отношение
последствието на отношенията на фактите.
Следователно духът групира фактите на неорганичния свят така, че вижда в този процес или в едно отношение последствието на отношенията на фактите.
Така духът внася необходимостта в случайността. Искаме да изясним това с няколко примера. Когато имам пред мене един триъгълник а в с, аз не виждам от пръв поглед, че сборът на трите ъгъла е винаги равен на един разтегнат ъгъл. Това става веднага ясно, щом групирам фактите по следния начин. От следващите фигури се вижда, че ъглите а = а;в = в.(АВ и CD съответно А В и C D са успоредни).
към текста >>
Тук аз обясних една сложна връзка на фактите благодарение на това, че я сведох до такива прости факти, чрез които от
отношение
то, което е дадено на духа, следва по необходимост съответното
отношение
от самата природа на дадените неща.
Сега ако вземем един триъгълник и теглим през върха С една права успоредна на основата АВ, прилагайки горното намираме, че ъглите а = а;в = в. Тъй като с е равен на себе си, тогава по необходимост трите ъгъла на триъгълника са равни на един разтегнат ъгъл (180 градуса).
Тук аз обясних една сложна връзка на фактите благодарение на това, че я сведох до такива прости факти, чрез които от отношението, което е дадено на духа, следва по необходимост съответното отношение от самата природа на дадените неща.
към текста >>
Следователно в неорганичната природа напълно се потвърждава общото
отношение
, което ние установихме между опитност и наука.
Зародишите на развития тук от нас възглед се намират в писмата разменени между Гьоте и Шилер. Писмата на Гьоте и на Шилер от началото на 1798 година се занимават с това. Те наричат този метод рационален емпиризъм, защото той прави като съдържание на науката нещо друго освен обективни процеси; обаче тези обективни процеси са свързани от една тъкан от понятия /закони/, която нашият дух открива в тях. Сетивните процеси в една връзка, която може да бъде схваната само от мисленето, това е рационалния емпиризъм. Ако съпоставим гореспоменатите писма от Гьотевата статия: "Опитът като посредник между субект и обект”, тогава и горната теория ще видим логичното последствие от това.
Следователно в неорганичната природа напълно се потвърждава общото отношение, което ние установихме между опитност и наука.
Обикновената опитност е само половината действителност.
към текста >>
39.
07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Веднъж Фридрих Теодор Вишер е изказал по
отношение
на теорията на Дарвин възгледа, че тя налага като необходима една ревизия на нашето понятие за времето.
Веднъж Фридрих Теодор Вишер е изказал по отношение на теорията на Дарвин възгледа, че тя налага като необходима една ревизия на нашето понятие за времето.
към текста >>
Той е едно първично явление, което се явява, когато две маси (земя, тялото върху нея) влизат във взаимо
отношение
.
При едно живо същество и неговите явления това е различно. Тук се касае за това, да развием отделната форма, която се явява в нашата опитност, от типа, който трябва да сме схванали. Ние трябва да извършим един духовен процес от съвършено друг род. Не трябва да срещу поставяме на отделното явление типа като нещо завършено, както вършим това с природния закон. Че всяко тяло, ако не бъде възпрепятствано от странични обстоятелства, пада на земята така, че изминалите разстояния в последователните времена се отнасят едно към друго както 1:3:5:7 и т.н., това е един веднъж завинаги установен закон.
Той е едно първично явление, което се явява, когато две маси (земя, тялото върху нея) влизат във взаимоотношение.
Ако в нашето наблюдение се яви един специален случай, върху който можем да приложим този закон, нужно е само да разгледаме сетивно наблюдаваните факти в онова отношение, което ни дава на ръка законът, и ще намерим потвърждението на този закон. Ние отнасяме отделния случай към закона. Природният закон изразява връзката на фактите, които в сетивния свят са разделени; обаче той остава да съществува като такъв по отношение на отделното явление. При типа ние трябва да развием от първичната форма онзи особен случай, който стои пред нас. Ние не трябва да срещу поставяме типа на отделната форма, за да видим, как той регулира последната; трябва да направим тази форма да произлезе от него.
към текста >>
Ако в нашето наблюдение се яви един специален случай, върху който можем да приложим този закон, нужно е само да разгледаме сетивно наблюдаваните факти в онова
отношение
, което ни дава на ръка законът, и ще намерим потвърждението на този закон.
Тук се касае за това, да развием отделната форма, която се явява в нашата опитност, от типа, който трябва да сме схванали. Ние трябва да извършим един духовен процес от съвършено друг род. Не трябва да срещу поставяме на отделното явление типа като нещо завършено, както вършим това с природния закон. Че всяко тяло, ако не бъде възпрепятствано от странични обстоятелства, пада на земята така, че изминалите разстояния в последователните времена се отнасят едно към друго както 1:3:5:7 и т.н., това е един веднъж завинаги установен закон. Той е едно първично явление, което се явява, когато две маси (земя, тялото върху нея) влизат във взаимоотношение.
Ако в нашето наблюдение се яви един специален случай, върху който можем да приложим този закон, нужно е само да разгледаме сетивно наблюдаваните факти в онова отношение, което ни дава на ръка законът, и ще намерим потвърждението на този закон.
Ние отнасяме отделния случай към закона. Природният закон изразява връзката на фактите, които в сетивния свят са разделени; обаче той остава да съществува като такъв по отношение на отделното явление. При типа ние трябва да развием от първичната форма онзи особен случай, който стои пред нас. Ние не трябва да срещу поставяме типа на отделната форма, за да видим, как той регулира последната; трябва да направим тази форма да произлезе от него. Законът властва над явлението като нещо стоящо над него; ти път се влива в отделното живо същество; той се отъждествява с него.
към текста >>
Природният закон изразява връзката на фактите, които в сетивния свят са разделени; обаче той остава да съществува като такъв по
отношение
на отделното явление.
Не трябва да срещу поставяме на отделното явление типа като нещо завършено, както вършим това с природния закон. Че всяко тяло, ако не бъде възпрепятствано от странични обстоятелства, пада на земята така, че изминалите разстояния в последователните времена се отнасят едно към друго както 1:3:5:7 и т.н., това е един веднъж завинаги установен закон. Той е едно първично явление, което се явява, когато две маси (земя, тялото върху нея) влизат във взаимоотношение. Ако в нашето наблюдение се яви един специален случай, върху който можем да приложим този закон, нужно е само да разгледаме сетивно наблюдаваните факти в онова отношение, което ни дава на ръка законът, и ще намерим потвърждението на този закон. Ние отнасяме отделния случай към закона.
Природният закон изразява връзката на фактите, които в сетивния свят са разделени; обаче той остава да съществува като такъв по отношение на отделното явление.
При типа ние трябва да развием от първичната форма онзи особен случай, който стои пред нас. Ние не трябва да срещу поставяме типа на отделната форма, за да видим, как той регулира последната; трябва да направим тази форма да произлезе от него. Законът властва над явлението като нещо стоящо над него; ти път се влива в отделното живо същество; той се отъждествява с него. Ето защо една наука на организмите, когато тя иска да бъде наука в смисъла, в който е механиката или физиката, трябва да покаже типа като най-обща форма и след това и различните идейни отделни форми. Механиката също е едно съединение на различните природни закони, при което реалните условия са приети изцяло хипотетично.
към текста >>
Можем добре да си представим, че във всеки особен случай, който наблюдаваме, ние познаваме една специална форма на типа, обаче по
отношение
на науката ние не можем просто да съберем такива действително наблюдавани случаи.
Както механиката е една система от природни закони, така и науката на организмите трябва да бъде една поредица от развойни форми на типа. Само че в механиката ние съединяваме отделните закони и ги подреждаме в едно цяло, докато тук трябва да направим отделните форми да произлязат живо един от други. Тук е възможно една възражение. Щом типичната форма е нещо точно, как тогава е въобще възможно да установим една верига от наредени един до друг отделни типове като съдържание на една наука на организмите?
Можем добре да си представим, че във всеки особен случай, който наблюдаваме, ние познаваме една специална форма на типа, обаче по отношение на науката ние не можем просто да съберем такива действително наблюдавани случаи.
Но ние можем да направим нещо друго. Можем да направим типът да измине своята редица от възможности и след това винаги да задържаме (хипотетично) тази или онази форма. Така ние установяваме една редица от мисленно изведени от типа форми като съдържание на една рационална наука на организмите.
към текста >>
Типът не определя именно, че при определени условия трябва да настъпи едно определено явление; той не установява нищо върху едно
отношение
на членовете, които стоят един срещу друг външно и са чужди един на друг.
Обаче ние не можем да направим нищо с този доказателен метод в науката на организмите.
Типът не определя именно, че при определени условия трябва да настъпи едно определено явление; той не установява нищо върху едно отношение на членовете, които стоят един срещу друг външно и са чужди един на друг.
Той определя само закономерността на своите собствени части. Той не сочи като природен закон над себе си. Следователно особените органически форми могат да бъдат развити само от общата типова форма и явяващите се в опитността органически същества трябва да съвпадат с някоя от тези изведени от типа форми. Тук на мястото на доказателствения метод трябва да поставим развойния метод. Тук не се установява, че външните условия действат по този начин едни върху други и затова имат определен резултат, а това, че при определени външни условия от типа се е образувала една особена форма.
към текста >>
40.
08_а. ДУХОВНИТЕ НАУКИ - А. УВОД. ДУХ И ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Науката има да изпълнява тук една мисия различна от тази по
отношение
на природата.
Тук действителността има вече идейното, закономерното в себе си, което иначе се проявява едва в духовното схващане. Това, което в естествената наука е едва произведение на размислянето върху предметите, тук то е вродено в самите предмети. Науката играе една друга роля. Същността би била налице в обекта и без нейната намеса, и без нейната работа. Това е едно обяснение на човека със самия себе си и с неговия род.
Науката има да изпълнява тук една мисия различна от тази по отношение на природата.
към текста >>
Би било против духа на науката, ако по
отношение
на природата бихме останали при непосредствеността на особеното, на частното.
Това, което търсим в първата, общото, тук се взема под внимание само дотолкова, доколкото ни изяснява особеното.
Би било против духа на науката, ако по отношение на природата бихме останали при непосредствеността на особеното, на частното.
Но също така би било убийствено за духа, ако например бихме искали да обхванем историята на Гърция в една обща схема от понятия. В първия случай придържащото се към явлението разбиране не би постигнало никаква наука; във втория постъпващият по един общ шаблон дух би изгубил всякакво разбиране за индивидуалното.
към текста >>
41.
08_в. ЧОВЕШКАТА СВОБОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Тогава човекът действа според закони, основанието на които във фактическо
отношение
му липсват: Той си мисли една норма, която е предписана отвън на неговото действие.
Това, което върши, се насочва според намерения, цели, които той си поставя. Но напълно самопонятно е, че тази цел, намерения, идеали и т.н. ще носят същия характер, както останалият мисловен свят на човека. И така ще има една практическа истина на догматичната наука, която има един характер същевременно различен от този, който се получава като последствие на нашата теория на познанието. Ако истините, до които човек стига в науката, са обусловени от една фактическа необходимост, която има своето седалище вън от мисленето, такива ще бъдат и идеалите, които той поставя на основата на своите действия.
Тогава човекът действа според закони, основанието на които във фактическо отношение му липсват: Той си мисли една норма, която е предписана отвън на неговото действие.
Този е обаче характерът на заповедта, която човекът трябва да съблюдава. Догмата като практическа истина е морална заповед.
към текста >>
Също така погрешно е по
отношение
на нашия възглед, както Хердер върши това в своята книга "Идеи към философията на историята на човечеството", когато някой иска да схваща историческите събития както фактите на природата според редуването на причина и следствие.
Епохата на Сократ беше тази, която погуби Сократа чрез отрова; епохата изгори на кладата и Хус; епохите са останали винаги подобни на себе си, казва Гьоте. Всяко априорно построение на планове, които трябва да стоят на основата на историята, е против историческия метод, както той се получава от същността на историята. Историята се стреми да открие, какво са допринесли хората за прогреса на техния род; да познае, какви цели си е поставила тази или онази личност, каква насока е дала тя на своето време. Историята трябва да бъде основана изцяло на човешката природа. Нашата наука на познанието изключва напълно положението, да се вмъкне в историята някаква цел, като тази например, хората да бъдат възпитани от една по-нисша степен на съвършенството до една по-висока степен и др. подобни.
Също така погрешно е по отношение на нашия възглед, както Хердер върши това в своята книга "Идеи към философията на историята на човечеството", когато някой иска да схваща историческите събития както фактите на природата според редуването на причина и следствие.
Законите на историята са от по-висше естество. Един факт на физиката се определя от друг факт така, че законът стои над явленията. Един исторически факт се определя като нещо идейно от нещо идейно. Тук може да става дума за причина и следствие само тогава, когато се придържаме към външността на нещата. Кой би искал да повярва, че предава самият факт, когато нарича Лутера причина на реформацията?
към текста >>
42.
09. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
По
отношение
на пасивно приетото възприятие науката е следователно продукт на дейността на човешкия дух.
Нашата теория на познанието съблече познанието от чисто пасивния характер, с който то често е облечено, и го обясни като дейност на човешкия дух. Обикновено се вярва, че съдържанието на науката е нещо взето отвън: Мисли се, че на науката може да се осигури обективност дотолкова по-голяма степен, колкото повече духът се въздържа от всякаква прибавка към разглеждания материал. Нашето изложение показа, че и истинското съдържание на науката въобще не е възприеманата външна материя, а схванатата в духа идея, която ни въвежда по-дълбоко в процесите на света отколкото всяко разлагане и наблюдение на външния свят само като опитност. Идеята е съдържание на науката.
По отношение на пасивно приетото възприятие науката е следователно продукт на дейността на човешкия дух.
С това ние приближихме познанието до художественото творчество, което е също така едно дейно произведение на човека. Но същевременно ние изтъкахме и необходимостта да изясним тяхното взаимно отношение. Както познавателната така и художествената дейност почиват на това, че от действителността като произведение човекът се издига до нея като произвеждащ фактор; че от създаденото той се издига до създаването, от случайността до необходимостта. Докато външната действителност постоянно ни показва само едно създание на творящата природа, в духа ние се издигаме до единството на природата, която ни се явява като творец. Всеки предмет на действителността ни представя една от възможностите, от безкрайните възможности, които лежат скрити в лоното на творящата природа.
към текста >>
Но същевременно ние изтъкахме и необходимостта да изясним тяхното взаимно
отношение
.
Обикновено се вярва, че съдържанието на науката е нещо взето отвън: Мисли се, че на науката може да се осигури обективност дотолкова по-голяма степен, колкото повече духът се въздържа от всякаква прибавка към разглеждания материал. Нашето изложение показа, че и истинското съдържание на науката въобще не е възприеманата външна материя, а схванатата в духа идея, която ни въвежда по-дълбоко в процесите на света отколкото всяко разлагане и наблюдение на външния свят само като опитност. Идеята е съдържание на науката. По отношение на пасивно приетото възприятие науката е следователно продукт на дейността на човешкия дух. С това ние приближихме познанието до художественото творчество, което е също така едно дейно произведение на човека.
Но същевременно ние изтъкахме и необходимостта да изясним тяхното взаимно отношение.
Както познавателната така и художествената дейност почиват на това, че от действителността като произведение човекът се издига до нея като произвеждащ фактор; че от създаденото той се издига до създаването, от случайността до необходимостта. Докато външната действителност постоянно ни показва само едно създание на творящата природа, в духа ние се издигаме до единството на природата, която ни се явява като творец. Всеки предмет на действителността ни представя една от възможностите, от безкрайните възможности, които лежат скрити в лоното на творящата природа. Нашият дух се издига до съзерцаването на онзи извор, в който са съдържат всички тези възможности. Науката и изкуството са само обекти, в който човекът отпечатва това, което му предлага това съзерцание.
към текста >>
43.
00. ПРЕДГОВОР
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Без познаване значението на чистия свят на идеите и тяхното
отношение
към областта на сетивните възприятия, те създадоха заблуждение над заблуждение, едностранчивост над едностранчивост.
Фихте, Шелинг, Хегел не искаха повече да знаят за установените от техния предшественик граници на нашето познание и търсеха основните начала на нещата вътре в кръга на това, което за човешкия разум се явява в отсамния свят. Даже Шопенхауер, който твърди, че резултатите от Кантовата критика на разума са истини навеки неоспорими, но може да тръгне към познанието на последните причини на света освен по един път, който се отклонява от пътя на неговия учител. Тези мислители имаха нещастната съдба да търсят познанието на най-важните истини, без да положат основите на такова начинание, като изследват природата на самото познание. Ето защо гордите умопостроения на Фихте, Шелинг и Хегел стоят пред нас лишени от основа. Но отсъствието на такава основа, действуваше вредно и в хода на мислите на философите.
Без познаване значението на чистия свят на идеите и тяхното отношение към областта на сетивните възприятия, те създадоха заблуждение над заблуждение, едностранчивост над едностранчивост.
Нищо чудно, че твърде смелите системи не можеха да издържат на трудностите на епохата, враждебна на философията и много от хубавите неща, съдържащо се в тях, беше безжалостно запаметено заедно с лошото.
към текста >>
По
отношение
на мировия процес човекът не е празен зрител, повтарящ образно в пределите на своя дух това, което става в космоса без неговото действие, той е деен сътворец на мировия процес; а познанието е най-висшият член в организъма на вселената.
Резултатът от тези изследвания е, че истината не представлява, както обикновено се разбира, едно идеално отражение на нещо реално, а е свободно създание на човешкия дух, създание, което въобще не би съществувало никъде, ако ние сами не го бихме произвели. Задачата на познанието не се състои в едно повторение във форма на понятия на нещо вече съществуващо на друго место, но в създаването на една съвършено нова област, която единствена заедно с дадения ни по сетивен начин свят ни дава пълната действителност. Висшата дейност на човека, неговото духовно творчество, се включва с това органически в общия миров процес. Без тази дейност мировият процес би бил напълно немислим като завършено в себе си цяло.
По отношение на мировия процес човекът не е празен зрител, повтарящ образно в пределите на своя дух това, което става в космоса без неговото действие, той е деен сътворец на мировия процес; а познанието е най-висшият член в организъма на вселената.
към текста >>
Докато тези закони остават само естествени или още логически неясни мотиви, естествено някой стоящ по-високо в духовно
отношение
може да узнае, до каква степен тези закони на нашите действия са обосновани в пределите на нашата индивидуалност, обаче самите ние ги чувствуваме като действуващи върху нас отвън и принудително.
Естествено тези положения имат значение само за тази част на нашата деятелност, чиито закони ние постигаме идейно и съвършеното познание.
Докато тези закони остават само естествени или още логически неясни мотиви, естествено някой стоящ по-високо в духовно отношение може да узнае, до каква степен тези закони на нашите действия са обосновани в пределите на нашата индивидуалност, обаче самите ние ги чувствуваме като действуващи върху нас отвън и принудително.
Всеки път, когато ни се удаде да обгърнем ясно с познанието такъв мотив, ние извършваме завоевание в областта на свободата.
към текста >>
Аз изхождам само от дълбоко чувство на благодарност, когато казвам, че пълното с любов
отношение
, което срещнах в семейството Шпехт във Виена, когато имах обязаността да възпитавам децата на това семейство, представяше единствената желана среда за изработването на моите идеи.
Надявам се с този труд да съм показал, че сградата на моите мисли представлява нещо цяло, обосновано в самото себе си, което не се нуждае да бъде извлечено от мирогледа на Гьоте. Моите мисли, както те са изложени тук и ще бъдат развити във "Философия на свободата" възникваха в продължение на много години.
Аз изхождам само от дълбоко чувство на благодарност, когато казвам, че пълното с любов отношение, което срещнах в семейството Шпехт във Виена, когато имах обязаността да възпитавам децата на това семейство, представяше единствената желана среда за изработването на моите идеи.
И по-нататък, настроението, нужно за последното завършване на някои мои мисли от "Философия на свободата", което само споменавам в последната глава на тази книга, аз дължа на оживените беседи с моята високоценена приятелка Роза Майредер във Виена, чиито литературни работи, произтичащи от нейната тънка, благо- родна, художествена природа, трябва да се надявам да бъдат скоро издадени.
към текста >>
44.
01. ВЪВЕДЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Ние привеждаме не само това, към което нашето изложение има непосредствено
отношение
, но и всички трудове, в които се третират въпроси, близки до изложените от нас.
Най-новата литература, взета под внимание в тези разсъждения, е следващата.
Ние привеждаме не само това, към което нашето изложение има непосредствено отношение, но и всички трудове, в които се третират въпроси, близки до изложените от нас.
Не считаме за необходимо да привеждаме самите съчинения на класиците на философията.
към текста >>
/Особено встъпителните глави, в които става дума за
отношение
то на теорията на познанието към останалите науки/1/.
/Особено встъпителните глави, в които става дума за отношението на теорията на познанието към останалите науки/1/.
към текста >>
Те искат също така да осветлят
отношение
то на Фихтевото "Наукоучение" към такава основна философска наука.
Следващите разсъждения се стремят преди всичко към такива формулировки на проблема на познанието, при които строго ще бъде съблюдаван характера на теорията на познанието, като наука изцяло лишена от предпоставки.
Те искат също така да осветлят отношението на Фихтевото "Наукоучение" към такава основна философска наука.
Защо привеждаме в по-тясна връзка с тази задача именно опита на Фихте да създаде за науката една безусловно достоверна основа, това ще се изясни от само себе си в течение на изследването.
към текста >>
45.
02. ОСНОВНИЯТ ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛЕН ВЪПРОС НА КАНТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
По
отношение
на Куне Фишер Фолкелт Греин, когато...................казва: "От изложението на Куно Фишер не е ясно, дали според неговото мислене, Кант предполага, че фактичността на всеобщност и необходими съждения е само психологическа, или тяхната значимост и правилност е едновременно и обективна".
По същество с нашите възгледи са съгласни и тези на О.Либмал/1/, Хьолдер/2/, Винделбалд/3/, Ибербег/4/, Ед.Ф.Харгман/5/ и Куне Фишер/6/.
По отношение на Куне Фишер Фолкелт Греин, когато...................казва: "От изложението на Куно Фишер не е ясно, дали според неговото мислене, Кант предполага, че фактичността на всеобщност и необходими съждения е само психологическа, или тяхната значимост и правилност е едновременно и обективна".
Тъй като на приведеното място Фишер казва, че главната трудност в Критиката на чистия разум трябва да се търси в това, че нейните "обосновани зависят от известни предпоставки, които трябва да признаем, за да признаем следващите". Тези предпоставки и за Фишер са основание, защо "първо" трябва да бъде установен "Фактът на познанието", и след това с помощта на анализа да бъдат намерени способностите на познанието, "от които се обяснява самият факт на познанието".
към текста >>
46.
03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
У други философи намираме поставени на свой ред начело на теорията на познанието други твърдения, като например, че истинския проблем на теорията на познанието се заключава във въпроса за
отношение
то между мисъл и битие и във възможността за посредничество между двете /Дорнер-2/; или във въпроса по какъв начин съществуващите неща стават съзнателни /Ремке/ и т.н.
В своята, последна теоретико-познавателна работа Хартман се опитва, да обоснове своя възглед. Нашите следващи разсъждения ще покажат, как трябва да се отнася към такова обоснование свободната от предпоставки теория на познанието. Ото Либман насочва като най-свещено, най-висше в основното положение на всяка теория на познанието следното: "съзнанието не може да прескочи над самото себе си"/2/. Фолкелт изказва съждението, че първата най-непосредствена истина е тази, че всяко наше знание се простира преди всичко върху нашите представи и нарича, това позитивистически принципи на познанието. Той счита за "критическа до насока степен" само такава теория на познанието, която поставя на челно място този принцип, "в качеството на това, което е единствено твърдо установено в началото на всяко философствуване и вече след това последователно го обмисля/1/.
У други философи намираме поставени на свой ред начело на теорията на познанието други твърдения, като например, че истинския проблем на теорията на познанието се заключава във въпроса за отношението между мисъл и битие и във възможността за посредничество между двете /Дорнер-2/; или във въпроса по какъв начин съществуващите неща стават съзнателни /Ремке/ и т.н.
Кирхман изхожда от двете гносеологически аксиоми: "възприеманото съществува" и "противоречието не съществува."/3/. Според Л. Е. Финер познанието се състои в знанието за фактическото, за реалното/4/ и оставя тази догма съвсем непроверена, както и Гьоринг, който също твърди нещо подобно: "Да познаваме значи винаги: да познаваме нещо съществуващо; това е факт, който не може да отрече нито скептицизмът, нито Кантовият критицизъм"/5/. Последните двама просто обявяват: ето, що е познание, без да се питат, с какво право вършат това.
към текста >>
По-нататък физикът се чувствува принуден изхождайки от някои явления в телесния свят да се откаже от вярата в неприривността на предметите в пространството и да сведе тези предмети към системи от извънредно дребни частици /молекули, атоми/, чиито размери по
отношение
разстоянието им една от друга са неизмеримо малки.
Чрез наблюдение на онези явления, които стават в окръжаващата ни среда, например, когато имаме усещането на звука, физикът стига до извода, че на основата на това явление не стои нищо такова, което да има и най-отдалечено сходство с това, което непосредствено възприемаме като звук. Там навън, в окръжаващото ни пространство, може да се намерят само надлъжни трептения на телата на въздуха. От тук водим заключението, че това което в обикновения живот наричаме звук или тон, е изключително една субективна реакция на нашия организъм спрямо това вълнообразно движение. По същия начин се намира, че светлината и цветовете или топлината са нещо чисто субективно. Явленията на разлагането на светлината, на пречупването, на интерференцията и поляризацията ни учат, че на посочените по-горе качества на усещанията във външното пространство отговарят известни напречни трептения, които се чувствуваме принудени да приписваме отчасти на телата, отчасти на едно неизмеримо тънко еластично вещество на етера.
По-нататък физикът се чувствува принуден изхождайки от някои явления в телесния свят да се откаже от вярата в неприривността на предметите в пространството и да сведе тези предмети към системи от извънредно дребни частици /молекули, атоми/, чиито размери по отношение разстоянието им една от друга са неизмеримо малки.
От това се вади заключение, че всяко действие на телата едно върху друго става чрез празното пространство и по този начин, то се явява истинско .............. /действие на разстояние/. Физиката счита за правилно да приеме, че действието на телата върху нашите сетивни органи става не чрез непосредствено съприкосновение, защото винаги трябва, да съществува известно, макар и малко разстояние между съответното на тялото място върху кожата и самите тези тела. От тук следва, че това, което чувствуваме като твърдост и топлина на телата, е само реакция на окончанията на нашите осезателни топлинни нерви към действуващите чрез празното пространство молекулярни сили на телата.
към текста >>
47.
04. ИЗХОДНИ ТОЧКИ НА ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Ето защо да се въздържим от каквото и да е било определение на непосредственото даденото до тогава, докато не знаем, какво
отношение
има такова определение към определеното.
Ето защо да се въздържим от каквото и да е било определение на непосредственото даденото до тогава, докато не знаем, какво отношение има такова определение към определеното.
Даже със самото понятие "непосредствено дадено" ние не изказваме нищо за това, което се намира преди познанието. Това понятно има единствената цел да укаже на това непосредствено дадено, да насочи нашия поглед към него. Формата на понятие тук, в началото на теорията на познанието, е само първото отношение, в което се поставя познанието към съдържанието на света. С това обозначение е предвиден и случаят, че цялото съдържание на света е само признак на нашето собствено "Аз"; така щото тук би запазил своите права и изключителният субективизъм, тъй като за дадеността на този факт не може и да става дума; той може да бъде само резултат на познавателни съображения, т.е. да се окаже правилен само благодарение на теорията на познанието, но не може да и служи за предпоставка.
към текста >>
Формата на понятие тук, в началото на теорията на познанието, е само първото
отношение
, в което се поставя познанието към съдържанието на света.
Ето защо да се въздържим от каквото и да е било определение на непосредственото даденото до тогава, докато не знаем, какво отношение има такова определение към определеното. Даже със самото понятие "непосредствено дадено" ние не изказваме нищо за това, което се намира преди познанието. Това понятно има единствената цел да укаже на това непосредствено дадено, да насочи нашия поглед към него.
Формата на понятие тук, в началото на теорията на познанието, е само първото отношение, в което се поставя познанието към съдържанието на света.
С това обозначение е предвиден и случаят, че цялото съдържание на света е само признак на нашето собствено "Аз"; така щото тук би запазил своите права и изключителният субективизъм, тъй като за дадеността на този факт не може и да става дума; той може да бъде само резултат на познавателни съображения, т.е. да се окаже правилен само благодарение на теорията на познанието, но не може да и служи за предпоставка.
към текста >>
На тази степен илюзиите и халюцинациите са още съвършено равноправни с другите части на съдържанието на света, защото, какво
отношение
имат те към другите възприятия, това можем да узнаем само познаващото наблюдение.
На тази степен илюзиите и халюцинациите са още съвършено равноправни с другите части на съдържанието на света, защото, какво отношение имат те към другите възприятия, това можем да узнаем само познаващото наблюдение.
към текста >>
Но за нас както съзнанието, така и представата за "Аза" са преди всичко части на непосредствено даденото, и какво
отношение
имат първите към последните това да бъде вече резултат на познанието.
Ако теорията на познанието изхожда от допускането, че всичко току-що приведено е съдържание на нашето съзнание, то естествено веднага възниква въпросът: по какъв начин минаваме ние от съзнанието към познанието? Къде се намира преходът, който ни превежда от субективното в транссубективното?
Но за нас както съзнанието, така и представата за "Аза" са преди всичко части на непосредствено даденото, и какво отношение имат първите към последните това да бъде вече резултат на познанието.
Ние искаме да определим познанието не от съзнанието, а напротив: от познанието да определим съзнанието и отношението на субективното и обективното. Тъй като ние оставяме даденото временно без всякакво сказуемо, трябва да запитаме: по какъв начин преминаваме ние въобще към определението на това дадено? Как да започнем някъде акта за познанието? Как можем, например, да обозначим една част на света като възприятие, другата като понятие, едната като битие, другата като видимост, това като причина, другото като действие? Как можем да отделим самите нас от обективното и да гледаме на себе си като на "Аз" в противоположност на "не-Аза"?
към текста >>
Ние искаме да определим познанието не от съзнанието, а напротив: от познанието да определим съзнанието и
отношение
то на субективното и обективното.
Ако теорията на познанието изхожда от допускането, че всичко току-що приведено е съдържание на нашето съзнание, то естествено веднага възниква въпросът: по какъв начин минаваме ние от съзнанието към познанието? Къде се намира преходът, който ни превежда от субективното в транссубективното? Но за нас както съзнанието, така и представата за "Аза" са преди всичко части на непосредствено даденото, и какво отношение имат първите към последните това да бъде вече резултат на познанието.
Ние искаме да определим познанието не от съзнанието, а напротив: от познанието да определим съзнанието и отношението на субективното и обективното.
Тъй като ние оставяме даденото временно без всякакво сказуемо, трябва да запитаме: по какъв начин преминаваме ние въобще към определението на това дадено? Как да започнем някъде акта за познанието? Как можем, например, да обозначим една част на света като възприятие, другата като понятие, едната като битие, другата като видимост, това като причина, другото като действие? Как можем да отделим самите нас от обективното и да гледаме на себе си като на "Аз" в противоположност на "не-Аза"?
към текста >>
Нашите понятия биха имали чисто външно
отношение
към това, към което те се отнасят, но никакво вътрешно
отношение
.
Но при това се сблъскваме със следната трудност. До тогава, докогато гледаме пасивно на даденото, ние никъде не можем да намерим началната точка, към която да се присъединим, за да продължим нишката на нашето познание. Ние трябва да намерим някъде в даденото такова място, където трябва да встъпим, където е заложено нещо еднородно на познанието. ако действително всичко би било само дадено, би се случило да останем при простото гледане на външния свят и при съвършено равноценното нему гледане в света на нашата индивидуалност. Най-многото, което бихме могли, е да описваме нещата, като намиращи се вън от нас, но никога да не ги разберем.
Нашите понятия биха имали чисто външно отношение към това, към което те се отнасят, но никакво вътрешно отношение.
За истинското познание всичко зависи от това, да намериш някъде в даденото една област, в която нашата познавателна действителност не би предпоставяла на себе си нещо, като дадено, но би пребивавала дейно вътре в това дадено. С други думи: ако строго се придържаме само с даденото, трябва именно да се изясним, че не всичко е само дадено. Нашето изискване би трябвало да бъде такова, щото при неговото строго съблюдаване то частично да премахне самото себе си. Ние поставихме това изискване не за да установим произволно някакво начало на теорията на познанието, а за да намерим действително едно такова начало. В нашия смисъл на думата може да стане дадено всичко, даже и това, което по своята вътрешна природа не е дадено.
към текста >>
Ако трябва да търся
отношение
то между тях, аз трябва да сторя това с помощта на правило, определено в смисъла на съдържанието; но такова правило аз мога да произведа в самия акт на познанието, тъй като не мога да го извлека от обекта затова, защото определенията на този последния трябва да бъдат още само получени с помощта на правилото.
Нужно е само да ги разгледаме в онази форма, в която те са още съвършено свободни от всякакво емпирично съдържание. Когато например, искаме да постигнем чистото понятие за причинност, ние не трябва да се държим за някаква определена причинност или за сбора на всички причинности, а само за понятието за нея. Причините и действията ние трябва да търсим в света; причинността, преди да можем да намерим в света първите. Но ако се държим за Кантовото твърдение, че понятията без съзерцаване са празни, немислимо би било да се докаже възможността за определяне на дадения свят чрез понятия. Но да допуснем, че са дадени два елемента на съдържанието на света: А и Б.
Ако трябва да търся отношението между тях, аз трябва да сторя това с помощта на правило, определено в смисъла на съдържанието; но такова правило аз мога да произведа в самия акт на познанието, тъй като не мога да го извлека от обекта затова, защото определенията на този последния трябва да бъдат още само получени с помощта на правилото.
Такова правило за определението на действителното влиза по този начин всецяло в състава на логическите същности на чистите понятия.
към текста >>
48.
05. ПОЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Тези отделени отделности мисленето ги съотнася едно към друго съобразно произведените от него форми и накрая, определя това, което произтича от това
отношение
.
В логиката всяка теория е само емпирика; в тази наука има само наблюдение. Но когато искаме да познаем нещо вън от нашето мислене, ние можем да сторим това само с помощта на мисленето, т.е. мисленето трябва да пристъпи към нещо дадено и да го приведе от хаотична в систематична връзка с образа на света. По този начин мисленето пристъпва към даденото съдържание на света като формиращ принцип. При това процесът е следващият: Отначало мислено се отделят известни отделности от съвкупността на мировото цяло, понеже, собствено казано, в даденото никъде няма отделни неща, а всичко се намира в непреривна свръзка.
Тези отделени отделности мисленето ги съотнася едно към друго съобразно произведените от него форми и накрая, определя това, което произтича от това отношение.
Чрез това, че мисленето създава отношение между двете обособени части на съдържанието на света, то още нищо не определя от себе си за тези части. То изчаква това, което се получава от само себе си вследствие установяването на това отношение. Само този резултат е именно познанието за съответствуващите части на съдържанието на света. Ако природата на това последното би била да не изразява въобще нищо за самото себе си чрез това отношение, тогава естествено, опитът на мисленето е несполучлив и на негово място трябва да се яви ново отношение. Всяко познание почива на това, че човекът привежда в правилна връзка помежду им два или няколко елемента на действителността и постига това, което се получава от тук.
към текста >>
Чрез това, че мисленето създава
отношение
между двете обособени части на съдържанието на света, то още нищо не определя от себе си за тези части.
Но когато искаме да познаем нещо вън от нашето мислене, ние можем да сторим това само с помощта на мисленето, т.е. мисленето трябва да пристъпи към нещо дадено и да го приведе от хаотична в систематична връзка с образа на света. По този начин мисленето пристъпва към даденото съдържание на света като формиращ принцип. При това процесът е следващият: Отначало мислено се отделят известни отделности от съвкупността на мировото цяло, понеже, собствено казано, в даденото никъде няма отделни неща, а всичко се намира в непреривна свръзка. Тези отделени отделности мисленето ги съотнася едно към друго съобразно произведените от него форми и накрая, определя това, което произтича от това отношение.
Чрез това, че мисленето създава отношение между двете обособени части на съдържанието на света, то още нищо не определя от себе си за тези части.
То изчаква това, което се получава от само себе си вследствие установяването на това отношение. Само този резултат е именно познанието за съответствуващите части на съдържанието на света. Ако природата на това последното би била да не изразява въобще нищо за самото себе си чрез това отношение, тогава естествено, опитът на мисленето е несполучлив и на негово място трябва да се яви ново отношение. Всяко познание почива на това, че човекът привежда в правилна връзка помежду им два или няколко елемента на действителността и постига това, което се получава от тук.
към текста >>
То изчаква това, което се получава от само себе си вследствие установяването на това
отношение
.
мисленето трябва да пристъпи към нещо дадено и да го приведе от хаотична в систематична връзка с образа на света. По този начин мисленето пристъпва към даденото съдържание на света като формиращ принцип. При това процесът е следващият: Отначало мислено се отделят известни отделности от съвкупността на мировото цяло, понеже, собствено казано, в даденото никъде няма отделни неща, а всичко се намира в непреривна свръзка. Тези отделени отделности мисленето ги съотнася едно към друго съобразно произведените от него форми и накрая, определя това, което произтича от това отношение. Чрез това, че мисленето създава отношение между двете обособени части на съдържанието на света, то още нищо не определя от себе си за тези части.
То изчаква това, което се получава от само себе си вследствие установяването на това отношение.
Само този резултат е именно познанието за съответствуващите части на съдържанието на света. Ако природата на това последното би била да не изразява въобще нищо за самото себе си чрез това отношение, тогава естествено, опитът на мисленето е несполучлив и на негово място трябва да се яви ново отношение. Всяко познание почива на това, че човекът привежда в правилна връзка помежду им два или няколко елемента на действителността и постига това, което се получава от тук.
към текста >>
Ако природата на това последното би била да не изразява въобще нищо за самото себе си чрез това
отношение
, тогава естествено, опитът на мисленето е несполучлив и на негово място трябва да се яви ново
отношение
.
При това процесът е следващият: Отначало мислено се отделят известни отделности от съвкупността на мировото цяло, понеже, собствено казано, в даденото никъде няма отделни неща, а всичко се намира в непреривна свръзка. Тези отделени отделности мисленето ги съотнася едно към друго съобразно произведените от него форми и накрая, определя това, което произтича от това отношение. Чрез това, че мисленето създава отношение между двете обособени части на съдържанието на света, то още нищо не определя от себе си за тези части. То изчаква това, което се получава от само себе си вследствие установяването на това отношение. Само този резултат е именно познанието за съответствуващите части на съдържанието на света.
Ако природата на това последното би била да не изразява въобще нищо за самото себе си чрез това отношение, тогава естествено, опитът на мисленето е несполучлив и на негово място трябва да се яви ново отношение.
Всяко познание почива на това, че човекът привежда в правилна връзка помежду им два или няколко елемента на действителността и постига това, което се получава от тук.
към текста >>
За да дойдем до познанието на закономерната връзка между А и Б, мисленето трябва първо да преведе А в такова
отношение
към Б, което да направи възможно щото съществуващата зависимост да ни се представи като дадена.
Пред Канта е плувала изведената от нас дейност на мисленето, служаща за систематично разчленение на съдържанието на света, при неговото "синтетическо" единство на аперцепцията, но колко малко е съзнавал той при това собствената задача на мисленето личи от това, че той смята, какво от правилата, по които става този синтез, може да извлече законите .... ....... на чистото естествознание. При това той не съобразил, че синтетическа деятелност на мисленето е само тази, която подготвя намирането на законите на природата в собствен смисъл. Да си представим, че от картините на света виждаме две някакви съдържания А и Б.
За да дойдем до познанието на закономерната връзка между А и Б, мисленето трябва първо да преведе А в такова отношение към Б, което да направи възможно щото съществуващата зависимост да ни се представи като дадена.
Собственото съдържание на закона на природата произтича по този начин от даденото и на мисленето се пада само делът да предизвика условието, благодарение на което частите от образа на света се привеждат в такива отношения, че става явна тяхната закономерност. По този начин само от синтетическата дейност на мисленето не произтича никакви обективни закони.
към текста >>
Но за това разбиране изхожда от съвършено погрешна представа за причинното
отношение
.
Тук ще бъде целесъобразно да посочим в няколко думи разсъжденията на Юм за понятието на причинността. Юм казва, че понятията на причина и действие водят своето начало изключително от нашите привички. Ние често наблюдаваме, че определено събитие е последвано от друго и свикваме да считаме и двете събития в причинна връзка, така щото, когато забелязваме първото, очакваме да настъпи и второто.
Но за това разбиране изхожда от съвършено погрешна представа за причинното отношение.
към текста >>
Дадеността не е свойство на даденото, а само израз за неговото
отношение
към втория фактор на акта на познанието.
Това става веднага още по-ясно, когато се занимаем по-отблизо с факторите, които имат значение и фактът на познанието. Първият от тях е даденото.
Дадеността не е свойство на даденото, а само израз за неговото отношение към втория фактор на акта на познанието.
Що е даденото по своята природа, това остава по този начин при такова определение съвършено неизменено. Вторият фактор, логическото съдържание на даденото, мисленето го намира в акта на познанието необходимо свързан с даденото. Сега да се запитаме: 1/ Къде става разделянето на даденото и понятието? 2/ Къде се намират те съединени? Отговорът и на двата тези въпроса без съмнение е даден в нашите предидущи изследвания.
към текста >>
49.
06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Той даже заявява, в края на краищата, по
отношение
на този преход, че изследването на това лежи извън пределите на теорията.
По този начин в смисъла на Фихте "Азът" може да започне своята дейност също само чрез абсолютно решение. Но за Фихте е невъзможно да помогне на своя "Аз" с тази абсолютно установена деятелност, да стигне някакво съдържание на неговите действия. Защото у Фихте има нещо, на което трябва да се насочи тази деятелност, на основание на което тя би трябвало да определи себе си. Този "Аз" трябва да извърши едно действие; но какво трябва той да извърши? Защото Фихте не е установил понятията на познанието, което "Азът" трябва да осъществи, той напразно се е старал да намери някакъв преход от своето абсолютно действие към по-нататъшното определение на "Аза".
Той даже заявява, в края на краищата, по отношение на този преход, че изследването на това лежи извън пределите на теорията.
В своята дедукция на представата той не изхожда от абсолютната деятелност на "Азът", нито пък от също такова на "не-Аза", а изхожда от една определеност, която същевременно е акт за определението, защото в съзнанието не се съдържа непосредствено нищо друго и не може да се съдържа. Кое определя на свой ред това определение, това остава съвършено неразрешено в теорията и тази неопределеност ни увлича зад пределите на теорията и практическата част на наукоучението/3/. Но с това обяснение Фихте унищожава въобще всяко познание, защото практическата дейност на "Аза" се отнася към съвършено друга област. Че установеният от нас по-горе постулат може да бъде осъществен само чрез свободната постъпка на "Аза", това е ясно; но ако "Азът" трябва да се прояви познавателно, работата се свежда точно до това, че решението на този "Аз" се стреми към осъществяване идеята на познанието. Естествено верно е, че на основата на свободното решение "Азът" може да осъществи още много други неща.
към текста >>
Видяхме, че доказваното и определяното са неуместни с изключение само по
отношение
на съдържанието на чистата логика.
Познанието не би имало абсолютно никаква задача, ако всички области на действителността бяха дадени в тяхната цялост. Но тъй като той не е включен чрез мисленето в систематическото цяло на образа на света, също не нищо друго, освен нещо непосредствено даденото проявяване на неговата деятелност съвсем не е достатъчно. Обаче Фихте се придържа с възгледа, че по въпроса за "Аза" всичко вече е сторено с простото намиране. "Ние трябва да намерим абсолютно първото, в прекия смисъл безусловния основен принцип на всяко човешко знание. Ние не бива да го доказваме или да го определяме, ако той трябва да бъде абсолютно основния първи принцип".
Видяхме, че доказваното и определяното са неуместни с изключение само по отношение на съдържанието на чистата логика.
Обаче "Азът" принадлежи към действителности, а тук е необходимо да установим личността в даденото на тази или онази категория. Фихте не е сторил това и тук трябва да се търси причината, защото той е дал такъв несполучлив образ на своето Наукоучение. Целлер отбелязва/1/, че логическите формули, чрез които Фихте иска да стигне до понятието на "Аза", само лошо прикриват обстоятелството, че Фихте, собствено казано, иска на всяка цена да достигне една вече предначертана цел, да стигне до тази начална точка. Тези думи се отнасят до първия образ, който Фихте предал на своето Наукоучение в 1794 година. Ако се държим за това, че Фихте в действителност, според пълния смисъл на неговото философствуване, не е могъл да желае нищо друго, освен да застави науката да започне чрез абсолютния волев акт, тогава съществуват два пътя, които правят обяснимо това начинание.
към текста >>
Но за да се вложи чрез "Аза" действително съдържание, в неговата иначе съвършено неопределена деятелност, то трябва да бъде определено и по
отношение
на неговата природа.
Но и тук у Фихте липсва нова разбиране на съдържанието на извършената от "Аза" дейност. Той никога не стига до него. Ето защо неговото Наукоучение не можа да стане това, което иначе то би трябвало да стане по своето цяло предразположение теория на познанието, като основа на философската наука. Действително, ако веднъж е било познато, че дейността на "Аза" трябва да се полага от самия него, лесно би могло да се стигне до мисълта, че тя получава своето съдържание от "Аза". Но как може да стане това другояче, освен като се припише съдържание на чисто формалната работа на "Аза".
Но за да се вложи чрез "Аза" действително съдържание, в неговата иначе съвършено неопределена деятелност, то трябва да бъде определено и по отношение на неговата природа.
Иначе то би могло да бъде осъществено най-много чрез заложената в "Аза" "вещ в себе си", за оръдие на която служи "Азът", а не чрез самия "Аз". Ако Фихте би се опитал да направи това определение, той би стигнал до понятието на познанието, което трябва да бъде осъществено от "Аза". Наукоучението на Фихте е довод в полза на това, че даже и на най-остроумното мислене не се удава да работи плодотворно на какво да е поприще, ако то не се домогне до правилната форма на мислене /категория, идея/, която бидейки изпълнена с даденото, дава действителността. С такъв наблюдател става същото, както с човек, на когото се предлага най-прекрасната мелодия, но той съвсем не я слуша, защото няма никаква възприемчивост към тези мелодии. Само онзи може да охарактеризира съзнанието, като нещо дадено, който умее да овладее "идеята на съзнанието".
към текста >>
Само чрез мисленето може да бъде разкрито
отношение
то между частите на съдържанието на света, било то
отношение
то на слънчевата топлина към нагретия камък или
отношение
то на нашия "Аз" към външния свят.
Нашата теория на познанието дава основата за разбиращия себе си идеализъм в истинския смисъл на тази дума. Тя обосновава убеждението, че в мисленето не става достъпна същността на света.
Само чрез мисленето може да бъде разкрито отношението между частите на съдържанието на света, било то отношението на слънчевата топлина към нагретия камък или отношението на нашия "Аз" към външния свят.
Само в мисленето е даден елементът, определящ всички неща н техните взаимни отношения.
към текста >>
На това ние трябва да възразим в духа на нашето схващане, че разцеплението на "Аза" и външния свят е също така постепенно само в границите на даденото, че по такъв начин това "за Аза" няма никакво значение по
отношение
на мислителното разглеждано, съединяващо всички противоречия.
Възражението, което Кантонството би могло още да направи, се заключава в това, че охарактеризираното по-горе определение на същността на даденото, ще бъде такова само за "Аза".
На това ние трябва да възразим в духа на нашето схващане, че разцеплението на "Аза" и външния свят е също така постепенно само в границите на даденото, че по такъв начин това "за Аза" няма никакво значение по отношение на мислителното разглеждано, съединяващо всички противоречия.
"Азът", като нещо отделно от външния свят, потъва всецяло в съзерцанието на света; по този начин няма повече никакъв смисъл да говорим за определения само за "Аза".
към текста >>
50.
07. ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Само чрез нея ние получаваме разяснение за
отношение
то на съдържанието на отделните науки към света.
Ние обосновахме теорията на познанието като наука за значението на всяко човешко знание.
Само чрез нея ние получаваме разяснение за отношението на съдържанието на отделните науки към света.
Тя ни дава възможност с помощта на науките да стигнем до съзерцанието на света. Ние добиваме положително знание чрез отделните познания; обаче ние узнаваме ценността на знанието за действителността чрез теорията на познанието. Благодарение на това, че се придържаме строго към това основно положение и в нашите разсъждения не се възползуваме от никакви обособени знания, ние преодоляхме всички едностранни възгледи за света. Едностранчивостта се явява обикновено затова, защото изследването, вместо да се занимава със самия процес на познанието, веднага пристъпва към някой обект на този процес. След нашите разяснения догматизмът трябва да се откаже, като от основен принцип, от своята "вещ в себе си", а субективния идеализъм от своя "Аз", понеже по тяхното взаимоотношение те се определят съществено само в мисленето.
към текста >>
След нашите разяснения догматизмът трябва да се откаже, като от основен принцип, от своята "вещ в себе си", а субективния идеализъм от своя "Аз", понеже по тяхното взаимо
отношение
те се определят съществено само в мисленето.
Само чрез нея ние получаваме разяснение за отношението на съдържанието на отделните науки към света. Тя ни дава възможност с помощта на науките да стигнем до съзерцанието на света. Ние добиваме положително знание чрез отделните познания; обаче ние узнаваме ценността на знанието за действителността чрез теорията на познанието. Благодарение на това, че се придържаме строго към това основно положение и в нашите разсъждения не се възползуваме от никакви обособени знания, ние преодоляхме всички едностранни възгледи за света. Едностранчивостта се явява обикновено затова, защото изследването, вместо да се занимава със самия процес на познанието, веднага пристъпва към някой обект на този процес.
След нашите разяснения догматизмът трябва да се откаже, като от основен принцип, от своята "вещ в себе си", а субективния идеализъм от своя "Аз", понеже по тяхното взаимоотношение те се определят съществено само в мисленето.
"Вещта в себе си" и "Азът" не могат да се определят по пътя на извода от друго, но и двете трябва да бъдат определени от мисленето съобразно с техния характер и отношение. Скептицизмът трябва да изостави своето съмнение относно възможността за познаването на света, тъй като относително "даденото" не можем никак да се съмняваме, защото то още не е засегнато от никакви прибавки от познанието сказуеми. Но ако скептицизмът би искал да твърди, мислителното познание никога не може да стигне до нещата, той би могъл да стори това само чрез самото мислително съображение, с което обаче той опровергава самия себе си. Защото, който иска чрез мисленето да обоснове съмнението, той......../включително признава на мисленето достатъчна сила на убеждение. Накрая, нашата теория на познанието преодолява едностранчивия емпиризъм и едностранчивия рационализъм с това, че съединява и двата тези възгледа на по-висока степен.
към текста >>
"Вещта в себе си" и "Азът" не могат да се определят по пътя на извода от друго, но и двете трябва да бъдат определени от мисленето съобразно с техния характер и
отношение
.
Тя ни дава възможност с помощта на науките да стигнем до съзерцанието на света. Ние добиваме положително знание чрез отделните познания; обаче ние узнаваме ценността на знанието за действителността чрез теорията на познанието. Благодарение на това, че се придържаме строго към това основно положение и в нашите разсъждения не се възползуваме от никакви обособени знания, ние преодоляхме всички едностранни възгледи за света. Едностранчивостта се явява обикновено затова, защото изследването, вместо да се занимава със самия процес на познанието, веднага пристъпва към някой обект на този процес. След нашите разяснения догматизмът трябва да се откаже, като от основен принцип, от своята "вещ в себе си", а субективния идеализъм от своя "Аз", понеже по тяхното взаимоотношение те се определят съществено само в мисленето.
"Вещта в себе си" и "Азът" не могат да се определят по пътя на извода от друго, но и двете трябва да бъдат определени от мисленето съобразно с техния характер и отношение.
Скептицизмът трябва да изостави своето съмнение относно възможността за познаването на света, тъй като относително "даденото" не можем никак да се съмняваме, защото то още не е засегнато от никакви прибавки от познанието сказуеми. Но ако скептицизмът би искал да твърди, мислителното познание никога не може да стигне до нещата, той би могъл да стори това само чрез самото мислително съображение, с което обаче той опровергава самия себе си. Защото, който иска чрез мисленето да обоснове съмнението, той......../включително признава на мисленето достатъчна сила на убеждение. Накрая, нашата теория на познанието преодолява едностранчивия емпиризъм и едностранчивия рационализъм с това, че съединява и двата тези възгледа на по-висока степен. По този начин тя отдава дължимото и на двете.
към текста >>
51.
08. ПРАКТИЧЕСКО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Положението на нашата познаваща личност по
отношение
на обективната същност на света ето какво се стремихме ние да изясним посредством предидущите съображения.
Положението на нашата познаваща личност по отношение на обективната същност на света ето какво се стремихме ние да изясним посредством предидущите съображения.
Какво означава за нас обладаването на познание и наука? Ето този е въпросът, в който ние търсихме отговор.
към текста >>
52.
01. РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА'
GA_4 Философия на свободата
Типичен пример в това
отношение
е загатнатото още през 1909 „учение за сетивата".
Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909 „учение за сетивата".
В него виждаме, как Рудолф Щайнер придава стойност не на случайните резултати от едно или друго духовно изследване, а на екзактното описание, проследяващо прехода от „обикновените" сетивнофизически факти към несетивно-духовните явления. За него вярната и очна представа за човешките сетива като необходими „органи", с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата „Философия на свободата" в сферата на духовно-практическия живот. Към „досегашните пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота", „движението", „равновесието", „топлината", „словото", „мисълта" и „Азът".
към текста >>
През 1894 излиза едно от най-забележителните съчинения на Рудолф Щайнер, „Философия на свободата", след като предпоставките за неговата „теория на познанието" и проблемът за
отношение
то между „познание" и „действителност" са вече изложени преди две години в неговата дисертация, носеща заглавието: „Истина и наука.
През 1894 излиза едно от най-забележителните съчинения на Рудолф Щайнер, „Философия на свободата", след като предпоставките за неговата „теория на познанието" и проблемът за отношението между „познание" и „действителност" са вече изложени преди две години в неговата дисертация, носеща заглавието: „Истина и наука.
Увод във “Философията на свободата". Според думите на самия Рудолф Щайнер „праначалото" на тази книга се съдържа в следните изречения от неговата статия „За естеството на нашите идеали": „Все пак аз не мога да повярвам, че не съществува едно извисяване над дълбокия песимизъм на познанието. И когато разглеждам вътрешната човешка същност, когато се приближавам до нашия идеен свят, аз се докосвам до това извисяване. То представлява един съвършен и затворен в себе си свят, който не зависи от преходността на външния физически свят. И нима нашите идеали не са действително живи и самостоятелни същества (Wesenheiten), независещи от благоприятните или враждебни условия на природата?
към текста >>
53.
02. Предговор към новото издание (1918 г.)
GA_4 Философия на свободата
Непрекъснато се питах дали не би трябвало на едно или друго място да взема
отношение
към многобройните философски възгледи, възникнали след появата на първото издание.
Книгата бе разпродадена още преди много години. И макар - както личи от току-що казаното - да ми се струва, че днес по същия начин трябва да се заяви онова, което преди двайсет и пет години съм заявил относно посочените въпроси, аз доста забавих подготвянето на това ново издание.
Непрекъснато се питах дали не би трябвало на едно или друго място да взема отношение към многобройните философски възгледи, възникнали след появата на първото издание.
Ангажираността ми в последно време с изследвания изцяло в науката за Духа ми попречиха да сторя това по желания от мен начин. Но сега, след като най-задълбочено се запознах със съвременната философска дейност, аз се убедих, че колкото и съблазнително да е само по себе си едно такова вземане на отношение, то не е във връзка с тематиката на моята книга и за него няма място в нея. Онова, което от гледище на „Философия на свободата“ според мен заслужава да се каже за по-новите философски направления, читателят може да намери във втория том на моя труд „Загадки на философията“.
към текста >>
Но сега, след като най-задълбочено се запознах със съвременната философска дейност, аз се убедих, че колкото и съблазнително да е само по себе си едно такова вземане на
отношение
, то не е във връзка с тематиката на моята книга и за него няма място в нея.
Книгата бе разпродадена още преди много години. И макар - както личи от току-що казаното - да ми се струва, че днес по същия начин трябва да се заяви онова, което преди двайсет и пет години съм заявил относно посочените въпроси, аз доста забавих подготвянето на това ново издание. Непрекъснато се питах дали не би трябвало на едно или друго място да взема отношение към многобройните философски възгледи, възникнали след появата на първото издание. Ангажираността ми в последно време с изследвания изцяло в науката за Духа ми попречиха да сторя това по желания от мен начин.
Но сега, след като най-задълбочено се запознах със съвременната философска дейност, аз се убедих, че колкото и съблазнително да е само по себе си едно такова вземане на отношение, то не е във връзка с тематиката на моята книга и за него няма място в нея.
Онова, което от гледище на „Философия на свободата“ според мен заслужава да се каже за по-новите философски направления, читателят може да намери във втория том на моя труд „Загадки на философията“.
към текста >>
54.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
Цялостното съ
отношение
, изложено тук от мен, ни се представя в едно световноисторическо явление: в противостоенето на схващането за единния свят, или монизма, и на теорията за двата свята, или дуализма.
Човекът на изкуството се старае да вложи в материала идеите на своя Аз, за да помири живеещото вътре в него с външния свят. Той също се чувства неудовлетворен от света на чистите явления и се опитва да му придаде онова повече, което неговият Аз, излизайки извън рамките на този свят, таи. Мислителят търси законите на явленията, стреми се мислейки да проникне в онова, което узнава чрез наблюдение. Едва след като сме превърнали съдържанието на света в наше мисловно съдържание, ние преоткриваме взаимовръзката, от която сами сме се откъснали. По- нататък ще видим, че тази цел може да се постигне, само ако задачата на научния изследовател се схваща много по-дълбоко, отколкото това обичайно се прави.
Цялостното съотношение, изложено тук от мен, ни се представя в едно световноисторическо явление: в противостоенето на схващането за единния свят, или монизма, и на теорията за двата свята, или дуализма.
Дуализмът насочва поглед само върху извършеното от съзнанието на човека разделение между Аз и свят. Целият му стремеж е една безплодна борба за примиряване на тези противоположности, които нарича ту Дух и материя, ту субект и обект, ту мислене и явление. Той има усещането, че между двата свята трябва да съществува мост, ала не е в състояние да го намери. Изживявайки се като „Аз", човекът не може да отнесе този „Аз" другаде, освен на страната на Духа; а противопоставяйки този „Аз" на света, към последния той трябва да причисли достъпния за сетивата свят на възприятията, материалния свят. По такъв начин човекът сам се поставя в противоположността: Дух и свят.
към текста >>
Както на материалиста не е възможно с декрет да обяви липсата на Духа, така и спиритуалистът не може да стори това по
отношение
на материалния външен свят.
Същото важи за нас, когато с помощта на материалните неща и сили се заемаме да превърнем нашите намерения в реалност. Следователно ние сме зависими от външния свят. Най-крайният спиритуалист или, ако искате мислителят, който чрез абсолютния си идеализъм се представя като краен спиритуалист, е Йохан Готлиб Фихте. Той се опитва да изведе цялото мироздание от Аза. Онова, което наистина му се отдаде, е един грандиозен мисловен образ на света без всякакво опитно съдържание.
Както на материалиста не е възможно с декрет да обяви липсата на Духа, така и спиритуалистът не може да стори това по отношение на материалния външен свят.
към текста >>
55.
05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
в известна връзка, към която наблюдаваният процес има определено
отношение
.
Понятието за една отскачаща топка аз поставям във връзка с някои други понятия от механиката и вземам под внимание особените обстоятелства, които са налице в дадения случай. Следователно към процеса, протичащ без моя намеса, аз се старая да прибавя втори процес, който се извършва в понятийната сфера. Последният е зависим от мен. Това личи от факта, че мога да се задоволя с наблюдението и да се откажа от всякакво търсене на понятия, ако това не ми е нужно. Но при наличие на такава нужда аз ще се успокоя едва след като съм поставил понятията топка, отскокливост, движение, удар, скорост и т.н.
в известна връзка, към която наблюдаваният процес има определено отношение.
И колкото сигурно е, че първият процес се извършва независимо от мен, толкова сигурно е, че понятийният процес не може да протече без моя намеса.
към текста >>
Засега искаме само да констатираме факта, че ние постоянно се чувстваме принуждавани да търсим понятия и понятийни връзки за стоящи в известно
отношение
с тях предмети и явления, дадени ни без наша намеса.
Дали тази моя дейност наистина произтича от самостоятелната ми същност, или пък модерните физиолози са прави, казвайки, че ние не можем да мислим, както си искаме, а трябва да мислим, както това определят намиращите се в момента в нашето съзнание мисли и мисловни връзки (срв. Циен, Ръководство по физиологична психология. Йена, 1893, стр.171) - това ще бъде предмет на по-нататъшно разглеждане.
Засега искаме само да констатираме факта, че ние постоянно се чувстваме принуждавани да търсим понятия и понятийни връзки за стоящи в известно отношение с тях предмети и явления, дадени ни без наша намеса.
Временно ще се абстрахираме от въпроса, дали тази дейност действително е наша дейност, или я вършим по някаква неотменима необходимост. Няма съмнение, че на пръв поглед тя ни изглежда наша. Съвсем определено знаем, че едновременно с предметите не ни се дават техните понятия. Че самият аз съм деятелят, може да почива на привидност, но поне при непосредствено наблюдение нещата се представят така. Сега въпросът е какво ни ползва това, че към даден процес намираме негово понятийно съответствие?
към текста >>
Този факт трябва по съответен начин да се вземе под внимание, когато се цели да бъде определено
отношение
то на мисленето към всички други съдържания на наблюдението.
Наблюдението на една маса, на едно дърво настъпва у мен в момента, когато тези предмети се появят в кръгозора на моите преживявания. Но мисленето за тези предмети аз не наблюдавам паралелно. Масата наблюдавам, а мисленето за масата извършвам, но не го наблюдавам в същия момент. Първо трябва да заема някаква гледна точка извън собствената си дейност, ако наред с масата искам да наблюдавам и моето мислене за масата. Докато наблюдаването на предмети и процеси, както и мисленето за тях представляват съвсем обичайни състояния, изпълващи непрекъснато моя живот, наблюдението на мисленето е своего рода извънредно положение.
Този факт трябва по съответен начин да се вземе под внимание, когато се цели да бъде определено отношението на мисленето към всички други съдържания на наблюдението.
Трябва да сме наясно, че при наблюдаване на мисленето към последното се прилага подход, който представлява нормално състояние за разглеждане съдържанието на целия останал свят, но който в течение на това нормално състояние не настъпва за самото мислене.
към текста >>
Насладата съвсем не стои в същото
отношение
към своя предмет, както понятието, което се създава от мисленето.
Някой би могъл да възрази, че отбелязаното от мен тук за мисленето е валидно също така за чувстването и за останалите духовни дейности. Когато изпитваме например чувство на наслада, то също се подклаждало от някакъв предмет, при което аз несъмнено съм наблюдавал този предмет, но не и чувството на наслада. Това възражение обаче почива на една заблуда.
Насладата съвсем не стои в същото отношение към своя предмет, както понятието, което се създава от мисленето.
На мен ми е пределно ясно, че понятието за нещо е плод на моя дейност, докато насладата у мен се поражда от някакъв предмет по подобен начин, както например промяната, предизвикана в един предмет от падащ камък, който се стоварва върху него. За наблюдението насладата е дадена по съвсем същия начин, както предизвикващият я процес. По отношение на понятието това не е валидно. Аз мога да попитам защо определен процес поражда у мен чувството на наслада? Не върви обаче да питам защо даден процес поражда у мен определен набор от понятия?
към текста >>
По
отношение
на понятието това не е валидно.
Когато изпитваме например чувство на наслада, то също се подклаждало от някакъв предмет, при което аз несъмнено съм наблюдавал този предмет, но не и чувството на наслада. Това възражение обаче почива на една заблуда. Насладата съвсем не стои в същото отношение към своя предмет, както понятието, което се създава от мисленето. На мен ми е пределно ясно, че понятието за нещо е плод на моя дейност, докато насладата у мен се поражда от някакъв предмет по подобен начин, както например промяната, предизвикана в един предмет от падащ камък, който се стоварва върху него. За наблюдението насладата е дадена по съвсем същия начин, както предизвикващият я процес.
По отношение на понятието това не е валидно.
Аз мога да попитам защо определен процес поражда у мен чувството на наслада? Не върви обаче да питам защо даден процес поражда у мен определен набор от понятия? Това просто не би имало никакъв смисъл. При размишлението над даден процес съвсем не се касае за някакво въздействие върху мен. Аз не мога да узная нищо за себе си от това, че познавам съответните понятия за наблюдаваната от мен промяна, предизвиквана от хвърлен към стъклото на прозорец камък.
към текста >>
Когато за един наблюдаван предмет кажа, че това е роза, аз не казвам абсолютно нищо за самия себе си; но ако за същия предмет кажа, че ми доставя чувството на наслада, тогава аз съм характеризирал не само розата, но и самия себе си с моето
отношение
към розата.
Не върви обаче да питам защо даден процес поражда у мен определен набор от понятия? Това просто не би имало никакъв смисъл. При размишлението над даден процес съвсем не се касае за някакво въздействие върху мен. Аз не мога да узная нищо за себе си от това, че познавам съответните понятия за наблюдаваната от мен промяна, предизвиквана от хвърлен към стъклото на прозорец камък. Затова пък безспорно узнавам нещо за моята личност, ако познавам чувството, което определен процес събужда у мен.
Когато за един наблюдаван предмет кажа, че това е роза, аз не казвам абсолютно нищо за самия себе си; но ако за същия предмет кажа, че ми доставя чувството на наслада, тогава аз съм характеризирал не само розата, но и самия себе си с моето отношение към розата.
към текста >>
Следователно по
отношение
на наблюдението не може да се говори за приравняване на мисленето към чувстването.
Следователно по отношение на наблюдението не може да се говори за приравняване на мисленето към чувстването.
Същото лесно би могло да се установи и за останалите дейности на човешкия Дух. За разлика от мисленето те се нареждат в една редица с други наблюдавани предмети и процеси. Към своеобразната природа на мисленето спада именно, че то е дейност, насочена само към наблюдавания предмет, а не към мислещото лице. Това личи още от самия начин, по който изразяваме мислите си за даден предмет в противовес на нашите чувства или волеви актове. Когато видя един предмет и в него разпозная маса, аз по принцип няма да кажа
към текста >>
В първия случай изобщо не целя да изразя, че встъпвам в някакво съ
отношение
с масата; във втория случай обаче се касае тъкмо за такова
отношение
.
„Радвам се на масата".
В първия случай изобщо не целя да изразя, че встъпвам в някакво съотношение с масата; във втория случай обаче се касае тъкмо за такова отношение.
С израза „Мисля за една маса" аз вече навлизам в споменатото по-горе извънредно положение, когато в предмет на наблюдението бива превръщано нещо, което винаги се съдържа в нашата духовна дейност, но не като наблюдаван обект.
към текста >>
При мисленето на нас от съвсем непосредствен опит ни е известно онова, което в останалите сфери на наблюдение може да се открие само по косвен начин: Реално съответстващата взаимовръзка и
отношение
то между отделните предмети.
Причината, лишаваща ни от възможността да наблюдаваме мисленето по време на неговото протичане, е сходна на тази, която ни позволява да го опознаем по-пряко и проникновено от всеки друг процес на света. Тъкмо защото то самото е наш продукт, ние познаваме характеристиката на неговото протичане, начина, по който се извършва въпросният процес.
При мисленето на нас от съвсем непосредствен опит ни е известно онова, което в останалите сфери на наблюдение може да се открие само по косвен начин: Реално съответстващата взаимовръзка и отношението между отделните предмети.
Защо за моето наблюдение гърмът следва след светкавицата - това не ми е известно просто така. Но защо моето мислене свързва понятието гръм с това за светкавица аз знам пряко от съдържанията на двете понятия. В случая естествено няма никакво значение дали понятията ми за светкавица и гръм са правилни. Взаимовръзката между тези, които имам, ми е ясна, и то от самите тях.
към текста >>
Тази прозрачна яснота по
отношение
на мисловния процес е съвсем независима от нашите знания за физиологичните основи на мисленето.
Тази прозрачна яснота по отношение на мисловния процес е съвсем независима от нашите знания за физиологичните основи на мисленето.
Тук говоря за мислене, доколкото то следва от наблюдението на нашата духовна дейност. При това изобщо не се взема под внимание как един материален процес в моя мозък поражда или повлиява друг материален процес, докато извършвам някаква мисловна операция. Що се отнася до мисленето, то аз не наблюдавам кой процес в моя мозък свързва понятието светкавица с това за гърма, а кое ме кара да поставям двете понятия в определено отношение. Моето наблюдение показва, че за мисловните ми връзки не съществува нещо, с което да се съобразявам, освен съдържанието на моите мисли; с материалните процеси в моя мозък аз не се съобразявам. В една по-малко материалистична епоха от нашата тази забележка естествено би била излишна.
към текста >>
Що се отнася до мисленето, то аз не наблюдавам кой процес в моя мозък свързва понятието светкавица с това за гърма, а кое ме кара да поставям двете понятия в определено
отношение
.
Тази прозрачна яснота по отношение на мисловния процес е съвсем независима от нашите знания за физиологичните основи на мисленето. Тук говоря за мислене, доколкото то следва от наблюдението на нашата духовна дейност. При това изобщо не се взема под внимание как един материален процес в моя мозък поражда или повлиява друг материален процес, докато извършвам някаква мисловна операция.
Що се отнася до мисленето, то аз не наблюдавам кой процес в моя мозък свързва понятието светкавица с това за гърма, а кое ме кара да поставям двете понятия в определено отношение.
Моето наблюдение показва, че за мисловните ми връзки не съществува нещо, с което да се съобразявам, освен съдържанието на моите мисли; с материалните процеси в моя мозък аз не се съобразявам. В една по-малко материалистична епоха от нашата тази забележка естествено би била излишна. Понастоящем обаче, когато има хора, вярващи, че щом знаем какво е материя, ще знаем също как материята мисли, трябва все пак да се каже, че за мисленето може Да се говори, без незабавно да се изпада в колизия с физиологията на мозъка. Днес твърде много хора се затрудняват да схванат понятието мислене в неговата чистота. Ако на представата, която развих тук за мисленето, някой веднага възрази с изявлението на Кабанис „Мозъкът отделя мисли, както черния дроб - жлъчка, слюнчените жлези - слюнка и т.н.", той просто не знае за какво говоря.
към текста >>
От самия процес това няма да мога да разбера, но ще го узная, ако разгледам процеса по
отношение
на други неща.
Най-простото твърдение, което мога да направя за нещо, е, че то съществува. А как после това съществуване трябва да се определи по-точно - това при никое нещо, появило се в кръгозора на моите изживявания, не може да се каже моментално. Необходимо е всеки обект първо да се изследва в неговите отношения с други обекти, за да може да се установи в какъв смисъл за него е възможно да се говори като за съществуващ. Един изживян процес може да представлява съвкупност от възприятия, но също така един сън, халюцинация и т.н. Накратко, аз не мога да кажа в какъв смисъл той съществува.
От самия процес това няма да мога да разбера, но ще го узная, ако разгледам процеса по отношение на други неща.
Тогава обаче пак няма да зная повече от това, как той се отнася към тези неща. Търсенията ми ще стъпят на здрава почва, едва когато намеря обект, при който от самия него мога да извлека смисъла на съществуването му. А това съм аз самият като мислещ, защото давам на своето съществуване определеното, опиращо се на самото себе си съдържание на мисловната дейност. Оттук вече мога да изходя и да поставя въпроса: Съществуват ли останалите неща в същия, или в някакъв друг смисъл?
към текста >>
По кой начин е възможно моето мислене да има
отношение
към обекта?
Когато в мисленето си вплитам даден, без моя намеса обект, аз излизам извън рамките на моето наблюдение, и е уместно да запитам: Кое ми дава право за това? Защо не оставя обекта просто да въздейства върху мен?
По кой начин е възможно моето мислене да има отношение към обекта?
Това са въпроси, които трябва да си задава всеки, размишляващ над собствените си мисловни процеси. Те отпадат, когато се размишлява над самото мислене. Към мисленето ние не прибавяме нищо, което му е чуждо, така че не е нужно да се оправдаваме за такова прибавяне.
към текста >>
Тук бих искал да спомена още една широко разпространена заблуда, която господства по
отношение
на мисленето.
Тук бих искал да спомена още една широко разпространена заблуда, която господства по отношение на мисленето.
Тя се състои в твърдението, че мисленето, каквото е само по себе си, не ни е дадено никъде. Мисленето, което свързва наблюденията на нашия опит и ги преплита с мрежа от понятия, съвсем не било тъждествено с онова, което ние впоследствие отново отделяме от обектите на наблюдение и го превръщаме в предмет на нашето съзерцание. Онова, което отначало несъзнателно втъкаваме в нещата, било нещо съвсем друго в сравнение с това, което после съзнателно отново отделяме.
към текста >>
Задачата на тази книга ще бъде именно да покаже доколко прилагането на мисленето по
отношение
на света е правилно или погрешно.
Има хора, които казват: - Ние все пак не можем да установим със сигурност дали нашето мислене, само по себе си, е правилно или не. Следователно изходната точка във всеки случай остава съмнителна. Такова изявление е точно толкова разумно, колкото ако проявим съмнение дали едно дърво само по себе си е правилно или не. Мисленето е факт; а да се говори за правилността или погрешността на един факт, е безсмислено. Съмнения мога да имам най-много в това, дали мисленето се използва правилно, както мога да се съмнявам дали дадено дърво предлага подходящ дървен материал за направата на определено сечиво.
Задачата на тази книга ще бъде именно да покаже доколко прилагането на мисленето по отношение на света е правилно или погрешно.
Понятно ми е, когато някой таи съмнения, че чрез мисленето може да се установи нещо за света; непонятно ми е обаче как някой може да се съмнява в правилността на мисленето само по себе си.
към текста >>
Който не се стреми към това непредубедено наблюдение, той ще бъде изкушаван да отправи срещу изложеното възражения като следното: Нали когато мисля за една роза, с това също така се изразява само едно
отношение
на моя „Аз" към розата, както когато чувствам красотата на розата.
В предходното изложение важната разлика между мисленето и всички други дейности на душата бе посочена като факт, следващ от едно наистина непредубедено наблюдение.
Който не се стреми към това непредубедено наблюдение, той ще бъде изкушаван да отправи срещу изложеното възражения като следното: Нали когато мисля за една роза, с това също така се изразява само едно отношение на моя „Аз" към розата, както когато чувствам красотата на розата.
При мисленето между „Аза" и обекта съществува точно такова отношение, както например при чувстването или възприемането. Правещият такова възражение не взема под внимание, че „Азът" само при упражняване на мисленето се отъждествява до всички разклонения на дейността като едно същество с деятеля. При никоя друга душевна дейност това не е напълно така. Когато се изпитва например наслада, едно по-тънко наблюдение сигурно може да различи доколко „Азът" се отъждествява с някакъв деятел, и доколко у него е налице пасивност, така че за него насладата просто настъпва. Аналогично е положението и при другите душевни дейности.
към текста >>
При мисленето между „Аза" и обекта съществува точно такова
отношение
, както например при чувстването или възприемането.
В предходното изложение важната разлика между мисленето и всички други дейности на душата бе посочена като факт, следващ от едно наистина непредубедено наблюдение. Който не се стреми към това непредубедено наблюдение, той ще бъде изкушаван да отправи срещу изложеното възражения като следното: Нали когато мисля за една роза, с това също така се изразява само едно отношение на моя „Аз" към розата, както когато чувствам красотата на розата.
При мисленето между „Аза" и обекта съществува точно такова отношение, както например при чувстването или възприемането.
Правещият такова възражение не взема под внимание, че „Азът" само при упражняване на мисленето се отъждествява до всички разклонения на дейността като едно същество с деятеля. При никоя друга душевна дейност това не е напълно така. Когато се изпитва например наслада, едно по-тънко наблюдение сигурно може да различи доколко „Азът" се отъждествява с някакъв деятел, и доколко у него е налице пасивност, така че за него насладата просто настъпва. Аналогично е положението и при другите душевни дейности. Не би трябвало обаче да се допуска смесване между това, „да имаш мисловни образи" и да изграждаш мисли посредством мисленето.
към текста >>
56.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
С тези елементи то свързва определени понятия и така ги поставя в някакво
отношение
.
На това същество светът би поднесъл само безразборно струпване от обекти на усещането, цветове, звукове, налягане, топлина, вкус и мирис, както и чувства на удоволствие и неудоволствие. Това струпване представлява съдържанието на чистото, безмисловно наблюдение. На него му противостои мисленето, готово да разгърне своята дейност, стига да се намери изходна точка. Опитът показва, че тя бързо се намира. Мисленето е в състояние да прокарва нишки от един елемент на наблюдението към друг.
С тези елементи то свързва определени понятия и така ги поставя в някакво отношение.
По-горе вече видяхме как един доловен от нас шум се свързва с някакво друго наблюдение, и по какъв начин ние окачествяваме едното като следствие от другото.
към текста >>
Сега целта ще бъде по мисловен път да се установи
отношение
то, което горепосоченото непосредствено дадено съдържание на наблюдението има към нашия съзнателен субект.
Сега целта ще бъде по мисловен път да се установи отношението, което горепосоченото непосредствено дадено съдържание на наблюдението има към нашия съзнателен субект.
към текста >>
Образът, който древните са имали за
отношение
то на Земята към Слънцето и другите небесни тела, е трябвало да бъде заменен от Коперник с друг, понеже не се е съгласувал с възприятия, които по-преди не са били известни.
Когато същият човек сутрин вижда слънцето да се появява като диск на хоризонта и проследява хода на този диск, той е на мнение, че всичко това (само по себе си) съществува и протича по начина, по който го наблюдава. Към това убеждение той се придържа дотогава, докато се натъкне на други възприятия, които противоречат на предходните. Детето, което още не е придобило опит за разстоянията, посяга към луната и поправя това, което на пръв поглед е смятало за действително, едва тогава, когато някое друго възприятие се окаже в противоречие с първото. Всяко разширяване на кръга на моите възприятия ме принуждава да коригирам своя образ за света. Това се проявява както във всекидневния живот, така и в духовното развитие на човечеството.
Образът, който древните са имали за отношението на Земята към Слънцето и другите небесни тела, е трябвало да бъде заменен от Коперник с друг, понеже не се е съгласувал с възприятия, които по-преди не са били известни.
Когато д-р Франц оперирал един сляп по рождение, пациентът заявил, че чрез възприятията на своето осезание преди операцията си е бил създал съвсем друг образ за големината на предметите. Осезателните си възприятия той е трябвало да коригира чрез своите зрителни възприятия.
към текста >>
Неправилното схващане на
отношение
то между представа и обект предизвикваше най-големите недоразумения в по-новата философия.
При моето себе аз възприемам представата в същия смисъл, както цвета, тона и т. н. при други обекти. Сега мога също да направя и разликата, че тези други обекти, които застават пред мен, наричам външен свят, докато съдържанието на моето самовъзприятие означавам като вътрешен свят.
Неправилното схващане на отношението между представа и обект предизвикваше най-големите недоразумения в по-новата философия.
Възприятието за промяна у нас, преобразованието, което изпитва моето себе, биваше изтласквано на преден план, а обектът, причиняващ това преобразование, изцяло се изпускаше от погледа. Заявяваше се, че ние възприемаме не обектите, а само нашите представи. Аз не трябва да зная нищо за масата сама по себе си, която е обект на моето наблюдение, а само за промяната, извършваща се в мен, докато възприемам масата. Това гледище не бива да се смесва със споменатия възглед на Бъркли. Бъркли утвърждава субективната природа на моето възприятийно съдържание, но не казва, че аз мога да зная единствено за моите представи.
към текста >>
Те определят възприятията според своето естество, физиологията показва, че за пряко знание не може да се говори и по
отношение
на онова, което обектите пораждат в нашите сетивни органи.
Мюлер (1801 - 1858). Тя се състои в това, че всяко сетиво притежава свойството да реагира на всички външни дразнения само по един определен начин. Упражни ли се върху зрителния нерв някакво въздействие, възниква светлинно възприятие, все едно дали дразнението е причинено от това, което наричаме светлина, или пък върху нерва въздейства било механичен натиск, било електрически ток. От друга страна, едни и същи външни дразнения предизвикват в различните сетива различни възприятия. Оттук сякаш следва, че нашите сетива могат да предават само онова, което става в самите тях, но нищо от външния свят.
Те определят възприятията според своето естество, физиологията показва, че за пряко знание не може да се говори и по отношение на онова, което обектите пораждат в нашите сетивни органи.
Проследявайки процесите в собственото ни тяло, физиологът установява, че още в сетивните органи въздействията на външното движение се преоформят по най-разнообразен начин. Това най-ясно виждаме при окото и ухото. Те са много сложни органи, които значително променят външното дразнение, преди да го доведат до съответния нерв. После от периферния край на нерва промененото дразнение бива отвеждано до мозъка. Тук пък тепърва трябва да се възбудят централните органи.
към текста >>
Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по
отношение
на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост.
Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост.
Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е. изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той. Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята. В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя. Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата.
към текста >>
изцяло само по
отношение
на нещо друго - представящото, което е самият той.
Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост. Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е.
изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той.
Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята. В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя. Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата. Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка. Но критическият идеализъм смее да говори само за последните.
към текста >>
57.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
До такъв възглед много лесно може да доведе наблюдението, че в противовес на сънуването наистина има будно състояние, в което имаме възможност да вникнем в сънищата, и да ги отнесем към реални отношения, но че нямаме състояние, което да стои в подобно
отношение
към будния живот на съзнанието.
Ако сънувам, че пия вино, което предизвиква парене на гърлото ми, и се събудя от пристъп на кашлица (срв. Вайгант, Възникване на сънищата, 1893), то в мига на събуждането действието на съня престава да ме интересува. Вниманието ми се насочва единствено към физиологичните и психологическите процеси, чрез които пристъпът на кашлица символично се изразява в съновидението. По подобен начин и философът, щом е стигнал до убеждението, че даденият свят има характер на представа, трябва незабавно да премине от този свят към намиращата се зад него действителна душа. По-неприятно впрочем е положението, когато илюзионизмът изцяло отрича наличието на Аза сам за себе си, зад представите, или най-малко го смята за непознаваем.
До такъв възглед много лесно може да доведе наблюдението, че в противовес на сънуването наистина има будно състояние, в което имаме възможност да вникнем в сънищата, и да ги отнесем към реални отношения, но че нямаме състояние, което да стои в подобно отношение към будния живот на съзнанието.
Който изповядва този възглед, на него му убягва прозрението, че има нещо, което действително се отнася към простото възприемане така, както узнаването в будно състояние се отнася към сънуването. Това нещо е мисленето.
към текста >>
Този възглед смесва едно идейно съ
отношение
(на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се говори само ако подлежеше на възприемане.
На мен трептенията на въздуха, които предават звука, са ми дадени като възприятия точно както и самият звук. Но мисленето подрежда едно до друго всички тези възприятия и ги показва в техните взаимоотношения. Ние не можем да твърдим, че извън пряко възприеманото има друго освен онова, което бива опознавано посредством идейните (разкриваеми чрез мисленето) взаимовръзки на възприятията. Следователно излизащата извън чисто възприеманото връзка на обектите на възприемането със субекта на възприемането, е чисто идейна, тоест изразима само чрез понятия. Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм.
Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се говори само ако подлежеше на възприемане.
Ето защо фразата „Няма цвят без цветоусещащо око" не може да значи, че окото произвежда цвета, а само това, че между възприятието цвят и възприятието око съществува идейна взаимовръзка, познаваема чрез мисленето. Емпиричната наука ще трябва да установи как се съотнасят свойствата на окото и свойствата на цвета; по какви пътища органът на зрението опосредствува възприемането на цветовете и т.н. Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото. Неминуемо са обречени на неуспех всички усилия за намиране на други връзки между възприятията, освен мисловните.
към текста >>
Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено
отношение
то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото.
Следователно излизащата извън чисто възприеманото връзка на обектите на възприемането със субекта на възприемането, е чисто идейна, тоест изразима само чрез понятия. Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм. Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се говори само ако подлежеше на възприемане. Ето защо фразата „Няма цвят без цветоусещащо око" не може да значи, че окото произвежда цвета, а само това, че между възприятието цвят и възприятието око съществува идейна взаимовръзка, познаваема чрез мисленето. Емпиричната наука ще трябва да установи как се съотнасят свойствата на окото и свойствата на цвета; по какви пътища органът на зрението опосредствува възприемането на цветовете и т.н.
Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото.
Неминуемо са обречени на неуспех всички усилия за намиране на други връзки между възприятията, освен мисловните.
към текста >>
Но по
отношение
на даденото може да се запита какво представлява то извън възприятието, сиреч какво представлява то за мисленето.
И така какво представлява възприятието? Поставен най-общо, този въпрос е абсурден. Възприятието винаги се явява като съвсем определено, като конкретно съдържание. Това съдържание е дадено непосредствено и се изчерпва с даденото.
Но по отношение на даденото може да се запита какво представлява то извън възприятието, сиреч какво представлява то за мисленето.
Следователно във връзка с едно възприятие, въпросът „какво е то" може да бъде насочен само към понятийната интуиция, която му съответства. С оглед на това въпросът за субективността на възприятието в смисъла на критическия идеализъм изобщо не може да се поставя. Като субективно е редно да се означава само онова, което се възприема като принадлежащо към субекта. Създаването на връзка между субективното и обективното не се полага на никой реален в наивния смисъл процес, тоест на никой възприемаем процес, а единствено на мисленето. Следователно за нас обективно е онова, което по отношение на възприятието се явява като намиращо се извън субекта на възприемането.
към текста >>
Следователно за нас обективно е онова, което по
отношение
на възприятието се явява като намиращо се извън субекта на възприемането.
Но по отношение на даденото може да се запита какво представлява то извън възприятието, сиреч какво представлява то за мисленето. Следователно във връзка с едно възприятие, въпросът „какво е то" може да бъде насочен само към понятийната интуиция, която му съответства. С оглед на това въпросът за субективността на възприятието в смисъла на критическия идеализъм изобщо не може да се поставя. Като субективно е редно да се означава само онова, което се възприема като принадлежащо към субекта. Създаването на връзка между субективното и обективното не се полага на никой реален в наивния смисъл процес, тоест на никой възприемаем процес, а единствено на мисленето.
Следователно за нас обективно е онова, което по отношение на възприятието се явява като намиращо се извън субекта на възприемането.
За мен моят субект на възприемането остава възприемаем, когато стоящата пред мен маса ще бъде изчезнала от кръга на моето наблюдение. Наблюдаването на масата е предизвикало у мен една - също така оставаща - промяна. Аз запазвам способността по-късно да възпроизведа един образ на масата. Тази способност за произвеждане на образ остава свързана с мен. Психологията означава този образ като спомен-представа.
към текста >>
Трябва да се добие поглед как човек опровергава самия себе си по
отношение
на това първо размишление.
Коментираният тук възглед може да се разглежда като такъв, към който човекът сякаш природно бива подтикван, когато започне да размишлява за своята връзка със света. Той се вижда заплетен в една мисловна конструкция, която се разпада, докато я гради. Тази мисловна конструкция е от такъв род, че само с теоретичното и опровергаване не се изчерпва всичко, което заслужава. Редно е да бъде изживяна, за да се потърси изход от прозряната заблуда, в която въвежда. Тя трябва да намери място в едно разискване относно връзката на човека със света не поради желание да бъде опроверган някой, за когото се смята, че има неправилен възглед за тази връзка, а за да се знае в каква заблуда може да изпадне всяко първо размишление за една такава връзка.
Трябва да се добие поглед как човек опровергава самия себе си по отношение на това първо размишление.
От такава гледна точка трябва да се разбира горното изложение.
към текста >>
Той започва да разсъждава: Аз не мога да имам
отношение
към никой предмет и към никой процес, ако у мен не се появи някаква представа.
Поиска ли някой да си изработи възглед за връзката на човека със света, той съзнава, че поне една част от тази връзка се осъществява посредством създаването на представи за нещата и процесите в света. По този начин погледът му се отмества от онова, което се намира вън в света и се насочва към вътрешния му свят, към живота на неговите представи.
Той започва да разсъждава: Аз не мога да имам отношение към никой предмет и към никой процес, ако у мен не се появи някаква представа.
А от установяването на това фактическо положение има само една крачка до схващането: но нали аз изживявам само моите представи; някакъв външен свят ми е известен само дотолкова, доколкото той е представа в мен. Това мнение води до изоставяне на наивното гледище за действителността, което човекът застъпва, преди всеки размисъл относно своята връзка със света. От това гледище му се струва, че има работа с действителни неща. От това гледище го оттласва самовглъбяването, което изобщо не му дава да хвърли поглед към действителността, каквато наивното съзнание смята, че я има пред себе си. Самовглъбяването го кара да се вглежда само в своите представи; те се вмъкват между собствената същност и някакъв уж действителен свят, какъвто наивното гледище вярва, че може да утвърждава.
към текста >>
Към дадения му свят, разсъждаващият така, само добавя мисловно един друг свят; но по
отношение
на този свят той всъщност би трябвало да започне мисловната си дейност от самото начало.
Наивното гледище за действителността не може да бъде отстоявано, ако човек не иска изкуствено да се противи на стремежа към познание. Наличието на такъв стремеж за опознаване на връзката между човек и свят показва, че това наивно гледище трябва да бъде изоставено. Ако наивното гледище даваше нещо, което може да се признае за истина, тогава този стремеж не би могъл да бъде изпитван. Ала до нещо друго, което може да се смята за истина, също не се стига, ако наивното гледище бъде изоставено, но - без това да се забелязва - при запазване на налагания от него начин на мислене. В такава грешка се изпада, когато се казва: - Аз изживявам само моите представи, а смятайки, че имам работа с реалности, аз осъзнавам само моите представи за реалности; затова трябва да приема, че едва извън кръга на моето съзнание има истински реалности, „неща сами за себе си", за които пряко не зная нищо, които по някакъв начин достигат до мен и ми въздействат така, че в мен оживява светът на моите представи.
Към дадения му свят, разсъждаващият така, само добавя мисловно един друг свят; но по отношение на този свят той всъщност би трябвало да започне мисловната си дейност от самото начало.
Защото тук непознатото „нещо само за себе си" съвсем не се мисли в неговата връзка със самостоятелната същност на човека по-иначе, отколкото познатото при наивното гледище за действителността. Объркаността, в която се изпада при критично отношение спрямо това гледище, се избягва само ако бъде забелязано, че в рамките на това, което човек чрез възприемане може да изживее вътре в себе си и вън в света, има нещо, което изобщо не може да бъде сполетяно от фатално вмъкване на представата между процеса и съзерцаващия човек. И това нещо е мисленето. Спрямо мисленето човекът може да остане на наивното гледище за действителността. Не го ли стори, това е само затуй, защото е забелязал, че по друга причина трябва да изостави това гледище, но не съзнава, че достигнатото познание е неприложимо по отношение на мисленето.
към текста >>
Объркаността, в която се изпада при критично
отношение
спрямо това гледище, се избягва само ако бъде забелязано, че в рамките на това, което човек чрез възприемане може да изживее вътре в себе си и вън в света, има нещо, което изобщо не може да бъде сполетяно от фатално вмъкване на представата между процеса и съзерцаващия човек.
Ако наивното гледище даваше нещо, което може да се признае за истина, тогава този стремеж не би могъл да бъде изпитван. Ала до нещо друго, което може да се смята за истина, също не се стига, ако наивното гледище бъде изоставено, но - без това да се забелязва - при запазване на налагания от него начин на мислене. В такава грешка се изпада, когато се казва: - Аз изживявам само моите представи, а смятайки, че имам работа с реалности, аз осъзнавам само моите представи за реалности; затова трябва да приема, че едва извън кръга на моето съзнание има истински реалности, „неща сами за себе си", за които пряко не зная нищо, които по някакъв начин достигат до мен и ми въздействат така, че в мен оживява светът на моите представи. Към дадения му свят, разсъждаващият така, само добавя мисловно един друг свят; но по отношение на този свят той всъщност би трябвало да започне мисловната си дейност от самото начало. Защото тук непознатото „нещо само за себе си" съвсем не се мисли в неговата връзка със самостоятелната същност на човека по-иначе, отколкото познатото при наивното гледище за действителността.
Объркаността, в която се изпада при критично отношение спрямо това гледище, се избягва само ако бъде забелязано, че в рамките на това, което човек чрез възприемане може да изживее вътре в себе си и вън в света, има нещо, което изобщо не може да бъде сполетяно от фатално вмъкване на представата между процеса и съзерцаващия човек.
И това нещо е мисленето. Спрямо мисленето човекът може да остане на наивното гледище за действителността. Не го ли стори, това е само затуй, защото е забелязал, че по друга причина трябва да изостави това гледище, но не съзнава, че достигнатото познание е неприложимо по отношение на мисленето. Щом съзнае това, той си открива достъпа към другото познание, че в мисленето и чрез мисленето трябва да опознае онова, за което човекът явно се прави на сляп, вмъквайки между света и себе си живота на представите. От лице, което авторът на тази книга цени много, му бе отправен упрекът, че с мнението си за мисленето заставал на позициите на един наивен реализъм на мисленето, какъвто бил налице, когато действителният свят и светът на представите биват смятани за едно и също.
към текста >>
Не го ли стори, това е само затуй, защото е забелязал, че по друга причина трябва да изостави това гледище, но не съзнава, че достигнатото познание е неприложимо по
отношение
на мисленето.
Към дадения му свят, разсъждаващият така, само добавя мисловно един друг свят; но по отношение на този свят той всъщност би трябвало да започне мисловната си дейност от самото начало. Защото тук непознатото „нещо само за себе си" съвсем не се мисли в неговата връзка със самостоятелната същност на човека по-иначе, отколкото познатото при наивното гледище за действителността. Объркаността, в която се изпада при критично отношение спрямо това гледище, се избягва само ако бъде забелязано, че в рамките на това, което човек чрез възприемане може да изживее вътре в себе си и вън в света, има нещо, което изобщо не може да бъде сполетяно от фатално вмъкване на представата между процеса и съзерцаващия човек. И това нещо е мисленето. Спрямо мисленето човекът може да остане на наивното гледище за действителността.
Не го ли стори, това е само затуй, защото е забелязал, че по друга причина трябва да изостави това гледище, но не съзнава, че достигнатото познание е неприложимо по отношение на мисленето.
Щом съзнае това, той си открива достъпа към другото познание, че в мисленето и чрез мисленето трябва да опознае онова, за което човекът явно се прави на сляп, вмъквайки между света и себе си живота на представите. От лице, което авторът на тази книга цени много, му бе отправен упрекът, че с мнението си за мисленето заставал на позициите на един наивен реализъм на мисленето, какъвто бил налице, когато действителният свят и светът на представите биват смятани за едно и също. Но авторът на настоящото изложение счита, че тъкмо в него е показал, че за мисленето валидността на този „наивен реализъм" произтича по необходимост от едно непредубедено наблюдение на мисленето; и че невалидният в друго отношение наивен реализъм се превъзмогва чрез опознаване на истинската същност на мисленето.
към текста >>
Но авторът на настоящото изложение счита, че тъкмо в него е показал, че за мисленето валидността на този „наивен реализъм" произтича по необходимост от едно непредубедено наблюдение на мисленето; и че невалидният в друго
отношение
наивен реализъм се превъзмогва чрез опознаване на истинската същност на мисленето.
И това нещо е мисленето. Спрямо мисленето човекът може да остане на наивното гледище за действителността. Не го ли стори, това е само затуй, защото е забелязал, че по друга причина трябва да изостави това гледище, но не съзнава, че достигнатото познание е неприложимо по отношение на мисленето. Щом съзнае това, той си открива достъпа към другото познание, че в мисленето и чрез мисленето трябва да опознае онова, за което човекът явно се прави на сляп, вмъквайки между света и себе си живота на представите. От лице, което авторът на тази книга цени много, му бе отправен упрекът, че с мнението си за мисленето заставал на позициите на един наивен реализъм на мисленето, какъвто бил налице, когато действителният свят и светът на представите биват смятани за едно и също.
Но авторът на настоящото изложение счита, че тъкмо в него е показал, че за мисленето валидността на този „наивен реализъм" произтича по необходимост от едно непредубедено наблюдение на мисленето; и че невалидният в друго отношение наивен реализъм се превъзмогва чрез опознаване на истинската същност на мисленето.
към текста >>
58.
08. ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ
GA_4 Философия на свободата
Остава моята интуиция ведно с
отношение
то към въпросното възприятие, което се е формирало в момента на възприемането.
Веднага щом в полето на моето наблюдение се появи възприятие, чрез мен бива задействано и мисленето. Едно звено в мисловната ми система, една определена интуиция, едно понятие се свързва с възприятието. Какво остава, след като възприятието изчезне от моето полезрение?
Остава моята интуиция ведно с отношението към въпросното възприятие, което се е формирало в момента на възприемането.
С каква адекватност аз мога впоследствие да си припомня това отношение зависи от начина, по който функционира моето духовно и телесно устройство. Представата не е нищо друго освен отнесена към определено възприятие интуиция, едно понятие, което някога е било свързано с дадено възприятие и е запазило връзката с това възприятие. Понятието ми за лъв не е формирано от мои възприятия за лъвовете. Но представата ми за лъвовете явно е формирана чрез възприятието. Понятието за един лъв мога да втълпя някому, който никога не е виждал лъв, но жива представа не ще ми се удаде да му втълпя без наличието на негово собствено възприемане.
към текста >>
С каква адекватност аз мога впоследствие да си припомня това
отношение
зависи от начина, по който функционира моето духовно и телесно устройство.
Веднага щом в полето на моето наблюдение се появи възприятие, чрез мен бива задействано и мисленето. Едно звено в мисловната ми система, една определена интуиция, едно понятие се свързва с възприятието. Какво остава, след като възприятието изчезне от моето полезрение? Остава моята интуиция ведно с отношението към въпросното възприятие, което се е формирало в момента на възприемането.
С каква адекватност аз мога впоследствие да си припомня това отношение зависи от начина, по който функционира моето духовно и телесно устройство.
Представата не е нищо друго освен отнесена към определено възприятие интуиция, едно понятие, което някога е било свързано с дадено възприятие и е запазило връзката с това възприятие. Понятието ми за лъв не е формирано от мои възприятия за лъвовете. Но представата ми за лъвовете явно е формирана чрез възприятието. Понятието за един лъв мога да втълпя някому, който никога не е виждал лъв, но жива представа не ще ми се удаде да му втълпя без наличието на негово собствено възприемане.
към текста >>
Чрез едно възприятие понятието придобива индивидуален облик, който съдържа
отношение
то към възприятието като характерна особеност, понятието продължава да живее у нас и формира представата за въпросното нещо.
Следователно представата е индивидуализирано понятие. И сега ни става понятно, че за нас нещата от действителността могат да бъдат застъпени чрез представи. Пълната реалност на едно нещо ни се явява в мига на наблюдението, от сливането на понятие и възприятие.
Чрез едно възприятие понятието придобива индивидуален облик, който съдържа отношението към възприятието като характерна особеност, понятието продължава да живее у нас и формира представата за въпросното нещо.
Натъкнем ли се на второ нещо, с което се свързва същото понятие, ние го схващаме като спадащо към вида на първото; срещнем ли повторно същото нещо, тогава в нашата понятийна система намираме не само съответно понятие изобщо, а индивидуализираното понятие с характерното за него отношение към същия обект и ние отново разпознаваме обекта.
към текста >>
Натъкнем ли се на второ нещо, с което се свързва същото понятие, ние го схващаме като спадащо към вида на първото; срещнем ли повторно същото нещо, тогава в нашата понятийна система намираме не само съответно понятие изобщо, а индивидуализираното понятие с характерното за него
отношение
към същия обект и ние отново разпознаваме обекта.
Следователно представата е индивидуализирано понятие. И сега ни става понятно, че за нас нещата от действителността могат да бъдат застъпени чрез представи. Пълната реалност на едно нещо ни се явява в мига на наблюдението, от сливането на понятие и възприятие. Чрез едно възприятие понятието придобива индивидуален облик, който съдържа отношението към възприятието като характерна особеност, понятието продължава да живее у нас и формира представата за въпросното нещо.
Натъкнем ли се на второ нещо, с което се свързва същото понятие, ние го схващаме като спадащо към вида на първото; срещнем ли повторно същото нещо, тогава в нашата понятийна система намираме не само съответно понятие изобщо, а индивидуализираното понятие с характерното за него отношение към същия обект и ние отново разпознаваме обекта.
към текста >>
Израз на това индивидуално
отношение
е чувството, изявяващо се като удоволствие или неудоволствие.
Ние обаче не се задоволяваме с това, посредством мисленето да отнасяме възприятието към понятието, ами го отнасяме и към нашата особена субективност, към нашия индивидуален Аз.
Израз на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като удоволствие или неудоволствие.
Мисленето и чувстването съответстват на двойствената природа на нашата същност, за която вече споменахме. Мисленето е елементът, чрез който участваме в общият ход на Вселената, а чрез чувстването можем да се оттеглим в теснотата на нашето същество.
към текста >>
59.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Създаваме някакво изкуствено противопоставяне, но за втория му член не можем да получим никакво съдържание, защото по
отношение
на едно отделно нещо съдържанието може да се почерпи само от възприятието.
Съгласно нашето изложение, в естеството на духовното ни устройство е заложена възможността едно отделно нещо да бъде дадено само като възприятие. Впоследствие мисленето превъзмогва тази отделеност, като посочва закономерното място на всяко възприятие във всемирното цяло. Определяйки отделните части на всемирното цяло като възприятия, при обособяването им ние просто следваме един закон на нашата субективност. Разглеждаме ли обаче съвкупността от всички възприятия като едната страна и противопоставим ли й „нещата сами за себе си", като втора страна, тогава философските ни разсъждения стават безцелни. В този случай имаме работа с една обикновена игра на понятия.
Създаваме някакво изкуствено противопоставяне, но за втория му член не можем да получим никакво съдържание, защото по отношение на едно отделно нещо съдържанието може да се почерпи само от възприятието.
към текста >>
Отношение
то между обект и субект било реално; обектът въздействал истински (динамично) върху субекта.
Така той разлага двата меродавни за процеса на познанието фактора - възприятие и понятие - на четири: 1. обект сам за себе си; 2. възприятие, което субектът има за обекта; 3. субект; 4. понятие, което отнася възприятието към обекта сам за себе си.
Отношението между обект и субект било реално; обектът въздействал истински (динамично) върху субекта.
Този реален процес не достигал до нашето съзнание, но предизвиквал в субекта противодействие на изхождащото от обекта действие. Резултатът от това противодействие било възприятието. Едва то достигало до съзнанието. Обектът представлявал обективна (независима от субекта) реалност, а възприятието - субективна реалност. Тази субективна реалност субектът отнасял към обекта.
към текста >>
Това
отношение
било идеално.
Този реален процес не достигал до нашето съзнание, но предизвиквал в субекта противодействие на изхождащото от обекта действие. Резултатът от това противодействие било възприятието. Едва то достигало до съзнанието. Обектът представлявал обективна (независима от субекта) реалност, а възприятието - субективна реалност. Тази субективна реалност субектът отнасял към обекта.
Това отношение било идеално.
По такъв начин дуализмът разделя процеса на познанието на две части. Според него едната от тях - произвеждането на обекта на възприемането от „нещото само за себе си" - протичала извън съзнанието, а другата - свързването на възприятието с понятието и отнасянето на понятието към обекта - се извършвала в съзнанието. При това положение става ясно, че в своите понятия дуалистът вижда само субективни представители на онова, което се намира пред неговото съзнание. За един такъв дуалист обективно- реалният процес в субекта, чрез който възниква възприятието, и най-вече обективните отношения на „нещата сами за себе си" остават пряко непознаваеми; по негово мнение човекът може да се сдобие само с понятийни представители на обективно реалното. Единната връзка на нещата, която ги свързва помежду им и обективно с нашия индивидуален дух (като „неща сами за себе си"), се намира отвъд съзнанието в едно същество само за себе си, за което в съзнанието си бихме могли да имаме също така само понятиен представител.
към текста >>
Но наивният човек схваща сетивното възприятие като единствено свидетелство за реалността не само по
отношение
битието на нещата, а и по
отношение
на процесите.
Но наивният човек схваща сетивното възприятие като единствено свидетелство за реалността не само по отношение битието на нещата, а и по отношение на процесите.
По негово мнение едно нещо може да въздейства на друго, само когато някоя налична за сетивното възприятие сила изхожда от едното и обхваща другото. По-старата физика смятала, че от телата изтичат много фини вещества и чрез нашите сетивни органи проникват в душата. Истинското виждане на тези вещества било невъзможно само поради грубоватостта на нашите сетива в сравнение с финото естество на тези вещества. Принципно тяхното реално съществуване се признавало на същата основа, на която се признавало за обектите от сетивния свят, а именно поради тяхната форма на битие, която се представяла за аналогична на онази от сетивно възприеманата реалност.
към текста >>
Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по
отношение
на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието.
Метафизическият реализъм представлява една изпълнена с противоречия смесица от наивен реализъм и идеализъм. Неговите хипотетични сили са невъзприемаеми същности, с възприятийни качества. Извън сферата на света, за чиято форма на съществуване познавателно средство намира във възприемането, той се е решил да приеме валидността на още една сфера, в която това средство не функционира и която може да се разкрие само чрез мисленето. Но като равноправен фактор, редом с възприятието, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на битието, а именно понятието (идеята).
Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието.
Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения. Така метафизическият реализъм се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта. Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип.
към текста >>
По
отношение
на този определен субект, обектът не е абсолютен, а само относителен.
За монизма работата стои по-иначе. Чрез органичното устройство на възприемащото същество се определя формата, където взаимовръзката на света се явява разединена на субект и обект.
По отношение на този определен субект, обектът не е абсолютен, а само относителен.
Следователно противопоставянето отново може да се преодолее единствено по съвсем специфичния, присъщ именно на човешкия субект начин. Щом при мисловното съзерцание Азът, който при възприемането е отделен от света, отново се вгради във взаимовръзката на света, с това престава всяко по-нататъшно питане, което е било само последица от отделянето.
към текста >>
Непредубеденото наблюдение над изложеното тук
отношение
между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н.
Каквито и други сетива да имаше човекът, никое от тях не би му предложило някаква действителност, ако той мисловно не изпълнеше с понятия възприетото чрез това сетиво; а всяко сетиво, от какъвто и вид да е то, дава - щом възприеманото от него е понятийно осмислено - на човека възможността да живее вътре в действителността. Фантазиите за възможния съвсем друг образ на възприятието при други сетива нямат нищо общо с въпроса за мястото на човека в реалния свят. Трябва просто да се прозре, че всеки образ на възприятието получава своя облик според органичното устройство на възприемащото същество, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на възприятието въвежда човека в действителността. Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност. Към това прозрение впоследствие се присъединява следващото, че мисленето въвежда в скриваната от самото възприятие част от действителността.
Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н.
Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие. Но едно такова схващане би почивало на самоизмама. От значение е най-вече, че всичко изработено във физиката, доколкото не представлява неоправдани хипотези, които би трябвало да бъдат игнорирани, е получено чрез възприятие и понятие. Въз основа на верния познавателен инстинкт на физика онова, което привидно представлява неосезаемо съдържание, при всяко положение се пренася в областта, в която се намират възприятията и се мисли чрез понятия, с които се борави в тази област. По същество напреженията в електрическото и магнитното поле и така нататък, не се откриват посредством някакъв друг процес на познанието извън този, който протича между възприятие и понятие.
към текста >>
60.
10. РЕАЛНОСТТА НА СВОБОДАТА - ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА
GA_4 Философия на свободата
Това потапяне става с една протичаща в самата мисловна дейност сила, която е сила на любовта в духовно
отношение
.
Тъкмо това богатство, тази вътрешна пълнота на изживяването е причина съответствието на живота в мисленето за обикновената душевна нагласа да изглежда мъртво, абстрактно. Едва ли някоя друга душевна дейност на човека подлежи толкова лесно на недооценяване, както мисленето. Желаенето и чувстването сгряват човешката душа дори при изживяване на първичното им състояние като спомен. Изживявано като спомен, мисленето извънредно лесно остава студено и сякаш изсушава душевния живот. Това обаче е само силно проявяващата се сянка на неговата лъчезарна реалност, която топло се потапя във всемирните явления.
Това потапяне става с една протичаща в самата мисловна дейност сила, която е сила на любовта в духовно отношение.
Не бива да се възразява, че щом по този начин някой вижда любов в дейното мислене, той внася в него едно чувство - любовта. Защото това възражение всъщност е потвърждение на изтъкваното тук, а именно: който се обръща към действителното мислене, той открива в него както чувство, така и воля, и то дори в дълбините на тяхната реалност; който се отвръща от мисленето и се насочва само към „чистото" чувствуване и воля, той губи заради тях истинската реалност. Който иска чрез мисленето да изживява интуитивно, той оценява справедливо също емоционалното и волевото изживяване, докато мистиката на чувството и философията на волята не могат да бъдат справедливи спрямо интуитивно-мисловното проникване на битието. Последните прекалено лесно ще стигнат до преценката, че те стоят в реалното, а пък интуитивно мислещият, безчувствено и отчуждено от действителността оформя в „абстрактни мисли" някакъв смътен, хладен образ на света.
към текста >>
61.
