Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
Намерени са
5736
резултата от
1440
текста в
6
страници с части от думите : '
Основа
'.
На страница
1
:
1000
резултата в
217
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
00. УВОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче такива изказвания на Гьоте не са насочени против принципната възможност да познаем същността на нещата, а в него Гьоте проявява достатъчна предпазливост, като не иска да отсъжда прибързано върху физико-механическите условия, които стоят на
основа
та на организма, тъй като знаеше добре, че такива въпроси могат да бъдат разрешени само в течение на времето.
При него не се касае за откриването на нови факти, а за една нова гледна точка, за един определен начин да се разглежда природата. Вярно е, че Гьоте е направил редица големи отделни открития, както например това на междучелюстната кост и на прешленната теория на черепа в остеологията, на тъждествеността на всички растителни органи със стебления лист в ботаниката и т.н. Обаче като душа оживяваща всички тези подробности ние трябва да разгледаме величествения възглед за природата, който носи тези открития, трябва да обгърнем с поглед в учението за организмите преди всичко едно велико откритие, поставящо в сянка всички открития: Откритието на същността на самия организъм. Онзи принцип, чрез който един организъм е това, като което той се представя, причините, чиито следствия ни се явяват проявите на живота, с една дума всичко, за което трябва да питаме принципно в това отношение, бе изложено и обяснено от Гьоте.*(* Който заявява, че такава една цел е предварително непостижимо, той никога не ще стигне до едно разбиране на Гьотевите възгледи върху природата; напротив онзи, който, оставяйки този въпрос открит, пристъпва без предразсъдък към неговото проучване, той, завършвайки своето изследване, сигурно ще даде един положителен отговор. Някои забележки, които самия Гьоте е направил, могат да събудят известни съмнения.Такава забележка е например следната "Без да проявяваме дързостта, че искаме да открием първите двигателни пружини на природните действия ние бихме насочили нашето внимание върху проявата на силите, чрез които растението постепенно превръща в орган”.
Обаче такива изказвания на Гьоте не са насочени против принципната възможност да познаем същността на нещата, а в него Гьоте проявява достатъчна предпазливост, като не иска да отсъжда прибързано върху физико-механическите условия, които стоят на основата на организма, тъй като знаеше добре, че такива въпроси могат да бъдат разрешени само в течение на времето.
към текста >>
Обаче всички те са градили своите системи върху
основа
та на изложените в Гьотевите съчинения възгледи и именно за тях не можем да кажем, че те биха стигнали до техните понятия и без Гьоте,а напротив негови съвременници например Йозефи в Гьотенген е стигнал самостоятелно до междучелюстната кост, или Окен до теорията на прешлените./, даже можем да кажем че и до днес то ни най-малко не е било задоволително оценено.
Биха били познати стремежи; но още по-малко може да се отриче, че неговото велико, обгръщащо цялата органическа природа откритие не е било изказано до днес по такъв сполучлив начин от някой естественик независимо от Гьоте.*(* С това съвсем не искаме да кажем, че в това отношение Гьоте въобще не е бил разбран. Напротив: В настоящето издание многократно ще използваме случая да обърнем вниманието върху редица мъже, които се явяват за нас като продължители и преработватели на идеите на Гьоте. Имена като тези на Фойгт, Неес фон Езенбек, д, Алтон /старшият и младият/, Шелвер, К. Г. Карус, Мерциус и др. принадлежат към тази поредица.
Обаче всички те са градили своите системи върху основата на изложените в Гьотевите съчинения възгледи и именно за тях не можем да кажем, че те биха стигнали до техните понятия и без Гьоте,а напротив негови съвременници например Йозефи в Гьотенген е стигнал самостоятелно до междучелюстната кост, или Окен до теорията на прешлените./, даже можем да кажем че и до днес то ни най-малко не е било задоволително оценено.
Изобщо явява се безразлично, дали Гьоте първи е открил един факт или го е преоткрил; но този факт добива своето истинско значение едва чрез начина, по който той го включва в своя възглед за природата.
към текста >>
2.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
От горецитираното място от "Сатирос" ясно може да се види, че
основа
та на мисълта за метаморфозите, морфологическата мисъл се е родила у Гьоте още преди неговото идване във Ваймар.
Нека сравним с горното това, което Гьоте е написал в 1807 година като увод към своето учение на метаморфозите: "Но когато разгледаме всички форми, особено органичните, ние откриваме, че никъде не се явява нещо постоянно, никъде нещо почиващо, нещо завършено, а напротив всичко се колебае в постоянно движение”. Не това колебаещо се той противопоставя там идеята или "нещо, което се съдържа само за миг в опитността” като нещо постоянно.
От горецитираното място от "Сатирос" ясно може да се види, че основата на мисълта за метаморфозите, морфологическата мисъл се е родила у Гьоте още преди неговото идване във Ваймар.
към текста >>
Докато Дарвин считаше същността на организма вече за изчерпана в посочените свойства и от изменчивостта вади заключението; следователно в живота на растенията не съществува нищо постоянно, Гьоте отива по-дълбоко и извежда заключението: Щом тези свойства не са постоянни, тогава постоянното трябва да се търси в нещо друго, което лежи на
основа
та на въпросните изменчиви външни признаци.
Тук Гьоте видя всички външни признаци на растението, всичко, което принадлежеше навъншния изглед, непостоянно, променливо. От това той извади заключението, че следователно същността на растението не се намира в тези свойства, а трябва да се търси по-дълбоко. От подобни наблюдения, както Гьоте тук, изходи и Дарвин, когато той изказа своето съмнение върху постоянството навъншните форми на рода и на вида. Обаче резултатите, които двамата извлякоха от това, са съвършено различни.
Докато Дарвин считаше същността на организма вече за изчерпана в посочените свойства и от изменчивостта вади заключението; следователно в живота на растенията не съществува нищо постоянно, Гьоте отива по-дълбоко и извежда заключението: Щом тези свойства не са постоянни, тогава постоянното трябва да се търси в нещо друго, което лежи на основата на въпросните изменчиви външни признаци.
Да развие това последното става цел на Гьоте, докато стремежите на Дарвин са насочени към това, да изследва и опише причините на посочената изменчивост.
към текста >>
Неговият начин на разглеждане нещата е много по-широк; той обхваща две страни: 1/ Напротив, с това и се създава една сигурна
основа
: т.е.
И двете форми на разглеждане са необходими и се допълват една друга. Ще се сгреши напълно, ако се счита, че величието на Гьоте в органичната наука се състои в това, че той е бил само един предшественик на Дарвин.
Неговият начин на разглеждане нещата е много по-широк; той обхваща две страни: 1/ Напротив, с това и се създава една сигурна основа: т.е.
изявяващата се в организма закономерност на животинското битие в животното, образуващият се, развиващият се от себе си живот, който има сила и способност, да се развие в разнообразни външни форми /видове, родове/ чрез намиращите се в него възможности. 2/ Взаимодействието на организма и на неорганичната природа и на организмите помежду им /приспособление и борба за съществуване/.
към текста >>
Само такъв човек ще бъде в състояние да си състави правилни представи върху изменчивостта навъншните форми на организмите и върху свързаните с това закони на приспособлението и на борбата за съществуване.*/*Ненужно е да се каже, че с това съвсем не се съмняваме в модерната теория за произхода или че с това нейните твърдения трябва да бъдат ограничени; напротив, с това и се създава една сигурна
основа
.
Тази същност намираме именно в идеите на Гьоте. Онзи, който е въоръжен с разбиране за тази същност, той първо ще бъде в състояние да разбере, защо организмите отговарят (реагират) на определени условия именно по един такъв, а съвсем не по друг начин.
Само такъв човек ще бъде в състояние да си състави правилни представи върху изменчивостта навъншните форми на организмите и върху свързаните с това закони на приспособлението и на борбата за съществуване.*/*Ненужно е да се каже, че с това съвсем не се съмняваме в модерната теория за произхода или че с това нейните твърдения трябва да бъдат ограничени; напротив, с това и се създава една сигурна основа.
към текста >>
Когато сме схванали тези формиращи закони, този първообраз на растението, ние сме задържали в идеята това, което природата поставя някакси на
основа
та на всеки отделен растителен индивид и от който последствие същия и правим той да се роди от него.
Като такова то е нещо идейно, което може да бъде задържано само в мисълта; обаче то добива форма, добива определена форма, цвят, брой на своите органи и пр. Тази външна форма не е нещо сковано с онзи комплекс от формиращи закони, произхождат по необходимост от него.
Когато сме схванали тези формиращи закони, този първообраз на растението, ние сме задържали в идеята това, което природата поставя някакси на основата на всеки отделен растителен индивид и от който последствие същия и правим той да се роди от него.
към текста >>
3.
03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ .
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Той стигна до възгледа, че цялостта на човешкото устройство образува
основа
та за неговите по-висши жизнени прояви, че в
основа
та на това цяло се крие условието, което поставя човека на върха на сътворението.
С тези указания Гьоте се е издигнал от отделните връзки навъншността с вътрешността на човека, до схващането на едно велико цяло и до виждане на формата като такава.
Той стигна до възгледа, че цялостта на човешкото устройство образува основата за неговите по-висши жизнени прояви, че в основата на това цяло се крие условието, което поставя човека на върха на сътворението.
Онова, което трябва да задържим тук в нашето съзнание, е, че Гьоте отново търси животинската форма развита в човешката; само че при животинската форма органите служещи повече на животинските действия и нужди излизат на преден план, те са един вид точката, към която сочи цялото образуване и на която то служи, докато при човешката форма са развити особенно онези органи, които служат на духовните функции. Още тук ние намираме: Това, което стои пред Гьотевия духовен поглед като животински организъм, не е вече този или онзи сетивно-действителен организъм, а един идеен организъм, който се развива у животното повече към една по-нисша страна, а у човека към една по-висша. Още тук се намира зародишът но онова, което Гьоте нарече по-късно тип и с което не искаше да назове "никакво отделно животно", "идеята" за животното. Даже нещо повече: Още тук се намира отгласът на нещо изказано по-късно от него, а именно важния в неговите последствия закон, “Разнообразието на формата иде оттам, че тази или онази част добива надмощие над други части”.*(*Естествени Науки I,стр. 247.)". Още тук противоположността между животното и човека се търси в това, че една идейна форма се развива в две различни посоки, че винаги една система от органи добива надмощие и с това цялото създание получава своя характер.
към текста >>
И още едно друго указание във физиогномиката на Лаватер: “Някой може вече да е забелязъл, че аз считам костната система като основна схема на човека – черепа като
основа
на костната система и цялата месеста част като колорит на тази рисунка”.*/*Фрагменти на Лаватер II,143.); това изречение е написано може би по подбуди на Гьоте, който е разговарял с Лаватер върху тези въпроси.
В същата година (1776) намираме обаче също, че Гьоте добива яснота върху това, от което трябва да се изходи, когато искаме да разгледаме формата на животинския организъм. Той позна, че костите са здрави основи на формирането, една мисъл която той запази по-късно, като при своите работи върху анатомията изходи напълно от учението за костите. През тази година той написа важното в това отношение изречение*(* Естествени Науки II,стр.69.): “Подвижните части се образуват според тях /костите/, казано всъщност с тях, и вършат своята работа само дотолкова, доколкото твърдите части позволяват това”.
И още едно друго указание във физиогномиката на Лаватер: “Някой може вече да е забелязъл, че аз считам костната система като основна схема на човека – черепа като основа на костната система и цялата месеста част като колорит на тази рисунка”.*/*Фрагменти на Лаватер II,143.); това изречение е написано може би по подбуди на Гьоте, който е разговарял с Лаватер върху тези въпроси.
Те са тъждествени със схващането на Гьоте.
към текста >>
Те имаха слабо предчувствие за онези мисли, които владееха Гьоте и които ние посочихме по-рано, че разпръснатите при животните елементи се съединяват в хармония в единната човешка форма и по този начин въпреки подобието на всички отделни части
основа
ват една разлика в цялото, която отрежда на човека едно високо стъпало в поредицата от същества.
Следователно откритието на междинната кост е само едно последствие на онези велики възгледи. То трябваше да остане неразбираемо за онези, които нямаха тези възгледи. На тях им бе отнет единственият природо-исторически признак, чрез който те различаваха човека от животните.
Те имаха слабо предчувствие за онези мисли, които владееха Гьоте и които ние посочихме по-рано, че разпръснатите при животните елементи се съединяват в хармония в единната човешка форма и по този начин въпреки подобието на всички отделни части основават една разлика в цялото, която отрежда на човека едно високо стъпало в поредицата от същества.
към текста >>
Тук ние бихме имали работа с делото на един дух, при който не изпъква на преден план един отделен клон на човешкия стремеж, изтласквайки на заден план всички останали клонове, а при който целостта на човешкото битие постоянно плува на задната
основа
, когато той третира една отделна област.
Тук ние бихме имали работа с делото на един дух, при който не изпъква на преден план един отделен клон на човешкия стремеж, изтласквайки на заден план всички останали клонове, а при който целостта на човешкото битие постоянно плува на задната основа, когато той третира една отделна област.
Чрез това всяка една отделна дейност получава своето подходящо място във връзката с цялото. Обективното потопяване в разглежданите предмети става причина духът да изгрее напълно в тях, така че Гьотевите теории ни се явяват по такъв начин, като че те не абстрахират един дух от предметите, а като че самите предмети се изобразяват в един дух, който при разглеждането забравя самия себе си. Тази най-строга обективност би направила от Гьотевото дело едно най-съвършено дело на естествената наука; то би било един идеал, към който би трябвало да се стреми всеки естествоизпитател; за философа то би било един типичен образец на намиране законите на обективното разглеждане на света.
към текста >>
4.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Високото значение на Гьотевите морфологични работи трябва да се търси в това, че в тях са установени теоретическата
основа
и методът на изследване на органическите натури, което представлява едно научно дело от първа степен.
Високото значение на Гьотевите морфологични работи трябва да се търси в това, че в тях са установени теоретическата основа и методът на изследване на органическите натури, което представлява едно научно дело от първа степен.
към текста >>
Възприятието, което се прилага непосредствено на сетивата, изглежда не носи в себе си своето
основа
ние, своята същност.
Това, което тук възприемаме по сетивен начин, ние не можем да го изведем също от сетивно-възприемаеми отношения, а трябва да приемем в понятието за процесите елементите, които не принадлежат на света на сетивата, трябва да се издигнем над сетивния свят. Тук съзерцанието не е вече достатъчно, а трябва да обхванем единството с понятия, когато искаме да обясним явленията. С това обаче се явява едно отдалечаване от възприятието и понятието; те не изглеждат вече да се покриват; понятието плува над възприятието. Става трудно да се съзре връзката на двете. Докато в неорганичната природа понятие и действителност бяха едно, тук те изглежда да се отделят и да принадлежат всъщност на два различни свята.
Възприятието, което се прилага непосредствено на сетивата, изглежда не носи в себе си своето основание, своята същност.
Обектът не изглежда обясним от себе си, защото неговото понятие не е взето от самия него, а от нещо друго. Защото обектът не се явява владян от законите на сетивния свят, но въпреки това съществува за сетивата, явява се за тях, така че тук като че човек стои пред едно неразрешимо противоречие в природата, като че съществува една пропаст между неорганичните явления, които могат да бъдат обяснени от тях самите, и органичните същества, при които става една намеса в законите на природата, при които общовалидни закони са като че изведнъж нарушени. Тази пропаст се приемаше всеобщо в науката до Гьоте; едва той успя да произнесе решаващата дума на загадката. Преди него се мислеше, че обяснима чрез самата нея е само не органичната природа; при органичната природа престава човешката познавателна способност. Ние ще оценим най-добре величието на Гьотевото дело, на делото, което той извърши, когато помислим, че великият реформатор на по-новата философия, Кант, не само споделяше тази стара грешка, а даже се опита да намери едно научно основание за това, че човешкият дух никога не ще успее да обясни органическите образувания.
към текста >>
Ние ще оценим най-добре величието на Гьотевото дело, на делото, което той извърши, когато помислим, че великият реформатор на по-новата философия, Кант, не само споделяше тази стара грешка, а даже се опита да намери едно научно
основа
ние за това, че човешкият дух никога не ще успее да обясни органическите образувания.
Възприятието, което се прилага непосредствено на сетивата, изглежда не носи в себе си своето основание, своята същност. Обектът не изглежда обясним от себе си, защото неговото понятие не е взето от самия него, а от нещо друго. Защото обектът не се явява владян от законите на сетивния свят, но въпреки това съществува за сетивата, явява се за тях, така че тук като че човек стои пред едно неразрешимо противоречие в природата, като че съществува една пропаст между неорганичните явления, които могат да бъдат обяснени от тях самите, и органичните същества, при които става една намеса в законите на природата, при които общовалидни закони са като че изведнъж нарушени. Тази пропаст се приемаше всеобщо в науката до Гьоте; едва той успя да произнесе решаващата дума на загадката. Преди него се мислеше, че обяснима чрез самата нея е само не органичната природа; при органичната природа престава човешката познавателна способност.
Ние ще оценим най-добре величието на Гьотевото дело, на делото, което той извърши, когато помислим, че великият реформатор на по-новата философия, Кант, не само споделяше тази стара грешка, а даже се опита да намери едно научно основание за това, че човешкият дух никога не ще успее да обясни органическите образувания.
Той наистина съзираше възможността за едно разбиране на един интелектус архетипус, на един интуитивен ум -, на което би било дадено да прозре връзката между понятие и действителност при органическите същества както и при неорганическите; обаче на самия човек той отричаше възможността да притежава подобен ум. Според Кант човешкият ум трябва именно да има свойството да може да си представя единството, понятието на нещото на нещо само като произлизащо от взаимодействието на частите като нещо общо аналитично добито чрез абстракция, а не така, че отделната част да се явява като произтичаща от едно конкретно (синтетично) единство, на едно понятие в интуитивна форма. Ето защо според него на този ум е невъзможно да обясни органическата природа, защото ние трябва да си я представяме като нещо цяло действуващо в частите. Кант казва върху това: "нашият ум има следователно тази особеност за разсъдъчната способност, че за него познанието не се определя от общото за особеното и следователно това особеното не може да бъде изведено от общото.* /*Кант, Критика на разсъдъчната способност, в І. Кант, Събрани съчинения, т.ІІ, Лайпциг 1915 г, стр.272 и следв./
към текста >>
А както вече изнесохме, преди Гьоте за неорганичната природа са приемали, че тя може да бъде обяснена от самата нея, че тя носи в себе си нейното
основа
ние и нейната същност, но че не е така при органичната природа.
Този възглед съвсем не отрича онзи Първичен принцип, той го признава напълно, само че го счита като разлят в света. Първият възглед счита преходния свят като откровение на Безкрайното, обаче това Безкрайно остава запазено в своята същност, то не се отдава. То не излиза вън от себе си, а остава това, което е било преди своята изява това. Вторият възглед счита преходния свят също така като едно откровение на Безкрайното, само той приема, че при своето откровение, при своята изява това Безкрайно е излязло от себе си и е вложило своите собствени същество и живот в своето творение, така че сега вече съществува само в това творение. А тъй като познанието е явно едно откриване на същността на нещата, но все пак тази същност може да съществува само в причастието, което едно преходно същество има от Първичния принцип на всички неща; в такъв случай познанието означава едно съзиране на онова безкрайното в нещата*/*Някои атрибути /свойства/ на Бога в нещата/.
А както вече изнесохме, преди Гьоте за неорганичната природа са приемали, че тя може да бъде обяснена от самата нея, че тя носи в себе си нейното основание и нейната същност, но че не е така при органичната природа.
Тук не можеше да бъде позната в самата тази органична природа онази същност, която се изявява в обекта. Ето защо предполагаше се, че тя съществува вън от обекта. Накратко казано: Органичната природа се обясняваше според първия възглед, а неорганичната според втория. Както видяхме, Спиноза беше доказал необходимостта от единно познание. Той беше твърде много философ, за да може да разпростре това теоретическо изискване и върху специалния клон на науката за организмите.
към текста >>
При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше
основа
та на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах?
Той беше твърде много философ, за да може да разпростре това теоретическо изискване и върху специалния клон на науката за организмите. Това оставаше да направи Гьоте. Не само горното изказване, но и множество други ни доказват, че той се обявяваше решително за схващането на Спиноза. В "Поезия и истина" (IV част, книга 16): Природата действа според вечни, необходими, следователно божествени закони, така че и самото божеството не би искало да измени нищо в тях". И по отношение на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога.
При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах?
" Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката. Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност". След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения. Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича."
към текста >>
След като беше намерил горецитираното от нас об
основа
ние на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения.
В "Поезия и истина" (IV част, книга 16): Природата действа според вечни, необходими, следователно божествени закони, така че и самото божеството не би искало да измени нищо в тях". И по отношение на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога. При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах? " Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката. Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност".
След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения.
Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича."
към текста >>
Това отношение, което обхваща разнообразието в едно единно цяло, е
основа
но в отделните части на даденото, но като цялото не стига до едно реално, конкретно явление.
При неорганичното същественото, което трябва да разглеждаме е, че в неговото разнообразие явлението не е тъждествено с обясняващата го закономерност, а само сочи на последната като на нещо външно. Възприятието материалният елемента на познанието което ни е дадено чрез външните сетива, и понятието формалното -, чрез което познаваме възприятието като необходимо, стоят едно до друго като обективно изискващи се елементи, но така, че понятието не се намира в отделните членове на една поредица от явления, а в едно отношение на същите един към друг.
Това отношение, което обхваща разнообразието в едно единно цяло, е основано в отделните части на даденото, но като цялото не стига до едно реално, конкретно явление.
До външното съществуване в обекта стигат само членовете на това отношение. Единството, понятието се явява като такова само в нашия ум. На него се пада задачата да обхване разнообразието на явлението, то се отнася към това последното като сбор. Тук ние имаме работа с една двойност, с разнообразната вещ, която съзерцаваме, и с единството, което мислим. В органичната природа частите на разнообразието на едно същество не стоят в едно такова отношение едни спрямо други.
към текста >>
Гьоте съвсем не мисли за това, противно на Кант да обясни органичния свят като механизъм, а той твърди, че човекът никак не е лишен от способността да познае по-висшата форма на природното действие, което е
основа
на същността на органичното.
Поводът за споменатото погрешно мнение върху Гьоте беше отношението, в което той беше застанал спрямо Кант относно възможността за едно познание на органичната природа. Обаче когато Кант твърди, че нашият ум не може да обясни органичната природа, той положително не счита с това, че органичната природа почива на механическа закономерност и че той не може да я схване само като едно последствие на механично-физически категории. Причината за тази неспособност се крие според Кант именно в това, че нашият ум може да обяснява само механо-физическото и че същността на организма не е от това естество. Ако тя би била от това естество, тогава по силата на намиращите се на негово разположение категории умът би искал много добре да я разбере.
Гьоте съвсем не мисли за това, противно на Кант да обясни органичния свят като механизъм, а той твърди, че човекът никак не е лишен от способността да познае по-висшата форма на природното действие, което е основа на същността на органичното.
към текста >>
Това показва само, че нещата се поставят на върха вместо на
основа
та.
Учените са се опълчили особено против Гьотевото понятие за разширението сменящо се със свиването. Обаче всички нападения в това отношение изхождат от едно криво разбиране. Счита се, че тези понятия имат валидност само тогава, когато за тях би се намерила една физическа причина, когато би искало да се докаже един начин на действие на работещите в растението закони, от които следва едно такова разширение и свиване.
Това показва само, че нещата се поставят на върха вместо на основата.
Не може да се предположи нищо, което да произвежда разширението или свиването; напротив: Всичко друго е последствие на тези два фактора, те произвеждат една напредваща метаморфоза от степен на степен.
към текста >>
Следователно формата на животното е
основа
та за неговото външно съществуване.
При животното всеки орган се явява като идващ от онзи център, центърът образува всички органи съобразно своята същност.
Следователно формата на животното е основата за неговото външно съществуване.
Обаче тя е определена от вътре. Следователно начинът на живот трябва да се насочва според онези вътрешни формиращи принципи. От друга страна вътрешното образуване е неограничено в себе си, свободно; то може да се приспособи в известни граници към външните влияния; въпреки това, това образуване е определено от вътрешното естество на типа, а не чрез механични въздействия отвън.
към текста >>
Еднакво
основа
телна според идеята заедно с другите, все пак една система може да изпъкне на преден план, може да употреби за себе си намиращия се в животинския организъм запас от формиращи сили и да го изтегли от другите органи.
Ако всяко животинско същество би било съобразно с намиращите се в праживотното принципи, тогава всички биха били еднакви. Обаче животинският организъм се разчленява на множество организмени системи, които всички могат да стигнат до определена степен на образуване. Тази е причината за едно разнообразно развитие.
Еднакво основателна според идеята заедно с другите, все пак една система може да изпъкне на преден план, може да употреби за себе си намиращия се в животинския организъм запас от формиращи сили и да го изтегли от другите органи.
Така животното се явява образувано особено според насоката на посочената организмена система. Едно друго животно се явява образувано в друга насока. Тук се крие възможността за диференциране на първичния организъм в неговата изява в родове и видове.
към текста >>
Разликата, която се установява тук между растението и животното с тези възгледи на Гьоте, може да изглежда незначителна по отношение на това, че по-новата наука намира
основа
ния да се съмнява с право в някаква рязка граница между растение и животно.
Разликата, която се установява тук между растението и животното с тези възгледи на Гьоте, може да изглежда незначителна по отношение на това, че по-новата наука намира основания да се съмнява с право в някаква рязка граница между растение и животно.
Обаче самият Гьоте имаше пълно съзнание за невъзможността да бъде установена една такава граница* (*Ест.Н., стр.11). Въпреки това той дава определени дефиниции за растението и животното. Това е свързано с целия негов възглед за природата. Той въобще не приема в явлението нещо постоянно, установено; защото в явлението всичко се колебае в постоянно движение.
към текста >>
С тези идеи Гьоте създаде теоретическата
основа
на науката на организмите.
С тези идеи Гьоте създаде теоретическата основа на науката на организмите.
към текста >>
Обаче това е едно не
основа
телно изискване, защото типът, установен в интуитивна форма, сам обяснява себе си.
Той намери същността на организма. Това лесно може да се оцени неправилно, когато някой изисква, защото типът, онзи формиращ от себе си принцип /ентелехия/, да бъде самият той обяснен чрез нещо друго.
Обаче това е едно неоснователно изискване, защото типът, установен в интуитивна форма, сам обяснява себе си.
За всеки, който е схванал онова "формиране на себе си според самото себе си" на ентелехийния принцип, то съставлява решението на загадката на живота.
към текста >>
С това бе създадена философската
основа
за една научна система на организмите.
При Дарвин съществува едно неопределено Х, това неопределено Х се стремеше Гьоте да обясни.). Гьоте е този, който скъса и предприе едно възобновяване на науката за организмите според същността на организма. Докато преди Гьотевата систематика се нуждаеше от също толкова различни понятия (идеи), колкото външни различни видове съществуваха, между които не се намираше никаква връзка, Гьоте обясни, че по идея всички организми са еднакви, а се различават само по тяхното външно явление; И той обясни защо те са такива.
С това бе създадена философската основа за една научна система на организмите.
Касаеше се още само за провеждането на същата. Трябваше да бъде показано, как всички действителни организми са само откровения, изяви на една идея и как те се изявяват в един определен случай.
към текста >>
Независимо от плагиатите и злоупотребите, тихото признание би имало своето
основа
ние в това, че при нея те вярваха, че ще има да рискуват по-малко.
Великото дело, което бе извършено с това в науката, беше също многократно признато от по-дълбоко мислещи учени. Младшият д, Алтон пише на 6 юли 1827 година на Гьоте: "бих считал за най-голяма награда, ако ваше превъзходителство, на когото естествената наука дължи не само едно пълно преобразоване с величествени обзори и нови възгледи на ботаниката, но и множество обогатявания на остеологията, бихте познали в предстоящите листове едно достойно за одобрение усърдие"* (*Естественонаучна кореспонденция I,28.). Неес фон Евенбек пише на 24 юни 1820 година*(*Също II,19.): "във вашия труд, който нарекохте "опит за обяснение на метаморфозата на растенията", растението говори първо между нас за самото себе си, заплете и мене хубаво очовечаване, когато бях още млад. Най-после Фойгт* (*също II, 360) пише на 6 юни 1831 година: "С живо участие и покорна благодарност аз започнах да чета малката книга за метаморфозата, която ме завладя като съучастник на това учение и ме свърза здраво исторически с него. Странно е, че учените са се отнесли по-тривиално спрямо метаморфозата на животните /разбирам не старата метаморфоза на насекомите, а тази изходяща от гръбначния стълб/ отколкото към тази на растенията.
Независимо от плагиатите и злоупотребите, тихото признание би имало своето основание в това, че при нея те вярваха, че ще има да рискуват по-малко.
Защото при скелета изолираните кости остават вечно същите, обаче в ботаниката метаморфозата застрашава да преобърне цялата терминология и следователно определението на видовете, и слабите се страхуват следователно, защото не знаят, до къде може да доведе нещо подобно." Тук е налице съзнанието, че един нов вид виждаме на индивидуалното трябва да настъпи; и от този нов възглед трябва да произлезе новата систематика, разглеждането на особеното.
към текста >>
Обаче той има своето обективно
основа
ние.
Обаче той има своето обективно основание.
Криптограмите са именно онези растения, при които прарастението е изразено до най-висока сте пен едностранно; те представляват идеята за растението в една едностранчива сетивна форма. За тях може да се съди според установената вече идея; обаче самата тази идея стига до своята пълна изява едва при семените растения /фанерогаме/.
към текста >>
Защото това, което Хекел предлага тук, не може да бъде взето за нещо повече от един необ
основа
н факт.
В Гьотевите понятия ние получаваме също едно идейно обяснение за открития от Дарвин и Хекел факт, че историята на развитието на индивида е едно повторение на развитието на рода (на езика на биологията: Онтогенезата е повторение на филогенезата. Бел.на прев.).
Защото това, което Хекел предлага тук, не може да бъде взето за нещо повече от един необоснован факт.
Това е фактът, че всеки индивид преминава в съкратена форма онези стадии на развитието, които същевременно палеонтологията ни посочва като отделни органически форми. Хекел и неговите последователи обясняват това чрез закона на наследствеността. Обаче този закон не е самият той нищо друго освен един съкратен израз за посочения факт. Обяснението за това е, че формите на организмите както и всеки индивид са форми на изява на един и същ първообраз, който в редуващи се периоди от време развива заложените потенциално в него сили на развитие.
към текста >>
понятията на явленията, така и за онзи, който иска да проникне в естеството на органичните същества, не може да бъде достатъчно, да изтъква само фактите за сродство, наследственост, борба за съществуване и т.н., а той иска да познае идеите които стоят на
основа
та на тези неща.
Ето защо в развитието на едно по-висше животно ние трябва да виждаме отново развитието на всички по-нисши /биогенетичен закон/. Както физикът не се задоволява с това, само да изказва и да описва фактите, а проучва техните закони, т.е.
понятията на явленията, така и за онзи, който иска да проникне в естеството на органичните същества, не може да бъде достатъчно, да изтъква само фактите за сродство, наследственост, борба за съществуване и т.н., а той иска да познае идеите които стоят на основата на тези неща.
Това, което за физиката са трите кеплерови закони, това са за представителя на науката на организмите гьотевите мисли за типа. Без тях светът е за нас само един лабиринт от факти. Това често е било криво разбрано. Твърди се, че понятието за метаморфозата в смисъла на Гьоте е само един образ, който всъщност се е изградил в нашия ум чрез абстракция. Счита се, че на Гьоте е било неясно, че понятието за превръщането на листата в органи на цвета има смисъл само тогава, когато последните, например тичинките, са били някога действителни листа.
към текста >>
Идеите на Гьоте съставляват
основа
та на материалистичното схващане.
Не така стоят нещата при Гьоте. При него страничните органи са тъждествени на тяхната идея, по тяхната вътрешна същност; ето защо те се явяват навън като тъждествени образувания. При него сетивното сродство е едно последствие на вътрешното, идейното. Гьотевото схващане се различава от материалистичното чрез поставянето на въпросите; и двете не си противоречат, те се допълват едно друго.
Идеите на Гьоте съставляват основата на материалистичното схващане.
Гьотевите идеи не са само едно поетическо предсказание на по-късните открития, а те са самостоятелни теоретични открития, които все още не са достатъчно оценени, от които естествената наука още дълго време ще се храни.
към текста >>
В едно писмо, което отправя до Зьомеринг на 28 август 1796 година, Гьоте намира че той е вплел твърде много метафизика в своите възгледи; една идея върху предмети на опитността няма никакво оправдание, когато тя излиза вън от тях, когато не е
основа
на в същността на самите обекти.
Тук той се натъкна на една проблема, която е една от най-важните за човешкото изследване въобще: Нито един от отделните емпирични обекти не отговарят напълно на неговия тип; нито едно същество в природата не беше тъждествено с него. Следователно съдържанието на понятието за типа не може да произхожда от сетивния свят като такъв, въпреки че то се добива при този сетивен свят. Следователно то трябва да седи в самия тип; идеята за първичното същество можеше да бъде само една такава, която развива от себе си едно съдържание съгласно една намираща се в самата нея необходимост, което съдържание се явява след това в света на явленията под една друга форма под формата на възприятието. В това отношение интересно е да видим, как самият Гьоте застава срещу емпиричните природоизследователи за истинската опитност и строгото различаване на идеята от обекта. В 1796 година Зьомеринг му изпраща една книга, в която той (Зьомеринг) се опитва да открие седалището на душата.
В едно писмо, което отправя до Зьомеринг на 28 август 1796 година, Гьоте намира че той е вплел твърде много метафизика в своите възгледи; една идея върху предмети на опитността няма никакво оправдание, когато тя излиза вън от тях, когато не е основа на в същността на самите обекти.
към текста >>
Така Гьоте стига до единствено задоволяващия възглед за природата, който
основа
ва един действително обективен метод.
Всички тези статии изразяват вече по-горе мисъл, че всеки обект има две страни: едната непосредствена на неговото явление (формата на явление), втората, която съдържа неговата същност.
Така Гьоте стига до единствено задоволяващия възглед за природата, който основава един действително обективен метод.
Когато една теория разглежда идеята като нещо чуждо на самия обект, като нещо чисто субективно, тя не може да твърди, че е истински обективна, когато си служи въобще само с идеята. Обаче Гьоте може да твърди, че към обектите не трябва да се прибавя нищо, което не би се намирало вече в самите тях.
към текста >>
5.
05. ПРИКЛЮЧВАНЕ НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ВЪРХУ ГЬОТЕВИТЕ МОРФОЛОГИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Според тях това, което е липсвало на Гьоте, е било теорията на селекцията, чрез която първо Дарвин
основа
монистичния светоглед и издигна еволюционната теория до научно убеждение.
Представителите на модерния монизъм начело с професор Хекел признават в лицето на Гьоте пророка на дарвинизма, който си представя органическия свят съвършено в техен смисъл господстван от законите, които действат и в неорганическата природа.
Според тях това, което е липсвало на Гьоте, е било теорията на селекцията, чрез която първо Дарвин основа монистичния светоглед и издигна еволюционната теория до научно убеждение.
към текста >>
Те допускат, че Гьоте наистина е направил някои твърдения, които припомнят за еволюционна теория, до което той е стигнал чрез заложения в неговата природа пантеизъм; но, казват те, той не е почувствал нужда да напредне до последната механична
основа
.
Срещу това становище застана едно друго, което приема, че идеята за типа у Гьоте не е нищо друго освен едно общо понятие, една идея в смисъла на платоновата философия.
Те допускат, че Гьоте наистина е направил някои твърдения, които припомнят за еволюционна теория, до което той е стигнал чрез заложения в неговата природа пантеизъм; но, казват те, той не е почувствал нужда да напредне до последната механична основа.
Ето защо при него не може да става дума за еволюционна теория в модерен смисъл.
към текста >>
6.
06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Считаме като един правилен път за решението на тази задача едно идейно направление добито на
основа
та на германската идеалистична философия.
Това затруднява съществено нашата задача. Ние искаме да се приближим до Гьоте от философската страна. Ако той би назовал като свое едно научно становище, ние бихме се позовали на него. Но не е този случаят. И така предстои ни задачата, от всичко, което притежаваме от поета, да познаем философската ядка, която се намираше в него, и да обрисуваме една картина за това.
Считаме като един правилен път за решението на тази задача едно идейно направление добито на основата на германската идеалистична философия.
Тази философия се стремеше да задоволи по свой начин най-висшите човешки нужди, на които Гьоте и Шилер посветиха своя живот. Тя произлиза от същото течение на времето. Ето защото тази философия стои много по-близо до Гьоте отколкото онези възгледи, които днес многократно господствуват науките. От нея ще може да се състави едно мнение, като последствие на което ще се получи това, което Гьоте е оформил поетически, което той е изложил научно. Това никога не ще може да се извлече от днешните научни направления.
към текста >>
Тази вяра се
основа
ва само на това, че църквата предава готови истини, които хората трябва да вярват.
Изгубена е била всяка вяра в мисленето. То се счита за недостатъчно, за да може да се проникне в тайните на света и на живота; хората се отказват въобще от всякакво разрешение на великите въпроси-загадки на съществуването. Единствено, което се счита за възможно, е: Да се приведе в една система това, което опитът казва. При това обаче забравя се само, че с това мнение хората се приближават до едно становище, което отдавна се счита за превъзмогнато. Отхвърлянето на мисленето и осланянето само на сетивния опит не е, погледнато по-дълбоко, нищо друго освен сляпата вяра в откровението на религиите.
Тази вяра се основава само на това, че църквата предава готови истини, които хората трябва да вярват.
Мисленето може да се старае да проникне в техния по-дълбок смисъл; обаче на него не му е позволено да изпитва самата истина, да стигне чрез собствена сила до глъбините на света. А науката на опита: какво изисква тя от мисленето? Тя изисква то да се вслушва в това, което фактите казват и да тълкува това говорене на фактите, да го подрежда. Тя също отрича на мисленето способността да проникне в ядката, в ядрото на света.
към текста >>
Всички научи открития се
основа
ват на това, че наблюдателят разбира да наблюдава по начин регулиран от правилното мислене.
Само от това, защото откривателят разбираше да наблюдава различно от своите предшественици. Той гледаше факта с очи различни от тези на своите себеподобни. При гледането той имаше определена мисъл, как фактите трябва да бъдат съпоставени с други, какво е важно за тях, какво не. И така той подреди нещата мислейки и видя нещо повече от другите. Той видя с очите на Духа.
Всички научи открития се основават на това, че наблюдателят разбира да наблюдава по начин регулиран от правилното мислене.
към текста >>
Когато мисленето овладява идеята, то се слива с първичната
основа
на мировото съществуване; това, което действува вън, влиза в духа на човека; той става до по-висока степен едно с обективната действителност.
Който признава, че мисленето има една способност за възприемане превишаваща схващането на сетивата, той ще му признае по необходимост и обекти, които се намират над чистата сетивна действителност. А обектите на мисленето са идеите.
Когато мисленето овладява идеята, то се слива с първичната основа на мировото съществуване; това, което действува вън, влиза в духа на човека; той става до по-висока степен едно с обективната действителност.
Съзирането на идеята в действителността е истинското причастие на човека.
към текста >>
Ние се придържаме към идеализма, обаче при развитието на същия не поставяме като
основа
диалектическия метод на Хегел, а един пречистен, по-висш емпиризъм.
Постъпвайки с тези възгледи към Гьоте, ние вярваме, че можем да проникнем в неговата същност.
Ние се придържаме към идеализма, обаче при развитието на същия не поставяме като основа диалектическия метод на Хегел, а един пречистен, по-висш емпиризъм.
към текста >>
Такъв един идеализъм стои също и на
основа
та на философията на Едуард фон Хартман.
Такъв един идеализъм стои също и на основата на философията на Едуард фон Хартман.
Едуард фон Хартман търси в природата идейно-съобразното единство, както то се получава положително за едно пълно съдържателно мислене. Той отхвърля чисто механическото схващане на природата и придържащия се към външното хипер-дарвинизъм. В науката той е основател на един конкретен монизъм. В историята и естетиката той търси конретната идея. Всичко това по емпирично-индуктивен метод.
към текста >>
В науката той е
основа
тел на един конкретен монизъм.
Такъв един идеализъм стои също и на основата на философията на Едуард фон Хартман. Едуард фон Хартман търси в природата идейно-съобразното единство, както то се получава положително за едно пълно съдържателно мислене. Той отхвърля чисто механическото схващане на природата и придържащия се към външното хипер-дарвинизъм.
В науката той е основател на един конкретен монизъм.
В историята и естетиката той търси конретната идея. Всичко това по емпирично-индуктивен метод.
към текста >>
По отношение на песимизма обаче ще отбележим следното: Това, което Хартман привежда като
основа
ние за песимизма, т.е.
Философията на Хартман се различава от моята само по въпроса за песимизма и чрез метафизическо изостряне на системата към "несъзнателното". Що се отнася за тази последна точка, нека се прочете изложеното по-нататък.
По отношение на песимизма обаче ще отбележим следното: Това, което Хартман привежда като основание за песимизма, т.е.
за възгледа, че нищо в света не може да ни задоволи, че винаги неудоволствието надделява удоволствието, именно това бих искал аз да посоча като щастие на човечеството. Това, което Хартман изнася, за мене то е само доказателство за това, че напразно човек се стреми към щастие.
към текста >>
7.
07. ОТНОСНО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ЕСТЕСТВЕНИТЕ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Издаването на Гьотевите съчинения върху естествените науки, за което трябваше да се грижи аз, ме наведе на мисълта: Да оживя изучаването на подробностите на тези съчинения чрез излагането на величествения свят на идеите, който стои на тяхната
основа
.
Издаването на Гьотевите съчинения върху естествените науки, за което трябваше да се грижи аз, ме наведе на мисълта: Да оживя изучаването на подробностите на тези съчинения чрез излагането на величествения свят на идеите, който стои на тяхната основа.
Моето убеждение е, че всяко отделно твърдение на Гьоте получава един съвършено нов и именно правилен смисъл, когато към него пристъпим с пълно разбиране за неговия дълбок и всеобхватен светоглед. Без съмнение не може да се отрече: Някои постановки на Гьоте в есественонаучно отношение се явяват напълно без значение, когато ги разглеждаме от гледна точка на напредналата междувременно наука. Но това не се разглежда по-нататък.
към текста >>
От това за него се ражда идейната
основа
на тези факти.
Нищо не е стояло по-далече от Гьоте, освен това, да изходи по един съзнателен начин от общи понятия. Той винаги изхожда от конкретни факти, сравнява ги, подрежда ги.
От това за него се ражда идейната основа на тези факти.
Голяма грешка е да се твърди, че не идеите са двигателният принцип в творчеството на Гьоте, понеже той прави онази странно известна забележка върху идеите на Фауст.
към текста >>
Той само освобождава явленията от случайното, за да проникне до тяхната по-дълбока
основа
.
Защото той никъде не оставя да се влее в неговото изследване една субективна прибавка.
Той само освобождава явленията от случайното, за да проникне до тяхната по-дълбока основа.
Неговият субект няма никаква друга задача, освен да подреди обекта така, че той да издаде своята най-вътрешна страна. "Истината е богоподобна; тя не се явява непосредствено, а ние трябва да я отгатнем от нейните проявления." Важното е това, тези проявления да бъдат доведени в такава връзка, че "истината" да се яви. Във факта, срещу който ние заставаме наблюдавайки го, се крие вече истината, идеята; ние трябва само да отстраним обвивката, която го скрива. В отстраняването на тези обвивки се състои истинският научен метод. Гьоте вървеше по този път.
към текста >>
8.
08. ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
При своите собствени образувания природата стига "До спесификации като в задънена улица"; човек трябва да се върне към това, което би трябвало да стане, когато тенденцията би могла да се развие невъзпрепятствана, тъй както математикът никога няма предвид този или онзи триъгълник, а винаги онази закономерност, която стои на
основа
та на всеки възможен триъгълник.
Да схване това научно, да му даде художествена форма, тази е неговата мисия.
При своите собствени образувания природата стига "До спесификации като в задънена улица"; човек трябва да се върне към това, което би трябвало да стане, когато тенденцията би могла да се развие невъзпрепятствана, тъй както математикът никога няма предвид този или онзи триъгълник, а винаги онази закономерност, която стои на основата на всеки възможен триъгълник.
Важното не е това, което природата е създала, а по какъв принцип го е създала тя.
към текста >>
9.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Въз
основа
на мислителна преценка се получава горното познавателно съждение.
Да разгледаме математиката! Тя има пред себе си едно построение, което се е родило от пресичането на три прави линии: един триъгълник. Трите ъгъла се намират в едно неизменно отношение (ъглите); те правят заедно един разпънат ъгъл или са равни на два прави ъгъла / = 180 градуса/. Това е едно математическо съждение. На възприятието са дадени ъглите.
Въз основа на мислителна преценка се получава горното познавателно съждение.
То установява една връзка на трите образа на възприятието. Тук не става дума за размисъл върху някой намиращ се зад представата на триъгълника предмет. И така постъпват всички науки. Те предават нишката от един образ на представата към
към текста >>
Същността на действителността се намира в самите неща по себе си, ако ние бихме били действително в състояние да стигнем до
основа
та на нещата, ние все пак не бихме могли да овладеем самата тази
основа
, а само понятното изображение на същата.
Същността на действителността се намира в самите неща по себе си, ако ние бихме били действително в състояние да стигнем до основата на нещата, ние все пак не бихме могли да овладеем самата тази основа, а само понятното изображение на същата.
Тук се предполага два съвършено отделни свята. Обективният външен свят, който носи в себе си своята същност, основите на своето съществуване, и субективно-идеалният вътрешен свят, който трябва да бъде едно изображение под формата на понятия навъншния свят. Съгласуването на тези два свята би било теоретико-познавателният идеал на този основен възглед. Към това последното аз причислявам не само естествено-научното направление на нашата епоха, а и философията на Кант, на Шопенхауер и на новокантианците и не по-малко последната фаза на философията на Шелинг. Всички тези направления си съвпадат в това, че търсят същността /есенцията/ на света в нещо транссубективно и от тяхната гледна точка трябва да допуснат, че субективно-идейният свят, който поради това е за тях също само свят на представите, не означава нищо за самата действителност, а единствено за човешкото съзнание.
към текста >>
За да се създаде тук яснота, необходимо е да се върнем на
основа
та, която съпоставя възприятието като нещо особено на понятието като нещо общо.
според принципа на най-малкото количество сила. Наред с модерната натурфилософия на това становище стои и Шопенхауер. Обаче в неговите най-рязка и поради това най-едностранчива последователност то е застъпено в съчинението на Рихард Авенариус: "Философията като мислене на света съобразно принципа на най-малкото количество сила”. Предисловие към една критика на чистата опитност /Лайпциг,1876 г./. Обаче това мнение почива само на едно пълно непознаване не само на съдържанието на понятието, а също и на възприятието.
За да се създаде тук яснота, необходимо е да се върнем на основата, която съпоставя възприятието като нещо особено на понятието като нещо общо.
към текста >>
Тези философи търсят
основа
та на света в нещо чуждо на съзнанието, а нещо намиращо се отвъд него, а реалната философия го търси в това, което се явява в разума.
Тези философи търсят основата на света в нещо чуждо на съзнанието, а нещо намиращо се отвъд него, а реалната философия го търси в това, което се явява в разума.
Трансцедентният светоглед счита познанието чрез понятия като образ на света, реалният светоглед го счита като най-висшата форма на явление. Ето защо първият може да достави само една формална теория на познанието, която се основава на въпроса: Кое е отношението на мисленето и битието? Реалният възглед за света поставя начело на своята теория на познанието въпроса: що е познание? Първият изхожда от предразсъдъка на една съществена разлика между мислене и битие, вторият се хваща без предразсъдъци направо за единствено сигурното, за мисленето и знае, че вън от мисленето то не може да намери някакво битие.
към текста >>
Ето защо първият може да достави само една формална теория на познанието, която се
основа
ва на въпроса: Кое е отношението на мисленето и битието?
Тези философи търсят основата на света в нещо чуждо на съзнанието, а нещо намиращо се отвъд него, а реалната философия го търси в това, което се явява в разума. Трансцедентният светоглед счита познанието чрез понятия като образ на света, реалният светоглед го счита като най-висшата форма на явление.
Ето защо първият може да достави само една формална теория на познанието, която се основава на въпроса: Кое е отношението на мисленето и битието?
Реалният възглед за света поставя начело на своята теория на познанието въпроса: що е познание? Първият изхожда от предразсъдъка на една съществена разлика между мислене и битие, вторият се хваща без предразсъдъци направо за единствено сигурното, за мисленето и знае, че вън от мисленето то не може да намери някакво битие.
към текста >>
Това, което философите наричат абсолютно, вечното битие,
Основа
та на Света, а религиите Бог, това ние наричаме, въз
основа
на нашите познавателно-теоретични обяснения: идеята.
Обаче мисленето е единственият процес, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем. Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действителност трябва да се яви като произлизаща по същия начин от развитието на мисълта, както една чиста мисъл. Да изследваме същността на една вещ означава, да започнем в центъра на света на мислите и да работим от този център, докато през душата ни се яви един такъв мисловен образ, който ни изглежда тъждествен с възприетата чрез сетивата вещ. Когато говорим за същността на една вещ или въобще за същността на света, ние не можем следователно да мислим нищо друго, освен разбирането на действителността като мисъл, като идея. В идеята ние познаваме онова, от което трябва да изведем всичко друго: Принципа на нещата.
Това, което философите наричат абсолютно, вечното битие, Основата на Света, а религиите Бог, това ние наричаме, въз основа на нашите познавателно-теоретични обяснения: идеята.
Всичко, което в света не се явява непосредствено като идея, накрая то бива познато като произлизащо от нея. Това, което повърхностното разглеждане на нещата вярва лишено от всяко участие в идеята, по-дълбокото мислене го извежда от идеята. Никоя друга форма на съществуванието не може да ни задоволи, освен тази изведена от идеята. Нищо не трябва да остане отвъд, всичко трябва да стане една част на великото Цяло, което идеята обгръща. Обаче идеята не изисква никакво излизане извън нея.
към текста >>
Тя е това, което е изградено на самото себе си, тя е същността, която е здраво
основа
на на самата себе си.
Всичко, което в света не се явява непосредствено като идея, накрая то бива познато като произлизащо от нея. Това, което повърхностното разглеждане на нещата вярва лишено от всяко участие в идеята, по-дълбокото мислене го извежда от идеята. Никоя друга форма на съществуванието не може да ни задоволи, освен тази изведена от идеята. Нищо не трябва да остане отвъд, всичко трябва да стане една част на великото Цяло, което идеята обгръща. Обаче идеята не изисква никакво излизане извън нея.
Тя е това, което е изградено на самото себе си, тя е същността, която е здраво основана на самата себе си.
Това не се състои във факта, че ние я имаме непосредствено настояща в нашето съзнание. Това зависи от самата нея. Ако тя не би изказала само своята същност, тогава идеята би ни се явила също така, както останалата действителност: Нуждаеща се от обяснение. Но това изглежда да противоречи на казаното от нас по-горе: Че идеята се явява в една задоволяваща ни форма затова, защото ние съдействаме активно при нейното възникване. Но това не произлиза от организацията на нашето съзнание.
към текста >>
Той трябва да бъде такъв, че всичко останало да сочи към него като
основа
на своето обяснение.
Този център може да бъде само единен.
Той трябва да бъде такъв, че всичко останало да сочи към него като основа на своето обяснение.
Ако биха съществували повече центрове на света повече принципи, от които светът може да бъде обяснен и ако една област на действителността би сочила към този, една друга към онзи миров принцип, тогава щом бихме се намирали в една област на действителността, ние бихме би ли насочени само към един център. На нас никак не би ни хрумнало да питаме още за един друг център. Една област не би знаела нищо за другата. Те просто не биха съществували една за друга. Ето защо няма никакъв смисъл да говорим за повече от един свят.
към текста >>
Тя ни даде осветление върху това, че добитото в отделните науки е обективна
основа
на мировото съществуване.
Науките работят върху това, да преодолеят тази тъмнина и да не оставят в опитността нищо, което не би било пропито от мисълта. А каква задача е изпълнила теорията на познанието спрямо другите науки? Тя ни даде осветление върху целта и задачата на всяка наука. Тя ни показа, какво значение има съдържанието на отделните науки. Нашата теория на познанието е науката за определението на всички други науки.
Тя ни даде осветление върху това, че добитото в отделните науки е обективна основа на мировото съществуване.
Науките стигат до редица понятия; върху същинската задача на тези понятия ни поучава теорията на познанието. С този характерен резултат нашата теория на познанието, изработва в смисъла на Гьотевия начин на мислене, се отклонява от всички други теории на познанието на нашето съвремие. Тя не иска само да установи една формална връзка между мислене и битие; тя иска да реши теоретико-познавателната проблема не само логически, а иска да стигне до един положителен резултат. Тя показва, що е съдържанието на нашето мислене; и намира, че това "що" е съвременно обективното съдържание на света. Така за нас теорията на познанието става една наука пълна със значение за хората.
към текста >>
Човекът се вглъбява в света и познава това, което може да се изгради по-нататък върху
основа
та, която е поставена, той съзира това, което Първичният Дух е набелязал, и изпълнява набелязаното.
В притежание на нейните истини човекът се чувства повдигнат; неговото научно изследване добива едно ново осветление. Едва сега той знае, че е свързан най-непосредствено с ядката на света, че той открива тази ядка, която остава скрита за всички други същества, че в него се изявява мировия Дух, че този миров Дух му е вроден. Той вижда в самия себе си довършителя на мировия процес; вижда, че е призван да довърши това, което другите сили на света не могат, че той трябва да постави венеца на сътворението. Ако религията учи, че Бог създаде човека по образ и подобие свое, то нашата теория на познанието учи, че Бог е довел сътворението въобще само до определена точка. Тогава той е създал човека и този последният, позовавайки себе си и оглеждайки се около себе си поставя задачата да действа по-нататък, да завърши това, което Първичната Сила е започнала.
Човекът се вглъбява в света и познава това, което може да се изгради по-нататък върху основата, която е поставена, той съзира това, което Първичният Дух е набелязал, и изпълнява набелязаното.
Така теорията на познанието е същевременно учението за значението и определението на човека; и тя решава тази задача /за "определението на човека"/ по много по-определен начин отколкото Фихте направи това на прехода между 18-я и 19-я век. Чрез постройката на мислите на този силен дух съвсем не се стига до онова пълно задоволяване, което трябва да ни достави една истинска теория на познанието.
към текста >>
10.
10_1. ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ - МЕТОДОЛОГИЯ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Той е об
основа
н в целостта на света на идеите и може да бъде разбран само във връзка с него.
Обаче това не иска да каже че онзи отделен образ и понятието са две различни неща. Не, те са едно и също нещо; и това, което ми се явява в особеното, в отделното нещо, не е нищо друго освен понятието. Причината, поради която аз виждам онзи образ като нещо отделно, като една отделна част от останалата действителност, е именно тази, че още не го познавам според неговата същност, че той не ми се явява още като това, което той е. От това се получава средство за по-нататъшното охарактеризиране на нашия научен метод. Всеки отделен образ на действителността представлява в мисловната система едно определено съдържание.
Той е обоснован в целостта на света на идеите и може да бъде разбран само във връзка с него.
Така по необходимост всяка вещ трябва да ни застави да извършим една двойна работа: Първо трябва да бъде определена мисълта в нейните строги очертания, която отговаря на тази вещ, и след това да бъдат определени всички нишки, които водят от тази мисъл до общия свят на идеите. Яснота в отделното и дълбочина в цялото са двете най-важни изисквания на действителността. Първата е работа на ума, последната е работа на разума. Умът създава мислителните образи на отделните вещи на действителността. Той отговаря на неговата задача толкова повече, колкото по-точно разграничава същите, колкото по-строги очертания тегли.
към текста >>
11.
10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато произнасяме едно съждение, това става поради едно или друго
основа
ние.
Едно научно съждение се ражда чрез това, че ние съединяваме или две понятия или едно понятие и едно възприятие помежду им. От първия род е съждението: Никакво следствие без причина; от втория: Лалето е едно растение. След това ежедневния живот познава още съждения, при които биват съединени възприятие с възприятие, например: Розата е червена.
Когато произнасяме едно съждение, това става поради едно или друго основание.
Но върху това основание може да има две различни мнения. Едното приема, че предметите /обективните/ основания, защо едно съждение, което произнасяме, е вярно, се намират отвъд онова, което ние дадено във възприятията и понятията влизащи в съждението.
към текста >>
Но върху това
основа
ние може да има две различни мнения.
Едно научно съждение се ражда чрез това, че ние съединяваме или две понятия или едно понятие и едно възприятие помежду им. От първия род е съждението: Никакво следствие без причина; от втория: Лалето е едно растение. След това ежедневния живот познава още съждения, при които биват съединени възприятие с възприятие, например: Розата е червена. Когато произнасяме едно съждение, това става поради едно или друго основание.
Но върху това основание може да има две различни мнения.
Едното приема, че предметите /обективните/ основания, защо едно съждение, което произнасяме, е вярно, се намират отвъд онова, което ние дадено във възприятията и понятията влизащи в съждението.
към текста >>
Едното приема, че предметите /обективните/
основа
ния, защо едно съждение, което произнасяме, е вярно, се намират отвъд онова, което ние дадено във възприятията и понятията влизащи в съждението.
Едно научно съждение се ражда чрез това, че ние съединяваме или две понятия или едно понятие и едно възприятие помежду им. От първия род е съждението: Никакво следствие без причина; от втория: Лалето е едно растение. След това ежедневния живот познава още съждения, при които биват съединени възприятие с възприятие, например: Розата е червена. Когато произнасяме едно съждение, това става поради едно или друго основание. Но върху това основание може да има две различни мнения.
Едното приема, че предметите /обективните/ основания, защо едно съждение, което произнасяме, е вярно, се намират отвъд онова, което ние дадено във възприятията и понятията влизащи в съждението.
към текста >>
Основа
нието, защо едно съждение е вярно, според това мнение не съвпада със субективните
основа
ния, от които ние произнасяме това съждение.
Основанието, защо едно съждение е вярно, според това мнение не съвпада със субективните основания, от които ние произнасяме това съждение.
Според това мнение нашите логически основания нямат нищо общо с обективните. Може да бъде така, че това мнение да прокара някакъв път, за да стигнем до обективните основания на нашето разбиране; обаче средствата, с които нашето познавателно мислене разполага, не са достатъчни за това. За познанието обуславящата моите твърдения същност се намира в един непознат свят; твърдението с неговите формални основания /непротиворечивост, подкрепяне с различни аксиоми и т.н./, те единствено се намират в моя свят. Една наука, която почива на този възглед, е догматична.
към текста >>
Според това мнение нашите логически
основа
ния нямат нищо общо с обективните.
Основанието, защо едно съждение е вярно, според това мнение не съвпада със субективните основания, от които ние произнасяме това съждение.
Според това мнение нашите логически основания нямат нищо общо с обективните.
Може да бъде така, че това мнение да прокара някакъв път, за да стигнем до обективните основания на нашето разбиране; обаче средствата, с които нашето познавателно мислене разполага, не са достатъчни за това. За познанието обуславящата моите твърдения същност се намира в един непознат свят; твърдението с неговите формални основания /непротиворечивост, подкрепяне с различни аксиоми и т.н./, те единствено се намират в моя свят. Една наука, която почива на този възглед, е догматична.
към текста >>
Може да бъде така, че това мнение да прокара някакъв път, за да стигнем до обективните
основа
ния на нашето разбиране; обаче средствата, с които нашето познавателно мислене разполага, не са достатъчни за това.
Основанието, защо едно съждение е вярно, според това мнение не съвпада със субективните основания, от които ние произнасяме това съждение. Според това мнение нашите логически основания нямат нищо общо с обективните.
Може да бъде така, че това мнение да прокара някакъв път, за да стигнем до обективните основания на нашето разбиране; обаче средствата, с които нашето познавателно мислене разполага, не са достатъчни за това.
За познанието обуславящата моите твърдения същност се намира в един непознат свят; твърдението с неговите формални основания /непротиворечивост, подкрепяне с различни аксиоми и т.н./, те единствено се намират в моя свят. Една наука, която почива на този възглед, е догматична.
към текста >>
За познанието обуславящата моите твърдения същност се намира в един непознат свят; твърдението с неговите формални
основа
ния /непротиворечивост, подкрепяне с различни аксиоми и т.н./, те единствено се намират в моя свят.
Основанието, защо едно съждение е вярно, според това мнение не съвпада със субективните основания, от които ние произнасяме това съждение. Според това мнение нашите логически основания нямат нищо общо с обективните. Може да бъде така, че това мнение да прокара някакъв път, за да стигнем до обективните основания на нашето разбиране; обаче средствата, с които нашето познавателно мислене разполага, не са достатъчни за това.
За познанието обуславящата моите твърдения същност се намира в един непознат свят; твърдението с неговите формални основания /непротиворечивост, подкрепяне с различни аксиоми и т.н./, те единствено се намират в моя свят.
Една наука, която почива на този възглед, е догматична.
към текста >>
Той не може да стигне до
основа
нията на тези твърдения.
Една такава догматична наука е както богословстващата философия, която се опира на вярата в откровението, така и модерната наука на опита; защото съществува не само една догма на откровението, съществува също така и една догма на опита /опитността/. Догмата на откровението предава на човека истини върху неща, които са напълно недостъпни за неговия кръгозор. Той не познава света, за който му се предписва да вярва в готовите твърдения.
Той не може да стигне до основанията на тези твърдения.
Ето защо той никога не може да добие разбиране, защо те са вярни. Не може да добие никакво знание, а само една вяра. Спрямо това обаче и твърденията на науката на опита да чисти догми, когато тя вярва, че трябва да останем при чистия опит /опитност/ и само да наблюдаваме неговите промени, да ги описваме и да ги съпоставяме, без да се издигнем до недадените още в чистата непосредствена опитност /опит/ условия. И в този случай също ние добиваме истината не чрез вникване в нещата, а тя ни е натрапена отвън. Аз виждам това, което става и е през мене и го регистрирам; защо това е така, то се крие в обекта.
към текста >>
По-рано се считаше за дързост някой да размишлява върху
основа
нията на изявените истини разкритите чрез откровението; днес се счита за невъзможно някой да знае нещо друго, освен това, което изказват фактите.
Спрямо това обаче и твърденията на науката на опита да чисти догми, когато тя вярва, че трябва да останем при чистия опит /опитност/ и само да наблюдаваме неговите промени, да ги описваме и да ги съпоставяме, без да се издигнем до недадените още в чистата непосредствена опитност /опит/ условия. И в този случай също ние добиваме истината не чрез вникване в нещата, а тя ни е натрапена отвън. Аз виждам това, което става и е през мене и го регистрирам; защо това е така, то се крие в обекта. Аз виждам само последствието, не и причината. По-рано в науката властваше догмата на откровението, днес това върши догмата на опита.
По-рано се считаше за дързост някой да размишлява върху основанията на изявените истини разкритите чрез откровението; днес се счита за невъзможно някой да знае нещо друго, освен това, което изказват фактите.
Фактът "защо те говорят така и не иначе" се счита за нещо недостъпно за опита и поради това непостижимо.
към текста >>
Нашите изложения показаха, че приемането на едно
основа
ние, защо едно съждение е вярно, наред с това, защо ние го признаваме за вярно, е една безсмислица.
Нашите изложения показаха, че приемането на едно основание, защо едно съждение е вярно, наред с това, защо ние го признаваме за вярно, е една безсмислица.
Когато проникнем до точката, където същността на дадено нещо изгрява за нас като идея ние виждаме в последната нещо завършено в себе си, нещо подкрепящо се и само носещо се, което не изисква вече никакво обяснение отвън, така че можем да останем при него. В идеята ние виждаме когато имаме способност за това че тя има в самата себе си всичко, което я съставя, че с нея ние имаме всичко, за което може да се пита. Цялата основа на битието е преминала в идеята, изляла се е в нея без остатък, така щото ние нямаме нужда да я търсим никъде другаде освен в самата нея. В идеята ние нямаме един образ за това, което търсим в нещата; ние имаме самото това търсено нещо. Когато частите на нашия идеен свят се сливат в съжденията, тогава тяхното собствено съдържание е това, което произвежда това сливане, а не някакви причини, които се намират вън.
към текста >>
Цялата
основа
на битието е преминала в идеята, изляла се е в нея без остатък, така щото ние нямаме нужда да я търсим никъде другаде освен в самата нея.
Нашите изложения показаха, че приемането на едно основание, защо едно съждение е вярно, наред с това, защо ние го признаваме за вярно, е една безсмислица. Когато проникнем до точката, където същността на дадено нещо изгрява за нас като идея ние виждаме в последната нещо завършено в себе си, нещо подкрепящо се и само носещо се, което не изисква вече никакво обяснение отвън, така че можем да останем при него. В идеята ние виждаме когато имаме способност за това че тя има в самата себе си всичко, което я съставя, че с нея ние имаме всичко, за което може да се пита.
Цялата основа на битието е преминала в идеята, изляла се е в нея без остатък, така щото ние нямаме нужда да я търсим никъде другаде освен в самата нея.
В идеята ние нямаме един образ за това, което търсим в нещата; ние имаме самото това търсено нещо. Когато частите на нашия идеен свят се сливат в съжденията, тогава тяхното собствено съдържание е това, което произвежда това сливане, а не някакви причини, които се намират вън. В нашето мислене са непосредствено присъстващи предметите /обективните/, а не само чисто формалните основания за нашите твърдения.
към текста >>
В нашето мислене са непосредствено присъстващи предметите /обективните/, а не само чисто формалните
основа
ния за нашите твърдения.
Когато проникнем до точката, където същността на дадено нещо изгрява за нас като идея ние виждаме в последната нещо завършено в себе си, нещо подкрепящо се и само носещо се, което не изисква вече никакво обяснение отвън, така че можем да останем при него. В идеята ние виждаме когато имаме способност за това че тя има в самата себе си всичко, което я съставя, че с нея ние имаме всичко, за което може да се пита. Цялата основа на битието е преминала в идеята, изляла се е в нея без остатък, така щото ние нямаме нужда да я търсим никъде другаде освен в самата нея. В идеята ние нямаме един образ за това, което търсим в нещата; ние имаме самото това търсено нещо. Когато частите на нашия идеен свят се сливат в съжденията, тогава тяхното собствено съдържание е това, което произвежда това сливане, а не някакви причини, които се намират вън.
В нашето мислене са непосредствено присъстващи предметите /обективните/, а не само чисто формалните основания за нашите твърдения.
към текста >>
За този възглед за света
основа
та на съществуващото въобще не може да бъде намерена в това, което е постижимо за нас.
С това отхвърлихме мнението, което приема една извънидейна абсолютна действителност, която носи всички неща, включително и мисленето.
За този възглед за света основата на съществуващото въобще не може да бъде намерена в това, което е постижимо за нас.
Тя не е вродена настощия пред нас свят, а съществува вън от него; една същност за себе си, която съществува наред с него. Този възглед може да се нарече реализъм. Той се явява в две форми. Той приема или едно множество от действителните същества /същности/, които стоят на основата на света /Лайбниц, Хербарт/, или една единна реална същност /Шопенхауер/. Такава една същност не може никога да бъде позната освен като тъждествена с идеята; но тя вече се предполага като различна по природа от идеята.
към текста >>
Той приема или едно множество от действителните същества /същности/, които стоят на
основа
та на света /Лайбниц, Хербарт/, или една единна реална същност /Шопенхауер/.
С това отхвърлихме мнението, което приема една извънидейна абсолютна действителност, която носи всички неща, включително и мисленето. За този възглед за света основата на съществуващото въобще не може да бъде намерена в това, което е постижимо за нас. Тя не е вродена настощия пред нас свят, а съществува вън от него; една същност за себе си, която съществува наред с него. Този възглед може да се нарече реализъм. Той се явява в две форми.
Той приема или едно множество от действителните същества /същности/, които стоят на основата на света /Лайбниц, Хербарт/, или една единна реална същност /Шопенхауер/.
Такава една същност не може никога да бъде позната освен като тъждествена с идеята; но тя вече се предполага като различна по природа от идеята. Който осъзнава в ясния смисъл въпроса за същността на явленията, той не може да бъде привърженик на този реализъм. Какъв смисъл има всъщност да се пита за същността на света? Това няма никакъв друг смисъл, освен този че когато аз заставам пред дадено нещо, в мене се изявява един глас, който ми казва, че в крайна сметка даденото нещо е още нещо съвършено различно от това, което аз възприемам със сетивата. Това, което то представлява още, работи вече в мене, стреми се да се изяви в мене, когато аз разглеждам предмета намиращ се вън от мене.
към текста >>
Следователно ние
основа
хме всъщност един идеализъм, който същевременно е реализъм.
Само затова, защото често пъти човек не е в състояние да разбере, че битието на идеята е нещо далече по-висше и по-пълно от битието на възприеманата действителност, той търси една друга действителност. Той счита идейното битие за нещо химерично, лишено от пропитостта на действителното и не е задоволен от него. Той не може именно да схване идеята в нейната положителност, а я има само като нещо абстрактно; не предчувства нейната пълнота, нейната вътрешна завършеност и самородност. Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно битие, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума. Такова битие ние трябва да считаме за нещо действително.
Следователно ние основахме всъщност един идеализъм, който същевременно е реализъм.
Ходът на нашите мисли е: Мисленето ни тласка към разбирането на действителността от идеята. То крие този стремеж във въпроса: Що е същността на действителността? За съдържанието на самата тази същност ние питаме едва накрая на науката, а не правим както реализма, който предлага нещо реално, за да изведе след това от него действителността. Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това.
към текста >>
Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята
основа
на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/.
Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това. Той извежда света от идеи, но вярва, че го извежда от една друга действителност. Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един идеен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната. Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята.
Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/.
Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта. Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност. Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно.
към текста >>
Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е
основа
но в самото себе си, а не в субекта.
Реализмът също има само това средство, но не знае това. Той извежда света от идеи, но вярва, че го извежда от една друга действителност. Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един идеен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната. Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята. Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/.
Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта.
Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност. Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно.
към текста >>
Нашето становище е идеализъм, защото вижда
основа
та на света в идеята; то е реализъм, защото счита идеята за нещо реално; и то е позитивизъм или емпиризъм, защото иска да стигне до съдържанието на идеята не чрез априрористични построения, а като към нещо дадено.
Но що е това дадено, становището на емпириците не може да реши и най-малкото нещо върху него; защото това що трябва да му дойде именно от самото дадено нещо. За нас е напълно неразбираемо, как заедно с изискването да се придържаме само към опитността се поставя и това да не излизаме вън от сетивния свят, тъй като и самата идея изпълнява изискването за даденост. Позитивистичният принцип на опита трябва да остави напълно открит въпроса, какво е дадено, и следователно много добре се съединява с един идеалистичен резултат на изследването. Обаче тогава това изискване съвпада също така с нашето. И ние съединяваме в нашия възглед всички становища, доколкото те са оправдани.
Нашето становище е идеализъм, защото вижда основата на света в идеята; то е реализъм, защото счита идеята за нещо реално; и то е позитивизъм или емпиризъм, защото иска да стигне до съдържанието на идеята не чрез априрористични построения, а като към нещо дадено.
Ние имаме един емпиричен метод, който прониква в реалното и накрая се задоволява с идеалистичния резултат на изследването. Ние не познаваме нещо подобно: От нещо дадено като познато да се направи заключение за нещо недадено, което да стои на основата на даденото, което да обуславя това дадено. Ние отхвърлихме едно такова заключение, при което един член на заключението не е даден. Да се направи заключение, това значи да се премине от дадени елементи към други също така дадени елементи. В заключението ние свързваме А с В чрез С; обаче всичко това трябва да бъде дадено.
към текста >>
Ние не познаваме нещо подобно: От нещо дадено като познато да се направи заключение за нещо недадено, което да стои на
основа
та на даденото, което да обуславя това дадено.
Позитивистичният принцип на опита трябва да остави напълно открит въпроса, какво е дадено, и следователно много добре се съединява с един идеалистичен резултат на изследването. Обаче тогава това изискване съвпада също така с нашето. И ние съединяваме в нашия възглед всички становища, доколкото те са оправдани. Нашето становище е идеализъм, защото вижда основата на света в идеята; то е реализъм, защото счита идеята за нещо реално; и то е позитивизъм или емпиризъм, защото иска да стигне до съдържанието на идеята не чрез априрористични построения, а като към нещо дадено. Ние имаме един емпиричен метод, който прониква в реалното и накрая се задоволява с идеалистичния резултат на изследването.
Ние не познаваме нещо подобно: От нещо дадено като познато да се направи заключение за нещо недадено, което да стои на основата на даденото, което да обуславя това дадено.
Ние отхвърлихме едно такова заключение, при което един член на заключението не е даден. Да се направи заключение, това значи да се премине от дадени елементи към други също така дадени елементи. В заключението ние свързваме А с В чрез С; обаче всичко това трябва да бъде дадено. Когато Фолкелт казва: Мисленето ни заставя към даденото да направим едно предположение и да го надминем, ние казваме: В нашето мислене ни напира вече това, което ние искаме да прибавим към непосредствено даденото. Ето защо ние трябва да отхвърлим всяка метафизика.
към текста >>
12.
10_3. СИСТЕМА НА НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Решението на това противоречие се получава от обсъждането, от преценката, че от една страна съединяващата сила на духа е безсъдържателна, следователно само, чрез само себе си, не може да познае нищо положително, че от друга страна отделеността на природните обекти не е
основа
на в тяхната същност, а в тяхното пространствено явление, че напротив при проникване същността на индивидуалното, на особеното, това последното само ни сочи към рода.
Обикновеният емпиризъм, непосредствената опитност ни предлагат само отделни, несвързани неща, един агрегат от явления. Това значи, той ни предлага това не като последен завършек на научното разглеждане, а като първа опитност. Обаче нашата научна потребност търси само нещо свързано, тя разбира отделното само като член на една връзка. Така потребността от разбиране и фактите на природата привидно се разделят. Връзката е само в духа, в природата има отделеност, духът се стреми към рода, а природата създава само индивиди.
Решението на това противоречие се получава от обсъждането, от преценката, че от една страна съединяващата сила на духа е безсъдържателна, следователно само, чрез само себе си, не може да познае нищо положително, че от друга страна отделеността на природните обекти не е основана в тяхната същност, а в тяхното пространствено явление, че напротив при проникване същността на индивидуалното, на особеното, това последното само ни сочи към рода.
Понеже в тяхното явление обектите на природата са отделени, нужна е обгръщащата сила на духа, за да покаже тяхното вътрешно единство. Понеже единството на ума е празно за себе си, той трябва да се изпълни с обектите на природата. Така на тази трета степен явление и духовна способност идва едно срещу другата и преминават в едно, и едва сега духът може да бъде задоволен.
към текста >>
Този даващ си форма принцип, който в тази област стои на
основа
та на всяко явление, който трябва да търся във всичко, това е типът.
Когато познавам външното влияние, аз още съвсем не съм добил пояснение върху това, че явлението протича именно по този и по никой друг начин. Аз трябва да изведа явлението от централния принцип, върху който се е упражнило външното влияние. Аз не мога да кажа: Това външно явление има това действие; а само: На това определено външно влияние отговаря вътрешният действен принцип по този определен начин. Това, което става, е последствие на една вътрешна закономерност. Трябва да проуча, що е това, което си дава форма отвътре.
Този даващ си форма принцип, който в тази област стои на основата на всяко явление, който трябва да търся във всичко, това е типът.
Ние се намираме в областта на органическата природа. Това, което в неорганичната природа е първичното явление, в света на организмите то е типът. Типът е един всеобщ образ на организма: Идеята на същия; животинството в животното. Тук ние трябваше отново да изложим главните точки на това, което вече казахме върху "типа" в един друг раздел на настоящия труд, поради връзката, която то има с настоящата тема.
към текста >>
13.
10_4. ВЪРХУ ГРАНИЦИТЕ НА ПОЗНАНИЕТО И ОБРАЗУВАНЕТО НА ХИПОТЕЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тя ни е обяснима само тогава, когато на нейната
основа
поставим нещо, което не възприемаме непосредствено.
С това е свързана теорията на хипотезата. Една хипотеза е едно допускане, което правим и за истинността на което не можем да се убедим направо, а само чрез неговите действия /следствия/. виждаме една поредица от явления.
Тя ни е обяснима само тогава, когато на нейната основа поставим нещо, което не възприемаме непосредствено.
Трябва ли такова едно допускане да се разпростре върху един принцип? Явно не. Защото нещо вътрешно, което аз предполагам, без да го виждам, е едно пълно противоречие. Хипотезата може да допусне само такова нещо, което аз наистина не възприемам, но бих го възприемал веднага, щом бих отстранил външните пречки. Хипотезата наистина може да предположи нещо невъзприемано, но това, което предполага, трябва да бъде възприемаемо.
към текста >>
14.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на
основа
та на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността.
Първата задача, която трябва да си поставим сега, ще бъде изследването характера на човешката дейност. Как се поставя това, което трябва да схващаме като резултат на човешката дейност, по отношение на другите действия в мировия процес? Нека разгледаме две неща: Едно произведение на природата и едно творение на човешката дейност, формата на кристала и да кажем на колелото на една каруца. И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат на закони, които могат да бъдат изразени в понятия. Разликата се състои само в това, че трябва да считаме кристала като непосредствен продукт на определящите го природни закони, докато при колелото на каруцата човекът застава по средата между понятие и предмет.
Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността.
В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях. Обаче в нашата действителност ние завършваме този процес чрез това, като превръщаме в действителност идейния свят, който още не е такава действителност. Сега ние познахме идеята като нещо, което лежи на основата на всичко действително, обуславящия принцип, намерението на природата. Нашето познание ни довежда дотам, да намерим тенденцията на мировия процес, намерението на сътворението от съдържащите се в заобикалящата ни природа намеци, знаци. Когато сме постигнали това, тогава на нашата дейност е поставена задачата да съдейства за осъществяването на тези намерения.
към текста >>
Сега ние познахме идеята като нещо, което лежи на
основа
та на всичко действително, обуславящия принцип, намерението на природата.
И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат на закони, които могат да бъдат изразени в понятия. Разликата се състои само в това, че трябва да считаме кристала като непосредствен продукт на определящите го природни закони, докато при колелото на каруцата човекът застава по средата между понятие и предмет. Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността. В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях. Обаче в нашата действителност ние завършваме този процес чрез това, като превръщаме в действителност идейния свят, който още не е такава действителност.
Сега ние познахме идеята като нещо, което лежи на основата на всичко действително, обуславящия принцип, намерението на природата.
Нашето познание ни довежда дотам, да намерим тенденцията на мировия процес, намерението на сътворението от съдържащите се в заобикалящата ни природа намеци, знаци. Когато сме постигнали това, тогава на нашата дейност е поставена задачата да съдейства за осъществяването на тези намерения. Така нашата дейност ни се явява направо като едно продължение на онзи род деятелност, която и природата изпълнява. Тя ни се явява като едно излияние на мировата Първопричина. Но все пак, каква разлика по отношение на другата /природна/ дейност!
към текста >>
Когато нашата теория на познанието е стигнала до заключението, че съдържанието на нашето съзнание не е само средство, да си съставим едно изображение на
основа
та на света, но че самата тази
основа
на света се явява на бял свят в нейната най-първична форма в нашето мислене, ние не можем да постъпим другояче, освен да познаем в човешкото действие непосредствено безусловното действие на самата тази първопричина.
Когато нашата теория на познанието е стигнала до заключението, че съдържанието на нашето съзнание не е само средство, да си съставим едно изображение на основата на света, но че самата тази основа на света се явява на бял свят в нейната най-първична форма в нашето мислене, ние не можем да постъпим другояче, освен да познаем в човешкото действие непосредствено безусловното действие на самата тази първопричина.
Ние не познаваме един Управител на света, който поставя цел и насока на нашите действия вън от нашето себе. Управителят /Ръководителят/ на света /Бог, бележка на прев./ се е отказал от своята сила, от своята власт, предал е всичко на човека, унищожавайки своето собствено отделно съществуване и е определил на човека задачата: Действай по-нататък. Човекът се намира в природата, гледа природата, в нея намека на нещо по-дълбоко, обуславящо, намека на едно намерение. Неговото мислене го прави способен да познае това намерение. То става негово духовно притежание.
към текста >>
Ако в него би действала необходимостта на природата както в другите същества, тогава той би вършил своите дела по принуждение, тогава и при него би било необходимо едно търсене на условията, които лежат на
основа
та на явяващото се съществуване и не би ставало дума за никаква свобода.
Той е проникнал в света; явява се като действащо същество, за да продължи въпросните намерения. С това философията, за която говорим тук, е истинска Философия на свободата. Тя не признава за човешки деяния нито валидността на природната необходимост, нито влиянието на един намиращ се вън от света Творец или Миров Управител. И в единия и в другия случай човекът би бил несвободен.
Ако в него би действала необходимостта на природата както в другите същества, тогава той би вършил своите дела по принуждение, тогава и при него би било необходимо едно търсене на условията, които лежат на основата на явяващото се съществуване и не би ставало дума за никаква свобода.
Естествено не е изключено, защото да съществуват безброй човешки действия, които се числят към тази категория; но тук не става дума за тези действия. Доколкото е едно природно същество, човекът трябва да бъде разбран също според законите валидни за природното действие. Обаче неговото поведение не трябва да се разбира изхождайки само от природните закони нито по отношение на него като познаващо, нито като истински етическо /морално/ същество. Като познаващо и като морално същество той излиза вън от сферата на природните действителности. И за тази най-висша потенция на неговото съществуване, която е повече идеал отколкото действителност, важи установеното тук.
към текста >>
Видяхме, че догматизмът се състои в това, че
основа
нието, защо дадено нещо е истинно, се търси в нещо намиращо се вън от нашето съзнание, в нещо недостъпно /транссубективно/, противоположно на мнението, което счита едно съждение за вярно заради това, че
основа
нието за него се намира в живеещите в съзнанието, във вливащите се в съждението понятия.
Видяхме, че догматизмът се състои в това, че основанието, защо дадено нещо е истинно, се търси в нещо намиращо се вън от нашето съзнание, в нещо недостъпно /транссубективно/, противоположно на мнението, което счита едно съждение за вярно заради това, че основанието за него се намира в живеещите в съзнанието, във вливащите се в съждението понятия.
Който си представя една Първопричина на света вън от нашия идеен свят, той си представя, че идейното основание, защо ние познаваме нещо като истинно, е нещо различно от това, защото е обективно истинно. Така истината се схваща като догма. А в областта на етиката заповедта е това, което в науката е догмата. Човекът действа, когато търси подбудите за своето действане в заповеди, според закони, чието основание не зависи от него; той си представя една норма, която е предписана за неговото действие отвън. Той действа по дълг.
към текста >>
Който си представя една Първопричина на света вън от нашия идеен свят, той си представя, че идейното
основа
ние, защо ние познаваме нещо като истинно, е нещо различно от това, защото е обективно истинно.
Видяхме, че догматизмът се състои в това, че основанието, защо дадено нещо е истинно, се търси в нещо намиращо се вън от нашето съзнание, в нещо недостъпно /транссубективно/, противоположно на мнението, което счита едно съждение за вярно заради това, че основанието за него се намира в живеещите в съзнанието, във вливащите се в съждението понятия.
Който си представя една Първопричина на света вън от нашия идеен свят, той си представя, че идейното основание, защо ние познаваме нещо като истинно, е нещо различно от това, защото е обективно истинно.
Така истината се схваща като догма. А в областта на етиката заповедта е това, което в науката е догмата. Човекът действа, когато търси подбудите за своето действане в заповеди, според закони, чието основание не зависи от него; той си представя една норма, която е предписана за неговото действие отвън. Той действа по дълг. Да се говори за дълг има смисъл само при това схващане.
към текста >>
Човекът действа, когато търси подбудите за своето действане в заповеди, според закони, чието
основа
ние не зависи от него; той си представя една норма, която е предписана за неговото действие отвън.
Видяхме, че догматизмът се състои в това, че основанието, защо дадено нещо е истинно, се търси в нещо намиращо се вън от нашето съзнание, в нещо недостъпно /транссубективно/, противоположно на мнението, което счита едно съждение за вярно заради това, че основанието за него се намира в живеещите в съзнанието, във вливащите се в съждението понятия. Който си представя една Първопричина на света вън от нашия идеен свят, той си представя, че идейното основание, защо ние познаваме нещо като истинно, е нещо различно от това, защото е обективно истинно. Така истината се схваща като догма. А в областта на етиката заповедта е това, което в науката е догмата.
Човекът действа, когато търси подбудите за своето действане в заповеди, според закони, чието основание не зависи от него; той си представя една норма, която е предписана за неговото действие отвън.
Той действа по дълг. Да се говори за дълг има смисъл само при това схващане. Ние трябва да чувстваме подбудата отвън и да признаем необходимостта да следваме тази подбуда, тогава ние действаме по дълг. Нашата теория на познанието не може да допусне едно такова действие там, където човекът се явява в своето морално съвършенство. Ние знаем, че идейният свят е самото безкрайно съвършенство; знаем, че с този свят подбудите на нашите действия лежат в самите нас; и съобразно с това трябва да считаме като морално само едно такова действие, при което деянието произтича само от намиращата се в нас идея на това деяние.
към текста >>
Крайенбюл е казал в това отношение сполучливи думи в своята статия*/* Философски месечни Тетрадки т.ХVІІ, Берлин, Лайпциг, Хайделберг 1882 г./ "ако свободата трябва да стане моя свобода, ако моралното деяние трябва да бъде мое деяние, ако доброто и правдивото трябва да бъде осъществено чрез мене, чрез действието на тази особена индивидуална личност, тогава за мене е невъзможно да ми бъде достатъчен един общ закон, който се абстрахира от всяка индивидуалност и особеност на съдействащите при деянието обстоятелства и ми заповядва да проверя преди всяко действие, дали мотивът, който стои на неговата
основа
отговаря на абстрактната норма на общата човешка природа, дали така, както живее и действа в мене, той може да стане една общовалидна максима"..... "Едно подобно приспособяване към общо приетото и обичайното би направило невъзможни всяка свобода, всеки напредък над обикновеното и прозаичното, всяко значително, изпъкващо и отварящо пътища морално действие."
Не, не такива неопределени, общи морални норми, а най-индивидуалните идеали трябва да ръководят нашите действия. Не всичко е еднакво достойно за всички да го изпълняват, а това за един, онова за друг, според това, доколко някой чувства призванието за дадено нещо. Й.
Крайенбюл е казал в това отношение сполучливи думи в своята статия*/* Философски месечни Тетрадки т.ХVІІ, Берлин, Лайпциг, Хайделберг 1882 г./ "ако свободата трябва да стане моя свобода, ако моралното деяние трябва да бъде мое деяние, ако доброто и правдивото трябва да бъде осъществено чрез мене, чрез действието на тази особена индивидуална личност, тогава за мене е невъзможно да ми бъде достатъчен един общ закон, който се абстрахира от всяка индивидуалност и особеност на съдействащите при деянието обстоятелства и ми заповядва да проверя преди всяко действие, дали мотивът, който стои на неговата основа отговаря на абстрактната норма на общата човешка природа, дали така, както живее и действа в мене, той може да стане една общовалидна максима"..... "Едно подобно приспособяване към общо приетото и обичайното би направило невъзможни всяка свобода, всеки напредък над обикновеното и прозаичното, всяко значително, изпъкващо и отварящо пътища морално действие."
към текста >>
Всяко извеждане на историческите факти от планове, които стоят на
основа
та на историята, е една грешка.
Тук трябва да кажем също няколко думи върху метода на историята. Историята трябва да има постоянно пред погледа, че причините към историческите събития трябва да се търсят в индивидуалните намерения, планове и пр. на хората.
Всяко извеждане на историческите факти от планове, които стоят на основата на историята, е една грешка.
Винаги се касае само за това, каква цел си е поставила тази или онази личност; по какви пътища е тръгнала тя. Историята трябва да се основава изцяло на човешката природа. Именно волята на тази човешка природа, нейните тенденции, нейните стремежи трябва да бъдат изследвани.
към текста >>
Историята трябва да се
основа
ва изцяло на човешката природа.
Тук трябва да кажем също няколко думи върху метода на историята. Историята трябва да има постоянно пред погледа, че причините към историческите събития трябва да се търсят в индивидуалните намерения, планове и пр. на хората. Всяко извеждане на историческите факти от планове, които стоят на основата на историята, е една грешка. Винаги се касае само за това, каква цел си е поставила тази или онази личност; по какви пътища е тръгнала тя.
Историята трябва да се основава изцяло на човешката природа.
Именно волята на тази човешка природа, нейните тенденции, нейните стремежи трябва да бъдат изследвани.
към текста >>
Намекът за един положителен индивидуален субстрат /
основа
/ на действието се намира в думите: "Безусловната дейност, от какъвто и род да е тя, накрая банкрутира.
Сега отново можем да докажем казаното тук върху моралната наука чрез изказвания на Гьоте*/*Сентенции в проза, цит. на др. място, стр.462, 463, 443, 487, 455, 460/ Когато той казва: "Разумният свят трябва да се разглежда като един велик безсмъртен индивид, който безспирно произвежда необходимото и чрез това става даже господар и над случайното", това може да се обясни само от отношението, в което ние виждаме човека с историческото развитие.
Намекът за един положителен индивидуален субстрат /основа/ на действието се намира в думите: "Безусловната дейност, от какъвто и род да е тя, накрая банкрутира.
Същото и в думите: "И най-малкият човек може да бъде пълен, когато той се движи в пределите на своите способности и сръчности." – Необходимостта, човек да се издигне до ръководните идеи на своя народ и на своята епоха, е изразена в думите: "Нека всеки се запита, с какъв орган той може във всеки случай да действа и ще действа в своята епоха", и "Но човек трябва да знае, къде стои той и накъде искат да вървят другите”.
към текста >>
Показахме, че светът на неговите идеи съвпада с мировата
основа
и показахме, че всичко, което той върши, трябва да се счита само като излияние на неговата собствена индивидуалност.
Ние поставихме човека като познаващо и действащо същество върху неговата самостоятелност.
Показахме, че светът на неговите идеи съвпада с мировата основа и показахме, че всичко, което той върши, трябва да се счита само като излияние на неговата собствена индивидуалност.
Ние търсим ядката на съществуването в самия човек. На него никой не му разкрива една догматична истина, никой не го движи при неговото действане. Той е достатъчен на самия себе си. Той трябва да бъде всичко чрез самия себе си, нищо чрез едно друго същество. Той трябва да черпи всичко от самия себе си; следователно и извора на неговото блаженство.
към текста >>
15.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато се говори за влиянието на по-стари и съвременни мислители върху развитието на Гьотевия дух, това не може да става в смисъла, че той е образувал своите възгледи на
основа
та на техните учения.
Когато се говори за влиянието на по-стари и съвременни мислители върху развитието на Гьотевия дух, това не може да става в смисъла, че той е образувал своите възгледи на основата на техните учения.
Начинът, по който той трябваше да мисли, как той виждаше света, беше предварително изграден като заложба в неговата природа. А именно тази заложба е съществувала от най-ранна младост в неговото същество. По отношение на това той остана след това подобен на себе си през целия си живот. Съществуват предимно две важни характерни черти, които ще разгледаме тук. Първата характерна черта е стремежът към изворите, към дълбочината на всяко битие.
към текста >>
Това убеждение лежеше в него и още от младост той разглеждаше света на
основа
та на това предположение.
Наред с вярата в идеята Гьоте има също и другата вяра, че ние можем да добием идеята чрез съзерцанието на действителността; на него не му минава през ума да търси божеството някъде другаде освен в творенията на природата, но на всякъде той се стреми да открие божествената страна на тези творения. Когато през време на своето юношество той издига един олтар на великия Бог, който "стои в непосредствена връзка с природата"* /*Годишник на Гьоте, том VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./, този култ произтича определено от вярата, че можем да добием най-висшето, до което можем да стигнем, чрез вярно подържане на връзката с природата. Така у Гьоте е вроден онзи начин на разглеждане нещата, който ние оправдахме по пътя на теорията на познанието. Той пристъпва към действителността с убеждението, че всичко е само едно проявление на идеята, която ние добиваме едва тогава, когато издигнем сетивната опитност до духовното виждане.
Това убеждение лежеше в него и още от младост той разглеждаше света на основата на това предположение.
Никой философ не можеше да му даде убеждение. Следователно не това е, което Гьоте търсеше при философите. То беше нещо друго. Ако и неговият начин да разглежда нещата да лежеше дълбоко в неговото същество, той все пак се нуждаеше от един език, за да го изрази. Неговото същество действаше философски, т.е.
към текста >>
Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна
основа
, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа.
Той е първопричината на всичко съществуващо и няма нито едно същество, в чието битие той да не участва любвеобилно. "Колкото и малко и незначително да бъде нещо, то има в себе си една част от духовната субстанция.* /*Джордано Бруно, За причината, Принципа и Единния. Преведено от италиански и предвидено с обяснителна бележка от Х.Ласон; 2-ро издание, Хайделберг 1889 г./. Това беше също и мнението на Гьоте, че ние знаем да съдим за дадено нещо тогава, когато виждаме, както е било поставено на своето място от всеобщия разум, как то е станало именно това, което се представя на нашия поглед. Когато възприемаме със сетивата, това не е достатъчно, защото сетивата не ни казват, как дадено нещо е свързано с всеобщата мирова идея, какво значение има то за великото Цяло.
Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа.
За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./. Не стои различна работа и със Спиноза. Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света. Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога. Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза.
към текста >>
За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око
основа
та на изкуството и
основа
та на природата", защото
основа
та на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а
основа
та на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./.
"Колкото и малко и незначително да бъде нещо, то има в себе си една част от духовната субстанция.* /*Джордано Бруно, За причината, Принципа и Единния. Преведено от италиански и предвидено с обяснителна бележка от Х.Ласон; 2-ро издание, Хайделберг 1889 г./. Това беше също и мнението на Гьоте, че ние знаем да съдим за дадено нещо тогава, когато виждаме, както е било поставено на своето място от всеобщия разум, как то е станало именно това, което се представя на нашия поглед. Когато възприемаме със сетивата, това не е достатъчно, защото сетивата не ни казват, как дадено нещо е свързано с всеобщата мирова идея, какво значение има то за великото Цяло. Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа.
За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./.
Не стои различна работа и със Спиноза. Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света. Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога. Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза. Защото Бог се е отказал от всяко собствено съществуване; той не се намира някъде вън от света.
към текста >>
Учението на Спиноза се
основа
ва на това, че Божеството се е разляло в света.
Това беше също и мнението на Гьоте, че ние знаем да съдим за дадено нещо тогава, когато виждаме, както е било поставено на своето място от всеобщия разум, как то е станало именно това, което се представя на нашия поглед. Когато възприемаме със сетивата, това не е достатъчно, защото сетивата не ни казват, как дадено нещо е свързано с всеобщата мирова идея, какво значение има то за великото Цяло. Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа. За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./. Не стои различна работа и със Спиноза.
Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света.
Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога. Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза. Защото Бог се е отказал от всяко собствено съществуване; той не се намира някъде вън от света. Но ние трябва да го търсим там, където Той се намира. Следователно всяко истинско знание трябва да бъде така устроено, че във всяка част от познаването на света да ни предава част от познанието на Бога.
към текста >>
Това предполага, че съществува една мирова
Основа
/Първопричина/, която стои над двете същества и ги устройва така, че те си подхождат едно за друго.
И когато по отношение на тази дълбока, вътрешна хармония на Гьотевото същество с участието на Спиноза постоянно се изтъква съвършено вътрешното обстоятелство: Гьоте е бил привлечен към Спиноза, защото както и този последният не е искал да търпи крайните причини в обяснението на света, това свидетелства за едно повърхностно оценяване на положението на нещата. Че Гьоте както и Спиноза отхвърляха последните причини, това беше само едно последствие на техните възгледи. Нека само ясно си представим теорията за последните причини. Дадено нещо се обяснява по отношение на неговото съществуване и устройство чрез това, че се излага /доказва/ неговата необходимост за нещо друго. Показва се, това нещо е така и така устроено, защото другото е така и така.
Това предполага, че съществува една мирова Основа /Първопричина/, която стои над двете същества и ги устройва така, че те си подхождат едно за друго.
Обаче когато мировата Първооснова е присъща на всяко нещо, тогава този начин на обяснение няма никакъв смисъл. Защото тогава устройството на дадено нещо трябва да ни се яви като последствие на действащия в него принцип. Ние ще търсим в природата на дадено нещо, защото е така, а не иначе. Когато вярваме, че Божественото е присъщо на всяко нещо, тогава не ще ни хрумне да прибегнем за прибегнем за обяснение на неговата закономерност към един външен принцип.
към текста >>
Обаче когато мировата Първо
основа
е присъща на всяко нещо, тогава този начин на обяснение няма никакъв смисъл.
Че Гьоте както и Спиноза отхвърляха последните причини, това беше само едно последствие на техните възгледи. Нека само ясно си представим теорията за последните причини. Дадено нещо се обяснява по отношение на неговото съществуване и устройство чрез това, че се излага /доказва/ неговата необходимост за нещо друго. Показва се, това нещо е така и така устроено, защото другото е така и така. Това предполага, че съществува една мирова Основа /Първопричина/, която стои над двете същества и ги устройва така, че те си подхождат едно за друго.
Обаче когато мировата Първооснова е присъща на всяко нещо, тогава този начин на обяснение няма никакъв смисъл.
Защото тогава устройството на дадено нещо трябва да ни се яви като последствие на действащия в него принцип. Ние ще търсим в природата на дадено нещо, защото е така, а не иначе. Когато вярваме, че Божественото е присъщо на всяко нещо, тогава не ще ни хрумне да прибегнем за прибегнем за обяснение на неговата закономерност към един външен принцип.
към текста >>
Кант се счита всеобщо като
основа
тел на днешната философия.
Когато преминем сега към отношението на Гьоте към съвременните му философи, ние трябва да говорим преди всичко за Кант.
Кант се счита всеобщо като основател на днешната философия.
По неговата време той предизвика едно такова мощно движение, че за всеки образован човек беше една необходимост да се обясни с него. За Гьоте също това обяснение става една необходимост. Обаче то не можа да бъде за него плодотворно. Защото съществува една дълбока противоположност между това, което Кантовата философия учи, и това, което познаваме като Гьотев начин на мислене. Можем даже да кажем, че цялото германско мислене протича в две успоредни направления, едното пропито от Кантовия начин на мислене и другото, което е и близо до Гьотевото мислене.
към текста >>
Ако не би виждал криво главния въпрос на теорията на познанието, той би забелязал, че различаването на субект и обект е една преходна точка на нашето познание, че на
основа
та и на двете стои едно по-дълбоко, доловимо от разума единство и че онова, което се признава като свойство на една вещ, доколкото си го представяме по отношение на един познаващ субект, съвсем няма само една субективна валидност.
Според Кант дадената действителност бива определена според самите нас; тя е такава, защото ние си я представяме така. Кант прескача същинския теоретико-познавателен въпрос. При навлизането в своята критика на разума той прави две стъпки, които не оправдава, и от тази грешка страда цялата негова философска постройка. Той поставя веднага разликата между субект и обект, без да пита, какво значение има въобще, когато умът предприема разделянето на две области на действителността /тук познаващият субект и познатият обект/. След това той се старае да установи взаимното отношение на тези две области чрез понятия; и това отново без да пита, какъв смисъл има едно такова установяване.
Ако не би виждал криво главния въпрос на теорията на познанието, той би забелязал, че различаването на субект и обект е една преходна точка на нашето познание, че на основата и на двете стои едно по-дълбоко, доловимо от разума единство и че онова, което се признава като свойство на една вещ, доколкото си го представяме по отношение на един познаващ субект, съвсем няма само една субективна валидност.
Вещта е едно единство на разума, а разделянето в една "вещ в себе си" и "вещ за нас" е продукт на ума. Следователно не е правилно да се каже, че това, което признаваме в едно отношение на дадена вещ, може да и бъде отречено в друго отношение. Защото независимо от това, дали веднъж разглеждам същата вещ под тази гледна точка, а друг път под една друга, все пак тя е едно единно цяло.
към текста >>
За него идеята не е това, което се явява на разума като по-дълбоката
основа
на дадения свят, когато той е преодолял разположението на повърхността разнообразие, а само един методически принцип, според който разумът подрежда явленията с оглед на техния по-лесен обзор.
Представлява една грешка, която се промъква през цялата учебна система на Кант, че той счита сетивното разнообразие като нещо твърдо и вярва, че науката се състои в това, да доведем това разнообразие в една система. Той съвсем не предполага, че разнообразното съвсем не е нещо последно, което трябва да преодолеем, ако искаме да го разберем; и поради това за него всяка теория е само една прибавка, която умът и разумът добавят към опитността.
За него идеята не е това, което се явява на разума като по-дълбоката основа на дадения свят, когато той е преодолял разположението на повърхността разнообразие, а само един методически принцип, според който разумът подрежда явленията с оглед на техния по-лесен обзор.
Ние бихме сгрешили според Кантовия възглед, ако бихме разглеждали нещата като изведими от идеята; според неговото мнение ние можем да подредим нашите опитности само така, като че те произхождат от едно единство. Според Кант ние нямаме никакво предчувствие за основата на нещата, за "вещта в себе си". Нашето знание за нещата съществува само по отношение на самите нас, то е валидно само за нашата индивидуалност. Гьоте не можеше да добие много от този възглед върху света. За него разглеждането на нещата по отношение на самите нас оставаше нещо съвършено второстепенно, нещо, което засяга въздействието на предметите върху нашето чувство на удоволствие и неудоволствие; той изисква от науката нещо повече от простото сведение, какви са нещата по отношение на самите нас.
към текста >>
Според Кант ние нямаме никакво предчувствие за
основа
та на нещата, за "вещта в себе си".
Представлява една грешка, която се промъква през цялата учебна система на Кант, че той счита сетивното разнообразие като нещо твърдо и вярва, че науката се състои в това, да доведем това разнообразие в една система. Той съвсем не предполага, че разнообразното съвсем не е нещо последно, което трябва да преодолеем, ако искаме да го разберем; и поради това за него всяка теория е само една прибавка, която умът и разумът добавят към опитността. За него идеята не е това, което се явява на разума като по-дълбоката основа на дадения свят, когато той е преодолял разположението на повърхността разнообразие, а само един методически принцип, според който разумът подрежда явленията с оглед на техния по-лесен обзор. Ние бихме сгрешили според Кантовия възглед, ако бихме разглеждали нещата като изведими от идеята; според неговото мнение ние можем да подредим нашите опитности само така, като че те произхождат от едно единство.
Според Кант ние нямаме никакво предчувствие за основата на нещата, за "вещта в себе си".
Нашето знание за нещата съществува само по отношение на самите нас, то е валидно само за нашата индивидуалност. Гьоте не можеше да добие много от този възглед върху света. За него разглеждането на нещата по отношение на самите нас оставаше нещо съвършено второстепенно, нещо, което засяга въздействието на предметите върху нашето чувство на удоволствие и неудоволствие; той изисква от науката нещо повече от простото сведение, какви са нещата по отношение на самите нас. В статията "Опитът като посредник между обекта и субекта" е определена задачата на изследователя. Той трябва да взема мащаба за познанието, данните за обсъждане на нещата не от себе си, а от кръга на самите неща, които наблюдава.
към текста >>
Той беше разглеждал растения, беше поставил на тяхната
основа
едно първично растение /прарастение/ и беше извел отделните форми от това прарастение.
Гьоте е бил несравнимо повече подпомогнат във философско отношение от Шилер отколкото от Кант. Чрез Шилер той бе доведен именно с една степен по-нататък в познанието на своя начин на мислене. До онзи знаменит разговор със Шилер Гьоте беше упражнил определен начин да гледа света.
Той беше разглеждал растения, беше поставил на тяхната основа едно първично растение /прарастение/ и беше извел отделните форми от това прарастение.
Това прарастение, /а също така и едно съответно първично животно/ се беше оформило в неговия дух, и му беше послужило при обяснението на съответните явления. Обаче той никога не беше размислил върху това, що е това прарастение в неговата същност. Шилер му отвори очите, като му каза: То е една идея. Едва от сега нататък Гьоте има съзнание за своя идеализъм. Ето защо дотогава той се наричаше прарастението една опитност, защото вярваше, че го вижда с очите си.
към текста >>
Фихте
основа
науката на съзнанието по най-остроумен начин.
Малко помощ получи Гьоте от Фихте. Фихте се движеше в една твърде чужда на Гьотевото мислене сфера, поради което не беше възможно Гьоте да получи някаква помощ от него.
Фихте основа науката на съзнанието по най-остроумен начин.
Това изведе дейността, чрез която "Азът" превръща дадения свят в един мислен свят, по естествено образцов начин. Обаче при това той направи грешката, че не схващаше тази дейност на Аза само като една такава, която привежда даденото съдържание в една задоволителна форма, която довежда несвързаното дадено в съответната връзка; той я считаше като едно създаване на всичко онова, което се разиграва вътре в "Аза". Ето защо неговото учение се явява като един едностранчив идеализъм който взема цялото свое съдържание от съзнанието. Гьоте, който винаги се насочваше към обективното, можа да намери твърде малко нещо, което да го привлича, във Фехтевата философия на съзнанието. На Гьоте му липсваше разбиране за областта, за която тази философия беше валидна; обаче разширението, което Фихте и даде той я считаше като универсална наука -, можа да се яви на поета само като една грешка.
към текста >>
Преодоляването на действителността, за да се издигне човек от създаденото до създаването, от сътвореното до творението, от обусловеното до обуславящото, стои на
основа
та на Гьоте, но също така и на Хегел.
Хегел беше разбрал най-дълбоко значението на първичното явление и го е охарактеризирал сполучливо в своето писмо до Гьоте от 20 февруари 1921 година с думите: "Простото и абстрактното, което вие много сполучливо наричате първично явление, вие го поставяте на върха, след това показвате конкретните явления, като раждащи се чрез прибавянето на по-нататъшни начини на действие и обстоятелства, и царуващи над цялото протичане така, че редуването напредва от простите условия към по-сложните и, така подредени, че чрез това разлагане, заплетеното се явява в неговата яснота. Да се долови първичното явление, да бъде то пречистено от случайните заобикалящи неща, да го схванем, абстрактно, това считам аз за въпрос на великото духовно разбиране за природата, както считам също въпросния път въобще като истински научен път на познанието в тази област."..... "но ако ми е позволено, ваше високоблагородие, да говоря сега, който едно така изтъкнато първично явление има за нас философите, мога ли да кажа именно, че ще можем да използваме един такъв препарат във философията?! Щом именно сме разработили нашето първоначално стридиеподобно, сиво или съвсем черно абсолютно извеждайки го срещу въздуха и светлината, така че то да стане нещо, което желае този въздух и тази светлина, тогава ние се нуждаем от прозоречни места, за да го изведем изцяло на дневна светлина; нашите схеми биха се изпарили, ако бихме искали да ги пренесем именно такива в шареното, объркано общество на противния свят. Тук именно, ваше високоблагородие, първичните явления идват сполучливо навреме; в този сумрак, духовен или понятен чрез неговата простота, видим или уловим чрез неговата сетивност, се поздравяват двата свята, нашият забъркан свят и изявяващото се съществуване." Така Хегел за Гьоте става ясна мисълта, че емпиричният изследовател трябва да отиде до първичното явление и че от там по-нататък водят пътищата на философа. От това обаче следва също, че основната мисъл на Хегеловата философия е едно последствие на Гьотевия начин на мислене.
Преодоляването на действителността, за да се издигне човек от създаденото до създаването, от сътвореното до творението, от обусловеното до обуславящото, стои на основата на Гьоте, но също така и на Хегел.
Хегел не иска да предложи във философията нищо друго освен вечния процес, от който произлиза всичко, което е крайно. Той иска да познае даденото като едно следствие на това, което той може да счита като необусловено.
към текста >>
И най-важното е, че той си представя, че идеята стои навсякъде на
основа
та.
Философията на Хартман е идеализъм. Вярно е,че той не иска да бъде само идеалист. Обаче там, където по отношение на обяснението на света се нуждае от нещо положително, той призовава на помощ идеята.
И най-важното е, че той си представя, че идеята стои навсякъде на основата.
към текста >>
Тя е нещо повече от чистото субективно явление; тя има едно значение
основа
но в самата нея.
Защото неговото допускане на нещо несъзнателно няма никакъв друг смисъл, освен този, че онова, което съществува в нашето съзнание като идея, не е свързано по необходимост с тази форма на изява вътре в съзнанието. Идеята не съществува /не е действена/ само там, където тя става съзнателна, но и в друга форма.
Тя е нещо повече от чистото субективно явление; тя има едно значение основано в самата нея.
Тя не присъства само в субекта, а е обективен миров принцип. Когато между съставляващите света принципи Хартман приема наред с идеята още и волята, тогава непонятно е, как все още има философи, които го считат за шопенхауерианец. Шопенхауер е на мнение, че всяко съдържание на понятията е само субективно, че то е само явление на съзнанието, и поставя това мнение на върха. При него не може и дума да става, че идеята е взела участие в състава на света като реален принцип. Поради това Шопенхауер никога не можа да стигне до едно пълно съдържателно третиране на философските специални науки, докато Хартман е проследил своите принципи във всички отделни науки.
към текста >>
Шопенхауер поставя на
основа
та на света един еднообразен, без съдържание стремеж.
Поради това Шопенхауер никога не можа да стигне до едно пълно съдържателно третиране на философските специални науки, докато Хартман е проследил своите принципи във всички отделни науки. Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството. Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята. Хартман хваща всяко отделно съществуване и показва, как навсякъде може да бъде възприемана идеята. Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността.
Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж.
Хартман поставя богатото съдържание на идеята. Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство. Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията. Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни. Който не прави това предположение, той никога не може да оправдае, защо въобще трябва да търси нещо върху света чрез размишление посредством идеите.
към текста >>
Шопенхауер поставя на
основа
та абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство.
Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята. Хартман хваща всяко отделно съществуване и показва, как навсякъде може да бъде възприемана идеята. Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята.
Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство.
Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията. Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни. Който не прави това предположение, той никога не може да оправдае, защо въобще трябва да търси нещо върху света чрез размишление посредством идеите.
към текста >>
Защото чрез своята собствена същност тя стои като принцип на
основа
та на света.
Следователно същественото в идеята не е това, което тя е за нас, за нашето съзнание, а това, което е в самата себе си.
Защото чрез своята собствена същност тя стои като принцип на основата на света.
Ето защо мисленето е едно съзиране на онова, което е по себе си и за себе си. Следователно, въпреки че идеята съвсем не би стигнала до изява, ако не съществуваше никакво съзнание, все пак тя трябва да бъде схващана така, че не съзнателността съставлява нейната характерна черта а това, което тя е по себе си, което се намира в самата нея, за което осъзнаването не прави нищо. Ето защо според Едуард фон Хартман ние трябва да поставим идеята на основата на света като нещо настъпателно действащо, независимо от осъзнаването. Това е същественото при Хартман, че ние трябва да търсим идеята във всичко безсъзнателно.
към текста >>
Ето защо според Едуард фон Хартман ние трябва да поставим идеята на
основа
та на света като нещо настъпателно действащо, независимо от осъзнаването.
Следователно същественото в идеята не е това, което тя е за нас, за нашето съзнание, а това, което е в самата себе си. Защото чрез своята собствена същност тя стои като принцип на основата на света. Ето защо мисленето е едно съзиране на онова, което е по себе си и за себе си. Следователно, въпреки че идеята съвсем не би стигнала до изява, ако не съществуваше никакво съзнание, все пак тя трябва да бъде схващана така, че не съзнателността съставлява нейната характерна черта а това, което тя е по себе си, което се намира в самата нея, за което осъзнаването не прави нищо.
Ето защо според Едуард фон Хартман ние трябва да поставим идеята на основата на света като нещо настъпателно действащо, независимо от осъзнаването.
Това е същественото при Хартман, че ние трябва да търсим идеята във всичко безсъзнателно.
към текста >>
Този възглед е така дълбоко об
основа
н в същината на света, че ние трябва да срещнем неговите основни черти навсякъде там, където енергичното мислене прониква до изворите на знанието.
Хартман изхожда от предпоставки различни от тези на Гьоте; обаче в хода на развитието на неговите мисли на всяка крачка ние срещаме пътя на идеите на Гьоте. Ние изнасяме това тук, защото за нас беше важно да покажем дълбоката, вътрешна солидност на Гьотевия възглед за света.
Този възглед е така дълбоко обоснован в същината на света, че ние трябва да срещнем неговите основни черти навсякъде там, където енергичното мислене прониква до изворите на знанието.
В този Гьоте всичко беше така много първично, така настрана от всеки моден възглед, че в противникът трябва да мисли в неговия смисъл. Вечната загадка на света се изразява именно в отделни индивиди; ето защо можем да кажем: Днес висотата на възгледа на един човек може да се измери в отношението, в което възгледът се намира спрямо Гьотевия възглед.
към текста >>
16.
12. ГЬОТЕ И МАТЕМАТИКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Той знаеше, коя е
основа
та на сигурността на математическите теореми; той си беше образувал една ясна представа върху това, в какво отношение стои математическата закономерност към другите закономерности.
Всичко се свежда дотам, да установим, какво има да върши математиката и къде започва нейното прилагане в естествената наука. Върху това Гьоте действително е направил най-съвестните наблюдения. Там, където става дума да определи границите на своята производителна сила, поетът е развил едно остроумие, което е надминато само от неговото гениално проникновение. Върху това бихме искали да обърнем вниманието на онези, които не знаят да кажат за Гьотевото научно мислене нищо друго, освен това, че му е липсвал логическият начин на мислене. Начинът, по който Гьоте определяше границата между естественонаучния метод, който прилагаше, и този на математиците, издава едно дълбоко проникване в природата на математическата наука.
Той знаеше, коя е основата на сигурността на математическите теореми; той си беше образувал една ясна представа върху това, в какво отношение стои математическата закономерност към другите закономерности.
към текста >>
17.
13. ОСНОВНИЯТ ГЕОЛОГИЧЕСКИ ПРИНЦИП НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
" Същият стремеж, да познае не само непосредствено съществуващото, а неговата по-дълбока
основа
, ние намираме също във "Фауст" /"наблюдавай всяка действаща сила и семена"/.
Н.ІІ, стр.5 и следв./, го принуди да обясни в своя смисъл това, което се простираше пред неговите очи. Тук веднага се проявява една дълбоко залегнала в Гьотевата природа особеност. Той има съвършено друга потребност в сравнение с други изследователи. Докато при тези последните главното седи в познанието на отделните неща, докато те проявяват интерес към едно идейно построение, към една система дотолкова, доколкото това може да им бъде в помощ при наблюдението на отделните неща, за Гьоте подробността е само преходна точка към едно цялостно разбиране на битието. В статията "Природата" ние четем: "Тя живее само в деца, а майката, къде е тя?
" Същият стремеж, да познае не само непосредствено съществуващото, а неговата по-дълбока основа, ние намираме също във "Фауст" /"наблюдавай всяка действаща сила и семена"/.
Така също за него това, което той наблюдава върху повърхността на земята и под нея, става средство, за да проникне в загадката на образуването на света. Това, което той пише на 28 декември 1789 г. на херцогинята Луиза: "Произведенията на природата са винаги като едно прясно изречено слово на Бога", одушевява цялото негово изследване; и това, което може да се проследи със сетивата, става за него писменост, от която следва да чете словото на твореца. В този смисъл пише той на 22 август 1784 година на госпожа фон Щайн: "Великата и красива писменост е винаги четлива и не може да бъде разчетена само тогава, когато хората пренасят своите дребни представи и своята ограниченост върху безкрайните същества." Същата тенденция намираме и във "Вилхелм Майстер": "Ако сега бих третирал тези пукнатини и цепнатини като букви, и би трябвало да ги разчета, бих образувал от тях думи и бих искал да ги чета готови, би ли имал ти нещо против това? "
към текста >>
и да ги подреди един до друг по техните външни признаци, а той се стремеше към един закон, който лежеше на
основа
та на всяко образуване на скалите и който беше достатъчно да държи само пред духа си, за да разбере, как е трябвало да се роди гранитът тук, порфирът нататък.
Така ние виждаме поета от края на 70-те години постоянно полагащ усилия да разчете писмеността. Неговият стремеж беше да се издигне до един такъв възглед, че това, което виждаше отделно, да му се яви в неговата вътрешна, необходима връзка. Неговият метод беше "развиващият се, разгръщащият се, а съвсем не групиращият, подреждащият". За него не е достатъчно да види тук гранита, там порфира и т.н.
и да ги подреди един до друг по техните външни признаци, а той се стремеше към един закон, който лежеше на основата на всяко образуване на скалите и който беше достатъчно да държи само пред духа си, за да разбере, как е трябвало да се роди гранитът тук, порфирът нататък.
Той се насочваше от различаващите признаци към общото. На 12 юни 1784 година той писа на госпожа фон Щайн: "Простата нишка, която изпредох, ме води през всички тези подземни лабиринти много добре и ми дава един обзор даже в объркването." Той търси общия принцип, който според различните обстоятелства, при които се проявява, произвежда веднъж този вид, други път онзи вид скала. Нищо в опита не е за него нещо твърде установено, при което би искал да спре; само принципът, който стои на основата на всичко, е такъв. Ето защо той винаги се стреми да намери преходите от една скала към друга. От тях много по-добре може да се познае намерението, тенденцията на възникването отколкото от образувания по определен начин продукт, където природата изявява нейната същност само по едностранчив начин, даже при "нейните спесификации достига в задънена улица".
към текста >>
Нищо в опита не е за него нещо твърде установено, при което би искал да спре; само принципът, който стои на
основа
та на всичко, е такъв.
Неговият метод беше "развиващият се, разгръщащият се, а съвсем не групиращият, подреждащият". За него не е достатъчно да види тук гранита, там порфира и т.н. и да ги подреди един до друг по техните външни признаци, а той се стремеше към един закон, който лежеше на основата на всяко образуване на скалите и който беше достатъчно да държи само пред духа си, за да разбере, как е трябвало да се роди гранитът тук, порфирът нататък. Той се насочваше от различаващите признаци към общото. На 12 юни 1784 година той писа на госпожа фон Щайн: "Простата нишка, която изпредох, ме води през всички тези подземни лабиринти много добре и ми дава един обзор даже в объркването." Той търси общия принцип, който според различните обстоятелства, при които се проявява, произвежда веднъж този вид, други път онзи вид скала.
Нищо в опита не е за него нещо твърде установено, при което би искал да спре; само принципът, който стои на основата на всичко, е такъв.
Ето защо той винаги се стреми да намери преходите от една скала към друга. От тях много по-добре може да се познае намерението, тенденцията на възникването отколкото от образувания по определен начин продукт, където природата изявява нейната същност само по едностранчив начин, даже при "нейните спесификации достига в задънена улица".
към текста >>
Обаче това, което Гьоте търсеше, то липсва именно на днешната геология, а именно идеята, принципа, който образува гранита, преди той да е станал гранит, и тази идея е същата, която стои също и на
основа
та на всички други образувания.
Грешка е, когато някой мисли, че е опровергал този метод на Гьоте като показва, че днешната геология не познава едно такова преминаване на една скала в друга. Това, което е веднъж гранит, е готов, завършен продукт и не притежава вече вътрешна двигателна сила да стане от себе си нещо друго.
Обаче това, което Гьоте търсеше, то липсва именно на днешната геология, а именно идеята, принципа, който образува гранита, преди той да е станал гранит, и тази идея е същата, която стои също и на основата на всички други образувания.
Следователно, когато Гьоте говори за едно преминаване на една скала в една друга, с това той не разбира едно фактическо превръща не, а едно развитие на обективната идея, която се оформява в различните отделни образования, като приема сега тази форма и става гранит, след това произвежда от себе си една друга възможност и става шист и т.н. И в тази област Гьотевият възглед не е една пуста теория на метаморфозата, а един конкретен идеализъм. Обаче този образуващ скали принцип може да стигне до пълна валидност с всичко, което лежи в него, само в цялото земно тяло. Ето защо за Гьоте главното става цялата история на образуването на земното тяло и всяка отделно явление трябва да се включи в него. За него е важно, какво място приема в земното цяло една скала; отделното нещо го интересува вече само като част на цялото.
към текста >>
18.
14. МЕТЕОРОЛОГИЧНИТЕ ПРЕДСТАВИ НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче онази форма на действителността, която той поставяше на
основа
та, обективната, конкретната идея, нея днешното природоучение не познава.
Както там за него беше онази духовна стълба, така и в метеорологията различните "свойства" на атмосферата на различни височини му служат като нишка, за която той фиксира отделните формации. Тук както и там трябва да запомним, че на Гьоте никога не можеше да му хрумне да счита една такава нишка като една действителна формация. Той имаше точно съзнанието, че само отделната формация трябва да се счита като нещо действително за сетивата в пространството, и че всички други принципи на обяснението съществуват само за очите на Духа. Ето защо днешните опровержения на Гьоте са в много случаи една борба с вятърни мелници. Тези, които го критикуват, поставят или прибавят към неговите принципи една форма на действителността, която той самият им отричаше, и вярват, че с това са го оборили.
Обаче онази форма на действителността, която той поставяше на основата, обективната, конкретната идея, нея днешното природоучение не познава.
Ето защо от тази страна Гьоте трябва да му остане чужд.
към текста >>
19.
15. ГЬОТЕ И ЕСТЕСТВЕНОНАУЧНИЯТ ИЛЮЗИОНИЗЪМ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Нашата наука поставя всички сетивни качества /звук, цвят, топлина и т.н./ в субекта и е на мнение, че "вън от субекта на тези качества не отговаря нищо друго освен процесите на движение, които ще са единственото което съществува в "царствата на природата" и естествено не могат да бъдат възприемани до тяхното познание се стига чрез заключения във
основа
на субективните качества”.
То произхожда от една дълбока духовна потребност на издателя на това издание. Същият е изходил от изучаването на математиката и физиката и чрез многото противоречия, които пропиват системата на нашия модерен възглед за природата, бе доведен по една вътрешна необходимост до критическото изследване на неговите методически основи. Върху принципа на строго знание на опита го насочиха неговите проучвания, а върху една строго научна теория на познанието го доведе вникването във въпросните противоречия. Против едно преминаване в чисто хегелианските мислителни построения го предпази неговата положителна изходна точка. Най-после с помощта на своите изучавания в областта на теорията на познанието той намери причината на много грешки в модерната естествена наука в съвършено погрешното положение, което тази естествена наука беше отредила на простото сетивно усещане.
Нашата наука поставя всички сетивни качества /звук, цвят, топлина и т.н./ в субекта и е на мнение, че "вън от субекта на тези качества не отговаря нищо друго освен процесите на движение, които ще са единственото което съществува в "царствата на природата" и естествено не могат да бъдат възприемани до тяхното познание се стига чрез заключения във основа на субективните качества”.
към текста >>
Аз установявам само връзката с мене, а качеството на усещането е един
основа
н в себе си факт.
Остава сега пътят на вътрешната опитност. Какво изпитвам аз в моята вътрешност когато наричам едно усещане като мое? Аз научавам, че в моето мислене осъществявам връзката с моята индивидуалност, че разпростирам областта на моето знание върху това усещане; обаче нямам съзнание за това, че аз самият раждам съдържанието на усещането.
Аз установявам само връзката с мене, а качеството на усещането е един основан в себе си факт.
към текста >>
И с това аз бях заставен да стигна до онзи възглед на естествено-научния метод, който стои на
основа
та на Гьотевата теория на цветовете.
И с това аз бях заставен да стигна до онзи възглед на естествено-научния метод, който стои на основата на Гьотевата теория на цветовете.
Който намира за правилни тези разсъждения, той ще гледа тази теория на цветовете със съвършено други очи, отколкото могат да сторят това модерните природоизследователи. Той ще види, че тук не Гьотевата хипотеза стои срещу тази на Нютон, а тук се касае за въпроса: Може ли да бъде или не днешната теоретическа физика? Ако не, тогава обаче трябва да се изгуби и светлината, която тази физика хвърля върху учението за цветовете. Кое е нашата теоретическа основа на физиката, това читателят може да узнае от следващите глави, за да види след това в истинска светлина, изхождайки от тази основа, Гьотевите обяснения.
към текста >>
Кое е нашата теоретическа
основа
на физиката, това читателят може да узнае от следващите глави, за да види след това в истинска светлина, изхождайки от тази
основа
, Гьотевите обяснения.
И с това аз бях заставен да стигна до онзи възглед на естествено-научния метод, който стои на основата на Гьотевата теория на цветовете. Който намира за правилни тези разсъждения, той ще гледа тази теория на цветовете със съвършено други очи, отколкото могат да сторят това модерните природоизследователи. Той ще види, че тук не Гьотевата хипотеза стои срещу тази на Нютон, а тук се касае за въпроса: Може ли да бъде или не днешната теоретическа физика? Ако не, тогава обаче трябва да се изгуби и светлината, която тази физика хвърля върху учението за цветовете.
Кое е нашата теоретическа основа на физиката, това читателят може да узнае от следващите глави, за да види след това в истинска светлина, изхождайки от тази основа, Гьотевите обяснения.
към текста >>
20.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Защото аз самият мога да си направя всички тези възражения и поради това зная колко малко са об
основа
ните.
Ако не би съществувал дългът, да кажем истината без стеснение, когато вярваме, че сме я познали, тогава следващите изложения биха останали ненаписани. Съждението, което при нарушаващата днес насока в естествените науки бихме могли да чуете от учените специалисти, не може да бъде съмнително за мене. В тези изложения учените специалисти ще виждат дилетантския опит на един човек, да се произнесе върху един въпрос, който е вече отдавна решен у всички "благоразумни". Когато поставя пред погледа си презрението на всички онези, които днес считат себе си за единствено призвани да говорят върху въпроси на естествените науки, тогава трябва да си призная, че в този опит съвсем няма нищо съблазняващо в обикновения смисъл. Обаче аз не можах да се оставя уплашен от предвижданите възражения.
Защото аз самият мога да си направя всички тези възражения и поради това зная колко малко са обоснованите.
Да мисли човек "научно" в смисъла на модерното природоучение не е особено трудно. Ние не преди отдавна изживяхме един забележителен случай. Едуард Фон Хартман издаде своята книга "Философия на Несъзнателното". Днес на самия остроумен автор на тази книга ни най-малко не би му хрумнало да отрича нейните несъвършенства. Обаче насоката на мисълта, пред която се намираме тук, е една проникваща, отиваща до основата на нещата.
към текста >>
Обаче насоката на мисълта, пред която се намираме тук, е една проникваща, отиваща до
основа
та на нещата.
Защото аз самият мога да си направя всички тези възражения и поради това зная колко малко са обоснованите. Да мисли човек "научно" в смисъла на модерното природоучение не е особено трудно. Ние не преди отдавна изживяхме един забележителен случай. Едуард Фон Хартман издаде своята книга "Философия на Несъзнателното". Днес на самия остроумен автор на тази книга ни най-малко не би му хрумнало да отрича нейните несъвършенства.
Обаче насоката на мисълта, пред която се намираме тук, е една проникваща, отиваща до основата на нещата.
Ето защо книгата завладя силно всички духове, които чувстват нужда от по-дълбоко познание. Обаче тя кръстоса пътищата на учените естественици, които напипват само повърхността на нещата. Всички тези учени се надигнаха срещу нея. След като различните нападки от тяхна страна останаха почти без ефект, излезе едно съчинение от един анонимен автор: "Несъзнателното от гледна точка на физиологията и на теорията на произхода" /1872 г./, която изложи с цялата критична острота, която бихме могли да си представим, всичко против новооснованата философия, което може да се каже против нея от гледна точка на модерната естествена наука. Тази книга предизвика голяма сензация.
към текста >>
След като различните нападки от тяхна страна останаха почти без ефект, излезе едно съчинение от един анонимен автор: "Несъзнателното от гледна точка на физиологията и на теорията на произхода" /1872 г./, която изложи с цялата критична острота, която бихме могли да си представим, всичко против ново
основа
ната философия, което може да се каже против нея от гледна точка на модерната естествена наука.
Днес на самия остроумен автор на тази книга ни най-малко не би му хрумнало да отрича нейните несъвършенства. Обаче насоката на мисълта, пред която се намираме тук, е една проникваща, отиваща до основата на нещата. Ето защо книгата завладя силно всички духове, които чувстват нужда от по-дълбоко познание. Обаче тя кръстоса пътищата на учените естественици, които напипват само повърхността на нещата. Всички тези учени се надигнаха срещу нея.
След като различните нападки от тяхна страна останаха почти без ефект, излезе едно съчинение от един анонимен автор: "Несъзнателното от гледна точка на физиологията и на теорията на произхода" /1872 г./, която изложи с цялата критична острота, която бихме могли да си представим, всичко против новооснованата философия, което може да се каже против нея от гледна точка на модерната естествена наука.
Тази книга предизвика голяма сензация. Привържениците на съвременното направление бяха до най-висока степен доволни от нея. Те публично признаха, че авторът е едни от техните и обявиха неговите изложения като техни. Но какво разочарование трябваше да изпитат те! Когато авторът действително назова себе си, това беше Едуард Фон Хартман.
към текста >>
С това обаче е доказано с убедителна сила едно нещо: Не е непознаването на резултатите на природоизследването, не е дилетантизмът
основа
нието, които правят, щото някои духове стремящи се към по-дълбоко разбиране да се виждат в невъзможност да се присъединят към насоката, която днес иска да се наложи като господстваща.
Тази книга предизвика голяма сензация. Привържениците на съвременното направление бяха до най-висока степен доволни от нея. Те публично признаха, че авторът е едни от техните и обявиха неговите изложения като техни. Но какво разочарование трябваше да изпитат те! Когато авторът действително назова себе си, това беше Едуард Фон Хартман.
С това обаче е доказано с убедителна сила едно нещо: Не е непознаването на резултатите на природоизследването, не е дилетантизмът основанието, които правят, щото някои духове стремящи се към по-дълбоко разбиране да се виждат в невъзможност да се присъединят към насоката, която днес иска да се наложи като господстваща.
А това е познанието, че пътищата на тази насока не са правилни. За философията не е трудно, да застане за опит на становището на съвременния възглед за природата. Това показва неопровержимо Едуард фон Хартман чрез своето поведение за всеки един, който иска да вижда. Това изнесох в по-горенаправеното от мене твърдение, че и за мене не е трудно да си направя сам възраженията, които могат да се повдигнат против моите изложения.
към текста >>
Защото тя има своята последна
основа
в потребности, които произхождат от духа.
Истинската наука в по-висш смисъл има работа само с идейните обекти; тя може да бъде само идеализъм.
Защото тя има своята последна основа в потребности, които произхождат от духа.
Природата събужда в нас въпроси, проблеми, които се стремят към решение. Обаче тя не може сама да достави това решение. Само обстоятелството, че с нашата познавателна способност срещу природата застава един по-висш свят, това създава също по-висши изисквания. Едно същество, на което не би била присъща тази по-висша природа, за него не биха възникнали тези проблеми. Ето защо те не могат да получат отговор от никаква друга инстанция освен отново от тази по-висша природа.
към текста >>
Обаче същинският въпрос не е този за едно второ наблюдение, а за идейната
основа
на наблюденията.
И сега ние пристъпваме към наблюдението: Какво всъщност искаме да постигнем чрез него? Може ли чрез сетивното наблюдение да се достави на възникналия в нашия дух въпрос нещо, което би могло да бъде отговор на този въпрос? Никога! Защото, защо при едно второ наблюдение ние би трябвало да се чувстваме по-задоволени отколкото при първото? Ако духът би бил задоволен с наблюдението на обекта, той би бил задоволен още с първия наблюдаван обект.
Обаче същинският въпрос не е този за едно второ наблюдение, а за идейната основа на наблюденията.
Какво идейно обяснение допуска това наблюдение, как трябва аз да го мисля, за да ми се яви то възможно? Тези са въпросите, които възникват за нас по отношение на сетивния свят. Аз трябва да търся от глъбините на самия моя дух това, което ми липсва по отношение на сетивния свят. Щом аз не мога да си създам по-висшата природа, към която се стреми моят дух спрямо сетивната природа, то никоя сила навъншния свят не може да я създаде. Следователно резултатите на науката могат да дойдат само от духа; следователно те могат да бъдат само идеи.
към текста >>
Тези резултати са само привидно последният продукт на гореописания процес: Всъщност те са онова, което ние трябва да считаме като
основа
в цялата вселена.
Духът се стреми навсякъде да се издигне над редуването на фактите, каквито му ги доставя простото наблюдение, и да проникне до идеите на нещата. Науката започва именно там, където започва мисленето. В нейните резултати се крие под формата на идейна необходимост това, което за сетивата се явява само като редуване на фактите.
Тези резултати са само привидно последният продукт на гореописания процес: Всъщност те са онова, което ние трябва да считаме като основа в цялата вселена.
Къде се явяват те след това за наблюдението, това е безразлично; защото, както видяхме, тяхното значение не зависи от това. Те простират мрежата на тяхната идейна необходимост върху цялата вселена.
към текста >>
От това следва обаче една истина, която е в състояние да хвърли светлина върху цялата теоретическа
основа
на физиката и физиологията.
От това следва обаче една истина, която е в състояние да хвърли светлина върху цялата теоретическа основа на физиката и физиологията.
Какво научавам аз от изследването на една вещ, която е обхваната от един процес, който в моето съзнание се явява като усещане? Аз не научавам повече, а само начина, как въпросната вещ отговаря на действието, което изхожда от усещането, или с други думи: Как се проявява едно усещане в някой предмет на пространствено-временния свят. Не само че един такъв пространствено-временен процес не е причината, която събужда в мене усещането, а напротив, истината е съвършено друга: Пространствено-временният процес е следствието на усещането в една пространствено-временно разпростряна вещ. Аз мога да включа по воля още много неща по пътя от възбудителя до възприемателния орган: При това във всяка едно от тези неща ще става само онова, което може да стане по силата на неговата природа. Затова пък усещането остава онова, което се проявява във всички тези процеси.
към текста >>
Вярва се, че светът би се изпарил в една недействителна илюзия, ако не бихме си представили на
основа
та на променящия се сбор от събития нещо постоянно във времето, нещо непроменящо се, което остава, докато неговите определения се променят.
