Търсене в текстове за 'Мисля'

Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ

Сваляне на информацията от страница 1

СТРАНИЦИ:
1 , 2 , 3 , 4 , 5 ,

Намерени са резултати от 473 текста в 5 страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : 'Мисля'.
На страница 1: 191 резултата в 100 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. 04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Никога хората не са се съмнявали в тази обяснимост, откакто те въобще са започнали да мислят върху природата на тези неща.
Следователно, когато обясняваме едно такова явление, т.е., искаме да го проникнем с понятия, ние не трябва да взимаме в понятието никакви други елементи освен такива, които можем да възприемаме също нагледно с нашите сетива. Ние можем да виждаме, да гледаме всичко, което искаме да разберем. И в това се състои покриването на възприятие /явление/ и понятие. В процесите не ни остава нищо тъмно, защото познаваме отношенията, от които те следват. С това ние развихме същността на неорганичната природа и същевременно показахме, доколко можем да обясним същата из самата нея, без да излезем вън от нея. Никога хората не са се съмнявали в тази обяснимост, откакто те въобще са започнали да мислят върху природата на тези неща. Вярно е, че не винаги те са минали по същия ход на мислите, от който следва възможността за едно покриване на понятие и възприятие; но все пак те никога не са се поколебали да обяснят явленията по посочения начин от природата на тяхната собствена същност.*(*Някои философи твърдят, че можем да свеждаме явленията на сетивния свят до техните първични елементи (сили), но че не можем да обясним тези елементи, както не можем да обясним и същността на живота. Срещу това можем да отбележим, че въпросните елементи са прости т.е. не могат да бъдат съставени по-нататък от по-прости елементи. Обаче да бъдат те изведени, обяснени в тяхната простота е невъзможно, не защото нашата познавателна способност е ограничена, а защото те почиват на самите себе си; те са налице в тяхната непосредственост, завършени са в себе си, не могат да бъдат изведени от нищо друго. Но не така е стоял до Гьоте въпросът с явленията на органическия свят.
към текста >>

2. 06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Днес хората искат само да наблюдават сетивно, а не да мислят.
Обаче за съдържанието на една епоха меродавни са само прогресите на дълбочина. Ние бихме могли най-добре да охарактеризираме нашата епоха, като кажем: Тя въобще отхвърля прогреса на дълбочина като непостижими за човека. Ние сме станали безмилостни във всички области, но особено в областта на мисленето и волението. Що се отнася за мисленето: Наблюдава се безкрайно, трупат се наблюдения и не се намира смелост те да бъдат оформени в едно общо научно схващане на действителността. А германската идеалистична философия се обвинява в ненаучност, защото тя е имала тази смелост. Днес хората искат само да наблюдават сетивно, а не да мислят. Изгубена е била всяка вяра в мисленето. То се счита за недостатъчно, за да може да се проникне в тайните на света и на живота; хората се отказват въобще от всякакво разрешение на великите въпроси-загадки на съществуването. Единствено, което се счита за възможно, е: Да се приведе в една система това, което опитът казва. При това обаче забравя се само, че с това мнение хората се приближават до едно становище, което отдавна се счита за превъзмогнато. Отхвърлянето на мисленето и осланянето само на сетивния опит не е, погледнато по-дълбоко, нищо друго освен сляпата вяра в откровението на религиите.
към текста >>

Но тези, които мислят така, нямат никакво ясно мнение, какво искат да постигнат и се съмняват в това, дали могат да го постигнат.
Всички научи открития се основават на това, че наблюдателят разбира да наблюдава по начин регулиран от правилното мислене. Мисленето трябва да ръководи естествено наблюдението. Но то не може да върши това, ако изследователят е изгубил вярата в мисленето, когато той не знае, какво трябва да запази от неговото значение. Науката на опита блуждае безпомощно в света на явленията; сетивният свят става за нея едно объркващо разнообразие, защото няма енергия в мисленето, да проникне в центъра. Днес се говори за граници на познанието. Но тези, които мислят така, нямат никакво ясно мнение, какво искат да постигнат и се съмняват в това, дали могат да го постигнат. Ако днес би дошъл някой и би ни показал с пръст разрешението на мировата загадка, ние не бихме имали нищо от това, защо не бихме знаели, какво трябва да задържим от разрешението. А с волята и с действието е същото нещо. Хората не знаят да си поставят никакви определени задачи в живота, с които да могат да се справят. Те си мечтаят в неопределени, неясни идеали и се оплакват след това, когато не постигат онова, за което не са имали една и най-малко ясна представа, а една едва смътна представа. Нека запитаме един от песимистите на нашето време, какво всъщност иска той и какво се очакват да постигне?
към текста >>

3. 08. ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Мисля, че науката би могла да се нарече познание на общото, отвлеченото знание; изкуството напротив би било наука приложена на дело; науката е разум, а изкуството нейн механизъм, поради което бихме могли да го наречем също и практическата наука.
На тази степен изкуството става тълкувател на мировите тайни, както науката е такъв в друг смисъл. Така и Гьоте винаги е схващал изкуството. За него то беше едното откровение на първичния закон на света, а науката другото откровение. За него изкуството и науката бликаха от един извор. Докато изследователят се потопява в дълбините на действителността, за да изрази нейните движещи сили под формата на мисли, човекът на изкуството се стреми да изобрази същите движещи сили в своя материал. Мисля, че науката би могла да се нарече познание на общото, отвлеченото знание; изкуството напротив би било наука приложена на дело; науката е разум, а изкуството нейн механизъм, поради което бихме могли да го наречем също и практическата наука. И така в крайна сметка науката е теоремата, изкуството проблемата. "Това, което науката изразява като идея (теорема), изкуството трябва да го отпечати в материята, то трябва да стане негова проблема. В произведенията на човека както и в тези на природата заслужаващи внимание са предимно намеренията", казва Гьоте. Навсякъде той търси не само това, което е дадено на сетивата във външния свят, а тенденцията, чрез която той е станал. Да схване това научно, да му даде художествена форма, тази е неговата мисия.
към текста >>

4. 09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Както различни очи виждат един и същ предмет, така различни съзнания мислят едно и също мисловно съдържание.
Че съществуват различни съзнания и всяко едно мисли идеята, представя си я, това не изменя нищо в нещата. Идейното съдържание на света е построено на самото себе си, то е съвършено в себе си. Ние не го създаваме, а само се стараем да го схванем. Мисленето не го създава, а го възприема. То не е производител, а орган на схващането. Както различни очи виждат един и същ предмет, така различни съзнания мислят едно и също мисловно съдържание. Разнообразните съзнания мислят едно и също нещо; те се приближават само към едното от различни страни. Ето защото се явява за тях разнообразно изменено. Обаче това изменение не е никакво различие на обектите, а само едно схващане под други зрителни ъгли. Различието на човешките мнения е също така обяснимо както различието на един пейзаж за двама наблюдатели намиращи се на различни места. Когато само човек е в състояние да стигне до света на мислите, той може да бъде сигурен, че има накрая един свят, който е общ на всички хора.
към текста >>

Разнообразните съзнания мислят едно и също нещо; те се приближават само към едното от различни страни.
Идейното съдържание на света е построено на самото себе си, то е съвършено в себе си. Ние не го създаваме, а само се стараем да го схванем. Мисленето не го създава, а го възприема. То не е производител, а орган на схващането. Както различни очи виждат един и същ предмет, така различни съзнания мислят едно и също мисловно съдържание. Разнообразните съзнания мислят едно и също нещо; те се приближават само към едното от различни страни. Ето защото се явява за тях разнообразно изменено. Обаче това изменение не е никакво различие на обектите, а само едно схващане под други зрителни ъгли. Различието на човешките мнения е също така обяснимо както различието на един пейзаж за двама наблюдатели намиращи се на различни места. Когато само човек е в състояние да стигне до света на мислите, той може да бъде сигурен, че има накрая един свят, който е общ на всички хора. Тогава може да се касае най-много за това, че ние схващаме този свят по един твърде едностранен начин, че стоим на едно становище, където той ни се явява именно в най-неблагоприятната светлина и т.н.
към текста >>

5. 16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Какво идейно обяснение допуска това наблюдение, как трябва аз да го мисля, за да ми се яви то възможно?
Може ли чрез сетивното наблюдение да се достави на възникналия в нашия дух въпрос нещо, което би могло да бъде отговор на този въпрос? Никога! Защото, защо при едно второ наблюдение ние би трябвало да се чувстваме по-задоволени отколкото при първото? Ако духът би бил задоволен с наблюдението на обекта, той би бил задоволен още с първия наблюдаван обект. Обаче същинският въпрос не е този за едно второ наблюдение, а за идейната основа на наблюденията. Какво идейно обяснение допуска това наблюдение, как трябва аз да го мисля, за да ми се яви то възможно? Тези са въпросите, които възникват за нас по отношение на сетивния свят. Аз трябва да търся от глъбините на самия моя дух това, което ми липсва по отношение на сетивния свят. Щом аз не мога да си създам по-висшата природа, към която се стреми моят дух спрямо сетивната природа, то никоя сила навъншния свят не може да я създаде. Следователно резултатите на науката могат да дойдат само от духа; следователно те могат да бъдат само идеи. Срещу това необходимо разсъждение не може да се възрази нищо.
към текста >>

6. 16_5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Хората свидетелстват за едно съвършено повърхностно схващане на нещата, когато постоянно говорят за отношението на Гьоте към Нютон и към модерната физика и при това съвсем не мислят, че имат работа с два напълно различни начина на разглеждане на света.
Модерната физика не познава "светлината" в Гьотевия смисъл; също така малко познава тя и "тъмнината". Следователно Гьотевата теория на цветовете се движи в една област, която съвсем не засяга определения на физиците. Физиката не познава просто нито едно от основните понятия на Гьотевата теория на цветовете. Следователно тя съвсем не може да съди от нейното становище за тази теория. Гьоте започва именно там, където спира физиката. Хората свидетелстват за едно съвършено повърхностно схващане на нещата, когато постоянно говорят за отношението на Гьоте към Нютон и към модерната физика и при това съвсем не мислят, че имат работа с два напълно различни начина на разглеждане на света. Ние сме убедени, че онзи, който е схванал в правилния смисъл нашите обяснения върху природата на сетивните усещания, не може да добие от Гьотевата теория на цветовете никакво друго впечатление, освен описаното от нас. Несъмнено, който не допуска нашите основни теории, той остава да стои на становището на физическата оптика и с това отхвърля и Гьотевата теория на цветовете.
към текста >>

7. 17_а. ГЬОТЕ ПРОТИВ АТОМИСТИКАТА GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Аз мисля, че може да се говори с право само за имащите пълно значение естественонаучни опитности, които са били направени, и за едно преобразуване на практическите отношения на живота чрез тези опитности.
17. ГЬОТЕ ПРОТИВ АТОМИСТИКАТА А. П Ъ Р В О Днес много се говори за плодотворното развитие на естествените науки в 19-я век. Аз мисля, че може да се говори с право само за имащите пълно значение естественонаучни опитности, които са били направени, и за едно преобразуване на практическите отношения на живота чрез тези опитности. Обаче що се отнася за основните представи, чрез които модерният възглед за природата се стреми да разбере света на опитностите, аз ги считам за нездрави и пред едно енергично мислене те са незадоволителни. Върху този въпрос аз вече се изказах в този труд. В по-ново време един именит природоизследовател на нашето съвремие, химикът Вилхелм Оствалд, е изказал същото мнение. Той казва* /*"Преодоляването на научния материализъм": сказка държана на 5-то общо заседание на Събранието на Германските Природоизследователи и лекари в Любек на 20.9.1895 г.; Лайпциг 1895 г. Това е написано наскоро, след като са били направени съответните изказвания на Оствалд /:"от математиката до практикуващия лекар всеки естественонаучно мислещ човек ще изкаже своето мнение върху въпроса, как той си представя света устроен вътрешно, че нещата се състоят от движещи се атоми и че тези атоми и действащите между тях сили са последните действителности, от които се състоят отделните явления.
към текста >>

8. 17_е. ШЕСТ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

И понеже не могат да мислят движения без нищо, което се движи, те считат съблечената от всякакви сетивни качества материя като носител на движенията.
Най-простите свойства и отношения на пространствените и времеви форми се считат за направо разбираеми, защото позволяват да бъдат лесно и на пълно обгърнати с поглед. Всяко математическо и механическо разбиране е свеждането до прости, ясни при непосредственото съзерцаване факти. Теоремата, че две величини, които са равни на една трета, трябва да бъдат също равни и помежду си, се познава чрез непосредствено съглеждане на факта, който тя изразява. В същия смисъл също и простите събития на света на звуците и цветовете и на останалите сетивни възприятия биват познати чрез непосредствено виждане /възприемане/. Само поради това, че са съблазнени от предразсъдъка, че един прост математически или механически факт е по-разбираем отколкото едно елементарно събитие на звуковото или цветно явление, модерните физици заличават специфичното на звука или на цвета и разглеждат само процесите на движение, които отговарят на сетивните възприятия. И понеже не могат да мислят движения без нищо, което се движи, те считат съблечената от всякакви сетивни качества материя като носител на движенията. Който не е завладян от тези предразсъдъци на физиците, трябва да разбере, че процесите на движение са състояния, които са свързани със сетивните качества. Съдържанието на вълнообразните движения, които отговарят на звуковите процеси, са звукови качества. Същото важи и за останалите сетивни качества. Чрез непосредствено съглеждане ние познаваме съдържанието на трептящите движения на света на явленията, а не чрез мислено прибавяне на една абстрактна материя към явленията.
към текста >>

9. 18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА' GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Това, което човешкият дух измисля като природни закони; то не е измислено допълнително към природата; то е само арената, върху която природата прави да станат видими тайните на нейното действие.
Природата не изговаря сама своята последна дума. Нашият опит ни показва, това, което природата може да създаде, обаче тя не ни казва, как става това създаване. В самия човешки дух се намира средството за откриване на двигателните сили на природата. От човешкия дух възникват идеите, които ни дават осветление върху това, как природата произвежда своите творения. Това, което явленията на външния свят крият, то става явно във вътрешността на човека. Това, което човешкият дух измисля като природни закони; то не е измислено допълнително към природата; то е само арената, върху която природата прави да станат видими тайните на нейното действие. Това, което наблюдаваме на нещата, е само една част от нещата. Това, което избликва нагоре в нашия дух, когато той застава срещу нещата, то е другата част. Същите неща са тези, които ни говорят отвън, и същите, които говорят вътре в нас. Едва когато съпоставим езикът навъншния свят с този на нашата вътрешност, ние имаме пълната действителност. Какво са искали всички истински философи на всички времена?
към текста >>

Обаче съвсем не става дума всички хора да мислят същото нещо върху нещата, а само за това, че когато мислят върху нещата, те да живеят в елемента на истината.
Тези субективни изживявания могат даже да приемат един напълно индивидуален характер. Въпреки това те са израз на вътрешната същност на нещата. Ние можем да вложим в нещата само това, което сами сме изживели. Съобразно с това също и всеки човек според своите индивидуални изживявания ще вложи в определен смисъл нещо в нещата. Как аз си тълкувам определени процеси на природата, това не може да бъде напълно разбрано от някой друг, който не изживява вътрешно същото. Обаче съвсем не става дума всички хора да мислят същото нещо върху нещата, а само за това, че когато мислят върху нещата, те да живеят в елемента на истината. Ето защо ние не трябва да разглеждаме мислите на някой друг човек като такива и да ги приемем или да ги отхвърлим, а трябва да ги считаме като вестители на неговата индивидуалност. "онези, които си противоречат и спорят, трябва от време на време да помислят, че не всеки език е разбираем за всеки един”*/*Сентенции в проза, цит. на др. място, стр.355/. "Една философия не може никога да предаде една общовалидна истина, а тя описва вътрешните изживявания на философа, чрез които той тълкува външните явления.
към текста >>

"онези, които си противоречат и спорят, трябва от време на време да помислят, че не всеки език е разбираем за всеки един”*/*Сентенции в проза, цит.
Ние можем да вложим в нещата само това, което сами сме изживели. Съобразно с това също и всеки човек според своите индивидуални изживявания ще вложи в определен смисъл нещо в нещата. Как аз си тълкувам определени процеси на природата, това не може да бъде напълно разбрано от някой друг, който не изживява вътрешно същото. Обаче съвсем не става дума всички хора да мислят същото нещо върху нещата, а само за това, че когато мислят върху нещата, те да живеят в елемента на истината. Ето защо ние не трябва да разглеждаме мислите на някой друг човек като такива и да ги приемем или да ги отхвърлим, а трябва да ги считаме като вестители на неговата индивидуалност. "онези, които си противоречат и спорят, трябва от време на време да помислят, че не всеки език е разбираем за всеки един”*/*Сентенции в проза, цит. на др. място, стр.355/. "Една философия не може никога да предаде една общовалидна истина, а тя описва вътрешните изживявания на философа, чрез които той тълкува външните явления. *** Когато дадено нещо изразява своята същност чрез органа на човешкия дух, пълната действителност се ражда само чрез сливането навъншно обективното и вътрешно субективното.
към текста >>

10. 04_г. ПОЗОВАНЕ НА ОПИТНОСТТА НА ВСЕКИ ОТДЕЛЕН ЧИТАТЕЛ GA_2 Светогледа Гьоте

Именно в това се състои основната грешка на много научни стремежи, такива на нашето съвремие, че мислят да предават чистата опитност, докато не вършат нищо друго освен да извличат от нея понятията, които сами са вложили в нея.
Г. ПОЗОВАНЕ НА ОПИТНОСТТА НА ВСЕКИ ОТДЕЛЕН ЧИТАТЕЛ Ние искаме да избегнем грешката да припишем предварително някакво качество на непосредственото дадено, на първата форма, в която се явяват външният и вътрешен свят, и така на основата на едно предположение да наложим значимостта на нашето изложение. Ние определяме опитността именно като онова нещо, при което нашето мислене няма никакво участие. Следователно в началото на нашето изложение не може да става дума за някаква мислителна грешка. Именно в това се състои основната грешка на много научни стремежи, такива на нашето съвремие, че мислят да предават чистата опитност, докато не вършат нищо друго освен да извличат от нея понятията, които сами са вложили в нея. А сега може да ни се възрази, че и ние също сме приписали редица отличителни свойства на чистата опитност. Ние я нарекохме безкрайно разнообразие, един агрегат от лишени от връзки отделни неща и т.н. Не са ли е това мислителни определения? В смисъла, в който ние ги употребяваме, положително не. Ние само си послужихме с тези понятия, за да насочим погледа на читателя или на слушателя върху не проникнатата от мисленето действителност.
към текста >>

11. 06_б. УМ И РАЗУМ GA_2 Светогледа Гьоте

Когато при едно същество, което до сега е било поставено в някой вид, е било намирало някакво неочаквано отклонение от произволно установената характерна черта на вида, учените не се размисляли, как едно такова отклонение можело да се обясни изхождайки от самата тази характерна черта, а чисто и просто са установявали един нов вид.
Остроумието, което стига до най-малките подробности в своето различаване на нещата, е достояние на значително по-голям брой хора отколкото обгръщащата способност на мисленето, която прониква в глъбините на съществата. Дълго време задачата на науката е била търсена въобще в едно точно различаване на нещата. Достатъчно е само да помислим за онова състояние, в което Гьоте намери природознанието. Благодарение на Лине идеал на това природознание беше станало да търси точно разликите на отделните растителни индивиди, за да може по този начин да използва в най-малките признаци да установи нови видове и под видове. Два животински или растителни вида, които се различават само по извънредно малки признаци биват веднага поставяни в отделни видове. Когато при едно същество, което до сега е било поставено в някой вид, е било намирало някакво неочаквано отклонение от произволно установената характерна черта на вида, учените не се размисляли, как едно такова отклонение можело да се обясни изхождайки от самата тази характерна черта, а чисто и просто са установявали един нов вид. Това различаване е работа на ума. Той има задачата само да отделя и да запазва понятията в такова отделно състояние. Той е една предварителна степен на всяка по-висша научност. Преди всичко той се нуждае от строго определени, ясно очертани понятия, преди да може да търсим една хармония на същите. Обаче ние не трябва да останем при тази отделеност.
към текста >>

Когато сега мисля 7 + 5, аз задържам в мисълта в действителност 12 математически единици, само че не наведнаж, а на две части.
Нека не се мамим тук. Математическото единство, което стои на основата на числото, не е първото. Първото е големината, която е толкова и толкова кратно повторение на единицата. Аз трябва да предположа една големина, когато говоря за една единица. Единицата е едно създание, един образ на нашия ум, който той отделя от целостта, както разделя следствието от причината, веществото от неговите качества и т.н. Когато сега мисля 7 + 5, аз задържам в мисълта в действителност 12 математически единици, само че не наведнаж, а на две части. Когато мисля всичките математически единици наведнаж, това е едно и също нещо. И тази тъждественост аз изказвам в съждението 7 + 5 = 12. Същото е и с геометрическия пример, който Кант изнася. Една ограничена права с крайни точки А и В е едно неделимо единство. Моят ум може да си състави за това две понятия.
към текста >>

Когато мисля всичките математически единици наведнаж, това е едно и също нещо.
Математическото единство, което стои на основата на числото, не е първото. Първото е големината, която е толкова и толкова кратно повторение на единицата. Аз трябва да предположа една големина, когато говоря за една единица. Единицата е едно създание, един образ на нашия ум, който той отделя от целостта, както разделя следствието от причината, веществото от неговите качества и т.н. Когато сега мисля 7 + 5, аз задържам в мисълта в действителност 12 математически единици, само че не наведнаж, а на две части. Когато мисля всичките математически единици наведнаж, това е едно и също нещо. И тази тъждественост аз изказвам в съждението 7 + 5 = 12. Същото е и с геометрическия пример, който Кант изнася. Една ограничена права с крайни точки А и В е едно неделимо единство. Моят ум може да си състави за това две понятия. Единият път той може да вземе правата като посока и след това като път между две точки А и В.
към текста >>

12. 09. ЗАКЛЮЧЕНИЕ GA_2 Светогледа Гьоте

Едно изречение на Гьоте, което изразява тези истини по един обхватен начин, може да завърши нашите разглеждания: "Мисля, че бихме искали да наречем науката познание на всеобщото, отвлеченото знание; напротив изкуството нейния механизъм, ето защо бихме искали да го наречем практическа наука.
В художествено красивото не трябва да остане нищо, на което художникът да не отпечатал своя дух. Третираният материал трябва да бъде победен от това, как той е третиран. Побеждаването на сетивността чрез духа, тази е целта на изкуството и на науката. Науката побеждава сетивността, като я разтваря напълно в дух; изкуството отпечатва в нея духа. Науката гледа през сетивността идеята, изкуството вижда идеята в сетивността. Едно изречение на Гьоте, което изразява тези истини по един обхватен начин, може да завърши нашите разглеждания: "Мисля, че бихме искали да наречем науката познание на всеобщото, отвлеченото знание; напротив изкуството нейния механизъм, ето защо бихме искали да го наречем практическа наука. Така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата”.
към текста >>

13. 05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА GA_4 Философия на свободата

„Мисля за една маса", а „Това е маса".
Същото лесно би могло да се установи и за останалите дейности на човешкия Дух. За разлика от мисленето те се нареждат в една редица с други наблюдавани предмети и процеси. Към своеобразната природа на мисленето спада именно, че то е дейност, насочена само към наблюдавания предмет, а не към мислещото лице. Това личи още от самия начин, по който изразяваме мислите си за даден предмет в противовес на нашите чувства или волеви актове. Когато видя един предмет и в него разпозная маса, аз по принцип няма да кажа „Мисля за една маса", а „Това е маса". Но мога също така да кажа „Радвам се на масата". В първия случай изобщо не целя да изразя, че встъпвам в някакво съотношение с масата; във втория случай обаче се касае тъкмо за такова отношение. С израза „Мисля за една маса" аз вече навлизам в споменатото по-горе извънредно положение, когато в предмет на наблюдението бива превръщано нещо, което винаги се съдържа в нашата духовна дейност, но не като наблюдаван обект. Своеобразната природа на мисленето се изявява в това, че мислещият забравя мисленето, докато го упражнява.
към текста >>

С израза „Мисля за една маса" аз вече навлизам в споменатото по-горе извънредно положение, когато в предмет на наблюдението бива превръщано нещо, което винаги се съдържа в нашата духовна дейност, но не като наблюдаван обект.
Когато видя един предмет и в него разпозная маса, аз по принцип няма да кажа „Мисля за една маса", а „Това е маса". Но мога също така да кажа „Радвам се на масата". В първия случай изобщо не целя да изразя, че встъпвам в някакво съотношение с масата; във втория случай обаче се касае тъкмо за такова отношение. С израза „Мисля за една маса" аз вече навлизам в споменатото по-горе извънредно положение, когато в предмет на наблюдението бива превръщано нещо, което винаги се съдържа в нашата духовна дейност, но не като наблюдаван обект. Своеобразната природа на мисленето се изявява в това, че мислещият забравя мисленето, докато го упражнява. Занимава го не мисленето, а предметът на мисленето, който той наблюдава. Така първото наблюдение, което извършваме над мисленето, е, че то представлява ненаблюдаваният елемент на нашия обикновен духовен живот. Причината, поради която ние не наблюдаваме мисленето във всекидневния духовен живот, не е някаква друга, освен че то почива на собствената ни дейност. Онова, което аз самият не произвеждам, се появява като нещо предметно в полето на моето наблюдение.
към текста >>

С други думи: Докато мисля, аз не виждам моето мислене, което сам произвеждам, а виждам обекта на мисленето, който аз не произвеждам.
Онова, което аз самият не произвеждам, се появява като нещо предметно в полето на моето наблюдение. Виждам се изправен пред това възникнало, без мое участие нещо; то застава пред мен и аз трябва да го приема като предпоставка за моя мисловен процес. Докато размишлявам за предмета, аз се занимавам с него, погледът ми е обърнат към него. Това занимание е именно мисловното съзерцание. Вниманието ми е насочено не към моята дейност, а към обекта на тази дейност. С други думи: Докато мисля, аз не виждам моето мислене, което сам произвеждам, а виждам обекта на мисленето, който аз не произвеждам. В същото състояние се намирам дори тогава, когато допусна да настъпи извънредното положение и започна да размишлявам за самото мислене. Аз никога не мога да наблюдавам настоящето си мислене, но мога впоследствие да превърна в обект на мисленето опита, който съм набрал за моя мисловен процес. Ако река да наблюдавам настоящето си мислене, би трябвало да се разполовя на две личности: Една, която мисли, и друга, която се наблюдава при това мислене. Това ми е невъзможно, но мога да го извърша в два отделни акта. Мисленето, което подлежи на наблюдение, никога не е ангажираното в тази дейност мислене, а е едно друго.
към текста >>

Чувството за наличие на такава опорна точка дава повод на основателя на по-новата философия Рене Декарт да базира цялото човешко знание на тезата: Мисля, следователно съществувам.
Но за всеки, който притежава способността да наблюдава мисленето (а при добро желание всеки нормално устроен човек я притежава), това наблюдение е най-важното, което може да направи. Защото той наблюдава нещо, чийто производител е самият той; той не застава пред някакъв поначало чужд обект, а пред своя собствена дейност. Той знае как възниква наблюдаваното от него. Той прозира отношенията и връзките. Намерена е една опорна точка, от която с основателна надежда може да се търси обяснение за останалите явления в света. Чувството за наличие на такава опорна точка дава повод на основателя на по-новата философия Рене Декарт да базира цялото човешко знание на тезата: Мисля, следователно съществувам. Всяко друго събитие, всички останали неща съществуват извън мен, аз не зная дали съществуват като истина, или като измама и сън. Само едно зная с безусловна сигурност, защото аз самият го довеждам до неговото сигурно съществуване: моето мислене. Дори неговото наличие да има друг произход, дори то да идва от Бога или от някъде другаде, аз съм уверен, че то съществува в смисъла, в който аз лично го произвеждам. Декарт едва ли е имал основание да влага някакъв друг смисъл в своята теза. Могъл е да твърди единствено, че в рамките на съдържанието на света аз се схващам в мисленето си, като в своя собствена от самото си начало дейност.
към текста >>

Който не се стреми към това непредубедено наблюдение, той ще бъде изкушаван да отправи срещу изложеното възражения като следното: Нали когато мисля за една роза, с това също така се изразява само едно отношение на моя „Аз" към розата, както когато чувствам красотата на розата.
Съмнения мога да имам най-много в това, дали мисленето се използва правилно, както мога да се съмнявам дали дадено дърво предлага подходящ дървен материал за направата на определено сечиво. Задачата на тази книга ще бъде именно да покаже доколко прилагането на мисленето по отношение на света е правилно или погрешно. Понятно ми е, когато някой таи съмнения, че чрез мисленето може да се установи нещо за света; непонятно ми е обаче как някой може да се съмнява в правилността на мисленето само по себе си. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 Г.). В предходното изложение важната разлика между мисленето и всички други дейности на душата бе посочена като факт, следващ от едно наистина непредубедено наблюдение. Който не се стреми към това непредубедено наблюдение, той ще бъде изкушаван да отправи срещу изложеното възражения като следното: Нали когато мисля за една роза, с това също така се изразява само едно отношение на моя „Аз" към розата, както когато чувствам красотата на розата. При мисленето между „Аза" и обекта съществува точно такова отношение, както например при чувстването или възприемането. Правещият такова възражение не взема под внимание, че „Азът" само при упражняване на мисленето се отъждествява до всички разклонения на дейността като едно същество с деятеля. При никоя друга душевна дейност това не е напълно така. Когато се изпитва например наслада, едно по-тънко наблюдение сигурно може да различи доколко „Азът" се отъждествява с някакъв деятел, и доколко у него е налице пасивност, така че за него насладата просто настъпва. Аналогично е положението и при другите душевни дейности.
към текста >>

14. 07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА GA_4 Философия на свободата

Дори да си мисля, че зад моите представи съществува нещо, тази мисъл също не е нищо друго освен моя представа.
Но който не вижда самите неща, а само техните огледални отражения, той трябва от поведението им чрез заключения да се осведоми непряко за естеството на нещата. Такова становище заема по-новото естествознание, което използва възприятията само като последно средство, за да намери обяснение за стоящите зад тях и сами реално съществуващи процеси на материята. Ако философът, като критически идеалист изобщо признава някакво битие, неговият стремеж към познание се насочва чрез косвено използване на представите единствено към това битие. Неговият интерес прескача субективния свят на представите и се устремява към това, което поражда представи. Но критическият идеалист може да стигне дотам, че да каже: Аз съм затворен в света на моите представи и не мога да изляза от него. Дори да си мисля, че зад моите представи съществува нещо, тази мисъл също не е нищо друго освен моя представа. Тогава такъв идеалист или ще отрече напълно нещото само за себе си, или поне ще заяви, че за нас, хората, то няма никакво значение, сиреч то не съществува, понеже не можем да узнаем нищо за него. На критическия идеалист от този род целият свят му се струва като сън, спрямо който всеки порив за познание и бил просто безсмислен. За него може да има само два вида хора: Предубедени, които смятат собствените си фантазии за действителни неща, и мъдри, които прозират недействителността на този свят на фантазиите, и които постепенно трябва да загубят всяко желание да проявяват интерес към него. За такова гледище дори собствената личност може да се превърне в съновидение. Точно както сред сънуваните от нас образи се появява нашият собствен сънищен образ, така в будното съзнание представата за собствения Аз се прибавя към представата за външния свят.
към текста >>

15. 12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ GA_4 Философия на свободата

Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм.
Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека. Налице са различни възможности. Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него. В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси. Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм. Според този възглед ние имаме чувството за свобода само защото не познаваме принуждаващите ни мотиви. „Тук отново трябва да подчертаем, че това чувство за свобода се основава на отсъствието на външни принуждаващи мотиви... Нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост" (Цийен, Ръководство по физиологическа психология, стр. 207 и сл.)*/* Относно начина, по който тук се говори за „материализъм", и основанието за това сравни втората добавка в края на тази глава. - Б. а./ Друга възможност е тази, някой да вижда в една духовна същност, абсолютното извън човека, криещо се зад явленията.
към текста >>

16. 14. НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (ДАРВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕНОСТ) GA_4 Философия на свободата