11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
GA_4 Философия на свободата
Процесът придобива друг вид, когато се разглежда познанието и проявяващото се в него
отношение
на човека към света.
Процесът придобива друг вид, когато се разглежда познанието и проявяващото се в него отношение на човека към света.
В предходното изложение бе направен опит да се покаже, че изясняването на това отношение е възможно посредством едно насочено към него непредубедено наблюдение. Правилното разбиране на това наблюдение води до убеждението, че мисленето като обособена в себе си същност може да се съзерцава пряко. Който смята, че за обясняване на мисленето като такова е необходимо да привлича нещо друго, например физически процеси в мозъка или пък несъзнателни духовни процеси, протичащи отвъд наблюдаваното съзнателно мислене, той недооценява това, което му дава непредубеденото наблюдение на мисленето. По време на наблюдението наблюдаващият мисленето живее непосредствено в една духовна, опираща се на себе си същностна дейност. Дори може да се каже, че който иска да схване същността на духовното във вида, в който тя се представя на човека най-напред, може да го стори, чрез основаващото се на самото себе си мислене.
към текста >>
В предходното изложение бе направен опит да се покаже, че изясняването на това
отношение
е възможно посредством едно насочено към него непредубедено наблюдение.
Процесът придобива друг вид, когато се разглежда познанието и проявяващото се в него отношение на човека към света.
В предходното изложение бе направен опит да се покаже, че изясняването на това отношение е възможно посредством едно насочено към него непредубедено наблюдение.
Правилното разбиране на това наблюдение води до убеждението, че мисленето като обособена в себе си същност може да се съзерцава пряко. Който смята, че за обясняване на мисленето като такова е необходимо да привлича нещо друго, например физически процеси в мозъка или пък несъзнателни духовни процеси, протичащи отвъд наблюдаваното съзнателно мислене, той недооценява това, което му дава непредубеденото наблюдение на мисленето. По време на наблюдението наблюдаващият мисленето живее непосредствено в една духовна, опираща се на себе си същностна дейност. Дори може да се каже, че който иска да схване същността на духовното във вида, в който тя се представя на човека най-напред, може да го стори, чрез основаващото се на самото себе си мислене.
към текста >>
В такъв случай обаче той не може да не забележи колко своеобразно е
отношение
то на човешкия организъм към мисленето.
Едва след като сме се добрали до постигнатото чрез непредубедено наблюдение признаване на тази истина за интуитивната същност на мисленето, става възможно да се открие пътят за разглеждане на телесно- душевната организация на човека: Установява се, че тази организация с нищо не влияе върху същността на мисленето. Първоначално на това като че ли противоречи съвсем явната фактология. От гледище на обикновения опит човешкото мислене се проявява само във и чрез тази организация. Това проявление се налага толкова силно, че в истинското му значение то може да бъде прозряно само от онзи, който е съзнал, че в реалността на мисленето не се включва нищо от този организъм.
В такъв случай обаче той не може да не забележи колко своеобразно е отношението на човешкия организъм към мисленето.
Защото последният не влияе с нищо върху реалното в мисленето, а се оттегля, когато настъпва мисловната дейност; той прекратява собствената си дейност и освобождава място, което се заема от мисленето. Реалното, което действа при мисленето, изпълнява двойна задача: първо, то изтласква собствената дейност на човешкия организъм, и второ, застава на нейно място. Защото и първата задача - изтласкването на телесния организъм - е последица от мисловната дейност, а именно от онази нейна част, която подготвя появата на мисленето. От това се разбира в какъв смисъл мисленето намира своето съответствие в телесния организъм. А щом това се разбере, вече не може да се преиначава значението на това съответствие за самото мислене.
към текста >>
Мотив за волята може да бъде едно чисто понятие или едно понятие с определено
отношение
към възприемането, сиреч една представа.
От значение за отделния волев акт са мотивът и движещата сила. Мотивът е понятиен или отговарящ на представата фактор; движещата сила е обусловеният непосредствено от човешкия организъм фактор на волята. Понятийният фактор, или мотивът е моменталната определяща основа за волята, а движещата сила е трайната определяща основа за индивида.
Мотив за волята може да бъде едно чисто понятие или едно понятие с определено отношение към възприемането, сиреч една представа.
Общи и индивидуални понятия (представи) стават мотиви на волята поради това, че те въздействат върху човешкия индивид и го подбуждат към действия в някаква насока. Но едно и също понятие, респ. една и съща представа въздейства различно на различните индивиди. Те подбуждат различните хора към различни действия. Следователно волята е резултат не само от понятието или представата, но и от индивидуалната предразположеност на човека.
към текста >>
Тази индивидуална предразположеност ще наречем - в това
отношение
Едуард фон Хартман може да бъде следван – характерологично начало.
Общи и индивидуални понятия (представи) стават мотиви на волята поради това, че те въздействат върху човешкия индивид и го подбуждат към действия в някаква насока. Но едно и също понятие, респ. една и съща представа въздейства различно на различните индивиди. Те подбуждат различните хора към различни действия. Следователно волята е резултат не само от понятието или представата, но и от индивидуалната предразположеност на човека.
Тази индивидуална предразположеност ще наречем - в това отношение Едуард фон Хартман може да бъде следван – характерологично начало.
Начинът, по който понятието и представата въздействат на характерологичното начало на човека, придава на живота му определен морален или етичен облик.
към текста >>
Първоначално едно такова понятие не съдържа
отношение
към определени възприятия.
Висша степен на индивидуалния живот е понятийното мислене без оглед на определено възприятийно съдържание. Съдържанието на дадено понятие ние определяме чрез чиста интуиция от идейната сфера.
Първоначално едно такова понятие не съдържа отношение към определени възприятия.
Ако към волевият акт пристъпваме под влияние на едно опиращо се на възприятие понятие, тоест на една представа, тогава именно това възприятие ни мотивира по околен път чрез понятийното мислене. Ако действаме под влияние на интуиции, тогава движеща сила на нашето действие е чистото мислене. Тъй като във философията е обичайно чистата мисловна способност да се означава като разум, оправдано би било очертаната на тази степен морална движеща сила да се нарича практически разум. Най-ясно тази движеща сила на волята е разисквана от Крайенбюл („филозофише монатсхефте", т. XVIII, бр. 3).
към текста >>
При повърхностна оценка на изложеното може би ще се възрази: - Как е възможно по
отношение
на частния случай и частната ситуация действието да носи индивидуален отпечатък и в същото време да се определя чисто идейно въз основа на интуицията?
При повърхностна оценка на изложеното може би ще се възрази: - Как е възможно по отношение на частния случай и частната ситуация действието да носи индивидуален отпечатък и в същото време да се определя чисто идейно въз основа на интуицията?
Това възражение е резултат от смесването на нравствен мотив и възприемаемото съдържание на действието. Съдържанието може да бъде и е мотив например при културния напредък, при действията от егоизъм и т.н., но при действията въз основа на чисто нравствената интуиция, то не е мотив. Моят Аз естествено насочва поглед към това възприятийно съдържание, но не може да се определя от него. Това съдържание се използва само за да си съставя едно познавателно понятие, но съответното морално понятие Азът не извежда от обекта. Познавателното понятие от определена ситуация, пред която съм изправен, е същевременно морално понятие само тогава, когато застъпвам определен морален принцип.
към текста >>
Ако искаме да разберем как едно действие на човека произтича от неговата нравствена воля, първо трябва да се вгледаме в
отношение
то на тази воля към действието.
Ако издирим закономерното (понятийното) в действията на индивидите, народите и епохите, ние получаваме една етика, но не като наука за нравствените форми, а като природознание на нравствеността. Едва установените по този път закони се отнасят към човешките действия така, както природните закони към едно частно явление. Те обаче съвсем не са идентични с подтиците, които полагаме в основата на нашите действия.
Ако искаме да разберем как едно действие на човека произтича от неговата нравствена воля, първо трябва да се вгледаме в отношението на тази воля към действието.
Най-напред вниманието ни трябва да се насочи към действия, при които това отношение е определящо. Ако по-късно аз, или някой друг размисля над едно такова действие, може да проличи кои нравствени максими играят роля при него. Докато действувам, нравствената максима ме движи, доколкото тя интуитивно може да живее у мен; тя е свързана с обичта към обекта, който искам да осъществя чрез моето действие. Аз не поставям на никой човек, нито пък на някое правило въпроса дали да извърша това действие, а го извършвам, щом ме е осенила идеята за него. Само по този начин то е мое действие.
към текста >>
Най-напред вниманието ни трябва да се насочи към действия, при които това
отношение
е определящо.
Ако издирим закономерното (понятийното) в действията на индивидите, народите и епохите, ние получаваме една етика, но не като наука за нравствените форми, а като природознание на нравствеността. Едва установените по този път закони се отнасят към човешките действия така, както природните закони към едно частно явление. Те обаче съвсем не са идентични с подтиците, които полагаме в основата на нашите действия. Ако искаме да разберем как едно действие на човека произтича от неговата нравствена воля, първо трябва да се вгледаме в отношението на тази воля към действието.
Най-напред вниманието ни трябва да се насочи към действия, при които това отношение е определящо.
Ако по-късно аз, или някой друг размисля над едно такова действие, може да проличи кои нравствени максими играят роля при него. Докато действувам, нравствената максима ме движи, доколкото тя интуитивно може да живее у мен; тя е свързана с обичта към обекта, който искам да осъществя чрез моето действие. Аз не поставям на никой човек, нито пък на някое правило въпроса дали да извърша това действие, а го извършвам, щом ме е осенила идеята за него. Само по този начин то е мое действие. Който действа само защото признава определени нравствени норми, действието му е резултат от принципите, заложени в неговия морален кодекс.
към текста >>
По
отношение
на тези разсъждения защитниците на всеобщите нравствени норми биха могли да кажат: Щом всеки човек се стреми само към лично изживяване и извършване на онова, което му е угодно, тогава между добра постъпка и злодеяние няма разлика; всяка низост, която се таи у мен, има еднаква претенция да се изяви, както и намерението ми да служа на всеобщото благо.
По отношение на тези разсъждения защитниците на всеобщите нравствени норми биха могли да кажат: Щом всеки човек се стреми само към лично изживяване и извършване на онова, което му е угодно, тогава между добра постъпка и злодеяние няма разлика; всяка низост, която се таи у мен, има еднаква претенция да се изяви, както и намерението ми да служа на всеобщото благо.
За мен, като нравствен човек, меродавно може да бъде не обстоятелството, че по идея съм насочил вниманието си към някакво действие, а проверката дали то е добро или лошо. Към извършването му аз ще пристъпя само в първия случай.
към текста >>
По
отношение
на науката за човечеството твърдящият това би продължавал да стои на позициите, застъпвани от онова естествознание, което смяташе, че бикът имал рога, за да можел да боде.
Не бива да се изгражда постановката, че човекът съществувал за да осъществява някакъв изолиран от него нравствен ред на света.
По отношение на науката за човечеството твърдящият това би продължавал да стои на позициите, застъпвани от онова естествознание, което смяташе, че бикът имал рога, за да можел да боде.
Естествоизпитателите успяха да се отърсят от едно такова понятие за целта. Етиката по-трудно може да се освободи от него. Но както рогата не съществуват заради боденето, а има бодене чрез рогата, така и човекът не съществува заради нравствеността, а има нравственост чрез човека. Свободният човек действа нравствено, защото притежава нравствена идея; той обаче не действа, за да се създаде нравственост. Човешките индивиди със своите принадлежащи към съществото им нравствени идеи са предпоставка за нравствения ред на света.
към текста >>
62.
13. ВСЕМИРНА ЦЕЛ И ЦЕЛ НА ЖИВОТА (ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ЧОВЕКА)
GA_4 Философия на свободата
При едно свободно от предразсъдъци премисляне на казаното тук не може да се стигне до извода, че със своето отрицание на представата за целесъобразност по
отношение
на извънчовешки факти авторът на това изложение е заел позицията на онези мислители, които чрез отхвърляне на това понятие си създават възможността да схващат всичко извън човешките действия - а впоследствие и тях самите - като изцяло природен процес.
Добавка към новото издание (1918 г.).
При едно свободно от предразсъдъци премисляне на казаното тук не може да се стигне до извода, че със своето отрицание на представата за целесъобразност по отношение на извънчовешки факти авторът на това изложение е заел позицията на онези мислители, които чрез отхвърляне на това понятие си създават възможността да схващат всичко извън човешките действия - а впоследствие и тях самите - като изцяло природен процес.
От такъв извод би трябвало да предпазва самото обстоятелство, че в тази книга мисловният процес е представен като чисто духовен. Ако тук мисълта за цел се отхвърля и по отношение на духовния, намиращ се извън човешките действия свят, причината за това е, че в този свят се проявява нещо по-висше в сравнение с целта, намираща откровение в човечеството. А когато едно целесъобразно предназначение на човешкия род, приемано по образец на човешката целесъобразност, бе окачествено като погрешна мисъл, имаше се предвид, че отделният човек си поставя цели и те оформят резултата от цялостната дейност на човечеството. Този резултат пък е нещо по-висше от своите съставки - човешките цели.
към текста >>
Ако тук мисълта за цел се отхвърля и по
отношение
на духовния, намиращ се извън човешките действия свят, причината за това е, че в този свят се проявява нещо по-висше в сравнение с целта, намираща откровение в човечеството.
Добавка към новото издание (1918 г.). При едно свободно от предразсъдъци премисляне на казаното тук не може да се стигне до извода, че със своето отрицание на представата за целесъобразност по отношение на извънчовешки факти авторът на това изложение е заел позицията на онези мислители, които чрез отхвърляне на това понятие си създават възможността да схващат всичко извън човешките действия - а впоследствие и тях самите - като изцяло природен процес. От такъв извод би трябвало да предпазва самото обстоятелство, че в тази книга мисловният процес е представен като чисто духовен.
Ако тук мисълта за цел се отхвърля и по отношение на духовния, намиращ се извън човешките действия свят, причината за това е, че в този свят се проявява нещо по-висше в сравнение с целта, намираща откровение в човечеството.
А когато едно целесъобразно предназначение на човешкия род, приемано по образец на човешката целесъобразност, бе окачествено като погрешна мисъл, имаше се предвид, че отделният човек си поставя цели и те оформят резултата от цялостната дейност на човечеството. Този резултат пък е нещо по-висше от своите съставки - човешките цели.
към текста >>
63.
14. НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (ДАРВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕНОСТ)
GA_4 Философия на свободата
По
отношение
на проявяващото се като нравствено продуктивно това е в същата степен безсмислено, както ако речем да сравняваме една нова природна форма със старата и кажем: Тъй като влечугите не съвпадат с праамниотите, те са една неоправдана (болнава) форма.
А не е ли възможно старото да бъде мерило за новото? Няма ли всеки човек да бъде принуден да сравнява произведеното от неговото нравствено въображение с унаследените нравствени учения?
По отношение на проявяващото се като нравствено продуктивно това е в същата степен безсмислено, както ако речем да сравняваме една нова природна форма със старата и кажем: Тъй като влечугите не съвпадат с праамниотите, те са една неоправдана (болнава) форма.
към текста >>
64.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
В това
отношение
срещаме два противоположни възгледа, а помежду им - всевъзможни опити за помиряването им.
Обратен на въпроса за целта или предназначението на живота (срв. стр.164 сл.) е този за неговата стойност.
В това отношение срещаме два противоположни възгледа, а помежду им - всевъзможни опити за помиряването им.
Според единия възглед светът е най-добрият, който може да съществува в мислите ни, а животът и действията в него са благо с неоценима стойност. Всичко се разкрива като хармонично и целесъобразно взаимодействие и заслужава възхищение. От едно по- възвишено гледище дори в привидното зло или лошо може да се различи нещо положително, защото то представлява благотворна противоположност на доброто и последното ние можем да оценим още по-добре, когато то изпъква пред злото. А и злото не е истински реално - като такова ние окачествяваме само една по-малка степен на доброто. Злото е отсъствие на доброто и само по себе си не е нещо от значение.
към текста >>
Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по
отношение
на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява.
Едуард фон Хартман е на мнение, че това е преценяващият разум. От една страна, той пише (философия на несъзнателното, седмо издание, т. II, стр. 290): „Болка и удоволствие има само доколкото биват усещани." От това следва, че за удоволствието няма друго мерило освен субективната мярка на чувството. Аз трябва да усетя дали сборът от моите чувства на неудоволствие, съпоставен с моите чувства на удоволствие, дава у мен превес на радостта или на болката.
Независимо от това Хартман твърди: „Ако стойността на живота на всяко същество може да се пресметне само по неговата собствена субективна мярка..., то това съвсем не означава, че всяко същество извежда верния аритметичен сбор от всички афекции през своя живот или, с други думи, че неговата цялостна преценка за собствения му живот е вярна по отношение на субективните му преживявания." По такъв начин в оценител отново бива превръщана разумната преценка на чувството.*/* Който иска да изчисли дали по-голям е общият сбор на удоволствието или този на неудоволствието, той взема предвид именно, че пресмята нещо, което никъде не се преживява.
Чувството влиза в сметката - за реалната оценка на живота се взема под внимание реалното преживяване, а не резултатът от някакво мнимо пресмятане. - Б. а./
към текста >>
Нека разгледаме нагона и удоволствието по
отношение
на това дали нагонът може да се измерва чрез удоволствието.
Всичко това предпоставя удоволствието като стойностна мярка за живота. Животът се проявява чрез една съвкупност от нагони (нужди). Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно неудоволствие.
Нека разгледаме нагона и удоволствието по отношение на това дали нагонът може да се измерва чрез удоволствието.
За да не събудим подозрение, че в началото на живота поставяме „аристократичната сфера на Духа", ще започнем с една „чисто животинска" нужда, а именно с глада.
към текста >>
Полиците по
отношение
насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер.
Дробта обаче никога не може да стане нула, щом числителят има дори незначителна стойност. Ако преди смъртта си някой направи окончателна равносметка и си представи количеството наслада, свързано с определен нагон (например с глада), разпределено върху целия живот с всички изисквания на този нагон, изживяното удоволствие може да има доста малка стойност, но без стойност то не може да остане. При постоянно количество наслада стойността на удоволствието от живота намалява с увеличаване на нуждите на едно живо същество. Същото важи за сбора от всичкия живот в природата. Колкото по-голям е броят на живите същества в сравнение с броя на ония, които могат да намерят пълно задоволяване на своите нагони, толкова по-малка е средната стойност на удоволствието от живота.
Полиците по отношение насладата в живота, които са ни издадени в лицето на нашите нагони, просто поевтиняват, когато липсва надеждата, че могат да се изплатят в пълен размер.
Ако три дни подред имам достатъчно за ядене и за сметка на това после трябва да гладувам през следващите три дни, това не намалява насладата от трите сити дни. Но в такъв случай трябва да си я представя разпределена върху шестте дни, с което нейната стойност за моя нагон за хранене спада наполовина. Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда. Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило. Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието.
към текста >>
Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от
отношение
то, в което стои спрямо величината на нашия глад.
Същото е положението с величината на удоволствието, сравнена със степента на моята нужда. Ако ми се ядат два сандвича, а мога да получа само един, тогава извлечената от него наслада има само половината от стойността, която тя би имала, ако яденето ме бе заситило. Това е начинът, по който в живота се определя стойността на удоволствието. То се измерва с нуждите на живота. Нашите желания са мярката, удоволствието е измерваното.
Насладата от засищането придобива стойнност само чрез наличието на глада; а стойност с определена величина тя придобива от отношението, в което стои спрямо величината на нашия глад.
към текста >>
А това съ
отношение
, както показах, представя стойността на удоволствието (срв. стр.198).
Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар. Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удоволствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание.
А това съотношение, както показах, представя стойността на удоволствието (срв. стр.198).
Друго едно доказателство е това, че живите същества (в това число и човекът) разгръщат своите нагони дотогава, докато са в състояние да понасят противостоящите им страдания и мъки. А борбата за съществуване е само последица от този факт. Наличният живот се стреми към разгръщане, и от борбата се отказва само онази част, чиито желания биват задушавани под гнета на трупащите се затруднения. Всяко живо същество търси храна дотогава, докато липсата й разруши живота му. Човекът също посяга на себе си, когато (с право или без право) вярва, че не може да се добере до житейските цели, заслужаващи според него да бъдат постигнати.
към текста >>
По
отношение
на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост.
Може да се твърди, че песимистичните резултати са погрешни, но не бива да се поставя под съмнение възможността за научна преценка на количествата удоволствие и неудоволствие, а оттук и съставянето на равносметка на удоволствието. Неправдоподобно е обаче да се твърди, че от резултата на това пресмятане произтича нещо за човешката воля. Случаите, когато ние действително поставяме стойността на нашата дейност в зависимост от това дали превес показва удоволствието, или неудоволствието, са онези, в които обектите, към които се насочват нашите действия, са ни безразлични. Ако след работа ми се прииска да си доставя удоволствие с някоя игра или леко забавление и ми е напълно безразлично какво ще предприема с тази цел, аз си поставям въпроса кое ще ми донесе максимален превес на удоволствие. И аз безусловно ще се откажа от някоя дейност, щом везните се накланят на страната на неудоволствието.
По отношение на едно дете, на което искаме да купим играчка, при избора обмисляме какво ще му достави най-голяма радост.
Във всички останали случаи ние не се ръководим изключително от равносметката на удоволствието.
към текста >>
Стойността на живота той определя по
отношение
то между постигнатото и преследваното.
Зрелият човек сам определя своята стойност. Той не се стреми към удоволствието, отреждано му като подаяние от природата или от Твореца, нито пък изпълнява абстрактния дълг, който е осъзнал като такъв, след като се е отърсил от стремежа към удоволствие. Той постъпва, както иска, сиреч съобразно своите етични интуиции, и усеща постигането на исканото от него като своя истинска наслада от живота.
Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното.
Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека. Тя измерва човека с мярка, намираща се извън неговото същество. - Развитото тук гледище връща човека към самия него. За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля. То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота.
към текста >>
Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по
отношение
то между изискваното от дълга и изпълняваното от човека.
Зрелият човек сам определя своята стойност. Той не се стреми към удоволствието, отреждано му като подаяние от природата или от Твореца, нито пък изпълнява абстрактния дълг, който е осъзнал като такъв, след като се е отърсил от стремежа към удоволствие. Той постъпва, както иска, сиреч съобразно своите етични интуиции, и усеща постигането на исканото от него като своя истинска наслада от живота. Стойността на живота той определя по отношението между постигнатото и преследваното.
Етиката, която подменя волята изцяло с това, което трябва да се направи, а влечението - изцяло с дълга, логично определя стойността на човека по отношението между изискваното от дълга и изпълняваното от човека.
Тя измерва човека с мярка, намираща се извън неговото същество. - Развитото тук гледище връща човека към самия него. За истинска стойност на живота то признава само онова, което индивидът смята за такова в съгласие със своята воля. То не приема нито някаква непризнавана от индивида стойност на живота, нито някаква непроизлязла от него цел в живота. Във всестранно опознатия реален индивид то вижда неговия собствен господар и неговия собствен ценител.
към текста >>
65.
16. ИНДИВИДУАЛНОСТ И РОД
GA_4 Философия на свободата
По
отношение
на качествата и функциите си членът на едно цяло се определя от цялото.
По отношение на качествата и функциите си членът на едно цяло се определя от цялото.
Племето представлява едно цяло и всички числящи се към него хора носят в себе си белезите, произтичащи от същността на племето. Характерното за индивида и за неговата дейност е обусловено от характера на племето. По такъв начин физиономията и поведението на индивида придобиват нещо характерно-родово. Ако се запитаме за причината, поради която едно или друго у човека изглежда по един или друг начин, ние биваме насочвани от отделното същество към рода. Родът ни дава отговор на въпроса защо нещо у индивида се явява в наблюдаваната от нас форма.
към текста >>
Най-упорито преценката според рода се прилага по
отношение
на човешкия пол.
Не е възможно един човек да бъде разбран напълно, ако в основата на преценяването му се слага някакво родово понятие.
Най-упорито преценката според рода се прилага по отношение на човешкия пол.
Мъжът вижда в жената, както и жената в мъжа, почти винаги твърде много от общия характер на другия пол и твърде малко от индивидуалното. В практическия живот това вреди на мъжете по-малко, отколкото на жените. Социалното положение на жената е толкова недостойно най-вече поради това, че в много от случаите, когато е уместно, то не се обуславя от индивидуалните качества на отделната жена, а от общите представи, които се създават за естествената задача и за нуждите на жената. Житейската дейност на мъжа се определя от неговите способности и влечения, докато дейността на жената трябва да зависи изключително от обстоятелството, че тя е именно жена. Жената трябва да робува на характерно-родовото, на общото за всички жени.
към текста >>
В това
отношение
той живее по начин, заимстван от другите или заповядан му от другите.
Но за онази част, за която човекът не може да извоюва такава свобода, той представлява един член от природния и духовния организъм.
В това отношение той живее по начин, заимстван от другите или заповядан му от другите.
Етична стойност в истинския смисъл има само делът от неговата дейност, който произтича от неговите интуиции. А наборът от морални инстинкти, притежавани от човека чрез онаследяване на социални инстинкти, се превръща в нещо етично вследствие на това, че той ги приема в своите интуиции. От индивидуалните етични интуиции и тяхното възприемане в човешките общности произтича цялата нравствена дейност на човечеството. Може да се каже също, че нравственият живот на човечеството представлява съвкупност от продуктите на нравственото въображение на свободните човешки индивиди. До този резултат стига монизмът.
към текста >>
66.
17. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ВЪПРОСИ ОБОБЩЕНИЕ НА МОНИЗМА
GA_4 Философия на свободата
Той е част от света и в действителност между него и всемирното цяло е налице взаимовръзка, която е прекъсната само по
отношение
на нашето възприятие.
Източниците за действията той търси също така в света на наблюдението, по-точно в достъпната за нашето самопознание човешка природа, а именно в нравственото въображение. Той отхвърля абстрактните умозаключения, чрез които първопричините за представящия се на възприемането и мисленето свят се търсят извън него. За монизма единството, което изживяемото мисловно съзерцание прибавя към разнообразното множество на възприятията, е същевременно онова единство, което нуждата за човешко познание изисква и чрез което тя търси достъп до физическите и духовните сфери на света. Ако зад издирваното по този начин единство някой търси и друго, с това той само доказва, че не схваща съвпадението на намереното чрез мислене с изискваното от инстинкта за познание. Отделният човешки индивид не е фактически отделен от света.
Той е част от света и в действителност между него и всемирното цяло е налице взаимовръзка, която е прекъсната само по отношение на нашето възприятие.
Първа ние виждаме тази част като съществуваща за себе си същност, защото не забелязва трансмисиите, чрез които главните сили на Вселената поставят в движение колелото на нашия живот. Който не прекрачи това становище, той разглежда частта на едно цяло като наистина самостоятелно съществуваща същност, като монада, до която вестта за останалия свят достига по някакъв начин отвън. Визираният тук монизъм показва, че в самостоятелността може да се вярва само дотогава, докато, мисленето не стегне възприетото в мрежата на понятийния свят. Щом това стане, частичното съществуване се оказва чиста илюзия на възприемането. Своето цялостно съществуване във вселената човекът може да установи само чрез интуитивно-мисловно изживяване.
към текста >>
За целта бе необходимо от цялостната сфера на човешките действия да се подберат онези части, по
отношение
на които при непредубедено самонаблюдение може да се говори за свобода.
Във втората част на тази книга бе направен опит за обосноваване на това, че свободата може да се намери в действителността на човешките действия.
За целта бе необходимо от цялостната сфера на човешките действия да се подберат онези части, по отношение на които при непредубедено самонаблюдение може да се говори за свобода.
Това са онези действия, които се представят като осъществяване на идейни интуиции. Други действия никое непредубедено съзерцание няма да обяви за свободни. Но тъкмо при непредубеденото самонаблюдение човекът ще трябва да се сметне за предразположен да продължи по пътя към етичните интуиции и тяхното осъществяване. Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно свободата. Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същност или ако неговата същност не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за свобода, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера.
към текста >>
Спрямо мисленето този свят на възприятията би имал същото
отношение
, както светът на сетивните възприятия спрямо сетивността.
Това очакване е правомерно. Защото, макар интуитивно изживяваното мислене да представлява - от една страна - деен процес, протичащ в човешкия Дух, в същото време то - от друга страна - е духовно възприятие, схващано без сетивен орган. То е възприятие, в което действащ е самият възприемащ и е самодейност, която същевременно бива възприемана. При интуитивно изживяваното мислене човекът и като възприемащ бива пренасян в един духовен свят. Онова, което в този свят му се явява като възприятие така, както духовният свят се явява на собственото му мислене, човекът опознава като свят на духовните възприятия.
Спрямо мисленето този свят на възприятията би имал същото отношение, както светът на сетивните възприятия спрямо сетивността.
Докато го изживява, светът на духовните възприятия не може да бъде нещо чуждо за човека, понеже при интуитивното мислене той вече има едно изживяване, което носи чисто духовен характер. За един такъв свят на духовните възприятия става дума в редица мои съчинения, публикувани след тази книга. Настоящата „Философия на свободата" полага философските основи на тези по-късни съчинения. Защото в тази книга се прави опит да бъде показано, че правилно разбираното изживяване на мисленето е вече изживяване на Духа. Ето защо на автора му се струва, че пред прага на света на духовните възприятия не ще спре онзи, който напълно сериозно може да възприеме гледището на автора на тази „Философия на свободата".
към текста >>
67.
18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Но в тази книга вече посочих, че наивният реализъм запазва правото си по
отношение
на изживяното мислене.
Налице са четири такива образа, при чието присъствие в мисловните дейности на двете лица протича обхващането на действителността. С тази мисловна дейност всяко от лицата разширява сферата на своето съзнание - в нея оживява сферата на другото, и на собственото съзнание. В миговете на такова оживяване лицата, както по време на сън, не са затворени в своето съзнание. Само че в останалите мигове съзнанието за това сливане с другия отново се появява, така че при мисловното изживяване съзнанието на всяко отделно лице обхваща себе си и другия. Знам, че трансценденталният реалист означава това като връщане към наивния реализъм.
Но в тази книга вече посочих, че наивният реализъм запазва правото си по отношение на изживяното мислене.
Трансценденталният реалист изобщо не се занимава с истинското положение на нещата при процеса на познанието; той се изолира от него посредством мрежа от мисловни конструкции и се заплита в нея. Освен това застъпваният във „Философия на свободата" монизъм не би трябвало да се нарича „гносеологичен", а - ако ще се търси някакво прецизиране - монизъм на мисълта. Едуард фон Хартман не е успял да схване всичко това. Вместо да вникне в спецификата на изложеното във „философия на свободата", той заявява: аз по-скоро бих се опитал да съчетая Хегеловия универсалистичен панлогизъм с Хюмовия индивидуалистичен феноменализъм (срв. бележката на стр.71 от посоченото списание).
към текста >>
68.
19. ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Подобно
отношение
царува при изкуствата.
За всяка от тях се създава отделна наука. Но самият живот представлява единство и колкото повече науките се стремят към задълбочаване в отделните области, толкова повече те се отдалечават от съзерцаването на живото всемирно цяло. Наложително е да има наука, която да издирва в отделните науки елементите за възвръщане на хората към цялостния живот. Чрез своите познания изследователят в сферата на частните науки иска да осъзнае света и неговото въздействие; целта на настоящия труд е философска: самата наука трябва да стане органично-жизнена. Частните науки са предстепени на предлаганата тук наука.
Подобно отношение царува при изкуствата.
Композиторът твори въз основа на учението за композицията. То представлява набор от знания, чието притежаване е необходима предпоставка за композирането. При композирането законите на учението за композицията служат на живота, на реалната действителност. В съвсем същия смисъл философията е едно изкуство. Всички истински философи са били художествени творци на понятия.
към текста >>
69.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Думите, които той е написал за
отношение
то си към Шопенхауер, бих искал да ги кажа аз самият за
отношение
то ми към Ницше.
Фридрих Ницше се определя като самотен мислител и приятел на загадките7, като несвоевременна личност. Който върви по такива пътеки като него, „не среща никого: това е участта на ходещия по собствени пътеки. Никой не идва на помощ; той трябва да се справя сам с всяка опасност, злополука, нещастие и буря“8, казва Ницше в предговора към второто издание на своята „Утринна заря“. Вълнуващо е обаче да го последваме в неговата самота.
Думите, които той е написал за отношението си към Шопенхауер, бих искал да ги кажа аз самият за отношението ми към Ницше.
„Спадам към онези читатели на Ницше, които, след като са прочели първата страница от него, знаят със сигурност, че ще прочетат всички страници и ще чуят всяка дума, която той е казал. Доверието ми е спечелено веднага... Разбирам го така, сякаш е писал за самия мен, за да изрази всичко, което бих казал разбираемо, но по един нескромен и безразсъден начин.“9 Човек може да говори така и да е далеч от това да се признае за „последовател“ на Ницшевия мироглед. Но Ницше със сигурност не е далеч от желанието да има „последователи“. Той слага в устата на своя „Заратустра“ следните думи: „Вие казвате, че вярвате в Заратустра? Ала що значи Заратустра?
към текста >>
Разумът търси в материята, в силата, в природната закономерност причината на явленията; инстинктите обаче подвеждат така, че някой по
отношение
на тези същности да чувства същото, което други чувстват по
отношение
на своя личен бог.
Инстинктивният начин на противопоставяне срещу изброените представи отличава Ницше от така наречените съвременни „свободомислещи“. Същите знаят всички възражения на здравия разум срещу „старите заблуждаващи представи“, но колко рядко ще се намери някой да каже, че неговите инстинкти не зависят от тях? Тъкмо инстинктите си правят лоши шеги със съвременните свободомислещи. Мисленето приема от традиционните идеи един независим характер, но инстинктите не могат да се напаснат с този променен характер на разбирането. Тези „свободомислещи“ поставят някакво понятие от модерната наука на мястото на една по-стара представа, но те говорят за него така, че човек разбира как разумът върви по друг път от този на инстинктите.
Разумът търси в материята, в силата, в природната закономерност причината на явленията; инстинктите обаче подвеждат така, че някой по отношение на тези същности да чувства същото, което други чувстват по отношение на своя личен бог.
Хора от този вид се защитават от обвинението за отричане на Бог, но те не го правят поради факта, че техният мироглед ги води към нещо, което се съгласува с някаква представа за Бог, а защото са наследили от своите прадеди качеството да усещат едно инстинктивно изтръпване при думите „отричане на Бог“. Велики изследователи подчертават, че не отричат представи като Бог, безсмъртие, но искат да ги реконструират само в смисъла на модерната наука. Техните инстинкти са изостанали зад разума им.
към текста >>
Аз съм жрец на истината, длъжен съм да правя всичко за нея, да рискувам и да страдам.“19 Тези думи изразяват
отношение
то към истината на най-благородните духове от западноевропейската по-нова култура.
В случай, че искаме истината, защо не по-добре неистината? “18 Това е мисъл, родена от превъзхождаща смелост. Ако я сравним с казаното от друг смел „мислител и приятел на загадките“, Йохан Готлиб Фихте, за стремежа към истина, тогава човек осъзнава колко дълбоко от същността на човешката природа Ницше донася своите представи. „Аз съм призван да дам свидетелство за истината - казва Фихте. - Нищо не зависи от моя живот и от моята съдба; безкрайно много зависи от действията на моя живот.
Аз съм жрец на истината, длъжен съм да правя всичко за нея, да рискувам и да страдам.“19 Тези думи изразяват отношението към истината на най-благородните духове от западноевропейската по-нова култура.
В сравнение с цитираното Ницшево изказване те изглеждат повърхностни. Човек може да им възрази: Не е ли възможно неистината да има по-голяма стойност за живота, отколкото истината? Дали Фихте си е задавал този въпрос? Дали са го правили други, които са дали свидетелство за истината?
към текста >>
„Съждения, стойностни съждения по
отношение
на живота никога не могат да бъдат направени; те имат стойност само като симптоми, могат да се разглеждат само като симптоми.
Може ли да се продължи по-нататък и да се попита: Каква стойност има сам по себе си животът? Ницше смята един такъв въпрос за невъзможен. Той приема като факт, над който не желае да разсъждава, че всяко живо същество иска да живее толкова пълнокръвно, колкото е възможно. Инстинктите на живота не питат за смисъла на живота. Те питат само какви възможности има, за да се увеличи силата на техните носители.
„Съждения, стойностни съждения по отношение на живота никога не могат да бъдат направени; те имат стойност само като симптоми, могат да се разглеждат само като симптоми.
Такива съждения представляват единствено безсмислици. Трябва да се прозре, че стойността на живота не може да бъде измерена. От един жив не може, защото той представлява само едната страна, не е съдия; от един мъртвец не може, поради други причини... Срещу един философ остава дори едно възражение, една въпросителна относно неговата мъдрост, относно липсата на мъдрост.“20 („Залезът на кумирите“, „Проблемът на Сократ“) Въпросът за стойността на живота съществува само за неправилно образована, болна личност. Който е развит всестранно, живее без да пита колко е стойностен животът му.
към текста >>
Ницше иска да бъде противоположност на човек, казващ да по
отношение
на действителността.
Вярата в отвъдното е родена от страданието и болния копнеж. От неспособност да се възприема реалният свят израства допускането на „неща в себе си“. Всички, които имат причина да отричат реалния живот, казват да на нещо измислено.
Ницше иска да бъде противоположност на човек, казващ да по отношение на действителността.
Той иска да изследва този свят от всички страни, да се потопи в дълбините на битието, за някакъв друг живот не иска нищо да знае. Страданието не може да го накара да каже не на живота, защото за него то също представлява средство за познание. „Нищо повече от това, което прави един пътешественик, който си налага в определен час да се пробуди, а после спокойно да се отпусне в сън: така ние, философите, приемаме временно болестта, като че ли затваряме очи. И както знае онзи, че нещо не спи, нещо отброява часовете и ще го събуди, така знаем и ние, че решителният миг ще ни открие будни, че тогава нещо ще изскочи и ще завари духа в действие, в слабост или връщане, или в преданост, или във втвърдяване, или в смрачаване, във всички болестни състояния, които в дни на здраве се възправят гордо срещу духа... Човек се учи чрез такова себепитане, себетърсене да се вглежда с по-фино око във всичко, за което изобщо досега се е философствало..“22
към текста >>
Тъкмо това му
отношение
към мисловния му свят въздейства толкова благотворно върху свободомислещите читатели.
Който иска да определи стойността на дадено съждение според степента, в която то допринася за живота, той, разбира се, може да го направи единствено чрез своите лични пориви и инстинкти. Той не иска повече да казва, че във връзка с инстинктите си смята това определено съждение за безстойностно. И също така Ницше никога не казва нещо друго, когато изказва възгледа си.
Тъкмо това му отношение към мисловния му свят въздейства толкова благотворно върху свободомислещите читатели.
Трудовете на Ницше носят характера на непретенциозен, скромен аристократизъм. В сравнение с него колко отблъскващо и нескромно звучат други мислители, когато вярват, че личността им е органът, чрез който в света се провъзгласяват вечни, необорими истини.
към текста >>
70.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Една сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито имат хора, които са господари на много богат дом.“76 Това естетическо впечатление е решаващо за Ницше-вото
отношение
към Шопенхауер.
Това е прямо, солидно, добро-душно изразяване пред слушател, който слуша с любов. Такива писатели ни липсват. Силното задоволство от говоренето ни обгръща при първия звук на неговия глас. Чувстваме се така, сякаш навлизаме в обширна гора, дишаме дълбоко и се чувстваме изключително добре. Въздухът е хомогенен, укрепващ.
Една сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито имат хора, които са господари на много богат дом.“76 Това естетическо впечатление е решаващо за Ницше-вото отношение към Шопенхауер.
Сред бележките, които той си прави по същото време, когато е писал хвалебствената книга „Шопенхауер като възпитател“, намираме следното: „Далече съм от това да вярвам, че съм разбрал правилно Шопенхауер, а чрез него съм се научил само да разбирам малко по-добре самия себе си. Заради това му дължа огромна благодарност. Но изобщо не ми изглежда важно как човек сега приема, че при даден философ е проучено точно това, което той действително е учел. Такова познание най-малкото не е предназначено за хора, които търсят една философия за своя живот, а не нови знания за своята памет. И накрая за мен остава невероятно, че така нещо действително може да се изследва.“
към текста >>
Госпожица Малвида фон Майзенбуг11, одухотворената авторка на „Мемоарите на една идеалистка“, разказва в наскоро издадената си книга „Заникът на една идеалистка“ за Ницшевото
отношение
към начина на разглеждане на нещата на Рее през 1876 г.
Забележително е как се държи Ницше, когато през 1876 г. среща една личност като Паул Рее, който разглежда част от проблемите, преди всичко етическите, които занимават Ницше, напълно в духа на строгата обективна научност. Този начин на разглеждане на нещата въздейства върху Ницше като ново откровение.** Той се удивлява на това чисто изследване на истината, освободено от всякакъв романтизъм.
Госпожица Малвида фон Майзенбуг11, одухотворената авторка на „Мемоарите на една идеалистка“, разказва в наскоро издадената си книга „Заникът на една идеалистка“ за Ницшевото отношение към начина на разглеждане на нещата на Рее през 1876 г.
Тогава тя принадлежи към кръга от хора в Соренто, в който се сближават Ницше и Рее. „Какво голямо впечатление прави на Ницше неговият (на Рее) начин на разглеждане на философските проблеми, разбрах от няколко разговора.“ Тя споделя едно място от такъв разговор: „Огромната заблуда -казва Ницше - на всички религии е да търсят някаква трансцедентална отделност зад явленията. Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отделността на волята за живот. Философията е също така една огромна заблуда като религията. Единственото стойностно и полезно нещо е науката, която постепенно гради камък върху камък, докато се получи сигурна постройка.“ Това е казано доста ясно.
към текста >>
Към тези въпроси той изобщо не пристъпва с
отношение
, което има нещо общо с логиката.
Такива въпроси, разбира се, могат да възникнат и в една логична глава. Теорията на познанието се занимава с тези въпроси. Един истински мислител обаче, след като в него възникнат подобни въпроси, пристъпва към изследването на изворите на човешкото познание. За него започва свят на определени философски проблеми. Всичко това не се случва с Ницше.
Към тези въпроси той изобщо не пристъпва с отношение, което има нещо общо с логиката.
„Все още очаквам, че някой философски лекар в изключителния смисъл на думата, който е проследил проблема на общото здраве на народа, расата, човечеството, ще има някога смелостта да потвърди моето съмнение и ще се осмели да каже, че при всички философи досега изобщо не става дума за „истина“, а за нещо друго, да кажем, за здраве, бъдеще, сила на растежа, за живота...“ Така пише Ницше през есента на 1886 г. (в предисловието към второто издание на „Веселата наука“). Вижда се, че в Ницше е налице склонността да се усеща една противоположност на житейското благо, здраве, сила и истина. На естественото усещане е присъщо да приеме хармонията, а не една противоположност. При Ницше не се явява въпросът за стойността на истината като потребност на познавателната теория, а като следствие от неговата липса на обективно чувство за истина.
към текста >>
За Ницше същественото за една истинска аристокрация е, че тя „принася в жертва голямо количество хора, които заради вас трябва да се принизят до непълноценни хора, роби и инструменти.“ („Отвъд доброто и злото“ § 258) От този извор произлиза при Ницше също неговото граничещо с тесногръдие
отношение
към социалния въпрос.
Имам нужда обаче от самота за оздравяване, завръщане към самия себе си, за да вдъхвам свободен, лек и игрив въздух... Най-голяма опасност за мен е била винаги сганта, към която изпитвам отвращение.“ (М. Г. Конрад: „Еретична кръв“) Такива инстинкти са в основата на учението в „Отвъд доброто и злото“ и в много други негови мисли. Той иска да образова каста от аристократи, които да създават житейските си цели от своето пълно самовластие. И цялата история за него е средство за култивиране на малцина такива господари, които да си служат с останалата човешка маса за реализиране на целите си. „Човек разбира погрешно хищника или грабителя (например Чезаре Борджия), разбира погрешно природата, докато все още търси в основата на тези най-здрави тропически чудовища и растения някаква нездравост, или докато търси някакъв туземски ад, както досега са търсили почти всички моралисти.“ Така пише в § 197 на „Отвъд доброто и злото“.
За Ницше същественото за една истинска аристокрация е, че тя „принася в жертва голямо количество хора, които заради вас трябва да се принизят до непълноценни хора, роби и инструменти.“ („Отвъд доброто и злото“ § 258) От този извор произлиза при Ницше също неговото граничещо с тесногръдие отношение към социалния въпрос.
Работниците трябва, според мнението му, да останат стадо, те не трябва да се възпитават да разглеждат себе си като цел. „Налице са инстинктите, чрез които един работник сам става в състояние да разрушава из основи всичко чрез най-безотговорна мисловна слободия. Направили са работника годен за военна служба, дали са му коалиционно право, политическо право на глас. Чудно ли е, щом днес работникът усеща своето съществуване вече като бедствено положение (морал-но изразено като несправедливост)? Но какво трябва да се запитаме още веднъж?
към текста >>
71.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Да, в Хайне откриваме предшественик на Ницше във връзка със съпоставянето на аполоновото или спокойното
отношение
към живота (срв.
В Ницшевия душевен живот се срещат редица граничещи с патологичното черти, напомнящи за Хайнрих Хайне и Леопарди82, които иначе имат също много общо с него. Хайне е мъчен още от младостта си от дълбока меланхолия, страда от съноподобни състояния. По-късно от своето физическо страдание и продължително боледуване се научава да създава идеи, близки до тези на Ницше.
Да, в Хайне откриваме предшественик на Ницше във връзка със съпоставянето на аполоновото или спокойното отношение към живота (срв.
„Философията на Фридрих Ницше като психопатологичен проблем“, стр. 120) и дионисиево-дитирамбическото одобрение на живота. Също и душевният живот на Хайне остава необясним от психологическа гледна точка, ако не се вземе под внимание патологичната същност в неговата природа, наследена от баща му, който е бил дегенерирала личност, пълзяща през живота като сянка.
към текста >>
72.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Странно е, че в наши дни, когато е налице забележителна екзалтираност по
отношение
на Ницше, трябва да се появи някой, който със своите чувства не по-малко от другите да е привлечен към своеобразната личност и който все пак трябва да вижда най-дълбокото противоречие, което съществува между естеството на този дух и идеите и усещанията на онези, които се представят като познавачи на неговия мироглед.
Странно е, че в наши дни, когато е налице забележителна екзалтираност по отношение на Ницше, трябва да се появи някой, който със своите чувства не по-малко от другите да е привлечен към своеобразната личност и който все пак трябва да вижда най-дълбокото противоречие, което съществува между естеството на този дух и идеите и усещанията на онези, които се представят като познавачи на неговия мироглед.
Един стоящ отстрани човек трябва да си спомни контраста в отношението на съвременниците на Ницше отпреди едно десетилетие, когато се спусна нощта на безумието над този „борец срещу своето време“ и когато на 25 август 1900 г. смъртта го отне от нас. Но изглежда, че пълното противоречие е настъпило от това, което в последните дни на своята творческа дейност Ницше предрича за въздействието си върху своите съвременници. Първата част на книгата „Антихрист“, в която той мисли да пренапише ценностите на столетието, е била завършена при неговото заболяване. Той започва с думите: „Тази книга принадлежи на малцината.
към текста >>
Един стоящ отстрани човек трябва да си спомни контраста в
отношение
то на съвременниците на Ницше отпреди едно десетилетие, когато се спусна нощта на безумието над този „борец срещу своето време“ и когато на 25 август 1900 г.
Странно е, че в наши дни, когато е налице забележителна екзалтираност по отношение на Ницше, трябва да се появи някой, който със своите чувства не по-малко от другите да е привлечен към своеобразната личност и който все пак трябва да вижда най-дълбокото противоречие, което съществува между естеството на този дух и идеите и усещанията на онези, които се представят като познавачи на неговия мироглед.
Един стоящ отстрани човек трябва да си спомни контраста в отношението на съвременниците на Ницше отпреди едно десетилетие, когато се спусна нощта на безумието над този „борец срещу своето време“ и когато на 25 август 1900 г.
смъртта го отне от нас. Но изглежда, че пълното противоречие е настъпило от това, което в последните дни на своята творческа дейност Ницше предрича за въздействието си върху своите съвременници. Първата част на книгата „Антихрист“, в която той мисли да пренапише ценностите на столетието, е била завършена при неговото заболяване. Той започва с думите: „Тази книга принадлежи на малцината. Може би още никой от тях не живее.
към текста >>
Но
отношение
то му към гръцката култура не е просто
отношение
на филолог.
Образованието му го прави филолог. Ницше се потапя във великия свят на гръцката духовна култура толкова, че учителят му Ричъл84 го препоръчва със следните думи в университета в Базел, който го ангажира, преди да е приключил своята докторантура: Фридрих Ницше може всичко, което иска.85 Той постига отлични резултати в смисъла на изискванията, поставени пред филолога.
Но отношението му към гръцката култура не е просто отношение на филолог.
Той не живее просто в духа на древна Елада. Той се потапя със сърцето си напълно в гръцкото мислене и чувстване. Гръцките културтрегери не остават обекти на неговите изследвания. Те му стават лични приятели. През първия период от преподавателската си дейност в Базел той работи над книга за философите на трагичната епоха преди Сократ.
към текста >>
Отношение
то му към Шопенхауер е толкова интимно, че му е било необходимо да изповяда вярата си в него.
Мъдрецът от Франкфурт има безбройни привърженици, които са приемали религиозно всичко, което е казвал. Към тези вярващи Ницше никога не се е числял. В същото време, когато дава на света своя химн „Шопенхауер като възпитател“, той описва тежките си съмнения към възгледите на философа. Той не го вижда като учител, обича го като баща. Чувства героичното в мислите му, дори когато не е съгласен с тях.
Отношението му към Шопенхауер е толкова интимно, че му е било необходимо да изповяда вярата си в него.
Той обича своя „възпитател“ така, че му приписва своите собствени мисли, за да може да ги обожава при него. Той не иска в мислите си да бъде в съгласие с една личност, иска да живее в приятелство с нея. Тази воля го притегля също към Рихард Вагнер. Но какви са тези фигури на предсократовата гръцка култура, с които той иска да живее в приятелство? Това са само сенки от далечно минало.
към текста >>
Той може да открие едно лично
отношение
към свят, който досега е търсил в представата.
Мъртва и аб-страктна остава за него гръцката култура, въпреки целия живот, който фантазията му се опитва да й вдъхне. Гръцките духовни герои остават за него един копнеж. Едно осъществяване е за него Рихард Вагнер, в чиято личност, в чието изкуство, в чийто мироглед той вярва, че античният гръцки свят се пробужда отново. Ницше изживява най-щастливите си дни, когато от Базел отива да гостува на Вагнеровата съпружеска двойка в техния имот в Трибшен. Това, което филологът търси в душата си, да вдъхне гръцки въздух, той вярва, че ще го намери в действителност тук.
Той може да открие едно лично отношение към свят, който досега е търсил в представата.
Може да изживее интимно това, което иначе може да си представи само в мисли. Като своя родина чувства Трибшенската идилия. Колко показателни са думите, с които описва чувството си във връзка с Вагнер. „Един плодотворен, богат, разтърсващ живот, напълно различен, нечут от посредствените простосмъртни! Затова е там, здраво вкоренен в собствената си сила, с поглед над всичко ефимерно, извън времето в най-хубавия смисъл.“
към текста >>
Неговият „идеал на Заратустра“ има по-друго
отношение
към действителността от това на по-ранните му идеали.
Доказателство за това, толкова силно, колкото едно доказателство може да бъде, е моята творба „Вагнер в Байройт“. На всички психологически решаващи места въпросът е само за самия мен. Може да се постави моето име или думата „Заратустра“ там, където в текста се среща думата Вагнер. Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реалността на Вагнер. Самият Вагнер имаше идея за това, затова той не се разпозна в тази книга.“ В „Заратустра“ Ницше скицира света, който търси напразно при Вагнер, свободен от действителността.
Неговият „идеал на Заратустра“ има по-друго отношение към действителността от това на по-ранните му идеали.
От непосредственото му отвръщане от битието той има лоши преживявания. Представата, че е трябвало да извърши неправда спрямо съществуването и че то поради това така фатално му е отмъстило, все повече и повече го завладява. Разочарованието, което неговият идеализъм му е причинил, го тласка в едно враждебно настроение срещу всеки идеализъм. Творбите му по времето на отстъпничеството му от Вагнер стават обвинения срещу идеалите. „Заблуда след заблуда се поставят върху лед, идеалът не се опровергава, той замръзва.“ Така се изказва през 1888 г.
към текста >>
73.
Бележки
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
20. „съждения, стойностни съждения по
отношение
на живота...“: Залезът на кумирите, Проблемът на Сократ.
20. „съждения, стойностни съждения по отношение на живота...“: Залезът на кумирите, Проблемът на Сократ.
към текста >>
също Рудолф Щайнер, Мистиката в зората на съвременния духовен живот и нейното
отношение
към модерния светоглед (1901), Събр. съч.
43. „Немска теология“, написана от един франкфуртчанин, първоначално преведена от Мартин Лутер през 1518 г. Ново издание, преведено от Франц Пфайфер на съвременен немски, излиза през 1923 г. Вж.
също Рудолф Щайнер, Мистиката в зората на съвременния духовен живот и нейното отношение към модерния светоглед (1901), Събр. съч.
7, стр. 66 - 72.
към текста >>
74.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Тогава ние се чувстваме в интимно
отношение
към тези личности.
Ние ги срещаме, когато бродим по различните пътища на духовния живот. Колкото повече отиваме напред, колкото повече проникваме в познанието на нещата, толкова по-дълбок ни се явява смисълът на тези формули. В някои моменти на нашето съзерцание и размисъл те проблясват светкавично, озарявайки целия наш живот. В такива моменти в нас оживява нещо като чувство, че ние чуваме туптенето на сърцето на развитието на човечеството. Колкото близо се чувстваме до личности на миналото, когато при някои от техните изказвания ни завладява чувството: Те ни разкриват, че сами са имали такива моменти!
Тогава ние се чувстваме в интимно отношение към тези личности.
Например, ние се запознаваме интимно с Хекел, когато в трeтия том на неговата книга "Лекции върху историята на философията" намираме думите: "Казва се, че подобни неща, каквито са отвлеченостите, които разглеждаме, когато в нашия кабинет оставяме философите да спорят и се карат и вършат това по един или друг начин, са словесни отвлечености. Не! Не! Това са дела на мировия дух и поради това дела на съдбата. При това философите са по-близо до господа, отколкото онези, които се хранят с трохите на духа; те четат или пишат кабинетните заповеди почти в оригинал: Те се придържат към това, да бъдат съучастници в тяхното написване. Философите са мистите, които са участвали и присъствували при тласъка в най-вътрешното светилище." Когато е изказал това, Хекел е изживял един от гореописаните моменти.
към текста >>
На тях им беше ясно, че себепознанието в неговата истинска форма обогатява човека с едно ново чувство, което му разкрива един свят, който в сравнение със света достижим без това чувство прилича на
отношение
то на физически видимия свят към света на слепия.
На всички тези духове е общо едно силно чувство, че себепознанието на човека изгрява едно слънце, което озарява не само случайната отделна личност на съзерцателя, а и нещо друго. Това, което Спиноза осъзна в ефирните висини на чистата мисъл, че "човешката душа притежава достатъчно познание за вечната и безгранична същност на Бога", това живееше в тях като непосредствено чувство; и за тях себепознанието беше пътят, за проникване до това вечно и безгранично същество.
На тях им беше ясно, че себепознанието в неговата истинска форма обогатява човека с едно ново чувство, което му разкрива един свят, който в сравнение със света достижим без това чувство прилича на отношението на физически видимия свят към света на слепия.
Не ще бъде лесно да се намери едно по-добро описание на това ново чувство, отколкото онова, което Й. Г. Фихте даде в своите лекции в Берлин през 1813 година "представете си един свят от сляпородени хора, които поради това познават нещата и техните отношения само доколкото им позволява тяхното сетиво на осезанието. Застанете сред тях и им говорете за цветовете и други отношения, които съществуват за зрението само чрез светлината. Вие или ще им говорите за нищо, и този е по-щастливият случай, ако го осъзнайте; защото по този начин вие скоро ще забележите грешката и в случай, че не можете да им отворите очите, ще престанете да им говорите напразно. Или пък поради някаква причина ще искате да създадете известно разбиране за вашето учение: Тогава те ще могат да го разберат само от това, което им е познато чрез осезанието: Те ще искат да почувстват светлината и цветовете и другите отношения на видимостта, ще си въобразят, че ги чувстват, ще измислят и ще се залъжат с нещо в своето чувство относно това, което наричате светлина.
към текста >>
Впечатленията на двата вида сетива са се сливали, животът е бил разделен на две половини, без съединителна връзка." Съединителното звено се създава благодарение на това, че вътрешното сетиво обхваща в своята духовност духовното, което събужда в своето
отношение
с външния свят.
Тук отново можем да цитираме едно изречение на Й. Г. Фитхе, което добре изразява този факт. "Следователно новото сетиво е сетивото за духа; това е сетивото, за което съществува само духът и нищо друго и за което и другото, даденото битие, приема формата на духа и се превръща в него; за което, следователно, фактически е изчезнало битието в неговата собствена форма. Това сетиво е служило за виждане откакто съществуват хора и всичко велико и прекрасно, което съществува в света и което единствено дава възможност човечеството да съществува, произхождат от това, което въпросното сетиво е видяло. Но не е имало случай това сетиво да е видяло самото себе си и разликата и противоположността, която съществува между него и другите сетива.
Впечатленията на двата вида сетива са се сливали, животът е бил разделен на две половини, без съединителна връзка." Съединителното звено се създава благодарение на това, че вътрешното сетиво обхваща в своята духовност духовното, което събужда в своето отношение с външния свят.
Благодарение на този факт, това, което ние приемаме от нещата в нашия дух, престава да се явява като едно повторение без значение. То се явява като нещо ново в сравнение с това, което може да даде само външното възприятие. Простият процес на хвърлянето на камък и моето възприятие на този процес се явяват в една по-висша светлина, когато аз си изясня, каква задача има моето вътрешно сетиво в цялата тази работа. За да съчетаем мислено двете влияния и техният начин на действие, необходимо е цяло едно духовно съдържание, което аз вече трябва да съм усвоил, когато възприемам летящия камък. Следователно аз прилагам едно вече натрупано в мене духовно съдържание върху нещо, което срещам във външния свят.
към текста >>
По този начин чрез разбирането на моето вътрешно сетиво ми се разкрива, какво
отношение
има съдържанието на това сетиво към нещата на външния свят.
Простият процес на хвърлянето на камък и моето възприятие на този процес се явяват в една по-висша светлина, когато аз си изясня, каква задача има моето вътрешно сетиво в цялата тази работа. За да съчетаем мислено двете влияния и техният начин на действие, необходимо е цяло едно духовно съдържание, което аз вече трябва да съм усвоил, когато възприемам летящия камък. Следователно аз прилагам едно вече натрупано в мене духовно съдържание върху нещо, което срещам във външния свят. И този процес на външния свят се включва в съществуващото вече съдържание. В неговата особеност той се оказва като един израз на това съдържание.
По този начин чрез разбирането на моето вътрешно сетиво ми се разкрива, какво отношение има съдържанието на това сетиво към нещата на външния свят.
Фихте можа да каже, че без разбирането на това сетиво за мене светът се разпада на две половини: Нещата вън от мене и образите на тези неща вътре в мене.
към текста >>
Едно мислене, което не си зазижда пътя към вътрешната опитност чрез логически предразсъдъци, достига в крайна сметка винаги до признаването на царуващата в нас същност, която ни свързва с целия свят, защото чрез нея ние надмогваме противоположността между вътрешното и външно по
отношение
на човека.
Едно мислене, което не си зазижда пътя към вътрешната опитност чрез логически предразсъдъци, достига в крайна сметка винаги до признаването на царуващата в нас същност, която ни свързва с целия свят, защото чрез нея ние надмогваме противоположността между вътрешното и външно по отношение на човека.
Паул Асмус, преждевременно починалият остроумен философ, се изказва върху това състояние на нещата по следния начин /виж неговия труд "Азът и вещта в себе си", стр.14 и следв./: "искаме да си изясним по-добре това чрез един пример; да си представим една бучка захар; тя е кръгла, сладка, непроницаема и пр.; Това са само свойства, които ние разбираме; само едно нещо остава висящо пред нас като направо друго, което ние не разбираме, което е така различно от нас, че не можем да проникнем вътре в него, без да изгубим себе си, пред чиято повърхност само мисълта отстъпва изплашена. Това нещо е непознатият носител на всички споменати качества; вещта в себе си, която съставлява най-вътрешното себе на този предмет. Така Хегел правилно казва, че цялото съдържание на нашата представа е само един случай по отношение на онзи тъмен субект, и ние, без да проникнем в неговите глъбини, приписваме на тази вещ в себе си само определения които в крайна сметка нямат никаква истинска обективна стойност, субективни са, защото самите ние не го познаваме. Напротив разбиращото мислене няма никакъв подобен непознаваем субект, за който неговите определения са само случайности, а конкретният субект е обхванат в понятието. Когато разбирам нещо, тогава то присъствува в цялата си пълнота в моето понятие; аз съм в най-вътрешното светилище на неговата същност у дома си, не затова, че не би съществувала никаква вещ в себе си, но защото чрез висящата над нас двамата необходимост на понятието, което в мене се явява субективно, в него обективно, то ме принуждава да премисля неговото понятие.
към текста >>
Така Хегел правилно казва, че цялото съдържание на нашата представа е само един случай по
отношение
на онзи тъмен субект, и ние, без да проникнем в неговите глъбини, приписваме на тази вещ в себе си само определения които в крайна сметка нямат никаква истинска обективна стойност, субективни са, защото самите ние не го познаваме.
Едно мислене, което не си зазижда пътя към вътрешната опитност чрез логически предразсъдъци, достига в крайна сметка винаги до признаването на царуващата в нас същност, която ни свързва с целия свят, защото чрез нея ние надмогваме противоположността между вътрешното и външно по отношение на човека. Паул Асмус, преждевременно починалият остроумен философ, се изказва върху това състояние на нещата по следния начин /виж неговия труд "Азът и вещта в себе си", стр.14 и следв./: "искаме да си изясним по-добре това чрез един пример; да си представим една бучка захар; тя е кръгла, сладка, непроницаема и пр.; Това са само свойства, които ние разбираме; само едно нещо остава висящо пред нас като направо друго, което ние не разбираме, което е така различно от нас, че не можем да проникнем вътре в него, без да изгубим себе си, пред чиято повърхност само мисълта отстъпва изплашена. Това нещо е непознатият носител на всички споменати качества; вещта в себе си, която съставлява най-вътрешното себе на този предмет.
Така Хегел правилно казва, че цялото съдържание на нашата представа е само един случай по отношение на онзи тъмен субект, и ние, без да проникнем в неговите глъбини, приписваме на тази вещ в себе си само определения които в крайна сметка нямат никаква истинска обективна стойност, субективни са, защото самите ние не го познаваме.
Напротив разбиращото мислене няма никакъв подобен непознаваем субект, за който неговите определения са само случайности, а конкретният субект е обхванат в понятието. Когато разбирам нещо, тогава то присъствува в цялата си пълнота в моето понятие; аз съм в най-вътрешното светилище на неговата същност у дома си, не затова, че не би съществувала никаква вещ в себе си, но защото чрез висящата над нас двамата необходимост на понятието, което в мене се явява субективно, в него обективно, то ме принуждава да премисля неговото понятие. Чрез това премисляне ни се разкрива, както казва Хегел, въпреки че то е наша субективна дейност,същевременно истинската природа на предмета."
към текста >>
Окото, например, благодарение на което виждаме един предмет, е арена на един процес, който по
отношение
на вътрешния живот е напълно подобен на един друг външен процес.
Явно е, че само животът, в който властвува вътрешното чувство, вътрешното сетиво, повдига по такъв начин човека над самия себе си, това е в истинския смисъл неговият най-висш духовен живот. Защото само в този живот същността на нещата се разкрива пред себе си. Различно стои работата с по-нисшата възприемателна способност.
Окото, например, благодарение на което виждаме един предмет, е арена на един процес, който по отношение на вътрешния живот е напълно подобен на един друг външен процес.
Моите органи са членове, части на пространствения свят, както другите неща, и техните възприятия са временни процеси, както другите. И тяхната същност ми се явява само тогава, когато те биват потопени във вътрешното изживяване. Следователно аз живея един двойствен живот: животът на една вещ между другите вещи, която живее вътре в едно тяло и чрез своите органи възприема това, което се намира вън от това тяло; и един по-висш от първия живот, който не познава никакво подобно вътрешно и външно, който се простира обгръщайки както външния свят така и самия себе си. Следователно ще трябва да кажа: Веднъж аз съм индивид, ограничен Аз; другият път аз съм все общ, всемирен Аз. И това Паул Асмес е изразил със сполучливи думи /виж неговата книга "Индогерманските религии в главните точки на тяхното развитие", стр.
към текста >>
29, т.І/: "Дейността да се потопяваме в нещо друго ние наричаме "мислене"; в мисленето Азът е изпълнил своето понятие, той се е отказал от самата своя особеност; ето защо мислейки ние се намираме в една еднаква за всички ни сфера, защото принципът на отделеността, който се състои в
отношение
то на нашия Аз към другите неща, е изчезнал в дейността на самозаличаване на отделния Аз, тук имаме работа с общата за всички азовост."
Моите органи са членове, части на пространствения свят, както другите неща, и техните възприятия са временни процеси, както другите. И тяхната същност ми се явява само тогава, когато те биват потопени във вътрешното изживяване. Следователно аз живея един двойствен живот: животът на една вещ между другите вещи, която живее вътре в едно тяло и чрез своите органи възприема това, което се намира вън от това тяло; и един по-висш от първия живот, който не познава никакво подобно вътрешно и външно, който се простира обгръщайки както външния свят така и самия себе си. Следователно ще трябва да кажа: Веднъж аз съм индивид, ограничен Аз; другият път аз съм все общ, всемирен Аз. И това Паул Асмес е изразил със сполучливи думи /виж неговата книга "Индогерманските религии в главните точки на тяхното развитие", стр.
29, т.І/: "Дейността да се потопяваме в нещо друго ние наричаме "мислене"; в мисленето Азът е изпълнил своето понятие, той се е отказал от самата своя особеност; ето защо мислейки ние се намираме в една еднаква за всички ни сфера, защото принципът на отделеността, който се състои в отношението на нашия Аз към другите неща, е изчезнал в дейността на самозаличаване на отделния Аз, тук имаме работа с общата за всички азовост."
към текста >>
По величествен начин е посочил Гьоте гледището на най-висшето познание в думите: "Когато позная моето
отношение
към самия себе си и към външния свят, аз наричам това истина.
По величествен начин е посочил Гьоте гледището на най-висшето познание в думите: "Когато позная моето отношение към самия себе си и към външния свят, аз наричам това истина.
И така всеки може да има своята истина и все пак тя е една и съща винаги." Всеки си има своята собствена истина: Защото всеки е едно индивидуално, особено същество наред с другите и заедно с другите. Тези други същества действат върху него чрез неговите органи. От индивидуална гледна точка, на която е поставен, и според устройството на неговата възприемателна способност той си образува своята истина в общение с нещата. Той добива своето отношение спрямо нещата. Когато след това пристъпи към себепознанието, той се запознава със своето отношение към самия себе си, тогава неговата особена истина се разтопява във всеобщата истина; тази всеобща истина е една и съща във всички.
към текста >>
Той добива своето
отношение
спрямо нещата.
По величествен начин е посочил Гьоте гледището на най-висшето познание в думите: "Когато позная моето отношение към самия себе си и към външния свят, аз наричам това истина. И така всеки може да има своята истина и все пак тя е една и съща винаги." Всеки си има своята собствена истина: Защото всеки е едно индивидуално, особено същество наред с другите и заедно с другите. Тези други същества действат върху него чрез неговите органи. От индивидуална гледна точка, на която е поставен, и според устройството на неговата възприемателна способност той си образува своята истина в общение с нещата.
Той добива своето отношение спрямо нещата.
Когато след това пристъпи към себепознанието, той се запознава със своето отношение към самия себе си, тогава неговата особена истина се разтопява във всеобщата истина; тази всеобща истина е една и съща във всички.
към текста >>
Когато след това пристъпи към себепознанието, той се запознава със своето
отношение
към самия себе си, тогава неговата особена истина се разтопява във всеобщата истина; тази всеобща истина е една и съща във всички.
По величествен начин е посочил Гьоте гледището на най-висшето познание в думите: "Когато позная моето отношение към самия себе си и към външния свят, аз наричам това истина. И така всеки може да има своята истина и все пак тя е една и съща винаги." Всеки си има своята собствена истина: Защото всеки е едно индивидуално, особено същество наред с другите и заедно с другите. Тези други същества действат върху него чрез неговите органи. От индивидуална гледна точка, на която е поставен, и според устройството на неговата възприемателна способност той си образува своята истина в общение с нещата. Той добива своето отношение спрямо нещата.
Когато след това пристъпи към себепознанието, той се запознава със своето отношение към самия себе си, тогава неговата особена истина се разтопява във всеобщата истина; тази всеобща истина е една и съща във всички.
към текста >>
По
отношение
на това Ангелус Силезиус е намерил сполучливите думи: "Аз зная, че без мене Бог не може да живее нито един момент; ако аз загина, той от неволя ще отдаде дух".
Това, което се разиграва във вътрешния живот на човека не е едно мислено повторение, а една действителна част от мировия процес. Светът не би бил това, което е, ако принадлежащият му член не би се извършил в човешката душа. И ако наричаме "божествено" най-възвишеното, до което човекът може да се издигне, тогава трябва да кажем, че това божествено не съществува като нещо външно, за да бъде повторено образно в човешкия дух, но че това божествено се пробужда в човека.
По отношение на това Ангелус Силезиус е намерил сполучливите думи: "Аз зная, че без мене Бог не може да живее нито един момент; ако аз загина, той от неволя ще отдаде дух".
"Без мене Бог не може да създаде даже едно червейче: Ако аз не поддържам това червейче заедно с него, то ще пукне веднага." Такова твърдение може да направи само онзи, който предполага, че в човека се изявява нещо, без което едно външно същества не може да съществува. Ако всичко, което принадлежи на червейчето, би съществувало и без човека, тогава би било невъзможно да се говори за това, че то ще "пукне", ако човекът не би го поддържал. Като духовно съдържание най-вътрешната ядка на света оживява в себепознанието. Изживяването на себе познанието означава за човека тъкане и действане сред ядката на света. Който е проникнат от себепознание, той естествено върши и своите дела в светлината на себепознанието.
към текста >>
Подобни възражения против новораждането на нещата в духа могат да се чуят предимно от онези, които на истина са надарени със здрави органи за сетивно възприятие и с пълножизнени инстинкти и страсти, но чиято наблюдателна способност по
отношение
на обектите с чисто духовно съдържание отказва да работи.
Подобни възражения против новораждането на нещата в духа могат да се чуят предимно от онези, които на истина са надарени със здрави органи за сетивно възприятие и с пълножизнени инстинкти и страсти, но чиято наблюдателна способност по отношение на обектите с чисто духовно съдържание отказва да работи.
Щом се наложи да възприемат нещо чисто духовно, на тях им липсва виждането; на тях им се струва, че имат работа само с обвивки на понятия, ако не даже и с празни думи. Ето защо, когато се касае за духовно съдържание, те остават "сухите", "абстрактни хора на ума". Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание. Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето. Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание?
към текста >>
75.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Той вярваше, че се намира в пълна хармония с ученията на християнската църква, считайки, че същото
отношение
има и към Томас.
Светът от представи на Майстер Екхарт е изцяло разгорен от чувството, че нещата се раждат от чувството, че нещата се раждат в духа на човека като по-висши същности. Той принадлежи на ордена на Доминиканците както и най-великият християнски богослов на Средновековието, Томас от Аквино, който е живял от 1225 до 1274 година. Екхарт беше един безусловен почитател на Томас. Това трябва да ни бъде понятно, когато вземем под внимание целия начин на мислене на Майстер Екхарт.
Той вярваше, че се намира в пълна хармония с ученията на християнската църква, считайки, че същото отношение има и към Томас.
Екхарт не искаше да отнеме нищо от съдържанието на християнството, нито пък да прибави към него. Но той искаше са произведе отново това съдържание по свой начин. Една личност като неговата не чувстваше необходимостта да постави нови истини от този или онзи род на мястото на старите. Той беше се сраснал напълно със съдържанието, което беше получил по предание. Но искаше да даде на това съдържание една нова форма, един нов живот.
към текста >>
В своето съчинение "Върху отшелничеството" Майстер Екхарт се изказва върху
отношение
то на външното възприятие към вътрешното: "Тук трябва да знаеш, че учителите говорят, че във всеки човек има два човека: Единият е външния човек, това е светът на сетивата; на човека служат пет сетива, и въпреки това той действува чрез силата на душата.
В своето съчинение "Върху отшелничеството" Майстер Екхарт се изказва върху отношението на външното възприятие към вътрешното: "Тук трябва да знаеш, че учителите говорят, че във всеки човек има два човека: Единият е външния човек, това е светът на сетивата; на човека служат пет сетива, и въпреки това той действува чрез силата на душата.
към текста >>
Върху такава основа изгражда Майстер Екхарт своето
отношение
към Бога.
Върху такава основа изгражда Майстер Екхарт своето отношение към Бога.
То е нещо духовно и не може да бъде направено по един образ, който да е зает от човешкия индивидуален живот. Бог не може да люби своето творение, както отделният човек люби друг; Бог не е искал да сътвори света, както един строител изгражда една къща. Всички подобни мисли изчезват пред вътрешното виждане. Присъщо е на същността на Бога той да люби света. Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един плодотворен начин".
към текста >>
Следователно и тогава
отношение
то на човека към Бога не може да се схваща така, че в това да има нещо образно, заето от индивидуално човешкото.
Следователно и тогава отношението на човека към Бога не може да се схваща така, че в това да има нещо образно, заето от индивидуално човешкото.
Екхарт съзнава, че за да осъществи своето съвършенство първичното същество на света трябва да намери себе си в човешката душа. Това първично същество би било несъвършено, даже незавършено, ако в неговия облик то би било лишено от онази състав на част, която се проявява в човешката душа. Това, което става в човека, принадлежи на първичното същество; и ако то не би станало, тогава първичното същество би било само една част от себе си. В този смисъл човекът трябва да се чувства като необходим член /част/ на мировото същество. Екхарт изразява това, като рисува своето чувство спрямо Бога: "Аз не благодаря на Бога, че той ме люби, защото той не може да стори другояче; дали иска или не това, неговата природа го принуждава все пак... Ето защо аз не искам да моля Бога да ми даде нещо, нито да го възхвалявам за това, което ми е дал.."
към текста >>
Обаче това
отношение
на човешката душа към първичното същество не трябва да се схваща така, като че душата в нейната индивидуална същност се счита за едно и също нещо с първичното същество.
Обаче това отношение на човешката душа към първичното същество не трябва да се схваща така, като че душата в нейната индивидуална същност се счита за едно и също нещо с първичното същество.
Душата, която е вплетена в сетивния свят и с това в ограничението, няма още като такава съдържанието на първичното същество в себе си. Тя трябва тепърва да го развие в себе си. Тя трябва да унищожи себе си като отделно същество. Майстер Екхарт характеризира много сполучливо това унищожение като отставане. "Когато идвам до основата на божественото, никой не ме пита, откъде идвам и къде съм бил, никой не забелязва и не съжалява за моето отсъствие, защото тук има едно /отставане, анихилация/.
към текста >>
Ясно говори върху това
отношение
и изречението: "Вземам един леген с вода и слагам в него едно огледало и го поставям под колелото на слънцето.
Душата, която е вплетена в сетивния свят и с това в ограничението, няма още като такава съдържанието на първичното същество в себе си. Тя трябва тепърва да го развие в себе си. Тя трябва да унищожи себе си като отделно същество. Майстер Екхарт характеризира много сполучливо това унищожение като отставане. "Когато идвам до основата на божественото, никой не ме пита, откъде идвам и къде съм бил, никой не забелязва и не съжалява за моето отсъствие, защото тук има едно /отставане, анихилация/.
Ясно говори върху това отношение и изречението: "Вземам един леген с вода и слагам в него едно огледало и го поставям под колелото на слънцето.
Слънцето хвърля от своя светъл блясък в огледалото и въпреки това то не угасва. Отражението на огледалото в слънцето е слънце в слънцето, и все пак огледалото си остава това, което си е. Така е и с Бога. Бог е в душата с неговата природа и в своята същност и в своето божество, и все пак той не е душата. Отражението, оглеждането на душата в Бога е Бог в Бога, и все пак душата е това, което тя е."
към текста >>
За виждащата душа да действа в смисъла на моралните идеали не означава никаква принуда, никакво ли
отношение
.
Такава душа е егоистична в смисъла, че тя иска само себе си. Тя може да доведе своята воля в хармония с моралните идеали само външно. виждащата душа не може да бъде егоистична в този смисъл. Даже ако би искала себе си, тя би искала господството на идеалното; защото тя самата се е превърнала в този идеал. Тя не може вече да иска целите на нисшата природа, защото няма вече нищо общо с тази нисша природа.
За виждащата душа да действа в смисъла на моралните идеали не означава никаква принуда, никакво ли отношение.
"човекът, който живее в божията воля и в божията любов, за него е истинска радост да върши всички добри неща, които Бог иска, и да изоставя всички лоши неща, които са противни на Бога. За не го е невъзможно да изостави нещо, което Бог иска да бъде извършено. Както един човек, чиито нозе са завързани, не може да ходи, така и за човека, който живее в божията воля, е невъзможно да извърши една лоша постъпка." Екхарт сам изрично предупреждава, че казаното от него не може да служи за открит лист на всеки отделен човек, за да върши каквото си ще. Именно по това се познава виждащият, че той не иска вече нищо като отделен човек. "Някои хора казват: Щом имам Бога и божията свобода, аз мога да върша всичко, каквото си искам.
към текста >>
76.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Отношение
то на Таулер към приятеля на Бога и влиянието на този последния върху втория ние намираме описани в една книга, която е прибавена към изданието на проповедите на Таулер /най-старите издания/ под заглавието "Книгата на Учителя".
Че истината не е едно със съществуващото в природата, а обгръща природно съществуващото и не-съществуващото: Това убеждение изпълва всички чувства на Таулер. Преданието ни казва, че той е стигнал до това сбъдване благодарение на един озарен мирянин, на един "приятел на Бога от Оберланд". Тук имаме пред себе си едно пълно с тайнственост събитие. Относно това, къде е живял този приятел на Бога, съществуват само предположения; а кой е бил той, липсват и такива предположения за това. Той трябва да е слушал много за начина, по който Таулер е проповядвал и въз основа на тези съобщения решил да отиде при Таулер, който действал като проповедник в Щрасбург, за да изпълни при него една задача.
Отношението на Таулер към приятеля на Бога и влиянието на този последния върху втория ние намираме описани в една книга, която е прибавена към изданието на проповедите на Таулер /най-старите издания/ под заглавието "Книгата на Учителя".
Там един приятел на Бога /на български бихме превели "богомил", бел.на преводача/, за когото се мисли, че е същият онзи, който е влязъл във връзка с Таулер, разказва за един "Учител", за когото се мисли, че е самият Таулер. Той разказва, как е било произведено едно преобразуване, едно новораждане в един "Учител" и как този Учител, когато почувствал, че идва смъртта, извикал при себе си приятеля и го помолил да му опише историята на неговото "озарение", но да се погрижи, защото никой да не узнае, за кого се говори в книгата. Той моли това поради причината, че всички познания, които излизат от него, все пак не са от него. "Защото знайте, Бог извърши всичко чрез мене, бедния червей, тази е истината, то не е мое, то е божие." Един научен спор, който се бе завързал върху този случай, няма ни най-малко значение за същността на въпроса. От една страна /Денифле, "Съчиненията на приятеля Божи в Оберланд"/ бе направен опит да се докаже, че приятелят Божи никога не е съществувал, но че неговото съществуване е било измислено и че приписаните нему книги произхождат от някой друг /М.
към текста >>
Тук не е моя задача да осветля с едно натрапчиво изследване едно човешко
отношение
, за което онзи, който разбира да чете въпросните съчинения, знае много добре, че то трябва да остане тайна.
Той разказва, как е било произведено едно преобразуване, едно новораждане в един "Учител" и как този Учител, когато почувствал, че идва смъртта, извикал при себе си приятеля и го помолил да му опише историята на неговото "озарение", но да се погрижи, защото никой да не узнае, за кого се говори в книгата. Той моли това поради причината, че всички познания, които излизат от него, все пак не са от него. "Защото знайте, Бог извърши всичко чрез мене, бедния червей, тази е истината, то не е мое, то е божие." Един научен спор, който се бе завързал върху този случай, няма ни най-малко значение за същността на въпроса. От една страна /Денифле, "Съчиненията на приятеля Божи в Оберланд"/ бе направен опит да се докаже, че приятелят Божи никога не е съществувал, но че неговото съществуване е било измислено и че приписаните нему книги произхождат от някой друг /М. Рулман Мерсвин/ Вилхелм Прегер /История на немската мистика/ се е опитал да подкрепи с много доказателства съществуването, автентичността на съчиненията и истинността на фактите.
Тук не е моя задача да осветля с едно натрапчиво изследване едно човешко отношение, за което онзи, който разбира да чете въпросните съчинения, знае много добре, че то трябва да остане тайна.
/Тези съчинения, за които става въпрос, са: "За един упорит философ, който благодарение на един свят свещеник е останал скромен и подчинен", 1338 г.; "Книгата за двамата мъже", "Рицарят пленник", 1349 г.; "Духовната стълба", 1357 г.; "Книгата на Учителя",1369 г.; "История на две петнадесетгодишни момчета"./ Когато за Таулер се казва, че на определена степен на неговия живот с него е станало едно преобразуване, каквото е това, което сега ще опиша, това е напълно достатъчно. Тук съвсем не става въпрос за личността Таулер, а за една личност "въобще". Що се отнася за Таулер, нас ни интересува само това, че трябва да разберем неговото преобразяване от гледна точка на това, което ще следва. Когато сравним неговото по-късно действие с предишното, фактът на това преобразяване изпъква без никакво съмнение. Аз оставям настрана всички външни факти и ще разкажа вътрешните душевни процеси на "Учителя" "Под влияние на мирянина".
към текста >>
Един Учител поучава своите слушатели върху
отношение
то на душата към мировата същност на нещата.
Един Учител поучава своите слушатели върху отношението на душата към мировата същност на нещата.
Той говори за това, че човек не чувства вече да действат в него естествените, ограничени сили на неговата отделна личност, когато слиза в глъбините на своята душа. Там не говори вече отделният човек, там говори Бог. Там човекът не вижда Бога или света; там Бог вижда самия себе си. Човекът е станал едно с Бога.
към текста >>
За това ясно говори фактът, как за него съдържанието на християнското учение става вътрешно изживяване, как неговото
отношение
към Христа се превръща в
отношение
на неговия дух към вечната Истина по чисто идейно-духовен начин.
Това не е едно частично същество на това или онова създание; защото частичното същество е изцяло примесено с нещо друго или с други възможности. Ето защо безименното божествено същество трябва да бъде едно цялостно, абсолютно същество, което подържа всички частични същества със своето присъствие." Така говори Сузо в своята автобиография, която е написал заедно със своята ученичка Елзбет Щеглин. Той също е един благочестив свещеник и живее напълно в кръга на християнските представи. Той така живее в тези представи, като че би било немислимо с неговото духовно направление да живее в един друг духовен свят. Но и за него също важи това, че с неговото духовно направление може да бъде свързано едно друго съдържание на представите.
За това ясно говори фактът, как за него съдържанието на християнското учение става вътрешно изживяване, как неговото отношение към Христа се превръща в отношение на неговия дух към вечната Истина по чисто идейно-духовен начин.
Той е съчинил една "Книжка за вечната мъдрост". В тази книжка той оставя "вечната мъдрост" да говори на нейния "служител", т.е. на самия него: "Не ме ли познаваш? Как си паднал така дълбоко, или от дълбоката душевна мъка е изчезнал разума у тебе, мое нежно дете? Ето аз съм, милостивата мъдрост, която е разтворила широка пропастта на бездънната милост, скрита за всички светии, за да приема с благост тебе и всички чисти сърца; аз съм благата, вечна мъдрост, която бях бедна и клета, за да те доведа отново до твоето достойнство; която понесе горчивата смърт, за да ти дам отново живот!
към текста >>
77.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
В единия случай той ще пристъпи и към обектите на най-висшия духовен живот така, както към една задача на физиката, и ще се отнася с тях служейки си с понятия, с които си служи и по
отношение
на притегателната сила или на електричеството.
Николай е научният мислител, който от изследването върху нещата на света иска да се издигне на степента на един по-висш възглед; Екхарт и Таулер бяха религиозни последователи, които търсят по-висшия живот изхождайки от съдържанието на вярата. Накрая Николай стига до същия вътрешен живот както Майстер Екхарт; но вътрешният живот на първия има като съдържание едно богато знание. Пълното значение на разликата ни става ясно, когато помислим, че за онзи, който се занимава с различните науки, съществува близката опасност да не оцени правилно значението на онзи начин на познание, който изяснява отделните области на науката. Такъв човек лесно може да бъде съблазнен да вярва, че съществува само един единствен род познание. Тогава той или ще подцени или ще надцени това познание, което води до целта във въпроси на отделните науки.
В единия случай той ще пристъпи и към обектите на най-висшия духовен живот така, както към една задача на физиката, и ще се отнася с тях служейки си с понятия, с които си служи и по отношение на притегателната сила или на електричеството.
Според това, дали се счита за повече или по-малко просветлен, за него светът се превръща в една сляпо действаща машина или в един организъм, или в целесъобразно построение на един личен Бог; а може би и в една формация, която се прониква и управлява от една "мирова душа", за която има повече или по-малко ясна представа. В другия случай той ще забележи, че познанието, за което той единствено има опитност, е годно само за нещата в сетивния свят; тогава той става съмняващ се човек, който си казва: Ние не можем да знаем нищо върху нещата, които се намират над сетивния свят. Нашето знание има граници. За нуждите на по-висшия живот ние трябва да се хвърлим в обятията на една незасегната от знанието вяра. За един учен богослов като Николай Кузански, който беше същевременно естественик, беше особено близо втората опасност.
към текста >>
Истината в това
отношение
е тази, че по-голяма част от хората не са в състояние да обхванат чисто мисловното също и там, където не става въпрос за измерване и броене.
В действителността на сетивата не съществува никакъв /идеален/ кръг. Въпреки това нашето мислене се занимава с такъв кръг. За нещата и процесите, които са по-сложни от формите на числата и пространството, е по-трудно да се намерят съответните идейни части. Това е довело до там, да се твърди от някои страни, че в отделните области на познанието има само толкова действителна наука, колкото в тях може да се измерва и брои. Така изказано това е неправилно, както е неправилно всяко едностранчиво нещо; обаче то съблазнява мнозина, както се получава често само с едностранчивост.
Истината в това отношение е тази, че по-голяма част от хората не са в състояние да обхванат чисто мисловното също и там, където не става въпрос за измерване и броене.
Обаче който не може това за по-висшите области на живота и на знанието, той прилича в това отношение на едно дете, което не е научило още да брои освен прибавяйки едно зърно грах към друго Мислителят, който е казал, че в една област на знанието има толкова действителна наука, колкото математиката има в нея, не е обгърнал с поглед пълната истина на въпроса. Трябва да изискваме: всичко друго, което не може да се измерва и брои, трябва да бъде идейно третирано точно така, както формите на числата и пространството. И за това изискване схоластиците държаха сметка по един съвършен начин. Те търсеха навсякъде мисловното съдържание на нещата, както математика го търси в областта на измеримото и броимото.
към текста >>
Обаче който не може това за по-висшите области на живота и на знанието, той прилича в това
отношение
на едно дете, което не е научило още да брои освен прибавяйки едно зърно грах към друго Мислителят, който е казал, че в една област на знанието има толкова действителна наука, колкото математиката има в нея, не е обгърнал с поглед пълната истина на въпроса.
Въпреки това нашето мислене се занимава с такъв кръг. За нещата и процесите, които са по-сложни от формите на числата и пространството, е по-трудно да се намерят съответните идейни части. Това е довело до там, да се твърди от някои страни, че в отделните области на познанието има само толкова действителна наука, колкото в тях може да се измерва и брои. Така изказано това е неправилно, както е неправилно всяко едностранчиво нещо; обаче то съблазнява мнозина, както се получава често само с едностранчивост. Истината в това отношение е тази, че по-голяма част от хората не са в състояние да обхванат чисто мисловното също и там, където не става въпрос за измерване и броене.
Обаче който не може това за по-висшите области на живота и на знанието, той прилича в това отношение на едно дете, което не е научило още да брои освен прибавяйки едно зърно грах към друго Мислителят, който е казал, че в една област на знанието има толкова действителна наука, колкото математиката има в нея, не е обгърнал с поглед пълната истина на въпроса.
Трябва да изискваме: всичко друго, което не може да се измерва и брои, трябва да бъде идейно третирано точно така, както формите на числата и пространството. И за това изискване схоластиците държаха сметка по един съвършен начин. Те търсеха навсякъде мисловното съдържание на нещата, както математика го търси в областта на измеримото и броимото.
към текста >>
Във всеки случай, според схващането на схоластиката,
отношение
то на знанието към вярата не трябва да си го представяме така, че в определена област царува само знанието, в друга област само вярата.
За Божеството трябва да се добие едно колкото е възможно по-висше понятие. В действителност Божеството е снижено до една вещ между другите вещи; само че на човека тези други вещи се изявяват по естествен път, чрез опитност; докато божеството трябва да му се изяви по свръхестествен начин. Постига се обаче една разлика между познанието на Божественото и на това, което е създадено, благодарение на това, че при създаденото външният предмет е даден в опитността, че можем да имаме знание за него. При Божественото обектът не е даден в опитността; той може да бъде постигнат само във вярата. Следователно за схоластика най-висшите неща не са обект на знанието, а само на вярата.
Във всеки случай, според схващането на схоластиката, отношението на знанието към вярата не трябва да си го представяме така, че в определена област царува само знанието, в друга област само вярата.
Защото "познаването на съществуващото /на битието/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно творческо познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О. Вилман, История на Идеализма, т.2., стр.383/. Понеже Бог е създал света според мисли, когато схващаме мислите в света, ние можем също да схванем следите на Божественото в света чрез научно размишление. Но това, което е Бог в неговата същност, ние можем да го схванем само чрез откровението, което ни се дава по един свръхестествен начин и което трябва да вярваме. Това, което трябва да познаваме за най-висшите неща, върху него не решава никаква човешка наука, а вярата; "а на вярата принадлежи всичко, което се съдържа в писанието на новия и стария завет и в божествените откровения." /Йозеф Клойтген, Богословието на древността, т.1., стр.39/.
към текста >>
Тук не е наша задача да изложим
отношение
то на съдържанието на вярата към това познанието и да го обосновем.
Тук не е наша задача да изложим отношението на съдържанието на вярата към това познанието и да го обосновем.
В действителност всяко съдържание на вярата произхожда от една преживяна някога опитност. След това то се съхранява по неговото външно съдържание, без да се съзнава, как е било добито. За него се твърди, че е дошло в света чрез свръхестествено откровение. Схоластиците приемаха съдържанието на християнската вяра просто като предание. Науката, вътрешното изживяване не трябваше да проявява никакви права върху него.
към текста >>
Под това название той разбира едно познание, което по
отношение
на обикновеното знание представлява една по-висока степен.
Най-важното понятие на духовния живот на Николай е това на "ученото невежество".
Под това название той разбира едно познание, което по отношение на обикновеното знание представлява една по-висока степен.
към текста >>
"ученото невежество" е в известно
отношение
предварително оформено в тези съчинения.
Той нарича автора "великият и божествен откривател". Въпросните съчинения са споменати първо в първата половина на 6-ия век. Те се приписваха на споменатия в Деяния на Апостолите Дионисий Ареопагита, който бил обърнат към християнството от апостол Павел. Кога са били на писани в действителност тези съчинения, това за сега ще оставим настрана тук. Тяхното съдържание подействува силно върху Николай, както то беше подействало вече и върху Йоханес Скотус Еригена и както трябва също да е било една подбуда за начина на мислене на Екхарт и неговите сподвижници.
"ученото невежество" е в известно отношение предварително оформено в тези съчинения.
Тук ще насочим само основните черти на начина на мислене в тези съчинения. Човекът познава първо нещата навъншния свят. Той си съставя мисли върху тяхното битие и действие. Първичната основа на нещата /на всички неща/ трябва да се намира по-горе отколкото самите тези неща.
към текста >>
Тогава той може да си каже: Всички други неща аз намирам в известно
отношение
предварително завършени; и аз, който стоя вън от тях, им прибавям това, което духът има да каже върху тях.
Той отвръща духовен поглед отвъншните неща и гледа самия себе си, своята собствена дейност. От това за него се ражда себепознанието. Докато остава на тази степен на себепознанието, той не вижда още себе си в истинския смисъл на думата. Той все още може да вярва, че в него действа някаква скрита същност, чиито прояви и действия са само това, което му се явява като негова дейност. Но може да настъпи моментът, когато на човека става ясно чрез една неопровержима вътрешна опитност, че в това, което възприема, изживява в своята вътрешност, той има една проява, едно действие на една скрита сила или същност, а самата тази същност в нейната първична форма.
Тогава той може да си каже: Всички други неща аз намирам в известно отношение предварително завършени; и аз, който стоя вън от тях, им прибавям това, което духът има да каже върху тях.
Обаче това, което сам създавам в себе си към нещата, в него живея аз самият, това съм аз; това е моето собствено същество. Но какво говори там в основата на моя дух? Говори знанието, което съм добил върху нещата на света. Но в това знание не говори някакво действие, някаква проява, а говори нещо, което не задържа нищо от това, което има в себе си. В това знание говори светът в неговата пълна непосредственост.
към текста >>
Отношение
то между двете се ограничава в това, че същият обект, който произвежда своето въздействие при същите обстоятелства, предизвиква същия знак и че следователно различните знаци отговарят винаги на различните въздействия..... Когато ягодови плодове от определен вид образуват същевременно червен пигмент и захар, тогава в нашето усещане винаги ще се намерят заедно при ягоди от тази форма и червеният цвят и сладкият вкус." /виж Хелмхолц: фактите на възприятието, стр.12 и след./.
Херман Хелмхолц /1821 -1894 г./ е изразил много ясно тази мисъл. "Нашите усещания са само действия, които са произведени чрез външни причини в нашите органи и как се проявява едно такова действие, зависи напълно от вида на апарата, върху който се действува. Понеже качеството на нашето усещане ни съобщава нещо за особеността на външното въздействие, което го предизвиква, то може да бъде считано за един негов знак, но не като едно копие. Защото от образа се изисква да има някаква прилика с изобразения предмет, от една статуя се изисква да има подобие на формата, от една рисунка се изисква подобие на перспективната проекция в полето на зрението, от една картина също еднаквостта на цветовете. Обаче един знак не е нужно да има някакво подобие с това, за което то служи като знак.
Отношението между двете се ограничава в това, че същият обект, който произвежда своето въздействие при същите обстоятелства, предизвиква същия знак и че следователно различните знаци отговарят винаги на различните въздействия..... Когато ягодови плодове от определен вид образуват същевременно червен пигмент и захар, тогава в нашето усещане винаги ще се намерят заедно при ягоди от тази форма и червеният цвят и сладкият вкус." /виж Хелмхолц: фактите на възприятието, стр.12 и след./.
Аз описах подобно този начин на мислене в моята книга "Философия на свободата" /Берлин, Философско-антропософско издателство/ и в книгата "Загадки на философията", 1918 г. Нека следваме стъпка по стъпка хода на мислите, който е свойствен на този възглед. Вън в пространството се предполага един процес. Този процес упражнява едно действие върху моя сетивен орган; моята нервна система превежда полученото впечатление до моя мозък. Сега аз имам усещането на "червено".
към текста >>
78.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Но ние също вършим това днес по
отношение
на това, което днес важи като "факти".
Така могат да бъдат обвързани крадци, за да не крадат някъде, търговци, за да не търгуват, кораби, мелници, за да не вървят, светкавици, за да не удрят. Това става чрез питиета, мехлеми, образи, пръстени, заклинания; кръвта на хиените е подходяща за подобно използване, всичко това напомня за шекспировия казан на магьосниците. "Не, то напомня за подобно нещо, когато правилно разберем Агрипа. Естествено той е вярвал в неща, в които хората от неговата епоха не можели да се съмняват.
Но ние също вършим това днес по отношение на това, което днес важи като "факти".
Нима смятаме, че следващите векове не ще хвърлят в стаята за непотребни вещи някои неща от това, което днес смятаме за несъмнени факти, окачествявайки ги като "сляпо" суеверие? Във всеки случай аз съм убеден, че в познаването на фактите от страна на човека има действителен напредък. Когато бе открит "фактът", че Земята е кръгла, всички предишни предположения бяха изхвърлени в областта на "суеверието". Така е с някои истини на астрономията, на биологията и пр. Учението за естествения произход в сравнение със съществуващите по-рано "хипотези на сътворението" е един напредък както и познанието, че Земята е кръгла по отношение на всички предишни предположения за нейната форма.
към текста >>
Учението за естествения произход в сравнение със съществуващите по-рано "хипотези на сътворението" е един напредък както и познанието, че Земята е кръгла по
отношение
на всички предишни предположения за нейната форма.
Но ние също вършим това днес по отношение на това, което днес важи като "факти". Нима смятаме, че следващите векове не ще хвърлят в стаята за непотребни вещи някои неща от това, което днес смятаме за несъмнени факти, окачествявайки ги като "сляпо" суеверие? Във всеки случай аз съм убеден, че в познаването на фактите от страна на човека има действителен напредък. Когато бе открит "фактът", че Земята е кръгла, всички предишни предположения бяха изхвърлени в областта на "суеверието". Така е с някои истини на астрономията, на биологията и пр.
Учението за естествения произход в сравнение със съществуващите по-рано "хипотези на сътворението" е един напредък както и познанието, че Земята е кръгла по отношение на всички предишни предположения за нейната форма.
Въпреки това за мене е много ясно, че в научните трудове и трактати по естествена наука от наше време има някои "факти", които за бъдещите векове съвсем не ще изглеждат факти, както и за нас не са факти някои неща, които Агрипа и Парацелзий твърдят. Важно не е това, какво те са считали за "факти", а това, в какъв дух се тълкували те тези факти.
към текста >>
Ние срещаме възгледите, които Агрипа развива върху света и
отношение
то на човека към него в една подобна, обаче по-съвършена форма у Теофраст Парацелзий.
Ние срещаме възгледите, които Агрипа развива върху света и отношението на човека към него в една подобна, обаче по-съвършена форма у Теофраст Парацелзий.
Ето защо ние виждаме по-добре тези възгледи при този последния.
към текста >>
В своята книга върху винкелман, Гьоте рисува
отношение
то на човека към природата с прекрасните изречения: "Когато здравата природа на човека действа като едно цяло, когато той се чувства в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на доволство му осигурява едно чисто, свободно очарование; тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възликувала, като че е достигнала своята цел и би се възхитила на върха на своето собствено развитие и същество."
В своята книга върху винкелман, Гьоте рисува отношението на човека към природата с прекрасните изречения: "Когато здравата природа на човека действа като едно цяло, когато той се чувства в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на доволство му осигурява едно чисто, свободно очарование; тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възликувала, като че е достигнала своята цел и би се възхитила на върха на своето собствено развитие и същество."
към текста >>
Това, което позволява на човека да вижда така своето
отношение
към света, е неговият дух.
И ако това е едно противоречие, тогава човекът трябва да бъде наречен една станало живо противоречие. Човекът е светът по свой собствен начин. Той е същото нещо, което е и светът; но той е такъв като повторение, като отделно същество. Тази е противоположността, която Парацелзий чувствува като Микрокосмос /човекът/ и Макрокосмос /вселената/. За него човекът е светът в малък размер.
Това, което позволява на човека да вижда така своето отношение към света, е неговият дух.
Този дух се явява свързан с едно отделно същество, с един отделен организъм. По своята цяла същност този организъм принадлежи на великия поток на вселената. Той е член на този поток, и този член, тази част е във взаимоотношения със всички други части. Но духът изглежда като един резултат на този отделен организъм. Той вижда себе си отначало свързан само с този организъм.
към текста >>
В това
отношение
той е едно чисто елементарно тяло.
На основата на тези възгледи Парацелзий разделя човешката природа на седем члена. Това са същите членове, които срещаме у древните египтяни, у неоплатониците и в Кабалата. Човекът е първо едно физическо-телесно същество, следователно подложено на същите закони, на които е подчинено всяко тяло.
В това отношение той е едно чисто елементарно тяло.
Чисто телесно-физическите закони са организирани в органически жизнен процес. Парацелзий нарича органическата закономерност "археус" или "спиритус вите" /"дух на живота"/; органическото се издига до явленията подобни на духовното, които не са още дух. Това са "астралните" явления. От "астралните" процеси възникват функциите на "животинския дух". Човекът е сетивно същество.
към текста >>
Но той знае, че човек може да познае природата в нейната духовност тогава, когато влезе в пряко
отношение
с нея.
Парацелзий не иска да изрази с тези седем основни части на човешката природа нищо друго, освен факти навъншното и вътрешно изживяване. Остава неоспоримо, че на полето на една по-висша действителност човекът е единство, въпреки че за човешката опитност той се разлага на седем члена и се представя като едно множество. Но именно за това съществува висшето познание: Да покаже единството във всичко, което за човека, поради неговата телесна и духовна организация, се явява като множество в непосредственото изживяване. На степента на най-висшето познание Парацелзий се стреми да слее своя собствен дух с единното Първично същество на света.
Но той знае, че човек може да познае природата в нейната духовност тогава, когато влезе в пряко отношение с нея.
Човек разбира природата не чрез това, че я населява по своему с произволно приети духовни същества, а чрез това, че я приема и цени такава, каквато е природата. Ето защо Парацелзий не търси в природата Бога или Духа; но природата, такава, каквато тя стои пред неговите очи, е изцяло направо божествена. Трябва ли да приписваме на растението една душа подобна на човешката, за да намерим духовното? Ето защо Парацелзий си обяснява развитието на нещата, доколкото това е възможно с научните средства на неговата епоха, абсолютно така, че той схваща това развитие като един сетивен природен процес. Според него всички неща произхождат от първичната материя, от първичната вода.
към текста >>
Когато говори, че "Божественото Слово" е създало от първичната материя множеството същества, това също трябва да се разбира само в смисъла, в който в модерната естествена наука се разбира
отношение
то на силата към материята.
Когато говори, че "Божественото Слово" е създало от първичната материя множеството същества, това също трябва да се разбира само в смисъла, в който в модерната естествена наука се разбира отношението на силата към материята.
На тази степен още не съществува един "Дух" във физическия смисъл. Този "Дух" не е никаква фактическа основа на природния процес, а един фактически резултат на този процес. Този Дух не създава природата, а се развива от нея. Някои думи на Парацелзий могат да бъдат изтълкувани в обратен смисъл. Така когато казва: "Няма нищо телесно, което да не съдържа в себе си един дух, който се крие и живее в него.
към текста >>
Обаче, въпреки че в известен смисъл Парацелзий мисли напълно в духа на своето време, той все пак е схванал по един дълбокомислен начин
отношение
то на човека към природата по
отношение
на развитието, ставането.
Обаче, въпреки че в известен смисъл Парацелзий мисли напълно в духа на своето време, той все пак е схванал по един дълбокомислен начин отношението на човека към природата по отношение на развитието, ставането.
Той не виждаше в Първичното същество на света нещо, което съществува някъде като нещо завършено, а схващаше Божественото в ставане, в развитие. Благодарение на това той можа да припише на човека действително една самотворческа дейност. Ако Първичното Божествено същество съществуваше веднъж за винаги, тогава не може да става дума за едно истинско творчество на човека. Тогава твори не човекът, който живее във времето, а Бог твори, който е от вечността. Обаче за Парацелзий не съществува такъв Бог от вечността.
към текста >>
79.
ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Вайгел чувства нужда да изясни своето
отношение
към учението на църквата.
Вайгел упражняваше спокойно и скромно своята длъжност като свещеник в Чопау. Едва от оставените от него и напечатани през 17-ия век съчинения може да се разбере нещо от важните идеи, които се бяха родили в него върху природата на човека. /От неговите съчинения цитираме: Златната дръжка, как да познаем без погрешка всички неща, неизвестни на много учени и въпреки това необходимо е да бъдат познати от всички хора. Познай себе си. За мястото на света./.
Вайгел чувства нужда да изясни своето отношение към учението на църквата.
Това го довежда до там, да проучи основите на всяко познание. Дали човек може да познае нещо чрез едно вероизповедание, за това той може да си даде сметка само тогава, когато знае, как познава Вайгел изхожда от най-нисшата форма на познанието. Той се запитва: Как познавам аз една сетивна вещ, когато тя застава пред мене? Оттук той се надява да може да се издигне до гледището, от което може да си даде сметка за най-висшето познание.
към текста >>
80.
ЙОХАН ШЕФЛЕР, НАРЕЧЕН АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Естественият начин, по който той живее мъдростта, се изразява чрез това, че той я описва в сентенции, които заслужават удивление и по
отношение
на тяхната художествена форма.
Йохан Шефлер,наречен Ангелус Силезиус /1624-1677 г./ се появи в 17-ия век като една личност, която още веднъж направи да проблесне в една велика душевна хармония това, което Таулер, Вайгел, Яков Бьоме и други бяха подготвили. Като събрани в един духовен фокус и лъчезарящи с една по-висша светлина се явиха идеите на горепосочените мислители в неговата книга: "Херувимов странствуващ поклонник. Богати на дух смислови и заключителни рими." И всичко, което Ангелус Силезиус изказва, се явява като такова непосредствено, самопонятно откровение на неговата личност, като че този човек е бил избран от едно особено провидение, за да въплъти мъдростта в лична форма.
Естественият начин, по който той живее мъдростта, се изразява чрез това, че той я описва в сентенции, които заслужават удивление и по отношение на тяхната художествена форма.
Той плува като едно духовно същество над всяко земно съществуване; и това, което говори, е като дихание от един друг свят, предварително освободено от всяко грубо и нечисто, от което иначе човешката мъдрост трудно се освобождава. В смисъла на Ангелус Силезиус като истински познаващ се отнася само онзи, който е направил да прогледне в себе си окото на Всемира /Бога/; Само онзи вижда в истинската светлина своите деяния, който чувства, че тези деяния са извършени в него чрез ръката на всемира /Бога/. "Бог е в мене огънят, а аз в него блясъкът: Не сме ли ние най-тясно свързани един с друг? " "аз съм така богат, както Бога; не може да съществува даже една прашинка, която аз /вярвай ми човече/ да не притежавам заедно с него." "Бог ме люби повече от себе си: Ако аз го любя повече от себе си: Тогава аз му давам толкова, колкото и той ми дава от себе си." – "птичката /живее/ във въздуха, камъкът лежи на земята; рибата живее във водата, а моят дух в Бога." "ако си роден от Бог, Бог цъфти в тебе: и неговата божественост е твоят сок и твоя украса." "спри, къде тичаш; небето е в тебе: Ако търсиш Бога някъде другаде, ти никога не ще го намериш."
към текста >>
81.
ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Преди няколко години един кръг от реномирани учени („Римският клуб") шокира обществеността с прогнозите си за скорошното приближаване до границите на еволюцията: Природата, земята, атмосферата са в края на своята поносимост по
отношение
на дегенеративните процеси в човешката цивилизация, се казва в дискусионния доклад.
Преди няколко години един кръг от реномирани учени („Римският клуб") шокира обществеността с прогнозите си за скорошното приближаване до границите на еволюцията: Природата, земята, атмосферата са в края на своята поносимост по отношение на дегенеративните процеси в човешката цивилизация, се казва в дискусионния доклад.
Но, както писа поетът Фридрих Хьолдерлин: „Там, където е опасността, израства и спасението." Дали обаче това се вижда и разбира добре? Може би първата стъпка би била да се премахнат най- напред всички граници, разделенията, които хората сами поставиха и които доведоха до едностранчивост, както и до усамотеност в мисленето и в действията. Никога досега границите между науката и религията, между изкуството и религията не са били така силно подчертани, както днес. Затова и повикът за цялостно, единно мислене от много време насам става все по-силен. И ако досега той е бил чут само от малцина, днес този повик вече загатва за копнежа на хората за възприемането на единството между човека и природата, между човека и Космоса, между трансцеденталното и иманентното; за копнежа по възвръщане на единството между изкуство, наука и религия.
към текста >>
82.
УВОД КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Горното становище идва да покаже, че всяко друго
отношение
към познанието е в пълни противоречие с всичко, което предлагат постиженията на естествената наука.
Днес много хора отхвърлят с ярост и отвращение подобни познавателни средства. Те ги смятат за противоречащи на истинската наука. такъв е случаят не само с онези, които според своите възгледи признават мирогледа, израстващ от „истинското естественонаучно познание", а и с тези, които се стремят да се произнасят върху същността на Християнството като негови последователи. Авторът на тази книга застъпва становището, че в наше време постиженията на естествената наука само тласкат човека към издигането му до мистиката.
Горното становище идва да покаже, че всяко друго отношение към познанието е в пълни противоречие с всичко, което предлагат постиженията на естествената наука.
Именно фактите на естествената наука не могат да бъдат обхванати с онези познавателни средства, до които някои биха искали да прибягнат, разчитайки, че са застанали върху твърдата почва на естествената наука.
към текста >>
83.
ГЛЕДИЩА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Те мислят естественонаучно, доколкото опитността на сетивата и логиката на ума изискват това, обаче те си запазват получените чрез възпитанието религиозни чувства и предпочитат да останат по
отношение
на тези неща в една замъгляваща ума тъмнина.