Сборът на всички тези изразени с "какво" определения, съставлява в съдържанието на света. Но това "какво" се изявява в най-разнообразните определения, в най-различните форми. Всички тези форми са свързани помежду си, те взаимно се обуславят. С това те влизат в отношение "едно от друго" по пространство и време. Обаче понятието материя дължи своето раждане само на едно съвършено погрешно схващане на понятието за време.
Вярва се, че светът би се изпарил в една недействителна илюзия, ако не бихме си представили на основата на променящия се сбор от събития нещо постоянно във времето, нещо непроменящо се, което остава, докато неговите определения се променят.
Обаче времето не е един съд, в който стават промените; то не е преди нещата и вън от тях. Времето е сетивния израз за обстоятелството, че според тяхното съдържание фактите са зависими в тяхното редуване един от друг. Да предположим, че имаме работа с възприемаемия комплекс от факти А1, Б1, В1, Г1, Д1. От този комплекс зависи с вътрешна необходимост другият комплекс А2, Б2, В2, Г2, Д2; аз разбирам съдържанието на този последния, когато го направя да произлезе идейно от първия. Сега да предположим, че и двата комплекса се появяват.
към текста >>
След гореизложеното можем да кажем: Сетивният образ на света е сбор от метаморфозиращи се съдържания на възприятието без някаква стояща на тяхната
основа
материя.
След гореизложеното можем да кажем: Сетивният образ на света е сбор от метаморфозиращи се съдържания на възприятието без някаква стояща на тяхната основа материя.
към текста >>
Светът на възприятието съществува като
основа
на себе си съдържание, което предварително няма още нищо общо със субекта и обекта.
Но нашите забележки ни показаха и нещо друго. Видяхме, че не можем да говорим за един субективен характер на възприятията. Когато имаме едно възприятие, ние можем да проследим процесите от възбудителя до нашия централен орган; тук никъде не ще намерим една точка, където от обективността на невъзприеманото бихме искали да посочим към субективността на възприятието. С това е опроверган субективният характер на света на възприятията.
Светът на възприятието съществува като основа на себе си съдържание, което предварително няма още нищо общо със субекта и обекта.
към текста >>
Естествено с гореизложеното е засегнато само онова понятие за материята, което физиката поставя на
основа
та на своите съзерцания и което тя отъждествява със старото, също така неоправдано понятие за веществото на метафизиката.
Естествено с гореизложеното е засегнато само онова понятие за материята, което физиката поставя на основата на своите съзерцания и което тя отъждествява със старото, също така неоправдано понятие за веществото на метафизиката.
Едно нещо е материята като истински реалното, което стои на основата на явленията, друго нещо е материята като явление, като феномен. Нашето разглеждане засяга само първото понятие. Последното не се засяга от него. Защото, когато наричам "материя" това, което изпълва пространството, това е просто една дума за едно явление, на което не може да се препише никаква по-висша реалност, освен тази, която се приписва и на другите явления. Нужно е само при това да държа постоянно в съзнанието си този характер на материята.
към текста >>
Едно нещо е материята като истински реалното, което стои на
основа
та на явленията, друго нещо е материята като явление, като феномен.
Естествено с гореизложеното е засегнато само онова понятие за материята, което физиката поставя на основата на своите съзерцания и което тя отъждествява със старото, също така неоправдано понятие за веществото на метафизиката.
Едно нещо е материята като истински реалното, което стои на основата на явленията, друго нещо е материята като явление, като феномен.
Нашето разглеждане засяга само първото понятие. Последното не се засяга от него. Защото, когато наричам "материя" това, което изпълва пространството, това е просто една дума за едно явление, на което не може да се препише никаква по-висша реалност, освен тази, която се приписва и на другите явления. Нужно е само при това да държа постоянно в съзнанието си този характер на материята.
към текста >>
21.
16_2. СИСТЕМАТА НА ЕСТЕСТВЕНАТА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
То стои на
основа
та му като нещо проникващо го, не вече сетивно възпримаемо, което ние наричаме тип.
Обаче едно достъпно за сетивата единство може да сочи вече над себе си; то може, когато искаме да го схванем, да ни застави да преминем към други определения отколкото възприемаемите за нас. Тогава това, което може да бъде обхванато в понятия, се явява като достъпно за сетивата единство. И двете, понятие и възприятие, не са наистина тъждествени, обаче понятието не се явява вън от сетивното разнообразие като закон, а вътре в него като принцип.
То стои на основата му като нещо проникващо го, не вече сетивно възпримаемо, което ние наричаме тип.
С него има работа органичната естествена наука.
към текста >>
22.
16_3. СИСТЕМАТА НА ТЕОРИЯТА НА ЦВЕТОВЕТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
За да се прояви нещо, което е
основа
но в същността на природата, за това е необходима предпоставката да съществува една поводна причина, един орган, в който да се изяви току-що казаното.
За да се прояви нещо, което е основано в същността на природата, за това е необходима предпоставката да съществува една поводна причина, един орган, в който да се изяви току-що казаното.
Вечните неуловими закони на природата биха властвували наистина, даже когато те никога не биха се изявили в един човешки дух, обаче тяхното явление като такова не би било възможно. Те биха съществували само по същество, но не и като явление. Така би било също и със света на светлината и на цвета, ако срещу тях не би застанало никакво възприемащо око. Цветът не трябва да се извежда по маниера на Шопенхауер от окото, що се касае за неговата същност, но в окото трябва да бъде доказана възможността за явяването на цвета. Окото не обуславя цвета, но то е причината за неговото явление.
към текста >>
23.
16_4. ГЬОТЕВОТО ПОНЯТИЕ ЗА ПРОСТРАНСТВОТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Всяка друго отношение трябва да се
основа
ва на качественото устройство на това, което се явява отделно в мировото съществуване.
Ние предполагаме, че нещата, с които имаме работа, не се изключват по отношение на тяхното съществуване, а напротив са същности съществуващи една с другата. Когато се абстрахираме от всяко отношение изисквано от вътрешното естество, остава само това, че съществува въобще едно отношение на отделните качества, че мога да премина от едното към другото. Аз мога да стигна от единия елементи на опитността до другия. За никого не може да има съмнение върху това, какво отношение може да бъде това, което установявам между двата предмета, без да засягам тяхното устройство, тяхната същност. Който се запитва, какъв преход може да бъде намерен от единия предмет към другия, щом при това самият предмет остава безразличен, на това той трябва без условно да си даде отговора: пространството.
Всяка друго отношение трябва да се основава на качественото устройство на това, което се явява отделно в мировото съществуване.
Само пространството не взема под внимание нищо друго освен това, че нещата са именно отделени. Когато разсъждавам: А е горе, В долу, за мене остава напълно безразлично, какво са А и В. Аз не свързвам с тях никаква друга представа, освен тази, че те са именно отделни фактори на обхванатия от мене със сетивния свят.
към текста >>
24.
16_5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
То може да бъде резюмирано с думите: На
основа
та на нещата на едно сетивно разнообразие, доколкото те са еднородни, стои едно духовно единство, което произвежда въпросното еднородство и съпринадлежност.
Това е особеното схващане на Гьоте, което най-добре може да бъде назовано с името емпиричен идеализъм.
То може да бъде резюмирано с думите: На основата на нещата на едно сетивно разнообразие, доколкото те са еднородни, стои едно духовно единство, което произвежда въпросното еднородство и съпринадлежност.
към текста >>
Изхождайки от тази гледна точка, за Гьоте възниква въпросът: какво духовно единство стои на
основа
та на разнообразието на цветните възприятия?
Изхождайки от тази гледна точка, за Гьоте възниква въпросът: какво духовно единство стои на основата на разнообразието на цветните възприятия?
Какво възприемам аз във всяко изменение на цвета? И тогава за него става ясно, че светлината е необходимата основа за всеки цвят. Никакъв цвят без светлина. Обаче цветове са изменения на светлината. И сега той трябваше да търси онзи елемент в действителността, който изменя светлината, специфицира я.
към текста >>
И тогава за него става ясно, че светлината е необходимата
основа
за всеки цвят.
Изхождайки от тази гледна точка, за Гьоте възниква въпросът: какво духовно единство стои на основата на разнообразието на цветните възприятия? Какво възприемам аз във всяко изменение на цвета?
И тогава за него става ясно, че светлината е необходимата основа за всеки цвят.
Никакъв цвят без светлина. Обаче цветове са изменения на светлината. И сега той трябваше да търси онзи елемент в действителността, който изменя светлината, специфицира я. Той намери, че това е лишената от светлина материя, дейната тъмнина, накратко казано, която е противоположна на светлината. Така за него всеки един цвят беше светлина изменена чрез тъмнината.
към текста >>
Но ще се възрази: Обаче може да се докаже, че всичко в усещането е субективно и само процесът на движение, който стои на неговата
основа
е действително съществуващото вън от нашия мозък.
Но ще се възрази: Обаче може да се докаже, че всичко в усещането е субективно и само процесът на движение, който стои на неговата основа е действително съществуващото вън от нашия мозък.
Тогава въобще не би искало да се говори за една физическа теория на възприятията, а само за една такава на стоящите на основата процеси на движението. С това доказателство работата стои приблизително така: когато някой ми изпраща една телеграма от мястото "А", до мене, който се намирам на мястото "В", тогава това, което получавам в ръцете си от телеграмата, се е родило изцяло в "В". В В се намира телеграфистът; той написва върху хартията, която никога не е била в "А", с мастило, което никога не е било в "А" и т.н.; накратко казано, може да се докаже, че в това, което стои пред мене, не се е вляло съвършено нищо от "А". Въпреки това всичко, което произхожда от В, е съвършено безразлично за съдържанието, за същността на телеграмата; това, което има значение за мене, е опосредствувано само чрез "В". Ако искам да обясня същността на съдържанието на телеграмата, тогава аз трябва да се абстрахирам напълно от това, което произхожда от В.
към текста >>
Тогава въобще не би искало да се говори за една физическа теория на възприятията, а само за една такава на стоящите на
основа
та процеси на движението.
Но ще се възрази: Обаче може да се докаже, че всичко в усещането е субективно и само процесът на движение, който стои на неговата основа е действително съществуващото вън от нашия мозък.
Тогава въобще не би искало да се говори за една физическа теория на възприятията, а само за една такава на стоящите на основата процеси на движението.
С това доказателство работата стои приблизително така: когато някой ми изпраща една телеграма от мястото "А", до мене, който се намирам на мястото "В", тогава това, което получавам в ръцете си от телеграмата, се е родило изцяло в "В". В В се намира телеграфистът; той написва върху хартията, която никога не е била в "А", с мастило, което никога не е било в "А" и т.н.; накратко казано, може да се докаже, че в това, което стои пред мене, не се е вляло съвършено нищо от "А". Въпреки това всичко, което произхожда от В, е съвършено безразлично за съдържанието, за същността на телеграмата; това, което има значение за мене, е опосредствувано само чрез "В". Ако искам да обясня същността на съдържанието на телеграмата, тогава аз трябва да се абстрахирам напълно от това, което произхожда от В.
към текста >>
Същото важи и за много разисквания днес въпрос: дали на
основа
та на природните явления: светлина, топлина, електричество и т.н.
Същото важи и за много разисквания днес въпрос: дали на основата на природните явления: светлина, топлина, електричество и т.н.
не стои една и съща форма на движението на етера? Неотдавна Харц показа, че разпространението на електрическите въздействия в пространството е подчинено на същите закони както и разпространението на действията на светлината. От това може да се заключи, че вълни, както те са носители на светлината, стоят също и на основата на електричеството. Досега даже също се приемаше, че в слънчевия спектър действува само един вид вълново движение, което, според това, дали пада върху светлинни, топлинни или химически реагенти, ражда светлинни, топлинни или химически действия.
към текста >>
От това може да се заключи, че вълни, както те са носители на светлината, стоят също и на
основа
та на електричеството.
Същото важи и за много разисквания днес въпрос: дали на основата на природните явления: светлина, топлина, електричество и т.н. не стои една и съща форма на движението на етера? Неотдавна Харц показа, че разпространението на електрическите въздействия в пространството е подчинено на същите закони както и разпространението на действията на светлината.
От това може да се заключи, че вълни, както те са носители на светлината, стоят също и на основата на електричеството.
Досега даже също се приемаше, че в слънчевия спектър действува само един вид вълново движение, което, според това, дали пада върху светлинни, топлинни или химически реагенти, ражда светлинни, топлинни или химически действия.
към текста >>
25.
17_а. ГЬОТЕ ПРОТИВ АТОМИСТИКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Аз казвам: "сетивният образ на света е сборът на метаморфозиращите се съдържания на възприятията без на тяхната
основа
да има някаква материя." Оствалд казва: "Когато обаче разсъдим, че всичко, което знаем за определено вещество, е познанието на неговите свойства, ние виждаме, че твърдението, че все пак наистина съществува определено вещество, но не притежава вече никое от неговите свойства, не е никак далеч от едно безсмислие”.
Той казва* /*"Преодоляването на научния материализъм": сказка държана на 5-то общо заседание на Събранието на Германските Природоизследователи и лекари в Любек на 20.9.1895 г.; Лайпциг 1895 г. Това е написано наскоро, след като са били направени съответните изказвания на Оствалд /:"от математиката до практикуващия лекар всеки естественонаучно мислещ човек ще изкаже своето мнение върху въпроса, как той си представя света устроен вътрешно, че нещата се състоят от движещи се атоми и че тези атоми и действащите между тях сили са последните действителности, от които се състоят отделните явления. Това изречение може да бъде слушано и четено в хиляди повторения, че за света на физиката не може да бъде намерено никакво друго разбиране, освен ако той бъде сведен до "механиката на атомите"; материя и движение се явяват като последните понятия, към които трябва да бъдат отнесени природните явления в тяхното разнообразие. Това схващане може да бъде наречено научен материализъм." В този труд аз казах, че модерните основни възгледи на физиката са неудържими. Същото казва и Оствалд със следните думи: "че този механически възглед за света не изпълнява задачата, целта, за която е развит; че той влиза в противоречие с несъмнени и общоизвестни и признати истини." Съвпадането на изложенията на Оствалд и на моите отива още по-далеч.
Аз казвам: "сетивният образ на света е сборът на метаморфозиращите се съдържания на възприятията без на тяхната основа да има някаква материя." Оствалд казва: "Когато обаче разсъдим, че всичко, което знаем за определено вещество, е познанието на неговите свойства, ние виждаме, че твърдението, че все пак наистина съществува определено вещество, но не притежава вече никое от неговите свойства, не е никак далеч от едно безсмислие”.
към текста >>
Явно само това, което нашите сетивни органи позволяват да стигне до нас от него." "Да поставя в определено отношение действителностите, доказуеми и измерими величини помежду им, така че, когато са дадени едните, да могат да бъдат изведени другите, тази е задачата на науката и тя не може да бъде решена поставяйки на
основа
та някакъв хипотетичен образ, а само чрез доказването на взаимните отношения на зависимост на измерими величини." Когато се абстрахираме от това, че Оствалд говори в смисъла на един природоизследовател на съвременността и затова не вижда в сетивния свят нищо освен доказуеми и измерими величини, неговият възглед отговаря напълно на моя, така както аз го изразих в изречението: "Теорията трябва да се разпростира върху.....възприемаемото и да търси сред това възприемаеми връзки."
Фактически това формално предположение ни служи само за да съединим общите факти на химическите процеси, особено стехиометричните закони на измерването, с действителното понятие на една неразбрана в себе си материя. И на страниците на настоящия труд може да се прочете: "Тези разсъждения са, които ме заставиха да отхвърля като невъзможна всяка теория върху природата, която излиза вън от областта на възприемания свят, и да търся само в сетивния свят единствения обект на естествената наука." Същото намираме изразено и в лекцията на Оствалд*/*Оствалд, цит. на др. място стр.12 и следв./: "Но каква опитност имаме ние за физическия свят?
Явно само това, което нашите сетивни органи позволяват да стигне до нас от него." "Да поставя в определено отношение действителностите, доказуеми и измерими величини помежду им, така че, когато са дадени едните, да могат да бъдат изведени другите, тази е задачата на науката и тя не може да бъде решена поставяйки на основата някакъв хипотетичен образ, а само чрез доказването на взаимните отношения на зависимост на измерими величини." Когато се абстрахираме от това, че Оствалд говори в смисъла на един природоизследовател на съвременността и затова не вижда в сетивния свят нищо освен доказуеми и измерими величини, неговият възглед отговаря напълно на моя, така както аз го изразих в изречението: "Теорията трябва да се разпростира върху.....възприемаемото и да търси сред това възприемаеми връзки."
към текста >>
26.
17_и. ДЕВЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Сега вече не ставаше дума за единството, което стои на
основа
та на разнообразието на света.
това те изгубиха обаче също и вярата в Духа. Започна обожаването на чисто материалното: В естествената наука започна ерата на Нютон.
Сега вече не ставаше дума за единството, което стои на основата на разнообразието на света.
Сега беше отречено всякакво единство. Единството бе сведено до едно "човешка" представа. В природата се виждаше само множеството, разнообразието. Тази обща основна представа беше, която съблазни Нютон, да не вижда в светлината едно първоначално единство, а нещо съставно. Гьоте изложи една част от развитието на естественонаучните представи в "Материали на историята на теорията на цветовете".
към текста >>
27.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Най-висшето творение на изкуството е онова, което ни кара да забравим, че на негова
основа
стои една природна материя и което събужда нашия интерес единствено чрез това, което художникът е направил от тази материя.
Не материята, която художникът взема от природата, прави произведението на изкуството; а само това, което художникът влага от своята вътрешност в творението.
Най-висшето творение на изкуството е онова, което ни кара да забравим, че на негова основа стои една природна материя и което събужда нашия интерес единствено чрез това, което художникът е направил от тази материя.
Художникът създава своите форми по начина на природата; обаче той създава тези форми не както самата природа. Струва ми се, че в тези изречения са изразени главните мисли, които Гьоте е вложил в своите афоризми върху изкуството.
към текста >>
28.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Онази първа форма е въобще без значение за обективния свят и има такова значение само като
основа
за процеса на познанието.
В една малка книжка "Истина и Наука", която излезе от печат през 1892 година, авторът на настоящата книга направи един слаб опит да обоснове философски онова което току-що бе изложено. Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасната подводна скала, която възниква за нея по естествен начин чрез нейното развитие. В тази книжка е изложена една философска гледна точка с думите: "не първата форма, в която действителността застава срещу човешкия Аз, е тяхната истинска форма, а последната, която азът прави от нея.
Онази първа форма е въобще без значение за обективния свят и има такова значение само като основа за процеса на познанието.
Следователно не онази форма на света, която теорията и дава, е субективната, а напротив онази, която първо е дадена на Аза." Едно по-нататъшно развитие на тази гледна точка съставлява по-късният опит на автора "Философия на Свободата" /излязла в 1894 г., 44.-48. хил. Щутгарт 1955 г./ Там той се старае да даде философските основи за един възглед, за който се споменава в гореспомената книга както следва: "Не в самите неща се крие причината, че те ни са дадени първо без съответните понятия, а в нашата духовна организация”. Нашето цялостно същество функционира така, че при всяка вещ на действителността елементите се вливат в нея от две страни, тези елементи, които имат значение за вещта: от страна на възприемането и от тази на мисленето..... Да схвана нещата така, както аз съм организиран, това няма нищо общо с тяхната природа. Разрезът между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз, наблюдаващият, заставам срещу нещата....." А на стр. 255 и следващите: "Възприятието е онази част на действителността, която е даде на обективно, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиции/.
към текста >>
Обаче това, което те разглеждат, са онези изживявания на душата, които образуват
основа
та на себесъзнателния Аз.
Отделни философи, като Дилгей, Ойкен и други, насочват философското наблюдение върху себенаблюдението на душата.
Обаче това, което те разглеждат, са онези изживявания на душата, които образуват основата на себесъзнателния Аз.
Поради това те не проникват до онзи извор на света, в който изживяванията на душата бликат от истинската действителност. Тези извори не могат да се намерят там, където със своето обикновено съзнание душата застава първо срещу самата себе си наблюдавайки се. Ако иска да стигне до тези извори, душата трябва да проникне вън от това обикновено съзнание. Тя трябва да изживее нещо в себе си, което това съзнание не може да и даде. Отначало едно такова изживяване се явява на обикновеното познание като пълна нелепост.
към текста >>
Чрез един такъв възглед теорията на познанието е поставена върху една пълна перспектива
основа
.
Чрез един такъв възглед теорията на познанието е поставена върху една пълна перспектива основа.
"Човек ще стигне.....до една.....представа за "Аза" по пътя на теорията на познанието, когато той си представя този аз намиращ се навътре в телесния организъм и се оставя впечатленията да му бъдат дадени "отвън", а когато постави този "Аз" в закономерността на нещата и вижда в организма на тялото само едно огледало, което отразява намиращото се вън от тялото тъкане на Аза в истинската същност на света чрез дейността на органите на тялото срещу самия Аз." С тези думи се опита авторът на настоящата книга /"Загадки на Философията"/ да охарактеризира плуващата пред него перспектива към една теория на познанието в една лекция, която беше разработил на проведения през 1911 година в Болоня философски конгрес: "Психологическите основи и становището на Духовната наука по теорията на познанието”*/*Отпечатана в Щайнерово-джобно издание том 4, стр.16 и следв./".
към текста >>
Въпреки това, този, който се освободи от тази едностранчивост, може да познае, че именно в истинския естественонаучен подход лежи
основа
та за едно приемане на тук описаното.
Лесно може да се разбере също, че такива личности, които искат да считат начина на мислене, с който си служи естествената наука за познанието на сетивния свят е единствено верният научен път, ще се опълчат силно против изнесеното тук.
Въпреки това, този, който се освободи от тази едностранчивост, може да познае, че именно в истинския естественонаучен подход лежи основата за едно приемане на тук описаното.
В идеите, които бяха описани в настоящата книга като такива на новия естественонаучен начин на мислене, ние имаме най-добри мисли за упражнение, на които душата може да се отдаде и да постоянства в тях, за да се освободи в нейното вътрешно изживяване от свързаността с тялото. Който използува тези естественонаучни идеи, за да постъпва с тях така, както бе описано в настоящите изложения, той ще открие, че мисли, които първоначално изглеждат определени само за да изобразяват природните процеси, при вътрешното духовно упражнение действително освобождават душата от тялото, и че духовната наука, която разбираме тук трябва да съставлява едно продължение на психически правилно изживявания естественонаучен начин на мислене.
към текста >>
Едно безпристрастно проследяване на философското развитие показва, че изживяването на мислите наистина е било елементът, чрез който себесъзнателния Аз трябваше да бъде поставен на собствената си
основа
, че трябва да се премине над изживяването на мислите към едно такова душевно изживяване, което води над обикновеното съзнание.
Развитието на философските светогледи през гръцката епоха е довело до раждането на мисълта в полето на тези светогледи. По-късно напредъкът на това развитие се състоеше в това, чрез изживяването на мисълта да насочи и доведе философското разглеждане до себесъзнателния Аз. Гьоте се стремеше в себе съзнателния Аз към такива изживявания, които, бидейки преработени от човешката душа, поставят същевременно душата в областта на онази действителност, която е недостъпна за сетивата. Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със сетивата, която въпреки това съдържа свръхсетивната същина на всички растения, така че изхождайки от нея човек да измисли всички растения, които е възможно да живеят, с такъв един духовен подход Гьоте стои на посочената тук почва. След това Хегел виждаше в мислителното изживяване на самата човешка душа "пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същност на света.
Едно безпристрастно проследяване на философското развитие показва, че изживяването на мислите наистина е било елементът, чрез който себесъзнателния Аз трябваше да бъде поставен на собствената си основа, че трябва да се премине над изживяването на мислите към едно такова душевно изживяване, което води над обикновеното съзнание.
Защото също и Хегеловото изживяване на мислите протича още в областта на това обикновено съзнание.
към текста >>
Ако и тези книги да се стремят да дадат в една най-общодостъпна форма на описание светогледа, чиито гледни точки и цели са скицирани тук, все пак аз вярвам, че е възможно да се познае и в дрехата на тази форма на описание, как този светоглед почива на една сериозно преследвана философска
основа
и от тази
основа
се стреми да проникне в света, който човешката душа може да види, когато тя добие чрез вътрешната работа способността да наблюдава без помощта на тялото.
В едно историческо изложение не може да се даде пълното обяснение върху засегнатия тук въпрос. Който търси едно такова обяснение, него аз си позволявам да насоча към моите книги върху духовната наука.
Ако и тези книги да се стремят да дадат в една най-общодостъпна форма на описание светогледа, чиито гледни точки и цели са скицирани тук, все пак аз вярвам, че е възможно да се познае и в дрехата на тази форма на описание, как този светоглед почива на една сериозно преследвана философска основа и от тази основа се стреми да проникне в света, който човешката душа може да види, когато тя добие чрез вътрешната работа способността да наблюдава без помощта на тялото.
към текста >>
Защото къде ще се намерят
основа
ния за предположението, че душевните явления продължават да съществуват след разлагането на тялото, ако искаме да останем при обикновеното съзнание?
Това мнение на Брентано не може да бъде подкрепено с нищо, ако човек не иска да навлезе в скицирания тук светоглед.
Защото къде ще се намерят основания за предположението, че душевните явления продължават да съществуват след разлагането на тялото, ако искаме да останем при обикновеното съзнание?
Та това съзнание може да трае само дотогава, докато съществува неговият огледален апарат, физическото тяло. Това, което може да продължи да съществува без това тяло, не трябва да бъде наречено субстанция /вещество/; то трябва да бъде едно друго съзнание. Обаче това друго съзнание може да бъде открито само чрез вътрешната психическа работа, която се освобождава от тялото. Тази работа ни учи да познаем, че душата може да има съзнание и без посредничеството на тялото. Чрез тази работа душата намира в свръхсетивното виждане състоянието, в което тя се намира, когато е положила /съблякла/ тялото.
към текста >>
В настоящия живот се намира
основа
та на бъдещия.
Това става ясно, когато посочените в настоящата глава психически упражнения се правят с успех. Тогава душата трябва съзнателно да подтисне силите които, изхождайки от тялото, заличават свободното от тялото съзнание. Това заличаване /угасване/ не може да стане вече след разлагането на тялото. Следователно описаното друго съзнание е онова, което се запазва преминавайки през редуващите се съществувания на душата и в течение на чисто духовен живот между смъртта и раждането. И от тази гледна точка не се говори за някаква мъглива душевна субстанция, а се показва една представа подобна на естественонаучните идеи, как душата продължава да съществува затова, защото в един живот се подготвя зародиш но следващият, подобно на растителния зародиш в растението.
В настоящия живот се намира основата на бъдещия.
Показана е истината, която се продължава, когато тялото се разлага чрез смъртта.
към текста >>
29.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Г.
ОСНОВА
ТА НА НЕЩАТА И МИСЛЕНЕТО……………........47
Г. ОСНОВАТА НА НЕЩАТА И МИСЛЕНЕТО……………........47
към текста >>
Сега с този труд надявам се да съм показал, че сградата на моите мисли е едно
основа
но на себе си цяло, което не се нуждае да бъде извлечено от Гьотевия светоглед.
Начинът на мислене, който нарушаваше в естествената наука от началото на нейното голямо влияние върху цивилизацията на 19-то столетие, ми се стори неподходящ за добиване едно разбиране на това, към което Гьоте се беше стремил за познанието на природата и беше постигнал до висока степен. Аз открих, че за Гьотевия начин на познание не съществува никаква теория за познанието. Това ме накара да направя опит да извлека една такава теория на познанието, поне в една зачатъчна форма. Рудолф Щайнер в своята книга "Пътят на моя живот" върху своя труд "Основни линии на една теория на познанието в светогледа на Гьоте". “Досега аз излагах моите философски възгледи винаги като ги свързвах със светогледа на Гьоте.
Сега с този труд надявам се да съм показал, че сградата на моите мисли е едно основано на себе си цяло, което не се нуждае да бъде извлечено от Гьотевия светоглед.
С настоящия труд аз създадох един пролог съм една "Философия на свободата". Рудолф Щайнер в предговор към "Истина и Наука".
към текста >>
30.
01. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Поставяйки днес отново тази теория на познанието пред себе си, тя ми се явява също като теоретико-познавателното
основа
ние и оправдание на всичко онова, което аз казах и публикувах по-късно.
Поставяйки днес отново тази теория на познанието пред себе си, тя ми се явява също като теоретико-познавателното основание и оправдание на всичко онова, което аз казах и публикувах по-късно.
Тя говори за една същност на познанието, която разчиства пътя от сетивния свят към един духовен свят. Би могло да изглежда странно, че това съчинение от младините, което е вече 40 години старо, днес се преиздава неизменено, разширено само чрез някои забележки. В начина на изложението то носи признака на едно мислене, което се бе вживяло преди 40 години във философията на времето. Ако бих го написал днес, аз бих изразил някои неща по различен начин. Обаче все пак не бих искал да дам нищо друго като същност на познанието.
към текста >>
31.
02. ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Докато убеждението, че поетичните творби на Гьоте са
основа
та на цялото наше образование, добиваше все по-широко разпространение, даже онези, които отиват най-далече с признаването на неговите научни стремежи, не виждаха в тези стремежи нищо друго, освен предчувствия на истините, които намираха своето пълно потвърждение в по-късното развитие на науката.
Докато убеждението, че поетичните творби на Гьоте са основата на цялото наше образование, добиваше все по-широко разпространение, даже онези, които отиват най-далече с признаването на неговите научни стремежи, не виждаха в тези стремежи нищо друго, освен предчувствия на истините, които намираха своето пълно потвърждение в по-късното развитие на науката.
Те считаха, че със своя гениален поглед той е успял да предчувства закономерности, които след това бяха намерени независимо от него чрез строгата наука. Това, което се признава в пълен размер за останалата дейност на Гьоте, а именно, че всеки образован човек трябва да се изясни с нея, то се отрича при неговия научен възглед. Никак не може да се отрече, че чрез едно задълбочаване в научните трудове на поета може да се добие нещо, което науката не би предположила днес и без него.
към текста >>
Тя трябва да покаже, че това, което считаме като научни възгледи на Гьоте, е способно да бъде об
основа
но самостоятелно.
Принципите, по които трябва да стане това, са обект на предстоящата книжка.
Тя трябва да покаже, че това, което считаме като научни възгледи на Гьоте, е способно да бъде обосновано самостоятелно.
С това считам да съм казал всичко, което трябва да предшествува следващото изложение. Това, което трябва да сторя още, е да изпълня едно приятно задължение, да изкажа най-дълбока благодарност на господин професора Кюршнер, който се отзова с извънредно благоволение към моите научни усилия и подпомогна издаването и на това малко съчинение.
към текста >>
32.
03_a. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСИ - А. ИЗХОДНА ТОЧКА
GA_2 Светогледа Гьоте
Цялото наше германско образование се
основа
ва така много на нашите класици, че някой, който иска да мине за изцяло оригинален, не може да отиде по-далеч, освен да изкаже това, което отдавна Гьоте или Шилер са посочили.
Когато проследим някое от главните течения на духовния живот на съвремието назад в миналото до неговите източници, ние винаги се срещаме с един от духовете на нашата класическа епоха. Гьоте или Шилер, Хердер или Лесинг са дали един импулс; и от този импулс е произлязло онова духовно движение, което продължава да съществува и днес.
Цялото наше германско образование се основава така много на нашите класици, че някой, който иска да мине за изцяло оригинален, не може да отиде по-далеч, освен да изкаже това, което отдавна Гьоте или Шилер са посочили.
към текста >>
Така се получава, че на
основа
та на неговите възгледи върху природата стои едно дълбоко философско чувство, въпреки че това философско чувство не стига в неговото съзнание до едно оформяне на определени научни принципи.
Това е една пълно непознаване на природата на Гьоте. Без съмнение Гьоте не е бил никакъв философ в обикновения смисъл на думата; но не трябва да се забравя, че чудесната хармония на неговата личност накара Шилер да се изкаже: “Поетът е единствения истински човек". Това, което тук Шилер разбира под "истински човек", това е бил Гьоте. В неговата личност не липсваше нито един елемент, който да не принадлежи на най-висшия израз на всеобщо човешкото. А всички тези елементи се съединяваха в него в една цялост, която действа като такава.
Така се получава, че на основата на неговите възгледи върху природата стои едно дълбоко философско чувство, въпреки че това философско чувство не стига в неговото съзнание до едно оформяне на определени научни принципи.
Който се задълбочава в Гьотевата цялостна природа, ако носи със себе си философски заложби, той ще разкрие онова философско чувство и разбиране и ще може да го представи като Гьотева наука. Но той ще трябва да изходи от Гьоте, а не да пристъпи към него с един завършен възглед. Духовните сили на Гьоте действат винаги по начин, който е съобразен с най-строгата философия, макар и той да не е оставил никакво систематично цяло на тази философия.
към текста >>
Поетическите творения на Гьоте и на Шилер са немислими без стоящ на тяхната
основа
светоглед.
Така се обясняват споровете между многото светогледи. Ако сега едно такова едностранчиво схващане застане срещу Гьотевото, което е неограничено, понеже не взема всеобщо начина на разглеждане нещата на духа на разглеждащия, а от природата на разглежданото нещо, тогава понятно е, защото се вкопчва за онези мисловни елементи на същото, които са съобразени с неговото. Именно в посочения смисъл възгледът на Гьоте за света включва в себе си много направления на мисълта, а не може да бъде проникнат от нито едно едностранчиво схващане. Философското чувство и разбиране, което е един съществен елемент в организма на Гьотевия гений, има значение също и за неговите литературни творби. Макар и Гьоте да е бил далече от това, да си представи в една ясна форма на понятия това, което философското чувство му доставяше, както Шилер е бил способен на това, все пак както и у Шилера то е един фактор, който съдейства в неговото художествено творчество.
Поетическите творения на Гьоте и на Шилер са немислими без стоящ на тяхната основа светоглед.
При това у Шелера се касае повече на неговите оформени принципи, а у Гьоте за начина как той разглежда нещата. Но че най-великите поети на нашия народ не можаха да минат без философския елемент на върха на тяхното творчество, това свидетелства повече отколкото всичко друго за факта, че този философски елемент е един необходим член в историята на развитието на човечеството. Именно опирайки се на Гьоте и на Шилер ще не бъде възможно да откъснем нашата централна наука от нейната катедрена самотност и да я включим в останалото развитие на културата. Научните убеждения на нашите класици са свързани с хиляди нишки за другите техни стремежи, те са такива, каквито ги изисква културната епоха, която ги е създала.
към текста >>
33.
03_б. НАУКАТА НА ГЬОТЕ ПО МЕТОДА НА ШИЛЕР
GA_2 Светогледа Гьоте
Против това може да се възрази, че не е този подходът, по който се застъпва научно един възглед, че един научен възглед не трябва в никакъв случай да почива на някакъв авторитет, а трябва постоянно да се
основа
ва на принципи.
Против това може да се възрази, че не е този подходът, по който се застъпва научно един възглед, че един научен възглед не трябва в никакъв случай да почива на някакъв авторитет, а трябва постоянно да се основава на принципи.
Ние искаме предварително да се спрем на това възражение. Един възглед основан на научно схващане на Гьоте не се счита за истинен за това, защото може да бъде извлечен от това схващане, а защото ние сме убедени, че можем да спрем Гьотевия възглед за света на устойчиви принципи и да го представим като нещо основано в самото себе си. Фактът, че вземаме нашата изходна точка от Гьоте, не трябва да ни попречи да се отнесем с основанието на застъпените от нас възгледи също така сериозно, както би се отнесъл представителя на една така наречена наука без предпоставки. Ние застъпваме Гьотевия възглед за света, обаче ние го обосноваваме съобразно изискванията на науката.
към текста >>
Един възглед
основа
н на научно схващане на Гьоте не се счита за истинен за това, защото може да бъде извлечен от това схващане, а защото ние сме убедени, че можем да спрем Гьотевия възглед за света на устойчиви принципи и да го представим като нещо
основа
но в самото себе си.
Против това може да се възрази, че не е този подходът, по който се застъпва научно един възглед, че един научен възглед не трябва в никакъв случай да почива на някакъв авторитет, а трябва постоянно да се основава на принципи. Ние искаме предварително да се спрем на това възражение.
Един възглед основан на научно схващане на Гьоте не се счита за истинен за това, защото може да бъде извлечен от това схващане, а защото ние сме убедени, че можем да спрем Гьотевия възглед за света на устойчиви принципи и да го представим като нещо основано в самото себе си.
Фактът, че вземаме нашата изходна точка от Гьоте, не трябва да ни попречи да се отнесем с основанието на застъпените от нас възгледи също така сериозно, както би се отнесъл представителя на една така наречена наука без предпоставки. Ние застъпваме Гьотевия възглед за света, обаче ние го обосноваваме съобразно изискванията на науката.
към текста >>
Фактът, че вземаме нашата изходна точка от Гьоте, не трябва да ни попречи да се отнесем с
основа
нието на застъпените от нас възгледи също така сериозно, както би се отнесъл представителя на една така наречена наука без предпоставки.
Против това може да се възрази, че не е този подходът, по който се застъпва научно един възглед, че един научен възглед не трябва в никакъв случай да почива на някакъв авторитет, а трябва постоянно да се основава на принципи. Ние искаме предварително да се спрем на това възражение. Един възглед основан на научно схващане на Гьоте не се счита за истинен за това, защото може да бъде извлечен от това схващане, а защото ние сме убедени, че можем да спрем Гьотевия възглед за света на устойчиви принципи и да го представим като нещо основано в самото себе си.
Фактът, че вземаме нашата изходна точка от Гьоте, не трябва да ни попречи да се отнесем с основанието на застъпените от нас възгледи също така сериозно, както би се отнесъл представителя на една така наречена наука без предпоставки.
Ние застъпваме Гьотевия възглед за света, обаче ние го обосноваваме съобразно изискванията на науката.
към текста >>
Ние застъпваме Гьотевия възглед за света, обаче ние го об
основа
ваме съобразно изискванията на науката.
Против това може да се възрази, че не е този подходът, по който се застъпва научно един възглед, че един научен възглед не трябва в никакъв случай да почива на някакъв авторитет, а трябва постоянно да се основава на принципи. Ние искаме предварително да се спрем на това възражение. Един възглед основан на научно схващане на Гьоте не се счита за истинен за това, защото може да бъде извлечен от това схващане, а защото ние сме убедени, че можем да спрем Гьотевия възглед за света на устойчиви принципи и да го представим като нещо основано в самото себе си. Фактът, че вземаме нашата изходна точка от Гьоте, не трябва да ни попречи да се отнесем с основанието на застъпените от нас възгледи също така сериозно, както би се отнесъл представителя на една така наречена наука без предпоставки.
Ние застъпваме Гьотевия възглед за света, обаче ние го обосноваваме съобразно изискванията на науката.
към текста >>
С това същевременно се оправдава фактът, защо посочваме нашите изложения като изградени на
основа
та на светогледа на Гьоте и на Шилер.
Шилер е предначертал насоката на пътя, по който трябва да вървят такива изследвания. Никой като него не е обхванал с поглед величието на Гьотевия гений. В своите писма до Гьоте той е представил на този последния един огледален образ на неговото същество; в своите писма “Върху естественото възпитание на човека” той извежда идеала на художника така, както го е познал от самия Гьоте; и в своята статия “Върху наивната и сентиментална поезия” той рисува същността на истинското изкуство, каквато е беше добил от Гьотевата поезия.
С това същевременно се оправдава фактът, защо посочваме нашите изложения като изградени на основата на светогледа на Гьоте и на Шилер.
Тези изложения искат да разгледат научното мислене на Гьоте според онзи метод, за който Шилер е дал образеца. Погледът на Гьоте е насочен върху природата и живота; и начинът, по който той разглежда нещата, трябва да бъде темата /съдържанието/ за нашето изложение; погледът на Шилер е насочен към Гьотевия дух; и начинът, по който той постъпва в разглеждането на този дух, трябва да бъде идеалът на нашия метод. По този начин ние считаме да сме направили научните стремежи на Гьоте и на Шилер плодотворни за нашето съвремие.
към текста >>
В научните кръгове съвсем не се е обърнало внимание, че наред с науката на познанието,
основа
на от великия мислител от Кьонигберг, съществува поне потенциално и едно друго направление, което е способно не по-малко за едно задълбочаване, обективно погледнато, както и това на Кант.
Въпросите, които той разглежда, ще бъдат разбира се твърде различни от тези, които тази наука днес поставя почти всеобщо. Видяхме, защо това е така. Там, където днес се явяват подобни изследвания, те изхождат почти без изключение от Кант.
В научните кръгове съвсем не се е обърнало внимание, че наред с науката на познанието, основана от великия мислител от Кьонигберг, съществува поне потенциално и едно друго направление, което е способно не по-малко за едно задълбочаване, обективно погледнато, както и това на Кант.
В началото на 60-те години Отто Либман направи изказването: ако искаме да стигнем до един възглед за света без противоречия, ние трябва да се върнем към Кант. Тази е и причината, че днес имаме една огромна литература за Кант. Но и този път не ще помогне на философската наука. Той ще играе отново една роля в културния живот едва тогава, когато вместо да се връща към Кант, ще се задълбочи в научното схващане на Гьоте и на Шилер.
към текста >>
34.
03_в. ЗАДАЧАТА НА НАШАТА НАУКА
GA_2 Светогледа Гьоте
Тогава остава винаги едно голямо противоречие в нашите научни стремежи: Добитият чрез науките идеен свят от една страна на стоящите на неговата
основа
предмети от друга страна.
Всяка наука има своята област, на която тя търси връзката на явленията.
Тогава остава винаги едно голямо противоречие в нашите научни стремежи: Добитият чрез науките идеен свят от една страна на стоящите на неговата основа предмети от друга страна.
Трябва да съществува една наука, която да изясни и тук взаимните отношения. Идейният и реалният свят, противоположността между идея и действителност, са задача на една такава наука. И тези противоположност и трябва да бъдат познати в тяхното взаимно отношение. Да търси тези отношения, това е задачата на следващото изложение. Фактът на науката от една страна и природата и историята от друга страна трябва да бъдат доведени в съответното отношение.
към текста >>
35.
04_в. ИЗПРАВЯНЕТО НА ЕДНО ПОГРЕШНО СХВАЩАНЕ НА ОБЩАТА ОПИТНОСТ
GA_2 Светогледа Гьоте
Според този възглед целият свят на явленията се обяснява, обявява се като една престава вътре в нашето индивидуално съзнание и на
основа
та на това предположение се градят други твърдения върху природата на познанието.
Тук е сега мястото да обърнем внимание на един съществуващ още от Кант насам предразсъдък, който вече така се е вкоренил в някои кръгове, че важи като аксиома. Всеки, който би искал да се усъмни в него, би бил обявен за дилетант, за човек, който не се е издигнал над най-елементарните понятия на модерната наука. Думата ми е за възгледа, според който като че предварително е установено, че общият свят на възприятието, това безкрайно разнообразие на цветове и форми, на звуци и топлинни различия и т.н. не е нищо друго освен нашият субективен свят от представи, който съществува само докато нашите сетива са отворени за въздействието на един непознат за нас свят.
Според този възглед целият свят на явленията се обяснява, обявява се като една престава вътре в нашето индивидуално съзнание и на основата на това предположение се градят други твърдения върху природата на познанието.
Фолкелт също се е присъединил към този възглед и е основал своята теория на познанието, която е отлично развита от научна гледна точка, върху него. Въпреки това този възглед не е никаква основна истина и е най-малко призван да стои на челно място в науката на познанието. Нека не бъдем крайно разбрани. Ние не искаме да вдигнем срещу съвременните постижения на физиологията, някакъв несъмнено безсилен протест. Обаче това, което физиологично е напълно оправдано, то съвсем не е още призвано да бъде поставено на вратата на теорията на познанието.
към текста >>
Фолкелт също се е присъединил към този възглед и е
основа
л своята теория на познанието, която е отлично развита от научна гледна точка, върху него.
Тук е сега мястото да обърнем внимание на един съществуващ още от Кант насам предразсъдък, който вече така се е вкоренил в някои кръгове, че важи като аксиома. Всеки, който би искал да се усъмни в него, би бил обявен за дилетант, за човек, който не се е издигнал над най-елементарните понятия на модерната наука. Думата ми е за възгледа, според който като че предварително е установено, че общият свят на възприятието, това безкрайно разнообразие на цветове и форми, на звуци и топлинни различия и т.н. не е нищо друго освен нашият субективен свят от представи, който съществува само докато нашите сетива са отворени за въздействието на един непознат за нас свят. Според този възглед целият свят на явленията се обяснява, обявява се като една престава вътре в нашето индивидуално съзнание и на основата на това предположение се градят други твърдения върху природата на познанието.
Фолкелт също се е присъединил към този възглед и е основал своята теория на познанието, която е отлично развита от научна гледна точка, върху него.
Въпреки това този възглед не е никаква основна истина и е най-малко призван да стои на челно място в науката на познанието. Нека не бъдем крайно разбрани. Ние не искаме да вдигнем срещу съвременните постижения на физиологията, някакъв несъмнено безсилен протест. Обаче това, което физиологично е напълно оправдано, то съвсем не е още призвано да бъде поставено на вратата на теорията на познанието. Може да важи една неопровержима физиологична истина, че комплексът от усещания и виждания се ражда едва чрез съдействието на нашия организъм.
към текста >>
Ние трябваше да обърнем особено внимание на книгата на Фолкелт на това, защото тя е най-забележителното произведение на съвремието в тази област и също заради това, че тя може да се счита като тип на всички теорико-познавателни усилия, които са принципно противоположни на застъпеното от нас направление, изградено на
основа
та на Гьотевия светоглед.
Ние трябваше да обърнем особено внимание на книгата на Фолкелт на това, защото тя е най-забележителното произведение на съвремието в тази област и също заради това, че тя може да се счита като тип на всички теорико-познавателни усилия, които са принципно противоположни на застъпеното от нас направление, изградено на основата на Гьотевия светоглед.
към текста >>
36.
04_г. ПОЗОВАНЕ НА ОПИТНОСТТА НА ВСЕКИ ОТДЕЛЕН ЧИТАТЕЛ
GA_2 Светогледа Гьоте
Ние искаме да избегнем грешката да припишем предварително някакво качество на непосредственото дадено, на първата форма, в която се явяват външният и вътрешен свят, и така на
основа
та на едно предположение да наложим значимостта на нашето изложение.
Ние искаме да избегнем грешката да припишем предварително някакво качество на непосредственото дадено, на първата форма, в която се явяват външният и вътрешен свят, и така на основата на едно предположение да наложим значимостта на нашето изложение.
Ние определяме опитността именно като онова нещо, при което нашето мислене няма никакво участие. Следователно в началото на нашето изложение не може да става дума за някаква мислителна грешка. Именно в това се състои основната грешка на много научни стремежи, такива на нашето съвремие, че мислят да предават чистата опитност, докато не вършат нищо друго освен да извличат от нея понятията, които сами са вложили в нея. А сега може да ни се възрази, че и ние също сме приписали редица отличителни свойства на чистата опитност. Ние я нарекохме безкрайно разнообразие, един агрегат от лишени от връзки отделни неща и т.н.
към текста >>
Трябва ли да считаме начина, по който досега се запознахме с опитността, като нещо
основа
но в самата същност на нещата?
Трябва ли да считаме начина, по който досега се запознахме с опитността, като нещо основано в самата същност на нещата?
Дали този начин е едно свойство на действителността? От отговора на този въпрос зависи извънредно много. Ако наистина този начин е едно съществено свойство на нещата на опитността, ако той е нещо, което в истинския смисъл на думата подхожда на тяхната природа, тогава въобще не можем да разберем, не можем да видим, как можем да се издигнем над тази степен на познанието. Би трябвало просто да се заловим да записваме като несвързани бележки всичко, което възприемаме, и този сборник от такива бележки би бил нашата наука. Защото, защо ще бъде нужно да търсим връзката на нещата, ако пълната им изолираност, която им е присъща във формата на опитността, би било тяхното истинско свойство?
към текста >>
37.
05_а. МИСЛЕНЕТО - А. МИСЛЕНЕТО КАТО ПО-ВИСША ОПИТНОСТ В ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
Една наука на познанието
основа
на в смисъла на светогледа на Гьоте поставя главната тежест на това, че тя остава абсолютно вярна на принципа на опитността.
Една наука на познанието основана в смисъла на светогледа на Гьоте поставя главната тежест на това, че тя остава абсолютно вярна на принципа на опитността.
към текста >>
38.
05_б.МИСЛЕНЕ И СЪЗНАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако то би било
основа
телно, ние бихме свързали именно съдържанието на нашето мислене според закони, за които действително не бихме знаели, откъде идват те.
Обаче това възражение може много лесно да бъде отхвърлено.
Ако то би било основателно, ние бихме свързали именно съдържанието на нашето мислене според закони, за които действително не бихме знаели, откъде идват те.
Ако тези закони не произлизат от нашата субективност, която оспорихме по-горе и сега считаме като завършен факт, кое тогава трябва да ни даде закони на свързването за едно съдържание, което ние самите произвеждаме? Следователно нашият свят на мислите е едно изградено напълно на себе си същност, едно завършено в себе си, съвършено цяло. Тук ние виждаме, коя от двете страни на света на мислите е съществено: Обективната страна на неговото съдържание, а не субективната страна на неговото явяване.
към текста >>
То се предлага тихомълком навсякъде, без да се съзнава, че най-малко е възможно също така едно друго мнение, и че
основа
нията за валидността на едното или другото трябва да бъдат първо преценени.
Без съмнение ние сме свикнали да си представяме едно явление така, че е нужно да застанем срещу него само пасивно, наблюдателно. Но това съвсем не е едно безусловно изискване. Колкото и необикновено да ни изглежда представата, че сами произвеждаме дейно нещо обективно като явление, че с други думи не само възприемаме едно явление, а същевременно го произвеждаме: Все пак такава представа никак не е недопустима. Нужно е просто да се откажем от обикновеното мнение, че съществуват толкова светове на мислите, колкото човешки индивиди. Направо казано това мнение не е нищо друго освен един стар предразсъдък.
То се предлага тихомълком навсякъде, без да се съзнава, че най-малко е възможно също така едно друго мнение, и че основанията за валидността на едното или другото трябва да бъдат първо преценени.
Да си представим на мястото на това мнение поставено следното: Съществува въобще само едно единствено съдържание на мислите, а нашето индивидуално мислене не е нищо друго освен едно вработване на нашето себе, на нашата индивидуална личност в мисловния център на света. Дали този възглед е правилен или не, не е тук мястото да проучим това; а именно показахме, че все пак е напълно възможно да докажем, че обективното мислене се приема като нещо необходимо, може да бъде изтъкано като лишено от противоречие и по друг начин.
към текста >>
Трябва ли тук да бъде произведена определена връзка на
основа
та на една вътрешна принуда, където всичко е така ясно?
Фолкелт също се е присъединил към този възглед. Но как се съгласува той с прозрачната яснота, с която целият наш свят от мисли присъства в нашето съзнание? Ние въобще не познаваме нищо по-точно в света освен нашите мисли.
Трябва ли тук да бъде произведена определена връзка на основата на една вътрешна принуда, където всичко е така ясно?
Каква нужда имам аз от принудата, щом познавам изцяло природата на това, което трябва да свържа, и следователно да се ръководя по тази принуда? Всички наши мислителни операции са процеси, които се извършват на основата на вникването в същностите на мислите, а не според мярката на една принуда. Такава една принуда противоречи на природата на мисленето.
към текста >>
Всички наши мислителни операции са процеси, които се извършват на
основа
та на вникването в същностите на мислите, а не според мярката на една принуда.
Фолкелт също се е присъединил към този възглед. Но как се съгласува той с прозрачната яснота, с която целият наш свят от мисли присъства в нашето съзнание? Ние въобще не познаваме нищо по-точно в света освен нашите мисли. Трябва ли тук да бъде произведена определена връзка на основата на една вътрешна принуда, където всичко е така ясно? Каква нужда имам аз от принудата, щом познавам изцяло природата на това, което трябва да свържа, и следователно да се ръководя по тази принуда?
Всички наши мислителни операции са процеси, които се извършват на основата на вникването в същностите на мислите, а не според мярката на една принуда.
Такава една принуда противоречи на природата на мисленето.
към текста >>
39.
05_в. ВЪТРЕШНА ПРИРОДА НА МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Аз имам пълно съзнание за това, че съществува една вътрешна
основа
на хармония на всички мисли, че светът на мислите е един единен свят.
Щом в съзнанието се появи една отделна мисъл, аз не се успокоявам докато не я доведе в съгласие с моето останало мислене. Едно такова изолирано понятие, настрана от останалия мой духовен свят, ми е съвсем непоносимо.
Аз имам пълно съзнание за това, че съществува една вътрешна основана хармония на всички мисли, че светът на мислите е един единен свят.
Ето защо всяка такава изолираност е за нас нещо противоприродно, една неистина. Щом сме се издигнали дотам, че целият наш мисловен свят да носи характера на една съвършена, вътрешна съгласуваност, тогава ние добиваме чрез нея онова задоволство, към което нашият дух се стреми тогава ние се чувстваме в притежание на истината. Виждайки истината във всеобщата съгласуваност на всички понятия, с които разполагаме, пред нас възниква въпросът: Нима мисленето има някакво съдържание независимо от света на сетивните явления? Не остава ли пълна празнота, един чист призрак, когато си представим настрана всяко сетивно съдържание. Че такъв би бил случаят, това е едно твърде много разпространено мнение и затова ние трябва да разгледаме този въпрос по-отблизо.
към текста >>
Ако този възглед би бил
основа
телен, тогава едно от следващите три предположения би трябвало да бъде правилно: 1.
Защото те не донасят нищо ново към този свят. Те не съдържат нищо, което да не съществува и без тях. Те съществуват само затова, защото познаващият субект иска да си служи с тях, за да има в една подходяща за него форма това, което и без него съществува. За него те са само посредници на едно съдържание, което не е от естество на понятията. Така разбира нещата гореприведеният възглед.
Ако този възглед би бил основателен, тогава едно от следващите три предположения би трябвало да бъде правилно: 1.
Светът на понятията стои на една такава връзка с външния свят, че той само предава в друга форма цялото съдържание на този външен свят. Тук под външен свят се разбира светът на сетивата. Ако такъв би бил случаят, тогава действително не бихме могли да съзрем, защо е необходимо въобще да се издигнем над света на сетивата. Ние имаме вече дадено с този последния същественото от познанието. 2. Светът на понятията приема като съдържание само една част от "явлението на сетивата".
към текста >>
40.
06_б. УМ И РАЗУМ
GA_2 Светогледа Гьоте
Математическото единство, което стои на
основа
та на числото, не е първото.
Ако опитността трябва да бъде възможна, такива теореми трябва да бъдат правилни. Това изцяло изкуствено построение от мисли на Кант не издържа пред едно обективно обсъждане. Невъзможно е да нямам в понятието за подлога никаква опорна точка, която да ме доведе до понятието за сказуемото. Защото и двете понятия са добити чрез моя ум, и това при една вещ, която е единна в себе си. Нека не се мамим тук.
Математическото единство, което стои на основата на числото, не е първото.
Първото е големината, която е толкова и толкова кратно повторение на единицата. Аз трябва да предположа една големина, когато говоря за една единица. Единицата е едно създание, един образ на нашия ум, който той отделя от целостта, както разделя следствието от причината, веществото от неговите качества и т.н. Когато сега мисля 7 + 5, аз задържам в мисълта в действителност 12 математически единици, само че не наведнаж, а на две части. Когато мисля всичките математически единици наведнаж, това е едно и също нещо.
към текста >>
41.
06_в. ПОЗНАНИЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Това, което при останалата действителност е
основа
но фактически в обективното възприятие, че непосредствената форма на явлението трябва да бъде преодоляна, за да го обясним, при мисленето то се състои в една особеност на нашия дух.
да бъдат отново дадени като опитност. Но може да се случи, защото формата на даденото да не включва в себе си същността на вещта; тогава самата вещ изисква тя да се яви първо във възприятието /опитността/, за да покаже по-късно тази същност в една дейност на нашия дух надхвърляща възприятието. Друга една възможност е тази, в непосредствено даденото да се намира вече същността и ако забелязваме веднага тази същност, това, трябва да припишем само на второто обстоятелство, че за нашия дух всичко трябва да се яви пред очите ни като опитност. Първия случай срещаме при мисленето, втория при останалата действителност. При мисленето се изисква само да надделеем нашето субективно пристрастие, за да го разберем в неговата ядка.
Това, което при останалата действителност е основа но фактически в обективното възприятие, че непосредствената форма на явлението трябва да бъде преодоляна, за да го обясним, при мисленето то се състои в една особеност на нашия дух.
В първия случай самата вещ е тази, която се дава формата на опитността, във втория случай това е самият наш дух, самата организация на нашия дух. В първия случай нямаме пред себе си цялата вещ, когато обгръщаме опитността, във втория ние я имаме. На това се основава дуализмът, който науката, мислителното познание, трябва да преодолее. Човекът се намира пред два свята, чиято връзка той трябва да установи. Единият свят е опитността, за което той знае, че тя съдържа само половината от действителността; другият е мисленето, което е завършено в себе си, в което трябва да се влее онази външна опитност на действителността, ако искаме да се получи един задоволителен възглед за света.
към текста >>
На това се
основа
ва дуализмът, който науката, мислителното познание, трябва да преодолее.
Първия случай срещаме при мисленето, втория при останалата действителност. При мисленето се изисква само да надделеем нашето субективно пристрастие, за да го разберем в неговата ядка. Това, което при останалата действителност е основа но фактически в обективното възприятие, че непосредствената форма на явлението трябва да бъде преодоляна, за да го обясним, при мисленето то се състои в една особеност на нашия дух. В първия случай самата вещ е тази, която се дава формата на опитността, във втория случай това е самият наш дух, самата организация на нашия дух. В първия случай нямаме пред себе си цялата вещ, когато обгръщаме опитността, във втория ние я имаме.
На това се основава дуализмът, който науката, мислителното познание, трябва да преодолее.
Човекът се намира пред два свята, чиято връзка той трябва да установи. Единият свят е опитността, за което той знае, че тя съдържа само половината от действителността; другият е мисленето, което е завършено в себе си, в което трябва да се влее онази външна опитност на действителността, ако искаме да се получи един задоволителен възглед за света. Ако светът би бил обитаван само от същества имащи сетива, неговата същност (неговото идейно съдържание) би останала винаги скрита; наистина законите биха царували над мировите процеси, но те не биха се изявили. Ако трябва да стане това последното, тогава между формата на явлението и закона трябва да се яви едно същество, което е надарено както с органи, чрез които възприема онази сетивна, зависима от законите форма на действителността, така и със способността да възприема и самите закони. На едно такова същество трябва да се яви от едната страна сетивният свят, от другата страна идейната същност на този свят и то трябва да съедини чрез собствена дейност двата фактора на действителността.
към текста >>
42.
06_г. ОСНОВАТА НА НЕЩАТА И МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Г.
ОСНОВА
ТА НА НЕЩАТА И МИСЛЕНЕТО
Г. ОСНОВАТА НА НЕЩАТА И МИСЛЕНЕТО
към текста >>
Възможно е сега фактическите
основа
ния, защо двете понятия се сливат, да се намират вън от това, което те съдържат, което поради това ми е единствено дадено.
Ето защо той нарече своята философия предимно критична, противоположно на догматичната, която запазва по предание готови твърдения и търси след това доказателства за тези твърдения. С това е дадена една противоположност на две научни направления; обаче Кант не го е мислил с онази рязкост, на която е бил способен. Нека обгърнем строго с погледа, как може да се роди едно твърдение на науката. То свързва две неща: Или едно понятие с едно възприятие или две понятия. От този последен род е например твърдението: Никакво следствие без причина.
Възможно е сега фактическите основания, защо двете понятия се сливат, да се намират вън от това, което те съдържат, което поради това ми е единствено дадено.
Аз мога тогава да имам винаги някакви формални основания (непротиворечивост, определени аксиоми), които ме насочват към определено свързване на мислите. Обаче тези последните нямат никакво влияние върху самата вещ.
към текста >>
Аз мога тогава да имам винаги някакви формални
основа
ния (непротиворечивост, определени аксиоми), които ме насочват към определено свързване на мислите.
С това е дадена една противоположност на две научни направления; обаче Кант не го е мислил с онази рязкост, на която е бил способен. Нека обгърнем строго с погледа, как може да се роди едно твърдение на науката. То свързва две неща: Или едно понятие с едно възприятие или две понятия. От този последен род е например твърдението: Никакво следствие без причина. Възможно е сега фактическите основания, защо двете понятия се сливат, да се намират вън от това, което те съдържат, което поради това ми е единствено дадено.
Аз мога тогава да имам винаги някакви формални основания (непротиворечивост, определени аксиоми), които ме насочват към определено свързване на мислите.
Обаче тези последните нямат никакво влияние върху самата вещ.
към текста >>
Нашият възглед показа, че всяко допускане на една
основа
на битието, което се намира вън от идеята, е едно недомислие.
Нашият възглед показа, че всяко допускане на една основа на битието, което се намира вън от идеята, е едно недомислие.
Общата основа на битието се е разляла в света, преминала е в него. В мисленето тя се показва в нейната най-съвършена форма, такава каквато тя е за себе си и по себе си. Ето защо, когато мисленето произвежда една връзка, когато изказва едно съждение, тогава това, което мисленето свързва е самото съдържание на мировата основа, която се е вляла в тази връзка, в това съждение. В мисленето не ни са дадени твърдения върху някаква отвъд на мирова основа, а самата тази мирова основа се е вляла субстанциално в него.
към текста >>
Общата
основа
на битието се е разляла в света, преминала е в него.
Нашият възглед показа, че всяко допускане на една основа на битието, което се намира вън от идеята, е едно недомислие.
Общата основа на битието се е разляла в света, преминала е в него.
В мисленето тя се показва в нейната най-съвършена форма, такава каквато тя е за себе си и по себе си. Ето защо, когато мисленето произвежда една връзка, когато изказва едно съждение, тогава това, което мисленето свързва е самото съдържание на мировата основа, която се е вляла в тази връзка, в това съждение. В мисленето не ни са дадени твърдения върху някаква отвъд на мирова основа, а самата тази мирова основа се е вляла субстанциално в него.
към текста >>
Ето защо, когато мисленето произвежда една връзка, когато изказва едно съждение, тогава това, което мисленето свързва е самото съдържание на мировата
основа
, която се е вляла в тази връзка, в това съждение.
Нашият възглед показа, че всяко допускане на една основа на битието, което се намира вън от идеята, е едно недомислие. Общата основа на битието се е разляла в света, преминала е в него. В мисленето тя се показва в нейната най-съвършена форма, такава каквато тя е за себе си и по себе си.
Ето защо, когато мисленето произвежда една връзка, когато изказва едно съждение, тогава това, което мисленето свързва е самото съдържание на мировата основа, която се е вляла в тази връзка, в това съждение.
В мисленето не ни са дадени твърдения върху някаква отвъд на мирова основа, а самата тази мирова основа се е вляла субстанциално в него.
към текста >>
В мисленето не ни са дадени твърдения върху някаква отвъд на мирова
основа
, а самата тази мирова
основа
се е вляла субстанциално в него.
Нашият възглед показа, че всяко допускане на една основа на битието, което се намира вън от идеята, е едно недомислие. Общата основа на битието се е разляла в света, преминала е в него. В мисленето тя се показва в нейната най-съвършена форма, такава каквато тя е за себе си и по себе си. Ето защо, когато мисленето произвежда една връзка, когато изказва едно съждение, тогава това, което мисленето свързва е самото съдържание на мировата основа, която се е вляла в тази връзка, в това съждение.
В мисленето не ни са дадени твърдения върху някаква отвъд на мирова основа, а самата тази мирова основа се е вляла субстанциално в него.
към текста >>
Ето защо нашият възглед
основа
ва една истинска наука, едно истинско знание.
Ние имаме едно непосредствено разбиране и проникване във фактическите, а не само във формалните основи, защо се произвежда едно съждение. Съждението определяне нещо чуждо, а свое собствено съдържание.
Ето защо нашият възглед основава една истинска наука, едно истинско знание.
Нашата теория на познанието е действително критична. Според нашия възглед не само по отношение на откровението не трябва да се допуска нищо, за което не съществуват фактически основания в мисленето; но и опитността трябва да бъде позната като нещо действащо вътре в мисленето, не само като външна проява. Чрез нашето мислене ние се издигаме от съзерцанието на действителността като нещо произведено до нейното съзерцаване като произвеждащ фактор. Така същността на една вещ се явява само тогава, когато тя е поставена в отношение с човека. Защото само в този последния се явява същността на всяка вещ.
към текста >>
Според нашия възглед не само по отношение на откровението не трябва да се допуска нищо, за което не съществуват фактически
основа
ния в мисленето; но и опитността трябва да бъде позната като нещо действащо вътре в мисленето, не само като външна проява.
Ние имаме едно непосредствено разбиране и проникване във фактическите, а не само във формалните основи, защо се произвежда едно съждение. Съждението определяне нещо чуждо, а свое собствено съдържание. Ето защо нашият възглед основава една истинска наука, едно истинско знание. Нашата теория на познанието е действително критична.
Според нашия възглед не само по отношение на откровението не трябва да се допуска нищо, за което не съществуват фактически основания в мисленето; но и опитността трябва да бъде позната като нещо действащо вътре в мисленето, не само като външна проява.
Чрез нашето мислене ние се издигаме от съзерцанието на действителността като нещо произведено до нейното съзерцаване като произвеждащ фактор. Така същността на една вещ се явява само тогава, когато тя е поставена в отношение с човека. Защото само в този последния се явява същността на всяка вещ. Това основава една относителност като възглед за света, т.е. онова направление на мисленето, което приема, че ние виждаме всички неща в светлината, която им е предадена от самия човек.
към текста >>
Това
основа
ва една относителност като възглед за света, т.е.
Нашата теория на познанието е действително критична. Според нашия възглед не само по отношение на откровението не трябва да се допуска нищо, за което не съществуват фактически основания в мисленето; но и опитността трябва да бъде позната като нещо действащо вътре в мисленето, не само като външна проява. Чрез нашето мислене ние се издигаме от съзерцанието на действителността като нещо произведено до нейното съзерцаване като произвеждащ фактор. Така същността на една вещ се явява само тогава, когато тя е поставена в отношение с човека. Защото само в този последния се явява същността на всяка вещ.
Това основава една относителност като възглед за света, т.е.
онова направление на мисленето, което приема, че ние виждаме всички неща в светлината, която им е предадена от самия човек. Този възглед носи също името антропоморфизъм. Той има много последователи. По-голяма част от тях вярват, че чрез тази особеност на нашето познание ние се отдалечаваме от обективността, каквато тя е по себе си и за себе си. Те вярват, че ние възприемаме всичко през очилата на субективността.
към текста >>
43.
07_а. ПОЗНАНИЕ НА ПРИРОДАТА - А. НЕОРГАНИЧНА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Сега ако вземем един триъгълник и теглим през върха С една права успоредна на
основа
та АВ, прилагайки горното намираме, че ъглите а = а;в = в.
Сега ако вземем един триъгълник и теглим през върха С една права успоредна на основата АВ, прилагайки горното намираме, че ъглите а = а;в = в.
Тъй като с е равен на себе си, тогава по необходимост трите ъгъла на триъгълника са равни на един разтегнат ъгъл (180 градуса). Тук аз обясних една сложна връзка на фактите благодарение на това, че я сведох до такива прости факти, чрез които от отношението, което е дадено на духа, следва по необходимост съответното отношение от самата природа на дадените неща.
към текста >>
Тук имаме обективно явление на
основа
та на субективното създаване.
Ние откриваме, че във всички тези отделни опитности една съставна част на опитността остава същата. Тя е по-висока опитност в опитността. Тя е основен факт или първично явление. Опитът трябва да ни увери, че нищо друго не влияе върху определен процес, освен това, което ние вземаме в сметка. Ние съпоставяме определени условия, чиято природа познаваме, и чакаме, какво ще се получи от това.
Тук имаме обективно явление на основата на субективното създаване.
Имаме нещо обективно, което същевременно е изцяло субективно. Ето защо опитът е истинският посредник между субект и обект в неорганичната естествена наука.
към текста >>
44.
07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Даже Кант се опита да даде за този възглед едно философско
основа
ние.
В края на миналото столетие още царуваше всеобщо възгледът, че не съществува една наука като обяснение на явленията на живота в смисъла, в който например физиката е една обясняваща наука.
Даже Кант се опита да даде за този възглед едно философско основание.
Той считаше именно нашия ум за такъв, който може да отива само от частното към общото.
към текста >>
Следователно не ни остава нищо друго освен да поставим на
основа
та на нашите наблюдения на организмите идеята на целесъобразността; да третираме живите същества така, като че на
основа
та на техните явления стои идна система от намерения.
Ние можем да разбираме нещата само там, където понятие и отделна вещ са разделени; първото представлява нещо общо, втората нещо частно.
Следователно не ни остава нищо друго освен да поставим на основата на нашите наблюдения на организмите идеята на целесъобразността; да третираме живите същества така, като че на основата на техните явления стои идна система от намерения.
Следователно тук Кант е обосновал научно ненаучността.
към текста >>
Следователно тук Кант е об
основа
л научно ненаучността.
Ние можем да разбираме нещата само там, където понятие и отделна вещ са разделени; първото представлява нещо общо, втората нещо частно. Следователно не ни остава нищо друго освен да поставим на основата на нашите наблюдения на организмите идеята на целесъобразността; да третираме живите същества така, като че на основата на техните явления стои идна система от намерения.
Следователно тук Кант е обосновал научно ненаучността.
към текста >>
Но това изискване стои и на
основа
та на дарвинизма, не в неговата първоначална форма, а в неговото днешно тълкуване.
Предприемат се изследвания, които трябва да покажат това: По силата на нашата природа ние можем да мислим само индуктивно, само дедуктивно и т.н. Това е природата на нашия дух. При това се изпуска изпредвид, че обектите, на които искаме да наложим нашия начин на разглеждане, може би съвсем не го понасят. Че е справедлив упрекът, който отправяме към органичната естествена наука на нашите дни: Тя пренася върху органическата природа не принципа на научния начин на разглеждане въобще, а този на неорганическата природа, това ни показва един поглед върху възгледите, на Хегел, който без съмнение е най-забележителният съвременен теоретик на изследването на природата. Когато той изисква от всеки научен стремеж "Навсякъде да добие значение причинната връзка на явленията”, когато казва: “Ако психическата механика не би била така безкрайно сложна, ако бихме били в състояние да обгърнем напълно с погледа и историческото развитие на психическите функции, тогава ние бихме искали да ги доведем всичките в една душевна математическа формула”, от това ясно се вижда, какво иска той: Да третира целия свят според шаблона на метода на физиката.
Но това изискване стои и на основата на дарвинизма, не в неговата първоначална форма, а в неговото днешно тълкуване.
видяхме, че в неорганическата природа един процес бива обяснен, когато показваме неговото закономерно възникване от други сетивни действителности, когато го извличаме от предмети, които принадлежат както и той самият на сетивния свят. Обаче как днешната органика (наука за организмите, биология) прилага принципа на приспособяването и борбата за съществуване, която и двата не можем да подложим на съмнение като израз на едно състояние на нещата? Съвременните естественици вярва, че могат да извлекат характера на определен вид растения или животни отвъншните условия, в които те са живели, както например затоплянето на едно тяло се обяснява от падащите върху него слънчеви лъчи. Забравя се обаче напълно, че по своите пълни със съдържание определения този характер не може никога да се счита като последствие на тези условия. Условията могат да имат едно определящо влияние, но те не са една съдържаща причина.
към текста >>
На
основа
та на въздействието навъншните обстоятелства трябва да поставим нещо, което не се оставя да бъде определено от тези последните по един пасивен начин, а се определя активно от себе си под тяхното влияние.
Виждаме е за какво се касае, от какво зависят нещата. Срещу външното явление застава едно оформено в себе си съдържание, което ни дава в ръцете това, от което се нуждаем, за да извлечем споменатите качества. В неорганичната природа ние възприемаме със сетивата един факт и за да го обясним търсим един друг факт, един трети и т.н.; и резултатът е, че първият факт ни се явява необходимо последствие от последните. Но в органическия свят не е така. Тук освен от фактите ние се нуждаем от още един фактор.
На основата на въздействието навъншните обстоятелства трябва да поставим нещо, което не се оставя да бъде определено от тези последните по един пасивен начин, а се определя активно от себе си под тяхното влияние.
към текста >>
Но какво представлява тази
основа
?
Но какво представлява тази основа?
Тя не може да бъде нищо друго, освен това, което в частното се явява като форма на общото. Обаче определен организъм винаги се явява в една частна форма. Но споменатата основа е поради това един организъм винаги във формата на общото. Един общ образ на организма, който обхваща в себе си всички негови особени форми. По примера на Гьоте ще наречем този общ организъм тип.
към текста >>
Но споменатата
основа
е поради това един организъм винаги във формата на общото.
Но какво представлява тази основа? Тя не може да бъде нищо друго, освен това, което в частното се явява като форма на общото. Обаче определен организъм винаги се явява в една частна форма.
Но споменатата основа е поради това един организъм винаги във формата на общото.
Един общ образ на организма, който обхваща в себе си всички негови особени форми. По примера на Гьоте ще наречем този общ организъм тип. Няма значение, че думата тип може да означава според своето езиково развитие каквото и да е друго; ние я употребяваме в този смисъл на Гьоте и при това никога не разбираме нищо друго освен даденото. Този тип не е развит в неговото съвършенство в никой отделен организъм. Само нашето разумно мислене е в състояние да го овладее, като го извлича като общ образ от явленията.
към текста >>
Него трябва да поставим на
основа
на една истинска наука на организмите, а не просто да извличаме едни от други отделните животински и растителни видове.
Всички форми се явяват като последствие на типа, първата както и последната са явления на същия.
Него трябва да поставим на основа на една истинска наука на организмите, а не просто да извличаме едни от други отделните животински и растителни видове.
Типът минава като червена нишка през всички степени на развитие на органическия свят. Ние трябва да го задържим и след това с него да пребродим цялото това велико, разновидно царство. Тогава то става разбираемо за нас.
към текста >>
Всяко доказателство се
основа
ва на определено правило.
Възможна е една наука на организмите, която е наука напълно в най-строгия смисъл както механиката. Само че нейният метод е друг. Методът на механиката е показателният.
Всяко доказателство се основава на определено правило.
Съществува винаги определена предпоставка (т.е. дадени са възможни за опитността условия) и след това се определя, какво настъпва, когато тези предпоставки са налице. Тогава ние разбираме едно отделно явление като поставим на основата закона. Ние мислим така: При тези условия настъпва едно явление; условията са налице, ето защо явлението трябва да настъпи. Този е нашият мислителен процес, когато пристъпваме към едно събитие на неорганичния свят, за да го обясним.
към текста >>
Тогава ние разбираме едно отделно явление като поставим на
основа
та закона.
Само че нейният метод е друг. Методът на механиката е показателният. Всяко доказателство се основава на определено правило. Съществува винаги определена предпоставка (т.е. дадени са възможни за опитността условия) и след това се определя, какво настъпва, когато тези предпоставки са налице.
Тогава ние разбираме едно отделно явление като поставим на основата закона.
Ние мислим така: При тези условия настъпва едно явление; условията са налице, ето защо явлението трябва да настъпи. Този е нашият мислителен процес, когато пристъпваме към едно събитие на неорганичния свят, за да го обясним. Този е доказателствения метод. Той е научен, защото прониква напълно едно явление с понятието, защото чрез него възприятие и мислене се покриват напълно.
към текста >>
Тази разлика не лежи по такъв последователен начин на
основа
та на никой подход в изследването както при това на Гьоте.
Той не сочи като природен закон над себе си. Следователно особените органически форми могат да бъдат развити само от общата типова форма и явяващите се в опитността органически същества трябва да съвпадат с някоя от тези изведени от типа форми. Тук на мястото на доказателствения метод трябва да поставим развойния метод. Тук не се установява, че външните условия действат по този начин едни върху други и затова имат определен резултат, а това, че при определени външни условия от типа се е образувала една особена форма. Тази е решаващата разлика между неорганичната и органичната наука.
Тази разлика не лежи по такъв последователен начин на основата на никой подход в изследването както при това на Гьоте.
Никой както Гьоте не е познал, че една наука на организмите трябва да бъде възможна без всякакъв мъглив мистицизъм, без теология, без приемането на някакви творящи мисли. Обаче също така никой както не го не е отхвърлял така категорично подхода, който иска да проучи органическия свят с методите на неорганичната естествена наука. Както видяхме, типът е едно по-пълна научна форма отколкото първичното явление. Той също така предполага една по-интензивна дейност на нашия дух отколкото изисква първичното явление. При размисъл върху нещата на неорганичната природа възприятието на сетивата ни дава на ръка съдържанието.
към текста >>
По този повод Гьоте е доказал, че в човешкия дух съществува като необходима форма на схващането това, за което Кант смяташе да е доказал, че то не е присъщо на човека въз
основа
на цялата негова заложба.
Съобразно с това при схващането на типа нашият дух трябва да действа много по-интензивно отколкото при схващането на природния закон. Той трябва да поеме върху себе си една дейност, за която наричаме съзерцание (гледане, наблюдаване). Следователно на тази по-висока степен самият дух трябва да бъде съзерцаващ. Нашата разсъдъчна способност трябва да съзерцава мислено и да мисли съзерцаващо. Както Гьоте за първи път обясни, тук ние имаме работа с една съзерцаваща разсъдъчна способност.
По този повод Гьоте е доказал, че в човешкия дух съществува като необходима форма на схващането това, за което Кант смяташе да е доказал, че то не е присъщо на човека въз основа на цялата негова заложба.
Ако типът представлява в органичната природа това, което в неорганичната е природен закон (първичното явление), то интуицията (съзерцателна разсъдъчна способност) представлява доказателствена (размислителна) разсъдъчна способност. Както учените са мислили, че могат да приложат към органичната природа същите закони, които са меродавни за една по-ниска степен на познанието, така те са считали също, че същият метод важи тук както и там. И двете са една грешка. Твърде често интуицията се е подценявала в науката. Учените са считали като един недостатък на Гьотевия дух, че той е искал да постигне с интуицията научни истини.
към текста >>
Ако тогава му се даде едно научно твърдение, което по цялото си естество изключва доказателния метод, то му се струва натрапено отвън; пред него застава една истина, без той да познае, какви са
основа
нията на нейната валидност.
Трябва да се помисли, че интуицията означава нещо съвършено различно в нашето научно направление, което е убедено, че в мисленето ние схващаме действително ядката на света, а не както в онова научно направление, което поставя тази ядка на света в една неизследваема отвъдна област. Който не вижда в стоящия пред нас свят, доколкото ние го изпитваме със сетивата или го проникваме с нашето мислене, нищо повече освен един отблясък, един образ на нещо отвъдно, непознато, действуващо, което остава скрито не само за първия поглед, но и въпреки всяко научно изследване, той може да вижда без съмнение само в доказателствения метод един заместител за липсващото проникване в същността на нещата. Тъй като не се издига до възгледа, че една мислителна връзка се ражда непосредствено чрез даденото в мисълта действително съдържание, е следователно чрез самата вещ, той счита, че може да подкрепи тази мислителна връзка само благодарение на това, че тя е в съзвучие с някои основни убеждения (аксиоми), които са толкова прости, че нито са способни за едно доказателство, нито се нуждаят от такова.
Ако тогава му се даде едно научно твърдение, което по цялото си естество изключва доказателния метод, то му се струва натрапено отвън; пред него застава една истина, без той да познае, какви са основанията на нейната валидност.
Той вярва, че няма едно знание, едно разбиране в нещата, а вярва, че може да се отдаде само на една вяра, че съществуват някакви основания за нейната валидност вън от неговата мислителна способност.
към текста >>
Той вярва, че няма едно знание, едно разбиране в нещата, а вярва, че може да се отдаде само на една вяра, че съществуват някакви
основа
ния за нейната валидност вън от неговата мислителна способност.
Трябва да се помисли, че интуицията означава нещо съвършено различно в нашето научно направление, което е убедено, че в мисленето ние схващаме действително ядката на света, а не както в онова научно направление, което поставя тази ядка на света в една неизследваема отвъдна област. Който не вижда в стоящия пред нас свят, доколкото ние го изпитваме със сетивата или го проникваме с нашето мислене, нищо повече освен един отблясък, един образ на нещо отвъдно, непознато, действуващо, което остава скрито не само за първия поглед, но и въпреки всяко научно изследване, той може да вижда без съмнение само в доказателствения метод един заместител за липсващото проникване в същността на нещата. Тъй като не се издига до възгледа, че една мислителна връзка се ражда непосредствено чрез даденото в мисълта действително съдържание, е следователно чрез самата вещ, той счита, че може да подкрепи тази мислителна връзка само благодарение на това, че тя е в съзвучие с някои основни убеждения (аксиоми), които са толкова прости, че нито са способни за едно доказателство, нито се нуждаят от такова. Ако тогава му се даде едно научно твърдение, което по цялото си естество изключва доказателния метод, то му се струва натрапено отвън; пред него застава една истина, без той да познае, какви са основанията на нейната валидност.
Той вярва, че няма едно знание, едно разбиране в нещата, а вярва, че може да се отдаде само на една вяра, че съществуват някакви основания за нейната валидност вън от неговата мислителна способност.
към текста >>
Характерното, което е важно при вярата, а именно, че ни е дадена само готовата истина и не
основа
нията, и че ние не можем да вникнем във въпросната вещ, тук липсват напълно.
Нашият възглед за света не е изложен на опитността, границите на доказателния метод да се считат същевременно като граници на научното убеждение. Той ни доведе до разбирането, че ядката на света се влива в нашето мислене, че ние не само мислим върху същността на света, а мисленето е едно сливане със същността на действителността. С интуицията на нас не ни се натрапва една истина отвън, защото за нашето становище не съществува едно такова външно и вътрешно по начина, по който го приема току-що споменатото от нас и противоположно на нашето научно направление. За нас интуицията е едно непосредствено разбиране, едно проникване в истината, което ни дава всичко отнасящо за нея. Тя преминава напълно в това, което ни е дадено на нашето интуитивно разсъждение.
Характерното, което е важно при вярата, а именно, че ни е дадена само готовата истина и не основанията, и че ние не можем да вникнем във въпросната вещ, тук липсват напълно.
Разбирането получено по пътя на интуицията е също така научно както и доказаното.
към текста >>
45.
08_б. ПСИХОЛОГИЧЕСКО ПОЗНАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Когато Якоби вярва, че същевременно с възприятието на нашата вътрешност добиваме убеждението, че на
основа
та на тази вътрешност лежи едно единно същество (интуитивно себе-схващане), тази мисъл е погрешна поради това, защото ние възприемаме самото това единно същество.
Тук вече не е така както в науката за организмите, да виждаме в отделното, особено същество развитието, оформянето на общото, на първичната форма, а възприятието на особеното, на частното като самата тази първична форма. Човешкото духовно същество не е едно развитие, едно оформяне на първичната форма, а развитието, оформянето на същата.
Когато Якоби вярва, че същевременно с възприятието на нашата вътрешност добиваме убеждението, че на основата на тази вътрешност лежи едно единно същество (интуитивно себе-схващане), тази мисъл е погрешна поради това, защото ние възприемаме самото това единно същество.
Това, което иначе е интуиция, тук става себе-разглеждане, себе-наблюдение.
към текста >>
Така те искат да
основа
т една "наука на душата (психология) без душа".
От всичко това се вижда, че можем да добием една истинска психология само тогава, когато се задълбочим в устройството на духа като нещо действащо. Изследователите на нашето съвремие са поискали да поставят на мястото на този метод един друг, който прави за обект на психологията явленията, в които се проявява духът, а не самият дух. Те вярват, че могат също така да доведат неговите прояви в една външна връзка, както това става при неорганичната природа, при фактите на неорганичната природа.
Така те искат да основат една "наука на душата (психология) без душа".
От това, което разгледахме, следва, че при този метод се изгубва изпредвид именно това, което е най-важно. Ние трябва да се освободи духа от неговите прояви и да насочим вниманието си върху него като произвеждащ фактор. Съвременните изследователи се ограничават в проучването на самите прояви, а забравят духа, който ги произвежда. Те са се оставили тук подмамени към онова погрешно становище, което иска да приложим методите на механиката, на физиката и т.н. върху всички други науки.
към текста >>
46.
08_в. ЧОВЕШКАТА СВОБОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако истините, до които човек стига в науката, са обусловени от една фактическа необходимост, която има своето седалище вън от мисленето, такива ще бъдат и идеалите, които той поставя на
основа
та на своите действия.
Човекът действа според мислителни определения, които са в него. Това, което върши, се насочва според намерения, цели, които той си поставя. Но напълно самопонятно е, че тази цел, намерения, идеали и т.н. ще носят същия характер, както останалият мисловен свят на човека. И така ще има една практическа истина на догматичната наука, която има един характер същевременно различен от този, който се получава като последствие на нашата теория на познанието.
Ако истините, до които човек стига в науката, са обусловени от една фактическа необходимост, която има своето седалище вън от мисленето, такива ще бъдат и идеалите, които той поставя на основата на своите действия.
Тогава човекът действа според закони, основанието на които във фактическо отношение му липсват: Той си мисли една норма, която е предписана отвън на неговото действие. Този е обаче характерът на заповедта, която човекът трябва да съблюдава. Догмата като практическа истина е морална заповед.
към текста >>
Тогава човекът действа според закони,
основа
нието на които във фактическо отношение му липсват: Той си мисли една норма, която е предписана отвън на неговото действие.
Това, което върши, се насочва според намерения, цели, които той си поставя. Но напълно самопонятно е, че тази цел, намерения, идеали и т.н. ще носят същия характер, както останалият мисловен свят на човека. И така ще има една практическа истина на догматичната наука, която има един характер същевременно различен от този, който се получава като последствие на нашата теория на познанието. Ако истините, до които човек стига в науката, са обусловени от една фактическа необходимост, която има своето седалище вън от мисленето, такива ще бъдат и идеалите, които той поставя на основата на своите действия.
Тогава човекът действа според закони, основанието на които във фактическо отношение му липсват: Той си мисли една норма, която е предписана отвън на неговото действие.
Този е обаче характерът на заповедта, която човекът трябва да съблюдава. Догмата като практическа истина е морална заповед.
към текста >>
Съвсем различно е положението, когато за
основа
се постави нашата теория на познанието.
Съвсем различно е положението, когато за основа се постави нашата теория на познанието.
Тази последната не познава никаква друга основа на истините, освен намиращото се в тях съдържание на мислите. Обаче когато се ражда един морален идеал, тогава вътрешната сила, която се намира в неговото съдържание, е тази, която направлява нашето действие. Ние действаме според един идеал, не защото той ни е даден като закон, а защото по силата на своето съдържание този идеал е действен в нас и ни ръководи. Подтикът за действие не се намира вън, а вътре в нас.
към текста >>
Тази последната не познава никаква друга
основа
на истините, освен намиращото се в тях съдържание на мислите.
Съвсем различно е положението, когато за основа се постави нашата теория на познанието.
Тази последната не познава никаква друга основа на истините, освен намиращото се в тях съдържание на мислите.
Обаче когато се ражда един морален идеал, тогава вътрешната сила, която се намира в неговото съдържание, е тази, която направлява нашето действие. Ние действаме според един идеал, не защото той ни е даден като закон, а защото по силата на своето съдържание този идеал е действен в нас и ни ръководи. Подтикът за действие не се намира вън, а вътре в нас.
към текста >>
Когато човекът не носи в себе си
основа
нията на неговото действане, на своето постъпване, а трябва да се ръководи според закони, той действа под една принуда, стои под властта на една необходимост, почти само като една природна твар.
Този Ръководител на света не живее като воля някъде вън от човека; той се е отказал от всяка собствена воля, за да направи всичко зависимо от човешката воля. За да може човекът да стане свой собствен законодател, всички мисли върху извън човешки мирови определения и тем подобни трябва да бъдат изоставени. По този случай обръщаме вниманието върху съвсем сполучливата студия на Крайенбюл в списанието "Философски месечни тетрадки", том 18, 3-та тетрадка. В тази студия е изложено по един правилен начин, как максимите на нашето действане следват непосредствено от нашия индивид; как всичко велико се изпълнява не чрез силата на моралния закон, а чрез непосредствения подтик на индивидуалната идея. Само при този възглед е възможна истинска свобода на човека.
Когато човекът не носи в себе си основанията на неговото действане, на своето постъпване, а трябва да се ръководи според закони, той действа под една принуда, стои под властта на една необходимост, почти само като една природна твар.
Ето защо нашата философия е философия на свободата в истинския смисъл. Тя показва първо теоретично, как трябва да отпадат всички сили и т.н., които биха ръководили света отвън, за да направи след това от човека свой собствен господар в най-добрия смисъл на думата. Когато човекът постъпва морално, за нас това не е изпълнение на дълг, а проява на неговата изцяло свободна природа. Човекът действа не за това, защото трябва, а защото иска.
към текста >>
Ето защо и в историята, чийто обект е човекът, не трябва да се говори за външни влияния върху неговите постъпки, за идеи, които почиват във времето и т.н.; и най-малкото може да се говори за един план, който лежи на нейната
основа
.
Ето защо и в историята, чийто обект е човекът, не трябва да се говори за външни влияния върху неговите постъпки, за идеи, които почиват във времето и т.н.; и най-малкото може да се говори за един план, който лежи на нейната основа.
Историята не е нищо друго освен развитието на човешките действия, възгледи и т.н. "През всички времена само индивидите са тези, които са действали за науката, не епохата”. Епохата на Сократ беше тази, която погуби Сократа чрез отрова; епохата изгори на кладата и Хус; епохите са останали винаги подобни на себе си, казва Гьоте. Всяко априорно построение на планове, които трябва да стоят на основата на историята, е против историческия метод, както той се получава от същността на историята. Историята се стреми да открие, какво са допринесли хората за прогреса на техния род; да познае, какви цели си е поставила тази или онази личност, каква насока е дала тя на своето време.
към текста >>
Всяко априорно построение на планове, които трябва да стоят на
основа
та на историята, е против историческия метод, както той се получава от същността на историята.
Ето защо и в историята, чийто обект е човекът, не трябва да се говори за външни влияния върху неговите постъпки, за идеи, които почиват във времето и т.н.; и най-малкото може да се говори за един план, който лежи на нейната основа. Историята не е нищо друго освен развитието на човешките действия, възгледи и т.н. "През всички времена само индивидите са тези, които са действали за науката, не епохата”. Епохата на Сократ беше тази, която погуби Сократа чрез отрова; епохата изгори на кладата и Хус; епохите са останали винаги подобни на себе си, казва Гьоте.
Всяко априорно построение на планове, които трябва да стоят на основата на историята, е против историческия метод, както той се получава от същността на историята.
Историята се стреми да открие, какво са допринесли хората за прогреса на техния род; да познае, какви цели си е поставила тази или онази личност, каква насока е дала тя на своето време. Историята трябва да бъде основана изцяло на човешката природа. Нашата наука на познанието изключва напълно положението, да се вмъкне в историята някаква цел, като тази например, хората да бъдат възпитани от една по-нисша степен на съвършенството до една по-висока степен и др. подобни. Също така погрешно е по отношение на нашия възглед, както Хердер върши това в своята книга "Идеи към философията на историята на човечеството", когато някой иска да схваща историческите събития както фактите на природата според редуването на причина и следствие. Законите на историята са от по-висше естество.
към текста >>
Историята трябва да бъде
основа
на изцяло на човешката природа.
Историята не е нищо друго освен развитието на човешките действия, възгледи и т.н. "През всички времена само индивидите са тези, които са действали за науката, не епохата”. Епохата на Сократ беше тази, която погуби Сократа чрез отрова; епохата изгори на кладата и Хус; епохите са останали винаги подобни на себе си, казва Гьоте. Всяко априорно построение на планове, които трябва да стоят на основата на историята, е против историческия метод, както той се получава от същността на историята. Историята се стреми да открие, какво са допринесли хората за прогреса на техния род; да познае, какви цели си е поставила тази или онази личност, каква насока е дала тя на своето време.
Историята трябва да бъде основана изцяло на човешката природа.
Нашата наука на познанието изключва напълно положението, да се вмъкне в историята някаква цел, като тази например, хората да бъдат възпитани от една по-нисша степен на съвършенството до една по-висока степен и др. подобни. Също така погрешно е по отношение на нашия възглед, както Хердер върши това в своята книга "Идеи към философията на историята на човечеството", когато някой иска да схваща историческите събития както фактите на природата според редуването на причина и следствие. Законите на историята са от по-висше естество. Един факт на физиката се определя от друг факт така, че законът стои над явленията. Един исторически факт се определя като нещо идейно от нещо идейно.
към текста >>
Както видяхме, техните методи са
основа
ни на непосредственото схващане на идейната действителност.
Психология, етнография и история са най-големите форми на духовната наука.
Както видяхме, техните методи са основани на непосредственото схващане на идейната действителност.
Техен обект е идеята, духовното, както обект на неорганичната наука е природния закон, а на науката за организмите типът.
към текста >>
47.
08_г. ОПТИМИЗЪМ И ПЕСИМИЗЪМ
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако песимизмът би бил
основа
телен, тогава човекът би трябвало сам да се направи нещастен.
Но ако това е така, тогава човекът трябва сам да добие от предметите на света нещо, което той желае, т.е. той не може да бъде щастлив чрез света, а чрез самия себе си. Напротив песимизмът вярва, че устройството на света е такова, че то вечно оставя човека незадоволен, че той никога не може да бъде щастлив. Горното възражение е валидно естествено и тук. По себе си външния свят е нито добър, нито лош, той става такъв чрез човека.
Ако песимизмът би бил основателен, тогава човекът би трябвало сам да се направи нещастен.
Той трябва да храни желание за нещастието. Обаче именно задоволяването на неговото желание създава щастието. Песимизмът би трябвало да приеме с последователност, че човекът вижда своето щастие в нещастието. Но с това неговият възглед би се разпаднал също в нищо. Това единствено разсъждение показва достатъчно ясно погрешността на песимизма.
към текста >>
48.
00. ПРЕДГОВОР
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Той показа, че първо
основа
та на нещата, намираща се извън обсега на нашите сетива и нашия разум и които неговите предшественици са търсили с помощта на невярно разбирани понятия, е недостъпна за нашата познавателна способност.
Съвременната философия страда от една нездрава вяра в Кант. Нека настоящия труд допринесе за преодоляването на тази вяра. Би било престъпно да подценим безсмъртните заслуги на този човек за развитието на немската наука. Обаче ние сме длъжни да осъзнаем най-после, че само тогава ще поставим началото на едно действително задоволяващо обхващане за света и живота, когато застанем на решителна противоположна позиция спрямо този ум. Какво направи Кант?
Той показа, че първоосновата на нещата, намираща се извън обсега на нашите сетива и нашия разум и които неговите предшественици са търсили с помощта на невярно разбирани понятия, е недостъпна за нашата познавателна способност.
От това той заключава, че нашият научен стремеж трябва да се придържа в пределите на достойното за опита и не може да се издигне до познанието на свръхсетивната първооснова на "вещта в себе си". Но ако тази "вещ в себе си", заедно с отвъдната първооснова на нещата, е само един признак, що тогава? Лесно е да се разбере, че работата стои именно така. Да се изследва най-дълбоката същност на нещата, тяхното основно начало е едни неотделни от човешката природа стремеж. Този стремеж лежи в основата на всяка научна деятелност.
към текста >>
От това той заключава, че нашият научен стремеж трябва да се придържа в пределите на достойното за опита и не може да се издигне до познанието на свръхсетивната първо
основа
на "вещта в себе си".
Нека настоящия труд допринесе за преодоляването на тази вяра. Би било престъпно да подценим безсмъртните заслуги на този човек за развитието на немската наука. Обаче ние сме длъжни да осъзнаем най-после, че само тогава ще поставим началото на едно действително задоволяващо обхващане за света и живота, когато застанем на решителна противоположна позиция спрямо този ум. Какво направи Кант? Той показа, че първоосновата на нещата, намираща се извън обсега на нашите сетива и нашия разум и които неговите предшественици са търсили с помощта на невярно разбирани понятия, е недостъпна за нашата познавателна способност.
От това той заключава, че нашият научен стремеж трябва да се придържа в пределите на достойното за опита и не може да се издигне до познанието на свръхсетивната първооснова на "вещта в себе си".
Но ако тази "вещ в себе си", заедно с отвъдната първооснова на нещата, е само един признак, що тогава? Лесно е да се разбере, че работата стои именно така. Да се изследва най-дълбоката същност на нещата, тяхното основно начало е едни неотделни от човешката природа стремеж. Този стремеж лежи в основата на всяка научна деятелност. Но няма никакъв повод да се търси първооснова извън дадения ни сетивен и духовен свят дотогава, докогато всестранното проучване на този свят не покаже, че вътре в него се намират моменти указващи ясно някакво въздействие отвън.
към текста >>
Но ако тази "вещ в себе си", заедно с отвъдната първо
основа
на нещата, е само един признак, що тогава?
Би било престъпно да подценим безсмъртните заслуги на този човек за развитието на немската наука. Обаче ние сме длъжни да осъзнаем най-после, че само тогава ще поставим началото на едно действително задоволяващо обхващане за света и живота, когато застанем на решителна противоположна позиция спрямо този ум. Какво направи Кант? Той показа, че първоосновата на нещата, намираща се извън обсега на нашите сетива и нашия разум и които неговите предшественици са търсили с помощта на невярно разбирани понятия, е недостъпна за нашата познавателна способност. От това той заключава, че нашият научен стремеж трябва да се придържа в пределите на достойното за опита и не може да се издигне до познанието на свръхсетивната първооснова на "вещта в себе си".
Но ако тази "вещ в себе си", заедно с отвъдната първооснова на нещата, е само един признак, що тогава?
Лесно е да се разбере, че работата стои именно така. Да се изследва най-дълбоката същност на нещата, тяхното основно начало е едни неотделни от човешката природа стремеж. Този стремеж лежи в основата на всяка научна деятелност. Но няма никакъв повод да се търси първооснова извън дадения ни сетивен и духовен свят дотогава, докогато всестранното проучване на този свят не покаже, че вътре в него се намират моменти указващи ясно някакво въздействие отвън.
към текста >>
Този стремеж лежи в
основа
та на всяка научна деятелност.
Той показа, че първоосновата на нещата, намираща се извън обсега на нашите сетива и нашия разум и които неговите предшественици са търсили с помощта на невярно разбирани понятия, е недостъпна за нашата познавателна способност. От това той заключава, че нашият научен стремеж трябва да се придържа в пределите на достойното за опита и не може да се издигне до познанието на свръхсетивната първооснова на "вещта в себе си". Но ако тази "вещ в себе си", заедно с отвъдната първооснова на нещата, е само един признак, що тогава? Лесно е да се разбере, че работата стои именно така. Да се изследва най-дълбоката същност на нещата, тяхното основно начало е едни неотделни от човешката природа стремеж.
Този стремеж лежи в основата на всяка научна деятелност.
Но няма никакъв повод да се търси първооснова извън дадения ни сетивен и духовен свят дотогава, докогато всестранното проучване на този свят не покаже, че вътре в него се намират моменти указващи ясно някакво въздействие отвън.
към текста >>
Но няма никакъв повод да се търси първо
основа
извън дадения ни сетивен и духовен свят дотогава, докогато всестранното проучване на този свят не покаже, че вътре в него се намират моменти указващи ясно някакво въздействие отвън.
От това той заключава, че нашият научен стремеж трябва да се придържа в пределите на достойното за опита и не може да се издигне до познанието на свръхсетивната първооснова на "вещта в себе си". Но ако тази "вещ в себе си", заедно с отвъдната първооснова на нещата, е само един признак, що тогава? Лесно е да се разбере, че работата стои именно така. Да се изследва най-дълбоката същност на нещата, тяхното основно начало е едни неотделни от човешката природа стремеж. Този стремеж лежи в основата на всяка научна деятелност.
Но няма никакъв повод да се търси първооснова извън дадения ни сетивен и духовен свят дотогава, докогато всестранното проучване на този свят не покаже, че вътре в него се намират моменти указващи ясно някакво въздействие отвън.
към текста >>
Ето защо гордите умопостроения на Фихте, Шелинг и Хегел стоят пред нас лишени от
основа
.
Кант действително опроверга догматичната философия, но не постави нищо на нейното място. Ето защо последвалата го немска философия се разви навсякъде в противоречие с Кант. Фихте, Шелинг, Хегел не искаха повече да знаят за установените от техния предшественик граници на нашето познание и търсеха основните начала на нещата вътре в кръга на това, което за човешкия разум се явява в отсамния свят. Даже Шопенхауер, който твърди, че резултатите от Кантовата критика на разума са истини навеки неоспорими, но може да тръгне към познанието на последните причини на света освен по един път, който се отклонява от пътя на неговия учител. Тези мислители имаха нещастната съдба да търсят познанието на най-важните истини, без да положат основите на такова начинание, като изследват природата на самото познание.
Ето защо гордите умопостроения на Фихте, Шелинг и Хегел стоят пред нас лишени от основа.
Но отсъствието на такава основа, действуваше вредно и в хода на мислите на философите. Без познаване значението на чистия свят на идеите и тяхното отношение към областта на сетивните възприятия, те създадоха заблуждение над заблуждение, едностранчивост над едностранчивост. Нищо чудно, че твърде смелите системи не можеха да издържат на трудностите на епохата, враждебна на философията и много от хубавите неща, съдържащо се в тях, беше безжалостно запаметено заедно с лошото.
към текста >>
Но отсъствието на такава
основа
, действуваше вредно и в хода на мислите на философите.
Ето защо последвалата го немска философия се разви навсякъде в противоречие с Кант. Фихте, Шелинг, Хегел не искаха повече да знаят за установените от техния предшественик граници на нашето познание и търсеха основните начала на нещата вътре в кръга на това, което за човешкия разум се явява в отсамния свят. Даже Шопенхауер, който твърди, че резултатите от Кантовата критика на разума са истини навеки неоспорими, но може да тръгне към познанието на последните причини на света освен по един път, който се отклонява от пътя на неговия учител. Тези мислители имаха нещастната съдба да търсят познанието на най-важните истини, без да положат основите на такова начинание, като изследват природата на самото познание. Ето защо гордите умопостроения на Фихте, Шелинг и Хегел стоят пред нас лишени от основа.
Но отсъствието на такава основа, действуваше вредно и в хода на мислите на философите.
Без познаване значението на чистия свят на идеите и тяхното отношение към областта на сетивните възприятия, те създадоха заблуждение над заблуждение, едностранчивост над едностранчивост. Нищо чудно, че твърде смелите системи не можеха да издържат на трудностите на епохата, враждебна на философията и много от хубавите неща, съдържащо се в тях, беше безжалостно запаметено заедно с лошото.
към текста >>
Считането на истината като дело на свободата об
основа
на по този начин нравственото учение, чиято
основа
е съвършено свободната личност.
Важно последствие на такова въззрение за законите на нашите постъпки, за нашите нравствени идеали е това, че те трябва да се разглеждат не като отражение на нещо, намиращо се вън от нас, а като нещо, намиращо се в самите нас. С това се отстранява също така и властта, която би трябвало да считаме като диктуваща нашите нравствени закони. Ние не знаем за някакъв "категорически императив" подобен на глас от отвъдния свят, който би ни предписал, кое следва да вършим и кое да не вършим. Нашите нравствени предмети са наше собствено свободно създание. Ние трябва да изпълняваме даже това което предписваме на себе си, като карма на нашата деятелност.
Считането на истината като дело на свободата обоснована по този начин нравственото учение, чиято основа е съвършено свободната личност.
към текста >>
Докато тези закони остават само естествени или още логически неясни мотиви, естествено някой стоящ по-високо в духовно отношение може да узнае, до каква степен тези закони на нашите действия са об
основа
ни в пределите на нашата индивидуалност, обаче самите ние ги чувствуваме като действуващи върху нас отвън и принудително.
Естествено тези положения имат значение само за тази част на нашата деятелност, чиито закони ние постигаме идейно и съвършеното познание.
Докато тези закони остават само естествени или още логически неясни мотиви, естествено някой стоящ по-високо в духовно отношение може да узнае, до каква степен тези закони на нашите действия са обосновани в пределите на нашата индивидуалност, обаче самите ние ги чувствуваме като действуващи върху нас отвън и принудително.
Всеки път, когато ни се удаде да обгърнем ясно с познанието такъв мотив, ние извършваме завоевание в областта на свободата.
към текста >>
Надявам се с този труд да съм показал, че сградата на моите мисли представлява нещо цяло, об
основа
но в самото себе си, което не се нуждае да бъде извлечено от мирогледа на Гьоте.
Надявам се с този труд да съм показал, че сградата на моите мисли представлява нещо цяло, обосновано в самото себе си, което не се нуждае да бъде извлечено от мирогледа на Гьоте.
Моите мисли, както те са изложени тук и ще бъдат развити във "Философия на свободата" възникваха в продължение на много години. Аз изхождам само от дълбоко чувство на благодарност, когато казвам, че пълното с любов отношение, което срещнах в семейството Шпехт във Виена, когато имах обязаността да възпитавам децата на това семейство, представяше единствената желана среда за изработването на моите идеи. И по-нататък, настроението, нужно за последното завършване на някои мои мисли от "Философия на свободата", което само споменавам в последната глава на тази книга, аз дължа на оживените беседи с моята високоценена приятелка Роза Майредер във Виена, чиито литературни работи, произтичащи от нейната тънка, благо- родна, художествена природа, трябва да се надявам да бъдат скоро издадени.
към текста >>
49.
01. ВЪВЕДЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Но надяваме се, че положихме
основа
та за опровержението на субективизма, присъщ на теорията на познанието, която изхожда от Кант; а именно, мислим, че сторихме това, като показахме, че субективната форма, в която се явява образът на света за акта на познанието до обработването на този образ чрез науката, е само една необходима преходна степен, преодоляла в процеса на познанието.
Следващите разсъждения имат за задача да формализират правилника, посредством стигащия до последните елементи анализ на акта на познанието, проблема на познанието и да набележат пътя към неговото решение. Те показват, по пътя на критиката на различните серии на познанието, че от тази гледна точка никога не ще бъде възможно решението на поставените въпроси. Естествено, при това трябва да признаем, че точното определение на понятието даденото, както се опитваме да сторим това тук, би било твърде затруднено без предварителните основни работи на Фолкелт,/1/ в които основно е изследвано понятието на познанието.
Но надяваме се, че положихме основата за опровержението на субективизма, присъщ на теорията на познанието, която изхожда от Кант; а именно, мислим, че сторихме това, като показахме, че субективната форма, в която се явява образът на света за акта на познанието до обработването на този образ чрез науката, е само една необходима преходна степен, преодоляла в процеса на познанието.
За нас така нареченият опит, който позитивизмът и неокантианството толкова охотно биха искали да представят за единствено достоверен, а именно истински субективизъм. И, показвайки това, ние обосноваваме Обективния идеализъм, като необходимо следствие на разбиращата себе си теория на познанието. Този идеализъм се отличава от метафизическия, абсолютен идеализъм на Хегел с това, че той търси основанието за разлагане на действителността в дадено битие и понятие, в субекта на познанието и вижда тяхното свързване но в обективната мирова диалектика, а в субективния процес на познанието. Авторът на тези редове вече изложи веднъж в литературата това становище в 1885 година в своите "Основни черти на познанието" Берлин и Щутгарт, във основа на изследванията, които вярно е, по метод се различаваха съществено от настоящите и в които липсва също издигането до първите елементи на познанието.
към текста >>
И, показвайки това, ние об
основа
ваме Обективния идеализъм, като необходимо следствие на разбиращата себе си теория на познанието.
Следващите разсъждения имат за задача да формализират правилника, посредством стигащия до последните елементи анализ на акта на познанието, проблема на познанието и да набележат пътя към неговото решение. Те показват, по пътя на критиката на различните серии на познанието, че от тази гледна точка никога не ще бъде възможно решението на поставените въпроси. Естествено, при това трябва да признаем, че точното определение на понятието даденото, както се опитваме да сторим това тук, би било твърде затруднено без предварителните основни работи на Фолкелт,/1/ в които основно е изследвано понятието на познанието. Но надяваме се, че положихме основата за опровержението на субективизма, присъщ на теорията на познанието, която изхожда от Кант; а именно, мислим, че сторихме това, като показахме, че субективната форма, в която се явява образът на света за акта на познанието до обработването на този образ чрез науката, е само една необходима преходна степен, преодоляла в процеса на познанието. За нас така нареченият опит, който позитивизмът и неокантианството толкова охотно биха искали да представят за единствено достоверен, а именно истински субективизъм.
И, показвайки това, ние обосноваваме Обективния идеализъм, като необходимо следствие на разбиращата себе си теория на познанието.
Този идеализъм се отличава от метафизическия, абсолютен идеализъм на Хегел с това, че той търси основанието за разлагане на действителността в дадено битие и понятие, в субекта на познанието и вижда тяхното свързване но в обективната мирова диалектика, а в субективния процес на познанието. Авторът на тези редове вече изложи веднъж в литературата това становище в 1885 година в своите "Основни черти на познанието" Берлин и Щутгарт, във основа на изследванията, които вярно е, по метод се различаваха съществено от настоящите и в които липсва също издигането до първите елементи на познанието.
към текста >>
Този идеализъм се отличава от метафизическия, абсолютен идеализъм на Хегел с това, че той търси
основа
нието за разлагане на действителността в дадено битие и понятие, в субекта на познанието и вижда тяхното свързване но в обективната мирова диалектика, а в субективния процес на познанието.
Те показват, по пътя на критиката на различните серии на познанието, че от тази гледна точка никога не ще бъде възможно решението на поставените въпроси. Естествено, при това трябва да признаем, че точното определение на понятието даденото, както се опитваме да сторим това тук, би било твърде затруднено без предварителните основни работи на Фолкелт,/1/ в които основно е изследвано понятието на познанието. Но надяваме се, че положихме основата за опровержението на субективизма, присъщ на теорията на познанието, която изхожда от Кант; а именно, мислим, че сторихме това, като показахме, че субективната форма, в която се явява образът на света за акта на познанието до обработването на този образ чрез науката, е само една необходима преходна степен, преодоляла в процеса на познанието. За нас така нареченият опит, който позитивизмът и неокантианството толкова охотно биха искали да представят за единствено достоверен, а именно истински субективизъм. И, показвайки това, ние обосноваваме Обективния идеализъм, като необходимо следствие на разбиращата себе си теория на познанието.
Този идеализъм се отличава от метафизическия, абсолютен идеализъм на Хегел с това, че той търси основанието за разлагане на действителността в дадено битие и понятие, в субекта на познанието и вижда тяхното свързване но в обективната мирова диалектика, а в субективния процес на познанието.
Авторът на тези редове вече изложи веднъж в литературата това становище в 1885 година в своите "Основни черти на познанието" Берлин и Щутгарт, във основа на изследванията, които вярно е, по метод се различаваха съществено от настоящите и в които липсва също издигането до първите елементи на познанието.
към текста >>
Авторът на тези редове вече изложи веднъж в литературата това становище в 1885 година в своите "Основни черти на познанието" Берлин и Щутгарт, във
основа
на изследванията, които вярно е, по метод се различаваха съществено от настоящите и в които липсва също издигането до първите елементи на познанието.
Естествено, при това трябва да признаем, че точното определение на понятието даденото, както се опитваме да сторим това тук, би било твърде затруднено без предварителните основни работи на Фолкелт,/1/ в които основно е изследвано понятието на познанието. Но надяваме се, че положихме основата за опровержението на субективизма, присъщ на теорията на познанието, която изхожда от Кант; а именно, мислим, че сторихме това, като показахме, че субективната форма, в която се явява образът на света за акта на познанието до обработването на този образ чрез науката, е само една необходима преходна степен, преодоляла в процеса на познанието. За нас така нареченият опит, който позитивизмът и неокантианството толкова охотно биха искали да представят за единствено достоверен, а именно истински субективизъм. И, показвайки това, ние обосноваваме Обективния идеализъм, като необходимо следствие на разбиращата себе си теория на познанието. Този идеализъм се отличава от метафизическия, абсолютен идеализъм на Хегел с това, че той търси основанието за разлагане на действителността в дадено битие и понятие, в субекта на познанието и вижда тяхното свързване но в обективната мирова диалектика, а в субективния процес на познанието.
Авторът на тези редове вече изложи веднъж в литературата това становище в 1885 година в своите "Основни черти на познанието" Берлин и Щутгарт, във основа на изследванията, които вярно е, по метод се различаваха съществено от настоящите и в които липсва също издигането до първите елементи на познанието.
към текста >>
Защо привеждаме в по-тясна връзка с тази задача именно опита на Фихте да създаде за науката една безусловно достоверна
основа
, това ще се изясни от само себе си в течение на изследването.
Следващите разсъждения се стремят преди всичко към такива формулировки на проблема на познанието, при които строго ще бъде съблюдаван характера на теорията на познанието, като наука изцяло лишена от предпоставки. Те искат също така да осветлят отношението на Фихтевото "Наукоучение" към такава основна философска наука.
Защо привеждаме в по-тясна връзка с тази задача именно опита на Фихте да създаде за науката една безусловно достоверна основа, това ще се изясни от само себе си в течение на изследването.
към текста >>
50.
02. ОСНОВНИЯТ ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛЕН ВЪПРОС НА КАНТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Кант поставя този въпрос, защото поддържа мнението, че можем да постигнем безусловно достоверно знание само тогава, когато сме в състояние д докажем правилността на синтетическите съждения............. Той казва: "В разширението на посочената по-горе задача е включена едновременно възможността за чистата употреба на разума при об
основа
ването и излагането на всички науки, които съдържат теоретическо познание........на предмета."/2/
Основният теоретико-познавателен въпрос на Кант е следният: По какъв начин са възможни синтетическите съждения..............Да разгледаме този въпрос от гледна точка на неговата лишеност от предпоставки.
Кант поставя този въпрос, защото поддържа мнението, че можем да постигнем безусловно достоверно знание само тогава, когато сме в състояние д докажем правилността на синтетическите съждения............. Той казва: "В разширението на посочената по-горе задача е включена едновременно възможността за чистата употреба на разума при обосноваването и излагането на всички науки, които съдържат теоретическо познание........на предмета."/2/
към текста >>
Даже ако, както прави това, например, Ото Либман/5/ ги считаме
основа
ни на известна организация на нашето съзнание, все пак работата не се изменя.
За началото на теорията на познанието трябва да считаме за напълно неустановено, можем ли да стигнем до съждения без да имаме опитност или само чрез опитност. Нещо повече, за непревзетото мислене такава независимост изглежда предварително невъзможна. Така щото, какъвто и да бъде предметът на нашето знание, той трябва да се срещне с нас първо като непосредствено индивидуално преживяване т.е. като опитност. И самите математически съждения ние добиваме не по друг път, освен добивайки опитност за тях и определени отделни случаи.
Даже ако, както прави това, например, Ото Либман/5/ ги считаме основани на известна организация на нашето съзнание, все пак работата не се изменя.
Тогава, естествено, може да се каже: това или онова положение има принудителна значимост, защото ако премахнем неговата истинност, тогава заедно с това бихме премахнали и съзнанието; обаче неговото съдържание, като познание, ние можем да получим само, ако то стане за нас преживяване, съвършено така, както кое и да е събитие във външната природа. Нека съдържанието на такова положение да включва елементи, които служат като залог за неговата абсолютна значимост, или нека тази значимост да бъде обезпечена по силата на други основания, аз все пак не мога да ги усвоя иначе, освен при условие това положение да ми се представи като опитност.
към текста >>
Нека съдържанието на такова положение да включва елементи, които служат като залог за неговата абсолютна значимост, или нека тази значимост да бъде обезпечена по силата на други
основа
ния, аз все пак не мога да ги усвоя иначе, освен при условие това положение да ми се представи като опитност.
Така щото, какъвто и да бъде предметът на нашето знание, той трябва да се срещне с нас първо като непосредствено индивидуално преживяване т.е. като опитност. И самите математически съждения ние добиваме не по друг път, освен добивайки опитност за тях и определени отделни случаи. Даже ако, както прави това, например, Ото Либман/5/ ги считаме основани на известна организация на нашето съзнание, все пак работата не се изменя. Тогава, естествено, може да се каже: това или онова положение има принудителна значимост, защото ако премахнем неговата истинност, тогава заедно с това бихме премахнали и съзнанието; обаче неговото съдържание, като познание, ние можем да получим само, ако то стане за нас преживяване, съвършено така, както кое и да е събитие във външната природа.
Нека съдържанието на такова положение да включва елементи, които служат като залог за неговата абсолютна значимост, или нека тази значимост да бъде обезпечена по силата на други основания, аз все пак не мога да ги усвоя иначе, освен при условие това положение да ми се представи като опитност.
към текста >>
Той просто ги пренася, като предразсъдъци, от догматическата философия и ги поставя в
основа
та на своите критически изследвания.
И така в постановката на въпроса са заложени два предпоставки: първо, че освен опита ние трябва да имаме още един път за постигане на познанието и второ, че всяко опитно знание има само условна значимост. Че тези положения се нуждаят от проверка, че можем да се съмняваме в тях, това Кант никак не съзнава.
Той просто ги пренася, като предразсъдъци, от догматическата философия и ги поставя в основата на своите критически изследвания.
Догматическата философия ги предполага като значими и просто ги прилага за постигането на съответствуващото за тях знание. Кант ги предполага като значими и само се запитва; При какви условия могат те да бъдат значими? Но, ако въобще те нямат значимост? Тогава цялата сграда на Кантовското учение е лишена от всяка основа. Всичко, което Кант излага в петте параграфа, предшествуващи формулировката на неговия основен въпрос, е опит да се докаже, че математическите съждения са синтетични./1/ /*1 Опит, който обаче ако и не напълно опроверган, е останал все пак твърде спорен вследствие възраженията на Роберт Цимерман/.
към текста >>
Тогава цялата сграда на Кантовското учение е лишена от всяка
основа
.
Че тези положения се нуждаят от проверка, че можем да се съмняваме в тях, това Кант никак не съзнава. Той просто ги пренася, като предразсъдъци, от догматическата философия и ги поставя в основата на своите критически изследвания. Догматическата философия ги предполага като значими и просто ги прилага за постигането на съответствуващото за тях знание. Кант ги предполага като значими и само се запитва; При какви условия могат те да бъдат значими? Но, ако въобще те нямат значимост?
Тогава цялата сграда на Кантовското учение е лишена от всяка основа.
Всичко, което Кант излага в петте параграфа, предшествуващи формулировката на неговия основен въпрос, е опит да се докаже, че математическите съждения са синтетични./1/ /*1 Опит, който обаче ако и не напълно опроверган, е останал все пак твърде спорен вследствие възраженията на Роберт Цимерман/. Обаче приведените от нас по-горе предпоставки се оказват именно научни предразсъдъци. Във второто въведение към "Критика на чистия разум" се казва: "Вярно е, опитът ни учи, че нещо е създадено така или иначе, но не ни показва, че то би могло да бъде и друго", и: "Опитът никога не дава на вашето съждение истинна или строга всеобщност, а само допусната и относителна /чрез индукция/".; "Прологомени" § 1 намираме: "Отначало, що се касае за източниците на метафизическото познание, още в самото понятие за него е заложено, че то не може да бъде емпирическо. Принципите на такова познание /тук се отнасят не само основните изложения, но и неговите основни понятия/ не могат да се получат от опита, тъй като то трябва да бъде не само физическо, но и метафизическо, т.е. познание намиращо се извън опита".
към текста >>
Обаче всичко, което се опитаха да направи критиката, може да бъде сведено до следното: тъй като математиката и чистото естествознание са априорни науки, то формата на всеки опит трябва да се
основа
ва в самия обект.
Най-после в "Критика на чистия разум"/1/ Кант казва: "Преди всичко трябва да отбележим, че собствено математическите съждения са винаги съждения............, а не емпирични, защото те носят в самите себе си необходимостта, която не може да се добие чрез опита. Ако не искат да признаят това, нека бъде така: тогава аз ще огранича моето положение в чистата математика, чието понятие включва вече в себе си, че то съдържа в себе си не емпирическо, а само чисто познание...............". Можем да отворим "Критиката на чистия разум" на кое да е място, навсякъде ще намерим че всички изследвания в това съчинение се водят с предпоставката за тези догматически положения. Коен/1/ и Щадлер/2//*2 Кантовата теория на опитността, стр. 90 и сл./ се опитват да докажат, че Кант е изяснил априорната природа на математическите и чисто естествено-научните положения.
Обаче всичко, което се опитаха да направи критиката, може да бъде сведено до следното: тъй като математиката и чистото естествознание са априорни науки, то формата на всеки опит трябва да се основава в самия обект.
И така, емпирически даденото остава само като материал на усещането. Този материал, посредством заложените в думата форми, се преустроява в системата на опитността. Формалните истини на априорната теория имат своя смисъл и значение само в качеството на регулиращи принципи за материала усещането; те правят опита възможен, но не излизат на неговите предели. В такъв случай тези формални истини са синтетични съждения.... ......., които с това, като условия на всеки възможен опит, не трябва да отидат по-далече от самия опит. По този начин "Критиката на чистия разум" ни най-малко не доказва априорността на математиката и на чистото естествознание, а само определя областта на тяхната значимост при тази предпоставка, че истините на тази наука трябва да бъдат добити независимо от опита.
към текста >>
" Наистина Фолкелт намира, че има пълно
основа
ние на този въпрос по необходимост да се отговори утвърдително, но чрез тази догматическа предпоставка критическа позиция на Кантовата теория на познанието коренно се нарушава./1/ С една реч и Фолкелт намира, че Критиката на чистия разум е теория на познанието попълнена от предпоставки.
В такъв случай тези формални истини са синтетични съждения.... ......., които с това, като условия на всеки възможен опит, не трябва да отидат по-далече от самия опит. По този начин "Критиката на чистия разум" ни най-малко не доказва априорността на математиката и на чистото естествознание, а само определя областта на тяхната значимост при тази предпоставка, че истините на тази наука трябва да бъдат добити независимо от опита. Даже Кант толкова малко се впуска в доказването на тази априорност, че просто изпусна цялата онази част на математиката /виж по-горе/, в която и по негово виждане тази априорност може да бъде подложена на съмнение и се ограничава в тази част, в която, както той мисли, може да извлече априорността от чистото понятие. Йохан Фолкелт също намира, че Кант изхожда от определената предпоставка, че фактически съществува всеобщо и необходимо знание". Той говори за това по-нататък: "Тази никога подложена от Кант на изследване предпоставка се намира в такова противоречие с характера на критическата теория на познанието, щото трябва сериозно да си зададем въпроса; може ли критиката на чистия разум да се счита за критическа теория на познанието?
" Наистина Фолкелт намира, че има пълно основание на този въпрос по необходимост да се отговори утвърдително, но чрез тази догматическа предпоставка критическа позиция на Кантовата теория на познанието коренно се нарушава./1/ С една реч и Фолкелт намира, че Критиката на чистия разум е теория на познанието попълнена от предпоставки.
към текста >>
Тъй като на приведеното място Фишер казва, че главната трудност в Критиката на чистия разум трябва да се търси в това, че нейните "об
основа
ни зависят от известни предпоставки, които трябва да признаем, за да признаем следващите".
По същество с нашите възгледи са съгласни и тези на О.Либмал/1/, Хьолдер/2/, Винделбалд/3/, Ибербег/4/, Ед.Ф.Харгман/5/ и Куне Фишер/6/. По отношение на Куне Фишер Фолкелт Греин, когато...................казва: "От изложението на Куно Фишер не е ясно, дали според неговото мислене, Кант предполага, че фактичността на всеобщност и необходими съждения е само психологическа, или тяхната значимост и правилност е едновременно и обективна".
Тъй като на приведеното място Фишер казва, че главната трудност в Критиката на чистия разум трябва да се търси в това, че нейните "обосновани зависят от известни предпоставки, които трябва да признаем, за да признаем следващите".
Тези предпоставки и за Фишер са основание, защо "първо" трябва да бъде установен "Фактът на познанието", и след това с помощта на анализа да бъдат намерени способностите на познанието, "от които се обяснява самият факт на познанието".
към текста >>
Тези предпоставки и за Фишер са
основа
ние, защо "първо" трябва да бъде установен "Фактът на познанието", и след това с помощта на анализа да бъдат намерени способностите на познанието, "от които се обяснява самият факт на познанието".
По същество с нашите възгледи са съгласни и тези на О.Либмал/1/, Хьолдер/2/, Винделбалд/3/, Ибербег/4/, Ед.Ф.Харгман/5/ и Куне Фишер/6/. По отношение на Куне Фишер Фолкелт Греин, когато...................казва: "От изложението на Куно Фишер не е ясно, дали според неговото мислене, Кант предполага, че фактичността на всеобщност и необходими съждения е само психологическа, или тяхната значимост и правилност е едновременно и обективна". Тъй като на приведеното място Фишер казва, че главната трудност в Критиката на чистия разум трябва да се търси в това, че нейните "обосновани зависят от известни предпоставки, които трябва да признаем, за да признаем следващите".
Тези предпоставки и за Фишер са основание, защо "първо" трябва да бъде установен "Фактът на познанието", и след това с помощта на анализа да бъдат намерени способностите на познанието, "от които се обяснява самият факт на познанието".
към текста >>
51.
03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Нашите следващи разсъждения ще покажат, как трябва да се отнася към такова об
основа
ние свободната от предпоставки теория на познанието.
Г.Е.Шулце в своя... ................. твърди, че всички наши познания са просто представи и че ние никога не можем да отидем зад границите на нашите представи. Шопенхауер със свойствения си философски патос изказва възгледа, че здравата придобивка на кантовската философия е възгледът, че светът е моя представа. Едуард Ф.Хартман намира това положение толкова безспорно, че в своя труд "Критически обосновки на трансцеденталния реализъм" предполага въобще само такива читатели, които са се освободили критически от наивното отъждествяване на образа на своите възприятия с вещите в себе си и са дошли до признанието, че даденото посредством акта на представянето, във вид на субективно-идеално съдържание на съзнанието, обектът на съзерцаването и независимата от акта на представянето и от формата на съзнанието, съществуваща сама по себе си вещ са неща абсолютно хетерогенни, т.е. той предполага такива читатели, които са проникнати от убеждението, че цялата съвкупност от това, което ни е дадено непосредствено, е редица от представи/1/. В своята, последна теоретико-познавателна работа Хартман се опитва, да обоснове своя възглед.
Нашите следващи разсъждения ще покажат, как трябва да се отнася към такова обоснование свободната от предпоставки теория на познанието.
Ото Либман насочва като най-свещено, най-висше в основното положение на всяка теория на познанието следното: "съзнанието не може да прескочи над самото себе си"/2/. Фолкелт изказва съждението, че първата най-непосредствена истина е тази, че всяко наше знание се простира преди всичко върху нашите представи и нарича, това позитивистически принципи на познанието. Той счита за "критическа до насока степен" само такава теория на познанието, която поставя на челно място този принцип, "в качеството на това, което е единствено твърдо установено в началото на всяко философствуване и вече след това последователно го обмисля/1/. У други философи намираме поставени на свой ред начело на теорията на познанието други твърдения, като например, че истинския проблем на теорията на познанието се заключава във въпроса за отношението между мисъл и битие и във възможността за посредничество между двете /Дорнер-2/; или във въпроса по какъв начин съществуващите неща стават съзнателни /Ремке/ и т.н. Кирхман изхожда от двете гносеологически аксиоми: "възприеманото съществува" и "противоречието не съществува."/3/.
към текста >>
Изложеното в този труд може да служи като своего рода ръководна нишка, ако си поставим задачата да обясним всички
основа
ния, които могат да доведат до приемането на указаното положение.
Ние по-добре от всичко ще се убедим, че не бива да доставяме в началото на теорията на познанието това положение, ако проследим пътя, по който трябва да мине човешкият дух, за да стигне до това положение. Това положение е станало почти съставна част на съвременното научно съзнание. Доводите, които са довели до него намираме със сравнителна пълнота съпоставени систематически в V. отдел от труда на Ед. Ф.Хартман! "Основен проблем на теорията на познанието".
Изложеното в този труд може да служи като своего рода ръководна нишка, ако си поставим задачата да обясним всички основания, които могат да доведат до приемането на указаното положение.
към текста >>
Тези
основа
ния са фактически, психо-физически, физиологически.
Тези основания са фактически, психо-физически, физиологически.
към текста >>
Чрез наблюдение на онези явления, които стават в окръжаващата ни среда, например, когато имаме усещането на звука, физикът стига до извода, че на
основа
та на това явление не стои нищо такова, което да има и най-отдалечено сходство с това, което непосредствено възприемаме като звук.
Чрез наблюдение на онези явления, които стават в окръжаващата ни среда, например, когато имаме усещането на звука, физикът стига до извода, че на основата на това явление не стои нищо такова, което да има и най-отдалечено сходство с това, което непосредствено възприемаме като звук.
Там навън, в окръжаващото ни пространство, може да се намерят само надлъжни трептения на телата на въздуха. От тук водим заключението, че това което в обикновения живот наричаме звук или тон, е изключително една субективна реакция на нашия организъм спрямо това вълнообразно движение. По същия начин се намира, че светлината и цветовете или топлината са нещо чисто субективно. Явленията на разлагането на светлината, на пречупването, на интерференцията и поляризацията ни учат, че на посочените по-горе качества на усещанията във външното пространство отговарят известни напречни трептения, които се чувствуваме принудени да приписваме отчасти на телата, отчасти на едно неизмеримо тънко еластично вещество на етера. По-нататък физикът се чувствува принуден изхождайки от някои явления в телесния свят да се откаже от вярата в неприривността на предметите в пространството и да сведе тези предмети към системи от извънредно дребни частици /молекули, атоми/, чиито размери по отношение разстоянието им една от друга са неизмеримо малки.
към текста >>
Това възбуждение на нервното окончание трябва да стигне чрез нерва до централния орган и тук само може да се извърши това, от което, въз
основа
на чието механическите процеси в мозъка, се предизвиква усещането.
Към доводите на физиката трябва да прибавим и доводите на физиологията. Първата изучава явленията, извършващи се вън от нашия организъм и отговарящи на възприятията; втората се стреми да изучава процесите и собственото тяло на човека, които стават през време, когато в нас е предизвикало известно усетно качество. Физиологията учи, че епидермисът е съвършено нечувствителен към раздразненията на външния свят. Така например, за да могат въздействията на външния свят да възбудят окончанията на нашите осезателни нерви в периферията на нашето тяло, процесът на трептенията трябва да бъде продължителен отначало през епидермиса. При усещането на слуха или зрението, външният процес на движението преди да стигне до нерва се изменя освен това в цяла редица предавателни органи на сетивата.
Това възбуждение на нервното окончание трябва да стигне чрез нерва до централния орган и тук само може да се извърши това, от което, въз основа на чието механическите процеси в мозъка, се предизвиква усещането.
към текста >>
Скицираният по-горе субективизъм се
основа
ва на мислителната преработка на известни факти.
Скицираният по-горе субективизъм се основава на мислителната преработка на известни факти.
По този начин той предполага, че при фактическа изходна точка, с помощта на последователното мислене /логическото съчетание на известни наблюдения/, могат да се добият верни убеждения. Обаче самото право на такова прилагане на нашето мислене не се проверява от тази гледна точка и в това се състои и нейната слабост. Докато наивният реализъм изхожда от непровереното признание, че възприеманото от нас съдържание на нашата опитност има обективна реалност, посоченото по-горе гледище изхожда също така от непровереното убеждение, че чрез прилагането на мисленето можем да стигнем до едно правилно научно убеждение. Противоположното на наивния реализъм това схващане може да се нарече наивен рационализъм. За да оправдаят такава терминология бихме искали да направим тук кратка забележка за понятието "наивно".
към текста >>
52.
04. ИЗХОДНИ ТОЧКИ НА ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Хартман, например, казва: "Ние не питаме, какво е съдържанието на съзнанието у спящия спрямо съзнанието на детето или у стоящото на по-ниска степен на живите същества животно, понеже философствуващия човек няма за това никаква опитност и изводите с помощта, на които той се опитва да възстанови това съдържание на съзнанието на примитивните биогенетически или онтогенетически степени, трябва все така да се
основа
ва на неговата лична опитност.
Ако внезапно от нещо би било създадено едно същество е напълно развит човешки интерес и то би застанало пред света, първото впечатление, което този последният би оказал на неговите сетива и на неговото мислене би било приблизително това, което нарекохме непосредствено даден образ на света не се представя на човека в този вид и нито един момент на неговия живот. В неговото развитие никъде не съществуват граници между чистото, пасивното обръщение навън към непосредствено даденото и неговото известно съмненно към нашето установено начало на теорията на познанието. Едуард Ф.
Хартман, например, казва: "Ние не питаме, какво е съдържанието на съзнанието у спящия спрямо съзнанието на детето или у стоящото на по-ниска степен на живите същества животно, понеже философствуващия човек няма за това никаква опитност и изводите с помощта, на които той се опитва да възстанови това съдържание на съзнанието на примитивните биогенетически или онтогенетически степени, трябва все така да се основава на неговата лична опитност.
По този начин ние трябва преди всичко да установим, какво представлява по себе си съдържанието на съзнанието, намерено от философствуващия човек в началото на философското размишление/1/. Но против това може да възрази, че образът на света, който имаме в началото на философското размишление носи вече в себе си сказуемите, добити посредством познанието. Тези сказуеми не трябва да се приемат без критика, но трябва щателно да се отделят от образа на света, за да се яви той съвършено чист от всичко, присъединено към него чрез процеса на познанието. границата между даденото и познатото въобще не съвпада в никой момент на човешкото развитие, а трябва да я прокараме изкуствено. Това може да стане на всяка степен на развитието, ако правилно прекараме разграничението между това, което ни се представя без мислителното определение на познанието и това, което се създава още от него само чрез познанието.
към текста >>
Защото оправданието на това последното зависи от законите, които се поставят в
основа
та на акта на познанието.
На това последното положение не може да претендира никаква друга теория на познанието, освен тази, която изхожда от нашите разсъждения. Там, където обектът /или субектът/ установява изходната точка от мислителното определение, там, естествено заблуждението е възможно и в началото, а именно при самото това определение.