Тук не се взема под внимание, че при такава представа същността както на праамниотите, така и на Кант- Лапласовата мъглявина би трябвало да се мисли по-иначе в сравнение с това, което мислят материалистическите мислители.
Но това е само привидно. Под еволюция се разбира реалното възникване на по-късното от по-ранното по пътя на природни закони. В органичния свят под еволюция се разбира обстоятелството, че по-късните (по-съвършените) органични форми са реални потомци на по-ранните (несъвършените) и са произлезли от тях съобразно природните закони. Привържениците на теорията за еволюцията на организмите всъщност би трябвало да си представят, че някога на земята е имало епоха, когато едно същество със собствените си очи би могло да проследи появата на влечугите от праамниотите, ако по онова време е могло да присъства като наблюдател и да разполага със съответната продължителност на живота. По същия начин еволюционистите би трябвало да си представят, че едно същество би могло да наблюдава възникването на Слънчевата система от Кант-Лапласовата мъглявина, ако по време на безкрайно дългия период е могло да пребивава свободно на съответното място в световния ефир. Тук не се взема под внимание, че при такава представа същността както на праамниотите, така и на Кант- Лапласовата мъглявина би трябвало да се мисли по-иначе в сравнение с това, което мислят материалистическите мислители. На никой еволюционист обаче не би трябвало да хрумва твърдението, че от своето понятие за праамниота той може да изведе понятието за влечугото с всички негови качества, без някога да е виждал влечуго. По същия начин от понятието за Кант-Лапласовата мъглявина не би трябвало да се извежда Слънчевата система, ако това понятие за мъглявината се приеме за пряко определено само от възприятието за мъглявината. С други думи казано, ако мисли последователно, еволюционистът е длъжен да твърди, че от по-ранни фази на развитието реално се получават по-късни и че ако ни е дадено понятието за несъвършеното и понятието за съвършеното, ние можем да прозрем взаимовръзката; но той в никакъв случай не би трябвало да допуска, че понятието, придобито за по-ранното, е достатъчно, за да може от него да се развие по-късното. От това за етика следва, че той несъмнено може да прозре взаимовръзката между по-късни и по-ранни морални понятия, но също така, че дори една единствена нова морална идея не може да се вземе от по-ранни. Като морално същество индивидът произвежда своето съдържание.
към текста >>

17. 17. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ВЪПРОСИ ОБОБЩЕНИЕ НА МОНИЗМА GA_4 Философия на свободата

единния понятиен свят няма примерно толкова понятия за лъв, колкото са индивидите, които мислят за лъва, а само едно.
В самия свят на наблюдението той открива онова, което дуализмът търси едва зад него. Монизмът показва, че с нашето познание ние обхващаме действителността в истинския й вид, а не в някакъв субективен образ, който се вмъквал между хората и нея. Според монизма понятийното съдържание на света е еднакво за всички човешки индивиди (срв. стр.83 и сл.). Съгласно монистичните принципи всеки човешки индивид гледа на другия като на себеподобен, защото представлява същото мирово съдържание, каквото се изявява у него. В. единния понятиен свят няма примерно толкова понятия за лъв, колкото са индивидите, които мислят за лъва, а само едно. И понятието, което А прибавя към възприятието лъв, е същото като Б, само че схващано от друг субект на възприемането (срв. стр.84 и сл.). Мисленето довежда всички субекти на възприемането до общото идейно единство на цялото многообразие. В тях единният свят на идеите се изявява като в едно множество от индивиди. Докато човекът добива представа за себе си само чрез самовъзприемане, той се вижда като отделен човек; щом погледне проблясващия у него свят на идеите, който обгръща всичко отделно, той вижда в себе си оживяването на абсолютно реалното.
към текста >>

Идейното съдържание на всеки друг човек е и мое, и аз го смятам за друго само дотолкова, доколкото възприемам, но не и тогава, когато мисля.
Мисленето довежда всички субекти на възприемането до общото идейно единство на цялото многообразие. В тях единният свят на идеите се изявява като в едно множество от индивиди. Докато човекът добива представа за себе си само чрез самовъзприемане, той се вижда като отделен човек; щом погледне проблясващия у него свят на идеите, който обгръща всичко отделно, той вижда в себе си оживяването на абсолютно реалното. Дуализмът отъждествява божественото Прасъщество с онова нещо, което прониква всички хора и живее във всички тях. Монизмът открива този общ за всички божествен живот в самата действителност. Идейното съдържание на всеки друг човек е и мое, и аз го смятам за друго само дотолкова, доколкото възприемам, но не и тогава, когато мисля. Всеки човек обгръща с мисленето си само една част от цялостния свят на идеите и в този смисъл индивидите се различават също по фактическото съдържание на своето мислене. Но тези съдържания се намират в едно затворено цяло, обхващащо мисловните съдържания на всички хора. Така в своето мислене човекът долавя общото Прасъщество (Първичното Прасъщество), което прониква всички хора. Изпълненият с мисловно съдържание живот в действителността е същевременно живот в Бога. Постигнатото по чисто умозрителен път, неподлежащо на изживяване отвъдно, почива на едно недоразумение от страна на ония, които смятат, че земното не съдържа в себе си причината за своето съществуване.
към текста >>

Ние можем да измисляме само понятия за действителността, а за разкриването на нея самата е необходимо и възприемането.
Всяко излизане извън рамките на света е само привидно, а изнесените извън света принципи не го обясняват по-добре, отколкото намиращите се в него. Пък и разбиращото самото себе си мислене въобще не призовава към такова излизане, защото единствено в света, а не извън него, едно мисловно съдържание трябва да търси някое възприятийно съдържание, ведно с което образува нещо реално. Обектите на въображението също са съдържания, имащи своето оправдание едва след като станат представи, които сочат към някакво възприятийно съдържание. Чрез него те се вграждат в действителността. Едно понятие, което би трябвало да се изпълни със съдържание, намиращо се уж извън дадения ни свят, представлява абстракция, на която не съответства никаква действителност. Ние можем да измисляме само понятия за действителността, а за разкриването на нея самата е необходимо и възприемането. Някакво Първично Същество на света, за което се измисля съдържание, е невъзможно допускане за едно разбиращо самото себе си мислене. Монизмът не отрича идейното и дори смята едно възприятийно съдържание, на което липсва идейно съответствие, за непълна действителност; но в цялата област на мисленето той не намира нищо, което би наложило да се излезе извън сферата на мисловното изживяване чрез отричане на обективно-духовната реалност на мисленето. Монизмът смята за половинчата една наука, която се ограничава в описанието на възприятията, без да се добира до идейните им допълнения. Но също така като половинчати той разглежда и всички абстрактни понятия, които не намират своето допълнение във възприятието и никъде не се вграждат в понятийната мрежа, обгръщаща наблюдаемия свят. Затова монизмът не познава идеи, които да насочват към нещо обективно, разположено отвъд нашия опит, и които да образуват съдържанието на една чисто хипотетична метафизика.
към текста >>

Някакво Първично Същество на света, за което се измисля съдържание, е невъзможно допускане за едно разбиращо самото себе си мислене.
Пък и разбиращото самото себе си мислене въобще не призовава към такова излизане, защото единствено в света, а не извън него, едно мисловно съдържание трябва да търси някое възприятийно съдържание, ведно с което образува нещо реално. Обектите на въображението също са съдържания, имащи своето оправдание едва след като станат представи, които сочат към някакво възприятийно съдържание. Чрез него те се вграждат в действителността. Едно понятие, което би трябвало да се изпълни със съдържание, намиращо се уж извън дадения ни свят, представлява абстракция, на която не съответства никаква действителност. Ние можем да измисляме само понятия за действителността, а за разкриването на нея самата е необходимо и възприемането. Някакво Първично Същество на света, за което се измисля съдържание, е невъзможно допускане за едно разбиращо самото себе си мислене. Монизмът не отрича идейното и дори смята едно възприятийно съдържание, на което липсва идейно съответствие, за непълна действителност; но в цялата област на мисленето той не намира нищо, което би наложило да се излезе извън сферата на мисловното изживяване чрез отричане на обективно-духовната реалност на мисленето. Монизмът смята за половинчата една наука, която се ограничава в описанието на възприятията, без да се добира до идейните им допълнения. Но също така като половинчати той разглежда и всички абстрактни понятия, които не намират своето допълнение във възприятието и никъде не се вграждат в понятийната мрежа, обгръщаща наблюдаемия свят. Затова монизмът не познава идеи, които да насочват към нещо обективно, разположено отвъд нашия опит, и които да образуват съдържанието на една чисто хипотетична метафизика. За него всички произведени от човечеството идеи от този род са абстракции, взети от опита, чието заимстване от опита просто бива игнорирано от техните създатели.
към текста >>

18. I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Антипатията е плод на непосредствено чувство, въобще не става въпрос за съзнателно обмисляне.
Сега ви казвам: изгубете ме и се открийте; и когато се отречете всички от мене, ще поискам да се върна отново при вас.“10 Ницше не е месия и основател на религия. Затова той може да желае приятели на своите възгледи, но привърженици на своето учение, отказващи се от собствената си личност, за да открият неговата, не иска. В личността на Ницше живеят инстинкти11, противоречащи на представите на неговите съвременници. Той се отвръща с инстинктивна антипатия от най-важните културни идеи на онези, в чиято среда се е развивал, но не по начин, по който човек отхвърля едно твърдение, в което е открил логическо противоречие, а както се отвръща от един цвят, който му причинява болка в очите. Антипатията е плод на непосредствено чувство, въобще не става въпрос за съзнателно обмисляне. Усещането на други хора, когато през главата им минават мисли за вина, угризение на съвестта, отвъден живот, блаженство, родина, действа върху Ницше неприятно. Инстинктивният начин на противопоставяне срещу изброените представи отличава Ницше от така наречените съвременни „свободомислещи“. Същите знаят всички възражения на здравия разум срещу „старите заблуждаващи представи“, но колко рядко ще се намери някой да каже, че неговите инстинкти не зависят от тях? Тъкмо инстинктите си правят лоши шеги със съвременните свободомислещи. Мисленето приема от традиционните идеи един независим характер, но инстинктите не могат да се напаснат с този променен характер на разбирането.
към текста >>

Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност.
Силният определя начина на своето мислене и действие според своята същност. Ницше изказва този възглед най-ярко в изреченията, заради които ограничено мислещи хора са го окачествили като опасен дух. „Когато християнските кръстоносци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на свободни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и символно-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е позволено. Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство. Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абстрактните повели на обичаите. Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност. Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“. Ницше не смята такива личности за действително силни. Защото те също не мислят и действат според собствената си природа, а според повелите на по-висш авторитет. Дали робът се подчинява на произвола на своя господар, дали религиозният следва откровенията на един Бог или философът се вслушва в решенията на разума, това не променя обстоятелството, че всички те са подчинени. Няма значение какво се повелява, решаващото е, че изобщо се повелява, че човекът не дава насока на своите действия, а е на мнение, че има сила, която му предначертава тази посока.
към текста >>

Защото те също не мислят и действат според собствената си природа, а според повелите на по-висш авторитет.
Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство. Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абстрактните повели на обичаите. Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност. Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“. Ницше не смята такива личности за действително силни. Защото те също не мислят и действат според собствената си природа, а според повелите на по-висш авторитет. Дали робът се подчинява на произвола на своя господар, дали религиозният следва откровенията на един Бог или философът се вслушва в решенията на разума, това не променя обстоятелството, че всички те са подчинени. Няма значение какво се повелява, решаващото е, че изобщо се повелява, че човекът не дава насока на своите действия, а е на мнение, че има сила, която му предначертава тази посока. Силният, истински свободният човек не иска да получи истината, той иска да я създаде; той не иска нещо да му бъде „позволено“, не иска да бъде подчинен. „Същинските философи са обаче повелители и законодатели. Те казват: така трябва да бъде!
към текста >>

Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност.
Особена черта на човешката слабост Ницше вижда в начина на вярване в едно отвъдно, в друг свят, в който човек може да живее. Според мнението му човек не може да причини по-голяма вреда на живота от това да организира съществуването си съгласно някакъв живот в отвъдното. Човек не може да изпадне в по-голяма заблуда от това, зад явленията на този свят да допуска съществуването на същества, които не са достъпни за човешкото познание и които се приемат като същинската причина, като определящото за всяко битие. Чрез такова допускане човек погубва радостта си към този свят и го принизява до привидност, до празно отражение на една недостъпност, приема го за безсъдържателен сън и приписва същинската действителност на друг, измислен свят; вярва, че човешките сетива са измамници, откриващи ни лъжливи образи вместо реалности. Само от слабост може да възникне такъв възглед. Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност. Той е зает с този свят и няма потребност от някакъв друг. Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното. Това, което им е отказано тук, отвъдното трябва да им го предложи. Силният, здравият, който има развити и годни сетива, за да търси в себе си основанията за този свят, няма нужда от обяснение на явленията, в които живее, не се нуждае от отвъдни причини и същества. Слабият, който възприема действителността с осакатени очи и уши, се нуждае от основания зад явленията.
към текста >>

От едно столетие се прилага изключително остроумие, за да се преосмислят мислите на Кант от всички страни.
Нашата философия понастоящем е достатъчно безплодна и би могла добре да използва живителната сила от мисли на един смел и решителен писател, какъвто е Ницше. Силата на развитие на тази философия е парализирана от влиянието, оказано върху нея от Кантовото мислене. Чрез това влияние тя е загубила цялата си самобитност и кураж. От школската философия на своето време Кант е възприел понятието за истина, което произлиза от „чистия разум“. Той се е опитал да покаже, че чрез такава истина ние не можем да знаем нищо за нещата, намиращи се извън нашето преживяване, за „нещата в себе си“. От едно столетие се прилага изключително остроумие, за да се преосмислят мислите на Кант от всички страни. Резултатите от това остроумие са във всеки случай често доста оскъдни и тривиални. Ако преведем баналностите на съвременните философски книги от школската им форма на здрав език, ще изведем твърде бедно съдържание в сравнение с това на афоризмите на Ницше, който във връзка със съвременната философия с пълно право можеше да изрече гордите думи: „Моето честолюбие е да кажа в десет изречения това, което други казват в цяла книга, това, което някой друг не казва в книга...“24 8. Както в своите мнения не иска да даде нищо друго освен продукта на своите лични инстинкти и пориви, така за Ницше също и чуждите възгледи не са нищо повече от симптоми, от които той прави заключения за господстващите инстинкти в отделни хора или на цели народи, раси и т.н. Той не се занимава с дискусии или с опровержения на чужди мнения, а търси инстинктите, които се изразяват в тези мнения.
към текста >>

19. II. СВРЪХЧОВЕКЪТ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Съвременните учени не мислят за това, че човешката личност може да открие смисъл в събитията на действителността и да замести непознатите фактори, действащи в промяната на случките, със собственото действие.
Всичко се случват наистина по такъв начин, че понятието на едно знание може да се изведе прибързано и необосновано. И нагоре се стрелват „понятия“, за да донесат светлина на събитията, но те са блуждаещи огньове, души на желанията за знание, окаяни, очевидно нищо не казващи постулати на една празна форма на знанието. Непознати фактори трябва да управляват в промяната. Природата им е потънала в мрак. Събитията са воалът на действителността.“ Съвременните учени не мислят за това, че човешката личност може да открие смисъл в събитията на действителността и да замести непознатите фактори, действащи в промяната на случките, със собственото действие. Те не искат да интерпретират бягството от явленията чрез идеите, произхождащи от личността им. Искат просто да наблюдават явленията и да ги описват, но не и да ги обясняват. Искат да останат при фактите и не позволяват на творческата фантазия да си създаде от действителността подреден в себе си образ. Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите на отделни наблюдения нахвърля обща картина на развитието на органичния живот на земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици на фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината. Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с ръка.
към текста >>

Изворът на знанието не се търси в отделната личност от онези, които мислят по скицирания начин, а отвъд тази личност във „воля в себе си“.
Съвестта сега изисква от мен то да се случи и точно затова съм тук. Имам разум, за да го разпозная, имам сила, за да го извърша.“52 Привеждам с предпочитание изказването на Й. Г. Фихте, защото той е извел с желязна последователност докрай мнението на „слабите и провалилите се“. Какво постигат тези мнения, може да се разбере само ако се търси там, където те са доведени докрай. Не може да се разчита на половинчати мислители, които провеждат всяка мисъл само до средата. Изворът на знанието не се търси в отделната личност от онези, които мислят по скицирания начин, а отвъд тази личност във „воля в себе си“. Тъкмо тази „воля в себе си“ трябва като „глас Божи“ или като „глас на съвестта“, като „категоричен императив“ и т.н. да говори на отделния човек. Тя трябва да бъде универсален водач на човешката дейност и праизвор на нравствеността, а също да определя целите на нравствената дейност. „Аз казвам, че повелята за дейност е тази, която чрез самата себе си ми поставя цел. Това е същото в мен, което ми нарежда, че трябва да действам така, нарежда ми да вярвам, че от това действие нещо ще последва, разкрива пред очите изглед към друг свят.“53 „Докато живея в послушание, същевременно живея в съзерцание на неговата цел, живея в по-добър свят, който то ми обещава.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Мислещият така не желае да си постави цел.
към текста >>

Ти знаеш и разпознаваш какво мисля и искам.
Ницше е искал да разгледа този вид невежество в своя останал незавършен труд „Воля за власт“.55 Възхвала на моралния нихилизъм откриваме отново в „Призванието на човека“ на Фихте: „Не искам да опитвам това, което ми е отказано чрез ограничението, и това, което не би ми било от полза; какво си ти за себе си, не искам да знам. Но твоите връзки и отношения с мен, ограничения, с всичко ограничено, са открити пред очите ми и ако мога да стана такъв, какъвто трябва да бъда, те ме обгръщат в светлина по-ясно, отколкото е ясно съзнанието на личното ми битие. Ти създаваш в мен познанието за дълга ми, за моето призвание сред разумните същества. Как, не зная аз, нито имам потребност да узная. Ти знаеш и разпознаваш какво мисля и искам. Изобщо не разбирам как можеш да узнаеш чрез какво действие да постигнеш това съзнание. Да, аз знам съвсем добре, че понятието за дадено действие и за едно особено действие на съзнанието се цени само от мен, но не и от теб, безкрайния. Ти искаш, защото искаш, моето свободно послушание да има последствия във вечността; не разбирам действието на волята ти, само знам, че то не е подобно на моето. Ти действаш, самата ти воля е дело, но начинът ти на действие е противоположен на този, по който аз мога да мисля. Ти живееш и си, защото знаеш, желаеш и действаш, вездесъщ за ограничения разум.
към текста >>

Ти действаш, самата ти воля е дело, но начинът ти на действие е противоположен на този, по който аз мога да мисля.
Как, не зная аз, нито имам потребност да узная. Ти знаеш и разпознаваш какво мисля и искам. Изобщо не разбирам как можеш да узнаеш чрез какво действие да постигнеш това съзнание. Да, аз знам съвсем добре, че понятието за дадено действие и за едно особено действие на съзнанието се цени само от мен, но не и от теб, безкрайния. Ти искаш, защото искаш, моето свободно послушание да има последствия във вечността; не разбирам действието на волята ти, само знам, че то не е подобно на моето. Ти действаш, самата ти воля е дело, но начинът ти на действие е противоположен на този, по който аз мога да мисля. Ти живееш и си, защото знаеш, желаеш и действаш, вездесъщ за ограничения разум. Но ти не си, както бих могъл да си представя, само едно същество във вечността.“56 На моралния нихилизъм Ницше противопоставя целите, които творческата воля си поставя. На учителите на смирението Заратустра казва: „Тези учители на смирението! Навред, където има нещо дребно, болно и шугаво, лазят те, като въшки.
към текста >>

И странно, всъщност не мисля за това, или не знам колко много мисля за това.
Също и по-добър музикант, по-добър слушател. Може ли изобщо да се чуе нещо по-добро? Аз заравям уши под тази музика, чувам нейната причина. Струва ми се, че изживявам нейното възникване. Треперя пред опасности, които съпровождат някое рисковано дело, наслаждавам се на щастливи състояния, за които Бизе не е отговорен. И странно, всъщност не мисля за това, или не знам колко много мисля за това. Защото толкова други мисли минават през главата ми в същото време... Забелязали ли сте, че музиката освобождава духа, че дава криле на мисълта, че прави човека повече философ, повече музикант? Сивото небе на абстракцията е просветлено като от светкавици. Светлината е достатъчна за всеки филигран на нещата. Големите проблеми стават разбираеми. Светът се вижда като от връх.
към текста >>

Питам се какво всъщност иска тялото ми от музиката... Мисля, че иска да олекне, като че ли всички животински функции трябва да бъдат ускорени чрез леки, смели, свободни, себеуверени ритми; като че ли твърдият и тежък живот трябва да загуби тежестта си в потока от златни и нежни леещи се мелодии.
„Моите възражения срещу Вагнеровата музика са физиологични... Като „факт“, моят „petit fait vrai“** е, че повече не мога да дишам леко, когато тази музика ми въздейства, че незабавно кракът ми започва да й се сърди и се бунтува. Той има потребност от такт, от танц, от марш... Той желае от музиката преди всичко възторзите, които се намират в доброто вървене, ходене, в добрия танц. Но не протестират ли също стомахът ми, сърцето ми, кръвообращението ми? Не се ли нарушава храносмилането ми? Не се ли сгорещявам внезапно?... Питам се какво всъщност иска тялото ми от музиката... Мисля, че иска да олекне, като че ли всички животински функции трябва да бъдат ускорени чрез леки, смели, свободни, себеуверени ритми; като че ли твърдият и тежък живот трябва да загуби тежестта си в потока от златни и нежни леещи се мелодии. Моята меланхолия иска да отпочине в убежищата и бездните на съвършенството. Затова се нуждая от музика.“ („Ницше contra Вагнер“: „Където възразявам“) В началото на писателския си път Ницше се заблуждава относно това, което инстинктите му желаят от изкуството. Ето защо тогава той е бил привърженик на Вагнер. Чрез изучаването на Шопенхауеровата философия е изкушен от идеализма.
към текста >>

Мисля, че истинското образование приема величието на една личност и коригира малките заблуди или извежда докрай недовършените мисли.
Сво-бодомислещият не е и привърженик на възгледа, който оставя да владеят напълно свободно животинските инстинкти и иска да разруши целия законов ред. Той обаче желае абсолютна свобода за онези, които не искат просто да следват животинските си инстинкти, а са в състояние да създават морални вътрешни подбуди, свое добро и свое зло. Само този, който не е навлязъл дотолкова навътре в разбиранията на Ницше, че да съумее да извлече последните изводи от неговия мироглед, въпреки че Ницше сам не го е направил, може да види в него човек, който „със сигурна стилистическа наслада е намерил смелостта да разбулва това, което досега е могло да стои скрито в най-тайните душевни глъбини на скандални престъпни типове.“ (Лудвиг Щайн, „Мирогледът на Ницше и неговите опасности“, стр. 5) Все още средната образованост на немския професор не е толкова висока, че да може да разграничи величието на една личност от нейните малки заблуди. В противен случай може да не се забележи, че критиката на такъв професор е насочена тъкмо към подобни малки заблуди. Мисля, че истинското образование приема величието на една личност и коригира малките заблуди или извежда докрай недовършените мисли. ----------- * обещание за щастие (фр.) - бел. ред. ** малък истински факт (фр.) - бел. ред.
към текста >>

20. 2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900) GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Ницше говори за тези особености на своята природа по следния начин: „След дълга практика, сега, когато усещам климатичните и метеорологичните въздействия върху мен, сякаш съм много фин и надежден инструмент, при едно късо пътуване вече, от Торино до Милано, отчитайки промяната на степента на влажност на въздуха, аз си мисля с ужас за зловещия факт, че последните десет най-опасни години съм пропилявал живота си винаги на неправилни и забранени за мен места.
Особено забележителни са приликите в психологическите характери на Леопарди и Ницше. При двамата се вижда същата чувствителност към времето и сезоните, мястото и околната среда. Леопарди усеща най-незначителните разлики в температурата и във въздушното налягане. Той може да работи само през лятото. Постоянно се мести, за да търси подходящи места, за да твори. Ницше говори за тези особености на своята природа по следния начин: „След дълга практика, сега, когато усещам климатичните и метеорологичните въздействия върху мен, сякаш съм много фин и надежден инструмент, при едно късо пътуване вече, от Торино до Милано, отчитайки промяната на степента на влажност на въздуха, аз си мисля с ужас за зловещия факт, че последните десет най-опасни години съм пропилявал живота си винаги на неправилни и забранени за мен места. Наумбург, Шулпфорта, Тюринген, Лайпциг, Базел, Венеция - всички те нещастни места за моята физиология...“ С тази извънредна чувствителност е свързано при Леопарди, както и при Ницше, презрението към всички алтруистични чувства. И на двамата им струва доста душевни усилия да понасят хората. От думите на Ницше може да се види, че страхът от силни впечатления преди пътуване, изискващ прекалено много от неговата чувствителност, внушава недоверие към себеотрицателните импулси. Той казва: „Упреквам милозливите, че лесно губят свян, благоговение и деликатност пред разстоянията.“ Също и за Леопарди е ясно, че е рядкост да се открие поносим човек; той посреща мъката с ирония и горчивина, както Ницше прави това в своята максима: „Слабите и непрокоп-саните трябва да се унищожат: първото изречение на нашата човешка любов. И трябва да им се помогне за това.
към текста >>

Измисля си това, което иска да обори, по забележителен начин и после се бори срещу един илюзорен образ, който няма нищо общо с действителността.
Това „две души живеят -ах! - в гърдите ми“ при него граничи с патологично-то. Той не може да прозре разликата между тези „две души“. Неговите полемики едва ли могат да бъдат разбрани, освен ако не се подходи от тази гледна точка. Той почти никога не посреща противника със своите мнения. Измисля си това, което иска да обори, по забележителен начин и после се бори срещу един илюзорен образ, който няма нищо общо с действителността. Това може да се разбере, ако се допусне, че прин-ципно той не се бори срещу външен враг, а срещу самия себе си. И той се бори най-ожесточено, когато по друго време сам заема позиция, която вижда като противниковата или когато тя има определяща роля в душевния му живот. Походът му срещу Вагнер е поход срещу самия него. По едно време, когато се намира сред противоречиви идейни кръгове, той почти неволно се свързва с Вагнер. Сприятелява се с него.
към текста >>

21. ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Не така мислят духове от рода на Герсон.
Като сетивни той ги приема такива, каквито са. И на него също му е ясно, че чрез никакво съждение на ума те не могат да се изменят. Но духом той се издига над сетивата и ума и едва тогава намира Единството. Неговата вяра е непоклатима, че той може да се развие до виждането на това единство. Ето защо той приписва на човешката природа божествената иска, която в него трябва да бъде направена да свети, да бъде превърната в собствена светлина. Не така мислят духове от рода на Герсон. Те не вярват в това собствено светене. За тях това, което човек може да вижда, остава винаги нещо външно, което може да вижда, остава винаги нещо външно, което може да дойде към тях от някаква страна също и външно. Руисбрьок вярваше, че най-висшата Мъдрост трябва да осветява мистичното виждане; Герсон вярваше, че душата може да освети едно външно учение /това на църквата /. За Герсон мистиката не беше нищо друго, освен човек да има едно топло чувство за всичко, което се изявява в това съдържание на учението. За Руисбрьок мистиката беше една вяра, че всяко съдържание на учението също се ражда в душата.
към текста >>

22. ЕПИЛОГ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Обаче днес мнозина мислят, че би трябвало да изпаднат в един плитък и прозрачен материализъм, ако просто приемат намерените от естествената наука "факти".
Те биха допуснали, че духът в сетивно тяло е резултат на развитието, и че подобен дух не може и не трябва да се търси на по-ниските степени на развитието. Те биха разбрали, че при раждането на духа в организма не е царувала една "мисъл на сътворението", както такава една мисъл не е направила маймуната да произлезе от двуутробните животни. Нашето съвремие не може да говори върху фактите на природата така, както Яков Бьоме е говорил върху тях. Но и в това наше съвремие съществува едно гледище, което сближава възгледа на Яков Бьоме с един светоглед основан на модерната естествена наука. Не е нужно човек да изгуби духа, когато в природата той намира само природни неща. Обаче днес мнозина мислят, че би трябвало да изпаднат в един плитък и прозрачен материализъм, ако просто приемат намерените от естествената наука "факти". Аз самият стоя изцяло на почвата на тази естествена наука. Имам непоколебимо чувство, че при едно разглеждане на природата, каквото е това на Ернст Хекел, само онзи може да изпадне в плиткост, който пристъпва към него с плиткоумни мисли. Аз чувствам нещо по-възвишено, по-величествено, когато оставам да действат върху мене откровенията на "Естествената история на сътворението", отколкото когато ми се предлагат свръхестествените разкази с чудеса на религиозни вероизповедания. Не познавам в нито една "свещена" книга нещо, което да ми разказва толкова възвишени неща, както "прозаичният" факт, че всеки човешки зародиш повтаря в утробата на майката поред и накратко онези форми на животните, през които са минали неговите животински прадеди. Ако изпълним душата си с величието на фактите, които нашите сетива виждат, тогава малко ще ни остане за "чудесата", които не се намират в кръга на природата.
към текста >>

23. ГЛЕДИЩА GA_8 Християнството като мистичен факт

Те мислят естественонаучно, доколкото опитността на сетивата и логиката на ума изискват това, обаче те си запазват получените чрез възпитанието религиозни чувства и предпочитат да останат по отношение на тези неща в една замъгляваща ума тъмнина.
Нима човешката душа ще трябва да гори от възторг към висшата Красота, Истината и Доброто, за да бъде накрая пометена при всеки отделен случай в небитието като сапунен мехур, израстнал от материалния мозък? Това е едно чувство, което подтиска мнозина като истински кошмар. Но същевременно върху тях упражняват давление и естественонаучните представи, защото те се натрапват с голямата сила на авторитета. Такива хора остават слепи за това раздвоение на тяхната душа дотогава, докато имат възможност да го вършат. Те се утешават, като казват, че на човешката душа не е дадено да хвърли светлина в тези неща. Те мислят естественонаучно, доколкото опитността на сетивата и логиката на ума изискват това, обаче те си запазват получените чрез възпитанието религиозни чувства и предпочитат да останат по отношение на тези неща в една замъгляваща ума тъмнина. Те нямат смелостта да стигнат до изясняване на нещата. И така, не може да има никакво съмнение, че естественонаучният начин на мислене е най-могъщата сила в съвременния духовен живот. И който говори за духовните интереси на човечеството, не може да го отмине без да му обърне нужното внимание. Няма никакво съмнение също, че начинът, по който той задоволява първоначално духовните нужди на хората, е повърхностен. Би било трагично, ако този начин на мислене беше правилният.
към текста >>

Важното е, че голямо е числото на тези, които по отношение на световните процеси се виждат заставени чрез естественонаучния начин на мислене да се съгласят с горните твърдения, макар и да не мислят, че вършат това.
Човекът е един организъм, който превръща различните форми на силата в мисловни сили, той е един организъм, чиято деятелност ние поддържаме с това, което наричаме „храна" и с негова помощ продуцираме всичко, което наричаме мисли? Какъв чуден химически процес, който може да превърне известно количество храна в божествената трагедия на един „Хамлет". Това е написано в една брошура от Роберт Г. Ингерсол, която носи заглавието „Съвременният залез на Боговете". Дали когато един или друг човек изказва такива мисли, те намират външно малко одобрение, това е без различно. Важното е, че голямо е числото на тези, които по отношение на световните процеси се виждат заставени чрез естественонаучния начин на мислене да се съгласят с горните твърдения, макар и да не мислят, че вършат това. Без съмнение тези неща биха били твърде безутешни, ако самата естествена наука би ни заставила да стигнем до извода, който мнозина от нейните пророци проповядват. А най-неутешително би било това за онзи, който въз основата на тази естествена наука е стигнал до убеждението, че начинът на нейното мислене е общовалиден, че нейните методи са непоклатими. Защото такъв човек трябва да си каже: Нека хората спорят върху отделни въпроси, нека се пишат томове след томове, нека се трупат наблюдения върху наблюдения относно „борбата за съществувание" и нейното безсмислие, относно „могъществото или безсилието на естествения отбор". Самата естествена наука се движи по една посока, която в определени граници трябва да намери все по-висока степен на одобрение. Но нима изискванията на естествената наука са такива, каквито някои от нейните представители ги смятат?
към текста >>

Който прилага такива методи, може да предизвика противоречие у някои представители на естествената наука, които смятат, че мислят в духа на тази наука.
Той трябва да прави изследвания в духовната област, както те правят такива във физическата, но той няма нужда да приема мненията, които те, заблудени в своята мисъл, имат за духовния свят, като си го представят по чисто физичен начин. Човек работи в смисъла на естествената наука, само тогава, когато разглежда духовното развитие на човека също така безпристрастно, както естествоизпитателят наблюдава физическия свят. Тогава в областта на духовния живот той стига до един начин на разглеждане на нещата, който се различава от естествено научния метод, както геологичният се различава от чисто физичния, както изследването на развитието на живота се различава от това на чисто химическите закони. Човек се стреми към по-висши методи, които несъмнено не са естественонаучните, но са издържани напълно в техния смисъл. Само с такива методи може истински да се проникне в Християнството или в другите религиозни представи за света. Който прилага такива методи, може да предизвика противоречие у някои представители на естествената наука, които смятат, че мислят в духа на тази наука. Въпреки това, той знае, че се намира в пълно съзвучие с истинския естественонаучен начин на мислене. Следователно, изследователят трябва също да се издигне и над чисто историческото изследване на документите относно духовния живот. Той трябва да стори това именно поради настроението, което е добил при наблюдението на природните процеси. За формулирането на един химически закон няма стойност, ако опишем ретортите, стъклениците и пинсетите, които са довели до неговото откриване. Но точно толкова голяма или малка стойност има и това, че за да опишем раждането на Християнството, проучваме историческите източници, от които евангелистът Лука е черпил своите данни или от които е съставено
към текста >>

24. ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ GA_8 Християнството като мистичен факт

От тази гледна точка и питагорейците трябваше да считат, че само „безумните" могат да мислят: душевният свят се изчерпва с личността.
Нещо от Питагоровия дух прозира в това, което казва църковният отец Григорий от Ница: „Казва се, че човешката природа е само нещо малко и ограничено, а Божеството безкрайно, но как може малкото да обхване Безкрайното? А кой може да претендира, че без крайността на Божеството може да се побере в границите на плътта като в един съд? Защото духовната природа не е затворена в границите на плътта, докато тялото е наистина ограничено от съседните части. Душата се разширява чрез движението на мисълта в цялото творение." Душата не е личността. Тя принадлежи на безкрайността. От тази гледна точка и питагорейците трябваше да считат, че само „безумните" могат да мислят: душевният свят се изчерпва с личността. И за тях важното беше да събудят „вечното" в личността. За тях познанието беше общуване с вечността. За тях човекът стоеше толкова по-високо, колкото повече е дал живот на тази вечност в себе си. Животът в тяхната общност се свеждаше до общуването с вечността. Питагорейското възпитание се състоеше в това, да доведе членовете на тази общност до едно такова общуване.
към текста >>

25. ЧУДОТО С ЛАЗАР GA_8 Християнството като мистичен факт

Накратко, аз мисля, че във Витания е станало нещо, което е могло да се счита за истинско възкресение.
Този човек върши много знамения." (Йоан, 11, 47). Ренан също предполага нещо особено. „Трябва да се признае, че този разказ на Йоан се различава съществено от другите съобщения за чудеса, които са изблик на народната фантазия и с които са пълни синоптиците. Нека прибавим още, че Йоан е единственият евангелист, който е имал точни сведения за отношенията на Исус със семейството от Витания и че би било непонятно как една измислица на народа може да заеме място в рамките на толкова лични спомени. Следователно, това чудо не е едно от онези легендарни чудеса, за които никой не е отговорен. Накратко, аз мисля, че във Витания е станало нещо, което е могло да се счита за истинско възкресение. С други думи, Ренан предполага, че във Витания е станало нещо, за което той не намира никакво обяснение. Той се скрива зад думите: „При голямото разстояние, на което днес се намираме от това събитие, при наличността на един единствен текст, който носи явни следи на изкуствено съчинение, невъзможно е да решим дали в този случай всичко е измислица, или във Витания едно действително събитие е дало повод за разпространението на един слух." Нима тук не сме изправени пред един текст, чиито смисъл ще разберем само, ако четем правилно? И може би тогава няма да говорим вече за една „измислица". Трябва да се съгласим, че целият разказ в Евангелието на Йоан е обвит в едно тайнствено було.
към текста >>

26. 4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ GA_9 Теософия

Защото истината, която мисля днес, вчера е била вярна, ще бъде вярна и утре, дори ако се занимавам само днес.
В душата си човекът търси истината; не само душата, но и нещата в света се изразяват и разкриват в нея. Това, което се познава чрез мисленето като истина, има една собствена и независима стойност, която зависи не само от душата, а се отнася и към нещата от света. С възхищението си от звездното небе, аз живея в себе си. Мислите, които развивам върху траекторията на небесните тела, имат за мисленето на всеки друг човек същото значение, каквото и за мен. Би било безсмислено да се говори за моята възхита, ако аз самия не съществувах; но не е така безсмислено да се говори за моите мисли, без изобщо да става дума за мен. Защото истината, която мисля днес, вчера е била вярна, ще бъде вярна и утре, дори ако се занимавам само днес. Ако едно познание ми доставя радост, тази радост има стойност дотогава, докато тя живее в мен; истината на познанието има своята стойност изцяло и независимо от тази радост. Душата, която схваща истината, се свързва с нещо, което носи определена стойност в себе си. Последната не изчезва с усещането на душата, както и не се е родила от него. Чистата истина не възниква и не изчезва: тя притежава една стойност, която не може да бъде унищожена. Това не противоречи на факта, че някои отделни човешки "истини" имат само преходна стойност и в определен момент се появяват като частични или пълни заблуждения.
към текста >>

27. 07. КОНТРОЛ НАД МИСЛИТЕ И ЧУВСТВАТА GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Ако аз можех да мисля, не бих могъл и да предвидя още сега това, което ще стане видимо по-късно.
Следователно в истинското семе има нещо невидимо, което в изкуственото не съществува. Сега чувствата и мислите трябва да се насочат тъкмо към тази невидима същност*(*Ако някой възрази, че микроскопичното изследване ясно различава истинското семе от изкуственото, това само показва, че този човек не схваща основната цел на упражнението. Не става дума за достоверно проучване на сетивния предмет, а за развитието на определени душевно-духовни сили). Следователно, тази невидима същност ще метаморфозира по-късно във видимото растение, чиито форми и цветове аз ще мога да възприемам. Нека да се спрем на тази мисъл: Невидимото ще стане видимо. Ако аз можех да мисля, не бих могъл и да предвидя още сега това, което ще стане видимо по-късно. Налага се да подчертаем още веднъж: това, което мислим, трябва да го чувствуваме, и то особено силно. До изживяването на определена мисъл трябва да стигаме в пълно спокойствие, несмущавани от никакви други мисли. Наред с това, необходимо е да си осигурим достатъчно време, така че мисълта и свързаното с нея чувство да проникнат дълбоко в душата. Ако извършваме нещата правилно, тогава след известно време може би едва след многократни опити ще доловим в себе си една сила и тя ще породи в нас една нова способност за виждане. Семето ще се появи като обвито в малък светлинен облак, всред който по сетивно-духовен път ще доловим един вид пламък.
към текста >>

Например, изправен пред една опасност, той веднага трябва да породи в себе си усещането: Моят страх не ми помага в нищо; аз просто не бива да го допускам до себе си; аз съм длъжен само да мисля за това, което следва да направя.
А това, което той трябва да изгради в себе си, е именно непоколебимата смелост, непоколебимото безстрашие. Окултният ученик сам трябва да търси подходящи възможности за изграждането на тези добродетели. В окултните школи те са предмет на систематично обучение. Обаче тъкмо в това отношение самият живот е превъзходна окултна школа, може би най-добрата от всички. Да гледаш спокоен една опасност право в лицето да преодоляваш без колебание всевъзможни трудности и пречки: ето част от задълженията на окултния ученик. Например, изправен пред една опасност, той веднага трябва да породи в себе си усещането: Моят страх не ми помага в нищо; аз просто не бива да го допускам до себе си; аз съм длъжен само да мисля за това, което следва да направя. Той трябва да стигне дотам, че "изпитването на страх" и "липсата на смелост", в които по-рано често е изпадал, да се превърнат за него в напълно невъзможни неща. Чрез себевъзпитание в тази насока, човек развива строго определени сили, от които той има нужда, ако се стреми към Посвещение. Както физическият човек се нуждае от силата на нервната система, за да си служи със своите физически сетива, така и душевния човек се нуждае от онази сила, която се развива единствено в смелите и неустрашими натури. Този, който прониква във висшите тайни, вижда, които поради илюзиите на сетивата остават скрити за обикновения човек. Защото, дори и физическите сетива да прикриват от нас света на висшите истини, те са в същото време и големи благодетели на човека.
към текста >>

28. 09. ПРАКТИЧЕСКИ УКАЗАНИЯ GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Ето тази мисъл: "Важното е, не че аз мисля различно от другия човек, а това, той сам да намери истинския отговор с помощта, която аз мога да му дам".
Той трябва да прецени до каква степен неговия събеседник ще приеме чуждото мнение и какво значение може да има то за него. Разбира се, това не е причина да се въздържаме от нашето лично мнение. Затова не може да става и дума. Необходимо е просто да се вслушваме максимално точно в разсъжденията на другите и в зависимост от това, какво казват да формираме нашия собствен отговор. В подобни случаи окултният ученик долавя в себе си една точно определена мисъл и ако тя стане постоянна черта на неговия характер, той знае, че вече е на прав път. Ето тази мисъл: "Важното е, не че аз мисля различно от другия човек, а това, той сам да намери истинския отговор с помощта, която аз мога да му дам". След като подобни настроения облъхват душата, те все повече слагат върху характера и поведението на окултния ученик един отпечатък на мекота, която е основно средство при всяко окултно обучение. Твърдостта прогонва душевните сили около теб, които трябва да пробудят твоето душевно око; мекотата отстранява пречките и отваря твоите духовни възприемателни органи. А наред с мекотата ще се развие и една друга душевна способност: Спокойното внимание пред всички нюанси от душевния живот на околния свят при пълно вътрешно мълчание на нашите лични емоции. И ако човек стигне до това състояние, тогава душевния живот на неговото обкръжение започва да му въздействува по такъв начин, че неговата душа се променя и израства, и израствайки се разклонява, както растението прави това всред светлината на Слънцето. Мекота и дълбоко вътрешно мълчание: тези качества отвеждат душата в "светът на душите", а духът в "светът на духовете".
към текста >>

29. 10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Той говори и отговаря на всички, но прави това с пълно разбиране и осмисля всяка подробност.
От устните на окултния ученик може да излиза само онова, което има смисъл и значение. Навикът да се говори заради самото говорене е вреден и ни отклонява от верния път. Окултният ученик трябва да избягва формалните разговори, които произтичат разпокъсано и хаотично. В същото време той не бива да се изключва от общуването си с другите. Тъкмо в общуването неговите думи ще стават все по-силни и многозначителни. Той говори и отговаря на всички, но прави това с пълно разбиране и осмисля всяка подробност. Никога той не произнася нещо напразно и не говори нито много, нито малко. Четвъртият Душевен Процес се състои в регулирането на външното поведение. Окултният ученик насочва своите действия така, че те да са в хармония с действията на другите и с цялата околна среда. Той не предприема действия, които смущават околните или са в противоречие с условията на неговото обкръжение. Той се стреми към поведение, което хармонира с външния свят и с неговото жизнено равнище.
към текста >>

И накрая, Осмото Условие: от време на време окултният ученик трябва да насочва поглед в своя вътрешен свят; да се потопява в самия себе си и да проверява своите основни жизнени принципи, осмисляйки новите си опитности и задължения и размишлявайки върху целите на самия живот.
Седмият Душевен Процес се състои в желанието да научим колкото е възможно повече от живота. Около окултният ученик не може да се случи нищо, без то да се превърне в повод за нови и полезни опитности. Ако е извършил нещо по неправилен път и несъвършен начин, това ще му послужи за повод, след време да го стори както трябва. В същия дух той наблюдава и действията на другите, като се стреми да натрупа богатство от опитности. Той не предприема нищо, без да се вгледа в изживяванията, които могат да му бъдат в помощ при неговите бъдещи решения. И накрая, Осмото Условие: от време на време окултният ученик трябва да насочва поглед в своя вътрешен свят; да се потопява в самия себе си и да проверява своите основни жизнени принципи, осмисляйки новите си опитности и задължения и размишлявайки върху целите на самия живот. Всички тези неща бяха вече обсъдени в предишните глави, но тук ще ги споменем само с оглед 16-листния лотосов цвят и неговото развитие. В резултат на упражненията той става все по-съвършен и по-съвършен. Всъщност от тези упражнения зависи и появата на ясновиждането. Тази дарба се развива толкова по-бързо колкото по-добре са съгласувани човешките мисли и изисквания с процесите на външния свят. Всеки, който мисли или казва нещо, без то да е в съгласие с истината, умъртвява самия зародиш на 16-листния лотосов цвят.
към текста >>

Ако мисля или говоря нещо, което не отговаря на истината аз разрушавам моята свръхсетивна организация, дори и да съм имал най-добро намерения.
Всъщност от тези упражнения зависи и появата на ясновиждането. Тази дарба се развива толкова по-бързо колкото по-добре са съгласувани човешките мисли и изисквания с процесите на външния свят. Всеки, който мисли или казва нещо, без то да е в съгласие с истината, умъртвява самия зародиш на 16-листния лотосов цвят. В този смисъл, честността и усета към истината, са градивни сили; а лъжата, лицемерието и липсата на почтеност са разрушителни сили. И окултният ученик трябва да знае, че тук нещата опират не до "добрите намерения", а до реални и конкретни действия. Ако мисля или говоря нещо, което не отговаря на истината аз разрушавам моята свръхсетивна организация, дори и да съм имал най-добро намерения. Когато изброените душевни процеси протичат правилно, 16-листния лотосов цвят започва да свети в прекрасни цветове и да се движи по определени закономерности. Нека повторим, че спомената дарба за ясновиждане не настъпва преди да бъде постигната определена степен от развитието на душата. Докато са необходими усилия за правилно насочване на нашия живот, тази дарба не се проявява. Окултният ученик не е достатъчно напреднал, ако все още трябва непрекъснато да внимава за всеки един от описаните процеси. Първите следи от ясновиждането се появяват, едва след като той е стигнал дотам, че живее според посочения начин така непосредствено, както всеки обикновен човек в присъщата си среда.
към текста >>

30. КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА GA_11 Из Хрониката Акаша

Така мислят днес мнозина, върху които още имат сила принудителните представи, които са действали през горепосоченото време върху представителите на материалистическия светоглед.
Животът ми не е бил напразен. Аз добре съм използувал силата, която съм притежавал. Разделям се със Земята с твърдата вяра, че всичко ще се изгради по-добро и по-красиво! ” (От вярата към знанието. Един поучителен път на развитие, описан достоверно от Куно Фрайданк). Така мислят днес мнозина, върху които още имат сила принудителните представи, които са действали през горепосоченото време върху представителите на материалистическия светоглед. Онези обаче, които се стараеха да се държат на висотата на научното мислене, стигнаха до други представи. Знаменито стана първото възражение, което един известен природоизследовател направи срещу природонаучния материализъм на Конгреса на природоизследователите проведен в Лайпциг (1876г). Тогава Дю Боа-Реймонд държа своята “реч игнорабимус” (Игнорабимус – не ще знаем. Бел. пр.) Той се опита да покаже, че този природонаучен материализъм фактически не може да установи нищо друго, освен движенията на най-малките частици на материята и искаше да се задоволи с положението, че може само да констатира тези движения. Той същевременно твърдеше, че с това не е направено още нищо, за обяснението на духовните и душевните процеси.
към текста >>

31. НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ GA_11 Из Хрониката Акаша

Сега хората мислят в понятия: Атлантецът мислеше в образи.
За да се справи в случай, когато трябваше да направи една такава сметка, той насочваше мисълта си към други подобни случаи. Той си спомняше, как е било в предишните случаи. Трябва да изясним, че винаги, когато в едно същество се развие една нова способност, една стара способност изгубва своята сила и яснота. В сравнение с атлантеца, съвременният човек притежава логически ум и способността да комбинира, с които го превъзхожда. В замяна на това паметта му е отслабнала. Сега хората мислят в понятия: Атлантецът мислеше в образи. И когато пред неговата душа изникваше някакъв образ, той си спомняше за много други подобни образи, които вече беше изживял. Според това той насочваше своето съждение. Ето защо в онези времена също и всяко обучение беше различно от обучението в по-късни времена. То не се стремеше да въоръжи детето с правила, да изостри неговия ум. Поскоро животът му се представяше в нагледни образи, така че по-късно то можеше да си спомни за колкото е възможно повече неща, когато трябваше да действа в дадени условия.
към текста >>

Те не измисляха, а си спомняха.
Той може да прилага тези правила също и в случаи, които още не е срещал. Една такава система на възпитанието придаваше на целия живот нещо еднообразно. В течение на много дълги периоди нещата се вършеха постоянно по същия начин. Вярната памет не позволяваше да се появи нищо, което да прилича макар и малко на бързината на нашия днешен прогрес. Хората вършеха това, което са “виждали” по-рано. Те не измисляха, а си спомняха. Авторитет беше не този, който много е учил, а който много е преживял и поради това можеше да си спомня за много неща. През време на атлантската епоха би било невъзможно някой да може да решава някой важен случай преди да е стигнал до определена възраст. Хората имаха доверие само на онзи, който можеше да погледне назад върху дълъг опит. Казаното тук не важи за посветените и за техните школи. Защото по степента на тяхното развитие те изпреварват тяхната епоха.
към текста >>

32. ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА GA_11 Из Хрониката Акаша

Те бяха придобити от хората така, че те не можеха да мислят за нищо друго, освен да ги поставят в служба на тяхната собствена полза, на техните лични нужди.*... /* За сега не е позволено да се съобщава открито за произхода на тези познания и изкуства.
Обаче подобно самоопределение може да бъде за благото на човечеството само тогава, когато самият човек се постави в служба на висшите сили. Човекът трябваше да си служи със своята мисловна сила; обаче тази мисловна сила трябваше да бъде осветена чрез погледа, насочен към Божественото. Ние можем да разберем напълно това, което ставаше в онези времена само когато знаем, че развитието на мисловната способност, започвайки от петата атлантска подраса, имаше като последствие и нещо друго. От определена страна хората бяха стигнали дотам, да притежават знания и изкуства, които нямаха непосредствена връзка с това, което гореспоменатият Ману трябваше да счита за своя същинска задача. На тези познания и изкуства първоначално им липсваше религиозният характер. Те бяха придобити от хората така, че те не можеха да мислят за нищо друго, освен да ги поставят в служба на тяхната собствена полза, на техните лични нужди.*... /* За сега не е позволено да се съобщава открито за произхода на тези познания и изкуства. Ето защо тук трябва да премълчим една част от това, което е записано в Хрониката Акаша./ Към такива познания принадлежи например огънят с неговото приложение за човешки нужди. През първите атлантски времена човекът не се нуждаеше от огъня, защото той можеше да си служи с жизнената сила. Обаче колкото по-малко той беше в състояние да си служи с тази сила в течение на времето, толкова повече трябваше да се научи да си изработва оръдия, инструменти от така наречените неживи неща. За целта му служеше използването на огъня. Подобно беше и с другите сили.
към текста >>

33. ЖИВОТЪТ НА САТУРН GA_11 Из Хрониката Акаша

Но много богослови днес мислят материалистично; и забележителното е, че днес даже в една популярна книга, която насърчава християнското познание, можем да прочетем думите: “Ангелите” съществуват само за “бавачките и за децата”.
Те са наречени “Духове на мъдростта”. Християнският езотеризъм ги нарича “Господства” (Кириотетес), а Духовете на волята то нарича “Престоли”.*/*Който действително познава християнското учение, знае, че към него напълно принадлежат представите за тези стоящи над човека духовни същества. Обаче от известно време тези представи са изгубени за външното християнско учение. Който действително прониква в нещата и гледа по-надълбоко, ще признае, че от страна на християнството не съществува никаква причина да води борба против духовната наука, а напротив, тази окултна наука е в пълно съгласие с истинското християнство. Ако богословите и религиозните учители биха искали да се заловят да изучават духовната наука, би трябвало заради тяхното християнство те да виждат в нея най-добрата помощничка в настоящото време. Но много богослови днес мислят материалистично; и забележителното е, че днес даже в една популярна книга, която насърчава християнското познание, можем да прочетем думите: “Ангелите” съществуват само за “бавачките и за децата”. Такова твърдение произлиза от едно напълно непознаване на истинския християнски дух. И само този, който принася истинското християнство в жертва на една мнимо напреднала материалистична «наука», може да изкаже подобно твърдение. Ще дойде обаче времето, когато една по-висша наука ще замести детската наивност на подобни твърдения./ През време на втория Сатурнов кръг те придвижват развитието си с една степен по-напред и същевременно обработват човешкото тяло така, че в него бива всадено едно “пълно с мъдрост устройство”, един разумен строеж. По-точно тази тяхна работа върху човека започва още скоро след средата на първия кръг и бива завършена към средата на втория кръг. Третият вид духове със себесъзнателно (свръхпсихическо) съзнание се наричат “Духове на движението”, или също “Духове на дейността”.
към текста >>

34. СЪНЯТ И СМЪРТТА GA_13 Въведение в Тайната наука

Тук не трябва да се замисляме, как става така, че в последния случай моментът на тъпия удар от един падащ предмет прераства в цяла верига от събития, които се разиграват в един продължителен период от време.
Друг човек например сънува, че е изправен пред една пропаст, и вижда как някакво дете тича към нея. Възниква мъчителната мисъл: ако детето не внимава, ще падне в пропастта. И ето, той го вижда да пада и чува тъпия удар, който падащото тяло издава. Събужда се и разбира, че един предмет, висящ на стената в стаята, се е откачил и при падането си е произвел някакъв тъп звук. Тази обикновена случка дава повод, в съновидението да се разиграе едно драматично събитие, изпълнено с ужасяващи образи. Тук не трябва да се замисляме, как става така, че в последния случай моментът на тъпия удар от един падащ предмет прераства в цяла верига от събития, които се разиграват в един продължителен период от време. Важното е друго: Че това, което будното сетивно възприятие би регистрирало като звук, съновидението превръща в образ. Нека запомним: Веднага щом сетивата преустановят своята дейност, в човека бликва творчески процес. Това е същият творчески процес, който се проявява в дълбокия сън, в спането, с други думи, в онова душевно състояние, което изглежда пълна противоположност на будното душевно състояние. За да настъпи този дълбок сън, астралното тяло трябва да се отдели от двете други тела физическото и етерното. По време на съновиденията, астралното тяло е само дотолкова отделено от физическото тяло, че то няма вече никаква връзка с неговите сетивни органи; обаче с етерното тяло то все още запазва известна връзка.
към текста >>

Обаче последните даже и не мислят да оспорват истинността или значението на тези факти.
Който подкрепя второто становище едва ли ще пропусне от вниманието си подобни факти; обаче за него те няма да имат тази доказателствена стойност, каквато имат за този, който в своите обяснения се придържа единствено към процесите в сетивния свят. Първият ще обърне внимание на това, че унаследените заложби не могат да се групират от само себе си в съответната личност, както и металните части на един часовник не могат сами да се сглобят и да образуват часовника. А когато му се възрази, че съвместното влияние на родителите би могло да бъде поставено на мястото на часовникаря, той ще отговори: Погледнете без всякакво предубеждение тази съвършено нова цялост, която се проявява в детската личност; тя не може да дойде от родителите, просто защо то у тях тя не съществува. Едно непоследователно мислене може да внесе в тази област голяма обърканост. Най-лошото настъпва, когато представителите на първото становище обявят своите опоненти за истински врагове на това, което се опира на „сигурните факти". Обаче последните даже и не мислят да оспорват истинността или значението на тези факти. Те например също виждат, че в едно семейство могат да се „унаследят" определени духовни заложби или дори тенденции, и че ако определени заложби се сумират и комбинират в един потомък, той може да се прояви като забележителна личност. Те ще се съгласят с твърдението, че обикновено забележителното име се намира не в апогея на кръвното родство, а в края на наследствената верига. Естествено, те не трябва да бъдат укорявани, когато от всичко това те са заставени да стигнат до съвършено други изводи, различни от тези, които се опират само на сетивните факти. На тях може да се възрази така: наистина, даден човек показва признаци те на своите предци, защото духовно-душевните качества, които се проявяват след раждането, намират съответното човешко тяло според законите на наследствеността. С това обаче не казваме нищо друго, освен че дадено същество носи белезите на средата, в която то израства.
към текста >>

Възприемайки тези факти, човек не само осмисля интелектуалните заключения, чрез които животът става разбираем; възприемайки тези факти в мислите си, той изживява и нещо съвсем друго.
В следващите части на тази книга ще бъде посочен пътят, по който чрез лични опитности човек може да опознае не само други духовни факти, описани тук, но и самия закон на духовната причинност. Горното възражение може да има стойност само за човек, който не желае да върви по този Път. А това, което може да се каже против него, има стойност също и за този, който сам е взел решение да тръгне по посочения път. Напълно вярно е, че не трябва да се приема нещо, за чието съществуване нямаме никакво познание, само затова, че чрез него си обясняваме други неща, които иначе биха останали необясними. Обаче в случая с духовните факти, работите не стоят точно така. Възприемайки тези факти, човек не само осмисля интелектуалните заключения, чрез които животът става разбираем; възприемайки тези факти в мислите си, той изживява и нещо съвсем друго. Да си представим следния случай: Някому се случва нещо, което предизвиква у него мъчителни усещания. Той може да реагира по два начина. Може да се отдаде на мъчителните усещания и дори да потъне в дълбока скръб. Но възможно е да каже: Всъщност по време на предишния си живот аз сам съм създал тази сила, която сега ме изправя пред това събитие. Аз сам съм причината за всичко това.
към текста >>

35. Пролог GA_14 Четири мистерийни драми

Мисля, че разбирам как то обхваща същността на живота и разкрива пред душата по-висшата действителност.
Опитвах се да разбера защо толкова много хора трябва да страдат привидно незаслужено. Стремях се да се доближа до низините и до висините на живота. С моите въпроси се обръщах и към науките, доколкото са ми достъпни, за да получа отговор от тях. Нека вземем например това, което ни се предлага в този момент. Аз осъзнах какво е истинско изкуство. Мисля, че разбирам как то обхваща същността на живота и разкрива пред душата по-висшата действителност. Струва ми се, че когато се оставям да ми въздейства такова изкуство, долавям истинския пулс на времето. И се ужасявам, като си помисля, че ти, моя София, пред този интерес към пълното с живот изкуство предпочиташ нещо, което представлява отречена поучително-алегорична форма, разглеждаща куклени схеми вместо живи хора и удивляваща се пред символични процеси, стоящи далеч от всичко, което всекидневно ни призовава към състрадание и активна съпричастност. СОФИЯ Мила моя Естела, ти не искаш да разбереш, че може да има най-богат живот там, където виждаш само измислени идеи. И че може да има хора, които трябва да нарекат бедна твоята пълна с живот действителност тогава, когато не се измерва с източника, от който произхожда.
към текста >>

И се ужасявам, като си помисля, че ти, моя София, пред този интерес към пълното с живот изкуство предпочиташ нещо, което представлява отречена поучително-алегорична форма, разглеждаща куклени схеми вместо живи хора и удивляваща се пред символични процеси, стоящи далеч от всичко, което всекидневно ни призовава към състрадание и активна съпричастност.
С моите въпроси се обръщах и към науките, доколкото са ми достъпни, за да получа отговор от тях. Нека вземем например това, което ни се предлага в този момент. Аз осъзнах какво е истинско изкуство. Мисля, че разбирам как то обхваща същността на живота и разкрива пред душата по-висшата действителност. Струва ми се, че когато се оставям да ми въздейства такова изкуство, долавям истинския пулс на времето. И се ужасявам, като си помисля, че ти, моя София, пред този интерес към пълното с живот изкуство предпочиташ нещо, което представлява отречена поучително-алегорична форма, разглеждаща куклени схеми вместо живи хора и удивляваща се пред символични процеси, стоящи далеч от всичко, което всекидневно ни призовава към състрадание и активна съпричастност. СОФИЯ Мила моя Естела, ти не искаш да разбереш, че може да има най-богат живот там, където виждаш само измислени идеи. И че може да има хора, които трябва да нарекат бедна твоята пълна с живот действителност тогава, когато не се измерва с източника, от който произхожда. Може би думите ми ще прозвучат сурово за теб. Но нашето приятелство изисква неподправена откровеност.
към текста >>

Мисля, че си оставаме старите приятелки.
ЕСТЕЛА Когато говориш така, ти не само оставаш малко неразбираема за мен, но и ми показваш, че на драго сърце предпочиташ да се опияняваш с фантазии, отколкото да погледнеш истината в живота. Ние наистина вървим в различни посоки. Тази вечер ще трябва да се откажа от моята приятелка. (Изправя се.) Сега трябва да тръгвам. Мисля, че си оставаме старите приятелки. СОФИЯ Наистина трябва да останем такива. (Докато казва последните думи, София изпровожда приятелката си до вратата. Завесата пада.)
към текста >>

36. Четвърта картина GA_14 Четири мистерийни драми

в човешката глава да мисля.
през скални дълбини и на скалите волята желая да облека в човешко слово: усещам на Земята същността и искам с мисли на Земята в човешката глава да мисля. Чист жизнен въздух аз поглъщам и силите на въздуха превръщам в човешки чувства. ЩРАДЕР Тогаз не можеш ти да ни помогнеш.
към текста >>

37. Шеста картина GA_14 Четири мистерийни драми

Във него мислят се неща,
а да се подигравам ми е чуждо. ГЕРМАН (излизайки напред) Духът на мозъка съм на Земята. Подобие-джудже от мене само живее във човека. Във него мислят се неща, които са самонадсмешка, ако покажа ги в размера, явяващ се във моя мозък. ГОСПОЖА БАЛДЕ Затуй ли също с мен се подиграваш?
към текста >>

38. Десета картина GA_14 Четири мистерийни драми

в истината мислят;
Вкаралото те в душевната измама и държало те в заблуда, се явява в светлината на духа, чрез чиято пълнота виждащите хора в истината мислят; чрез чиято пълнота хората стремящи се в любовта живеят. (Завесата пада.)
към текста >>

39. Първа картина GA_14 Четири мистерийни драми

Да мисля тъй било би светотатство,
И като следствие от всяка мъдрост ако ми се покаже ясно, че изискват човешките съдбовни сили личността си да потопя в безсъщностното нищо, безстрашно ще го сторя... Да мисля тъй било би светотатство, след като ясно съм разбрал, че няма да открия нивга мир, преди духовното съкровище в душата да види светлината на деня. – – – –
към текста >>

Преди да съм усетил що да мисля,
Щом заглушиш ти личностната светлина, пред теб ще блесне светлината на духа.“ (Отново изрича на глас.) Дъхът ми сякаш спира, щом опитам да схвана смисъла на тези думи. Преди да съм усетил що да мисля, ме завладяват ужас и тревога. Усещам как в живота ми нещата, които досега край мен били са, се сриват и в руините им в нищо се превръщам. Стотици пъти четох следващите думи...
към текста >>

каквото мисля, че дочух.
– – – – Нима аз сам на себе си говорих?. – – – – Ала не е възможно, защото никога не бих измислил каквото мисля, че дочух. – – – – Дали съм същият като преди? (От жестовете му личи, че не е способен да си отговори с „да“.) О, аз съм и... не съм... – – – – ДУХОВЕН ГЛАС, ДУХОВНАТА СЪВЕСТ
към текста >>

40. Втора картина GA_14 Четири мистерийни драми

макар да мисля, че съм го надмогнала:
когато трябва да изкажа такива думи светотатствени, и все пак чувам глас в душата напълно ясно да ми казва и непрестанно да повтаря, макар да мисля, че съм го надмогнала: „Ти трябва с Йохан да се разделиш, при себе си не го задържай, ако не искаш да му навредиш. Той трябва вече сам да тръгне по пътя тежък към целта си.“
към текста >>

41. Пета картина GA_14 Четири мистерийни драми

Но някои си мислят, че е ценно,
която има сигурни основи, казват, че аз съм пример как човешките души мечтаят, щом чужди на наука и култура, по собствени пътеки търсят мъдрост. Но някои си мислят, че е ценно, когато от обърканите мои думи понякога успяват да открият нещо, разбирано чрез разум. Аз съм човек, комуто без изкуство
към текста >>

опитвам ли се да помисля,
Ще трябва да ми бъде позволено да мога да живея в тази светлина. Лишат ли ме от нея, бих искал вечна смърт. Усещам, силата ми намалява, опитвам ли се да помисля, че трябва да вървя по път, неосветен от нейна светлина. – – – – Пред погледа ми спуска се мъгла, забулваща в неясност чудесата,
към текста >>

42. Шеста картина GA_14 Четири мистерийни драми

Как хората ще искат в бъдеще да мислят,
когато чувам да се казва, че рицарите искали да ни погубят. Свидетелка съм аз, че само добрини извършват, затуй ги уважавам като християни. ШЕСТИ СЕЛЯНИН Как хората ще искат в бъдеще да мислят, да го оставим на онези, които ще живеят подир нас. Тук рицарите ни използват като оръдия за дяволски изкуства, с които водят те борба
към текста >>