Нима човешката душа ще трябва да гори от възторг към висшата Красота, Истината и Доброто, за да бъде накрая пометена при всеки отделен случай в небитието като сапунен мехур, израстнал от материалния мозък? Това е едно чувство, което подтиска мнозина като истински кошмар. Но същевременно върху тях упражняват давление и естественонаучните представи, защото те се натрапват с голямата сила на авторитета. Такива хора остават слепи за това раздвоение на тяхната душа дотогава, докато имат възможност да го вършат. Те се утешават, като казват, че на човешката душа не е дадено да хвърли светлина в тези неща.
Те мислят естественонаучно, доколкото опитността на сетивата и логиката на ума изискват това, обаче те си запазват получените чрез възпитанието религиозни чувства и предпочитат да останат по отношение на тези неща в една замъгляваща ума тъмнина.
Те нямат смелостта да стигнат до изясняване на нещата.
към текста >>
Важното е, че голямо е числото на тези, които по
отношение
на световните процеси се виждат заставени чрез естественонаучния начин на мислене да се съгласят с горните твърдения, макар и да не мислят, че вършат това.
Дали когато един или друг човек изказва такива мисли, те намират външно малко одобрение, това е без различно.
Важното е, че голямо е числото на тези, които по отношение на световните процеси се виждат заставени чрез естественонаучния начин на мислене да се съгласят с горните твърдения, макар и да не мислят, че вършат това.
към текста >>
84.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Той не можел да добие
отношение
към този свят без предварителни упражнения и изпитания.
Това, което свързва човека с обикновения живот, трябвало да изгуби за него всяко значение. Цялата насока на неговия чувствен живот трябвало да се промени. Не можем да се усъмним в смисъла на подобни упражнения и изпитания. Мъдростта, която трябваше да бъде предложена на посвещаващия се, можеше да упражни правилно въздействие върху душата му само тогава, когато той е преобразил низшия свят на своите чувства. Той бил въвеждан в живо та на Духа и трябвало да гледа в един по-висш свят.
Той не можел да добие отношение към този свят без предварителни упражнения и изпитания.
Именно за такова отношение ставало дума. Който иска да мисли правилно за тези неща, трябва да има опитности относно интимните факти на познавателния живот. Той трябва да чувствува, че съществуват две твърде различни отношения към това, което предлага най-висшето познание.
към текста >>
Именно за такова
отношение
ставало дума.
Цялата насока на неговия чувствен живот трябвало да се промени. Не можем да се усъмним в смисъла на подобни упражнения и изпитания. Мъдростта, която трябваше да бъде предложена на посвещаващия се, можеше да упражни правилно въздействие върху душата му само тогава, когато той е преобразил низшия свят на своите чувства. Той бил въвеждан в живо та на Духа и трябвало да гледа в един по-висш свят. Той не можел да добие отношение към този свят без предварителни упражнения и изпитания.
Именно за такова отношение ставало дума.
Който иска да мисли правилно за тези неща, трябва да има опитности относно интимните факти на познавателния живот. Той трябва да чувствува, че съществуват две твърде различни отношения към това, което предлага най-висшето познание.
към текста >>
Но съществува и едно друго
отношение
към нещата.
Но съществува и едно друго отношение към нещата.
Който безусловно се придържа само към току-що описания вид действителност, той едва ли ще го разбере. За някои хора това отношение изпъква в строго определен момент от живота. За тях цялото отношение към света се променя. Те считат образите, които възникват в духовния живот на душата им за истински и действителни. А на това, което сетивата виждат, пипат и чуват, те приписват една действителност от по-низше естество.
към текста >>
За някои хора това
отношение
изпъква в строго определен момент от живота.
Но съществува и едно друго отношение към нещата. Който безусловно се придържа само към току-що описания вид действителност, той едва ли ще го разбере.
За някои хора това отношение изпъква в строго определен момент от живота.
За тях цялото отношение към света се променя. Те считат образите, които възникват в духовния живот на душата им за истински и действителни. А на това, което сетивата виждат, пипат и чуват, те приписват една действителност от по-низше естество. Те знаят, че не могат да докажат това, което изразяват по този начин. Те знаят, че само могат да разкажат за своите нови опитности и че със своя разказ се намират в същото положение, в което се намира виждащият, който разказва за своите възприятия на сля породения.
към текста >>
За тях цялото
отношение
към света се променя.
Но съществува и едно друго отношение към нещата. Който безусловно се придържа само към току-що описания вид действителност, той едва ли ще го разбере. За някои хора това отношение изпъква в строго определен момент от живота.
За тях цялото отношение към света се променя.
Те считат образите, които възникват в духовния живот на душата им за истински и действителни. А на това, което сетивата виждат, пипат и чуват, те приписват една действителност от по-низше естество. Те знаят, че не могат да докажат това, което изразяват по този начин. Те знаят, че само могат да разкажат за своите нови опитности и че със своя разказ се намират в същото положение, в което се намира виждащият, който разказва за своите възприятия на сля породения. Те се осмеляват да разкажат за своите вътрешни опитности, като вярват, че около тях стоят други хора, чиито духовни очи са още затворени, но чието мислене може да бъде насърчено чрез силата на разказа.
към текста >>
Висшият свят не може да бъде намерен в съ
отношение
то между създаването и разрушението.
Човек се домогва до една мъдрост и само с помощта на тази мъдрост прониква с поглед до илюзорното естество на сетивния живот. Всичко, което сетивният живот вижда и счита за битие, за действителност, е потопено в потока на развитието. И както става с всички други неща по света, това става и със самия човек. Той сам се разпилява пред своето духовно око, неговата цялост се разпада на части, на преходни явления. Раждането и смъртта изгубват своето особено значение, те се превръщат в мигове на създаването и разрушението, както и всичко друго, което става в света.
Висшият свят не може да бъде намерен в съотношението между създаването и разрушението.
Той може да се търси само в това, което действително е трайно, което гледа назад към миналото и напред към бъдещето.Това виждане в посока назад и напред е именно следващата степен на познанието. То е Духът, който се изявява в сетивния свят. Той няма нищо общо със сетивния свят. Той не възниква и не се разрушава както сетивните явления. Който живее в сетивния свят, той има скрит в себе си този Дух, който прониква с погледа в илюзорното естество на сетивния свят; той го има в себе си като изявяваща се действителност.
към текста >>
85.
ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
За
отношение
то на Хераклит от Ефес (535 475) към Мистериите ни говори без заобикалки едно изказване, което гласи, че неговите мисли „са един непроходим път" и че който се приближава до тях без посвещение, намира само тъмнота и мрак; но че напротив, за онзи, който е въведен в тях от един мист, „те са по-ясни от Слънцето".
За отношението на Хераклит от Ефес (535 475) към Мистериите ни говори без заобикалки едно изказване, което гласи, че неговите мисли „са един непроходим път" и че който се приближава до тях без посвещение, намира само тъмнота и мрак; но че напротив, за онзи, който е въведен в тях от един мист, „те са по-ясни от Слънцето".
И когато се казва за неговата книга, че той я полага в храма на Артемида, това не означава нищо друго, освен че тя може да бъде разбрана само от посветените. (Едм. Пфлайдерер е установил историческите факти, които говорят за отношението на Хераклит към Мистериите. Вижте неговата книга: „Философията на Хераклит в светлината на идеята за Мистериите", Берлин 1886 г.) Поради това Хераклит е бил наречен „тъмният"; защото само ключът на Мистериите можел да хвърли светлина върху неговите възгледи.
към текста >>
Пфлайдерер е установил историческите факти, които говорят за
отношение
то на Хераклит към Мистериите.
За отношението на Хераклит от Ефес (535 475) към Мистериите ни говори без заобикалки едно изказване, което гласи, че неговите мисли „са един непроходим път" и че който се приближава до тях без посвещение, намира само тъмнота и мрак; но че напротив, за онзи, който е въведен в тях от един мист, „те са по-ясни от Слънцето". И когато се казва за неговата книга, че той я полага в храма на Артемида, това не означава нищо друго, освен че тя може да бъде разбрана само от посветените. (Едм.
Пфлайдерер е установил историческите факти, които говорят за отношението на Хераклит към Мистериите.
Вижте неговата книга: „Философията на Хераклит в светлината на идеята за Мистериите", Берлин 1886 г.) Поради това Хераклит е бил наречен „тъмният"; защото само ключът на Мистериите можел да хвърли светлина върху неговите възгледи.
към текста >>
86.
ПЛАТОН КАТО МИСТИК
GA_8 Християнството като мистичен факт
Това, за което Платон никога не е писал и не е искал да пише, трябва да бъде нещо, по
отношение
на което писането е напразно.
Тези думи биха могли да покажат само безсилието на думите да изразят мислите. Би представлявало само една лична слабост, ако не бихме могли да намерим в тях смисъла на Мистериите.
Това, за което Платон никога не е писал и не е искал да пише, трябва да бъде нещо, по отношение на което писането е напразно.
към текста >>
По
отношение
на това Сократ подчертава: „Но как стои сега въпросът с разумното познание?
Не ти ли се струва, че цялото занимание на такъв човек ще бъде насочено не към тялото, но ще бъде, колкото е възможно, отвърнато от тялото и насочено към душата? Следователно, в това се проявява на първо място философът: Да освободи своята душа от връзката и с тялото, много повече от всички други хора." После допълва: Стремежът към мъдростта има общо със смъртта, защото и при него човек се отвръща от тялото. Но тогава, къде се обръща той? Той се обръща към духовния свят. Но може ли той да иска от духовния свят същото, което иска от сетивния?
По отношение на това Сократ подчертава: „Но как стои сега въпросът с разумното познание?
Е ли при това тялото спътник или не, когато човек го взима за другар в стремежа си към познанието? Искам да кажа: Гарантират ли зрението и слухът някаква истина на човека? Или поетите са прави, когато казват, че ние нищо не чуваме и нищо не виждаме... Следователно, кога душата намира истината? Защото, когато се старае да разглежда нещо с помощта на тялото, тя явно е излъгана от него." Всичко, което възприемаме със сетивата на тялото, се ражда и умира. Имен но това раждане и умиране води до там, че ние оставаме излъгани.
към текста >>
Навсякъде аз мога да намеря сходство само в известно
отношение
.
Когато виждам два предмета, които са подобни, аз си образувам съждението: тези предмети са подобни. Но в действителност никога два предмета не са напълно еднакви.
Навсякъде аз мога да намеря сходство само в известно отношение.
Следователно, мисълта за сходството се появява в мен, без то да съществува в сетивната действителност. Тази мисъл ми помага да стигна до едно съждение, както споменът ми помага за постигането на едно съждение, на едно познание. Както при едно дърво аз си спомням за дърветата, така и при две неща, когато ги разглеждам в определено отношение, аз идвам до мисълта за сходство. Следователно, в мен се появяват като спомени такива мисли, които не са били придобити от сетивната действителност. Всички познания, които не са извлечени от тази действителност, се основават на такива мисли.
към текста >>
Както при едно дърво аз си спомням за дърветата, така и при две неща, когато ги разглеждам в определено
отношение
, аз идвам до мисълта за сходство.
Когато виждам два предмета, които са подобни, аз си образувам съждението: тези предмети са подобни. Но в действителност никога два предмета не са напълно еднакви. Навсякъде аз мога да намеря сходство само в известно отношение. Следователно, мисълта за сходството се появява в мен, без то да съществува в сетивната действителност. Тази мисъл ми помага да стигна до едно съждение, както споменът ми помага за постигането на едно съждение, на едно познание.
Както при едно дърво аз си спомням за дърветата, така и при две неща, когато ги разглеждам в определено отношение, аз идвам до мисълта за сходство.
Следователно, в мен се появяват като спомени такива мисли, които не са били придобити от сетивната действителност. Всички познания, които не са извлечени от тази действителност, се основават на такива мисли. Цялата математика се състои само от такива мисли. Ще бъде лош геометрик този, който може да доведе в математически отношения само това, което той може да види с очи и да докосне с ръце. Следователно, ние имаме мисли, които не произхождат от преходната природа, но се раждат от Духа.
към текста >>
С това мъдростта намира своето правилно
отношение
към Космоса.
Тя трябва да възкръсне от своята смърт, от своето омагьосване. Къде може тя да възкръсне отново? Само в душата на посветения човек.
С това мъдростта намира своето правилно отношение към Космоса.
Възкресението, освобождаването на Бога: това е истинското познание. В „Тимей" се проследява развитието на света от несъвършеното към съвършеното. Лесно можем да си представим този възходящ процес. Съществата се развиват. Бог се разкрива в това развитие.
към текста >>
Ако Мъдростта, вечното Слово (Логосът) е Синът на Вечния творец на света, то Любовта има майчинско
отношение
към този Логос.
Едно „посвещение" представлява и Платоновият „Диалог за Любовта" или „Симпозион". Тук Любовта се явява като предвестница на Мъдростта.
Ако Мъдростта, вечното Слово (Логосът) е Синът на Вечния творец на света, то Любовта има майчинско отношение към този Логос.
Преди да проблесне една сияйна искра от светлината на мъдростта в човешката душа, съществува един смътен стремеж, едно влечение към Божественото. То трябва несъзнателно да тласне човека към онова, което после, издигнато в съзнанието, съставлява неговото най-висше щастие. Това, което за Хераклит се явява като Демон в човека, с него се свързва и представата за любовта.
към текста >>
87.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Ако би знаело за своите закони, то би имало съвършено друго
отношение
спрямо себе си.
Човекът с обикновен, сетивно-логически възглед за живота си създава Богове или, когато разбира техния произход, той ги отрича. Мистът знае, че той сам създава Боговете; той разбира защо ги създава. Той вижда, така да се каже, какво се крие зад това създаване и разбира неговата естествена закономерност. Нека вземем едно растение, което внезапно би станало знаещо и би вникнало в законите на собствения си растеж, на собственото си развитие. То се развива в една блажена безсъзнателност.
Ако би знаело за своите закони, то би имало съвършено друго отношение спрямо себе си.
Това, което лирикът чувствува, когато възпява растението; което ботаникът мисли, когато изучава неговите закони; всичко това би стояло от само себе си като идеал пред знаещото растение.
към текста >>
Така е и с миста, по
отношение
на неговите собствени закони, на силите, действуващи в него.
Така е и с миста, по отношение на неговите собствени закони, на силите, действуващи в него.
Като знаещ, той трябва да създаде над себе си нещо Божествено. Такова отношение са заемали и посветените спрямо това, което народът създавал свръх природата. Такова отношение са заемали те спрямо света на Боговете и митовете на народа. Те са искали да познаят законите на Боговете и на митовете. Там, където народът изграждал образа на един Бог, на един мит, там те търсели по-висшата истина.
към текста >>
Такова
отношение
са заемали и посветените спрямо това, което народът създавал свръх природата.
Така е и с миста, по отношение на неговите собствени закони, на силите, действуващи в него. Като знаещ, той трябва да създаде над себе си нещо Божествено.
Такова отношение са заемали и посветените спрямо това, което народът създавал свръх природата.
Такова отношение са заемали те спрямо света на Боговете и митовете на народа. Те са искали да познаят законите на Боговете и на митовете. Там, където народът изграждал образа на един Бог, на един мит, там те търсели по-висшата истина.
към текста >>
Такова
отношение
са заемали те спрямо света на Боговете и митовете на народа.
Така е и с миста, по отношение на неговите собствени закони, на силите, действуващи в него. Като знаещ, той трябва да създаде над себе си нещо Божествено. Такова отношение са заемали и посветените спрямо това, което народът създавал свръх природата.
Такова отношение са заемали те спрямо света на Боговете и митовете на народа.
Те са искали да познаят законите на Боговете и на митовете. Там, където народът изграждал образа на един Бог, на един мит, там те търсели по-висшата истина.
към текста >>
Хр.) изразява по следния начин съ
отношение
то между образно-митичното мислене и висшето познание на египетските жреци: „Египетските мъдреци, било въз основа на строго проучване, било инстинктивно при предаване на тяхната мъдрост, си служели за изразяване на своите учения и теореми не с писмени знаци, които подражават гласа и говора, а са рисували образи и в светилищата са влагали в тези образи мисълта, съдържаща се във всяко нещо.
Плотин, философът на неоплатоническата школа (204 269 сл.
Хр.) изразява по следния начин съотношението между образно-митичното мислене и висшето познание на египетските жреци: „Египетските мъдреци, било въз основа на строго проучване, било инстинктивно при предаване на тяхната мъдрост, си служели за изразяване на своите учения и теореми не с писмени знаци, които подражават гласа и говора, а са рисували образи и в светилищата са влагали в тези образи мисълта, съдържаща се във всяко нещо.
Така всеки образ съдържал определено знание и мъдрост. Той изразявал една истина и едно еднородно и прозрачно цяло, при все че не е бил никакво обяснение. След това учителят извличал съдържанието от образа, изразявал го с думи и намирал причината защо е така, а не иначе."
към текста >>
Ако искаме да се запознаем с връзките между мистиката и митичните разкази, трябва да вникнем в
отношение
то на митичното към светогледът на онези, които в своята мъдрост се чувствуват в хармония с начина на мислене, валиден за Мистериите.
Ако искаме да се запознаем с връзките между мистиката и митичните разкази, трябва да вникнем в отношението на митичното към светогледът на онези, които в своята мъдрост се чувствуват в хармония с начина на мислене, валиден за Мистериите.
Такава хармония съществува до най-висока степен у Платон. Тук за нас може да бъде меродавно как той тълкува митовете и как ги използува в своите описания. Във „Федър", един диалог на душата, се изнася мита за Борей. Това божествено същество, което древните откривали във вятъра, видяло веднъж красивата Орития, дъщеря на атическия цар Ерехтей, която беряла цветя заедно със своите дружки по игра. Той се влюбил в нея и я отвлякъл в своята пещера.
към текста >>
Само че по
отношение
на сетивния свят, човек стои извън неговите обективни условия; докато митичните образи той може да изживее само тогава, когато стои всред съответните духовни процеси.
Представянето на един мит в такъв стил, какъвто виждаме тук, не трябва да бъде смесвано с едно чисто символично или даже алегорично тълкуване на митовете. Тук ние не разбираме такова тълкуване. Образите, от които е съставен митът, не са измислени символи на абстрактни истини, а действителни душевни изживявания на посветения. Последният изживява образите с духовните възприемателни органи, както нормалният човек изживява сетивните представи с помощта на очите и ушите. Но както една представа не представлява нищо за себе си, ако не е предизвикана във възприятието чрез външния предмет, така и митичният образ не е нищо, ако той не възниква чрез действителните факти на духовния свят.
Само че по отношение на сетивния свят, човек стои извън неговите обективни условия; докато митичните образи той може да изживее само тогава, когато стои всред съответните духовни процеси.
Но за да стои всред тях, той трябва да е минал през посвещение. Духовните процеси, които той вижда, после се илюстрират чрез митичните образи. Който не може да приеме митичното като такава илюстрация на истинските духовни процеси, той е далеч от истинското разбиране. Защото духовните процеси са свръхсетивни; а образите, които в своето съдържание напомнят за сетивния свят, не са духовни, а са само една илюстрация на духовното. Който живее само в образите, той сънува; който е стигнал до там да чувствува в образа духовното така, както в сетивния свят чувствуваме розата чрез представата за нея, само той живее в духовните възприятия.
към текста >>
Поради
отношение
то на Прометей към човеците, Зевс заповядал да го оковат на една скала в планината Кавказ.
Поради отношението на Прометей към човеците, Зевс заповядал да го оковат на една скала в планината Кавказ.
Един орел непрекъснато кълвял от неговия черен дроб, който отново се възстановявал. Прометей трябва да прекара в мъчителна усамотеност своите дни, докато един от Боговете доброволно се пожертвува, т.е. ако се отдаде на смъртта. Измъченият Прометей понася с голямо търпение своите страдания. Той узнава, че Зевс ще бъде свален от престола от сина на една простосмъртна, ако не влезе в брак с нея.
към текста >>
В известно
отношение
той е свързан със Зевс, който завзема властта над света, след като бушуващата природна сила (Кронос) е вече обуздана.
Титаните са силата на волята, която се ражда като природа (Кронос) от първичния световен Дух (Уран). Тук не трябва да разбираме волевите сили под една абстрактна форма, а като действителни Същества на волята. Към тях принадлежи и Прометей. С това е охарактеризирана неговата същност. Обаче той не е напълно титан.
В известно отношение той е свързан със Зевс, който завзема властта над света, след като бушуващата природна сила (Кронос) е вече обуздана.
Следователно Прометей е представител на онези светове, които са дали на човечеството силата, която тласка напред, сила полу-природна, полу-духовна, а именно волята. Волята е обърната от една страна към доброто, от друга към злото. Според това, дали тя е склонна към духовното или към преходното, се формира нейната съдба. Тази съдба е съдбата на самия човек. Човекът е окован с веригите на преходното.
към текста >>
Логиката, която се прилага по
отношение
на тях, е една тъкан, която постоянно се разнищва отново, щом е била изтъкана.
Всъщност Одисей търси своето по-дълбоко съзнание, божествените сили на душата. С тях иска той да се съедини. Докато мистът намери тези сили, той трябва да победи всичко, което като „кандидати" заобикаля това съчинение, за да го спечели за себе си. Това е светът на низшата действителност, преходната природа, от който произхожда тълпата на тези кандидати.
Логиката, която се прилага по отношение на тях, е една тъкан, която постоянно се разнищва отново, щом е била изтъкана.
Мъдростта (Богинята Атина) е сигурната водачка към най-дълбоките душевни сили. Тя превръща човека в просяк, т.е. съблича го от всичко, което произхожда от преходното.
към текста >>
88.
ЕВАНГЕЛИЯТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Какво обаче е
отношение
то между някои факти, които изглеждат исторически и самите притчи, показва разказът за проклятието над смоковицата.
Какво обаче е отношението между някои факти, които изглеждат исторически и самите притчи, показва разказът за проклятието над смоковицата.
В Евангелието на Марко (11, 11 и следв.) четем: „И влезе Исус в Йерусалим и в храма, като разгледа всичко и понеже беше вече късно, излезе и отиде във Витания с учениците си. А на другия ден, когато излязоха от Витания, той огладня, и като видя отдалече една смоковница, покрита с листа, отиде, та дано намери нещо на нея, и като дойде при нея, не намери нищо, освен листа, понеже още не беше време за смокини. И рече Исус: Занапред никой да не вкуси плод от тебе во веки! " На същото място Лука разказва една притча (13, 6 и следв.): „А той им каза тази притча: Някой си имаше смоковница, насадена в лозето си. И дойде той и потърси плод, но не намери.
към текста >>
Той трябваше да поеме върху себе си задачата чрез своята личност да бъде в духовно
отношение
за своята общност това, което по-рано култът на Мистериите е бил за онези, които са участвували в тях.
Както виждаме и юдейството съдържа предпоставки за развитието на един единствен по рода си посветен. Той трябвало само да си каже: „- Аз не искам спасението да бъде достояние само на малцина избрани. Аз искам целият народ да участвува в това спасение." Той трябваше да изнесе пред целия свят това, което избраните са изживявали в светилищата на Мистериите.
Той трябваше да поеме върху себе си задачата чрез своята личност да бъде в духовно отношение за своята общност това, което по-рано култът на Мистериите е бил за онези, които са участвували в тях.
Няма съмнение, че той не можеше да повери на своята общност опитностите на Мистериите. Той не можеше и да иска това. Но той искаше да даде на всички увереността в това, което посветените са виждали като истина в Мистериите. Той искаше да направи така, че животът, който бликаше от Мистериите, да се влее в бъдещото развитие на човечеството. Така той искаше да ги издигне до една по-висока степен на съществуванието.
към текста >>
89.
ЧУДОТО С ЛАЗАР
GA_8 Християнството като мистичен факт
Но думите на Исус веднага получават смисъл, ако ги приемем като израз на едно духовно събитие и след това ги разберем в известно
отношение
дори буквално, така както те се намират в текста.
„Аз съм възкресението и животът. Който вярва в мене, той ще живее, ако и да умре." (Йоан, 11, 4 и 25). Би било твърде банално да вярваме, че Исус е искал да каже: „Лазар се е разболял за да мога аз да покажа чрез него своето изкуство." И бихме изпаднали в друга крайност, ако смятаме, че Исус е искал да покаже как вярата в него може отново да оживи един мъртвец в обикновения смисъл на думата. Какво ново би имало в един човек, който е възкръснал от мъртвите, ако след възкресението той би бил същият, както преди своята смърт? Какъв смисъл би имало, ако животът на един такъв човек се увенчава с думите: „Аз съм възкресението и живота"?
Но думите на Исус веднага получават смисъл, ако ги приемем като израз на едно духовно събитие и след това ги разберем в известно отношение дори буквално, така както те се намират в текста.
А Исус казва, че той е Възкресението, което е станало с Лазар; че той е Животът, който Лазар живее. Да вземем буквално това, което Христос представлява в Евангелието на Йоан. Той е „Словото, което е станало плът". Той е Вечното, което е било в началото. Ако той е действително Възкресението, тогава в Лазар е възкръснало „Вечното, Първоначалното".
към текста >>
По
отношение
на великото преобразяване на живота този сън може да се счита само като един външен акт, на който отговаря един несравнимо по-важен духовен акт.
Съответният човек посвещаващият се трябвало да разбере не само смисъла на думите „Умри и бъди". Той трябвало сам да го осъществи в един действителен духовен акт. Земното, от което висшият човек трябва да се срамува (в смисъла на Мистериите), трябвало да бъде отхвърлено. Земният човек трябвало да мине през символично-действителната смърт. Неговото тяло било потопявано в летаргичен сън, продължаващ три дни.
По отношение на великото преобразяване на живота този сън може да се счита само като един външен акт, на който отговаря един несравнимо по-важен духовен акт.
Но този акт бил същевременно онази опитност, онова изживяване, което разделяло живота на миста на две части. Който не познава от собствен опит подобни действия, той не може да ги разбере. Те могат да му се обяснят до известна степен само чрез едно сравнение.
към текста >>
И сега става ясно, че юдеите не можеха да оставят ненаказано едно такова действие от страна на Исус, както гърците не можеха да сторят същото по
отношение
на Есхил, ако той беше издал тайните на Мистериите.
В думите „Лазаре, излез вън! " ние отново чуваме призива, с който египетският жрец-посветител връщал към живота онези, които, за да умрат за земното и да придобият увереност в съществуването на Вечното, са се подлагали на „посвещение". Обаче по този начин Исус разкрива тайната на Мистериите.
И сега става ясно, че юдеите не можеха да оставят ненаказано едно такова действие от страна на Исус, както гърците не можеха да сторят същото по отношение на Есхил, ако той беше издал тайните на Мистериите.
В посвещението на Лазар, Исус показа пред целия „народ" един процес, който в смисъла на древната жреческа мъдрост е трябвало да бъде осъществен само в скрития свят на Мистериите. Това посвещение трябваше да подготви разбирането на „Голготската Мистерия". По-рано само тези, които са „виждали", т. е. които са били посветени, можели да знаят нещо върху това, което се е извършвало в подобен процес на посвещение, но сега в тайните на висшите светове трябваше да се убедят и тези, които „вярваха дори и без да виждат".
към текста >>
90.
АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН
GA_8 Християнството като мистичен факт
Спрямо обикновеното християнство, това откровение има същото
отношение
, каквото е имало откровението на Мистериите спрямо народната религия.
Действителният брой на църквите в Азия е бил съвсем друг. Тайнствеността се подчертава и по-нататък с това, как Йоан е стигнал до Откровението: „В Господния ден бях обзет от Духа и чух зад себе си силен глас като от тръба, който каза: Това, което видиш, напиши в една книга и го изпрати на седемте църкви." Следователно, тук имаме работа с едно откровение, което Йоан е получил в Духа. А то е откровението на Исус Христос. Това, което се открива на света чрез Христос Исус, се явява обвито в един таен смисъл. Следователно, в учението на Христос трябва да се търси един окултен смисъл.
Спрямо обикновеното християнство, това откровение има същото отношение, каквото е имало откровението на Мистериите спрямо народната религия.
Ето защо, оправдано е да третираме този Апокалипсис като Мистерия.
към текста >>
Авторът на Апокалипсиса излага своя възглед за
отношение
то на своята църква към старите църкви.
Авторът на Апокалипсиса излага своя възглед за отношението на своята църква към старите църкви.
Той иска да обедини всички Мистерии под формата на една духовна Мистерия. Авторът е написал своята Мистерия на остров Патмос. Той е трябвало да получи „Откровението" в една пещера. В този факт е скрит целият мистериен характер на Откровението.
към текста >>
91.
ЗА СЪЩНОСТТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО
GA_8 Християнството като мистичен факт
Обаче историческият Исус трябва да има
отношение
към този духовен Логос.
(Блестящо описание на развитието на Гнозиса дава споменатата по-горе книга на Мийд „Откъси от една изгубена вяра".) Ние можем да разберем тези гностици, ако ги разглеждаме като хора, пропити от мъдростта на Мистериите и устремени да разберат християнството от гледището на Мистериите. За тях Христос е Логосът. Като такъв той е от духовно естество. В своята първична същност, Той не може да дойде до човека от вън. Той трябва да бъде пробуден в душата.
Обаче историческият Исус трябва да има отношение към този духовен Логос.
Този бил основният въпрос на гностиците. Същественото е, че не чисто историческото предание, а мъдростта на Мистериите или черпещата от същия източник неоплатоническа философия, разцъфтяваща през първите християнски столетия, трябваше да доведе до действително разбиране на идеята за Христос. Гностиците имали доверие в човешката мъдрост и вярвали, че тя може да роди в посветения един Христос, по който може да се мери историческият. Те смятали до ри, че историческият Христос може да бъде разбран в неговата истинска светлина само чрез онзи Христос, който е роден в душата на посветения.
към текста >>
Трябваше да се намери
отношение
то между Исус и Христос.
На всички гностици е било ясно, че те трябваше да си изяснят идеята за личността на Исус.
Трябваше да се намери отношението между Исус и Христос.
На човешката личност беше отнето Божественото; то трябваше да бъде отново намерено по някакъв начин, а именно в Исус. Мистът имал работа с определена степен на Божественото в себе си и със своята земна сетивна личност. Към нея християнинът прибавял и един съвършен Бог, който се издигал над всичко човешко. Ако се застане твърдо на това гледище, основното мистично настроение на душата е възможно само тогава, когато тя, намирайки висшата духовна същност в себе си, отваря своите духовни очи така, че те да бъдат озарени от светлината, излизаща от Христос в Исус. Съединението на душата с нейните най-висши сили е същевременно съединение с историческия Христос.
към текста >>
Той иска сам да бъде обожествен; а не да постига само едно външно
отношение
към божествения свят.
Това е пропастта между знанието и вярата, между познанието и религиозното чувство. За един мист, в стария смисъл на думата, тази пропаст не може да съществува. Защото той наистина знае, че може да обхване Божественото само постепенно; но знае също, защо може да постигне само това. За него е ясно, че с Божественото, което се открива в душата му, той притежава истинското, живото Божествено; ето защо ще му бъде трудно да говори за него. Такъв мист не иска ни най-малко да познае съвършения Бог, но той иска да има опитности в божествения живот.
Той иска сам да бъде обожествен; а не да постига само едно външно отношение към божествения свят.
към текста >>
92.
ХРИСТИЯНСТВО И ЕЗИЧЕСКА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
От една страна, той довежда до една идея за Христос, която има
отношение
само с чисто духовното, какъвто е примерът с неоплатонизма и други подобни нему мирогледи; от друга страна, той довежда до сливане на тази идея за Христос с едно историческо явление, а именно личността на Исус.
По този начин в развитието на древния мироглед става едно разцепление.
От една страна, той довежда до една идея за Христос, която има отношение само с чисто духовното, какъвто е примерът с неоплатонизма и други подобни нему мирогледи; от друга страна, той довежда до сливане на тази идея за Христос с едно историческо явление, а именно личността на Исус.
към текста >>
93.
АВГУСТИН И ЦЪРКВАТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Същността на Божественото и неговото
отношение
към света имаме в лицето на теологията, която е вече недостъпна за човешкото познание и ни се дава чрез откровение.
Тази стъпка по-нататък направи онзи духовен импулс, който очерта за природното познание една определена област, над която душата не може да се издигне чрез собствените сили. Всичко, което се намира над тази област, въпросният импулс прави обект на вярата, която трябва да се опира на писменото и устно предание, на доверието в тези, които ни го донасят. Великият църковен учител, Тома Аквински (1224-1274 г.) изрази това учение по всевъзможни начини в своите съчинения. Човешкото познание може да стигне до онова, което даде на св. Августин себепознанието, а именно сигурността в Божественото.
Същността на Божественото и неговото отношение към света имаме в лицето на теологията, която е вече недостъпна за човешкото познание и ни се дава чрез откровение.
Като съдържание на вярата, теологията е над всяко познание.
към текста >>
94.
НЯКОИ ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Тук думите на Ингерсол не се цитират в настоящата книга само по
отношение
на онези, които ги изговарят в точно същия буквален смисъл като свое убеждение.
Към стр. 7.
Тук думите на Ингерсол не се цитират в настоящата книга само по отношение на онези, които ги изговарят в точно същия буквален смисъл като свое убеждение.
Мнозина няма да го направят и все пак си съставят за природните явления и за човека такива представи, че ако биха били действително последователни, щяха да стигнат точно до такива изказвания. Не е важно как някой изразява теоретически своето убеждение, а това, дали въпросното убеждение е действително следствие от неговия начин на мислене. Възможно е някой да изпитва отвращение към цитираните думи или да ги намира смешни. Но когато, без да се е издигнал до духовните първопричини на природните явления, той си изгражда за тях едно повърхностно обяснение, което държи сметка само за тяхната външна страна, тогава като едно логическо следствие, друг ще извлече от това една материалистическа философия.
към текста >>
95.
КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ НА ТОВА СЪЧИНЕНИЕ
GA_9 Теософия
Но това развитие и задълбочаване не ме доведе до разколебаване по
отношение
на това, което съм написал, а до мнението този труд да се преиздаде своевременно, без съществено да се променя съдържанието на основното изложение.
Проучванията ми през 1918 година доведоха до множество разширения и допълнения. Настоящето издание не изискваше това. Който иска да вземе под внимание как на най-различни места в моето съчинение съм направил така, че да преценя тежестта и да отхвърля възможните възражения, той по същество може да разбере какво съм отговорил на моите противници. Вече не съществуват такива вътрешни основания да се допълня съдържанието по същия начин, както през 1918 година, макар че тъкмо през последните четири години антропософският светоглед се разви в душата ми, което ми позволи да задълбоча съдържанието на книгата в още по-голяма степен.
Но това развитие и задълбочаване не ме доведе до разколебаване по отношение на това, което съм написал, а до мнението този труд да се преиздаде своевременно, без съществено да се променя съдържанието на основното изложение.
към текста >>
96.
ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТОТО ИЗДАНИЕ
GA_9 Теософия
Вярвам, че на повечето места в това издание, а именно по
отношение
на важните детайли в познанието на духовния свят, съм осъществил важен напредък.
Ето защо си позволих да поставя "Предговора към третото издание" в началото на книгата. Този път, в новото издание, се погрижих да внеса по-голяма яснота и повече подробности в изложението. Съзнавам, че още твърде много трябва да се прави в тази посока. Естествено в образите на духовния свят се намира това, което дава съответствуващият израз и съдържателните думи, които трябва да покажат даден факт и да изложат едно преживяване, зависещо от напредъка на душата в този свят. Когато "дойде времето", изразът се открива от само себе си, а когато, след това, правим усилия да го намерим, той остава скрит.
Вярвам, че на повечето места в това издание, а именно по отношение на важните детайли в познанието на духовния свят, съм осъществил важен напредък.
За мен едва сега някои от тези детайли намериха своя подходящ израз. Сега мога да преценя, че тази книга е съпричастна в онова, което душата ми е преживяла през последните 10 години от първото издание насам, мъчейки се да постигне по-широко познание за духовния свят. Би могло композицията и всичко по-съществено в редакцията на съдържанието на това издание да се съгласуват още по-пълно с първото; все пак в много пасажи може да се почувствува, че при тази книга аз съм имал насреща си едно живо същество и че в нея съм дал всичко онова, до което съм достигнал след 10 години духовно изследване.
към текста >>
97.
ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ
GA_9 Теософия
Това, което беше казано по повод на публикуването на второто издание на тази книга, може да се каже и по
отношение
на третото.
Това, което беше казано по повод на публикуването на второто издание на тази книга, може да се каже и по отношение на третото.
И този път са внесени "допълнения и разширения" на някои места, които ми се струват важни за новото оформяне на изложението; никъде не ми се стори необходимо да променя съществено това, което вече се съдържа в първото и второто издание. Това, което вече беше казано при първото публикуване и което беше допълнено в предговора към второто издание, понастоящем не се нуждае от промяна. Ето защо тук трябва да се повтори написаното в предговора към първото издание и допълнено в предговора към второто: настоящата книга има за цел да опише някои страни на свръхсетивния свят. Които признават само света на сетивата, ще сметнат тази книга за безсмислена фантазия. Но който търси пътищата, които извеждат извън сетивния свят, скоро ще може да разбере, че човешкият живот получава смисъл и значимост само когато пред него се разтворят вратите на един друг свят.
към текста >>
98.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_9 Теософия
И понеже всяка истина, била тя "нисша" или "висша" не е нищо друго, освен една от страните на човешката същност, човекът, невеж по
отношение
на низшите познания ще остане невеж и по
отношение
на по-висшите познания.
За да бъдеш "учител" в едни такива висши сфери на битието, не е достатъчно да си отворил висшето сетиво у един човек. Към това призвание принадлежи и "науката" за тези сфери, както и преподаването на науката за обикновената действителност принадлежи към професията на обикновения учител. Тъй както един човек не е учен поради това, че притежава добре развити сетива, така също той не е "мъдрец" поради това, че е добил висшето зрение.
И понеже всяка истина, била тя "нисша" или "висша" не е нищо друго, освен една от страните на човешката същност, човекът, невеж по отношение на низшите познания ще остане невеж и по отношение на по-висшите познания.
към текста >>
99.
ЕСТЕСТВОТО НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Следните думи на Гьоте показват по един хубав начин началото на един от пътищата, по който стигаме до естеството на човека: "Щом като човек започне да осъзнава предметите, които го заобикалят, той започва да ги разглежда по
отношение
на себе си; и с право, защото цялата му съдба зависи от това, дали те ще му допаднат или не, от привлекателността, която той намира в тези предмети или отвращението, което те му вдъхват, от това дали те ще му донесат някаква полза или ще му навредят.
Следните думи на Гьоте показват по един хубав начин началото на един от пътищата, по който стигаме до естеството на човека: "Щом като човек започне да осъзнава предметите, които го заобикалят, той започва да ги разглежда по отношение на себе си; и с право, защото цялата му съдба зависи от това, дали те ще му допаднат или не, от привлекателността, която той намира в тези предмети или отвращението, което те му вдъхват, от това дали те ще му донесат някаква полза или ще му навредят.
Този напълно естествен начин да се разглеждат и оценяват нещата, изглежда да е толкова лесен, колкото и необходим, но човекът е проявил тук хиляди грешки, които често го засрамват и огорчават. Една далеч по-трудна работа предприемат тези, които със своето живо увлечение към познанието се стремят да наблюдават нещата в природата сами по себе си и в техните отношения едно към друго; защото те скоро забелязват липсата на мярката, която им би дошла на помощ, когато те, като човешки същества разглеждат нещата по отношение на самите себе си. Липсва им мярката, представена от благоприятното или неблагоприятното впечатление, от привлекателността или отвращението, от ползата или вредата, които нещата им причиняваха. Те трябва напълно да се отрекат от тази мярка, те трябва да разглеждат нещата с безразличието на сякаш божествени същества, така както тези неща са сами по себе си, а не както им се харесват. Така истинският ботаник не трябва да засяга нито красотата, нито полезността на растенията, той трябва да изследва тяхното устройство и отношението им към останалия растителен свят; и както всички те са извикани на живот и огрени от слънцето, така и той трябва да ги наблюдава и обхване със същия спокоен поглед, като взема мярката и данните за това познание не от себе си, а от кръга на нещата, които наблюдава"
към текста >>
Една далеч по-трудна работа предприемат тези, които със своето живо увлечение към познанието се стремят да наблюдават нещата в природата сами по себе си и в техните отношения едно към друго; защото те скоро забелязват липсата на мярката, която им би дошла на помощ, когато те, като човешки същества разглеждат нещата по
отношение
на самите себе си.
Следните думи на Гьоте показват по един хубав начин началото на един от пътищата, по който стигаме до естеството на човека: "Щом като човек започне да осъзнава предметите, които го заобикалят, той започва да ги разглежда по отношение на себе си; и с право, защото цялата му съдба зависи от това, дали те ще му допаднат или не, от привлекателността, която той намира в тези предмети или отвращението, което те му вдъхват, от това дали те ще му донесат някаква полза или ще му навредят. Този напълно естествен начин да се разглеждат и оценяват нещата, изглежда да е толкова лесен, колкото и необходим, но човекът е проявил тук хиляди грешки, които често го засрамват и огорчават.
Една далеч по-трудна работа предприемат тези, които със своето живо увлечение към познанието се стремят да наблюдават нещата в природата сами по себе си и в техните отношения едно към друго; защото те скоро забелязват липсата на мярката, която им би дошла на помощ, когато те, като човешки същества разглеждат нещата по отношение на самите себе си.
Липсва им мярката, представена от благоприятното или неблагоприятното впечатление, от привлекателността или отвращението, от ползата или вредата, които нещата им причиняваха. Те трябва напълно да се отрекат от тази мярка, те трябва да разглеждат нещата с безразличието на сякаш божествени същества, така както тези неща са сами по себе си, а не както им се харесват. Така истинският ботаник не трябва да засяга нито красотата, нито полезността на растенията, той трябва да изследва тяхното устройство и отношението им към останалия растителен свят; и както всички те са извикани на живот и огрени от слънцето, така и той трябва да ги наблюдава и обхване със същия спокоен поглед, като взема мярката и данните за това познание не от себе си, а от кръга на нещата, които наблюдава"
към текста >>
Така истинският ботаник не трябва да засяга нито красотата, нито полезността на растенията, той трябва да изследва тяхното устройство и
отношение
то им към останалия растителен свят; и както всички те са извикани на живот и огрени от слънцето, така и той трябва да ги наблюдава и обхване със същия спокоен поглед, като взема мярката и данните за това познание не от себе си, а от кръга на нещата, които наблюдава"
Следните думи на Гьоте показват по един хубав начин началото на един от пътищата, по който стигаме до естеството на човека: "Щом като човек започне да осъзнава предметите, които го заобикалят, той започва да ги разглежда по отношение на себе си; и с право, защото цялата му съдба зависи от това, дали те ще му допаднат или не, от привлекателността, която той намира в тези предмети или отвращението, което те му вдъхват, от това дали те ще му донесат някаква полза или ще му навредят. Този напълно естествен начин да се разглеждат и оценяват нещата, изглежда да е толкова лесен, колкото и необходим, но човекът е проявил тук хиляди грешки, които често го засрамват и огорчават. Една далеч по-трудна работа предприемат тези, които със своето живо увлечение към познанието се стремят да наблюдават нещата в природата сами по себе си и в техните отношения едно към друго; защото те скоро забелязват липсата на мярката, която им би дошла на помощ, когато те, като човешки същества разглеждат нещата по отношение на самите себе си. Липсва им мярката, представена от благоприятното или неблагоприятното впечатление, от привлекателността или отвращението, от ползата или вредата, които нещата им причиняваха. Те трябва напълно да се отрекат от тази мярка, те трябва да разглеждат нещата с безразличието на сякаш божествени същества, така както тези неща са сами по себе си, а не както им се харесват.
Така истинският ботаник не трябва да засяга нито красотата, нито полезността на растенията, той трябва да изследва тяхното устройство и отношението им към останалия растителен свят; и както всички те са извикани на живот и огрени от слънцето, така и той трябва да ги наблюдава и обхване със същия спокоен поглед, като взема мярката и данните за това познание не от себе си, а от кръга на нещата, които наблюдава"
към текста >>
Под Душа разбирам това, чрез което човекът свързва нещата със своето съществуване, това, чрез което той изпитва удоволствие или страдание, привличане или отблъскване по
отношение
на нещата.
Под Душа разбирам това, чрез което човекът свързва нещата със своето съществуване, това, чрез което той изпитва удоволствие или страдание, привличане или отблъскване по отношение на нещата.
към текста >>
Само ако разглеждаме човека по
отношение
на тези три страни, можем да се надяваме, че ще осветлим естеството му, защото тези три страни показват по три различни начина положението му в света.
Чрез Тялото човек е способен веднага да влезе във връзка с нещата. Благодарение на Душата, той запазва в себе си впечатленията, които те са му направили; и със своя Дух той открива това, което нещата пазят за себе си.
Само ако разглеждаме човека по отношение на тези три страни, можем да се надяваме, че ще осветлим естеството му, защото тези три страни показват по три различни начина положението му в света.
към текста >>
100.
4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ
GA_9 Теософия
Те имат право, само по
отношение
на обикновената мисъл, тази, която е валидна единствено от гледна точка на прагматизма.
Много предразсъдъци се противопоставят на възгледа, който съм възприел тук относно мисленето. Някои хора са склонни да принизяват мисленето и да поставят по-високо "вътрешния чувствен живот, усещането". Често чуваме: Не чрез "студеното мислене", а чрез топлината на чувството, чрез непосредствената сила на усещанията, човек ще се издигне до висшите познания. Хората, които говорят така, се страхуват да не притъпят чувствата си чрез една ясна мисъл.
Те имат право, само по отношение на обикновената мисъл, тази, която е валидна единствено от гледна точка на прагматизма.
Но при мисленето, което отвежда до висшите области на съществуванието, не е така. Няма такова чувство и такъв ентусиазма, които могат да се сравнят с топлината, красотата и възвишеността, които събуждат в нас чистите, кристално ясни мисли, отнасящи се до висшите светове. Най-висшите чувства не са тези, които възникват от "само себе си", а онези, които придобиваме от енергийната мисловна работа.
към текста >>
Относно възприемането на Сетивната Душа трябва да се каже същото, което бе казано по-горе по
отношение
на етерното тяло.
Относно възприемането на Сетивната Душа трябва да се каже същото, което бе казано по-горе по отношение на етерното тяло.
Физическите органи са "слепи" за нея, както и за онзи орган, чрез който животът може да се възприема като такъв. Но така както чрез този орган се възприема етерното тяло, чрез един още по-висш орган може да се възприеме по свръхсетивен начин и вътрешния свят на усещанията. Човекът усеща по този начин не само впечатленията от физическия и жизнен свят, той съзерцава усещанията. За наблюдател с такъв възприемателен орган, сетивният свят на другите хора става обективна действителност. Не трябва да смесваме животът на нашите усещания с този на другите хора.
към текста >>
101.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА
GA_9 Теософия
Но като "Аз" той влиза в друго
отношение
със света, според това дали е извършил едно действие или не.
"Азът" съди за новите впечатления в зависимост от това, дали има спомен за получените по-рано впечатления или не.
Но като "Аз" той влиза в друго отношение със света, според това дали е извършил едно действие или не.
От впечатлението, което едно мое действие е направило на един друг човек ще зависи, дали нещо в отношението на света към моя "Аз" ще съществува или не. Отношението на света към мен се променя, след като съм упражнил едно въздействие върху моята обкръжаваща среда. Че това, което се има предвид тук не се забелязва така, както промените в "Азът" при получаването на един спомен, се дължи на простата причина, че споменът, веднага след своето образуване, се свързва с душевния живот, който се възприема като собствен, докато външното следствие от действията се отделя от този душевен живот в поредица от събития, които са нещо различно от онова, което споменът е запазил за тях. Въпреки това трябва да се признае, че след едно извършено действие, в света настъпва известна промяна, чийто характер носи отпечатъка на "Азът". Ако наистина размислим върху това, което разглеждаме тук, ще стигнем до въпроса: Не би ли могло да стане така, че последствията от едно извършено деяние, на което е дадена същност чрез "Азът", да получат тенденцията да се приближат отново до "Азът", както едно запазено в паметта впечатление оживява отново ако за тази цел е налице една външна подбуда?
към текста >>
От впечатлението, което едно мое действие е направило на един друг човек ще зависи, дали нещо в
отношение
то на света към моя "Аз" ще съществува или не.
"Азът" съди за новите впечатления в зависимост от това, дали има спомен за получените по-рано впечатления или не. Но като "Аз" той влиза в друго отношение със света, според това дали е извършил едно действие или не.
От впечатлението, което едно мое действие е направило на един друг човек ще зависи, дали нещо в отношението на света към моя "Аз" ще съществува или не.
Отношението на света към мен се променя, след като съм упражнил едно въздействие върху моята обкръжаваща среда. Че това, което се има предвид тук не се забелязва така, както промените в "Азът" при получаването на един спомен, се дължи на простата причина, че споменът, веднага след своето образуване, се свързва с душевния живот, който се възприема като собствен, докато външното следствие от действията се отделя от този душевен живот в поредица от събития, които са нещо различно от онова, което споменът е запазил за тях. Въпреки това трябва да се признае, че след едно извършено действие, в света настъпва известна промяна, чийто характер носи отпечатъка на "Азът". Ако наистина размислим върху това, което разглеждаме тук, ще стигнем до въпроса: Не би ли могло да стане така, че последствията от едно извършено деяние, на което е дадена същност чрез "Азът", да получат тенденцията да се приближат отново до "Азът", както едно запазено в паметта впечатление оживява отново ако за тази цел е налице една външна подбуда? Съхраненото в паметта очаква една такава подбуда.
към текста >>
Отношение
то на света към мен се променя, след като съм упражнил едно въздействие върху моята обкръжаваща среда.
"Азът" съди за новите впечатления в зависимост от това, дали има спомен за получените по-рано впечатления или не. Но като "Аз" той влиза в друго отношение със света, според това дали е извършил едно действие или не. От впечатлението, което едно мое действие е направило на един друг човек ще зависи, дали нещо в отношението на света към моя "Аз" ще съществува или не.
Отношението на света към мен се променя, след като съм упражнил едно въздействие върху моята обкръжаваща среда.
Че това, което се има предвид тук не се забелязва така, както промените в "Азът" при получаването на един спомен, се дължи на простата причина, че споменът, веднага след своето образуване, се свързва с душевния живот, който се възприема като собствен, докато външното следствие от действията се отделя от този душевен живот в поредица от събития, които са нещо различно от онова, което споменът е запазил за тях. Въпреки това трябва да се признае, че след едно извършено действие, в света настъпва известна промяна, чийто характер носи отпечатъка на "Азът". Ако наистина размислим върху това, което разглеждаме тук, ще стигнем до въпроса: Не би ли могло да стане така, че последствията от едно извършено деяние, на което е дадена същност чрез "Азът", да получат тенденцията да се приближат отново до "Азът", както едно запазено в паметта впечатление оживява отново ако за тази цел е налице една външна подбуда? Съхраненото в паметта очаква една такава подбуда.
към текста >>
Но че съществуват такива последствия и че те определят
отношение
то на света към "Азът", това веднага се проявява към една напълно възможна представа, стига внимателно да проследим горните разсъждения.
Не би ли могло също така и съхраненото във външния свят носещо вече "азов" характер да очаква приближаването си към човешката душа, само че отвън, както и спомените се връщат към нея, само че отвътре? Тук поставяме само един въпрос защото, несъмнено, би могло да се получи така, че подтикът, приближаващ "азовите" последици от едно действие до човешката душа, да не се появи никога.
Но че съществуват такива последствия и че те определят отношението на света към "Азът", това веднага се проявява към една напълно възможна представа, стига внимателно да проследим горните разсъждения.
В следващите страници ще проучим, дали в човешкия живот не съществува нещо, което да ни позволи да извлечем от тази "възможна" представа, една конкретна действителност.
към текста >>
Физическият организъм би оставил да се заличат всички представи, ако в момента, когато актът на възприемането създава настоящи /актуални/ представи, не се установяваше същевременно определено
отношение
между външния свят и душата.
Как се появява тя? Явно по съвсем различен начин, отколкото усещането и възприятието. Без моето око, аз не мога да имам усещането за "синьо". Но с окото си, аз по никакъв начин не мога да получа спомена за "синьото". Ако на окото ми трябва да се даде едно такова усещане, то трябва да застане пред един син предмет.
Физическият организъм би оставил да се заличат всички представи, ако в момента, когато актът на възприемането създава настоящи /актуални/ представи, не се установяваше същевременно определено отношение между външния свят и душата.
Това създадено отношение има такова последствие за човека, че по-късно той чрез процесите в самия себе си може винаги да има една представа за това, което по-рано е било пораждано отвън.
към текста >>
Това създадено
отношение
има такова последствие за човека, че по-късно той чрез процесите в самия себе си може винаги да има една представа за това, което по-рано е било пораждано отвън.
Явно по съвсем различен начин, отколкото усещането и възприятието. Без моето око, аз не мога да имам усещането за "синьо". Но с окото си, аз по никакъв начин не мога да получа спомена за "синьото". Ако на окото ми трябва да се даде едно такова усещане, то трябва да застане пред един син предмет. Физическият организъм би оставил да се заличат всички представи, ако в момента, когато актът на възприемането създава настоящи /актуални/ представи, не се установяваше същевременно определено отношение между външния свят и душата.
Това създадено отношение има такова последствие за човека, че по-късно той чрез процесите в самия себе си може винаги да има една представа за това, което по-рано е било пораждано отвън.
към текста >>
Ако аз имам някакъв спомен, в мен се извършва един процес, като последствие от нещо, което е станало извън настоящата представа в
отношение
то между мен и външния свят.
Онези, които са се упражнявали в наблюдаването на душевния живот, биха могли да се измамят относно смисъла на гореказаното, ако бихме казали, че днес човек има една представа и утре тази представа отново ще се появи чрез паметта, след като, междувременно, е била "някъде" в човека. Не, представата, която имам сега, е една проява, която отминава с това "сега".
Ако аз имам някакъв спомен, в мен се извършва един процес, като последствие от нещо, което е станало извън настоящата представа в отношението между мен и външния свят.
Представите, които се появяват чрез спомена са нови, а не запазените стари представи. Споменът се състои в една възможност да си представим отново един предмет, а не в съживяването на старата представа. Това, което се появява отново в паметта, не е старата представа. Правя тук тази забележка, защото в областта на Духовната Наука е необходимо да имаме върху някои неща по-точни идеи отколкото в обикновения живот и даже отколкото в областта на обикновената наука.
към текста >>
Не може да се каже, че в духовно
отношение
различията между хората се основават само на различията в тяхната обкръжаващата среда, възпитание и т.н.
Силите, които са направили възможна моята човешка форма, са съществували в моите прародители. Но и Духът на човека също се появява в една определена форма /разбира се, думата "форма" тук се употребява в духовен смисъл/. Формите на Духа са най-различни при отделните хора. Два души не притежават една и съща форма. В тази област нещата трябва да се разглеждат така спокойно и обективно, както и в сферата на физическия свят.
Не може да се каже, че в духовно отношение различията между хората се основават само на различията в тяхната обкръжаващата среда, възпитание и т.н.
Не, случаят изобщо не е такъв: Защото двама души се развиват по съвсем различен начин въпреки еднаквото влияние на обкръжаващата среда, възпитание и т.н. Следователно, трябва да приемем, че те са започнали жизнения си път със съвсем различни заложби.
към текста >>
Един такъв съдник, обаче, показва само, че той не притежава истинско разбиране за
отношение
то на човека към собствените му изживявания.
Един такъв съдник, обаче, показва само, че той не притежава истинско разбиране за отношението на човека към собствените му изживявания.
към текста >>
Защото съответното наблюдение показва, че външните обстоятелства се отразяват по различен начин върху различните хора чрез нещо, което изобщо няма никакво непосредствено
отношение
към материално развитие.
Защото съответното наблюдение показва, че външните обстоятелства се отразяват по различен начин върху различните хора чрез нещо, което изобщо няма никакво непосредствено отношение към материално развитие.
За истинския изследовател става ясно, че всичко, което произлиза от материалните заложби, се различава от това, което възниква при взаимодействието на човека със собствените му изживявания, като от една страна то формира себе си само благодарение на това, че душата влиза в посоченото взаимодействие. Така душата явно влиза в отношение към "нещо" от видимия свят което по своята същност няма нищо общо с материалния зародиш.
към текста >>
Така душата явно влиза в
отношение
към "нещо" от видимия свят което по своята същност няма нищо общо с материалния зародиш.
Защото съответното наблюдение показва, че външните обстоятелства се отразяват по различен начин върху различните хора чрез нещо, което изобщо няма никакво непосредствено отношение към материално развитие. За истинския изследовател става ясно, че всичко, което произлиза от материалните заложби, се различава от това, което възниква при взаимодействието на човека със собствените му изживявания, като от една страна то формира себе си само благодарение на това, че душата влиза в посоченото взаимодействие.
Така душата явно влиза в отношение към "нещо" от видимия свят което по своята същност няма нищо общо с материалния зародиш.
към текста >>
Който размишлява за същността на биографията ще открие, че в духовно
отношение
всеки човек е за себе си един вид.
Няма значение дали имаме работа с бащата, сина или чичото. Това, което е интересно при тях, е общо за всички. Това, което е собствено човекът, води началото си едва оттам, където той е неродово или видово същество, а индивидуалност. Аз изобщо няма да разбира същността на г-н Шулце от малкото градче, ако опиша баща му или сина му. За тази цел трябва да познавам собствената му биография.
Който размишлява за същността на биографията ще открие, че в духовно отношение всеки човек е за себе си един вид.
към текста >>
В известно
отношение
, физическото тяло, етерното тяло и Душевното Тяло образуват едно цяло.
Нека първо да разгледаме взаимодействието между Душевното Тяло и Сетивната Душа. Както се изясни, Душевното Тяло е най-фината форма на тялото; то му принадлежи и е зависимо от него.
В известно отношение, физическото тяло, етерното тяло и Душевното Тяло образуват едно цяло.
Ето защо Душевното Тяло се включва в законите на физическата наследственост, чрез което тялото получава своята форма. И поради това, че то е, така да се каже, най-подвижната, най-променливата форма на тялото, чрез него се проявяват най-подвижните и най-променливите качества на наследствеността. Докато физическото тяло което се определя от расата, народността, семейството и т.н. е най-слабо диференцирано, а етерното тяло въпреки, че при отделните индивиди показва съществени различия се характеризира с една преобладаваща прилика, Душевното Тяло носи в себе си още по-големи различия. В него се изразява личната, външна природа на човека.
към текста >>
Аналогията между съня и смъртта дава представа за връзката между причината и следствието в това
отношение
.
Видяхме, че изживяванията на душата не се съхраняват само в границите на живота и смъртта, а и извън тях. Но не само в Духа, който просветва в душата, отпечатва тя своите изживявания, а и както бе показано, също и във външния свят, а именно чрез действието. Това, което човек е извършил вчера, има своите последствия днес.
Аналогията между съня и смъртта дава представа за връзката между причината и следствието в това отношение.
към текста >>
Това
отношение
между Азът и действието може да се изясни чрез едно просто сравнение, взето от естествената наука.
Само една част от моята дейност се намира във външния свят; другата е в самия мен.
Това отношение между Азът и действието може да се изясни чрез едно просто сравнение, взето от естествената наука.
Животните, които някога са се заселили в пещерите на Кентъки, са имали зрение. Впоследствие, поради живота си в тях, те са го загубили. Животът в тъмнина е затворил очите им. Физическата и химическата дейност, свойствена на очите по времето, когато са осъществявали зрението, са престанали. Потокът от храна, който по-рано се е използвал за тази дейност, сега е отправен по-нататък към други органи.
към текста >>
Следователно,
отношение
то между тялото, душата и Духа може да се изрази така: духът е вечен; раждането и смъртта действуват в тялото според законите на физическия свят; животът на душата, който е подчинен на съдбата, свързва тези елементи в хода на едно земно въплъщение.
Следователно, отношението между тялото, душата и Духа може да се изрази така: духът е вечен; раждането и смъртта действуват в тялото според законите на физическия свят; животът на душата, който е подчинен на съдбата, свързва тези елементи в хода на едно земно въплъщение.
Всяко по-нататъшно познание на човешкото същество предполага познанието на "трите свята", на които той принадлежи. Те са предмет на следващите описания.
към текста >>
102.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ
GA_9 Теософия
Това
отношение
на човека към действителния свят, Гьоте е изразил чудесно в своята мисъл: "Всъщност ние напразно се опитваме да изразим естеството на един предмет.
Светлината, цветът и тонът не могат да съществуват за тези същества в същия смисъл, както за онези, които са надарени с очи и уши. Трептенията на въздуха, който причинява един пушечен изстрел, могат да им повлияят, когато ги засягат. Но за да се открие на душата това трептене като пукот, необходимо е ухото. И за да се доловят известни процеси във фината материя, която се нарича етер, във вид на светлина и цветове, за тази цел също е необходимо едно око. Ние стигаме до познанието за едно същество или за един предмет, освен дотолкова, доколкото те оказват въздействие върху един от нашите възприемателни органи.
Това отношение на човека към действителния свят, Гьоте е изразил чудесно в своята мисъл: "Всъщност ние напразно се опитваме да изразим естеството на един предмет.
Ние възприемаме само действията и историята на тези действия би обхванала без съмнение цялата природа. Напразно се мъчим да опишем характера на един човек; но ако, напротив, свържем всички негови дела и жестове, ще изникне един образ на неговия характер. Цветовете са действия на светлината, действия и страдания... Наистина, цветовете и светлината, са в определено отношение, но ние трябва да си ги представим като принадлежащи на цялата природа: защото чрез тях тя иска да се открие специално на окото. Но природата се открива и на други сетива... Да, природата се обръща и към други сетива към познати, непризнати и непознати сетива; така тя говори за самата себе си, говори и на нас чрез хиляди явления. За внимателния човек, тя не е нито мъртва, нито няма".
към текста >>
Цветовете са действия на светлината, действия и страдания... Наистина, цветовете и светлината, са в определено
отношение
, но ние трябва да си ги представим като принадлежащи на цялата природа: защото чрез тях тя иска да се открие специално на окото.
И за да се доловят известни процеси във фината материя, която се нарича етер, във вид на светлина и цветове, за тази цел също е необходимо едно око. Ние стигаме до познанието за едно същество или за един предмет, освен дотолкова, доколкото те оказват въздействие върху един от нашите възприемателни органи. Това отношение на човека към действителния свят, Гьоте е изразил чудесно в своята мисъл: "Всъщност ние напразно се опитваме да изразим естеството на един предмет. Ние възприемаме само действията и историята на тези действия би обхванала без съмнение цялата природа. Напразно се мъчим да опишем характера на един човек; но ако, напротив, свържем всички негови дела и жестове, ще изникне един образ на неговия характер.
Цветовете са действия на светлината, действия и страдания... Наистина, цветовете и светлината, са в определено отношение, но ние трябва да си ги представим като принадлежащи на цялата природа: защото чрез тях тя иска да се открие специално на окото.
Но природата се открива и на други сетива... Да, природата се обръща и към други сетива към познати, непризнати и непознати сетива; така тя говори за самата себе си, говори и на нас чрез хиляди явления. За внимателния човек, тя не е нито мъртва, нито няма".
към текста >>
В действителност,
отношение
то на човека към тези по-висши сетива е малко по-различно, отколкото към телесните сетива.
Както в тялото, окото и ухото се развиват като органи на възприятието, като сетива за телесните процеси, така и човекът е способен да култивира в себе си душевни и духовни органи на възприятието, чрез които му се откриват душевния и духовен свят. За онези, които не притежават такива по-висши сетива, тези светове са "тъмни и неми", както за едно същество без ухо и око, телесният свят е "тъмен и ням".
В действителност, отношението на човека към тези по-висши сетива е малко по-различно, отколкото към телесните сетива.
Че последните са развити напълно в него, за това по правило се грижи добрата майка Природа. Те се появяват без негова помощ. За развитието на своите по-висши сетива, той трябва да работи сам.
към текста >>
Ако трябва да се посочи някаква разлика между физическия и душевен свят, може да се каже, че последният е по-фин, по-подвижен, по-пластичен по
отношение
на всички неща и същества в него, отколкото първия.
Както веществата и силите, които съставят и владеят нашия стомах, сърце, бели дробове и мозък, произлизат от физическия свят, така и нашите душевни качества, нашите желания, влечения, чувства, страсти, усещания, подтици произлизат от душевния свят. Душата на човека е част от този душевен свят, както и неговото тяло е част от физическия телесен свят.
Ако трябва да се посочи някаква разлика между физическия и душевен свят, може да се каже, че последният е по-фин, по-подвижен, по-пластичен по отношение на всички неща и същества в него, отколкото първия.
Но човек трябва да си даде ясна сметка, че той встъпва в един напълно нов свят, противоположен на физическия, когато прониква в душевния свят.
към текста >>
Това, което поражда неутралната възбуда, са душевните формации, намиращи се в такова взаимо
отношение
, че поддържат в равновесие симпатията и антипатията.
Те сякаш не очертават никакви определени граници между себе си и околния свят. Те позволяват на другите формации в тяхното обкръжение постоянно да им въздействуват; ето защо те могат да бъдат сравнени с течните вещества от физическия свят. И в начина, по който те привличат към себе си другите формации, не се намира нищо от алчността. Действието, което тук се има предвид, съществува, например, когато човек усеща някакъв цвят. Когато имам усещане за червения цвят, първоначално аз получавам една неутрална възбуда от моето обкръжение Едва когато към тази възбуда се прибави удоволствието от червения цвят, се появява и една друга душевна дейност.
Това, което поражда неутралната възбуда, са душевните формации, намиращи се в такова взаимоотношение, че поддържат в равновесие симпатията и антипатията.
Душевният елемент, който разглеждаме тук, се определя от неговата гъвкавост и подвижност. Той не се подвизава егоистично в душевното пространство, както първия вид, а така, че неговото съществуване е съпроводено с безброй впечатление, както и с определена близост и родство спрямо много от нещата, които го заобикалят. Подходящия израз на този вид душевни формации е: лесноподвижна възбудимост.
към текста >>
103.
2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Нейните сили на симпатия и антипатия, и тяхното взаимно
отношение
пораждат проявленията на душата: алчност, възбудимост, желание, удоволствие, страдание и т.н.
Душата е свързващият елемент между Духа на човека и неговото тяло.
Нейните сили на симпатия и антипатия, и тяхното взаимно отношение пораждат проявленията на душата: алчност, възбудимост, желание, удоволствие, страдание и т.н.
те действуват не само всред душевните формации, но се проявяват и спрямо съществата от другите светове, физическия и духовния. Докато душата живее в тялото, тя взема участие във всичко, което се извършва в него. Когато физическите процеси в човешкото тяло протичат правилно, тогава в душата възникват удоволствие и приятност; когато тези процеси са смутени, идват страданието и болката.
към текста >>
Нещо подобно съществува и в
отношение
то между душата и Духа.
Нещо подобно съществува и в отношението между душата и Духа.
Душата освобождава Духа в по-висшия, духовен свят, когато нейните сили не могат да действуват повече в смисъла на душевната човешка организация. Духът ще бъде свободен в този миг, когато душата му е предала всичко, което е могла да преживее само в тялото, а се запазва само това, което може да продължи да живее с Духа. Този "остатък" може да бъде съхранен като плод само в Духа и той свързва душата с Духа в един чисто духовен свят.
към текста >>
Душите влизат в
отношение
с тази област дотолкова, доколкото през своя физически живот не са се задоволили да изпълняват само своите низши желания, а са изпитвали истинска радост към заобикалящия ги свят.
Петата степен от душевния свят е тази на душевната светлина. Симпатията към другите същества добива тук най-висока стойност.
Душите влизат в отношение с тази област дотолкова, доколкото през своя физически живот не са се задоволили да изпълняват само своите низши желания, а са изпитвали истинска радост към заобикалящия ги свят.
Увлечението към природата, например, което е пропито с един сетивен характер е подложено тук на пречистване. Не бива да смесваме това увлечение с възвишения живот в природата, който е от духовно естество и навсякъде в предметите и явленията вижда откровенията на Духа.
към текста >>
104.
3. ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
Нейното
отношение
към същността, която и отговаря в "светът на духовете", е подобно на
отношение
то, което във физическия свят съществува между сянката на един предмет и самия предмет.
Нека от самото начало изтъкнем, че духовния свят е изграден от веществото, от което е съставена и самата човешка мисъл. (Думата "вещество" е употребена тук в един съвършено неподходящ смисъл). Но мисълта, която живее в човека е само сянката, схемата на истинската мисъл.
Нейното отношение към същността, която и отговаря в "светът на духовете", е подобно на отношението, което във физическия свят съществува между сянката на един предмет и самия предмет.
А когато се пробуди духовното сетиво, човек действително възприема истинската същност на мисълта, както сетивното око възприема една маса или един стол. Той се движи между мисловни Същества, между Същества изградени от мисли.
към текста >>
Нейното
отношение
към физическия свят може да бъде изразено само в образи.
Тя образува контенталната маса в "светът на духовете".
Нейното отношение към физическия свят може да бъде изразено само в образи.
Да предположим, че имаме пред себе си едно ограничено пространство, изпълнено с всякакъв вид физически тела. Да си представим сега, че тези физически тела изчезват, оставяйки празни пространства, които запазват техните форми. Сега да си представим и междинните пространства, които по-рано бяха празни, като изпълнени с най-разнообразни форми, намиращи се в най-различни отношения със съществуващите по-рано тела.
към текста >>
Първообразите на четвъртата област нямат пряко
отношение
към другите светове.
Първообразите на четвъртата област нямат пряко отношение към другите светове.
От известна гледна точка, това са Същества, които управляват първообразите на трите по-низши области и определят техните взаимни връзки. Следователно, от тези област произтича една по-всеобхватна деятелност, отколкото от по-нисшите степени.
към текста >>
105.
4. ДУХЪТ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Ето защо, след време ние встъпваме в новото земно въплъщение много по-подготвени и по-съвършени в това
отношение
.
Тези обстоятелства определят неговото земно съществувание. През време на нашето пребиваване в първата област от "царството на духовете" те застават пред нас като живи мисловни Същества. Ние изживяваме тези неща още веднъж, но откъм тяхната активна духовна страна. Любовта към семейството, която сме поддържали в сърцата си, приятелството, на което сме отдавали своите сили, бликват от нашите душевни дълбини; способностите ни в тази област нарастват. Духовните сили, които укрепват семейната любов и приятелството, непрекъснато се увеличават.
Ето защо, след време ние встъпваме в новото земно въплъщение много по-подготвени и по-съвършени в това отношение.
към текста >>
Да предположим, че в хода на едно въплъщение, даден човек не полага достатъчно усилие, за да се свърже с тази пета област; тогава у него възниква порива: "през следващия земен живот аз ще потърся такава лична съдба (карма), която на всяка цена ще ми открие последиците от едно несъвършенство в това
отношение
".
Напротив, Азът, който е бил погълнат от всекидневието и от преходните стойности, не посява никакви семена, в името на вечния световен порядък. В тази област, плод може да даде само онази част от Аза, която се издига над всекидневните грижи. Обаче не трябва да се мисли, че тук става дума за нещата, които носят "земната слава". Не, тук се има предвид всичко, което дори при най-скромните житейски условия, поражда у нас съзнанието за решаващото значение на нашите действия с оглед на мировата еволюция. Налага се да свикнем с мисълта, че в тази област човек разсъждава по друг начин, а не както във физическия свят.
Да предположим, че в хода на едно въплъщение, даден човек не полага достатъчно усилие, за да се свърже с тази пета област; тогава у него възниква порива: "през следващия земен живот аз ще потърся такава лична съдба (карма), която на всяка цена ще ми открие последиците от едно несъвършенство в това отношение".
И всичко, което от гледна точка на земния живот, занапред ще приеме очертанията на една мъчителна орис, будеща дълбоко състрадание у околните, в тази област от "царството на духовете", за човека изглежда като нещо абсолютно необходимо.
към текста >>
106.
5. ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ЦАРСТВОТО НА ДУШИТЕ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
Защото има един въпрос, който всеки мислещ човек би трябвало да си зададе, а именно: В какво
отношение
се намира мисълта, която аз пораждам в главата си за един камък, и самия този камък?
Както едно парче лед, който плува над водата, но поради определени свойства се отличава от нея, така и сетивните неща са "вещества" от обкръжаващия ни душевен и духовен свят; те се открояват в света, благодарение на определени свойства, които ги правят сетивно възприемаеми. Те са образно казано – сгъстени душевни и духовни образувания; тъкмо това "сгъстяване" ги прави достъпни за сетивата. Както ледът е само една форма, в която водата съществува, така и сетивните неща са само една форма, под която са скрити душевните и духовни Същества. Ако се проумее този факт, ще се разбере и друго: Както водата може да се превърне в лед, така и духовният свят може да премине в душевния свят, а този последния в света на сетивата. От тази гледна точка става ясно, защо човекът може да размишлява върху сетивните неща.
Защото има един въпрос, който всеки мислещ човек би трябвало да си зададе, а именно: В какво отношение се намира мисълта, която аз пораждам в главата си за един камък, и самия този камък?
За хората, притежаващи особено дълбок усет за външната природа, този въпрос застава с пределна яснота пред тяхното духовно око. Те наистина усещат взаимната връзка и хармонията между човешкия мисловен свят от една страна, и природния свят от друга страна.
към текста >>
107.
6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА
GA_9 Теософия
В това
отношение
срещаме две напълно различни групи хора.
Сините оттенъци се появяват при всеотдайните и жертвоготовни личности. Колкото повече един човек поставя своя Аз в служба на едно дело, толкова по-значителни стават сините нюанси.
В това отношение срещаме две напълно различни групи хора.
Има личности, които нямат навика да разгръщат своите мисловни способности, пасивни души, които така да се каже нямат какво друго да дадат на света, освен своето "добро сърце". Тяхната аура грее в приказно красиви оттенъци. Така изглежда и аурата на преданите, на религиозните натури. Състрадателните души и тези, които се отдават на благотворителност, имат подобен вид аура. Ако освен това, те са и интелигентни, тогава сините потоци преливат в зелени, или пък синьото получава един зелен оттенък.
към текста >>
Идеализмът и сериозното
отношение
към живота изглеждат оцветени в индигово синьо.
Колкото повече благочестието се доближава до религиозната екзалтация, толкова повече синьото преминава във виолетово.
Идеализмът и сериозното отношение към живота изглеждат оцветени в индигово синьо.
към текста >>
108.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
И в известно
отношение
, те са първата стъпка към личното ясновидство, понеже човекът е едно мисловно същество.
До познанието за описаната в тази книга Наука за Духа, може да се издигне всеки човек. Описания като тези, които тя съдържа, представляват един мисловен образ на висшите светове.
И в известно отношение, те са първата стъпка към личното ясновидство, понеже човекът е едно мисловно същество.
Той може да открие своя Път на познание, само ако вземе за отправна точка мисленето. А когато на неговия разум пред оставим един образ на висшите светове, в това има определен смисъл, макар и първоначално тук да става дума само за един разказ за висшите факти, върху които той все още няма непосредствен поглед. Защото самите мисли, които му предлагаме, представляват една сила, чието действие продължава в неговия собствен мисловен свят. Тя действува в човека и пробужда дремещите в него заложби.
към текста >>
Ако човек предварително определя своето
отношение
към даден факт, опирайки се на своите досегашни съждения, той се лишава от спокойното и всестранно въздействие, което този факт може да упражни върху него.
Още тук е загатнато и първото качество, което трябва да изгради у себе си този който иска да постигне личен поглед върху свръхсетивните факти и събития. Това е безрезервната, пълна и безкористна преданост, с която човешкото сърце се отнася към всички откровения, бликащи от самия човешки живот, както и от целия Космос.
Ако човек предварително определя своето отношение към даден факт, опирайки се на своите досегашни съждения, той се лишава от спокойното и всестранно въздействие, което този факт може да упражни върху него.
Всеки миг ученикът трябва да е в състояние да превърне себе си в празен съд, готов да поеме целия външен и чужд свят. Мигове на познанието са единствено онези, при които замлъкват всяко съждение и всяка критика, идващи от самите нас. Не става дума за това, дали сме по-мъдри от един или друг човек. Дори безразсъдното дете може да научи на нещо и най-великия мъдрец. И ако той би се обърнал към детето, опирайки се на своята мъдрост, все едно че вмъква почернено стъкло между себе си и това, което детето може да му открие*.(*Следователно, става ясно, че изискването за "безкористната преданост" съвсем не означава отричане от собствените съждения или потъване в една сляпа вяра.
към текста >>
Нека да се опитаме, например, да не осъждаме хората, които ни заобикалят; да не изграждаме
отношение
то си към тях с оглед на нашата симпатия или антипатия, нито с оглед на интелигентността или глупостта, които им приписваме, както обикновено се прави, а да положим усилия и ги разбирам такива, каквито са.
Нека да се опитаме, например, да не осъждаме хората, които ни заобикалят; да не изграждаме отношението си към тях с оглед на нашата симпатия или антипатия, нито с оглед на интелигентността или глупостта, които им приписваме, както обикновено се прави, а да положим усилия и ги разбирам такива, каквито са.
В този смисъл, най-добрите упражнения могат да се предприемат с хора, към които изпитваме неприязън. Нека подтиснем с всички сили тази неприязън и без никакво предубеждение да се отворим за въздействията, които се излъчват от тях.
към текста >>
Ако изпитвам симпатия към един човек, аз усещам преди всичко моето
отношение
към него.
Благодарение на тези упражнения, ние ставаме възприемчиви към всичко, което ни заобикаля. Обаче към възприемателната способност трябва де се прибави и правилната оценка за нещата. Докато сме склонни да се надценяваме за сметка на обкръжаващия ни свят, ние сами си затваряме достъпа до висшето познание. Всеки, който застава пред нещата и събитията в зависимост от удоволствието или болката, които те предизвикват у него, е твърде застрашен от подобно надценяване.
Ако изпитвам симпатия към един човек, аз усещам преди всичко моето отношение към него.
Ако позволя на моите съждения, на моето поведение, да зависят само от това чувство на удоволствие и симпатия, аз поставям на преден план моето лично мнение и го натрапвам на света. Аз искам, такъв какъвто съм да бъда приет от света, вместо напълно безкористно да го приема аз, и да му позволя да се изяви според действуващите в него сили. С други думи: Аз съм толерантен само към онова, което съвпада с моето лично мнение. Спрямо всичко друго, аз упражнявам една отблъскваща сила. Изобщо, докато човек е под влиянието на сетивния свят, той отблъсква от себе си всички несетивни влияния.
към текста >>
Съвсем по друг начин изглеждат нещата, когато аз разглеждам моето
отношение
към висшите области на съществуванието.
Съвсем по друг начин изглеждат нещата, когато аз разглеждам моето отношение към висшите области на съществуванието.
Те ми се откриват само тогава, когато навлизам в тях с ясно и строго подредено мислене. Тук единствено мисленето ще ме упъти за вярната посока, иначе изобщо не ще намеря своя път. Защото духовните закони, които са валидни в тези светове, далеч не са сгъстени до някакво физическо измерение и, следователно, не могат да упражнят върху мен каквато и да е принуда. Аз мога да следвам тези закони само дотолкова, доколкото моята мислеща природа е сродна с тях. Тук сам трябва да бъда сигурният водач на самия себе си.
към текста >>
Той се научава да определя значимостта на всяко събитие, според
отношение
то му към вечното и трайното.
Под въздействието на такива упражнения, човек скоро забелязва, какво огромно преобразяване става с него.
Той се научава да определя значимостта на всяко събитие, според отношението му към вечното и трайното.
В същото време той променя и цялостната си оценка към света. Душата му е обзета от нови и силни чувства. Преходното вече не го привлича както по-рано; за него то става част от вечността и неин символ. И човек просто обиква този вечен принцип, живец във всички неща. Той му става близък, както по-рано му беше близък преходния свят.
към текста >>
109.
ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_9 Теософия
Това, което физикът прави за да обясни светлинните явления след като призмата е разложила светлината на седем цвята същото извършва и духовният изследовател по
отношение
на душевния свят и неговата природа.
КЪМ СТР. 13-20 За някого би могло да изглежда, сякаш описаното в тази книга разделяне на човешкото същество произтича от едно чисто произволно обособяване на различни съставни части в цялостния душевен живот. Налага се да изтъкнем, че това разделяне на цялостния душевен живот има значение, подобно на онова, което установяваме при появата на седемте цвята, след като светлината е преминала през една призма.
Това, което физикът прави за да обясни светлинните явления след като призмата е разложила светлината на седем цвята същото извършва и духовният изследовател по отношение на душевния свят и неговата природа.
Седемте съставни части на душата далеч не са някаква абстрактна измислица, която важи в пълна сила и за седемте цвята, на които призмата разлага светлината. И в двата случая деленето се основава на самите факти и тяхната вътрешна природа. Разликата е тази, че седемте съставни цвята на светлината стават видими чрез един външен процес, докато седемте съставни части на душата стават видими чрез духовното наблюдение върху нейната истинска природа. А истинската природа на душата изобщо не може да бъде разбрана без споменатото обособяване на нейните седем части. Чрез трите си части: физическо тяло, жизнено тяло и душевно тяло, душата принадлежи към преходния свят; с другите си четири части тя пуска своите корени във вечността.
към текста >>
110.
01. УСЛОВИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Само в едно
отношение
условията тук се различават от тези в останалите области на човешкото познание и на човешката дейност: поради бедност и примитивна култура на среда, даден човек може да бъде възпрепятствуван в желанието си да усвои писането; докато за постигането на познания и способности във висшите светове не може да има никаква пречка за този, който сериозно е устремен към тях.
И както всеки може да усвои писмеността, ако приложи подходящи средства, така и всеки може да стане ученик и дори таен учител, ако избере подходящи за тази цел пътища.
Само в едно отношение условията тук се различават от тези в останалите области на човешкото познание и на човешката дейност: поради бедност и примитивна култура на среда, даден човек може да бъде възпрепятствуван в желанието си да усвои писането; докато за постигането на познания и способности във висшите светове не може да има никаква пречка за този, който сериозно е устремен към тях.
към текста >>
Ако искаш да развиеш плодотворно
отношение
към външния свят, трябва умело да се отнасяш към своите собствени чувства и представи.
Човек, който се нахвърля от едно сетивно впечатление към друго и е склонен към непрекъснато "разпиляване", не намира пътя към Тайната Наука. Окултният ученик не трябва да остава глух за впечатленията си от неговия богат вътрешен живот. Когато човек с богати и дълбоки душевни изживявания прекосява една красива планинска местност, той има други изживявания, различни от тези на човек с бедна душевност. Само вътрешните изживявания могат да ни дадат ключа за красотата на външния свят. В душата на човек, който пътува по море, могат да възникнат незначителни вътрешни изживявания; докато друг при същите условия ще долови вечното слово на мировия дух и ще му се открият много тайни от сътворението.
Ако искаш да развиеш плодотворно отношение към външния свят, трябва умело да се отнасяш към своите собствени чувства и представи.
Във всичките си проявления външният свят е преизпълнен с божествена красота; обаче най-напред трябва да я изживеем в собствената си душа, и едва после да я търсим всред външния свят.
към текста >>
111.
04. СТЕПЕНИ НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
По
отношение
на други неща, е необходимо просветление, преди да настъпи посвещение.
Впрочем далеч не е необходимо, тези три степени да бъдат преминати в такава последователност, че първата от тях да е изцяло постигната, преди да са започнати втората и третата. В някои неща човек може да се доближава до просветлението и посвещението, докато спрямо други да е още в степента на подготовка, преди да настъпи някакво просветление.
По отношение на други неща, е необходимо просветление, преди да настъпи посвещение.
За по-голяма яснота, в следващите страници ще разгледаме трите степени една след друга.
към текста >>
112.
05. А. ПОДГОТОВКА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
При това не трябва да се очаква, че ученикът ще стигне далеч, ако притъпи своите усещания по
отношение
на външния свят.
Скоро ще се убеди, че чувството, което по-рано при същите обстоятелства прелиташе бегло покрай съзнанието му, сега нараства, приемайки енергична и мощна форма. Той трябва да остави това ново чувство спокойно да отзвучи в душата му и сам да породи там дълбока и пълна тишина, затваряйки се за външния свят и следвайки единствено това, което душата нашепва в отговор на покълването и цъфтежа.
При това не трябва да се очаква, че ученикът ще стигне далеч, ако притъпи своите усещания по отношение на външния свят.
Първоначално той трябва да отправя пределно жив и точен поглед върху нещата. Едва тогава той ще се отдаде истински на възникващите в душата му чувства и мисли. В случаят важното е, че той насочва вниманието си в пълно вътрешно равновесие и върху двете душевни сили. Ако намери необходимото спокойствие и съумее да се отдаде на това, което възниква в душата му, след известно време той ще изживее следното.
към текста >>
Например, той трябва да изслушва хора, които в известно
отношение
стоят много по-ниско от него, като заглушава чувство на лично превъзходство.
Ученикът трябва да се самонаблюдава особено внимателно, за да не проникват подобни чувства в дълбините на душата му.
Например, той трябва да изслушва хора, които в известно отношение стоят много по-ниско от него, като заглушава чувство на лично превъзходство.
Особено полезно е да се изслушват децата. Дори и най-мъдрият може да научи безкрайно много от тях. По този начин човек се научава да изслушва другите напълно безкористно, изключвайки своите лични мнения и чувства. И когато се научи да изслушва безкритично дори най-противоположните становища, колкото и "нелепи" да са те, постепенно той стига дотам, че се слива с вътрешната същност на другия човек.
към текста >>
113.
07. КОНТРОЛ НАД МИСЛИТЕ И ЧУВСТВАТА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Обаче тъкмо в това
отношение
самият живот е превъзходна окултна школа, може би най-добрата от всички.
Окултният ученик сам трябва да търси подходящи възможности за изграждането на тези добродетели. В окултните школи те са предмет на систематично обучение.
Обаче тъкмо в това отношение самият живот е превъзходна окултна школа, може би най-добрата от всички.
Да гледаш спокоен една опасност право в лицето да преодоляваш без колебание всевъзможни трудности и пречки: ето част от задълженията на окултния ученик.
към текста >>
114.
08. ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Това чудесно качество се култивира по
отношение
на много от нещата, за които по-рано е говорил и специално за начина, по който е правил това.
Разбира се, това не е "клетва" в обикновения смисъл на думата. По скоро при тази нова степен от развитието се придобива определена опитност. Окултният кандидат се научава да прилага висшето познание в служба на човечеството. Едва сега той започва да разбира света по правилен начин. Не става дума за "премълчаване" на висшите истини, а за тактичното им прилагане в живота.
Това чудесно качество се култивира по отношение на много от нещата, за които по-рано е говорил и специално за начина, по който е правил това.
към текста >>
В това
отношение
Посветеният култивира в себе си точно определени способности, благодарение на които му се открива много от това, което остава скрито за непосветения.
Споменът на миналите опитности се оказва полезен тъкмо защото ми позволява да виждам новото. Ако не бих разполагал с определен минал опит, вероятно нямаше да виждам нито едно от качествата на даден предмет или дадено Същество. Опитът трябва да служи тъкмо за да виждам новото, а не за да съдя за него според критериите на миналото.
В това отношение Посветеният култивира в себе си точно определени способности, благодарение на които му се открива много от това, което остава скрито за непосветения.
към текста >>
115.
11. УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
В това
отношение
човек трябва да е напълно искрен и честен към себе си.
Често при изпълнението на нашите задължения ние се поставяме при вредни за здравето условия. Човек трябва точно да преценява кога да постави своя дълг по-високо от грижата за собственото си здраве. Колко много са нещата, от които той може да се откаже ако има здрава воля! В много случаи окултният ученик трябва да постави дългът над здравето, а понякога и над самия живот; обаче насладата никога. За него насладата може да е само едно средство за здравословен живот.
В това отношение човек трябва да е напълно искрен и честен към себе си.
Няма никакъв смисъл да се води аскетичен живот, ако решението произтича от мотиви, характерни за един или друг вид наслада. В аскетизма някой може да намери същия комфорт, какъвто друг намира в алкохолизма. И в този случай аскетизма ще бъде напълно безполезен в придобиването на висшето познание.
към текста >>
Навсякъде, където е необходимо, той трябва да изгражда справедливо
отношение
към живота.
Особено важен за окултния ученик е стремежът към пълно духовно здраве. Нездравият чувствен и мисловен живот във всички случаи ни отдалечава от пътищата към висшето познание. Тук решаващи са ясното, спокойно мислене, както и верният усет за нещата. Нищо не трябва да бъде толкова чуждо за окултния ученик, както склонността към мечтателство, лесна възбудимост, нервност, екзалтация и фанатизъм. Той е длъжен да обхваща всички ситуации в живота с верен поглед, да се ориентира точно при всички житейски обстоятелства, да позволява на външния свят да му говори с умерен и спокоен глас.
Навсякъде, където е необходимо, той трябва да изгражда справедливо отношение към живота.
Той трябва да избягва всяка едностранчивост и всяко напрежение в своите разсъждения и чувства. Ако окултният ученик не изпълни това условие, вместо във висшите светове, той ще попадне в света на своето собствено въображение. За него меродавно става не истината, а общоприетото мнение. За окултния ученик е по-добре да бъде "трезв", отколкото екзалтиран и фанатичен.
към текста >>
В тази област всеки може да започне промените единствено по
отношение
на себе си.
Така стигам съвсем близо до представата, че аз съм само малка частица от цялото човечество и съм солидарно отговорен за всичко, което става по света. Това съвсем не означава, че подобна мисъл трябва да се прояви в чисто външни и агитаторски действия. Най-напред тя трябва тихо да узрее в душата. Едва по-късно и постепенно тя ще се отрази и върху външното поведение на човека.
В тази област всеки може да започне промените единствено по отношение на себе си.
Безполезно е подобни неща да се превръщат във всеобщи изисквания за човечеството. Лесно е да се посочи какви трябва да бъдат хората; окултният ученик обаче работи в дълбините на душата, а не в нейните повърхностни пластове.
към текста >>
116.
13. НЕПРЕКЪСНАТОСТ НА СЪЗНАНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Намирайки се в тях, той установява, че спрямо сетивния свят те показват приблизително същото съ
отношение
, каквото в обикновения живот имат "действуващите" сетива спрямо "спящите" сетива.
Но той успява и в тази задача. Сега той може да пренася в будното си съзнание онези особени състояния до които се добира само по време на сънуването. И тогава сетивният свят грейва за него в съвършено нова светлина. Както един слепороден човек, след оперативно възстановяване на зрението, открива отново красотата и великолепието на физическия свят, така и ясновидецът се изправя пред новите качества и Същества на духовния свят. Сега той няма защо да чака своите сънища, за да се пренася в един по-висш свят, защото винаги, когато намери за уместно, може сам да предизвика необходимите за тази цел състояния.
Намирайки се в тях, той установява, че спрямо сетивния свят те показват приблизително същото съотношение, каквото в обикновения живот имат "действуващите" сетива спрямо "спящите" сетива.
Можем буквално да заявим: окултният ученик отваря новите сетива на душата си и започва да различава и вижда онези неща, които остават скрити за човешкото физическо тяло.
към текста >>
Специфичните изживявания по време на дълбок сън имат
отношение
тъкмо към тези представи и понятия.
Специфичните изживявания по време на дълбок сън имат отношение тъкмо към тези представи и понятия.
Ако предишните понятия са били аморфни и неточни, сега стават пълнозвучни и живи, така че могат да бъдат сравнени единствено със звуците и думите от сетивния свят. Човек усеща, как разрешението на загадките, над които напразно размишлява, се излива върху него от един по-висш свят под формата на звуци и думи. И сега той започва да свързва в едно цяло послание от другия свят с нещата от обикновения живот. Всичко, което по-рано достигаше само до неговите мисли, сега се превръща в такова непосредствено и живо изживяване, каквото е характерно за сетивния свят. От друга страна, оказа се, че нещата и съществата от сетивния свят, не са просто това, което ни говорят за тях нашите сетивни възприятия.
към текста >>
117.
14. РАЗКЪСВАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА В ХОДА НА ОКУЛТНОТО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Вярно е, че в този случай
отношение
то им към човека се определя от още по-висши фактори, и че то се променя, ако човек пристъпи в непознатия досега свят в пълно съзнание.
Обаче не трябва да забравяме: Враждебните спрямо живота сили съществуват и за тези, които не знаят нищо за тях.
Вярно е, че в този случай отношението им към човека се определя от още по-висши фактори, и че то се променя, ако човек пристъпи в непознатия досега свят в пълно съзнание.
За тази цел той трябва да извиси личното си битие и неимоверно да разшири полето на своите действия. Една сериозна опасност дебне окултния ученик само тогава, когато поради нетърпение и гордост си припише твърде рано известна самостоятелност спрямо определени свръхсетивни опитности, без да изчака подробно запознаване със законите на свръхсетивния свят. Смирение и скромност, в тази област са не по-малко важни качества, отколкото в обикновения живот. И ако окултният ученик действително ги притежава, може да е сигурен, че навлизането му във висшите светове няма да представлява никаква опасност за неговото здраве и за неговия живот. Преди всичко, не бива да се пропуска никакво противоречие между висшите опитности и изисквания на обикновения живот.
към текста >>
Ето защо е така необходимо будният живот на окултният ученик да бъде нормален и здрав във всяко
отношение
.
Защото ако грешката е направена и една от трите сили изпадне в безредие, висшата душа идва като един вид преждевременно родена. Необузданата сила напира и изпълва цялата личност на човека и за дълго време изобщо не може да се очаква, че равновесието ще бъде възстановено. Ако за обикновения човек е една безобидна характерова особеност това, дали той е предимно волева, чувствена или мисловна натура, за окултния ученик този факт добива чудовищни размери и го лишава от толкова необходимите за живота нормални човешки реакции. Впрочем опасността става действително сериозна едва в мига, когато окултният ученик е вече в състояние да пренася изживяванията си от дълбокия сън в своето будно съзнание. И доколкото дълбокият сън е обхванат от просветление денем сетивният живот направляван от общовалидните космически закони действува уравновесяващо върху душата.
Ето защо е така необходимо будният живот на окултният ученик да бъде нормален и здрав във всяко отношение.
Колкото повече се стреми да отговори на вътрешните изисквания за здравословно поддържане на тяло, душа и Дух, толкова по-добре е за него Жалко ще бъде, ако всекидневният живот му се отразява възбуждащо или подтискащо, причинявайки колебания във вътрешния му душевен живот. Той е длъжен да издири всичко, което подпомага неговите сили и способности, осигурявайки му хармоничен и здрав живот в околната среда. Обратно, трябва да избягва всичко, което руши тази хармония, внасяйки в живота му неспокойствие и припряност. Тук не става дума за едно външно овладяване на неспокойствието, а да избегнем постоянните колебание в мислите, в намеренията и в телесното здраве. Всичко това е по-трудно постижимо за окултния ученик, отколкото за обикновения човек.
към текста >>
118.
КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Знаменито беше станало грубото изказване, което бе направено по онова време, че “мислите стоят приблизително в същото съ
отношение
с мозъка, в както жлъчката с черния дроб”.
За онзи, който проследява хода на научното развитие в последните десетилетия, не може да има никакво съмнение, че в това развитие се подготвя един мощен поврат. Днес звучи съвършено различно от преди, когато един природоизследовател се изказва върху така наречените загадки на съществуването. Към средата на 19-то столетие някои от най-смелите духове виждаха в научния материализъм единственото вероизповедание, което може да има някой, който е запознат с новите резултати на научното изследване.
Знаменито беше станало грубото изказване, което бе направено по онова време, че “мислите стоят приблизително в същото съотношение с мозъка, в както жлъчката с черния дроб”.
Това изказване направи Карл Фогт, който в своята книга “Наивна вяра и наука” както и в други произведения обяви за превъзмогнато всичко, което не довежда духовната дейност, душевния живот до механизма на нервната система и на мозъка така, както физикът обяснява, че движението на стрелките произлиза от механизма на часовника. Това беше времето, когато книгата на Лудвиг Бюхнер “Сила и материя” беше станала един вид евангелие за широк кръг от образовани хора. Можем да кажем, че отлични, задълбочени и независимо мислещи глави стигнаха до подобни убеждения чрез силното впечатление, което бяха направили успехите на естествената наука в по- ново време. Неотдавна микроскопът беше научил хората, че живите същества се състоят от техните най-малки частици, клетките. Геологията, учението за образуването на Земята беше стигнала дотам да обяснява развитието на нашата планета според същите закони, които действат и днес.
към текста >>
И материалистите можаха да си кажат тогава, че в това
отношение
са спечелили победа над привържениците на духовния светоглед.
Особено 50-те, 60-те и 70-те години на 19-то столетие са тези, които могат да бъдат отбелязани като кулминация на материализма. През тези години обяснението на духовните и душевните явления като чисто механически процеси упражни истински въодушевяващо влияние върху хората.
И материалистите можаха да си кажат тогава, че в това отношение са спечелили победа над привържениците на духовния светоглед.
Също и такива, които не бяха тръгнали от естественонаучните проучвания, влязоха в редовете на техните последователи. Ако още Бюхнер, Фогт, Молешот и други бяха градили върху чисто естественонаучни предпоставки, то в 1872 г. в своята книга “Стара и нова вяра” Давид Фридрих Щраус се опита да намери опорни точки за новото изповедание, опирайки се на своите богословски и философски познания. Още преди няколко десетилетия с книгата си “Животът на Исус” той се намеси в духовния живот по един впечатляващ начин. Той изглеждаше въоръжен с цялото богословско и философско образование на неговото време.
към текста >>
Оказа се, че по
отношение
на тези явления за действително мислещия човек материалистичният възглед е напълно недостатъчен.
По-нататък постоянно се увеличаваха фактите, които показаха невъзможността на опита да бъде изградена една психология на основата на материалните явления. Науката бе принудена да проучи определени “анормални” явления на душевния живот като хипнотизма, внушението, сомнамбулизма.
Оказа се, че по отношение на тези явления за действително мислещия човек материалистичният възглед е напълно недостатъчен.
Това не бяха никакви нови факти, с които хората се запознаваха. Напротив, това бяха явления, които са били проучвани от древни времена до началото на 19-то столетие, които обаче бяха изоставени настрана като неудобни през време на кулминацията на материализма.
към текста >>
119.
ИЗ ХРОНИКАТА АКАША ПРЕДГОВОР
GA_11 Из Хрониката Акаша
Нека само сравним описанията, които различни историци дават върху едно и също нещо и ние скоро ще видим, на каква несигурна почва се стои в това
отношение
.
Чрез обикновената история човек може да се запознае само с една малка част от това, което човечеството е преживяло в миналите времена. Историческите документи хвърлят светлина само върху няколко хилядолетия. А също и това, което науката за старите култури, палеонтологията, археологията и геологията могат да ни научат, е съвсем ограничено. И към тази ограниченост се прибавя също и несигурността на всичко, което е изградено върху външни свидетелства. Нека само помислим, как се изменя картината на нещо, намиращо се недалеч назад в миналото, или картината на един народ, когато са намерени нови исторически документи.
Нека само сравним описанията, които различни историци дават върху едно и също нещо и ние скоро ще видим, на каква несигурна почва се стои в това отношение.
Всичко, което принадлежи на външния сетивен свят, подлежи на времето. А времето също и разрушава това, което се е родило във времето. Официалната история обаче е заставена да ползва това, което е било запазено от времето. Никой не може да каже, когато се задоволява само с външните документи, дали това, което е запазено, е било същественото. Но всичко, което се ражда във времето, има своя произход във вечното.
към текста >>
Когато човекът по този начин разшири своята познавателна способност, по
отношение
познанието на миналото той вече не ще бъде принуден да ползва външните документи.
Но на човека са открити пътищата за възприятие на вечното. Той може да развие дремещите в него сили така, че да може да познае това вечно. В статиите върху въпроса: “Как се постигат познания за висшите светове? ”, които излязоха от печат под формата на книга, се показва това развитие. Тези статии постепенно също ще покажат, че на определена висша степен на неговата познавателна способност човекът може да проникне и до вечния произход на преходните във времето неща.
Когато човекът по този начин разшири своята познавателна способност, по отношение познанието на миналото той вече не ще бъде принуден да ползва външните документи.
Тогава той ще може да вижда това, което не е сетивно възприемаемо при събитията, което никакво време не може да разруши. От преходната история той ще премине към една непреходна история. Но тази история е написана с други букви, различни от обикновените. В гнозиса, в теософията тя се нарича “Акашова летопис”.
към текста >>
И тук от хилядолетия царува такова съвпадение, че с него не може да се сравни съгласуваността между официалните историци даже и по
отношение
на едно столетие.
Също и в тази област никой човек, колкото и високо да стои, не е предпазен от грешки. Затова не трябва непременно да мислим, че съобщения, произхождащи от такива духовни източници, винаги отговарят на истината. Но сигурността на наблюдението тук е далеч по-голяма отколкото във външния сетивен свят. И това, което различни посветени могат да съобщят относно историята и предисторията, по същество ще съвпада с истината. Фактически такава история и предистория съществува във всички окултни школи.
И тук от хилядолетия царува такова съвпадение, че с него не може да се сравни съгласуваността между официалните историци даже и по отношение на едно столетие.
към текста >>
120.
НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
При съвършено нови условия атлантецът винаги беше принуден отново да изпитва нещата, докато на съвременния човек много неща му са спестени в това
отношение
, защото той е въоръжен с правила.
Ето защо в онези времена също и всяко обучение беше различно от обучението в по-късни времена. То не се стремеше да въоръжи детето с правила, да изостри неговия ум. Поскоро животът му се представяше в нагледни образи, така че по-късно то можеше да си спомни за колкото е възможно повече неща, когато трябваше да действа в дадени условия. Когато детето израстваше и навлизаше в живота, при всичко, което трябваше да върши, то си спомняше, че нещо подобно му е било представяно през време на неговото обучение. То най-добре се справяше, когато новият случай беше подобен на някой такъв, който вече беше видяло.
При съвършено нови условия атлантецът винаги беше принуден отново да изпитва нещата, докато на съвременния човек много неща му са спестени в това отношение, защото той е въоръжен с правила.
Той може да прилага тези правила също и в случаи, които още не е срещал. Една такава система на възпитанието придаваше на целия живот нещо еднообразно. В течение на много дълги периоди нещата се вършеха постоянно по същия начин. Вярната памет не позволяваше да се появи нищо, което да прилича макар и малко на бързината на нашия днешен прогрес. Хората вършеха това, което са “виждали” по-рано.
към текста >>
Рмоахалите чувствуваха това изобилие от сили изцяло като дар на могъщата природа; и това тяхно
отношение
към природата носеше религиозен характер.
Когато се говори за вълшебна сила на думите, се загатва за нещо, което за тези хора беше далеч по-действително, отколкото за съвременността. Когато рмоахалецът произнасяше една дума, той развиваше сила, подобна на самия предмет, който обозначаваше. На това се основа, че думите от онова време имаха лечебна сила, че те действаха благоприятно върху растежа на растенията, че можеха да опитомяват животните и още други подобни действия. Всичко това намаля все повече и повече по сила при по-късните подраси на Атлантида. Бихме могли да кажем, че изобилието на природна сила постепенно се изгуби.
Рмоахалите чувствуваха това изобилие от сили изцяло като дар на могъщата природа; и това тяхно отношение към природата носеше религиозен характер.
Особено говорът беше нещо свещено за тях. И невъзможна беше злоупотребата с определени звуци, в които се криеше една особена сила. Всеки човек чувствуваше, че такава злоупотреба би му донесла голяма вреда. Вълшебството на подобни думи би се превърнало в противоположнст; използуваното по правилен начин би донесло благословение; приложено по престъпен начин то би било във вреда на причинителя. С определена невинност на чувството рмоахалите приписваха тяхната сила по-малко на себе си, отколкото на действуващата в тях божествена природа.
към текста >>
121.
ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Но тази маса имаше ръководители, които по
отношение
на техните способности изпъкваха високо над нея.
Това, което в предишното изложение бе казано за четвъртата коренна раса, за атлантците, се отнася за голямата маса от човечеството.
Но тази маса имаше ръководители, които по отношение на техните способности изпъкваха високо над нея.
Мъдростта, която тези ръководители притежаваха и силите, които те владееха, не можеха да се постигнат чрез никакво Земно възпитание. Те им бяха дарени от висши същества, които не принадлежаха непосредствено към Земята. Естествено беше, че голямата маса от хората чувствуваше тези ръководители като същества от по-висше естество, като “пратеници” на боговете. Защото това, което тези ръководители знаеха и можеха да извършват, не можеше да се постигне с човешките сетивни органи и с човешкия ум. Обикновените хора ги почитаха като “пратеници на боговете” и приемаха техните заповеди, техните повеления, а също и тяхното учение.
към текста >>
122.
ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Това, което Хрониката Акаша показва по
отношение
на това възпитание на децата, надминава всичко, което съвременният човек може да обрисува в най-смелата си фантазия.
Това, което Хрониката Акаша показва по отношение на това възпитание на децата, надминава всичко, което съвременният човек може да обрисува в най-смелата си фантазия.
Понасянето на горещина до изгарящ пек, пробождането на тялото с остри предмети бяха съвсем обикновени процедури. Различно беше възпитанието на момичетата. Също и женските деца бяха закалявани; обаче всичко останало беше така устроено, че децата да развиват една силна фантазия. Например момичетата бяха излагани на бурята, за да почувствуват спокойно нейната страшна красота; те трябваше без страх да гледат борбите на мъжете, проникнати само от чувството за мощта и силата, които виждаха пред себе си. Чрез това при тях се развиваха заложбите за мечтание, за фантазиране; тези качества бяха особено високо ценени.
към текста >>
От тях излизаха хората, които във всяко
отношение
ставаха владетели на другите.
Това, което по-късното човечество извършваше чрез обмисляне, чрез комбиниране, тогава имаше характер на инстинктивна дейност. Думата “инстинкт” тук не бива да се употребява в същия смисъл, както сме свикнали да я прилагаме за животните. Защото това, което лемурийците вършеха, надвишава извънредно много всичко онова, което животинският свят може да извърши чрез инстинкта. То надвишаваше даже и това, което от тогава досега като изкуства и науки човечеството е усвоило чрез паметта, ума и фантазията. Ако бихме искали да употребим един израз за тези заведения, който да улесни разбирането ни, бихме могли да ги наречем “висши училища за силите на волята и за ясновиждащата сила на представата”.
От тях излизаха хората, които във всяко отношение ставаха владетели на другите.
Трудно е днес с думи да се даде една правилна представа за всички тези отношения. Защото от тогава насам всичко на Земята се е изменило. Самата природа и целият човешки живот бяха различни; ето защо и работата на човека и отношението на човек към човека бяха съвсем различни.
към текста >>
Самата природа и целият човешки живот бяха различни; ето защо и работата на човека и
отношение
то на човек към човека бяха съвсем различни.
То надвишаваше даже и това, което от тогава досега като изкуства и науки човечеството е усвоило чрез паметта, ума и фантазията. Ако бихме искали да употребим един израз за тези заведения, който да улесни разбирането ни, бихме могли да ги наречем “висши училища за силите на волята и за ясновиждащата сила на представата”. От тях излизаха хората, които във всяко отношение ставаха владетели на другите. Трудно е днес с думи да се даде една правилна представа за всички тези отношения. Защото от тогава насам всичко на Земята се е изменило.
Самата природа и целият човешки живот бяха различни; ето защо и работата на човека и отношението на човек към човека бяха съвсем различни.
към текста >>
Даже тези човеци-животни по
отношение
на тяхното външно устройство и начина на техния живот бяха напълно различни от споменатата малка част.
Нашите малки папрати бяха тогава дървета и образуваха мощни гори. Днешните висши млекопитаещи животни не съществуваха. Една голяма част от човечеството обаче се намираше на такава ниска степен на развитие, че трябва да го назовем направо животинско. Общо взето това, което е описано тук за лемурийците, важи само за една малка част от тези хора. Другата част живееше животински живот.
Даже тези човеци-животни по отношение на тяхното външно устройство и начина на техния живот бяха напълно различни от споменатата малка част.
Те не се различаваха особено от нисшите млекопитаещи животни, които също и във външната си форма им приличаха в известно отношение.
към текста >>
Те не се различаваха особено от нисшите млекопитаещи животни, които също и във външната си форма им приличаха в известно
отношение
.
Днешните висши млекопитаещи животни не съществуваха. Една голяма част от човечеството обаче се намираше на такава ниска степен на развитие, че трябва да го назовем направо животинско. Общо взето това, което е описано тук за лемурийците, важи само за една малка част от тези хора. Другата част живееше животински живот. Даже тези човеци-животни по отношение на тяхното външно устройство и начина на техния живот бяха напълно различни от споменатата малка част.
Те не се различаваха особено от нисшите млекопитаещи животни, които също и във външната си форма им приличаха в известно отношение.
към текста >>
Не много преди това по
отношение
на тяхното вътрешно устройство хората бяха още твърде различни.
Трябва да си представим, че в това време човешкото тяло беше още нещо пластично и гъвкаво. То постоянно се преобразуваше, когато вътрешният живот се променяше.
Не много преди това по отношение на тяхното вътрешно устройство хората бяха още твърде различни.
Външното влияние на местността и на климата там беше решаващо за устройството на това тяло. Едва в споменатата колония тялото на човека все повече ставаше израз на неговия вътрешен душевен живот. Колонията имаше същевременно една напреднала, външно благородно устроена човешка форма. Трябва да кажем: Чрез това, което ръководителите бяха направили, те създадоха първо правилната форма на човека. Това стана обаче съвсем бавно и постепенно.
към текста >>
123.