Защото оправданието на това последното зависи от законите, които се поставят в основата на акта на познанието.
Но то може да се яви само в течение на теоретико-познавателното изследване. Само когато се казва: аз изключвам всички мислителни, постигнати чрез познанието определения, от моя образ на света и запазвам само всичко онова, което се явява на хоризонта на моето наблюдение без моето участие, само тогава е изключена всякаква грешка. Там където по принцип се въздържам от всякакво изказване, там аз не мога да направя никаква грешка.
към текста >>
Когато при изгрев луната изглежда по-голяма, отколкото когато се намира на зенита, имаме работа не със заблуждение, а с факта добре об
основа
н в законите на природата.
Доколкото гносеологически става въпрос за заблуждение, то може да се намира само вътре в акта на познанието. Измамата на сетивата не може да бъде заблуждение.
Когато при изгрев луната изглежда по-голяма, отколкото когато се намира на зенита, имаме работа не със заблуждение, а с факта добре обоснован в законите на природата.
Грешката в познанието би възникнала само когато при съчетанието на данните на възприятията в мисленето, бихме изтълкували по неправилен начин споменатото по-горе "по-голямо" или "по-малко". Но това тълкуване се съдържа вече вътре в акта на познанието.
към текста >>
Това, че актът на познанието принадлежи на някакво "Аз" и изхожда от него това, както вече казахме, може да бъде установено само въз
основа
на познавателните съображения.
Преди да отидем по-далече, нека отстраним още едно възможно възражение. А именно казва се, че по някакъв начин в хода на мислите несъзнателното играе ролята на представата на "Аза" личния субект и че ние сме се възползували от тези представи в хода на развитието на нашите мисли, без да докажем правото за това. това става когато, например, казваме: "ние произвеждаме понятията" или "ние поставяме тези или онези изисквания". Обаче нищо в нашето изложение не дава повод да се вижда в тези изречения нещо повече от стилистически обръщения.
Това, че актът на познанието принадлежи на някакво "Аз" и изхожда от него това, както вече казахме, може да бъде установено само въз основа на познавателните съображения.
Собствено казано, ние трябва да говорим временно само за акта на познанието, даже без да схващаме неговия носител, понеже всичко установено до тук се ограничава в това, че пред нас е "даденото" и че от една точка на това дадено произтича приведеният по-горе постулат; накрая, че понятията и идеите това е област, която отговаря на този постулат. С това не се отрича, че точката, от която произтича този постулат, е "Азът". Но на първо време ние се ограничаваме с установяването и тяхната чистота на двете посочени по-горе стъпки на теорията на познанието.
към текста >>
53.
05. ПОЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Мисленето не изказва нищо а ............ за даденото, като установява онези форми, които сложени в
основа
та а ......... правят да се изяви закономерността на явленията.
Мисленето не изказва нищо а ............ за даденото, като установява онези форми, които сложени в основата а ......... правят да се изяви закономерността на явленията.
към текста >>
54.
06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Фихте е онзи философ, който сред приемниците на Кант най-живо от всички е чувствувал, че об
основа
нието на всички науки може да се състои само в теорията на съзнанието; обаче той никога не е стигнал до познанието, защо това е така?
Понеже в съзнанието идеята и даденото се явяват по необходимост разделено, затова всяка действителност се разцепва за съзнанието на тези две части; и понеже познанието може да осъществи съединението на двата посочени елемента само по пътя на собствената деятелност, то достига пълна действителност само чрез осъществяването на акта на познанието. Останалите категории /идеи/ биха били също по необходимост свързани със съответствуващите форми на даденото и тогава, когато те не биха били възприети в познанието. Идеята на познанието може да бъде съединена със съответствуващото на нея дадено само чрез устойчивостта на съзнанието. Действително съзнание съществува само тогава, когато то осъществява самото себе си. Считаме, че с всичко това сме достатъчно подготвени, за да открием основната грешка в наукоучението на Фихте и същевременно да дадем ключа за неговото разбиране.
Фихте е онзи философ, който сред приемниците на Кант най-живо от всички е чувствувал, че обоснованието на всички науки може да се състои само в теорията на съзнанието; обаче той никога не е стигнал до познанието, защо това е така?
Той чувствувал, че това, което ние обозначаваме като втора стъпка на теорията на познанието и на което ние даваме формата на постулат, трябва действително да бъде изпълнено от нашия "Аз". Ние виждаме това например, от следните негови думи: "Наукоучението съзнава по този начин, доколко то трябва да бъде систематическа наука, съвършено по същия начин, както всички възможни науки, доколкото те трябва да бъдат систематични, чрез определение на свободата, което тук е особено предназначена въобще да издигне до съзнанието определен род действия на интелекта. Чрез тази свободна дейност нещо, което вече само по себе си е форма, а именно необходимата дейност на интелекта, се приема, като съдържание, в новата форма на знанието или съзнанието"/1/. Какво трябва да се разбира тук под род действия на интелекта, ако изкажем в ясни понятия това, което се чувствува смътно? Нищо друго освен извършващото се в съзнанието осъществяване на идеята на познанието.
към текста >>
Това излагане на "Азът" е за Фихте първото безусловно действие, което "лежи в
основа
та на цялото останало съзнание/2/.
Фихте иска да определи дейността на "Аза". Той намира, че "това чисто битие се състои само в това, да полага себе си като съществуващо, е "Азът", като абсолютен субект/1/.
Това излагане на "Азът" е за Фихте първото безусловно действие, което "лежи в основата на цялото останало съзнание/2/.
По този начин в смисъла на Фихте "Азът" може да започне своята дейност също само чрез абсолютно решение. Но за Фихте е невъзможно да помогне на своя "Аз" с тази абсолютно установена деятелност, да стигне някакво съдържание на неговите действия. Защото у Фихте има нещо, на което трябва да се насочи тази деятелност, на основание на което тя би трябвало да определи себе си. Този "Аз" трябва да извърши едно действие; но какво трябва той да извърши? Защото Фихте не е установил понятията на познанието, което "Азът" трябва да осъществи, той напразно се е старал да намери някакъв преход от своето абсолютно действие към по-нататъшното определение на "Аза".
към текста >>
Защото у Фихте има нещо, на което трябва да се насочи тази деятелност, на
основа
ние на което тя би трябвало да определи себе си.
Фихте иска да определи дейността на "Аза". Той намира, че "това чисто битие се състои само в това, да полага себе си като съществуващо, е "Азът", като абсолютен субект/1/. Това излагане на "Азът" е за Фихте първото безусловно действие, което "лежи в основата на цялото останало съзнание/2/. По този начин в смисъла на Фихте "Азът" може да започне своята дейност също само чрез абсолютно решение. Но за Фихте е невъзможно да помогне на своя "Аз" с тази абсолютно установена деятелност, да стигне някакво съдържание на неговите действия.
Защото у Фихте има нещо, на което трябва да се насочи тази деятелност, на основание на което тя би трябвало да определи себе си.
Този "Аз" трябва да извърши едно действие; но какво трябва той да извърши? Защото Фихте не е установил понятията на познанието, което "Азът" трябва да осъществи, той напразно се е старал да намери някакъв преход от своето абсолютно действие към по-нататъшното определение на "Аза". Той даже заявява, в края на краищата, по отношение на този преход, че изследването на това лежи извън пределите на теорията. В своята дедукция на представата той не изхожда от абсолютната деятелност на "Азът", нито пък от също такова на "не-Аза", а изхожда от една определеност, която същевременно е акт за определението, защото в съзнанието не се съдържа непосредствено нищо друго и не може да се съдържа. Кое определя на свой ред това определение, това остава съвършено неразрешено в теорията и тази неопределеност ни увлича зад пределите на теорията и практическата част на наукоучението/3/.
към текста >>
Естествено верно е, че на
основа
та на свободното решение "Азът" може да осъществи още много други неща.
Той даже заявява, в края на краищата, по отношение на този преход, че изследването на това лежи извън пределите на теорията. В своята дедукция на представата той не изхожда от абсолютната деятелност на "Азът", нито пък от също такова на "не-Аза", а изхожда от една определеност, която същевременно е акт за определението, защото в съзнанието не се съдържа непосредствено нищо друго и не може да се съдържа. Кое определя на свой ред това определение, това остава съвършено неразрешено в теорията и тази неопределеност ни увлича зад пределите на теорията и практическата част на наукоучението/3/. Но с това обяснение Фихте унищожава въобще всяко познание, защото практическата дейност на "Аза" се отнася към съвършено друга област. Че установеният от нас по-горе постулат може да бъде осъществен само чрез свободната постъпка на "Аза", това е ясно; но ако "Азът" трябва да се прояви познавателно, работата се свежда точно до това, че решението на този "Аз" се стреми към осъществяване идеята на познанието.
Естествено верно е, че на основата на свободното решение "Азът" може да осъществи още много други неща.
Обаче при теоретико-познавателното обоснование на всички науки работата не е в характеристиката на "свободния", а в тази на познаващия "Аз". Но Фихте е допуснал твърде голямо влияние върху себе си от страна на своето субективно влечение за изживяване в най-ярка светлина свободата на човешката личност. Харие справедливо забелязва в своята реч "За философията на Фихте" /стр.15/, че "неговият мироглед е преимуществено и изключително фактически и неговата теория на познанието носи същия характер". Познанието не би имало абсолютно никаква задача, ако всички области на действителността бяха дадени в тяхната цялост. Но тъй като той не е включен чрез мисленето в систематическото цяло на образа на света, също не нищо друго, освен нещо непосредствено даденото проявяване на неговата деятелност съвсем не е достатъчно.
към текста >>
Обаче при теоретико-познавателното об
основа
ние на всички науки работата не е в характеристиката на "свободния", а в тази на познаващия "Аз".
В своята дедукция на представата той не изхожда от абсолютната деятелност на "Азът", нито пък от също такова на "не-Аза", а изхожда от една определеност, която същевременно е акт за определението, защото в съзнанието не се съдържа непосредствено нищо друго и не може да се съдържа. Кое определя на свой ред това определение, това остава съвършено неразрешено в теорията и тази неопределеност ни увлича зад пределите на теорията и практическата част на наукоучението/3/. Но с това обяснение Фихте унищожава въобще всяко познание, защото практическата дейност на "Аза" се отнася към съвършено друга област. Че установеният от нас по-горе постулат може да бъде осъществен само чрез свободната постъпка на "Аза", това е ясно; но ако "Азът" трябва да се прояви познавателно, работата се свежда точно до това, че решението на този "Аз" се стреми към осъществяване идеята на познанието. Естествено верно е, че на основата на свободното решение "Азът" може да осъществи още много други неща.
Обаче при теоретико-познавателното обоснование на всички науки работата не е в характеристиката на "свободния", а в тази на познаващия "Аз".
Но Фихте е допуснал твърде голямо влияние върху себе си от страна на своето субективно влечение за изживяване в най-ярка светлина свободата на човешката личност. Харие справедливо забелязва в своята реч "За философията на Фихте" /стр.15/, че "неговият мироглед е преимуществено и изключително фактически и неговата теория на познанието носи същия характер". Познанието не би имало абсолютно никаква задача, ако всички области на действителността бяха дадени в тяхната цялост. Но тъй като той не е включен чрез мисленето в систематическото цяло на образа на света, също не нищо друго, освен нещо непосредствено даденото проявяване на неговата деятелност съвсем не е достатъчно. Обаче Фихте се придържа с възгледа, че по въпроса за "Аза" всичко вече е сторено с простото намиране.
към текста >>
Това положение би било невъзможно, ако Х, съединяващ двете А, не би се
основа
вал на способността непосредствено да предполага.
Придържайки се към "трансцеденталната аперцепция" у Канта, Фихте намирал, че всяка деятелност на "Аза" се състои в съчетание на материала на опита, съгласно формата на съждението. Актът на съждението се състои в свързването на сказуемото с подлога, което чисто формално може да бъде изразено с положението: А = А.
Това положение би било невъзможно, ако Х, съединяващ двете А, не би се основавал на способността непосредствено да предполага.
Защото това положение не означава: А е, но: ако А е, то А е. По този начин не може да става дума за абсолютно положение. И така за да стигнем до абсолютното просто значимо, не остава нищо друго, освен да обявим за абсолютно самото полагане. Тъй като А е обусловено, полагане на А е безусловно. Обаче това полагане е действие за "Аза".
към текста >>
Тази свръзка е възможна само при условие, че в "Аза" има нещо, което остава постоянно равно на себе си, нещо, което привежда от едното А към другото и споменатият по-горе Х е
основа
н за това оставаща равно на себе си.
Тъй като А е обусловено, полагане на А е безусловно. Обаче това полагане е действие за "Аза". По този начин на "Аза" принадлежи способността за пряко и безусловно полагане. В положението А = А, едното А само се полага, докато другото се предполага и при това "Азът го полага. Когато А е положено в "Аза", тогава то е положено/1/.
Тази свръзка е възможна само при условие, че в "Аза" има нещо, което остава постоянно равно на себе си, нещо, което привежда от едното А към другото и споменатият по-горе Х е основан за това оставаща равно на себе си.
"Азът", който полага едното А, е същият, който полага и другото. Но това значи "Азът" = "Аза". Това положение изразено във форма на съждение: ако "Азът" е, тогава той е няма никакъв смисъл. Защото "Азът" полага не при предположение на нещо друго, но той предполага самия себе си. Но това означава, че той е непосредствен и безусловен.
към текста >>
Ние отново стигаме до нашето положение: дейността на "Аза" се
основа
ва на това, че "Азът" по свободно решение полага понятията и идеите на даденото.
Накратко, полагането трябва да има съдържание, но той не може да го вземе от самия себе си, защото иначе не би могъл да върши нищо друго, освен вечно да полага полагането. По този начин, за полагането, за абсолютната дейност на "Аза", трябва да съществува нещо, което се реализира чрез тази дейност. Без обръщане към нещо дадено, което той полага, "Азът" въобще не може нищо, следователно не може А нищо да полага. Това показва и Фихтовското положение: "Азът" полага своето битие. Това битие е категория.
Ние отново стигаме до нашето положение: дейността на "Аза" се основава на това, че "Азът" по свободно решение полага понятията и идеите на даденото.
Фихте стига до своя резултат само благодарение на това, че той несъзнателно се решава да представи "Аза" като нещо съществуващо. Ако той беше развил понятието на познанието той би стигнал до истинската изходна точка на теорията на познанието: "Азът" полага познанието. Понеже Фихте не си е изяснил, от какво се определя деятелността на "Аза", той просто е обозначил полагането на битието като характер на тази деятелност. Но с това той е ограничил и абсолютната деятелност на "Аза", защото, ако само полагането на битието от нашия "Аз" е безусловно, то всичко останало, което изхожда от "Аза", е условно. Но също така е отрязан всякакъв друг път от безусловното към обусловеното.
към текста >>
Заедно с това възниква и необходимостта да се насочи
основа
нието на всяка друга деятелност на "Аза".
Ако той беше развил понятието на познанието той би стигнал до истинската изходна точка на теорията на познанието: "Азът" полага познанието. Понеже Фихте не си е изяснил, от какво се определя деятелността на "Аза", той просто е обозначил полагането на битието като характер на тази деятелност. Но с това той е ограничил и абсолютната деятелност на "Аза", защото, ако само полагането на битието от нашия "Аз" е безусловно, то всичко останало, което изхожда от "Аза", е условно. Но също така е отрязан всякакъв друг път от безусловното към обусловеното. Ако "Азът" е безусловен само в указаното направление, тогава веднага за него се прекратява възможността на полагането чрез първоначалния акт на каквото и да е друго, освен на своето собствено битие.
Заедно с това възниква и необходимостта да се насочи основанието на всяка друга деятелност на "Аза".
Фихте напразно е търсил такова основание, както вече видяхме по-горе.
към текста >>
Фихте напразно е търсил такова
основа
ние, както вече видяхме по-горе.
Понеже Фихте не си е изяснил, от какво се определя деятелността на "Аза", той просто е обозначил полагането на битието като характер на тази деятелност. Но с това той е ограничил и абсолютната деятелност на "Аза", защото, ако само полагането на битието от нашия "Аз" е безусловно, то всичко останало, което изхожда от "Аза", е условно. Но също така е отрязан всякакъв друг път от безусловното към обусловеното. Ако "Азът" е безусловен само в указаното направление, тогава веднага за него се прекратява възможността на полагането чрез първоначалния акт на каквото и да е друго, освен на своето собствено битие. Заедно с това възниква и необходимостта да се насочи основанието на всяка друга деятелност на "Аза".
Фихте напразно е търсил такова основание, както вече видяхме по-горе.
към текста >>
Обаче който наблюдава "Аза" в неговия акт на построението, той вижда
основа
нието на готовия образ на света; той знае, благодарение на какво възниква този образ; за него той се явява като следствие, за което му са дадени предпоставки.
Поради това за Фихте образът на света става все повече едно построение на "Аза". Той все повече е едно построение на "Аза". Той все по-силно подчертава, че в Наукоучението въпросът се касае за това, да се пробуди онова разбиране, което би било в състояние да долавя "Аза" при това построение на света. Този, който може това, стои за него на по-висока степен на знанието отколкото онзи, който вижда само построението, готово битие. Който наблюдава само света на обектите, той не познава, че "Азът" още само ги създава.
Обаче който наблюдава "Аза" в неговия акт на построението, той вижда основанието на готовия образ на света; той знае, благодарение на какво възниква този образ; за него той се явява като следствие, за което му са дадени предпоставки.
Обикновеното съзнание вижда само това, което е положено, което така или иначе е определено. На него му липсва разбирането на първичните положения, на основите: защо е положено именно така, а не иначе. Да добие знание за тези първични положения, в това се състои задачата на едно съвършено ново чувство. Аз намирам това най-ясно изразено във "Встъпителните лекции в Наукоучението, четени през есента на 1813 година в Берлинския университет"/1/: "Това учение предполага един съвършено нов сетивен орган, разриващ един нов свят, който за обикновения човек никак не съществува". Или: "Сега е ясно определен светът на новото сетиво и чрез него самото това сетиво; той е виждане на първичните положения, на която се основава съждението: нещо е; основание на битието, което именно поради това, че е такова, не само е, но е битието"/2/.
към текста >>
Или: "Сега е ясно определен светът на новото сетиво и чрез него самото това сетиво; той е виждане на първичните положения, на която се
основа
ва съждението: нещо е;
основа
ние на битието, което именно поради това, че е такова, не само е, но е битието"/2/.
Обаче който наблюдава "Аза" в неговия акт на построението, той вижда основанието на готовия образ на света; той знае, благодарение на какво възниква този образ; за него той се явява като следствие, за което му са дадени предпоставки. Обикновеното съзнание вижда само това, което е положено, което така или иначе е определено. На него му липсва разбирането на първичните положения, на основите: защо е положено именно така, а не иначе. Да добие знание за тези първични положения, в това се състои задачата на едно съвършено ново чувство. Аз намирам това най-ясно изразено във "Встъпителните лекции в Наукоучението, четени през есента на 1813 година в Берлинския университет"/1/: "Това учение предполага един съвършено нов сетивен орган, разриващ един нов свят, който за обикновения човек никак не съществува".
Или: "Сега е ясно определен светът на новото сетиво и чрез него самото това сетиво; той е виждане на първичните положения, на която се основава съждението: нещо е; основание на битието, което именно поради това, че е такова, не само е, но е битието"/2/.
към текста >>
Ето защо неговото Наукоучение не можа да стане това, което иначе то би трябвало да стане по своето цяло предразположение теория на познанието, като
основа
на философската наука.
Но и тук у Фихте липсва нова разбиране на съдържанието на извършената от "Аза" дейност. Той никога не стига до него.
Ето защо неговото Наукоучение не можа да стане това, което иначе то би трябвало да стане по своето цяло предразположение теория на познанието, като основа на философската наука.
Действително, ако веднъж е било познато, че дейността на "Аза" трябва да се полага от самия него, лесно би могло да се стигне до мисълта, че тя получава своето съдържание от "Аза". Но как може да стане това другояче, освен като се припише съдържание на чисто формалната работа на "Аза". Но за да се вложи чрез "Аза" действително съдържание, в неговата иначе съвършено неопределена деятелност, то трябва да бъде определено и по отношение на неговата природа. Иначе то би могло да бъде осъществено най-много чрез заложената в "Аза" "вещ в себе си", за оръдие на която служи "Азът", а не чрез самия "Аз". Ако Фихте би се опитал да направи това определение, той би стигнал до понятието на познанието, което трябва да бъде осъществено от "Аза".
към текста >>
Сега не се има само предвид, че "Азът" съвсем може да стигне до действителното, об
основа
но решение и определение, ако той не предположи нещо, което да му помогне в това.
Както едната, така и другата допускат тяхното последователно провеждане. Обаче ако се отдадем на догматизма, ние трябва да се откажем от самостоятелността на "Аза" и да го направим зависим от "вещите в себе си". Ние се намираме в обратното положение, когато приемем идеализма. Каква система иска да се избере този или онзи философ, това Фихте представя всецяло на желанието на "Аза". Но ако "Аза" иска да запази своята самостоятелност, той трябва да се откаже от вещите извън нас и да се отдаде на идеализма.
Сега не се има само предвид, че "Азът" съвсем може да стигне до действителното, обосновано решение и определение, ако той не предположи нещо, което да му помогне в това.
Всяко определение, изхождащо от "Аза", остава празно и безсъдържателно, ако той не намери нещо съдържателно, определено докрай, което да му направи възможно определението на даденото и чрез това да му позволи да направи избор между идеализма и догматизма. Но това докрай определено е светът на мисленето. А да се определи даденото чрез мисленето се нарича познание. Можем да отворим Фихтовите произведения, където пожелаем: навсякъде ще намерим, че ходът на неговите мисли веднага добива здрава почва, ако си представим безцветната, празна у него деятелност на "Аза"изпълнени и подредени от това, което нарекохме процес на познанието.
към текста >>
Изследването същността на свободното самоопределение става задача на
основа
ната на нашата теория познание на етиката и метафизиката.
Обстоятелството, че "Азът" може по свобода да премине към дейност, прави възможно за него да осъществи от себе си, чрез самоопределение, категорията на познанието, докато в останалия свят категориите се оказват свързани чрез обективната необходимост със съответното за тях дадено.
Изследването същността на свободното самоопределение става задача на основаната на нашата теория познание на етиката и метафизиката.
На него се пада също да проучи въпроса, може ли "Азът" да осъществи още и други идеи, освен познанието. Но че осъществяването на познанието става по свобода, това ясно следва от направената по-горе забележка. Понеже когато непосредствено даденото и присъщата нему форми на мисленето се съединяват чрез "Аза" в процеса на познанието, то съединяването на иначе оставащите винаги разделени в съзерцанието два елемента на действителността става само чрез акта на свободата.
към текста >>
Първият образ въобще няма значение за обективния свят, а има такова само като
основа
за процеса на познанието.
Истинският образ на действителността не е този първоначалния, в който тя се явява пред "Аза", а последният, който "Азът" създава от първия.
Първият образ въобще няма значение за обективния свят, а има такова само като основа за процеса на познанието.
И така, субективен е не този образ на света, който е даден от теорията на "Аза", а по-скоро този, който първоначално е даден на този "Аз". Ако наречем този даден свят опитност, както правят това Фолкелт и други, трябва да кажем: науката допълва образа на света, който поради устройството на нашето съзнание ни се явява в субективна форма като опит, до там, че той да се яви в неговата същност.
към текста >>
Нашата теория на познанието дава
основа
та за разбиращия себе си идеализъм в истинския смисъл на тази дума.
Нашата теория на познанието дава основата за разбиращия себе си идеализъм в истинския смисъл на тази дума.
Тя обосновава убеждението, че в мисленето не става достъпна същността на света. Само чрез мисленето може да бъде разкрито отношението между частите на съдържанието на света, било то отношението на слънчевата топлина към нагретия камък или отношението на нашия "Аз" към външния свят. Само в мисленето е даден елементът, определящ всички неща н техните взаимни отношения.
към текста >>
Тя об
основа
ва убеждението, че в мисленето не става достъпна същността на света.
Нашата теория на познанието дава основата за разбиращия себе си идеализъм в истинския смисъл на тази дума.
Тя обосновава убеждението, че в мисленето не става достъпна същността на света.
Само чрез мисленето може да бъде разкрито отношението между частите на съдържанието на света, било то отношението на слънчевата топлина към нагретия камък или отношението на нашия "Аз" към външния свят. Само в мисленето е даден елементът, определящ всички неща н техните взаимни отношения.
към текста >>
55.
07. ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Ние об
основа
хме теорията на познанието като наука за значението на всяко човешко знание.
Ние обосновахме теорията на познанието като наука за значението на всяко човешко знание.
Само чрез нея ние получаваме разяснение за отношението на съдържанието на отделните науки към света. Тя ни дава възможност с помощта на науките да стигнем до съзерцанието на света. Ние добиваме положително знание чрез отделните познания; обаче ние узнаваме ценността на знанието за действителността чрез теорията на познанието. Благодарение на това, че се придържаме строго към това основно положение и в нашите разсъждения не се възползуваме от никакви обособени знания, ние преодоляхме всички едностранни възгледи за света. Едностранчивостта се явява обикновено затова, защото изследването, вместо да се занимава със самия процес на познанието, веднага пристъпва към някой обект на този процес.
към текста >>
Нашият възглед за света се допира най-близо, както го об
основа
хме теоретико-познавателно, с възгледа за света на Е. Бидерман/1/.
Нашият възглед за света се допира най-близо, както го обосновахме теоретико-познавателно, с възгледа за света на Е. Бидерман/1/.
/*1 Виж Теоретико-познавателните изследвания в І том. Изчерпващо разяснение върху тази точка е дал Едуард фон Хартман/. Обаче за обоснованието на своето гледище Бидерман се ползува от твърдения съвсем неуместни в теорията на познанието. Така той оперира с понятията битие, субстанция, пространство, време и т.н., без предварително да изследва самия процес на познанието. Вместо да установи, че в процеса на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той говори за образите на битието на действителността.
към текста >>
Обаче за об
основа
нието на своето гледище Бидерман се ползува от твърдения съвсем неуместни в теорията на познанието.
Нашият възглед за света се допира най-близо, както го обосновахме теоретико-познавателно, с възгледа за света на Е. Бидерман/1/. /*1 Виж Теоретико-познавателните изследвания в І том. Изчерпващо разяснение върху тази точка е дал Едуард фон Хартман/.
Обаче за обоснованието на своето гледище Бидерман се ползува от твърдения съвсем неуместни в теорията на познанието.
Така той оперира с понятията битие, субстанция, пространство, време и т.н., без предварително да изследва самия процес на познанието. Вместо да установи, че в процеса на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той говори за образите на битието на действителността. Така например, в #15 той казва: "Във всяко съдържание на съзнанието се съдържат два основни факта: 1. В него ни е дадено всяко битие, и тази противоположност ние обозначаваме като сетивно и духовно, веществено и идеално битие". И в #19: "Това, което има пространствено-временно битие, съществува като нещо материално; това, което в основа на всеки процес на битието и субект на живота, съществува идеално, то е реално, като съществуващо-идеално".
към текста >>
И в #19: "Това, което има пространствено-временно битие, съществува като нещо материално; това, което в
основа
на всеки процес на битието и субект на живота, съществува идеално, то е реално, като съществуващо-идеално".
Обаче за обоснованието на своето гледище Бидерман се ползува от твърдения съвсем неуместни в теорията на познанието. Така той оперира с понятията битие, субстанция, пространство, време и т.н., без предварително да изследва самия процес на познанието. Вместо да установи, че в процеса на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той говори за образите на битието на действителността. Така например, в #15 той казва: "Във всяко съдържание на съзнанието се съдържат два основни факта: 1. В него ни е дадено всяко битие, и тази противоположност ние обозначаваме като сетивно и духовно, веществено и идеално битие".
И в #19: "Това, което има пространствено-временно битие, съществува като нещо материално; това, което в основа на всеки процес на битието и субект на живота, съществува идеално, то е реално, като съществуващо-идеално".
Подобни съображения са неуместни в теорията на познанието, те са уместни в метафизиката, която също може да бъде обоснована само с помощта на теорията на познанието. Необходимо е да признаем, че твърденията на Бидерман са в много отношения сходни с нашите; обаче нашият метод няма никакви общи черти с неговия. Ето защо никъде ние не намерихме повод да се позовем на него. Бидерман се опитва с помощта на някои метафизични аксиоми да добие едно теоретико-познавателно гледище; ние се опитваме чрез разглеждане процеса на познанието да стигнем до възгледа на действителността.
към текста >>
Подобни съображения са неуместни в теорията на познанието, те са уместни в метафизиката, която също може да бъде об
основа
на само с помощта на теорията на познанието.
Така той оперира с понятията битие, субстанция, пространство, време и т.н., без предварително да изследва самия процес на познанието. Вместо да установи, че в процеса на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той говори за образите на битието на действителността. Така например, в #15 той казва: "Във всяко съдържание на съзнанието се съдържат два основни факта: 1. В него ни е дадено всяко битие, и тази противоположност ние обозначаваме като сетивно и духовно, веществено и идеално битие". И в #19: "Това, което има пространствено-временно битие, съществува като нещо материално; това, което в основа на всеки процес на битието и субект на живота, съществува идеално, то е реално, като съществуващо-идеално".
Подобни съображения са неуместни в теорията на познанието, те са уместни в метафизиката, която също може да бъде обоснована само с помощта на теорията на познанието.
Необходимо е да признаем, че твърденията на Бидерман са в много отношения сходни с нашите; обаче нашият метод няма никакви общи черти с неговия. Ето защо никъде ние не намерихме повод да се позовем на него. Бидерман се опитва с помощта на някои метафизични аксиоми да добие едно теоретико-познавателно гледище; ние се опитваме чрез разглеждане процеса на познанието да стигнем до възгледа на действителността.
към текста >>
56.
08. ПРАКТИЧЕСКО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Същността на знанието се заключава именно в това, че в него се проявява
основа
та на света, която никога не може да се намери в обективната реалност.
Същността на знанието се заключава именно в това, че в него се проявява основата на света, която никога не може да се намери в обективната реалност.
За да се изразя образно нашето познание е едно постоянно вживяване в основата на света.
към текста >>
За да се изразя образно нашето познание е едно постоянно вживяване в
основа
та на света.
Същността на знанието се заключава именно в това, че в него се проявява основата на света, която никога не може да се намери в обективната реалност.
За да се изразя образно нашето познание е едно постоянно вживяване в основата на света.
към текста >>
Най-важният проблем на всяко човешко мислене е следният: да познае човека като
основа
на на самата себе си свободна личност.
Най-важният проблем на всяко човешко мислене е следният: да познае човека като основана на самата себе си свободна личност.
към текста >>
57.
01. РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА'
GA_4 Философия на свободата
Ето защо, през 1856, в своята „Антропология", Емануил Херман Фихте, син на Йохан Готлиб Фихте, обобщава: „Накрая цялата антропология се свежда до всестранно об
основа
ния факт, че според същинската си природа, както и в източниците на своето съзнание, човекът принадлежи към един надсетивен свят.
Ето защо, през 1856, в своята „Антропология", Емануил Херман Фихте, син на Йохан Готлиб Фихте, обобщава: „Накрая цялата антропология се свежда до всестранно обоснования факт, че според същинската си природа, както и в източниците на своето съзнание, човекът принадлежи към един надсетивен свят.
Сетивното съзнание и възникващата чрез него феноменология на света, както и целия сетивен живот на човека, нямат никаква друга стойност, освен че предоставят арената, на която се осъществява надсетивния живот на Духа... Крайният резултат на антропологията е Антропософията."
към текста >>
Когато Рудолф Щайнер започва да об
основа
ва научно резултатите от своите „душевни наблюдения", той установява, че особено в областта на философията, въпросът непрекъснато опира до границите на човешкото познание.
Когато Рудолф Щайнер започва да обосновава научно резултатите от своите „душевни наблюдения", той установява, че особено в областта на философията, въпросът непрекъснато опира до границите на човешкото познание.
За него става все по-ясно: Неспособността за нравствени действия се дължи тъкмо на обстоятелството, че науката капитулира пред границите на несетивния свят и предоставя този свят на мистиците. Единственият начин да се прехвърли мост между сетивните възприятия и духовния „световен ред", а с това да се стигне и до едно по-дълбоко разбиране на света, се състои в преодоляването на съществуващите познавателни граници.
към текста >>
58.
02. Предговор към новото издание (1918 г.)
GA_4 Философия на свободата
Направен е опит да бъде доказано, че има възглед за човешкото същество, на който може да се опре останалото познание; направен е също така опит да се посочи, че с този възглед напълно се об
основа
ва идеята за свободата на волята, след като по-напред бъде намерена душевната област, в която може да се разгърне свободната воля.
Единият е дали има възможност човешката същност да бъде подложена на такова съзерцание, че то да послужи като опора за всичко останало, с което човекът се сблъсква чрез лично преживяване или някаква наука, но за което има усещането, че поради съмнение и критична оценка би могло да бъде отнесено към сферата на несигурното. Другият въпрос гласи: Допустимо ли е човекът като волево същество да си приписва свобода, или тази свобода е чиста илюзия, възникваща у него, понеже той не прозира нишките на необходимостта, от които неговата воля е зависима точно както при всеки природен процес? Този въпрос не идва в резултат на изкуствени мисловни конструкции, а съвсем естествено застава пред душата при определено нейно състояние. И може да се почувства, че на нея сякаш й липсва нещо от онова, което тя трябва да бъде, ако никога не се види изправена с максимална сериозност пред двете възможности: Свобода или необходимост на волята. В този труд ще бъде показано, че душевните изживявания, до които човекът трябва да достигне чрез втория въпрос, зависят от това, каква гледна точка той съумява да заеме спрямо първия.
Направен е опит да бъде доказано, че има възглед за човешкото същество, на който може да се опре останалото познание; направен е също така опит да се посочи, че с този възглед напълно се обосновава идеята за свободата на волята, след като по-напред бъде намерена душевната област, в която може да се разгърне свободната воля.
Възгледът, за който тук става дума във връзка с двата въпроса, се представя като такъв, който - веднъж застъпен - може да се превърне в съставка на самия душевен живот. Не че се дава теоретичен отговор, който - вече усвоен - човек притежава единствено като запаметено убеждение. За представата, заложена в основата на тази книга, един такъв отговор би бил само привиден. Такъв готов, окончателен отговор не се дава, а се препраща към една област на душевни изживявания, в която чрез самата вътрешна душевна дейност въпросът отново получава жив отговор във всеки момент, щом човекът се нуждае от него. Който веднъж е открил душевната област, където се пораждат тези въпроси, нему тъкмо истинското съзерцание на тази област ще даде онова, което му трябва за тези две загадки на живота, та с постигнатото да продължи към ширините и дълбините на загадъчния живот, към които го е насочила нуждата и съдбата.
към текста >>
За представата, заложена в
основа
та на тази книга, един такъв отговор би бил само привиден.
И може да се почувства, че на нея сякаш й липсва нещо от онова, което тя трябва да бъде, ако никога не се види изправена с максимална сериозност пред двете възможности: Свобода или необходимост на волята. В този труд ще бъде показано, че душевните изживявания, до които човекът трябва да достигне чрез втория въпрос, зависят от това, каква гледна точка той съумява да заеме спрямо първия. Направен е опит да бъде доказано, че има възглед за човешкото същество, на който може да се опре останалото познание; направен е също така опит да се посочи, че с този възглед напълно се обосновава идеята за свободата на волята, след като по-напред бъде намерена душевната област, в която може да се разгърне свободната воля. Възгледът, за който тук става дума във връзка с двата въпроса, се представя като такъв, който - веднъж застъпен - може да се превърне в съставка на самия душевен живот. Не че се дава теоретичен отговор, който - вече усвоен - човек притежава единствено като запаметено убеждение.
За представата, заложена в основата на тази книга, един такъв отговор би бил само привиден.
Такъв готов, окончателен отговор не се дава, а се препраща към една област на душевни изживявания, в която чрез самата вътрешна душевна дейност въпросът отново получава жив отговор във всеки момент, щом човекът се нуждае от него. Който веднъж е открил душевната област, където се пораждат тези въпроси, нему тъкмо истинското съзерцание на тази област ще даде онова, което му трябва за тези две загадки на живота, та с постигнатото да продължи към ширините и дълбините на загадъчния живот, към които го е насочила нуждата и съдбата. С това, струва ми се, се разкрива едно познание, което чрез собствения си живот и чрез родството на този собствен живот с целия душевен живот на човека доказва своята оправданост и валидност.
към текста >>
Ако някой остане учуден, че в настоящата книга все още липсва насочване към сферата на света на духовния опит, изложена в мои по-късни съчинения, то нека той има предвид, че по онова време аз просто нямах намерение да предложа описание на резултатите от духовни изследвания, а исках първо да положа
основа
та върху която могат да почиват такива резултати.
Така разсъждавах за съдържанието на тази книга, когато я пишех преди двадесет и пет години. Такива изречения съм длъжен да напиша и днес, ако река да очертая замисъла на своя труд. При тогавашния ръкопис си поставих ограничението да не отивам по-далеч от онова, което е свързано в най-тесен смисъл с изтъкнатите два основни въпроса.
Ако някой остане учуден, че в настоящата книга все още липсва насочване към сферата на света на духовния опит, изложена в мои по-късни съчинения, то нека той има предвид, че по онова време аз просто нямах намерение да предложа описание на резултатите от духовни изследвания, а исках първо да положа основата върху която могат да почиват такива резултати.
В тази „Философия на свободата“ конкретни резултати от този род не се съдържат, както не се съдържат и конкретни природонаучни резултати; но по мое мнение съдържащото се в нея може да бъде особено необходимо за онзи, който се стреми към сигурността на такива познания. Казаното в книгата може да е приемливо и за някого, който поради лични основания се дистанцира от моите духовно-научни изследователски резултати. За онзи обаче, който може да разглежда тези духовно-научни резултати като нещо, към което има влечение, за него направеният тук опит ще има особена важност. А този опит цели да удостовери как едно непредубедено разсъждение, простиращо се само върху посочените два основни за всяко познание въпроса, води до възгледа, че човекът живее в един реален свят на Духа. В тази книга стремежът е да се оправдае опознаването на областта на Духа преди навлизането в духовния опит.
към текста >>
Казаното в книгата може да е приемливо и за някого, който поради лични
основа
ния се дистанцира от моите духовно-научни изследователски резултати.
Така разсъждавах за съдържанието на тази книга, когато я пишех преди двадесет и пет години. Такива изречения съм длъжен да напиша и днес, ако река да очертая замисъла на своя труд. При тогавашния ръкопис си поставих ограничението да не отивам по-далеч от онова, което е свързано в най-тесен смисъл с изтъкнатите два основни въпроса. Ако някой остане учуден, че в настоящата книга все още липсва насочване към сферата на света на духовния опит, изложена в мои по-късни съчинения, то нека той има предвид, че по онова време аз просто нямах намерение да предложа описание на резултатите от духовни изследвания, а исках първо да положа основата върху която могат да почиват такива резултати. В тази „Философия на свободата“ конкретни резултати от този род не се съдържат, както не се съдържат и конкретни природонаучни резултати; но по мое мнение съдържащото се в нея може да бъде особено необходимо за онзи, който се стреми към сигурността на такива познания.
Казаното в книгата може да е приемливо и за някого, който поради лични основания се дистанцира от моите духовно-научни изследователски резултати.
За онзи обаче, който може да разглежда тези духовно-научни резултати като нещо, към което има влечение, за него направеният тук опит ще има особена важност. А този опит цели да удостовери как едно непредубедено разсъждение, простиращо се само върху посочените два основни за всяко познание въпроса, води до възгледа, че човекът живее в един реален свят на Духа. В тази книга стремежът е да се оправдае опознаването на областта на Духа преди навлизането в духовния опит. А това оправдаване се извършва по такъв начин, че в настоящото изложение навярно никъде не се налага да се хвърля поглед към изтъквания по-късно от мен опит, за да бъде установена приемливостта на казаното тук, в случай че някой може или иска да прояви интерес към характера на самото настоящо изложение.
към текста >>
59.
03. НАУКА ЗА СВОБОДАТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ
GA_4 Философия на свободата
По-нататък пияният вярва, че въз
основа
на свободно решение говори неща, които в трезво състояние не би говорил охотно; и тъй като този предразсъдък е вроден у всички хора, човек не може лесно да се освободи от него.
А сега Ви моля да приемете, че докато се движи, камъкът мисли и знае, че според възможностите си се стреми да продължи своето движение. Този камък, който осъзнава единствено своя стремеж и в никакъв случай не се отнася равнодушно, ще повярва, че е съвсем свободен и че продължава да се движи не поради някаква друга причина, а защото сам го иска. Това обаче е онази човешка свобода, за която всички твърдят, че притежават и която се състои само в това, че хората осъзнават своето желание, но не познават причините, от които тя се определя. Така детето вярва, че свободно пожелава да пие мляко, раздразненото момче вярва, че свободно иска да си отмъсти, а боязливият - да избяга.
По-нататък пияният вярва, че въз основа на свободно решение говори неща, които в трезво състояние не би говорил охотно; и тъй като този предразсъдък е вроден у всички хора, човек не може лесно да се освободи от него.
Защото макар опитът достатъчно да учи, че хората най-малко умеят да сдържат своите желания и че движени от противоположни страсти прозират по-доброто, а вършат по-лошото, те все пак се смятат за свободни, и то защото пожелават някои неща не толкова силно, а някое желание лесно може да се потисне чрез спомена за друго, за което човек често се сеща."
към текста >>
Правело се е разлика между действащия и опознаващия, при което без значение остава тъкмо онзи, за когото преди всичко става дума: Действащият въз
основа
на познанието.
Какво означава да притежаваш знание за причините на своите действия? На този въпрос е отделяно твърде малко внимание, тъй като онова, което представлява неделимо цяло - човекът, за съжаление винаги е бивало разделяно на две части.
Правело се е разлика между действащия и опознаващия, при което без значение остава тъкмо онзи, за когото преди всичко става дума: Действащият въз основа на познанието.
към текста >>
60.
05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Намерена е една опорна точка, от която с
основа
телна надежда може да се търси обяснение за останалите явления в света.
Но за всеки, който притежава способността да наблюдава мисленето (а при добро желание всеки нормално устроен човек я притежава), това наблюдение е най-важното, което може да направи. Защото той наблюдава нещо, чийто производител е самият той; той не застава пред някакъв поначало чужд обект, а пред своя собствена дейност. Той знае как възниква наблюдаваното от него. Той прозира отношенията и връзките.
Намерена е една опорна точка, от която с основателна надежда може да се търси обяснение за останалите явления в света.
към текста >>
Чувството за наличие на такава опорна точка дава повод на
основа
теля на по-новата философия Рене Декарт да базира цялото човешко знание на тезата: Мисля, следователно съществувам.
Чувството за наличие на такава опорна точка дава повод на основателя на по-новата философия Рене Декарт да базира цялото човешко знание на тезата: Мисля, следователно съществувам.
Всяко друго събитие, всички останали неща съществуват извън мен, аз не зная дали съществуват като истина, или като измама и сън. Само едно зная с безусловна сигурност, защото аз самият го довеждам до неговото сигурно съществуване: моето мислене. Дори неговото наличие да има друг произход, дори то да идва от Бога или от някъде другаде, аз съм уверен, че то съществува в смисъла, в който аз лично го произвеждам. Декарт едва ли е имал основание да влага някакъв друг смисъл в своята теза. Могъл е да твърди единствено, че в рамките на съдържанието на света аз се схващам в мисленето си, като в своя собствена от самото си начало дейност.
към текста >>
Декарт едва ли е имал
основа
ние да влага някакъв друг смисъл в своята теза.
Чувството за наличие на такава опорна точка дава повод на основателя на по-новата философия Рене Декарт да базира цялото човешко знание на тезата: Мисля, следователно съществувам. Всяко друго събитие, всички останали неща съществуват извън мен, аз не зная дали съществуват като истина, или като измама и сън. Само едно зная с безусловна сигурност, защото аз самият го довеждам до неговото сигурно съществуване: моето мислене. Дори неговото наличие да има друг произход, дори то да идва от Бога или от някъде другаде, аз съм уверен, че то съществува в смисъла, в който аз лично го произвеждам.
Декарт едва ли е имал основание да влага някакъв друг смисъл в своята теза.
Могъл е да твърди единствено, че в рамките на съдържанието на света аз се схващам в мисленето си, като в своя собствена от самото си начало дейност. Относно значението на добавката следователно съществувам се е спорило много. Но тя може да има някакъв смисъл само при едно единствено условие. Най-простото твърдение, което мога да направя за нещо, е, че то съществува. А как после това съществуване трябва да се определи по-точно - това при никое нещо, появило се в кръгозора на моите изживявания, не може да се каже моментално.
към текста >>
философът трябва да потърси сигурна
основа
, от която може да разбере наличното.
философът трябва да потърси сигурна основа, от която може да разбере наличното.
Каква ни е ползата да изхождаме от съзнанието и да го подлагаме на мисловно съзерцание, ако преди това не знаем нищо относно възможността чрез мисловно съзерцание да получим сведение за нещата?
към текста >>
В действителност ние сме наблюдавали само резултатите от една несъзнателна дейност, лежаща в
основа
та на мисленето.
Едно лице, което авторът на тази книга високо цени като мислител, отправи упрека, че за мисленето не можело да се говори така, както се постъпва тук, понеже онова, което ни се струвало, че наблюдаваме като дейно мислене, било чиста привидност.
В действителност ние сме наблюдавали само резултатите от една несъзнателна дейност, лежаща в основата на мисленето.
И тъкмо защото тази несъзнателна дейност не била наблюдавана, възниквала илюзията, че наблюдаваното мислене съществувало чрез себе си, точно както при бързо последователно запалване на електрически крушки ни се струва, че виждаме движение. Този упрек също се дължи единствено на неточен поглед върху положението на нещата. Който го отправя, не взема предвид, че самият
към текста >>
Не, който търси да види в мисленето нещо друго освен произведеното като обозрима дейност в самия „Аз", той по-напред трябва да си затвори очите за простото, достъпно за наблюдение положение на нещата, та после да може да положи в
основа
та на мисленето някаква хипотетична дейност.
„Аз" е този, който - намирайки се вътре в мисленето - наблюдава своята дейност. Би трябвало „Азът" да се намира извън мисленето, за да се поддаде на илюзия като тази при бързото последователно запалване на електрически крушки. По-скоро би могло да се каже: - Правещият такова сравнение неимоверно се самозаблуждава подобно на онзи, който за дадена движеща се светлина рече да каже, че на всяко място, където се появява, тя отново се пали от неизвестна ръка.
Не, който търси да види в мисленето нещо друго освен произведеното като обозрима дейност в самия „Аз", той по-напред трябва да си затвори очите за простото, достъпно за наблюдение положение на нещата, та после да може да положи в основата на мисленето някаква хипотетична дейност.
А който не си затваря очите, трябва да прозре, че всичко, което той по някакъв начин „мисловно прибавя" към мисленето, води извън същността на мисленето. Непредубеденото наблюдение показва, че към същността на мисленето не може да се причислява нищо, което не се открива в самото мислене. Напусне ли сферата на мисленето, не може да се стигне до нищо, което поражда мисленето.
към текста >>
61.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
На тази
основа
почива двойствената природа на човека: той мисли и по такъв начин свързва себе си и останалия свят; но посредством мисленето той същевременно трябва да се определи като противостоящ на нещата индивид.
На тази основа почива двойствената природа на човека: той мисли и по такъв начин свързва себе си и останалия свят; но посредством мисленето той същевременно трябва да се определи като противостоящ на нещата индивид.
към текста >>
Разбирането за субективния характер на нашите възприятия лесно може да породи съмнение дали в
основа
та им изобщо лежи нещо обективно.
Следователно образите на моите възприятия са преди всичко субективни.
Разбирането за субективния характер на нашите възприятия лесно може да породи съмнение дали в основата им изобщо лежи нещо обективно.
Когато знаем, че едно възприятие - например това на червения цвят или на определен тон - не е възможно без определено устройство на нашия организъм, може да се стигне до убеждението, че това възприятие - независимо от субективния ни организъм - не е нещо в наличност, че без акта на възприемането, чийто обект представлява, няма форма на съществуване. Този възглед намери класически застъпник в лицето на Джордж Бъркли, който изрази мнението, че от мига, в който осъзнал значението на субекта за възприятието, човекът повече не можел да вярва в някакъв свят, съществуващ без съзнателния Дух. Той казва: „- Някои истини са толкова понятни и така явни, че трябва само да си отвориш очите, за да ги видиш. За такава считам важната постановка, че цялото множество на небето и всичко спадащо към Земята, с една дума, - всички тела, съставляващи огромното мироздание, нямат самостоятелно съществуване извън Духа, че битието им се състои в тяхното възприемане или опознаване, че докато не бъдат действително възприемани от мен или не съществуват било в моето съзнание, било в съзнанието на някакъв друг сътворен Дух, те следователно или изобщо не съществуват, или пък съществуват в съзнанието на един вечен Дух." Ако се абстрахираме от момента възприемане, според този възглед, от възприятието не остава нищо друго. Няма цвят, ако не бъде виждан, няма тон, ако не бъде чуван.
към текста >>
62.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Но ако наивният реализъм - последователно проследен - води до резултати, представляващи тъкмо обратното на неговите предпоставки, тогава сме длъжни да окачествим тези предпоставки като неподходящи за об
основа
ването на един светоглед и да ги изоставим.
От предходните разсъждения проличава невъзможността чрез изследване съдържанието на нашите наблюдения да се приведе доказателство, че нашите възприятия са представи. Такова доказателство именно се цели да се приведе, като се покаже, че ако процесът на възприемането протича така, както се схваща съгласно наивно- реалистичните предположения за психологическото и физиологичното устройство на нашия индивид, тогава имаме работа не с неща сами за себе си, а само с наши представи за нещата.
Но ако наивният реализъм - последователно проследен - води до резултати, представляващи тъкмо обратното на неговите предпоставки, тогава сме длъжни да окачествим тези предпоставки като неподходящи за обосноваването на един светоглед и да ги изоставим.
Неуместно е, във всеки случай да се отхвърлят предпоставките, а да се запазва валидността на изводите, както постъпва критическият идеалист, който в основата на твърдението си, че светът е моя представа, полага горния доказателствен подход. (В съчинението си „Основни проблеми на теорията на познанието" Едуард фон Хартман представя подробно този доказателствен подход.)
към текста >>
Неуместно е, във всеки случай да се отхвърлят предпоставките, а да се запазва валидността на изводите, както постъпва критическият идеалист, който в
основа
та на твърдението си, че светът е моя представа, полага горния доказателствен подход.
От предходните разсъждения проличава невъзможността чрез изследване съдържанието на нашите наблюдения да се приведе доказателство, че нашите възприятия са представи. Такова доказателство именно се цели да се приведе, като се покаже, че ако процесът на възприемането протича така, както се схваща съгласно наивно- реалистичните предположения за психологическото и физиологичното устройство на нашия индивид, тогава имаме работа не с неща сами за себе си, а само с наши представи за нещата. Но ако наивният реализъм - последователно проследен - води до резултати, представляващи тъкмо обратното на неговите предпоставки, тогава сме длъжни да окачествим тези предпоставки като неподходящи за обосноваването на един светоглед и да ги изоставим.
Неуместно е, във всеки случай да се отхвърлят предпоставките, а да се запазва валидността на изводите, както постъпва критическият идеалист, който в основата на твърдението си, че светът е моя представа, полага горния доказателствен подход.
(В съчинението си „Основни проблеми на теорията на познанието" Едуард фон Хартман представя подробно този доказателствен подход.)
към текста >>
Когато се строи къща и при издигане на първия етаж се срути
основа
та, тогава с нея рухва и първият етаж.
Едно е правилност на критическия идеализъм, друго е убедителната сила на неговите доказателства. Въпросът за правилността ще се изясни по-късно в хода на нашето изложение. Но убедителността на неговите доказателства е равна на нула.
Когато се строи къща и при издигане на първия етаж се срути основата, тогава с нея рухва и първият етаж.
Наивният реализъм и критическият идеализъм се отнасят като основата и първият етаж.
към текста >>
Наивният реализъм и критическият идеализъм се отнасят като
основа
та и първият етаж.
Едно е правилност на критическия идеализъм, друго е убедителната сила на неговите доказателства. Въпросът за правилността ще се изясни по-късно в хода на нашето изложение. Но убедителността на неговите доказателства е равна на нула. Когато се строи къща и при издигане на първия етаж се срути основата, тогава с нея рухва и първият етаж.
Наивният реализъм и критическият идеализъм се отнасят като основата и първият етаж.
към текста >>
В момента на събуждането ние вече не питаме за вътрешната взаимовръзка на нашите съновидения, а за физическите, физиологичните и психологическите процеси, които лежат в
основа
та им.
Главен въпрос за привърженика на трансценденталния реализъм би трябвало да бъде как Азът от самия себе си създава света на представите. За някакъв даден ни свят от представи, който изчезва, щом отвърнем сетивата си от външния свят, един сериозен стремеж към познание би пламнал дотолкова, доколкото този свят от представи е средството за косвено изследване на света на съществуващия сам за себе си Аз. Ако нещата от нашия опит бяха представи, тогава всекидневният ни живот щеше да прилича на сън, а опознаването на истинските факти щеше да напомня събуждане. Нашите съновидения също ни интересуват дотогава, докато сънуваме, т.е. докато не прозрем естеството им.
В момента на събуждането ние вече не питаме за вътрешната взаимовръзка на нашите съновидения, а за физическите, физиологичните и психологическите процеси, които лежат в основата им.
Философът, смятащ света за своя представа, в не по-голяма степен може да се интересува за вътрешната взаимовръзка на отделните неща в тази представа. Ако изобщо признава някакъв съществуващ Аз, той няма да пита в каква взаимовръзка стои една негова представа с друга, а какво се извършва в независимата от него душа, докато съзнанието му съдържа определен процес на представяне. Ако сънувам, че пия вино, което предизвиква парене на гърлото ми, и се събудя от пристъп на кашлица (срв. Вайгант, Възникване на сънищата, 1893), то в мига на събуждането действието на съня престава да ме интересува. Вниманието ми се насочва единствено към физиологичните и психологическите процеси, чрез които пристъпът на кашлица символично се изразява в съновидението.
към текста >>
63.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Всякакъв вид битие, чието наличие се приема извън областта на възприятието и понятието, трябва да се отнесе към сферата на не
основа
телните хипотези.
Всякакъв вид битие, чието наличие се приема извън областта на възприятието и понятието, трябва да се отнесе към сферата на неоснователните хипотези.
Към тази категория спада „нещото само за себе си". Съвсем естествено е, че дуалистичният мислител не може да открие взаимовръзка между хипотетично приемания всемирен принцип и даденото, съобразно с опита. Съдържание за хипотетичния всемирен принцип е възможно да се получи само чрез заемането му от света на опита - и човек се заблуждава относно този факт. Иначе принципът остава едно понятие без съдържание - някакво непонятие, което има само формата на понятие. При това положение дуалистичният мислител обикновено твърди, че съдържанието на това понятие било недостъпно за нашето познание и че сме можели да знаем единствено за съществуването на такова съдържание, а не какво съществува.
към текста >>
Принципно тяхното реално съществуване се признавало на същата
основа
, на която се признавало за обектите от сетивния свят, а именно поради тяхната форма на битие, която се представяла за аналогична на онази от сетивно възприеманата реалност.
Но наивният човек схваща сетивното възприятие като единствено свидетелство за реалността не само по отношение битието на нещата, а и по отношение на процесите. По негово мнение едно нещо може да въздейства на друго, само когато някоя налична за сетивното възприятие сила изхожда от едното и обхваща другото. По-старата физика смятала, че от телата изтичат много фини вещества и чрез нашите сетивни органи проникват в душата. Истинското виждане на тези вещества било невъзможно само поради грубоватостта на нашите сетива в сравнение с финото естество на тези вещества.
Принципно тяхното реално съществуване се признавало на същата основа, на която се признавало за обектите от сетивния свят, а именно поради тяхната форма на битие, която се представяла за аналогична на онази от сетивно възприеманата реалност.
към текста >>
Едно такова нещо е наследствеността, която проявява действието си извън рамките на индивида и на чиято
основа
от индивида се развива нов, подобен нему индивид, чрез което родът се запазва.
Така този светоглед изпада в положението да вижда как реалностите му се появяват и изчезват, докато считаното от него за нереално фактически се утвърждава спрямо реалното. Следователно наред с възприятията наивният реализъм трябва да признае валидността и на нещо идеално. Той трябва да допусне наличието на същности, които не могат да се възприемат сетивно. Противоречието със себе си той избягва, представяйки си тяхната форма на битие като аналогична на тази на сетивните обекти. Такива хипотетично приемани реалности са невидимите сили, чрез които сетивно възприеманите неща си въздействат взаимно.
Едно такова нещо е наследствеността, която проявява действието си извън рамките на индивида и на чиято основа от индивида се развива нов, подобен нему индивид, чрез което родът се запазва.
Едно такова нещо е жизнен принцип - душата, която пронизва органичното тяло и за която в наивното съзнание винаги е налице понятие, образувано по аналогия на сетивните реалности. Такова нещо за наивния човек най-сетне е божественото Същество. Това божествено Същество се мисли, че действува по начин, отговарящ изцяло на това, което може да се възприема като деятелност на самия човек: Тоест антропоморфно.
към текста >>
От сходството на тези образи на света той по-нататък вади заключение за еднаквостта на индивидуалните духове, които лежат в
основа
та на отделните човешки субекти на възприемането или на „Азовете сами в себе си", лежащи в
основа
та на субектите.
Метафизическият реализъм се вижда също така затруднен, ако рече да обясни сходството на образите на света у различните човешки индивиди. Той трябва да се запита: как се получава така, че образът на света, който изграждам от моето субективно определено възприятие и от моите понятия, съвпада с образа, който някой друг човешки индивид изгражда от същите два субективни фактора? Как въобще е възможно по моя субективен образ на света да съдя за образа на света у друг човек? Метафизическият реалист вярва, че може да изведе сходството при субективните образи на света от това, че хората на практика се споразумяват помежду си.
От сходството на тези образи на света той по-нататък вади заключение за еднаквостта на индивидуалните духове, които лежат в основата на отделните човешки субекти на възприемането или на „Азовете сами в себе си", лежащи в основата на субектите.
към текста >>
Следователно това заключение е извадено от известен брой следствия и се отнася до характера на лежащите в
основа
та им причини.
Следователно това заключение е извадено от известен брой следствия и се отнася до характера на лежащите в основата им причини.
Ние вярваме, че от един достатъчно голям брой случаи, схващаме фактическото положение на нещата дотолкова, че знаем какво поведение ще имат разкритите причини в други случаи. Едно такова заключение наричаме индуктивно. На нас ще ни се наложи да модифицираме неговите резултати, ако при някое друго наблюдение се получи нещо неочаквано, тъй като характерът на резултата несъмнено се определя само от индивидуалната форма на извършените наблюдения. Но метафизическият реалист твърди, че това условно познаване на причините било напълно достатъчно за практическия живот,
към текста >>
Индуктивното заключение представлява методическа
основа
на съвременния метафизически реализъм.
Индуктивното заключение представлява методическа основа на съвременния метафизически реализъм.
Имало е времена, когато се е вярвало, че от понятията може да се извлече нещо, което да не е повече понятие. Вярвало се е, че чрез понятията могат да се познаят метафизическите реални същности, от които метафизическият реализъм някога се е нуждаел. Днес този вид философски разсъждения вече са превъзмогнати. Но за сметка на това се приема, че от достатъчно голям брой възприятийни факти могат да се правят изводи за характера на нещото само за себе си, което лежи в основата на тези факти. Днес се мисли, че метафизическото може да се извлече от възприятията, както по-преди от понятието.
към текста >>
Но за сметка на това се приема, че от достатъчно голям брой възприятийни факти могат да се правят изводи за характера на нещото само за себе си, което лежи в
основа
та на тези факти.
Индуктивното заключение представлява методическа основа на съвременния метафизически реализъм. Имало е времена, когато се е вярвало, че от понятията може да се извлече нещо, което да не е повече понятие. Вярвало се е, че чрез понятията могат да се познаят метафизическите реални същности, от които метафизическият реализъм някога се е нуждаел. Днес този вид философски разсъждения вече са превъзмогнати.
Но за сметка на това се приема, че от достатъчно голям брой възприятийни факти могат да се правят изводи за характера на нещото само за себе си, което лежи в основата на тези факти.
Днес се мисли, че метафизическото може да се извлече от възприятията, както по-преди от понятието. Имайки понятията с прозрачна яснота пред себе си, се е вярвало, че от тях с абсолютна сигурност може да се изведе и метафизическото. Възприятията не съществуват с еднакво прозрачна яснота. Всяко следващо се представя малко по-иначе в сравнение с предхождащите го еднородни възприятия. Ето защо, общо взето, установеното при предходните възприятия отчасти се модифицира чрез всяко следващо.
към текста >>
Въз
основа
на верния познавателен инстинкт на физика онова, което привидно представлява неосезаемо съдържание, при всяко положение се пренася в областта, в която се намират възприятията и се мисли чрез понятия, с които се борави в тази област.
Към това прозрение впоследствие се присъединява следващото, че мисленето въвежда в скриваната от самото възприятие част от действителността. Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н. Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие. Но едно такова схващане би почивало на самоизмама. От значение е най-вече, че всичко изработено във физиката, доколкото не представлява неоправдани хипотези, които би трябвало да бъдат игнорирани, е получено чрез възприятие и понятие.
Въз основа на верния познавателен инстинкт на физика онова, което привидно представлява неосезаемо съдържание, при всяко положение се пренася в областта, в която се намират възприятията и се мисли чрез понятия, с които се борави в тази област.
По същество напреженията в електрическото и магнитното поле и така нататък, не се откриват посредством някакъв друг процес на познанието извън този, който протича между възприятие и понятие. Увеличаването на броя или видоизменянето на човешките сетива би довело до друг образ на възприятието, до обогатяване или видоизменяне на човешкия опит; но едно истинско познание спрямо този опит също би трябвало да се постигне чрез взаимодействието на понятие и възприятие. Задълбочаването на познанието зависи от изявяващите се в мисленето сили на интуицията (срв. стр. 89). С изживяването, което се оформя при мисленето, тази интуиция може да се гмурне в по-големи или по-малки подоснови на действителността.
към текста >>
64.
10. РЕАЛНОСТТА НА СВОБОДАТА - ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА
GA_4 Философия на свободата
Към отделните възприятия то прибавя идейни определености, които обаче се съотнасят помежду си и в
основа
та им лежи едно цяло.
Това себевъзприятие направо щеше да си остане едно сред многото други възприятия, ако от самото него не се появяваше нещо, което се оказва пригодно да свързва възприятията въобще, тоест и сбора от всички други възприятия с това на нашето себе. Това появяващо се нещо вече не е чисто възприятие; то не е и просто дадено наготово, подобно на възприятията. То се създава чрез дейност. Отпърво то изглежда свързано с онова, което възприемаме като наше себе. Но по своето вътрешно значение излиза извън рамките на това себе.
Към отделните възприятия то прибавя идейни определености, които обаче се съотнасят помежду си и в основата им лежи едно цяло.
Полученото чрез себевъзприятие го определя идейно по същия начин, както всички други възприятия и го противопоставя на обектите като субект или „Аз". Това нещо е мисленето, а идейните определености са понятията и идеите. Затова мисленето най-напред се проявява при възприемането на нашето себе, но не е само субективно, защото нашето себе едва чрез мисленето се означава като субект. Това мисловно отнасяне към самия себе си е едно житейско предназначение на нашата личност. Чрез него ние водим едно чисто идейно съществуване.
към текста >>
65.
11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
GA_4 Философия на свободата
Чрез мисленето взаимовръзката между понятие и възприятие се определя косвено и обективно въз
основа
на възприятието.
Спрямо определено възприятие аз мога да излъча само едно съвсем определено понятие от общата понятийна система.
Чрез мисленето взаимовръзката между понятие и възприятие се определя косвено и обективно въз основа на възприятието.
Връзката на възприятието с неговото понятие се разкрива след акта на възприемането, но съпринадлежността им е заложена в самия предмет.
към текста >>
Дори може да се каже, че който иска да схване същността на духовното във вида, в който тя се представя на човека най-напред, може да го стори, чрез
основа
ващото се на самото себе си мислене.
Процесът придобива друг вид, когато се разглежда познанието и проявяващото се в него отношение на човека към света. В предходното изложение бе направен опит да се покаже, че изясняването на това отношение е възможно посредством едно насочено към него непредубедено наблюдение. Правилното разбиране на това наблюдение води до убеждението, че мисленето като обособена в себе си същност може да се съзерцава пряко. Който смята, че за обясняване на мисленето като такова е необходимо да привлича нещо друго, например физически процеси в мозъка или пък несъзнателни духовни процеси, протичащи отвъд наблюдаваното съзнателно мислене, той недооценява това, което му дава непредубеденото наблюдение на мисленето. По време на наблюдението наблюдаващият мисленето живее непосредствено в една духовна, опираща се на себе си същностна дейност.
Дори може да се каже, че който иска да схване същността на духовното във вида, в който тя се представя на човека най-напред, може да го стори, чрез основаващото се на самото себе си мислене.
към текста >>
Който не го проумява, той ще вижда в понятията, създавани въз
основа
на възприятия, само смътни копия на тези възприятия, а възприятията ще му припомнят истинската действителност.
При съзерцаване на самото мислене става сливане на две неща, които иначе винаги трябва да се явяват поотделно: Понятието и възприятието.
Който не го проумява, той ще вижда в понятията, създавани въз основа на възприятия, само смътни копия на тези възприятия, а възприятията ще му припомнят истинската действителност.
По образец на възприемания свят той ще си изгради и един метафизически свят и в зависимост от своите представи ще го нарече атомен свят, света на волята, неосъзнат свят на духа и т.н. И няма да забележи, че с всичко това хипотетично си е изградил един просто метафизически свят, по образец на света на своите възприятия. А който прозре как стоят нещата с мисленето, той ще разбере, че във възприятието се съдържа само една част от действителността и че другата спадаща към нея част, която в крайна сметка я представя като цялостна действителност, се изживява в мисловното проникване на възприятието. В онова, което в съзнанието му се явява като мислене, той няма да вижда смътно копие на някаква действителност, а една основаваща се на себе си духовна реалност. За нея той може да каже, че в съзнанието му тя се явява чрез интуиция.
към текста >>
В онова, което в съзнанието му се явява като мислене, той няма да вижда смътно копие на някаква действителност, а една
основа
ваща се на себе си духовна реалност.
При съзерцаване на самото мислене става сливане на две неща, които иначе винаги трябва да се явяват поотделно: Понятието и възприятието. Който не го проумява, той ще вижда в понятията, създавани въз основа на възприятия, само смътни копия на тези възприятия, а възприятията ще му припомнят истинската действителност. По образец на възприемания свят той ще си изгради и един метафизически свят и в зависимост от своите представи ще го нарече атомен свят, света на волята, неосъзнат свят на духа и т.н. И няма да забележи, че с всичко това хипотетично си е изградил един просто метафизически свят, по образец на света на своите възприятия. А който прозре как стоят нещата с мисленето, той ще разбере, че във възприятието се съдържа само една част от действителността и че другата спадаща към нея част, която в крайна сметка я представя като цялостна действителност, се изживява в мисловното проникване на възприятието.
В онова, което в съзнанието му се явява като мислене, той няма да вижда смътно копие на някаква действителност, а една основаваща се на себе си духовна реалност.
За нея той може да каже, че в съзнанието му тя се явява чрез интуиция. Интуицията е протичащото в чисто духовната сфера съзнателно изживяване на едно чисто духовно съдържание. Същината на мисленето може да бъде схваната само чрез интуиция.
към текста >>
Понятийният фактор, или мотивът е моменталната определяща
основа
за волята, а движещата сила е трайната определяща
основа
за индивида.
От значение за отделния волев акт са мотивът и движещата сила. Мотивът е понятиен или отговарящ на представата фактор; движещата сила е обусловеният непосредствено от човешкия организъм фактор на волята.
Понятийният фактор, или мотивът е моменталната определяща основа за волята, а движещата сила е трайната определяща основа за индивида.
Мотив за волята може да бъде едно чисто понятие или едно понятие с определено отношение към възприемането, сиреч една представа. Общи и индивидуални понятия (представи) стават мотиви на волята поради това, че те въздействат върху човешкия индивид и го подбуждат към действия в някаква насока. Но едно и също понятие, респ. една и съща представа въздейства различно на различните индивиди. Те подбуждат различните хора към различни действия.
към текста >>
Това става тогава, когато в съзнанието ни определени типични образи на действия са се свързали с представи за някои положения в живота така тясно, че в дадения случай ние - прескачайки всяко
основа
ващо се на опита размишление - след възприятието преминаваме направо към волята.
Представи стават мотиви поради това, че в живота си ние постоянно свързваме някои цели на волята с възприятия, които непрестанно се повтарят в повече или по-малко модифицирана форма. Ето защо в съзнанието на хора, на които не липсва известен опит, при определени възприятия винаги изникват и представите за действия, които те са извършвали или са виждали да бъдат извършвани в аналогичен случай. На тях тези представи им се явяват като определящи образци при всички по-късни решения, те стават съставки на тяхното характерологично начало. Означената по този начин движеща сила на волята можем да наречем практически опит. Постепенно практическият опит преминава в чисто тактични действия.
Това става тогава, когато в съзнанието ни определени типични образи на действия са се свързали с представи за някои положения в живота така тясно, че в дадения случай ние - прескачайки всяко основаващо се на опита размишление - след възприятието преминаваме направо към волята.
към текста >>
В отличие от представата за собственото удоволствие, това съдържание е свързано не само с отделното действие, но и с об
основа
ването на едно действие, посредством система от нравствени принципи.
Като друг мотив по-нататък трябва да се разглежда чисто понятийното съдържание на едно действие.
В отличие от представата за собственото удоволствие, това съдържание е свързано не само с отделното действие, но и с обосноваването на едно действие, посредством система от нравствени принципи.
Под формата на абстрактни понятия тези морални принципи могат да регулират нравствения живот, без индивидът да се интересува за произхода на понятията. В случая ние просто усещаме подчинението си на нравственото понятие, което витае над нашите действия като повеля, като нравствена необходимост. Обосноваването на тази необходимост предоставяме на налагащия нравственото подчинение, тоест на нравствения авторитет, който признаваме (глава на семейството, държава, обществени порядки, престиж на църквата, божието откровение). Особена форма на тези нравствени принципи имаме, когато повелята се проявява не чрез външен авторитет, а вътре в самите нас (нравствена автономия). Тогава вътре в самите себе си ние долавяме гласа, на който трябва да се подчиняваме.
към текста >>
Об
основа
ването на тази необходимост предоставяме на налагащия нравственото подчинение, тоест на нравствения авторитет, който признаваме (глава на семейството, държава, обществени порядки, престиж на църквата, божието откровение).
Като друг мотив по-нататък трябва да се разглежда чисто понятийното съдържание на едно действие. В отличие от представата за собственото удоволствие, това съдържание е свързано не само с отделното действие, но и с обосноваването на едно действие, посредством система от нравствени принципи. Под формата на абстрактни понятия тези морални принципи могат да регулират нравствения живот, без индивидът да се интересува за произхода на понятията. В случая ние просто усещаме подчинението си на нравственото понятие, което витае над нашите действия като повеля, като нравствена необходимост.
Обосноваването на тази необходимост предоставяме на налагащия нравственото подчинение, тоест на нравствения авторитет, който признаваме (глава на семейството, държава, обществени порядки, престиж на църквата, божието откровение).
Особена форма на тези нравствени принципи имаме, когато повелята се проявява не чрез външен авторитет, а вътре в самите нас (нравствена автономия). Тогава вътре в самите себе си ние долавяме гласа, на който трябва да се подчиняваме. Израз на този глас е съвестта.
към текста >>
Както максимата за всеобщото благо, така и тази за културния напредък се
основа
ват на представата, тоест на връзката, която се придава на съдържанието на нравствените идеи за определени изживявания (възприятия).
Както максимата за всеобщото благо, така и тази за културния напредък се основават на представата, тоест на връзката, която се придава на съдържанието на нравствените идеи за определени изживявания (възприятия).
Но висшият мислим нравствен принцип е този, който не съдържа по начало такава връзка, а произтича от извора на чистата интуиция и едва подир туй търси връзката с възприятието (с живота). Тук определянето на това, какво да се желае, изхожда от по-друга инстанция в сравнение с предходните случаи. Който се придържа към нравствения принцип за всеобщото благо, той при всички свои действия първо ще се запита какво допринасят идеалите му за това всеобщо благо. Точно така ще постъпи и привърженикът на нравствения принцип за културния напредък. Има обаче един по-висш принцип, който в отделния случай не изхожда от определена единична нравствена цел, а отдава определено значение на всички нравствени максими и винаги пита дали в съответния случай по-важен е единият или другият морален принцип.
към текста >>
Но едва след като на заден план минат всички други мотивационни
основа
ния, може да се говори преди всичко за самата понятийна интуиция.
Възможно е някой при дадени условия да счете за редно да превърне в мотив за своите действия насърчаването на културния напредък, при други условия - подобряването на всеобщото благо, в трети случай - подобряването на собственото си благо.
Но едва след като на заден план минат всички други мотивационни основания, може да се говори преди всичко за самата понятийна интуиция.
По този начин другите мотиви се оттеглят от водещата позиция и като мотив за действието функционира само неговото идейно съдържание.
към текста >>
При повърхностна оценка на изложеното може би ще се възрази: - Как е възможно по отношение на частния случай и частната ситуация действието да носи индивидуален отпечатък и в същото време да се определя чисто идейно въз
основа
на интуицията?
При повърхностна оценка на изложеното може би ще се възрази: - Как е възможно по отношение на частния случай и частната ситуация действието да носи индивидуален отпечатък и в същото време да се определя чисто идейно въз основа на интуицията?
Това възражение е резултат от смесването на нравствен мотив и възприемаемото съдържание на действието. Съдържанието може да бъде и е мотив например при културния напредък, при действията от егоизъм и т.н., но при действията въз основа на чисто нравствената интуиция, то не е мотив. Моят Аз естествено насочва поглед към това възприятийно съдържание, но не може да се определя от него. Това съдържание се използва само за да си съставя едно познавателно понятие, но съответното морално понятие Азът не извежда от обекта. Познавателното понятие от определена ситуация, пред която съм изправен, е същевременно морално понятие само тогава, когато застъпвам определен морален принцип.
към текста >>
Съдържанието може да бъде и е мотив например при културния напредък, при действията от егоизъм и т.н., но при действията въз
основа
на чисто нравствената интуиция, то не е мотив.
При повърхностна оценка на изложеното може би ще се възрази: - Как е възможно по отношение на частния случай и частната ситуация действието да носи индивидуален отпечатък и в същото време да се определя чисто идейно въз основа на интуицията? Това възражение е резултат от смесването на нравствен мотив и възприемаемото съдържание на действието.
Съдържанието може да бъде и е мотив например при културния напредък, при действията от егоизъм и т.н., но при действията въз основа на чисто нравствената интуиция, то не е мотив.
Моят Аз естествено насочва поглед към това възприятийно съдържание, но не може да се определя от него. Това съдържание се използва само за да си съставя едно познавателно понятие, но съответното морално понятие Азът не извежда от обекта. Познавателното понятие от определена ситуация, пред която съм изправен, е същевременно морално понятие само тогава, когато застъпвам определен морален принцип. Ако река да се придържам единствено към всеобщия морал на културното развитие, аз щях да се движа по света според точно предписан маршрут. От всяко събитие, което възприемам и което може да ме занимава, произтича и един нравствен дълг, а именно да дам своята лепта за поставяне на въпросното събитие в услуга на културното развитие.
към текста >>
Те обаче съвсем не са идентични с подтиците, които полагаме в
основа
та на нашите действия.
Ако издирим закономерното (понятийното) в действията на индивидите, народите и епохите, ние получаваме една етика, но не като наука за нравствените форми, а като природознание на нравствеността. Едва установените по този път закони се отнасят към човешките действия така, както природните закони към едно частно явление.
Те обаче съвсем не са идентични с подтиците, които полагаме в основата на нашите действия.
Ако искаме да разберем как едно действие на човека произтича от неговата нравствена воля, първо трябва да се вгледаме в отношението на тази воля към действието. Най-напред вниманието ни трябва да се насочи към действия, при които това отношение е определящо. Ако по-късно аз, или някой друг размисля над едно такова действие, може да проличи кои нравствени максими играят роля при него. Докато действувам, нравствената максима ме движи, доколкото тя интуитивно може да живее у мен; тя е свързана с обичта към обекта, който искам да осъществя чрез моето действие. Аз не поставям на никой човек, нито пък на някое правило въпроса дали да извърша това действие, а го извършвам, щом ме е осенила идеята за него.
към текста >>
Аз не признавам никакъв външен принцип на моето действие, защото в себе си съм намерил
основа
нието за действието - обичта към действието.
Той просто е изпълнител. Той е един по-висш автомат. Подхвърлите ли на съзнанието му повод за действие, механизмът на моралните му принципи незабавно се включва и се движи закономерно, докато той извърши някое християнско, хуманно, според него самоотвержено действие, или пък действие за културноисторическия напредък. Само ако следвам обичта си към обекта, аз съм този, който действува лично. При тази степен на нравствеността аз не действувам поради признаването на някакъв господар над мен, нито на външен авторитет, или на някакъв така наречен вътрешен глас.
Аз не признавам никакъв външен принцип на моето действие, защото в себе си съм намерил основанието за действието - обичта към действието.
Аз не проверявам разсъдъчно дали действието ми е добро или лошо; извършвам го, защото го обичам. То ще бъде „добро", ако потопената ми в обич интуиция е разположена правилно във взаимовръзката на света, която трябва да изживея интуитивно; и ще бъде „лошо", ако това не е така. Не се питам също как някой друг би постъпил на мое място, а действам така, както аз, тази специфична индивидуалност, се виждам подтикнат да искам. Мен пряко ме ръководи не общоприетото, не всеобщият морал, не някоя общочовешка максима, не някоя нравствена норма, а обичта ми към деянието. Аз не чувствам никаква принуда - нито принудата на природата, която ме ръководи при моите нагони, нито принудата на нравствените повели, а просто искам да извърша това, което се намира у мен.
към текста >>
Едно действие бива усещано като свободно тогава, когато
основа
нието за него произтича от идейната част на индивидуалната ми същност; всяка друга част на едно действие, все едно дали тя се извършва по естествена принуда, или под натиска на някоя нравствена норма, бива усещана като несвободна.
Едно действие бива усещано като свободно тогава, когато основанието за него произтича от идейната част на индивидуалната ми същност; всяка друга част на едно действие, все едно дали тя се извършва по естествена принуда, или под натиска на някоя нравствена норма, бива усещана като несвободна.
към текста >>
На какво
основа
ние моето действие, извършено от обич, ще служи на всеобщото благо по-малко, отколкото ако съм го извършил само затова, защото усещам служенето на всеобщото благо като дълг?
Свободното действие не изключва, а включва нравствените закони; то се оказва само по-висше спрямо онова, което е продиктувано единствено от тези закони.
На какво основание моето действие, извършено от обич, ще служи на всеобщото благо по-малко, отколкото ако съм го извършил само затова, защото усещам служенето на всеобщото благо като дълг?
Самото понятие за дълг изключва свободата, понеже то не иска да признае индивидуалното, а налага подчиняването му на една всеобща норма. Свободата на действията е мислима само от гледна точка на етичния индивидуализъм.
към текста >>
66.
12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
GA_4 Философия на свободата
Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в
основа
та на телесния и духовния ми организъм.
Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека. Налице са различни възможности. Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него. В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси.
Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм.
Според този възглед ние имаме чувството за свобода само защото не познаваме принуждаващите ни мотиви. „Тук отново трябва да подчертаем, че това чувство за свобода се основава на отсъствието на външни принуждаващи мотиви... Нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост" (Цийен, Ръководство по физиологическа психология, стр. 207 и сл.)*/* Относно начина, по който тук се говори за „материализъм", и основанието за това сравни втората добавка в края на тази глава. - Б. а./
към текста >>
„Тук отново трябва да подчертаем, че това чувство за свобода се
основа
ва на отсъствието на външни принуждаващи мотиви... Нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост" (Цийен, Ръководство по физиологическа психология, стр.
Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него. В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси. Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм. Според този възглед ние имаме чувството за свобода само защото не познаваме принуждаващите ни мотиви.
„Тук отново трябва да подчертаем, че това чувство за свобода се основава на отсъствието на външни принуждаващи мотиви... Нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост" (Цийен, Ръководство по физиологическа психология, стр.
207 и сл.)*/* Относно начина, по който тук се говори за „материализъм", и основанието за това сравни втората добавка в края на тази глава. - Б. а./
към текста >>
207 и сл.)*/* Относно начина, по който тук се говори за „материализъм", и
основа
нието за това сравни втората добавка в края на тази глава.
В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси. Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм. Според този възглед ние имаме чувството за свобода само защото не познаваме принуждаващите ни мотиви. „Тук отново трябва да подчертаем, че това чувство за свобода се основава на отсъствието на външни принуждаващи мотиви... Нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост" (Цийен, Ръководство по физиологическа психология, стр.
207 и сл.)*/* Относно начина, по който тук се говори за „материализъм", и основанието за това сравни втората добавка в края на тази глава.
- Б. а./
към текста >>
За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една
основа
ваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дейност, която в духовно-идейния процес при познанието той разгръща като общочовешка.
Първа добавка към новото издание (1918 г.). Известно затруднение при преценката на изложеното в двата предходни раздела може да възникне поради това, че човек като че ли се вижда изправен пред някакво противоречие. От една страна, става дума за изживяване на мисленето, чието значение се схваща като всеобщо и еднакво валидно за всяко човешко съзнание; от друга страна, тук се посочва, че идеите, които се осъществяват в нравствения живот и са еднакви по вид с мисловно добиваните идеи, се изявяват по индивидуален начин във всяко човешко съзнание. Ако при това съпоставяне някой неизбежно се чувства изправен пред някакво „противоречие" и ако не проумява, че тъкмо живото съзерцание на тази действително съществуваща противоположност разкрива частица от същността на човека, той няма да може да схване в правилна светлина нито идеята за познанието, нито идеята за свободата. За възгледа, който представя своите понятия единствено като извлечени (абстрахирани) от сетивния свят, и не позволява на интуицията да влезе в правата си, приетата тук за реалност мисъл си остава „чисто противоречие".
За един възглед, който прозира как идеите интуитивно биват изживявани като една основаваща се на себе си реалност, става ясно, че в рамките на света на идеите човекът при познанието се вживява в нещо единно за всички хора, а когато заема от този свят на идеите интуициите за своите волеви актове, той индивидуализира една брънка от този идеен свят чрез същата дейност, която в духовно-идейния процес при познанието той разгръща като общочовешка.
Изглеждащото като логическо противоречие, а именно общият характер на познавателните идеи и индивидуалният характер на нравствените идеи, се превръща - погледнато е неговата реалност - направо в живо понятие. Един отличителен белег на човешката същност е заложен в това, че в човека подлежащото на интуитивно схващане се движи като живо махало от една крайна точка до друга между общовалидното познание, и индивидуалното преживяване на това общовалидно. Който не може да види едната крайна точка на махалото в нейната реалност, за него мисленето си остава само една субективна човешка дейност; който не може да вникне в другата крайна точка, на него му се струва, че в мисловната дейност на човека се загубва всеки индивидуален живот. За мислителя от първия тип непроницаем факт е познанието, а за мислителя от втория тип - нравственият живот. За обясняване на едното или на другото двамата ще приведат всякакви доводи, но все неуместни, тъй като всъщност и двамата или не схващат изживяемостта на мисленето, или погрешно я смятат за чисто абстрахираща дейност.
към текста >>
67.
13. ВСЕМИРНА ЦЕЛ И ЦЕЛ НА ЖИВОТА (ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ЧОВЕКА)
GA_4 Философия на свободата
Но тъй като в
основа
та на всички възприятия лежат закони (идеи), които установяваме чрез нашето мислене, тогава планомерното схождане на съставките на едно възприятийно цяло е именно идейното схождане на съставките на едно идейно цяло, съдържащи се в това възприятийно цяло.
Кое бива наричано тук целесъобразност? Схождането на възприятия в едно цяло.
Но тъй като в основата на всички възприятия лежат закони (идеи), които установяваме чрез нашето мислене, тогава планомерното схождане на съставките на едно възприятийно цяло е именно идейното схождане на съставките на едно идейно цяло, съдържащи се в това възприятийно цяло.
Когато се казва, че животното или човекът не били определяни от някаква витаеща във въздуха идея, изразът е формулиран погрешно и при неговото коригиране осъжданият възглед автоматично губи абсурдния си характер. Животното наистина не е определено от някаква витаеща във въздуха идея, а явно от една вродена му идея, представляваща неговата законосъобразна същност. За целесъобразност тук не може да се говори именно защото идеята не се намира извън нещото, а действа вътре в него като негова същност. Тъкмо онзи, който отрича, че природното творение е определено отвън (все едно дали от някаква витаеща във въздуха идея, или от една идея, намираща се извън творението и съществуваща в духа на един творец на света), трябва да признае, че това творение се определя не целесъобразно и планомерно отвън, а причинно и законосъобразно отвътре. Аз оформям една машина целесъобразно тогава, когато между частите създавам взаимовръзка, каквато те по своето естество нямат.
към текста >>
Тогава целесъобразното в устройството се състои в това, че в
основа
та на машината съм положил принципа на действие като нейна идея.
Когато се казва, че животното или човекът не били определяни от някаква витаеща във въздуха идея, изразът е формулиран погрешно и при неговото коригиране осъжданият възглед автоматично губи абсурдния си характер. Животното наистина не е определено от някаква витаеща във въздуха идея, а явно от една вродена му идея, представляваща неговата законосъобразна същност. За целесъобразност тук не може да се говори именно защото идеята не се намира извън нещото, а действа вътре в него като негова същност. Тъкмо онзи, който отрича, че природното творение е определено отвън (все едно дали от някаква витаеща във въздуха идея, или от една идея, намираща се извън творението и съществуваща в духа на един творец на света), трябва да признае, че това творение се определя не целесъобразно и планомерно отвън, а причинно и законосъобразно отвътре. Аз оформям една машина целесъобразно тогава, когато между частите създавам взаимовръзка, каквато те по своето естество нямат.
Тогава целесъобразното в устройството се състои в това, че в основата на машината съм положил принципа на действие като нейна идея.
По такъв начин машината се е превърнала в обект на възприемането със съответна идея. Такива същности са и природните творения. Който нарича дадено нещо целесъобразно затуй, защото то е образувано законосъобразно, той може да прикачи същото название и към природните творения. Тази законосъобразност обаче не бива да се смесва със законосъобразността на субективните човешки действия. Абсолютно необходимо за наличието на цел е действащата причина да бъде понятие, и то понятието за следствието.
към текста >>
Ведно с абсолютната, неподлежаща на изживяване, а само хипотетично изведена всемирна същност, за монизма отпада и
основа
нието за допускане на всемирни и природни цели.
Дуализмът може да говори за всемирни и природни цели. Там, където за нашето възприятие се проявява закономерна връзка между причина и следствие, дуалистът може да допусне, че виждаме само копието на една взаимовръзка, в която абсолютната всемирна същност е реализирала своите цели.
Ведно с абсолютната, неподлежаща на изживяване, а само хипотетично изведена всемирна същност, за монизма отпада и основанието за допускане на всемирни и природни цели.
към текста >>
68.
14. НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (ДАРВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕНОСТ)
GA_4 Философия на свободата
За несвободния дух причината, поради която той отделя определена интуиция от своя свят на идеите, за да я положи в
основа
та на едно действие, се намира в дадения му възприятиен свят, тоест в досегашните му преживявания.
Моралната фантазия е термин въведен от Рудолф Щайнер, има специфична окраска и не се среща често в обичайната философска литература. Читателят следва да се съобразява с горното, тъй като терминът „морална фантазия" се среща и в следващите страници, преведен с „нравствено въображение"./ Свободният дух действа по свои импулси, а именно интуиции, мисловно подбрани от целостта на неговия свят на идеите.
За несвободния дух причината, поради която той отделя определена интуиция от своя свят на идеите, за да я положи в основата на едно действие, се намира в дадения му възприятиен свят, тоест в досегашните му преживявания.
Преди да стигне до някакво решение, той си спомня как някой е постъпил или е смятал за правилно да постъпи в аналогичен на неговия случай, или пък какво Бог е заповядал относно този случай и така нататък, и действа в зависимост от това. За свободния дух тези предварителни условия не са единствените подтици към действие. Той взема едно направо първично решение, без да се интересува как други са постъпвали в подобен случай и каква заповед съществува за това. Той има чисто идейни причини, които го подбуждат да излъчи измежду множеството свои понятия едно точно определено и да го претвори в дело. Неговото действие обаче ще бъде част от възприемаемата действителност.
към текста >>
Поддържането на нормативния характер на моралните закони е било желателно поне дотолкова, доколкото етиката се е разбирала в смисъла на диетиката, която от условията на живот на организма извежда общи правила, за да може след туй въз
основа
на тях да влияе по-специално на тялото (Паулсен, Система на етиката).
Поддържането на нормативния характер на моралните закони е било желателно поне дотолкова, доколкото етиката се е разбирала в смисъла на диетиката, която от условията на живот на организма извежда общи правила, за да може след туй въз основа на тях да влияе по-специално на тялото (Паулсен, Система на етиката).
Такова съпоставяне е погрешно, понеже нашият морален живот не може да се сравнява с живота на организма, функционирането на организма протича без наша намеса; неговите закони фактически са ни дадени наготово, сиреч ние можем да ги издирваме и после да прилагаме намерените. Моралните закони обаче се създават едва от нас. Ние не можем да ги прилагаме, преди да бъдат създадени. Заблудата се поражда от това, че по съдържание моралните закони не се създават всеки момент наново, а се унаследяват. Впоследствие, възприетите от нашите предци морални закони ни се струват дадени, както природните закони на организма.
към текста >>
Същият етичен индивидуализъм, който аз развих въз
основа
на предходните виждания, би могъл да се изведе и от еволюционната теория.
Същият етичен индивидуализъм, който аз развих въз основа на предходните виждания, би могъл да се изведе и от еволюционната теория.
Окончателното убеждение би било същото; само пътят на неговото постигане би бил друг.
към текста >>
На тази разлика Хамерлинг
основа
ва именно своя възглед за свободната воля, като обявява първата теза за вярна, а втората нарича абсурдна тавтология.
А какво е - от тази гледна точка - положението със споменатата още на стр. 25 разлика между двете тези: „Да бъдеш свободен означава да вършиш, каквото искаш" и другата - „да можеш по свое усмотрение да искаш и да не искаш е истинският смисъл на догмата за свободната воля"?
На тази разлика Хамерлинг основава именно своя възглед за свободната воля, като обявява първата теза за вярна, а втората нарича абсурдна тавтология.
Той казва:
към текста >>
Да бъдеш свободен означава чрез нравственото въображение спонтанно да можеш да определиш представите (подбудите), лежащи в
основа
та на действията.
„Аз мога да върша, каквото искам. Но да се твърди, че мога да искам, каквото поискам, е безсмислена тавтология." Дали мога да извърша, тоест да осъществя в действителност онова, което искам, което следователно съм си поставил като идея на моето действие, това зависи от външни обстоятелства и от техническото ми умение (срв. стр.171 и сл.).
Да бъдеш свободен означава чрез нравственото въображение спонтанно да можеш да определиш представите (подбудите), лежащи в основата на действията.
Свободата е невъзможна, ако моите морални представи се определят от нещо извън мен (някакъв механичен процес или хипотетичен Бог извън света). Ще рече, че аз съм свободен само тогава, когато самият аз произвеждам тези представи, а не когато мога да изпълнявам подбудите, вложени в мен от някакво друго същество. Свободно е онова същество, което може да иска смятаното от самото него за правилно. Когато някой не върши исканото от него, а нещо друго, към това друго трябва да го подтикват мотиви, които не се намират в него. Такъв човек действа несвободно.
към текста >>
А последното се твърди от Хамерлинг, когато казва: „Съвършено вярно е, че волята винаги се определя от подбуди, но е абсурдно да се казва, че поради това тя била несвободна; защото за нея не може нито да се желае, нито да се мисли по-голяма свобода от тази да се съществява съобразно собствената си сила и решителност." Напротив, възможно е да се желае по-голяма свобода и тъкмо тя е истинската, а именно сам да определяш
основа
нията за своя волев акт.
Свободно е онова същество, което може да иска смятаното от самото него за правилно. Когато някой не върши исканото от него, а нещо друго, към това друго трябва да го подтикват мотиви, които не се намират в него. Такъв човек действа несвободно. Следователно да можеш по свое усмотрение да искаш, каквото смяташ за правилно или неправилно, означава да можеш по свое усмотрение да бъдеш свободен или несвободен. Това естествено е също така абсурдно, както да виждаш свободата в способността да можеш да вършиш, каквото трябва да искаш.
А последното се твърди от Хамерлинг, когато казва: „Съвършено вярно е, че волята винаги се определя от подбуди, но е абсурдно да се казва, че поради това тя била несвободна; защото за нея не може нито да се желае, нито да се мисли по-голяма свобода от тази да се съществява съобразно собствената си сила и решителност." Напротив, възможно е да се желае по-голяма свобода и тъкмо тя е истинската, а именно сам да определяш основанията за своя волев акт.
към текста >>
Тя може да бъде постигната, понеже в идейната интуиция не действа нищо друго освен собствената й същност,
основа
на на себе си.
Добавка към новото издание (1918 г.). В тези разсъждения относно човешката воля е изложено какво може да изживее човекът при своите действия, та чрез това изживяване да стигне до съзнанието: Моята воля е свободна. От особено значение е, че правото за означаване на едно желаене като свободно се постига посредством изживяването: във волята се осъществява една идейна интуиция. Това може да бъде и е само резултат от наблюдение, но в смисъла, в които човешката воля се наблюдава в един развой, чиято цел се състои в постигането на такава възможност за волята, опираща се на чисто идейната интуиция.
Тя може да бъде постигната, понеже в идейната интуиция не действа нищо друго освен собствената й същност, основана на себе си.
Щом една такава интуиция присъства в човешкото съзнание, тя не се е развила от процесите в организма (срв. стр.130 и сл.), а напротив - органичната дейност се е оттеглила, за да отстъпи място на идейната. Когато наблюдавам един волев акт, който е отражение на интуицията, тогава органично необходимата дейност е оттеглена и от него. Волята е свободна. Тази свобода на волята не ще може да бъде наблюдавана от онзи, който не съумява да види как свободното желаене се състои в това, че едва чрез интуитивния елемент необходимото функциониране на човешкия организъм бива парализирано и изтласкано и на негово място бива поставена духовната дейност на изпълнената с идея воля.
към текста >>
69.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
Той не си представя
основа
та на света като премъдра и предобра същност, а като сляп устрем или сляпа воля.
Шопенхауер гледа на нещата другояче.
Той не си представя основата на света като премъдра и предобра същност, а като сляп устрем или сляпа воля.
Основна черта на всяка воля е вечният стремеж, непрестанната жажда за удовлетворение, което така и не може да се постигне никога. Защото след постигането на една преследвана цел възниква нова нужда и така нататък. Трайността на удовлетворението при всяко положение може да бъде само нищожна. Цялото останало съдържание на живота ни е неудовлетворено напиране, сиреч недоволство, страдания. Притъпи ли се накрая слепият устрем, на нас ни липсва всяко съдържание и съществуването ни се изпълва с безкрайна скука.
към текста >>
Но как стоят нещата с
основа
ването върху опита?
Но как стоят нещата с основаването върху опита?
Стремежът към удовлетворение е излизане на жизнената дейност извън рамките на жизненото съдържание. Едно същество е гладно, тоест то се стреми към нахранване, когато за по-нататъшното протичане на органичните му функции те изискват подаване на ново жизнено съдържание под формата на храна. Стремежът към почит се състои в това, че човекът смята личните си занимания за пълноценни, едва когато за дейността му постъпва признание отвън. Стремежът към познание се поражда, когато на света, който човекът може да вижда, да чува и т.н. липсва нещо дотолкова, доколкото той не го е разбрал.
към текста >>
Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в
основа
та му лежи някаква илюзия или не.
И защо трябва да се елиминират тези чувства? Който ги има, нему те доставят удоволствие; който ги е превъзмогнал, за него чрез изживяването на превъзмогването (не чрез самодоволно усещане „Какъв човек съм бил! ", а чрез обективните източници на удоволствие, намиращи се в превъзмогването) настъпва макар и одухотворено, но затова пък не по-малко значително удоволствие. Когато от равносметката на удоволствието биват зачертавани чувства поради връзката им с обекти, които се оказват илюзии, тогава стойността на живота се поставя в зависимост не от количеството, а от качеството на удоволствието, а в това качество - от стойността на пораждащите удоволствие неща. Но ако реша да определя стойността на живота в зависимост от количеството удоволствие или неудоволствие, което той ми носи, тогава не бива да предпоставям нещо друго, чрез което пък да определям стойността или непригодността на удоволствието.
Ако кажа, че искам да сравня количеството удоволствие с количеството неудоволствие, за да видя кое е по-голямо, тогава в сметката трябва да включа всичкото удоволствие и неудоволствие в действителните му размери без оглед на това, дали в основата му лежи някаква илюзия или не.
Който приписва на едно почиващо на илюзия удоволствие по-малка стойност за живота, отколкото на друго, което може да бъде оправдано пред разума, той поставя стойността на живота в зависимост и от други фактори освен удоволствието.
към текста >>
Едно възпитание въз
основа
на песимизма трябва да изкорени егоизма, като покаже неговата безперспективност.
Тази необходимост се състои в това, че посочената по-горе (стр. 184 сл.) цел на живота могла да бъде постигната от човека само с неуморен, всеотдаен труд. Но докато хората все още следвали егоистичните си щения, те били негодни за такъв безкористен труд. На същинската си задача те се посвещавали едва след като чрез опита и разума са се убедили, че преследваните от егоизма наслади в живота не могат да бъдат постигнати. По този начин песимистичното убеждение трябва да стане източник на безкористността.
Едно възпитание въз основа на песимизма трябва да изкорени егоизма, като покаже неговата безперспективност.
към текста >>
Надеждата за това задоволяване е
основа
та на човешката дейност.
Следователно, ако песимистичните етици са на мнение, че чрез доказателството за наличие на по-голямо количество неудоволствие в сравнение с удоволствието подготвят почвата за самоотвержено отдаване на културната работа, те не вземат под внимание, че по своето естество човешката воля не може да се влияе от това познание. Стремежът на хората се съобразява с размера на задоволяването, станало възможно след преодоляване на всички трудности.
Надеждата за това задоволяване е основата на човешката дейност.
От тази надежда произтича работата на всеки индивид и цялостната културна работа. Песимистичната етика смята, че гонитбата на щастие трябва да се представи на човека като невъзможна, та той да се посвети на същинските си нравствени задачи. Но тези нравствени задачи не са нищо друго освен конкретните естествени и духовни нагони, чието задоволяване се цели въпреки съпътстващото го неудоволствие. Следователно гонитбата на щастие, която песимизмът иска да изкорени, изобщо не съществува. А полагащите му се задачи човекът изпълнява, защото по силата на своето същество желае да ги изпълнява, след като действително е схванал тяхната същност.
към текста >>
Основа
ващата се на песимизма етика произтича от незачитането на нравственото въображение.
Основаващата се на песимизма етика произтича от незачитането на нравственото въображение.
Само онзи, който смята, че индивидуалният човешки дух не е способен сам да определя съдържанието на своя стремеж, може да търси целокупността на волята в копнежа към удоволствие. Човекът без въображение не създава нравствени идеи. Те трябва да му бъдат давани. Физическата природа пък се грижи за това, той да се стреми към задоволяване на низшите си желания. Но към разгръщането на цялостния човек спадат и произхождащите от Духа желания.
към текста >>
70.
16. ИНДИВИДУАЛНОСТ И РОД
GA_4 Философия на свободата
Човекът развива у себе си качества и функции, чиято определяща
основа
можем да търсим единствено в него самия.
Но човекът се освобождава от това характерно-родово у себе си. Защото - правилно изживяно от човека - характерно-родовото у него не е нищо ограничаващо свободата му, и не е редно по изкуствен начин да бъде превръщано в такова.
Човекът развива у себе си качества и функции, чиято определяща основа можем да търсим единствено в него самия.
При това характерно-родовото му служи само като средство, за да изрази специфичната си същност в него. Като основа той използва дадените му от природата особености и придава на родовото форма в съответствие със собствената си същност. А ние напразно търсим причината за проявата на тази същност в законите на рода. Ние имаме работа с един индивид, който може да бъде обяснен само чрез самия себе си. Ако един човек се е домогнал до това освобождаване от характерно-родовото, а ние все още искаме да обясним всичко у него чрез характера на рода, тогава ние нямаме усет за индивидуалното.
към текста >>
Като
основа
той използва дадените му от природата особености и придава на родовото форма в съответствие със собствената си същност.
Но човекът се освобождава от това характерно-родово у себе си. Защото - правилно изживяно от човека - характерно-родовото у него не е нищо ограничаващо свободата му, и не е редно по изкуствен начин да бъде превръщано в такова. Човекът развива у себе си качества и функции, чиято определяща основа можем да търсим единствено в него самия. При това характерно-родовото му служи само като средство, за да изрази специфичната си същност в него.
Като основа той използва дадените му от природата особености и придава на родовото форма в съответствие със собствената си същност.
А ние напразно търсим причината за проявата на тази същност в законите на рода. Ние имаме работа с един индивид, който може да бъде обяснен само чрез самия себе си. Ако един човек се е домогнал до това освобождаване от характерно-родовото, а ние все още искаме да обясним всичко у него чрез характера на рода, тогава ние нямаме усет за индивидуалното.
към текста >>
Не е възможно един човек да бъде разбран напълно, ако в
основа
та на преценяването му се слага някакво родово понятие.
Не е възможно един човек да бъде разбран напълно, ако в основата на преценяването му се слага някакво родово понятие.
Най-упорито преценката според рода се прилага по отношение на човешкия пол. Мъжът вижда в жената, както и жената в мъжа, почти винаги твърде много от общия характер на другия пол и твърде малко от индивидуалното. В практическия живот това вреди на мъжете по-малко, отколкото на жените. Социалното положение на жената е толкова недостойно най-вече поради това, че в много от случаите, когато е уместно, то не се обуславя от индивидуалните качества на отделната жена, а от общите представи, които се създават за естествената задача и за нуждите на жената. Житейската дейност на мъжа се определя от неговите способности и влечения, докато дейността на жената трябва да зависи изключително от обстоятелството, че тя е именно жена.
към текста >>
Неуместно е също така въз
основа
на общочовешките характеристики да се определя какви конкретни цели индивидът да поставя на своята воля.
Никой не може веднъж завинаги да фиксира и в готов вид да завещае на човечеството понятийното съдържание, което човекът мисловно трябва да свърже с възприятието, за да се добере до пълната реалност (срв. стр.83 сл.). С понятията си индивидът трябва да се сдобие чрез собствена интуиция. Начинът на индивидуалното мислене не може да се изведе от някакво родово понятие. Меродавен за него е единствено индивидът.
Неуместно е също така въз основа на общочовешките характеристики да се определя какви конкретни цели индивидът да поставя на своята воля.
Който иска да разбере отделния индивид, той трябва да вникне в специфичната му същност, а не да остава при типичните своеобразности. В този смисъл всеки отделен човек представлява един проблем. А всяка наука, занимаваща се с абстрактни мисли и родови понятия, е само подготовка за онова познание, което придобиваме, когато една човешка индивидуалност ни споделя своето виждане за света, както и подготовка за познанието, което получаваме от съдържанието на нейната воля. Щом усетим, че някъде имаме работа с онова у човека, което е свободно от типичния начин на мислене и от характерната за рода воля, ние трябва да престанем да прибягваме до помощта на каквито и да било понятия от нашия дух, ако искаме да разберем неговата същност. Познанието се състои в свързване на понятието с възприятието посредством мислене.
към текста >>
71.
17. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ВЪПРОСИ ОБОБЩЕНИЕ НА МОНИЗМА
GA_4 Философия на свободата
Човекът отделя осъществяващата се в неговото действие идея от единния свят на идеите и я поставя в
основа
та на своята воля.
Доколкото са от мисловен порядък, те трябва да произхождат от човешката интуиция. Човекът не превръща целите на някакво обективно (отвъдно) Прасъщество в свои индивидуални цели, а преследва собствените си цели, дадени му от неговото нравствено въображение.
Човекът отделя осъществяващата се в неговото действие идея от единния свят на идеите и я поставя в основата на своята воля.
Следователно в неговите действия не се изявяват повели, внушавани от отвъдното, а повелите на принадлежащите към този свят човешки интуиции. Монизмът не познава такъв мирови ръководител, който извън самите нас да поставя цел и насока на нашите действия. Човекът не намира такава отвъдна първопричина на Битието, чиито решения би могъл да изследва, за да узнае от нея целите, към които трябва да насочва своите действия. Той разчита на самия себе си и трябва сам да определя съдържанието на своите дейности. Издирванията му ще са напразни, ако търси мотиви за своята воля извън света, в който живее.
към текста >>
Следователно
основа
нието за едно такова желание се намира единствено в самия човек.
За него - извън плътския живот на неговите нагони и извън изпълняване заповедите на други хора - определящо не е нищо друго освен самият той. Той трябва да действува по собствено, неопределяно от нищо друго подбуждение. Идейно това подбуждение безспорно се определя от единния свят на идеите, но фактически само човекът може да го изведе от този свят и да го претвори в реалност. Причината за актуалното реализиране на една идея в действителност от човека, монизмът може да намери единствено в самия човек. Преди една идея да се превърне в действие, човекът първо трябва да пожелае това.
Следователно основанието за едно такова желание се намира единствено в самия човек.
В такъв случай човекът е крайният определящ фактор на своето действие. Той е свободен.
към текста >>
Във втората част на тази книга бе направен опит за об
основа
ване на това, че свободата може да се намери в действителността на човешките действия.
Във втората част на тази книга бе направен опит за обосноваване на това, че свободата може да се намери в действителността на човешките действия.
За целта бе необходимо от цялостната сфера на човешките действия да се подберат онези части, по отношение на които при непредубедено самонаблюдение може да се говори за свобода. Това са онези действия, които се представят като осъществяване на идейни интуиции. Други действия никое непредубедено съзерцание няма да обяви за свободни. Но тъкмо при непредубеденото самонаблюдение човекът ще трябва да се сметне за предразположен да продължи по пътя към етичните интуиции и тяхното осъществяване. Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно свободата.
към текста >>
Действащият човек бива смятан за свободен от онзи, който въз
основа
на вътрешния опит се осмелява да припише на интуитивното мисловно изживяване една почиваща на себе си същност.
Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно свободата. Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същност или ако неговата същност не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за свобода, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера. Но втората част на тази книга намира естествена опора в първата, която представя интуитивното мислене като изживявана вътрешна духовна дейност на човека. Чрез изживяване да се разбере тази същност на мисленето е равнозначно обаче на познание за свободата на интуитивното мислене. А щом се знае, че това мислене е свободно, тогава се вижда и периметърът на волята, на който трябва да се присъди свободата.
Действащият човек бива смятан за свободен от онзи, който въз основа на вътрешния опит се осмелява да припише на интуитивното мисловно изживяване една почиваща на себе си същност.
Който не е в състояние да го стори, той едва ли ще съумее да намери някой що-годе необорим път към допускането за свободата.
към текста >>
(Между другото този
основа
н върху изживяваното мислене светоглед не бива да се бърка с някакъв чист рационализъм.) От друга страна, от цялостния дух на изложението несъмнено следва, че за човешкото познание възприятийният елемент придобива стойност като определение на действителността, едва когато бъде мисловно обхванат.
По такъв начин при мисленето се посочва елементът, чрез който човекът духовно се вживява в действителността.
(Между другото този основан върху изживяваното мислене светоглед не бива да се бърка с някакъв чист рационализъм.) От друга страна, от цялостния дух на изложението несъмнено следва, че за човешкото познание възприятийният елемент придобива стойност като определение на действителността, едва когато бъде мисловно обхванат.
Обозначението „действителност" не може да се намира извън мисленето. Следователно не бива да се твърди например, че сетивният начин на възприемане бил единствената гаранция за действителността. Това, което се явява като възприятие, човекът просто трябва да очаква по житейския си път. Би могло само да се постави въпросът дали от гледната точка, следваща единствено от интуитивно изживяваното мислене, е правомерно да се очаква, че освен сетивното, човекът може да възприема също и нещо духовно? Това очакване е правомерно.
към текста >>
72.
18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Основа
нията за това са следните.
В статията си „Последни въпроси на теорията на познанието и на метафизиката" (в спис. „Цайтшрифт фюр филозофи унд филозофише критик", т.108, стр.55 сл.) Едуард фон Хартман отнася моята „Философия на свободата" към философското направление, което търсело опора в някакъв „гносеологичен монизъм". Едно такова становище бива отхвърлено от Едуард фон Хартман като невъзможно.
Основанията за това са следните.
Съгласно виждането, изразявано в посочената статия, съществували само три възможни гносеологически становища. Първо, да се остане на наивното становище, което смята възприеманите явления за реални неща извън човешкото съзнание. Това щяло да означава липса на критично разбиране. Не се проумявало, че със съдържанието на своето съзнание човек се намирал само в собственото си съзнание. Не се прозирало, че човек нямал работа с някаква „маса, сама за себе си", а единствено с обекта на собственото си съзнание.
към текста >>
73.
19. ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Композиторът твори въз
основа
на учението за композицията.
Но самият живот представлява единство и колкото повече науките се стремят към задълбочаване в отделните области, толкова повече те се отдалечават от съзерцаването на живото всемирно цяло. Наложително е да има наука, която да издирва в отделните науки елементите за възвръщане на хората към цялостния живот. Чрез своите познания изследователят в сферата на частните науки иска да осъзнае света и неговото въздействие; целта на настоящия труд е философска: самата наука трябва да стане органично-жизнена. Частните науки са предстепени на предлаганата тук наука. Подобно отношение царува при изкуствата.
Композиторът твори въз основа на учението за композицията.
То представлява набор от знания, чието притежаване е необходима предпоставка за композирането. При композирането законите на учението за композицията служат на живота, на реалната действителност. В съвсем същия смисъл философията е едно изкуство. Всички истински философи са били художествени творци на понятия. За тях човешките идеи са се превръщали в художествен материал, а научният метод - в художествена техника.
към текста >>
74.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Ницше не е месия и
основа
тел на религия.
Ницше не е месия и основател на религия.
Затова той може да желае приятели на своите възгледи, но привърженици на своето учение, отказващи се от собствената си личност, за да открият неговата, не иска.
към текста >>
Той няма нужда отпърво да разсъждава за това дали има
основа
ния срещу допускането на някакъв мирови ръководител.
Противоречието между разум и инстинкт е отличителният белег на нашите „съвременни умове“. Също така и в най-свободомислещите хора на нашето време живеят все още инстинктите, насадени от ортодоксалното християнство. В природата на Ницше действат тъкмо противоположните такива.
Той няма нужда отпърво да разсъждава за това дали има основания срещу допускането на някакъв мирови ръководител.
Инстинктът му е толкова горд, че не може да се преклони пред някой такъв, затова той отхвърля подобна представа. Той говори чрез своя Заратустра: „Ала аз откривам сърцето си напълно пред вас, мои приятели: ако имаше богове, как бих понесъл сам да не бъда бог! Следователно няма богове! “12 Нищо отвътре не го подтиква да определи нещо като „грешно“. Той не се нуждае от теория за „свободна“ или „несвободна“ воля, за да смята нещо за „грешно“.
към текста >>
Те вярват в това, защото не съумяват да прозрат
основа
та на човешката природа.
Ницше обаче задава този въпрос. Той вярва, че ще получи яснота, ако разглежда стремежа към истина не просто като предмет на разсъдъка, а като търси инстинктите, които създават този стремеж. Едва тогава биха могли тези инстинкти да послужат като средство за постигане на нещо, което стои по-високо от истината. След като „достатъчно дълго е гледал между редовете на философите“, Ницше открива, че „в повечето случаи съзнателната мисъл на един философ го води тайно през неговите инстинкти по определени пътища.“ Философите вярват, че последната подбуда на тяхното действие е стремежът към истината.
Те вярват в това, защото не съумяват да прозрат основата на човешката природа.
В действителност стремежът към истина се направлява от волята за власт. С помощта на истината силата и житейската пълнота на личността би трябвало да се увеличават. Съзнателната мисъл на философа е на мнение, че познанието за истината е последна цел; несъзнателният инстинкт, който движи мисленето, се стреми към насърчаването на живота. За този инстинкт „погрешността на едно съждение не е още възражение срещу това съждение“. За него е важно само „доколко то е жизнеутвърждаващо, запазващо живота, поддържащо вида, а може би култивиращо вида“ („Отвъд доброто и злото“).
към текста >>
Силният, здравият, който има развити и годни сетива, за да търси в себе си
основа
нията за този свят, няма нужда от обяснение на явленията, в които живее, не се нуждае от отвъдни причини и същества.
Само от слабост може да възникне такъв възглед. Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност. Той е зает с този свят и няма потребност от някакъв друг. Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното. Това, което им е отказано тук, отвъдното трябва да им го предложи.
Силният, здравият, който има развити и годни сетива, за да търси в себе си основанията за този свят, няма нужда от обяснение на явленията, в които живее, не се нуждае от отвъдни причини и същества.
Слабият, който възприема действителността с осакатени очи и уши, се нуждае от основания зад явленията.
към текста >>
Слабият, който възприема действителността с осакатени очи и уши, се нуждае от
основа
ния зад явленията.
Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност. Той е зает с този свят и няма потребност от някакъв друг. Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното. Това, което им е отказано тук, отвъдното трябва да им го предложи. Силният, здравият, който има развити и годни сетива, за да търси в себе си основанията за този свят, няма нужда от обяснение на явленията, в които живее, не се нуждае от отвъдни причини и същества.
Слабият, който възприема действителността с осакатени очи и уши, се нуждае от основания зад явленията.
към текста >>
Той гради не чрез „убеждаващата“ сила на истината, а въз
основа
на убедеността си, че ще победи противника, който, за разлика от него, притежава нездрави и вредни инстинкти.
Когато Ницше повежда духовна битка, той не иска да опровергава чуждите мнения като такива, но го прави, защото тези мнения водят към вредни, противоестествени инстинкти, с които иска да се бори. При това той има намерение, каквото има всеки, който се бори срещу вредно природно действие или унищожава някакво вредно природно същество.
Той гради не чрез „убеждаващата“ сила на истината, а въз основа на убедеността си, че ще победи противника, който, за разлика от него, притежава нездрави и вредни инстинкти.
За него е достатъчно оправдание за такава борба, ако инстинктите му усетят тези на противника като вредни. Не вярва, че трябва да се бори за някаква идея в ролята на неин защитник, а се бори, защото инстинктите му го подтикват към това. Това не е по-различно при всяка духовна битка. Обикновено борците са също толкова малко съзнателни за действителните си подбуди, колкото философите за своята „воля за власт“ или последователите на нравствения световен ред за естествените причини на нравствените си идеали. Те вярват, че се борят само мнения срещу мнения и покриват действителните си мотиви под мантията на понятия.
към текста >>
75.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както
основа
телят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате.
Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал. Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец. Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума.
Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате.
Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него. Реално имаме само отделния човек и нагоните и инстинктите на този отделен човек. Само когато той отправи вниманието си към нуждите на своята собствена личност, тогава може да преживее това, което придава смисъл на живота му. Отделният човек не е „завършен“, ако се самозаблуждава и става подобен на някакъв образец, а когато реализира това, което напира за реализация в него. Човешката дейност не съдържа смисъл, ако служи на безлична, външна цел, тя има смисъл в самата себе си.
към текста >>
Разбира се, тази наука се хвали, че е изхвърлила извън борда всички представи,
основа
ни на вярата, и се придържа само към действителността.
Също и в поддръжниците на съвременната наука е вкоренен аскетичният идеал.
Разбира се, тази наука се хвали, че е изхвърлила извън борда всички представи, основани на вярата, и се придържа само към действителността.
За нея е реално само това, което може да се преброи, изчисли, претегли, види и хване. Фактът, че по този начин „битието се принизява до сервилно аритметическо упражнение и математическа игра“, е безразличен на съвременните учени. („Веселата наука“, § 373) Такъв учен не си приписва право да интерпретира преминаващите пред сетивата и разума му световни събития, така че той да властва със своето мислене. Той казва, че истината трябва да е независима от интерпретациите му, че няма работа с истината, а трябва да оставя световните явления да му я диктуват.
към текста >>
Всичко се случват наистина по такъв начин, че понятието на едно знание може да се изведе прибързано и необ
основа
но.
До какво е достигнала съвременната наука, съдържаща цялата организация на световните явления, е казал един привърженик на тази наука, Рихард Веле46, в една наскоро излязла книга: „Какво би могъл да открие накрая като отговор духът, който наблюдава света и прехвърля в себе си въпросите за същността и целта на всичко случващо се? Ще се случи, че той, както въображаемо е застанал в противоречие с околния свят, ще се разтвори и в бягство от събития, ще се слее с всички събития. Той няма да „познава“ повече света, ще каже, че вече не е сигурен дали тези, които знаят, съществуват, или те са просто събития.
Всичко се случват наистина по такъв начин, че понятието на едно знание може да се изведе прибързано и необосновано.
И нагоре се стрелват „понятия“, за да донесат светлина на събитията, но те са блуждаещи огньове, души на желанията за знание, окаяни, очевидно нищо не казващи постулати на една празна форма на знанието. Непознати фактори трябва да управляват в промяната. Природата им е потънала в мрак. Събитията са воалът на действителността.“
към текста >>
Той има индивидуални подбуди и те не са по-малко
основа
телни от другите.
Несвободният решава според общоприетото. „Нравствеността не е нищо друго (следователно нищо повече) от подчинение на обичаите, но обичаите са общоприетият начин на действие и преценка.“59 Това общоприето се означава от моралистите като „вечна воля“, „категоричен императив“. Но всяко общоприето е резултат от естествени инстинкти и импулси на отделни хора, раси, народи и т.н. То е също така продукт на природни причини, на климатичните условия на отделни области. Свободомислещият не е свързан с общоприетото.
Той има индивидуални подбуди и те не са по-малко основателни от другите.
Той привежда своите импулси в действия така, както един облак изпраща върху земната повърхност дъжд, когато са налице съответните условия. Свободомислещият стои отвъд това, което се възприема като добро и зло. Той създава сам доброто и злото.
към текста >>
Наказанието за него не е морално об
основа
но, а представлява само средство за изкореняване на инстинкти, които са вредни за други.
Знае, че действа по начин, който отговаря на естествените му подбуди, и може най-много да съжалява, че те не са по-добри. По същия начин преценява резултата от чуждите действия. Морална преценка на действията не познава. Той е аморален. Общоприетото зло аморалният разглежда също така като следствие на човешки инстинкти.
Наказанието за него не е морално обосновано, а представлява само средство за изкореняване на инстинкти, които са вредни за други.
Обществото наказва, според възгледа на аморалиста, не защото има „морално право“ да изкупва вината, а само защото се оказва по-силно от отделния човек, който има противопоставящи се на общността инстинкти. Силата на обществото се изправя срещу силата на отделния човек. Това е естествената взаимовръзка на едно „лошо“ действие с правораздаването на обществото и наказанието на този отделен човек. Волята за власт, тоест волята за изживяване на онези инстинкти, които са налице при повечето хора, е тази, която се проявява в грижата за ред в едно общество. Победата на мнозинството над отделния човек е това наказание.
към текста >>
Правото в дадено време се изразява само в това, което обществото приема като най-добра
основа
за своята воля за власт.
Силата на обществото се изправя срещу силата на отделния човек. Това е естествената взаимовръзка на едно „лошо“ действие с правораздаването на обществото и наказанието на този отделен човек. Волята за власт, тоест волята за изживяване на онези инстинкти, които са налице при повечето хора, е тази, която се проявява в грижата за ред в едно общество. Победата на мнозинството над отделния човек е това наказание. Победи ли отделният човек, тогава би трябвало начинът на действие на обществото да се окачестви като лош за другите.
Правото в дадено време се изразява само в това, което обществото приема като най-добра основа за своята воля за власт.
към текста >>
За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето
основа
ние.
Например за Шелинг всяка сетивна красота е отражение на онази безкрайна красота, която ние никога не можем да възприемем чрез сетивата. Творбата на изкуството не е красива заради самата себе си или заради това, което е, а защото отразява идеята за красота. Сетивният образ е само изразно средство, само формата за едно свръхсетивно съдържание. А Хегел нарича красивото „сетивния изглед на идеята“66. По-добно разбиране можем да открием и при останалите немски естети.
За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание.
Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството. А какво иска наслаждаващият се на изкуството? Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, задоволяване на потребности, които действителността не задоволява. Не иска, когато умът му е отправен към действителността, чрез творбата на изкуството да забелязва отражението на божественото и неземното. Да видим как Ницше описва впечатлението, което му прави Кармен на Бизе: „Аз ставам по-добър човек, когато ми говори Бизе.
към текста >>
От това за свободния следва да приеме
основа
нието, че хармонията в човешкото общество настъпва, когато тя възниква от суверенни индивидуалности.
Това наистина може да се приеме, но не по-малко вярно е, че човекът е дотолкова свободен, доколкото може да създава мисловни вътрешни подбуди за своята дейност вътре в съзнанието си. Разглеждането на мисловните вътрешни подбуди води още по-далеч. Факт на преживяването е, че тези мисловни вътрешни подбуди, които хората създават от себе си, показват при отделни индивидуалности до известна степен една съгласуваност. И когато отделният човек също е напълно свободен да създава мисли, по определен начин тези мисли се съгласуват с мислите на други хора.
От това за свободния следва да приеме основанието, че хармонията в човешкото общество настъпва, когато тя възниква от суверенни индивидуалности.
Той може да противопостави това мнение на защитника на несвободата, който вярва, че действието на дадено множество от хора е в хармония само когато всички те са поведени чрез външна сила към обща цел. Сво-бодомислещият не е и привърженик на възгледа, който оставя да владеят напълно свободно животинските инстинкти и иска да разруши целия законов ред. Той обаче желае абсолютна свобода за онези, които не искат просто да следват животинските си инстинкти, а са в състояние да създават морални вътрешни подбуди, свое добро и свое зло.
към текста >>
76.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
И той твърди, че волята се намира не само в
основа
та на представата за собственото тяло и собственото движение, а че това е така и при всички останали представи.
Човекът знае единствено, „че светът, който го обкръжава, е там само като представа, това означава, само във връзка с друго, с представяното, което е той самият“. (Шопенхауер, „Светът като воля и представа“) Но човек не си представя просто света, а също така действа в него. Той става съзнателен за своята воля и преживява, че това, което усеща в себе си като воля, може да бъде възприето отвън като движение на неговото тяло. Това означава, че човек възприема своето действие двойнствено, отвътре като представа, отвън като воля. Така Шопенхауер заключва, че волята е това, което се явява като представа във възприетото телесно действие.
И той твърди, че волята се намира не само в основата на представата за собственото тяло и собственото движение, а че това е така и при всички останали представи.
Следователно целият свят, според възгледа на Шопенхауер, в същността си е воля и се явява за интелекта като представа. Тази воля, смята Шопенхауер, е същественото във всички неща. Само нашият интелект прави така, че да възприемаме множество от отделни неща.
към текста >>
Като отделна, обособена личност човек съществува само в своята представа; в същността си той е идентичен с единното световно
основа
ние.
Чрез волята си човек е във взаимовръзка, според това виждане, с единната мирова същност. Докато човек действа, в него действа единната праволя.
Като отделна, обособена личност човек съществува само в своята представа; в същността си той е идентичен с единното световно основание.
към текста >>
Щраус казва за Девета симфония на Бетовен, че тя е харесвана само от тези, които считат „барока за гениален, безформеното за възвишено.“ („Старата и новата вяра“, § 109) За Шопенхауер месията на филистерството казва, че за една толкова „нездрава и неплодотворна“ философия като Шопенхауеровата човек може да търси не
основа
ния, а може да си прави с нея най-много весели шеги.
За разбирането на тези неща си помагаме с исторически изследвания, които са направени лесно разбираеми и за неукия посредством редица привлекателно и популярно написани исторически творби. При това се стремим да разширим нашето природознание, за което в същото време не липсват общоразбираеми помощни средства. И накрая намираме в произведенията на нашите велики поети и при изпълненията на творбите на нашите велики музиканти едно внушение за дух и душевност, за фантазия и хумор, които не оставят нищо повече да се желае. Така живеем, така вървим щастливи.“ (Щраус, „Старата и новата вяра“, § 88) От тези думи говори евангелието на тривиална-та житейска наслада. Всичко, което надхвърля тривиалното, филистерът нарича нездраво.
Щраус казва за Девета симфония на Бетовен, че тя е харесвана само от тези, които считат „барока за гениален, безформеното за възвишено.“ („Старата и новата вяра“, § 109) За Шопенхауер месията на филистерството казва, че за една толкова „нездрава и неплодотворна“ философия като Шопенхауеровата човек може да търси не основания, а може да си прави с нея най-много весели шеги.
(„Давид Щраус“, § 6) Филистерът нарича здраво само отговарящото на средностатистическото образование. Като основна нравствена повеля Щраус полага изречението: „Всяко нравствено действие е себеопределяне на отделния човек според идеята на рода.“ („Старата и новата вяра“, § 7) Ницше отвръща: „Преведено ясно и разбираемо, това означава: живей като човек, не като маймуна или тюлен! Този императив за жалост е безполезен и безсилен, защото с понятието човек са свързани и най-различни концепции, например патагонец и магистър Щраус, и защото никой не ще се осмели да каже със същото право: живей като патагонец и живей като магистър Щраус! “ („Давид Щраус“, § 7) Това е идеал от най-жалък вид, предлаган на хората от Щраус. И Ницше протестира.
към текста >>
(„Антихрист“, § 5)
Основа
телят на тази религия учи, че от Бог е презряно имащото стойност за хората.
От характеризираното настроение в предходните изречения израства образът на Ницшевия свръхчовек. Той е противоположност на съвременния човек. Той е преди всичко противоположност на християнина. В християнството възражението срещу грижата за здравия живот е станало религия.
(„Антихрист“, § 5) Основателят на тази религия учи, че от Бог е презряно имащото стойност за хората.
В „царството божие“ християнинът иска да открие реализирано всичко, което на земята му изглежда несъвършено. Християнството е религията, която желае да отнеме на човека всички грижи за земния живот. То е религията на слабите, които с удоволствие приемат повелята „Не се противопоставяй на злото и понасяй всяка несгода“, защото те не са достатъчно силни за съпротива. Християнинът няма никакво понятие за благородната личност, която иска да създава силата си от своята собствена реалност. Той вярва, че погледът за земното царство унищожава силата за виждане на Божието царство.
към текста >>
77.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Само въз
основа
на такава психопатологична симптоматология психиатърът ще може да разреши своята задача.
Такова обяснение днес не е възможно, защото все още не е налице пълна и вярна клинична здравословна картина. Всичко, което досега е изнесено за неговото здравословно състояние, носи характера на непълнота и противоречивост. Това, което е възможно днес, е да се разгледа философията на Ницше от гледна точка на психопатологията. Същинската работа на психиатъра ще започне може би точно тогава, когато приключи работата на психолога, която трябва да бъде представена тук. Тази работа обаче е необходима за пълното разрешаване на „Ницшевия проблем“.
Само въз основа на такава психопатологична симптоматология психиатърът ще може да разреши своята задача.
към текста >>
Във времето малко преди да изпадне в пълно умопомрачение, тази липса се оформя в омраза към всичко, което се нарича логично
основа
ние.
Една особеност, която се проявява в цялата дейност на Ницше, е липсата на чувство за обективна истина. Научен стремеж към истина при Ницше напълно отсъства.
Във времето малко преди да изпадне в пълно умопомрачение, тази липса се оформя в омраза към всичко, което се нарича логично основание.
„Порядъчните неща не носят в ръка своите основания като порядъчните хора. Неприлично е да се показват всичките пет пръста. Малка стойност има това, което може да се докаже“75, казва той през 1888 г. в написаната малко преди болестта му книга „Залезът на кумирите“ (том VIII на Събрани съчинения). Тъй като му липсва това чувство за истина, никога не е водил борбата, която са водили мнозина други, които чрез своето развитие са принудени да се отказват от придобити чрез възпитанието мнения.
към текста >>
„Порядъчните неща не носят в ръка своите
основа
ния като порядъчните хора.
Една особеност, която се проявява в цялата дейност на Ницше, е липсата на чувство за обективна истина. Научен стремеж към истина при Ницше напълно отсъства. Във времето малко преди да изпадне в пълно умопомрачение, тази липса се оформя в омраза към всичко, което се нарича логично основание.
„Порядъчните неща не носят в ръка своите основания като порядъчните хора.
Неприлично е да се показват всичките пет пръста. Малка стойност има това, което може да се докаже“75, казва той през 1888 г. в написаната малко преди болестта му книга „Залезът на кумирите“ (том VIII на Събрани съчинения). Тъй като му липсва това чувство за истина, никога не е водил борбата, която са водили мнозина други, които чрез своето развитие са принудени да се отказват от придобити чрез възпитанието мнения. Когато се конфирмира на седемнадесет години, той е напълно вярващ.
към текста >>
Ницше изгражда идеите си за „Раждането на трагедията“ върху
основа
та на философска постановка, която не е сигурно дали е разбрана правилно.
Ницше изгражда идеите си за „Раждането на трагедията“ върху основата на философска постановка, която не е сигурно дали е разбрана правилно.
Той не търси логическо, а само естетическо удовлетворение.
към текста >>
Това излиза наяве гротескно в едно изречение, което стои в същото предисловие: „А що се отнася до нашето бъдеще: едва ли човек отново ще се озове по пътеката на онези египетски младежи, които правят нощем храма небезопасен, прегръщат статуи и разбулват всичко, което се държи поради добри
основа
ния покрито.
„Все още очаквам, че някой философски лекар в изключителния смисъл на думата, който е проследил проблема на общото здраве на народа, расата, човечеството, ще има някога смелостта да потвърди моето съмнение и ще се осмели да каже, че при всички философи досега изобщо не става дума за „истина“, а за нещо друго, да кажем, за здраве, бъдеще, сила на растежа, за живота...“ Така пише Ницше през есента на 1886 г. (в предисловието към второто издание на „Веселата наука“). Вижда се, че в Ницше е налице склонността да се усеща една противоположност на житейското благо, здраве, сила и истина. На естественото усещане е присъщо да приеме хармонията, а не една противоположност. При Ницше не се явява въпросът за стойността на истината като потребност на познавателната теория, а като следствие от неговата липса на обективно чувство за истина.
Това излиза наяве гротескно в едно изречение, което стои в същото предисловие: „А що се отнася до нашето бъдеще: едва ли човек отново ще се озове по пътеката на онези египетски младежи, които правят нощем храма небезопасен, прегръщат статуи и разбулват всичко, което се държи поради добри основания покрито.
Откриват го и искат да го изложат на ярка светлина. Не, този лош вкус, тази воля за истина, за „истина на всяка цена“, тази младежка лудост в любовта към истината ни е опротивяла.“ От това отвръщане от истината възниква Ницшевата омраза към Сократ. Стремежът към обективност в този дух има за него нещо отблъскващо. В „Залезът на кумирите“ (1888) това е изразено по най-остър начин. „Сократ произхожда от най-нисши-те слоеве на обществото, от сганта.
към текста >>
Обикновено този скептицизъм е в
основа
та на едно изразено чувство за истина.
Не, този лош вкус, тази воля за истина, за „истина на всяка цена“, тази младежка лудост в любовта към истината ни е опротивяла.“ От това отвръщане от истината възниква Ницшевата омраза към Сократ. Стремежът към обективност в този дух има за него нещо отблъскващо. В „Залезът на кумирите“ (1888) това е изразено по най-остър начин. „Сократ произхожда от най-нисши-те слоеве на обществото, от сганта. Известно е колко отвратителен е бил... Сократ е едно недоразумение.“ Да сравним философския скептицизъм на други личности с борбата срещу истината, която води Ницше.
Обикновено този скептицизъм е в основата на едно изразено чувство за истина.
Стремежът към истина подтиква философите да изследват своите ценности, извори, граници. При Ницше този стремеж не е налице. И начинът, по който той се занимава с проблемите на познанието, е само доказателство за липсата му на чувство за истина. Че такава липса в една гениална личност се проявява по по-друг начин, отколкото в една обикновена личност, е разбираемо. Колкото и голяма да е разликата между Ницше и психопатично малоценния, на когото в ежедневния живот липсва чувство за истина, и в двата случая имаме работа със същата психологическа особеност, граничеща с патологията.
към текста >>
Там, където би трябвало да има само логически представни асоциации, при него се явяват мисловни зависимости, които се
основа
ват просто върху външни, случайни белези, например на звукова прилика на думи, или върху метафорични връзки, които са безразлични на мястото, където се употребяват понятията.
Несъмнено при Ницше може да се наблюдава една несвързаност на представите.
Там, където би трябвало да има само логически представни асоциации, при него се явяват мисловни зависимости, които се основават просто върху външни, случайни белези, например на звукова прилика на думи, или върху метафорични връзки, които са безразлични на мястото, където се употребяват понятията.
На едно място в „Тъй рече Заратустра“, където бъдещият човек е противопоставен на съвременния, откриваме следното развихряне на фантазията: „Действа като вятъра, когато фучи от планинските си пещери: той иска да танцува по собствената си свирка, моретата тръпнат и подскачат под неговите стъпки. Този, който дава криле на магаретата, дои лъвиците - хвала на този добър непокорен дух, който връхлита като бурен вятър всяко „днес“ и всред всяка паплач. Враждебен към цъфналите магарешки бодили и дребните буквояди, към всички повехнали листа и плевели. Хвала на този див, добър и свободен буреносен дух, който танцува върху мочурища и печали като по морава! Този, който мрази охтичавите кучета на сганта и всяка пропаднала сърдита пасмина: хвала на този дух на всички свободни духове, смееща се буря, която пръска прах в очите на всички черно-гледи!