43. Седма картина GA_14 Четири мистерийни драми

каквото аз можах да мисля на Земята.
да се родят в живота само могат, щом в правилния смисъл се разбират от продължаващите делото ми хора. И нека във душата ти се възроди, във смисъла на едно ново време, каквото аз можах да мисля на Земята. Ти този орден, който целите си получава от царството на мистиката, погледни във светлина, в която щях да го погледна и аз самият днес, ако ми беше отредено да съм сред вас, работещ в земно тяло.
към текста >>

Но не, не трябва да си го помислям...
с каквото благочестието повелява. Как мога да открия правилния път, когато злите духове го възхваляват? Почти така на мене ми се струва. – – – – Но не, не трябва да си го помислям... Учителят ми мъдър ще ме води и смисълът на неговите думи, изглеждащ ми тъй смътен, ще може да ми се открие. БЕНЕДИКТ
към текста >>

44. Девета картина GA_14 Четири мистерийни драми

Аз мисля, че ви е известно
Тогава хитро познавач на хора измисли тази вредна глупост, че омагьосал нашите животни евреинът, и бурята се разрази. ЧЕТВЪРТИ СЕЛЯНИН Аз мисля, че ви е известно какви беди войната носи. Разказвали са ни дедите какво е трябвало да преживеят в онези времена, когато цялата страна
към текста >>

45. Десета картина GA_14 Четири мистерийни драми

които мислят себе си самите
да сътворяват битие от мисъл. Додето плътен ставаше пред мен светът, аз чувстването си изгубвах. От този свят на образи звучаха слова – напиращи към мен самия, – които мислят себе си самите и същности творяха от погрешки, мощ даваха им от добри дела. Отвред напомнящо звучаха те: „Познай се, о, човече, в твоя свят.“ Тогава същество пред мен застана,
към текста >>

Не можех да размислям в ясни форми,
душата ми показа като своя. И мировото слово прозвуча: „Додето във житейския си кръг втъкано не почувстваш съществото, си сън, сънуващ себе си самия.“ Не можех да размислям в ясни форми, но виждах дейни сили да напират объркано от нищо към живот, а също тъй и от живот към нищо. В духа щом устремя се да си спомня какво видял съм преди този образ,
към текста >>

46. Първа картина GA_14 Четири мистерийни драми

Аз мисля, днешните водачи искат
в душите, имащи стремеж да следват водачеството в земния живот. Съмнявам се, че пътища мистични ще могат да ни поведат към цели, които мощ даряват на душите. Аз мисля, днешните водачи искат с природни сили хората да могат да свържат гения и сръчността си и като вършат земното си дело, те смислено в света да се почувстват. Щом корените за духовна дейност
към текста >>

да мисля над загадката житейска.
Постигнато бе малко чрез стремежа, за който важен е един въпрос: как трябва хората да се отнасят един към друг. Загубих доста време да мисля над загадката житейска. Но постоянно само констатирах, че на умуването ми плодът не е съдържал ценност за живота. Проникваше във мен горчива мисъл, че трябва да е предопределено
към текста >>

принудило ги е за нас да мислят.
Във този час не искаме да знаем към истината как човек подхожда. Едва ли братята от нас ще искат за работи такива да узнаят. Особено събитие, дочух, принудило ги е за нас да мислят. Томасий, който вече от години работел в туй течение духовно, преследващо мистични цели, знаел, че формите на знание, в които съвременната ни епоха вярва,
към текста >>

Но и обратното премислям често:
Додето аз работех, често мислех: какъв ли бих изглеждал за човек, единствено опитващ да узнае как действат и работят тези сили, които в механизмите вградил съм? Но и обратното премислям често: как някоя душа ще ме приеме, ако сърцето си с любов разкрия. Подобни мисли имам аз, защото учения, вестени от мистици, можаха да открият същността си,
към текста >>

47. Втора картина GA_14 Четири мистерийни драми

Каквото хората за него мислят,
със сигурност не бихте пожелали. Застана Ариман пред мен тогава, обгърнат с величавия си блясък. Разбрах, че той реалността познава на истинските мирови закони. Каквото хората за него мислят, без стойност е. Разбрал го би човек, ако в духа съзрял е същността му. За делото ми честната преценка от него можех само да узная.
към текста >>

48. Пета картина GA_14 Четири мистерийни драми

с любов за вас да мисля,
ако в духа разкажете ги пак. ГОСПОЖА БАЛДЕ Тогава пожелала бих, ако успея в себе си да се вглъбя и приказката в мене проговори, с любов за вас да мисля, за да успеете дори във областта духовна да я възприемете. (Завесата се спуска.)
към текста >>

49. Шеста картина GA_14 Четири мистерийни драми

когато мисля – в моята душевност.
на мен да се разкрие. Щом отново към земното си битие се върна, ще се превърне в мисъл то, която като познание ще засияе – когато мисля – в моята душевност. БЕНЕДИКТ (явява се от заден план) В световната мисловна сила се спечелѝ, но изгубѝ се на мировите сили чрез живота. Тъй ще откриеш земни цели,
към текста >>

50. Осма картина GA_14 Четири мистерийни драми

направих, но се въздържах да мисля
ако извършвахте сам тази служба във смисъла на древния свят дълг. МЪДРЕЦЪТ ЖЕРТВОПРИНОСИТЕЛ Възложеното в този час тържествен от светове духовни като дълг, направих, но се въздържах да мисля аз словото, което по повеля на обичая трябва да въздейства на неофита по духовен начин. Тъй младият човек ни възвестява не чуждо мислене, а същността си.
към текста >>

51. Дванадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

аз мисля, че безспорно би принесъл
При Щрадер са окаяни нещата. Ако той без мъглявата мистичност държи се и ако използва мъдро ума и чувството, които има, тогава от богатите си дарби, аз мисля, че безспорно би принесъл за всички хора несравнима полза. АРИМАН Да се въоръжиш ти трябва с хитрост. Целта ти е оттук нататък Щрадер във себе си да няма вече вяра.
към текста >>

52. Петнадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

без преди туй да си измисля образ.
Не бе повеждан от абстрактни мисли. Държеше се като същински мист. Като човек, поискал да погледне прекрасен изглед от планински връх, но чакащ, докато върха достигне, без преди туй да си измисля образ. БОЛНОГЛЕДАЧКА Познахте във живота един мъж с големи дарби и със силен дух. През онзи кратък период от време, когато можех аз да му оказвам
към текста >>

Те трябва да го мислят също будни,
за целите си хитро да използва. А също тъй желаеше чрез него приятелите му да хване той. Но в бъдеще не ще успява вече от учениците ми да се скрива. Те трябва да го мислят също будни, когато виждането им владее, и да познават множеството форми, в които той желае да се скрие, когато на душите се открива. Ти, зряла слънчева душа на Щрадер,
към текста >>

53. ВТОРА ЛЕКЦИЯ GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството

Така именно те слизаха от духовния свят към Земята и се намесваха в ръководството на нейните следатлантски епохи.Тези Същества имаха забележителното качество имат го и днес че нямат нужда от мислене; бихме могли да допълним, че те просто не са способни да мислят така, както мисли човекът.
Що за Същества бяха те, след като никога не са се въплъщавали в човеци и никога не са приемали човешка форма от плът и кръв, а все пак са действали в развитието на човечеството? Те бяха предшественици на човека, издигнати с една степен над него. Днес много се злоупотребява с една дума, която можем да използваме и тук, думата „свръхчовек". Ако наистина искаме да говорим за „свръхчовеци", бихме могли да назовем с това име тъкмо тези Същества, които на Старата Луна, предходната планетарна степен на Земята, са били човеци, а сега са издигнати над човека. Те можеха да се явят на ясновиждащите хора само в своите етерни тела. Така именно те слизаха от духовния свят към Земята и се намесваха в ръководството на нейните следатлантски епохи.Тези Същества имаха забележителното качество имат го и днес че нямат нужда от мислене; бихме могли да допълним, че те просто не са способни да мислят така, както мисли човекът. А как мисли той? Малко или много той винаги тръгва от определена изходна точка и си казва: „Да, аз проумях, разбрах това или онова"и от тази точка той се стреми да разбере и други неща. Ако не беше такъв пътят на човешкото мислене, то училището не би било толкова трудно за някои хора. Не може да се учи математика от днес за утре, защото трябва да се започне от определено място и да се напредва по-нататък. Това трае дълго.
към текста >>

В този смисъл те не могат да мислят грешно, както това се случва с хората.
При животните няма никаква разлика между инстинкт и размишление, те са едно и също. Както на своята степен и в своето царство животните имат съответните инстинкти, така и тези дхианични Същества или Ангели имат непосредствено духовно мислене, непосредствена духовна представа и чрез този непосредствен представено вътрешен живот те съществено се различават от човека. Лесно е да разберем, че за тези Същества е невъзможно да използват мозък като нашия или физическо тяло като нашето. Те трябва да си служат с етерното тяло, защото човешкото тяло и човешкият мозък предават само такива мисли, които протичат във времето, докато тези Същества не образуват мисли във времето, а веднага като от само себе си удавят проблясването на отправената към тях мъдрост. В този смисъл те не могат да мислят грешно, както това се случва с хората. Протичането на техните мисли става под формата на една непосредствена инспирация. Ето защо онези личности, които можеха да влизат във връзка с тези свръхчовешки или ангелски Същества, стигаха до съзнанието, че са изправени пред една сигурна, безпогрешна мъдрост. Следователно, когато още в древен Египет човек независимо дали като Учител или цар заставал пред своя духовен водач, той знаел: заповедта, която той дава, мъдростта, която произнася, са непосредствено верни; те не могат да бъдат погрешни. Това са усещали после и онези, на които са били предавани тези мисли. Тогавашните ясновиждащи предводители на човечеството можеха да говорят по такъв начин, че хората да вярват в думите им като в послания от духовният свят.
към текста >>

54. ЧЕТВЪРТА МЕДИТАЦИЯ GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации

Сега вече човек не може да се изразява, като казва: "Аз мисля", "аз чувствувам" или "аз оформям своите мисли".
Тя може да се види принудена и да се вгледа в себе си по-коренно различен от преди начин. Преди тя е заставала срещу сетивния свят така, че го е третирала като външен свят и е гледала на своите съкровени изживявания като на свое притежание. Но към свръхсетивния външен свят тя не може да се отнася по същия начин. Доколкото възприема този външен свят, тя се слива, така да се каже, с него; тя не може да си представи, че е в състояние да се отдели от него, какъвто е случаят със сетивния външен свят. Ето защо, всичко, което спрямо този свръхсетивен външен свят тя може да окачестви като свой вътрешен свят, добива известно своеобразие и първоначално е доста трудно то да бъде свързано с представи за един или друг "вътрешен свят". Сега вече човек не може да се изразява, като казва: "Аз мисля", "аз чувствувам" или "аз оформям своите мисли". Той трябва да заяви: "Сякаш нещо мисли в мен, нещо позволява в мен да възникнат определени чувства, нещо изгражда мислите, така че те се проявяват по точно определен начин в моето съзнание". Това усещане може да се окаже извънредно подтискащо, ако характерът на свръхсетивната опитност не дава известна сигурност, че човек изживява по адекватен начин една действителност, а не се отдава на фантазии или илюзии. Според обстоятелствата на своето възникване, то може да подскаже, че свръхсетивният външен свят иска да бъде усещан, да бъде мислен, но е възпрепятствуван в това, което се стреми да постигне и осъществи. В същото време се поражда и едно друго усещане че всичко, което иска да проникне в душата, е всъщност истинската действителност и че единствено тя може да осветли и обясни това, което до този момент сме приемали за действителност. Горното усещане загатва, че свръхсетивната действителност е нещо, чиято стойност безкрайно превишава това, което душата е приемала до този момент за действителност.
към текста >>

55. ЗА МЕДИТИРАНЕТО GA_17 Прагът на духовния свят

Съвсем близо до това усещане е моментът, когато душата казва: Всъщност мисля не аз, а нещо друго мисли в мен; в мен се проявява световният ход на нещата; душата ми е само арена, на която светът се проявява под формата на мисли.
С основание можем да стигнем до усещането: Какво представлявам аз в безкрайния ход на световните събития? Какво са моите чувства, желания и воля? Доколкото мисловният живот протича правилно, се пробужда и едно съвсем друго усещане: Мисленето има нещо общо с тези световни събития и то те приема в себе си теб и твоята душа; ако мислейки вливаш в себе си мировата същност, ти вече живееш в нея. Ти си приет в света и твоето присъствие там е оправдано. Подобно настроение укрепва душата и тя усеща това, сякаш е получила помощ от мъдрите закони на самите мирови сили. Съвсем близо до това усещане е моментът, когато душата казва: Всъщност мисля не аз, а нещо друго мисли в мен; в мен се проявява световният ход на нещата; душата ми е само арена, на която светът се проявява под формата на мисли. Това усещане лесно може да бъде отхвърлено от една или друга философия. Има най-различни основания, които с привидна логика напълно биха могли да анулират нашето твърдение, че "светът мисли себе си в човешката душа". Тук трябва да сме наясно, че подобно твърдение може да се изработи само в хода на дълбокото вътрешно изживяване. Само по този начин човек разбира правотата на това твърдение, която не може да бъде разклатена от някакви "опровержения". Едва след като човек "изработи" в себе си тази мисъл, разбира колко струват т. н.
към текста >>

56. ОРИЕНТИРАНЕ В РЪКОВОДНИТЕ ЛИНИИ НА ИЗЛОЖЕНИЕТО GA_18_1 Загадки на философията

Като една мощна звезда свети на духовното небе като отличителен белег за тази степен на развитието изречението "Аз мисля, следователно съм", което Декарт /1596-1650 г./ изказа.
Духовните течения на номинализма, на реализма, на схоластиката, на средновековната мистика: Всички те разкриват този основен характер на философията на тази епоха. Човешката душа се стреми да изпита живота на мислите по отношение на неговия действителен характер. С изтичането на тази трета епоха се променя характерът на философския стремеж. Себесъзнанието на душата е укрепнало чрез продължила векове наред работа, която е било извършена в изпитване действителността на мисловния живот. Хората се научиха да чувстват живота на мислите свързан със същността на душата и в тази връзка да чувстват една вътрешна сигурност на съществуването. Като една мощна звезда свети на духовното небе като отличителен белег за тази степен на развитието изречението "Аз мисля, следователно съм", което Декарт /1596-1650 г./ изказа. Хората чувстват същността на душата да тече в живота на мислителите; и в знанието за това течение те смятат, че изживяват истинското битие на самата душа. Те се чувстват така сигурно в това съществуване съзряно в живота на мислите, че стигат до убеждението: Истинското познание може да бъде само онова, което е изживяно така, както трябва да го изпита в душата построеният на самия себе си мисловен живот. Това става гледище на Спиноза /1632-1677 г./. Сега се раждат философи, които така построяват образа на света, както човек трябва да си го представи, когато обхванатата от мисловния живот себесъзнателна човешка душа трябва да има в него своето подходящо място. Как трябва човек да си представи света, за да може в него човешката душа да бъде мислена така, както тя трябва да бъде мислена в смисъла на това, което той трябва да си представи върху себесъзнанието?
към текста >>

57. СВЕТОГЛЕДИТЕ В СРЕДНОВЕКОВИЕТО GA_18_1 Загадки на философията

Те често пъти мислят, че са отдаде ни по съвършено други въпроси.
Ражда се стремежът, да бъде изследвано отношението на човека към неговата душа. Следователно човекът се вижда като едно същество, което съществува в свой душевен живот. Ако наречем това "нещо" "Азът", можем да кажем, че в по-ново време сред душевния живот се раздвижва съзнанието за "Аза", както в живота на гръцкия светоглед се роди мисълта. Колкото и различни форми да имат стремежите към светоглед в тази епоха, все пак всички те се въртят около изследването на азовата същност. Само че този факт не се явява навсякъде ясно в съзнанието на мислителите. Те често пъти мислят, че са отдаде ни по съвършено други въпроси. Бихме искали да говорим за това, че "загадката на Аза" се явява в най-различните маскировки. Понякога тя живее в светогледите на мислителите по такъв скрит начин, че твърдението: Ето при този или онзи възглед се касае именно за тази загадка изглежда като едно произволно и пресилено мнение. Борбата със "загадката на Аза" се изразява най-силно в 19-тото столетие; и съвременните светогледи живеят сред тази борба. Тази "загадка" живее още в спора между номиналисти и реалисти в Средновековието. Като един от представителите на реализма можем да считаме и Анселма от Кентърбъри.
към текста >>

58. СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА GA_18_1 Загадки на философията

аз мисля.
Той застава срещу света безпристрастно питайки, тъй като този свят му предлага някои неща върху неговите загадки, отчасти чрез религиозното откровение, отчасти чрез наблюдението на сетивата. Сега той не разглежда нито едното, нито другото само така, че просто да го приеме, и да ги признае като истина това, което то му донася; не, той поставя срещу него "Аза", който срещупоставя срещу всяко откровение и срещу всяко възприятие своето съмнение по собствено решение. Това е един факт на по-новия стремеж към светоглед, който има едно многоказващо значение. Душата на мислителя сред света не оставя да и направи нищо впечатление, а застава срещу всичко със съмнението, което може да съществува само в нея. И сега душата обхваща себе си и своята собствена дейност: Аз се съмнявам, т.е. аз мисля. Следователно каквото и да е положението по отношение на целия свят, при моето съмняващо се мислене за мене става ясно, че Аз Съм. Така Декарт стига до своето "Cogito, ergo num": Аз мисля, следователно съм. При него Азът извоюва своето оправдание, да трябва да признае собственото си битие чрез коренно съмнение в целия свят. От този корен Декарт черпи по-нататъшните неща на своя светоглед. Той се е опитал да обхване съществуващото в "Аза".
към текста >>

Така Декарт стига до своето "Cogito, ergo num": Аз мисля, следователно съм.
Това е един факт на по-новия стремеж към светоглед, който има едно многоказващо значение. Душата на мислителя сред света не оставя да и направи нищо впечатление, а застава срещу всичко със съмнението, което може да съществува само в нея. И сега душата обхваща себе си и своята собствена дейност: Аз се съмнявам, т.е. аз мисля. Следователно каквото и да е положението по отношение на целия свят, при моето съмняващо се мислене за мене става ясно, че Аз Съм. Така Декарт стига до своето "Cogito, ergo num": Аз мисля, следователно съм. При него Азът извоюва своето оправдание, да трябва да признае собственото си битие чрез коренно съмнение в целия свят. От този корен Декарт черпи по-нататъшните неща на своя светоглед. Той се е опитал да обхване съществуващото в "Аза". Това, което заедно с този "Аз" може да оправдае своето съществуване, това трябва да се счита като истина. Азът намира вродена в него идеята за Бога.
към текста >>

Докато хората още можеха да мислят, че в природата тече нещо от това, което бива изживявано непосредствено също и в човека, те можеха без колебание да се чувстват оправдани, да оставят мислите да говорят върху природните процеси.
Ние познаваме борбата за една нова закономерност на образа на природата при една такава личност като Леонардо да винчи /1452-1519 г./, който е еднакво велик като мислител и като художник. Такива духове чувстват необходимостта да намерят един път към природата, който не беше даден на гръцкото мислене и на неговите последействия в Средновековието. Човек трябва да остави настрана това, което той има като изживявания върху своята собствена вътрешност, ако иска да добие достъп до природата. Той трябва да изобразява природата само в представи, които не съдържат нищо от това, което изпитва като действие на природата в самия себе си. Така човешката душа се поставя вън от природата, застава на самата себе си. Докато хората още можеха да мислят, че в природата тече нещо от това, което бива изживявано непосредствено също и в човека, те можеха без колебание да се чувстват оправдани, да оставят мислите да говорят върху природните процеси. Образът на природата, които хората си изграждат в по-ново време, принуждава човешкото себесъзнание да се чувства мисълта вън от природата и по този начин да и придаде една стойност, която тя добива чрез нейната собствена сила. От началото на християнското летоброене до Скотус Еригена мислителният живот продължава да действа така, че неговата форма се определя от предполагането на един духовен свят светът на религиозното откровение -; от 8-то до 16-тото столетие изживяването на мислите се освобождава от вътрешността на себесъзнанието и наред с неговата зародишна сила оставя да съществува и силата на Откровението. От 16-тото столетие насам образът на природата е този, който изтласква от себе си изживяването на мислите; отсега нататък себесъзнанието се стреми да извлича от своите собствени сили онова, което може да изгради един светогледен образ с помощта на мисълта. Пред тази задача се намираше Декарт. Пред нея се намираха мислителите на новата епоха на светогледа.
към текста >>

В неговото развитие светогледът на Спиноза води в една личност до съзнанието: Аз мисля върху мене в правилния смисъл, когато не вземам по-нататък себе си под внимание, а в моето изживяване зная, че съм едно с божественото Цяло.
Когато той мисли, мисли божествената субстанция, когато действа, действа божествената субстанция. Спиноза добива съществуването за човешкия Аз, като закотвя този Аз в общата, обхващаща всичко божествена субстанция. Тук не може да става дума за необусловена свобода на човека. Защото човекът е също така малко онова, което действа и мисли от себе си, колкото и камъкът, който се движи; във всичко е единната субстанция. За условна свобода при човека може да се говори само тогава, когато той не се счита за едно самостоятелно отделно същество, а когато знае, че е едно с единната субстанция. В неговото развитие светогледът на Спиноза води в една личност до съзнанието: Аз мисля върху мене в правилния смисъл, когато не вземам по-нататък себе си под внимание, а в моето изживяване зная, че съм едно с божественото Цяло. В смисъла на Спиноза това съзнание разлива върху цялата човешка личност стремежа към правилното, т.е. към действие изпълнено с Бога. Това се получава като нещо разбиращо се от само себе си за онзи, в когото правилният светоглед е пълна истина. Ето защо Спиноза нарича съчинението, в което той излага своя светоглед, етика. За него етиката, т.е.
към текста >>

59. ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ GA_18_1 Загадки на философията

Върху Кант той пише в 1794 година: "Аз не се плаша да мисля, че законът на изменението, пред който никое човешко и никое божествено творение не намира милост, ще разруши също и формата на Кантовата философия както и всяка друга форма; обаче основите на тази философия няма защо да се страхуват от тази съдба, защото откакто съществува човешкият род и докато съществува един разум, хората мълком са ги признали и са действали напълно според тях".
Неразбираемо е, какво уважение за човечеството, каква сила ни дава философията, каква благодат е тя за една епоха, в която моралът е разрушен в неговите основи и понятието за дълг е зачеркнато във всички речници". И когото въз основа на възгледа на Кант изгради своя собствен възглед в своята книга "Основа на общото наукоучение", той изпрати тази книга на Гьоте с думите: "Аз ви считам и винаги съм ви считал като представител на чистата духовност на чувството на постигнатата днес степен на хуманността. Към вас се обръща с право философията. Вашето чувство и пробния камък за нея". В едно подобно отношение към двамата мислители стоеше Шилер. Върху Кант той пише в 1794 година: "Аз не се плаша да мисля, че законът на изменението, пред който никое човешко и никое божествено творение не намира милост, ще разруши също и формата на Кантовата философия както и всяка друга форма; обаче основите на тази философия няма защо да се страхуват от тази съдба, защото откакто съществува човешкият род и докато съществува един разум, хората мълком са ги признали и са действали напълно според тях". Шилер описва възгледа на Гьоте в едно писмо до него от 23 август 1794 година: "Отдавна вече, макар и от известно разстояние, аз следих хода на вашия Дух и пътя, който вие предначертахте, събуждаше в мене постоянно ново удивление. Вие търсите необходимото в природата, но го търсите по най-трудния път, пред който всеки по-слаб дух би отстъпил. Вие обгръщате цялата природа, за да получите светлината върху отделните неща; в цялостта на нейните видове явления вие търсите обяснителната причина за индивида... Ако бихте се родили като грък, даже само като италианец, и ако още от люлката би ви заобиколила една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, Вашият път би бил безкрайно съкратен, а може би щеше да бъде излишен. Още при първото гледане на нещата вие бихте възприели тогава формата на необходимото и с вашите първи опитности у вас би се развил великият стил. Но понеже сте роден като германец, тъй като вашият гръцки дух е бил захвърлен в това северно творение, не ви оставаше никакъв избор, освен или да замените вашето въображение с това, което действителността поставя пред вас с помощта на вашата мислителна сила, и по този начин да родите един вид от вътре и по рационален път една Гърция".
към текста >>

Когато от съмнението Декарт стига до своето "Аз мисля, следователно съм" и до това, което е свързано с него, той се почувства сигурен във всичко това, защото за него то изглеждаше да има същата яснота, каквато е присъща на математиката.
Той трябваше да извлече от съмнението една опора на светогледа. Декарт не можеше да вижда една такава опора само във възприемането на една мисъл в душата. Този гръцки подход за вземане становище към света на мислите не е вече възможен за човека на по-новото време. В себесъзнателната душа трябва да се намери нещо, което да подкрепи мисълта. За Декарт и отново за Спиноза това е изпълнението на изискването, съгласно което душата трябва да се отнася към мисълта така, както се отнася в математическия начин на мислене. Когато от съмнението Декарт стига до своето "Аз мисля, следователно съм" и до това, което е свързано с него, той се почувства сигурен във всичко това, защото за него то изглеждаше да има същата яснота, каквато е присъща на математиката. Същото убеждение доведе Спиноза дотам, да си изгради един образ на света, в който всичко действа със строга необходимост, както математическите закони. Единната божествена субстанция, която се развива с математическа закономерност във всички същества на света, позволява на човешкия Аз да важи само тогава, когато този Аз се изгубва напълно в божествената субстанция, когато той оставя неговото събесъзнание да премине в нейното мирово съзнание. Това математическо схващане, което извира от копнежа на "Аза" за една сигурност, от която той се нуждае за себе си, води този "Аз" до един образ на света, в който чрез стремежа към своята сигурност той е изгубил самия себе си, своето самостоятелно съществуване в една духовна Основа на света, своята свобода и своята надежда в едно самостоятелно вечно съществуване. В противоположна посока се движеше мисленето на Лайбниц. За него човешката душа е самостоятелна, строго затворена в себе си монада.
към текста >>

Аз мисля, че това значи да открием отношението на нашето същество, каквото и да бъде то, към нещата, които ние наричаме външни на нас; това значи, да определим отношенията на субективното към обективното.
"Обаче аз вярвам също така сигурно да зная, че Кант си е представил една такава система; че всичко, което той действително изнася, са откъслеци и резултати на тази система и че неговите твърдения имат смисъл и връзка само при тази предпоставка". Защото ако не беше такъв случаят, тогава Фихте би искал "да счита Критиката на чистия разум по-скоро за едно произведение на странната случайност, отколкото на един ум". Други също са разбрали незадоволителността на Кантовия кръг на мисли. Лихтенберг, един от най-одухотворените и независими умове от втората половина на 18-тото столетие, който искаше Кант, не можеше въпреки тава да си забрани да направи важни възражения против неговия светоглед. От една страна той казва: "- Що значи да мислиш с Квантиански дух? Аз мисля, че това значи да открием отношението на нашето същество, каквото и да бъде то, към нещата, които ние наричаме външни на нас; това значи, да определим отношенията на субективното към обективното. Тази е без съмнение винаги целта на ясните дълбоки природоизследователи, обаче въпросът е, дали те са пристъпили така истински философски към този въпрос, както господин Кант. Хората са считали това, което е и трябва да бъде субективно, за обективно". Обаче от друга страна Лихтенберг отбелязва: "Нима е толкова сигурно, че нашият разум не може да знае съвършено нищо за свръхсетивното? Нима човекът не може да тъче своите идеи за Бога също така целесъобразно, както паякът изтъкава своята мрежа за улавяне на мухите? Или с други думи: “Нима не ще има същества, които да ни се удивляват заради нашите идеи за Бога и за безсмъртието също така, както ние се удивляваме на паяка и на копринената буба?
към текста >>

Той малко мисли за онези, които не разбират една такава идеална насока на духа." Докато в онази окръжност, която обикновеният опит е начертал около нас, хората мислят по-правилно и по-общо отколкото може би когато и да е, по-голяма част от тях са напълно заблудени и заслепени, щом излязат макар и малко от тази окръжност.
Така говори един мъж, който има съзнание за своята професия, за своето призвание като духовен ръководител на своята епоха, когото в предговора към своето Наукоучение каза: Важна не е моята личност, а истината, защото "аз съм един свещенослужител на истината". Ние разбираме за едни човек, който живееше по този начин в истината, че той искаше не само да насочи другите към разбиране, а да ги принуди. Той може да даде на едно от своите съчинения заглавието: "Ясен като слънцето отчет пред голямата публика върху истинската същност на най-новата философия. Опит да бъдат принудени читателите към разбиране". Една личност, която вярва че не се нуждае от действителността и нейните факти, за да върви по своя жизнен път, а има погледа неотклонно насочен към света на идеите, това е Фихте. Той малко мисли за онези, които не разбират една такава идеална насока на духа." Докато в онази окръжност, която обикновеният опит е начертал около нас, хората мислят по-правилно и по-общо отколкото може би когато и да е, по-голяма част от тях са напълно заблудени и заслепени, щом излязат макар и малко от тази окръжност. Ако е невъзможно да бъде отново запалено в тези хора загасналата искра на по-висшия дух, трябва да ги оставим спокойни в този кръг, и доколкото те са полезни и незаменими в него, да им оставим ненамалена стойност за този кръг. Обаче когато те даже за това искат да снижат до себе си всичко, до което не могат да се издигнат, когато например изискват всичко напечатано да може да се използва като една готварска книга и като една сметачна книга, или като някой служебен устав и очернят всичко, което не може да се употреби по този начин, те не са прави по отношение на нещо велико. Че идеалите не могат да бъдат представени в действителния свят, това ние другите знаем също така добре, а може би и по-добре. Ние твърдим само, че за действителността трябва да се съди според тези идеали и че онези, които чувстват, че имат сила за това, трябва да изменят тази действителност според идеалите. Да приемем, че те не могат да се убедят и в това, в такъв случай, след като са такива, каквито са, те губят с това много малко; а човечеството не губи нищо при това.
към текста >>

Мнението на Гьоте е това: "Мисля, че науката би могло да се нарече познанието на общото, отвлеченото знание; напротив изкуството би било науката приложена на дело; науката би била разум, а изкуството нейният механизъм, поради което то би могло да бъде наречено също практическа наука.
Шилер е един такъв наблюдател на този духовен способ. Той пише върху него в едно писмо до Гьоте: "Вашият наблюдателен поглед, който така спокойно и чисто почива върху нещата, не ви поставя никога в опасност да навлезете в погрешния път, в който се заблуждават така лесно както спекулацията така и произволната и подчиняваща се само на себе си способност на въображението. Във вашата правилна интуиция се намира всичко и далече по-пълно това, което анализът търси с усилия, и само защото то се намира във вас като едно цяло, на вас ви е скрито вашето собствено богатство; защото за съжаление ние знаем само това, което разделяме. Ето защо духове от вашия род рядко знаят, колко далече са проникнали и колко малко имат те причина да заемат от философията, която може само да учи от тях". За светогледа на Гьоте и този на Шилер истината не съществува само сред науката, но също и сред изкуството. Мнението на Гьоте е това: "Мисля, че науката би могло да се нарече познанието на общото, отвлеченото знание; напротив изкуството би било науката приложена на дело; науката би била разум, а изкуството нейният механизъм, поради което то би могло да бъде наречено също практическа наука. И така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата". Гьоте описва взаимодействието на научното познание и на художественото оформяне на познанието: "Явно е, че един човек на изкуството трябва да стане достатъчно велик и решителен, който наред със своя талант е още и един обучен ботаник, който коренно познава влиянието на различните части върху виреенето и растежа на растението, неговото определение и взаимните действия, когато разбира последователното развитие на листата, цветовете, оплождането, плода и на новия зародиш и ги премисля. Тогава той ще покаже своя вкус не чрез избора от явленията, а ще ни учуди също и чрез едно правилно изложение на свойствата". Така и художественото творчество царува истината, защото според това схващане стилът на изкуството почива на "най-дълбоката основа на познанието, на същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и осезаеми форми". Едно последствие на този възглед върху истината и нейното познание е, че се признава на фантазията нейният дял във възникването на знанието и не се счита за единствена познавателна способност само отвлеченият ум.
към текста >>