РАЗДЕЛЯНЕ НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Вследствие на физическото развитие човечеството върви напред от поколение на поколение, образува нови племена и раси; чрез вътрешното развитие отделните хора израстват до вътрешно съвършенство, стават знаещи, мъдреци, хора на изкуството, техници и т.н.. Във физическо
отношение
човечеството върви напред от една раса към друга, чрез физическото развитие всяка раса предава на следващите по наследство нейните сетивно възприемаеми качества.
Така те станаха подбудителите на човешката мъдрост. Ето защо те са наречени Носители на светлината (Луцифер). Следователно детското човечество имаше два вида ръководители: Същества на мъдростта и същества на любовта. Човешката природа беше впрегната между любовта и мъдростта, когато тя прие на Земята нейната днешна форма. Чрез съществата на любовта тя бе подбудена за физическо развитие, чрез съществата на мъдростта към усъвършенствуване на вътрешната си същност.
Вследствие на физическото развитие човечеството върви напред от поколение на поколение, образува нови племена и раси; чрез вътрешното развитие отделните хора израстват до вътрешно съвършенство, стават знаещи, мъдреци, хора на изкуството, техници и т.н.. Във физическо отношение човечеството върви напред от една раса към друга, чрез физическото развитие всяка раса предава на следващите по наследство нейните сетивно възприемаеми качества.
Тук царува законът на наследствеността. Децата носят в себе си характерните физически черти на бащите. Но освен това съществува едно духовно-душевно усъвършенствуване, което може да прогресира само чрез развитието на самата душа. И с това ние стоим пред закона на душевното развитие сред Земното съществуване. То е свързано със закона и тайната на раждането и смъртта, за който също ще говорим по-нататък.
към текста >>
124.
ХИПЕРБОРЕЙСКАТА И ПОЛЯРНАТА ЕПОХА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Днес много лесно можем да бъдем упрекнати във фантастичност по
отношение
на такива неща.
Следващото изложение от Хрониката Акаша води в онези времена на миналото, които предхождат описаното в предишните глави. Начинанието, което предприемаме с тези съобщения, може би, е още посмело в очите на материалистическия начин на мислене, типичен за нашата съвременност, отколкото описаното в досегашните изложения.
Днес много лесно можем да бъдем упрекнати във фантастичност по отношение на такива неща.
Когато знаем, колко далеч е за образования в естествените науки човек в смисъла на днешното време да приеме сериозно тези неща – за да ги споделим – ни дава опора само съзнанието, че се описват сведения единствено в смисъла на духовните опитности. Тук не се казва нищо, което да не е било грижливо изпитано със средствата на духовната наука. Нека природоизследователят бъде толкова толерантен по отношение на духовната наука, колкото последната е толерантна спрямо естествено-научния начин на мислене. (Виж моята книга “Възгледи за света и за живота през 19-то столетие”, където вярвам да съм показал, че зная да ценя материалистическия естествено-научен възглед.)*/* През 1914 последва ново издание на произведението, допълнено с “Предистория на западната философия, разширена до съвременността” под заглавието “Загадките на философията в нейната история” Събр. Съч.18./ За онези обаче, които имат склонност към тези духовнонаучни неща, бих искал да отбележа още нещо особено по отношение на сегашното описание.
към текста >>
Нека природоизследователят бъде толкова толерантен по
отношение
на духовната наука, колкото последната е толерантна спрямо естествено-научния начин на мислене.
Следващото изложение от Хрониката Акаша води в онези времена на миналото, които предхождат описаното в предишните глави. Начинанието, което предприемаме с тези съобщения, може би, е още посмело в очите на материалистическия начин на мислене, типичен за нашата съвременност, отколкото описаното в досегашните изложения. Днес много лесно можем да бъдем упрекнати във фантастичност по отношение на такива неща. Когато знаем, колко далеч е за образования в естествените науки човек в смисъла на днешното време да приеме сериозно тези неща – за да ги споделим – ни дава опора само съзнанието, че се описват сведения единствено в смисъла на духовните опитности. Тук не се казва нищо, което да не е било грижливо изпитано със средствата на духовната наука.
Нека природоизследователят бъде толкова толерантен по отношение на духовната наука, колкото последната е толерантна спрямо естествено-научния начин на мислене.
(Виж моята книга “Възгледи за света и за живота през 19-то столетие”, където вярвам да съм показал, че зная да ценя материалистическия естествено-научен възглед.)*/* През 1914 последва ново издание на произведението, допълнено с “Предистория на западната философия, разширена до съвременността” под заглавието “Загадките на философията в нейната история” Събр. Съч.18./ За онези обаче, които имат склонност към тези духовнонаучни неща, бих искал да отбележа още нещо особено по отношение на сегашното описание. В следващото изложение ще се опишат особено важни неща. И всичко се отнася до отдавна преминали времена. Разчитането на Хрониката Акаша не е особено лесно.
към текста >>
Съч.18./ За онези обаче, които имат склонност към тези духовнонаучни неща, бих искал да отбележа още нещо особено по
отношение
на сегашното описание.
Днес много лесно можем да бъдем упрекнати във фантастичност по отношение на такива неща. Когато знаем, колко далеч е за образования в естествените науки човек в смисъла на днешното време да приеме сериозно тези неща – за да ги споделим – ни дава опора само съзнанието, че се описват сведения единствено в смисъла на духовните опитности. Тук не се казва нищо, което да не е било грижливо изпитано със средствата на духовната наука. Нека природоизследователят бъде толкова толерантен по отношение на духовната наука, колкото последната е толерантна спрямо естествено-научния начин на мислене. (Виж моята книга “Възгледи за света и за живота през 19-то столетие”, където вярвам да съм показал, че зная да ценя материалистическия естествено-научен възглед.)*/* През 1914 последва ново издание на произведението, допълнено с “Предистория на западната философия, разширена до съвременността” под заглавието “Загадките на философията в нейната история” Събр.
Съч.18./ За онези обаче, които имат склонност към тези духовнонаучни неща, бих искал да отбележа още нещо особено по отношение на сегашното описание.
В следващото изложение ще се опишат особено важни неща. И всичко се отнася до отдавна преминали времена. Разчитането на Хрониката Акаша не е особено лесно.
към текста >>
По
отношение
на съществуващите по-рано състояния не можеше да се говори за смърт.
С това е достигната важна степен в развитието на човечеството. Душата се е оттеглила от непосредственото въздействие върху физическото тяло. Това тяло е предадено напълно на физическия и химическия материален свят. То се разлага в момента, в който душата не може вече да господства над него със своята дейност. И сега всъщност се явява това, което се нарича “смърт”.
По отношение на съществуващите по-рано състояния не можеше да се говори за смърт.
При делението майчината форма продължаваше да живее във формите на дъщерите. Защото в тези форми действаше цялата преобразена душевна сила също както по-рано във формата на майката. При делението не остава нищо, в което да няма душа. Сега нещата се изменят. Щом душата няма вече власт над физическото тяло, последното е подчинено на законите на външния свят, т.е.
към текста >>
125.
ОТДЕЛЯНЕТО НА ЛУНАТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
В сравнение с това, което е човекът по-късно, в душевно
отношение
трябва да си го представим като полуспящ, като имащ още едно сумрачно съзнание на тази степен.
Трябва напълно да си изясним, че човекът едва по-късно постепенно прие в своето тяло гъстата материя, която днес той усеща като своя. Ако искаме да си съставим представа за неговото тяло на степента на развитие, за която говорихме сега, ние ще можем да направим това най-добре, ако си го представим подобно на водна пара или на висящ във въздуха облак. Само че тази представа естествено съвсем бегло изразява действителността. Защото огненият облак “човек” е вътрешно оживен и организиран.
В сравнение с това, което е човекът по-късно, в душевно отношение трябва да си го представим като полуспящ, като имащ още едно сумрачно съзнание на тази степен.
Всичко, което можем да наречем интелигентност, ум и разум му липсва. Той повече плува, отколкото върви напред, назад и настрани със своите четири, подобни на крайници органи. За душата на тези същества вече разказахме някои неща.
към текста >>
126.
НЯКОИ НЕОБХОДИМИ МЕЖДИННИ ЗАБЕЛЕЖКИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Ние ще видим, че на първо време тези наименования нямат общо с днешните небесни тела, които носят тези имена във физическата астрономия, въпреки че в по-широк смисъл за един напреднал мистик съществува дадено
отношение
към тях.
В тези разглеждания трябва да започнем със съобщения, които се отнасят до развитието на човека и на свързаните с него същества преди “Земния период”. Защото когато човекът започна да свързва своята съдба с планетата, която наричаме “Земя”, той беше изминал вече редица степени на развитието, чрез които, така да се каже, той се подготви за Земното съществуване. Трябва да различим три такива степени и те се наричат три планетни степени на развитието. Имената, които се употребяват в духовната наука за тези степени, са Сатурнов период, Слънчев период и Лунен период.
Ние ще видим, че на първо време тези наименования нямат общо с днешните небесни тела, които носят тези имена във физическата астрономия, въпреки че в по-широк смисъл за един напреднал мистик съществува дадено отношение към тях.
Казва се също, че преди да стъпи на Земята, човекът е обитавал други планети. Обаче под тези “други планети” трябва да разбираме предишните състояния от развитието на Земята и на нейните обитатели. Земята заедно с всички същества, които й принадлежат, е минала през трите състояния на Сатурновото, Слънчевото и Лунното съществуване, преди да стане “Земя”. Сатурн, Слънце и Луна са така да се каже трите въплъщения на Земята в миналото време. И това, което в тази връзка се нарича Сатурн, Слънце, Луна, (или Старият Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна) днес не съществува като физическа планета, както предишните въплъщения на един човек не съществуват вече наред с неговото днешно въплъщение.
към текста >>
н.. В това
отношение
той трябва да упражнява най-голямо смирение и да бъде напълно наясно върху факта, че всяко спекулиране, всяко умствено философстване и т. н.
Окултният изследовател предварително вижда това, което може да се реализира едва чрез човешката свобода. Че това е възможно, могат да ни дадат представа следващите съобщения. Само че трябва да изясним една съществена разлика между предопределението на фактите чрез физическата наука и онова чрез духовното познание. Физическата наука почива на разбиранията на ума и затова нейното пророчество е също само нещо умствено, зависимо от преценки, заключения, комбинации и др.. Предсказването чрез духовното познание произхожда от едно действително по-висше виждане или възприемане. Даже окултният изследовател най-строго трябва да избягва да си представя всичко, което почива на размишление, комбиниране, спекулация и т.
н.. В това отношение той трябва да упражнява най-голямо смирение и да бъде напълно наясно върху факта, че всяко спекулиране, всяко умствено философстване и т. н.
са вредни за истинското виждане. Тези подходи принадлежат на по-низшата човешка природа, а истински по-висшето познание започва едва там, където тази природа се издига до по-висшата същност на човека. С това само по себе си не се казва нищо против тези подходи, които в тяхната област не само са оправдани, а също и единствено правилните. Само по себе си нищо не е по-висше или по-низше, а само когато условно се постави в отношение едно към друго. И това, което в едно отношение стои високо, в друга насока може да стои много ниско.
към текста >>
Само по себе си нищо не е по-висше или по-низше, а само когато условно се постави в
отношение
едно към друго.
Даже окултният изследовател най-строго трябва да избягва да си представя всичко, което почива на размишление, комбиниране, спекулация и т. н.. В това отношение той трябва да упражнява най-голямо смирение и да бъде напълно наясно върху факта, че всяко спекулиране, всяко умствено философстване и т. н. са вредни за истинското виждане. Тези подходи принадлежат на по-низшата човешка природа, а истински по-висшето познание започва едва там, където тази природа се издига до по-висшата същност на човека. С това само по себе си не се казва нищо против тези подходи, които в тяхната област не само са оправдани, а също и единствено правилните.
Само по себе си нищо не е по-висше или по-низше, а само когато условно се постави в отношение едно към друго.
И това, което в едно отношение стои високо, в друга насока може да стои много ниско. – Обаче това, което трябва да бъде познато чрез виждане, то не може да бъде постигнато чрез чисто размишление и чрез най-прекрасните комбинации на ума. Един човек, колкото и да е остроумен в обикновения смисъл на думата, няма полза от това остроумие за опознаването на свръхсетивните истини. Той трябва даже да се откаже от това “остроумие” и да се отдаде единствено на по-висшето виждане. Тогава той ще вижда по този начин нещата без неговото остроумно размишление, също както възприема цветята в полето.
към текста >>
И това, което в едно
отношение
стои високо, в друга насока може да стои много ниско.
н.. В това отношение той трябва да упражнява най-голямо смирение и да бъде напълно наясно върху факта, че всяко спекулиране, всяко умствено философстване и т. н. са вредни за истинското виждане. Тези подходи принадлежат на по-низшата човешка природа, а истински по-висшето познание започва едва там, където тази природа се издига до по-висшата същност на човека. С това само по себе си не се казва нищо против тези подходи, които в тяхната област не само са оправдани, а също и единствено правилните. Само по себе си нищо не е по-висше или по-низше, а само когато условно се постави в отношение едно към друго.
И това, което в едно отношение стои високо, в друга насока може да стои много ниско.
– Обаче това, което трябва да бъде познато чрез виждане, то не може да бъде постигнато чрез чисто размишление и чрез най-прекрасните комбинации на ума. Един човек, колкото и да е остроумен в обикновения смисъл на думата, няма полза от това остроумие за опознаването на свръхсетивните истини. Той трябва даже да се откаже от това “остроумие” и да се отдаде единствено на по-висшето виждане. Тогава той ще вижда по този начин нещата без неговото остроумно размишление, също както възприема цветята в полето. Нищо не помага на човека да размишлява как изглежда една ливада; тук всяко остроумие е безсилно, (ако той не я види).
към текста >>
Ние ще сгрешим напълно, ако в същия смисъл както при човека, по
отношение
на съзнанието, за което става дума тук, останем във физическия свят.
Само че съзнанието, което стои в основата на пчелното семейство или мравешкото общество не може да бъде намерено в същия физически свят, в който съществува обикновеното човешко съзнание. За да покажем положението на нещата, можем да се изразим по следния начин. Ние намираме човека във физическия свят. И неговите физически органи, целият негов строеж са устроени така, че ние търсим неговото съзнание първо в този физически свят. Не е така при пчелното семейство или при мравуняка.
Ние ще сгрешим напълно, ако в същия смисъл както при човека, по отношение на съзнанието, за което става дума тук, останем във физическия свят.
Не, тук напротив ние трябва да си кажем: За да намерим подреждащата същност на пчелното семейство или на мравешкия народ, ние не можем да останем в света, в който пчелите или мравките живеят с тяхното физическо тяло. “Съзнателният дух” при тях трябва да се търси в един друг свят. Същият съзнателен дух, който при човека живее във физическия свят, за горепосочените колонии трябва да се търси в един свръхсетивен свят. Ако човекът би могъл да се издигне със своето съзнание в този свръхсетивен свят, той би могъл да поздрави там „духа на мравките” или „духа на пчелите” в пълна съзнателност като свои сестрински същества. Ясновидецът действително може това.
към текста >>
Тогава те са свързани “по-хлабаво”, така че мозъкът на ясновидеца може да бъде сравнен в определено
отношение
с един мравуняк, макар и анатомично разкъсването на мозъчните клетки (молекули) да не може да се докаже.
То даже е станало по определен начин при ясновидците вече в настоящето. Фактът, че съзнанието на днешния човек работи във физическия свят, почива на това, че неговите физически частици – мозъчните и нервни клетки – стоят в съвършено определена връзка едни с други. Това, което бе изнесено в “Как се постигат познания за висшите светове? ” трябва да бъде посочено също и тук. При по-висшето развитие на човека обикновената връзка на мозъчните клетки действително се премахва.
Тогава те са свързани “по-хлабаво”, така че мозъкът на ясновидеца може да бъде сравнен в определено отношение с един мравуняк, макар и анатомично разкъсването на мозъчните клетки (молекули) да не може да се докаже.
Отделните молекули на мравуняка – именно самите мравки – са били здраво свързани помежду си в едно далечно минало, както молекулите на човешкия мозък. Тогава отговарящото на тях съзнание е било във физическия свят, както днес човешкото съзнание. И когато в бъдеще човешкото съзнание ще се движи в “по-висши” светове, тогава връзката на сетивните части във физическия свят ще бъде толкова разхлабена, както тази между днешните отделни мравки. Това, което някога ще се изпълни за всички хора, се изпълнява още днес с мозъка на ясновидеца, само че никакъв инструмент на сетивния свят не е достатъчно развит, за да докаже изпреварващото развитие на такъв ясновидец, при който става това разхлабване. Както при пчелите се раждат три категории, царица, търтеи и работнички, така в “мозъка на ясновидеца” се раждат три категории молекули, всъщност отделни, живи същности, които пренесеното в един по-висш свят съзнание на ясновидеца довежда до съзнателно задружно действие.
към текста >>
127.
ЗА ПРОИЗХОДА НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Напротив, той се издига до далеч по-висше състояние, което в известно
отношение
е подобно на първичното състояние.
То е напълно притъпено. Трудно е да си съставим представа за притъпеността, защото даже притъпеността на съня е с една степен по-ясна от това съзнание. Човекът може да изпадне отново в това състояние на съзнанието в абнормните, или така наречени дълбоки трансови състояния. Също и онзи човек, който е ясновидец в смисъл на духовната наука, може да си състави една сполучлива представа за това. Само че той самият не живее в такова състояние на съзнанието.
Напротив, той се издига до далеч по-висше състояние, което в известно отношение е подобно на първичното състояние.
При обикновения човек на съвременната Земна степен това състояние, през което той е минал някога, е било заличено чрез “ясното дневно съзнание”. “Медиумът”, който изпада в дълбок транс, е пренесен обаче отново в него, така че той възприема така, както някога са възприемали всички хора през времето на “Сатурновата епоха”. И един такъв медиум може тогава да разказва, или през време на транса, или след събуждането си, за изживявания, които са подобни на тези от арената на Сатурн. Без съмнение можем да кажем само, че те са “подобни”, не обаче “същите”, защото фактите, които са се разиграли на Сатурн, са отминали веднъж за винаги; днес около човека се разиграват още само такива факти, които имат известно сродство с горните. И само едно “Сатурново съзнание” може да възприеме тези последните.
към текста >>
С транса на един медиум, който е понижил своето съзнание до това състояние, и с по-висшето съзнание на истинския ясновидец работата стои отново така, както това бе обяснено по
отношение
на Сатурновото съзнание.
Преди това трябва да опишем и развитието на съзнанието. След повторението на Сатурновото състояние се появява “Слънчевото съзнание” на човека. Това Слънчево съзнание е с една степен по-ясно от предишното, но в замяна на това то е изгубило много от неговата всеобхватност. Сега човекът има подобно състояние на съзнанието, каквото е имал някога на старото Слънце, през време на дълбокия му сън без сънища. Само че онзи, който не е ясновидец или медиум, не може да възприема нещата и съществата, които е възприемало Слънчевото съзнание.
С транса на един медиум, който е понижил своето съзнание до това състояние, и с по-висшето съзнание на истинския ясновидец работата стои отново така, както това бе обяснено по отношение на Сатурновото съзнание.
Обсегът на Слънчевото съзнание се простира само върху Слънцето и върху най-близко свързаните с него небесни тела. Обитателят на Старото Слънце можеше да възприема само тези небесни тела и техните процеси, както – нека използуваме още веднъж горното сравнение – днешният човек съизживява пулса на своето сърце. Обитателят на Сатурн можеше да възприема също и живота на такива небесни тела, които не принадлежаха на непосредствено близката област на Сатурн.
към текста >>
Образите, които просветваха “във вътрешността” на тези обитатели, имаха точно определено
отношение
към околната среда.
Да си представим, че едно Лунно същество идва в близост до един предмет, да речем сол, (естествено тогава не е съществувала “сол” в днешната форма, обаче за да направим нещата разбираеми, трябва да останем в областта на образите и сравнението). Това Лунно същество, предшественик на съвременния човек, не възприема един пространствен предмет с определен цвят и форма, намиращ се вън от него, а приближаването до този предмет предизвиква във вътрешността на съществото да изплува определен образ, – подобен именно на един сънищен образ. Този образ има определен цветен тон, който зависи от това, какво е неговото естество. Ако този предмет е симпатичен, благоприятен за живота на съществото, тогава цветният тон е светъл с жълти нюанси или зелен; ако се касае за един несимпатичен предмет или такъв, който е вреден за съществото, явява се кървавочервен цветен нюанс. По този начин вижда също и днешният ясновидец, само че при своето виждане той е напълно самосъзнателен, докато обитателят на Старата Луна имаше само едно сънищно, сумрачно съзнание.
Образите, които просветваха “във вътрешността” на тези обитатели, имаха точно определено отношение към околната среда.
В тях нямаше нищо произволно. Ето защо Лунните същества можеха да се ръководят по тях, те действаха под впечатленията на тези образи така, както днешният човек действа под впечатленията на сетивните възприятия. Развитието на това сънищноподобно съзнание – на третата главна степен – беше задачата на “Лунния цикъл”. Когато “Луната” мина през съответните “малки цикли”, отново настъпи един почивен период (пралайя). И след този почивен период от тъмнината се зазори “Земята”.
към текста >>
128.
ЖИВОТЪТ НА СЛЪНЦЕТО
GA_11 Из Хрониката Акаша
“Духовете на тъмнината” сториха това по
отношение
на етерното тяло на човека.
Чрез подобен процес в това време “Духовете на тъмнината” (християнски Архаи или Начала, теософски Азурас) се бяха издигнали до степента на психическото съзнание, което човекът ще развие като съзнателно образно съзнание едва на бъдещия “Юпитер”. Чрез това те идват до състоянието да могат да действат съзнателно от астралния свят. От астралния свят, може да бъде повлияно едно етерно тяло.
“Духовете на тъмнината” сториха това по отношение на етерното тяло на човека.
Те посадиха сега в него духа на собствената личност (самостоятелността и себичността, егоизма), както по-рано бяха сторили това с физическото тяло. Ние виждаме следователно, че егоизмът постепенно се внедрява от тези духове във всички членове на човешкото същество. – В същото време “Синовете на огъня” придобиха степента на съзнанието, която човекът има днес като негово будно съзнание. Следователно за тях можем да кажем, че те стават човеци. И сега те могат да си служат с човешкото тяло като с инструмент за един вид общение с външния свят.
към текста >>
Сега вече той заменя в това
отношение
“Синовете на сумрака”.
От средата на шестия Слънчев кръг човекът е стигнал вече така далеч в своето развитие, че несъзнателно може да работи върху своето физическо тяло.
Сега вече той заменя в това отношение “Синовете на сумрака”.
Чрез тази дейност той в притъпеността на съзнанието си създава първата зародишна заложба на живата духовна същност, която се нарича “Дух- живот” или “Буди”. Едва в по-късни степени на своето развитие той ще добие съзнание за този Дух-живот. Както през седмия Сатурнов цикъл Престолите бяха разлели доброволно своята сила в образуваната там заложба на Човека-дух, така сега Херувимите разливат тяхната мъдрост в Духа-живот на човека, която от сега нататък ще остане запазена през всички следващи степени на развитието. От средата на седмия Слънчев кръг отново се явява заложеният вече на Сатурн зародиш на Човека-дух (Атма). Той се свързва с Духа-живот (Буди) и така се ражда оживената Монада (Атма Буди).
към текста >>
В това
отношение
те са приемници на Синовете на огъня.
Едва в по-късни степени на своето развитие той ще добие съзнание за този Дух-живот. Както през седмия Сатурнов цикъл Престолите бяха разлели доброволно своята сила в образуваната там заложба на Човека-дух, така сега Херувимите разливат тяхната мъдрост в Духа-живот на човека, която от сега нататък ще остане запазена през всички следващи степени на развитието. От средата на седмия Слънчев кръг отново се явява заложеният вече на Сатурн зародиш на Човека-дух (Атма). Той се свързва с Духа-живот (Буди) и така се ражда оживената Монада (Атма Буди). Докато в това време човекът работи несъзнателно върху своето физическо тяло, Синовете на сумрака поемат върху себе си това, което трябва да бъде направено върху етерното тяло за неговото по-нататъшно развитие.
В това отношение те са приемници на Синовете на огъня.
Те влъчват именно образите на тяхното съзнание в етерното тяло и благодарение на това в един вид сънищноподобно състояние изпитват като наслада размножителната сила на това тяло, която беше възбудена от Синовете на огъня. Чрез това те подготвят развитието на удоволствие свързано с тази сила, което по-късно (на Луната) ще се развие у човека и живеещите около него същества.
към текста >>
1. В първия от тези кръгове накратко се повтарят Сатурновите степени на развитието по
отношение
на физическото тяло в малко изменена форма.
1. В първия от тези кръгове накратко се повтарят Сатурновите степени на развитието по отношение на физическото тяло в малко изменена форма.
към текста >>
129.
ЖИВОТЪТ НА ЛУНАТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Подобието се състои в това, че както при Лунното така и при сънищното съзнание вътре в съществото възникват образи, които имат известно
отношение
към нещата и съществата на външния свят.
Обаче Слънчевото съзнание може да бъде сравнено с това лишено от сънища спящо състояние или също с настоящото съзнание на спящия растителен свят. Тук винаги имаме работа само с подобия. Би било съвсем неправилно, ако бихме искали да вярваме, че във великите мирови епохи нещо напълно се повтаря. Така трябва да разбираме и Лунното съзнание, когато го сравняваме със съня изпълнен със сънища. Това е така нареченото образно съзнание, което човекът постига на Луната.
Подобието се състои в това, че както при Лунното така и при сънищното съзнание вътре в съществото възникват образи, които имат известно отношение към нещата и съществата на външния свят.
Обаче тези образи не са както при съвременния буден човек копия на тези неща и същества. Сънищните образи са отзвуци от изживяванията през деня или символични изрази на процесите в света заобикалящ човека, който сънува, или това, което става вътре в личността, която има сънищата. Лесно можем да дадем примери за сънищни изживявания в трите случая.
към текста >>
От средата на четвъртия Лунен кръг Духовете на личността започват с това, което после в петия Лунен период е тяхната главна задача: те всаждат в астралното тяло себичността, както в предидущите мирови епохи бяха сторили това по
отношение
на физическото и етерното тяло.
В третия Лунен период – всъщност процесът започва още в средата на втория – Духовете на движението вливат астралното естество на тяхната собствена природа в човешкото тяло. През време на четвъртия кръг – започвайки от средата на третия – Духовете на формата развиват това астрално тяло така, че неговата форма, цялата негова организация може да развие вътрешни процеси. Тези процеси носят характера на това, което днес при животното и човека наричаме инстинкт, страст, или природа на желанието.
От средата на четвъртия Лунен кръг Духовете на личността започват с това, което после в петия Лунен период е тяхната главна задача: те всаждат в астралното тяло себичността, както в предидущите мирови епохи бяха сторили това по отношение на физическото и етерното тяло.
Обаче за да могат в този посочен момент, в средата на четвъртия Лунен кръг, физическото и етерното тяло да бъдат така далече в тяхното развитие, че да приютяват в себе си едно самостоятелно астрално тяло, те трябва да бъдат доведени до това в редуващите се степени на развитието чрез творящите духове. Това става по следния начин. Физическото тяло е доведено до неговата зрялост през първия Лунен кръг чрез Духовете на движението, във втория чрез Духовете на формата, в третия от Духовете на личността, в четвъртия от Духовете на огъня, в петия от Духовете на сумрака. Погледнато точно, тази работа на Духовете на сумрака се извършва от средата на четвъртия Лунен кръг, така че по същото време Духовете на личността работят върху астралното тяло, когато Духовете на сумрака работят върху физическото тяло. – С етерното тяло работата стои както следва.
към текста >>
Както на Сатурн Престолите или Духовете на волята бяха проникнали “Човека-дух” (Атма) и както на Слънцето Херувимите бяха сторили това с мъдростта по
отношение
на Духа-живот (Буди), така сега Серафимите извършват това с “Духовното-себе” (Манас).
То е онова, което в съединение с “Атма” – “Човека-дух” и с “Буди” – “Духа-живот съставлява висшата духовна част на човека.
Както на Сатурн Престолите или Духовете на волята бяха проникнали “Човека-дух” (Атма) и както на Слънцето Херувимите бяха сторили това с мъдростта по отношение на Духа-живот (Буди), така сега Серафимите извършват това с “Духовното-себе” (Манас).
Те проникват това Духовно себе и посаждат чрез това в него способността, която в по-късните степени на развитието – на Земята – ще се превърне в онази способност за образуване на представи, чрез която като мислещо същество той ще може да влиза в отношение със заобикалящия го свят. Тук веднага трябва да кажем, че започвайки от средата на шестия Лунен кръг се показва отново “Духът-живот” (Буди), от средата на седмия Лунен кръг “Човекът-дух” (Атма), които се свързват с “Духовното себе”, така че в края на цялата Лунна епоха е подготвен “Висшият човек”. Този висш човек спи след това заедно с другото, което се е развило на Луната, през време на почивния период (Пралайя), за да продължи своето развитие на планетата Земя.
към текста >>
Те проникват това Духовно себе и посаждат чрез това в него способността, която в по-късните степени на развитието – на Земята – ще се превърне в онази способност за образуване на представи, чрез която като мислещо същество той ще може да влиза в
отношение
със заобикалящия го свят.
То е онова, което в съединение с “Атма” – “Човека-дух” и с “Буди” – “Духа-живот съставлява висшата духовна част на човека. Както на Сатурн Престолите или Духовете на волята бяха проникнали “Човека-дух” (Атма) и както на Слънцето Херувимите бяха сторили това с мъдростта по отношение на Духа-живот (Буди), така сега Серафимите извършват това с “Духовното-себе” (Манас).
Те проникват това Духовно себе и посаждат чрез това в него способността, която в по-късните степени на развитието – на Земята – ще се превърне в онази способност за образуване на представи, чрез която като мислещо същество той ще може да влиза в отношение със заобикалящия го свят.
Тук веднага трябва да кажем, че започвайки от средата на шестия Лунен кръг се показва отново “Духът-живот” (Буди), от средата на седмия Лунен кръг “Човекът-дух” (Атма), които се свързват с “Духовното себе”, така че в края на цялата Лунна епоха е подготвен “Висшият човек”. Този висш човек спи след това заедно с другото, което се е развило на Луната, през време на почивния период (Пралайя), за да продължи своето развитие на планетата Земя.
към текста >>
В това
отношение
на Слънцето арената на тяхното действие беше само физическото тяло.
Докато от средата на петия Лунен кръг в шестия човекът работи в смътно съзнание върху своето физическо тяло, върху неговото етерно тяло работят Духовете на сумрака. Както показахме, чрез извършената от тях работа над физическото тяло в предидущия Лунен кръг те се бяха подготвили да заменят сега Духовете на огъня в етерното тяло, които от своя страна поемат от Духовете на личността работата върху астралното тяло. Обаче в това време тези Духове на личността са възлезли в по-висши сфери. – Работата на Духовете на сумрака върху етерното тяло означава, че те свързват техните собствени състояния на съзнанието, с образите на съзнанието на етерното тяло. С това те посаждат в тях удоволствието и страданието, които могат да изпитват от нещата.
В това отношение на Слънцето арената на тяхното действие беше само физическото тяло.
Ето защо там те бяха свързани само с устройствата на това тяло, с неговите състояния на удоволствие и страдание. Сега това се изменя. Сега вече удоволствието и страданието се свързват със символите, които възникват в етерното тяло. Следователно в човешкото смътно съзнание Духовете на сумрака изживяват един чувствен свят. Това е същият чувствен свят, който човекът ще изживява за самия себе си в неговото Земно съзнание.
към текста >>
Тези свойства в известно
отношение
са по-диви, по-необуздани, отколкото свойствата на съвременните животни.
Сега обаче на Луната, то се развива в неговата пълна собствена самостоятелност. Следователно тук самото то е по-дейно, по-подвижно, отколкото по-късно на Земята. Ако искаме да го охарактеризираме, можем да говорим за това, че то е човек- животно. И като такова по собствен начин то се намира на по-висока степен, отколкото настоящите Земни животни. То по-изчерпателно носи в себе си свойствата на животинското.
Тези свойства в известно отношение са по-диви, по-необуздани, отколкото свойствата на съвременните животни.
Ето защо на тази степен на своето съществуване можем да наречем човека едно същество, което в неговото развитие се намира по средата между съвременните животни и сегашния човек. Ако човекът би вървял по този път на развитие по права линия, той би станал едно диво, необуздано същество. Земното развитие означава едно понижение, едно укротяване на животинския характер на човека. Това произвежда мислещото съзнание.
към текста >>
130.
ЖИВОТЪТ НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
В това
отношение
се говори за един арупа, за един рупа, един астрален , и един физически глобус.
Такива състояния на развитието, каквито бяха изнесени тук като безформено, оформено, астрално и физическо състояние, които представляват разлики в един по-малък цикъл (кръг), се наричат в теософската литература “глобуси “.
В това отношение се говори за един арупа, за един рупа, един астрален , и един физически глобус.
Някои намират това наименование за неподходящо. Тук обаче няма да говорим по-нататък за даването на имена. Наистина важното не е това, а самите факти. По-добре е, доколкото ни е възможно да се постараем да опишем тези факти, а не да се занимаваме с наименованията. В определен смисъл тези наименования винаги ще са неподходящи.
към текста >>
В това
отношение
познатата теософска литература създаде много объркване.
Всъщност можем да започнем да говорим за “раси” едва когато при горепосоченото трето главно състояние (лемурийското) развитието е достигнало до втората трета. Едва тогава се развива нещо, което сега наричаме “раси”. То запазва този “расов характер” във времето на атлантското развитие, в четвъртото главно състояние и по-нататък до наше време в петото главно състояние. Още в края на нашата пета епоха думата “раса” ще изгуби смисъл. Човечеството в бъдеще ще бъде разделено на части, които не ще могат да се означават вече като “раси”.
В това отношение познатата теософска литература създаде много объркване.
Това стана особено с книгата, която от друга страна има голяма заслуга, че първа в поново време направи популярна теософския светоглед, а именно книгата на Синет “Езотеричен Будизъм”. Там развитието на света е описано така, като че “расите” се повтарят вечно по същия начин в течение на мировите цикли. Но това съвсем не е така. Също и това, което заслужава да бъде наречено “раса”, се ражда и умира. И ние бихме могли да прилагаме израза “раса”само за определен отрязък от развитието на човечеството.
към текста >>
131.
ЧЕТИРИЧЛЕННИЯТ ЗЕМЕН ЧОВЕК
GA_11 Из Хрониката Акаша
В известно
отношение
тези образи могат да се сравнят със сънищните образи на днешното човешко съзнание; само че са по-живи, по-пълни с багри и главното е, че те съответстват на процеси във външния свят, докато днешните сънищни образи са само отзвуци на всекидневния живот, или пък неясни символични отражения на вътрешни и външни процеси.
Етерното тяло е още двучленно. То включва в себе си действието на Слънчевите и Лунните сили; а астралното тяло е още едночленно. Върху него са работили само Лунните сили. Чрез приемане на астралното тяло върху Луната човекът е добил способността за живот на усещанията, за вътрешен душевен живот. Като отражение на това, което става в заобикалящата го среда, човекът може да образува в своето астрално тяло образи.
В известно отношение тези образи могат да се сравнят със сънищните образи на днешното човешко съзнание; само че са по-живи, по-пълни с багри и главното е, че те съответстват на процеси във външния свят, докато днешните сънищни образи са само отзвуци на всекидневния живот, или пък неясни символични отражения на вътрешни и външни процеси.
Образите на Лунното съзнание отговаряха напълно на това, към което те се отнасяха във външния свят. Да си представим например, че един такъв Лунен човек, – какъвто го описахме именно като състоящ се от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, – би се приближил до едно друго Лунно същество. Той не би могъл да възприеме това същество като пространствен предмет, защото това е станало възможно едва за Земното съзнание на човека; но в неговото астрално тяло би възникнал един образ, който в неговия цвят и форма съвсем точно би изразил, дали това друго същество храни симпатия или антипатия към този Лунен човек, дали то може да бъде за него полезно или опасно. Съобразно това Лунният човек можеше да насочва своето поведение точно според образите, които възникваха в неговото образно съзнание. Тези образи бяха за него съвършено средство за ориентиране.
към текста >>
Ако предишното
отношение
би останало да съществува, ако всички Слънчеви сили биха се вливали в човека от неговата собствена арена, тогава не би могъл да се роди онзи вътрешен живот, който виждаме при възникването на образите в астралното тяло.
Тук ще проследим този процес на преобразуване само дотолкова, доколкото той се отнася за живота на Луната. Състоящият се от физическо и етерно тяло човек остана свързан с Луната при нейното отделяне от Слънцето. Чрез това той навлезе в съвършено нови условия на съществуване. Защото Луната взе от Слънцето само една част от съдържащите се в него сили; само тази част действуваше сега върху човека от неговото собствено небесно тяло, другата част от силите Слънцето беше задържало при себе си. Тази част се изпращаше на Луната и с това на неговия обитател, човека, отвън.
Ако предишното отношение би останало да съществува, ако всички Слънчеви сили биха се вливали в човека от неговата собствена арена, тогава не би могъл да се роди онзи вътрешен живот, който виждаме при възникването на образите в астралното тяло.
Слънчевата сила започна отвън да действа върху физическото и етерно тяло на човека, върху който тя беше действувала вече и преди това. Обаче тя остави една част от тези две тела свободна за въздействията, които произлизаха от образуваното чрез отцепване мирово тяло, а именно Луната. Така на Луната човекът се намираше под въздействието на два вида сили, тези на Слънцето и тези на Луната. На действието на Луната трябва да припишем, че от физическото и етерното тяло се развиха онези органи, които определяха характера на астралното тяло. А едно астрално тяло може да създава образи само тогава, когато Слънчевите сили идват не от собствената му планета, а отвън.
към текста >>
Същото стана на Луната по
отношение
на астралното тяло.
Обаче тогава бе положена първата заложба за това образуване. Не трябва да се мисли обаче, че силите, които действаха по-късно от етерното тяло, от астралното тяло и от Аза върху физическото тяло, не бяха действували вече върху него още през време на Сатурновата епоха. Те действаха още тогава, само че в известен смисъл отвън, а не отвътре. Другите членове не бяха още станали самостоятелни, те не бяха още съединени по особен начин с физическото тяло; силите, които се обединиха по-късно в тях, действаха от обкръжението – атмосферата – на Сатурн и формираха първата заложба на това тяло. Това устройство на Слънцето бе преобразувано затова, защото една част от тези сили се оформи в особеното човешко етерно тяло и сега не действуваше върху физическото тяло вече само отвън, а отвътре.
Същото стана на Луната по отношение на астралното тяло.
А на Земята човешкото физическо тяло бе преобразувано за четвърти път, като стана обиталище на “Аза”, който работи сега в неговата вътрешност.
към текста >>
Други органи, като например сърцето и съседните нему форми в известно
отношение
са в началото на тяхното развитие.
Други органи, като например сърцето и съседните нему форми в известно отношение са в началото на тяхното развитие.
Те едва в бъдеще ще доведат до развитие това, което в зародишно състояние се намира в тях. Духовно-научното схващане вижда именно в сърцето и неговото отношение към така нареченото кръвообръщение нещо съвършено различно от това, което вижда съвременната физиология, която в това отношение е зависима от напълно механистично-материалистични представи. Духовната наука успя да хвърли светлина върху факти, които са напълно познати на съвременната наука, за които обаче тази наука с нейните средства не може да даде задоволително обяснение. Анатомията показва, че мускулите на човешкото тяло в тяхното устройство са два вида. Има мускули, които в техните най-малки части представляват гладки снопчета, и такива, чиито най-малки части показват напречна набразденост.
към текста >>
Духовно-научното схващане вижда именно в сърцето и неговото
отношение
към така нареченото кръвообръщение нещо съвършено различно от това, което вижда съвременната физиология, която в това
отношение
е зависима от напълно механистично-материалистични представи.
Други органи, като например сърцето и съседните нему форми в известно отношение са в началото на тяхното развитие. Те едва в бъдеще ще доведат до развитие това, което в зародишно състояние се намира в тях.
Духовно-научното схващане вижда именно в сърцето и неговото отношение към така нареченото кръвообръщение нещо съвършено различно от това, което вижда съвременната физиология, която в това отношение е зависима от напълно механистично-материалистични представи.
Духовната наука успя да хвърли светлина върху факти, които са напълно познати на съвременната наука, за които обаче тази наука с нейните средства не може да даде задоволително обяснение. Анатомията показва, че мускулите на човешкото тяло в тяхното устройство са два вида. Има мускули, които в техните най-малки части представляват гладки снопчета, и такива, чиито най-малки части показват напречна набразденост. Гладките мускули в тяхното движение общо взето са независими от човешката воля. Гладки са например мускулите на червата, които чрез правилните движения на перисталктиката изблъскват хранителната каша, без човешката воля да има някакво влияние върху тези движения.
към текста >>
Този възглед за сърцето е свързан с обширно познание на духовната наука върху
отношение
то на сърцето към така нареченото кръвообращение.
Така, както сега е устроено сърцето, то не ще остане завинаги такова. В бъдеще то ще има съвършено друга форма и различна от сега задача. То е на път да стане подчинен на волята мускул. В бъдеще то ще извършва движения, които ще бъдат действия на вътрешни душевни импулси на човека. В неговото устройство то още сега показва, какво значение ще има в бъдеще, когато движенията на сърцето ще бъдат израз на човешката воля също така, както днес вдигането на ръката или придвижването на крака напред.
Този възглед за сърцето е свързан с обширно познание на духовната наука върху отношението на сърцето към така нареченото кръвообращение.
Механично-материалистичното учение за живота вижда в сърцето един вид помпено устройство, което редовно изтласква кръвта в тялото. Духовно-научното познание показва съвършено друго. За него пулсирането на кръвта, цялата нейна вътрешна подвижност са израз и действие на душевни процеси. Нещо душевно е причината за това как се движи кръвта. Пребледняването причинено от чувства на страх, зачервяването под влияние на чувства на срам са груби действия на душевни процеси в кръвта.
към текста >>
На Слънцето човешкото физическо тяло беше стигнало в известно
отношение
до степента на растителното съществуване.
Пред очите на духовно-научния изследовател се представя следното положение.
На Слънцето човешкото физическо тяло беше стигнало в известно отношение до степента на растителното съществуване.
Тогава то беше проникнато само от едно етерно тяло. На Луната то прие характера на животинското тяло, понеже беше проникнато и от астралното тяло. Обаче не всички органи взеха участие в това превръщане в животински характер. Някои останаха да стоят на растителната степен. А също и на Земята, когато след включването на “Аза” човешкото физическо тяло се издигна до неговата настояща форма, някои органи все още носеха ясно изразен растителен характер.
към текста >>
132.
ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ 1925
GA_13 Въведение в Тайната наука
По това време в може Имагинации аз имах пред себе си и можех да опиша дусъщност на отделния човек, но космическите
отношение
, включени по-късно в „Тайната Наука" тях аз още е съществуваха в твърде фрагментарен вид, а цялостен образ.
Според първоначалния ми план, аз трябваше да прибавя основните положения на тази книга като последна глава към публикуваната много преди това „Теософия . Замисълът не бе осъществен. Тези основни положения израснаха в душата ми под една форма, твърде различна от начина, но който беше написана „Теософия".
По това време в може Имагинации аз имах пред себе си и можех да опиша дусъщност на отделния човек, но космическите отношение, включени по-късно в „Тайната Наука" тях аз още е съществуваха в твърде фрагментарен вид, а цялостен образ.
към текста >>
Обаче нещата са поставени така, че това, което при разбирането на физическия свят идва като вярно или погрешно заключение само под формата на понятия, по
отношение
на духовния свят, то се превръща в изживяване, в опитност.
Обаче нещата са поставени така, че това, което при разбирането на физическия свят идва като вярно или погрешно заключение само под формата на понятия, по отношение на духовния свят, то се превръща в изживяване, в опитност.
към текста >>
133.
ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Но и по
отношение
на подобни възгледи, стремежът на Тайната Наука да се „защитава" в обикновения смисъл на тази дума, е нещо неправилно.
Но и по отношение на подобни възгледи, стремежът на Тайната Наука да се „защитава" в обикновения смисъл на тази дума, е нещо неправилно.
Тайната Наука разкрива своите стойности пред всеки непредубеден човек, нагледно показващ как жизнената сила нараства само у този, който действително се вживява в нея. Тя не може да отчужди човека и да го превърне в мечтател; тя храни човека от онзи жизнен извор, от който произлиза и неговата духовно-душевна същност.
към текста >>
134.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Днес при някои естественици в известно
отношение
наблюдаваме връщане назад.
Разбира се, тогавашните учени не са си представяли тази „жизнена сила" както това, което по-горе нарекохме „жизнено тяло". Обаче в тази пред става все пак има предчувствие, че съществува нещо подобно. Те си представяли „жизнената сила" приблизително така, сякаш към живото тяло се прибавят физическите вещества и сили по същия начин, както магнитната сила на магнита прониква в обикновеното желязо. След време „жизнената сила" беше изхвърлена от науката. Появи се стремежът всичко да се обяснява с конкретните физически и химически причини.
Днес при някои естественици в известно отношение наблюдаваме връщане назад.
Някои от тях допускат, че понятия като „жизнена сила" и други подобни не са напълно лишени от смисъл. Но дори и такъв учен, който до пуска това, не би искал да има нищо общо с нашето описание на „жизненото тяло". По правило, ако се впуснем в спор с официалните възгледи, няма да доведе до никъде. Напротив, свръхсетивното познание непрекъснато трябва да признава, че материалистическото мислене е необходимо макар и странично явление, което съпровожда естественонаучния прогрес на нашето време. Този прогрес идва като резултат от изключителното усъвършенствуване на средствата за сетивно наблюдение.
към текста >>
За да си изградим подходяща представа за нея, то насочва вниманието ни към съня, докато по
отношение
на етерното тяло вниманието ни беше насочено към смъртта.
От етерното тяло свръхсетивното наблюдение се издига до следващата съставна част на човешкото същество.
За да си изградим подходяща представа за нея, то насочва вниманието ни към съня, докато по отношение на етерното тяло вниманието ни беше насочено към смъртта.
към текста >>
Ако внимателно наблюдаваме как се отнася животното към своите изживявания, ние ще установим и разликата между двата вида „
отношение
" това на животното и това на човека.
Изхождайки от определени предразсъдъци, би могло да се възрази, че все пак не би могло да се знае със сигурност, дали при животното съществува или не някакъв аналог на човешкия спомен. Подобно възражение възниква само в хода на повърхностни и неточни наблюдения.
Ако внимателно наблюдаваме как се отнася животното към своите изживявания, ние ще установим и разликата между двата вида „отношение" това на животното и това на човека.
Тогава ще открием, че животното „се отнася" като същество, което не притежава спомен. За свръхсетивното наблюдение това и без друго е ясно. Но всичко онова, което за свръхсетивно то наблюдение е непосредствен факт, може да бъде в неговите действия наблюдавано чрез сетивните възприятия и разбрано чрез методите на обикновеното мислене. А когато някой твърди, че човек узнава за своите спомени чрез вътрешно-душевни наблюдения, нещо, което при животните не може да се установи, той допуска една съдбоносна грешка. Своята способност да си спомня, човек не може в никакъв случай да извлече от вътрешните си душевни наблюдения; нея той може да извлече само от това, което изживява във самия себе си при отношението си спрямо нещата и процесите в околния свят.
към текста >>
Своята способност да си спомня, човек не може в никакъв случай да извлече от вътрешните си душевни наблюдения; нея той може да извлече само от това, което изживява във самия себе си при
отношение
то си спрямо нещата и процесите в околния свят.
Ако внимателно наблюдаваме как се отнася животното към своите изживявания, ние ще установим и разликата между двата вида „отношение" това на животното и това на човека. Тогава ще открием, че животното „се отнася" като същество, което не притежава спомен. За свръхсетивното наблюдение това и без друго е ясно. Но всичко онова, което за свръхсетивно то наблюдение е непосредствен факт, може да бъде в неговите действия наблюдавано чрез сетивните възприятия и разбрано чрез методите на обикновеното мислене. А когато някой твърди, че човек узнава за своите спомени чрез вътрешно-душевни наблюдения, нещо, което при животните не може да се установи, той допуска една съдбоносна грешка.
Своята способност да си спомня, човек не може в никакъв случай да извлече от вътрешните си душевни наблюдения; нея той може да извлече само от това, което изживява във самия себе си при отношението си спрямо нещата и процесите в околния свят.
Тези опитности, които има със себе си, той разпростира по същия начин и спрямо другите хора, спрямо животните. Заслепяваща илюзия е да се смята, че човекът съди за съществуването на спомена само според душевните си наблюдения. Силата, която лежи в основата на спомена, може да се нарече и вътрешна, обаче съждението за нея включително и когато става дума за собствената личност може да се осъществи само чрез точния поглед върху причинните зависимости между живота и околния свят. Тези зависимости можем да установим както у себе си, така и при животното. Спрямо всички тези неща нашата официална психология сериозно страда поради своите неточни и недиференцирани представи, почиващи най-вече на погрешни наблюдения.
към текста >>
Той може да го употреби единствено по
отношение
на се бе си.
„Аз". Всеки човек може да назове с каквото и да е друго наименование останалите предмети и същества. Но като обозначение на едно същество, „Азът" има смисъл само тогава, когато това същество само назовава себе си с името „Аз". При никакви обстоятелства името „Аз" не може да прозвучи отвън и да стигне до ухото на даден човек.
Той може да го употреби единствено по отношение на се бе си.
Аз съм „Аз" само за мен, за всеки друг, аз съм „ти", и всеки друг е за мен „ти". Този прост факт е външен израз на едно дълбока истина. „Азът" е независим от целия външен свят; ето защо и неговото име никога не може да прозвучи отвън. Религиозните вероизповедания, които съзнателно са съхранили връзката си със свръхсетивния възглед, определят „Аза" като „неизразимото име на Бога". И когато занапред ще употребяваме този израз, нека имаме предвид това.
към текста >>
Правилното разбиране на „Аза" се затруднява от известни грешки в психологическите наблюдения, сходни с тези, които вече посочихме по
отношение
на паметовите възможности.
Правилното разбиране на „Аза" се затруднява от известни грешки в психологическите наблюдения, сходни с тези, които вече посочихме по отношение на паметовите възможности.
Мнозина смятат, че могат да посочат примери, които са опровержение на казаното по-горе, макар че обикновено те се оказват примери на потвърждение. Такъв е случаят със забележките върху „Аза", които Едуард фон Хартман прави на страница 55 и следващите в своята книга „Основи на психологията". Той казва:
към текста >>
Да, човекът е заставен да прибегне до тази думичка с нейните свойства, валидни единствено за него за да изрази
отношение
то си към външния свят по един коренно различен от животното начин.
Себесъзнанието може да се развие до твърде висока степен при животните, както и при необразовани глухонеми хора, без при това да е свързано с някакво собствено име. Съзнанието за собственото име може напълно да замести липсващата езикова употреба на Аза. По този начин се премахва и всякакъв магически ореол, с който мнозина обвиват думичката „аз"; тя не може да прибави абсолютно нищо към понятието „себесъзнание", а само извлича от него цялото свое съдържание." Човек може да бъде на пълно съгласен с подобни размишления, дори и с това, че думичката „аз" не трябва да се обвива с никакъв магически ореол, който само смущава ясния поглед върху тези неща. Обаче постепенно утвърденото словесно обозначение на даден факт изобщо не е решаващо за неговата вътрешна същност. В случая важното е, че вложената в себесъзнанието Азова същност е „по-древна от думата Аз".
Да, човекът е заставен да прибегне до тази думичка с нейните свойства, валидни единствено за него за да изрази отношението си към външния свят по един коренно различен от животното начин.
Както не можем да стигнем до геометричната характеристика на триъгълника като проучим как е възникнала думата „триъгълник", така не сме в състояние да се произнесем и върху същността на Аза, ако проучим етимологичното възникване и езиковата предистория на думата „аз".
към текста >>
Както числото седем не внася нищо „суеверно" в областта на музиката и цветовете, така стоят нещата и по
отношение
на седемстепенното разчленение на човека.
Дори и за материалистично мислещия наш съвременник тази подялба на човека според числото 7 изобщо не би изглеждала „неясно магична", ако той точно се придържа към смисъла на горните размишления, и ако предварително сам не влага „магичен" елемент в тези неща. За описаните „седем" части на човешкото същество сме длъжни да говорим само от гледна точка на духовното наблюдение. По същия начин се говори за седемте цвята на светлината или за седемте тона на музикалната гама (като октавата се смята за повторение на основния тон). Както светлината се проявява в седем цвята, а тонът в седем степени, така и цялостната човешка природа включва в себе си посочените седем части.
Както числото седем не внася нищо „суеверно" в областта на музиката и цветовете, така стоят нещата и по отношение на седемстепенното разчленение на човека.
(Когато преди време подобни описания бяха съобщени устно, някой възрази, че числото седем не може да се приложи в областта на цветовете, защото отвъд „червеното" и „виолетовото" съществуват такива „цветове", които чисто и просто окото не може да възприеме. Но дори и в този случай, сравнението с цветовете е уместно, защото отвъд физическото тяло от една страна, и отвъд Човека-Дух от друга страна, човешката природа също „продължава"; само че за средствата на духовното наблюдение тези продължения са „духовно невидими", както невидими за физическото око са и цветовете отвъд червеното и виолетовото. Тази забележка трябваше да бъде направена, защото мнозина смятат, че свръхестественият метод се разминава съществено с естественонаучното мислене и спрямо него той е направо дилетантство. Ако обаче човек добре вникне в казаното дотук, ще открие че практически свръхсетивният възглед никъде не се оказва в противоречие с истинската естествена наука нито когато подлага на анализ определени факти от естествената наука, нито когато с направените тук обобщения той влиза в непосредствени отношения със самия естественонаучен подход към света.)
към текста >>
135.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Произволът, и често пъти пълната безсмисленост на сънищните образи идват от това, че астралното тяло поради своето откъсване от сетивните органи на физическото тяло не може да изгради вярно
отношение
към реалните предмети и процеси на външния свят.
Това е същият творчески процес, който се проявява в дълбокия сън, в спането, с други думи, в онова душевно състояние, което изглежда пълна противоположност на будното душевно състояние. За да настъпи този дълбок сън, астралното тяло трябва да се отдели от двете други тела физическото и етерното. По време на съновиденията, астралното тяло е само дотолкова отделено от физическото тяло, че то няма вече никаква връзка с неговите сетивни органи; обаче с етерното тяло то все още запазва известна връзка. Обстоятелството, че процесите на астралното тяло могат да бъдат възприемани в образи, се обяснява тъкмо с тази негова връзка с етерното тяло. В мига, когато престане да съществува и тази връзка, образите потъват в мрака на безсъзнанието и настъпва спането, дълбокият сън без съновидения.
Произволът, и често пъти пълната безсмисленост на сънищните образи идват от това, че астралното тяло поради своето откъсване от сетивните органи на физическото тяло не може да изгради вярно отношение към реалните предмети и процеси на външния свят.
Особено показателно в случая е разглеждането на сънища, при които Азът се раздвоява. Когато например някой сънува, че като ученик не може да отговори на зададения от учителя въпрос, а отговаря самият учител. Понеже сънуващият не може да си служи с възприемателните органи на своето физическо тяло, той не е в състояние да отнесе и двата процеса към себе си като към един и същ човек. Ето защо, за да познае себе си като един траен Аз, на първо време човек трябва да е въоръжен с външните сетивни органи. Едва след като придобие способността да осъзнава своя Аз и по друг начин, той ще е в състояние да възприема своя траен Аз дори и тогава, когато се намира вън от своето физическо тяло.
към текста >>
Без свръхсетивното познание ние се намираме по
отношение
на тази дейност като в една тъмна стая без никаква светлина.
Нещата обаче не стоят така. Всичко, което свръхсетивното познание наблюдава в тази толкова далечна за обикновените възприятия област след като е вече веднъж открито може да бъде разбрано и от обикновения ум. Необходимо е само чрез нормална разсъдъчна способност правилно да се разгледат и съпоставят външните факти на живота. Мисли, чувства и воля са в такива съотношения помежду си, както и с проявите на човека във външния свят, че те остават неразбираеми, ако видимата форма на тяхната дейност не се вземе само като израз на една невидима дейност. Проявената и видимата дейност става ясна за ума едва тогава, когато в хода на човешкия физически живот тя може да се приеме като резултат от това, което свръхсетивното познание установява за нефизическия живот.
Без свръхсетивното познание ние се намираме по отношение на тази дейност като в една тъмна стая без никаква светлина.
Както различаваме заобикалящите ни физически предмети само при наличието на светлина, така и това, което се разиграва чрез душевния живот на човека, става ясно само чрез свръхсетивното познание.
към текста >>
В това
отношение
Азът трябва да мине през един процес на вътрешно пречистване и освобождаване.
Следващото състояние на Аза изисква той да се освободи от връзките, които с такава сила го привързват към външния сетивен свят.
В това отношение Азът трябва да мине през един процес на вътрешно пречистване и освобождаване.
От него трябва да бъдат премахнати всякакви желания, които си е създал, докато е бил още в тялото, и които нямат право на поданство в духовния свят.
към текста >>
Следващите изживявания след смъртта са и в друго
отношение
различни от тези по време на живота.
Следващите изживявания след смъртта са и в друго отношение различни от тези по време на живота.
По време на пречистването човек живее, така да се каже, в обратна посока. Той преминава още веднъж през всичко онова, което е изпитал в живота от самото си раждане. Но сега започва от събитията, разиграли се не посредствено преди смъртта и изживява повторно всичко, само че в обратен ред. Всичко, което по време на живота е възникнало не от духовната природа на Аза, се явява сега пред него в една нова, духовна светлина. Само че всичко това човек изживява в обратен ред.
към текста >>
Защото, макар и от духовно естество, този нов свят в известно
отношение
показва сходство със сетивния.
Ако науката за свръхсетивния свят реши да опише какво става в тази „родина на Духовете", тя може да прибегне само до определени образи. Но когато свръхсетивното съзнание проследява невидимите за физическите очи събития, тези образи оживяват и се проявяват като събития в една истинска действителност. Описанията на тази действителност могат да бъдат нагледно сравнени с описанията на сетивния свят.
Защото, макар и от духовно естество, този нов свят в известно отношение показва сходство със сетивния.
Даден цвят например възниква, когато един или друг предмет въздействува върху окото; така и в „родината на Духовете" Азът има изживявания подобни на тези, които предизвикват цветовете когато върху него действува някакво Същество. Само че това изживяване протича по начин, сходен с този, по който между раждането и смъртта, Азът възприема себе си в своите най-скрити дълбини. Тук нещата не стоят така, сякаш светлината пада върху човека отвън, а като че ли едно друго Същество действува върху Аза и го кара да си представи това действие като цветен образ. Така всички Същества в духовното обкръжение на Аза намират своя израз в един лъчезарен и прониквай от цветовете свят. Понеже тези цветни изживявания възникват по друг начин, те, естествено, имат характер, различен от този на сетивните цветове.
към текста >>
Такива процеси действуват оздравяващо в духовно, душевно и физическо
отношение
, както и във всяка друга област на живота.
Тази елементарна представа пробужда в него една реална сила, благодарение на която той може да се изправи пред събитието по съвършено друг начин, отколкото ако не беше подхранвал тази представа. Така той получава светлина, която му открива самата необходимост на събитието, което иначе би сметнал за чиста случайност. И тогава той ще има непосредствената убеденост: Моята мисъл беше правилна, защото тя ми даде силата да разгадая фактите. Ако човек отново и отново повтаря подобни вътрешни процеси, те се превръщат в средство, чрез което той започва да създава нови вътрешни сили; тези процеси доказват своя смисъл чрез своята плодотворност. Този смисъл се потвърждава достатъчно ясно.
Такива процеси действуват оздравяващо в духовно, душевно и физическо отношение, както и във всяка друга област на живота.
Човек забелязва, че едва сега застава по правилен начин в условията на живота, докато приемайки за достоверен само живота между раждането и смъртта, той затъва от едно заблуждение в друго. Той сам разбира, че от
към текста >>
136.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
От дневното съзнание то се различава и в количествено, и в качествено
отношение
.
Този вътрешен живот позволява и на други Същества да се присъединят към развитието на Сатурн. Това са „Духовете на Хармонията" (В езотеричното християнство: „Херувими".) Те подпомагат „Синовете на Живота", така че последните стигат до един вид смътно, притъпено съзнание. То е още по-смътно и по-неопределено, отколкото сънищното съзнание на днешния човек и се приближава до неговото съзнание по време на дълбокия сън, лишен от сънища*. То е от толкова низша степен, че така да се каже, човек няма „никакво съзнание" за него. Въпреки това то съществува.
От дневното съзнание то се различава и в количествено, и в качествено отношение.
Днес такова „лишено от сънища" съзнание, характерно за спящия човек, притежават също и растенията. Въпреки че не предлага на човека никакви външни възприятия, то регулира жизнените процеси и ги поставя в хармония с външния свят. На въпросната степен от Сатурновото развитие „Синовете на Живота" не могат да възприемат това регулиране на жизнените процеси, но „Духовете на Хармонията" го възприемат; те впрочем са истинските „регулатори".
към текста >>
По този начин, сетивата, които принадлежат на физическото човешко тяло, влизат във взаимо
отношение
със „Синовете на Живота".
Живота". Те си служат с тях, за да възприемат нещата и процесите на Луната.
По този начин, сетивата, които принадлежат на физическото човешко тяло, влизат във взаимоотношение със „Синовете на Живота".
А последните не само си служат с тях, но и ги усъвършенствуват.
към текста >>
Така човешкото същество възпроизвежда свои подобия по
отношение
на определени части от физическото и етерно тяло.
Ето че стигаме до едно по-точно описание на това, което вече охарактеризирахме като един вид размножение и посочихме голямата му близост с образуването на представите.
Така човешкото същество възпроизвежда свои подобия по отношение на определени части от физическото и етерно тяло.
Съвсем не трябва да смятаме, че от родителското тяло произлизат нови дъщерни форми; просто ядрото на човешкото същество преминава от едното състояние в другото. Родителското тяло не произвежда ново същество; то възпроизвежда самото себе си в нова форма. Така лунният човек изпитва една смяна на съзнанието. Когато наближи Слънчевият цикъл, неговите образни представи стават все по-бледи и по-бледи; изпълва се с една блажена всеотдайност, а в притихналия му вътрешен свят прозвучават хармониите на Космоса. Към края на този цикъл образите в астралното тяло оживяват; то започва все повече и повече да усеща себе си.
към текста >>
Те вършат това не само по
отношение
на човешките същества, но и за другите царства, които възникнаха на Луната.
Обстоятелството, че „Духовете на Мъдростта" се включват точно сега и по гореописания начин, е изключително важно.
Те вършат това не само по отношение на човешките същества, но и за другите царства, които възникнаха на Луната.
При повторното съединяване на Слънцето и Луната, тези низши царства са включени в сферата на Слънцето. Всичко, което в тях беше физическо, се етеризира. Следователно, наред с минералите-растения и растенията-животни, на Слънцето се намира и човешкото същество. Все пак другите същества запазват своите особености. Ето защо те се усещат като чужди в своето обкръжение.
към текста >>
През тези епохи от прадалечното минало на Земята, възникват денят и нощта, (физически-пространствено това се изразява във факта, че поради взаимодействието между Слънчевите и Земни Същества, Земята започва да се движи по
отношение
на Слънцето; стига се до споменатата по-горе смяна на деня с нощта.
На тази степен от своето развитие Земята минава през два етапа. През първия тя трябва да обгърне човешките души със своите субстанции и да ги облече в тела. През втория етап душите се отдръпват от нея и там остават само телата. Заедно с човешките същества тя потъва в сън.
През тези епохи от прадалечното минало на Земята, възникват денят и нощта, (физически-пространствено това се изразява във факта, че поради взаимодействието между Слънчевите и Земни Същества, Земята започва да се движи по отношение на Слънцето; стига се до споменатата по-горе смяна на деня с нощта.
Денят се проявява, когато Земната повърхност, върху която се развива човекът, е обърната към Слънцето; а нощта, т.е. времето, през което човекът е потънал в чисто душевно съществуване тогава, когато тази повърхност е отвърната от Слънцето. Разбира се, не трябва да си мислим, че през онова далечно минало движението на Земята около Слънцето е наподобявало днешното състояние на нещата. Отношенията бяха съвсем различни. Обаче има смисъл още сега да загатнем, че движенията на небесните тела възникват като последица от отношенията, в които влизат обитаващите ги духовни Същества.
към текста >>
Естествено, в хода на времето небесните тела са променили своя външен облик, и в известно
отношение
своето място в небесното пространство.
(Тук говорим за небесни тела, планети и техните имена според смисъла на една по-древна наука. Обяснението на нещата произтича от техните взаимни връзки. Както физическата Земя е само физически израз на един духовно-душевен организъм, такъв е случаят и при всяко друго небесно тяло. Произнасяйки имената „Земя" и „Слънце", наблюдателят на свръхсетивния свят няма предвид съответно физическата планета и физическата звезда. По същия начин, когато говори за „Марс", „Юпитер" и т.н., той обхваща чисто духовни отношения.
Естествено, в хода на времето небесните тела са променили своя външен облик, и в известно отношение своето място в небесното пространство.
Връзката между съвременните планети и техните предшественици може да бъде доловена само с помощта на свръхсетивното познание).
към текста >>
Съществото, което живееше в тях като „висш Аз" естествено само в поколенията, а не в индивида -, беше назовавано по-късно от човеците, когато те стигнаха до съзнателно
отношение
към него, с най-различни имена; за съвременния човек то може да се сравни с
отношение
то на Христос към Космоса.
Но имаше и Същества, които под ръководството на най-издигнатия между тях се отделиха от всеобщата мирова субстанция и си избраха за обиталище планетата Марс. Под тяхно влияние се обособи трета категория „марсови" човеци; те също възникнаха чрез един вид смесване. (Тези познания хвърлят известна светлина върху истинските причини за възникването на планетите в нашата Слънчева система. Защото всички те са възникнали в резултат на еволюционни процеси, засягащи обитаващите ги Същества. Разбира се, тук не можем да засегнем всички подробности на космогонията.) Онези човеци, които в своето етерно тяло възприемаха присъствието на самото Слънчево Същество, ще наречем „слънчеви човеци".
Съществото, което живееше в тях като „висш Аз" естествено само в поколенията, а не в индивида -, беше назовавано по-късно от човеците, когато те стигнаха до съзнателно отношение към него, с най-различни имена; за съвременния човек то може да се сравни с отношението на Христос към Космоса.
По-нататък можем да различим и „сатурновите човеци". При тях като „висш Аз" се проявява едно Същество, което заедно със своите спътници трябваше да напусне общата мирова субстанция още преди отделянето на Слънцето. При тази категория човеци, от луциферическото влияние беше предпазена не само част от етерното, но и част от физическото тяло.
към текста >>
Бихме допуснали груба грешка, ако предположим, че Посветените са имали към Христос онова
отношение
, което стана възможно едва след физическото появяване на Христос.
Посветените станаха предводители на останалото човечество, на което можеха да предават съзерцаваните от тях тайни. Те възпитаха свои ученици и им показаха пътищата за постигане на посвещението. До познанието на това, което по-рано можеше да се открие чрез „Христос" стигаха само онези индивиди, които принадлежаха към слънчевите човеци. Те пазеха своето тайнствено знание и упражненията, които водеха до него, на специални места, които тук ще наречем Христови или Слънчеви светилища (или „оракули", в смисъл на място, където могат да бъдат приемани откровенията на духовите Същества.) Ако се замислим, че според свръхсетивното познание, явяването на Христос като земно събитие, което хората запознати със смисъла на Земната еволюция са предвиждали много преди самия исторически факт, казаното тук за Христос не трябва да бъде зле разбирано.
Бихме допуснали груба грешка, ако предположим, че Посветените са имали към Христос онова отношение, което стана възможно едва след физическото появяване на Христос.
Тъкмо това те можеха пророчески да разберат и да обяснят на своите ученици: „Който е докоснат от силата на Слънчевото Същество, той вижда как Христос идва на Земята".
към текста >>
По-слабо развитите в духовно
отношение
имаха груби и неподвижни телесни форми.
През тези далечни епохи, за които става дума тук, физическият облик на човека беше твърде различен от днешния. До голяма степен този облик беше израз на душевните качества. Тогавашният човек беше изграден от една по-фина и нежна материя. Ако днешните му органи са плътни и втвърдени, тогава те бяха все още меки, гъвкави и пластични. Човек с по-душевна и с по-духовна същност, притежаваше по-нежно, по подвижно и по-изразително тяло.
По-слабо развитите в духовно отношение имаха груби и неподвижни телесни форми.
Душевното усъвършенстване свиваше телесните органи; обема на тялото оставаше малък. Душевната изостаналост и вплитането в сетивния свят водеха до великански размери. Когато човекът се намираше в период на растеж, тялото се оформяше според душевното му съдържание по начин, който би изглеждал приказен и фантастичен за съвременните представи. Покварата в човешките страсти и инстинкти водеше до разрастване на тялото, което стигаше до колосални размери. Съвременната конфигурация на човешкото физическо тяло е получена чрез свиването, сгъстяването и втвърдяването на атлантския човек.
към текста >>
137.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
Само в едно
отношение
това състояние на съзнанието прилича на съня, а именно че то прекъсва всякакви външни сетивни усещания; отстранени са и всички мисли, които се пораждат от сетивните впечатления.
Само в едно отношение това състояние на съзнанието прилича на съня, а именно че то прекъсва всякакви външни сетивни усещания; отстранени са и всички мисли, които се пораждат от сетивните впечатления.
Докато обаче в съня душата не разполага с никаква сила за съзнателни изживявания, чрез това ново състояние на съзнанието, тя се добира до тази сила. Следователно чрез него в душата се пробужда такава способност за изживяване, каквато в обикновеното съществувание се поражда само от сетивните усещания. Пробуждането на душата за подобно по-висше състояние на съзнанието може да се нарече Посвещение (Инициация).
към текста >>
В хода на упражненията се постига един вътрешен усет, който подсказва на ученика как да постъпва в това
отношение
.
Понеже хората са различно устроени, за отделния човек резултатни могат да бъдат най-различни от средствата за обучение. Що се отнася до продължителността на медитацията, нека напомним, че въздействието е толкова по-силно, колкото по-спокойна и обмислена е самата медитация. Всяко прекаляваме в тази посока трябва да се избягва.
В хода на упражненията се постига един вътрешен усет, който подсказва на ученика как да постъпва в това отношение.
към текста >>
Защото символите са така подбрани, че можем напълно да се абстрахираме от тяхното
отношение
към външната сетивна действителност и да търсим тяхната стойност само в онази сила, с която те действуват върху душата, и то тогава, когато тя отклонява цялото си внимание от външния свят, когато подтиска всички сетивни впечатления и изключва всички мисли, зависещи от външни подбуди.
Едно близко до ума възражение срещу използването на посочените символни представи е, че тяхното образуване произлиза от едно мечтателно мислене и от произволно въображение, чиито резултати биха могли да бъдат твърде съмнителни. Обаче спрямо онези символи, които стоят в основата на истинското духовно обучение, подобно съмнение е неоправдано.
Защото символите са така подбрани, че можем напълно да се абстрахираме от тяхното отношение към външната сетивна действителност и да търсим тяхната стойност само в онази сила, с която те действуват върху душата, и то тогава, когато тя отклонява цялото си внимание от външния свят, когато подтиска всички сетивни впечатления и изключва всички мисли, зависещи от външни подбуди.
Процесът на медитация та става най-нагледен, когато го сравним със съня. От една страна този процес е близък до съня, но от друга е напълно различен. Медитацията е като един сън, който спрямо дневното съзнание представлява по-висша будност. Работата е там, че концентрирайки се върху съответната представа или образ, душата е принудена да извлича много по-могъщи сили от собствените си дълбини, отколкото и са нужни в обикновения живот и при обикновеното познание. Така нейната вътрешна подвижност нараства неимоверно.
към текста >>
За да не стане окултният ученик жертва на една или друга измама в това
отношение
, предстои ни да разгледаме правилата, които трябва да се съблюдават в хода на духовното обучение.
Нещата обаче стоят така, че онзи, който е постигнал описаната степен в духовното обучение, може да различава своята собствена представа от духовната реалност, също както здравомислещият човек може да различи представата за едно нагорещено желязо от действително нагорещеното желязо, което докосва с ръката си. Разликата се установява не от нещо друго, а от нормалното изживяване. Също и в духовния свят, пробният камък идва от самия живот. Както всеки знае, че в сетивния свят представата за един железен предмет, колкото и нагорещен да си го представяме, не изгаря пръстите, така и обученият окултен ученик знае дали изживява духовен факт само в своето въображение, или пробудените му духовни възприемателни органи долавят реални факти или Същества.
За да не стане окултният ученик жертва на една или друга измама в това отношение, предстои ни да разгледаме правилата, които трябва да се съблюдават в хода на духовното обучение.
към текста >>
За да вижда човек правилно в това
отношение
, той трябва да стигне до следното вътрешно изживяване.
Там навън в пространството така разсъждава наблюдателят на сетивния свят цъфти една роза; тя ми е близка, защото ми се открива чрез своите цветове и аромати. По същия начин, ако човек е напълно непредубеден и в него работи свободното от сетивни впечатления мислене, той може да заяви: сега в мен се влива нещо субстанциално, нещо, което свързва в мен една мисъл с друга, нещо което образува един мисловен организъм. Съществува обаче разлика в усещанията на този, който застава като наблюдател в сетивния свят, и усещанията на окултния ученик, практикуващ свободното от сетивни впечатления мислене. Първият чувствува, че стои вън от розата, онзи обаче, който е отдаден на освободеното от сетивни впечатления мислене, чувствува нахлуващия субстанциален свят именно вътре в себе си, той се чувствува едно цяло с него. Ако човек повече или по-малко съзнателно признава за действително само това, което застава срещу него като външен предмет, той, без съмнение, няма да стигне до усещането: Това, което е действително за себе си, може да се прояви също и за мен така, сякаш съм съединен с него в едно цяло.
За да вижда човек правилно в това отношение, той трябва да стигне до следното вътрешно изживяване.
Трябва да се научи да прави разлика между мисловните асоциации, които възникват чрез неговата собствена воля, и онези, които изживява в себе си, след като наложи мълчание на своята воля. В последния случай той може да заяви: Аз оставам напълно спокоен; не ръководя моите мисловни асоциации; отдавам се на това, което „мисли в мен". Сега вече напълно оправдано е той да каже: в мен действува нещо субстанциално, нещо само по себе си действително, както е оправдано, от друга страна, да чуем: Върху мен действува розата, защото виждам определен червен цвят и усещам определен аромат. При това няма никакво противоречие във факта, че човек черпи своите мисли от данните на духовния изследовател. В този случай мислите са вече налице, преди още човек да се обърне към тях; и той не може да стигне до тях, ако при всеки подобен повод не ги пресъздава отново в своята душа.
към текста >>
Ако някой изобщо изпадне в нетърпение, че „не вижда още нищо", той не е изградил правилно
отношение
към висшите светове.
В този момент за него настъпва това, което наричаме озарение, за разлика от подготовката или пречистването, които се свеждат до редовни упражнения с цел изграждане на органите. (Говорим за „пречистване", защото чрез съоветните упражнения ученикът пречиства определена област на вътрешния живот от всичко онова, чиито източници са в сетивния свят.) Възможно е да се случи и така, че още преди истинското озарение, човек да има отделни „проблясъци" от по-висшия свят. Тях той трябва да приеме с благодарност. Те могат вече да го направят свидетел на духовния свят. Но той съвсем не бива да се разколебана, ако по време на неговата подготовка, колкото и продължителна да му се струва тя, това не се случи.
Ако някой изобщо изпадне в нетърпение, че „не вижда още нищо", той не е изградил правилно отношение към висшите светове.
Такова отношение постига само онзи, за когото упражненията са нещо като самоцел. Тези упражнения са в действителност един вид работа над духовно-душевната същност на човека, а именно над неговото астрално тяло. И дори когато „не вижда нищо", човек усеща: „Сега аз работя в духовно-душевен смисъл". Подобно усещане няма да е налице, ако човек предварително си състави мнението, според което иска да „види" едно или друго. Тогава той просто ще подминава това, което всъщност има неизмеримо значение.
към текста >>
Такова
отношение
постига само онзи, за когото упражненията са нещо като самоцел.
(Говорим за „пречистване", защото чрез съоветните упражнения ученикът пречиства определена област на вътрешния живот от всичко онова, чиито източници са в сетивния свят.) Възможно е да се случи и така, че още преди истинското озарение, човек да има отделни „проблясъци" от по-висшия свят. Тях той трябва да приеме с благодарност. Те могат вече да го направят свидетел на духовния свят. Но той съвсем не бива да се разколебана, ако по време на неговата подготовка, колкото и продължителна да му се струва тя, това не се случи. Ако някой изобщо изпадне в нетърпение, че „не вижда още нищо", той не е изградил правилно отношение към висшите светове.
Такова отношение постига само онзи, за когото упражненията са нещо като самоцел.
Тези упражнения са в действителност един вид работа над духовно-душевната същност на човека, а именно над неговото астрално тяло. И дори когато „не вижда нищо", човек усеща: „Сега аз работя в духовно-душевен смисъл". Подобно усещане няма да е налице, ако човек предварително си състави мнението, според което иска да „види" едно или друго. Тогава той просто ще подминава това, което всъщност има неизмеримо значение. Впрочем необходимо е внимателно да наблюдаваме всичко, което изпитваме по време на упражненията и което коренно се различава от всички изживявания в сетивния свят.
към текста >>
Когато възприемаме едно Същество в инспиративния свят, това не се съпровожда от някакви външни въздействия, които са характерни за физическия свят, а възниква
отношение
, което се изгражда от дълбоката вътрешна природа на Съществата.
В последния случай човек възприема превръщането на един процес в друг, докато в инспиративния свят опознава вътрешните качества на Съществата, които участвуват в процесите на превръщането. Чрез Имагинацията възприемаме душевния облик на Съществата; чрез Инспирацията проникваме в тяхната духовна същност. Преди всичко, ние се изправяме пред цяло войнство от духовни Същества и пред техните взаимоотношения. В условията на физическия свят ние също срещаме множество различни" същества; в света на Инспирацията обаче това множество има друг характер. Там всяко Същество е в точно определени отношения с другите, и то не както във физическия свят чрез външни въздействия, а чрез своите вътрешни качества.
Когато възприемаме едно Същество в инспиративния свят, това не се съпровожда от някакви външни въздействия, които са характерни за физическия свят, а възниква отношение, което се изгражда от дълбоката вътрешна природа на Съществата.
Това отношение можем да сравним със следния случай, взет от физическия свят. Нека да разгледаме отношението на отделни звуци или букви спрямо цялата дума и спрямо тях самите. Думата „човек" например е съставена от последователните звуци: ч-о-в-е-к. Тук няма никакъв натиск, никакво външно въздействие например от „ч" върху „о", а двата звука действуват съвместно и са част от едно цяло чрез своята вътрешна природа. Ето защо наблюдението в света на Инспирацията може да се сравни с четене; и Съществата в този свят действуват върху наблюдателя като писмени знаци, които той трябва да изучи, за да проникне в техните отношения като в една свръхсетивна Писменост.
към текста >>
Това
отношение
можем да сравним със следния случай, взет от физическия свят.
Чрез Имагинацията възприемаме душевния облик на Съществата; чрез Инспирацията проникваме в тяхната духовна същност. Преди всичко, ние се изправяме пред цяло войнство от духовни Същества и пред техните взаимоотношения. В условията на физическия свят ние също срещаме множество различни" същества; в света на Инспирацията обаче това множество има друг характер. Там всяко Същество е в точно определени отношения с другите, и то не както във физическия свят чрез външни въздействия, а чрез своите вътрешни качества. Когато възприемаме едно Същество в инспиративния свят, това не се съпровожда от някакви външни въздействия, които са характерни за физическия свят, а възниква отношение, което се изгражда от дълбоката вътрешна природа на Съществата.
Това отношение можем да сравним със следния случай, взет от физическия свят.
Нека да разгледаме отношението на отделни звуци или букви спрямо цялата дума и спрямо тях самите. Думата „човек" например е съставена от последователните звуци: ч-о-в-е-к. Тук няма никакъв натиск, никакво външно въздействие например от „ч" върху „о", а двата звука действуват съвместно и са част от едно цяло чрез своята вътрешна природа. Ето защо наблюдението в света на Инспирацията може да се сравни с четене; и Съществата в този свят действуват върху наблюдателя като писмени знаци, които той трябва да изучи, за да проникне в техните отношения като в една свръхсетивна Писменост. Тъкмо поради тази причина Духовната Наука сравнява инспиративното познание с „разчитането на скритата писменост".
към текста >>
Нека да разгледаме
отношение
то на отделни звуци или букви спрямо цялата дума и спрямо тях самите.
Преди всичко, ние се изправяме пред цяло войнство от духовни Същества и пред техните взаимоотношения. В условията на физическия свят ние също срещаме множество различни" същества; в света на Инспирацията обаче това множество има друг характер. Там всяко Същество е в точно определени отношения с другите, и то не както във физическия свят чрез външни въздействия, а чрез своите вътрешни качества. Когато възприемаме едно Същество в инспиративния свят, това не се съпровожда от някакви външни въздействия, които са характерни за физическия свят, а възниква отношение, което се изгражда от дълбоката вътрешна природа на Съществата. Това отношение можем да сравним със следния случай, взет от физическия свят.
Нека да разгледаме отношението на отделни звуци или букви спрямо цялата дума и спрямо тях самите.
Думата „човек" например е съставена от последователните звуци: ч-о-в-е-к. Тук няма никакъв натиск, никакво външно въздействие например от „ч" върху „о", а двата звука действуват съвместно и са част от едно цяло чрез своята вътрешна природа. Ето защо наблюдението в света на Инспирацията може да се сравни с четене; и Съществата в този свят действуват върху наблюдателя като писмени знаци, които той трябва да изучи, за да проникне в техните отношения като в една свръхсетивна Писменост. Тъкмо поради тази причина Духовната Наука сравнява инспиративното познание с „разчитането на скритата писменост". Как става разчитането на тази „скрита писменост" и как може да се съхрани и предаде прочетено то това ще изясним с примери от предходните глави на тази книга.
към текста >>
И това е така не само по
отношение
на нещата, които човек забелязва в самия себе си; неговите собствени качества също оказват въздействие върху света.
Първоначално образите изразяват не само нещо, което съществува независимо и вън от човека, а и това, което е самият човек. Те са изцяло проникнати от качествата на човешката личност. И тези качества се спускат като едно було пред Съществата. Дори и човек да е изправен пред едно действително Същество, той вижда не него, а своето собствено създание. Така той може да има пред себе си нещо истинно, и все пак да вижда, нещо измамно.
И това е така не само по отношение на нещата, които човек забелязва в самия себе си; неговите собствени качества също оказват въздействие върху света.
Например човек може да има някои скрити склонности, които макар и поради ред особености в характера и възпитанието да остават непроявени в живота, оказват определено въздействие върху духовно-душевния свят. Независимо дали човек е наясно или не със своята същност, тя налага едни или други нюанси върху духовно- душевния свят.
към текста >>
В това
отношение
той наистина има, както никой друг, изключителната възможност за трезво преценяване на своя живот.
И сега работата опира до това, ученикът да е наясно, по кои признаци може да познае действителните факти. Лесно понятно е, когато незапознатият с духовното обучение човек пита: Възможно ли е изобщо да се предпазим от заблуждения, след като източниците им са толкова многобройни? Сигурен ли е изобщо окултният ученик, че въображаемите му висши познания не почиват на измами и заблуждения (внушение, самовнушение)? Подобни въпроси явно не отчитат обстоятелството, че при всяко истинско духовно обучение, благодарение на самия начин, по който протича то, източниците на заблуждения са отстранени. Преди всичко, в хода на своята подготовка истинският окултен ученик ще постигне достатъчно много познания върху всичко, което води до измами и самозаблуждения, така че ще е в състояние да се предпазва от тях.
В това отношение той наистина има, както никой друг, изключителната възможност за трезво преценяване на своя живот.
Неговите опитности го отдалечават от всякакви неясни предчувствия, внушения и т.н. Обучението го прави възможно най-предпазлив. Към това се прибавя и обстоятелството, че всяко истинско духовно обучение води първоначално до такива понятия за великите мирови събития, които изискват напрежение на разсъдъчната способност, така че тя се изостря и шлифова до непознати по-рано размери. Само този, който отхвърля възможността да напредва в такива далечни области и предпочита да се уповава на близкостоящите „откровения", би могъл да се размине с изострянето и шлифоването на здравата си разсъдъчна способност; а сигурност в разграничаването между измама и действителност, би могла да даде единствено тя. Но това не е най-важното.
към текста >>
Да, в известно
отношение
тази седма същност е не друго, а самият двойник, самият „Пазач на прага".
След като ученикът е оставил зад себе си срещата с „Пазача на прага", в неговото издигане към свръхсетивните светове му предстоят и други изживявания. Най-напред той ще забележи, че има вътрешно родство между „Пазача на прага" и онази душевна сила, която по-горе описахме като седма по ред и която оприличихме с едно самостоятелно същество.
Да, в известно отношение тази седма същност е не друго, а самият двойник, самият „Пазач на прага".
Пред ученика тя поставя една особена задача. Той трябва да насочва и ръководи чрез новороденото „Себе" това, което се намира в неговото „обикновено себе" и което му се явява като образ. Започва един вид борба срещу двойника. Той постоянно ще се стреми към надмощие. Обаче и силите на човека укрепват тъкмо в това, че се поставя в правилно отношение към двойника и че не му позволява действия извън контрола на новородения „Аз".
към текста >>
Обаче и силите на човека укрепват тъкмо в това, че се поставя в правилно
отношение
към двойника и че не му позволява действия извън контрола на новородения „Аз".
Да, в известно отношение тази седма същност е не друго, а самият двойник, самият „Пазач на прага". Пред ученика тя поставя една особена задача. Той трябва да насочва и ръководи чрез новороденото „Себе" това, което се намира в неговото „обикновено себе" и което му се явява като образ. Започва един вид борба срещу двойника. Той постоянно ще се стреми към надмощие.
Обаче и силите на човека укрепват тъкмо в това, че се поставя в правилно отношение към двойника и че не му позволява действия извън контрола на новородения „Аз".
към текста >>
138.
НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ В РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
GA_13 Въведение в Тайната наука
Защото, в известно
отношение
, това което земният свят предлага на днешния човек, съдържа и фактите, свързани с Лунното, Слънчево и Сатурново развитие.
В смисъла на Духовната Наука, невъзможно е да вникнем в настоящето и бъдещето на човешкото и мирово развитие, без да сме разбрали миналите епохи на това развитие. Защото това, което се открива пред възприятията на духовния изследовател, когато наблюдава скритите факти на миналото, съдържа в същото време и всичко, което той може да узнае за настоящето и бъдещето. В тази книга обсъдихме Сатурновото, Слънчево, Лунно и Земно развитие. В духовнонаучен смисъл е изключено да разберем Земното развитие, без да наблюдаваме фактите, свързани с неговите предишни епохи.
Защото, в известно отношение, това което земният свят предлага на днешния човек, съдържа и фактите, свързани с Лунното, Слънчево и Сатурново развитие.
Но процесите и Съществата, участвували в Лунното развитие, са претърпели едно по-нататъшно развитие. Те са се превърнали във всичко онова, което днес принадлежи на Земята. Обаче сетивно-физическото съзнание далеч не възприема всички подробности от тази еволюция. Част от процесите на Старата Луна се открива едва при определена степен от свръхсетивното съзнание. И когато е постигнат този вид познание, за него нашият земен свят се оказва свързан с един свръхсетивен свят.
към текста >>
А едно още по-напреднало свръхсетивно съзнание достига до един още по-отдалечен в бъдещето период от развитието, който ще определим като този на Бъдещия Вулкан; спрямо Сатурновото състояние Вулкан се намира в същото
отношение
, както Венера спрямо Старото Слънце, и както Юпитер спрямо Старата Луна.
В последния случай у тях остава едно впечатление, близко до телесното; те изживяват спомените както земният човек изживява своето тяло. Но за една степен от свръхсетивното съзнание, която е по-висша от току що посочената необходима степен за Лунното и Юпитерово познание, стават достъпни и друг вид свръхсетивни процеси и Същества; те са еволюиралите форми на това, което беше на лице още по времето на Старото Слънце, но днес се намират на толкова високи степени от съществуванието, които са недосегаеми за едно съзнание, стигащо само до възприемането на лунните форми. Но в хода на вътрешното вглъбяване, образът на този свят също се разпада на две части. Едната води към познанието на Слънчевото състояние от миналото; другата част представлява една бъдеща форма на Земята, а именно онази, в която Земята ще се превърне, след като там се влеят действията на земните и юпитерови процеси. Това, което се наблюдава по този начин от бъдещия свят, може да се нарече в смисъла на Духовната Наука, състояние на Венера.
А едно още по-напреднало свръхсетивно съзнание достига до един още по-отдалечен в бъдещето период от развитието, който ще определим като този на Бъдещия Вулкан; спрямо Сатурновото състояние Вулкан се намира в същото отношение, както Венера спрямо Старото Слънце, и както Юпитер спрямо Старата Луна.
Ето защо, когато разглеждаме цялото минало, настояще и бъдеще на Земята, можем да говорим за Сатурново, Слънчево, Лунно, Земно, Венерино и Вулканово развитие.
към текста >>
Както в Петата епоха оживява Третата, за да се обогати в човешките души със съвършено новите качества, развити в хода на Четвъртата, нещо подобно ще стане и в Шестата епоха по
отношение
на Втората и в Седма та по
отношение
на Първата, древно-индийска епоха.
Както в Петата епоха оживява Третата, за да се обогати в човешките души със съвършено новите качества, развити в хода на Четвъртата, нещо подобно ще стане и в Шестата епоха по отношение на Втората и в Седма та по отношение на Първата, древно-индийска епоха.
Прекрасната мъдрост на древна Индия, възвестявана от тогавашните велики Учители, отново ще изгрее през Седмата епоха като непосредствена истина за човешките души.
към текста >>
139.
ЗА ЖИВОТА НА ЧОВЕКА СЛЕД СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Когато след смъртта етерното тяло се отделя от човека, все пак от него остава нещо, което има
отношение
към цялото следващо развитие на човека; можем да го наречем екстракт или есенция на етерното тяло.
Когато след смъртта етерното тяло се отделя от човека, все пак от него остава нещо, което има отношение към цялото следващо развитие на човека; можем да го наречем екстракт или есенция на етерното тяло.
Този екстракт съдържа плодовете на изтеклия живот. Той е носител на всичко онова, което по време на духовното развитие на човека между смъртта и новото раждане пониква като един зародишен кълн за следващия живот.
към текста >>
140.
ФАЗИТЕ НИ ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ
GA_13 Въведение в Тайната наука
По
отношение
на своето етерно тяло, до смяната на зъбите (т. е.
Човешкият живот, в последователната смяна на отделните му фази между раждането и смъртта, може да бъде разбран единствено благодарение на това, че вземаме под внимание не само сетивно- физическото тяло, но и промените, които стават със свръхсетивните съставки на човешката природа. Тези промени могат да се разгледат накратко по следния начин, физическото раждане идва като един вид освобождаване на човека от физическата майчина обвивка. Преди раждането, определени сили са общи за човешкия зародиш и за майчиното тяло; след раждането те остават да съществуват в човешкия организъм под една самостоятелна форма. Обаче в по-късния живот на човека, свръхсетивното възприятие долавя определени свръхсетивни процеси, които са твърде подобни на сетивните процеси при физическото раждане.
По отношение на своето етерно тяло, до смяната на зъбите (т. е.
до шестата, седмата година) човекът е обгърнат от една етерна обвивка. В посочения период тази обвивка се разкъсва. Настъпва „раждането" на етерното тяло. Човекът продължава да е обгърнат от своята астрална обвивка, която отпада между дванадесетата и шестнадесетата година (по времето на половото съзряване); Настъпва „раждането" на астралното тяло. По-късно се ражда и истинският „Аз".
към текста >>
141.
Пролог
GA_14 Четири мистерийни драми
Но че точно днес ме оставяш сама там, където се проявява истинският художествен живот, ми показва, че вашите идеи – прощавай за израза – създават известно повърхностно
отношение
към този живот.
Но не мога да се освободя от едно подозрение. Не мога да си затворя очите пред факта, че светоглед, който си приписва безусловна дълбочина, по околния път на тази мнима дълбочина в крайна сметка води само до повърхностност. Ти си за мен твърде скъпа приятелка и затова не бих искала да ти посочвам онези от твоите съмишленици, които се кълнат във вашите идеи, а проявяват по най-лош начин своето духовно високомерие, въпреки че празнотата и баналността на душите им проличават от всяка тяхна дума и от цялото им поведение. Не бих искала да ти показвам колко грубо и безчувствено се отнасят към своите себеподобни именно някои ваши съмишленици. Твоята широка душа не отбягва задълженията на всекидневния живот, които трябва да се изпълняват от всеки човек, наречен добър в истинския смисъл на думата.
Но че точно днес ме оставяш сама там, където се проявява истинският художествен живот, ми показва, че вашите идеи – прощавай за израза – създават известно повърхностно отношение към този живот.
към текста >>
И в какво се състои това повърхностно
отношение
?
И в какво се състои това повърхностно отношение?
към текста >>
142.
Интермецо
GA_14 Четири мистерийни драми
Всичко това е представено изключително живо в драматично
отношение
.
Това прогонва цялата творческа радост от душата му. Той се чувства все по-опустял в своя вътрешен живот. В такова душевно състояние си спомня отново за своята бедна изоставена. И от изпълнен с надежди човек се превръща в самотна развалина. Без изглед да намери някаква светла точка, той е покосен от смъртта.
Всичко това е представено изключително живо в драматично отношение.
към текста >>
Мила моя София, в това
отношение
ме разбираш неправилно.
Мила моя София, в това отношение ме разбираш неправилно.
Аз много добре мога да правя разлика между творение на изкуството и самата действителност. А това означава да не съдим за първото, изхождайки от самото него, ако искаме да внесем в съжденията си чувствата, с които посрещаме събитията в живота. Това, което този път ме развълнува така дълбоко, е само съвършеното художествено представяне на един дълбок житейски проблем. И с пълна яснота успях да осъзная как изкуството може да се издигне до своята висота само когато се придържа към пълнокръвния живот. Когато се отдалечи от него, творенията му стават неистинни.
към текста >>
И аз чувствам нещата по този начин не само по
отношение
на така нареченото реалистично изкуство, но и други неща пораждат у мен същото чувство, особено силно тогава, когато осъзнавам това, което във висш смисъл бих могла да нарека неистинност на някои творения на изкуството.
Мила Естела, нека да не говорим днес за моя светоглед. Добре знаеш, че чувството, за което току-що говорих, дълго време живееше в мен, преди да знам и най-малко за това, което наричаш мой светоглед.
И аз чувствам нещата по този начин не само по отношение на така нареченото реалистично изкуство, но и други неща пораждат у мен същото чувство, особено силно тогава, когато осъзнавам това, което във висш смисъл бих могла да нарека неистинност на някои творения на изкуството.
към текста >>
Представи си това твърдение, превърнато в първично чувство и ще можеш да придобиеш представа, защо изпитвам недоволство по
отношение
на много неща, които ти наричаш изкуство.
То би могло да се промени, стига само хората да поискат да си изяснят едно нещо. Те могат да си кажат, че е безсмислено още веднъж да пресъздаваме чрез човешките душевни сили това, което по-висши сили разпростират пред очите ни като най-истинското произведение на изкуството. Но същите тези същества са вложили в душата на човека стремеж да продължи делото на мирозданието, за да даде на света това, което самите тези сили още не поставят пред сетивата. Във всичко, създадено от човека, творческите същества са оставили природата незавършена. Защо той трябва да изобразява тяхното съвършенство по несъвършен начин, щом като може да превърне в съвършенство тяхното несъвършенство?
Представи си това твърдение, превърнато в първично чувство и ще можеш да придобиеш представа, защо изпитвам недоволство по отношение на много неща, които ти наричаш изкуство.
Несъвършеното предаване на сетивната действителност трябва да предизвика неприятно усещане, докато и най-несъвършеното представяне на това, което се крие зад външното наблюдение, може да бъде цяло откровение.
към текста >>
Наистина е тъжно да гледаш как по
отношение
на най-важните душевни въпроси любимата ти приятелка върви по пътища, които се отклоняват от твоите.
Не виждам никаква възможност да стигнем до някакво взаимно разбирателство по този въпрос.
Наистина е тъжно да гледаш как по отношение на най-важните душевни въпроси любимата ти приятелка върви по пътища, които се отклоняват от твоите.
Но аз се надявам на по-добри времена за нашето приятелство.
към текста >>
143.
ИЗПИТАНИЕТО НА ДУШАТА. Сценични картини от живота като епилог на „Портата на посвещението“
GA_14 Четири мистерийни драми
Картините от ретроспективното виждане в 14-ти век са резултати на имагинативното познание и като такива представляват по
отношение
на историята идеализирано описание на житейски отношения, които във физическия свят могат да бъдат познати само от техните следствия.
Събитията от Шеста, Седма, Осма и Девета картина са съдържание на духовното ретроспективно виждане на Капезий в предишния му живот. Същото (както показва изложението) изживяват същевременно Мария и Йохан, но не и Щрадер, чието предишно въплъщение се съзира само от Капезий, Мария и Йохан.
Картините от ретроспективното виждане в 14-ти век са резултати на имагинативното познание и като такива представляват по отношение на историята идеализирано описание на житейски отношения, които във физическия свят могат да бъдат познати само от техните следствия.
Начинът на повтаряне на живота (на събития от 14-ти век в настоящето) не трябва да се разбира като нещо всеобщо валидно, а като такова, което може да се случи само в повратна точка на времето. Оттам и конфликтите, представени тук като последствия от минал живот, са възможни само за такъв период от време.
към текста >>
144.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
По
отношение
на истинска наука,
По отношение на истинска наука,
към текста >>
145.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
по
отношение
на важните неща
по отношение на важните неща
към текста >>
146.
ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА. Душевни процеси в сценични картини
GA_14 Четири мистерийни драми
Начинът на повторение на живота по
отношение
на „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“ не трябва да се приема като всеобщо валиден закон, а като нещо, което може да се случи в повратна точка на времето.
Събитията от „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“ се развиват приблизително тринадесет години след тези от „ПОРТАТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО“.
Начинът на повторение на живота по отношение на „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“ не трябва да се приема като всеобщо валиден закон, а като нещо, което може да се случи в повратна точка на времето.
Например това, което се случва в Осма картина между Щрадер и дванадесетте човека, е възможно само в такава повратна точка на времето. Духовните същества, които се явяват в „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“, не са алегории или символи. За този, който познава духовния свят като реалност, съществата в него са толкова действителни, колкото и физическите хора в сетивния свят. Който приема тези същества за алегории или символи, разбира погрешно цялостния начин на представяне на събитията в „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“. Това, че духовните същества нямат човешки облик, какъвто трябва да имат на сцената, се разбира от само себе си.
към текста >>
147.
ПРОБУЖДАНЕТО НА ДУШИТЕ. Душевни и духовни процеси в сценични картини
GA_14 Четири мистерийни драми
По
отношение
на „ПРОБУЖДАНЕТО НА ДУШИТЕ“ също трябва да направим една забележка, която бе направена за предходните душевни картини.
Бенедикт, Хиларий Готгетрой, Алберт Торкваций, Щрадер, Капезий, Феликс Балде, Госпожа Балде, Романий, Мария, Йохан Томасий и Теодора се явяват в духовната област (в Пета и Шеста картина на „ПРОБУЖДАНЕТО НА ДУШИТЕ“) като „Души“), а в храма, (в Седма и Осма картина на „ПРОБУЖДАНЕТО НА ДУШИТЕ“) – като личности от едно далечно минало.
По отношение на „ПРОБУЖДАНЕТО НА ДУШИТЕ“ също трябва да направим една забележка, която бе направена за предходните душевни картини.
Духовните и душевни процеси, както и духовните същества не са символи или алегории. За този, който ги възприема по този начин, остава далеч действителната същност на духовния свят. Също при явяването на мисловните изживявания (във Втора, Трета и Десета картина) нищо не е представено просто символично, а като действителни душевни изживявания, които за участващия в духовния свят са също толкова действителни, колкото лицата и събитията в сетивния свят. За него „ПРОБУЖДАНЕТО НА ДУШИТЕ“ представя напълно реални душевни картини. Ако се касаеше за символика или алегории, щях да пропусна това изложение.
към текста >>
148.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Човек сам постига своето вертикално положение, своето равновесно положение В пространството; сам постига и определено
отношение
спрямо земната гравитация.
Животното е предопределено да развие равновесното си положение В пространството по съответен начин: едни животни се катерят, други плуват и т.н. до най-близките на човека бозайниците. Ако зоолозите се замисляха над този факт, те нямаше да подчертават толкова често Колко еднакви са костите и мускулите при животните и човека. А това е много по-маловажно от факта, че човек не разполага предврително със своите равновесни способности, а трябва сам да ги изгради, черпейки сили от цялото си същество. От особена важност е, че той трябва сам да работи върху себе си, за да създаде от едно същество, Което не може да върви, такова, което може да върви изправено.
Човек сам постига своето вертикално положение, своето равновесно положение В пространството; сам постига и определено отношение спрямо земната гравитация.
За едно схващане, което не прониква дълбоко в нещата, няма да е трудно да оспори това, и то с привидно основание. Някои биха казали, че ние сме така организирани в нашия изправен вървеж, както например животното катерач е създадено, за да се катери. Но едно по-точно наблюдение показва, че докато при животното е налице организация, определяща положението му в пространството, то при човека душата е тази, която влиза в отношения с пространството и създава съответната организация.
към текста >>
Чрез него той се поставя в такова
отношение
с другите човешки същества, че става носител на онзи духовен живот, който прониква във физическия свят.
Второто нещо, което човек сам научава от онази своя същност, която преминава от едно въплъщение в друго, е говорът.
Чрез него той се поставя в такова отношение с другите човешки същества, че става носител на онзи духовен живот, който прониква във физическия свят.
Често се подчертава, и то не без основание, че ако човек преди да преговори – бъде оставен да живее сам на един пуст остров, без контакт с други хора, той не би се научил да говори.
към текста >>
Чрез тези сили човешкото същество е станало в известно
отношение
по-лошо, отколкото би трябвало да бъде, ако върху него биха действували само силите, идващи от космическите духовни предводители, които се стремят единствено към правилното развитие на човека.
Това, което по-рано е действувало отвън, трябва да се пренесе в неговата собствена душевна същност. Но има и по-съществена причина, която може да хвърли още по-голяма светлина върху тайните на човешкия живот, в сравнение с току-що казаното и тя е следната. От Духовната Наука знаем, че човешкото тяло, такова каквото е то в съвременния стадий на развитие, трябва да се разглежда като резултат от други състояния, като нещо, което непрекъснато е усъвършенствувало своята сегашна форма. Който е запознат с Духовната Наука знае, че еволюцията на човека се извършва поради въздействията на различни сили върху цялото човешко същество: Едни сили действуват върху физическото тяло, други върху етерното тяло, трети върху астралното тяло. Човешкото същество поличава сегашната си форма благо дарение на това, че върху него са действували силите, които ние наричаме луциферични и ариманични.
Чрез тези сили човешкото същество е станало в известно отношение по-лошо, отколкото би трябвало да бъде, ако върху него биха действували само силите, идващи от космическите духовни предводители, които се стремят единствено към правилното развитие на човека.
Причините за нашите страдания, болести, както и за смъртта трябва да се търсят извън Съществата, които се опитват да ръководят развитието ни в правилната посока, а именно в луциферическите и ариманически Същества, намесващи се често в това праволинейно развитие. През първите детски години луциферическите и ариманически сили имат съвсем слабо влияние върху човешкото същество. Те се проявяват, когато започне съзнателният живот на човека. Ако би съхранил по-дълго детския период, а с него и по-добрата част на своето същество, тогава човек не би издържал пред нейното действие, защото противодействуващите луциферически и ариманически сили ще отслабят цялото му същество. Във физическия свят човек има такава организация, че може да понесе непосредствените сили от духовния свят, които действуват в него през първите детски години само докато е детински мек и пластичен.
към текста >>
Нищо друго, освен: все повече и по-вече да се приближава до това, което може да се нарече съзнателно
отношение
към силите, които през първите детски години са далеч от неговото детско съзнание.
Сега обаче, ако бъде правилно изтълкувана, се поражда една мисъл от огромно значение. В Новия Завет се казва: „- Ако не станете като децата, няма да влезете в царството небесно! " Та какво друго може да бъде най-висшият идеал за човека, ако приемем казаното за вярно?
Нищо друго, освен: все повече и по-вече да се приближава до това, което може да се нарече съзнателно отношение към силите, които през първите детски години са далеч от неговото детско съзнание.
Трябваш само да подчертаем, че ако тези сили продължават да действуват направо в съзнателния живот на човека, той би рухнал. Ето защо за постигането на способности, позволяващи възприемането на свръхсетивните светове, е необходимо сериозна, внимателна подготовка. Тя ще помогне на човека да понася това, което в обикновения си живот той не би могъл да понесе.
към текста >>
Това чувство по-нататък се превръща в друго, и то ни открива правилното разбиране за несъвършенствата на днешния човек и колко съвършен би могъл да стане, ако пулсиращите в него духовни импулси проявят към съзнанието му същото
отношение
, каквото те имат към несъзнателния душевен живот през първите детски години.
При подобни възгледи, в душата лесно се поражда мисълта, че с всичко, което може да направи, човек трябва да търси съзвучие с онази част от своето същество, която е по-мъдра от съзнателната интелигентност. Тя насочва човека от непосредствено възприемания Аз към един по-разширен Аз, спрямо който всяка фалшива гордост и всяко превъзнасяне трябва да бъдат решително изкоренявани.
Това чувство по-нататък се превръща в друго, и то ни открива правилното разбиране за несъвършенствата на днешния човек и колко съвършен би могъл да стане, ако пулсиращите в него духовни импулси проявят към съзнанието му същото отношение, каквото те имат към несъзнателния душевен живот през първите детски години.
Въпреки че обикновено споменът рядко се простира зад четвъртата година, трябва все пак да кажем, че действието на духовния свят, в смисъла по-сочен по-горе, обхваща първите три години. В края на този период човек вече е способен да свързва впечатленията си от външния свят с представата за своя Аз. Тази Азова представа стига до точката, до която се простира и споменът. И все пак ще подчертаем, че по правило споменът се простира назад до началото на четвъртата година от живота; само че за начеващото Азово съзнание той е толкова слаб, че остава незабелязан. Ето защо можем да обобщим, че онези висши сили, които формират човека през детските години, могат да действуват само три години.
към текста >>
Ето защо и тук трябваше да се пробуди усещане за характерните особености на първите три години от човешкия живот и за тяхното
отношение
към онази светлина, която се излъчва от Кръста при Голгота.
Не е добре, когато в Духовната Наука, Теософията или въобще в Окултизма се дават много дефиниции и понятия. По-добре е не да дефинираме, а да характеризираме и пробуждаме чувството за това, което е в действителност.
Ето защо и тук трябваше да се пробуди усещане за характерните особености на първите три години от човешкия живот и за тяхното отношение към онази светлина, която се излъчва от Кръста при Голгота.
Това чувство показва, че през човешката еволюция преминава импулс, за който с право може да се каже, че думите на апостол Павел се превръщат в истина: „Не Аз, а Христос в мен! " Нужно е само да знаем какво представлява в действителност човекът и от такова познание можем да стигнем до разбиране на Христовата същност. Само когато стигаме до тази идея за Христос чрез истинско и точно разглеждане на човечеството и знаем, че най-добре откриваме Христос, когато Го търсим първо в себе си, за да се върнем после към библейските източници, едва тогава тя получава своята велика стойност. Няма по-голям и по-съзнаващ ценител на Библията от човека, открил Христос в посочения смисъл. Бихме могли да допуснем, че едно същество, да речем обитател на Марс, който никога не е чувал за Христос и Неговото дело, слиза на Земята.
към текста >>
149.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
По
отношение
на всички способности, които хората тепърва трябва да развият и придобият, те са стигнали вече до една висока степен и се различават от описаните по-горе предци на човека по това, че поради недовършената си човешка еволюция на Старата Луна те все "още са способни да се инкарнират в човешки тела, докато хората напредваха в своето развитие на Земята.
Друго недоразумение, което би могло да възникне, се изразява в мнението, че тези Същества са „зли" Същества. И в двата случая имаме работа с недоразумения. Защото те съвсем не са „зли", въпреки че произхода на злото в развитието на човечеството трябва да се търси в тях. Те стоят, както казахме, между човека и свръхчовеците. В известен смисъл те надвишават по съвършенство човека.
По отношение на всички способности, които хората тепърва трябва да развият и придобият, те са стигнали вече до една висока степен и се различават от описаните по-горе предци на човека по това, че поради недовършената си човешка еволюция на Старата Луна те все "още са способни да се инкарнират в човешки тела, докато хората напредваха в своето развитие на Земята.
Докато истинските дхианически или Ангелски Същества, великите вдъхновители на човека, на които се позоваваха египтяните, не можеха да се явят в човешки тела, а показваха своите откровения чрез човеците, то Съществата, които са между човека и Ангелите бяха способни още през далечното минало да се въплъщават в човешки тела. Ето защо в Лемурийската и Атлантската епоха по Земята са ходили не само обикновени човешки същества, които по пътя на своите реинкарнации трябваше да стигнат до това, което отговаря на идеала на човечеството, но между хората от тези епохи имало и такива, които само външно наподобявали човека. Те имали човешко тяло, защото външната форма на един човек от плът зависи от земните условия. С други думи, през тези древни епохи между човеците се намирали и такива същества, които принадлежали към най-низшата категория луциферически индивидуалности. Освен Ангелските Същества, които действуват върху човешката култура чрез човеците, на различни места са се инкарнирали такива луциферически Същества, които основават различните човешки култури.