към текста >>
За тази свръхчувствителност имам психологически сетива, с които усещам и откривам всяка тайна и прозирам при първи допир скритата мръсотия в
основа
та на всяка природа, обусловена може би от лоша кръв, но лустросана чрез възпитание.
Колкото повече се занимаваме с мисловното развитие на Ницше, толкова повече стигаме до убеждението, че навсякъде има отклонение от това, което е обяснимо психологически. Инстинктът за изолация, за затваряне пред външния свят, се намира дълбоко в неговата духовна организация. Той се характеризира сам достатъчно в „Ecce homo“: „Присъща ми е извънредна свръхчувствителност на инстинкта за чистота, за да възприемам психологически близостта или - как да кажа! - най-вътрешното, за да подушвам „същинатаа“ на всяка душа.
За тази свръхчувствителност имам психологически сетива, с които усещам и откривам всяка тайна и прозирам при първи допир скритата мръсотия в основата на всяка природа, обусловена може би от лоша кръв, но лустросана чрез възпитание.
Когато наблюдавам правилно, такива хора, непоносими за моята свръхчувствителност, усещат също така вътрешно моето отвращение. От това те не стават по-благоуханни... Търпението не ми е присъщо в отношенията с други хора; моята хуманност не се изразява в съчувствието, както правят другите, а в изтрайването на това съчувствие... Моята хуманност е едно постоянно себепревъзмогване. Имам нужда обаче от самота за оздравяване, завръщане към самия себе си, за да вдъхвам свободен, лек и игрив въздух... Най-голяма опасност за мен е била винаги сганта, към която изпитвам отвращение.“ (М. Г. Конрад: „Еретична кръв“) Такива инстинкти са в основата на учението в „Отвъд доброто и злото“ и в много други негови мисли. Той иска да образова каста от аристократи, които да създават житейските си цели от своето пълно самовластие.
към текста >>
Конрад: „Еретична кръв“) Такива инстинкти са в
основа
та на учението в „Отвъд доброто и злото“ и в много други негови мисли.
- най-вътрешното, за да подушвам „същинатаа“ на всяка душа. За тази свръхчувствителност имам психологически сетива, с които усещам и откривам всяка тайна и прозирам при първи допир скритата мръсотия в основата на всяка природа, обусловена може би от лоша кръв, но лустросана чрез възпитание. Когато наблюдавам правилно, такива хора, непоносими за моята свръхчувствителност, усещат също така вътрешно моето отвращение. От това те не стават по-благоуханни... Търпението не ми е присъщо в отношенията с други хора; моята хуманност не се изразява в съчувствието, както правят другите, а в изтрайването на това съчувствие... Моята хуманност е едно постоянно себепревъзмогване. Имам нужда обаче от самота за оздравяване, завръщане към самия себе си, за да вдъхвам свободен, лек и игрив въздух... Най-голяма опасност за мен е била винаги сганта, към която изпитвам отвращение.“ (М. Г.
Конрад: „Еретична кръв“) Такива инстинкти са в основата на учението в „Отвъд доброто и злото“ и в много други негови мисли.
Той иска да образова каста от аристократи, които да създават житейските си цели от своето пълно самовластие. И цялата история за него е средство за култивиране на малцина такива господари, които да си служат с останалата човешка маса за реализиране на целите си. „Човек разбира погрешно хищника или грабителя (например Чезаре Борджия), разбира погрешно природата, докато все още търси в основата на тези най-здрави тропически чудовища и растения някаква нездравост, или докато търси някакъв туземски ад, както досега са търсили почти всички моралисти.“ Така пише в § 197 на „Отвъд доброто и злото“. За Ницше същественото за една истинска аристокрация е, че тя „принася в жертва голямо количество хора, които заради вас трябва да се принизят до непълноценни хора, роби и инструменти.“ („Отвъд доброто и злото“ § 258) От този извор произлиза при Ницше също неговото граничещо с тесногръдие отношение към социалния въпрос. Работниците трябва, според мнението му, да останат стадо, те не трябва да се възпитават да разглеждат себе си като цел.
към текста >>
„Човек разбира погрешно хищника или грабителя (например Чезаре Борджия), разбира погрешно природата, докато все още търси в
основа
та на тези най-здрави тропически чудовища и растения някаква нездравост, или докато търси някакъв туземски ад, както досега са търсили почти всички моралисти.“ Така пише в § 197 на „Отвъд доброто и злото“.
От това те не стават по-благоуханни... Търпението не ми е присъщо в отношенията с други хора; моята хуманност не се изразява в съчувствието, както правят другите, а в изтрайването на това съчувствие... Моята хуманност е едно постоянно себепревъзмогване. Имам нужда обаче от самота за оздравяване, завръщане към самия себе си, за да вдъхвам свободен, лек и игрив въздух... Най-голяма опасност за мен е била винаги сганта, към която изпитвам отвращение.“ (М. Г. Конрад: „Еретична кръв“) Такива инстинкти са в основата на учението в „Отвъд доброто и злото“ и в много други негови мисли. Той иска да образова каста от аристократи, които да създават житейските си цели от своето пълно самовластие. И цялата история за него е средство за култивиране на малцина такива господари, които да си служат с останалата човешка маса за реализиране на целите си.
„Човек разбира погрешно хищника или грабителя (например Чезаре Борджия), разбира погрешно природата, докато все още търси в основата на тези най-здрави тропически чудовища и растения някаква нездравост, или докато търси някакъв туземски ад, както досега са търсили почти всички моралисти.“ Така пише в § 197 на „Отвъд доброто и злото“.
За Ницше същественото за една истинска аристокрация е, че тя „принася в жертва голямо количество хора, които заради вас трябва да се принизят до непълноценни хора, роби и инструменти.“ („Отвъд доброто и злото“ § 258) От този извор произлиза при Ницше също неговото граничещо с тесногръдие отношение към социалния въпрос. Работниците трябва, според мнението му, да останат стадо, те не трябва да се възпитават да разглеждат себе си като цел. „Налице са инстинктите, чрез които един работник сам става в състояние да разрушава из основи всичко чрез най-безотговорна мисловна слободия. Направили са работника годен за военна служба, дали са му коалиционно право, политическо право на глас. Чудно ли е, щом днес работникът усеща своето съществуване вече като бедствено положение (морал-но изразено като несправедливост)?
към текста >>
За нейното
основа
ние нищо не е представено.
Така се обяснява честото повторение на същата представа, както и немотивираният характер, с който се явяват определени мисли. Тази пълна немотиви-раност можем да забележим в идеята му за „вечното възвръщане“ на всички неща и събития. Като комета, отново и отново връхлита тази идея в творбите му от времето между 1882 и 1888 г. Никъде тя не се явява във вътрешна връзка с това, което той иначе представя.
За нейното основание нищо не е представено.
Навсякъде обаче тя се явява като учение, предназначено да предизвика огромно разтърсване на цялата човешка култура.
към текста >>
Колкото
основа
телно е да се посочва психопатичният произход на известни религиозни представи и секти, толкова
основа
телно е също така да се провери такъв произход на човешката личност, който не може да се обясни от разглежданите в психологията закони.
Колкото основателно е да се посочва психопатичният произход на известни религиозни представи и секти, толкова основателно е също така да се провери такъв произход на човешката личност, който не може да се обясни от разглежданите в психологията закони.
към текста >>
78.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Едно болестно ядро в неговата личност му дава повод постоянно да се връща към физиологичната
основа
на своите представи.
Личност като Ницше предлага за подобно наблюдение особена отправна точка.
Едно болестно ядро в неговата личност му дава повод постоянно да се връща към физиологичната основа на своите представи.
Той променя периодично всички тонове, от поетичната дикция до най-висшите върхове на понятийна-та абстракция. Силно набляга на това как мисловният му метод е свързан с неговите физически състояния. „През 1879 г. се отказах от професорското място в Базел, преживях лятото като сянка в Санкт Мориц, а следващата зима, най-бедната на слънце в моя живот, прекарах като сянка в Наумбург. Това беше моят минимум.
към текста >>
Докато усеща прилив на младежка сила, той приема „песимизма на деветнадесетото столетие като симптом на една по-висша сила на мисълта, като победна пълнота на живота“; приема трагично-то познание, което е заварил при Шопенхауер, като „най-прекрасния лукс на нашата култура, като нейно най-ценно, най-аристократично и най-опасно разточителство, но винаги на
основа
та на нейното свръхизобилие, като неин позволен лукс.“ Такъв позволен лукс той повече не може да вижда в трагичното познание, когато болестта взима надмощие в живота му.
В противоположна посока се движи физическата му природа. „Човек има, при положение, че е личност, по необходимост и философията на своята личност. Но има една съществена разлика. В единия случай философства липсата, в другия случай изобилието и силата са тези, които философстват.“ (Съчинения, Том V, стр. 5) При Ницше двете се редуват.
Докато усеща прилив на младежка сила, той приема „песимизма на деветнадесетото столетие като симптом на една по-висша сила на мисълта, като победна пълнота на живота“; приема трагично-то познание, което е заварил при Шопенхауер, като „най-прекрасния лукс на нашата култура, като нейно най-ценно, най-аристократично и най-опасно разточителство, но винаги на основата на нейното свръхизобилие, като неин позволен лукс.“ Такъв позволен лукс той повече не може да вижда в трагичното познание, когато болестта взима надмощие в живота му.
Затова той създава вече философията на най-висшето жизнеутвърждаване. Нуждае се от един светоглед на „себе-утвърждаването, на себевъзхвалата“, от един господарски морал. Нуждае се от философията на „вечното възвръщане“. „Връщам се отново, с това слънце, с тази земя, с този орел, с тази змия - не към нов живот или към по-добър живот, или към подобен живот, - вечно се връщам към същия този блажен живот, в най-голямото и в най-малкото.“ „Защото земята е божествена трапеза, тръпнеща от нови творчески слова и божествени намерения. О, как да не съм обзет от страст към вечността и към сватбения пръстен на пръстените, към пръстена на възвръщането?
към текста >>
Това са средства човек да се самовъзвеличае, при определени обстоятелствата да създаде страх от себе си... Да съдим гърците по немски маниер според техните философи е като да се използват еснафските сократови школи за обясняване на това, което е в
основа
та си елинско... Философите са декадентите на елинизма...“ Може да се добие пълна яснота за някои Ницшеви изложения, когато фактът, че философските му мисли се
основа
ват на себенаблюдение, се свърже с идеята, че тази личност не е хармонична, а раздвоена.
Кой би учил писане при един грък? Кой би учил това без римляните?... Великолепната гъвкава телесност, дръзкият реализъм и безнравствеността, присъща на елините, са били необходимост, не нещо естествено. Това е дошло по-късно, не е било от самото начало там. И с празници и изкуства човек не е искал нищо друго освен да се почувства добре, да покаже, че е добре.
Това са средства човек да се самовъзвеличае, при определени обстоятелствата да създаде страх от себе си... Да съдим гърците по немски маниер според техните философи е като да се използват еснафските сократови школи за обясняване на това, което е в основата си елинско... Философите са декадентите на елинизма...“ Може да се добие пълна яснота за някои Ницшеви изложения, когато фактът, че философските му мисли се основават на себенаблюдение, се свърже с идеята, че тази личност не е хармонична, а раздвоена.
Тази раздвоеност той внася в своето обяснение на света. Той има предвид себе си, когато казва: „Трябва ли ние, артистите, да признаем, че в нас е налице едно фатално различие, че нашият вкус, а от друга страна, и нашата творческа сила стоят сами по един чуден начин, остават да стоят сами и имат собствен растеж - искам да кажа, напълно различна степен на старост, на младост, зрялост, крехкост, гнилост? Така че например един музикант през живота си може да създава неща, които противоречат на това, което изнеженият слух и изнеженото сърце на неговите слушатели ценят и предпочитат, но той няма нужда да узнава за това противоречие! “ (Съчинения, Том V, стр. 323) Това е обяснение на артистичната природа, оформено според същността на Ницше.
към текста >>
79.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
За бъдещето той няма да остане като оригинален философ, няма да бъде
основа
тел на религия или пророк; за бъдещето той ще е един мъченик на познанието, който изнамира в поезията слова, за да опише какво е изстрадал.
Той обаче дълбоко изстрадва мислите на своето обкръжение. Изнамира за това страдание великолепните тонове на своя „Заратустра“. Става поет на новия светоглед. Химните за „свръхчовека“ са личният, поетичен отговор на въпросите и познанието на новата естествена наука. Всичко, което деветнадесетото столетие създава като идеи, щеше да бъде и без Ницше налице.
За бъдещето той няма да остане като оригинален философ, няма да бъде основател на религия или пророк; за бъдещето той ще е един мъченик на познанието, който изнамира в поезията слова, за да опише какво е изстрадал.
към текста >>
80.
Бележки
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
е омъжена за антисемита и колониалиста Бернхард Фьорстер, с когото
основа
ва в Паргвай немска колония.
5. госпожа Фьорстер-Ницше: Елизабет Фьорстер-Ницше (1846-1935), по-малка сестра на Ницше, която от 1885 г.
е омъжена за антисемита и колониалиста Бернхард Фьорстер, с когото основава в Паргвай немска колония.
След провалянето на проекта за колония и самоубийството на нейния съпруг, през 1893 г. Елизабет Фьорстер-Ницше се завръща в Германия и поема управлението на литературното наследство на брат си, който от 1889 г. е душевно болен. Тя основава „Архива на Ницше“ в Наумбург (от 1896 г. във Ваймар), пише тритомна биография за своя брат и издава повечето му творби и писма.
към текста >>
Тя
основа
ва „Архива на Ницше“ в Наумбург (от 1896 г.
5. госпожа Фьорстер-Ницше: Елизабет Фьорстер-Ницше (1846-1935), по-малка сестра на Ницше, която от 1885 г. е омъжена за антисемита и колониалиста Бернхард Фьорстер, с когото основава в Паргвай немска колония. След провалянето на проекта за колония и самоубийството на нейния съпруг, през 1893 г. Елизабет Фьорстер-Ницше се завръща в Германия и поема управлението на литературното наследство на брат си, който от 1889 г. е душевно болен.
Тя основава „Архива на Ницше“ в Наумбург (от 1896 г.
във Ваймар), пише тритомна биография за своя брат и издава повечето му творби и писма. Честолюбивата сестра е отговорна за многобройните подправяния и фалшификации, свързани с героичния култ към Ницше, и за съставянето на книгата Воля за власт, която се появява между 1901 и 1906 г. Размерът на биографичните и редакторските подправяния се разкриват след смъртта й (1935), както и след Втората световна война.
към текста >>
81.
Рудолф Щайнер – живот и творчество
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Преподавателска дейност в
основа
ното от В.
1899 - 1904 г.
Преподавателска дейност в основаното от В.
Либкнехт „Общообразователно училище за работещи“, Берлин.
към текста >>
Основа
ва и издава списание „Луцифер“, по-късно „Луцифер-Гнозис“ (Статии в Събр.
1903 г.
Основава и издава списание „Луцифер“, по-късно „Луцифер-Гнозис“ (Статии в Събр.
съч. 34).
към текста >>
Отделяне от Теософското общество и
основа
ване на Антропософското общество.
1913 г.
Отделяне от Теософското общество и основаване на Антропософското общество.
„Прагът на духовния свят“ (Събр. съч. 17).
към текста >>
82.
ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Средновековната мистика се атрофира, защото беше изгубила
основа
та на изследването която насочва душевните способности нагоре към духа.
Това ни довежда до мисълта, че трябва да търсим онези елементи на новото изследване, които водят до мистиката. Тогава от това модерно изследване ще може да се добие онази душевна импулсивност, която не се задържа при онзи мъглив, родствен с чувството вътрешен живот, а от мистичната изходна точка се издига до духовното познание.
Средновековната мистика се атрофира, защото беше изгубила основата на изследването която насочва душевните способности нагоре към духа.
Настоящата книжка иска да даде един подтик, за да могат да се добият от правилно разбраното модерно изследва не онези сили, които насочват към духовния свят.
към текста >>
83.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Но аз да изразя този свят от идеи, както върша това днес, и да ги поставя за
основа
на едно разглеждане, както става в настоящия труд, за това се изисква още нещо съвършено друго, а не само да бъде човек твърдо убеден в тяхната мисловна истина.
Това, което излагам в настоящия труд, съставляваше преди това съдържанието на лекция, които изнесох миналата зима в Теософската библиотека в Берлин. Графиня и граф Врокдорф ме бяха поканили да говоря за мистиката пред един кръг от слушатели,за които този въпрос беше един важен жизнен въпрос. Преди 10 години аз не бях се осмелил още да изпълня подобно желание. Не че тогава светът на идеите, които днес застъпвам, не живееха още в мене. Този свят на идеите се съдържа изцяло в моята "Философия на свободата"/Берлин, 1894 година, Емил Фелбер/.
Но аз да изразя този свят от идеи, както върша това днес, и да ги поставя за основа на едно разглеждане, както става в настоящия труд, за това се изисква още нещо съвършено друго, а не само да бъде човек твърдо убеден в тяхната мисловна истина.
За това се изисква една интимна обхода с този идеен свят, каквато могат да създадат само много години от живота. Едвам сега, когато тази обхода ми е присъща, аз се осмелявам да говоря така, както ще се види в настоящия труд.
към текста >>
84.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Той чува само думи, в най-добрия случай отвлечени мисли при това, което за дълбоко виждащия е
основа
на неговия вътрешен живот; така се случва, когато чува изречението, че при всички други родове познание предметът се намира вън от нас, а при себепознанието ние се намираме сред този предмет, че всеки друг предмет ние виждаме да се явява пред нас като нещо завършено, докато в нашето себе ние втъкаваме като действащи и като творци това, което наблюдаваме в нас.
Те виждаха да се разтваря в себепознанието едно ново чувство, едно ново сетиво. И според тяхното чувстване, това сетиво доставя онези възгледи, онези виждания, които не съществуват за онзи, който не вижда в себепознанието това, което го отличава от всички родове познание. Този, който няма отворено това сетиво, вярва, че себепознанието се ражда по същия начин, както познанието чрез външните сетива или чрез някои други, действащи отвън средства. Той си мисли: "познанието е познание". Само че единият път негов обект е нещо, което се намира вън в света, другият път този обект е собствената душа.
Той чува само думи, в най-добрия случай отвлечени мисли при това, което за дълбоко виждащия е основа на неговия вътрешен живот; така се случва, когато чува изречението, че при всички други родове познание предметът се намира вън от нас, а при себепознанието ние се намираме сред този предмет, че всеки друг предмет ние виждаме да се явява пред нас като нещо завършено, докато в нашето себе ние втъкаваме като действащи и като творци това, което наблюдаваме в нас.
Това може да изглежда само като едно словесно обяснение, то може да се яви като една висша светлина, която наново осветлява всяко друго познание. Онзи, за когото то се явява по първия начин, се намира в положението на един слепец, на когото казват: Там има един бляскав предмет. Той чува думите, но блясъкът не съществува за него. Човек може да събере в себе си цялото знание на своята епоха; но ако не чувствува значението на себепознанието, тогава в един по-висш смисъл цялото знание е нещо сляпо.
към текста >>
Нима свободата на волята трябва да се състои в това, да можем да искаме нещо без
основа
ние, без мотив?
С право поетът-философ Роберт Хамернг е казал /Атомистика на волята, стр. 213 и следв./: "без съмнение човек може да върши това, което иска но той не може да иска това, което иска, защото неговата воля се определя от мотиви. Той не може да иска това, което иска. Да разгледаме по-отблизо тези думи. Има ли някакъв разумен смисъл в тях?
Нима свободата на волята трябва да се състои в това, да можем да искаме нещо без основание, без мотив?
Но що друго значи воление, освен да имаме едно основание да извършим или да се стремим по-скоро към това отколкото към другото? Да искаме нещо без основание, без мотив, това би значило да искаме нещо, без да го искаме. С понятието на волята е свързано неразривно и това за мотива. Без определен мотив волята е една празна способност: тя става дейна и действителна само чрез мотива. Следователно съвършено правилно е, че човешката воля не е свободна дотолкова, доколкото нейната насока се определя винаги от най-силния от мотивите." За всяко действие, което не се извършва в светлината на себепознанието, мотивът, основанието на действието трябва да се чувства като принуда.
към текста >>
Но що друго значи воление, освен да имаме едно
основа
ние да извършим или да се стремим по-скоро към това отколкото към другото?
213 и следв./: "без съмнение човек може да върши това, което иска но той не може да иска това, което иска, защото неговата воля се определя от мотиви. Той не може да иска това, което иска. Да разгледаме по-отблизо тези думи. Има ли някакъв разумен смисъл в тях? Нима свободата на волята трябва да се състои в това, да можем да искаме нещо без основание, без мотив?
Но що друго значи воление, освен да имаме едно основание да извършим или да се стремим по-скоро към това отколкото към другото?
Да искаме нещо без основание, без мотив, това би значило да искаме нещо, без да го искаме. С понятието на волята е свързано неразривно и това за мотива. Без определен мотив волята е една празна способност: тя става дейна и действителна само чрез мотива. Следователно съвършено правилно е, че човешката воля не е свободна дотолкова, доколкото нейната насока се определя винаги от най-силния от мотивите." За всяко действие, което не се извършва в светлината на себепознанието, мотивът, основанието на действието трябва да се чувства като принуда. Не така стои въпросът, когато е обхванато в себепознанието.
към текста >>
Да искаме нещо без
основа
ние, без мотив, това би значило да искаме нещо, без да го искаме.
Той не може да иска това, което иска. Да разгледаме по-отблизо тези думи. Има ли някакъв разумен смисъл в тях? Нима свободата на волята трябва да се състои в това, да можем да искаме нещо без основание, без мотив? Но що друго значи воление, освен да имаме едно основание да извършим или да се стремим по-скоро към това отколкото към другото?
Да искаме нещо без основание, без мотив, това би значило да искаме нещо, без да го искаме.
С понятието на волята е свързано неразривно и това за мотива. Без определен мотив волята е една празна способност: тя става дейна и действителна само чрез мотива. Следователно съвършено правилно е, че човешката воля не е свободна дотолкова, доколкото нейната насока се определя винаги от най-силния от мотивите." За всяко действие, което не се извършва в светлината на себепознанието, мотивът, основанието на действието трябва да се чувства като принуда. Не така стои въпросът, когато е обхванато в себепознанието. Тогава основанието е станало член на самото Себе.
към текста >>
Следователно съвършено правилно е, че човешката воля не е свободна дотолкова, доколкото нейната насока се определя винаги от най-силния от мотивите." За всяко действие, което не се извършва в светлината на себепознанието, мотивът,
основа
нието на действието трябва да се чувства като принуда.
Нима свободата на волята трябва да се състои в това, да можем да искаме нещо без основание, без мотив? Но що друго значи воление, освен да имаме едно основание да извършим или да се стремим по-скоро към това отколкото към другото? Да искаме нещо без основание, без мотив, това би значило да искаме нещо, без да го искаме. С понятието на волята е свързано неразривно и това за мотива. Без определен мотив волята е една празна способност: тя става дейна и действителна само чрез мотива.
Следователно съвършено правилно е, че човешката воля не е свободна дотолкова, доколкото нейната насока се определя винаги от най-силния от мотивите." За всяко действие, което не се извършва в светлината на себепознанието, мотивът, основанието на действието трябва да се чувства като принуда.
Не така стои въпросът, когато е обхванато в себепознанието. Тогава основанието е станало член на самото Себе. Волята не е вече определена от нещо друго; тя сама определя себе си. Закономерността, мотивите на волята не властват вече над проявяващия волята, но те са едно и също нещо с тази воля. Да осветли човек законите на своите действия със светлината на себенаблюдението, това значи той да победи всяка принуда на мотивите.
към текста >>
Тогава
основа
нието е станало член на самото Себе.
Да искаме нещо без основание, без мотив, това би значило да искаме нещо, без да го искаме. С понятието на волята е свързано неразривно и това за мотива. Без определен мотив волята е една празна способност: тя става дейна и действителна само чрез мотива. Следователно съвършено правилно е, че човешката воля не е свободна дотолкова, доколкото нейната насока се определя винаги от най-силния от мотивите." За всяко действие, което не се извършва в светлината на себепознанието, мотивът, основанието на действието трябва да се чувства като принуда. Не така стои въпросът, когато е обхванато в себепознанието.
Тогава основанието е станало член на самото Себе.
Волята не е вече определена от нещо друго; тя сама определя себе си. Закономерността, мотивите на волята не властват вече над проявяващия волята, но те са едно и също нещо с тази воля. Да осветли човек законите на своите действия със светлината на себенаблюдението, това значи той да победи всяка принуда на мотивите. Чрез това волята се поставя в областта на свободата.
към текста >>
85.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Той може също да се издигне и над природата и да обхване от една страна в духа божественото Същество, което стои на
основа
та на цялата природа.
Само че искаше да ги вижда по друг начин, различно от това, което Томас Аквински беше сторил. Този последният приемаше два източника на познанието: Откровението във вярата и разума в изследването. Разумът познава законите на нещата, следователно духовното в природата.
Той може също да се издигне и над природата и да обхване от една страна в духа божественото Същество, което стои на основата на цялата природа.
Но по този начин разумът не стига до едно потопяване в пълната същност на Бога. Насреща му трябва да дойде едно по-висше съдържание на истината. Това съдържание е дадено в свещеното писание. То откроява, разкрива това, което човек не може да постигне чрез самия себе си. Съдържанието от истина на Писанието трябва да бъде прието от човека; разумът може да защищава, може да го разбере колкото е възможно добре чрез своите познавателни способности; но никога не може сам да го създаде от човешкия дух най-възвишена истина е не това, което духът вижда, а определено съдържание на познанието, което духът е получил отвън.
към текста >>
Бог и аз сме едно в познанието." На
основа
та на подобни изводи на Екхарт не стои нищо друго, освен опитността на вътрешното сетиво.
Съдържанието от истина на Писанието трябва да бъде прието от човека; разумът може да защищава, може да го разбере колкото е възможно добре чрез своите познавателни способности; но никога не може сам да го създаде от човешкия дух най-възвишена истина е не това, което духът вижда, а определено съдържание на познанието, което духът е получил отвън. Свети Августин заявява, че е неспособен да намери в себе си извора за това, което трябва да вярва. Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът на католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла на евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото на живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа на човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът святи не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост на духа святи." Екхарт счита, че не говори за някакъв друг Бог, освен за този, за който говорят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за бога не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят Бога с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат Бога, както обичат една крава. Следователно те обичат Бога, за да имат външното богатство и вътрешната утеха; но тези хора никак не любят Бога..... наивните хора имат химеричната надежда, че трябва да видят Бога, като че той стои тук или там. Но не е така.
Бог и аз сме едно в познанието." На основата на подобни изводи на Екхарт не стои нищо друго, освен опитността на вътрешното сетиво.
И тази опитност му показва нещата в една по-висша светлина. Ето защо той счита, че не се нуждае от еднавъншна светлина, за да стигне до най-висшето познание: "Един учител казва: Бог е станал човек и чрез това е бил повдигнат и удостоен целият човешки род. Ние можем да се радваме на това, че Христос нашият брат чрез собствената сила се е издигнал над всички ангелски хорове и седи отдясно на отца. Добре е казал този учител; но истина казвам, аз не ценя особено това. Каква полза бих имал, ако имах един брат, който би бил богат човек и при това аз бих бил един бедняк?
към текста >>
Върху такава
основа
изгражда Майстер Екхарт своето отношение към Бога.
Върху такава основа изгражда Майстер Екхарт своето отношение към Бога.
То е нещо духовно и не може да бъде направено по един образ, който да е зает от човешкия индивидуален живот. Бог не може да люби своето творение, както отделният човек люби друг; Бог не е искал да сътвори света, както един строител изгражда една къща. Всички подобни мисли изчезват пред вътрешното виждане. Присъщо е на същността на Бога той да люби света. Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един плодотворен начин".
към текста >>
Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като
основа
, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един плодотворен начин".
Върху такава основа изгражда Майстер Екхарт своето отношение към Бога. То е нещо духовно и не може да бъде направено по един образ, който да е зает от човешкия индивидуален живот. Бог не може да люби своето творение, както отделният човек люби друг; Бог не е искал да сътвори света, както един строител изгражда една къща. Всички подобни мисли изчезват пред вътрешното виждане. Присъщо е на същността на Бога той да люби света.
Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един плодотворен начин".
И вътрешното озарение е нещо, което душата трябва да намери по необходимост, когато тя се задълбочи в тази основа. Още от това се вижда, че не трябва да си представяме съобщени ето на Бога към човечеството по образа на изявата на един човек към друг. Това съобщение може и да не стане. Един човек може да се затвори за друг. По своята същност, Бог трябва да съобщи себе си.
към текста >>
И вътрешното озарение е нещо, което душата трябва да намери по необходимост, когато тя се задълбочи в тази
основа
.
То е нещо духовно и не може да бъде направено по един образ, който да е зает от човешкия индивидуален живот. Бог не може да люби своето творение, както отделният човек люби друг; Бог не е искал да сътвори света, както един строител изгражда една къща. Всички подобни мисли изчезват пред вътрешното виждане. Присъщо е на същността на Бога той да люби света. Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един плодотворен начин".
И вътрешното озарение е нещо, което душата трябва да намери по необходимост, когато тя се задълбочи в тази основа.
Още от това се вижда, че не трябва да си представяме съобщени ето на Бога към човечеството по образа на изявата на един човек към друг. Това съобщение може и да не стане. Един човек може да се затвори за друг. По своята същност, Бог трябва да съобщи себе си. "Неопровержима истина е, че за Бога е една необходимост той да ни търси, като че цялата негова божественост зависи от това.
към текста >>
"Когато идвам до
основа
та на божественото, никой не ме пита, откъде идвам и къде съм бил, никой не забелязва и не съжалява за моето отсъствие, защото тук има едно /отставане, анихилация/.
Обаче това отношение на човешката душа към първичното същество не трябва да се схваща така, като че душата в нейната индивидуална същност се счита за едно и също нещо с първичното същество. Душата, която е вплетена в сетивния свят и с това в ограничението, няма още като такава съдържанието на първичното същество в себе си. Тя трябва тепърва да го развие в себе си. Тя трябва да унищожи себе си като отделно същество. Майстер Екхарт характеризира много сполучливо това унищожение като отставане.
"Когато идвам до основата на божественото, никой не ме пита, откъде идвам и къде съм бил, никой не забелязва и не съжалява за моето отсъствие, защото тук има едно /отставане, анихилация/.
Ясно говори върху това отношение и изречението: "Вземам един леген с вода и слагам в него едно огледало и го поставям под колелото на слънцето. Слънцето хвърля от своя светъл блясък в огледалото и въпреки това то не угасва. Отражението на огледалото в слънцето е слънце в слънцето, и все пак огледалото си остава това, което си е. Така е и с Бога. Бог е в душата с неговата природа и в своята същност и в своето божество, и все пак той не е душата.
към текста >>
Щом искаш да вършиш нещо, което е против Бога и неговата заповед, ти нямаш божията любов; ти можеш да измамиш света, че я имаш." Екхарт е убеден, че за душата, която се вглъбява до своята
основа
, насреща и просиява и съвършената моралност, че тогава всяко логическо разбиране и всяко действане в обикновения смисъл престават и се ражда един съвършено нов ред на човешкия живот.
За не го е невъзможно да изостави нещо, което Бог иска да бъде извършено. Както един човек, чиито нозе са завързани, не може да ходи, така и за човека, който живее в божията воля, е невъзможно да извърши една лоша постъпка." Екхарт сам изрично предупреждава, че казаното от него не може да служи за открит лист на всеки отделен човек, за да върши каквото си ще. Именно по това се познава виждащият, че той не иска вече нищо като отделен човек. "Някои хора казват: Щом имам Бога и божията свобода, аз мога да върша всичко, каквото си искам. Те неправилно разбират тези думи.
Щом искаш да вършиш нещо, което е против Бога и неговата заповед, ти нямаш божията любов; ти можеш да измамиш света, че я имаш." Екхарт е убеден, че за душата, която се вглъбява до своята основа, насреща и просиява и съвършената моралност, че тогава всяко логическо разбиране и всяко действане в обикновения смисъл престават и се ражда един съвършено нов ред на човешкия живот.
"Защото всичко, което умът може да разбере, и всичко, което желанието желае, това не е Бог. Там, където свършва разбирането и желанието, там настъпва тъмнина, там Бог свети. Там в душата се ражда онази сила, която е по-обширна отколкото обширното небе... Блаженството на праведния и блаженството на Бога са едно блаженство; защото там, където праведният е блажен, там Бог е блажен."
към текста >>
86.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Ето защо с еднакво право можем да кажем: Най-дълбоката
основа
на душата е още природна, както също, тя е вече божествена.
Какви основни чувства завладяват душата на един човек, който разглежда света от такива гледища, ще зависи от това, как той разглежда изживяването на душата, което донася духовното новораждане. Сред това изживяване човекът е изцяло природно създание, природно същество, когато той разглежда себе си във взаимодействие с останалата природа; и той е изцяло духовно същество, когато вижда състоянието, което му донася неговото преобразуване.
Ето защо с еднакво право можем да кажем: Най-дълбоката основа на душата е още природна, както също, тя е вече божествена.
Съобразно своето сетивно схващане Таулер наблягаше на първото. Колкото и дълбоко да можем да проникнем в нашата душа, ние винаги си оставаме отделни личности, си казваше той. Но въпреки това в основата на душата на отделния човек свети всемирното същество. Таулер беше завладян от чувството: Ти не можеш да се освободиш от отделеността, не можеш да се очистиш от нея. Ето защо мировото същество не може да се изяви в тебе в неговата чистота, а може само да озари основата на твоята душа.
към текста >>
Но въпреки това в
основа
та на душата на отделния човек свети всемирното същество.
Какви основни чувства завладяват душата на един човек, който разглежда света от такива гледища, ще зависи от това, как той разглежда изживяването на душата, което донася духовното новораждане. Сред това изживяване човекът е изцяло природно създание, природно същество, когато той разглежда себе си във взаимодействие с останалата природа; и той е изцяло духовно същество, когато вижда състоянието, което му донася неговото преобразуване. Ето защо с еднакво право можем да кажем: Най-дълбоката основа на душата е още природна, както също, тя е вече божествена. Съобразно своето сетивно схващане Таулер наблягаше на първото. Колкото и дълбоко да можем да проникнем в нашата душа, ние винаги си оставаме отделни личности, си казваше той.
Но въпреки това в основата на душата на отделния човек свети всемирното същество.
Таулер беше завладян от чувството: Ти не можеш да се освободиш от отделеността, не можеш да се очистиш от нея. Ето защо мировото същество не може да се изяви в тебе в неговата чистота, а може само да озари основата на твоята душа. Следователно в тази основа се ражда само един отблясък, един образ на мировото Същество. Ти можеш така да преобразиш своята отделна личност, че да възпроизвежда в образ всемирното същество; но самото това всемирно същество не свети в тебе. Изхождайки от подобни представи Таулер стигна до мисълта за едно божество, което никога не преминава напълно, никога не се влива напълно в човешкия свят.
към текста >>
Ето защо мировото същество не може да се изяви в тебе в неговата чистота, а може само да озари
основа
та на твоята душа.
Ето защо с еднакво право можем да кажем: Най-дълбоката основа на душата е още природна, както също, тя е вече божествена. Съобразно своето сетивно схващане Таулер наблягаше на първото. Колкото и дълбоко да можем да проникнем в нашата душа, ние винаги си оставаме отделни личности, си казваше той. Но въпреки това в основата на душата на отделния човек свети всемирното същество. Таулер беше завладян от чувството: Ти не можеш да се освободиш от отделеността, не можеш да се очистиш от нея.
Ето защо мировото същество не може да се изяви в тебе в неговата чистота, а може само да озари основата на твоята душа.
Следователно в тази основа се ражда само един отблясък, един образ на мировото Същество. Ти можеш така да преобразиш своята отделна личност, че да възпроизвежда в образ всемирното същество; но самото това всемирно същество не свети в тебе. Изхождайки от подобни представи Таулер стигна до мисълта за едно божество, което никога не преминава напълно, никога не се влива напълно в човешкия свят. Даже той настоява върху факта, да не бъде смесен с онези, които обясняват вътрешността на самия човек като нещо божествено. "Неразбиращите хора вземат съединението с Бога по плът и говорят, че ще се превърнат в божествената природа; но това е погрешно, то е лоша ерес.
към текста >>
Следователно в тази
основа
се ражда само един отблясък, един образ на мировото Същество.
Съобразно своето сетивно схващане Таулер наблягаше на първото. Колкото и дълбоко да можем да проникнем в нашата душа, ние винаги си оставаме отделни личности, си казваше той. Но въпреки това в основата на душата на отделния човек свети всемирното същество. Таулер беше завладян от чувството: Ти не можеш да се освободиш от отделеността, не можеш да се очистиш от нея. Ето защо мировото същество не може да се изяви в тебе в неговата чистота, а може само да озари основата на твоята душа.
Следователно в тази основа се ражда само един отблясък, един образ на мировото Същество.
Ти можеш така да преобразиш своята отделна личност, че да възпроизвежда в образ всемирното същество; но самото това всемирно същество не свети в тебе. Изхождайки от подобни представи Таулер стигна до мисълта за едно божество, което никога не преминава напълно, никога не се влива напълно в човешкия свят. Даже той настоява върху факта, да не бъде смесен с онези, които обясняват вътрешността на самия човек като нещо божествено. "Неразбиращите хора вземат съединението с Бога по плът и говорят, че ще се превърнат в божествената природа; но това е погрешно, то е лоша ерес. Защото и при най-висшето и най-вътрешното единение с Бога божествената природа и божественото същество са високо, даже по-високо отколкото всяка висота; това отива до една божествена пропаст, до която никое създание никога не достига." В смисъла на своята епоха и в смисъла на своята професия на свещеник Таулер с право иска да бъде считан за вярващ католик.
към текста >>
Той трябва да е слушал много за начина, по който Таулер е проповядвал и въз
основа
на тези съобщения решил да отиде при Таулер, който действал като проповедник в Щрасбург, за да изпълни при него една задача.
Той твори съобразно предмета това, което при преходните степени се е задоволявал само да подражава. Че истината не е едно със съществуващото в природата, а обгръща природно съществуващото и не-съществуващото: Това убеждение изпълва всички чувства на Таулер. Преданието ни казва, че той е стигнал до това сбъдване благодарение на един озарен мирянин, на един "приятел на Бога от Оберланд". Тук имаме пред себе си едно пълно с тайнственост събитие. Относно това, къде е живял този приятел на Бога, съществуват само предположения; а кой е бил той, липсват и такива предположения за това.
Той трябва да е слушал много за начина, по който Таулер е проповядвал и въз основа на тези съобщения решил да отиде при Таулер, който действал като проповедник в Щрасбург, за да изпълни при него една задача.
Отношението на Таулер към приятеля на Бога и влиянието на този последния върху втория ние намираме описани в една книга, която е прибавена към изданието на проповедите на Таулер /най-старите издания/ под заглавието "Книгата на Учителя". Там един приятел на Бога /на български бихме превели "богомил", бел.на преводача/, за когото се мисли, че е същият онзи, който е влязъл във връзка с Таулер, разказва за един "Учител", за когото се мисли, че е самият Таулер. Той разказва, как е било произведено едно преобразуване, едно новораждане в един "Учител" и как този Учител, когато почувствал, че идва смъртта, извикал при себе си приятеля и го помолил да му опише историята на неговото "озарение", но да се погрижи, защото никой да не узнае, за кого се говори в книгата. Той моли това поради причината, че всички познания, които излизат от него, все пак не са от него. "Защото знайте, Бог извърши всичко чрез мене, бедния червей, тази е истината, то не е мое, то е божие." Един научен спор, който се бе завързал върху този случай, няма ни най-малко значение за същността на въпроса.
към текста >>
На нас трябва да ни говори не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на
основа
та на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива.
Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина". По-нататък можем да кажем, че книгата има за цел да действа върху читателите така, както "приятелят на Бога от Оберланд" е действал върху автора. Но що значи това? Не се знае кога той се е родил и умрял и с какво се е занимавал във външния живот. Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа.
На нас трябва да ни говори не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива.
"Ако Бог би приел в себе си всички хора, които съществуват и са съществували някога, и би станал човек в тях, а те божествени в него, и ако това не би станало и с мене, тогава моето падение и моето отклонение никога не биха се поправили, защото това би станало и в мене. И в това изправяне и подобряване аз не мога и не смея и не трябва да направя нищо, освен само да страдам, следователно Бог сам да върши и действа в мене всички неща и аз да го понасям него и всичките му дела и неговата божествена воля. Но тъй като аз не искам да понасям това, а проявявам своята особеност, т.е. Моето и себе си, на мене и мене и тем подобни, това пречи на Бога да прояви свободно и без препятствие своето дело в мене. Вследствие на това моето падение и моето отклонение остават неизправени."
към текста >>
87.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Вернер в своята книга: Франц Суарез и схоластиката на последните столетия стр.122/, изхождайки напълно от духа на тази схоластика, казва: "Човекът няма във времето никакво възприятие /виждане/ за своя Аз, за скритата
основа
на неговата духовна същност и живот.... Той никога не ще стигне до там, да вижда себе си; защото той или завинаги ще се отчужди от Бога и ще намери в себе една бездънна, тъмна пропаст, една безкрайна празнота, или пък постигайки блаженство в Бога, обръщайки поглед навътре, ще намери само Бога, чието благодатно слънце свети в него, чийто образ се изразява в духовните черти на неговото същество."
Това понятие, че при познанието човек създава в себе си един образ на това, което трябва да познае. Ясно е при едно такова понятие на познанието, че цялата действителност трябва да бъде преместен навън от познанието. Защото тогава в познанието не можем да обхванем никаква действителна вещ, а само един образ на тази вещ. И в своето себепознание човек не може да обхване самия себе си, а това, което познава от себе си, е само един образ на неговото себе. Един добър познавач на Схоластиката /К.
Вернер в своята книга: Франц Суарез и схоластиката на последните столетия стр.122/, изхождайки напълно от духа на тази схоластика, казва: "Човекът няма във времето никакво възприятие /виждане/ за своя Аз, за скритата основа на неговата духовна същност и живот.... Той никога не ще стигне до там, да вижда себе си; защото той или завинаги ще се отчужди от Бога и ще намери в себе една бездънна, тъмна пропаст, една безкрайна празнота, или пък постигайки блаженство в Бога, обръщайки поглед навътре, ще намери само Бога, чието благодатно слънце свети в него, чийто образ се изразява в духовните черти на неговото същество."
към текста >>
Първичната
основа
на нещата /на всички неща/ трябва да се намира по-горе отколкото самите тези неща.
Тяхното съдържание подействува силно върху Николай, както то беше подействало вече и върху Йоханес Скотус Еригена и както трябва също да е било една подбуда за начина на мислене на Екхарт и неговите сподвижници. "ученото невежество" е в известно отношение предварително оформено в тези съчинения. Тук ще насочим само основните черти на начина на мислене в тези съчинения. Човекът познава първо нещата навъншния свят. Той си съставя мисли върху тяхното битие и действие.
Първичната основа на нещата /на всички неща/ трябва да се намира по-горе отколкото самите тези неща.
към текста >>
Ето защо човек не трябва да иска да схване тази първична
основа
със същите понятия и идеи както нещата.
Ето защо човек не трябва да иска да схване тази първична основа със същите понятия и идеи както нещата.
Ето защо ако припише на първичната основа /Бог/ качества, които е познал при нисшите неща, такива качества могат да бъдат само помощни представи на слабия дух, който снижава първичната основа до себе си, за да може да си я представи. Всъщност не трябва да се твърди, че Бог притежава някакво качество, което нисшите неща имат. Никога не трябва да се казва, че Бог е. Защото и "битието" е една представа, която човек си е образувал при нисшите неща. Обаче Бог е над "битието" и "не-битието".
към текста >>
Ето защо ако припише на първичната
основа
/Бог/ качества, които е познал при нисшите неща, такива качества могат да бъдат само помощни представи на слабия дух, който снижава първичната
основа
до себе си, за да може да си я представи.
Ето защо човек не трябва да иска да схване тази първична основа със същите понятия и идеи както нещата.
Ето защо ако припише на първичната основа /Бог/ качества, които е познал при нисшите неща, такива качества могат да бъдат само помощни представи на слабия дух, който снижава първичната основа до себе си, за да може да си я представи.
Всъщност не трябва да се твърди, че Бог притежава някакво качество, което нисшите неща имат. Никога не трябва да се казва, че Бог е. Защото и "битието" е една представа, която човек си е образувал при нисшите неща. Обаче Бог е над "битието" и "не-битието". Следователно Бог, на когото приписваме качества, не е истинския Бог.
към текста >>
Виждаме, че на
основа
та на един такъв възглед стои съзнанието, че от това, което неговите науки са му доставили, човек може да развие даже по чисто естествен път едно по-висше познание, което не е вече само знание.
Виждаме, че на основата на един такъв възглед стои съзнанието, че от това, което неговите науки са му доставили, човек може да развие даже по чисто естествен път едно по-висше познание, което не е вече само знание.
Схоластичният възглед обявяваше знанието за безсилно да стигне до едно такова развитие и в точката, където трябва да престане знанието, извикваше на помощ на знанието вярата опираше се навъншно откровение.
към текста >>
Но какво говори там в
основа
та на моя дух?
Докато остава на тази степен на себепознанието, той не вижда още себе си в истинския смисъл на думата. Той все още може да вярва, че в него действа някаква скрита същност, чиито прояви и действия са само това, което му се явява като негова дейност. Но може да настъпи моментът, когато на човека става ясно чрез една неопровержима вътрешна опитност, че в това, което възприема, изживява в своята вътрешност, той има една проява, едно действие на една скрита сила или същност, а самата тази същност в нейната първична форма. Тогава той може да си каже: Всички други неща аз намирам в известно отношение предварително завършени; и аз, който стоя вън от тях, им прибавям това, което духът има да каже върху тях. Обаче това, което сам създавам в себе си към нещата, в него живея аз самият, това съм аз; това е моето собствено същество.
Но какво говори там в основата на моя дух?
Говори знанието, което съм добил върху нещата на света. Но в това знание не говори някакво действие, някаква проява, а говори нещо, което не задържа нищо от това, което има в себе си. В това знание говори светът в неговата пълна непосредственост. Но това знание аз съм добил от нещата и от самия себе си, като вещ между другите неща. От моето собствено същество говоря аз самият и говорят и нещата.
към текста >>
На
основа
та на тези съзерцания определени възгледи, които естествената наука е развила през 19-ия век, се явяват вече в тяхната истинска светлина.
На основата на тези съзерцания определени възгледи, които естествената наука е развила през 19-ия век, се явяват вече в тяхната истинска светлина.
Представителите на тези възгледи си казват: Ние чуваме, виждаме и пипаме нещата на телесния свят чрез сетивата. Например окото ни доставя едно светлинно явление, един цвят. Ние казваме, че едно тяло излъчва червена светлина, когато с помощта на нашето око имаме усещането на "червено". Но окото ни доставя едно такова усещане и в други случаи. Когато е ударено или натиснато, когато през главата преминава електрически ток, окото има едно светлинно усещане.
към текста >>
88.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
В това природознание те виждат същевременно истинската
основа
за всяко висше познание.
Хайнрих Корнелиус Агрипа от Нетесхайм /1487 до 1535 г./ и Теофраст Парацелзий /1493 до 1541 г./ са вървели по пътя, посочен от начина на мислене застъпен от Николай от Куза. Те се задълбочават в природата и се стремят да изследват нейните закони със всички средства, които тяхната епоха им предлага, а именно колкото е възможно по-всестранно.
В това природознание те виждат същевременно истинската основа за всяко висше познание.
Те се стремят да развият това висше познание от самото природознание, като работят това природознание да се новороди в духа.
към текста >>
Колкото е вярно, че накрая естествената наука трябва да бъде издигната в областта на духа, ако трябва да бъде превърната във висше познание, толкова вярно е също, че отначало тя трябва да остане в своето собствено поле, ако искаме даде истинската
основа
на една по-висша степен.
За тази цел той многократно ходи в Париж, в Италия и Англия и посещава също знаменития абат Тритем от Шпонхайм във Вюрцбург. Преподавал е през различни времена в различните научни институции и тук и там е влизал в служба на богатите и благородниците, на разположение на които е поставял своите държавнически и естественонаучни сръчности. Въпреки че неговите биографи описват услугите, които е правил, като не винаги безупречни, въпреки твърдението, че е печелил пари, като е претендирал че владее тайни изкуства и чрез тях може да достави печалби и предимства на хората, на всичко това се противопоставя неговият явен и неуморим стремеж да усвои знанието на своята епоха по честен начин и да задълбочи това знание в смисъла на едно по-висше познание на света. У него ясно се проявява стремежът да добие от една страна едно ясно становище към естествената наука, а от друга страна към висшето познание. До едно такова становище стига само онзи, който разбира, по какви пътища може да се стигне до едното и до другото познание.
Колкото е вярно, че накрая естествената наука трябва да бъде издигната в областта на духа, ако трябва да бъде превърната във висше познание, толкова вярно е също, че отначало тя трябва да остане в своето собствено поле, ако искаме даде истинската основа на една по-висша степен.
"Духът в природата" може да бъде намерен само от духа. Колкото е сигурно, че в този смисъл природата е духовна, толкова сигурно е също, че нищо в природата не е непосредствено духовно, когато то е възприемано от органите на тялото. Не съществува нищо духовно, което да може да се яви като нещо духовно в моите очи. По този път аз не трябва да търся духа в природата. Но аз върша това, когато тълкувам непосредствено духовно един процес на външния свят, когато например приписвам на растението една душа, която трябва да е отдалече аналогична на човешката душа.
към текста >>
На
основа
та на подобен начин на мислене стои липсата на духовна способност на схващане на нещата.
Той не познава нито същността на сетивното, нито тази на духовното. Той лишава от дух обикновените сетивни явления, за да счита направо като дух нещо рядко, изненадващо, необикновено. Той не разбира, че това, което живее като "дух на природата", се разкрива на пример при сблъскването на две еластични топки на онзи, който умее да вижда духа; а не да се търси духът едва при онези процеси, които смайват чрез тяхната радост и чиято естествена връзка не може веднага да бъде съзряна. Но спиритистът снижава и духа в една по-нисша сфера. За да обясни нещо, което става в пространството и което той възприема чрез сетивата, чрез сили и процеси, които също са възпримаеми пространствено и сетивно, той прибягва до "духове", които поставя на равнището на сетивно-възприемаемото.
На основата на подобен начин на мислене стои липсата на духовна способност на схващане на нещата.
Такъв човек не е в състояние да вижда духовното по духовен начин; ето защо той задоволява своята нужда за съществуване на духа по един сетивен начин. На такива хора духът не показва никакъв дух; затова те го търсят със сетивата. Както виждат да летят облаците във въздуха, така те биха искали да виждат, че летят и духовете.
към текста >>
Така за Парацелзий в природната
основа
на битието се крие една дълбока връзка между човека и цялата вселена, която се скрива чрез съществуването на духа.
По своята цяла същност този организъм принадлежи на великия поток на вселената. Той е член на този поток, и този член, тази част е във взаимоотношения със всички други части. Но духът изглежда като един резултат на този отделен организъм. Той вижда себе си отначало свързан само с този организъм. Той откъсва този организъм от почвата-майка, от която е израснал.
Така за Парацелзий в природната основа на битието се крие една дълбока връзка между човека и цялата вселена, която се скрива чрез съществуването на духа.
Духът, който ни води до висшето познание, като ни доставя знанието, и прави това знание да се новороди на по-висока степен, има първо за нас хората като последствие, че ни скрива нашата собствена връзка с Цялото. Така за Парацелзий човешката природа се разделя първо но три члена: нашата сетивно-телесна природа, нашият организъм, който ни се явява като едно природно същество между други природни същества и е точно такъв, както и другите природни същества; нашата скрита природа, която е едно звено във веригата на целия свят, която следователно не е затворена вътре в нашия организъм, а изпраща и приема силови действия от цялата вселена; и най-висшата природа на човека; нашият дух, който се проявява само по духовен начин. Парацелзий нарича първия член на човешката природа елементарно тяло; вторият член той нарича етерно-небесно или "астрално тяло", а третия член душа.
към текста >>
Следователно те стават видими тогава, когато духът, който забулва природната
основа
на нашето битие, преустановява своята дейност.
Следователно в "астралните" явления Парацелзий вижда една междинна степен между телесните и същинските душевни явления.
Следователно те стават видими тогава, когато духът, който забулва природната основа на нашето битие, преустановява своята дейност.
Най-простото явление на тази област ние имаме в света на сънищата. Образите, които ни заобикалят в сънищата, с тяхната чудна и смислена връзка с процесите на околния свят и със състояния на нашата собствена вътрешност, са произведения на нашата природна основа, които са затъмнени чрез по-ярката светлина на душата. Когато един стол до моето легло пада, и аз сънувам цяла една драма, която завършва с изстрела на един дуел; или когато имам сърцебие не и сънувам, че имам до мене една нажежена печка: във всичко това се проявява действия на природата по един смислен и значим начин, разкриващи един живот, който се намира между чисто органическите функции и мисълта произведена при ясно съзнание. С тази област са свързани всички явления, които принадлежат на областта на хипнотизма и внушението. При внушението ние можем да видим едно въздействие от човек на човек, което сочи към една връзка на съществата в природата забулена чрез по-висшата дейност на духа.
към текста >>
Образите, които ни заобикалят в сънищата, с тяхната чудна и смислена връзка с процесите на околния свят и със състояния на нашата собствена вътрешност, са произведения на нашата природна
основа
, които са затъмнени чрез по-ярката светлина на душата.
Следователно в "астралните" явления Парацелзий вижда една междинна степен между телесните и същинските душевни явления. Следователно те стават видими тогава, когато духът, който забулва природната основа на нашето битие, преустановява своята дейност. Най-простото явление на тази област ние имаме в света на сънищата.
Образите, които ни заобикалят в сънищата, с тяхната чудна и смислена връзка с процесите на околния свят и със състояния на нашата собствена вътрешност, са произведения на нашата природна основа, които са затъмнени чрез по-ярката светлина на душата.
Когато един стол до моето легло пада, и аз сънувам цяла една драма, която завършва с изстрела на един дуел; или когато имам сърцебие не и сънувам, че имам до мене една нажежена печка: във всичко това се проявява действия на природата по един смислен и значим начин, разкриващи един живот, който се намира между чисто органическите функции и мисълта произведена при ясно съзнание. С тази област са свързани всички явления, които принадлежат на областта на хипнотизма и внушението. При внушението ние можем да видим едно въздействие от човек на човек, което сочи към една връзка на съществата в природата забулена чрез по-висшата дейност на духа. От тук се разкрива една възможност да разберем това, което Парацелзий нарича "астрално" тяло. То е сбор от онези природни действия, под чието влияние ние се намираме и можем да се намираме при особени обстоятелства; тези действия излизат от нас, без душата да знае за това; те не влизат в обсега на понятието на чисто физическите явления.
към текста >>
На
основа
та на тези възгледи Парацелзий разделя човешката природа на седем члена.
На основата на тези възгледи Парацелзий разделя човешката природа на седем члена.
Това са същите членове, които срещаме у древните египтяни, у неоплатониците и в Кабалата. Човекът е първо едно физическо-телесно същество, следователно подложено на същите закони, на които е подчинено всяко тяло. В това отношение той е едно чисто елементарно тяло. Чисто телесно-физическите закони са организирани в органически жизнен процес. Парацелзий нарича органическата закономерност "археус" или "спиритус вите" /"дух на живота"/; органическото се издига до явленията подобни на духовното, които не са още дух.
към текста >>
Този "Дух" не е никаква фактическа
основа
на природния процес, а един фактически резултат на този процес.
Когато говори, че "Божественото Слово" е създало от първичната материя множеството същества, това също трябва да се разбира само в смисъла, в който в модерната естествена наука се разбира отношението на силата към материята. На тази степен още не съществува един "Дух" във физическия смисъл.
Този "Дух" не е никаква фактическа основа на природния процес, а един фактически резултат на този процес.
Този Дух не създава природата, а се развива от нея. Някои думи на Парацелзий могат да бъдат изтълкувани в обратен смисъл. Така когато казва: "Няма нищо телесно, което да не съдържа в себе си един дух, който се крие и живее в него. Също така живот има не само в това, което се движи, каквито са хората, животните, червеите на земята, птиците на небето и рибите във водата, но и всяка телесна и веществена вещ." Но с такива изказвания Парацелзий иска само да предварди от повърхностното разглеждане на природата, което само с няколко "бедни" понятия/ Гьоте сполучливо казва "с няколко забити като колове понятия"/ иска да изчерпи същността на нещата. Той не иска да вложи в нещата една измислена същност, а да постави в движение всички способности на човека, за да извлече това, което фактически се намира в нещата.
към текста >>
89.
ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Светлината лъчезари от "първичната
основа
" на тъмнината; доброто се ражда от "първичната
основа
" на безразличието.
Както е вярно, че целият човек има един живот, вярно е също, че всеки орган си има своя собствен живот. И както не противоречи на целия хармоничен живот на човека, че неговата ръка се обръща срещу собственото тяло и го наранява, също така не е невъзможно нещата на света, които живеят живота на Първичното същество по свой собствен начин, да се обърнат един срещу други. Следователно, разделяйки се на различни животи, Първичният живот дарява на всеки живот способността да се обърне срещу Цялото. Злото не извира от доброто, а от начина, по който доброто живее. Както светлината може да свети само тогава, когато прониква тъмнината, така и Доброто може да съществува само тогава, когато прониква своята противоположност.
Светлината лъчезари от "първичната основа" на тъмнината; доброто се ражда от "първичната основа" на безразличието.
И както в сянката само светлостта ни показва съществуването на светлината; а тъмнината се чувства като нещо, което отслабва светлината: Така и в света във всички неща се търси само закономерността; а злото, нецелесъобразно се приема като нещо самопонятно. Следователно, въпреки че за Яков Бьоме Първичното същество е Цялото, нищо в света не може да бъде разбрано, ако не вземем предвид едновременно Първичното същество и неговата противоположност. "Доброто е погълнало в себе си злото или противното..... Всяко същество съдържа в себе си доброто и злото и разделяйки се в своето развитие, то по ражда противоположни качества, които се стремят да властват едно над друго."
към текста >>
На
основа
та на такъв един възглед в духа на Яков Бьоме се изграждат неговите представи върху същността на целия свят, като прави да се роди от небитието на последователни степени закономерният свят.
На основата на такъв един възглед в духа на Яков Бьоме се изграждат неговите представи върху същността на целия свят, като прави да се роди от небитието на последователни степени закономерният свят.
Този свят се изгражда в седем форми на природата. В тъмна суровост Първичното същество приема форма, затворено нямо в себе си и неподвижно. Под символа на солта Бьоме разбира тази суровост. С подобни наименования той се позовава на Парацелзий, който беше взел имената за природните процеси от химическите процеси. Чрез поглъщането на своята противоположност първата форма на природата се явява във втората; сурово, неподвижно приема движението; в него се явява сила и живот.
към текста >>
Седмата форма на природата е Духът издигащ се върху
основа
та на своите сетивни възприятия /мъдростта/.
На тази степен съществува една вътрешна суровост и безмълвие, както на първата степен; само че това не е една абсолютна почивка, едно мълчание на вътрешните противоположности, а едно вътрешно движение на противоположностите. Не почива в себе си неподвижното, а подвижното, запаленото от светкавичния огън на четвъртата степен. На шестата степен самото Първично същество възприема себе си като такъв вътрешен живот; то възприема себе си чрез сетивните органи. Съществата надарени със сетива представят тази форма на природата. Яков Бьоме ги нарича звук или ехтене и като символ за сетивното възприятие поставя сетивното възприятие на звука.
Седмата форма на природата е Духът издигащ се върху основата на своите сетивни възприятия /мъдростта/.
Той отново намира себе си като Първопричина сред света израснал от небитието и образуващ се от хармоничното и дисхармоничното. "Духът святи донася сиянието на величието в същността, в която божеството се изявява."
към текста >>
90.
ДЖОРДАНО БРУНО И АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
"Колкото и малко и незначителна да е една вещ, тя съдържа в себе си една част от духовната субстанция, която, когато намери подходяща
основа
, се стреми да стане едно растение, едно животно и се организира в едно тяло, което сме оправдани да считаме като одушевено.
Джордано Бруно, в когото беше проникнал Коперниковият начин на разглеждане природата, не може да схване по никой друг начин Духа на света, от който той беше прогонен в старата форма, освен като мирова душа. Когато се задълбочим в неговите съчинения /особено в неговата замислена с дълбочина книга: За причината, принципа и едното/, ние имаме впечатлението, че той си е представял нещата одушевени, макар и в различна степен. В действителност той не е изживял в себе си Духа, поради което си го представя подобен на човешката душа, в която форма единствено го е познал. Когато говори за дух, той го схваща именно по този начин. "Всемирният разум е най-вътрешната, най-действителната и свойствена способност и една потенциална част на мировата душа; той е нещо тъждествено, което изпълва вселената, озарява я и наставлява природата, да произвежда своите видове такива, каквито те трябва да бъдат." Вярно е,че в тези изречения духът не се описва като едно "газообразно гръбначно животно", но все пак той се описва като една същност, която е подобна на човешката душа.
"Колкото и малко и незначителна да е една вещ, тя съдържа в себе си една част от духовната субстанция, която, когато намери подходяща основа, се стреми да стане едно растение, едно животно и се организира в едно тяло, което сме оправдани да считаме като одушевено.
Защото духът се намира във всички неща и не съществува и най-малкото тяло, което да не съдържа една такава част в себе си и да не бъде оживено от нея."
към текста >>
91.
ЕПИЛОГ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Как изглеждат духовете, чиито мисли бяха проследени в настоящия труд, в светлината на светогледа, който се
основа
ва на научните постижения, добити през епохата следваща тяхната?
Как изглеждат духовете, чиито мисли бяха проследени в настоящия труд, в светлината на светогледа, който се основава на научните постижения, добити през епохата следваща тяхната?
Те още са вярвали в едно "свръхестествено" сътворение на света. Как се очертават техните мисли пред едно "естествено" сътворение на света, което 19-ия век създаде чрез естествената наука?
към текста >>
Но и в това наше съвремие съществува едно гледище, което сближава възгледа на Яков Бьоме с един светоглед
основа
н на модерната естествена наука.
Нашето съвремие не може да говори върху фактите на природата така, както Яков Бьоме е говорил върху тях.
Но и в това наше съвремие съществува едно гледище, което сближава възгледа на Яков Бьоме с един светоглед основан на модерната естествена наука.
Не е нужно човек да изгуби духа, когато в природата той намира само природни неща. Обаче днес мнозина мислят, че би трябвало да изпаднат в един плитък и прозрачен материализъм, ако просто приемат намерените от естествената наука "факти". Аз самият стоя изцяло на почвата на тази естествена наука. Имам непоколебимо чувство, че при едно разглеждане на природата, каквото е това на Ернст Хекел, само онзи може да изпадне в плиткост, който пристъпва към него с плиткоумни мисли. Аз чувствам нещо по-възвишено, по-величествено, когато оставам да действат върху мене откровенията на "Естествената история на сътворението", отколкото когато ми се предлагат свръхестествените разкази с чудеса на религиозни вероизповедания.
към текста >>
92.
ПРИБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Чрез тях аз исках само да подчертая по-силно, че Духът, който стои на
основа
та на природата, трябва да бъде намерена вътре в самата нея и да не бъде внесен отвън в нея.
Последните изречения не трябва да се изтълкуват в смисъла на едно недуховно схващане на природата.
Чрез тях аз исках само да подчертая по-силно, че Духът, който стои на основата на природата, трябва да бъде намерена вътре в самата нея и да не бъде внесен отвън в нея.
Отхвърлянето на "Мислите за сътворението" се отнася за едно сътворение, което е подобно на човешкото, извършено според целесъобразни мисли. Това, което може да се каже върху историята на развитието, нека се прочете в моята книга "Теория на познанието на Гьотевия светоглед" /предговор към новото издание./
към текста >>
93.
ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
В крайна сметка социалните проблеми не могат да намерят истинско разрешение, ако не са об
основа
ни от нравствените и религиозните."
При това в ядрото на неговото мислене винаги е бил стремежът към вътрешното съчетаване на творческия с научния и религиозния живот. „Нима не трябва" пита той в една своя лекция, изнесена пред учени в Хага, 1922 год. „когато се стремим към научната дейност да имаме в душевната си нагласа онова, което формира творческата? Какво би било, ако ние въобще не можехме да проникнем в природата по друг начин..., ако природата иска да бъде разбрана творчески? ... Не е по-различно и когато се заемаме с друга област, било то нравствена, социална или религиозна.
В крайна сметка социалните проблеми не могат да намерят истинско разрешение, ако не са обосновани от нравствените и религиозните."
към текста >>
Според него усещането за святото е истинската
основа
за съществуването на религиозното, а това е перманентно присъстващият спомен за Началото онова, от което човек се е откъснал, а именно от Вечното, Божественото, от Духовното.
„Познанието за истински пълноценния живот е най-дълбоко свързано с разкриването на Святото", твърди научният изследовател на религиите М. Плайд в предговора на своята книга „Копнеж по началото" (оригиналното заглавие е „Тhe Quest", Чикаго, 1969).
Според него усещането за святото е истинската основа за съществуването на религиозното, а това е перманентно присъстващият спомен за Началото онова, от което човек се е откъснал, а именно от Вечното, Божественото, от Духовното.
Без способността за този спомен, без изживяването на святото човекът би останал индиферентен към различните явления в света. След победния ход на материалистическия светоглед човечеството е склонно да възприема религиозното, святото само като една степен от развитието на съзнанието. Това, че религиозното усещане е исконна субстанция, един основен елемент в структурата на съзнанието ще бъде разбрано едва по- късно. Снижаване на религиозното усещане до определени цели е типичен белег на модерното време. Така например, под това да бъдеш християнин се разбира нещо като морално благополучие, което намира своето най-пълно покритие в понятия като себеотричане, толерантност, страхопочитание и любов към ближния.
към текста >>
94.
УВОД КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
В
основа
та на всичко залегна мисълта", че в хода на това възникване действуваха духовни факти, които можеха да бъдат виждани само от мистична гледна точка.
Авторът озаглави този труд „Християнството като мистичен факт", след като преди осем години той обобщи в него съдържанието на лекциите, които изнесе през 1902 година. Още със самото заглавие трябваше да бъде загатнат особеният характер на книгата. Тук се предприема не просто опит за историческо представяне на мистичния характер на християнството, а се описва самото възникване на християнството от мистичния възглед.
В основата на всичко залегна мисълта", че в хода на това възникване действуваха духовни факти, които можеха да бъдат виждани само от мистична гледна точка.
Самото съдържание на книгата вече може да потвърди, че нейният автор нарича „мистичен" не онзи възглед, който се придържа по-скоро към неопределени чувствени познания и пренебрегва „строгата научна последователност". Вярно е, че днес много хора разбират „мистиката" само по този начин и я разглеждат като област на човешкия душевен живот, която няма нищо общо с „истинската наука". В смисъла на предлаганата книга думата „мистика" се употребява за обозначаването та един духовен факт, който в своята същност може да бъде разбран само тогава, когато разбирането и познанието са получени от изворите на самия духовен живот. Ако човек отхвърля даден начин на познание, който черпи от такива източници, той няма да е в състоя ние да изгради каквото и да е становище относно съдържанието на тази книга. Само онзи, който възприема „мистиката" така, че в нея да е валидна същата яснота, каквато съществува и в описанието на естествено-научните закономерности, ще проумее как тук съдържането на Християнството като мистика се описва именно по мистичен начин.
към текста >>
95.
ГЛЕДИЩА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Дори и за този, който познава по-дълбоките духовни интереси на човечеството, подобни твърдения да изглеждат повърхностни, все пак той трябва да се вслуша в тях, защото вниманието на съвременното човечество е обърнато към тях и налице са
основа
ния да смятаме, че в близко време тяхната стойност все повече ще нараства.
Изглежда, че в много по-голяма степен трябва да вникнем в думите на онези, които смело твърдят: Естественонаучните представи са тези, върху които би трябвало да се изгради и една нова религия.
Дори и за този, който познава по-дълбоките духовни интереси на човечеството, подобни твърдения да изглеждат повърхностни, все пак той трябва да се вслуша в тях, защото вниманието на съвременното човечество е обърнато към тях и налице са основания да смятаме, че в близко време тяхната стойност все повече ще нараства.
към текста >>
А най-неутешително би било това за онзи, който въз
основа
та на тази естествена наука е стигнал до убеждението, че начинът на нейното мислене е общовалиден, че нейните методи са непоклатими.
Без съмнение тези неща биха били твърде безутешни, ако самата естествена наука би ни заставила да стигнем до извода, който мнозина от нейните пророци проповядват.
А най-неутешително би било това за онзи, който въз основата на тази естествена наука е стигнал до убеждението, че начинът на нейното мислене е общовалиден, че нейните методи са непоклатими.
Защото такъв човек трябва да си каже: Нека хората спорят върху отделни въпроси, нека се пишат томове след томове, нека се трупат наблюдения върху наблюдения относно „борбата за съществувание" и нейното безсмислие, относно „могъществото или безсилието на естествения отбор". Самата естествена наука се движи по една посока, която в определени граници трябва да намери все по-висока степен на одобрение.
към текста >>
Той няма да се стреми да разбере строежа на човешкия мозък като вземе една част от главата и изследва как действува върху нея някоя
основа
, а не се запита, как този мозък се е развил в хода на еволюцията, засягаща органите на по-низши животни.
Би ли могъл Лиел да опише развитието на Земната повърхност, ако не би изследвал земните пластове и тяхното съдържание, но вместо това би проучил безброй камъни относно техните химически свойства? Нека действително вървим по следите на тези изследователи, които се издигат като величествени образи сред новото развитие на науката. Тогава ние ще постъпим по същия начин във висшите области на духовния живот, както са постъпилите в наблюдението на природния свят. И тогава няма да вярваме, че сме разбрали същността на божествената трагедия „Хамлет", когато казваме: Един чуден химически процес е превърнал известно количество храна в тази трагедия. Ние няма да вярваме, както и един естествоизпитател не може сериозно да вярва, че е разбрал задачата на топлината в Земното развитие, ако е изследвал нейното действие върху сярата в химическата реторта.
Той няма да се стреми да разбере строежа на човешкия мозък като вземе една част от главата и изследва как действува върху нея някоя основа, а не се запита, как този мозък се е развил в хода на еволюцията, засягаща органите на по-низши животни.
към текста >>
96.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Но когато завършваше своята задача, чрез него човек се превръщаше в скала, която имаше за
основа
вечността и можеше да устои на всички бури.
Тази жизнена атмосфера беше приготвяна за мистите в светилищата на Мистериите. Там беше пробуждана спящата в тях по-висша, съзидателна, духовна природа. Това преобразяване представляваше един деликатен процес. Той не можеше да понася грубата атмосфера на всекидневието.
Но когато завършваше своята задача, чрез него човек се превръщаше в скала, която имаше за основа вечността и можеше да устои на всички бури.
Но той не трябваше да мисли, че може да предаде изживяното от самия него и на други неподготвени хора.
към текста >>
97.
ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Както моето днешно битие е резултат на вчерашното, а утрешното ще бъде резултат на днешното, така и моят сегашен живот е последствие на един друг живот и ще бъде
основа
за един следващ живот.
Защото над моя Демон вече са работили други личности. И какво става от това, което пораждам в Демона, ако не трябва да приема, че неговите задачи се изчерпват в моята личност? Аз работя предварително за една по-късна личност. Между мен и световното единство се промъква нещо, което ме надвишава, но то не е още едно и също нещо с Божеството. Между мен като личност и световното единство се промъква моят Демон.
Както моето днешно битие е резултат на вчерашното, а утрешното ще бъде резултат на днешното, така и моят сегашен живот е последствие на един друг живот и ще бъде основа за един следващ живот.
Както земният човек поглежда назад към множество „вчера" и напред към множество „утре", така и душата на мъдреца поглежда към множество съществувания в миналото и в бъдещето. Това, което съм придобил вчера като мисли, сръчности, аз го използувам и го прилагам днес. Не е ли така и с живота? Не влизат ли хората в хоризонта на съществуванието с най-различни способности? От къде идват различията?
към текста >>
Едно друго схващане за света, различно от това на Хераклит, израства от Мистериите сред онази общност,
основа
на от Питагор през 6-ия век пр. Хр.
Те можеха с гордост да кажат за себе си, че им беше открито много, защото не приписваха своето знание на своята преходна личност, а на вечния Демон в самите тях. Тяхната гордост носеше като необходима прибавка печата на смирението и на скромността, които изразяват думите: Всяко знание за преходните неща е във вечна промяна, както и самите преходни неща. Хераклит нарича вечния свят една игра: той можеше да го стори с най-висшата сериозност. Обаче думата сериозност е износена от нейната употреба за земните изживявания. Играта на вечността поражда в човека сигурността в живота, която сериозността, произлизаща от преходното му отнема.
Едно друго схващане за света, различно от това на Хераклит, израства от Мистериите сред онази общност, основана от Питагор през 6-ия век пр. Хр.
в Южна Италия. Питагорейците виждаха в числата и фигурите, чийто закони изучаваха чрез математиката, основата на нещата. Гръцкият мислител Аристотел разказва за тях: „Те първо се занимаваха с математиката и като се вглъбяваха изцяло в нея, считаха началото в математиката и като начало на всички неща. Така както в математиката по начало числата са първичното нещо, и така както в числата те виждаха много работи, подобни на развитието, а именно в числата повече отколкото в огъня, земята и водата, то за тях дадено число означаваше справедливостта, друго душата и Духа, трето времето и т.н. за всички неща.
към текста >>
Питагорейците виждаха в числата и фигурите, чийто закони изучаваха чрез математиката,
основа
та на нещата.
Хераклит нарича вечния свят една игра: той можеше да го стори с най-висшата сериозност. Обаче думата сериозност е износена от нейната употреба за земните изживявания. Играта на вечността поражда в човека сигурността в живота, която сериозността, произлизаща от преходното му отнема. Едно друго схващане за света, различно от това на Хераклит, израства от Мистериите сред онази общност, основана от Питагор през 6-ия век пр. Хр. в Южна Италия.
Питагорейците виждаха в числата и фигурите, чийто закони изучаваха чрез математиката, основата на нещата.
Гръцкият мислител Аристотел разказва за тях: „Те първо се занимаваха с математиката и като се вглъбяваха изцяло в нея, считаха началото в математиката и като начало на всички неща. Така както в математиката по начало числата са първичното нещо, и така както в числата те виждаха много работи, подобни на развитието, а именно в числата повече отколкото в огъня, земята и водата, то за тях дадено число означаваше справедливостта, друго душата и Духа, трето времето и т.н. за всички неща. По-нататък в числата те намираха свойствата и отношенията на хармонията и така всичко друго по своето естество се явяваше като изображение на числата, а числата като първичното в природата."
към текста >>
98.
ПЛАТОН КАТО МИСТИК
GA_8 Християнството като мистичен факт
Личността, която има опитност за безсмислието на живота действува тук като едно доказателство съвършено различно от всяка логика, от всички
основа
ния на разума.
Федон казва в „Беседа за безсмъртието на душата": “Наистина, аз се намирах в едно странно настроение. Аз не чувствувах никакво състрадание, както изпитва това някой, който присъствува на смъртта на един верен приятел. Толкова блажен ми изглеждаше този мъж в своето поведение и в своите думи, така непоколебимо и благородно умираше той, че аз вярвах: И в долния свят той не отива без една божествена мисия; и там ще се чувствува така добре, както никога никой не се е чувствувал. Ето защо не ме обзе никаква мекушавост, както би се помислило при този трагичен случай, нито пък някакво друго весело настроение, както това става обикновено при философски занимания, при все че нашите разговори бяха от този род. Аз се намирах в чудесно настроение и в една необикновена смесица от радост и печал, когато си мислех, че този човек след малко ще умре." И умиращият Сократ поучава своите ученици за безсмъртието.
Личността, която има опитност за безсмислието на живота действува тук като едно доказателство съвършено различно от всяка логика, от всички основания на разума.
Пред нас не говори един умиращ човек, а самата вечна истина, която се е настанила в една преходна личност. Там, където преходното се разтваря в нищото, там е въздухът, в който може да прозвучи вечността.
към текста >>
Всички познания, които не са извлечени от тази действителност, се
основа
ват на такива мисли.
Навсякъде аз мога да намеря сходство само в известно отношение. Следователно, мисълта за сходството се появява в мен, без то да съществува в сетивната действителност. Тази мисъл ми помага да стигна до едно съждение, както споменът ми помага за постигането на едно съждение, на едно познание. Както при едно дърво аз си спомням за дърветата, така и при две неща, когато ги разглеждам в определено отношение, аз идвам до мисълта за сходство. Следователно, в мен се появяват като спомени такива мисли, които не са били придобити от сетивната действителност.
Всички познания, които не са извлечени от тази действителност, се основават на такива мисли.
Цялата математика се състои само от такива мисли. Ще бъде лош геометрик този, който може да доведе в математически отношения само това, което той може да види с очи и да докосне с ръце. Следователно, ние имаме мисли, които не произхождат от преходната природа, но се раждат от Духа. Именно тези мисли носят в себе си признака на вечната истина. Вечно ще бъде това, което математиката учи, даже ако утре цялата сграда на света би се разрушила и бъде построена нова.
към текста >>
„Които иска да избегне Бога, той пада в собствените си ръце, защото две неща трябва да вземем под внимание: Всемирният Дух, който е Бог и нашият собствен Дух; този последният, ако иска да избяга от себе си, отива при Всемирния Дух; защото който се издига над своя собствен Дух, си казва, че този Дух е нищо и свързва всичко с Бога; но който се отклонява от Бога, премахва тази първо
основа
и поставя самия себе си в
основа
та на всичко, което става."
„Които иска да избегне Бога, той пада в собствените си ръце, защото две неща трябва да вземем под внимание: Всемирният Дух, който е Бог и нашият собствен Дух; този последният, ако иска да избяга от себе си, отива при Всемирния Дух; защото който се издига над своя собствен Дух, си казва, че този Дух е нищо и свързва всичко с Бога; но който се отклонява от Бога, премахва тази първооснова и поставя самия себе си в основата на всичко, което става."
към текста >>
Но трябва да има някакво
основа
ние, за да се появи като външно-действително същество това, което поражда Демона.
Тази особеност в „Симпозион" е многозначителна. Трябва да запитаме: - Коя е тази „мъдра жена", която пробужда Демона в Сократ? Не трябва да считаме това само като едно поетично хрумване. Защото никоя конретна жена не би могла да пробуди Демона в душата, ако силата за това пробуждане не би се намирала в самата душа. Следователно, ние трябва да търсим тази „мъдра жена" в самата душа на Сократ.
Но трябва да има някакво основание, за да се появи като външно-действително същество това, което поражда Демона.
Тази сила не действува така, както действуват силите, които са присъщи и родствени на душата. В лицето на „мъдрата жена" Сократ представя силата на душата, съществуваща в нея преди приемането на Мъдростта. Това е майчиният принцип, който ражда Сина Божи, Мъдростта, Логоса. Несъзнателно действуващата сила на душата е представена като женствен елемент, който улеснява проникването на божествените сили в съзнанието. Лишената още от Мъдрост душа е майка на това, което води към Божественото.
към текста >>
99.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Хр.) изразява по следния начин съотношението между образно-митичното мислене и висшето познание на египетските жреци: „Египетските мъдреци, било въз
основа
на строго проучване, било инстинктивно при предаване на тяхната мъдрост, си служели за изразяване на своите учения и теореми не с писмени знаци, които подражават гласа и говора, а са рисували образи и в светилищата са влагали в тези образи мисълта, съдържаща се във всяко нещо.
Плотин, философът на неоплатоническата школа (204 269 сл.
Хр.) изразява по следния начин съотношението между образно-митичното мислене и висшето познание на египетските жреци: „Египетските мъдреци, било въз основа на строго проучване, било инстинктивно при предаване на тяхната мъдрост, си служели за изразяване на своите учения и теореми не с писмени знаци, които подражават гласа и говора, а са рисували образи и в светилищата са влагали в тези образи мисълта, съдържаща се във всяко нещо.
Така всеки образ съдържал определено знание и мъдрост. Той изразявал една истина и едно еднородно и прозрачно цяло, при все че не е бил никакво обяснение. След това учителят извличал съдържанието от образа, изразявал го с думи и намирал причината защо е така, а не иначе."
към текста >>
Там, където говори за живота на душата, където напуска пътищата на преходното и търси вечното в душата, където, следователно, не съществуват вече представите,
основа
ни на сетивното възприемане и логичното мислене, там Платон си служи с мита.
„Подобни тълкувания", казва Сократ, „са само фантазии на учени, колкото и да са ценени те днес... Защото, който е проучил един от тези митологични образи, той трябва да бъде последователен и да стори същото и с всички останали образи и да постави под съмнение тяхната истинност... Но даже ако такава една работа би могла да бъде доведена докрай, във всички случаи тя не би показвала у този, който я извършва, някаква щастлива дарба, а само едно повърхност но остроумие, една селяческа мъдрост и смешна прибързаност... Ето защо, аз се отказвам от такива опити и вярвам за митовете само това, което поначало се мисли за тях. Аз не проучвам тях, както вече казах, а самия себе си; дали и аз не съм едно ужасно чудовище, по-объркващо от Химера, по-диво от Тифон, или представлявам една по-питомна твар, надарена с частица морално и божествено естество." Ето какво не одобрява Платон, а именно: умственото и рационалистично тълкуване на митовете. Нека го съпоставим с начина, по който той си служи с митовете и как сам се изразява чрез тях.
Там, където говори за живота на душата, където напуска пътищата на преходното и търси вечното в душата, където, следователно, не съществуват вече представите, основани на сетивното възприемане и логичното мислене, там Платон си служи с мита.
„Федър" говори за вечното в душата. Тук душата е представена под формата на два впрегнати коня, снабдени от всички страни с крила, и един водач. Единият от конете е търпелив и мъдър, другият непокорен и див. Когато пред екипажа се изпречва едно препятствие, непокорният кон използува случая, за да пречи на това, което добрият кон иска, и за да се възпротиви на водача. Когато екипажът стига там, където трябва да следва Боговете по хребета на небето, тогава лошият кон внася безредие в него.
към текста >>
Обаче в Елевзис, мястото на нейното страдание, тя
основа
ва чествуването на един празник, който от сега нататък трябвало да напомня за нейната съдба.
Плутон бил посъветван от Зевс да пусне отново Персефона в горния свят. Но преди да стори това, Богът на ада й дал да яде от един наров плод. Тя е принудена да слиза периодично отново в долния свят. От тогава тя прекарва една трета от годината в долния свят, а две трети в горния. Деметра се примирява, тя се връща на Олимп.
Обаче в Елевзис, мястото на нейното страдание, тя основава чествуването на един празник, който от сега нататък трябвало да напомня за нейната съдба.
към текста >>
100.
ЕГИПЕТСКАТА МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
В
основа
та на всичко лежи възгледът на Мистериите за тайната на числото." Като мирово същество, Озирис е един, затова във всяка човешка душа той съществува като неделим.
Озирис расте между цветовете на смокинята. „Следователно човекът става един Озирис. Съществото Озирис е само една висша степен от развитие на съществото човек. От само себе си се разбира, че и Озирис, който се явява като съдия във вечния порядък, не е нищо друго освен един съвършен човек. Между състоянието „човек" и „божественото състояние" има само една разлика относно „степента" и относно „числото".
В основата на всичко лежи възгледът на Мистериите за тайната на числото." Като мирово същество, Озирис е един, затова във всяка човешка душа той съществува като неделим.
Всеки човек е един Озирис; въпреки това трябва да си представим единния Озирис като едно отделно същество. Човекът е обхванат от процеса на развитието. В края на неговото развитие стои „божественото състояние". В този възглед трябва по-скоро да говорим за една Божественост, отколкото за един завършен Бог.
към текста >>
Августин: „Аз не бих вярвал в Евангелието, ако авторитетът на католическата църква не ми налагаше това." Следователно, според мнението на Августин, Евангелията не съдържат в себе си признака на тяхната истинност; ние трябва да вярваме в тях, защото те се
основа
ват на личността на Исус и защото църквата по тайнствен начин е получила сила от тази личност, с която да гарантира истинността на Евангелията.
От сега нататък за онези, които принадлежали на Христовата общност, една част от това, което по-рано можеше да се постигне чрез мистичните методи, може да бъде заместено с убеждението, че Божественото се е изявило в Словото, че е станало плът. От сега нататък меродавно беше не това, за което Духът на всеки отделен човек трябва дълго да се подготвя; а това, което са чули и видели тези, които са били около Исус и което е било предадено чрез тях. „Това, което е било отначало, което сме чули, което сме пипали с ръцете си за Словото на Живота..., което сме видели и чули, това ви възвестяваме за да имате и вие общение с нас." Така е писано в Първото послание на Йоан. И точно тази непосредствена действителност трябва да обхване като жива връзка всички поколения и да се предава мистично от поколение на поколение като „Църква". Така трябва да се разбират думите на св.
Августин: „Аз не бих вярвал в Евангелието, ако авторитетът на католическата църква не ми налагаше това." Следователно, според мнението на Августин, Евангелията не съдържат в себе си признака на тяхната истинност; ние трябва да вярваме в тях, защото те се основават на личността на Исус и защото църквата по тайнствен начин е получила сила от тази личност, с която да гарантира истинността на Евангелията.
към текста >>
Исус е бил обоготворен; ние трябва да се държим за него; тогава, бидейки в
основа
ната от него общност, ние самите ставаме участници в неговата Божественост: ето християнското верую.
Мистериите са предали по традиция средствата, чрез които се стига до истината; християнската общност отстоява тъкмо тази истина. Доверяването в мистичните сили, които се пробуждат вътре в човека, трябваше да бъде заменено с доверяването в Единствения, в Пра- Инициатора. Мистите се стремели да осъществяват Божественото в себе си; те искали да го изживеят.
Исус е бил обоготворен; ние трябва да се държим за него; тогава, бидейки в основаната от него общност, ние самите ставаме участници в неговата Божественост: ето християнското верую.
Това, което беше обоготворено в Исус, беше обоготворено за цялата общност. "Ето, Аз съм с вас до свършека на света." (Матей, 28, 20). Този, който се роди във Витлеем, носи характера на вечността. Коледният антифнар (църковна книга с песни) говори за рождеството на Исус така, като че ли то става на всеки Коледен празник: Днес се роди Христос, днес се яви Спасителят, днес пеят ангелите на Земята."
към текста >>
101.
ЕВАНГЕЛИЯТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Следователно, ако правилно четем Евангелията, ще сме наясно за
основа
теля на християнството.
Следователно, ако правилно четем Евангелията, ще сме наясно за основателя на християнството.
Те разказват в стила на Мистериите. Те разказват така, както мистът разказва за един посветен. Те само ни предават посвещението като една единствена по рода си особеност на един единствен човек. Според тях спасението на човечеството зависи от това, до колко хората следват този посветен. Това, което е било достояние на посветените, е било „Царството Божие".
към текста >>
Следователно, в
основа
та на юдейската религия лежи идеята, че един трябва да умре за всички.
Юдейската религия открай време е народна религия. Народът се усещал като едно цяло. Неговият Яхве бил Бог на целия народ. Ако трябваше да се роди Синът, той също трябваше да бъде спасител на народа. Тук не трябваше да бъде спасен отделният мист; спасението трябваше да стане достояние на целия народ.
Следователно, в основата на юдейската религия лежи идеята, че един трябва да умре за всички.
към текста >>
102.
ЧУДОТО С ЛАЗАР
GA_8 Християнството като мистичен факт
" Въпреки това няма съмнение, че в
основа
та на Ренановото твърдение лежи едно вярно усещане.
Не изглежда ли подобно тълкуване съвършено наивно, когато, както прави Ренан, с него свързваме възгледа: „Всичко изглежда да говори за това, че чудото от Витания е допринесло значително за ускоряване смъртта на Исус?
" Въпреки това няма съмнение, че в основата на Ренановото твърдение лежи едно вярно усещане.
Обаче Ренан не може да изтълкува и оправдае това усещане със свои средства.
към текста >>
103.
АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН
GA_8 Християнството като мистичен факт
И всяко едно от съществата имаше по шест крила, а наоколо и извътре бяха пълни с очи; денем и нощем без прекъсване възклицаваха: Свят, свят, свят е Господ, Бог, Всемогъщият, които бе, който е и който ще бъде." Не е трудно да се разбере, че четирите животни означават свръхсетивния живот, стоящ в
основа
та на формата на сетивните същества.
Същества, твърде напреднали в своето развитие по пътя на мъдростта, заобикалят първоизточника на живота, за да съзерцават неговата безгранична същност и да свидетелствуват за нея. „И пред престола и около престола имаше четири същества животни, пълни с очи отпред и отзад. Първото животно приличаше на лъв, второто на теле, третото имаше изглед на човек и четвъртото на летящ орел.
И всяко едно от съществата имаше по шест крила, а наоколо и извътре бяха пълни с очи; денем и нощем без прекъсване възклицаваха: Свят, свят, свят е Господ, Бог, Всемогъщият, които бе, който е и който ще бъде." Не е трудно да се разбере, че четирите животни означават свръхсетивния живот, стоящ в основата на формата на сетивните същества.
Те извисяват своите гласове по-късно, когато прозвучават тръбите, т.е. когато запечатаният в сетивните форми живот се превръща в духовен.
към текста >>
104.
ИСУС В ИСТОРИЧЕСКИ АСПЕКТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Основа
та, от която израства Духът на християнството, трябва да се търси в Мистериите.
Основата, от която израства Духът на християнството, трябва да се търси в Мистериите.
Необходимо беше само да се засили твърдото убеждение, че този Дух трябва да проникне в живота до по-голяма степен, отколкото това ставаше чрез Мистериите. Но и това убеждение не е нещо ново. Достатъчно е за целта да разгледаме поведението на есеите и терапевтите. Есеите били една затворена в себе си палестинска секта, чиито брой по времето на Христос възлизал на около четири хиляди души. Те образували една общност, която изисквала от своите членове да водят такъв живот, че да развият в душата си един по-висш живот и да стигнат до така нареченото „новораждане".
към текста >>
105.
ЗА СЪЩНОСТТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО
GA_8 Християнството като мистичен факт
Обаче това свръхсъществуващо Божество е произвело пълната с мъдрост
основа
на света, Логоса.
Обаче това свръхсъществуващо Божество е произвело пълната с мъдрост основа на света, Логоса.
Но Логосът може да бъде постигнат и от низшите човешки способности. Той става действителен именно като духовен Син Божи в мировата сграда. Той е посредник между Бога и човеците. В човека той може да се изяви на различни степени. Една светска институция може да го осъществи, като съедини в една йерархия всички човеци, които са изпълнени от него под различни форми.
към текста >>
106.
НЯКОИ ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Но който не иска да бъде всестранен, а счита една или друга теория като нещо вече строго установено, той може да мисли, че твърденията, намерили място в настоящата книга „не са издържани" от „научно" гледище и че те са лишени от „каквато и да е обективна
основа
".
не трябва да се вади заключение, че авторът на тази книга подценява историческото изследване. Това съвсем не е вярно. Историческо то изследване е напълно оправдано, само че то не трябва да проявява нетърпение спрямо схващането, кое то изхожда от духовна гледна точка. В настоящата книга не бе дадена тежест на това, да се изяснят при всеки случай всевъзможни цитати. Обаче онзи, който иска, може напълно да се увери, че когато изнесените тук подробности се разглеждат всестранно и безпристрастно, те никъде няма да влязат в противоречие с действително установените исторически факти.
Но който не иска да бъде всестранен, а счита една или друга теория като нещо вече строго установено, той може да мисли, че твърденията, намерили място в настоящата книга „не са издържани" от „научно" гледище и че те са лишени от „каквато и да е обективна основа".
към текста >>
107.
БЕЛЕЖКИ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Основа
тел на перипатетическата философска школа Григорий от Ница (334-393 пр.
Аристотел (384-322 пр. Хр.), философ, ученик на Платон и възпитател на Александър Велики.
Основател на перипатетическата философска школа Григорий от Ница (334-393 пр.
Хр.), църковен отец, епископ в Кападокия Платон (427-347 пр. Хр.), философ, ученик на Сократ, основател на „Академията" в Атина
към текста >>
Хр.), философ, ученик на Сократ,
основа
тел на „Академията" в Атина
Аристотел (384-322 пр. Хр.), философ, ученик на Платон и възпитател на Александър Велики. Основател на перипатетическата философска школа Григорий от Ница (334-393 пр. Хр.), църковен отец, епископ в Кападокия Платон (427-347 пр.
Хр.), философ, ученик на Сократ, основател на „Академията" в Атина
към текста >>
108.
КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ НА ТОВА СЪЧИНЕНИЕ
GA_9 Теософия
Вече не съществуват такива вътрешни
основа
ния да се допълня съдържанието по същия начин, както през 1918 година, макар че тъкмо през последните четири години антропософският светоглед се разви в душата ми, което ми позволи да задълбоча съдържанието на книгата в още по-голяма степен.
Проучванията ми през 1918 година доведоха до множество разширения и допълнения. Настоящето издание не изискваше това. Който иска да вземе под внимание как на най-различни места в моето съчинение съм направил така, че да преценя тежестта и да отхвърля възможните възражения, той по същество може да разбере какво съм отговорил на моите противници.
Вече не съществуват такива вътрешни основания да се допълня съдържанието по същия начин, както през 1918 година, макар че тъкмо през последните четири години антропософският светоглед се разви в душата ми, което ми позволи да задълбоча съдържанието на книгата в още по-голяма степен.
Но това развитие и задълбочаване не ме доведе до разколебаване по отношение на това, което съм написал, а до мнението този труд да се преиздаде своевременно, без съществено да се променя съдържанието на основното изложение.
към текста >>
109.
ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ
GA_9 Теософия
Защото човек не трябва да се мами: всичко, което се дава за
основа
нията на съществуванието, за дълбоко чувствуващата душа е не отговор, а въпроси към големите загадки на света и живота.
В предговора към второто издание бе допълнено: ако днес някой иска да опише факти от свръхсетивния свят, той трябва да разбере две неща: първото е, че нашето време се нуждае от поощряване на свръхсетивното познание; че в днешния духовен живот съществуват множество представи и чувства, които внушават на мнозина, че едно такова представяне на духовните факти би изглеждало празна фантазия и налудничаво мечтание. Настоящата епоха се нуждае от свръхсетивното познание, защото всичко онова, което се научава от човека за света по обичайните начини, повдига необозрим брой въпроси, на които може да се отговори само чрез свръхсетивните истини.
Защото човек не трябва да се мами: всичко, което се дава за основанията на съществуванието, за дълбоко чувствуващата душа е не отговор, а въпроси към големите загадки на света и живота.
към текста >>
110.
3 ДУХОВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Душевното е
основа
та на духовното така, както телесното е
основа
на душевното.
Това е областта на духа. Колкото по-различен е телесният живот от душевния, толкова по-различен е душевният живот от духовния. Докато просто се говори за частици въглерод, азот, водород, кислород които се движат в тялото, душата още не се появява. Душевният живот започва едва тогава, когато вътре в едно такова молекулярно движение се появи усещането: вкусвам нещо сладко, изпитвам удоволствие. Ние съвсем не се издигаме до духа, докато разглеждаме само душевните изживявания, произтичащи от външния свят или от живота на тялото.
Душевното е основата на духовното така, както телесното е основа на душевното.
към текста >>
111.
4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ
GA_9 Теософия
Тя се състои в това, че мозъкът е телесната
основа
на мислещия Дух.
Ние можем да изясним собственото си естество по един правилен начин, само ако открием значението на мисленето за нашата човешка природа. Мозъкът е физическия инструмент на мисленето. Както за виждането на цветовете е необходимо едно добре развито око, така и за мисълта е необходим един добре развит мозък. Цялото тяло на човека е устроено така, че то намира в органа на Духа, в мозъка, своята връхна точка. Строежът на човешкия мозък може да се разбере само тогава, когато той се разгледа с оглед на неговата задача.
Тя се състои в това, че мозъкът е телесната основа на мислещия Дух.
Това се потвърждава от едно сравнително изследване на животинския свят. У земноводните главния мозък е още малък за разлика от гръбначните; при бозайниците той става по-голям. У човека той е относително най-големия орган в целия организъм.
към текста >>
Но колкото малко
основа
ние има слепия да отрича цветове, които не вижда, толкова малко
основа
ние имаме и ние отречем жизнената сила, въпреки че не я виждаме с обикновените сетива.
Човекът изобщо не възприема проявленията на жизнената сила с обикновените сетива. Той вижда цветовете на растенията, усеща тяхното ухание, но жизнената сила остава скрита за този род наблюдение.
Но колкото малко основание има слепия да отрича цветове, които не вижда, толкова малко основание имаме и ние отречем жизнената сила, въпреки че не я виждаме с обикновените сетива.
Цветовете съществуват за слепия, когато той вече е опериран; също така и за хората за възприемаеми тези сътворени от жизнената сила видове на животни и растения, а не само индивиди, стига съответните възприемателни органи да са налице.
към текста >>
Неговата
основа
е етерното тяло или "тяло на строителните сили".
Той бе принуден да стори това, поради чувството, че е изключително важно да се избегне смесването на това, което ние наричаме "етерно тяло", с "жизнената сила" на старата естествена наука. В известен смисъл, авторът е съгласен с модерните учени, които отхвърлят старото схващане, претендиращо да обясни особения начин, по който неорганичните сили действуват в организма. Но това, което действува в организма като "неорганично", не действува никъде другаде, освен в неорганичния свят. Законите на неорганичната природа в организма са същите, както и в кристала. Но в организма съществуват нещо, което не е неорганично: това е творческият живот.
Неговата основа е етерното тяло или "тяло на строителните сили".
Допускането на неговото съществуване не би навредило на задачите, които си поставя естествознанието: това, което се наблюдава като дейност на силите в неорганичната природа, да се проследи също и в света на организмите. Духовният изследовател говори за етерно тяло, доколкото в организма се открива нещо друго, освен това, което съществува в неорганичния свят. Въпреки всичко, авторът не намира основание да замести тук израза "етерно тяло" с "тяло на строителните сили", защото в цялостния контекст, за всеки, който иска да вникне в него, е изключено да бъде погрешно разбран.
към текста >>
Въпреки всичко, авторът не намира
основа
ние да замести тук израза "етерно тяло" с "тяло на строителните сили", защото в цялостния контекст, за всеки, който иска да вникне в него, е изключено да бъде погрешно разбран.
Законите на неорганичната природа в организма са същите, както и в кристала. Но в организма съществуват нещо, което не е неорганично: това е творческият живот. Неговата основа е етерното тяло или "тяло на строителните сили". Допускането на неговото съществуване не би навредило на задачите, които си поставя естествознанието: това, което се наблюдава като дейност на силите в неорганичната природа, да се проследи също и в света на организмите. Духовният изследовател говори за етерно тяло, доколкото в организма се открива нещо друго, освен това, което съществува в неорганичния свят.
Въпреки всичко, авторът не намира основание да замести тук израза "етерно тяло" с "тяло на строителните сили", защото в цялостния контекст, за всеки, който иска да вникне в него, е изключено да бъде погрешно разбран.
към текста >>
Без него, съществуването на жизненото тяло може да се приеме с логически
основа
ния; но то може да се съзерцава само с духовно око, както и цветовете се виждат с физическото око.
За да се види това жизнено тяло, за да се възприеме то в едно друго същество, необходимо е едно пробудено духовно око.
Без него, съществуването на жизненото тяло може да се приеме с логически основания; но то може да се съзерцава само с духовно око, както и цветовете се виждат с физическото око.
към текста >>
Ние градим своите мисли въз
основа
на усещанията и така стигаме до обяснение на външния свят.
Ако Сетивната Душа, от една страна, влиза във взаимодействие с тялото, също така тя взаимодействува и с мисленето, с Духа. Преди всичко, мисленето и служи.
Ние градим своите мисли въз основа на усещанията и така стигаме до обяснение на външния свят.
Детето, което се е изгорило, размишлява и стига до мисълта: "огънят пари". Също така ние не следваме слепешком своите влечения, инстинкти и страсти; а чрез размишлението стигаме до подходящия момент, за да ги удовлетворим.
към текста >>
В това единство, Човекът-Дух живее като Дух на Живота, също както етерното тяло изгражда жизнената телесна
основа
за "душевното тяло".
Тя е вече Съзнаваща Душа. Това тя дължи на духовния свят, който изгражда в нея органа на Интуицията, както физическия свят и дава сетивните органи. Както сетивата предават усещанията чрез "душевното тяло", така и Духа и предава Интуициите чрез органа на интуицията. Така Човекът-Дух е свързан със Съзнаващата Душа в едно единство, както физическото тяло е свързано със Сетивната Душа в "душевно тяло". Съзнаващата Душа и Духът-Себе изграждат едно единство.
В това единство, Човекът-Дух живее като Дух на Живота, също както етерното тяло изгражда жизнената телесна основа за "душевното тяло".
И както физическото тяло се граничава във физическата кожа, така и Човекът-Дух се ограничава от духовната обвивка.
към текста >>
Основа
вайки се на всичко казано досега, можем да говорим още за следното разделение на човешкото същество:
Основавайки се на всичко казано досега, можем да говорим още за следното разделение на човешкото същество:
към текста >>
112.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА
GA_9 Теософия
Онова, което аз познавам чрез Духа като истина се
основа
ва на един елемент в душевния живот, чрез който душата е свързана с едно съдържание на света, което и се открива независимо от нейните преходни телесни основи.
Обаче онова, което съм познал в Духа като истина за розата, не изчезва заедно с нея. Тази истина изобщо не зависи от мен. Тя би била винаги същата, дори ако аз никога не бих видял тази роза.
Онова, което аз познавам чрез Духа като истина се основава на един елемент в душевния живот, чрез който душата е свързана с едно съдържание на света, което и се открива независимо от нейните преходни телесни основи.
Тук не става дума за това, дали откриващия се предмет е изобщо нещо непреходно и вечно; същественото тук е душата да схване в откровението на предмета, неговата непреходност, независимо от телесните си материални основи. Трайният елемент в душата възниква в този миг от наблюдението, когато осъзнаем, че съществуват преживявания, които не са ограничени от нейната преходна същност.
към текста >>
Обикновеното съзнание не си представя по същия начин трайността, предадена на действието, както онази трайност, която "паметта" придава на впечатлението, което се получава въз
основа
на възприятието.
Това, което съм направил днес, ще бъде налице и утре. Чрез действието то придобива трайност, както моите впечатления от вчера са станали трайни чрез паметта.
Обикновеното съзнание не си представя по същия начин трайността, предадена на действието, както онази трайност, която "паметта" придава на впечатлението, което се получава въз основа на възприятието.
Обаче не е ли свързан "Азът" на човека с получените в света изменения на неговото действие по същия начин, както е свързан и с получения спомен от едно впечатление?
към текста >>
Не може да се каже, че в духовно отношение различията между хората се
основа
ват само на различията в тяхната обкръжаващата среда, възпитание и т.н.
Силите, които са направили възможна моята човешка форма, са съществували в моите прародители. Но и Духът на човека също се появява в една определена форма /разбира се, думата "форма" тук се употребява в духовен смисъл/. Формите на Духа са най-различни при отделните хора. Два души не притежават една и съща форма. В тази област нещата трябва да се разглеждат така спокойно и обективно, както и в сферата на физическия свят.
Не може да се каже, че в духовно отношение различията между хората се основават само на различията в тяхната обкръжаващата среда, възпитание и т.н.
Не, случаят изобщо не е такъв: Защото двама души се развиват по съвсем различен начин въпреки еднаквото влияние на обкръжаващата среда, възпитание и т.н. Следователно, трябва да приемем, че те са започнали жизнения си път със съвсем различни заложби.
към текста >>
За тази представа бихме имали
основа
ние, само ако приемем, че това, което въздействува на човешката душа от външния физически свят, би било подобно на това, което душата получава от един чисто духовен свят.
Като духовен човек, аз съм съществувал още преди моето раждане. Сигурно е, че аз не съм съществувал в моите прародители, понеже те като духовни човеци се различават от мен. Моята биография не може да се обясни с тяхната. Като духовно същество, в много по-голяма степен аз съм повторение на едно друго, от чиято биография трябва да се обясни и моята. Другият възможен случай на обяснение би бил този, че аз имам облика на това, което съдържа моята биография само благодарение на един духовен живот раждането /или, по-точно, преди зачатието/.
За тази представа бихме имали основание, само ако приемем, че това, което въздействува на човешката душа от външния физически свят, би било подобно на това, което душата получава от един чисто духовен свят.
Едно такова допускане противоречи на истинското и точно наблюдение. Защото това, което е определящо за човешката душа от този физически свят е такова, че въздействува по един и същи начин, както една по-късна опитност въздействува на една по-ранна опитност в условията на физическия свят.
към текста >>
На този факт се
основа
ват и следните думи на Гьоте:
На този факт се основават и следните думи на Гьоте:
към текста >>
Обстоятелството, че по пътя на наследяването могат да се предават и душевни качества, следователно ходът на физическото наследяване да получи една душевна окраска, има
основа
нието си в това, че Душевното Тяло може да се повлияе от Сетивната Душа.
Обстоятелството, че по пътя на наследяването могат да се предават и душевни качества, следователно ходът на физическото наследяване да получи една душевна окраска, има основанието си в това, че Душевното Тяло може да се повлияе от Сетивната Душа.
към текста >>
На този факт се
основа
ва цялата възможност за обучение на човека.
Духът-Себе донася на "Азът" от света на Духа вечните закони на истината и доброто. Тези закони се свързват посредством Съзнаващата Душа с личните душевни опитности, които, макар и преходни в своето естество, носят трайни плодове. Фактът, че Духът-Себе е бил свързан с тях, внася в него един елемент на трайност. Ако човешкия Дух се приближи до едно изживяване, подобно на друго, с което той вече е бил свързан, той вижда в него нещо познато и умее да се отнася към него по-добре, отколкото, ако го срещне за първи път.
На този факт се основава цялата възможност за обучение на човека.
А плодовете от обучението са нашите придобити способности.
към текста >>
Върху какво се
основа
ват заложбите, които като особеност на духовния човек бяха изложени по-горе?
Така Духът събира плодовете на своя преходен живот. Възприемаме ли ние обаче тези плодове в самите нас?
Върху какво се основават заложбите, които като особеност на духовния човек бяха изложени по-горе?
Човек започва земния си жизнен път само с онези способности, които сам донася със себе си. Тези способности винаги наподобяват нещо, което можем да научим по време на живота. Нека вземем за пример гениалността на един човек. За Моцарт е известно, че като момче е можел само по памет да запише дълги музикални произведения. Той е бил способен на това, защото е можел да обгърне тяхната цялост дори с един поглед.
към текста >>
Ако такива способности, които се
основа
ват на заложбите, не се разглеждат като чудеса, те трябва да се приемат като плодове на възприятията, до които Духът-Себе е стигнал посредством една душа; те са били отпечатани в него.
Самият Лесинг не казва ли за себе си, че чрез дарбата на критичното наблюдение е придобил нещо, което го доближило до гениалността?
Ако такива способности, които се основават на заложбите, не се разглеждат като чудеса, те трябва да се приемат като плодове на възприятията, до които Духът-Себе е стигнал посредством една душа; те са били отпечатани в него.
Той не ги е получил в този живот, а в предишен живот. Човешкият Дух е един вид сам по себе си. И както човекът, като представител на един физически вид, наследява своите качества вътре в този вид, така и Духът ги наследява в рамките на своя вид, т. е. вътре в себе си.
към текста >>
Да се твърди, че свръхсетивното зрение, което би се
основа
вало на такъв възглед, не е нищо друго освен внушение, би означавало да се прояви неспособност за обхващане на действителността от страна на свободното мислене; с други думи, това би означавало, по този начин човек сам да си внуши определени възражения.
Обаче тази представа остава донякъде беззащитна пред възраженията на едно неправилно ръководено от мисленето наблюдение. Но от друга страна е вярно, че всеки, който стига до такава представа чрез обикновеното мисловно наблюдение, вече се подготвя за свръхсетивното наблюдение. Той, така да се каже, изгражда нещо, с което трябва да разполага преди свръхсетивното наблюдение, както е необходимо и физическото око за целите на сетивното наблюдение.
Да се твърди, че свръхсетивното зрение, което би се основавало на такъв възглед, не е нищо друго освен внушение, би означавало да се прояви неспособност за обхващане на действителността от страна на свободното мислене; с други думи, това би означавало, по този начин човек сам да си внуши определени възражения.
към текста >>
113.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ
GA_9 Теософия
Налице са особени
основа
ния да обозначи този вид душевни формации като елемент на желанието.
Третата степен на душевните формации е тази, при която симпатията има надмощие над антипатията. Антипатията поражда егоистичното себеизтъкване; но този егоизъм изчезва пред привличащата сила на нещата от обкръжаващия свят. Нека да си представим една такава формация вътре в душевното пространство. Тя се явява като средищна точка в една привличаща сфера, която се разпростира върху нещата от обкръжаващия свят.
Налице са особени основания да обозначи този вид душевни формации като елемент на желанието.
Това наименование изглежда правилно, защото съществуващата антипатия, която е по-слаба единствено спрямо симпатията, влияе на привличането по такъв начин, че привлечените обекти попадат в собствената сфера на тази формация.
към текста >>
114.
2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Ето защо наблюдението на физическите сетива и на
основа
ващата се върху тях наука не са валидни и нямат никаква стойност за съдбата на душата и Духа след смъртта.
След смъртта то престава да бъде посредник между душата и Духа. По-нататък тялото се оказва напълно подчинено на физическия свят и неговите закони; то потъва в материята, за да се разложи в нея. Достъпна за физическите сетива са само физическите явления, които настъпват след смъртта на тялото. Тези сетива не могат да проследят какво настъпва тогава с душата и Духът, понеже душата и Духът могат да бъдат наблюдавани в сетивен смисъл само дотолкова, доколкото те придобиват външен израз във физическите процеси. След смъртта такъв израз е вече невъзможен.
Ето защо наблюдението на физическите сетива и на основаващата се върху тях наука не са валидни и нямат никаква стойност за съдбата на душата и Духа след смъртта.
Тогава именно влиза в действие едно висше познание, което се основава върху наблюдението на процесите в душевния и духовния свят.
към текста >>
Тогава именно влиза в действие едно висше познание, което се
основа
ва върху наблюдението на процесите в душевния и духовния свят.
По-нататък тялото се оказва напълно подчинено на физическия свят и неговите закони; то потъва в материята, за да се разложи в нея. Достъпна за физическите сетива са само физическите явления, които настъпват след смъртта на тялото. Тези сетива не могат да проследят какво настъпва тогава с душата и Духът, понеже душата и Духът могат да бъдат наблюдавани в сетивен смисъл само дотолкова, доколкото те придобиват външен израз във физическите процеси. След смъртта такъв израз е вече невъзможен. Ето защо наблюдението на физическите сетива и на основаващата се върху тях наука не са валидни и нямат никаква стойност за съдбата на душата и Духа след смъртта.
Тогава именно влиза в действие едно висше познание, което се основава върху наблюдението на процесите в душевния и духовния свят.
към текста >>
След смъртта, тялото, което досега му служеше за
основа
, престава да съществува, но самолюбието остава.
След смъртта, тялото, което досега му служеше за основа, престава да съществува, но самолюбието остава.
Душата се чувствува като опразнена, като че е изгубила самата себе си. И това чувство трае докато тя признае, че истинският човек не се намира във физическия свят.
към текста >>
115.
5. ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ЦАРСТВОТО НА ДУШИТЕ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
Обаче градивната сила, лежаща в
основа
та на този растеж, остава невидима за физическите сетива.
В растителния живот, свойствата на духовните зародиши от висшите области на Царството на Духовете остават непокътнати. Следователно, растението е също една форма, както кристала, но освен това то разполага с пластичната формообразуваща сила. Освен формата, която идва от първообразите, в растението работи и една друга форма, която носи отпечатъка на духовните Същества от висшите области. При растението, сетивно възприемаема е само завършената форма; формообразуващите, градивни същества, които оживотворяват завършената форма, остават скрити за сетивата. Физическото око вижда лилията, която днес е малка, а след време пораства.
Обаче градивната сила, лежаща в основата на този растеж, остава невидима за физическите сетива.
За да се наместят в света на формите, духовните зародиши слизат една степен по долу. В този случай, Духовната Наука говори за елементарни царства. Ако обозначим първичните Същества които все още нямат никаква форма, като първо елементарно царство, сетивно невъзприемаемите Същества, предизвикващи растежа на растенията, принадлежат към второто елементарно царство.
към текста >>
116.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
Обаче в
основа
та на мислите е вложена една огромна и жива сила.
Който застъпва мнението, че съсредоточаването върху подобен мисловен образ е излишно, допуска сериозна грешка. Явно, той вижда в мислите нещо несъстоятелно, нещо абстрактно.
Обаче в основата на мислите е вложена една огромна и жива сила.
Както за този, който притежава духовно познание, мислите са непосредствен израз на това, което той вижда в Духа, така и съобщението на този израз на друг, неподготвен човек, може да превърне в зародиш, от който ще се роди плодът на познанието. Ако в името на висшето познание, ние пренебрегнем мисловната работа и се обърнем към други сили в човека, пропускаме обстоятелството, че тъкмо мисленето е най-висшата човешка способност в сетивния свят. Следователно, на този, който пита: "- Как мога сам да се добира до висшите познания на науката за духа? , ще отговорим "започнете най-напред с описанията на тези, които вече ги притежават". А ако той отвърне: "но аз искам да постигна всичко сам и не желая да знам какво са видели другите!
към текста >>
117.
ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_9 Теософия
Дори онези мислители, които предпочитат да изграждат своите възгледи на чисто научна
основа
, напоследък изоставят убежденията, валидни за втората половина на 19 век, според които всички явления на живота могат да се обяснят само със силите, действуващи в неживата природа.
Днес тук и там в научните среди хората отново се обръщат към тази идея, която на времето беше общопризната. Ако внимателно се вгледаме в съвременните тенденции на науката, ще установим една много по-последователна логика всред тези, които не искат и да чуят за някаква "жизнена сила". Тя изобщо не принадлежи към това, което наричаме "природни сили". Който не иска да се издигне над мисловните навици на съвременната наука, не би трябвало да говори за "жизнена сила". Едва предпоставките и начинът на мислене, извлечени от "Науката за духа", ни позволяват да пристъпим към тези неща без никакво вътрешно противоречие.
Дори онези мислители, които предпочитат да изграждат своите възгледи на чисто научна основа, напоследък изоставят убежденията, валидни за втората половина на 19 век, според които всички явления на живота могат да се обяснят само със силите, действуващи в неживата природа.
Книгата на един толкова изтъкнат естествоизпитател като Оскар Хертвиг: "Развитието на организмите. Опровержение на дарвиновата теория за случайността", е научно произведение с голяма стойност. То се противопоставя на хипотезата, според която животът се формира единствено от сбора на физическите и химически закономерности. Забележително е също, че всред представителите на т. нар. неовитализъм отново си пробива път идеята за една присъща на живите същества сила, която в миналото наричаха "жизнена сила".
към текста >>
И в двата случая деленето се
основа
ва на самите факти и тяхната вътрешна природа.
КЪМ СТР. 13-20 За някого би могло да изглежда, сякаш описаното в тази книга разделяне на човешкото същество произтича от едно чисто произволно обособяване на различни съставни части в цялостния душевен живот. Налага се да изтъкнем, че това разделяне на цялостния душевен живот има значение, подобно на онова, което установяваме при появата на седемте цвята, след като светлината е преминала през една призма. Това, което физикът прави за да обясни светлинните явления след като призмата е разложила светлината на седем цвята същото извършва и духовният изследовател по отношение на душевния свят и неговата природа. Седемте съставни части на душата далеч не са някаква абстрактна измислица, която важи в пълна сила и за седемте цвята, на които призмата разлага светлината.
И в двата случая деленето се основава на самите факти и тяхната вътрешна природа.
Разликата е тази, че седемте съставни цвята на светлината стават видими чрез един външен процес, докато седемте съставни части на душата стават видими чрез духовното наблюдение върху нейната истинска природа. А истинската природа на душата изобщо не може да бъде разбрана без споменатото обособяване на нейните седем части. Чрез трите си части: физическо тяло, жизнено тяло и душевно тяло, душата принадлежи към преходния свят; с другите си четири части тя пуска своите корени във вечността. В "единната душа" преходното и вечното са неразделно свързани. Ако не вникнем в описаното делене на душата, не можем да обхванем и нейните връзки с Космоса.
към текста >>
Авторът на настоящата книга смята, че в изложението си за повтарящите се земни съществувания и съдбата, е очертал точните граници, всред които човек може да стигне до ясни представи за причините, които стоят в
основа
та на неговия живот.
Авторът на настоящата книга смята, че в изложението си за повтарящите се земни съществувания и съдбата, е очертал точните граници, всред които човек може да стигне до ясни представи за причините, които стоят в основата на неговия живот.
към текста >>
118.
01. УСЛОВИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
В
основа
та на този въпрос лежи едно съвсем погрешно разбиране за същността на тайното знание.
Онези, които са посветени в естеството на Тайната Наука, съвсем не се учудват, че непосветените разсъждават по този начин. В какво се състои тайната на посвещението? На този въпрос могат да отговарят само хората, които до известна степен сами са минали през Посвещението. Но ако това е тайна, би попитал някой, какъв интерес може да представлява така нареченото тайно знание за непосветените?
В основата на този въпрос лежи едно съвсем погрешно разбиране за същността на тайното знание.
В действителност нещата при Тайната Наука са същите, каквито ги виждаме и в други области на човешкото познание. За средно развития човек тази наука е тайна в същия смисъл, в какъвто е тайна и писмеността за неграмотните.
към текста >>
119.
07. КОНТРОЛ НАД МИСЛИТЕ И ЧУВСТВАТА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Много от предишните му
основа
ния и доводи ще загубят своята достоверност.
Окултният ученик трябва да запази пълно самообладание пред тежестта на подобно себевъзпитание. А това самообладание се постига, само ако е натрупано в излишък. За целта е необходимо да се запазва вътрешно спокойствие дори и в най-тежките житейски ситуации; окултистът трябва да възпитава в себе си изключително силно доверие в добрите сили на битието. Той трябва да разбере, че част от импулсите, които са го ръководили досега, ще отпаднат. Той ще проумее, че до сега е действувал и мислил по определен начин, само защото е бил в плен на незнанието.
Много от предишните му основания и доводи ще загубят своята достоверност.
Ако е правел нещо от суета, той ще види колко нищожна е всяка суета за знаещият. Ако се е стремял към нещо от алчност, ще установи колко разрушителна е всяка алчност. Той трябва да изгради съвършено нови мотиви за дейност и мислене. Тъкмо за тази цел са му необходими смелост и безстрашие. Преди всичко, тази смелост и това безстрашие трябва да проникнат в най-дълбоките сфери на мисловния живот.
към текста >>
120.
10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
За всичко той трябва да има своите непоклатими
основа
ния, а когато те липсват, не бива да предприема нищо.
Вторият Душевен Процес се отнася и то по твърде сходен начин до човешките решения. Окултният ученик трябва да взема своите решения, дори и най-незначителните от тях, само след сериозно обсъждане на мотивите. Трябва да бъдат избягвани всякакви необмислени прояви и безцелни действия.
За всичко той трябва да има своите непоклатими основания, а когато те липсват, не бива да предприема нищо.
към текста >>
От друга страна рязко нараства неговата възприемчивост към онези впечатления и опитности, които той мълчаливо е оставил да минат "покрай него", докато натрупа достатъчно вътрешни
основа
ния за своето съждение.
Съвсем друго би било, ако аз бях сдържан в моята първа оценка, ако бях "замълчал" както в моите мисли, така и в моите думи, докато си изградя разумно и сигурно становище. Постепенно предпазливостта в изграждането и формулирането на дадено съждение, се превръща в отличителен белег на окултния ученик.
От друга страна рязко нараства неговата възприемчивост към онези впечатления и опитности, които той мълчаливо е оставил да минат "покрай него", докато натрупа достатъчно вътрешни основания за своето съждение.
Тази предпазливост се проявява под формата на синкаво-червени и розово-червени нюанси в листата на лотосовия цвят, докато в противен случай преобладават тъмно-червените и оранжеви нюанси*. (* Посветеният винаги ще открие аналогията между гореописаните условия на развитието на "16-листния лотосов цвят" и наставленията за "пътят", който Буда дава на своите ученици. Тук не става дума за изучаване на "будизма", а за описание на новите еволюционни моменти според източниците на Антропософията. Обстоятелството, че те съвпадат с учението на Буда не е пречка да ги приемем за истини сами по себе си.)
към текста >>
Безброй илюзии в нашия живот се
основа
ват на такива несъзнателни асоциации.
До неговото съзнание стига не гледката от прозореца, а нейното последствие. Ето защо смята, че всичко му е "хрумнало от само себе си". И колко подобни случаи има в живота. Колко много фактори се намесват в него, за които само сме чели или слушали, без да са обхванати от нашето съзнание. Случва се например, някой да не понася даден цвят; обаче той съвсем не си дава сметка, че причината е в неговия училищен възпитател който го е измъчвал преди много години, облечен в костюм със същия цвят.
Безброй илюзии в нашия живот се основават на такива несъзнателни асоциации.
Много неща се отпечатват върху душата, без тя да ги фиксира в съзнанието.
към текста >>
Основа
телите на великите учения и религии са именно най-големите Посветени.
Основателите на великите учения и религии са именно най-големите Посветени.
Това, което идва от тях, се влива в човешките души. Наред с човечеството, напредва и целия свят. Посветените работят напълно съзнателно в името на този еволюционен процес. Смисълът на техните указания може да бъде разбран само ако знаем, че идва от най-големите дълбини на човешката природа. Великите Посветени бяха хора на познанието и от него те изковаха идеалите на човечеството.
към текста >>
Природосъобразният и смислен живот е
основа
та на истинското духовно развитие.
А законите, гарантиращи изграждането на висшите духовни органи, са идентични със здравите закони на разума и нравствеността, които са валидни за физическия свят. Както новороденото дете се развива в майчината утроба, така и духовният човек изниква от физическото тяло. Здравето на детето зависи от нормалното действие на природните закони в майчината утроба. По същия начин и здравето на духовния човек зависи от законите на здравия разум и прилагането им в условията на физическия живот. Никой не може да роди един здрав висш Аз, без да живее и мисли по здрав начин във физическия свят.
Природосъобразният и смислен живот е основата на истинското духовно развитие.
Както детето още в майчината утроба живее според природните сили, които след раждането си то започва да възприема със своите сетивни органи, така и висшия Аз на човека живее според законите на духовния свят още по време на физическото съществувание.
към текста >>
121.
11. УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Но обучението се
основа
ва върху изграждането на вътрешния живот и, следователно, окултният ученик е длъжен да предлага съвети, които се отнасят именно към вътрешния живот.
Обаче налага се да подчертаем, че един твърде общ стремеж към висшето познание не е достатъчен. Естествено, този стремеж е присъщ на мнозина, но ако човек се задоволява само с него и не зачита специалните условия за окултно обучение, той няма да постигне нищо. Върху този факт следва да се замислят онези, които се оплакват от трудностите на окултното обучение. Наистина, условията са строги, но не и тежки, така че тяхното изпълнение трябва да бъде резултат на свободната воля. За човек, който не се замисля върху това обстоятелство, изискванията на окултното обучение лесно могат да изглеждат като принуда над душата и съвестта.
Но обучението се основава върху изграждането на вътрешния живот и, следователно, окултният ученик е длъжен да предлага съвети, които се отнасят именно към вътрешния живот.
Не може да се схваща като принуда нещо, което идва като последица от едно свободно взето решение.
към текста >>
Това търсене трябва да бъде изградено тъкмо на тази
основа
; дори и да няма никакви видими последици, важното е че то може да се опре на собствените душевни сили.
А всяко търсене на истината се гради върху доверието и истинската любов към човека.
Това търсене трябва да бъде изградено тъкмо на тази основа; дори и да няма никакви видими последици, важното е че то може да се опре на собствените душевни сили.
Любовта към човека постепенно трябва да се разшири до любов към всички същества, към цялото битие. Който пренебрегва посочените условия, не може да изпитва любов към съзиданието, към всякакъв вид творчество, нито пък ще се противопоставя на склонността към разрушение и унищожаване.
към текста >>
122.
12. ПРОМЕНИ В СЪНИЩАТА НА ОКУЛТНИЯ УЧЕНИК
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Астралният съпровод на едно действие, породено от обич, се различава от действието, в чиято
основа
стои омраза.
Най-висшето постижение на ясновидеца при тази степен от развитието се състои в това, че може да различава астралните последици на животинските и човешки инстинкти.
Астралният съпровод на едно действие, породено от обич, се различава от действието, в чиято основа стои омраза.
Сетивните желания предизвикват отблъсващи и грозни астрални форми, възвишените чувства привличащи и красиви астрални форми.
към текста >>
123.
14. РАЗКЪСВАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА В ХОДА НА ОКУЛТНОТО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Ако обгърнем с поглед човешкия живот, ще установим, че всичко в него се
основа
ва на подобни зависимости.
Човекът не може да си позволи произвол в своята воля, чувства и мислене. Когато например в съзнанието му изниква определена представа, по чисто природна закономерност към нея се присъединява дадено чувство или някакво волево решение. Влизайки в непроветрена стая, отваряме прозореца. Чувайки името си се обръщаме към този, който го произнася, долавяйки лоша миризма, изпитваме неприятно чувство. Такива са елементарните зависимости и асоциации между мислене, чувства и воля.
Ако обгърнем с поглед човешкия живот, ще установим, че всичко в него се основава на подобни зависимости.
Дори сме склонни да считаме живота на един човек за "нормален", само ако там констатираме такива зависимости между мислене, чувства и воля, каквито са вложени в законите на самата човешка природа. В разрез с тези закони би се поставил например човек, ако лошата миризма предизвиква у него приятно чувство, или ако не отговори на зададен въпрос.
към текста >>
Успехът, на който можем да разчитаме при правилно възпитание и добро преподаване, се
основа
ва на предпоставката, че при детето бихме могли да постигнем такава зависимост между мислене, чувства и воля, която е съответствие със здравата човешка природа.
Успехът, на който можем да разчитаме при правилно възпитание и добро преподаване, се основава на предпоставката, че при детето бихме могли да постигнем такава зависимост между мислене, чувства и воля, която е съответствие със здравата човешка природа.
Ако пробуждаме в детето определени представи, правим това с надеждата, че по-късно те ще влязат в закономерни връзки с неговите чувства и с неговите волеви решения. Всичко това произлиза от обстоятелството, че трите сили на мисленето, чувствата и волята осъществяват закономерната връзка тъкмо във фините тела на човека. Тази връзка в етерно-астралния човешки организъм има своето отражение в човешкото физическо тяло. Дори и в него органите на волята са закономерно свързани с тези на мисленето и чувствата. Ето защо определена мисъл закономерно поражда определено чувство или определен волев импулс.
към текста >>
Обаче ясновидецът може да я възприеме само поради това, че съумява да насочи навън освободената сила, лежаща в
основа
та на неговите чувства, също както сетивния човек насочва навън възприемателната способност на своите очи.
Когато един човек изпитва чувство на омраза към друг за ясновидеца това чувство е видимо и подобно на фин светлинен облак с определена оцветка. Ясновидецът може да отклони това чувство на омраза, както сетивния човек може да отклони един удар от физически предмет. В свръхсетивния свят омразата е едно нагледно и видимо явление.
Обаче ясновидецът може да я възприеме само поради това, че съумява да насочи навън освободената сила, лежаща в основата на неговите чувства, също както сетивния човек насочва навън възприемателната способност на своите очи.
Така е не само с омразата, но и с много по-съществени процеси, разиграващи се в свръхсетивния свят. Съзнателната връзка с тях човек може да осъществи само благодарение на освободените си душевни сили.
към текста >>
124.
ПОСЛЕСЛОВ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Защото в
основа
та си, само това изживяване е вече една свръхсетивна душевна дейност, при която обаче не се стига до свръхсетивното виждане.
За свръхсетивната душевна дейност, която разглеждаме тук, е от огромно значение да вникне правилно в това, което наричаме изживяване на чистото мислене.
Защото в основата си, само това изживяване е вече една свръхсетивна душевна дейност, при която обаче не се стига до свръхсетивното виждане.
Чрез чистото мислене човек живее в свръхсетивния свят, макар и там да изживява само него, а не и други свръхсетивни процеси и събития. Свръхсетивната опитност трябва да бъде едно продължение на онова душевно изживяване, което е налице вече във факта на съединяването с чистото мислене. Ето защо е от толкова голямо значение да се вникне правилно в това "съединяване". От правилното вникване и разбиране на този процес идва и онази чудна светлина, която може да хвърли яснота в самата същност на свръхсетивното познание. Доколкото душевният живот протича под онази яснота на съзнанието, която е характерна за мисленето, дотолкова са налице и погрешните пътища за постигане на истинското свръхсетивно познание.
към текста >>
В миналите епохи имаше достатъчно
основа
ния личните указания да се дават само в устна форма; днес човечеството е напреднало до такава степен, че окултното познание трябва да намери много по-голямо разпространение, отколкото по-рано.
Свръхсетивният свят се обръща към душата и сега тя трябва да преведе окултните знаци на свой език и да проникне в тях с ясно и будно съзнание. Нека потвърдим: всичко, което се описва в тази книга, може да бъде осъществено от всеки човек. В хода на този процес, в който душата сама определя своето място, възникват и вече описаните изживявания. Нека тази книга се приеме като един вид разговор, който авторът води със своя читател. Когато твърдим: "Окултният ученик се нуждае от лични указания и съвети", близко до ума е, че и самата книга носи в себе си подобни лични указания и съвети.
В миналите епохи имаше достатъчно основания личните указания да се дават само в устна форма; днес човечеството е напреднало до такава степен, че окултното познание трябва да намери много по-голямо разпространение, отколкото по-рано.
Всеки човек може да търси достъп до него, само че по начин, съвършено различен от миналите епохи. Ето защо книгата идва да замести предишния стил на окултното обучение. Възражението, че освен казаното в тази книга, са необходими и лични указания, е валидно само отчасти. Напълно вярно е, че един или друг може да усети нуждата от лична помощ. Обаче погрешно е да се мисли, че съществените неща са пропуснати в тази книга: те могат да бъдат открити от всеки, която я чете с достатъчно ясно и будно съзнание.
към текста >>
125.
КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Материалистичното схващане, колкото и плодотворно да е било то като естественонаучна хипотеза за работа, колкото и плодотворно да остане то в този смисъл и в бъдеще посочвам само успехите на структурната химия, толкова неизползуваемо е то като
основа
за един светоглед.
Никой човек не би могъл да види, или да възприеме по някакъв сетивен начин, как при тези движещи се атоми възникват усещания и представи. Резултатите на материалистичното схващане при неговия опит да припише духовните процеси на движенията на атомите, илюстрират твърде нагледно неговата продуктивна способност; откакто съществува материалистичният възглед, той не е могъл да обясни дори и най-простото усещане чрез движението на атомите. Така е било и така ще бъде в бъдеще. Как би могло да се мисли, че някога неща, които не са сетивно възприемаеми, каквито са психическите процеси, биха могли да намерят своето обяснение чрез едно просто разлагане на по-големите тела в техните най-малки частици! Атомът винаги си остава едно тяло и никакво движение на атоми не ще бъде някога в състояние да премине пропастта между света на телата и душата.
Материалистичното схващане, колкото и плодотворно да е било то като естественонаучна хипотеза за работа, колкото и плодотворно да остане то в този смисъл и в бъдеще посочвам само успехите на структурната химия, толкова неизползуваемо е то като основа за един светоглед.
Тук то се оказва твърде тясно. Философският материализъм е изиграл своята роля. Този опит за един природонаучен светоглед завинаги е пропаднал”. Така говори един природоизследовател в началото на 20-то столетие върху възгледа, който към средата на 19-то столетие бе възвестен като едно ново, изискано от научния напредък евангелие.
към текста >>
Сега той смело се изказа, че издържаното в материалистичен смисъл обяснение на световните явления, включително и на човека трябва да образува
основа
та на едно ново евангелие, за едно ново морално схващане и изграждане на съществуването.
Също и такива, които не бяха тръгнали от естественонаучните проучвания, влязоха в редовете на техните последователи. Ако още Бюхнер, Фогт, Молешот и други бяха градили върху чисто естественонаучни предпоставки, то в 1872 г. в своята книга “Стара и нова вяра” Давид Фридрих Щраус се опита да намери опорни точки за новото изповедание, опирайки се на своите богословски и философски познания. Още преди няколко десетилетия с книгата си “Животът на Исус” той се намеси в духовния живот по един впечатляващ начин. Той изглеждаше въоръжен с цялото богословско и философско образование на неговото време.
Сега той смело се изказа, че издържаното в материалистичен смисъл обяснение на световните явления, включително и на човека трябва да образува основата на едно ново евангелие, за едно ново морално схващане и изграждане на съществуването.
Произходът на човека от чисто животински прадеди изглеждаше, че ще се превърне в една нова догма и всяко придържане към един духовно-душевен произход на човешкия род в очите на изследващите природата философи се считаше за останало от детската възраст на човечеството суеверие, с което хората не трябва повече да се занимават.
към текста >>
По-нататък постоянно се увеличаваха фактите, които показаха невъзможността на опита да бъде изградена една психология на
основа
та на материалните явления.
По-нататък постоянно се увеличаваха фактите, които показаха невъзможността на опита да бъде изградена една психология на основата на материалните явления.
Науката бе принудена да проучи определени “анормални” явления на душевния живот като хипнотизма, внушението, сомнамбулизма. Оказа се, че по отношение на тези явления за действително мислещия човек материалистичният възглед е напълно недостатъчен. Това не бяха никакви нови факти, с които хората се запознаваха. Напротив, това бяха явления, които са били проучвани от древни времена до началото на 19-то столетие, които обаче бяха изоставени настрана като неудобни през време на кулминацията на материализма.