Гьоте описва взаимодействието на научното познание и на художественото оформяне на познанието: "Явно е, че един човек на изкуството трябва да стане достатъчно велик и решителен, който наред със своя талант е още и един обучен ботаник, който коренно познава влиянието на различните части върху виреенето и растежа на растението, неговото определение и взаимните действия, когато разбира последователното развитие на листата, цветовете, оплождането, плода и на новия зародиш и ги премисля.
Във вашата правилна интуиция се намира всичко и далече по-пълно това, което анализът търси с усилия, и само защото то се намира във вас като едно цяло, на вас ви е скрито вашето собствено богатство; защото за съжаление ние знаем само това, което разделяме. Ето защо духове от вашия род рядко знаят, колко далече са проникнали и колко малко имат те причина да заемат от философията, която може само да учи от тях". За светогледа на Гьоте и този на Шилер истината не съществува само сред науката, но също и сред изкуството. Мнението на Гьоте е това: "Мисля, че науката би могло да се нарече познанието на общото, отвлеченото знание; напротив изкуството би било науката приложена на дело; науката би била разум, а изкуството нейният механизъм, поради което то би могло да бъде наречено също практическа наука. И така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата". Гьоте описва взаимодействието на научното познание и на художественото оформяне на познанието: "Явно е, че един човек на изкуството трябва да стане достатъчно велик и решителен, който наред със своя талант е още и един обучен ботаник, който коренно познава влиянието на различните части върху виреенето и растежа на растението, неговото определение и взаимните действия, когато разбира последователното развитие на листата, цветовете, оплождането, плода и на новия зародиш и ги премисля. Тогава той ще покаже своя вкус не чрез избора от явленията, а ще ни учуди също и чрез едно правилно изложение на свойствата". Така и художественото творчество царува истината, защото според това схващане стилът на изкуството почива на "най-дълбоката основа на познанието, на същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и осезаеми форми". Едно последствие на този възглед върху истината и нейното познание е, че се признава на фантазията нейният дял във възникването на знанието и не се счита за единствена познавателна способност само отвлеченият ум. Представите, които Гьоте поставяше на основата на своите наблюдения върху растенията, върху образуването на растенията и на животните, не бяха сиви, отвлечени мисли, а създадени от фантазията сетивно-свръхсетивни образи. Само наблюдението съчетано с фантазията може действително да доведе до същността на нещата, а не анемичната отвлеченост: Това е убеждението на Гьоте.
към текста >>

Обаче Фихтевият дух действа в най-резките разграничения на чистите понятия; този на Новалис от пълнотата на една душевност, която чувства там, където другите мислят, живее в любов там, където другите искат да обхванат в идеи съществата и процесите на света.
Съществува само особеният начин на работа на човешкия дух. Нима всеки човек не поетизира и не се стреми всяка една минута? " Занимаващият се само със себе си Аз може да стигне до най-висшата истина: "На човека му се струва, че е заангажиран в един разговор и някое непознато същество го подбужда по един чудесен начин да развие най-явните мисли". Всъщност романтиците не искаха нищо друго, освен това, което и самите Гьоте и Шилер биха направили свое вероизповедание: Един възглед за човека, който го прави да изглежда колкото е възможно съвършен и свободен. Новалис изживява своите съчинения и съзерцания от едно душевно настроение, което се отнася към образа на света както това на Фихте. Обаче Фихтевият дух действа в най-резките разграничения на чистите понятия; този на Новалис от пълнотата на една душевност, която чувства там, където другите мислят, живее в любов там, където другите искат да обхванат в идеи съществата и процесите на света. В лицето на своите представители епохата търси зад външния сетивен свят по-висшата духовна природа, онази духовна природа, в която се корени себесъзнателната душа, която не може да се корени във външната действителност на сетивата. Новалис чувства себе си, изживява себе си в по-висшата духовна природа. Това, което изказва, той го чувствува чрез присъщата му първична гениалност като откровение на самата тази духовна природа. Той си отбелязва: "Някой успя да повдигне булото на богинята от Саис, но какво видя той? Той видя чудо на чудесата самия себе си".
към текста >>

60. РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ GA_18_1 Загадки на философията

Нека се види, как философът Лайбниц /1646-1716 г./ изказва същата представа: "Така аз трябваше да мисля, че душите, които един ден ще бъдат човешки души, са съществували в зародиш, както онези на другите видове, че те са съществували в прародителите чак до Адама, т.е.
Следователно развитието трябва да бъде едно разгръщане на нещо вече съществуващо, което първоначално поради неговите малки размери или поради други причини беше скрито на възприятието. Ако този възглед беше запазен, то според него в течение на развитието не се ражда нищо ново, а на светлината на деня непрестанно се изнася нещо скрито, нещо, чиито части са вмъкнати една в друга. Халер съвсем рязко и застъпил този възглед. В пра-майката Ева е съществувал вече в малък размер, скрит целият човешки род. Тези човешки зародиши са се проявили само в течение на мировата история. Нека се види, как философът Лайбниц /1646-1716 г./ изказва същата представа: "Така аз трябваше да мисля, че душите, които един ден ще бъдат човешки души, са съществували в зародиш, както онези на другите видове, че те са съществували в прародителите чак до Адама, т.е. от началото на нещата, съществували са винаги във форма на организирани неща". Но в своята излязла в 1759 година "Thepria generationis" Волф е противопоставил на тази идея за развитието една друга, която изхожда от предположението, че органи, които се явяват в течение на живота не един организъм, по никой начин не са съществували преди това, а се раждат като действително нови образования едва в момента, когато станат възприемаеми. Волф показа, че неговото развитие е една верига от нови образования. Едва този възглед прави възможно представата за едно действително развитие. Защото той обяснява, че се ражда нещо, което не съществува още, следователно нещо, което в истинския смисъл "се развива".
към текста >>

ти си представяш, че си различен от него, но в замяна на това още за дълго време не се различаваш действително... Няма ли право също и Лихтенберг, когато твърди: Всъщност човек не би трябвало да казва, аз мисля, а нещо мисли.
Не се ли изменят даже и най-общите метафизически понятия за битие и същество, както се изменя и действителното битие и същества на човека? Що значи следователно: Аз абстрахирам от човешката природа? Нищо друго, освен аз абстрахирам от човека, както той е обект на моето съзнание и мислене, обаче никога от човека, който се намира зад моето съзнание, т.е. от моята природа, с която волю, неволю непрестанно е свързана моята абстракция. Така ти абстрахираш също и като психолог в мисли от твоето тяло, обаче въпреки това ти си по същество най-вътрешно свързан с него, т.е. ти си представяш, че си различен от него, но в замяна на това още за дълго време не се различаваш действително... Няма ли право също и Лихтенберг, когато твърди: Всъщност човек не би трябвало да казва, аз мисля, а нещо мисли. Следователно щом също и това: Аз мисля, се различава от тялото, от това следва, че и това: Нещо мисли, непроизволно в нашето мислене, коренът и основата на: Аз мисля, се различава от тялото? Но от къде идва това, че ние не през всяко време можем да мислим, че мислите не стоят по желание на нашето разположение, че често пъти сред една духовна работа при най-голямо напрежение на волята не помръдваме от мястото, докато някой външен повод, често пъти само една промяна на времето, отново развързва мислите? Това иде от там, че също и нашата мислителна дейност е една органическа дейност. Защо трябва години наред да носим със себе си мисли, докато ни станат ясни? Затова, защото също и мисли те са подложени на едно органическо развитие, и мислите също трябва да узреят и се проявят, както плодовете в полето и децата в утробата на майката".
към текста >>

Следователно щом също и това: Аз мисля, се различава от тялото, от това следва, че и това: Нещо мисли, непроизволно в нашето мислене, коренът и основата на: Аз мисля, се различава от тялото?
Що значи следователно: Аз абстрахирам от човешката природа? Нищо друго, освен аз абстрахирам от човека, както той е обект на моето съзнание и мислене, обаче никога от човека, който се намира зад моето съзнание, т.е. от моята природа, с която волю, неволю непрестанно е свързана моята абстракция. Така ти абстрахираш също и като психолог в мисли от твоето тяло, обаче въпреки това ти си по същество най-вътрешно свързан с него, т.е. ти си представяш, че си различен от него, но в замяна на това още за дълго време не се различаваш действително... Няма ли право също и Лихтенберг, когато твърди: Всъщност човек не би трябвало да казва, аз мисля, а нещо мисли. Следователно щом също и това: Аз мисля, се различава от тялото, от това следва, че и това: Нещо мисли, непроизволно в нашето мислене, коренът и основата на: Аз мисля, се различава от тялото? Но от къде идва това, че ние не през всяко време можем да мислим, че мислите не стоят по желание на нашето разположение, че често пъти сред една духовна работа при най-голямо напрежение на волята не помръдваме от мястото, докато някой външен повод, често пъти само една промяна на времето, отново развързва мислите? Това иде от там, че също и нашата мислителна дейност е една органическа дейност. Защо трябва години наред да носим със себе си мисли, докато ни станат ясни? Затова, защото също и мисли те са подложени на едно органическо развитие, и мислите също трябва да узреят и се проявят, както плодовете в полето и децата в утробата на майката". * * *
към текста >>

При това обаче винаги трябва да се помисля, че това разбиране не е още никакво основание той да бъде считан за истинен.
Ако при такива проблясъци на мислите Лихтенберг би притежавал способността да изгради един хармоничен от себе си светоглед; той не би останал незабелязан до такава степен, както се е случило в действителност. За образуването на един светоглед се изисква не само превъзходство на духа, каквото той е притежавал, а също така способността да бъдат оформени всестранно идеите в една връзка и да бъдат пластично закръглени. А тази способност му липсваше. Неговото превъзходство се изразява в едно сполучливо съждение върху отношението на Кант към неговите съвременници: "Аз вярвам, че както привържениците на Кант упрекват постоянно техните противници, че те не го разбират, някои също вярват, че Кант има право, защото те го разбират. Неговият начин на мислене е нов и се отклонява много от обикновения; и когато някой счита за истинен, особено защото той има толкова много горещи последователи. При това обаче винаги трябва да се помисля, че това разбиране не е още никакво основание той да бъде считан за истинен. Аз вярвам, че по-голяма част от тях наред с радостта, че разбират една много абстрактна и смътно замислена система същевременно са повярвали, че тази система е доказана". Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата мислители, когато се разгледали отношението на техния светоглед към практическия живот. Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци". Който, както е сторил Фойербах, поставя всеки светоглед на основата на познанието на природата и на човека, той трябва също и в областта на морала да отхвърли всички задачи, всички задължения, които произхождат от друга област освен от при родните заложби на човека или които имат една цел различна от тази, която се отнася напълно за възприемаемия свят". "Моето право е моят признат от закона нагон за щастие; моят дълг е принуждаващият да признае желанието за щастие на другите подтик".
към текста >>

Би трябвало да мисля, че човекът би действал най-мъдро, ако би оставил първото да бъде поставено напълно на неговото място.
Ето защо това, което Фойербах иска, е "концентриране върху тукашния свят". В писанията на Лихтенберг можем да четем подобни думи. Но именно тези думи са същевременно примесени със съставни части, които показват, колко малко успява да проследява една идея до нейните последни резултати един мислител, който няма способността да развие хармонично тези идеи. Лихтенберг вече изисква концентриране върху тукашния свят, но той прониква това изказване все още с представи, които са насочени към един отвъден свят. "Аз вярвам, че много хора забравят чрез своето възпитание за небето това за земята. Би трябвало да мисля, че човекът би действал най-мъдро, ако би оставил първото да бъде поставено напълно на неговото място. Защото щом сме били поставени на това място от едно мъдро същество, за което няма никакво съмнение, тогава оставете ни да направим най-доброто на това място, и не ни заслепявайте с откровения. Това, което човек има нужда да знае за своето щастие, той го знае без всяко друго откровение, различно от това, което той притежава съобразно своето същество". Сравнения като това между Лихтенберг и Фойербах са важни за историята на развитието на светогледите. Те най-добре показват хода на духовете по един много нагледен начин, защото от тях познаваме, какво е произвело върху възход разстоянието от време, което стои между тях, върху този ход. Фойербах е минал през светогледа на Хегел; той е извлякъл от него силата да развие всестранно своя противоположен възглед.
към текста >>

Аз мога да мисля, каквото си искам: но щом определим себе си в понятия, щом дефинирам себе си, аз правя от себе си един роб на това, което понятието, дефиницията ми доставя.
една мисъл, една идея, един принцип на самия връх и бих завършил това като "систематик", като го обтегна в една система, т.е. в едно мислително построение. Ако обратното бих бил един критик, а именно един противник на догматика, аз бих водил борбата на свободното мислене срещу раболепната мисъл, бих защищавал мисленето срещу мисленето.". Също и всяка мисъл е създадена от индивидуалния Аз на отделния човек, било това и мисълта за собственото същество. И когато човек вярва, че познава своя собствен Аз, иска да го опише някакси в неговата същност, той го прави вече зависим от тази същност. Аз мога да мисля, каквото си искам: но щом определим себе си в понятия, щом дефинирам себе си, аз правя от себе си един роб на това, което понятието, дефиницията ми доставя. Хегел направи от Аза едно явление на разума т.е. той го направи зависим от този разум. Обаче всички подобни зависимости не са валидни по отношение на Аза; защото всички те са взети от самия него. Следователно те почиват за това, че Азът се мами. В действителност той не е зависим.
към текста >>

Него аз не мога да мисля, него мога само да го изживявам.
"Човече, нещо не е ред в главата ти; дъската ти хлопа! Ти си въобразяваш велики неща и си рисуваш цял един свят от богове, който уж съществува за тебе, един свят на духове, към който уж си призван, един идеал, който ти прави знак. Ти имаш една фикс идея! " в действителност никакво мислене не може да стигне до това, което живее като Аз в мене. Аз мога да стигна с моето мислене до всичко, само пред моя Аз трябва да спра. Него аз не мога да мисля, него мога само да го изживявам. Аз не съм воля; аз не съм идея, също както не съм и образ и подобие на едно Божество. Всички други неща аз си ги правя разбираеми чрез мисленето. Но Аза аз го живея. Аз нямам нужда да дефинирам, да описвам по-нататък; защото изживявам себе си във всеки момент. Аз имам нужда да си опиша само това, което не изживявам непосредствено, което е вън от мене.
към текста >>

61. БОРБАТА ЗА ДУХА GA_18_2 Загадки на философията

От възприемането, от чувстването, от волението тя може да отиде до мисълта и да пита: - Какво се получава, когато аз мисля върху възприемането, върху чувстването, върху волението?
Този въпрос възникна от развитието на това, което се яви в гръцката философия от оживяването на мисълта и от даденото с това откъсване на душата от външното съществуване. Хегел се опита сега да постави пред душата целия обсег на изживяването на мисълта, да държи пред нея един вид всичко, което тя може да извлече от своите глъбини като мисъл. По отношение на това изживяване на мисълта той изисква сега от душата: Познай себе си в твоята най-дълбока същина в това изживяване, чувствай се в него като в твоя най-дълбока основа. С това Хегелово изискване човешката душа е доведена пред една решаваща точка в познаването на нейната собствена същност. На къде трябва да се обърне тя, когато е стигнала до чистата мисъл и не иска да остане при нея? От възприемането, от чувстването, от волението тя може да отиде до мисълта и да пита: - Какво се получава, когато аз мисля върху възприемането, върху чувстването, върху волението? Отначало тя не може да отиде по-нататък от мисленето; тя може само постоянно отново да мисли. За този, който проследява по-новото развитие на светогледите до епохата на Хегел може да се стори като най-важно при този философ това, че той проследява импулсите на това развитие до една точка, над която то не може да бъде изведено, ако се запази характерът, с който то се е явило до тази точка. Който долавя нещо подобно, той може след това да стигне до въпроса: Ако мисленето в смисъла на Хегел довежда първо до там, да се разпростре пред душата една мисловна картина в смисъла на един образ на света: Нима с това мисленето е развило действително от себе си всичко онова, което е затворено живо в него? Би искало все пак да бъде така, че в мисленето да се намери нещо повече от чистото мислене. Да разгледаме едно растение, което се развива минавайки от корена през стеблото и листата и стигайки до цвета и плода.
към текста >>

62. СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ GA_18_2 Загадки на философията

Чрез обрата, който Ланге е дал на материализма, се ражда по необходимост въпросът: Защо измислените висши идеи да нямат стойност, тъй като самите сетива измислят?
Това мнение го довежда до там, да не повдига никакъв въпрос за истинността на идеите. Ланге не познава една истина, която да ни изясни същността на света. Но именно чрез това той вярва, че не е нужно да признава никаква истинност на познанията на сетивата и на ума и следователно има открит път за идеите и идеалите, които човешкият дух си образува извън и над това, което сетивата и умът дават. Той несъмнено счита всичко, което се издига над сетивното наблюдение и над умственото познание, на измислица. Каквото и да е измислил някога еди н идеалистически философ върху същността на фактите, то е нещо измислено. Чрез обрата, който Ланге е дал на материализма, се ражда по необходимост въпросът: Защо измислените висши идеи да нямат стойност, тъй като самите сетива измислят? Чрез какво се различава едната форма на измисляне от другата? За този, който така мисли, трябва да съществува едно съвършено друго основание, защо той прави една представа да има значение, отколкото за този, който вярва, че трябва да я остави да важи, защото тя е вярна. И Ланге намира това основание във факта, че една представа има стойност за живота. Важното не е това, че една представа е вярна, а това, че тя е ценна за човека. Само едно трябва ясно да се познава: Фактът, че виждам една роза червена, че свързвам едно следствие с причината, това аз имам като нещо с всички усещащи и мислещи създания.
към текста >>

Чрез какво се различава едната форма на измисляне от другата?
Ланге не познава една истина, която да ни изясни същността на света. Но именно чрез това той вярва, че не е нужно да признава никаква истинност на познанията на сетивата и на ума и следователно има открит път за идеите и идеалите, които човешкият дух си образува извън и над това, което сетивата и умът дават. Той несъмнено счита всичко, което се издига над сетивното наблюдение и над умственото познание, на измислица. Каквото и да е измислил някога еди н идеалистически философ върху същността на фактите, то е нещо измислено. Чрез обрата, който Ланге е дал на материализма, се ражда по необходимост въпросът: Защо измислените висши идеи да нямат стойност, тъй като самите сетива измислят? Чрез какво се различава едната форма на измисляне от другата? За този, който така мисли, трябва да съществува едно съвършено друго основание, защо той прави една представа да има значение, отколкото за този, който вярва, че трябва да я остави да важи, защото тя е вярна. И Ланге намира това основание във факта, че една представа има стойност за живота. Важното не е това, че една представа е вярна, а това, че тя е ценна за човека. Само едно трябва ясно да се познава: Фактът, че виждам една роза червена, че свързвам едно следствие с причината, това аз имам като нещо с всички усещащи и мислещи създания. Моите сетива и моят ум не могат да си създадат никакви специални стойности.
към текста >>

Обаче когато аз се издигна над това, което измислят сетивата и умът, тогава аз не съм свързан вече с организацията на целия човешки вид.
За този, който така мисли, трябва да съществува едно съвършено друго основание, защо той прави една представа да има значение, отколкото за този, който вярва, че трябва да я остави да важи, защото тя е вярна. И Ланге намира това основание във факта, че една представа има стойност за живота. Важното не е това, че една представа е вярна, а това, че тя е ценна за човека. Само едно трябва ясно да се познава: Фактът, че виждам една роза червена, че свързвам едно следствие с причината, това аз имам като нещо с всички усещащи и мислещи създания. Моите сетива и моят ум не могат да си създадат никакви специални стойности. Обаче когато аз се издигна над това, което измислят сетивата и умът, тогава аз не съм свързан вече с организацията на целия човешки вид. Шилер, Хегел, Хинц и Кунц виждат едно цвете по същия начин; това, което Шилер измисля върху цветето, което Хегел мисли върху него, Хинц и Кунц /Иван и Драган/ не го измислят и мислят по същия начин. Обаче като Иван и Драган грешат, когато считат тяхната представа за цветето за нещо действително намиращо се вън от тях, така Шилер и Хегел биха грешили, ако биха считали своите идеи за нещо друго освен измислици, които отговарят на техните духовни нужди. Това, което сетивата и умът измислят, принадлежи на целия човешки род; тук никой не може да се отклони от другия. Това, което се издига над измислиците на сетивата и на ума, е работа на отделния индивид. Обаче на тази измислица на индивида Ланге признава една стойност също и за целия човешки род, когато отделния човек, който "я създава, е богато и нормално надарен и е типичен в неговия начин на мислене и благодарение на тези качества е призван чрез силата на неговия дух да бъде ръководител".
към текста >>

Шилер, Хегел, Хинц и Кунц виждат едно цвете по същия начин; това, което Шилер измисля върху цветето, което Хегел мисли върху него, Хинц и Кунц /Иван и Драган/ не го измислят и мислят по същия начин.
И Ланге намира това основание във факта, че една представа има стойност за живота. Важното не е това, че една представа е вярна, а това, че тя е ценна за човека. Само едно трябва ясно да се познава: Фактът, че виждам една роза червена, че свързвам едно следствие с причината, това аз имам като нещо с всички усещащи и мислещи създания. Моите сетива и моят ум не могат да си създадат никакви специални стойности. Обаче когато аз се издигна над това, което измислят сетивата и умът, тогава аз не съм свързан вече с организацията на целия човешки вид. Шилер, Хегел, Хинц и Кунц виждат едно цвете по същия начин; това, което Шилер измисля върху цветето, което Хегел мисли върху него, Хинц и Кунц /Иван и Драган/ не го измислят и мислят по същия начин. Обаче като Иван и Драган грешат, когато считат тяхната представа за цветето за нещо действително намиращо се вън от тях, така Шилер и Хегел биха грешили, ако биха считали своите идеи за нещо друго освен измислици, които отговарят на техните духовни нужди. Това, което сетивата и умът измислят, принадлежи на целия човешки род; тук никой не може да се отклони от другия. Това, което се издига над измислиците на сетивата и на ума, е работа на отделния индивид. Обаче на тази измислица на индивида Ланге признава една стойност също и за целия човешки род, когато отделния човек, който "я създава, е богато и нормално надарен и е типичен в неговия начин на мислене и благодарение на тези качества е призван чрез силата на неговия дух да бъде ръководител". Така Ланге смята чрез това да осигури на идеалния свят неговата стойност, като превръща също и така наречения действителен свят в измислица, в поезия.
към текста >>

Това, което сетивата и умът измислят, принадлежи на целия човешки род; тук никой не може да се отклони от другия.
Само едно трябва ясно да се познава: Фактът, че виждам една роза червена, че свързвам едно следствие с причината, това аз имам като нещо с всички усещащи и мислещи създания. Моите сетива и моят ум не могат да си създадат никакви специални стойности. Обаче когато аз се издигна над това, което измислят сетивата и умът, тогава аз не съм свързан вече с организацията на целия човешки вид. Шилер, Хегел, Хинц и Кунц виждат едно цвете по същия начин; това, което Шилер измисля върху цветето, което Хегел мисли върху него, Хинц и Кунц /Иван и Драган/ не го измислят и мислят по същия начин. Обаче като Иван и Драган грешат, когато считат тяхната представа за цветето за нещо действително намиращо се вън от тях, така Шилер и Хегел биха грешили, ако биха считали своите идеи за нещо друго освен измислици, които отговарят на техните духовни нужди. Това, което сетивата и умът измислят, принадлежи на целия човешки род; тук никой не може да се отклони от другия. Това, което се издига над измислиците на сетивата и на ума, е работа на отделния индивид. Обаче на тази измислица на индивида Ланге признава една стойност също и за целия човешки род, когато отделния човек, който "я създава, е богато и нормално надарен и е типичен в неговия начин на мислене и благодарение на тези качества е призван чрез силата на неговия дух да бъде ръководител". Така Ланге смята чрез това да осигури на идеалния свят неговата стойност, като превръща също и така наречения действителен свят в измислица, в поезия. Навсякъде, където можем да насочим поглед, той вижда само измислица, поетизиране, от най-ниската степен на сетивните възприятия, при който "индивидът се явява още изцяло свързан с основните черти на рода, нагоре да творческото царуване и поезията". "Можем да наречем функциите на сетивата и на ума, който свързва възприятията, сетивата и ума, който създават за нас действителността, нисши по отношение на полето на духа в свободно творящото изкуство.
към текста >>

Ланге счита за грешка на идеалистическите светогледи ни това, че с техните идеите са се издигнали над света на сетивата и на ума, а тяхното вярване, че с тези идеи е постигнато нещо повече от едно индивидуално поетизиране, измисляне.
Обаче в тяхното цяло и в тяхната връзка те не могат да бъдат подчинени на друга духовна дейност. Както нашата действителност не е една действителност според желанието на нашето сърце, тя все пак е здравата основа на цялото наше духовно съществуване. Индивидът израства от почвата на рода и общото и необходимо познание съставлява единствено сигурната основа за издигането на индивида до едно естетическо схващане на света". /История на материализма, 1887 г., стр. 824 и следв./ Ланге счита за грешка на идеалистическите светогледи ни това, че с техните идеите са се издигнали над света на сетивата и на ума, а тяхното вярване, че с тези идеи е постигнато нещо повече от едно индивидуално поетизиране, измисляне. Човек трябва де си изгради един идеален свят; но той трябва да има съзнанието, че този идеален свят не е нищо друго освен едно измисляне. Ако някой твърди, че той е нещо повече, тогава постоянно и постоянно ще изплува материализмът, който казва: Аз притежавам истината; идеализмът е измислица. Така да бъде, казва Ланге: Идеализмът е измислица; но също и материализмът е измислица, поезия. В идеализма индивидът е този, който съчинява, в материализма родът. Ако и двете течения имат съзнание за тяхната същина, тогава всички е в ред: Науката на сетивата и на ума с нейните строги, обвързващи за целия род доказателства; идейната поезия с нейните създадени от индивида, но въпреки това пълноценни за рода по-висши светове на представата.
към текста >>

Човек трябва де си изгради един идеален свят; но той трябва да има съзнанието, че този идеален свят не е нищо друго освен едно измисляне.
Както нашата действителност не е една действителност според желанието на нашето сърце, тя все пак е здравата основа на цялото наше духовно съществуване. Индивидът израства от почвата на рода и общото и необходимо познание съставлява единствено сигурната основа за издигането на индивида до едно естетическо схващане на света". /История на материализма, 1887 г., стр. 824 и следв./ Ланге счита за грешка на идеалистическите светогледи ни това, че с техните идеите са се издигнали над света на сетивата и на ума, а тяхното вярване, че с тези идеи е постигнато нещо повече от едно индивидуално поетизиране, измисляне. Човек трябва де си изгради един идеален свят; но той трябва да има съзнанието, че този идеален свят не е нищо друго освен едно измисляне. Ако някой твърди, че той е нещо повече, тогава постоянно и постоянно ще изплува материализмът, който казва: Аз притежавам истината; идеализмът е измислица. Така да бъде, казва Ланге: Идеализмът е измислица; но също и материализмът е измислица, поезия. В идеализма индивидът е този, който съчинява, в материализма родът. Ако и двете течения имат съзнание за тяхната същина, тогава всички е в ред: Науката на сетивата и на ума с нейните строги, обвързващи за целия род доказателства; идейната поезия с нейните създадени от индивида, но въпреки това пълноценни за рода по-висши светове на представата. "Едно е сигурно: Че човекът се нуждае от едно допълнение на действителността чрез един създаден от самия него идеален свят, и че най-висшите и най-благородни функции на неговия дух действат съвместно в такива творения.
към текста >>

Той трябва да приеме за този дух съществуването на един особен свят на по-висшето измисляне, на по-висшето съчинение, който го извежда над това, което разкриват наблюдението и мисленето.
Обаче той вярва, че чрез това наблюдение и чрез това мислене не може да се знае и най-малкото нещо върху истинската ядка на света. Монизмът вярва в истинността на действителното и вижда най-добрата опора за човешкия идеен свят в това, че основа на този идеен свят на света на наблюдението. В идеите и идеалите, които черпи от природното съществува не, той вижда същности, които задоволяват неговата душа, неговата морална потребност. В природата той вижда най-висшето съществуване, което иска да познае не само чрез мисленето, но на което дарява една сърдечна отдайност, своята цяла любов. Дуализмът на Ланге счита природата за неподходяща да задоволи най-висшите потребности на духа. Той трябва да приеме за този дух съществуването на един особен свят на по-висшето измисляне, на по-висшето съчинение, който го извежда над това, което разкриват наблюдението и мисленето. В истинското познание на монизма е дадена една най-висша духовна стойност, която поради нейната истинност придава на човека също и най-чистия морален и религиозен патос. Познанието не може да гарантира на дуализма едно такова задоволство. Той трябва да мери стойността на живота със същности различни от истината. Идеите нямат стойност, защото са от истината. Те имат стойност, за щото служат на живота в неговите най-висши форми.
към текста >>

63. МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД GA_18_2 Загадки на философията

Други мислят философията; Ницше трябваше да изживее философията.
Други мислители са дали формата на светогледните образи; и в това оформяне се изчерпи тяхното философстване. Ницше застава срещу светогледите на втората половина на 19-тото столетие. И става негова съдба, той да изживее цялото щастие, но също и цялото страдание, което тези светогледи могат да създадат, когато те се разливат върху цялото битие на човешката душа. Светогледният живот в Ницше не теоретично, а с влагането на цялата негова индивидуалност така, че той бе завладян от характерни светогледи на новото време и трябваше да проникне в решението на жизнените проблеми с цялото си лично съществуване. Как може да се живее, ако трябва да си представим света такъв, както си го представят Шопенхауер и Рихард Вагнер; тази беше за него загадката; но не една загадка, на която търсеше отговор чрез мислене, чрез знание, а такава загадка, за решението на която той трябваше да изживее с всяка нишка на своето същество. Други мислят философията; Ницше трябваше да изживее философията. В Ницше новият светогледен живот се превръща в личност. За наблюдателя светогледите на другите мислители се явяват така, че в него възникват представите: това е едностранчиво, това е неправилно и т.н.; при Ницше този наблюдател се вижда застанал в живота на светогледа в едно друго човешко същество; и той вижда, че това човешко същество става здраво чрез една идея, страдащо чрез друга. Тази е причината, поради която Ницше става все повече поет в своето излагане на светогледа. Тази също е причината, поради която онзи, който не иска да се сближи с това изложение като философия, може винаги да му се удивлява заради неговата поетическа сила. Колко различен е тонът, който се влива чрез Ницше в новото светогледно развитие, от този на Хамерлинг, Вундт, даже и на Шопенхауер!
към текста >>

Те не се приемат, за да изобразяват нещо фактическо, което е дадено единствено чрез възприятието; те се измислят и по този начин действителността се подрежда, "като че" това, което си представяме с тях, лежи на основата на тази действителност.
"Атомът" например е не възприемаем. Човекът си образува мисълта за "атома". Той не може да образува тази мисъл така, че с това да знае нещо за една действителност, а така, "като че" външните природни явления се раждат чрез съвместното действие на атоми. Когато човек си представи, че съществуват атоми, тогава в хаоса на възприеманите природни явления се внася ред. И така е с всички ръководни идеи. Те не се приемат, за да изобразяват нещо фактическо, което е дадено единствено чрез възприятието; те се измислят и по този начин действителността се подрежда, "като че" това, което си представяме с тях, лежи на основата на тази действителност. С това безсилието на мисълта съзнателно е поставено в центъра на философстването. Силата на външните факти натиска така мощно върху духа на мислителя, че той не се осмелява да проникне с "голата мисъл" в онези области, от които външната действителност блика като от своя първична основа. Но тъй като надежда да се разкрие нещо върху същността на човека съществува само тогава, когато имаме едно духовно средство, с което можем да проникнем до посочените области, не може и дума да става за едно приближаване до най-висшите загадки на света при "Философията на Като че ли". Но както прагматизма така и философията на "Като че ли" са израснали от практиката на мисленето на епохата в която царува естественонаучният начин на мислене. За естествената наука е важно само изследването на връзката на външните факти, на онези факти, които стават в полето на сетивното наблюдение.
към текста >>

64. 04. ВТОРА ЛЕКЦИЯ - ЕЗОТЕРИЧНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ГЬОТЕВОТО ТАЙНО ОТКРОВЕНИЕ GA_22 Тайното откровение на Гьоте