към текста >>
Оттук се вижда, че фактически и в това
отношение
човечеството е подчинено на едно мъдро, духовно ръководство.
С това отговаряме и на въпроса защо мъдрото ръководство на света позволява някои Същества да изостанат в своето развитие. Именно защото за следващата епоха, която идва след периода на тяхното изостава не, този факт ще придобие друг, положителен смисъл. Когато народите все още не можеха сами да се управляват, съществуваха Учителите на тези народи и на отделните хора. И всички Учители на отделните народи Кадмос, Хеопс, Пелопс, Тезей и т.н. имаха дълбоко в душите си едно или друго Ангелско Същество.
Оттук се вижда, че фактически и в това отношение човечеството е подчинено на едно мъдро, духовно ръководство.
към текста >>
Напротив, ако има съзнание за тяхното действие и изгради правилно
отношение
към тях, човек може да ги насочи към постигането на добри цели.
Балсамирайки мъртвите, египтянинът запазва нещо, което е имало голяма стойност за него. Той смятал, че развитието на душата след смъртта е във връзка със запазваното на физическо-материалното тяло. Съвременният анатом извършва дисекция на това, което вижда и смята, че познава законите на човешкия организъм. В нашата съвременна наука живеят силите на египетско-халдейския свят, които тогава са били прогресивни, но днес са вече ретроградни; и ако искаме правилно да оценим характера на съвременната епоха, ние трябва да познаваме тези сили. А те ще имат тежки последици за съвременния човек, ако той не познава тяхната същност.
Напротив, ако има съзнание за тяхното действие и изгради правилно отношение към тях, човек може да ги насочи към постигането на добри цели.
Тези сили трябва да намерят своето правилно приложение, иначе не бихме имали великите постижения в техниката, индустрията и т. н. на днешната епоха. Тези сили принадлежат към най-низката степен на луциферическите Същества. Ако човек не ги разпознае съвсем точно, той започва да смята материалистичните импулси на нашето време за единствено възможни и не вижда другите сили, които ни издигат към духовния свят. От тази гледна точка днес трябва ясно да разграничаваме две духовни течения.
към текста >>
Ето защо езотеричното обучение, което е подходящо за нашата епоха, застъпва принципа да установи правил но съ
отношение
между ясновидство и Посвещение.
Тази специална мисия да изградят равновесие между принципите на ясновидството и тези на Посвещението, имат днес Съществата, които ръководят човечеството. С настъпването на съвременната епоха, ръководителите на духовното обучение трябваше по необходимост да се съобразят с този основен факт.
Ето защо езотеричното обучение, което е подходящо за нашата епоха, застъпва принципа да установи правил но съотношение между ясновидство и Посвещение.
Това се наложи още в момента, когато човечеството изживя една криза по отношение на висшето познание. А това е периодът на тринадесетия век. Около 1250 г. хората се чувствуваха до най-голяма степен откъснати от духовния свят. Пред ясновиждащият поглед, отправен към тази епоха, се разкрива следното.
към текста >>
Това се наложи още в момента, когато човечеството изживя една криза по
отношение
на висшето познание.
Тази специална мисия да изградят равновесие между принципите на ясновидството и тези на Посвещението, имат днес Съществата, които ръководят човечеството. С настъпването на съвременната епоха, ръководителите на духовното обучение трябваше по необходимост да се съобразят с този основен факт. Ето защо езотеричното обучение, което е подходящо за нашата епоха, застъпва принципа да установи правил но съотношение между ясновидство и Посвещение.
Това се наложи още в момента, когато човечеството изживя една криза по отношение на висшето познание.
А това е периодът на тринадесетия век. Около 1250 г. хората се чувствуваха до най-голяма степен откъснати от духовния свят. Пред ясновиждащият поглед, отправен към тази епоха, се разкрива следното. По това време най-изтъкнатите личности, устремени към висшето познание, си казваха: „Това, което нашият разум, нашият интелект, нашето духовно знание могат да открият, се ограничава в рамките на заобикалящия ни физически свят.
към текста >>
Тогава хората приемаха Христос до известна степен несъзнателно и като една по-висша духовна сила,така че по-късно, когато бяха принудени да го приемат съзнателно, те правеха всевъзможни грешки и навлизаха в истински лабиринт по
отношение
на разбирането за Христос.
От Мистерията при Голгота до настъпването на новия езотеризъм протича първия период от усвояването на Христовия импулс в човешките души.
Тогава хората приемаха Христос до известна степен несъзнателно и като една по-висша духовна сила,така че по-късно, когато бяха принудени да го приемат съзнателно, те правеха всевъзможни грешки и навлизаха в истински лабиринт по отношение на разбирането за Христос.
Лесно можем да проследим как в първите столетия на християнството Христовият принцип е нахлул в по-ниско стоящите душевни сили. После идва новото време, епохата в която живеят днешните хора. В известна смисъл те се намират още в началото и тепърва ще напредват в разбирането на Христовия принцип с помощта на висшите си душевни способности. По-нататък в нашето изложение ще покажем, че упадъкът на свръхсетивното познание до 13-то столетие и бавното му възраждане макар и под друга форма оттогава насам, съвпада с навлизането на Христовия импулс в развитието на човечеството.
към текста >>
150.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
А през първата древно-индийска културна епоха, когато следатлантският живот стигаше до такава висота в духовно
отношение
, каквато от тогава е недостижима и до днес една естествена висота под ръководството на Великите Учители самите Архангели бяха зависими, в същия смисъл, от Архаите или Началата.
Само през третата културна епоха, египетско-халдейската, Ангелите (или низшите дхианически Същества в смисъла на ориенталската мистика) са били самостоятелни водачи на хората. За древно персийската епоха това не беше така. Тогава Ангелите бяха подчинени в много по-голяма степен на едно по-висше ръководство, отколкото през египетската епоха и действуваха според импулсите от по-висшата йерархия. Всичко беше под ръководството на Ангелите, обаче самите Ангели бяха зависими от стоящите над тях Архангели или Архангелои.
А през първата древно-индийска културна епоха, когато следатлантският живот стигаше до такава висота в духовно отношение, каквато от тогава е недостижима и до днес една естествена висота под ръководството на Великите Учители самите Архангели бяха зависими, в същия смисъл, от Архаите или Началата.
към текста >>
Само тогава беше налице такова съ
отношение
между космическите констелации и човечеството, което позволяваше поради факта, че космическите констелации действуват върху човека чрез Христос определени болести да бъдат излекувани.
Обаче те могат да действуват по този начин само през земния живот на Христос.
Само тогава беше налице такова съотношение между космическите констелации и човечеството, което позволяваше поради факта, че космическите констелации действуват върху човека чрез Христос определени болести да бъдат излекувани.
Обаче повторение на същите взаимоотношения в развитието на космоса и Земята не е възможно, както не е възможно и второ въплъщение на Христос в човешко тяло. От тази гледна точка Христовото присъствие на Земята се явява като земен израз на съответните отношения между Космоса и силите на човешкия организъм. Приближаването на един болен до Христос означава, че поради близостта до Христос болният влиза в такива отношения с Макрокосмоса,които могат да действуват върху него именно като лечебни космически сили.
към текста >>
Но сега напредваме към времето, когато хората все повече и повече трябва да изградят в себе си съзнателно
отношение
към тези духовни сили.
Но сега напредваме към времето, когато хората все повече и повече трябва да изградят в себе си съзнателно отношение към тези духовни сили.
Когато хората правилно вникнат в инспирациите на новия езотеризъм, те все повече и повече ще разбират бъдещите събития. А този езотеризъм ясно показва, че днес отново управляват същите духовни Същества, за които загатват древните египтяни като за свои велики Учители; същите духовни Същества, почитани навремето като Богове, ръководят и днес човечеството само че те вече са под предводителството на Христос. Хората все повече и повече ще усещат как занапред те ще са в състояние да възкресят в много по-висша степен, в много по-чист блясък това, което е било преди Христос. Съвременната епоха изисква от човека едно много по-силно и разширено съзнание, едно будно чувство за дълг и отговорност пред познанието за духовния свят и всичко това може да проникне в нашите души само ако задачата на Духовната Наука бъде обухваната в посочения тук смисъл.
към текста >>
151.
ПЪРВА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Както и да обърнем тази мисъл, от естественонаучна гледна точка, тя е напълно валидна, макар и по
отношение
на истинската действителност тя да е явно несъстоятелна.
Както и да обърнем тази мисъл, от естественонаучна гледна точка, тя е напълно валидна, макар и по отношение на истинската действителност тя да е явно несъстоятелна.
Даден човек може да смята, че единствено той мисли научно и ясно, докато всичко друго е само вяра и субективизъм; това съвсем не е изключено. Обаче при истинската непредубеденост нещата не стоят така.
към текста >>
Тези закони, (които са от физическо и химическо естество) имат към човешкото тяло същото
отношение
, каквото имат към другите неживи предмети на външния свят.
Важното е не това, което душата усеща като своя вътрешна необходимост, а проявленията на външния свят, от който е взето тялото. След смъртта външният свят прибира в себе си неговите вещества и сили. И тогава в него те се подчиняват на закони, на които е напълно безразлично какво става в човешкото тяло по време на живота.
Тези закони, (които са от физическо и химическо естество) имат към човешкото тяло същото отношение, каквото имат към другите неживи предмети на външния свят.
Невъзможно е да мислим друго, освен че безразличното отношение на външния свят към човешкото тяло съвсем не се проявява след смъртта, а съществува и по време на живота. Представа за участието на външния сетивен свят в изграждането на човешкото тяло можем да получим не от живота, а единствено от съждението: Всичко, което имаме като субстрат за сетивата, като посредник на процесите, чрез които живее нашата душа, се осигурява от външния свят; а него можем да обхванем благодарение на такива представи, които се издигат над твоя живот.
към текста >>
Невъзможно е да мислим друго, освен че безразличното
отношение
на външния свят към човешкото тяло съвсем не се проявява след смъртта, а съществува и по време на живота.
Важното е не това, което душата усеща като своя вътрешна необходимост, а проявленията на външния свят, от който е взето тялото. След смъртта външният свят прибира в себе си неговите вещества и сили. И тогава в него те се подчиняват на закони, на които е напълно безразлично какво става в човешкото тяло по време на живота. Тези закони, (които са от физическо и химическо естество) имат към човешкото тяло същото отношение, каквото имат към другите неживи предмети на външния свят.
Невъзможно е да мислим друго, освен че безразличното отношение на външния свят към човешкото тяло съвсем не се проявява след смъртта, а съществува и по време на живота.
Представа за участието на външния сетивен свят в изграждането на човешкото тяло можем да получим не от живота, а единствено от съждението: Всичко, което имаме като субстрат за сетивата, като посредник на процесите, чрез които живее нашата душа, се осигурява от външния свят; а него можем да обхванем благодарение на такива представи, които се издигат над твоя живот.
към текста >>
Наистина, последните ще изтъкнат, че законите, които действуват в тялото след смъртта, съдържат също и условията за телесните процеси по време на живота; обаче те се заблуждават, ако вярват, че действително могат да си представят как тези закони по време на живота биха имали спрямо тялото като носител на душата някакво друго
отношение
, отколкото това след смъртта.
Съществуват много чисто лични основания, според които последната възможност е нелепа и безсмислена; в случая обективното разглеждане изобщо не трябва да ги взема под внимание. Обаче надличната отдаденост към уроците на външния свят показва, че по време на живота не трябва да приписваме на този външен свят едно участие, различно от това, което той има след смъртта. Показателно е, че тази мисъл идва като нещо необходимо и че тя издържа пред всички възможни възражения. Ако човек прониква в нея напълно съзнателно, усеща една непосредствена сигурност. В действителност, така разсъждават както вярващите в безсмъртието, така и неговите отрицатели.
Наистина, последните ще изтъкнат, че законите, които действуват в тялото след смъртта, съдържат също и условията за телесните процеси по време на живота; обаче те се заблуждават, ако вярват, че действително могат да си представят как тези закони по време на живота биха имали спрямо тялото като носител на душата някакво друго отношение, отколкото това след смъртта.
към текста >>
Адекватна е само онази представа, според която дори и особеното съчетание на сили намиращо израз в тялото е по
отношение
на тялото (като носител на душата) също така безучастно, както и процесите в мъртвото тяло.
Адекватна е само онази представа, според която дори и особеното съчетание на сили намиращо израз в тялото е по отношение на тялото (като носител на душата) също така безучастно, както и процесите в мъртвото тяло.
Тази безучастност обаче съществува не за душата, а за веществата и силите на тялото. Душата изживява себе си чрез тялото; но тялото живее във външния свят заедно и чрез него, и не допуска душевните свойства да се проявят по начин, независещ от процесите на външния свят. Логично стигаме до извода, че за движението на кръвта в тялото, топлината и нейната противоположност във външния свят са толкова решаващи, както страхът и чувството за срам, които се проявяват в душата.
към текста >>
А как душата трябва да разсъждава върху своето
отношение
към тялото по този въпрос напредващото познание не може да промени абсолютно нищо.
Първоначално човек усеща в себе си законите на външния свят, действуващи като едно твърде особено съчетание, намиращо израз в самото изграждане на човешкото тяло. Той усеща това тяло като част от външния свят. Но спрямо неговите вътрешни закономерности, той е напълно чужд. Днес официалната наука обяснява отчасти как законите на външния свят се проявяват в това, което наричаме човешко тяло. Занапред можем да се надяваме, че това познание непрекъснато ще напредва.
А как душата трябва да разсъждава върху своето отношение към тялото по този въпрос напредващото познание не може да промени абсолютно нищо.
Напротив, то все по-ясно ще показва, че законите на външния свят се проявяват в душата по един и същ начин както по време на живота, така и след смъртта. Истинска илюзия е да очакваме, че с напредването на естествените науки ще можем да извличаме от законите на външния свят, до каква степен телесните процеси са посредници на душевния живот. Все по-категорично и ясно трябва да обхващаме процесите, които се разиграват в тялото по време на живота.
към текста >>
Ако разсъждава по този начин за природата и за своето
отношение
към самия себе си, той стига до изживяването на това, което наричаме физическо тяло.
Природата поражда растителния свят и после го унищожава. Тя властвува над човешкото тяло и след време го разтваря в своята собствена същност. Когато човек застане пред природата и я съзерцава по този начин, той може да забрави себе си и всичко, което е в него, и да усети своето тяло като част от външния свят.
Ако разсъждава по този начин за природата и за своето отношение към самия себе си, той стига до изживяването на това, което наричаме физическо тяло.
към текста >>
152.
ВТОРА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Душата може и да знае (благодарение на предишната медитация), че по време на живота физическото тяло е поставено спрямо нея в същото
отношение
, както и след смъртта: обаче този факт не я довежда по-далеч от осъзнаването на вътрешната самостоятелност, характерна за собствените и изживявания до смъртта.
Чрез представата, която ни свързва с процесите на смъртта, душата може да бъде доведена до пълна несигурност спрямо нейното собствено съществувание. В този случай тя започва да вярва, че не може да постигне знание за никакъв друг свят, освен за Сетивния и за това, до което разумът се добира в рамките на този сетивен свят. Обикновеният душевен живот често насочва поглед към физическото тяло. Той забелязва как след смъртта то влиза в областта на чието природните взаимодействия, нямащи нищо общо с душевните изживявания след смъртта.
Душата може и да знае (благодарение на предишната медитация), че по време на живота физическото тяло е поставено спрямо нея в същото отношение, както и след смъртта: обаче този факт не я довежда по-далеч от осъзнаването на вътрешната самостоятелност, характерна за собствените и изживявания до смъртта.
Какво става с физическото тяло след смъртта, тя установява чрез наблюденията си във външния свят. Вътрешните изживявания изобщо не стигат до такива наблюдения. Така както е устроен душевният живот, той не може да отправи поглед отвъд границата на смъртта. След като душата не е в състояние да изгражда представи, които се издигат над света, поемащ физическото тяло след смъртта, тя няма вече никаква възможност да разглежда душевния свят, освен като една празна бездна отвъд смъртта.
към текста >>
Разсъждавайки върху
отношение
то на човека към външния природен свят, стигаме до съответствуващата на фактите представа за физическото тяло, и по аналогичен начин, пътуването на душата в онези области, които могат да бъдат виждани извън сетивното тяло, води до признаването на едно елементарно или етерно тяло, до едно тяло на строителните сили (Bildekrafteleib).
Разсъждавайки върху отношението на човека към външния природен свят, стигаме до съответствуващата на фактите представа за физическото тяло, и по аналогичен начин, пътуването на душата в онези области, които могат да бъдат виждани извън сетивното тяло, води до признаването на едно елементарно или етерно тяло, до едно тяло на строителните сили (Bildekrafteleib).
към текста >>
153.
ТРЕТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Свръхсетивна та представа също носи едно
отношение
в себе си.
Сега, когато възприема не чрез сетивното тяло, а вън от него и чрез етерното тяло, човек се докосва до един свят, който остава напълно непознат за сетивното възприятие и разума. Ако искаме да сравним този свят с нещо, което принадлежи на обикновените изживявания, бихме могли да се обърнем към света на спомените, към паметовите представи (Gedachtnis-vorstellungen). Както те се пораждат в най-вътрешните области на душата, така става и със свръхсетивните изживявания на етерното тяло. Само че при една паметова представа душата знае, че тя се отнася до едно предишно изживяване в сетивния свят.
Свръхсетивна та представа също носи едно отношение в себе си.
Както паметовата представа се проявява като нещо, което не може да се разглежда просто като образ на фантазията, така стоят нещата и със свръхсетивната представа. Тя се ражда от душевното изживяване, но в същото време се проявява като едно вътрешно изживяване, което е в определени отношения с външния свят. Чрез паметовата представа душата възпроизвежда свои минали изживявания. Чрез свръхсетивната представа в душевна опитност се превръща нещо, което съществува някъде в свръхсетивния свят (или което някога е съществувало там). Следователно, то се проявява чрез самата същност на свръхсетивната представа, на която може да се гледа като на един вид послание от свръхсетивния свят.
към текста >>
Стига се до там, че всеки, получаващ подобно съобщение, изживява в душата си нещо, което влиза в правилно
отношение
със съответния факт.
Стига се до там, че всеки, получаващ подобно съобщение, изживява в душата си нещо, което влиза в правилно отношение със съответния факт.
Сетивните образи се предлагат на човека, само за да бъдат изживени чрез тях определени процеси. Но в този им вид, те не могат да бъдат срещнати в сетивния свят. Това е характерно за тях. Ето защо те пораждат също и такива изживявания, които нямат нищо общо със сетивния свят.
към текста >>
Преди всичко, е необходимо търпеливо и спокойно
отношение
към свръхсетивния свят.
Свръхсетивните изживявания могат да настъпят в определен момент и тогава те обземат човека. Сега той има възможност чрез лични опитности да узнае нещо за свръхсетивния свят, доколкото е, така да се каже, малко или много облагодетелствуван от този свят, озаряващ неговия обикновен душевен живот. Следващата по ред и по-висша способност се състои в това, че човек може съзнателно да произвежда свръхсетивни наблюдения, опирайки се на обикновените си душевни изживявания. Пътят към постигането на тази способност минава, общо взето, през едно енергично и продължително вътрешно укрепване на душевния живот. То от своя страна е свързано с постигането на определено душевно настроение.
Преди всичко, е необходимо търпеливо и спокойно отношение към свръхсетивния свят.
Едно отношение, което е еднакво далеч, както от изгарящото желание да се узнаят все повече и по-конкретни подробности от свръхсетивния свят, така и от личната дезинтересираност към него. Изгарящото желание действува по такъв начин, че то разпръсква пред несвързания с тялото ясновиждащ поглед нещо като невидима мъгла. Незаинтересоваността действува по такъв начин, че свръхсетивните факти действително се откриват пред човека, но просто остават незабелязани. Тази липса на интерес понякога се проявява по твърде особен начин. Има хора, които съвсем честно се стремят към ясновидството.
към текста >>
Едно
отношение
, което е еднакво далеч, както от изгарящото желание да се узнаят все повече и по-конкретни подробности от свръхсетивния свят, така и от личната дезинтересираност към него.
Сега той има възможност чрез лични опитности да узнае нещо за свръхсетивния свят, доколкото е, така да се каже, малко или много облагодетелствуван от този свят, озаряващ неговия обикновен душевен живот. Следващата по ред и по-висша способност се състои в това, че човек може съзнателно да произвежда свръхсетивни наблюдения, опирайки се на обикновените си душевни изживявания. Пътят към постигането на тази способност минава, общо взето, през едно енергично и продължително вътрешно укрепване на душевния живот. То от своя страна е свързано с постигането на определено душевно настроение. Преди всичко, е необходимо търпеливо и спокойно отношение към свръхсетивния свят.
Едно отношение, което е еднакво далеч, както от изгарящото желание да се узнаят все повече и по-конкретни подробности от свръхсетивния свят, така и от личната дезинтересираност към него.
Изгарящото желание действува по такъв начин, че то разпръсква пред несвързания с тялото ясновиждащ поглед нещо като невидима мъгла. Незаинтересоваността действува по такъв начин, че свръхсетивните факти действително се откриват пред човека, но просто остават незабелязани. Тази липса на интерес понякога се проявява по твърде особен начин. Има хора, които съвсем честно се стремят към ясновидството. Но те предварително си изграждат точно определена представа за това, как трябва да изглеждат истинските опитности на ясновидеца.
към текста >>
154.
ЧЕТВЪРТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Обаче единствено свръхсетивният свят може да ти покаже истинската действителност и твоето
отношение
към нея, защото ти си далеч от точното наблюдение на истината.
Всичко, описано до тук, се свежда до това, че пред душата, каквато е тя сега, стои една задача, която тя може да разреши, защото свръхсетивният свят не може да я приеме в нейния сегашен вид. Душата започва да се чувствува в противоречие със свръхсетивния свят; има неща, които и пречат да се слее с този свят. Душата чувствува: Ти не си в състояние да постигнеш това!
Обаче единствено свръхсетивният свят може да ти покаже истинската действителност и твоето отношение към нея, защото ти си далеч от точното наблюдение на истината.
Това усещане означава една опитност, която става решаваща за душата.
към текста >>
Защото те възникват по необходимост, поради особеното
отношение
, което човек сега изгражда спрямо своята душа.
Тези особени степени на себепознание са болезнени и подтискащи за душата. Но онзи, който се стреми към несетивни изживявания, тоест към изживявания вън от тялото, не може да ги избегне.
Защото те възникват по необходимост, поради особеното отношение, което човек сега изгражда спрямо своята душа.
За едно всеобхватно човешко себепознание са необходими най-дълбоките и могъщи душевни сили. Човек започва да се наблюдава от гледна точка, която се намира извън досегашния му душевен живот. Той се обръща към себе си и казва: досега ти си разглеждал нещата и процесите на света и си разсъждавал върху тях според твоята човешка същност. Но опитай се да ги разглеждаш и разсъждаваш върху тях по друг начин. Тогава ти изобщо не би бил това, което си.
към текста >>
155.
ПЕТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Въпреки това той влиза в
отношение
с този свръхсетивен външен свят, изразяващо се във факта, че свързва определени субстанции на етерния
Когато човек изживява чрез етерното или елементарното тяло свръхсетивния външен свят, той не е рязко отделен от него, както при изживяването на своето физическо обкръжение чрез сетивното тяло.
Въпреки това той влиза в отношение с този свръхсетивен външен свят, изразяващо се във факта, че свързва определени субстанции на етерния
към текста >>
Сигурният път за ориентация в свръхсетивния свят се свежда до това, че благодарение на своето
отношение
към копията на Съществата, човек се добира до самите Същества.
А човек ще се научи да опознава онези свръхсетивни Същества, до които душата намира достъп, тъкмо чрез споменатите качества.
Сигурният път за ориентация в свръхсетивния свят се свежда до това, че благодарение на своето отношение към копията на Съществата, човек се добира до самите Същества.
В сетивния свят човек обиква едно същество, след като го опознава; във втория свръхсетивен свят той може да обикне отражението или копието на Съществото още преди срещата си с действителността, защото това отражение се появява преди въпросната среща.
към текста >>
156.
ШЕСТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
По
отношение
на външния свят, човек не е безучастен дори спрямо онези факти, които съвсем не засягат душата му.
Това съвсем не означава безразличие към собствената съдба. Ако човек гледа с безразличие на всичко, той не е избрал добър път.
По отношение на външния свят, човек не е безучастен дори спрямо онези факти, които съвсем не засягат душата му.
Той наблюдава с радост или огорчение това, което се разиграва пред неговия поглед. Устременият към свръхсетивното познание не трябва да търси безучастие в живота, а могъщо преобразяване на "Азовото" участие в неговата съдба. Благодарение на това преобразяване чувственият живот става по- жизнен, а не по-слаб. В обикновения живот ударите на съдбата често водят до сълзи в очите. Но човек може да се издигне и до там, да изпитва спрямо нещастието на друг същото остро чувство, което изпитва, ако нещастието засяга самия него.
към текста >>
157.
ПОСЛЕСЛОВ КЪМ ИЗДАНИЕТО ОТ 1918 г.
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Дори и душевното
отношение
на едно "виждане" към съответствуващата му действителност да има сходство с
отношение
то на една паметова представа към непосредствено изживяната действителност, за която тя на помня, същественото във "виждането" е тъкмо това, че докато то действува, силата на спомените изобщо не присъствува в душата.
Душата съвсем не се отнася по един и същи начин към тези "виждания" и към обикновените мисли.
Дори и душевното отношение на едно "виждане" към съответствуващата му действителност да има сходство с отношението на една паметова представа към непосредствено изживяната действителност, за която тя на помня, същественото във "виждането" е тъкмо това, че докато то действува, силата на спомените изобщо не присъствува в душата.
Ако човек си представи нещо, той може и да си го припомни, дори и да става дума за някакъв фантастен образ. Но ако той узнае едни или други подробности в процеса на ясновиждането, те веднага изчезват в мига, когато то престане, след като наред с присъщите му душевни сили, не са развити и другите способности, а именно да се възстановят онези душевни условия, които поначало правят ясновиждането възможно. Човек може да си припомни тези условия и така да повтори "виждането"; обаче не може пряко да си припомни самото "виждане".
към текста >>
158.
ЗА ПОЗНАНИЕТО НА ДУХОВНИЯ СВЯТ
GA_17 Прагът на духовния свят
Без този път едва ли ще сме в състояние да си изградим точна представа за духовния свят и за неговото
отношение
към човека.
Вникването в резултатите на Духовната Наука се улеснява, когато в обикновения душевен живот открием онова, което ни дава понятия, способни за такова разширяване и преобразяване, което им дава възможността постепенно да се доближат до процесите и Съществата на духовния свят. Ако не изберем този път с достатъчно търпение, лесно ще сме склонни да си представяме духовния свят като твърде сходен с физическия или сетивен свят.
Без този път едва ли ще сме в състояние да си изградим точна представа за духовния свят и за неговото отношение към човека.
Духовните събития и Същества се доближават до човека, когато в душата си той е подготвен да ги възприеме. Начинът, по който те проникват в нас, е твърде различен от проявленията на физическите процеси и същества. Ще си изградим представа за този коренно различен на чин на проявление, ако се съсредоточим върху процеса на спомнянето. И така, преди известно време ние сме изживели нещо. В даден момент по един или друг повод то изплува от дълбините на душевните изживявания.
към текста >>
Сега същественото е да стигнем до пра вилното
отношение
към тези образи.
Трябва да добавим и следното. Първоначално духовните изживявания се явяват под формата на образи. Те възникват от дълбините на подготвената душа именно като образи.
Сега същественото е да стигнем до пра вилното отношение към тези образи.
към текста >>
Винаги трябва да сме недоверчиви, когато тези образи сочат един минал земен живот, по казващ в едно или друго
отношение
известна прилика с настоящия земен живот, или пък когато образите се представят така, че сегашното съществувание се извлича по чисто разсъдъчен път от предполагаемото минало съществувание.
Нещата се свеждат до това, постепенно да свикнем с начина, по който биват изживявани свръхсетивните опитности. В самото изживяване ние постепенно стигаме до вярното тълкуване, до правилното четене. За по-съществените свръхсетивни изживявания самата опитност показва, че в случая изобщо не става дума за паметови образи, свързани с обикновения душевен живот. Несъмнено хората, които смятат, че са постигнали свръхсетивни опитности, често твърдят съвсем нелепи неща. След като са възприели идеята за прераждането, много хора свързват определени образи, възникващи в техните души, с изживявания от техния предишен земен живот.
Винаги трябва да сме недоверчиви, когато тези образи сочат един минал земен живот, по казващ в едно или друго отношение известна прилика с настоящия земен живот, или пък когато образите се представят така, че сегашното съществувание се извлича по чисто разсъдъчен път от предполагаемото минало съществувание.
Когато свръхсетивното изживяване се докосне до истински впечатления от миналото или миналите земни съществувания, в повечето случаи се оказва, че този или тези минали съществувания са такива, че никога не бихме могли да ги възстановим, както и да премисляме настоящия си живот, изхождайки от всевъзможни желания и стремежи, нито пък бихме могли да им придадем определена мисловна форма. Например в даден момент от настоящия живот получаваме впечатление от нашето минало земно съществувание, в което е напълно невъзможно да усвоим способности, които сме притежавали в предишния си живот. Тези образи са такива, че в обикновения живот ние не можем да се натъкнем на тях, а да не говорим за това, че изключителни духовни изживявания биха могли да се проявят в обикновени образи или спомени.
към текста >>
Често например няма никаква възможност да извлечем от обикновения живот образи, които имат
отношение
към живота между земните съществувания, т.е.
За действителните впечатления от напълно свръхсетивните светове това важи в още по-голяма степен.
Често например няма никаква възможност да извлечем от обикновения живот образи, които имат отношение към живота между земните съществувания, т.е.
към живота между последната смърт на човека в неговия минал живот на Земята и раждането му в сегашния живот. Тук установяваме, че в духовния живот развиваме склонности към хора и неща, които са в пълно противоречие с нашите склонности в земния живот. Че сто в земния живот сме проникнати с обич към неща, които в предшествуващия духовен живот (между смъртта и новото раждане) сме отхвърлили от себе си. Всичко, което би могло да възникне като спомен за тези неща, би трябвало да е съвсем различно от впечатлението, което получаваме чрез истинското възприятие от духовния свят.
към текста >>
159.
ЗА ЕТЕРНОТО ТЯЛО НА ЧОВЕКА И ЗА ЕЛЕМЕНТАРНИЯ СВЯТ
GA_17 Прагът на духовния свят
По
отношение
на етерното си тяло човек не е така обособен от външния свят, както физическото му тяло е обособено от външния физически свят.
Етерното тяло е втората съставна част на човешкото същество. В него са вложени причините за живота на физическото тяло.
По отношение на етерното си тяло човек не е така обособен от външния свят, както физическото му тяло е обособено от външния физически свят.
Когато по отношение на етерното тяло се говори за външен свят, имаме предвид не външния, сетивно възприемаем физически свят, а един духовен обкръжаващ свят, който в сравнение с физическия е също така свръхсетивен, както и етерното тяло спрямо физическото. Като етерно същество човекът е поставен в един етерен (елементарен) свят. В обикновените си изживявания човек няма представа, че като етерно същество той пребивава в един елементарен свят.
към текста >>
Когато по
отношение
на етерното тяло се говори за външен свят, имаме предвид не външния, сетивно възприемаем физически свят, а един духовен обкръжаващ свят, който в сравнение с физическия е също така свръхсетивен, както и етерното тяло спрямо физическото.
Етерното тяло е втората съставна част на човешкото същество. В него са вложени причините за живота на физическото тяло. По отношение на етерното си тяло човек не е така обособен от външния свят, както физическото му тяло е обособено от външния физически свят.
Когато по отношение на етерното тяло се говори за външен свят, имаме предвид не външния, сетивно възприемаем физически свят, а един духовен обкръжаващ свят, който в сравнение с физическия е също така свръхсетивен, както и етерното тяло спрямо физическото.
Като етерно същество човекът е поставен в един етерен (елементарен) свят. В обикновените си изживявания човек няма представа, че като етерно същество той пребивава в един елементарен свят.
към текста >>
В елементарния свят съществуват сили, процеси и Същества, които въпреки че в известно
отношение
се проявяват като "външен свят", трябва да разглеждаме като принадлежащи на нашия собствен "Аз".
Доколкото човек изживява себе си като етерно същество в елементарния свят, нещата изглеждат съвсем различно. Там Азовата същност на човека се слива с определени процеси и Същества от обкръжаващия свят. Етерното човешко същество трябва да открие себе си. Също и в това, което изобщо не се явява като негова "вътрешна същност" в сетивния свят.
В елементарния свят съществуват сили, процеси и Същества, които въпреки че в известно отношение се проявяват като "външен свят", трябва да разглеждаме като принадлежащи на нашия собствен "Аз".
Като етерни същества ние сме вплетени в елементарния свят. В сетивно-физическия свят ние образуваме с нашите мисли едно цяло; те са част от нашия "Аз". Определени сили, процеси и т.н. действуват толкова интимно в етерното човешко същество, както и мислите в сетивния свят, макар че тези сили и процеси не се отнасят както мислите; те са един вид същества, които живеят в душата и заедно с нея. Ето защо свръхсетивното познание се нуждае от много по- голяма вътрешна сила от онази, която душата използува, за да поддържа пълна самостоятелност спрямо своите мисли.
към текста >>
В известно
отношение
Съществата, които образно нарекохме земни, водни, въздушни и огнени Духове, разгръщат своята дейност всред етерното (жизненото) тяло на Земята.
Ние разбираме, че с онази степен на свръхсетивно познание, която е достатъчна само за елементарния свят, изобщо не можем да проникнем в истинското битие на тези Същества, както и до истинското битие на тези Същества, както и до истинската същност на човека не можем да проникнем с обикновеното физическо съзнание.
В известно отношение Съществата, които образно нарекохме земни, водни, въздушни и огнени Духове, разгръщат своята дейност всред етерното (жизненото) тяло на Земята.
Там те имат своите конкретни задачи. Описаните Същества от по висш порядък упражняват една дейност, която надхвърля мащабите на Земята. Ако в своите свръхсетивни опитности, изживявания, човек се запознае още по-отблизо с тях, той сам издига своето съзнание над земната област. Той вижда как Земята е произлязла от една друга област и как развива в себе си духовните зародиши, така че в бъдеще от нея да възникне така да се каже една "нова земя". В моята "Тайна наука" е обяснено защо предходният стадий на Земята е наречен "Старата Луна" и защо бъдещият свят, към който е устремена Земята, носи името "Юпитер".
към текста >>
160.
ОРИЕНТИРАНЕ В РЪКОВОДНИТЕ ЛИНИИ НА ИЗЛОЖЕНИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
Това чувство може да обхване така силно душата, че тя трябва да мисли: Аз съм напълно човек в истинския смисъл на думата едва тогава, когато развия в себе си едно такова
отношение
към света, което съдържа своя основен характер в "Познай себе си".
Когато проследим, каква духовна работа са извършили хората, за да търсят решението на мировите загадки и на въпросите на живота, на съзерцаващата душа винаги се натрапват отново думите, които са били записани като мъдрост върху храма на Аполон" "Познай себе си". Че представяйки си тези думи човешката душа може да почувства определено въздействие, върху това почива разбирането за един светоглед. Същността на един жив организъм води със себе си необходимостта той да изпитва глад; на определена степен на нейното развитие човешката душа ражда една подобна необходимост. Тази необходимост се изразява в нуждата, да се добие от живота едно духовно благо, което отговаря на вътрешната нужда на душата, както храната отговаря на глада: "Познай себе си".
Това чувство може да обхване така силно душата, че тя трябва да мисли: Аз съм напълно човек в истинския смисъл на думата едва тогава, когато развия в себе си едно такова отношение към света, което съдържа своя основен характер в "Познай себе си".
Душата може да стигне дотам, да счита това чувство като едно пробуждане от сънуването на живота, който живот тя е сънувала преди изживяването, което изпитва с това чувство.
към текста >>
От основите на духовното развитие приижда, тече животът на мислите в човешките души, влива се в тях и създава в тези души философии, които възпитават душите да чувстват тяхната самостоятелност по
отношение
на външния свят.
Както днес хората приписват на една "вещ" едно възприятие на цвят или на звук, така гъркът гледа на мисълта във и при света на нещата. Ето защо в тази епоха мисълта остава още връзката, която свързва душата със света. Наистина душата изживява мисълта в себе си; но тя трябва да счита, че е получила тази мисъл от света, затова може да очаква от изживяването на мисълта разкриването на мировите загадки. В такова изживяване на мислите се извършва философско развитие, което започва с Форекид и Талес, достига една връхна точка в Платон и Аристотел и след това навлиза в отлив, докато намери своя край във времето на основаването на християнството.
От основите на духовното развитие приижда, тече животът на мислите в човешките души, влива се в тях и създава в тези души философии, които възпитават душите да чувстват тяхната самостоятелност по отношение на външния свят.
към текста >>
Мисълта се превръща в едно просто средство, за да бъде изразен възгледът, който е добит от религиозните източници върху
отношение
то на човешката душа към света.
Цялата тежест на този факт философите на това време чувствуват повече смътно отколкото да осъзнават ясно. Този характер има философският стремеж до Скотус Еригена /починал в 880 г. сл. Хр./. Философите на тази епоха се потопяват с философското мислене напълно в религиозните представи. Чрез това мислене човешката душа, която в пробудено себесъзнание се вижда поставена изцяло на собствените си основи, се стреми да добие съзнанието за нейната включеност в живота на мировия организъм.
Мисълта се превръща в едно просто средство, за да бъде изразен възгледът, който е добит от религиозните източници върху отношението на човешката душа към света.
Потопен в този възглед мисловният живот, подхранван от религиозните представи, израства като растителен зародиш в лоното на земята, докато покара навън от тази почва. В гръцката философия мисловният живот разгръща своите собствени сили; той довежда човешката душа до чувстването на нейната самостоятелност; след това от основите на духовния живот в човечеството нахлува това, което е съществено различно от мисловния живот. Това, което изпълва душата с ново вътрешно изживяване, което я кара да съзре, че тя е един собствен свят, почиващ на своя вътрешен център на тежестта. Себесъзнанието е първо изживяно, но още необгърнато с мисълта. Мисълта се развива по-нататък скритом в топлината на религиозното съзнание.
към текста >>
В нея се ражда подтикът, да добие в мисълта едно познание, чрез което може да си изясни своето
отношение
към света.
Водещите философи чувстват силата на мисловния живот отново пробудена. Човешката душа е затвърдила вътрешно живяната столетия наред самостоятелност. Тя започва да търси: Що е всъщност нейното най-първично притежание. И намира, че това е мисловният живот. Всичко друго и е дадено отвън; тя ражда мисълта от основите на своето собствено същество, така че при това раждане тя присъства с пълно съзнание.
В нея се ражда подтикът, да добие в мисълта едно познание, чрез което може да си изясни своето отношение към света.
Как в мисловния живот може да се изкаже нещо, което не е измислено само от душата? Това става въпрос на философите от тази епоха. Духовните течения на номинализма, на реализма, на схоластиката, на средновековната мистика: Всички те разкриват този основен характер на философията на тази епоха. Човешката душа се стреми да изпита живота на мислите по отношение на неговия действителен характер.
към текста >>
Човешката душа се стреми да изпита живота на мислите по
отношение
на неговия действителен характер.
Всичко друго и е дадено отвън; тя ражда мисълта от основите на своето собствено същество, така че при това раждане тя присъства с пълно съзнание. В нея се ражда подтикът, да добие в мисълта едно познание, чрез което може да си изясни своето отношение към света. Как в мисловния живот може да се изкаже нещо, което не е измислено само от душата? Това става въпрос на философите от тази епоха. Духовните течения на номинализма, на реализма, на схоластиката, на средновековната мистика: Всички те разкриват този основен характер на философията на тази епоха.
Човешката душа се стреми да изпита живота на мислите по отношение на неговия действителен характер.
към текста >>
Философите развиват един познавателен живот, който изпитва мисълта по
отношение
на нейната вътрешна сила.
Душата укрепва в себеизживяването на своето собствено същество; мисълта живее в подосновата и се претопява със себепознанието. Сега тя не може вече да бъде гледана като едно възприятие отвън. Душата се научава да я чувства като нейно собствено създание. Тя трябва да стигне дотам, да се запита: Какво общо има това вътрешно произведение на душата с един външен свят? В светлината на този въпрос протича 3-тата епоха.
Философите развиват един познавателен живот, който изпитва мисълта по отношение на нейната вътрешна сила.
Философската сила на тази епоха се изявява като едно вживяване в елемента на мисълта, като сила, да се разработи мисълта в нейната собствена същност. В течение на тази епоха философският живот нараства в способността да си служи с мисълта. В началото на 4-тата епоха познаващото себесъзнание иска, изхождайки от своето мисловно съдържание, да си изгради един философски образ на света. Срещу него застава образът на природата, който не иска да приеме нищо от това себе съзнание. И себесъзнателната душа стои пред този образ на природата с чувството: Как мога да стигна аз до един образ на света, в който вътрешният свят с неговата истинска същност и природата същевременно да бъдат сигурно закотвени?
към текста >>
161.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
Обаче сега вече той има едно друго
отношение
към човешката душа, различно от това, което е имал във формата, когато се е образувал още като образ на познанието.
Важното, за което става дума, е преобразуването на по-тънката организация на човека. Това преобразуване произведе мислителния живот. В изкуството, в поезията действа природосъобразно не мисълта като такава; там продължава да действа образът.
Обаче сега вече той има едно друго отношение към човешката душа, различно от това, което е имал във формата, когато се е образувал още като образ на познанието.
Като мисъл душевното изживяване се явява само в съзерцаването на света; другите клонове на човешкия живот се преобразуват съответно по друг начин, когато мисълта става господстваща в областта на познанието.
към текста >>
Зевс, Хронос и Хтон са същности, по
отношение
на които можем да употребим изрази те: "Дух, душа, материя", обаче с това ние назоваваме само приблизително тяхното значение.
В смисъла на Ферекид светът се произвежда чрез задружните действия на тези три първични основи. Чрез това задружно действие се раждат от една страна сетивните материални светове; огън, въздух, вода, земя; от друга страна множество невидими, свръхсетивни същества, духовни същества, които оживяват четирите материални светове.
Зевс, Хронос и Хтон са същности, по отношение на които можем да употребим изрази те: "Дух, душа, материя", обаче с това ние назоваваме само приблизително тяхното значение.
Едва чрез свързването на тези три първични същества се раждат повече материалните царства на света, царствата на огъня, въздуха, водата, земята и повече душевни и духовни /свръхсетивни/ същества. С един израз на по-късните светогледи можем да наречем Зевса като "пространство-етер", Хронос като "творец на времето" и Хтон като "произвеждащ материята" трите "прамайки" на света. Ние ги виждаме да прозират още в Гьотевия "Фауст", в сцената от втората част на тази трагедия, където Фауст отива при "майките".
към текста >>
В това
отношение
може да се каже, че той и неговите ученици искаха да служат на "други" богове, различни от тези на които служеше народът.
Хр., когато оставим охарактеризираните чувства да действат върху нас. Със старите митически божествени същества такива души са се чувствали вплетени в несъвършения свят. Тези божествени същества принадлежаха на същия несъвършен свят както и самите те. От такова едно построение се роди един духовен свят, какъвто беше този основан от Питагор от Самос между 540 и 500 години в Кротона във Велика Гърция. Питагор искаше да води хората, които го следваха, до чувстването на "добрите прамайки", в които те трябваше да си представят произхода на собствените души.
В това отношение може да се каже, че той и неговите ученици искаха да служат на "други" богове, различни от тези на които служеше народът.
И с това беше даден разривът между такива духове като Питагор и народа. Този народ се чувстваше добре със своите богове; а Питагор трябваше да отправи тези богове в царството на несъвършенството. Тук трябва да се търси също "тайната", за която се говори във връзка с Питагор и която не трябваше да бъде издадена на непосветения. Тя се състоеше в това, че неговото мислене трябваше да припише на човешката душа един друг произход, различен от този на душите на боговете на народната религия. На тази тайна трябва да припишем накрая многобройните нападки, които е понесъл Питагор.
към текста >>
Тя най-малко може да допусне, че действително стои към тази природа в такова
отношение
, каквото се получава за мислителното съзерцаване на света.
Емпедокъл стои, така да се каже, пред природата, която за сетивата се явява като обездушена, и развива едно душевно настроение, което въстава против това обездушаване. Неговата душа не може да повярва, че истинската същност на природата е това, което мисълта иска да направи от нея.
Тя най-малко може да допусне, че действително стои към тази природа в такова отношение, каквото се получава за мислителното съзерцаване на света.
Трябва да си представим, какво става в тази душа, която изживява с цялата острота една такова вътрешно раздвоение и страда от него; тогава ние ще почувстваме, как в тази душа на Емпедокъл старият начин на образуване представите възкръсна като сила на чувството, обаче че не иска да осъзнае това напълно и така търси напълно и така търси едно съществуване на мислително образен начин; търси го по онзи начин, за който изказванията на Емпедокъл са един отзвук, който разбран в светлината на казаното тук, изгубва своята чудноватост. От него се цитира следното изказване: "Сбогом на вас. Аз не скитам вече като един смъртен, а като един безсмъртен бог;... и щом пристигам в цъфтящите градове, аз съм обожаван от мъжете и жените; те се присъединяват към мене с хиляди, търсейки с мене пътя за тяхното спасение, понеже някои от тях очакват от мене предсказания, други лечебни сентенции за различни болести". Така се заглушава душата, която прави нейното собствено съществуване да се чувства като това на един прокуден бог, който е поставен от едно друго битие в обездушения свят на сетивата и който е поставен от едно друго битие в обездушения свят на сетивата в който поради това чувства Земята като "непривично място", и което той е хвърлен като за изказване. Несъмнено ние можем да намерим в душата на Емпедокъл и други чувства; защото от неговите изказвания проблясват светкавици на мъдрост; неговото чувство по отношение на "раждането на мислителното съзерцание на света" е дадено чрез такива построения.
към текста >>
Несъмнено ние можем да намерим в душата на Емпедокъл и други чувства; защото от неговите изказвания проблясват светкавици на мъдрост; неговото чувство по
отношение
на "раждането на мислителното съзерцание на света" е дадено чрез такива построения.
Тя най-малко може да допусне, че действително стои към тази природа в такова отношение, каквото се получава за мислителното съзерцаване на света. Трябва да си представим, какво става в тази душа, която изживява с цялата острота една такова вътрешно раздвоение и страда от него; тогава ние ще почувстваме, как в тази душа на Емпедокъл старият начин на образуване представите възкръсна като сила на чувството, обаче че не иска да осъзнае това напълно и така търси напълно и така търси едно съществуване на мислително образен начин; търси го по онзи начин, за който изказванията на Емпедокъл са един отзвук, който разбран в светлината на казаното тук, изгубва своята чудноватост. От него се цитира следното изказване: "Сбогом на вас. Аз не скитам вече като един смъртен, а като един безсмъртен бог;... и щом пристигам в цъфтящите градове, аз съм обожаван от мъжете и жените; те се присъединяват към мене с хиляди, търсейки с мене пътя за тяхното спасение, понеже някои от тях очакват от мене предсказания, други лечебни сентенции за различни болести". Така се заглушава душата, която прави нейното собствено съществуване да се чувства като това на един прокуден бог, който е поставен от едно друго битие в обездушения свят на сетивата и който е поставен от едно друго битие в обездушения свят на сетивата в който поради това чувства Земята като "непривично място", и което той е хвърлен като за изказване.
Несъмнено ние можем да намерим в душата на Емпедокъл и други чувства; защото от неговите изказвания проблясват светкавици на мъдрост; неговото чувство по отношение на "раждането на мислителното съзерцание на света" е дадено чрез такива построения.
към текста >>
Те довеждат човешката душа до съзнанието на нейната собствена същност, но същевременно я изпълват с несигурност по
отношение
на самата нея.
Атомният свят на Демокрит представлява един външен свят една природа, в която не живее никаква "душа". Изживяването на мислите в душата, чрез раждането на които човешката душа бе насочена да обърне внимание на себе си: При Демокрит това бяха изживявания само на сенки. С това е охарактеризирана една част от съдбата на изживяванията на мислите.
Те довеждат човешката душа до съзнанието на нейната собствена същност, но същевременно я изпълват с несигурност по отношение на самата нея.
Чрез мисълта душата изживява себе си в самата себе си, но същевременно тя може да се почувства откъсната от духовната, независима от нея мирова сила, която и дава сигурност и вътрешен устой. Така откъснати в душата се чувстваха онези личности, които в гръцкия духовен живот насят името "софисти". Най-значителният в техните редици е Питагор /от Адера 480-410 г. пр. Хр./. Наред с него значение имат също: Горгиас, Критиас, Хипиас, Тразимахус, Продикус.
към текста >>
Когато е напълно наясно по
отношение
на себе си, той не може да иска да има никакви други представи върху света, освен такива, които му служат.
Когато Парменид счита, че сетивата дават на човека един измамен свят, ние бихме искали да отидем още по-далече и да прибавим: Защо и мисленето, което изживяваме, не трябва да ни мами? Обаче Питагор би възразил: Какво го е грижа човек, дали светът намиращ се вън от него, е различен от това, което той възприема и мисли? Нима той си го представя за някой друг, а не за себе си? Възможно е този външен свят да бъде какъвто и да е за едно друго същество, но за това човекът не е нужно да се тревожи. Неговите представи трябва да му служат само за него; с тяхна помощ той трябва да намери своя път в света.
Когато е напълно наясно по отношение на себе си, той не може да иска да има никакви други представи върху света, освен такива, които му служат.
Питагор иска да може да гради върху мисленето; за целта той крепи това мислене единствено върху неговото собствено пълносилно съвършенство.
към текста >>
Обаче с това Питагор се поставя в известно
отношение
и противоречие с духа, който живее в глъбините на гърцизма.
Обаче с това Питагор се поставя в известно отношение и противоречие с духа, който живее в глъбините на гърцизма.
Този "дух" ясно може да се долови в гръцката същност. Той вече говори от надписа върху делфийския храм, "Познай себе си". Тази стара оракулна мъдрост говори така, като че съдържа призива към прогрес в светогледа, който се извършва от образното мислене към мислителното схващане на мировите тайни. Чрез този призив човекът е насочен към неговата собствена душа. Казва му се, че той може да чуе в нея говора, чрез който светът изразява своята същност.
към текста >>
Не отричаме, че обвинението е несъмнено оправда но по
отношение
на много от софистите.
Духовете в гръцката страна трябваше да победят тези опасности, които възникваха в опиращия се на самия себе си душевен живот. Така те трябваше да изградят в душата мисълта като светоглед. При това софистите навлязоха в един опасен път. В тях духът на гърцизма застава пред една пропаст; той иска да си даде силата на равновесието чрез своята собствена сила. Както вече бе показано, ние трябва да насочим нашия поглед повече към сериозността на този опит и на смелостта, отколкото да го обвиняваме.
Не отричаме, че обвинението е несъмнено оправда но по отношение на много от софистите.
Въпреки това този опит застава непосредствено на една повратна точка в гръцкия живот. Питагор е живял в 480-410 г. пр. Хр. пелопонеската война, която стои на повратната точка на гръцкия живот, стана от 431-404 г. пр. Хр.
към текста >>
Така начинът, по който Платон се отнася към Сократа, става един израз за това, що е човекът по
отношение
на света.
От много голямо значение трябва да се яви първо, че светогледът на Сократ е стигнал до следващите поколения изцяло като един израз на неговата личност, на основния характер на неговия душевен живот. Както Платон така и Ксенофон представят Сократа така, че имаме впечатлението: В него навсякъде говори неговото лично мнение; но личността носи в себе си съзнанието: Който изказва своето лично мнение от истинските глъбини на своята душа, той изисква нещо, което е повече от човешкото мнение, което е израз на намеренията на мировия ред чрез човешкото мислене. Сократ е приеман от онези, които вярват, че го познават, така, че той е едно доказателство за факта: Истината се ражда в човешката душа мислейки, когато тази човешка душа е така свързана с нейната основна същност, какъвто е бил случаят при Сократа. Когато Платон поглежда към Сократа, той не изнася едно учение, което е "установено" чрез размишление, а кара един развит в истинския смисъл човек да говори и наблюдава, какво този последният произвежда като истина.
Така начинът, по който Платон се отнася към Сократа, става един израз за това, що е човекът по отношение на света.
Важно е не само това, което Платон е изнесъл върху Сократа, а това, как в своето поведение като писател той е поставил Сократа в света на гръцкия духовен живот.
към текста >>
Интересно е това, което Ксенофон казва в това
отношение
за Сократа.
Интересно е това, което Ксенофон казва в това отношение за Сократа.
Сократ поучава един ученик върху добродетелта. Развива се следния диалог: "Вярваш ли сега, че съществува едно учение и една наука за правдата, както съществува една наука на граматиката? " Ученикът: "Да". Сократ: "Кого считаш ти сега за солиден в граматиката, този, който нарочно не пише и не чете правилно, или онзи, който върши това преднамерено? " Ученикът: "Този, трябва да считам за такъв, който върши това нарочно, защото ако би искал, той би искал да направи това правилно".
към текста >>
Една такава наука можеше да се роди само, след като пробудената мисъл процъфтя до един зрял живот и стигна до едно такова хармонично
отношение
с нещата на външния свят, какъвто можем да намерим при Аристотел.
Аристотел е мислителят, който прави мисълта да се развие чрез допира със същността на света в светоглед епохата преди Аристотел доведе до изживяването на мислите; Аристотел взема мислите и ги прилага към онова, което му се предлага в света. Самопонятният начин, да живее в мисълта, който му е свойствен, довежда Аристотеля също до това, да изследва законите на самия мисловен живот, логиката.
Една такава наука можеше да се роди само, след като пробудената мисъл процъфтя до един зрял живот и стигна до едно такова хармонично отношение с нещата на външния свят, какъвто можем да намерим при Аристотел.
към текста >>
162.
МИСЛИТЕЛНИЯТ ЖИВОТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХРИСТИЯНСКОТО ЛЕТОБРОЕНЕ ДО ЙОХАНЕС СКОТУС ИЛИ ЕРИГЕНА
GA_18_1 Загадки на философията
Душата не се чувства сигурно в собствената сила на мисълта; въпреки това тя се стреми да изживее своето
отношение
към мировата Основа в мисълта.
В светогледите на гностиците, на Дионисий Ареопагита, на Скотус Еригена човешката душа чувства своите корени в една основа на света, на която тя застава не чрез силата на мисълта, а от която иска да получи в дар света на мислите.
Душата не се чувства сигурно в собствената сила на мисълта; въпреки това тя се стреми да изживее своето отношение към мировата Основа в мисълта.
Мисълта, която при гръцките мислители живееше от своята собствена сила, сега душата я оставя да бъде оживена от една друга сила, която тя черпи от религиозните импулси. През тази епоха мисълта води, така да се каже, едно съществуване, в която дреме нейната собствена сила. Така можем да си представим и образното мислене в столетията, които са предхождали раждането на мисълта. Образното мислене е имало едно прадревно разцъфтяване, подобно на изживяването на мисълта в Гърция; след това то започва да черпи своята сила от други импулси и едва след като беше минало през това междинно състояние, то се преобрази в изживяването на мисълта. През първите столетия на християнското летоброене имаме едно междинно състояние на растежа на мисълта; така се явява мисълта през тази епоха.
към текста >>
163.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В СРЕДНОВЕКОВИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
Гръцките мислители разглеждат душата в нейното
отношение
към света; при Августина срещу душевния живот застава нещо в самия този душевен живот и съзерцава този душевен живот като един особен, затворен в себе си свят.
В сравнение с гръцкия мислителен живот в тези представи можем да съзрем нещо ново, въпреки че отначало те приличат на един спомен за него от миналото. Гръцкото мислене сочи към душата; при Августина вниманието се насочва към центъра на душевния живот.
Гръцките мислители разглеждат душата в нейното отношение към света; при Августина срещу душевния живот застава нещо в самия този душевен живот и съзерцава този душевен живот като един особен, затворен в себе си свят.
Можем да наречем центъра на душевния живот "Азът" на човека. За гръцките мислители отношението на душата към света става загадка; за новите мислители такава загадка става отношението на "Аза" към душата. Това се вести за първи път при Августина; следващите светогледни стремежи имат още твърде много работа, за да доведат светогледа в съгласие с религията, отколкото да осъзнаят вече ясно новото, което е възникнало сега в духовния живот. Въпреки това в следващото време живее повече или по-малко несъзнателно за душите стремежът, мировите загадки да се разглеждат така, както изисква новият елемент. При мислители като Анселм /1070-1109 г./ и Тома Аквински /1227-1274 г./ това изпъква още така, че те наистина приписват на опиращата се на самото себе си човешко мислене способността, да изследва до определена степен процесите на света, но ограничават тази способност.
към текста >>
За гръцките мислители
отношение
то на душата към света става загадка; за новите мислители такава загадка става
отношение
то на "Аза" към душата.
В сравнение с гръцкия мислителен живот в тези представи можем да съзрем нещо ново, въпреки че отначало те приличат на един спомен за него от миналото. Гръцкото мислене сочи към душата; при Августина вниманието се насочва към центъра на душевния живот. Гръцките мислители разглеждат душата в нейното отношение към света; при Августина срещу душевния живот застава нещо в самия този душевен живот и съзерцава този душевен живот като един особен, затворен в себе си свят. Можем да наречем центъра на душевния живот "Азът" на човека.
За гръцките мислители отношението на душата към света става загадка; за новите мислители такава загадка става отношението на "Аза" към душата.
Това се вести за първи път при Августина; следващите светогледни стремежи имат още твърде много работа, за да доведат светогледа в съгласие с религията, отколкото да осъзнаят вече ясно новото, което е възникнало сега в духовния живот. Въпреки това в следващото време живее повече или по-малко несъзнателно за душите стремежът, мировите загадки да се разглеждат така, както изисква новият елемент. При мислители като Анселм /1070-1109 г./ и Тома Аквински /1227-1274 г./ това изпъква още така, че те наистина приписват на опиращата се на самото себе си човешко мислене способността, да изследва до определена степен процесите на света, но ограничават тази способност. За тях съществува една по-висша духовна действителност, до която изоставеното на самото себе си мислене никога не може да стигне; тази действителност може да му бъде разкрита по религиозен начин. В смисъла на Тома Аквински човекът се корени със своя душевен живот в действителността на света; обаче този душевен живот не може да познае от себе си тази действителност в пълен размер.
към текста >>
Ражда се стремежът, да бъде изследвано
отношение
то на човека към неговата душа.
Така за него светогледът на Аристотел става ръководител до онази граница, до която човешкият душевен живот може да стигне със своите собствени сили; отвъд тази граница се намира онова, до което в смисъла на Тома гръцкият светоглед не можа да стигне. Следователно за Тома Аквински човешкото мислене се нуждае от една друга светлина, от която то може да бъде осветлено. Той намира тази светлина в откровението. Както и да са заставали следващите мислители спрямо откровението: Те не можаха вече да приемат по гръцки начин мислителния живот. За тях не е достатъчно мисленето да разбере света; те предполагат, че трябва да съществува една възможност, да се даде на самото мислене една подкрепяща го основа.
Ражда се стремежът, да бъде изследвано отношението на човека към неговата душа.
Следователно човекът се вижда като едно същество, което съществува в свой душевен живот. Ако наречем това "нещо" "Азът", можем да кажем, че в по-ново време сред душевния живот се раздвижва съзнанието за "Аза", както в живота на гръцкия светоглед се роди мисълта. Колкото и различни форми да имат стремежите към светоглед в тази епоха, все пак всички те се въртят около изследването на азовата същност. Само че този факт не се явява навсякъде ясно в съзнанието на мислителите. Те често пъти мислят, че са отдаде ни по съвършено други въпроси.
към текста >>
Парацелзий има вече по
отношение
на природата чувството, което се е развило все повече в по-новия светоглед и което е едно следствие на чувстващата се усамотена в Азовото съзнание душа.
Парацелзий има вече по отношение на природата чувството, което се е развило все повече в по-новия светоглед и което е едно следствие на чувстващата се усамотена в Азовото съзнание душа.
Той насочва погледа си към природните явления. Така както тези явления се представят, те не могат да бъдат приети от душата; но също така и мисълта, която при Аристотел се развиваше в тихо общение с природните явления, не може да бъде приета така, както тя се явява в душата. Ние не трябва да оставяме мисълта сама да говори: Така чувстваше Парацелзий; трябва да предположим, че зад природните явления има нещо, което се разкрива, когато се поставим в правилно отношение спрямо тях. Ние трябва да можем да приемем нещо от природата, което не образуваме сами, когато я гледаме, както образуваме мисълта. Ние трябва да сме свързани с нашия Аз чрез един друг фактор на действителността, а не чрез мисълта.
към текста >>
Ние не трябва да оставяме мисълта сама да говори: Така чувстваше Парацелзий; трябва да предположим, че зад природните явления има нещо, което се разкрива, когато се поставим в правилно
отношение
спрямо тях.
Парацелзий има вече по отношение на природата чувството, което се е развило все повече в по-новия светоглед и което е едно следствие на чувстващата се усамотена в Азовото съзнание душа. Той насочва погледа си към природните явления. Така както тези явления се представят, те не могат да бъдат приети от душата; но също така и мисълта, която при Аристотел се развиваше в тихо общение с природните явления, не може да бъде приета така, както тя се явява в душата.
Ние не трябва да оставяме мисълта сама да говори: Така чувстваше Парацелзий; трябва да предположим, че зад природните явления има нещо, което се разкрива, когато се поставим в правилно отношение спрямо тях.
Ние трябва да можем да приемем нещо от природата, което не образуваме сами, когато я гледаме, както образуваме мисълта. Ние трябва да сме свързани с нашия Аз чрез един друг фактор на действителността, а не чрез мисълта. Парацелзий търси зад природата една "по-висша природа". Неговото душевно настроение е такова, че той не иска да изживее нещо само в себе си, за да стигне до основите на съществуването, а иска един вид да се вмъкне със своя Аз в природните процеси, за да накара да му се изяви духът на тези процеси под повърхността на сетивния свят Мистиците на древността искаха да проникнат в глъбините на душата; Парацелзий искаше да предприеме това, което във външния свят води до срещата с корените на природата.
към текста >>
164.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА
GA_18_1 Загадки на философията
Така ние получаваме накрая една обща представа, как нещата се проявяват по
отношение
на огъня.
Той счита, че до негово време хората първо са образували мислите и след това са насочвали представите върху отделните неща и процеси според тези мисли. Той си представял, че мислите не могат да се вземат от самите неща. Бейкън от Верулам искаше да противопостави на този /дедуктивен/ метод своя друг /индуктивен/ метод. Понятията трябва да бъдат образувани при нещата. Ние виждаме така мисли той как един предмет е консумиран от огъня; наблюдаваме, как един друг предмет се отнася към огъня и след това наблюдаваме същото нещо при много предмети.
Така ние получаваме накрая една обща представа, как нещата се проявяват по отношение на огъня.
Понеже по-рано хората не са изследвали по този начин, така счита Бейкън, ставало е така, че в човешкото мислене царуват толкова много идоли вместо истински идеи върху нещата.
към текста >>
Защото чрез това, се надява той, човекът ще намери своето сигурно
отношение
към света.
По този начин Гьоте обръща остро вниманието върху това, което е характерно за Бейкън. Този последният иска да намери за науката един сигурен път.
Защото чрез това, се надява той, човекът ще намери своето сигурно отношение към света.
Бейкън чувства, че новото време не може вече да върви по пътя на Аристотел. Обаче той не знае, че в различните епохи в човека действат властващо различни душевни сили. Той отбелязва само, че той, Бейкън, трябва да отхвърли Аристотел. И върши това със страст. Така щото относно това Гьоте употребява думите: "Защото как може човек да слуша спокойно, когато той сравнява така лекомислено съчиненията на Аристотел и на Платон, които, според него, понеже нямат порядъчно съдържание, ще са изплували много добре до нас.
към текста >>
Следователно каквото и да е положението по
отношение
на целия свят, при моето съмняващо се мислене за мене става ясно, че Аз Съм.
Сега той не разглежда нито едното, нито другото само така, че просто да го приеме, и да ги признае като истина това, което то му донася; не, той поставя срещу него "Аза", който срещупоставя срещу всяко откровение и срещу всяко възприятие своето съмнение по собствено решение. Това е един факт на по-новия стремеж към светоглед, който има едно многоказващо значение. Душата на мислителя сред света не оставя да и направи нищо впечатление, а застава срещу всичко със съмнението, което може да съществува само в нея. И сега душата обхваща себе си и своята собствена дейност: Аз се съмнявам, т.е. аз мисля.
Следователно каквото и да е положението по отношение на целия свят, при моето съмняващо се мислене за мене става ясно, че Аз Съм.
към текста >>
При гръцките мислители се ражда още непосредствено едно
отношение
на мисълта към природните процеси; в посочената епоха мисълта се явява като произведение на себесъзнанието.
Първите осем столетия на християнското летоброене представляват едно продължаващо действие на изживяването на мисълта в човешката душа така, че в скритите глъбини още почива възникването на нови сили, които искат да действат формиращо върху развитието на светогледите. В Декарт тези сили се показват вече действащи в една висока степен. В епохата между Скотус Еригена и /приблизително/ до 15-тото столетие мисълта отново си пробива път нагоре в нейната собствена сила, която тя не беше развила явно в предидущата епоха. Обаче тя се проявява от една страна съвършено различна от тази през гръцката епоха. При гръцките мислители мисълта бива изживяна като възприятие; от 8-тото до 15-тото столетие тя възниква от глъбините на душата; човекът чувства: Мисълта се ражда в мене.
При гръцките мислители се ражда още непосредствено едно отношение на мисълта към природните процеси; в посочената епоха мисълта се явява като произведение на себесъзнанието.
Мислителят чувства, че той трябва да докаже оправданието на мисълта. Така чувства номиналистите, реалистите; така чувства също Тома Аквински, който закотвя изживяването на мисълта в религиозните откровения.
към текста >>
Това, което се явява в себесъзнанието, трябва поради това да си го представим нещо като отражение по
отношение
на огледалото.
В книгата на Дьо ла Метри "Човекът, една машина" се явява един светогледен образ, който е така надделян от образа на природата, че той оставя като валиден само този последния.
Това, което се явява в себесъзнанието, трябва поради това да си го представим нещо като отражение по отношение на огледалото.
Телесната организация трябва да бъде сравнена с огледалото; себесъзнанието с образът. Този последният няма никакво самостоятелно значение по отношение на телесната организация. В "Човекът, една машина" можем да прочетем: "Но щом всички свойства на душата така много зависят от особената организация на мозъка и на цялото тяло, че явно те са самата тази организация, то ние имаме тук пред нас една просветена машина...
към текста >>
Този последният няма никакво самостоятелно значение по
отношение
на телесната организация.
В книгата на Дьо ла Метри "Човекът, една машина" се явява един светогледен образ, който е така надделян от образа на природата, че той оставя като валиден само този последния. Това, което се явява в себесъзнанието, трябва поради това да си го представим нещо като отражение по отношение на огледалото. Телесната организация трябва да бъде сравнена с огледалото; себесъзнанието с образът.
Този последният няма никакво самостоятелно значение по отношение на телесната организация.
В "Човекът, една машина" можем да прочетем: "Но щом всички свойства на душата така много зависят от особената организация на мозъка и на цялото тяло, че явно те са самата тази организация, то ние имаме тук пред нас една просветена машина...
към текста >>
Върху съдбата на себесъзнателната човешка душа, върху нейното
отношение
към един свят различен от сетивния не може да съществува една наука, а само вяра.
Навикът на мисленето свързва възприятията, но вън не съществува нещо в един действителен свят, което да се изяви като такава връзка. Човекът вижда, как една мисъл на неговата душа е последвана от едно движение на неговото тяло; той свиква да мисли, че мисълта е причината, движението следствието. Юм счита, че на основата на изказванията на хората върху процесите на света лежат навици на мисленето, нищо друго. Чрез навици на мисленето себесъзнателната душа може да стигне до насочващи линии в живота; обаче в тези нейни навици тя не може да намери нищо за изграждането на един образ на света, който да има значение за същността намираща се вън от душата. Така за светогледа на Юм всичко, което човек си образува като представи върху наблюдението на сетивата и на ума във външния свят, си остава едно чисто съдържание на вярата; то никога не може да стане едно знание.
Върху съдбата на себесъзнателната човешка душа, върху нейното отношение към един свят различен от сетивния не може да съществува една наука, а само вяра.
към текста >>
По този начин неговата представа за Първопричината на света е по-богата, по-наситена отколкото тази на Спиноза; обаче тя поставя човешкият Аз в
отношение
с Първопричината на света, което
отношение
при Спиноза е само резултат на мисленето.
Само че Хердер изразява това изживяване по начин различен от Спиноза. Този последният изгражда едно чисто мислително настроение; Хердер се стреми да добие светоглед не само чрез мислене, а чрез цялата пълнота на човешкия душевен живот. За него не съществува рязко противоречие между вяра и знание тогава, когато на душата става ясно, как тя изживява самата себе си. Ние говорим в неговия смисъл, когато изразяваме душевното изживяване така: Когато вярата размисли върху своите основи в душата, тя стига до представи, които не са по-несигурни от онези, които се добиват само чрез мисленето. Хердер приема всичко, което душата може да намери в себе си, като сили в пречистена форма, които могат да доставят един образ на света.
По този начин неговата представа за Първопричината на света е по-богата, по-наситена отколкото тази на Спиноза; обаче тя поставя човешкият Аз в отношение с Първопричината на света, което отношение при Спиноза е само резултат на мисленето.
към текста >>
Има личности, за които един светоглед има толкова по-малка стойност за тяхното
отношение
към мировите загадки, колкото повече този светоглед иска да се издигне от тъмнината на чувствата в светлината на мисълта.
Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли. За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света. Но такива души им импонира логическата природа на мисълта; ето защо те я признават като сила; която трябва да изгради един научен възглед за света; обаче те искат една по-силно действаща за тях сила, за да им се разкрие изгледът за един светоглед обхващащ най-висшите познания. На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват мисълта в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с мисълта в Първоосновата на света. На такова едно душевно устройство се дължи, когато често човек малко цени мисълта при изграждането на един светоглед и чувства своето себесъзнание по-сигурно крепящо се в тъмнината на сърдечните сили.
Има личности, за които един светоглед има толкова по-малка стойност за тяхното отношение към мировите загадки, колкото повече този светоглед иска да се издигне от тъмнината на чувствата в светлината на мисълта.
Такова едно душевно настроение намираме при Г. Ф. Хаман /починал през 1788 г./. Както някои личности от неговото естество, той беше един велик подбудител. Ако един такъв дух е гениален както него, тогава почерпените от тъмните глъбини на сърцето мисли действат върху другите по-енергично отколкото мислите изразени в умствена форма. Хаман се изказваше като в оракулни сентенции върху въпросите, които изпълваха светогледния живот на неговото време.
към текста >>
165.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
В едно подобно
отношение
към двамата мислители стоеше Шилер.
Когато се запозна с Кантовата "Критика на практическия разум", той писа: "Аз живея в един нов свят... Неща, за които вярвах, че те никога не могат да ми бъдат доказани, например понятието за абсолютната свобода и дълг, ми са доказани и поради това аз се чувствам много радостен. Неразбираемо е, какво уважение за човечеството, каква сила ни дава философията, каква благодат е тя за една епоха, в която моралът е разрушен в неговите основи и понятието за дълг е зачеркнато във всички речници". И когото въз основа на възгледа на Кант изгради своя собствен възглед в своята книга "Основа на общото наукоучение", той изпрати тази книга на Гьоте с думите: "Аз ви считам и винаги съм ви считал като представител на чистата духовност на чувството на постигнатата днес степен на хуманността. Към вас се обръща с право философията. Вашето чувство и пробния камък за нея".
В едно подобно отношение към двамата мислители стоеше Шилер.
Върху Кант той пише в 1794 година: "Аз не се плаша да мисля, че законът на изменението, пред който никое човешко и никое божествено творение не намира милост, ще разруши също и формата на Кантовата философия както и всяка друга форма; обаче основите на тази философия няма защо да се страхуват от тази съдба, защото откакто съществува човешкият род и докато съществува един разум, хората мълком са ги признали и са действали напълно според тях". Шилер описва възгледа на Гьоте в едно писмо до него от 23 август 1794 година: "Отдавна вече, макар и от известно разстояние, аз следих хода на вашия Дух и пътя, който вие предначертахте, събуждаше в мене постоянно ново удивление. Вие търсите необходимото в природата, но го търсите по най-трудния път, пред който всеки по-слаб дух би отстъпил. Вие обгръщате цялата природа, за да получите светлината върху отделните неща; в цялостта на нейните видове явления вие търсите обяснителната причина за индивида... Ако бихте се родили като грък, даже само като италианец, и ако още от люлката би ви заобиколила една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, Вашият път би бил безкрайно съкратен, а може би щеше да бъде излишен. Още при първото гледане на нещата вие бихте възприели тогава формата на необходимото и с вашите първи опитности у вас би се развил великият стил.
към текста >>
За да има сигурност за своя образ на света, която сигурност изискваше себесъзнанието, той се примири по
отношение
самостоятелносттта на това събесъзнание и намери блаженството в това, да се чувства като член на една божествена субстанция.
Убежденията добити по религиозен път бяха още така силно действащи за Декарт и за Лайбниц, че и двамата ги приеха в своя образ на света поради мотиви, различни от тези, които опорите на този образ на света им даваха. При Декарт в образа на света се вмъкна възгледът за духовния свят, който той беше добил по религиозен път; този възглед проникна, несъзнателно за него, строгата математическа необходимост за неговия миров ред и така той не почувства, че всъщност неговият образ на свата му заличаваше "Аза". По същия начин действаха религиозните импулси при Лайбниц, поради което той не долавяше, че в своя образ на света няма никаква възможност да намери нещо друго, освен само собственото душевно съдържание. Въпреки това той вярваше, че може да приеме духовния свят намиращ се вън от "Аза". Спиноза извлече с един голям замах в своята личност извода на своя образ на света.
За да има сигурност за своя образ на света, която сигурност изискваше себесъзнанието, той се примири по отношение самостоятелносттта на това събесъзнание и намери блаженството в това, да се чувства като член на една божествена субстанция.
Поглеждайки към Кант ние можем да подхвърлим въпроса: Как трябваше той да чувства по отношение на светогледните направления, които бяха създали своите най-изпъкващи представители в лицето на Декарт, Спиноза и Лайбниц? Защото всички душевни импулси, които бяха действали в тези тримата, действаха в него. И в неговата душа те действаха едни върху други и произвеждаха натрапващите му се загадки на света и на човечеството. Един поглед върху духовния живот от епохата на Кант дава насоката за начина, как Кант е чувствал върху тези загадки. Този духовен живот се явява в един важен симптом в становището на Лесинг /1729-1781 г./ към светогледните въпроси.
към текста >>
Поглеждайки към Кант ние можем да подхвърлим въпроса: Как трябваше той да чувства по
отношение
на светогледните направления, които бяха създали своите най-изпъкващи представители в лицето на Декарт, Спиноза и Лайбниц?
При Декарт в образа на света се вмъкна възгледът за духовния свят, който той беше добил по религиозен път; този възглед проникна, несъзнателно за него, строгата математическа необходимост за неговия миров ред и така той не почувства, че всъщност неговият образ на свата му заличаваше "Аза". По същия начин действаха религиозните импулси при Лайбниц, поради което той не долавяше, че в своя образ на света няма никаква възможност да намери нещо друго, освен само собственото душевно съдържание. Въпреки това той вярваше, че може да приеме духовния свят намиращ се вън от "Аза". Спиноза извлече с един голям замах в своята личност извода на своя образ на света. За да има сигурност за своя образ на света, която сигурност изискваше себесъзнанието, той се примири по отношение самостоятелносттта на това събесъзнание и намери блаженството в това, да се чувства като член на една божествена субстанция.
Поглеждайки към Кант ние можем да подхвърлим въпроса: Как трябваше той да чувства по отношение на светогледните направления, които бяха създали своите най-изпъкващи представители в лицето на Декарт, Спиноза и Лайбниц?
Защото всички душевни импулси, които бяха действали в тези тримата, действаха в него. И в неговата душа те действаха едни върху други и произвеждаха натрапващите му се загадки на света и на човечеството. Един поглед върху духовния живот от епохата на Кант дава насоката за начина, как Кант е чувствал върху тези загадки. Този духовен живот се явява в един важен симптом в становището на Лесинг /1729-1781 г./ към светогледните въпроси. Лесинг резюмира своето вероизповедание в думите: "Развитието на истините дадени чрез откровение в истини на разума е направо необходимо, ако с това искаме да помогнем на човешкия род".
към текста >>
Какво становище зае той по
отношение
на него и какво решение взе, това ясно се вижда от изложението в предговора към второто издание на "Критика на чистия разум": "Ако приемем сега, че моралът предполага по необходимост свободата /в строгия смисъл/ като свойство на нашата воля, като изпълнява практически принципи намиращи се в нашия разум, които биха били направо невъзможни без предполагането на свободата, но че спекулативният разум би доказал, какво това не може и да се помисли, тогава гореспоменатото предположение, а именно моралното, трябва по необходимост да отстъпи пред онова, чиято противоположност съдържа едно явно противоречие, следователно свободата е заедно нея моралността трябва да отстъпи място на природния механизъм.
Пред този избор стоеше и Кант.
Какво становище зае той по отношение на него и какво решение взе, това ясно се вижда от изложението в предговора към второто издание на "Критика на чистия разум": "Ако приемем сега, че моралът предполага по необходимост свободата /в строгия смисъл/ като свойство на нашата воля, като изпълнява практически принципи намиращи се в нашия разум, които биха били направо невъзможни без предполагането на свободата, но че спекулативният разум би доказал, какво това не може и да се помисли, тогава гореспоменатото предположение, а именно моралното, трябва по необходимост да отстъпи пред онова, чиято противоположност съдържа едно явно противоречие, следователно свободата е заедно нея моралността трябва да отстъпи място на природния механизъм.
Но тъй като за морала аз не се нуждая по-нататък от нищо друго, освен свободата да не противоречи на себе си и да мога да си я представя без да имам нужда да я разбера по-нататък, следователно да не поставя никаква пречка в пътя на природния механизъм на същото действие /взето в друго отношение/, в такъв случай учението на етиката утвърждава своето място. Това обаче не би се случило, ако предварително критиката не би ни поучила за нашето неизбежно незнание по отношение на вещта в себе си, и всичко, което ние можем да познаем теоретично, тя би го ограничила само върху явленията. Именно това обяснение за положителната полза от критическите принципи на чистия разум може да се докаже по отношение на понятието за Бога и за простата природа на нашата душа, но за да съкратя моето изложение, аз го изоставям. Следователно аз не мога да приема Бога, свободата и безсмъртието за ползуване по необходимия начин на практическия разум, ако същевременно не лиши спекулативния разум от неговите претенции за чрезмерно прозрение... Следователно аз трябваше да отменя знанието, за да добия място за вярата". От това изказване виждаме, че по отношение на знанието и вярата Кант стои на една подобна почва както Якоби.
към текста >>
Но тъй като за морала аз не се нуждая по-нататък от нищо друго, освен свободата да не противоречи на себе си и да мога да си я представя без да имам нужда да я разбера по-нататък, следователно да не поставя никаква пречка в пътя на природния механизъм на същото действие /взето в друго
отношение
/, в такъв случай учението на етиката утвърждава своето място.
Пред този избор стоеше и Кант. Какво становище зае той по отношение на него и какво решение взе, това ясно се вижда от изложението в предговора към второто издание на "Критика на чистия разум": "Ако приемем сега, че моралът предполага по необходимост свободата /в строгия смисъл/ като свойство на нашата воля, като изпълнява практически принципи намиращи се в нашия разум, които биха били направо невъзможни без предполагането на свободата, но че спекулативният разум би доказал, какво това не може и да се помисли, тогава гореспоменатото предположение, а именно моралното, трябва по необходимост да отстъпи пред онова, чиято противоположност съдържа едно явно противоречие, следователно свободата е заедно нея моралността трябва да отстъпи място на природния механизъм.
Но тъй като за морала аз не се нуждая по-нататък от нищо друго, освен свободата да не противоречи на себе си и да мога да си я представя без да имам нужда да я разбера по-нататък, следователно да не поставя никаква пречка в пътя на природния механизъм на същото действие /взето в друго отношение/, в такъв случай учението на етиката утвърждава своето място.
Това обаче не би се случило, ако предварително критиката не би ни поучила за нашето неизбежно незнание по отношение на вещта в себе си, и всичко, което ние можем да познаем теоретично, тя би го ограничила само върху явленията. Именно това обяснение за положителната полза от критическите принципи на чистия разум може да се докаже по отношение на понятието за Бога и за простата природа на нашата душа, но за да съкратя моето изложение, аз го изоставям. Следователно аз не мога да приема Бога, свободата и безсмъртието за ползуване по необходимия начин на практическия разум, ако същевременно не лиши спекулативния разум от неговите претенции за чрезмерно прозрение... Следователно аз трябваше да отменя знанието, за да добия място за вярата". От това изказване виждаме, че по отношение на знанието и вярата Кант стои на една подобна почва както Якоби.
към текста >>
Това обаче не би се случило, ако предварително критиката не би ни поучила за нашето неизбежно незнание по
отношение
на вещта в себе си, и всичко, което ние можем да познаем теоретично, тя би го ограничила само върху явленията.
Пред този избор стоеше и Кант. Какво становище зае той по отношение на него и какво решение взе, това ясно се вижда от изложението в предговора към второто издание на "Критика на чистия разум": "Ако приемем сега, че моралът предполага по необходимост свободата /в строгия смисъл/ като свойство на нашата воля, като изпълнява практически принципи намиращи се в нашия разум, които биха били направо невъзможни без предполагането на свободата, но че спекулативният разум би доказал, какво това не може и да се помисли, тогава гореспоменатото предположение, а именно моралното, трябва по необходимост да отстъпи пред онова, чиято противоположност съдържа едно явно противоречие, следователно свободата е заедно нея моралността трябва да отстъпи място на природния механизъм. Но тъй като за морала аз не се нуждая по-нататък от нищо друго, освен свободата да не противоречи на себе си и да мога да си я представя без да имам нужда да я разбера по-нататък, следователно да не поставя никаква пречка в пътя на природния механизъм на същото действие /взето в друго отношение/, в такъв случай учението на етиката утвърждава своето място.
Това обаче не би се случило, ако предварително критиката не би ни поучила за нашето неизбежно незнание по отношение на вещта в себе си, и всичко, което ние можем да познаем теоретично, тя би го ограничила само върху явленията.
Именно това обяснение за положителната полза от критическите принципи на чистия разум може да се докаже по отношение на понятието за Бога и за простата природа на нашата душа, но за да съкратя моето изложение, аз го изоставям. Следователно аз не мога да приема Бога, свободата и безсмъртието за ползуване по необходимия начин на практическия разум, ако същевременно не лиши спекулативния разум от неговите претенции за чрезмерно прозрение... Следователно аз трябваше да отменя знанието, за да добия място за вярата". От това изказване виждаме, че по отношение на знанието и вярата Кант стои на една подобна почва както Якоби.
към текста >>
Именно това обяснение за положителната полза от критическите принципи на чистия разум може да се докаже по
отношение
на понятието за Бога и за простата природа на нашата душа, но за да съкратя моето изложение, аз го изоставям.
Пред този избор стоеше и Кант. Какво становище зае той по отношение на него и какво решение взе, това ясно се вижда от изложението в предговора към второто издание на "Критика на чистия разум": "Ако приемем сега, че моралът предполага по необходимост свободата /в строгия смисъл/ като свойство на нашата воля, като изпълнява практически принципи намиращи се в нашия разум, които биха били направо невъзможни без предполагането на свободата, но че спекулативният разум би доказал, какво това не може и да се помисли, тогава гореспоменатото предположение, а именно моралното, трябва по необходимост да отстъпи пред онова, чиято противоположност съдържа едно явно противоречие, следователно свободата е заедно нея моралността трябва да отстъпи място на природния механизъм. Но тъй като за морала аз не се нуждая по-нататък от нищо друго, освен свободата да не противоречи на себе си и да мога да си я представя без да имам нужда да я разбера по-нататък, следователно да не поставя никаква пречка в пътя на природния механизъм на същото действие /взето в друго отношение/, в такъв случай учението на етиката утвърждава своето място. Това обаче не би се случило, ако предварително критиката не би ни поучила за нашето неизбежно незнание по отношение на вещта в себе си, и всичко, което ние можем да познаем теоретично, тя би го ограничила само върху явленията.
Именно това обяснение за положителната полза от критическите принципи на чистия разум може да се докаже по отношение на понятието за Бога и за простата природа на нашата душа, но за да съкратя моето изложение, аз го изоставям.
Следователно аз не мога да приема Бога, свободата и безсмъртието за ползуване по необходимия начин на практическия разум, ако същевременно не лиши спекулативния разум от неговите претенции за чрезмерно прозрение... Следователно аз трябваше да отменя знанието, за да добия място за вярата". От това изказване виждаме, че по отношение на знанието и вярата Кант стои на една подобна почва както Якоби.
към текста >>
От това изказване виждаме, че по
отношение
на знанието и вярата Кант стои на една подобна почва както Якоби.
Какво становище зае той по отношение на него и какво решение взе, това ясно се вижда от изложението в предговора към второто издание на "Критика на чистия разум": "Ако приемем сега, че моралът предполага по необходимост свободата /в строгия смисъл/ като свойство на нашата воля, като изпълнява практически принципи намиращи се в нашия разум, които биха били направо невъзможни без предполагането на свободата, но че спекулативният разум би доказал, какво това не може и да се помисли, тогава гореспоменатото предположение, а именно моралното, трябва по необходимост да отстъпи пред онова, чиято противоположност съдържа едно явно противоречие, следователно свободата е заедно нея моралността трябва да отстъпи място на природния механизъм. Но тъй като за морала аз не се нуждая по-нататък от нищо друго, освен свободата да не противоречи на себе си и да мога да си я представя без да имам нужда да я разбера по-нататък, следователно да не поставя никаква пречка в пътя на природния механизъм на същото действие /взето в друго отношение/, в такъв случай учението на етиката утвърждава своето място. Това обаче не би се случило, ако предварително критиката не би ни поучила за нашето неизбежно незнание по отношение на вещта в себе си, и всичко, което ние можем да познаем теоретично, тя би го ограничила само върху явленията. Именно това обяснение за положителната полза от критическите принципи на чистия разум може да се докаже по отношение на понятието за Бога и за простата природа на нашата душа, но за да съкратя моето изложение, аз го изоставям. Следователно аз не мога да приема Бога, свободата и безсмъртието за ползуване по необходимия начин на практическия разум, ако същевременно не лиши спекулативния разум от неговите претенции за чрезмерно прозрение... Следователно аз трябваше да отменя знанието, за да добия място за вярата".
От това изказване виждаме, че по отношение на знанието и вярата Кант стои на една подобна почва както Якоби.
към текста >>
То не определя нищо по
отношение
на това, дали идеите за тях са истинни или погрешни.
Ние виждаме явленията в нас; дали тези явления произхождат вън от нас от едно божествено същество, това ние не можем да знаем. Ние можем да възприемаме само нашите собствени душевни състояния. Но и тези също са само явления. Дали зад тях царува една свободна, безсмъртна душа, това остава скрито за нашето познание. Нашето познание не казва нищо върху тези "вещи в себе си".
То не определя нищо по отношение на това, дали идеите за тях са истинни или погрешни.
Ако сега долавяме от някоя друга страна нещо върху тези неща не ни пречи да приемем тяхното съществуване. Само че не можем да знаем нищо върху тях. До тези най-висши истини съществува само един достъп. А това е гласът на дълга, който ясно и гласно говори в нас: Ти трябва да направиш това и това. Този "категоричен императив" ни поставя едно задължение, от което не можем да избегнем.
към текста >>
Но ние можем да имаме също и един безкористен интерес по
отношение
на един предмет.
В областта на добродетелното действане едно такова отдаване не се понася с това на сетивния свят. Съществува обаче едно поле, на което сетивното е така възвисено, че то се явява като непосредствен израз на духовното. Това е областта на красотата и на изкуството. Във всекидневния живот ние желаем сетивното, защото то събужда нашето желание, нашия егоистичен интерес. Ние проявяваме желание към това, което ни доставя удоволствието.
Но ние можем да имаме също и един безкористен интерес по отношение на един предмет.
Ние можем да стоим с удивление пред него, изпълнени с блажено удоволствие и това удоволствие може да бъде съвършено независимо от притежанието на вещта. Дали аз искам да притежавам една красива къща, покрай която минавам, това няма нищо общо с безкористния интерес към нейната красота. Когато отделя всяко желание от моето чувство, остава още нещо, едно удоволствие, което е свързано чисто с красивото произведение на изкуството. Красивото се различава от приятното и доброто. Приятното възбужда моя интерес, защото събужда моето желание; доброто ме интересува, защото то трябва да бъде осъществено от мене.
към текста >>
И това изказване на Гьоте не може да ни измами по
отношение
на неговата противоположност спрямо Кант.
За Кантовата "Критика на разсъдъчната способност" Гьоте казва, че на нея той "дължи една много радост на епоха на живота". "Великите главни мисли на съчинението бяха напълно аналогични на моето досегашно творчество, работа и мислене. В книгата беше ясно изразен вътрешният живот на изкуството както и на природата, неговото /на изкуството/ двустранно действие отвътре навън".
И това изказване на Гьоте не може да ни измами по отношение на неговата противоположност спрямо Кант.
Защото в статията, от която то е взето, се казва същевременно: "Страстно възбуден аз доста бързо вървях по-нататък в моите пътища, за щото самият аз не знаех, накъде водят те, и за това, което аз съм си присвоил и как съм го присвоил, намирам малко разбиране и съзвучие при кантианците. Защото аз изказвах това, което беше възбудено в мене, а не това, което бях чел".
към текста >>
Аз мисля, че това значи да открием
отношение
то на нашето същество, каквото и да бъде то, към нещата, които ние наричаме външни на нас; това значи, да определим отношенията на субективното към обективното.
Други също са разбрали незадоволителността на Кантовия кръг на мисли. Лихтенберг, един от най-одухотворените и независими умове от втората половина на 18-тото столетие, който искаше Кант, не можеше въпреки тава да си забрани да направи важни възражения против неговия светоглед. От една страна той казва: "- Що значи да мислиш с Квантиански дух?
Аз мисля, че това значи да открием отношението на нашето същество, каквото и да бъде то, към нещата, които ние наричаме външни на нас; това значи, да определим отношенията на субективното към обективното.
Тази е без съмнение винаги целта на ясните дълбоки природоизследователи, обаче въпросът е, дали те са пристъпили така истински философски към този въпрос, както господин Кант. Хората са считали това, което е и трябва да бъде субективно, за обективно". Обаче от друга страна Лихтенберг отбелязва: "Нима е толкова сигурно, че нашият разум не може да знае съвършено нищо за свръхсетивното? Нима човекът не може да тъче своите идеи за Бога също така целесъобразно, както паякът изтъкава своята мрежа за улавяне на мухите? Или с други думи: “Нима не ще има същества, които да ни се удивляват заради нашите идеи за Бога и за безсмъртието също така, както ние се удивляваме на паяка и на копринената буба?
към текста >>
Възможно в бъдещите епохи да вземат един по-висок полет в науката, която той е вложил в своето произведение; той е вложил в своите произведения не само науката, а целия определен характер на епохата по
отношение
то на науката и своето произведение и този характер задържа неговия интерес, докато съществуват хора в света.
Рисува например професията на писателя: "Идеята трябва сама да говори, не писателят. Всеки произвол на този последния, цялата негова индивидуалност, неговото собствено естество и изкуство трябва да е умряло в неговия начин на говорене, за да живее само естеството и изкуството на неговата идея, най-висшият живот, който тя може да добие в този говор и в тази епоха. Тъй като той е свободен от задължението на словесния учител, да се приспособява към възприемчивостта на другите, той също няма извинението на този последния за себе си. Той няма предвид никакъв поставен читател, а изгражда своя читател и му дава закона, какъвто този закон трябва да бъде". "Обаче в себе си произведението на писателя трябва да бъде едно произведение на вечността.
Възможно в бъдещите епохи да вземат един по-висок полет в науката, която той е вложил в своето произведение; той е вложил в своите произведения не само науката, а целия определен характер на епохата по отношението на науката и своето произведение и този характер задържа неговия интерес, докато съществуват хора в света.
Неговата буква говори независимо от променливостта във всички епохи на всички хора, които могат да оживят тази буква и одушевени, повдигнати, облагородени до края на дните". Така говори един мъж, който има съзнание за своята професия, за своето призвание като духовен ръководител на своята епоха, когото в предговора към своето Наукоучение каза: Важна не е моята личност, а истината, защото "аз съм един свещенослужител на истината". Ние разбираме за едни човек, който живееше по този начин в истината, че той искаше не само да насочи другите към разбиране, а да ги принуди. Той може да даде на едно от своите съчинения заглавието: "Ясен като слънцето отчет пред голямата публика върху истинската същност на най-новата философия. Опит да бъдат принудени читателите към разбиране".
към текста >>
Обаче когато те даже за това искат да снижат до себе си всичко, до което не могат да се издигнат, когато например изискват всичко напечатано да може да се използва като една готварска книга и като една сметачна книга, или като някой служебен устав и очернят всичко, което не може да се употреби по този начин, те не са прави по
отношение
на нещо велико.
Той може да даде на едно от своите съчинения заглавието: "Ясен като слънцето отчет пред голямата публика върху истинската същност на най-новата философия. Опит да бъдат принудени читателите към разбиране". Една личност, която вярва че не се нуждае от действителността и нейните факти, за да върви по своя жизнен път, а има погледа неотклонно насочен към света на идеите, това е Фихте. Той малко мисли за онези, които не разбират една такава идеална насока на духа." Докато в онази окръжност, която обикновеният опит е начертал около нас, хората мислят по-правилно и по-общо отколкото може би когато и да е, по-голяма част от тях са напълно заблудени и заслепени, щом излязат макар и малко от тази окръжност. Ако е невъзможно да бъде отново запалено в тези хора загасналата искра на по-висшия дух, трябва да ги оставим спокойни в този кръг, и доколкото те са полезни и незаменими в него, да им оставим ненамалена стойност за този кръг.
Обаче когато те даже за това искат да снижат до себе си всичко, до което не могат да се издигнат, когато например изискват всичко напечатано да може да се използва като една готварска книга и като една сметачна книга, или като някой служебен устав и очернят всичко, което не може да се употреби по този начин, те не са прави по отношение на нещо велико.
Че идеалите не могат да бъдат представени в действителния свят, това ние другите знаем също така добре, а може би и по-добре. Ние твърдим само, че за действителността трябва да се съди според тези идеали и че онези, които чувстват, че имат сила за това, трябва да изменят тази действителност според идеалите. Да приемем, че те не могат да се убедят и в това, в такъв случай, след като са такива, каквито са, те губят с това много малко; а човечеството не губи нищо при това. Чрез това става ясен фактът, че в плана на облагородяване на човечеството не се разчита само на тях. Човечеството без съмнение ще продължи своя път; дано върху гореспоменатите хора царува добрата природа и им дарява навреме дъжд и слънчева светлина, достатъчно храна и несмущавано обръщение на соковете и при това мъдри мисли!
към текста >>
Ако сме независими, то ние трябва да бъдем независими и по
отношение
на познанието на истината.
"Всяка култура трябва да бъде упражнение на всички сили върху единствената цел на пълната свобода, т.е. на пълната независимост от всичко, което не е ние самите, нашето чисто себе /Разум, морален закон/, защото само това е наше..." Така разсъждава Фихте в излезлите в 1793 година "Приноси към изправянето на съжденията на публиката върху френската революция". И най-ценната сила в човека, познавателната сила, че трябва ли тя да бъде насочена към тази единствена сила на пълната независимост от всичко, което не е нас самите? Бихме ли искали ние въобще да стигнем до една пълна независимост, ако в светогледа сме зависими от някое друго същество? Ако едно такова намиращо се вън от нас същество би извършило това, което е природата, което е нашата душа, което са нашите задължения, и след това ние създадем от един такъв готов факт едно знание?
Ако сме независими, то ние трябва да бъдем независими и по отношение на познанието на истината.
Следователно ние не можем да приемем наготово най-висшата истина. Когато приемем нещо, което се е родило без нашето участие, ние сме зависими от него. Ние трябва да създадем най-висшата истина; тя трябва да се роди чрез нас. Следователно Фихте може да постави на върха на светогледа само нещо, което е добило своето съществуване едва чрез нас. Когато казваме за даден предмет на външния свят: Той е, ние го вършим затова, защото го възприемаме.
към текста >>
Ако човек иска сега да бъде в пълно значение на думата човек и в моралното постъпване, т.е., ако иска да бъде способен, той трябва да има към своите добродетели същото
отношение
както към красотата.
В изпълнението на тази идеална подбуда към игра човекът намира действителността на свободата. Сега той вече не слуша разума; и не следва вече сетивната наклонност. Той действа от наклонност така, като че действа по разум. "С красотата човек трябва само да играе, и той трябва да играе само с красотата... Защото, за да го изкажем най-после, човекът играе само там, където той е в пълното значение на думата човек, а той е само там напълно човек, където играе". Шилер би искал също да каже: В играта човекът е свободен; в изпълнението на дълга и в отдаването на сетивността той е несвободен.
Ако човек иска сега да бъде в пълно значение на думата човек и в моралното постъпване, т.е., ако иска да бъде способен, той трябва да има към своите добродетели същото отношение както към красотата.
Той трябва да облагороди своите наклонности и да ги превърне в добродетели; и трябва да се проникне със своите добродетели така, че съобразно цялото си същество да няма никаква друга подбуда, а да следва само тях. Един човек, който е установил тази хармония между наклонност и дълг, може всеки момент да разчита на доброто на своите действия, като на нещо от само себе си разбиращо се.
към текста >>
А също и в моралната област Кантовата философия показва същата противоположност по
отношение
на природата.
Тя в много отношения отдалечава човека от природата. Тя не проявява никаква вяра в нея, а счита като валидна истина само това, което е взето от собствената духовна организация на човека. Благодарение на това всички нейни съждения са лишени от онази свежа, пълносъдържателна цветистост, която има всичко, което ние добиваме чрез непосредственото съзерцаване на природните процеси и неща. Тази философия се движи в безкръвни, студени, сиви абстракции. Тя изгубва топлината, която добиваме от непосредствения допир с нещата и съществата и я заменя със студенината на нейните отвлечени понятия.
А също и в моралната област Кантовата философия показва същата противоположност по отношение на природата.
Чисто разсъдъчното понятие за дълг стои пред нея като най-висшето нещо. Това, което човек обича, към което има наклонност: Всичко непосредствено естествено в човешкото същество трябва да бъде подчинено на този идеал на дълга. Даже чак в областта на красотата Кант унищожава онзи дял, който човекът трябва да има съобразно своите първични усещания и чувства.
към текста >>
И този вид интерес за красивото "истинският" човек трябва да го има и по
отношение
на моралните представи.
Нека чуем, колко предано, колко "заинтересован" застава Шилер пред едно творение, в което той се възхищава на най-висшата степен на художественото. Той казва върху "вилхелм Майстер" /роман от Гьоте, бележка на превод./: "Не мога да изразя по-добре чувството, което ме прониква и завладява при четенето на това съчинение, и това вън все по-нарастваща степен, колкото по-нататък отивам, освен чрез едно благо и вътрешно задоволство, чрез едно чувство на духовно и телесно здраве, и бих искал да гарантирам, че то трябва да бъде същото в цялост за всички читатели. Аз си обяснявам това удоволствие идващо от царуващите там навсякъде спокойна яснота, гладкост и прозрачност, които не изоставят и най-малкото от това, което да остави душата незадоволена и неспокойна и движението на тези качества не води по-далече отколкото е нужно, за да за палят в човека един радостен живот и да го подържат". Така не говори някой, който вярва в лишеното от интерес удоволствие, а един човек, който счита радостта изпитана при красивото за способна да произведе едно такова облагородяване, че не означава никакво понижение човек да се отдаде изцяло на тази радост. Интересът не трябва да угасва, когато стоим пред произведението на изкуството; напротив ние трябва да бъдем в състояние да можем да проявим нашия интерес и към това, което е излияние на духа.
И този вид интерес за красивото "истинският" човек трябва да го има и по отношение на моралните представи.
В едно писмо до Гьоте Шилер пише: "Заслужава действително да бъде отбелязано, че заспалостта по отношение на естетическите неща все повече се показва свързана с моралната заспалост и че чистият, строг стремеж към висшата красота, при най-висшата либералност спрямо всичко, което е природата, ще произведе в себе си строгостта в моралната област".
към текста >>
В едно писмо до Гьоте Шилер пише: "Заслужава действително да бъде отбелязано, че заспалостта по
отношение
на естетическите неща все повече се показва свързана с моралната заспалост и че чистият, строг стремеж към висшата красота, при най-висшата либералност спрямо всичко, което е природата, ще произведе в себе си строгостта в моралната област".
Той казва върху "вилхелм Майстер" /роман от Гьоте, бележка на превод./: "Не мога да изразя по-добре чувството, което ме прониква и завладява при четенето на това съчинение, и това вън все по-нарастваща степен, колкото по-нататък отивам, освен чрез едно благо и вътрешно задоволство, чрез едно чувство на духовно и телесно здраве, и бих искал да гарантирам, че то трябва да бъде същото в цялост за всички читатели. Аз си обяснявам това удоволствие идващо от царуващите там навсякъде спокойна яснота, гладкост и прозрачност, които не изоставят и най-малкото от това, което да остави душата незадоволена и неспокойна и движението на тези качества не води по-далече отколкото е нужно, за да за палят в човека един радостен живот и да го подържат". Така не говори някой, който вярва в лишеното от интерес удоволствие, а един човек, който счита радостта изпитана при красивото за способна да произведе едно такова облагородяване, че не означава никакво понижение човек да се отдаде изцяло на тази радост. Интересът не трябва да угасва, когато стоим пред произведението на изкуството; напротив ние трябва да бъдем в състояние да можем да проявим нашия интерес и към това, което е излияние на духа. И този вид интерес за красивото "истинският" човек трябва да го има и по отношение на моралните представи.
В едно писмо до Гьоте Шилер пише: "Заслужава действително да бъде отбелязано, че заспалостта по отношение на естетическите неща все повече се показва свързана с моралната заспалост и че чистият, строг стремеж към висшата красота, при най-висшата либералност спрямо всичко, което е природата, ще произведе в себе си строгостта в моралната област".
към текста >>
Ако се изоставяше на природата, това ставаше по
отношение
на изпълнената с дух природа.
Ако човек е навлязъл в съответното на културата и ако изкуството е сложило ръка на него, онази сетивна хармония в него е премахната и той може още да се проявява като морално единство, т.е. като стремящ се към единство. Съгласуването на неговото усещане и мислене, което в първото състояние действително ставаше, сега съществува само идеално; то не е вече в него, а вън от него, като една мисъл, която тепърва трябва да бъде осъществена, а не като факт на неговия живот. "Основното настроение на гръцкия дух беше наивно, това на модерния е сантиментално; ето защо светогледът на първия трябваше да бъде реалистичен. Защото при него природното не беше още отделено от духовното; за него природата още включваше духа.
Ако се изоставяше на природата, това ставаше по отношение на изпълнената с дух природа.
Не така е при модерния човек. Той е откъснал духа от природата, издигнал го е в сивото царство на отвлечеността. Ако би се отдал на своята природа, той бил сторил това по отношение на лишената от дух природа. Ето защо неговият най-висш стремеж трябва да бъде обърнат към идеала; чрез стремежа към този идеал той отново ще примири духа с природата. Шилер намери в духовния способ на Гьоте нещо сродно с гръцкия способ.
към текста >>
Ако би се отдал на своята природа, той бил сторил това по
отношение
на лишената от дух природа.
"Основното настроение на гръцкия дух беше наивно, това на модерния е сантиментално; ето защо светогледът на първия трябваше да бъде реалистичен. Защото при него природното не беше още отделено от духовното; за него природата още включваше духа. Ако се изоставяше на природата, това ставаше по отношение на изпълнената с дух природа. Не така е при модерния човек. Той е откъснал духа от природата, издигнал го е в сивото царство на отвлечеността.
Ако би се отдал на своята природа, той бил сторил това по отношение на лишената от дух природа.
Ето защо неговият най-висш стремеж трябва да бъде обърнат към идеала; чрез стремежа към този идеал той отново ще примири духа с природата. Шилер намери в духовния способ на Гьоте нещо сродно с гръцкия способ. Гьоте вярваше, че вижда с очите си своите идеи и мисли, защото чувстваше действителността като неразделно единство на духа и природата. Според мнението на Шилер той си е запазил нещо, до което сантименталният човек отново ще стигне, когато достигне върха на своя стремеж. А такъв един връх той изкачва в описаното от Шилер естетическо състояние, при което сетивността и разумът се намирали своето съзвучие.
към текста >>
С изказването, което Шилер прави по
отношение
на Гьоте в своето писмо от 23 август 1794 година същността на по-новото развитие на светогледите е знаменателно охарактеризирано: "Ако... бихте се родили като един грък и ако още от люлката би ви заобикаляла една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, вашият път би бил направен излишен.
С изказването, което Шилер прави по отношение на Гьоте в своето писмо от 23 август 1794 година същността на по-новото развитие на светогледите е знаменателно охарактеризирано: "Ако... бихте се родили като един грък и ако още от люлката би ви заобикаляла една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, вашият път би бил направен излишен.
Тогава още при първото съзерцаване на нещата вие бихте при ели необходимото и с вашите първи опитности във вас би се развил вашият велик стил. А сега... тъй като вашият гръцки дух е бил хвърлен в това северно сътворение, не ви оставаше никакъв избор, освен или сам да станете един северен човек на изкуството или да замените това, което действителността държи пред вашето въображение, с помощта на мислителната сила и по този начин да родите от вътре по рационален път една Гърция". Шилер чувства това разкриват тези негови изречения хода на развитието на душевния живот от гръцката епоха до неговата. В мислителния живот за гръка се разкриваше душевният живот; и той можеше да приеме това разкриване, защото за него мисълта беше едно възприятие, каквото са цветовете или звуците. За по-новия човек тази мисъл е избледняла; той трябва да изживее вътре в душата това, което протъкава света творейки; и все пак за да има невъзприемаемият живот на мислите нагледност, той трябва да бъде изпълнен с въображението.
към текста >>
Който вижда в истината най-висшия плод на всяко съществуване, онова, в което "вселената", ако тя би искала да чувства себе си като достигнала своята цел, би възкликнала и се удивила на върха на своето развитие и същество"/Гьоте в своята статия върху Винкелман/, той може да каже заедно с Гьоте: "Както познавам моето
отношение
към самия мене и към външния свят, аз наричам това истина.
Ядката на природата се намира във вътрешността на човека. Светогледът на Гьоте и на Шилер съвсем не иска от истината тя да бъде едно повторение на мировите явления в пред ставата, следователно тази последната да съвпада в буквален смисъл с нещо вън от човека. Това, което се явява в човека, то не съществува като такова, като нещо идейно, като духовно битие в някакъв външен свят; но то е онова, което накрая се явява като връх на всяко ставане /развитие/. Ето защо за този светоглед истината не е нужно да се яви на всички хора в същата форма във всеки отделен човек тя може да носи един индивидуален отпечатък. Който търси истината в съвпадението с нещо външно, за него съществува само една нейна форма и тогава заедно с Кант той ще търси онази "метафизика", която единствена "ще може да се яви като наука".
Който вижда в истината най-висшия плод на всяко съществуване, онова, в което "вселената", ако тя би искала да чувства себе си като достигнала своята цел, би възкликнала и се удивила на върха на своето развитие и същество"/Гьоте в своята статия върху Винкелман/, той може да каже заедно с Гьоте: "Както познавам моето отношение към самия мене и към външния свят, аз наричам това истина.
И така всеки един може да има своята собствена истина, и въпреки това тя е винаги същата". Същността на битието не стои в това, което външният свят ни доставя, а това, което човекът ражда в себе си, без то вече да съществува във външния свят. Ето защо Гьоте се обръща против онези, които искат да проникнат с инструменти и обективни опити в така наречената "вътрешност на природата", защото по самия себе си човекът, доколкото той си служи със своите здрави сетива, е най-големият и най-точният физикален инструмент, който може да съществува и това е именно голямото нещастие на по-новата физика, че нейните последователи са отделили някак си опитите от човека и познават природата само в това, което тази физика може да произведе, тя иска чрез това да го ограничи и докаже". В замяна на това "обаче човекът стои така високо, че това, което иначе не може да бъде изобразено, то се изобразява в него. Какво представлява всъщност една струна и едно механическо деление на същата в сравнение с ухото на музиканта?
към текста >>
По
отношение
на своя образ на света Гьоте не говори нито за едно просто познание с понятията, нито за една вяра, а за едно виждане в духа.
По отношение на своя образ на света Гьоте не говори нито за едно просто познание с понятията, нито за една вяра, а за едно виждане в духа.
На Якоби той пише: "Ти се придържаш към вярата в Бога; аз във виждането". Това виждане в духа, така както то се разбира тук, навлиза в развитието на светогледите като онази душевна способност, която отговаря на една епоха, за която мисълта не е вече това, каквато тя е била за гръцкия мислител; за която по-скоро тя се явява като едно произведение на себесъзнанието; но като едно такова произведение, което се добива благодарение на това, че това себесъзнание знае себе си намиращо се сред творящите духовно в природата същества. Гьоте е представител на една епоха на светогледа, която се чувствува принудено да премине от простото мислене към виждането. Шилер полага усилия да оправдае по отношение Кант този преход.