към текста >>
Химикът Оствалд преди няколко години говори пред Конгреса на природоизследователите в Любек за “преодоляване на материализма”, и за посочената с това цел
основа
едно ново натурфилософско списание.
Живее ли действително човек по-нататък, когато съществува по-нататък само в неговите въздействия? Такова живеене по-нататък няма ли нещо общо с всички явления, също и на физическата природа? Ние виждаме, че материалистичното схващане на света трябваше да подкопае своите собствени основи. А нови основи то не може още да съгради. Едва истинското разбиране на мистиката, теософията, гнозиса ще му даде възможност да стори това.
Химикът Оствалд преди няколко години говори пред Конгреса на природоизследователите в Любек за “преодоляване на материализма”, и за посочената с това цел основа едно ново натурфилософско списание.
Естествената наука е узряла да приеме плодовете на един по-висш светоглед. И всяко опълчване против това не ще я ползува с нищо; тя трябва да държи сметка за нуждите на копнеещата човешка душа.
към текста >>
126.
НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
И това, което атлантецът изграждаше на
основа
та на природата, той го считаше също така като общо благо, както днешният човек мисли естествено, когато счита като частно благо това, което неговото остроумие, неговият ум изработва.
Това, което човешката ръка изработваше в онези времена, израстваше от самата природа. И самият човек се чувствуваше напълно сроден с природата. Оттам също и общественото му чувство беше съвършено различно от днешното. Природата е обща за всички хора.
И това, което атлантецът изграждаше на основата на природата, той го считаше също така като общо благо, както днешният човек мисли естествено, когато счита като частно благо това, което неговото остроумие, неговият ум изработва.
към текста >>
На това се
основа
, че думите от онова време имаха лечебна сила, че те действаха благоприятно върху растежа на растенията, че можеха да опитомяват животните и още други подобни действия.
Така също и звучната реч, която те произвеждаха, беше нещо подобно на природните сили. Те не просто назоваваха нещата, а в техните думи се криеше власт над нещата, а също и над техните себеподобни. Думата при рмоахалите имаше не само смисъл, но също и сила. Когато се говори за вълшебна сила на думите, се загатва за нещо, което за тези хора беше далеч по-действително, отколкото за съвременността. Когато рмоахалецът произнасяше една дума, той развиваше сила, подобна на самия предмет, който обозначаваше.
На това се основа, че думите от онова време имаха лечебна сила, че те действаха благоприятно върху растежа на растенията, че можеха да опитомяват животните и още други подобни действия.
Всичко това намаля все повече и повече по сила при по-късните подраси на Атлантида. Бихме могли да кажем, че изобилието на природна сила постепенно се изгуби. Рмоахалите чувствуваха това изобилие от сили изцяло като дар на могъщата природа; и това тяхно отношение към природата носеше религиозен характер. Особено говорът беше нещо свещено за тях. И невъзможна беше злоупотребата с определени звуци, в които се криеше една особена сила.
към текста >>
И върху този спомен за делата се
основа
ваше фактът, че една група от свързани помежду си хора избираше един човек за свой ръководител.
Споменът се пренесе в определен смисъл върху схващането за съвместния живот. Който можеше да погледне назад към определени дела, изискваше от своите себеподобни признание за това. Той изискваше неговите дела да бъдат запазени в спомена.
И върху този спомен за делата се основаваше фактът, че една група от свързани помежду си хора избираше един човек за свой ръководител.
Разви се един вид царствен чин. Даже това признание се простираше отвъд смъртта. Разви се споменът за прадедите или за онези, които бяха си спечелили заслуги в живота. И от това при отделните племена покъсно произлезе един вид религиозно почитане на умрелите, един култ към прадедите. Този култ продължи много дълго време и прие най-различни форми.
към текста >>
Тази форма на обществен съвместен живот се изрази истински едва в третата подраса (толтеки), като хората на тази раса
основа
ха първо това, което може да се нарече общественост, първата форма на държава.
Тази форма на обществен съвместен живот се изрази истински едва в третата подраса (толтеки), като хората на тази раса основаха първо това, което може да се нарече общественост, първата форма на държава.
И ръководството, управлението на тази държава преминаваше от праотците към потомците. Това, което по-рано живееше само в паметта на близките хора, се пренасяше сега от бащата на сина. Делата на прадедите не трябваше да бъдат забравени за целия род. В потомците още се ценеше това, което беше извършил прадедът. Трябва да бъдем наясно върху факта, че в онези времена хората действително имаха силата да предават своите дарби на потомците.
към текста >>
Когато една група хора се отделяше от друга за
основа
ването на нова общност, тя донасяше със себе си живия спомен за изживяното на предишното й местожителство.
При такива условия при третата подраса личният опит доби все по-голямо значение.
Когато една група хора се отделяше от друга за основаването на нова общност, тя донасяше със себе си живия спомен за изживяното на предишното й местожителство.
Обаче в този спомен същевременно имаше и нещо, което тя усещаше като не съответстващо й, в което тя не се чувстваше добре. Поради това тя опитваше нещо ново. И така с всяко подобно ново основаване се подобряваха условията. И беше нещо естествено, по-доброто да намери своето подражание. Тези бяха фактите, на основата на които през времето на третата подраса се стигна до онези процъфтяващи държави, които се описват в теософската литература.
към текста >>
И така с всяко подобно ново
основа
ване се подобряваха условията.
При такива условия при третата подраса личният опит доби все по-голямо значение. Когато една група хора се отделяше от друга за основаването на нова общност, тя донасяше със себе си живия спомен за изживяното на предишното й местожителство. Обаче в този спомен същевременно имаше и нещо, което тя усещаше като не съответстващо й, в което тя не се чувстваше добре. Поради това тя опитваше нещо ново.
И така с всяко подобно ново основаване се подобряваха условията.
И беше нещо естествено, по-доброто да намери своето подражание. Тези бяха фактите, на основата на които през времето на третата подраса се стигна до онези процъфтяващи държави, които се описват в теософската литература. И личните опитности, които се придобиваха, намираха подкрепа от страна на онези, които бяха посветени във вечните закони на духовното развитие. Самите силни владетели получаваха посвещението, за да има личната им способност една силна опора. Чрез своето лично усърдие и чрез своята лична способност човекът постепенно става способен да получи посвещение.
към текста >>
Тези бяха фактите, на
основа
та на които през времето на третата подраса се стигна до онези процъфтяващи държави, които се описват в теософската литература.
Когато една група хора се отделяше от друга за основаването на нова общност, тя донасяше със себе си живия спомен за изживяното на предишното й местожителство. Обаче в този спомен същевременно имаше и нещо, което тя усещаше като не съответстващо й, в което тя не се чувстваше добре. Поради това тя опитваше нещо ново. И така с всяко подобно ново основаване се подобряваха условията. И беше нещо естествено, по-доброто да намери своето подражание.
Тези бяха фактите, на основата на които през времето на третата подраса се стигна до онези процъфтяващи държави, които се описват в теософската литература.
И личните опитности, които се придобиваха, намираха подкрепа от страна на онези, които бяха посветени във вечните закони на духовното развитие. Самите силни владетели получаваха посвещението, за да има личната им способност една силна опора. Чрез своето лично усърдие и чрез своята лична способност човекът постепенно става способен да получи посвещение. Той първо трябва да развие своите сили, започвайки отдолу нагоре, за да може след това отгоре да му бъде дарено озарението. Така се създадоха посветените царе и ръководителите на народите в Атлантида.
към текста >>
127.
ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Тяхната способност на въображението, намираща се във връзка с природата, стана
основа
за едно особено развитие на живота на представите.
От особено значение е нещо, което стана с напредването на лемурийското развитие благодарение на това, че жените живееха по описания начин. Чрез това те развиха особени човешки сили.
Тяхната способност на въображението, намираща се във връзка с природата, стана основа за едно особено развитие на живота на представите.
Те съзерцателно приемаха в себе си силите на природата и ги оставяха да действат в тяхната душа. С това се образуваха зародишите на паметта. И заедно с паметта в света се появи също и способността за създаване на първите най-прости морални понятия. Развитието на волята при мъжете не познаваше отначало нещо подобно. Мъжът следваше инстинктивно подбудите на природата, или влиянията на посветените.
към текста >>
Огънят на природата служеше като
основа
на техните действия и съоръжения, както днес изкуственият огън служи при човешката работа.
В онези времена Земята нямаше още нейната по-късна гъстота. Навсякъде тънката почва беше разтърсвана от вулканически сили, които изригваха на по-малки или по-големи потоци. Мощни вулкани съществуваха почти навсякъде и постоянно развиваха една разрушителна дейност. Хората бяха свикнали да се съобразяват с тази огнена дейност. Те използваха този огън също при тяхната работа и строителства.
Огънят на природата служеше като основа на техните действия и съоръжения, както днес изкуственият огън служи при човешката работа.
към текста >>
128.
ХИПЕРБОРЕЙСКАТА И ПОЛЯРНАТА ЕПОХА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Той на драго сърце би приел всяка поправка, която се
основа
ва на истинско познаване на въпроса.
Написалият тези редове съвсем не претендира да му се вярва по силата на авторитета. Той иска само да съобщи това, което е било изследвано с най-точните духовнонаучни методи.
Той на драго сърце би приел всяка поправка, която се основава на истинско познаване на въпроса.
Той се чувствува задължен да съобщи тези процеси от развитието на човечеството, защото времето налага това. Този път един голям период от време трябва да бъде описан само като очерк, за да бъде създаден веднъж един обзор. Едно по-точно описание на много неща, които сега само се загатват, ще бъде направено по-късно. Записите в “Хрониката Акаша” трудно могат да се преведат на нашия обикновен език. Те могат по-лесно да бъдат съобщени на символичния език, който се практикува в окултните школи, но съобщението на тези знаци днес още не е позволено.
към текста >>
129.
НЯКОИ НЕОБХОДИМИ МЕЖДИННИ ЗАБЕЛЕЖКИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Това, което може да бъде казано сега пророчески за бъдещето на човека, е
основа
за всички идеали, които имат действително практическо значение.
Това, което може да бъде казано сега пророчески за бъдещето на човека, е основа за всички идеали, които имат действително практическо значение.
Ако идеалите трябва да имат стойност, те трябва така дълбоко да бъдат вкоренени в духовния свят, както природните закони лежат в основата на чисто природния свят. Законите на развитието трябва да бъдат такива истински идеали. Иначе те произлизат от едно празно мечтателство и фантазия и не могат никога да се осъществят. Всички велики идеали на мировата история са произлезли в най-широкия смисъл от ясновидското познание. Защото в крайна сметка всички велики идеали произхождат от великите окултни изследователи или посветени, а по-обикновените хора, които сътрудничат за изграждането на човечеството, се насочват – или съзнателно или повечето пъти несъзнателно – към определените от окултните изследователи задачи.
към текста >>
Ако идеалите трябва да имат стойност, те трябва така дълбоко да бъдат вкоренени в духовния свят, както природните закони лежат в
основа
та на чисто природния свят.
Това, което може да бъде казано сега пророчески за бъдещето на човека, е основа за всички идеали, които имат действително практическо значение.
Ако идеалите трябва да имат стойност, те трябва така дълбоко да бъдат вкоренени в духовния свят, както природните закони лежат в основата на чисто природния свят.
Законите на развитието трябва да бъдат такива истински идеали. Иначе те произлизат от едно празно мечтателство и фантазия и не могат никога да се осъществят. Всички велики идеали на мировата история са произлезли в най-широкия смисъл от ясновидското познание. Защото в крайна сметка всички велики идеали произхождат от великите окултни изследователи или посветени, а по-обикновените хора, които сътрудничат за изграждането на човечеството, се насочват – или съзнателно или повечето пъти несъзнателно – към определените от окултните изследователи задачи. Всичко несъзнателно в крайна сметка има своя произход в нещо съзнателно.
към текста >>
Само че съзнанието, което стои в
основа
та на пчелното семейство или мравешкото общество не може да бъде намерено в същия физически свят, в който съществува обикновеното човешко съзнание.
Такива примери ни се предлагат например при пчелното семейство или при онази величествена държавна същност, при онова величествено държавно устройство в един мравуняк. Съвместното действие на отделните видове насекоми (женски, мъжки, работници) става по съвършено закономерен начин. И разпределението на работите между отделните категории може да бъде назовано само като израз на пълноценна мъдрост. Това, което се получава тук, също така е резултат на едно съзнание, както действията на човека във физическия свят (техника, изкуство, държава и т.н.) са резултат на неговото съзнание.
Само че съзнанието, което стои в основата на пчелното семейство или мравешкото общество не може да бъде намерено в същия физически свят, в който съществува обикновеното човешко съзнание.
За да покажем положението на нещата, можем да се изразим по следния начин. Ние намираме човека във физическия свят. И неговите физически органи, целият негов строеж са устроени така, че ние търсим неговото съзнание първо в този физически свят. Не е така при пчелното семейство или при мравуняка. Ние ще сгрешим напълно, ако в същия смисъл както при човека, по отношение на съзнанието, за което става дума тук, останем във физическия свят.
към текста >>
За духовния изследовател в
основа
та на общите, пълни с мъдрост действия, които се проявяват в съвместния живот на членовете на един народ или на една раса, също лежи едно съзнание.
Една по-нататъшна степен на съзнателността предлага онова, което обикновено се нарича дух на народа или дух на расата, без при това хората да могат да си представят нещо по-определено.
За духовния изследовател в основата на общите, пълни с мъдрост действия, които се проявяват в съвместния живот на членовете на един народ или на една раса, също лежи едно съзнание.
Чрез духовното изследване ние намираме това съзнание също така в един друг свят, какъвто е случаят при пчелното семейство или при мравуняка. Само че за това “съзнание на народа или на расата” не съществуват никакви органи във физическия свят, а тези органи се намират в така наречения астрален свят. Както съзнанието на пчелното семейство извършва своята работа чрез физическите пчели, така извършва своята работа и съзнанието на народа чрез или с помощта на астралните тела на принадлежащите на народа хора. В тези “духове на народа и на расата” пред нас ние имаме един съвършено друг вид същества, различни от човешкото същество и от това на пчелното семейство. Би трябвало да приведем още много примери, ако бихме искали да покажем, как под човека и над човека съществуват и други същества.
към текста >>
130.
ЗА ПРОИЗХОДА НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Вътрешното
основа
ние ще се получи в течение на описанието, доколкото такова описание е възможно с думите на обикновения език, без да прибегнем до формите на изразяване, с които си служи духовната наука.
да се издигне до възрастта на зрелия човек, на зрелия мъж или на зрялата жена, така се случва и с човечеството взето като цяло. То се е развило до неговото днешно състояние, минавайки през различни степени. Със средствата на ясновидеца можем да проследим три главни степени от това развитие на човечеството, които са били изминати, преди да се е образувала Земята и преди небесно тяло да е станало арена на това развитие. Следователно понастоящем имаме работа с четвъртата степен от великия миров живот на човека. Тук за сега ще разкажем фактите, за които става дума по-горе.
Вътрешното основание ще се получи в течение на описанието, доколкото такова описание е възможно с думите на обикновения език, без да прибегнем до формите на изразяване, с които си служи духовната наука.
към текста >>
131.
ЗЕМЯТА И НЕЙНОТО БЪДЕЩЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
И тази способност изгради
основа
та на паметта и себесъзнанието.
свят, който човекът от далечното минало възприемаше в своята вътрешност, през време на Земния му живот застана срещу него навън в пространството. Затова пък в неговата вътрешност възникна един нов свят, светът на представите и на мислите. При Лунното съзнание не можем да говорим за представи и за мисли. То се състоеше единствено от гореспоменатите образи. Приблизително към средата на Земното развитие – нещата се подготвят още по-рано – в човека възникна способността да си образува представи и мисли за предметите.
И тази способност изгради основата на паметта и себесъзнанието.
Едва образуващият представи човек може да развие спомена въз основа на това, което е възприемал; едва мислещият човек стига дотам, да различава себе си от заобикалящата го среда като самостоятелно, себесъзнателно същество, да се познава като един “Аз”. Следователно първите три степени бяха степени на съзнанието, четвъртата е не само съзнание, а себесъзнание. Но сред сегашното себесъзнание, сред мисловния живот се образува заложбата за още по-висши състояния на съзнанието. В тези състояния на съзнанието човекът ще живее на следващата планета, в която Земята ще се превърне след нейната настояща форма. Не е безсмислено да кажем нещо за тези бъдещи състояния на съзнанието, следователно също и за живота върху следващите планети (следващите инкарнации на Земята).
към текста >>
Едва образуващият представи човек може да развие спомена въз
основа
на това, което е възприемал; едва мислещият човек стига дотам, да различава себе си от заобикалящата го среда като самостоятелно, себесъзнателно същество, да се познава като един “Аз”.
Затова пък в неговата вътрешност възникна един нов свят, светът на представите и на мислите. При Лунното съзнание не можем да говорим за представи и за мисли. То се състоеше единствено от гореспоменатите образи. Приблизително към средата на Земното развитие – нещата се подготвят още по-рано – в човека възникна способността да си образува представи и мисли за предметите. И тази способност изгради основата на паметта и себесъзнанието.
Едва образуващият представи човек може да развие спомена въз основа на това, което е възприемал; едва мислещият човек стига дотам, да различава себе си от заобикалящата го среда като самостоятелно, себесъзнателно същество, да се познава като един “Аз”.
Следователно първите три степени бяха степени на съзнанието, четвъртата е не само съзнание, а себесъзнание. Но сред сегашното себесъзнание, сред мисловния живот се образува заложбата за още по-висши състояния на съзнанието. В тези състояния на съзнанието човекът ще живее на следващата планета, в която Земята ще се превърне след нейната настояща форма. Не е безсмислено да кажем нещо за тези бъдещи състояния на съзнанието, следователно също и за живота върху следващите планети (следващите инкарнации на Земята). Защото ясновидецът върви в своето развитие, изпреварвайки своите събратя поради определени причини, които ще обясним на други места.
към текста >>
132.
ЖИВОТЪТ НА СЛЪНЦЕТО
GA_11 Из Хрониката Акаша
Чрез работата, която бяха извършили, те бяха станали способни да излъчват от себе си тяхната субстанция така, както “Пламъците” бяха излъчили своята субстанция в началото на Сатурновия цикъл и с това дадоха физическата
основа
на човешкото физическо тяло.
След първия Слънчев кръг настъпва един по-малък почивен период, след който започва вторият Слънчев кръг. Отделните “най-малки цикли” или “глобуси” по-късно ще бъдат описани по-точно. Сега трябва да преминем към втория кръг на Слънцето. Още в края на първия Слънчев кръг човешкото тяло вече е узряло за приемане на етерното тяло, а именно чрез това, че “Духовете на мъдростта” му дадоха възможност да приеме една пълна с мъдрост подвижност. – Междувременно тези “Духове на мъдростта” се бяха развили по-нататък.
Чрез работата, която бяха извършили, те бяха станали способни да излъчват от себе си тяхната субстанция така, както “Пламъците” бяха излъчили своята субстанция в началото на Сатурновия цикъл и с това дадоха физическата основа на човешкото физическо тяло.
Субстанцията на “Духовете на мъдростта” е “етерът”, който е подвижна в себе си и пълна със сила мъдрост, с други думи “живот”. Следователно етерното или жизненото тяло на човека е излъчване на “Духовете на мъдростта”. – Това излъчване продължава до към средата на втория Слънчев кръг, след което “Духовете на движението” отново могат да влязат в действие с една нова дейност. По-рано тяхната работа можеше да се разпростре само върху човешкото физическо тяло; сега тя преминава и върху етерното тяло и посажда в него изпълнената със сила действеност. Това продължава така до средата на третия Слънчев кръг.
към текста >>
Това не би могло да стане, защото човекът-растение за своя живот се нуждаеше от минерална
основа
.
На планетата Слънце, както бе показано, този човек-минерал, който отново възникна от тъмнината на съня като от една зародишна заложба, беше оживен. Той стана човек-растение, човекът мина през растителното царство. Но не всички човеци-минерали бяха оживени по този начин.
Това не би могло да стане, защото човекът-растение за своя живот се нуждаеше от минерална основа.
Както днес не могат да съществуват никакви растения без едно минерално царство, от което те да извличат необходимите им вещества, така беше и на Слънцето с човека-растение. Ето защо този човек-растение трябваше да остави една част от човешките заложби на степента на минерала, за да може да се развива по-нататък. И понеже на Слънцето съществуваха съвършено други условия, отколкото на Сатурн, тези изхвърлени минерали приеха съвършено други форми в сравнение с тези, които имаха на Сатурн. Наред с царството на човека- растение се роди една втора област, едно особено минерално царство. Ние виждаме, че човекът се издига в едно по-висше царство, като изтласква надолу една част от своите другари в едно по-низше царство.
към текста >>
133.
ЖИВОТЪТ НА ЛУНАТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Основа
та за развитието на това образно съзнание при някогашния Лунен човек беше образуването на един трети член на неговото същество наред с физическото и етерното тяло.
Основата за развитието на това образно съзнание при някогашния Лунен човек беше образуването на един трети член на неговото същество наред с физическото и етерното тяло.
Този трети член се нарича астрално тяло. Това образуване обаче стана едва в третия по-малък цикъл на Луната – така наречения трети Лунен жизнен кръг. Първите два Лунни кръга на живота се представят само като повторение на това, което е било развито на Сатурн и на Слънцето. Но и това повторение не трябва да си го представяме така, като че всички станали на Сатурн и на Слънцето събития и факти протичат още веднъж. Това, което се повтаря: развитието на едно физическо тяло и на едно етерно тяло претърпява същевременно такова преобразуване, че тези два члена на човешката природа могат да се съединят в третия Лунен кръг с астралното тяло, което не би могло да стане на Слънцето.
към текста >>
Един растителен свят е
основа
та на един животински свят.
Тя не минава през процеса на загрубяването. Благодарение на това тя доставя субстанцията, от която може да се образува животинската същност на човека. Именно тази животинска същност в единение с по-високо развитото етерно тяло и с новороденото астрално тяло представлява описаната по-горе тройна същност на човека. Не целият растителен свят, който се беше развил на Слънцето, можа да се развие до животинското. Защото животинските същества предполагат за тяхното съществуване растението.
Един растителен свят е основата на един животински свят.
Както Слънчевият човек можа да се развие до растение благодарение на това, че той изтласка една част от своите другари надолу в по-грубо минерално царство, такъв е случаят и сега при Лунния човек-животно. Той изостави една част от съществата, които на Слънцето още имаха еднакво с него растително естество, изостави ги назад на степента на по-грубата растителност. Но както Лунният човек-животно не е както съвременното животно, а е по средата между сегашното животно и сегашния човек, така и Лунният минерал се намира по средата между съвременния минерал и съвременното растение. Той притежава нещо растително. Скалите на Луната не са камъни в днешния смисъл, те носят един оживен, покарващ, растящ характер.
към текста >>
134.
ЖИВОТЪТ НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Това ще направим поради едно определено
основа
ние.
Същият ход на развитието ще разгледаме и от една друга гледна точка.
Това ще направим поради едно определено основание.
Никога не може да се направи достатъчно, щото отнасящите се за висшите светове истини да се разгледат от различни страни. Човек трябва да е наясно, че от всяка една страна може да се даде само съвсем бегла скица. И чак постепенно, когато същите неща се разгледат от различни страни, впечатленията, получени по този начин се допълват и все повече и повече се превръщат в изпълнена с живот картина. Само такива картини обаче, а не сухи схематични понятия помагат на човека, който иска да проникне във висшите светове. Колкото картините са поживи, побогати на нюанси, толкова повече човек може да се надява, че се приближава до висшата действителност.
към текста >>
135.
ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Тя не се проявява вече за самата нея, а като
основа
за една нова способност.
Отговор: Действително нищо не се губи от способностите, които душата е придобила в нейното преминаване през дадена степен на развитието. Но когато се придобие една нова способност, придобитата по-рано приема нова форма.
Тя не се проявява вече за самата нея, а като основа за една нова способност.
Например при жителите на Атлантида беше развита способността на паметта. Съвременният човек действително може да си състави много слаба представа за това, което можеше да извърши паметта на един атлантец. Всичко, което се явява в нашата пета корена раса като един вид вродени представи, е било придобито най-напред чрез паметта през времето на Атлантида. Представите за пространство, време, числа и т.н. биха създавали съвършено други трудности, ако съвременният човек трябваше първо да ги изработва.
към текста >>
И под тази форма тя можа да стане
основа
та за дейността на ума на нашата раса.
– Атлантците също притежаваха способността по определен начин да владеят жизнената сила. Те строяха техните чудесни машини чрез тази сила. Но в замяна на това те не притежаваха нищо от това, което народите на петата коренна раса имат като дарба. При тях още не съществуваха митове и приказки. При хората принадлежащи към нашата раса, способността на атлантците да владеят жизнената сила се появи първо под маската на митологията.
И под тази форма тя можа да стане основата за дейността на ума на нашата раса.
Великите откриватели на нашата раса са превъплъщения на “ясновидците” от атлантската раса. В техните гениални хрумвания се проявява нещо, което има за основа нещо друго, което през време на тяхното атлантско въплъщение съществуваше в тях като сила творяща живот. Нашата логика, природознание, техника и т.н. израстват от една почва, която е била създадена през времето на Атлантида. Ако например един техник би могъл да върне назад метаморфозата на своята комбинираща способност, би се получило нещо, което можеше да върши атлантецът.
към текста >>
В техните гениални хрумвания се проявява нещо, което има за
основа
нещо друго, което през време на тяхното атлантско въплъщение съществуваше в тях като сила творяща живот.
Но в замяна на това те не притежаваха нищо от това, което народите на петата коренна раса имат като дарба. При тях още не съществуваха митове и приказки. При хората принадлежащи към нашата раса, способността на атлантците да владеят жизнената сила се появи първо под маската на митологията. И под тази форма тя можа да стане основата за дейността на ума на нашата раса. Великите откриватели на нашата раса са превъплъщения на “ясновидците” от атлантската раса.
В техните гениални хрумвания се проявява нещо, което има за основа нещо друго, което през време на тяхното атлантско въплъщение съществуваше в тях като сила творяща живот.
Нашата логика, природознание, техника и т.н. израстват от една почва, която е била създадена през времето на Атлантида. Ако например един техник би могъл да върне назад метаморфозата на своята комбинираща способност, би се получило нещо, което можеше да върши атлантецът. Цялата римска юриспруденция беше една преобразувана способност на волята от едно далечно минало. При това самата воля остана на заден план и вместо самата да приеме форми, тя се преобрази във формите на мислите, които се проявяват в правните понятия.
към текста >>
Чувството за красота при гърците е изградено върху
основа
та на непосредствените сили, които при атлантците се проявяваха във величествената селекция на растенията и животните.
Нашата логика, природознание, техника и т.н. израстват от една почва, която е била създадена през времето на Атлантида. Ако например един техник би могъл да върне назад метаморфозата на своята комбинираща способност, би се получило нещо, което можеше да върши атлантецът. Цялата римска юриспруденция беше една преобразувана способност на волята от едно далечно минало. При това самата воля остана на заден план и вместо самата да приеме форми, тя се преобрази във формите на мислите, които се проявяват в правните понятия.
Чувството за красота при гърците е изградено върху основата на непосредствените сили, които при атлантците се проявяваха във величествената селекция на растенията и животните.
Във фантазията на Фидий живееше нещо, което атлантецът непосредствено използуваше за преобразуването на живите същества.
към текста >>
Правилно разбрани, духовно-научните истини ще дадат на човека истинска
основа
за живота му, ще му позволят да познае своята стойност, своето достойнство и своята същност и ще му дадат най-висшата смелост на съществуването.
– Определени части от тайното познание все още могат да бъдат споделени също и днес само с такива хора, които се подлагат на изпитанията, свързани с посвещението. А също и с публично изнесени части ще могат да се справят само онези, които не се задоволяват само с едно външно запознаване, а които усвояват нещата действително вътрешно, правят от тях съдържание и ръководна нишка на техния живот. Важното не е да владеем ученията на духовната наука умствено, а да проникнем с тях нашето чувство, нашето усещане и целия наш живот. Само чрез такова проникване ние ще узнаем тяхната истинска стойност. Иначе те остават само нещо, “в което човек може да вярва, но също и да не вярва”.
Правилно разбрани, духовно-научните истини ще дадат на човека истинска основа за живота му, ще му позволят да познае своята стойност, своето достойнство и своята същност и ще му дадат най-висшата смелост на съществуването.
Защото те му изясняват неговата взаимовръзка със света, който се намира около него; насочват го към неговите най-висши цели, към неговото истинско предопределение. И те правят това по такъв начин, какъвто е подходящ за изискванията на съвременността, така че той да не остане в плен между вярата и знанието. Човек може да бъде едновременно модерен изследовател и духовен изследовател. Но тогава той трябва да бъде и двете в истинския им смисъл.
към текста >>
136.
ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ, ПРОИЗХОЖДАЩИ ОТ ЕДНА МНИМА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Тя не се проявява вече за самата нея, а като
основа
за една нова способност.
Отговор: Действително нищо не се губи от способностите, които душата е придобила в нейното преминаване през дадена степен на развитието. Но когато се придобие една нова способност, придобитата по-рано приема нова форма.
Тя не се проявява вече за самата нея, а като основа за една нова способност.
Например при жителите на Атлантида беше развита способността на паметта. Съвременният човек действително може да си състави много слаба представа за това, което можеше да извърши паметта на един атлантец. Всичко, което се явява в нашата пета корена раса като един вид вродени представи, е било придобито най-напред чрез паметта през времето на Атлантида. Представите за пространство, време, числа и т.н. биха създавали съвършено други трудности, ако съвременният човек трябваше първо да ги изработва.
към текста >>
И под тази форма тя можа да стане
основа
та за дейността на ума на нашата раса.
– Атлантците също притежаваха способността по определен начин да владеят жизнената сила. Те строяха техните чудесни машини чрез тази сила. Но в замяна на това те не притежаваха нищо от това, което народите на петата коренна раса имат като дарба. При тях още не съществуваха митове и приказки. При хората принадлежащи към нашата раса, способността на атлантците да владеят жизнената сила се появи първо под маската на митологията.
И под тази форма тя можа да стане основата за дейността на ума на нашата раса.
Великите откриватели на нашата раса са превъплъщения на “ясновидците” от атлантската раса. В техните гениални хрумвания се проявява нещо, което има за основа нещо друго, което през време на тяхното атлантско въплъщение съществуваше в тях като сила творяща живот. Нашата логика, природознание, техника и т.н. израстват от една почва, която е била създадена през времето на Атлантида. Ако например един техник би могъл да върне назад метаморфозата на своята комбинираща способност, би се получило нещо, което можеше да върши атлантецът.
към текста >>
В техните гениални хрумвания се проявява нещо, което има за
основа
нещо друго, което през време на тяхното атлантско въплъщение съществуваше в тях като сила творяща живот.
Но в замяна на това те не притежаваха нищо от това, което народите на петата коренна раса имат като дарба. При тях още не съществуваха митове и приказки. При хората принадлежащи към нашата раса, способността на атлантците да владеят жизнената сила се появи първо под маската на митологията. И под тази форма тя можа да стане основата за дейността на ума на нашата раса. Великите откриватели на нашата раса са превъплъщения на “ясновидците” от атлантската раса.
В техните гениални хрумвания се проявява нещо, което има за основа нещо друго, което през време на тяхното атлантско въплъщение съществуваше в тях като сила творяща живот.
Нашата логика, природознание, техника и т.н. израстват от една почва, която е била създадена през времето на Атлантида. Ако например един техник би могъл да върне назад метаморфозата на своята комбинираща способност, би се получило нещо, което можеше да върши атлантецът. Цялата римска юриспруденция беше една преобразувана способност на волята от едно далечно минало. При това самата воля остана на заден план и вместо самата да приеме форми, тя се преобрази във формите на мислите, които се проявяват в правните понятия.
към текста >>
Чувството за красота при гърците е изградено върху
основа
та на непосредствените сили, които при атлантците се проявяваха във величествената селекция на растенията и животните.
Нашата логика, природознание, техника и т.н. израстват от една почва, която е била създадена през времето на Атлантида. Ако например един техник би могъл да върне назад метаморфозата на своята комбинираща способност, би се получило нещо, което можеше да върши атлантецът. Цялата римска юриспруденция беше една преобразувана способност на волята от едно далечно минало. При това самата воля остана на заден план и вместо самата да приеме форми, тя се преобрази във формите на мислите, които се проявяват в правните понятия.
Чувството за красота при гърците е изградено върху основата на непосредствените сили, които при атлантците се проявяваха във величествената селекция на растенията и животните.
Във фантазията на Фидий живееше нещо, което атлантецът непосредствено използуваше за преобразуването на живите същества.
към текста >>
Правилно разбрани, духовно-научните истини ще дадат на човека истинска
основа
за живота му, ще му позволят да познае своята стойност, своето достойнство и своята същност и ще му дадат най-висшата смелост на съществуването.
– Определени части от тайното познание все още могат да бъдат споделени също и днес само с такива хора, които се подлагат на изпитанията, свързани с посвещението. А също и с публично изнесени части ще могат да се справят само онези, които не се задоволяват само с едно външно запознаване, а които усвояват нещата действително вътрешно, правят от тях съдържание и ръководна нишка на техния живот. Важното не е да владеем ученията на духовната наука умствено, а да проникнем с тях нашето чувство, нашето усещане и целия наш живот. Само чрез такова проникване ние ще узнаем тяхната истинска стойност. Иначе те остават само нещо, “в което човек може да вярва, но също и да не вярва”.
Правилно разбрани, духовно-научните истини ще дадат на човека истинска основа за живота му, ще му позволят да познае своята стойност, своето достойнство и своята същност и ще му дадат най-висшата смелост на съществуването.
Защото те му изясняват неговата взаимовръзка със света, който се намира около него; насочват го към неговите най-висши цели, към неговото истинско предопределение. И те правят това по такъв начин, какъвто е подходящ за изискванията на съвременността, така че той да не остане в плен между вярата и знанието. Човек може да бъде едновременно модерен изследовател и духовен изследовател. Но тогава той трябва да бъде и двете в истинския им смисъл.
към текста >>
137.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ 1910
GA_13 Въведение в Тайната наука
Това е така, защото авторът е в състояние да се пренесе в душата на такава личност и да разбере
основа
нията, които я водят към подобно съждение.
На това трябва да се отговори: Не, авторът изобщо няма такива намерения. Той може да си представи, че неговият критик е твърде умен човек, или способен учен с конструктивно и добросъвестно мислене.
Това е така, защото авторът е в състояние да се пренесе в душата на такава личност и да разбере основанията, които я водят към подобно съждение.
За да стане ясен действителният замисъл на автора, необходимо е нещо, което за самия него общо взето изглежда неподходящо, но тъкмо при тази книга се явява като изключително належащо: а именно да спомене нещо лично. Несъмнено, в тази насока не трябва да се изнася нищо, което не е свързано с решението да напиша тази книга. Това, което ще се каже в подобна книга, не би имало никакво право на съществуване, ако носеше само личен характер. То трябва да съдържа неща, до които може да стигне всеки човек, а в начина на изложението не трябва да проличава никакъв личен елемент, доколкото това изобщо е възможно. Следователно, личният елемент трябва да се търси другаде: той улеснява само разбирането на това, как авторът възприема горе споменатите критики и как въпреки тях можа да напише тази книга.
към текста >>
Следователно, и от тази страна, авторът би имал
основа
ние да остави книгата ненаписана, ако не знаеше кое би накарало един философ да я намери за наивна, прибягвайки до критическия мащаб на съвременната епоха.
Движен от същия мотив, както по-горе, и въпреки възможните недоразумения, произтичащи от него, авторът и тук би желал да изтъкне нещо лично. Той започна да изучава Кант на 16 годишна възраст; а днес наистина смята, че може да разсъждава върху изнесените в „Тайната Наука" факти, и то напълно обективно, тъкмо от гледището на Кант.
Следователно, и от тази страна, авторът би имал основание да остави книгата ненаписана, ако не знаеше кое би накарало един философ да я намери за наивна, прибягвайки до критическия мащаб на съвременната епоха.
Тук става наистина ясно, как в смисъла на Кант са надхвърлени границите на възможното познание; Хербарт напр. би счел това за „наивен реализъм", който още не е стигнал до „изработването на понятия" и т.н., а представители на модерния прагматизъм като Уйлям Джеймс и Фердинант Шилер биха сметнали, че е премината мярката на „истинските представи", които „ние считаме за валидни, поставяме в действие и можем да верифицираме". Човек може да е наясно за тези неща и въпреки това, а може би тъкмо поради това, да се заеме с написването на тази книга. Авторът е анализирал различните философски системи в своите трудове „Теорията на познанието и Гьотевия светоглед", „Истина и наука", „Философия на свободата", „Гьотевия светоглед", „Възгледите за света и за живота през 19 век", „Загадки на философията".
към текста >>
(Тук става дума не само за духовно-научната проверка чрез методите на свръхсетивните изследвания, а преди всичко за проверката,
основа
ваща се на здравото и непредубедено човешко мислене.
След като казахме толкова много за хората, които от самото начало биха отхвърлили тази книга, нека да споменем една дума и за тези, които ще я приемат. За тях същественото се съдържа още в първата глава „Характер на Тайната Наука". Нека добавим и нещо друго. Макар и книгата да се занимава с изследвания, които са недостъпни за свързания със сетивата разум, тя не посочва нищо, което да не е разбираемо за всеки човек с непредубеден ум и здрав усет към истината, стига той да се реши и приложи тези дарби в живота. Авторът е категоричен: той би желал преди всичко читатели, готови да приемат изнесените данни не на сляпо доверие, а едва след като ги изпитат с помощта на познанията и опитностите, които живота предлага на всеки от нас.
(Тук става дума не само за духовно-научната проверка чрез методите на свръхсетивните изследвания, а преди всичко за проверката, основаваща се на здравото и непредубедено човешко мислене.
Добавка на Р. Щайнер към 4-то издание, 1913).
към текста >>
138.
ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Ако би искал да разбере себе си обаче, такъв човек би трябвало да признае, че той отхвърля „Тайната Наука" не по силата на някакви
основа
телни доводи, а по силата на едно безапелационно решение, произлизащо от негови те чисто субективни чувства.
Естествено за този, който под „наука" разбира само това, което регистрират нашите сетива и нашият опиращ се на сетивата разсъдък, разглежданата тук „Тайна Наука" не може да означава никаква наука.
Ако би искал да разбере себе си обаче, такъв човек би трябвало да признае, че той отхвърля „Тайната Наука" не по силата на някакви основателни доводи, а по силата на едно безапелационно решение, произлизащо от негови те чисто субективни чувства.
За да вникне във всичко това, достатъчно е само човек да размисли как възниква науката и какво е нейното значение в живота на хората. По своето естество, възникването на науката не е свързано с предмета, който тя обхваща, а с действената активност на човешката душа, която се проявява в хода на познавателния стремеж. Необходимо е да насочим поглед върху това, как душата се отнася към се бе си, когато тя развива една или друга наука. Ако се поддадем на навика и приемем, че тази активност е налице само тогава, когато действуват нашите сетивни възприятия, ние лесно ще стигнем до убеждението, че в случая същественото са тъкмо тези сетивни възприятия, тези сетивни откровения. И тогава ние пропускаме обстоятелството, че в известен смисъл човешката душа е била ангажирана изключително и само върху своите сетивни откровения.
към текста >>
Защото те се
основа
ват на едно здраво съждение, което обаче стига само до част от истината и не потъва в дълбочините на нещата.
От една повърхностна гледна точка те са прави. Те не искат да разглеждат по някакъв особен начин това, което предлага. т.н. действителност. Те считат за слабост, когато някой се отклонява от действителността и търси своето спасение в един скрит свят, който за тях е равнозначен на нещо фантастично и нереално. Ако в търсенето на духовнонаучни истини не искаме да се изпада в болестно мечтателство и слабост, трябва да признаем подобни възражения за оправдани.
Защото те се основават на едно здраво съждение, което обаче стига само до част от истината и не потъва в дълбочините на нещата.
Ако стремежът към свръхсетивното познание би могъл да подкопае живота и да ни отблъсне от истинската действителност, тогава подобни възражения биха били наистина достатъчно силни, за да отнемат всякаква почва под краката на едно сходно духовно течение.
към текста >>
Той ще се увери още, че всяко опасение, според което свръхсетивните познания могат да действуват отначало като догми чрез своята сугестивна сила, е не
основа
телно.
Някой твърде лесно би могъл да повярва, че трябва да е точно обратното: Че най-напред трябва да е описан тъкмо този „път". Но това не е така. За човек, който е отдаден само на „упражненията", целящи проникване в свръхсетивния свят, без да отправя своя душевен поглед към определени свръхсетивни факти, този свят остава един неясен, объркан хаос. Но след като се е занимавал с определени духовни факти, човек постепенно се вживява в този свят, макар и до известна степен наивно, и после си дава сметка вече извън всяка наивност как сам и в пълно съзнание е добил опитности, за които първоначално е срещнал едно или друго външно съобщение. След като проникне в света на Тайната Наука, човек се убеждава, че сигурният път към свръхсетивното познание е само този.
Той ще се увери още, че всяко опасение, според което свръхсетивните познания могат да действуват отначало като догми чрез своята сугестивна сила, е неоснователно.
Защото съдържанието на тези познания се извлича от такава душевна атмосфера, която отнема каквато и да е сугестивна сила и му предоставя възможността да говори и на всеки друг човек по същия начин, по който духовните истини са проговорили на него самия. Ако първоначално другият не забелязва, че е пренесен в духовния свят, това не се дължи на сугестивно повлияване, а на финия и необикновен характер, присъщ на изживяванията, които читателят изпитва с книги от този род.
към текста >>
139.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
В
основа
та на физическото сърце стои едно „етерно сърце", в
основа
та на физическия мозък „етерен мозък" и т.н.
И така, етерното тяло е втората съставна част на човешкото същество. За свръхсетивното познанието е в много по-голяма степен реално отколкото физическото тяло. Подробно описание за него ще дадем в следващите части на тази книга, когато ще изтъкнем и в какъв смисъл трябва да се приемат подобни описания. За сега е достатъчно да кажем, че етерното тяло прониква от край до край в цялото физическо тяло и че то е като един вид архитект на последното, формата и строежът на всички органи се поддържат чрез потоците и движенията на етерното тяло.
В основата на физическото сърце стои едно „етерно сърце", в основата на физическия мозък „етерен мозък" и т.н.
Етерното тяло е разчленено също както физическото, само че много по-сложно. Докато при физическото тяло имаме строго обособени части, то навсякъде в етерното тяло имаме живо и неспирно преливане.
към текста >>
Силата, която лежи в
основа
та на спомена, може да се нарече и вътрешна, обаче съждението за нея включително и когато става дума за собствената личност може да се осъществи само чрез точния поглед върху причинните зависимости между живота и околния свят.
Но всичко онова, което за свръхсетивно то наблюдение е непосредствен факт, може да бъде в неговите действия наблюдавано чрез сетивните възприятия и разбрано чрез методите на обикновеното мислене. А когато някой твърди, че човек узнава за своите спомени чрез вътрешно-душевни наблюдения, нещо, което при животните не може да се установи, той допуска една съдбоносна грешка. Своята способност да си спомня, човек не може в никакъв случай да извлече от вътрешните си душевни наблюдения; нея той може да извлече само от това, което изживява във самия себе си при отношението си спрямо нещата и процесите в околния свят. Тези опитности, които има със себе си, той разпростира по същия начин и спрямо другите хора, спрямо животните. Заслепяваща илюзия е да се смята, че човекът съди за съществуването на спомена само според душевните си наблюдения.
Силата, която лежи в основата на спомена, може да се нарече и вътрешна, обаче съждението за нея включително и когато става дума за собствената личност може да се осъществи само чрез точния поглед върху причинните зависимости между живота и околния свят.
Тези зависимости можем да установим както у себе си, така и при животното. Спрямо всички тези неща нашата официална психология сериозно страда поради своите неточни и недиференцирани представи, почиващи най-вече на погрешни наблюдения.
към текста >>
Подобна преценка се
основа
ва единствено върху непълни и недостатъчни наблюдения.
Защото астралното тяло е носител на удоволствието и болката, на радостта и страданието. И нека сравним всичко това с обстоятелството, колко слабо се променят в хода на времето определени качества на човека, например неговият темперамент, характеровите му особености и т.н. Едно избухливо дете често проявява избухливост и по-късно, в своята зряла възраст. Понякога тези неща са толкова очебийни, че има мислители, които напълно отричат възможността от промени в човешкия характер. Те смятат, че характерът е нещо трайно през целия живот и само се проявява в една или друга посока.
Подобна преценка се основава единствено върху непълни и недостатъчни наблюдения.
Хора с развит усет за тези неща, ясно виждат, че и характерът, и темпераментът на човека се променят под влиянието на неговия Аз. Несъмнено, спрямо по-горе изброените качества, тази промяна е много по-бавна. Двата вида промени бихме могли да сравним с движението на часовниковите стрелки. Промените в астралното тяло се отнасят към тези в етерното тяло, както движението на голямата стрелка се отнася към движението на малката стрелка. Силите, които предизвикват тези промени в характера и темперамента, принадлежат на етерното тяло.
към текста >>
Винаги когато чрез Азовата дейност настъпват някакви промени във физическото тяло, следва да знаем, че Азът действително е свързан с невидимите сили на това тяло; с онези сили, които са в
основа
та на неговите физически процеси.
Един полъх от влиянието на Аза върху физическото тяло имаме, когато при определени изживявания настъпва например изчервяването и побледняването.
Винаги когато чрез Азовата дейност настъпват някакви промени във физическото тяло, следва да знаем, че Азът действително е свързан с невидимите сили на това тяло; с онези сили, които са в основата на неговите физически процеси.
В този случай казваме, че чрез една такава дейност Азът работи върху физическото тяло. Този израз не трябва да бъде разбиран погрешно, в смисъл че става дума за нещо грубо материално. Грубо-материалният облик на физическото тяло е само неговата външна страна. Зад нея действуват скритите сили на човешкото същество и тези сили са от духовно естество. Тук не говорим за работа върху материалната субстанция на физическото тяло а то само на пръв поглед изглежда материално а за духовна работа върху скритите сили, които непрекъснато го изграждат и разрушават.
към текста >>
140.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Въпреки че учените не са единодушни за физическите причини на съня, те все пак приемат, че в
основа
та на това явление лежат определени физически процеси.
Би било излишно да се спираме на едно елементарно недоразумение относно тези факти. Обаче в нашата епоха на материалистично мислене това има известен смисъл. Естествено, хора с такива материалистични представи, ще възразят, че тук единственият научен подход е да се изследват физическите процеси на съня.
Въпреки че учените не са единодушни за физическите причини на съня, те все пак приемат, че в основата на това явление лежат определени физически процеси.
Но свръхсетивното познание не влиза в никакво противоречие с това твърдение. То приема всички доводи на отсрещната страна; допуска например, че за физическото изграждане на една къща тухлите се поставят една върху друга и, че когато постройката е готова, нейната конструкция и форма могат да се обяснят по чисто механични закони. Обаче за да се изгради къщата, най-напред се изисква мисълта на строителя, на архитекта. А когато провеждаме едно изследване единствено с физически закономерности, ние изобщо не стигаме до мисълта на архитекта. Както зад физическите закони, според които е изградена къщата, стоят идеите на нейния архитект, така и зад всичко, което физическата наука изнася по един правилен начин, стои онова, за което говори свръхсетивното познание.
към текста >>
Разбира се, хора които искат да оправдаят съществуването на скритите духовни причини, лежащи в
основа
та на видимия свят, често прибягват до това сравнение.
Но свръхсетивното познание не влиза в никакво противоречие с това твърдение. То приема всички доводи на отсрещната страна; допуска например, че за физическото изграждане на една къща тухлите се поставят една върху друга и, че когато постройката е готова, нейната конструкция и форма могат да се обяснят по чисто механични закони. Обаче за да се изгради къщата, най-напред се изисква мисълта на строителя, на архитекта. А когато провеждаме едно изследване единствено с физически закономерности, ние изобщо не стигаме до мисълта на архитекта. Както зад физическите закони, според които е изградена къщата, стоят идеите на нейния архитект, така и зад всичко, което физическата наука изнася по един правилен начин, стои онова, за което говори свръхсетивното познание.
Разбира се, хора които искат да оправдаят съществуването на скритите духовни причини, лежащи в основата на видимия свят, често прибягват до това сравнение.
То може да изглежда вече банално. Само че спрямо тези не ща е важно, не дали сме запознати с известни понятия, а това да видим истинската им тежест, когато с тяхна помощ обосноваваме едни или други факти. Тук може да попречи и обстоятелството, че противоположните представи имат твърде голяма власт над разсъдъчната способност на хората и не им позволяват да усетят истинската тежест на съответните понятия.
към текста >>
Само че спрямо тези не ща е важно, не дали сме запознати с известни понятия, а това да видим истинската им тежест, когато с тяхна помощ об
основа
ваме едни или други факти.
Обаче за да се изгради къщата, най-напред се изисква мисълта на строителя, на архитекта. А когато провеждаме едно изследване единствено с физически закономерности, ние изобщо не стигаме до мисълта на архитекта. Както зад физическите закони, според които е изградена къщата, стоят идеите на нейния архитект, така и зад всичко, което физическата наука изнася по един правилен начин, стои онова, за което говори свръхсетивното познание. Разбира се, хора които искат да оправдаят съществуването на скритите духовни причини, лежащи в основата на видимия свят, често прибягват до това сравнение. То може да изглежда вече банално.
Само че спрямо тези не ща е важно, не дали сме запознати с известни понятия, а това да видим истинската им тежест, когато с тяхна помощ обосноваваме едни или други факти.
Тук може да попречи и обстоятелството, че противоположните представи имат твърде голяма власт над разсъдъчната способност на хората и не им позволяват да усетят истинската тежест на съответните понятия.
към текста >>
Въпреки това, сънищата крият в себе си някакви тайнствени закони, които винаги са привличали и възбуждали човешкото въображение; тук се крият и дълбоките причини да се сравнява винаги изящната игра на фантазията, лежаща в
основа
та на художествения усет, с „мечтания сън".
Междинното състояние между будността и съня е сънуването. Доколкото сънищата допускат някакво сетивно наблюдение, те представляват една пъстра и подвижна галерия от образи, която все пак крие в себе си известен ред и закономерност. На пръв поглед, този свят блика от възникващи и чезнещи образи, често пъти в объркана и абсурдна последователност. В своите сънища, в своя сънищен живот, човек е напълно свободен от законите на будното съзнание, което го свързва със сетивните възприятия и със законите на неговата разсъдъчна способност.
Въпреки това, сънищата крият в себе си някакви тайнствени закони, които винаги са привличали и възбуждали човешкото въображение; тук се крият и дълбоките причини да се сравнява винаги изящната игра на фантазията, лежаща в основата на художествения усет, с „мечтания сън".
Достатъчно е само да си припомним някои забележителни сънища, за да открием потвърждение на казаното. Някой сънува например, че прогонва едно връхлитащо срещу него куче. Той се пробужда и открива, че несъзнателно е отхвърлил завивката от себе си, понеже тя е стояла на необичайно място върху тялото му и затова го е смущавала. Какво постига тук сънуването от един сетивен факт? Това, което сетивата биха възприели в будно състояние, остава напълно неосъзнато, докато човек спи.
към текста >>
Естествено, за сетивното наблюдение процесите между смъртта и новото раждане са много по-скрити, отколкото духовните причини, лежащи в
основа
та на
Това, което става с човека от раждането до смъртта и после отново до следващото раждане, се повтаря. Човек винаги се връща на Земята, но не и преди плодът от физическия живот да е узрял в духовния свят. И все пак не съществува едно непрекъснато повторение без начало и край; от определени форми на съществувание човек преминава в такива, каквито описваме сега, докато в бъдеще той ще премине към съвсем други форми на съществувание. Представа за тези преходни степени ние ще получим най-вече ако проследим от свръхсетивна гледна точка развитието на Вселената и свързаната с него еволюция на човека.
Естествено, за сетивното наблюдение процесите между смъртта и новото раждане са много по-скрити, отколкото духовните причини, лежащи в основата на
към текста >>
В този случай сетивно-ориентираното наблюдение също би могло да вникне в невидимите причини, лежащи в
основа
та на видимите действия.
живота между раждането и смъртта. Сетивното наблюдение може да се произнесе само върху тази част от скрития свят, чиито действия се проявяват във видимия физически свят. Но пред сетивното наблюдение трябва да възникне въпросът, дали след като навлиза чрез раждането в земния си живот, човек не донася със себе си и нещо от това, което свръхсетивното познание описва като процеси между смъртта и новото раждане. Ако някой намери охлювна черупка, в която няма и следа от живия охлюв, все пак ще признае, че черупката е възникнала в резултат от действията на един жив организъм, а не че тя е изградена само от физически сили. По същия начин, ако някой наблюдава човека в живота и открие нещо, което е невъзможно да води своето начало от този живот, би било разумно да допусне, че то води началото си от това, което описва Тайната Наука, стига нейните описания да хвърлят известна светлина върху иначе неразбираемите факти и събития от живота.
В този случай сетивно-ориентираното наблюдение също би могло да вникне в невидимите причини, лежащи в основата на видимите действия.
С всяко ново наблюдение, непредубеденото и обективното разглеждане на живота се убеждава във верността на свръхсетивното познание. Необходимо е само човек да намери правилната гледна точка и от нея да отправи поглед към процесите, лежащи в основата на физическия свят. Къде например са скрити процесите, описани като периоди на пречистване? Какви са и как протичат опитностите на човека след пречистването, през които той трябва да премине според данните от духовното изследване?
към текста >>
Необходимо е само човек да намери правилната гледна точка и от нея да отправи поглед към процесите, лежащи в
основа
та на физическия свят.
Но пред сетивното наблюдение трябва да възникне въпросът, дали след като навлиза чрез раждането в земния си живот, човек не донася със себе си и нещо от това, което свръхсетивното познание описва като процеси между смъртта и новото раждане. Ако някой намери охлювна черупка, в която няма и следа от живия охлюв, все пак ще признае, че черупката е възникнала в резултат от действията на един жив организъм, а не че тя е изградена само от физически сили. По същия начин, ако някой наблюдава човека в живота и открие нещо, което е невъзможно да води своето начало от този живот, би било разумно да допусне, че то води началото си от това, което описва Тайната Наука, стига нейните описания да хвърлят известна светлина върху иначе неразбираемите факти и събития от живота. В този случай сетивно-ориентираното наблюдение също би могло да вникне в невидимите причини, лежащи в основата на видимите действия. С всяко ново наблюдение, непредубеденото и обективното разглеждане на живота се убеждава във верността на свръхсетивното познание.
Необходимо е само човек да намери правилната гледна точка и от нея да отправи поглед към процесите, лежащи в основата на физическия свят.
Къде например са скрити процесите, описани като периоди на пречистване? Какви са и как протичат опитностите на човека след пречистването, през които той трябва да премине според данните от духовното изследване?
към текста >>
То не може да задоволи противниковата страна, чиито възражения са напълно
основа
телни: Общо взето, такова позоваване на свръхсетивни Същества, не спомага с нищо за разбирането на фактите.
Всяко мечтателство и фантазиране за свръхсетивните сили внася само объркване.
То не може да задоволи противниковата страна, чиито възражения са напълно основателни: Общо взето, такова позоваване на свръхсетивни Същества, не спомага с нищо за разбирането на фактите.
Естествено, подобни противници могат да кажат същото и за точно определени данни на Духовната Наука. Тук обаче ще припомним как действуват скритите духовни причини във видимия свят. Нека предположим, че духовното изследване е напълно вярно, когато то установява: След смъртта човек минава през един период на пречистване, по време на който той изживява душевно, каква пречка представлява за неговото по-нататъшно развитие определена постъпка, извършена в предишния живот. Докато изживява това, в него се ражда подтикът да изправи последиците от тази постъпка. С този подтик той влиза в своя нов живот.
към текста >>
Безспорно и абстрахирайки се от свръхсетивното наблюдение току-що посоченото доказателство,
основа
но върху действената сила на определени мисли, е единственото, което може да устои на всяка непредубедена логика.
Безспорно и абстрахирайки се от свръхсетивното наблюдение току-що посоченото доказателство, основано върху действената сила на определени мисли, е единственото, което може да устои на всяка непредубедена логика.
Разбира се, имат значение и всякакви други доводи; но всички те съдържат нещо, спрямо което противникът ще намери уязвими точки. Впрочем, всеки непредубеден човек лесно ще открие, че дори възпитанието на детето съдържа един вид доказателствена сила за това, че под телесните обвивки напира една духовна същност. Той ще сравни животното с човека и ще си каже: При животното характерните качества и способности се проявяват още с раждането като нещо строго детерминирано; това ясно показва, че те са предопределени от наследствеността. Нека да си представим, как току-що излюпеното пиле веднага се включва в редица действия, свързани с неговия живот. При човека обаче, възпитанието внася нещо, което може да няма никаква връзка с наследствеността.
към текста >>
Ето защо напълно
основа
телно е те да бъдат считани като резултат на зачатието, още повече, ако решим да приемем зачатието за един действителен душевен процес.
„Родителите не са създатели в истинския смисъл на думата. Те предлагат органическите вещества, но не само тях, а в същото време и нещо средно, сетивно-душевно, което се проявява в темперамента, в особения душевен колорит, в известна нюансировка на инстинктите и т.н., все неща, чийто общ източник се оказва фантазията в онзи по-широк и посочен от мен смисъл. Във всички тези елементи на личността смесването и своеобразното съчетаване на родителските душевни качества е несъмнено.
Ето защо напълно основателно е те да бъдат считани като резултат на зачатието, още повече, ако решим да приемем зачатието за един действителен душевен процес.
Обаче същинският и обединяващ център на личността тук липсва; защото при едно по-внимателно наблюдение се установява, че дори и тези душевни качества са само една обвивка, един инструмент за обхващането на истинските духовни, идеални заложби на човека, който е в състояние както да ги насърчава, така и да ги спъва в тяхното развитие, но не и да ги поражда от себе си." И по-нататък: „Според своя духовен първообраз, всеки човек съществува и преди своето раждане; от духовна гледна точка нито един индивид не прилича на друг, така както и нито един животински вид не прилича на друг." (стр.532).
към текста >>
141.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Един отговор на тези въпроси,
основа
ващ се на фактите, винаги може да се намери.
Нека си послужим с пример. Ако по един коларски път открием някакви следи, ще попитаме: Откъде идват те? Един възможен отговор е: От една каруца. Но после може да прозвучи друг въпрос: Откъде е идвала каруцата, къде е отивала?
Един отговор на тези въпроси, основаващ се на фактите, винаги може да се намери.
Но въпросите могат да продължат:
към текста >>
Цялото развитие се
основа
ва на това, че най-напред от недиференцирания живот на „обкръжението" се отделя една самостоятелна същност; после в нея, като един вид огледален образ, се отпечатва цялото „обкръжение"; а нататък продължава напълно самостоятелното и развитие.
Отделянето на Лунното тяло от Слънчевото променя техните съотношения. Сега Луната се отнася към Слънцето, както някога Сатурн към цялата заобикаляща го мирова еволюция. Тялото на Сатурн беше образувано от „Духовете на Волята" (Престоли) или, така да се каже, от тяхното тяло. Сатурновата субстанция отразяваше обратно в мировото пространство всичко, което духовните Същества изживяваха в света около Сатурн. И точно този отразен свят, в хода на определени процеси, накрая се пробуди за един самостоятелен живот.
Цялото развитие се основава на това, че най-напред от недиференцирания живот на „обкръжението" се отделя една самостоятелна същност; после в нея, като един вид огледален образ, се отпечатва цялото „обкръжение"; а нататък продължава напълно самостоятелното и развитие.
Така и тялото на Луната се отделя от тялото на Слънцето и първоначално започва да отразява живота на Слънчевото тяло. Ако нещата бяха спрели дотук, бихме имали следното: Чисто и просто в едно Слънчево тяло биха съществували приспособените към него духовни Същества с техните изживявания, съответно в топлинния и въздушен елемент. Срещу това Слънчево тяло би стояло Лунното тяло, в което други Същества биха разгръщали своята екзистенция в топлинния, въздушен и воден елемент. Напредъкът от Слънчевото към Лунното въплъщение би се състоял в това, че Слънчевите Същества биха имали пред себе си своя собствен живот като един вид огледален образ отразен от процесите на Луната, и така биха изпитвали нещо, което за тях по време на Слънчевото въплъщение би било все още невъзможно.
към текста >>
Въпреки че представите на лунното съзнание са само символи на външният свят, те имаха много по-голямо въздействие върху вътрешния свят на човешкото същество, отколкото съвременните представи на човека, които се изграждат въз
основа
на сетивните възприятия.
Въпреки че представите на лунното съзнание са само символи на външният свят, те имаха много по-голямо въздействие върху вътрешния свят на човешкото същество, отколкото съвременните представи на човека, които се изграждат въз основа на сетивните възприятия.
Представите на лунното съзнание можеха да приведат в движение и действие целия вътрешен свят на човешкото същество. Вътрешните процеси също се формираха според тях. Те бяха истински формиращи, строителни сили. Човешкото същество приемаше своя облик според начина, по който го изграждаха тези формиращи сили. То се превръщаше в един вид отражение на процесите, разиграващи се в неговото собствено съзнание.
към текста >>
В хода на първата степен, физическото тяло се издига до такава висота, че вече може да приеме необходимото преобразяване, лежащо в
основа
та на едно обективно,
Тази подготовка минава през три степени.
В хода на първата степен, физическото тяло се издига до такава висота, че вече може да приеме необходимото преобразяване, лежащо в основата на едно обективно,
към текста >>
Меркуриевите Посветени
основа
ха науката за свръхсетивния свят; а в още по-голяма степен това направиха Посветените на Венера.
Определена категория хора, които бяха засегнати най-силно от луциферическото влияние, можа де се издигне само до едно Същество, което заедно със своите сподвижници беше най-рано отхвърлено от Слънчевото развитие. За него няма определена планета в пространството; то живее в обкръжението на Земята, с която отново се съедини след завръщането си от Слънцето. Хората, на които това Същество се изяви като „висш Аз", могат да бъдат наречени последователи на Вулкановия оракул. Техният поглед беше обърнат към земните явления повече от този на останалите Посветени. Те положиха първите основи на това, което по-късно хората развиха като наука и изкуства.
Меркуриевите Посветени основаха науката за свръхсетивния свят; а в още по-голяма степен това направиха Посветените на Венера.
Посветените на Вулкан, Меркурий и Венера се различаваха от тези на Сатурн, Юпитер и Марс по това, че последните стигаха до своите тайни по-скоро чрез едно откровение „от горе", и то в завършен вид, докато първите стигаха до познание чрез собствените си мисли и идеи. По средата се намираха Христовите Посветени. Наред с откровението, те притежаваха и способността да обличат своите тайни в човешки понятия. Сатурновите, Юпитерови и Марсови Посветени трябваше да се изразяват предимно в символи; Посветените на Христос, Венера, Меркурий и Вулкан можеха да се изразяват в представи.
към текста >>
На различни места те
основа
ха светилища, където служенето на Юпитер, Венера и т. н.
За нас са особено важни онези преселения, които се отправиха на изток от Атлантида. Потомците на атлантското човечество населиха Европа, Азия и Африка. Там се установиха различни народи. Те се намираха на различни степени от развитието, както и на различни степени в покварата. Заедно с тях вървяха и Посветените, пазителите на оракулските тайни.
На различни места те основаха светилища, където служенето на Юпитер, Венера и т. н.
се практикуваше както в добър, така и в лош смисъл. Особено неблагоприятно въздействие имаше издаването на Вулкановите тайни, защото погледът на неговите последователи беше насочен предимно към земните отношения. Поради това предателство човечеството изпадна в зависимост от духовни Същества, които вследствие на своето предходно развитие се опълчваха срещу всичко, което идваше от духовният свят, произлязъл чрез отделянето на Земята от Слънцето. В съответствие с така развитите у тях качества, те действуваха в онзи човешки елемент, изграден в душите на следатлантските хора чрез способността им да имат такива сетивни възприятия, зад които е скрит духовния свят. Тези Същества постигнаха голямо влияние над много от земните жители.
към текста >>
Понеже тези велики Учители бяха надарени с отпечатъците от етерните тела на своите духовни предшественици, изграденото от самите тях познание в чиято
основа
е залегнало астралното тяло не стигаше до това, което им се откриваше в техните етерни тела.
За това възпита своите ученици в смисъла на тайните, които му бяха открити; съответно той действуваше и върху техните потомци. Така той изгради около себе си група хора, които приеха в сърцата си импулсите, съответстващи на Христовото Посвещение. От тях избра най-добрите седем, чиито етерни и астрални тела съответствуваха на отпечатъците от онези етерни тела, кои то притежаваха седемте най-добри атлантски Посветени. Той възпита по един приемник на Христовия, Сатурновия, Юпитеровия Посветен и т.н. Тези седем Посветени станаха Учители и водачи на онези хора, които през след атлантската епоха населиха Южна Азия и по-точно древна Индия.
Понеже тези велики Учители бяха надарени с отпечатъците от етерните тела на своите духовни предшественици, изграденото от самите тях познание в чиято основа е залегнало астралното тяло не стигаше до това, което им се откриваше в техните етерни тела.
Ако тези откровения искаха да проговорят в тях, тяхното собствено познание трябваше да замлъкне. Тогава от и чрез тях говореха висшите Същества; истините които те откриваха, се отнасяха и за техните духовни предшественици. Когато тези Същества не говореха чрез тях, те бяха обикновени хора, с разум и чувства, каквито те сами бяха развили в себе си.
към текста >>
Защото неговият начин на мислене,
основа
н на представите, не можеше да се добере до тази тайна.
От различни те лица на мъдростта се получаваше съвършена хармония, защото зад всички тях стоеше най-дълбоката мъдрост на Христовото Посвещение. Наистина, онзи Учител, който беше духовен последовател на Христовия Посветен, не изнасяше пред другите това, което можеше да разкрие самият Христов Посветен. Последният оставаше зад кулисите на развитието. На първо време той не можеше да предаде своята отговорност на нито един следатлантец. Христовият Посветен се различаваше от него по това, че можеше да преработи в човешки представи всичко, което виждаше от Христовата тайна, докато индийският Христов Посветен можеше да представи тази тайна само като отражение в символи и знаци.
Защото неговият начин на мислене, основан на представите, не можеше да се добере до тази тайна.
към текста >>
Едни или други от тях
основа
ха светилища, където древните учения отново оживяха в една нова форма.
И така е с всяко от гръцките изкуства. По тайнствени пътища мъдростта на Посветените се вливаше в поети, художници, мислители. В светогледите на древните гръцки философи също откриваме тайните на Посветените, но под формата на понятия и идеи. Влиянията от духовния живот, както и тайните на азиатските и африканските светилища се вливаха в тези народи и техните водачи. Великите индийски Учители, учениците на Заратустра, последователите на Хермес, всички те бяха възпитали свои ученици.
Едни или други от тях основаха светилища, където древните учения отново оживяха в една нова форма.
Това са Мистериите на древността. Там се подготвиха ученици, които можеха да бъдат привеждани в онези състояния на съзнанието, позволяващи съзерцателния достъп в духовния свят. (По-големи подробности за тези Мистерии на древността могат да се намерят в моята книга „Християнството като мистичен факт".) От тези центрове на посвещението, мъдростта поемаше към хората, които се грижеха за духовните тайни в Мала Азия, Гърция и Италия. (В Гърция възникнаха орфическите и елевзински Мистерии. В окултната школа на Питагор действуваха великите учения на мъдростта и нейните методи от древността.
към текста >>
142.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
Обаче спрямо онези символи, които стоят в
основа
та на истинското духовно обучение, подобно съмнение е неоправдано.
Едно близко до ума възражение срещу използването на посочените символни представи е, че тяхното образуване произлиза от едно мечтателно мислене и от произволно въображение, чиито резултати биха могли да бъдат твърде съмнителни.
Обаче спрямо онези символи, които стоят в основата на истинското духовно обучение, подобно съмнение е неоправдано.
Защото символите са така подбрани, че можем напълно да се абстрахираме от тяхното отношение към външната сетивна действителност и да търсим тяхната стойност само в онази сила, с която те действуват върху душата, и то тогава, когато тя отклонява цялото си внимание от външния свят, когато подтиска всички сетивни впечатления и изключва всички мисли, зависещи от външни подбуди. Процесът на медитация та става най-нагледен, когато го сравним със съня. От една страна този процес е близък до съня, но от друга е напълно различен. Медитацията е като един сън, който спрямо дневното съзнание представлява по-висша будност. Работата е там, че концентрирайки се върху съответната представа или образ, душата е принудена да извлича много по-могъщи сили от собствените си дълбини, отколкото и са нужни в обикновения живот и при обикновеното познание.
към текста >>
Посочените тук условия трябва да бъдат изпълнени, защото свръхсетивната опитност се изгражда върху
основа
та, на която човек стои в обикновения душевен живот преди да навлезе в свръхсетивния свят.
Посочените тук условия трябва да бъдат изпълнени, защото свръхсетивната опитност се изгражда върху основата, на която човек стои в обикновения душевен живот преди да навлезе в свръхсетивния свят.
към текста >>
Когато изграждаме една мисъл въз
основа
на физическо-сетивното наблюдение, тя, естествено, е свързана със сетивните впечатления.
Вътрешната устойчивост на имагинативното познание се постига благодарение на това, че описаните медитация се подкрепят от т.н. „освободено от сетивни впечатления мислене".
Когато изграждаме една мисъл въз основа на физическо-сетивното наблюдение, тя, естествено, е свързана със сетивните впечатления.
Обаче нещата стоят така, че човек може да изгражда не само такива мисли. Дори и лишено от сетивни наблюдения, човешкото мислене не остава празно и без съдържание. За ученика най-близкия и сигурен път към такова мислене е този: Да превърне извлечените от Духовната Наука факти в съдържание на своето мислене. Тези факти не могат да бъдат наблюдавани от физическите сетива. И все пак човек забелязва, че ако разполага с достатъчно търпение и постоянство, той може да ги разбере.
към текста >>
" е съвсем не
основа
телно.
За ученика най-близкия и сигурен път към такова мислене е този: Да превърне извлечените от Духовната Наука факти в съдържание на своето мислене. Тези факти не могат да бъдат наблюдавани от физическите сетива. И все пак човек забелязва, че ако разполага с достатъчно търпение и постоянство, той може да ги разбере. Без обучение човек не може да се впуска в изследване на висшите светове, там той не е в състояние сам да прави своите наблюдения; обаче той може да разбере всички изводи от свръхсетивното изследване, без каквото и да е обучение. Така че възражението: „Как мога да приема на доверие тези неща, след като не съм ги видял сам?
" е съвсем неоснователно.
Защото е напълно възможно, служейки си с обикновен размисъл, да стигнем до убеждението: Тези изводи са верни. И ако някой не може да стигне до това убеждение по този начин, причината не се свежда до обстоятелството, че той не може да „вярва" в нещо, което не вижда; бедата е там, че той все още не е постигнал техниката на всеобхватното и непредубедено мислене. За да сме ясни по този въпрос, трябва да посочим, че когато човешкото мислене енергично напрегне вътрешните сили, то може да разбере много повече, отколкото обикновено ни се струва. В самата мисъл вече е стаена една вътрешна същност, която е свързана със свръхсетивния свят. Обикновено душата не съзнава тази връзка, защото е свикнала да насочва мисленето само в посока към сетивния свят.
към текста >>
Според нас Интуицията е познание, притежаващо най-висша и пълна яснота; познание, чиито
основа
ния и аргументи са достъпни до човешкото съзнание.)
А чрез следващата степен от познанието става възможно проникването в самата вътрешна природа на тези Същества. Тази степен означаваме като интуитивно познание. (С думата „Интуиция" в обикновения живот често се злоупотребява. До нея се прибягва в случаите, когато става дума за неясен и неопределен поглед в нещо, за един вид хрумване, което понякога съвпада в истината, но чиито аргументи по начало са недоказуеми. Естествено, тук не говорим за този вид „Интуиция".
Според нас Интуицията е познание, притежаващо най-висша и пълна яснота; познание, чиито основания и аргументи са достъпни до човешкото съзнание.)
към текста >>
След съответна продължителност и постоянство в тези упражнения, от това чувство ще развием Имагинацията за онова преобразяване, което стои в
основа
та на физическото раждане и умиране.
Един друг пример: Нека се вглъбим в представата за едно израстващо и умиращо растение. Нека вложим в душата си образа на постепенно израстващо растение: Както покълва от семето, как пуска лист след лист, как цъфти и дава плод. И след това по-нататък от увяхването до пълното разпадане. Медитирайки върху такъв образ, ние стигаме до чувството за раждане и умиране, на което растението е само образ.
След съответна продължителност и постоянство в тези упражнения, от това чувство ще развием Имагинацията за онова преобразяване, което стои в основата на физическото раждане и умиране.
Ако обаче искаме да стигнем до съответната Инспирация, трябва да променим упражнението. В този случай трябва да размислим върху собствената си душевна дейност, която от образа на растението извлича представата за раждане и умиране. Необходимо е напълно да отстраним растението от нашето съзнание и да се вглъбим само в това, което сме постигнали вътрешно. Единствено чрез такива упражнения е възможно издигането до Инспирацията.
към текста >>
Който възпитава това чувство в себе си или го има предварително като щастлив дар от природата, той разполага с добра
основа
за постигане на свръхсетивно познание.
Това особено важи за едно душевно качество, което е от изключително значение за развитието на човека, а именно чувството на преклонение.
Който възпитава това чувство в себе си или го има предварително като щастлив дар от природата, той разполага с добра основа за постигане на свръхсетивно познание.
Това познание се отдава особено добре на хора, които в своите детски и юношески години са гледали към някои лица с онова удивление, с което се обръщаме към висшите идеали. Също и в по-късните години, когато човек със здрав разум и с безусловна всеотдайност поглежда към звездното небе и към откровението на висшите сили, той вече е узрял за познанието на свръхсетивните светове. По същия начин стоят и нещата с този, който се удивлява на силите, ръководещи човешкия живот. От не по-малко значение е и случаят, когато един възрастен и зрял човек може да изпитва преклонение, и то до най-висша степен, пред други хора, чиято стойност той предусеща или се надява да познае. Само това преклонение може да разкрие достъпа към висшите светове.
към текста >>
Възможно е човек да не обърне внимание на този необясним нюанс в своите чувства и просто да извърши действието според
основа
нията на разума.
Колкото по-голяма е способността на един човек да насочва вниманието си върху определени процеси и събития от живота които не са му познати от преди толкова по-голям шанс има да изгради в себе си предпоставки за издигане в духовния свят. Нека си послужим с друг пример. Даден човек стига до такава ситуация в живота, когато трябва да реши: да извърши или да не извърши определено действие. Разумът диктува: Направи го! Но нещо неуловимо в неговите чувства го спира.
Възможно е човек да не обърне внимание на този необясним нюанс в своите чувства и просто да извърши действието според основанията на разума.
Но възможен е и другият вариант: Човек да се вслуша в това неясно предупреждение и да не предприеме действието. Ако после проследи не щата, може да се окаже, че ако би следвал своя разум, щеше да предизвика нещастие, и че отказът от действие е истинска благословия. Такава опитност може да тласне човешкото мислене в една точно определена посока. Сега той разсъждава: В мен явно живее нещо, което ме ръководи по-правилно от моите разсъдъчни способности. И моят усет за това „нещо в мен" трябва да е винаги буден.
към текста >>
Лесно можем да разберем закона, стоящ в
основа
та на споменатия факт, ако размислим върху следното.
се групират около Аза. В същото време Азът е и притегателният център за това, което наричаме човешка Карма. Ако бихме погледнали директно в този Аз, бихме забелязали, че определен вид съдби трябва да се изпълнят още сега или в следващите прераждания, в зависимост от това как е живял съответният човек в миналите прераждания и какви качества е изградил във всяко от тях. И сега, когато човешката душа се издига в душевно-духовния свят, първият образ, който трябва да застане пред нея, е имен но образът на Аза и всичко свързано с него. Според един окултен закон, първото впечатление от духовния свят е тъкмо този двойник на човека.
Лесно можем да разберем закона, стоящ в основата на споменатия факт, ако размислим върху следното.
В сетивно- физическия живот човек възприема себе си само доколкото има съответните вътрешни опитности в своите мисли, чувства и воля. Тези възприятия обаче са вътрешни; те не застават пред човека, както застават минералите, растенията и животните. Благодарение на вътрешните изживявания, човек опознава само част от себе си. Той има в себе си нещо, което му пречи да стигне до едно дълбоко и проникващо познание. Това е импулс, който веднага щом човек поиска и трябва да утвърди едно свое качество – без да се поддава на никаква илюзия спрямо себе си го кара да преработва това качество все отново и отново.
към текста >>
143.
НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ В РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
GA_13 Въведение в Тайната наука
Влиянията в Петата следатлантска епоха стимулираха главно разсъдъчната способност, докато митологиите, преданията и знанието
основа
ващо се на вяра, престанаха да имат власт над човека.
По време на Четвъртата следатлантска епоха, когато хората бяха длъжни да укрепват своите разум и чувства, подобно познание не можеше да проникне дълбоко в живота на човечеството. Ето защо тогава то съществуваше като „скрито знание". После настъпи новата или Пета следатлантска епоха. Нейната главна особеност се свежда до бурното развитие на разсъдъчната способност, до нейния могъщ разцвет в съвременната епоха, който ще продължи и занапред. Тази епоха се разви постепенно, започвайки от 12-ти, 13-ти век, за да прогресира все по-бързо от 16-ти век до днес.
Влиянията в Петата следатлантска епоха стимулираха главно разсъдъчната способност, докато митологиите, преданията и знанието основаващо се на вяра, престанаха да имат власт над човека.
Но затова пък в тази епоха възникна нещо, което можем да определим като едно все по-мощно нахлуване на познанията, бликащи от съвременното свръхсетивно съзнание, в човешките души. Макар и в началото съвсем незабележимо, „скритото знание" се влива в представите и мисленето на хората от Петата следатлантска епоха. Напълно понятно е, че и до днес разсъдъчната способност се отнася отрицателно към този вид знание. Но това, което трябва да стане, ще стане независимо от каквото и да е временно отрицание.
към текста >>
144.
ЗА ПОСТИГАНЕТО НА СВРЪХСЕТИВНИ ПОЗНАНИЯ
GA_13 Въведение в Тайната наука
Той се
основа
ва на това, че едно чувство ако човешката душа му се отдаде напълно за определено време може да се превърне в познание, в образно виждане.
Подробно описаният в тази книга път за постигане на свръхсетивно познание може да бъде наречен също и „пряк път на познанието". Наред с него има и такъв, който може да бъде означен като „път на чувството". Но би било съвсем погрешно да смятаме, че първият път няма нищо общо с усъвършенствуването на чувствата. Напротив, той води към възможно най-голямото задълбочаване на чувствения живот. Но „пътят на чувството" се обръща непосредствено към чувствата и всред тях търси начини за издигане до познанието.
Той се основава на това, че едно чувство ако човешката душа му се отдаде напълно за определено време може да се превърне в познание, в образно виждане.
Ако например душата се изпълни седмици наред,месеци или по-дълго време с чувството на смирение, съдържанието на това чувство се превръща в един вид възприятие. Задълбоченото и постоянно укрепване на определени чувства, също може да се окаже един от пътищата към свръхсетивните светове. Разбира се, този път не е лесно осъществим при съвременните, условия на живота. Той изисква на всяка цена усамотяване, оттегляне от задачите на деня. Защото впечатлението от всекидневния живот неизбежно смущават всичко онова, което душата постига при вглъбяването си в определени чувства.
към текста >>
145.
НАБЛЮДЕНИЯ ВЪРХУ ОСОБЕНИ СЪБИТИЯ И СЪЩЕСТВА В ДУХОВНИЯ СВЯТ
GA_13 Въведение в Тайната наука
Основа
телно може да бъде поставен въпросът, дали вътрешното вглъбяване и другите описани средства за по стигане на свръхсетивни познания, позволяват само наблюдението на човека между смъртта и новото раждане както и на други духовни процеси въобще или е възможно и диференцираното наблюдение на точно определени процеси и Същества, например на даден мъртвец.
Основателно може да бъде поставен въпросът, дали вътрешното вглъбяване и другите описани средства за по стигане на свръхсетивни познания, позволяват само наблюдението на човека между смъртта и новото раждане както и на други духовни процеси въобще или е възможно и диференцираното наблюдение на точно определени процеси и Същества, например на даден мъртвец.
На това трябва да отговорим: Ако чрез посочените средства човек постигне способността да вижда в духовния свят, той може да наблюдава също и отделни подробности, които са част от този свят. Сега, той е в състояние да установи връзка с хора, които живеят в духовния свят между смъртта и новото раждане. Следва да се има обаче предвид, че в смисъла на Духовната Наука, това може да стане само тогава, когато човек е преминал през правилното духовно обучение. Защото само тогава той може да прави разлика между измама и действителност, що се отнася до свръхсетивните събития и Същества. Ако някой иска да наблюдава отделни подробности без да е минал през правилното обучение, може да стане жертва на много заблуждения.
към текста >>
Обаче сигурното наблюдение на отделните процеси и Същества е възможно само въз
основа
на познанието върху все общите духовни явления, които засягат всеки човек.
Следва да се има обаче предвид, че в смисъла на Духовната Наука, това може да стане само тогава, когато човек е преминал през правилното духовно обучение. Защото само тогава той може да прави разлика между измама и действителност, що се отнася до свръхсетивните събития и Същества. Ако някой иска да наблюдава отделни подробности без да е минал през правилното обучение, може да стане жертва на много заблуждения. Дори първата крачка: вникването в начина, по който трябва да се тълкуват впечатленията от особените свръхсетивни явления, е невъзможна без напреднало духовно обучение. Обучението, което в свръхсетивните светове води до наблюдението на това, което е описано в настоящата книга, дава възможност да се проследи и животът на отделен човек след смъртта; а не на последно място възможността да се наблюдават и разбират всички духовно-душевни Същества, които действуват както в скритите, така и във видимите светове.
Обаче сигурното наблюдение на отделните процеси и Същества е възможно само въз основа на познанието върху все общите духовни явления, които засягат всеки човек.
Който се устремява към едното, а пропуска другото, се заблуждава. Една от опитностите, до която човек ще стигне при наблюдението в духовния свят е тази, че проникването в свръхсетивните области, които са желани най-силно, идва като награда едва тогава, когато той е предпочел сериозните и тежки пътища, насочени единствено към всеобщите въпроси на познанието, търсейки отговор за смисъла и целта на живота. Ако човек следва тези пътища в един чист, неегоистичен стремеж към познание, той е вече узрял да наблюдава и подробности, чието съзерцание по-рано би представлявало само задоволяване на егоистични нужди, дори и съответният човек да ни убеждава, че се стреми да проникне в духовния свят само от любов, например към свой близък, който вече не е между живите. Проникването в особените процеси и Същества на свръхсетивния свят може да постигне само този, чийто сериозен интерес към общовалидните духовно-научни познания го издига до възможността да приема и частните случаи като една обективна научна истина.
към текста >>
146.
Пролог
GA_14 Четири мистерийни драми
Въпреки че разглеждаме идеите си като такива, без чието живо схващане животът няма правилна
основа
, ние се стремим, доколкото е възможно, да не надценяваме човека поради това, че е станал радетел тъкмо на нашето житейско съдържание.
Но от това, което често сме говорили, би трябвало да знаеш, че моите съмишленици не съдят за стойността на човека според неговото мнение и знание.
Въпреки че разглеждаме идеите си като такива, без чието живо схващане животът няма правилна основа, ние се стремим, доколкото е възможно, да не надценяваме човека поради това, че е станал радетел тъкмо на нашето житейско съдържание.
към текста >>
147.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
основа
та за посвещение,
основата за посвещение,
към текста >>
148.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
укрепващото земната
основа
.
укрепващото земната основа.
към текста >>
149.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Че нямат
основа
ние, изглежда,
Че нямат основание, изглежда,
към текста >>
150.
ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА. Душевни процеси в сценични картини
GA_14 Четири мистерийни драми
Разделението на лицата в групи (3 х 4) не е самоцел и не лежи в
основа
та на изложението.
Духовните същества, които се явяват в „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“, не са алегории или символи. За този, който познава духовния свят като реалност, съществата в него са толкова действителни, колкото и физическите хора в сетивния свят. Който приема тези същества за алегории или символи, разбира погрешно цялостния начин на представяне на събитията в „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“. Това, че духовните същества нямат човешки облик, какъвто трябва да имат на сцената, се разбира от само себе си. Ако авторът на тези душевни събития в сценични картини желаеше да покаже съществата като алегории, той не би го сторил по този начин.
Разделението на лицата в групи (3 х 4) не е самоцел и не лежи в основата на изложението.
То се получава – ретроспективно на мисленето – от събитията, които са замислени изцяло само за себе си и които от само себе си определят такова разделение. Да го поставя първоначално в основата на замисъла никога не би хрумнало на автора, но е допустимо да се приведе тук като резултат.
към текста >>
Да го поставя първоначално в
основа
та на замисъла никога не би хрумнало на автора, но е допустимо да се приведе тук като резултат.
Който приема тези същества за алегории или символи, разбира погрешно цялостния начин на представяне на събитията в „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“. Това, че духовните същества нямат човешки облик, какъвто трябва да имат на сцената, се разбира от само себе си. Ако авторът на тези душевни събития в сценични картини желаеше да покаже съществата като алегории, той не би го сторил по този начин. Разделението на лицата в групи (3 х 4) не е самоцел и не лежи в основата на изложението. То се получава – ретроспективно на мисленето – от събитията, които са замислени изцяло само за себе си и които от само себе си определят такова разделение.
Да го поставя първоначално в основата на замисъла никога не би хрумнало на автора, но е допустимо да се приведе тук като резултат.
към текста >>
151.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
но здравина в
основа
та им липсва.
но здравина в основата им липсва.
към текста >>
152.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
в
основа
огнена, за форми жадна.
в основа огнена, за форми жадна.
към текста >>
153.
Дванадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
На
основа
нията свои само
На основанията свои само
към текста >>
154.
Рудолф Щайнер – живот и творчество
GA_14 Четири мистерийни драми
Преподавателска дейност в
основа
ното от В.
1899 - 1904 г.
Преподавателска дейност в основаното от В.
Либкнехт „Общообразователно училище за работещи“, Берлин.
към текста >>
Основа
ва и издава списание „Луцифер“, по-късно „Луцифер-Гнозис“ (Статии в Събр.
1903 г.
Основава и издава списание „Луцифер“, по-късно „Луцифер-Гнозис“ (Статии в Събр.
съч. 34).
към текста >>
Отделяне от Теософското общество и
основа
ване на Антропософското общество.
1913 г.
Отделяне от Теософското общество и основаване на Антропософското общество.
„Прагът на духовния свят“ (Събр. съч. 17).
към текста >>
155.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
За едно схващане, което не прониква дълбоко в нещата, няма да е трудно да оспори това, и то с привидно
основа
ние.
до най-близките на човека бозайниците. Ако зоолозите се замисляха над този факт, те нямаше да подчертават толкова често Колко еднакви са костите и мускулите при животните и човека. А това е много по-маловажно от факта, че човек не разполага предврително със своите равновесни способности, а трябва сам да ги изгради, черпейки сили от цялото си същество. От особена важност е, че той трябва сам да работи върху себе си, за да създаде от едно същество, Което не може да върви, такова, което може да върви изправено. Човек сам постига своето вертикално положение, своето равновесно положение В пространството; сам постига и определено отношение спрямо земната гравитация.
За едно схващане, което не прониква дълбоко в нещата, няма да е трудно да оспори това, и то с привидно основание.
Някои биха казали, че ние сме така организирани в нашия изправен вървеж, както например животното катерач е създадено, за да се катери. Но едно по-точно наблюдение показва, че докато при животното е налице организация, определяща положението му в пространството, то при човека душата е тази, която влиза в отношения с пространството и създава съответната организация.
към текста >>
Често се подчертава, и то не без
основа
ние, че ако човек преди да преговори – бъде оставен да живее сам на един пуст остров, без контакт с други хора, той не би се научил да говори.
Второто нещо, което човек сам научава от онази своя същност, която преминава от едно въплъщение в друго, е говорът. Чрез него той се поставя в такова отношение с другите човешки същества, че става носител на онзи духовен живот, който прониква във физическия свят.
Често се подчертава, и то не без основание, че ако човек преди да преговори – бъде оставен да живее сам на един пуст остров, без контакт с други хора, той не би се научил да говори.
към текста >>
И колкото може по-често поне всеки път при влизането в живота трябва да си припомняме този велик факт, че в
основа
та на всяко земно съществувание стои онова Същество, което остава недокоснато от несъвършенствуваща на земния свят.
Ако така разбираме свещения смисъл на думите: „Аз съм Пътят, Истината и Животът! ", ние долавяме колко неуместен е въпросът: Защо, след като е преминал през толкова прераждания, човек започва новия си земен път отново като дете? Оказва се, че това привидно несъвършенство е едно непрекъснато напомняне за най-висшето начало в човека.
И колкото може по-често поне всеки път при влизането в живота трябва да си припомняме този велик факт, че в основата на всяко земно съществувание стои онова Същество, което остава недокоснато от несъвършенствуваща на земния свят.
към текста >>
156.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Египтяните нарекли „Менес" този, който
основа
л първата човешка култура и загатват, че от този период нататък човек добива също и способността да греши, да се заблуждава.
Също и в живота на отделните народи идва време, когато те започват да се чувствуват все по-изоставени от божествената инспирация на своите праотци. Както детето се откъсва от аурата, обгръщаща главата му през първите години от раждането, така и божествените праотци се отдръпват все повече от живота на народите и хората остават сами със своите знания и придобит опит. И там, където историята разкрива всичко това, се усещат и първите мигове от духовното ръководство на човечеството.
Египтяните нарекли „Менес" този, който основал първата човешка култура и загатват, че от този период нататък човек добива също и способността да греши, да се заблуждава.
Защото той започва да се уповава главно на своя мозък. Фактът, че човек може да потъва в грешки и заблуждения след като Боговете се откъсват от хората намира символичен израз в създаването на лабиринта, който е един вид копие на мозъчните гънки. Мозъкът става инструмент на самостоятелното човешко мислене, на човешките мисли, всред които човек може да се изгуби като в лабиринт.
към текста >>
Освен Ангелските Същества, които действуват върху човешката култура чрез човеците, на различни места са се инкарнирали такива луциферически Същества, които
основа
ват различните човешки култури.
По отношение на всички способности, които хората тепърва трябва да развият и придобият, те са стигнали вече до една висока степен и се различават от описаните по-горе предци на човека по това, че поради недовършената си човешка еволюция на Старата Луна те все "още са способни да се инкарнират в човешки тела, докато хората напредваха в своето развитие на Земята. Докато истинските дхианически или Ангелски Същества, великите вдъхновители на човека, на които се позоваваха египтяните, не можеха да се явят в човешки тела, а показваха своите откровения чрез човеците, то Съществата, които са между човека и Ангелите бяха способни още през далечното минало да се въплъщават в човешки тела. Ето защо в Лемурийската и Атлантската епоха по Земята са ходили не само обикновени човешки същества, които по пътя на своите реинкарнации трябваше да стигнат до това, което отговаря на идеала на човечеството, но между хората от тези епохи имало и такива, които само външно наподобявали човека. Те имали човешко тяло, защото външната форма на един човек от плът зависи от земните условия. С други думи, през тези древни епохи между човеците се намирали и такива същества, които принадлежали към най-низшата категория луциферически индивидуалности.
Освен Ангелските Същества, които действуват върху човешката култура чрез човеците, на различни места са се инкарнирали такива луциферически Същества, които основават различните човешки култури.
И когато в митовете и легендите на древните народи се описва, че тук или там е живял един или друг велик Учител, който е основал дадена култура, за такава индивидуалност не може да се твърди: тук имаме въплъщение на едно луциферическо Същество, което носи в себе си нещо зло; всъщност чрез тези Същества в човешката култура били внасяни изключително благотворни импулси. От Духовната Наука знаем, че в древните епохи, а именно през Атлантската епоха е съществувал един вид човешки праезик, един вид говор, който бил еднакъв по цялата Земя, защото през онези времена говорът бил нещо, което идва от вътрешността на душата в много по-голяма степен, отколкото днес. Това може да се види от следното. През Атлантската епоха хората чувствували всички външни впечатления така, че душата, която би искала да изрази тези впечатления чрез един звук, усещала вътрешния подтик към образуване на съгласни. Следователно това, което съществувало в пространството е давало подтика да бъде подражавано чрез съгласните звуци.
към текста >>
И когато в митовете и легендите на древните народи се описва, че тук или там е живял един или друг велик Учител, който е
основа
л дадена култура, за такава индивидуалност не може да се твърди: тук имаме въплъщение на едно луциферическо Същество, което носи в себе си нещо зло; всъщност чрез тези Същества в човешката култура били внасяни изключително благотворни импулси.
Докато истинските дхианически или Ангелски Същества, великите вдъхновители на човека, на които се позоваваха египтяните, не можеха да се явят в човешки тела, а показваха своите откровения чрез човеците, то Съществата, които са между човека и Ангелите бяха способни още през далечното минало да се въплъщават в човешки тела. Ето защо в Лемурийската и Атлантската епоха по Земята са ходили не само обикновени човешки същества, които по пътя на своите реинкарнации трябваше да стигнат до това, което отговаря на идеала на човечеството, но между хората от тези епохи имало и такива, които само външно наподобявали човека. Те имали човешко тяло, защото външната форма на един човек от плът зависи от земните условия. С други думи, през тези древни епохи между човеците се намирали и такива същества, които принадлежали към най-низшата категория луциферически индивидуалности. Освен Ангелските Същества, които действуват върху човешката култура чрез човеците, на различни места са се инкарнирали такива луциферически Същества, които основават различните човешки култури.
И когато в митовете и легендите на древните народи се описва, че тук или там е живял един или друг велик Учител, който е основал дадена култура, за такава индивидуалност не може да се твърди: тук имаме въплъщение на едно луциферическо Същество, което носи в себе си нещо зло; всъщност чрез тези Същества в човешката култура били внасяни изключително благотворни импулси.
От Духовната Наука знаем, че в древните епохи, а именно през Атлантската епоха е съществувал един вид човешки праезик, един вид говор, който бил еднакъв по цялата Земя, защото през онези времена говорът бил нещо, което идва от вътрешността на душата в много по-голяма степен, отколкото днес. Това може да се види от следното. През Атлантската епоха хората чувствували всички външни впечатления така, че душата, която би искала да изрази тези впечатления чрез един звук, усещала вътрешния подтик към образуване на съгласни. Следователно това, което съществувало в пространството е давало подтика да бъде подражавано чрез съгласните звуци. Шумът на вятъра, шумът на вълните, подслоняването в един дом, всичко това човек усещал и изразявал с помощта на съгласните.
към текста >>
Фактът, че това е казано в епохата, когато процъфтяваше схоласти ката има своето сериозно
основа
ние.
Около 1250 г. хората се чувствуваха до най-голяма степен откъснати от духовния свят. Пред ясновиждащият поглед, отправен към тази епоха, се разкрива следното. По това време най-изтъкнатите личности, устремени към висшето познание, си казваха: „Това, което нашият разум, нашият интелект, нашето духовно знание могат да открият, се ограничава в рамките на заобикалящия ни физически свят. С нашите човешки методи на изследване и познание ние не можем да достигнем до духовния свят; за този свят ние знаем само това, което научаваме от съобщенията на древността." През споменатия тринадесети век съществуваше едно помрачение на непосредственото духовно виждане във висшите сватове.
Фактът, че това е казано в епохата, когато процъфтяваше схоласти ката има своето сериозно основание.
към текста >>
157.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Днес има хора, които например казват: „В
основа
та си нашият свят е изграден от атоми." И кой нашепва на хората мисълта, че светът е изграден от атоми?
И тъкмо в това се състои техният напредък, че сега те ръководят нашата пета следатлантска епоха под влиянието на Христос Него следват те в духовните светове. А изоставането на онези Същества, за които споменахме, че работят като задържащи сили, се дължат на обстоятелството, че те не се подчиняват на Христовото ръководство, а действуват по-нататък независимо от Христос. Ето защо в културата на човечеството все по-ясно ще се проявява материалистичното тече ние, което стои под ръководството на изостаналите египетско-халдейски Духове и дава цялата материалистична характеристика на нашата епоха. Всичко, което се обективира в днешната материалистична наука, се намира под тяхното влияние. Наред с всичко това, обаче, се поражда и едно друго течение, което си поставя като цел така да проникне в човека, че в крайна сметка във всички свои действия той да открие това, което наричаме „Христовия принцип".
Днес има хора, които например казват: „В основата си нашият свят е изграден от атоми." И кой нашепва на хората мисълта, че светът е изграден от атоми?
Това са свръхчовешките Ангелски Същества, изостанали по Време на египетско-халдейската епоха.
към текста >>
В
основа
та на всеки хороскоп лежи истината, че познавачът на тези явления може да разкрие силите, според които даден човек е подставен във физическото си съществувание.
В основата на всеки хороскоп лежи истината, че познавачът на тези явления може да разкрие силите, според които даден човек е подставен във физическото си съществувание.
На всеки човек съответствува точно определен хороскоп, защото в този хороскоп са представени силите, които насочват неговия живот. Ако например в даден хороскоп Марс стои в съзвездието Овен, това означава, че определени сили от Овена не могат да проникнат през Марс, т.е. че те ще бъдат отслабени. Следователно, човекът пристъпва към своята инкарнация, а хороскопът е това, по което той се ръководи, преди своето физическо раждане. В днешно време всичко това изглежда съвсем достъпно, но трябва да подчертаем, че в повечето случаи то е превърнато в чисто дилетантство или суеверие и че за външния свят истинската наука за тези неща е до голяма степен изчезнала.
към текста >>
158.
ПЪРВА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Ето защо представите на подобни хора са често по-обективни от представите на другите, които макар и да не го съзнават си въобразяват едни или други
основа
ния за живота след смъртта, понеже в тайните дълбини на душата им гори тъкмо такова желание за живот на душата след телесната смърт.
Несъмнено, има много хора, които искрено вярват, че с разпадането на тялото настъпва и краят на душевния живот, така че те подреждат съществуванието си с оглед на това убеждение. И все пак подобни хора съвсем не са безпристрастни спрямо тази мисъл. Само че те не позволяват ужасите на унищожението да ги повлекат след себе си и да заглушат гласа на познанието; те не се оставят да бъдат заглушени от желанието, насочено към продължаването на живота след смъртта.
Ето защо представите на подобни хора са често по-обективни от представите на другите, които макар и да не го съзнават си въобразяват едни или други основания за живота след смъртта, понеже в тайните дълбини на душата им гори тъкмо такова желание за живот на душата след телесната смърт.
Все пак при отрицателите на безсмъртието, пристрастието е не по-малко. Само че то е изградено по друг начин. Всред тези хора има такива, които си изработват определени представи за същността на живота и съществуванието. Тези представи ги водят до съответните условия, правещи живота изобщо възможен, а логично стигат до извода, че след отстраняването на тялото се прекратява и целият душевен живот. Такива хора не забелязват, че те вече са изградили определена представа за живота и не могат да повярват в един живот след смъртта, само защото представата им не допуска подобна възможност.
към текста >>
Съществуват много чисто лични
основа
ния, според които последната възможност е нелепа и безсмислена; в случая обективното разглеждане изобщо не трябва да ги взема под внимание.
Не винаги обръщаме внимание на това, в какво прекрасно съзвучие са естествените и нормални усещания на душата спрямо откровенията на природния свят. Това би могло да изглежда толкова самопонятно, че да не се нуждае от никакво внимание; и все пак този привидно незначителен факт осветлява много неща. В мисълта, че тялото ще се разпадне на своите елементи няма нищо непоносимо, напротив, в мисълта, че това може да се случи с душата, има нещо нелепо.
Съществуват много чисто лични основания, според които последната възможност е нелепа и безсмислена; в случая обективното разглеждане изобщо не трябва да ги взема под внимание.
Обаче надличната отдаденост към уроците на външния свят показва, че по време на живота не трябва да приписваме на този външен свят едно участие, различно от това, което той има след смъртта. Показателно е, че тази мисъл идва като нещо необходимо и че тя издържа пред всички възможни възражения. Ако човек прониква в нея напълно съзнателно, усеща една непосредствена сигурност. В действителност, така разсъждават както вярващите в безсмъртието, така и неговите отрицатели. Наистина, последните ще изтъкнат, че законите, които действуват в тялото след смъртта, съдържат също и условията за телесните процеси по време на живота; обаче те се заблуждават, ако вярват, че действително могат да си представят как тези закони по време на живота биха имали спрямо тялото като носител на душата някакво друго отношение, отколкото това след смъртта.
към текста >>
159.
ПОСЛЕСЛОВ КЪМ ИЗДАНИЕТО ОТ 1918 г.
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
С тези възприятия и с това мислене човек живее повече в свръхсетивната област и с тях той е много по-независим от тялото, отколкото в случая, когато една или друга абнормна телесна организация залъгва душата с опитности, произтичащи от процеси, които всъщност би трябвало да служат на тялото и които по болестен начин са отклонени от своето естествено предназначение, така че водят до представи, лишени от вътрешни
основа
ния както в областта на външните възприятия, така и в областта на волевата активност.
Още от съдържанието на втората медитация, както и от следващите, става ясно, че душевният път, за кой то се говори в тази книга, решително отхвърля всяко така наречено "ясновидство", произтичащо от болестни или абнормни телесни състояния. Всяко визионерство, всякакви медиумистични феномени, възникващи в резултат на такива състояния, тук са напълно изключени. Такива опитности произтичат от една душевна организация, спрямо която сетивните възприятия и опиращото се на тях мислене, представляват една по-висша област.
С тези възприятия и с това мислене човек живее повече в свръхсетивната област и с тях той е много по-независим от тялото, отколкото в случая, когато една или друга абнормна телесна организация залъгва душата с опитности, произтичащи от процеси, които всъщност би трябвало да служат на тялото и които по болестен начин са отклонени от своето естествено предназначение, така че водят до представи, лишени от вътрешни основания както в областта на външните възприятия, така и в областта на волевата активност.
към текста >>
И ако веднъж тази опитност е била факт, това е вече
основа
ние, тя да се отдалечи от него.
Нима изобщо е възможен напредък в живота, в изкуствата, в образованието, ако човешката ловкост и сръчност не можеха да бъдат култивирани чрез обучението? За ясновидството това не е валидно. Ако човек е минал през една свръхсетивна опитност, той далеч не е станал по-сръчен, за да я повтори.
И ако веднъж тази опитност е била факт, това е вече основание, тя да се отдалечи от него.
Тя се стреми, така да се каже, да избяга от него. И той трябва да положи особени усилия, за да гарантира на душата много по-могъщи сили за възпроизвеждане на свръхсетивната опитност, отколкото силите, които са осъществили първото появяване на тази опитност. При първите стъпки по пътя на свръхсетивното познание, този факт се превръща за човека в източник на тежки разочарования. Наистина, при съответните упражнения, укрепващи душата в посочения тук смисъл, човек сравнително лесно стига до първите свръхсетивни опитности. Радостта от постигнатия напредък е голяма.
към текста >>
В
основа
та си общуването на човека със свръхсетивния свят е една характерна общочовешка черта.
Бихме могли да кажем: В момента, в който се появя ват, те вече изчезват. А това означава, че само изключително бързата ориентация, изключително бързото насочване на вниманието, е в състояние да долови свръхсетивните "виждания". Ако човек не е развил такава бърза ориентация и такова бързо насочване на вниманието, той може и да има "виждания", но няма да знае нищо за тях. Тук се крие основната причина за толкова разпространеното отхвърляне на свръхсетивния свят. В действителност свръхсетивните опитности са много по-разпространени, отколкото обикновено се мисли.
В основата си общуването на човека със свръхсетивния свят е една характерна общочовешка черта.
Обаче способността за бърза, адекватна и познавателна намеса в това общуване, се изгражда бавно и трудно. В обикновения живот тази способност може да бъде постигната, когато при определени житейски ситуации се опитваме да вземем решение, опирайки се на светкавична ориентация. Ако при такива ситуации човек е свикнал непрекъснато да предъвква решенията си и да губи време в безкрайни колебания, казвайки: "Трябва, или не трябва да върша това", той няма да се подготви по добър начин за наблюдения в духовния свят. А който стигне до там, че още през този живот постигне един вид присъствие на Духа, той ще внесе тази способност като едно безусловно изискване в свръхсетивните изживявания.
към текста >>
160.
ЗА МЕДИТИРАНЕТО
GA_17 Прагът на духовния свят
Тази душевна нагласа спрямо мисленето е в
основа
та на общочовешкия стремеж към познание.
Душата има естествено доверие в мисленето. И тя чувства, че без това доверие би трябвало да изгуби цялата си сигурност в живота. Ако се породи съмнение в мисленето, здравият душевен живот веднага се нарушава. Ако все пак не сме в състояние да постигнем яснота в мисленето, винаги имаме утехата, че с достатъчно сила и острота на мисленето, рано или късно ще разширим съответния проблем. Човек е спокоен, дори и да не е в състояние да изясни нещо чрез мисленето; но той не може да понесе обстоятелството, че самото мислене може да го лиши от яснота след като прониква в неговата област така, както е необходимо за постигането на пълна светлина за една или друга ситуация в живота.
Тази душевна нагласа спрямо мисленето е в основата на общочовешкия стремеж към познание.
При определени състояния на душата, тя може да бъде подтисната, но все пак е налице дори и в най-мрачните периоди на душата. Онези мислители, които се съмняват в силата и валидността на самото мислене, се заблуждават относно своята лична душевна нагласа. Защото много често тъкмо проницателното им мислене поражда у тях съмнение и загадки чрез своето свръх напрежение. Без действително доверие в мисленето, те биха се измъчвали от тези съмнения и загадки; а последните са практически само резултати от мисленето. Всеки, който развива в себе си описано то тук чувство спрямо мисленето, усеща в него не само нещо, което е източник на сила на човешката душа, но и нещо, което носи в себе си една мирова същност, напълно независима от човека и неговата душа.
към текста >>
С
основа
ние можем да стигнем до усещането: Какво представлявам аз в безкрайния ход на световните събития?
С основание можем да стигнем до усещането: Какво представлявам аз в безкрайния ход на световните събития?
Какво са моите чувства, желания и воля? Доколкото мисловният живот протича правилно, се пробужда и едно съвсем друго усещане: Мисленето има нещо общо с тези световни събития и то те приема в себе си теб и твоята душа; ако мислейки вливаш в себе си мировата същност, ти вече живееш в нея. Ти си приет в света и твоето присъствие там е оправдано. Подобно настроение укрепва душата и тя усеща това, сякаш е получила помощ от мъдрите закони на самите мирови сили.
към текста >>
Има най-различни
основа
ния, които с привидна логика напълно биха могли да анулират нашето твърдение, че "светът мисли себе си в човешката душа".
Съвсем близо до това усещане е моментът, когато душата казва: Всъщност мисля не аз, а нещо друго мисли в мен; в мен се проявява световният ход на нещата; душата ми е само арена, на която светът се проявява под формата на мисли. Това усещане лесно може да бъде отхвърлено от една или друга философия.
Има най-различни основания, които с привидна логика напълно биха могли да анулират нашето твърдение, че "светът мисли себе си в човешката душа".
Тук трябва да сме наясно, че подобно твърдение може да се изработи само в хода на дълбокото вътрешно изживяване. Само по този начин човек разбира правотата на това твърдение, която не може да бъде разклатена от някакви "опровержения". Едва след като човек "изработи" в себе си тази мисъл, разбира колко струват т. н. "опровержения" и "доказателства". Те често изглеждат безпогрешни, но само доколкото имаме неправилна представа за тяхната доказателствена стойност.
към текста >>
161.
ЗА ЕТЕРНОТО ТЯЛО НА ЧОВЕКА И ЗА ЕЛЕМЕНТАРНИЯ СВЯТ
GA_17 Прагът на духовния свят
В
основа
та на физическия човек стои една фина етерна човешка същност.
В основата на физическия човек стои една фина етерна човешка същност.
Тя живее във физическия свят. Елементарния външен свят образува свръхсетивното жизнено (етерно) тяло на Земята. То се получава като резултат от сложни преобразования на един древен свят (този на Старата Луна) и в същото време е подготвителна степен за един бъдещ свят (този на Бъдещия Юпитер). С оглед на изложеното тук можем да разглеждаме човека по следния начин:
към текста >>
162.
ОРИЕНТИРАНЕ В РЪКОВОДНИТЕ ЛИНИИ НА ИЗЛОЖЕНИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
Тя завършва с времената, в които се пада
основа
ването на християнството.
Първата епоха на развитието на философските възгледи започва в гръцката древност. Тя може да бъде ясно исторически проследена в миналото до Форекидес от Сирос и до Талес от Милет.
Тя завършва с времената, в които се пада основаването на християнството.
Духовният стремеж на човечеството през тези епохи показва един съществено различен характер в сравнение с другите времена преди нея. Това е епохата на пробуждащия се мисловен живот. Преди това човешката душа живее в образни /символични/ представи относно света и съществуването. Колкото и усилия да правим, да дадем право на онези, които биха искали да виждат философския мисловен живот развит още в преди гръцките времена; при едно безпристрастно разглеждане на нещата ние не можем да сторим това. И ние сме заставени да поставим истинската, явяваща се във формата на мисли философия в Гърция, там е нейното начало.
към текста >>
В такова изживяване на мислите се извършва философско развитие, което започва с Форекид и Талес, достига една връхна точка в Платон и Аристотел и след това навлиза в отлив, докато намери своя край във времето на
основа
ването на християнството.
Както днес хората приписват на една "вещ" едно възприятие на цвят или на звук, така гъркът гледа на мисълта във и при света на нещата. Ето защо в тази епоха мисълта остава още връзката, която свързва душата със света. Наистина душата изживява мисълта в себе си; но тя трябва да счита, че е получила тази мисъл от света, затова може да очаква от изживяването на мисълта разкриването на мировите загадки.
В такова изживяване на мислите се извършва философско развитие, което започва с Форекид и Талес, достига една връхна точка в Платон и Аристотел и след това навлиза в отлив, докато намери своя край във времето на основаването на християнството.
От основите на духовното развитие приижда, тече животът на мислите в човешките души, влива се в тях и създава в тези души философии, които възпитават душите да чувстват тяхната самостоятелност по отношение на външния свят.
към текста >>
Така протичат първите 7 до 8 столетия след
основа
ването на християнството.
Потопен в този възглед мисловният живот, подхранван от религиозните представи, израства като растителен зародиш в лоното на земята, докато покара навън от тази почва. В гръцката философия мисловният живот разгръща своите собствени сили; той довежда човешката душа до чувстването на нейната самостоятелност; след това от основите на духовния живот в човечеството нахлува това, което е съществено различно от мисловния живот. Това, което изпълва душата с ново вътрешно изживяване, което я кара да съзре, че тя е един собствен свят, почиващ на своя вътрешен център на тежестта. Себесъзнанието е първо изживяно, но още необгърнато с мисълта. Мисълта се развива по-нататък скритом в топлината на религиозното съзнание.
Така протичат първите 7 до 8 столетия след основаването на християнството.
към текста >>
Този е въпросът, който при безпристрастно разглеждане на философията на Джордано Бруно /1548 -1600 г./ стои на нейната
основа
; и той съвсем ясно поставя като въпрос, на който Лайбниц / 1646-1716 г.
Хората чувстват същността на душата да тече в живота на мислителите; и в знанието за това течение те смятат, че изживяват истинското битие на самата душа. Те се чувстват така сигурно в това съществуване съзряно в живота на мислите, че стигат до убеждението: Истинското познание може да бъде само онова, което е изживяно така, както трябва да го изпита в душата построеният на самия себе си мисловен живот. Това става гледище на Спиноза /1632-1677 г./. Сега се раждат философи, които така построяват образа на света, както човек трябва да си го представи, когато обхванатата от мисловния живот себесъзнателна човешка душа трябва да има в него своето подходящо място. Как трябва човек да си представи света, за да може в него човешката душа да бъде мислена така, както тя трябва да бъде мислена в смисъла на това, което той трябва да си представи върху себесъзнанието?
Този е въпросът, който при безпристрастно разглеждане на философията на Джордано Бруно /1548 -1600 г./ стои на нейната основа; и той съвсем ясно поставя като въпрос, на който Лайбниц / 1646-1716 г.
/ търси отговор.
към текста >>
Душата укрепва в себеизживяването на своето собствено същество; мисълта живее в под
основа
та и се претопява със себепознанието.
Развитието на мисловния живот е минало през 4 епохи. И първата епоха мисълта действа като възприятие отвън. Тя поставя познаващата човешка душа върху нейната собствена почва. Във 2-та тя е изчерпила своята сила в тази насока.
Душата укрепва в себеизживяването на своето собствено същество; мисълта живее в подосновата и се претопява със себепознанието.
Сега тя не може вече да бъде гледана като едно възприятие отвън. Душата се научава да я чувства като нейно собствено създание. Тя трябва да стигне дотам, да се запита: Какво общо има това вътрешно произведение на душата с един външен свят? В светлината на този въпрос протича 3-тата епоха. Философите развиват един познавателен живот, който изпитва мисълта по отношение на нейната вътрешна сила.
към текста >>
163.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
Естествено в един такъв "увод" не може да бъде отбелязан целият "доказателен материал", който трябва да служи за
основа
на краткия очерк.
Изложенията на тази книга, която трябва да даде един образ на възгледите на света и живота на 19-тото столетие, се предхождат при второто издание от едно кратко описание на предидущите възгледи на света и живота, доколкото тези възгледи на света почиват на едно мислително схващане на света. Това става от чувството, че идеите на предното столетие се разкриват по-добре в тяхното значение, когато не се вземат сами за себе си, а когато върху тях падне светлината на мислите на предидущите епохи.
Естествено в един такъв "увод" не може да бъде отбелязан целият "доказателен материал", който трябва да служи за основа на краткия очерк.
Ако на автора на тези изложения се удаде да превърне очерка в една самостоятелна книга, тогава ще се види, че съответната "основа" напълно съществува. Също така авторът не се съмнява, че други, които искат да видят в този очерк една подбуда, ще намерят "доказателствата" в това, което е предадено исторически.
към текста >>
Ако на автора на тези изложения се удаде да превърне очерка в една самостоятелна книга, тогава ще се види, че съответната "
основа
" напълно съществува.
Изложенията на тази книга, която трябва да даде един образ на възгледите на света и живота на 19-тото столетие, се предхождат при второто издание от едно кратко описание на предидущите възгледи на света и живота, доколкото тези възгледи на света почиват на едно мислително схващане на света. Това става от чувството, че идеите на предното столетие се разкриват по-добре в тяхното значение, когато не се вземат сами за себе си, а когато върху тях падне светлината на мислите на предидущите епохи. Естествено в един такъв "увод" не може да бъде отбелязан целият "доказателен материал", който трябва да служи за основа на краткия очерк.
Ако на автора на тези изложения се удаде да превърне очерка в една самостоятелна книга, тогава ще се види, че съответната "основа" напълно съществува.
Също така авторът не се съмнява, че други, които искат да видят в този очерк една подбуда, ще намерят "доказателствата" в това, което е предадено исторически.
към текста >>
В обкръжаващия го свят човекът намира една хармония, която стои на
основа
та на всички явления, както тя се изразява в движението на звездите, в хода на годишните време с благодатта на развиващите се растения и т.н.
В тази духовна сфера, която едва сега хората чувстваха, те трябваше да почувстват това, което до тогава е било изживяно в образи. Към това се прибави сега представата за нещо по-висше, което се считаше далече по-високо над този по-стар духовен свят и над природата. До това възвишено искаше да проникне мисълта. В областта на това възвишено търси Ферекид своите три "прамайки". Един поглед върху мировите явления може да онагледи, от какъв род бяха представите, които са живеели в една личност като Ферекид.
В обкръжаващия го свят човекът намира една хармония, която стои на основата на всички явления, както тя се изразява в движението на звездите, в хода на годишните време с благодатта на развиващите се растения и т.н.
В този пълен с благодат ход на нещата се намесват пречещи, разрушителни сили, каквито се изразяват във вредните метеорологични промени, в земетресенията и т.н. Който насочва поглед към всичко това, той съзира два вида царуващи сили. Обаче човешката душа се нуждае от приемането на едно единство, което стои на основата. Тя по естествен начин чувства: Унищожаващата градушка, разрушителните земетресения, трябва в крайна сметка да произхожда от същия източник, както и носещият благодат ред на годишните времена. По този начин погледът на човека прониква през доброто и злото и стига до едно първично добро.
към текста >>
Обаче човешката душа се нуждае от приемането на едно единство, което стои на
основа
та.
В областта на това възвишено търси Ферекид своите три "прамайки". Един поглед върху мировите явления може да онагледи, от какъв род бяха представите, които са живеели в една личност като Ферекид. В обкръжаващия го свят човекът намира една хармония, която стои на основата на всички явления, както тя се изразява в движението на звездите, в хода на годишните време с благодатта на развиващите се растения и т.н. В този пълен с благодат ход на нещата се намесват пречещи, разрушителни сили, каквито се изразяват във вредните метеорологични промени, в земетресенията и т.н. Който насочва поглед към всичко това, той съзира два вида царуващи сили.
Обаче човешката душа се нуждае от приемането на едно единство, което стои на основата.
Тя по естествен начин чувства: Унищожаващата градушка, разрушителните земетресения, трябва в крайна сметка да произхожда от същия източник, както и носещият благодат ред на годишните времена. По този начин погледът на човека прониква през доброто и злото и стига до едно първично добро. В земетресението царува същата добра сила както и в благодатта на пролетта. В засушаващата опустошителна слънчева горещина действа същата същина, която довежда житното зърно до узряване. Следователно и във вредните факти действат "добрите прамайки".
към текста >>
От такова едно построение се роди един духовен свят, какъвто беше този
основа
н от Питагор от Самос между 540 и 500 години в Кротона във Велика Гърция.
Ние чувстваме, какво е станало в душите на отделни личности от 6-тото столетие преди Р. Хр., когато оставим охарактеризираните чувства да действат върху нас. Със старите митически божествени същества такива души са се чувствали вплетени в несъвършения свят. Тези божествени същества принадлежаха на същия несъвършен свят както и самите те.
От такова едно построение се роди един духовен свят, какъвто беше този основан от Питагор от Самос между 540 и 500 години в Кротона във Велика Гърция.
Питагор искаше да води хората, които го следваха, до чувстването на "добрите прамайки", в които те трябваше да си представят произхода на собствените души. В това отношение може да се каже, че той и неговите ученици искаха да служат на "други" богове, различни от тези на които служеше народът. И с това беше даден разривът между такива духове като Питагор и народа. Този народ се чувстваше добре със своите богове; а Питагор трябваше да отправи тези богове в царството на несъвършенството. Тук трябва да се търси също "тайната", за която се говори във връзка с Питагор и която не трябваше да бъде издадена на непосветения.
към текста >>
Трябва само да се предположи, че у него той е бил дълбоко и органически
основа
н в целия му начин на мислене, но у неговите последовници е приел една овъншнена форма.
Когато вземе под внимание всичко свързано с този въпрос, човек не може другояче, освен да припише на Питагор възгледа за повтарящите земни съществувания в този смисъл, като негово вътрешно възприятие, а не като нещо, до което той е стигнал по пътя на разсъждението. Нещо особено характерно, за което се говори, че е съществувало у последователите на Питагора убеждението им, че всички неща почиват на "числа". Когато се цитира това, трябва да се има предвид, че Питагорейството е продължило да съществува и след смъртта на Питагора до по-късни времена. От по-късните питагорейци се споменават: Филолай, Архитас и др. За тях в древността се е знаело особено и това да изглежда исторически невъзможно, този възглед да може да бъде проследен в миналото чак до Питагор.
Трябва само да се предположи, че у него той е бил дълбоко и органически основан в целия му начин на мислене, но у неговите последовници е приел една овъншнена форма.
Нека си представим духом Питагора стоящ пред мислителното съзерцаване на света. Той виждаше, как мисълта приема своя произход в душата, след като тази последната, изхождайки от "прамайките", е слязла през редуващите се съществувания до нейното несъвършенство. Чувствайки това, той не можеше да иска да се издигне до първоизточниците на всичко само чрез мисълта. Той трябваше да търси най-висшето познание в една сфера, в която мисълта няма още никаква работа. Така той намери един свръхмислителен душевен живот.
към текста >>
На
основа
та на тези описания лежи винаги неизказаното предположение, че тези личности са стигнали до твърденията, за които говори преданието, чрез едно несъвършено наблюдение на природата: Талес, че основната същност и произходът на всички неща трябва да се търси във "водата", Анаксимандър в "безграничното", Анаксимен във "въздуха", Хераклит в огъня.
Който признава предидущите изложения, той ще може да одобри едно представяне на тези личности, което трябва да се отклони от приетите исторически описания на философите.
На основата на тези описания лежи винаги неизказаното предположение, че тези личности са стигнали до твърденията, за които говори преданието, чрез едно несъвършено наблюдение на природата: Талес, че основната същност и произходът на всички неща трябва да се търси във "водата", Анаксимандър в "безграничното", Анаксимен във "въздуха", Хераклит в огъня.
към текста >>
Как трябва да е устроена първичната
основа
на света, за да може тя да бъде приета напълно в мисленето, такъв въпрос си задават те.
В тези мислители мислителния елемент живее вече до такава степен, че те изискват един светоглед и признават истинност само на един такъв, в който мислителният живот е напълно задоволен.
Как трябва да е устроена първичната основа на света, за да може тя да бъде приета напълно в мисленето, такъв въпрос си задават те.
Ксенофан намира, че народните богове не могат да устоят пред мисленето; следователно той ги отхвърля. Неговият бог трябва да може да бъде мислен. Това, което сетивата възприемат, е променливо, то има свойства, които не отговарят на мисълта, която трябва да търси трайното. Ето защо бог е непроменливото, вечното единство на нещата, което може да бъде обхванато в мисълта.
към текста >>
Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първо
основа
.
Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч. Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината. Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика. В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност. С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност.
Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова.
Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва. Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе. Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването.
към текста >>
Обаче наред с други неща, като външно
основа
ние за едно по-добро зачитане от значение е например също, че самият Сократ, който в известни граници се чувстваше като ученик на Продикус, счита този последния като човек, който е развил у своите ученици облагородяването на езика и на мисленето.
Най-значителният в техните редици е Питагор /от Адера 480-410 г. пр. Хр./. Наред с него значение имат също: Горгиас, Критиас, Хипиас, Тразимахус, Продикус. Софистите са представени често пъти като хора, които са се отдавали с мисленето на една повърхностна игра. До това мнение е допринесъл много начинът, по който ги е представил авторът на комедии Аристофан.
Обаче наред с други неща, като външно основание за едно по-добро зачитане от значение е например също, че самият Сократ, който в известни граници се чувстваше като ученик на Продикус, счита този последния като човек, който е развил у своите ученици облагородяването на езика и на мисленето.
Възгледът на Питагор е изразен в прословутото изречение: "Човекът е мярката на всички неща, на съществуващите, че те са, на несъществуващите, че те не са". В убеждението, което стои на основата на това изречение, се чувства господстващо изживяването на мисълта. Това изживяване не чувства някаква връзка с една обективна мирова сила. Когато Парменид счита, че сетивата дават на човека един измамен свят, ние бихме искали да отидем още по-далече и да прибавим: Защо и мисленето, което изживяваме, не трябва да ни мами? Обаче Питагор би възразил: Какво го е грижа човек, дали светът намиращ се вън от него, е различен от това, което той възприема и мисли?
към текста >>
В убеждението, което стои на
основа
та на това изречение, се чувства господстващо изживяването на мисълта.
Наред с него значение имат също: Горгиас, Критиас, Хипиас, Тразимахус, Продикус. Софистите са представени често пъти като хора, които са се отдавали с мисленето на една повърхностна игра. До това мнение е допринесъл много начинът, по който ги е представил авторът на комедии Аристофан. Обаче наред с други неща, като външно основание за едно по-добро зачитане от значение е например също, че самият Сократ, който в известни граници се чувстваше като ученик на Продикус, счита този последния като човек, който е развил у своите ученици облагородяването на езика и на мисленето. Възгледът на Питагор е изразен в прословутото изречение: "Човекът е мярката на всички неща, на съществуващите, че те са, на несъществуващите, че те не са".
В убеждението, което стои на основата на това изречение, се чувства господстващо изживяването на мисълта.
Това изживяване не чувства някаква връзка с една обективна мирова сила. Когато Парменид счита, че сетивата дават на човека един измамен свят, ние бихме искали да отидем още по-далече и да прибавим: Защо и мисленето, което изживяваме, не трябва да ни мами? Обаче Питагор би възразил: Какво го е грижа човек, дали светът намиращ се вън от него, е различен от това, което той възприема и мисли? Нима той си го представя за някой друг, а не за себе си? Възможно е този външен свят да бъде какъвто и да е за едно друго същество, но за това човекът не е нужно да се тревожи.
към текста >>
С това се създава
основа
та на доверието в откровенията на човешката душа, доколкото тя развива в себе си мисълта.
С раждането на мисълта човекът беше насочен към своята "душа". Сега възниква въпросът, какво казва тази душа, когато тя започва да говори и изразява това, което мировите сили са положили в нея? И от начина, по който Платон се поставя спрямо Сократа, се получава отговорът: В душата Разумът на света казва онова, което той иска да каже на човека.
С това се създава основата на доверието в откровенията на човешката душа, доколкото тя развива в себе си мисълта.
В знака на това доверие се явява образът на Сократ.
към текста >>
Също и онова, което Сократ казва върху добродетелта, е насочено към това, да бъде об
основа
но доверието към душата познаваща себе си в изживяването на мисълта.
Сократ: "Не ти ли се струва сега, че този, който нарочно пише неправилно, разбира писането, а другият не го разбира? " Ученикът: "Без съмнение". Сократ: "Но кой сега по-добре разбира праведното, който нарочно лъже, или измамва, или който върши това непреднамерено? " /Ксенофон, Спомени, превод от Гютлинг/. За Сократа е важно да обясни на ученика, че въпросът се касае за това, човек да има правилни мисли върху добродетелта.
Също и онова, което Сократ казва върху добродетелта, е насочено към това, да бъде обосновано доверието към душата познаваща себе си в изживяването на мисълта.
Човек трябва да се довери повече на правилната мисъл на добродетелта отколкото на други мотиви. Добродетелта прави човека ценен, когато той я изживява в мисли.
към текста >>
И върху тази
основа
той изгражда един възглед на живота, който може да се счита като един отговор на въпроса: Тъй като човешката душа изпъква като цвят от мировите процеси, как трябва да живее тя, за да изгради своя отделен живот, своята самостоятелност съобразно с разумното мислене?
Епикур /роден в 342 г. пр.Хр. , починал в 270 г. пр.Хр./ разви по свой начин елементите, които бяха заложени вече в атомистиката.
И върху тази основа той изгражда един възглед на живота, който може да се счита като един отговор на въпроса: Тъй като човешката душа изпъква като цвят от мировите процеси, как трябва да живее тя, за да изгради своя отделен живот, своята самостоятелност съобразно с разумното мислене?
Епикур можа да отговори на този въпрос само по такъв начин, който взема под внимание душевния живот между раждането и смъртта, защото при пълна откровеност от атомистичния светоглед не може да се получи нищо друго. За един такъв възглед особена загадка на живота трябва да представлява болката, страданието. Защото страданието е един от онези факти, които убиват в душата съзнанието на миналите времена движението на звездите, падането на дъжда могат да бъдат разглеждани така, както се разглежда движението на собствената ръка, т.е. да се чувствува и в двете една единна духовно-душевна същност. Но че съществуват в човека процеси, които могат да причинят страдание, а вън от него няма такива, това заставя обаче душата да признае своята особена същност.
към текста >>
164.
МИСЛИТЕЛНИЯТ ЖИВОТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХРИСТИЯНСКОТО ЛЕТОБРОЕНЕ ДО ЙОХАНЕС СКОТУС ИЛИ ЕРИГЕНА
GA_18_1 Загадки на философията
В нея се съдържа чистата духовна първична
Основа
на света, от която се развива "творящата и сътворената природа".
В 9-тото столетие Скотус Еригена приема този светоглед и го преустройва по свой начин. За него светът се представя като едно развитие в четири "природни форми". Първата е "творящата и несътворената природа".
В нея се съдържа чистата духовна първична Основа на света, от която се развива "творящата и сътворената природа".
Това е сбор от духовни същества и сили, които чрез тяхната дейност произвеждат първо "сътворената и нетворящата природа", на която принадлежат сетивният свят и човекът. Те се развиват така, че са приети и "несътворената и нетворящата природа", в която действат фактите на спасението, религиозните средства на милостта и благодатта и т.н.
към текста >>
В светогледите на гностиците, на Дионисий Ареопагита, на Скотус Еригена човешката душа чувства своите корени в една
основа
на света, на която тя застава не чрез силата на мисълта, а от която иска да получи в дар света на мислите.
В светогледите на гностиците, на Дионисий Ареопагита, на Скотус Еригена човешката душа чувства своите корени в една основа на света, на която тя застава не чрез силата на мисълта, а от която иска да получи в дар света на мислите.
Душата не се чувства сигурно в собствената сила на мисълта; въпреки това тя се стреми да изживее своето отношение към мировата Основа в мисълта. Мисълта, която при гръцките мислители живееше от своята собствена сила, сега душата я оставя да бъде оживена от една друга сила, която тя черпи от религиозните импулси. През тази епоха мисълта води, така да се каже, едно съществуване, в която дреме нейната собствена сила. Така можем да си представим и образното мислене в столетията, които са предхождали раждането на мисълта. Образното мислене е имало едно прадревно разцъфтяване, подобно на изживяването на мисълта в Гърция; след това то започва да черпи своята сила от други импулси и едва след като беше минало през това междинно състояние, то се преобрази в изживяването на мисълта.
към текста >>
Душата не се чувства сигурно в собствената сила на мисълта; въпреки това тя се стреми да изживее своето отношение към мировата
Основа
в мисълта.
В светогледите на гностиците, на Дионисий Ареопагита, на Скотус Еригена човешката душа чувства своите корени в една основа на света, на която тя застава не чрез силата на мисълта, а от която иска да получи в дар света на мислите.
Душата не се чувства сигурно в собствената сила на мисълта; въпреки това тя се стреми да изживее своето отношение към мировата Основа в мисълта.
Мисълта, която при гръцките мислители живееше от своята собствена сила, сега душата я оставя да бъде оживена от една друга сила, която тя черпи от религиозните импулси. През тази епоха мисълта води, така да се каже, едно съществуване, в която дреме нейната собствена сила. Така можем да си представим и образното мислене в столетията, които са предхождали раждането на мисълта. Образното мислене е имало едно прадревно разцъфтяване, подобно на изживяването на мисълта в Гърция; след това то започва да черпи своята сила от други импулси и едва след като беше минало през това междинно състояние, то се преобрази в изживяването на мисълта. През първите столетия на християнското летоброене имаме едно междинно състояние на растежа на мисълта; така се явява мисълта през тази епоха.
към текста >>
Наистина през време човешкия земен живот става едно развитие на света на мислите; обаче в действителност това развитие е само един процес в духовната единна Първична
Основа
.
В Азия, където възгледите на Аристотел намираха разпространение, се ражда стремежът семитските религиозни импулси да бъдат изразени в идеите на гръцкия мислител. Това се присажда след това върху европейска почва и навлиза в европейския духовен живот чрез мислители като Аверое, велик последовател на Аристотел /1120-1198 г./, Маймонид /1135-1204 г./ и др. При Аверое намираме възгледа, че съществуването на особен мисловен свят в личността на човека е една грешка. Съществува само един единен свят на мислите в божественото Първично същество. Както една светлина маже да се отрази в много огледала, така единният свят на мислите са изявява в много хора.
Наистина през време човешкия земен живот става едно развитие на света на мислите; обаче в действителност това развитие е само един процес в духовната единна Първична Основа.
Когато човек умира, тогава просто престава индивидуалната изява чрез него. Неговият мисловен живот съществува само в единния мисловен живот. Този светоглед прави гръцкото изживяване на мисълта да действа по-нататък така, че той поставя това изживяване на мисълта в единната божествена Основа на света. Той прави впечатлението, като че в него се изразява фактът, че развиващата се човешка душа не чувства в себе си първичната сила на мисълта; ето защо той поставя тази сила в една извънчовешка мирова сила.
към текста >>
Този светоглед прави гръцкото изживяване на мисълта да действа по-нататък така, че той поставя това изживяване на мисълта в единната божествена
Основа
на света.
Съществува само един единен свят на мислите в божественото Първично същество. Както една светлина маже да се отрази в много огледала, така единният свят на мислите са изявява в много хора. Наистина през време човешкия земен живот става едно развитие на света на мислите; обаче в действителност това развитие е само един процес в духовната единна Първична Основа. Когато човек умира, тогава просто престава индивидуалната изява чрез него. Неговият мисловен живот съществува само в единния мисловен живот.
Този светоглед прави гръцкото изживяване на мисълта да действа по-нататък така, че той поставя това изживяване на мисълта в единната божествена Основа на света.
Той прави впечатлението, като че в него се изразява фактът, че развиващата се човешка душа не чувства в себе си първичната сила на мисълта; ето защо той поставя тази сила в една извънчовешка мирова сила.
към текста >>
165.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В СРЕДНОВЕКОВИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
За тях не е достатъчно мисленето да разбере света; те предполагат, че трябва да съществува една възможност, да се даде на самото мислене една подкрепяща го
основа
.
Тома Аквински се стреми да разбере по аристотелски начин това, което е човешки разбираемо. Така за него светогледът на Аристотел става ръководител до онази граница, до която човешкият душевен живот може да стигне със своите собствени сили; отвъд тази граница се намира онова, до което в смисъла на Тома гръцкият светоглед не можа да стигне. Следователно за Тома Аквински човешкото мислене се нуждае от една друга светлина, от която то може да бъде осветлено. Той намира тази светлина в откровението. Както и да са заставали следващите мислители спрямо откровението: Те не можаха вече да приемат по гръцки начин мислителния живот.