Аз далеч не бих желал да тълкувам приказката в този символично- алегоричен смисъл; аз бих желал това да става така, сякаш се потопяваме в състоянието, при което, както казах, растението расте според закони, за които то в своята безсъзнателност не знае абсолютно нищо, и също както ботаникът има пълното право да изследва законите на растителния свят, ние сме в правото си да заявим: Да, няма никаква нужда поетът Гьоте да осмисля в своето дневно съзнание това, което излага ме тук относно живота в растителното царство.
Той отправя поглед към растението, проучва неговите движения, неговата вътрешна подвижност, законите, според които то израства, и така нататък. Обаче има ли право ботаникът, или някой друг, който не е никакъв ботаник, да си въобразява, че може да обхване идеята, според която растението е тук на Земята? Защото лесно бихме могли да му възразим: Растението не знае нищо от онова, което ти формулираш като „закони" на неговия растеж, на неговото развитие! Точно същата стойност би имало това възражение, което бихме отправили към ботаника или поета, пресъздаващ в своите стихове не друго, а своето собствено усещане за растението, ако го адресираме, примерно, към едно такова обяснение на Гьотевата приказка. Аз не бих искал нещата да се представят така, сякаш идвам тук и казвам: Ето, тук ние имаме една змия, тя означава това или онова, а тук имаме един златен, сребърен и бронзов Цар, които също означават това или онова. Аз далеч не бих желал да тълкувам приказката в този символично- алегоричен смисъл; аз бих желал това да става така, сякаш се потопяваме в състоянието, при което, както казах, растението расте според закони, за които то в своята безсъзнателност не знае абсолютно нищо, и също както ботаникът има пълното право да изследва законите на растителния свят, ние сме в правото си да заявим: Да, няма никаква нужда поетът Гьоте да осмисля в своето дневно съзнание това, което излага ме тук относно живота в растителното царство. И все пак, няма никакво съмнение: Закономерността, действителното, идейно съдържание на Приказката трябва да бъде разглеждано в същия смисъл, в който човешкият разум изследва законите на растителния свят, понеже тя се развива според същата закономерност, според която се развива и растението, макар че то съществува в пълна безсъзнателност. Ето защо моля, това което ще си позволя да кажа, да се разбира като представяне на смисъла и духа на Гьотевото мислене, на Гьотевите представи; нещата тук са поставени така, че онзи, който се усеща, бих казал, призван да изложи пред Вас основните идеи на Гьотевия светоглед, да разполага с пълното право само и само да откриете пътя за разбирането на Гьоте да анализира Гьотевата фантазия, отделните персонажи от Приказката и техните взаимни връзки, по същия начин, както ботаникът показва, че растението се развива според откритите от него закони. Гьотевата психология или Гьотевото учение за душата, с други думи това, което според Гьоте е меродавно за душата, ние имаме в лицето на хубавата Приказка за Зелената Змия и Красивата Лилия. И ако искаме да постигнем някакво разбирателство относно нещата, които ще се опитам да изложа пред Вас, добре би било, ако предварително онагледим самото естество на Гьотевия душевен свят. Още в предишната лекция беше посочено, че застъпеният тук светоглед се опира на това, че човешкото познание не следва да се разглежда като нещо, установено веднъж завинаги.
към текста >>

От областта на представния живот ние черпим съвършено обективни истини, истини, които хора са признали за такива, независимо от чуждия опит, при което няма никакво значение, че един милион души мислят по друг начин.
Един би искал едно, друг би искал друго, всеки според естеството на своите чувства, на своята воля. Обаче този, който работи в духа на посвещението, е наясно: От трите основни душевни сили мислене, чувства и воля именно мисленето и способността да си служим с представи и понятия, са най-силно развити у средностатистическия европеец, така че мисленето е в най-голяма степен склонно да изключва личния елемент и да се бори за обективност. Защото онези душевни способности, които намират израз в днешния интелектуализъм, са дотолкова напреднали в своето развитие, че хората, които разчитат на тях, спорят най-малко помежду си и в повечето случаи постигат съгласие по въпросите, върху които спорят. Това е така, защото по отношение на мисловната си дейност, по отношение на своите представи и понятия, хората са отишли доста напред, докато чувствата и волята са все още далеч от тяхната обективност. Ако внимателно разгледаме областта на представния живот, ние бихме могли да установим значителни различия. От областта на представния живот ние черпим съвършено обективни истини, истини, които хора са признали за такива, независимо от чуждия опит, при което няма никакво значение, че един милион души мислят по друг начин. Ако даден човек е стигнал до съответното вътрешно убеждение, той отстоява истината, дори ако един милион души са на обратното мнение. Всеки може да намери потвърждение на казаното от мен, примерно, в областта на математиката или геометрията. Че 3x3 прави 9 може да бъде разбрано от всеки, и това е вярно, дори един милион души да го оспорват. Защо това е така? Защото по отношение на математическите истини, повечето хора са в състояние да отхвърлят своите предпочитания, своите симпатии или антипатии, накратко, да отхвърлят всеки личен елемент и да оставят нещата да говорят сами за себе си.
към текста >>

Обаче има достатъчно методи, с чиято помощ мисленето може да бъде пречистено до такава степен, че да не внасяме в нашите мисли никакъв личен елемент, а да позволим на мислите да мислят в самите нас, както постигаме това, примерно, в областта на математиката.
Че 3x3 прави 9 може да бъде разбрано от всеки, и това е вярно, дори един милион души да го оспорват. Защо това е така? Защото по отношение на математическите истини, повечето хора са в състояние да отхвърлят своите предпочитания, своите симпатии или антипатии, накратко, да отхвърлят всеки личен елемент и да оставят нещата да говорят сами за себе си. А по отношение на мисленето, на боравенето с представи, да изключиш личния елемент винаги е било наричано пречистване на човешката душа, и това пречистване означава първата крачка по пътя на посвещението или инициацията, или, ако предпочитате този израз, по пътя на висшето познание. Онзи, който е добре запознат с тези неща, знае: Хората не са в състояние да изключат личния елемент и да се борят за обективност не само по отношение на чувствата и волята, но и по отношение на мисленето; те все още не са достатъчно напреднали, за да се потопят безкористно в това, което им говорят самите неща, респективно идеите, вложени в тях. Обаче има достатъчно методи, с чиято помощ мисленето може да бъде пречистено до такава степен, че да не внасяме в нашите мисли никакъв личен елемент, а да позволим на мислите да мислят в самите нас, както постигаме това, примерно, в областта на математиката. Следователно, когато сме пречистили мислите от всякакви личностни влияния, тогава ние говорим за пречистване или катарзис, както са се изразявали в древните Елевзински Мистерии. Да, човекът трябва да се издигне дотам, че да пречисти своето мислене, защото едва тогава той ще бъде обективен спрямо света около себе си. Но както това е възможно за мисленето, така то е възможно и за чувствата. Да, ние можем да пречистим също и чувствата, да ги освободим от всеки личен елемент, и те да не стават повече проводник на личните предпочитания, на симпатиите и антипатиите, а да изразяват самата същност на нещата, доколкото тя не може да бъде уловена чрез мисленето. Или с други думи: Нашите душевни изживявания, които идват от чувствата и благодарение на това, че разкриват по-дълбоката същност на нещата понеже си служат и с други сили, а не само с тези на интелекта ни водят до един или друг вид вътрешно познание, могат да бъдат също толкова обективни, колкото и мисленето.
към текста >>

65. 03. 3. Въведение GA_23 Същност на социалния въпрос

А в най-голяма степен това правят именно тези, които искат да мислят утопично.
В същото време, ако иска да предложи на човечеството разработеното от самия него „разрешение" той ще бъде обхванат от вярата в нещо напълно абсурдно. Защото ние живеем в епоха, когато подобни намеси в обществения живот са вече невъзможни. Днешната душевна нагласа на хората не позволява да се отправя примерно следният лозунг по отношение на обществения живот: „ето, там се намира едно лице, което знае какви социални промени са необходими; както предлага то, така ще направим и ние." По този начин хората просто не допускат до себе си социалните идеи. Предлаганата книга, която вече намери значителен прием, се съобразява именно с това обстоятелство, всички, за които тя има утопичен характер, се разминават основно с нея. А в най-голяма степен това правят именно тези, които искат да мислят утопично. В разсъжденията на другите те виждат не друго, а най-съществената черта на своите собствени мисловни навици. За хората с практическо мислене днес е ясно, че в областта на обществения живот с подобни, привидно убедителни утопични идеи, не може да се постигне нищо. И все пак мнозина имат усещането, че например в областта на стопанския живот те са В състояние да направят нещо за другите хора, именно с помощта на такива идеи. Те трябва сами да се убедят, че усилията им са напразни. С това, което предлагат, хората не могат да постигнат абсолютно нищо.
към текста >>

Но ако иска да обедини хората според новите изисквания на нашето време и по начин, който позволява най-доброто осмисляне на социалните задачи, той вероятно няма да отрече преклонението на автора пред истинския еволюционен опит на човечеството.
В тази сфера от социалния живот всеки е равноправен, защото тук се предприемат действия в рамките на такива области, където всеки е еднакво годен да преценява. В тази трета съставна част на социалния организъм се регулират правата и задълженията на хората. Единството на целия социален организъм ще възникне чрез самостоятелното развитие на неговите три съставни части. Книгата показва как ефективността на оборотния капитал, средствата за производство и основните средства може да нарасне чрез взаимодействието на трите съставни части. Ако човек иска да „разреши" социалния въпрос по някакъв изкуствен начин или с помощта на други икономически програми, в следващите страници той няма да намери никакви практически указания. Но ако иска да обедини хората според новите изисквания на нашето време и по начин, който позволява най-доброто осмисляне на социалните задачи, той вероятно няма да отрече преклонението на автора пред истинския еволюционен опит на човечеството. Книгата беше издадена за пръв път през април 1919 г. Известни добавки бяха направени в списанието „Троичният социален организъм", публикувани по-късно под заглавието „Практическо осъществяване на троичния социален организъм". Лесно е да се види, че и в двете книги се говори не толкова за „целите" на социалното движение, колкото за пътищата, по които може да поеме социалният живот. Ако човек разсъждава в съответствие с истинските закономерности на живота, той знае, че тъкмо определените цели могат да се появят под най-неочаквана форма. Те изглеждат ясни и общовалидни само за хора, които са потънали в абстракции.
към текста >>

Те не се замислят, че животът може да приеме най-разнообразни форми.
Лесно е да се види, че и в двете книги се говори не толкова за „целите" на социалното движение, колкото за пътищата, по които може да поеме социалният живот. Ако човек разсъждава в съответствие с истинските закономерности на живота, той знае, че тъкмо определените цели могат да се появят под най-неочаквана форма. Те изглеждат ясни и общовалидни само за хора, които са потънали в абстракции. Те често отхвърлят „практическите постановки", защото ги намират за недостатъчно точни и „ясни". Мнозина, които днес се смятат за реалисти, са всъщност в плен на всевъзможни абстракции. Те не се замислят, че животът може да приеме най-разнообразни форми. Той е един променлив и подвижен елемент. И ако човек иска да крачи редом с него, той трябва да пригоди своите мисли и усещания към подвижния поток на живота. Социалните задачи могат да бъдат обхванати само с помощта на такъв род мислене. Идеите на тази книга са извоювани след точно и внимателно наблюдение на живота; несъмнено то ще улесни и правилното им разбиране от читателя.
към текста >>

66. 05. I. Истинският облик на социалния въпрос, извлечен от живота на съвременното човечество GA_23 Същност на социалния въпрос

Тези изследователи можеха само да се произнесат върху пролетариата, но не и да мислят като него.
Тази формула е съставена от думите „класово съзнание". Съвременният пролетарски работник е достигнал „класовото съзнание" и не следва вече сляпо и несъзнателно импулсите, идващи от другите „класи"; той възприема себе си като принадлежащ към една особена класа и е в състояние да противопостави и наложи по съответен начин интересите на своята класа над тези на другите класи. Всеки, който има усет за скритите душевни подтици на човека, ще съумее да разширява тази формула и чрез нея да надникне в сърцевината на най-съществените факти от социалния живот на днешната „работническа класа", която е дълбоко свързана с модерната техника и модерния капитализъм. Преди всичко подобен опит изисква подчертано внимание върху това, колко стихийно нахлуха в пролетарската душевност научните концепции за икономическия живот и неговото отражение върху човешките съдби. Тук ще докоснем един факт, върху които мнозина изследователи имаха съвсем неясна, а с оглед на сериозните му последици направо вредна представа. Тези изследователи можеха само да се произнесат върху пролетариата, но не и да мислят като него. Тезата, че „необразованият" пролетарии бил подведен от марксизма и неговите последователи, както и всички възможни твърдения, които могат да се чуят в тази връзка, ни най-малко не ни приближават до необходимото разбиране на този важен исторически момент. Ако някой защитава подобна теза, става ясно, че просто му липсва волята да насочи своя поглед върху истинските причини на съвременното социално движение. Една от тях се свежда до следното: Пролетарското класово съзнание е запълнено с такива понятия, чиито характер е изкован не другаде, а в хода на съвременния научен прогрес. В този вид съзнание продължава да цари настроението, почнато ни от теориите на Ласал за „науката и работниците". Разбира се, ако някои се смята за „практичен", подобни неща могат да му изглеждат несъществени.
към текста >>

Да, макар и тези хора да живеят като пролетарии, те мислят като бюргери.
Защото: какво очакваха хората, а какво стана? Може ли да си позволим това и със социалното мислене? Аз долавям и възраженията от идеолозите на пролетарския мироглед. Те тръгват от своите емоции и казват: Ето още един, който иска да отклони тежестта на социалните въпроси и да ги тласне в удобни за бюргерското съсловие релси. Такива идеолози просто не виждат как съдбата ги е свързала с пролетарския живот и как те се опитват да предприемат нещо чрез един начин на мислене, който всъщност им е завещан от "господстващите" класи като един вид наследство. Да, макар и тези хора да живеят като пролетарии, те мислят като бюргери. Само че новото време изисква от човека да се ориентира не толкова в новите условия на живота, колкото да се ориентира в новите мисли. Ето защо научното мислене ще придобие своя нов жизнено-важен смисъл едва тогава, когато по съответен начин развие същата подемна сила за един всестранен обхват на съзнанието, каквато бе присъща макар и по коренно различен начин на дребните мирогледи. С това е загатнат и пътят, който води към истинския облик на една от съставните части, изграждащи пролетарското движение. В края на този път, пролетарската душа сякаш ликува: аз се стремя към духовния живот! Обаче този духовен живот всъщност е само идеология, нещо, което човекът носи като бледо отражение от външните природни процеси, а не от духовния свят.
към текста >>

В тази област предстои дълбоко преосмисляне на обичайните възгледи.
Страдат пролетариите. Идеологическият отпечатък върху наследения от тях духовен живот им отнема нещо бавно вярата в непобедимата сила на духовния свят. И само точната преценка на този факт може да посочи верния изход за излизане от социалния лабиринт на нашата епоха. Обаче под влияние на господстващите класи, новите икономически условия породиха такъв обществен ред, който изключва откриването на подобен изход. Необходимите за тази цел сили, човек ще трябва да извоюва сам. В тази област предстои дълбоко преосмисляне на обичайните възгледи. Преди всичко следва да вникнем в истинската стойност на факта, че при съвместния обществен живот на хората ако духовния живот действува като идеология те са лишени от силата, която прави социалния организъм здрав и жизнеспособен. Днешният социален организъм страда от безсилие, от пълен колапс на духовния живот. И този колапс непрекъснато се задълбочава от нежеланието на хората да го признаят за болест. Ако болестта бъде призната, ще се окаже възможно и възникването на такъв вид мислене, какъвто съответствува на съвременното социално движение. Винаги щом заговори за своето класово съзнание, днешният пролетарий отказва да признае и една друга, първична сила на своята душа.
към текста >>

67. 07. III. Капитализъм и социални идеи GA_23 Същност на социалния въпрос

Всички, който разчитат „само на развитието", а не на едни или други плодотворни идеи, трябва да си осигурят достатъчно време, докато това, което хората днес мислят, приеме обликът на едно истинско развитие.
Ако за някого полагащата се част от трудовото възнаграждение на един работник: Изглежда като „заплащане по разценка", той едва ли ще забележи, че това „заплащане по разценка" (което практически не е никакво възнаграждение) по своята стойност се проявява по такъв начин, който променя обществения статус на работника спрямо другите членове на социалния организъм. Сега този статус е съвсем различен от статуса, който възниква при едно икономическо господство на една класа върху друга. Така се решава и въпросът с изкореняването на класовата борба. Ако даден човек е ориентиран към социалистическите идеи и смята, че самото развитие ще доведе до разрешаването на социалния въпрос, трябва да му се възрази: Естествено, развитието води до една или друга необходимост, обаче в социалния организъм идейните импулси на човека представляват една жива реалност. И когато времето напредне и това, което досега е било само мисловно съдържание се реализира, тогава тези реализирани сили се намесват пряко в развитието. Всички, който разчитат „само на развитието", а не на едни или други плодотворни идеи, трябва да си осигурят достатъчно време, докато това, което хората днес мислят, приеме обликът на едно истинско развитие. Само че в този случай, обикновено се оказва твърде късно за реализирането на това, което днешните факти настойчиво извисяват. В социалния организъм е невъзможно да разглеждаме развитието по онзи обективен начин, както правим това по отношение на природата. Когато работата опира до социалния организъм, развитието трябва да се предизвика. Ето защо за здравото социално мислене е просто фатално, когато пред него застават съвременни идеи, който що се отнася до необходимите социални процеси искат да „докажат" правотата си, както се „доказват" нещата в естествените науки. В социалния живот „доказателството" е в ръцете на този, който мирогледно съумее да възприеме не само това, което вече съществува, а и онова, което често пъти незабележимо е стаено в човешките импулси и напира към осъществяване.
към текста >>

68. 08. IV. Социалният организъм и връзките му с другите народи GA_23 Същност на социалния въпрос

Но подобна еволюция в духовния живот изглеждаше на всички, които в Австро-Унгария си въобразяваха, че мислят „държавнически", като нещо невъзможно, като някакво пълно безумие.
Нормален и здрав съвместен живот може да гарантира само онзи социален организъм, който ще възникне от логичните закономерности на новото време. Повече от 50 години Австро-Унгария се стремеше към едно пълно обновяване на своите структури. Нейният духовен живот, бликащ от недрата на толкова много етнически общности, търсеше такива форми, за чието развитие единната държава изградена по стар образец представляваше сериозна пречка. Сръбско-австрииският конфликт, стоящ в изходната точка на сегашната световна катастрофа, е живо доказателство за това, че от определен момент нататък политическите граници на единната държава не могат да бъдат в същото време и културни граници за народите. Ако духовният живот изграден върху своите собствени принципи и без да е подчинен на политическата държава и нейните граници би успял да надхвърли тези сковаващи рамки и да израсне в хармония с целите на другите народи, тогава конфликтите, стаени в духовния живот, не биха могли да се разразят в една политическа криза. Но подобна еволюция в духовния живот изглеждаше на всички, които в Австро-Унгария си въобразяваха, че мислят „държавнически", като нещо невъзможно, като някакво пълно безумие. Техните мисловни стереотипи не допускаха друго, освен представата, че държавните граници съвпадат с националните. И за тези мисловни стереотипи, идеята че определени духовни организации и структури могат да се породят независимо от държавните граници, изглеждаше отблъскваща. Но въпреки всичко: точно тази невъзможна идея е най-същественото изискване на съвременната епоха за протичането на нормален международен живот. Ако човек разполага с практично и обективно мислене, той не трябва да се препъва в привидната невъзможност на тази идея и да смята, че всички усилия са обречени на непреодолими трудности. Напротив той трябва да мобилизира силите си, за да ги преодолява.
към текста >>

Представите, които по това време имаха водачите на Германия замисляйки войната прераснаха по един съдбоносен начин в трайно настроение на целия народ.
Да, ако някои се постарае да хвърли истинска светлина върху събитията в Берлин от края на юли и 1 август 1914, те ще се очертаят като факти с огромна световноисторическа стойност. Но човек все се поддава на илюзията, че не би спечелил нищо от тях, ако не е наясно с предшестващите събития. Ако обаче искаме да говорим за т.н. „вина", не трябва да си спестяваме тези усилия. Без точен поглед в ситуацията, нещата остават неразбираеми: Естествено, могат да се обсъждат и по-далечни причини, но тъкмо този точен поглед показва по какъв начин причините започнаха да действуват. Представите, които по това време имаха водачите на Германия замисляйки войната прераснаха по един съдбоносен начин в трайно настроение на целия народ. През последните мъчителни години те пречеха на германските ръководители и не допускаха изграждането на точен поглед върху горчивите драми на живота; онзи точен поглед, чието отсъствие беше в основата на по-предишните трагични събития. Авторът на тези редове искаше да прибави нещо към евентуалната възприемчивост спрямо тези драматични събития. В рамките на Германия и Австрия, точно по времето на военната катастрофа един твърде подходящ според него момент той искаше да предложи идеята за здравия социален организъм на определени личности, чието политическо влияние още тогава би дало силен тласък на този импулс. Някои личности, които с искрена загриженост гледаха на съдбата на немския народ, се постараха да направят достъпна идеята за троичното разделяне на социалния организъм. Напразно. Техните мисловни стереотипи ориентирани единствено към милитаристични представи настръхваха срещу подобни импулси, с които според тях не можеше да се предприеме нищо разумно.
към текста >>

69. Статия 01: Необходимост на епохата GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Вместо глупава рутина и непрактични теоретични програми е нужна упорита добра воля у съвременниците, които искат да мислят с истинска практичност.
Сред работническото движение възникна различен тип партийна програма — такава, която дойде от непосредствения опит с упадъка, като или призова за промяна на курса, или очаква „спасение“ от разгръщането на вече съществуващите събития. Подобни програми възникват теоретично, идват от универсалните човешки потребности, без да се занимават практично с фактите. Практиката, която беше просто рутина и която ненавиждаше мисленето, влезе в конфликт със социалистическата практика, която всъщност е просто теория. А сега, когато събитията настояват да се занимаваме с продуктивни и живи мисли — мисли, които имат своите корени в реалния свят — тези теоретични „мисли без практично приложение“ ни се разкриват като недостатъчни. А тази недостатъчност ще става все по-очевидна, докато осъзнаем, че задачата ни е да развържем възела, задушаващ съвременния социален живот, като започнем да мислим интензивно. Вместо глупава рутина и непрактични теоретични програми е нужна упорита добра воля у съвременниците, които искат да мислят с истинска практичност. Рутинираните прагматици, които всъщност са много непрактични, трябва да се опитат да видят, че старият начин за правене на бизнес — без план и без мисли — не само не спасява от катастрофата, ами я задълбочава. Дори сега хората не искат да видят, че липсата на мисли, което те погрешно припознаха с практичност, доведе до бъркотията. Те презираха онези, които настояваха за нови мисли, понеже били непрактични идеалисти. А сега същите те не искат да признаят, че, като постъпиха така, направиха възможно най-непрактичното. И наистина — като правят така, те се показват като същинските идеалисти, само че в най-лошия смисъл на думата.
към текста >>

Искат само да променят икономическата система, вместо да осмислят защо е необходимо да се сложи край на зависимостта на духовната сфера и правната спрямо икономическите форми.
И в резултат сред пролетариата възникна едно пагубно суеверие: че целият правен и духовен живот възниква заедно с нуждата от природен закон от формите на икономическата система. В наши дни широки кръгове извън работническите класи са плячка на същото суеверие. Една типична характеристика на последните няколко столетия — зависимостта на духовните и юридическите области от икономическия живот — започна да се разглежда като някакъв природен закон. Хората не могат да прозрат неподправената истина: именно тази зависимост на духовния и правния живот спрямо икономиката доведе човечеството до катастрофата. Те се предават на суеверието, че просто имало нужда от различен вид икономическа система, която щяла да произведе и различна система на юридически и духовен живот. Искат само да променят икономическата система, вместо да осмислят защо е необходимо да се сложи край на зависимостта на духовната сфера и правната спрямо икономическите форми. На този етап от историческата еволюция целта не може да е установяването на различен начин, по който правната и духовната сфера да са зависими от икономическата. Целта би трябвало да е създаването на икономика, в която се управляват само производството и разпределението на стоките, в строги бизнес рамки, и в която мястото на даден човек в икономическия процес не оказва влияние върху правата му по отношение на останалите или върху възможностите му напълно да развие вродените си таланти чрез образование. Досега правото и духовната култура бяха „суперструктури“, издигнати върху икономиката. В бъдеще те трябва да станат независими органи в рамките на социалния организъм, съществуващи извън икономическите процеси. Мерките, които се предприемат в икономиката, трябва да са следствие от реална опитност в икономическия живот и от човешките взаимоотношения в различните клонове на индустрията.
към текста >>

70. Статия 08: Социалистите и техните препъникамъни GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Причината е, че чрез своето участие в политическия живот те се научиха да мислят за начина, по който управлява политическата държава, а не за специфичната природа на силите, присъщи на икономическия живот.
Новата идея, която трябва да замени старата, е освобождаването на икономическата администрация от каквото и да било вмешателство от страна на политическите или националните власти, за да може да се провежда стопанско управление по начин, основан изцяло на икономически принципи и икономически интереси. Но, то се знае, не е възможно да си представим форма на икономически живот, която не е управлявана от бизнесмени, използващи политически и юридически средства! — Такова възражение се повдига от онези, които вярват, че поддръжниците на троичния социален ред нямат представа за социалните неща, които се разбират от само себе си. В действителност обаче тези, които правят такова възражение, отказват да видят какво всеобхватно преобразуване би настъпило в икономическия живот, ако политическите и правните възгледи и институции, сега намесващи се в икономиката, не действат от вътрешността на самата икономическа система, а се направляват от нещо външно на икономиката, което е обект на интерес от всеки възрастен индивид и неговата съответна компетенция. Защо толкова много хора, дори такива със социалистическо мислене, отказват да видят това? Причината е, че чрез своето участие в политическия живот те се научиха да мислят за начина, по който управлява политическата държава, а не за специфичната природа на силите, присъщи на икономическия живот. Затова те са способни да измислят икономически процес, който се управлява според принципите за ръководство в политиката; но не са в състояние да намерят такъв, който е структуриран според собствените си икономически принципи и потребности, и който приема юридическите регулации от съвсем различна област. Това се отнася за повечето от пропагандаторите и лидерите на пролетариата. Ако на повечето от самите работници, поради споменатите по-рано обстоятелства, им липсват необходимите знания за начините, по които би могъл да се реформира икономическият живот, то и техните водачи не ги превъзхождат. Те се изолират от всякакво такова познание, защото мисленето им е само в границите на политическата арена. Последствието от това едностранчиво ограничаване в политиката са опитите, правени от различни кръгове, да установят Работнически Съвети.
към текста >>

Затова те са способни да измислят икономически процес, който се управлява според принципите за ръководство в политиката; но не са в състояние да намерят такъв, който е структуриран според собствените си икономически принципи и потребности, и който приема юридическите регулации от съвсем различна област.
Но, то се знае, не е възможно да си представим форма на икономически живот, която не е управлявана от бизнесмени, използващи политически и юридически средства! — Такова възражение се повдига от онези, които вярват, че поддръжниците на троичния социален ред нямат представа за социалните неща, които се разбират от само себе си. В действителност обаче тези, които правят такова възражение, отказват да видят какво всеобхватно преобразуване би настъпило в икономическия живот, ако политическите и правните възгледи и институции, сега намесващи се в икономиката, не действат от вътрешността на самата икономическа система, а се направляват от нещо външно на икономиката, което е обект на интерес от всеки възрастен индивид и неговата съответна компетенция. Защо толкова много хора, дори такива със социалистическо мислене, отказват да видят това? Причината е, че чрез своето участие в политическия живот те се научиха да мислят за начина, по който управлява политическата държава, а не за специфичната природа на силите, присъщи на икономическия живот. Затова те са способни да измислят икономически процес, който се управлява според принципите за ръководство в политиката; но не са в състояние да намерят такъв, който е структуриран според собствените си икономически принципи и потребности, и който приема юридическите регулации от съвсем различна област. Това се отнася за повечето от пропагандаторите и лидерите на пролетариата. Ако на повечето от самите работници, поради споменатите по-рано обстоятелства, им липсват необходимите знания за начините, по които би могъл да се реформира икономическият живот, то и техните водачи не ги превъзхождат. Те се изолират от всякакво такова познание, защото мисленето им е само в границите на политическата арена. Последствието от това едностранчиво ограничаване в политиката са опитите, правени от различни кръгове, да установят Работнически Съвети. Настоящият опит за създаване на такива институции трябва да е съвместим с гореспоменатата „нова идея“, за да не се опропасти целият труд, вложен в него.
към текста >>

Независимо дали икономическият живот има политическа администрация, определена му по закон, или пък „система от индустриални съвети и комисии“, в която се изготвят планове от хора, способни да мислят и да организират само по политически начин, резултатът е един и същ.
Настоящият опит за създаване на такива институции трябва да е съвместим с гореспоменатата „нова идея“, за да не се опропасти целият труд, вложен в него. Тази „нова идея“ изисква обаче Работническите Съвети да са първите институции, с които държавата няма отношения; те трябва да са свободни да се оформят според чисто икономическите съображения на онези, занимаващи се със стопански живот. Възникващото стопанско самоуправление трябва само да поощрява създаването на асоциации, които чрез икономическо сътрудничество ще постигат онова, което досега се е постигало чрез егоистичната конкуренция на отделни индивиди. Това е въпрос на свободна социална координация между различните звена на производството и потреблението, а не въпрос на централизиран контрол според политически интереси. Целта е чрез една такава асоциация да се поощряват икономическите инициативи на работниците, а не те да се подчиняват на опекунството от страна на някоя бюрократична йерархия. Независимо дали икономическият живот има политическа администрация, определена му по закон, или пък „система от индустриални съвети и комисии“, в която се изготвят планове от хора, способни да мислят и да организират само по политически начин, резултатът е един и същ. Сред тези хора може и да има някои, които на теория настояват за определена независимост на икономическия живот; на практика обаче техните искания могат да доведат единствено до икономика, която е задушена от политическата система, понеже техните проекти са резултат от политическо мислене. Хората ще могат да започнат работа по изграждането на институции, каквито се изискват от условията на съвременния живот, когато по-напред ясно разберат идеята за това, че както държавно-юридическата система, така и духовно-културната сфера при троичното разделение на социалния ред трябва да се развиват по собствени правила и отделно от икономическата система. Възможно е да се изгради ясна картина за независимия икономически живот, само когато човек вижда и другите неща на правилните им места в цялостната структура на социалния организъм — тези неща, които не трябва да попадат в орбитата на икономиката. Ако човек не вижда ясно правилните места за разгръщането на културните и правните импулси, той винаги ще се изкушава да ги слива някак с икономиката. [1] Това изказване на д-р Рудолф Щайнер е почти аналогично с едно от Айнщайн, според когото идиот е човек, който прави едно и също отново и отново, а очаква различни резултати — бел. пр.
към текста >>

71. Статия 09: Какво изисква Новият дух GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Върху такива въпроси трябва да мислят хората, заети с управлението на стопанската сфера.
Работата в икономическата сфера след време неизбежно би довела до значими щети, ако го няма противодействието на политическата сфера с нейните закони — като тази политическа сфера е базирана на демократична основа, докато при икономическата това не е така. В сферата на демократичното законодателство политиканстването е уместно. Това, което се извършва в нея, работи в рамките на икономическата дейност, за да противодейства на присъщата ѝ склонност към причиняване на вреди. Ако някой впрегне икономическия живот в администрацията на държавата, ще го лиши от неговата ефективност и от свободата му на движение. Тези, които са отдадени на икономическа работа, трябва да получават законите някъде извън икономическия живот и да ги прилагат в самия икономически живот. Върху такива въпроси трябва да мислят хората, заети с управлението на стопанската сфера. Вместо това обаче, имаме извънредно много превзето говорене, което е в съгласие със стария принцип, че политическото законодателство трябва да се адаптира към икономическите интереси. Това, че виждаме толкова много партии, преследващи такъв принцип, не променя факта, че все още липсва нов дух на места, където той вече е спешно необходим. Днешните обстоятелства са такива, че не може да има оздравяване на обществения живот, ако достатъчно голяма група хора не осъзнаят истинските социални, политически и духовни изисквания на времето, и ако не добият нужната воля и сила да предадат това разбиране и на други хора. Колкото повече се разпространява това разбиране, толкова по-малко пречки ще има пред оздравяването на обществения организъм. Вярата, че тези пречки имат обективно съществуване, не е нищо повече от политическо суеверие.
към текста >>

72. Статия 10: Печалбата и духът на епохата GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Щом има такива противоречиви мнения в обществения живот, обикновено хората не мислят задълбочено върху тях, а оставят по-силното да се наложи.
Срещаме противоречиви възгледи относно печалбата на стопанските предприемачи. Нейните защитници казват, че човешката природа е такава, че сме склонни да впрегнем талантите си за добруването на цялото само когато сме предизвикани да го направим в очакване на печалба. Казват още, че в действителност печалбата е отроче на егоизма; в същото време обаче служи и на обществото — служба към обществото, която нямаше да се случи, ако се извади печалбата от икономическото уравнение. Противниците на този възглед казват, че производството не трябва да се осъществява с цел печалба, а с оглед на потреблението. Трябвало да се създадат институции, които ще мотивират хората да продължават да насочват силите си в полза на обществото дори когато отсъства мотивация от очакването на печалба. Щом има такива противоречиви мнения в обществения живот, обикновено хората не мислят задълбочено върху тях, а оставят по-силното да се наложи. Ако някой е демократ, би помислил, че е напълно в реда на нещата да се създадат институции (или да им се позволи да останат, ако вече има такива), които съответстват на интересите и желанията на мнозинството. Ако някой е напълно убеден в правотата на собствените си интереси, тогава целта му ще е авторитарна централна власт, която ще развие институции, защитаващи разни частни желания и интереси. Тогава такъв човек би пожелал да се сдобие с достатъчно влияние върху тази централизирана власт, за да е сигурен, че ще постигне онова, което иска. Това, което днес се нарича „диктатура на пролетариата“, произлиза от такова отношение. Хората, настояващи за такава диктатура, се мотивират единствено от собствените си желания и интереси; те не правят опити да мислят всеобхватно, за да открият дали изискванията им биха могли да създадат институции, които изобщо са възможни.
към текста >>