към текста >>
Шилер полага усилия да оправдае по
отношение
Кант този преход.
По отношение на своя образ на света Гьоте не говори нито за едно просто познание с понятията, нито за една вяра, а за едно виждане в духа. На Якоби той пише: "Ти се придържаш към вярата в Бога; аз във виждането". Това виждане в духа, така както то се разбира тук, навлиза в развитието на светогледите като онази душевна способност, която отговаря на една епоха, за която мисълта не е вече това, каквато тя е била за гръцкия мислител; за която по-скоро тя се явява като едно произведение на себесъзнанието; но като едно такова произведение, което се добива благодарение на това, че това себесъзнание знае себе си намиращо се сред творящите духовно в природата същества. Гьоте е представител на една епоха на светогледа, която се чувствува принудено да премине от простото мислене към виждането.
Шилер полага усилия да оправдае по отношение Кант този преход.
към текста >>
Човекът има възможност да създаде своето
отношение
към света съобразно своята особеност и въпреки това да се потопи в действителността, а на един чисто фантастичен схематичен свят.
Вътрешният съюз, който бе сключен от Гьоте, Шилер и техните съвременници между поезията и светогледа, отне на последния в началото на нашето столетие безжизнения отпечатък, в който той трябва да дойде, ако се движи само в областта на абстрахиращия ум. Този съюз даде като свой резултат вярата, че в светогледа има един личен, индивидуален елемент.
Човекът има възможност да създаде своето отношение към света съобразно своята особеност и въпреки това да се потопи в действителността, а на един чисто фантастичен схематичен свят.
Неговият идеал не е нужно да бъде кантианският, един веднъж завинаги затворен теоретически възглед по образа на математиката. Само от духовната атмосфера на едно такова възвишаващо човешката индивидуалност убеждение може да се роди една представа като тази на Жан Паул /1763-1825 г./: "Сърцето на гения, на когото служат всички бляскави и спомагателни сили, има и дава един истински признак, а именно един нов възглед за света и за живота". Как характерната черта на най-високо развития човек, на гения, би могла да създаде един нов възглед за света и живота, ако би съществувал само един истински, общовалиден светоглед, ако светът на представите би имал само една форма? Жан Паул е своего рода един защитник на Гьотевия възглед, че човекът изживява вътре в себе си най-висшата форма на съществуването. Той пише на Якоби: "Всъщност ние не вярваме в божествената свобода, в Бога, в добродетелта, а ги виждаме действително като вече дадени или даващи се, и това виждане е именно едно знание, и то едно по-висше знание, докато знанието на ума се отнася за едно по-нисше виждане.
към текста >>
Настроението на духа, който има съзнание за тази своя суверенност по
отношение
на нещата, романтиците го наричат иронично.
Пълноразвитият човек не познава никаква друга норма освен законите, които той създава със свободно властвуваща сила на въображението по същия начин, както художникът създава законите, които отпечатва в своите произведения. Той се издига над всичко, което го определя отвън, и живее изцяло от себе си. Целият свят е за него само материал за неговата естетическа игра. Сериозността на всекидневния човек не се корени в действителността, в истината. Познаващата душа не може да вземе сериозно нещата по себе си, защото на себе си те не са пълноценни за нея.
Настроението на духа, който има съзнание за тази своя суверенност по отношение на нещата, романтиците го наричат иронично.
Карл Вилхелм Фердинанд Золгер /1780-1819 г./ е дал обяснението за романтичната ирония: "Духът на художника трябва да обгърне всички направления с един поглед обзиращ всичко, и този плуващ на всичко, унищожаващ всичко поглед ние наричаме ирония". Фридрих Шлегел /1772-1829 г./, един от лидерите на романтичното духовно направление, казва за ироничното настроение, че то "обгръща с поглед всичко и се издига безкрайно на всичко условно, също и под никое изкуство, добродетел и гениалност". Който живее в това настроение, не се чувства обвързан от нищо; нищо не определя насоката на неговите действия. Той може "по воля да се настрои философски или филологически, критически или поетически, исторически или реторически, антически или модерно". Ироническия дух се издига над една истина, която иска да се остави обвързана от логиката; той се издига също така над един вечен, морален ред на света.
към текста >>
166.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Така приблизително трябва да си представим също и
отношение
то на духа към природата.
Как може едно тяло да действа там, където то не се намира? Шелинг обръща целия процес на мисълта. Той казва: "Много вярно е, че едно тяло действа само там, където то се намира, но също така вярно е, че то е само там, където действа". Когато виждаме Слънцето да действа върху нашата Земя чрез силата на притеглянето, от това следва, че в своето битие то се простира чак до нашата Земя и че нямаме никакво право, да поставяме неговото съществуване само на мястото, на което то действа чрез своята видимост. Със своето битие Слънцето се простира над границите, сред които то е видимо; ние виждаме само една част от неговото същество; другата част може да бъде позната чрез привличането.
Така приблизително трябва да си представим също и отношението на духа към природата.
Духът е не само там, където ние го възприемаме, а и там, където той възприема. Неговото същество се простира до най-далечните места, на които той още може да наблюдава предмети. Той обгръща и прониква цялата позната нему природа. Когато мисли закона на един външен процес, този закон не остава вън и духът да приема само един огледален образ, едно отражение, а духът влива своето същество вътре в процеса; той прониква процеса, и когато след това намира закона на същия, не го изразява той в своя изолиран ъгъл на мозъка, а законът сам се изразява. Духът е отишъл там, където действа законът.
към текста >>
/За
отношение
то на изобразителното изкуство към природата. /
Когато тя казва: Аз зная, аз познавам, в по-висш смисъл това значи мировият Дух си спомня за своята работа преди съществуването на нещата; и когато тя произвежда едно произведение на изкуството, това значи: Мировият Дух повтаря в малък размер същото нещо, което той е произвел при създаването на природното цяло в голям мащаб. "Следователно душата в човека не е принципът на индивидуалността, а това, чрез което той се издига над всяка себичност, чрез което той е способен да пожертва своето себе, способен е на безкористна любов, и, което е най-висшето, способен е да съзерцава и да познава същността на нещата, а също така и да твори в изкуството. Тя не се занимава вече с материята, нито общува непосредствено с нея, а само с духа, като живот на нещата. Даже когато се явява в тялото, тя е въпреки това свободна от тялото, съзнанието за което в нея само плува в най-красивите образи като един лек сън, от което тя не е смущавана. Тя не е никакво свойство, никаква способност, или нещо особено от този народ; тя не знае, но тя е науката, тя не е добра, а е добротата, тя не е красива, каквото може да бъде и тялото, но тя е самата красота".
/За отношението на изобразителното изкуство към природата. /
към текста >>
Когато четем горецитираните изказвания от речта "За
отношение
то на изобразителните изкуства към природата", която той държа в 1807 година в Кралската Академия на Науките в Мюнхен, това ни при помня за възгледа на Яков Бьоме: "Когато гледаш дълбочината и звездите и Земята, ти виждаш твоя Бог, и ти също живееш и си в твоя Бог, и същият Бог царува и над тебе... ти си създаден от този Бог и живееш в Него; също и цялата твоя наука стои в този Бог и когато умреш, ти ще бъдеш погребан в този Бог".
Такъв един начин на мислене е близък с германската мистика, която имаше един представител в лицето на Яков Бьоме /1575-1624/. В Мюнхен, където пребиваше с малки прекъсвания от 1806-1841 година, Шелинг се радваше на поощрителното общуване с Франц Бенедик Баодер, чиито философски идеи се движеха напълно в посоката на онова старо учение. Този беше поводът той самият да се вживее в този свят на мислите, който стоеше напълно на становището, до което той самият беше стигнал със своето мислене.
Когато четем горецитираните изказвания от речта "За отношението на изобразителните изкуства към природата", която той държа в 1807 година в Кралската Академия на Науките в Мюнхен, това ни при помня за възгледа на Яков Бьоме: "Когато гледаш дълбочината и звездите и Земята, ти виждаш твоя Бог, и ти също живееш и си в твоя Бог, и същият Бог царува и над тебе... ти си създаден от този Бог и живееш в Него; също и цялата твоя наука стои в този Бог и когато умреш, ти ще бъдеш погребан в този Бог".
към текста >>
"Цялата природа ни казва, че тя съвсем не съществува по силата на една чисто геометрична необходимост, в нея няма ясен, чист разум, а личност и дух, иначе геометричният ум, който така дълго е царувал, би отдавна я проникнал и би трябвало да потвърди повече своя идол на всеобщи и вечни природни закони, отколкото това е станало досега, тъй като ежедневно все повече трябва да познае нерационалното
отношение
на природата към него".
Един такъв светоглед не беше достатъчен на Шелинг. Както Спиноза и той също вярваше в това, че всички същества са в Бога; обаче, според неговото мнение, те не са определени само от Бога, а в тях е небожественото. Той упреква Спиноза в "нежизнеността на неговата система, и безсърдечността на формата, в бедността на понятията и изразите, в неумолимата сигурност на определенията, която отлично се понася с отвлечения начин на разглеждане". Ето защо Шелинг намира Спинозовия "механичен възглед за природата" напълно последователен. Обаче природата съвсем не показва тази последователност.
"Цялата природа ни казва, че тя съвсем не съществува по силата на една чисто геометрична необходимост, в нея няма ясен, чист разум, а личност и дух, иначе геометричният ум, който така дълго е царувал, би отдавна я проникнал и би трябвало да потвърди повече своя идол на всеобщи и вечни природни закони, отколкото това е станало досега, тъй като ежедневно все повече трябва да познае нерационалното отношение на природата към него".
Както човекът не е само ум и разум, а съединява в себе си и други способности и сили, така, в смисъла на Шелинг, трябва да бъде и при първичното божествено Същество. Един Бог, който е само ясен, чист разум, се явява като олицетворена математика; напротив един Бог, който при сътворението на света не може да постъпи според чистия разум, а постоянно има да се бори с небожественото, може "да бъде считан като едно напълно лично, живо същество". Неговият живот има най-голяма аналогия с човешкия. Както човекът се стреми да победи несъвършенството в себе си и преследва един идеал на съвършенство: Така ние си представяме един такъв Бог като вечно водещ борба и неговата дейност е прогресивното побеждаване на небожественото. Шелинг сравнява бога на Спиноза с "най-древните образи на божествата, които, колкото по-малко говореха от тях индивидуално-живите черти, толкова по-тайнствени се явяваха".
към текста >>
Ако за него е достатъчна рационалната философия, и ако извън нея не иска нищо, той може да си остане с нея, но трябва да се откаже да има с рационалната философия и в нея това, което тя направо не може да има в себе си, а именно действителния Бог и действителното развитие и едно свободно
отношение
на Бога към света".
Той обясни накрая човека с цялото негово жизнено съдържание като божествено. И тъй като към това жизнено съдържание принадлежи не само разумното, но също и неразумното, той имаше възможност да обясни също и неразумното сред света. Във всеки случай, за да стигне до този край, той трябваше да допълни възгледа на разума с един друг, който има своя източник не в мисленето. Този, според неговото мнение, по-висш възглед, той нарече "положителна философия". Тя е "същинската свободна философия; който не иска тази философия, може да я изостави, аз оставям всекиго свободен, но казвам само, че, ако някой иска например истинското развитие, когато той иска едно свободно сътворение на света и т.н., той може да има това само по пътя на една такава философия.
Ако за него е достатъчна рационалната философия, и ако извън нея не иска нищо, той може да си остане с нея, но трябва да се откаже да има с рационалната философия и в нея това, което тя направо не може да има в себе си, а именно действителния Бог и действителното развитие и едно свободно отношение на Бога към света".
Отрицателната философия "ще остане предимно философия на школата, а положителната за живота. Чрез двете заедно ще може да бъде дадено пълното освещаване, което трябва да искаме от философията. Както е известно, при Елевзинските посвещения са различавали малките и големите мистерии. Малките мистерии са били като първоначална степен на големите... Положителната философия е една необходимо последствие на добре разбраната отрицател на философия, и така можем да кажем: - В отрицателната философия се честват малките, в положителната големите мистерии на философията".
към текста >>
Обаче тя има съвършено друго
отношение
към индивида; тъй като държавата е обективен дух, то и самият индивид има обективност, истинност и моралност, доколкото той е член на държавата.
Защото мисълта е същността на нещата. Едно произведение на природата няма в своята сила, в своята власт да направи мисълта да се яви в нейната най-висша форма; човекът има тази власт. Ето защо той ще постигне своето определение тогава, когато стане носител на мисълта. Тъй като държавата е осъществената мисъл, а отделният човек само един член в нея, следва, че човекът трябва да служи на държавата, а не държавата на човека. "Когато държавата се смесва с буржоазното общество и нейното определение е заложено в осигуряването и опазването на собствеността и на личната свобода, тогава интересът на отделните хора като такъв е последната цел, за която те са обединени, и от това следва също, че да бъдеш член на държавата е нещо произволно.
Обаче тя има съвършено друго отношение към индивида; тъй като държавата е обективен дух, то и самият индивид има обективност, истинност и моралност, доколкото той е член на държавата.
Обединението като такова е истинското съдържание и цел и определението на индивидите, да водят един общ живот; тяхното по-нататъшно задоволяване, дейност и начин на поведение имат за изходна точка и резултат това субстанционално и общовалидно положение".
към текста >>
Грилнарцер е охарактеризирал по свой начин мнението на Хегел върху
отношение
то на мисленето към света в своето знаменито изказване:
Грилнарцер е охарактеризирал по свой начин мнението на Хегел върху отношението на мисленето към света в своето знаменито изказване:
към текста >>
Духът на народа съдържа природна необходимост и по
отношение
на своите нрави се чувства напълно зависими от това, което вън от отделния човек е нрави и обичаи, морален възглед.
Това, което човекът е в неговото най-вътрешно съществуване, той не е чрез нищо друго, а чрез самия себе си. Ето защо Хегел разглежда и свободата не като един божествен дар, който е бил сложен веднъж за вина и в люлката на човека, а като един резултат, до който той стига постепенно в течение на своето развитие. От живота във външния свят, от задоволяването на чисто сетивното съществуване той се издига до разбирането на своето духовно същество, на своя собствен вътрешен свят. Чрез това той става също независим отвъншния свят; той следва своята вътрешна същност.
Духът на народа съдържа природна необходимост и по отношение на своите нрави се чувства напълно зависими от това, което вън от отделния човек е нрави и обичаи, морален възглед.
Обаче постепенно личността се освобождава чрез борба от този заложен във външния свят морален възглед и прониква в своята вътрешност, като познава, че може да развие за себе си морални възгледи и да си даде морални предписания от своята вътрешност, от своя собствен дух. Човек се издига до съзерцаването на царуващото в него първично същество, което е също и извор на неговата моралност. Той търси своите морални заповеди вече не във външния свят, а в своята собствена душа. Той прави себе си все повече зависим от себе си /§ 552 от Хегеловата "Енциклопедия на философските науки"/. Следователно тази независимост, тази свобода не е нещо, което се пада предварително на човека, тя е добита в течение на историческото развитие.
към текста >>
167.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
По
отношение
на действителността, която е пълна с противоречия, мислителят се вижда в едно особено положение.
Той би искал да има само мисли, които са приели в себе си богатото, наситено съдържание на света. Ето защо неговите мисли трябва да бъдат също така във вечното течение, в постоянно ставане, в пълно с противоречие движение напред както самата действителност. Хербарт е един напълно абстрактен мислител; той не се стреми да проникне нещата, а ги разглежда от своя ъгъл на мислене. Противоречието смущава чисто логическите мислители; те искат ясни понятия, които могат да съществуват едни до други. Едното не трябва да пречи на другото.
По отношение на действителността, която е пълна с противоречия, мислителят се вижда в едно особено положение.
Понятията, които тя му доставя, не го задоволяват. Те са противни на неговата логическа потребност. Това чувство на недоволство става изходна точка на неговия светоглед. Хербарт си казва: Щом разпростряната пред мене действителност, щом така, както тя се представя на моите сетива и на моя дух, тя ми доставя пълни с противоречия понятия, тя не може да бъде истинската действителност, към която се стреми моето мислене. Оттук за него възниква неговата задача.
към текста >>
Когато едно просто същество влиза в отношения към друго, чрез това не се изменят; обаче аз възприемам резултата на тяхното
отношение
.
Едно същество, което се развива, е в даден момент нещо различно от това, което то е в друг момент, т.е. в даден момент то противоречи на свойството, което има в един друг момент. Следователно едно множество от прости, никога неизменящи се същества е истинският свят. И това, което ние възприемаме, не са тези прости същества, а само техните отношения едни към други. Тези отношения нямат нищо общо с истинската същност.
Когато едно просто същество влиза в отношения към друго, чрез това не се изменят; обаче аз възприемам резултата на тяхното отношение.
Нашата непосредствена действителност е един сбор от отношения между действителните същества. Когато едно същество излиза от отношението към друго такова, и в замяна на това влиза в отношение с едно трето същество, тогава е станало нещо, без това събитие да е посегнало битието на самите същества. Това събитие възприемаме ние. То е нашата илюзорна, пълна с противоречия действителност. Интересно е, как Хербарт си представя живота на душата въз основа на този негов възглед.
към текста >>
Когато едно същество излиза от
отношение
то към друго такова, и в замяна на това влиза в
отношение
с едно трето същество, тогава е станало нещо, без това събитие да е посегнало битието на самите същества.
Следователно едно множество от прости, никога неизменящи се същества е истинският свят. И това, което ние възприемаме, не са тези прости същества, а само техните отношения едни към други. Тези отношения нямат нищо общо с истинската същност. Когато едно просто същество влиза в отношения към друго, чрез това не се изменят; обаче аз възприемам резултата на тяхното отношение. Нашата непосредствена действителност е един сбор от отношения между действителните същества.
Когато едно същество излиза от отношението към друго такова, и в замяна на това влиза в отношение с едно трето същество, тогава е станало нещо, без това събитие да е посегнало битието на самите същества.
Това събитие възприемаме ние. То е нашата илюзорна, пълна с противоречия действителност. Интересно е, как Хербарт си представя живота на душата въз основа на този негов възглед. И душата, както всички други действителни същества, е нещо просто, неизменимо в себе си. То влиза сега в отношение към други съществуващи същества.
към текста >>
То влиза сега в
отношение
към други съществуващи същества.
Когато едно същество излиза от отношението към друго такова, и в замяна на това влиза в отношение с едно трето същество, тогава е станало нещо, без това събитие да е посегнало битието на самите същества. Това събитие възприемаме ние. То е нашата илюзорна, пълна с противоречия действителност. Интересно е, как Хербарт си представя живота на душата въз основа на този негов възглед. И душата, както всички други действителни същества, е нещо просто, неизменимо в себе си.
То влиза сега в отношение към други съществуващи същества.
Изразът на тези отношения е животът на представите. Всичко, което става в нас, мислене, чувстване, воление е една игра на отношения между душата и останалия свят на простите същества. виждаме, че чрез това душевния живот се превръща в една илюзия от отношения, в които душевното същество влиза във света. Хербарт е един математически ум. И всъщност цялата негова представа за света е родена от математически представи.
към текста >>
Защото каква връзка може да съществува между едно
отношение
на прости същества, на които всички процеси са безразлични, и действията на човека?
В този образ на света действието на човека и неговите произведения на изкуството висят напълно във въздуха. Липсва всяка възможност те да бъдат включени в този образ на света.
Защото каква връзка може да съществува между едно отношение на прости същества, на които всички процеси са безразлични, и действията на човека?
Ето защо Хербарт трябва да търси както за етиката така и за естетиката един самостоятелен корен. Той счита, че го е намерил в човешките чувства. Когато човекът възприема неща или процеси, с това може да се свърже чувството на харесването или нехаресването. Така на нас ни харесва, когато волята на един човек взема такава посока, която съвпада с неговото убеждение. Когато възприемаме противоположното, в нас се установява чувството на неприятност.
към текста >>
Едно такова чувство може да се свърже само с едно
отношение
между морални елементи.
Едно такова чувство може да се свърже само с едно отношение между морални елементи.
Едва когато действат заедно се явява етическа приятност или неприятност. Хербарт нарича едно отношение на морални елементи практическа идея. Той изброява пет такива практически-етически идеи: идеята на моралната свобода, която се състои в съгласуваността на волята и убеждението; идеята на съвършенството, която почива на това, че в сравнение със слабото ни харесва силното; идеята на правото, която произтича от неудоволствието, която изразява приятността изпитана, когато една воля подпомага другата; и идеята за отплатата, която изисква, защото всяко добро и зло, което е произлязло от един индивид, да бъде изправено на този индивид. Хербарт изгражда етиката върху едно човешко чувство, върху едно морално усещане. Той я отделя от светогледа, който трябва да бъде.
към текста >>
Хербарт нарича едно
отношение
на морални елементи практическа идея.
Едно такова чувство може да се свърже само с едно отношение между морални елементи. Едва когато действат заедно се явява етическа приятност или неприятност.
Хербарт нарича едно отношение на морални елементи практическа идея.
Той изброява пет такива практически-етически идеи: идеята на моралната свобода, която се състои в съгласуваността на волята и убеждението; идеята на съвършенството, която почива на това, че в сравнение със слабото ни харесва силното; идеята на правото, която произтича от неудоволствието, която изразява приятността изпитана, когато една воля подпомага другата; и идеята за отплатата, която изисква, защото всяко добро и зло, което е произлязло от един индивид, да бъде изправено на този индивид. Хербарт изгражда етиката върху едно човешко чувство, върху едно морално усещане. Той я отделя от светогледа, който трябва да бъде. Той я свързва с естетиката, даже прави от нея една част от тази естетика. Защото тази наука също съдържат изисквания върху това, което трябва да бъде.
към текста >>
Защото който е самостоятелен, ще изгради също самостоятелно своето
отношение
към действителността.
Хегел също имаше множество ученици и последователи. Но те бяха далече по-малко верни от тези на Хербарт. Докато силната личност на Хегел оживяваше неговите мисли, те продължаваха да упражняват своя чар; и това, на което се спираше този чар, действаше убедително. След неговата смърт много от неговите ученици тръгнаха по свой собствен път. И това е много естествено.
Защото който е самостоятелен, ще изгради също самостоятелно своето отношение към действителността.
При учениците на Хербарт ние констатираме нещо друго. Те са верни. Те развиват по-нататък ученията на учителя; но запазват в непроменена форма основния фонд на неговите мисли. Който се вживява в Хегеловия начин на мислене, той се задълбочава в хода на развитието на света, който се проявява в безброй развойни степени. Тук отделният мислител може да бъде подбуден да върви по този път на развитието; но той може да оформи отделните степени според своя индивидуален начин на мислене.
към текста >>
В Гьотинген Шопенхауер слуша ученията на Готлоб Ернст Шулце, авторът на "Енезидемус", който наистина беше в известно
отношение
противник на Кант, но посочи въпреки това Кант и Платон като двама велики духове, към които той следваше да се придържа.
Внезапната смърт на бащата, която бе предизвикана чрез падане от един склад, лошите изживявания сред търговското съсловие, виждането на арени на човешката мизерия при пътуванията, които младежът направи, и много други неща бяха предизвикали в него по-малко потребността да познае света, защото считаше че той заслужава да бъде познат, отколкото напротив онази потребност да си създаде в съзерцанието на нещата едно средство, за да ги понася. Той се нуждае от един светоглед за успокоение на неговото мрачно душевно настроение. Когато в 1809 година влезе в университета, мислите, които Кант, Фихте и Шелинг бяха въплътили в германското светогледно развитие, се намираха още в пълно последействие. Тогава тъкмо изгряваше звездата на Хегел. Този последният беше публикувал в 1806 годи на своето първо велико произведение "Феноменология на духа".
В Гьотинген Шопенхауер слуша ученията на Готлоб Ернст Шулце, авторът на "Енезидемус", който наистина беше в известно отношение противник на Кант, но посочи въпреки това Кант и Платон като двама велики духове, към които той следваше да се придържа.
С жар се задълбочи Шопенхауер в Кантовия начин на мислене. Той нарича революцията, която бе предизвикана чрез това в неговата глава, едно духовно новораждане. Той намира в нея толкова повече своето задоволство, като я намира в пълна съгласуваност с възгледите на други философи, които пълно му беше посочил, с възгледите на Платон. Нали Платон казва: Докато се отнасяме с нещата и процесите само възприемайки ги, ние сме човеци, които стоят здраво вързани в една тъмна пещера, така че не могат да обърнат главата си и не виждат нищо, освен в светлината на един горящ зад тях огън, на намиращата се срещу тях стена сянковите образи на действителните неща, които преминават между тях и огъня, а също така и своите собствени сенки и всеки един своята собствена сянка. Както тези сенки се отнасят към действителните неща, така нещата, които възприемаме се отнасят към идеите, които са истински действителното.
към текста >>
Шулце също беше един противник на Кант по
отношение
на тези негови възгледи.
Колкото безусловно правилно намери Шопенхауер всичко, което Кант изнесе върху представния характер на света на възприятията, толкова малко се чувстваше той задоволен от неговите забележки върху "вещта за себе си".
Шулце също беше един противник на Кант по отношение на тези негови възгледи.
Как може да знаем нещо за "вещ в себе си", как можем въобще да изкажем само една дума върху нея, щом знаем само за представи, а "вещта в себе си" остава изцяло вън от нашата представа? Шопенхауер трябваше да търси един друг път, за да стигне до "вещта в себе си". При търсенето той беше повлиян от съвременните нему светогледи много повече отколкото е допускал някога. Елементът, който Шопенхауер прибави към своето убеждение добито от Кант и от Платон, като "вещ в себе си", него ние намираме при Фихте, чиито лекции той беше слушал в 1811 година в Берлин. Шопенхауер можа да чуе в Берлин най-зрялата форма на Фихтевите възгледи.
към текста >>
Наистина цветовете и светлината стоят помежду си в най-точно
отношение
, но ние трябва да си представим и двете като принадлежащи на цялата природа; защото тя е изцяло тази, която чрез това иска да се изяви по особен начин на сетивната способност на окото".
"Защото всъщност ние напразно се заляваме да изразим същността на дадено нещо. Ние долавяме действия и една пълна история на тези действия би обхванала във всеки случай същността на това нещо. Напразно бихме полагали усилия да опишем характера на един човек; напротив нека съпоставим неговите дела, неговите действия и пред нас ще застане един образ на характера. Цветовете са дела на светлината, дела и страдания. В този смисъл ние можем да очакваме осветления от същите върху светлината.
Наистина цветовете и светлината стоят помежду си в най-точно отношение, но ние трябва да си представим и двете като принадлежащи на цялата природа; защото тя е изцяло тази, която чрез това иска да се изяви по особен начин на сетивната способност на окото".
Тук ние намираме Гьотевия възглед за света приложен към един специален случай. В човешкия организъм, чрез неговите сетива, чрез неговата душа се изявява това, което се намира скрито в останалата природа. Тази последната достига своя връх в човека. Ето защо, който търси истината на природата вън от човека, както прави това Нютон, той, според мнението на Гьоте, не може да я намери.
към текста >>
От становището, което двата антипода на светогледа, Хегел и Шопенхауер, заемат по
отношение
на изкуството, можем да видим, как схващането на света се намесва в личното
отношение
на човека към отделните области на живота.
От становището, което двата антипода на светогледа, Хегел и Шопенхауер, заемат по отношение на изкуството, можем да видим, как схващането на света се намесва в личното отношение на човека към отделните области на живота.
Хегел, който виждаше в света на представите и идеите на човека това, към което цялата останала природа се стреми като към своето съвършенство, може да признае като най-съвършено изкуство също само онова, в което духът се явява в най-висша, в най-съвършена форма, и където въпреки това той се придържа към онова, което непрестанно се стреми към него. Всяка форма навъншната природа иска да бъде дух; но тя не го постига. Когато човекът създава една такава външна, пространствена форма, в която отпечатва духа, който тази форма търси, но не може да постигне чрез самата себе си, тогава той е създал едно съвършено произведение на изкуството. Този е случаят в пластиката. Това, което иначе се явява само във вътрешността на човешката душа като лишен от форма дух, като идея, на него скулпторът дава форма изработвайки я от груба материя.
към текста >>
Ето защо можем да наречем неговия възглед на света реакционен по
отношение
на този на Хегел.
Ето защо аскетизмът е за Шопенхауер моралният идеал. Мъдрецът ще заличи в себе си всяко желание, ще отрече напълно своята воля. Той довежда това дотам, че вече никакъв мотив не го принуждава да прояви воля. Неговият стремеж се състои още само от квистистичния порив за освобождение от всеки живот. Шопенхауер виждаше в отричащите света възгледа за живота на будизма едно висше учение на мъдростта.
Ето защо можем да наречем неговия възглед на света реакционен по отношение на този на Хегел.
Хегел търсеше навсякъде да примири човека с живота, той се стремеше към това, да представи всяка деятелност като сътрудничество в един разумен ред на света. Шопенхауер считаше като идеал на мъдреца враждебността към живота, отвращението от действителността, бягството от света.
към текста >>
Който размишлява върху изкуството, той стои към него в същото
отношение
както стои към религията онзи, който иска да открие нейната същност.
Без съмнение, според неговия възглед, както цялата природа така и духовният свят произхождат от идеята. Ето защо човешкият дух може отново да намери тази идея в религията. Не както магнитът е бил създаден от мисълта за магнетизма преди раждането на човешкия дух и след това този дух следва само да разбере това раждане, така и религията се е развила от мисълта, преди тази мисъл да просветне в човешката душа като съставна част на светогледа. Ако би изживял религиозната критика на своите ученици, Хегел би се изказал така: Дигнете ръцете от всяко основание на една религия, от всяко създаване на религиозни представи, дотогава, докато искате да останете мислители, а не искате да станете месияси. Правилно разбран, светогледът на Хегел не може да действа обратно върху религиозното съзнание.
Който размишлява върху изкуството, той стои към него в същото отношение както стои към религията онзи, който иска да открие нейната същност.
към текста >>
168.
РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Гьоте приписва съпротивата, която се проявява по
отношение
на неговите усилия да обясни живите същества, на теорията на Халер, според която органите съществуват предварително образувани в зародиш вмъкнати едни в други.
Възгледът на Халер отрича развитието, защото той допуска само едно продължаващо излизане наяве на нещо съществуващо. Ето защо този природоизследовател противопостави на идеята на Волф безапелационното решение: "Не съществува никакво развитие"/Nulla ert erigenecic/. С това той стана причина възгледът на Волф да остане не взет под внимание десетилетия наред.
Гьоте приписва съпротивата, която се проявява по отношение на неговите усилия да обясни живите същества, на теорията на Халер, според която органите съществуват предварително образувани в зародиш вмъкнати едни в други.
Той се стремеше да разбере формите сред органическата природа от тяхното развитие, напълно в смисъла на един истински еволюционен възглед, според който това, което се явява като форми при едно живо същество, не е съществувало преди това в скрита форма, а се ражда действително тогава, когато се появява. Той пише в 1817 година, че този опит, който стоеше на основата на неговото записано в 1790 година съчинение върху метаморфозата на растенията, "бил посрещнат студено, почти враждебно. Но такова противно настроение беше съвсем естествено: Учението за вмъкнатите един в друг органи, понятието на преформацията, за последователно развитие на това, което е съществувало още от Адама, бяха завладели общо взето и най-добрите умове". И в светогледа на Хегел можеше още да се види един остатък от старото учение за вмъкнатостта. Чистата мисъл, която се явява в човешкия дух: Тази мисъл трябва да се намери вмъкната във всички явления, преди да стигне до възприемаемо съществуване в човека.
към текста >>
Такова становище взе Фойербах по
отношение
на Хегел.
Такова становище взе Фойербах по отношение на Хегел.
Протестът на Лудвиг Фойербах против светогледа на Хегел се състои в това, че той не искаше да признае съществуването на духа преди неговата действителна поява в човека, също както и Волф не можеше да допусне, че частите на живия организъм са предварително образувани в яйцето. Както Волф виждаше в органите на живото същество нови образования, така и Фойербах виждаше в индивидуалния дух на човека едно ново образуване. Този дух по никой начин не съществува преди неговото възприемаемо съществуване; той се ражда едва в момента, в който действително се появява. Следователно, за Фойербах е неоснователно да се говори за един всемирен дух, за едно същество, в което отделният дух има своя произход. Никакво разумно битие не съществува преди неговото фактическо появяване в света, което да е изградило материята, възприемаемия свят така, че накрая неговото копие да се изяви в човека, а преди раждането на човека са съществували само лишени от разум материали и сили, които от себе си изграждат една нервна система, която се концентрира в мозъка; и в този мозък се ражда като съвършено ново образование нещо още несъществуващо; човешката, надарена с разум душа.
към текста >>
Неговото превъзходство се изразява в едно сполучливо съждение върху
отношение
то на Кант към неговите съвременници: "Аз вярвам, че както привържениците на Кант упрекват постоянно техните противници, че те не го разбират, някои също вярват, че Кант има право, защото те го разбират.
Ако при такива проблясъци на мислите Лихтенберг би притежавал способността да изгради един хармоничен от себе си светоглед; той не би останал незабелязан до такава степен, както се е случило в действителност. За образуването на един светоглед се изисква не само превъзходство на духа, каквото той е притежавал, а също така способността да бъдат оформени всестранно идеите в една връзка и да бъдат пластично закръглени. А тази способност му липсваше.
Неговото превъзходство се изразява в едно сполучливо съждение върху отношението на Кант към неговите съвременници: "Аз вярвам, че както привържениците на Кант упрекват постоянно техните противници, че те не го разбират, някои също вярват, че Кант има право, защото те го разбират.
Неговият начин на мислене е нов и се отклонява много от обикновения; и когато някой счита за истинен, особено защото той има толкова много горещи последователи. При това обаче винаги трябва да се помисля, че това разбиране не е още никакво основание той да бъде считан за истинен. Аз вярвам, че по-голяма част от тях наред с радостта, че разбират една много абстрактна и смътно замислена система същевременно са повярвали, че тази система е доказана".
към текста >>
Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата мислители, когато се разгледали
отношение
то на техния светоглед към практическия живот.
Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата мислители, когато се разгледали отношението на техния светоглед към практическия живот.
Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци". Който, както е сторил Фойербах, поставя всеки светоглед на основата на познанието на природата и на човека, той трябва също и в областта на морала да отхвърли всички задачи, всички задължения, които произхождат от друга област освен от при родните заложби на човека или които имат една цел различна от тази, която се отнася напълно за възприемаемия свят". "Моето право е моят признат от закона нагон за щастие; моят дълг е принуждаващият да признае желанието за щастие на другите подтик". На мене ми стана ясно, какво трябва да правя, но от някакъв изглед за един отвъден свят, а от разглеждането на отсамния свят. Колкото сили употребявам, за да изпълня някои задачи, които се отнасят за отвъдния свят, толкова много сила отнемам аз от моите способности за тукашния свят, за който единствено съм определен".
към текста >>
Обаче всички подобни зависимости не са валидни по
отношение
на Аза; защото всички те са взети от самия него.
Също и всяка мисъл е създадена от индивидуалния Аз на отделния човек, било това и мисълта за собственото същество. И когато човек вярва, че познава своя собствен Аз, иска да го опише някакси в неговата същност, той го прави вече зависим от тази същност. Аз мога да мисля, каквото си искам: но щом определим себе си в понятия, щом дефинирам себе си, аз правя от себе си един роб на това, което понятието, дефиницията ми доставя. Хегел направи от Аза едно явление на разума т.е. той го направи зависим от този разум.
Обаче всички подобни зависимости не са валидни по отношение на Аза; защото всички те са взети от самия него.
Следователно те почиват за това, че Азът се мами. В действителност той не е зависим. Защото всичко, от което той трябва да бъде зависим, той трябва първо сам да го създаде. Той трябва да вземе от себе си нещо, за да го постави като "признаци" над себе си. "Човече, нещо не е ред в главата ти; дъската ти хлопа!
към текста >>
Следващите десетилетия не можаха да добият никакво
отношение
към това изолирано представяне на Аза.
Ширнер не чувства, че може да има трудности Азът да бъде представен така.
Следващите десетилетия не можаха да добият никакво отношение към това изолирано представяне на Аза.
Защото тези десетилетия са заети преди всичко с това, да добият образа на природата под влиянието на естественонаучния начин на мислене. След като Щирнер представи едната страна на по-новото съзнание, факта на себесъзнателния Аз, отначало епохата отклонява погледите от този Аз и ги насочва там, където този Аз не може да бъде намерен, към образа на природата.
към текста >>
169.
ВСТЪПИТЕЛНИ ЗАБЕЛЕЖКИ КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_18_2 Загадки на философията
В това време възникна възгледът, че резултатите на естествонаучното изследване са тези, които хвърлят светлина върху същността на човека, върху неговото
отношение
към света и върху други загадки на съществуването, които по-рано мислителите се стремяха да разрешат чрез философската духовна работа.
Описанието на философския духовен живот от средата на 19-то столетие до днешно време, което се постарахме да направим в този втори том "Загадки на философията", не може да носи същия отпечатък както обзорът върху предидущите работи на мислителите, който се намира в първия том. Този обзор се придържаше в тесния кръг на философските въпроси. Последните 60-сет години са епохата, в която естественонаучният начин на мислене изяви намерението да разклати от различни гледни точки почвата, на която философията стоеше по-рано.
В това време възникна възгледът, че резултатите на естествонаучното изследване са тези, които хвърлят светлина върху същността на човека, върху неговото отношение към света и върху други загадки на съществуването, които по-рано мислителите се стремяха да разрешат чрез философската духовна работа.
Много мислители, които сега искаха да служат на философията, се стараеха до копират от естествената наука формата на тяхното изследване; други изграждаха основните принципи по техния светоглед не според стария философски начин на мислене, а ги вземаха от възгледите на природоизследването, на биологията, физиологията. А онези, които искаха да запазят на философията нейната самостоятелност, считаха, че вършат нещо правилно, като подлагаха резултатите на естествената наука на едно основно разглеждане, за да попречат на нейното проникване във философията. Ето защо за описанието на философския живот и тази епоха е необходимо да насочим погледите върху възгледите, които си проникнали от естествената наука в светогледите. Значението на тези възгледи за философията изпъква само тогава, когато разглеждаме научните основи, от които те произтичат, и когато се пренесем в атмосферата на естественонаучния начин, в който те се развиват. Тези отношения са изразени в изложенията на настоящата книга чрез това, че някои неща в нея са оформени така, като че се е възнамерявало едно описание на общи естественонаучни идеи, а не едно такова на философските работи.
към текста >>
Който съобразно с неговия начин на мислене, развитието на философският живот да бъде представен по този начин, както показва това ориентиращия увод върху "ръководните линии на описанието" в първия том на настоящата книга и както се опитват да го обосноват по-нататъшните изложения в нея, той ще може да вижда в охарактеризираното
отношение
между философията и природопознанието в съвременната епоха един необходим член на това развитие.
Който съобразно с неговия начин на мислене, развитието на философският живот да бъде представен по този начин, както показва това ориентиращия увод върху "ръководните линии на описанието" в първия том на настоящата книга и както се опитват да го обосноват по-нататъшните изложения в нея, той ще може да вижда в охарактеризираното отношение между философията и природопознанието в съвременната епоха един необходим член на това развитие.
През столетията от възникването на гръцката философия на сам това развитие се стремеше да доведе човешката душа до изживяването на вътрешните сили на нейното същество. С това нейно вътрешно изживяване душата стана чужда и все по-чужда на света, който познанието на вътрешната природа си изграждаше. Роди се един възглед за природата, който е така изключително насочен към наблюдението на външния свят, че не чувствува никакъв подтик да приеме в своя образ на света това, което душата изживява в нейния вътрешен свят. Този възглед счита за неоправдано да нарисува този образ на света така, че в него да се намерят също и тези вътрешни изживявания на човешката душа както резултатите от изследването на естествената наука. С това е охарактеризирано положението, в което се е намирала философията във втората половина на 19-то столетие и в което и днес се намират много мислителни направления в днешно време.
към текста >>
170.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
Който да остави да действат върху него тези съчинения /между другите "Система на философията 1850 г.; "Психология" 1844 г.; "Критически обяснения на Хегеловата философия" 1851 г./, той се вижда застанал пред една личност, която вярва да е намерила в идеите на Хегел това, което може да постави човешката душа в едно задоволяващо я познавателно
отношение
към света.
Нека се пренесем в една човешка душа, която може да отиде с идейното направление на Хегел така далеч, защото да счита, че изживява присъствието на мисълта в съзнанието така, както самият Хегел; тогава ние ще почувстваме, как в една такава душа загадъчни въпроси съществуващи от стотици години се явяват поставени в една светлина, която може да задоволи до най-висока степен питащия. Такова едно задоволство живее фактически например в многобройните съчинения на Карл Розенкранщ.
Който да остави да действат върху него тези съчинения /между другите "Система на философията 1850 г.; "Психология" 1844 г.; "Критически обяснения на Хегеловата философия" 1851 г./, той се вижда застанал пред една личност, която вярва да е намерила в идеите на Хегел това, което може да постави човешката душа в едно задоволяващо я познавателно отношение към света.
В това отношение Розенкранщ може да бъде считан като знаменит, защото в подробности той не е един сляп подражател на Хегел, а защото в него живее един дух, който има съзнанието: В становището на Хегел към света и към човека се крие възможността да се даде здравата основа на един светоглед.
към текста >>
В това
отношение
Розенкранщ може да бъде считан като знаменит, защото в подробности той не е един сляп подражател на Хегел, а защото в него живее един дух, който има съзнанието: В становището на Хегел към света и към човека се крие възможността да се даде здравата основа на един светоглед.
Нека се пренесем в една човешка душа, която може да отиде с идейното направление на Хегел така далеч, защото да счита, че изживява присъствието на мисълта в съзнанието така, както самият Хегел; тогава ние ще почувстваме, как в една такава душа загадъчни въпроси съществуващи от стотици години се явяват поставени в една светлина, която може да задоволи до най-висока степен питащия. Такова едно задоволство живее фактически например в многобройните съчинения на Карл Розенкранщ. Който да остави да действат върху него тези съчинения /между другите "Система на философията 1850 г.; "Психология" 1844 г.; "Критически обяснения на Хегеловата философия" 1851 г./, той се вижда застанал пред една личност, която вярва да е намерила в идеите на Хегел това, което може да постави човешката душа в едно задоволяващо я познавателно отношение към света.
В това отношение Розенкранщ може да бъде считан като знаменит, защото в подробности той не е един сляп подражател на Хегел, а защото в него живее един дух, който има съзнанието: В становището на Хегел към света и към човека се крие възможността да се даде здравата основа на един светоглед.
към текста >>
Как можеше да чувства един такъв дух по
отношение
на тази основа?
Как можеше да чувства един такъв дух по отношение на тази основа?
В течение на столетия, от раждането на мисълта в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса. В по-ново време в центъра на философското размишление е застанал като основен въпрос този за значението, стойността и границите на познанието. Как това, което човекът може да възприема, да си представя, да мисли, стои в отношение към действителния свят? Може ли това възприемане и мислене да даде едно такова знание, което може да изясни на човека върху онова, върху което той би искал да бъде изяснен? За онзи, който мисли в смисъла на Хегел, този въпрос намира отговор чрез неговото съзнание за природата на мисълта.
към текста >>
Как това, което човекът може да възприема, да си представя, да мисли, стои в
отношение
към действителния свят?
Как можеше да чувства един такъв дух по отношение на тази основа? В течение на столетия, от раждането на мисълта в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса. В по-ново време в центъра на философското размишление е застанал като основен въпрос този за значението, стойността и границите на познанието.
Как това, което човекът може да възприема, да си представя, да мисли, стои в отношение към действителния свят?
Може ли това възприемане и мислене да даде едно такова знание, което може да изясни на човека върху онова, върху което той би искал да бъде изяснен? За онзи, който мисли в смисъла на Хегел, този въпрос намира отговор чрез неговото съзнание за природата на мисълта. Когато овладява мисълта, той вярва, че изживява творящия дух на света. В това съединяване с творящата мисъл той чувства стойността и истинското значение на познанието. Той не може да пита: Какво значение има познанието?
към текста >>
Тя се научи да се чувства в уединение по
отношение
на света.
Същественото за философията на Хегел е това, да остави и направи душата да израсне над себе си, до една висота, където тя се сраства в едно със света. С раждането на мисълта в гръцката философия душата се от дели от света.
Тя се научи да се чувства в уединение по отношение на света.
Хегел иска да доведе това изживяване на мисълта до неговата висота. Той намира в най-висшето изживяване на мисълта същевременно творящия миров принцип. С това душата е описала един кръг, в който първо се е отделила от света, за да търси мисълта. Тя се чувства отделена от света дотогава, докато познава мисълта само като мисъл. Но тя се чувства отново съединена с него, когато открива в мисълта първоизточника на света и окръжността е затворена.
към текста >>
Или душата е едно самостоятелно същество по
отношение
на тялото, което има живот и значение още и в един свят различен от този, в който тялото се ражда и умира?
Но кои са всъщност гнетящите загадки на душата? Онези, за отговора на които душата трябва да копнее, за да има вътрешна сигурност и подкрепа в живота. Първо това е въпросът: Що е човешката душа по нейната най-вътрешна същина? Е ли тя едно със съществуването на тялото и престават ли нейните прояви с умирането на тялото, както движението на часовниковите стрелки престава, когато часовникът е разглобен в неговите части?
Или душата е едно самостоятелно същество по отношение на тялото, което има живот и значение още и в един свят различен от този, в който тялото се ражда и умира?
Но с това е свързан после другият въпрос: Как може да се домогне човек до познанието на един такъв друг свят? Едва с отговора на този въпрос човекът може след това да се надява да получи светлина на въпросите на живота: Защо съм подложен аз на тази или онази съдба? Откъде произхожда страданието? Къде се намира произходът на моралното?
към текста >>
Ако човек сериозно вземе този Космос от мисли, тогава по
отношение
на него се заличава индивидуалният душевен живот на човека.
Хегел даде един свят от мисли. Ако светът трябва да бъде изчерпващият всичко Космос, тогава спрямо душата се вижда принудена да счита себе си в нейната най-вътрешна същина като мисъл.
Ако човек сериозно вземе този Космос от мисли, тогава по отношение на него се заличава индивидуалният душевен живот на човека.
Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на мислите. И така казва всъщност Хегеловият светоглед. За да го познаем в това отношение, нека го сравним с това, което стоеше пред погледа на Лесинг, когато той замисли идеята за неговото "Възпитание на човешкия род". Той питаше за едно значение на отделната човешка душа простиращо се над живота, който е затворен между раждането и смъртта. В проследяването на тази мисъл на Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот.
към текста >>
За да го познаем в това
отношение
, нека го сравним с това, което стоеше пред погледа на Лесинг, когато той замисли идеята за неговото "Възпитание на човешкия род".
Хегел даде един свят от мисли. Ако светът трябва да бъде изчерпващият всичко Космос, тогава спрямо душата се вижда принудена да счита себе си в нейната най-вътрешна същина като мисъл. Ако човек сериозно вземе този Космос от мисли, тогава по отношение на него се заличава индивидуалният душевен живот на човека. Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на мислите. И така казва всъщност Хегеловият светоглед.
За да го познаем в това отношение, нека го сравним с това, което стоеше пред погледа на Лесинг, когато той замисли идеята за неговото "Възпитание на човешкия род".
Той питаше за едно значение на отделната човешка душа простиращо се над живота, който е затворен между раждането и смъртта. В проследяването на тази мисъл на Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот. С това се посочва на един свят, с който човешката душа е свързана като отделно, индивидуално същество. Към този свят се вижда тя насочена, когато търси своята истинска същност. Щом си представим тази душа освободена от нейната връзка с телесното съществуване, ние трябва да си я представим в този свят.
към текста >>
Така разбираха, че трябва да се чувствуват в тяхното
отношение
към света онези личности, които повече или по-малко следваха Хегеловото развитие на мислите, и се чувстваха дълбоко задоволени от това.
Че светът, в който човекът се вижда поставен, е изцяло дух, че също и всяко материално съществуване е само едно откровение, една изява на духа, това трябва да бъде здраво установено за всеки, който чувства подобно на Хегел. Ако такъв човек търси този дух, той го намира, по неговата същност, като действуваща мисъл, като животворяща идея. Пред това стои сега душата и трябва да се запита: Мога ли аз действително да се считам като едно същество, което се изчерпва с мисловото битие? Великото, неопровержимото в светогледа на Хегел, което ние трябва да чувстваме, е, че душата, когато тя се издига до истинската мисъл, се чувства отнесена в творящото естество на съществуването.
Така разбираха, че трябва да се чувствуват в тяхното отношение към света онези личности, които повече или по-малко следваха Хегеловото развитие на мислите, и се чувстваха дълбоко задоволени от това.
към текста >>
По
отношение
на това изживяване на мисълта той изисква сега от душата: Познай себе си в твоята най-дълбока същина в това изживяване, чувствай се в него като в твоя най-дълбока основа.
Как може да се живее с мисълта? Този беше великият загадъчен въпрос на по-новото развитие на светогледа. Този въпрос възникна от развитието на това, което се яви в гръцката философия от оживяването на мисълта и от даденото с това откъсване на душата от външното съществуване. Хегел се опита сега да постави пред душата целия обсег на изживяването на мисълта, да държи пред нея един вид всичко, което тя може да извлече от своите глъбини като мисъл.
По отношение на това изживяване на мисълта той изисква сега от душата: Познай себе си в твоята най-дълбока същина в това изживяване, чувствай се в него като в твоя най-дълбока основа.
към текста >>
Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по
отношение
на този живот, както човешкото хранене.
Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене.
Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта. Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта. При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества. Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо?
към текста >>
Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по
отношение
на продължаващото развитие?
Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека? В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж? Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид. Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила. Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане.
Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие?
Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност. Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи. Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина. Начинът, както Хегел схваща мисълта, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка. Човек чувства, че с мисълта се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем мисълта, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали.
към текста >>
На какво би могло да се дължи това, че новото поколение взето в неговата цялост стои по-назад и то така дълбоко по-назад от предишното по
отношение
на духовния полет и благородство?
Че след половината на 19-тото столетие мислителите се намираха притиснати да настояват на същото, това често пъти се проявява. Отличният мислител Франц Брентано говори във встъпителното слово за неговия виенски професорат "Върху причините на обезсърчаването в областта на философията" в 1874 годна, казвайки: "През първите десетилетия на нашето столетие залите, в които германските философи изнасяха своите лекции, бяха препълнени; в по-ново време приливът бе последван от един дълбок отлив. Ето защо често чуваме, как даровити хора се оплакват от младото поколение, че му липсват чувството за най-висшите отрасли на знанието. Това би било един тъжен, но същевременно един неразбираем факт.
На какво би могло да се дължи това, че новото поколение взето в неговата цялост стои по-назад и то така дълбоко по-назад от предишното по отношение на духовния полет и благородство?
В действителност причината, която имаше за последствие едно спадане на изучаването на философията, беше не липса на дарование, а липса на доверие. Ако би се възвърнала надеждата в успеха, то и сега най-красивата палма не би примамвала напразно изследването..."
към текста >>
Ако мисълта би била доведена в гореописания смисъл да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето
отношение
като индивидуално същество към целия Космос.
Още по времето, когато Хегел беше още жив и скоро след неговата смърт отделни личности чувстваха, как неговата картина на света показва нейната слабост именно в това, в което се състои нейното величие. Светогледът води до мисълта, но в замяна на това той принуждава също душата да вижда, че нейната същност се изчерпва в мисълта.
Ако мисълта би била доведена в гореописания смисъл да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално същество към целия Космос.
Това чувстваше например Трокслер; но при него това не стигна по-далече от едно смътно чувство. Той се изказва в 1835 година в лекции, които е изнесъл във висшето Училище в Берн, по следния начин: "Но едвам сега, а още преди 20 години ние живеем с най-дълбокото убеждение и се стремяхме да изразим в научни писания и чрез словото, че една философия и Антропология, която би трябвало да обхване единия и целия човек и Бога и света, би могла да бъде основана само върху идеята и действителността на индивидуалността и безсмъртието на човека. Не опровержимо доказателство за това е цялото излязло през 1911 година съчинение: "Погледи в същността на човека" и нашата многократна разпространена в тетрадки Антропология под заглавието "Абсолютната личност". Съобразно с това позволяваме си да цитираме началните редове от споменатия раздел на "Антропологията": "Цялата природа на човека е изградена в нейната вътрешност върху божествени несъразмерности, които се разрешават във величието на една свръхземно определение, като всички двигател ни пружини се намират в духа, а само теглата си в света. Ние проследихме тези несъразмерности с техните явления от тъмния, земен корен и вървяхме по следите на спиралите на небесното растение, които ни изглеждаха, че обвиват от всички страни и във всички посоки само едно голямо, благородно стебло; ние стигнахме сега до върха на дървото, но там то се издига неизкачимо и необрозимо в по-горните, по-светли пространства на един друг свят, чиято светлина леко зазорява за нас, чийто въздух ние можем да подушим.
към текста >>
Чрез това ограниченият индивид, както отдавна е било забелязано във и вън от школата на Хегел, се превръща в едно преходно явление... Каква цел, какво значение би могла да има трайността на един такъв индивид, след като през него е преминал мировия Дух...." По
отношение
на тази лишеност от значение на индивидуалната душа Вайсе търси да обясни по свой начин нейната непреходност.
За положението на Хегеловия светоглед спрямо построението на епохата е характерно една съчинение, което К. Х. Вайсе издаде в 1834 година и което носи заглавието""Философската тайна наука за безсмъртието на човешкия индивид". В него се казва: "Който е изучавал философията на Хегел в цялата нейна съвкупност, на него му е известно, как тя е обоснована по един логичен начин в нейния диалектически метод, как тя издига субективния дух на органичния индивид първо в обективния дух на правото, на държавата и на нравите и прави той да се влее като второстепенен, същевременно като утвърден и отречен, накратко като несамостоятелен момент в този по-висш дух.
Чрез това ограниченият индивид, както отдавна е било забелязано във и вън от школата на Хегел, се превръща в едно преходно явление... Каква цел, какво значение би могла да има трайността на един такъв индивид, след като през него е преминал мировия Дух...." По отношение на тази лишеност от значение на индивидуалната душа Вайсе търси да обясни по свой начин нейната непреходност.
Че и той също не може да стигне до някакъв напредък на Хегеловото изложение, това става разбираемо от следваните от него ходове на мисълта, които бяха скицирани в една предидуща глава на настоящата книга.
към текста >>
Както можеше да се чувствува безсилието на Хегеловото построение от мисли по
отношение
на индивидуалната същност на душата, това безсилие можа да бъде забелязано и по
отношение
на изискването да се проникне действително по-нататък в дълбочините на природата, да се проникне до по-големи дълбочини от тези, които са явни и за сетивния свят.
Както можеше да се чувствува безсилието на Хегеловото построение от мисли по отношение на индивидуалната същност на душата, това безсилие можа да бъде забелязано и по отношение на изискването да се проникне действително по-нататък в дълбочините на природата, да се проникне до по-големи дълбочини от тези, които са явни и за сетивния свят.
Че всичко, което се предлага на сетивата, е в действителност мисъл и като такава е дух, това беше ясно за Хегел; обаче дали с този "дух на природата" е проникнат с погледа целият дух на природата, това можеше да се чувства като един нов въпрос. Щом душата не обхваща с мисълта своята собствена същина, не би ли искало тогава при едно друго изживяване на нейната същина да бъдат познати в природата по-дълбоки сили и същества? Дали хората си задават такива въпроси с цялата яснота или не, това не е важно, а важното е, дали те могат да бъдат зададени по отношение на един светоглед. Щом те могат да бъдат зададени, тогава поради тази възможност светогледът прави впечатлението на нещо незадоволяващо. Понеже такъв е случаят при светогледа на Хегел, а това хората чувстваха по отношение на този светоглед, че той не дава истинския образ на света, към който се отнасят най-висшите загадъчни въпроси на съществуването.
към текста >>
Дали хората си задават такива въпроси с цялата яснота или не, това не е важно, а важното е, дали те могат да бъдат зададени по
отношение
на един светоглед.
Както можеше да се чувствува безсилието на Хегеловото построение от мисли по отношение на индивидуалната същност на душата, това безсилие можа да бъде забелязано и по отношение на изискването да се проникне действително по-нататък в дълбочините на природата, да се проникне до по-големи дълбочини от тези, които са явни и за сетивния свят. Че всичко, което се предлага на сетивата, е в действителност мисъл и като такава е дух, това беше ясно за Хегел; обаче дали с този "дух на природата" е проникнат с погледа целият дух на природата, това можеше да се чувства като един нов въпрос. Щом душата не обхваща с мисълта своята собствена същина, не би ли искало тогава при едно друго изживяване на нейната същина да бъдат познати в природата по-дълбоки сили и същества?
Дали хората си задават такива въпроси с цялата яснота или не, това не е важно, а важното е, дали те могат да бъдат зададени по отношение на един светоглед.
Щом те могат да бъдат зададени, тогава поради тази възможност светогледът прави впечатлението на нещо незадоволяващо. Понеже такъв е случаят при светогледа на Хегел, а това хората чувстваха по отношение на този светоглед, че той не дава истинския образ на света, към който се отнасят най-висшите загадъчни въпроси на съществуването. Това трябва да се има предвид, ако искаме да видим в неговата светлина образа, картината, в която се представя развитието на светогледа в средата на 19-тото столетие. В това време по отношение картината на външната природа бяха направени нови прогреси. Още повече отколкото по-рано тегнеше тази картина върху общия човешки светоглед.
към текста >>
Понеже такъв е случаят при светогледа на Хегел, а това хората чувстваха по
отношение
на този светоглед, че той не дава истинския образ на света, към който се отнасят най-висшите загадъчни въпроси на съществуването.
Както можеше да се чувствува безсилието на Хегеловото построение от мисли по отношение на индивидуалната същност на душата, това безсилие можа да бъде забелязано и по отношение на изискването да се проникне действително по-нататък в дълбочините на природата, да се проникне до по-големи дълбочини от тези, които са явни и за сетивния свят. Че всичко, което се предлага на сетивата, е в действителност мисъл и като такава е дух, това беше ясно за Хегел; обаче дали с този "дух на природата" е проникнат с погледа целият дух на природата, това можеше да се чувства като един нов въпрос. Щом душата не обхваща с мисълта своята собствена същина, не би ли искало тогава при едно друго изживяване на нейната същина да бъдат познати в природата по-дълбоки сили и същества? Дали хората си задават такива въпроси с цялата яснота или не, това не е важно, а важното е, дали те могат да бъдат зададени по отношение на един светоглед. Щом те могат да бъдат зададени, тогава поради тази възможност светогледът прави впечатлението на нещо незадоволяващо.
Понеже такъв е случаят при светогледа на Хегел, а това хората чувстваха по отношение на този светоглед, че той не дава истинския образ на света, към който се отнасят най-висшите загадъчни въпроси на съществуването.
Това трябва да се има предвид, ако искаме да видим в неговата светлина образа, картината, в която се представя развитието на светогледа в средата на 19-тото столетие. В това време по отношение картината на външната природа бяха направени нови прогреси. Още повече отколкото по-рано тегнеше тази картина върху общия човешки светоглед. За нас трябва да бъде разбираемо, че в това време философските представи бяха заплетени в една остра борба, тъй като в описания смисъл те бяха стигнали до една критична точка... От значение е първо, как последователите на Хегел се опитваха да защитят неговата философия.
към текста >>
В това време по
отношение
картината на външната природа бяха направени нови прогреси.
Щом душата не обхваща с мисълта своята собствена същина, не би ли искало тогава при едно друго изживяване на нейната същина да бъдат познати в природата по-дълбоки сили и същества? Дали хората си задават такива въпроси с цялата яснота или не, това не е важно, а важното е, дали те могат да бъдат зададени по отношение на един светоглед. Щом те могат да бъдат зададени, тогава поради тази възможност светогледът прави впечатлението на нещо незадоволяващо. Понеже такъв е случаят при светогледа на Хегел, а това хората чувстваха по отношение на този светоглед, че той не дава истинския образ на света, към който се отнасят най-висшите загадъчни въпроси на съществуването. Това трябва да се има предвид, ако искаме да видим в неговата светлина образа, картината, в която се представя развитието на светогледа в средата на 19-тото столетие.
В това време по отношение картината на външната природа бяха направени нови прогреси.
Още повече отколкото по-рано тегнеше тази картина върху общия човешки светоглед. За нас трябва да бъде разбираемо, че в това време философските представи бяха заплетени в една остра борба, тъй като в описания смисъл те бяха стигнали до една критична точка... От значение е първо, как последователите на Хегел се опитваха да защитят неговата философия.
към текста >>
Но ако ограничението на философията не трябва да се състои само в това, че тя не може да направи нищо индивидуално, но и в това, че тя даже не знае, как може да бъде направено това; тогава трябва да отговорим, че това как стои не над знанието, че следователно знанието не може да има никакви предели в това
отношение
.
Карл Лудвиг Мишеле, издателят на Хегеловата "Натурфилософия", писа в своя предговор към нея в 1841 година: "Ще държи ли още дълго време за една граница на философията, считайки, че тя може да създава само мисли, а не може да създаде даже един стрък трева? Т.е. само общото, трайното, единствено ценното, а не отделното, сетивното, преходното?
Но ако ограничението на философията не трябва да се състои само в това, че тя не може да направи нищо индивидуално, но и в това, че тя даже не знае, как може да бъде направено това; тогава трябва да отговорим, че това как стои не над знанието, че следователно знанието не може да има никакви предели в това отношение.
При въпроса "как? " на това превръщане на идеята в действителността знанието се изгубва, именно защото природата е лишена от съзнание идея и стръкът трева расте без никакво знание. Истинското творение, това на всеобщото, остана неизгубено за философията, в са мото нейно познание... А сега ние твърдим: Най-девственото мислително развитие на спекулацията ще съвпадне най-пълно с резултатите на опита и великото чувство за природата ще ни накара да видим по-най-нескрит начин в този опит нищо друго освен въплътените идеи".
към текста >>
В същия предговор Мишеле изказва също една надежда: "Така Гьоте и Хегел са двама гении, които, според моето мнение са определени да отворят в бъдеще пътя на една спекулативна физика, като са подготви ли примиряването на спекулацията с опита... А именно може би тези лекции на Хегел първи ще успеят, да си създадат признание в това
отношение
; защото тъй като те свидетелствуват за обширни емпирически познания, в тях Хегел е имал на ръка най-сигурната проба на неговата спекулация".
В същия предговор Мишеле изказва също една надежда: "Така Гьоте и Хегел са двама гении, които, според моето мнение са определени да отворят в бъдеще пътя на една спекулативна физика, като са подготви ли примиряването на спекулацията с опита... А именно може би тези лекции на Хегел първи ще успеят, да си създадат признание в това отношение; защото тъй като те свидетелствуват за обширни емпирически познания, в тях Хегел е имал на ръка най-сигурната проба на неговата спекулация".
към текста >>
Ние виждаме, как това настроение по
отношение
на него се разпространява все по вече през 50-те години от думите, които Фришдрир Алберт Ланге употребява в своята "История на материализма" /1865 г./: Цялата негова /Хегелова/ система се движи сред нашите мисли и фантазии върху нещата, на които се дават високозвучащи имена, без да се размисли върху това, каква валидност се полага въобще на явленията и на извлечените от тях понятия.... Чрез Шелинг и Хегел пантеизмът стана господстващ начин на мислене в натурфилософията, един светоглед, който при определена дълбочина съдържа същевременно почти още в принцип опасността от фантастични блуждаения.
Следващото време не е произвело едно такова примиряване. Известна враждебност срещу Хегел обхвана все по-широки кръгове.
Ние виждаме, как това настроение по отношение на него се разпространява все по вече през 50-те години от думите, които Фришдрир Алберт Ланге употребява в своята "История на материализма" /1865 г./: Цялата негова /Хегелова/ система се движи сред нашите мисли и фантазии върху нещата, на които се дават високозвучащи имена, без да се размисли върху това, каква валидност се полага въобще на явленията и на извлечените от тях понятия.... Чрез Шелинг и Хегел пантеизмът стана господстващ начин на мислене в натурфилософията, един светоглед, който при определена дълбочина съдържа същевременно почти още в принцип опасността от фантастични блуждаения.
Вместо да отдели опита и сетивния свят от отделното по един строг начин и след това да търси примирението на тези области в природата на човека, пантеистът извършва примирението на духа с природата чрез едно безапелационно решение на поетизиращия разум без всякакво критическо посредничество".
към текста >>
Един дълбок поглед в същността на материята и силата хвърли Юлиус Роберт Майер в 40-те години, когато му стана ясно, че между механически произведената работа и топлина царува една съвсем определено, изразимо чрез число
отношение
.
Едно такова важно средство откри в 1819 година Фридед в Копенхаген. Той констатира, че магнитната стрелка се отклонява от електрическия ток. В 1831 година Фарадей откри допълнително към това, че чрез доближаването на едни магнит в една навита на спирала медна жица може да се произведе електричество. С това електричеството и магнетизмът бяха познати като сродни помежду си природни явления. Двете сили не стояха вече изолирани една от друга; обърнато бе вниманието на това, че в материалното съществуване на тяхната основа стои нещо общо.
Един дълбок поглед в същността на материята и силата хвърли Юлиус Роберт Майер в 40-те години, когато му стана ясно, че между механически произведената работа и топлина царува една съвсем определено, изразимо чрез число отношение.
Чрез налягане, удар, триене и т.н., т.е. от работа се ражда топлина. В парната машина топлината отново се превръща в производство на работа. Количеството топлина, което се ражда от работата, може да се изчисли от количеството на тази работа. Когато превръщаме в работа количеството топлина, което е необходимо да затоплим един килограм вода с един градус, с тази работа можем да повдигнем 424 килограма на един метър височина.
към текста >>
Отношение
то на Планк към неговите съвременници е извънредно интересно.
Отношението на Планк към неговите съвременници е извънредно интересно.
Фоейрбах казва за себе си: "Хегел стои на едно изграждащо света становище, аз на едно становище искащо да познае света като нещо съществуващо; той слиза надолу, аз се изкачвам нагоре. Хегел поставя човека с главата надолу, аз го поставям на неговите почиващи на геологията крака". С това материалистите също биха искали да охарактеризират своето вероизповедание. Обаче Планк постъпва по своя начин точно както Хегел. Въпреки това той вярва, че постъпва както Фойербах и материалистите.
към текста >>
В това
отношение
от значение е, как Планк мислеше върху мотивите на човешкото действане и на обществения живот.
Стремежът към природата, фактическа действителност в третата четвъртина на 19-тото столетие не можеше да бъде изразен по-ярко откакто това стана чрез светогледа на един мислител, който искаше да създава като по чудо не само идеи, но и действителност от разума. Не по-малко интересно действа личността на Планк, когато я сравним с тази на неговия съвременник Макс Щирнер.
В това отношение от значение е, как Планк мислеше върху мотивите на човешкото действане и на обществения живот.
Както материалистите изхождаха от обяснението на природата от действително дадените за сетивата вещества и сили, така Щирнер изхождаше от действителната отделна личност за ръководната нишка на човешкото поведение. Разумът е само при отделния човек. Ето защо това, което той определя като ръководна нишка на действието, може също да важи само за отделния човек. Задружният, съвместен живот ще се получи от само себе си от природосъобразното взаимодействие на отделните личности. Когато всеки действа според своя разум, тогава чрез свободното взаимодействие на всички ще се роди желаното състояние.
към текста >>
Но както сега Планк обяснява света, не като оставя нещата да говорят за себе си, а решава чрез своя разум това, което те предполагаемо казват, така по
отношение
на обществения живот той не изхожда от взаимодействието на личностите, а сънува за един регулиран от разума и служещ на общото благо съюз на народите с една най-висша правна власт.
Разумът е само при отделния човек. Ето защо това, което той определя като ръководна нишка на действието, може също да важи само за отделния човек. Задружният, съвместен живот ще се получи от само себе си от природосъобразното взаимодействие на отделните личности. Когато всеки действа според своя разум, тогава чрез свободното взаимодействие на всички ще се роди желаното състояние. Природосъобразният съвместен живот се ражда от само себе си, когато всеки човек оставя да действа в неговата индивидуалност разума, в смисъла на Щирнер също така, както според възгледа на материалистите се ражда природосъобразният възглед на явленията на света, когато се оставят нещата да изказват самата тяхна същност и дейността на разума се ограничава само в това, да свързва и тълкува съответно това, което сетивата казват.
Но както сега Планк обяснява света, не като оставя нещата да говорят за себе си, а решава чрез своя разум това, което те предполагаемо казват, така по отношение на обществения живот той не изхожда от взаимодействието на личностите, а сънува за един регулиран от разума и служещ на общото благо съюз на народите с една най-висша правна власт.
Следователно и тук той счита, че разумът създава това, което стои отвъд личността. "Първичният общ правен закон изисква по необходимост своето външно съществуване в една обща правна власт; защото ако би било оставено на самите отделни хора да го провеждат, са мият този закон не би бил действително освен нещо общо и съществуващо по външен начин, тъй като според тяхното правно положение отделните хора са за себе си само представители на тяхното право, а не на общото право като такова". Планк построява една обща правна власт, понеже идеята на правото може да стане действително само по този начин. Пет години преди това Макс Щирнер беше писал: "Единствен и творец на моето право аз не признавам и не познавам никакъв друг правен източник освен мене, нито Бога, нито държавата, нито природата, нито също самия човек с неговите "вечни човешки права", нито божествено, нито човешко права". Той е на мнение, че действителното право на отделния човек не може да съществува сред едно общо право.
към текста >>
И в своя увод към "Метаморфоза на растенията" той казва, че тогавашното време беше доста в неясност по
отношение
на тези факти.
36 на Гьотевите издания на германската национална литература./. Той каза на Йоханес фон Мюлер, че Жьофроай дьо Сент Илер върви по един път, по който той е вървял още преди 50 години. От това става ясно, какво е искал Гьоте, когато скоро след неговото идване във Ваймар той започна да изучава животинските и растителните същества. Пред неговото съзнание още тогава стоеше едно природосъобразно обяснение на разнообразието на живите организми; но също и той беше предпазлив. Той никога не твърди освен това, за което самите факти му даваха право.
И в своя увод към "Метаморфоза на растенията" той казва, че тогавашното време беше доста в неясност по отношение на тези факти.
Вярваше се, така се изразява той, че достатъчно е само маймуната да се изправи и да започне да върви на задните си крайници и тя може да стане човек.
към текста >>
Изграждащият един идеалистичен светоглед се намира в това
отношение
в положението на математиката, който е достатъчно само да каже, чрез каква операция на мисълта един кръг се превръща в една елипса или тази последната в една парабола или хипербола.
Мислещите съобразно резултатите на естествените науки хора живееха в едни начин на мисленето съвършено различен от този на хегелианците. Тези последните можеха да останат в техния идеен свят. Те можеха да развият тяхната идея за човека от идеята на маймуната, без да се грижат за това, как природата извършва това, да направи защото в действителния свят човекът да се роди наред с маймуната. Още Мишеле беше казал /виж по-горе/, че не е работа на идеята тя да се изкаже върху въпроса "как" на процесите в действителния свят.
Изграждащият един идеалистичен светоглед се намира в това отношение в положението на математиката, който е достатъчно само да каже, чрез каква операция на мисълта един кръг се превръща в една елипса или тази последната в една парабола или хипербола.
Обаче който се стреми към едно обяснение изхождайки от фактите, би трябвало да покаже действителните процеси, чрез които би искало да стане едно такова превръщане. В този случай той е създател на един реалистичен светоглед. Той не ще застане на становището, което Хегел загатва с думите: "Това е една несръчна представа на по-старата и на по-новата натурфилософия, да счита превръщането и преминаването на една природна форма и сфера в една по-висша за едно външно действително произведение, която обаче, за да бъде направена по-ясна, бива поставена в тъмата на далечното минало. На природата е присъща именно външността, да прави тази външност да се разпадне на различни форми и да ги направи да се явят като безразлични съществувания; идеята, която ръководи напред степените, е вътрешността на тези степени. Мислителното разглеждане на нещата трябва да се освободи от такива мъгливи и всъщност сетивни представи, каквито е например така нареченото произхождане например на растенията и животните от водата и след това произлизането на по-развитите животински организми от по-нисшите и т.н.".
към текста >>
Въпреки такива завладяващи ходове на мислите именно при мислителите, които по един предпазлив начин никога не са искали да напускат ръководната нишка на познанието на фактите, трябваше да се яви съмнение по
отношение
на природосъобразния начин на мислене и на разглеждане на нещата, докато оставаше необяснена целесъобразността на оживените същества.
Въпреки такива завладяващи ходове на мислите именно при мислителите, които по един предпазлив начин никога не са искали да напускат ръководната нишка на познанието на фактите, трябваше да се яви съмнение по отношение на природосъобразния начин на мислене и на разглеждане на нещата, докато оставаше необяснена целесъобразността на оживените същества.
Също и един такъв разкриващ пътища и даващ насоки мислител и изследовател като Йоханес Мюлер се натъкна при разглеждане на целесъобразността на идеята: "Органическите тела се различават от неорганическите не само според формата на техния състав от елементи, но постоянната дейност, която се развива в живата органическа материя твори също по законите на един разумен план с целесъобразност, като частите са подредени за целта на едно цяло и тук е именно онова, което отличава организмите"/ Й. Мюлер, Ръководство по Физиология на Човека, 3-то издание, 1838 г., І, стр. 19/. При един човек като Йоханес Мюлер, който се придържа строго в границите на едно изследване на природата и при когото възгледът за целесъобразността оставаше като частна мисъл на заден план на изследването на фактите, този възглед не можеше във всеки случай да произведе никакви особени последствия. Той изследваше строго обективно законите на организмите въпреки тяхната целесъобразна връзка и чрез своето широко разбиране, което знаеше да си служи в неограничен размер с физическото, химическото, анатомическото, зоологическото, микроскопическото и ембриологическо знание, той стана един реформатор на учението за природата. Неговият възглед не му пречеше да основава познанието на душевните свойства на съществата върху телесните особености.
към текста >>
Такива трудности, които възникват за някои мислители по
отношение
на един образ на света, който иска да вземе своите елементи само от сетивно възприемаемата природа, не забелязваха материалистично настроените мислители.
Такива трудности, които възникват за някои мислители по отношение на един образ на света, който иска да вземе своите елементи само от сетивно възприемаемата природа, не забелязваха материалистично настроените мислители.
Те се стремяха към това, да противопоставят на идеалистическия образ на света от първата половина на столетието един такъв, който получава цялата светлина за обяснението на света от факти на природата. Те имаха доверие само в познанията, които се добиват на основата на тези факти.
към текста >>
Който разбира, че в историческия ход на развитието на човечеството съдействат сили по-дълбоки от тези, които се явяват на повърхността, той ще открие за развитието на светогледите нещо знаменателно в начина, как материализмът на 19-тото столетие стои по
отношение
на раждането на хегеловата философия.
Който разбира, че в историческия ход на развитието на човечеството съдействат сили по-дълбоки от тези, които се явяват на повърхността, той ще открие за развитието на светогледите нещо знаменателно в начина, как материализмът на 19-тото столетие стои по отношение на раждането на хегеловата философия.
В мислите на Гьоте се намираха зародишите за едно напредване на философията, които бяха използвани само твърде недостатъчно от Хегел. Когато Гьоте се стремеше да добие от "прарастението" една такава представа, че можеше да живее вътрешно с тази представа и да направи да произлязат от нея мислено такива специални растителни форми, които са жизнено възможни, той показа, че се стреми към едно оживяване на мислите в душата. Той стоеше пред навлизането на мисълта в едно живо развитие на тази мисъл, докато Хегел спря при мисълта. В душевното съжителство с оживялата мисъл, към което се стремеше Гьоте, хората биха имали едно духовно изживяване, което би искало да познае духа и в материята; те нямаха едно такова изживяване в "чистата мисъл". Така развитието на света беше поставено пред едно сурово изпитание.
към текста >>
171.
ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Но сега се прибавя едно нещо: Природата не е ни как икономична стопанка по
отношение
произвеждането на живите същества.
То е това, което е така устроено, че на неговите жизнени условия да отговарят външните условия на съществуването. Напротив, нецелесъобразно е това, при което не е такъв случаят. Какво ще стане, ако при пълната безплановост на природата от най-целесъобразното до най-нецелесъобразното се родят всички степени на повече или по-малко съобразното? Всяко същество ще търси да изгради своето съществуване съобразно с дадените условия. Целесъобразното успява направо в тази насока, повече или по-малко целесъобразно успява до по-малка степен.
Но сега се прибавя едно нещо: Природата не е ни как икономична стопанка по отношение произвеждането на живите същества.
Броят на зародишите, които тя произвежда, е безкраен. Срещу това преизобилие от зародиши стои един ограничен размер на средствата за живота. Последствието ще бъде, че по-лесно ще се справят с развитието онези същества, които са образувани по-целесъобразно за усвояването на средствата за живот. Когато едно по-целесъобразно устроено същество се стреми към запазването на своето съществуване наред с едно по-нецелесъобразно устроено, тогава по-целесъобразното ще вземе надмощие. Тогава по-нецелесъобразното трябва да загине покрай по-целесъобразното.
към текста >>
Съмненията по
отношение
на този принцип възникна у Дарвин, когато през лятото на 1831 година той се намираше в едно пътуване към Южна Америка и Австралия.
Той искаше сега да покаже, как тази борба на съществуване става творец на разнообразните форми на живите същества, как чрез нея старият принцип на Лине е съборен, според който принцип "в природата съществуват толкова видове животни и растения, колкото различни форми са били създадени в началото".
Съмненията по отношение на този принцип възникна у Дарвин, когато през лятото на 1831 година той се намираше в едно пътуване към Южна Америка и Австралия.
Той съобщава, как тези съмнения се пораждат в него: "Когато през време на пътуването на кораба Бигъл посетих архипелага Галапагос, който се намира на около 500 английски мили от бреговете на Южна Америка, аз се видях заобиколен от особени видове птици, влечуги и змии, които иначе не съществуват никъде в света. Въпреки това всички те носеха на себе си американски отпечатък. В песента на дрозда подигравач, в острия писък на лешояда, в големите, прилични на светлини опунции аз ясно забелязах съседството с Америка; и въпреки това тези острови бяха отдалечени на много мили от сушата и се отклоняваха много от нея по отношение на геологическия състав и на климата. Още по-изненадващо беше фактът, че по-голяма част от жителите на всеки отделен остров на този малък архипелаг бяха специфично различни, въпреки че бяха сродни по между си. Тогава аз често се запитвах, как са се родили тези особени животни и хора.
към текста >>
В песента на дрозда подигравач, в острия писък на лешояда, в големите, прилични на светлини опунции аз ясно забелязах съседството с Америка; и въпреки това тези острови бяха отдалечени на много мили от сушата и се отклоняваха много от нея по
отношение
на геологическия състав и на климата.
Той искаше сега да покаже, как тази борба на съществуване става творец на разнообразните форми на живите същества, как чрез нея старият принцип на Лине е съборен, според който принцип "в природата съществуват толкова видове животни и растения, колкото различни форми са били създадени в началото". Съмненията по отношение на този принцип възникна у Дарвин, когато през лятото на 1831 година той се намираше в едно пътуване към Южна Америка и Австралия. Той съобщава, как тези съмнения се пораждат в него: "Когато през време на пътуването на кораба Бигъл посетих архипелага Галапагос, който се намира на около 500 английски мили от бреговете на Южна Америка, аз се видях заобиколен от особени видове птици, влечуги и змии, които иначе не съществуват никъде в света. Въпреки това всички те носеха на себе си американски отпечатък.
В песента на дрозда подигравач, в острия писък на лешояда, в големите, прилични на светлини опунции аз ясно забелязах съседството с Америка; и въпреки това тези острови бяха отдалечени на много мили от сушата и се отклоняваха много от нея по отношение на геологическия състав и на климата.
Още по-изненадващо беше фактът, че по-голяма част от жителите на всеки отделен остров на този малък архипелаг бяха специфично различни, въпреки че бяха сродни по между си. Тогава аз често се запитвах, как са се родили тези особени животни и хора. Най-простият начин изглеждаше да е този, че различните жители на различните острови произхождат едни от други и в течение на техния произход са претърпели изменения и че всички жители на архипелага произхождат от тези на близката суша, а именно от Америка, от където са дошли и са колонизирали островите. Обаче дълго време за мене остана необяснен един проблем, как е искало да бъде постигната необходимата степен на изменението". В отговор на това "как" се крие природосъобразното схващане на развитието на живия свят.
към текста >>
След известно време се получава една порода овце, която се отдалечава твърде много от нейните прадеди по
отношение
образуването на вълната.
При определени условия някои живи същества се изменят след малко нея, така, че когато бъдат сравнени новородените форми с техните прадеди, би могло да се говори за два различни вида всеки един от които е устроен според един собствен организационен план. Такава изменчивост на формите използва селекционерът, за да доведе до развитие културни организми, които да отговарят на определени намерения. Той може да селекционира една овча порода с особено фина вълна, когато остави да се размножават само онези индивиди на неговото стадо, които имат най-фината вълна. Сред потомците той отново търси онези индивиди, които имат най-фината вълна. Тогава фиността на вълната се повишава в течение на поколенията.
След известно време се получава една порода овце, която се отдалечава твърде много от нейните прадеди по отношение образуването на вълната.
Нещо подобно става и при други свойства на живите същества. От този факт следват две неща.
към текста >>
Тогава ние не можем да уповаваме в нашата душа на никаква опора за нашите мисли, за законите на нашето мислене, за нашите чувства, за нашите идеални образи на фантазията, които все пак не са нищо друго освен пречистващи копия на формите на позната нам природа; не можем да намерим здрава опора за нашата душа по
отношение
на нищо от гореизброеното.
На онези, които бяха свикнали с един идеалистичен начин на мислене не беше никак лесно да схванат това реформирано понятие за развитието. Произлезлият от школата на Хегел извънредно остроумен и тънък дух Фридрих Теодор Вишер пише след 1874 година в една статия: "Еволюцията е едно развиване от един зародиш, който напредва от опит на опит, докато формата, която е било заложена като възможност в зародиша, е станала действителна, след това обаче спирайки запазва намерената форма като трайна. Въобще всяко понятие изпада в колебание, ако трябва да приемем, че типовете, които от много хилядолетия насам съществуват на нашата планета, и особено нашият собствен човешки тип са още изменяеми за винаги.
Тогава ние не можем да уповаваме в нашата душа на никаква опора за нашите мисли, за законите на нашето мислене, за нашите чувства, за нашите идеални образи на фантазията, които все пак не са нищо друго освен пречистващи копия на формите на позната нам природа; не можем да намерим здрава опора за нашата душа по отношение на нищо от гореизброеното.
Всичко е поставено под въпрос". А на друго място в същата статия четем: "Ще ми бъде например още винаги малко трудно да вярвам, че ние получаваме очите от виждането, ушите от чуването. Необикновената тежест, която се придава на подбора, аз също не мога да разбера".
към текста >>
Че неговите мисли могат да хвърлят ярка светлина върху основните въпроси на светогледа, върху
отношение
то на човека към природата, това е само бегло засегнато в неговия основен труд: "В бъдеще аз виждам едно открито поле за далече по-важни изследвания.
Дарвин пристъпи към своята задача като природоизследовател. Отначало той се придържаше в границите на един такъв.
Че неговите мисли могат да хвърлят ярка светлина върху основните въпроси на светогледа, върху отношението на човека към природата, това е само бегло засегнато в неговия основен труд: "В бъдеще аз виждам едно открито поле за далече по-важни изследвания.
Психологията несъмнено... ще се опира на основата: Необходимостта да добие на степени всяка духовна сила и способност. Много светлина може да се хвърли също и върху произхода на човека и неговата история". Този въпрос за произхода на човека стана за материалистите, според израза на Бюхнер, дело, което беше най-близко до сърцето им. В лекциите, които държа в 1866/1867 г. в Офенбах, той каза: "Трябва ли теорията на преобразуването да бъде приложена и върху нашия род, върху човека или върху самите нас?
към текста >>
По
отношение
на такива факти можеше ли човек да се съмнява, че природосъобразното развитие, което направило да се родят чрез растеж и размножение, чрез наследственост, изменчивост на формите и чрез борбата за съществуване редицата органични същества чак до маймуните нагоре, накрая са създали и човека по съвършено същия път?
Естествената наука учеше ясно, че човекът не може да прави никакво изключение. Въз основа на точни анатомически изследвания английският природоизследовател Хъксли можа да изкаже в 1863 година в своята книга "Свидетелства за положението на човека в природата" изречението сред редицата маймуни води до този един и същ резултат, че анатомическите различия, които отделят човека от горилата и шимпанзето, не са така големи колкото различията, които отделят тези човекоподобни маймуни от по-нисшите видове маймуни".
По отношение на такива факти можеше ли човек да се съмнява, че природосъобразното развитие, което направило да се родят чрез растеж и размножение, чрез наследственост, изменчивост на формите и чрез борбата за съществуване редицата органични същества чак до маймуните нагоре, накрая са създали и човека по съвършено същия път?
към текста >>
Под влиянието на такива представи великият светогледен въпрос за
отношение
то на човека към самия него и към външния свят стана задача, да се докаже по природонаучен път, кои са фактически пътищата и процесите, които в течение на развитието са довели до образуването на човека.
Под влиянието на такива представи великият светогледен въпрос за отношението на човека към самия него и към външния свят стана задача, да се докаже по природонаучен път, кои са фактически пътищата и процесите, които в течение на развитието са довели до образуването на човека.
С това се промени гледната точка, от която хората търсиха да обяснят природните явления. Докато във всеки организъм, а с това също и в човека хората виждаха един осъществен целесъобразен строежен план, те трябваше да вземат предвид тази цел при обяснението на съществата. Трябваше именно да се вземе под внимание, че в ембриона съществува като заложба по-късният организъм. Разпростряно върху цялата вселена това означава, че най-добре изпълнява своята задача онова обяснение на природата, което показва, как на по-ранните степени на нейното развитие природата се подготвя да създаде по-късните, и, на върху, самия човек.
към текста >>
И при своята собствена работа той изпитваше задоволство само тогава, когато по
отношение
на мотивите можеше да има чувството, че те са необходими като една природна сила.
Такива факти на историята на зародиша /онтогенезис/ трябваше да предизвикат най-голям интерес у онези мислители, които със своите убеждения клоняха към дарвинизма. Дарвин беше показал възможността, че органическите форми се променят и че живеещите днес видове произхождат по пътя на преобразуването от малко, може само от един първоначален вид. Но в първите стадии на тяхното развитие най-различните живи същества показват такава прилика, че те едва ли могат или не могат никак да бъдат различени едни от други. В 1864 година Фриц Мюлер в един богат на мисли труд "За Дарвин" приведе в органическа връзка и двете неща: Този факт на приликата и спомената идея за произхода. Мюлер беше една от онези великодушни личности, чиито души безусловно се нуждаят от един природосъобразен светоглед, за да дишат духовно.
И при своята собствена работа той изпитваше задоволство само тогава, когато по отношение на мотивите можеше да има чувството, че те са необходими като една природна сила.
В 1853 година Мюлер се пресели в Бразилия. Той заема 20 години една служба като гимназиален учител в Дестеро /на остров Санта Катарина недалече от бреговете на Бразилия/. В 1867 година трябваше да напусне и тази служба. Човекът на новия светоглед трябваше да отстъпи пред реакцията, която беше завладяла неговата учебна институция под влиянието на йезуитите. Ернст Хекел описа в "Йенско списание за естествена наука"/ том ХХХІ, N.
към текста >>
Той се застъпи с голяма смелост веднага за това мнение за всички последствия, които се получават от това по
отношение
на светогледа.
Или епигенеза и произход или преформация и сътворение. Хекел е една философска мислеща личност. Ето защо, скоро след като прие напълно в себе си Дарвиновия възглед, той се застъпи с цялата енергия на важния извод, който се получава от този възглед за произхода на човека. Той не можеше да се задоволи само с това, да посочи свенливо както Дарвин на този "въпрос на въпросите". Човекът не се различава анатомически и физиологически от по-висшите животни, следователно и на него трябва да се припише същият произход както на тези последните.
Той се застъпи с голяма смелост веднага за това мнение за всички последствия, които се получават от това по отношение на светогледа.
За него нямаше съмнение, че от сега нататък най-висшите жизнени прояви на човека, деянията на неговия дух, трябва да се разглеждат под същата гледна точка, както действията на най-простите живи същества. Разглеждането на най-нисшите животни, на първичните животни, на инфузориите и ризоподите, го учеше, че и тези организми имат една душа. В техните движения, в наченките на техните усещания, които те проявяват, той позна прояви на живота, които е нужно само да бъдат завишени, да станат по-съвършени, за да се превърнат в сложните разумни и волеви действия на човека.
към текста >>
Можем да охарактеризираме противоположността Хекел и Вирхов приблизително така: Хекел се доверява на вътрешната последователност на природата, за която Гьоте счита, че тя утешава по
отношение
на непоследователността /нелогичността/ на хората, и си казва: Щом един принцип на природата се е оказал правилен за определени случаи и ни липсва опитът да докажем неговата правилност за други случаи, не съществува никакво основание да обвържем напредъка на нашето познание; това, което опитът още ни отказва, той може да ни го донесе утре.
Но и на такива мислители беше трудно да се ориентират в тази нова истина. Те се питаха: Не отричаме ли ние нашето съобразно с разума мислене, когато търсим неговия произход не вече в един всеобщ миров разум над нас, а в животинските царства между нас? Такива духове обръщаха с голямо усърдие вниманието на онези точки, при които Хекеловото схващане изглеждаше опровергано от самите факти. И тези духове имаха силни привърженици в известен брой природоизследователи, които, изхождайки от едно странно пристрастие, използваха своето познание на фактите, за да подчертават непрестанно, къде опитът не е още достатъчен, за да бъдат направени Хекеловите изводи. Типичният представител и същевременно най-изразителният застъпник на това становище на природоизследователите е Рудолф Вирхов.
Можем да охарактеризираме противоположността Хекел и Вирхов приблизително така: Хекел се доверява на вътрешната последователност на природата, за която Гьоте счита, че тя утешава по отношение на непоследователността /нелогичността/ на хората, и си казва: Щом един принцип на природата се е оказал правилен за определени случаи и ни липсва опитът да докажем неговата правилност за други случаи, не съществува никакво основание да обвържем напредъка на нашето познание; това, което опитът още ни отказва, той може да ни го донесе утре.
Вирхов е на друго мнение: Той иска, защото един обширен принцип да завладее колкото е възможно по-малка почва. Изглежда той вярва, че на един такъв принцип хората могат да попречат твърде много той да живее. Противоположността се изостри силно при тези двама духове на 15-тото събрание на германските природоизследователи и лекари през септември 1877 година. Хекел държа една лекция върху "Днешната еволюционна теория във връзка с цялата наука".
към текста >>
Дюбоа блестящо показа, в какво
отношение
се намират намерените от него остатъци, от една страна към съвременните маймуни, от друга страна към съвременния човек.
Едно такова звено във веригата от доказателства съставляват костените остатъци, които Оюжен Дюбоа намери в 1894 година в Ява. Те се състоят от един черепен покрив, едно бедро и няколко зъба. Върху тази находка се разгърна едно интересно разискване на Конгреса на зоолозите в Йена. От 12 зоолози трима бяха на мнение, че костните остатъци произхождат от маймуна, трима, че те произхождат от един човек; обаче шестима застъпиха мнението, че имат работа с една преходна форма между човека и маймуната.
Дюбоа блестящо показа, в какво отношение се намират намерените от него остатъци, от една страна към съвременните маймуни, от друга страна към съвременния човек.
Естественонаучната еволюционна теория трябва да взема такива междинни форми по един особен начин под внимание за себе си. Те запълват праз нотите, които съществуват между множеството форми на организмите. Всяка една такава междинна форма доставя доказателство за сродството на всяко живо. Вихров се противопостави на схващането, че костните останки произхождат от една междинна форма. Първо той обяви, че черепът произхожда от една маймуна, а бедрото от човек.
към текста >>
172.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
"Аз счетох, че трябва да формулирам
отношение
то между усещането и неговия обект така, че обясних усещането само като един знак на въздействието на обекта.
Забележителни природоизследователи виждат в тези мисли една неопровержима основа на тяхното схващане за света. Херман Хелмхолц /роден в 1821 г./ намери в него мисълта на Кант, че всички наши познания не се отнасят за неща вън от нас, а за процеси вътре в нас. /виж в том 1 на тази книга историята на този светоглед/. Той е на мнение, че светът на нашите усещания ни дава само знаци, сигнали за процесите в телата намиращи се във външния свят.
"Аз счетох, че трябва да формулирам отношението между усещането и неговия обект така, че обясних усещането само като един знак на въздействието на обекта.
Същността на един знак е само такава, че за един и същ обект се получава винаги същия знак, същия сигнал. Иначе няма никакъв вид прилика между него и неговия обект, също както между изговорената дума и обекта, който назоваваме с нея. Ние не можем даже да наречем нашите сетивни впечатление образи; защото образът изобразява нещо подобно чрез нещо подобно. В една статуя ние предаваме телесната форма чрез телесната форма, в една рисунка перспективният изглед на обекта чрез същия перспективен изглед на обекта, в една картина цвета чрез цвят". Следователно нашите усещания трябва да са нещо различно от образи на изобразеното, те не са образи на това, което става в света.
към текста >>
"Тържествуването на спиритуалистите по
отношение
"речта на границите на природопознанието" на Дю Боа Реймонд беше толкова по-ясно и оправдано, колкото дотогава Е.
Едната, монистичното течение, изглежда, че е на път да проникне от областта на природопознанието до най-важните въпроси на светогледа; другата обявява, че не е в състояние да отиде с естественонаучните средства по-далече от познанието: На това или на онова субективно състояние отговаря този или онзи процес на движение. И рязко стоят едни срещу други представителите на двете течения. Дю Боа Реймонд обяви Хекеловата "История на сътворението" за роман /виж словото на Дю Боа Реймонд "Дарвин срещу Галиани"./. Родословните дървета, които Хекел нарисува въз основа на сравнителната анатомия, на онтогенезата и на палеонтологията, имат за него "толкова стойност, колкото в очите на историческия критик имат стойност родословните дървета на Омировите герои. Хекел обаче вижда във възгледа на Дю Боа Реймонд един ненаучен дуализъм, който по естествен начин трябва да даде една опора на назадничавите възгледи за света.
"Тържествуването на спиритуалистите по отношение "речта на границите на природопознанието" на Дю Боа Реймонд беше толкова по-ясно и оправдано, колкото дотогава Е.
Дю Боа Реймонд се считаше като важен принципен представител на научния материализъм".
към текста >>
Следователно, докато можем да обясним това, което може да се определи чрез изчисление привидно противоположно на простото описание -, то по
отношение
на всичко, което не се подава на изчисление, ние стигаме само до едно описание.
Когато една топка удря друга, ние можем така изглежда да обясним посоката на втората. Можем да дадем математически, какво движение ще се роди от едно друго. Но ние не можем по този начин да дадем, как при определено движение се произвежда червения цвят. Можем само да кажем: Когато е налице това или онова движение, тогава имаме този или онзи цвят. В този случай ние можем да опишем само един факт.
Следователно, докато можем да обясним това, което може да се определи чрез изчисление привидно противоположно на простото описание -, то по отношение на всичко, което не се подава на изчисление, ние стигаме само до едно описание.
към текста >>
"Можем да наречем функциите на сетивата и на ума, който свързва възприятията, сетивата и ума, който създават за нас действителността, нисши по
отношение
на полето на духа в свободно творящото изкуство.
Обаче на тази измислица на индивида Ланге признава една стойност също и за целия човешки род, когато отделния човек, който "я създава, е богато и нормално надарен и е типичен в неговия начин на мислене и благодарение на тези качества е призван чрез силата на неговия дух да бъде ръководител". Така Ланге смята чрез това да осигури на идеалния свят неговата стойност, като превръща също и така наречения действителен свят в измислица, в поезия. Навсякъде, където можем да насочим поглед, той вижда само измислица, поетизиране, от най-ниската степен на сетивните възприятия, при който "индивидът се явява още изцяло свързан с основните черти на рода, нагоре да творческото царуване и поезията".
"Можем да наречем функциите на сетивата и на ума, който свързва възприятията, сетивата и ума, който създават за нас действителността, нисши по отношение на полето на духа в свободно творящото изкуство.
Обаче в тяхното цяло и в тяхната връзка те не могат да бъдат подчинени на друга духовна дейност. Както нашата действителност не е една действителност според желанието на нашето сърце, тя все пак е здравата основа на цялото наше духовно съществуване. Индивидът израства от почвата на рода и общото и необходимо познание съставлява единствено сигурната основа за издигането на индивида до едно естетическо схващане на света". /История на материализма, 1887 г., стр. 824 и следв./
към текста >>
Минавайки през различните фази този идеен свят се развива до гледища, от които Херберт Спенсер основава по същото време както Ланге в Германия един дуализъм, който от една страна се стреми към пълно естественонаучно познание на света, а от друга страна изповядва агностицизъм по
отношение
същността на съществуването.
В признаването на естественонаучния начин на мислене Ф. А. Ланге е в съгласие с монизма дотолкова, доколкото отрича всякакъв друг източник за познаване на действителното; само че той отрича на този начин на мислене всяка способност да проникне в същността на нещата. За да се движи върху сигурна почва, той отрязва крилата на човешкия начин на мислене. Това, което Ланге върши по един внушителен начин, отговаря на една дълбоко кореняща се в развитието на светогледите на новото време склонност на мислите. Това се вижда съвършено ясно и в една друга област на идейния свят на 19-тото столетие.
Минавайки през различните фази този идеен свят се развива до гледища, от които Херберт Спенсер основава по същото време както Ланге в Германия един дуализъм, който от една страна се стреми към пълно естественонаучно познание на света, а от друга страна изповядва агностицизъм по отношение същността на съществуването.
Когато Дарвин публикува своя труд за "Произхода на видовете" и с това даде на монизма най-здравата опора, той можа да признае хвалейки го естественонаучния начин на мислене на Спенсер. "В едно от неговите есета /1852 г./ Херберт Спенсер поставя една срещу друга теорията на сътворението и тази на органическото развитие на един чудно сръчен и действен начин. От аналогията с резултатите на отбора, от промените, на които са подложени ембрионите на много видове, от трудността да се различава видът от варистета и от принципа на една обща редица от степени той заключава, че видовете са се изменили. Той прави тези изменения зависими от изменените условия. Авторът е третирал също /1855 г./ и психологията според принципа на необходимото степенувано добиване на всяка духовна сила и способност".
към текста >>
По
отношение
на първичните истини престава доказателството и разбирането; ние можем просто да констатираме тяхното появяване на хоризонта на съзнанието.
Също и за Хемилтън за истина важи тава, което първоначално душата си вижда принудена да приеме за истина.
По отношение на първичните истини престава доказателството и разбирането; ние можем просто да констатираме тяхното появяване на хоризонта на съзнанието.
В този смисъл те са неразбираеми. Обаче към първичните определения на съзнанието принадлежи и това, че всяка вещ в този свят е зависима от нещо, което ние не познаваме. Ние намираме в света, в който живеем само зависими неща, някъде нещо без условно независимо. Обаче такова нещо трябва да съществува. Когато намерим нещо зависимо, ние трябва да предположим нещо независимо.
към текста >>
Следователно той трябва да се запита: - В какво
отношение
стои свързването на представите с връзката на нещата в света?
Доколко познанието, което за него е самият живот, може да доведе до изворите на мировите явления? Посоката, която развитието на мислите на Мил взе, за да получи обяснение върху тези въпроси, е била също така преждевременно определена от неговия баща. Мисленето на Джейз Мил изхождаше от психологическия опит. Той наблюдаваше, как в човека една представа се свързва с друга. Чрез свързването на една представа с друга човекът добива своето знание за света.
Следователно той трябва да се запита: - В какво отношение стои свързването на представите с връзката на нещата в света?
Чрез един такъв начин на разглеждане нещата мисленето става недоверчиво към самото себе си. В човека представите биха искали по възможност да се свържат по един различен начин, отколкото вън от света са свързани нещата. Върху това недоверие е изградена логиката на Джон Стюарт Мил, която в 1843 година излезе като негово главно съчинение под заглавието "Система на логиката"/.
към текста >>
Защото ние вадим заключение от наблюденията, които сме направили, за неща, за които не можем да знаем нищо, докато не сме направили съответните наблюдения и по
отношение
на тях.
пита Дж. Ст. Мил. Ако някога един единствен човек се окаже безсмъртен, тогава цялото съждение би било преобърнато. Трябва ли затова, защото досега всички хора са умирали, да предположим също, че те ще умират също и в бъдеще? Всяко знание е несигурно.
Защото ние вадим заключение от наблюденията, които сме направили, за неща, за които не можем да знаем нищо, докато не сме направили съответните наблюдения и по отношение на тях.
Какво би казал за един такъв възглед някой, който мисли в смисъла на Хегел? Не е трудно да си създадем една представа за това. От сигурни понятия знаем, че всички радиуси на един кръг са равни. Когато в действителността срещаме един кръг, ние твърдим и за този действителен кръг, че неговите радиуси са равни едни на други. Ако след четвърт час наблюдаваме същият кръг и намираме, че неговите радиуси са неравни помежду си, ние не се решаваме да отсъдим: При известни обстоятелства радиусите в един кръг могат да бъдат също и неравни помежду си, а си казваме: Това, което по-рано е било кръг, се е удължило и превърнало в елипса.
към текста >>
Следователно човек може да добие едно правилно
отношение
към това знание само тогава, когато въпреки съзнанието, че логиката на света се изказва в него, в отделни случаи се образува едно постоянно нуждаещо се от корекция съждение само чрез методическо изпитва не връзката на своите представи с помощта на наблюдението.
Мил обръща вниманието на това, как мисли, които за определена епоха изглеждат като безусловно сигурни вътрешни изживявания, се отхвърлят въпреки това от една следваща епоха. Например, в Средновековието хората са вярвали, че е невъзможно да съществуват антиподи и че звездите би трябвало да падат, ако не биха били окачени на здрави, твърди сфери.
Следователно човек може да добие едно правилно отношение към това знание само тогава, когато въпреки съзнанието, че логиката на света се изказва в него, в отделни случаи се образува едно постоянно нуждаещо се от корекция съждение само чрез методическо изпитва не връзката на своите представи с помощта на наблюдението.
И методите на наблюдението са тези, които Дж. Ст. Мил се старае да установи в своята логика по един студено пресмятащ начин. Да предположим, че едно явление винаги се е явявало при определени условия. В определен случай от тези условия се явява една цяла редица; липсват само отделни от тях. Явлението не се появява.
към текста >>
Той не иска да допусне едно изключение даже и по
отношение
на математиката.
Тя показва, как от правилната мисъл стигаме до друга. Логиката на Мил е едно средство за ориентиране сред света на фактите. Тя иска да покаже, как от наблюдения човек стига до тези съждения на нещата. Мил не прави никаква разлика между човешките съждения. За него всичко произхожда от наблюдението, всичко, което човек мисли върху нещата.
Той не иска да допусне едно изключение даже и по отношение на математиката.
Тя също трябва да добие своите основни познания от наблюдението. Във всеки случай, които сме наблюдавали досега, ние сме виждали, че две прави линии, които веднъж са се пресекли, се отдалечават една от друга /дивергират/ и не се пресичат вече втори път. От това заключаваме, че те не се пресичат. Обаче ние нямаме едно съвършено доказателство за това. Следователно за Стюарт Мил светът е нещо чуждо за човека.
към текста >>
В това отвращение на Мил ние чувствуваме страха, да не би при всеки стремеж към познание той да се държи по друг начин освен като приемащ /пасивен/ по
отношение
на нещата.
Стюарт Мил изпитва едно остро отвращение към всички мисли, които са добити по други пътища освен чрез сравнение на фактите, чрез проследяване на подобното, аналогичното и съпринадлежащото в явленията. Той счита, че на човешкото поведение в живота може да се нанесе най-голяма вреда, когато човек се люлее във вярването: Може да се стигне до някаква истина по друг път освен чрез наблюдението.
В това отвращение на Мил ние чувствуваме страха, да не би при всеки стремеж към познание той да се държи по друг начин освен като приемащ /пасивен/ по отношение на нещата.
Те трябва да диктуват на човека, какво трябва да мисли той върху тях. Ако иска да излезе вън от приемането и да каже нещо върху нещата от самия себе си, тогава на него му липсва всякаква гаранция за това, че това негово собствено създание има действително нещо общо с нещата. В крайна сметка в този възглед се касае за това, че неговият последовател не може да се реши да причисли своето собствено самодейно мислене към света. Именно фактът, че при това той е самодеен, това го обърква. Той би искал да заличи напълно своето себе, за да не би да примеси нещо погрешно и това, което явленията казват върху себе си.
към текста >>
Как бихме искали, според думите на Гьоте, да познаем нашето
отношение
към самите нас и към света, ако в процеси на познанието искаме да заличим изцяло себе си?
В крайна сметка в този възглед се касае за това, че неговият последовател не може да се реши да причисли своето собствено самодейно мислене към света. Именно фактът, че при това той е самодеен, това го обърква. Той би искал да заличи напълно своето себе, за да не би да примеси нещо погрешно и това, което явленията казват върху себе си. Той не оценява правилно факта, че неговото мислене също принадлежи към природата както и растежът на един стрък трева. Но както е ясно, че трябва да наблюдаваме стръка трева, когато искаме да знаем нещо за него, така ясно би трябвало да бъде също, че трябва да запитаме и нашето собствено самодейно мислене, когато искаме да узнаем нещо за него.
Как бихме искали, според думите на Гьоте, да познаем нашето отношение към самите нас и към света, ако в процеси на познанието искаме да заличим изцяло себе си?
Колкото и големи да са заслугите на Мил за намиране на методите, чрез които човек познава всичко, което не зависи от него: Чрез неговия метод не може да се добие един възглед върху това, в какво отношение стои човек към самия себе си и към външния свят. Всички тези методи имат своята валидност за отделните науки, не обаче и за един обширен светоглед. Що е това самодейно мислене, не може да ни научи никакво наблюдение: Това мислене то може да научи от само себе си. И понеже мисленето може да каже нещо върху себе си само чрез себе си, то може също само да си каже нещо върху неговото отношение към външния свят. Следователно начинът на мислене на Мил изключва напълно добиването на един светоглед.
към текста >>
Колкото и големи да са заслугите на Мил за намиране на методите, чрез които човек познава всичко, което не зависи от него: Чрез неговия метод не може да се добие един възглед върху това, в какво
отношение
стои човек към самия себе си и към външния свят.
Именно фактът, че при това той е самодеен, това го обърква. Той би искал да заличи напълно своето себе, за да не би да примеси нещо погрешно и това, което явленията казват върху себе си. Той не оценява правилно факта, че неговото мислене също принадлежи към природата както и растежът на един стрък трева. Но както е ясно, че трябва да наблюдаваме стръка трева, когато искаме да знаем нещо за него, така ясно би трябвало да бъде също, че трябва да запитаме и нашето собствено самодейно мислене, когато искаме да узнаем нещо за него. Как бихме искали, според думите на Гьоте, да познаем нашето отношение към самите нас и към света, ако в процеси на познанието искаме да заличим изцяло себе си?
Колкото и големи да са заслугите на Мил за намиране на методите, чрез които човек познава всичко, което не зависи от него: Чрез неговия метод не може да се добие един възглед върху това, в какво отношение стои човек към самия себе си и към външния свят.
Всички тези методи имат своята валидност за отделните науки, не обаче и за един обширен светоглед. Що е това самодейно мислене, не може да ни научи никакво наблюдение: Това мислене то може да научи от само себе си. И понеже мисленето може да каже нещо върху себе си само чрез себе си, то може също само да си каже нещо върху неговото отношение към външния свят. Следователно начинът на мислене на Мил изключва напълно добиването на един светоглед. Такъв светоглед може да се добие само чрез едно потопяващо се в себе си и чрез това виждащо себе си и своето отношение към външния свят мислене.
към текста >>
И понеже мисленето може да каже нещо върху себе си само чрез себе си, то може също само да си каже нещо върху неговото
отношение
към външния свят.
Но както е ясно, че трябва да наблюдаваме стръка трева, когато искаме да знаем нещо за него, така ясно би трябвало да бъде също, че трябва да запитаме и нашето собствено самодейно мислене, когато искаме да узнаем нещо за него. Как бихме искали, според думите на Гьоте, да познаем нашето отношение към самите нас и към света, ако в процеси на познанието искаме да заличим изцяло себе си? Колкото и големи да са заслугите на Мил за намиране на методите, чрез които човек познава всичко, което не зависи от него: Чрез неговия метод не може да се добие един възглед върху това, в какво отношение стои човек към самия себе си и към външния свят. Всички тези методи имат своята валидност за отделните науки, не обаче и за един обширен светоглед. Що е това самодейно мислене, не може да ни научи никакво наблюдение: Това мислене то може да научи от само себе си.
И понеже мисленето може да каже нещо върху себе си само чрез себе си, то може също само да си каже нещо върху неговото отношение към външния свят.
Следователно начинът на мислене на Мил изключва напълно добиването на един светоглед. Такъв светоглед може да се добие само чрез едно потопяващо се в себе си и чрез това виждащо себе си и своето отношение към външния свят мислене. Че Стюарт Мил хранеше една антипатия към едно такова градящо върху себе си мислене, това мажем да разберем добре от неговия характер. В едно писмо /виж Гомперц: Джон Стюарт Мил, Виена, 1889 г./ Гледстоун казва, че той е обичал да нарича в разговори Мил като "светия на рационализма". Един човек, който се проявява напълно по този начин в мисленето, поставя на мисленето големи изисквания и се стреми според най-големите възможни предпазни мерки то да не го измами.