За тях не е достатъчно мисленето да разбере света; те предполагат, че трябва да съществува една възможност, да се даде на самото мислене една подкрепяща го основа.
Ражда се стремежът, да бъде изследвано отношението на човека към неговата душа. Следователно човекът се вижда като едно същество, което съществува в свой душевен живот. Ако наречем това "нещо" "Азът", можем да кажем, че в по-ново време сред душевния живот се раздвижва съзнанието за "Аза", както в живота на гръцкия светоглед се роди мисълта. Колкото и различни форми да имат стремежите към светоглед в тази епоха, все пак всички те се въртят около изследването на азовата същност. Само че този факт не се явява навсякъде ясно в съзнанието на мислителите.
към текста >>
166.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА
GA_18_1 Загадки на философията
На
основа
та на разцъфтяването на естествената наука в по-ново време стои същото търсене както в мистиката на Яков Бьоме.
На основата на разцъфтяването на естествената наука в по-ново време стои същото търсене както в мистиката на Яков Бьоме.
Това може да се види при един мислител, който е израснал непосредствено от духовното течение, което в Коперник /1473-1543 г./, Кеплер /1571-1630 г./, Галилей /1564-1642 г./ и др. доведе до първите големи постижения на естествената наука в по-ново време. Това е Джордано Бруно / 1548-1600 г./. Когато разгледаме, как той счита, че светът е съставен от безкрайно много малки оживени и душевно изживяващи себе си първични същества, монадите, които не са родени и са непреходни и които в тяхното задружно действие произвеждат природните явления, бихме могли да бъдем съблазнени да сравним Джордано Бруно с Анаксагор, според който светът е съставен от хомойомерите. Въпреки това между двамата има значителна разлика.
към текста >>
В науката всичко се свежда до това, което наричаме духовно хрумване, в едно съзиране на това, което всъщност стои на
основа
та на явленията.
Той предлага нови чертежи, нови планове, но те са неясни, непривлекателни. Главно той говори за нови непознати материали и сега е услужено на света. Тълпата се разпръсва на всички небесни посоки и донася обратно много отделни неща, а в това време гражданите се занимават у дома с нови планове, нови дейности, поселения и поглъщат вниманието". Гьоте казва това в своята История на теорията на цветовете, там, където говори за Бейкън. В една следваща глава върху Галилей той казва: "Ако чрез разсейващия метод на Бейкън естествената наука се явява завинаги разкъсана, то Галилей веднага я събра отново; той доведе природоучението отново в човека и показа още от ранна младост, че за гения един случай струва колкото хиляда, като разви от колебаещата се църковна лампа учението за махалото и за падането на телата.
В науката всичко се свежда до това, което наричаме духовно хрумване, в едно съзиране на това, което всъщност стои на основата на явленията.
И едно такова съзиране е плодотворно до безкрайност".
към текста >>
На
основа
та на тази изходна точка стои чувството: В душата ми могат да се вестят като истинни безброй мисли, аз се отдавам на онези от тях като основен камък за един светоглед, чиито свойства първо аз самият трябва да определя.
Венедикт Спиноза /1632-1677 г./ се пита, как трябва да бъде мислено онова, от което може да се изходи за създаването на едни истински образ на света?
На основата на тази изходна точка стои чувството: В душата ми могат да се вестят като истинни безброй мисли, аз се отдавам на онези от тях като основен камък за един светоглед, чиито свойства първо аз самият трябва да определя.
Спиноза намира, че може да се изходи само от това, което за своето битие не се нуждае от никакво друго. На това битие той дава името субстанция. И той намира, че може да съществува само една такава субстанция и че тази субстанция е Бог. Когато разгледаме начина, как Спиноза стига до това начало на своето философстване, ние намираме, че неговият път е копиран от този на математиката. Както математикът изхожда от общи истини, които човешкият Аз си образува чрез свободното творчество, така Спиноза изисква, защото и светогледът да изхожда от такива свободно създадени представи.
към текста >>
Лок признава като оправдани членове на един светоглед само това, което може да бъде наблюдавано /изпитано/ и което във
основа
на наблюдението може да бъде мислено върху наблюдаваното.
Ако Лайбницовият образ на света е такъв, че той е изграден изцяло от вътрешната енергия на себесъзнателната душа, то този на неговия съвременник Джон Лок /1632-1704 г. / е построен напълно от чувството, че не трябва да има едно такова изработване на светогледа от душата.
Лок признава като оправдани членове на един светоглед само това, което може да бъде наблюдавано /изпитано/ и което във основа на наблюдението може да бъде мислено върху наблюдаваното.
За него душата не е една същност, която развива из себе си действителни изживявания, а една ненаписана дъска, върху която външният свят нанася своите вписвания. Така за Лок човешкото събесъзнание е резултат на изживяването, а не един Аз е първоизточник на изживяването. Когато една вещ навъншния свят прави впечатление върху човека, върху това може да се каже следното: Вещта има като действителност само разпростряност /измерение/, форма и движение; чрез допира със сетивата се раждат звуци, цветове, мириси, топлина и т.н. това, което се ражда по този начин при сетивата, съществува там само до тогава, докато сетивата са в допир с нещата. Лок се чувства принуден да приеме, че извън формата и движението онова, което сетивата възприемат, няма нищо общо със самите неща.
към текста >>
Не можейки да вижда в самия Аз опорната точка на един светоглед, както това върши Лайбниц, Лок стига до представи, които се явяват неподходящи да
основа
т един такъв светоглед, защото те не могат да числят притежаването на човешкия Аз към вътрешността на света.
С Лок пред съзерцаващата душа застава едно чудновато зрелище. Човекът трябва да може да познава само чрез това, че той възприема и мисли върху възприемането; обаче това, което той възприема, няма нищо общо със собствените свойства на света освен само в много малка част. Лайбниц отстъпва пред това, което светът изявява, и създава един образ на света от вътрешността на душата; Лок иска само един такъв образ на света, който е създаден от душата в съюз със света; обаче чрез такова създаване не възниква никакъв образ на света.
Не можейки да вижда в самия Аз опорната точка на един светоглед, както това върши Лайбниц, Лок стига до представи, които се явяват неподходящи да основат един такъв светоглед, защото те не могат да числят притежаването на човешкия Аз към вътрешността на света.
Един възглед за света като този на Лок изгубва връзката със всеки свят, в който би искал да се корени "Азът", себесъзнателната душа, защото такъв възглед не иска да знае за други пътища към основата на света, освен за такива, които се губят в тъмата на сетивата.
към текста >>
Един възглед за света като този на Лок изгубва връзката със всеки свят, в който би искал да се корени "Азът", себесъзнателната душа, защото такъв възглед не иска да знае за други пътища към
основа
та на света, освен за такива, които се губят в тъмата на сетивата.
С Лок пред съзерцаващата душа застава едно чудновато зрелище. Човекът трябва да може да познава само чрез това, че той възприема и мисли върху възприемането; обаче това, което той възприема, няма нищо общо със собствените свойства на света освен само в много малка част. Лайбниц отстъпва пред това, което светът изявява, и създава един образ на света от вътрешността на душата; Лок иска само един такъв образ на света, който е създаден от душата в съюз със света; обаче чрез такова създаване не възниква никакъв образ на света. Не можейки да вижда в самия Аз опорната точка на един светоглед, както това върши Лайбниц, Лок стига до представи, които се явяват неподходящи да основат един такъв светоглед, защото те не могат да числят притежаването на човешкия Аз към вътрешността на света.
Един възглед за света като този на Лок изгубва връзката със всеки свят, в който би искал да се корени "Азът", себесъзнателната душа, защото такъв възглед не иска да знае за други пътища към основата на света, освен за такива, които се губят в тъмата на сетивата.
към текста >>
Юм счита, че на
основа
та на изказванията на хората върху процесите на света лежат навици на мисленето, нищо друго.
Той често вижда тези два процеса да се редуват. Поради това той свиква да си ги представя като свързани един с друг. Той прави греенето на слънцето причина, затоплянето на камъка следствие. Навикът на мисленето свързва възприятията, но вън не съществува нещо в един действителен свят, което да се изяви като такава връзка. Човекът вижда, как една мисъл на неговата душа е последвана от едно движение на неговото тяло; той свиква да мисли, че мисълта е причината, движението следствието.
Юм счита, че на основата на изказванията на хората върху процесите на света лежат навици на мисленето, нищо друго.
Чрез навици на мисленето себесъзнателната душа може да стигне до насочващи линии в живота; обаче в тези нейни навици тя не може да намери нищо за изграждането на един образ на света, който да има значение за същността намираща се вън от душата. Така за светогледа на Юм всичко, което човек си образува като представи върху наблюдението на сетивата и на ума във външния свят, си остава едно чисто съдържание на вярата; то никога не може да стане едно знание. Върху съдбата на себесъзнателната човешка душа, върху нейното отношение към един свят различен от сетивния не може да съществува една наука, а само вяра.
към текста >>
Волф е на мнение, че може да бъде
основа
на една наука, която познава чрез чисто мислене онова, което е възможно, което е призвано за съществуване, защото за мисленето то се явява непротиворечиво и така може да бъде доказано.
Светогледният образ на Лайбниц изпитва едно обширно, умствено развитие чрез Християн Волф /роден в 1679 г. в Бреслау професор в Хале/.
Волф е на мнение, че може да бъде основана една наука, която познава чрез чисто мислене онова, което е възможно, което е призвано за съществуване, защото за мисленето то се явява непротиворечиво и така може да бъде доказано.
По този път Волф основава една наука на света, на душата и на Бога. Този светоглед почива на предположението, че себесъзнателната човешка душа може да образува в себе си мисли, които са валидни за онова, което се намира напълно вън от нея. Тук се намира загадката, която след това Кант почувства, че му е дадена: Как са възможни познания произведени чрез душата, които въпреки това трябва да имат валидност за мирови същества, които се намират вън от душата?
към текста >>
По този път Волф
основа
ва една наука на света, на душата и на Бога.
Светогледният образ на Лайбниц изпитва едно обширно, умствено развитие чрез Християн Волф /роден в 1679 г. в Бреслау професор в Хале/. Волф е на мнение, че може да бъде основана една наука, която познава чрез чисто мислене онова, което е възможно, което е призвано за съществуване, защото за мисленето то се явява непротиворечиво и така може да бъде доказано.
По този път Волф основава една наука на света, на душата и на Бога.
Този светоглед почива на предположението, че себесъзнателната човешка душа може да образува в себе си мисли, които са валидни за онова, което се намира напълно вън от нея. Тук се намира загадката, която след това Кант почувства, че му е дадена: Как са възможни познания произведени чрез душата, които въпреки това трябва да имат валидност за мирови същества, които се намират вън от душата?
към текста >>
За Лесинг това, което по този начин беше предхождало в историята, става процес на подготовка на онзи момент, в който себесъзнанието на човека само застава на собствената си
основа
.
От съзнанието на втората половина на 18-тото столетие Лесинг /1729-1781 г./ чувства този стремеж като най-дълбокия импулс на човешкия копнеж. Когато слушаме него, ние слушаме заедно с него много личности, които изявяват в този копнеж основния характер на тази епоха. Превръщането на религиозните истини на откровението в истини на разума, към това се стреми Лесинг. Неговата цел може ясно да се различи в разнообразните обрати и перспективи, през които минава неговата мисъл. Със своя себесъзнателен Аз Лесинг се чувства в една епоха на развитието на човечеството, който трябва да постигне чрез силата на себесъзнанието това, което по-рано се беше вля в него отвън чрез откровението.
За Лесинг това, което по този начин беше предхождало в историята, става процес на подготовка на онзи момент, в който себесъзнанието на човека само застава на собствената си основа.
Така за него историята се превръща в едно "Възпитание на човешкия род". И това е също заглавието на неговото съчинение написано когато той се намираше в своята висота, и което той счита, че същността на човешката душа не е ограничена само в един земен живот, а тя минава през повтарящи се земни съществувания. Душата живее в съществувания разделени чрез междинни времена в периодите на развитието на човечеството, приема във всеки период това, което този период може да му даде, и отново се въплътява в един следващ период, за да се развива там по-нататък. Следователно тя самата пренася от една епоха на човечеството плодовете на тези епохи в следващите епохи и по този начин е "възпитавана" чрез историята. Следователно във възгледа на Лесинг Азът е разширен над отделния живот; той е вкоренен в един духовно действащ свят, който се намира зад сетивния свят.
към текста >>
Бихме искали да кажем, че тази цел се представя на Хердер в целия външен свят нещо напира към съществуване, като се чувства
основа
на във вселената, което накрая се явява явно в себесъзнателната душа.
По друг начин, но все пак със същия импулс се стремеше Хердер /1744-1803 г./ да стигне до един образ на света. Той насочва поглед върху цялата физическа и духовна вселена. Той търси, така да се каже, плана на тази вселена. Връзката и хармонията на природните явления, зазоряването и просветването на говора и на поезията, напредъкът на историческото развитие: Хердер оставя всичко това да действа върху неговата душа, прониква го често с гениални мисли, за да стигне до една цел.
Бихме искали да кажем, че тази цел се представя на Хердер в целия външен свят нещо напира към съществуване, като се чувства основана във вселената, което накрая се явява явно в себесъзнателната душа.
Тази себесъзнателна душа разкрива на себе си, само пътя, който нейните собствени сили са поели, преди да постигнат себесъзнание. Според възгледа на Хердер, душата може да се чувства кореняща се във вселената, защото в цялата природна и духовна връзка на вселената тя познава един процес, който трябваше да доведе до нея, както детството трябва да доведе до зрелия човешки живот в личното съществуване. Това, което Хердер излага в своето съчинение "Идеи върху една философия на историята на човечеството", е един обширен образ на тази мисъл за света. То представлява опит, да се мисли образът на природата в хармония с образа на духа така, че в този образ на природата да се намери също едно място за себесъзнателната човешка душа. Не трябва да изпускаме изпредвид, как в светогледа на Хердер се показва борбата, която иска да се обясни едновременно с по-новия естественонаучен начин на мислене и с изискванията на себесъзнателната душа.
към текста >>
Обаче това знание не може да реши нищо върху природата на душата, върху божествената
основа
на света, върху връзката на душата с тази
основа
.
Как противоположно на други свои съвременници Хердер се поставя към Спиноза, това хвърля светлина върху неговото становище в развитието на светогледите. Това становище изпъква в неговото значение, когато го сравним с онова на Фридрих Хайнрих Якоби /1743-1819 г./ Якоби намира в Спиноза образ на света онова, до което човешкият ум трябва да стигне, когато проследи пътищата, които никакви сили не му предначертават. Този образ на света изчерпва обсега на това, което човекът може да знае върху света.
Обаче това знание не може да реши нищо върху природата на душата, върху божествената основа на света, върху връзката на душата с тази основа.
Тези области се разкриват на човека само тогава, когато той се отдаде на едно познание основано на вярата, което почива на една особена способност на душата. Ето защо, в смисъла на Якоби, знанието трябва по необходимост да бъде атеистично. В неговото мислително построение може да има необходимата закономерност, но не божествен миров ред. Така за Якоби Спинозисмът става единствено възможен научен начин на мислене; но същевременно той /Спинозисмът/ е доказателство за факта, че този начин на мислене не може да намери връзката с духовния свят. Хердер защищава в 1787 г.
към текста >>
Тези области се разкриват на човека само тогава, когато той се отдаде на едно познание
основа
но на вярата, което почива на една особена способност на душата.
Как противоположно на други свои съвременници Хердер се поставя към Спиноза, това хвърля светлина върху неговото становище в развитието на светогледите. Това становище изпъква в неговото значение, когато го сравним с онова на Фридрих Хайнрих Якоби /1743-1819 г./ Якоби намира в Спиноза образ на света онова, до което човешкият ум трябва да стигне, когато проследи пътищата, които никакви сили не му предначертават. Този образ на света изчерпва обсега на това, което човекът може да знае върху света. Обаче това знание не може да реши нищо върху природата на душата, върху божествената основа на света, върху връзката на душата с тази основа.
Тези области се разкриват на човека само тогава, когато той се отдаде на едно познание основано на вярата, което почива на една особена способност на душата.
Ето защо, в смисъла на Якоби, знанието трябва по необходимост да бъде атеистично. В неговото мислително построение може да има необходимата закономерност, но не божествен миров ред. Така за Якоби Спинозисмът става единствено възможен научен начин на мислене; но същевременно той /Спинозисмът/ е доказателство за факта, че този начин на мислене не може да намери връзката с духовния свят. Хердер защищава в 1787 г. Спиноза против обвинението в атеизъм.
към текста >>
За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната под
основа
на света.
Да почувства жизнения импулс на мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят. Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания. Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност. Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили. Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли.
За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света.
Но такива души им импонира логическата природа на мисълта; ето защо те я признават като сила; която трябва да изгради един научен възглед за света; обаче те искат една по-силно действаща за тях сила, за да им се разкрие изгледът за един светоглед обхващащ най-висшите познания. На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват мисълта в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с мисълта в Първоосновата на света. На такова едно душевно устройство се дължи, когато често човек малко цени мисълта при изграждането на един светоглед и чувства своето себесъзнание по-сигурно крепящо се в тъмнината на сърдечните сили. Има личности, за които един светоглед има толкова по-малка стойност за тяхното отношение към мировите загадки, колкото повече този светоглед иска да се издигне от тъмнината на чувствата в светлината на мисълта. Такова едно душевно настроение намираме при Г. Ф.
към текста >>
На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват мисълта в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с мисълта в Първо
основа
та на света.
Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност. Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили. Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли. За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света. Но такива души им импонира логическата природа на мисълта; ето защо те я признават като сила; която трябва да изгради един научен възглед за света; обаче те искат една по-силно действаща за тях сила, за да им се разкрие изгледът за един светоглед обхващащ най-висшите познания.
На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват мисълта в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с мисълта в Първоосновата на света.
На такова едно душевно устройство се дължи, когато често човек малко цени мисълта при изграждането на един светоглед и чувства своето себесъзнание по-сигурно крепящо се в тъмнината на сърдечните сили. Има личности, за които един светоглед има толкова по-малка стойност за тяхното отношение към мировите загадки, колкото повече този светоглед иска да се издигне от тъмнината на чувствата в светлината на мисълта. Такова едно душевно настроение намираме при Г. Ф. Хаман /починал през 1788 г./. Както някои личности от неговото естество, той беше един велик подбудител.
към текста >>
Присъщо на тази епоха е, че духовете чувстват: Трябва да се потопим в глъбините на душата, за да намерим точката, в която душата е свързана с вечната Първо
основа
на света, и изхождайки от познанието на тази връзка да добием от извора на себесъзнанието един образ на света.
Присъщо на тази епоха е, че духовете чувстват: Трябва да се потопим в глъбините на душата, за да намерим точката, в която душата е свързана с вечната Първооснова на света, и изхождайки от познанието на тази връзка да добием от извора на себесъзнанието един образ на света.
Обаче има голямо разстояние от това, което човекът можеше да обхване със силите на своя дух, и този вътрешен корен на себесъзнанието. Със своята духовна работа духовете не проникват до това, което в смътно предчувствие им поставя тяхната задача. Те един вид се въртят около това, което действа като загадка на света, но не могат да се приближат до него. Така чувства някой, който поставя срещу светогледните въпроси, когато в края на 18-тото столетие Спиноза започва да действа. Идеите на Лок, на Лайбниц, тези последните даже изразени в тяхната по-слаба форма от Волф, проникват главите; освен това обаче, наред със стремежа към яснота на мислите действа страхът от тази яснота, така че в образа на света постоянно се призовават извлечените от глъбините на сърцето възгледи, за да помогнат в допълването на този образ.
към текста >>
Следователно Лесинг трябва да е възприел само един "пречистен Спинозизъм", един такъв, който се издига над чистото мислене, когато иска да стигне до Първо
основа
та на съществуването.
Той не искаше да допусне, че този разговор действително е имал съдържанието съобщено от Якоби. В такъв случай считаше той неговият приятел би изповядал един светоглед, който иска да стегне до корена на духовния свят по пътя на мисълта. Но по този начин счита той не се стига до един възглед за живота на този корен. До мировия Дух човек трябва да се приближи по друг начин, ако иска да го почувства като пълножизнена същност в своята душа. А това трябва да е направил Лесинг.
Следователно Лесинг трябва да е възприел само един "пречистен Спинозизъм", един такъв, който се издига над чистото мислене, когато иска да стигне до Първоосновата на съществуването.
Да чувства връзката с тази Първооснова по начина, както за това дава възможност спинозизъмът, от това Менделсвон се страхуваше.
към текста >>
Да чувства връзката с тази Първо
основа
по начина, както за това дава възможност спинозизъмът, от това Менделсвон се страхуваше.
В такъв случай считаше той неговият приятел би изповядал един светоглед, който иска да стегне до корена на духовния свят по пътя на мисълта. Но по този начин счита той не се стига до един възглед за живота на този корен. До мировия Дух човек трябва да се приближи по друг начин, ако иска да го почувства като пълножизнена същност в своята душа. А това трябва да е направил Лесинг. Следователно Лесинг трябва да е възприел само един "пречистен Спинозизъм", един такъв, който се издига над чистото мислене, когато иска да стигне до Първоосновата на съществуването.
Да чувства връзката с тази Първооснова по начина, както за това дава възможност спинозизъмът, от това Менделсвон се страхуваше.
към текста >>
И това, което му се разкриваше по този начин, то му даваше една връзка на човешкото същество с божествената Първо
основа
на света и със самия свят, чрез която той се чувстваше единен със Спиноза по убеждение.
Хердер нямаше нужда да се страхува от това, защото той ретушираше мисловните линии в Спинозовия образ на света с пълносъдържателните представи, които му достави съзерцанието на образа на природата и на духа. Той не можеше да спре при мислите на Спиноза. Така както те бяха дадени от техния създател, те биха му изглеждали нарисувани в твърде сиви тонове. Той разглеждаше това, което става в природата и в историята и поставяше човешкото същество в това разглеждане.
И това, което му се разкриваше по този начин, то му даваше една връзка на човешкото същество с божествената Първооснова на света и със самия свят, чрез която той се чувстваше единен със Спиноза по убеждение.
Хердер беше непосредствено учуден в това, че наблюдението на природата и на историческото развитие трябва да даде един образ на света, чрез който човекът се чувства задоволен в неговото положение в мировото цяло. Спиноза считаше, че може да стигне до един такъв образ на света само в светлата сфера на мислителната работа, която се провежда по образа на математиката. Ако сравним Хердер със Спиноза и размислим върху съгласието на първия с убеждението на последния, трябва да признаем, че в по-новото развитие на светогледите действа един импулс, който се крие зад това, което се явява като светогледни образи. Това е стремежът към едно изживяване в душата на това, което свързва събесъзнанието с цялостта на мировите процеси. Човек иска да добие един образ на света, в който светът да се яви така, че самият човек да може да познае себе си в него, както трябва да познае себе си, когато остави да му говори вътрешният глас на себесъзнателната душа.
към текста >>
Душевното развитие на човечеството се представя в Хердер така, че чрез него се сочи особено ясно на стоящия на неговата /на човечеството/
основа
/идеи/ подобно на едно възприятие, е чувствано като себеизживяване на душата.
Човек иска да добие един образ на света, в който светът да се яви така, че самият човек да може да познае себе си в него, както трябва да познае себе си, когато остави да му говори вътрешният глас на себесъзнателната душа. Спиноза иска да задоволи стремежа към едно такова изживяване, като оставя силата на мисъл та да развие нейната собствена сигурност; Лайбниц разглежда душата и иска да си представи света така, както човек трябва да си го представи, когато правилната представа за душата трябва да се покаже правилно поставена в образа на света. Хердер наблюдава мировите процеси и е предварително убеден, че в човешката душа изниква правилния образ на света, когато тази душа застава с цялата си сила здраво срещу тези процеси. Това, което Гьоте казва по-късно, че всичко фактическо е вече теория, за Хердер то е без условно установено. Той е подбуден също и от Лайбницовия кръг на мислите; въпреки това той никога не би могъл да търси първо една идея на себесъзнанието теоретически в монадата и след това да изгради с тази идея един образ на света.
Душевното развитие на човечеството се представя в Хердер така, че чрез него се сочи особено ясно на стоящия на неговата /на човечеството/ основа /идеи/ подобно на едно възприятие, е чувствано като себеизживяване на душата.
И мислителят е изправен срещу въпроса: Как трябва аз да проникна в глъбините на душата така, че да постигна връзката на душата с Първоосновата на света и моята мисъл да бъде същевременно израз на творящите света сили? Епохата на просветлението, която виждаме в 18-тото столетие, още вярваше, че намира в самата мисъл нейното оправдание. Хердер израсна над тази гледна точка. Той не търси онази точка в душата, където тази последната мисли, в живия извор, където мисълта блика от живеещия в душата творчески принцип. По този начин Хердер стои близо до това, което можем да наречем тайнствено изживяване на душата с мисълта.
към текста >>
И мислителят е изправен срещу въпроса: Как трябва аз да проникна в глъбините на душата така, че да постигна връзката на душата с Първо
основа
та на света и моята мисъл да бъде същевременно израз на творящите света сили?
Спиноза иска да задоволи стремежа към едно такова изживяване, като оставя силата на мисъл та да развие нейната собствена сигурност; Лайбниц разглежда душата и иска да си представи света така, както човек трябва да си го представи, когато правилната представа за душата трябва да се покаже правилно поставена в образа на света. Хердер наблюдава мировите процеси и е предварително убеден, че в човешката душа изниква правилния образ на света, когато тази душа застава с цялата си сила здраво срещу тези процеси. Това, което Гьоте казва по-късно, че всичко фактическо е вече теория, за Хердер то е без условно установено. Той е подбуден също и от Лайбницовия кръг на мислите; въпреки това той никога не би могъл да търси първо една идея на себесъзнанието теоретически в монадата и след това да изгради с тази идея един образ на света. Душевното развитие на човечеството се представя в Хердер така, че чрез него се сочи особено ясно на стоящия на неговата /на човечеството/ основа /идеи/ подобно на едно възприятие, е чувствано като себеизживяване на душата.
И мислителят е изправен срещу въпроса: Как трябва аз да проникна в глъбините на душата така, че да постигна връзката на душата с Първоосновата на света и моята мисъл да бъде същевременно израз на творящите света сили?
Епохата на просветлението, която виждаме в 18-тото столетие, още вярваше, че намира в самата мисъл нейното оправдание. Хердер израсна над тази гледна точка. Той не търси онази точка в душата, където тази последната мисли, в живия извор, където мисълта блика от живеещия в душата творчески принцип. По този начин Хердер стои близо до това, което можем да наречем тайнствено изживяване на душата с мисълта. Един светоглед трябва да се изкаже в мисли.
към текста >>
Шефтсбъри не търси в самата мисъл нейното оправдание, а указвайки на един душевен факт, който дава възможност на мисълта да проникне от Първо
основа
та на света в душата.
Как този импулс живее в душите в по-ново време, това изпъква при една много видна личност на историята на светогледите, при Шефтсбъри /1671-1713 г./. За него в душата живее едно "вътрешно чувство"; чрез това вътрешно чувство проникват идеите, които стават съдържание на светогледа в човека, както чрез външните сетива проникват външните възприятия.
Шефтсбъри не търси в самата мисъл нейното оправдание, а указвайки на един душевен факт, който дава възможност на мисълта да проникне от Първоосновата на света в душата.
Така за него срещу човека стои един двоен външен свят: "Външният" материален външен свят, който прониква в душата през "външните" сетива, и духовният външен свят, който се разкрива на човека чрез "вътрешното чувство".
към текста >>
167.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
И когото въз
основа
на възгледа на Кант изгради своя собствен възглед в своята книга "
Основа
на общото наукоучение", той изпрати тази книга на Гьоте с думите: "Аз ви считам и винаги съм ви считал като представител на чистата духовност на чувството на постигнатата днес степен на хуманността.
Към две духовни компетентности поглеждаше в края на 18-тото столетие онзи, който водеше борба за яснота върху великите въпроси на възгледа за света и за живота, към Кант и Гьоте. Един мислител, който най-силно се бореше за такава яснота, е Йохан Готлиб Фихте. Когато се запозна с Кантовата "Критика на практическия разум", той писа: "Аз живея в един нов свят... Неща, за които вярвах, че те никога не могат да ми бъдат доказани, например понятието за абсолютната свобода и дълг, ми са доказани и поради това аз се чувствам много радостен. Неразбираемо е, какво уважение за човечеството, каква сила ни дава философията, каква благодат е тя за една епоха, в която моралът е разрушен в неговите основи и понятието за дълг е зачеркнато във всички речници".
И когото въз основа на възгледа на Кант изгради своя собствен възглед в своята книга "Основа на общото наукоучение", той изпрати тази книга на Гьоте с думите: "Аз ви считам и винаги съм ви считал като представител на чистата духовност на чувството на постигнатата днес степен на хуманността.
Към вас се обръща с право философията. Вашето чувство и пробния камък за нея". В едно подобно отношение към двамата мислители стоеше Шилер. Върху Кант той пише в 1794 година: "Аз не се плаша да мисля, че законът на изменението, пред който никое човешко и никое божествено творение не намира милост, ще разруши също и формата на Кантовата философия както и всяка друга форма; обаче основите на тази философия няма защо да се страхуват от тази съдба, защото откакто съществува човешкият род и докато съществува един разум, хората мълком са ги признали и са действали напълно според тях". Шилер описва възгледа на Гьоте в едно писмо до него от 23 август 1794 година: "Отдавна вече, макар и от известно разстояние, аз следих хода на вашия Дух и пътя, който вие предначертахте, събуждаше в мене постоянно ново удивление.
към текста >>
За да онагледим действието на първия върху неговата епоха, ще приведем още изказванията на двама мислители върху него, които се намираха на висотата на образованието на тяхното време Жан Пол писа в 1788 година на своя приятел: "Купете си, за Бога, две книги, Кантовото
Основа
ние на една метафизика на нравите и Кантовата /Критика на практическия разум.
За да онагледим действието на първия върху неговата епоха, ще приведем още изказванията на двама мислители върху него, които се намираха на висотата на образованието на тяхното време Жан Пол писа в 1788 година на своя приятел: "Купете си, за Бога, две книги, Кантовото Основание на една метафизика на нравите и Кантовата /Критика на практическия разум.
Кант не е една светлина на света, а една цяла лъчезарна слънчева система наведнъж". А Вилхелм фон Хумболдт казва: "Кант предприе и извърши най-великото дело, което може би философстващият разум трябва да дължи на един единствен човек... Три неща остават, когато искаме да определим славата, която Кант донесе на своята нация, ползата, която тъй предаде на спекулативното мислене, три неща остават сигурно очевидни: Някои неща, които той превърна в развалини, не ще се въздигнат никога отново, някои неща, които той основа, никога не ще умрат, и, което е най-важното, той постави основата на една реформа, каквато цялата история на човешкото мислене не показва".
към текста >>
А Вилхелм фон Хумболдт казва: "Кант предприе и извърши най-великото дело, което може би философстващият разум трябва да дължи на един единствен човек... Три неща остават, когато искаме да определим славата, която Кант донесе на своята нация, ползата, която тъй предаде на спекулативното мислене, три неща остават сигурно очевидни: Някои неща, които той превърна в развалини, не ще се въздигнат никога отново, някои неща, които той
основа
, никога не ще умрат, и, което е най-важното, той постави
основа
та на една реформа, каквато цялата история на човешкото мислене не показва".
За да онагледим действието на първия върху неговата епоха, ще приведем още изказванията на двама мислители върху него, които се намираха на висотата на образованието на тяхното време Жан Пол писа в 1788 година на своя приятел: "Купете си, за Бога, две книги, Кантовото Основание на една метафизика на нравите и Кантовата /Критика на практическия разум. Кант не е една светлина на света, а една цяла лъчезарна слънчева система наведнъж".
А Вилхелм фон Хумболдт казва: "Кант предприе и извърши най-великото дело, което може би философстващият разум трябва да дължи на един единствен човек... Три неща остават, когато искаме да определим славата, която Кант донесе на своята нация, ползата, която тъй предаде на спекулативното мислене, три неща остават сигурно очевидни: Някои неща, които той превърна в развалини, не ще се въздигнат никога отново, някои неща, които той основа, никога не ще умрат, и, което е най-важното, той постави основата на една реформа, каквато цялата история на човешкото мислене не показва".
към текста >>
Нищо друго освен мисленето по математически начин не дава здравата
основа
, върху която в смисъла на Спиноза чувстващият се в духа на новото време човешки Аз знае себе си за сигурен.
С това ценене на математиката в душата на Кант се явява онзи начин на мислене и чувствуване но по-новото развитие на светогледите, който беше поставил своя отпечатък в кръговете на представите на Спиноза. Спиноза иска така да изгради реда на своите мисли, че те да се развиват строго едни от други както членовете на математическата наука.
Нищо друго освен мисленето по математически начин не дава здравата основа, върху която в смисъла на Спиноза чувстващият се в духа на новото време човешки Аз знае себе си за сигурен.
Така мислеше също още Декарт, от когото Спиноза получи много подбуди. Той трябваше да извлече от съмнението една опора на светогледа. Декарт не можеше да вижда една такава опора само във възприемането на една мисъл в душата. Този гръцки подход за вземане становище към света на мислите не е вече възможен за човека на по-новото време. В себесъзнателната душа трябва да се намери нещо, което да подкрепи мисълта.
към текста >>
Това математическо схващане, което извира от копнежа на "Аза" за една сигурност, от която той се нуждае за себе си, води този "Аз" до един образ на света, в който чрез стремежа към своята сигурност той е изгубил самия себе си, своето самостоятелно съществуване в една духовна
Основа
на света, своята свобода и своята надежда в едно самостоятелно вечно съществуване.
В себесъзнателната душа трябва да се намери нещо, което да подкрепи мисълта. За Декарт и отново за Спиноза това е изпълнението на изискването, съгласно което душата трябва да се отнася към мисълта така, както се отнася в математическия начин на мислене. Когато от съмнението Декарт стига до своето "Аз мисля, следователно съм" и до това, което е свързано с него, той се почувства сигурен във всичко това, защото за него то изглеждаше да има същата яснота, каквато е присъща на математиката. Същото убеждение доведе Спиноза дотам, да си изгради един образ на света, в който всичко действа със строга необходимост, както математическите закони. Единната божествена субстанция, която се развива с математическа закономерност във всички същества на света, позволява на човешкия Аз да важи само тогава, когато този Аз се изгубва напълно в божествената субстанция, когато той оставя неговото събесъзнание да премине в нейното мирово съзнание.
Това математическо схващане, което извира от копнежа на "Аза" за една сигурност, от която той се нуждае за себе си, води този "Аз" до един образ на света, в който чрез стремежа към своята сигурност той е изгубил самия себе си, своето самостоятелно съществуване в една духовна Основа на света, своята свобода и своята надежда в едно самостоятелно вечно съществуване.
към текста >>
Той не искаше да се посяга върху тази сигурност, обаче въпреки това не можеше да се откаже от схващането, че Юм имаше право, когато казваше: - Всички познания върху действителните неща ние ги добиваме само тогава, когато наблюдаваме тези неща и във
основа
на наблюдението си образуваме мисли върху тяхната връзка.
За Кант беше невъзможно да приеме за себе си това заключение на Юм. Защото, както видяхме, за него природонаучните и математическите познания бяха безусловно здраво установени.
Той не искаше да се посяга върху тази сигурност, обаче въпреки това не можеше да се откаже от схващането, че Юм имаше право, когато казваше: - Всички познания върху действителните неща ние ги добиваме само тогава, когато наблюдаваме тези неща и във основа на наблюдението си образуваме мисли върху тяхната връзка.
Ако в нещата се намира някаква закомерна връзка, тогава ние трябва също да я извличаме от нещата. Обаче това, което ние извличаме от нещата, на него ние не знаем нещо повече, освен че досега то е било така; но ние не знаем, дали една такава връзка е действително така срастната с нещата, че да не може във всяко време да се изменя. Когато днес въз основа на нашите наблюдения си образуваме един светоглед, утре могат да настъпят явления, които ще ни принудят да си образуваме съвършено друг възглед. Ако бихме извличали всички наши познания от нещата, тогава не би съществувала никаква сигурност. Обаче съществува една сигурност, казва Кант.
към текста >>
Когато днес въз
основа
на нашите наблюдения си образуваме един светоглед, утре могат да настъпят явления, които ще ни принудят да си образуваме съвършено друг възглед.
За Кант беше невъзможно да приеме за себе си това заключение на Юм. Защото, както видяхме, за него природонаучните и математическите познания бяха безусловно здраво установени. Той не искаше да се посяга върху тази сигурност, обаче въпреки това не можеше да се откаже от схващането, че Юм имаше право, когато казваше: - Всички познания върху действителните неща ние ги добиваме само тогава, когато наблюдаваме тези неща и във основа на наблюдението си образуваме мисли върху тяхната връзка. Ако в нещата се намира някаква закомерна връзка, тогава ние трябва също да я извличаме от нещата. Обаче това, което ние извличаме от нещата, на него ние не знаем нещо повече, освен че досега то е било така; но ние не знаем, дали една такава връзка е действително така срастната с нещата, че да не може във всяко време да се изменя.
Когато днес въз основа на нашите наблюдения си образуваме един светоглед, утре могат да настъпят явления, които ще ни принудят да си образуваме съвършено друг възглед.
Ако бихме извличали всички наши познания от нещата, тогава не би съществувала никаква сигурност. Обаче съществува една сигурност, казва Кант. Математиката и естествената наука доказват това. Кант искаше да приеме от Юм възгледа, че светът не дава на човешкия ум неговите познания; но той не искаше да направи извода, че тези познания не съдържат сигурност и истина. Така Кант беше изправен пред разтърсващия го въпрос: Как е възможно човекът да има истински и сигурни познания и въпреки това да не може да знае нищо за действителността на света в себе си?
към текста >>
Кант направи от безкористното отдаване на гласа на духа
основа
та на морала.
Кант направи от безкористното отдаване на гласа на духа основата на морала.
В областта на добродетелното действане едно такова отдаване не се понася с това на сетивния свят. Съществува обаче едно поле, на което сетивното е така възвисено, че то се явява като непосредствен израз на духовното. Това е областта на красотата и на изкуството. Във всекидневния живот ние желаем сетивното, защото то събужда нашето желание, нашия егоистичен интерес. Ние проявяваме желание към това, което ни доставя удоволствието.
към текста >>
Той изгони по-висшия ред на света напълно от природата и го постави върху една чиста морална
основа
.
Но на каква цена постигна Кант всичко това! Той пренесе цялата природа вътре в човешкия дух и направи нейните закони такива на самия този дух.
Той изгони по-висшия ред на света напълно от природата и го постави върху една чиста морална основа.
Кант постави една рязка разграничаваща линия между неорганичното и органичното царство; и обясни първото според чисто механически, строго необходими закони, а второто според пълноценни идеи. Най-после той откъсна царството на красотата и на изкуството от неговата връзка с останалата действителност. Защото целесъобразността, която се наблюдава в красивото, няма нищо общо с действителни цели. Как един красив предмет се включва във връзката на света, това е безразлично; достатъчно е той да възбуди в нас представата за целесъобразното и с това да предизвика нашето удоволствие, нашата приятност.
към текста >>
Не трябваше ли при моя чист, дълбок, вроден и упражнен начин на мислене, който не беше научил нерушимо да вижда Бога в природата и природата в Бога, така че този начин на мислене съставляваше
основа
та на цялото ми съществуване, не трябваше ли едно толкова странно, едностранчиво ограничено изказване да ме отдалечи за винаги по дух от най-благородния човек, чието сърце от обожание обичах?
Когато в 1811 година Гьоте прочете книгата на Якоби "За божествените неща", той не стори това "с удоволствие". Как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя проведена тезата, че природата скрива Бога!
Не трябваше ли при моя чист, дълбок, вроден и упражнен начин на мислене, който не беше научил нерушимо да вижда Бога в природата и природата в Бога, така че този начин на мислене съставляваше основата на цялото ми съществуване, не трябваше ли едно толкова странно, едностранчиво ограничено изказване да ме отдалечи за винаги по дух от най-благородния човек, чието сърце от обожание обичах?
Въпреки това аз не се подадох на моето болезнено огорчение, а се спасих напротив в моя стар приют и намерих в Спинозовата етика за няколко седмици моето ежедневно занимание и понеже през това време моето образование се повиши, аз отново изпитах удивление в познати вече за мене неща, които ми разкриха нещо, което сега изглеждаше ново и различно".
към текста >>
Който прониква в светогледа на Гьоте, както този светоглед е предаден в наивна дреха, той ще намери в него една сигурна
основа
, която може да бъде изразена в ясни идеи.
Кант и Гьоте стоят като два антипода на най-важното място на новото развитие на светогледите. И основно различен беше начинът, по който застанаха спрямо тях онези, които се интересуваха от най-висшите въпроси. Кант изгради своя светоглед с всички средства на една строга школна философия; Гьоте философстваше наивно, оставяйки се на своята здрава природа. Ето защо, както вече споменахме, Фихте вярваше, че може да се обърне към Гьоте само "като представител на най-чистата духовност на чувството на постигнатата в тоя момент степен на хуманността", докато за Кант той е на мнение, че "никой човешки ум не може да стигне по-далече от границата, на която е стоял Кант особено в неговата "Критика на разсъдъчната способност.
Който прониква в светогледа на Гьоте, както този светоглед е предаден в наивна дреха, той ще намери в него една сигурна основа, която може да бъде изразена в ясни идеи.
Обаче самият Гьоте не осъзна тази основа. Ето защо неговият начин на мислене навлиза само постепенно в развитието на светогледа; а в началото на столетието Кант е първо този, с който духовете искат да се обяснят.
към текста >>
Обаче самият Гьоте не осъзна тази
основа
.
Кант и Гьоте стоят като два антипода на най-важното място на новото развитие на светогледите. И основно различен беше начинът, по който застанаха спрямо тях онези, които се интересуваха от най-висшите въпроси. Кант изгради своя светоглед с всички средства на една строга школна философия; Гьоте философстваше наивно, оставяйки се на своята здрава природа. Ето защо, както вече споменахме, Фихте вярваше, че може да се обърне към Гьоте само "като представител на най-чистата духовност на чувството на постигнатата в тоя момент степен на хуманността", докато за Кант той е на мнение, че "никой човешки ум не може да стигне по-далече от границата, на която е стоял Кант особено в неговата "Критика на разсъдъчната способност. Който прониква в светогледа на Гьоте, както този светоглед е предаден в наивна дреха, той ще намери в него една сигурна основа, която може да бъде изразена в ясни идеи.
Обаче самият Гьоте не осъзна тази основа.
Ето защо неговият начин на мислене навлиза само постепенно в развитието на светогледа; а в началото на столетието Кант е първо този, с който духовете искат да се обяснят.
към текста >>
"Този единствен чудесен човек или има една пророческа способност за истината, без сам да има съзнание за нейните
основа
ния, или не е оценил достатъчно своята епоха, за да и съобщи тази истина, или пък се е страхувал да навлече върху себе си свръхчовешкото почитание, което би трябвало да му се полага кога да е.
Обаче колкото и голямо да беше действието, което изхождаше от Кант, на съвременниците не можеше да остане скрито, че той не може да задоволи една по-дълбока нужда от познание. Такава една нужда от обяснение се стреми към един единен възглед за света, какъвто беше случаят при Гьоте. При Кант отделните области на съществуването стоят една до друга без посредничество, без връзка. Поради тази причина за Фихте, въпреки неговата безусловна почит към Кант, не можеше да остане скрито, че "Кант само е загатнал за истината, но нито я е представил, нито е доказал".
"Този единствен чудесен човек или има една пророческа способност за истината, без сам да има съзнание за нейните основания, или не е оценил достатъчно своята епоха, за да и съобщи тази истина, или пък се е страхувал да навлече върху себе си свръхчовешкото почитание, което би трябвало да му се полага кога да е.
Още никой не го е разбрал, и не ще го разбере и никой, който не ще стигне по свои собствени пътища до резултатите на Кант, и тогава едва светът ще се учуди". "Обаче аз вярвам също така сигурно да зная, че Кант си е представил една такава система; че всичко, което той действително изнася, са откъслеци и резултати на тази система и че неговите твърдения имат смисъл и връзка само при тази предпоставка". Защото ако не беше такъв случаят, тогава Фихте би искал "да счита Критиката на чистия разум по-скоро за едно произведение на странната случайност, отколкото на един ум".
към текста >>
Ето защо той
основа
ваше стойността на съзерцаването.
Той искаше да установи най-великите, най-чистите изисквания за живота; и при това не искаше да бъде заблуден от някакво познание, което може би открило в тези цели противоречия с природната закономерност на света. Гьоте е казал: "Действащият човек е винаги безсъвестен; съвест няма никой друг освен наблюдателят". С това той разбираше, че наблюдаващият оценява всичко според неговата действителна, истинска стойност и разбира всяко нещо на неговото място и го оставя валидно. Действуващият насочва преди всичко своя поглед върху това, да види изпълнени своите изисквания; дали при това се отнася справедливо или несправедливо към нещата: Това е все едно за него. За Фихте важното беше преди всичко действуването; обаче при това той не искаше да бъде обвинен от наблюдението в безсъвестност.
Ето защо той основа ваше стойността на съзерцаването.
към текста >>
Обаче разум и природа са крайна сметка за него едно неделимо единство, на тяхната
основа
стои същата истина.
Обаче Гьоте стоеше пред тях с чувството: Тук има необходимост, тук е Бог. За Гьоте не съществуваше една истина в смисъла, че тя е нещо различно от онова, което се изявява също и в съвършеното произведение на изкуството. Това, което изкуството въплъщава с неговите технически средства: Глина, мрамор, цвят, ритъм и т.н., то е взето от същия източник на истината, от който черпи и философът, който обаче не разполага с непосредствено нагледните средства за изразяване, а единствено с мисълта, с идеята. "Поезията сочи към тайните на природата и се стреми да ги разреши чрез образа. Философията сочи към тайните на разума и се стреми да ги разреши чрез словото", казва Гьоте.
Обаче разум и природа са крайна сметка за него едно неделимо единство, на тяхната основа стои същата истина.
Един стремеж към познание, който, откъснат от нещата, живее в един отвлечен свят, за него не е най-висшето. "Най-висшето би било, човек да разбере, че всичко фактическо е вече теория". Синевата на небето ни разкрива основния закон на цветните явления. "Нека не търсим зад явленията; те самите са учението, теорията". В своята Антропология психологът Хайнрот нарече мисленето, чрез което Гьоте стигна до своите разбирания и прозрения в естественото образуване на растенията и животните, "конкретно, обективно мислене".
към текста >>
Така и художественото творчество царува истината, защото според това схващане стилът на изкуството почива на "най-дълбоката
основа
на познанието, на същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и осезаеми форми".
За светогледа на Гьоте и този на Шилер истината не съществува само сред науката, но също и сред изкуството. Мнението на Гьоте е това: "Мисля, че науката би могло да се нарече познанието на общото, отвлеченото знание; напротив изкуството би било науката приложена на дело; науката би била разум, а изкуството нейният механизъм, поради което то би могло да бъде наречено също практическа наука. И така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата". Гьоте описва взаимодействието на научното познание и на художественото оформяне на познанието: "Явно е, че един човек на изкуството трябва да стане достатъчно велик и решителен, който наред със своя талант е още и един обучен ботаник, който коренно познава влиянието на различните части върху виреенето и растежа на растението, неговото определение и взаимните действия, когато разбира последователното развитие на листата, цветовете, оплождането, плода и на новия зародиш и ги премисля. Тогава той ще покаже своя вкус не чрез избора от явленията, а ще ни учуди също и чрез едно правилно изложение на свойствата".
Така и художественото творчество царува истината, защото според това схващане стилът на изкуството почива на "най-дълбоката основа на познанието, на същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и осезаеми форми".
към текста >>
Представите, които Гьоте поставяше на
основа
та на своите наблюдения върху растенията, върху образуването на растенията и на животните, не бяха сиви, отвлечени мисли, а създадени от фантазията сетивно-свръхсетивни образи.
Едно последствие на този възглед върху истината и нейното познание е, че се признава на фантазията нейният дял във възникването на знанието и не се счита за единствена познавателна способност само отвлеченият ум.
Представите, които Гьоте поставяше на основата на своите наблюдения върху растенията, върху образуването на растенията и на животните, не бяха сиви, отвлечени мисли, а създадени от фантазията сетивно-свръхсетивни образи.
Само наблюдението съчетано с фантазията може действително да доведе до същността на нещата, а не анемичната отвлеченост: Това е убеждението на Гьоте. Ето защо той изтъква при Галилей, че този последният наблюдаваше като гений, за когото "един случай струваше колкото хиляда", като "от колебаещата се църковна лампа разви учението за махалото и за падащите тела". Фантазията създава при един случай един пълносъдържателен образ на същественото в явленията; абстрахиращият ум може да добие само от комбинацията, сравнението и пресмятането на явленията едно общо правило на тяхното протичане. Тази вяра на Гьоте в познавателната способност на фантазията, която се издига до едно съизживяване на творческите сили на света, почива на цялото негово схващане за света. Който както него вижда действието на природата във всичко, той не може да вижда в духовното съдържание на човешката фантазия нищо друго освен по-висши произведения на природата.
към текста >>
168.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Това и нищо друго не стои на
основа
та на стремежа, да се внесе теория в природните явления.
Или показвам, как постъпва духът, за да стигне до тези закони. И двата пъти ме ръководи едно и също нещо. Единият път закономерността ми показва, как тя действа в природата; другият път духът ми показва, какво предприема той, за да си представи същата закономерност. В единия случай аз се занимавам с природата, в другия с духовна наука. Как тези двете принадлежат една на друга, Шелинг описва това по един привлекателен начин: "Необходимата тенденция на всяка духовна наука е да стигне от природата до идейната същност.
Това и нищо друго не стои на основата на стремежа, да се внесе теория в природните явления.
Най-високото усъвършенстване на естествената наука би било съвършеното одухотворение на всички природни закони и превръщането им в закони на виждането и на мисленето. Явленията /материалното/ трябва да изчезнат напълно и да останат само законите /формалното/. Ето защо става така, че колкото повече в самата природа излиза наяве закономерността, толкова повече изчезва обвивката, самите явления стават по-духовни и накрая престават напълно. Оптическите явления не са нищо друго освен една геометрия, чиито линии са теглени от светлината и самата тази светлина е вече двузначна материалност. В явленията на магнетизма материалната следа изчезва вече и от явленията на гравитацията, която даже природоизследователи вярваха че могат да разберат само като духовно действие действие на разстояние -, не остава нищо освен нейният закон, изпълнението на който в голям мащаб е механизмът на небесните движения.
към текста >>
Следователно на
основа
та на природните явления стоят духовни сили; и това, което на нашите очи се явява като мъртво и безжизнено, то произхожда първоначално от духовното.
Шелинг впряга фактите на природата в една изкусна мрежа от мисли, така че пред неговата творческа фантазия стояха нейните явления като един идеален хармоничен организъм. Той беше одушевен от чувството, че идеите, които се явяват в неговата фантазия, са също така истинските творчески сили на природните явления.
Следователно на основата на природните явления стоят духовни сили; и това, което на нашите очи се явява като мъртво и безжизнено, то произхожда първоначално от духовното.
Когато насочим нашия дух върху това, тогава ние освобождаваме идеите, духовното на природата. Така, в смисъла на Шелинг, за човека нещата на природата са откровения на духа, зад чиято външна обвивка той един вид се скрива. Тогава той се показва в неговата истинска форма в нашата собствена вътрешност. Чрез това човекът знае, що е дух, и поради това може също да намери отново и скрития в природата дух. Начинът, по който Шелинг прави природата да възкръсне отново в него като дух, има нещо сродно с този, който Гьоте вярва да среща при съвършения художник.
към текста >>
В разглеждането на света в нашия дух възникват самите идеи, които лежат на
основа
та на нещата и са ги произвели.
В създаването на произведението на изкуството Шелинг вижда едно творение на света; в мислителното съзерцание на нещата едно възпоменание на творението на света в голям размер.
В разглеждането на света в нашия дух възникват самите идеи, които лежат на основата на нещата и са ги произвели.
От света човекът оставя настрана всичко, което сетивата казват за него, и запазва само онова, което чистото мислене доставя. В създаването на произведението на изкуството и в наслаждението от него се явява вътрешното проникване на идеята с това, което се открива на сетивата. Следователно, за възгледа на Шелинг природата, изкуството и светогледът /философията/ стоят така едни срещу други, че природата предлага готовите, външни произведения, светогледът произвеждащите идеи, а изкуството и двете в едно хармонично задружно действие. Художествената дейност стои по средата между творящата природа, която произвежда, без да знае по идеите, на основата на които тя твори, и мислещия дух, който знае тези идеи, без обаче да може с тяхна помощ да създаде нещата. Шелинг изразява това в изречението: "Идеалистичният свят на изкуство то и действителният свят на обектите са следователно произведения на една и съща дейност; срещата и на двете /на съзнателната и несъзнателната/ без съзнание дава действителния свят, със съзнание естетическия свят.
към текста >>
Художествената дейност стои по средата между творящата природа, която произвежда, без да знае по идеите, на
основа
та на които тя твори, и мислещия дух, който знае тези идеи, без обаче да може с тяхна помощ да създаде нещата.
В създаването на произведението на изкуството Шелинг вижда едно творение на света; в мислителното съзерцание на нещата едно възпоменание на творението на света в голям размер. В разглеждането на света в нашия дух възникват самите идеи, които лежат на основата на нещата и са ги произвели. От света човекът оставя настрана всичко, което сетивата казват за него, и запазва само онова, което чистото мислене доставя. В създаването на произведението на изкуството и в наслаждението от него се явява вътрешното проникване на идеята с това, което се открива на сетивата. Следователно, за възгледа на Шелинг природата, изкуството и светогледът /философията/ стоят така едни срещу други, че природата предлага готовите, външни произведения, светогледът произвеждащите идеи, а изкуството и двете в едно хармонично задружно действие.
Художествената дейност стои по средата между творящата природа, която произвежда, без да знае по идеите, на основата на които тя твори, и мислещия дух, който знае тези идеи, без обаче да може с тяхна помощ да създаде нещата.
Шелинг изразява това в изречението: "Идеалистичният свят на изкуство то и действителният свят на обектите са следователно произведения на една и съща дейност; срещата и на двете /на съзнателната и несъзнателната/ без съзнание дава действителния свят, със съзнание естетическия свят. Обективният свят е първичната, още лишена от съзнание поезия на духа, общият орган на философията и ключовият камък на целия свод – философията на изкуството.
към текста >>
И двете тези съчинения не е публикувал той самият, а е сложил тяхното съдържание като
основа
на лекциите, които е държал в Берлинския Университет, след като Фридрих Вилхелм ІV го беше повикал в столицата на Прусия.
Поради това той нарича всичко добито чрез разума в по-късната форма на неговия светоглед отрицателно знание, което трябва да бъде допълнено с едно положително знание. Който иска да познае живия Бог, не трябва да се изоставя само на необходимите заключения на разума; той трябва с цялата си личност да се потопи в живота на Бога. Тогава той ще изпита това, което не може да му даде никакво заключение, никакъв чист разум. Светът не е едно необходимо следствие на божествената Първопричина, а едно свободно дело на личния Бог. Това, което Шелинг вярваше да е познал не чрез разумно съзерцаване, а е видял като свободни, неизчислими дела на Бога, него той е изложил в своята "Философия на откровението" и в своята "Философия на митологията".
И двете тези съчинения не е публикувал той самият, а е сложил тяхното съдържание като основа на лекциите, които е държал в Берлинския Университет, след като Фридрих Вилхелм ІV го беше повикал в столицата на Прусия.
Те са били публикувани една след смъртта на Шелинг /1854 г. /.
към текста >>
Антропоморфизъм се нарича едно обяснение на света, което изхожда от човека и си представя, че на
основа
та на протичането на света в цяло стои едно същество, което го управлява така, както човекът управлява своите действия.
И между тези, които обясняваха подобно нещо, Шелинг беше най-енергичният. Фихте прие всичко вътре в азовостта; Шелинг разпростря азовостта над всичко. Той не искаше както Фихте да покаже, че азовостта е всичко, а напротив, че всичко е азовост. И Шелинг имаше смелостта, да обясни като божествени не само идейното съдържание на Аза, а цялата човешка духовна личност. Той направи божествен не само човешкия разум, а направи от човешкото жизнено съдържание божествено лично същество.
Антропоморфизъм се нарича едно обяснение на света, което изхожда от човека и си представя, че на основата на протичането на света в цяло стои едно същество, което го управлява така, както човекът управлява своите действия.
Антропоморфически обяснява света и онзи, който поставя на основата на събитията един всеобщ миров разум. Защото този всеобщ миров разум не е нищо друго освен човешкият разум, който е бил направен всеобщ. Когато Гьоте казва: "- Човекът никога не разбира, колко антропоморфичен е той", той мисли за това, че в най-простите изказвания, които правим върху природата, се съдържат скрити антропоморфизми. Когато казваме, един камък се търкаля по-нататък, защото го е ударил един друг, ние образуваме една такава представа, че първата е ударила втората, аналогично на тласкащото действие, което ние самите упражняваме. Ернст Хекел намира, че антропоморфическата догма е художествените творения на един мъдър владетел.
към текста >>
Антропоморфически обяснява света и онзи, който поставя на
основа
та на събитията един всеобщ миров разум.
Фихте прие всичко вътре в азовостта; Шелинг разпростря азовостта над всичко. Той не искаше както Фихте да покаже, че азовостта е всичко, а напротив, че всичко е азовост. И Шелинг имаше смелостта, да обясни като божествени не само идейното съдържание на Аза, а цялата човешка духовна личност. Той направи божествен не само човешкия разум, а направи от човешкото жизнено съдържание божествено лично същество. Антропоморфизъм се нарича едно обяснение на света, което изхожда от човека и си представя, че на основата на протичането на света в цяло стои едно същество, което го управлява така, както човекът управлява своите действия.
Антропоморфически обяснява света и онзи, който поставя на основата на събитията един всеобщ миров разум.
Защото този всеобщ миров разум не е нищо друго освен човешкият разум, който е бил направен всеобщ. Когато Гьоте казва: "- Човекът никога не разбира, колко антропоморфичен е той", той мисли за това, че в най-простите изказвания, които правим върху природата, се съдържат скрити антропоморфизми. Когато казваме, един камък се търкаля по-нататък, защото го е ударил един друг, ние образуваме една такава представа, че първата е ударила втората, аналогично на тласкащото действие, което ние самите упражняваме. Ернст Хекел намира, че антропоморфическата догма е художествените творения на един мъдър владетел. Господ Бог като творец, държател и управител на света е представен при това изцяло подобен на човека в неговото мислене и действане".
към текста >>
Поради тази представа той вярваше, че трябва да вижда в своето идеалистично направление на идеите един напредък в сравнение предишните възгледи; защото поради това, че тези възгледи разглеждаха отделното същество като
основа
но в мировия Дух, си го представяха също така определено единствено от този миров Дух, следователно отнемаха му всяка свобода и самостоятелност.
Отделната човешка личност живее в духовното първично същество и чрез него; въпреки това тя е в притежание на нейната пълна свобода и самостоятелност. Тази представа Шелинг считаше като най-важната в своя светоглед.
Поради тази представа той вярваше, че трябва да вижда в своето идеалистично направление на идеите един напредък в сравнение предишните възгледи; защото поради това, че тези възгледи разглеждаха отделното същество като основано в мировия Дух, си го представяха също така определено единствено от този миров Дух, следователно отнемаха му всяка свобода и самостоятелност.
"Защото до откриването на идеализма липсва същинското понятие за свободата във всички по-нови системи, както в тази на Лайбниц така и в тази на Спиноза; защото една свобода, както мнозина от нас са си я представяли, които на ред с това се хвалят да я чувстват живо, според която представа тя се състои във властването на интелигентния принцип върху сетивното и върху желанията, такава свобода би могла да се изведе не само по неволя, но и по-определено от Спиноза". Един човек, който мислеше само за една такава свобода и който с помощта на мисли заети от спинозизма, се опита да произведе примирението на религиозното съзнание с мислителното съзерцаване на света, на богословието с философията, беше съвременника на Шелинг Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер /1768-1834 г./. В своите "Беседи върху религията към образованите между техните презрители" /1799 г./ той произнася изречението: "Принасяйте заедно с мене благоговейно жертва на светия, починал Спиноза: Него проникваше висшият миров Дух, безкрайността бе неговото начало и неговият край, вселената негова единствена и вечна любов; той се оглеждаше в свещена невинност и дълбоко смирение във вечния свят и гледаше, как той самият беше за този свят едно от най-достойните за любов огледало". За Шлайермахер свободата не е способността на едно същество да поставя предварително насока и цел на самия свой живот, в пълна независимост. Тя е за него "едно развитие из самото себе си".
към текста >>
Това издигане няма на своята
основа
нищо друго, освен мислителното, а не просто сетивното, животинско съзерцаване на света".
Цялата духовна физиономия на Георг Вилхелм Фридрих Хегел /1770-1831 г. / застана пред нашия дух, когато чуваме от него такива думи, чрез които той искаше да изрази ясно и рязко, че в мисленето, което има съзнание за себе си, той вижда най-висшата дейност на човека, онази, чрез която този последният единствено може да добие едно становище към най-висшите въпроси. Хегел обясняваше чувството на зависимост, считано от Шлайермахер като творец на религиозността, за истински животинско; и той се изказа парадоксално: ако това чувство на зависимост трябваше да съставлява същността на християнството, тогава кучето би било най-добрият християнин. Хегел е една личност, която живее изцяло в елемента на мисленето. "Понеже човекът е мислещо същество, както здравият човешки ум така и философията не ще се оставят да им се отнеме правото да се издигнат от емпирическия възглед за света до Бога.
Това издигане няма на своята основа нищо друго, освен мислителното, а не просто сетивното, животинско съзерцаване на света".
Това, което може да се добие чрез себесъзнателно мислене, него Хегел прави съдържание на светогледа. Защото това, което човек добива по един друг път, а не чрез себесъзнателно мислене, то не може да бъде нищо друго освен една предварителна степен към един светоглед. "Издигането на мисленето над сетивното, неговото излиза не над крайното и издигане към безкрайното, скокът, който се прави с прекъсване редовете на сетивното в свръхсетивното, всичко това е самото мислене, това преминаване е само мислене. Когато не може да се направи такова преминаване, това значи, че не трябва да се мисли. Фактически животните не правят такъв скок; те остават при сетивното усещане и гледане; поради това те нямат никаква религия".
към текста >>
То лежи на тяхната
основа
.
Това, до което стига накрая човекът, който се е задълбочил в нещата, то е тяхната същност.
То лежи на тяхната основа.
Това, което човекът приема като свои най-висши познания, а същевременно най-дълбоката същност на нещата. Живеещата в човека мисъл е следователно също обективното съдържание на света. Можем да кажем: - Мисълта съществува първо в света по един несъзнателен начин; след това тя е приета от човешкия дух; тя се явява на самата себе си в човешкия дух. Така както човекът, когато той насочва погледа в природата, намира накрая мисълта, така също, когато се вглъбява в себе си, той намира накоя мисълта.
към текста >>
Държавата е духът, който стои в света и се осъществява съзнателно в него, докато в природата той се осъществява като нещо друго, като спящ дух... Фактът, че държавата съществува, това означава, че Бог ходи в света; неговата
основа
е силата на разума осъществяващ се като воля".
Такъв един индивид не би отговарял на неговата същност; той би бил несъвършен. Един такъв индивид може да иска да осъществи само своята същност; и способността да направи това с неговата свобода. Обаче тази негова същност е въплътено в държавата. Ако човек действа в смисъла на държавата, той действа следователно свободно. "Държавата по себе си и за себе си е моралното цяло, осъществяване на свободата и абсолютната цел на разума е, свободата ще бъде действително.
Държавата е духът, който стои в света и се осъществява съзнателно в него, докато в природата той се осъществява като нещо друго, като спящ дух... Фактът, че държавата съществува, това означава, че Бог ходи в света; неговата основа е силата на разума осъществяващ се като воля".
За Хегел никъде не са важни нещата като такива, а важно е само разумното, мисловно съдържание на същите. Както в полето на разглеждането на света навсякъде той търсеше мислите, така също той искаше да знае живото ръководен от гледна точка на мисълта. Ето защо той водеше борба против неопределените идеали за държавата и обществото и се явяваше като защитник на действително съществуващото. Който мечтае за един неопределен идеал в бъдещето, той вярва, според мнението на Хегел, че всеобщия разум е очаквал него, за да се яви. На такъв един човек трябва особено да се изясни, че във всичко действително има вече разумност.
към текста >>
Благодарение на това този светоглед можа да постави човека така висок, защото той прави да бъде осъществено в него това, което стои на
основа
та на целия свят като първична сила, като първично същество; което подготвя неговото осъществяване през цялата редица от степени, но го постига едва в човека.
Как всичко в света е заложено така, че човекът има една достойна задача и може да я реши: Да разбере това, тази е целта на този светоглед. Като едно философско оправдание на Гьотевите изказвания изглежда това, което Хегел излага като заключение на своята "Натурфилософия": "Природата е завършила себе си в живия свят и е затворила своя мир, като се е променила в нещо по-висше. Така духът е произлязъл от природата. Целта на природата е да убие самата себе си и да придобие своите кори на непосредственото, сетивно, да изгори себе си като феникс, за да се роди подмладена като дух от тази външност. Природата се е превърнала в нещо друго, за да познае отново себе си като идея и да се примири със себе си... Именно затова духът е преди природата като нейна цел, тя е произлязла от него".
Благодарение на това този светоглед можа да постави човека така висок, защото той прави да бъде осъществено в него това, което стои на основата на целия свят като първична сила, като първично същество; което подготвя неговото осъществяване през цялата редица от степени, но го постига едва в човека.
Гьоте и Хегел си съвпадат напълно в тази представа. Това, което първият е добил от своето съзерцание на природата и на духа, последният го изказва и ясното, чисто, живо в себесъзнанието мислене.
към текста >>
169.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Както димът сочи към огъня, така и илюзията сочи към едно стоящо на нейното
основа
битие.
Хербарт си казва: Щом разпростряната пред мене действителност, щом така, както тя се представя на моите сетива и на моя дух, тя ми доставя пълни с противоречия понятия, тя не може да бъде истинската действителност, към която се стреми моето мислене. Оттук за него възниква неговата задача. Пълната с противоречие действителност не е никак действителното битие, а само илюзия. В това свое схващане Хербарт се присъединява до определена степен към Кант. Но докато Кант обявява истинското битие като недостъпно за мислителното познание, Хербарт вярва да стигне от илюзията до битието именно благодарение на това, че преработва пълните с противоречия понятия на илюзията и ги превръща в такива без противоречия.
Както димът сочи към огъня, така и илюзията сочи към едно стоящо на нейното основа битие.
Когато от пълния с противоречия, даден на нашите сетива и на нашия дух образ на света, ние работим чрез логическото мислене един такъв без противоречия, тогава в този последния ние имаме това, което търсим. То не ни се явява в тази лишеност от противоречия; но зад това, което не се явява, стои истинската действителност. Следователно Хербарт не се залавя да разбере стоящата непосредствено пред нас действителност като такава, а създава една друга действителност, чрез която едва първата става обяснима. Чрез това той стига до една отвлечена система от мисли, която в сравнение с богатата, пълна действителност изглежда твърде бедна. Истинската действителност не може да бъде никакво единство, защото едно такова единство би трябвало да съдържа в себе си безкрайното разнообразие на нещата и на процесите със всички техни противоречия.
към текста >>
Интересно е, как Хербарт си представя живота на душата въз
основа
на този негов възглед.
Когато едно просто същество влиза в отношения към друго, чрез това не се изменят; обаче аз възприемам резултата на тяхното отношение. Нашата непосредствена действителност е един сбор от отношения между действителните същества. Когато едно същество излиза от отношението към друго такова, и в замяна на това влиза в отношение с едно трето същество, тогава е станало нещо, без това събитие да е посегнало битието на самите същества. Това събитие възприемаме ние. То е нашата илюзорна, пълна с противоречия действителност.
Интересно е, как Хербарт си представя живота на душата въз основа на този негов възглед.
И душата, както всички други действителни същества, е нещо просто, неизменимо в себе си. То влиза сега в отношение към други съществуващи същества. Изразът на тези отношения е животът на представите. Всичко, което става в нас, мислене, чувстване, воление е една игра на отношения между душата и останалия свят на простите същества. виждаме, че чрез това душевния живот се превръща в една илюзия от отношения, в които душевното същество влиза във света.
към текста >>
Ние не знаем нищо за простото същество, което стои на
основа
та на нашия душевен живот, но за нас се явяват постоянните отношения на този душевен живот, на това просто същество на
основа
та на душевния живот с други същества.
Както числата стоят в една аритметическа операция, така стоят и простите същества в отношенията, които се образуват между тях. Ето защо за Хербарт и психологията става един пример на изчисление. Той се старае да приложи математиката към психологията. Той изчислява, как представите се обуславят взаимно, как те действат едни върху други, какви резултати доставят те чрез тяхното съжителство. За него "Азът" не е духовната същност, която долавяме в нашето себесъзнание, а резултат на едно съвместно действие на всички представи, следователно той не е нищо друго освен един сбор, най-висш израз от отношения.
Ние не знаем нищо за простото същество, което стои на основата на нашия душевен живот, но за нас се явяват постоянните отношения на този душевен живот, на това просто същество на основата на душевния живот с други същества.
Следователно в тази игра от отношения е заплетено едно същество. Това се изразява във факта, че всички те се стремят към един център и този център е мисълта за Аза.
към текста >>
През време, когато Шопенхауер според собственото си признание го "слушаше внимателно", Фихте възвестява най-внушително, че в крайна сметка всяко битие е
основа
но в една всемирна воля.
Как може да знаем нещо за "вещ в себе си", как можем въобще да изкажем само една дума върху нея, щом знаем само за представи, а "вещта в себе си" остава изцяло вън от нашата представа? Шопенхауер трябваше да търси един друг път, за да стигне до "вещта в себе си". При търсенето той беше повлиян от съвременните нему светогледи много повече отколкото е допускал някога. Елементът, който Шопенхауер прибави към своето убеждение добито от Кант и от Платон, като "вещ в себе си", него ние намираме при Фихте, чиито лекции той беше слушал в 1811 година в Берлин. Шопенхауер можа да чуе в Берлин най-зрялата форма на Фихтевите възгледи.
През време, когато Шопенхауер според собственото си признание го "слушаше внимателно", Фихте възвестява най-внушително, че в крайна сметка всяко битие е основано в една всемирна воля.
Щом човекът намира предварително в себе си волята, той добива убеждението, че съществува един независим от неговия индивид свят. Волята не е знание на индивида, а една форма на действително битие. Фихте би могъл да назове този свой светоглед също: "светът като знание и воля". И в съчинението на Шелинг "върху същността на човешката свобода и свързаните с това предмети" се намира изречението: "В последната и най-висша инстанция не съществува никакво друго битие освен воля. Волята е първичното битие и само на това битие произхождат сказуемото на същото: Бездънност, вечност, независимост от времето, самоутвърждение.
към текста >>
Следователно волята стои на
основа
та на действителността, която си представяме, като "вещ в себе си".
Защото волята предхожда знанието. Знанието има своя произход в моя мозък, си казва Шопенхауер. Обаче този мозък трябва да бъде произведен чрез една дейна, творческа сила. Човек познава една такава творческа сила в своята собствена воля. Шопенхауер се старае сега да докаже, че също и това, което действа в останалите неща, е воля.
Следователно волята стои на основата на действителността, която си представяме, като "вещ в себе си".
И за тази "вещ в себе си" ние можем да знаем. Тя не се намира, както Кантовата "вещ в себе си", отвъд нашето мислене; ние изживяваме нейното действие в нашия собствен организъм.
към текста >>
С това Шопенхауер се представя като един от онези представители на по-новото развитие на светогледите, които са могли да обхванат в своето съзнание само частично
основа
ната загадка на епохата.
Загадката на епохата стои в дейното себесъзнание. Шопенхауер не е в състояние да намери един образ на света, който да съдържа в себе си корените на себесъзнанието. Това са се опитали да направят Фихте, Шелинг, Хегел. Шопенхауер взема една сила на себесъзнанието, волята, и твърди за нея, че тя не се намира само в човешката душа, а в целия свят. Така за него наистина човекът не е поставен с цялото негово себесъзнание в първопричините на света, но с една част на това себесъзнание, с волята.
С това Шопенхауер се представя като един от онези представители на по-новото развитие на светогледите, които са могли да обхванат в своето съзнание само частично основаната загадка на епохата.
към текста >>
Той стигна до възгледи, които се отклоняват от тези на Нютон,
основа
телят на модерното учение на цветовете.
Гьоте също упражни едно дълбоко влияние върху Шопенхауер. От есента на 1813 година до май 1814 година Шопенхауер можа да се радва на своето общение с поета. Гьоте лично въведе философа в учението на цветовете. Формата на възгледа на първия отговаряше напълно на представите, които Шопенхауер си беше образувал относно начина, по който постъпват нашите сетивни органи и нашият дух, когато те възприемат неща и процеси. Гьоте беше направил обширни и грижливи изследвания върху възприятията на окото, върху светлината и цветовете и техния резултат той обработи в своето съчинение "Към учението за цветовете".
Той стигна до възгледи, които се отклоняват от тези на Нютон, основателят на модерното учение на цветовете.
Ние не можем да съдим от една правилна гледна точка за противоположността, която съществува между Нютон и Гьоте в тази област, ако не изходим от основаната разлика в светогледите на двете личности. Гьоте счита сетивните органи на човека като най-добрите, най-висшите физикални апарати. Ето защо за света на цветовете най-висша инстанция за установяване на закономерните връзки за него трябва да бъде окото. Нютон и физиците изследват въпросните явления по начин, който Гьоте нарича "най-голямото нещастие за по-новата физика" и която, нещастие, както вече изнесохме в една друга връзка /стр. 58/, се състои в това, че "експериментите са били някакси отделени от човека и физиците познават природата само в това, което изкуствените инструменти показват и даже искат да докажат, това, което тя произвежда, чрез тези инструменти, като по този начин я ограничават".
към текста >>
Ние не можем да съдим от една правилна гледна точка за противоположността, която съществува между Нютон и Гьоте в тази област, ако не изходим от
основа
ната разлика в светогледите на двете личности.
От есента на 1813 година до май 1814 година Шопенхауер можа да се радва на своето общение с поета. Гьоте лично въведе философа в учението на цветовете. Формата на възгледа на първия отговаряше напълно на представите, които Шопенхауер си беше образувал относно начина, по който постъпват нашите сетивни органи и нашият дух, когато те възприемат неща и процеси. Гьоте беше направил обширни и грижливи изследвания върху възприятията на окото, върху светлината и цветовете и техния резултат той обработи в своето съчинение "Към учението за цветовете". Той стигна до възгледи, които се отклоняват от тези на Нютон, основателят на модерното учение на цветовете.
Ние не можем да съдим от една правилна гледна точка за противоположността, която съществува между Нютон и Гьоте в тази област, ако не изходим от основаната разлика в светогледите на двете личности.
Гьоте счита сетивните органи на човека като най-добрите, най-висшите физикални апарати. Ето защо за света на цветовете най-висша инстанция за установяване на закономерните връзки за него трябва да бъде окото. Нютон и физиците изследват въпросните явления по начин, който Гьоте нарича "най-голямото нещастие за по-новата физика" и която, нещастие, както вече изнесохме в една друга връзка /стр. 58/, се състои в това, че "експериментите са били някакси отделени от човека и физиците познават природата само в това, което изкуствените инструменти показват и даже искат да докажат, това, което тя произвежда, чрез тези инструменти, като по този начин я ограничават". Окото възприема светло и тъмно или светлина и тъмнина, и в наблюдателното поле от светло-тъмното възприема цветовете.
към текста >>
Съществената
основа
на всички процеси на света е за Шопенхауер волята.
Съществената основа на всички процеси на света е за Шопенхауер волята.
Тя е един вечен, смътен стремеж към съществуване. Тя не съдържа никакъв разум. Защото разумът се ражда едва в човешкия мозък, който е създаден от волята. Докато Хегел прави от себесъзнателния разум, от духа основата на света и виж да в човешкия разум. Но едно индивидуално съществуване на мировия разум, за Шопенхауер разумът е само един продукт на мозъка, един мехур от пяна, който се ражда накрая, когато лишеният от разум стремеж, волята, е създал всичко останало.
към текста >>
Докато Хегел прави от себесъзнателния разум, от духа
основа
та на света и виж да в човешкия разум.
Съществената основа на всички процеси на света е за Шопенхауер волята. Тя е един вечен, смътен стремеж към съществуване. Тя не съдържа никакъв разум. Защото разумът се ражда едва в човешкия мозък, който е създаден от волята.
Докато Хегел прави от себесъзнателния разум, от духа основата на света и виж да в човешкия разум.
Но едно индивидуално съществуване на мировия разум, за Шопенхауер разумът е само един продукт на мозъка, един мехур от пяна, който се ражда накрая, когато лишеният от разум стремеж, волята, е създал всичко останало. При Хегел всички неща и процеси са разумни, защото то е произведено от неразумната воля. Ние виждаме най-ясно отколкото където и да е другаде осъществени при Шопенхауер думите на Фихте: Какъв светоглед си избира човек, това зависи от обстоятелството, какъв човек е той. Шопенхауер е имал лоши опитности, той опознал света от неговата най-лоша страна, преди да се реши да размишлява върху него. Ето защо той е задоволен от това, да си представи този свят като неразумен в неговата същност, като резултат на една сляна воля.
към текста >>
Ето защо неговото морално учение можеше да се
основа
ва само на възприемането на страданието.
Ето защо той е задоволен от това, да си представи този свят като неразумен в неговата същност, като резултат на една сляна воля. Според неговия начин на мислене разумът няма никаква власт над неразумността. Защото той самият се ражда като резултат на неразума, той е пяна и сън, произведен от волята. Светогледът на Шопенхауер е превърнато в мисли мрачно основно настроение на неговата душа. Неговото око не беше настроено към това, да следи с радост разумните устройства на съществуването; той виждаше само изразяващата се в страдания и болки неразумност на сляпата воля.
Ето защо неговото морално учение можеше да се основава само на възприемането на страданието.
За него едно деяние е морално само тогава, когато то почива на това възприятие. Състраданието трябва да бъде извор на човешките дела. Какво по-добро би искал да направи този, който вижда, че всички същества страдат, освен да остави всички негови деяния да се ръководят от съчувствието. Тъй като във волята лежи неразумното и лошото, човекът ще стои морално толкова по-високо, колкото повече убива в себе си необузданата воля. Изразът на волята в отделното лице е себелюбието, егоизмът.
към текста >>
На
основа
та на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една
основа
всичко, и което следователно ние си представяме също и като
основа
на разума, природа и човечество".
Той не се остави да бъде заставен от гордия, логически-съвършения характер на тази наука да реши светогледните въпроси, които трябваше да задоволят неговите най-дълбоки духовни нужди, според образеца на метода, който беше присъщ на тази наука. Чинът за такива мислители е великият математик Нютон, който третираше явленията на видимата вселена като една задача по смятане и наред с това задоволяваше за себе си основните въпроси на светогледа по начин, който е близък до вярата в откровението. Краузе не можа да признае един възглед, който търси Първичното същество на света и нещата и процесите. Който търси Бога в нещата, и процесите, в света, както Хегел, той не може да го намери. Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество.
На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество".
Той не иска да има нищо общо с един възглед, "който счита крайното или света като висша форма, като съвкупност за самия Бог, боготвори го, смесва го с Бога". Можем да се задълбочаваме колкото искаме в действителността дадена на нашите сетива и на нашия дух, но чрез това никога не ще стигнем до Първоосновата на всяко битие, за която можем да добием една представа само чрез това, че съпровождаме наблюдението на всяко крайно съществуване от предчувстващото виждане на нещо свръхсетивно. В своите съчинения "Встъпителни принципи на богословието" /1826 г./ и "Приноси към характеристиката на по-новата философия" /1829 г./ Имануел Херман Фихте направи една строга равносметка с хегелианизма. След това в множество съчинения той се опита да обоснове и задълбочи своето схващане, че на основата на явленията на света трябва да бъде поставено едно съзнателно, лично същество. За да създаде едно енергично въздействие за течението противопоставящо се на произтичащия от чистото мислене възглед на Хегел, той се съюзи с еднакво мислещите приятели Вайсе, Зенглер, К. Рн.
към текста >>
Можем да се задълбочаваме колкото искаме в действителността дадена на нашите сетива и на нашия дух, но чрез това никога не ще стигнем до Първо
основа
та на всяко битие, за която можем да добием една представа само чрез това, че съпровождаме наблюдението на всяко крайно съществуване от предчувстващото виждане на нещо свръхсетивно.
Краузе не можа да признае един възглед, който търси Първичното същество на света и нещата и процесите. Който търси Бога в нещата, и процесите, в света, както Хегел, той не може да го намери. Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество. На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество". Той не иска да има нищо общо с един възглед, "който счита крайното или света като висша форма, като съвкупност за самия Бог, боготвори го, смесва го с Бога".
Можем да се задълбочаваме колкото искаме в действителността дадена на нашите сетива и на нашия дух, но чрез това никога не ще стигнем до Първоосновата на всяко битие, за която можем да добием една представа само чрез това, че съпровождаме наблюдението на всяко крайно съществуване от предчувстващото виждане на нещо свръхсетивно.
В своите съчинения "Встъпителни принципи на богословието" /1826 г./ и "Приноси към характеристиката на по-новата философия" /1829 г./ Имануел Херман Фихте направи една строга равносметка с хегелианизма. След това в множество съчинения той се опита да обоснове и задълбочи своето схващане, че на основата на явленията на света трябва да бъде поставено едно съзнателно, лично същество. За да създаде едно енергично въздействие за течението противопоставящо се на произтичащия от чистото мислене възглед на Хегел, той се съюзи с еднакво мислещите приятели Вайсе, Зенглер, К. Рн. Фишер, Налибеус, Фр. Хофман, Улричи, вирт и др.
към текста >>
След това в множество съчинения той се опита да обоснове и задълбочи своето схващане, че на
основа
та на явленията на света трябва да бъде поставено едно съзнателно, лично същество.
Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество. На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество". Той не иска да има нищо общо с един възглед, "който счита крайното или света като висша форма, като съвкупност за самия Бог, боготвори го, смесва го с Бога". Можем да се задълбочаваме колкото искаме в действителността дадена на нашите сетива и на нашия дух, но чрез това никога не ще стигнем до Първоосновата на всяко битие, за която можем да добием една представа само чрез това, че съпровождаме наблюдението на всяко крайно съществуване от предчувстващото виждане на нещо свръхсетивно. В своите съчинения "Встъпителни принципи на богословието" /1826 г./ и "Приноси към характеристиката на по-новата философия" /1829 г./ Имануел Херман Фихте направи една строга равносметка с хегелианизма.
След това в множество съчинения той се опита да обоснове и задълбочи своето схващане, че на основата на явленията на света трябва да бъде поставено едно съзнателно, лично същество.
За да създаде едно енергично въздействие за течението противопоставящо се на произтичащия от чистото мислене възглед на Хегел, той се съюзи с еднакво мислещите приятели Вайсе, Зенглер, К. Рн. Фишер, Налибеус, Фр. Хофман, Улричи, вирт и др. През 1837 година за издаваното на "Списание на философия и спекулативно богословие". Според убеждението на Й. Х.
към текста >>
На
основа
та на тази последна представа стои едно криво схващане в онези възгледи, които след смъртта на Хегел се наложиха относно неговото становище към религията.
На основата на тази последна представа стои едно криво схващане в онези възгледи, които след смъртта на Хегел се наложиха относно неговото становище към религията.
Неяснотата, която взе надмощие относно това становище, разцепи привържениците на Хегел в една партия, която виждаше в неговия светоглед една здрава опора на откровеното християнство, и в една такава, която използува неговото учение именно за да заличи християнските възгледи и да ги замени чрез един коренно свободен по дух възглед.
към текста >>
Ако би изживял религиозната критика на своите ученици, Хегел би се изказал така: Дигнете ръцете от всяко
основа
ние на една религия, от всяко създаване на религиозни представи, дотогава, докато искате да останете мислители, а не искате да станете месияси.
искаха от светогледа да създадат една религия. За Хегел една такава задача би изглеждала също така абсурдна, както когато някой би искал от идеята за светлината да осветлява света; или от мисълта за магнетизма да създаде един магнит. Без съмнение, според неговия възглед, както цялата природа така и духовният свят произхождат от идеята. Ето защо човешкият дух може отново да намери тази идея в религията. Не както магнитът е бил създаден от мисълта за магнетизма преди раждането на човешкия дух и след това този дух следва само да разбере това раждане, така и религията се е развила от мисълта, преди тази мисъл да просветне в човешката душа като съставна част на светогледа.
Ако би изживял религиозната критика на своите ученици, Хегел би се изказал така: Дигнете ръцете от всяко основание на една религия, от всяко създаване на религиозни представи, дотогава, докато искате да останете мислители, а не искате да станете месияси.
Правилно разбран, светогледът на Хегел не може да действа обратно върху религиозното съзнание. Който размишлява върху изкуството, той стои към него в същото отношение както стои към религията онзи, който иска да открие нейната същност.
към текста >>
170.
РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Той пише в 1817 година, че този опит, който стоеше на
основа
та на неговото записано в 1790 година съчинение върху метаморфозата на растенията, "бил посрещнат студено, почти враждебно.
Възгледът на Халер отрича развитието, защото той допуска само едно продължаващо излизане наяве на нещо съществуващо. Ето защо този природоизследовател противопостави на идеята на Волф безапелационното решение: "Не съществува никакво развитие"/Nulla ert erigenecic/. С това той стана причина възгледът на Волф да остане не взет под внимание десетилетия наред. Гьоте приписва съпротивата, която се проявява по отношение на неговите усилия да обясни живите същества, на теорията на Халер, според която органите съществуват предварително образувани в зародиш вмъкнати едни в други. Той се стремеше да разбере формите сред органическата природа от тяхното развитие, напълно в смисъла на един истински еволюционен възглед, според който това, което се явява като форми при едно живо същество, не е съществувало преди това в скрита форма, а се ражда действително тогава, когато се появява.
Той пише в 1817 година, че този опит, който стоеше на основата на неговото записано в 1790 година съчинение върху метаморфозата на растенията, "бил посрещнат студено, почти враждебно.
Но такова противно настроение беше съвсем естествено: Учението за вмъкнатите един в друг органи, понятието на преформацията, за последователно развитие на това, което е съществувало още от Адама, бяха завладели общо взето и най-добрите умове". И в светогледа на Хегел можеше още да се види един остатък от старото учение за вмъкнатостта. Чистата мисъл, която се явява в човешкия дух: Тази мисъл трябва да се намери вмъкната във всички явления, преди да стигне до възприемаемо съществуване в човека. Хегел поставя преди природата и преди индивидуалния дух тази чиста мисъл, която трябва да бъде един вид "представянето на Бога, какъвто той е бил е бил в неговата вечна същност преди сътворението на света". Следователно развитието на света се представя като едно разгръщане на чистата мисъл.
към текста >>
Следователно, за Фойербах е не
основа
телно да се говори за един всемирен дух, за едно същество, в което отделният дух има своя произход.
Такова становище взе Фойербах по отношение на Хегел. Протестът на Лудвиг Фойербах против светогледа на Хегел се състои в това, че той не искаше да признае съществуването на духа преди неговата действителна поява в човека, също както и Волф не можеше да допусне, че частите на живия организъм са предварително образувани в яйцето. Както Волф виждаше в органите на живото същество нови образования, така и Фойербах виждаше в индивидуалния дух на човека едно ново образуване. Този дух по никой начин не съществува преди неговото възприемаемо съществуване; той се ражда едва в момента, в който действително се появява.
Следователно, за Фойербах е неоснователно да се говори за един всемирен дух, за едно същество, в което отделният дух има своя произход.
Никакво разумно битие не съществува преди неговото фактическо появяване в света, което да е изградило материята, възприемаемия свят така, че накрая неговото копие да се изяви в човека, а преди раждането на човека са съществували само лишени от разум материали и сили, които от себе си изграждат една нервна система, която се концентрира в мозъка; и в този мозък се ражда като съвършено ново образование нещо още несъществуващо; човешката, надарена с разум душа. За един такъв светоглед не съществува никаква възможност да изведе процесите и нещата от едно духовно Първично същество. Защото едно духовно същество е едно ново образуване вследствие на организацията на мозъка. И когато човекът пренася нещо духовно във външния свят, той съвсем произволно си представя, че вън от него съществува едно същество и управлява света, подобно на това, което стои на основата на неговите действия. Човекът трябва да създава всяко първично същество из своята фантазия; нещата и процесите на света не дават никакъв повод да бъде прието съществуването на такова първично същество.
към текста >>
И когато човекът пренася нещо духовно във външния свят, той съвсем произволно си представя, че вън от него съществува едно същество и управлява света, подобно на това, което стои на
основа
та на неговите действия.
Този дух по никой начин не съществува преди неговото възприемаемо съществуване; той се ражда едва в момента, в който действително се появява. Следователно, за Фойербах е неоснователно да се говори за един всемирен дух, за едно същество, в което отделният дух има своя произход. Никакво разумно битие не съществува преди неговото фактическо появяване в света, което да е изградило материята, възприемаемия свят така, че накрая неговото копие да се изяви в човека, а преди раждането на човека са съществували само лишени от разум материали и сили, които от себе си изграждат една нервна система, която се концентрира в мозъка; и в този мозък се ражда като съвършено ново образование нещо още несъществуващо; човешката, надарена с разум душа. За един такъв светоглед не съществува никаква възможност да изведе процесите и нещата от едно духовно Първично същество. Защото едно духовно същество е едно ново образуване вследствие на организацията на мозъка.
И когато човекът пренася нещо духовно във външния свят, той съвсем произволно си представя, че вън от него съществува едно същество и управлява света, подобно на това, което стои на основата на неговите действия.
Човекът трябва да създава всяко първично същество из своята фантазия; нещата и процесите на света не дават никакъв повод да бъде прието съществуването на такова първично същество. Не първичното духовно същество, в което нещата са вмъкнати едно в друго, е създало човека по свой образ и подобие, а човекът си е образувал според своето собствено същество фантастичния образ на едно такова първично същество. Това е убеждението на Фойербах. "Знанието на човека за Бога е знанието на човека за себе си, за своето собствено същество. Само единството на съществото и съзнанието е истината.
към текста >>
"Новата философия прави от човека заедно с природата, като
основа
на човека, единствения, универсален предмет на философията тя прави от антропологията заедно с физиологията една универсална наука".
Истинно и божествено е само фактическото, това, което "непосредствено е сигурно за себе си, което говори непосредствено за себе си и води непосредствено до твърдението, че то е което е направо определено, направо несъмнено, ясно като слънцето. Обаче ясно като слънцето е само сетивното; само там, където започва сетивността там престава всякакво съмнение, всякакъв спор. Тайната на непосредственото знание е сетивността". Изповедта на Фойербах се увенчава с думите: "Да направя философията въпрос на човечеството, това беше моят първи стремеж. Обаче който веднъж тръгва по този път, по необходимост стига накрая дотам, да направи от човека въпрос на философията".
"Новата философия прави от човека заедно с природата, като основа на човека, единствения, универсален предмет на философията тя прави от антропологията заедно с физиологията една универсална наука".
Фойербах изисква, защото разумът да не бъде поставен като изходна точка на челото на светогледа, както Хегел върши това, а той да бъде разглеждан като продукт на развитието, като ново образуване в човешкия организъм, в който той фактически се явява. И на него му е противно всяко отделяне на духовното от телесното, защото то не може да бъде разбрано по друг начин, освен като резултат на развитието на тялото". Когато психологът казва: "Аз се различавам от моето тяло", с това е казано също толкова много, колкото когато философът казва в логиката или в метафизиката на нравите: Аз абстрахирам от човешката природа! Възможно ли е ти да абстрахираш от твоето същество? Не абстрахираш ли ти като човек?
към текста >>
Следователно щом също и това: Аз мисля, се различава от тялото, от това следва, че и това: Нещо мисли, непроизволно в нашето мислене, коренът и
основа
та на: Аз мисля, се различава от тялото?
Що значи следователно: Аз абстрахирам от човешката природа? Нищо друго, освен аз абстрахирам от човека, както той е обект на моето съзнание и мислене, обаче никога от човека, който се намира зад моето съзнание, т.е. от моята природа, с която волю, неволю непрестанно е свързана моята абстракция. Така ти абстрахираш също и като психолог в мисли от твоето тяло, обаче въпреки това ти си по същество най-вътрешно свързан с него, т.е. ти си представяш, че си различен от него, но в замяна на това още за дълго време не се различаваш действително... Няма ли право също и Лихтенберг, когато твърди: Всъщност човек не би трябвало да казва, аз мисля, а нещо мисли.
Следователно щом също и това: Аз мисля, се различава от тялото, от това следва, че и това: Нещо мисли, непроизволно в нашето мислене, коренът и основата на: Аз мисля, се различава от тялото?
Но от къде идва това, че ние не през всяко време можем да мислим, че мислите не стоят по желание на нашето разположение, че често пъти сред една духовна работа при най-голямо напрежение на волята не помръдваме от мястото, докато някой външен повод, често пъти само една промяна на времето, отново развързва мислите? Това иде от там, че също и нашата мислителна дейност е една органическа дейност. Защо трябва години наред да носим със себе си мисли, докато ни станат ясни? Затова, защото също и мисли те са подложени на едно органическо развитие, и мислите също трябва да узреят и се проявят, както плодовете в полето и децата в утробата на майката".
към текста >>
При това обаче винаги трябва да се помисля, че това разбиране не е още никакво
основа
ние той да бъде считан за истинен.
Ако при такива проблясъци на мислите Лихтенберг би притежавал способността да изгради един хармоничен от себе си светоглед; той не би останал незабелязан до такава степен, както се е случило в действителност. За образуването на един светоглед се изисква не само превъзходство на духа, каквото той е притежавал, а също така способността да бъдат оформени всестранно идеите в една връзка и да бъдат пластично закръглени. А тази способност му липсваше. Неговото превъзходство се изразява в едно сполучливо съждение върху отношението на Кант към неговите съвременници: "Аз вярвам, че както привържениците на Кант упрекват постоянно техните противници, че те не го разбират, някои също вярват, че Кант има право, защото те го разбират. Неговият начин на мислене е нов и се отклонява много от обикновения; и когато някой счита за истинен, особено защото той има толкова много горещи последователи.
При това обаче винаги трябва да се помисля, че това разбиране не е още никакво основание той да бъде считан за истинен.
Аз вярвам, че по-голяма част от тях наред с радостта, че разбират една много абстрактна и смътно замислена система същевременно са повярвали, че тази система е доказана".
към текста >>
Който, както е сторил Фойербах, поставя всеки светоглед на
основа
та на познанието на природата и на човека, той трябва също и в областта на морала да отхвърли всички задачи, всички задължения, които произхождат от друга област освен от при родните заложби на човека или които имат една цел различна от тази, която се отнася напълно за възприемаемия свят".
Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата мислители, когато се разгледали отношението на техния светоглед към практическия живот. Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци".
Който, както е сторил Фойербах, поставя всеки светоглед на основата на познанието на природата и на човека, той трябва също и в областта на морала да отхвърли всички задачи, всички задължения, които произхождат от друга област освен от при родните заложби на човека или които имат една цел различна от тази, която се отнася напълно за възприемаемия свят".
"Моето право е моят признат от закона нагон за щастие; моят дълг е принуждаващият да признае желанието за щастие на другите подтик". На мене ми стана ясно, какво трябва да правя, но от някакъв изглед за един отвъден свят, а от разглеждането на отсамния свят. Колкото сили употребявам, за да изпълня някои задачи, които се отнасят за отвъдния свят, толкова много сила отнемам аз от моите способности за тукашния свят, за който единствено съм определен". Ето защо това, което Фойербах иска, е "концентриране върху тукашния свят". В писанията на Лихтенберг можем да четем подобни думи.
към текста >>
Тя му изглеждаше безплодна, защото в представите които стояха на нейната
основа
, продължаваше още да живее старата вяра в отвъдния свят.
Фойербах вярваше, че от своето уединение най-добре ще може да обсъди това, което във формата, която е приел действителният живот, не е естествено, а е било внесено в него от човешката илюзия. Очистването на живота от илюзиите, това той считаше за своя задача. За целта трябваше да бъде колкото е възможно по-далече от живота, в който царуват тези илюзии. Той търсеше истинския живот; но във формата, която животът беше приел чрез културата на епохата, той не можеше да намери този истински живот. Колко честно мислеше той за "концентрирането върху тукашния свят", това ни показва едно изказване, което той направи върху мартенската революция.
Тя му изглеждаше безплодна, защото в представите които стояха на нейната основа, продължаваше още да живее старата вяра в отвъдния свят.
"Мартенската революция беше още едно, макар и незаконно дете на християнската вяра. Привържениците на конституцията вярваха, че е достатъчно само Господ да каже: Да бъде свобода! Да бъде право! , и веднага ще има свобода, ще има право; а републиканците вярваха, че е достатъчно само да искат една република, за да я извикат вече в живота; те вярваха следователно в създаването на една република от нищо. Първите пренасяха християнските мирови чудеса, последните християнските делови чудеса в областта на политиката".
към текста >>
Той
основа
ва едно светогледно течение, което стои безпомощно срещу най-новия импулс на модерния душевен живот, живото себесъзнание.
Но той може да стори това само защото мислено изхвърля от човешката душа всичко, което му пречи да я признае като член на природата. Фихте, Шелинг, Хегел вземаха човешката душа като това, което тя е; Фойербах прави от нея това, от което той се нуждае за своя образ на света. С него се явява един начин на мислене, който се чувства преодолян от образа на природата. Той не може да се справи с двете части на модерния образ на света, образа на природата и образа на душата; ето защо той минава напълно настрана от единия от тези образи, от образа на душата. Идеята на Волф, за новообразуването внася в образа на природата плодотворни импулси; Фойербах използва тези импулси за една духовна наука, която може да съществува само благодарение на това, че съвсем не се занимава с духа.
Той основава едно светогледно течение, което стои безпомощно срещу най-новия импулс на модерния душевен живот, живото себесъзнание.
В това светогледно течение този импулс се показва по такъв начин, че той се явява не само неразбираем, но понеже изглежда неразбираем, мислителя не му обръща внимание и прави от него нещо, един фактор на природата -, което той не е за едно безпристрастно наблюдение.
към текста >>
На
основа
та на възгледите на Щраус стоеше една подобна цел, но той не хвана като Фойербах пътя на психолога, а този на изследователите на историята.
Така Фойербах описва пътя, по който е минал, от вярващ, към последовател на Хегел и след това до своя собствен светоглед. Същото би искал да каже за себе си мислителят, който през 1834 година даде една от най-действителните книги, "Животът на Исуса". Това беше Давид Фридрих Щраус /1809-1874 г./ . Фойербах изходи от едно изследване на човешката душа и намери, че тя има стремежа да пренесе своето собствено същество навън в света и да го обожава като едно божествено Първично същество. Той потърси едно психологическо обяснение на това, как се ражда понятието за Бога.
На основата на възгледите на Щраус стоеше една подобна цел, но той не хвана като Фойербах пътя на психолога, а този на изследователите на историята.
И той не постави в центъра на своето размишление понятието за Бога въобще, в широкия смисъл, в който Фойербах стори това, а християнското понятие за богочовека Исус. Той искаше да покаже, че човечеството е стигнало до тази представа в течение на историята. Че човешкия дух се изявява божественото Първично Същество. Това убеждение прие също и Щраус. Но според неговото мнение божествената идея не може да се осъществи в нейното съвършенство в един отделен човек.
към текста >>
От тази гледна точка всичко необикновено в християнската история добива едно обяснение, без да сме принудени да прибягваме към често приеманото по-рано тривиално схващане, да виждаме в чудесата нарочни измами ли мошеничества, към които е прибягвал самият
основа
тел на религията, за да направи колкото е възможно по-голямо впечатление със своето учение, или което апостолите са измислили за тази цел.
Това, което според мисълта е разпределено върху целия човешки род, християнството пренася върху една личност, която трябва действително да е съществувала веднъж в течение на историята. "Мисълта, че съществуват в едни индивид, в един богочовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род". Опирайки се на грижливо изследвания на историческите основи на евангелията, Щраус се опитва да докаже, че представите на християнството са резултат на религиозната фантазия. Наистина тази религиозна фантазия смътно е предчувствала, че човешкият род е богочовекът, но не е схванала това в ясни представи, а го е изразила в поетическа форма, в един мит. Така за Щраус историята на Сина Божи стана един мит, в който идеята на човечеството прие поетическата форма, преди мислителите да я познаят във формата на чистата мисъл.
От тази гледна точка всичко необикновено в християнската история добива едно обяснение, без да сме принудени да прибягваме към често приеманото по-рано тривиално схващане, да виждаме в чудесата нарочни измами ли мошеничества, към които е прибягвал самият основател на религията, за да направи колкото е възможно по-голямо впечатление със своето учение, или което апостолите са измислили за тази цел.
Отстранено бе също и една друго мнение, което искаше да вижда в чудесата всякакви природни процеси. Чудесата се представяха като поетическа дреха на действителни истини. Как човечеството се издига от своите ограничени интереси, от всекидневния живот, да неговите вечни интереси, до познанието на божествената истина и разумност: Той ни представя митът в образа на умиращия и възкръсващия спасител. Преходното умира, за да възкръсне като нещо вечно.
към текста >>
Тук за него се касае да превърне християнските догми от тяхната историческа форма в истини на мисълта, които стоят на тяхната
основа
.
Още по-радикално постъпва Щраус в своята излязла през 1840-1841 г. книга: "Християнското вероучение в неговото историческо развитие и в борбата с модерната наука".
Тук за него се касае да превърне християнските догми от тяхната историческа форма в истини на мисълта, които стоят на тяхната основа.
Той подчертава сега непоносимостта на модерното съзнание с онова, което се придържа към древните образно-митически изображения на истината. "Следователно, нека вярващият остави знаещия, както и този последния първия, да вървят спокойно по своя път, ние оставяме на вярващите тяхната вяра, нека те ни оставят нашата философия; и ако прекалено набожните хора успяват да ни изключат от тяхната църква, ние ще считаме това като една печалба. Достатъчно са направени сега погрешни опити за посредничество; само разделянето на противоположните може да доведе по-нататък". Възгледите на Щраус произведоха извънредно голяма възбуда на чувствата. С горчивина бе почувствано, че модерният светоглед не се задоволява вече само с това, да засегне общо религиозните основни представи, а искаше чрез едно историческо изследване въоръжено с всички научни представи да отстрани "непоследователността", за която някога Лихтенберг беше казал, какво тя се състои в това, че "човешката природа се е сгъстила под игото на една книга.
към текста >>
Всичко правилно, истинно, добро има навсякъде своята свещена
основа
в самото себе си, в неговите свойства.
Защото Фойербах казва: "- Щом същността на човека е най-висшата същност на човека, тогава трябва и практически най-висшият и първи закон да бъде любовта на човека към човека. Homo nomini deue est. Етиката по себе си и за себе си е една божествена сила. Моралните отношения са чрез себе си истински религиозни отношения. Животът е въобще в неговите главни субстанциални отношения изцяло от божествено естество.
Всичко правилно, истинно, добро има навсякъде своята свещена основа в самото себе си, в неговите свойства.
Свещено е и трябва да бъде приятелството, свещена собствеността, свещен бракът, свещено доброто на всеки човек, обаче свещени по себе си и за себе си самите". Следователно съществуват общочовешки сили; етиката е една такава сила. Тя е свещена по себе си и за себе си самата; индивидът трябва да и се подчинява. Този индивид не трябва да иска това, което той иска от себе си; а това, което е в смисъла на свещената етика. Той е обзет, овладян от етиката.
към текста >>
171.
ВСТЪПИТЕЛНИ ЗАБЕЛЕЖКИ КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_18_2 Загадки на философията
Който съобразно с неговия начин на мислене, развитието на философският живот да бъде представен по този начин, както показва това ориентиращия увод върху "ръководните линии на описанието" в първия том на настоящата книга и както се опитват да го об
основа
т по-нататъшните изложения в нея, той ще може да вижда в охарактеризираното отношение между философията и природопознанието в съвременната епоха един необходим член на това развитие.
Който съобразно с неговия начин на мислене, развитието на философският живот да бъде представен по този начин, както показва това ориентиращия увод върху "ръководните линии на описанието" в първия том на настоящата книга и както се опитват да го обосноват по-нататъшните изложения в нея, той ще може да вижда в охарактеризираното отношение между философията и природопознанието в съвременната епоха един необходим член на това развитие.
През столетията от възникването на гръцката философия на сам това развитие се стремеше да доведе човешката душа до изживяването на вътрешните сили на нейното същество. С това нейно вътрешно изживяване душата стана чужда и все по-чужда на света, който познанието на вътрешната природа си изграждаше. Роди се един възглед за природата, който е така изключително насочен към наблюдението на външния свят, че не чувствува никакъв подтик да приеме в своя образ на света това, което душата изживява в нейния вътрешен свят. Този възглед счита за неоправдано да нарисува този образ на света така, че в него да се намерят също и тези вътрешни изживявания на човешката душа както резултатите от изследването на естествената наука. С това е охарактеризирано положението, в което се е намирала философията във втората половина на 19-то столетие и в което и днес се намират много мислителни направления в днешно време.
към текста >>
С това философията запазва своето значение за всеки човек, който трябва да изисква една сигурна духовна
основа
за резултатите на това душевно изживяване.
Авторът на настоящата книга не си представя, че онзи, който може да признае казаното в заключителната глава, трябва да бъде на мнение, че е необходим един светоглед, който да замени философията с нещо, което тази последната не може вече да счита като философия. Възгледът, който искам да изразя в книгата, е напротив този, че когато философията стигне до там, да разбира действително себе си, трябва да спре със своето духовно превозно средство при едно душевно изживяване, което е наистина плод на нейната работа, но което израства над тази работа.
С това философията запазва своето значение за всеки човек, който трябва да изисква една сигурна духовна основа за резултатите на това душевно изживяване.
Който си е създал убеждение за тези резултати чрез естественото чувство за истината, той има право да се чувства върху една сигурна почва даже и когато не посвещава никакво внимание на философското обоснование на тези резултати. Който търси научното оправдание на светогледа, за който се говори в края на настоящата книга, той трябва да поеме пътя чрез философското обоснование.
към текста >>
Който си е създал убеждение за тези резултати чрез естественото чувство за истината, той има право да се чувства върху една сигурна почва даже и когато не посвещава никакво внимание на философското об
основа
ние на тези резултати.
Авторът на настоящата книга не си представя, че онзи, който може да признае казаното в заключителната глава, трябва да бъде на мнение, че е необходим един светоглед, който да замени философията с нещо, което тази последната не може вече да счита като философия. Възгледът, който искам да изразя в книгата, е напротив този, че когато философията стигне до там, да разбира действително себе си, трябва да спре със своето духовно превозно средство при едно душевно изживяване, което е наистина плод на нейната работа, но което израства над тази работа. С това философията запазва своето значение за всеки човек, който трябва да изисква една сигурна духовна основа за резултатите на това душевно изживяване.
Който си е създал убеждение за тези резултати чрез естественото чувство за истината, той има право да се чувства върху една сигурна почва даже и когато не посвещава никакво внимание на философското обоснование на тези резултати.
Който търси научното оправдание на светогледа, за който се говори в края на настоящата книга, той трябва да поеме пътя чрез философското обоснование.
към текста >>
Който търси научното оправдание на светогледа, за който се говори в края на настоящата книга, той трябва да поеме пътя чрез философското об
основа
ние.
Авторът на настоящата книга не си представя, че онзи, който може да признае казаното в заключителната глава, трябва да бъде на мнение, че е необходим един светоглед, който да замени философията с нещо, което тази последната не може вече да счита като философия. Възгледът, който искам да изразя в книгата, е напротив този, че когато философията стигне до там, да разбира действително себе си, трябва да спре със своето духовно превозно средство при едно душевно изживяване, което е наистина плод на нейната работа, но което израства над тази работа. С това философията запазва своето значение за всеки човек, който трябва да изисква една сигурна духовна основа за резултатите на това душевно изживяване. Който си е създал убеждение за тези резултати чрез естественото чувство за истината, той има право да се чувства върху една сигурна почва даже и когато не посвещава никакво внимание на философското обоснование на тези резултати.
Който търси научното оправдание на светогледа, за който се говори в края на настоящата книга, той трябва да поеме пътя чрез философското обоснование.
към текста >>
Той вярва, тази мисъл може да стои на една подходяща за нея
основа
в изложението на тази книга благодарение на това, че на някои места в книгата естественонаучният начин на мислене е изразен така, като че той е изразен от един последовател на този начин на мислене.
Че когато е извървян до край, този път води до изживяването на един духовен свят, и че душата може чрез това изживяване да осъзнае своята собствена същина по начин, който е независим от нейното изживяване и познание чрез сетивния свят: Това е, което настоящата книга се старае да докаже в своето изложение. Авторът не искаше да внесе тази мисъл като едно предварително мнение в наблюдението на философския живот. Той искаше да търси безпристрастно възгледа, който говори от самия този живот. Той поне положи усилия да постъпи по този начин.
Той вярва, тази мисъл може да стои на една подходяща за нея основа в изложението на тази книга благодарение на това, че на някои места в книгата естественонаучният начин на мислене е изразен така, като че той е изразен от един последовател на този начин на мислене.
Ние можем правилно да оценим един възглед само тогава, когато можем да се пренесем напълно в него. И именно това пренасяне в един светоглед позволява на човешката душа най-сигурно да стигне до там, изхождайки от него да се домогне отново до форми на мисленето, които бликат от областите недостъпни за този светоглед.
към текста >>
172.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
В това отношение Розенкранщ може да бъде считан като знаменит, защото в подробности той не е един сляп подражател на Хегел, а защото в него живее един дух, който има съзнанието: В становището на Хегел към света и към човека се крие възможността да се даде здравата
основа
на един светоглед.
Нека се пренесем в една човешка душа, която може да отиде с идейното направление на Хегел така далеч, защото да счита, че изживява присъствието на мисълта в съзнанието така, както самият Хегел; тогава ние ще почувстваме, как в една такава душа загадъчни въпроси съществуващи от стотици години се явяват поставени в една светлина, която може да задоволи до най-висока степен питащия. Такова едно задоволство живее фактически например в многобройните съчинения на Карл Розенкранщ. Който да остави да действат върху него тези съчинения /между другите "Система на философията 1850 г.; "Психология" 1844 г.; "Критически обяснения на Хегеловата философия" 1851 г./, той се вижда застанал пред една личност, която вярва да е намерила в идеите на Хегел това, което може да постави човешката душа в едно задоволяващо я познавателно отношение към света.
В това отношение Розенкранщ може да бъде считан като знаменит, защото в подробности той не е един сляп подражател на Хегел, а защото в него живее един дух, който има съзнанието: В становището на Хегел към света и към човека се крие възможността да се даде здравата основа на един светоглед.
към текста >>
Как можеше да чувства един такъв дух по отношение на тази
основа
?
Как можеше да чувства един такъв дух по отношение на тази основа?
В течение на столетия, от раждането на мисълта в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса. В по-ново време в центъра на философското размишление е застанал като основен въпрос този за значението, стойността и границите на познанието. Как това, което човекът може да възприема, да си представя, да мисли, стои в отношение към действителния свят? Може ли това възприемане и мислене да даде едно такова знание, което може да изясни на човека върху онова, върху което той би искал да бъде изяснен? За онзи, който мисли в смисъла на Хегел, този въпрос намира отговор чрез неговото съзнание за природата на мисълта.
към текста >>
Като втори основен въпрос може да се счита този за божественото като
основа
на света.
От една такава гледна точка другите главни въпроси на човешкото познание са поставени в една такава светлина, защото човек може да вярва, че обгръща с поглед съществуването в един светоглед без празноти.
Като втори основен въпрос може да се счита този за божественото като основа на света.
За Хегел онова издигане на душата, чрез което мировата мисъл познава себе си живеейки в нея /в душата/, е същевременно едно съединяване с божествената Основа на света. Следователно в неговия смисъл не може да се пита: - Що е божествената Основа на света, или: Как се отнася човекът към нея? А може само да се каже: Когато душата действително изживява истината познавайки, тя се потопява в тази Основа на света.
към текста >>
За Хегел онова издигане на душата, чрез което мировата мисъл познава себе си живеейки в нея /в душата/, е същевременно едно съединяване с божествената
Основа
на света.
От една такава гледна точка другите главни въпроси на човешкото познание са поставени в една такава светлина, защото човек може да вярва, че обгръща с поглед съществуването в един светоглед без празноти. Като втори основен въпрос може да се счита този за божественото като основа на света.
За Хегел онова издигане на душата, чрез което мировата мисъл познава себе си живеейки в нея /в душата/, е същевременно едно съединяване с божествената Основа на света.
Следователно в неговия смисъл не може да се пита: - Що е божествената Основа на света, или: Как се отнася човекът към нея? А може само да се каже: Когато душата действително изживява истината познавайки, тя се потопява в тази Основа на света.
към текста >>
Следователно в неговия смисъл не може да се пита: - Що е божествената
Основа
на света, или: Как се отнася човекът към нея?
От една такава гледна точка другите главни въпроси на човешкото познание са поставени в една такава светлина, защото човек може да вярва, че обгръща с поглед съществуването в един светоглед без празноти. Като втори основен въпрос може да се счита този за божественото като основа на света. За Хегел онова издигане на душата, чрез което мировата мисъл познава себе си живеейки в нея /в душата/, е същевременно едно съединяване с божествената Основа на света.
Следователно в неговия смисъл не може да се пита: - Що е божествената Основа на света, или: Как се отнася човекът към нея?
А може само да се каже: Когато душата действително изживява истината познавайки, тя се потопява в тази Основа на света.
към текста >>
А може само да се каже: Когато душата действително изживява истината познавайки, тя се потопява в тази
Основа
на света.
От една такава гледна точка другите главни въпроси на човешкото познание са поставени в една такава светлина, защото човек може да вярва, че обгръща с поглед съществуването в един светоглед без празноти. Като втори основен въпрос може да се счита този за божественото като основа на света. За Хегел онова издигане на душата, чрез което мировата мисъл познава себе си живеейки в нея /в душата/, е същевременно едно съединяване с божествената Основа на света. Следователно в неговия смисъл не може да се пита: - Що е божествената Основа на света, или: Как се отнася човекът към нея?
А може само да се каже: Когато душата действително изживява истината познавайки, тя се потопява в тази Основа на света.
към текста >>
По отношение на това изживяване на мисълта той изисква сега от душата: Познай себе си в твоята най-дълбока същина в това изживяване, чувствай се в него като в твоя най-дълбока
основа
.
Как може да се живее с мисълта? Този беше великият загадъчен въпрос на по-новото развитие на светогледа. Този въпрос възникна от развитието на това, което се яви в гръцката философия от оживяването на мисълта и от даденото с това откъсване на душата от външното съществуване. Хегел се опита сега да постави пред душата целия обсег на изживяването на мисълта, да държи пред нея един вид всичко, което тя може да извлече от своите глъбини като мисъл.
По отношение на това изживяване на мисълта той изисква сега от душата: Познай себе си в твоята най-дълбока същина в това изживяване, чувствай се в него като в твоя най-дълбока основа.
към текста >>
Той се изказва в 1835 година в лекции, които е изнесъл във висшето Училище в Берн, по следния начин: "Но едвам сега, а още преди 20 години ние живеем с най-дълбокото убеждение и се стремяхме да изразим в научни писания и чрез словото, че една философия и Антропология, която би трябвало да обхване единия и целия човек и Бога и света, би могла да бъде
основа
на само върху идеята и действителността на индивидуалността и безсмъртието на човека.
Още по времето, когато Хегел беше още жив и скоро след неговата смърт отделни личности чувстваха, как неговата картина на света показва нейната слабост именно в това, в което се състои нейното величие. Светогледът води до мисълта, но в замяна на това той принуждава също душата да вижда, че нейната същност се изчерпва в мисълта. Ако мисълта би била доведена в гореописания смисъл да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално същество към целия Космос. Това чувстваше например Трокслер; но при него това не стигна по-далече от едно смътно чувство.
Той се изказва в 1835 година в лекции, които е изнесъл във висшето Училище в Берн, по следния начин: "Но едвам сега, а още преди 20 години ние живеем с най-дълбокото убеждение и се стремяхме да изразим в научни писания и чрез словото, че една философия и Антропология, която би трябвало да обхване единия и целия човек и Бога и света, би могла да бъде основана само върху идеята и действителността на индивидуалността и безсмъртието на човека.
Не опровержимо доказателство за това е цялото излязло през 1911 година съчинение: "Погледи в същността на човека" и нашата многократна разпространена в тетрадки Антропология под заглавието "Абсолютната личност". Съобразно с това позволяваме си да цитираме началните редове от споменатия раздел на "Антропологията": "Цялата природа на човека е изградена в нейната вътрешност върху божествени несъразмерности, които се разрешават във величието на една свръхземно определение, като всички двигател ни пружини се намират в духа, а само теглата си в света. Ние проследихме тези несъразмерности с техните явления от тъмния, земен корен и вървяхме по следите на спиралите на небесното растение, които ни изглеждаха, че обвиват от всички страни и във всички посоки само едно голямо, благородно стебло; ние стигнахме сега до върха на дървото, но там то се издига неизкачимо и необрозимо в по-горните, по-светли пространства на един друг свят, чиято светлина леко зазорява за нас, чийто въздух ние можем да подушим.
към текста >>
В него се казва: "Който е изучавал философията на Хегел в цялата нейна съвкупност, на него му е известно, как тя е об
основа
на по един логичен начин в нейния диалектически метод, как тя издига субективния дух на органичния индивид първо в обективния дух на правото, на държавата и на нравите и прави той да се влее като второстепенен, същевременно като утвърден и отречен, накратко като несамостоятелен момент в този по-висш дух.
За положението на Хегеловия светоглед спрямо построението на епохата е характерно една съчинение, което К. Х. Вайсе издаде в 1834 година и което носи заглавието""Философската тайна наука за безсмъртието на човешкия индивид".
В него се казва: "Който е изучавал философията на Хегел в цялата нейна съвкупност, на него му е известно, как тя е обоснована по един логичен начин в нейния диалектически метод, как тя издига субективния дух на органичния индивид първо в обективния дух на правото, на държавата и на нравите и прави той да се влее като второстепенен, същевременно като утвърден и отречен, накратко като несамостоятелен момент в този по-висш дух.
Чрез това ограниченият индивид, както отдавна е било забелязано във и вън от школата на Хегел, се превръща в едно преходно явление... Каква цел, какво значение би могла да има трайността на един такъв индивид, след като през него е преминал мировия Дух...." По отношение на тази лишеност от значение на индивидуалната душа Вайсе търси да обясни по свой начин нейната непреходност. Че и той също не може да стигне до някакъв напредък на Хегеловото изложение, това става разбираемо от следваните от него ходове на мисълта, които бяха скицирани в една предидуща глава на настоящата книга.
към текста >>
Този човек, който стоеше на висотата на естествонаучното образование на своето време, говори за своето доверие в едно естественонаучно разглеждане на света: "Моята увереност се
основа
ва на блестящото състояние на самите естествени науки: Богатството на които не е вече пълнотата, а верижното свързване на наблюдаваното.
Една представа за поврата, който стана в това направление, ни дава една книга, която може да се счита като представителна за това време в най-пълния смисъл: Книгата на Александер фон Хумболдт "Космос, скица на едно физическо описание на света".
Този човек, който стоеше на висотата на естествонаучното образование на своето време, говори за своето доверие в едно естественонаучно разглеждане на света: "Моята увереност се основава на блестящото състояние на самите естествени науки: Богатството на които не е вече пълнотата, а верижното свързване на наблюдаваното.
Общите резултати, които вдъхват интерес на всеки образован ум, са се умножили по един чудесен начин от края на 18-то столетие насам. Фактите са вече налице по-малко изолирано; пропастите между съществата се запълват. Това, което в един по-тесен кръг, в нашата близост, оставаше дълго време необяснимо за изследователския дух, се запълва с наблюдения, които са били направени в изследването на най-отдалечените области. Растителни и животински форми, които дълго време се явяваха изолирани, се подреждат едни до други чрез новооткрити средни звена или чрез преходни форми. Едно общо верижно свързване: Не в проста линейна посока, а в преплетена като мрежа тъкан, след по-висше развитие или атрофиране на определени органи, след многостранна колебание в надмощието на частите, се представя постепенно на изследващото разбиране на природата... Изучаването на общото природознание събужда някакси органи в нас, които дълго време са дрямали.
към текста >>
Това, което те искаха да произведат, не беше нищо по-малко от едно решително преобразуване на всеки досегашен възглед на природата и за живота въз
основа
на модерната наука и природознание.
Скоро обаче в духовното развитие се намесиха други мислители, които бяха смели в свързването на фактите, които се стараеха изхождайки от почвата на естествената наука да проникнат в същността на нещата.
Това, което те искаха да произведат, не беше нищо по-малко от едно решително преобразуване на всеки досегашен възглед на природата и за живота въз основа на модерната наука и природознание.
За тях природопознанието на 19-то столетие беше работило предварително по-най-мощен начин. Фойербах сочи по радикален начин на това, което те искаха: "Да бъде поставен Бог по-рано от природата е също така много както да бъде поставена църквата по-рано от камъните, от които тя е изградена, или да бъде поставена архитектурата, изкуството, което е сглобило камъните в една сграда, по-рано от свързването на химическите вещества в един камък, накратко казано, по-рано от естественото възникване и образуване на камъка". Първата половина на столетието създаде многобройни естественонаучни камъни за архитектурата на една нова светогледна сграда. Без съмнение правилно е, че една сграда не може да бъде издигната, ако за това не съществуват никакви камъни. Но не по-малко вярно е, че с камъните не може да се направи нищо, ако нямаме независимо от тях един образ за сградата, която трябва да издигнем.
към текста >>
От факта, че въглеродът, водородът, кислородът и азотът се свързват в едно органическо съединение, не беше далече до твърдението на Бюхнер: "Думите душа, дух, мисъл, чувство, воля, живот не означават никакви същности, никакви действителни неща, а само свойства, способности, действия на живата материя или резултати от същности, които са
основа
ни в материалните форми на съществуване".
Вьолер успя да създаде едно вещество, което се образува в организма, по изкуствен начин вън от този организъм. С това изглеждаше, че дадено доказателство, че е неправилно съществуващото до тогава вярване, което приемаше, че определени съединения на веществата могат да се образуват само под влиянието на една особена жизнена сила, която съществува в организма. Щом такива съединения на веществата могат да бъдат изготвени вън от живото тяло и без жизнена сила, можа да бъде направен извода, че организмът също работи със сили, с които има работа и химията. За материалистите беше много близко до ума, да кажат, че щом живият организъм не се нуждае от никаква особена жизнена сила, за да произведе това, което по-рано се приписваше на една такава жизнена сила: Защо тогава би се нуждаел той от особени духовни сили, за да се родят в него процесите, с които са свързани духовно-душевните изживявания? Отсега нататък материята с нейните свойства стана за материалистите това, което създава от своето майчино лоно всички неща и процеси.
От факта, че въглеродът, водородът, кислородът и азотът се свързват в едно органическо съединение, не беше далече до твърдението на Бюхнер: "Думите душа, дух, мисъл, чувство, воля, живот не означават никакви същности, никакви действителни неща, а само свойства, способности, действия на живата материя или резултати от същности, които са основани в материалните форми на съществуване".
Отсега нататък Бюхнер нарече безсмъртно не едно божествено същество, не човешката душа, а материята с нейната сила. И Молешот облича същото убеждение в думите: "Силата не е никакъв творящ бог, никаква отделна от материалната основа същност на нещата, тя е неделимо свойство на материята, нейното присъщо от вечността свойство. Въглената киселина, водородът и кислородът са сили, които разлагат и най-твърдата скала и я превръщат в течност, чието течение създава живота. Смяна на материя и форма в отделните части, докато основната форма остава същата, тази е тайната на животинския живот".
към текста >>
И Молешот облича същото убеждение в думите: "Силата не е никакъв творящ бог, никаква отделна от материалната
основа
същност на нещата, тя е неделимо свойство на материята, нейното присъщо от вечността свойство.
Щом такива съединения на веществата могат да бъдат изготвени вън от живото тяло и без жизнена сила, можа да бъде направен извода, че организмът също работи със сили, с които има работа и химията. За материалистите беше много близко до ума, да кажат, че щом живият организъм не се нуждае от никаква особена жизнена сила, за да произведе това, което по-рано се приписваше на една такава жизнена сила: Защо тогава би се нуждаел той от особени духовни сили, за да се родят в него процесите, с които са свързани духовно-душевните изживявания? Отсега нататък материята с нейните свойства стана за материалистите това, което създава от своето майчино лоно всички неща и процеси. От факта, че въглеродът, водородът, кислородът и азотът се свързват в едно органическо съединение, не беше далече до твърдението на Бюхнер: "Думите душа, дух, мисъл, чувство, воля, живот не означават никакви същности, никакви действителни неща, а само свойства, способности, действия на живата материя или резултати от същности, които са основани в материалните форми на съществуване". Отсега нататък Бюхнер нарече безсмъртно не едно божествено същество, не човешката душа, а материята с нейната сила.
И Молешот облича същото убеждение в думите: "Силата не е никакъв творящ бог, никаква отделна от материалната основа същност на нещата, тя е неделимо свойство на материята, нейното присъщо от вечността свойство.
Въглената киселина, водородът и кислородът са сили, които разлагат и най-твърдата скала и я превръщат в течност, чието течение създава живота. Смяна на материя и форма в отделните части, докато основната форма остава същата, тази е тайната на животинския живот".
към текста >>
Двете сили не стояха вече изолирани една от друга; обърнато бе вниманието на това, че в материалното съществуване на тяхната
основа
стои нещо общо.
Едно такова важно средство откри в 1819 година Фридед в Копенхаген. Той констатира, че магнитната стрелка се отклонява от електрическия ток. В 1831 година Фарадей откри допълнително към това, че чрез доближаването на едни магнит в една навита на спирала медна жица може да се произведе електричество. С това електричеството и магнетизмът бяха познати като сродни помежду си природни явления.
Двете сили не стояха вече изолирани една от друга; обърнато бе вниманието на това, че в материалното съществуване на тяхната основа стои нещо общо.
Един дълбок поглед в същността на материята и силата хвърли Юлиус Роберт Майер в 40-те години, когато му стана ясно, че между механически произведената работа и топлина царува една съвсем определено, изразимо чрез число отношение. Чрез налягане, удар, триене и т.н., т.е. от работа се ражда топлина. В парната машина топлината отново се превръща в производство на работа. Количеството топлина, което се ражда от работата, може да се изчисли от количеството на тази работа.
към текста >>
По този начин навсякъде хората се отдалечаваха от това, да търсят идеите, които стоят на
основа
та на природните неща.
По този начин навсякъде хората се отдалечаваха от това, да търсят идеите, които стоят на основата на природните неща.
В замяна на това бяха наблюдавани фактите, които показват, как по-висшите, по-сложните природни процеси и природни същества се изграждат от прости и нисши. Все по-редки ставаха хората, които се стремяха към едно идеалистично тълкуване на мировите явления. Това беше духът на идеалистичния светоглед, който в 1837 година вдъхна на антрополога Бурдах възгледа, че животът има своята основа не в материята, а напротив той дава форма на материята от една по-висша сила, за да може да я използва. Молешот можа вече да каже: "Жизнената сила, както и животът, не е нещо друго освен резултат на сложно действащите задружно и една в друга намесващи се физически и химически сили".
към текста >>
Това беше духът на идеалистичния светоглед, който в 1837 година вдъхна на антрополога Бурдах възгледа, че животът има своята
основа
не в материята, а напротив той дава форма на материята от една по-висша сила, за да може да я използва.
По този начин навсякъде хората се отдалечаваха от това, да търсят идеите, които стоят на основата на природните неща. В замяна на това бяха наблюдавани фактите, които показват, как по-висшите, по-сложните природни процеси и природни същества се изграждат от прости и нисши. Все по-редки ставаха хората, които се стремяха към едно идеалистично тълкуване на мировите явления.
Това беше духът на идеалистичния светоглед, който в 1837 година вдъхна на антрополога Бурдах възгледа, че животът има своята основа не в материята, а напротив той дава форма на материята от една по-висша сила, за да може да я използва.
Молешот можа вече да каже: "Жизнената сила, както и животът, не е нещо друго освен резултат на сложно действащите задружно и една в друга намесващи се физически и химически сили".
към текста >>
Че при техните противници материалистите трябваше да се борят не само с
основа
ния на ума, но и чувства, това ни показва със съвършена яснота борбата между Фогт и Вагнер.
Неговото противоречие срещу първото твърдение на Вагнер завършва с изреченията: "Всички исторически както и естественонаучни изследвания доставят положителното доказателство за многообразния произход на човешките раси. Ученията на писанието относно Адама и Ной и двукратния произход на хората от една двойка са научно изцяло неудържими приказки". А против Вагнеровото учение за душата Фогт възрази: Ние виждаме психическите дейности на човека да се развиват постепенно с развитието на телесните органи. Ние виждаме, как духовните действия стават все по-съвършени от детската възраст до зрелостта на живота; виждаме, че с всяка атрофия на сетивата и на мозъка "духът" също се атрофира. "Едно такова развитие е несъединимо с приемането на една безсмъртна душевна субстанция".
Че при техните противници материалистите трябваше да се борят не само с основания на ума, но и чувства, това ни показва със съвършена яснота борбата между Фогт и Вагнер.
Нали този последния апелира в своята гьотенгенска лекция към моралната потребност, която не понася, когато "механически, ходещи на два крака и на две ръце апарати" накрая се разливат в безразлични вещества, без човек да може да има надежда, че доброто, което те вършат, ще бъде възнаградено, а злото наказано. На това Фогт отговаря: "Съществуването на една безсмъртна душа за господин Вагнер не е резултат на изследването или на размишлението... Той се нуждае от една безсмъртна душа, за да може след смъртта на човека да я измъчва и наказва".
към текста >>
Защото няма съмнение в това, че Бюхнер, Фогт и Молешот не бяха достатъчно философи, за да об
основа
т логически ясно техните възгледи.
В светогледа на Чолбе се вижда също така ясно, какви качества правят материализма да бъде така приемлив за човешкото мислене.
Защото няма съмнение в това, че Бюхнер, Фогт и Молешот не бяха достатъчно философи, за да обосноват логически ясно техните възгледи.
Върху тях действуваше силата на фактите на естествената наука. Без да се издигнат до висините на един идейносъобразен начин на мислене, както обичаше да се изразява Гьоте, те извличаха повече като природни мислители заключенията от това, което сетивата възприемат. Да си дадат сметка за техния подход от гледището на естеството на човешкото познание, това не беше тяхна задача. Чолбе стори именно това. В неговата книга "ново изложение на сенсуализма" /1855 г./ ние намираме дадени основанията, защо той счита за пълноценно само едно познание на основата на сетивните възприятия.
към текста >>
В неговата книга "ново изложение на сенсуализма" /1855 г./ ние намираме дадени
основа
нията, защо той счита за пълноценно само едно познание на
основа
та на сетивните възприятия.
Защото няма съмнение в това, че Бюхнер, Фогт и Молешот не бяха достатъчно философи, за да обосноват логически ясно техните възгледи. Върху тях действуваше силата на фактите на естествената наука. Без да се издигнат до висините на един идейносъобразен начин на мислене, както обичаше да се изразява Гьоте, те извличаха повече като природни мислители заключенията от това, което сетивата възприемат. Да си дадат сметка за техния подход от гледището на естеството на човешкото познание, това не беше тяхна задача. Чолбе стори именно това.
В неговата книга "ново изложение на сенсуализма" /1855 г./ ние намираме дадени основанията, защо той счита за пълноценно само едно познание на основата на сетивните възприятия.
Само едно такова познание доставя ясно представими и нагледни понятия, съждения и заключения. Всяко заключение за нещо, което не можем да си представим, както и всяко не ясно понятие, трябва да се отхвърлят. Нагледно ясно е, според мнението на Чолбе, не душевното като такова, а материалното, при което духовното се явява като свойство. Ето защо в неговата излязла през 1856 година книга "Раждането на себесъзнанието, един отговор на господин професор Лотце" той се старае да припише събесъзнанието на материално-нагледни процеси. Той приема, че съществува едно кръгово движение на частите на мозъка.
към текста >>
Щом те са се развили едни от други, тогава на
основа
та на тяхното разнообразие трябва да съществува нещо общо.
Съвременността на Ламарк обърна малко внимание на неговия опит да обясни разнообразието на живота. Две десетилетия след това във френската Академия възникна един спор между Жьофроай дьо Сент Илер и Кюние. Жьофроай дьо Сент Илер вярваше, че въпреки разнообразието на животинските организми, и в него има един общ строителен план. Такъв един план беше предварителното условие за обяснение на тяхното развитие едни от други.
Щом те са се развили едни от други, тогава на основата на тяхното разнообразие трябва да съществува нещо общо.
В най-нисшите животни трябва да може да бъде познато нещо, което е нужно само да се усъвършенства, за да се превърне в течение на времето във формата на по-висшите животни. Кювие се обърна енергично против логическите изводи на този възглед. Той беше предвидливият човек, който обърна вниманието на това, че фактите не дават никакъв повод да се стигне да такива далече простиращи се заключения. Щом Гьоте научи за този спор, за него избледня интересът към едно едновременно политическо събитие, каквото беше френската революция от месец юли. Той изказа ясно това в един разговор със Соре /през август 1830 г./.
към текста >>
Лорени Окен /1779-1851 г./ също така застъпи едно естествено развитие на живите същества
основа
но на "сетивни представи".
Ламарк имаше един съмишленик и в Германия.
Лорени Окен /1779-1851 г./ също така застъпи едно естествено развитие на живите същества основано на "сетивни представи".
"Всичко органическо е произлязло от слуз, то не е нищо друго освен организирана слуз. Тази слуз се е получила в морето вследствие на развитието на планетата от неорганическа материя".
към текста >>
Неговият възглед не му пречеше да
основа
ва познанието на душевните свойства на съществата върху телесните особености.