Хората, настояващи за такава диктатура, се мотивират единствено от собствените си желания и интереси; те не правят опити да мислят всеобхватно, за да открият дали изискванията им биха могли да създадат институции, които изобщо са възможни.
Щом има такива противоречиви мнения в обществения живот, обикновено хората не мислят задълбочено върху тях, а оставят по-силното да се наложи. Ако някой е демократ, би помислил, че е напълно в реда на нещата да се създадат институции (или да им се позволи да останат, ако вече има такива), които съответстват на интересите и желанията на мнозинството. Ако някой е напълно убеден в правотата на собствените си интереси, тогава целта му ще е авторитарна централна власт, която ще развие институции, защитаващи разни частни желания и интереси. Тогава такъв човек би пожелал да се сдобие с достатъчно влияние върху тази централизирана власт, за да е сигурен, че ще постигне онова, което иска. Това, което днес се нарича „диктатура на пролетариата“, произлиза от такова отношение. Хората, настояващи за такава диктатура, се мотивират единствено от собствените си желания и интереси; те не правят опити да мислят всеобхватно, за да открият дали изискванията им биха могли да създадат институции, които изобщо са възможни. Човечеството понастоящем е в етап на еволюцията си, когато вече не е възможно да се управляват човешките отношения само чрез настойчиво искане. От сега нататък, безразлично какво иска този или онзи човек, тази или онази група, до оздравителни процеси в сферата на обществения живот ще водят само идеи, които са всеобхватно обмислени. Независимо колко силно ще се противопоставят човешките страсти, накрая хората ще бъдат задължени да приложат в социалния живот онези добре обмислени идеи, които се изискват от духа на човечеството, защото хората ще са видели вредните последствия, произтичащи от противните практики. Становището, че е необходимо троично структуриране на социалния организъм, е една такава идея, обмислена от край до край. Предвид нейната конкретност, определено е странно, че много от опонентите ѝ я намират за неясна.
към текста >>

73. Статия 11: Култивирането на Духа и икономическия живот GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Тези, които мислят така обаче, не знаят, че едни от най-чистите ни природни сили се парализират, когато са заставени да се развиват според шаблоните, наложени от държавата и икономическата система.
Идеята за троичния социален ред цели пълно освобождаване от такива заблуждения, затова не е изненадващо, че яростно ѝ се противопоставя всеки, който продължава да живее в мъглата на такива илюзии. Първата от трите сфери на троичния социален ред цели да се сформира сътрудничество между хората, което е изцяло основано на свободното общуване и свободното коопериране между отделни личности. Тук човешката индивидуалност не трябва да се поставя насила в калъпа на дадена институция. По какъв начин един човек е полезен за друг, как един ще помага на други — това ще възниква само според уникалните умения и постижения на даден човек, с които може да е в услуга на свои ближни. Не е кой знае колко учудващо, че днес много хора не си представят нищо друго, освен анархистична държава, възникваща като следствие от такива свободни човешки отношения в духовно-културната област. Тези, които мислят така обаче, не знаят, че едни от най-чистите ни природни сили се парализират, когато са заставени да се развиват според шаблоните, наложени от държавата и икономическата система. Такива сили, скрити дълбоко в нашата природа, не могат да се култивират от институции, а само от отношенията, възникващи съвършено свободно от едно същество спрямо друго. Това, което възниква по този начин, не е антисоциално, а всъщност е изцяло социално. Човек, който е вътрешно активен в социалната сфера, се парализира и чувства инстинктите си притъпени, когато е изправен пред неправомерни действия на държавата или когато в икономиката приоритетите и преимуществата се определят от външни фактори. Чрез своя културен клон троичният социален ред ще разкрие постоянно бликащи извори на социални инициативи. Тези извори ще напояват правните отношения, регулирани от демократичната държава със социален дух, а също така ще разпространяват същия дух и в ръководството на икономическия живот.
към текста >>

Социалистите са вкарани в заблуждението да мислят, че тези резерви от постоянно натрупващ се капитал накрая просто биха могли да се прехвърлят от частните им собственици към обществото, след което непременно ще се осъществи социалистическото общество.
Чрез своя културен клон троичният социален ред ще разкрие постоянно бликащи извори на социални инициативи. Тези извори ще напояват правните отношения, регулирани от демократичната държава със социален дух, а също така ще разпространяват същия дух и в ръководството на икономическия живот. Съвременният живот не осигурява никакви средства за противодействия на антисоциалните тенденции в сферата на икономиката. Най-доброто за обществото е, когато отделният индивид е оставен на спокойствие да прилага уменията си за общото благо. За да го постигне обаче, е необходимо тази личност да натрупа капитал и да е свободна да се сдружи с други за неговото оползотворяване. Социалистите са вкарани в заблуждението да мислят, че тези резерви от постоянно натрупващ се капитал накрая просто биха могли да се прехвърлят от частните им собственици към обществото, след което непременно ще се осъществи социалистическото общество. Реалността е друга — икономическата продуктивност на капитала неизбежно ще се изгуби при един такъв трансфер, тъй като продуктивността му зависи от индивидуалните възможности на личността. Човек трябва смело да осъзнае, че икономиката няма да получи най-свежите си жизнени сили, когато е лишена от присъщия на нейната сфера антисоциален елемент, а ще се обновява, когато в нея се влива нещо от друга сфера — от културния клон на социалния ред. Тези сили от културно-духовната област ще коригират антисоциалните тенденции още при тяхното възникване, като ги преобразуват в такива, които са полезни за обществото. В моята книга „Същност на социалния въпрос“ опитах да покажа, че истински социалният начин на мислене не цели да отнеме капитала от частните лица (или сдруженията), за да ги даде на обществото като цяло. Точно обратното — извънредно важно е отделният индивид да има средства, включително финансови, за да може да приложи уменията си в услуга на обществото — без някой да му пречи.
към текста >>

74. Статия 13: Социалният дух и социалистическите суеверия GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Подбуждането на такъв интерес би трябвало да е специфичната работа на онези, които днес заемат място в духовно-културната сфера и са съхранили възможността си да мислят отвъд чисто икономическите интереси към нещата, съставляващи социалното добруване.
Той обаче няма да го постигне, ако настоява, че икономическите процеси трябва да се направят главната функция на социалния организъм, а правната система и културният живот да се направят притурки към икономиката. Един огромен икономически конгломерат, какъвто е този според Марксическия план с неговите „идеологически суперструктури“, вместо самостоятелни политическа и културната сфера, би превърнал човешкия живот в мъчение, тъй като ще задълбочи липсата на интерес към каквато и да било работа. Тези, които искат да въведат един такъв огромен конгломерат, не вземат предвид факта, че хората се зареждат с известно количество ентусиазъм, за да осъществят тази цел, но ентусиазмът обикновено приключва в мига, когато целта е постигната. След това хората ще се окажат между зъбните колелета на една бездушна социална машина и неизбежно ще бъдат пресушени от всичко, наподобяващо воля за живот. А това, че една такава цел подбужда ентусиазъм сред широките маси на населението е просто следствие от повяхващия интерес към плодовете на труда им, който не е бил заменен с поощряването на какъвто и да било друг интерес. Подбуждането на такъв интерес би трябвало да е специфичната работа на онези, които днес заемат място в духовно-културната сфера и са съхранили възможността си да мислят отвъд чисто икономическите интереси към нещата, съставляващи социалното добруване. Тези хора трябва да свикнат да виждат, че съществуват две сфери на интерес, които трябва да заемат мястото на стария интерес към работата. В социален ред, основан на разделението на работната сила, работата на даден човек може и да не му носи лично удовлетворение заради самия него, но все пак може да му носи удовлетворение, ако той има интерес към онези, заради които работи. Такъв интерес обаче трябва да се развива в живо общество. Правно-юридическа система, в която всеки индивид е равен измежду равни, поощрява интереса на човек към събратята му. Човек работи в такава система заради другите, защото в основата на взаимоотношенията му с другите човеци намираме жива основа.
към текста >>

75. Статия 14: Педагогическата основа за Валдорфското училище GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Те чувстват отговорността, неизбежно свързана с такова начинание; но те мислят, че в съвременните социални изисквания наш дълг е да предприемем това, когато условията го позволяват.
Ученикът ще е придобил знание за неща и за практични умения, които ще му помагат да се чувства у дома си в живота, който ще го приеме в потока си. Ако Валдорфското училище иска да постигне целите на основателя си, то трябва да е основано на образователни принципи и методи — каквито са описаните тук. Тогава то ще е способно да дава такова образование, което позволява на тялото на ученика да се развие здравословно и спрямо нуждите си, защото на душата (на която това тяло е проявлението) е позволено да расте по начин, съвместим със силите на нейното развитие. Преди откриването му беше опитана подготвителна работа с учителите, така че училището да може да работи спрямо предложената цел. Тези, които се занимават с управлението на училището, вярват, че в преследването на тази цел те донасят нещо в образователния живот съгласно модерното социално мислене. Те чувстват отговорността, неизбежно свързана с такова начинание; но те мислят, че в съвременните социални изисквания наш дълг е да предприемем това, когато условията го позволяват.
към текста >>

76. Статия 15: Главната заблуда в социалната мисъл GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Те мислят с икономически термини, но вярват, че принципите им са етични, религиозни и естетически.
Науката несъмнено има огромни и безспорни постижения, но тези постижения са най-големи в сферите, където са направени с оглед на икономиката и според изискванията на индустриалния живот. Под влиянието на този вид културен прогрес ръководните кръгове развиха умствения навик да основават мненията си относно всички житейски отношения върху икономическа основа. В повечето случаи те не осъзнават, че оформят възгледите си по този начин. Те проявяват несъзнателно този начин на преценка. Вярват, че действат според какви ли не етични и доброжелателни мотиви, но несъзнателно работят заради схващания, формирани от технологично-индустриалната икономика. Те мислят с икономически термини, но вярват, че принципите им са етични, религиозни и естетически. Този мисловен навик на управляващите класи през последните години беше превърнат в догма от социалистите. Те са уверени, че целокупният живот се обуславя от икономиката, защото са наследили този начин на мислене от онези, от които, повече или по-малко съзнателно, мислят по същия икономически начин. Затова тези социалистически мислители искат да променят икономическата система според това, което според тях е довело до необходимостта от спешна промяна. За тях е невъзможно да забележат, че биха усилили влиянието на това, което всъщност не искат, ако действията им се ръководят от идеи, които са довели точно до проблема, който искат да разрешат. Причината за това е, че хората се придържат много по-упорито към идеите и мисловните си навици, отколкото към външните институции.
към текста >>

Те са уверени, че целокупният живот се обуславя от икономиката, защото са наследили този начин на мислене от онези, от които, повече или по-малко съзнателно, мислят по същия икономически начин.
В повечето случаи те не осъзнават, че оформят възгледите си по този начин. Те проявяват несъзнателно този начин на преценка. Вярват, че действат според какви ли не етични и доброжелателни мотиви, но несъзнателно работят заради схващания, формирани от технологично-индустриалната икономика. Те мислят с икономически термини, но вярват, че принципите им са етични, религиозни и естетически. Този мисловен навик на управляващите класи през последните години беше превърнат в догма от социалистите. Те са уверени, че целокупният живот се обуславя от икономиката, защото са наследили този начин на мислене от онези, от които, повече или по-малко съзнателно, мислят по същия икономически начин. Затова тези социалистически мислители искат да променят икономическата система според това, което според тях е довело до необходимостта от спешна промяна. За тях е невъзможно да забележат, че биха усилили влиянието на това, което всъщност не искат, ако действията им се ръководят от идеи, които са довели точно до проблема, който искат да разрешат. Причината за това е, че хората се придържат много по-упорито към идеите и мисловните си навици, отколкото към външните институции. Днес обаче е достигната една точка в човешката еволюция, когато самото естество на тази еволюция настоява за прогрес не само в нашите институции, но също и в мислите ни и в мисловните ни навици. Това е изискване на човешкото развитие, а съдбата на социалното движение зависи дали това изискване ще се удовлетвори.
към текста >>

77. Статия 17: Основата за троичния социален ред GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Социалистическите идеолози неуморно изтъкват този факт в началото на своите програми, като мислят, че той им носи аура на важност.
Превод: Иван Стаменов Естеството на троичният социален ред е такова, че ние гледаме на социалните отношения без партийни или класови предразсъдъци и питаме: какво трябва да се направи на този етап от човешката еволюция, за да създадем приложими социални форми? Всеки, който иска добросъвестно и честно да отговори на този въпрос, ще се сблъска с един факт, който той или тя не може да пренебрегне — а именно, че в наши дни икономическата и политическата сфера са в унищожителен конфликт помежду си. Класовото разделение, което е основата на съвременния обществен живот, възниква заради икономически обстоятелства. В хода на икономическата еволюция (и в резултат на тази еволюция) един човек става работник, друг — индустриалец, а трети се занимава с някаква културна дейност. Социалистическите идеолози неуморно изтъкват този факт в началото на своите програми, като мислят, че той им носи аура на важност. Те обаче не осъзнават, че важният въпрос е друг — да се прозре защо икономиката е успяла да наложи своето огромно влияние за разслоението на обществото. Те не виждат, че това разделение се появи, защото индустриалната система нямаше опозиция от страна на правната (политическата) система, която можеше да противодейства на нейното влияние. Всеки човек беше пометен от силите на икономиката до място, на което се озова сам и му беше възможно да живее само в рамките на условията, позволени му от икономическия живот. Хората вече не се разбират помежду си, затова на човек не му остана друго, освен да се надява, че чрез гласуване заедно с други на същото ниво ще премахне тези с повече власт. Тепърва от дълбините на човешката еволюция трябва да изникне политическа или правна форма, която е способна отново да събере изолираните човешки групи.
към текста >>

78. Статия 20: Търси се прозорливост! GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

В това се състои разликата между поддръжниците на троичната идея и всички онези, които си мислят, че могат да запазят старата форма на социален живот с нейната единна държава, като в нейните рамки построят една нова структура.
Всъщност едно такова „подобрение“, направено сега, неизбежно ще влоши положението в бъдеще.“ Има само един истински практичен начин да се построи наново това, което е рухнало, и този начин е самият троичен социален организъм. Например, ако хората правят всеобхватни промени, издържани в смисъла на троичния организъм, макар и само в част от страдащата икономика, би последвал низ на събития, които биха изцелили злото. Само някой, който по една или друга причина се страхува реално да работи в смисъла на троичния социален организъм, би задал въпрос като споменатия. Такъв човек иска защитниците на троичната идея да му кажат как да подобри отделни симптоми, без да приложи троичното изцеление върху самата болест. В това се състои разликата между поддръжниците на троичната идея и всички онези, които си мислят, че могат да запазят старата форма на социален живот с нейната единна държава, като в нейните рамки построят една нова структура. Цялата идея за троичния социален организъм е построена върху схващането, че социалният модел в единна държава е това, което доведе света до сегашното катастрофално положение. Следователно, човек трябва да мисли за пълно преизграждане, основано на троичната идея. Докато у достатъчно много хора не възникне куражът за такава всеобхватна мярка, агонизиращият социален живот никога няма да оздравее. Без такава всеобхватна мярка единственото, което може да се случва, е заграбването на икономическа и политическа сила от народите-победители и потискането на покорените. За известно време победителите могат да продължат със старата система, защото злото, което идва от нея, може да се компенсира чрез властта им над победените.
към текста >>

79. 03. ВТОРА ЛЕКЦИЯ: ВЪТРЕШНИ УПРАЖНЕНИЯ ЗА МИСЪЛТА, ЧУВСТВОТО И ВОЛЯТА GA_25 Философия, космология, религия

Ако се повтаря в течение на месеци и даже на години с достатъчно енергия и твърдост, ще забележим един ден, че в нашата душа ние сме станали независими от физическия организъм и че отсега нататък можем да си кажем: - Когато мисля в моето физическо тяло, аз явно си служа с него; обаче самото мислене не се разгръща в това физическо тяло.
Днес можем да добием това мислене чрез образи и напълно съзнателно чрез медитацията, чрез една дейност на душата. По същество медитацията се състои в едно концентриране в една съвкупност от представи, които лесно могат да се образуват. В следващите лекции аз ще разгледам по-обширно този начин на медитация, която ще намерите описана в моите книги "Как се добиват познания за висшите светове" и в "Тайната наука". Днес ще дам само нейния принцип: Трябва да съберем всичките си вътрешни сили, да ги откъснем от впечатленията, които могат да се получат било отвън, било отвътре, да ги изолираме напълно и да ги насочим спокойно върху една съвкупност от лесно контролируеми представи. Винаги, когато се практикува тази медитация може да остане кратка. Ако се повтаря в течение на месеци и даже на години с достатъчно енергия и твърдост, ще забележим един ден, че в нашата душа ние сме станали независими от физическия организъм и че отсега нататък можем да си кажем: - Когато мисля в моето физическо тяло, аз явно си служа с него; обаче самото мислене не се разгръща в това физическо тяло. Един нематериален организъм ми дава едно отражение на това мислене, което стига по този начин до моето съзнание. Без тялото, мисълта която се разгръща в обикновеното съзнание, не може да се изработи; ето защо това съзнание е свързано с физическия организъм. Това лесно може да се разбере и също така много ясно може да се разбере идеята, че при медитацията една образна мислителна дейност се извършва над една представа лесно поддържана чрез концентрацията на душата, която се е освободила от физическото тяло. Тогава човек има опитността за един образен свят, какъвто е бил в миналото светът на древните мислите ли, които черпеха от него своята философия; този свят от образи присъства със същата яснота както всяка отделна представа в течение на научните опити и наблюдения. Той ни дава възможност да виждаме една съвкупност от сили, които в човека са източник на явленията на растеж от неговото раждане.
към текста >>

80. 09. ОСМА ЛЕКЦИЯ: ОБИКНОВЕНО СЪЗНАНИЕ И ВИСШЕ СЪЗНАНИЕ GA_25 Философия, космология, религия

Когато към антропософското изследване се прилагат външни критерии, хората мислят често пъти, че мислите-образи не са нищо друго освен привидения, халюцинации.
Ние виждаме това, което е станало в организма към възрастта от девет или десет години. Но за това не трябва да изгубваме обикновеното съзнание. Трябва да можем да виждаме с онова ново око онова, което е останало незабелязано; а от друга страна чрез един волев акт, трябва да можем отново да намерим спомените за тази възраст, които може да ни достави обикновеното съзнание. Трябва да можем постоянно да сравняваме това, което донася висшето съзнание, с това което крие обикновеното съзнание и както преминаваме от една мисъл към друга да преминаваме от Имагинацията към обикновеното съзнание и обратно. Тази характерна способност на висшето съзнание има извънредно голямо значение. Когато към антропософското изследване се прилагат външни критерии, хората мислят често пъти, че мислите-образи не са нищо друго освен привидения, халюцинации. Трябва да можем да схванем коренната разлика, която отделя първите от вторите. Възприятието на този, който има привидения му донася наистина образи, но то му отнема съзнанието. Неговото съзнание се изгубва в това, което вижда и той не притежава способност да се връща по воля в състоянието на обикновеното съзнание и обратно. Напротив, медитиращият който мисли имагинативно не изгубва своето съзнание, за да го превърне в едно "привидение". Той прибавя към обикновеното съзнание в богатствата на Имагинацията.
към текста >>

Следователно, имагинативното съзнание не ни отдалечава от обикновеното съзнание, за да ни доведе както мнозина мислят, до някакво видение.
Защото поради това, че сам е извършил тази работа, той знае добре как се освобождава душата от тялото, как може да я направи активна. Когато наблюдава визионера, той вижда в него, когато възприема видения, душата е потънала по-дълбоко в тялото отколкото в обикновеното съзнание, когато тя възприема физическия свят. Тази е разликата между мислещият имагинативно и визионерина: Този последният се потапя по-дълбоко, отколкото обикновено в органическите функции докато първият наистина се освобождава от организма, поддържайки напълно обикновените връзки между душата и тялото. Ако човек не вижда тази разлика в нейното пълно значение, което е огромно, той ще продължава да смесва Имагинацията, която е активна и се намира под строг контрол наред с обикновеното мислене, с визионерните прояви (привиденията), които стават без никакъв контрол и който не са може би нищо друго освен смущения, засягащи черния дроб и стомаха, смущения чувствани още в обикновения живот и в които визионерът се потопява напълно. Напротив, имагинативно мислещият възприема образи, които нямат нищо общо с неговите физически органи; той насочва по воля своя поглед върху една област на душата, която дотогава беше несъзнателна. Следователно, имагинативното съзнание не ни отдалечава от обикновеното съзнание, за да ни доведе както мнозина мислят, до някакво видение. Тренирането на упражненията, които то изисква са напротив един щит против визионерните прояви, които не могат да се контролират. Те развиват душата в посока противоположна на тази, която визионерът следва; те я освобождават от физическия организъм, правят я способна, наред с него да използва и етерния организъм, издигайки се до вътрешната опитност на действителности, на субстанции. Това, което в обикновения живот е субстанциално е физическото тяло, а това, което схващаме отвъд това тяло, са отраженията на мислите, които нямат никаква субстанция и не са от само себе си активни. Контрастът между свръхсетивните възприятия и живота на визионера позволява именно да изпъкне по-ясно това, което характеризира Имагинацията, Инспирацията и Интуицията, способности на висшето съзнание. Тези форми на познанието позволяват да научим постепенно, как душата и духът са свързани с тялото.
към текста >>

81. 05. 6. Нещо за разбирането на духа и за изживяването на съдбата GA_26 Мистерията на Михаил

Аз мисля вън в света; там намирам себе си; потопявам се в самия мене, там аз намирам света.
Той може да си каже: аз не бях сам в моята съдба; светът се е намесил в моето изживяване. Аз съм искал това или онова; в моята воля се е влял светът. Аз намирам света в моята воля, като изживявам тази воля съзерцавайки себе си. Продължавайки така, като се вживява в собственото Себе, човек изгубва Себе-то от своето съзнание; в съзнанието прониква светът. Той престава да изживява Себе-то; започва да съзира света в чувствуването. Аз мисля вън в света; там намирам себе си; потопявам се в самия мене, там аз намирам света. Когато чувствува достатъчно силно това той стои посред загадките на света и на човека. Защото да чувствува човек: аз полагам усилия в мисленето, за да разбера света и самият аз се вмъквам в него, това дава първата мирова загадка. Да се чувствува човек формиран в своето Себе от съдбата и да чувствува в това формиране вълните на мировото ставане това води до втората мирова загадка. В изживяването на тази мирова и човешка загадка покълва онази нагласа на душата, онова устройство на душата, в което човек може да посрещне Антропософията така, че да получи от нея едно впечатление в своята вътрешност, което да възбуди неговото внимание. Защото Антропософията настоява върху това: съществува едно духовно изживяване, което в мисленето не изгубва света.
към текста >>

82. 08. 9. Принципи 69-75 GA_26 Мистерията на Михаил

За да могат тези импулси да се проявят в човешкия организъм, това зависи от дейността на такива Същества, които не само мислят духовно, но и му дават жива форма.
72. Щом пристъпим към по-висшите членове на човешкото същество: етерно тяло, астрално тяло и организъм на Аза, ние сме принудени да търсим отношението на човека с духовните царства. Само физическият организъм на тялото може да бъде осветлен от трите физически природни царства. 73. В етерното тяло в човешкото същество се включва Интелигентността /Разумът/ на Космоса. За да може това да стане, то предполага дейността на мирови Същества, които в задружно действие изграждат етерното тяло така, както физическите сили изграждат физическото тяло. 74. В астралното тяло духовният свят отпечатва в човешкото същество моралните импулси. За да могат тези импулси да се проявят в човешкия организъм, това зависи от дейността на такива Същества, които не само мислят духовно, но и му дават жива форма. 75. В организма на Аза човек изживява себе си във физическото тяло като дух. За да може да стане това, необходима е дейността на Съществата, които живеят като духовни Същества във физическия свят.
към текста >>

83. 11. МИСИЯТА НА АРХАНГЕЛ МИХАЕЛ. І. Настъпване на епохата на Михаел GA_26 Мистерията на Михаил

Мислейки хората мислеха свръхсетивните духовни Същества; и тези същества действуват в човека; те също мислят вътре в него.
С настъпването на деветото столетие самопонятно е, че тези данни трябва да се приемат така, че те съставляват нещо средно по отношение на времето; преходът става постепенно с настъпването на деветото столетие в човешките души проблясва лично индивидуалната интелигентност /ум/. Човекът получи чувството: аз образувам мислите. И това образуване на мислите беше нещо преобладаващо в душевния живот, така щото мислещите хора виждаха същността на човешката душа в нейното умствено поведение. По-рано хората имаха за душата една имагинативна /образна/ представа. Те виждаха нейната същност не в образуването на мислите, а в нейното участие в духовното съдържа ние на света. Мислейки хората мислеха свръхсетивните духовни Същества; и тези същества действуват в човека; те също мислят вътре в него. Това, което живее по този начин от свръхсетивния духовен свят в човека, него чувствува той като душа. Щом проникне със своя поглед в духовния свят, човек идва в допир с духовни Същества. В древните учения са наричали с името Михаел онова Същество, от което са се разливали мислите на нещата. Това име може да бъде запазено. Тогава можем да кажем: в миналото хората са приемали мислите от Михаела.
към текста >>

84. 15. ІІІ. Пътят на човека преди настъпването на епохата на Михаел и пътят на Михаел GA_26 Мистерията на Михаил

Днес хората мислят: вън се намира природата с нейните процеси и същества; във вътрешността на човека се намират идеите.
ІІІ. ПЪТЯТ НА ЧОВЕКА ПРЕДИ НАСТЪПВАНЕТО НА ЕПОХАТА НА МИХАЕЛ И ПЪТЯТ НА МИХАЕЛ Ние не можем да видим в нейната истинска светлина намесата на Михаел в развитието на човечеството, не можем да видим, как тази намеса прониква в развитието на човечеството, когато си съставяме върху отношението на новия идеен свят към природата онази представа, която е общоприета. Днес хората мислят: вън се намира природата с нейните процеси и същества; във вътрешността на човека се намират идеите. Тези идеи представляват понятия за природните същества или също за така наречените природни закони. За мислителите е важно преди всичко да покажат, как човек образува своите идеи, които трябва да имат правилно отношение към природните същества или да съдържат истински природни закони. При това се отдава малка стойност на факта, в какво отношение се намират тези идеи към самия човек, който ги има. Въпреки това, човек може да разбере, за какво се касае, само тогава, когато постави преди всичко въпроса: какво изживява човек в по-новите естествено-научни идеи? До един отговор на този въпрос ще се стигне по следния начин: днес човека чувствува, че идеите в него се образуват чрез дейността на душата.
към текста >>

85. 32. 2. Второ съзерцание: Как силите на Михаел действуват в първото развитие на съзнателната душа GA_26 Мистерията на Михаил

Тясната опора на неговата връзка с духовния свят /с истинското битие/е изживяването: "аз мисля, следователно съм, съществувам".
Това, което голяма част от човечеството носи в себе си несъзнателно като душевно настроение, като несъзнателни чувства и подтици в живота, той го изразява като философ в своите идеи. Както термометърът показва температурата на околната среда, така и той по казва душевното състояние на своята епоха. Както термометрите не са причина за температурното състояние на околната среда, така и философите не са причина за душевното настроение на тяхната епоха. Нека при тези предпоставки разгледаме един философ като Рене Декарт, който действуваше, когато епохата на Съзнателната душа беше вече в своя ход. /Той е живял от 1596 до 1650 година/. Тясната опора на неговата връзка с духовния свят /с истинското битие/е изживяването: "аз мисля, следователно съм, съществувам". В центъра на себесъзнанието, на Аза, той търси да почувствува действителността; и това само толкова, колкото може да му подскаже съзнателната душа. И върху всичко останало духовно естество той се стреми да добие яснота, като проучва, каква гаранция му дава сигурността на неговото себесъзнание относно сигурността на другите неща. По отношение на истините, които му са дадени по традиция, той навсякъде пита: ясни ли са те, както е ясно "аз мисля, следователно съм"? И ако може да утвърди това, той ги приема. При такова едно човешко мислене, не е ли прогонен духът от всеки възглед, който е насочен към нещата на света?
към текста >>

По отношение на истините, които му са дадени по традиция, той навсякъде пита: ясни ли са те, както е ясно "аз мисля, следователно съм"?
Нека при тези предпоставки разгледаме един философ като Рене Декарт, който действуваше, когато епохата на Съзнателната душа беше вече в своя ход. /Той е живял от 1596 до 1650 година/. Тясната опора на неговата връзка с духовния свят /с истинското битие/е изживяването: "аз мисля, следователно съм, съществувам". В центъра на себесъзнанието, на Аза, той търси да почувствува действителността; и това само толкова, колкото може да му подскаже съзнателната душа. И върху всичко останало духовно естество той се стреми да добие яснота, като проучва, каква гаранция му дава сигурността на неговото себесъзнание относно сигурността на другите неща. По отношение на истините, които му са дадени по традиция, той навсякъде пита: ясни ли са те, както е ясно "аз мисля, следователно съм"? И ако може да утвърди това, той ги приема. При такова едно човешко мислене, не е ли прогонен духът от всеки възглед, който е насочен към нещата на света? Откровението на този дух се е оттеглило върху най-малката опора на себесъзнанието; всичко останало се оказва непосредствено без откровение на духа. Върху това, което се намира вън от себесъзнанието, може да бъде хвърлена светлина само косвено чрез интелекта в съзнанието, светлина, която иде от това откровение на духа. Човекът от тази епоха посочва празното още съдържание на своята Съзнателна душа в силен копнеж към духовния свят.
към текста >>

86. II. Ученически години GA_28 Моят жизнен път

Такава обаче изобщо не съществува.“ Аз възразих: „Мисля, че това е заблуда, господин професоре, „психологическа свобода“ има.
Това беше като по негласно споразумение. Веднъж обаче написах едно съчинение по доста непредпазлив начин по отношение на тази ситуация. Трябваше да пиша за едно качество на човешкия характер. За финал използвах тезата: „Такъв човек притежава психологическа свобода.“ Учителят обсъди съчиненията с нас, учениците, след като ги беше коригирал. Когато стигна до обсъждане на гореспоменатото съчинение, той сви ъгъла на устните си с дълбока ирония и каза: „Вие пишете нещо за психологическа свобода. Такава обаче изобщо не съществува.“ Аз възразих: „Мисля, че това е заблуда, господин професоре, „психологическа свобода“ има. Не съществува само „трансцедентална свобода“ в обикновеното съзнание.“ Гънките на устните на учителя отново се изпънаха. Той ме погледна с всепроникващ поглед, след което каза: „Вече от дълго време забелязвам във вашите съчинения, че разполагате с философска библиотека. Бих искал да ви посъветвам да не я четете. Така внасяте единствено объркване в мислите си.“ Изобщо не можех да разбера защо да трябва да внасям объркване в мислите си чрез четене на същите книги, от които той черпеше собствените си идеи. Така че отношенията между нас си останаха напрегнати.
към текста >>

87. III. Студентски години GA_28 Моят жизнен път

Не можех да мисля за него по обозрим начин като за празнота, която във всички посоки отива към безкрая, както това разбиране лежеше в основата на преобладаващите по онова време научни теории.
В нея се дава система от възгледи и понятия, получени напълно независимо от външния сетивен опит. С тези възгледи и понятия, така си казвах непрекъснато тогава, човек се приближава към сетивната действителност и чрез тях открива нейните закономерности. Благодарение на математиката човек опознава света и все пак, за да може да постигне това, той първо трябва да пробуди математиката в човешката душа. Точно тогава имах едно ключово преживяване, свързано именно с математическата страна на нещата. Представата за пространството ми създаваше много сериозни вътрешни затруднения. Не можех да мисля за него по обозрим начин като за празнота, която във всички посоки отива към безкрая, както това разбиране лежеше в основата на преобладаващите по онова време научни теории. Чрез по-новата (синтетична) геометрия, с която се запознах от лекциите и от самостоятелните си занимания, в душата ми се появи виждането, че една линия, удължаваща се надясно към безкрая, отляво отново ще се върне в своята изходна точка. Безкрайно отдалечената точка вдясно е същата като безкрайно отдалечената вляво. Струваше ми се, че с подобни концепции на по-новата геометрия човек може да схване логически иначе застиващото в безкрая пространство. Усещах като откровение връщащата се в самата себе си подобно на окръжност права линия. Тръгнах си от лекцията, на която за първи път осъзнах това, с усещането, че от душата ми е свален много тежък товар.
към текста >>