към текста >>
Такъв светоглед може да се добие само чрез едно потопяващо се в себе си и чрез това виждащо себе си и своето
отношение
към външния свят мислене.
Колкото и големи да са заслугите на Мил за намиране на методите, чрез които човек познава всичко, което не зависи от него: Чрез неговия метод не може да се добие един възглед върху това, в какво отношение стои човек към самия себе си и към външния свят. Всички тези методи имат своята валидност за отделните науки, не обаче и за един обширен светоглед. Що е това самодейно мислене, не може да ни научи никакво наблюдение: Това мислене то може да научи от само себе си. И понеже мисленето може да каже нещо върху себе си само чрез себе си, то може също само да си каже нещо върху неговото отношение към външния свят. Следователно начинът на мислене на Мил изключва напълно добиването на един светоглед.
Такъв светоглед може да се добие само чрез едно потопяващо се в себе си и чрез това виждащо себе си и своето отношение към външния свят мислене.
Че Стюарт Мил хранеше една антипатия към едно такова градящо върху себе си мислене, това мажем да разберем добре от неговия характер. В едно писмо /виж Гомперц: Джон Стюарт Мил, Виена, 1889 г./ Гледстоун казва, че той е обичал да нарича в разговори Мил като "светия на рационализма". Един човек, който се проявява напълно по този начин в мисленето, поставя на мисленето големи изисквания и се стреми според най-големите възможни предпазни мерки то да не го измами. Чрез това той става недоверчив към мисленето. Той вярва, че лесно може да изпадне в несигурност, когато изгубва здравите опорни точки.
към текста >>
И основна черта на личността на Мил е несигурността по
отношение
на всички въпроси, които излизат вън от строгото знание на наблюдението.
Че Стюарт Мил хранеше една антипатия към едно такова градящо върху себе си мислене, това мажем да разберем добре от неговия характер. В едно писмо /виж Гомперц: Джон Стюарт Мил, Виена, 1889 г./ Гледстоун казва, че той е обичал да нарича в разговори Мил като "светия на рационализма". Един човек, който се проявява напълно по този начин в мисленето, поставя на мисленето големи изисквания и се стреми според най-големите възможни предпазни мерки то да не го измами. Чрез това той става недоверчив към мисленето. Той вярва, че лесно може да изпадне в несигурност, когато изгубва здравите опорни точки.
И основна черта на личността на Мил е несигурността по отношение на всички въпроси, които излизат вън от строгото знание на наблюдението.
Който проследява неговите съчинения, ще види навсякъде, как Мил разглежда такива въпроси като открити, върху които не се осмелява да произнесе едно сигурно съждение.
към текста >>
Ето защо по
отношение
на нея мисленето не може да направи нищо.
След това наблюдавам отделните наблюдения и чрез това стигам до по-обхватни, по-общи истини върху това, как въобще веществата се съединяват химически. Всяко познание почива върху това, че човек преминава от отделни истини до все по-общи истини, за да завърши накрая до най-висшата истина, която той не може да припише на никоя друга; която следователно той трябва да приеме, без да може да я разбере по-нататък. Обаче в този път на познанието ние нямаме никакво средство да проникнем до абсолютната същност на света. Според това мнение мисленето не може да направи нищо друго, освен да сравнява различните неща помежду си и да си образува върху това, което в тях е от еднакво естество, общи истини. Обаче в нейната особеност мировата Същност не може да бъде сравнена с нищо друго.
Ето защо по отношение на нея мисленето не може да направи нищо.
То не може да стигне до нея.
към текста >>
Когато някои философи говорят за истини, които човек не е нужно да черпи от своя собствен индивидуален опит, а са предварително заложени в неговия организъм, те са прави в известно
отношение
.
Когато човек изказва нещо върху една вещ или един процес, това не означава нищо друго, освен че той се приспособява към заобикалящия свят. Всички истини са се родили по този път на приспособяването. Обаче това, което се добива чрез приспособяването, може да се предаде по наследство на потомците. Нямат право онези, които твърдят, че на човекът е присъщо по неговата природа едно дадено завинаги разположение към общите истини. Това, което се явява като такова разположение, то не е съществувало някога при неговите прадеди, а е било добито чрез приспособяване и се е предало по наследство на потомците.
Когато някои философи говорят за истини, които човек не е нужно да черпи от своя собствен индивидуален опит, а са предварително заложени в неговия организъм, те са прави в известно отношение.
Обаче и такива истини са също добити, само че не от човека като индивид, а от рода. Отделният човек е наследил готово това, което е било добито в минали времена. Гьоте казва, че е участвал в някои разговори върху Кантовата "Критика на чистия разум" и е констатирал при това, че стрият главен въпрос се възстановява, според който се пита, "Колко много допринася за нашето духовно съществуване нашето себе и колко много външният свят? " И той продължава по-нататък: "Аз никога не съм разделял двете и когато съм философствувал по мой начин върху обектите, аз го вършех с несъзнателна наивност и действително вярвах, че виждам своите мнения пред очите си". Спенсер постави този "стар главен въпрос" в светлината на естественонаучния начин на мислене.
към текста >>
Строгото подчертаване на наблюдението и едностранното разработване на методите на естественонаучните представи върху целия обхват на човешкото знание чрез Спенсер: Те трябваше да съответствуват на чувствата на една епоха, която виждаше в идеалистичните светогледи на Фихте, Шелинг, Хегел само израждания на човешкото мислене и която ценеше единствено успехите на естественонаучното изследване, докато липсата на единство при идеалистичните мислители и, според мнението на мнозина, пълното безплодие на задълбочаващото се в себе си мислене създадоха едно дълбоко недоверие по
отношение
на идеализма.
Спенсер и Мил са упражнили голямо влияние върху развитието на светогледа през последната полови на 19-тото столетие.
Строгото подчертаване на наблюдението и едностранното разработване на методите на естественонаучните представи върху целия обхват на човешкото знание чрез Спенсер: Те трябваше да съответствуват на чувствата на една епоха, която виждаше в идеалистичните светогледи на Фихте, Шелинг, Хегел само израждания на човешкото мислене и която ценеше единствено успехите на естественонаучното изследване, докато липсата на единство при идеалистичните мислители и, според мнението на мнозина, пълното безплодие на задълбочаващото се в себе си мислене създадоха едно дълбоко недоверие по отношение на идеализма.
Можем да твърдим, че един широко разпространен през последните четири десетилетия възглед изразява това, което Рудолф Вирхов /1893 г./ казва в своята реч: "Основаването на Берлинския Университет и преминаването от епохата на философията в тази на естествената наука": "От както вярата във вълшебни формули бе изтласкана в най-външните кръгове на народа, формулите на натурфилософите намираха също малък отзвук". И един от най-бележитите философи от втората половина 19-тото столетие, Едуард Хартман, резюмира характера на своя светоглед в мотото, което той поставя начело на своята книга "Философия на несъзнателното": Спекулативни резултати на индуктивно-естествено научни методи". Даже той е на мнение, че трябва да се признае "величието на произведения от Мил напредък", чрез който бе преодолян и победен завинаги всеки опит за дедуктивно философстване". /виж Е.Ф. Хартман: История на метафизиката.
към текста >>
По принцип този начин на мислене не може да признае нещо неразбираемо, защото трябва да се придържа към това, че чрез потопяване във вътрешния живот на човека познанието е възможно не само по
отношение
навъншната страна на мировото съществуване, но също и по
отношение
на действителната ядка на същото.
Признаването на определени граници на човешкото познание, което мнозина природоизследователи показаха, подейства симпатично също и върху религиозно настроените души. Те си казваха: - Природоизследователите наблюдават органичните и неорганичните факти и чрез свързването на отделни явления се стремят да намерят общи закони, с помощта на които могат да бъдат обяснени процеси, даже и редовното протичане на бъдещите явления може да бъде определено. По същия начин трябва да постъпи и обобщаващият светоглед; той трябва да се придържа към фактите, от тях да изследва общи истини в скромни граници и да не проявяват никакви претенции да проникне в областта на "неразбираемото". Със своето пълно разделяне на "разбираемото" и "неразбираемото" Спенсер дойде до най-високата степен в помощ на такива религиозни нужди. Напротив тези религиозно настроени духове считаха идеалистичния начин на мислене за дръзновение.
По принцип този начин на мислене не може да признае нещо неразбираемо, защото трябва да се придържа към това, че чрез потопяване във вътрешния живот на човека познанието е възможно не само по отношение навъншната страна на мировото съществуване, но също и по отношение на действителната ядка на същото.
към текста >>
Напълно в посоката на такива религиозни настроени духове се движи също и мисленето на много влиятелни природоизследователи, каквито е това на Хъксли, който призна един пълен агностицизъм по
отношение
същността на света и обяви един издържан в смисъла на Дарвиновите познания монизъм за приложим само към дадената на човека външна страна на природата.
Напълно в посоката на такива религиозни настроени духове се движи също и мисленето на много влиятелни природоизследователи, каквито е това на Хъксли, който призна един пълен агностицизъм по отношение същността на света и обяви един издържан в смисъла на Дарвиновите познания монизъм за приложим само към дадената на човека външна страна на природата.
Той е един от първите, който се застъпи за Дарвиновите представи, обаче същевременно е решителен представител на ограничеността на този начин на мислене. Един подобен възглед изповядва също физикът Джон Тиндал /1820-1893 г./, който признава в мировия процес една сила съвършено недостъпна за човешкия ум. Защото именно когато се приеме, че в света всичко се ражда чрез естествено развитие, никога не може да се допусне, че материята, която е носител на цялото развитие, не е нищо друго освен това, което нашия ум може да разбере за нея.
към текста >>
По
отношение
на всичко, което човек може да обясни, той застава на почвата на естествената наука и на нейното мислене.
Едно характерно за неговото време явление е личността на английския държавник Джеймз Белфоър, който в 1879 година /в своята книга "Една защита на философското съмнение е опит за обоснованията на вярата"/ направи едно вероизповедание, което е несъмнено подобно на това на онова на по-широки кръгове.
По отношение на всичко, което човек може да обясни, той застава на почвата на естествената наука и на нейното мислене.
Той счита, че цялото познание се изчерпва в познаването на природата. Обаче същевременно твърди, че само онзи разбира правилно естественонаучното познание, който съзира, че нуждите на човешкото чувство и на човешкия ум никога не могат да бъдат задоволени от това познание. Нужно е само да се разбере, че в крайна сметка и в естествената наука всичко се свежда дотова, да се вярва в после дните истини, които не могат да се докажат. Обаче не вреди нищо, че в тази насока ние стигаме само до една вяра, защото тази вяра ни ръководи при нашите действия във всекидневния живот. Ние вярваме в природните закони и ги владеем чрез тази вяра; ние принуждаваме чрез нея природата да ни служи за нашите цели.
към текста >>
Светогледите, които тук се явяват обхванати под наименованието "Светът като илюзия", показват, че на тяхната основа стои един стремеж за задоволителното
отношение
на представата за себесъзнателния Аз към един общ образ на света.
Светогледите, които тук се явяват обхванати под наименованието "Светът като илюзия", показват, че на тяхната основа стои един стремеж за задоволителното отношение на представата за себесъзнателния Аз към един общ образ на света.
Те се явяват значителни именно чрез това, че считат този техен стремеж не като една съзнателна философска цел и не насочват изрично техните изследвания към тази цел, а един вид инстинктивно слагат на техния начин на мислене отпечатъка, който е определен от този стремеж като не съзнателен импулс. И формата на това търсене е такава, каквато тя трябваше да бъде обусловена от новите естественонаучни представи. Ние се приближаваме до основния характер на тези представи, когато се придържаме към понятието "съзнание". Това понятие се е вляло ясно в новия светогледен живот едва от Декарт насам. По-рано философите се придържаха към понятието "душа" като такава.
към текста >>
173.
ОТЗВУЦИ НА КАНТОВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ
GA_18_2 Загадки на философията
Личности, които търсеха чрез потопяване в Хегеловата идейна форма една сигурност за
отношение
то на една представа върху себесъзнателния Аз към общия образ на света, съществуват само малък брой във втората половина на 19-тото столетие.
Личности, които търсеха чрез потопяване в Хегеловата идейна форма една сигурност за отношението на една представа върху себесъзнателния Аз към общия образ на света, съществуват само малък брой във втората половина на 19-тото столетие.
Един от най-добрите е преждевременно починалият Паул Асмус, който публикува в 1873 година една съчинение: "Азът и вещта в себе си". Той показва, как в начина, по който Хегел разглеждаше мисленето и света на мислите, може да се добие едно отношение на човека към същността на нещата. Той обяснява по остроумен начин, че в мисленето на човека е дадено не нещо чуждо на действителността, а нещо пълно с живот, първично действително, в което е достатъчно само човек да се потопи, за да стигне до същността на нещата. Той представи по един много ясен начин хода, който развитието на светогледите е поело, за да стигне от Кант, който считаше "вещата в себе си" като нещо чуждо и недостъпно за човека, до Хегел, който беше на мнение, че мисълта обхваща не само себе си като идейна същност, но също и "вещта в себе си". Обаче такива гласове едва ли бяха чути.
към текста >>
Той показва, как в начина, по който Хегел разглеждаше мисленето и света на мислите, може да се добие едно
отношение
на човека към същността на нещата.
Личности, които търсеха чрез потопяване в Хегеловата идейна форма една сигурност за отношението на една представа върху себесъзнателния Аз към общия образ на света, съществуват само малък брой във втората половина на 19-тото столетие. Един от най-добрите е преждевременно починалият Паул Асмус, който публикува в 1873 година една съчинение: "Азът и вещта в себе си".
Той показва, как в начина, по който Хегел разглеждаше мисленето и света на мислите, може да се добие едно отношение на човека към същността на нещата.
Той обяснява по остроумен начин, че в мисленето на човека е дадено не нещо чуждо на действителността, а нещо пълно с живот, първично действително, в което е достатъчно само човек да се потопи, за да стигне до същността на нещата. Той представи по един много ясен начин хода, който развитието на светогледите е поело, за да стигне от Кант, който считаше "вещата в себе си" като нещо чуждо и недостъпно за човека, до Хегел, който беше на мнение, че мисълта обхваща не само себе си като идейна същност, но също и "вещта в себе си". Обаче такива гласове едва ли бяха чути. Това бе изразено най-рязко в призива, който откакто бе произнесена речта на Едуард Целер в Хайделбергския университет "Върху значението и задачата на теорията на познанието" стана нещо любимо в определено философско течение. Отчасти несъзнателните, отчасти съзнателните представи, които доведоха до този призив, са приблизително тези: - Естествената наука разклати доверието в самостоятелното мислене, което иска да проникне от себе си до най-висшите въпроси на съществуванието.
към текста >>
Философите искаха да видят, как той е постъпил, за да вземе становище по
отношение
на тях.
34 и следв./. Следователно трябва да зададем въпросите: Доколко резултатите на естествената наука сочат над самите тях към по-висши задачи? Коя е същността на нашето познание? може ли това познание да доведе до решението на тези по-висши задачи? Кант беше поставил по един внушителен начин такива въпроси.
Философите искаха да видят, как той е постъпил, за да вземе становище по отношение на тях.
Те искаха да премислят с цялата острота хода на мислите на Кант, и, продължавайки неговите идеи, избягвайки неговите грешки да намерят един изход от безпомощността.
към текста >>
не е вън в света, а вътре в самите тях, че приемат нещата в тяхното съзнание и че следователно не могат да произнесат нищо по
отношение
на това, което е вън.
Веднъж той извършва разглеждането, което посвещава на природата на живите същества, с думите: "Обстоятелството, че растителни семена въпреки тяхното оставане и продължение на дълги епохи в сухо състояние не изгубват тяхната кълняемост, че на пример в египетските ковчези на мумиите са намерени пшенични семена, които хиляди години са били херметически заровени, днес посети във влажни почви виреят отлично, че по-нататък радиоларии и други инфузории, които са били съвършено сухи от улуците на покрива, при навлажняване с дъждовна вода отново оживяват и започват да се движат; че даже жаби и риби, които в замръзнала вода са се превърнали в твърди късове лед, при грижливо разтопяване отново добиват изгубения живот; това обстоятелство ни кара да направим съвършено други тълкувания... Накратко: Всяко отричане в този случай би било груб догматизъм. Ето защо ние спираме тук". Това "Ето защо ние спираме тук" е всъщност, ако не по думите, все пак по смисъла, заключителната мисъл на всяко разглеждане от рода на това на Лимбан. Даже то е заключителният резултат на много привърженици и преработватели на кантианизма. Последователите на това направление не отиват по-далеч, освен да твърдят, че всичко, което те виждат, чуват и т.н.
не е вън в света, а вътре в самите тях, че приемат нещата в тяхното съзнание и че следователно не могат да произнесат нищо по отношение на това, което е вън.
Пред мене стои една маса, си казва неокантианецът. Обаче не, това само изглежда така. Само който е наивен по отношение на въпросите на светогледа, може да каже: Вън от мене се намира една маса. Който се е освободил от наивността, си казва: Нещо непознато прави върху моето око едно впечатление; това око и моят мозък правят от това впечатление едно кафяво усещане. И понеже аз имам кафявото впечатление не само в една точка, а моето око може да броди върху една повърхност и върху четири стълбообразни форми, кафявият цвят се оформява за мене в един предмет, който е именно масата.
към текста >>
Само който е наивен по
отношение
на въпросите на светогледа, може да каже: Вън от мене се намира една маса.
Даже то е заключителният резултат на много привърженици и преработватели на кантианизма. Последователите на това направление не отиват по-далеч, освен да твърдят, че всичко, което те виждат, чуват и т.н. не е вън в света, а вътре в самите тях, че приемат нещата в тяхното съзнание и че следователно не могат да произнесат нищо по отношение на това, което е вън. Пред мене стои една маса, си казва неокантианецът. Обаче не, това само изглежда така.
Само който е наивен по отношение на въпросите на светогледа, може да каже: Вън от мене се намира една маса.
Който се е освободил от наивността, си казва: Нещо непознато прави върху моето око едно впечатление; това око и моят мозък правят от това впечатление едно кафяво усещане. И понеже аз имам кафявото впечатление не само в една точка, а моето око може да броди върху една повърхност и върху четири стълбообразни форми, кафявият цвят се оформява за мене в един предмет, който е именно масата. И когато докосвам масата, тя ми оказва съпротивление. Тя прави едно впечатление върху моето осезателно сетиво, което аз изразявам чрез това, че приписвам на създадената от окото форма твърдост. Следователно аз съм създал от себе си масата по повод на някаква "вещ в себе си", която не познавам.
към текста >>
174.
СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ
GA_18_2 Загадки на философията
Вълните, които са предизвикали мислите на Холбах, Кондияк и на други, са още по-ясно доловими в лекциите върху "
Отношение
то на душата към тялото", които Пиер Жан Жорж Кабанис е държал в създаденото от Конвента висше училище в Париж в 1797 -1798 година.
Вълните, които са предизвикали мислите на Холбах, Кондияк и на други, са още по-ясно доловими в лекциите върху "Отношението на душата към тялото", които Пиер Жан Жорж Кабанис е държал в създаденото от Конвента висше училище в Париж в 1797 -1798 година.
Въпреки това тези лекции могат да се считат като начало на светогледното развитие на Франция в 19-тото столетие. В тях се изразява едно ясно съзнание за това, че начинът, по който Кондияк разглежда нещата за явленията на душевния живот, е твърде силно копиран от възгледите, които хората имат за възникването на чисто механическите процеси на неорганичната природа. Кабанис проучва влиянието на възрастта, на пола, на начина на живот, на темперамента върху начина, по който човек мисли и чувства. Той образува представата, че духовното и телесното не стоят едно до друго като две същности, които нямат нищо общо едно с друго, а съставляват едно неразривно цяло. Това, което го различава от неговите предшественици, не е основният възглед, а начинът, по който той изгражда този възглед.
към текста >>
Към тези, които още през време, когато Биран беше още жив, бяха посветени в неговите възгледи, принадлежащи на Ампер, който е известен като природоизследовател чрез разширяване на наблюденията на Осрецед върху
отношение
то на електричеството и магнетизма.
Към тези, които още през време, когато Биран беше още жив, бяха посветени в неговите възгледи, принадлежащи на Ампер, който е известен като природоизследовател чрез разширяване на наблюденията на Осрецед върху отношението на електричеството и магнетизма.
Бирановият начин на разглеждане на нещата е по-интимен, този на Ампер научно по-методичен. Ампер проследява от една страна, как в душата се свързват усещанията и представите, а от друга страна, как с помощта на мисленето духът стига до една наука на явленията на света.
към текста >>
Природата е проникната навсякъде от една всеобща закономерност, която чрез само себе си, е в право, по
отношение
на която не може да бъде упражнена някаква критика.
"Цялостта на нещата има една систематична организация и вътрешна логическа последователност. Природата и историята имат едно устройство и развитие, чиято същност отговаря в голяма част на общите логически отношения на понятията. Общите свойства и отношения на мислителните понятия, с които се занимава логиката, трябва да важат също и за особено отличителния случай, че техен обект е цялостта на битието наред с неговите главни форми. Тъй като най-общото мислене решава в един широк обхват върху това, което трябва да бъде и както трябва да бъде, тогава най-главните принципи и главните форми на логиката трябва да добият меродавно значение също и за всяка действителност и за нейните форми"/Курс по философия стр. 11/. Действителността си е създала в човешкото мислене един орган, чрез който то може да пресъздаде себе си, да се пресъздаде духовно и мисли, в един идеен образ.
Природата е проникната навсякъде от една всеобща закономерност, която чрез само себе си, е в право, по отношение на която не може да бъде упражнена някаква критика.
Какъв смисъл би имало, да се упражни критика по отношение значението на мисленето, на органа на природата. Лудост е да се припише на природата, че тя си създава един орган, чрез който се отразява непълно или с празноти. Ето защо редът и закономерността вън в действителността трябва да отговарят на логическия ред и закономерност на човешкото мислене. "Идейната система на нашите мисли образът на действителната система на обективната действителност; завършеното знание има във формата на мисли същата форма, която нещата имат във формата на действителното съществуване". Въпреки тази обща съгласуваност между мислене и действителност, все пак за първото съществува възможността то да се издигне над последната.
към текста >>
Какъв смисъл би имало, да се упражни критика по
отношение
значението на мисленето, на органа на природата.
Природата и историята имат едно устройство и развитие, чиято същност отговаря в голяма част на общите логически отношения на понятията. Общите свойства и отношения на мислителните понятия, с които се занимава логиката, трябва да важат също и за особено отличителния случай, че техен обект е цялостта на битието наред с неговите главни форми. Тъй като най-общото мислене решава в един широк обхват върху това, което трябва да бъде и както трябва да бъде, тогава най-главните принципи и главните форми на логиката трябва да добият меродавно значение също и за всяка действителност и за нейните форми"/Курс по философия стр. 11/. Действителността си е създала в човешкото мислене един орган, чрез който то може да пресъздаде себе си, да се пресъздаде духовно и мисли, в един идеен образ. Природата е проникната навсякъде от една всеобща закономерност, която чрез само себе си, е в право, по отношение на която не може да бъде упражнена някаква критика.
Какъв смисъл би имало, да се упражни критика по отношение значението на мисленето, на органа на природата.
Лудост е да се припише на природата, че тя си създава един орган, чрез който се отразява непълно или с празноти. Ето защо редът и закономерността вън в действителността трябва да отговарят на логическия ред и закономерност на човешкото мислене. "Идейната система на нашите мисли образът на действителната система на обективната действителност; завършеното знание има във формата на мисли същата форма, която нещата имат във формата на действителното съществуване". Въпреки тази обща съгласуваност между мислене и действителност, все пак за първото съществува възможността то да се издигне над последната. Мисленето продължава в идеята действията, които му са били наложени от действителността.
към текста >>
Следователно в това
отношение
мнението на Дюринг е противоположно на това застъпено от Ф.
Той няма никакво разбиране за търсене на причината, защо едно същество се развива от друго. Математикът установява също фигурите: Триъгълник, четириъгълник, кръг, елипса и ги поставя една до друга: Защо тогава да не се задоволим с едно подобно схематично стоене едно до друго на формите в природата? Дюринг се залавяне за развитието в природата, а за твърдите форми, които природата е изработила чрез комбиниране на нейните сили, както математикът разглежда определените, строго очертаните пространствени форми. И Дюринг не счита за неуместно да припише на природата една такава целенасочена работа за създаването на такива твърди форми. Той си представя този целенасочен стремеж на природата не като съзнателно действие, както то се е развило вече у човека: Обаче все пак то е изразено в работата на природата също така ясно, както и останалата нейна закономерност.
Следователно в това отношение мнението на Дюринг е противоположно на това застъпено от Ф.
А. Ланге. Този последният обяснява по-висшите понятия, а именно всички, и който има дял фантазията, като оправдано съчинение, като оправдани измислици. Дюринг отхвърля всяка измислица в понятията, обаче в замяна на това приписва на определени, неизбежни за него по-висши идеи фактическа действителност. Ето защо явява се като напълно логично, когато Ланге иска да лиши от морална основа всички идеи коренящи се в действителността /виж по-горе стр. 40/, а също така когато Дюринг разпростира и върху природата идеи, които той счита за валидни в областта на нравствеността.
към текста >>
Той не важи просто като безразличен по
отношение
на по-добрия човешки морал на който се кланят и мошениците".
Следователно това, което е правилно в човешкия живот, не може да бъде погрешно в природата. Такива разсъждения направиха от Дюринг един енергичен противник на Дарвиновото учение за борбата за съществуване. Ако в природата борбата на всички против всички би била условие за усъвършенстването, тя трябва да бъде такова условие и в човешкия живот. Една такава представа, която отгоре на това си приписва научност, е най-противното нещо на морала, което може да се измисли. По този начин характерът на природата се схваща в антиморален смисъл.
Той не важи просто като безразличен по отношение на по-добрия човешки морал на който се кланят и мошениците".
/Курс по философия стр. 164/. Това, което човекът чувства като морални подбуди, то трябва, в смисъла на Дюринговия възглед за живота, да бъде заложено още в природата. В природата трябва да наблюдаваме една целенасоченост към моралното. Както природата създава други сили, които се комбинират целесъобразно в твърди форми, така също тя влага в човека симпатични инстинкти. Тези инстинкти го определят в неговия съвместен живот с неговите себеподобни.
към текста >>
175.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
В това
отношение
той застана напълно на страната на естественонаучния начин на мислене от новото време, който се стремеше да хвърли мост между старата противоположност между неживата и жива природа.
Със своята публикувана в 1842 година работа "Живот и жизнена сила" /в Малкия речник по физиология на Р. Вагнер/ Лотце излезе решително против вярването, че в живите същества съществува една особена сила, жизнена сила, и защити мисълта, че явленията на живота трябва да се обясняват само чрез сложни процеси от същия род, каквито стават и в неживата природа.
В това отношение той застана напълно на страната на естественонаучния начин на мислене от новото време, който се стремеше да хвърли мост между старата противоположност между неживата и жива природа.
В смисъла на тези гледища са написани неговите книги, които разглеждат въпроси на естествената наука: Неговата "Обща патология и терапия като механически науки"/1842 г./ и "Обща физиология на телесния живот" /1851 г./. В своите "Елементи на психофизиката" /1860 г./ и "Въведение в Естетиката" /1876 г./. Фехнер даде съчинения, които носят в себе си духа на строг естественонаучен начин на мислене, и това в области, които преди него бяха разработени почти изключително в духа на идеалистичния начин на мислене. Обаче Лотце и Фехнер чувстваха категоричната нужда да си изградят един идеалистичен мисловен свят издигайки се над естественонаучния начин на разглеждане на нещата. Лотце бе подтикнат към това от устройството на неговата душа, което изискваше от него не само едно мислително проследяване на природната закономерност в света, а го накара да търси във всички неща и процеси живот и вътрешност от рода на тези, които самият човек чувствува в своите гърди.
към текста >>
И Лотце облича своето собствено чувство по
отношение
нещата на природата в думите: "Аз не познавам мъртвите маси, за които вие говорите; за мене всеки живот и движение, а също покой и смърт е само една смътна преходна илюзия на неспиращото вътрешно тъкане".
Обаче понеже всички неща показват в тяхната вътрешност нещо общо, те трябва да притежават като общо нещо също и това, което съставлява тяхната най-вътрешна ядка. Ето защо ние трябва да си представяме вътрешността на нещата подобно на устройството на нашата собствена душа. А Първопричината на света, която царува като нещо общо във всички неща, не може да бъде мислена от нас по друг начин, освен като една обширна личност по образеца на нашата личност. "Копнежът на душата да схване като действителност най-висшето, което и е позволено да предчувства, не може да бъде задоволен от никоя друга форма на нейното съществуване освен от тази на личността или пък тази форма може да бъде поставена под въпрос. Тя е така много убедена от това, че живият, притежаващ самия себе си и вкусващ се Аз е неопровержимото предварително условие и единствено възможното отечество на доброто и на всички добрини, така много изпълнена от тихото пренебрегване на всяко привидно неживо съществуване, че ние намираме начинаещата религия постоянно заета в нейните образуващи митове начала заета с това, да преобрази природната действителност в духовна, напротив тя никога не е чувствувала нуждата да припише духовния живот на една сляпа действителност като неговата по-здрава основа".
И Лотце облича своето собствено чувство по отношение нещата на природата в думите: "Аз не познавам мъртвите маси, за които вие говорите; за мене всеки живот и движение, а също покой и смърт е само една смътна преходна илюзия на неспиращото вътрешно тъкане".
И щом природните процеси, както те се явяват на наблюдението, са само една такава смътна преходна илюзия, тогава също и тяхната най-дълбока същност не може да се търси в тази стояща пред наблюдението закономерност, а в "неспирното тъкане" на одушевяващата ги обща Личност, в техните намерения и цели. Ето защо Лотце си представя, че във всяко природно действие се изразява една морална цел поста вена от една личност, към която светът се стреми. Природните закони са външен израз на една всецаруваща етична закономерност на света. С това етично тълкуване на света се намира в пълно съзвучие онова, което Лотце изнася върху продължаването на живота на човешката душа след смъртта: "Ние нямаме на наше разположение никаква друга мисъл извън общото идеалистично убеждение: Ще продължава да живее всичко създадено, чиято трайност принадлежи на смисъла на света; ще загине всичко, което заема своето оправдано място само в една преходна фаза на течението на света. Че този принцип не позволява никакво друго приложение в човешките ръце, едва ли е нужно да споменаваме това; ние положително не познаваме заслугите, които могат да спечелят на едно същество претенцията за вечно съществуване, нито недостатъците, които го лишават от тези претенция".
към текста >>
При тях може да се забележи, че техният носител не може да добие от неговите два източника на познанието, от естествената наука и от психологическото самонаблюдение, никаква сигурна представа върху
отношение
то на човека към течението на света.
Природните закони са външен израз на една всецаруваща етична закономерност на света. С това етично тълкуване на света се намира в пълно съзвучие онова, което Лотце изнася върху продължаването на живота на човешката душа след смъртта: "Ние нямаме на наше разположение никаква друга мисъл извън общото идеалистично убеждение: Ще продължава да живее всичко създадено, чиято трайност принадлежи на смисъла на света; ще загине всичко, което заема своето оправдано място само в една преходна фаза на течението на света. Че този принцип не позволява никакво друго приложение в човешките ръце, едва ли е нужно да споменаваме това; ние положително не познаваме заслугите, които могат да спечелят на едно същество претенцията за вечно съществуване, нито недостатъците, които го лишават от тези претенция". /Три книги на метафизиката, параграф 245/. Там, където Лотце прави неговите съзерцания да се влеят в областта на философските загадъчни въпроси неговите мисли добиват един несигурен характер.
При тях може да се забележи, че техният носител не може да добие от неговите два източника на познанието, от естествената наука и от психологическото самонаблюдение, никаква сигурна представа върху отношението на човека към течението на света.
Вътрешното самонаблюдение не прониква до една мисъл, която би могла да даде на Аза правото да се чувствува като определена същност сред мировото цяло. В неговите лекции върху "Философия на религията" можем да прочетем /стр. 82/: "Вярата в безсмъртието" няма никаква сигурна основа освен "религиозната нужда". Ето защо и философски не може да се определи върху начина на продължителността на живота нищо повече, освен това, което може да произтича от един прост метафизичен принцип. А именно: Тъй като разглеждаме всяко същество само като създание на Бога, то не съществува абсолютно никакво първично валидно право, на което отделната душа би могла да се позове като "субстанция", за да претендира за вечна индивидуална продължителност на нейния живот.
към текста >>
В книжката "За живота след смъртта" Фехнер се изказва върху
отношение
то на човека към света.
В книжката "За живота след смъртта" Фехнер се изказва върху отношението на човека към света.
"Какво вижда анатомът, когато той гледа в мозъка на човека? Една безредица от бели влакна, чиито смисъл той не може да разгадае. А какво вижда той в самия себе си? Един свят от светлина, звучене, мисли, спомени, фантазии, чувства на любов и омраза. Така помисли за отношението на това, което ти, застанал външно срещу света, виждаш в него, и това, което той вижда в самия себе си, и не искай защото двете, външното и вътрешното, да виждат, че си приличат повече, отколкото в тебе, който си само една част.
към текста >>
Така помисли за
отношение
то на това, което ти, застанал външно срещу света, виждаш в него, и това, което той вижда в самия себе си, и не искай защото двете, външното и вътрешното, да виждат, че си приличат повече, отколкото в тебе, който си само една част.
В книжката "За живота след смъртта" Фехнер се изказва върху отношението на човека към света. "Какво вижда анатомът, когато той гледа в мозъка на човека? Една безредица от бели влакна, чиито смисъл той не може да разгадае. А какво вижда той в самия себе си? Един свят от светлина, звучене, мисли, спомени, фантазии, чувства на любов и омраза.
Така помисли за отношението на това, което ти, застанал външно срещу света, виждаш в него, и това, което той вижда в самия себе си, и не искай защото двете, външното и вътрешното, да виждат, че си приличат повече, отколкото в тебе, който си само една част.
И фактът, че ти си една част от този свят, ти дава възможност да виждаш в тебе това, което той вижда в себе си". Фехнер си представя, че мировият дух има към мировата материя същото отношение както човешкият дух към човешкото тяло. Той си казва сега: Човекът говори за себе си, когато говори за своето тяло, и той говори също за себе си, когато говори за своя дух. Анатомът, който изследва безредицата от мозъчни нишки, има пред себе си органа, от който някога са бликали мили и фантазии. Когато човекът беше още жив, този човек, чийто мозък сега анатомът разглежда, пред неговата душа не стояха мозъчните нишки и тяхната телесна дейност, а един свят от представи.
към текста >>
Фехнер си представя, че мировият дух има към мировата материя същото
отношение
както човешкият дух към човешкото тяло.
Една безредица от бели влакна, чиито смисъл той не може да разгадае. А какво вижда той в самия себе си? Един свят от светлина, звучене, мисли, спомени, фантазии, чувства на любов и омраза. Така помисли за отношението на това, което ти, застанал външно срещу света, виждаш в него, и това, което той вижда в самия себе си, и не искай защото двете, външното и вътрешното, да виждат, че си приличат повече, отколкото в тебе, който си само една част. И фактът, че ти си една част от този свят, ти дава възможност да виждаш в тебе това, което той вижда в себе си".
Фехнер си представя, че мировият дух има към мировата материя същото отношение както човешкият дух към човешкото тяло.
Той си казва сега: Човекът говори за себе си, когато говори за своето тяло, и той говори също за себе си, когато говори за своя дух. Анатомът, който изследва безредицата от мозъчни нишки, има пред себе си органа, от който някога са бликали мили и фантазии. Когато човекът беше още жив, този човек, чийто мозък сега анатомът разглежда, пред неговата душа не стояха мозъчните нишки и тяхната телесна дейност, а един свят от представи. Какво се изменя сега, ако вместо човека, който гледа в своята душа, анатомът гледа в мозъка, телесният орган на душата? Не е ли това същото същество, същият човек, който е разглеждан и в единия и в другия случай?
към текста >>
Основният закон, върху който той постави психофизиката, е, че нарастването на усещането, което е предизвикано в човека чрез едно нарастване на впечатлението отвън, при определено
отношение
протича по-бавно от колкото нарастването на силата на впечатлението.
Това "повече" му дава повод да пристъпи към измислянето на същества извън сетивния свят. По този свой начин той се стреми да си нарисува един свят, в който обещава да го въведе оживената мисъл. Такова едно преминаване на границите на сетивата не попречи на Фехнер да постъпва по най-строгия естественонаучен метод даже в една област, която граничи с психиката. Той беше онзи, който създаде за тази област научните методи. Неговата книга "Елементи на психофизиката" /1860 г./ е в тази област един труд, който полага основи.
Основният закон, върху който той постави психофизиката, е, че нарастването на усещането, което е предизвикано в човека чрез едно нарастване на впечатлението отвън, при определено отношение протича по-бавно от колкото нарастването на силата на впечатлението.
Усещането расте толкова по-малко, колкото по-голяма е била съществуваща вече сила на възбудата. Изхождайки от тази мисъл е възможно да се получи едномерно отношение между еднавъншна възбуда /например на физическата светлина/ и усещането /например на светлината/. Пътят, по който вървеше Фехнер доведе до изграждането на психофизиката като една нова наука на отношението на възбудата към усещанията, следователно на тялото към душевното. Вилхелм Вундт, който в тази област работи по-нататък в духа на Фехнер, характеризира по отличен начин основателя на "психофизиката": "Може би в никоя от неговите други научни работи не изпъква така блестящо рядкото съчетание на дарби, с които разполагаше Фехнер, както в неговите работи върху психофизиката. За едни труд като този за Елементите на Психофизиката беше необходимо познаването на принципите на точните физико-математически методи и същевременно склонността към задълбочаване в най-дълбоките проблеми на битието, каквито той притежаваше в това съчинение.
към текста >>
Изхождайки от тази мисъл е възможно да се получи едномерно
отношение
между еднавъншна възбуда /например на физическата светлина/ и усещането /например на светлината/.
Такова едно преминаване на границите на сетивата не попречи на Фехнер да постъпва по най-строгия естественонаучен метод даже в една област, която граничи с психиката. Той беше онзи, който създаде за тази област научните методи. Неговата книга "Елементи на психофизиката" /1860 г./ е в тази област един труд, който полага основи. Основният закон, върху който той постави психофизиката, е, че нарастването на усещането, което е предизвикано в човека чрез едно нарастване на впечатлението отвън, при определено отношение протича по-бавно от колкото нарастването на силата на впечатлението. Усещането расте толкова по-малко, колкото по-голяма е била съществуваща вече сила на възбудата.
Изхождайки от тази мисъл е възможно да се получи едномерно отношение между еднавъншна възбуда /например на физическата светлина/ и усещането /например на светлината/.
Пътят, по който вървеше Фехнер доведе до изграждането на психофизиката като една нова наука на отношението на възбудата към усещанията, следователно на тялото към душевното. Вилхелм Вундт, който в тази област работи по-нататък в духа на Фехнер, характеризира по отличен начин основателя на "психофизиката": "Може би в никоя от неговите други научни работи не изпъква така блестящо рядкото съчетание на дарби, с които разполагаше Фехнер, както в неговите работи върху психофизиката. За едни труд като този за Елементите на Психофизиката беше необходимо познаването на принципите на точните физико-математически методи и същевременно склонността към задълбочаване в най-дълбоките проблеми на битието, каквито той притежаваше в това съчинение. И за целта той се нуждаеше от онова самобитно мислене, което знаеше да преобрази разполагаемите помощни средства според собствените нужди и не проявяваше никакъв страх да тръгне по нови и необикновени пътища. Гениалните в тяхната простота полузаслужаващи удивление, но въпреки това ограничени наблюдения на К. Х.
към текста >>
Пътят, по който вървеше Фехнер доведе до изграждането на психофизиката като една нова наука на
отношение
то на възбудата към усещанията, следователно на тялото към душевното.
Той беше онзи, който създаде за тази област научните методи. Неговата книга "Елементи на психофизиката" /1860 г./ е в тази област един труд, който полага основи. Основният закон, върху който той постави психофизиката, е, че нарастването на усещането, което е предизвикано в човека чрез едно нарастване на впечатлението отвън, при определено отношение протича по-бавно от колкото нарастването на силата на впечатлението. Усещането расте толкова по-малко, колкото по-голяма е била съществуваща вече сила на възбудата. Изхождайки от тази мисъл е възможно да се получи едномерно отношение между еднавъншна възбуда /например на физическата светлина/ и усещането /например на светлината/.
Пътят, по който вървеше Фехнер доведе до изграждането на психофизиката като една нова наука на отношението на възбудата към усещанията, следователно на тялото към душевното.
Вилхелм Вундт, който в тази област работи по-нататък в духа на Фехнер, характеризира по отличен начин основателя на "психофизиката": "Може би в никоя от неговите други научни работи не изпъква така блестящо рядкото съчетание на дарби, с които разполагаше Фехнер, както в неговите работи върху психофизиката. За едни труд като този за Елементите на Психофизиката беше необходимо познаването на принципите на точните физико-математически методи и същевременно склонността към задълбочаване в най-дълбоките проблеми на битието, каквито той притежаваше в това съчинение. И за целта той се нуждаеше от онова самобитно мислене, което знаеше да преобрази разполагаемите помощни средства според собствените нужди и не проявяваше никакъв страх да тръгне по нови и необикновени пътища. Гениалните в тяхната простота полузаслужаващи удивление, но въпреки това ограничени наблюдения на К. Х. Вебер, изолираните, често пъти повече случайно отколкото планово намерени опитни приоми и резултати на други психолози те съставляваха скромния материал, с който той изгради една нова наука".
към текста >>
Този факт, който трябва да се обясни от нелогичния волев елемент на съществуването, него се стреми Едуардт фон Хартман да потвърди чрез грижливо разглеждане на
отношение
то между удоволствието и неудоволствието в света.
Волевото и идейното съдържание на света съставляват в тяхното съединение несъзнателната основа на света. Макар и в неговото идейно съдържание светът да показва една напълно логическа структура, той все пак дължи своето действително съществуване на нелогичната, неразумната вола. Неговото съдържание е разумно; но че това съдържание е една действителност, това то дължи на неразумността. Царуването на неразумното се изразява в съществуването на страданията, които измъчват всички същества. В света страданието надделява над удоволствието.
Този факт, който трябва да се обясни от нелогичния волев елемент на съществуването, него се стреми Едуардт фон Хартман да потвърди чрез грижливо разглеждане на отношението между удоволствието и неудоволствието в света.
Който не се подава на никаква илюзия, а разглежда обективно злото в света, не може да стигне до друг резултат освен до този, че неудоволствието съществува в далече по-голям размер отколкото удоволствието. От това обаче следва, че небитието трябва да се предпочита пред съществуването. Обаче небитието може да се постигне само тогава, когато логически-разумната идея унищожава волята, съществуването. Ето защо Хартман разглежда мировия процес като постепенно унищожаване на неразумната воля чрез разумния идеен свят. Най-висшата морална задача на човека трябва да бъде тази, да съдейства за побеждаване на волята.
към текста >>
По
отношение
на душевния живот Хамерлинг се чувства така, като че в морето от представи на този душевен живот не би могло да действа нищо от собствената същност на света.
Той развива по един радикален начин в поредица от поетически образи, накъде отива едно човечество, което изгубва душата и вярва само в силата на външните природни закони. Като поет, автор на Хомункулус той не спира пред нищо, което в модерната цивилизация му изглежда да произхожда от тази вяра; като мислител обаче Хамерлинг свива платната /капитулира/ в пълния смисъл на думата пред начина на мислене, който в настоящата книга бе изложен в главата "Светът като илюзия". Той не се плаши да каже думи като тези: "Разпростреният, пространствен свят на телата съществува като такъв само доколкото ние го възприемаме. Който установи това, ще разбере, каква наивна грешка е да се вярва, че наред с представата, която наричаме "кон", съществува и нещо друго, а именно, че съществува истинският, действителен кон, на който нашата представа е само един вид изображение. Нека повторно кажем, че вън от мене съществува само сбор от онези условия, които правят, щото и моите сетива да се роди едно възприятие, който аз наричам кон".
По отношение на душевния живот Хамерлинг се чувства така, като че в морето от представи на този душевен живот не би могло да действа нищо от собствената същност на света.
Обаче той има едно чувство за това, което става в глъбините на по-новото развитие на душата. Той чувства: Познанието на хората от новото време трябва да проблесне със собствената сила на истината в себесъзнателния Аз, както то се е представило на гърците във възприеманата мисъл. Той постоянно напипва точката, където себесъзнателния Аз се чувства вътрешно надарен със силата на неговото истинско битие, което същевременно се чувства стоящо в духовния живот на света. Тъй като, когато напипва това, не му се разкрива нещо друго, той се придържа към живеещото в душата чувство за битието, което му се струва по-живо, по-пълно със съществуване отколкото голата представа за Аза, като мисъл за Аз. "От съзнанието или от чувството за собственото битие ние добиваме понятието за едно битие, което надхвърля простото мислене, което е повече от това, което е само мислено, а мисли".
към текста >>
Защото дали разглеждаме душата като това, като което тя се явява пред всяко философско мислене, или дали я охарактеризираме, според това мислене, като волева монада, и по
отношение
на двете представи трябва да повдигнем същите загадъчни въпроси.
Той трябва да си представя други същества, както сам намира себе си в себе си: като изживяващ себе си, като чувстващ себе си атом; което за Хамерлинг се явява равносилно на атом на волята, на воляща монада. В "Атомистика на волята" на Хамерлинг светът се превръща в едно множество от волеви монади; а човешката душа е една от тези волеви монади. Мислителят на един такъв образ на света поглежда около себе си и гледа наистина света като дух, въпреки това всичко, което той може да съзре в този дух, е изява на волята. Нещо повече за това не може да се каже. От този образ на света не говори нищо, което да отговори на въпросите: Как стои човешката душа вътре в развитието на света?
Защото дали разглеждаме душата като това, като което тя се явява пред всяко философско мислене, или дали я охарактеризираме, според това мислене, като волева монада, и по отношение на двете представи трябва да повдигнем същите загадъчни въпроси.
А един човек, който мисли подобно на Брентано, би искал да каже: "- За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на тялото, знанието, че душата е волева монада между други волеви монади, е всичко друго, но не и едно истинско обезщетение".
към текста >>
Азът си признава, че по
отношение
на своята собствена същност трябва да приеме източника на света в дейността на волята.
Вундт мисли, че научният опит може да признае само такива духовни процеси, които са свързани с телесните процеси. За Вундт себесъзнателният Аз се разлива в душевния организъм на духовните процеси, които за него са едно и също нещо както телесните процеси; само че, погледнати отвътре, тези телесни процеси се явяват като нещо духовно-душевно. Обаче когато сега Азът търси да намери в себе си това, което да изглежда като нещо характерно негово, той открива своята волева дейност. Само във волята той се различава като самостоятелно същество от останалия свят. Чрез това той се чувства заставен да признае във волята основния характер на битието.
Азът си признава, че по отношение на своята собствена същност трябва да приеме източника на света в дейността на волята.
Собственото битие на нещата, които човек наблюдава във външния свят, остава за него скрито зад наблюдението; в своето вътрешно битие той познава волята като същественото; той трябва да заключи, че това, което от външния свят се сблъсква с неговата воля, е от същото естество с тази воля. Когато волевите дейности на света влизат във взаимодействие, те предизвикват едни в други представите, вътрешния живот на волевите единици. От всичко това се вижда, как Вундт е движен от основния импулс на себесъзнателния Аз. Той слиза вътре в собственото човешко същества чак до действащи като воля Аз; и намирайки се във волевата същност на Аза, той се чувства оправдан да припише на целия свят същата същност, която душата изживява в себе си. Също и от този свят на волята нищо не отговаря на "надеждите на Платон и Аристотел".
към текста >>
Той казва върху своето
отношение
към философията: "Преди всичко аз се чувствах като човек, като цялостен човек, и от всички духовни интереси за мене бяха най-близки проблемите на съществуването и живота".
Хамерлинг застава срещу загадките на света и на душата като един човек на 19-тото столетие, с едно разбиране, което оживява в душата духовните импулси действащи в неговата епоха. Той чувства тези духовни импулси от една съвършено свободна човечност, за която е самопонятно да поставя загадките на съществуването, както на природния човек е самопонятно той да чувства глад и жажда.
Той казва върху своето отношение към философията: "Преди всичко аз се чувствах като човек, като цялостен човек, и от всички духовни интереси за мене бяха най-близки проблемите на съществуването и живота".
"Аз не се нахвърлих внезапно върху философията, поради това, че това случайно ми достави удоволствие или защото трябваше да опитам веднъж силите си в една друга област. Още от ранна младост аз се занимавах с великите проблеми на човешкото познание, вследствие на естествения неизбежен стремеж, който тласка човека въобще към изследването на истината и разрешението на загадката на съществуването. Също така аз никога не съм можал да виждам във философията като една специална наука, изучаването на която може да се провежда или да се изостави настрана, както например статистиката или лесовъдството, а съм я считал винаги като изследване на онова, което за всеки човек е най-близкото, най-важното и най-интересното". По пътищата, които Хамерлинг поема за това изследване, в неговото разглеждане се натрапиха онези насочващи сили на мисленето, които при Кант бяха отнели на знанието силата, да проникне в източника на съществуването и които след това през 19-тото столетие направиха, защото светът да се яви като една илюзия на представата. Хамерлинг не се отдаде безусловно на тези насочващи линии и сили; въпреки това те тежаха върху неговото разглеждане.
към текста >>
176.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
В това течение можем да видим едно противоположно пред почитане спрямо това, което е царувало в началото на 19-тото столетие по
отношение
въпросите за
отношение
то на човека към света.
Щом познаваме расата, средата и момента, от които и в които се ражда едно човешко произведение, ние сме го обяснили. Фердинанд Ласал /1825-1864 г./ показа в своята "Система на добитите права", как всички правни положения: Собственост, договор, семейство, наследствено право и т.н., се раждат и развиват от кръга на представите на един народ. Начинът на мислене на римлянина е създал друг вид права, различни от тези на германеца. При всички тези кръгове от мисли не се задава въпросът: Какво се ражда от отделния човешки индивид, какво извършва този индивид от неговата първична природа? , а този: Какви причини се намират в социалната организация за жизненото съдържание на отделния човек?
В това течение можем да видим едно противоположно пред почитане спрямо това, което е царувало в началото на 19-тото столетие по отношение въпросите за отношението на човека към света.
Тогава се питаше: Какви права се полагат на човека чрез неговото собствено същество /естествени права/, или как познава човекът съобразно с неговия индивидуален разум? Напротив социологическото течение задава въпроса: Какви правни представи, какви понятия на познанието влагат социалните организации в отделния човек? Фактът че аз си образувам определени представи върху нещата, не зависи от моя разум, а той е резултат на развитието, от което аз съм се родил. В Марксизма себесъзнателният Аз е изцяло съблечен от неговата собствена същност; той се движи в морето на фактите, които стават според законите на естествената наука и на социалните отношения. В това схващане за света безсилието на новото философстване по отношение на човешката душа стига до една крайност.
към текста >>
В това схващане за света безсилието на новото философстване по
отношение
на човешката душа стига до една крайност.
В това течение можем да видим едно противоположно пред почитане спрямо това, което е царувало в началото на 19-тото столетие по отношение въпросите за отношението на човека към света. Тогава се питаше: Какви права се полагат на човека чрез неговото собствено същество /естествени права/, или как познава човекът съобразно с неговия индивидуален разум? Напротив социологическото течение задава въпроса: Какви правни представи, какви понятия на познанието влагат социалните организации в отделния човек? Фактът че аз си образувам определени представи върху нещата, не зависи от моя разум, а той е резултат на развитието, от което аз съм се родил. В Марксизма себесъзнателният Аз е изцяло съблечен от неговата собствена същност; той се движи в морето на фактите, които стават според законите на естествената наука и на социалните отношения.
В това схващане за света безсилието на новото философстване по отношение на човешката душа стига до една крайност.
"Азът" себесъзнателната човешка душа иска да намери в себе си същността, чрез които да си създаде стойност в мировото съществуване; но той не иска да се задълбочи в себе си; той се страхува, че не ще намери в собствените глъбини това, което му дава съществуване и същност. Той иска да се остави неговата собствена същност да му бъде дадена от една друга същност, намираща се вън от него. При това, според навиците на мислене, които новото време е създало под влиянието на естествената наука, той се обръща или към света на материалните процеси или към тази на социалното развитие. Той вярва, че разбира себе си в цялостта на живота, когато може да си каже: - Аз съм обусловен по определен начин от този процес, от това развитие. При такъв светогледен стремеж изпъква, как в душата работят за познание сили, за които тези души имат едно смътно чувство които отначало те не могат никак да се задоволят с това, което са произвели новите навици на мислене и изследване.
към текста >>
По
отношение
на тези явления.
Той вярва, че разбира себе си в цялостта на живота, когато може да си каже: - Аз съм обусловен по определен начин от този процес, от това развитие. При такъв светогледен стремеж изпъква, как в душата работят за познание сили, за които тези души имат едно смътно чувство които отначало те не могат никак да се задоволят с това, което са произвели новите навици на мислене и изследване. В душите работи един скрит за съзнанието духовен живот. Този живот кара душите да слязат така дълбоко в себесъзнателния Аз, че този Аз да може да намери в своите глъбини нещо, което води в извора на мировото съществуване. В онзи извор, в който човешката душа се чувства сродна с една мирова същност, която не се изявява в голите природни явления и същества.
По отношение на тези явления.
И същества на природата новото време е довело до един идеал на изследването, с който то се чувства сигурно в своето търсени. Така сигурни биха искали да се чувстват изследователите и по отношение на същността на човешката душа. Предидущите изложения показаха, как придаващи тон мислители стремежът към такава сигурност в изследването доведе до образи на света, които не се съдържа нищо от елементите, от които могат да се добият задоволителни представи върху човешката душа. Те искат да изградят философията по образеца на естествената наука; обаче при това изграждане изгубват смисъла на поставянето на философските въпроси. Задачата, която е поставена на човешката душа от нейните глъбини, се простира далече над онова, което личностите мислители искат да признаят като сигурен начин на изследване според новите начини на мислене.
към текста >>
Така сигурни биха искали да се чувстват изследователите и по
отношение
на същността на човешката душа.
В душите работи един скрит за съзнанието духовен живот. Този живот кара душите да слязат така дълбоко в себесъзнателния Аз, че този Аз да може да намери в своите глъбини нещо, което води в извора на мировото съществуване. В онзи извор, в който човешката душа се чувства сродна с една мирова същност, която не се изявява в голите природни явления и същества. По отношение на тези явления. И същества на природата новото време е довело до един идеал на изследването, с който то се чувства сигурно в своето търсени.
Така сигурни биха искали да се чувстват изследователите и по отношение на същността на човешката душа.
Предидущите изложения показаха, как придаващи тон мислители стремежът към такава сигурност в изследването доведе до образи на света, които не се съдържа нищо от елементите, от които могат да се добият задоволителни представи върху човешката душа. Те искат да изградят философията по образеца на естествената наука; обаче при това изграждане изгубват смисъла на поставянето на философските въпроси. Задачата, която е поставена на човешката душа от нейните глъбини, се простира далече над онова, което личностите мислители искат да признаят като сигурен начин на изследване според новите начини на мислене.
към текста >>
В
отношение
то на човека към света господар е волята, а не мисленето.
Той отрича мисленето, което иска да остане в себе си, способността да роди нещо, което може да се докаже като истина, като оправдано чрез себе си познание. Човекът стои срещу процесите на света и трябва да действа. При това като помощник му служи мисленето. То резюмира, обхваща фактите на външния свят в идеи, комбинира ги. И най-добре са онези идеи, които подпомагат човека да действа правилно така, че да може да намери своите цели в хармония с явленията на света.
В отношението на човека към света господар е волята, а не мисленето.
В своята книга "Волята за вяра" преведена на немски език в 1899 година. Джейма се изказва така: "Волята определя живота, това е нейното първично право; следователно тя ще има също и правото, да упражнява влияние и върху мислите. Наистина тя не ще упражнява това влияние върху установяването на фактите по отделно: Тук те единствено трябва да се насочва според самите факти; а влиянието на волята ще се упражнява върху схващането и тълкуването на действителността в нейната цялост. Ако научното познание би стигнало до края на нещата, тогава ние бихме искали да живеем единствено чрез науката. Но тъй като то ни осветлява малко само покрайнините на тъмния континент, който наричаме вселена, и тъй като трябва да си образуваме на наш риск някакви мисли за вселената, към която принадлежим с нашия живот, ние ще постъпим правилно, когато си образуваме такива мисли, които отговарят на нашето същество; мисли, които ни дават възможност да действаме, да се надяваме, да живеем".
към текста >>
Мислители, които чувстват инстинктивно изискването на действащия в скрито нов светогледен дух, са поставени поради това пред въпроса /и това е понятно/: Как може да се подържа представата за един себе съзнателен Аз по
отношение
на естествената наука, служеща като образец?
Мислители, които чувстват инстинктивно изискването на действащия в скрито нов светогледен дух, са поставени поради това пред въпроса /и това е понятно/: Как може да се подържа представата за един себе съзнателен Аз по отношение на естествената наука, служеща като образец?
Можем да кажем, че естествената наука е на път да произведе един образ на света, в който себесъзнателният Аз няма никакво място. Защото това, което естествената наука може да даде като образ на /външния/ човек, то съдържа себесъзнателната душа само така, както магнитът съдържа своята сила в себе си. Има две възможности сега: Или човек да се подаде на измамата, че с израза "мозъкът мисли" действително е казано нещо сериозно и че "духовният човек" е само повърхностната проява на материалното; или да се познае в този "духовен човек" една самостоятелна в себе си жива действителност, тогава с познанието на човека ние сме изгонени вън от естествената наука. Мислители, които стоят под впечатлението на тази последна възможност, са френските философи Емил Бутру /роден в 1845 г./ и Анри Бергсон /роден в 1859 г./.
към текста >>
За него е важно да добие поглед, да проникне с поглед в трудността, която новата философия сама трябва да си създаде по
отношение
на простия, даже излишен за "здравия човешки разум" въпрос: Дали можем с право да наречем действителен света, който човек вижда, чува и т.н.?
Такъв ход на мислите на един философ може да изглежда за "здравия човешки ум" като един вид "цепене на косъма". Обаче историческото разглеждане не може да се съгласи с едно такова съждение.
За него е важно да добие поглед, да проникне с поглед в трудността, която новата философия сама трябва да си създаде по отношение на простия, даже излишен за "здравия човешки разум" въпрос: Дали можем с право да наречем действителен света, който човек вижда, чува и т.н.?
"Азът", който както показа разгледаната в настоящата книга история на развитието на философските мирови загадки се е откъснал от света, иска отново да намери пътя обратно към света в своето същество, което е станало самотно за собственото му разглеждане. Дилтей счита, че този път не може да бъде намерен, като човек си казва: Душата изживява образи /мисли, представи, усещания/, и тъй като тези образи се явяват в съзнанието, те трябва да имат своята причина в един единствен действителен външен свят. Според мнението на Дилтей, едно такова заключение не би ни дало никакво право да говорим за един действителен външен свят. Защото това заключение е направено вътре в душата, съгласно нуждите на тази душа; и нищо не гарантира, че това, за което душата вярва според нейните нужди, действително съществува във външния свят. Не, душата не може да направи заключение на съществуването на един външен свят; с това тя се излага на опасността, че нейното заключение има живот само в самата нея и остава без значение за външния свят.
към текста >>
Често цитираните в тази книга надежди на Платон и Аристотел относно същността на душата и нейното свободно от тялото
отношение
към духовния свят не се засяга чрез един такъв светоглед.
Изчезва ли отделната душа с разлагането на тялото, след като е взела участие, намирайки се в това тяло, в развитието на духовния живот, който се проявява в културните творения на народите и епохите? Без съмнение от гледището на Дилтей и Ойкен на този въпрос може да се отговори. Онова, което човешката душа може да познае в нейния собствен живот, не води да резултати, които биха могли да служат като отговор на тези въпроси. Обаче за характеристиката на такива светогледи можем да кажем именно това, че техният начин на разглеждане нещата не ги довежда до средствата на познанието, които да изведат душата или себесъзнателния Аз над това, което е изживяно във връзка с тялото. Колкото и силно да подчертава Ойкен самостоятелността и действителността на духовния свят: това, което според неговия възглед за света душата изживява с тялото.
Често цитираните в тази книга надежди на Платон и Аристотел относно същността на душата и нейното свободно от тялото отношение към духовния свят не се засяга чрез един такъв светоглед.
В него не се показва нещо повече, освен, че, докато се намира в тялото, душата участвува в един с право наречен духовен сват. Що е тя в духовния свят като самостоятелно духовно същество, за това в тези философи не може да се говори в истинския смисъл. Характерно за този начин на мислене е, че те наистина стигат до едно признание на един духовен свят и също на духовната природа на човешката душа, но от това признаване не се получава никакво познание върху това, какво положение заема душата себесъзнателният Аз в действителността на света, независимо от това, че тя е добила чрез живота в тялото едно съзнание за духовния свят. Върху историческото положение на тези начини на мислене в развитието на философията се хвърля светлина, когато познаем, че те създават въпроси, на които не могат да отговорят с техните собствени средства. Те енергично твърдят, че в самата себе си душата осъзнава един независим от нея духовен свят.
към текста >>
Ако би съществувало нещо, по
отношение
на което естественонаучният начин на мислене се оказва безсилен, тогава в подобно нещо може да има гаранция за оправдано приемане на съществуването на един духовен свят.
Едно чувство за този въпрос живее в онези философи, които искат да разглеждат духовния свят чрез това, че насочват поглед върху нещо, което, според тяхното мнение, не може да се яви сред простото разглежда не на природата.
Ако би съществувало нещо, по отношение на което естественонаучният начин на мислене се оказва безсилен, тогава в подобно нещо може да има гаранция за оправдано приемане на съществуването на един духовен свят.
Такава една насока на мисленето е отбелязана още от Лотце /виж стр. 60 и следв./; тя е намерила в днешно време енергични представители в лицето на Вилхелм Винделбанд /роден в 1848 г. /, Хейнрих Рикерт /роден в 1863 г./ и в това на други философи. Те са на мнение, че в разглеждането на света се явява един елемент, на който естественонаучният начин на мислене рикошира, когато вниманието бива насочено върху "стойностите", които са определящи в човешкия живот. Светът не е никакъв сън, а една действителност, ако може да се докаже, че в изживяванията на душата живее нещо независимо от самата душа.
към текста >>
Такива стойности душата трябва да счита за валидни за нейните волеви импулси, за нейните действия точно така, както трябва да счита за валидно по
отношение
на нейните възприятия, че те не са просто само произведени в нея.
Действията, стремежите, волевите импулси на душата не са проблясващи и отново изчезващи искри в морето на съществуването, когато трябва да признаем, че нещо им предава стойности, които са независими от душата.
Такива стойности душата трябва да счита за валидни за нейните волеви импулси, за нейните действия точно така, както трябва да счита за валидно по отношение на нейните възприятия, че те не са просто само произведени в нея.
Едно действие, един волев акт на човека не се явяват просто като природни факти; те трябва да бъдат обмислени от гледната точка на една правна, морална, социална, естетическа, научна стойност. И когато се твърди макар и с право, че възгледите на хората върху правните и моралните стойности, върху стойностите на красотата и на истината се изменят в течение на развитието на народите и в течение на времената, макар и Ницше можа да говори за една "преоценка на стойностите", трябва все пак да се признае, че стойността на едно действие, на едно мислене, на един волев акт се определя отвън по подобен начин, както на една представа и се придава характер на действителност отвън. В смисъла на "Философията на стойността" може да се каже: Както натискът или съпротивлението на един природен външен свят решава, дали една представа е образ на фантазията или на действителност, така блясъкът или одобрението, които падат от духовния външен свят върху душевния живот решават, дали един волев импулс, едно действие, едно мислене имат стойност в мировата връзка или са само произволни излияния на душата. Като една река от стойности тече духовният свят през живота на хората в течение на историята. Когато човешката душа се чувства, че стои в един свят, който се определя от стойности, тя изживява себе си в един духовен елемент.
към текста >>
И могат ли да бъдат разрешени философските загадки по
отношение
на душата, щом не можем да говорим за нейното съществуване, а само за нейната стойност?
Като една река от стойности тече духовният свят през живота на хората в течение на историята. Когато човешката душа се чувства, че стои в един свят, който се определя от стойности, тя изживява себе си в един духовен елемент. Ако би трябвало да приемем с пълна сериозност този начин на мислене, тогава всички изказвания, които човек прави върху духовното, би трябвало да се явят под формата на стойностни съждения. При всичко, което не е природно и поради това не е познато чрез естественонаучния начин на мислене, би трябвало да говорим само за това, как и в какво направление му се полага една независима от душата стойност във вселената. Като въпрос би трябвало да се получи следният: Ако при човешката душа оставим настрана всичко, което Естествената наука може да каже върху нея, нима тогава като принадлежаща на духовния свят тя е нещо пълноценно, чиято стойност не зависи от нея?
И могат ли да бъдат разрешени философските загадки по отношение на душата, щом не можем да говорим за нейното съществуване, а само за нейната стойност?
Не ще ли трябва философията да приеме един начин на изразяване, подобен на онзи, по който Лотце говори за безсмъртието на душата? /виж стр. 61 и следв. на настоящия том/: "Тъй като считаме всяко същество само като създание на Бога, не съществува никакво първично валидна право, на което душата би могла да се позове като "субстанция", за да изисква едно вечно индивидуално безсмъртие. Напротив ние можем само да твърдим: Всяко същество е подържано от Бога само дотогава, докато неговото съществуване има едно пълноценно значение за цялостта на неговия миров план..." Тук се говори за пълноценността на душата като за нещо решаващо; обаче взема се под внимание това, доколко тази пълноценност може да бъде свързана със запазването на съществуването.
към текста >>
Коен казва следното: Трябва да се остане при
отношение
то, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието".
В настояще време тази сила на мисълта може да бъде изживяна в душата като импулс, който схванат в себесъзнателния Аз дава на този последния едно съзнание за това, че той не е само един външен наблюдател на нещата, а живее съществено с действителността на нещата. В самата мисъл душата може да почувства, че в тази мисъл има истинско, поставено на собствени основи съществуване. Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие. Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността. Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия.
Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието".
И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо. Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/. Обаче от изложението на тези мислители става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на мислителния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам. Въпреки че тези мислители вземат своята изходна точка от Кант, който би искал да бъде за тях повод да считат мисълта като нещо, което живее само в душата и вън от истинската действителност, при тях проличава схващането за носещата сила на мисълта. При тях мисълта е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага на мислители, които се отдават на нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния свят.
към текста >>
По
отношение
на това дю Прел чувства, че трябва да се покаже, как душата познава свръхсетивното не само намирайки се в тялото, а изживява свръхсетивното вън от тялото.
Не е необходимо тук да разгледаме мнението на дю Прел относно тази област. Защото, в какво се състои основната черта на неговия възглед, това се вижда също, когато хвърлим поглед върху неговото становище към хипнотизма, внушението и сомнамбулизма. Който иска да обясни духовната същност на човешката душа, той не може да се задоволи само да покаже, как в познанието на тази душа се насочва вниманието върху едни свръхсетивен свят. Защото, както вече казахме тук, на него укрепналият естественонаучен начин на мислене може да му възрази, че с нейното познание на свръхсетивния свят душата, съобразно нейната същност, не може още да бъде мислена като намираща се, като стояща вътре в една свръхсетивна област. Твърде добре би искало да бъде така, защото също и едно познание простиращо се в свръхсетивното да бъде зависимо само от действието на тялото, следователно то да има значение само за една душа свързана с тялото.
По отношение на това дю Прел чувства, че трябва да се покаже, как душата познава свръхсетивното не само намирайки се в тялото, а изживява свръхсетивното вън от тялото.
С този възглед той се въоръжава също и против възраженията, които могат да се направят от гледна точка на естественонаучния начин на мислене против възгледите на Ойкен, Дитлей, Коен, Кинкел и други защитници на едно познание на свръхсетивните светове. Различно стои обаче въпросът със съмненията, които трябва да се повдигнат против неговия собствен път. Както е вярно, че душата може да намери само един път в свръхсетивното съществуване, когато тя е в състояние да обясни, как тя действа вън от самото сетивно съзнание, също така вярно е, че съвсем не е осигурено излъчването на душата от сетивното чрез явленията на хипнотизма, сомнамбулизма и внушението, също така и чрез другите процеси, които дю Прел цитира. По отношение на всички тези явления може да се каже, че философът, който се опитва да ги обясни, върши това все пак със своето обикновено съзнание. Но щом това съзнание не може да послужи за действителното обяснение на света, как тогава неговите обяснения могат да бъдат меродавни за явленията, които в смисъла на това съзнание, се простират над тези явления?
към текста >>
По
отношение
на всички тези явления може да се каже, че философът, който се опитва да ги обясни, върши това все пак със своето обикновено съзнание.
Твърде добре би искало да бъде така, защото също и едно познание простиращо се в свръхсетивното да бъде зависимо само от действието на тялото, следователно то да има значение само за една душа свързана с тялото. По отношение на това дю Прел чувства, че трябва да се покаже, как душата познава свръхсетивното не само намирайки се в тялото, а изживява свръхсетивното вън от тялото. С този възглед той се въоръжава също и против възраженията, които могат да се направят от гледна точка на естественонаучния начин на мислене против възгледите на Ойкен, Дитлей, Коен, Кинкел и други защитници на едно познание на свръхсетивните светове. Различно стои обаче въпросът със съмненията, които трябва да се повдигнат против неговия собствен път. Както е вярно, че душата може да намери само един път в свръхсетивното съществуване, когато тя е в състояние да обясни, как тя действа вън от самото сетивно съзнание, също така вярно е, че съвсем не е осигурено излъчването на душата от сетивното чрез явленията на хипнотизма, сомнамбулизма и внушението, също така и чрез другите процеси, които дю Прел цитира.
По отношение на всички тези явления може да се каже, че философът, който се опитва да ги обясни, върши това все пак със своето обикновено съзнание.
Но щом това съзнание не може да послужи за действителното обяснение на света, как тогава неговите обяснения могат да бъдат меродавни за явленията, които в смисъла на това съзнание, се простират над тези явления? Това е особеното при дю Прел, че той насочва погледа си върху особени факти, които сочат към нещо свръхсетивно, но иска да остане напълно върху почвата на естественонаучния начин на мислене, когато обяснява тези факти. Обаче не би ли трябвало душата да влезе в свръхсетивното също и с нейния начин на обяснение, когато иска да говори за свръхсетивното? Дю Прел насочва погледа си към свръхсетивното; обаче като наблюдател той остава да стои в сетивното. Ако не би искал да постъпва така, тогава той би трябвало да изисква, защото само един хипнотизиран да може да каже, намирайки се в състояние на хипноза, правилното върху своите изживявания, да може да каже това в състояние на сомнамбулизъм, че само в това състояние да могат да се събират познания върху свръхсетивното; а това, което нехипнотизиран, един не намиращ се в състояние на сомнамбулизъм може да мисли върху въпросните явления, да няма валидност.
към текста >>
177.
КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ПЕРСПЕКТИВА КЪМ АНТРОПОСОФИЯТА
GA_18_2 Загадки на философията
Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което би било един недействителен елемент по
отношение
на тях, а тя е отнела преди познанието онова от нещата, което принадлежи на тяхната истинска действителност.
Когато след това развие самотворчески своя вътрешен живот, той прави да изплува от глъбините на неговата душа това, което дреме в глъбините; тогава към това, което е възприел със сетивата, той прибавя нещо друго, което в познанието превръща полудействителното в пълна действителност. Присъщо е на естеството на душата, при първото виждане на нещата да заличава нещо, което принадлежи на тяхната действителност. Ето защо те се представят на сетивата такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги оформява душата. Обаче тяхната привидност /или тяхното просто явление/ се дължи на това, че душата им е отнела първо това, което им принадлежи. Когато човек не спира при първото възприемане на нещата, той им прибавя в познанието това, което тепърва открива тяхната пълна действителност.
Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което би било един недействителен елемент по отношение на тях, а тя е отнела преди познанието онова от нещата, което принадлежи на тяхната истинска действителност.
Задача на философията ще бъде тя да разбере, че явният за човека свят е една "илюзия", преди той да застане познавайки срещу него, но че пътят на познанието показва посоката към пълната действителност. Това, което човекът създава самотворчески познавайки /в акта на познанието/, се явява като едно вътрешно откровение на душата само затова, защото, преди да има изживяването на познанието, човек трябва да се затвори за това, което идва от същността на нещата. Той не може още да го види на самите неща, когато само просто застава срещу тях. В познанието той си разкрива чрез собствена дейност това, което първо е било скрито. Ако човек счита това, което му се разкрива в акта на познанието, ще му изглежда, като че той самият го е прибавил към нещата, към действителността.
към текста >>
Човекът се чувства като един себе съзнателен Аз благодарение на това, че със своите сетива той възприема един външен свят, че изживява себе си вън от този външен свят и че стои с този външен свят в едно такова
отношение
, което прави, защото на определена степен на научното изследване "светът да се яви като илюзия".
Следователно развитието на себесъзнанието зависи именно от това, че на душата е дадена възможност да възприема света без онази част на действителността, която себесъзнателният Аз заличава на определена степен, а именно на онази степен, която се намира преди неговото познание. Следователно мировите сили на тази част на действителността работят върху душата така, че те се оттеглят в скритост за да позволят на себесъзнателния Аз да проблесне пълносилно. Следователно този себесъзнателен Аз трябва да разбере, че дължи своето себесъзнание на един факт, който хвърля едно було върху познанието на света. Това обуславя, защото всичко, което довежда душата до пълносилното, енергично изживяване на Аза, да прикрие по-дълбоките основи, в които се корени Азът. Обаче всяко познание на обикновеното съзнание е от такова естество, че то произвежда засилването на себесъзнателния Аз.
Човекът се чувства като един себе съзнателен Аз благодарение на това, че със своите сетива той възприема един външен свят, че изживява себе си вън от този външен свят и че стои с този външен свят в едно такова отношение, което прави, защото на определена степен на научното изследване "светът да се яви като илюзия".
Ако всичко това не би било така, себесъзнателният Аз не би се проявил. Следователно, когато човек се стреми в познанието само да изобразява, да копира това, което е наблюдавано още преди акта на познанието, той не постига никакво изживяване в пълната действителност, а има само едно копие на "половината действителност".
към текста >>
Когато душата изживява тази нейна духовна същност, тя познава също, че тази същност се намира в определено
отношение
с тялото.
Културният свят е онова, което е създадено от този човек. Духовната наука, която разбираме тук, показва едно изживяване, което душата може да има независимо от тялото. И това изживяване се разкрива като нещо индивидуално. То се явява като един по-висш човек, който се отнася към физическия човек както към своя инструмент. Това, което чрез духовното виждане на душата се чувства свободно от физическото тяло, е една единна духовно-душевна човешка същност, която принадлежи на един духовен свят, както тялото принадлежи на физическия свят.
Когато душата изживява тази нейна духовна същност, тя познава също, че тази същност се намира в определено отношение с тялото.
Тялото се явява от една страна като едно отделяне, като едно излъчване от душевно-духовната същност, нещо подобно, както бихме могли да направим сравнение с черупката на един охлюв, която, обвивайки охлюва, е отделена от самия него като едно негово копие. От друга страна духовно-душевното се явява в тялото както сборът от сили на растението, които, след като растението се е развило, след като то е завършило своето развитие с листата и цветовете, се сгъстява в семето, в зародиша, за да образуват заложбата на едно ново растение. Ние не можем да изживеем духовно-душевния човек, без същевременно да знаем чрез това изживяване, че в този човек се съдържа нещо, което иска да се оформи в един нов физически човек, в един такъв физически човек, който чрез своя живот във физическото тяло си е събрал сили, които не могат да се проявяват в това настоящо физическо тяло. Това настоящо физическо тяло е дало на душата възможност да има изживявания във връзка с външния свят, които правят от духовно-душевния човек нещо различно от това, което той е бил, когато е започнал да живее в това физическо тяло; въпреки това, настоящето физическо тяло е вече определено оформено и духовно-душевният човек не може вече да го преобрази съобразно изживяванията, които е имал в него. Така в човека се намира една духовно-душевна същност, която съдържа заложбата за един нов човек.
към текста >>
Тук можахме да разгледаме само по-важните резултати на тази наука, обаче не можахме да покажем в подробности пътищата, които могат да доведат до едно убеждение по
отношение
на тях.
И за такива загадки на философията, като тази, бихме искали да насочим вниманието на читателите, за по-големи подробност, към съчиненията на автора върху духовната наука, които вече цитирахме.
Тук можахме да разгледаме само по-важните резултати на тази наука, обаче не можахме да покажем в подробности пътищата, които могат да доведат до едно убеждение по отношение на тях.
към текста >>
Чрез това той изпада в една грешка подобна на тази, която би възникнала, когато би изследвал растителното семе само химически по
отношение
на това изследва не вътрешната същност на семето.
Обаче ние можем също да насочим нашия поглед върху душевното изживяване, доколкото то не е отклонено навън, а продължавайки да действува вътре в душата, я води от една степен на друга на съществуването. Тогава ние обхващаме това душевно изживяване в двигателната сила, която му е всадена. Ние го познаваме като един по-висш човек в човека, който в единия живот подготвя другия, следващия. Тогава ще разберем също, че познанието се отнася към този основен импулс както използването на растителното семе за храна се отнася към естествения път на това семе, който прави от него зародиш на едно ново растение. Ако човек не взема под внимание това, той живее в измамата, че може да търси в същността на душевното изживяване същността на познанието.
Чрез това той изпада в една грешка подобна на тази, която би възникнала, когато би изследвал растителното семе само химически по отношение на това изследва не вътрешната същност на семето.
Охарактеризираната тук духовна наука се стреми да избегне тази измама, като иска да разкрие собствената вътрешна същност на душевното изживяване, което в неговия път може да се яви също и в служба на познанието, без да има в това наблюдаващо познание своята първична природа.
към текста >>
178.
03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
И ако сега ние отново искаме да си представим
отношение
то на Хегел към Гьоте, бихме могли да посочим само една подробност, а именно великолепното писмо/*8/, в което Хегел пише: Гьоте се стреми да обясни онези фактически, духовни явления, които са скрити зад световните; той ги нарича „пра- феномени", както и пра-растението е за него един „пра-феномен", лежащ в основата на целия растителен свят.
И нека накрая да разгледаме Хегел и Шопенхауер! Хегел е също труден за разбиране. Той, който се опитва да превърне фактическия свят на понятията в една всеобхватна, систематична органика, изисква от човека да се издигне до такова равнище, при което да борави с понятията като с факти, или казано с други думи, да ги изживява съвсем непосредствено. Но Шопенхауер намира това техническо боравене с понятията за нещо, което е напълно безсмислено; той смята, че в този случай всичко се свежда само до една празна игра с абстрактни думи и изрази.
И ако сега ние отново искаме да си представим отношението на Хегел към Гьоте, бихме могли да посочим само една подробност, а именно великолепното писмо/*8/, в което Хегел пише: Гьоте се стреми да обясни онези фактически, духовни явления, които са скрити зад световните; той ги нарича „пра- феномени", както и пра-растението е за него един „пра-феномен", лежащ в основата на целия растителен свят.
Докато Хегел, като философ, се обръща към нас от висотата на духовния свят, за да ни подскаже областите, в които ние можем да упражняваме нашето мислене, макар че от друга страна той се издига до онази точка, където влиза в съприкосновение с понятията, извлечени от духовния свят. Така Гьотевият пра-феномен се покрива с това, до което стига и чистата философия. Тук ние установяваме една голяма хармония между Хегел и Гьоте, каквато впрочем съществува също и между Гьоте и Шопенхауер. Да, Хегел и Шопенхауер се обединяват в Гьоте. И какво откриваме, ако от тези мина ли времена се пренесем в наши дни?
към текста >>
Вероятно мнозина от Вас знаят коренно противоположните възгледи на Вирхов и Хекел Но ето че и Вирхов, който не е съгласен с Хекел, също се позовава на Гьоте в една от своите забележителни лекции./*9/ Следователно, у Гьоте ние имаме една сила, която по
отношение
на противоположности те, на борбата между светогледите, съдържа в себе си общото между тях, една сила, която е в състояние да покаже, че нещата с възгледите, общо взето, съвсем не стоят така, както упорито твърдят съответните представители на науката.
Тези факти ясно потвърждават силата на Гьотевия светоглед, онази сила, която въздействува върху други те по такъв начин, че дори противоположните и враждебни възгледи намират у Гьоте нещо, което им е дълбоко присъщо.
Вероятно мнозина от Вас знаят коренно противоположните възгледи на Вирхов и Хекел Но ето че и Вирхов, който не е съгласен с Хекел, също се позовава на Гьоте в една от своите забележителни лекции./*9/ Следователно, у Гьоте ние имаме една сила, която по отношение на противоположности те, на борбата между светогледите, съдържа в себе си общото между тях, една сила, която е в състояние да покаже, че нещата с възгледите, общо взето, съвсем не стоят така, както упорито твърдят съответните представители на науката.
към текста >>
Именно когато разглеждаме
отношение
то на тези забележителни личности към Гьоте, ние стигаме до разбирането, че това, което хората наричат „познание", може да бъде сравнено с картините, с които отделните художници, застанали около една планина, изобразяват това, което виждат.
Именно когато разглеждаме отношението на тези забележителни личности към Гьоте, ние стигаме до разбирането, че това, което хората наричат „познание", може да бъде сравнено с картините, с които отделните художници, застанали около една планина, изобразяват това, което виждат.
Естествено, нарисуваните картини са твърде различни, и все пак те пресъздават една и съща планина. Пълна представа за планината ще се получи само ако съпоставим различните картини и ги съединим в едно цяло. Ако приложим този метод в областта на познанието, ние ще установим следното: Гьоте не си избира една единствена гледна точка, а изкачва планината и показва, че наблюдателната точка може да се изнесе горе на самия връх, откъдето се открива една толкова всеобхватна панорама, че различните възгледи вече не си противоречат един на друг, както по-рано.
към текста >>
Впрочем по
отношение
на последното, бихме могли да твърдим, че Гьоте принадлежи към миналото.
Впрочем по отношение на последното, бихме могли да твърдим, че Гьоте принадлежи към миналото.
Това твърдение се подкрепя както от неговото предпочитание към духовното изкуство, което се придържа към добрите стари традиции, така и от слабостта му към гърците. Лесно бихме могли също да повярваме, че може би Гьоте не притежава никакво задълбочено разбиране за онова усещане, което буди у повечето хора картината „Ела, Господи Исусе, и наш гост бъди". Но ако искаме да надникнем по-дълбоко в Гьотевата душа, нека да си припомним книгата на Боси за „Тайната вечеря" на Леонардо да Винчи./*11/ Върху тази книга Гьоте пише една рецензия и там ние откриваме един забележителен пасаж. Тази карти на се намира в трапезарията на манастира Санта Мария де ла Грация край Милано, и Гьоте описва впечатленията си, докато цветовете били все още запазени, понеже въпреки предприетата в последно време реставрация, картината създавала усещането, че тя непрекъснато губи своята свежест. И той описва младежките си впечатления по следния начин:
към текста >>
179.
04. ВТОРА ЛЕКЦИЯ - ЕЗОТЕРИЧНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ГЬОТЕВОТО ТАЙНО ОТКРОВЕНИЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Напълно правилно е, когато по
отношение
на познанието някои хора възразяват, че чувствата и волята са прекалено лични качества.
Обаче ние не бива да изпадаме в едностранчивост и в несправедливи оценки за нещата.
Напълно правилно е, когато по отношение на познанието някои хора възразяват, че чувствата и волята са прекалено лични качества.
Да, казват те, и докъде бихме стигнали, ако приписваме на нещата не само това, което очите виждат и което микроскопът показва, а и това, което чувствата и волята подсказват на човека?
към текста >>
Това е така, защото по
отношение
на мисловната си дейност, по
отношение
на своите представи и понятия, хората са отишли доста напред, докато чувствата и волята са все още далеч от тяхната обективност.
Но за да разберем един човек, който също като Гьоте твори в духа на посвещението, ние трябва да заявим следното: Да, днешните чувства и воля са така устроени, че фактически те не могат да бъдат употребени в името на човешкото познание, и те по-скоро биха пораждали непрекъснати разногласия в областта на познанието. Един би искал едно, друг би искал друго, всеки според естеството на своите чувства, на своята воля. Обаче този, който работи в духа на посвещението, е наясно: От трите основни душевни сили мислене, чувства и воля именно мисленето и способността да си служим с представи и понятия, са най-силно развити у средностатистическия европеец, така че мисленето е в най-голяма степен склонно да изключва личния елемент и да се бори за обективност. Защото онези душевни способности, които намират израз в днешния интелектуализъм, са дотолкова напреднали в своето развитие, че хората, които разчитат на тях, спорят най-малко помежду си и в повечето случаи постигат съгласие по въпросите, върху които спорят.
Това е така, защото по отношение на мисловната си дейност, по отношение на своите представи и понятия, хората са отишли доста напред, докато чувствата и волята са все още далеч от тяхната обективност.
към текста >>
Защото по
отношение
на математическите истини, повечето хора са в състояние да отхвърлят своите предпочитания, своите симпатии или антипатии, накратко, да отхвърлят всеки личен елемент и да оставят нещата да говорят сами за себе си.
От областта на представния живот ние черпим съвършено обективни истини, истини, които хора са признали за такива, независимо от чуждия опит, при което няма никакво значение, че един милион души мислят по друг начин. Ако даден човек е стигнал до съответното вътрешно убеждение, той отстоява истината, дори ако един милион души са на обратното мнение. Всеки може да намери потвърждение на казаното от мен, примерно, в областта на математиката или геометрията. Че 3x3 прави 9 може да бъде разбрано от всеки, и това е вярно, дори един милион души да го оспорват. Защо това е така?
Защото по отношение на математическите истини, повечето хора са в състояние да отхвърлят своите предпочитания, своите симпатии или антипатии, накратко, да отхвърлят всеки личен елемент и да оставят нещата да говорят сами за себе си.
А по отношение на мисленето, на боравенето с представи, да изключиш личния елемент винаги е било наричано пречистване на човешката душа, и това пречистване означава първата крачка по пътя на посвещението или инициацията, или, ако предпочитате този израз, по пътя на висшето познание.
към текста >>
А по
отношение
на мисленето, на боравенето с представи, да изключиш личния елемент винаги е било наричано пречистване на човешката душа, и това пречистване означава първата крачка по пътя на посвещението или инициацията, или, ако предпочитате този израз, по пътя на висшето познание.
Ако даден човек е стигнал до съответното вътрешно убеждение, той отстоява истината, дори ако един милион души са на обратното мнение. Всеки може да намери потвърждение на казаното от мен, примерно, в областта на математиката или геометрията. Че 3x3 прави 9 може да бъде разбрано от всеки, и това е вярно, дори един милион души да го оспорват. Защо това е така? Защото по отношение на математическите истини, повечето хора са в състояние да отхвърлят своите предпочитания, своите симпатии или антипатии, накратко, да отхвърлят всеки личен елемент и да оставят нещата да говорят сами за себе си.
А по отношение на мисленето, на боравенето с представи, да изключиш личния елемент винаги е било наричано пречистване на човешката душа, и това пречистване означава първата крачка по пътя на посвещението или инициацията, или, ако предпочитате този израз, по пътя на висшето познание.
към текста >>
Онзи, който е добре запознат с тези неща, знае: Хората не са в състояние да изключат личния елемент и да се борят за обективност не само по
отношение
на чувствата и волята, но и по
отношение
на мисленето; те все още не са достатъчно напреднали, за да се потопят безкористно в това, което им говорят самите неща, респективно идеите, вложени в тях.
Онзи, който е добре запознат с тези неща, знае: Хората не са в състояние да изключат личния елемент и да се борят за обективност не само по отношение на чувствата и волята, но и по отношение на мисленето; те все още не са достатъчно напреднали, за да се потопят безкористно в това, което им говорят самите неща, респективно идеите, вложени в тях.
Обаче има достатъчно методи, с чиято помощ мисленето може да бъде пречистено до такава степен, че да не внасяме в нашите мисли никакъв личен елемент, а да позволим на мислите да мислят в самите нас, както постигаме това, примерно, в областта на математиката. Следователно, когато сме пречистили мислите от всякакви личностни влияния, тогава ние говорим за пречистване или катарзис, както са се изразявали в древните Елевзински Мистерии. Да, човекът трябва да се издигне дотам, че да пречисти своето мислене, защото едва тогава той ще бъде обективен спрямо света около себе си.
към текста >>
Тези три вида посвещения, имащи
отношение
към трите основни душевни сили на мисленето, чувствата и волята, ние откриваме в неговата Приказка.
За Гьоте не беше никаква тайна, че всеки човек разполага със скрити възможности за вътрешно развитие. Гьоте дълбоко вярваше в принципа на инициацията и той нагледно ни представи посвещението на човека, през което мина той самият чрез пречистването на своите мисли, чувства и воля.
Тези три вида посвещения, имащи отношение към трите основни душевни сили на мисленето, чувствата и волята, ние откриваме в неговата Приказка.
към текста >>
И тогава те не го тласкат към вертикалната линия на живота, при която човекът губи всяко
отношение
, всяка връзка с триизмерния пространствен свят.
И така, това което живее в Блуждаещите Светлини стига да бъде преработено по друг начин се проявява в човешката душа като нещо извънредно плодотворно. Ако човекът не се отнася абстрактно към своите понятия, идеи и образи, а ги разглежда като ориентири, като предводители по пътя си към действителния свят около него, тогава той си служи с тази душевна сила по същия начин, по който това прави Зелената Змия. Тогава от студените, абстрактни понятия той извлича не друго, а светлина и мъдрост.
И тогава те не го тласкат към вертикалната линия на живота, при която човекът губи всяко отношение, всяка връзка с триизмерния пространствен свят.
Блуждаещите Светлини са родственици на Змията, само че те са представители на вертикалната линия. Златните монети падат между скалите, Змията ги поглъща и по този начин тя се изпълва с едно вътрешно сияние; тя започва да свети. Да, ако човекът смогне да се приближи до нещата именно с помощта на такива понятия, тогава той получава мъдростта.
към текста >>
180.
05. ПРИКАЗКАТА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ В СВЕТЛИНАТА НА РУДОЛФ ЩАЙНЕРОВОТО ДУХОВНО ИЗСЛЕДВАНЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Казаното има
отношение
към първата Мистерийна драма, възникнала през 1910.
Казаното има отношение към първата Мистерийна драма, възникнала през 1910.
към текста >>
В тази лекция върху Приказката за Зелената Змия и Красивата Лилия аз се опитах да включа всичко, което има
отношение
към нея.
В тази лекция върху Приказката за Зелената Змия и Красивата Лилия аз се опитах да включа всичко, което има отношение към нея.
И бих могъл да кажа, че всъщност тя представляваше зародишната клетка на нашето Антропософско Движение./*31/
към текста >>
Те взаимно се насърчават, така че Херман Грим с право казва: В
отношение
то Гьоте: Шилер имаме не само Гьоте плюс Шилер, а Гьоте плюс Шилер и Шилер плюс Гьоте.
Когато Гьоте се връща от Италия обратно във Ваймар, „той попада в един свят, в който всички са разтърсени" от Шилеровите „Разбойници" [...]. И това му действува като истинско варварство, застрашаващо корените на всичко онова, което сега живее в душата му. В своя душевен живот той се чувствува пълен самотник. За известно време той е забравен от всички. И ето че сега постепенно се заражда приятелство с Шилер [...] И тази приятелска връзка няма равна на себе си в историята на човечеството.
Те взаимно се насърчават, така че Херман Грим с право казва: В отношението Гьоте: Шилер имаме не само Гьоте плюс Шилер, а Гьоте плюс Шилер и Шилер плюс Гьоте.
Благодарение на другия, всеки от тях, стана нещо друго [...] И сега в душата на всеки от тях възникна [...] големият въпрос, който светът искаше да разреши с политически средства: въпросът за свободата [...] За Шилер нещата стояха така: Как човекът може да намери свободата в своята собствена душа? И на този въпрос той посвети едно от най- забележителните си произведения: „Писма върху естетическото възпитание на човека". Как човекът да извиси своята душа над самия себе си, над обичайното равнище на живота и да навлезе във висшите сфери на съществуванието, този беше големият въпрос за Шилер [...] Гьоте не можеше да подходи към този проблем с философски и абстрактни идеи, както това стори Шилер; Гьоте трябваше да се захване с този проблем по друг, много по-жив начин. И той го разреши в чисто свой стил [...] като написа Приказката за Зелената Змия и Красивата Лилия. Както Шилер показа по философски път как човекът се издига от обичайния живот към висшите сфери на съществуванието, така и Гьоте показа чрез взаимодействието на духовните сили в човешката душа, как човекът напредва в своето развитие и от всекидневния душевен живот се издига към по-висшите сфери."
към текста >>
Властта Илюзиите Познанието в Гьотевата Приказка и
отношение
то му към британската Душа на Народа германската Душа на Народа руската Душа на Народа
Властта Илюзиите Познанието в Гьотевата Приказка и отношението му към британската Душа на Народа германската Душа на Народа руската Душа на Народа
към текста >>
„В известно
отношение
, пред Гьоте се отварят две врати към духовния свят.
„В известно отношение, пред Гьоте се отварят две врати към духовния свят.
Едната врата имаме в лицето на Гьотевите естественонаучни съчинения [...] Обаче тази изходна точка не
към текста >>
181.
07. Б Е Л Е Ж К И
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Типичен пример в това
отношение
е загатнатото още през 1909
Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909
към текста >>
По този начин за пръв път в историята на човечеството става възможно действителното обхващане на съ
отношение
то между „тяло" и „душа".
По този начин за пръв път в историята на човечеството става възможно действителното обхващане на съотношението между „тяло" и „душа".
Неизмеримото значение на това откритие ще бъде разбрано едва в бъдеще, когато на „троичното устройство" ще се гледа като на единствено възможната основа за съществуването на анатомията, физиологията и психологията.
към текста >>
182.
03. 3. Въведение
GA_23 Същност на социалния въпрос
Днешната душевна нагласа на хората не позволява да се отправя примерно следният лозунг по
отношение
на обществения живот: „ето, там се намира едно лице, което знае какви социални промени са необходими; както предлага то, така ще направим и ние."
Днес подобно твърдение може да ни тласне в областта на едно привидно безсмислие; и все пак то може би улучва самата истина. Нека да приемем, че някои притежава идеалното теоретично „разрешение" на социалните Въпроси. В същото време, ако иска да предложи на човечеството разработеното от самия него „разрешение" той ще бъде обхванат от вярата в нещо напълно абсурдно. Защото ние живеем в епоха, когато подобни намеси в обществения живот са вече невъзможни.
Днешната душевна нагласа на хората не позволява да се отправя примерно следният лозунг по отношение на обществения живот: „ето, там се намира едно лице, което знае какви социални промени са необходими; както предлага то, така ще направим и ние."
към текста >>
Обаче по-нататъшното запазване на това съ
отношение
представлява огромна социална грешка.
В тази област съвсем не е лесно да се приеме един възглед, който днес се налага Като безусловно необходим. А той се свежда до това, че за един по-късен етап от историческата еволюция на човечеството дадено твърдение, което по-рано е било вярно, може да се окаже напълно погрешно. За съвременното човечество беше необходимо да се отнемат възпитанието и свързаният с него официален духовен живот от онези кръгове, които го поддържаха през Средновековието, и да ги предоставят на държавата.
Обаче по-нататъшното запазване на това съотношение представлява огромна социална грешка.
към текста >>
Логично следва, че тенденциите, методите, обемът и съдържанието на преподавания материал в учебните заведения, които имат пряко
отношение
към държавата, също ще се определят от закономерностите на свободния духовен живот.
Логично следва, че тенденциите, методите, обемът и съдържанието на преподавания материал в учебните заведения, които имат пряко отношение към държавата, също ще се определят от закономерностите на свободния духовен живот.
Той ще дава облика на юридическите, икономическите, търговските факултети, както и на тези, свързани с индустрията и селското стопанство. Предложената книга по необходимост ще насочи срещу себе си много предразсъдъци, особено ако се извлекат логичните следствия от нейното съдържание. Откъде произтичат всъщност тези предразсъдъци? В тяхната основа стои подсъзнателното убеждение, че възпитаващите трябва да са хора непрактични и чужди на живота. Тук е вложен и целият антисоциален дух на тези предразсъдъци.
към текста >>
183.
04. 4.Относно целта на тази книга
GA_23 Същност на социалния въпрос
Точно по
отношение
на тези лица, авторът смята, че се налага тяхното основно преобучение.
Недоволни от разсъжденията на автора първоначално ще бъдат и онези личности, които се смятат за компетентни в областта на социалните проблеми, понеже са под влиянието на традиционните представи. Те ще установят, че авторът съвсем не говори като „практик" особено в смисъла, които те влагат в тази дума.
Точно по отношение на тези лица, авторът смята, че се налага тяхното основно преобучение.
Защото тяхната „компетентност" изглежда като нещо, което самите факти и събития, изстрадани от съвременното човечество, безусловно превръщат в една тежка заблуда, подобна на тази, която опустоши Европа всички те неизбежно ще разберат колко необходимо е да признаят за „практично" това, което според тях е един непоправим идеализъм. Вероятно и сега те ще сметнат, че изходната точка на книгата е погрешна, понеже в първите и части се говори много повече за духовния живот на съвременното човечество, отколкото за икономика и стопанство. Обаче, опирайки се на своето познание за живота, авторът е длъжен да посочи, че ако по някакъв начин отклоним вниманието си от духовния живот на човечеството, възможните грешки ще нараснат неимоверно.
към текста >>
184.
05. I. Истинският облик на социалния въпрос, извлечен от живота на съвременното човечество
GA_23 Същност на социалния въпрос
Изобщо, за
отношение
то на религиозните импулси и всичко сродно с тях, към научното мислене на съвременната епоха, можем да заявим: Ако се вгледаме с непредубеден поглед в историята, ще установим, че научните представи се развиха тъкмо от религиозните.
Древните възгледи за света поставиха душевната сфера на човека в ясна духовна зависимост от Битието. Обаче според нивото природознание, той е само едно поредно звено в еволюцията на живия свят. Тези научни възгледи вече не се възприемаха като един чист извор, бликащ от духовния свят.
Изобщо, за отношението на религиозните импулси и всичко сродно с тях, към научното мислене на съвременната епоха, можем да заявим: Ако се вгледаме с непредубеден поглед в историята, ще установим, че научните представи се развиха тъкмо от религиозните.
Само че древните мирогледи, основани преди всичко на религиозното светоусещане, не успеха да пренесат своите душевни импулси в областта на научното мислене. Те останаха извън новите научни категории и продължиха да формират у хората такъв вид съзнание, което беше недостатъчно за пролетарската душевност. За ръководните класи този вид съзнание имаше все пак определена стойност и зависеше в една или друга степен от общественото положение на съответния индивид. Тези класи не се стремяха към ново съдържание на съзнанието, защото самите традиции на техния живот все още ги свързваха с древните мирогледи. Обаче типичният пролетарий беше напълно откъснат от старите традиции и неговата съдба трябваше да се изгради върху съвършено различна основа.
към текста >>
185.
06. II. Относно произтичащите от живота опити за разрешение на социалните въпроси
GA_23 Същност на социалния въпрос
Наясно съм, че още в най-близко бъдеще биологията, физиологията, както и самата естествена наука ще се развият в такава насока по
отношение
на човешкия организъм, която ще им позволи да вникнат в това, как тези три системи нервно-сетивната, ритмичната и веществообменната поддържат основните процеси в човешкия организъм тъкмо поради обстоятелството, че те действуват в значителна степен самостоятелно и че не са подчинени на каквато и да е абсолютна централизация, а всяка от тях изгражда свое специфично
отношение
спрямо външния свят.
Аз вече опитах, в пълно съзвучие с днешните естественонаучни разработки, поне отчасти да формулирам „троичното устройство" на човешкия организъм в моята книга „Върху загадките на душата".
Наясно съм, че още в най-близко бъдеще биологията, физиологията, както и самата естествена наука ще се развият в такава насока по отношение на човешкия организъм, която ще им позволи да вникнат в това, как тези три системи нервно-сетивната, ритмичната и веществообменната поддържат основните процеси в човешкия организъм тъкмо поради обстоятелството, че те действуват в значителна степен самостоятелно и че не са подчинени на каквато и да е абсолютна централизация, а всяка от тях изгражда свое специфично отношение спрямо външния свят.
Главовата система чрез сетивата, ритмичната система чрез дишането и веществообменната система чрез изхранването и двигателната активност.
към текста >>
Обаче по
отношение
на проявите действията на социалния организъм не може да се чака.
Естественонаучните методи все още не са напреднали достатъчно, за да осигурят всеобщо признание поне сред научните среди на всичко онова, което загатвам тук, на онези духовнонаучни факти, които могат да послужат за целите на естествената наука; а поне известна степен на признание може да се окаже желателна просто заради самия напредък на познанието. Това обаче означава: нашите мисловни навици, целият начин, по който си представяме света, все още само приблизително съответствуват на това, което например се разиграва в човешкия организъм като вътрешна същност на природните действия. Разбира се, би могло да се възрази: „Добре, естествената наука може да почака, а след време тя така или иначе ще признае подобен начин на мислене".
Обаче по отношение на проявите действията на социалния организъм не може да се чака.
Защото не само у специалистите, но и във всяка човешка душа защото всяка човешка душа участвува в действията на социалния организъм трябва да проблесне поне малка искра от инстинктивното познание за това, какво в действителност е необходимо за този социален организъм. Що се отнася до формирането на социалния организъм, едно здраво мислене и светоусещане, една здрава воля, могат да възникнат само тогава, когато малко или повече инстинктивно човек разбере: За да бъде здрав, социалният организъм трябва също да бъде изграден от три самостоятелни части, както и живият организъм.
към текста >>
Докато стопанският живот е свързан с онази зависимост, в която човек се намира по
отношение
на природата и производствения процес, включващ стоките, стокооборота и потреблението, второто звено от социалния организъм има общо само с това, което се поражда от чисто човешки фактори и засяга най-вече междучовешките отношения.
Като второ звено в състава на социалния организъм, следва да посочим обществения правов ред, „гражданското право" или същинския политически живот. В смисъла на класическата правова държава, тук ще отнесем самия държавен живот.
Докато стопанският живот е свързан с онази зависимост, в която човек се намира по отношение на природата и производствения процес, включващ стоките, стокооборота и потреблението, второто звено от социалния организъм има общо само с това, което се поражда от чисто човешки фактори и засяга най-вече междучовешките отношения.
Основният момент за разбирането на социалния организъм и неговите съставни части се състои в това, да сме наясно за разликата между системата на гражданското право, която е свързана единствено с човешки фактори и междучовешки отношения, и стопанската система, която на свой ред е свързана само с производството, стокооборота и потреблението. В живота тази разлика трябва да се усеща достатъчно ясно и като последва от това усещане категорично да се разграничава стопанският от правовия живот, както и в човешкия организъм ясно разграничаваме функциите на белите дробове от процесите в нервно-сетивния живот.
към текста >>
Така стопанският организъм се основава на това, че чрез
отношение
то на човека към природните дадености на неговата стопанска дейност се обуславя и размерът на работната сила, която трябва да се вложи в стопанския процес.
Разбира се, това е един краен случаи. Обаче подобни разлики в необходимия размер на труда относно конкретните природни дадености, съществуват и при различните производствени отрасли, застъпени в социалния организъм на Европа разбира се не в този краен вид, както при бананите и пшеницата.
Така стопанският организъм се основава на това, че чрез отношението на човека към природните дадености на неговата стопанска дейност се обуславя и размерът на работната сила, която трябва да се вложи в стопанския процес.
Нека например да сравним: В Германия, ако вземем областите със средно плодородие, приблизителният добив от пшеницата е такъв, че при жътвата се възвръща седем-осемкратно това, което е засято при посева; в Чили възвръщаемостта е дванадесет пъти; в Северно Мексико седемнадесет пъти в Перу двадесет пъти. (Йенч „Политическа икономия", стр.64).
към текста >>
Процесите, свързани с
отношение
то на човека към природата, продължават в онази човешка дейност, която цели превръщането на природните продукти в хранителни стоки; в своята стопанска система здравият социален организъм включва единствено този вид процеси в социалния организъм тази стопанска система отговаря на „главовата система" при човека, която обуславя и неговите индивидуални качества.
Процесите, свързани с отношението на човека към природата, продължават в онази човешка дейност, която цели превръщането на природните продукти в хранителни стоки; в своята стопанска система здравият социален организъм включва единствено този вид процеси в социалния организъм тази стопанска система отговаря на „главовата система" при човека, която обуславя и неговите индивидуални качества.
Обаче, както главовата система е зависима от ритмичната или белодробно-сърдечната система, така и стопанската система е зависима от производителността на човешкия труд. Но както главата не е в състояние сама да породи дихателния ритъм, така и системата на човешкия труд не трябва сама да регулира действуващите сили в стопанския живот.
към текста >>
Човекът може правилно да изживее в себе си правовото
отношение
което трябва да съществува между него и другите само тогава, когато той игнорира стопанския живот и пренася посоченото изживяване не там, а в коренно различна област.
Впрочем лесно би могло да се повярва, че тази разлика, породена от самия живот, е достатъчна, след като процесите, които са подчинени на стопанския живот са валидни също и за правата, които трябва да регулират отношенията между хората, участващи в стопанския живот. Подобна вяра има корени, но те не лежат в реалните съотношения на живота.
Човекът може правилно да изживее в себе си правовото отношение което трябва да съществува между него и другите само тогава, когато той игнорира стопанския живот и пренася посоченото изживяване не там, а в коренно различна област.
Ето защо в здравия социален организъм наред със стопанския живот се разгръща и друг, напълно самостоятелен живот, от които възникват правата, уреждащи отношенията между човек и човека. Обаче правовият живот е всъщност другото лице на живота в политическата област, на живота в самата държава. Ако хората пренасят тези интереси, на които те трябва да служат в своя стопански живот, в законодателството и управлението на правовата държава, тогава възникващите правни норми ще представляват само израз на съответните стопански интереси. Ако една правова държава е едновременно и върховен икономически монополист, тя губи способността да регулира правовите отношения между своите граждани. Защото нейните приоритети ще се ориентират към обслужване на човешкия стремеж към потребление и по този начин те ще бъдат изтласкани от импулсите, които са насочени към правовия живот.
към текста >>
Както са налице природните дадености, лежащи извън икономиката, които човек трябва да приеме като нещо конкретно, защото тъкмо върху тях той гради първоначално своята стопанска инициатива, така и всичко, което създава едно правово
отношение
между човек и човека в стопанската система при условията на здравия социален организъм трябва да намери стабилни регулатор чрез правовата държава, която разгръща една специфична активност, сходна с онези природни дадености, представляващи в известен смисъл един самостоятелен фактор за стопанския живот.
Както от една страна стопанският живот е зависим от определени природни условия (климат, географски особености на местността, подземни богатства и т.н.), така от друга страна той е зависим от правовите отношения, които държавата създава между хората, ангажирани в стопанската дейност. С това се очертават и границите на всичко онова, което може и трябва да обхване дейността на стопанския живот.
Както са налице природните дадености, лежащи извън икономиката, които човек трябва да приеме като нещо конкретно, защото тъкмо върху тях той гради първоначално своята стопанска инициатива, така и всичко, което създава едно правово отношение между човек и човека в стопанската система при условията на здравия социален организъм трябва да намери стабилни регулатор чрез правовата държава, която разгръща една специфична активност, сходна с онези природни дадености, представляващи в известен смисъл един самостоятелен фактор за стопанския живот.
Социалният организъм такъв, какъвто е формиран в досегашното развитие на човечеството днес носи следите от модерните технологии на съвременната капиталистическа стопанска система. Този социален организъм е дал и съответното отражение върху самото социално движение; по-важно е, че той контролира стопанския живот в много по-голяма степен, отколкото трябва да бъде в един нормален и здрав социален организъм. Днес в стопанския кръговрат, където трябва да циркулират просто стоки, са включени също и други фактори: човешка работна сила и права. В съвременната стопанска система, която се основава върху разпределението на труда, се разменят не само стоки срещу стоки, но чрез стопанския процес се разменят също и стоки срещу труд, както и стоки срещу права. (Наричам „стока" всяко нещо, което чрез човешката дейност като такава, постига до определено място благодарение на човека и така бива доведено до своето предназначение.
към текста >>
А правото е нещо съвсем различно от
отношение
то, в което се намира производителят на една стока спрямо самата нея.
Обаче то може да хвърли значителна яснота върху всичко, което принадлежи към областта на стопанския живот,)* /* При всяко разглеждане, което се прави в интерес на живота, важното е не да се дяват готови дефиниции, взети от една или друга теория, а идеи, които онагледяват живите процеси в нашия общ свят. И в горния смисъл понятието „стока", загатва за нещо, което човек изживява; всяко друго понятие за „стока" или отнема, или прибавя нещо, така че понятието представа да се покрива с действителния процес./. Покупката на един недвижим имот трябва да се разглежда като замяна на имота срещу стока, при което парите са един вид заместител на последната. Обаче в стопанския живот самият имот, самата „земя" като притежание, съвсем не действува като стока. В този смисъл имотът е поставен в социалния организъм чрез механизмите на правото.
А правото е нещо съвсем различно от отношението, в което се намира производителят на една стока спрямо самата нея.