Въпреки такива завладяващи ходове на мислите именно при мислителите, които по един предпазлив начин никога не са искали да напускат ръководната нишка на познанието на фактите, трябваше да се яви съмнение по отношение на природосъобразния начин на мислене и на разглеждане на нещата, докато оставаше необяснена целесъобразността на оживените същества. Също и един такъв разкриващ пътища и даващ насоки мислител и изследовател като Йоханес Мюлер се натъкна при разглеждане на целесъобразността на идеята: "Органическите тела се различават от неорганическите не само според формата на техния състав от елементи, но постоянната дейност, която се развива в живата органическа материя твори също по законите на един разумен план с целесъобразност, като частите са подредени за целта на едно цяло и тук е именно онова, което отличава организмите"/ Й. Мюлер, Ръководство по Физиология на Човека, 3-то издание, 1838 г., І, стр. 19/. При един човек като Йоханес Мюлер, който се придържа строго в границите на едно изследване на природата и при когото възгледът за целесъобразността оставаше като частна мисъл на заден план на изследването на фактите, този възглед не можеше във всеки случай да произведе никакви особени последствия. Той изследваше строго обективно законите на организмите въпреки тяхната целесъобразна връзка и чрез своето широко разбиране, което знаеше да си служи в неограничен размер с физическото, химическото, анатомическото, зоологическото, микроскопическото и ембриологическо знание, той стана един реформатор на учението за природата.
Неговият възглед не му пречеше да основава познанието на душевните свойства на съществата върху телесните особености.
Един от неговите основни възгледи беше този, че човек не може да бъде психолог, без да бъде физиолог. Обаче този, който от пределите на природоизследването идваше в областта на общия светоглед, той не се намираше в щастливото положение да може да постави направо на заден план идеята за целесъобразността. Ето защо понятно е, когато един такъв знаменит мислител Густав Теодор Фехнер /роден в 1801 г./ изразява в своята издадена в 1852 година книга "Зенд-Авеста или за природата на Небето и на отвъдния свят" мисълта, че във всеки случай е странно да се вярва, какво не е необходимо никакво съзнание за да бъдат създадени съзнателни същества, каквито са хората, тъй като несъзнателните машини могат да бъдат създадени само чрез съзнателни хора.
към текста >>
Те имаха доверие само в познанията, които се добиват на
основа
та на тези факти.
Такива трудности, които възникват за някои мислители по отношение на един образ на света, който иска да вземе своите елементи само от сетивно възприемаемата природа, не забелязваха материалистично настроените мислители. Те се стремяха към това, да противопоставят на идеалистическия образ на света от първата половина на столетието един такъв, който получава цялата светлина за обяснението на света от факти на природата.
Те имаха доверие само в познанията, които се добиват на основата на тези факти.
към текста >>
Това, което Чолбе особено подчертава, че натурализмът има една морална
основа
, са го чувствали и други материалисти.
Също и упрекът за едно понижение на моралното не засяга безусловно материалистите. С тяхното природопознание при тях се свързваха дълбоките етически мотиви.
Това, което Чолбе особено подчертава, че натурализмът има една морална основа, са го чувствали и други материалисти.
Те искаха да всадят в човека радостта идваща от природното съществуване; искаха да събудят в него чувството, че той трябва да търси на Земята задължения и задачи. Те считаха за едно повишение на човешкото достойнство, когато в човека действа съзнанието, че той се е развил от по-нисши от него същества до неговото настоящо съвършенство. И те си обещаваха правилното обсъждане на човешките деяния само от този, който познава природосъобразните необходимости, от които действа личността. Те си казваха, че само онзи може да познае един човек по неговата стойност, който знае, че с материята животът кръжи през света, през вселената, че с живота е свързана мисълта, с мисълта добрата или зла воля по един природосъобразен начин. На онези, които вярват, че материализмът поставя в опасност моралната свобода, Цоленат отговаря: "Че всеки един е свободен, който с радост осъзнава, необходимостта на своето съществуване, на своите отношения, на своите нужди, права и изисквания, когато знае границите и значението на кръга на своите действия.
към текста >>
173.
ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
След като беше познал това и с него заедно беше поставил една сигурна
основа
на природосъобразния светоглед, Дарвин можа да напише в края на своята книга, която откри една нова епоха на мисленето.
Ако приемем сега, че в света живите същества се изменят по природосъобразен начин така, че се ражда целесъобразност наред с нецелесъобразното и повече или по-малко целесъобразното, тогава трябва също да предположим една борба между изменените форми. Тази борба произвежда безпланово това, което селекционерът върши планомерно. Както този последният изключва от размножение онези индивиди, които биха внесли в развитието онова, което той не желае, така и борбата за съществуване отстранява нецелесъобразното. За развитието остава само целесъобразното. В това развитие е вложена като един механичен закон тенденцията към постоянно усъвършенстване.
След като беше познал това и с него заедно беше поставил една сигурна основа на природосъобразния светоглед, Дарвин можа да напише в края на своята книга, която откри една нова епоха на мисленето.
"Произход на видовете", ентузиастните думи: "Ето защо от борбата на природата, от глада и смъртта се получава най-висшето, което ние можем да обгърнем, произвеждането на висшите животни. Има нещо величествено в този възглед за живота, според който този живот с всички негови различни сили е бил създаден от Твореца от малко форми, или може би първоначално само за една; и че през време, когато тази планета се върти съобразно определените закони на гравитацията, от едно просто начало са се развили и ще се развият още по-красивите и чудесни форми". Същевременно от това изречение може да се види, че Дарвин е стигнал до своя възглед не от някакви антирелигиозни чувства, а единствено от изводите, които са били получени от ясно говорещите факти. Без съмнение при него не беше случаят такъв, че някаква враждебност към нуждите на чувството са го определили за един разумен възглед за природата, защото в своята книга той ясно ни казва, как добитият свят на идеите говори на неговото сърце: "Много бележити писатели изглежда, че са задоволени от възгледа, че всеки вид е бил създаден независимо. Според моето мнение, доколкото знаем това, по-добре съвпада с внедрените от Твореца закони в материята, че произвеждането и угасването на сегашни и предишни жители на Земята, както също и определенията върху раждането и смъртта на един индивид са зависими от вторичните причини.
към текста >>
Психологията несъмнено... ще се опира на
основа
та: Необходимостта да добие на степени всяка духовна сила и способност.
Дарвин пристъпи към своята задача като природоизследовател. Отначало той се придържаше в границите на един такъв. Че неговите мисли могат да хвърлят ярка светлина върху основните въпроси на светогледа, върху отношението на човека към природата, това е само бегло засегнато в неговия основен труд: "В бъдеще аз виждам едно открито поле за далече по-важни изследвания.
Психологията несъмнено... ще се опира на основата: Необходимостта да добие на степени всяка духовна сила и способност.
Много светлина може да се хвърли също и върху произхода на човека и неговата история". Този въпрос за произхода на човека стана за материалистите, според израза на Бюхнер, дело, което беше най-близко до сърцето им. В лекциите, които държа в 1866/1867 г. в Офенбах, той каза: "Трябва ли теорията на преобразуването да бъде приложена и върху нашия род, върху човека или върху самите нас? Трябва ли да приемем, че същите принципи или правила, които са извикали за живот други организми, са валидни също и за нашето раждане и произход?
към текста >>
Въз
основа
на точни анатомически изследвания английският природоизследовател Хъксли можа да изкаже в 1863 година в своята книга "Свидетелства за положението на човека в природата" изречението сред редицата маймуни води до този един и същ резултат, че анатомическите различия, които отделят човека от горилата и шимпанзето, не са така големи колкото различията, които отделят тези човекоподобни маймуни от по-нисшите видове маймуни".
Естествената наука учеше ясно, че човекът не може да прави никакво изключение.
Въз основа на точни анатомически изследвания английският природоизследовател Хъксли можа да изкаже в 1863 година в своята книга "Свидетелства за положението на човека в природата" изречението сред редицата маймуни води до този един и същ резултат, че анатомическите различия, които отделят човека от горилата и шимпанзето, не са така големи колкото различията, които отделят тези човекоподобни маймуни от по-нисшите видове маймуни".
По отношение на такива факти можеше ли човек да се съмнява, че природосъобразното развитие, което направило да се родят чрез растеж и размножение, чрез наследственост, изменчивост на формите и чрез борбата за съществуване редицата органични същества чак до маймуните нагоре, накрая са създали и човека по съвършено същия път?
към текста >>
В природата на този остроумен човек беше, да предчувства една велика идея на
основа
та на един щастлив обзор.
Този възглед за природата изискваше най-точно сравнение на онези органи, които във всяка по-висша класа животни се прибавяха като нови към другите и също така на онези, които се развиват при пиленцето един след друг през време на люпенето. Естествено не е лесно да бъде установен един съвършен паралелизъм при един талкова труден и още недостатъчен наблюдаван обект. Не е трудно обаче да се докаже, че той действително съществува: Това показва най-добре метаморфозата на насекомите, която не е нищо друго, освен едно развитие на младите насекоми, което протича вън от яйцето пред нашите очи, а именно толкова бавно, че можем да наблюдаваме спокойно и да изследваме всяко ембрионално състояние". Окен сравнява метаморфозните състояния на насекомите с други животни и намира, че гъсеници те имат най-голямо подобие с червеите, а какавидите с раците. От такива подобия гениалният мислител заключава: "Ето защо няма никакво съмнение, че тук съществува една очебийна прилика, която оправдава идеята, че историята на развитието в яйцето не е нищо друго, освен едно повторение на историята на сътворението на класите животни".
В природата на този остроумен човек беше, да предчувства една велика идея на основата на един щастлив обзор.
Той не се нуждаеше за едно такова предчувствие от пълни съответни факти. Но самото естество на такива предчувствани идеи и такова, че те не правят никакво голямо впечатление върху работниците в полето на науката. Окен проблясва като една комета на германското небе на светогледа. Той развива изобилие от светлина. Изхождайки от едно богато притежание на идеи той дава ръководните понятия за най-различните области на фактите.
към текста >>
Можем да охарактеризираме противоположността Хекел и Вирхов приблизително така: Хекел се доверява на вътрешната последователност на природата, за която Гьоте счита, че тя утешава по отношение на непоследователността /нелогичността/ на хората, и си казва: Щом един принцип на природата се е оказал правилен за определени случаи и ни липсва опитът да докажем неговата правилност за други случаи, не съществува никакво
основа
ние да обвържем напредъка на нашето познание; това, което опитът още ни отказва, той може да ни го донесе утре.
Но и на такива мислители беше трудно да се ориентират в тази нова истина. Те се питаха: Не отричаме ли ние нашето съобразно с разума мислене, когато търсим неговия произход не вече в един всеобщ миров разум над нас, а в животинските царства между нас? Такива духове обръщаха с голямо усърдие вниманието на онези точки, при които Хекеловото схващане изглеждаше опровергано от самите факти. И тези духове имаха силни привърженици в известен брой природоизследователи, които, изхождайки от едно странно пристрастие, използваха своето познание на фактите, за да подчертават непрестанно, къде опитът не е още достатъчен, за да бъдат направени Хекеловите изводи. Типичният представител и същевременно най-изразителният застъпник на това становище на природоизследователите е Рудолф Вирхов.
Можем да охарактеризираме противоположността Хекел и Вирхов приблизително така: Хекел се доверява на вътрешната последователност на природата, за която Гьоте счита, че тя утешава по отношение на непоследователността /нелогичността/ на хората, и си казва: Щом един принцип на природата се е оказал правилен за определени случаи и ни липсва опитът да докажем неговата правилност за други случаи, не съществува никакво основание да обвържем напредъка на нашето познание; това, което опитът още ни отказва, той може да ни го донесе утре.
Вирхов е на друго мнение: Той иска, защото един обширен принцип да завладее колкото е възможно по-малка почва. Изглежда той вярва, че на един такъв принцип хората могат да попречат твърде много той да живее. Противоположността се изостри силно при тези двама духове на 15-тото събрание на германските природоизследователи и лекари през септември 1877 година. Хекел държа една лекция върху "Днешната еволюционна теория във връзка с цялата наука".
към текста >>
Скица на една естествена система на организмите на
основа
та на историята за произхода" /1894-1896 г./ той се опита да изложи по строг естественонаучен начина естествените сродства на организмите.
Хекел не се остави да му бъде отнето доверието в неговия начин на мислене чрез някакви възражения. Той непрестанно третира науката от гледните точки, които е добил, и действа върху публичното съзнание чрез популярно изложение на неговото схващане за природата. В своята книга "Систематична филогенеза.
Скица на една естествена система на организмите на основата на историята за произхода" /1894-1896 г./ той се опита да изложи по строг естественонаучен начина естествените сродства на организмите.
В своята книга "Естествена история на сътворението", която от 1868 до 1908 година изпита 11 издания, той даде едно общоразбираемо обяснение на своите възгледи. В своите общоразбираеми проучвания към монистичната философия "Мирови загадки" той даде в 1899 година един обзор върху натурфилософските идеи, в който безрезервно обяснява изводите на своите основни мисли.
към текста >>
Знаменателно е, как Хекел об
основа
ва одушевеността на по-нисшите живи същества.
Знаменателно е, как Хекел обосновава одушевеността на по-нисшите живи същества.
Тук един идеалист би се позовал на заключения на ума. Той би дошъл с мислителните необходимости. Хекел се позовава на това, което е видял. "Всеки природоизследовател, който подобно на мене години наред е наблюдавал жизнената дейност на едноклетъчните протисти, е положително убеден, че и те също притежават една душа; също и тази клетъчна душа се състои от множество усещания, представи и волеви действия; усещането, мисленето и волението на нашите човешки души се различават само по степен от тях". Идеалистът приписва на материята дух, защото не може да си представи, че от лишена от дух материя може да се роди дух.
към текста >>
че всяка духовна дейност е свърза на с една материална дейност, с чийто свършек намира и тя своя край, се
основа
ва на опита, докато нищо в опита не говори за това, че с материята въобще е свързан дух".
В своята книга "Усещане и съзнание. Монистически размисъл" /1893 г./ той счита, че изречението: "Никакъв дух без материя, но също никаква материя без дух" би ни оправдало да разпрострем въпроса върху растението, даже върху най-близката и най-добра скала и да припишем и на тях дух. Обаче несъмнено е, според него, че с това ще се създаде едно объркване. Не трябва да се изпуска изпредвид, че само чрез дейността на клетките на сивата мозъчна кора се ражда съзнание. "Убеждението, че няма никакъв дух без материя, т.е.
че всяка духовна дейност е свърза на с една материална дейност, с чийто свършек намира и тя своя край, се основава на опита, докато нищо в опита не говори за това, че с материята въобще е свързан дух".
Който одушевява материята, която не издавани какъв дух, той прилича на онзи, който приписва способността да показва времето не на механизма на часовника, а още на метала, от който часовникът е направен.
към текста >>
174.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Забележителни природоизследователи виждат в тези мисли една неопровержима
основа
на тяхното схващане за света.
Забележителни природоизследователи виждат в тези мисли една неопровержима основа на тяхното схващане за света.
Херман Хелмхолц /роден в 1821 г./ намери в него мисълта на Кант, че всички наши познания не се отнасят за неща вън от нас, а за процеси вътре в нас. /виж в том 1 на тази книга историята на този светоглед/. Той е на мнение, че светът на нашите усещания ни дава само знаци, сигнали за процесите в телата намиращи се във външния свят. "Аз счетох, че трябва да формулирам отношението между усещането и неговия обект така, че обясних усещането само като един знак на въздействието на обекта. Същността на един знак е само такава, че за един и същ обект се получава винаги същия знак, същия сигнал.
към текста >>
Следователно
основа
нието подкрепя зрението.
Тен в неговата книга "Умът" /германско издание/, Бон, 1880 г. Според неговото мнение външното възприятие е една истинска халюцинация. Халюциниращият, който вижда на разстояние три крачки от себе си една мъртвешка глава, има точно същото възприятие както онзи, който възприема светлинните лъчи, които една действителна мъртвешка глава изпраща към него. В нас съществува същият вътрешен признак, безразлично, дали имаме пред нас една действителна мъртвешка глава или имаме една халюцинация. Единствената разлика между едното и другото възприятие е тази, че в единия случай протегнатата ръка напипва в празнотата, а в другия случай се натъква на едно твърдо съпротивление.
Следователно основанието подкрепя зрението.
Но подкрепата действително ли е такава, щото чрез нея да ни се предаде едно лишено от измама свидетелство? Това, което важи за едното сетиво, то важи естествено и за другото. Също и усещанията на осезанието се оказват като халюцинации. Анатомът Хенле изразява същия възглед в своите "Антропологически лекции" /1876 г./: "Всичко, чрез което вярваме, че са ни осведомили за един външен свят, са форми на съзнанието, към които външният свят се отнася само като възбуждащи причини, като възбуждане на сетивата в смисъла на физиологията. Външният свят няма цветове, няма звуци, няма вкусове; това, което той има действително, ние го научаваме по околен път или никак не узнаваме за него; що е това, чрез което той възбужда едно сетиво, за него заключаваме само от поведението му спрямо другите сетива, както например виждаме тона, т.е.
към текста >>
Родословните дървета, които Хекел нарисува въз
основа
на сравнителната анатомия, на онтогенезата и на палеонтологията, имат за него "толкова стойност, колкото в очите на историческия критик имат стойност родословните дървета на Омировите герои.
Новата естествена наука се проявява в две остри противоположности. Едната, монистичното течение, изглежда, че е на път да проникне от областта на природопознанието до най-важните въпроси на светогледа; другата обявява, че не е в състояние да отиде с естественонаучните средства по-далече от познанието: На това или на онова субективно състояние отговаря този или онзи процес на движение. И рязко стоят едни срещу други представителите на двете течения. Дю Боа Реймонд обяви Хекеловата "История на сътворението" за роман /виж словото на Дю Боа Реймонд "Дарвин срещу Галиани"./.
Родословните дървета, които Хекел нарисува въз основа на сравнителната анатомия, на онтогенезата и на палеонтологията, имат за него "толкова стойност, колкото в очите на историческия критик имат стойност родословните дървета на Омировите герои.
Хекел обаче вижда във възгледа на Дю Боа Реймонд един ненаучен дуализъм, който по естествен начин трябва да даде една опора на назадничавите възгледи за света. "Тържествуването на спиритуалистите по отношение "речта на границите на природопознанието" на Дю Боа Реймонд беше толкова по-ясно и оправдано, колкото дотогава Е. Дю Боа Реймонд се считаше като важен принципен представител на научния материализъм".
към текста >>
Ние създаваме на
основа
та на един непознат за нас свят от един непознат за нас Аз един свят от представи, който е всичко, с което можем да се занимаваме.
Не е ли следователно също и представата, която си образувам за мене, само моя представа? Сетивният свят е продукт на нашата организация. Нашите видими органи са подобно на всички други части на света на явленията само образи на едни непознат свят. Ето защо нашата действителна организация остава също така скрита за нас, както действителните външни неща. Ние постоянно имаме пред нас само продукта на двете.
Ние създаваме на основата на един непознат за нас свят от един непознат за нас Аз един свят от представи, който е всичко, с което можем да се занимаваме.
към текста >>
За този, който така мисли, трябва да съществува едно съвършено друго
основа
ние, защо той прави една представа да има значение, отколкото за този, който вярва, че трябва да я остави да важи, защото тя е вярна.
Но именно чрез това той вярва, че не е нужно да признава никаква истинност на познанията на сетивата и на ума и следователно има открит път за идеите и идеалите, които човешкият дух си образува извън и над това, което сетивата и умът дават. Той несъмнено счита всичко, което се издига над сетивното наблюдение и над умственото познание, на измислица. Каквото и да е измислил някога еди н идеалистически философ върху същността на фактите, то е нещо измислено. Чрез обрата, който Ланге е дал на материализма, се ражда по необходимост въпросът: Защо измислените висши идеи да нямат стойност, тъй като самите сетива измислят? Чрез какво се различава едната форма на измисляне от другата?
За този, който така мисли, трябва да съществува едно съвършено друго основание, защо той прави една представа да има значение, отколкото за този, който вярва, че трябва да я остави да важи, защото тя е вярна.
И Ланге намира това основание във факта, че една представа има стойност за живота. Важното не е това, че една представа е вярна, а това, че тя е ценна за човека. Само едно трябва ясно да се познава: Фактът, че виждам една роза червена, че свързвам едно следствие с причината, това аз имам като нещо с всички усещащи и мислещи създания. Моите сетива и моят ум не могат да си създадат никакви специални стойности. Обаче когато аз се издигна над това, което измислят сетивата и умът, тогава аз не съм свързан вече с организацията на целия човешки вид.
към текста >>
И Ланге намира това
основа
ние във факта, че една представа има стойност за живота.
Той несъмнено счита всичко, което се издига над сетивното наблюдение и над умственото познание, на измислица. Каквото и да е измислил някога еди н идеалистически философ върху същността на фактите, то е нещо измислено. Чрез обрата, който Ланге е дал на материализма, се ражда по необходимост въпросът: Защо измислените висши идеи да нямат стойност, тъй като самите сетива измислят? Чрез какво се различава едната форма на измисляне от другата? За този, който така мисли, трябва да съществува едно съвършено друго основание, защо той прави една представа да има значение, отколкото за този, който вярва, че трябва да я остави да важи, защото тя е вярна.
И Ланге намира това основание във факта, че една представа има стойност за живота.
Важното не е това, че една представа е вярна, а това, че тя е ценна за човека. Само едно трябва ясно да се познава: Фактът, че виждам една роза червена, че свързвам едно следствие с причината, това аз имам като нещо с всички усещащи и мислещи създания. Моите сетива и моят ум не могат да си създадат никакви специални стойности. Обаче когато аз се издигна над това, което измислят сетивата и умът, тогава аз не съм свързан вече с организацията на целия човешки вид. Шилер, Хегел, Хинц и Кунц виждат едно цвете по същия начин; това, което Шилер измисля върху цветето, което Хегел мисли върху него, Хинц и Кунц /Иван и Драган/ не го измислят и мислят по същия начин.
към текста >>
Както нашата действителност не е една действителност според желанието на нашето сърце, тя все пак е здравата
основа
на цялото наше духовно съществуване.
Обаче на тази измислица на индивида Ланге признава една стойност също и за целия човешки род, когато отделния човек, който "я създава, е богато и нормално надарен и е типичен в неговия начин на мислене и благодарение на тези качества е призван чрез силата на неговия дух да бъде ръководител". Така Ланге смята чрез това да осигури на идеалния свят неговата стойност, като превръща също и така наречения действителен свят в измислица, в поезия. Навсякъде, където можем да насочим поглед, той вижда само измислица, поетизиране, от най-ниската степен на сетивните възприятия, при който "индивидът се явява още изцяло свързан с основните черти на рода, нагоре да творческото царуване и поезията". "Можем да наречем функциите на сетивата и на ума, който свързва възприятията, сетивата и ума, който създават за нас действителността, нисши по отношение на полето на духа в свободно творящото изкуство. Обаче в тяхното цяло и в тяхната връзка те не могат да бъдат подчинени на друга духовна дейност.
Както нашата действителност не е една действителност според желанието на нашето сърце, тя все пак е здравата основа на цялото наше духовно съществуване.
Индивидът израства от почвата на рода и общото и необходимо познание съставлява единствено сигурната основа за издигането на индивида до едно естетическо схващане на света". /История на материализма, 1887 г., стр. 824 и следв./
към текста >>
Индивидът израства от почвата на рода и общото и необходимо познание съставлява единствено сигурната
основа
за издигането на индивида до едно естетическо схващане на света".
Така Ланге смята чрез това да осигури на идеалния свят неговата стойност, като превръща също и така наречения действителен свят в измислица, в поезия. Навсякъде, където можем да насочим поглед, той вижда само измислица, поетизиране, от най-ниската степен на сетивните възприятия, при който "индивидът се явява още изцяло свързан с основните черти на рода, нагоре да творческото царуване и поезията". "Можем да наречем функциите на сетивата и на ума, който свързва възприятията, сетивата и ума, който създават за нас действителността, нисши по отношение на полето на духа в свободно творящото изкуство. Обаче в тяхното цяло и в тяхната връзка те не могат да бъдат подчинени на друга духовна дейност. Както нашата действителност не е една действителност според желанието на нашето сърце, тя все пак е здравата основа на цялото наше духовно съществуване.
Индивидът израства от почвата на рода и общото и необходимо познание съставлява единствено сигурната основа за издигането на индивида до едно естетическо схващане на света".
/История на материализма, 1887 г., стр. 824 и следв./
към текста >>
Монизмът вярва в истинността на действителното и вижда най-добрата опора за човешкия идеен свят в това, че
основа
на този идеен свят на света на наблюдението.
Той не си въобразява, че може да изчерпи основната същност на света с няколко смело измислени формули; на ръка с фактите той пристъпва напред и си образува идеи върху връзките на тези неща. Обаче за тези свои идеи той е убеден, че те му дават едно знание за едно истинско съществуване. Дуалистичният възглед на Ланге дели света на един познат и на един непознат свят. Първия свят той третира по същия начин както монизмът според ръководната нишка на наблюдението и на съзерцаващото мислене. Обаче той вярва, че чрез това наблюдение и чрез това мислене не може да се знае и най-малкото нещо върху истинската ядка на света.
Монизмът вярва в истинността на действителното и вижда най-добрата опора за човешкия идеен свят в това, че основа на този идеен свят на света на наблюдението.
В идеите и идеалите, които черпи от природното съществува не, той вижда същности, които задоволяват неговата душа, неговата морална потребност. В природата той вижда най-висшето съществуване, което иска да познае не само чрез мисленето, но на което дарява една сърдечна отдайност, своята цяла любов. Дуализмът на Ланге счита природата за неподходяща да задоволи най-висшите потребности на духа. Той трябва да приеме за този дух съществуването на един особен свят на по-висшето измисляне, на по-висшето съчинение, който го извежда над това, което разкриват наблюдението и мисленето. В истинското познание на монизма е дадена една най-висша духовна стойност, която поради нейната истинност придава на човека също и най-чистия морален и религиозен патос.
към текста >>
Минавайки през различните фази този идеен свят се развива до гледища, от които Херберт Спенсер
основа
ва по същото време както Ланге в Германия един дуализъм, който от една страна се стреми към пълно естественонаучно познание на света, а от друга страна изповядва агностицизъм по отношение същността на съществуването.
В признаването на естественонаучния начин на мислене Ф. А. Ланге е в съгласие с монизма дотолкова, доколкото отрича всякакъв друг източник за познаване на действителното; само че той отрича на този начин на мислене всяка способност да проникне в същността на нещата. За да се движи върху сигурна почва, той отрязва крилата на човешкия начин на мислене. Това, което Ланге върши по един внушителен начин, отговаря на една дълбоко кореняща се в развитието на светогледите на новото време склонност на мислите. Това се вижда съвършено ясно и в една друга област на идейния свят на 19-тото столетие.
Минавайки през различните фази този идеен свят се развива до гледища, от които Херберт Спенсер основава по същото време както Ланге в Германия един дуализъм, който от една страна се стреми към пълно естественонаучно познание на света, а от друга страна изповядва агностицизъм по отношение същността на съществуването.
Когато Дарвин публикува своя труд за "Произхода на видовете" и с това даде на монизма най-здравата опора, той можа да признае хвалейки го естественонаучния начин на мислене на Спенсер. "В едно от неговите есета /1852 г./ Херберт Спенсер поставя една срещу друга теорията на сътворението и тази на органическото развитие на един чудно сръчен и действен начин. От аналогията с резултатите на отбора, от промените, на които са подложени ембрионите на много видове, от трудността да се различава видът от варистета и от принципа на една обща редица от степени той заключава, че видовете са се изменили. Той прави тези изменения зависими от изменените условия. Авторът е третирал също /1855 г./ и психологията според принципа на необходимото степенувано добиване на всяка духовна сила и способност".
към текста >>
Както модерният
основа
тел на новия възглед за процесите на живота така и други мислители на естествената наука се чувствуват привлечени към Спенсер, който се стреми да обясни действителността от неорганичните факти чак до психологията в посоката, която е изразена в горецитираното изказване на Дарвин.
Когато Дарвин публикува своя труд за "Произхода на видовете" и с това даде на монизма най-здравата опора, той можа да признае хвалейки го естественонаучния начин на мислене на Спенсер. "В едно от неговите есета /1852 г./ Херберт Спенсер поставя една срещу друга теорията на сътворението и тази на органическото развитие на един чудно сръчен и действен начин. От аналогията с резултатите на отбора, от промените, на които са подложени ембрионите на много видове, от трудността да се различава видът от варистета и от принципа на една обща редица от степени той заключава, че видовете са се изменили. Той прави тези изменения зависими от изменените условия. Авторът е третирал също /1855 г./ и психологията според принципа на необходимото степенувано добиване на всяка духовна сила и способност".
Както модерният основател на новия възглед за процесите на живота така и други мислители на естествената наука се чувствуват привлечени към Спенсер, който се стреми да обясни действителността от неорганичните факти чак до психологията в посоката, която е изразена в горецитираното изказване на Дарвин.
Обаче Спенсер стои също и на страната на агностиците, така че Ф. А. Ланге трябва да каже: "- Херберт Спенсер уважава, сродно на нашата собствена гледна точка, един материализъм на явлението, чието относително оправдание в естествената наука намира своите граници при мисълта за едно непознаваемо абсолютно".
към текста >>
Именно защото то има своето
основа
ние в природата на нещата.
Когато в действителността срещнем едно същество, което има всички други признаци за човека, това същество трябва да има също и признака на смъртността, както други признаци на кръга влекат след себе си този на равенството на неговите радиуси. Ако би срещнал едно същество, което не умира, Хегел би искал да каже само: Това не е никакъв човек; но не: един човек би искал да бъде също безсмъртен. Той предполага именно, че понятията се образуват в нас не произволно, а се коренят в същността на света, както ние самите принадлежим на тази същност. Щом веднъж в нас се е образувало понятието за човека, това понятие произхожда от същността на нещата; и ние имаме пълното право, да го приложим и към това същество. Защо в нас се е родило понятието за смъртния човек?
Именно защото то има своето основание в природата на нещата.
Който вярва, че човекът стои напълно вън от нещата и като външностоящ си образува своите съждения може да си каже: - Досега ние сме виждали хората да умират, следователно да си образуваме понятието на зрителя: Смъртни човеци. Който има съзнанието, че той самият принадлежи към нещата, и тези последните се изказват в неговите мисли, той си казва: - Досега всички хора са умирали; следователно присъщо и на тяхното същество да умират; и който не умира, той не е никакъв човек, а нещо друго. Хегеловата логика е станала логика на нещата; защото за Хегел езикът на логиката е една действие на същността на света; този език не е нещо прибавено отвън към тази същност чрез човека. Логиката на Мил е логика на зрител, която първо прерязва нишката свързваща я със света.
към текста >>
Чрез такъв един метод ние стигаме до представи върху връзките на нещата, които ние с право можем да считаме като такива, които имат своето
основа
ние в природата на нещата.
Да предположим, че едно явление винаги се е явявало при определени условия. В определен случай от тези условия се явява една цяла редица; липсват само отделни от тях. Явлението не се появява. Тогава трябва да заключим, че не настъпилите условия се намират в една причинна връзка с ненастъпилото явление. Когато две вещества винаги са се съчетавали в едно химическо съединение и в един случай не правят това, трябва да проучим, какво не е налице този път, а иначе винаги е било налице.
Чрез такъв един метод ние стигаме до представи върху връзките на нещата, които ние с право можем да считаме като такива, които имат своето основание в природата на нещата.
Мил иска да проучи методите на наблюдението. Логиката, за която Кант е казал, че от Аристотел насам тя не е направила нито крачка напред, е едно средство за ориентиране сред самото мислене. Тя показва, как от правилната мисъл стигаме до друга. Логиката на Мил е едно средство за ориентиране сред света на фактите. Тя иска да покаже, как от наблюдения човек стига до тези съждения на нещата.
към текста >>
Обаче нещо него довежда в
основа
та на самите неща.
От това заключаваме, че те не се пресичат. Обаче ние нямаме едно съвършено доказателство за това. Следователно за Стюарт Мил светът е нещо чуждо за човека. Човекът наблюдава в неговите явления и ги подрежда според това, което те му подсказват в неговия мислителен живот. Той вижда в явленията редовности, правилности и стига чрез логично-методически изследвания на тези редовности до природните закони.
Обаче нещо него довежда в основата на самите неща.
Ето защо човек може много добре да си представи, че всичко в света може да бъде също и другояче. Мил е убеден, който е свикнал с абстракция и анализ и честно прилага своите способности, след достатъчно упражнение на своята мисловна способност не намира никаква трудност в идеята, че в някоя звездна система различна от нашата не ще се намери нищо от законите, които са валидни за нашата.
към текста >>
В подобни начини на мислене ние винаги слушаме да говори заедно мисълта, която се образувала на
основа
та на физиологията на сетивата /виж по-горе на стр. 34/.
В подобни начини на мислене ние винаги слушаме да говори заедно мисълта, която се образувала на основата на физиологията на сетивата /виж по-горе на стр. 34/.
При много мислители тази мисъл така се е сраснала с техния духовен живот, че те я считат за най-сигурното нещо, което може да съществува. Те си казват: Човекът познава нещата само чрез това, че има съзнание за тях. Но сега те превръщат, повече или по-малко неволно, тази мисъл в другата: Човек може да знае за това, което влиза в съзнанието; обаче остава непознато, какви са били нещата, преди те да влязат в съзнанието. Ето защо също и усещанията на сетивата се разглеждат така, като че те биха били в съзнанието; защото вярва се, че те трябва първо да влязат в него, следователно да останат негови части /представи/, ако човек иска да знае нещо за тях.
към текста >>
Обаче в тази яснота е примесено едно неопределено съзнание, което казва, че на
основа
та на всичко, което наблюдаваме и мислим, лежи нещо, което не можем вече да наблюдаваме и да мислим.
Също и Спенсер се придържа здраво към това, че от нас хората зависи, как можем да познаваме, и че поради това извън онова, което нашите сетива и нашето мислене ни доставят, трябва да приемем съществуване то на нещо непознаваемо. Ние имаме една ясно съзнание за всичко, което нашите представи ни казват.
Обаче в тази яснота е примесено едно неопределено съзнание, което казва, че на основата на всичко, което наблюдаваме и мислим, лежи нещо, което не можем вече да наблюдаваме и да мислим.
Ние знаем, че имаме работа само с чисти явления, а не с пълни съществуващи за себе си действителности. Но именно защото знаем също, че на неговата основа лежи един действителен сват, който не можем да си представим. Чрез такива обръщения на своето мислене Спенсер вярва, че може да постигне пълното помирение на религията и познанието. Съществува нещо, което е недостъпно за никакво познание; следователно съществува нещо, което религията може да обхване във вярата, в една вяра, която безсилното познание не може да разклати.
към текста >>
Но именно защото знаем също, че на неговата
основа
лежи един действителен сват, който не можем да си представим.
Също и Спенсер се придържа здраво към това, че от нас хората зависи, как можем да познаваме, и че поради това извън онова, което нашите сетива и нашето мислене ни доставят, трябва да приемем съществуване то на нещо непознаваемо. Ние имаме една ясно съзнание за всичко, което нашите представи ни казват. Обаче в тази яснота е примесено едно неопределено съзнание, което казва, че на основата на всичко, което наблюдаваме и мислим, лежи нещо, което не можем вече да наблюдаваме и да мислим. Ние знаем, че имаме работа само с чисти явления, а не с пълни съществуващи за себе си действителности.
Но именно защото знаем също, че на неговата основа лежи един действителен сват, който не можем да си представим.
Чрез такива обръщения на своето мислене Спенсер вярва, че може да постигне пълното помирение на религията и познанието. Съществува нещо, което е недостъпно за никакво познание; следователно съществува нещо, което религията може да обхване във вярата, в една вяра, която безсилното познание не може да разклати.
към текста >>
Без съмнение за сравнителната история на развитието на светогледите не е безинтересно наблюдението, че тук Спенсер стига от наблюдението на развитието на мировите явления до една мисъл подобна на тази, която и Гьоте е изказал въз
основа
на своите идеи върху развитието на живота.
Без съмнение за сравнителната история на развитието на светогледите не е безинтересно наблюдението, че тук Спенсер стига от наблюдението на развитието на мировите явления до една мисъл подобна на тази, която и Гьоте е изказал въз основа на своите идеи върху развитието на живота.
Той описва развитието, растежа на растението така: "Растението може да расте, да цъфти или да носи плодове, но това са винаги все същите органи, които изпълняват предписанието на природата в множество определения и често под изменени форми. Същият орган, който се е разширил на стеблото като лист и е приел една извънредно разнообразна форма, се свива сега в чашката, разширява се във венчелистчета отново, свива се в половите органи, за да се разшири за последен път като плод". Да си представим тази представа пренесена върху целия миров процес и ще стигнем до Спенсеровото свиване и разпръскване на веществото.
към текста >>
Можем да твърдим, че един широко разпространен през последните четири десетилетия възглед изразява това, което Рудолф Вирхов /1893 г./ казва в своята реч: "
Основа
ването на Берлинския Университет и преминаването от епохата на философията в тази на естествената наука": "От както вярата във вълшебни формули бе изтласкана в най-външните кръгове на народа, формулите на натурфилософите намираха също малък отзвук".
Спенсер и Мил са упражнили голямо влияние върху развитието на светогледа през последната полови на 19-тото столетие. Строгото подчертаване на наблюдението и едностранното разработване на методите на естественонаучните представи върху целия обхват на човешкото знание чрез Спенсер: Те трябваше да съответствуват на чувствата на една епоха, която виждаше в идеалистичните светогледи на Фихте, Шелинг, Хегел само израждания на човешкото мислене и която ценеше единствено успехите на естественонаучното изследване, докато липсата на единство при идеалистичните мислители и, според мнението на мнозина, пълното безплодие на задълбочаващото се в себе си мислене създадоха едно дълбоко недоверие по отношение на идеализма.
Можем да твърдим, че един широко разпространен през последните четири десетилетия възглед изразява това, което Рудолф Вирхов /1893 г./ казва в своята реч: "Основаването на Берлинския Университет и преминаването от епохата на философията в тази на естествената наука": "От както вярата във вълшебни формули бе изтласкана в най-външните кръгове на народа, формулите на натурфилософите намираха също малък отзвук".
И един от най-бележитите философи от втората половина 19-тото столетие, Едуард Хартман, резюмира характера на своя светоглед в мотото, което той поставя начело на своята книга "Философия на несъзнателното": Спекулативни резултати на индуктивно-естествено научни методи". Даже той е на мнение, че трябва да се признае "величието на произведения от Мил напредък", чрез който бе преодолян и победен завинаги всеки опит за дедуктивно философстване". /виж Е.Ф. Хартман: История на метафизиката. Част 2-ра, стр. 479/.
към текста >>
Едно характерно за неговото време явление е личността на английския държавник Джеймз Белфоър, който в 1879 година /в своята книга "Една защита на философското съмнение е опит за об
основа
нията на вярата"/ направи едно вероизповедание, което е несъмнено подобно на това на онова на по-широки кръгове.
Едно характерно за неговото време явление е личността на английския държавник Джеймз Белфоър, който в 1879 година /в своята книга "Една защита на философското съмнение е опит за обоснованията на вярата"/ направи едно вероизповедание, което е несъмнено подобно на това на онова на по-широки кръгове.
По отношение на всичко, което човек може да обясни, той застава на почвата на естествената наука и на нейното мислене. Той счита, че цялото познание се изчерпва в познаването на природата. Обаче същевременно твърди, че само онзи разбира правилно естественонаучното познание, който съзира, че нуждите на човешкото чувство и на човешкия ум никога не могат да бъдат задоволени от това познание. Нужно е само да се разбере, че в крайна сметка и в естествената наука всичко се свежда дотова, да се вярва в после дните истини, които не могат да се докажат. Обаче не вреди нищо, че в тази насока ние стигаме само до една вяра, защото тази вяра ни ръководи при нашите действия във всекидневния живот.
към текста >>
Светогледите, които тук се явяват обхванати под наименованието "Светът като илюзия", показват, че на тяхната
основа
стои един стремеж за задоволителното отношение на представата за себесъзнателния Аз към един общ образ на света.
Светогледите, които тук се явяват обхванати под наименованието "Светът като илюзия", показват, че на тяхната основа стои един стремеж за задоволителното отношение на представата за себесъзнателния Аз към един общ образ на света.
Те се явяват значителни именно чрез това, че считат този техен стремеж не като една съзнателна философска цел и не насочват изрично техните изследвания към тази цел, а един вид инстинктивно слагат на техния начин на мислене отпечатъка, който е определен от този стремеж като не съзнателен импулс. И формата на това търсене е такава, каквато тя трябваше да бъде обусловена от новите естественонаучни представи. Ние се приближаваме до основния характер на тези представи, когато се придържаме към понятието "съзнание". Това понятие се е вляло ясно в новия светогледен живот едва от Декарт насам. По-рано философите се придържаха към понятието "душа" като такава.
към текста >>
Следователно спрямо съзнателния живот нейната същност трябва да се състои в по-дълбоки сили, които тя извлича от
основа
та на тази същност и ги довежда до съзнанието само при будно състояние.
Ние се приближаваме до основния характер на тези представи, когато се придържаме към понятието "съзнание". Това понятие се е вляло ясно в новия светогледен живот едва от Декарт насам. По-рано философите се придържаха към понятието "душа" като такава. Че душата проявява само една част от нейния живот в съзнателните за нея явления, на това се е обръщало по-малко внимание. Нали през време на сън душата не живее съзнателно.
Следователно спрямо съзнателния живот нейната същност трябва да се състои в по-дълбоки сили, които тя извлича от основата на тази същност и ги довежда до съзнанието само при будно състояние.
Обаче колкото повече се стигна дотам, да се пита за оправданието и стойността на познанието на основата на ясни представи, толкова повече хората стигнаха до положението да чувствуват, че душата намира най-сигурното от всяко познание тогава, когато тя не излиза над себе си и не навлиза в самата себе си по-дълбоко, отколкото достига съзнанието. Считаше се: Може всичко останало да бъде несъзнателно; това, което е в съзнанието, то като такова поне е сигурно. Може къщата, покрай която минавам, да не съществува извън мене; че образът на тази къща живее сега в моето съзнание: Това аз мога да твърдя. Обаче щом насочим вниманието върху съзнанието, не може да не стане така, че понятието за Аза да се срасне заедно с това за съзнанието. Може "Азът" да бъде вън от съзнанието каквото и да е същества: Доколкото, до където стига съзнанието, дотам можем ние да си представим областта на "Аза".
към текста >>
Обаче колкото повече се стигна дотам, да се пита за оправданието и стойността на познанието на
основа
та на ясни представи, толкова повече хората стигнаха до положението да чувствуват, че душата намира най-сигурното от всяко познание тогава, когато тя не излиза над себе си и не навлиза в самата себе си по-дълбоко, отколкото достига съзнанието.
Това понятие се е вляло ясно в новия светогледен живот едва от Декарт насам. По-рано философите се придържаха към понятието "душа" като такава. Че душата проявява само една част от нейния живот в съзнателните за нея явления, на това се е обръщало по-малко внимание. Нали през време на сън душата не живее съзнателно. Следователно спрямо съзнателния живот нейната същност трябва да се състои в по-дълбоки сили, които тя извлича от основата на тази същност и ги довежда до съзнанието само при будно състояние.
Обаче колкото повече се стигна дотам, да се пита за оправданието и стойността на познанието на основата на ясни представи, толкова повече хората стигнаха до положението да чувствуват, че душата намира най-сигурното от всяко познание тогава, когато тя не излиза над себе си и не навлиза в самата себе си по-дълбоко, отколкото достига съзнанието.
Считаше се: Може всичко останало да бъде несъзнателно; това, което е в съзнанието, то като такова поне е сигурно. Може къщата, покрай която минавам, да не съществува извън мене; че образът на тази къща живее сега в моето съзнание: Това аз мога да твърдя. Обаче щом насочим вниманието върху съзнанието, не може да не стане така, че понятието за Аза да се срасне заедно с това за съзнанието. Може "Азът" да бъде вън от съзнанието каквото и да е същества: Доколкото, до където стига съзнанието, дотам можем ние да си представим областта на "Аза". Но въпреки това не може да се отрече, че за сетивния образ на света, който стои пред душата, може да се каже: Този образ на света се ражда чрез впечатлението, който светът прави върху човека.
към текста >>
175.
ОТЗВУЦИ НА КАНТОВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ
GA_18_2 Загадки на философията
Либман изтъква пред дарвинизма неговите противоречия; той показва неговите не напълно об
основа
ни предположения и празнотите в неговите мисли.
/Фолкелт, Относно възможността на метафизиката. Хамбург и Лайпциг, 1884 г./. Рязко нюансирано се явява новото позоваване на Кант при Ото Лимбан. Неговите съчинения "За анализа на действителността" /1876 г./, "Мисли и факти" /1882 г./, "Климакс на теориите" /1884 г./ са истински образцови примери на философската критика. Един остър ум разкрива в тях по гениален начин противоречия в мислите, показва половинчатости в съжденията считани за извънредно сигурни и пресмята предварително и основно за отделните науки, какво съдържат те като незадоволително, когато техните резултати са изправени пред най-висшия трибунал на мисленето.
Либман изтъква пред дарвинизма неговите противоречия; той показва неговите не напълно обосновани предположения и празнотите в неговите мисли.
Той казва, че трябва да съществува нещо, което води над противоречията, което изпълва празнотите, което обосновава предположенията. Веднъж той извършва разглеждането, което посвещава на природата на живите същества, с думите: "Обстоятелството, че растителни семена въпреки тяхното оставане и продължение на дълги епохи в сухо състояние не изгубват тяхната кълняемост, че на пример в египетските ковчези на мумиите са намерени пшенични семена, които хиляди години са били херметически заровени, днес посети във влажни почви виреят отлично, че по-нататък радиоларии и други инфузории, които са били съвършено сухи от улуците на покрива, при навлажняване с дъждовна вода отново оживяват и започват да се движат; че даже жаби и риби, които в замръзнала вода са се превърнали в твърди късове лед, при грижливо разтопяване отново добиват изгубения живот; това обстоятелство ни кара да направим съвършено други тълкувания... Накратко: Всяко отричане в този случай би било груб догматизъм. Ето защо ние спираме тук". Това "Ето защо ние спираме тук" е всъщност, ако не по думите, все пак по смисъла, заключителната мисъл на всяко разглеждане от рода на това на Лимбан. Даже то е заключителният резултат на много привърженици и преработватели на кантианизма.
към текста >>
Той казва, че трябва да съществува нещо, което води над противоречията, което изпълва празнотите, което об
основа
ва предположенията.
Хамбург и Лайпциг, 1884 г./. Рязко нюансирано се явява новото позоваване на Кант при Ото Лимбан. Неговите съчинения "За анализа на действителността" /1876 г./, "Мисли и факти" /1882 г./, "Климакс на теориите" /1884 г./ са истински образцови примери на философската критика. Един остър ум разкрива в тях по гениален начин противоречия в мислите, показва половинчатости в съжденията считани за извънредно сигурни и пресмята предварително и основно за отделните науки, какво съдържат те като незадоволително, когато техните резултати са изправени пред най-висшия трибунал на мисленето. Либман изтъква пред дарвинизма неговите противоречия; той показва неговите не напълно обосновани предположения и празнотите в неговите мисли.
Той казва, че трябва да съществува нещо, което води над противоречията, което изпълва празнотите, което обосновава предположенията.
Веднъж той извършва разглеждането, което посвещава на природата на живите същества, с думите: "Обстоятелството, че растителни семена въпреки тяхното оставане и продължение на дълги епохи в сухо състояние не изгубват тяхната кълняемост, че на пример в египетските ковчези на мумиите са намерени пшенични семена, които хиляди години са били херметически заровени, днес посети във влажни почви виреят отлично, че по-нататък радиоларии и други инфузории, които са били съвършено сухи от улуците на покрива, при навлажняване с дъждовна вода отново оживяват и започват да се движат; че даже жаби и риби, които в замръзнала вода са се превърнали в твърди късове лед, при грижливо разтопяване отново добиват изгубения живот; това обстоятелство ни кара да направим съвършено други тълкувания... Накратко: Всяко отричане в този случай би било груб догматизъм. Ето защо ние спираме тук". Това "Ето защо ние спираме тук" е всъщност, ако не по думите, все пак по смисъла, заключителната мисъл на всяко разглеждане от рода на това на Лимбан. Даже то е заключителният резултат на много привърженици и преработватели на кантианизма. Последователите на това направление не отиват по-далеч, освен да твърдят, че всичко, което те виждат, чуват и т.н.
към текста >>
176.
СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ
GA_18_2 Загадки на философията
Един опит да се добие един общ поглед върху света и живота изхождайки само от
основа
та на строгата наука, бе направен в течение на 19-тото столетие във Франция от Огюст Конт /1798-1857 г./.
Един опит да се добие един общ поглед върху света и живота изхождайки само от основата на строгата наука, бе направен в течение на 19-тото столетие във Франция от Огюст Конт /1798-1857 г./.
Това предприятие, което показва в книгата на Конт "Курс по положителна философия" /6 тома, 1830-1842 г./ един обширен образ на света, стои в рязка противоположност с идеалистичните възгледи на Фихте, Шелинг, Хегел от първата половина на столетието, както и в една по-слаба, обаче ясна противоположност с всички мислителни построения, които вземат своите резултати от еволюционните идеи на Ламарк и Дарвин. Това, което при Хегел стои в центъра на целия светоглед, разглеждането и схващането на собствения дух на човека: Това Конт отхвърля напълно. Той си казва: - Ако човешкият дух би искал да разглежда себе си, той трябва несъмнено да се раздели на две части; той би трябвало да излезе от себе си и да застане срещу самия себе си. Огюст Конт не счита за валидна даже и психологията, която не се изчерпва във физиологичното разглеждане на психическите явления, а иска да разглежда духовните процеси за себе си. Всичко, което иска да стане обект на познанието, трябва да се отнася към обективни връзки на фактите, трябва да се представя обективно, както законите на математическите науки.
към текста >>
Той об
основа
ваше това, което искаше извърши върху самонаблюдението на душата това, което искаше да каже.
Виктор Кузен /1792-1868 г./ предприе няколко пътувания през Германия и по този случай се запозна с ръководните духове на идеалистичната епоха. Най-дълбоко впечатление му направи Хегел и Гьоте. Той донесе техния идеализъм и във Франция. Той можа да действа за този идеализъм благодарение на неговия увлекателен дар слово, чрез което правеше дълбоко впечатление, първо като учител в Ecole Normal /от 1814 г./, след това в Сорбоната. Че може да се добие едно задоволяващо светогледно гледище не чрез разглеждане навъншния свят, а чрез това на човешкия дух, това беше приел Кузен от идеалистичния духовен живот и го бе отнесъл във Франция.
Той обосноваваше това, което искаше извърши върху самонаблюдението на душата това, което искаше да каже.
А от Хегел беше усвоил, че дух, идея, мисъл царуват не само във вътрешността на човека, а също така вън в природата и в напредъка на историческия живот, че разумът съществува в действителността. Той учеше, че в характера на един народ, на една епоха царуват не сляпата случайност и произвола на отделните хора, но че в тях се изразява една необходима мисъл, една действителна идея, даже, че един велик човек се явява в света само като пратеник на една велика идея, за да я осъществи в хода на развитието на историята. Върху неговите френски слушатели, които имаха да разбера несравнимите световноисторически бури в най-новите фази на развитие на своя народ, трябваше да направи дълбоко впечатление да чуят изложена от един блестящ оратор разумността на историческото развитие на основата на велики светогледни мисли.
към текста >>
Върху неговите френски слушатели, които имаха да разбера несравнимите световноисторически бури в най-новите фази на развитие на своя народ, трябваше да направи дълбоко впечатление да чуят изложена от един блестящ оратор разумността на историческото развитие на
основа
та на велики светогледни мисли.
Той можа да действа за този идеализъм благодарение на неговия увлекателен дар слово, чрез което правеше дълбоко впечатление, първо като учител в Ecole Normal /от 1814 г./, след това в Сорбоната. Че може да се добие едно задоволяващо светогледно гледище не чрез разглеждане навъншния свят, а чрез това на човешкия дух, това беше приел Кузен от идеалистичния духовен живот и го бе отнесъл във Франция. Той обосноваваше това, което искаше извърши върху самонаблюдението на душата това, което искаше да каже. А от Хегел беше усвоил, че дух, идея, мисъл царуват не само във вътрешността на човека, а също така вън в природата и в напредъка на историческия живот, че разумът съществува в действителността. Той учеше, че в характера на един народ, на една епоха царуват не сляпата случайност и произвола на отделните хора, но че в тях се изразява една необходима мисъл, една действителна идея, даже, че един велик човек се явява в света само като пратеник на една велика идея, за да я осъществи в хода на развитието на историята.
Върху неговите френски слушатели, които имаха да разбера несравнимите световноисторически бури в най-новите фази на развитие на своя народ, трябваше да направи дълбоко впечатление да чуят изложена от един блестящ оратор разумността на историческото развитие на основата на велики светогледни мисли.
към текста >>
Ето защо явява се като напълно логично, когато Ланге иска да лиши от морална
основа
всички идеи коренящи се в действителността /виж по-горе стр.
Той си представя този целенасочен стремеж на природата не като съзнателно действие, както то се е развило вече у човека: Обаче все пак то е изразено в работата на природата също така ясно, както и останалата нейна закономерност. Следователно в това отношение мнението на Дюринг е противоположно на това застъпено от Ф. А. Ланге. Този последният обяснява по-висшите понятия, а именно всички, и който има дял фантазията, като оправдано съчинение, като оправдани измислици. Дюринг отхвърля всяка измислица в понятията, обаче в замяна на това приписва на определени, неизбежни за него по-висши идеи фактическа действителност.
Ето защо явява се като напълно логично, когато Ланге иска да лиши от морална основа всички идеи коренящи се в действителността /виж по-горе стр.
40/, а също така когато Дюринг разпростира и върху природата идеи, които той счита за валидни в областта на нравствеността. Той е именно напълно убеден, че това, което става в човека, става също така естествено, както неживите процеси. Следователно това, което е правилно в човешкия живот, не може да бъде погрешно в природата. Такива разсъждения направиха от Дюринг един енергичен противник на Дарвиновото учение за борбата за съществуване. Ако в природата борбата на всички против всички би била условие за усъвършенстването, тя трябва да бъде такова условие и в човешкия живот.
към текста >>
"Знанието образува една противоположност спрямо другите две състояния, чувстването и желанието... Може би на
основа
та на знанието стои някакъв духовен процес, даже може би един подобен процес, какъвто е налягането, напрежението; обаче така схванато, знанието не е схванато в неговата същност.
Кирхман счита само чувствата и желанията като такива душевни състояния на човека, което дава едно съществуване за себе си. Той поставя знанието в противоположност с тези съществуващи състояния на душата.
"Знанието образува една противоположност спрямо другите две състояния, чувстването и желанието... Може би на основата на знанието стои някакъв духовен процес, даже може би един подобен процес, какъвто е налягането, напрежението; обаче така схванато, знанието не е схванато в неговата същност.
Като знание, а само като такова трябва да бъде изследвано тук, то скрива своето собствено битие и прави от себе си едно огледало на едно чуждо битие. Няма по-добър символ за това, каквото е огледалото. Както огледалото е толкова по-съвършено, колкото повече то не позволява да се оглежда само, а оглежда, отразява само чуждо битие, такова е и знанието. Неговото битие е това чисто отразяване на едно чуждо битие, без примес на собственото съществуващо състояние". Не можем да си представим една по-силна противоположност спрямо Хегеловия начин на мислене, освен този възглед за знанието.
към текста >>
177.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
Тя е така много убедена от това, че живият, притежаващ самия себе си и вкусващ се Аз е неопровержимото предварително условие и единствено възможното отечество на доброто и на всички добрини, така много изпълнена от тихото пренебрегване на всяко привидно неживо съществуване, че ние намираме начинаещата религия постоянно заета в нейните образуващи митове начала заета с това, да преобрази природната действителност в духовна, напротив тя никога не е чувствувала нуждата да припише духовния живот на една сляпа действителност като неговата по-здрава
основа
".
Това е нашата собствена душа, цялостта на нашата духовна личност. Обаче понеже всички неща показват в тяхната вътрешност нещо общо, те трябва да притежават като общо нещо също и това, което съставлява тяхната най-вътрешна ядка. Ето защо ние трябва да си представяме вътрешността на нещата подобно на устройството на нашата собствена душа. А Първопричината на света, която царува като нещо общо във всички неща, не може да бъде мислена от нас по друг начин, освен като една обширна личност по образеца на нашата личност. "Копнежът на душата да схване като действителност най-висшето, което и е позволено да предчувства, не може да бъде задоволен от никоя друга форма на нейното съществуване освен от тази на личността или пък тази форма може да бъде поставена под въпрос.
Тя е така много убедена от това, че живият, притежаващ самия себе си и вкусващ се Аз е неопровержимото предварително условие и единствено възможното отечество на доброто и на всички добрини, така много изпълнена от тихото пренебрегване на всяко привидно неживо съществуване, че ние намираме начинаещата религия постоянно заета в нейните образуващи митове начала заета с това, да преобрази природната действителност в духовна, напротив тя никога не е чувствувала нуждата да припише духовния живот на една сляпа действителност като неговата по-здрава основа".
И Лотце облича своето собствено чувство по отношение нещата на природата в думите: "Аз не познавам мъртвите маси, за които вие говорите; за мене всеки живот и движение, а също покой и смърт е само една смътна преходна илюзия на неспиращото вътрешно тъкане". И щом природните процеси, както те се явяват на наблюдението, са само една такава смътна преходна илюзия, тогава също и тяхната най-дълбока същност не може да се търси в тази стояща пред наблюдението закономерност, а в "неспирното тъкане" на одушевяващата ги обща Личност, в техните намерения и цели. Ето защо Лотце си представя, че във всяко природно действие се изразява една морална цел поста вена от една личност, към която светът се стреми. Природните закони са външен израз на една всецаруваща етична закономерност на света. С това етично тълкуване на света се намира в пълно съзвучие онова, което Лотце изнася върху продължаването на живота на човешката душа след смъртта: "Ние нямаме на наше разположение никаква друга мисъл извън общото идеалистично убеждение: Ще продължава да живее всичко създадено, чиято трайност принадлежи на смисъла на света; ще загине всичко, което заема своето оправдано място само в една преходна фаза на течението на света.
към текста >>
82/: "Вярата в безсмъртието" няма никаква сигурна
основа
освен "религиозната нужда".
/Три книги на метафизиката, параграф 245/. Там, където Лотце прави неговите съзерцания да се влеят в областта на философските загадъчни въпроси неговите мисли добиват един несигурен характер. При тях може да се забележи, че техният носител не може да добие от неговите два източника на познанието, от естествената наука и от психологическото самонаблюдение, никаква сигурна представа върху отношението на човека към течението на света. Вътрешното самонаблюдение не прониква до една мисъл, която би могла да даде на Аза правото да се чувствува като определена същност сред мировото цяло. В неговите лекции върху "Философия на религията" можем да прочетем /стр.
82/: "Вярата в безсмъртието" няма никаква сигурна основа освен "религиозната нужда".
Ето защо и философски не може да се определи върху начина на продължителността на живота нищо повече, освен това, което може да произтича от един прост метафизичен принцип. А именно: Тъй като разглеждаме всяко същество само като създание на Бога, то не съществува абсолютно никакво първично валидно право, на което отделната душа би могла да се позове като "субстанция", за да претендира за вечна индивидуална продължителност на нейния живот. Напротив можем само да твърдим: Всяко същество ще бъде запазено от Бога дотогава, докато неговото съществуване има пълно значение за цялостта на мировия план... "В неопределеността на такива изречения се изразява, какво значение могат да развият идеите на Лотце в областта на великите философски загадъчни въпроси.
към текста >>
Вилхелм Вундт, който в тази област работи по-нататък в духа на Фехнер, характеризира по отличен начин
основа
теля на "психофизиката": "Може би в никоя от неговите други научни работи не изпъква така блестящо рядкото съчетание на дарби, с които разполагаше Фехнер, както в неговите работи върху психофизиката.
Неговата книга "Елементи на психофизиката" /1860 г./ е в тази област един труд, който полага основи. Основният закон, върху който той постави психофизиката, е, че нарастването на усещането, което е предизвикано в човека чрез едно нарастване на впечатлението отвън, при определено отношение протича по-бавно от колкото нарастването на силата на впечатлението. Усещането расте толкова по-малко, колкото по-голяма е била съществуваща вече сила на възбудата. Изхождайки от тази мисъл е възможно да се получи едномерно отношение между еднавъншна възбуда /например на физическата светлина/ и усещането /например на светлината/. Пътят, по който вървеше Фехнер доведе до изграждането на психофизиката като една нова наука на отношението на възбудата към усещанията, следователно на тялото към душевното.
Вилхелм Вундт, който в тази област работи по-нататък в духа на Фехнер, характеризира по отличен начин основателя на "психофизиката": "Може би в никоя от неговите други научни работи не изпъква така блестящо рядкото съчетание на дарби, с които разполагаше Фехнер, както в неговите работи върху психофизиката.
За едни труд като този за Елементите на Психофизиката беше необходимо познаването на принципите на точните физико-математически методи и същевременно склонността към задълбочаване в най-дълбоките проблеми на битието, каквито той притежаваше в това съчинение. И за целта той се нуждаеше от онова самобитно мислене, което знаеше да преобрази разполагаемите помощни средства според собствените нужди и не проявяваше никакъв страх да тръгне по нови и необикновени пътища. Гениалните в тяхната простота полузаслужаващи удивление, но въпреки това ограничени наблюдения на К. Х. Вебер, изолираните, често пъти повече случайно отколкото планово намерени опитни приоми и резултати на други психолози те съставляваха скромния материал, с който той изгради една нова наука". В тази област се получиха важни осветления относно експериментален метод.
към текста >>
Волевото и идейното съдържание на света съставляват в тяхното съединение несъзнателната
основа
на света.
Така както волята се проявява в човешката душа, тя има като предпоставка съществуването на човешкия организъм. Чрез организма волята става съзнателна. Ако искаме да си представим в нещата една сила, ние можем да си я представим само подобна на волята, на единствената непосредствена позната за нас сила. Само че отново трябва да се абстрахираме от съзнанието. Следователно вън от нас в нещата царува една несъзнателна воля, която дава на идеите възможност да се осъществят.
Волевото и идейното съдържание на света съставляват в тяхното съединение несъзнателната основа на света.
Макар и в неговото идейно съдържание светът да показва една напълно логическа структура, той все пак дължи своето действително съществуване на нелогичната, неразумната вола. Неговото съдържание е разумно; но че това съдържание е една действителност, това то дължи на неразумността. Царуването на неразумното се изразява в съществуването на страданията, които измъчват всички същества. В света страданието надделява над удоволствието. Този факт, който трябва да се обясни от нелогичния волев елемент на съществуването, него се стреми Едуардт фон Хартман да потвърди чрез грижливо разглеждане на отношението между удоволствието и неудоволствието в света.
към текста >>
Той счита, че съмнението не може да даде никаква
основа
за едни светоглед; напротив това съмнение е едно "оскърбление" против личността, която иска да познае нещо, и също така против нещата, които трябва да бъдат познати.
Мислителният живот на 19-тото столетие се влива от различни страни в един светоглед на несигурност на мисълта и на безутешността. Рихард Вале обявява мисленето с цялата определеност, че то е неспособно да направи нещо за разрешението на най-висшите въпроси; а Едуард фон Хартман вижда в цялата културна работа един околен път, за да бъде произведено накрая пълното освобождение от съществуването, като последната крайна цел. Против такива идейни течения могат да бъдат казани хубавите думи, които един германски езиковед, Вилхелм Вакернагел е написал в 1843 година /в своята книга "За обучението на матерния език"/.
Той счита, че съмнението не може да даде никаква основа за едни светоглед; напротив това съмнение е едно "оскърбление" против личността, която иска да познае нещо, и също така против нещата, които трябва да бъдат познати.
"Познанието започва с доверието".
към текста >>
Ето защо той счита за външна действителност онази, която се добива чрез понятия въз
основа
на сетивните възприятия.
По пътя, който се търси с една такава философия, е възможно само да бъдат продължени по-нататък ходовете на мислите създадени отделните науки, да бъдат те свързани и подредени в едно нагледно цяло. Това извърши Вундт, и тук той постъпва така, че отпечатъкът, който предава на своите идеи, е напълно зависим от навиците на мислене, които се създават у един мислител, който и както Вундт е познавач на отделните науки и една личност, която е разработила практически отделните области на знанието /например психофизическата част на психологията/. Погледът на Вундт е насочен към образа на света, който човешката душа изгражда чрез опита на сетивата, и върху представите, които душата изживява под впечатлението на този образ на света. Естественонаучният начин на мислене разглежда възприятията на сетивата така, че ги схваща като действия намиращи се вън от човека процеси. За Вундт този начин на мислене е в определен смисъл нещо самопонятно.
Ето защо той счита за външна действителност онази, която се добива чрез понятия въз основа на сетивните възприятия.
Следователно тази външна действителност не е изживявана; тя се предполага от душата по такъв начин, както се предполага: Вън от човека съществува някакъв процес, който действа върху окото и в окото, чрез неговата дейност, предизвиква усещането на светлината. Противоположно на това процеси в душата биват изживявани непосредствено. При тези процеси познанието няма дава заключение за нищо, а само да наблюдава, как се образуват и свързват представите, в каква връзка стоят те с чувствата и волевите импулси. Сред това наблюдение ние имаме работа само работа с психически дейности, които се предлагат в потока на протичащия душен живот; ние нямаме никакво оправдание да говорим за една изявяваща се в този душевен живот душа, вън от това течение на протичащия душевен живот. Оправдано е да поставяме на основата на природните явления материята, защото трябва да вадим заключение за процесите в материалното битие чрез понятия от сетивните възприятия; обаче не можем по същия начин да заключим за душата от душевните процеси.
към текста >>
Оправдано е да поставяме на
основа
та на природните явления материята, защото трябва да вадим заключение за процесите в материалното битие чрез понятия от сетивните възприятия; обаче не можем по същия начин да заключим за душата от душевните процеси.
Ето защо той счита за външна действителност онази, която се добива чрез понятия въз основа на сетивните възприятия. Следователно тази външна действителност не е изживявана; тя се предполага от душата по такъв начин, както се предполага: Вън от човека съществува някакъв процес, който действа върху окото и в окото, чрез неговата дейност, предизвиква усещането на светлината. Противоположно на това процеси в душата биват изживявани непосредствено. При тези процеси познанието няма дава заключение за нищо, а само да наблюдава, как се образуват и свързват представите, в каква връзка стоят те с чувствата и волевите импулси. Сред това наблюдение ние имаме работа само работа с психически дейности, които се предлагат в потока на протичащия душен живот; ние нямаме никакво оправдание да говорим за една изявяваща се в този душевен живот душа, вън от това течение на протичащия душевен живот.
Оправдано е да поставяме на основата на природните явления материята, защото трябва да вадим заключение за процесите в материалното битие чрез понятия от сетивните възприятия; обаче не можем по същия начин да заключим за душата от душевните процеси.
"Помощното понятие на материята е... свързано с непосредственото или понятно устройство на природопознанието. Абсолютно не трябва да се из пуска изпредвид, как непосредствената и нагледна вътрешна опитност изисква също така едно такова помощно понятие..."/Система на философията, стр. 360 и следв./. Така за Вундт въпросът за същността на душата е един проблем, до който всъщност не води нито наблюдението на вътрешните изживявания, нито пък нещо, което би искало да се заключи от тези вътрешни изживявания. Вунт не вижда никаква душа, а само психическа дейност.
към текста >>
178.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Единадесет години след издаването на Дарвиновата книга "Произходът на видовете" той излезе със своята книга "Моралност на Дарвинизма" /виена 1871 г./, в която постави по един обхватен начин новия идеен свят за
основа
на един етичен светоглед.
Широки перспективи на светогледа и на устройването на живота се опита да разкрие изхождайки от дарвинизма австрийският мислител Вартоломеус Карнери /роден в 1821 г.
Единадесет години след издаването на Дарвиновата книга "Произходът на видовете" той излезе със своята книга "Моралност на Дарвинизма" /виена 1871 г./, в която постави по един обхватен начин новия идеен свят за основа на един етичен светоглед.
От тогава той постоянно полагаше усилия да изгради дарвинистичната етика. /виж неговите съчинения: "Полагане основите на етиката", 1881 г.; "Човекът като самоцел", 1878 г. и "Модерният човек. Опит за устройване едно поведение в живота", 1891 г. / Карнери се опитва да намери в образа на природата елементите, чрез които себесъзнателният Аз може да има представа за себе си в този образ.
към текста >>
Стремежът към щастие лежи на
основа
та на всяка деятелност.
"Неговото по-нататъшно развитие е неговото собствено дело и това, което го е запазило в пътя на прогреса, беше силата и постепенно прояснение на неговите желания". За всички останали същества се грижи природата; човека тя надарява с желания, за задоволяването на които тя го оставя сам да се грижи. Той носи в себе си подтика, да изгради своето съществуване съобразно с неговите желания. Този подтик е подтикът към щастието. "Този подтик е чужд на животното; то познава само инстинкта за самосъхранение, а да бъде този инстинкт повдигнат до подтик към щастието, това е основното условие на човешкото себесъзнание".
Стремежът към щастие лежи на основата на всяка деятелност.
"Мъченикът, който тук жертва своя живот заради своето научно убеждение, нататък заради своята вяра в Бога, няма в мисълта си също нищо друго освен своето щастие; първият го намира във верността към своето убеждение, вторият го търси в един по-добър свят. Последната цел на всички е щастието, блаженството, и колкото и различен да бъде образът, който индивидът си съставя за него, от най-първобитните времена до най-културните, то е начало за усещащото същество и край за неговото мислене и чувстване".
към текста >>
Химическия процес не съдържа вече развит животински живот, щастието се образува като съвършено нов елемент въз
основа
на инстинкта на съхранение на животното.
Начинът на мислене на Карнери е издържан напълно в смисъла на еволюционната идея, която не намира по-късното предварително образувано в по-ранното, а за която по-късното е едно действително новообразуване.
Химическия процес не съдържа вече развит животински живот, щастието се образува като съвършено нов елемент въз основа на инстинкта на съхранение на животното.
Трудността, която се крие в тази мисъл, даде на един остроумен мислител, В. Х. Ролф, подтика да развие разсъжденията, които той написа в своята книга "Биологически проблеми, същевременно опит за развитие на една рационална етика". /Лайпциг 1884 г. / Ролф се пита: Коя е причината, една жива форма да не остане на определена степен, а да се развива по-нататък, да се усъвършенства? Който допуска че по-късното се намира вече развито в по-ранното, не намира в този въпрос никаква трудност.
към текста >>
Страданието на
основа
та на всяко съществуване е една представа, която той прие от Шопенхауер.
Фридрих Ницше /1844-1900 г./ бе подбуден от мислите на Ролф за своите еволюционни идеи, след като първо беше минал през други форми на своя душевен живот. В началото на своя писателски път той стоеше от еволюционната идея както въобще и от естествената наука. Той получи първо едно голямо впечатление от светогледа на Артур Шопенхауер.
Страданието на основата на всяко съществуване е една представа, която той прие от Шопенхауер.
Той търсеше освобождението от това страдание не в изпълнението на морални задачи както Шопенхауер и Едуард фон Хартман, а напротив вярваше, че устройването на живота в произведение на изкуството, води над страданието на съществуването. Гърците си създадоха един свят на красотата, на илюзията, за да си направят поносимо страданието, което изпълва съществуването. И той вярваше, че намира в музикалната драма на Рихард Вагнер един свят, който чрез красотата повдига човека над страданието. Това, което Ницше търсеше напълно съзнателно, за да се освободи от мизерията на света, беше в определен смисъл един свят на илюзията. Той беше на мнение, че на основата на най-древната гръцка култура стоеше стремежът на човекът да стигне до една забрава на действителния свят чрез пренасянето в едно състояние на опиянение.
към текста >>
Той беше на мнение, че на
основа
та на най-древната гръцка култура стоеше стремежът на човекът да стигне до една забрава на действителния свят чрез пренасянето в едно състояние на опиянение.
Страданието на основата на всяко съществуване е една представа, която той прие от Шопенхауер. Той търсеше освобождението от това страдание не в изпълнението на морални задачи както Шопенхауер и Едуард фон Хартман, а напротив вярваше, че устройването на живота в произведение на изкуството, води над страданието на съществуването. Гърците си създадоха един свят на красотата, на илюзията, за да си направят поносимо страданието, което изпълва съществуването. И той вярваше, че намира в музикалната драма на Рихард Вагнер един свят, който чрез красотата повдига човека над страданието. Това, което Ницше търсеше напълно съзнателно, за да се освободи от мизерията на света, беше в определен смисъл един свят на илюзията.
Той беше на мнение, че на основата на най-древната гръцка култура стоеше стремежът на човекът да стигне до една забрава на действителния свят чрез пренасянето в едно състояние на опиянение.
"Пеейки и танцувайки човекът се проявява като член на една по-висша общност. Той се отучил от ходенето и говоренето и е на път да хвръкне танцувайки във въздуха". Така описва и обяснява Ницше култа на древните служители на Дионисий, в който се намира коренът на всяко изкуство. Сократ е овладял този дионисийски стремеж благодарение на това, че е поставил ума като съдия над импулсите. Изречението "Добродетелта е изучаема" означава замяната на една обширна импулсивна култура чрез една разводнена, обяздена от мисленето култура.
към текста >>
Тези последните търсят чрез разглеждане на нещата
основа
та на съществуването и стигат до волята, която намират в глъбините на човешката душа.
В Ницше новият светогледен живот се превръща в личност. За наблюдателя светогледите на другите мислители се явяват така, че в него възникват представите: това е едностранчиво, това е неправилно и т.н.; при Ницше този наблюдател се вижда застанал в живота на светогледа в едно друго човешко същество; и той вижда, че това човешко същество става здраво чрез една идея, страдащо чрез друга. Тази е причината, поради която Ницше става все повече поет в своето излагане на светогледа. Тази също е причината, поради която онзи, който не иска да се сближи с това изложение като философия, може винаги да му се удивлява заради неговата поетическа сила. Колко различен е тонът, който се влива чрез Ницше в новото светогледно развитие, от този на Хамерлинг, Вундт, даже и на Шопенхауер!
Тези последните търсят чрез разглеждане на нещата основата на съществуването и стигат до волята, която намират в глъбините на човешката душа.
Тази воля живее в Ницше; и той приема в себе си философските идеи, разпалва ги със своята волева природа и представя след това нещо ново: Един живот, в който пулсират носената от волята идея, просветлената от идеята воля. Така стана чрез Ницше в неговия първи творчески период, който започна с "Раждането на трагедията" /1870 г./, и се изяви в неговите ненавременни четири разглеждания /Давид Щраус, последователя и еснафът; Относно ползата и вредата от историята; Шопенхауер като възпитател; Рихард Вагнер Байройт/.
към текста >>
Според него това, което трябва да стои на
основа
та на това развитие, са действителните фактори на живота, от които са се родили мненията върху света, които хората са искали да си образуват, според това, в какви особени условия на живота са били те поставени.
Схващането на Ницше за света има една противоположност в материалистичното схващане на историята и в материалистичния възглед за живота, които са намирали най-ярък израз чрез Карл Маркс /1818-1883 г./. Маркс отрече на идеята какъвто и да е дял в историческото развитие.
Според него това, което трябва да стои на основата на това развитие, са действителните фактори на живота, от които са се родили мненията върху света, които хората са искали да си образуват, според това, в какви особени условия на живота са били те поставени.
Работещият физически, под властта на друг, има едно схващане за света различно от това на духовно работещия. Една епоха, която замества една стара стопанска форма с друга, донася също на повърхността на историята други възгледи за живота. Ако искаме да разберем една епоха, за нейното обяснение трябва да вземем под внимание нейните социални отношения, нейните стопански събития. Всички политически и духовни течения са едно ставащо на повърхността отражение на тези събития. Те се представят като идеални последствия на реалните факти; те нямат никакъв дял в тези факти.
към текста >>
Те не се приемат, за да изобразяват нещо фактическо, което е дадено единствено чрез възприятието; те се измислят и по този начин действителността се подрежда, "като че" това, което си представяме с тях, лежи на
основа
та на тази действителност.
"Атомът" например е не възприемаем. Човекът си образува мисълта за "атома". Той не може да образува тази мисъл така, че с това да знае нещо за една действителност, а така, "като че" външните природни явления се раждат чрез съвместното действие на атоми. Когато човек си представи, че съществуват атоми, тогава в хаоса на възприеманите природни явления се внася ред. И така е с всички ръководни идеи.
Те не се приемат, за да изобразяват нещо фактическо, което е дадено единствено чрез възприятието; те се измислят и по този начин действителността се подрежда, "като че" това, което си представяме с тях, лежи на основата на тази действителност.
С това безсилието на мисълта съзнателно е поставено в центъра на философстването. Силата на външните факти натиска така мощно върху духа на мислителя, че той не се осмелява да проникне с "голата мисъл" в онези области, от които външната действителност блика като от своя първична основа. Но тъй като надежда да се разкрие нещо върху същността на човека съществува само тогава, когато имаме едно духовно средство, с което можем да проникнем до посочените области, не може и дума да става за едно приближаване до най-висшите загадки на света при "Философията на Като че ли".
към текста >>
Силата на външните факти натиска така мощно върху духа на мислителя, че той не се осмелява да проникне с "голата мисъл" в онези области, от които външната действителност блика като от своя първична
основа
.
Той не може да образува тази мисъл така, че с това да знае нещо за една действителност, а така, "като че" външните природни явления се раждат чрез съвместното действие на атоми. Когато човек си представи, че съществуват атоми, тогава в хаоса на възприеманите природни явления се внася ред. И така е с всички ръководни идеи. Те не се приемат, за да изобразяват нещо фактическо, което е дадено единствено чрез възприятието; те се измислят и по този начин действителността се подрежда, "като че" това, което си представяме с тях, лежи на основата на тази действителност. С това безсилието на мисълта съзнателно е поставено в центъра на философстването.
Силата на външните факти натиска така мощно върху духа на мислителя, че той не се осмелява да проникне с "голата мисъл" в онези области, от които външната действителност блика като от своя първична основа.
Но тъй като надежда да се разкрие нещо върху същността на човека съществува само тогава, когато имаме едно духовно средство, с което можем да проникнем до посочените области, не може и дума да става за едно приближаване до най-висшите загадки на света при "Философията на Като че ли".
към текста >>
И за този начин на мислене материята става една
основа
на природните закони.
/Германското издание, 1907 г., стр. 130/. Така Бутру отвръща наблюдаващия поглед от природните закони, които мисленето си представя, и го насочва към царуващия зад тези закони творчески принципи. И съществата, които изпълват света, произлизат за него от този творчески принцип по един непосредствен начин. Как тези същества се държат едни към други, как те влизат във взаимодействие, това може да бъде изразено чрез закони, които могат да бъдат схванати в мисленето. С това мисленето се превръща в едно откровение на съществата в света.
И за този начин на мислене материята става една основа на природните закони.
Съществата действително всъщност недействително, свързано с едно битие, което си представяме, дава материята. Така Бутру може да каже: "Движението /той разбира съвкупността на това, което става между съществата чрез самите тези същества/ "по себе си е ясно също така една абстракция както мисленето по себе си. Фактически съществуват само живи същества, чиято природа е нещо средно между чистото понятие на мисленето и движението. Тези живи същества образуват една йерархия, и дейността циркулира в тях отгоре надолу и отдолу нагоре. Духът не движи материята нито непосредствено, нито косвено.
към текста >>
Щом Бергсон счита, че познава по този начин безсилието на мисленето, това не е никакво
основа
ние за него, да стигне чрез правилно изживяване в себесъзнателния Аз до истинската действителност.
Обаче това, което добива, не стои вътре в действителността; то стои вън от нея. Бергсон говори за мисленето така: "Ние разбираме, че чрез нашето мислене могат да бъдат извлечени неподвижни понятия от подвижната действителност; обаче абсолютно невъзможно е, с неподвижността на понятията да построим отново подвижността на действителното..." /Цитирано от книгата "Въведение в метафизиката". Германско издание, 1900 г. стр. 42/. Изхождайки от такива мисли, Бергсон намира, че всички опити да се проникне в действителността изхождайки от мисленето, трябваше да пропаднат, защото те са предприели нещо, за което мисленето така както то царува в живота и в науката е безсилно, а именно да проникне в истинската действителност.
Щом Бергсон счита, че познава по този начин безсилието на мисленето, това не е никакво основание за него, да стигне чрез правилно изживяване в себесъзнателния Аз до истинската действителност.
Защото в Аза съществува един извън мисловен път, а именно пътят на непосредственото изживяване, на интуицията. "Философстването се състои в това, да бъде обърната обикновената посока на мислителната работа". "Относително е символичното познание чрез съществуващите по-рано понятия, което отива от неподвижното към подвижното, обаче в никой случай интуитивното познание, което се пренася в това, което се движи и си усвоява самия живот на нещата". /Въведение в метафизиката, стр. 46/. Бергсон счита, че е възможно едно преобразуване на обикновеното мислене, така щото чрез това преобразуване душата да изживява себе си в една дейност в едно интуитивно възприемане -, което е едно с едно съществуване зад онова, което е възприемано чрез обикновеното познание.
към текста >>
В споменатата книга можем да прочетем: "Би трябвало... да е вече време, да бъде създадено едно учение за възникването на органическите видове, което да се
основа
ва не само на едностранчиво изградени изречения от описателната естествена наука, а което да бъде в пълно съгласие и с останалите природни закони, които същевременно, което да бъде освободено от всякакво хипотетизиране и да почива в най-широкия смисъл върху строги заключения от естественонаучните наблюдения; едно учение, което да спаси по фактическа възможност понятието за вид, но същевременно да приеме в неговата област и да го оплодотвори създаденото от Дарвин понятие за развитието.
С това Бергсон създава от лесно изтъкано, лесно постижимо /мислене/ размишление една идея на развитието, която по-рано, в 1882 г., В. Х. Пройс беше изказал дълбокомислено в своята книга "Дух и материя" /Олденбург, 2-ро издание, 1899 г. /. И за този мислител човек не е произлязъл от други природни същества, а той от самото начало е основното същество, което само, преди да може да си даде на Земята полагащата му се форма, трябваше първо да отхвърли от себе си по-долните степени в лицето на другите живи същества.
В споменатата книга можем да прочетем: "Би трябвало... да е вече време, да бъде създадено едно учение за възникването на органическите видове, което да се основава не само на едностранчиво изградени изречения от описателната естествена наука, а което да бъде в пълно съгласие и с останалите природни закони, които същевременно, което да бъде освободено от всякакво хипотетизиране и да почива в най-широкия смисъл върху строги заключения от естественонаучните наблюдения; едно учение, което да спаси по фактическа възможност понятието за вид, но същевременно да приеме в неговата област и да го оплодотвори създаденото от Дарвин понятие за развитието.
Центърът на това ново учение е човекът, само веднъж повтарящият се върху нашата планета вид: Homo capiens. Странно е, че по-старите наблюдатели са започнали при природните предмети и след това така са се объркали, че не са искали да намерят пътя към човека, което също и Дарвин успя по най-оскъден и незадоволителен начин, като потърси господаря на сътворението между животните докато природоизследователят трябваше да започне при себе си като човек, за да се върне обратно към човечеството напредвайки така през цялата област на битието и на мисленето... фактът, че човешката природа е възникнала от земната природа, не е било случайност, а необходимост. Човекът е цел на всички земни процеси и всяка друга възникваща до него форма е взела своите черти от неговата форма. Човекът е първородното същество на цялата вселена... Когато се бяха родили неговите зародиши, останалият органически остатък нямаше вече необходимата сила, за да създаде по-нататъшни човешки зародиши. Това, което още се роди, стана животно или растение...."
към текста >>
Той признава, че душа та е зависима от това, което тя чувства с нейните сетивни органи, което възприема с тези органи, признава, че тя е определена чрез всичко, което е вложено в природната
основа
от тялото.
До едно подобно признаване на един самостоятелен духовен свят стига Рудолф Ойкен /роден в 1846 г./ Той намира, че естественонаучният начин на мислене влиза в противоречие със самия себе си, когато иска да бъде нещо повече от един начин на разглеждане на нещата само от едната страна на съществуването, когато иска да обяви за единствено действително това, което му е възможно да познае. Ако бихме наблюдавали природата, както тя се предлага само на сетивата, ние никога не бихме искали да стигнем до един цялостен възглед върху нея. За да обясним природата, трябва да вземем на помощ това, което духът може да изживее само чрез самия себе си, което той никога не може да почерпи отвъншното наблюдение. Ойкен изхожда от живото чувство, което душата има за нейната собствена, самостоятелна в себе си работа и творчество също и тогава, когато се отдава на разглеждането на външната природа.
Той признава, че душа та е зависима от това, което тя чувства с нейните сетивни органи, което възприема с тези органи, признава, че тя е определена чрез всичко, което е вложено в природната основа от тялото.
Но той насочва поглед върху самостоятелната, независима от тялото, подреждаща и оживяваща дейност на душата. Душата дава насока на света на усещанията и на възприятията, дава им затворената в себе си връзка. Тя не се определя само от импулсите, които получава от физическия свят, а изживява в себе си съвършено духовни подтици. Чрез тези подтици тя знае, че се намира стояща в един действителен духовен свят. В това, което тя изживява, твори, действуват сили от един духовен свят, на който тя принадлежи.
към текста >>
"Материализмът като естествена наука сам е доказал, че светът се простира вън от границите на това, което нашите сетива могат да доловят; той е подкопал своята собствена
основа
; той е отрязал клона, върху който сам е стоял.
Като един противоположен полюс на това философско мнение стои сред новото развитие на светогледите онова на Карл дю Прел. Той принадлежи към онези духове, които дълбоко са почувствали недостатъчността на възгледа, който намира единствения начин на обяснение на света в естественонаучния начин на мислене, станал нещо привично за много хора. Той обръща вниманието на това, как при своите обяснения този начин на мислене греши против своите собствени твърдения. Нали, изхождайки от своите резултати, естествената наука трябва да допусне, "че ние въобще не възприемаме обективните процеси на природата, а само техните въздействия върху нас, че ние не възприемаме трептенията на етера, а светлината, не трептенията на въздуха, а звуци. Следователно ние имаме, така да се каже, един субективно изопачен образ на света; само че това не нанася никаква вреда на нашето практическо ориентиране, защото това изопачаване не е индивидуално и то протича по един постоянен закономерен начин".
"Материализмът като естествена наука сам е доказал, че светът се простира вън от границите на това, което нашите сетива могат да доловят; той е подкопал своята собствена основа; той е отрязал клона, върху който сам е стоял.
Но като философия той твърди, че още седи горе. Следователно материализмът няма никакво право да нарича себе си един светоглед... Той има само оправданието на един клон на знанието и още към всичко това светът, обектът на неговото изучаване, е само един свят на илюзията. Да иска някой да изгради своя светоглед върху тази основа, това е едно явно противоречие. Действителният свят е, количествено и качествено, съвършено различен от този, който материализмът познава, и само действителният свят може да бъде предмет на една философия". /виж дю Прел, "Загадката на човека", стр.
към текста >>
Да иска някой да изгради своя светоглед върху тази
основа
, това е едно явно противоречие.
Нали, изхождайки от своите резултати, естествената наука трябва да допусне, "че ние въобще не възприемаме обективните процеси на природата, а само техните въздействия върху нас, че ние не възприемаме трептенията на етера, а светлината, не трептенията на въздуха, а звуци. Следователно ние имаме, така да се каже, един субективно изопачен образ на света; само че това не нанася никаква вреда на нашето практическо ориентиране, защото това изопачаване не е индивидуално и то протича по един постоянен закономерен начин". "Материализмът като естествена наука сам е доказал, че светът се простира вън от границите на това, което нашите сетива могат да доловят; той е подкопал своята собствена основа; той е отрязал клона, върху който сам е стоял. Но като философия той твърди, че още седи горе. Следователно материализмът няма никакво право да нарича себе си един светоглед... Той има само оправданието на един клон на знанието и още към всичко това светът, обектът на неговото изучаване, е само един свят на илюзията.
Да иска някой да изгради своя светоглед върху тази основа, това е едно явно противоречие.
Действителният свят е, количествено и качествено, съвършено различен от този, който материализмът познава, и само действителният свят може да бъде предмет на една философия". /виж дю Прел, "Загадката на човека", стр. 17 и следв./ Такива възражения трябва да предизвиква материалистичното оцветеният начин на мислене. Много други нови мислители забелязаха вече, колко слабости от една гледна точка, на която стои и Карл дю Прел. Този последният трябва да бъде считан тук като представител на едно налагащо се светогледно течение.
към текста >>
179.
КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ПЕРСПЕКТИВА КЪМ АНТРОПОСОФИЯТА
GA_18_2 Загадки на философията
Първата форма е въобще без значение за обективния свят и тя има значение само като
основа
за процеса на познанието.
В едно малко съчинение "Истина и Наука, което излезе в 1892 година, авторът на настоящата книга направи слаб опит да обоснове философски това, което току що бе накратко изложено. Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасното препятствие, което се е получило за нея чрез нейното нова развитие по един естествен начин. В това съчинение е изложена една философска гледна точка с думите: "Истинско е не първата форма, в която действителността се явява пред Аза, а последната, която Азът прави от нея.
Първата форма е въобще без значение за обективния свят и тя има значение само като основа за процеса на познанието.
Следователно, субективна е не онази форма на света, която теорията му дава, а напротив онази, която е дадена първоначално на Аза". Едно по-нататъшно развитие на това гледище е следващият философски опит на автора "Философия на свободата" /1894 г., 2-ро издание 1918 г./. Там той се стреми да даде философските основи за един възглед, който в горепосочената книга е изразен по следния начин: "Причината, че нещата ни са дадени първо без съответните понятия, не се крие в самите тях, а в нашата духовна организация. Нашето цялостно същество функционира по такъв начин, че при всяка вещ на действителността в нея се вливат от две страни елементите, които са свързани с тази вещ: От страна на възприемането и от тази на мисленето... Няма нищо общо с природата на нещата, как аз съм организиран, за да ги схвана. Откъснатостта между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз наблюдаващият стои срещу нещата... "А на стр.
към текста >>
Обаче това, което те разглеждат, са онези изживявания на душата, които образуват
основа
та на себесъзнателния Аз.
Отделните философи, като Дилтей, Ойкен и други, насочват философското разглеждане върху себенаблюдението на душата.
Обаче това, което те разглеждат, са онези изживявания на душата, които образуват основата на себесъзнателния Аз.
Поради това те не проникват до онези източници на света, в които изживяванията на душата бликат от истинската действителност. Тези източници не могат да се намират там, където душата стои срещу себе си наблюдавайки се с обикновеното съзнание. Ако душата иска да стигне до тези източници, тя трябва да излезе от това обикновено съзнание. Тя трябва да изживее в себе си нещо, което това съзнание не може да и даде. Отначало такова едно изживяване изглежда на обикновеното съзнание като пълно безсмислие.
към текста >>
Чрез един такъв възглед теорията на познанието е поставена на една пълна с перспективи
основа
.
Чрез един такъв възглед теорията на познанието е поставена на една пълна с перспективи основа.
Хората ще стигнат до една... представа върху Аза" от гледището на теорията на познанието, не когато си представят, че той /Азът/ се намира вътре в тялото, в организацията на тялото и че приема впечатленията "отвън", а когато узнаят, че този "Аз" се намира в самата закономерност на нещата, и виждат и организацията на тялото само нещо като едно огледало, което отразява чрез органическата дейност на тялото отразява срещу Аза това, което този Аз тъче в истинската същност на света"./ С такива думи се опита авторът на настоящата книга да охарактеризира перспективата за една теория на познанието, която той беше разработил за проведения в 1911 година философски конгрес в Болоня: "Психологическите основи и теоретико-познавателното становище на духовната наука". /
към текста >>
Обаче който се освобождава от такава едностранчивост, ще може да разбере, че
основа
та за приемането на изложеното тук се намира в истинското естественонаучно разбиране.
Лесно може да се разбере също, че такива личности, които искат да считат начина на мислене, с който естествената наука си служи за познанието на сетивния свят, за единствено истински научен път, ще се надигнат остро против тук изложеното.
Обаче който се освобождава от такава едностранчивост, ще може да разбере, че основата за приемането на изложеното тук се намира в истинското естественонаучно разбиране.
В идеите, които в тази книга бяха описани като тези на новия естественонаучен начин на мислене, ние имаме най-добрите мисли за упражнение, на които душата може да се отдаде и да постоянства в тях, за да се освободи в тяхното вътрешно изживяване от свързаността с тялото. Който използва тези идеи на естествената наука, за да постъпи с тях така, както бе описано по-горе, той ще открие, че мисли, които първоначално изглеждат предназначени само за да изобразяват процесите на природата, при вътрешното духовно упражнение те освобождават действително душата от тялото. Ето защо духовната наука, която разбираме тук, трябва да съставлява едно продължение на душевно правилно изживявания естественонаучен начин на мислене.
към текста >>
Макар и тези книги да се стремят да дадат в една общо достъпна форма на изложението светогледа, гледните точки и целите на които са скицирани тук, все пак аз вярвам, че е възможно и в тази форма на изложението да се види, как този светоглед почива на една строго преследвана философска
основа
и от тази
основа
се издига в един свят, който човешката душа може да види, когато чрез вътрешната работа добие свободното от тялото наблюдение.
В едно историческо изложение не можем да бъде дадено пълното обяснение върху духовната наука, която разбираме тук. Който търси едно такова пълно обяснение, него аз си позволявам да насоча към моите книги, които съм написал върху тази духовна наука.
Макар и тези книги да се стремят да дадат в една общо достъпна форма на изложението светогледа, гледните точки и целите на които са скицирани тук, все пак аз вярвам, че е възможно и в тази форма на изложението да се види, как този светоглед почива на една строго преследвана философска основа и от тази основа се издига в един свят, който човешката душа може да види, когато чрез вътрешната работа добие свободното от тялото наблюдение.
към текста >>
Чиста логическа непоследователност е, когато мислители на това направление отхвърлят поради горепосочените
основа
ния въпроса за безсмъртието също и в неговото съществено значение, в което то несъмнено би искало по-добре да се нарече безсмъртие на живота, отколкото безсмъртие на душата".
Защото, какво би могло да гарантира безсмъртието на това, което Юм намира като съдържание на душата? Брентано продължава по-нататък "Защото ако и този, който отрича съществуването на една субстанция на душата, не може естествено да говори за едно безсмъртие в същинския смисъл, все пак не е вярно, че чрез отричането на един субстанциален носител на психическите явления въпросът за безсмъртието изгубва всякакъв смисъл. Това става веднага явно, когато се размисли, че със или без субстанция на душата, не може да се отрече известно безсмъртие на нашия психически живот тук на Земята. Ако някой отрича съществуването на субстанцията на душата, на него все пак му остава да допусне, че за едно безсмъртие като това не е необходим един субстанциален носител. И въпросът, дали нашият психически живот ще продължава да съществува и след разрушението на нашето тяло, не изгубва смисъл за него както и за други.
Чиста логическа непоследователност е, когато мислители на това направление отхвърлят поради горепосочените основания въпроса за безсмъртието също и в неговото съществено значение, в което то несъмнено би искало по-добре да се нарече безсмъртие на живота, отколкото безсмъртие на душата".
/Брентано, Психология, стр. 21 и следв./ Обаче това мнение на Брентано не може да бъде подкрепено, ако човек не иска да се запознае със скицирания тук светоглед. Защото къде биха искали да се намерят основания за допускането, че душевните явления продължават да съществуват след разлагането на тялото, ако искаме да останем при обикновеното съзнание? Това съзнание може да трае само дотогава, докато съществува неговият огледален апарат, физическото тяло. Това, което може да продължава да съществува без това физическо тяло, не може да бъде наречено субстанция; то трябва да бъде едно друго съзнание.
към текста >>
Защото къде биха искали да се намерят
основа
ния за допускането, че душевните явления продължават да съществуват след разлагането на тялото, ако искаме да останем при обикновеното съзнание?
Ако някой отрича съществуването на субстанцията на душата, на него все пак му остава да допусне, че за едно безсмъртие като това не е необходим един субстанциален носител. И въпросът, дали нашият психически живот ще продължава да съществува и след разрушението на нашето тяло, не изгубва смисъл за него както и за други. Чиста логическа непоследователност е, когато мислители на това направление отхвърлят поради горепосочените основания въпроса за безсмъртието също и в неговото съществено значение, в което то несъмнено би искало по-добре да се нарече безсмъртие на живота, отколкото безсмъртие на душата". /Брентано, Психология, стр. 21 и следв./ Обаче това мнение на Брентано не може да бъде подкрепено, ако човек не иска да се запознае със скицирания тук светоглед.
Защото къде биха искали да се намерят основания за допускането, че душевните явления продължават да съществуват след разлагането на тялото, ако искаме да останем при обикновеното съзнание?
Това съзнание може да трае само дотогава, докато съществува неговият огледален апарат, физическото тяло. Това, което може да продължава да съществува без това физическо тяло, не може да бъде наречено субстанция; то трябва да бъде едно друго съзнание. Обаче това друго съзнание може да бъде открито само чрез вътрешната работа на душата, която се освобождава от тялото. Това съзнание ни позволява да познаем, че душата може да има съзнание и без посредничеството на физическото тяло. Чрез тази работа душата намира свръхсетивното виждане онова състояние, в което тя се намира, когато е отложила тялото /при смъртта/.
към текста >>
180.
03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
И ако сега ние отново искаме да си представим отношението на Хегел към Гьоте, бихме могли да посочим само една подробност, а именно великолепното писмо/*8/, в което Хегел пише: Гьоте се стреми да обясни онези фактически, духовни явления, които са скрити зад световните; той ги нарича „пра- феномени", както и пра-растението е за него един „пра-феномен", лежащ в
основа
та на целия растителен свят.
И нека накрая да разгледаме Хегел и Шопенхауер! Хегел е също труден за разбиране. Той, който се опитва да превърне фактическия свят на понятията в една всеобхватна, систематична органика, изисква от човека да се издигне до такова равнище, при което да борави с понятията като с факти, или казано с други думи, да ги изживява съвсем непосредствено. Но Шопенхауер намира това техническо боравене с понятията за нещо, което е напълно безсмислено; той смята, че в този случай всичко се свежда само до една празна игра с абстрактни думи и изрази.
И ако сега ние отново искаме да си представим отношението на Хегел към Гьоте, бихме могли да посочим само една подробност, а именно великолепното писмо/*8/, в което Хегел пише: Гьоте се стреми да обясни онези фактически, духовни явления, които са скрити зад световните; той ги нарича „пра- феномени", както и пра-растението е за него един „пра-феномен", лежащ в основата на целия растителен свят.
Докато Хегел, като философ, се обръща към нас от висотата на духовния свят, за да ни подскаже областите, в които ние можем да упражняваме нашето мислене, макар че от друга страна той се издига до онази точка, където влиза в съприкосновение с понятията, извлечени от духовния свят. Така Гьотевият пра-феномен се покрива с това, до което стига и чистата философия. Тук ние установяваме една голяма хармония между Хегел и Гьоте, каквато впрочем съществува също и между Гьоте и Шопенхауер. Да, Хегел и Шопенхауер се обединяват в Гьоте. И какво откриваме, ако от тези мина ли времена се пренесем в наши дни?
към текста >>
181.
04. ВТОРА ЛЕКЦИЯ - ЕЗОТЕРИЧНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ГЬОТЕВОТО ТАЙНО ОТКРОВЕНИЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Принципът, който е залегнал в
основа
та на този идеал, винаги е бил известен като принцип на посвещението или инициацията.
Но поради какви причини човекът е в състояние да развива своите познавателни способности? Строго погледнато, Духовната наука е толкова древна, колкото и самото човечество. И тя винаги е смятала, че човекът разполага с един сигурен идеал за познавателно съвършенство.
Принципът, който е залегнал в основата на този идеал, винаги е бил известен като принцип на посвещението или инициацията.
Следователно, посвещението или инициацията не е нищо друго, освен човешката способност да се издигаме до все по-високи степени на познание, като по този начин съумяваме да вникнем все по-дълбоко в същността на света. Нека още веднъж да посочим, че през целия си живот Гьоте се ръководеше от принципа на посвещението, на инициацията, според който човешкото познание подлежи на непрекъснато възходящо развитие. И неговата Приказка потвърждава това съвсем недвусмислено. Най-лесно ще намерим общ език, ако изходим от възгледа, който днес е широко разпространен и донякъде противоположен на посвещението.
към текста >>
Обаче за онзи, който знае, че чувствата притежават същите познавателни възможности, каквито има и мисленето чувствата не такива, каквито са в ежедневието, а като добре об
основа
ни методи, имащи за цел да усъвършенстват познавателния процес -, за него постепенно става напълно ясно, че има неща, които са много по-дълбоки от мисленето, неща които могат да бъдат проумяни единствено чрез чувствата.
Следователно, навлизайки в областта на Духовната наука, човекът си дава сметка за следното: Когато разглеждам даден предмет, не бива да забравям, че в него живее някаква духовна сила и аз трябва да организирам моето мислене по такъв начин, че тази духовна сила да намери обективен израз в моите представи и понятия. Това, което се проявява във външния свят, става непосредствена действителност вътре в мен и така, в моите представи, чрез моето мислене аз опознавам същността на нещата. Обаче по този начин аз опознавам само част от нея. Нещата притежават и такива качества, до които аз стигам не чрез представи те, а чрез чувствата, и по-точно чрез пречистените, обективни чувства. Този, който все още не е постигнал една такава култура на чувствата, той не може да се доближи до същността на нещата.
Обаче за онзи, който знае, че чувствата притежават същите познавателни възможности, каквито има и мисленето чувствата не такива, каквито са в ежедневието, а като добре обосновани методи, имащи за цел да усъвършенстват познавателния процес -, за него постепенно става напълно ясно, че има неща, които са много по-дълбоки от мисленето, неща които могат да бъдат проумяни единствено чрез чувствата.
А има и неща, до които може да достигне единствено човешката воля.
към текста >>
182.
05. ПРИКАЗКАТА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ В СВЕТЛИНАТА НА РУДОЛФ ЩАЙНЕРОВОТО ДУХОВНО ИЗСЛЕДВАНЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Той прави същото и с Матилде Шол една от
основа
телките на Антропософското Движение в Германия.
Рудолф Щайнер въвежда в езотеричното съдържание на Приказката Мария фон Сиверс и нейната учителка Мария фон Щраух-Шпентини.
Той прави същото и с Матилде Шол една от основателките на Антропософското Движение в Германия.
към текста >>
183.
07. Б Е Л Е Ж К И
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Ето защо, през 1856, в своята „Антропология", Емануил Херман Фихте, син на Йохан Готлиб Фихте, обобщава: „Накрая цялата антропология се свежда до всестранно об
основа
ния факт, че според същинската си природа, както и в източниците на своето съзнание, човекът принадлежи към един надсетивен свят.
Ето защо, през 1856, в своята „Антропология", Емануил Херман Фихте, син на Йохан Готлиб Фихте, обобщава: „Накрая цялата антропология се свежда до всестранно обоснования факт, че според същинската си природа, както и в източниците на своето съзнание, човекът принадлежи към един надсетивен свят.
Сетивното съзнание и възникващата чрез него феноменология на света, както и целият сетивен живот на човека, нямат никаква друга стойност, освен че предоставят арената, на която се осъществява надсетивният живот на Духа... Крайният резултат на антропологията е антропософията."
към текста >>
Когато Рудолф Щайнер започва да об
основа
ва научно резултатите от своите „душевни наблюдения", той установява, че особено в областта на философията, въпросът непрекъснато опира до границите на човешкото познание.
Когато Рудолф Щайнер започва да обосновава научно резултатите от своите „душевни наблюдения", той установява, че особено в областта на философията, въпросът непрекъснато опира до границите на човешкото познание.
За него става все по-ясно: неспособността за нравствени действия се дължи тъкмо на обстоятелството, че науката капитулира пред границите на несетивния свят и предоставя този свят на мистиците. Единственият начин да се прехвърли мост между сетивните възприятия и духовния „световен ред", а с това да се стигне и до едно по-дълбоко разбиране на света, се състои в преодоляването на съществуващите познавателни граници.
към текста >>
Астрално тяло лежи в
основа
та на сетивната
Астрално тяло лежи в основата на сетивната
към текста >>
Азова организация лежи в
основа
та
Азова организация лежи в основата
към текста >>
Неизмеримото значение на това откритие ще бъде разбрано едва в бъдеще, когато на „троичното устройство" ще се гледа като на единствено възможната
основа
за съществуването на анатомията, физиологията и психологията.
По този начин за пръв път в историята на човечеството става възможно действителното обхващане на съотношението между „тяло" и „душа".
Неизмеримото значение на това откритие ще бъде разбрано едва в бъдеще, когато на „троичното устройство" ще се гледа като на единствено възможната основа за съществуването на анатомията, физиологията и психологията.
към текста >>
*30.Теософското Общество е
основа
но от Елена Петровна Блаватска (1831-1891) и Хенри Олкот (1832-1907) в Ню Йорк.
*30.Теософското Общество е основано от Елена Петровна Блаватска (1831-1891) и Хенри Олкот (1832-1907) в Ню Йорк.
Първоначално то се занимава със спиритически феномени като постепенно попада под индийско влияние и премества своя център в Адиар.
към текста >>
Първото Антропософско Общество е
основа
но през 1913 в Берлин, където на 3 февруари се провежда първото му Общо Събрание.
Първото Антропософско Общество е основано през 1913 в Берлин, където на 3 февруари се провежда първото му Общо Събрание.
По- късно, на Коледното Събрание от 24 Декември 1923 до 1 Януари 1924 в Дорнах, Швейцария, се учредява Единното Антропософско Общество, в чието Ръководство влизат д-р Рудолф Щайнер председател, Алберт Щефен, д-р Ита Вегман, Мария Щайнер, д-р Елизабет Вреде и д-р Гюнтер Вахсмут. От този момент Антропософското Движение и Антропософското Общество стават едно цяло.
към текста >>
Както е записано в „Принципите" на Единното Антропософско Общество, неговите
основа
тели са убедени, че „днес съществува една действителна, разработвана от много години и в основните си части вече легализирана наука за духовния свят, като в същото време нашата цивилизация е лишена от едно истинско и грижливо подпомагане на тази наука.
Както е записано в „Принципите" на Единното Антропософско Общество, неговите основатели са убедени, че „днес съществува една действителна, разработвана от много години и в основните си части вече легализирана наука за духовния свят, като в същото време нашата цивилизация е лишена от едно истинско и грижливо подпомагане на тази наука.
Антропософското Общество ще се опита да изпълни задачата си, като постави в центъра на своите усилия именно развитието на антропософската Наука за Духа и произтичащите от нея: братство в социалния живот, подем в моралния, религиозен, творчески и изобщо в цялостния духовен живот на човешкото същество".
към текста >>
184.
01. 1. Предговор от преводача
GA_23 Същност на социалния въпрос
Още с първите си опити да разшири познанието ни за човешкото същество Антропософията обръща внимание, че всъщност човекът се състои от три съставни части: Физическо тяло неживо, веществено, „минерално" Етерно тяло или „жизнено тяло", „растително" Астрално тяло лежи в
основа
та на сетивната организация и чувствата, „животинско" Азова организация лежи в
основа
та на индивидуалните, духовни „човешки" качества Взаимодействието между тези съставни части в човешкия организъм намира израз именно в неговото функционално-морфологично троично разделяне, включващо:
Още с първите си опити да разшири познанието ни за човешкото същество Антропософията обръща внимание, че всъщност човекът се състои от три съставни части: Физическо тяло неживо, веществено, „минерално" Етерно тяло или „жизнено тяло", „растително" Астрално тяло лежи в основата на сетивната организация и чувствата, „животинско" Азова организация лежи в основата на индивидуалните, духовни „човешки" качества Взаимодействието между тези съставни части в човешкия организъм намира израз именно в неговото функционално-морфологично троично разделяне, включващо:
към текста >>
185.
03. 3. Въведение
GA_23 Същност на социалния въпрос
В тяхната
основа
стои подсъзнателното убеждение, че възпитаващите трябва да са хора непрактични и чужди на живота.
Логично следва, че тенденциите, методите, обемът и съдържанието на преподавания материал в учебните заведения, които имат пряко отношение към държавата, също ще се определят от закономерностите на свободния духовен живот. Той ще дава облика на юридическите, икономическите, търговските факултети, както и на тези, свързани с индустрията и селското стопанство. Предложената книга по необходимост ще насочи срещу себе си много предразсъдъци, особено ако се извлекат логичните следствия от нейното съдържание. Откъде произтичат всъщност тези предразсъдъци?
В тяхната основа стои подсъзнателното убеждение, че възпитаващите трябва да са хора непрактични и чужди на живота.
Тук е вложен и целият антисоциален дух на тези предразсъдъци. Според тях възпитаващите просто не са в състояние да породят инициативи, които да са от значение за практическите области на живота. Следователно, педагогическите тенденции трябва да се формират от хора, които участвуват в практическия живот, а възпитаващите следва да спазват даваните от тях принципи и указания.
към текста >>
А това може да се осъществи само тогава, когато се изградят асоциации или общности на чисто стопанска
основа
, включващи представители от трите групи: Производители, търговци и потребители.
Стремежът за координация на стопанските мощности в една абстрактна световна система е чиста безсмислица. В хода на развитието отделните стопанства отдавна са прераснали в огромния механизъм на държавното стопанство, въпреки това държавните структури са възникнали от нещо друго, а не направо от стопанските мощности. И социалният хаос на съвременното човечество идва оттам, че държавните структури искат да се превърнат в икономически. Чрез своите собствени сили стопанският живот непрекъснато се стреми към независимост от директивите на държавата, но не и от държавния начин на мислене.
А това може да се осъществи само тогава, когато се изградят асоциации или общности на чисто стопанска основа, включващи представители от трите групи: Производители, търговци и потребители.
В конкретните условия на живот тези асоциации сами ще регулират своите структури и мащаби. Прекалено малките асоциации ще се окажат твърде скъпи; прекалено големите трудно неконтролируеми. Всяка асоциация ще преценява жизнените потребности на човека и ще се ръководи от тях в стремежа си да осъществи контакт с друга асоциация. Не следва да се тревожим, че подобни асоциации ще накърнят свободата на хора, които често сменят своето местожителство. В тези случаи, когато те търсят услугите на една или друга асоциация, нещата се улесняват от приоритета на стопанските интереси и от отсъствието на пряка намеса от страна на държавата.
към текста >>
Различните интереси трябва да бъдат защитавани на договорна
основа
, така че стоките и благата ще циркулират в техните нормални стойности.
В рамките на една отделна стопанска асоциация усърдието и професионалната компетентност ще гарантират трайна хармония на интересите. Производството, оборотът и потреблението на стоки ще се регулира не от закони, а от непосредствените нужди и интереси на хората. Поради участието си в стопанските асоциации, хората ще имат необходимия точен поглед върху нещата.
Различните интереси трябва да бъдат защитавани на договорна основа, така че стоките и благата ще циркулират в техните нормални стойности.
Подобно обединяване по чисто стопански мотиви е нещо различно от например днешните синдикати. Те не произлизат от стопанския живот, а само се намесват в него. Те са изградени според онези принципи, които днес имат своя облик чрез манипулирането с държавните и политически гледни точки. В синдикатите се „парламентаризира" и далеч не икономическите показатели са в основата на техните преговори. Докато в стопанските асоциации съвсем няма да става дума за „наемни работници", които непрекъснато и със силови средства ще изнудват работодателя за по-високо възнаграждение; там ще сме изправени пред едно пълно взаимодействие между духовно-мотивираните ръководители на производството, работници и потребители.
към текста >>
В синдикатите се „парламентаризира" и далеч не икономическите показатели са в
основа
та на техните преговори.
Поради участието си в стопанските асоциации, хората ще имат необходимия точен поглед върху нещата. Различните интереси трябва да бъдат защитавани на договорна основа, така че стоките и благата ще циркулират в техните нормални стойности. Подобно обединяване по чисто стопански мотиви е нещо различно от например днешните синдикати. Те не произлизат от стопанския живот, а само се намесват в него. Те са изградени според онези принципи, които днес имат своя облик чрез манипулирането с държавните и политически гледни точки.
В синдикатите се „парламентаризира" и далеч не икономическите показатели са в основата на техните преговори.
Докато в стопанските асоциации съвсем няма да става дума за „наемни работници", които непрекъснато и със силови средства ще изнудват работодателя за по-високо възнаграждение; там ще сме изправени пред едно пълно взаимодействие между духовно-мотивираните ръководители на производството, работници и потребители. Регулирането на цените ще осигури съответствие между услуги и заплащане. Подобни процеси не могат да се ръководят по парламентарен път. За тях трябва да се погрижим по друг начин. Защото кой е длъжен да работи, след като безкрайно много хора прекарват времето си в напразни преговори, засягащи организацията на труда?
към текста >>
Този принцип свързва един човек с друг; а ритмично и планомерно развитие на цялото възниква чрез разумните
основа
ния на индивида.
Естественият стремеж на хората да се обединяват в такива общества, е свързан от една страна със самата човешка природа, стига тя да не е ограничавана от вмешателството на държавата. От друга страна за това допринася и свободният духовен живот, защото той поражда импулси, които могат да се осъществят именно в условията на човешката общност. Ще добавим и това, че такива общности изградени според залегналите в тази книга принципи могат да възникнат във всеки момент; в себе си те не съдържат никаква утопия. А пречка за тяхното възникване е не друго, а обстоятелството, че съвременният човек „организира" стопанския живот „отвън", като постепенно „организационната" идея се превръща за него в пълна сугестия. Противоположният образ на този вид „организация", стремяща се да насочва производството „отвън", имаме в лицето на онази стопанска организация, която се гради върху принципа на свободното асоцииране.
Този принцип свързва един човек с друг; а ритмично и планомерно развитие на цялото възниква чрез разумните основания на индивида.
към текста >>
Ето как социалният организъм може да се разпадне на две самостоятелни части, които взаимно се противопоставят, защото всяка от тях е подчинена на своето управление,
основа
ващо се на строго специфични сили.
Ето как социалният организъм може да се разпадне на две самостоятелни части, които взаимно се противопоставят, защото всяка от тях е подчинена на своето управление, основаващо се на строго специфични сили.
Между тях обаче трябва да израсне трета съставна част и това всъщност са държавните структури, държавната система на социалния организъм. В нея намира израз всичко, което може да бъде обект на преценки от страна на всеки пълнолетен индивид. В свободния духовен живот всеки се проявява според своите лични способности; в стопанския живот всеки намира своето място според асоциираното си участие в него.
към текста >>
186.
04. 4.Относно целта на тази книга
GA_23 Същност на социалния въпрос
Подобен възглед е в
основа
та и на изложените в тази книга идеи.
Социалният живот в съвременната епоха поставя пред нас сериозни и всеобхватни задачи. На преден план застават нови социални тенденции и подсказват, че за решаването на тези задачи ще трябва да бъдат търсени пътища, за които досега никой не е мислил. Напоследък се налага възгледът и той е в унисон с фактите на съвременния свят, а и с живота като цяло според който игнорирането на тези нови тенденции по необходимост доведе до днешните социални сътресения.
Подобен възглед е в основата и на изложените в тази книга идеи.
Те имат за цел да насочат проблемите, пред които е изправена голяма част от човечеството, в светлината на ясно осъзнатата социална воля.
към текста >>
187.
05. I. Истинският облик на социалния въпрос, извлечен от живота на съвременното човечество
GA_23 Същност на социалния въпрос
Наистина пролетарските изисквания се очертаха в епохата на съвременните технологии, в епохата на съвременния капитализъм; обаче обяснението на всички тези факти не хвърля никаква светлина върху чисто човешките импулси, които са в
основа
та на тази проблематика.
За развитието на модерните технологии и модерния капитализъм днес се говори твърде много. Но как възникна съвременният пролетариат в хода на това развитие, как стигна той до своите изисквания чрез установяването на новите стопански и икономически структури? Огромна част от мотивите, които се излагат пред обществото са разбираеми и ясни. И все пак в тях има нещо съществено, което остава скрито, но не и за този, които успее да се предпази от хипнотизиращата формула, че външните условия предопределят начина на човешкия живот. Ясно е, че тук може да проникне само непредубеденият поглед в дълбините на човешката същност и в бликащите от нея душевни импулси.
Наистина пролетарските изисквания се очертаха в епохата на съвременните технологии, в епохата на съвременния капитализъм; обаче обяснението на всички тези факти не хвърля никаква светлина върху чисто човешките импулси, които са в основата на тази проблематика.
И докато не проникнем в живата същност на тези импулси, ние едва ли ще стигнем и до истинския облик на „социалните въпроси".
към текста >>
Само че древните мирогледи,
основа
ни преди всичко на религиозното светоусещане, не успеха да пренесат своите душевни импулси в областта на научното мислене.
Древните възгледи за света поставиха душевната сфера на човека в ясна духовна зависимост от Битието. Обаче според нивото природознание, той е само едно поредно звено в еволюцията на живия свят. Тези научни възгледи вече не се възприемаха като един чист извор, бликащ от духовния свят. Изобщо, за отношението на религиозните импулси и всичко сродно с тях, към научното мислене на съвременната епоха, можем да заявим: Ако се вгледаме с непредубеден поглед в историята, ще установим, че научните представи се развиха тъкмо от религиозните.
Само че древните мирогледи, основани преди всичко на религиозното светоусещане, не успеха да пренесат своите душевни импулси в областта на научното мислене.
Те останаха извън новите научни категории и продължиха да формират у хората такъв вид съзнание, което беше недостатъчно за пролетарската душевност. За ръководните класи този вид съзнание имаше все пак определена стойност и зависеше в една или друга степен от общественото положение на съответния индивид. Тези класи не се стремяха към ново съдържание на съзнанието, защото самите традиции на техния живот все още ги свързваха с древните мирогледи. Обаче типичният пролетарий беше напълно откъснат от старите традиции и неговата съдба трябваше да се изгради върху съвършено различна основа. Наред с откъсването от старите обществени отношения, нему бе отнета и всякаква възможност да черпи от древните духовни източници.
към текста >>
Обаче типичният пролетарий беше напълно откъснат от старите традиции и неговата съдба трябваше да се изгради върху съвършено различна
основа
.
Изобщо, за отношението на религиозните импулси и всичко сродно с тях, към научното мислене на съвременната епоха, можем да заявим: Ако се вгледаме с непредубеден поглед в историята, ще установим, че научните представи се развиха тъкмо от религиозните. Само че древните мирогледи, основани преди всичко на религиозното светоусещане, не успеха да пренесат своите душевни импулси в областта на научното мислене. Те останаха извън новите научни категории и продължиха да формират у хората такъв вид съзнание, което беше недостатъчно за пролетарската душевност. За ръководните класи този вид съзнание имаше все пак определена стойност и зависеше в една или друга степен от общественото положение на съответния индивид. Тези класи не се стремяха към ново съдържание на съзнанието, защото самите традиции на техния живот все още ги свързваха с древните мирогледи.
Обаче типичният пролетарий беше напълно откъснат от старите традиции и неговата съдба трябваше да се изгради върху съвършено различна основа.
Наред с откъсването от старите обществени отношения, нему бе отнета и всякаква възможност да черпи от древните духовни източници. Те останаха всред такива области, където пролетарият се усещаше съвсем чужд. Но успоредно с модерната техника и капитализма се разви и съвременната наука. Доверието и вярата на съвременния пролетариат се насочиха именно към нея. Пролетариатът имаше нужда от ново съдържание на съзнанието и той го търсеше в науката.
към текста >>
Естествено, мисловната система на Карл Маркс може да бъде приета или оспорена и то с еднакво добри
основа
ния.
Естествено, мисловната система на Карл Маркс може да бъде приета или оспорена и то с еднакво добри основания.
След смъртта на Маркс и неговия приятел Енгелс, тази система беше ревизирана от техни последователи, които прибавиха и други гледни точки. върху съдържанието на тази мисловна система аз изобщо не искам да говоря. Според мен то дори не е някакъв съществен елемент в съвременното пролетарско движение. Според мен същественият факт е, че като най-могъщ импулс в пролетарските среди днес действува една мисловна система. Нещата могат да бъдат формулирани така: никога досега едно социално движение с определено прагматични и всекидневни изисквания не е тръгвало само от една единствена и чисто мисловна конструкция, какъвто е случаят със съвременното пролетарско движение.
към текста >>
В известен смисъл като поставено върху една чисто научна
основа
то е дори първото подобно движение в света.
След смъртта на Маркс и неговия приятел Енгелс, тази система беше ревизирана от техни последователи, които прибавиха и други гледни точки. върху съдържанието на тази мисловна система аз изобщо не искам да говоря. Според мен то дори не е някакъв съществен елемент в съвременното пролетарско движение. Според мен същественият факт е, че като най-могъщ импулс в пролетарските среди днес действува една мисловна система. Нещата могат да бъдат формулирани така: никога досега едно социално движение с определено прагматични и всекидневни изисквания не е тръгвало само от една единствена и чисто мисловна конструкция, какъвто е случаят със съвременното пролетарско движение.
В известен смисъл като поставено върху една чисто научна основа то е дори първото подобно движение в света.
Този факт трябва да бъде правилно разбран. Нека разгледаме всичко онова, което съвременният работник може ясно да разкаже за своите собствени мисли, чувства и воля. За един внимателен наблюдател е съвсем ясно, че подобни декларативни изявления изобщо не са важни.
към текста >>
188.
06. II. Относно произтичащите от живота опити за разрешение на социалните въпроси
GA_23 Същност на социалния въпрос
Тези три системи съдържат всичко онова, което поддържа и осигурява нормалното протичане на основните процеси в човешкия организъм*./* Предлаганото „троично устройство" не се
основа
ва на пространствени съотношения, засягащи отделните органи, а на самите дейности (функции) на човешкия организъм.
Тези три системи съдържат всичко онова, което поддържа и осигурява нормалното протичане на основните процеси в човешкия организъм*./* Предлаганото „троично устройство" не се основава на пространствени съотношения, засягащи отделните органи, а на самите дейности (функции) на човешкия организъм.
Названието „главов организъм" (или „организмът глава") следва да употребяваме само когато сме наясно, че в главата е централизиран преди всичко нервно сетивният живот. Естествено, в главата се разиграват и ритмични, и веществообменни процеси, както и в другите органи се осъществява нервно-сетивна дейност. И все пак, според тяхната вътрешна същност, трите вида процеси са строго диференцирани./
към текста >>
Някому би могло да хрумне, че в
основа
та на застъпваното тук гледище лежи вярата, според която социалният организъм чисто и просто се „изгражда" с помощта на една „сива" теория, взаимствана от естествената наука.
Някому би могло да хрумне, че в основата на застъпваното тук гледище лежи вярата, според която социалният организъм чисто и просто се „изгражда" с помощта на една „сива" теория, взаимствана от естествената наука.
Тази мисъл обаче е съвършено погрешна. Тук става дума за нещо съвсем друго. Днешната историческа криза на човечеството налага възникването на определени усещания във всеки определен човек и те ще трябва да бъдат улеснени от педагогическата и образователната система по същия начин, както става усвояването на четирите аритметични действия. Всичко, което досега крепеше старите форми на социалния организъм т.е. без да бъде съзнателно приемано в душевния живот на човека занапред ще отпадне.
към текста >>
Стопанският живот, първото звено от социалния организъм, засега се
основа
ва на принципа, съответстващ на природния свят точно така, както отделният човек относно това, което може да постигне за себе си чрез обучението, възпитанието и въобще чрез самия живот се опира на дарбите, залегнали в основите на своя духовен и физически организъм.
Стопанският живот, първото звено от социалния организъм, засега се основава на принципа, съответстващ на природния свят точно така, както отделният човек относно това, което може да постигне за себе си чрез обучението, възпитанието и въобще чрез самия живот се опира на дарбите, залегнали в основите на своя духовен и физически организъм.
Природният принцип слага своя отпечатък върху стопанския живот, а чрез него и върху целия социален организъм. Обаче този природен принцип е налице без да е бил обект на каквато и да е социална организация, без да е привлякъл вниманието върху своите първични свойства на каквото и да е социализиране. Той трябва да бъде поставен в самите основи на социалния живот, както например в основите на възпитанието трябва да залегнат дарбите, които човек има в различните области, неговите физически и духовни качества. Изобщо природните дадености трябва да бъдат вземани под внимание при всеки опит за социализиране, при всеки опит, целящ да предаде стопански облик на съвместния човешки живот. Защото в основата на всеки стокооборот и на всяка трудова дейност, както и на всякакъв вид духовен живот, е заловено като първопричина това, което обвързва човека към определена част от природата.
към текста >>
Защото в
основа
та на всеки стокооборот и на всяка трудова дейност, както и на всякакъв вид духовен живот, е заловено като първопричина това, което обвързва човека към определена част от природата.
Стопанският живот, първото звено от социалния организъм, засега се основава на принципа, съответстващ на природния свят точно така, както отделният човек относно това, което може да постигне за себе си чрез обучението, възпитанието и въобще чрез самия живот се опира на дарбите, залегнали в основите на своя духовен и физически организъм. Природният принцип слага своя отпечатък върху стопанския живот, а чрез него и върху целия социален организъм. Обаче този природен принцип е налице без да е бил обект на каквато и да е социална организация, без да е привлякъл вниманието върху своите първични свойства на каквото и да е социализиране. Той трябва да бъде поставен в самите основи на социалния живот, както например в основите на възпитанието трябва да залегнат дарбите, които човек има в различните области, неговите физически и духовни качества. Изобщо природните дадености трябва да бъдат вземани под внимание при всеки опит за социализиране, при всеки опит, целящ да предаде стопански облик на съвместния човешки живот.
Защото в основата на всеки стокооборот и на всяка трудова дейност, както и на всякакъв вид духовен живот, е заловено като първопричина това, което обвързва човека към определена част от природата.
Върху зависимостта между социалния организъм и природните дадености трябва да мислим по същия начин, както при обучението на отделния човек се съобразяваме с неговите дарби. Можем да онагледим това с един прост пример. Нека само да се замислим как в определени области на Земята, където бананите са основна храна за населението, важна особеност за съвместния човешки живот се явява онази част от трудовата дейност, която се стреми да пренесе плодовете от банановите плантации до определени места, за да се преработят в едни или други хранителни продукти. Ако сравним човешкия труд, целящ да превърне бананите в храна за човешкото общество с труда, необходим примерно тук в Средна Европа за преработката на даден сорт пшеница, ще се окаже, грубо сметнато, че в първия случаи трудът е триста пъти по-малък.
към текста >>
Така стопанският организъм се
основа
ва на това, че чрез отношението на човека към природните дадености на неговата стопанска дейност се обуславя и размерът на работната сила, която трябва да се вложи в стопанския процес.
Разбира се, това е един краен случаи. Обаче подобни разлики в необходимия размер на труда относно конкретните природни дадености, съществуват и при различните производствени отрасли, застъпени в социалния организъм на Европа разбира се не в този краен вид, както при бананите и пшеницата.
Така стопанският организъм се основава на това, че чрез отношението на човека към природните дадености на неговата стопанска дейност се обуславя и размерът на работната сила, която трябва да се вложи в стопанския процес.
Нека например да сравним: В Германия, ако вземем областите със средно плодородие, приблизителният добив от пшеницата е такъв, че при жътвата се възвръща седем-осемкратно това, което е засято при посева; в Чили възвръщаемостта е дванадесет пъти; в Северно Мексико седемнадесет пъти в Перу двадесет пъти. (Йенч „Политическа икономия", стр.64).
към текста >>
Принципната разлика, която съществува между това, което трябва да се
основа
ва на чисто правните отношения, и това, което е налице в междучовешките отношения след като единият индивид произвежда стоки за другия не може да се установи просто теоретично.
А че трябва да съществуват и начини, и средства за тяхното задоволяване, е задача на стопанския живот. Тези начини и средства не могат да имат общо с нищо друго, освен с производството и размяната на стоки, иначе казано с предмети, чиято стойност се определя от човешките потребности. Стоката има своята стойност чрез онзи, който я ползува. Поради обстоятелството, че стойността на стоката се определя от консуматора, тя стоката, е поставена по съвсем друг начин в социалния организъм, отколкото всички други неща, които също имат стойност за човека като принадлежаща единица към този организъм. Трябва да разглеждаме стопанския живот безпристрастно и да разграничаваме в него трите елемента: Стокопроизводство, стокообмен и потребление.
Принципната разлика, която съществува между това, което трябва да се основава на чисто правните отношения, и това, което е налице в междучовешките отношения след като единият индивид произвежда стоки за другия не може да се установи просто теоретично.
В чисто практически смисъл, логичният извод е, че в социалния организъм правовият живот трябва напълно да се отдели от стопанския живот. От всички онези дейности, които хората разгръщат в областта на стокопроизводството и стокообмена, съвсем не могат пряко да се извлекат възможно най-добрите импулси за правовите отношения, които трябва да съществуват между индивидите и обществото. В рамките на стопанската система човек се обръща към човека, защото всеки обслужва интереса на другия; в рамките на правовата система отношенията между хората са коренно различни.
към текста >>
В съвременната стопанска система, която се
основа
ва върху разпределението на труда, се разменят не само стоки срещу стоки, но чрез стопанския процес се разменят също и стоки срещу труд, както и стоки срещу права.
С това се очертават и границите на всичко онова, което може и трябва да обхване дейността на стопанския живот. Както са налице природните дадености, лежащи извън икономиката, които човек трябва да приеме като нещо конкретно, защото тъкмо върху тях той гради първоначално своята стопанска инициатива, така и всичко, което създава едно правово отношение между човек и човека в стопанската система при условията на здравия социален организъм трябва да намери стабилни регулатор чрез правовата държава, която разгръща една специфична активност, сходна с онези природни дадености, представляващи в известен смисъл един самостоятелен фактор за стопанския живот. Социалният организъм такъв, какъвто е формиран в досегашното развитие на човечеството днес носи следите от модерните технологии на съвременната капиталистическа стопанска система. Този социален организъм е дал и съответното отражение върху самото социално движение; по-важно е, че той контролира стопанския живот в много по-голяма степен, отколкото трябва да бъде в един нормален и здрав социален организъм. Днес в стопанския кръговрат, където трябва да циркулират просто стоки, са включени също и други фактори: човешка работна сила и права.
В съвременната стопанска система, която се основава върху разпределението на труда, се разменят не само стоки срещу стоки, но чрез стопанския процес се разменят също и стоки срещу труд, както и стоки срещу права.
(Наричам „стока" всяко нещо, което чрез човешката дейност като такава, постига до определено място благодарение на човека и така бива доведено до своето предназначение. Това определение може да се стори на някои икономисти отблъскващо или просто недостатъчно. Обаче то може да хвърли значителна яснота върху всичко, което принадлежи към областта на стопанския живот,)* /* При всяко разглеждане, което се прави в интерес на живота, важното е не да се дяват готови дефиниции, взети от една или друга теория, а идеи, които онагледяват живите процеси в нашия общ свят. И в горния смисъл понятието „стока", загатва за нещо, което човек изживява; всяко друго понятие за „стока" или отнема, или прибавя нещо, така че понятието представа да се покрива с действителния процес./. Покупката на един недвижим имот трябва да се разглежда като замяна на имота срещу стока, при което парите са един вид заместител на последната.
към текста >>
Правната
основа
, върху която те действуват, се изгражда от правната институция в държавата.
В стопанската система трябва да се пренесе извоюваното доверие от опита с един отделен стопански отрасъл върху цялостния възглед на ръководните личности. В правната система чрез законите и управлението се осъществяват произтичащите от правното съзнание междуличностови и междугрупови отношения. Стопанската сфера сплотява хората с еднакви интереси както тези на производителя, така и тези на потребителя, а и хора с други еднакви потребности в съдружия или кооперации, които чрез своите взаимодействия създават фундаменталните основи на стопанския живот. Стопанската сфера се гради върху асоциативния принцип и върху отношенията между стопанските предприятия и асоциации. Тези асоциации разгръщат една чисто стопанска дейност.
Правната основа, върху която те действуват, се изгражда от правната институция в държавата.
Когато такива стопански асоциации наложат своите стопански интереси в представителните и ръководни структури на стопанската система, тогава те няма да се стремят към влияние в законодателната и изпълнителната власт на правовата държава (като например един Съюз на производителите, Партия на индустриалците, Социалдемократична партия със стопанска ориентация), за да извоюват там позиции, които не са успели да постигнат в рамките на стопанския живот. И когато правовата държава не се намесва в нито един от стопанските отрасли, тогава тя ще създава само такива структури, които произлизат от правното съзнание на принадлежащите и човешки индивиди. Когато в представителните органи на правовата държава (нещо, което е естествено) участвуват същите лица, които са ангажирани в стопанския живот, чрез диференцирането на стопанския от правовия живот вече не са възможни онези влияния от стопанската в правовата система, които биха подкопали здравето на социалния организъм, както би станало, ако самата държава обезпечава отделни отрасли на стопанската, система и ако техните представители изработват закони в зависимост от своите стопански интереси.
към текста >>
Едва след това разграничаване, двете системи ще са в състояние въз
основа
на своите собствени принципи да открият най-добрия начин за избор на законодателните си и управленски структури.
Това е така, защото неговият начин на мислене ги кара да схваща социалния организъм като едно общо цяло. Обаче за такова общо цяло не може лесно да се намери съответствуващия му селективен подход. Защото при всеки начин на изборност в представителните органи неизбежно ще се кръстосат икономическите интереси от една страна, и импулсите на правовия живот от друга. Този сблъсък по необходимост трябва да разтърси и целия обществен живот. Ето защо днес първата цел на обществения живот се свежда до решителното разграничаване на икономиката от правото.
Едва след това разграничаване, двете системи ще са в състояние въз основа на своите собствени принципи да открият най-добрия начин за избор на законодателните си и управленски структури.