88. IV. Младежки приятелства GA_28 Моят жизнен път

Тогава обобщих това, което имах да кажа още в следните думи: „Значи, когато казваш „аз мисля“, ти твърдиш, че това е само необходимото следствие от процесите в нервната система на твоя мозък.
Още тогава трябваше да използвам цялото снаряжение, с което разполагах по пътя на прозрението, за да мога да извадя извън строя неговите аргументи срещу познанието за духовния свят, идващи от материалистическия му начин на мислене. Веднъж разисквахме по този въпрос с особен плам. Приятелят ми всеки ден след лекции пътуваше от Виена до своето местожителство, което беше останало във Винер Нойщат. Често го придружавах по улиците на Виена до Южната гара. Един ден, когато вече бяхме на гарата и влакът скоро щеше да потегли, бяхме стигнали до нещо като кулминация в нашия спор за материализма. Тогава обобщих това, което имах да кажа още в следните думи: „Значи, когато казваш „аз мисля“, ти твърдиш, че това е само необходимото следствие от процесите в нервната система на твоя мозък. Тези процеси представляват цялата действителност. Така е и когато казваш „аз виждам“ това или онова, „аз вървя“ и т.н. Но виж, нали не казваш: „моят мозък мисли“, „мозъкът ми вижда“ това или онова, „мозъкът ми върви“? Ако наистина беше стигнал до виждането, че е вярно това, което теоретично твърдиш, ти би трябвало да коригираш начина си на изразяване. Ако все пак говориш за „Аз“, значи всъщност лъжеш.
към текста >>

Върнах се обратно сам и сега можех да поразмисля за това, че възражението срещу материализма в такава груба форма не отговаря на правилата на точната философия.
Ако все пак говориш за „Аз“, значи всъщност лъжеш. Но ти не можеш да направиш друго освен да последваш здравия си инстинкт срещу внушенията на твоята теория. Ти преживяваш едно фактическо положение на нещата, различно от това, което отстоява твоята теория. Съзнанието ти нарича твоята теория лъжа.“ Приятелят ми поклати глава. За възражение вече не му оставаше време. Върнах се обратно сам и сега можех да поразмисля за това, че възражението срещу материализма в такава груба форма не отговаря на правилата на точната философия. Но мен тогава наистина не ме интересуваше толкова да приведа безупречно философско доказателство пет минути преди потеглянето на влака, колкото да дам израз на вътрешното си несъмнено преживяване на същността на човешкия „Аз“. За мен този „Аз“ беше вътрешно наблюдаемо преживяване на една действителност, налична в него самия. Тази действителност ми се струваше не по-малко несъмнена от тази, призната от материализма. Но в нея няма нищо материално. Това дълбоко възприятие на действителността и духовността на „Аз-а“ през следващите години ми помогна да преодолея всички изкушения на материализма.
към текста >>

89. VI. Домашен учител в семейство Шпехт; изследвания върху Гьоте GA_28 Моят жизнен път

За преподаването се налагаше да измислям специални методи.
В известна степен душата трябваше да бъде внедрена в тялото. Бях изпълнен с вярата, че момчето наистина има скрити, даже много големи умствени способности. Това превърна задачата ми в дълбоко удовлетворяваща. Скоро можах да постигна детето да изпитва към мен нежна привързаност. Благодарение на това простото общуване с него започна да пробужда спящите му умствени способности. За преподаването се налагаше да измислям специални методи. Дори четвърт час над определеното време, предвидено за учебното занятие, водеше до влошаване на здравословното му състояние. Някои от учебните предмети се удаваха на момчето едва с много труд. За мен тази възпитателна задача бе богат извор на учене. Чрез практиката на преподаване, която трябваше да прилагам, придобивах поглед върху взаимовръзката между умствено-душевното и телесното в човека. Благодарение на нея преминах през същинска школа по физиология и психология.
към текста >>

Последователността на учебните предмети трябваше да бъде грижливо премисляна и целият дневен режим да се направи по подходящия начин.
Чрез практиката на преподаване, която трябваше да прилагам, придобивах поглед върху взаимовръзката между умствено-душевното и телесното в човека. Благодарение на нея преминах през същинска школа по физиология и психология. Осъзнах, че възпитанието и преподаването трябва да се превърнат в изкуство, в основата на което лежи действителното познаване на човека. Налагаше се щателно да се придържам към принципа на икономията. Често за половин час учебно занятие трябваше да се подготвям цели два часа, за да изложа учебния материал така, че след това да мога във възможно най-кратко време и с възможно най-малко напрягане на духовните и физическите сили на момчето да извлека максимум от неговата способност за постижения. Последователността на учебните предмети трябваше да бъде грижливо премисляна и целият дневен режим да се направи по подходящия начин. Бях удовлетворен, че в течение на две години момчето навакса материала от основното училище и можа да издържи зрелостния изпит в гимназията. Здравословното му състояние също значително се подобри. Съществуващата хидроцефалия бе овладяна и чувствително отслабна. Можах да направя на родителите предложение да изпратят момчето в общественото училище. Струваше ми се необходимо житейското му развитие да премине в компанията на други момчета.
към текста >>

Даже си мисля, че в живота си не съм играл по-малко от другите хора.
Постепенно успях да приключа с частните уроци, които продължавах да давам и на други дори след започването на тази ми възпитателна дейност, и така ми остана време да продължа собственото си следване. Преди да вляза в това семейство, рядко ми се случваше да вземам участие в детски игри. И ето че „времето ми за игра“ настъпи едва през двайсетте ми години. Налагаше се да се науча и на това как се играе, за да мога да ръководя игрите. И аз го направих с голямо удоволствие. Даже си мисля, че в живота си не съм играл по-малко от другите хора. Само че наваксах пропуснатото, което по принцип се прави в това отношение до десетгодишна възраст, от двадесет и третата до двадесет и седмата си година. По това време започнах да се занимавам и с философията на Едуард фон Хартман. Изучавах неговата „Теория на познанието“, която предизвикваше у мен непрестанен протест. Мнението, че истинската действителност, както несъзнателното, се намира отвъд съзнателните преживявания и че последните не представляват нищо друго освен нереално, образно отражение на действителността, за мен беше съвършено неприемливо. На това противопоставях схващането, че чрез вътрешно укрепване на душевния живот съзнателните преживявания могат да се потопят в истинската действителност.
към текста >>

90. VII. Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството GA_28 Моят жизнен път

Когато Шрьоер я получи, ми писа, че ако мисля така за песимизма, ние никога няма да можем да се разберем.
По повод на това стихотворение написах статията „Природата и нашите идеали“, която не публикувах, а отпечатах в малък брой екземпляри. В нея говорех за привидността на основанията, които имат възгледите на деле Грацие. Казвах, че възгледи, които не се затварят пред враждебността, заложена в природата в противовес на човешките идеали, за мен стоят по-високо от един „повърхностен оптимизъм“, който няма поглед върху бездните на битието. Но говорих също и за това, че вътрешната свободна същност на човека създава из самата себе си това, което дава смисъл и съдържание на живота, и че тази същност не би могла да се разгърне, ако като дар от природата, отвън ѝ бъде дадено това, което трябва да произлезе отвътре. Заради тази статия се наложи да преживея голяма болка. Когато Шрьоер я получи, ми писа, че ако мисля така за песимизма, ние никога няма да можем да се разберем. А който говори за природата така, както аз в тази статия, той показва с това, че не може да приеме достатъчно надълбоко думите на Гьоте: „Познай се, в сговор, в мир живей със всички! “* Бях наранен до дълбините на душата си, когато получих тези редове от личността, към която толкова силно бях привързан. Шрьоер можеше да изпадне в страшно вълнение, когато доловеше прегрешение срещу хармонията, проявяваща се в изкуството като красота. Той се отвърна от деле Грацие, когато забеляза такова прегрешение срещу неговите разбирания.
към текста >>

Най-възвишените мисли, които измисляме, всъщност са само резултат от сляпо властващата в нас природа.
Не, тя трябва да ни откаже всичко, за да може, когато сме щастливи, това да е изцяло резултат от дейността на свободното ни същество. Нека природата всеки ден да разрушава това, което съграждаме, за да можем ежедневно да се радваме на ново съзидание! Не желаем за нищо да благодарим на природата, за всичко искаме да благодарим на себе си! Тази свобода, бихме могли да кажем, е само мечта! Докато си въобразяваме, че сме свободни, се подчиняваме на непоколебимата принуда на природата. Най-възвишените мисли, които измисляме, всъщност са само резултат от сляпо властващата в нас природа. О, най-накрая трябва да признаем, че едно същество, което познава себе си, не може да бъде несвободно!... Виждаме мрежата на законите, които действат в нещата, и това създава необходимостта. В познанието си ние притежаваме силата да освобождаваме закономерността на нещата от тях самите, така че трябва ли въпреки това да сме безволеви роби на тези закони? “ Тези мисли развих, изхождайки не от духа на противоречие, а от подтика да противопоставя това, което ми казваше виждането на духовния свят, на това, което трябваше да разглеждам като виждане за живота, стоящо на противоположния полюс на моето собствено, което обаче безкрайно уважавах, защото ми беше разкрито от дълбините на откровени души.
към текста >>

91. XIII. Пътувания до Будапеща и Трансилвания; спомени за семейство Шпехт GA_28 Моят жизнен път

Сега във вътрешността на Унгария научих как тази воля води маджарския народ до затвореност към човечеството, която, както с известна наивност си мислят те, ги обгръща с някакъв романтичен ореол, виден за самите тях, който обаче се открива по-скоро пред скритите очи на природата, отколкото пред отворените очи на хората.
Тъмен фон, озарен от играеща си с цветовете светлина. Когато стоях пред паметника на Ференц Деак, същността на този народ застана пред погледа ми като концентрирана в този човек. В главата на създателя на тази Унгария, която съществуваше от 1867 до 1918 г., живееше твърда и горда воля, която действа сърцато и надделява без хитрост, а със стихийна непосредственост. Чувствах колко субективно верен за всеки истински унгарец е често чуваният от мен девиз: „Извън Унгария няма живот, а дори и да има, това изобщо не е живот.“ На западната унгарска граница като дете видях как немците усещаха тази твърда и горда воля. Сега във вътрешността на Унгария научих как тази воля води маджарския народ до затвореност към човечеството, която, както с известна наивност си мислят те, ги обгръща с някакъв романтичен ореол, виден за самите тях, който обаче се открива по-скоро пред скритите очи на природата, отколкото пред отворените очи на хората. Половин година след това посещение трансилванските ми приятели уредиха възможността да изнеса лекция в Херманщат. Беше по Коледа. Пътувах през обширни равнини, по средата на които е разположен град Арад. Изпълнената с копнеж поезия на Ленау прозвуча в сърцето ми, когато очите ми видяха тези равнини, в които всичко е простор, който не поставя никаква преграда пред бродещия поглед. Трябваше да пренощувам в едно гранично село между Унгария и Трансилвания.
към текста >>

Той все измисляше по нещо ново, за да опозная по-добре трансилванското саксонство.
Прекарах прекрасни дни сред немски духовници от евангелската църква, учителите от немските училища и други немски трансилванци. Сърцето ми се сгря сред тези хора, които, в грижата за своя народностен характер и неговото култивиране, развиваха една култура на сърцето, обърната преди всичко към сърцата на другите. Тази топлина живееше в душата ми, когато, заедно със старите и новите си приятели, загърнат в дебели кожи, предприех пътуване с шейна през ледения мраз и скърцащия сняг на юг към Карпатите (трансилванските Алпи). Черен, залесен отвесен планински скат, когато се приближаваш към тях отдалеч; дива, насечена, често всяваща ужас планинска местност, когато вече си там. Съсредоточие на всичките ми преживявания там беше моят дългогодишен приятел. Той все измисляше по нещо ново, за да опозная по-добре трансилванското саксонство. Той все още продължаваше да прекарва известно време ту във Виена, ту в Херманщат. За насърчаване на трансилванското саксонство в този период беше основал седмичен вестник в Херманщат. Начинание, състоящо се изцяло от идеализъм и нито грам практическа мисъл, на което обаче сътрудничеха почти всички представители на саксонството. След няколко седмици то се провали. Преживявания като това пътуване ми бяха дадени от съдбата.
към текста >>

92. XIV. Сътрудничество в Архива на Гьоте и Шилер GA_28 Моят жизнен път

Мисля, че с Льопер, с когото беше в приятелски отношения поради общия им интерес към Гьоте, Херман Грим можеше да се разбира добре.
Но същевременно той може би гледаше на себе си като на духовен потомък на Гьоте. Беше израснал от онези кръгове на немския духовен живот, които винаги бяха пазили жива традицията за Гьоте и които можеха да се смятат за свързани с него по личен начин. Съпругата на Херман Грим беше Гизела фон Арним, дъщеря на Бетина, авторка на книгата „Кореспонденцията на Гьоте с едно дете“. Херман Грим съдеше за Гьоте като въодушевен от изкуството човек. Още повече че като историк на изкуството той беше учен само дотолкова, доколкото му беше възможно, за да съхрани в себе си лично отношение към изкуството в качеството на негов ценител. Мисля, че с Льопер, с когото беше в приятелски отношения поради общия им интерес към Гьоте, Херман Грим можеше да се разбира добре. Представям си, че когато двамата са си говорели за Гьоте, на преден план е излизал човешкият интерес към гения, а научното разглеждане е оставало на заден план. Научен подход към Гьоте проявяваше единствено Вилхелм Шерер, професор по история на немската литература в Берлинския университет. В негово лице двамата трябваше да признаят официалния познавач на Гьоте. Льопер го правеше по детски безобиден начин. Херман Грим пък – с известна вътрешна съпротива.
към текста >>

93. XV. Срещи с Хекел, Трайчке и Лайстнер GA_28 Моят жизнен път

Бях приет в този кръг и мисля с най-голямо признание за всичко, което преживях в него.
У Лудвиг Лайстнер нямаше външни мотиви, поради които да ме направи издател на Шопенхауер и Жан Пол. Задачата възникна изцяло благодарение на беседите, които бяхме водили за двете личности. Действително той стигна до мисълта да ми възложи тази работа по време на един разговор. По това време във Ваймар живееха Ханс Олден и г-жа Грете Олден. Те събираха около себе си светски кръг от хора, желаещи да живеят „в настоящето“, обратно на всички, които смятаха, че централната точка на духовното битие се състои в продължението на един отминал живот в Архива на Гьоте и Гьотевото общество. Бях приет в този кръг и мисля с най-голямо признание за всичко, което преживях в него. Колкото и силно да се бяха втвърдили идеите на някого в Архива от съпреживяването на „филологическия метод“, те отново ставаха свободни и подвижни, когато отидеше в дома на Олден, в който приемаха с интерес всеки, който носеше в главата си идеята, че сред хората трябва да намери място нов начин на мислене, но също и всеки, който в дълбините на душата си намираше за болезнени много от старите културни предразсъдъци и мислеше за бъдещи идеали. Светът познава Ханс Олден като автор на леки театрални пиеси като „Официалната съпруга“. В тогавашния си ваймарски кръг той обаче се изразяваше по друг начин. Имаше сърце, отворено към най-висшите интереси, проявяващи се по това време в духовния живот. Какво живее в драмите на Ибсен, какво бушува в духа на Ницше – за това в дома му се водеха безкрайни, но винаги интересни дискусии.
към текста >>

94. XVII. Критически забележки върху етиката GA_28 Моят жизнен път

Разбира се, можех ясно да видя, че предвидливите мислители не стигат до тези заключения, че те просто приемат това, което им се струва, че им казват природните факти, и при това си мислят, че човек би трябвало да остави значението на духовно-моралното за света да почива на самото себе си.
Хората са стигнали до една концепция за природата, която иска да представи еволюцията на света без морално-духовно съдържание. Мисли се хипотетично за един чисто материалистичен произход на света. Търсят се закони, съгласно които от това първично състояние постепенно са могли да се развият до сегашната им форма живите, одушевените и одухотворените същества. Ако човек е последователен при един такъв начин на мислене – така си казвах тогава, – духовно-моралното изобщо не може да бъде представено другояче, освен като резултат от развитието на природата. Тогава за духовноморалното ще имаме безразлични природни факти, създали в своето развитие моралното като вторичен продукт и които в края на краищата отново го погребват в моралното си безразличие. Разбира се, можех ясно да видя, че предвидливите мислители не стигат до тези заключения, че те просто приемат това, което им се струва, че им казват природните факти, и при това си мислят, че човек би трябвало да остави значението на духовно-моралното за света да почива на самото себе си. Но това изобщо не ми изглеждаше важно. За мен не беше важно, че се казва: „В смисъла на природните явления човек трябва да мисли за моралното по един индиферентен начин, а това, което мисли по този начин, са просто хипотези. За моралното всеки може да има собствени мисли.“ Казвах си, че който мисли дори за най-дребното в природата по приетия за това време начин, не може да припише на духовно-моралното никаква съществуваща сама по себе си, поддържаща се действителност. Ако физиката, химията и биологията останат такива, каквито са – а на всички те се струват непоклатими, – тогава същностите, които биват смятани за действителност, ще погълнат всяка действителност и духовно-моралното не би могло да се явява нещо повече от пяна, образуваща се от тази действителност. Аз виждах в друга действителност.
към текста >>

Той смяташе, че ще започна да мисля по въпроса по „съвсем разумен начин“, когато от посещението ми при „етиците“ се убедя, че са много симпатични хора.
Мислех, че ще мога да го заинтригувам по този струващ ми се толкова важен въпрос. Но това не ми се удаде ни най-малко. Когато чу, че „искам да направя нещо“, той все пак каза: „Ами идете при тези хора, аз повече или по-малко ги познавам. Всички те са много мили хора.“ Сякаш ме поляха със студена вода. Човекът, когото толкова уважавах, не усещаше нищо от това, което толкова силно желаех. Той смяташе, че ще започна да мисля по въпроса по „съвсем разумен начин“, когато от посещението ми при „етиците“ се убедя, че са много симпатични хора. И у други не събудих повече интерес, отколкото у Херман Грим. Тогава това често ми се случваше. Във всичко, отнасящо се до моите възгледи за духовното, трябваше да се справям съвсем сам. Аз живеех в духовния свят; никой от кръга на моите познати не ме последва там. Моето общуване се състоеше в екскурзии в световете на другите.
към текста >>

95. XXI. Приятелства (Нойфер, Анзорге); книгата „Гьотевият светоглед“ възниква като завършек на работата във Ваймарското академично изданието GA_28 Моят жизнен път

В това бяха заложени импулси, които донесоха плодовете си по-късно, когато започнах да издавам „Списание за литература“, и поради това бях задължен да съпреживявам интензивно събитията от съвременния духовен живот и да ги премислям.
За мен беше важно, че тази книжарница издаваше вестник, в който поместваха обзорни статии за съвременния духовен живот и рецензии за новостите в областта на поезията, науката и изкуството. Този вестник също беше в упадък. Разпространението му беше доста намаляло. На мен обаче той предоставяше възможност да пиша за много от нещата, които тогава се намираха на духовния ми хоризонт или имаха отношение към него. Въпреки че многобройните статии и рецензии на книги, които пишех, се четяха от малцина, ми беше приятна възможността да имам на разположение вестник, който да отпечатва нещата, които аз пожелаех. В това бяха заложени импулси, които донесоха плодовете си по-късно, когато започнах да издавам „Списание за литература“, и поради това бях задължен да съпреживявам интензивно събитията от съвременния духовен живот и да ги премислям. Така за мен Ваймар стана мястото, за което често си спомнях в по-нататъшния си живот. Защото тесните рамки, в които бях принуден да живея във Виена, сега се разшириха и имах духовни и човешки преживявания, резултатите от които се проявиха по-късно. От всички най-важни все пак бяха отношенията с хора, които бяха създадени там. Когато през по-нататъшните си години извиквах пред душата си Ваймар и тамошния си живот, най-често отправях духовния си взор към един дом, който ми беше станал особено скъп. Запознах се с актьора Нойфер още докато беше ангажиран във Ваймарския театър.
към текста >>

И се случи така, че когато работата ми във Ваймар стигна към своя край и вече трябваше да мисля за напускане на града на Гьоте, се сближих с хора, за които животът във Ваймар не се отличаваше с нещо кой знае колко забележително.
Не става дума за това как се отнасях към тях по-късно или как се отнасям към тях днес. Благодарение на Лист Анзорге беше свързан с Ваймар за известно време, но в периода, за който говоря тук, душевната му връзка с него вече беше прекъсната. Своеобразието на кръга Анзорге-Кромптон се състоеше именно в това, че отношението му към Ваймар беше коренно различно от това на повечето от охарактеризираните личности, които ми бяха близки. Тези личности живееха във Ваймар по начина, който описах в предишната глава. А интересите на този кръг бяха насочени извън пределите на Ваймар. И се случи така, че когато работата ми във Ваймар стигна към своя край и вече трябваше да мисля за напускане на града на Гьоте, се сближих с хора, за които животът във Ваймар не се отличаваше с нещо кой знае колко забележително. В известен смисъл, когато беше сред тези хора, човек се изживяваше извън Ваймар. Анзорге, който чувстваше Ваймар като окови за художественото си развитие, се премести почти едновременно с мен в Берлин. Въпреки че беше редактор на най-четения ваймарски вестник, Паул Бьолер пишеше, изхождайки от по-широк кръгозор, а не под влиянието на тогавашния „ваймарски дух“, който критикуваше сурово. Той беше този, който винаги издигаше своя глас, когато станеше дума да се представи в правилната светлина всичко, внушено от опортюнизъм и ограниченост на духа. Случи се така, че той загуби мястото си тъкмо по времето, когато започна да принадлежи към гореописания кръг.
към текста >>

96. XXII. Да можеш да живееш в и с противоположности GA_28 Моят жизнен път

Веднага щом започнех да не мисля цялата реалност на сетивния свят, а я съзерцавах сетивно, възникваше загадка като някаква действителност.
Всичко това се съдържа, макар и със загатване, а на някои места съвсем ясно, в моите съчинения, отпечатани до периода, който описвам тук. Но именно в това време то стана интензивно душевно преживяване, изпълващо часовете, в които познанието се стремеше да прозре медитативно в мировите първооснови. Но главното беше, че душевното преживяване с тогавашната му интензивност произлизаше от обективното отдаване на чистото непомрачено сетивно наблюдение. Това наблюдение ми откри един нов свят. От всичко, което живееше, познавайки, в душата ми дотогава трябваше да търся противоположното душевно преживяване, за да съхраня равновесието с новото. Веднага щом започнех да не мисля цялата реалност на сетивния свят, а я съзерцавах сетивно, възникваше загадка като някаква действителност. А нейното разрешаване се намираше в самия човек. В цялата ми душевна същност живееше въодушевлението от това, което по-късно нарекох „познание по пътя на реалността“. Беше ми ясно, че в такова „познание по пътя на реалността“ човекът не би могъл да си остане в някое кътче на света, докато извън него протича създаване на битието и мирово развитие. Познанието за мен стана нещо, което принадлежи не само на човека, а и на битието и развитието. Както корените и стволът не са завършени, ако животът им не се прояви в цветовете, така битието и развитието на света не са действително състоящи се, ако не продължат да живеят в съдържанието на познанието.
към текста >>

97. XXIII. „Етически индивидуализъм“ GA_28 Моят жизнен път

Не мисля, че съм разгледал идеята едностранчиво, защото тя имаше голямо значение в собствения ми живот.
Във всичките ми съчинения живее основният характер на духовния ми светоглед, ако и една вътрешна необходимост да повеляваше да не разпространявам твърде много наблюденията си в духовната област. Във възпитателската ми дейност във Виена си поставях цели, идващи от прозренията на собствената ми душа. Във Ваймар, при свързаната с Гьоте работа, влияние оказваше само това, което смятах за задача на подобна работа. За мен не представляваше особено затруднение да приведа насоките, произтичащи от външния свят, в съзвучие със своите собствени. Именно от това стечение на обстоятелствата в моя живот дойде възможността да разбера и предам идеята за свободата по един, както ми се струва, ясен начин. Не мисля, че съм разгледал идеята едностранчиво, защото тя имаше голямо значение в собствения ми живот. Тя съответства на обективната реалност и това, което се преживява посредством тази идея, при добросъвестен стремеж към познание не може да промени тази реалност, а само в по-малка или по-голяма степен позволява вглъбяването в нея. С това виждане за идеята за свободата се свърза неправилно разбраният от мнозина „етически индивидуализъм“ на моя светоглед. В началото на третия период от живота ми той също се промени от елемент на моя понятиен свят, живеещ в духа, в такъв, който сега обхвана целия човек. Както физическият и физиологическият светоглед на тогавашното време, към чийто начин на мислене се отнасях отрицателно, така и биологическият, който, въпреки неговото несъвършенство, можех да разглеждам като мост към един духовен светоглед, поставяха пред мен изискването да разработвам все по-добре собствените си представи за тези две области от света. Трябваше да си отговоря на въпроса: могат ли на човека от външния свят да се разкриват импулси за неговите действия?
към текста >>

98. XXIV. Редактор на „Списание за литература“; срещи с Хартлебен, Шеербарт и Ведекинд GA_28 Моят жизнен път

Сам да основа вестник тогава беше нещо, за което не можех дори и да си помисля.
“ за мен се превърна в преживяване. С тази организация на душевния ми живот бях изправен пред необходимостта да внеса съвършено нова нота във външната си дейност. Силите, определящи външната ми съдба, занапред вече не можеха да бъдат едно с вътрешните ръководни линии, които представляваха резултат от преживяването ми на духовния свят. От доста дълго време си мислех да запозная съвременниците си в някакво списание или вестник с духовните импулси, за които смятах, че могат да бъдат изнесени пред тогавашната общественост. Не исках да „замълча“, а да кажа толкова, колкото беше възможно да бъде казано. Сам да основа вестник тогава беше нещо, за което не можех дори и да си помисля. Финансовите средства и връзките, необходими за такова основаване, ми липсваха напълно. Затова се възползвах от възможността, която ми се предостави да поема издаването на „Списание за литература“. Това беше стар седмичник, основан в годината на смъртта на Гьоте (1832 г.) първоначално като „Списание за чуждестранна литература“. В него се печатаха преводи на произведения от чуждестранното духовно творчество във всички области, които редакцията считаше за достойни да станат част от немския духовен живот. По-късно списанието се преименува на „Списание за немска и чуждестранна литература“.
към текста >>

И мисля, че той разбираше как възприемам кръга.
Наистина той пишеше много, но именно не като литератор, а като човек, който желае да изрази каквото му е на душата. По това време тъкмо беше излязла неговата „Кесия за поети“, едно представяне на живота, изпълнено с превъзходен хумор. Винаги ми харесваше, когато идвах малко по-рано в локала, в който се събираше кръгът, да заваря Харлан да седи сам там. Така между нас възникнаха по-близки отношения. Именно той беше изключението, когато говорих за това, че в този кръг намерих само литератори, но не и „хора“. И мисля, че той разбираше как възприемам кръга. Напълно различните ни пътища в живота скоро ни разделиха. Хората около „Списанието“ и „Свободното литературно общество“ съвсем ясно бяха вплетени в моята съдба. Аз обаче не бях по никакъв начин вплетен в тяхната. Те ме виждаха да се появявам в техния кръг в Берлин, научиха, че ще редактирам „Списанието“ и ще работя за „Свободното литературно общество“, но не разбираха защо трябва да правя точно това. Защото в начина, по който според душевния им взор се движех сред тях, за тях нямаше нищо, което да ги привлича да ме опознаят по-дълбоко.
към текста >>

99. XXX. Езотерика и публичност GA_28 Моят жизнен път

Не се придвижвах напред в противоречия, както си мислят мнозина.
книга. Лична изходна точка на моето разглеждане на светогледите беше този на Гьоте. Противопоставянето, до което трябваше да доведа Гьотевия начин на мислене с кантианството, с новите философски разработки в края на осемнадесети и началото на деветнадесети век в лицето на Фихте, Шелинг, Хегел – всичко това за мен беше началото на една епоха на развитие на светогледите. Брилянтните книги на Рихард Вале, които представят разлагането на всички философски светогледни стремления в края на деветнадесети век, приключват тази епоха. Така светогледните стремежи на деветнадесети век придобиват цялостна форма, живееща в моята представа и аз с радост пристъпих към предоставената ми възможност да ги представя. Когато поглеждам назад към тази книга, ми се струва, че тъкмо в нея симптоматично е отразен моят жизнен път. Не се придвижвах напред в противоречия, както си мислят мнозина. Ако случаят беше такъв, с готовност щях да го призная. Само че това не беше истината за духовното ми развитие. Напредвах по такъв начин, че към това, което живееше в душата ми, прибавях нови области. Едно особено стимулиращо откритие в духовната област направих скоро след разработването на „Възгледите за света и живота“. Към това се прибавя и фактът, че никога не съм прониквал в духовната сфера по мистично-емоционален начин, а винаги съм се стремял да вървя по пътя на кристално ясните понятия.
към текста >>

Мисля, че той така и не разбра какво искаха философите от него.
Към философията той се отнасяше като лаик. Затова нападките на философите, които по това време се изсипваха върху Хекел, ми се струваха абсолютно неуместни. В опозиция на тях посветих книгата си на Хекел, както и по-рано, намирайки се в същата опозиция, написах статията „Хекел и неговите противници“. С пълна наивност в отношението си към всякаква философия Хекел превърна мисленето в средство за представяне на биологическата реалност. Срещу него отправяха философски нападки, лежащи в чужда нему духовна област. Мисля, че той така и не разбра какво искаха философите от него. Това ми стана ясно от един разговор, който проведох с него след появата на „Световните загадки“ в Лайпциг на представянето на пиесата „Джордано Бруно“ на Борнгребер. Тогава той каза: „Хората казват, че отричам духа. Аз бих искал те да видят как материята се формира благодарение на своите сили. Тогава те щяха да долавят „дух“ във всеки протичащ в ретортата процес.
към текста >>

100. XXXVII. Съзряване на душата; лекции в Париж през 1906 г. GA_28 Моят жизнен път

Стоенето пред „Тайната вечеря“ на Леонардо в Милано, пред творбите на Рафаело и Микеланджело в Рим и провежданите с Мари фон Сиверс беседи, свързани с тези съзерцания, трябва, както мисля, да бъдат приети с благодарност към повелята на съдбата точно тогава, когато те за първи път застават пред душата едва в зряла възраст.
При непосредственото съзерцание на великите произведения на изкуството пред нашите души се откриваше светът, в който от по-древни времена на по-новите все още говори един съвсем различен душевен строй. Можахме да потопим душите си в духовността на изкуството, която все още говори от Чимабуе. Чрез съзерцаване на изкуството можахме също така да се задълбочим и във величествената духовна борба, която Тома Аквински води срещу арабизма в разцвета на схоластиката. Особено важно за мен беше наблюдението върху развитието на архитектурата. В тихото съзерцание на формирането на стиловете в душата ми се разви това, което по-късно можах да запечатам във формите на Гьотеанума. Стоенето пред „Тайната вечеря“ на Леонардо в Милано, пред творбите на Рафаело и Микеланджело в Рим и провежданите с Мари фон Сиверс беседи, свързани с тези съзерцания, трябва, както мисля, да бъдат приети с благодарност към повелята на съдбата точно тогава, когато те за първи път застават пред душата едва в зряла възраст. Наистина би трябвало да напиша книга с немалък обем, ако искам дори само накратко да опиша това, което преживях по посочения начин. Когато зад него стои духовното съзерцание, погледът, отправен към „Атинската школа“ или „Диспут“ и загубил се в размисъл над тях, прониква толкова дълбоко в тайните на еволюцията на човечеството. А преминавайки от наблюдението на Чимабуе през Джото до Рафаело, може да се проследи постепенното угасване на едно по-древно духовно съзерцание на човечеството и неговия преход към съвременното, по-натуралистично. Това, което ми се показа от духовното съзерцание като закон за развитието на човечеството, е, че то ясно се разкрива пред душата в процеса на развитие на изкуството. Винаги изпитвах най-дълбоко удовлетворение, когато забелязвах, че антропософското движение получава нов живот благодарение на това непрекъснато потапяне в художествения елемент.
към текста >>

НАГОРЕ

3.568608045578