В последното отношение има нещо, което не му позволява да се намеси в коренно различните междучовешки отношения, които възникват, когато някой разполага с изключителното право да се ползва от даден имот, земя, ресурси и т.н. Собственикът ангажира други хора и ги наема на работа, за да осигури своето препитание, като ги държи в определена зависимост. Поради обстоятелството, че обменят реални стоки, които се произвеждат или консумират, в случая тази зависимост е нещо съвсем различно.
към текста >>
В последното
отношение
има нещо, което не му позволява да се намеси в коренно различните междучовешки отношения, които възникват, когато някой разполага с изключителното право да се ползва от даден имот, земя, ресурси и т.н.
И в горния смисъл понятието „стока", загатва за нещо, което човек изживява; всяко друго понятие за „стока" или отнема, или прибавя нещо, така че понятието представа да се покрива с действителния процес./. Покупката на един недвижим имот трябва да се разглежда като замяна на имота срещу стока, при което парите са един вид заместител на последната. Обаче в стопанския живот самият имот, самата „земя" като притежание, съвсем не действува като стока. В този смисъл имотът е поставен в социалния организъм чрез механизмите на правото. А правото е нещо съвсем различно от отношението, в което се намира производителят на една стока спрямо самата нея.
В последното отношение има нещо, което не му позволява да се намеси в коренно различните междучовешки отношения, които възникват, когато някой разполага с изключителното право да се ползва от даден имот, земя, ресурси и т.н.
Собственикът ангажира други хора и ги наема на работа, за да осигури своето препитание, като ги държи в определена зависимост. Поради обстоятелството, че обменят реални стоки, които се произвеждат или консумират, в случая тази зависимост е нещо съвсем различно.
към текста >>
Когато цената на една стока спрямо друга расте поради по-трудния добив на суровия продукт в единия случай, така и цената на дадена стока трябва да е в зависимост от начина и размера на вложения в нея труд според правните норми*./*Подобно съ
отношение
между труда и правовия ред ще принуди стопанските организации да се съобразяват със „законните положения" като с едно предусловие.
Чрез едно такова регулиране ще бъдат създадени и вътрешните основания за определяне на цената на дадена стока, която вече може да бъде сравнявана с други цени, съществуващи тук или там, в зависимост от природните условия.
Когато цената на една стока спрямо друга расте поради по-трудния добив на суровия продукт в единия случай, така и цената на дадена стока трябва да е в зависимост от начина и размера на вложения в нея труд според правните норми*./*Подобно съотношение между труда и правовия ред ще принуди стопанските организации да се съобразяват със „законните положения" като с едно предусловие.
Така ще се постигне зависимост на стопанската организация от човека, а не зависимост на човека от стопанската организация/.
към текста >>
186.
07. III. Капитализъм и социални идеи
GA_23 Същност на социалния въпрос
Но точна преценка за начина, по който човешкият труд трябва да се вложи в социалния организъм, без тези, които го упражняват да бъдат засегнати в своето човешко достойнство, е възможно само ако не изпускаме предвид
отношение
то, което има човешкият труд към разгръщането на индивидуалните способности от една страна и към правното съзнание от друга.
Говорим ли за човешки труд, нещата опират до създаването на стопански стойности от страна на капитала и природните условия, и до това, което работникът осъзнава от своето социално положение.
Но точна преценка за начина, по който човешкият труд трябва да се вложи в социалния организъм, без тези, които го упражняват да бъдат засегнати в своето човешко достойнство, е възможно само ако не изпускаме предвид отношението, което има човешкият труд към разгръщането на индивидуалните способности от една страна и към правното съзнание от друга.
към текста >>
И неотложните действия са неосъществими, ако не знаем какво
отношение
трябва да има това, което трябва да се извърши, спрямо основните принципи на здравия социален организъм.
Днес с основание възниква въпросът, какво трябва да се направи най-напред, за да се справим с нарастващата тежест на социалните въпроси.
И неотложните действия са неосъществими, ако не знаем какво отношение трябва да има това, което трябва да се извърши, спрямо основните принципи на здравия социален организъм.
Но ако знаем това, в зависимост от мястото, на което сме поставени, или до което сме успели да се издигнем, ние ще сме в състояние да открием задачите, които се подразбират от самите факти. Застъпваният тук възглед се противопоставя и смущава преценките на нещата относно всичко, което човешката воля осъществява като социални структури в хода на продължителен период от време. Човек се вживява в тези импулси така, че от тях се пораждат възгледи за това, какво може да се извлече от тях, какво може да се промени. В своите мисли човек се ориентира към фактите, които вече трябва да господствуват над мислите. Обаче днес е необходимо не друго, а да видим, че преценка за фактите може да се постигне, само ако се обърнем към мисловните първообрази, лежащи в основата на всички социални събития.
към текста >>
В социалните отношения, които се пораждат при взаимодействието между капитала и човешката работна сила, трябва да различаваме три отделни звена: Предприемаческата дейност, която следва да се опира на индивидуалните способности на дадена личност или на група хора;
отношение
то на предприемача към работника, което трябва да остане в областта на правото; производството на даден вид стока, която получава съответната цена в рамките на стопанския живот.
Един от основните въпроси, които съвременната критика поставя, е следният: по какъв начин може да се премахне социалното подтисничество, на което са подложени пролетарските маси от частния капитализъм. Собственикът на капитал или лицето, което го управлява, може да подчини физическия труд на други хора в служба на това, което е решил да произвежда.
В социалните отношения, които се пораждат при взаимодействието между капитала и човешката работна сила, трябва да различаваме три отделни звена: Предприемаческата дейност, която следва да се опира на индивидуалните способности на дадена личност или на група хора; отношението на предприемача към работника, което трябва да остане в областта на правото; производството на даден вид стока, която получава съответната цена в рамките на стопанския живот.
Предприемаческата дейност в социалния организъм може да израсне по нормален и здрав начин, само ако в него са налице сили, които по възможно най-добрия начин способстват за проявата на индивидуалните качества и способности. А това е възможно само ако в социалния организъм съществува сфера, която гарантира свободната инициатива на всеки способен индивид, както и правото му да се възползва от своите способности; от друга страна същата сфера определя и стойността на тези способности, благодарение на едно свободно вникване в качествата на другия човек. Ясно е: Продиктуваната от капитала социална дейност на даден човек принадлежи към онази област на социалния организъм, в която законодателството и цялото ръководство се определят от духовния живот. И ако в тази социална дейност се намеси политическата държава, тогава задължително настъпва и пълно неразбиране спрямо индивидуалните човешки способности. Защото самата политическа държава се опира на презумпцията, че всички хора имат еднакви жизнени потребности.
към текста >>
Защото, ако не прекараме мост между двете области на живота, ще изпаднем по
отношение
на религиозния, нравствен живот, както и по
отношение
на социалното мислене в празно мечтателство, което е твърде далеч от ежедневната действителност.
Ясно можем да различим как в мисловните навици на хората са вплетени две мирогледни позиции. Едната от тях, така да се каже, иска да тържествува в божественодуховните висини и не желае да прекара някакъв мост между духовните импулси и ежедневните факти. Другата позиция, другото мисловно течение е потопено в ежедневието и практически не разсъждава. Обаче животът е един неделим и цялостен. Той може да напредва само тогава, когато движещите сили от целия етично-религиозен живот нахлуват и проникват в ежедневния прозаичен живот, лишен според мнозина от каквото и да е благородство.
Защото, ако не прекараме мост между двете области на живота, ще изпаднем по отношение на религиозния, нравствен живот, както и по отношение на социалното мислене в празно мечтателство, което е твърде далеч от ежедневната действителност.
И това, което следва е, че тази ежедневна действителност, рано или късно, започва да си отмъщава. И тогава, движен от „духовни" импулси, човек: може и да се стреми към всевъзможни идеали, към всевъзможни качества, които той нарича „добри"; обаче на инстинктите пораждани в обикновените жизнени потребности, към същите инстинкти, чието задоволяване трябва да стане в икономическата сфера които се противопоставят на тези „идеали", на тези инстинкти, човек се отдава без какъвто и да е „Дух". Той остава без никакъв адекватен път, който може да го отведе от духовните понятия към ежедневната действителност. Така обаче ежедневието приема един облик, които няма нищо общо с етичните импулси от „по-благородния" душевно-духовен свят. И сега отмъщението на реалния свят бликва по такъв начин, че етично-религиозният живот на човека се превръща в огромна и неосъзнавана вътрешна лъжа, понеже нравствените импулси са напълно откъснати от непосредствените и конкретни жизнени условия.
към текста >>
И ако ще изтъкваме подобни пътища на човека към Духа, непрекъснато ще се налага да цитираме онези личности, чийто начин на мислене беше така уважаван в миналото поради неговото изискано
отношение
към Духа.
И точно от тези среди израстват такива хора, които в този исторически момент, когато социалните въпроси напират с огромна сила, се държат като екзалтирани мечтатели, смятащи себе си за истински познавачи на живота. Те твърдят: Хората трябва да се издигнат над материализма, над външния материален живот, който ни вкара в катастрофата и нещастията на Световната война; хората трябва да стигнат до един духовен поглед върху живота.
И ако ще изтъкваме подобни пътища на човека към Духа, непрекъснато ще се налага да цитираме онези личности, чийто начин на мислене беше така уважаван в миналото поради неговото изискано отношение към Духа.
Лесно ще се убедим, че всеки, който днес обръща вниманието на хората върху значението на Духа за ежедневния практически живот, върху осигуряването на ежедневния хляб, изтъква на първо място, че хората отново трябва да стигнат до познаването на Духа. Но днес източниците за оздравяването на социалния организъм могат да бъдат намерени именно всред силите на духовния живот. И за тази цел съвсем не е необходимо хората да се отдават на едни или други едностранчиви занимания с Духа. За тази цел е необходимо само едно: Ежедневният бит да бъде съобразен с духовния свят. Стремежът да се търси „духовен живот" чрез подобни едностранчиви занимания водеше управляващите класи дотам, че за социалните въпроси те изграждаха становища, които нямаха нищо общо с действителните процеси и факти.
към текста >>
Подобен въпрос може да се формулира по
отношение
на даден предмет, който не подлежи повече на никакви изменения.
Според начина на своето възникване, включващ раз-лични проявления на власт, завоевания и т.н., частната собственост е също последица от свързаната с индивидуалните човешки способности социална активност. И все пак днешните социалисти са на мнение, че негативните и подтискащи страни на частната собственост могат да бъдат премахнати само чрез превръщането и в колективна собственост. При това въпросът гласи: Как може да бъда ограничена частната собственост върху средствата за производство още в самото си възникване, така че тя да не упражнява своето подтискащо действие върху лишеното от собственост население? Ако обаче някой постави въпроса по този начин, той отклонява вниманието си от факта, че човешкото общество е един жив и непрекъснато развиващ се организъм. Спрямо него не може да бъде формулиран въпроса: при какви условия трябва да поставим този организъм, за да остане в такова състояние, че да го проучим както трябва?
Подобен въпрос може да се формулира по отношение на даден предмет, който не подлежи повече на никакви изменения.
При социалния организъм нещата не стоят така. Той е жив и тъкмо чрез своите жизнени процеси непрекъснато променя възникващите в него явления. Поискаме ли да го облечем в привидно добри и здрави форми, в които той трябва да остане, ние подкопаваме неговите жизнени сили и условия.
към текста >>
Виждаме как в социалния живот са преплетени два процеса, които имат коренно различно значение за социалния организъм: свободно разпореждане върху капиталните средства за производство и правното
отношение
, в което разпореждащият се влиза спрямо другите хора поради обстоятелството, че чрез своето право да се разпорежда, ги изключва от участие в капиталните средства.
Но частната собственост е не друго, а само посредник за това свободно разпореждане. При третирането на собствеността в рамките на социалния организъм, важно е обстоятелството, че собственикът има правото да се разпорежда със собствеността, воден от свои лични съображения.
Виждаме как в социалния живот са преплетени два процеса, които имат коренно различно значение за социалния организъм: свободно разпореждане върху капиталните средства за производство и правното отношение, в което разпореждащият се влиза спрямо другите хора поради обстоятелството, че чрез своето право да се разпорежда, ги изключва от участие в капиталните средства.
До социални щети води не първоначалното свободно разпореждане с капитала, а неизменното продължаване на правото за разпореждане, и то след като вече не са налице условията, свързващи по целесъобразен начин индивидуалните човешки способности с това право на разпореждане. Ако човек отправи своя поглед към обществото като към един жив и израстващ организъм, той ще разбере за какво става дума. Той ще попита за възможността, как това, което от една страна служи на живота, може да бъде така трансформирано, че от друга страна да не действува разрушаващо. Организъм, които е действително жив, просто не може да бъде култивиран по друг начин, освен като се съобразяваме, че процесите, възникващи в хода на растежа, имат и своята отрицателна страна. И ако човек трябва истински да се включи в един жив организъм както е длъжен да постъпи спрямо социалния организъм задачата му няма да се свежда в това да ограничава една необходима тенденция, само и само за да се избегнат евентуалните щети.
към текста >>
Тук е включен и важният въпрос за
отношение
то между индивидуалните човешки способности към капиталните средства на стопанския живот и към собствеността върху тези капитални средства.
Необходимостта от троично разчленение се основава върху едно действително разбиране на социалния организъм, а не върху субективни мнения, теории, желания и т.н.
Тук е включен и важният въпрос за отношението между индивидуалните човешки способности към капиталните средства на стопанския живот и към собствеността върху тези капитални средства.
Доколкото индивидуалните способности остават свързани с капитала, правовата държава не се стреми да ограничава възникването и управляването на частната собственост върху капитала, още повече, че управляването и служи в интересите на целия социален организъм. И тя ще остане правова държава спрямо частната собственост; тя никога няма да направи частната собственост свое притежание, а само ще подпомага в необходимия момент прехвърлянето на правото за разпореждане от една личност, съответно група от хора, върху друга личност или група, които отново ще са в състояние в рамките на индивидуалните отношения да развият едно обосновано отношение към собствеността. По този начин на социалния организъм може да се служи от две коренно различни изходни точки. От демократичните принципи на правовата държава, които се изграждат с оглед на обстоятелството, че нещата еднакво засягат всички хора, следва да не се допуска, щото в хода на времето правото на собственост да се превърне в своята противоположност. Поради факта, че правовата държава не управлява сама частната собственост, а се грижи за преотстъпването и в сферата на индивидуалните човешки способности, последните ще разгръщат своите плодотворни сили за благото на социалния организъм.
към текста >>
И тя ще остане правова държава спрямо частната собственост; тя никога няма да направи частната собственост свое притежание, а само ще подпомага в необходимия момент прехвърлянето на правото за разпореждане от една личност, съответно група от хора, върху друга личност или група, които отново ще са в състояние в рамките на индивидуалните отношения да развият едно обосновано
отношение
към собствеността.
Необходимостта от троично разчленение се основава върху едно действително разбиране на социалния организъм, а не върху субективни мнения, теории, желания и т.н. Тук е включен и важният въпрос за отношението между индивидуалните човешки способности към капиталните средства на стопанския живот и към собствеността върху тези капитални средства. Доколкото индивидуалните способности остават свързани с капитала, правовата държава не се стреми да ограничава възникването и управляването на частната собственост върху капитала, още повече, че управляването и служи в интересите на целия социален организъм.
И тя ще остане правова държава спрямо частната собственост; тя никога няма да направи частната собственост свое притежание, а само ще подпомага в необходимия момент прехвърлянето на правото за разпореждане от една личност, съответно група от хора, върху друга личност или група, които отново ще са в състояние в рамките на индивидуалните отношения да развият едно обосновано отношение към собствеността.
По този начин на социалния организъм може да се служи от две коренно различни изходни точки. От демократичните принципи на правовата държава, които се изграждат с оглед на обстоятелството, че нещата еднакво засягат всички хора, следва да не се допуска, щото в хода на времето правото на собственост да се превърне в своята противоположност. Поради факта, че правовата държава не управлява сама частната собственост, а се грижи за преотстъпването и в сферата на индивидуалните човешки способности, последните ще разгръщат своите плодотворни сили за благото на социалния организъм. Доколкото и докато този процес изглежда целесъобразен, личният елемент може да остане меродавен в правото за собственост. Ясно е, че през различните епохи законодателят в правовата държава ще предлага съвсем различни закони относно прехвърлянето на собствеността от едно юридическо лице на друго.
към текста >>
Хората не виждат, че към всяка от трите сфери, човек има специфично
отношение
, което може да се разгърне само ако в реалния живот съществува почва, върху която обособено от другите две сфери то ще може да се изгражда така, че да взаимодействува и с посочените две сфери.
Вторият предразсъдък идва от невъзможността да се вникне в принципната разлика, засягаща процесите в трите отделни сфери на социалния живот.
Хората не виждат, че към всяка от трите сфери, човек има специфично отношение, което може да се разгърне само ако в реалния живот съществува почва, върху която обособено от другите две сфери то ще може да се изгражда така, че да взаимодействува и с посочените две сфери.
Физиократичната теория от миналото смяташе: Или хората създават ръководни правила за стопанския живот, които ограничават самостоятелното му развитие и тогава те са вредни, или пък законите действат в същото направление, в което и без друго протича стопанския живот и тогава те са излишни. Посредствената стойност на тази теория е преодоляна, но като навик на мисленето, тя продължава опустошителния си ход из човешките глави. Смята се, че когато една област от живота следва своите собствени закони, от нея трябва да произлезе всичко, което е необходимо за живота. Ако например стопанският живот е регулиран по такъв начин, че хората приемат ръководните правила за добри, би трябвало, следователно, от перфектно организирания стопански живот да произлязат изряден правов и духовен живот. Само че това е невъзможно.
към текста >>
Точно така ще се осъществи необходимото
отношение
между личност и средства за производство, което досега се проявяваше чрез частната собственост.
Но ако човек напълно вникне в това изискване, той далеч няма да стигне до основния извод на този по-нов социализъм, че следователно средствата за производство трябва да се превърнат от частна собственост в колективна. Той ще бъде принуден да стигне до съвсем друг извод: Че благата, произведени в резултат на личната инициатива и индивидуалните качества на човека, трябва да бъдат предоставени по естествен и справедлив път на цялото общество. Икономическата концепция на съвременната епоха се базира на това, че формира приходи чрез количеството на създадените блага; занапред хората ще трябва да се стремят чрез прилагане на кооперативния принцип следвайки необходимите размери на потреблението да намерят най-добрия начин на производство, както и верния път от производителя до потребителя. А правната уредба ще се грижи за това, едно производствено предприятие да е свързано с дадена личност или група хора само дотогава, докато тази свързаност намира своето оправдание в личните качества на съответните индивиди. Вместо обществена собственост върху средствата за производство, на преден план в социалния организъм ще излезе кръвообращението на тези средства, което винаги и отново ще ги насочва към онези личности, чиито индивидуални качества ги правят способни да реализират въпросните средства по възможно най-добрия за обществото начин.
Точно така ще се осъществи необходимото отношение между личност и средства за производство, което досега се проявяваше чрез частната собственост.
Защото ръководителят на едно стопанско начинание и неговият заместник формират своите приходи съответствуващи на техните изисквания с помощта на средствата за производство, и те са задължени към тези средства. Те няма да пропуснат оптималния вариант на едно производство, защото неговото нарастване осигурява ако не максималната печалба, то поне част от техните приходи. В смисъла на горните разсъждения, печалбата се насочва към обществото в такъв размер, който се определя след приспадането на лихвата, употребена в полза на производителя поради нарастването на производството. И напълно в духа на изложената теза е, че когато производството спада, в съответен размер трябва да се ограничат и приходите на производителите, а когато то нараства, респективно да се повишат. Но приходите винаги трябва да са в зависимост от духовните постижения на ръководителя.
към текста >>
Днес много се говори за модерното разделение на труда и за влиянието му върху икономията на време, върху качеството на произведените стоки, стокооборота и т.н.; обаче не се взема под внимание как то се отразява върху
отношение
то на отделния човек към постиженията на неговия труд.
Днес много се говори за модерното разделение на труда и за влиянието му върху икономията на време, върху качеството на произведените стоки, стокооборота и т.н.; обаче не се взема под внимание как то се отразява върху отношението на отделния човек към постиженията на неговия труд.
Всеки индивид, който се труди в един социален организъм, основан върху т.н. разделение на труда, практически никога не печели своите доходи сам, а прави това чрез труда на всички участници в социалния организъм. Един шивач например, който си ушива дреха за лична употреба, изгражда спрямо нея съвсем други отношения от човек, чието примитивно равнище го кара сам да осигурява необходимите средства за поддържането на своя живот. Той си ушива дрехата, защото може да прави дрехи и за другите; за него стойността на дрехата изцяло зависи от уменията на другите. Фактически дрехата е средство за производство.
към текста >>
В социалния организъм е невъзможно да разглеждаме развитието по онзи обективен начин, както правим това по
отношение
на природата.
Ако даден човек е ориентиран към социалистическите идеи и смята, че самото развитие ще доведе до разрешаването на социалния въпрос, трябва да му се възрази: Естествено, развитието води до една или друга необходимост, обаче в социалния организъм идейните импулси на човека представляват една жива реалност. И когато времето напредне и това, което досега е било само мисловно съдържание се реализира, тогава тези реализирани сили се намесват пряко в развитието. Всички, който разчитат „само на развитието", а не на едни или други плодотворни идеи, трябва да си осигурят достатъчно време, докато това, което хората днес мислят, приеме обликът на едно истинско развитие. Само че в този случай, обикновено се оказва твърде късно за реализирането на това, което днешните факти настойчиво извисяват.
В социалния организъм е невъзможно да разглеждаме развитието по онзи обективен начин, както правим това по отношение на природата.
Когато работата опира до социалния организъм, развитието трябва да се предизвика. Ето защо за здравото социално мислене е просто фатално, когато пред него застават съвременни идеи, който що се отнася до необходимите социални процеси искат да „докажат" правотата си, както се „доказват" нещата в естествените науки. В социалния живот „доказателството" е в ръцете на този, който мирогледно съумее да възприеме не само това, което вече съществува, а и онова, което често пъти незабележимо е стаено в човешките импулси и напира към осъществяване.
към текста >>
187.
08. IV. Социалният организъм и връзките му с другите народи
GA_23 Същност на социалния въпрос
Но нима по
отношение
на социалните въпроси разсъжденията върху това, което трябваше да стане, също е необходимо да стигнат до онази мъртва точка, в която се оказа източноевропейската политика през 1914?
Ситуацията в Средна Европа породи неверие към всякакви възгледи, които се опираха на реалните исторически сили, както и отвращение към всякакви импулси, произтичащи от едно истинско вникване в духовните причини на външните факти. Днес, в резултат на всички събития и факти от военната катастрофа, се създава нова ситуация. Нейна характерна особеност са социалните импулси, които се пробуждат в човечеството, и то по начинът, описан в настоящата книга. Тези социални импулси говорят на такъв език, спрямо който целия цивилизован свят трябва да осмисли своята истинска задача.
Но нима по отношение на социалните въпроси разсъжденията върху това, което трябваше да стане, също е необходимо да стигнат до онази мъртва точка, в която се оказа източноевропейската политика през 1914?
Ако тогава огромни територии можеха да останат извън обсъжданите проблеми, днес що се отнася до социалното движение това е невъзможно. По този въпрос не могат да съществуват никакви политически противници, никакви неутрални мнения; задава се ново, задружно функциониращо човечество, умеещо да долавя знаците на времето и да организира според тях своите общи действия.
към текста >>
188.
09. V. Обръщение към немския народ и към културния свят
GA_23 Същност на социалния въпрос
Прехвърлянето на частния труд в общественото производство се налага по
отношение
на една определена класа в точно определени области като нещо необходимо и то беше реализирано там, където според практическите възгледи на тази класа можеше да дава добри резултати.
Вярно е, че „практиците" отдавна виждаха нарастващите социални проблеми, но те искаха да ги разрешат в рамките на традиционните мисловни стереотипи. Съвременният икономически живот постави специфични изисквания, чието задоволяване по пътя на частната инициатива изглеждаше невъзможно.
Прехвърлянето на частния труд в общественото производство се налага по отношение на една определена класа в точно определени области като нещо необходимо и то беше реализирано там, където според практическите възгледи на тази класа можеше да дава добри резултати.
Радикалното прехвърляне на целия частен труд в общественото производство е цел на друга класа, която в условията на новия икономически живот няма никакъв интерес от запазването на традиционните частни цели.
към текста >>
189.
Статия 01: Необходимост на епохата
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Целта би трябвало да е създаването на икономика, в която се управляват само производството и разпределението на стоките, в строги бизнес рамки, и в която мястото на даден човек в икономическия процес не оказва влияние върху правата му по
отношение
на останалите или върху възможностите му напълно да развие вродените си таланти чрез образование.
На този етап от историческата еволюция целта не може да е установяването на различен начин, по който правната и духовната сфера да са зависими от икономическата.
Целта би трябвало да е създаването на икономика, в която се управляват само производството и разпределението на стоките, в строги бизнес рамки, и в която мястото на даден човек в икономическия процес не оказва влияние върху правата му по отношение на останалите или върху възможностите му напълно да развие вродените си таланти чрез образование.
към текста >>
Същите хора, които участват в тази икономическа система, съставляват и една правна общност, която, що се отнася до нейната администрация и представителството ѝ, работи доста независимо от другите, а където всичко е установено по този правилен начин ще има
отношение
към всички пълнолетни.
Досега правото и духовната култура бяха „суперструктури“, издигнати върху икономиката. В бъдеще те трябва да станат независими органи в рамките на социалния организъм, съществуващи извън икономическите процеси. Мерките, които се предприемат в икономиката, трябва да са следствие от реална опитност в икономическия живот и от човешките взаимоотношения в различните клонове на индустрията. Трябва да се появят сдружения в рамките на различните производства и търговии, като се взимат предвид общите интереси на производителите и потребителите — всеки да бъде представен в една централна икономическа администрация.
Същите хора, които участват в тази икономическа система, съставляват и една правна общност, която, що се отнася до нейната администрация и представителството ѝ, работи доста независимо от другите, а където всичко е установено по този правилен начин ще има отношение към всички пълнолетни.
Всички онези неща, които правят всеки човек равен на всеки друг ще се определя тук, на демократична основа. Например, всички трудови регулации — начинът, количеството и продължителността на работата ще са към юрисдикцията на тази общност. По този начин подобни регулации се извличат от икономическия процес. Работникът заема своето място в икономическия живот като човек на свободна практика по отношение на онези, с които трябва да извършва обща работа в производството. Неговият икономически принос към даден клон на производството е въпрос, който се решава от експертното познание в съответния индустриален бранш.
към текста >>
Работникът заема своето място в икономическия живот като човек на свободна практика по
отношение
на онези, с които трябва да извършва обща работа в производството.
Трябва да се появят сдружения в рамките на различните производства и търговии, като се взимат предвид общите интереси на производителите и потребителите — всеки да бъде представен в една централна икономическа администрация. Същите хора, които участват в тази икономическа система, съставляват и една правна общност, която, що се отнася до нейната администрация и представителството ѝ, работи доста независимо от другите, а където всичко е установено по този правилен начин ще има отношение към всички пълнолетни. Всички онези неща, които правят всеки човек равен на всеки друг ще се определя тук, на демократична основа. Например, всички трудови регулации — начинът, количеството и продължителността на работата ще са към юрисдикцията на тази общност. По този начин подобни регулации се извличат от икономическия процес.
Работникът заема своето място в икономическия живот като човек на свободна практика по отношение на онези, с които трябва да извършва обща работа в производството.
Неговият икономически принос към даден клон на производството е въпрос, който се решава от експертното познание в съответния индустриален бранш. Но що се отнася до всичко, което засяга експлоатацията на неговия труд, самият той, като възрастен човек, също е решаващ фактор в демократичните правни обсъждания извън икономическия процес.
към текста >>
190.
Статия 02: Международните аспекти на Троичния социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Формите, които приема, трябва да са свободни, за да влязат в
отношение
със съответните форми на културен живот сред други народи — отношения, възникващи от самия културен живот.
Във всеки от различните народи културният живот на отделните хора се освобождава от икономическите условия, сред които възниква, и приема разнообразни форми, които нямат нищо общо с формите на икономическия живот.
Формите, които приема, трябва да са свободни, за да влязат в отношение със съответните форми на културен живот сред други народи — отношения, възникващи от самия културен живот.
Не може да се отрече, че на сегашния етап на човешката еволюция срещу международното устройство, което културата се стреми да приеме, се противопоставя егоистичният импулс на различни хора да се изолират в техните собствени националности. Хората искат да изградят политически структури, чиито граници са тези на техните народности. А следващата стъпка на този стремеж са именно действията, които превръщат една затворена национална държава също и в една затворена икономическа област.
към текста >>
191.
Статия 04: Троичният социален организъм и свободата в образованието
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Това се вижда много ясно от
отношение
то, което имат тези социалистически лидери към културния живот и неговото място в социалния организъм.
Това се вижда много ясно от отношението, което имат тези социалистически лидери към културния живот и неговото място в социалния организъм.
Поради надмощието на икономиката в буржоазното общество през последните няколко века, духовният и културният живот попадна в огромна зависимост спрямо икономическия живот. Съзнанието за самоподдържащ се духовно-културен живот, в който участва човешката душа, беше изгубено. Индустриализмът и светският възглед за природата допринесоха за загубата. Във връзка с тази загуба е особеният начин, по който училищата бяха включени в съвременния социален организъм. Да се направи човекът по-полезен за светския живот в държавата и индустрията — това стана главната цел.
към текста >>
192.
Статия 05: От какво имаме необходимост (за обновление на живота)
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Истински правилното
отношение
може да е само това: енергично да се изследва всичко, което може да доведе до обновление, а след това да наблюдаваме и да отчитаме как бавно или бързо напредва пътешествието на живота.
Нашата неохота да се разглеждаме като същества с душа и дух трябва да се преодолее. Едностранчивите промени в икономиката и едностранчивите реформи в политическите институции, без да се подхранва социално здравословно и продуктивно състояние на душата, по-скоро приспива човечеството с измамни блянове, отколкото да го изпълва с реалност. Твърде малко хора са способни да гледат на днешните и утрешните проблеми като на въпроси, засягащи както външни реформи, така и на вътрешно обновление, затова се придвижваме толкова бавно по пътя към нов социален ред. Когато мнозина кажат — вътрешното обновление отнема време, това е процес, който не трябва да се пришпорва, — зад такива думи се спотайва страх от едно такова обновление.
Истински правилното отношение може да е само това: енергично да се изследва всичко, което може да доведе до обновление, а след това да наблюдаваме и да отчитаме как бавно или бързо напредва пътешествието на живота.
към текста >>
193.
Статия 06: Уменията за работа, волята за работа и Троичния социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
То иска да работи заради мотиви, имащи
отношение
към човешкото достойнство.
Би трябвало да е очевидно, че се налага създаване на нов стимул за работа в същия момент, в който се появи мисълта за елиминиране на стария стимул за егоистичната печалба. Стопанско управление, което не включва мотива за печалбата сред работните сили в икономиката, не може само по себе си да въздейства по какъвто и да било начин на човешката воля за работа. И точно понеже не може да го направи, се сблъсква със социалните искания, които голяма част от човечеството започва да повдига в наши дни. Тази част от човечеството вече не иска да бъде карано да работи заради икономическата принуда.
То иска да работи заради мотиви, имащи отношение към човешкото достойнство.
към текста >>
194.
Статия 07: Какво не виждат социалистите
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Би било странно, ако някой опитва да ни убеди, че трябва да се разруши единството ни, защото се повлияваме от различни източници по
отношение
на наследствеността и образованието.
В човешкото същество и в дейността му протичат много течения, които идват от най-разнообразни източници. Зависими сме от качествата, наследени от предците ни. Мислим и действаме според това, което ни е направило образованието — то е получено от хора, с които нямаме кръвна връзка.
Би било странно, ако някой опитва да ни убеди, че трябва да се разруши единството ни, защото се повлияваме от различни източници по отношение на наследствеността и образованието.
Погрешно ли да се каже, че оставаме незавършени, ако наследствеността и образованието действат от един източник, за да оформят живота ни?
към текста >>
Ограничават се и онези отношения с нашите събратя, които израстват от чувствата и отказват да бъдат повлиявани от икономически съображения; отношения, които искат да се управляват в съответствие с равенството по
отношение
на чисто човешкото.
Такива неща от различни източници трябва да се събират по определен ред в една точка, в самите нас, за да задоволяват множеството изисквания на нашата природа — това е разбираемо за хората, тъй като би било абсурдно, ако и това не се разбира. От друга страна, те обаче не виждат, че развитието на духовните умения, регулацията на правните отношения и оформянето на икономическия живот ни позволяват да заемем правилно място в социалния ред, само когато всяка от тези области е управлявана от свой отделен център със съответната му гледна точка. Икономика, която властва над човешките права и образова хората според собствените си интереси принизява човека до незначителен винт в стопанската машина. Така се ограничава човешкият дух, който може да се развива свободно, само когато се разгръща според собствените си вродени импулси.
Ограничават се и онези отношения с нашите събратя, които израстват от чувствата и отказват да бъдат повлиявани от икономически съображения; отношения, които искат да се управляват в съответствие с равенството по отношение на чисто човешкото.
към текста >>
195.
Статия 10: Печалбата и духът на епохата
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Това, което днес се нарича „диктатура на пролетариата“, произлиза от такова
отношение
.
Щом има такива противоречиви мнения в обществения живот, обикновено хората не мислят задълбочено върху тях, а оставят по-силното да се наложи. Ако някой е демократ, би помислил, че е напълно в реда на нещата да се създадат институции (или да им се позволи да останат, ако вече има такива), които съответстват на интересите и желанията на мнозинството. Ако някой е напълно убеден в правотата на собствените си интереси, тогава целта му ще е авторитарна централна власт, която ще развие институции, защитаващи разни частни желания и интереси. Тогава такъв човек би пожелал да се сдобие с достатъчно влияние върху тази централизирана власт, за да е сигурен, че ще постигне онова, което иска.
Това, което днес се нарича „диктатура на пролетариата“, произлиза от такова отношение.
Хората, настояващи за такава диктатура, се мотивират единствено от собствените си желания и интереси; те не правят опити да мислят всеобхватно, за да открият дали изискванията им биха могли да създадат институции, които изобщо са възможни.
към текста >>
Само когато хората осъзнаят, че идеята зад троичния социален ред е развита в опит да се създадат солидни основи за реалистично и практично ръководство на всяка от различните сфери на живота, те ще започнат да оценяват справедливо тази идея и да придобиват правилно
отношение
за нейната практическа ценност.
Само когато хората осъзнаят, че идеята зад троичния социален ред е развита в опит да се създадат солидни основи за реалистично и практично ръководство на всяка от различните сфери на живота, те ще започнат да оценяват справедливо тази идея и да придобиват правилно отношение за нейната практическа ценност.
Докато се очаква от мотиви, които са на мястото си в правната сфера и духовно-културната, да се осъществят в икономическата област без нейната администрация (която може да е практична само когато се управлява от решения и сделки, свързани единствено с бизнеса) — дотогава социалният живот ще остане болен.
към текста >>
196.
Статия 11: Култивирането на Духа и икономическия живот
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Такива институции ще са добри в техническо
отношение
, ако направят така, че стоките да се произвеждат и доставят по най-ефективния възможен начин.
Няма форма, която човек би могъл да даде на светските институции, за да могат, на свой ред, тези институции да ни осигурят социално-удовлетворителен живот.
Такива институции ще са добри в техническо отношение, ако направят така, че стоките да се произвеждат и доставят по най-ефективния възможен начин.
Но те ще са полезни в социален смисъл, само ако социално-отговорни хора разпределят благата в полза на обществото. Независимо какви са институциите, винаги се намират какви ли не начини определени лица или групи да работят против обществените интереси.
към текста >>
197.
Статия 14: Педагогическата основа за Валдорфското училище
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Честа съвременна грешка в това
отношение
е не, че хората пренасищат младите умове с прекалено много концепции, а че видовете концепции, които се култивират, са изпразнени от всякаква животворна сила.
Педагогиката и инструкционната методология ще могат да осъществят това условие единствено чрез действително знание за развитието на човешкото същество. Прозорливи хора днес се обявяват за образование и обучение в посока не само култивирането на едностранчиво знание, но и на умения; образование не само в посока култивиране на интелектуални способности, но и на развиване на волята. Обосноваността на тази идея е неоспорима; но е невъзможно да се развива волята и това чувство на здравословност, на която почива, докато не развием вникването в нещата, което събужда енергийните импулси на волята и чувствата.
Честа съвременна грешка в това отношение е не, че хората пренасищат младите умове с прекалено много концепции, а че видовете концепции, които се култивират, са изпразнени от всякаква животворна сила.
Всеки, който вярва, че може да култивира волята, без да култивира концепции, които ѝ дават живот, страда от заблуда. Работа на съвременните учители е да разберат това ясно; но това ясно разбиране може единствено да изхожда от живо разбиране за цялото човешко същество.
към текста >>
От главно значение за култивирането на жизнен усет у детето е то да развие
отношение
то си към света по такъв начин, по който то се развива, когато сме склонни към фантазия.
От главно значение за култивирането на жизнен усет у детето е то да развие отношението си към света по такъв начин, по който то се развива, когато сме склонни към фантазия.
Ако самият образовател не е фантаст, тогава детето не е в опасност да стане фантаст, щом учителят извиква във въображението сферите на растенията и животните, или на небето и звездите в душата на детето по приказен начин.
към текста >>
Казаното тук по
отношение
на определени части от учебния план може да се отнесе и към всичко, което трябва да се преподава на ученика до 15-тата му година.
Казаното тук по отношение на определени части от учебния план може да се отнесе и към всичко, което трябва да се преподава на ученика до 15-тата му година.
към текста >>
198.
Статия 16: Корените на социалния живот
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Днешните хора са тясно впримчени в партийни позиции по
отношение
на социалните си преценки, а партийните мнения не се оформят въз основа на условията в живота и взаимнозависимите изисквания в целия социален организъм, а въз основа на слепите чувства на отделни хора или определени групи.
Съвсем друго е, когато се отбелязва, както в „Същност на социалния въпрос“, че с помощта на интелигентно изучаване на човешкия организъм можем да се обучим в начин на мислене, който се изисква за истинското разбиране на процесите в социалния живот. Чрез едно такова обучение човек придобива умението да разглежда социалните факти не с предразсъдъци, а като ги оценява според законите на тяхното собствено естество. Това е нужно най-много от всичко в нашето съвремие.
Днешните хора са тясно впримчени в партийни позиции по отношение на социалните си преценки, а партийните мнения не се оформят въз основа на условията в живота и взаимнозависимите изисквания в целия социален организъм, а въз основа на слепите чувства на отделни хора или определени групи.
Ако методите за преценка, употребявани в партийните програми, се използваха в изучаването на човешкото тяло, скоро щеше да стане ясно, че, вместо да помагат за разбирането му, тези методи само пречат.
към текста >>
Но методът на изучаване, който сме длъжни да използваме по
отношение
на човешкия организъм, ще пробуди и начина на мислене, който ще ни позволи да намерим верния път сред социалните факти.
Идеята за троичния социален ред не взима назаем факти от естествената наука, като просто ги пренася в областта на социалния живот. Тя използва изучаването на природата само като средство за придобиване на умението да се наблюдават безпристрастно социалните факти. Това трябва да се има предвид от онези, които изучават идеята по повърхностен начин — идеята за обновление разглежда тричленното разделение на социалния живот по същия начин, по който можем да говорим за троично разделение на биологичния човешки организъм. Всеки, който сериозно изучава характеристиките на човешкия организъм, е наясно, че той не може просто да бъде отнесен като шаблон спрямо другия.
Но методът на изучаване, който сме длъжни да използваме по отношение на човешкия организъм, ще пробуди и начина на мислене, който ще ни позволи да намерим верния път сред социалните факти.
към текста >>
199.
02. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТРИТЕ НАПРАВЛЕНИЯ НА АНТРОПОСОФИЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
Но когато се поставя на полето на това научно изследване на природата духовният изследовател не може да възприеме същото
отношение
.
Но когато се поставя на полето на това научно изследване на природата духовният изследовател не може да възприеме същото отношение.
Неговото внимание е съсредоточено преди всичко върху един орган на вътрешно познание, на духовно познание, който ще наречем "духовно око". Това съсредоточаване, което подготвя духовния орган да влезе в действие, трябва освен това да съзира вътрешните закони на това действие, със същата точност, както математикът вижда целостта на една задача, или ученият данните на неговия опит. Тази предварителна работа, извършена от изследователя върху неговата собствена личност, е съществена когато се касае за духовно изследване. Той трябва да постъпи тук със същата точност, както математикът или естественикът пристъпва към работа, защото както те си служат със своите очи или със своите уши за възприемането на сетивното, така и той използва това духовно око, за да възприема свръх сетивните факти.
към текста >>
Съмнението по
отношение
на философията се е родило когато в човека е изчезнало чувството за неговото етерно тяло.
Изгубвайки съзнанието за етерното, тя е изгубила това, което съставляваше действителността на философията. Тази философия се е превърнала в една отвлеченост, за която се чувства нужда да бъде оправдано нейното съществуване. Представете си все пак, че човешкото същество би било внезапно снабдено с един по-гъст организъм, по-материален организъм отколкото този на неговото сегашно физическо тяло. Тогава дишането например, би станало едно невъзприемано явление и накрая той би изгубил чувството за своето настоящо физическо тяло; по същия начин съвременния човек е изгубил чувството за своето етерно тяло. Тогава дишането не би било вече освен едно понятие, едно теоретическо познание и би трябвало първо да "докажем" неговата действителност, както днес трябва да докажем, че философията почива на една действителност.
Съмнението по отношение на философията се е родило когато в човека е изчезнало чувството за неговото етерно тяло.
За да намерим отново действителността на философията, трябва следователно отново да намерим познанието за етерното тяло. Първата стъпка на антропософията е именно тази, да предаде на човека това познание. Във философското мислене човешкото същество долавя първо себе си вътрешно, той възприема своето етерно тяло. Но откакто хората са започнали да чувстват нуждата да считат човешкото същество като член, като част на Космоса, на Вселената.
към текста >>
Във вътрешната опитност на философската мисъл човекът има чувството, че е едно цяло; в космологията той е една част от космоса; освен това той има съзнанието, че е една същност, която притежава своята независимост както по
отношение
на неговото физическо тяло, така и по
отношение
на космоса.
Във вътрешната опитност на философската мисъл човекът има чувството, че е едно цяло; в космологията той е една част от космоса; освен това той има съзнанието, че е една същност, която притежава своята независимост както по отношение на неговото физическо тяло, така и по отношение на космоса.
Независимо от своето тяло, независимо също и от този Космос, на който принадлежи, така се чувства човешкото същество, когато назовава в себе си Човека-дух, днес под една напълно забулена форма, чрез малката дума "Аз". Когато произнасяме тази сричка: Аз, ние назоваваме в самите нас това, което не е зависимо нито от нашето физическо тяло, нито от нашето етерно тяло нито от нашето астрално тяло; ние назоваваме една вътрешна за нас и независима същност. Ние чувстваме, че тя принадлежи на един божествен свят, от който Космосът е само едно отражение, само един външен образ. Този Човек-дух, който малката дума "Аз" назовава, е облечен за нас с всичко, което съдържа Космосът, и за него физическото, сетивно тяло е също само една дреха.
към текста >>
200.
03. ВТОРА ЛЕКЦИЯ: ВЪТРЕШНИ УПРАЖНЕНИЯ ЗА МИСЪЛТА, ЧУВСТВОТО И ВОЛЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
Поради тази причина философът не е в състояние да свърже спонтанно своите идеи с действителността, както това винаги може да се направи по
отношение
на който и да е външен предмет.
Философията не се е родила при условията, при които тя днес се развива. Днес тя е един сбор, една постройка от идеи, които философите не чувстват като действителни и които не се стремят да обосноват теоретически, за да ги свържат с една действителност.
Поради тази причина философът не е в състояние да свърже спонтанно своите идеи с действителността, както това винаги може да се направи по отношение на който и да е външен предмет.
Без съмнение по отношение на един действителен предмет хората винаги могат да си съставят погрешни идеи, но пред самия този предмет винаги е лесно нещата да бъдат уточнени. По отношение на философията винаги е възможно да се установят различни отношения между действителността и идеите, които въпреки това са винаги заети от преданието, защото тази действителност не е истински живяна. Така се раждат различните философски системи, за никоя от които не може да се докаже, че тя е съвършено валидна, защото на аргументите изтъкнати за и против една от тях, винаги могат да се противопоставят противоположни аргументи. Следователно една философска система винаги има само една относителна правдивост и не може да се каже, че нейният привърженик или противник са еднакво прави. В настоящата епоха може да се създаде една философия, която ще се различава от тази или онази, но без да се успее да се предаде една действителност, която да може, без доказателства да се наложи и да убеди събеседника.
към текста >>
Без съмнение по
отношение
на един действителен предмет хората винаги могат да си съставят погрешни идеи, но пред самия този предмет винаги е лесно нещата да бъдат уточнени.
Философията не се е родила при условията, при които тя днес се развива. Днес тя е един сбор, една постройка от идеи, които философите не чувстват като действителни и които не се стремят да обосноват теоретически, за да ги свържат с една действителност. Поради тази причина философът не е в състояние да свърже спонтанно своите идеи с действителността, както това винаги може да се направи по отношение на който и да е външен предмет.
Без съмнение по отношение на един действителен предмет хората винаги могат да си съставят погрешни идеи, но пред самия този предмет винаги е лесно нещата да бъдат уточнени.
По отношение на философията винаги е възможно да се установят различни отношения между действителността и идеите, които въпреки това са винаги заети от преданието, защото тази действителност не е истински живяна. Така се раждат различните философски системи, за никоя от които не може да се докаже, че тя е съвършено валидна, защото на аргументите изтъкнати за и против една от тях, винаги могат да се противопоставят противоположни аргументи. Следователно една философска система винаги има само една относителна правдивост и не може да се каже, че нейният привърженик или противник са еднакво прави. В настоящата епоха може да се създаде една философия, която ще се различава от тази или онази, но без да се успее да се предаде една действителност, която да може, без доказателства да се наложи и да убеди събеседника.
към текста >>
По
отношение
на философията винаги е възможно да се установят различни отношения между действителността и идеите, които въпреки това са винаги заети от преданието, защото тази действителност не е истински живяна.
Философията не се е родила при условията, при които тя днес се развива. Днес тя е един сбор, една постройка от идеи, които философите не чувстват като действителни и които не се стремят да обосноват теоретически, за да ги свържат с една действителност. Поради тази причина философът не е в състояние да свърже спонтанно своите идеи с действителността, както това винаги може да се направи по отношение на който и да е външен предмет. Без съмнение по отношение на един действителен предмет хората винаги могат да си съставят погрешни идеи, но пред самия този предмет винаги е лесно нещата да бъдат уточнени.
По отношение на философията винаги е възможно да се установят различни отношения между действителността и идеите, които въпреки това са винаги заети от преданието, защото тази действителност не е истински живяна.
Така се раждат различните философски системи, за никоя от които не може да се докаже, че тя е съвършено валидна, защото на аргументите изтъкнати за и против една от тях, винаги могат да се противопоставят противоположни аргументи. Следователно една философска система винаги има само една относителна правдивост и не може да се каже, че нейният привърженик или противник са еднакво прави. В настоящата епоха може да се създаде една философия, която ще се различава от тази или онази, но без да се успее да се предаде една действителност, която да може, без доказателства да се наложи и да убеди събеседника.
към текста >>
По
отношение
на съвременната съзнание, което ни позволява да мислим по един рационален начин, то беше нещо подобно на съновидното съзнание.
Философията се е родила от едно състояние на съзнанието съвършено различно от това на отвлечената мисъл, която я изработва днес. Това, което е необходимо, е да се възстанови в душата това състояние на съзнанието. Но от тези древни времена човечеството е следвало своето развитие и не може от само себе си да намери това състояние на съзнанието. За да се пресъздаде една философия, човечеството трябва да се издигне до нещо аналогично, но което все пак ще бъде напълно различно. Старото състояние на съзнанието, от което се е родила философията и в което философът чувстваше дейността на своето собствено етерно тяло, беше това на една полу-яснота.
По отношение на съвременната съзнание, което ни позволява да мислим по един рационален начин, то беше нещо подобно на съновидното съзнание.
Идеалът, който трябва да бъде достигнат е една философия, която да бъде отново възприемана в етерното тяло, но не в това съновидно състояние, каквото е било това на миналото. От друга страна трябва ясно да се види, че тези сънища на древните философи не могат да се сравнят с тези, които ние имаме днес. Нашите сънища са образни пред стави, съдържанието на които никога не е гарантирано от тяхната външност. Те могат да бъдат съставени от най-различни възпоминания или могат да произхождат от органически явления. През време когато се разгръща, сънят не ни доставя никога от само себе си гаранцията за неговата достоверност.
към текста >>
Например човек може да измени своите навици, като съзнателно си предложи да извърши това; в това
отношение
той трябва да се стреми да преобрази своите, добити от години навици до такава степен, че да не изглежда вече същия човек.
Например човек може да измени своите навици, като съзнателно си предложи да извърши това; в това отношение той трябва да се стреми да преобрази своите, добити от години навици до такава степен, че да не изглежда вече същия човек.
Това може да се отнася за нищожни незначителни навици, за онези които поддържат без човек да мисли много за тях. Тези навици, именно, изменени ще станат най-добрите помощници за добиването на свръхсетивното познание, което ще опиша сега. Например, човек има един почерк с определени характеристики и може да си постави за цел да свикне да пише по съвършено различен начин, да получи един почерк съвършено различен от този, който практикува от своето детство.
към текста >>
201.
04. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ: МЕТОДИ НА ПОЗНАНИЕ: ИМАГИНАТИВНО, ИНСПИРАТИВНО И ИНТУИТИВНО
GA_25 Философия, космология, религия
Това трябва да бъде именно
отношение
то на добре проведената медитация.
Когато човек се съсредоточава върху една математическа задача, той във всеки момент знае, че дейността на душата се задържа вътре в това, което тя възприема той знае, че никакво ефективно действие, никакво чувство, никакъв спомен не трябва да се примесват в тези представи, които трябва да завършат с решаването на задачата.
Това трябва да бъде именно отношението на добре проведената медитация.
За предпочитане е човек да се отдаде по този начин на една съвкупност от представи, която е съвършено нова, за която знае сигурно, че никога не е мислил върху нея. Защото ако би черпил образите от своята памет, той не би искал да контролира своите несъзнателни чувства, които биха се примесили. Следователно извънредно плодотворно за медитация е той да се остави посъветван от един опитен духовен изследовател, който ще има грижата, щото избраната тема да бъде напълно нова за него, да проникне за първи път в неговото съзнание, без да съдържа нищо запаметено или инстинктивно и не ангажираща нищо друго освен душата и духа. Редовното повтаряне на едно такова упражнение, което може да бъде кратко всеки ден, създава едно състояние на душата, в което медитиращият се чувства вътрешно потопен в една дейност, която се е освободила от физическото тяло и която се различава от мислите, чувствата и волевите импулси свързани с физическото тяло. Той чувства с особена яснота, че живее в един свят изолиран от всичко, което е физическо.
към текста >>
Сега в последната част на тази лекция искам да изложа, какво трябва да бъде религиозното
отношение
, религиозното състояние.
Модерният философ възстановява в своята душа състоянието на детето; модерният космолог се потопява отново в състоянието на една междинна епоха от историята на човечеството, едното и другото при пълно съзнание. Философът се връща съзнателно към едно състояние на душата, което е това на едно изолирано същество. Космологът се връща към едно друго състояние, което в миналото е било това на цяла група хора. Да бъдеш съзнателно едно "дете", това значи да философстваш. Да възстановиш в себе си душевното състояние, в което в една междинна епоха на развитието се практикуваше йогата, и да сториш това при пълно съзнание, това означава днес да бъдеш космолог.
Сега в последната част на тази лекция искам да изложа, какво трябва да бъде религиозното отношение, религиозното състояние.
към текста >>
202.
05. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ: ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТИ НА ФИЛОСОФИЯТА, КОСМОЛОГИЯТА И РЕЛИГИЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
Между първата и втората
отношение
то е същото както това на един старец към едно дете, с тази разлика, че в развитието на организма стадият на старостта следва детството; докато в живота на душата, детство и старост са едновременно присъстващи.
Това, което се крие във волята, ние го познаваме, когато се издигаме до Интуицията чрез упражненията, които поставят в действие тази воля. Тогава волята ни се явява като отражение в обикновеното съзнание на нещо, което е съвършено различно от нея, което се крие в нея. Тогава тя се явява като най-младата способност на душата, като най-новата способност. Мисленето, способността да образуваме представи, е една агонизираща сила, краят на един живот, който е престанал да съществува, най-старата способност на нашата душа. Напротив, волята е нейният най-млад елемент.
Между първата и втората отношението е същото както това на един старец към едно дете, с тази разлика, че в развитието на организма стадият на старостта следва детството; докато в живота на душата, детство и старост са едновременно присъстващи.
Душата постоянно носи в себе си старостта и младостта, своята смърт и своето раждане.
към текста >>
Ето защо богословието трябваше да се настани все повече и повече в областта на историята и да се ограничи, още повече отколкото космологията, в идеите добити в миналото чрез ясновидството по
отношение
на царството Божие.
Ето защо богословието трябваше да се настани все повече и повече в областта на историята и да се ограничи, още повече отколкото космологията, в идеите добити в миналото чрез ясновидството по отношение на царството Божие.
Тези идеи, свързани едни с други чрез средствата, с които разполага логиката и диалектиката, са представени тогава в системи. По този начин хората вярват, че предлагат оригинални истини, но в тях няма нищо друго освен едно построение, едно лично построение на авторите. Самите идеи са наследени от историята и излети от авторите понякога в нови форми. Щом не вършат нищо друго, освен да черпят от източниците на текущото съзнание, тези автори не донасят друго съдържание освен това на преданието на миналото. Така се обяснява, че това рационално богословие е още по-презряно отколкото космологията имаща същия произход.
към текста >>
203.
06. ПЕТА ЛЕКЦИЯ: ОПИТНОСТИ НА ДУШАТА ПРЕЗ ВРЕМЕ НА СЪНЯ
GA_25 Философия, космология, религия
През време на предидущия стадий няма ясно разграничаване между субекта и това, което той изпитва; сега това разграничаване се засилва все повече, но човешкото същество го изпитва в едно
отношение
обратно на това, което познаваше през време на будността.
Този стадий на първия сън трае твърде кратко. Той е последван от един друг, в течение на който, вместо да се чувства че живее вътре в един физически и етерен организъм, човешкото същество чувства в самото себе си присъствието на Космоса, който през деня е виждало около себе си.
През време на предидущия стадий няма ясно разграничаване между субекта и това, което той изпитва; сега това разграничаване се засилва все повече, но човешкото същество го изпитва в едно отношение обратно на това, което познаваше през време на будността.
Той се чувства разлято в Космоса, а неговият собствен организъм му се явява сега като намиращ се вън от него. През време на будното състояние то има едно смътно чувство за своите органи бели дробове, черен дроб и т.н. Когато спи то има едно аналогично чувство по отношение на Космоса неговата душа остава един вид космическа. Не че действително тя се разширява колкото Космоса; не, тя само чувства в самата себе си като едно пропиване дошло от космоса. Тази първа опитност, която е несъзнателна въпреки че е действителна е равностойна на един вид разпръсване, раздробяване.
към текста >>
Когато спи то има едно аналогично чувство по
отношение
на Космоса неговата душа остава един вид космическа.
Този стадий на първия сън трае твърде кратко. Той е последван от един друг, в течение на който, вместо да се чувства че живее вътре в един физически и етерен организъм, човешкото същество чувства в самото себе си присъствието на Космоса, който през деня е виждало около себе си. През време на предидущия стадий няма ясно разграничаване между субекта и това, което той изпитва; сега това разграничаване се засилва все повече, но човешкото същество го изпитва в едно отношение обратно на това, което познаваше през време на будността. Той се чувства разлято в Космоса, а неговият собствен организъм му се явява сега като намиращ се вън от него. През време на будното състояние то има едно смътно чувство за своите органи бели дробове, черен дроб и т.н.
Когато спи то има едно аналогично чувство по отношение на Космоса неговата душа остава един вид космическа.
Не че действително тя се разширява колкото Космоса; не, тя само чувства в самата себе си като едно пропиване дошло от космоса. Тази първа опитност, която е несъзнателна въпреки че е действителна е равностойна на един вид разпръсване, раздробяване. Душата не се чувства една, тя има чувството, че е едно множество.
към текста >>
За човечеството, което живее след Тайната на Голгота, помощта иде от вътрешната връзка с Христа, от религиозните действия, които то посвещава на тази връзка, от
отношение
то, в което се намира с Христа и от неговото поведение в зависимост от тази връзка.
Не е било така за хората, които са живели преди събитието на Голгота. Техните религиозни ръководители им даваха чрез някои средства, чрез някои култови практики, това, което през време на съня можеше да им помогне да превъзмогнат постепенно този страх.
За човечеството, което живее след Тайната на Голгота, помощта иде от вътрешната връзка с Христа, от религиозните действия, които то посвещава на тази връзка, от отношението, в което се намира с Христа и от неговото поведение в зависимост от тази връзка.
Аз вече казах преди малко, че описвам нещата така, както те се представят на инспиративното съзнание и както действително са изживени от душата. Ето защо си служа с понятия, които са тези на съзнателното мислене а съответните явления са действително налице в душата.
към текста >>
Несъзнателно, обаче твърде действително, душата живее отново всичко добро или всичко зло извършено по
отношение
на другите хора.
През време на този втори етап на съня душата е място на една друга дейност: Тя живее отново отчетливо всички връзки, които са я свързали с душите с които се е намирала в контакт през време на своите минали въплъщения. Ние носим в самите нас "знаците", с които са ни отбелязали тези връзки и те се явяват тогава под формата на образи.
Несъзнателно, обаче твърде действително, душата живее отново всичко добро или всичко зло извършено по отношение на другите хора.
Тя има също опитност по отношение на това, което я свързва с духовните същества, които обитават в Космоса, без да обличат никога едно физическо тяло, и които по отношение на земния живот са винаги свръхсетивни. По този начин през време на съня душата се намира в една разнородна мрежа от връзки, които я свързват с други души. Пред нея се явяват образите на всички деяния, добри или лоши, които е извършила, на доброто и злото причинено на другите. Накратко казано, това е самата изпълнена вече съдба, която в този стадий на съня се явява пред душата.
към текста >>
Тя има също опитност по
отношение
на това, което я свързва с духовните същества, които обитават в Космоса, без да обличат никога едно физическо тяло, и които по
отношение
на земния живот са винаги свръхсетивни.
През време на този втори етап на съня душата е място на една друга дейност: Тя живее отново отчетливо всички връзки, които са я свързали с душите с които се е намирала в контакт през време на своите минали въплъщения. Ние носим в самите нас "знаците", с които са ни отбелязали тези връзки и те се явяват тогава под формата на образи. Несъзнателно, обаче твърде действително, душата живее отново всичко добро или всичко зло извършено по отношение на другите хора.
Тя има също опитност по отношение на това, което я свързва с духовните същества, които обитават в Космоса, без да обличат никога едно физическо тяло, и които по отношение на земния живот са винаги свръхсетивни.
По този начин през време на съня душата се намира в една разнородна мрежа от връзки, които я свързват с други души. Пред нея се явяват образите на всички деяния, добри или лоши, които е извършила, на доброто и злото причинено на другите. Накратко казано, това е самата изпълнена вече съдба, която в този стадий на съня се явява пред душата.
към текста >>
204.
07. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ: ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ДУХОВНОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ КЪМ ФИЗИЧЕСКИЯ ЖИВОТ
GA_25 Философия, космология, религия
Освен това не трябва да се изпуска предвид, че в този случай що се отнася до предземното съществуване, изразите "голямо" и "малко" са употребени един по
отношение
на друг като образи, защото през време на това съществуване душата не може да отнесе своите опитности към едно пространство, което не съществува.
Служейки си тук с думата "зародиш" за да назовава това, което ще бъде по-късно физическият организъм, бих искал да подчертая, че този израз трябва да бъде взет в един съвършено различен смисъл отколкото когато се говори за физически зародиш. В перспективата на физическия живот, под думата зародиш разбираме нещо имащо много малки размери и което расте и става един организъм. Когато напротив говорим за Космоса, който е зародиш на човешкото физическо тяло, трябва да си го представим разширено, огромно и свиващо се все повече и повече, за да се смали.
Освен това не трябва да се изпуска предвид, че в този случай що се отнася до предземното съществуване, изразите "голямо" и "малко" са употребени един по отношение на друг като образи, защото през време на това съществуване душата не може да отнесе своите опитности към едно пространство, което не съществува.
Тя познава само впечатления, качества. Пространството съществува само в лоното на сетивния свят. Определенията от този род могат само да послужат да предчувстваме някои чисто духовни условия на предземното съществуване. В този смисъл можем да кажем: - Космическият човешки зародиш е "голям"; той се свива все повече и повече и накрая се явява много смален, под формата на физическия организъм.
към текста >>
205.
08. СЕДМА ЛЕКЦИЯ: ХРИСТОС, ЧОВЕЧЕСТВОТО И ЗАГАДКАТА НА СМЪРТТА
GA_25 Философия, космология, религия
Този физически организъм се е развил по такъв начин, още от самото начало, че по
отношение
на живота на духа то беше като болно.
Ето, казваше този посветен, вие стигате до точката където физическото тяло достига своя най-висш плод съзнанието на Аза. А това е същата точка чрез която то показва своята недостатъчност. Следователно физическият организъм на човека е болен, защото ако беше наистина здрав, той би позволил на човека да има също и съзнанието за неговата духовна природа.
Този физически организъм се е развил по такъв начин, още от самото начало, че по отношение на живота на духа то беше като болно.
Тогава Христос слезе към Тайната на Голгота, за да бъде не само този, който поучава, но също и лечител на душите за да изцели чрез душата това, което е болно в тялото. Така тези посветени от първите столетия на християнската ера представиха Христа като лекар на душите, като изцелител, като спасител на човечеството; обаче съвременното богословие не знае за тези посветени и споменът за тях е бил даже нарочно заличен. Те показваха как развитието следва един слизащ на клон, как човешкият организъм трябваше да измени поради заболяване на най-висшите цели на съзнанието, докато най-после се намеси божественият Спасител, лекар на душите, който възобнови поведението на душата спрямо духовния свят. Това е дълбокото значение, което те приписваха на Христа, за цялото развитие: Христос е изцелител на света, спасител на човеците.
към текста >>
206.
09. ОСМА ЛЕКЦИЯ: ОБИКНОВЕНО СЪЗНАНИЕ И ВИСШЕ СЪЗНАНИЕ
GA_25 Философия, космология, религия
Тя е, че в това
отношение
една аудитория, която идва да чуе да се говори за духовния свят, може да се отнесе даже с жестокост, задавайки преди лекцията всякакъв вид въпроси, без да държи сметка, че в минутите, които ще следват, говорителят ще трябва да черпи от източниците на духовния свят.
Тогава произнесените думи ще прозвучат, даже в тяхната форма, като един пряк отзвук на духовния свят. Нека ми бъде позволено тук да припомня една лична подробност: Аз съм разглеждал някои теми по 30, даже 40 пъти. На тридесетият път работата не е по-лесна; тя е също така трудна, както първия път, и пътят, който трябва да бъде изминат е точно същия. Това, от което се нуждаем, за да подкрепим на една основа тази производителна работа, е съсредоточеност и спокойствие; само при спокойствие душата може да произвежда, да твори. Тук бих искал да направя една забележка, която може би не е наложителна, но ще допринесе за изяснение на нещата.
Тя е, че в това отношение една аудитория, която идва да чуе да се говори за духовния свят, може да се отнесе даже с жестокост, задавайки преди лекцията всякакъв вид въпроси, без да държи сметка, че в минутите, които ще следват, говорителят ще трябва да черпи от източниците на духовния свят.
към текста >>
207.
11. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ: ВОЛЯТА НЕЙНОТО ДЕЙСТВИЕ ОТВЪД СМЪРТТА
GA_25 Философия, космология, религия
Физиологията и анатомията могат да познаят само външния аспект на този организъм; успоредно медицината не може да намери
отношение
то между лекарство и болест освен чрез експериментиране.
Физиологията и анатомията могат да познаят само външния аспект на този организъм; успоредно медицината не може да намери отношението между лекарство и болест освен чрез експериментиране.
Имагинацията, Инспирацията и Интуицията позволяват да възприемаме връзката, вътрешната връзка, която сродява едно лечебно средство или един лечебен процес с болестта и да заменим емпиричното лечение, подчинено на експериментацията, чрез едно рационално лечение, основано на познанието на човешкото същество и на процеса на лечението. Тук аз мога да говоря само накратко върху тези неща, но вие виждате, че антропософското познание е източник на едно обогатяване на патологията и лечението в перспектива, която охарактеризирахме. В това отношение вече имаме практически приложения в нашето движение. Ние ценим напълно и използваме всичко, което модерната медицина е добила. Но ние осветляваме тези придобивки напълно чрез познанието на духа, чрез духовното виждане.
към текста >>
В това
отношение
вече имаме практически приложения в нашето движение.
Физиологията и анатомията могат да познаят само външния аспект на този организъм; успоредно медицината не може да намери отношението между лекарство и болест освен чрез експериментиране. Имагинацията, Инспирацията и Интуицията позволяват да възприемаме връзката, вътрешната връзка, която сродява едно лечебно средство или един лечебен процес с болестта и да заменим емпиричното лечение, подчинено на експериментацията, чрез едно рационално лечение, основано на познанието на човешкото същество и на процеса на лечението. Тук аз мога да говоря само накратко върху тези неща, но вие виждате, че антропософското познание е източник на едно обогатяване на патологията и лечението в перспектива, която охарактеризирахме.
В това отношение вече имаме практически приложения в нашето движение.
Ние ценим напълно и използваме всичко, което модерната медицина е добила. Но ние осветляваме тези придобивки напълно чрез познанието на духа, чрез духовното виждане. Нашите медицински схващания бяха окачествени като "детински", и това е напълно обяснимо в устата на тези, които искат да познават само това, което сетивата предлагат. Чрез това те само показват своето невежество, в което се намират по отношение истинската природа на нещата. Защото за да разберем добре тези неща, трябва да познаваме и най-малката подробност на дейностите, които са тези на етерното тяло, на астралното тяло и на Аза.
към текста >>
Чрез това те само показват своето невежество, в което се намират по
отношение
истинската природа на нещата.
Тук аз мога да говоря само накратко върху тези неща, но вие виждате, че антропософското познание е източник на едно обогатяване на патологията и лечението в перспектива, която охарактеризирахме. В това отношение вече имаме практически приложения в нашето движение. Ние ценим напълно и използваме всичко, което модерната медицина е добила. Но ние осветляваме тези придобивки напълно чрез познанието на духа, чрез духовното виждане. Нашите медицински схващания бяха окачествени като "детински", и това е напълно обяснимо в устата на тези, които искат да познават само това, което сетивата предлагат.
Чрез това те само показват своето невежество, в което се намират по отношение истинската природа на нещата.
Защото за да разберем добре тези неща, трябва да познаваме и най-малката подробност на дейностите, които са тези на етерното тяло, на астралното тяло и на Аза. При смъртта човекът съблича своя физически организъм. Той е лишен от него, от сега нататък неговото астрално тяло и неговият Аз са облечени само в етерно тяло. Аз вече споменах, че това етерно тяло не е строг отделено от всемирния, космически етер чрез твърди бариери. От етерния Космос се вливат постоянно сили в човешкия етерен организъм и след това се отливат.
към текста >>
Той се изтръгва от тази сфера и работи след това в сферата на звездите по такъв начин, че когато отново се връща в сферата на Луната и намира там своята кармична ядка, чувства се свободен по
отношение
на нея и я поема върху себе си през един свободен духовен акт.
Но успоредно с това човекът изгубва силата да прониква в тази област, където висшето слънчево същество може да му бъде ръководител за духовната област на звездите. Ето защо Христос е слязъл на Земята и извърши там Тайната на Голгота. Силата заложена в душата чрез чувствата, които на Земята се свързваха с Тайната на Голгота, тази сила действа отвъд смъртта и изтръгва душата от сферата на Луната и от съществото белязано чрез съдбата, и под влиянието на Христа на Христовия импулс, душата намира силата да премине царството на духовете да образува своя бъдещ организъм и да присъедини към него както подобава ядката на своята съдба. Днес, въз основа на науката на посвещението, трябва да прибавим това което следва: Такова е наистина действието на Христовия импулс отвъд смъртта. Човекът се изтръгва от сферата на Луната благодарение на силите събрани в неговия Аз чрез своето свързване с Христовото същество и с Тайната на Голгота.
Той се изтръгва от тази сфера и работи след това в сферата на звездите по такъв начин, че когато отново се връща в сферата на Луната и намира там своята кармична ядка, чувства се свободен по отношение на нея и я поема върху себе си през един свободен духовен акт.
Защото той си казва: - Светът не може да следва своя път освен ако човешкото същество приема това бреме на съдбата и изправи в своите бъдещи съществувания това, което сам е извършил като престъпление. Този е по същество новият аспект на опитността в лунните области, която човек има след смъртта: В течение на това космическо съществуване има един момент, когато човек чрез своето собствено движение завързва отново връзките на своето същество в развитие със своята съдба, със своята карма. земният образ на този акт, извършен в свръхземния свят, е човешката свобода, чувството на независимост в течение на земното съществуване. Правилното разбиране на идеята на съдбата, разбиране, което води до духовните светове, където има своята основа, съвсем няма като последствие детерминизма, а една истинска философия на свободата. Човекът, който след смъртта се е приспособил към различните духовни области, донася по този начин, включени в неговия организъм и свързани с неговата съдба, последствията от това свързване с духовните светове, което е живял в царството на духовете.
към текста >>
208.
00. Съдържание
GA_26 Мистерията на Михаил
1. Сетивната и мислителна организация на човека в нейното
отношение
към света
1. Сетивната и мислителна организация на човека в нейното отношение към света
към текста >>
209.
01. 1. Антропософски ръководни принципи
GA_26 Мистерията на Михаил
Президиумът на Гьотеанума трябва да бъде едно тяло, което иска да отглежда и развива Антропософия, а Обществото трябва да бъде един съюз на хора, които искат живо да се разбират с него по
отношение
отглеждането на Антропософията.
Но вече достатъчно с тези прийоми. Опитът с примера, който отделните експериментатори искаха да дадат в Обществото е направен вече. Подобни неща не трябва да се повтарят до безкрайност.
Президиумът на Гьотеанума трябва да бъде едно тяло, което иска да отглежда и развива Антропософия, а Обществото трябва да бъде един съюз на хора, които искат живо да се разбират с него по отношение отглеждането на Антропософията.
към текста >>
210.
02. 2. Антропософски ръководни принципи дадени като подбуда от Гьотеанума. 3. Принципи 1-37
GA_26 Мистерията на Михаил
В това
отношение
на съзерцанието можем да видим разлика та между земно-физическото, което царува в неживото, и извънземното, което проявява своите сили в живото.
Но ние намира ме също, че чрез тези закони неживата природа съставлява едно цяло със Земята. Тогава можем да преминем от тази земна съвкупност, която царува във всичко неживо, към възгледа за живия растителен свят. Ние виждаме, как извънземния свят изпраща от далечините на пространството силите, които излъчват живото от лоното на неживото. В живото ние виждаме онази същност, която се изтръгва от чисто земната връзка и се превръща в изявително онова, което действува на Земята от далечините на мировото пространство. И в най-незначителното растение ние виждаме същността на извънземната Светлина, както в окото виждаме светещия предмет, който стои пред него.
В това отношение на съзерцанието можем да видим разлика та между земно-физическото, което царува в неживото, и извънземното, което проявява своите сили в живото.
към текста >>
За целта трябва да обхванем подбуждащото от вън мислене вътрешно и да го изживеем интензивно като такова в душата, без неговото
отношение
с външния свят; после чрез укрепването на душата, което сме добили чрез такова обхващане и изживяване, да съзрем, че съществуват вътрешни органи на възприятие, които виждат нещо духовно там, където в животното и човека, физическото и етерно тяло се задържани в техните граници, за да се роди съзнанието.
9. Действителността на това астрално тяло може да бъде намерена, когато чрез медитация преминем от мисленето, което е подбуждано от сетивата, към едно вътрешно съзерцание.
За целта трябва да обхванем подбуждащото от вън мислене вътрешно и да го изживеем интензивно като такова в душата, без неговото отношение с външния свят; после чрез укрепването на душата, което сме добили чрез такова обхващане и изживяване, да съзрем, че съществуват вътрешни органи на възприятие, които виждат нещо духовно там, където в животното и човека, физическото и етерно тяло се задържани в техните граници, за да се роди съзнанието.
към текста >>
19. По
отношение
на света човешката душа е едно сънуващо същество, ако насочва вниманието си към ду ха, който действува в нея.
19. По отношение на света човешката душа е едно сънуващо същество, ако насочва вниманието си към ду ха, който действува в нея.
Този дух събужда тъчащите в собствената вътрешност сънища на душата към вземане участие в света, от който произхожда истинската същност на човека. Както сънуващият се затваря пред окръжаващия физически свят и се вплита в собственото същество, така и душата би трябвало да изгуби своята връзка с Духа на света, от който тя произхожда, ако не би искала да чува събуждащия зов на духа в самата себе си.
към текста >>
Мнозина последователи на новия естественонаучен светоглед са в това
отношение
така силно в плен на един предразсъдък, че казват, каква всеобхващаща причинност единствено царува във всички явления на света.
20. Присъщо на истинското разгръщане на душевния живот на човека е, той да добие пълно съзнание в своето същество за действието от духа.
Мнозина последователи на новия естественонаучен светоглед са в това отношение така силно в плен на един предразсъдък, че казват, каква всеобхващаща причинност единствено царува във всички явления на света.
Когато човек вярва, че може да бъде причина за нещо от собственото си същество, това може да създаде само една илюзия. Новото природознание иска да следва във всичко вярно наблюдението и опита. Чрез този предразсъдък за скритата причинност на собствените човешки подтици то съгрешава против този свой принцип. Защото свободното действие от вътрешността на човешкото същество е един съвсем елементарен резултат на човешкото самонаблюдение. Ние не трябва да го отричаме, а да го доведем в хармония с вникването във всеобщата причинност в природния ред.
към текста >>
В този свят той се намира в
отношение
със Съществата от чието духовно естество, намира се в такова
отношение
с тях, в каквото се е намирал на Земята със съществата и процесите на природните царства.
26. Едва след полагането на астралното тяло, след завършване оценката върху изминалия земен живот, човекът навлиза в духовния свят.
В този свят той се намира в отношение със Съществата от чието духовно естество, намира се в такова отношение с тях, в каквото се е намирал на Земята със съществата и процесите на природните царства.
Тогава всичко, което в земния живот е било външен свят, в духовното изживяване то става вътрешен свят. Тогава човекът не само възприема този външен свят, а го изживява като свой вътрешен свят, изживява го в неговата духовност, която на Земята оставаше скрита за него.
към текста >>
Там може да се види, що е човекът според неговото същество във взаимо
отношение
то на света, след като е напуснал вече своето физическо и своето етерно тяло, благодарение на които живее в земното съществуване.
30. В инспиративното познание живее образно това, което човешкото същество изпитва през времето между смъртта и едно ново раждане всред една духовна околна среда.
Там може да се види, що е човекът според неговото същество във взаимоотношението на света, след като е напуснал вече своето физическо и своето етерно тяло, благодарение на които живее в земното съществуване.
към текста >>
Всичко, което принадлежи на ритмичния организъм на човека, се намира по
отношение
на връзката на душевно-духовното с телесното между тези противоположности.
35. Можем да разберем човешкото физическо същество само тогава, когато го разглеждаме като образ на душевно-духовното. Взето за себе си физическото тяло на човека остава неразбрано. Но в неговите различни части то е по различен начин образ на душевно-духовното. Главата е най-съвършеният, завършен образ на душевно-духовното. Всичко, което принадлежи на системата на крайниците и на обмяната на веществата, е като един образ, като една картина, която още не е завършена, но върху която още се работи.
Всичко, което принадлежи на ритмичния организъм на човека, се намира по отношение на връзката на душевно-духовното с телесното между тези противоположности.
към текста >>
211.
03. 4. Върху образната природа на човека
GA_26 Мистерията на Михаил
По
отношение
на обмяната на веществата и системата на крайниците в душата трябва да царува интуицията, ако искаме да стигнем до едно разбиране.
Още по-различно стоят нещата, когато разглеждаме системата на обмяна на веществата и двигателната система/системата на крайниците/. Тук положението е такова, като че стоим пред едно напълно празно плат но, до което се намират съдовете с бои и още не рисуващият художник. Ако искаме да стигнем до едно разбиране на системата на обмяна на веществата и тази на крайниците, трябва да развием едно възприема не, което има толкова малко общо с възприемането на това, което сетивата обхващат, колкото гледането на съдовете с бои, на празното платно и на нерисуващия още художник имат общо с вече завършената карти на, която застава пред нас. И дейността, в която душата изживява по чисто духовен начин човек изхождайки от обмяната на веществата и от неговите движения, е подобна на това, както от гледането на съдовете за бои, на празното и на художника бихме изживели нарисуваната по-късно картина.
По отношение на обмяната на веществата и системата на крайниците в душата трябва да царува интуицията, ако искаме да стигнем до едно разбиране.
към текста >>
212.
04. 5. Принципи 38-61
GA_26 Мистерията на Михаил
По
отношение
на сетивната област човешката воля остава една дума без съдържание.
40. В системата на обмяна на веществата и на крайниците се изявява една същност чрез веществата и чрез процесите, на които те са подчинени, но тези вещества и тези процеси имат толкова общо с тази същност, колкото художникът и неговите средства имат общо със самата нарисувана вече картина. Ето защо в тази същност волята може да действува непосредствено. Когато зад живеещите в природните закони човешкият организъм доловим тъчащата в духовната същност на човека, в тази същност ние имаме една област, в която можем да видим действието на волята.
По отношение на сетивната област човешката воля остава една дума без съдържание.
И който иска да я обхване в тази област, той изоставя в познанието, той изоставя в познанието за истинската същност на волята и на нейно място поставя нещо друго.
към текста >>
46. Би трябвало да се покаже чрез случаи на съдбата, които се явяват в съществуването на човек така, че техните условия не могат да бъдат намерени за момента в настоящия земен живот, как по
отношение
на такива случаи на съдбата безпристрастното обикновено разсъждение ни насочва към минали съществувания.
46. Би трябвало да се покаже чрез случаи на съдбата, които се явяват в съществуването на човек така, че техните условия не могат да бъдат намерени за момента в настоящия земен живот, как по отношение на такива случаи на съдбата безпристрастното обикновено разсъждение ни насочва към минали съществувания.
Естествено чрез начина на изложението трябва да бъде ясно, че с такива описания не се твърди нещо свързано, а трябва само да се каже нещо, което ориентира мислите към духовно-научното разглеждане на въпроса на съдбата.
към текста >>
48. Чрез едно такова повдигане човек съзира, как всред живота между раждането и смъртта съдбата не е била изтъкана; именно чрез това той е насочен по
отношение
на въпроса за съдбата към разглеждането на живота между смъртта и едно ново раждане.
48. Чрез едно такова повдигане човек съзира, как всред живота между раждането и смъртта съдбата не е била изтъкана; именно чрез това той е насочен по отношение на въпроса за съдбата към разглеждането на живота между смъртта и едно ново раждане.
към текста >>
49. В разглеждането на това насочване на човешкото изживяване вън от самия него по
отношение
на въпроса за съдбата може да се развие едно истинско чувство за
отношение
то на сетивното с духовното.
49. В разглеждането на това насочване на човешкото изживяване вън от самия него по отношение на въпроса за съдбата може да се развие едно истинско чувство за отношението на сетивното с духовното.
Който вижда съдбата да царува в човешкото същество, той стои вече в духовното. Защото връзките на съдбата нямат в себе си нищо природосъобразно.
към текста >>
213.
05. 6. Нещо за разбирането на духа и за изживяването на съдбата
GA_26 Мистерията на Михаил
Разбирането на антропософското познание може да бъде подпомогнато, когато човешката душа е насочена отново и отново към
отношение
то на човека със света.
Разбирането на антропософското познание може да бъде подпомогнато, когато човешката душа е насочена отново и отново към отношението на човека със света.
към текста >>
214.
07. 8. Духовни области на света и човешкото себепознание
GA_26 Мистерията на Михаил
Необходимо е само да си изясним това
отношение
на спомена с действителния душевен живот; в този стремеж към яснота в себе-познанието ние ще почувствуваме, как се намираме в пътя към духовния свят.
Необходимо е само да си изясним това отношение на спомена с действителния душевен живот; в този стремеж към яснота в себе-познанието ние ще почувствуваме, как се намираме в пътя към духовния свят.
към текста >>
Човек трябва да се научи да говори в
отношение
то си с други хора.
В говора също има едно хвърля не на сянка. Думите са сенки. Но кое е това, което свети? Нещо мощно свети, защото думите са по-мощни сенки отколкото мислите спомени. Това, което в човешкото Себе може да създава спомени в течение на земния живот, не може да създаде словата.
Човек трябва да се научи да говори в отношението си с други хора.
В този процес трябва да участвува една намираща се в него по-дълбока същност отколкото това, което създава сенките на спомена. Основавайки се на Инспиративното познание Антропософията говори тук за астралното тяло, както по отношение на спомена тя говори за етерното тяло. Към физическото и етерното тела се прибавя астралното тяло като трети член на човешкото същество.
към текста >>
Основавайки се на Инспиративното познание Антропософията говори тук за астралното тяло, както по
отношение
на спомена тя говори за етерното тяло.
Но кое е това, което свети? Нещо мощно свети, защото думите са по-мощни сенки отколкото мислите спомени. Това, което в човешкото Себе може да създава спомени в течение на земния живот, не може да създаде словата. Човек трябва да се научи да говори в отношението си с други хора. В този процес трябва да участвува една намираща се в него по-дълбока същност отколкото това, което създава сенките на спомена.
Основавайки се на Инспиративното познание Антропософията говори тук за астралното тяло, както по отношение на спомена тя говори за етерното тяло.
Към физическото и етерното тела се прибавя астралното тяло като трети член на човешкото същество.
към текста >>
215.
08. 9. Принципи 69-75
GA_26 Мистерията на Михаил
72. Щом пристъпим към по-висшите членове на човешкото същество: етерно тяло, астрално тяло и организъм на Аза, ние сме принудени да търсим
отношение
то на човека с духовните царства.
72. Щом пристъпим към по-висшите членове на човешкото същество: етерно тяло, астрално тяло и организъм на Аза, ние сме принудени да търсим отношението на човека с духовните царства.
Само физическият организъм на тялото може да бъде осветлен от трите физически природни царства.
към текста >>
216.
11. МИСИЯТА НА АРХАНГЕЛ МИХАЕЛ. І. Настъпване на епохата на Михаел
GA_26 Мистерията на Михаил
До към деветото столетие човекът се намираше в такова
отношение
към своите мисли, което беше различно от това, настъпило по-късно.
До към деветото столетие човекът се намираше в такова отношение към своите мисли, което беше различно от това, настъпило по-късно.
Той нямаше чувството, че сам произвежда мислите, които живеят в негова та душа. Той ги считаше за вдъхновения идващи от един духовен свят. Даже и когато имаше мисли върху това, което възприемаше със своите сетива, за него мислите бяха откровения на Божественото, което му говореше от сетивните неща.
към текста >>
С настъпването на деветото столетие самопонятно е, че тези данни трябва да се приемат така, че те съставляват нещо средно по
отношение
на времето; преходът става постепенно с настъпването на деветото столетие в човешките души проблясва лично индивидуалната интелигентност /ум/.
С настъпването на деветото столетие самопонятно е, че тези данни трябва да се приемат така, че те съставляват нещо средно по отношение на времето; преходът става постепенно с настъпването на деветото столетие в човешките души проблясва лично индивидуалната интелигентност /ум/.
Човекът получи чувството: аз образувам мислите. И това образуване на мислите беше нещо преобладаващо в душевния живот, така щото мислещите хора виждаха същността на човешката душа в нейното умствено поведение. По-рано хората имаха за душата една имагинативна /образна/ представа. Те виждаха нейната същност не в образуването на мислите, а в нейното участие в духовното съдържа ние на света. Мислейки хората мислеха свръхсетивните духовни Същества; и тези същества действуват в човека; те също мислят вътре в него.
към текста >>
Тогава не се говореше за "мисли", а за "универсални"; но това не засяга самия принцип на възгледа, понеже мислите са винаги нещо универсално /всемирно/ по
отношение
на отделните неща.
Ето защо те виждаха в мисълта не що действително, което живее в нещата. Те считаха мислите на хората като нещо, което се влива от нещата в душата като нещо действително. Номиналистите чувствуваха силно положението, че душата образува своите мисли. Те чувствуваха мислите само като нещо субективно, което живее в душата и няма нищо общо с нещата. Те вярваха: мислите са само имена за нещата, образувани от човека.
Тогава не се говореше за "мисли", а за "универсални"; но това не засяга самия принцип на възгледа, понеже мислите са винаги нещо универсално /всемирно/ по отношение на отделните неща.
към текста >>
Който умее да обръща внимание на подобни неща, можеше да знае, какъв поврат настъпи в края на 19-то столетие /по-точно казано, през последната третина на това столетие/ по
отношение
на мисловния живот на хората.
Който умее да обръща внимание на подобни неща, можеше да знае, какъв поврат настъпи в края на 19-то столетие /по-точно казано, през последната третина на това столетие/ по отношение на мисловния живот на хората.
По-рано човекът можеше само да чувствува, как от неговото същество се образуват мислите; започвайки от горепосочения период той може да се издигне над своето същество; той може да насочи своето чувство и разбиране в духовния свят; там срещу него застава Михаела и му показва като родственик от миналото с всяка мисловна дейност. Той освобождава мислите от областта на главата и им прокарва път към сърцето; той събужда одушевление в сърцето, така щото човек може да живее в душевна отдаденост към всичко, което може да бъде изпитано в светлината на мислите. Епохата на Михаела е настъпила. Сърцата започват да имат мисли; одушевлението се разлива вече не само от мистичната мъгливост, а от основаната върху мислите яснота на душата. Да разбере човек това, това значи той да приеме Михаела в своето сърце.
към текста >>
217.
15. ІІІ. Пътят на човека преди настъпването на епохата на Михаел и пътят на Михаел
GA_26 Мистерията на Михаил
Ние не можем да видим в нейната истинска светлина намесата на Михаел в развитието на човечеството, не можем да видим, как тази намеса прониква в развитието на човечеството, когато си съставяме върху
отношение
то на новия идеен свят към природата онази представа, която е общоприета.
Ние не можем да видим в нейната истинска светлина намесата на Михаел в развитието на човечеството, не можем да видим, как тази намеса прониква в развитието на човечеството, когато си съставяме върху отношението на новия идеен свят към природата онази представа, която е общоприета.
към текста >>
За мислителите е важно преди всичко да покажат, как човек образува своите идеи, които трябва да имат правилно
отношение
към природните същества или да съдържат истински природни закони.
Днес хората мислят: вън се намира природата с нейните процеси и същества; във вътрешността на човека се намират идеите. Тези идеи представляват понятия за природните същества или също за така наречените природни закони.
За мислителите е важно преди всичко да покажат, как човек образува своите идеи, които трябва да имат правилно отношение към природните същества или да съдържат истински природни закони.
към текста >>
При това се отдава малка стойност на факта, в какво
отношение
се намират тези идеи към самия човек, който ги има.
При това се отдава малка стойност на факта, в какво отношение се намират тези идеи към самия човек, който ги има.
Въпреки това, човек може да разбере, за какво се касае, само тогава, когато постави преди всичко въпроса: какво изживява човек в по-новите естествено-научни идеи? До един отговор на този въпрос ще се стигне по следния начин: днес човека чувствува, че идеите в него се образуват чрез дейността на душата. Той има чувството: аз съм създателя на идеите, докато възприятията проникват в мене само от вън.
към текста >>
218.
17. Принципи 88-105
GA_26 Мистерията на Михаил
В живота на мислите преобладава само мисленето, в живота чувствата чувствуването, в живота на волята волението по
отношение
на другите психически съдържания.
97. Едно по-грубо описание може да каже: в душата на човека живеят мисленето, чувствуването и волята. Едно по-фино описание трябва да каже: мисленето винаги съдържа една вътрешна основа от чувствуването и воля, чувствуването една такава от мислене и воля една основа от мислене и чувствуване.
В живота на мислите преобладава само мисленето, в живота чувствата чувствуването, в живота на волята волението по отношение на другите психически съдържания.
към текста >>
219.
22. VІ. Бъдещето на човечеството и дейността на Михаел
GA_26 Мистерията на Михаил
В какво
отношение
се намира днес човекът в неговата настояща степен на развитие към Михаела и негови те сътрудници?
В какво отношение се намира днес човекът в неговата настояща степен на развитие към Михаела и негови те сътрудници?
към текста >>
Той опосредствуваше
отношение
то на Божественото към човека.
Във всичко това, как божественият Дух действуваше в Космоса, как човекът в неговия живот беше един резултат на дейността на Божествено-духовното в Космоса, там Михаел се намираше без съпротивление в своя елемент.
Той опосредствуваше отношението на Божественото към човека.
към текста >>
Той довежда своето божествено-духовно естество, запазено от миналите времена, в такова
отношение
със звездите, които сега имат в себе си своето божествено-духовно естество само като последствие от миналите времена.
Михаел счита за свое най-дълбоко задоволство, че е успял да поддържа чрез човека света на звездите не посредствено свързан с Божествено-духовното по следния начин. Когато човекът, след като е прекарал своя живот между смъртта и едно ново раждане, отново поема пътя към едно ново земно съществуване, тогава при слизането към това съществуване Той се стреми да установи една хармония между движението на звездите и своя земен живот. Тази хармония, която в далечните минали времена, съществуваше като не що самопонятно, понеже Божествено-духовното действуваше в звездите, в които човешкият живот имаше своя източник: не би съществувала днес, когато движението на звездите е само действеност на божествено-духовното, продължавайки това действие, ако човекът не би я търсил.
Той довежда своето божествено-духовно естество, запазено от миналите времена, в такова отношение със звездите, които сега имат в себе си своето божествено-духовно естество само като последствие от миналите времена.
Благодарение на това в отношението на човека към света идва нещо Божествено, което отговаря на минали времена; но въпреки това се явява в по-късни времена. За да бъде това така, това е дело на Михаела. И това дело му доставя едно дълбоко задоволство, така щото в това задоволство той намира една част на своя жизнен елемент, на своята жизнена енергия, на своята слънчева воля за живот.
към текста >>
Благодарение на това в
отношение
то на човека към света идва нещо Божествено, което отговаря на минали времена; но въпреки това се явява в по-късни времена.
Михаел счита за свое най-дълбоко задоволство, че е успял да поддържа чрез човека света на звездите не посредствено свързан с Божествено-духовното по следния начин. Когато човекът, след като е прекарал своя живот между смъртта и едно ново раждане, отново поема пътя към едно ново земно съществуване, тогава при слизането към това съществуване Той се стреми да установи една хармония между движението на звездите и своя земен живот. Тази хармония, която в далечните минали времена, съществуваше като не що самопонятно, понеже Божествено-духовното действуваше в звездите, в които човешкият живот имаше своя източник: не би съществувала днес, когато движението на звездите е само действеност на божествено-духовното, продължавайки това действие, ако човекът не би я търсил. Той довежда своето божествено-духовно естество, запазено от миналите времена, в такова отношение със звездите, които сега имат в себе си своето божествено-духовно естество само като последствие от миналите времена.
Благодарение на това в отношението на човека към света идва нещо Божествено, което отговаря на минали времена; но въпреки това се явява в по-късни времена.
За да бъде това така, това е дело на Михаела. И това дело му доставя едно дълбоко задоволство, така щото в това задоволство той намира една част на своя жизнен елемент, на своята жизнена енергия, на своята слънчева воля за живот.
към текста >>
Това не ще стане, ако освободеният интелект чрез силата на Михаиловия образец се намери от ново в космическата интелектуалност, освободила се от човека и станала обективна по
отношение
на него.
Антропософията цени високо това, което естественонаучният начин на мислене е научил да казва върху света от 4-5 столетия насам. Но освен този език тя говори и един друг език върху същността на човека, върху развитието на човека и върху развитието на Космоса; тя би искала да говори езика на Христа и Михаела. Защото ако говорим и двата езика, тогава развитието не ще се прекъсне и преди намирането на първичното Божествено-духовно тя не може да премине в ариманическото естество. Да говорим само езика на естествената наука, това отговаря на откъсването на интелектуалността от първичното Божествено-духовно естество. Този начин на говорене може да премине в ариманическото естество, ако не се обърне внимание на мисията на Михаел.
Това не ще стане, ако освободеният интелект чрез силата на Михаиловия образец се намери от ново в космическата интелектуалност, освободила се от човека и станала обективна по отношение на него.
към текста >>
220.
23. Принципи 112-114
GA_26 Мистерията на Михаил
113. В съвременния възглед на природата човекът няма
отношение
към Божественото, а само към неговото произведение.
113. В съвременния възглед на природата човекът няма отношение към Божественото, а само към неговото произведение.
С това, което този възглед предава на душевното състояние на човека, човекът може да се присъедини или със Съществата, които следват Христа, или с ариманическите същества.
към текста >>
114. Михаел е проникнат от стремежа да въплъти в човешко-космическо развитие
отношение
то към Космоса, което е запазено в човека от времената, когато царуваше божествената Същност и нейното откровение той се стреми да постигне това по такъв начин чрез своя свободно действуващ образец, щото това, което казва възгледът за природата, насочен само върху образа, върху формата на Божественото, да се влее в един по-висш, съобразен с духа възглед за природата.
114. Михаел е проникнат от стремежа да въплъти в човешко-космическо развитие отношението към Космоса, което е запазено в човека от времената, когато царуваше божествената Същност и нейното откровение той се стреми да постигне това по такъв начин чрез своя свободно действуващ образец, щото това, което казва възгледът за природата, насочен само върху образа, върху формата на Божественото, да се влее в един по-висш, съобразен с духа възглед за природата.
Този възглед наистина ще съществува в човека; но той ще бъде именно едно човешко преживяване на божественото отношение към космоса през време на първите два етапа на космическото развитие. По този начин Антропософията не отрича възгледа за природата, който хората имат в настоящата епоха на развитие на съзнателната душа; обаче тя го допълва с един такъв възглед, който може да достави погледът на духовното око.
към текста >>
Този възглед наистина ще съществува в човека; но той ще бъде именно едно човешко преживяване на божественото
отношение
към космоса през време на първите два етапа на космическото развитие.
114. Михаел е проникнат от стремежа да въплъти в човешко-космическо развитие отношението към Космоса, което е запазено в човека от времената, когато царуваше божествената Същност и нейното откровение той се стреми да постигне това по такъв начин чрез своя свободно действуващ образец, щото това, което казва възгледът за природата, насочен само върху образа, върху формата на Божественото, да се влее в един по-висш, съобразен с духа възглед за природата.
Този възглед наистина ще съществува в човека; но той ще бъде именно едно човешко преживяване на божественото отношение към космоса през време на първите два етапа на космическото развитие.
По този начин Антропософията не отрича възгледа за природата, който хората имат в настоящата епоха на развитие на съзнателната душа; обаче тя го допълва с един такъв възглед, който може да достави погледът на духовното око.
към текста >>
221.
24. VІІ. Изживяването на Михаел-Христос от човека
GA_26 Мистерията на Михаил
Да има човек това становище по
отношение
на изгряващата светлина на Михаела в историята на човечеството, това значи също той да може да намери истинският път към Христа.
Да има човек това становище по отношение на изгряващата светлина на Михаела в историята на човечеството, това значи също той да може да намери истинският път към Христа.
към текста >>
Поради това в така устроеното
отношение
към света човек не изживява вече себе си.
Природата трябва да бъде позната и изживяна така, че всичко е останало празно от боговете.
Поради това в така устроеното отношение към света човек не изживява вече себе си.
Доколкото човекът е едно свръхсетивно същество, неговото подходящо за епохата становище към природата не му дава нищо относно неговото собствено същество. Когато има пред своя поглед само това становище, той също не може да живее морално така, както подобава на неговата човечност.
към текста >>
И нейното
отношение
към Него не трябва да остане още неопределено, мъгливо-чувствено-мистично; то може да стане едно напълно конкретно
отношение
, което човек може да изживее конкретно и ясно.
Но срещу всичко това стои духовното действие на Христа. От Тайната на Голгота насам Христос е достижим за човешката душа.
И нейното отношение към Него не трябва да остане още неопределено, мъгливо-чувствено-мистично; то може да стане едно напълно конкретно отношение, което човек може да изживее конкретно и ясно.
към текста >>
222.
28. ІХ. Мировите мисли в действието на Михаела и в действието на Аримана
GA_26 Мистерията на Михаил
Който разглежда
отношение
то на Михаела към Аримана, в него възниква въпросът: как се отнасят в космическата цялост тези две духовни същества, тъй като и двете действуват в разгръщането на интелектуалните сили?
Който разглежда отношението на Михаела към Аримана, в него възниква въпросът: как се отнасят в космическата цялост тези две духовни същества, тъй като и двете действуват в разгръщането на интелектуалните сили?
към текста >>
И той иска да остане при това
отношение
към Интелектуалността.
Михаел разгръща Интелектуалността през Космоса в миналото. Той вършеше тогава това в служба на божествено-духовните Същества, които са създали както него така и човека.
И той иска да остане при това отношение към Интелектуалността.
Когато тази Интелектуалност се отдели от божествено-духовните Същества, за да намери пътя във вътрешността на човешкото същество, той реши да заеме една правилна позиция спрямо човечеството, за да намери в това човечество своето отношение към Интелектуалността. Но той искаше да върши това само в смисъла на божествено-духовните Същества и по-нататък като техен служител, с които Същества е свързан откакто е бил създаден той самият и човекът. Така неговото намерение е, в бъдеще Интелектуалността да тече през сърцата на човеците, но да тече като същата онази сила, каквато тя е била още в начало, когато извираше от божествено-духовните Същества.
към текста >>
Когато тази Интелектуалност се отдели от божествено-духовните Същества, за да намери пътя във вътрешността на човешкото същество, той реши да заеме една правилна позиция спрямо човечеството, за да намери в това човечество своето
отношение
към Интелектуалността.
Михаел разгръща Интелектуалността през Космоса в миналото. Той вършеше тогава това в служба на божествено-духовните Същества, които са създали както него така и човека. И той иска да остане при това отношение към Интелектуалността.
Когато тази Интелектуалност се отдели от божествено-духовните Същества, за да намери пътя във вътрешността на човешкото същество, той реши да заеме една правилна позиция спрямо човечеството, за да намери в това човечество своето отношение към Интелектуалността.
Но той искаше да върши това само в смисъла на божествено-духовните Същества и по-нататък като техен служител, с които Същества е свързан откакто е бил създаден той самият и човекът. Така неговото намерение е, в бъдеще Интелектуалността да тече през сърцата на човеците, но да тече като същата онази сила, каквато тя е била още в начало, когато извираше от божествено-духовните Същества.
към текста >>
Който се придържа към него, той проявява в своето
отношение
към света любов.
От изложеното е видно, как Михаел е ръководител към Христа. Михаел минава през света с цялата сериозност на своето същество, на своето държане, на своето действуване в любов.
Който се придържа към него, той проявява в своето отношение към света любов.
И първо трябва да бъде развита любов в отношението към външния свят, иначе тя се превръща в себелюбие.
към текста >>
И първо трябва да бъде развита любов в
отношение
то към външния свят, иначе тя се превръща в себелюбие.
От изложеното е видно, как Михаел е ръководител към Христа. Михаел минава през света с цялата сериозност на своето същество, на своето държане, на своето действуване в любов. Който се придържа към него, той проявява в своето отношение към света любов.
И първо трябва да бъде развита любов в отношението към външния свят, иначе тя се превръща в себелюбие.
към текста >>
Който се придържа към Михаел, той храни любов в своето
отношение
към вътрешния свят на своята душа, което
отношение
го свързва с Христа.
Който се придържа към Михаел, той храни любов в своето отношение към вътрешния свят на своята душа, което отношение го свързва с Христа.
към текста >>
223.
29. Принципи 121-123
GA_26 Мистерията на Михаил
122. Това, което изхожда от едно същество, поради неговото
отношение
към света, може да действува благотворно и творчески, то може да се окаже покваряващо и разрушително, когато изхожда от едно друго същество.
122. Това, което изхожда от едно същество, поради неговото отношение към света, може да действува благотворно и творчески, то може да се окаже покваряващо и разрушително, когато изхожда от едно друго същество.
Мировите мисли носят човеците в бъдещето, когато те ги приемат от Михаела; те го отклоняват от спасителното за него бъдеще, когато Ариман може да им ги даде.
към текста >>
Защото навсякъде действителността се състои от същества; и това, което не е същество в тази действителност, то е деятелност, която се извършва в
отношение
то между две различни същества.
123. Чрез подобни съзерцания ние винаги стигаме до там, да надмогнем възгледа за една неопределена духовност, която действува пантеистично на основата на нещата; така ние стигаме до един конкретен, определен възглед, който може да си състави представи за духовните същества на висшите йерархии.
Защото навсякъде действителността се състои от същества; и това, което не е същество в тази действителност, то е деятелност, която се извършва в отношението между две различни същества.
То може да бъде разбрано само тогава, когато можем да хвърлим погледа върху действуващите същества
към текста >>
224.
30. 1. Първо съзерцание: пред вратите на съзнателната душа. Как Михаел подготвя свръхсетивно своята мисия чрез побеждаването на Луцифер
GA_26 Мистерията на Михаил
Един хубав пример в това
отношение
е разказът за "добрия Герхард", който е запазен в едно съчинение на Рудолф фон Емс, живял през първата половина на 13-ия век.
Един хубав пример в това отношение е разказът за "добрия Герхард", който е запазен в едно съчинение на Рудолф фон Емс, живял през първата половина на 13-ия век.
"Добрия Герхард" е един богат търговец от Кьолн. Той предприема едно търговско пътешествие за Русия, Литва и Прусия, за да закупи соболеви кожи. След това отива в Дамаск, Ниневия, за да закупи копринени тъкани и други подобни.
към текста >>
В сравнение с днешните възможности за узнаване на отношенията в света, тогавашните възможности изглеждат като напипване в гъста мъгла, докато днес човек чувствува, че се на мира в това
отношение
като в една обширна, осветена от слънцето местност.
Нека погледнем, как в епохата на Съзнателната душа светът се е "прояснил" така да се каже пред погледа на човешката душа за всяко схващане на физическото битие и развитие. Герхард пътува със своите кора би някакси в мъгла. Той винаги познава само една частица от света, с който иска да се свърже. В Кьолн не се узнава нищо за това, което става в Англия, и години наред трябва да се търси един човек, който се намира в Кьолн. Хората познават живота и собствеността на един такъв човек, какъвто е този, при който Герхард е изхвърлен от бурята при своето завръщане в отечеството си, едва тогава, когато съдбата ги отнесе непосредствено на съответното място.
В сравнение с днешните възможности за узнаване на отношенията в света, тогавашните възможности изглеждат като напипване в гъста мъгла, докато днес човек чувствува, че се на мира в това отношение като в една обширна, осветена от слънцето местност.
Това, което се разказва във връзка с "добрия Герхард", няма нищо общо с това, което днес се счита за "историческо". Но то има толкова повече общо с душевното настроение и цялото духовно положение на епохата. Това душевно настроение и това духовно положение са тези, които са описани в имагинации, а не отделните събития на физическия свят.
към текста >>
Разказът за "добрия Герхард" показва, как сумракът, който по
отношение
на обгръщането с поглед на физическия свят е предхождал епохата на Съзнателната душа, е насочвал погледа на хората към виждане то на духовния свят.
Разказът за "добрия Герхард" показва, как сумракът, който по отношение на обгръщането с поглед на физическия свят е предхождал епохата на Съзнателната душа, е насочвал погледа на хората към виждане то на духовния свят.
Хората не са виждали в далечините на физическото съществуване, а повече в дълбочините на духовното.
към текста >>
Това става причина, хората да не знаят вече, в какво
отношение
се намира към физическото съществуване светът, който се изявява в имагинации.
Но така, както някога едно сумрачно /съновидно/ ясновидство е показало на човечеството духовния свят, то не е съществувало вече през горепосоченото време. Имагинациите е имало; но те са се явявали в едно такова устройство на човешката душа, което вече силно се е стремяло към мисловен живот.
Това става причина, хората да не знаят вече, в какво отношение се намира към физическото съществуване светът, който се изявява в имагинации.
Ето защо на хората, които вече значително се бяха отдали на мисловния живот, имагинациите, им се струваха като произволни "измислици" без действителност. Хората не знаеха вече, че чрез имагинацията те поглеждат в един свят, в който човек се намира с една част на своето човешко същество различна от тази, с която той е потопен във физическия свят.
към текста >>
Тогава херцогът се вижда принуден да избегне това непоносимо
отношение
с главата на империята, като взема участие в кръстоносния поход на изток.
Херцог Ернст в раздор с кайзера, който несправедливо иска да го унищожи чрез война.
Тогава херцогът се вижда принуден да избегне това непоносимо отношение с главата на империята, като взема участие в кръстоносния поход на изток.
В изживяванията, които той има, докато пътуването му го довежда до целта, физическото се преплита по посочения начин "легендарно" с духовното. Например херцогът пристига в своето пътува не до един народ, хората на който имат глави като тези на жеравите; той бива изхвърлен със своите кораби на "магнитната планина", която ги привлича като магнит, така щото хората, които се приближават до планината, не могат вече да се върнат обратно и накрая трябва да загинат. Херцог Ернст и неговите хора се освобождават благодарение на това, че се зашиват в кожи и тогава орли, които бяха свикнали да задигат като своя плячка хората изхвърлени на планината, ги отнасят на една планина и там, в отсъствие на орлите, те прорязват кожите и се освобождават. По-нататък пътуването го отвежда при един народ, чиито хора имат толкова дълги уши, че можеха да бъдат прегънати като облекло върху цялото тяло; после стигна при един друг народ, краката на които са толкова големи, че, когато валяло дъжд, хората можели да простират краката над себе си като дъждобрани. След това стига при един народ от джуджета и при друг от великани и т. н.
към текста >>
Той дава на човечеството импулси, които запазват предишното
отношение
към божествено-духовния свят, без това запазване да приеме един луциферически характер.
Тук вече за човечеството действува Михаел от духовния свят. От свръхсетивния свят той подготвя своето по-късно дело.
Той дава на човечеството импулси, които запазват предишното отношение към божествено-духовния свят, без това запазване да приеме един луциферически характер.
към текста >>
След това духовното развитие бе насочено чрез мисията на Михаел по такива пътища, които ще доведат отново човечеството в такова
отношение
към духовния свят, което е спасително за него.
За известно време човечеството трябваше да продължи своето духовно развитие, като се освободи от връзката с духовния свят, която връзка застрашаваше да се превърне в нещо невъзможно.
След това духовното развитие бе насочено чрез мисията на Михаел по такива пътища, които ще доведат отново човечеството в такова отношение към духовния свят, което е спасително за него.
към текста >>
225.
31. Принципи 124-126
GA_26 Мистерията на Михаил
125. Това луциферическо действие би искало да запази по един незаконен начин, по един неподходящ вече начин стари форми на мисленето в образи по
отношение
на света и да възпрепятствува човека да разбере физическото съществуване на света чрез интелектуалността и да се вживее в него.
125. Това луциферическо действие би искало да запази по един незаконен начин, по един неподходящ вече начин стари форми на мисленето в образи по отношение на света и да възпрепятствува човека да разбере физическото съществуване на света чрез интелектуалността и да се вживее в него.
към текста >>
226.
32. 2. Второ съзерцание: Как силите на Михаел действуват в първото развитие на съзнателната душа
GA_26 Мистерията на Михаил
В тези събития ние виждаме, че хората не могат да намерят вече ни какво
отношение
към намесата на духовния свят и историята на човечеството, което можеше да бъде разбрана от хората и приета в тяхната воля, когато още съществуваше имагинативното разбиране.
За луциферическия противник, който той срещна в тази епоха, ние говорихме в предидущото съзерцание. Обаче този противник се показва по твърде особен начин и в това, как се развиват събитията, които последваха явяването на Орлеанската девица.
В тези събития ние виждаме, че хората не могат да намерят вече ни какво отношение към намесата на духовния свят и историята на човечеството, което можеше да бъде разбрана от хората и приета в тяхната воля, когато още съществуваше имагинативното разбиране.
Отношението към такава една намеса беше станало невъзможно, поради това, че Разсъдъчната или Чувствуваща душа беше престанала да действува; отношението, което отговаря на съзнателната душа, тогава не беше още намерено; то не е постигнато и днес.
към текста >>
Отношение
то към такава една намеса беше станало невъзможно, поради това, че Разсъдъчната или Чувствуваща душа беше престанала да действува;
отношение
то, което отговаря на съзнателната душа, тогава не беше още намерено; то не е постигнато и днес.
За луциферическия противник, който той срещна в тази епоха, ние говорихме в предидущото съзерцание. Обаче този противник се показва по твърде особен начин и в това, как се развиват събитията, които последваха явяването на Орлеанската девица. В тези събития ние виждаме, че хората не могат да намерят вече ни какво отношение към намесата на духовния свят и историята на човечеството, което можеше да бъде разбрана от хората и приета в тяхната воля, когато още съществуваше имагинативното разбиране.
Отношението към такава една намеса беше станало невъзможно, поради това, че Разсъдъчната или Чувствуваща душа беше престанала да действува; отношението, което отговаря на съзнателната душа, тогава не беше още намерено; то не е постигнато и днес.
към текста >>
НАГОРЕ