Един от най-важните въпроси, които трябва да се решат днес, опира до начина на изборност, защото, дори и да са от фундаментално значение, те стоят все още на второ място. Където старите отношения са все още запазени, би могло да се пристъпи към общественото устройство, за което загатвам тук. Където старите структури са вече разпаднати или обхванати от упадък, отделни личности или сдружения от повече хора би трябвало да проявят инициативата да предадат нов облик на обществото в посоката, за която става дума тук. Рязкото преобразуване на обществения живот от днес за утре изглежда утопия дори и в очите на разумните социалисти. Те очакваш нормализирането чрез бавни и постепенни промени.
към текста >>
Чрез едно такова регулиране ще бъдат създадени и вътрешните
основа
ния за определяне на цената на дадена стока, която вече може да бъде сравнявана с други цени, съществуващи тук или там, в зависимост от природните условия.
Чрез едно такова регулиране ще бъдат създадени и вътрешните основания за определяне на цената на дадена стока, която вече може да бъде сравнявана с други цени, съществуващи тук или там, в зависимост от природните условия.
Когато цената на една стока спрямо друга расте поради по-трудния добив на суровия продукт в единия случай, така и цената на дадена стока трябва да е в зависимост от начина и размера на вложения в нея труд според правните норми*./*Подобно съотношение между труда и правовия ред ще принуди стопанските организации да се съобразяват със „законните положения" като с едно предусловие. Така ще се постигне зависимост на стопанската организация от човека, а не зависимост на човека от стопанската организация/.
към текста >>
Ако постиженията, възникващи чрез тези способности, бъдат изкуствено повлиявани от стопанския живот или държавата, това в значителна степен им отнема истинската
основа
на техния собствен живот.
Към всичко, което стопанският живот и правната система внасят в устройството на социалния живот, се прибавя и нещо, което идва от един трети източник: От индивидуалните способности на отделния човек. Тази област обхваща всичко от най-висшите духовни постижения, до това, което проличава в човешките произведения поради добрата или недостатъчна физическа годност за усилия, полагани за целите на социалния организъм. Всичко, което идва от този източник, трябва да се влива в здравия социален организъм по коренно различен начин от това, което е характерно за размяната на стоки и от това, което възниква в живота на държавата. Не съществува никаква друга възможност да приемем по здрав начин въздействията от споменатия източник, освен да ги поставим в зависимост от свободната възприемчивост на човека и импулсите, които идват от индивидуалните човешки способности.
Ако постиженията, възникващи чрез тези способности, бъдат изкуствено повлиявани от стопанския живот или държавата, това в значителна степен им отнема истинската основа на техния собствен живот.
Тази основа може да се изгради само благодарение на силата, която кара човешките постижения да се развиват от самите себе си. Ако стопанския живот или държавата се намесят пряко в оценката на тези постижения, свободната възприемчивост към тях се накърнява сериозно. Но тази възприемчивост е сама по себе си в състояние да допусне вливането на постиженията под една здрава форма в целия социален организъм. За духовния живот, с който е свързано и развитието на други индивидуални способности чрез необозрими и сложни вътрешни връзки, има само една нормална и здрава възможност за развитие: когато той е подчинен на своите собствени импулси и когато израства всред атмосфера на пълно разбиране от страна на хора, способни да вникваш в неговите постижения.
към текста >>
Тази
основа
може да се изгради само благодарение на силата, която кара човешките постижения да се развиват от самите себе си.
Към всичко, което стопанският живот и правната система внасят в устройството на социалния живот, се прибавя и нещо, което идва от един трети източник: От индивидуалните способности на отделния човек. Тази област обхваща всичко от най-висшите духовни постижения, до това, което проличава в човешките произведения поради добрата или недостатъчна физическа годност за усилия, полагани за целите на социалния организъм. Всичко, което идва от този източник, трябва да се влива в здравия социален организъм по коренно различен начин от това, което е характерно за размяната на стоки и от това, което възниква в живота на държавата. Не съществува никаква друга възможност да приемем по здрав начин въздействията от споменатия източник, освен да ги поставим в зависимост от свободната възприемчивост на човека и импулсите, които идват от индивидуалните човешки способности. Ако постиженията, възникващи чрез тези способности, бъдат изкуствено повлиявани от стопанския живот или държавата, това в значителна степен им отнема истинската основа на техния собствен живот.
Тази основа може да се изгради само благодарение на силата, която кара човешките постижения да се развиват от самите себе си.
Ако стопанския живот или държавата се намесят пряко в оценката на тези постижения, свободната възприемчивост към тях се накърнява сериозно. Но тази възприемчивост е сама по себе си в състояние да допусне вливането на постиженията под една здрава форма в целия социален организъм. За духовния живот, с който е свързано и развитието на други индивидуални способности чрез необозрими и сложни вътрешни връзки, има само една нормална и здрава възможност за развитие: когато той е подчинен на своите собствени импулси и когато израства всред атмосфера на пълно разбиране от страна на хора, способни да вникваш в неговите постижения.
към текста >>
Не само възникването, но и приемането на този духовен живот от страна на човека трябва да се
основа
ва на свободната потребност на душата.
Не само възникването, но и приемането на този духовен живот от страна на човека трябва да се основава на свободната потребност на душата.
Само учители, художници и т.н., които в своя социален статус се намират В непосредствена зависимост от едно законодателство, което черпи от самия духовен живот и неговите импулси, чрез качеството на своите действия ще успеят да развият у хората усет за техните постижения; у същите хора, които по-рано бяха ограничавани от политическата държава и включвани в трудови отношения само по принуда, сега правните норми ще им гарантират и онова свободно време, което пробужда разбирането на духовните стойности.
към текста >>
189.
07. III. Капитализъм и социални идеи
GA_23 Същност на социалния въпрос
Днес с
основа
ние възниква въпросът, какво трябва да се направи най-напред, за да се справим с нарастващата тежест на социалните въпроси.
Днес с основание възниква въпросът, какво трябва да се направи най-напред, за да се справим с нарастващата тежест на социалните въпроси.
И неотложните действия са неосъществими, ако не знаем какво отношение трябва да има това, което трябва да се извърши, спрямо основните принципи на здравия социален организъм. Но ако знаем това, в зависимост от мястото, на което сме поставени, или до което сме успели да се издигнем, ние ще сме в състояние да открием задачите, които се подразбират от самите факти. Застъпваният тук възглед се противопоставя и смущава преценките на нещата относно всичко, което човешката воля осъществява като социални структури в хода на продължителен период от време. Човек се вживява в тези импулси така, че от тях се пораждат възгледи за това, какво може да се извлече от тях, какво може да се промени. В своите мисли човек се ориентира към фактите, които вече трябва да господствуват над мислите.
към текста >>
Обаче днес е необходимо не друго, а да видим, че преценка за фактите може да се постигне, само ако се обърнем към мисловните първообрази, лежащи в
основа
та на всички социални събития.
И неотложните действия са неосъществими, ако не знаем какво отношение трябва да има това, което трябва да се извърши, спрямо основните принципи на здравия социален организъм. Но ако знаем това, в зависимост от мястото, на което сме поставени, или до което сме успели да се издигнем, ние ще сме в състояние да открием задачите, които се подразбират от самите факти. Застъпваният тук възглед се противопоставя и смущава преценките на нещата относно всичко, което човешката воля осъществява като социални структури в хода на продължителен период от време. Човек се вживява в тези импулси така, че от тях се пораждат възгледи за това, какво може да се извлече от тях, какво може да се промени. В своите мисли човек се ориентира към фактите, които вече трябва да господствуват над мислите.
Обаче днес е необходимо не друго, а да видим, че преценка за фактите може да се постигне, само ако се обърнем към мисловните първообрази, лежащи в основата на всички социални събития.
към текста >>
Обаче застъпваният тук възглед не се
основа
ва както може да се види от досегашното изложение на суеверното предположение, че „Духът" ще прави чудеса, след като онези, които смятат, че го познават, говорят колкото може повече за него; този възглед се корени в спокойното наблюдаване на съвместните и свободни човешки действия в духовната област.
Горното мнение не трябва да се превръща във фанатизъм. Разбира се, в областта на социалната воля, както и навсякъде, фанатизмът може да докара неописуеми бедствия.
Обаче застъпваният тук възглед не се основава както може да се види от досегашното изложение на суеверното предположение, че „Духът" ще прави чудеса, след като онези, които смятат, че го познават, говорят колкото може повече за него; този възглед се корени в спокойното наблюдаване на съвместните и свободни човешки действия в духовната област.
Чрез своята собствена същност това взаимодействие получава отчетлив социален отпечатък само тогава, когато то може да се развива действително свободно.
към текста >>
Едва чрез социалните структури, възникващи в смисъла на подобен вид разсъждения, ще се изгради
основа
та за действително свободни договорни отношения между работник и работодател.
Едва чрез социалните структури, възникващи в смисъла на подобен вид разсъждения, ще се изгради основата за действително свободни договорни отношения между работник и работодател.
И тези отношения няма да се основават върху размяната на стоки (съответно пари) срещу работна сила, а върху точното установяване на съответното участие за всяка от двете страни -в общия краен продукт на производството.
към текста >>
И тези отношения няма да се
основа
ват върху размяната на стоки (съответно пари) срещу работна сила, а върху точното установяване на съответното участие за всяка от двете страни -в общия краен продукт на производството.
Едва чрез социалните структури, възникващи в смисъла на подобен вид разсъждения, ще се изгради основата за действително свободни договорни отношения между работник и работодател.
И тези отношения няма да се основават върху размяната на стоки (съответно пари) срещу работна сила, а върху точното установяване на съответното участие за всяка от двете страни -в общия краен продукт на производството.
към текста >>
Те се стремят към постигането на една концепция за живота, към едно душевно, мисловно, научно об
основа
но познание за вътрешния живот, към един така да се каже остров всред цялостния човешки живот.
Тези мисловни схеми малко или много несъзнавано се отдалечават от това, което дава истинската ударна сила на вътрешните човешки изживявания.
Те се стремят към постигането на една концепция за живота, към едно душевно, мисловно, научно обосновано познание за вътрешния живот, към един така да се каже остров всред цялостния човешки живот.
Но тези мисловни схеми не са в състояние да хвърлят мост между цялостния човешки живот и ежедневната действителност. Днес много хора смятат, че е признак на „вътрешно благородство" да се размишлява абстрактно и мъгляво за всякакви етично-религиозни проблеми; за начина, по които човек би могъл да усвои добродетели, за необходимата любов към неговите ближни и как след всичко това той ще бъде награден с един богат „вътрешен живот". От друга страна обаче се вижда и пълната невъзможност да бъде осъществен преход от това, което хората наричат добро, справедливо и нравствено, към онези процеси на външната действителност, които се разиграват под формата на производство, потребление, стокооборот, надници, кредити, банки, борси и т.н. Ясно можем да различим как в мисловните навици на хората са вплетени две мирогледни позиции. Едната от тях, така да се каже, иска да тържествува в божественодуховните висини и не желае да прекара някакъв мост между духовните импулси и ежедневните факти.
към текста >>
В
основа
та на всичко това лежи определен начин на мислене, които съответствува на самата същност на съвместния човешки живот.
Вече посочихме, че свободното разпореждане с капиталните средства трябва да се корени в индивидуалните способности; а произтичащото от тук право на собственост следва да се променя веднага, щом то се обърне в средство за неоправдано насилие и деспотизъм. В наши дни сме свидетели на една тенденция, която явно държи сметка за загатваните тук препоръки към обществения живот, макар и да виждаме крайните и резултати само в т.н. интелектуална собственост. Известно време след смъртта на автора, тя става собственост на цялото общество.
В основата на всичко това лежи определен начин на мислене, които съответствува на самата същност на съвместния човешки живот.
Възникването на един чисто духовен „продукт" е свързано с индивидуалните дарби на отделния човек, но наред с това то е също и последица от съвместния социален живот и в подходящия момент трябва да стане достояние на цялото общество. По същия начин стоят нещата и с другите видове собственост. С тяхна помощ, творческият и производителен потенциал на индивида може да бъде поставен в служба на всички, но само със съдействието на обществото. Следователно, правото за разпореждане с дадена собственост не трябва да се разглежда отделно от обществените интереси. Трябва да се търси не начин за премахване на собствеността върху капиталните средства, а начин за такова разпределяне на собствеността, при което тя най-добре ще обслужва обществените интереси.
към текста >>
Необходимостта от троично разчленение се
основа
ва върху едно действително разбиране на социалния организъм, а не върху субективни мнения, теории, желания и т.н.
Необходимостта от троично разчленение се основава върху едно действително разбиране на социалния организъм, а не върху субективни мнения, теории, желания и т.н.
Тук е включен и важният въпрос за отношението между индивидуалните човешки способности към капиталните средства на стопанския живот и към собствеността върху тези капитални средства. Доколкото индивидуалните способности остават свързани с капитала, правовата държава не се стреми да ограничава възникването и управляването на частната собственост върху капитала, още повече, че управляването и служи в интересите на целия социален организъм. И тя ще остане правова държава спрямо частната собственост; тя никога няма да направи частната собственост свое притежание, а само ще подпомага в необходимия момент прехвърлянето на правото за разпореждане от една личност, съответно група от хора, върху друга личност или група, които отново ще са в състояние в рамките на индивидуалните отношения да развият едно обосновано отношение към собствеността. По този начин на социалния организъм може да се служи от две коренно различни изходни точки. От демократичните принципи на правовата държава, които се изграждат с оглед на обстоятелството, че нещата еднакво засягат всички хора, следва да не се допуска, щото в хода на времето правото на собственост да се превърне в своята противоположност.
към текста >>
И тя ще остане правова държава спрямо частната собственост; тя никога няма да направи частната собственост свое притежание, а само ще подпомага в необходимия момент прехвърлянето на правото за разпореждане от една личност, съответно група от хора, върху друга личност или група, които отново ще са в състояние в рамките на индивидуалните отношения да развият едно об
основа
но отношение към собствеността.
Необходимостта от троично разчленение се основава върху едно действително разбиране на социалния организъм, а не върху субективни мнения, теории, желания и т.н. Тук е включен и важният въпрос за отношението между индивидуалните човешки способности към капиталните средства на стопанския живот и към собствеността върху тези капитални средства. Доколкото индивидуалните способности остават свързани с капитала, правовата държава не се стреми да ограничава възникването и управляването на частната собственост върху капитала, още повече, че управляването и служи в интересите на целия социален организъм.
И тя ще остане правова държава спрямо частната собственост; тя никога няма да направи частната собственост свое притежание, а само ще подпомага в необходимия момент прехвърлянето на правото за разпореждане от една личност, съответно група от хора, върху друга личност или група, които отново ще са в състояние в рамките на индивидуалните отношения да развият едно обосновано отношение към собствеността.
По този начин на социалния организъм може да се служи от две коренно различни изходни точки. От демократичните принципи на правовата държава, които се изграждат с оглед на обстоятелството, че нещата еднакво засягат всички хора, следва да не се допуска, щото в хода на времето правото на собственост да се превърне в своята противоположност. Поради факта, че правовата държава не управлява сама частната собственост, а се грижи за преотстъпването и в сферата на индивидуалните човешки способности, последните ще разгръщат своите плодотворни сили за благото на социалния организъм. Доколкото и докато този процес изглежда целесъобразен, личният елемент може да остане меродавен в правото за собственост. Ясно е, че през различните епохи законодателят в правовата държава ще предлага съвсем различни закони относно прехвърлянето на собствеността от едно юридическо лице на друго.
към текста >>
За лична собственост на ръководното лице трябва да се признава само това, което то получава въз
основа
на разумните изисквания, които при влизане в своите задължения е смятало, че може да осъществи чрез индивидуалните си способности; изисквания, които изглеждат оправдани поради това, че при предаване на права от тяхна страна, то е запазило съответния капитал.
По-късният опит би ни посочил и друг път. Разбира се, би било много по-добре, ако още днес бъдат очертани насоки за развитие на социалния организъм според излаганите тук възглед. Доколкото едно лице, поддържа опиращата се на капитални средства стопанска инициатива лично за себе си или за интересите на група хора, правото му да се разпорежда с основния капитал следва да се запази, но само за онази нагой част, която израства над първоначалния капитал под формата на „печалба от производството", стига тя да се употребява за разрастване на производството като цяло. В момента, когато дадено лице престане да ръководи производството в посочения смисъл, капиталните средства трябва да бъдат прехвърлени на друго лице (или група от хора) с цел да се организира същия или друг вид производство за нуждите на социалния организъм. Ако печалбата от производството не служи за неговото разрастване, тя трябва да поеме същия път, включително от момента на нейното възникваме.
За лична собственост на ръководното лице трябва да се признава само това, което то получава въз основа на разумните изисквания, които при влизане в своите задължения е смятало, че може да осъществи чрез индивидуалните си способности; изисквания, които изглеждат оправдани поради това, че при предаване на права от тяхна страна, то е запазило съответния капитал.
В случаи, че поради активността на даден човек, настъпи увеличение на първоначалния капитал, в личната му собственост трябва да бъде прехвърлена такава част от това увеличение, че увеличението на първоначалните му дохода да е в рамките на съответната лихва. Основният капитал, с който е осигурено дадено производствено предприятие, може да се прехвърли според волята на първоначалния му собственик на друго лице заедно с всички поети задължения; ако първоначалният собственик не може или не иска да се грижи повече за предприятието, той носи отговорност за поетите задължения.
към текста >>
Общо погледнато, в сила е предписанието: ако въз
основа
на описаните принципи, даден човек пристъпи към прехвърляне на един или друг капитал, той може по свой свободен избор па определи своите приемници.
От друга страна нещата се решават тъкмо от духа на подобно мислене по ясен и категоричен начин, а често и по силата на самата необходимост. Една от последиците е, че чрез своя контрол върху прехвърлянето на правата, правовата държава никога няма да поиска да се разпорежда монополно с даден капитал. Тя ще има грижата само за това, споменатото прехвърляне да се възложи на такова лице или такава група хора, за които целият този процес е оправдан поради съответните индивидуални способности.
Общо погледнато, в сила е предписанието: ако въз основа на описаните принципи, даден човек пристъпи към прехвърляне на един или друг капитал, той може по свой свободен избор па определи своите приемници.
Той може да посочи определено лице или група от хора, а също и да прехвърли правата си върху дадена асоциация с нестопанска дейност. Защото ако чрез управлението на даден капитал определен човек служи на обществото, той и по-нататък ще се съобразява в стопанските си инициативи с онези свои индивидуални способности, които са от значение за социалния организъм. И за социалния организъм ще бъде много по-целесъобразно, ако са в сила подобни съображения, вместо решенията да се вземат от лица, които не са непосредствено свързани с тази проблематика.
към текста >>
В платформата на съвременния социализъм
основа
телно е залегнало изискването новите производствени отрасли да гарантират определена потребителска част за всички индивиди и практически да изместят старите производствени отрасли, които гарантираха печалба на един или друг индивид.
В платформата на съвременния социализъм основателно е залегнало изискването новите производствени отрасли да гарантират определена потребителска част за всички индивиди и практически да изместят старите производствени отрасли, които гарантираха печалба на един или друг индивид.
Но ако човек напълно вникне в това изискване, той далеч няма да стигне до основния извод на този по-нов социализъм, че следователно средствата за производство трябва да се превърнат от частна собственост в колективна. Той ще бъде принуден да стигне до съвсем друг извод: Че благата, произведени в резултат на личната инициатива и индивидуалните качества на човека, трябва да бъдат предоставени по естествен и справедлив път на цялото общество. Икономическата концепция на съвременната епоха се базира на това, че формира приходи чрез количеството на създадените блага; занапред хората ще трябва да се стремят чрез прилагане на кооперативния принцип следвайки необходимите размери на потреблението да намерят най-добрия начин на производство, както и верния път от производителя до потребителя. А правната уредба ще се грижи за това, едно производствено предприятие да е свързано с дадена личност или група хора само дотогава, докато тази свързаност намира своето оправдание в личните качества на съответните индивиди. Вместо обществена собственост върху средствата за производство, на преден план в социалния организъм ще излезе кръвообращението на тези средства, което винаги и отново ще ги насочва към онези личности, чиито индивидуални качества ги правят способни да реализират въпросните средства по възможно най-добрия за обществото начин.
към текста >>
Усет за истинския интерес на обществото може да се изгради чрез осъществяването на такива импулси, които поставят производството на здрава
основа
и предпазват социалния организъм от кризисни ситуации.
Усет за истинския интерес на обществото може да се изгради чрез осъществяването на такива импулси, които поставят производството на здрава основа и предпазват социалния организъм от кризисни ситуации.
Определен начин на управление се явява необходим тогава, когато произлиза единствено от механизмите на стопанския живот и може да доведе по тяхното уравновесяване. Ако например едно предприятие не може да олихвява трудовите спестявания на своите заемодатели, тогава в случай че то задоволява нечии потребности е възможно, след свободно договаряне с други стопански предприятия, да възстанови загубите на ощетените лица. Един завършен в себе си стопански механизъм, който получава отвън както правните норми, така и непрекъснатия приток: На човешки ресурси под формата на свободно изявени човешки способности, остава свързан единствено със своята стопанска същност. Така той става инициатор за такова разпределение на благата, което предоставя на всеки индивид необходимите му условия с оглед просперитета на цялото общество. В случай, че едно лице получи повече доходи от друго, единствената причина ще лежи в по-доброто използване на личните му способности в името на обществото.
към текста >>
Валутният проблем може да бъде поставен върху здрава принципна
основа
едва чрез разрешаването на тези въпроси.
Парите се износват така, както се износват и стоките. Ето защо известни мерки от страна на държавата са оправдани. „Лихва върху лихвата" не може па съществува. Спестяванията са един вид постижения, които по-късно дават право на възвратимост под формата на стока; обаче този вид права може да стигне само до определени граници, защото като права, произтичащи от миналото, ще могат да бъдат задоволени само чрез продукти на труда с днешна дата. Подобни права не трябва да се превръщат в средство за икономически натиск.
Валутният проблем може да бъде поставен върху здрава принципна основа едва чрез разрешаването на тези въпроси.
Защото независимо от това как останалите фактори формират паричната, единица, валутата става рационалният градивен елемент на цялостния стопански организъм, при условие, че се управлява от самия него. Една държава никога не може да реши валутния въпрос чрез закони; съвременните държави могат да решат валутния въпрос само тогава, когато те се откажат от тази задача и предоставят необходимото на обособения от тях и независим стопански организъм.
към текста >>
Всеки индивид, който се труди в един социален организъм,
основа
н върху т.н.
Днес много се говори за модерното разделение на труда и за влиянието му върху икономията на време, върху качеството на произведените стоки, стокооборота и т.н.; обаче не се взема под внимание как то се отразява върху отношението на отделния човек към постиженията на неговия труд.
Всеки индивид, който се труди в един социален организъм, основан върху т.н.
разделение на труда, практически никога не печели своите доходи сам, а прави това чрез труда на всички участници в социалния организъм. Един шивач например, който си ушива дреха за лична употреба, изгражда спрямо нея съвсем други отношения от човек, чието примитивно равнище го кара сам да осигурява необходимите средства за поддържането на своя живот. Той си ушива дрехата, защото може да прави дрехи и за другите; за него стойността на дрехата изцяло зависи от уменията на другите. Фактически дрехата е средство за производство. Някой ще възрази, че тук става едно „разцепване" на понятията.
към текста >>
190.
08. IV. Социалният организъм и връзките му с другите народи
GA_23 Същност на социалния въпрос
Естествено, етническите и расови зависимости наред с останалите инстинктивни връзки са в
основа
та на исторически възникналите правови и икономически човешки общности.
Днес троичното разделяне на социалния организъм среща най-остра съпротива от страна на онези общности, които са обединени от един общ език и една обща култура. Тази съпротива ще трябва да се преодолее в името на огромната цел, която новото време поставя все по-ясно пред човечеството. Човечеството ще разбере, че всяка негова част може да напредва към едно наистина достойно съществуване, само ако тя се свързва пълно кръвно с всички други части.
Естествено, етническите и расови зависимости наред с останалите инстинктивни връзки са в основата на исторически възникналите правови и икономически човешки общности.
Обаче силите, благодарение на което народите израстват в своята еволюция, трябва да се развиват свободно и да си взаимодействуват без ограничаващите влияния на държавните и икономическите структури. Това ще бъде постигнато, когато етническите общности осъществяват вътрешното троично разделяне на своите социални организми, така че всяка от съставните им части да влезе в самостоятелни връзки с другите социални организми.
към текста >>
Той не може да бъде „постановен" по силата на политически или правни
основа
ния.
По този начин се изграждат наистина многостранни зависимости между народи, държави и стопански корпорации, които свързват всяка от частите на човечеството и то по такъв начин, че всяка една да споделя собствените си жизнени интереси с интересите на останалите. Съюзът между народите възниква от импулси, които съответствуват на действителността.
Той не може да бъде „постановен" по силата на политически или правни основания.
към текста >>
Споменатата цел е замислена въз
основа
на конкретни принципи; в реалния живот обаче тя трябва да бъде постигана във всяка отделна точка на човешкото общество.
За обективното мислене е от особено значение обстоятелството, че визираната тук цел пред един социален организъм има стойност за цялото човечество, макар и да е осъществима от всеки отделен социален организъм, независимо от това как другите държави се отнасят към тази концепция. Ако един социален организъм се разчлени на трите си естествени съставни части, техните представителни институции могат да влязат в международни връзки като една хомогенна единица дори и когато другите представителни институции все още не са предприели никакви стъпки в посока на троичното разделяне. Несъмнено, които работи за троичното разделяне, той го прави в името на една общочовешка цел. А това, което е необходимо да се направи, в много по-голяма степен ще се проникне с онези сили, които бликат от живота и се проявяват в истинските човешки импулси, отколкото с всевъзможните резолюции от конгреси, съвещания и т.н.
Споменатата цел е замислена въз основа на конкретни принципи; в реалния живот обаче тя трябва да бъде постигана във всяка отделна точка на човешкото общество.
към текста >>
Той също беше
основа
н в една епоха, когато човешкият стремеж към здрав социален организъм напираше към своето реализиране.
А какво беше положението с немския Райх?
Той също беше основан в една епоха, когато човешкият стремеж към здрав социален организъм напираше към своето реализиране.
Тази реализация би могла да се превърне в историческо оправдание за съществуването на Райха. Виждаме как социалните импулси се концентрираха в тази средноевропейска държава като в един пространствен център, който сякаш беше предопределен да стане арена за техните видими действия. Разбира се, социалното мислене може да се прояви на много места, обаче в Германия то прие твърде особени форми, от който можеше да се съди за неговото бъдещо развитие. Всичко това трябваше да се превърне в творчески импулс за тази държава, в непосредствени задачи пред нейните ръководители. Ако беше приела този творчески импулс, бликащ от самите недра на човешката еволюция, Германия щеше да изпълни и истинското си предназначение в съвременния международен живот.
към текста >>
През последните мъчителни години те пречеха на германските ръководители и не допускаха изграждането на точен поглед върху горчивите драми на живота; онзи точен поглед, чието отсъствие беше в
основа
та на по-предишните трагични събития.
Представите, които по това време имаха водачите на Германия замисляйки войната прераснаха по един съдбоносен начин в трайно настроение на целия народ.
През последните мъчителни години те пречеха на германските ръководители и не допускаха изграждането на точен поглед върху горчивите драми на живота; онзи точен поглед, чието отсъствие беше в основата на по-предишните трагични събития.
Авторът на тези редове искаше да прибави нещо към евентуалната възприемчивост спрямо тези драматични събития. В рамките на Германия и Австрия, точно по времето на военната катастрофа един твърде подходящ според него момент той искаше да предложи идеята за здравия социален организъм на определени личности, чието политическо влияние още тогава би дало силен тласък на този импулс. Някои личности, които с искрена загриженост гледаха на съдбата на немския народ, се постараха да направят достъпна идеята за троичното разделяне на социалния организъм. Напразно. Техните мисловни стереотипи ориентирани единствено към милитаристични представи настръхваха срещу подобни импулси, с които според тях не можеше да се предприеме нищо разумно. Накрая се заговори за „отделянето на държавата от училището"; това все пак беше нещо.
към текста >>
191.
09. V. Обръщение към немския народ и към културния свят
GA_23 Същност на социалния въпрос
В
основа
та на всички социални стремежи, които възникват в нашето съвремие, лежи нещо общо.
В основата на всички социални стремежи, които възникват в нашето съвремие, лежи нещо общо.
Те настояват за одържавяване на частната собственост и разчитат, че този процес ще се поеме от структури (държава, комуни), които всъщност нямат нищо общо с новите социални изисквания. Или, от друга страна, разчитат на по-нови формации (например сдружения, корпорации), които съвсем не са възникнали в отговор на тези нови изисквания, а само копират традиционните форми, наследени от старите мисловни стереотипи.
към текста >>
Към изграждането на предлагания тук социален организъм може да се пристъпи още днес, и то по един напълно об
основа
н начин.
Към изграждането на предлагания тук социален организъм може да се пристъпи още днес, и то по един напълно обоснован начин.
Тази книга дава само основните ориентири за всички онези, които са убедени в живата необходимост и правота на новите еволюционни импулси В областта на социалния живот.
към текста >>
Основа
ването на германската държава съвпада с времето, когато тази необходимост започва да се открива пред новото човечество.
Основаването на германската държава съвпада с времето, когато тази необходимост започва да се открива пред новото човечество.
Ръководният елит не разбра, че трябва да постави пред държавата една задача именно с оглед на тази нова историческа необходимост. Верният поглед към новите еволюционни импулси не само би укрепил нейната вътрешна структура, но би предал на външната и политика адекватност и перспектива. А с подобна политика немският народ би могъл спокойно да води своя съвместен живот с останалите негермански народи.
към текста >>
192.
Съдържание
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Статия 14: Педагогическата
основа
за Валдорфското училище
Статия 14: Педагогическата основа за Валдорфското училище
към текста >>
Статия 17:
Основа
та за троичния социален ред
Статия 17: Основата за троичния социален ред
към текста >>
Статия 18: Истинското просвещение като
основа
за социално мислене
Статия 18: Истинското просвещение като основа за социално мислене
към текста >>
193.
Статия 01: Необходимост на епохата
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
А един от тези навици е да разглеждат едно или друго нещо като „практична необходимост“, без да имат очи да видят, че това, което взимат за „практична необходимост“, лежи върху рушеща се
основа
.
Всеки се съобразяваше с практиките на рутината и допускаше действията му да създават дупки в цялостния социален механизъм. Що за действия бяха това — не беше повод за загриженост. И така накрая всичко се превърна в едно огромно заплетено кълбо, като от тази пълна бъркотия се породи световната катастрофа. Хората се предават на установения ред, без да развиват мисли за неговото действително слагане в някакъв ред — такова беше положението в управляващите кръгове. И сега, изправени пред бъркотията, хората не могат да се отърсят от старите си мисловни навици.
А един от тези навици е да разглеждат едно или друго нещо като „практична необходимост“, без да имат очи да видят, че това, което взимат за „практична необходимост“, лежи върху рушеща се основа.
към текста >>
Именно движението на социалистическите работници разкри рушещата се
основа
на тази постройка.
Съвременната икономическа система нагледно показа неспособността на нашето мислене да бъде в крак със събитията.
Именно движението на социалистическите работници разкри рушещата се основа на тази постройка.
Сред работническото движение възникна различен тип партийна програма — такава, която дойде от непосредствения опит с упадъка, като или призова за промяна на курса, или очаква „спасение“ от разгръщането на вече съществуващите събития. Подобни програми възникват теоретично, идват от универсалните човешки потребности, без да се занимават практично с фактите. Практиката, която беше просто рутина и която ненавиждаше мисленето, влезе в конфликт със социалистическата практика, която всъщност е просто теория. А сега, когато събитията настояват да се занимаваме с продуктивни и живи мисли — мисли, които имат своите корени в реалния свят — тези теоретични „мисли без практично приложение“ ни се разкриват като недостатъчни. А тази недостатъчност ще става все по-очевидна, докато осъзнаем, че задачата ни е да развържем възела, задушаващ съвременния социален живот, като започнем да мислим интензивно.
към текста >>
Виждат как целият духовен живот, в частност образователната система, започнаха да зависят изцяло от икономическата
основа
на държава, зависима от индустрията.
Пролетариатът се труди, като робува на ужасна заблуда. Те виждат как постепенно през последните векове човешките интереси напълно се поглъщат от икономиката. За тях е ясно, че правните институции на обществото се определят от различните форми, чрез които се проявяват икономическата власт и икономическите изисквания.
Виждат как целият духовен живот, в частност образователната система, започнаха да зависят изцяло от икономическата основа на държава, зависима от индустрията.
И в резултат сред пролетариата възникна едно пагубно суеверие: че целият правен и духовен живот възниква заедно с нуждата от природен закон от формите на икономическата система. В наши дни широки кръгове извън работническите класи са плячка на същото суеверие. Една типична характеристика на последните няколко столетия — зависимостта на духовните и юридическите области от икономическия живот — започна да се разглежда като някакъв природен закон.
към текста >>
Всички онези неща, които правят всеки човек равен на всеки друг ще се определя тук, на демократична
основа
.
Досега правото и духовната култура бяха „суперструктури“, издигнати върху икономиката. В бъдеще те трябва да станат независими органи в рамките на социалния организъм, съществуващи извън икономическите процеси. Мерките, които се предприемат в икономиката, трябва да са следствие от реална опитност в икономическия живот и от човешките взаимоотношения в различните клонове на индустрията. Трябва да се появят сдружения в рамките на различните производства и търговии, като се взимат предвид общите интереси на производителите и потребителите — всеки да бъде представен в една централна икономическа администрация. Същите хора, които участват в тази икономическа система, съставляват и една правна общност, която, що се отнася до нейната администрация и представителството ѝ, работи доста независимо от другите, а където всичко е установено по този правилен начин ще има отношение към всички пълнолетни.
Всички онези неща, които правят всеки човек равен на всеки друг ще се определя тук, на демократична основа.
Например, всички трудови регулации — начинът, количеството и продължителността на работата ще са към юрисдикцията на тази общност. По този начин подобни регулации се извличат от икономическия процес. Работникът заема своето място в икономическия живот като човек на свободна практика по отношение на онези, с които трябва да извършва обща работа в производството. Неговият икономически принос към даден клон на производството е въпрос, който се решава от експертното познание в съответния индустриален бранш. Но що се отнася до всичко, което засяга експлоатацията на неговия труд, самият той, като възрастен човек, също е решаващ фактор в демократичните правни обсъждания извън икономическия процес.
към текста >>
И както здравият икономически живот в социалния организъм не може да се смесва с правната система (където всичко се
основа
ва на решенията от всички равни един на друг възрастни индивиди), така не е възможно и духовния живот да се администрира според законите, регулациите и контролните средства, които произтичат от мненията на всички хора, които просто са достигнали пълнолетие.
Точно както правната сфера (администрацията на държавата) се регулира в рамките на самостоятелната юридическа система на социалния организъм, независима от икономиката, така и духовния живот (образователната система) се управлява сама в пълна свобода в рамките на независимия си духовен орган от социалното общество.
И както здравият икономически живот в социалния организъм не може да се смесва с правната система (където всичко се основава на решенията от всички равни един на друг възрастни индивиди), така не е възможно и духовния живот да се администрира според законите, регулациите и контролните средства, които произтичат от мненията на всички хора, които просто са достигнали пълнолетие.
Духовният живот изисква самостоятелна администрация, ръководена от най-добрите налични образователни умове. Само при такова самоуправление е възможно дремещите индивидуални способности в човешкото общество да се подхранват истински в полза на социалния живот.
към текста >>
194.
Статия 02: Международните аспекти на Троичния социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Такива намеси имаше в
основа
та на конфликтите между Германия и западните народи.
Катастрофата от Първата световна война недвусмислено показва, че животът на съвременното човечество, което се стреми към единството на общосветовната икономика, не може да понася вмешателства заради националните териториални интереси.
Такива намеси имаше в основата на конфликтите между Германия и западните народи.
Те играят роля и за конфликтите в източните държави. Икономическите интереси изискваха прокарването на железница, започваща от австро-унгарските територии в посока югоизток. Националните интереси на Австрия и тези на балканските страни поставиха условия, като възникна въпросът — дали това, което се изисква от икономиката, не противоречи на националните интереси. Вследствие на това капиталът, който би трябвало да служи на икономиката, се намеси в националните интереси. Държавите искат капиталистите да им служат, а капиталистите искат концентрираната власт на държавата да служи на икономическите им интереси.
към текста >>
Естествено, не отричаме факта, че икономическите отношения могат да послужат като
основа
и за културен обмен.
Ако искаме културните отношения на цивилизования свят да не изпаднат в пълна зависимост от икономическите интереси, тези отношения ще трябва да развиват свой собствен международен живот, който е съобразен с техните специфични условия.
Естествено, не отричаме факта, че икономическите отношения могат да послужат като основа и за културен обмен.
Обаче трябва да се разбере, че културните взаимоотношения, възникнали по този начин, могат да са плодотворни, само ако в същото време се образуват и други отношения между различните хора, които възникват изцяло от потребностите на самия културен живот.
към текста >>
В този троичен ред правната сфера, изградена на демократична
основа
, представлява връзката между икономиката (където международните отношения се насочват от икономическите потребности) и духовния живот, който оформя международните връзки според своите собствени сили.
Международният живот на човечеството мъчително опитва да очертае културните отношения между различните народи и икономическите отношения в различни части на света, като тези усилия са независими едно от друго. Троичната организация на социалния организъм има предвид тази потребност на човешката еволюция.
В този троичен ред правната сфера, изградена на демократична основа, представлява връзката между икономиката (където международните отношения се насочват от икономическите потребности) и духовния живот, който оформя международните връзки според своите собствени сили.
към текста >>
Обаче при внимателно изследване ще откриете, че такива ситуации се вземат предвид в идеите, на които се
основа
ва троичният социален ред.
Може така да се случи (несъмнено заради разликата в икономическите условия у дома и в чужбина), че определени стоки, които трябва да се доставят от чужбина, да имат твърде висока цена.
Обаче при внимателно изследване ще откриете, че такива ситуации се вземат предвид в идеите, на които се основава троичният социален ред.
Ако читателят отвори Глава 3 от „Същност на социалния въпрос“, ще открие, че се разглежда сходен икономически проблем:
към текста >>
Той се
основа
ва на градивното, за разлика от другите идеи, които ги бива в критикуването и унищожаването, но не предлагат нищо конструктивно.
И така, трябва да е станало ясно, че троичният социален ред не представлява някаква изолирана утопия, а е сбор от практични импулси, които всеки би могъл да реализира във всяка сфера на живота. Именно това отличава тази „идея“ от абстрактните „изисквания“ на разните социалистически партии. Социалистите си търсят изкупителни жертви за всичко, което е станало непоносимо в обществения живот. И щом си намерят изкупителна жертва, те обявяват, че тя трябва да бъде елиминирана. Троичният социален ред говори за конкретни начини, чрез които съществуващият ред трябва да се промени, ако искаме непоносимото да изчезне.
Той се основава на градивното, за разлика от другите идеи, които ги бива в критикуването и унищожаването, но не предлагат нищо конструктивно.
Това става особено ясно за всеки с отворено съзнание, който от личен опит е разбрал колко деструктивна може да е външната търговска политика на една страна, изградена само върху национални принципи. Освен упадъчни тенденции на местна почва, последват и такива в международните отношения.
към текста >>
195.
Статия 04: Троичният социален организъм и свободата в образованието
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Истинската потребност на съвремието е училищата да са изцяло
основа
ни на свободния духовен и културен живот.
Хората днес говорят за общообразователни училища. Няма значение дали идеята за такива общообразователни училища е много добра на теория, тъй като, ако ги направят неизменна част от икономическата организация, на практика никога няма да бъдат нещо добро.
Истинската потребност на съвремието е училищата да са изцяло основани на свободния духовен и културен живот.
Това, което се преподава и култивира в такива училища, трябва да се извлича само от познанието за израстващото човешко същество и от индивидуалните заложби.
към текста >>
Истинската антропология трябва да е в
основа
та на образованието и упражненията.
Истинската антропология трябва да е в основата на образованието и упражненията.
Въпросът не е — какво трябва да знае човекът и да е способен да върши за съществуващия социален ред? Въпросът е — какви заложби, които сега са дремещи в това човешко същество, могат да се развият? Така ще е възможно постоянно да вливаме нови сили от подрастващите поколения към социалния ред. Животът на социалния ред ще представлява това, което се постигне от поколенията развити човешки същества, заемащи своето място в този социален ред. Подрастващото поколение не трябва да бъде оформяно по шаблоните на съществуващия социален строй.
към текста >>
Тази догма ще има катастрофални последствия в бъдеще, ако се запази в
основа
та на училищната система.
Тази догма ще има катастрофални последствия в бъдеще, ако се запази в основата на училищната система.
Причината е, защото в действителност дори в най-добрата си форма икономически-преданият социален организъм не може да осигури подходящи условия за истински културен живот, нито за продуктивна образователна система в частност. Преди всичко такава образователна система ще дължи съществуването си на съхранения остарял светски мироглед. Партиите, които твърдят, че са представители на новия ред, ще са длъжни да оставят културния живот на училищата в ръцете на представители на стари мирогледи. Но, понеже при такива условия не може да има каквато и да било вътрешна връзка между новото подрастващо поколение и старата изкуствено поддържана култура, културният живот неизбежно ще става по-застоял. Душите на това поколение ще изгубят силата си, след като са били посадени в каменистата почва на един мироглед, който не може да им даде вътрешен източник на сили.
към текста >>
За всеки, който ясно схваща тези неща, едно от най-неотложните изисквания на съвремието е
основа
ването на общност от хора, която ще се стреми с всички усилия да постигне свободата и самоопределянето на образователната система.
За всеки, който ясно схваща тези неща, едно от най-неотложните изисквания на съвремието е основаването на общност от хора, която ще се стреми с всички усилия да постигне свободата и самоопределянето на образователната система.
Другите необходими проблеми в наши дни няма да намерят решение, докато не се направи важното за образователната сфера. Нужно е само безпристрастно наблюдение върху нашия духовен живот в сегашната му форма — неговата отвлеченост и разпокъсаност, липсата му на сили да поддържа човешката душа — за да се види, че освобождаването му е правилният ход.
към текста >>
196.
Статия 05: От какво имаме необходимост (за обновление на живота)
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Но това не е така — троичният ред се
основа
ва на схващането, че една вяра в устойчивата сила на старите импулси е най-голямата пречка за здравословните и истински прогресивни стъпки, които са съобразени с текущия етап на еволюцията.
Разбирането за реалност, което живее в идеята за троичния социален организъм, няма да се намери чрез сравняване с онова, на което учи традиционното образование и съответните му мисловни навици. Една от главните причини за съвременното объркване в държавата и обществото е, че тези традиции са довели до навици в мисленето, както и до чувства, които животът е надраснал. Затова всеки, който възразява на идеята за троичния социален ред, не взима предвид импулсите, които досега са оформили основите на всички човешки институции, и живеят със заблудата, че всяко преодоляване на тези стари импулси е прегрешение срещу всеки възможен социален ред.
Но това не е така — троичният ред се основава на схващането, че една вяра в устойчивата сила на старите импулси е най-голямата пречка за здравословните и истински прогресивни стъпки, които са съобразени с текущия етап на еволюцията.
към текста >>
Докато хората не разберат, че нашите икономически, политически и културни проблеми не се дължат само на външните обстоятелства, но и на състоянието на нашите души, необходимото обновяване няма да намери своята стабилна
основа
.
Съвременната епоха трябва да види ясно, че е изтощила стопанските, политическите и културните импулси. Това прозрение пък трябва да подхрани действената ни воля и социалната ни дейност.
Докато хората не разберат, че нашите икономически, политически и културни проблеми не се дължат само на външните обстоятелства, но и на състоянието на нашите души, необходимото обновяване няма да намери своята стабилна основа.
към текста >>
197.
Статия 06: Уменията за работа, волята за работа и Троичния социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Всяко такова схващане обаче се
основа
ва на заблуда — обръща се внимание на това, че хората имат нужда от потребителски стоки и че тези нужди трябва да се задоволяват, но не се взима предвид, че само по себе си осъзнаването на тези нужди няма да породи всеотдайна работа в производството, ако се очаква това производство да не е за лична изгода, а за обществото.
Искането в бъдеще хората да не работят за себе си, а за общността, ще си остане напълно изпразнено от съдържание, докато нямаме конкретна идея как да се поощри човешката душа — да работи със същата воля за „за общността“, каквато проявява и за себе си. Без съмнение мнозина се задоволяват със схващането, че дадено централно управляващо тяло ще постави всеки от нас на работното му място, както и че тази трудова организация ще позволи на централното управление да извършва честно разпределение на произведените блага.
Всяко такова схващане обаче се основава на заблуда — обръща се внимание на това, че хората имат нужда от потребителски стоки и че тези нужди трябва да се задоволяват, но не се взима предвид, че само по себе си осъзнаването на тези нужди няма да породи всеотдайна работа в производството, ако се очаква това производство да не е за лична изгода, а за обществото.
Само по себе си съзнанието на някого, че работи за общността, няма да му даде осезаемо удовлетворение; съответно не може да го поощри да работи.
към текста >>
При действително приложение на една такава държава,
основа
на върху демократични права, резултатът ще е, че всяко човешко същество ще заема своето място с желание и пълно съзнание за съвместното поле за работа.
Хората правят грешка, когато постоянно казват: „За да се осъществи троичният ред, хората трябва да са по-различни, отколкото са сега.“ Не! Именно чрез троичния ред хората ще се образоват по такъв начин, че постепенно ще израснат различни спрямо това, което са били преди в икономическата държава. И точно както свободният духовен живот ще създаде импулсите за разгръщане на личните заложби, демократично устроеният живот на правната сфера ще осигури импулсите за волята да се работи. Ще се укрепят истинските отношения между хора, които са обединени в социален организъм, при който всеки зрял човек има глас в управлението и е равен на всеки друг възрастен — този тип отношения са способни да разпалят волята да се работи „за общността“. Трябва да се разбере, че истинското чувство за общност може да расте само от такива взаимоотношения, както и че от това чувство може да се зарежда волята за работа.
При действително приложение на една такава държава, основана върху демократични права, резултатът ще е, че всяко човешко същество ще заема своето място с желание и пълно съзнание за съвместното поле за работа.
Всеки ще знае за какво работи. И всеки ще иска да работи в рамките на работна общност, на която той или тя е осъзнат член и по своя воля.
към текста >>
198.
Статия 07: Какво не виждат социалистите
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Това обаче дали е
основа
ние тези три жизнени функции да се управляват в държавата от един център?
Това обаче дали е основание тези три жизнени функции да се управляват в държавата от един център?
Дали също така това е причина и трите да се ръководят по едни и същи принципи?
към текста >>
199.
Статия 08: Социалистите и техните препъникамъни
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Интелектуалните водачи и агитатори на масите от пролетариата са заслепени от утопични идеи и разни теории, произлизащи от една социална наука, която продължава да е
основа
на на стари икономически концепции и тъй спешно се нуждае от промяна.
Интелектуалните водачи и агитатори на масите от пролетариата са заслепени от утопични идеи и разни теории, произлизащи от една социална наука, която продължава да е основана на стари икономически концепции и тъй спешно се нуждае от промяна.
Тези пропагандатори нямат и най-бегла представа, че техните възгледи за политиката, икономиката и културния живот по никакъв начин не се различават от „буржоазните възгледи“, срещу които се борят. Казано другояче, всички те се опитват да видят стари идеи, осъществени от нови хора. Но не се постига нищо истински ново, когато различни хора правят отново и отново нещо старо, само че по леко по-различен начин[1].
към текста >>
Новата идея, която трябва да замени старата, е освобождаването на икономическата администрация от каквото и да било вмешателство от страна на политическите или националните власти, за да може да се провежда стопанско управление по начин,
основа
н изцяло на икономически принципи и икономически интереси.
Една от тези „стари идеи“ е опитът да се контролира икономиката чрез политически и юридически средства. Това е „стара идея“, защото доведе огромна част от човечеството до безпомощно състояние — както ни показа катастрофалната Световна война.
Новата идея, която трябва да замени старата, е освобождаването на икономическата администрация от каквото и да било вмешателство от страна на политическите или националните власти, за да може да се провежда стопанско управление по начин, основан изцяло на икономически принципи и икономически интереси.
към текста >>
200.
Статия 09: Какво изисква Новият дух
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Това, което работят обаче, трябва да се
основа
ва на договорно споразумение, възникващо от стопанското положение на отделните страни.
Това, че демокрацията и една по-социална форма на живот представляват два импулса, борещи се да се проявят в съвременната човешка природа, е едно прозрение, което съвършено убягва на повечето от участниците в такива дискусии. И двата импулса ще продължат да причиняват смут и разруха в обществения живот, докато се осигурят институции, в които те ще могат да се развиват. Но социалният импулс, който трябва да живее в икономическите процеси, няма да може, поради естеството на своята същност, да се прояви демократично. Целта на този социален импулс е хората, занимаващи се със стопанска дейност, да обръщат внимание на справедливите нужди на своите събратя. Управлението, което този импулс изисква, е такова, което регулира икономическия процес на базата на това, което занимаващите се с него индивиди реално правят един за друг.
Това, което работят обаче, трябва да се основава на договорно споразумение, възникващо от стопанското положение на отделните страни.
към текста >>
Първо, тези споразумения трябва да възникват като свободна инициатива на всяка от страните — инициатива, която се
основа
ва на свободна воля.
За да имат социален ефект тези договорни споразумения, са необходими две неща.
Първо, тези споразумения трябва да възникват като свободна инициатива на всяка от страните — инициатива, която се основава на свободна воля.
Второ, тези индивиди трябва да живеят в стопанско тяло, което позволява на даден човек чрез такова споразумение да прокарва по най-добрия начин услугите на другите към обществото. Първото изискване може да се осъществи само когато отсъства каквато и да била политическа намеса между индивидите, работещи в стопанската сфера, и тяхната лична връзка с източниците и интересите на самия икономически живот. Второто изискване ще се задоволи, когато споразуменията се изготвят не според исканията на даден нерегулиран пазар, а според условията, възникващи когато клонове на индустрията се свързват със сдружения на потребителите и помежду си — така, както го изискват реалните нужди, за да може движението на стоките да се управлява според както тези сдружения намерят за добре. Такива сдружения представляват един модел, според който се определя как във всеки отделен и конкретен случай икономическата активност може да се управлява на базата на споразумения.
към текста >>
Работата в икономическата сфера след време неизбежно би довела до значими щети, ако го няма противодействието на политическата сфера с нейните закони — като тази политическа сфера е базирана на демократична
основа
, докато при икономическата това не е така.
Но както в биологичния организъм една от органичните системи би се самоунищожила чрез специфичната си дейност, ако нямаше други системи да я държат в баланс, така и един от членовете на социалния организъм трябва да се държи в баланс от друг.
Работата в икономическата сфера след време неизбежно би довела до значими щети, ако го няма противодействието на политическата сфера с нейните закони — като тази политическа сфера е базирана на демократична основа, докато при икономическата това не е така.
В сферата на демократичното законодателство политиканстването е уместно. Това, което се извършва в нея, работи в рамките на икономическата дейност, за да противодейства на присъщата ѝ склонност към причиняване на вреди. Ако някой впрегне икономическия живот в администрацията на държавата, ще го лиши от неговата ефективност и от свободата му на движение. Тези, които са отдадени на икономическа работа, трябва да получават законите някъде извън икономическия живот и да ги прилагат в самия икономически живот.
към текста >>
А който е заблуден от вярата, че такива усилия са утопични, не стъпва на здрава
основа
.
Днес не е достатъчно просто да знаем какво трябва да замени съществуващите институции. Необходимо е да разясняваме този нов начин на мислене по начин, който ще ни позволи възможно най-скоро да разпуснем старата партийна политическа система и да напътстваме усилията на хората към нови цели. Този, който няма смелост да прави това, не може да допринесе с нищо за оздравяването на социалния организъм.
А който е заблуден от вярата, че такива усилия са утопични, не стъпва на здрава основа.
към текста >>
201.
Статия 11: Култивирането на Духа и икономическия живот
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Първата от трите сфери на троичния социален ред цели да се сформира сътрудничество между хората, което е изцяло
основа
но на свободното общуване и свободното коопериране между отделни личности.
Първата от трите сфери на троичния социален ред цели да се сформира сътрудничество между хората, което е изцяло основано на свободното общуване и свободното коопериране между отделни личности.
Тук човешката индивидуалност не трябва да се поставя насила в калъпа на дадена институция. По какъв начин един човек е полезен за друг, как един ще помага на други — това ще възниква само според уникалните умения и постижения на даден човек, с които може да е в услуга на свои ближни. Не е кой знае колко учудващо, че днес много хора не си представят нищо друго, освен анархистична държава, възникваща като следствие от такива свободни човешки отношения в духовно-културната област. Тези, които мислят така обаче, не знаят, че едни от най-чистите ни природни сили се парализират, когато са заставени да се развиват според шаблоните, наложени от държавата и икономическата система. Такива сили, скрити дълбоко в нашата природа, не могат да се култивират от институции, а само от отношенията, възникващи съвършено свободно от едно същество спрямо друго.
към текста >>
202.
Статия 12: Право и икономика
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Сред различните възражения спрямо троичния социален ред има едно, което обобщено звучи по следния начин: В последните години усилията на идеолозите в политиката са насочени отчасти към създаването на юридическа
основа
, съобразена със сегашните условия в икономическото производство.
Сред различните възражения спрямо троичния социален ред има едно, което обобщено звучи по следния начин: В последните години усилията на идеолозите в политиката са насочени отчасти към създаването на юридическа основа, съобразена със сегашните условия в икономическото производство.
Може да се каже, че идеята за троичния ред изцяло пренебрегва всичката работа, извършена в тази област, и иска просто да отдели правната сфера от икономическата.
към текста >>
Ако хората се сдружават на правова
основа
, която поражда интереси, различни от икономическите, тогава тези други интереси ще могат да се реализират.
Ако хората се сдружават на правова основа, която поражда интереси, различни от икономическите, тогава тези други интереси ще могат да се реализират.
Ако човек е погълнат само от икономическия интерес, тези други интереси не се развиват. Ако човек, който разполага със средствата за производство, има усет за това, кой е най-добрият и най-продуктивният човек за дадена икономическа позиция, този негов усет не е придобит заедно със самата негова икономическа власт, а е бил развит в една сфера, работеща извън икономическата. Сам по себе си икономическият живот може да развие усещането за икономическа власт, но, успоредно с това, не носи усещане за социална справедливост. Затова всички опити само с икономически мисли да се напише рецепта за социална справедливост са обречени на провал.
към текста >>
Тези наблюдения са
основа
ни на действителните реалности в живота.
Тези наблюдения са основани на действителните реалности в живота.
Такива неща се имат предвид в идеята за троичния социален ред. Тя се насочва от практическите опити на онези, които са се мъчили да изградят правни структури за съвременните икономически форми; но точно резултатите от тези опити правят излишно поредното повторение на действия, с които мнозина вече са се провалили. Целта не е да се пишат социални закони в една област на живота, където те не могат да се приложат, а да се създадат условия за самия живот, от който могат да възникнат такива закони. В наши дни този живот е погълнат от икономиката; първата стъпка в правилната посока е да се възстанови неговата независимост.
към текста >>
203.
Статия 13: Социалният дух и социалистическите суеверия
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
В социален ред,
основа
н на разделението на работната сила, работата на даден човек може и да не му носи лично удовлетворение заради самия него, но все пак може да му носи удовлетворение, ако той има интерес към онези, заради които работи.
В социален ред, основан на разделението на работната сила, работата на даден човек може и да не му носи лично удовлетворение заради самия него, но все пак може да му носи удовлетворение, ако той има интерес към онези, заради които работи.
Такъв интерес обаче трябва да се развива в живо общество. Правно-юридическа система, в която всеки индивид е равен измежду равни, поощрява интереса на човек към събратята му. Човек работи в такава система заради другите, защото в основата на взаимоотношенията му с другите човеци намираме жива основа. От икономическата сфера човек научава само това, което другите искат от него. В рамките на живия правен и политически живот стойността на другите хора за даден човек се осъзнава от дълбините на човешката му природа, затова не се изчерпва само с необходимостта на човека да работи с други хора, просто защото това е необходимо, за да се произвеждат стоки, отговарящи на разни потребности.
към текста >>
Човек работи в такава система заради другите, защото в
основа
та на взаимоотношенията му с другите човеци намираме жива
основа
.
В социален ред, основан на разделението на работната сила, работата на даден човек може и да не му носи лично удовлетворение заради самия него, но все пак може да му носи удовлетворение, ако той има интерес към онези, заради които работи. Такъв интерес обаче трябва да се развива в живо общество. Правно-юридическа система, в която всеки индивид е равен измежду равни, поощрява интереса на човек към събратята му.
Човек работи в такава система заради другите, защото в основата на взаимоотношенията му с другите човеци намираме жива основа.
От икономическата сфера човек научава само това, което другите искат от него. В рамките на живия правен и политически живот стойността на другите хора за даден човек се осъзнава от дълбините на човешката му природа, затова не се изчерпва само с необходимостта на човека да работи с други хора, просто защото това е необходимо, за да се произвеждат стоки, отговарящи на разни потребности.
към текста >>
204.
Статия 14: Педагогическата основа за Валдорфското училище
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Педагогическата
основа
за Валдорфското училище
Педагогическата основа за Валдорфското училище
към текста >>
Въпреки това, нужно е в този случай да се посочи, че и най-добрите намерения трябва да бъдат спрени, ако не отчитат тези основополагащи условия, които се
основа
ват на практическо вникване в нещата.
Това чувство ги кара да желаят нов, идеалистичен начин на мислене за уреждането на обществените работи. Всеки, който обърне вниманието си за развитието на образователния живот и на системата за обучение, ще желае да види такъв начин на мислене приложен особено там. Това е мисловно поведение, което показва много добра воля. Не е нужно да споменаваме, че тази добра воля трябва да бъде ценена. Ако бъде използвана правилно, тя може да служи за събирането на хора около инициативи за социални начинания, изискващи нови основи.
Въпреки това, нужно е в този случай да се посочи, че и най-добрите намерения трябва да бъдат спрени, ако не отчитат тези основополагащи условия, които се основават на практическо вникване в нещата.
към текста >>
Следователно, това е едно от условията за разглеждане, когато се планира
основа
ването на каквато и да е институция като Валдорфското училище.
Следователно, това е едно от условията за разглеждане, когато се планира основаването на каквато и да е институция като Валдорфското училище.
Идеализмът трябва да работи в духа на учебния план и методология на училището. Но трябва и да бъде идеализъм, който има силата да събужда у младите и растящи човешки същества силите и уменията, от които те ще имат нужда в по-късния си живот, за да имат пособията за работа в модерното общество и за да добиват за себе си адекватна прехрана.
към текста >>
Об
основа
ността на тази идея е неоспорима; но е невъзможно да се развива волята и това чувство на здравословност, на която почива, докато не развием вникването в нещата, което събужда енергийните импулси на волята и чувствата.
Педагогиката и инструкционната методология ще могат да осъществят това условие единствено чрез действително знание за развитието на човешкото същество. Прозорливи хора днес се обявяват за образование и обучение в посока не само култивирането на едностранчиво знание, но и на умения; образование не само в посока култивиране на интелектуални способности, но и на развиване на волята.
Обосноваността на тази идея е неоспорима; но е невъзможно да се развива волята и това чувство на здравословност, на която почива, докато не развием вникването в нещата, което събужда енергийните импулси на волята и чувствата.
Честа съвременна грешка в това отношение е не, че хората пренасищат младите умове с прекалено много концепции, а че видовете концепции, които се култивират, са изпразнени от всякаква животворна сила. Всеки, който вярва, че може да култивира волята, без да култивира концепции, които ѝ дават живот, страда от заблуда. Работа на съвременните учители е да разберат това ясно; но това ясно разбиране може единствено да изхожда от живо разбиране за цялото човешко същество.
към текста >>
Човек не може да преподава и да е образовател, ако не приеме чрез пълно вникване в нещата позиция към детето, която отчита в най-пълен смисъл тази метаморфоза от порива да се имитира до способността да се усвоява на
основа
та на естествена връзка на базата на авторитет.
Децата са поверени на основното училище в период от живота им, когато душата преминава през много важни трансформации. От раждането до приблизително 6-тата или 7-мата година, човешкото същество по естествен начин се оставя на всичко непосредствено обграждащо го в средата му, и така, чрез имитативния инстинкт, дава форма на своите собствени зараждащи се сили. От този период нататък детската душа свободно приема в съзнанието си това, което образователят и учителят дават, което влияе на детето в резултат на естествения авторитет на учителя. Този авторитет не се подлага на съмнение заради смътното чувство на детето, че в учителя съществува нещо, което съществува също така и в него.
Човек не може да преподава и да е образовател, ако не приеме чрез пълно вникване в нещата позиция към детето, която отчита в най-пълен смисъл тази метаморфоза от порива да се имитира до способността да се усвоява на основата на естествена връзка на базата на авторитет.
към текста >>
Тази критика е без съмнение об
основа
на в някакъв ограничен смисъл.
Критика на това твърдение е, че не работи в големи класове.
Тази критика е без съмнение обоснована в някакъв ограничен смисъл.
Но отвъд тази ограниченост, тази критика единствено показва, че е присъща на мислене, което произхожда от абстрактни образователни норми, защото истинско живото изкуство на образованието, основано на истинно знание за човешкото същество, носи със себе си силата, която пробужда интереса на всеки ученик — така че няма нужда за директна „индивидуална“ работа, за да се запази вниманието му към предмета. Един учител може да изложи основата на преподаването си по такъв начин, че всеки ученик да я усвоява по свой собствен индивидуален начин. Това изисква просто, каквото и да прави учителят, то да бъде достатъчно „жизнено“. Ако някой има истинско усещане за човешката природа, развиващото се човешко същество се превръща за него в интензивна, жива загадка, която при самия опит тя да бъде разгадана предизвиква в ученика жив интерес по емпатичен път. Такава емпатия е по-ценна от индивидуалната работа, която може прекалено лесно да осакати собствената инициативност на детето.
към текста >>
Но отвъд тази ограниченост, тази критика единствено показва, че е присъща на мислене, което произхожда от абстрактни образователни норми, защото истинско живото изкуство на образованието,
основа
но на истинно знание за човешкото същество, носи със себе си силата, която пробужда интереса на всеки ученик — така че няма нужда за директна „индивидуална“ работа, за да се запази вниманието му към предмета.
Критика на това твърдение е, че не работи в големи класове. Тази критика е без съмнение обоснована в някакъв ограничен смисъл.
Но отвъд тази ограниченост, тази критика единствено показва, че е присъща на мислене, което произхожда от абстрактни образователни норми, защото истинско живото изкуство на образованието, основано на истинно знание за човешкото същество, носи със себе си силата, която пробужда интереса на всеки ученик — така че няма нужда за директна „индивидуална“ работа, за да се запази вниманието му към предмета.
Един учител може да изложи основата на преподаването си по такъв начин, че всеки ученик да я усвоява по свой собствен индивидуален начин. Това изисква просто, каквото и да прави учителят, то да бъде достатъчно „жизнено“. Ако някой има истинско усещане за човешката природа, развиващото се човешко същество се превръща за него в интензивна, жива загадка, която при самия опит тя да бъде разгадана предизвиква в ученика жив интерес по емпатичен път. Такава емпатия е по-ценна от индивидуалната работа, която може прекалено лесно да осакати собствената инициативност на детето. Може наистина да бъде заявено — отново, в граници — че големите класове, водени от учители, пропити с живота, който идва от истинно знание за човешкото същество, ще постигат по-големи резултати, отколкото малки класове, водени от учители, които се водят от стандартни образователни теории и които нямат шанс да практикуват живот на истинско знание в работата си.
към текста >>
Един учител може да изложи
основа
та на преподаването си по такъв начин, че всеки ученик да я усвоява по свой собствен индивидуален начин.
Критика на това твърдение е, че не работи в големи класове. Тази критика е без съмнение обоснована в някакъв ограничен смисъл. Но отвъд тази ограниченост, тази критика единствено показва, че е присъща на мислене, което произхожда от абстрактни образователни норми, защото истинско живото изкуство на образованието, основано на истинно знание за човешкото същество, носи със себе си силата, която пробужда интереса на всеки ученик — така че няма нужда за директна „индивидуална“ работа, за да се запази вниманието му към предмета.
Един учител може да изложи основата на преподаването си по такъв начин, че всеки ученик да я усвоява по свой собствен индивидуален начин.
Това изисква просто, каквото и да прави учителят, то да бъде достатъчно „жизнено“. Ако някой има истинско усещане за човешката природа, развиващото се човешко същество се превръща за него в интензивна, жива загадка, която при самия опит тя да бъде разгадана предизвиква в ученика жив интерес по емпатичен път. Такава емпатия е по-ценна от индивидуалната работа, която може прекалено лесно да осакати собствената инициативност на детето. Може наистина да бъде заявено — отново, в граници — че големите класове, водени от учители, пропити с живота, който идва от истинно знание за човешкото същество, ще постигат по-големи резултати, отколкото малки класове, водени от учители, които се водят от стандартни образователни теории и които нямат шанс да практикуват живот на истинско знание в работата си.
към текста >>
Знанието за специалните нужни за всеки период от живота предоставя
основа
за изготвянето на удачен учебен план.
Знанието за специалните нужни за всеки период от живота предоставя основа за изготвянето на удачен учебен план.
Това знание може също да бъде основа за справяне с учебни предмети в следващи периоди. До края на 9-тата година, детето трябва да бъде запознато до определено ниво за всичко, което е влязло в човешкия живот чрез растежа на цивилизацията. Така докато първите учебни години са за това, да се научи детето да пише и чете добре, учението трябва да се върши по такъв начин, че да позволява основният характер на тази фаза от развитието да бъде задоволен. Ако преподаваме неща по начин, че да правим едностранчиви твърдения спрямо интелекта на детето и само за абстрактното усвояване на умения, тогава развитието на естествената воля и чувствителност спират; докато ако детето учи по начин, който извиква цялото му същество, той или тя се развиват цялостно. Рисуване по детски маниер, или дори примитивен вид рисуване, извиква интереса на цялото човешко същество в това, което извършва.
към текста >>
Това знание може също да бъде
основа
за справяне с учебни предмети в следващи периоди.
Знанието за специалните нужни за всеки период от живота предоставя основа за изготвянето на удачен учебен план.
Това знание може също да бъде основа за справяне с учебни предмети в следващи периоди.
До края на 9-тата година, детето трябва да бъде запознато до определено ниво за всичко, което е влязло в човешкия живот чрез растежа на цивилизацията. Така докато първите учебни години са за това, да се научи детето да пише и чете добре, учението трябва да се върши по такъв начин, че да позволява основният характер на тази фаза от развитието да бъде задоволен. Ако преподаваме неща по начин, че да правим едностранчиви твърдения спрямо интелекта на детето и само за абстрактното усвояване на умения, тогава развитието на естествената воля и чувствителност спират; докато ако детето учи по начин, който извиква цялото му същество, той или тя се развиват цялостно. Рисуване по детски маниер, или дори примитивен вид рисуване, извиква интереса на цялото човешко същество в това, което извършва. Затова трябва да се остави писането да израсне от рисуването.
към текста >>
Евритмичното движение — движение с мисъл — ще замени тези движения,
основа
ни само на анатомията и физиологията на физическото тяло.
Когато хората осъзнаят колко много може да се спечели за интелекта от това ранно артистично образование на детето, те ще са склонни да позволят на изкуството да заеме достойното си място в основното училищно образование. Изкуството на музиката, рисуването и моделирането ще получи достойно място в програмата на обучение. Този артистичен елемент и физическите упражнения ще бъдат въведени в удачна комбинация. Ще бъдат развити дейни игри и гимнастика като израз на чувства, извикани от самата природа на музиката и рецитирането.
Евритмичното движение — движение с мисъл — ще замени тези движения, основани само на анатомията и физиологията на физическото тяло.
Хората ще открият колко голяма сила се спотайва в артистичния начин на обучение за развитието на волята и чувствата. Въпреки това, да учиш или обучаваш по такъв начин и да постигаш ценни резултати, може да бъде постигнато само от учители, които имат достатъчно силна проницателност за човешкото същество, за да разбират ясно връзката между методи, които те използват и свързаните с растежа сили, които проявяват себе си в периодите на живота. Истинският учител, истинският образовател не е някой, който е учил образователната теория като наука за управляване на децата, но е човек, в който педагогът в него е бил събуден от осъзнаването за човешката природа.
към текста >>
Това е тази същност на човешката природа, върху която трябва да се
основа
ва преподаването на аритметиката.
Визуалните пособия са несъмнено оправдани в известни граници; но когато дадено материалистично убеждение води хората да опитват разширяване на тази форма на учителствуване за всяко възможно нещо, те забравят, че има и други сили в човешкото същество, които трябва да се развиват и които не могат да бъдат адресирани посредством визуалното наблюдение. Например определени неща придобиваме изцяло чрез паметта, която е свързана със силите свързани с растежа — сили в активност между 6-тата-7-мата година и 14-тата година на живота.
Това е тази същност на човешката природа, върху която трябва да се основава преподаването на аритметиката.
Наистина аритметиката може да бъде ползвана да култивира способността за запаметяване. Ако пренебрегваме този факт, можем да се изкушим (особено при преподаване на аритметика) да извършим образователната грешка да преподаване с визуални помощи за това, което трябва да се преподава като упражнения по запаметяване.
към текста >>
Най-добрата позиция в такъв случай — от такива упражнения, които са
основа
ни изцяло на естествения човешки инстинкт за дейност през връзка към практични цели, до други, които ще са вид обучение за реална работа — ще последва от знанието за характера на следващите периоди в живота.
Около 12-тата година настъпва нова повратна точка в развитието на детето. То узрява за развитието на уменията, които го водят към цялостно разбиране на неща, които трябва да се разглеждат без препратки към човешкото същество: като минералното царство, физичния свят, метеорологичните феномени и т.н.
Най-добрата позиция в такъв случай — от такива упражнения, които са основани изцяло на естествения човешки инстинкт за дейност през връзка към практични цели, до други, които ще са вид обучение за реална работа — ще последва от знанието за характера на следващите периоди в живота.
към текста >>
Ако Валдорфското училище иска да постигне целите на
основа
теля си, то трябва да е
основа
но на образователни принципи и методи — каквито са описаните тук.
Ако Валдорфското училище иска да постигне целите на основателя си, то трябва да е основано на образователни принципи и методи — каквито са описаните тук.
Тогава то ще е способно да дава такова образование, което позволява на тялото на ученика да се развие здравословно и спрямо нуждите си, защото на душата (на която това тяло е проявлението) е позволено да расте по начин, съвместим със силите на нейното развитие. Преди откриването му беше опитана подготвителна работа с учителите, така че училището да може да работи спрямо предложената цел. Тези, които се занимават с управлението на училището, вярват, че в преследването на тази цел те донасят нещо в образователния живот съгласно модерното социално мислене. Те чувстват отговорността, неизбежно свързана с такова начинание; но те мислят, че в съвременните социални изисквания наш дълг е да предприемем това, когато условията го позволяват.
към текста >>
205.
Статия 15: Главната заблуда в социалната мисъл
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Под влиянието на този вид културен прогрес ръководните кръгове развиха умствения навик да
основа
ват мненията си относно всички житейски отношения върху икономическа
основа
.
Под влиянието на този вид културен прогрес ръководните кръгове развиха умствения навик да основават мненията си относно всички житейски отношения върху икономическа основа.
В повечето случаи те не осъзнават, че оформят възгледите си по този начин. Те проявяват несъзнателно този начин на преценка. Вярват, че действат според какви ли не етични и доброжелателни мотиви, но несъзнателно работят заради схващания, формирани от технологично-индустриалната икономика. Те мислят с икономически термини, но вярват, че принципите им са етични, религиозни и естетически.
към текста >>
Мнозина
основа
телно казват, че към социалния проблем трябва да се подходи по начин, различен от този, да речем, на Сен Симон[1] или Оуен[2] или Фурие[3], че духовни импулси, каквито са техните, не могат да доведат до промяна в икономическия живот.
Мнозина основателно казват, че към социалния проблем трябва да се подходи по начин, различен от този, да речем, на Сен Симон[1] или Оуен[2] или Фурие[3], че духовни импулси, каквито са техните, не могат да доведат до промяна в икономическия живот.
Така те стигат до извода, че духовните импулси са съвършено неспособни да упражнят преобразуващ ефект върху социалния живот. В действителност тези мислители са извличали интелектуалните си концепции от една форма на духовния живот, която по своята природа вече не е била адекватна на икономическия живот в наше време. Вместо тогава да стигнат до ясното заключение, че „в такъв случай се нуждаем от нова форма на духовен и правов живот“, хората оформят мнението, че желаните социални условия ще възникнат от само себе си от икономическата сфера. Реално обаче ще настъпи икономически хаос, ако в по-нататъшния прогрес на еволюцията не се направят стъпки напред в духовно-културната сфера и в правната сфера — такива, каквито ги изисква новата епоха.
към текста >>
Ето защо най-голямата социална нужда е да се добие проницателен и всеобхватен възглед, според който единствената
основа
, върху която човечеството може да израсне по правилен начин, е култивирането на нов духовен живот.
Всичко, което ще се случва в социалната сфера сега и в близкото бъдеще, зависи от куража да се направи тази стъпка напред в култивирането на духа и в установяването на правото. Ако нещо не произлиза от този кураж, то може да носи много добри намерения, но няма да доведе до устойчив социален модел.
Ето защо най-голямата социална нужда е да се добие проницателен и всеобхватен възглед, според който единствената основа, върху която човечеството може да израсне по правилен начин, е култивирането на нов духовен живот.
Плодовете на това култивиране ще се пренесат и в структурирането на икономиката. Ако икономическият живот опитва със собствените си сили да еволюира в нова форма, единствено и само ще пропагандира и умножава своите стари недостатъци и вреди. Докато от икономическия живот се очаква да определя какви бихме могли да бъдем, ще се добавят нови злини към старите. Така ще е, докато човечеството разбере, че човешкото същество — водено от собствения му дух — трябва да даде необходимото на икономическия живот; както и че хората трябва да са способни съзнателно да работят за това, което сега изискват несъзнателно.
към текста >>
пр.: Анри дьо Сен-Симон, 1760-1825, французин,
основа
тел на школата на утопичния социализъм и определян като първи идеолог на индустриалното общество.
[1] Бел.
пр.: Анри дьо Сен-Симон, 1760-1825, французин, основател на школата на утопичния социализъм и определян като първи идеолог на индустриалното общество.
към текста >>
пр.: Робърт Оуен, 1771-1858, британец, един от
основа
телите на утопичния социализъм и кооперативното движение.
[2] Бел.
пр.: Робърт Оуен, 1771-1858, британец, един от основателите на утопичния социализъм и кооперативното движение.
към текста >>
206.
Статия 16: Корените на социалния живот
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Днешните хора са тясно впримчени в партийни позиции по отношение на социалните си преценки, а партийните мнения не се оформят въз
основа
на условията в живота и взаимнозависимите изисквания в целия социален организъм, а въз
основа
на слепите чувства на отделни хора или определени групи.
Съвсем друго е, когато се отбелязва, както в „Същност на социалния въпрос“, че с помощта на интелигентно изучаване на човешкия организъм можем да се обучим в начин на мислене, който се изисква за истинското разбиране на процесите в социалния живот. Чрез едно такова обучение човек придобива умението да разглежда социалните факти не с предразсъдъци, а като ги оценява според законите на тяхното собствено естество. Това е нужно най-много от всичко в нашето съвремие.
Днешните хора са тясно впримчени в партийни позиции по отношение на социалните си преценки, а партийните мнения не се оформят въз основа на условията в живота и взаимнозависимите изисквания в целия социален организъм, а въз основа на слепите чувства на отделни хора или определени групи.
Ако методите за преценка, употребявани в партийните програми, се използваха в изучаването на човешкото тяло, скоро щеше да стане ясно, че, вместо да помагат за разбирането му, тези методи само пречат.
към текста >>
207.
Статия 17: Основата за троичния социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Основа
та за троичния социален ред
Основата за троичния социален ред
към текста >>
Класовото разделение, което е
основа
та на съвременния обществен живот, възниква заради икономически обстоятелства.
Класовото разделение, което е основата на съвременния обществен живот, възниква заради икономически обстоятелства.
В хода на икономическата еволюция (и в резултат на тази еволюция) един човек става работник, друг — индустриалец, а трети се занимава с някаква културна дейност. Социалистическите идеолози неуморно изтъкват този факт в началото на своите програми, като мислят, че той им носи аура на важност. Те обаче не осъзнават, че важният въпрос е друг — да се прозре защо икономиката е успяла да наложи своето огромно влияние за разслоението на обществото. Те не виждат, че това разделение се появи, защото индустриалната система нямаше опозиция от страна на правната (политическата) система, която можеше да противодейства на нейното влияние. Всеки човек беше пометен от силите на икономиката до място, на което се озова сам и му беше възможно да живее само в рамките на условията, позволени му от икономическия живот.
към текста >>
Той ще добие истинската си форма, когато структурата на социалния организъм е такава, че трите жизнени сили в
основа
та на човешкото битие се разгърнат в пълна форма — от едва съзнаван инстинкт към напълно съзнателна мисъл.
Всеки, който не желае да види основната разлика между троичната идея и обичайните програми, ще отказва да бъде убеден, че тази идея може да е плодотворна. Идеята е в съзвучие с реалността; тя не се опитва да издевателства над живота с някаква политическа програма, а се стреми да създаде условия за живота, от който извират социални импулси и свободно се развиват. Въпросите на настоящето и близкото бъдеще не са такива, които могат да се решат само с интелект; те трябва да се решат в един жизнен процес, а този жизнен процес по-напред трябва да се създаде.
Той ще добие истинската си форма, когато структурата на социалния организъм е такава, че трите жизнени сили в основата на човешкото битие се разгърнат в пълна форма — от едва съзнаван инстинкт към напълно съзнателна мисъл.
към текста >>
208.
Статия 18: Истинското просвещение като основа за социално мислене
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Истинското просвещение като
основа
за социално мислене
Истинското просвещение като основа за социално мислене
към текста >>
Мирогледите, произлизащи от теорията на неопознаваемото (тя е в
основа
та на повечето днешни мисли), винаги ще клонят към заблуждението, че може да се създаде адекватна организация на социалният живот само въз
основа
на материалните факти на икономическия живот.
Мирогледите, произлизащи от теорията на неопознаваемото (тя е в основата на повечето днешни мисли), винаги ще клонят към заблуждението, че може да се създаде адекватна организация на социалният живот само въз основа на материалните факти на икономическия живот.
към текста >>
Тази „незрялост“ ще продължи да съществува, докато науката проповядва, че признаването на духа е не
основа
телно твърдение.
Този кураж няма да отстъпи пред схващането, че хората не са достатъчно зрели за такава радикална промяна в мислите и чувствата.
Тази „незрялост“ ще продължи да съществува, докато науката проповядва, че признаването на духа е неоснователно твърдение.
Липсата на зрялост не е причината за сегашния безпорядък. Безпорядъкът се дължи на вярата, че признаването на духа е белег за невежество. Всички опити да се подреди правилно социалният живот, произтичащи от такова бездуховно просвещение, са обречени на провал, защото те изключват духа. Когато някой изгони духа от съзнанието си, този дух действа в несъзнателните области. Духовните сили могат да подпомогнат изпълнението на човешките задачи само когато не работим срещу духа.
към текста >>
209.
Статия 19: Копнежът за нови мисли
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Такава е мъдростта, която може да се чуе днес, щом заговорим за идеите, върху които се
основа
ва троичният социален ред.
„Добрите намерения не слагат хляб на масата“.
Такава е мъдростта, която може да се чуе днес, щом заговорим за идеите, върху които се основава троичният социален ред.
С оглед на сериозността на съвремието ни, това мъдро прозрение може да се приравни и с друго, което често се чува днес: „Социалният въпрос ще изглежда различно само когато хората се върнат на работа“.
към текста >>
210.
Статия 20: Търси се прозорливост!
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Следователно, човек трябва да мисли за пълно преизграждане,
основа
но на троичната идея.
В това се състои разликата между поддръжниците на троичната идея и всички онези, които си мислят, че могат да запазят старата форма на социален живот с нейната единна държава, като в нейните рамки построят една нова структура. Цялата идея за троичния социален организъм е построена върху схващането, че социалният модел в единна държава е това, което доведе света до сегашното катастрофално положение.
Следователно, човек трябва да мисли за пълно преизграждане, основано на троичната идея.
към текста >>
Но това, което е необходимо, е полагането на нова
основа
— за това обаче липсва кураж.
Троичната идея определено е противна за мислите и чувствата на онези, които са свикнали да са благоразположени към унифицираната национална държава. За тях е толкова трудно да признаят честно пред себе си, че злините, които сега виждат около себе си, са следствие от идеята за унифицирана държава, колкото и ако ги помолят да ходят без твърда почва под краката. Земята, по която тези хора искат да стъпват, е унифицираната държава. Те я приемат за даденост и я застрояват с институции — с надеждата, че това ще доведе до подобрение на общественото положение.
Но това, което е необходимо, е полагането на нова основа — за това обаче липсва кураж.
към текста >>
Тя дава
основа
за разговори с всеки, но идеята не трябва да губи нищо от своята радикалност в тези разговори.
Пиша това по този въпрос, защото забелязвам, че не всички, които са приели троичната идея, я насочат в правилната посока. Троичният социален ред е идея, на която човек трябва да служи без задръжки, ако иска изобщо да ѝ служи.
Тя дава основа за разговори с всеки, но идеята не трябва да губи нищо от своята радикалност в тези разговори.
Хората ще вземат правилните мерки, когато разберат истинските причини за упадъка. Вярната представа ще даде необходимия кураж за всеобхватни оздравителни мерки. А сегашната преобладаваща безпомощност все пак е само последствие от липсата на прозорливост.
към текста >>
211.
02. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТРИТЕ НАПРАВЛЕНИЯ НА АНТРОПОСОФИЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
Както математиките или естествените науки, духовното изследване се
основа
ва на точност.
Както математиките или естествените науки, духовното изследване се основава на точност.
И аз ще прибавя: там, където научното изследване намира своите граници, там именно започва своята работа духовното изследване и то със същата точност, със същата строгост. Това строго изследване се прилага първо към самото човешко същество, което трябва да стане духовният изследовател и моделира по този начин в него органа, който трябва да проникне до свръхсетивните факти. Докато в това, което често пъти се нарича "мистика", вътрешен живот се поддържа в един вид полусянка, духовното изследване изисква, защото и най-малката стъпка в неговата област да бъде осветлена и контролирана, както трябва да бъде осветлен и контролиран и най-малкият аргумент в доказването на една математическа теорема.
към текста >>
Така, както тя се представя днес със забележителни резултати, които се
основа
ват на познаването на природата, медицинската наука заслужава нашето пълно уважение; но ние вярваме, че с помощта на едно методично ясновиждане ще бъде възможно да се отиде по-далеч.
Възможно е да се добият познания, които не се ограничават в строго локализирани точки, и да се обгърне една област, в която могат да се стекат всички науки, всички форми на живота на нашата епоха. Не става дума да прибавим към сградата на научните познания една надстройка, която да бъде етажът на духа, а да направим така, щото тези научни познания да се влеят такива, каквито са, в полето на духа, за да намерят един вид своето увенчание в откровенията на духовното изследване. За да илюстрирам това, ще взема като пример медицината.
Така, както тя се представя днес със забележителни резултати, които се основават на познаването на природата, медицинската наука заслужава нашето пълно уважение; но ние вярваме, че с помощта на едно методично ясновиждане ще бъде възможно да се отиде по-далеч.
Чрез това превишаване на постигнатото до сега ще се разкрива в какво именно медицинската наука е наистина плодотворна. По същия начин по пътищата на духовното изследване може да се изгради един мост между художествената дейност и духа. Да се създадат формите на изкуството, в които се изразява целостта на човешкото същество, ето какво търсим ние тук. Религиозните връзки, човешките отношения, ние искаме да ги развием тук на почвата на същото това познание на духа. То трябва да обхване човешката природа в нейната цялост и да не се ограничава в една или друга от нейните способности.
към текста >>
Тя трябва да докаже, в какво тя е об
основа
на.
Тези философски идеи са родили науките и тези науки се ползват в техните съответни области с пълно доверие. Философията от своя страна няма тази привилегия.
Тя трябва да докаже, в какво тя е обоснована.
към текста >>
Науката не иска да допусне познание, което не се
основа
ва на тези придобивки.
Науката не иска да допусне познание, което не се основава на тези придобивки.
Обаче тези придобивки не могат да отидат по-далече от самия физически човек. И не в този физически човек можем да открием това, което древните са назовали с името философия. Аз преди малко казах, че днес мога само да скицирам факти, които през следващите дни ще имаме случай да изследваме по-подробно; това което през хубавата епоха древната Гърция наричаха философия, беше една духовна субстанция, изживява първо в душата, а не във физическото тяло, изживява първо в един етерен организъм, който след това прониква и пропива цялото физическо тяло.
към текста >>
Но в днешната модерна епоха се допуска само познанието на природата
основа
но на наблюдението и опита и на мисълта, която се храни от техните данни.
В далечни, минали епохи хората наистина можеха, в тяхното вътрешно виждане, да познаят отново във Вселената, в Космоса това, което съставляваше също и живота на тяхната душа, без това да се приписва както днес поради неразбиране на някакъв антропоморфизъм. Животът на душата в самия него, неговият собствен вътрешен живот, беше за човека съставна част на духовния живот на Космоса също като животът на физическия организъм се счита за свързан с областта на природата, на сетивния свят.
Но в днешната модерна епоха се допуска само познанието на природата основано на наблюдението и опита и на мисълта, която се храни от техните данни.
Събирайки тези изолирани данни, поставена бе основата на енциклопедическото знание. Резултатите получени от естествените науки са довели до една космология. Обаче тази космология отразява само фактите на сетивната действителност, свързани помежду им чрез мисълта. Така бе съставен един образ на вселената, обаче частите на този образ на са друго освен законите, които царуват над физическите, сетивни действителности, закони определени чрез мисълта. Тя не включва в себе си, както правеше това космологията на древните, духовния живот, живота на душата, а само това, което може да бъде възприемано от сетивата, сетивния свят.
към текста >>
Събирайки тези изолирани данни, поставена бе
основа
та на енциклопедическото знание.
В далечни, минали епохи хората наистина можеха, в тяхното вътрешно виждане, да познаят отново във Вселената, в Космоса това, което съставляваше също и живота на тяхната душа, без това да се приписва както днес поради неразбиране на някакъв антропоморфизъм. Животът на душата в самия него, неговият собствен вътрешен живот, беше за човека съставна част на духовния живот на Космоса също като животът на физическия организъм се счита за свързан с областта на природата, на сетивния свят. Но в днешната модерна епоха се допуска само познанието на природата основано на наблюдението и опита и на мисълта, която се храни от техните данни.
Събирайки тези изолирани данни, поставена бе основата на енциклопедическото знание.
Резултатите получени от естествените науки са довели до една космология. Обаче тази космология отразява само фактите на сетивната действителност, свързани помежду им чрез мисълта. Така бе съставен един образ на вселената, обаче частите на този образ на са друго освен законите, които царуват над физическите, сетивни действителности, закони определени чрез мисълта. Тя не включва в себе си, както правеше това космологията на древните, духовния живот, живота на душата, а само това, което може да бъде възприемано от сетивата, сетивния свят. Човекът може да намери в нея своето физическо същество, но не своя вътрешен живот, живота на своята душа.
към текста >>
Астралната същност не е съставена от мисълта, чувствата, волята; тя е тяхна
основа
, тяхна субстанция.
Те виждат, как тялото се минарилизира и се изражда физически и виждат също така, че мисълта, чувствата и волята също се атрофират в техните прояви. Обаче древността е имала за живота на душата едно познание, което е надвишавало това, което живее в мисълта, в чувството и във волята. През тези три способности древните са долавяли една субстанция, а трите способности за тях са били само було, излъчване, еманация на тази субстанция. Това, което тези способности на душата покриват, забулват, за него е имало съзнание, ясновиждащото съзнание на миналото: Това е астралната същност на човека. Във физическия човек можем да познаем присъствието на един "етерен" човек, на един свръхсетивен човек; по същия начин в този физически и етерен човек можем да познаем присъствието на една "астрална" същност.
Астралната същност не е съставена от мисълта, чувствата, волята; тя е тяхна основа, тяхна субстанция.
Тя принадлежи на духовните светове и се включва в съществуването, което водим между раждането и смъртта. Тя облича като един вид дреха физическото и етерното тела и след смъртта се връща в света на духовете и на душите. Това, което става видимо при раждането, е само проявление на този астрален човек. Мисъл, чувство, воля не могат да бъдат разбрани освен свързани с физическото тяло и съществуват само между раждането и смъртта.
към текста >>
212.
03. ВТОРА ЛЕКЦИЯ: ВЪТРЕШНИ УПРАЖНЕНИЯ ЗА МИСЪЛТА, ЧУВСТВОТО И ВОЛЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
Днес тя е един сбор, една постройка от идеи, които философите не чувстват като действителни и които не се стремят да об
основа
т теоретически, за да ги свържат с една действителност.
Философията не се е родила при условията, при които тя днес се развива.
Днес тя е един сбор, една постройка от идеи, които философите не чувстват като действителни и които не се стремят да обосноват теоретически, за да ги свържат с една действителност.
Поради тази причина философът не е в състояние да свърже спонтанно своите идеи с действителността, както това винаги може да се направи по отношение на който и да е външен предмет. Без съмнение по отношение на един действителен предмет хората винаги могат да си съставят погрешни идеи, но пред самия този предмет винаги е лесно нещата да бъдат уточнени. По отношение на философията винаги е възможно да се установят различни отношения между действителността и идеите, които въпреки това са винаги заети от преданието, защото тази действителност не е истински живяна. Така се раждат различните философски системи, за никоя от които не може да се докаже, че тя е съвършено валидна, защото на аргументите изтъкнати за и против една от тях, винаги могат да се противопоставят противоположни аргументи. Следователно една философска система винаги има само една относителна правдивост и не може да се каже, че нейният привърженик или противник са еднакво прави.
към текста >>
За да може религиозният живот да бъде
основа
н върху познанието, медитативният живот, вътрешните упражнения трябва да бъдат още повече разширени и в тях да бъде включена и волята.
Чрез нея благодарение на своите психически полусъзнателни способности, човекът от миналото се чувстваше включен в един Космос, в един космически духовен свят. Новата Космология се добива при пълна будност. Ние можем да възприемаме нейното отражение в етерното тяло. Това, което се изживява в Инспирацията, се прожектира под формата на образи в етерното тяло; Инспиративното познание на Космоса е вътрешно флуидно и не може да бъде направо скицирано в определени черти; то трябва да се съедини с имагинацията на етерното тяло, за да получи своите ясни очертания и именно по този начин се ражда една космическа философия родена от сливането на инспиративното познание с имагинациите, с формите възприемани в етерното тяло. Тази Космология се опитах аз да изложа в моята книга "Тайната наука".
За да може религиозният живот да бъде основан върху познанието, медитативният живот, вътрешните упражнения трябва да бъдат още повече разширени и в тях да бъде включена и волята.
Досега ние описахме един вид упражнения състоящи се главно от едно особено развитие на мисленето. Сега това, което се изразява в душата чрез волята, трябва да бъде освободено от физическото, от етерното.
към текста >>
После, когато това възстановяване е завършено, астралното тяло и Азът се връщат отново, потопяват се отново в метаболизма, който стои на
основа
та на дишането и кръвообращението и спящият се събужда.
Но то не намира тук освен един тънък образ на истинския Аз. В действителност този истински Аз живее ефективно в тези течащи обмени на ритмичната система, обаче обикновеното съзнание долавя от това само едно отражение. Когато физическият и етерен организъм използува напълно силите на тази система от ритми каквито е случаят през време на съня, истинският Аз и астралното тяло живеят тогава в духовния свят. Дишането и кръвообращението, с техните обмени хранят физическото и етерното тяло, а Азът и астралното тяло водят своето съществуване вън от физическото тяло в духовния свят. Истинската интуиция ни позволява да възприемаме тези сменящи се състояния, благодарение на които физическият организъм, чрез дишането и кръвообращението може да възстанови своите сили.
После, когато това възстановяване е завършено, астралното тяло и Азът се връщат отново, потопяват се отново в метаболизма, който стои на основата на дишането и кръвообращението и спящият се събужда.
Така човек добива познанието на този свят на духа, който древните религии наричаха божествен свят и който е истинското отечество на човека, неговият истински Аз. Всичко, което се долавя така чрез Интуицията се отразява като в едно огледало, във физическото тяло и в етерното тяло и тогава отново можем да изразим с помощта на думите, в образи и понятия всичко, което се изживява в чисто духовния свят, вън от телесната форма. Така то става достъпно за нормалната интелигентност, за нормалния ум чувствително за сърцето, изживяно в душата: То образува съдържанието на религиозното съзнание, което получава по този начин познанията върху които се изгражда.
към текста >>
За да намери отново един истински религиозен живот,
основа
н на познанието, човечеството трябва да приеме тези откровения предадени от духовния изследовател.
Не е необходимо всички хора да се издигнат чрез Интуицията в този духовно-божествен свят. Това е задача на духовния изследовател. И когато този последният изразява с думи това, което е добил в духовния свят, чрез това, което той казва обикновеното съзнание възприема нещо, което не се отнася за земния свят, но чиято дълбока действителност може да живее и да разцъфти в душата. Чрез тази сила действа върху съзнанието на всичко онова, което духовното изследване черпи чрез Интуицията в божествения свят.
За да намери отново един истински религиозен живот, основан на познанието, човечеството трябва да приеме тези откровения предадени от духовния изследовател.
Тогава религията отново ще стане това, което е била в миналото т.е. едно проявление на божествения свят, едно откровение на опитностите добити в допир със съществата, които първо са се разкрили на имагинативното познание, после на инспиративното, но които срещаме истински само в интуицията.
към текста >>
Мисълта, която се движи в областта на отвлеченостите тази мисъл, която съставлява
основа
та на нашите наблюдения и научни опити, се е развила само бавно в течение на еволюцията.
Мисълта, която се движи в областта на отвлеченостите тази мисъл, която съставлява основата на нашите наблюдения и научни опити, се е развила само бавно в течение на еволюцията.
Тя беше непозната на онези философи и учители, които основаха в древността философията, космологията и религиозния живот и от които преданието е наследило много неща. Те познаваха само полу-съзнателнителни опитности, изживени като в съновидение имагинативни, инспиративни и интуитивни опитности. В тях те черпеха познанията, които в миналото хората са имали във всички области, а ние развиваме отвлечената мисъл само откакто се е родила естествената наука. Не трябва да се мисли, че тази отвлечена мисъл се практикува само от учените. Училищата са я наследили и тя е завладяла и най-простите и първобитни същества, тези които живеят в селата далеч от всяка градска цивилизация.
към текста >>
Тя беше непозната на онези философи и учители, които
основа
ха в древността философията, космологията и религиозния живот и от които преданието е наследило много неща.
Мисълта, която се движи в областта на отвлеченостите тази мисъл, която съставлява основата на нашите наблюдения и научни опити, се е развила само бавно в течение на еволюцията.
Тя беше непозната на онези философи и учители, които основаха в древността философията, космологията и религиозния живот и от които преданието е наследило много неща.
Те познаваха само полу-съзнателнителни опитности, изживени като в съновидение имагинативни, инспиративни и интуитивни опитности. В тях те черпеха познанията, които в миналото хората са имали във всички области, а ние развиваме отвлечената мисъл само откакто се е родила естествената наука. Не трябва да се мисли, че тази отвлечена мисъл се практикува само от учените. Училищата са я наследили и тя е завладяла и най-простите и първобитни същества, тези които живеят в селата далеч от всяка градска цивилизация. Но тя не беше позната също и от хората на 8-я, 9-я век след Р. Хр.
към текста >>
Също в книгата "Философия на свободата" аз се опитах да покажа, на какво се
основа
ва завоюването на вътрешната свобода в съвременната епоха.
В моите книги "Как се добиват познания за висшите светове", "Тайната наука" и "Теософия" аз описах, как е възможно човек да се издигне до духовните светове.
Също в книгата "Философия на свободата" аз се опитах да покажа, на какво се основава завоюването на вътрешната свобода в съвременната епоха.
Ще кажем, че в съвременната епоха, в която човекът е добил пълното съзнание използвайки за мислене физическия организъм, той е отхвърлил съновидното ясновидство, на което се основаваше в миналото философията, космология и религията. Но той е добил способността да изработи едно обективно познание на природата и освен това да развие в себе си свободата. Днес е дошъл момента отново да поемем пътя, който води в свръхсетивния свят, като запазим напълно добитото съзнание; дошъл е моментът да живеем отново, но съзнателно, в имагинацията, инспирацията и интуицията и да прибавим към вътрешната свобода, към обективното познание на природата, една нова философия, една нова космология и един нов религиозен живот основан на познанието на свръхсетивния свят. Те са откровение на духовния свят и същевременно отговарят на изискванията на модерния дух, както обективното познание на природата и вътрешната свобода отговарят на изискванията на един напълно ясен и буден дух спрямо сетивния свят. Тази двойна придобивка характеризира направлението, в което човечеството върви към бъдещето, по пътя предвиден от мировия ред, за да изпълни истинския напредък, който този свят изисква.
към текста >>
Ще кажем, че в съвременната епоха, в която човекът е добил пълното съзнание използвайки за мислене физическия организъм, той е отхвърлил съновидното ясновидство, на което се
основа
ваше в миналото философията, космология и религията.
В моите книги "Как се добиват познания за висшите светове", "Тайната наука" и "Теософия" аз описах, как е възможно човек да се издигне до духовните светове. Също в книгата "Философия на свободата" аз се опитах да покажа, на какво се основава завоюването на вътрешната свобода в съвременната епоха.
Ще кажем, че в съвременната епоха, в която човекът е добил пълното съзнание използвайки за мислене физическия организъм, той е отхвърлил съновидното ясновидство, на което се основаваше в миналото философията, космология и религията.
Но той е добил способността да изработи едно обективно познание на природата и освен това да развие в себе си свободата. Днес е дошъл момента отново да поемем пътя, който води в свръхсетивния свят, като запазим напълно добитото съзнание; дошъл е моментът да живеем отново, но съзнателно, в имагинацията, инспирацията и интуицията и да прибавим към вътрешната свобода, към обективното познание на природата, една нова философия, една нова космология и един нов религиозен живот основан на познанието на свръхсетивния свят. Те са откровение на духовния свят и същевременно отговарят на изискванията на модерния дух, както обективното познание на природата и вътрешната свобода отговарят на изискванията на един напълно ясен и буден дух спрямо сетивния свят. Тази двойна придобивка характеризира направлението, в което човечеството върви към бъдещето, по пътя предвиден от мировия ред, за да изпълни истинския напредък, който този свят изисква.
към текста >>
Днес е дошъл момента отново да поемем пътя, който води в свръхсетивния свят, като запазим напълно добитото съзнание; дошъл е моментът да живеем отново, но съзнателно, в имагинацията, инспирацията и интуицията и да прибавим към вътрешната свобода, към обективното познание на природата, една нова философия, една нова космология и един нов религиозен живот
основа
н на познанието на свръхсетивния свят.
В моите книги "Как се добиват познания за висшите светове", "Тайната наука" и "Теософия" аз описах, как е възможно човек да се издигне до духовните светове. Също в книгата "Философия на свободата" аз се опитах да покажа, на какво се основава завоюването на вътрешната свобода в съвременната епоха. Ще кажем, че в съвременната епоха, в която човекът е добил пълното съзнание използвайки за мислене физическия организъм, той е отхвърлил съновидното ясновидство, на което се основаваше в миналото философията, космология и религията. Но той е добил способността да изработи едно обективно познание на природата и освен това да развие в себе си свободата.
Днес е дошъл момента отново да поемем пътя, който води в свръхсетивния свят, като запазим напълно добитото съзнание; дошъл е моментът да живеем отново, но съзнателно, в имагинацията, инспирацията и интуицията и да прибавим към вътрешната свобода, към обективното познание на природата, една нова философия, една нова космология и един нов религиозен живот основан на познанието на свръхсетивния свят.
Те са откровение на духовния свят и същевременно отговарят на изискванията на модерния дух, както обективното познание на природата и вътрешната свобода отговарят на изискванията на един напълно ясен и буден дух спрямо сетивния свят. Тази двойна придобивка характеризира направлението, в което човечеството върви към бъдещето, по пътя предвиден от мировия ред, за да изпълни истинския напредък, който този свят изисква.
към текста >>
213.
04. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ: МЕТОДИ НА ПОЗНАНИЕ: ИМАГИНАТИВНО, ИНСПИРАТИВНО И ИНТУИТИВНО
GA_25 Философия, космология, религия
Тя се
основа
ваше на факта, че това, което ставаше в техния организъм, не беше несъзнателно за тях, какъвто е случаят днес за нас, съвременните хора.
Съвършено съзнателната и истинска интуиция, за която говорим и която може да се добие чрез средствата изложени в предидущата сказка, е от съвършено друго естество. Защото първобитният човек е имал един психически живот напълно различен от този на съвременния човек. Той живееше някакси напълно вън от себе си, в облаците и мъглата, в звездите, слънцето и луната, в растенията и животните; той имаше за всички неща едно чувство почти толкова силно, както и за своето собствено тяло. Извънредно трудно е да направим разбираемо за съвременното съзнание това душевно състояние на първото човечество. И въпреки това, всички открития на историците потвърждават, че такава е била именно природата на първите човеци.
Тя се основаваше на факта, че това, което ставаше в техния организъм, не беше несъзнателно за тях, какъвто е случаят днес за нас, съвременните хора.
Днес ние нямаме никакво усещане за това, което става в нашето физическо тяло: Асимилация, растеж и др. Всичко това е заровено като под було под полусъзнателния живот на чувства и подтиците и под напълно съзнателния свят на представите. В тези забулени глъбини се мъти животът на организма, незнайно за съзнанието.
към текста >>
Да се намерим съзнателно в душевното състояние на едно малко дете, такова е
основа
нието на една истинска модерна философия.
Да се намерим съзнателно в душевното състояние на едно малко дете, такова е основанието на една истинска модерна философия.
Да възстановим в нас при пълно съзнание поведението на една минала епоха на човечеството, когато дишането можеше да стане възприятие, такова е основанието на една модерна Космология. Да направим да възкръснат отново в душата на днешните времена вътрешната субстанция на съвсем първобитното човечество което още беше съединено с боговете това е основанието на религиозното познание.
към текста >>
Да възстановим в нас при пълно съзнание поведението на една минала епоха на човечеството, когато дишането можеше да стане възприятие, такова е
основа
нието на една модерна Космология.
Да се намерим съзнателно в душевното състояние на едно малко дете, такова е основанието на една истинска модерна философия.
Да възстановим в нас при пълно съзнание поведението на една минала епоха на човечеството, когато дишането можеше да стане възприятие, такова е основанието на една модерна Космология.
Да направим да възкръснат отново в душата на днешните времена вътрешната субстанция на съвсем първобитното човечество което още беше съединено с боговете това е основанието на религиозното познание.
към текста >>
Да направим да възкръснат отново в душата на днешните времена вътрешната субстанция на съвсем първобитното човечество което още беше съединено с боговете това е
основа
нието на религиозното познание.
Да се намерим съзнателно в душевното състояние на едно малко дете, такова е основанието на една истинска модерна философия. Да възстановим в нас при пълно съзнание поведението на една минала епоха на човечеството, когато дишането можеше да стане възприятие, такова е основанието на една модерна Космология.
Да направим да възкръснат отново в душата на днешните времена вътрешната субстанция на съвсем първобитното човечество което още беше съединено с боговете това е основанието на религиозното познание.
към текста >>
214.
05. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ: ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТИ НА ФИЛОСОФИЯТА, КОСМОЛОГИЯТА И РЕЛИГИЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
В присъствието на едно познание на душата,
основа
но на Инспирацията и Интуицията и съвършено конкретно, съвременната психология е извънредно отвлечена, абстрактна, защото тя само описва проявленията на мисълта и волята.
В присъствието на едно познание на душата, основано на Инспирацията и Интуицията и съвършено конкретно, съвременната психология е извънредно отвлечена, абстрактна, защото тя само описва проявленията на мисълта и волята.
Истинското познание на душата може да ни каже, че волята остарявайки се превръща в размисъл; а остарялата мисъл, мъртвата мисъл, се ражда от един волеви подтик. То ни учи същевременно, че мисълта, която ни се разкрива през на земното съществуване, е била воля в едно предидущо съществуване и че това, което понастоящем е нашата воля, тази млада способност на нашата душа, ще бъде мислене в едно следващо съществуване. Волята се разкрива на познанието като нещо, което води в нас един зародишен живот. Когато проникваме в духовния свят с това, което в нас е волева природа, ние имаме една млада душа, която чрез само себе си показва, че е дете. А ние не можем да си представим, че едно дете престава да расте и че един ден не ще стане старец; също така не можем да допуснем и интуицията действително ни учи на това, че тази млада душа ще изчезне след смъртта, защото тя се намира още в стадия на зародиш.
към текста >>
Следователно можем да кажем, че даже ограничена в идеите
основа
ни на текущото съзнание философията, анализирайки обективно мисленето и волята, може да стигне, чрез едно косвено доказване, до това заключение, че душата е едно безсмъртно и "вродено" същество.
Въпреки това в описанието на тази вечна ядка на личността той не преминава границите на земното съществуване.
Следователно можем да кажем, че даже ограничена в идеите основани на текущото съзнание философията, анализирайки обективно мисленето и волята, може да стигне, чрез едно косвено доказване, до това заключение, че душата е едно безсмъртно и "вродено" същество.
Но тя не може да достави възприятието за това.
към текста >>
Всичко, което философията може да изложи върху вечната душа, може да произхожда само от източниците на древното познание, добито в състояние на съновидение, даже когато самите философи нямат съзнание за това и вярват, че го извличат от тяхната собствена
основа
.
Това пряко виждане, което е осъществяване на философията: Възприемането на вечната същност, не може да се добие освен по пътя на имагинацията, инспирацията и интуицията.
Всичко, което философията може да изложи върху вечната душа, може да произхожда само от източниците на древното познание, добито в състояние на съновидение, даже когато самите философи нямат съзнание за това и вярват, че го извличат от тяхната собствена основа.
Умението може да бъде установено чрез средствата, с които разполага диалектиката и логиката. Обаче за да може философската мисъл да бъде оживотворена и възобновена. Необходимо е духовният живот на нашата епоха да признае Имагинацията, Инспирацията и Интуицията и освен това да приложи резултатите, получени чрез тях, във философската работа. Сега ще се опитам да обясня, как нещата се представят за космологията и за религиозния живот.
към текста >>
Ето защо космологията, която философите са изградили, се
основа
ваше в действителност на идеите наследени от преданието, тези които човечеството беше добило, когато още притежаваше едно заглушено ясновидство и които могат да бъдат възобновени само чрез методичното ясновидство.
Само в този момент ще можем да видим в какво тази истинска човешка същност, за чието присъствие трябва да имаме възприятие, е свързана с Космоса. Ето защо докато е отказвал да признае ясновидството, духовният живот не е искал да построи една космология, в която човешкото същество да има своето място, както вече казах и това поради причините, които сега се явяват по-ясни. Все пак философите в миналото още в началото на миналото столетие са изградили една космология наречена "рационална", схващана като един от елементите на философията. Тази космология трябваше да бъде включена във философията и беше изработена със средствата на обикновеното съзнание. Но ако както вече изложихме, на философите им е трудно да проникнат истинската природа на душата, ще се разбере, че е съвършено невъзможно да се изгради една космология върху една съвкупност от действителности, ако не излезем вън от пределите на обикновеното съзнание.
Ето защо космологията, която философите са изградили, се основаваше в действителност на идеите наследени от преданието, тези които човечеството беше добило, когато още притежаваше едно заглушено ясновидство и които могат да бъдат възобновени само чрез методичното ясновидство.
към текста >>
Постепенно те изгубиха своята субстанция и останаха вече само една връхна дреха, едно съвършено външно изложение на това, което трябва да бъде една истинска космология, съдържаща не само привидния ред на нещата, но давайки подобаващото място на човешкото същество и
основа
вайки се на познанието на духовния Космос.
Те им идваха в ума чрез познанието, което имаха за историята на космологиите, а вярваха че наистина са ги замислили като оригинални. Обаче това, което те изработиха по този начин, беше само едно логическо умозаключение, вътре в което разположиха старите идеи изграждайки по този начин нещо като нови системи. Без никаква връзка с така предадените идеи, които се кореняха в старото ясновидство, техните творения трябваше да станат все повече и повече отвлечени. Когато в старите философски съчинения четем главите посветени на космологията, ние виждаме до каква степен идеите, които ни излагат развитието на света и неговия край, са отвлечени и празни от съдържание. В едно много далечно минало тези идеи бяха живи, защото човекът още носеше в себе си действителностите, които те изразяваха.
Постепенно те изгубиха своята субстанция и останаха вече само една връхна дреха, едно съвършено външно изложение на това, което трябва да бъде една истинска космология, съдържаща не само привидния ред на нещата, но давайки подобаващото място на човешкото същество и основавайки се на познанието на духовния Космос.
Върху тази точка Емил Бутру е дал с много голям размах важни указания относно начина, по който трябва да бъде изградена една космология. Обаче, тъй като той е искал да я основе само върху плоскостта на обикновеното съзнание, тя е останала една отвлеченост. И щом нещата стоят така, не трябва никак да се чудим, че космологията основана на разума е изгубила всяко доверие. Натуралистите я подкопават тържествено. Те можаха да формулират закони извлечени от наблюдението и опита, да констатират, че в природата всичко се развива по един установен ред и от това да извлекат една природна космология.
към текста >>
И щом нещата стоят така, не трябва никак да се чудим, че космологията
основа
на на разума е изгубила всяко доверие.
Когато в старите философски съчинения четем главите посветени на космологията, ние виждаме до каква степен идеите, които ни излагат развитието на света и неговия край, са отвлечени и празни от съдържание. В едно много далечно минало тези идеи бяха живи, защото човекът още носеше в себе си действителностите, които те изразяваха. Постепенно те изгубиха своята субстанция и останаха вече само една връхна дреха, едно съвършено външно изложение на това, което трябва да бъде една истинска космология, съдържаща не само привидния ред на нещата, но давайки подобаващото място на човешкото същество и основавайки се на познанието на духовния Космос. Върху тази точка Емил Бутру е дал с много голям размах важни указания относно начина, по който трябва да бъде изградена една космология. Обаче, тъй като той е искал да я основе само върху плоскостта на обикновеното съзнание, тя е останала една отвлеченост.
И щом нещата стоят така, не трябва никак да се чудим, че космологията основана на разума е изгубила всяко доверие.
Натуралистите я подкопават тържествено. Те можаха да формулират закони извлечени от наблюдението и опита, да констатират, че в природата всичко се развива по един установен ред и от това да извлекат една природна космология. Тази космология поне имаше едно съдържание, а именно това, което доставяха сетивните възприятия, външно виждане. Космологията основана на разума не можеше да се утвърди по един валиден начин пред нея и изгуби доверието на хората. Тя бе изоставена и днес не се говори вече за една рационална космология, основана върху разсъждението.
към текста >>
Космологията
основа
на на разума не можеше да се утвърди по един валиден начин пред нея и изгуби доверието на хората.
Обаче, тъй като той е искал да я основе само върху плоскостта на обикновеното съзнание, тя е останала една отвлеченост. И щом нещата стоят така, не трябва никак да се чудим, че космологията основана на разума е изгубила всяко доверие. Натуралистите я подкопават тържествено. Те можаха да формулират закони извлечени от наблюдението и опита, да констатират, че в природата всичко се развива по един установен ред и от това да извлекат една природна космология. Тази космология поне имаше едно съдържание, а именно това, което доставяха сетивните възприятия, външно виждане.
Космологията основана на разума не можеше да се утвърди по един валиден начин пред нея и изгуби доверието на хората.
Тя бе изоставена и днес не се говори вече за една рационална космология, основана върху разсъждението. Хората се задоволяват с една космология на природата, от която човекът е изключен. Можем следователно да кажем, че положението в което се намира космологията, още повече отколкото днешната философия, ни разкрива колко много е необходимо да потърсим прибежище в Имагинацията, Инспирацията и Интуицията. Философията поне е способна да наблюдава душата и ако тя върши това без превзети идеи, тя констатира, че функционирането на мисленето довежда дотам, човек да разбере, че зад това мислене се крие нещо друго, което не се корени в земните условия и с което може да бъде свързан животът на душата. Тя може също така да отвори за погледа границите на смъртта.
към текста >>
Тя бе изоставена и днес не се говори вече за една рационална космология,
основа
на върху разсъждението.
И щом нещата стоят така, не трябва никак да се чудим, че космологията основана на разума е изгубила всяко доверие. Натуралистите я подкопават тържествено. Те можаха да формулират закони извлечени от наблюдението и опита, да констатират, че в природата всичко се развива по един установен ред и от това да извлекат една природна космология. Тази космология поне имаше едно съдържание, а именно това, което доставяха сетивните възприятия, външно виждане. Космологията основана на разума не можеше да се утвърди по един валиден начин пред нея и изгуби доверието на хората.
Тя бе изоставена и днес не се говори вече за една рационална космология, основана върху разсъждението.
Хората се задоволяват с една космология на природата, от която човекът е изключен. Можем следователно да кажем, че положението в което се намира космологията, още повече отколкото днешната философия, ни разкрива колко много е необходимо да потърсим прибежище в Имагинацията, Инспирацията и Интуицията. Философията поне е способна да наблюдава душата и ако тя върши това без превзети идеи, тя констатира, че функционирането на мисленето довежда дотам, човек да разбере, че зад това мислене се крие нещо друго, което не се корени в земните условия и с което може да бъде свързан животът на душата. Тя може също така да отвори за погледа границите на смъртта. Изводите, които прави от тази засилена дейност на мислите, чувствата, волевите подтици, й позволяват поне да обогати и да разнообрази своите отвлечености.
към текста >>
С други думи: Още повече отколкото за философията съвременният духовен живот е принуден да признае като валиден метода
основа
н на Имагинацията, Инспирацията и Интуицията упражнявани при пълно съзнание и след това да използува техните резултати за да изгради една конкретна космология.
Тя може също така да отвори за погледа границите на смъртта. Изводите, които прави от тази засилена дейност на мислите, чувствата, волевите подтици, й позволяват поне да обогати и да разнообрази своите отвлечености. За да може космология та да се одухотвори, трябва да и бъде дадено едно съдържание, което да има своя източник в едно виждане на духа. Тук човек не може да се придържа към изводи. За да се получи едно действително съдържание, трябва то или да бъде заето от традиционните схващания, или да бъде отново намерено чрез метода, който вече изложих.
С други думи: Още повече отколкото за философията съвременният духовен живот е принуден да признае като валиден метода основан на Имагинацията, Инспирацията и Интуицията упражнявани при пълно съзнание и след това да използува техните резултати за да изгради една конкретна космология.
Сега да видим това, което в тази перспектива засяга религиозното чувство.
към текста >>
Обаче в областта на религията богословието
основа
но на разума е изгубило доверието на хората пред едно богословие
основа
но на историята, чуждо на всяка действителност, на всяко пряко поставяне в действие на идеи родени от опитността на духовния свят.
По този начин хората вярват, че предлагат оригинални истини, но в тях няма нищо друго освен едно построение, едно лично построение на авторите. Самите идеи са наследени от историята и излети от авторите понякога в нови форми. Щом не вършат нищо друго, освен да черпят от източниците на текущото съзнание, тези автори не донасят друго съдържание освен това на преданието на миналото. Така се обяснява, че това рационално богословие е още по-презряно отколкото космологията имаща същия произход. Тази космология се можа да се утвърди спрямо космологията на натуралистите.
Обаче в областта на религията богословието основано на разума е изгубило доверието на хората пред едно богословие основано на историята, чуждо на всяка действителност, на всяко пряко поставяне в действие на идеи родени от опитността на духовния свят.
към текста >>
215.
06. ПЕТА ЛЕКЦИЯ: ОПИТНОСТИ НА ДУШАТА ПРЕЗ ВРЕМЕ НА СЪНЯ
GA_25 Философия, космология, религия
Ако инспиративното съзнание е способ но да се издигне до тези възприятия и да ги изрази след това в понятия на обикновеното съзнание, то изгражда една Космология
основа
на на действителността, включваща целия човек, която е била действително живяна.
Това, което се нарича вътрешен живот на човека в лоното на Космоса, е образният отпечатък на този Космос върху душата, образното виждане на събитията на съдбата му.
Ако инспиративното съзнание е способ но да се издигне до тези възприятия и да ги изрази след това в понятия на обикновеното съзнание, то изгражда една Космология основана на действителността, включваща целия човек, която е била действително живяна.
Когато то е способно да измине съзнателно този етап на съня, човешкото същество познава себе си като един член на космическия ред, проявен в планетите, т.е. в природния космически ред. В същото това поле се появява сега космическият морален ред. Защото нещата не се представят така, както тук на Земята, където от една страна имаме природата с нейните собствени закони и с нейния собствен ред, независими от морала, а от друга страна моралния ред, който душата намира на Земята само в самата себе си. Тук ние се намираме в един свят, където и двете са едно.
към текста >>
Но за да разберем напълно явлението на съня, през време на който човек напуска своя физически и етерен организъм, трябва да си поставим върху
основа
та на интуитивното познание следния въпрос: Защо човешкото същество се намира отново доведено до този физически и етерен организъм?
През време на последната фаза на съня, завръщането става през същите етапи, този път изминати в обратна посока.
Но за да разберем напълно явлението на съня, през време на който човек напуска своя физически и етерен организъм, трябва да си поставим върху основата на интуитивното познание следния въпрос: Защо човешкото същество се намира отново доведено до този физически и етерен организъм?
На какъв подтик се подчинява то? За да отговорим на този въпрос, трябва да продължим доста далече проучването на съня чрез Интуицията. Интуицията ни позволява да различаваме духовните същества, които отговарят на Слънцето и другите неподвижни съзвездия, и да познаем че подтикът, който отново довежда човека към Земята е този на съществата, чийто образ е Луната в нашия физически свят. Силите на Луната пропиват целия наш Космос. Когато чрез Интуицията се научаваме да познаваме съществата, които отговарят на физическата Луна, ние виждаме в тях силите, които когато сме достигнали фазата на най-дълбокия сън, ни връщат отново към нашето физическо и етерно тяло.
към текста >>
216.
07. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ: ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ДУХОВНОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ КЪМ ФИЗИЧЕСКИЯ ЖИВОТ
GA_25 Философия, космология, религия
За да продължим изложението върху цялостния човешки живот в неговите отношения с инспиративното и интуитивно познание, ще кажа първо това: Тази опитност, която през време на изследваната фаза на предземния живот човешкото същество изживява при пълно будно и ясно съзнание, се отразява в основното поведение в живота на душата в течение на земното съществуване, когато тя се чувства съединена с божествената
основа
на света.
За да продължим изложението върху цялостния човешки живот в неговите отношения с инспиративното и интуитивно познание, ще кажа първо това: Тази опитност, която през време на изследваната фаза на предземния живот човешкото същество изживява при пълно будно и ясно съзнание, се отразява в основното поведение в живота на душата в течение на земното съществуване, когато тя се чувства съединена с божествената основа на света.
Тя се отразява именно в стремежа към религиозен живот. Когато в течение на земния живот душата иска да си обясни, под каква форма ще се яви нейната сегашна опитност през време на земния живот, необходимо е в момента, когато тя преминава от общението с живия Космос към възприятието на това, което е вече само проявление на този Космос, необходимо е в този момент на нейния предземен живот тя да си каже: От едно съществуване, което е изцяло пропито от Бога, аз преминавам към едно космическо съществуване; аз започвам сега да се свивам, да овътрешнявам това ясно съзнание за космоса, което досега беше безгранично под влиянието на силите на Луната. По-горе аз казах, че това ясно космическо съзнание започва да се засенчва. Обаче в еднаква степен душата чувства как в нея нараства едно чувство за самата себе си, в зависимост от което проявленията на Космоса и се явяват сега като нещо външно, като нещо намиращо се вън от нея. Така човешкото същество се връща отново към стадия на Инспирацията, при който то се чувства като член на Космоса, като част на Космоса.
към текста >>
За да дадем на религиозния живот и на Космологията като
основа
познанието, необходимо е запазвайки пълното съзнание на земния живот, човек да направи да възникнат отново в него образите, които току-що бяха описани.
Ако в своя земен живот човек носи в себе си стремежи към една космологическа мъдрост, това е последствие от опитността, която току-що описахме; също така религиозното съзнание е едно последствие на първата фаза, тази на съзнанието изцяло пропито от Бога. През тези състояния е минала душата в течение на предземното съществуване; те донасят своите плодове в земния живот; те се възобновяват всяка нощ. Те са налице, когато човекът се ражда на Земята, защото той ги донася под формата на стремежи. Когато денят идва след нощта, тези състояния преминават в сянка. Обаче всяка нощ живата опитност на звездния свят, на планетарния свят, оживява отново космологическите стремежи, а също и пропитото изцяло от Бога космологично съществуване е оживено отново през време на последната фаза на съня, тази на най-дълбокия сън.
За да дадем на религиозния живот и на Космологията като основа познанието, необходимо е запазвайки пълното съзнание на земния живот, човек да направи да възникнат отново в него образите, които току-що бяха описани.
към текста >>
217.
08. СЕДМА ЛЕКЦИЯ: ХРИСТОС, ЧОВЕЧЕСТВОТО И ЗАГАДКАТА НА СМЪРТТА
GA_25 Философия, космология, религия
През тази епоха имаше хора, които на
основа
та на древни предания бяха запазили методи, които несъмнено бяха само остатъци от древни посвещения, но които даже под тази смалена форма, доставяха познанието за духовния свят и за връзките, които свързват човешкото същество с него.
Именно през епохата, когато човечеството минаваше през тази фаза, от този свят, от който идва душата когато се ражда се яви Христос, който при събитията в Палестина се съедини с човека на име Исус.
През тази епоха имаше хора, които на основата на древни предания бяха запазили методи, които несъмнено бяха само остатъци от древни посвещения, но които даже под тази смалена форма, доставяха познанието за духовния свят и за връзките, които свързват човешкото същество с него.
Тези посветени можаха да кажат тогава на онези, които бяха готови да приемат техните думи: Слънчевото същество, което помагаше на човека чрез своята благодат и му позволяваше да възприема отзвука от неговото предземно съществуване, това същество, за което физическото слънце е само един последен отблясък, това същество, слезе при нас. То живя в тялото на човека Исус. То облече едно човешко тяло, за да бъде от този момент нататък не само съединено с духовния свят, през който човекът минава между смъртта и едно ново раждане, а също за да живее на Земята и да участва в човешкото развитие. Така говореха посветените съвременници на Тайната на Голгота на онези които бяха готови да ги слушат, които имаха вяра в тях. И по този начин хората можаха да научат, как Христос е влязъл в едно земно тяло, за да разреши за тях, не чрез учение, а чрез дела великата загадка, която се поставяше от тогава насам загадката на смъртта.
към текста >>
Августина, в когото съзнанието на Аза узрява с една сила, която го прави видимо, видимо за онзи, който възприема душите, разглеждайки душата на Скотус Еригена, който е живял през 9-то столетие, виждаме как постепенно се явява и се развива явява и се развива това съзнание за Аза, което по-късно ще стане собствено благо на най-простите хора; ние виждаме също как едно временно умира тази древна способност, която позволяваше например изучаването на алхимията,
основа
на на едно интимно сливане на това, което очите виждаха, с това което душата чувстваше пред нещата.
Не можем да се отдадем на едно разумно изучаване на историята, без да вземем под внимание в тази перспектива времето, което протича от четвъртото столетие след Христа до около петнадесетото столетие. Без съмнение, по-рано са живели хора, които са били предтечи на това развитие на съзнанието за Аза (себесъзнанието); обаче въпреки това съществува голяма разлика между човека на 4-то или 5-то столетие, колкото и образован, колкото и учен да е бил той, и този на 15-то или 16-то столетие. Разглеждайки да не речем св.
Августина, в когото съзнанието на Аза узрява с една сила, която го прави видимо, видимо за онзи, който възприема душите, разглеждайки душата на Скотус Еригена, който е живял през 9-то столетие, виждаме как постепенно се явява и се развива явява и се развива това съзнание за Аза, което по-късно ще стане собствено благо на най-простите хора; ние виждаме също как едно временно умира тази древна способност, която позволяваше например изучаването на алхимията, основана на едно интимно сливане на това, което очите виждаха, с това което душата чувстваше пред нещата.
Едвам приблизително в 15-то столетие хората престават да възприемат друго нещо, освен чисто сетивните качества, от които ще направят основата на познанието. Успоредно с тази ориентация на човешкото мислене към това строго сетивно възприятие, което достигна върха на своя разцвет в епохата на Коперник, Галилей и Джордано Бруно, успоредно с него и чрез него се образува съзнанието за сетивното, съзнанието за Аза.
към текста >>
Едвам приблизително в 15-то столетие хората престават да възприемат друго нещо, освен чисто сетивните качества, от които ще направят
основа
та на познанието.
Не можем да се отдадем на едно разумно изучаване на историята, без да вземем под внимание в тази перспектива времето, което протича от четвъртото столетие след Христа до около петнадесетото столетие. Без съмнение, по-рано са живели хора, които са били предтечи на това развитие на съзнанието за Аза (себесъзнанието); обаче въпреки това съществува голяма разлика между човека на 4-то или 5-то столетие, колкото и образован, колкото и учен да е бил той, и този на 15-то или 16-то столетие. Разглеждайки да не речем св. Августина, в когото съзнанието на Аза узрява с една сила, която го прави видимо, видимо за онзи, който възприема душите, разглеждайки душата на Скотус Еригена, който е живял през 9-то столетие, виждаме как постепенно се явява и се развива явява и се развива това съзнание за Аза, което по-късно ще стане собствено благо на най-простите хора; ние виждаме също как едно временно умира тази древна способност, която позволяваше например изучаването на алхимията, основана на едно интимно сливане на това, което очите виждаха, с това което душата чувстваше пред нещата.
Едвам приблизително в 15-то столетие хората престават да възприемат друго нещо, освен чисто сетивните качества, от които ще направят основата на познанието.
Успоредно с тази ориентация на човешкото мислене към това строго сетивно възприятие, което достигна върха на своя разцвет в епохата на Коперник, Галилей и Джордано Бруно, успоредно с него и чрез него се образува съзнанието за сетивното, съзнанието за Аза.
към текста >>
Не можеше и да бъде иначе от момента, когато Азът присъстваше в пълна яснота в полето на вътрешния живот, физическият организъм стана действителната
основа
на обикновеното съзнание.
Така чрез духовното виждане хората ще могат да познаят Христа, да познаят Исуса, в когото той стана човек и да разберат в антропософската перспектива Тайната на Голгота. Сега ние ще видим какво значение има това за вътрешното развитие на човешкото същество. Ние вече споменахме, че с първите проблясъци на съзнанието на Аза пред душите се яви загадката на смъртта.
Не можеше и да бъде иначе от момента, когато Азът присъстваше в пълна яснота в полето на вътрешния живот, физическият организъм стана действителната основа на обикновеното съзнание.
Това съзнание неделимо от чувствата на Аза има като основа физическия организъм и човекът инстинктивно чувства, че не може да познава освен посредством този организъм.
към текста >>
Това съзнание неделимо от чувствата на Аза има като
основа
физическия организъм и човекът инстинктивно чувства, че не може да познава освен посредством този организъм.
Така чрез духовното виждане хората ще могат да познаят Христа, да познаят Исуса, в когото той стана човек и да разберат в антропософската перспектива Тайната на Голгота. Сега ние ще видим какво значение има това за вътрешното развитие на човешкото същество. Ние вече споменахме, че с първите проблясъци на съзнанието на Аза пред душите се яви загадката на смъртта. Не можеше и да бъде иначе от момента, когато Азът присъстваше в пълна яснота в полето на вътрешния живот, физическият организъм стана действителната основа на обикновеното съзнание.
Това съзнание неделимо от чувствата на Аза има като основа физическия организъм и човекът инстинктивно чувства, че не може да познава освен посредством този организъм.
към текста >>
Човек трябва да отвори сърцето си за тази тайна и когато развие в себе си едно разбиране
основа
но на чувствата, когато развие в себе си едно такова разбиране за това, което е било това събитие станало на Земята, но което може да бъде разбрано само чрез духа, той се изтръгва от своя обикновен ум, който допуска само данните на сетивата, който именно е донесъл на съзнанието на Аза неговата яснота и сила.
Човек трябва да отвори сърцето си за тази тайна и когато развие в себе си едно разбиране основано на чувствата, когато развие в себе си едно такова разбиране за това, което е било това събитие станало на Земята, но което може да бъде разбрано само чрез духа, той се изтръгва от своя обикновен ум, който допуска само данните на сетивата, който именно е донесъл на съзнанието на Аза неговата яснота и сила.
към текста >>
На нейно място, чрез Тайната на Голгота, в душата трябваше да проникне силата, която тя развива, за да изповяда действителността на тази Тайна, без да се
основа
ва на нещо друго, освен на вътрешното чувство.
Отказвайки се от данните на сетивния ум, понеже приема че събитието на Голгота е действително една Тайна, приемайки че Христос действително е живял на Земята в Исуса и че с Тайната на Голгота на Земята се е извършило едно небесно събитие, едно свръхземно събитие, чието значение не ще има край, човек замества онази сила, която в миналото е била дадена по напълно естествен начин на съзнанието и която днес е изчезнала. Тази сила отваряше погледа към предземното съществуване и събуждаше по този начин в душата стремежът, който я отвеждаше отвъд смъртта.
На нейно място, чрез Тайната на Голгота, в душата трябваше да проникне силата, която тя развива, за да изповяда действителността на тази Тайна, без да се основава на нещо друго, освен на вътрешното чувство.
Тогава в душата оживяват думите на св. Павла: "Не Аз, а Христос в Мене". Тогава чрез силата, която се излъчва от Тайната на Голгота, Христос може да повдигне душата вън от полето на съзнанието ограничено чрез физическата смърт.
към текста >>
Това учение за едно божествено духовно съществуване, което
основа
ва и прониква цялото материално съществуване, когато то получи отново живот в съвременното съзнание чрез Имагинацията, не само ще оживи отново отвлечената философия, както показах в миналите лекции, но то ще я пропие с Христовия импулс.
Това учение за едно божествено духовно съществуване, което основава и прониква цялото материално съществуване, когато то получи отново живот в съвременното съзнание чрез Имагинацията, не само ще оживи отново отвлечената философия, както показах в миналите лекции, но то ще я пропие с Христовия импулс.
Така човечеството ще може отново да намери това, което са притежавали хората на миналото: Съзнанието за божествения, духовен отец във всички физически неща. Това беше целта, която преследваха преди християнски посветени. Най-висшата степен на посвещението беше тази, при която посветеният, носещ името "Отец" представляваше в Мистериите космическия, духовен Отец. Когато оживим този светоглед и го направим да живее в нас, той ражда отново една християнска философия. Ако чрез модерната Инспирация се научим да познаваме това, което посветените са учили като предтечи през време на първите столетия на християнската ера, ние ще знаем как едно божествено духовно същество, Христос е дошло от духовните светове, за да се съедини с развитието и да стане негова ос.
към текста >>
Научаваме се да познаваме Тайната на Светия Дух
основа
на едно религиозно познание.
Ако чрез модерната Инспирация се научим да познаваме това, което посветените са учили като предтечи през време на първите столетия на християнската ера, ние ще знаем как едно божествено духовно същество, Христос е дошло от духовните светове, за да се съедини с развитието и да стане негова ос. Ние даваме пълно значение и това развитие и на неговите закони, когато се научим да ги свързваме с Космоса чрез погледа, който повдигаме към космическия Христос. Ние научаваме как Небето се е погрижило за Земята, как е положило грижи за работите на човечеството и това разширява Космологията предавайки и характера на духовна Космология, на християнската Космология. Когато в смисъла на думите на апостол Павел "Не Аз, а Христос в Мене" изковаваме една жива връзка с Христа и с Тайната на Голгота, Христос ни помага да разрешим загадката на смъртта и ни води към един възобновен духовен живот; ние се научаваме тогава да познаваме новия дух, който ще накара хората да разберат, че над физическия свят съществува един духовен свят, който го управлява и го пропива със своя ред и със своите подтици. Ние се научаваме да познаваме мисията на Духа-лечител осветен от самия Христос.
Научаваме се да познаваме Тайната на Светия Дух основа на едно религиозно познание.
Троицата, дълго представяна като една догма, оживява отново в човека. В преди християнските Мистерии живееше Бог-Отец и той още обитава за нас света. Чрез Тайната на Голгота Бог-Синът се приближи до човечеството и го свърза с Духа-лечител, със Светия Дух. Тази Троица не е вече една догма, тя живее, тя е видима. Давайки отново живот на съзнанието за Отца, ние създаваме една християнска философия давайки живот на съзнанието за Сина, ние основаваме една християнска Космология.
към текста >>
Давайки отново живот на съзнанието за Отца, ние създаваме една християнска философия давайки живот на съзнанието за Сина, ние
основа
ваме една християнска Космология.
Научаваме се да познаваме Тайната на Светия Дух основа на едно религиозно познание. Троицата, дълго представяна като една догма, оживява отново в човека. В преди християнските Мистерии живееше Бог-Отец и той още обитава за нас света. Чрез Тайната на Голгота Бог-Синът се приближи до човечеството и го свърза с Духа-лечител, със Светия Дух. Тази Троица не е вече една догма, тя живее, тя е видима.
Давайки отново живот на съзнанието за Отца, ние създаваме една християнска философия давайки живот на съзнанието за Сина, ние основаваме една християнска Космология.
към текста >>
Чрез Светия Дух така както Христос го разбра и го разля върху човечеството, ние поставяме чрез познанието
основа
та на една нова християнска религия.
Чрез Светия Дух така както Христос го разбра и го разля върху човечеството, ние поставяме чрез познанието основата на една нова християнска религия.
Във връзка с това тройно пропиване на християнските сили, на христовите сили, ние ще говорим утре за тайната на смъртта, за нейните връзки с христовото същество и за хода на развитието.
към текста >>
НАГОРЕ